Да помним Сара

51.

— Знаеш, че не съм голям любител на природата, но даже аз мога да оценя подобна гледка.

Бил има право. Гледката е внушителна. Накъдето и да обърнеш поглед, виждаш окичени с нацъфтели дървета долини. Тази селска къща във Върмонт, със своя безкраен лабиринт от помещения, е напълно изолирана. Това е тайна квартира, обяснява специалният агент Марк Феръл, място за временно настаняване на лица, които ще бъдат включени в Програмата за защита на свидетелите. Заради медиите, напълно полудели около случая със Сара, ФБР решава срещата да се проведе на място, където няма микрофони и камери, за да има възможност Сара да се окопити.

Зад гърба му, откъм вътрешността на къщата, звъни телефон. Майк извръща рязко глава, за да види през прозореца агента Феръл, който крачи по дъсчения под, приближил към ухото си клетъчен телефон. Жената в черен костюм е детски психолог. Казва се Тина Дейвис. Майк е прекарал целия вчерашен следобед и по-голямата част от вечерта в разговори с нея — обяснява му как да подходи към Сара, какво следва да очаква.

Най-важна е Сара, подчертава доктор Дейвис. В самото начало ще бъде изключително объркана. Трябва да се приспособи към много неща: към новината, че родителите й са живи, към факта, че със съпругата ви сте разведени. Възможно е дори да бъде гневна. Може и да откаже да говори. Това е нормално. Семейство Меър са били много добри с нея.

Семейство Меър. Бездетни католици. Дайна Меър не могла да зачене и не приемала варианта с осиновяване. Двамата с Албърт Меър са били част от групата на Тери Ръсел. Това е водещата новина за всяка радио и телевизионна станция, за всеки вестник и според Феръл ще става все по-голяма. Майк не може да осмисли всичко, което се случва, и няма представа как ще се справи Сара.

— Свърза ли се вече с Джес? — пита Бил.

— Не още. — Когато новината гръмва, тя е по средата на двайсет и четири часовия си полет до Австралия. Щом самолетът се приземил, на борда му се качили австралийски полицаи, за да й я съобщят. В момента Джес лети обратно. Самолетът й каца тази вечер.

Сега звъни телефонът на Майк. Не го изключва заради Джес.

Но дисплеят показва служебния номер на Сам.

А гласът е на Нанси Чайлдс:

— Как е самочувствието, татенце?

— Много съм нервен. Страх ме е. Каквото и да си мислиш, все ще е вярно.

— Всичко ще бъде наред.

— Само това ми повтарят.

— Ще видиш. Както ти е добре известно, твоите разкрития са нещо велико. Ще те засипят с обаждания — Опра, Даян Сойър, литературни агенти с молби за издателски права. Моят съвет е да си наемеш медиен специалист, който да те представлява, та да разполагаш с цялото си време за Сара. Знам една, която няма равна на себе си. Луси Уотърс. Ще й кажа да ти се обади по-късно на мобилния. Нещо против?

— Би било чудесно. Искам да ти благодаря, Нанси…

— Не престанах да ровя, защото ти пожела така. Всички, аз и включително, те съветваха да се откажеш, но ти не ни послуша. Вие, господин Съливан, не престанахте да вярвате, така че ако изгаряте от желание да благодарите на някого, обърнете се към огледалото.

— Няма начин да те наддума човек, нали?

— Това ни е друга обща черта със Сам. Като става дума за нея, ето ти я. Изчакай така.

Обажда се Сам:

— Няма да те задържам. Искам само да ти кажа колко съм щастлива заради теб.

— Нямаше да се справя самичък. Благодаря ти, Сам. За всичко.

Задната врата се отваря и навън излиза агент Феръл, този път без костюм и вратовръзка. Заместил ги е с джинси, бяла риза и непромокаем елек.

— Трябва да бягам — казва Майк. — Да ти звънна по-късно?

— Няма да ходя никъде.

— Нито пък аз. — Благодари още веднъж и затваря.

Днес Феръл е усмихнат. Синият му поглед е ведър.

Майк го харесва. За него няма въпрос, който да е прекалено глупав или твърде настоятелен. През първите два дни Майк не престава да пита: „Сигурен ли сте, че е Сара? Потвърдено ли е вече?“ Той неизменно отвръща с ослепителна усмивка, уверява го, че е така: „Няма никакво съмнение. Дъщеря ви е. Сравнихме отпечатъци от пръсти, а трябва да ви уверя, че там грешка няма.“

И въпреки това оня гаден страх не престава да пълзи по гръбнака на Майк. Съжалявам, господин Съливан, но стана грешка. И го връщат с кола в Белхам, обратно в неговата запустяла къща, пълна сега с чакащи репортери, а той се изтъпанва пред тях, за да каже: „Много съжалявам, но е станало недоразумение.“

— Дъщеря ви е вече на път — съобщава Феръл. — До един час ще бъде тук. Господин О’Мали, нали разбирате…

— Знам, знам. Само семейството. Детето ще бъде достатъчно ошашавено, за да го объркваме допълнително. Докторката вече ме подкова.

— Колата ви чака отпред — допълва Феръл и се обръща към Майк: — Доктор Дейвис иска да поговори с вас, преди дъщеря ви да е пристигнала.

Дъщеря ви.

Сара е на път за насам.

При него.

У дома.

И Майк се изпълва с такава радост, че май ще се пръсне.

А с нея нахлуват нови страхове.

— Ами ако не ме познае? — пита той доктор Дейвис.

— Възможно е в началото. Била е шестгодишна.

— И половина.

— Моля?

— Сара бе на шест и половина, когато я взеха.

Доктор Дейвис се усмихва. Изглежда истински съпричастна и готова да помогне. Майк изпитва желание да си излее душата пред тази жена, да извади сърцето си на показ и да го сложи на масата за дисекция — каквото тя пожелае.

Седнали са в дневната. Доктор Дейвис заема кресло, обърнато към прозореца, през който се вижда дългата, криволичеща алея. Майк седи върху диван, надвесен напред, потрива длани между коленете и гледа в пода.

— Вие какво си спомняте от шестгодишна възраст?

Майк успява да извика в ума си само отделни фрагменти: прекосява улицата към двора на съседа; качва се в гребна лодка с Лу; разправя се с майка си в някаква книжарница — настоява за две книжки за оцветяване вместо една.

— Възможно е Сара да пази някакви спомени за вас и жена ви, които са дълбоко скрити. Но това е временно. Тези спомени ще изплават, само че трябва да й дадете време. Периодът е травмиращ за Сара. Тя е с промито съзнание, както и останалите деца. Именно е тази цел групата е отвличала само малки. Дайна и Албърт Меър са й казали, че двамата с жена ви сте мъртви. Тя е живяла в ново семейство, в чужда страна, а изведнъж се изтърсва полиция и я отвежда. И Сара разбира не само че двамата сте живи, но и че семейство Меър са я отвлекли. Може също да е дочула едно-друго за принадлежността им към тази радикална религиозна група. Във всички случай има да осмисля много неща. И е възможно да не иска това да стане веднага. Би било в реда на нещата. Спомнете си какво изпитахте, когато научихте истината за майка си.

Майк кимва. Разказал е всичко на доктор Дейвис.

— Ами ако поиска да се върне при тях?

— Няма начин — те заминават в затвора.

— Но тя може пак да го иска. Възможно е, нали? — Майк вдига поглед.

— Вие сте й баща — отвръща доктор Дейвис тихо, но с твърд тон. — Това не може да се промени по никакъв начин. Пътят няма да бъде гладък. Може да има мигове, в които ще изпитате гняв и разочарование от цялата тази несправедливост. Но това ще отмине. Тя наближава дванайсет. Още е малка. Част от детството й с вас все още предстои. Имате време. Това е дар, какъвто други семейства няма да получат. Не го забравяйте.

Майк си мисли за Ашли Жиру, прехвърлила двайсет и пет, абсолвентка в Италия; за Карълайн Ленвил, която е над четирийсетте, омъжена, с две деца, и живее на два километра от приемните си родители в Брунсуик, Канада. Ами ако и той беше в тяхното положение и му се налагаше да срещне един вече пораснал човек?

— Ето ги — обажда се доктор Дейвис.

Майк извръща глава, за да види как в алеята спира черен линкълн.

Изправя се, а сърцето му бие с такава сила, че го е страх да не изхвръкне от гърдите. Пред очите му лумва заглавие: БАЩАТА НА ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ ГО ОТКРИВА САМО ЗА ДА БЪДЕ ПОКОСЕН НА МЯСТО ОТ СЪРДЕЧЕН УДАР.

Защо го изпълва такъв ужас? Безброй пъти се е молил този миг да настъпи и ето го, сега на една ръка разстояние, там, пред входната врата, а неговата кожа лепне, стомахът му е свит като юмрук и подскача.

— Господин Съливан?

Дълбоко, бавно дишане. Всичко ще бъде наред. Всичко ще се оправи.

Майк бърше потта от челото си. Изпробва устойчивостта на нозете си. Малко треперят, но вършат работа.

— Вие сте й баща. Не го забравяйте.

При тези думи Майк отваря вратата, за да се изправи пред дъщеря си.

52.

Сара е висока. Много по-висока, отколкото си я е представял.

И слаба. Не от недохранване, а от неудържимия растеж на тялото.

Очилата ги няма.

Както и конската опашка. Косите са подстригани късо, до раменете, точно както си е представял. Те са така фини и руси, че чак белеят под слънчевите лъчи.

Няма обеци. Няма бижута. Облечена е твърде семпло: джинси, розова блуза с дълъг ръкав и щампована отпред мъничка дъга, бели кецове.

Но което му прави най-силно впечатление, онова, което едва не го кара да рухне пред очите на всички, е лицето й. Разпознава упорития израз на своето шестгодишно момиченце, което не искаше да го хване за ръка онази вечер на Хълма.

Сара стои изправена между трима агенти. Ръцете й са сключени отпред, главата наведена, впила е поглед във върховете на обувките си. Разстроена е. Когато усети, че е направила нещо лошо, тя винаги застава в тази поза, с поглед в краката, в пода, във всяко друго нещо, само не и в твоя поглед. Като я вижда такава, Майк понечва да се хвърли към нея, да я сграбчи в обятията си и притисне с все сила, да я освободи от всичката болка и страх, от купищата въпроси и сам да попие всичко това. Също както когато бе малка. Когато бе негова.

Но няма да стане така.

Майк се хваща за перилото и започва да се спуска, стъпало по стъпало, поглъща я с поглед и го е страх, че ако малко забърза, ще полети с главата надолу, ще я спука, а после срещата ще протече в „Бърза помощ“. Когато стига до чакъла, ръката му продължава да стиска парапета.

— Нека им дадем малко повече пространство — обажда се доктор Дейвис.

Всички кимват и се отдръпват настрани. Сара вдига поглед към масивна жена в джинси и тъмносива блуза. Навярно психоложка, казва си Майк. Жената се отмества само на една-две стъпки и се подпира върху предния капак на линкълна.

Майк приближава дъщеря си, но не прекалено — оставя й пространство да диша под всички тия погледи, приковани в тях двамата.

— Здрасти — проговаря Майк, доволен от това, че гласът му звучи силен и уверен.

— Здравей — отвръща тя тихичко.

Като чува този глас, Майк понечва да протегне ръка и да я докосне, да се увери, че е истинска.

— Как беше пътуването?

— Дълго — отвръща тя все така тихо, с наведен поглед, прикован към кецовете.

— Искаш ли да се поразтъпчеш? Да се разходим малко?

Очите на Сара се впиват в Майк. Гледали са го някога от люлката, търсели са го из къщи, блясвали са от радост, когато се е прибирал — същият, оформен с негова помощ и под негово влияние поглед, сега го разглежда, изучава и се пита кой е този мъж.

Спомни си нашата последна Коледа, Сара. Беше толкова развълнувана, че ме събуди в четири сутринта, за да ми прошепнеш в ухото: „Той дойде, тате, Дядо Коледа дойде пак!“ Спомни си как не искахме да будим мама и аз слязох долу да приготвя палачинки, и как ги изгорих, а ти опита една, сбърчи личице и ги даде всичките на Фанг. Спомни си как, макар да не обичаш маслини, всеки път ги опитваш и правиш гнуслива гримаса. Спомни си онази съботна сутрин, когато домъкна всичките си кукли и животни в дневната, нареди ги на дивана, а после се качи върху масата за кафе, все едно е импровизирана сцена.

В главата му са запазени стотици подобни спомени. Но в дадения момент всичко това е без значение. В нейната бръмчат спомените от семейство Меър — спомени, случки и събития, за които той няма никаква представа.

Сара не помръдва.

Кажи, че си спомняш, Сара. Моля те. Дай ми поне нещичко.

— Нямам нищо против да се разходим — продумва тя.

Зад къщата има хамбар и конюшня. Но без коне. Има и нещо, което според Майк е малка ледена пързалка. И Сара гледа натам, може би си мисли същото.

Докато се спускат по склона към горските пътеки, той се чуди дали да заговори пръв, или да я изчака да започне. Решава да си мълчи. В момента тя сякаш се наслаждава на тишината и покоя. Едва ли е имала тази възможност през последните няколко дни.

Минават десетина минути и Майк усеща, че не може да търпи повече това мълчание.

— Знам, че сега си много объркана и дори може би уплашена. Това е нормално. Ако не ти се приказва, ще го разбера. По-важно е ти какво изпитваш.

Сара не кимва, не реагира — продължава да върви с поглед, вторачен в земята. Иска му се да изтръгне цялата болка, която носи в себе си вече пет години, да я излее в думи, които би могла да разбере, които да изградят мост, по който тя да тръгне и да осъзнае целия ад, през който е преминал.

— Казаха ми, че сте мъртви.

Майк кимва, мъчи се да не позволи на гнева да се изпише върху лицето му.

— Спомням си как седя в кухнята, а те двамата ми казват, че сте загинали, а едни лоши хора ме търсят. Затова са ми сменили името на Сюзън Меър. Само така щели да ме предпазят от тези лоши хора. И ми казваха, че ако спомена пред някого истинското си име, те ще ме открият, ще дойдат да ме убият, а също и тях двамата.

Слушай. Тук става дума за Сара. А твоята работа е да слушаш.

— Господин и госпожа Меър са били винаги много мили с мен. Водеха ме на църква. Никога не ми викаха. Водиха ме в „Дисни Уърлд“. Защо им е да ме лъжат?

Те са религиозни фанатици, Сара. До един налудничаво вярват, че Бог говори през тяхната уста. Нямат нужда от свещеници, защото и те са точно толкова безнравствени, колкото е и най-последният сред нас. Поради същата причина са наказали отец Джона. Той е имал дързостта да опрощава жени, които се осмеляват да решават вместо Бог.

Мислите на Майк се връщат за момент към Джона, чието тяло студенее в земята. Джона — страдалец до последния си дъх.

Няма защо да разказва всичко това на Сара.

— Понякога човек е способен да повярва в нещо с такава сила, че вярата да го заслепи — казва Майк. — И когато това се случи, когато с цялото си сърце и разум повярваш, че онова, което мислиш или вършиш, е правилно, нищо друго не си в състояние да забележиш. В своите сърца и разум господин и госпожа Меър дълбоко вярват, че думите и делата им са истина.

— Но те ме излъгаха — възразява Сара.

— Знам. Ще ми се да променя това, но не е в моята власт. Много съжалявам. Когато пораснеш, ще видиш, че хората често лъжат. Дори най-близките ни. Тъжно е и боли, но се случва. Ето защо е важно човек да си мисли за хубавите неща. Като това сега.

Майк бърка в задния си джоб и подава на Сара няколко снимки.

— Малко са омачкани — казва той. — Забравих, че са там, и седнах отгоре им.

Сара забавя ход, докато ги разглежда.

— Майка ти ще дойде по-късно довечера.

Сара продължава да разглежда снимките, а Майк е готов да отговаря на въпросите й, ако попита нещо. Сара преминава към следваща снимка.

— О, Господи! — възкликва тя. — Това да не е плюшено мече?

— Това е Фанг — кучето ти. Той е булмастиф.

— Какъв е огромен.

— Да знаеш само какви лиги пуска. На следващата снимка ще го видиш като бебе.

Сара разглежда снимката. Но вниманието й не е привлечено от Фанг. Разглежда образа на момиченце с килнати очила и криви зъби, което седи до заспалото кутре. Майк нарочно е взел тази снимка — надява се тя да събуди някакъв спомен.

Приближава детето, колебае се дали да не отпусне длан върху рамото му, когато Сара забелязва следващата снимка, зърнесто цветно изображение от вестник, запечатало Лу Съливан на излизане от затвора. Бил му е донесъл изрезката тази сутрин, а той я сгъва и пъхва в задния джоб с намерение да я прочете по-късно.

— Кой е този?

— Това е… Помогна ми да те открия.

— Но името му е Лу Съливан, също като твоето.

И като твоето.

— Роднина ли ти е?

— Баща ми е. И твой дядо.

Сара му подава снимките.

— Твои са. Можеш да ги задържиш.

— Ще ми ги пазиш ли? Не искам да ги изгубя.

Добива затворен вид. Много я е притиснал.

— Разбира се. — Майк се усмихва, но насила. Взема снимките и ги прибира в задния джоб.

— Гладна съм. Искам да се върнем, за да хапна нещо.

— Добре — отвръща Майк. — Имаш ли нещо против аз да поостана тук за малко?

— Не.

— Добре.

— Хубаво тогава. До по-късно. — Сара се извръща и затичва, отдалечава се от него, нагоре по склона, към къщата, където я очакват доктор Дейвис и другите психолози.

До по-късно.

Всичко е наред, напомня си той. Сега вече имат време. Поне това имат.

53.

Към единайсет вечерта Майк излиза на задната веранда за една цигара. Небето е черно, обсипано със звезди, въздухът още пази зимния мраз. Пали, сяда в люлеещия се стол и вдига крака върху парапета, усетил костите си натежали от напрежението на изтеклия ден.

Доктор Дейвис и другата психоаналитичка прекарват голяма част от следобеда със Сара, която изведнъж се затваря и отказва да разговаря. Иска да си седи сама, затворена в стаята.

— Изтощена е — обяснява му доктор Дейвис. — Твърде много й дойде. Дайте й време.

Дал е цели пет години. Сара няма нужда от толкова приказки. Онова, от което има нужда, е да се прибере у дома, а не тук, в тази чужда селска къща, пълна с непознати лица и вещи. Трябва да се прибере в нейната къща, в нейната стая, да седне в нейното си легло, а той ще приседне до нея и двамата ще започнат да разглеждат снимките от деня на раждането й до времето, когато му я отнемат. Ще разгледат всичките снимки, ще изгледат всички видео записи, а след това пак и пак, докато най-накрая тя ще се обърне към него и ще каже:

— Пушенето ти вреди.

Майк се извръща. Сара е излязла на верандата.

— Имаш право. — Майк смачква цигарата на пода, а след това запраща фаса в тъмнината, преди да смъкне крака от парапета.

Сара застава до него. Облякла е сиво долнище и памучно яке върху тениската си. Майк се пита кой ли е купил това яке, дали е подарък за рожден ден, който си е избрала сама. Спомен за дома й от последните пет години, който й носи успокоение, докато чака в тази чужда къща да я отведат в друга, също чужда, в една чужда стая.

— Не можеш да заспиш?

— Не.

— Тежък ден.

Сара кимва. Има някакъв проблем. Изписано е върху лицето й.

Дошла е да ми каже, че иска да си отиде у дома, при другото семейство.

Но това няма как да стане. Сара не може да се върне в Канада, но топлите чувства към семейство Меър са тук, те са истински и няма как да се заличат.

— Този белег — проговаря Сара, като допира с пръст дясното слепоочие и приближава, за да види той по-добре. Белегът е едва забележим, неравен, около два сантиметра дълъг. — Нямам спомен за него. А ти?

Сеща се за изсъхналата кръв върху качулката на нейното яке.

— И аз нямам.

Сара кимва. Сякаш ще избухне в плач. Майк устоява на порива да я прегърне. Не пресилвайте нещата, казва доктор Дейвис. Нека дойде сама. И най-важното — слушайте. Слушайте, без гняв, без да съдите.

И Майк казва:

— Много ми е мъчно, задето се налага да преживееш всичко това.

Сара вторачва поглед към дърветата, които шумолят с листа.

— Докато се разхождахме днес, видях една пързалка за кънки — казва тя. — Поне на такава прилича.

— Мисля, че е пързалка.

— В леглото се сетих за нея — за ледената пързалка. При твоята къща нямаше ли езерце? Отзад?

Майк кимва.

— Казва се Салмън Брук.

— В гората, нали?

— От задния двор тръгва пътечка. Веднъж ти видя фигурно пързаляне по телевизията и поиска да те науча да караш кънки.

— И сложи върху леда едни неща като щайги.

— Да, касети от мляко. Две, за да ти служат като опора. Хич не ги хареса. Искаше сама да караш. Падаше, а аз тичах да те вдигна, от което ти страшно се дразнеше. Искаше сама да го направиш. Всичко — кънки, плуване и най-вече спускането с шейна.

Последните думи излитат от устата на Майк съвършено несъзнателно и сега му се ще да ги върне назад.

Но няма страшно — те прелитат край ушите й. Сара продължава да гледа към гората с отнесен, сънен поглед, сякаш описваното от него се разиграва пред очите й.

— Но после се справих.

— О, да. Справи се.

— Играехме една игра на кънки. Ти ме вдигаше на ръце пред себе си.

Ледена тръпка разтриса цялото му тяло. Иска да проговори, да я насърчи да си спомни, но го е страх да не каже или стори нещо, което да прогони картината.

— Ти ме държеше високо, а аз крещях разни имена. Все едни такива, глупави, нали? От рода на Гладната Гъсеница или нещо подобно.

Майк преглъща.

— Да, подобни неща.

Сара кимва бавно, върнала се към едни времена, които някога са градили и споделяли заедно.

— Да — отронва тя със свенлива усмивка. — Спомням си.