Лора Лей Да обичаш Порода (книга 8 от "Породите")

Пролог

Боулдър, Колорадо

Хармъни Ланкастър включи телевизора и издърпа мократа кърпа от косата си. Дългите влажни черни, кафяви и руси кичури паднаха по раменете й, когато вдигна комплекта за маникюр и се подпря на леглото, за да гледа пресконференцията.

Добрият стар преподобен Хенри Ричард Алонзо, ръководителят на едно от най-големите и бързо развиващи се расистки общества в страната, отново държеше реч в съда и декламираше безсмислиците си. Само ако онези, на които проповядваше, разберяха кой и какъв е той в действителност. Син и внук на членове на Съвета по генетика от най-висок ранг. Човек, чието семейство бе помогнало за създаването на чудовищата, срещу които сега той роптаеше. Ако Породите можеха да бъдат наречени чудовища.

Цинична усмивка изви устните на младата жена. Е, може би в нейния случай, можеха.

Решението за завръщането й в Съединените американски щати не бе лесно, особено на това място. Но работата, заради която бе дошла го изискваше: спасяването на отвлечената дъщеря на богат индустриалец. Малкото момиче бе невероятно смело по време на спасителната акция. Това бе направило работата й много по-лесна, когато дойде време да го измъкне от бараката, в която го държаха.

Що се отнася до похитителите, те никога нямаше да бъдат намерени. Хармъни се бе погрижила за това.

— Самото създаване на Породите е една мерзост спрямо естествения ред и право на човечеството — посочи Алонзо разумно, въпреки че сините му очи блестяха с фанатичен плам. — Оставянето да се движат на свобода, да се множат и живеят като хора е най-безотговорното нещо, което можем да направим. Те не са създадени от нашия велик и всемогъщ Бог. Те са създадени от човека. Те са животни, които ще ни дамгосат със своята поквара. Това ли е, което наистина искаме? Да рискуваме пропадането си в ада?

— О, за бога — промърмори жената, насочвайки вниманието си към пресконференцията, докато прокарваше бавно пилата по късите си нокти, наблюдавайки арогантността, която изпълваше набръчканото лице на Алонзо.

На колко години бе той сега? Шестдесет и пет, седемдесет? Не трябваше ли вече да е мъртъв? Този човек беше чума, бич за обществото, и ако беше поредния откачалник, тя с радост щеше да го отстрани. Но докато той не пролееше нечия кръв със собствените си ръце, тя нямаше да може да направи нищо.

Ако Ръководния кабинет на Породите не бяха много внимателни, Алонзо в крайна сметка щеше да успее да ги унищожи. Той набираше скорост и сила. Някога разделените расистки групи сега бавно се обединяваха около него, създавайки единен обект и с течение на времето щяха да успеят да обърнат мнението на света против Породите.

Расистки воини. Те бяха част от света откакто човечеството съществува, в една или друга форма. Бяха набрали сила с появата на Породите в населението. Понякога Хармъни се чудеше защо Калън Лайънс, водача на Котешките породи, бе взел решението да направи обществено достояние съществуването им. Да, Породите бяха свободни. Вече не погиваха в лабораториите и не бяха затворени. Но и сега бяха преследвани и хулени, и светът отново бавно се разделяше на лагери. Този път на видово разделение, не на расово.

Породите бяха ли хора? За съжаление, доколкото смяташе Хармъни, не бяха. През първите пет години на живота им те бяха лишавани от всичко човешко. И сега Алонзо застрашаваше крехкия баланс, който Ръководния кабинет на Породите се опитваше да постигне с онези, които се бореха да възвърнат отново хуманността си.

И това щеше да се случи, ако Алонзо не умреше по-скоро. Неговото богатство и плам бяха водещите сили зад бързо обединяващото се Общество за чиста кръв. И това бе гадно. Защото убийството му ще изисква много работа и това бодваше съвестта й леко. Разбира се, нямаше да я притеснява прекалено много, ако не беше факта, че друг фанатик просто щеше да заеме мястото му. Винаги имаше други чудовища, чакащи да заместят падналите.

— Господин Алонзо, учените от всички страни обявяват Породите за човеци — посочи репортерката. Една много приятна дама и защитник на правата на Породите. — В този момент, не е ли малко късно да се разглежда повторното им затваряне? Те не са животни.

— Именно такива са — отсече Алонзо. — Те са животни и нашите жени се размножават с тях, създавайки още повече животни. Преди това да приключи, чистотата на дарената ни от нашия Бог генетика, сътворените на нашия всемогъщ Бог, ще бъде опетнена. Нашите деца ще бъдат животни. Това ли е светът, в който искаме да живеем?

— Ние искаме свят без расова дискриминация. — Репортерката се усмихна спокойно. — Това, което предполагате, е най-лошия възможен сценарий за точно такава дискриминация. Ако приемем вашите представи, какво ще спре насилието срещу другите раси?

Алонзо се взря от подиума към репортерката, когато телевизионните камери се фокусираха върху нея. Хармъни седна и кръстоса крака на леглото, докато гледаше репортерката. Тя беше облечена в коприна и перли, много сериозен израз на власт. Хармъни хареса това.

— Бихте ли взели кучето си в леглото, мила моя? — присмя се той. — Или котката си?

Репортерката повдигна вежди.

— Нито кучето ми, нито котката ми ходят на два крака, говорят на моя език или се хранят с вилица, господин Алонзо. Нито пък кръвта им е съвместима с моята. Извинете ме, ако не съм съгласна с вашето виждане и мога да кажа, че ако ходи като човек, говори като човек и кърви като човек, тогава моето предположение е, че е човек. — Привлекателните черти на лицето й пламнаха от гняв, а сивите й очи се присвиха към добрия преподобен неодобрително.

— А моето предположение е, че вие нямате представа за допълнителния състав на кръвта, за която говорите приповдигнато, мила моя — отговори Алонзо подигравателно. — Направете проучване, след това елате да говорите с мен за разликата между хората и животните.

Репортерката отвори уста да отговори, но бе изблъскана настрана, когато преподобният призова друг репортер. Хармъни поклати глава, когато той внимателно маневрираше през останалата част от пресконференцията.

Алонзо беше твърдо решен да въведе законопроект пред Конгреса, който сериозно да ограничи правата, на които Породите се радваха за момента. Ако продължава така, както до сега, щеше да има всички шансове да го постигне.

Хармъни присви устни при тази мисъл, като насочи вниманието си към ноктите си и процеса на изпиляване, който щеше да оправи всички разкъсвания, започнали по върховете. Изведнъж тя присви очи и обърна глава към вратата, когато странна миризма докосна чувствителното й обоняние.

Миризма на Порода.

Хармъни се претърколи плавно от леглото и издърпа ножа изпод възглавницата си, придвижи се бързо отстрани до вратата и се притисна към стената. Ако отвън беше Джонас, щеше да влезе бързо. Вратата щеше да се отвори рязко и щеше да връхлети вътре, преди да извади оръжието си. Нямаше да очаква тя да се измъкне зад него.

Младата жена нямаше намерение да се бие със собствения си брат. Но нямаше да позволи да я заловят, не и сега, не и заради престъпление, което имаше пълното право да извърши. За него си имаше кодово име — смърт по причина. Нямаше да се предаде лесно.

Хармъни се напрегна в готовност и вдиша, опитвайки се да определи колко души я чакат отвън. Припомни си миризмата на Джонас, той не беше там, а един от хората му. Щеше да познае мириса на Меркюри Уорант навсякъде. Той беше толкова Порода, че аромата буквално изтичаше от него. И бе възможно да замаскира всички други Породи, които бяха с него.

Нямаше никакво съмнение, че е дошъл за нея. Хармъни можеше да го усети. По дяволите, бе усетила как я преследват в продължение на седмици. Очевидно ставаше невнимателна, в противен случай никога нямаше да успеят да я открият толкова лесно.

Господи, не искаше да прави това. Не искаше да се бие със собствения си вид. Но когато вратата бе блъсната навътре, Хармъни захвърли настрани нежеланието и се опита да избяга. Този път Джонас не си играеше. Бе намерил начин да я хване в капана си и след това бе изпратил най-добрите си хора. Шансовете й бяха минимални.



Шест часа по-късно

Убежището, Вирджиния

Джонас гледаше как дребното, стройно тяло на женската Порода буквално бе довлечено до затвора с единична клетка и стая за разпит. Трите Породи, теглещи я в циментовата сграда, изглеждаха повече от изтощени. Натъртвания, разцепени устни и кръв помрачаваха суровите черти на лицата им. Най-силният от тримата — Меркюри Уорант, имаше турникет, вързан високо на бедрото, над прорезната рана, която бе получил. Ръкавът на черната униформа на Рул беше разрязан и напоен с кръв. Лоа щеше да носи още един белег на лицето си, ниско под брадичката.

Хармъни беше захвърлена в малкият метален стол до издраскана дървена маса. Белезниците на китките и глезените й бяха прикрепени към металната халка на пода. Беше здраво завързана, прикована. Облечена в светлосиви боксерки и подходящ потник, тя не показваше никаква реакция към студенината на въздуха или синините и ожулванията, които покриваха раменете и ръцете й.

Дишането й бе бавно и спокойно, цялостният й вид беше хладнокръвен. Странно оцветената й черна коса покриваше лицето й и скриваше изражението й от Джонас. Какво друго щеше да види той, ако можеше да погледне в тези невероятни очи? Дали само щеше да засили способността й да се скрие там?

Хармъни бе израснала като убиец през годините, като боец. Самоконтрол, двадесет години на военно обучение и ожесточена решителност да живее и да отмъсти я бяха направили много търсена като наемен убиец.

Джонас се загледа във файла на монитора на рафта пред него. Той беше пълен с данни за предполагаеми убийства, наблюдения и психологически доклади.

Тя бе поела първата си работа не повече от година след бягството й от лабораториите преди десет години. Бе станала по-опитна и смъртоносна с течение на времето. Беше станала също така по-добра в криенето. Не малко хора бяха по следите на жената, наричана Смърт. Не само заради репутацията й, че е най-добрата, а и заради досиетата, които бе взела в деня на бягството си от лабораториите и информацията, която бе откраднала.

Устните на Джонас се извиха развеселено, когато вътре в него се надигна уважение. Хармъни бе надминала прогнозите, които учените бяха направили относно способностите й, да се превърне в съвършен убиец.

Младият мъж погледна как вратата към тясната клетка се отвори и ученият от медицинското заведение на Породите влезе в стаята, носейки пластмасова медицинска чанта, която съдържаше спринцовки и флакони за пробите, които й трябваха.

— Хармъни, името ми е Ели. — Гласът на Елиана Морей беше мек и приятен. — Ти не си в опасност тук.

Не получи отговор.

— Трябват ми няколко кръвни проби и тампон със слюнка. Няма да отнеме много време и обещавам, че няма да боли.

Джонас имаше чувството, че на Хармъни не й пука. Мерк се премести по-близо, за да защити Елиана, когато тя застана отстрани до Хармъни и вдигна ръката й на масата.

Хармъни остана отпусната, неподвижна, когато Ели завърза гумената лента около горната част на ръката й и започна да търси подходящата вена. Джонас видя как мускулите на жената се огъват, след което се стягат. Действието щеше да попречи на иглата да намери вените под кожата. Умение, което Породите бяха научили в лабораториите, да контролират мускулите си, разработено само за тази цел. Погледът на Ели бе загрижен, когато погледна нагоре към камерата, и срещна този на Джонас.

— Кажи й, че ще й дадеш успокоително, ако не съдейства — нареди той студено.

Ели се намръщи неодобрително, когато от микрофона, който носеше, се разнесе командата му.

— Направи го, Ели. Сега не е време за спорове.

Докторката сви устни.

— Хармъни, наредиха ми да те упоя, ако не съдействаш. Моля те, не ме карай да го правя.

Джонас едва не се изсмя на състраданието на Ели. Хармъни щеше да й пререже гърлото без да се поколебае, ако това бе цената на бягството й.

Но тя се отпусна и дори не трепна, когато иглата намери вената й. Елиана напълни два флакона и извади един памучен тампон от чантата си.

— Отвори си устата, сега ми трябва проба от слюнка.

Хармъни остана неподвижна.

Джонас въздъхна.

— Мерк, издърпай главата й назад и я принуди да отвори устата си.

Хармъни нямаше да направи това лесно за никого.

Когато Мерк дръпна главата й назад и силната му ръка стисна челюстта й, Джонас видя лицето й. Той се наведе напред и очите му се присвиха върху деликатната костна структура, големите скосени очи с черни мигли, блясъкът на зелена огнена ярост в тях.

Ели взе бързо тампона и го пъхна в устата й, след което се отдръпна от масата и Мерк пусна момичето.

Пробите от кръв и слюнка бяха наложителни. За да проработи плана им, Джонас трябваше да докаже подозрението, което сетивата му бяха предусетили, и да се увери, че Хармъни все още не е чифтосана. Това можеше наистина до провали плановете му.

Единственият начин да неутрализира Хармъни в този момент, бе да я убие. Но убийството й нямаше да даде на Джонас или на Ръководния кабинет на Породите отговорите, или информацията, от която имаха нужда. Убийството й щеше да унищожи душата му, но той знаеше, че Хармъни никога повече няма да му се довери. Тя беше по-сурова, прекалено предпазлива и бе наясно колко лесно може да бъде предадена.

Първо, трябваше да отслаби съпротивата й, трябваше да намери уязвимото й място.

Ако подозренията му бяха верни, това уязвимо място се разхождаше наперено из Броукен Бът, Ню Мексико, с цялата арогантност и авторитет на човек, спокоен в територията, което си бе създал.

При тази мисъл устните на Джонас се извиха в доволна усмивка. Изправи се на крака и тръгна към вратата на офиса и килията за разпит зад нея. Преди да излезе от стаята, той взе четката, лежаща на бюрото му, изпробва я на дланта си и кимна кратко.

Бяха изминали толкова много години, откакто я бе успокоявал, като разресваше косата й. Чудеше се дали тя все още е податлива на това, което бе един от малкото хубави спомени от лабораториите, в които бяха държани. Те бяха малко и рядко, но въпреки годините, които бяха прекарали разделени, той все още бе неин брат. Не само от една и съща порода, а и от една и съща майка.

Майката, която Хармъни бе убила.

Загрузка...