Да кажем ли на президента

6 март 1983, неделя

9:00

Марк прекара неделната сутрин в довършване на доклада си за директора. Започна да нарежда бюрото си. Безпорядъкът му пречеше да мисли. Събра бележките си и ги подреди според логическата им последователност. Свърши едва към два часа, без да забележи, че е пропуснал обяда. Записа имената на петнайсетте сенатори, които му бяха останали — шест в колонката „Комисия по външната политика“ и девет в „Законопроект за контрол върху оръжията“. Загледа се в списъците, като се надяваше нещо да му просветне, но уви! Един от тези петнайсет души бе убиец и Марк разполагаше само с четири дни, за да го открие. Прибра книжата в куфарчето, което заключи в бюрото.

Отиде в кухнята и си направи сандвич. Погледна часовника си. Какво можеше да свърши днес? Елизабет бе дежурна в болницата. Взе телефона и набра номера й. Тя можеше да му отдели само минутка, тъй като в три часа имала операция.

— Добре, няма да те бавя и няма да те заболи. Не мога да ти се обаждам всеки ден, за да ти казвам, че си красива, интелигентна и че ме подлудяваш, така че слушай внимателно.

— Слушам те, Марк.

— Добре. Ти си прекрасна, умна и аз съм луд по теб… Защо мълчиш?

— Помислих си, че ще кажеш още нещо. Ще ти върна комплимента, когато съм на три сантиметра, а не на три километра от теб.

— Дано да бъде по-скоро, защото ще се побъркам дотогава. Иди и разбий още едно сърце.

Тя се разсмя.

— Не звучи много романтично.

Елизабет затвори телефона. Марк закрачи из стаята. Мисълта му скачаше от петнайсетте сенатори към Елизабет и отново се връщаше на сенаторите. Не се ли развиваше връзката му с Елизабет прекалено добре? Да не би някой сенатор да е започнал да го търси, вместо да го изчаква? Изруга и си наля чаша Michelob. Сети се за Бари Колвърт; в неделя следобед обикновено двамата играеха скуош. Сетне за Ник Стамс, Стамс, който, без да знае, бе заел неговото място. Какво ли щеше да направи Ник, ако беше жив? Изведнъж в съзнанието му изплуваха думите на Стамс, казани на миналогодишното коледно тържество в службата: „Вторият най-добър криминалист в тази страна след мен е Джордж Стампузис от «Ню Йорк Таймс» — още един грък, естествено“. Той знае за мафията и за ЦРУ повече от когото и да било.

Марк позвъни на „Справки“ и поиска телефона на вестника, без да знае докъде ще го доведе това. Операторката му го продиктува.

— Благодаря ви.

— На вашите услуги.

Той набра номера.

— Криминалният отдел, Джордж Стампузис, ако обичате.

Свързаха го.

— Стампузис — каза мъжки глас.

Явно в „Ню Йорк Таймс“ не си хабяха думите.

— Добър ден. Обажда се Марк Андрюз от Вашингтон. Бях приятел на Ник Стамс, по-точно той ми бе шеф.

Гласът се промени:

— Да, чух за ужасната злополука, ако въобще е било злополука. С какво мога да ви бъда полезен?

— Нуждая се от вътрешна информация. Възможно ли е да се срещнем веднага?

— Свързано ли е с Ник?

— Да.

— Добре. Можете ли да бъдете в осем часа на североизточния ъгъл на Двадесет и първа и Парк авеню?

— Да — отвърна Марк, като погледна часовника си.

— Ще ви чакам.

Самолетът на „Ийстърн Еърлайнс“ кацна малко след седем. Марк си проправи път през тълпата, събрала се около линията за получаване на багажа и се насочи към такситата на изхода. Шофьорът — дебел, небръснат нюйоркчанин на средна възраст, с незапалена пура, която подскачаше в устата му — се впусна в монолог, който почти не изискваше отговори.

— Тази страна е скапана.

— Да — отвърна Марк.

— И този град е едно скапано бунище.

— Да.

— И за всичко това е виновен оня кучи син Кенеди. Трябва да го обесят.

Марк замръзна. Вероятно хиляди хора мислеха така, но някой във Вашингтон не само мислеше, но и действаше. Таксито спря до бордюра.

— Тринайсет долара точно.

Марк подаде петнайсет през отвора в защитния екран, който разделяше шофьора от пътника и слезе. Едър мъж, преминал петдесетте, облечен в палто от туид, се насочи към него. Марк бе забравил колко студено можеше да бъде в Ню Йорк през март.

— Марк Андрюз?

— Да. Познахте.

— Когато прекарваш живота си в изучаването на престъпници, започваш да мислиш като тях. — Забеляза костюма на Марк. — Сега агентите се обличат по-добре от едно време.

Марк се смути. Стампузис сигурно знаеше, че един агент на ФБР взема двойно повече от едно нюйоркско ченге.

— Обичате ли италианска кухня? — Той не дочака отговора на Марк. — Ще ви заведа в едно от любимите заведения на Ник.

Стампузис вече бе тръгнал натам. Вървяха мълчаливо. Стъпката на Марк се разколебаваше, когато наближаваха входа на някой ресторант. Внезапно Стампузис изчезна в един вход. Марк го последва и се озова в занемарен бар, пълен с мъже, отдали се на пиене. Мъже без жени, при които да се приберат, или ако имаха, не искаха да го направят.

Прекосиха бара и влязоха в приятен салон с тухлени стени. Висок слаб италианец ги отведе до ъглова маса. Явно Стампузис бе привилегирован клиент. Той не погледна менюто.

— Препоръчвам ви скариди marinara. Останалото е по ваш избор.

Марк послуша съвета му и избра още piccata al limone и половин бутилка кианти. Стампузис си поръча коктейл „Колт 45“. Докато се хранеха, говореха за незначителни неща. След две години с Ник Стамс, Марк бе наясно със средиземноморското кредо — не позволявай на работата да развали удоволствието ти от хубавата храна. Във всеки случай, Стампузис все още го преценяваше, а Марк се нуждаеше от доверието му. Когато гъркът довърши огромната си порция zabaglione и се зае с двойното еспресо, той погледна Марк и заговори с друг тон.

— Работили сте с голям човек, истински служител на закона. Ако половината от агентите на ФБР бяха така добросъвестни и интелигентни като Ник Стамс, щеше да ви бъде много по-леко в онзи тухлен колизеум.

Марк го изгледа, без да отговори.

— Не, не казвайте нищо за Ник и не искайте от мен да променя мнението си за Бюрото. В продължение на повече от трийсет години съм криминален репортер и единствените промени, които съм видял във ФБР и в мафията, са, че и двете се разрастват и стават все по-силни. — Сипа си sambuca в кафето и отпи шумно. — Добре. С какво мога да ви помогна?

— Всичко, за което говорим, ще бъде неофициално.

— Съгласен съм — отвърна Стампузис.

— Имам нужда от информация. Първо, има ли сенатори, които да са свързани с организираната престъпност, и второ, какво е отношението на мафията към законопроекта за контрол над оръжията?

— Божичко, вие искате невъзможното! Откъде да започна? Първият отговор е по-лесен, защото истината е, че половината сенатори са свързани по някакъв начин с организираната престъпност, която аз наричам мафия, колкото и остаряло да е това понятие. Мнозина дори не го осъзнават, но ако се смятат и даренията в предизборните фондове, правени от бизнесмени и големи корпорации, пряко или косвено свързани с престъпния свят, то всеки президент е престъпник. Но когато на мафията й потрябва сенатор, тя използва трето лице, макар че дори и това се случва рядко.

— Защо?

— Мафията се нуждае от влияние на щатско равнище, върху съдилищата, върху местното законодателство и т.н. Тя просто не се интересува от външнополитическите договори или от съдиите във Върховния съд. Най-общо казано, има няколко сенатори, които дължат кариерата си на връзки с мафията. Те са започнали като съдии в гражданските съдилища или като щатски законодатели и са получили директна финансова подкрепа от мафията. Възможно е дори да не го осъзнават. Някои хора не проверяват внимателно даренията, когато искат да бъдат избрани. Освен това има случаи, като Аризона и Невада, където мафията върти законен бизнес, но тежко на пришълците, които опитат да се намесят. И накрая, например при Демократическата партия, съществуват профсъюзи, като този на превозвачите. Това е, Марк, трийсетгодишен опит, събран в десет минути.

— Сериозна работа. Сега ще попитам нещо по-конкретно. Ако изброя петнайсет сенатори, ще посочите ли кой от тях попада в някоя от споменатите категории?

— Може би. Опитайте. Ще кажа каквото мога. Само не искайте прекалено много от мен.

— Пърси.

— Никога — отвърна Стампузис.

— Торнтън.

По лицето на журналиста не трепна мускул.

— Бей.

— Не знам за такова нещо.

— Дънкън.

— Нямам представа. Не съм запознат с политическата ситуация в Южна Каролина.

— Чърч.

— Франк Неделното училище? Шегувате се.

— Глен.

— Не. Никога не би се подлъгал.

Марк продължи по списъка. Стивънсън, Бидън, Мойнихън, Уудсън, Клар, Матиъс. Стампузис мълчаливо клатеше глава.

— Декстър.

Той се поколеба. Марк запази спокойствие.

— Проблеми, да — започна Стампузис. — Но мафия, не.

Сигурно чу въздишката на Марк, който изгаряше от нетърпение да научи какви са тези проблеми. Той изчака, но журналистът не каза нищо повече.

— Бърд.

— Не е в неговия стил.

— Пиърсън.

— Шегувате се.

— Благодаря. — Марк замълча за момент. — А какво е отношението на мафията към законопроекта за контрол над оръжията?

— Не съм сигурен в момента — започна Стампузис. — Мафията вече не е монолитна. Прекалено голяма е и напоследък се появиха доста вътрешни противоречия. Старата гвардия е твърдо против закона, защото ще им попречи в бъдеще да си набавят оръжието законно. Уплашени са от някои разпоредби на законопроекта, като задължителните присъди за притежаване на нерегистрирано оръжие, федералните власти са във възторг; за тях това е най-голямата победа след въвеждането на наказателна отговорност за укрити данъци. Ще имат право да спрат всеки престъпник, когото разпознаят, да го претърсят и ако той носи незаконно пистолет, което е почти сигурно, бам, ще го тикнат в пандиза. От друга страна, някои от по-младите мафиоти очакват с нетърпение приемането на законопроекта. За тях това е съвременен вариант на сухия режим. Ще доставят оръжие на неорганизираните гангстери и на всеки побъркан радикал, който поиска пистолет. Това ще бъде още един източник на доходи за мафията. Убедени са и че полицията няма да успее да приложи закона. Според тях забраната ще продължи десетина години, през които ще натрупат огромни печалби. Отговорих ли на въпроса ви?

— Да, почти — отвърна Марк.

— Сега е мой ред да попитам нещо.

— При същите условия?

— Да. Вашите въпроси свързани ли са пряко със смъртта на Ник?

— Да.

— Тогава няма да ви питам повече, защото не искам да ме излъжете. Да сключим една сделка. Ако от разследването ви излезе нещо голямо, ще се погрижите да го науча преди онези копелета от „Поуст“.

— Съгласен съм.

Стампузис се усмихна и подписа сметката. Последното изречение бе превърнало вечерята с Марк в служебен разход.

Марк погледна часовника си. С малко повече късмет щеше да хване последния полет от „Ла Гуардия“. Стампузис стана и се насочи към вратата. Барът все още бе пълен с пияни мъже; същите мъже със същите жени. Марк излезе навън и спря такси. Този път шофьорът бе млад негър.

Стампузис каза:

— Ако науча нещо, което може да ви бъде от полза, ще ви позвъня.

Марк му благодари и се качи в колата.

— „Ла Гуардия“, ако обичате.

Свали прозореца. Стампузис се наведе за миг:

— Не го правя заради вас, а заради Ник.

В следващия миг вече си бе отишъл.

Пътят към летището изминаха в мълчание.

Когато Марк най-сетне се прибра у дома, се опита да подреди късчетата от тази история така, както щеше да я изложи утре на директора. Погледна часовника си. Божичко, вече беше „утре“!