12.

Някой продължително натиска звънеца на входната врата. Едно от неудобствата на мансардния ми апартамент е, че не разполага с отживелици като шпионка. Невъзможно е да се разбере кой звъни, без човек да попита, когато пък вече е твърде късно да се преструва, че отсъства, ако не му се отваря.

Така ми се иска посетителят да е Иси. Възможно е да е Джош, но в идеалния случай е Иси. И все пак се ужасявам при мисълта, че е именно тя. Какво да й кажа? Какво мога да й кажа? Откъде по-напред да започна да й разяснявам поведението си през последните две седмици?

Зззззззъъън.

Подобно настоятелно звънене изисква внимание. В противен случай цял следобед ще се питам кой е бил. Замъквам се до домофона, молейки се да не е Бейл или Фай.

— Аз съм — казва Иси. — Къде се губиш, мътните те взели. Веднага ми отвори!

Отдъхвам с облекчение и натискам бутона. Само след миг Иси нахълтва у дома. Много ми е набрала — толкова е вбесена, че дори не си дава труд да ме целуне. Знаейки, че атаката е най-успешната форма на защита, бързам да я попитам:

— Нямаш ли ключ?

— Изгубих го — свива рамене и веднага ме поглежда гузно. Аз изсумтявам и започвам да намилам колко е рисковано от гледна точка на безопасността и какви неприятности ще ни отвори изваждането на дубликат. Като омеква съвсем, я питам:

— Провери ли в чекмеджето на тоалетката си?

— Не.

— Струва ми се, че е там. При чорапите ти.

— За какъв дявол ще тикна ключ при чорапите си?

— Представа си нямам, Иси, но го правиш.

Този разговор се провежда на път към кухнята. Часът е четири и трийсет в неделя следобед. Тъкмо време за една не просто ободрителна, а животоспасяваща доза джин с тоник. Аз лично несъмнено изпитвам нужда. Лирическото отклонение с ключа не успя да забаламоса Иси.

— Какво става, Кас? Само по себе си изчезването ти не е толкова изненадващо, но обикновено се криеш да работиш. Само че, като се обадих в студиото, ми казаха, че си болна от ларингит. Позвъних тук, но никой не ми отговори. Да не си била в болница?

Внимателно се вглеждам в Иси — за пръв път, откак е дошла, и видът й ме кара да се почувствам отвратително. Изглежда страшно измъчена и притеснена. Давам си сметка, че аз съм причина за тревогите й. Наред с бездомните кутрета, изсичането на горите и липсата на чиста течаща вода в Индия. Като се вземат предвид проблемите, които постоянно занимават съзнанието й, моето зачезване за малко повече от седмица е нищо работа. Споглеждаме се и тя внезапно млъква, обзета от подозрения.

— Нямаш вид на болна — произнася след малко. — Дори изглеждаш много добре.

Вярно е и дори, често казано, се чувствам като същинска богиня. Косата ми, бездруго черна и лъскава, направо блести. Усмивката ми, която обикновено използвам само като сценичен ефект, не слиза от устните ми. Винаги съм имала бледа кожа с много особен оттенък, но сега страните ми направо руменеят.

— Защо не ни се обади, на мен или на Джош, или поне на майка си? Направо се побъркахме. За Бога, какви ги вършиш?

И така до безкрай. Въпрос след въпрос. На малко от тях съм склонна да отговоря, а отговорите на онези, които бих преглътнала по-охотно, са твърде сложни. Отдъхвам си, когато Иси внезапно млъква насред изречението, но облекчението ми не трае дълго, тъй като скоро осъзнавам, че е заковала поглед върху мръсните прибори от тазсутрешната закуска. Въпреки присъщата на аналната ми невроза маниакална склонност да подреждам, не съм ги разтребила. Като се прибави и фактът, че закуската очевидно се е състояла от необезмаслени храни (в противовес на обичайната ми порция диетичен корнфлейкс с чаша портокалов сок), Иси съвсем закономерно се сащисва.

— Май не са се пропукали само черупките на яйцата, а? — пита, хем подозрително, хем ликуващо. Клатя глава, забила поглед в каменните плочи на пода. Чудя се дали ще я разсея, ако насоча вниманието й към мръсотията под хладилника. Едва ли. — Като гледам, и твоята черупка се е пропукала. Никога не приготвяш закуска на мъж. Кой е бил удостоен с подобна чест?

— Дарън. — Простичко. Колкото и да е странно, не намирам сили и желание да увъртам. Всъщност дори изпитвам потребност да говоря за него.

— Дарън?! — Неразбиращо. — Като разговаряхме за последен път, току-що се бяхте скарали. Той щеше да те изпраща на гарата. Уж щеше да се прибираш в Лондон сама. Какво се случи?

Мисля, че вече й обясних: Дарън се случи.

Разказвам й за пътуването до Дарлингтън, за басейна, за разходката по плажа и до древното гробище. Давам си сметка, че се кикотя, изчервявам се и преливам от въодушевление (но дори в настоящото си едва ли не истерично състояние със задоволство отбелязвам, че и тя смята разходка из гробищата за доста чудат избор). Описвам посещението в кръчмата и в ресторанта и най-сетне — свистящата кафе машина. Споделям, че изведнъж (както сме си седели на гадна оранжева гетинаксова масичка) ме е осенило прозрение. В миг разбрах, по-ясно от всякога, че го искам. Искам го, противно на всякакъв здрав разум и логика.

— Стига бе. — Иси протяга слабите си ръце, сякаш опитвайки се да отблъсне целия този поток невнятна информация. Така правеше навремето, като ходехме на вечерни курсове по руски. Макар да полагам неимоверни усилия да говоря разбрано, очевидно е, че Иси се чувства затънала до гуша в коварната тиня на неизследвани тресавища. Естествено, изтълкува изявлението, че го искам, в смисъл, че изпитвам сексуално влечение към този човек. Съвсем оправдано предположение, в светлината на досегашната ми биография.

Но неточно.

Запалва една от моите цигари, без дори да иска разрешение.

— Благодарих му за кафето и се опитах да си тръгна, но…

— Но?

— Но той постави длан върху ръката ми и каза: „Моля те. Удоволствието беше изцяло мое, Кас.“ — Преповтарям разговора с дебилно провлечен тон, нямащ нищо общо с мелодията на Даръновия глас. Просто ясно осъзнавам важността на нещата, които разказвам. Надявам се, че предадена с този безумен тон, случката ще прозвучи по-смешно и не толкова прочувствено.

— Нееее! — Иси моментално прихваща идиотската интонация с надеждата, че уцелва настроението ми. Предполага, че подобна реплика би ми се сторила крайно нелепа. Всеки мъж, който се опитва да ме свали, не бива никога, за нищо на света да сантименталничи пред мен, камо ли да допусне подобна грешка два пъти. Не ми понася.

Обикновено.

— И какво, Кез ли те наричаше? — Заваля името ми, сякаш е пияна-заляна. Бог знае защо тази подигравка ме кара да се засрамя. Принципно нямам нищо против хапливите, злобни забележки; сега обаче ми звучат детински. Дарън не заслужава подобно отношение.

— Хм, честно казано, не.

— Е, поне дланта му е била лепкава и потна. — Иси по разбираеми причини е доста озадачена и продължава да търси успокояващи доказателства, че се касае за поредната безпощадно оплюваща история, с каквито съм я засипвала неведнъж досега. Благодарение на безпощадно оплюващите истории по-лесно понася факта, че самата тя отчаяно търси любов, но за нищо на света не би могла да изрече подобни отровни думи, дори от това да зависи животът й. В нейното съзнание моята жестокост към противоположния пол компенсира незадоволените й потребности. Няма смисъл. Никак не ми се иска да не я разочаровам, но не мога да я излъжа.

— По-скоро беше хладна и гладка.

Иси едва не разлива джина на пода, тъй като в изумлението си не успява да прецени добре размерите на масичката.

— Внимавай — промърморвам, загрижена за килима си марка „Първис енд Първис“.

— И като казваш, че го искаш…?

Дълбоко поемам дъх и форсирам:

— Просто не можех да се откъсна от него.

Криво-ляво се мъча да й обясня. Тенджерите са мръсни, понеже не мога да понеса мисълта да ги измия и да залича спомена за присъствието му. Дори споменавам, че чаршафите те смърдят по същата причина.

— Чаршафите!? Кога стигнахме до чаршафите? — пискливо се провиква тя.

Бих могла да й разкажа за първия път. Тогава нямаше чаршафи, само една мръсна тухлена стена. Беше задъхано и необуздано. Мантото ми се измокри и изцапа, нуждае се от почистване. Шалът ми още лепне от спомена за любовта.

И отлично зная, че ако разкажа всичко това на Иси, ще си помисли, че подобно преживяване е типично в мой стил, че друго не е и очаквала от мен. И аз не очаквам друго от себе си. Но ако й разясня случилото се по-подробно, ще трябва да допълня, че актът — несъмнено примитивен и животински — граничеше с нереалното. Бяхме обгърнати в ярка бяла светлина, която ни превръщаше в едно цяло — в „ние“. Откъснати от целия свят, плувахме в отделно времево измерение, за което никой друг не подозираше и в което никой друг не можеше да проникне. В този миг дълбоко в себе си безмълвно повярвах, че сърцата, цветята и всичко, което те символизират, може да се случи и на мен. Бях там. Участвах лично.

Съединих се с другата си половина.

Зад една забутана провинциална гара.

Каква част от това ще схване Иси? Има само един начин да разбера.

Разказвам й всичко, което се бях заклела да не й разказвам. Нямам друг избор — то избликва само. Преливам от Дарън. От мисли за Дарън. Спомени за Дарън. Фантазии за Дарън. Не бих казала, че съм точно неспокойна — усещането е по-различно. Вълнувам се, ликувам.

И примирам от ужас.

Иси изслушва разпокъсания ми, объркан разказ за събитията до момента; не обелва и дума, но на физиономията й се мъдри глупашка усмивка, която постепенно пропълзява до ушите й, после надхвърля границите на човешките възможности и се разтяга още мъничко. Приятелката ми буквално засиява, когато съобщавам, че не съм се качила на влака за Лондон нито в четвъртък, нито в петък, нито дори в събота. Вместо това наехме стая в малък провинциален хотел. Докато преразказвам тези случки, в съзнанието ми за пореден път като жив изпъква образът на Дарън в един ужасно интимен момент.

В леглото сме, впримчени в заплетено кълбо от крайници, чаршафи и усещания. Той ме пита: „Харесва ли ти?“, и в същия миг ме изпълва несравнимо усещане за яснота и сигурност. Харесва ми, и то много. Спомням си как пръстите ми (които никога не са ми изглеждали толкова дълги и тънки) потъват в гъстата му черна коса. Лежа по гръб и наблюдавам тялото си и главата му. Тя леко се поклаща и в следващия миг излитам извън пределите на съзнанието. Всичко става много бавно. Това е четвъртият път. Или може би петият?

Иси, както може да се очаква, е втрещена.

— Прекарахме в леглото три дни. Накрая буквално ни изхвърлиха.

Усмихвам се при спомена за изнервената камериерка, която едва ли не на колене ни умоляваше да излезем, за да почисти стаята.

— И след всичко това, след като свикнахме да слушаме дишането, сънищата и мислите си, си станахме… нужни един на друг. — След кратка борба със себе си най-сетне разкривам тайната: — Не можах да го оставя да се прибере сам.

Все едно да изгубя част от себе си.

— Вместо това го поканих у дома.

Защото инак щеше да ми липсва навикът му да пее под душа. Щях да страдам за целувките, с които ме покриваше от глава до пети, като започваше от връхчетата на косата, проследяваше очертанията на ушите и челюстта ми и най-сетне стигаше до устните ми. Щеше да ми е мъчно дори за шуртенето на струята урина в тоалетната чиния.

— Тръгна си тази сутрин. Наложи се да замине за Котсуолдс — някакво дърво заболяло от морбили.

Иси бързо намества фактите. Пресмята дните на пръсти. Изглежда объркана. Сигурно е събрала две и две и напълно нетипично за себе си е получила четири.

— Значи е останал тук цяла седмица?

— Да.

— Но ти не допускаш никой мъж да престои в жилището ти повече от дванайсет часа. Нали имаш правило. Какво правехте цяла седмица?

— Хм, извън очевидното, което отнемаше голяма част от времето, излизахме на кръчма и се запознах със съквартиранта му Джок. Ходихме на индийско къри, гледахме видео.

— С други думи, бяхте гаджета.

— Не. — Замислям се. — Добре де, нещо такова. Може би.

— Ами работата?

— Работата ли? Що за въпрос?

— Какво каза на Бейл?

— Както вече знаеш, излъгах, че съм болна от ларингит. — Дразня се, че отваря дума за работа.

— Добре де, нали, когато по спешност те оперираха от апендицит, настоя да те изпишат по-рано, тъй като болничният персонал не ти позволяваше да говориш по мобилния си телефон! Болестите никога на са те спирали да работиш. Бейл надали се е хванал на историята с ларингита. Защо каза точно ларингит? Никога не си боледувала от подобно нещо. Знаеш ли как протича? Колко време трае? Заразно ли е?

Иси се паникьосва.

Втурва се към библиотеката и енергично се заема да рови из книгите, търсейки медицински справочник. Очевидно смята да провери заболяването ларингит. Което е много мило от нейна страна, но какво се стряска толкова? На мен ми е почти все едно.

— Ще те уволнят. Добре си се подредила.

Полагам старания да не се разкикотя на изражението й и вместо това се замислям за Дарън. Ухилвам се до уши при спомена как се колебаеше на вратата. В продължение на цяла седмица и двамата полагахме старания да се върнем на работа. В продължение на цяла седмица полагахме старания да не се откъсваме един от друг. Иси забелязва колко съм спокойна и се провиква:

— Не те ли е страх?

Какво да й кажа? Ако не разбира, това само доказва едно мое много старо предчувствие — Иси никога не е била… Иси никога не се е чувствала по този начин. Безсмислено е да й обяснявам, че той ме оставяше да стопля (вечно) ледените си длани върху (вечно) пламтящите му пищялки, задник, бедра. Безсмислено е да навлизам в подробности. Работата е там, че още от първата целувка главата ми се завъртя, но престанах да се нося безцелно из живота. Дотогава дори не знаех, че съм се носила безцелно. Зная как ухае косата му. Зная къде има гъдел. Облизвала съм носа му отвътре. Правихме секс до посиняване, но за пръв път в целия ми живот това бе свързано единствено и само с любов. Не чувствах тялото си като жетон за покер, разменна монета или увеселително влакче. Светът грее в ярки наситени цветове.

Кой би очаквал подобно нещо от мен! Пословичното ледено сърце. Горката Иси, как да ме разбере? Дори аз, която се смятам за по-чувствителната, по-интуитивната, по-мъдрата от двете ни, въобще не мога да проумея как ме сполетя подобно нещо.

Запътвам се към кухнята и приготвям още по-големи питиета. Със замах лисвам джин в двете чаши и небрежно доливам тоник. Иси се облещва. Не може да повярва.

— А лед?

— Ледът е във фризера — отвръщам и се отправям обратно към дневната.

— А лимон?

Не й обръщам внимание. Винаги съм държала съставките да се измерват точно. Джинът се излива върху три кубчета лед и две резенчета различни сортове лимон (мое нововъведение). Забърквам коктейла със същото старание, с което друг на мое място би приготвил деликатесна вечеря, състояща се от три блюда. Днес обаче пет пари не давам. Честно казано, питиетата въобще не ме вълнуват. Вълнува ме само Дарън.

Тупвам с длан по канапето и Иси се настанява до мен. Сгушваме се пред камината. Огънят не е съвсем истински. Представлява много убедителна имитация, която работи с газ — така е по-чисто и по-удобно. В интерес на истината не излъчва същия аромат като автентичния огън, но разликата е толкова несъществена, че съм готова да жертвам незначителна част от изживяването в името на улеснението.

— Откакто замина тази сутрин, се мъча да се разсея с филми, но който и да пусна, все се оказва за любов и прочие. — Пробвах четири филма. Прослушах няколко диска, разлистих началните страници на n броя романи, но накъдето и да се обърна, всичко ужасно ме натъжава.

Иси отново се е нахилила до уши.

— Виж ти, не знаех, че притежаваш романтични филми и книги.

— Тъкмо там е работата, Иси. Преди да се запозная с Дарън, ги възприемах като най-обикновени филми и книги; сега обаче ми се струват романтични филми и книги. Страни работа. Самият факт, че ги намирам за романтични, говори, че…

— Че си влюбена.

— Не ставай глупава — срязвам я веднага. Иси замислено отпива глътка джин, без да ме поглежда. — Не съм влюбена. — Не отвръща. — Не съм — упорствам. — Попкултурата ни манипулира.

Мълчим и се взираме в танцуващите пламъци. Замислям се за Дарън, припомням си как се търкаляхме на пода пред камината досущ като в сапунен сериал. Пет пари не давам за какво мисли Иси.

— От какво се страхуваш, Кас? — О, явно за мен.

— Влюбена съм. — Думите отекват в стаята. Прокънтяват и разтърсват като мълния целия ни живот. Като си признавам, ми олеква, но в същото време това е най-ужасяващият, най-страховитият момент в целия ми живот. — Влюбена съм в него.

— Наистина ли? Наистина-наистина-наистина? — Иси скача от канапето и този път чашата вече изхвърча. Намръщено отивам да донеса парцал от кухнята. Мълчаливо попивам разляното.

— Да — въздъхвам и за пореден път днес се задушавам от собствените си чувства. Признанието слисва и двете ни, но едновременно с това ни изпълва с радост. Иси изпада в екстаз. Сякаш току-що съм й казала, че съм спечелила от лотарията или че дори тя е спечелила от лотарията.

— Как разбра? Кога разбра? Господи, Кас, колко невероятно!

Усмихвам се, извличайки максимален ефект от момента.

— Когато се регистрирахме в селския хотел. Отвратително място — килими на цветчета и рецепция, затрупана с листовки за шампионати по дартс и изложби на местните занаяти. Той носеше сак.

Иси ме гледа неразбиращо. Пояснявам:

— Беше си приготвил презервативи, четка за зъби и чисти боксерки. Тогава разбрах, че освен дето е непоносимо привлекателен, интересен, интелигентен, почтен и забавен (все достойни за възхита качества, по които не си падам), е и самонадеян и коварен.

— Джакпот — усмихва се Иси.

— Именно — потвърждавам; всъщност дори плясвам с длани, тъй като не мога да се въздържа.

Блажено се отдавам на спомена, а Иси тръпне в доволство при мисълта за разкриващите се възможности.

— Знаеше ли, че ще дойдем тук? — попитах тогава.

Той отпи глътка шампанско (домашно, но кой се интересува) и накваси с него устните ми, с което за миг ме накара да млъкна.

— Не бях сто процента сигурен. — Палаво.

— Но все пак си го очаквал. — Недоволно.

Откъсна устни от устата ми и ги впи в зърното ми, същевременно наливайки шампанско в пъпа ми. После с целувки си запроправя път към алкохолното езеро, като в същото време пръстите му нежно проследяваха очертанията на раменете, Ключиците, талията ми. Докато жадно облизваше виното, мислено се благодарях на личния си треньор — ежедневните двеста коремни преси си струваха усилието.

— Не съм го очаквал. Надявах се. Нали ти казах, че съм оптимист — ухили се Дарън. Устните му бяха влажни от шампанското и от мен.

Умението, съчетано с дързост, вече минава границата. Изведнъж Дарън започва да ми се струва опасен. Кога ли ме е изпреварил в интимния шах? Матирал ли ме е? Или аз печеля? Възможно ли е взаимно да се матираме?

Надали.

Страхът се впива в гърлото ми като хладна стоманена ръкавица и бавно пристяга хватката си, сякаш да изстиска от мен и последната капчица щастие. Сърцето ми, което временно се беше преместило на небцето ми, шеметно полита към петите. Какво направих? Какви ги забърках? Хвърлих се право в гибелното бедствие, което най-старателно избягвам в продължение на двайсет и шест години. Две седмици не са достатъчни да ме накарат да запратя предпазливостта си по дяволите.

Би било безсмислено.

Няма да го направя.

Не мога да го направя.

Това е най-ужасно, което не можеше да ми се случи. Защото сега вече вярвам във всички ония глупости, които бълват по радиото, телевизията, романите и филмите. Вярно е. Изключено е да не разбереш, че си срещнал Човека с главно Ч.

Твоето вдъхновение, целта ти, личното ти обяснение за смисъла на нещата.

Животът мигом става по-пъстър и по-бляскав, някак започва да си струва да го живееш. Но ако онова, което се говори в книгите и филмите за влюбването, е истина, има основания да се смята, че може да им се вярва и за резултатите от подобни страсти.

Болка.

Много болка.

Майка ми не е ли живо доказателство? Всяка секунда, прекарана с Дарън, ме изпълваше с несравнимо щастие. Сега, когато отново извиквам спомена в съзнанието си, всяка секунда ми причинява жестока болка само като си помисля, че нещо може да се обърка. Когато каза, че ме обича, изпитах истинско блаженство, изпаднах в екстаз, но замисляйки се сега над думите му, окаменявам. Когато бяхме заедно, му повярвах. Повярвах във всичко от игла до конец, в щастливото бъдеще заедно, в шанса вечната любов да съществува. Но увереността започва да ме напуска. Нереалистично е да очаквам Дарън да прекарва с мен всеки миг от всеки ден, а когато го няма, се чувствам твърде жалка, за да се преборя със собствените си демони. В Уитби всичко беше наред, защото постоянно бяхме заедно — нямаше как да ми изневери или да ме напусне. Но сега… къде ли е сега? Може би изобщо не е в Котсоулдс. Може би е с друга. Истината е, че любовта е ефемерна — който се влюбва, сам си проси да бъде наранен, измамен и предаден. Чувствам се разголена. Вдигам поглед към Иси, но тя въобще не регистрира внезапния леден полъх. Зная какво си мисли — щом се е случило тъкмо на мен, абсолютно всичко е възможно. Само дето не е.

— Разбира се, това не може да продължава така — отсичам и вземам решение още на секундата.

— Какво?

Излиза, че лотарийният билет на Иси случайно е попаднал в боклука. Срамота.

— Това е невъзможно. — В действителност не се чувствам чак толкова уверена.

— Но нали току-що каза, че го обичаш — пелтечи тя.

— Така е — срязвам я. — В този миг го обичам с цялото си сърце и душа, отчаяно и до болка като в банално клише. Но ако продължавам така, утре току-виж ми текнало да му измисля галено име и да му народя дечица. — Говоря остро и решително. Надявам се да убедя сърцето си.

— И какво толкова страшно има в това?

Ако не греша, в очите й проблясват сълзи, но може би е от контактните й лещи. Горката Иси.

— Хм, нека проследим историята до логичния й завършек. Ами ако той не изпитва същото към мен? Ами ако аз държа на него повече, отколкото той на мен?

— Но нали казваш, че е влюбен до уши?

— О, отначало всички мъже са влюбени до уши. — Дори Иси би трябвало да го знае. Особено пък тя. — И щом ти завъртят главата, изчезват. В една връзка силният е онзи, на когото въобще не му пука.

— Именно там ти е грешката, надмощието далеч не е водещото в една връзка.

— Аз, Иси, не греша. — Дебело подчертавам личното местоимение. — Ако си бях стояла в Лондон, това изобщо нямаше да се случи. Просто в Уитби беше, как да кажа, красиво и романтично. — Продължавам да търся подходящата дума и допълвам: — Различно.

— Кас, сигурна ли си, че говориш за пейзажа, а не за човека? — Мятам й убийствен поглед. — Бях останала с впечатлението, че е напълно искрен — продължава умолително.

— Добре тогава, сценарий номер две. Допускаме, че изпитва същите чувства…

— Но той ги изпитва, нали? Убедена съм, че вярваш в чувствата му — протестира Иси.

Не бих посмяла дори да си го помисля. Представям си как целува пръстите ми, реше косата ми, разглежда бебешките ми снимки.

— Е добре, да приемем, в името на спора, че ги изпитва. И какво от това?

— Ще се ожените и ще „живеете щастливо до края на дните си“, като в приказките.

Сякаш е толкова просто. Ама че наивност! Очевидно Иси не е усвоила абсолютно нищо от дългогодишното си приятелство с мен. Заемам се да й обяснявам бавно и отчетливо, тъй като вече подозирам, че има проблеми със слуха.

— Тези. Неща. Не. Съществуват. Да, можем да се оженим, но рано или късно (и то най-вероятно рано, тъй като подобни страстни връзки угасват най-бързо) ще ме разочарова. Или аз ще го разочаровам. И тогава ще настане същински ад. Щом сега ме кара да се чувствам толкова добре… — сякаш се родих едва в мига, когато потъна в мен — … представяш ли си как ще се почувствам, ако ме напусне.

Иси затулва очи с длани.

— Кого се опитваш да убедиш с тези приказки?

— Никого. — Себе си. Себе си. Опитвам се да убедя себе си, но същевременно щях да й бъда адски задължена, ако някак си можеше да ми докаже, че подобни разсъждения са пълни дивотии. Но не може, тъй като не греша. Сигурна съм, че не греша. Това не може да продължава така.

— Кас, вече си на трийсет и три години, не на седем. Фактът, че връзката на твоите родители се е провалила, сам по себе си не означава, че не съществуват успешни връзки.

Отново й мятам кръвнишки поглед. Иси е напълно наясно с развода на майка ми и баща ми, но помежду ни съществува негласно правило да не коментираме тази тема. Не съм от хората, които ще седнат да хленчат за проблемите си при Опра.

— Иси, всяко трето домакинство е едночленно. Три от четири двойки, водещи съвместно съществуване, се разделят. Почти всеки втори брак свършва с развод. Погледни фактите в очите. — „Фактите“ нахлуват (неканени) в съзнанието ми, но не мога да ги пропъдя.

— Вземи за пример Том Круз и Никол Кидман. Женени са открай време и са толкова щастливи.

— Те са единичен случай, Иси.

— Тогава кралицата и принц Филип. — Изсумтявам презрително. Тя изпада в отчаяние.

— Тогава господин и госпожа Браун от „Тедингтън Кресънт“.

— Те са художествени герои и са измислени.

— Тогава нашите.

— Майка ти мрази баща ти.

— Нищо подобно. Само се прави. Ами онази двойка от вашето предаване, която не се поддаде на изкушението?

— Въпрос на време.

Веждите на Иси се стрелват нагоре.

— О, Кас, горкичката ти!

Какво ли иска да каже? Грешката ми беше, че си позволих да лапна по Дарън. Грешка, която, слава Богу, не е непоправима. Особено ако действам бързо и решително.

— Иси, може ли да пренощувам у вас?

— Естествено, стига да искаш. Но защо?

— Защото, ако го видя, ще омекна, а съм сигурна, че късно довечера, веднага щом се върне от Котсуолдс, ще дойде.

— О, изчакай го, мооооля ти се.

— Не мога, Иси. Не си играя игрички. Не го правя, защото се чудя какво да измисля само и само да му стана по-интересна. Трябва незабавно да прекъсна всякакъв контакт. Това не може да продължава така. Не мога да си позволя подобна уязвимост.

Просто не мога. Не „няма да го допусна“. Просто не мога да го допусна.

Втурвам се в спалнята като фурия и нахвърлям в една чанта дрехи и козметика. Дори не поглеждам какво взимам, но спирам за миг да подуша чаршафите и да се отдам на мисълта за него за последен път. Той е причината да се родя на този свят жена, но никога, за нищо на света няма да го узнае, защото, макар да ми е трудно да понеса мисълта, че го напускам, няма да го преживея, ако той ме напусне.

Пък и това примитивно състояние на „влюбеност“… със сигурност е само временно. Час по-скоро трябва да се върна към обичайния си ритъм и веднага ще се почувствам по-добре.

Всичко е въпрос на време.

И то, най-вероятно, съвсем кратко.

Най-вероятно.

Дръпвам чаршафите от леглото и ги натъпквам в коша за пране.

Иси се примирява с факта, че няма да ме разубеди, и решава да смени темата. Докато натъпквам четката за коса и бельото в чантата, ми разказва как онзи нещастник от новогодишното празненство все пак се обадил. Излизали няколко пъти. Иси е много въодушевена, защото играели интелектуални игри като „Кънект 4“. Аз не мога да му простя факта, че оставя майка си да му урежда срещи. Иси бърбори нещо, но не съм в състояние да проследя нишката на мисълта й. Наистина е чудесно, че се е обадил, но в момента не съм много сигурна, че това има значение за мен. Как можа да ми се случи нещо толкова ужасно? Как можа да ми се случи нещо толкова прекрасно? Как е възможно да бъде едновременно ужасно и прекрасно? Видяла съм достатъчно и зная, че подобно сложно, заплетено и мърляво състояние на нещата е добре дошло в подходящия момент, а именно — когато човек иска да се влюби. Но за мен моментът не е никак подходящ. Бях убедена, че съм застрахована. Смятах се за по-съвършена или поне по-различна — със сигурност по-умна. Сега разбирам, че никой не е застрахован.

На излизане, докато обличаме палтата си, Иси въздъхва:

— Въобще не ме слуша, нали?

— Извинявай, Иси. Съзнанието ми беше ангажирано с опити да забравя Дарън — усмихвам се тъжно.

— Защо го правиш? Защо дори за миг не допускаш мисълта, че може би обръщаш гръб на истинското щастие? — мъчи се да ме разубеди.

— Не. Старая се да минимизирам вредите.

— Не те разбирам, Кас.

— Така ли? Колко странно. Аз пък си мислех, че съм ти обяснила пределно ясно. — Което, разбира се, е чиста лъжа. Сама не се разбирам. Единственото, което ми е ясно — че действително съм влюбена, — само допълнително ме обърква.

Заключвам и прикрепвам на вратата плик. Адресиран е до Дарън, а бележката в него простичко гласи:

Не ми се обаждай.

Загрузка...