Да остана ли

2,48 ч.

Пак съм на изходна позиция. Върнах се в интензивното. Тоест, тялото ми се върна. Аз през цялото време си седя тук и съм толкова изтощена, че не мога да помръдна. Иска ми се да заспя. Да имаше някаква упойка за мен или поне нещо, което да накара света да замълчи. Искам да бъда като тялото си, безмълвна и безжизнена, глина в ръцете на друг. Нямам достатъчно сила затова решение. Изричам думите. „Не го искам.“ Озъртам се в интензивното и се чувствам малко нелепо. Едва ли и останалите жестоко пострадали хора в отделението изгарят от удоволствие, че са тук.

Тялото ми не отсъства за дълго от интензивното. Няколкочасова операция. Кратък престой в реанимацията. Не знам точно какво ми е било и за пръв път днес наистина не давам и пет пари. Не съм длъжна. Не съм длъжна да се старая толкова. Вече си давам сметка, че да умреш, е лесно. Трудно е да живееш.

Пак съм включена към респиратора и отново върху очите ми има лепенки. Не я разбирам тази работа с лепенките. Да не би лекарите да се опасяват, че ще се събудя насред операцията и ще се ужася от скалпелите и от кръвта? Като че това може вече да ме трогне! Две медицински сестри, прикрепената към мен и сестра Рамирес, се приближават до леглото ми и проверяват мониторите. Изричат поредица от цифри, които вече са ми толкова познати, колкото и собственото ми име: кръвно налягане, пулс, дишане. Сестра Рамирес се е превърнала в съвсем различен човек в сравнение с вчера следобед, когато ме докараха. Гримът й се е изтрил и косата й е полепнала по главата. Все едно ей сега ще заспи права. Сигурно дежурството й скоро приключва. Ще ми липсва, но се радвам, че ще може да се махне от мен, от това място. И аз бих искала да се махна и мисля, че ще го направя. Струва ми се, че е просто въпрос на време да реша как да се измъкна.

Няма и петнайсет минути, откакто съм се върнала в леглото, когато се появява Уилоу. Минава решително през двойната врата и отива да поговори със сестрата на бюрото. Не чувам какво казва, обаче долавям тона й: учтив, внимателен, но категоричен. Когато излиза от стаята няколко минути по-късно, се усеща промяна. Уилоу е взела нещата в свои ръце. Начумерената сестра отначало изглежда ядосана, явно си казва: „Коя пък е тази, че ще ме командва“. Но после се примирява и вдига ръце. Нощта е била тежка. Дежурството й почти приключва. Защо да си прави труда? Не след дълго аз и всичките ми шумни и нахакани посетители вече няма да бъдат неин проблем.

Пет минути по-късно Уилоу се връща и води баба и дядо. Уилоу е работила цял ден, беше тук и цялата нощ. Знам, че и в спокойните дни не успява да се наспи — чувала съм мама да й обяснява как да приучи бебето да спи цяла нощ.

Не съм сигурна кой изглежда по-зле: аз или дядо. Бузите му са хлътнали, кожата му изглежда посивяла и суха като пергамент, очите му са налети с кръв. Баба пък си изглежда както винаги. Нито следа от умора — като че ли изтощението не би дръзнало да се изправи насреща й. Идва право до леглото ми.

— Днес все едно ни качи на влакчето на ужасите — подмята шеговито баба. — Майка ти все повтаряше какво добро дете си, а аз й казвах да изчака до пубертета. Обаче ти ме опроверга — и през пубертета си остана свястно момиче. Не си ни създавала никакви проблеми, не си предизвиквала никакви страхове. Ама днес си навакса за всичко.

— Стига, стига — слага ръка на рамото й дядо.

— О, просто се шегувам. Миа ще го оцени. Тя има чувство за хумор, нищо, че понякога изглежда страшно сериозна. Само дето това тук е черен хумор.

Баба дръпва един стол до леглото ми и започва да реши косата ми с пръсти. Някой я е изплакнал и макар че не е съвсем чиста, не е и сплъстена от кръв. Баба разчесва бретона ми, който е пораснал до брадичката. Винаги си подстригвам бретона и после си го пускам. На по-радикална промяна не съм способна. Баба прокарва ръка до края, издърпва косата изпод възглавницата и тя се разпилява по гърдите ми и закрива част от тръбичките и системите по тялото ми.

— Така е много по-добре — отбелязва тя. — Знаеш ли, днес излязох на разходка и само да знаеш какво видях. Кръсточовка. В Портланд през февруари. Страшно необичайно. Според мен е Гло. Тя винаги е имала слабост към теб. Каза, че й напомняш за баща си, а тя го обожаваше. Когато той за пръв път си направи онази мохиканска прическа, сестра ми му организира тържество. Много й допадаше, че той се бунтува, че е различен. Не подозираше, че баща ти не може да я понася. Когато той беше на около шест години, Гло ни дойде на гости с онова противно палто от норки. Беше преди да лудне по правата на животните и разните му там кристали. Палтото миришеше ужасно — на нафталин, на стари чаршафи от скрина на тавана — и баща ти го нарече „смрадливото палто на леля“. Тя така и не разбра. Но много й харесваше, че той се бунтува срещу нас, поне тя така си въобразяваше. Затова реши, че и ти се бунтуваш, когато избра класическата музика. Колкото и да се мъчех да я убедя, че не е вярно, Гло не отстъпваше. Имаше си свои разбирания за нещата. Мисля, че всички имаме.

Баба бърбори още пет минути и ме запозна с обичайните новини: Хедър решила, че иска да стане библиотекарка. Братовчед ми Матю си купил мотор и леля Патриша не останала никак доволна от тази работа. Чувала съм баба часове наред да коментира такива неща, докато готви или разсажда орхидеите си. Сега, докато я слушам, си я представям в оранжерията, където дори през зимата е топло и влажно и мирише на пръст и на мухъл, и съвсем лекичко на тор. Баба собственоръчно събира кравешки тор, „кравешки мекички“, както ги нарича, смесва ги със слама и сама си прави тор. Според дядо тя трябва да патентова рецептата и да я продаде, понеже я прилага на орхидеите си, които винаги печелят награди.

Опитвам да се съсредоточа над гласа на баба, оставям се на веселото й бърборене да ме увлече. Понякога почти заспивам, докато седя на високото столче на кухненския й плот и я слушам, затова се чудя дали бих могла да направя същото и днес тук. Толкова ще е приятно да заспя. Топла завивка от мрак, която да заличи всичко останало. Сън без сънища. Чувала съм хората да говорят за мъртвешки сън. Това ли е смъртта? Най-хубавият, най-топлият, най-дълбокият и безкраен сън? Ако е така, нямам нищо против. Ако това означава да умреш, не бих имала нищо против.

Сепвам се, обзета от паника, която слага край на мимолетното спокойствие от бърборенето на баба. Все още не съм напълно наясно с конкретните особености тук, но знам, че реша ли да си отида, ще си тръгна. Обаче не съм готова. Още не. Не знам защо, но не съм готова. И малко ме е страх, че ако някога бъда готова да приема безкрайния сън, той ще ме сполети и ще е необратим, както навремето баба и дядо ме предупреждаваха, че ако правя гримаси, когато часовникът удари дванайсет на обяд, лицето ми ще си остане такова завинаги.

Чудя се дали всеки умиращ има възможност да решава дали да остане, или да си отиде. Едва ли. В крайна сметка болницата е пълна с хора, на които им вливат отровни вещества във вените или ги подлагат на ужасни операции, само и само да останат, обаче въпреки това някои от тях умират.

Дали мама и татко са решили? Съмнявам се, че са имали време да вземат такова съдбовно решение, а и не допускам, че биха ме зарязали тук. Ами Теди? Той поискал ли е да си отиде заедно с мама и татко? Знаел ли е, че аз още съм тук? Дори да е знаел, не го виня, задето е избрал да си отиде без мен. Теди е мъничък. И сигурно се е страхувал. Изведнъж си го представям сам и изплашен и за пръв път в живота си се надявам баба да е права за ангелите. Моля се те да са толкова заети да утешават Теди, че да нямат време да мислят за мен.

Не може ли някой друг да реши вместо мен? Не може ли да получа пълномощник за пред смъртта? Или да постъпя като бейзболните отбори, когато играта вече е напреднала и те се нуждаят от стабилен батсман, който да върне момчетата на хоума? Не може ли да ме замести резервен играч, който да довърши играта?

Баба си отиде. Уилоу си отиде. В интензивното е спокойно. Затварям очи. Когато ги отварям отново, виждам дядо. Седи съвсем безшумно, но по бузите му се стичат сълзи и цялото му лице е мокро. Никога не съм виждала някой да плаче така. С безшумни, но прочувствено бликнали сълзи, все едно в главата му е пуснато невидимо кранче. Сълзите капят по одеялото ми, по току-що сресаната ми коса. Пльок. Пльок. Пльок.

Дядо не трие лицето си, не си духа носа. Просто оставя сълзите да си текат. А когато кладенецът на скръбта пресъхва за миг, той пристъпва напред и ме целува по челото. Като че ли се кани да си тръгне, но после отново се навежда над леглото ми, надвесва се над ухото ми и прошепва:

— Ако искаш да си отидеш, не се притеснявай — успокоява ме той. — Всички искат да останеш. И аз го искам повече от всичко през живота си. — Гласът му се накъсва развълнувано. Млъква, прокашля се, поема си въздух и продължава. — Но това е моето желание, ще разбера, ако ти искаш друго. Затова исках просто да ти кажа, че ще разбера, ако си отидеш. Ако трябва да ни напуснеш, ако искаш да престанеш да се бориш, така да бъде.

За пръв път, откакто разбрах, че Теди също си е отишъл, усещам как нещо в мен се отпуска. Усещам, че дишам. Знам, че не е възможно дядо да е онзи резервен играч от последните ининги, на когото се надявах. Той няма да откачи дихателната ми тръба, няма да ми даде свръхдоза морфин, нищо подобно. Но днес за пръв път някой признава какво съм изгубила. Знам, че онази служителка от социалните предупреди баба и дядо да не ме разстройват, но признанието на дядо и позволението, което ми даде току-що, са истинска благодат.

Дядо не ме оставя. Тежко се отпуска отново на стола. Тихо е. Толкова тихо, че почти чуваш сънищата на другите хора. Толкова тихо, че можете едва ли не да ме чуете как казвам на дядо:

— Благодаря.

Когато мама роди Теди, татко още свиреше на барабани в същата група, в която си беше още от колежа. Бяха издали няколко диска, ходеха на турне всяко лято. Бандата изобщо не беше голяма, но си имаха почитатели на северозапад и в различни колежански градове оттук до Чикаго. Странното беше, че имаха и група фенове в Япония. Непрекъснато получаваха писма от японски тийнейджъри, които ги молеха да отидат да свирят там и ги канеха да нощуват в домовете им. Татко винаги казваше, че ако отидат, ще вземе и нас с мама. Ние двете научихме няколко японски думи за всеки случай. Коничиуа. Аригато. Но до заминаване така и не се стигна.

След като мама оповести, че е бременна с Теди, първите признаци за предстоящи промени станаха видими, когато татко се записа на шофьорски курс. На трийсет и три години. Беше опитал да остави мама да го научи да шофира, но тя била прекалено нетърпелива, така казваше той. Мама пък твърдеше, че татко много се засягал от критика. Затова дядо извеждаше татко по пустите междуселски пътища с пикапа си точно както беше постъпвал и с другите си деца — само дето те всички се бяха научили да шофират шестнайсетгодишни.

Сетне дойде ред на подмяната на гардероба, но ние не я забелязахме веднага. Костюмите не замениха изведнъж тесните черни джинси и фланелките на групата. Най-напред от сцената слязоха фланелките и мястото им заеха ризи от изкуствена коприна от 50-те, които татко си купуваше на втора ръка, но после модата им се върна и вече се налагаше той да си ги купува от скъпите магазини за ретро облекло. След това в кофата заминаха джинсите, с изключение на един безукорен чифт тъмносини „Ливайс“, които татко си гладеше и обуваше през уикендите. През останалото време носеше спретнати панталони без ръб с маншети. Но когато няколко седмици след раждането на Теди татко се отказа от коженото си яке — безценното му протъркано рокерско яке с разнищения леопардов колан, — най-сетне осъзнахме, че е в ход огромно преобразяване.

— Пич, това не е сериозно — каза Хенри, когато татко му подаде якето. — Носиш го от дете. Дори мирише на теб.

Татко сви рамене и сложи точка на разговора. После отиде да вземе Теди, който ревеше в кошчето си.

Няколко месеца по-късно татко обяви, че напуска групата. Мама го увещаваше да не го прави заради нея. Нямала нищо против той да продължи да свири, стига да не ходи на турнета по цял месец и да я оставя сама с двете деца. Татко й каза да не се притеснява, понеже нямало да я оставя сама.

Другите членове на групата приеха решението му спокойно, но Хенри беше съсипан. Опита се да го разубеди. Уверяваше го, че ще свирят само в града. Че няма да ходят на турнета. Че няма да отсъстват нито една нощ.

— Може дори да започнем да свирим с костюми. Ще изглеждаме като „Рат Пак“. Ще правим кавъри на Синатра. Хайде, човече — увещаваше го Хенри.

А когато татко отказа, двамата с Хенри ужасно се скараха. Хенри беше бесен на татко за едностранното му решение да напусне бандата, особено след като мама твърдеше, че няма нищо против той да продължи да свири на концерти. Татко заяви на Хенри, че съжалява, но вече е взел решение. Беше подал документи за следдипломна квалификация. Смяташе да става учител. Край на глупостите.

— Някой ден ще разбереш — уверяваше той Хенри.

— Друг път — изстреля в отговор Хенри.

След това Хенри не проговори на татко няколко месеца. Уилоу се отбиваше от време на време в ролята на миротворец. Обясняваше на татко, че Хенри просто се опитвал да си подреди мислите. „Дай му време“ — казваше тя и татко се преструваше, че не е засегнат. После двете с мама пиеха кафе в кухнята и си разменяха многозначителни усмивки, с които сякаш казваха: мъжете са такива деца.

Накрая Хенри цъфна отново, обаче не се извини на татко. Поне не веднага. Години по-късно, малко след раждането на дъщеря си, Хенри се отби у дома една вечер разплакан.

— Вече разбирам — призна той на татко.

Странно, но в известен смисъл дядо изглеждаше не по-малко разстроен от Хенри от преобразяването на татко. Човек би очаквал новият аз на татко да му допадне. Двамата с баба изглеждат толкова старомодни, все едно са от друго време. Не използват компютри, не гледат кабелна телевизия, не ругаят и нещо в излъчването им те заставя да се държиш учтиво. Мама, която ругаеше като надзирател в затвор, никога не го прави пред баба и пред дядо. Всички сякаш се стараят да не ги разочароват.

Баба адски се израдва на промяната в стила на татко.

— Ако знаех, че тези неща ще се върнат на мода, щях да запазя старите костюми на дядо ти — каза тя един неделен следобед. Бяхме се отбили у тях да хапнем и когато татко свали шлифера си, отдолу се показа габардинен панталон и жилетка в стил петдесетте.

— Не са се върнали. На мода е пънкът, така че това е поредният бунт на сина ти — подсмихна се мама. — Чий татко е бунтар? Твоят татко ли е бунтар? — забърбори тя и Теди се разкикоти доволно.

— Е, със сигурност изглежда спретнато — отбеляза баба. — Какво ще кажеш? — обърна се тя към дядо.

Той сви рамене.

— На мен винаги ми изглежда добре. Всичките ми деца и внуци изглеждат добре. — Обаче го каза някак огорчено.

По-късно същия следобед излязох навън с дядо, за да му помогна да събере подпалки. Трябваше да нацепи още малко дърва и той пое с брадвата към една изсъхнала елша.

— Дядо, не ти ли харесват новите дрехи на татко? — попитах.

Брадвата на дядо застина във въздуха. После той я пусна внимателно до пейката, на която бях седнала.

— Нямам нищо против дрехите му, Миа — отвърна.

— Но изглеждаше толкова тъжен, когато баба говореше за тях.

— Нищо не ти убягва, а? — поклати глава дядо. — А си само на десет.

— Трудно е да го пропуснеш — когато си тъжен, изглеждаш тъжен.

— Не съм тъжен. Баща ти ми се струва щастлив и според мен ще стане добър учител. Късметлии са децата, които ще учат „Великия Гетсби“ с баща ти. Просто ще ми липсва музиката.

— Музиката ли? Но ти не ходиш на концертите на татко.

— Ушите ми не са наред. Заради войната. Болят ме от силния шум.

— Трябва да слагаш слушалки. Мама ме научи на това. Тапите за уши падат.

— Може да опитам. Всъщност винаги съм слушал музиката на баща ти, но съвсем тихо. Признавам, не си падам много по електрическата китара, не ми е по вкуса. Но въпреки това музиката ми харесваше. Особено думите. Когато беше на твоите години, баща ти измисляше страхотни истории. Сядаше ей на тази масичка и ги записваше, после ги даваше на баба ти да ги напечата и накрая той рисуваше картинки. Забавни истории за животни, но истински и умни животни. Напомняха ми на онази книжка за прасето и за паяка — как се казваше?

— „Мрежата на Шарлът“?

— Точно тя. Винаги съм смятал, че баща ти ще бъде писател. И в известен смисъл имах усещането, че точно така е станало. Текстовете, които пише за песните си, са поезия. Вслушвала ли си се внимателно какво казва?

Поклатих глава, неочаквано засрамена. Не знаех, че татко е писал текстове на песни. Той не пееше, затова си мислех, че хората пред микрофона са автори и на текста. Но стотици пъти съм го виждала в кухнята с китара и с бележник. Просто не събрах две и две.

Вечерта, когато се прибрахме, се качих в стаята си с дисковете на татко и със своя дискмен. Прегледах обложките, за да видя кои песни е писал татко, и после старателно извадих текстовете. Чак когато ги видях черно на бяло в тетрадката си по химия, разбрах какво е имал предвид дядо. Текстовете на татко не бяха просто римувани думички. Бяха нещо повече. И особено една песен, озаглавена „В очакване на мъст“, която слушах и четох отново и отново, докато не я запомних. Беше от втория албум и беше единствената бавна песен, която са свирили. Звучеше почти като кънтри и вероятно се дължеше на краткото увлечение на Хенри по народния пънк. Толкова пъти чух песента, че започнах да си я тананикам, без да се усетя:

— Какво пееш, Миа? — попита татко, когато ме хвана да изнасям серенада на Теди, докато бутах количката му из кухнята в безуспешен опит да го приспя.

— Твоята песен — признах стеснително и неочаквано се почувствах така, сякаш навлизам в личното пространство на татко. Нередно ли беше да пееш музиката на други хора без тяхно позволение?

Татко обаче изглеждаше доволен.

— Моята Миа пее „В очакване на мъст“ на моя Теди. Ама че работа! — Наведе се да разроши косата ми и да погъделичка Теди по пълната бузка. — Е, няма да ти преча. Продължавай. Аз ще поема това — каза той и хвана дръжката на количката.

Неудобно ми беше да пея пред него, затова просто тананиках, но после и татко се присъедини и двамата тихо попяхме, докато Теди заспа. Татко сложи пръст на устните си и ми даде знак да го последвам в дневната.

— Искаш ли да поиграем на шах? — попита той. Открай време се опитваше да ме научи да играя, но според мен играта изискваше прекалено големи усилия.

— Какво ще кажеш да поиграем на дама? — попитах.

— Добре.

Играехме мълчаливо. Когато беше ред на татко, аз крадешком поглеждах към мъжа, облечен с риза, и се мъчех да си спомня бързо избледняващия образ на другия мъж с изрусена коса и кожено яке.

— Татко?

— Аха?

— Може ли да те попитам нещо?

— Винаги.

— Мъчно ли ти е, че вече не свириш в оркестъра?

— Не — отговори той.

— Ама изобщо ли?

Сивите очи на татко срещнаха моите.

— Каква е причината за всичко това?

— Говорих с дядо.

— А, разбирам.

— Така ли?

Татко кимна.

— Дядо смята, че по някакъв начин ми е оказал натиск да променя живота си.

— А така ли е?

— Може би косвено да. С това какъв човек е, какъв баща.

— Но ти беше добър баща и когато свиреше в групата. Най-добрият баща. Не искам да се отказваш заради мен — казах и усетих как нещо ме стисна за гърлото. — Мисля, че и Теди не би искал.

Татко се усмихна и ме потупа по ръката.

— Миа моя! От нищо не се отказвам. Въпросът не е „или… или“. Преподаването или музиката. Джинси или костюми. Музиката винаги ще бъде част от живота ми.

— Но ти напусна бандата! Престана да носиш пънкарски дрехи!

Татко въздъхна.

— Не ми беше трудно. Приключих с тази част от живота си. Изобщо не се поколебах, каквото и да си мислят дядо и Хенри. Понякога в живота си човек прави избор, друг път изборът прави теб. Разбираш ли?

Замислих се за виолончелото си. За това, че понякога не разбирам какво ме привлича към него, как в някои дни ми се струва, че инструментът ме е избрал. Кимнах, усмихнах се и отново насочих вниманието си към играта.

— Дама! — оповестих.