Трета частТорнад1996 г.

Глава 20

Дневник номер четири, подвързан също като предишните с червена кожа, лежеше на бюрото, отново поставено между два прозореца, този път с изглед към хълмистия парк на университета. Над него във вертикална редица бяха окачени снимки — мама и татко заедно на предната веранда, Ричард на кон, както и Ребека с очарователната си усмивка, единственото й изражение, което Лора бе виждала.

В стаята имаше още една голяма снимка — на Лора и Гилбърт Мейпълс, направена в онзи ден преди няколко месеца, когато двамата бяха обявили годежа си, макар и съвсем неофициално — само един пред друг. Изглеждаха така, сякаш току-що са се смели. Докато неговата светла коса беше разрошена от вятъра, нейната бе гладка и дълга, вързана на конска опашка. Кафявите му очи се усмихваха. Тя винаги си мислеше, че искрят, сякаш той пази някаква голяма тайна, за която никой не може да се досети.

Следващата година двамата щяха да завършат — той Юридическия факултет, тя колежа, а медицинският институт тепърва й предстоеше. Всичко беше като един сън, мислеше си Лора, докато разглеждаше снимката. Беше един от онези дни, когато всичко, от хубавото време до отличната оценка на изпита по биохимия, бе съвършено. И като почувства внезапен подтик да пише, тя отвори дневника си и започна:

„Като чета сега написаното преди три години, виждам огромна промяна в себе си. Дали се дължи на естествената разлика между тийнейджърите и хората на двайсет и няколко, или на факта, че съм далече от дома и съм принудена да порасна, защото мама и татко не са тук да ме закрилят? Но ако трябва да съм честна, те направиха повече, отколкото да ме закрилят; те ме побутваха нежно напред по пътя, който знаеха, че искам да поема. Като се замисля за тези отминали дни, ясно виждам как ми помогнаха.

Татко ми намери работа за летния сезон в кабинета на доктор Барет. Не бях особено претоварена, но гледах и слушах. Толкова много хора ми помогнаха. Зъболекарят хирург, който ми извади мъдреците, ми даде някои статии за зъбната хирургия, защото бях любопитна. Доктор Скофийлд ми написа онази прекрасна препоръка за колежа. Мисис Бонди, учителката по химия, и много други направиха същото. Хората все още ми помагат. Когато кандидатствах за работа като доброволка в университетската болница (разговори с пациентите, болни от рак), доктор О’Рурк ми позволи да наблюдавам една операция; мислех си, че ще бъда ужасена, но не стана така. Бях като омагьосана. Там беше и професор Райх, който похвали работата ми на писмения изпит по етика на биологичните изследвания. Обеща ми да я цитира в своя статия — да я цитира, както и името ми!

Имам такъв късмет. Когато съм суеверна, което не става много често, се чудя дали наистина е вярна онази поговорка, че прекалено хубавото не е на хубаво. Гил казва, че това е абсолютна глупост. Той е толкова практичен и здравомислещ. Казвам му, че има адвокатски мозък. Усещам силата му. Усетих я още в първия ден, когато се срещнахме. Тогава не разбирах, че е нещо нечувано студент от Юридическия факултет дори да забележи някаква си обикновена новачка. Но както се казва, нещо стана между нас. И продължава да става, независимо къде се намираме, в кафенето, на кино, на екскурзия или в леглото — особено в леглото.

Спомням си, когато бях влюбена в Ричард. От време на време се чувствам малко виновна пред него. Не че някога сме си казали нещо определено, но не бяха ли чувствата ни достатъчно силни, та да имаме основание да ги споменаваме сега? От друга страна, може би не. Аз все още го обичам, но това не може да се сравнява с чувствата ми към Гил, нито пък е нещо, което лесно бих могла да опиша. Може би един филолог би се справил с това, то явно не е моята област.

Но едно мога да кажа: колкото и да са различни един от друг тези двама мъже, всеки от тях ми напомня за татко. Разбира се, вярно е, че жените, дори без да го съзнават, избират мъже, които напомнят бащите им. Нито един от тези тримата, татко, Гил или Ричард, не прилича на другите, но всеки от тях поотделно е чувствителен, решителен, умен и мил.“

Лора затвори дневника с червената подвързия, заключи го и го прибра. Някой ден несъмнено щеше да прочете написаното и да види себе си в огледалото на времето, точно както сега се беше видяла на десет години. О, ако човек можеше да надникне в бъдещето…

Тя се усмихна, прозя се и като се настани в креслото, облегна глава назад. Денят беше дълъг, а въздухът бе наситен с мириса на настъпващата пролет, да не говорим за аромата на мамината гардения. Мама бе осигурила това кресло и бе украсила леглото й с кретонени възглавници и завивка на цветчета; с любов бе обзавела тази гола стаичка за дъщеря си.

— Доктор Фулър, предполагам? — Вратата беше отворена, но Гил винаги чукаше, преди да влезе. — Пак ли се мотаете без работа, докато аз отидох в библиотеката още в два часа?

— Аз бях в биологическата лаборатория.

— Ей, какво мирише толкова хубаво тук?

— Гарденията. Докараха я днес. Мама отглежда гардении. Това е нейната област, декоративни храсти и подобни.

— Хареса ми, когато беше тук. Тя е интересна дама. А и синът й трябва да е интересен. Никога не съм познавал човек, който е завършил лесовъдство.

— Ричард ще ти хареса. Гарантирам ти.

— Имало ли е нещо между вас двамата?

— Всъщност не. Защо ме питаш?

— О, едно момче с такава хубава външност, поне на снимката, което не е роднина, а расте със зашеметяващо момиче… Много е възможно, нали?

— Всичко е възможно, скъпи. Но аз по една случайност съм твоето момиче, а не на някой друг.

— Поотмести се, креслото е достатъчно широко за двама. Боже мой, ти имаш най-сините очи, които съм виждал.

— Казват, че са като на майка ми.

Гил погледна към стената, където Ребека се усмихваше, а след това обратно към Лора и обяви, че тя въобще не прилича на майка си.

— Сигурно си татковата дъщеря.

— Е, ще се запознаеш с него, когато ни дойдеш на гости през пролетната ваканция. Тогава сам ще решиш на кого приличам.

— Той никога ли не ти е идвал на гости тук?

— Не, той не обича да пътува. Не обича да напуска фермата.

— Типичен фермер. Мълчаливец ли е? Винаги си ги представям такива.

— Че какво, за бога, би могъл да знае за фермерите един нюйоркчанин като тебе? Не, той е тъкмо обратното. Той е историк, учен, дори оратор. Чувала съм го да говори на градските събрания, чувала съм го да говори и у дома.

— Как така се е случило да прекара живота си във ферма?

— Предполагам, че просто му е харесало. Израснал е във ферма в Мейн.

— Е, с нетърпение очаквам това гостуване. Той трябва да знае, че съм благонадежден човек. А междувременно утре е събота, какво ще кажеш за една екскурзия от пет мили и да се поплискаме в басейна, а след това луксозна вечеря в ресторанта „При Ромео“.

— „При Ромео“ ли? Ей, виж какво. Не моят баща работи на Уолстрийт. Трябва да внимавам с парите.

— Какво? Дъщерята на стопанина на „В полите на планината“?

— Татко не е собственикът. Фермата е на мама, а той получава заплата.

— Така и така се канех да те почерпя. Аз съм старомоден, изостанал съм от времето си. Не си ли забелязала, че не позволявам на жените да плащат?

— Забелязала съм, че ти си най-сладкият мъж на света.

— Така ли? Добре. Покажи ми колко съм сладък. Стани от това кресло и заключи вратата.

Глава 21

— Този дъб, дето го виждаш ей там до оградата — каза Джим — е най-малко на сто години, Гилбърт. В тази част на страната растат главно борове и дъбове. Следващия път, като ни дойдеш на гости, ще трябва да те заведем на излет в Димните планини. Ще видиш девствени гори, повече от половин милион акра. Ще видиш морени, големи колкото малка къща, останали от ледниковия период, неща, които не можеш да видиш там, откъдето идваш.

— Мистър Фулър, чувам, че не ходите много често там, откъдето идвам.

— Опасявам се, че е така. Никога не съм обичал особено да пътувам, пък и тук така и така имам прекалено много работа.

— Но сте ходили в Ню Йорк, нали? Трябва да сте посетили Ню Йорк, когато сте живели във Филаделфия. Само на един хвърлей разстояние е.

— Е, бил съм там, но повечето пъти просто съм преминавал през града.

Всички седяха на верандата след вечеря, а Лора спокойно слушаше тихия разговор, изпълнена с щастие и горда със своя дом. Беше почти забавно да сравнява това гостуване в края на седмицата с гостуването у семейството на Гилбърт в техния апартамент на четиринайсетия етаж над авеню, претъпкано с автомобили. Родителите му бяха приятни хора, много умни и много сърдечни, но страшно забързани през цялото време и следователно у тях всичко бе толкова различно от спокойния начин на живот у дома.

— Много лошо, че Ричард го няма. Можеше да ти разкаже някои интересни неща за тази част на страната. Отиде на кратък семинар по лесовъдство и не успя да се прибере за края на седмицата.

— Бих искал да се запозная с него.

— Защо не отидете до наблюдателницата, докато е още светло? — предложи Кейт. — Гледката е наистина изключителна, особено точно преди залез-слънце. До там и обратно има малко повече от две мили, но си струва да отидеш.

Винаги изпълнен с желание да види нещо ново, Гилбърт веднага стана от люлеещия се стол.

— Добра идея. Хайде да вървим.

— Това твое семейство, страхотни хора са — каза той, докато се изкачваха по склона на хълма. — Възхищавам се от ентусиазма им. Харесвам ги и се надявам и те да ме харесват.

— Разбира се, че те харесват. Защо не?

— Не знам. Баща ти толкова често споменаваше Ричард, че взех да се питам дали няма нещо… ами дали няма някаква причина да мисли, че ти и той… че той е влюбен в теб или ти в него.

— Това беше, когато бях на петнайсет години, но от онези чувства сега не е останало нищо. Всъщност аз се надявах вие двамата да се срещнете — каза Лора, макар да не беше самата истина. Тя щеше да изпитва известно неудобство да седи на масата с тези двама мъже едновременно. Някога Ричард знаеше и най-интимните й мисли… Засмя се. — Ричард е чудесен човек, но понякога ми се струва, че мисли единствено за околната среда, за опазването й, за дърветата и за правата на животните.

— Тогава съм доволен. Не искам той да мисли за теб или ти да мислиш за някой друг, освен за мене. Това са моите нареждания.

„Гил излъчва светлина, когато сърцето му е пълно“ — помисли си момичето. Сякаш с всеки изминал ден научаваше нещо ново за него. И като посегна нагоре, тя го погали по бузата.

— Очите ти, Лора. Тези сериозни очи, които обичам. Вървяха ръка за ръка почти без да говорят. Въздухът ухаеше на борове. Една лисица се мярна на пътеката и светкавично изчезна в шумолящия гъсталак. Най-накрая достигнаха последната спирка и впериха погледи в гледката долу, и двамата еднакво изпълнени с благоговение тя, за която това бе един от първите спомени в живота и, и той, който я виждаше за първи път. На двайсет опасни метра надолу в пропастта водопадът се гмурваше в реката. В далечината между хоризонта и планините лежеше синкава мъгла.

— Значи това са Димните планини — прошепна Гил. — Подходящо име. Красиви са. Красиви.

— До там има доста мили разстояние, макар че не изглежда така. Местността наоколо е хълмиста.

— И ти обичаш тази хълмиста местност.

— Както казва татко, това място влиза в кръвта ти.

— Мога да си представя как става.

— Хайде да се връщаме. След десетина минути ще се стъмни. Трябваше да вземем фенерче. Татко ми даде, но забравих да го взема.

— Той е забележителен човек. Понякога говори като фермер, а когато обсъждахме онова дело за шпионина във Вашингтон, говореше направо като адвокат, като някой от моите професори.

— Хората често разправят такива неща за него. Хората от разните бордове, на които е член, хората в болницата, от борда на Ед и бог знае колко още други.

— Те двамата се разбират много добре, той и майка ти.

— О, така е. Но как можеш да съдиш за това, след като си тук само от два дни?

— Ще ти обясня как. Това е нещо, което усещам у другите. Не искам да кажа, че съм някакъв смахнат, дето гадае съдбите на хората по чаените листенца на дъното на чашата, но много пъти съм познавал. Е, предполагам, че съм правил и грешки. — Гил се намръщи. — Струва ми се, че баща ти е един много притеснен човек. Прав ли съм?

— О, определено е така. Но при тази голяма отговорност, която е поел тук — съвсем наскоро прибавихме деветстотин акра към фермата — предполагам, че е естествено.

— Той сигурно се притеснява и за теб, скъпа моя лейди.

— За мен ли? Че защо изобщо ще се притеснява за мен?

— Защото ти си съкровище, а хората пазят съкровищата си.



Лора не можеше да обясни защо при приготвянето на багажа си само за два дни у дома бе сложила в куфара и дневника, но ето, че той беше там, на масата в нейната стая. Нито пък можеше да обясни защо, след като се приготви за лягане и се канеше да угаси лампата, изведнъж прекоси стаята, отключи червеното томче и започна да пише:

„Толкова пъти започвам страницата с думите: Всичко това е сън. Именно сега всичко в моя живот върви толкова добре, имам чувството, че сякаш не го заслужавам. Като доброволка в болницата виждам толкова много страдания. Не само че боледуват, но на хората толкова често им липсват любов, семейство, близък човек, който да се грижи за тях, и според мен това е по-лошо от притеснението за следващия наем. Но какво ли зная аз, след като имам толкова много любов и не е нужно да се притеснявам нито за наема, нито за каквото и да било друго…

Толкова ми е приятно да гледам как Гил и татко се разбират. Те като че ли имат толкова много да си казват, сякаш умовете им работят в синхрон. Макар че аз малко се притесних, когато татко, наистина много тактично, направи онази забележка за любовта от пръв поглед, когато бяхме насаме. Когато му разказах как всичко между мен и Гилбърт се случи в един и същи момент, той рече: «Не вярвам в това. Може би понякога се случва, но аз все пак не вярвам».

Дали не говореше за себе си? И ако беше така, коя от двете жени в живота си имаше предвид, Ребека или Кейт? Но той явно е толкова доволен от Кейт, че трябва да е имал предвид Ребека, нали така.

Винаги съм недоумявала, когато усетя онази тъга у него при споменаване на името й. А може да не е тъга, а нещо друго, нещо тайнствено и смътно.

Понякога, след като ми остава още една година до постъпването в Медицинския институт, си мисля каква специалност да избера най-накрая и се чудя дали да не е психиатрия. Струва ми се, че често мога да позная, когато хората прикриват истинските си чувства зад обичайното си учтиво държане или веселост. В библиотеката попаднах на една прекрасна книга — «Анатомия на меланхолията», авторът й е човек от седемнайсети век, но в нея са казани много неща, за които Фройд е писал през двайсети век. Представете си само! И все пак накратко всичко се свежда до въпроса защо правим нещата, които правим.

Не исках да го занимавам с това тази седмица и отдавна не съм правила такова нещо, но най-накрая ще му кажа за пътуването до Филаделфия. Всъщност Гил даде тази идея в края на седмицата, когато пътувахме със самолета до Ню Йорк на гости при неговите родители. На много кратко разстояние с влака е и затова отидохме, взехме такси до улица «Смърчова», а дали не беше «Борова»? Мислех, че знам коя е улицата, но тъй като не бях съвсем сигурна, проверихме и на двете, но дори не успяхме да намерим номера, затова се отказахме. Навярно съм записала адреса погрешно. Някой ден ще опитам пак. Макар всъщност да не е чак толкова важно, искам да видя къщата.

Ричард казва, че е ужасно да притеснявам татко по този начин. Той така ми се разсърди, когато попитах татко къде е погребана Ребека. Каза ми, че била кремирана и че не бива да питам татко за това. Може би е прав. Ужасно е.

Жабите квакат в езерото зад конюшните. Тези звуци ми навяват носталгия — звуците на пролетта, на времето, когато бях тригодишна, откогато са най-първите ми спомени. А може и да не си спомням точно онова време или ако наистина тогава съм чула тези звуци, не съм знаела, че ги издават жабите. Питам се дали жабите имат съзнание; несъмнено все имат някакво, но какво ли е то?

Всичко е мистерия. Любовта е мистерия. Около масата, на която се храним през тази седмица, човек може да види толкова много видове любов. Съществува любовта на татко към Кейт, нейната към него, нейната към мен, моята към нея, моята към татко, моята към Гил и неговата към мен. Наистина вярвам и се надявам, че с времето Гил ще обикне мама и татко и те ще го обикнат. А го има също и Ричард, скъпия Ричард, сега и завинаги.

Да, това е мистерия и сън. Не зная защо изливам всичко това върху хартията тази вечер. Ако можех да отида в стаята на Гил от другата страна на коридора, щях да го излея пред него и той щеше да ме разбере. Но макар да знаят със сигурност, че ние с него спим заедно, татко и мама не биха искали да го правим в тяхната къща, ето защо аз, разбира се, няма да отида в неговата стая.

Тази вечер така преливам от чувства, че бих могла да плача, да се смея или и двете едновременно. Като огледам стаята си, си спомням за моята котка Фелиша, която е мъртва отдавна, и за това как я кръстих на приятелката на Ричард от гимназията. Наистина утре трябва да си взема една котка и да я кръстя Фелиша, за да го подразня. Във всяко семейство трябва да има котка. Да, точно това ще направя.

А сега затварям дневника и го заключвам. Лека нощ.“

Глава 22

Докато Лора пишеше в дневника си в стаята в дъното на коридора, Джим извади един сгънат вестник от някакво чекмедже и го показа на Кейт.

— Ето, погледни. Изрязах го вчера. Нямах намерение да те тревожа, но въпреки това го направих.

— Не ми казвай. Още някое ново голямо събитие, свързано с познато за теб име?

— Да, този път във Венеция. Е, Венеция сама по себе си е истинско чудо. Два пъти съм бил там. Но като прибавиш всички тези имена, парите, модните тоалети на отвъдокеанските туристи, бижутата, става направо бляскаво. Почти можеш да ослепееш. Виж. Прочети.

Кейт прегледа набързо страницата — сбито набран текст с половин дузина снимки на купонджии в гондоли и хора, скупчени на потънали в цветя балкони.

— И така, какво според теб означава това? — попита тя.

— Явно е, те са се разделили. Сторм я е напуснал. Предполагам, че най-накрая му е дотегнало… отново се е настанил в дома си на Лонг Айлънд. „Лилиан Сторм и нейният придружител, известният швейцарски спортист Луиджи ди… Някой си, са си купили селска къща от седемнайсети век в Тоскана.“ Брей, брей. И какво ново още?

— Той май е доста стар, нали? Е, стар за нея. Видът й е на около двайсет и пет годишна.

— Не изглежда зле за жена на четирийсет и осем. Но тя е наясно как да застане пред камерите в подходящата поза.

— Погледни тези гривни. И дантеления корсет. Знае как да се облича.

Долавяйки нотките на презрение в гласа си, той добави:

— За всичко това са необходими само добър вкус и няколко милиона долара. Коригирала си е устните, както забелязвам.

Кейт го погледна едновременно загрижено и с известно любопитство.

— Милият ми Джим, все още се чувстваш огорчен, нали?

— Никога не съм бил огорчен, бях направо бесен, докато не го превъзмогнах. Сега само се страхувам, все още се страхувам.

— Но помисли, сега трябва да се страхуваш по-малко отвсякога, след като Сторм с неговите пари и детективи напусна сцената. Не че те успяха да постигнат нещо. — Като се приближи до него, Кейт положи глава на гърдите му. — Сърцето ти… бие толкова учестено! О, проклета да е, че отново влиза в живота ти. Как си обясняваш държането на една жена като нея? Как си го обяснява самата тя?

— Тя всъщност не си го обяснява. Дори не се опитва, само дето казва, че се отегчава, става неспокойна. Нищо и никой не са й достатъчни за дълго време.

— Предполагам, че човек би трябвало да я съжалява. На теория аз я съжалявам, дори само защото сигурно страда ужасно и си иска детето.

— Мисля за това. Знаеш, че е така. Но също така мисля и какъв живот щеше да води Лора сега, ако не бях направил онова, което направих.

— Скъпи, трябва да престанем с това. Умолявам те да изхвърлиш всички тези нюйоркски вестници и светски колонки от живота си.

— Предполагам… о, не знам. Предполагам, че ще прекарам в страх остатъка от живота си. Тя винаги получава онова, което иска, Кейт.

— Е, тя не получи Лора, след като се опитваше да го постигне в продължение на близо двайсет години, и няма изгледи да я получи. Безсмислено е да се страхуваш. Ето ти я нея, виж, носи се из цяла Европа, а ти тук очакваш да се появи като призрак и да се материализира.

Джим изпусна една огромна въздишка на облекчение.

— Знам. Съжалявам. Трябва да признаем, че не ми се случва често да се чувствам по този начин.

— Става само когато четеш подобни писания. Престани да мислиш за това. Имаш толкова много неща, за които трябва да си благодарен, Джим. Трябва ли аз да ти го казвам?

Наистина, той знаеше това и не бе необходимо тя да му го казва. Много често, докато яздеше из тези процъфтяващи земи или седеше на масата срещу Лора, или лежеше в топлото легло с Кейт, той изпитваше такова силно чувство на благодарност и радост, че му се искаше да извика.

— Лора има такъв изящен ум и такъв чар. Хората в града много често ми го казват. Може и да прилича на Лилиан, но тя е твоето момиче. Колко пъти съм ти го повтаряла?

— Много пъти, но нямам нищо против да го чуя отново.

— Тя е стъпила здраво на земята, както сама казва. Няма нужда да се притесняваш за нея. Сама ще се погрижи за себе си.

— Не ми се щеше да кандидатства в Медицинския институт в Ню Йорк.

— Само заради неприятните ти спомени, свързани с града.

— О, но не всичките ми спомени бяха лоши, в никакъв случай.

И за миг той се видя да върви към кантората, свеж като самата утрин, видя се до продълговатата маса за конференции, наред с най-добрите юристи в града, чу как отмества стола си и става да се изкаже…

— Лора ще бъде добре, Джим. Не можеш да възразяваш, след като тя самата иска да отиде именно там.

Той се усмихна на Кейт.

— Добре. Няма нужда да ме насърчаваш.

— Така да бъде, няма да го правя повече. Само още едно: хубаво е, че в големия град тя ще има до себе си един млад мъж като Гилбърт. Поне се запознахме с него и знаем кой е.

— О, дотогава Лора може да си има нов приятел. Може би още двама. Кой знае?

Нито той, нито Кейт изказваха някога с думи общата си малка надежда — че Ричард и Лора биха могли най-накрая… но това беше толкова идеално, че изглеждаше малко вероятно да се случи.

Този приятел Гилбърт не беше Ричард, макар че несъмнено изглеждаше много свестен — имаше бърз и остър ум; макар и още студент, мнението му за застрахователната измама, за която всички вестници гърмяха в момента, бе впечатляващо.

— Е, ако тя не си намери друг приятел до следващата година, ще имаме двама дипломирани — Лора ще завърши колежа, а Гилбърт Юридическия институт.

— Не очаквам с нетърпение да замина и да се бутам в тая тълпа там, Кейт.

— Какви ги говориш? — възкликна жена му и очите й се разшириха от удивление.

— Не казвам нищо ново. Не искам да ходя там. Толкова е близо до Северна Дакота. Но вие с Ричард ще трябва да отидете.

— За бога, това място е на четиристотин мили от Северна Дакота! Това е направо глупаво, Джим.

— Може и да си права. Но… не знам… не мога да го обясня… не искам да отида. Нека да измислим за оправдание някакъв внезапно изникнал спешен случай, а когато се върнете, ще наема най-добрата фирма в града и ще събера всички приятели — Лорините и нашите, на великолепно празненство. Какво му е лошото на това?

— Нищо, само дето е съвършено смахнато. Да не присъстваш на дипломирането на дъщеря си. Направо е налудничаво.

— Е, може и да съм изперкал.

— Ти си най-нормалното човешко същество, което някога съм познавала, Джим, освен на тази тема. И ти ще дойдеш с мен и Ричард там, дявол да те вземе.

— Има цяла година дотогава. Защо да говорим за това сега?

Глава 23

Искрящ като разпиляна захар пресен сняг беше поръсил земята тази сутрин. До вечерта тук-там все още се виждаха отделни бели участъци, а през снежната корица бяха пробили стръкчета трева.

Джим бе поискал да се разходи с дъщеря си. Беше вечерта в последния ден от пролетната ваканция и двамата нямаше да се видят повече до официалното раздаване на дипломите в края на май. Лора трябваше да приготви багажа си; щеше да тръгне призори, затова по общо мълчаливо съгласие разходката щеше да е кратка. Неизказани бяха и мислите им за още една продължителна раздяла. Дали някой би могъл да каже колко ще е дълга? Зависеше от това накъде ще я отведе животът. А кой би могъл да отговори на този въпрос? И двамата се стараеха да не мислят за това, мислеха по-скоро за радостта, за триумфа и гордостта. В резултат на дългогодишната им близост всеки от тях знаеше какво мисли другия или в най-лошия случай можеше доста точно да предположи: Лора — че зад гърба си има подкрепата на солидно семейство, а Джим — че тя, слава богу, бе познала само честността и добротата в тази къща.

Когато влязоха през входната врата, кучетата веднага се запътиха към постелките си в коридора. На най-горната стълбищна площадка Джим целуна дъщеря си и й напомни: точно в шест и половина.

— Забравих да си донеса будилника.

— Ще ти тропнем на вратата, не се притеснявай.

— Татко, нали ще дойдеш на раздаването на дипломите? Искам да дойдеш.

— Ще бъда там. Приятни сънища.

Вече в спалнята, той каза на Кейт:

— Срамувам се от себе си. Всичките тези емоции! Ти като че ли не се чувстваше така, когато Рик заминаваше да се дипломира.

— Това е различно — отвърна му нежно тя.

„Времето, времето“ — помисли си той и както често му се случваше, отново се видя как кара колата по дългото тъмно шосе с малката си дъщеричка и пухкавото й мече на задната седалка.

Глава 24

— С отличие — повтори Джим. — Завършила с пълно отличие. Summa cum laude11.

В светлината на късния следобед от хотелския прозорец се виждаше широка и дълга алея, водеща към „острови“ от изящни стари тухли сред океан от пролетна зеленина, всичко собственост на университета. Но той всъщност не ги виждаше; защото виждаше и винаги щеше да вижда само своята Лора — със студентската мантия и шапката, както вървеше тази сутрин в тържественото шествие в университета.

— Нашата Лора — каза Кейт и му се усмихна.

Със сигурност нямаше нищо необичайно в това, че тя каза „нашата“, така както правеше и той, когато говореше за Ричард, но специално в този ден тази дума го трогна. Но пък специално в този ден и най-лекото подухване на вятъра можеше да го трогне.

Кейт беше започнала да се бори с редицата копченца на гърба на роклята си и той отиде да й помогне. Бе дребен жест, подразбиращ се от само себе си, но и той като че ли имаше по-голямо значение в този момент; това бе един интимен, собственически жест, както когато тя оправяше вратовръзката му, а от тук мислите му се насочиха, като по броеница, към следващото поколение.

Сред тълпата и вълненията на деня Ричард и Гилбърт все още не бяха се видели. „Дали не подхранваше глупавата фантазия, че най-накрая за Ричард може да има шанс?“, питаше се Джим. Гилбърт все още се навърташе наоколо, не че той имаше нещо против, пък и така да беше, едва ли щеше да е от полза. Е, тази ситуация щеше да се оправи от само себе си, както обикновено ставаше в такива случаи.

— Ето, всичките са закопчани. Хубава рокля. Най-добре е да слизаме долу. Вечерята ще е в седем, нали така каза? Ще ми се тя да не беше избрала медицински институт в Ню Йорк. — Когато Кейт не отговори, той добави: — Знам, че и преди съм опявал за това, така ще кажеш, нали?

— Несъмнено. Хайде да тръгваме и престани да се притесняваш.

— Не се притеснявам — побърза да каже той. — Наистина не се притеснявам. Радвам се, че Гилбърт и семейството му ще празнуват отделно, така че на масата ще бъдем само ние четиримата. Ще бъде като едно време, само ние четиримата. Да вървим.

В ресторанта двамата се спогледаха и всеки знаеше, че другият мисли същото като него. Наистина бяха красива двойка, тези двама млади, техните деца. Ричард, висок и загорял от слънцето, изглеждаше малко необичайно със сако и вратовръзка, рядко облекло във фермата „В полите на планината“. Лора носеше светлосиня рокля. Дали всяка жена не притежава вродената склонност да съчетава роклите с цвета на очите си? Това се питаше Джим. Изглеждаше необичайно оживена.

— Гил ми е намерил апартамент, на половината път между моя университет и неговата квартира е. Има две големи стаи и миниатюрна кухничка, много чиста, всичко е съвсем ново. С предостатъчно място за всичките ми неща, компютъра и останалото. И не е много скъп, татко, повярвай ми.

— Аз ти вярвам винаги — каза Джим.

Щеше да се справи с разходите. Не че нямаше да има затруднения с парите, но за себе си харчеше много малко, така че щеше да се справи. Мина му през ум за сумите, които редовно бе отделял за нея през първите две години; не бяха много малки, а през всички тези години трябва да бяха нараснали до число, което той дори не се опитваше да пресметне. Каква полза? Тези пари бяха изгубени безвъзвратно. Недосегаеми.

— Гил е ей там, вътре. Взеха си отделно помещение — обясни Лора, като сочеше към коридора. — Ангажирали са три маси, огромно семейство, рояк братовчеди. Много са близки и затова са пристигнали от къде ли не, за да го видят как се дипломира като юрист. Толкова е вълнуващо.

Да, да, така беше… бе се качил на сцената под звуците на музиката и бе получил дипломата си на юрист… преди толкова много години. Беше излязъл хубаво на снимката в нея — очите отворени, приятна усмивка, а не озъбване, точно колкото да изглежда добре. Този момент бе загубен завинаги, както и снимката, заровена някъде в боклуците през онази последна сутрин.

— Не съм ти казала, че Гил получи предложения от три от най-добрите фирми в Ню Йорк. Онази, която е избрал, май се занимава доста с международно право. Париж, Лондон, Рим, където кажеш. Страшно много пътуване! Не е за теб тази работа, татко.

О, той ги познаваше. Уестминстърското абатство, Триумфалната арка, Форума и още много, много: Кайро, Делхи, друг живот, друга личност…

Ричард го гледаше втренчено… а може и да си внушаваше, защото какво толкова имаше да гледа? Освен ако на лицето му не се бе появило някакво странно изражение. Май наистина само си въобразяваше, че го гледа втренчено, той му говореше нещо:

— Как ти звучи супа от омари като начало, а, Джим? Откакто се беше върнал във фермата и работеше като помощник-управител, по настояване на Джим, Ричард бе престанал да го нарича „чичо Джим“. Беше на двайсет и шест години, вече не беше момче. „Практичен идеалист“, така го бе нарекъл Джим. Жената, която успееше да го спечели, щеше да е щастлива.

— Добре ми звучи — отговори той, като дойде на себе си. Тези пристъпи на носталгия никак не бяха на място днес. Всъщност те го спохождаха много рядко, а причината днес най-вероятно бе само в това, че Гил получи дипломата си на юрист.

— Да, хайде да се заемем с менюто — с готовност каза Кейт. — Не знам вие как сте, но аз умирам от глад.

Тя бе прочела мислите му. Джим бе сигурен, както бе сигурен, че между тях има телепатична връзка. И той й намигна: Извинявай. Не ми обръщай внимание. Ще бъда доволен и щастлив, казваше с това намигване. Аз съм щастлив.

И така, те ядоха, разговаряха, изказваха различни мнения за главните оратори, не бързаха за никъде и обсъждаха нещо с увлечение, когато се появи Гилбърт.

— Не съм виждал близките ти от тържественото шествие тази сутрин. Трябваше да се измъкна за малко от нашата маса, за да кажа „здрасти“. Всички там са потънали в спомени. Във всеки случай не съм ви виждал от известно време, особено теб, Ричард.

— Здрасти, Гил. Ей сега ще открадна един стол за теб.

Колко млади бяха те тримата — Лора между двамата мъже. И Джим пак си помисли, че тази ситуация може да се окаже интересна. Човек никога не знае. Щом веднъж отидеха в Ню Йорк, тези двамата несъмнено щяха да живеят заедно и тогава той можеше да й омръзне или тя на него. Подобни случаи бяха доста честа. Не че той знаеше много в това отношение; отдавна стоеше далеч от подобни ситуации. Все пак човешката природа не се променя и каквато си беше, Лора можеше да започне да си спомня за Ричард…

— Мистър Фулър, какво ще кажете за речта на декана? — разпалено попита Гилбърт. — Откровено казано, той отиде твърде далеч, когато направи сравнение с положението в Корея.

Джим, който слушаше с половин ухо, но бе чул достатъчно, за да отговори интелигентно, се съгласи:

— Да, но когато после продължи с анализа на промените в Русия, ми се стори, че знае за какво точно говори. Тази зима четох неговата книга и… Някой от вас вижда ли къде е келнерът? Имаме нужда от още вино. Никой няма да кара кола, тъй че можем…

— Искам и кифлички — рече Кейт. — Обичам онези, кафявите. В нашия град не съм ги виждала никога, имаше ги само в ресторанта, в който обядвахме в Атланта.

— О, спомням си. Беше такъв прекрасен ден, когато купихме тази рокля, мамо. А на път към дома спряхме в онзи развъдник за ловни кучета и взехме Кланси…

— Когато тези две жени тръгнат да пазаруват, никога не се знае какво ще донесат у дома. Та кой си е помислял, че имаме нужда от още едно кученце!

Нечия твърда ръка тупна Джим по рамото и един сърдечен глас изрева в ухото му:

— Дон! Дон Улф! Къде, по дяволите, беше през всичките тези години?

Сега спокойно. Много, много спокойно. Това е. Най-накрая. Това е.

— Опасявам се, че имате грешка — изрече любезно Джим. — Аз не съм Дон Улф.

— Какво?! Хайде бе, бих те познал навсякъде, Дон.

— Съжалявам. Името ми не е Дон.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите! Престани с шегите, Дон.

— Имате грешка — повтори Джим все така любезно и вдигна вилицата с картофено пюре до устата си.

— Грешка ли? Дон Улф от гимназия „Картър“, беше кечер12, когато играехме крикет, улица „Смърчова“ номер осемнайсет, нали така? Не, шестнайсет.

— Моля ви — твърдо изрече Джим, усещайки как кръвта застива в жилите му… а може би се сгорещява и лицето му ужасно пламти: — Сбъркали сте ме с някого, мистър.

Натрапникът обаче бе настоятелен.

— Престани! Никак не е забавно. Какво си мислиш, че правиш, дявол те взел?

Почти смеейки се, Кейт възкликна:

— Всъщност е забавно! О, случват се такива неща. Веднъж срещнах една жена, която твърдеше, че сме учили в едно и също начално училище в Небраска. През целия си живот не съм стъпвала в Небраска!

Много спокойно, Джим си отряза тънко парче месо, докато онзи се бе надвесил като огромна мечка над главата му. За бога, още колко време щеше да стои така?

— Не разбирам какъв е този театър. — Очите върху едрото му и гневно лице се присвиха, обходиха набързо групата и отново се насочиха към Джим. — Ако ти не си Доналд Улф, аз съм трамвай. Ако ти не си Доналд Улф, аз ще си изям…

— Тогава седни и го изяж! — извика Лора.

Ричард и Гилбърт се надигнаха от местата си. Несъмнено именно това движение на двамата яки млади мъже сложи край на тази среща, защото натрапникът си тръгна, като мърмореше и хвърляше враждебни погледи назад през рамо.

— Ама че отвратителен… — яростно възкликна Лора.

Бузите на Кейт бяха моравочервени.

— Колко нелепо! — възкликна тя. — Абсолютно нелепо! Какво гадно държане, глупакът му с глупак.

— Пийнал е малко повечко — отбеляза Гилбърт.

Ричард побърза да отмине темата.

— Всякакви ги има. За какво говорехме? О, да, за речта на декана. Джим, мамо, спомняте ли си речта на ректора на нашия колеж, когато аз се дипломирах? Сигурно продължи цял час. Ама че бъбрив тип! Но темата си я биваше. Спомняте ли си…

В типичния си изкусен стил, той се опитваше да разведри обстановката. Също като майка си, младият мъж като че ли четеше мислите на Джим, който незабележимо премери градусите около масата. Температурата изглеждаше нормална. Значи нищо лошо не се беше случило… Явно е така, реши той, докато учестеният пулс все още туптеше в ушите му.

Но този агресивен и гръмогласен грубиян — какъвто си е бил винаги — седеше съвсем наблизо; беше си сменил мястото така, че сега само като обърнеше леко глава, можеше да вижда Джим и Джим можеше да го вижда над трите маси между тях.

— Татко! Ама че се е вторачил в теб! — предизвикателно изрече Лора. — Е, и аз ще го гледам втренчено.

— Не, не прави това. Не го дразни. Недей, Лора.

Гил се засмя.

— Особено като се има предвид, че не съществува закон против зяпането.

— Я го слушайте само — възкликна Лора. — Преди колко часа получи дипломата си, Гил, и вече приказваш като адвокат.

Джим едва се сдържаше да не стане и да си тръгне. Веднага трябваше да се махне от това място. В този момент. Стига всички да не се бавеха толкова много с десерта — първо трябваше да го изберат, после да го изядат, а след това и пиенето на кафе щеше да им отнеме много време.

— Ето ги и моите родители. Искаха да се запознаят с вас — каза Гилбърт.

Когато двойката се приближи, последва обичайното шумно отместване на столовете, всички мъже станаха да поздравят майката, стиснаха си ръцете, донесоха още столове, взаимно се поздравиха със събитието и най-накрая подхванаха сърдечен разговор.

При обикновени обстоятелства Джим щеше внимателно да наблюдава семейството на Гил, но сега виждаше у тях само пречка. Двойка съпрузи, облечени семпло, но хубаво, много учтиви и благосклонни, но точно сега само губеха така ценното му време.

Дали само така му се струваше, или врагът наистина продължаваше да го наблюдава от онзи ъгъл и може би се готвеше да се върне? Или просто Джим бе обзет от налудничав страх?

— Да… — каза мисис Мейпълс. Тя се казваше Хариет и преди около петнайсет минути бе настояла да я нарича така. — … от години получаваме вашия каталог. Да знаете как се изненадахме само, когато Лора ни каза, че сте нейните родители. Моят зет има прекрасно място в Уестчестър. Къщата е преградена откъм пътя с ваши дървета, вашите красиви шотландски борове. Фермата „В полите на планината“! Трябва да е великолепна.

Кейт въртеше някаква лъжица в ръка, пръстите й трепереха, но гласът й прозвуча равно:

— Е, когато имате път към нас, елате — рече тя. — С радост ще ви разведем из фермата да я разгледате.

— Ние с Клайв много обичаме да пътуваме, така че може и да дойдем. Кой знае? — Което всъщност означаваше: Кой знае дали нашият син и вашата дъщеря все още ще бъдат заедно.

Джим погледна Лора — истинска находка. Ако имаше син, щеше да иска той да си намери млада жена като нея, с нейния чар и нейната интелигентност.

Над главата й обаче висеше дамоклев меч. Отдавна го усещаше над собствената си глава, но сега изведнъж осъзна, че тя е до него и мечът виси и над нейната глава. Какво ли щяха да си мислят тези хора за нея, ако знаеха истината?

— Мама има всякакви най-необикновени растения в оранжерията — говореше Лора. — Камбанки, лилии, които цъфтят през есента и разбира се, нейните гардении.

— Гардениите не са нещо необикновено — възрази Кейт.

— Зная, но твоите са изключително разкошни. Татко, аз непременно, ама непременно бих си хапнала едно суфле за десерт.

— Трябваше да го поръчаш преди обяда. Твърде дълго ще трябва да чакаме, докато го приготвят — каза Ричард.

Дали беше прочел мислите на Джим или както обикновено, бе отгатнал настроението му?

— Зная, но одеве не забелязах, че го има в менюто. Май никога не съм яла суфле… о, да, веднъж ядох, сега се сещам.

— На летния панаир — напомни й Ричард. — Преди четири години.

— Е, тогава не е ли време да си хапне пак суфле? Това е нейният голям ден — каза Гилбърт. — Сигурен съм, че шоколадът ще й хареса. Винаги го е обичала.

— Виждаш ли някъде келнера, Ричард? Готови сме да поръчаме десерта — подсказа му Кейт. И се обърна към Джим с обичайния си „съпружески тон“, както закачливо го наричаше той: — Ти беше такова добро момче през целия ден, скъпи. Защо вече не се качиш горе в стаята? Джим имаше болки в стомаха рано тази сутрин — обясни тя, — а сега си изяде целия обяд, след като трябваше да е само на чай и препечени филийки. Хайде де, върви — скара му се тя. — Хайде, иди да се погрижиш за себе си. Тук сме само семейството и приятели. Никой няма да има нищо против.

— Да дойда ли с теб? — попита го Ричард.

— Не, не, не. Както обикновено, Кейт е прекалено внимателна. Аз съм добре. Нищо ми няма. Съжалявам. Вие не бързайте да ставате от масата. Хапнете два десерта, единия вместо мен. Приятно ми беше да се запознаем, Хариет, Клайв. Благодаря на всички. — Чуваше се как отсечено изговаря тези абсурдни слова, като се усмихваше и се спъваше.

Вървейки към вратата, докато прекосяваше фоайето и отиваше към асансьора, страхът от преследващия го враг бе толкова осезателен, че по гърба му пролазиха ледени тръпки. Когато вратата на асансьора се плъзна и се затвори, той си пое дълбоко дъх; сякаш много дълго време не бе дишал както трябва… макар че това също беше абсурдно.

Щом веднъж се озова в стаята, Джим заключи вратата и легна на леглото. След малко стана, отиде до прозореца и погледна навън, където златистата вечер се спускаше леко над дърветата в университетския парк. В далечината се виеше магистрала. Ако човек тръгнеше по нея, в която и да е посока, щеше да стигне до океана. Ако прекосеше океана, щеше да види още земи, планини, равнини, огромни вътрешни морета, после още океани, голям свят. И все пак недостатъчно голям.

Дръпна пердетата, за да затъмни стаята и отново легна. Доналд Улф. Гласът гърмеше в ушите му. „Доналд Улф умря много отдавна, не знаеш ли? Аз съм Джим Фулър. Кейт ще се върне и ще ми каже, че шансът е бил — какъв? — едно на един милион, така ще ми каже, както се говори за самолетните катастрофи, за рака на мозъка или за раждането на шестзнаци, или за печалба от лотарията, или за някое друго смахнато нещо, за което говорят хората, просто дрънкат, без да знаят нищичко за утре или за следващата година, или за следващия час, всъщност… О, господи, ние не знаем нищо.“

Вратата се отвори полека и Кейт тихо влезе. Тя седна на ръба на леглото и сложи ръка върху неговата, без да продума. Венчалната й халка закачи неговата, металът застърга метал. „Тя обвинява себе си — помисли си той, — задето ме накара да дойда тук и ме уверяваше, че няма защо да се страхувам.“

— Трябваше да дойда — каза й той. — Какво щеше да си помисли Лора, ако не бях тук сега? Вината не е твоя.

— Благодаря ти — каза тя.

— Много ли странно се държах? Сигурно съм изглеждал шокиран или нещо такова.

— Не, само дето лицето ти пламна. Но това можеше да се дължи на виното или защото онзи тип те стресна.

— Изминали са трийсет и пет години от завършването на гимназията, оттогава не ме е виждал. Мислех, че съм се променил. Очила, сивееща коса, пет килограма отгоре или почти толкова. Какво ще направи той сега, как мислиш?

— Наистина вярвам, че нищо няма да направи. Ще проумее, че те е сбъркал с някой друг.

— Но аз го познах, Кейт! Аз не сбърках!

— Е, дори така да е. Няма да знае къде да те търси, ако наистина реши да го направи.

— Ами какво ще стане, ако прочете някоя от онези обяви „Виждали ли сте ги“, дето се бяха появили по кутиите с мляко или ги пускаха в пощенските кутии.

— И какво, ще отиде при властите с информацията, че те е видял в хотелски ресторант. Това е всичко, което знае. И каква ще му е ползата от това?

— Той сигурно ще си тръгне оттук сутринта. Не можем да му позволим да ме види втори път. Това място е пълно с хора, дошли за дипломирането.

Мястото, където Джим бе израснал, се намираше само на няколкостотин мили от този град. Ето защо наоколо като нищо можеше да има и някой друг, който би го разпознал. Мислите се блъскаха в главата му, картини се мяркаха пред очите му: фоайето, асансьорът, който спира на всеки етаж, летището…

— Летището — каза той. — Там ще има хора от цялата страна, които са дошли за дипломирането и сега се прибират.

— Вероятността е толкова малка, почти е невъзможно при тези тълпи… хората са забързани…

— Но не можеш да твърдиш, че е невъзможно, нали така?

— Зная.

Кейт замълча.

Мрачните мисли налегнаха Джим: познатият случай с нередовния данъкоплатец, спипан най-накрая в Индонезия, след като го търсили девет години; серийният убиец, проследен, след като оставил кървава следа, дълга хиляда мили. Той не беше нито като единия, нито като другия, но все пак…

— Трябва бързо да вземем кола под наем — рече той — и да си тръгнем.

— Децата очакват утре да закусим четиримата и после, пак заедно, да се приберем у дома със самолет.

— Добре, вие всички все ми опявате, че никога не излизам в отпуск. Затова сега искам отпуск. Искам да видя откъде точно в Луизиана произхожда баба ми, някъде от Кейджън. Това разумно ли ти звучи?

— Ексцентрично е и съвсем не е в твоя стил. По-добре прехвърли вината върху мен, ако искаш да го използваш като извинение.

— От години не съм бил така ужасен, Кейт. Срамувам се от себе си.

— Такива са истинските мъжкари. Имаш право да се страхуваш.

Телефонът иззвъня, Кейт вдигна слушалката и заговори оживено:

— О, той е малко по-добре, Лора. Много го болеше стомахът, това е всичко, и имаше лека треска. Един господ знае, май супата от омари не му е подействала добре. Но утре ние с него със сигурност няма да пътуваме с теб и Ричард.

Джим влезе в банята и затвори вратата, за да не чува извиненията на Кейт. Погледна се в огледалото. През последния час лицето му бе остаряло с десет години.

— Джим? Отвори вратата! Добре ли си?

— Съжалявам. Не исках да те изплаша. Каза ли й за Луизиана?

— Не, няма смисъл. Щеше да излезе глупаво. Просто й казах, че ще останем тук още ден-два и след това ще се приберем у дома със самолета. Казах й, че ако не се чувстваш по-добре, сутринта ще повикам лекар. Че той ще е тук рано-рано, за да имаме време за тях. Защото знам, че ако си болен наистина, те няма да тръгнат дори да ги уверявам, че не си чак толкова болен. Казах й, че в момента спиш. — Кейт млъкна, поколеба се и после продължи: — Майката на Гил предложи всички да се съберем през август, когато започват занятията на Лора в Медицинския институт. Лора им каза, че ти никога не пътуваш и ще трябва да те накараме да го направиш, защото ще е полезно за теб. А Ричард направо ме изненада, убеждаваше всички ни да те оставим сам — о, направи го много мило, разбира се — защото си бил щастлив такъв, какъвто си. Не си ли забелязал, че той винаги взема твоята страна? Мъжка солидарност, нали така?

Последната забележка, независимо дали бе пресилена или вярна, бе изказана, с цел да се разведри атмосферата. Кейт прикриваше своя собствен страх.

Нямаше време за губене и той заговори бързо:

— Слушай. Утре сутрин, след като децата заминат, ще отидеш да наемеш кола и ще я докараш тук, ще спреш някъде пред хотела. Няма да се мотая по никакви летища. Аз междувременно ще събера багажа. Като дойдеш, ще ми позвъниш да ми кажеш къде си паркирала и аз ще сляза с куфарите. До долу има само пет етажа и нямам намерение да рискувам да срещна онзи тип в асансьора. Ще пътуваме по най-краткия път и право у дома. Ще сме там след два дни. И повярвай ми, Кейт, веднъж да видя Мейн Стрийт и нашето шосе, никога няма да ги напусна отново. Може да го наричаш налудничаво, може да го наричаш както си искаш, но никога няма да мръдна оттам. Никога.

Глава 25

Стояха горе над водопада — неизречената крайна цел на вечерните им разходки. Под краката им живата вода се носеше стремително, огласяйки околността с далечна музика, докато зад тях тихо лежеше земята, кипнала в пролетен цъфтеж. Без да обръща глава, Джим виждаше тези многобройни акри, сякаш картата се бе запечатала в ума му. Виждаше раслите двайсет години горди дървета, полюшващи се от вятъра, и стройните редици млади елички. Но заедно с гордостта и удоволствието от вида им, той си спомняше сушата, плесените, зимните наводнения. Тук цареше живот. Тук имаше изпитания и постижения, но над всичко — неизменен мир.

Ненадейно Кейт се обади:

— Лора пише такива великолепни писма.

— Струва ми се, че тя липсва на теб повече, отколкото на мен, ако това въобще е възможно.

— Съмнявам се, Джим. Можеш ли да повярваш, тя вече почти завърши първи курс в Медицинския институт! Променена е. Когато й гостувах миналия месец, стори ми се, че само за броени месеци е пораснала с десет години. Е, това си личи и по писмата й, нали? Понякога звучат почти като поезия. Разбираш ли какво имам предвид?

Той знаеше какво има предвид.

„Те си мислеха, че ще припадна или ще започна да повръщам. Зная, че според тях не биваше да ме пускат да наблюдавам, но аз бях като омаяна. Начинът, по който използваха инструментите, беше съвършен. Изглеждаше така спокойно и целеустремено, като математическа задача, когато знаеш, че решението й ще бъде точно такова, каквото трябва да бъде. Помислих си, че прилича малко на приземяване на реактивен самолет от пет мили височина — начинът, по който колелетата докосват земната повърхност, леко подскачат и спират на точното място. Можеш да си помислиш, че е като симфония — осемдесет или деветдесет музикални инструмента, управлявани от диригентската палка, като всеки се включва в определената секунда. Навреме. На място. Съвършенство. Миналата седмица гледах червеното сърце на един човек, неговото червено сърце беше открито. А тази седмица видях този човек да седи в леглото, да чете вестник и да си хапва обилна закуска. Когато го погледнах, собственото ми сърце заби учестено.“

— Надявам се, че също така се и забавлява там — каза Джим.

— О, несъмнено! Гил е с нея, а той обича да си прекарва добре, нали си спомняш. Заведе ни на вечеря на върха на някакъв небостъргач на Пето Авеню. Цените бяха невероятни. Но гледката е великолепна. В събота и в неделя следобед ходихме в музея. Беше прекрасно, изкуството, картините, Джим, има експонати от цял свят, за които само бях чела. Китайската зала, всичко е изключително красиво, всички тези изящни клонки и цветчета. Слушай, Лора не може да разбере защо не отделиш малко време да видиш Ню Йорк отново. Иска да отидеш. Докато бях там, ми повтаряше това всеки ден.

— Не мога да повярвам, че ми говориш такива неща — каза той, усещайки как гневът се надига в него.

— Добре. Съжалявам. Не исках да те засегна.

Известно време мълчаха. Сред царящата между двамата тишина водопадът ечеше подобно на далечна гръмотевица. Последните думи на Кейт, споменът за един отминал живот се въртяха в главата му като вихрушка: той нито искаше, нито имаше нужда тези спомени да нарушават сегашния мир.

— Можеш ли да познаеш какво направи Лора с чека, който й даде за рождения ден? Похарчи почти всичките пари за една илюстрирана история на медицината, започваща от времето на египтяните. Те са оперирали перде на окото, струва ми се. — Кейт се опитваше да компенсира неуместните си забележки за Ню Йорк и продължи: — Не е ли типично за нея, обикновено внимава много за какво харчи, а пръска толкова пари за една книга!

— Да, типично е за нея.

И той си помисли за подвързаните с кожа съчинения на Джеферсън, купени от Пето Авеню преди толкова много години. Колко много приличаше на него самия! Детето на Джим, взело лицето на Лилиан, с тези невероятни сини очи и тази пленителна и все пак малко тъжна усмивка…

— Ричард каза ли ти, че ще ходи в Ню Йорк следващата седмица? Всъщност ще пътува до Бостън за събирането на групата за опазване на дивата природа, но смята да остане да пренощува в Ню Йорк, за да се види с Лора.

— Да, каза ми.

Погледите им се срещнаха. Погледът на Кейт казваше: Няма ли да е истинско чудо, ако двамата станат двойка и се настанят да живеят наблизо? Лора би могла да практикува медицина тук, в града, може би в новото крило на болницата, за чието построяване бе допринесъл и баща й. О, това би било страхотно в днешно време, когато младите скитаха из цялата страна, а семействата бяха разпръснати в няколко щата.

— Скоро ще се стъмни — каза Кейт. — Най-добре да слизаме надолу.

Когато слязоха в подножието на хълма, Ричард прекосяваше двора. Той поздрави Джим и побърза да го осведоми:

— Ходих оттатък потока, на северната нива. Струва ми се, че сме преборили плесента, Джим. Поогледах десетина дървета и не открих никаква следа от нея.

— Добра работа! Страхотно, една грижа по-малко. Хайде, ела вътре да пийнем по едно по този случай.

— Донеси питиетата отвън — рече Кейт на сина си. — Джим обича да слуша квакането на дървесните жаби.

Тя знаеше. Винаги бе знаела какво обича, какви са предпочитанията му. Е, почти винаги.

Дървесните жаби правеха акробатични номера и пееха, а вечерният въздух бе натежал от аромати.

Глава 26

Осветена от единствена настолна лампа, стаята на Лора бе изпълнена с горски сенки, докато уличната лампа един етаж по-надолу беше като пълна бяла луна, принадлежаща на небето. Само шумът от преминаващите коли, съвсем редки в този късен нощен час, беше знак, че тя не си е у дома във фермата „В полите на планината“.

„Част от мен винаги ще бъде там — мислеше си момичето. — Но по-голямата част знае, че мястото ми е тук, където съм сега.“ И като дръпна към себе си шестата част от все така подвързания си в червена кожа дневник, започнат преди тринайсет години, тя започна да пише.

„Все още съм напълно будна и в главата ми се въртят най-различни мисли. Може би защото денят беше толкова пълен: цялата сутрин на лекциите водих записки като луда, като се има предвид, че последните изпити са след шест седмици. След това доктор Ламбърт ме покани да я придружа на посещение при няколко пациенти. Тя ми напомня за онези лекари от колежа, които понякога ми позволяваха да наблюдавам някоя манипулация и се удивляваха, че не ми прилошава при вида на разранена плът и кръв. Хората бяха толкова добри към мен, така ме окуражаваха, дори в гимназията, и когато си мисля за това, съм им много благодарна.

Доктор Ламбърт казва, че Медицинският институт не е същият, какъвто е бил през младите й години. Сега много по-бързо преминаваме от учебниците към реалния живот. Аз мисля, че това е много хубаво. Може да се каже, че от главата всичко отива направо в сърцето.

Днес за първи път прекарах следобеда в спешния кабинет и видях един човек да умира. На практика за пръв път наблюдавах как настъпва смъртта и това със сигурност не прилича на описанията в романите, дори в някой много добре написан роман. Човекът бе ранен в автомобилна катастрофа. Когато го погледнах нещо в мен сякаш усети надвисналата гибел, макар че не знам как стана това, защото той не изглеждаше чак толкова зле. Чудя се дали и той не усети бедата, също като мен. Беше напълно в съзнание…

А сега се питам: ако някой е тежко болен от неизлечима болест и не знае, лекарят казва ли му истината? И ако е така, как лекарят намира точните думи? Може би трябва да стана акушерка. Тази работа е изпълнена с радост в деветдесет и девет процента.

Но от друга страна, може би не бива да се свивам от страх пред нещастните. Моят живот дотук беше толкова лек и защитен, почти ми се струва, че съм длъжница на добрата фея. Никога през живота си не съм имала истински проблем. Освен понякога, но тогава бях малка и се чудех от някои неща за майка ми; предполагам, че е съвсем естествено.

Да, несъмнено трябва да се насоча към някоя по-трудна област и да си платя дълга към добрата фея. Да, би трябвало.

След обяда имах още едно преживяване. На път към къщи случайно минахме покрай една от прочутите аукционни зали, където можеш да си купиш хубава малка картинка за около половин милион или за трийсетина милиона. Или бог знае за колко милиона. Тъй като сме любопитни, тримата с Гил и Ричард влязохме вътре. Някои от картините са великолепни. Мога да си представя как бих се почувствала, ако вляза у дома и видя пред себе си нещо толкова красиво като онези провансалски пейзажи. Някои от най-скъпите обаче не бих приела дори като подарък. То се знае, изкуството не е най-силната ми страна.

Разглеждахме картините известно време и като си тръгнахме, към нас се присъедини някакъв познат на Гил. Беше страшно приказлив, още един адвокат с безкрайната му история за нечий бракоразводен процес, а после разказваше за търг на картини. Не бих искала да съм омъжена за такъв като него. Видя ми се хитър и груб.

Гил казва, че понякога съм прекалено сериозна. Не намусена или досадна до степен, че някой да има нещо против, но прекалено загрижена, за да е добре за мен. Може да е прав, но аз не мисля така. Аз никога не съм нещастна, просто съм загрижена. Ако човек смята да посвети живота си на лечението на болните, той трябва да е загрижен, нали така?

Нашите умове, неговият и моят, работят по различен начин. Неговият е много по-бърз. Предполагам, че е така, защото да си адвокат, като че ли означава да не позволяваш на никого да те надхитри. Той нарича правото вид интелектуална игра и го обича. Според мен острият му ум и чувството за хумор представляват част от неговия чар.

Вечерта прекарах добре, макар че Гил определено не беше доволен от срещата с Ричард, сигурна съм, и Ричард би предпочел една тиха вечеря без него. Колкото до мен, аз бях с копринената рокля на цветчета и се наслаждавах на това, че съм в луксозен ресторант с двама кавалери. Ново преживяване!

Затова Гил имаше чувството, че са му попречили да прекара вечерта с мен чрез измама. Бях толкова заета да уча за изпитите, че не сме излизали цяла седмица. Той не иска да демонстрира отношенията ни пред Ричард. Не зная защо, но на мен някак си не ми харесва да изтъквам него пред Ричард. Нямам причини да смятам, че Ричард би имал нещо против — сигурна съм, че би трябвало да знае за нас — и все пак навярно би имал нещо против. Връзката ни е доста необичайна, обичаме се, но не съвсем, ако в това има някакъв смисъл.

Достатъчно за днес. Новият ден почти е настъпил.“

Трите кучета, които тичаха надолу по пътеката пред двамата екскурзианти, първи забелязаха непозната кола, спряла близо до къщата.

— Каква е тази кола? Чакаме ли някого, Джим?

— Никого. Погледни, вратата на кухнята е отворена.

— Кой ли може да е влязъл?

— Не се притеснявай. Принс нямаше да върти опашка, ако не смяташе, че всичко е наред. Но кой…

— Рик! Какво прави той тук?

Младият мъж им махаше, значи не беше нещо лошо и май държеше сандвич в ръка.

— Какво става? — извика Джим. — Би трябвало да си в Бостън, нали така? — И както винаги, в главата му звънна сигнален звънец. — Лора? Дали Лора…

— Не, не, тя си е много добре! И никога не е била по-добре. Снощи тримата — тя, Гил и аз, прекарахме страхотно, вечеряхме в ресторант. Тя си хапва добре, изяде своя десерт, омете и половината от моя. Влизайте. Отворих една консерва със супа, на печката е, всеки момент ще изкипи.

— Добре ли се чувстваш? — Въпросите се изстрелваха през кухненската маса. — Какво се случи в Бостън? Защо промени решението си?

— О, някакво объркване, нещо, което изникна в последната минута. Главната фигура, ораторът не успя да дойде. И тъй като исках да чуя именно него, не си струваше да пътувам до там. Тази супа е много хубава за консерва.

Някак смътно раздразнен от нехайното отношение на Ричард към онова, което би трябвало да бъде нещо като специална мисия, Джим възрази:

— Съжалявам, но историята ти не ми звучи смислено. Цяла една тридневна конференция, посветена на опазването на земята, не може да зависи от един човек, без значение кой е той.

— Е, може би преценката ми е била погрешна. Ако е така, съжалявам. Долу, Принс. Отивай да ядеш храната, дето ти я предписа докторът. Добро момче.

Говорейки още по-тихо от обикновено, Кейт го попита:

— Има нещо друго. Какво всъщност те доведе у дома, Рик? Хайде, изплюй камъчето.

— Е, има едно-две неща, но нека първо да си изям супата и сандвича.

— Сигурно е нещо за Лора и направо не смееш да ни го кажеш — рече Джим.

— Не. Не, Джим, кълна се, че няма нищо. Лора е съвсем добре. Здрава и щастлива, както обикновено.

Сигналният звънец обаче продължаваше да звъни в главата на Джим. Изминаха няколко минути, през които в кухнята се чуваха само добре познатите тихи звуци: кучетата хрупаха твърдата си храна; чайникът започна да свири, докато Кейт не стана да го изключи; лъжицата на Рик току се чукваше в стената на купата.

Но ръката, която държеше лъжицата, трепереше и разсипваше супа по покривката. Джим не издържа повече.

— Хайде, казвай! — нареди той. — Недей да ни щадиш. Не ни тормози повече. Какво има?

Рик отмести стола си и вдигна поглед към тях, толкова разтревожен, сякаш безмълвно ги умоляваше да го разберат и да се смилят над него.

— Може би трябва да отидем някъде, където столовете са по-удобни — рече той. — Това е дълга история. Но май ще трябва да я съкратя.

В стаята, наричана „бърлогата“, а понякога и „библиотеката“, където книгите им — неговите и на Кейт, се бяха смесили, Джим погледна третата полица от горе надолу. Там стоеше подвързаният с кожа том на Джеферсън. По-късно щеше да си спомни съвършено нелогичното си предчувствие, че този обикновен предмет по някакъв начин ще е свързан с онова, което Рик се готвеше да каже.

— След вечерята снощи решихме да се разходим и влязохме в една от онези аукционни зали, където търгуват с произведения на изкуството с музейна стойност, все ценности за финансови магнати, нали разбирате, струващи милиони. То се знае, ние с Лора никога не бяхме виждали такива неща, но Гил беше виждал и ни разказа много за тях.

Докато се прибирахме, срещнахме някакъв адвокат, работел в една сграда с Гил, но не в същата фирма. Беше късно, затова първо изпратихме Лора до квартирата й.

После този човек ни каза, на Гил и на мен, че една от картините в аукционната къща била изтеглена от търга със съдебно нареждане и той просто бил отишъл да провери дали нареждането е било изпълнено. Собствеността върху произведението си оспорвала някаква разведена двойка, и двамата имали претенции към картината. Рик млъкна и въздъхна, сякаш говоренето го бе изтощило. Помести стола си и настъпи дълга пауза.

— Продължавай — каза Джим.

— Жената била клиентка на фирмата на този човек, историята й е много интересна. Всъщност познатият на Гил разказа всичко това, защото му се струваше забавно. Та преди около двайсет години или повече един от бившите съпрузи на тая жена отвлякъл двегодишната им дъщеря и оттогава нямало и следа от тях. Никаква, ама съвсем никаква, каза той. Макар всичко да се е случило толкова отдавна, в кантората много се говорело за тия хора. Името на мъжа започвало с Д, Дъглас ли или Доналд Някой си, той не беше съвсем сигурен. А фамилното му име пък започвало с В или с У.

Дъхът на Джим отново замря и той пак повтори:

— Продължавай.

Кейт се пресегна през страничната облегалка на креслото и състрадателно сложи длан върху ръката му. Със състрадание бяха пълни и очите на Ричард, които сега срещнаха неговите.

— Странното е, че този човек е… бил е… добре известен елитен адвокат, голяма клечка. Би могло да се напише книга за всичко това… нали… — каза той.

Какво друго е тишината, освен отсъствието на звук. Безмълвие. Зашеметяващо. И всепоглъщащо. Като смъртта.

Изминаха минута-две и Джим наруши тишината:

— Какво друго?

— Това е всичко — отвърна Ричард.

— Откога знаеш за мен?

— От много отдавна.

— Откога по-точно?

— Бях на седемнайсет. Има ли значение?

— Да. Искам да знам.

И така, Ричард, който гледаше в пода, навън през прозореца в котката, заспала на парцаленото килимче, и във всяка друга посока, но не и към Джим, започна да разказва:

— Беше непосредствено след Деня на благодарността. Имаше един допълнителен тиквен пай, трябваше да е прибран във фризера. А аз така обичах тиквен пай… нали си спомняш. Затова слязох бос по задното стълбище и се промъкнах в кухнята. А вие двамата си говорехте. Тихо, но все пак достатъчно силно, за да ви чуя през кухненската врата, която беше открехната. По гласовете ви личеше, че сте изплашени за нещо, и аз не се сдържах и взех да ви подслушвам просто защото бяхте толкова изплашени, че и аз се изплаших. Говорехте за нещо, което било писано във вестниците, за някакви хора, които търсели Джим, защото той бил отвлякъл Лора. Спомням си, че преди да сляза по стълбите, си мислех, че животът ни ще свърши по някакъв ужасен начин.

Но не се случи така, ето защо отидох на училище и през целия ден се стараех да не мисля за това. След няколко дни престанах да изпитвам ужас. Само знаех, че никога не бива да разберете, че съм ви подслушал, защото тогава щяхте да се страхувате, че мога да кажа на някого или дори съвсем случайно да се изтърва, и за вас би било ужасно да прекарате целия си останал живот с този страх. Бях сигурен, че няма да проговоря. Но как вие бихте могли да сте сигурни, че няма да проговоря? Затова погребах тайната в себе си. Трябваше да се преструвам, че нищо не съм чул. Трябваше.

Кейт започна да плаче и Джим й каза:

— Ела тук, креслото е достатъчно голямо за двама ни.

През тънките им спортни пуловери чуваше ударите на сърцето й. Какво й беше причинил? Неговата катастрофа сега щеше да бъде и нейна, както винаги бе знаел, че ще стане, както някога я беше предупредил, че ще стане.

Спокойно. Спокойно. Това е. Този път наистина.

Погледна Ричард. Бедното момче. На седемнайсет е бил, вече не е бил дете, но не е бил и възрастен човек. Бедното момче!

Когато си възвърна дар-словото, той се обърна към него:

— Какво ли си си мислил за мен?

— Че сигурно не е било по твоя вина. — Очите му бяха пълни със сълзи. — Че трябва да си имал основателна причина. Спомних си как се държеше с татко, колко си добър с майка ми, с всички нас, с всички наоколо. Но толкова се страхувах… толкова се страхувам… за теб.

Страхува се за мен? О, не, за Лора, която никога не е знаела и никога не бива да научи. Лора, неговото малко момиченце. Какво за нея? Тишината бавно нахлу отново. Сякаш вече всичко бе казано.

Пролетното слънце, сега слязло ниско в небето, хвърляше последните си лъчи там, където свършваше килимчето и започваше голият под. Отвъд прозореца, до който седеше Джим, престарялото пони, първото конче на Лора, пасеше в оградения двор. Чистотата, простата, неизменната невинност на всичко това…

— Според мен ти и мама може би трябва да заминете, да напуснете страната, преди да се е случило нещо.

— Не. Бягството никога не е било изход.

— Не казвам, че нещо непременно ще се случи, но е възможно.

— Не ни разказа цялата история, нали? Сега повтори всяка изречена дума, която можеш да си спомниш. Всяка дума е важна. Трябва ми цялата история.

— Гилбърт бил чувал нещо такова. Каза, че различни имена и случки се забивали в съзнанието му и го притеснявали, защото не можел да се сети къде е чувал за тях, но дни или месеци по-късно се сещал без никакъв повод — ей така, докато си миел зъбите или слушал новините, изведнъж всичко се връщало на мястото си. Колегата му се засмя и го предупреди да не му се обажда в един след полунощ, ако това някога се случи, защото подобна информация не му била необходима. Той нарече Гил типичен педант.

— Гил ще си спомни. Ще видите.

— Защо си толкова сигурен, Джим?

— Защото той има много остър ум. Човек на реда е, много амбициозен и наистина е педант.

Кейт се бе съвзела и го предупреди:

— Джим, скъпи, ти винаги страшно много се притесняваш, знаеш, че е така. Притесняваш се, когато някой настине, страхуваш се, че е пневмония. Притесняваш се, когато лапата на кучето е инфектирана. Единствено за себе си не се притесняваш. Права ли съм, Рик? — Опитваше се да го успокои, както и себе си. — Нали е страшно притеснителен? — добави настоятелно.

— Не мога да кажа, мамо. Това име може внезапно да изникне в паметта на Гил, но може и да не стане. Ако той не се сети, тогава нищо няма да се случи. Как ще разберем?

— Ще разберем — каза Джим.

— Кажи ми! — умолително изрече Кейт, стискайки ръката му. — Смяташ, че ме щадиш по този начин. Кажи ми какво мислиш наистина.

— Мисля, че ще разберем, ако и когато нещо се случи. А междувременно ще живеем така, както сме живели през всичките тези години.



И така, сезоните се сменяха по обичайния си нормален начин. Лора си дойде у дома за кратка лятна ваканция. Провинцията се пържеше в преминаващата гореща вълна, в града се състоя обичайното парадно шествие по случай Четвърти юли, след което семейство Фулър покани приятелите си на грандиозно барбекю, разбира се, присъстваха семейство Скофийлд и други като тях, всички много заети хора от градския съвет, от училищата и болницата, онези енергични и добри хора, които Джим бе събрал около себе си през годините. „Силните на деня“, така ги наричаше Кейт. Семейство Фулър, фамилията Фулър, се върна към обичайната си практика да плува в езерото и да ходи на екскурзии сред прохладата на хълмовете. Ричард плати първата вноска за парцел от двайсет и пет акра и по този начин „закръгли имота на идеален квадрат“, както обичаше да казва. Поръчки за ранно есенно садене пристигнаха толкова бързо, че Кейт нае секретарка на непълен работен ден, която да навакса с бумащината. А Джим имаше толкова работа като управител на фермата „В полите на планината“, че не му оставаше много време да мисли за каквото и да било друго.

Случката, за която бе съобщил Ричард, се споменаваше изненадващо рядко. Само веднъж, когато Лора си дойде за Деня на благодарността и оживено се разприказва за работата и забавленията в Ню Йорк, а после заговори за комичните си спомени, се получи конфузна ситуация.

— О, тиквен пай! — каза тя и престорено въздъхна. — Едно време смятах, че ще се пръснеш от ядене, Рик. Какви огромни парчета си крадеше! Две от масата на вечеря, а за третото се промъкваше, докато почиствахме кухнята или когато всички вече бяха заспали.

Три чифта очи трепнаха, срещнаха се и се разделиха. „Може би — мислеше си Джим — всички ние, без да си го признаваме, сме се поддали на суеверието, че ако не говориш за лошото и ако дори не мислиш за него, то ще изчезне. Или може би просто се държим като средно интелигентни хора, които не желаят да пилеят скъпоценното настояще, страхувайки се за бъдещето.“

Но в редки моменти и сякаш някак съвсем без причина го пронизваше неприятна мисъл. Всъщност не беше необходимо Кейт да научава онова, което Ричард бе научил в Ню Йорк. След като нито тя, нито някой друг би могъл да направи нещо, защо трябваше да носи тези мрачни мисли? Чудеше се на Ричард, на неговия кураж и почтеност да крие в продължение на толкова много години страховете си — за майка си, за Лора, за всички тях.

Дъждовната зима отмина, последва я уханна пролет и скоро щеше да се навърши една година от изживяния шок. Значи Гилбърт явно не бе свързал името Доналд Улф с Джеймс Фулър.

После, един ден в разгара на пролетта, Кейт донесе у дома модно списание, което бе чела във фризьорския салон.

— Помислих, че може да искаш да видиш това — каза му тя, — а може и да не искаш, а?

„Това“ беше цяла страница със снимки на хора, присъстващи на модно събитие в някакво тропическо кътче. И там отново беше Лилиан, облечена с рокля на прочут дизайнер, с бляскава усмивка, застанала до нов мъж.

— Този е нов, нали? Последният, доколкото си спомням, изглеждаше на половината на годините й. Този изглежда два пъти по-стар от нея.

Кейт говореше с презрение, докато Джим просто четеше бързо и пресмяташе. Новият мъж на Лилиан бе представен като „предан спътник, който рядко посещава Съединените щати, но е прекарал тук последните два месеца, защото тя имала спешна работа“.

Може би картината. Ако някога забогатея, ще колекционирам произведения на голямото изкуство.

Но пък „спешната работа“ можеше и да е друга, нали? От друга страна, бяха изминали две години от дипломирането на Лора, когато се бе появил досадният му съученик, и нямаше никакви последици от това.

— Ето, че ти развалих вечерта — съжали Кейт. — По изражението ти личи какво мислиш. Не биваше да ти го показвам.

— Добре съм — нехайно изрече той, — просто ми се вижда много забавно как тя води на каишката тези миниатюрни кученца. Никога не е обичала кучета. Всъщност направо не можеше да ги понася около себе си.

— Тези породи кученца обаче сега са на мода.

— О, това било значи. Сега разбирам — отвърна той, сякаш всичко бе една шега.

Списанието отиде в кофата за смет и темата бе забравена. Или може би забравена между Джим и Кейт. Защото на следващия ден се появи отново — между Джим и Ричард.

— Мама е притеснена. Каза ми за онези снимки в списанието, за… за това, че тя е в Ню Йорк по работа. Какво мислиш?

— Нямам представа.

— Но ако Гил се беше сетил за името, със сигурност щеше да ти се обади, нали? — колебливо каза Ричард. — Сигурен съм, че той нямаше да отлага, ако знаеше. Или пък колегата му, по-точно фирмата му щеше да съобщи на полицията.

— Нещата не стават така. Понякога, за да се сглоби едно съдебно дело както трябва, са нужни две седмици или дори два месеца. Областният прокурор в Ню Йорк трябва да се свърже с колегата си тук и да му представи доказателствата. На теб може да ти изглежда, че това става бързо и просто и аз мога да разбера защо. Но преди някой да бъде арестуван, трябва да се премине през определени процедури. А Лора вече не е малко дете, което да е в опасност, така че няма риск, няма защо да се бърза.

— Е, аз, то се знае, не съм адвокат, но все пак ми се струва, че не е възможно Гил да се е сетил за името. Според мен той няма да повярва, че е възможно, дори да можеше да си спомни името. Ще си каже, че е грешка.

Джим погледна към мирния пейзаж навън. В зеленчуковата градина царевичните кълнове бяха наболи от земята, а кучетата се бяха излегнали и спяха на сянка.

— Аз не съм чак толкова сигурен — промълви той, като си мислеше, че никой адвокат, който тежи на мястото си, не би повярвал, че е възможно. — Не, Рик, ако се случи, ще бъде като гръм от ясно небе.

Глава 27

В една прекрасна сутрин в хубавата стая на Лора, където априлското слънце къпеше перваза на прозореца, а задачите й за седмицата бяха привършени и тя бе готова за сутрешната тренировка в гимнастическия салон, звънецът на вратата иззвъня стряскащо и пронизително. Е, за бога, кой можеше да е толкова нетърпелив в осем без петнайсет?

Тя отвори вратата. Пред нея стояха двама мъже, единият с камера, която тикна в лицето й.

— Бетина Улф? — извика той.

— Не! Ей, какво си мислите, че правите? — Онзи с камерата вече беше преминал през прага. — Какво искате? Махайте се или ще извикам полиция!

— Няма от какво да се страхувате, мис. Вие сте голямата новина, това е всичко. Става въпрос за майка ви.

— Майка ми ли? За бога, какво се е случило? Къде е тя?

— Точно сега ли? Някъде из Европа, нищо не се е случило с нея. Сега, като чуе новината, ще се върне. Слушайте, ние само…

Вратата на асансьора едва се беше отворила, когато Гил изхвърча отвътре и се втурна по коридора.

— Какво правите тук? — извика той. — Притеснявате госпожицата! Я се махайте! И по-бързо!

— Нищо лошо не сме направили, мистър. Не я притесняваме. Голямата новина, това е всичко. Вестникари сме.

— Не, не! Махайте се! Оставете я на мира.

Гил ги избута, влезе в апартамента, затвори и заключи вратата и прегърна Лора през раменете.

— Изплашена си до смърт и не те обвинявам. Тези глупаци! Глупаци!

— Но какво става? Какво правиш тук?

— Имам уговорена среща близо до гимнастическия ти салон, затова си помислих, че ще можем да отидем до там заедно.

— Кажи ми истината — настоя тя, — защото аз не ти вярвам. Знаеш ли какво става? Че тези мъже ще дойдат? Кой се връщал със самолет от Европа? За какво говорят?

— Не съм сигурен… чух…

— Ще престанеш ли да пелтечиш?

— Не знам. Има някакво объркване. — Гил безпомощно вдигна ръце. — Мисля, че трябва да говориш с баща си.

— Защо? Нещо лошо ли се е случило с татко?

— Не, не. Просто той ще може по-добре да отговори на въпросите ти от мен. Наистина, скъпа. Свързано е с него, с неговите работи. Но не е болен. Не се притеснявай. Просто му се обади.

— О, това са някакви глупости! Нямат ли какво друго да правят, че изпращат здрави и силни мъже да тормозят обикновените граждани с подобни дивотии? Какво би могъл да знае баща ми за това? Защо не ми отговаряш… Какво има?

— Продължавам да смятам, че трябва да говориш с баща си. Той ще ти обясни. Аз не знам нищо.

— Добре, ще му се обадя. Това е абсурдно.

Телефонът звънеше ли, звънеше, звъняха всички апарати — в офиса на Кейт, в офиса на Джим, на горния етаж и в кухнята. Къде бяха отишли всички? Да, нещо се беше случило, може би с Рик. Той шофираше прекалено бързо. Все му четяха конско за това. „Моля те, нека да не е Рик или някой друг. Моля те, не…“

— Ало? — каза Джени.

— Джени? Какво правиш там? Добре ли са всички? Какво се е случило?

— Те са… Всички са в града. Имаха работа там. Някои поръчки. Затова аз дойдох да отговарям на телефона вместо тях.

Гласът й звучеше странно, някак неестествено бодро, както се говори на тежко болен или се избягва някаква тема.

— Какво криеш от мен, Джени?

— Аз? Да крия? О, нищо, скъпа. Съжалявам, че ще трябва да затворя телефона. Една тенджера ври на печката. Ще им кажа, че си се обадила.

Лора остави слушалката и погледна Гил. Той бе взел един молив от масата и го въртеше в пръстите си, като току изваждаше и прибираше графита.

— Не е честно така да си играете с мен, каква е тази тайнственост — гневно каза Лора. — Първо ти, а сега и Джени.

— Джени?

— Познаваш я. Детската градина надолу по шосето. О, хайде остави тоя молив и говори с мен, а?

Когато Гил се приближи, за да я притегли към себе си, Лора се дръпна.

— Най-добре да ми кажеш какво става! — изрече яростно.

Гил не отговори. Гледаше ноктите си.

След миг каза бавно:

— Наистина смятам, че трябва да си отидеш у дома. Ако онези дойдоха при теб, същото може да се е случило и с баща ти.

Тръпки на някакъв ужасен, неназован страх плъзнаха по цялото й тяло.

— Да. Да, трябва да отида, разбира се.

— Ще дойда с теб.



Когато опря отново буза на облегалката, тя чу как кръвта пулсира в ушите й в такт с биенето на сърцето. Небето се носеше отвън зад прозореца. Тя бързаше да се прибере у дома и в същото време се страхуваше да отиде там поради онова, което навярно я чакаше. Навярно нещо странно се бе случило, но нямаше от какво да се страхува. Гил държеше ръката й, а с другата си ръка държеше книга, която не бе погледнал, откакто я извади от ръчната си чанта. Никой от двамата не бе продумал.

Късно следобед самолетът се приземи и наеха кола.

— Трябва да ме насочваш по тези пътища — каза той.

— Гил, ужасно се страхувам от онова, което ще открия там.

— Каквото и да е, няма да е краят на света. Опитай се да го запомниш.

Къщи, села, магистрали и пръснатите наоколо ферми бяха все така непроменени. На един кръстопът видяха малка табела със стрела, сочеща пътя към фермата „В полите на планината“. Някой бе разпилял товар чакъл; гумите на колата захрущяха по него и тя спря пред къщата, която изглеждаше непроменена. Значи нищо лошо не се беше случило в края на краищата.

Един от старите земеделски работници дойде до вратата. Той се беше грижил за кравите на дядото на Ричард и макар че не бе съвсем с всичкия си, все пак се занимаваше с някои дребни поправки из фермата.

— Ей, как си, Лора? Не знаех, че ще идваш. Никой не ми е казал. Никой не ми е казал нищо. Тука всичко е с главата надолу. Лош ден. Лоши дни. Никога не съм си мислил, че ще доживея да видя такова нещо. Казах си, аз…

— Какво нещо? — прекъсна го Лора и на свой ред беше прекъсната.

— Закарах бедничкия мистър Джим тази сутрин. Никога не съм си помислял, че ще доживея да видя такова нещо, той, издокаран с хубавия си костюм…

— Къде го закара, Боб? Къде?

— Ами в затвора. Капитан Ферис дойде от градската полиция и аз знам, че му беше много тежко да замъкне мистър Джим, но…

Преди тя да успее да издаде звук, Гил я заведе до дивана.

— Седни, седни. Татко ти е добре. Това е само формалност. Ще се върне и сам ще ти разкаже всичко. Моля те. Повярвай ми. Той е добре.

— Ето — каза Боб, — виж тука. Всичко е във вестника, новини от окръга, дойде тази сутрин. Чети какво се е случило.

„Джим Фулър е Доналд Улф, отдавна търсен за отвличане. Свързахме се по телефона с Лилиан Сторм в нейния дом във Франция — една разплакана майка ни описа мъчителния си копнеж за своето бебе Бетина Улф, отвлечено преди повече от двадесет години от бащата, прочут нюйоркски адвокат, превърнал се междувременно във фермер.“

Думите се размазваха пред очите й, стаята се въртеше около нея, а Лора продължаваше да чете.

„Мистър Улф, известен в тази общност като Джим Фулър, собственик на фермата «В полите на планината», е развивал активна дейност на местно ниво като щедър благотворител, съветник в борда по образованието, в администрацията на болницата «Сейнт Клеър» и…“

Лора изпищя. Вестникът падна на пода. Стаята се изпълни със зловещите й писъци. И още докато ги чуваше, бе в състояние да проумее, че това е истерия. Тя можеше да те събори от ръба на пропастта и надолу, надолу, докато собственият ти ужасяващ глас звучи в ушите ти.

— Дай й да пийне нещо — каза Боб. — Мистър Джим държи брендито ей там, в оня шкаф. Видях къде го държи оня път, когато си порязах пръста с триона.

Лора се беше вкопчила в страничната облегалка на дивана. О, господи, о, господи, щеше да повърне. Повръщаше. Искаше да умре. Това не беше вярно. Татко не би направил това. Не можеше да е вярно.

— Вярно ли е, Гил? Не, не е вярно. Ти си знаел, Гил. Ти си знаел и не ми каза.

— О, Лора, не ме обвинявай. Какво мога да направя за теб? Това не беше моята история, за да ти я разкажа. Пък и не знаех всичко. О, не плачи. Не, по-добре плачи. Изплачи си мъката, по-добре е…

— Тя има нужда да пийне нещо. Накарай я да вземе чашата. Ето, позволи ми…

— Не, не, Боб, прекалено силно е за нея. Не е свикнала с това питие. Няма да се задържи в стомаха й. О, скъпа, ти винаги толкова много се чудеше за майка си. Сега ще можеш да си с нея. Ще бъдеш добре. Отново ще се оправиш, ще видиш.

— През целия ми живот всички тези лъжи, лъжи! Дори името ми не е мое! Прочети ми останалото. Вярно ли е? Да, трябва да е вярно. Нямаше да отпечатат такава дълга статия, ако не беше вярно.

„Лилиан Сторм, наскоро разведена с финансиста Артър Сторм, разделя времето си между Ню Йорк и своя дом в чужбина. Добре позната в светските среди, тя е прочута с благотворителната си дейност и колекцията си от произведения на изкуството. Бетина, нейното единствено дете, е израснала във фермата «В полите на планината» и днес е студентка по медицина в Ню Йорк. Многобройните й приятели в тази област отдавна я познават като Лора Фулър, отлична студентка, плувкиня и баскетболна звезда…“

— Как е могъл да причини това на мен и на майка ми? Искам да я видя! Моята майка? О, боже мой, как е възможно човек да извърши такова нещо?

— Те са си у дома — каза Гил. — И Рик току-що пристигна с колата. Има някой с него.

— О, бедната Кейт! И нея е излъгал. Бедничката мама! — възкликна Лора и протегна ръце, когато Рик и Кейт влязоха в стаята.

— Не, скъпа, не съм „бедничката Кейт“. Можеш да кажеш „бедничкият Джим“. Той е толкова смел. Сърцето ми ще се пръсне заради моя Джим. Значи си научила толкова скоро? И си дошла със самолета веднага, за да бъдеш с него? Бог да те благослови.

Изминаха няколко секунди, преди тези думи да придобият разбираема форма: „за да бъдеш с него“… „колко е смел“… „бедничкият Джим“… Лора скочи на крака, като едва не събори Кейт. В гърдите й сякаш избухна изгарящ вулкан.

— Какво приказваш? Дошла съм, за да бъда с него? Измамник. Лъжец. Унищожител на… на цял един свят, моя свят… и твоя, и ти ми разправяш колко бил смел? Ще полудея. Да, направо се побърквам, сънувам, защо не мога да се събудя? И ако това е само кошмар, защо ми се явява? Господи, отвратена съм. Направо съм отвратена. Коя съм аз? Как се казвам? Там пише, че името ми е Бетина Улф. Божичко, какво става, полудявам ли?

Всички стояха там и я гледаха, шокирани и безпомощни, с глупавите си опулени лица; старецът бе изплашен, бузите на Кейт бяха мокри от сълзи, Гил бе онемял, а Ричард и доктор Скофийлд, застанали най-отзад, приличаха на статуи.

Доктор Скофийлд прокара ръка по челото си.

— Не полудяваш — каза той твърдо. — Естествено е да си в шок.

— Да, шок. — Тя се обърна към Кейт. — Него ли жалиш? Какво ти става? Той те е лъгал, превърнал е целия ти живот в лъжа, а ти…

— Не — много тихо изрече Кейт, сякаш това й струваше огромно усилие. — Не, не. Аз знаех, баща ти ми каза истината от самото начало.

— Да не искаш да кажеш, че си знаела всичко това — за майка ми и мен?

Кейт впери отчаяния си поглед в лицето на Лора.

— Да.

— Ти! На кого изобщо да вярва човек? Ами ти, Рик? Ти знаеше ли също?

— Да.

— Гил?

— Всъщност не. Просто само нещо смътно… несигурно. Преди два дни не знаех на какво да вярвам.

— Доктор Скофийлд?

— Не.

Обхождайки с поглед притихналата стая, Лора изпитваше само омраза. Един затворник би трябвало да изпитва такава омраза към своите палачи; те бяха всесилни и тържествуващи; биха ли могли Ричард и Кейт някога да изличат злото, което й бяха причинили? Можеха ли да отменят това унижение, тези пропилени години?

И изведнъж, преди някой да успее да я спре, Лора изтича в коридора, където Боб бе потърсил убежище, втурна се нагоре по стълбите препъвайки се и влетя в стаята, където хубавата жена се усмихваше от снимката с красива рамка. Грабна я, изтича долу и я пъхна в лицето на Кейт.

— Това! Това майка ми ли е? Или е още една лъжа? Кажи ми истината, ако можеш.

— Това успях да намеря, беше най-близко до описанието на баща ти. Той не притежаваше нейна снимка, а смяташе, че ти ще искаш.

Обезумяла от ярост, Лора вдигна снимката над главата си и я запокити в камината.

— Тогава значи всичко, което някога сте ми казвали, е било лъжа и измама. Как бих могла пак да имам доверие на когото и да било в този свят, ако вие сте били в състояние да причините това на едно дете? — Тя ридаеше. — Как е възможно един човек, един баща да причини това на детето си? И на майката на детето си също… Как трябва да е страдала тя! Спомням си някои неща, онзи човек на моето дипломиране, въобще не подозирах, че може да говори истината. Че защо да подозирам? Защо би го направил, който и да е? Но сега… Нищо чудно, че никога не пътувахме, просто си стояхме тук, криехме се… О, сега разбирам, сега разбирам всичко. Знам.

— Всичко това не се е случило просто от само себе си — тихо каза Ричард. — Ти трябва да изслушаш и другата страна, говори с баща си, така е справедливо, и тогава…

— Добре. Ще го направя. Заведете ме при него. Гил, ти ще ме закараш. Хайде да вървим. Да, искам да чуя какво изобщо би могъл да ми каже.

Ричард протегна ръка, сякаш да я спре.

— Не сега, Лора. Не е позволено.

О, да. В затвора. Нейният баща. И извика високо, не зададе въпрос, а просто установи факта:

— В затвора!

— В понеделник ще му бъде предявено обвинение — обясни Ричард. — Днес беше твърде късно. Утре е неделя, така че не можем да направим нищо преди понеделник. Но наистина имаме вече адвокат. Всъщност един адвокат предложи услугите си, Харолд Маклафлин. Той познава Джим и иска да го представлява.

Доктор Скофийлд попита:

— Какво ще стане в понеделник?

— Ще се признае за виновен и ще го пуснат под гаранция. Ние с мама ще гарантираме с фермата. Естествено, съдебният процес ще се гледа в Ню Йорк.

— Трябва ли да е там? — умолително попита Кейт.

— Мамо, всичко това се е случило в Ню Йорк.

Доктор Скофийлд въздъхна.

— Разправят, че той някога е бил адвокат там, голяма клечка.

— Джим никога не се е смятал за голяма клечка в каквато и да е област — каза Кейт. — Той винаги беше много непретенциозен. — Тя седна, закривайки лицето си с ръце.

— Да, непретенциозен — каза Ричард — и мъдър. Винаги когато имах проблем или трябваше да се вземат някакви решения…

Лора го прекъсна с вик:

— Ти забравяш истинската жертва. Майката. Моята майка! Гил, заведи ме при нея. Ако няма самолет, можем да отидем с колата. Толкова ми е зле… Не мога да стоя права. Ще легна на задната седалка. Тръгваме сега. Ще направиш това за мен. Моля ти се, Гил?

— Виж какво — много строго заговори доктор Скофийлд. — Ще ти предпиша нещо, което ще ти помогне да поспиш тази нощ, Лора. Някой от младите мъже да занесе рецептата в аптеката, преди да са затворили.

— Не — каза Лора. — Няма да остана в тази къща. И не вземам наркотици. Ще приема реалността, няма да бягам от нея.

— Това е лекарство, Лора. Аз не съм търговец на наркотици.

— Няма да остана тук, в тази къща!

— Няма друго място, където да отидеш. Ще останеш тук. Пък и не си в състояние да пътуваш. С Кейт ще те заведем горе и ще те сложим да си легнеш.



Когато се събуди, стаята беше сива, а дъждът трополеше по стъклото на прозореца със силата на гнева. Преди още да стане от леглото, Лора знаеше, че от север е дошла буря.

Нещо, може би хапчето, дадено й от доктор Скофийлд, или някакъв чудноват каприз на нервите, хормоните, гените й — няма значение кое точно — бе превърнало вчерашната й безпомощност в твърда решителност. Каквото и да беше, то я накара да се надигне и да стъпи на пода.

Утре щеше да бъде заедно с майка си. Майка. Жената, която я беше родила. Лора погледна към бюрото, където бе стояла фалшивата снимка, усмихнатата фалшификация, която бе обичала толкова, за да й направи копие за бюрото си в Ню Йорк.

Някой почука на вратата.

— Може ли да вляза? Чух, че се движиш из стаята. Помолиха ме да остана тук, за да не се събудиш в празната къща — каза Джени.

Изглеждаше смутена. Изглеждаше дребна, тази възпитателка, която някога й се беше виждала толкова висока, със своя авторитет. „Тя несъмнено е знаела цялата история, докато аз не знаех нищо — помисли си Лора. — Тя знае всичко за моя живот!“

— Приятелят ти Гилбърт тръгна рано, за да хване самолета и да се прибере у дома. Той иска да разбере какво става, да види как да помогне на баща ти. Каза, че ще ти позвъни по-късно през деня. Непременно трябваше да ти предам това съобщение. Непременно трябва да ти кажа, че те обича. Той иска да бъдеш спокойна.

— Благодаря. Аз съм спокойна.

— Баща ти също се обади. Каза да не те будя. Ще се прибере у дома и ще се опита да ти обясни всичко. За теб това е било невероятен шок, той го знае, но е сигурен, че накрая ще разбереш и ще простиш.

— Значи е сигурен, така ли? Колко хубаво от негова страна!

— Ще слезеш ли долу да хапнеш една късна закуска или ранен обяд? Десет и половина е. Кейт извади от хладилника козуначни кифлички. Царевични, със стафиди. Тя каза, че обожаваш стафиди.

Кифлички! С кифлички ли щяха да компенсират тези двайсет години на измами? Въпреки това Лора слезе на долния етаж и седна с Джени до познатата кухненска маса, срещу купичката с вода на кучето и дъждобрана на Рик, закачен на една кука в ъгъла.

Нямаше какво да си кажат. Или по-скоро имаше прекалено много за казване. Джени стана и донесе скъпоценния кафеник на Кейт с медна украса. Часовникът в коридора удари единайсет. Кланси влезе, шумно взе да лочи вода и положи мокрите си мустаци на коляното на Лора.

Колко странно, че именно кучето я накара да пролее сълзи, след като току-що се бе заклела да не плаче! Спокойно, бе казал Гил. Бъди силна. Преодолей нещастието, както хората го правят всеки ден, навсякъде.

— Искаш ли да ме питаш нещо, Лора? — обади се тихо Джени.

— За толкова много неща искам да попитам, че не зная как да започна.

— Вчера, когато се обади по телефона, не можех да говоря с теб. Мисля, че казах нещо за някаква тенджера, която ври на печката. Току-що бяха дошли да откарат Джим… да откарат баща ти. Очакваха ги, затова Кейт ме помоли да бъда тук. Старите приятели, нали знаеш. Не че тя имаше нужда от мен или от някаква подкрепа. Държеше главата си високо изправена. Джим… баща ти… си беше облякъл делови костюм. На полицая каза истинското си име, Доналд Улф. Полицаят беше направо кълбо от нерви и му личеше. Разбира се, трябва да е познавал Джим от години. Всички познават Джими го обичат — заекна Джени.

Невероятно забавна тема за всички — от сградата на съда до салоните за красота и кафенетата из целия град. Тълпата, която се струпва наоколо, когато четири коли се сблъскат на магистралата, е изпълнена със състрадание при вида на кръвта и разпилените вътрешности, но към него се прибавя и леката тръпка на нещо драматично.

— Тази сутрин дойде един човек — колебливо каза Джени. — Репортер. Забравих от кой вестник беше. Казах му, че не си тук, че си в Ню Йорк.

— Много мило. Благодаря ти.

Настъпи тишина. Джени стана, изплакна няколкото чинии и избърса плотовете в кухнята, докато Лора се взираше във ветровитото небе.

— Нали нямаш нищо против да си отида у дома, Лора? Неделя е и днес е нашият ред да поканим семейството на гости.

Изведнъж тази най-невинна дума „семейството“ я прободе като с нож. Чие семейство? Къде? Кой?

— Не, нямам нищо против. И отново ти благодаря за всичко.

— Сигурна ли си, че си добре? Какво ще правиш, докато ме няма?

— Ами сигурно просто ще чета вестника или нещо такова.

— Аз го взех от стълбите и го внесох вътре. Може би не трябваше да го правя. Не се занимавай с него, Лора. Това е просто един скандален жълт вестник.

Милата разсеяна Джени. Да, може би не е бивало да внася вестника в къщата.

„Приятели се съюзяват в защита на Лилиан Сторм. Вчера първите слухове, дошли от страна на властите в Джорджия, разкриват, че Доналд Улф, бившият й съпруг, ще се защитава за отвличането на дъщеря им, като я обвини, че е била «неспособна да бъде майка», което предизвика шок тук и в чужбина. Неколцината, които са били разпитани през последните два дни, до един са възмутени от обвинението. Според единодушното мнение на всички тя е прекарала последните двайсет години с разбито сърце, в безполезно търсене на момиченцето, Бетина, което Доналд Улф е взел от бавачката в Сентрал Парк и е скрил в Джорджия, където живеят оттогава в една ферма, собственост на Доналд Улф и втората му съпруга.

Момичето, днес известно под името Лора Фулър, е студентка в града.“

Значи майка й, Ребека, се казва Лилиан. А дъщерята, Лора, се казва Бетина. Двете дори не биха се познали, ако се срещнеха на улицата.

— Не мога да понеса това — каза Лора.

Зад прозореца бушуваше бурята, брулейки ранния цвят на дърветата, извивайки и осакатявайки клонките им. В такъв ужасен ден всяко живо същество би било благодарно за какъвто и да е подслон, но ако би могла да тръгне пеш в бурята и да намери Лилиан Сторм, Лора би го направила. Дълго време стоя там, взирайки се в дъжда.

Все още гледаше навън, когато в стаята влезе група измокрени до кости хора — мама, Ричард, доктор Скофийлд и още един мъж.

— Лора — започна Ричард, но тя го прекъсна.

— Забравяш. Името ми е Бетина.

— О, недей така — умолително изрече Кейт. — Това е мистър Маклафлин. Той беше така любезен да дойде тук да поговори с нас.

Мистър Маклафлин може би наистина беше така любезен да дойде, но несъмнено не бе пропуснал тази малка размяна на остри думи, свързани с името; хитрият му поглед обхвана всичко — от зачервените очи на Кейт до резкия отговор на Лора.

— С Джим се споразумяхме — каза той. — За мен не представляваше никакво усилие. Той ми отговаряше почти преди да съм задал въпросите. Но все още не съм изложил всичко пред вас. Това е една трагедия. — Мъжът поклати посивялата си глава и продължи: — Ако можеше, Шекспир би я написал. Да, за вас това е голям удар, млада госпожице. Разбирам го. Но повярвайте ми, за баща ви дори е още по-лошо.

„Млада госпожице.“ Това старомодно обръщение би могло да й се види забавно, ако беше настроена да се забавлява.

— Както изглежда, мислите само за него — студено отвърна тя. — Разбира се. Вие сте неговият адвокат. Но аз си мисля за майка ми. Случайно да сте чели това? — И тя му подаде вестника. — Наказание с пълната сила на закона, това иска тя. Е, трябва да ви кажа, че е много вероятно той да получи точно това и би трябвало. Моята гледна точка е различна от вашата, както виждате.

Застанал до майка си с приведени рамене, Ричард като че ли изведнъж се оживи.

— Лора не познава тази жена — каза той. — Знам, че Джим не би искал да й кажа всичко направо в очите; той всъщност ми забрани да го правя, но въпреки това ще го направя. Този начин на живот е бил… бил е неблагоприличен. И затова, за да откъсне детето от нея, той е пожертвал всичко, което е бил постигнал.

Маклафлин се бе настанил на един стол, сякаш се чувстваше изтощен. Гласът му бе тих и развълнуван.

— Отвличането е федерално престъпление. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е намаляване на престоя в затвора. Нека ви го кажа ясно от самото начало, макар че за мен е адски мъчително да го правя.

Ричард прегърна майка си. Извикала веднъж, сега тя не помръдваше.

— Вече се свързах с адвокатите на мисис Сторм. Те не си губят времето, нито минутка. Но не мога да защитавам Джим в Ню Йорк, това го знаете. Утре сутрин ще уредя да го пуснат под гаранция, но това е най-многото, което мога да направя. В Ню Йорк ще имате нужда от адвокатска защита и предлагам да наемете най-добрия адвокат, когото бихте могли да намерите.

— Мислех си — обади се Лора, — че ще му наложат някаква огромна глоба. Не съм и предполагала, че могат да вкарат някого в затвора, защото е взел собственото си дете.

— За отвличане? Не си знаела? — Тънките устни на Маклафлин се разтегнаха в удивена усмивка. — Тогава по-добре се занимавай само с медицина, но не и с право. Баща ти ми беше казал… той много се гордее с теб. Да, Лора, за отвличане пращат в затвора.

Гласът на Ричард бе тих и напрегнат, когато успя да зададе въпроса си:

— За колко време?

— Зависи. Може за двайсет или за трийсет години, обикновено толкова.

Кейт започна да плаче, като опря глава на рамото на сина си, издавайки задавени звуци.

Такива ридания Лора бе чувала от една жена, чието дете бе премазано от кола на улицата.

— Трийсет години — прошепна тя, наблюдавайки Кейт, която никога не плачеше. После се обърна към Маклафлин. — Трийсет години — повтори изумена. — Това ли е „пълната сила на закона“?

— Предполагам. Присъдата би могла да е и по-голяма, ако Джим те е малтретирал или не се е грижил за теб, но тъй като случаят не е такъв… Но те се стремят тъкмо към такава присъда.

— И ще я постигнат?

— Може да се каже, че ще полежи в затвора някоя и друга година. Ще ми се да не беше необходимо да го казвам.

— Но всички, които го познават, хората от града, те със сигурност ще свидетелстват в негова полза, за такъв гражданин като него. Това няма ли да означава нещо? — попита Ричард.

— Искрено казано, съмнявам се, че ще му помогне особено. Не трябва ли да повикате лекар за майка ви? — съчувствено попита Маклафлин и погледна Кейт, която като че ли щеше да припадне.

— Горе има още от онези хапчета, които пих снощи — предложи Лора.

— Да, дай й едно. Съжалявам, че трябваше да ви кажа всичко това, но искахте да знаете истината. Винаги съжалявам, когато трябва да съобщя на хората новина, която не искат да чуят. Но трябва да знаете истината, за да направите всичко необходимо за Джим. Трагедия — повтори Маклафлин. — Изключителен човек. Виден адвокат, който почти бил стигнал върха, така ми казаха. Самият аз го познавам от дълго време, но разбира се, не съм знаел кой е всъщност. Не предполагах. Че как бих могъл? Е, утре ще се видим в съдебната зала. Нали знаете, че трябва да донесете нотариалния акт на фермата — добави той, вече до вратата.

— Знаем — каза Рик.



В къщата беше тихо. Само изскърцването на най-горното стъпало наруши тишината, когато Рик се изкачи по стълбите. После се чу глухият звук от затварянето на вратата на стаята му. Откъм стаята на Кейт не идваха никакви звуци; сигурно бе изпила едно от хапчетата на доктор Скофийлд.

Най-накрая, дълго след полунощ, дъждът спря и с това заглъхна бълбукането във водосточната тръба близо до прозореца на Лора, през който нахлуваше острият мирис на мокра трева. Над очертанията на хълмовете бе увиснала почти пълната луна с леко зеленикав оттенък. След като бе живяла толкова дълго в големия град, тя бе отвикнала да поглежда навън, освен когато се чудеше дали да вземе чадъра си.

Татко и Ричард винаги внимателно оглеждаха небето. Дали да поливат днес? Това дъждовен облак ли е, или слънцето се кани да пробие през мъглата? След закуска татко винаги обличаше сако и отиваше до града с колата или слагаше дънки и работеше в кабинета си, или пък отиваше да огледа фермата. Така е било винаги.

Вчера сутринта, преди трийсет и шест часа, всичко бе имало смисъл. Лора Фулър си беше правила акуратни планове за съботата, имаше планове за неделя, а в понеделник щеше да се върне за занятията в университета. А сега, подобно на жертва на земетресение или война, тя нямаше никакви планове. Дори вече не се казваше Лора Фулър.

Изпитвайки нужда да се подпре на нещо, тя се вкопчи в облегалката на едно кресло и вторачено заоглежда стаята — леглото, бюрото, върху което до вчера бе стояла фалшивата снимка, и където, на мястото до нея, все още стоеше снимката на усмихнатото семейство със самата нея сред тях, със студентско наметало и квадратна шапка. Ето, те стояха там, завинаги заедно, а сега разделени.

Това наистина ли си ти, Доналд Улф? Какво си направил с живота си? О, толкова съм ядосана, вбесена съм, съсипана съм. Върнах се у дома и заварих къщата като след бомбардировка и всички в нея мъртви.

„Негодна да бъде майка“, казва той. А тя е прекарала последните двайсет години с разбито сърце! Как само трябва да са се презирали един друг. „О, майко, трябва да говоря с теб!“



Утрото настъпи, това утро, в което трябваше да се върне в Ню Йорк, там трябваше да чака тази Ребека, сега известна под името Лилиан. Но не можеше да си тръгне от тук, преди да разбере какво ще донесе денят. Облечена и напълно готова след десет минути, тя слезе долу, за да открие, че Кейт е вече в колата, а Ричард се кани да се присъедини към нея.

— Сега не мога да говоря, трябва да бързаме — каза той.

— Само с две думи. Снощи те обвиних. Бях направо обезумяла.

— Разбираемо е. Всичко е наред. Ще говорим по-късно.

— Мама добре ли е?

— Не, но ще се справи. Трябва.

— Да дойда ли с вас?

— Не. Той не иска да го видиш там, където е.

Лора му кимна и вратата се затвори.

Пощальонът бе донесъл окръжния вестник, той лежеше на масата. На първата страница, до статията за щатските избори, се виждаше заглавие с дебели черни букви:

„Гаранцията на Фулър много тежка, очаква се да бъде определена днес“.

Всяка фибра в тялото й потръпваше. Имаше нужда от въздух. Тя излезе навън, тръгна нагоре по склона към селската къща, в която някога бе живяла. Обзе я паника, някакво усещане за клаустрофобия, каквото някои хора изпитват в затворено помещение. Там никой няма да чуе виковете за помощ. Но така се чувства и човек, застанал на кръстопът, където всички табели са изписани на неразбираем език.

„Какво се случи? Какво се случи? Защо той ме е отнел от майка ми? Защо е съсипал нейния и моя живот? Поглеждам надолу към прозореца на стаята ми; мисля си за всички книги, които той ми е купил, за синия таван със звездите по него, за малкото кучешко легло, което купи за Кланси, защото той обича да спи в моята стая. Гледам всички тези неща и съм изпълнена с толкова гняв към баща си, към всичко, към живота.“



Кейт ги остави сами двамата. Тя беше поставила чаша кафе и сандвич пред Джим, но той не ги бе докоснал. „Някак изведнъж е остарял, изглежда по-стар от доктор Скофийлд“ — помисли си Лора.

Когато го докараха у дома, тя беше готова да се разбеснее, да хвърли в лицето му цялата болка и отчаяние, които я задушаваха. Вместо това обаче я обзе леденото презрение, което човек изпитва към някой долен мошеник, присвоил имуществото на бедняци, той стои там сам и беззащитен, не заслужаващ дори презрение.

— Исках пръв да говоря с теб — каза той, — но всичко стана неочаквано. Закараха ме в Ню Йорк, а това е нещо, за което не може да се говори по телефона. Дори сега като че ли не мога да намеря подходящите думи. Това е една дълга, тъжна и сложна история, Лора. Казал съм ти каквото можех. Но точно сега нямам сили да продължа.

— Забравяш, че името ми е Бетина. И да, историята е тъжна, но не е задължително да е чак толкова дълга. На мен ми се вижда много проста. Ти си ме лишил от майка ми. Не си първият мъж, който прави такова нещо, нито пък ще си последният.

Джим разтърси глава.

— Никога не е толкова просто.

— Как те разкриха? — настоятелно попита тя.

— Историята не е приятна.

— Не съм и очаквала да е. Но искам да я чуя.

— Ами… ами това е работа на Гил. Както и очаквах, той си е спомнил за онзи човек, дето се появи на дипломирането ти. Бях казал на Рик, че очаквам такова нещо. Разбира се, изглежда ужасно, че е издал бащата на приятелката си. Това не ме изпълва с обич към него. Но не бих могъл да го обвинявам твърде много. Един адвокат трябва да се подчинява на закона, ако не иска да загуби правото си да практикува. Обвинението към мен е справедливо. Толкова е просто.

— Нали само преди минута каза, че нещата никога не са толкова прости!

— Тогава говорех за друго, нали така?

— Гил ми каза, че Лилиан вече пътува. Отивам в Ню Йорк да се срещна с нея, знаеш го.

— Разбира се. Трябва да го направиш.

В този момент в стаята влезе Кейт — изглеждаше така, сякаш изобщо не е спала; очите й бяха уморени, косата — разрошена. Скара се нежно на Джим:

— Не можеш ли да се справиш с един толкова малък сандвич? Трябва да ядеш нещо! Кажи какво ти се иска да хапнеш. А после трябва да се качиш горе и да поспиш. Моля те, Джим, моля те. Гил вече трети път те търси по телефона, Лора. Казах чу, че говориш с баща си и няма да те безпокоя. Най-добре да му се обадиш. Твърди, че има да ти казва нещо важно. — И като грабна подноса с чинията и чашата, Кейт добави остро: — За бога, не мога да си представя какво още би могъл да добави към злото, което вече причини.

Лора се качи в стаята си и грабна слушалката.

— Значи си знаел много повече, отколкото ми призна — каза тя.

— Така е. Не съм ти казал всичко. — Гласът му потрепери. — Отлагах, защото нямах достатъчно кураж.

— Баща ми каза, че ти си се сетил за онзи ужасен човек на дипломирането ми. По тази причина именно ти си съобщил на властите.

— Лора, аз просто бях напълно шокиран. Не можех да не го кажа на някого, затова казах на родителите си и тогава баща ми изгуби самообладание. „Когато онзи твой приятел от адвокатската фирма, дето работи за жената, разкрие, че си знаел… а можеш да бъдеш сигурен, че ще го направи, историята е невероятна, за да я пази в тайна, е, тогава ти ще загазиш здравата. Не знаеш ли, че ще те разпитват? Боже мой, излизаш с Лора… от колко години вече?“ Не можех да му отговоря, в онзи момент не можех да измисля нищо, нито имах достатъчно сили. А после той наблегна, че името ми ще се разчуе, ако не съм един от първите, които са съобщили фактите на властите. Казах му, че това ще ми разбие сърцето. А той ми вика: „Добре, прави каквото искаш. А какво според теб ще кажат за това собствениците на фирмата?“. Стана ми ясно, че трябва да го направя… И го направих. Отидох при областния прокурор.

„Във всеки случай те дотогава вече са знаели — помисли си Лора, — така че според мен не е имало никакво значение. Но това разби и моето сърце.“

— Моля те, не ме ненавиждай, Лора. Самият аз толкова се старая да не се ненавиждам.



Снимката на Лилиан, застанала пред някакъв импозантен хотел на Пето Авеню, се усмихваше на Джим от пръснатите върху кухненската маса жълти вестници.

— Удивен съм, че се е отказала от внушителното име Сторм — каза той. — Е, тя е имала много имена: родена е Морис, омъжена и разведена Улф, след това Бъзли, после Сторм, а сега отново Морис.

— Наистина трябва да е много досадно непрекъснато да ти се налага да сменяш монограмите на всичките си вещи — с ожесточение изрече Кейт. — Не ми ли каза, че държала на монограмите? О, Джим, наистина трябва да престанем да четем тези вестници.

— Скоро всичко ще заглъхне. И ще изплува отново едва когато делото влезе в съда.

Но не беше много сигурен. Никога не бе имал представа — и как ли би могъл? — за размера на човешката низост. Някаква жена беше писала до редактора на местния вестник, че той не само бил отвлякъл дъщеря си, но също така бил използвач, бил се оженил, за да сложи ръка на огромен бизнес и да води лек живот. В друго писмо някой предсказваше, че ако разследването продължи още малко, ще се разкрие, че той има криминално досие в Ню Йорк. Най-долни от всичко обаче и най-унищожителни бяха думите на самата Лилиан: Хора, жестоки като него, не заслужават да живеят.

„Дори ние вкъщи сме се отчуждили един от друг — мислеше си той. — Почти не говорим. Всеки се е затворил в себе си, сякаш нещастието е само негово: Ричард непрекъснато се занимава с някакви никому ненужни работи навън, Кейт току изпада в пристъпи на фалшив оптимизъм, а Лора е потънала в депресията си. Сякаш сме някакви деликатни растения, увили сме се със зебло срещу зимните бури, в очакване на пролетта. Разликата е там, че пролетта не се вижда.“

Доколкото бе възможно, без да разкрива нещата, за които бе по-добре Лора да не знае, той се бе опитал да й обясни какво не е било наред в отношенията им с майка й. Но всеки път беше спирал пред онова, което не може да се изрази с думи; така ясно, сякаш се беше случило вчера, той се видя отново в онази отминала дъждовна неделна утрин в хотела в Италия. Беше се случило много отдавна и пътеката, водеща до днес, бе много дълга — не беше ли му го казал Маклафлин цели двайсет години по-късно?

„Какво направих? — запита се той и се ядоса на себе си. — Нищо друго не би могъл да направиш.“



— Мисля, че трябва да прочетеш това — каза Ричард на Лора. — Намерих го на кухненската маса. Това е един от жълтите вестници, дето ги продават в супермаркета. Горещи новини направо от печатницата.

Ето я и нея, този път над заглавието:

„Току-що пристигналата Лилиан Морис, вън от себе си от радост и гняв, няма търпение да се срещне с отдавна изгубената си дъщеря“

„Дълго страдалата майка, придружена от приятели от Франция и Италия, пристигна в Америка и каза няколко думи за Доналд Улф, бащата на дъщеря си:

«Преобърнах света, за да открия детето си. Говори се за двайсет или трийсет години затвор за него, но доколкото зависи от мен, могат да го осъдят и на смърт. Никое наказание не е достатъчно жестоко, за да компенсира изгубените години, през които не съм била с дъщеря си. Този човек е непочтен до мозъка на костите си. Той е престъпник и трябва да страда до края на живота си».“

Пред замаяния поглед на Лора се появи едно шокиращо лице. Колкото и да е странно, то не бе особено различно от фалшивата снимка, с която беше израснала. Имаше някаква странно усещане за себе си — гледа това лице и чувства, че това навярно е най-драматичният момент в живота й досега. А след това, съвсем нечакана, се появи друга картина — железни решетки, решетки на вратите, на прозорците, на портите, иззад които надничат огромни умолителни очи върху мъжки лица.

Той е престъпник и трябва да страда до края на живота си.

„Гняв — да — помисли си тя. — Но чак толкова много омраза?“

Хора, жестоки като него, не заслужават да живеят.



— Не те разбирам — каза Гил по телефона може би за пети път през последните два дни. — Откакто въобще те познавам, ти винаги си споменавала името й с копнеж и аз го усещах. А сега, когато наистина можеш да се срещнеш с нея, ти се отказваш.

Той очакваше обяснение, което Лора не можеше да му даде. Никакви думи не можеха да опишат хаоса в душата й, навярно такива думи не съществуваха.

— Гил, главата ми почти не работи.

— Разправят, че тя ти е написала писмо. Вярно ли е?

— Да. Върнах й го неразпечатано.

— Почти не мога да повярвам на нещата, които говориш. Страхуваш ли се от нещо?

— Не знам по какъв начин да ти опиша как се чувствам. Но нещо се промени.

— Е, едно е сигурно — нежно каза той. — От цяла седмица не си ходила на занятия в университета. Време е да се върнеш тук. Трябва да продължиш живота си, Лора.

— Няма да се върна обратно.

— Какво? Напускаш ли? Отказваш се от Медицинския институт, така ли?

— Не знам. Вече нищичко не знам. Не можеш ли да почувстваш какво става с мен? Уморих се да се опитвам да мисля. А сега… много съжалявам, но трябва да затворя телефона. Нека пак да поговорим утре.



Мислите продължаваха да се въртят в главата й с бясна скорост. „Само тя да не искаше да вкара татко в затвора!“ Все й се привиждаха железни решетки и онези лица. „Отсъствие на родителски грижи, така казват. Небрежно отношение към дете. Иска ми се да знаех цялата история, защото това не може да е всичко. Но никой не иска да говори. Рик казва, че не бива да притеснявам татко с толкова много въпроси. Сега разбирам защо винаги вземаше татковата страна, когато той отказваше да пътува с нас. Спомням си също как веднъж пътувахме всички и аз разпитвах татко за майка ми, а Рик каза: «Млъкни и остави баща си на мира». Бях направо вбесена, което, само по себе си, беше много странно, защото посвоему го обичах.

Навярно, ако не знаеше тайната, той щеше да ме обича също и щеше да бъде по-малко сериозен и сдържан. Но след като никога не каза нищо, и аз едва ли можех да го направя. А после се появи Гил, толкова весел и забавен.

В главата ми цари пълно объркване. Всичко е случайно. Вчера, точно когато се приближавах към входната врата, изпитах някакъв ужасен, зловещ страх. Сякаш бях улична котка, която бяга в дъжда и иска да се скрие вътре. Не зная защо. На стълбите седи една котка и също иска да влезе.

Предполагам, че ние не знаем толкова много за самите себе си или за когото и да било друг.“

Внезапен импулс я накара да скочи на крака и да излезе навън. Денят бе ясен и топъл; беше почти невъзможно всичко — небето, тревата и двойката гълъби, кацнали на хранилката — да е както винаги. Изглеждаше невъзможно да съществува ужас в този свят.

„Господи, колко ужасен трябва да е татко днес… и всеки ден! През всичките тези години той е живял тук, изпълнен с ужасен страх.“

Двайсет или трийсет години. Той дори не заслужава да живее.

Изпълнена с несигурност, съвсем сама, тя погледна случайно към две магнолии, които тъкмо се канеха да разцъфнат. Двамата с Рик ги бяха засадили там преди много години. „Ако се грижите за тях, поливате ги и ги подхранвате, след десет години ще бъдат три пъти колкото вас“, беше им казал татко в онзи ден. Две северноамерикански катерици изскочиха от къщичките си в каменната стена и гонейки се, бързо се закатериха към върха на дърветата. Веднъж кола бе блъснала една катеричка и я беше убила на тяхната алея. Татко й беше показал, че миниатюрните й крачета с петте си пръстчета са точно като нейните. Беше се надявал, че животното не е страдало, преди да умре. Лора си спомни, че бе поискала да я погребе в една кутия от бонбони, пълна с цветя, и че той й беше помогнал.

Някак незабележимо миналото обгръщаше Лора и сякаш искаше да я удави.



Върна се отново в стаята си, седна и се сгуши в един ъгъл до бюрото. А после само защото в полуотвореното чекмедже се виждаше оръфаният стар дневник, тя го извади и зачете.

„Татко каза, че мога да ходя на уроци по тенис. Попитах го дали майка ми е играла тенис и той каза, че да. Това е странно, защото веднъж вече го бях питала за същото и тогава той ми отговори, че не е играла. Той понякога забравя разни такива неща и ми се ще да не го правеше.

Когато работех като доброволка в детското крило на болницата, веднъж срещнах доктор Скофийлд. Той ми каза, че на две годинки съм била нахокано хлапе. Дразни ме, но аз го харесвам. Той много харесва татко. Казва, че всички го харесват и че аз съм много голяма късметлийка. Знам, че е така, защото татко никога не ми крещи, както правят някои други бащи.

Понякога, когато ми става тъжно за покойната ми майка, татко ми казва, че съм щастлива да имам друга майка като мама. Тя е малко по-строга от него; кара мен и Рик да внимаваме как се държим на масата. Но въпреки това ние я обичаме.

Вчера всички яздихме нагоре по хълмовете и си направихме пикник. Татко изпече корени от бяла ружа13. Когато се прибрахме у дома, той ми помогна да смятам с дробни числа, защото не съм особено добра по математика.“

Лора заплака. Когато след малко сълзите спряха, тя избърса очи и написа няколко думи върху парче хартия: Обичам те, татко. Щеше да го сложи на масата в кухнята, за да може той да го види. След известно време откъм долния етаж долетяха гласове. След това се чуха добре познатите стъпки по стълбите. Но страхувайки се да погледне умореното му лице, тя не се обърна.

Двайсет или трийсет години.

После чу името си и усети нежното докосване на ръката му върху приведената си глава.

Глава 28

— Джим — каза Кейт, — мистър Маклафлин току-що се обади. Намерил ти е адвокат, много способен.

— Знам, знам. Той смята, че трябва да се консултирам с някого, който ме е познавал добре едно време. Сигурно се е свързал с някого от „Ортън и Прат“.

Заля го горещата вълна на срама. Да помоли Ед Уилс или да се изправи пред Прат, разголен, обречен и отчаян — о, това щеше да е тежко, прекалено тежко! Въпреки всичко можеше да се наложи да изтърпи и това.

Той стана и отиде до огледалото, окачено между два прозореца. „От осемнайсети век е“ — бе казала жената, когато двамата с Кейт го бяха купили от един антикварен магазин в града. Стъклото беше набраздено на вълнички и превръщаше изопнатите му бузи в географска карта с низини, равнини и реки.

— Грешиш, Джим. Маклафлин е разпитвал навсякъде заради теб. От три различни източника вчера е научил за една жена в Ню Йорк, която си е създала солидна репутация. Видяло му се интересно и затова направил допълнителни проучвания. Дори се обадил на Гил на работното му място в адвокатската фирма. И той също се заел с това.

— На този етап — прекъсна я Джим — за Гил Мейпълс ще е по-добре да не се меси в моите работи.

— Кой би могъл да те обвини? И аз се чувствам по същия начин. Но Маклафлин наистина каза, че Гил много откровено си е признал за своята роля в случилото се; той направо се е поболял от чувството за вина и…

— Не би трябвало. Постъпката му е напълно според закона, по този начин той спаси себе си. Просто не искам да слушам повече за него, това е всичко.

— Е, добре. Но Маклафлин смята, че трябва да се срещнеш с тази жена. Казва се Етел Райс — рече Кейт.

Джим въздъхна.

— Ще си помисля.

— Джим, казваш го само защото искаш да се отървеш от мен. Изминаха вече десет дни, почти две седмици. Тя… другата страна… вероятно е работила по делото през цялата изминала зима.

— Може би защото се страхувам да чуя онова, което вече знам.

— Ти не знаеш нищо. Не е типично за теб да се оставяш да бъдеш победен, преди още да е започнала битката.

Кейт имаше добри намерения. Даваше най-доброто от себе си. В стаята на болния се влиза с весело изражение. Според старата поговорка човек се хваща за сламка, за да спаси нуждаещия се дори той да знае колко нищожни са всички сламки, както и ободрителните думи. Когато разговаряха за неговото „положение“, го болеше, а ако не говореха за това, също го болеше.

Кейт сгъна вестника и го пъхна в кошчето с книжни отпадъци за рециклиране. Позата й беше така вдървена, че не бе необходимо да види лицето й, за да разбере, че едва сдържа сълзите си. Чудеше се колко ли дълго ще издържи така. Чудеше се колко ли време ще измине, преди някоя нощ, докато лежат в леглото си, не изтърси въпроса: „Какво ще стане с теб, когато вляза в затвора?“.

Той излезе от кухнята и седна на един стол с приведени рамене, ръцете му бяха увиснали между коленете. Кланси се приближи и положи глава на едното му коляно. Беше ли възможно кучето, дори кучето, да усеща угнетената атмосфера в любимия си дом?

Той все още седеше там, когато влезе Лора.

— Зная, че всичко това е непоносимо тежко за теб, татко — започна тя. — Ти, адвокатът, под властта на други адвокати! Всички въпроси, цялото разследване…

Направо четеше мислите му. И изведнъж Джим осъзна, че винаги го е правила. Дори когато беше съвсем мъничка, тя като че ли знаеше кога би могла да го придума и кога е непоклатим. Този спомен го накара да се усмихне едва-едва, докато й отговаряше:

— Коя е тя, тази интересна, многообещаваща личност?

— Тя е феминистка. Много е умна. Обича да представлява в съда жени, малтретирани от мъжете си — отвърна Лора.

— Тогава защо, за бога, ще иска да представлява мен?

— Защото е нещо ново, заради предизвикателството. Да не би да си разстроен, защото Гил я одобрява, а? Ако е така, ще те разбера, защото чувствам същото. Но ние и двамата знаем защо го е направил. И разбира се, никога няма да го забравим. Но сега той наистина иска да ти помогне. Пък и именно мистър Маклафлин го помоли. Ще се срещнеш ли с нея, татко? Ще го направиш ли?

— Ще отида. Не вярвам, не тя или който и да било друг би могъл да направи много. Случаят е ясен. — От гърдите му се изтръгна дълга въздишка. — Но ще отида при нея — повтори той.

Глава 29

— Вие всъщност не очаквахте да чуете нещо много по-различно от това, нали, мистър Улф?

Когато вдигна очи, зад гърба на Етел Райс Джим видя стая, в която зад компютъра седеше по-млада жена. Преди много години същата тази стая е била кухня на някое семейство, а просторната кантора е била разделена на трапезария и всекидневна. Хората, обитавали тази къща, са познавали един друг свят, различен от днешния. А хората, които са населявали това място, преди къщата да бъде съборена, за да се отвори място за високата сграда, пълна с офиси, са познавали един още по-друг свят. Мислите му блуждаеха.

— Наистина не сте очаквали, нали, мистър Улф?

Мистър Улф. Името отекна странно в ушите му.

— Предполагам… предполагам… само се надявах — каза той. — След всичко, което ви казах… да, надявах се. Но пък понякога съзнавах много добре как стоят нещата.

— Разбира се, че сте съзнавали, точно вие. Преди двайсет години аз едва започвах кариерата си и затова не общувах с хора като вас. Но оттогава насам съм слушала много за вас и естествено…

Гласът й прозвуча по-меко и заглъхна. Зоркият й и проницателен поглед се насочи към чуруликащите врабчета на перваза на прозореца. Джим разбра, че тя не иска той да се почувства неловко, защото е видяла болката му.

— Смятах, че след всичко, което току-що ви разказах, бихте могли да откриете някакви смекчаващи вината обстоятелства. Никога не съм практикувал семейно право, нито пък съм се занимавал с бракоразводни дела.

— Помислете. Не разполагате с потвърждение за нещата, които ми казахте, нямате никакви доказателства за нейния морал или за липсата му. Няма свидетели на разговорите, които сте водили в спалнята.

— Липсата на родителски грижи. Ами отсъствието й от града, когато детето беше толкова болно?

— Кабинетът на педиатъра е бил на пет минути разстояние. Детето е било оставено на компетентна и добре платена бавачка. В средите на Лилиан Морис това е нещо обичайно.

„Нейните «среди»“ — помисли си той, спомняйки си за занемарения апартамент, в който живееха със Синди.

— Именити хора, участвали заедно с нея в най-различни благотворителни дейности, са се изказали в нейна полза пред всички, пред журналистите, телевизионните репортери и най-накрая, но не на последно място, и пред прокурора.

Канеше се да й отговори, но тя прочете мислите му.

— Приятелите ви в Джорджия са ви познавали едва от времето, когато сте пристигнали там с детето. Те не знаят нищо за онова, което се е случило, преди да сте извършили престъплението.

— Сигурно ви се струва абсурдно, че е възможно думата „престъпление“ все още да ме стряска — призна си той.

— Когато погледна дъщеря ми и видя каква е станала под грижите на прекрасната ми съпруга и под моите грижи, всичко това някак си губи смисъл. Три развода, бог знае още колко любовници междувременно и всеки брак — едно стъпало нагоре по финансовата стълбица…

— Не е достатъчно. Никой закон не забранява това. Трябва само да погледнете какво става в Холивуд.

Сирената на кола зави навън — пожарникарска, полицейска или линейка, и направо раздра тъпанчетата му. Какофонията на големия град никога не беше го смущавала; всъщност рядко я беше забелязвал. „Нервите ми не издържат“ — помисли си той и се мобилизира, за да зададе един заключителен въпрос:

— И какво следва? Трийсет години или двайсет?

— Ще се боря за по-малко. Предполагам, не е необходимо да ви казвам, че най-доброто, което можем да направим, е да избегнем процеса. Ще се признаете за виновен и аз ще опитам да постигна споразумение с обвинението. Съгласен ли сте?

— Казахте „по-малко“. Какво означава „по-малко“?

— Ще се боря за десет години. И съм доста добра в тези битки.

Десет години. Щеше доста да е надхвърлил шейсетте. Съсипан, никога нямаше да се съвземе напълно след това.

— Аз съм във вашите ръце — каза той. Стана, благодари й любезно и излезе.



Жегата обгръщаше бетонните стени и тротоари на големия град; сипейки жупел от небето, тя като че ли се връщаше пак там и се простираше над земята като задушаващ капак.

— Не й отне много време — каза Ричард, когато се срещнаха на вратата.

— Не. Беше лаконична и не чак толкова мила.

— Не ти хареса, нали?

— Много ми хареса. Достатъчно ме уважаваше, за да не разкрасява фактите, с които е толкова добре запозната, колкото и аз.

Едно от многобройните добри качества на Ричард бе умението да се съобразява с настроенията на другите. Точно сега беше време да мълчи и двамата продължиха надолу по дългата улица, потънали в мълчание. На по-малко от две преки разстояние пред тях се издигаше сградата, в която се помещаваха офисите на „Ортън и Прат“, там Джим — не, Доналд — бе заемал стая с изглед на юг, към авенюто. Вчера ли е било това или преди век, зависеше от настроението на човек в даден момент.

„Боже мой! Бих ли могъл аз или хората в офиса, или който и да било познат да повярва, че е възможно да извърша престъпление? Аз, чийто баща е загинал за тази страна? Аз, углавният престъпник, който ще влезе в затвора и засега никой не би могъл да предвиди за колко време?“

Да, сигурно бе възможно делото да не влиза в съда, пред съдебните заседатели, всеки втори, от които навярно щеше да е родител с малки деца. Както бяха говорили, Етел Райс щеше да се бори за споразумение с обвинението. В този случай всичко щеше да зависи от душевното състояние на прокурора. Двайсет години или десет… Изолиран от света, от живота, от Лора и Кейт. И от младия мъж, който сега вървеше до него, младия мъж, който се бе превърнал в негов син.

— Нека да завием тук — каза той.

Да, да завият, преди да стигнат до сградата, от която в момента можеше да излиза или да влиза Огъстъс Прат или някой друг. В продължение на двайсет години се беше крил от страх, а сега тук, където бе започнало всичко, се криеше от срам!

— Трябва да обядваме, не мислиш ли, Джим?

„Да завием още веднъж и да минем покрай малкия парк…“, където някога един мъж бе поспрял за няколко минути, за да си почине на сянка, и без да знае, бе срещнал съдбата си. Сега, изпълнен с ярост и омраза, той извърна поглед.

— Само ако си гладен. На мен не ми се яде. А и трябва да хванем самолета за вкъщи.

— Проверих кога излита, докато беше при мисис Райс. Имаме повече време, отколкото ни е необходимо, а и Гил иска да се срещнем.

— Не желая да ме видят в някое луксозно заведение, където той ще ни заведе.

— Няма. Той е помислил за това. Каза да ти предам, че е избрал тихо ресторантче в центъра. Ще трябва да вземем такси.

— Съжалявам. Трябваше да предположа, че Гил ще се съобрази с чувствата ми. Той много се старае да бъде полезен. Станал съм раздразнителен, Рик.

— Не си раздразнителен, просто си объркан.

— Не го отричам.

В „тихото ресторантче“ Джим остави младите мъже да приказват. Поръча си сандвич и кафе, но почти не ги докосна.

На стената висеше любителска картина, изобразяваща средиземноморско селище в синьо и бяло, може би Амалфи, доколкото си спомняше. Никое друго място не можеше да е по-различно от планините над фермата и все пак картината му подейства по същия начин. Тази красота! Красотата на природата!

Хора влизаха и излизаха. Двама старци, вероятно пенсионери и малко глухи, водеха ентусиазиран разговор на висок глас. Млада жена уговаряше малкото си момиченце да изяде зеленчуците си. Пред очите му се разиграваше драма, неговата последна драма, а завесата щеше да падне всеки момент.

След малко осъзна, че Ричард и Гил говорят за ежегодния шампионат по бейзбол. Съобразявайки се с настроението му, те не му задаваха въпроси, нито обсъждаха случилото се през деня. Гил, несъмнено, щеше да се свърже с Етел Райс още преди да изтече следобедът. После на Джим му хрумна, че дори не му е благодарил. Но му беше трудно да говори; по-леко щеше да е да изрази благодарността си на хартия, затова щеше да го направи още същата вечер.

Когато Ричард се извини и отиде да се обади по телефона у дома, за да съобщи часа на излитането на самолета, Гил спомена накратко онова, за което всички мислеха:

— Искам да знаеш нещо: Лора винаги ще може да разчита на мен. Давам ти думата си.

— Знам — отвърна Джим и погледна към Амалфи, за да прикрие сълзите в очите си.



Летището също представляваше истинска драма за него. „Международни полети — пристигащи и заминаващи“, прочете указателите. Ето ги там, заминаваха на меден месец с новия си багаж и новите си дрехи, специално купени за пътешествието. Ето ги там, бързаха — възрастни мъже с посивели коси и млади, облечени в тъмни костюми и с дипломатически куфарчета в ръка, заминаваха за Лондон, Москва или за което да било друго място. Е, и той бе правил същото, бе обичал този начин на живот и се беше отказал от него заради нещо по-важно.

Самолетът направи голям завой, премина над Хъдзън, издигна се над струпаните сгради в предградията, през които преди толкова години Доналд бе бързал с Лора и пухкавото й мече, и се понесе над облаците. До него Ричард четеше вестник и Джим си помисли: „Радвам се, че предложи да дойде с мен. Не съм в най-добрата си форма“.

Внезапно младият мъж се обади:

— Джим, искам да ти кажа нещо. Независимо какво ще направи Лора, дали ще се върне в Медицинския институт или не, каквото и да реши, където и да се намира, искам да знаеш, че аз ще се грижа за нея.

— Знам го, Рик. Никога не съм се съмнявал в това.



Понякога на Джим му се струваше, че времето лети, че дните препускат, а му предстои да свърши още толкова неща, преди да се случи „онова“.

За първи път от много години парите недостигаха. Фермата „В полите на планината“ беше заложена, за да се плати гаранцията му. Рик, който бе прекарвал повечето време на полето, имаше твърде малко опит зад бюрото. Царството на Кейт беше оранжерията. Тогава кой щеше да заеме неговото място, когато „онова“ най-накрая се случеше? Трябваше му много време да ги подготви, преди да бъдат в състояние да поемат задълженията му.

Друг път имаше чувството, че времето пълзи. Сякаш бяха изминали месеци след срещата с Етел Райс… и в същото време, когато гледаше дъбовете, чиито листа ставаха жълто-кафяви както всяка есен, той си мислеше, че най-лошото вече се е случило и е зад гърба му.

Но никога не го напускаше мисълта за Лора. Той се притесняваше; лежеше буден и се притесняваше. Тя трябваше да се върне в Медицинския институт, несъмнено трябваше да се върне там. Но около сините й очи имаше тъмни кръгове и мълчеше прекалено много. Той спореше, сочеше логични аргументи, направи всичко друго, освен да й заповяда, и се провали. Само доктор Скофийлд успяваше да пробие стената на депресията й. Използвайки като претекст необходимостта някой да му помага, той я бе помолил да работи при него, дори само временно.

— Поне знаеш правописа — бе й казал, опитвайки се да я развесели.

Несъмнено тя бе прозряла, че докторът е прибягнал към тази хитрост от добро сърце, но въпреки това бе приела предложението му като начин да се измъкне от мрачния си дом.

Бог да благослови Скофийлд и всички останали, които бяха толкова внимателни, посещаваха я, носеха й малки подаръци от рода на цветя или сладкиши и бяха много тактични. Настроенията на баща й обаче варираха от едната крайност в другата. Не бе ли възможно, питаше се понякога той, ако делото се забави достатъчно дълго, някак да го пропуснат, преписката да се загуби сред купищата книжа, които се натрупваха в един многомилионен град… Но само миг по-късно съзнаваше колко ужасен трябва да е, за да му хрумне нещо толкова абсурдно.

Но след това пък му идваха други мисли. Те се появяваха през нощта, когато лампата в стаята, където спеше с Кейт, угасваше, а той оставяше книгата, с чиято помощ се опитваше да избяга от реалността. Ами последната им нощ? Защото тя със сигурност щеше да дойде, тази последна нощ, когато щяха да лежат заедно, а на сутринта да се разделят. Кейт и той, преди да започнат дългите и мрачни години на раздялата.

Но въпреки всичко сега се опитваха да живеят нормално. Тя го викаше да види току-що пристигналите холандски луковици. Оранжерията й напомняше парник от времето на крал Едуард14, листата на папратите висяха от закачените на тавана кошници, а в кабинета й имаше бял плетен стол от ракита. „Я погледни — казваше му тя, — в тази страна няма чак толкова много разсадници, където можеш да намериш незабравки и червени кремове. Ами тези едри сини цветове, ако не знаеше, щеше ли да предположиш, че са най-обикновени тръни?“

В такива случаи й казваше, че поне в негово присъствие не бива да се напряга чак толкова, защото знае, че е изплашена колкото него.

— Господи, не е честно! — възкликваше тя. — Ти не заслужаваш това, толкова си добър към всички. Не е честно. Отвратително е. Не, безсмислено.

— Кейт, Кейт, аз наруших закона и трябва да си платя. Толкова е просто.

Веднъж, обзета от гняв, тя му възрази яростно:

— Престани да говориш като светец.

— Едва ли съм светец. Но знам, че държавата и цивилизацията не могат да съществуват по друг начин. Ето за това става дума. — Въпреки всичко той говореше сериозно; поне докато отчаянието не се върнеше и не го повалеше отново, говореше сериозно.



Бележките на Лора бяха кратки, само част от страница. В повечето дни тя не записваше нищо.

„Защо да го пиша и повтарям? Вече зная, че е била… е… лекомислена жена, което всъщност не означава почти нищо. Нямам никакви доказателства, освен онова, което ми разправя Рик, а то трябва да е информация от втора-трета ръка. И защо, ако е вярно, защо би трябвало да ме интересува? Не ме интересува. Но ме интересува това, че е отмъстителна. Какво ще спечели, ако баща ми отиде в затвора?“



„Всички сме прекалено заети. На масата на обяд или на вечеря изглеждаме пълни с трескава енергия и говорим едновременно — за реколта, садене, наемане, купуване, продаване. Никой не повдига въпроса как ще се управлява тази огромна ферма, когато татко вече няма да е тук, но всички мислят за това.

Миналата седмица Рик ми каза, че може да се наложи да я продадем; работниците ще се пръснат, а малкото ни семейство ще трябва да се премести бог знае къде. А после, струва ми се, съжали за думите си. Всички гледат да не ме тревожат, защото искат да се върна в Медицинския институт.

Да, вярно е, там ми харесваше всяка минута, но вече не е така. Нима човек може да се занимава с това, което му прави удоволствие, когато в дома му има смърт?“


„Днес, точно преди Деня на благодарността, Етел Райс се обади на татко. Следващата седмица той трябва да се яви пред областния прокурор в Ню Йорк. Според Ричард била му казала да не храни прекалено големи надежди, още повече че прокурорът е нов, бил изпълнен с желание да си гради добра репутация и бил склонен да действа с твърда ръка.

— Не че един прокурор не трябва да бъде твърд във всички случаи — каза Рик.

Татко няма да позволи на никого от нас да замине с него за Ню Йорк. Предполагам, така иска да ни каже, че трябва да се научи да живее без нас.“

Глава 30

Гилиган — така се казваше той. Едър и червендалест мъж с рязък глас и очи като рентген, той беше горе-долу на същата възраст, на която Джим бе станал съдружник в „Ортън и Прат“, изчисли сам. Амбициозен и компетентен, прокурорът явно се готвеше да се издигне в йерархията и щеше да го постигне. Следователно нямаше особено голяма надежда, не че поначало бе имало такава.

Беше мрачен следобед, в който електрическите лампи светят ослепително, а хората са вече уморени и с нетърпение очакват края на деня. Джим се чувстваше вледенен, макар че дланите му бяха потни.

— Значи сте сигурен, че искате да се признаете за виновен? — попита Гилиган.

— Да, сър, сигурен съм.

— Като се има предвид миналото ви в професията, предполагам, че не е необходимо да описвам процедурата: ще се явите в съда и ще се признаете за виновен, което ще направи излишен всякакъв съдебен процес. Не можете да оттеглите признанията си, щом съдията ги приеме. След това ще чакате решението на съда за наказанието си.

— Сър, напълно ви разбирам.

„Напълно разбирам също така до каква степен решението на съда зависи от това как вие водите делото…“

Изведнъж Гилиган се приведе напред и направо изстреля следващия въпрос:

— Защо го направихте, мистър Улф?

Малките му сиви очички бяха изпълнени с любопитство. Е, това беше естествено; случаят наистина беше необикновен дори за един прокурор, който трябва да е видял и чул какво ли не.

— Сър… тя, майката, водеше различен начин на живот. Живееше в различен свят и аз не исках моето дете да порасне в него.

— Различен свят ли? Мисис Морис е известна със своята благотворителна дейност и тук, и в чужбина. Тя си е създала забележителна репутация във връзка с подпомагането на бежанци и пострадали от войните, наред с другите добри каузи, които защитава. Радва се на голямо уважение. Нямаме никакви сведения против нея. Ето защо не разбирам какво имате предвид.

— Много неща могат да бъдат скрити, мистър Гилиган.

Етел Райс, която благоразумно позволяваше на Джим да изгради сам защитата си, сега възрази:

— Моят клиент е също много уважавана личност, както е видно от отзивите за дейността му през последните двайсет години в Джорджия, да не говорим за годините прекарани преди това тук, в Ню Йорк.

— Но пропускате причините, поради които той се намира тук, пред мен, адвокат Райс. Какво ще кажете за това, мистър Улф?

Безконечната размяна на реплики започна да изтощава Джим и той махна с ръка.

— Както личи по всичко, това е един класически случай — разгневеният разведен съпруг си отмъщава на бившата съпруга, като отвлича детето. Адвокат Райс твърди, че именно съпругата ви е поискала развод, защото не сте се разбирали. Накратко, както аз го виждам, тя ви е отблъснала и гордостта ви е била наранена.

„Какъв смисъл има всичко това? — питаше се Джим. — Ако бях толкова горд, щях ли да навредя сам на себе си, както направих, като избягах с детето и захвърлих всичко?“

— Извинете ме, сър. Вярно е, че именно тя предложи да прекратим брака си. Прекалената гордост обаче не е сред моите недостатъци.

Вцепенена и мръсна, с раздърпани дрехи, с разрошена мокра коса и полуотворена уста, тя лежеше на дивана.

— Тя не е поискала нищо от вас, никаква издръжка, нищо друго, освен свободата си. Дори ви е върнала скъпия пръстен, който сте й подарили. Вярно ли е това или не?

— Вярно е.

— Нещо много необичайно според мен. Тя все така не иска обезщетение, освен доста голямо дарение за една от благотворителните си организации. Не желае никакви компенсации за понесените мъки и страдания, които трябва да са били неописуеми, мистър Улф.

— Съжалявам много за нейните мъки и страдания. Никога не съм искал да я нараня.

— Но сте го направили.

„С цялата си власт, той седи тук и ме съди, или по-скоро би трябвало да кажа дава ме под съд, нали е прокурор.“

— Зная, че се стараете да не задълбавате прекалено в личните неща, Джим, но по този начин си вредите — каза Етел Райс.

Адвокатката ми е ядосана. Но е достатъчно внимателна и по-често ме нарича Джим, отколкото Доналд, име, което започнах да презирам.

Бързият поглед на Гилиган се насочи първо към нея, а после към него.

— Какво искате да кажете с това „задълбава прекалено много“, адвокат Райс?

Джим отговори вместо нея:

— Тя иска да каже, че мисля единствено за дъщеря си.

— Дъщерята, която сте отвели в Джорджия?

— Единствената, която имам. Искам да я защитя. Има някои неща за майка й… които тя не бива никога да научи.

Сърцето му биеше яростно, а главата му пулсираше така, че трябваше да млъкне. Ако можеше да избяга от тук, от тази някога толкова добре позната обстановка — с дипломите на стената и знамето в ъгъла, от тази стая, която сега се превръщаше в килия за мъчения за него, щеше да го направи.

Гилиган се изкашля и премести стола си по-близо до тях, все едно са трима приятели. Наля чаша вода от една кана и я подаде на Джим, като му заговори с изненадващо благ тон:

— Вие знаете много добре, мистър Улф, че всичко, казано тук, ще си остане между нас.

— Да, сър, но въпреки това… Понякога случайно… Не бих искал да я нараня повече, отколкото се налага. Тя следваше медицина, преживя достатъчно тежък шок и ще й е още по-тежко, ако… когато ме осъдят.

— Моля ви, продължете, мистър Улф. Първо ми кажете защо сте позволили на майка й да получи пълно попечителство.

— Не мислех, не ме интересуваше. Бебето дори не беше родено, когато се разведохме. Бях казал, че ще го издържам и го направих. В банката има значителна сума на името на Лора… Бетина. На онзи етап аз всъщност не исках дете, макар че нямаше да й позволя да направи аборт, както искаше.

— Кога решихте, че наистина искате бебето си достатъчно, за да го отнемете от майката?

— Реших да я отнема от майка й много, много по-късно. Вече съм го казвал.

Беше му толкова трудно да говори, все едно изтръгваше сърцето си от гърдите, за да го видят как бие.

— Обикнах я, когато беше на четири месеца. Тя ме позна. Усмихна ми се. — Джим млъкна, сякаш размишляваше. — Странното е, че в смътните си представи винаги виждах бъдещото си мое дете като момче.

— Можете ли да ми кажете каква беше главната, непосредствената причина да я сложите в колата онази неделя и да отпътувате с нея? Защо именно в онзи ден?

— Разбира се, заради онзи нещастен случай и заради нехайството на майка й. Но имаше и други неща, станали по-отдавна, които се опитвах да забравя. А после изведнъж не можех повече да ги пренебрегвам.

С кого си спала снощи, Лилиан?

Ако въобще го видя някога, дори няма да го позная.

Внезапно от устата на Джим се изля поток от страстни слова, той наруши благопристойния тон, с което удиви слушателите си.

— Тя търсеше нещо, което наричаше „забавления“. Наричаше ме пуритан, досадник. О, да! Заведе ме на парти на едно място, където на моравата под дърветата имаше легла. Който иска, си избира партньор. И тя щеше да легне там с някого, ако я бях пуснал… тоест ако не бях я хванал, когато отиваше. Започнах да си мисля, че бракът ни е грешка. Но отхвърлях тези мисли, защото я обичах, толкова много я обичах. Нарочно исках да забременее, а после заминахме за Италия. Държах на сериозно обвързване. Тя обичаше изкуството, знаеше толкова много за него и смятах, че ще е чудесно да сме заедно. В Италия срещнахме нейни приятели… и аз научих за нея някои неща, които не ми беше казала. Имала е любовници там, женени мъже; после забременяла и направила аборт. Точно тогава разбрах, че никога не съм я познавал. Ние не се познавахме. Тя ме беше лъгала, лъгала ме беше от самото начало.

В онази сутрин дъждът яростно плющеше покрай реката, върху стария покрит мост и от другата страна, където вървях…

— Бебето, което тя не е искала — попита Гилиган, — Лора ли беше?

— Да, Лора.

На бюрото зад гърба на Етел Райс стоеше обичайната снимка, в случая на двама близнаци момче и момиче на около две годинки. Може би съвсем неволно, Гилиган се обърна към нея. Настъпи продължителна тишина, преди той отново да погледне Джим.

— И тогава всичко свърши, така ли?

— Да. Особено когато я попитах с кого е спала предната нощ… аз бях отказал да отида на гости с нея.

— Какво ви отговори?

— Че дори няма да познае мъжа, ако го срещне отново.

— Вече виждате защо Джим не иска Лора да знае всичко това обади се Етел Райс. А също така сте наясно колко трудно се доказват такива неща.

„Трудно се доказват ли? Невъзможно е“ — помисли си Джим. Всичко беше на страната на Лилиан. Престъпникът беше той. Нейното досие беше безупречно.

О, остави всичко. Подчини се. Приеми. Изгубил си волята си за борба.

Настъпи продължителна тишина, преди Гилиган да заговори отново.

— Преместете столовете си до бюрото — каза той. — Ще ви предоставя да прочетете едни писма, които пристигнаха тази седмица. Преди да ви ги покажа, исках да сверя написаното в тях с разказа на клиента ви, адвокат Райс. Ето, вижте ги.

Докато Етел Райс четеше, се възцари още по-продължителна тишина. Само бог знае какво още беше изфабрикувала Лилиан.

— Удивително! — приключи с четенето Етел Райс и побутна писмата към Джим.

— Познавате ли Артър Сторм, мистър Улф?

— Третият мъж на Лилиан, с когото тя наскоро се е развела? Не, не го познавам.

— Виждали ли сте го някога? Запознавали ли сте се? Разговаряли ли сте?

— И на трите въпроса отговорът е не.

— Тогава ще се изненадате, когато прочетете това.

Върху плътна хартия с монограм бяха изписани едри черни ръкописни редове. Без да си губи времето, Сторм преминаваше към същината на въпроса. Тъй като и двамата с Доналд Улф са били женени за Лилиан Морис, той бил особено заинтересован да следи този необикновен случай. Познавал прекрасно „склонностите“ на бившата си жена, както ги наричаше и разбирал много добре защо, който и да е мъж, загрижен за детето си, би искал да го откъсне от нейната среда. Разбирал също така, че след като е напуснал първата си съпруга, едва ли е бил пример за подражание; но въпреки това съвсем не очаквал нещата, които го сполетели като съпруг на Лилиан Морис. Угрозата Доналд Улф да попадне в затвора го потресла и от съчувствие решил да се изкаже в негова защита.

Имаше и постскриптум. Първата му съпруга била съгласна да го приеме обратно.

— Невероятно — промълви Етел Райс, докато Джим мълчеше. В гърлото му бе заседнала буца.

Второто писмо, надраскано набързо на фирмена бланка и състоящо се от три страници, бе изпратено от Хауърд Бъзли. Беше изпълнено с възмущение и ярост. Той пишеше, че в продължение на девет години бил верен на първата си съпруга, прикована на легло, верен в смисъл, че всяка вечер се прибирал при нея у дома, като си мислел, че онова, което не знае, не може да я нарани. Тя починала в мир и спокойствие. На Лилиан обаче бил верен наистина, докато тя дори не знаела смисъла на тази дума. Била една измамница, красива измамница, приемала и най-сериозните неща като шега. Той безкрайно обичал нейното бебе. Въобще обичал децата много; нали имал две внучета. Но тя… харесвало й само да парадира с детето. Да питали, когото поискат; всеки щял да им каже колко бил добър към Тина, детето на тази измамница. Хубаво бил направил този беден човек, бащата, като я отвел. Бил наясно, че деянието е престъпно, но като видял малката по телевизията, разбрал, че с татко си тя ще е много по-добре. Той, Хауърд Бъзли, знаел какво означава да отгледаш добри деца. Затова искал „да внесе своята лепта“ за нещастния баща, когото дори не познавал, за Доналд Улф — с когото почти не бил разговарял, ако не се смятали две обаждания по телефона.

Никой не проговори, докато Гилиган не се обърна към Джим и не му предложи да свали сакото си.

— Горещо е за ноември. Пък и не е необходимо да сме толкова официални. Хайде, съблечи си сакото. И прочети това.

Върху разчертания лист, на какъвто човек обикновено прави списък на покупките си, Джим разпозна първо подписа. Беше на Мария, на единствената Мария, която някога бе познавал.

— Бавачката й — каза той. — Научила се е да пише на английски! С нея обикновено си говорехме на испански.

„Драги господин прокурор — прочете Джим на глас. — Мой шеф, където аз се грижи за бебе, ми даде твой адрес, за да може да напиша за мистър Улф. Аз работи за Куки Улф дълго време. Аз чете, аз гледа по телевизията моето бебе Куки Улф. Аз видяла как баща й я отведе. Мисис Бъзли иска да го прати в затвор. Ужасно нещо. Той обича това дете. Сега вижда по телевизия колко голяма е станала Куки. Тя обича баща. Аз знае всичко онази неделя. Досеща се и доволна, защото майка не добра за нея. Не добра. Всички знае, готвачка знае, портиер знае, тя има прекалено много мъже. Само мистър Бъзли, той не разбира толкова скоро, но когато открива, той напуска. В съща минута. Той целува бебе, много тъжен. Вие не мисли, че аз разправя неща за мисис Бъзли, защото тя лоша към мен и аз ядосана на нея. Не така. Тя винаги много добра с мен, говори хубаво и дава подаръци. Затова аз не ядосана. Тя не лош човек по това. Само прекалено много мъже и това лошо за дете. Лошо. Жестоко. А мистър Улф, той не трябва да отиде в затвор. Благодаря. Ваша приятелка, Мария Гонзалес.“

Това му дойде прекалено. Без да се срамува от сълзите си и все пак не желаейки да ги показва, Джим стана, отиде до прозореца и остана там, взрян в спускащия се здрач навън.

Гилиган се изкашля отново. „Прикрива вълнението си с покашляне“ — помисли си Джим. Етел Райс изшумоля с листовете и заговори:

— Представете си! Чак от Калифорния. И след двайсет години. Или май са повече, нали? Невероятно!

Малката стая, в която се бяха почувствали за няколко минути като приятели, дошли на гости, отново се превърна в кабинета на прокурора със знамето, документите в рамки и заглъхващите гласове в коридора отвън. После кракът на единия стол застърга пода. Джим се обърна и разбра, че разговорът е приключен.

— Не знам какво би могло да означава всичко това, ако въобще означава нещо — каза той. — Но ви благодаря за тази любезност, мистър Гилиган.

На тротоара отвън адвокат и клиент постояха заедно за минута, преди да тръгнат в противоположни посоки.

— Прокурорите, естествено, получават писма — каза тя.

— И аз съм получавала писма в защита на обвиняеми, но като тези аз не съм виждала.

— Предполагам. Каквито и да са били писмата, те са били в защита на жена.

— Е, това навярно беше добър урок за мен, за да бъда по-непредубедена.

— И сега, като погледнеш напред, какво предвиждаш за мен, Етел?

— Тези писма не биха могли да ти навредят, особено писмото на Мария. Но как бих могла да кажа колко ще ти помогнат? Не смея да правя предположения по този въпрос.

— Знам наистина. Но не вреди да опитаме.

— Тръгвай. Гледай да не изпуснеш самолета. Ще се видим в съда, но ще се чуем по телефона поне пет-шест пъти преди това. Опитай се да се порадваш на празниците, Джим.

Глава 31

Канавките бяха задръстени от киша. За Деня на свети Валентин се продаваха специални бонбони, а по витрините на магазините бяха изложени пролетни дрехи. Лора се прибра в хотела и извади дневника си.

„Ето че и тази година отмина. Може би за мен ще е по-добре да я залича, да забравя, че я е имало някога. Но може би ще е по-добре да запиша онова, което знам, а не да го оставя на времето и на избирателната ни памет, така че за правнуците на татко да остане само една легенда.

Понякога имах чувството, че наблюдавам пиеса. Там, на скамейката, седеше съдията с черните си одежди, а долу под него стоеше баща ми.

«Подписали сте споразумение, че се признавате за виновен, мистър Улф. Сега признавате ли се отново за виновен по това обвинение?»

«Да» — каза татко.

«Доброволно ли правите това признание? Разбирате ли какво казвате?»

«Да.»

«Някой оказвал ли е по някакъв начин натиск върху вас, за да се признаете за виновен?»

«Не, никой» — отвърна татко.

«Обяснете ми защо извършихте това престъпление, моля.»

Човек почти можеше да усети раздвижването, нещо като вълна или полъх на вятъра, когато всички изопнаха вратове, за да чуят отговора. Застанал в центъра на всеобщото внимание, баща ми отговори, а гласът му прозвуча твърдо: «Отведох детето си, защото беше лишено от родителски грижи. Исках то да има стабилен, нормален дом».

В другия край на съдебната зала седеше Ребека/Лилиан. Двете с нея се видяхме за първи път именно тогава. Жалките интервюта по телевизията и във вестниците не се броят. Бях си мислила, че ще е точно като на снимката и че приличам малко на нея, но без лустрото й. Беше семпло облечена «портрет на една дама». Чудех се какво ли си мисли за мен.

Що се отнася за моите чувства към нея, към тази жена, която, ако може, би пратила баща ми в затвора за трийсет години, изпитвам само страх и ярост.“



„Трябва да запиша аргументите на адвокатите, преди да са се изпарили от паметта ми.

Бащата е можел свободно да посещава дома на бившата си съпруга. Бил е свободен да вижда детето винаги когато поиска, но той се задоволявал само с това да види детето в неделя в Сентрал Парк.“

„Но именно този баща е завел болното дете на лекар, когато майката го оставила само с бавачката и заминала на ски, а било невъзможно да се свържат с нея по телефона.“

„Детето е било отвлечено от дома си, където е щяло да има всички възможности да получи най-добро образование, и е било скрито в някаква ферма в Джорджия.“

„Но това дете е пораснало и сега учи в един от водещите медицински институти в страната.“

„Прехвърляне на топката. Непрекъснато прехвърляне на топката. Какво всъщност зная аз, освен че най-после всичко свърши?“


„Край — написа Лора с големи черни букви. Пет години затвор, условна присъда, докато ответникът не извърши престъпление. Малко вероятно! Това и огромна сума на Ребека/Лилиан за нейните благотворителни организации.

«Труден случай» — бе казал съдията.

Труден ли? Направо не можеше да се опише.

Гил каза, че в тази история има още много неща, които никога няма да открием, иначе прокурорската позиция не би била толкова слаба. Ричард също казва, че прокурорът всъщност е искал татко да остане свободен.“



„Мнението на Ребека/Лилиан бе излъчено в следобедните новини. Записах го дума по дума:

«Не преследвах целите си така, както бих могла. Вече съм по-спокойна, след като видях дъщеря си. Никой не би могъл да ми даде нищо, което би могло да компенсира продължителните ми страдания, но поне видях, че добре са се грижили за нея. Влизането на баща й в затвора несъмнено би било голямо наказание и за нея, а това е друга причина, поради която няма да обжалвам присъдата и няма да продължа битката».“



„Мразех я в продължение на месеци, след като разбрах какво се стреми да причини на татко. Но сега, като се държи по този начин, наистина вече не я мразя. Татко несъмнено също не иска да я мразя. Освен това съм сигурна, че има някои неща, които тя не ми казва. След един нещастен брак сигурно не ти е приятно да говориш за него, нито пък има смисъл. Наистина съжалявам за цялата бъркотия, но поне всичко свърши и настъпи мир.

«Може би някога в бъдеще Бетина ще иска да ме познава. Надявам се» — така каза тя.

Струва ми се, че това никога няма да стане.“



„Останахме още ден и половина, след мама и Рик, които си заминаха вкъщи, защото татко искаше да ми покаже някои неща. «Ето тук, в парка, се срещахме всяка неделя следобед — ми каза той. — Това пък е сградата, където живеех, когато пристигнах за първи път в града.» Каза ми също, че името ни е променено по законен път, ето защо си оставам Лора Фулър. Хрумна ми да отидем в гробището, където татко е открил името, но всички казаха, че тази идея е абсолютно налудничава, и разбирам, че са прави.

Всички ми казват, че сега трябва «да продължа». Е, продължавам. Мога да избирам между три медицински института, на север, на запад и на юг, където биха ми позволили да продължа прекъснатите занятия. «Нали не на изток?» — попита ме Гил, макар че вече мислеше по друг начин.

Учудена съм от себе си, защото успях да напиша всичко това, без да се разплача. Причината отчасти е в това, че пролях толкова много сълзи през последната ужасна година, но най-вече защото някак неусетно пламенната любов между мен и Гил започна да охладнява. Зная, че той се почувства ужасно, задето е говорил прекалено много, особено след като татко напълно му прости. Зная, че му беше неудобно, задето родителите му ме зарязаха така грозно. Предполагам, че не искаха никаква публичност.

Не беше необходимо да се обясняваме много. В края на краищата бяхме разделени през цялата зима, която прекарах у дома. Когато се срещнахме отново на вечеря в Ню Йорк, не бяхме прекарвали нито една нощ заедно почти половин година и никой от нас не спомена и дума кога ще се любим отново.

Затова се разделяме тактично, без лоши чувства, с малко тъга и много благодарности от моя страна за начина, по който той ни помагаше до края, до избавлението на татко.“



„Бедата, която ме отдалечи от Гил, ме сближи още повече с Ричард. (Когато разсъждавам сериозно, го наричам Ричард. Иначе той е Рик.) Трудно ми е да повярвам, че е знаел за татко и за мен през последните десет години. Сигурно ужасно се е притеснявал, че истината рано или късно ще излезе наяве. И след като това стана, той е съвсем различен човек. По-безгрижен е, по-спокоен.

Когато казах това на татко, той се съгласи. Но ме посъветва:

«Не се втурвай в нова любовна връзка веднага. Първо поживей на свобода. Върни се в университета освободена. Имаш нужда от това след всичко, което преживя. Във всеки случай ти искаш точно това.»

Това е самата истина.“

Глава 32

Беше последната им сутрин в хотела.

— Ще се върна към обед — каза Джим на дъщеря си. — После ще обядваме набързо и ще хванем самолета за вкъщи. Ще бъде приятно да се приберем у дома.

Онова, което наистина му беше липсвало през изминалите години, бяха колекциите от стари книги, из които можеше да се рови с часове, бяха книжарниците, от които можеше да излезе с толкова съкровища в ръце, колкото би могъл да носи. В книжарницата щеше да бъде първата му спирка. А другата в магазинчето, на чиято витрина бе изложена една смарагдовозелена кожена чанта. Кейт я бе харесала толкова много по-предишния ден. Според нея чантата била „абсурдно скъпа“, да не говорим, че цветът й трудно се съчетавал с друг. Той се засмя леко, като си представи как тя ще отвори пакета и ще ахне. Бузите й ще станат по-ярки, почти като косата й. И после тя щеше да носи тази чанта на всичките им пътешествия, защото „сега, Кейт Фулър каза си той, ще пътуваме навсякъде, където искаш да отидеш.“

„Ще се появи една жена, която ще промени живота ти“ — беше му казал някога преди много време Огъстъс Прат и точно така се бе случило.

Джим никак не се изненада, като видя как няколко сълзи проблеснаха под клепачите му, когато заведе Кейт и Лора при него на гости. Това посещение нямаше да се състои никога, ако не беше случилото се напоследък; без него той така и щеше да си води спокойния живот в Джорджия. Всички във фирмата на Прат бяха следили съдебната одисея на Джим и срещата им сега се оказа по-емоционална, отколкото той би могъл да очаква. Всъщност цялата седмица беше изпълнена с повече емоции, отколкото би искал да изпита отново.

Сигурно можеха да простят явната гордост, изписана на лицето му, както бе застанал пред тях с двете си прекрасни жени. Кейт и Лора изглеждаха като новородени след съдебното решение, бяха се възстановили и бяха в най-добрата си форма.

— Спомням си, когато за първи път се срещнахме с този човек — каза Прат. — Иска ми се да имахме няколко дни, толкова ще ни трябват, за да разкажа на двете ви за него. Беше невероятен.

Кейт кимна.

— Той все още е такъв, мистър Прат.

— Но ние можем пак да дойдем, мамо! Сега, след като татко може пак да пътува, трябва да дойдем!

— Да подкрепи я Прат, трябва!

Е, ще го направим мислеше си Джим, докато минаваше покрай кантората на път за книжарницата. Но нямаше никакво желание да се върне към онзи предишен живот с всичките му предизвикателства и постижения. Прекалено много неща се бяха променили, а заедно с тях и той самият.

„Човек може да си помисли — каза си той малко по-късно, докато вървеше с пакетите под мишница, че днес нарочно се връщам към миналото си. Ето го малкия парк, където се срещнахме, на две преки по-надолу ядохме пици и два пудела се опитаха да ни подушат. По-нататък на изток се намира ергенският ми апартамент, а няколко крачки по на север е другият, в който живеехме заедно… О, Джим, я забрави това! Погледни в противоположната посока!“

„Гледайте да не изпуснете самолета — беше ги предупредил Рик. — Подготвят ви тържествено посрещане. Доктор Скофийлд май е поканил поне сто души и всички ще носят храна. Мама контролира приготовленията, за да е сигурно, че ще има от всичките ви любими специалитети. Затова си тръгна от Ню Йорк с мен ден преди вас. Нали я знаете каква е.“

Да, той много добре я знаеше каква е. И продължи напред, като ускори крачка.

Изведнъж, докато пресичаше улицата, му се стори, че някакъв мъж на отсрещния тротоар го позна.

— От сто години не сме се виждали — каза приятелят на Синди.

Той беше, не бе възможно да се е припознал, беше си все същият и след двайсет години вълнистата рошава коса падаше по опърпаните му рамене, интелигентното му и язвително лице изглеждаше кисело.

— Да, много време мина — съгласи се Джим, чудейки се дали знае какво се е случило с него.

— И на теб ти се стовариха някои малки беди. Лош късмет.

Малки ли? И защо беше тази иронична усмивка?

— Да, лош късмет. А при теб как вървят нещата?

— Справям се.

— Работиш ли?

Не знаеше защо го попита за това, щеше му се да си тръгне, но онзи стоеше неподвижно, преграждайки пътя му по пълния с хора тротоар.

— От време на време. В зависимост от настроението.

Думите и тонът бяха така несъвместими с външността му, че Джим по някаква причина се трогна и го съжали.

— Имаш ли нужда от пари? — попита той.

— Не особено. Парите, разбира се, никога не стигат. Нали така?

Когато Джим извади натъпкания си с пари портфейл, за да плати хотелската сметка, онзи показа своя издут от пачки, и се засмя.

— Благодаря, но всъщност нямам нужда. Тя се грижи добре за мен.

— Грижи ли се? Кой?

— Ами, Лилиан. Тя се грижи за всички. Помоли я, ще ти даде. Винаги го е правила.

— Не разбирам.

— Че какво има за разбиране?

— Защо тя се грижи за теб или „за всички“?

Онзи отново се засмя. На Джим му беше неприятно, че не може да си спомни името му. После се сети, че никога не го е знаел.

— Ъхъ, за всички. Богаташите си изпразват джобовете за нея, а тя се грижи за типове като мен, паричките капят и всички са щастливи, аз поне съм щастлив. Ти би трябвало да го знаеш. Познаваше я достатъчно дълго.

Явно не я беше познавал „достатъчно дълго“, за да знае всичко това. Стоеше там, объркан и притеснен, а в главата му се въртяха откъслечни спомени.

— Нали точно ти при една случайна среща много по-късно ми каза, че Синди е сестра на Лилиан?

— Точно така.

— А какво не си ми казал?

— Какво да ти отговоря, казах ти всичко, което исках да ти кажа.

— А ти… не си ли… не ми ли каза, че с Лилиан сте израснали на една улица? Май бяхте някакви далечни братовчеди…

— Щом съм го казал. Ако се върнем достатъчно назад, няма ли да се окаже, че всички сме братовчеди. Нали сме потомци на Адам и Ева.

Насмешливата усмивка отново се плъзна по лицето му. Изведнъж то се стори невероятно познато на Джим, макар че преди не му беше обръщан чак толкова внимание. Но сега над мърлявата брада видя чифт бляскави умни очи, светлосини и насмешливо опулени.

Изведнъж, сякаш прободен от острието на нож, той прозря шокиращата истина.

— Боже мой! Ти си й брат! Крила е истината за теб, както и за Синди!

— Е, щом казваш, брат съм й. Предполагам, че така трябва да е.

— Но защо? Защо? Имам чувството, че съм изправен пред някаква загадка, една мистерия… която…

— Една енигма. Не се вълнувай, човече. Такава е човешката природа, там е работата.

— Но тази потайност… Тя е направо безсмислена.

— Може би, за теб.

Лицето! Нямаше грешка. Беше нейното лице с брада!

Това бе нейното изражение и нейното задоволство от объркването му.

Двамата стояха така, единият шокиран, а другият просто развеселен, без всякакви задни мисли.

— Май се развълнува здравата, човече, е, няма да продължавам да те карам да гадаеш. Да, аз съм неин брат. Не забравяй, светът е шарен. Затова ти пожелавам всичко хубаво и повече късмет от последния път. Е, аз ще тръгвам. Гледай да удържиш на думата си.

Джим го наблюдаваше, докато сви зад ъгъла и изчезна от погледа му. Нейният брат. Но защо? Било е толкова лесно да открие това по-рано. Защо не стана така? Могъл е да бъде по-настоятелен. Но той се бе опитвал да разбере какво крие само от време на време, а в тези редки случаи тя се бе съпротивлявала усилено. Пък и в края на краищата, след като всичко се бе разпаднало, вече нямаше причина да се занимава с този проблем, едва ли щеше да има някаква полза. Ако човек изгради живота си около една лъжа и някой успее да прозре зад нея въпреки волята му, не остава нищо, освен ужасна кървяща рана.

По пътя обратно към хотела душата на Джим беше изпълнена с тревожна тъга. Какви ли ужаси крие къщата на нейното детство? Какво отвратително зло или каква трагедия?

Само един бог знае колко сили и кураж са й трябвали, за да се издигне над средата си, да се научи на очарователни маниери, как да яде онзи портокал с изящните си пръсти, как да разговаря така изискано, да се облича така елегантно, да изучава и да обича изкуството!

Кой й беше причинил такова зло? А може би се дължеше просто на безразборно струпване на гените… „Никога няма да разбереш“ — каза си той.

Все пак тя беше постигнала всичко, което е могла да желае, включително и известно име. Дори скандалът около онази картина беше уреден на приятелски начала, след като със Сторм я бяха подарили на един музей. Всичко беше мистерия.

Джим стигна до извода, че най-голямата житейска мъдрост може би означава да очакваш невероятното. Защото никой, който види Лилиан, не би могъл изобщо да си представи какво се крие в нея. Нито пък някой би очаквал, че Мария ще напише такова писмо; трябваше да й изпрати най-горещите си благодарности и една хубава снимка на Лора. А и никой мъж не би очаквал да седи във влака до една съвсем безинтересна жена, която да се окаже любовта на живота му.

„Не съди другите“ каза си той и отиде във фоайето. Там го чакаше дъщеря му негова и на Лилиан.



По-късно същия ден Рик ги посрещна на летището и ги закара у дома. На алеята пред къщата имаше толкова много коли, че трябваше да паркират далеч надолу по шосето и да изминат пеша останалата част от пътя. Зад оградата от недялани клони две крави и три коня пасяха младата трева. Откъм дърветата се разнасяше оглушително чуруликане. Веднага зад завоя се появи къщата, ниска и бяла, потънала в море от зеленина.

— За какво мислиш, татко? — попита Лора.

— Че вече усещам миризмата на барбекюто и умирам от глад.

Тя стоеше до него и на лицето й беше изписана такава радост!

— А ти? — попита той.

— Странно. Като гледам къщата от тук, мога да си представя, че е жива. Прозорците са очите, входната врата се усмихва, а двете крила са като радушно разтворени ръце, подканващи ме да вляза.

Загрузка...