Глава десета

На края на Столицата Горбовски помоли да спрат. Диксън натисна спирачката и го погледна с очакване.

— Ще вървя пеш — каза Горбовски.

Той слезе. Веднага след него слезе Марк, протегна ръка и помогна на Аля Постишева да излезе. През целия път от космодрума тази двойка мълчеше на задната седалка. Те се държаха за ръце здраво, по детски, и Аля, затворила очи, притискаше лице в рамото на Марк.

— Елате с нас, Пърси — каза Горбовски. — Ще берем цветенца, вече не е горещо. И ще бъде много полезно за сърцето ви.

Диксън поклати рунтавата си глава.

— Не, Леонид — каза той. — Хайде по-добре да се сбогуваме. Аз ще продължа.

Слънцето висеше над самия хоризонт. Беше прохладно. Слънцето светеше като в коридор с черни стени: двете Вълни — северната и южната — вече се бяха вдигнали високо над хоризонта.

— Ето по този коридор — каза Диксън. — Където ми видят очите. Сбогом, Леонид, сбогом Марк. И ти, момиче, прощавай. Вървете… Но първо ще опитам за последен път да отгатна какво ще направите. Сега това е съвсем просто.

— Да, това е просто — каза Марк. — Сбогом, Пърси. Да вървим, детенце.

Той се усмихна късо, погледна Горбовски, прегърна Аля през раменете и те тръгнаха към степта. Горбовски и Диксън гледаха след тях.

— Малко късно — каза Диксън.

— Да — съгласи се Горбовски. — И все пак им завиждам.

— Вие обичате да завиждате. Вие винаги завиждате толкова апетитно, Леонид. Ето, и аз завиждам. Завиждам му, че някой ще мисли за него в последните минути, а пък за мен… пък и за вас, Леонид, никой.

— Искате ли аз да мисля за вас? — попита сериозно Горбовски.

— Не, няма смисъл, не си струва. — Диксън присви очи и погледна ниското слънце. — Да — каза той. — Този път май няма да можем да се измъкнем. Сбогом, Леонид!

Той кимна и замина, а Горбовски, без да бърза, закрачи по шосето наред с други хора, които също така, без да бързат, кретаха към града. Беше му много леко и спокойно за пръв път през този объркан, напрегнат и страшен ден. Вече нямаше нужда за никого да се грижи, не трябваше да взема решения, всички наоколо бяха самостоятелни и той също стана съвсем самостоятелен. Толкова самостоятелен никога не е бил през живота си.

Вечерта беше красива и ако не бяха черните стени отдясно и отляво, които бавно растяха в синьото небе, тя щеше да бъде просто прекрасна: тиха, прозрачна, достатъчно прохладна, пронизана от косите възрозови лъчи на слънцето. По шосето оставаха все по-малко хора: мнозина бяха отишли в степта като Валкенщайн и Аля, другите бяха останали направо до самия път.

В града по продължение на главната улица като многоцветни петна личаха картини, изложени от художниците за последен път — до дърветата, до стените на къщите, на вълноводите напреко на пътя, на стълбовете за енергопредаване. Пред картините бяха застанали хора, те си спомняха, тихо се радваха, някой — неуморим — беше започнал спор, а една миловидна слабичка жена плачеше горчиво и повтаряше високо: „Обидно ми е… Колко ми е обидно!“ Горбовски си помисли, че я е виждал някъде, но тъй и не можа да си спомни къде.

Чуваше се непозната музика: в отвореното кафене до зданието на Съвета дребен, хилав човек с необикновена страст свиреше на концертна хориола и хората край масите го слушаха, без да се помръднат; и още много хора бяха седнали и слушаха на стъпалата и направо на тревата пред кафенето, а до хориолата беше опрян голям картон, на който с малко разкривени букви беше написано: „«Далечна Радуга». Песен. Незавърш.“

Край шахтата имаше много хора и всички бяха заети. Матово блещукаше огромният, още недостроен купол на входния кесон. От зданието на театъра се точеха на верига нула-физици, които носеха папки, вързопи, купища кутии. Горбовски веднага си помисли за папката, която му беше предал Маляев. Той се опита да си спомни къде я беше дянал. Май че я беше оставил в кабината. Или в тамбура? Не бива да си спомня. Не е важно. Трябва да бъде съвсем безгрижен. Чудно нещо, нима физиците още се надяват? Вярно, че винаги можеш да се надяваш на някое чудо. Но е забавно, че сега се надяват на чудо най-скептичните и логични хора на планетата.

До стената на Съвета на входа беше седнал с протегнати крака един човек с изпокъсан пилотски комбинезон, сляп, с бинтовано лице. На коленете му лежеше блестящо никелирано банджо. Отметнал глава, слепият слушаше песента „Далечна Радуга“.

Иззад купола се показа лъжещурманът Ханс с огромен вързоп на рамо. Когато видя Горбовски, той почна да се усмихва и каза, без да спира: „А, капитане! Как са вашите улмотрони? Взехте ли ги? А пък ние, ето на, погребваме архивите. Много е изморително. Какъв побъркан ден, ужасен ден…“ Изглежда, че това беше единственият човек на Радуга, който тъй и не научи, че Горбовски е истинският капитан на „Тариел“.

От прозореца на Съвета Матвей повика Горбовски:

— „Тариел“ е вече на орбитата! — извика той. — Сега се сбогувахме. Там всичко е наред.

— Слез — предложи му Горбовски. — Да вървим заедно.

Матвей поклати глава.

— Не, приятелю — каза той. — Имам много работа и малко време… — Той помълча, после добави объркано: — Женя се намери, знаеш ли къде?

— Досещам се — каза Горбовски.

— Защо го направи? — попита Матвей.

— Честна дума, нищо не съм правил — каза Горбовски.

Матвей поклати укорително глава и се скри в дъното на стаята, а Горбовски тръгна по-нататък.

Той излезе на брега на морето, на прекрасния жълт плаж с пъстрите сенници и удобните шезлонги, с катерите и лодките, строени до ниския пристан. Той се отпусна в един от шезлонгите, протегна с удоволствие краката си, скръсти ръце на корема и започна да гледа на запад към кървавото залязващо слънце. Отляво и отдясно надвисваха кадифеночерните стени, той се мъчеше да не ги гледа.

Сега трябваше да стартирам към Лаланда, мислеше си той и дремеше. Щяхме да седим тримата в кабината и аз щях да им разказвам каква хубава планета е Радуга и как я бях кръстосал цялата за един ден. Пърси Диксън щеше да си мълчи и да си навива брадата на пръста, а Марк щеше да мърмори, че това са стари скучни работи и че навсякъде е едно и също. А утре по това време щяхме да излезем от деритринитацията…

Край него мина с наведена глава онова прекрасно момиче с белия кичур в златната коса, което така навреме беше прекъснало неприятния му разговор със Скляров на космодрума. То вървеше до самата вода и лицето му вече не изглеждаше каменно, то беше просто безкрайно изморено. На около петнадесет крачки то се спря, постоя, загледано в морето, и седна на пясъка, като заби брадичка в коленете си. Веднага над ухото на Горбовски някой тежко въздъхна и когато изви очи, той видя Скляров. И Скляров гледаше момичето.

— Всичко е безсмислено — каза той тихо. — Живях отегчително, ненужно! И всичко най-лошо ми беше запазено за последния ден…

— Гълъбче — каза Горбовски. — Ама какво хубаво може да има в последния ден?

— Вие още не знаете…

— Знам — каза Горбовски. — Всичко знам…

— Не можете всичко да знаете… Нали чувам как говорите с мене.

— Как?

— Като с обикновен човек. А пък аз съм страхливец и престъпник.

— Е, Роберт — каза Горбовски — Какъв страхливец и престъпник сте вие?

— Аз съм страхливец и престъпник — повтори упорито Роберт. — Дори сигурно съм нещо по-лошо, защото смятах, че всичко, което вършех, е правилно.

— Страхливци и престъпници няма — каза Горбовски. — По-скоро ще повярвам в човек, който е способен да възкръсне, отколкото в човек, който е способен да извърши престъпление.

— Недейте ме утешава. Нали ви казвам, че вие не знаете всичко.

Горбовски лениво извърна глава към него.

— Роберт — каза той, — я не си губете времето. Идете и седнете до нея… Много удобно съм легнал, но ако искате, ще ви помогна…

— Всичко става не така, както ми се иска — каза тъжно Роберт. — Сигурен бях, че ще я спася. Струваше ми се, че съм готов на всичко. Но се оказа, че не съм готов на всичко… Ще отида — каза той изведнъж.

Горбовски го следеше как крачи — отначало широко и уверено, а после все по-бавно и по-бавно, как все пак се доближи и седна до нея и тя не се отдръпна.

Известно време Горбовски ги гледаше и се мъчеше да разбере дали им завижда или не, а после наистина задряма. Събуди го допирът с нещо студено. Той отвори едно око и видя Камил, неговия вечен и нелеп шлем, неговото вечно омърлушено и навъсено лице и кръглите му немигащи очи.

— Знаех, че сте тук, Леонид — каза Камил. — Аз ви търсех.

— Здравейте, Камил — измърмори Горбовски. — Сигурно е много скучно да знаеш всичко…

Камил домъкна един шезлонг и седна до Горбовски в позата на човек със счупен гръбнак.

— Има и по-скучни неща — каза той. — Всичко ми омръзна. Това беше огромна грешка.

— Как е на онзи свят? — попита Горбовски.

— Там е тъмно — каза Камил. Той помълча. — Днес умирах и възкръсвах три пъти. Всеки път много ме болеше.

— Три пъти — повтори Горбовски. — Това е рекорд. — Той погледна Камил. — Камил, кажете ми истината. Аз все не мога да разбера. Вие човек ли сте? Не се стеснявайте. Аз вече никому няма да успея да го разкажа.

Камил се замисли.

— Не знам — каза той. — Аз съм последният от Тринадесетте. Опитът не успя, Леонид. Вместо състоянието „искаш, но не можеш“ е състоянието „можеш, но не искаш“. Това е непоносимо тъжно — да можеш и да не искаш.

Горбовски слушаше със затворени очи.

— Да, разбирам — каза той. — Да можеш и да не искаш — това е от машината. А тъжно — това е от човека.

— Вие нищо не разбирате — каза Камил. — Вие обичате понякога да мечтаете за мъдростта на патриарсите, които нямат нито желания, нито чувства, нито дори усещания. Безплътен разум. Мозък-далтонист. Великият Логик. Логическите методи изискват абсолютна съсредоточеност. За да направиш нещо в науката, трябва денем и нощем да мислиш за едно и също, да четеш за едно и също, да говориш за едно и също… А как да се отървеш от психическата си призма? От вродената си способност да чувствуваш… Нали трябва да обичаш, да четеш за любовта, трябват ти зелени хълмове, музика, картини, незадоволеност, страх, завист… Вие се опитвате да се ограничавате — и губите огромен къс щастие. И много добре съзнавате, че го губите. И тогава, за да унищожите в себе си това съзнание и да прекратите мъчителната раздвоеност, вие се скопявате. Вие откъсвате от себе си цялата емоционална половина от човешкото и оставяте само реакцията към обкръжаващия ви свят — съмнението. „Подлагай на съмнение!“ — Камил помълча. — И тогава ви очаква самотата. — Той гледаше със страшна тъга вечерното море, изстиващия плаж, празните шезлонги, които хвърляха странна тройна сянка. — Самотата… — повтори той. — Вие винаги се отдръпвахте от мене, хора. Аз винаги съм бил твърде излишен, досаден и непонятен чудак. И сега вие също ще се отдръпнете. А пък аз ще остана сам. Тази нощ аз ще възкръсна за четвърти път, сам, на мъртвата планета, затрупана с пепел и сняг…

Изведнъж на плажа стана шумно. Затъвайки в пясъка, към морето слизаха изпитателите — осем изпитатели, осем неуспели нула-летци. Седмината носеха на раменете си осмия, слепия, с омотано с бинтове лице. Слепият, отметнал глава, свиреше на банджо и всички пееха:

Когато хищна, зла беда

като размътена вода

те плискаше до гръд,

ти не склоняваше глава,

а с вяра в нова синева

вървеше в своя път.20

Без да се озъртат, те влязоха с песен в морето до кръста, до гърдите, а сетне заплуваха след залязващото слънце, като държаха на гърбовете си слепия другар. Вдясно от тях беше черната висока почти до зенита стена и отляво беше черната висока почти до зенита стена и оставаше само един тесен тъмносин прорез от небето, червеното слънце, пътечката от разтопено злато, по която те плуваха, и скоро престанаха да се виждат в трептящата светлина, а се чуваше само дрънкането на банджото и песента:

… ти не склоняваше глава,

а с вяра в нова синева

вървеше в своя път…

Загрузка...