Далечно ехо

1

1978 г., Сейнт Андрюз, Шотландия

Беше четири часа сутринта, черна декемврийска нощ. Четири неясни силуета се лутаха из снежната вихрушка, носена от капризите на острия североизточен вятър, който брулеше от Северно море до Урал. Неуверените стъпки на така наречените „Момчета от Къркалди“ проследяваха познатите извивки на прекия път през Халоу Хил към Файф Парк, най-модерното от многото общежития на университета „Сейнт Андрюз“, където вечно неоправените им легла зееха в привлекателна прозявка, а завивките и чаршафите се влачеха по пода като изплезени езици.

Разговорът се движеше по път, също толкова познат, колкото и този, който следваха краката им.

— Казвам ти, Боуи е царят — викаше Зигмунд Малкиевич, фъфлейки леко. Обикновено безизразното му лице бе оживено от алкохола. На няколко крачки зад него Алекс Гилби придърпа качулката на якето по-близо до лицето си и се закиска на себе си, произнасяйки беззвучно отговора, който следваше със сигурност.

— Глупости — заяви Дейви Кър. — Боуи е просто превзет фукльо, „Пинк Флойд“ могат да го натикат в миша дупка, когато си поискат. „Тъмната страна на луната“ е истински епос. Боуи не може да им стъпи на малкия пръст.

Тъмните му къдрици бяха увиснали от топящите се по тях снежинки и той ги отметна нетърпеливо от тясното си, още детско лице.

Вече се бяха разгорещили. Като вълшебници, сражаващи се със заклинания, Зигмунд и Дейви се замеряха със заглавия на песни, текстове и прочути инструментални изпълнения, в наподобяващия ритуален танц спор, който течеше вече шест или седем години. Нямаше никакво значение, че музиката, от която стъклата на прозорците в стаите им звънтяха, напоследък бе по-често на „Клаш“, „Джем“ или „Скидс“. Дори прякорите им подсказваха какви са били ранните им пристрастия. От онзи първи следобед, когато се събраха в стаята на Алекс, за да слушат албума на Дейвид Боуи „Зиги Стардъст и Паяците от Марс“, беше неизбежно харизматичният Зигмунд да се превърне завинаги в Зиги, прокаженият месия. Останалите трябваше да се примирят да бъдат Паяците. Алекс се превърна набързо в Лили, макар да възразяваше, че такъв женствен прякор не се връзва с набитата му фигура на играч от отбора по ръгби. Но съвпадението с фамилното му име не можеше да се подмине. Освен това не се поколебаха нито миг да прекръстят четвъртия член на квартета Уиърд1 — защото Том Маккий несъмнено беше чешит. Беше най-висок в целия курс, същински мутант с дълги и слаби крайници, а външността му хармонираше с личността на човек, който се наслаждаваше на своите странности.

Оставаше Дейви, верен на каузата на „Пинк Флойд“, който категорично отказваше да приеме прякор, свързан по какъвто и да било начин с Боуи. Известно време му викаха „Пинк“, но прякорът не беше особено убедителен. Но от мига, когато чуха за първи път „Шайн он ю, крейзи даймънд“, всичко беше ясно. Дейви си беше „луд диамант“, блестящ, но насочващ лъчите си в непредсказуеми посоки, пък и винаги се чувстваше неудобно извън естествения си обков. „Даймънд“ постепенно се превърна в „Мондо“, и Дейви Кър си остана „Мондо“, докато завършиха колежа, и отнесе прякора си и в университета.

Алекс поклати глава в безмълвно удивление. Макар и замаян от прекалено многото бира, той се замисли каква бе причината да останат неразделни през изминалите години. Дори само мисълта за това пораждаше в гърдите му топлина, която пъдеше лютия студ. Алекс се препъна в един корен, скрит под натрупалия сняг, залитна и се блъсна в Уиърд. Уиърд го бутна на шега и Алекс залитна. Размахал ръце, за да запази равновесие, той затича, препъвайки се, нагоре по склона. Обзе го внезапно въодушевление, породено от милувката на снега по пламналата кожа на лицето му. Когато стигна върха, земята неочаквано хлътна под краката му. Той загуби опора и полетя презглава надолу.

Но падна почти веднага върху нещо меко и започна да се опитва да се изправи, опирайки се върху това, което беше под него. Плюейки сняг, той избърса очи с премръзналите си пръсти и започна да вдишва силно през носа, за да разтопи вледенилата се по него влага. Огледа се, за да разбере на какво се дължи мекото му приземяване, и точно тогава се появиха тримата му приятели, решени да се позабавляват със смехотворното произшествие.

Дори на призрачната светлина, излъчвана от белия сняг, се виждаше, че формата, спряла падането му, не е от растителен произход. Ясно се открояваха очертанията на човешка фигура. Падащите върху нея снежинки се топяха бързо и Алекс разбра веднага, че пред него лежи жена. Мокрите кичури на тъмната й коса, разпилени около главата й в снега, й придаваха ужасния вид на Медуза Горгона. Полата й беше вдигната до кръста, а високите черни ботуши се открояваха неестествено от бледата кожа на краката й. Неясни тъмни петна се виждаха по кожата и по бялата й блуза, прилепнала към гърдите. Алекс продължи да се взира неразбиращо в нея, после погледна ръцете си и видя, че и по тях има също такива тъмни петна.

Кръв. Прозрението го обзе в мига, когато снегът в ушите му се стопи и той можа да чуе хрипкавото й, мъчително дишане.

— Господи! — изпелтечи Алекс, докато се опитваше да изпълзи колкото може по-надалеч от ужасното нещо, върху което беше паднал. Но имаше чувството, че зад него се е издигнала каменна стена.

— Господи! — повтори той и вдигна отчаяно поглед нагоре, като че ли видът на приятелите му би развалил магията и пропъдил кошмара. После се взря отново в ужасното видение в снега. Не, това не беше пиянска халюцинация. Беше истина. Той се обърна отново към приятелите си и се провикна:

— Тук има някакво момиче!

До него долетя отговорът на Уиърд Маккий:

— Ама че късмет, копеле!

— Стига глупости, тя кърви!

Уиърд се разкикоти на висок глас.

— Е, значи не е чак такъв късмет, Гили!

Алекс усети внезапен пристъп на ярост.

— Не се занасям, да му се не види! Идвайте тук! Зиги, хайде, по-бързо!

Сега вече всички доловиха напрежението в гласа му и затичаха през снега към хребета. Както обикновено, най-отпред беше Зиги. Той изкачи припряно склона, след него се появи Уиърд и се хвърли веднага към Алекс, последен дойде Мондо, който стъпваше внимателно в следите пред себе си.

Уиърд също се препъна, строполи се върху Алекс и двамата паднаха повторно върху жената. Докато се мятаха в опит да станат, Уиърд се изкиска налудничаво:

— Ей, Гили, май за първи път се озоваваш толкова близо до жена!

— Пак си се надрусал до ушите — каза ядосано Зиги, избута го встрани и клекна до тялото на жената, опитвайки се да намери пулса на шията й. Пулсирането на кръвта се долавяше, но беше ужасяващо слабо. Когато осъзна напълно какво вижда пред себе си, тревогата го накара да изтрезнее за секунди. Беше само студент по медицина, макар и в последния курс, но знаеше достатъчно, за да различи опасни за живота наранявания.

Уиърд се отпусна назад и каза смръщено:

— Знаете ли всъщност къде сме?

Никой не му обърна внимание, но той продължи:

— Това е старо гробище, от времето на пиктите. Виждате ли тези очертания под снега, като ниски стени? Това са каменните гробове. Да му се не види, Алекс намери труп на гробищата! — и той отново започна да се киска — смехът му отекваше болезнено в притихналия от снега въздух.

— Млъквай, Уиърд — Зиги продължаваше да опипва тялото на момичето, докато плътта поддаде под пръстите на мястото, където зееше дълбока рана. Той наклони глава на една страна в опит да огледа по-внимателно мястото.

— Мондо, имаш ли запалка?

Мондо пристъпи напред с нежелание и извади ветроупорната си запалка. Щракна и поднесе слабата светлинка към тялото на жената, а после нагоре към лицето й. После притисна уста със свободната си ръка, но не успя да потисне напълно възклицанието си. Сините му очи се разшириха от ужас, пламъчето на запалката затрепери в пръстите му.

Зиги си пое рязко дъх. На трептящата светлина на запалката лицето му доби призрачен вид.

— Майната му — изохка той. — Това е Роузи от бар „Ламас“!

До този момент Алекс беше убеден, че не е възможно човек да се чувства по-зле. Но думите на Зиги му подействаха като удар под кръста. Той простена, извърна се и започна да повръща бира, пържени картофи и чеснови хлебчета в снега.

— Трябва да повикаме помощ — каза категорично Зиги. — Още е жива, но няма да е за дълго, като се вземе предвид състоянието й. Уиърд, Мондо, сваляйте палтата — докато говореше, той сваляше коженото си яке, после покри внимателно с него раменете на Роузи. — Гили, ти си най-бърз, тичай за помощ. Намери телефон. Измъкни някого от леглото, ако се налага. Но доведи хора тук, ясно ли е? Алекс?

Зашеметен, Алекс се изправи на крака и се запрепъва обратно надолу по склона, разравяйки снега с обувките си, за да не се подхлъзне. Мина през рядката горичка и се озова под светлината на уличните лампи — в най-новата задънена улица, изникнала през последните месеци в резултат на ново строителство. Най-бързо щеше да стане, ако се върнеше по пътя, който бяха изминали насам.

Алекс приведе глава срещу вятъра и затича, хлъзгайки се по снега, по средата на улицата, опитвайки се да пропъди спомена за току-що видяното. Но това се оказа също толкова невъзможно, колкото и да тича с равномерен ритъм в мекия сняг. Как бе възможно онова ужасно нещо сред гробовете на пиктите да бъде Роузи от бар „Ламас“? Та нали бяха пили там същата вечер, преди няколко часа, развеселени и шумни, в топлата жълтеникава светлина, поглъщаха пинта след пинта „Тенънтс“, възползвайки се докрай от свободата на студентския живот, преди да се върнат към ограниченията на семейната Коледа, на трийсетина мили от тук.

Самият той бе разговарял с Роузи, беше флиртувал неумело като всяко двайсет и еднагодишно момче, без да е наясно със себе си — дали е още глупаво хлапе или вече се е превърнал в светски мъж. Не за първи път я беше попитал кога свършва работа. Дори й каза къде е купонът, на който щяха да отидат после. Написа адреса на една подложка за чаша и го плъзна по мокрия тезгях към нея. Тя му се усмихна съчувствено, но взе подложката. Алекс подозираше, че веднага след това я е хвърлила в кошчето за боклук. В края на краищата, за какво й бе на жена като Роузи някакъв недодялан хлапак като него? С такова лице и такава фигура тя сигурно имаше голям избор, би могла да се спре на човек, който да й осигури весел живот, а не на някакъв беден студент, който допълваше стипендията си, като подреждаше рафтовете в супермаркета през ваканциите.

Как бе възможно същата тази Роузи да лежи, потънала в кръв, в снега на Халоу Хил? Зиги сигурно се беше заблудил, повтаряше си Алекс, докато тичаше наляво, към главния път. Всеки би могъл да се обърка на слабата светлина на запалката. Пък и Зиги поначало не обръщаше никакво внимание на тъмнокосото момиче зад бара. Беше оставил тези занимания на Алекс и Мондо. Възможно бе да е някое нещастно тъмнокосо момиче, което прилича на Роузи. Сигурно е така, убеждаваше се той. Недоразумение, нищо повече.

Алекс се поколеба за миг, пое си дъх и се зачуди накъде да тича. Наоколо имаше много къщи, но не светеше нито един прозорец. Дори да успееше да събуди някого, Алекс се съмняваше, че някой би отворил в тази виелица на потен и задъхан младеж, от който се носи силен дъх на алкохол.

Тогава се сети, че по това време на нощта при централния вход на Ботаническата градина, само на четвърт миля от тук, винаги имаше паркирана полицейска патрулна кола. Виждали я бяха често, когато се прибираха, залитайки, в малките часове, и съзнавайки, че полицаят в колата ги заглежда, се стараеха да изглеждат трезви. Тази гледка винаги ставаше повод за поредната реч на Уиърд срещу мързела и корумпираността на полицаите.

— Вместо да тръгнат да залавят истинските престъпници, онези, безликите, в костюмите, дето прекарват всички ни, те киснат тук цяла нощ с термос чай и кесия кифлички, и гледат да заловят някое пиянде, че пикае в храстите, или някой идиот, дето кара с превишена скорост. Мързеливи копелета!

Е, може би днес желанието на Уиърд щеше да се сбъдне, поне частично. Тази нощ на мързеливото копеле в колата му предстоеше много повече, отколкото би могло да се очаква.

Алекс зави към „Канънгейт“ и затича отново, а пресният сняг скърцаше под обувките му. Пронизващата болка отляво го накара да си каже, че не биваше да прекратява тренировките по ръгби. Опитвайки се да диша по-дълбоко, той затича неравномерно, залитайки и накуцвайки. Само още няколко десетки ярда, повтаряше си той. Не можеше да се бави сега, животът на Роузи зависеше от това колко бързо можеше да тича. Взря се напред, но снегът валеше още по-силно и той можеше да вижда само на няколко стъпки пред себе си.

Почти се блъсна в полицейската кола, преди да я види. Но още в мига, в който облекчението стопли потното му тяло, тревога загриза сърцето му. Отрезвен от шока и физическото усилие, Алекс осъзна, че ни най-малко не прилича на почтен гражданин, който съобщава за престъпление. Беше разчорлен, потен, целият в петна от кръв и залиташе. Трябваше по някакъв начин да убеди полицая, който вече излизаше от колата, че не си е въобразил нещо, и че няма намерение да го разиграва. Спря на няколко крачки от колата, надявайки се, че видът му не е заплашителен, и зачака шофьорът да се появи.

Полицаят нагласи фуражката върху късо подстриганата си, тъмна коса и заоглежда предпазливо Алекс, наклонил глава на една страна. Въпреки тежкия униформен анорак, Алекс можа да забележи напрежението в стойката му.

— Какво има, синко? — попита той. Въпреки покровителственото обръщение, полицаят не изглеждаше много по-възрастен от самия Алекс, и явно още не беше привикнал към униформата.

Алекс се опита да контролира дишането си, но не успя.

— Има едно момиче… на Халоу Хил — отвърна той задъхано. — Била е нападната. Кърви, цялата е в кръв. Има нужда от помощ.

Полицаят се смръщи и присви очи, за да вижда по-добре през снега.

— Била е нападната, така ли? От къде знаеш?

— Потънала е в кръв. Освен това… — Алекс замълча и помисли малко. — Не е облечена за излизане, без палто е. Вижте, не можете ли да повикате линейка или лекар? Много е зле, наистина.

— И ти просто се натъкна на нея посред тази виелица, така ли? Пил ли си, синко?

Говореше все така покровителствено, но в тона му се долавяше безпокойство.

Алекс беше убеден, че такива неща се случват рядко посред нощ в спокойните предградия на Сейнт Андрюз. Налагаше се да убеди по някакъв начин ченгето, че работата е сериозна.

— Разбира се, че съм пил — каза той, не съумявайки да овладее раздразнението си. — Защо иначе ще се прибирам по това време? Вижте какво, аз и приятелите ми решихме да минем по прекия път към общежитието, занасяхме се, аз се качих на хълма, спънах се и паднах право върху нея — гласът му изтъня умолително. — Моля ви, трябва да ни помогнете. Тя може да умре, ако остане там.

Полицаят, продължи да го оглежда, според него още дълги минути, после се приведе навътре в колата и подхвана някакъв неразбираем разговор по радиостанцията. После отново се изправи и се обърна към Алекс.

— Влизай в колата, тръгваме към „Тринити Плейс“. Добре ще е за теб това да не се окаже някой номер, момче! — допълни той мрачно.

Колата занасяше по улицата, гумите не бяха подходящи за зимни условия. Следите от малкото коли, минавали наскоро от тук, вече бяха затрупани и снежната повърхност беше почти гладка, доказателство за обилния снеговалеж. Полицаят едва избегна стълба на една улична лампа, изруга под нос, и когато стигнаха другия край на „Тринити Плейс“, се обърна отново към Алекс:

— Хайде, покажи ми къде е момичето.

Алекс затича, следвайки собствените си бързо заличаващи се следи. От време на време се обръщаше назад, за да се убеди, че полицаят го следва. На едно място едва не падна, защото очите му още не бяха привикнали към мрака след ярката светлина на уличните лампи, сега вече скрита от дебелите стволове на дърветата. Снегът сякаш излъчваше своя, странна светлина, която озаряваше измамно сцената наоколо, уголемяваше силуетите на храстите и стесняваше лентата на пътя.

— Насам! — подвикна Алекс, завивайки наляво. Погледна бързо през рамо и видя, че полицаят е точно зад него, но започва да забавя крачка.

— Ей, момче, сигурен ли си, че не си взел нещо? — попита той, обзет от внезапно подозрение.

— Хайде! — настоя Алекс, забелязал тъмните силуети, застанали малко по-нависоко. Без да чака повече полицая, той затича нагоре по хълма. Беше почти стигнал, когато полицаят се изравни с него, подмина го и спря рязко на няколко стъпки пред малката групичка.

Зиги все още клечеше приведен над тялото на момичето, ризата беше прилепнала към слабото му тяло, мокра от сняг и пот. Уиърд и Мондо стояха зад него, скръстили ръце на гърдите си, пъхнали длани под мишниците, сгушили глави между присвитите си рамене. Просто се опитваха да се сгреят, тъй като бяха без палта, но за съжаление позата им излъчваше напълно неподходяща за случая арогантност.

— Какво става тук, момчета? — попита полицаят. Агресивният му тон утвърждаваше авторитета му, независимо че беше един срещу четирима.

Зиги се изправи уморено и отметна мокрите кичури от лицето си.

— Закъсняхте. Тя е мъртва.

2

Нищо през двайсетте и една години на досегашния му живот не бе подготвило Алекс за изпитанията на среднощен полицейски разпит. Телевизионните програми и филмите представяха нещата като строго организирани. Но в случая пълната липса на организация съсипваше нервите му повече, отколкото би го сторила най-строгата военна дисциплина. Четиримата пристигнаха в полицейския участък, озовавайки се насред пълен хаос. Откараха ги от хълма, където стояха известно време, окъпани в синкавата светлина от лампите на полицейските коли и линейките, и явно никой не знаеше какво да прави с тях.

Стояха като че ли много дълго време под една улична лампа, трепереха от студ и се присвиваха под смръщения поглед на полицая, доведен на местопрестъплението от Алекс. Към първия полицай се беше присъединил още един, също униформен и намръщен, приведен, с прошарена коса. Полицаите не разговаряха с четиримата младежи, но не ги изпускаха от поглед.

Най-сетне някакъв забързан мъж, облечен в два номера по-голямо палто, се насочи към тях, хлъзгайки се по снега на тънките си подметки.

— Лоусън, Макензи, откарайте тези момчета в участъка и като пристигнете, ги дръжте в отделни помещения. След малко ще дойдем да поговорим с тях.

Той се обърна и тръгна все така неуверено към мястото, където бяха направили ужасното разкритие. Сега то бе заградено с паравани от зебло, пропускащи призрачна зеленикава светлина, която оцветяваше и снега наоколо.

Младият полицай погледна угрижено по-възрастния си колега.

— Как ще ги откараме?

Другият сви рамене.

— Натъпчи ги при себе си. Аз съм с камионетката.

— Не може ли да ги откараме с нея? Ти ще ги наблюдаваш, а аз ще карам.

Възрастният полицай кимна и изду устни.

— Щом смяташ — той посочи с глава „Момчетата от Къркалди“. — Хайде всички в камионетката. И без номера, ясно ли е? — Той ги подкара към колата и подвикна през рамо към Лоусън. — Вземи ключовете от Том Уот!

Лоусън тръгна нагоре по хълма и ги остави сами с Макензи.

— Не ми се ще да съм на ваше място, когато инспекторът слезе от хълма — отбеляза той небрежно, докато се качваше в колата. Алекс потръпна, но не от студ. Полека-лека му ставаше ясно, че полицаите приемат него и приятелите му по-скоро като заподозрени, отколкото като свидетели. Не им дадоха никаква възможност да разговарят насаме, да се споразумеят как да отговарят. Четиримата разменяха смутени погледи. Дори Уиърд беше дошъл на себе си — достатъчно, за да осъзнае, че не става дума за някаква тъпа шега.

Когато Макензи ги натовари в камионетката, останаха все пак насаме в продължение на няколко секунди — достатъчно дълго, за да може Зиги да промърмори тихо, но достатъчно високо, за да го чуят останалите:

— През ум да не ви е минало да споменавате за лендроувъра!

В погледите на всички проблесна разбиране.

— Ох, божичко, вярно — Уиърд отметна глава назад, обзет от внезапно прозрение. Мондо гризеше една кожичка на пръста си и не каза нищо. Алекс само кимна.

В полицейския участък цареше същата бъркотия като на мястото, където бе открит трупът. Сержантът в приемната започна да мърмори, когато двамата униформени се появиха с четирима души, които той трябваше да настани така, че да не могат да общуват помежду си. Оказа се, че стаите за разпит не са достатъчни. Уиърд и Мондо бяха отведени да чакат в отключени килии, докато Алекс и Зиги бяха оставени да правят каквото искат в двете стаи за разпит в участъка.

Стаята, в която се озова Алекс, беше клаустрофобично тясна — три на три крачки, нещо, което той установи само минути, след като бе оставен вътре сам. Нямаше прозорци, а ниският окачен таван от сивкави плоскости допринасяше допълнително към потискащата атмосфера. Вътре имаше изподраскана дървена маса и четири различни дървени стола, които изглеждаха точно толкова неудобни, колкото бяха в действителност. Алекс изпробва и четирите, докато най-сетне избра един, чиито ръбове не се забиваха чак толкова осезателно в бедрата му.

Залита се дали тук е позволено да се пуши. Ако се съдеше по миризмата на застоялия въздух, нямаше да е първият, запалил цигара в стаята. Но той беше възпитано момче и липсата на пепелник го накара да се поколебае. Порови в джобовете си и откри парче станиол от опаковки на ментови бонбони. Изглади станиола и подви краищата му, така се получи импровизиран пепелник, после извади пакет „Бенсън енд Хеджес“ и го отвори. Бяха останали девет цигари. Би трябвало да му стигнат.

Алекс запали цигара и за първи път, откакто бяха пристига нали в участъка, си позволи да обмисли положението си. Сега, когато се позамисли, всичко му се стори повече от ясно. Те бяха открили тялото, логично беше да бъдат заподозрени. Всеизвестно беше, че първите кандидати за арест при разследване на убийство бяха или хората, видели последни жертвата, или тези, които откриваха тялото. Е, те отговаряха и на двете изисквания.

Той поклати глава. Тялото. Започваше да мисли като полицай. Това не беше някакво тяло, беше Роузи — момиче, което той познаваше, макар и бегло. Вероятно това правеше обстоятелствата още по-подозрителни. Но не му се искаше да задълбава повече на тази тема в мислите си. Искаше му се да пропъди ужасния спомен. Затвореше ли очи, сцените, разиграли се на хълма, се превъртаха пред очите му като на кино. Красивата, сексапилна Роузи просната на снега, окървавена и умираща.

— Мисли за нещо друго — каза си той на глас.

Запита се как ли щяха да реагират останалите при разпита. Сигурно беше, че Уиърд не е на себе си. Тази вечер не беше само алкохолът — Алекс го беше видял да пуши трева, но с Уиърд човек не можеше да бъде сигурен дали не е опитал и нещо друго. Разнасяха се и по-силни наркотици. Самият Алекс бе отказал няколко пъти — нямаше нищо против някой джойнт, но предпочиташе да не превръща мозъка си в пихтия. Докато Уиърд със сигурност би опитал всичко, което уж щяло да разшири съзнанието му. Алекс горещо се надяваше всичко, което би могъл да е глътнал, вдишал или смъркал, да се е разнесло преди началото на разпита. В противен случай щеше да раздразни жестоко ченгетата. А и за последния идиот беше ясно колко неподходящо би било такова поведение посред разследване на убийство.

Мондо беше друг случай. Цялата история щеше да го побърка, но по съвсем различен начин. Като се замислиш, Мондо беше толкова свръхчувствителен, че вредеше на себе си. В училище всички го дразнеха и му се присмиваха, че е госпожица — донякъде заради външния му вид, и донякъде защото никога не отговаряше на удара с удар. Къдравата му коса обрамчваше лице, нежно като на елф, големите му сапфиреносини очи бяха винаги широко отворени, като на мишка, която наднича от дупката си. Виж, момичетата много си падаха по него. Алекс веднъж бе чул две съученички, които се кискаха и твърдяха, че Дейви Кър приличал досущ на Марк Болън от Т. Рекс. Но в училище като колежа на Къркалди това, което ти печелеше сърцата на момичетата, ти гарантираше и някой хубав бой в съблекалнята. Ако не бяха тримата му приятели да го пазят, Мондо щеше да закъса сериозно. За своя чест той съзнаваше това отлично и се стараеше да им се отплати с лихва. Алекс беше наясно, че никога нямаше да вземе изходния тест по френски, ако не беше Мондо.

Но сега Мондо щеше да остане насаме с полицаите. Нямаше зад чий гръб да се скрие. Алекс можеше да си го представи — провесил нос, как хвърля поглед изпод вежди, чопли кожичките на ноктите си и щрака със запалката. Ченгетата сигурно щяха да се подразнят от поведението му и да решат, че крие нещо. Но никога нямаше да им мине през ума, дори да мислеха милион години, че в деветдесет и девет от сто случая голямата тайна на Мондо беше, че няма никаква тайна. Нямаше мистерия, обвита в тайнственост — имаше просто едно момче, което обичаше „Пинк Флойд“, риба и пържени картофи с повечко оцет, бира „Тенънтс“ и момичета. И което, колкото и да е странно, говореше френски, сякаш беше родено в Париж.

Само че тази нощ наистина имаше какво да крие. И ако някой от тях се издънеше, това със сигурност щеше да е Мондо. „Божичко, дано не изпее за лендроувъра“, мислеше Алекс. В най-добрия случай щяха да им предявят обвинение за ползване на колата без съгласието на собственика — а в най-лошия ченгетата щяха да се сетят, че един от тях или дори всички заедно са разполагали с идеалното средство да пренесат тялото на умиращото момиче на тихо и безлюдно място.

Уиърд нямаше да се раздрънка; тъкмо той би се накиснал най-лошо. Тъкмо той се появи в бар „Ламас“ ухилен, подрънквайки с ключовете от колата на Хенри Кевъндиш, като че ли бяха ключове от апартамента на някое гадже.

За себе си Алекс знаеше, че ще мълчи. Едно от нещата, които умееше да върши най-добре, бе да пази тайна. Ако можеше да се спаси от подозрения, като си държи езика зад зъбите, несъмнено щеше да се справи със задачата.

Зиги също нямаше да дрънка — неговият девиз беше „Сигурността на първо място“. Нали тъкмо той се измъкна от купона, за да премести колата, когато забеляза, че Уиърд се е отнесъл напълно. Дръпна Алекс настрани и му каза:

— Измъкнах ключовете от джоба на Уиърд. Отивам да преместя лендроувъра, да не го вкарваме в изкушение. И без това вече повози този-онзи наоколо, по-добре да приключим с това, преди да е претрепал себе си или някой друг.

Алекс не помнеше колко дълго отсъства Зиги, но когато се върна, той му каза, че лендроувърът е паркиран на сигурно място, зад един от индустриалните паркове край Ларго Роуд.

— Утре сутрин можем да отидем и да го приберем — допълни той.

Алекс се ухили.

— Можем да си го оставим там, където е. Малка, интересна загадка за скъпия Хенри, когато пристигне за втория семестър.

— Не е добра идея. В момента, в който осъзнае, че безценната му кола не е паркирана на обичайното място, ще отиде в полицията и ние ще се набутаме много лошо. По цялата кола има отпечатъци от пръстите ни.

Прав беше, мислеше си Алекс. Между „Момчетата от Къркалди“ и двамата англичани, с които споделяха шестстайния апартамент в общежитието, далеч не царяха дружески отношения. Нямаше никакъв шанс Хенри да оцени хрумването на Уиърд да му отмъкне лендроувъра като забавна шега. Хенри поначало не бе способен да оцени забавната страна на повечето хрумвалия на съквартирантите си. Така че Зиги щеше да си мълчи. Това беше сигурно.

Обаче Мондо можеше да пропее. Алекс се надяваше предупреждението на Зиги да е успяло да проникне през егоцентричната броня на Мондо дотолкова, че да го накара да се замисли за последиците от евентуално признание. Това, че щеше да каже на ченгетата как Уиърд е взел ключовете на чужда кола, нямаше да свали подозрението от него самия. Затова пък щеше да определи категорично и четиримата като заподозрени. При това самият той беше карал колата, когато откара онова момиче от Гардбридж до дома й. „Поне веднъж в живота си обмисли всичко добре, Мондо!“

Виж, ако ставаше дума за обмисляне, в това Зиги нямаше равен. Зад привидната си откритост, чар и остър интелект той криеше много повече, отколкото някой би могъл да предположи. Алекс беше негов близък приятел вече от девет години и половина, и все пак имаше чувството, че изобщо не се е докоснал до сърцевината на личността му. Зиги беше човек, който можеше да те изненада с проницателно съждение, да те обърка с изненадващ въпрос или да те накара да погледнеш нещо с нови очи, след като бе съумял да завърти света като куб на Рубик, за да го погледне от друга страна. Алекс знаеше едно-две неща за Зиги, които според него Мондо и Уиърд още не подозираха. Но това беше така, защото Зиги бе пожелал той да ги научи, и защото Зиги знаеше, че тайните му са на сигурно място при Алекс.

Опита се да си представи как щеше да се държи Зиги на разпита. Щеше да изглежда спокоен, непринуден и безгрижен. Ако имаше някой, който би могъл да убеди ченгетата, че те четиримата нямат нищо общо с трупа на Халоу Хил, това беше Зиги.

Инспектор Барни Макленън хвърли мокрото си палто на най-близкия стол в канцеларията на следствения отдел. Помещението беше с размерите на класна стая в начално училище — по-голямо, отколкото обикновено им бе необходимо. По данните на следствената централа във Файф, Сейнт Андрюз далеч не водеше класацията по престъпност, което се отразяваше и на броя и нивото на местните полицейски екипи. Макленън беше шеф на следствения отдел тъкмо тук, на границите на империята, не защото беше лишен от амбиция, а защото беше пълноправен член на отдела на Неудобните, ченге, задаващо въпроси, а шефовете не обичаха такива да се мотаят в краката им. Поначало той се дразнеше от липсата на интересни случаи, които да ангажират вниманието му, но това не означаваше, че може да се радва на убийството на младо момиче в неговия участък.

Идентифицирането на трупа не създаде никакви проблеми. Кръчмата, в която беше работила Роузи Дъф, бе обичано място и за някои от младшите полицаи, така че Джими Лоусън, който се бе озовал първи на мястото, я бе разпознал незабавно. Като повечето мъже около трупа, и той имаше вид на зашеметен и сякаш едва се удържаше да не повърне. Макленън не помнеше откога не се бе случвало в участъка им да има убийство, което да не е изцяло по битови причини; момчетата не бяха видели достатъчно, за да посрещнат спокойно гледката, на която се бяха натъкнали на хълма. Като си помисли, и той самият бе виждал само няколко жертви на убийство, и нищо от видяното не представляваше толкова мъчителна гледка, колкото изтерзаното тяло на Роузи Дъф.

Според съдебния лекар момичето бе изнасилено и след това промушено с нож в долната част на корема — единствен жесток разрез, разпорил вътрешностите й. Най-вероятно е умирала бавно и мъчително. Само при мисълта за това у Макленън се надигаше желанието да спипа виновника и да го пребие до безсъзнание. В такива случаи законът сякаш бе по-скоро пречка, отколкото средство за въздаване на справедливост.

Макленън въздъхна и запали цигара. После седна зад бюрото и започна да записва малкото, което бе успял да научи. Роузмари Дъф, деветнайсетгодишна, работила в бар „Ламас“. Живяла в Страткинес с родителите си и двамата си по-големи братя. Братята работят в хартиената фабрика в Гардбридж, бащата се грижеше за поддръжката на игрището в Крейгтън Парк. Макленън не завиждаше никак на полицейската служителка и на следовател Иън Шоу, които бяха натоварени със задачата да отидат до селото и да уведомят родителите. Знаеше, че рано или късно и на него щеше да му се наложи да говори с близките на момичето, но засега бе по-важно да тласне следствието в някаква посока. Не можеше да се каже, че наоколо гъмжи от следователи, които имаха представа как се води такова сериозно разследване. Ако не искаше важните клечки от централата да им вземат случая, Макленън трябваше да задвижи нещата, и то по възможно най-убедителен начин.

Той погледна нетърпеливо часовника си. Трябваше му още един следовател, за да започне разпита на четиримата студенти, които твърдяха, че са открили трупа. Беше казал на Алан Бърнсайд да дойде в участъка колкото е възможно по-бързо, но от него още нямаше й следа. Макленън въздъхна. Глупаци и въздухари — с такива хора му се налагаше да работи тук.

Събу мокрите си обувки и се завъртя на стола, за да опре крака в радиатора. Господи, каква отвратителна нощ за начало на разследването! Снегът бе превърнал предполагаемата сцена на престъплението в кошмар, покривайки възможни доказателства, затруднявайки стократно работата им. Кой би могъл да каже кои следи са оставени от убиеца и кои — от свидетелите? Разбира се, ако предположим, че не става дума за едни и същи лица. Търкайки сънливо очи, Макленън се зае да обмисля стратегията си при разпита.

Досегашният опит му подсказваше да говори първо с момчето, което всъщност се е натъкнало на тялото. Беше едро, добре сложено момче — лицето му не се виждаше много ясно от прихлупената качулка на якето. Макленън се облегна назад и посегна към бележника си. Алекс Гилби, така се казваше въпросното момче. Въпреки всичко Макленън имаше някакво странно чувство по отношение на него. Не че се опитваше да се измъква в отговорите си — съмнително бе по-скоро това, че не бе гледал Макленън в очите с неприкрит страх, както биха постъпили повечето момчета на негово място. Освен това беше достатъчно силен, за да може да отнесе умиращата Роузи нагоре по склона на Халоу Хил. Може би около това момче имаше нещо повече от впечатлението, което създаваше на пръв поглед. Съществуваха достатъчно случаи, когато убийците подреждаха нещата така, че да бъдат сред хората, натъкнали се първи на трупа. Не, Макленън смяташе да накара младия господин Гилби да се поизпоти.

Сержантът в приемната му каза, че в другата стая за разпит бил отведен студентът по медицина с полското име. Тъкмо той твърдеше убедено, че Роузи е била още жива, когато я открили, и уверяваше, че е направил всичко необходимо, за да я спаси, ако това е било възможно. Държеше се доста спокойно, предвид обстоятелствата, по-спокойно, отколкото би могъл да се държи самият Макленън. Може би най-добре щеше да бъде да започне с него — веднага, щом Бърнсайд се появеше на сцената.

Стаята за разпити, в която бяха отвели Зиги, беше два пъти по-голяма от онази, в която отведоха Алекс. По някакъв начин Зиги успяваше да създаде впечатление, че се чувства тук напълно удобно. Беше се отпуснал на стола, облегнат на стената, вперил поглед някъде пред себе си. Беше толкова изтощен, че би могъл да заспи веднага, ако не беше образът на умиращата Роузи, който се появяваше пред очите му веднага щом притвореше клепачи. Никакво теоретично медицинско обучение не можеше да го е подготвило за ужасната реалност на произволното унищожение на човешко същество. Вероятно не бе научил още достатъчно, за да бъде от полза на Роузи сега, когато това би имало истинско значение, и това го измъчваше. Знаеше, че трябва да изпитва съжаление към мъртвата, но раздразнението, че не се е справил, изместваше всякакви други чувства, дори страха.

Но Зиги беше достатъчно интелигентен, за да съзнава, че би трябвало да се страхува. Беше оплескан целия с кръвта на Роузи Дъф, тя беше не само по дрехите, но дори и под ноктите му, вероятно дори по косата му; спомни си как отметна мократа си коса, докато отчаяно се опитваше да разбере от къде изтича кръвта. Това би било нещо съвсем невинно, ако полицаите решаха да повярват на разказа му. Но той беше същевременно и човекът без алиби, благодарение на странните представи на Уиърд за весело прекарване на времето. Наистина не би могъл да допусне полицията да открие възможно най-подходящото превозно средство за шофиране във виелица, цялото в негови отпечатъци. Обикновено Зиги беше извънредно предпазлив, а сега целият му живот можеше да бъде разбит от една невнимателна дума. Дори мисълта за това беше непоносима.

Изпита нещо близко до облекчение, когато вратата се отвори и в стаята влязоха двама следователи. Разпозна единия — той нареди на униформените полицаи да ги докарат в участъка. Без огромното палто човекът се оказа слаб като хрътка, безцветната му коса беше малко по-дълга, отколкото налагаше модата. Беше небръснат, вероятно вдигнат от леглото посред нощ, но безупречно бялата риза и костюмът бяха сякаш току-що взети от химическо чистене. Той се отпусна на стола срещу Зиги и каза:

— Аз съм инспектор Макленън, а това е следовател Бърнсайд. Налага се да поговорим за случилото се през тази нощ — той кимна към Бърнсайд. — Колегата ще води записки, а после ще ги препише на машина, за да ги подпишете.

Зиги кимна.

— Добре, питайте. — Поизправи се на стола и допълни: — Възможно ли е да получа чаша чай?

Макленън се обърна към Бърнсайд и кимна. Бърнсайд стана и излезе от стаята. Макленън се облегна отново назад и започна да оглежда свидетеля. Странно как се връщаха на мода прическите — тъмнокосият млад човек, седнал срещу него, би изглеждал съвсем на място в рок състав като „Смол Фейсиз“. Никак не се покриваше с представите на Макленън за поляк. Имаше бледата кожа и лесно зачервяващите се страни, типични за жителите на Файф; необичайни за местен човек бяха единствено кафявите му очи. Високите скули придаваха на лицето му нещо екзотично. Прилича малко на онзи руски балетист, Рудолф Ниъринов или както там му беше името, каза си Макленън.

Бърнсайд се върна почти веднага.

— Сега ще донесат чай — каза той, седна на мястото си и взе химикалката.

Макленън постави ръце на масата пред себе си и сключи пръсти.

— Първо личните данни.

Преминаха бързо през необходимите формалности, после следователят поде:

— Много лоша работа, сигурно се чувствате поразтърсен.

Зиги започваше да изпитва чувството, че се е озовал в страната на баналностите.

— Може да се каже.

— Искам да ми опишете със свои думи всичко, което се е случило тази нощ.

Зиги се покашля.

— Връщахме се пеш към Файф Парк…

Макленън вдигна ръка и го спря.

— Чакайте малко. Да започнем от началото на вечерта, а?

Сърцето на Зиги се сви. Беше се надявал, че няма да му се наложи да споменава пребиваването им в бар „Ламас“.

— Ами добре. Ние четиримата живеем в един апартамент във Файф Парк, така че най-често се храним заедно. Тази вечер беше мой ред да готвя. Ядохме пържени яйца, пържени картофи, бекон и боб, и към девет часа тръгнахме към центъра. Бяхме канени по-късно на купон и искахме да пийнем нещо преди това.

Той помълча, за да може Бърнсайд да запише всичко.

— Къде отидохте да пиете?

— В бар „Ламас“.

Думите сякаш увиснаха във въздуха между двамата.

Макленън не реагира видимо по никакъв начин, но почувства, че пулсът му се ускорява.

— Често ли посещавате заведението?

— Доста често. Там бирата е евтина и нямат възражения срещу студенти — за разлика от други заведения в града.

— Значи снощи сте видели Роузи Дъф? Убитата?

Зиги сви рамене.

— Всъщност не обърнах особено внимание.

— Тъй ли? Такова хубаво момиче и вие да не го забележите?

— Когато беше мой ред да поръчвам напитките на бара, ми сервира някой друг.

— Но все пак сте разговаряли с нея преди?

Зиги си пое дълбоко дъх.

— Както вече казах, никога не съм й обръщал особено внимание. Не си падам да свалям барманки.

— Под нивото ви са, а? — отбеляза мрачно Макленън.

— Аз не съм сноб, инспекторе. Прекарал съм детството си в общинско жилище. Просто не намирам нищо привлекателно в това да се правя на мъжкар по кръчмите, разбирате ли? Да, знам коя беше убитата, но никога не съм й казвал нещо повече от „Четири пинти «Тенънтс», моля“.

— Някой от вашите приятели да е проявявал по-голям интерес към нея?

— Не съм забелязал — при промяната в насоката на разпита зад невъзмутимостта на Зиги се прокрадна известна предпазливост.

— Значи изпихте по няколко пинти в „Ламас“. Какво стана после?

— Както казах, отидохме на купон. У един познат на Том Маккий, студент трета година по математика — казва се Пит. Живее в Сейнт Андрюз, на „Лиърмонт Гардънз“, не помня номера. Родителите му ги нямаше и той беше организирал купон. Отидохме там към полунощ, а когато си тръгнахме, наближаваше четири сутринта.

— Заедно ли бяхте по време на купона?

Зиги изсумтя презрително.

— Били ли сте някога на студентски купон, инспекторе? Би трябвало да знаете как стоят нещата. Влизате заедно, вземате си по една бира и оттам нататък всеки тръгва нанякъде. После, когато ви писне, проверявате кой от компанията още се държи на крака, събирате останалите и си тръгвате. Такъв съм си аз, водя съвестно стадото — и той се усмихна иронично.

— Значи четиримата отидохте заедно на купона и четиримата си тръгнахте заедно, но нямате представа какво са правили другите трима в промеждутъка?

— Така е горе-долу.

— Значи не бихте могли да се закълнете, че няма възможност някой от тях да е излязъл, а после да се е върнал отново на купона?

Ако Макленън бе очаквал Зиги да прояви признаци на уплаха, вероятно бе разочарован. Зиги само наклони замислено глава на една страна.

— Не, вероятно не бих могъл — съгласи се той. — През по-голямата част от времето стоях в зимната градина в далечния край на къщата — заедно с двама англичани. Съжалявам, но не помня имената им. Говорехме за музика, политика, такива неща. Бяхме се поразгорещили доста, когато заговорихме за шотландската независимост — можете и сам да предположите. Минах няколко пъти през останалите стаи, когато отивах да си взема още бира, отидох веднъж и в дневната, където имаше разни неща за хапване, но не мога да твърдя, че съм следил какво правят приятелите ми.

— Обичайно ли е да си тръгвате заедно? — Макленън сам не можеше да разбере защо зададе точно този въпрос, но имаше чувството, че е на прав път.

— Зависи — може някой да забърше някое гадже.

Момчето определено минаваше на защитни позиции — следователят имаше такова чувство.

— Често ли се случва?

— Понякога — усмивката на Зиги беше вече някак насилена. — Нали сме здрави млади мъже?

— И въпреки това четиримата най-често се прибирате заедно у дома? Звучи уютно.

— Знаете ли, инспекторе, не всички студенти са сексуални маниаци. Някои от нас съзнават какъв късмет са имали да попаднат в този университет и не искат да провалят шансовете си.

— Значи предпочитате да общувате помежду си? Там, откъдето идвам, хората биха се усъмнили да не сте обърнали резбата.

Невъзмутимостта на Зиги му изневери за миг.

— Дори да е така, какво от това? Не е противозаконно.

— Зависи какво правите и с кого го правите — отвърна Макленън, който вече не правеше никакъв опит да симулира добронамереност.

— Вижте, какво общо има всичко това с факта, че се натъкнахме на една умираща млада жена? — попита Зиги и се приведе напред. — Какво искате да кажете — че сме обратни, и затова сме изнасилили и убили едно момиче?

— Вие го казахте, не аз. Добре известно е, че много хомосексуалисти ненавиждат жените.

Зиги поклати невярващо глава.

— Добре известно на кого? На несведущите и страдащи от предразсъдъци? Знаете ли, това че Том, Дейви и Алекс си тръгнаха заедно с мен от купона, не значи, че са хомосексуални. Биха могли да ви връчат цял списък с имената на момичета, които ще ви убедят в обратното.

— А вие, Зигмунд? Бихте ли могли и вие да ми връчите подобен списък?

Зиги се стегна, налагайки си да не се издаде с езика на тялото. Между законното и приемливото зееше пропаст с размерите на цяла Шотландия. Тъкмо в това положение истината в никакъв случай не би му била от полза.

— Защо не се върнем на темата, инспекторе? Напуснах купона приблизително в четири часа сутринта заедно с тримата си приятели. Тръгнахме по Лиърмонт Плейс, завихме нагоре по Канънгейт, после надолу по Тринити Плейс. Най-краткия път към Файф Парк е напряко през Халоу Хил…

— Видя ли ви някой, докато вървяхте в посока към хълма? — прекъсна го Макленън.

— Не. Но и нямаше никаква видимост, валеше много силно. Така или иначе, вървяхме по алеята в подножието на хълма, когато Алекс хукна нагоре по склона. Не знам какво го накара да постъпи така, вървях пред него и не можах да видя каква беше причината. Когато стигна до върха, той се подхлъзна и падна в една плитка хлътнатина. Следващото, което помня, е че го чух да ни вика да отидем при него, защото там лежало някакво момиче, потънало в кръв.

Зиги притвори очи, но ги отвори бързо, защото образът на мъртвото момиче се изпречи веднага пред него.

— Качихме се горе и видяхме Роузи, просната в снега. Успях да напипам пулса й в каротидната артерия — беше много слаб, но се долавяше все още. По всичко личеше, че кръвта тече от рана в корема — беше голям разрез, струва ми се, дълъг три или четири инча. Казах на Алекс да потърси помощ и да повика полицията. Покрихме я с палтата си и аз се опитах да притисна раната, за да не продължава да кърви. Но беше много късно — имаше прекалено тежки вътрешни разкъсвания и голяма кръвозагуба. Умря след няколко минути — той въздъхна дълбоко. — Нищо не можех да направя.

Дори Макленън замълча за кратко, впечатлен от въздействието на думите му, и хвърли поглед към Бърнсайд, който драскаше ожесточено.

— Защо пратихте тъкмо Алекс Гилби да търси помощ?

— Защото беше по-трезвен от Том, а Дейви поначало рухва в кризисни моменти.

Логиката му беше съвършена — малко прекалено съвършена. Макленън избута стола си назад.

— Ще изпратя един от полицаите да ви съпроводи до дома ви, господин Малкиевич. Налага се да ни предадете дрехите, с които сте облечени, за лабораторен анализ. Трябва да вземем и отпечатъци от пръстите ви — така ще ни бъде по-лесно да ви изключим от списъка на заподозрените. Освен това сигурно ще трябва да поговорим отново.

Макленън изпитваше желание да научи още много за Зигмунд Малкиевич. Но това можеше да почака. Усещането, че има нещо нередно около четиримата млади мъже, ставаше все по-силно. Искаше му се да действа по-настоятелно — и предполагаше, че онова момче, което рухвало лесно в кризисни ситуации, ще поддаде най-лесно.

3

Поезията на Бодлер като че ли помагаше. Свит на кълбо върху дюшека — толкова твърд, че не заслужаваше името си, Мондо рецитираше наум „Цветя на злото“. Имаше някаква горчива ирония в избора му, стиховете звучаха съвсем на място в светлината на събитията от изминалата нощ. Музиката на речта го успокояваше, размиваше факта на смъртта на Роузи Дъф и действителността на полицейската килия, в която се беше озовал. Тя беше съвършена, помагаше му да се отдели от тялото си и да се озове на друго място, където съзнанието му възприемаше единствено плавната последователност на сричките. Той не искаше и да знае за неща като смърт, вина, страх и подозрение.

Вратата на килията се отвори рязко и скривалището му рухна. Джими Лоусън от следствената полиция се надвеси над него.

— Ставай, синко, викат те.

Мондо се отдръпна уплашено назад, по-далеч от младия полицай, който се бе превърнал от спасител в преследвач.

Усмивката на Лоусън далеч не беше успокояваща.

— Да не се стегнеш сега? Хайде, по-живо, инспектор Макленън мрази да го карат да чака.

Мондо стана и последва Лоусън, който го изведе от килията в ярко осветения коридор. Тук всичко беше прекалено ярко, прекалено ясно очертано за вкуса на Мондо. Наистина мястото никак не му харесваше.

Лоусън зави по коридора и отвори някаква врата. Мондо застана неуверено на прага. Зад масата седеше мъжът, когото бе видял на Халоу Хил. Мондо си каза, че е прекалено дребен за ченге.

— Господин Кър, нали? — попита мъжът зад масата.

Мондо кимна и отвърна:

— Да.

Звукът на собствения му глас сякаш го изненада.

— Влезте и седнете. Аз съм Бърни Макленън, инспектор от следствената полиция, а това е полицай Бърнсайд.

Мондо седна срещу двамата, свел поглед към плота на масата. Бърнсайд премина през встъпителните формалности с учтивост, която учуди Мондо — беше очаквал по-скоро нещо в стила на „Суийни“2 — крясъци и перчене.

Когато Макленън пое нещата в свои ръце, разговорът придоби по-остър тон.

— Познавали сте Роузи Дъф — заяви той.

— Да — Мондо продължаваше да не вдига поглед от масата. — Ами тя работеше на бара в „Ламас“ — допълни той, когато тишината започна да звучи застрашително.

— Хубаво момиче — отбеляза Макленън. Мондо не отговори. — Поне това би трябвало да сте забелязали.

Мондо сви рамене.

— Не съм й обръщал особено внимание.

— Не е ваш тип, така ли?

Мондо вдигна очи. Устата му се изви в крива усмивка.

— Струва ми се, че по-скоро аз не бях неин тип. Тя никога не проявяваше никакъв интерес към мен. Вълнуваха я по-различен вид мъже. В „Ламас“ винаги се налагаше да чакам, докато получа поръчката си.

— Това сигурно ви е дразнело.

В очите на Мондо проблесна паника. Започваше да разбира, че Макленън е доста по-проницателен в сравнение с досегашните му представи за ченгетата. Налагаше се да се мобилизира и да прояви целия здрав разум, на който беше способен.

— Всъщност не. Ако бързахме, обикновено пращах Гили да поръча вместо мен.

— Гили? Това е Алекс Гилби, така ли?

Мондо кимна и сведе отново очи. Не искаше този човек да разбере чувствата, които кипяха в душата му. „Смърт, вина, страх, подозрение“. Отчаяно копнееше да приключи с всичко това, с полицейския участък и с целия случай. Нямаше желание да накисва никого, за да осъществи желанието си, но не би могъл да понесе такова нещо още дълго. Съзнаваше отлично, че няма да издържи, а не искаше да започне да се държи по начин, който ще накара ченгетата да решат, че в него има нещо съмнително, че проявява чувство на вина. Защото не той беше подозрителен. Не той беше флиртувал с Роузи Дъф, колкото и да му се искаше. Не той беше откраднал лендроувъра. Само го използва после, за да откара онова момиче до дома му в Гардбридж. Не той бе открил тялото на умиращото момиче в снега. Алекс я откри — и изобщо заради него и останалите той се беше озовал в тази каша. Ако успееше да отклони вниманието на ченгетата от себе си, насочвайки интереса им към друг — е, Гили нямаше да разбере какво е направил. Пък и да разбереше, Мондо беше почти убеден, че би му простил.

— Значи тя харесваше Гили, така ли? — продължи безмилостно Макленън.

— Не знам. Доколкото се простират моите познания, за нея той беше клиент като всички останали.

— Но клиент, на който е обръщала повече внимание, отколкото на вас например.

— Е, да, но той определено не беше единствен.

— Искате да кажете, че Роузи е обичала да флиртува?

Мондо поклати нетърпеливо глава.

— Не, нищо подобно. Такава й беше работата. Работеше като барманка и беше задължена да се държи любезно с клиентите.

— Но не е била особено любезна с вас.

Мондо подръпна нервно една къдрица, паднала над ухото му.

— Опитвате се да промените смисъла на думите ми. Разберете, тя не означаваше нищо за мен, както и аз не означавах нищо за нея. А сега мога ли да си вървя?

— Не още, господин Кър. Чия идея беше да се прибирате снощи през Халоу Хил?

Мондо се намръщи.

— Не мога да твърдя, че е било нечия идея. Просто от там минава най-прекия път от мястото, където бяхме на купон, до Файф Парк. Често се прибираме по този път. Никой не се замисли специално по този въпрос.

— Някой от вас да е изпитвал друг път желание да тича нагоре към гробището на пиктите?

Мондо поклати глава.

— Знаехме какво има там, дори отидохме веднъж да наблюдаваме разкопките — също както и половината население на Сейнт Андрюз. Това още не означава, че проявяваме неестествени наклонности.

— Не съм казал подобно нещо. Но никога до снощи не сте се отклонявали към гробищата, когато сте се прибирали към общежитията, нали?

— Че защо ни е да се отклоняваме?

Макленън сви рамене.

— Знам ли? Момчешки щуротии — може да сте гледали „Кери“ прекалено често.

Мондо задърпа кичур от косата си. „Смърт, вина, страх, подозрение“.

— Не обичам филми на ужаса. Вижте какво, инспекторе, идеята ви е напълно погрешна. Ние сме просто четири обикновени момчета, които снощи се озоваха неволно в необичайна ситуация. Това е всичко — ни повече, ни по-малко — и той разпери ръце в израз на невинност, надявайки се жестът да изглежда убедителен. — Много ми е мъчно за момичето, но това, което се е случило, няма нищо общо с мен.

Макленън се облегна назад.

— Така твърдите вие.

Мондо премълча, само въздъхна раздразнено в отговор.

— Какво ще кажете за снощния купон? Какво правихте, докато бяхте на гости?

Мондо се поизви на стола. Желанието да се измъкне беше изписано ясно на лицето му. Дали онова момиче щеше да се раздрънка? Надали. Нали се промъкна в къщата крадешком, защото родителите й смятаха, че се е прибрала няколко часа по-рано. С малко късмет можеше да подреди нещата така, че изобщо никой да не я спомене и да не я викат на разпит.

— За какво ви е да знаете всичко това? Ние просто намерихме тялото, нали ви е ясно?

— Налага се да проучим всички вероятности.

Мондо се засмя презрително.

— Просто си вършите работата, а? Е, мога да ви кажа, че си губите времето, ако сте решили, че ние имаме нещо общо с това, което се е случило с момичето.

Макленън сви рамене.

— Въпреки това искам да разбера какво се е случило на купона.

Със свито сърце Мондо представи редактираната версия с надеждата, че разказът му звучи убедително.

— Не знам точно. Трудно е да си припомня всички подробности. Малко след като пристигнахме, се заговорих с едно момиче — казваше се Мардж, от Елгин. Танцувах с нея известно време. Мислех, че съм се уредил за вечерта, разбирате ли? — той изкриви устни в иронична гримаса. — Тогава се появи гаджето й — тя не беше споменала нищо за него. Ядосах се, изпих още две бири и се качих на горния етаж. Там има малък кабинет — много малка стаичка, побира само едно бюро и стол. Поседях там, беше ме обзело самосъжаление — но не се бавих дълго, само колкото да изпия една бира. После слязох отново долу и се помотах между хората. В зимната градина Зиги рецитираше декларацията от Арброут3 пред двама англичани, затова и не се задържах там. Слушал съм я достатъчно често. Всъщност не помня да съм обърнал особено внимание на нещо друго. Нямаше нищо забележително по женската част, а доколкото имаше, всичко беше заето. Затова продължих да се мотая. Честно казано, бях готов да си вървя много преди времето, когато всъщност си тръгнахме.

— Но не сте настоявали да си вървите?

— Не.

— Защо? Нима нямате собствено мнение.

Мондо го изгледа с ненавист. Не му беше за първи път да го обвиняват, че следва приятелите си като безмозъчна овца.

— Имам, защо да нямам. Просто ми беше все едно, това е всичко.

— Добре — каза Макленън. — Ще сверим разказите ви. Вече можете да си вървите. Налага се да ни предадете дрехите, с които сте облечени. Един полицай ще ви съпроводи до дома ви — можете да ги предадете на него — той се изправи и краката на стола му изскърцаха по пода така, че Мондо стисна зъби. — Ще се видим пак, господин Кър.

Джанис Хог, служителка в следствения отдел, затвори вратата на служебната кола колкото бе възможно по-тихо. Не беше необходимо да разбуждат цялата улица. Новината и без това щеше да се разнесе достатъчно скоро. Тя трепна, когато Иън Шоу тресна другата врата, без да се замисля, и хвърли гневен поглед към оплешивяващия си колега. „Само на двайсет и пет, а в главата прилича на застаряващ мъж“, каза си Джанис във внезапен пристъп на злорадо задоволство. „На всичкото отгоре си мисли, че момичетата умират за него“.

Сякаш дочул мислите й, Шоу се обърна намръщено към нея.

— Хайде, да приключваме по-бързо.

Джанис огледа набързо къщата, докато Шоу отваряше ниската дървена вратичка и се отправяше по късата пътечка към входната врата. Къщата беше обичайна за района — ниска, с две капандури на покрива, чиито островърхи рамки бяха покрити със сняг. Между двата прозореца на долния етаж имаше малка веранда. Перилата бяха боядисани в някакъв сиво-кафяв цвят, труден за определяне на мътната светлина на уличните лампи. Джанис си каза, че къщата изглежда добре поддържана, и се запита къде ли е стаята на Роузи.

После пропъди тези мисли от съзнанието си, подготвяйки се за предстоящото изпитание. Беше й се налагало нерядко да бъде носител на лоши вести, жените бяха по-подходящи в такива случаи. Тя се стегна, докато Шоу заблъска с тежкото чукче по вратата. Първоначално не се забеляза раздвижване. После зад завесите на десния прозорец на долния етаж проблесна слаба светлина и нечия ръка отдръпна едната завеса встрани. Появи се лице, осветено само от едната страна — беше мъж на средна възраст, с разрошена посивяла коса. Взираше се в тях с отворена уста.

Шоу извади полицейската си карта и я отвори. Жестът беше недвусмислен. Завесата отново се спусна и миг по-късно входната врата се отвори. На прага застана същият мъж, който завързваше колана на дебелия си вълнен халат. Изпод панталона на пижамата му се подаваха избелели карирани пантофи.

— Какво има? — попита той, прикривайки неумело безпокойството си зад привидна агресивност.

— Господин Дъф? — попита Шоу.

— Да, аз съм. Какво търсите пред вратата ми по това време?

— Аз съм от полицай от следствения отдел, името ми е Шоу, а това е Джанис Хог. Може ли да влезем, господин Дъф? Налага се да поговорим.

— Какво са забъркали пак момчетата?

Мъжът отстъпи и ги пропусна пред себе си. Втората врата водеше направо в дневната. Мека мебел, покрита с кафяво кадифе, ограждаше най-големия телевизор, който Джанис беше виждала.

— Заповядайте — каза домакинът.

Докато се разполагаха на дивана, вратата в другия край на дневната се отвори и се появи Айлийн Дъф.

— Какво става, Арчи? — попита тя.

Негримираното й лице беше мазно от нощен крем, косата й — покрита с шалче от бежов шифон, за да пази прическата. Найлоновият й пеньоар беше закопчан накриво.

— Тези хора са от полицията — отвърна мъжът й.

Очите на жената се разшириха тревожно.

— Какво се е случило?

— Защо не седнете, госпожо Дъф? — каза Джанис, после отиде при жената и я подхвана леко за лакътя. Насочи я към дивана и подкани мъжа й да седне до нея.

— Лоши новини, нали? — попита уплашено жената и се вкопчи в ръката на мъжа си. Арчи Дъф се взираше безмълвно в тъмния екран на телевизора, стиснал здраво устни.

— Много съжалявам, госпожо Дъф, но се опасявам, че е така. Наистина носим много лоша новина — Шоу стоеше прав, видимо притеснен, привел глава и заковал поглед в пъстрите шарки на килима.

Госпожа Дъф бутна рязко съпруга си.

— Казвах ти да не позволяваш на Брайън да кара този мотор, толкова пъти ти казвах!

Шоу хвърли умолителен поглед към Джанис. Тя пристъпи към мъжа и жената на дивана и каза меко:

— Не е Брайън. Роузи е.

Тих стон, подобен на мяукане, се изтръгна от устните на госпожа Дъф.

— Не е възможно — възрази господин Дъф.

Джанис се насили да продължи.

— По-рано през нощта трупът на млада жена беше открит на Халоу Хил.

— Трябва да има някаква грешка — упорстваше Арчи Дъф.

— Опасявам се, че няма грешка. Някои от полицаите, които бяха там, разпознаха Роузи. Познавали я от бар „Ламас“. Много ми е тежко, но трябва да ви съобщя, че дъщеря ви е мъртва.

Джанис бе нанасяла достатъчно често този удар, за да знае, че в такива случаи хората обикновено реагираха по два възможни начина — с отричане на чутото, като Арчи Дъф, или с внезапен, ужасяващ пристъп на мъка, който връхлиташе опечаления като природна катастрофа. Айлийн Дъф отметна глава и започна да вие, вперила поглед в тавана. Кършеше пръсти, преплела ръце в скута си, а страданието разтърсваше цялото й тяло. Мъжът й я загледа, сякаш я виждаше за първи път, свил вежди в израз на твърдо нежелание да възприеме това, което се случваше.

Джанис стоеше неподвижно, оставяйки се първата вълна на страданието да я връхлети като пролетен прилив на Западния плаж. Шоу пристъпваше от един крак на друг, без да знае как да продължи нататък.

Внезапно по стълбите, които водеха нагоре, се чуха тежки стъпки. През вратата в далечната част на стаята се видяха крака, обути в пижама, после и тялото на млад мъж, гол от кръста нагоре, и сънливо лице, обрамчено с рошава коса. Младият човек спря на две-три стъпала преди последното и се вторачи в сцената.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той.

Без да обърне глава, Арчи Дъф отвърна:

— Сестра ти е мъртва, Колин.

Колин Дъф зяпна.

— Какво?!

Джанис пристъпи напред.

— Много съжалявам, Колин. Но преди известно време беше открито тялото на сестра ти.

— Къде? Какво се е случило? Какво означава това — „тялото беше открито“?

Думите му се сипеха безразборно, краката му се подгънаха и той се отпусна, на най-долното стъпало.

— Намериха тялото й на Халоу Хил — Джанис си пое дълбоко дъх. — Имаме основания да предполагаме, че Роузи е била убита.

Колин отпусна глава в ръцете си и започна да повтаря:

— О, господи! О, господи!

Шоу се приведе напред.

— Налага се да ви зададем някои въпроси, господин Дъф. Може ли да отидем в кухнята?

Айлийн вече се отърсваше от първия пристъп на скръб. Беше спряла да вие и обърна набразденото си от сълзи лице към Арчи.

— Останете тук. Не съм дете, няма защо да криете истината от мен — каза тя и преглътна мъчително.

— Имате ли бренди? — попита Джанис. Арчи я гледаше недоумяващо. — Или уиски?

Колин се изправи, залитайки.

— В килера има една бутилка, ще я донеса.

Айлийн обърна подпухналите си очи към Джанис.

— Какво се е случило с моята Роузи?

— Все още не знаем със сигурност. Изглежда е била намушкана с нож. Но ще трябва да поговорим със съдебния лекар, преди да можем да кажем нещо със сигурност.

Когато чу думите й, Айлийн трепна и се отдръпна, сякаш някой я беше ударил.

— Кой би причинил това на Роузи? Та тя и на мравката път правеше!

— И ние не знаем нищо повече — намеси се Шоу. — Но ще открием виновника, госпожо Дъф. Ще го открием. Знам, че това е най-неподходящото време да ви разпитвам, но колкото по-скоро получим необходимите сведения, толкова по-бързо ще се движи разследването.

— Може ли да я видя? — попита Айлийн.

— Ще уредим това малко по-късно през деня — отвърна Джанис. После приклекна до Айлийн и постави успокояващо ръка върху нейната. — В колко часа се прибираше Роузи обикновено?

В този момент Колин се върна от кухнята с бутилка „Белс“ и три чаши.

— В „Ламас“ приключват с поръчките в десет и половина. Обикновено си идваше към единайсет и четвърт.

Той постави чашите на ниската масичка и сипа три солидни дози.

— Но понякога си е идвала и по-късно, нали? — попита Шоу.

Колин подаде по една чаша на родителите си. Арчи изпи своята на един дъх. Айлийн я стисна здраво, но не я вдигна към устните си.

— Да, ако беше канена на купон или нещо подобно.

— А снощи?

Колин отпи малко уиски.

— Не знам. Мамо? На теб казвала ли ти е нещо?

Айлийн го изгледа. Имаше зашеметен и объркан вид.

— Каза, че имала среща с приятели. Не каза с кого, пък аз и не я попитах. Има право да живее живота си, както намери за добре — тонът й доби предизвикателен оттенък, което подсказа на Джанис, че темата е била повод за спорове, най-вероятно с Арчи.

— Как се прибираше Роузи обикновено? — попита Джанис.

— Ако аз или Брайън бяхме в града, обикновено минавахме, когато тя приключваше работа, и я докарвахме. Или едно от другите момичета, Морийн, я докарваше с колата си, когато бяха в една смяна. Ако не успееше да намери кой да я докара, вземаше такси.

— Къде е Брайън? — попита внезапно Айлийн като квачка, уплашена за съдбата на пилетата си.

Колин сви рамене.

— Не се е прибирал, сигурно е останал да нощува някъде в града.

— Трябва да се прибере у дома. Не е редно да научи за това от чужди хора.

— Ще се върне за закуска — каза рязко Арчи. — Нали трябва да се приготви за работа.

— Роузи излизаше ли с някого? Имаше ли приятел?

Настоятелността на Шоу отклони разговора в посоката, която му беше необходима.

Арчи се намръщи.

— Мнозина се увъртаха около нея.

— Но имаше ли някой постоянен?

Айлийн отпи малка глътка от уискито.

— Отскоро си имаше някого, но не искаше да ми каже нищо за него. Питах я, но тя все казваше, че щяла да ми каже, когато му дойдело времето.

Колин изсумтя.

— Сигурно е бил женен.

Арчи изгледа ядосано сина си.

— Ще се държиш прилично, когато говорим за сестра ти, ясно ли е?

— Че защо иначе ще го крие? — младият мъж вирна предизвикателно брадичка.

— Може пък да не е искала ти и брат ти пак да й се бъркате — сопна се Арчи и се обърна към Джанис, за да поясни: — Веднъж опердашиха някакво момче, защото реши ли, че не се държал добре с Роузи.

— Кое е това момче?

Очите на Арчи се разшириха удивено.

— Ама това беше преди години. Няма нищо общо — момчето дори вече не живее тук. Замина за Англия скоро след онази история.

— Въпреки това бихме искали да ни кажете името му — настоя Шоу.

— Джон Стоуби — каза Колин с предизвикателен тон. — Баща му поддържа тревата на старото игрище за голф. Както каза и татко, Джон вече не би посмял да припари до Роузи.

— Приятелят й не е бил женен — намеси се Айлийн. — Питах я и тя отвърна, че заради нас никога не би се забъркала в такива неприятности.

Колин поклати глава и се извърна, навел глава над чашата си.

— Не съм я виждал с никого наскоро — каза той. — Но тя си беше потайна, нашата Роузи.

— Ще се наложи да огледаме стаята й — каза Шоу. — Не сега, по-късно през деня. Добре ще е да не пипате и да не местите нищо там — той се покашля. — Ако искате, полицай Хог може да остане с вас.

Арчи поклати глава.

— Ще се оправим.

— Могат да започнат да ви досаждат репортери — продължи Шоу. — Присъствието на полицай ще ви бъде от полза.

— Нали чухте какво каза баща ми. По-добре ще е да останем сами — настоя Колин.

— Кога ще мога да видя Роузи? — попита Айлийн.

— Ще пратим малко по-късно кола, но преди това някой от колегите ще ви се обади, за да ви предупреди. И ако си спомните нещо, което е казала Роузи — за снощното излизане, или за някой, с когото е щяла да се вижда, моля ви да ни го кажете. Ще бъде добре, ако ни дадете и списък с имената на приятелите й, особено ако сред тях има някой, който знае къде и с кого е била снощи. Ще може ли да го направите?

Сега, когато се видя края на изпитанието му, Шоу отново започна да се държи любезно.

Арчи кимна и се изправи.

— Ще го направим. По-късно.

Джанис също се изправи. Коленете я боляха, защото бе останала доста дълго клекнала.

— Не е необходимо да ни изпращате.

Тя последва Шоу към външната врата. Мъката, просмукала се в стаята зад тях, беше почти осезаема, изпълваше въздуха така, че вътре трудно се дишаше. Винаги беше едно и също. През тези първи часове след научаването на страшната вест тъгата нарастваше стремително.

Но това щеше да се промени. Много скоро щеше да дойде и гневът.

4

Уиърд гледаше ядосано Макленън, скръстил кльощавите си ръце пред тесния гръден кош.

— Искам да пуша — заяви той. Действието на наркотика се беше изпарило, оставяйки го нервен и напрегнат. Не искаше да остава тук и беше решен да се измъкне колкото бе възможно по-бързо. Но това означаваше, че ще се наложи да им подхвърли нещо.

Макленън поклати глава.

— Съжалявам, синко. Не пуша.

Уиърд извърна глава и впери поглед във вратата.

— Нямате право да ме подлагате на мъчения, нали ви е известно.

Макленън не се хвана на въдицата.

— Трябва да ви зададем някои въпроси относно това, което се е случило снощи.

— Ще отговарям само в присъствие на адвокат — Уиърд се усмихна едва забележимо, на себе си.

— За какво ви е адвокат, щом нямате какво да криете?

— Защото вие сте Силата. Това убито момиче ви виси на врата и трябва да намерите някой, когото да обвините за смъртта му, при това колкото е възможно по-скоро. Също така нямам намерение да подписвам фалшиви показания, независимо от това колко дълго смятате да ме държите тук.

Макленън въздъхна. Потискаше го мисълта, че съмнителното поведение на малцина е дало възможността на многознайници като това хлапе да разиграват полицията, както си искат. Беше готов да заложи една седмична заплата, че този самодоволен хлапак срещу него си е окачил плакат с образа на Че Гевара в стаята и че се изживява като герой на работническата класа. Което обаче не означаваше, че би могъл да убие Роузи Дъф.

— Доста странна представа имате за нашите методи.

— Кажете това на Шестимата от Бирмингам и на Гилдфордската четворка4 — отвърна Уиърд с тона на човек, който слага коз на масата.

— Ако не желаете да се озовете там, където са те, ви предлагам да ни сътрудничите. Ако искате всичко да свърши по възможно най-лесния начин, аз ще задавам въпроси, а вие ще отговаряте. Иначе ще ви заключим отново в килията, докато намерим адвокат, който дотолкова е останал без работа, че да довтаса тук незабавно.

— Искате да кажете, че ми отказвате правото на защита?

Гласът на Уиърд прозвуча така надуто, че ако приятелите му можеха да го чуят, щяха доста да се притеснят.

Но Макленън считаше, че може да се справи с някакво нафукано студентче.

— Ще получите това, което желаете — той бутна стола си назад.

— Именно — отвърна наперено Уиърд. — Няма да чуете от мен и дума в отсъствие на адвокат.

Макленън се упъти към вратата, Бърнсайд го следваше.

— Така че доведете тук някого — продължи Уиърд.

Макленън спря на прага и се обърна.

— Това не влиза в задълженията ми. Щом искате адвокат, повикайте си го.

Уиърд започна да обмисля бързо думите му. Не познаваше нито един адвокат, а дори да познаваше, не би могъл да плати хонорара му. Можеше да си представи какво би казал баща му, ако се обадеше вкъщи и го помолеше за помощ. Идеята никак не беше привлекателна. Освен това на адвокат трябваше да се разкаже цялата история, а всеки адвокат, който получаваше хонорара си от баща му, щеше да му съобщи всичко. Според Уиърд имаше доста по-неприятни неща от това да те спипат, че си свил някакъв лендроувър.

— Добре тогава — поде той кисело. — Питайте. Ако въпросите ви са толкова безобидни, ще отговарям. Но при първото съмнение, че се опитвате да ме накиснете, млъквам.

Макленън затвори вратата и седна отново. Взря се внимателно в Уиърд, отчитайки умния поглед, гърбавия нос и неестествено пълните му устни. Каза си, че Роузи Дъф надали би се впечатлила от него — вероятно, дори да бе започнал да я ухажва, би му се изсмяла в лицето. Но такава реакция нерядко буди постепенно нарастваща ненавист, която рано или късно може да доведе и до убийство.

— Добре ли познавахте Роузи Дъф? — попита той.

Уиърд наклони глава на една страна.

— Дори не знаех фамилното й име.

— Случвало ли се е да я поканите да излезе с вас?

Уиърд изсумтя.

— Сигурно се шегувате. Целя се доста по-нависоко. Провинциални момиченца с провинциални мечти — това не ми е в стила.

— А приятелите ви?

— Надали. Всички сме тук именно защото имаме доста по-амбициозни планове за бъдещето.

Макленън повдигна вежди.

— Така ли? Дошли сте от Къркалди в Сейнт Андрюз, за да си осигурите блестящо бъдеще? Сигурно светът следи развитието ви със затаен дъх. Виж какво, синко — снощи Роузи Дъф е била убита. Каквито и да са били мечтите й, те са умрели заедно с нея. Затова си помисли добре, преди да се държиш пренебрежително, когато говориш за нея.

Уиърд не отклони поглед.

— Просто исках да кажа, че нашият начин на живот беше съвсем различен от нейния. Ако тъкмо ние не бяхме налетели на тялото й, вие вероятно изобщо не бихте чули имената ни да се споменават във връзка с това разследване. И честно казано, ако ние сме единствените, които можете да намерите за заподозрени, явно не ви бива много за следователи.

Въздухът между двамата трептеше от напрежение. Обикновено Макленън нямаше нищо против вдигането на градуса при разпит. Разгорещяха ли се, хората обикновено казваха повече, отколкото би било разумно за тях. А той имаше чувството, че младият мъж пред него крие нещо зад явната си арогантност. Можеше да е и нещо незначително, но можеше и да е нещо от ключово значение за следствието. Дори ако с настоятелността си успееше да си докара единствено някое главоболие, Макленън не можеше да устои на изкушението. Все пак можеше и да извади късмет.

— Разкажете ми за снощния купон — каза той.

Уиърд изви очи към тавана.

— Ами добре — сигурно рядко ви се случва да ви канят на такова място. Значи обикновено става така — момичета и момчета се събират на едно място, в някоя къща или апартамент, пият и танцуват. Понякога някой си тръгва с някого. Някои дори се чукат, и после всички се разотиват по домовете. Така беше и снощи.

— А някои се друсат — каза спокойно Макленън, без да проявява раздразнение от саркастичния тон на момчето.

— Е, не биха го сторили, ако бяхте канени вие — отбеляза Уиърд с презрителна усмивка.

— Взимали ли сте наркотик снощи?

— Ето на, вече се опитвате да ме накиснете.

— С кого бяхте на купона?

Уиърд се позамисли.

— Знаете ли, не мога да си спомня. Пристигнах с момчетата и с тях си тръгнах. Какво съм правил на купона, изобщо не помня. Но ако се опитвате да намекнете, че съм се измъкнал, извършил съм убийство и съм се върнал, сбъркали сте адреса. Питайте къде съм бил и ще получите точен отговор. През цялото време бях в дневната, освен когато се качих горе до тоалетната.

— А приятелите ви? Те къде бяха?

— От къде да знам? Не съм ги следил.

Макленън веднага забеляза сходството с отговора на Малкиевич.

— Но нали обикновено се грижите един за друг?

— Вие очевидно не сте чували, че това е нещо обичайно между приятели — отбеляза иронично Уиърд.

— Дотам, че бихте излъгали, за да се защитите взаимно?

— О, ето го и подвеждащия въпрос. „Кога престанахте да биете жена си?“ За какво ни е да лъжем във връзка с Роузи Дъф, след като не сме направили нищо, което би наложило да лъжем? — Уиърд потри слепоочията си. Разяждаше го нужда за сън, мъчителна като сърбеж, достигащ до мозъка на костите. — Просто имахме лош късмет, това е.

— Разкажете как стана всичко.

— Ами двамата с Алекс нещо се бяхме разлигавили, блъскахме се и падахме в снега. Той залитна напред и затича нагоре по хълма — като че ли се радваше на снега. После се препъна, падна и веднага след това го чухме да ни вика — за миг наглостта на Уиърд се изпари и той доби вид на по-млад, отколкото беше в действителност. — Тогава я видяхме. Зиги се опита… но нямаше никаква възможност тя да бъде спасена — той отръска някаква прашинка от крачола на панталона си. — Сега мога ли да си вървя?

— Никого ли не видяхте на хълма? Или по пътя натам?

Уиърд поклати глава.

— Не. Лудият убиец с брадвата вече си беше тръгнал.

Беше възстановил защитните си позиции и за Макленън беше ясно, че всякакви по-нататъшни опити да получи други сведения щяха да бъдат безрезултатни. Но срещата им не беше последна и Бърни Макленън подозираше, че има някакъв начин да пробие защитата на Том Маккий. Оставаше само да го открие.

Джанис Хог вървеше, хлъзгайки се, през паркинга, по стъпките на Иън Шоу. По обратния път към участъка и двамата мълчаха почти през цялото време — всеки сравняваше преживяното по време на разговора със семейство Дъф със собствения си живот, изпитвайки своеобразно облекчение. Когато Шоу отвори вратата, водеща към уютната топлина на участъка, Джанис го настигна и каза:

— Все се питам защо не е искала да разкаже на майка си с кого излиза.

Шоу сви рамене.

— Може би брат й има право. Може все пак да е бил женен мъж.

— Ами ако е казвала истината? Ако приятелят й не е бил женен? По каква друга причина би могла да го крие?

— Ти си жената, Джанис. По-скоро ти би могла да прецениш — Шоу продължи към стаичката, заемана от служителя, чиято задача беше осъвременяване на информацията. В този час стаичката беше празна, но картотечните шкафове бяха отключени и достъпни.

— Ами ако вече има случай, в който братята й са пропъдили неподходящ обожател, предполагам че ще е най-подходящо да се опитаме да преценим какъв тип мъже биха били неподходящи за сестра им според тях.

— И какви ще са те? — попита Шоу, издърпвайки чекмеджето, обозначено с буква Д. Пръстите му, учудващо дълги и тънки, започнаха да ровят из картончетата.

— Чакай да помисля… Като имаме предвид семейството — този тип солидна почтеност и затворен начин на живот, типични за тукашните жители… Бих казала, всеки, който според тях не е от тяхната черга — без значение дали е по-долна категория или по-високопоставен.

Шоу се озърна.

— Това определено стеснява кръга на заподозрените.

— Нали казах, просто мисля на глас — измърмори Джанис. — Ако беше някое простовато момче, тя несъмнено щеше да е убедена, че той би се справил и сам с братята й. Виж, ако е някой по-префинен тип…

— Префинен? Ама че изискан израз за редови полицай, Джанис.

— „Полицай“ не означава „тъпанар“, детектив Шоу. Не забравяй, че доскоро и ти беше униформен.

— Добре де, добре. Да се съсредоточим върху „префинения“. Искаш да кажеш, нещо като студент например? — попита шоу.

— Именно.

— Като онези момчета, които я намериха?

Шоу заряза търсенето.

— Не бих изключила възможността — Джанис се облегна на рамката на вратата. — Запознавала се е с достатъчно студенти, когато е била на работа.

— Ето на — каза тогава Шоу и издърпа няколко картончета от чекмеджето. — Знаех си, че името Колин Дъф ми говори нещо.

Той отдели първото картонче и го подаде на Джанис. На него беше написано с равен и спретнат почерк:

Джанис погледна картончето от другата страна.

Там със същия почерк, но с молив, за да може текстът да бъде изтрит, ако картончето бъде поискано като доказателствен материал, бе допълнено:

— Ако брат ти е такъв, то определено не е препоръчително да се запознава с чувствителния студент, когото си избрала за приятел — заяви Джанис и взе второто картонче от Шоу.

Джанис обърна картончето и прочете:

Джанис винаги оценяваше високо личните бележки, добавяни от колегата, който водеше архивите, към официалните досиета. Те винаги бяха от полза, когато се готвеше задържане — така полицаите бяха наясно дали човекът, когото се готвеха да арестуват, би могъл да създаде сериозни проблеми. А по всичко личеше, че двамата братя Дъф биха могли да създадат за съжаление повече от сериозни проблеми. Като се замислеше, Колин Дъф наистина беше доста як.

— Какво мислиш? — въпросът на Шоу я изненада, не само защото прекъсна хода на мислите й, но и защото тя не беше привикнала хората от следствения отдел да споделят с нея разсъжденията си.

— Мисля, че Роузи не е казвала нищо за човека, с когото е излизала, защото се е опасявала, че новината ще подразни братята й по някакъв начин. По всичко личи, че са доста задружно семейство. Не е изключено тя да се е безпокояла за тях също толкова, колкото и за приятеля си.

Шоу се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е искала те да се забъркват в нови скандали, особено като се има предвид досието на Брайън — едно сериозно обвинение в нанасяне на побой и телесни щети би вкарало този път и двамата в затвора. Затова е предпочела да си мълчи.

Джанис върна картончетата на мястото им.

— Струва ми се логично. Виж какво, аз ще се кача горе да напиша доклада, а ти прескочи до моргата и провери кога близките ще могат да видят убитата. Някой от дневната смяна може да заведе семейство Дъф, но би било добре да се знае кога може да стане това.

Джанет направи гримаса.

— Как става така, че все на мен се падат най-интересните задачи?

Шоу повдигна вежди.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Джанис не отговори. Остави Шоу в стаята на следствения отдел и тръгна, прозявайки се, към женската съблекалня. Там държаха чайник, за чието съществуване мъжете не подозираха. Организмът й имаше нужда от доза кофеин, а след като й предстоеше и посещение на моргата, заслужаваше преди това да се поглези. В края на краищата Роузи Дъф нямаше да избяга.

Алекс пушеше пета цигара и се питаше дали останалите ще му стигнат, когато вратата на стаята за разпити най-сетне се отвори. Той разпозна следователя с изпитото лице, когото бе видял на Халоу Хил. Човекът изглеждаше значително по-бодър от самия Алекс. Нищо чудно — по това време повечето хора закусваха. Освен това Алекс предполагаше, че за разлика от него следователят не изпитва тъпа болка в тила, начален симптом на махмурлук. Той прекоси стаята и седна срещу Алекс, без да откъсва поглед от него. Алекс си наложи да срещне погледа му, решен умората да не стане причина да изглежда гузен.

— Аз съм криминален инспектор Макленън — каза рязко и отсечено човекът срещу него.

Алекс се запита какви ли са изискванията на етикецията в такъв случай.

— Казвам се Алекс Гилби — отвърна той колебливо.

— Знам. Знам също така и че сте харесвали Роузи Дъф.

Алекс почувства, че се изчервява.

— Това не е престъпление — отвърна той.

Безсмислено беше да отрича нещо, в което Макленън явно беше убеден. Замисли се кой ли от приятелите му беше издал интереса му към мъртвото момиче. Почти сигурно беше Мондо. Би продал и родната си баба, ако се озове натясно, а после ще успее да убеди сам себе си, че го е направил единствено в интерес на старата жена.

— Не, разбира се. Но снощи това момиче е станало жертва на възможно най-тежкото престъпление. Моята работа е да открия кой е извършил това. Засега единственият човек, свързан по някакъв начин с момичето и същевременно свързан с откриването на тялото, сте вие, господин Гилби. Повече от ясно е, че сте умно момче. Не е необходимо да ви обяснявам всичко буква по буква, нали?

Алекс тръсна нервно цигарата, въпреки че на края й нямаше пепел.

— Случват се и съвпадения.

— Доста по-рядко, отколкото предполагате.

— Е, това е едно от тях — от погледа на Макленън Алекс изпита чувството, че по кожата му плъзват някакви насекоми. — Това, че тъкмо аз намерих Роузи, беше просто лош късмет.

— Така твърдите вие. Но ако аз бях оставил Роузи Дъф умираща на хълма, ако се безпокоях, че по мен може да има следи от кръв и ако бях умно момче, бих уредил нещата така, че аз да открия тялото. Така бих се сдобил с идеалното оправдание, задето съм изпоцапан с кръвта й.

Макленън посочи ризата на Гилби, цялата в петна от засъхнала кръв, наподобяващи ръжда.

— Не се и съмнявам, че бихте го сторили. Но аз не съм правил нищо подобно. През цялото време бях на купона.

Алекс започваше сериозно да се плаши. Беше предполагал, че по време на разпита ще има някой и друг неприятен момент, но не бе очаквал от Макленън такъв директен подход. Дланите му станаха лепкави от пот и той едва устоя на желанието да ги изтрие в джинсите си.

— Можете ли да назовете свидетели, които ще потвърдят думите ви?

Алекс притвори очи, опитвайки се да успокои пулсиращата болка в главата си и да си припомни какво бе правил на купона.

— Когато пристигнахме там, първо говорих известно време с едно момиче от моя курс, казва се Пени Джеймисън. После тя отиде да танцува, а аз продължих да се мотая из дневната, хапнах това-онова. Разни хора влизаха и излизаха, но аз не им обърнах особено внимание. Всъщност се чувствах малко пиян. После излязох отзад, в градината, за да се освежа.

— Сам ли? — Макленън леко се приведе напред.

Някакъв спомен проблесна в паметта на Алекс и породи плахо облекчение.

— Да, но сигурно ще можете да откриете розовия храст, зад който повърнах.

— Може да сте повърнали по всяко време — подчерта Макленън. — Например ако току-що сте изнасилили и намушкали с нож едно момиче и сте го оставили умиращо. Не би имало нищо чудно да ви призлее след това.

Припламналата за миг надежда угасна незабавно.

— Възможно е, но аз не съм правил нищо подобно — отвърна Алекс предизвикателно. — Ако се бях върнал целия оплескан с кръв, не ви ли се струва, че това би направило впечатление някому? Всъщност, след като повърнах се почувствах по-добре, върнах се и отидох да потанцувам. Доста хора трябва да са ме видели тогава.

— Ще поразпитаме. Трябва ни списък с имената на всички, които са присъствали на снощния купон, ще поговорим и с домакина, както и с всички останали, чиито имена установим. А ако Роузи Дъф се е появила там дори за минута, следващият ни разговор няма да е толкова приятелски, господин Гилби.

Алекс почувства, че лицето му може да го издаде, и отклони поглед, но не достатъчно бързо. Макленън реагира незабавно.

— Беше ли Роузи Дъф на купона?

Алекс поклати глава.

— Не съм я виждал, след като излязохме от „Ламас“.

Беше очевидно как Макленън съобразява.

— Но сте я поканили на купона.

Ръцете на следователя стиснаха здраво ръба на масата и той се приведе толкова напред, че Алекс можа да долови неуместното ухание на шампоан от косата му.

Той кимна, прекалено изтормозен, за да отрича.

— Дадох й адреса, когато бяхме в бара. Но тя така и не дойде. Аз и не очаквах да дойде.

Гласът му трепна, сякаш всеки момент можеше да заплаче — спомни си Роузи, застанала зад бара, жизнерадостна, весела, закачлива. Сълзи изпълниха очите му, но той продължи да се взира в следователя.

— Това раздразни ли ви? Че не се отзова на поканата ви?

Алекс поклати глава.

— Не. Нито за миг не съм очаквал, че тя ще дойде. Вижте, искрено ми се иска тя да беше жива — или поне да не я бях намирал. Но трябва да ми повярвате, нямам нищо общо с това, което й се е случило.

— Така твърдите вие, момчето ми. Така твърдите вие.

Макленън не се отдръпваше, лицето му беше на няколко инча от лицето на Алекс. Инстинктът му подсказваше, че нещо е останало скрито след тези разпити. И той имаше намерение да открие какво е то — по какъвто и да било начин.

5

Джанис Хог погледна часовника си и се отправи към приемната. Поне на теория след един час смяната й свършваше. Но като се има предвид това, че разследването на убийството беше вече в пълен ход, нищо чудно да й се наложеше да работи извънредно, толкова повече, че сред полицаите в Сейнт Андрюз жените бяха рядкост. Тя мина през въртящата се врата и се озова в приемната в същия миг, когато входната врата се отвори с такъв замах, че се блъсна в стената.

Човекът, блъснал вратата, се оказа млад мъж с рамене, широки почти колкото рамката й. По тъмната му, къдрава коса бяха полепнали снежинки, лицето му беше мокро, но не можеше да се разбере дали от сълзи, пот или от сняг. Той връхлетя към гишето; от гърлото му се надигаше нещо подобно на гневно ръмжене. Полицаят зад гишето се отдръпна и едва не падна от високото си столче.

— Къде са тези копелета? — изрева новодошлият.

За своя чест полицаят, зад гишето успя да прояви известно хладнокръвие, прибягвайки до далечни спомени от обучението си.

— С какво мога да ви бъде полезен, сър? — попита той и за всеки случай се отдръпна извън обсега на юмруците, които блъскаха по плота пред него. Джанис стоеше по-назад и засега нито един от двамата не я беше забелязал. Ако нещата се развиеха зле, както вероятно щеше да стане, елементът на изненада щеше да й бъде от полза.

— Искам да ми предадете мръсните копелета, които са убили сестра ми — изрева новодошлият.

Така значи, каза си Джанис. Брайън Дъф е научил новината.

— Сър, не знам за какво говорите — каза спокойно полицаят.

— Сестра ми, Роузи! Била е убита, а вие сте ги прибрали — онези копелета, които са я убили.

По всичко личеше, че Дъф всеки момент ще се покатери на плота и ще се прехвърли от другата страна, тласкан от отчаяното желание за отмъщение.

— Опасявам се, че сведенията ви са неточни, сър.

— Не на мене тия, мухльо — изрева Дъф. — Сестра ми е мъртва и някой трябва да си плати!

Джанис реши, че е настъпил подходящият момент.

— Господин Дъф? — каза тя спокойно и пристъпи напред.

Брайън Дъф се завъртя рязко и впери поглед в нея. Очите му бяха разширени, в ъгълчетата на устата му се беше събрала слюнка.

— Къде са? — изръмжа той.

— Искрено ви съчувствам за това, което се е случило със сестра ви. Но засега никой не е бил арестуван във връзка със смъртта й. Разследването едва започва, и ние разпитваме свидетели. Не заподозрени, а свидетели — тя постави предпазливо ръка над лакътя му. — Най-добре ще бъде да се приберете у дома. Майка ви има нужда от синовете си.

Дъф отблъсна ръката й.

— Казаха ми, че сте ги арестували — копелетата, които са я убили.

— Който и да ви е казал това, е сгрешил. Всички ние искаме да се доберем до човека, извършил това ужасно престъпление — а това понякога тласка хората към прибързани и погрешни заключения. Можете да ми вярвате, господин Дъф. Ако бяхме арестували заподозряно лице, щях да ви кажа — Джанис беше нащрек. Надяваше се, че спокойният й, делови тон ще подейства. В противен случай той би могъл да счупи челюстта й с един удар. — Обещавам ви, че вие и семейството ви ще научите първи, когато се стигне до арест.

Дъф изглеждаше гневен и объркан. После очите му внезапно се напълниха със сълзи и той се отпусна на един от столовете в чакалнята, скри лице в ръцете си и захлипа така, че цялото му тяло се тресеше. Джанис размени безпомощен поглед с полицая зад гишето. Той имитира с жест поставянето на белезници, но тя поклати отрицателно глава и седна до него.

Постепенно Брайън Дъф се поуспокои. Ръцете му се отпуснаха тежко като камъни на коленете и той извърна набразденото си от сълзи лице към Джанис.

— Но вие ще го хванете, нали? Ще арестувате мръсника, който я е убил?

— Ще направим всичко по силите си, господин Дъф. А сега защо не ми позволите да ви откарам у дома. Тази сутрин майка ви се тревожеше за вас. Тя има нужда да се убеди, че поне с вас всичко е наред — Джанис се изправи и го загледа в очакване на отговора му.

Засега гневният пристъп бе приключил. Дъф също стана и кимна кротко.

— Добре.

Джанис се обърна към дежурния и каза:

— Предай на Шоу от следствения отдел, че ще отведа господин Дъф до дома му. Когато се върна, ще свърша това, с което ме беше натоварил.

Този път никой нямаше да й направи забележка, че е действала по своя инициатива. На следствието беше необходима и най-дребната информация, свързана с Роузи Дъф и семейството й, а в момента Джанис имаше идеалната възможност да разговаря с Брайън Дъф в момент, когато съпротивителните му сили са най-слаби.

— Роузи беше очарователно момиче — подхвана тя, докато излизаше с Дъф през централния вход, за да отидат на паркинга.

— Познавахте ли я?

— Случва се да се отбия в бар „Ламас“ — лъжата беше незначителна и наложена от обстоятелствата. Всъщност според Джанис бар „Ламас“ бе непривлекателен като чиния със студена овесена каша. При това вътре не можеше да се диша от цигарен дим.

— Още не мога да повярвам — каза Дъф. — Човек гледа такива неща по телевизията. Не е нещо, което може да се случи с хора като нас.

— Откъде разбрахте какво се е случило? — любопитството на Джанис беше съвсем искрено. В малък град като Сейнт Андрюз новините обикновено се разнасяха със скоростта на светлината, но не и посред нощ.

— Бях у един приятел снощи и останах да спя там. Гаджето му работи в закусвалнята на Саут Стрийт — беше първа смяна. Когато отишла на работа в шест, разбрала какво е станало и веднага ни се обади по телефона. Да му се не види — избухна той. — Първо реших, че е някаква тъпа шега. Искам да кажа, и вие сигурно бихте си помислили така, нали?

Докато отключваше колата, Джанис си каза: „Всъщност не, нямам приятели, които биха счели такава шега за забавна“. А на глас продължи:

— Човек никога не иска да повярва, че такова нещо може да е истина.

— Именно — потвърди Дъф и седна до нея. — И кой би сторил такова нещо на Роузи? Искам да кажа, тя беше добро момиче. Разбирате ли, свястно момиче — не някоя уличница.

— Вие и брат ви сте се опитвали да я пазите. Не сте ли забелязали около Роузи да се увърта някой, който да ви се е сторил неподходящ за нея?

Джанис запали двигателя и потръпна, когато през вентилационните решетки в колата нахлу леден въздух. Божичко, колко студено беше тази сутрин!

— Разни мърльовци постоянно се усукваха, но всички знаеха, че ако й досаждат, ще се разправят с мен и с Колин. Затова много внимаваха. Винаги сме я пазили — той внезапно удари с юмрук по дланта на другата си ръка. — А къде бяхме снощи, когато наистина е имала нужда от нас?

— Не бива да се самообвинявате, Брайън — Джанис внимателно изкара колата от паркинга и излезе на утъпкания и вече покрит с ледена корица сняг на централната алея. Светлините на коледната украса имаха болезнено жълтеникав цвят на фона на сивото небе, прословутият лазерен лъч над сградата на физическия факултет приличаше на бледа драскулка върху надвисналите ниско над града облаци.

— Знам, че вината не е моя. Вината е на копелето, което й е причинило това. Но все ми се иска да бях там, да бях успял да му попреча. Много късно, винаги идвам прекалено късно — допълни той малко неясно.

— Значи не знаете с кого е излизала?

Той поклати глава.

— Тя ме излъга. Каза, че отивала на някакъв коледен купон с Дороти, момичето, с което работеше. Но Дороти дойде на купона, на който бях и аз. Каза, че Роузи имала среща с някакъв тип. Канех се добре да я насоля. Така де, едно е да крие от мама и татко, но ние двамата с Колин винаги сме били на нейна страна — той потри очи с опакото на ръката си. — Не мога да го понеса. Последното нещо, което тя ми каза, е било лъжа.

— Кога я видяхте за последен път?

Бяха стигнали Западното пристанище. Джанис намали скоростта и спря, после навлезе внимателно в отклонението за Страткинес.

— Вчера, когато свърших работа. Срещнахме се в града, искахме да купим коледен подарък за мама. Тримата бяхме събрали пари да й вземем нов сешоар. После се отбихме в „Буутс“ и купихме някакъв луксозен сапун. Аз изпратих Роузи до „Ламас“ — тогава тя ми каза, че вечерта щяла да излиза с Дороти — той поклати глава. — Излъгала ме е. А сега е мъртва.

— Може да не е лъгала, Брайън — възрази Джанис. — Може наистина да е имала намерение да излезе с Дороти, а после, по-късно същата вечер, да се е случило нещо, което да е променило плановете й — тази теория вероятно отговаряше на истината точно толкова, колкото и твърденията на Роузи, но Джанис знаеше от опит, че опечалените са готови да се вкопчат във всяка сламка, за да съхранят безукорен образа на човека, когото са загубили.

Дъф реагира съобразно очакванията й. Лицето му светна и той каза обнадеждено:

— Знаете ли, сигурно е така. Защото Роузи не беше лъжкиня.

— Но все пак си е имала тайни — като всяко момиче.

Той отново се намръщи.

— От тези тайни човек може само беля да си докара. Трябваше да го знае — внезапно той се сети за нещо и цялото му тяло се напрегна. — Тя била ли е… нали разбирате… той направил ли й е нещо?

Джанис съзнаваше, че каквото и да му каже, няма да може да го заблуди. Ако искаше да съхрани доверието му, което си беше извоювала, не можеше да си позволи да се представи в очите му като лъжкиня.

— Не можем да кажем нищо със сигурност преди аутопсията, но така изглежда.

Дъф блъсна с юмрук по арматурното табло и изрева:

— Копеле!

Докато колата се изкачваше несигурно по наклона към Страткинес, той се извърна на седалката към Джанис.

— Който и да го е сторил, трябва да се моли да го арестувате вие, преди да съм го спипал аз. Защото, кълна се, хвана ли го, ще го убия.

В жилището се долавяше натрапчиво чуждо присъствие. Това беше усещането на Алекс, когато отвори вратата на самостоятелната къщичка, част от общежитията, превърната в лично владение на „Момчетата от Къркалди“. Кевъндиш и Грийнхол, двамата англичани, продукт на елитни частни училища, които също живееха тук, прекарваха възможно най-малко време в жилището — нещо, което устройваше идеално всички. Англичаните вече си бяха заминали за празниците, но тъкмо днес досадно превзетите им гласове, вбесяващо изискани за слуха на Алекс, биха били далеч по-приятни от вездесъщото полицейско присъствие, което се беше просмукало сякаш и във въздуха, който дишаше.

Алекс се заизкачва нагоре към спалнята си. Макленън го следваше по петите.

— Не забравяйте, трябва ни всичко, с което сте облечен, включително и бельото — напомни му Макленън, докато Алекс отваряше вратата. Следователят остана на прага, леко озадачен от наличието на две легла в мъничката стая, очевидно предназначена за един.

— С кого делите стаята? — попита той.

Преди Алекс да успее да отговори, се разнесе невъзмутимият глас на Зиги.

— Инспекторът е убеден, че всички сме обратни — поясни той саркастично. — И разбира се, точно затова сме убили Роузи. Няма значение, че идеята е напълно лишена от логика — точно това му се върти в ума. Всъщност, господин Макленън, обяснението е далеч по-прозаично — Зиги посочи през рамо към другата, затворена врата на площадката и го подкани: — Погледнете тук.

Обзет от любопитство, Макленън го последва. Алекс се възползва от това, че инспекторът му обърна гръб, съблече се припряно, придърпа халата си и се уви смутено в него. После прекоси след другите двама площадката и не успя да удържи злорадата си усмивка, когато видя удивеното изражение на Макленън.

— Ясно ли ви е сега? — попита Зиги. — Просто няма достатъчно място за комплект ударни инструменти, синтезатор, две китари и легло в такъв гълъбарник. Така че теглихме жребий, Уиърд и Гили изтеглиха късите сламки и сега спят в една стая.

— Значи свирите в някакъв състав, така ли?

Обзет от изненадващ пристъп на симпатия, Алекс си каза, че Макленън се изразява също като баща му.

— Свирим заедно вече пет години — каза Зиги.

— Е, и? Смятате да станете новите Бийтълс? — не се отказваше Макленън.

Зиги изви очи към тавана.

— Няма да станем новите Бийтълс по две причини. Първата е, че свирим изцяло за собствено удоволствие и нямаме никакво желание да влизаме в някакви класации. Втората причина е свързана с таланта. И четиримата сме много добри музиканти, но нямаме помен от оригинална музикална мисъл. Първоначално се бяхме нарекли „Муза“, докато не осъзнахме, че тъкмо муза ни липсва. Сега се прекръстихме на „Комбайн“.

— „Комбайн“ ли? — повтори плахо Макленън, постреснат от внезапната разговорливост на Зиги.

— Пак по две причини. Комбайните прибират чуждата реколта — също като нас. И заради едноименната песен на „Джем“. Ние просто не се отличаваме с нищо особено.

Макленън се обърна, клатейки глава.

— Ще се наложи да претърсим и тази стая, нали знаете.

Зиги изсумтя.

— Единственото закононарушение, което ще откриете тук, е нарушение на закона за авторското право — отбеляза той. — Вижте, всички ние казахме всичко, което знаем, на вас и колегите ви. Защо не ни оставите на мира?

— Така и ще направим веднага след като приберем дрехите, с които сте били снощи. Трябват ни също всякакви дневници и бележници със записани срещи и адреси.

— Алекс, дай на човека каквото му трябва. Ние предадохме нашите дрехи. Колкото по-скоро си възвърнем правото на лично пространство, толкова по-скоро ще се успокоим — Зиги отново се обърна към Макленън. — Знаете ли, единственото, което вие и колегите ви пропуснахте да отчетете, е че ние четиримата имахме снощи ужасно преживяване. Натъкнахме се на окървавеното тяло на едно умиращо момиче, което познавахме, макар и слабо — гласът му трепна, издавайки чувствителността, скрита под невъзмутимата фасада. — Ако според вас се държим странно, господин Макленън, не бива да забравяте, че тази нощ сме преживели нещо, което се е отразило доста тежко на психиката ни.

Зиги мина покрай следователя и затича надолу по стълбите, влезе в кухнята и затвори с трясък вратата зад себе си. Макленън сви устни и изпитото му лице доби измъчено изражение.

— Той е прав — каза меко Алекс.

— Едно семейство в Страткинес преживя тази нощ нещо далеч по-страшно от вас, синко. А моята работа е да открия отговорите на техните въпроси. Ако това налага да ви настъпвам по мазолите, много съжалявам. А сега дайте дрехите и всичко останало.

Той остана на прага, докато Алекс тъпчеше мръсните си дрехи в една торба за боклук.

— И обувките ли? — попита Алекс обезпокоено и взе обувките си в ръце.

— Всичко — отвърна Макленън и си каза, че не бива да забравя да каже в лабораторията да обърнат специално внимание на обувките на Алекс Гилби.

— Работата е там, че имам само един чифт здрави обувки. Другите са спортни — за бейзбол, но не вършат особена работа в това време.

— Къса ми се сърцето. Пускай ги в торбата.

Алекс хвърли и обувките в торбата за боклук.

— Знаете ли, само си губите времето. Всяка минута, която отделяте да проучвате нас, е загубена за разследването. Ние нямаме какво да крием. Не сме убили Роузи.

— Доколкото ми е известно, никой не твърди подобно нещо. Но ако вие продължавате да го повтаряте, ще ме накарате да се замисля — Макленън взе торбата от Алекс и прибра раздърпания бележник, който той беше извадил. — Ще се видим отново, господин Гилби. Не напускайте града.

— Но ние заминаваме всички днес — отиваме си у дома за ваканцията — възрази Алекс.

Макленън се закова на място.

— Никой не е споменал нищо подобно — заяви той подозрително.

— Вероятно не сте питали. Имаме билети за автобуса днес следобед. Всички работим през ваканцията, и утре трябва да започваме работа. Всъщност всички с изключение на Зиги — устата му се изкриви в иронична усмивка. — Баща му е убеден, че студентите трябва да учат през ваканцията, вместо да подреждат рафтовете в супермаркети.

Макленън се позамисли. Подозренията, основаващи се единствено на неговия инстинкт, не бяха достатъчно основателни, за да им забрани да напускат Сейнт Андрюз. Те надали щяха да се опитат да избягат от закона. Къркалди беше съвсем наблизо.

— Можете да си отидете у дома — каза той след малко. — Но трябва да имате предвид, че може да се появим и в къщите на родителите ви — аз или някой от екипа ми.

Алекс го проследи с поглед, докато излизаше. Чувстваше как последното съобщение го въвлича в още по-дълбока депресия. Само това му трябваше, за да започне със замах празниците.

6

Събитията през изминалата нощ най-сетне бяха оказали въздействието си върху Уиърд. Когато Алекс се качи горе, след като бяха изпили мрачно по едно кафе със Зиги, Уиърд беше заел обичайната си позиция — проснат по гръб, с разперени ръце и крака, които се подаваха изпод завивката, той раздираше относителната утринна тишина с дълбоко хъркане, накъсвано от време на време с пронизително подсвиркване. В повечето случаи Алекс нямаше проблеми със заспиването на този звуков фон. У дома прозорецът на спалнята му гледаше към железопътната линия, така че не беше привикнал към нощна тишина.

Но тази сутрин му беше ясно, дори без да опитва, че никога няма да заспи, докато следва собствените си препускащи мисли на фона на хъркането на Уиърд. Макар че се чувстваше замаян от безсънната нощ, изобщо не му се спеше. Награби една купчина дрехи от стола, порови под леглото, докато открие бейзболните обувки и излезе заднешком от стаята. Облече се в банята и слезе на пръсти долу. Не искаше да буди Зиги и Мондо. Този път не се нуждаеше дори от Зиги за събеседник. Спря до закачалката в антрето. Можеше да избира между джинсово яке и едно горнище от анцуг. Взе и двете и изтича навън.

Снегът беше спрял, но облаците все още бяха надвиснали ниско над града, който сякаш бе обвит в памук. Светът беше черно-бял. Ако притвореше очи, белите сгради на Файф Парк щяха да изчезнат и белотата наоколо щеше да бъде нарушавана само от тъмните правоъгълници на прозорците. Не се чуваха и никакви звуци, заглушаваше ги дебелата пелена на снега. Алекс тръгна напряко през тази част, която през лятото представляваше морава, към главния път. Днес шосето приличаше на планинска пътека в Кеърнгормс. Тук-там следи в разровения сняг показваха откъде са минавали коли. При тези условия никой не излизаше с колата си, ако това не беше абсолютно необходимо. Докато стигна университетското игрище, краката му бяха мокри и вледенени, но това му се стори по някакъв начин в хармония с общото положение на нещата. Зави по алеята и тръгна към хокейното игрище. Когато стигна до широкото бяло пространство, спря, избърса снега от една пейка и седна. Седя така, опрял брадичка в шепи, вторачен в ширналата се около него ненарушена от нищо белота, докато пред очите му не затанцуваха светлинки.

Колкото и да се опитваше, Алекс не беше в състояние да опразни съзнанието си така, че да стане чисто като заобикалящия го пейзаж. Образът на Роузи Дъф трепкаше пред очите му като на накъсана филмова лента. Роузи, която налива пинта „Гинес“, лицето й е сериозно и съсредоточено. Роузи, извърнала глава встрани, се смее на шегата на някакъв клиент. Роузи, повдигнала вежди, го дразни за нещо, което е казал току-що. С тези спомени можеше да се справи криво-ляво. Но те не искаха да се задържат, постоянно пропъждани от образа на другата Роузи, с изкривено от болка лице. Кръвта й изтичаше в снега, а тя се опитваше с мъка да поеме последна глътка въздух.

Алекс се наведе и сграбчи в шепите си сняг, после ги стисна с все сили, докато юмруците му станаха моравочервени и по китките му заструи вода. Студът премина в болка, а след болката дойде безчувственост. Искаше му се да може да предизвика същата реакция и в главата си. Да изключи, да забрави всичко. Да остане бяло петно, блестящо бяло като покритото със сняг игрище.

Когато почувства нечия ръка на рамото си, се стресна така, че едва не падна. Залитна напред и нагоре, но успя да се задържи. Обърна се, все така притиснал юмруци към гърдите си.

— Зиги! — извика той. — Божичко, едва не се напиках от страх!

— Съжалявам — Зиги като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — Повиках те, но ти изобщо не реагира.

— Не съм те чул. Да му се не види, ако връхлиташ така изневиделица върху хората, ще ти излезе лошо име, човече — каза Алекс и се засмя неуверено в опит да обърне всичко на шега.

Зиги зарита снега с върховете на гумените си ботуши.

— Знам, че сигурно си искал да останеш сам, но когато те видях, че излизаш, реших да тръгна след теб.

— Всичко е наред, Зиг — Алекс отново се наведе и избърса още малко сняг от дъсчената повърхност до себе си. — Сподели с мен този луксозен диван, където харемски красавици ще ни сервират шербет и розова вода.

Зиги съумя да се усмихне едва забележимо.

— Отказвам се от шербета, щипе ми на езика. Нали нямаш нищо против, че дойдох?

— Не, наистина.

— Безпокоях се за теб, това е всичко. Ти я познаваше по-добре от всички нас. Казах си, че може би ще имаш нужда да си поговорим, без да ни слушат другите?

Алекс се сгуши в якето си и поклати глава.

— Нямам кой знае какво за споделяне. Просто лицето й е непрекъснато пред очите ми. Опасявах се, че няма да мога да заспя — той въздъхна. — Всъщност не е точно така. По-скоро се страхувах да заспя. Когато бях малък, един приятел на татко претърпя злополука в корабостроителницата — имаше някаква експлозия, доколкото си спомням. Тъй или иначе, той оживя, но остана с половин лице — в буквалния смисъл на думата. Имаше само половин лице — останалата половина беше покрита с пластмасова маска, за да не се вижда изгорялата тъкан. Може и ти да си го виждал по улиците или на футболния стадион. Лесно се забелязва. Татко ме взе със себе си, когато отиде да го види в болницата. Бях само петгодишен и направо се побърках от страх. Непрекъснато се опитвах да си представя как изглежда лицето му под маската. Нощем се будех с писъци, защото се явяваше в сънищата ми. Понякога си сваляше маската и отдолу имаше червеи. Понякога се виждаше някаква кървава каша, като илюстрациите в твоите учебници. Но най-лошо беше, когато сваляше маската и се оказваше, че отдолу няма нищо — само гладка кожа и следи от това, което е имало там преди — той се покашля. — Затова сега се страхувам да заспя.

Зиги го прегърна през рамото.

— Лоша работа, Алекс. Но сега вече си зрял човек. Това, което видяхме снощи, беше наистина ужасно. Наистина не е необходимо да впрягаш въображението си, за да го правиш по-страшно. Каквото и да сънуваш, не може да е по-лошо от това, което изпитахме, когато намерихме Роузи.

Алекс си каза, че му се ще думите на Зиги да му действаха малко по-успокоително. Но те бяха верни само наполовина.

— Предполагам, че след тази нощ всички ще трябва да се борим с демони — отвърна той.

— Демоните, с които някои от нас ще се борят, са по-реални от другите — каза Зиги, отдръпна ръка и сключи длани зад тила си. — Не знам как стана, но Макленън надуши, че съм хомосексуален — той прехапа устни.

— О, по дяволите — каза Алекс.

— Знаеш ли, ти си единственият човек, на когото съм го казал — устата на Зиги се изкриви в иронична усмивка. — Е, с изключение на интимните ми приятели, разбира се.

— Разбира се. А той как разбра? — попита Алекс.

— Толкова се стараех да избягвам лъжи, когато разговаряхме, че той успя да напипа нишката. Сега се опасявам, че ще се разчуе.

— Защо да се разчуе?

— Защото хората обичат да клюкарстват. Не виждам причини ченгетата да се различават от останалите хора в това отношение. Сигурно ще разговарят и с университетската администрация. А ако решат да ни притиснат по някакъв начин, това им дава идеална възможност. Ами ако дойдат да разговарят с нас у дома, в Къркалди? Ако на Макленън му хрумне хитрата идея да ме натопи пред родителите ми?

— Няма да го направи, Зиги. Ние сме свидетели. Няма интерес да предизвиква отрицателното ни отношение.

Зиги въздъхна.

— Ще ми се да можех да ти повярвам. Но доколкото разбирам, Макленън се държи с нас по-скоро като със заподозрени, отколкото като със свидетели. Което означава, че ще е склонен да използва всичко, с което смята, че може да ни принуди да говорим — нали?

— Струва ми се, че те избива на параноя.

— Може и да си прав. Ами ако каже нещо на Уиърд или на Мондо?

— Те са ти приятели. Няма да ти обърнат гръб.

Зиги изсумтя презрително.

— Искаш ли да ти кажа какво ще стане, ако Макленън спомене пред тях, че един от най-близките им приятели е обратен? Уиърд ще налети да се бие с мен, а Мондо няма да влезе заедно с мен в тоалетна до края на живота си. Те мразят хомосексуалисти, Алекс. Сам го знаеш.

— Но са били твои приятели през половината си живот. Това би трябвало да струва повече от някакви глупави предразсъдъци. Аз нали не пощръклях, когато ми каза.

— Казах ти точно защото знаех, че няма да пощръклееш. Ти нямаш реакции на неандерталец.

Алекс направи гримаса.

— Предполагам, че не ти се е сторило много рисковано да споделиш с човек, чийто любим художник е Караваджо. Но и те не са някакви динозаври, Зиги. Ще успеят да го преглътнат. Дори могат да променят възгледите си в светлината на това, което знаят за теб. Наистина мисля, че не е необходимо да се тревожиш за това.

Зиги сви рамене.

— Може и да си прав. Но бих предпочел да не ги подлагам на изпитание. Пък и дори да реагират нормално, знаеш ли какво ще стане, когато се разчуе? Колко души в университета признават открито хомосексуалността си? Всички тези английски копелета, дето са се препипвали в частните интернати, си траят, нали? Ходят с разни шотландски хубавици, за да осигурят потомството. Я виж Джеръми Торп5 — предпочита да го съдят за съучастие в убийството на любовницата му, за да прикрие хомосексуалните си наклонности. Не сме в Сан Франциско, а в Сейнт Андрюз, Алекс. Ще минат години, докато получа дипломата си и стана практикуващ лекар, но ще ти кажа едно: ако Макленън се раздрънка, нямам никакви шансове за кариера.

— Нищо подобно няма да се случи, Зиги. Преувеличаваш. Уморен си, нали сам го каза, и всички не сме на себе си след това, което ни се случи. Има нещо, което ми се струва далеч по-обезпокояващо.

— И какво е то?

— Лендроувърът. Какво, по дяволите, ще правим с него?

— Ще се наложи да го приберем. Нямаме друг изход. Иначе Хенри ще съобщи за кражбата в полицията, и тогава лошо ни се пише.

— Знам, само че кога ще го върнем? — попита Алекс. — Днес не може. Човекът, който е изхвърлил Роузи на хълма, я е закарал дотам с някакво превозно средство, и едно от малкото неща, които могат да свалят от нас подозренията, е че никой от нас няма кола. Но ако ни видят да порим снега в лендроувър, отиваме директно на първо място в класацията на Макленън.

— Ами същото ще стане й ако някакъв лендроувър цъфне най-неочаквано пред жилището ни — отбеляза Зиги.

— Какво да правим тогава?

Зиги отново зарита снега.

— Вероятно просто ще се наложи да изчакаме нещата да отшумят, тогава аз ще дойда тук и ще прибера колата на място. Слава богу, сетих се навреме и пъхнах ключовете в слипа си, иначе щяхме да се издъним още когато Макленън ни накара да изпразним джобовете си.

— Да не се занасяш? Сигурен ли си, че искаш ти да прибереш колата?

— Вие и тримата работите през ваканцията. Аз най-лесно ще мога да се измъкна. Достатъчно е да си измисля някакво извинение, че ми е трябвало да проверя нещо в университетската библиотека.

Алекс се поразмърда смутено на мястото си.

— Вероятно ти е минало през ума, че като не си признаваме за лендроувъра, може да помогнем на убиеца да остане на свобода?

Зиги го изгледа стреснато.

— Нали не мислиш сериозно…

— Какво? Че някой от нас може да го е направил ли?

Алекс сам не вярваше, че облича в думи подлите подозрения, които бяха намерили място в мислите му. Той отрече припряно:

— Не, но онези ключове се търкаляха навсякъде на купона. Може някой да се е възползвал и да ги е взел…

Той млъкна.

— Знаеш отлично, че нищо подобно не е ставало. И дълбоко в себе си съзнаваш, че нито един от нас не би могъл да убие Роузи — каза уверено Зиги.

Алекс си каза, че му се иска да споделя увереността му. Но кой можеше да знае какво е минавало през главата на Уиърд, когато се беше надрусал до ушите? Ами Мондо? Нали той беше закарал онова момиче до дома му, и явно е бил убеден, че се е уредил за вечерта. Ако момичето го е разкарало, може да е бил вбесен и раздразнен, и достатъчно пиян, та да реши да си го изкара на друго момиче, което му е отказало — а Роузи беше правила това неведнъж. Ако Мондо се е натъкнал на нея, когато се е прибирал? Алекс поклати глава. Дори мисълта за нещо подобно беше непоносима.

Сякаш долавяйки мислите, които се въртяха в главата на Алекс, Зиги каза тихо:

— Освен това, ако мислиш за Уиърд и Мондо, трябва да включиш в списъка и мен. Аз имах същите възможности като тях. Надявам се, че съзнаваш колко смехотворна е подобна идея.

— Това е налудничаво. Ти не би могъл да причиниш зло никому.

— Същото се отнася и до останалите двама. Подозрението се разпространява като вирус, Алекс. Лепнал си го от Макленън. Но трябва да се освободиш от него, преди да засегне главата и сърцето ти. Не забравяй това, което знаеш за нас. Нито една от чертите ни не се покрива с необходимото за един хладнокръвен убиец.

Думите на Зиги не пропъдиха напълно тревогите на Алекс, но той реши да не обсъжда повече този въпрос. Вместо това прегърна Зиги през рамото и каза:

— Ти си добър приятел, Зиг. Хайде да отидем в града, ще те черпя с палачинки.

Зиги се ухили:

— Последният от щедрите, така ли? Няма да се възползвам, ако не възразяваш. Нещо не ми се яде. И не забравяй: един за всички, всички за един. Това не означава, че трябва да си затваряме очите пред недостатъците на приятелите си, а че трябва да си вярваме. Това доверие се основава на дълги години, прекарани заедно, на съзнанието, че се познаваме добре. Не позволявай на Макленън да го подкопае.

Барни Макленън се озърна в общата стая на следствения отдел. Като никога помещението беше натъпкано. Колкото и необичайно да бе това за цивилните следователи, Макленън беше привърженик на идеята да кани и униформените полицаи на брифинги при важни разследвания. Това ги караше да се чувстват ангажирани с разследването. Освен това те бяха по-близо до външната действителност и имаха по-голяма възможност да обърнат внимание на някоя дреболия, която следователят би могъл да пропусне. Изграденото у тях съзнание, че са част от екипа увеличаваше възможността те да проследят дреболиите, които са им направили впечатление, вместо да ги отпишат като незначителни.

Макленън стоеше в единия край на стаята, Шоу и Бърнсайд се бяха изправили от двете му страни. Беше пъхнал ръка в джоба на панталоните си и подрънкваше нервно с шепа монети. Имаше чувството, че всеки момент ще се разпадне от нерви и преумора, но знаеше, че адреналинът може да го поддържа още с часове. Винаги ставаше така, когато следваше инстинкта си.

— Знаете защо сме се събрали — започна той веднага щом всички насядаха. — В ранните часове на деня тялото на млада жена беше намерено на Халоу Хил. Роузи Дъф е убита с една разрезна рана в областта на корема. Рано е още за подробности, но може да се каже с почти пълна сигурност, че преди това е била изнасилена. Рядко ни се случва да имаме такъв случай на наша територия, но това не е причина да не можем да се справим с него, при това бързо. Семейството на мъртвото момиче заслужава да получи отговор на въпросите си.

Засега нямаме много опорни точки. Роузи е била намерена от четирима студенти, които се прибирали във Файф Парк от някакъв купон на Лиърмонт Гардънз. Разбира се, те може да са напълно невинни свидетели, но могат да бъдат й нещо много повече. Те са единствените, за които знаем, че са били изпоцапани с кръв тази нощ. Трябват ми хора, които да проверят всички подробности, свързани с въпросния купон. Кой е бил там? Кой какво е видял? Нашите момчета наистина ли разполагат с алибита или не? Как са се държали там? Екипът, на който възлагам тази задача, ще бъде оглавяван от следовател Шоу, и бих искал някои от униформените ни колеги да работят с него. Не е зле да всеем малко страх божи у тези купонджии.

Роузи е работела в бар „Ламас“, както вероятно е известно на много от вас — той се озърна и видя, че няколко души кимат, сред тях и полицай Лоусън, който се бе озовал първи на мястото, където бе открито момичето. Макленън познаваше Лоусън — момчето беше младо и амбициозно; малко повече отговорност щеше да му се отрази добре.

— Онези четири момчета са пили в „Ламас“ същата вечер. Затова искам следовател Бърнсайд да вземе няколко души и екипът му да се постарае да разговаря с всички, които са били в бара снощи. Интересува ме дали някой е обърнал по-специално внимание на Роузи. Освен това какво са правели нашите четири момчета, и как са се държали? Лоусън, знам, че ти посещаваш „Ламас“. Искам да помагаш на Бърнсайд, за да открие по-бързо редовните посетители.

Макленън помълча и огледа отново хората в стаята.

— Освен това се налага да поразпитаме хората, които живеят на „Тринити Плейс“. Роузи не е отишла пеш до Халоу Хил. Извършителят на престъплението е разполагал с кола. Може да имаме късмет и да попаднем на човек, страдащ от безсъние, или поне някой, който е станал през нощта, за да отиде до тоалетната. Искам да знам всичко за всяко превозно средство, което е било забелязано да се движи в ранните часове на деня.

Макленън се замисли за миг и продължи:

— Най-вероятно Роузи е познавала човека, който я е убил. Ако я бе нападнал непознат на улицата, той не би си направил труда да пренася другаде тялото на умиращата. Затова ни трябват всякакви подробности за живота й. Това няма да се понрави на семейството и приятелите й, затова трябва да проявяваме разбиране към скръбта им. Но това не означава, че трябва да се примиряваме с частични сведения. Човекът, който е извършил убийство тази нощ, е на свобода. Искам той да бъде прибран, преди да успее да повтори злодеянието — в стаята се разнесе шепот на съгласие. — Има ли въпроси?

За негово учудване Лоусън вдигна ръка с леко смутен вид.

— Господин Макленън, чудя се дали изборът на мястото, където е било оставено тялото, има някакво значение?

— Какво искаш да кажеш? — попита Макленън.

— Ами това, че там беше открито гробище от времето на пиктите. Да не би да става дума за някакъв сатанистки ритуал? В такъв случай Роузи може да е убита и от непознат, който я е избрал, защото е отговаряла на някакви негови изисквания за човешка жертва.

Макленън почувства как изтръпва при мисълта. Как бе възможно да се е отплеснал дотолкова, че да не е преценил и тази възможност? Ако такова нещо можа да хрумне на Джими Лоусън, то неминуемо щеше да хрумне и на журналистите. Само това му липсваше — вестниците да гръмнат, че наоколо върлува извършител на ритуални убийства.

— Интересна мисъл. Редно е всички да имаме предвид и такава възможност. Но това нещо не бива да се споменава извън тези четири стени. Нека засега се съсредоточим върху това, което знаем със сигурност. Студентите, бар „Ламас“ и търсене на евентуални свидетели. Това не значи, че трябва да забравяме съществуването на други възможности. А сега — на работа.

Когато брифингът свърши, Макленън започна да кръстосва стаята, за да каже по някоя окуражаваща дума или да помогне на отделните екипи да разпределят задачите. Не преставаше да се надява, че ще намерят начин да уличат студентите. По този начин биха постигнали бързо приключване на следствието, а публиката искаше точно това в подобни случаи. Нещо повече — такъв изход би освободил града от бремето на подозренията. Винаги беше по-лесно лошите да не са местни хора. Дори да са от град, отстоящ само на трийсетина мили от тук.

Когато Зиги и Алекс се прибраха, им оставаше около час, преди да се отправят към автобусната спирка. Бяха прескочили до автогарата да проверят и получиха уверения, че линиите в графството функционират, макар разписанието да не се спазваше много точно.

— Опитайте си късмета — им каза човекът на гишето. — Точност не гарантирам, но автобуси със сигурност ще има.

Намериха Уиърд и Мондо, сгушени над чашите си с кафе в кухнята — и двамата кисели и небръснати.

— Мислех, че няма да станете до довечера — отбеляза Алекс, докато сипваше още вода в чайника.

— Де този късмет — изръмжа Уиърд.

— Направили си бяхме сметката без лешоядите — допълни Мондо. — Журналистите имам предвид. Постоянно чукат на вратата и ние постоянно ги пъдим, ама къде ти. След десет минути се появяват отново.

— „Чук, чук“ — постоянно, като в някакъв тъп виц. Казах на последния, че ако не спре да чука, аз от своя страна ще се постарая да чукам гаджето му.

— Аха — каза Алекс. — И лауреатът на тазгодишната награда „Госпожа Лъчезарна“ за такт и дипломатичност е…

— Какво искаш да кажеш? Че е трябвало да ги поканя ли? — избухна Уиърд. — Задници такива! С хора като тях се разговаря на езика, който разбират! Сам знаеш, че не са чували за такова нещо като учтив отказ!

Зиги изми две чаши и сипа в тях нес кафе.

— Но ние не видяхме наоколо никого, нали, Алекс?

— Така е. Уиърд трябва да ги е убедил, че подходът им е погрешен. Все пак, ако се появят отново, не мислите ли, че е редно да направим някакво изявление. Иначе ще излезе, че имаме какво да крием.

— Така бихме се отървали от тях — съгласи се Мондо, но по обичайния за него начин. Беше си изработил една интонация, с която успяваше да намекне, че все пак се съмнява леко в това, с което са съгласява, оставяйки си отворена вратичка, през която да се измъкне, ако установи, че е тръгнал срещу течението. Нуждата да бъде обичан белязваше всяка дума, която произнасяше, всяка негова постъпка — това и инстинктът за самосъхранение.

— Ако сте си въобразили, че ще разговарям със слугите на капитализма и империализма, се налага да размислите пак — от своя страна Уиърд никога не съжаляваше за взетото решение. — Те са помияри. Кога за последен път сте чели репортаж от мач, който да има дори най-отдалечена прилика с играта, която сте наблюдавали? Помислете си само как се гавриха с Али Маклауд. Преди нашите да тръгнат за Аржентина, той беше Господ — човекът, който щял да донесе Световната купа в Шотландия. А сега? Считат го за недостоен дори да го заплюят. Ако не са в състояние да опишат нещо толкова недвусмислено като футбола, какъв шанс имаме изявленията ни да не бъдат цитирани погрешно?

— Много обичам, когато Уиърд се събуди в добро настроение — каза Зиги. — Но той е прав до известна степен, Алекс. По-добре е да си траем. До утре ще се вкопчат в следващата новина — той разбърка кафето си и тръгна към вратата. — Трябва да си стегна багажа. По-добре да тръгнем малко по-рано от обикновено. Трудно се ходи в този сняг, а благодарение на Макленън никой от нас няма прилични обувки. Просто не мога да повярвам, че ходя насам-натам, обут в гумени ботуши.

— Гледай да не те залови модният патрул — подвикна Уиърд след него. Протегна се и продължи, прозявайки се: — Ужасно съм уморен. На някой да му се намира декседрин?

— И да ни се намираше, отдавна да сме го пуснали в тоалетната — отвърна Мондо. — Забрави ли, че цялата къща беше пълна с ченгета?

Уиърд го изгледа смутено.

— Извинявай, явно още не съм наред. Знаете ли, когато се събудих, бях склонен да повярвам, че това, което се случи снощи, са били просто халюцинации. Ако беше така, бих се отказал от дрогата за цял живот, вярвайте ми — той поклати глава. — Горкото момиче.

Алекс реши, че е време и той да се качи в спалнята и да натъпче още няколко книги в сака си. Не съжаляваше, че си отива у дома. За първи път, откакто заживя тук с тримата си приятели, го обзе клаустрофобия. Копнееше за собствената си стая; да може да затвори вратата с пълното съзнание, че никой няма да може да влезе вътре без негово позволение.

Беше време да тръгват. В антрето бяха натрупани три големи сака и огромната раница на Зиги. „Момчетата от Къркалди“ потегляха към дома. Нарамиха багажа и отвориха вратата. Първи излезе Зиги. За съжаление въздействието от заплахите на Уиърд явно беше избледняло. Когато стъпиха в кишата отвън, петима души се материализираха пред тях сякаш от нищото. Трима от тях носеха фотоапарати и още преди момчетата да разберат какво става, „Никон“-ите защракаха и обективите забръмчаха.

Двамата репортери, застанали по фланга на фотографите, започнаха да ги обстрелват с въпроси. Разпитваха така светкавично, че съумяха да създадат атмосфера като на истинска пресконференция.

— Как открихте момичето?

— Кой от вас се натъкна на тялото?

— Какво правехте посред нощ на Халоу Хил?

— Това някакъв сатанистки ритуал ли беше?

И, естествено, неизбежното:

— Как се чувствате сега?

— Разкарайте се — изрева Уиърд и замахна с тежкия си сак към тях, сякаш държеше в ръката си коса. — Нямаме какво да ви кажем.

— Господи, господи, господи — повтаряше Мондо като развален грамофон.

— Връщайте се обратно — извика Зиги. — Всички вкъщи!

Алекс, който стоеше най-отзад, бързо се върна вътре.

Последва го Мондо, почти препъвайки се в прага от желание да избегне досадните въпроси и щракащите фотоапарати. След тях влязоха Уиърд и Зиги, и хлопнаха вратата зад себе си.

— Какво да правим сега? — Мондо произнесе на глас въпроса, който си задаваха всички. Бяха видимо озадачени. Ограниченият им житейски опит не ги беше подготвил да се справят с подобни ситуации.

— Не можем да седим тук и да не излизаме — продължи капризно Мондо. — Трябва да се прибираме в Къркалди. Утре сутринта в шест трябва да се явя на работа в „Сейфуей“.

— Ние с Алекс също — допълни Уиърд. После тримата загледаха Зиги в очакване.

— Добре тогава. Защо да не се измъкнем отзад?

— Защото няма заден вход, Зиги — подчерта Уиърд. — Имаме само този отпред.

— Има прозорец на тоалетната. Вие тримата можете да се измъкнете от там, а аз ще остана. Ще се разхождам из горния етаж, ще паля лампи и така нататък, за да мислят, че всички сме още тук. Мога да се прибера утре, когато суматохата поутихне.

Другите трима се спогледаха. Идеята не беше лоша.

— Ще се справиш ли сам? — попита Алекс.

— Всичко ще бъде наред, стига само някой от вас да се обади у дома и да обясни на майка ми и баща ми защо съм още тук. Не искам да научат всичко от вестниците.

— Аз ще се обадя — каза веднага Алекс. — Благодаря ти, Зиги.

Зиги вдигна ръка и другите трима последваха примера му, после стиснаха ръце в познатия жест.

— Един за всички — каза Уиърд.

— Всички за един — отвърнаха останалите в хор. Струваше им се все така въздействащо, както когато си го казаха за първи път преди девет години. За първи път, откакто се бе препънал в тялото на Роузи Дъф в снега, Алекс за миг се почувства по-спокоен.

7

Алекс пристъпваше тежко по моста над железопътната линия, откъдето щеше да завие право по Балсъсни Роуд. Къркалди сякаш се намираше в друга страна. Докато автобусът изминаваше пътя, който се виеше по крайбрежието на Файф, снегът постепенно премина в лапавица, а после в ледена сивкава влага. Североизточният вятър, преди да стигне дотук, беше изсипал другаде тежкия си снежен товар, и нямаше какво да предложи на по-закътаните градчета нагоре по устието на Форт, освен леден дъжд, който се изсипваше на пристъпи. Алекс се чувстваше като някой от по-жалките на вид селяни от картините на Брьогел, който се влачи с последни сили към дома.

Вдигна резето на познатата градинска порта от ковано желязо и тръгна нагоре по късата алея към каменната къща, в която беше израснал. Порови в джоба на панталоните си, извади ключа от входната врата и си отвори. Топлината го обгърна още в мига, когато прекрачи прага. Това лято им бяха прокарали централно отопление, и сега за първи път имаше възможност да оцени разликата. Остави сака на пода и извика:

— Прибрах се!

Майка му се появи на вратата на кухнята, бършейки ръце в кърпа за съдове.

— Алекс! Колко хубаво, че си тук. Влизай направо в кухнята, има супа и яхния. Ние вече пихме чай — очаквахме те по-рано. Заради времето ли се забави? Видях по местните новини, че горе при вас положението е било тежко.

Той се остави думите и познатият глас да го обвият в сигурност като в одеяло. Смъкна презглава горнището на анцуга и прекоси антрето, за да я прегърне.

— Имаш уморен вид — каза майка му угрижено.

— Прекарах ужасна нощ, мамо — каза той, вървейки по стъпките й към мъничката кухня.

Откъм дневната се разнесе гласът на баща му.

— Ти ли си, Алекс?

— Да, татко — подвикна той. — Идвам след минута.

Майка му вече сипваше супата, подаваше му подноса с чинията и лъжицата. Когато се сервираше храната, Мери Гилби не беше в състояние да обръща внимание на дреболии от рода на душевни терзания.

— Върви да седнеш при баща си. Аз ще стопля яхнията. Останал е и един печен картоф във фурната.

Алекс отиде в дневната, където баща му се беше разположил на креслото срещу телевизора. На голямата маса в ъгъла имаше покривка и Алекс седна там, за да се заеме със супата.

— Всичко наред ли е, синко? — попита баща му, без да откъсва очи от телевизионната игра.

— Всъщност не.

Успя да привлече вниманието му. Джок Гилби се завъртя и огледа сина си с опитното око на дългогодишен учител.

— Изглеждаш зле — заяви той. — Какво те тревожи?

Алекс преглътна първата лъжица супа. Мислеше, че не е гладен, но щом усети добре познатия вкус на домашна овнешка супа, осъзна, че умира от глад. За последен път беше сложил нещо в уста на онзи купон, а след това беше повърнал два пъти. Единственото, което го интересуваше в момента, беше да си напълни стомаха, но щеше да му се наложи да изрецитира доста нещо, за да си получи вечерята.

— Снощи се случи нещо ужасно — каза той, без да престава да яде. — Беше убито едно момиче. И тъкмо ние намерихме тялото. Всъщност аз го открих, но Зиги, Уиърд и Мондо бяха с мен.

Баща му го зяпна. Майка му влезе навреме, за да чуе края, и притисна длани към бузите си с разширени от ужас очи.

— О, Алекс, това е… О, горкото ми момче! — тя изтича към него и стисна ръката му.

— Беше наистина ужасно — продължи Алекс. — Беше намушкана с нож. И беше още жива, когато я намерихме — той примигна. — В крайна сметка прекарахме остатъка от нощта в полицейския участък. Взеха ни дрехите и всичко, което носехме, защото решиха, че имаме нещо общо с убийството. Защото я познавахме, нали разбирате. Не че всъщност я познавахме истински. Тя работеше на бара в една от кръчмите, където ходим често — споменът го връхлетя и му пресече апетита. Той остави лъжицата и наведе глава. Една сълза се стече от ъгълчето на окото и се плъзна по бузата му.

— Ужасно съжалявам, синко — каза баща му малко не на място. — Шокът трябва да е бил страшен.

Алекс се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Да не забравя — каза той, бутна стола си назад и стана. — Трябва да се обадя на господин Малкиевич и да го предупредя, че Зиги няма да се прибере днес.

Джак Гилби го изгледа стреснато.

— Да не би да са го задържали в полицията?

— Не, не, няма нищо подобно — каза Алекс и избърса очи с опакото на ръката си. — Пред входа във Файф Парк ни причакваха журналисти, искаха да ни снимат и да ни интервюират. А ние не искахме да говорим с тях. Затова ние с Уиърд и Мондо се измъкнахме през прозореца на тоалетната и минахме зад къщата. Нали знаете, че и тримата трябва утре да сме на работа в „Сейфуей“? А Зиги няма да работи, затова предложи да остане и да се прибере утре. Не биваше да оставяме прозореца отворен. Затова трябва да се обадя на баща му и да обясня всичко.

Алекс издърпа полека ръка от пръстите на майка си и отиде в антрето. Вдигна слушалката и набра номера на Зиги. Чу иззвъняването, а после и познатия полско-шотландски акцент на Карел Малкиевич. Хайде отначало, каза си Алекс. Налагаше се да започне да обяснява всичко наново. Имаше чувството, че няма да му е за последен път.

— Ето какво става, като се пилеете нощем, пиете и бог знае какво още правите — заяви с горчивина Франк Маккий. — Разбира се, че ще се озовете в участъка. Знаеш много добре, че съм уважаван човек в този град. Пред дома ми никога не се е появявала полиция. А сега заради един безполезен лентяй като тебе ще бъдем в устата на хората.

— Ако не се бяхме пилели нощем, тя щеше да остане там до сутринта. И щеше да умре сама — възрази Уиърд.

— Това не ме засяга — каза баща му и отиде да си сипе уиски от ъгловото барче, което беше поставил в дневната, за да впечатлява тези от клиентите си, които според него бяха достойни да бъдат поканени в дома му. Считаше, че е подходящо един счетоводител да подчертава професионалните си постижения с начина си на живот. От сина си искаше само да прояви някакви признаци на амбиция, а вместо това се беше оказало, че е създал някакъв лентяй и прахосник, който киснеше всяка вечер по кръчмите. На всичкото отгоре Том явно го биваше в изчисленията, което беше още по-дразнещо. Защото, вместо да мобилизира таланта си и да се насочи към счетоводството, той бе избрал никому ненужния свят на чистата математика. Това, разбира се, не можеше да бъде първо стъпало към просперитет и почтен живот.

— Е, дотук беше. Ти, моето момче, ще си стоиш вкъщи всяка вечер до края на ваканцията. Никакви купони и кръчми. Домашен арест. Отиваш на работа и от работа — право вкъщи.

— Но, татко, нали е Коледа — опита, се да възрази Уиърд. — Всички ще празнуват. Искам да се видя с приятелите си.

— Да беше мислил, преди да се набуташ в такава каша, че да си имаш работа с полицията. Имаш изпити, можеш да се захванеш да учиш. Да знаеш, един ден ще ми бъдеш благодарен за това…

— Татко…

— Това е последната ми дума по въпроса. Докато живееш в дома ми и аз плащам следването ти, ще правиш каквото ти се казва. Когато започнеш да се издържаш сам, спазвай собствените си правила. Но дотогава ще спазваш моите. А сега ми се махай от очите.

Вбесен, Уиърд изтича вън от стаята и нагоре по стълбите. Господи, колко мразеше семейството си! Мразеше и тази къща. Смяташе се, че комплексът „Райт“ е последна дума на модата в строителството, но Уиърд беше убеден, че това е поредният гаден номер на мошениците в сивите костюми. Не беше необходимо човек да е кой знае колко проницателен, за да разбере, че тази къща изобщо не можеше да се сравнява с предишната, в която бяха живели. Онази къща беше солидна, градена от камък, с врати от масивно дърво, дървена ламперия и прозорци от цветно стъкло на входната врата. Да, това беше къща. Действително, в кутията, която обитаваха сега, имаше повече стаи, но те бяха миниатюрни, а таваните и горните прагове на вратите — толкова ниски, че Уиърд със своя близо двуметров ръст трябваше да се движи приведен. При това и стените бяха тънки като хартия. Някой да пръднеше в съседната стая, пак можеше да се чуе. Което беше забавно, като си помисли човек. Родителите му бяха толкова задръстени, че не бяха и чували за такова нещо като чувства. А бяха дали и последната си стотинка, за да живеят в дом, който лишаваше всичките си обитатели от лично пространство. Когато делеше стая с Алекс, се чувстваше направо привилегирован в сравнение с времето, когато се налагаше да живее в дома на родителите си.

Защо никога не направиха опит да го разберат — поне малко? Имаше чувството, че се е бунтувал срещу тях през целия си живот. Нито едно от нещата, които беше постигнал, не можеше да ги умилостиви, защото тези неща не влизаха в тесните граници на техните амбиции. Когато стана шампион на училището по шахмат, баща му само измърмори, че щеше да е далеч по-добре, ако се беше записал в отбора по бридж. Когато поиска да се научи да свири на някакъв инструмент, баща му отказа категорично, но предложи вместо това да му купи стикове за голф. Той печелеше всяка година, неизменно, наградата на училището по математика, и също толкова неизменната реакция на баща му беше да му купува учебници по счетоводство. Той изобщо не го разбираше. За Уиърд математиката не беше някаква еквилибристика с цифри — беше красотата на графиката на квадратно уравнение, елегантността на интегралите, загадъчният език на алгебрата. Ако не бяха приятелите му, сигурно щеше напълно да се побърка. Но благодарение на тях имаше къде да излее натрупаната ярост, да разпери криле, без задължително да падне и да изгори.

И как им се отблагодари? Като им създаде проблеми. Почувства се ужасно виновен, когато си припомни последната си налудничава постъпка. Този път беше прекалил. Всичко започна на шега — когато му хрумна да свие колата на Хенри Кевъндиш. Не бе и предполагал докъде ще го отведе това. Съзнаваше, че ако всичко се разбере, никой от приятелите му не би могъл да го спаси от последствията. Надяваше се само да не провали и тях.

Уиърд пъхна новия албум на „Клаш“ в стереоуредбата и се просна на леглото. Щеше да изслуша първата страна и после да си легне. Утре трябваше да стане в пет, за да се срещне с Алекс и Мондо и да отидат да застъпят смяната в супермаркета. В повечето случаи мисълта, че ще трябва да стане толкова рано щеше да го потиска ужасно. Но сега това му даваше възможността да излезе от тази къща, да има нещо, което да попречи на мислите му да се въртят постоянно в кръг. Божичко, само да имаше един джойнт!

Емоционалното насилие, упражнено от баща му, поне успя да пропъди натрапчивия спомен за Роузи Дъф. Когато Джо Стръмър запя „Джули от отдела за наркотици“, Уиърд вече беше потънал в дълбок сън без сънища.

Дори когато беше във форма, Карел Малкиевич караше като старец — бавно, колебливо, държеше се напълно непредсказуемо на кръстовищата. Освен това вадеше колата от гаража само при хубаво време. В повечето случаи при първи признаци за мъгла или заледяване колата се прибираше и той слизаше пеш надолу по стръмния хълм от Мазарийн Роуд към Беноки, а от там вземаше автобус до Фактъри Роуд, за да отиде на работа — работеше като електротехник във фабриката за подови покрития. Доста време беше минало, откакто варенето на ленено масло бе станало повод да се говори за града, че „има странна миризма“6, и макар линолеумът да бе излязъл отдавна от мода, продукцията на „Неърнс“ все още покриваше подовете на милиони кухни, бани и антрета. Същото това производство осигури на Карел Малкиевич прилично съществуване още от времето, когато беше демобилизиран от Кралските ВВС, и той беше благодарен за тази възможност.

Но това не означаваше, че беше забравил защо бе напуснал Краков. Никой не би могъл да оцелее в онази отровна атмосфера на недоверие и предателства без душевни рани, особено един полски евреин, оцелял благодарение на чист късмет от погромите, но останал без семейство и близки.

Налагаше му се да започне да гради живота си наново, да си създаде ново семейство. Някогашното му семейство не беше дълбоко религиозно, затова и той не страдаше особено, задето бе обърнал гръб на старата си вяра. Той още си спомняше как някой му бе казал само няколко дни, след като пристигна тук, че в Къркалди няма евреи. Идеята беше ясна — „защото ние предпочитаме да бъде така“. И той позволи да бъде асимилиран, дори се венча за жена си в католическа църква. Бе се научил как да стане част от населението на тази странна, островна страна, която му даде подслон. Наскоро, когато избраха поляк за папа, той се учуди сам на себе си от бурния пристъп на национална гордост. Много отдавна не беше мислил за себе си като за поляк.

Беше почти четиридесетгодишен, когато синът, за когото бе мечтал толкова години, най-сетне се появи на бял свят. Раждането му беше повод за радост, но и за връщане на страха. Сега вече имаше какво да губи. Да, това беше цивилизована страна, тук фашистки партии никога не биха намерили опора — такова беше поне общото мнение. Но навремето Германия също е била цивилизована държава. Никой не може да предвиди какво ще стане, когато броят на недоволните достигне критичната си точка. В такива случаи хората тръгват след всеки, който обещае спасение.

А напоследък той започваше да намира основания за безпокойство. Националният фронт си проправяше път в политическата джунгла. Стачките и нестабилността в икономиката държаха правителството в постоянно напрежение, а бомбените атентати на ИРА даваха на политиците извинение за въвеждане на репресивни мерки. Студенокръвната жена, която оглавяваше партията на торите, настояваше, че имигрантите унищожават местната култура. Да, предпоставките действително съществуваха.

Затова, когато Алекс Гилби се обади и му съобщи, че синът му е прекарал нощта в полицейски участък, пред Карел Малкиевич не можеше да има избор. Той искаше да прибере сина си у дома, под крилото си. Никой нямаше право да дойде през нощта и да му го вземе. Малкиевич се облече дебело, накара жена си да му приготви един термос с бульон и пакет сандвичи, и потегли през Файф, за да доведе сина си.

Бяха му необходими около два часа, за да преодолее разстоянието до Сейнт Андрюз в старичкия си воксхол. Но когато наближи къщата, в която живееха Зигмунд и приятелите му, той видя с облекчение, че прозорците светеха. Паркира колата, извади сандвичите и тръгна по алеята към входа.

Първоначално никой не отговори на почукването му. Той пристъпи внимателно встрани, в снега, и надникна през ярко осветения кухненски прозорец. В кухнята нямаше никой. Той почука на прозореца и извика:

— Зигмунд! Отвори, аз съм, баща ти!

Чу как някой изтича надолу по стълбите, вратата се отвори и на прага застана хубавият му син, широко усмихнат, разперил приветствено ръце.

— Татко — каза той, пристъпи бос в снега и прегърна баща си. — Не очаквах да те видя тук.

— Алекс ми се обади и аз реших да не те оставям сам. Дойдох да те отведа у дома.

Карел притисна момчето към себе си, а страхът продължаваше да пърха като затворена птица в гърдите му. Любовта е ужасно нещо, каза си той.

Мондо седеше по турски на леглото си, достатъчно близо до грамофона. Слушаше отново и отново „своята“ песен, „Шайн он ю, крейзи даймънд“. Внезапно връхлитащите китари, разтърсващата болка в гласа на Роджър Уотърс, елегичният синтезатор, задъханият саксофон създаваха идеален фон за самосъжаление.

Защото Мондо имаше нужда да се отдаде именно на самосъжаление. Беше се измъкнал от задушаващите грижи на майка си, които го бяха обгърнали веднага щом бе съобщил новината. Първоначално изпита удоволствие да потъне в познатия, уютен пашкул на нежността й, но след време му омръзна и той се извини с необходимостта да остане сам. Номерът в стил „Грета Гарбо“ винаги действаше пред майка му, която беше убедена, че синът й е интелектуалец, защото чете френски книги. Като че ли не й минаваше през ума, че точно това се очаква от всеки, който учи френски в университета.

Всъщност толкова по-добре. И без това никога не би могъл да обясни водовъртежа от сложни чувства, който заплашваше да го погълне. Насилието му беше напълно чуждо, като непознат език, чиито лексика и граматика не бе съумял да овладее. След снощния сблъсък с тази човешка проява той се чувстваше разтърсен и не можеше да разбере себе си. Не би могъл да твърди искрено, че съжалява за смъртта на Роузи Дъф — тя го бе унижавала нееднократно пред приятелите му, когато се бе опитвал да я сваля с ходове, които вършеха отлична работа пред другите момичета. Това, за което съжаляваше бе, че смъртта й го постави в сложна ситуация, в която се чувстваше не на място.

Всъщност имаше нужда от секс, за да престане за мисли за ужасите на изминалата нощ. Сексът би му подействал като терапия, би му създал чувството, че отново владее положението. За съжаление не разполагаше с подходящ обект сред момичетата в Къркалди. Може би трябваше да се обади тук-там. Някои от бившите му приятелки биха подновили с радост отношенията си с него, биха изслушвали с желание разказа за страданията му и биха му помогнали да изкара прилично ваканцията. Може би Джудит? Или Лиз? По-добре Лиз — по-пълничките бяха толкова трогателно благодарни за проявения интерес, че се навиваха почти без усилие от негова страна. Почувства, че от размисли на тази тема получава ерекция.

Тъкмо се канеше да стане от леглото и да отиде до телефона, когато на вратата се почука.

— Влез — подвикна той отегчено, питайки се какво ли е измислила майка му сега. Понамести се, за да прикрие нарастващата ерекция.

Но не влезе майка му, а Лин, петнайсетгодишната му сестра.

— Мама каза, че може би ще искаш кока-кола — каза тя и му подаде пълна чаша.

— Има доста неща, които бих предпочел — отвърна той.

— Сигурно се чувстваш ужасно — продължи Лин. — Не мога да си представя какво е било.

По липса на приятелка можеше на първо време да се задоволи да впечатлява сестра си.

— Беше доста гадно — каза той. — Не бих искал да преживея подобно нещо втори път. А полицаите се оказаха истински неандерталци и пълни идиоти. Така и не разбрах за какво им беше да ни разпитват, като че ли сме членове на ИРА. Можеш да ми вярваш, че се изисква доста смелост, за да не капитулираш пред такива като тях.

Кой знае защо, Лин не реагираше с безрезервното обожание и подкрепа, които той заслужаваше. Тя се облегна на стената с изражението на човек, който изчаква подходящ момент да се намеси, за да сподели това, което всъщност го вълнува.

— Сигурно — отбеляза тя механично.

— Сигурно ще се наложи да ни разпитват повторно — подчерта той.

— Трябва да е било много тежко за Алекс. Как е той?

— Гили? Е, той не е чак такава чувствителна мимоза. Ще се оправи.

— Алекс е далеч по-чувствителен, отколкото ти предполагаш — заяви разгорещено Лин. — Само защото беше в отбора по ръгби, ти си си внушил, че е някаква безсърдечна маса от мускули. Вероятно се измъчва ужасно, особено щом е познавал момичето.

Мондо изруга наум. За момент беше забравил, че сестра му беше хлътнала по Алекс. Тя изобщо не беше дошла, за да му предложи кока-кола и съчувствие, а за да намери повод да говори за Алекс.

— Всъщност за него е по-добре, че не я познаваше чак толкова добре, колкото му се искаше.

— Какво искаш да кажеш?

— Жестоко си падаше по нея. Дори я покани да дойде с него същата вечер. Ако тя се беше съгласила, Алекс гарантирано щеше да оглавява списъка на заподозрените.

Лин пламна цялата.

— Измисляш си! Алекс не би се увъртал около някакви барманки.

Усмивчицата на Мондо беше доста жестока.

— Така ли? Струва ми се, че не познаваш достатъчно добре безценния си Алекс.

— Голяма гадина си, знаеш ли? — сопна се Лин. — Защо се държиш така отвратително, когато стане дума за Алекс. Доколкото ми е известно, той е един от най-близките ти приятели.

Тя излезе и тръшна вратата зад себе си, а той се замисли над последното изречение. Защо наистина говореше така злобно за Алекс, след като при нормални обстоятелства не би позволил да се каже лоша дума за него?

Постепенно започна да му се изяснява, че дълбоко в себе си обвинява Алекс за цялата каша, в която се бяха забъркали. Ако си бяха продължили по пътеката, някой друг щеше да открие тялото на Роузи Дъф. Някой друг щеше да е принуден да слуша предсмъртното й хъркане. Някой друг щеше да се чувства опетнен след престоя в полицейския участък.

Не можеше да се отрече, че тъкмо по вина на Алекс Мондо беше един от заподозрените. Мисълта го накара да се сгърчи от тревога. Опита се да я пропъди, но съзнаваше, че няма да успее да затвори кутията на Пандора. Покълнеше ли веднъж, тази идея не можеше да бъде изкоренена и оставена да увехне. Не беше време да измисля поводи, които биха забили клин между тях. Тъкмо сега имаха нужда един от друг, повече от когато и да било. Но не можеше да пропъди убеждението, че ако не беше Алекс, сега нямаше да е в такова затруднение.

Ами ако ги очакваше нещо по-лошо? Как да си затвори очите пред факта, че половината нощ Уиърд беше сновал напред-назад с лендроувъра? Предлагаше на разни момичета да ги повози с надеждата, че ще ги впечатли. Така че нямаше никакво алиби, а същото важеше и за Зиги, който се беше измъкнал, за да откара колата на място, където Уиърд нямаше да я намери. Самият Мондо също нямаше алиби. Защо му беше да взема лендроувъра, за да откара онова момиче до Гардбридж? Едно нищо и никакво чукане на задната седалка изобщо не си струваше неприятностите, които би имал, ако някой се сетеше, че и тя е била на купона. Започнеше ли полицията да разпитва останалите гости, някой неминуемо щеше да ги накисне. Независимо от предполагаемото презрение, с което повечето студенти се отнасяха към представителите на закона, все някой щеше да се паникьоса и да се раздрънка. И тогава всичко щеше да е загубено.

Внезапно склонността да обвинява Алекс му се стори най-незначителната от грижите му. Защото, докато прехвърляше наум събитията от последните няколко дни, Мондо си спомни нещо, което бе видял късно една нощ — нещо, което можеше да му помогне да се измъкне от обвиненията. Нещо, което засега нямаше да сподели с никого — „един за всички, всички за един“ звучеше много добре, но той имаше дълг най-вече пред себе си. Нека другите защитават интересите си, както намерят за добре.

8

Макленън затвори вратата зад себе си. Сега, когато двамата с Джанис Хог се озоваха в стаята с ниския полегат таван, помещението му се стори потискащо. Каза си, че това е най-мъчителната страна на внезапната смърт — хората нямат възможност да подредят всичко, което ще оставят след себе си, да представят пред хората избраната от тях картина. Нещата оставаха такива, каквито са били, когато са затворили вратата след себе си за последен път. Макленън бе виждал немалко тъжни сцени, но мусеше трудно да си представи по-трогателна от тази.

Личеше опитът да се придаде на стаята ведър и жизнерадостен изглед, въпреки че през тясното прозорче, което гледаше към селската улица, влизаше малко светлина. В далечината се виждаше Сейнт Андрюз — градът изглеждаше все така бял от навалялия снощи сняг, но Макленън знаеше, че в действителност нещата стоят по-различно. По тротоарите снегът вече се беше превърнал в мръсна киша, пътищата — в хлъзгаво тресавище, каша от сняг и пясък. Отвъд града морето се виждаше като сивкаво петно, преливащо почти незабележимо в сивотата на небето. Той си каза, че гледката сигурно е красива в слънчев ден. Обърна се гърбом към прозореца, към леглото, боядисано в бледорозово, с бяла памучна покривка, все още посмачкана там, където Роузи бе седяла за последен път. На стената имаше само един плакат, на някаква група, наречена „Блонди“ — певицата имаше внушителен бюст и невероятно къса пола. Макленън се зачуди дали Роузи е мечтала за такава слава.

— От къде да започна, сър? — попита Джанис, оглеждайки гардероба и тоалетната масичка, произведени очевидно през петдесетте години, боядисани в бяло в опит да изглеждат малко по-съвременни. До самото легло имаше малка масичка с едно чекмедже. Единствените други места, където можеше да се скрие нещо, бяха плетеният кош за пране зад вратата, и едно метално кошче за отпадъци.

— Заеми се с тоалетната масичка — каза той. Така поне нямаше да му се наложи да прехвърля гримове, които никога вече нямаше да бъдат ползвани, стари сутиени и пликчета, натъпкани в дъното на чекмеджето за в краен случай. Макленън познаваше слабите си места и предпочиташе да не ги излага на показ, когато беше възможно.

Джанис седна на ръба на леглото — на същото място сигурно беше седяла Роузи и се беше взирала в огледалото, докато се е гримирала. Макленън отвори чекмеджето на малката масичка. Вътре имаше дебела книга, озаглавена „Далечни шатри“ — тя напомняше на книгите, които жена му навремето използваше, за да го държи на разстояние в леглото. „Не виждаш ли, че чета, Барни!“ казваше тя с измъчен тон и размахваше под носа му някаква тухла. Какво им ставаше на жените с тези книги? Той повдигна тухлата, опитвайки се да не обръща внимание на Джанис, която ровеше систематично из чекмеджетата на тоалетната масичка. Отдолу имаше дневник. Без да си позволява пристъпи на излишен оптимизъм, Макленън го взе и го разлисти.

Ако се беше надявал на изповеди, щеше да бъде горчиво разочарован. Роузи Дъф не беше споделяла с дневника сърдечните си трепети. Беше записвала смените си в „Ламас“, рождени дни на роднини и приятели, дати на празненства и уговорки от рода на „купон у Боб“, „пазар с Джули“. Срещите с мъже бяха маркирани с час и дата, към това тя бе допълвала само „С него“, както и пореден номер. През изминалата година беше излизала с номер 14,15 и 16; като очевидно номер 16 беше най-новото й завоевание. Той се появяваше за първи път в началото на ноември и от там нататък фигурираше редовно в дневника — два-три пъти седмично. Излизала е с него винаги след работа, каза си Макленън. Трябваше да отскочи пак до „Ламас“ и да попита дали някой не е виждал някакъв мъж да чака Роузи, когато й е свършвала смяната. Чудно наистина, защо са се срещали по такова време, а не когато Роузи е била свободна вечер, или в почивните й дни. Явно единият от двамата е имал основание да се крие.

Той хвърли поглед към Джанет.

— Откри ли нещо?

— Нищо необичайно. Все неща, които една жена си купува сама. Бельото не е от гадния вид, който мъжете обикновено купуват за подарък.

— Гадно, така ли?

— За съжаление е така, сър — дантелата драска, а в найлоново бельо човек се поти. Става дума за такова бельо, каквото мъжете биха искали да носят жените, а не такова, каквото жените биха избрали сами.

— Ето значи къде ми е била грешката. Трябвало е да купувам гащи с крачоли от „Маркс енд Спенсър“.

Джанис се засмя.

— Благодарността също може да прерасне в любов, сър.

— Има ли някакви признаци, че е вземала противозачатъчни?

— Засега нищо. Може би Брайън е бил прав, когато каза, че е била почтено момиче.

— Не до там все пак. Според заключението от аутопсията не е била девствена преди изнасилването.

— Може да е загубила девствеността си при всякакви обстоятелства, сър — подчерта Джанис, въздържайки се да коментира по-остро заключенията на съдебния лекар, за когото бе всеизвестно, че се интересува много повече от пиене и от скорошното си пенсиониране, отколкото от труповете, които аутопсираше.

— Така е. А хапчетата може да са били в чантата й, която все още не сме открили — Макленън въздъхна, прибра обратно в чекмеджето книгата и дневника, и го затвори. — Ще погледна и в гардероба.

След половин час му се наложи да признае, че Роузи Дъф не е имала склонност да трупа вещи. В гардероба й имаше само съвсем нови и модерни дрехи и обувки. В един ъгъл имаше купчина евтини романи — все дебели и лъскави, чиито корици обещаваха на читателя любов, богатство и блясък.

— Губим си времето тук — каза той.

— Остава ми само още едно чекмедже. Защо не прегледате кутията за бижута?

Джанис му подаде кутията, оформена като ковчеже за скъпоценности и облицована с бяла изкуствена кожа. Той щракна малката месингова ключалка и вдигна капака. Най-отгоре бяха подредени всевъзможни пъстри обици — ефектни, но евтини. Отдолу имаше детски часовник, няколко евтини сребърни верижки и няколко модерни брошки — едната наподобяваше плетиво със забити в него куки за плетене, втората — муха, а третата представляваше нещо като извънземна котка. Нямаше нищо показателно в съдържанието на кутията.

— Имала е слабост към обици — заключи Макленън, затваряйки капака. — Мъжът, с когото се е виждала, явно не е имал обичая да купува скъпи бижута.

Джанис бръкна по-надълбоко в последното чекмедже и извади купчина снимки. По всичко личеше, че Роузи е преровила семейните албуми и си е направила личен подбор. Бяха обичайните семейни снимки — от сватбата на родителите й, снимки на Роузи и братята й на различни възрасти, различни семейни събирания през изминалите три десетилетия, няколко снимки на Роузи като бебе и други със съучениците й — децата гримасничеха пред обектива, облечени в училищните си униформи. Нямаше моментални снимки с момчета — всъщност изобщо нямаше никакви нейни снимки с мъже. Макленън прехвърли набързо купчината и прибра снимките обратно в плика.

— Хайде, Джанис, да се опитаме да открием някакво по-плодотворно занимание.

Огледа за последен път стаята, която му бе разкрила много по-малко истини за личността на Роузи Дъф, отколкото бе очаквал. Момиче, което е мечтало за по-хубав и вълнуващ живот. Доста потайно момиче, отнесло своите тайни със себе си в гроба — вероятно прикривайки успешно убиеца си.

Докато пътуваха обратно към Сейнт Андрюз, радиостанцията на Макленън започна да пука. Той се зае да върти копчетата в опит да получи по-чист сигнал. Секунди по-късно чуха високо и ясно гласа на Бърнсайд. По всичко личеше, че е развълнуван.

— Сър? Струва ми се, че открих нещо.

Алекс, Мондо и Уиърд тъкмо бяха приключили с подреждането на рафтовете в „Сейфуей“. Държаха се настрани и се надяваха, че никой няма да ги разпознае по снимката на първата страница на „Дейли Рекърд“. Купиха цял наръч вестници и тръгнаха по главната улица към кафенето, където обикновено се събираха като ученици.

— Известно ли ви е, че всеки втори човек в Шотландия чете „Дейли Рекърд?“ — попита мрачно Алекс.

— Защото останалите не могат да четат — допълни Уиърд, взирайки се в снимката, направена, когато фотографите ги изненадаха на прага. — Боже мили, вижте как изглеждаме! Отдолу спокойно би могло да пише: „Съмнителни типове, заподозрени в изнасилване и убийство“. Мислите ли, че ще се намери поне един човек, който да повярва, че не сме го сторили, след като види тази снимка?

— Не е от снимките, които ме представят в най-добра светлина — съгласи се Алекс.

— Ти си добре, поне си отзад и лицето ти почти не се вижда, а Зиги се е извърнал настрани. Затова пък ние двамата с Уиърд сме в грос и анфас — каза нацупено Мондо. — Я да видим какво има в останалите вестници.

Подобни снимки имаше и в „Скотсмън“, „Глазгоу Хералд“ и „Куриър“, за щастие поне не на първа страница. Затова пък съобщението за убийството беше на първа страница навсякъде освен в „Куриър“. Такова незначително нещо като убийство не би могло да измести борсовите курсове и малките обяви от тяхната първа страница.

Седяха, пиеха кафе и разучаваха мълчаливо статиите.

— Предполагам, че би могло да бъде и по-зле — каза Алекс.

Уиърд го изгледа невярващо.

— В какъв смисъл?

— Поне не са ни сбъркали имената. Дори фамилията на Зиги е написана правилно.

— Голям повод за радост, няма що. Е, поне не са ни нарекли директно „заподозрени“ — но това е единственото нещо в наша полза. В тези статии сме представени извънредно зле, Алекс. Сам виждаш.

— Всички наши познати вече са ги видели — поде Мондо. — Сега всички ще ни накачулят да ни разпитват. Ако това е славата, която ми е съдена, отказвам се веднага от нея.

— Всички щяха да разберат и без вестниците — подчерта Алекс. — Знаеш много добре какво представлява Къркалди. Селска психика. Хората нямат какво да им ангажира съзнанието и клюкарстват за съседите си. Точно тук новините се разпространяват и без вестник. Хубавото е, че половината ни колеги в университета живеят в Англия, така че изобщо няма да чуят за тази история. А когато се върнем след новогодишните празници, всичко вече ще се е разнесло.

— Така ли мислиш? — Уиърд затвори „Скотсмън“ с категоричен жест. — Аз пък трябва да ти кажа, че ще е най-добре всички да се молим Макленън да открие и арестува убиеца.

— Защо? — попита Мондо.

— Защото ако не успее, до края на живота си ще останем „убийците, които останаха на свобода“.

Мондо го изгледа като човек, на когото току-що са съобщили, че е болен от рак.

— Ти шегуваш ли се?

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен — отвърна Уиърд. — Ако не арестуват никого във връзка с убийството на Роузи, хората ще помнят едно — че ние сме тези, които прекараха една нощ в участъка. Очевидно е, човече. Ще бъде произнесена присъда без процес — „недоказана вина“. „Знаем, че те са го направили, но полицията не можа да намери доказателства“ — започна той, имитирайки женски глас. — Това е положението, Мондо, занапред няма да има кого да чукаш — и той се ухили злобно, съзнавайки, че е засегнал слабото място на приятеля си.

— Я млъквай. Поне ще имам спомените си — озъби се Мондо.

Преди някой от тях да каже каквото и да било, в кафенето влезе Зиги, отръсквайки дъждовни капки от косата си.

— Предположих, че ще ви намеря тук — каза той.

— Зиги, Уиърд твърди… — започна Мондо.

— Остави това. Макленън е тук и иска отново да говори с всички нас.

Алекс повдигна вежди.

— Смята да ни замъкне обратно в Сейнт Андрюз, така ли?

Зиги поклати глава.

— Не, пристигнал е тук, в Къркалди. Иска да се явим в участъка.

— Дявол да го вземе — каза Уиърд. — Старият съвсем ще се побърка. От мен се очаква да не излизам от къщи. Ще реши, че му обявявам война. Трудно ще ми е да обясня, че съм бил при ченгетата.

— Трябва да сте благодарни на баща ми, че не се налага да се върнем в Сейнт Андрюз — отбеляза Зиги. — Когато Макленън се появи в нашето жилище, той пощръкля. Чете му лекция за правата на човека и го обвини, че се отнася с нас като с престъпници, въпреки че сме направили всичко по силите си, за да спасим Роузи. По едно време имах чувството, че ще го запердаши с вестника по главата — той се ухили. — Честно казано, гордеех се с него.

— Браво на баща ти — каза Алекс. — А къде е Макленън?

— Отвън, в колата. Баща ми е паркирал точно до него — Зиги се закиска беззвучно. — Съмнявам се Макленън някога да е налитал на такова чудо като моя старец.

— Значи трябва веднага да тръгваме към участъка? — попита Алекс.

Зиги кимна.

— Макленън чака. Съгласи се баща ми да ни откара до участъка, но не е в настроение да го разиграваме.

Десет минути по-късно Зиги седеше сам в една стая за разпити. Когато четиримата пристигнаха в участъка, ги разделиха в отделни стаи. С всеки тръгна по един униформен полицай. Обезпокоеният Карел Малкиевич беше оставен безцеремонно в преддверието. Макленън му обяви без много увъртания, че ще му се наложи да чака там. И Зиги изчезна заедно с Макленън и Бърнсайд, които го оставиха да виси в тази стая.

Той си каза със съжаление, че следователите си разбират от работата. Като го оставяха така, да седи и чака съвсем сам, те спазваха сигурната рецепта как да бъде смутен задържаният. И рецептата се оказа ефикасна. Въпреки че не даваше външни признаци, Зиги беше напрегнат като струна, целият вибрираше от безпокойство. Най-дългите пет минути в живота му приключиха с влизането на двамата следователи, които се разположиха срещу него.

Очите на Макленън сякаш го пронизваха, слабото му лице беше изопнато от някакво скрито вълнение.

— Даването на лъжливи показания пред полицията е сериозно провинение — започна той без всякакви встъпления. Говореше сухо и отривисто. — И не става дума само за това провинение — лъжата ни кара да се замислим какво криете. Имахте една нощ, през която сте могли да обмислите всичко. Ще промените ли първоначалните си показания?

Леден страх сви сърцето на Зиги. Научили бяха нещо, това беше ясно, но какво? Той замълча в очакване на следващия ход на Макленън.

Инспекторът отвори папката пред себе си и извади листа с отпечатъците, които Зиги бе дал предната нощ.

— Това вашите отпечатъци ли са?

Зиги кимна. Вече му беше ясно какво следва.

— Можете ли да обясните как са се озовали на волана и лоста за скорости на един лендроувър, регистриран на името на някой си Хенри Кевъндиш, открит тази сутрин в Сейнт Андрюз, на паркинга в индустриалната зона край Ларго Роуд?

Зиги притвори за миг очи.

— Да, мога — той замълча, опитвайки се да събере мислите си. Същата сутрин, в леглото, бе преговарял какво да каже в такава ситуация, но когато застана лице в лице със суровата действителност, всички заучени реплики излетяха от ума му.

— Чакам, господин Малкиевич — каза Макленън.

— Лендроувърът е собственост на един от другите студенти, с които делим жилището. Снощи го заехме, за да отидем с него на купона.

— Заехте го, така ли? Искате да кажете, че господин Кевъндиш е дал съгласието си да карате колата му? — намеси се веднага Макленън, за да не позволи на Зиги да набере скорост.

— Не точно, не — Зиги отклони поглед встрани — не беше в състояние да срещне погледа на Макленън. — Вижте, знаем много добре, че не беше редно да вземаме колата, но не се е случило кой знае какво — още докато произнасяше тези думи, Зиги разбра, че е направил грешка.

— Това е углавно престъпление, нещо, което сигурно ви е било известно. Значи така, вие откраднахте лендроувъра и отидохте с него на купон. Това обаче не обяснява защо в крайна сметка колата се е озовала там, където я намерихме.

Дъхът на Зиги излизаше на пресекулки.

— Аз я преместих там за по-сигурно. Вече бяхме пили и не ми се искаше някой да се изкуши да я подкара пиян.

— Кога преместихте колата?

— Не помня точно. Вероятно някъде между един и два часа сутринта.

— Дотогава самият вие сигурно сте били доста пиян — Макленън вече атакуваше, привел напред рамене.

— Сигурно съм бил изпил повече от допустимия минимум. Но…

— Още едно нарушение на закона. Значи сте лъгали, когато твърдяхте, че не сте напускали купона? — погледът на Макленън пронизваше като хирургическа сонда.

— Отсъствах точно колкото е необходимо да откарам лендроувъра до онова място и да се върна пеш — около двайсет минути.

— Това твърдите вие. Междувременна разговаряхме с някои от гостите, и много малко от тях твърдят, че са ви видели. Мисля, че сте отсъствали доста по-дълго. Мисля, че сте видели по пътя Роузи Дъф и че сте й предложили да я откарате.

— Не!

Макленън продължи неумолимо.

— После се случва нещо, което ви изважда от равновесие, вие я изнасилвате, а после осъзнавате, че тя може да ви съсипе живота, ако се оплаче в полицията. Изпадате в паника и я убивате. Знаели сте, че трябва да откарате тялото някъде, разполагали сте с лендроувъра, така че това не е представлявало проблем. После сте се почистили и сте се върнали на купона. Така ли се развиха нещата?

Зиги поклати глава.

— Не, грешите напълно. Не съм я виждал, и с пръст не съм я докосвал. Просто реших да се отърва от лендроувъра, преди да е станала злополука.

— Това, което се е случило с Роузи Дъф, не е било злополука. И сте го извършили вие.

Със зачервено от страх лице Зиги прокара пръсти през косата си.

— Не. Трябва да ми повярвате. Нямам нищо общо с нейната смърт.

— Защо да ви вярвам?

— Защото ви казвам истината.

— Не. Това, което ми казвате, е нова версия, която се покрива с нещата, които според вас са ми известни. Не мисля, че това е цялата истина.

Настана дълго мълчание. Зиги стисна здраво зъби и почувства как челюстните му мускули изпъкват.

Накрая проговори Макленън. Този път с по-мек тон.

— Ние ще разберем какво точно се е случило, надявам се, че ви е ясно. В момента цял екип от лабораторията преглежда лендроувъра инч по инч. Ако намерим само една капчица кръв, един косъм от косата на Роузи Дъф, една нишка от дрехите й, ще мине много време, преди да спите отново в собственото си легло. Бихте могли да спестите на себе си и на баща си доста неприятности, ако ни кажете истината още сега.

Зиги едва се удържа да не се разсмее. Ходът беше прозрачен. Макленън разкриваше слабостта на позициите си.

— Нямам какво повече да кажа.

— Ваша воля, моето момче. А сега ви арестувам за ползване на превозно средство без съгласието на собственика. Можете да излезете под гаранция — в такъв случай ще трябва да се явите отново в участъка след една седмица — Макленън бутна стола си и стана. — Съветвам ви да си намерите адвокат, господин Малкиевич.

Разбира се, следващият поред беше Уиърд. Докато двамата с охраняващия полицай седяха мълчаливо в стаята за разпити, той реши, че сигурно са открили лендроувъра. Така да е, каза си Уиърд. Щеше да поеме вината — нямаше намерение да остави другите да операт пешкира заради собствената му глупост. За такова нещо нямаше да го пратят в затвора. Сигурно щеше да се наложи да плаща обезщетение, но с това все някак щеше да се справи. Щеше да намери работа на половин ден. Кариерата на един математик не се проваляше от досие в полицията.

Седеше отпуснато в стола срещу Макленън и Бърнсайд и се опитваше да си придаде нехаен вид. От ъгълчето на устата му висеше цигара.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Като начало бихте могли да ни кажете истината — отвърна Макленън. — Очевидно по някакъв начин сте забравили, че сте се разкарвали насам-натам в лендроувър по същото време, когато твърдите, че сте били на купон.

Уиърд разпери ръце.

— Хванахте ме. Обикновена младежта лудория, господин инспектор.

Макленън удари с разперена длан по масата.

— Това не е игра, синко. Става дума за убийство, така че край на номерата.

— Но нещата наистина стоят така. Вижте, времето беше отвратително. Другите тръгнаха преди мен към „Ламас“, аз останах да измия чиниите. Стоях си в кухнята и гледах лендроувъра отпред и по едно време си казах: „защо не?“ Хенри си беше заминал за Англия, така че никой нямаше да разбере, ако вземехме колата за няколко часа. Така че отидох с нея до кръчмата. Останалите трима вкиснаха, като ме видяха с нея, но после, като видяха как вали, решиха, че идеята ми не е чак толкова лоша. И отидохме с колата на купона. По-късно Зиги я е преместил, за да не направя някоя истинска беля — и това е всичко — той сви рамене. — Наистина не ви го казахме, защото не искахме да си губите времето с неверни следи.

Макленън го изгледа ядосано.

— Точно сега ми губите времето — той отвори папката пред себе си. — Тук имаме показанията на някоя си Хелън Уокър, която разказа, че сте я убедили да я повозите в колата. Според нея сте я опипвали, докато сте карали, докато накрая колата започнала да се движи толкова несигурно, че се хлъзнала и спряла в някакъв бордюр. Момичето скочило от колата и се върнало обратно на купона. В показанията си тя казва, цитирам „Той беше изгубил контрол над себе си“.

Някакво мускулче трепна по лицето на Уиърд и тръсна неволно пепел върху пуловера си.

— Глупаво хлапе — каза той, но гласът му не беше уверен като думите му.

— Та до каква степен бяхте изгубил контрол над себе си?

Уиърд съумя да се засмее, макар и малко треперливо.

— Хайде, пак подвеждащ въпрос. Добре де, наистина не бях съвсем на себе си. Но между това да се повеселиш с взета назаем кола и да убиеш човек има голяма разлика.

Макленън го изгледа презрително.

— Така ли се веселите вие? Да досаждаш на жена и да я уплашиш дотам, че да я накараш да хукне по улиците посред нощ по време на виелица, само и само за да не седи в колата с вас? — Уиърд погледна настрани и въздъхна. — Да, сигурно сте били ядосан. Успявате да накарате момичето да се качи в откраднатия лендроувър, въобразявате си, че сте я впечатлили и ще постигнете целта си, а вместо това тя избягва. Какво става след това? Забелязвате Роузи Дъф, която върви в снега, и решавате, че тя ще свърши работа? Само че тя не ще и да знае за вас, отблъсва ви, но вие успявате да я надвиете и я изнасилвате. А после откачате напълно, защото разбирате, че тя може да ви съсипе живота.

Уиърд скочи.

— Не съм длъжен да седя тук и да слушам всичко това. Вие сте пълен некадърник, нямате никакви улики против мен и го знаете.

Бърнсайд скочи, за да попречи на Уиърд да излезе, а Макленън само се облегна на стола си.

— Не бързайте толкова. Вие сте арестуван.

Мондо присви рамене така, че те почти опряха ушите му — слаба защита срещу това, което го очакваше. Макленън го загледа студено и упорито.

— Отпечатъци — поде той. — Отпечатъци от пръстите ви са открити по волана на един откраднат лендроувър. Как ще коментирате този факт?

— Колата не беше открадната. Само я взехме назаем. Човек краде, когато няма намерение да връща взетото, нали? — отвърна нацупено Мондо.

— Чакам — настоя Макленън, без изобщо да обръща внимание на думите му.

— Изпратих едно момиче до дома му, това е всичко.

— Какво момиче?

— Ами едно от тези, които бяха на купона. Тя трябваше да се прибере в Гардбридж и аз й предложих да я откарам — Мондо бръкна в джоба си и извади някакво листче. Докато чакаше, беше записал там името и адреса на момичето, защото беше очаквал този момент. Имаше чувството, че като не произнася името й на глас, това, което прави, си остава някак недействително. Междувременно беше преценил, че ако представи случилото се както трябва, ще успее да се оправдае поне донякъде. Това, че щеше да натопи момичето пред родителите му, не го вълнуваше никак.

— Ето името и адреса й. Можете да я попитате, тя ще потвърди.

— По кое време стана това?

Той сви рамене.

— Не помня. Струва ми се, че беше към два.

Макленън сведе поглед към името и адреса. Не му бяха познати.

— Какво се случи?

Мондо се захили самодоволно, заговорнически вид — един опитен мъж разговаряше с друг.

— Ами откарах я до дома й, чукахме се и после си казахме „лека нощ“. Така че сам виждате, инспекторе, нямах никакъв повод да проявя интерес към Роузи Дъф, дори да я бях срещнал. Но не стана нищо подобно. Просто чуках онова момиче и в интерес на истината бях доста доволен от себе си.

— Казахте, че сте имали сексуален контакт с това момиче. Къде стана това?

— На задната седалка на колата.

— Използвахте ли презерватив?

— Никога не вярвам на жени, които твърдят, че вземат хапчета — а вие? Разбира се, че ползвах презерватив — сега вече Мондо говореше доста по-спокойно. За него това беше позната територия, територия, на която мъжете са съучастници и се разбират взаимно.

— Какво направихте после с презерватива?

— Изхвърлих го през прозореца. Нямаше как да го оставя в колата, Хенри щеше да се досети, че сме я вземали — беше му ясно, че Макленън се опитва да намери вярната посока за следващия си въпрос. Преценката му се оказа точна. Признанието обърка първоначалната схема на разпита. Явно не беше карал произволно из виелицата, ядосан и страдащ от неудовлетворени сексуални желания. Каква причина би могъл да има тогава да изнасилва Роузи Дъф и да я убива?

Макленън се усмихна мрачно, без да възприема заговорническия тон на Мондо.

— Ще проверим доколко разказът ви отговаря на истината, господин Кър. Да видим дали младата жена ще подкрепи твърденията ви. Защото ако отрече, картината ще се промени рязко, нали?

9

Не можеше да почувства, че е Бъдни вечер. Когато по обяд прескочи до хлебарницата, за да си вземе пай, Бърни Макленън изпита усещането, че се е озовал в някакъв паралелен свят. По витрините блестяха коледни украшения, пъстри светлинки примигваха навсякъде, улиците бяха пълни с хора, влачещи натъпкани пазарски торби. Но всичко това му беше напълно чуждо. Той не споделяше грижите и интересите на тези хора — те имаха основания да очакват нещо повече от една коледна вечеря, развалена от горчивия вкус на провала. Бяха изминали осем дни от убийството на Роузи Дъф и все още нямаше никакви изгледи за арест.

— Зиги Малкиевич беше нещо друго — дълбока вода, няма съмнение. Ако той беше убиецът, за Макленън бе ясно, че няма да пробие, докато не се добере до недвусмислени доказателства; студентът по медицина нямаше да се предаде. Беше решил, че е разбил алибито на Дейви Кър, когато онова момиче в Гардбридж отрече да е спало с него. Но Джанис Хог, която бе взел със себе си от приличие, заяви убедено, че момичето лъже, опитвайки се да запази доброто си име. И наистина, когато Джанис се върна да поговори насаме с момичето, то призна, че е имало сексуален контакт с Дейви Кър. Звучеше така, като че ли преживяването не е било такова, че да я накара да повтори. Това според Макленън също беше интересно — може би в крайна сметка Дейви Кър не е бил толкова весел и доволен от себе си, колкото твърдеше.

Алекс Гилби беше също много вероятен кандидат, дори само защото не съществуваха никакви доказателства да е шофирал лендроувъра. Негови отпечатъци имаше навсякъде във вътрешността на колата, но не и на волана. Но това не го оневиняваше. Ако Гилби бе убил Роузи, бе много вероятно да е повикал приятелите си на помощ и също толкова възможно бе те да са се отзовали; Макленън не си правеше илюзии относно близостта между четиримата така че, ако Гилби бе успял все пак да си уговори среща с Роузи Дъф, на която се е случило нещо непоправимо, Макленън беше убеден, че Малкиевич би направил всичко възможно, за да защити приятеля си. Независимо дали Гилби го съзнаваше или не, Малкиевич очевидно беше влюбен в него. Макленън бе убеден в това, макар че съдеше единствено по инстинкт.

Но в цялата работа имаше и нещо друго, освен това, което му подсказваше професионалният инстинкт. След изнервящата поредица разговори той се канеше да потегли обратно към Сейнт Андрюз, когато нечий познат глас го повика по име.

— Ей, Барни, научих, че си се появил тук — извика някой от другия край на потъналия в мрак паркинг.

Макленън се обърна рязко.

— Робин? Ти ли си?

Стройна фигура в полицейска униформа се появи в кръга от светлина под близката лампа. Робин Макленън беше петнайсет години по-млад от брат си, но приликата между двамата беше поразителна.

— Реши да се измъкнеш, без дори да кажеш здрасти, така ли?

— Казаха ми, че си на работа.

Робин дойде до брат си и стисна ръката му.

— Току-що се върнах за една справка. Стори ми се, че те виждам, когато спряхме колата отпред. Хайде да изпием по едно кафе, преди да тръгнеш — той се усмихна и тупна приятелски брат си по рамото. — Имам сведения, които сигурно ще оцениш по достойнство.

Макленън се взря намръщено в гърба на брат си, който бързаше пред него. Робин, уверен както винаги в чара си, не изчака отговора на брат си, а тръгна обратно към бюфета на полицейския участък. Макленън го настигна при вратата.

— За какви сведения говориш?

— Става дума за онези студенти, които подозираш в убийството на Роузи Дъф. Рекох си, че и аз мога да поровя тук-там, да проверя какво говорят клюкарите.

— Не би трябвало да се замесваш, Робин. Случаят не е твой — възрази Макленън, докато вървеше след брат си по коридора.

— Когато става дума за такова убийство, случаят засяга всеки от нас.

— Въпреки това не трябва — ако се провалеше сега, не би искал интелигентният му, очарователен брат да бъде засегнат от позора му. Робин умееше да се понрави на висшестоящите; сигурно щеше да се издигне много повече от Макленън, и напълно го заслужаваше. — Тъй или иначе, нито един от тях няма досие в полицията. Вече проверих.

Робин се обърна, докато влизаха в бюфета, и отново се усмихна лъчезарно.

— Виж какво, това тук е моя територия. Мога да накарам хората да ми кажат неща, които биха премълчали пред теб.

Заинтригуван, Макленън последва брат си към една усамотена маса в ъгъла, а после зачака търпеливо Робин да донесе кафетата.

— Е, какво научи?

— Тези момчета не са чак света вода ненапита. Когато са били по на тринайсет години, били заловени да крадат в някакъв магазин.

Макленън сви рамене.

— Доста деца го правят.

— Само че в случая не става дума за отмъкване на два шоколада или на кутия цигари. Било е нещо от рода на Формула едно — върховното предизвикателство за крадеца. Като че ли са се състезавали кой ще извърши най-трудната кражба — просто за удоволствие. Крадели са предимно от малки магазини, нито една от откраднатите вещи не им е била необходима — всичко възможно, от градинарски ножици до парфюми. Спипали Кър на местопрестъплението, когато се опитвал да отмъкне буркан с китайски джинджифил от някаква бакалница. Останалите трима стояли отпред да пазят — та прибрали и тях. Веднага щом се озовали в участъка, си признали всичко. Отвели полицаите в една барака в градината на Алекс Гилби, където криели плячката. Дори не били разопаковали нищо — Робин поклати глава. — Колегата, който ги прибра, разправяше, че вътре било като пещерата на Аладин.

— Какво стана после?

— Ами задвижиха се разни връзки. Бащата на Гилби е училищен директор, бащата на Маккий играе голф с началника на полицията. Отърваха се с едно хубаво сплашване и плащане на обезщетение.

— Интересно наистина. Но не е чак Големият влаков обир.

Робин кимна в знак на съгласие.

— Но това не е всичко. Две години по-късно имаше някаква поредица от номера с паркирани коли. Когато собствениците се прибираха, откриваха драсканици от вътрешната страна на предното стъкло, написани с червило. А колите си стояха здраво заключени. Всичко свърши внезапно, както и беше започнало, когато една от заключените коли се запали и изгоря. Така и не се откриха никакви улики срещу тях, но хората от местния следствен отдел са убедени, че те са били в основата на цялата история. Явно имат обичая да се набутват в рискови ситуации.

Макленън кимна.

— Не бих ти противоречил.

Заинтригува го историята с колите. Може би през нощта на убийството лендроувърът не е бил единствената кола, шофирана от някой от заподозрените.

Робин се бе опитал да научи подробности за хода на следствието, но Макленън се измъкна ловко. Разговорът потече по утъпкани пътища — семействата, футбол, какво да купят на родителите си за Коледа — и след това Макленън си тръгна. Сведенията, получени от Робин, наистина не бяха кой знае какви, но те затвърдиха убеждението на Макленън, че „Момчетата от Къркалди“ следват определен модел на поведение, който подсказва, че обичат риска. Хора с такова поведение често се подхлъзват към нещо наистина опасно.

Инстинктът беше много хубаво нещо, но не му вършеше работа без конкретни доказателства. А доказателства за съжаление нямаше. Лендроувърът отведе хората от лабораторията в задънена улица. Практически бяха разглобили цялото купе, но не намериха нищо, което да доказва, че Роузи Дъф някога е влизала в колата. Когато служителите от екипа, анализиращ местопрестъпления, откриха следи от кръв, всички настръхнаха от вълнение, като че ли ги бе ударил ток, но по-подробните изследвания разкриха не само че кръвта не е на Роузи, но че дори не е човешка.

Единствената бледа надежда бе изгряла на хоризонта предния ден. Един собственик на къща на „Тринити Плейс“ почиствал градината си, и се натъкнал на подгизнал вързоп, пъхнат в живия плет. Госпожа Дъф бе потвърдила, че дрехата е на Роузи. Отнесоха я за анализ в лабораторията, но Макленън съзнаваше, че въпреки бележката „Спешно!“, нищо нямаше да се случи преди Нова година. Още една неприятност, която можеше да прибави към списъка.

Дори не можеше да реши дали да повдига обвинение срещу Маккий, Кър и Малкиевич за присвояване на чужда кола. Изпълняваха съвестно условията на гаранцията, а той тъкмо се канеше да изготви обвинението, когато случайно дочу някакъв разговор в полицейския клуб. Седеше зад една преграда, така че не виждаше кой говори, но разпозна без усилие гласовете на Джими Лоусън и Иън Шоу. Шоу беше застъпник на идеята да обвинят четиримата студенти във всичко, което успеят да аргументират. Но за учудване на Макленън Лоусън възразяваше.

— От цялата работа ще пострада само нашият облик — настояваше униформеният полицай. — Ако повдигнем такива обвинения, ще изглеждаме дребнави и отмъстителни в очите на хората. Все едно да разлепим плакат, на който да пише: „Признаваме, че не можем да ги обвиним в убийство, но поне ще се постараем да им отровим живота“.

— И какво лошо има в това? — отвърна Иън Шоу. — Ако са виновни, нека страдат.

— Но нали може да са невинни — каза настоятелно Джими Лоусън. — От нас се очаква да защитаваме справедливостта, нали? Редно би било не само да откриваме виновниците, но и да защитаваме невинните. Добре, ясно е, че са излъгали пред Макленън за лендроувъра. Но това далеч не означава, че са убийци.

— Ако не е някой от тях, кой може да е тогава? — попита Шоу.

— Продължавам да мисля, че убийството има някаква връзка с Халоу Хил — някакъв езически ритуал или нещо подобно. Знаеш не по-зле от мен, че всяка година получаваме доклади за убити животни в гората Тентсмуър, които като че ли са станали жертви на някакъв ритуал. И никога не обръщаме внимание на тези сведения, защото те не са кой знае колко важни в сравнение с останалите ни задължения. Но я си представи, че това се е трупало в мозъка на някой идиот в продължение на години? Беше близо до датата на сатурналиите в крайна сметка.

— На сатурналиите ли?

— Римляните са празнували зимното слънцестоене на седемнайсети декември. Но честванията не са били твърдо установени само на тази дата.

Шоу изсумтя удивено.

— Божичко, Джими, добре си се подготвил.

— Просто попитах в библиотеката. Нали знаеш, че се надявам да ме приемат в следствения отдел, редно е да проявя инициативност.

— Значи предполагаш, че някакъв изкукал сатанист е пречукал Роузи?

— Не мога да кажа нищо със сигурност, но и това може да е една от теориите. Все пак имай предвид, че ще излезем последни глупаци, ако обвиним четиримата студенти, и после попаднем на ново човешко жертвоприношение по Белтейн.

— Белтейн? — повтори Шоу с отпаднал глас.

— Края на април, началото на май. Голям езически празник. Затова ми се струва, че не бива да избързваме с категоричните обвинения по адрес на тези хлапета, преди да сме открили някакви по-солидни улики. В края на краищата, ако не бяха се натъкнали на умиращата Роузи, щяха да върнат лендроувъра на мястото му на другия ден и никой нищо нямаше да разбере. Просто са имали лош късмет.

Двамата допиха питиетата си и излязоха. Но думите на Лоусън се запечатаха в съзнанието на Макленън. Той нямаше склонност към самозаблуди и беше принуден да признае, че полицаят има право. Ако още в началото бяха открили кой е мъжът, с когото е излизала Роузи Дъф, най-вероятно нямаше и да се сетят да обърнат внимание на момчетата. Възможно бе той да се е ожесточил срещу студентите просто защото нямаше върху кой друг да съсредоточи търсенията си. Колкото и неприятно да му беше, че думите на един униформен му припомниха истинските задължения, Макленън се отказа да повдига обвинение срещу Малкиевич и Маккий именно заради това, което чу от Лоусън.

Отказа се поне на първо време.

Междувременно се зае да направи някои проучвания. Опита се да разбере дали някой в областта е чувал нещо за провеждане на сатанистки ритуали. За съжаление нямаше представа откъде да започне. Може би трябваше да изпрати Бърнсайд да поговори с някой от местните свещеници. Макленън се усмихна мрачно. Това определено щеше да отклони мислите им от Младенеца и Рождество.

В края на смяната Уиърд махна с ръка на Алекс и Мондо и тръгна към носа. Свил рамене, той се приведе напред, забил брадичка в шала си, и тръгна срещу ледения вятър. Трябваше да приключи с коледните подаръци, но имаше нужда да остане насаме с мислите си, преди да се отправи към шума и блъсканицата на главната улица.

Имаше отлив, затова той слезе по хлъзгавите стъпала от крайбрежната улица на плажа. На сивкавата светлина, която струеше от прихлупеното небе, мокрият пясък бе добил цвят на стар маджун и издаваше неприятни всмукващи звуци под стъпките му. Обстановката беше в съвършена хармония с настроението му. Не помнеше да се е чувствал по-потиснат през целия си живот.

У дома положението беше още по-напрегнато от обикновено. Наложи му се да признае пред баща си, че е бил задържан в участъка, и това разкритие стана повод за непресъхващ водопад от обвинения, упреци, и коментари на неспособността му да покрие изискванията за това, което би трябвало да представлява един добър син. Налагаше се да дава отчет за всяка минута, прекарана вън от дома, като че ли беше отново на десет години. Най-лошото от всичко беше, че дори не бе в състояние да се почувства морален победител. Знаеше отлично, че е постъпил нередно. Почти беше готов да повярва, че заслужава презрението на баща си, и това бе най-лошо от всичко. Винаги бе съумявал да се успокои с убеждението, че неговият избор е правилният. Но този път наистина бе преминал границите на допустимото.

Не се чувстваше по-добре и когато отиваше на работа. Това, което вършеше, беше отегчително, еднообразно и унизително. Навремето би обърнал всичко на шега, би се възползвал от възможността да направи някаква беля и да предизвика суматоха. Но сега човекът, който обичаше да дразни по-високопоставените от него и винаги успяваше да убеди Алекс и Мондо да участват в поредната лудория, му се струваше чужд и далечен. След това, което се бе случило с Роузи Дъф и въвличането му в следствието като заподозрян, Уиърд беше принуден да признае, че сигурно наистина е безполезен нехранимайко, за какъвто го смяташе баща му. А не беше приятно да се живее с тази мисъл.

Не намираше утеха и в срещите с приятелите си. За първи път, когато се събереше с останалите, не изпитваше чувството, че е част от едно органично цяло. Те по-скоро му напомняха за всички негови недостатъци. Не можеше да забрави чувството за вина в тяхно присъствие, защото тъкмо той ги беше поставил в сегашното положение, макар те явно да не го обвиняваха за това.

Не можеше да си представи как ще преживее новия семестър. Краката му се плъзгаха по изхвърлени на брега водорасли; той стигна до края на плажа и тръгна нагоре по широките стълби към Порт Брее. Имаше чувството, че всичко около него е слузесто, хлъзгаво и несигурно като водораслите, по които стъпваше.

Последната дневна светлина гаснеше на запад, когато Уиърд тръгна най-сетне към магазините. Време беше да започне да се преструва, че е част от заобикалящия го свят.

10

1978 година, Къркалди, Шотландия — навечерието на Новата 1979 година

Когато навършиха петнайсет години и получиха за първи път разрешение от родителите си да излизат вечер сами, четиримата си обещаха на всеки 31 декември да се срещат в полунощ на площада в Къркалди, за да посрещат Новата година. Всяка година досега бяха спазвали обещанието си, отиваха на площада, мръзнеха и подскачаха на едно място, докато стрелките на градския часовник пълзяха бавно към дванайсет. Зиги носеше транзистор, за да чуят камбаните, и четиримата си предаваха от ръка на ръка пиенето, което бяха успели да намерят. Първата Нова година посрещнаха с бутилка десертно вино и четири кутии „Карлсберг“. Този път се бяха издигнали до бутилка „Феймъз Грауз“.

На площада нямаше организирани празненства, но напоследък младите хора в града все по-често се събираха тук срещу Нова година. Мястото не беше кой знае колко привлекателно, най-вече защото сградата на градския съвет наподобяваше на някои от най-отблъскващите образци на съветската архитектура, а медният покрив на часовниковата кула беше зеленясал, но това беше единственото открито пространство в центъра, ако изключим паркинга на автогарата, който беше още по-неуютен. Все пак на площада имаше коледна елха и някаква украса, които го правеха малко по-поносим от автогарата.

Тази година Алекс и Зиги пристигнаха заедно. Зиги беше отишъл да вземе Алекс и успя да очарова Мери Гилби до такава степен, че тя им сипа по едно уиски, за да се постоплят. С джобове, пълни с бисквити, сладкиши със стафиди и препечени кифлички, които никой не искаше да яде, те минаха покрай гарата и библиотеката, покрай центъра „Адам Смит“, облепен с плакати за представлението на „Двете сирачета в гората“ с Ръсел Хънтър и братя Патън и мемориалния парк. Чудеха се дали Уиърд ще успее да убеди баща си да го пусне да излезе поне на Хогмани7.

— Напоследък се държи много странно — отбеляза Алекс.

— Гили, той си е странен открай време. Нали затова го кръстихме Уиърд.

— Знам, но сега е различен. Забелязах го, нали работим заедно. Струва ми се някак потиснат. Почти не говори.

— Което най-вероятно се дължи на отрязания достъп до алкохол и дрога — отвърна сухо Зиги.

— Но напоследък дори не се заяжда. Там е работата. Познаваш го добре. Веднага щом реши, че някой си придава важност, избухва. А напоследък все си мълчи и не влиза в никакви спорове, дори когато някой от шефовете започне да се заяжда. Просто стои и мълчи, а после отива да изпълни това, което му е наредено. Възможно ли е тази работа с Роузи да го е засегнала толкова, как мислиш?

Зиги сви рамене.

— Не е изключено. Първоначално прие нещата почти на шега, но после като че ли го стегна шапката. Честно казано, почти не съм разговарял с него от деня, когато Макленън беше тук.

— Аз пък го виждам само когато сме на работа. Щом ни свърши смяната, той изчезва. Отказва дори да пие по едно кафе с мен и Мондо.

Зиги направи гримаса.

— Учудвам се само, че Мондо е в състояние да отдели време за кафе.

— Остави го, това си е неговият начин да се справи с положението. Когато чука, поне не мисли за убийството. Вероятно това е причината в момента да се бори за рекорд в дисциплината — допълни Алекс и се ухили.

Пресякоха улицата и тръгнаха надолу по Уемисфийлд, късата уличка, която води право към площада. Вървяха с уверената крачка на хора, които са си у дома, всичко наоколо им беше толкова добре познато, че се чувстваха донякъде като собственици. Когато стигнаха до ниските стъпала, които водеха към широкото павирано пространство пред сградата на съвета, там вече имаше няколко групички, бутилките вървяха от ръка на ръка. Алекс се озърна да види къде са останалите.

— Ето там, при пощата — каза Зиги. — Мондо е домъкнал и последното си завоевание. Виж ти, и Лин е с него — той посочи наляво и двамата тръгнаха натам.

След като си размениха поздрави и всички единодушно изказаха убеждението си, че Уиърд няма да успее да се измъкне, Алекс установи, че стои до Лин. Сега забеляза колко е пораснала — вече не беше дете. С фините си черти и тъмни къдрици Лин беше нещо като женски вариант на Мондо. Странното беше там, че тъкмо чертите, които придаваха на лицето на брат й нещо слабохарактерно, имаха точно обратното въздействие при Лин. У нея нямаше нищо крехко и безпомощно.

— Как си? — попита Алекс.

Не беше кой знае какво начало на разговор, но пък от друга страна не му се искаше хората да кажат, че сваля петнайсетгодишни момиченца.

— Страхотно. Как изкара Коледа?

— Прилично — той се понамръщи. — Опитвах се да не мисля за… нали знаеш, но не беше лесно.

— Знам. И аз все за това мисля. Постоянно се опитвам да си представя как ли се чувстват близките й. Сигурно вече са и били купили подаръци за Коледа. Трябва да е ужасно… като ги видят.

— Предполагам, че почти всичко им напомня за нея е ужасно. Хайде да говорим за нещо друго. Как се справяш в училище?

Лицето й помръкна. Алекс предположи, че й е неприятно напомнянето за разликата във възрастта им.

— Всичко е наред. Догодина ме чакат приемните изпити за колеж. Нямам търпение всичко това да приключи, за да започна да подреждам живота си както искам.

— Решила ли си вече къде ще следваш? — попита Алекс.

— В колежа по изкуствата в Единбург. Искам да се дипломирам в специалност Изобразителни изкуства, а после ще отида в института към галерията „Курто“ в Лондон, да уча реставрация.

Алекс си каза, че самоувереността й е очарователна. Дали някога самият той е бил толкова уверен в себе си? Беше се записал почти случайно да следва история на изкуствата — просто защото не бе достатъчно уверен в творческите си способности. Той подсвирна тихичко.

— Седем години следване? Това е сериозен ангажимент.

— Искам да работя точно това, а тези седем години са необходими за целта.

— Защо държиш толкова да реставрираш картини? — наистина му беше интересно да узнае.

— Тази работа ме привлича неудържимо. Първо проучванията, после анализите, и накрая — скок в тъмното, моментът, когато наистина трябва да се опиташ да почувстваш какво е искал да ни покаже художникът. Вълнуващо е, Алекс.

Преди той да успее да отговори, останалите се развикаха:

— Измъкнал се е!

Алекс се обърна. В далечината фигурата на Уиърд се очертаваше на фона на сивата, масивна постройка на съда, имитираща старинен замък. Той тичаше към тях, размахал ръце като криле на вятърна мелница, което го караше да прилича съвсем на плашило. Когато наближи, Уиърд нададе победоносен вик. Алекс погледна нагоре към часовника. Оставаше само една минута.

Уиърд дотича ухилен и започна да прегръща всички наред.

— Казах си, е това е някаква абсолютна дивотия. Аз съм пълнолетен и баща ми не може да ми забранява да празнувам Хогмани с приятелите си. Що за глупост! — той поклати глава. — Ако все пак ме изхвърли от къщи, ще спя при теб, Алекс. Може ли?

Алекс го тупна по рамото.

— Защо не? И без това съм привикнал на отвратителното ти хъркане.

— Тихо! — Зиги успя да надвика шума от общия разговор. — Камбаните!

Всички млъкнаха, за да чуят камбаните на Биг Бен, чийто звън достигаше до тях с особена тенекиена нотка благодарение на радиопредаването. Когато камбаните забиха, момчетата се спогледаха, вдигнаха едновременно ръце и ги стиснаха точно в мига, когато се чу дванайсетият удар.

— Честита Нова година! — казаха всички в хор. Алекс забеляза, че приятелите му са не по-малко развълнувани от самия него.

После пуснаха ръцете си и мигът отмина. Алекс се обърна към Лин, целуна я леко по устните и каза:

— Честита Нова година!

— Все ми се струва, че може и да е честита — отвърна тя със зачервени бузи.

Зиги отвори уискито и го пусна по веригата. Групичките по площада вече се разпиляваха, непознати си казваха „Да е честита“, навсякъде лъхаше на уиски и се раздаваха щедро прегръдки. Няколко техни бивши съученици дойдоха да изкажат съчувствието си за лошия им късмет да се натъкнат на умиращото момиче в снега. Думите им не бяха злонамерени, но Алекс прочете в очите на приятелите си, че се измъчват от тези разговори не по-малко от самия него. Няколко момичета се бяха хванали за ръце и импровизираха някакво подобие на шотландски танц около коледното дърво. Алекс се озърна. Вълнуваха го противоречиви чувства, повечето от които сам не можеше да определи.

Лин пъхна ръка в неговата.

— За какво мислиш, Алекс?

Той я погледна и се усмихна с усилие, но усмивката му беше уморена.

— Тъкмо си мислех колко хубаво би било, ако времето можеше да спре точно сега. Ако можеше да стане така, че никога вече, до края на живота ми, да не ми се налага да се връщам в Сейнт Андрюз.

— Няма да е толкова лошо, колкото си представяш. И без това ти остават само още шест месеца, и после ще си свободен.

— Може да се връщам тук през уикендите — думите сами се откъснаха от устните му, без да бе имал намерение да ги казва. И двамата знаеха какво означават те.

— Много ще се радвам — отвърна тя. — Само, моля ти се, не казвай нищо на отвратителния ми брат.

Нова Година, ново обещание.

В полицейския клуб в Сейнт Андрюз алкохолът се лееше в неограничени количества. Едва чуха камбаните от шума, който вдигаха танцуващите. Всички, привикнали към въздържаността, налагана от професията им, този път бяха пратили задръжките по дяволите — с изключение на тези, които бяха дошли със съпруги и съпрузи, приятелки или просто с познати, поканени, за да се пропъди самотата по празниците.

Зачервен от танците, Джими Лоусън беше притиснат от две набити лелки, които работеха като телефонистки в участъка — паднало му се беше да танцува с тях по музиката на „Смелият сержант в бяла униформа“. Хубавата сестра от зъболекарския кабинет, с която беше дошъл, се беше измъкнала нанякъде, отегчена от неизчерпаемия му ентусиазъм по отношение на шотландските народни танци. Беше му все едно; винаги можеше да намери с кого да танцува на Хогмани, а Лоусън обичаше да се весели. Така се разтоварваше от напрежението в работата, защото работеше винаги съсредоточено и с желание.

Барни Макленън се беше облегнал на бара заедно с Иън Шоу и Алан Бърнсайд. Тримата държаха чаши със солидни дози уиски.

— О, божичко, вижте ги само — изпъшка той. — Ако това е „Смелият сержант“, можем да очакваме всеки момент и „Танцът на върбата“!

— В такива вечери е най-добре да си сам — каза Бърнсайд. — Няма кой да те откъсва от чашата и да те влачи на дансинга.

Макленън не отговори. Безброй пъти се бе опитвал да се убеди, че се чувства по-добре без Илейн, но така и не бе успял да задържи това убеждение в продължение на повече от два-три часа. На последния новогодишен празник все още не се бяха разделили — но нещата вече вървяха натам. Опитваха се да останат заедно, също като танцьорите, които се въртяха пред него на дансинга, но със значително по-малко вътрешно убеждение. Само няколко седмици по-късно тя му бе казала, че го напуска. Беше й омръзнало той да поставя работата си на първо място.

Внезапно развеселен, Макленън си спомни един от аргументите й.

— Нямаше да ми е толкова тежко, ако ти възлагаха да разрешаваш някакви наистина тежки престъпления, изнасилвания или убийства — бе казала тя. — А ти не се прибираш по цели нощи, защото се занимаваш с някакви дребни обири и кражби на коли. Знаеш ли колко отвратително ми действа мисълта, че имам за теб по-малко значение от таратайката на някой изкукуригал старец?

Е, сега желанието й би се сбъднало. Една година по-късно в ръцете му бе най-големият случай в цялата му кариера, а той буксуваше в калта и работеше на празни обороти.

Всяка следа го отвеждаше в задънена улица. Не намериха нито един свидетел, който да е забелязал Роузи с някакъв мъж след началото на ноември. Загадъчният й обожател бе извадил късмет — зимата беше тежка и студена, а в такива случаи хората по улицата се интересуват единствено от няколкото квадратни ярда тротоар пред себе си и срещата на някакво момиче с неподходящ човек надали би им направила впечатление. Което беше изгодно за непознатия, но лош късмет за полицията. Бяха успели да открият двама от предишните й приятели — единият я беше зарязал заради новата си приятелка, с която продължаваше да излиза, така че нямаше никакъв повод да таи гняв към момичето от бар „Ламас“. Роузи беше зарязала другия в началото на ноември — и за кратко време момчето им се струваше обещаващо като вероятен извършител. Не бе пожелал да приеме раздялата, беше се явявал в бара няколко пъти след това и беше предизвиквал скандали. За съжаление обаче имаше желязно алиби за нощта на убийството. Цяла вечер беше прекарал на коледното тържество на фирмата, в която работеше, а после се беше прибрал у дома със секретарката на шефа и беше прекарал остатъка от нощта с нея. Призна, че първоначално приел тежко раздялата с Роузи, но допълни, че, честно казано, се чувствал по-добре с жена, която била по-щедра по отношение на секса.

Когато Макленън настоя той да уточни какво има предвид, момчето млъкна от обикновена мъжка гордост. Но когато го притиснаха, призна, че изобщо не е спал с Роузи. Стигали донякъде, Роузи не била чак толкова задръстена, но категорично отказвала да докарат нещата докрай. Момчето замънка нещо за духане и такива неща, но това било всичко.

Така че Брайън бе имал право поне до известна степен, когато настояваше, че сестра му е почтено момиче. Макленън съзнаваше, че според специфичната йерархия на сексуалните отношения Роузи далеч не е била момиче за забавление. Но подробното познаване на интимния й живот не го доведе дори с една крачка по-близо до убиеца. В сърцето си Макленън знаеше, че най-вероятно именно мъжът, с когото се бе срещнала през онази фатална нощ, беше отнел първо девствеността, а после и живота й. Не беше изключено това да е бил Алекс Гилби или някой от приятелите му. Но можеше да е и някой друг.

Колегите му настояваха, че би могло да има съвсем основателни причини, задето човекът, с когото е излизала, не се беше явил досега.

— Може да е бил женен — казваше Бърнсайд.

— А може просто да го е страх, че сме предубедени и ще го арестуваме по късата процедура — допълваше цинично Шоу.

Макленън знаеше, че тези обяснения звучат съвсем убедително, но те не променяха вътрешното му убеждение. Теориите на Джими Лоусън за някакви сатанистки ритуали не го впечатляваха. Нито един от свещениците, с които разговаряха, не бе чувал и дума за такива случаи в околността, а Макленън беше убеден, че слуховете биха стигнали първо именно до тях. Това го зарадва до известна степен — не бяха необходими фалшиви следи. Беше сигурен, че Роузи е познавала своя убиец, и че през онази нощ е тръгнала съвсем доверчиво с него.

Така, както щяха да постъпят тази вечер хиляди други жени из цялата страна. Макленън можеше само да се моли да се приберат живи и здрави по домовете си.

На три мили оттам, в Страткинес, посрещаха Новата година в съвсем различна атмосфера. Тук нямаше коледна украса, а поздравителните картички се трупаха непрочетени на една лавица. Телевизорът — постоянното присъствие в новогодишната сутрин, стоеше тъмен и мълчалив в ъгъла. Айлийн и Арчи Дъф седяха приведени в креслата си, до тях имаше недокоснати чаши с уиски. Потискащата тишина бе натежала от мъка. В сърцата си майката и бащата знаеха, че занапред не ги очаква нито една щастлива нова година. Празничните дни щяха завинаги да бъдат белязани със спомена за смъртта на дъщеря им. Другите хора щяха да празнуват, но те можеха да мислят само за скръбта си.

В кухнята Брайън и Колин седяха отпуснати на тапицираните с изкуствена материя столове. За разлика от родителите си, те се справяха много добре с пиенето по случай новата година. Още от смъртта на Роузи и двамата се наливаха почти непрекъснато, пиеха, докато можеха да улучат устата си с чашата. Вместо да ги накара да се затворят в себе си, сполетялата ги трагедия изваждаше на показ най-агресивните черти в природата им. Собствениците на заведения в Сейнт Андрюз се бяха примирили с пиянските изстъпления на братята Дъф, за да не влизат в конфликт с избухливите постоянни клиенти, убедени, че Колин и Брайън заслужават единствено и само съчувствие.

Тази вечер бутилката „Белс“ беше вече преполовена.

Колин хвърли поглед към часовника си.

— Пропуснахме да посрещнем новата година.

Брайън вдигна помътен поглед към него.

— Какво ме е грижа? Роузи вече никога няма да я посреща.

— Така е. А някъде наблизо онзи, който я е убил, сигурно се черпи, задето успя да се измъкне.

— Те са били. Сигурен съм, че са те. Видя ли онази снимка? Виждал ли си някога по-гузни изражения?

Колин пресуши чашата си и посегна пак към бутилката, кимвайки в знак на съгласие.

— Наоколо не е имало никой друг. А те твърдят, че тя още дишала. Ако не са били те, къде е изчезнал убиецът? Не се е изпарил, нали?

— Редно е да си обещаем нещо за Новата година.

— Какво? Да не си решил пак да отказваш цигарите?

— Говоря сериозно. Трябва да си дадем тържествено обещание — това е най-малкото, което можем да направим за Роузи.

— Какво искаш да кажеш? Какво тържествено обещание?

— Много просто, Кол — Брайън доля уиски в чашата си. — Ако ченгетата не могат да изтръгнат признание, ще го направим ние.

Колин се замисли за миг. После вдигна чашата си и се чукна с брат си.

— Ако ченгетата не могат да изтръгнат признание, ще го направим ние.

11

Внушителните останки на замъка Рейвънскрейг се издигат на един скалист нос между два залива с пясъчни плажове. От това място се открива прекрасна гледка към устието на река Форт и подстъпите към замъка. На изток дълга каменна стена е защитавала обитателите и от морето, и от нападатели. Стената стига чак до пристанището Дайзърт — някога процъфтяващо, а сега доста западнало. В единия край на залива, над който се издига замъкът, когато мине покрай заслона, където все още живеят гълъби и морски птици, стената се изнася напред в заострен триъгълник, на чийто връх има малка наблюдателница с островръх покрив и тесни бойници вместо прозорци.

Още от ученическите си години момчетата от Къркалди считаха това място за своя собственост. Един от най-сигурните начини да се измъкнат от постоянния надзор на възрастните бе да обявят, че отиват на разходка. Разходките по всеобщо убеждение бяха здравословно занимание, което не би могло да ги тласне по Лош път. Затова, когато обявяха, че щели да обикалят цял ден по крайбрежието и из околните гори, родителите им осигуряваха всичко необходимо за пикник.

Понякога се случваше да тръгнат в обратната посока, покрай Инвъртийл, минаваха край грозните мини Сийфийлд и се упътваха към Кингхорн. Но най-често се озоваваха в Рейвънскрейг, не на последно място защото в близкия парк винаги имаше паркиран фургон, от който продаваха сладолед. Когато беше топло, момчетата лежаха на тревата и се отдаваха на нескончаеми фантазии за бъдещия си живот — представяха си и по-близкото, и по-далечното бъдеще. Разказваха си истории за разни приключения в училище, повтаряха ги и всеки път ги разкрасяваха допълнително, докато преминеха изцяло в сферата на фантазиите. Играеха карти, организираха си цели турнири. Тук изпушиха и първите си цигари — тогава на Зиги му прилоша толкова, че позеленя и повърна позорно в близките храсти.

Понякога се качваха на стената и наблюдаваха движението на кораби в устието, наслаждаваха се на прохладния бриз, който им помагаше да си представят, че са на носа на някой кораб, който скърца и се полюшва под краката им. А когато валеше, се криеха в наблюдателницата. Зиги беше намерил непромокаем брезент, който постилаха на земята. Дори сега, когато се считаха за пораснали, обичаха да слизат по каменните стълби, които водеха от замъка надолу към плажа, да си проправят път между купчините въглищни отпадъци и натрошени миди към наблюдателницата.

Последния ден, преди да отпътуват обратно за Сейнт Андрюз, те се срещнаха в бара на пристанището, за да изпият по една бира. Алекс, Мондо и Уиърд бяха взели заплатите си и бяха готови да продължат след първата пинта, но Зиги ги убеди да излязат. Денят беше свеж и ясен, слабото зимно слънце бе изплувало на бледосиньото небе. Минаха през пристанището, покрай високите силози на мелницата, и се упътиха към западния плаж. Уиърд вървеше малко зад другите трима, приковал очи в далечния хоризонт, като че ли търсеше вдъхновение.

Когато наближиха замъка, Алекс се откъсна от групата и се изкатери на скалистото възвишение, което почти изчезваше при прилив.

— Кажете ми пак, колко са му платили?

Мондо дори не се замисли.

— Дейвид Бойс, майстор зидар, получил по заповед на кралица Мери, вдовица на Джеймс Втори, крал на Шотландия, сумата от шест хиляди шотландски паунда, за да построи замъка Рейвънскрейг. Но не забравяйте, че е трябвало да плаща материалите от тази сума.

— А те не са били евтини. През 1614 година четиринайсет трупи, отсечени по бреговете на река Алан, и откарани до Стърлинг, излизали седем шилинга. Някой си Андрю Балфур получил два паунда и десет шилинга, за да ги нареже на греди, и да докара гредите в Рейвънскрейг — продължи да рецитира Зиги.

— Добре че приех работата в „Сейфуей“ — ухили се Алекс. — Там плащат по-добре — облегна се на скалата зад себе си и погледна назад към замъка. — Струва ми се, че хората от рода Синклеър са го направили много по-красив, отколкото щеше да стане, ако старата кралица не беше ритнала камбаната, преди да бъде завършен.

— Замъците не се строят за красота — намеси се Уиърд, който току-що ги беше настигнал. — Те трябва да служат за защита и да гарантират сигурността на населението.

— Досаден практицизъм — отбеляза Алекс и скочи на пясъка. Другите го последваха, подритвайки боклуците, останали на брега след отлива.

Когато бяха стигнали до средата на плажа, Уиърд отново заговори — никой от приятелите му не го беше виждал толкова сериозен.

— Трябва да ви кажа нещо — поде той.

Алекс се обърна с лице към него и продължи да върви заднешком. Другите също се обърнаха към Уиърд.

— Звучи заплашително — заяви Мондо.

— Знам, че това, което ще ви съобщя, няма да ви хареса, но се надявам да уважите решението ми.

Алекс забеляза подозрението в погледа на Зиги. Но си каза, че приятелят му няма от какво да се страхува. Каквото и да се канеше да им съобщи Уиърд, то произлизаше от съсредоточаване върху собствената личност, а не от желание да прави разкрития за друг човек.

— Хайде, Уиърд, давай — каза Алекс окуражително.

Уиърд пъхна ръце дълбоко в джобовете на джинсите си.

— Станах християнин — заяви той рязко. Алекс го зяпна. Мина му през ума, че не би се изненадал много повече, ако Уиърд беше признал, че е убил Роузи Дъф.

Зиги се разсмя гръмогласно.

— Божичко, Уиърд, очаквах някакво ужасно разкритие. Ти — християнин?

Уиърд издаде упорито брадичка напред.

— Имах прозрение. Приех Исус в живота си, за да бъда спасен. И ще ви бъда много задължен, ако не ми се присмивате.

Зиги вече се превиваше от смях и притискаше корема си с ръка.

— По-смешно нещо не съм чувал от години… Ох, божичко, ще се пръсна — и той се облегна на Мондо, който също се беше ухилил до уши.

— Освен това много моля да не споменавате Божието име напразно — продължи Уиърд.

Зиги отново избухна в смях.

— Ох, не мога. Как беше казано: „… на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници.“ Казвам ти, сигурно в рая танцуват по улиците от радост, че са успели да привлекат за каузата такъв грешник като теб.

Уиърд го изгледа засегнато.

— Не отричам, че съм прегрешавал в миналото. Но обърнах гръб на всичко това. Преродих се, греховете ми са изтрити.

— С голяма гъба са избърсали дъската. И кога стана това? — попита Мондо.

— Отидох на нощното бдение на Бъдни вечер — отвърна Уиърд. — И тогава нещо като че ли прещрака в ума ми. Осъзнах, че искам да се измия с кръвта на Агнеца, пролята за мен. Исках да пречистя душата си.

— Щура работа — заяви Мондо.

— Но ти не каза нищо на Хогмани — намеси се Алекс.

— Исках да съм трезвен, когато ви го съобщя. Това е важна стъпка — да отдадеш живота си на Бога.

— Съжалявам — каза Зиги, който най-сетне се беше успокоил. — Но ти си последният човек на тази земя, от когото съм очаквал подобни изявления.

— Знам — отвърна Уиърд. — Но аз говоря искрено.

— Ние винаги ще си останем твои приятели — заяви Зиги, опитвайки се да скрие напиращата усмивка.

— Стига да не насочваш евангелизаторските си усилия към нас — допълни Мондо. — Искам да кажа, обичам те наистина като брат, но не дотам, че да се откажа от секс и алкохол заради теб.

— Не в това се изразява приемането на Исус, Мондо.

— Хайде — прекъсна ги Зиги. — Премръзнах от студ. Няма смисъл да стърчим тук, да отидем в наблюдателницата.

И той тръгна напред редом с Мондо. Алекс тръгна до Уиърд. Изпитваше странно чувство на съжаление към приятеля си. Трябва да се е чувствал ужасно самотен, за да потърси утеха при онези ухилени сектанти. „Редно беше аз да бъда до него“, упрекна се той. Може би още не беше късно.

— Трябва да е било странно преживяване — поде той.

Уиърд поклати глава.

— Точно обратното — почувствах се в мир със себе си. Най-сетне престанах да се чувствам не на място, открих истинската си принадлежност. Не мога да ти го опиша по-ясно. Отидох на коледната служба само за да съпроводя майка си. Седях в църквата „Абътсхол“, наоколо трепкаха светлините на свещите, както винаги на нощна служба. Руби Кристи пееше „Тиха нощ, свята нощ“ без акомпанимент. И тогава изведнъж настръхнах целия. Внезапно всичко около мен доби смисъл. Разбрах, че Бог наистина е пожертвал единствения Си Син, за да изкупи греховете на света — а значи и моите. Това означава, че мога да бъда спасен.

— Страхотно — Алекс бе обзет от известно смущение пред такава емоционална откровеност. През дългите години на приятелството им никога не бе водил подобен разговор с Уиърд. Тъкмо Уиърд, чиято единствена цел в живота досега беше да открие и нагълта толкова халюциногенни препарати, колкото е възможно, без да умре.

— И какво направи след това?

Внезапно си представи как Уиърд се изстъпва пред олтара и заявява публично желанието си да се очисти от грях. Каза си, че това би било доста притеснително — от този род случки, които щяха да го карат да се поти от притеснение, когато излезе от религиозната си фаза и поднови нормалния си начин на живот.

— Нищо. Останах до края на службата и си отидох у дома. Предполагах, че е било само моментно състояние, някакво странно мистично преживяване, може би свързано с всички душевни сътресения, предизвикани от убийството на Роузи. Или дори закъснял ефект на някой наркотик. Но когато се събудих на другата сутрин, продължавах да се чувствам по същия начин. Така че прегледах вестника, за да видя в коя църква има служба на първия коледен ден, и се озовах на някакво събиране на евангелисти до игрището за голф.

Само това ни липсваше.

— Щом си отишъл сутринта на Коледа, сигурно е нямало жива душа.

Уиърд се разсмя.

— Занасяш ли се? Залата беше претъпкана. Беше страхотно преживяване. Музиката беше фантастична, а хората се държаха с мен, сякаш ме познаваха от години. След службата отидох да поговоря с пастора — Уиърд приведе глава. — Беше много вълнуващо. Така или иначе, в крайна сметка той ме кръсти миналата седмица. Освен това ми даде адреса на тяхната конгрегация в Сейнт Андрюз — той дари Алекс с блажена усмивка. — Затова исках да ви кажа всичко днес. Защото утре, веднага след като се приберем във Файф Парк, отивам на църква.

Първата възможност да обсъдят историята на покръстването на Уиърд, достойна за преживяното от свети Павел по пътя за Дамаск, се откри пред приятелите на следващата вечер, след като той нарами калъфа с акустичната си китара и се упъти към пристанището, където се бяха настанили евангелистите.

— Е, това наистина е краят на групата — каза решително Мондо. — Предупреждавам ви, нямам намерение да свиря спиричуъли и разни песнички от рода на „Господ те обича“ заради когото и да било.

— Елвис току-що излезе — съобщи Зиги. — Казвам ви, изгубил е и последната си връзка с действителността.

— Решението му е съвсем сериозно — отбеляза Алекс.

— Да не мислиш, че от това ще ни стане по-леко? Очакват ни тежки времена, момчета — каза Зиги. — Той ще довлече тук брадатите си пророци, твърдо решени да ни спасяват независимо от това дали искаме да бъдем спасени или не. Краят на групата ще бъде най-малкият ни проблем. Няма вече „един за всички, всички за един“.

— По някакъв начин се чувствам виновен заради тази история — каза Алекс.

— Защо? Да не би ти да си го замъкнал на църква да слуша Руби Кристи?

— Нямало е да реагира по този начин, ако не се е чувствал наистина ужасно зле. Знам, че на пръв поглед той най-малко се впечатли от убийството на Роузи, но ми се струва, че дълбоко в себе си го е преживял тежко. А всички ние бяхме толкова погълнати от собствените си преживявания, че не сме забелязали колко е зле.

— Може би има и нещо повече — каза Мондо.

— Какво имаш предвид? — попита Зиги.

Мондо зарита пода с върховете на обувките си.

— Хайде, момчета, нали разбирате, че ние всъщност нямаме представа какво е правил Уиърд през нощта, когато умря Роузи. Чули сме само неговите уверения, че не я е виждал.

Алекс изпита чувството, че пред краката му се е отворила пропаст. От мига, когато намекна за подозренията си пред Зиги, се беше опитвал да пропъжда всякакви подобни предателски мисли. А сега Мондо придаваше ясна форма на немислимото.

— Това, което казваш, е ужасно — каза той на глас.

— Хващам се на бас, че и ти си го помислил — възрази предизвикателно Мондо.

— Не би могъл да вярваш, че Уиърд би изнасилил момиче, камо ли пък да го убие — настоя Алекс.

— През онази нощ той не беше на себе си. Никой не би могъл да каже със сигурност какво би направил и какво — не, когато е в такова състояние — отвърна Мондо.

— Достатъчно — гласът на Зиги разсече като с нож мрежата от смущение и недоверие, която бе започнала да ги оплита. — Ако започнеш да разсъждаваш така, докъде ще я докараме? Аз също излязох през онази нощ. Алекс дори покани Роузи на купона. И ако продължаваме в този дух, ти самият доста се позабави, когато отиде да изпращаш онова момиче до Гардбридж. Какво те задържа толкова? — той изгледа гневно приятеля си. — Така ли искаш да си говорим, Мондо?

— Не съм казвал нищо за вас двамата. Не е необходимо веднага да се нахвърляте върху мен.

— Затова пък е съвсем редно да се опитваш да натопиш Уиърд, докато не е тук, за да се защити, така ли? И ти си един приятел!

— Е, нали сега Исус му е приятел — отбеляза присмехулно Мондо. — Което, ако питате мен, е доста крайна реакция и много напомня на вина.

— Млъкнете и двамата — извика Алекс. — Чуйте се какво говорите. Достатъчно хора ще имат желание да ни настроят един срещу друг. Нямаме друг изход, освен да продължаваме да се поддържаме.

— Алекс е прав — каза уморено Зиги. — Стига взаимни обвинения. Макленън би си умрял от удоволствие, ако успее да ни накара да се топим взаимно. На него му е все едно кого ще арестува по подозрение в убийство, стига да успее да арестува някого. И ние трябва да внимаваме този някой да не е един от нас. Мондо, за в бъдеще запази гадните си предположения за себе си — Зиги се изправи. — Отивам до денонощния магазин да купя мляко и хляб. Няма да е зле да си изпием кафето, преди представителите на британската консервативна партия да са се върнали — от техния английски акцент ми става зле.

— Идвам с теб, трябва да си купя цигари — каза Алекс.

Половин час по-късно, когато се прибраха, беше настанала пълна бъркотия. Полицаите се бяха появили отново, този път в разширен състав, а двамата им английски съквартиранти стояха на прага с багажа си и очевидно не можеха да повярват на очите си.

— Здрасти, Хари, здрасти, Еди — каза любезно Зиги и надникна над раменете им към дневната, където Мондо разговаряше нацупено с някаква полицейска служителка. — Добре, че купих две кутии мляко.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Хенри Кевъндиш. — Само не ми казвай, че са спипали този кретен Маккий с дрога.

— Нищо толкова прозаично — отвърна Зиги. — Явно съобщението за убийството не е стигнало до страниците на „Татлър“, „Хорз енд Хаундс“ и изобщо периодиката за висшата класа.

Кевъндиш изпъшка.

— О, за бога, откажи се от това жалко поведение. Надявах се да си се отказал от тези пози в стил „герой на работническата класа“.

— Внимавай какво говориш, сред нас има вярващ християнин.

— Какви ги разправяш? Убийство? Християни? — намеси се Едуард Грийнхал.

— Уиърд се върна в лоното на църквата — заяви сухо Алекс. — И то не на англиканската църква. Отишъл е при онези, дето дрънкат на китари и пеят песнички, за да славят Бога. Днес-утре ще започне да организира молитвени събрания в кухнята.

Алекс винаги се бе забавлявал да дразни хора, които са прекалено убедени в собствените си привилегии, а в Сейнт Андрюз имаше предостатъчно възможности да го прави.

— И какво общо има всичко това с факта, че къщата гъмжи от разни типове с полицейски униформи? — попита Кевъндиш.

— Ако погледнеш по-внимателно, ще забележиш, че „онзи тип“ в дневната е жена — отбеляза Зиги. — Освен ако полицията на Файф не е започнала да приема на служба особено привлекателни травестити.

Кевъндиш стисна зъби. Ненавиждаше упорството, с което момчетата от Къркалди го третираха като карикатура. Това бе и основната причина да се задържа толкова рядко в общото им жилище.

— Та защо полицията е тук? — настоя той.

Зиги му се усмихна сладко.

— Полицията е тук, защото сме заподозрени в убийство.

— Иска да каже — додаде Алекс припряно, — че ни разпитват като свидетели. Едно момиче, което работеше в „Ламас“, беше убито точно срещу Коледа. И стана така, че ние открихме тялото.

— Това е ужасно — каза Кевъндиш. — Нямах представа. Горките й близки. А и за вас трябва да е било доста гадно.

— Не беше голямо удоволствие — съгласи се Алекс.

Явно смутен, Кевъндиш надникна отново в къщата.

— Вижте какво, явно сте се озовали в неприятно положение. Струва ми се, че за всички ще бъде по-удобно, ако намерим временно някакво друго място за нощуване. Хайде, Ед. Тази нощ ще се сместим някак при Тони и Саймън. А утре ще проверим дали няма свободни места в някоя друга сграда на общежитията — той се накани да тръгне, но се намръщи и попита озадачено: — Къде е лендроувърът?

— Ами… — поде Зиги — историята е малко заплетена. Разбираш ли, ние го взехме назаем и…

— Взели сте го назаем? — повтори възмутено Кевъндиш.

— Съжалявам. Но времето беше ужасно и решихме, че няма да имаш нищо против.

— Добре де, а къде е сега колата?

Зиги отвърна смутено:

— Ще трябва да питаш полицаите. Защото ние взехме назаем колата точно в нощта на убийството.

В тона на Кевъндиш вече не се долавяше и следа от съчувствие.

— Вие сте невъзможни — изръмжа той. — Излиза, че колата ми е задържана като веществено доказателство в следствие по убийство!

— Опасявам се, че е точно така. Съжалявам.

Кевъндиш беше вбесен.

— Ще се разправям с вас допълнително.

Алекс и Зиги проследиха двамата англичани с поглед, докато те вървяха надолу по алеята, залитайки под тежестта на багажа си. Веднага след това вратата се отвори и те трябваше да отстъпят встрани, за да могат да минат полицаите. Бяха четирима униформени и двама цивилни. Не обърнаха никакво внимание на Алекс и Зиги и се упътиха към колите.

— Това пък защо беше? — попита Алекс, когато най-сетне влязоха вътре.

Мондо сви рамене.

— Не казаха нищо. Вземаха проби от стените, тавана и дървенията. Дочух един от тях да говори нещо за някаква жилетка, но не проверяваха нашите дрехи. Иначе се ровиха навсякъде и питаха дали жилището е пребоядисвано наскоро.

Зиги се разсмя.

— Как пък не! А после се чудят защо им излиза име, че са тъпи.

— Това никак не ми харесва — каза Алекс. — Мислех, че са се отказали да се занимават с нас. А ето ги тук, обръщат всичко надолу с главата. Трябва да са намерили някаква нова улика.

— Е, каквото и да е, не виждам защо това трябва да ни безпокои — каза Зиги.

— Щом смяташ — отвърна саркастично Мондо. — Що се отнася до мен, смятам да продължавам да се безпокоя. Както каза и Алекс, бяха ни оставали на мира, а сега отново са тук. Струва ми се, че не можем просто да си затворим очите пред фактите.

— Мондо, ние сме невинни, забрави ли? Именно затова няма защо да се безпокоим.

— Добре де, добре. Какво стана с Хенри и Еди? — попита Мондо.

— Нямат никакво намерение да живеят заедно с луди убийци — подметна Зиги през рамо, докато се отправяше към кухнята.

Алекс го последва.

— Не трябваше да го казваш — каза той.

— Кое, за лудите убийци ли?

— Не. Иска ми се да не беше казал на Хари и Еди, че сме заподозрени в убийство.

Зиги сви рамене.

— Най-обикновена шега. Хари се вълнува много повече от съдбата на безценния си лендроувър, отколкото от въпроса какво сме направили и какво не. Това просто му даде желаното извинение да се изнесе — нещо, което отдавна му се искаше да направи. Освен това ти имаш полза от цялата работа. Имаме две свободни стаи, така че няма да ти се налага да търпиш хъркането на Уиърд.

Алекс взе чайника.

— Въпреки това ми се ще да не го беше казвал. Имам отвратителното предчувствие, че ти току-що пося семето, а последствията ще жънем всички заедно.

12

Предсказанието на Алекс се сбъдна много по-скоро, отколкото бе очаквал той самият. Два дни по-късно той вървеше по Норт Стрийт към факултета по история на изкуствата, когато видя срещу себе си Хенри Кевъндиш и няколко от неговите приятелчета. Перчеха се в червените вълнени студентски мантии със самочувствието на господари на града. Забеляза как Кевъндиш смушка един от приятелите си и му прошепна нещо. Когато застанаха един срещу друг, Алекс за миг се видя заобиколен от ухилени млади мъже в стандартните като униформа сака от туид и панталони от фин вълнен плат.

— Чудя се как имаш наглостта да се появяваш тук, Гилби — каза Кевъндиш с присмех.

— Струва ми се, че имам по-голямо право от теб и твоите приятели да вървя по тези улици — отвърна спокойно Алекс. — Това е моята страна, не твоята.

— Хубава страна, в която се крадат коли безнаказано. Не разбирам защо още не са ви осъдили — продължи Кевъндиш. — А ако сте използвали колата ми, за да прикриете убийство, ще си имате работа не само с полицията.

Алекс се опита да си проправи път, но беше притиснат от всички страни. Блъскаха го с лакти и юмруци.

— Разкарайте се, Хенри. Нямаме нищо общо с убийството на Роузи Дъф — само дето се опитахме да й помогнем и да й спасим живота.

— А полицията ви вярва, така ли? — отвърна Кевъндиш. — Значи са още по-тъпи, отколкото мислех.

Нечий юмрук улучи Алекс под ребрата.

— Решихте да ми откраднете колата, а?

— Не знаех, че можеш и да мислиш — изпъшка Алекс. Не можа да устои на изкушението да ги подразни още малко.

— Възмутително е, че още не са те изхвърлили от университета — извика друг и мушна Алекс с пръст в гърдите. — В най-добрия случай ти си жалък крадец!

— Господи, защо не се погледнете на какво приличате? Това напомня на сцена от тъпа комедия! — Алекс най-сетне се вбеси. Приведе глава напред и ги разблъска. Тялото му реагира инстинктивно като в немалкото сложни положения, в които се бе озовавал на игрището за ръгби. — Махнете се от пътя ми! — извика той, изтръгна се задъхан от групата и се обърна, озъби им се и изръмжа: — Бързам за лекция.

Стреснати от избухването му, те го оставиха да продължи. Докато той се оттегляше, вирнал глава, Кевъндиш подвикна подир него:

— Мислех, че вместо на лекция ще отидеш на погребението. Нали така постъпват убийците?

Алекс се обърна рязко.

— Какво?

— Не знаеш ли? Днес погребват Роузи Дъф.

Алекс продължи припряно нагоре по улицата, разтреперан от ярост. Призна пред себе си, че се беше поуплашил. Макар и за миг, но беше изпитал страх. Още не можеше да повярва, че Кевъндиш бе имал наглостта да говори по този начин с него за погребението на Роузи. А и не можеше да повярва, че никой не им е съобщил за него. Не че би решил да отиде. Но би било редно поне да ги предупредят.

Попита се какво ли става с другите трима и за пореден път му се поиска Зиги да не беше толкова устат.

Когато Зиги влезе в часа по анатомия, незабавно се разнесоха викове:

— Пристига крадецът на трупове!

Той вдигна ръце, сякаш приемаше приветствия, влизайки в тон с добронамерените закачки на колегите си. Единствено студентите по медицина бяха в състояние да коментират смъртта на Роузи с черен хумор.

— Какво им е лошото на труповете, които ни дават за дисекция? — подвикна някой.

— Явно са прекалено стари и грозни за нашия Зиги — отвърна друг. — Решил е да намери нещо по-качествено за лична употреба.

— Хайде, стига — прекъсна ги Зиги. — Просто ми завиждате за възможността да упражня познанията си на практика.

Няколко души го наобиколиха.

— Как беше всъщност, Зиги? Разбрахме, че е била още жива, когато сте я намерили. Ти уплаши ли се?

— Да, уплаших се. Но когато разбрах, че няма да успея да спася живота й, изпаднах в безсилен гняв, който ме накара да забравя уплахата.

— Стига де, нали си направил всичко, което е било по силите ти — опита се да го успокои един от колегите му.

— Което не беше кой знае какво. Тъпчат ни тук главите с теория, а когато застанем лице в лице с нещо истинско, не знаем откъде да започнем. Предполагам, че някой шофьор на линейка би се справил по-добре — Зиги свали палтото си и го метна на облегалката на близкия стол. — Чувствах се безполезен. Тогава осъзнах, че едва когато напуснем университета, започваме да се учим истински как да бъдем лекари и да лекуваме живи пациенти, същества от плът и кръв.

Зад тях се разнесе глас:

— Виждам, че сте научили нещо наистина много ценно, господин Малкиевич — преподавателят беше влязъл незабелязано в залата. — Знам, че това надали ще ви успокои, но съдебният лекар ме увери, че по времето, когато вие сте открили умиращата, е било изключено тя да бъде спасена. Била е загубила прекалено много кръв — той потупа Зиги по рамото. — Съжалявам, но трябва да приемете факта, че ние не сме способни да вършим чудеса. А сега, дами и господа, заемайте местата си. През този семестър ни предстои сериозна работа.

Зиги седна на мястото си, но мислите му се рееха другаде. Още чувстваше дланите си хлъзгави от кръвта на умиращото момиче, долавяше слабия, неравен пулс, усещаше досега на изстиващата й плът. Чуваше накъсаното й дишане, в устата му се връщаше горчивият вкус от онази нощ. Питаше се дали някога ще надмогне преживяното. Съмняваше се дори, че ще има вътрешното убеждение да работи като лекар — с потискащото съзнание, че всички усилия на хората от тази професия са обречени рано или късно на провал.

На няколко мили от тук близките на Роузи се готвеха да отдадат последна почит на покойната. От полицията им позволиха най-сетне да вземат трупа, и семейство Дъф се канеха да направят първата ритуална крачка по дългия път на скръбта. Айлийн нагласи шапката си пред огледалото, без да погледне втори път измъченото си, изпито лице. Напоследък изобщо не се гримираше. Какъв смисъл имаше да го прави? Очите й бяха мътни, с подпухнали клепачи. Хапчетата, предписани от лекаря, не й отнемаха мъката; само притъпяваха болката, превръщаха я в нещо, което тя по-скоро съзерцаваше, отколкото да преживява.

Арчи стоеше край прозореца. Чакаше катафалката. Църквата на Страткинес бе само на няколкостотин ярда от дома им. Семейството щеше да върви след катафалката, така бяха решили да съпроводят Роузи по последния й път. Широките му рамене бяха приведени. През изминалите няколко седмици Арчи беше грохнал, беше се превърнал в старец, загубил воля да се бори с живота.

Брайън и Колин, облечени официално като никога досега, седяха в кухнята и събираха кураж за предстоящото изпитание с помощта на уискито.

— Надявам се, че онези четиримата ще проявят достатъчно разум и няма да се появят на погребението — каза Колин.

— Нека дойдат. Добре ще ги посрещнем — отвърна твърдо Брайън. Постоянното мрачно изражение разкривяваше хубавите черти на лицето му.

— Но не и днес. По дяволите, Брайън, прояви някакво приличие — Колин пресуши чашата си на един дъх и я остави рязко на плота на умивалника.

— Пристигнаха — чу се гласът на баща им.

Колин и Брайън се спогледаха — сякаш си даваха мълчаливо обещание през този ден да не сторят нищо, с което биха посрамили себе си или опетнили паметта на сестра си. Изправиха рамене и тръгнаха към дневната.

Катафалката бе спряла точно пред къщата. Семейство Дъф тръгна по алеята към изхода. Всички вървяха със сведени глави, Айлийн се облягаше тежко на ръката на съпруга си.

Заеха местата си зад ковчега. Зад тях се тълпяха близки и приятели със скръбни изражения на лицата. Най-отзад вървяха представителите на полицията, начело с Макленън, особено доволен от колегите си, които бяха дошли на погребението в свободното си време. Като никога пресата проявяваше дискретност и разбиране — журналистите се бяха споразумели да ползват официалната информация.

Жителите на селото стояха от двете страни на улицата, която водеше към църквата. Много от тях тръгваха след погребалното шествие и продължаваха нагоре към сивата каменна сграда на хълма, откъдето в далечината се виждаше Сейнт Андрюз. Когато всички пристигнаха, се оказа, че малката църква е претъпкана. Наложи се много от присъстващите да стоят по страничните пътеки и зад пейките.

Службата беше кратка, без прочувствени речи. Айлийн не беше събрала сили да обмисля подробности, а Арчи беше настоял пред свещеника да се ограничи само с най-необходимото.

— Надяваме се само всичко да свърши по-бързо — бе обяснил той. — Не искаме точно това да е последният ни спомен от Роузи.

Според Макленън тъкмо простичките думи на свещеника звучаха особено мъчително. Редно бе тези думи да се изричат при изпращането на хора, изживели докрай живота си, не над тялото на една млада жена, която дори още не бе стъпила истински на житейския път. Той сведе глава в молитва, съзнавайки, че тази служба няма да донесе мир в душите на хората, познавали Роузи. Никой от близките й нямаше да намери покой, ако Макленън не си свършеше работата както трябва.

А напоследък му се струваше все по-невероятно, че някога ще успее да оправдае очакванията им. Следствието буксуваше на едно място. Единственият нов доказателствен материал осигуриха лабораторните анализи на жилетката. По нея бяха открили следи от боя, но те не отговаряха на нито една от пробите, взети от стените на студентското жилище във Файф Парк. От централното управление изпратиха един главен инспектор да прегледа резултатите от работата на Макленън и екипа му — това беше явен намек, че не са се справили с възложения случай. Но човекът бе принуден да признае, че Макленън беше работил безукорно; не можа да даде никаква нова идея, която би дала друга насока на следствието.

А Макленън имаше чувството, че се върти в кръг, и се връщаше отново и отново към четиримата студенти. Алибитата им бяха толкова несигурни, че все едно не съществуваха. Гилби и Кър бяха харесвали момичето. Дороти, която беше работила заедно с Роузи в бара, бе подчертала това няколко пъти в показанията си.

— Онзи, големият, дето прилича на Райън О’Нийл, само че е чернокос, си падаше страхотно по Роузи — бе казала тя. Макленън си каза, че самият той не би описал така Гилби, но думите й бяха повече от ясни.

— А и другият, слабичкият, който прилича на единия от „Т. Рекс“ — продължи Дороти, — и той постоянно се увърташе около нея. Но пък тя хич не му цепеше басма — все казваше, че е прекалено влюбен в собствената си персона. Виж, за онзи, високия, разправяше, че не би се отказала да излезе с него, ако беше пет години по-голям.

Значи все пак съществуваше някакъв мотив, макар и доста неубедителен. Освен това те бяха разполагали с идеалната възможност да пренесат тялото на умиращото момиче. Това, че в лабораторията не бяха открити никакви следи. Не изключваше напълно възможността те да са ползвали лендроувъра тъкмо с тази цел. Ако са ползвали брезентово платнище или дори голямо парче плътен найлон, бе напълно възможно отникъде да не е изтекла кръв. А човекът, който бе убил Роузи, несъмнено бе разполагал с кола.

В противен случай трябваше да я е убил някой от почтените собственици на къщи на „Тринити Плейс“. Но за съжаление всички лица от мъжки пол на възраст от четиринайсет до седемдесет години, които живееха там, можеха да дадат съвсем точни описания на начина, по който бяха прекарали нощта на убийството. Били са или далеч от дома си, или са спали в леглата си, и в двата случая всички имаха непоклатими алибита. Позанимаха се по-подробно с двама ученици, но не откриха нищо, което да ги свързва с Роузи или с престъплението.

Това, което правеше Гилби по-малко съмнителен, бяха резултатите от лабораторните анализи. Спермата, която бяха открили по дрехите на Роузи, беше на човек, чиято кръвна група можеше да се открие и чрез анализ на другите телесни течности. Човекът, който бе изнасилил, а най-вероятно и убил момичето, имаше кръвна група 0. Кръвната група на Алекс Гилби беше АВ, следователно той не беше насилвал Роузи, освен ако не беше използвал презерватив. Затова пък Малкиевич, Кър и Маккий бяха с нулева кръвна група. Което означаваше, че поне на теория един от тях би могъл да бъде виновникът.

Всъщност Макленън не вярваше, че Кър би имал смелостта да извърши подобно нещо. Но за Маккий съвсем не беше изключено. Макленън беше чул за внезапното обръщане на младия човек към християнството. Според него това много напомняше на отчаяна постъпка, породена от чувство за вина. Случаят с Малкиевич беше по-различен. Макленън се натъкна на истината за сексуалната му ориентация съвсем случайно, но тъй като момчето беше очевидно влюбено в Гилби, може да е искало да се отърве от конкуренцията. Такава възможност също не можеше да се изключи.

Беше се замислил така дълбоко, че се стресна, когато осъзна, че службата е приключила и че хората вече са наставали. Изнасяха ковчега по централната пътека, предната му част беше на раменете на Колин и Брайън. Лицето на Брайън беше набраздено от сълзи, а Колин очевидно се въздържаше с последни усилия да не заплаче.

Макленън се озърна и кимна на колегите си в знак, че ще се срещнат отвън. Семейството на убитата щеше да потегли с кола към Западното гробище. Външни лица нямаше да присъстват на полагането на ковчега в гроба. Той се измъкна бързо, застана встрани и започна да оглежда хората, които излизаха от църквата и постепенно се разпръсваха. Не му се вярваше убиецът да е присъствал на погребението; това предположение беше прекалено банално, за да разчита на него. Колегите му от следствения отдел го наобиколиха, разговаряйки тихо.

Скрита зад ъгъла на църквата, Джанис Хог запали цигара. В края на краищата, днес беше почивният й ден, а имаше нужда от доза никотин след това мъчително преживяване. Беше дръпнала само няколко пъти от цигарата, когато се появи Джими Лоусън.

— Замириса ми на цигара — каза той. — Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Той запали и се облегна на стената. Косата му падаше ниско над очите. Джанис си каза, че напоследък е отслабнал, но това му отиваше — хлътналите бузи подчертаваха скулите и линията на челюстта.

— Надявам се да не ми се наложи да преживея скоро още нещо подобно — каза Джими.

— Аз също. Имах чувството, че всички присъстващи ни гледат и чакат да им кажем нещо, което и ние не знаем.

— А няма и никакви изгледи да го узнаем. Следствието така и не можа да се добере до истински заподозрян — каза Лоусън. Тонът му беше остър като мразовития вятър, който отвяваше дима от цигарите им.

— Е, не е като в „Старски и Хъч“, нали?

— И слава богу. Така де, само като си помисля за онези жилетки — ти би ли носила такова нещо?

Джанис неволно се изкиска.

— Така погледнато.

Лоусън си пое дълбоко дъх.

— Джанис… би ли дошла някой път с мен да пием по едно?

Джанис го изгледа учудено. Според нея Джими Лоусън изобщо не забелязваше, че е жена — освен когато трябваше да се прави чай и да се съобщават лоши вести.

— Каниш ме да излезем, така ли?

— По всичко личи. Е, какво ще кажеш?

— Не знам, Джими. Не съм убедена, че е препоръчително да излизаш с колега.

— При нашата професия няма къде да се запознаеш с някого, ако не броим хората, които арестуваме. Хайде, Джанис. Само по едно питие, ще поприказваме и ще видим дали си допадаме — усмивката му придаваше чар, който тя не бе забелязала досега.

Джанис го изгледа замислено. Не беше чак мечтата на всяка жена, но изглеждаше прилично. Носеше му се славата, че бил женкар, и че обикновено постигал целта си без особени усилия. Но с нея винаги се беше държал любезно, за разлика от доста други колеги, които трудно прикриваха презрителното си отношение към жена полицай. Освен това вече не помнеше кога за последен път беше излизала с интересен мъж.

— Добре — каза тя най-сетне.

— Довечера, когато отида на работа, ще прегледам графика, за да видя кога почивките ни съвпадат — той хвърли цигарата си и я стъпка. Джанис го проследи с поглед, докато завиваше край стената на църквата, за да отиде при другите. Имаше уговорена среща — най-малко това бе очаквала от погребението на Роузи Дъф. Може би свещеникът беше прав. Имаше си време за всичко — време да погледнеш назад, но и време да гледаш напред.

13

Нито един от приятелите му не би описал Уиърд като разумен, дори преди внезапното му обръщане към религията. Поведението му винаги се бе отличавало със странна смесица от цинизъм и наивност. За съжаление новите му духовни занимания премахнаха цинизма, но не наляха в главата му и капка здрав разум. Така че когато новопроизведените му братя во Христе решиха, че няма по-подходящо време за евангелизация на населението от вечерта след погребението на Роузи Дъф, Уиърд веднага прие да участва. Убедиха го, че тъкмо на този ден хората ще са се замислили над факта, че са смъртни. Не би могло да има по-подходящ момент да им напомнят, че Исус им предлага пряк път към небесното царство. Само преди няколко седмици мисълта, че би се заел да споделя преживяното с непознати, би го накарала да се превива от смях, но сега това му се стори най-естественото нещо на света.

Събраха се в дома на пастора — енергичен млад уелсец, чийто ентусиазъм беше почти патологичен. Уиърд го намираше за малко краен въпреки вдъхновението, което сам изпитваше от обзелото го наскоро просветление. Лойд беше искрено убеден, че целокупното население на Сейнт Андрюз не е приело все още Христос в сърцата си единствено поради това, че той и паството му не се справяха достатъчно ефикасно със задачата си. Според Уиърд беше очевидно, че не се е запознал още със Зиги — атеистът с главно „А“. Почти винаги, когато всички сядаха заедно на масата във Файф Парк, избухваха ожесточени спорове на верски и религиозни теми. Уиърд вече се чувстваше изтощен от тези разговори. Все още не знаеше как да парира всички аргументи на противниците си, а съзнаваше, че отговори от рода на „Трябва да го приемеш, щом вярваш“ звучат доста неубедително. Беше убеден, че когато се заеме да изучава задълбочено Библията, ще се справя по-добре. А засега се молеше за християнско търпение и достатъчно съобразителност.

Лойд натика в ръцете му цял наръч листовки.

— Това запознава накратко читателя с нашата вяра, има и приложени избрани цитати от Библията — каза той. — Опитвай се да въвличаш хората в разговор, а когато се заговорите, ги питай дали са склонни да отделят няколко минути от времето си, за да се спасят от мъки. После им дай листовката и ги помоли да я прочетат. Кажи им, че ако имат въпроси, могат да дойдат на неделната ни служба — и Лойд разпери ръце в знак, че това е всичко.

— Готово — каза Уиърд и огледа останалите от паството. Бяха само пет-шест души и освен Лойд и него имаше само още един мъж — мъкнеше със себе си китара и явно беше много ентусиазиран. За съжаление талантът му не се равняваше на усърдието. В себе си Уиърд беше убеден, че и когато свири най-зле, може да натика този некадърник в миша дупка — макар да съзнаваше, че няма право да съди за тези неща. За съжаление още не беше научил нито една от песните, така че тази вечер нямаше да свири за Божия слава.

— Започваме да пеем на Норт Стрийт — там винаги има много хора. Останалите ще обиколят кръчмите. Не е необходимо да влизате вътре, просто спирайте хората, които влизат и излизат. А сега да се помолим, преди да се заемем с Божието дело.

Всички се хванаха за ръце и сведоха глави. Уиърд се остави в ръцете на Спасителя и почувства как непознат досега покой обзема душата му.

Странно колко различно изглежда всичко, мислеше си той, докато обикаляше от кръчма на кръчма. Преди не би му минало и през ум да заговаря напълно непознати хора, освен, за да попита за пътя. А сега това дори му доставяше удоволствие. Повечето го подминаваха, но няколко души приеха листовките и той беше уверен, че поне някои от тях ще се появят на службата. Струваше му се, че не е възможно да не доловят спокойствието и радостта, които струят от него.

Беше почти десет вечерта, когато Уиърд мина под масивната каменна арка при Западното пристанище и се упъти към бар „Ламас“. Потресаващо беше да си помислиш колко време бе пропилял на това място през изминалите години. Не се срамуваше от миналото си; Лойд му беше обяснил колко неправилен е такъв подход. Миналото му служеше за отправна точка, когато правеше сравнение с него, можеше да осъзнае колко прекрасен е новият му живот. Съжаляваше единствено, че не е открил по-рано това чувство на сигурност и душевен покой.

Прекоси улицата и застана пред вратата на „Ламас“. Изминаха десетина минути, през които успя да връчи само една листовка на един от редовните клиенти, който го бе изгледал с много странно изражение. Секунди по-късно вратата се отвори рязко. Брайън и Колин Дъф, съпроводени от още няколко млади мъже, излязоха, залитайки на улицата. Всички бяха силно зачервени и явно доста пияни.

— Ти какво търсиш тук? — изрева веднага Брайън, сграбчи Уиърд за якето и го блъсна с все сила в стената.

— Аз само…

— Затваряй си мръсната уста, боклук такъв — извика Колин.

— Днес погребахме сестра ми — това е твоя работа, твоя и на гадните ти приятелчета. И ти имаш наглостта да ми се мотаеш тук и да проповядваш?

— Ще ми се прави на някакъв шибан християнин! Ти уби сестра ми, мръснико — Брайън го раздрусваше и продължаваше да го блъска в стената. Уиърд се опитваше да се освободи, но другият беше много по-силен.

— Не съм я докосвал! — крещеше Уиърд. — Не бяхме ние!

— А кой тогава? Там не е имало друг, освен вас! — продължаваше да беснее Брайън. Пусна якето на Уиърд и вдигна юмрук.

— Я да видим дали това ще ти хареса!

Челюстта на Уиърд поддаде под дясното му кроше, веднага след това левият юмрук на Брайън се стовари върху лицето му. Коленете на Уиърд се подгънаха. Имаше чувството, че долната част на лицето му ще се откъсне и ще падне в протегнатите му напред ръце.

И това беше само началото. Внезапно отвсякъде връхлетяха върху него с юмруци и ритници, които се сипеха жестоко, като градушка върху тялото му. Кръв, сълзи и слуз потекоха по лицето му. Времето се забави и почти спря, думите долитаха деформирани до слуха му, чувстваше неестествено силно и продължително всеки отделен удар. Никога досега не беше попадал в сбиване и това, което го докарваше до ужас, беше зверската жажда за насилие.

— Господи, господи — хлипаше Уиърд.

— Той няма да ти помогне, лайно такова — извика някой наблизо.

После ударите изведнъж спряха и се възцари блажено спокойствие. Едновременно с това настана и пълна тишина.

— Какво става тук? — разнесе се женски глас.

Уиърд, който беше свил тялото си в зародишна поза, вдигна глава. Над него се беше надвесила жена в полицейска униформа. Зад нея стоеше същият полицай, когото Алекс беше довел през онази нощ в снега. Побойниците стояха около него, намръщени, с ръце в джобовете.

— Нищо, само се шегувахме — отвърна Брайън Дъф.

— Лично аз не виждам нищо смешно, Брайън. Имал е късмет, че собственикът на кръчмата е решил да ни се обади — продължи жената, все така наведена, оглеждайки отблизо лицето на Уиърд. Той се надигна, седна, закашля се и започна да плюе кръв и сополи.

— Вие сте Том Маккий, нали? — попита тя. Положението започваше да се изяснява.

— Да — простена Уиърд.

— Ще повикам линейка по радиостанцията — каза жената.

— Не — възрази Уиърд, успя по някакъв начин да стане и остана прав, макар да залиташе. — Всичко е наред. Беше просто шега.

Установи, че успява да говори с голямо усилие. Все едно че му бяха присадили нова челюст, с която не знаеше как да си служи.

— Струва ми се, че носът ти е счупен, синко — намеси се полицаят. Как му беше името — Мортън? Лоутън? Лоусън, да, Лоусън.

— Ще се оправя. Съквартирантът ми е лекар.

— Последния път, когато го видях, все още беше студент по медицина — отбеляза Лоусън.

— Ще ви откараме до вкъщи с патрулната кола — каза жената. — Аз съм полицай Хог, а това е полицай Лоусън. Джими, наглеждай го, моля те. Трябва да поговоря с тези кретени. Колин, Брайън — елате тук. Останалите да изчезват.

Джанис бе достатъчно съобразителна да не се отдалечава много от Лоусън, за да може той да се намеси, ако се наложеше.

С увиснала челюст, мътен поглед и потен от положеното усилие, Брайън се захили пиянски.

— Малко му беше. Нали знаете защо го направихме? Просто вършим вашата работа — защото вие сте просто една сбирщина безполезни идиоти, които не виждат по далече от собствения си нос.

— Млъквай, Брайън — сопна се Колин. Той не беше много по-трезвен от брат си, но винаги бе проявявал по-силен инстинкт за самосъхранение. — Вижте, съжаляваме за случилото се. Нали разбирате, за момент нещата излязоха от контрол.

— И още как — едва не сте го убили.

— Е, за разлика от нас той и приятелчетата му не са си оставили работата недовършена — намеси се Брайън с войнствен тон. Внезапно лицето му се сгърчи и по бузите му рукнаха горещи сълзи. — Роузи! Малката ми сестричка! Хората и на куче не биха причинили онова, което те са сторили с нея!

— Казах ти, че грешиш, Брайън. Те са свидетели, а не заподозрени — поде уморено Джанис. — Казах ти го още в нощта на убийството.

— Само вие, полицаите, си вярвате на тези приказки — възрази Брайън.

— Ще млъкнеш ли? — сопна се Колин. После се обърна към Джанис: — Ще ни арестувате ли?

Джанис въздъхна.

— Знам, че днес погребахте Роузи. Бях на погребението и видях колко са съсипани родителите ви. Заради тях днес ще си затворя очите. Струва ми се, че господин Маккий не иска да повдига обвинение срещу вас — Колин понечи да каже нещо, но тя вдигна предупредително пръст. — Но това важи единствено в случай, че ти и този самозван Касиус Клей занапред внимавате с юмруците. Оставете това на нас, Колин.

Той кимна.

— Добре, Джанис.

Брайън го изгледа удивено.

— От кога започна да й говориш на малко име? Тя не е на наша страна, нали знаеш.

— Млъквай, Брайън, или ще те вземат дяволите — Колин говореше бавно и подчертано. — Извинявам се заради брат си, прекалил е с пиенето.

— Не се безпокой. Знам, че не си глупак, Колин. А ти знаеш, че говоря съвсем сериозно. За вас двамата Маккий и приятелите му са неприкосновени. Ясно ли е?

Брайън се закиска.

— Тая май си пада по теб, Колин.

Идеята попадна на благодатна почва в пиянското съзнание на Колин Дъф.

— Вярно ли е това, а, Джанис? Защо не си кажеш? Да вземем да поизлезем някоя вечер, а? Хубаво ще си изкараме.

Джанис забеляза някакво движение с ъгълчето на окото си и се обърна навреме, за да види как Джими Лоусън вади палката си и се насочва към Колин Дъф. Тя вдигна ръка, за да го спре, но заплашителният жест се оказа достатъчен за Колин, който отстъпи плахо, с широко отворени очи.

— Ей! — опита се да възрази той.

— Иди да си измиеш жълтото около устата, лайно такова — изсъска Лоусън. Лицето му беше разкривено от ярост. — И запомни: никога вече да не си посмял да говориш така на полицейски служител. А сега ми се махай от очите, преди да съм убедил полицай Хог да размисли и да ви прибере и двамата на топло — и то няма да е за ден-два.

Лоусън говореше гневно, съскайки през стиснатите си устни. Джанис се ядоса на свой ред. Винаги се дразнеше, когато колеги мъже решаваха да демонстрират мъжественост и се опитваха да я защитават.

Колин хвана Брайън за ръката.

— Хайде да влезем обратно. Все ще има по някоя пинта за нас — и той отведе брат си, преди да е успял да създаде допълнителни проблеми.

Джанис се обърна към Лоусън.

— Това не беше необходимо, Джими.

— Не било необходимо! Той се опитваше да те сваля, а не е достоен да ти лъска обувките — гласът му беше натегнал от отвращение.

— Но аз съм в състояние да се справям сама в такива случаи, Джими. Справяла съм се с далеч по-тежки случаи от Колин Дъф, когато теб те е нямало, за да изпълниш ролята на рицаря в сияйни доспехи. Хайде, време е да отведем това момче у дома.

С общи усилия успяха да вкарат Уиърд на задната седалка на колата. Когато Лоусън тръгна да заобикаля, за да седне зад волана, Джанис се обади отново:

— И виж какво, Джими… става дума за нашата уговорка. Размислих и ми се струва, че няма да имам време.

Джими я изгледа мрачно.

— Както решиш.

По целия път до Файф Парк мълчаха. Помогнаха на Уиърд да стигне до входната врата и се върнаха обратно в колата.

— Виж какво, Джанис — поде Лоусън. — Съжалявам, ако си приела онова за мъжко перчене, но Дъф наистина прекали. Така не се говори с полицай — настоя той.

Джанис се облегна на покрива на колата.

— Разбира се, че Дъф прекали. Но ти не избухна заради оскърблението към пагона. Взе да размахваш палката, защото някъде в съзнанието ти се е загнездила мисълта, че можеш вече да ме разглеждаш като своя собственост — само защото съм се съгласила да изляза някоя вечер с теб. А той се опитваше да навлезе в твоята територия. Съжалявам, Джими, но тъкмо сега не мога да преглътна това.

— Не е точно така, Джанис — възрази Лоусън.

— Да оставим всичко, както си беше, Джими. Няма да си разваляме отношенията, нали?

Той сви нацупено рамене.

— Ти губиш. Не съм останал без жени — и седна зад волана.

Джанис поклати глава и не съумя да прикрие усмивката си.

Мъжете бяха толкова предсказуеми! При първия намек за феминизъм изчезваха яко дим.

В студентската квартира във Файф Парк Зиги преглеждаше Уиърд.

— Казах ти, че тази работа ще свърши зле — каза той, докато опипваше полека подутата тъкан около ребрата и корема на приятеля си. — Излизаш на леки занимания по приложна евангелизация, и се прибираш като статист от „Тази прекрасна война“. Напред, Христови войни!

— Това няма нищо общо с евангелизаторската ми работа — възрази Уиърд и се намръщи от положеното усилие. — Налетях на братята на Роузи.

Зиги отпусна ръце.

— Братята на Роузи ли те подредиха така? — попита той и се смръщи угрижено.

— Бях застанал пред „Ламас“. Някой трябва да им е казал, че съм там, те излязоха и се нахвърлиха върху мен.

— Да му се не види — изсъска Зиги и веднага след това извика към горния етаж: — Гили!

Мондо беше излязъл — откакто се върнаха, той рядко се завърташе тук вечер. Понякога се появяваше за закуска, но в повечето случаи го нямаше и тогава.

Алекс слезе тичешком и се закова на прага, когато видя израненото лице на Уиърд.

— Какво, по дяволите, е станало с теб?

— Братята на Роузи — обясни накратко Зиги. Напълни една купа с топла вода и започна да почиства внимателно лицето на Уиърд с намокрени памучни тампони.

— Те са те пребили? — Алекс продължаваше да не разбира.

— Смятат, че ние сме я убили — отвърна Уиърд. — Ох! Не може ли малко по-внимателно?

— Носът ти е счупен. Трябва да отидеш в болницата — каза Зиги.

— Мразя болници. Намести го ти.

Зиги повдигна вежди.

— Не мога да ти гарантирам какво ще излезе. Накрая може да заприличаш на неуспял боксьор.

— Ще рискувам.

— Поне не са ти счупили челюстта — каза Зиги, навеждайки се отново над Уиърд. После стисна с две ръце носа му и го заизвива, като се молеше да не му прилошее от отвратителното пращене на хрущяла. Уиърд започна да пищи, но Зиги продължаваше. Над горната му устна беше избила пот.

— Това е — каза той накрая. — Не мога да направя нищо повече.

— Днес са погребали Роузи — каза Алекс.

— Никой не ни е казал — каза ядосано Зиги. — Това обяснява защо са били толкова разярени.

— Мислиш ли, че ще продължат да ни преследват? — попита Алекс.

— Ченгетата ги предупредиха да не ни закачат — изфъфли Уиърд. Ставаше му все по-трудно да говори. Челюстта му се схващаше.

Зиги огледа внимателно пациента си.

— Уиърд, като гледам как са те подредили, мога само да се моля да вземат присърце предупреждението.

14

Последните надежди на приятелите, че убийството на Роузи ще бъде забравено, когато нови събития приковат вниманието на хората, рухнаха след вниманието, което вестниците отделиха на погребението. Статиите бяха поместени на първа страница, и ако някой бе пропуснал да прочете първите материали за убийството, сега не би могъл да пропусне повтарянето на всички подробности.

Първата жертва беше отново Алекс. След няколко дни, когато се прибираше от супермаркета, реши да мине за по-пряко през единия край на ботаническата градина и се натъкна на Хенри Кевъндиш и неговите хора, облечени за тренировка по ръгби. Веднага щом го видяха, започнаха да подвикват обиди, а после го наобиколиха и започнаха да го блъскат от всички страни. Образуваха нещо като верига около него, изтеглиха го встрани от тревата и го хвърлиха на калната земя. Алекс започна да се търкаля насам-натам, за да се опази от ритниците им. Не се страхуваше, че ще стане жертва на истински побой като Уиърд, и не беше толкова уплашен, колкото ядосан. Нечий крак го улучи по носа и той усети как по лицето му рукна кръв.

— Разкарайте се — извика той, бършейки кал, кръв и киша от лицето си. — Защо не се разкарате на майната си?

— Вие трябва да се разкарате, убиецо — подвикна Кевъндиш. — Никой тук не ви иска.

Близо до тях се разнесе тих глас.

— А какво ви навежда на мисълта, че някой държи на вашето присъствие тук?

Алекс потърка очи и видя Джими Лоусън, застанал до групата побойници. За миг не можа да го разпознае без униформата, но когато разбра кой е, му олекна.

— Чупи се — изсъска Едуард Грийнхал. — Това не е твоя работа.

Лоусън бръкна във вътрешния джоб на анорака и извади полицейската си карта, отвори я небрежно и заяви:

— Струва ми се, сър, че тъкмо това е моята работа. А сега, ако позволите, искам да запиша имената ви. Струва ми се, че университетските власти биха се заинтересували от този случай.

Кевъндиш и хората му веднага се превърнаха в малки момчета. Започнаха да рият с крака из кишата, провесили носове, и съобщаваха, мънкайки, имената и адресите си, докато Лоусън ги записваше в бележника си. Междувременно Алекс се беше изправил на крака, мокър и мръсен, и оглеждаше пораженията. Едно шише мляко се беше счупило и разляло върху панталоните му, една пластмасова кофичка с лимонов крем се беше размазала по ръкава на якето му.

Лоусън освободи мъчителите му и загледа усмихнато Алекс.

— Изглеждате ужасно — каза той. — Имате късмет, че минавах от тук.

— Явно не сте на работа — отбеляза Алекс.

— Точно така. Живея съвсем наблизо. Излязох да пусна няколко писма. Хайде, елате с мен у дома, ще ви помогна да се изчистите малко.

— Много мило от ваша страна, но наистина няма нужда.

Лоусън се ухили.

— Не можете да вървите из Сейнт Андрюз в този вид. Вероятно ще ви арестуват, за да не плашите играчите на голф. Освен това целия треперите. Имате нужда от чаша чай.

Алекс нямаше сили да спори. Температурата на въздуха беше близо до нулата и идеята да върви чак до общежитието, мокър до кости, никак не го привличаше.

— Благодаря — каза той.

Завиха по една съвсем нова улица — толкова нова, че още нямаше тротоари. Първите няколко парцела бяха застроени, но от там нататък имаше само строителни площадки. Лоусън мина покрай новопостроените къщи и спря пред една каравана, паркирана на мястото, където някой ден щеше да бъде дворът на бъдещата къща. Отзад четири стени и покривна конструкция криеха обещанието за нещо по-просторно от каравана.

— Строя къщата сам — поясни Лоусън, отключвайки вратата. — Всички на тази улица го правят — помагаме си един на друг. Всеки върши това, което умее. Така ще се сдобия с къща на полицейски началник, платена с доходите на редови полицай. — Той влезе в караваната и се обърна. — Но засега живея тук.

Алекс го последва. Вътре беше уютно, портативна газова печка бе затоплила силно малкото помещение. Беше впечатлен от реда, който цареше в караваната. Повечето мъже, които познаваше, превръщаха жилищата си в кочини, но в караваната на Лоусън всичко блестеше от чистота. Хромираните части сияеха, дървените бяха чисти и прясно боядисани. Пъстрите перденца бяха дръпнати и спретнато привързани към рамката на прозореца. Нямаше нищо излишно и нищо разхвърляно. Всичко беше спретнато подредено — книгите по лавиците, чашите, окачени на куки, касетките в голяма кутия, а на стените в двата края на караваната бяха заковани чертежи. Единственият признак на живот беше бълбукането на една тенджера на печката. Ароматът на супа от леща стопли сърцето на Алекс.

— Много е приятно тук — каза той, озъртайки се.

— Малко е тесничко, но ако се поддържа ред, не е чак потискащо. Свалете си якето, ще го окача над газовата печка. Трябва да се измиете — тоалетната е там, отзад.

Алекс влезе в миниатюрното помещение и погледна в огледалото, окачено над умивалника — толкова мъничък, че сякаш беше взет от къща за кукли. Божичко, на какво приличаше — целият в кал и кръв. А косата му стърчеше на кичури, слепнали от лимонов крем. Нищо чудно, че Лоусън настоя да го доведе тук, за да се почисти. Напълни умивалника и започна да се мие. Когато излезе, Лоусън го посрещна, облегнат на печката.

— Така е по-добре. Седнете близо до печката, за да изсъхнете по-бързо. А сега нали няма да откажете чаша чай? Имам и супа, ако предпочитате. Сам я сготвих.

— Супа, ако нямате нищо против — би било чудесно.

Алекс се разположи на посоченото му място, а Лоусън напълни една дълбока купа със златистожълта супа, в която плуваха късчета шунка. Постави я пред Алекс и му подаде лъжица.

— Не искам въпросът ми да прозвучи грубо, но все пак — защо се държите толкова мило с мен?

Лоусън седна срещу него и запали цигара.

— Защото съчувствам на вас и на вашите приятели. Вие постъпихте като хора с гражданско съзнание, а за награда ви излезе име на злодеи. Предполагам, че изпитвам и чувство на вина. Ако бях излязъл да патрулирам, вместо да си седя на топло в колата, можеше и да спипам убиеца на местопрестъплението — той отметна глава назад и издуха дълга струя дим към тавана. — Точно затова си мисля, че извършителят не може да е местен човек. Всеки, който познава горе-долу района, знае отлично, че патрулната кола често паркира наблизо — Лоусън изкриви лице в гримаса. — Но не ни отпускат достатъчно гориво, за да сновем насам-натам по цяла нощ, затова спираме от време на време.

— Макленън все още ли се съмнява в нас? — попита Алекс.

— Не знам какво мисли той, но ще ви отговоря честно. Следствието е в задънена улица. Братята Дъф вият за кръв, а ако съдя по това, на което присъствах току-що, и приятелите ви са се обърнали срещу вас.

Алекс изсумтя.

— Те не са ми приятели. Наистина ли ще съобщите в полицията за станалото?

— Вие какво предпочитате?

— По-добре недейте. Те ще намерят начин да се измъкнат при всички случаи. Освен това не ми се вярва да продължат да ни тормозят. Страх ги е мама и татко да не научат и да спрат да им изпращат пари. Виж, братята Дъф ме безпокоят много повече.

— Предполагам, че и те ще ви оставят на мира. Вече получиха сериозно предупреждение. Маккий, вашият приятел, просто се озова пред очите им в много неподходящ момент. Не бяха на себе си след погребението.

— Не ги обвинявам. Просто не искам и с мен да се случи това, което сполетя Уиърд.

— Уиърд? Искате да кажете господин Маккий?

— Да. Това е училищният му прякор — от една песен на Дейвид Боуи.

Доусън се усмихна.

— Разбира се. „Зиги Стардъст и паяците от Марс“. Тогава вие трябва да сте Гили, прав ли съм? А Зигмунд е Зиги.

— Отлично.

— Не съм толкова по-стар от вас. Но какво име остава за господин Кър?

— Той не харесва много Боуи. Пада си по „Пинк Флойд“. Затова е Мондо — от „Крейзи даймънд“, нали разбирате?

Лоусън кимна.

— Между другото, супата беше страхотна.

— По рецепта на майка ми. Значи сте приятели отдавна, така ли?

— Запознахме се през първия учебен ден в гимназията. И оттогава сме приятели.

— Всеки има нужда от приятели. Същото е и в моята работа. Човек работи известно време с едни и същи хора, докато му станат по-близки и от братя. Готов си да рискуваш дори живота си за тях.

Алекс се усмихна с разбиране.

— Знам какво е. С нас е същото — „Или по-скоро беше“, помисли си той със свито сърце. През този семестър нещата се промениха. Уиърд излизаше най-често с набожните си приятелчета. А къде се губеше Мондо, един господ знаеше. Внезапно му стана ясно, че не само членовете на семейство Дъф страдат от тежка емоционална травма след смъртта на Роузи.

— Значи ли това, че бихте излъгали, за да се защитите един друг, ако се наложи?

Лъжицата със супа замръзна на половин път към устата на Алекс. Ето каква била работата. Той побутна купата встрани, стана, посегна към якето си и каза:

— Благодаря за супата — и допълни: — Вече съм по-добре.

Зиги рядко се чувстваше самотен. Като единствено дете беше привикнал да се забавлява сам и никога не страдаше от липса на разнообразие. Когато някои родители се оплакваха, че децата им се отегчавали по време на ваканцията, майка му винаги ги гледаше, сякаш им хлопа дъската. Скуката не беше проблем, с който й се налагаше да се справя.

Но тази нощ самотата се беше просмукала в жилището им във Файф Парк. Имаше достатъчно работа, за да не скучае, но тъкмо тази нощ имаше нужда да си поговори с някого. Уиърд беше излязъл с китарата си и несъмнено се обучаваше да слави Бога с два-три прости акорда. Алекс се прибра в отвратително настроение след сблъсък с консервативната младеж и среща с онзи полицай, Лоусън, която явно бе завършила зле. Преоблече се и отиде на лекция за венецианските художници. А Мондо вероятно чукаше някъде.

Между другото, това не беше лоша идея. Последното му сексуално преживяване беше далечен спомен — случило се беше много преди нощта, когато откриха Роузи Дъф. Една вечер беше отскочил до Единбург. Отиде в една кръчма — знаеше се, че там се срещат хомосексуалисти. Стоеше на бара, пиеше си бирата и се озърташе. След време го заговори някакъв трийсетинагодишен мъж в джинси и яке — грубоват, но привлекателен на вид. Всичко свърши със секс в тоалетната — напълно удовлетворителен, макар и припрян. Срещата беше приключила доста преди часа, когато потегляше последният влак за Сейнт Андрюз.

Зиги търсеше нещо повече от анонимни контакти с непознати, каквито бяха всичките му сексуални контакти досега. Имаше нужда от същото, което хетеросексуалните му приятели получаваха без особени усилия — ухажване, нежност, романтика. Имаше нужда от истинска интимност, която не свършваше с обмяна на телесни течности. Трябваше му приятел, любовник, партньор — а нямаше никаква представа откъде да го намери.

Знаеше, че в университета има официално съществуващо общество на хомосексуалисти. Но доколкото можеше да прецени, членовете му бяха не повече от десетина, при това все хора, които се наслаждаваха на скандала, който предизвикваха със сексуалната си ориентация. Зиги следеше политическата борба за равноправие на хомосексуалистите — само че в случая ставаше дума за обикновено позьорство без никакъв реален политически ангажимент. На тези хора просто им харесваше да бъдат скандално известни. Зиги не се срамуваше от сексуалните си пристрастия, но не желаеше това да бъде единственото, което хората ще знаят за него. Освен това имаше искреното желание да бъде лекар и дълбоко се съмняваше, че кариерата на хомосексуален активист ще подпомогне осъществяването на амбициите му.

Така че засега единствената възможност да получи удовлетворете си оставаха инцидентните срещи. Доколкото му беше известно, в Сейнт Адрюз нямаше заведения, където би могъл да намери това, което търсеше. Но на някои места се навъртаха мъже, които не биха отказали случаен секс с непознат. За съжаление тези места за срещи бяха на открито, а малко хора биха излезли навън в такова време. Все пак можеше да предположи, че не е единственият мъж с такива нужди в Сейнт Андрюз тази вечер.

Зиги нахлузи коженото си яке, обу зимните си обувки и излезе в мразовитата нощ. За петнайсет минути стигна до руините на катедралата. Прекоси откритото пространство и стигна до останките от църквата „Сейнт Мери“. Тук в сенките на стените почти винаги се срещаха мъже, които се преструваха, че късната им вечерна разходка се дължи на интерес към архитектурното наследство. Зиги изпъна рамене и се постара да добие достатъчно безразлично изражение.

В една кръчма на пристанището Брайън Дъф пиеше заедно с приятелите си. Всички се отегчаваха, а бяха изпили достатъчно, за да бъдат обзети от пристъп на пиянска активност.

— Никакъв купон няма в този град — оплака се Дони, най-добрият приятел на Брайън. — А и пари няма, та да отидеш някъде, където може да си изкараш добре.

Оплакванията бяха подети от цялата компания. Тогава Кени бе споходен от блестяща идея.

— Момчета, знам какво ще направим. Хем ще си изкараме чудесно, хем ще приберем и някоя пара. Без никакви рискове.

— Какво измисли? — попита Брайън.

— Да идем да поотупаме швестерите.

Всички го зяпнаха, като че ли говореше на суахили.

— Какво? — попита учудено Дони.

— Ами да, голям купон ще бъде. А те влачат винаги доста пари. И надали ще се съпротивляват особено, нали са нежни…

— Искаш да кажеш — да обираме хората? — попита Дони и в гласа му се прокрадна съмнение.

Кени сви рамене.

— Какви ти хора, обикновени педерасти — това не се брои. При това със сигурност няма да хукнат да се оплакват в полицията. Иначе ще им се наложи да обясняват какво са правили край „Сейнт Мери“ по тъмно.

— Може да стане весело — изфъфли Брайън. — Да постреснем нежните момчета — той се изкиска. — Ще се напикаят от шубе. Добре ще им дойде — допи бирата си и стана. — Хайде, да вървим, какво се мотаете още?

Излязоха навън, залитайки и продължиха към църквата, като се ръгаха в ребрата и се смееха на висок глас. Пътят по крайбрежната улица до останките на църквата беше кратък. Полумесецът надничаше през бързодвижещите се облаци, посребряваше морската повърхност и осветяваше пътя им. Когато наближиха, всички млъкнаха и запристъпваха дебнешком. Завиха покрай стените. Нямаше никой. Продължиха нататък и се шмугнаха през една полуразрушена арка. Там, в една ниша, откриха най-сетне това, което търсеха.

Някакъв мъж стоеше прав, облегнат на стената, и стенеше тихо от удоволствие. Пред него беше коленичил друг, чиято глава се движеше ритмично напред-назад.

— Виж ти, виж ти — подхвана завалено Дони. — Какво си намерихме!

Стреснат, Зиги се отдръпна, вдигна глава и видя пред себе си най-ужасния си кошмар в плът и кръв.

Брайън Дъф пристъпи напред.

— Май наистина ще си прекараме весело.

15

Никога през живота си Зиги не се беше чувствал по-уплашен. Изправи се, залитна и започна да отстъпва. Но Брайън го сграбчи веднага и стисна здраво ревера на якето му. После го блъсна в стената така, че почти му изкара въздуха. Дони и Кени стояха и наблюдаваха объркано сцената. През това време другият мъж се закопча и хукна нанякъде.

— Брайън, да го догоним ли? — попита Кени.

— Не, този ще ни свърши работа. Познавате ли това гадно педерастче?

— Не — отвърна Дони. — Кой е той?

— Един от копелетата, които убиха Роузи — Брайън сви юмруци и се втренчи в Зиги, в очакване на най-малкия признак, че се кани да побегне.

— Не сме убили Роузи — отвърна Зиги. Гласът му трепереше от страх — не можа да се овладее. — Аз се опитах да спася живота й.

— Да бе, след като първо я изнасили и я намушка с нож. Какво си се опитвал да направиш — да докажеш на приятелчетата си, че не си обратен? — Брайън вече крещеше. — Е, момченце, дойде време за изповед. Ей сега ще си признаеш всичко и ще кажеш истината за това, което се е случило със сестра ми.

— Но аз ви казвам истината. Не сме я пипвали и с пръст.

— Не ти вярвам и ще те накарам да кажеш истината. Знам точно какво ми трябва — без да откъсва поглед от Зиги, той продължи: — Кени, слез до пристанището и ми донеси въже. Гледай да е дълго.

Зиги нямаше представа какво го очаква, но беше ясно, че няма да е никак приятно. Единственият му шанс бе да не спира да говори с надеждата, че ще ги убеди да го пуснат.

— Имате грешка — настоя той. — Не съм убил сестра ви, освен това знам, че сте получили предупреждение от полицията да не ни закачате. Имайте предвид, че ще се оплача.

Брайън се изсмя.

— Ти за идиот ли ме вземаш? Ще отидеш при ченгетата и ще кажеш „Моля ви, сър, вчера, когато духах на едно приятелче, се появи Брайън Дъф и ми удари шамар“? Да не съм вчерашен — ще си траеш, то е ясно. Иначе всички ще разберат, че си обратен.

— Все ми е едно дали ще разберат — заяви Зиги. Точно в този момент, тази вероятност далеч не го плашеше толкова, колкото мисълта за това, което можеше да роди замъгленият от алкохол мозък на Брайън Дъф. — Ще поема риска. Наистина ли искате да създадете неприятности на майка си след всичко, което преживя?

Още в мига, в който произнесе последните думи, Зиги осъзна, че е сбъркал. Лицето на Брайън се изкриви, той сви юмрук и удари Зиги в лицето толкова силно, че прешлените на врата му изпукаха, когато главата му се отметна назад.

— Да не съм те чул да споменаваш майка ми, проклет педераст! Мъките й започнаха, когато убихте сестра ми, мръсници такива — той го удари отново. — По-добре си признай. Знаеш много добре, че рано или късно ще си платиш за стореното.

— Нямам намерение да признавам нещо, което не съм извършил — произнесе задавено Зиги. В устата си усети вкус на кръв — зъбите му се бяха забили във вътрешната страна на бузата.

Брайън се отдръпна и му нанесе нов удар, този път в корема. Зиги се присви, залитна и започна да повръща. Задъхан, той се облегна на студената каменна стена — единствено благодарение на нея все още стоеше на краката си.

— Казвай — изсъска Брайън.

Зиги стисна клепачи.

— Няма какво да казвам — произнесе той с усилие.

Брайън продължи да го удря, докато Кени се върна. Зиги не вярваше, че ще издържи още дълго на болката, преди да припадне. Кръв течеше по брадичката му от спуканата устна, болката от премазаните бъбреци се разпространяваше по цялото му тяло.

— Защо се забави толкова? — сопна се Брайън. После дръпна двете ръце на Зиги пред тялото му и изкомандва: — Вържи китките му с единия край.

— Какво ще правите с мен? — Зиги размърда с усилие подпухналите си устни.

Брайън се ухили.

— Ще те накараме да се разприказваш, госпожице.

Когато Кени приключи, Брайън взе въжето, направи примка и я затегна около кръста на Зиги, така че ръцете му се притиснаха здраво към тялото. Брайън дръпна въжето.

— Хайде, имаме още работа — Зиги се опита да се дръпне, но Кени задърпа въжето заедно с Брайън и успяха да го повлекат напред. — Кени, провери дали наоколо е чисто.

Кени изтича напред и мина под арката. Огледа се, но не забеляза никакъв признак на живот. Беше прекалено студено за разходки и прекалено рано за хората, които разхождаха кучетата си.

— Няма никой, Брай — подвикна той тихо.

Брайън и Дони дръпнаха въжето и тръгнаха напред.

— По-бързо — подвикна Брайън на Дони. Затичаха по моравата. Зиги отчаяно се опитваше да запази равновесие и не преставаше да движи китките си с надеждата, че ще успее да ги измъкне от примката. Какво, по дяволите, бяха решили да правят с него? По това време имаше прилив. Възможно ли бе да са решили да го пуснат във водата. Беше чувал, че през този сезон в Северно море човек може да умре само за няколко минути. Но каквото и да бяха замислили, той съзнаваше инстинктивно, че ще е по-лошо от всичко, което би родила неговата фантазия.

Внезапно земята пропадна под краката му, той падна и се затъркаля, докато се блъсна в краката на Брайън и Дони. Те го обсипаха с ругатни, изправиха го рязко и го блъснаха така, че застана с лице към някаква стена. Постепенно започна да се ориентира. Стояха на пешеходната пътека, която минаваше покрай стената, опасала замъка — това не беше някакво средновековно укрепление, а обикновено средство за предпазване на руините от вандали и влюбени двойки. Да не бяха решили да влязат в замъка и да го обесят на крепостната стена?

— Какво търсим тук? — попита притеснено Дони. Явно не беше уверен, че има смелост да участва в това, което беше замислил Брайън.

— Кени, мини от другата страна на стената — каза Брайън.

Привикнал да се подчинява на Брайън, Кени послушно се закатери нагоре и изчезна от другата страна.

— Прехвърлям въжето, Кени — извика Брайън. — Хвани го от другата страна!

После се обърна към Дони.

— Трябва да го прехвърлим от другата страна. Както се хвърля греда.

— Ще си счупя врата! — обади се Зиги.

— Няма, ако внимаваш. Ще ти помогнем да се качиш догоре. Там ще се обърнеш така, че да си краката надолу и ще се пуснеш.

— Не мога!

Брайън сви рамене.

— Твоя работа. Ако искаш, падни с тавата надолу. Така или иначе ще те прехвърлим оттатък. Освен, разбира се, ако си решил да кажеш истината.

— Но аз ви казах истината! — извика отчаяно Зиги. — Трябва да ми вярвате!

Брайън поклати глава.

— Когато чуя истината, ще я разпозная. Готов ли си, Дони?

Зиги се опита да побегне, но го хванаха веднага. Притиснаха го с лице към стената, хванаха го за краката и го повдигнаха. Зиги вече не се дърпаше — отлично знаеше колко слабо защитен е гръбначният, стълб в основата на черепа и не му се искаше да остане парализиран цял живот. Озова се горе, увиснал на стената като чувал с картофи. Започна да се извърта бавно и безкрайно предпазливо, докато успя да прехвърли единия си крак. После повтори същото с другия крак. Болка пронизваше ръцете му от ожулените кокалчета чак до раменете.

— Давай, педерастче! — провикна се нетърпеливо Брайън.

Той се изкатери на свой ред и само за секунди се озова до Зиги и блъсна грубо крака му, така че той политна и падна. Докато падаше, усети, че панталонът му е мокър от собствената му урина. Приземи се тежко на краката си, коленете и глезените му поддадоха и той се строполи на земята, разплакан от болка и унижение. Брайън скочи и се озова до него.

— Добре се справи, Кени — каза той и взе края на въжето.

Дони се появи горе на стената и погледна към тях.

— Няма ли да ми кажеш какво смяташ да правиш? — попита той.

— И да проваля изненадата? В никакъв случай. — Брайън подръпна въжето. — Хайде, педерастче, време е за разходка.

Заизкачваха се по затревения хълм към останките от източната крепостна стена. Зиги се препъна и падна няколко пъти, но веднага го изправяха на крака. Минаха от другата страна и се озоваха в някогашния двор на замъка. Луната изплува иззад облак и обля всичко в призрачна светлина.

— Двамата с брат ми много обичахме да идваме тук, когато бяхме малки — каза Брайън и забави крачка, като че ли беше дошъл на разходка. — Този замък не е строен от някой крал, а от църквата. Известно ли ти е това, педерастче?

Зиги поклати глава.

— Никога не съм идвал тук.

— А трябваше — тук е страхотно. Първа и втора защитна стена — подземни коридори за миниране, едни от най-солидните укрепления на света — вървяха към северната част на замъка — от дясната им страна остана кулата с готварницата, отляво се падаше Морската кула. — Голяма работа е бил този замък — служел е и за резиденция, но е бил и крепост. — Той се обърна с лице към Зиги и продължи да върви заднешком. — А също така и затвор.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Зиги.

— Защото е интересно. Между другото, пречукали са тук един кардинал. Убили го, съблекли го гол и го провесили на крепостната стена. Това също не ти е известно, нали, педерастче?

— Не съм убил сестра ви — каза отново Зиги.

Междувременно бяха стигнали входа към Морската кула.

— Тук, на долния етаж, има две зали със сводести тавани — продължи невъзмутимо Брайън и ги поведе навътре. — В източната има нещо не по-малко интересно от подземните коридори за миниране. Знаете ли какво е то?

Зиги мълчеше. Затова пък Кени отговори на въпроса.

— Да нямаш намерение да го пуснеш в Тясната тъмница?

Брайън се ухили.

— Отлично, Кени. Справяш се блестящо — после бръкна в джоба си и извади запалка. — Дони, подай ми вестника.

Дони измъкна от вътрешния джоб на якето си един брой на „Ивнинг Телеграф“. Брайън го нави стегнато и запали единия му край, после влезе в източната зала. На светлината на импровизираната факла Зиги видя в средата на пода кръгла дупка, покрита с желязна решетка.

— Тук са копали направо в скалата — дупката има формата на бутилка и е доста дълбока.

Дони и Кени се спогледаха. Работата ставаше прекалено сериозна за техния вкус.

— Я стига, Брайън — възрази Дони.

— Защо? Нали точно вие разправяхте, че педерастите не се броят за хора. Хайде, помагайте — и той завърза единия край на въжето, с което бе вързан Зиги, за желязната решетка. — За да свършим всичко както трябва, ще трябва да се понапънем тримата.

Хванаха решетката и започнаха да дърпат, да пъшкат и да пухтят. В продължение на няколко щастливи мига Зиги повярва, че няма да успеят да я преместят. Но в крайна сметка се разнесе рязко стържене на метал в камък и решетката поддаде. Избутаха я встрани и се обърнаха едновременно към Зиги.

— Да имаш нещо да ми кажеш? — попита Брайън Дъф.

— Не съм убил сестра ви — настоя отчаяно Зиги. — Наистина ли вярвате, че ако ме пуснете в шибаната тъмница и ме оставите да умра тук, това ще ви се размине?

— През зимния сезон отварят замъка за туристи само през почивните дни. До уикенда има само два дни, значи няма да пукнеш. Най-малкото вероятността е слаба — той сръга Дони в ребрата и се засмя. — Хайде, момчета, да приключваме.

Заобиколиха Зиги и го забутаха към дупката. Той риташе и се гърчеше отчаяно — но нямаше никакъв шанс, бяха трима срещу един. Само след секунди се озова седнал на ръба на кръглия отвор. Краката му висяха в празното пространство.

— Не правете това — каза той. — Моля ви, недейте.

Подсмръкна и се опита да преглътне сълзите и надигащата се паника.

— Моля ви!

— Трябва просто да кажеш истината — отвърна Брайън Дъф. — Давам ти последна възможност.

— Никога… — захлипа Зиги, — никога не съм…

Брайън го ритна в гърба и той започна да пада, докато увисна на дълбочина няколко фута. Дупката беше толкова тясна, че раменете му се блъскаха болезнено в стените. Някой дръпна рязко въжето и то се заби болезнено в ребрата му. Горе отекна смехът на Брайън.

— Нали не очакваше да те пуснем изведнъж?

— Моля ви — продължи да хлипа Зиги. — Не съм я убил! Не знам кой го е направил! Моля…

Започнаха отново да го спускат — отпускаха рязко въжето и пак спираха. Той имаше чувството, че примката ще го пререже наполовина. Чуваше тежкото дишане на мъжете горе, от време на време по някоя ругатня, когато въжето прежулваше ръката на някого. Той потъваше все по-надълбоко в мрака, бледият проблясък на светлина отгоре постепенно изчезна, погълнат от влажния, леденостуден въздух.

Спускането сякаш продължи цяла вечност. След малко обаче той забеляза някаква разлика в пространството около себе си, освен това раменете му вече не се блъскаха в стените. „Бутилката“ се разширяваше. Значи наистина бяха решили да доведат нещата докрай. Наистина щяха да го оставят тук.

— Не! — изкрещя Зиги с всички сили. — Не!

Пръстите му докоснаха пода и болката от примката, пристягаща кръста му, намаля. Въжето се отпусна. Далечен, безплътен глас се разнесе отгоре.

— Последна възможност, педерастче! Признай си и ще те издърпаме обратно.

Би било толкова лесно. Но това означаваше да излъже, при това с непредвидими последици. Дори за да спаси живота си, никога не би могъл да се нарече убиец.

— Заблуждавате се! — извика той с последни сили.

Въжето се стовари върху главата му — беше неочаквано тежко. Чу за последен път злорадия им смях, после настана пълна тишина. Слабият отблясък на светлина в отвора на шахтата угасна. Обгърна го пълен мрак. Колкото и да напрягаше очите си, не можеше да види нищо. Беше се озовал в абсолютна тъмнина.

Зиги пристъпи предпазливо настрани. Не можеше да прецени колко далеч са стените и не му се искаше да блъсне израненото си лице в камъка. Спомни си, че бе чел някъде за слепи раци албиноси, които живеели в някаква подземна пещера, май беше на Канарските острови. След като поколения наред бяха живели в пълен мрак, ненужното им зрение беше закърняло. Точно в това се беше превърнал и той — в сляп рак, пълзящ из непроницаема тъмнина.

Стената се оказа по-близо, отколкото очакваше. Обърна се и заопипва зърнестата повърхност на пясъчника. Опитваше се да потисне паниката, като изучаваше съсредоточено обстановката, в която се беше озовал. Не искаше да се занимава с предположения колко дълго му предстоеше да остане тук. Ако започнеше да обмисля различните възможности, щеше да полудее, да изпадне в истерия и да започне да блъсва главата си в стените. Не беше възможно да го оставят да умре тук. Всъщност Брайън Дъф можеше и да го направи, но Зиги предполагаше, че приятелите му няма да рискуват.

Обърна се гърбом към стената и се плъзна бавно надолу, докато успя да седне на леденостудения под. Цялото тяло го болеше. Доколкото можеше да прецени, нямаше нищо счупено, но междувременно му беше станало ясно, че не само счупванията предизвикват непоносими болки, които те караха да копнееш отчаяно за нещо обезболяващо.

Беше му ясно, че не може просто да си седи тук и да не прави нищо. Тялото му щеше да се схване, ставите да откажат да му служат, ако не се опиташе да се движи колкото е възможно повече. Освен това при тази температура мажеше да умре от измръзване, а нямаше намерение да достави това удоволствие на онези копелета. Трябваше да освободи ръцете си по някакъв начин. Приведе глава колкото бе възможно по-ниско, присвивайки се от болката, прорязваща гърба и ребрата му. Ако успееше да вдигне ръцете си, опъвайки докрай въжето, можеше да стигне възела със зъби.

Плачейки беззвучно от болка и самосъжаление, Зиги започна най-тежката битка в своя живот.

16

Когато се прибра, Алекс установи с учудване, че къщата е празна. Зиги не беше споменавал, че ще излиза и Алекс бе останал с впечатлението, че той смята да поработи тази вечер. Сигурно беше решил да прескочи до някой от колегите си. А може Мондо да се беше прибрал и двамата да са отишли да пият по нещо. Алекс не се разтревожи особено. Неприятният сблъсък с Кевъндиш и неговата компания не означаваше, че и със Зиги трябва задължително да се случи нещо подобно.

Направи си кафе и препече няколко филийки. После седна на кухненската маса и зачете записките си от лекцията. Винаги се беше опитвал да възприема венецианската школа като нещо отделно, но тази вече му се бяха изяснили някои елементи, които не искаше да забрави. Продължаваше да драска в полетата на тетрадката, когато в кухнята нахлу Уиърд, преливащ от възторжено човеколюбие.

— Страхотна вечер беше — поде той ентусиазирано. — Лойд направи истински вдъхновен анализ на посланието на апостол Павел до ефесяни. Потресаващо е да се чуе колко много е в състояние да извлече от текста.

— Радвам се, че си прекарал добре — отвърна разсеяно Алекс. Драматичните появи на Уиърд бяха също така и доста еднообразни, откак бе тръгнал с евангелистите. Алекс отдавна беше престанал да му обръща внимание.

— Къде е Зиг? Учи ли?

— Отишъл е някъде, не знам къде. Ако смяташ да включваш чайника, бих изпил още едно кафе.

Водата тъкмо завираше, когато чуха как хлопна входната врата. За тяхно учудване се появи не Зиги, а Мондо.

— Здравей, страннико — поздрави го Алекс. — Изхвърлиха ли те, а?

— Не ме е изхвърлила, има да пише есе — отвърна Мондо, взе чаша и сипа вътре нес кафе. — Затова е в криза и ако бях останал, нямаше да мигна — щеше да стене и да се оплаква цяла нощ. Затова реших да ви ощастливя с присъствието си. Къде е Зиги?

— Не знам. Нима съм пазач на брата си?

— Битие, глава четвърта, стих девети — отбеляза самодоволно Уиърд.

— Да му се не види, Уиърд — каза Мондо. — Още ли не си се отказал?

— Човек не се отказва от Исус, Мондо. Но не мога да очаквам разбиране от повърхностна личност като теб. Ти се кланяш на фалшиви идоли.

Мондо се ухили.

— И така да е, ама идолопоклонството си има изгодите.

Алекс изпъшка.

— Не издържам повече. Отивам да си легна.

Остави ги да се заяждат и се упъти доволно нагоре, предвкусващ удоволствието да остане на спокойствие в собствената си стая. Тъй като от управата на общежитието не изпратиха никого на местата на Кевъндиш и Грийнхал, той се нанесе в бившата стая на Кевъндиш. Спря на прага и хвърли поглед към стаята, където бяха инструментите. Не помнеше откога не бяха влизали там и не бяха свирили заедно. До началото на този семестър рядко минаваше ден, без да посвирят поне половин час. Но всичко това беше минало, както и някогашната близост между тях.

Може би това беше естествен процес, съпровождащ съзряването. Но Алекс не можеше да се отърве от убеждението, че отчуждението им се дължи на това, което научиха един за друг и за самите себе си благодарение на смъртта на Роузи Дъф. И това развитие не се бе оказало особено удовлетворително — поне засега. Мондо се отдаде на секс и егоизъм; Уиърд се озова на друга планета, където говореха на неразбираем език. Единствено Зиги му бе останал близък. А дори и той започна да се губи напоследък. А зад всичко това, като постоянен, мъчителен контрапункт на ежедневието, подозренията и несигурността гризяха душите им. Мондо беше първият, който произнесе отровните думи, но и самият Алекс бе дал в мислите си достатъчно храна на червея на съмнението.

Част от него все още се надяваше, че нещата ще се изяснят и всичко ще бъде както преди. Но другата част съзнаваше, че някои неща, разрушат ли се веднъж, са непоправими. Тези размисли за възстановяване на разрушеното го наведоха на мисълта за реставрация, а оттам и за Лин. Усмихна се, защото беше решил да се върне в Къркалди за уикенда. Имаха намерение да отидат на кино в Единбург — щяха да гледат „Раят може да почака“ с Джули Кристи и Уорън Бийти. Една романтична комедия беше подходяща като начало. Бяха постигнали негласно споразумение да не излизат заедно в Къркалди — имаше прекалено много клюкари.

Все пак имаше намерение да разкаже за намеренията си на Зиги. Всъщност беше решил да поговори с него тази вечер. Но също като раят и разговорът им можеше да почака. Нито един от двамата нямаше да изчезне.

Зиги би дал всички свои земни притежания, за да се озове някъде другаде, без значение къде. Имаше чувството, че откакто го пуснаха в Тясната тъмница, бяха изминали часове. Беше премръзнал до мозъка на костите. Мокрите от урина панталони бяха почти вледенени, имаше чувството, че топките му са се свили като на новородено. И все още не бе успял да развърже ръцете си. Спазматични болки пронизваха вдървените му крайници — понякога толкова силно, че той викаше от болка. Но най-накрая почувства как възелът поддава.

Челюстите го боляха, но той отново стисна със зъби найлоновото въже и задърпа, клатейки глава наляво и надясно. Да, определено се чувстваше някакво движение — или халюцинираше от отчаяние. Дръпване вляво, после малко назад. Повтори движението няколко пъти — и въжето най-сетне се изхлузи и свободният му край го перна през лицето. Зиги избухна в плач.

След развързването на първия възел останалото беше лесно. Ръцете му бяха вече свободни. Изтръпнали, но свободни. Пръстите му бяха студени и подути като замразените наденички в супермаркета. Пъхна ръце под мишниците си. Axillae, мина му през ума. Припомни си, че студът пречи на мисленето, забавя мозъчните процеси. „Да преговорим анатомията“, каза си Зиги и си припомни как се бяха кикотили с един колега, когато учеха как се намества изкълчена раменна става. „Поставете крака си, обут в тънък найлонов чорап, под мишницата“, пишеше в учебника.

— Ръководство за лекари травестити — беше се изхилил тогава колегата му. — Трябва да си нося в чантата черни найлонови чорапи — кой знае, може да ми се наложи да намествам раменна става.

Зиги си каза, че това е начинът да оцелее — с помощта на спомените и постоянното движение. Сега, когато вече можеше да пази равновесие с ръцете си, започна да тича на място. Една минута тичане, две минути почивка. „Чудесна програма, стига да можех да си гледам часовника“, каза си той. За първи път в живота си съжали, че не пуши. Ако пушеше, можеше да има в джобовете си кибрит или запалка — каквото и да е, за да разкъса поне за миг тази непрогледна тъмнина.

— Глад на сетивата — каза си той на глас. — Наруши мълчанието. Говори си сам. Пей!

Почувства в ръцете си бодежи от възстановяващата се циркулация. Започна да тръска енергично ръцете си и да ги движи в китките. Търкаше ги несръчно една в друга, докато възстанови осезателната им способност. Докосна стената и изпита удоволствие от грубия досег на пясъчника. Беше започнал да се тревожи да не се е стигнало до трайна безчувственост поради продължителната липса на приток на кръв. Пръстите му бяха все така подути и вдървени, но поне отново ги чувстваше.

Изправи се и започна да тича на място. Позволяваше на пулса си да се ускори за кратко време, после спираше, докато се възстановяха нормалните стойности. Припомни си колко мразеше часовете по физическо възпитание, садистичните преподаватели, нескончаемите гимнастически упражнения, тичането и мачовете по ръгби. Памет и движение.

Щеше да излезе жив от тук. Нали?

На другата сутрин Зиги не се появи в кухнята. Леко обезпокоен, Алекс надникна в стаята му. Там нямаше и помен от него. Трудно беше да се прецени дали е спал в леглото си, защото надали го беше оправял от началото на семестъра. Върна се в кухнята и откри Мондо, който се тъпчеше с пуканки от една огромна купа.

— Безпокоя се за Зиги. Мисля, че не се е прибирал снощи.

— Заприличал си на бабичка, Гили. Може пък да му е излязъл късметът.

— Предполагам, че щеше да спомене поне нещо в този смисъл.

Мондо изсумтя.

— Как пък не. Ако Зиги реши да пази нещо в тайна, никога няма да го разбереш. Той не е прозрачен като теб и мен.

— Мондо, откога живеем заедно?

— От три години и половина — отвърна Мондо и извърна мъченически очи към тавана.

— А колко пъти Зиги не е нощувал тук?

— Отде да знам? Виж какво, Гили, в случай, че не си забелязал досега, аз самият често нощувам другаде. За разлика от теб имам интереси извън тези четири стени.

— Не съм някакъв монах, Мондо, но доколкото ми е известно, Зиги нито веднъж досега не е оставал да спи другаде. Тревожа се и защото съвсем наскоро братята Дъф пребиха Уиърд, а едва вчера аз самият имах доста неприятна среща с Кевъндиш и неговите хора. Ами ако се е сбил с някого? Ако се е озовал в болница?

— Ами ако е намерил кого да чука? Гили, говориш точно като майка ми!

— Затваряй си човката, Мондо!

Алекс грабна якето си от закачалката и тръгна към външната врата.

— Къде тръгна?

— Отивам да се обадя на Макленън. Ако и той ми каже, че говоря като майка му, млъквам. Ясно ли е?

И затвори с трясък вратата зад себе си. Тормозеше го и друго опасение, което предпочете да не споделя с Мондо. Ами ако Зиги е тръгнал да търси сексуални авантюри и са го арестували? Това би било истински кошмар.

Отиде в една от телефонните кабини до административната сграда и набра номера на полицията. За негово учудване го свързаха незабавно с Макленън.

— Обажда се Алекс Гилби, инспекторе — започна той. — Знам, че може би ви губя времето, но се безпокоя за Зиги Малкиевич. Не се прибра снощи, а такова нещо не се е случвало досега…

— И след неприятния случай с господин Маккий считате, че имате основание за тревога? — довърши Макленън.

— Именно.

— Във Файф Парк ли сте сега?

— Да.

— Стойте там, идвам веднага.

Алекс сам не знаеше дали да се радва или да се тревожи, задето инспекторът прие съвсем сериозно опасенията му. Върна се обратно и уведоми Мондо, че може да очаква посещение от полицията.

— Зиги ще ти е страшно благодарен, когато се появи с характерния израз на сексуално удовлетворение, изписан по физиономията му — отбеляза Мондо.

Уиърд се беше присъединил към тях, когато се появи Макленън. Той потри полека носа си, който още не бе заздравял напълно, и каза:

— Съгласен съм с Гили. Ако Зиги е пресякъл пътя на братята Дъф, нищо чудно да е в интензивното отделение.

Макленън накара Алекс да разкаже в подробности как беше протекла предната вечер.

— Значи нямате никаква представа къде може да е отишъл?

Алекс поклати глава.

— Изобщо не спомена, че има намерение да излиза.

Макленън изгледа замислено Алекс.

— Вие как мислите, приятелят ви има ли обичая да търси контакти край църквата „Сейнт Мери“?

— Какво, какво? — недоразбра Уиърд.

Мондо не му обърна внимание и се обърна вбесено към Макленън.

— Вие да не искате да изкарате приятеля ми швестер?

Уиърд все още не разбираше за какво става дума.

— Какъв швестер и каква „Сейнт Мери“?

Мондо се обърна ядосано към Уиърд и обясни:

— Там се срещат обратните. Ако някой педераст закъса, ходи там, забърсва първия, който му падне и после ходят да се чукат по тоалетните — той посочи с палец към Макленън. — А ченгето по някакви причини е решило, че Зиги е обратен.

— Млъквай, Мондо — каза Алекс. — По-късно ще поговорим за това.

Другите двама замълчаха, стреснати от авторитетния тон на Алекс и объркани от развоя на събитията.

Алекс се обърна към Макленън.

— Доколкото знам, понякога посещава едно заведение в Единбург, но не е споменавал нищо за подобни срещи тук, в Сейнт Андрюз. Мислите ли, че може да са го арестували?

— Проверих кои са новите арестанти, преди да тръгна насам. Не е попадал в ръцете на полицията — радиостанцията му запука и той излезе в антрето, за да разговаря. Откъслечни думи долитаха до кухнята.

— Замъкът… Да не се занасяте? Всъщност ми се струва, че дори знам кой може да бъде. Обадете се на пожарната. Ще се срещнем там.

Той се върна с угрижено изражение на лицето.

— Мисля, че може и да са го открили. Току-що един от екскурзоводите в замъка се е обадил в полицията. Имал обичая да прави обиколка на целия замък всяка сутрин, за да провери дали всичко е наред. Твърди, че имало човек в Тясната тъмница.

— Тясната тъмница? — повториха в хор и тримата.

— Изкопана е в скалата, под една от кулите, с тясно гърло като на бутилка. Влезеш ли вътре, няма излизане. Трябва да отида там и да видя какво става. Ще пратя някой да ви уведоми веднага щом се разбере кой е долу.

— Не. Ще дойдем с вас — настоя Алекс. — Ако е прекарал там нощта, заслужава да види приятелите си около себе си, когато го извадят.

— Съжалявам, момчета, не става. Ако искате да отидете там сами, ще се обадя да ви пуснат. Но не мога да ви позволя да объркате спасителните операции.

И той излезе.

Щом вратата се затвори зад него, Мондо се обърна към Алекс.

— Какво те прихвана? Защо ни каза да мълчим? И какви са тези истории със „Сейнт Мери“?

Алекс отклони поглед. После каза:

— Зиги е хомосексуален.

Уиърд го изгледа стреснато.

— Не, не е възможно! Как би могъл да бъде? Ние сме най-близките му приятели, трябваше да знаем.

— Аз знам — каза Алекс. — Каза ми още преди две години.

— Прекрасно — отбеляза Мондо. — Благодаря, че сподели с нас, Гили. На ви сега „Един за всички, всички за един“. Не бяхме достойни да бъдем уведомени, така ли? Ти можеш да знаеш, а ние нямаме право да сме наясно, че така нареченият ни приятел е педал.

Алекс срещна погледа му.

— Е, съдейки по твоята спокойна и толерантна реакция, бих казал, че Зиги е бил съвсем прав, като е решил да не ти казва.

— Нещо не си разбрал — упорстваше Уиърд. — Зиги не е педал. Той е нормален. Педалите са болни хора — те са отвратителни! Зиги не е такъв!

Внезапно на Алекс му дойде до гуша. Той избухваше рядко, но стигнеше ли се дотам, гледката беше незабравима. Лицето му пламна и той блъсна стената с разперена длан.

— Я да млъквате и двамата! Карате ме да се срамувам, че съм ви приятел! Да не съм чул нито една тъпанарска дума повече! Зиги се грижи за нас тримата вече в продължение на почти десет години. Винаги ни е бил приятел, винаги ни е помагал, никога не ни е изоставял в беда. Какво ме интересува дали си пада по мъже или по жени? Пет пари не давам. Това не означава, че той си пада по мен или по вас — аз да не би да искам да чукам всичко живо, което има цици! Това не означава, че трябва да се пазите от него, когато влизате в банята, да ви се не види! Той си е същият, какъвто е бил винаги. И аз продължавам да го обичам като брат. Бих му поверил и живота си, както би могъл да направи и всеки от вас. Ами ти — той мушна Уиърд с пръст в гърдите. — И ти се наричаш християнин! Как смееш да съдиш един човек, който струва десет пъти повече от теб и изпукалите ти богомолци? Не заслужавате да имате приятел като Зиги — той сграбчи якето си. — Аз отивам в замъка. И не желая да ви видя повече, докато не си съберете акъла.

Този път, когато тресна вратата, всички прозорци в къщата зазвънтяха.

Когато Зиги забеляза бледата светлинка, първоначално реши, че пак има халюцинации. От известно време ту изпадаше в унес, ту идваше на себе си, и в кратките моменти на просветление беше в състояние да разсъждава достатъчно ясно, за да знае, че изпада в хипотермия. Въпреки опитите му да не престава да се движи, летаргията се оказа жесток противник. От време на време се свличаше на пода в пристъп на бълнуване, и мислите му отлитаха в най-невероятни посоки. Веднъж му се стори, че баща му е с него и че разговарят за шансовете на „Райт Роувърс“ в първенството. Това вече си беше чист сюрреализъм.

Беше изгубил представа за времето. Но когато видя проблясъка на светлина, съобрази моментално какво трябва да направи. Изправи се и заподскача на място, крещейки с все сила:

— Помощ! Помощ! Аз съм тук, долу! Помогнете ми!

Първоначално не забеляза никаква реакция. После светлината стана изведнъж толкова силна, че очите го заболяха от нея и той вдигна длан пред лицето си.

— Има ли някой долу? — отекна нечий глас в шахтата и изпълни тясното пространство.

— Измъкнете ме от тук — изкрещя Зиги. — Моля ви, помогнете ми да изляза!

— Отивам да повикам помощ — разнесе се отново безтелесният глас. — Ако хвърля фенерчето, ще успеете ли да го хванете!

— Чакайте! — извика Зиги. Не вярваше, че ръцете му са възвърнали нормалната си сръчност. Освен това тежкото фенерче щеше да падне като куршум. Свали якето и пуловера си, сгъна ги и ги постави в средата на пода, точно там, където падаше светлината. После извика нагоре:

— Готово, пускайте!

Светлината затрепка и се заблъска в стените на шахтата, изписвайки странни шарки пред замъглените му очи. После от гърлото на шахтата излезе нещо като светлинна спирала и тежкото, облицовано с гума фенерче тупна меко върху коженото яке. Сълзи избликнаха от очите на Зиги — реакцията беше едновременно физиологична и емоционална. Сграбчи фенерчето и го притисна към гърдите си като талисман.

— Благодаря ви — захлипа той. — Благодаря ви, благодаря ви!

— Ще се върна колкото може по-бързо — отвърна човекът горе. Гласът му отслабна, докато се отдалечаваше.

Зиги си каза, че сега вече има сили да чака. Имаше светлина. Плъзна лъча на фенерчето по стените. Грубият червеникав варовик беше изгладен на места, а стените и покривът с отвор в средата бяха почернели тук-там от сажди и от лойта, пръскала от свещите. Сигурно затворниците, озовали се тук, са се чувствали като в преддверието на ада. Той поне знаеше, че ще бъде освободен, и то скоро. А за тях светлината трябва само да е увеличавала отчаянието им, защото благодарение на нея са осъзнавали, че нямат никаква надежда за спасение.

Когато Алекс стигна до замъка, пред него имаше паркирани две полицейски коли, една пожарна кола и една линейка. Какво ли се беше случило със Зиги? Пуснаха го да влезе, без да му създават проблеми — Макленън беше изпълнил обещанието си. Един от пожарникарите му посочи накъде да върви — през моравата към Морската кула, където няколко души работеха спокойно и експедитивно. Пожарникарите бяха включили преносимия генератор, за да могат да заработят мощните прожектори и лебедката. В дупката, която зееше по средата на пода, беше спуснато въже. Алекс потръпна.

— Зиги е, няма съмнение. Един от пожарникарите тъкмо се спусна с вдигачката — нещо като детска люлка, на която ще може да седне, нали се сещате? — каза Макленън.

— Мисля, че да. Какво се е случило?

Макленън сви рамене.

— Още не е ясно.

Докато говореше, отдолу се разнесе глас:

— Вдигайте!

Пожарникарят, който обслужваше лебедката, натисна едно копче и машината забръмча. Въжето започна да се навива на барабана, мъчително бавно, инч по инч. Алекс имаше чувството, че е минала цяла вечност. Тогава, най-сетне, над ръба на дупката се появи познатото лице на Зиги. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше почти неузнаваемо от засъхнала кръв и кал. Едното му око беше насинено и подуто, долната му устна спукана, със спекла се по нея кръв. Примигваше от силната светлина, но веднага щом погледът му се изясни и спря върху Алекс, Зиги опита да се усмихне.

— Хей, Гили — каза той. — Благодаря, че намина.

Тялото му се издигна нагоре, множество ръце го измъкнаха от брезентовото столче. Зиги стъпи на земята и залитна, изтощен и дезориентиран. Тласнат от внезапен импулс, Алекс изтича към приятеля си и го прегърна. Блъсна го остра миризма на пот и урина, смесена с мирис на кал и пръст.

— Всичко е наред — каза Алекс, притискайки го към себе си. — Вече всичко е наред.

Зиги се притисна към него.

— Страхувах се, че ще умра там долу — прошепна той. — Не си позволявах да се замислям, но дълбоко в себе си се страхувах, че ще умра.

17

Макленън излезе от болницата вбесен. Когато стигна до колата, удари с юмрук по покрива. Този случай беше истински кошмар. Още от нощта, когато бе убита Роузи Дъф, всичко вървеше наопаки. Сега на всичкото отгоре човекът, станал жертва на отвличане и побой, и оставен впоследствие на място, където можеше и да умре, отказваше да издаде виновниците. Зиги твърдеше, че бил нападнат от трима мъже. Било тъмно и той не могъл да ги види. Гласовете му били непознати, тримата нападатели не споменали имената си, когато разговаряли помежду си. После, по напълно неразбираеми причини, го хвърлили в Тясната тъмница. Макленън беше заплашил, че ще го арестува за възпрепятстване на следствието, но Зиги, блед и изтощен, го погледна право в очите и заяви:

— Не съм повдигал обвинение срещу никого, така че няма следствие, което бих могъл да възпрепятствам. Бяха обикновени хулигани, които накрая прехвърлиха мярката — и толкова.

Макленън дръпна рязко вратата и се отпусна на седалката до шофьора. Джанис Хог, която седеше на шофьорското място, го погледна въпросително.

— Казва, че били хулигани, които прехвърлили мярката. Не иска да повдига обвинение, няма представа кои са били.

— Брайън Дъф — каза категорично Джанис.

— Какво ви кара да мислите така?

— Докато бяхте вътре и чакахте да приключи прегледът на Малкиевич, аз поразпитах тук-там. Снощи Дъф и двамата му сърдечни приятели пиели в кръчмата на пристанището, малко по-нататък от замъка. Тръгнали си към девет и половина и според собственика на кръчмата явно замисляли нещо.

— Добра работа, Джанис. Но като доказателство е слабичко.

— Как мислите, защо Малкиевич не иска да даде показания? Страх го е от последствията?

Макленън въздъхна.

— Страх го е, да, но не от такива последствия, за каквито мислите вие. Мисля, че е отишъл до „Сейнт Мери“, където се срещат хомосексуалистите. Надявал се е да забърше нещо — а сега се страхува, че ако се стигне до процес, Дъф и приятелите му ще заявят публично в съда, че Зиги Малкиевич е педал. Момчето иска да стане лекар и няма намерение да рискува кариерата си. Господи, колко ненавиждам този случай! Накъдето и да тръгна, се озовавам в задънена улица.

— Опитайте да принудите Дъф да си признае.

— И какво да му кажа?

— И аз не знам, сър. Но ако го посплашите, поне ще ви олекне.

Макленън изгледа учудено Джанис. После се ухили.

— Права си, Джанис. Малкиевич може все още да е заподозрян, но дали някой ще го бие или не решаваме ние. Тръгваме към Гардбридж. Отдавна не съм посещавал хартиена фабрика.

Брайън Дъф влезе в кабинета на директора с наперената походка на човек, който е убеден, че светът е в краката му. Облегна се на стената, изгледа нагло Макленън и заяви:

— Не обичам да ме прекъсват по време на работа.

— Затваряй си плювалника, Брайън — каза презрително Макленън.

— Нямате право да разговаряте така с почтените граждани, инспекторе.

— Аз не разговарям с почтен гражданин, а с най-обикновено лайно. Знам много добре каква сте я свършили с тъпите ти приятелчета снощи. Знам също така, че се надяваш да ти се размине заради това, което си научил за Зиги Малкиевич. Затова съм тук — за да ти обясня, че нещата стоят по съвсем различен начин — той пристъпи към Дъф и застана съвсем близо до него. — От сега нататък, Брайън, двамата с брат ти сте белязани. Превишиш ли с една миля допустимата скорост, те прибираме. Прекалиш ли с пиенето, те чака същото. Само да припариш до някое от онези момчета и си в ареста. А като знам какво ти е досието, това означава, че се връщаш в затвора — и този път за доста повече от три месеца.

Макленън спря, за да си поеме дъх.

— Това е полицейски тормоз — заяви Брайън. Самоувереността му все още не бе достатъчно разклатена.

— Нищо подобно. За полицейски тормоз можеш да говориш, ако случайно паднеш по стълбите, когато се прибираш в килията. Или ако се спънеш и си счупиш носа, удряйки се в стената — със светкавично движение ръката на Макленън се стрелна между краката на Дъф, стисна и заизвива с всичка сила.

Дъф изпищя. Цялата кръв се отдръпна от лицето му. Макленън го пусна и ловко отстъпи. Брайън Дъф се преви, ругаейки.

— Ето, това е полицейски тормоз, Брайън. Добре ще е да започнеш да привикваш от сега — Макленън отвори рязко вратата и се обърна към стреснатата секретарка в приемната: — Брайън се спъна и се удари в бюрото. Неприятна работа.

Усмихна се, мина покрай нея и излезе навън, в студената светлина на зимния ден. Седна в колата и се обърна широко усмихнат към Джанис.

— Ти беше права, Джанис. Сега се чувствам значително по-добре.

През този ден в студентското жилище във Файф Парк никой не вършеше нищо. Мондо и Уиърд се мъчеха в импровизираното студио, но от една китара и барабани не може да излезе кой знае какво, а Алекс очевидно не възнамеряваше да отиде при тях. Той лежеше в стаята си и се опитваше да си изясни какво се бе случило с всички тях. Винаги се беше чудил защо Зиги не иска да сподели тайната си с другите им двама приятели. За себе си Алекс беше убеден, че те ще приемат нещата спокойно, защото познаваха достатъчно добре Зиги. Но беше подценил силата на инстинктивната предубеденост. Не му се нравеше това, което разкриваха реакциите на приятелите му. А това поставяше под въпрос собствената му преценка. Защо му беше да отделя толкова време и внимание на хора, които в крайна сметка се оказваха тесногръди идиоти, не по-добри от Брайън Дъф? По пътя към линейката Зиги му разказа шепнешком и набързо какво се беше случило. Мисълта, че приятелите му страдат от същите предразсъдъци, плашеше Алекс.

Вярно, Уиърд и Мондо нямаше да тръгнат да бият хомосексуалисти от скука. Но и всички жители на Берлин не са вземали пряко участие в Кристалната нощ. А последиците са известни. Споделяйки същите позиции на нетърпимост, човек дава мълчаливата си подкрепа на екстремистите. Алекс си спомни какво бе казал някой — за да възтържествува злото е достатъчно добрите хора само да бездействат.

Почти можеше да разбере Уиърд. Той беше намерил подслон при онези фундаменталисти, а те настояваха да гълташ всичко наред, без да задаваш въпроси и да коментираш нещата, които не ти се нравят.

Но за Мондо нямаше никакво извинение. Алекс имаше чувството, че занапред дори не би седнал на една и съща маса с него.

Всичко се разпадаше, а той не знаеше как да предотврати този процес.

Когато чу шума от отварянето на входната врата, скочи и след секунди вече тичаше надолу по стълбите. Долу Зиги се беше облегнал на стената. На устните му трептеше неуверена усмивка.

— Ти не трябваше ли да си още болницата? — попита Алекс.

— Искаха да остана там, за да бъда под наблюдение. Но аз им казах, че мога да си се наблюдавам сам. Няма нужда само да заемам легло.

Алекс му помогна да влезе в кухнята и включи чайника.

— Но нали си бил изпаднал в хипотермия?

— За много кратко време. Не се е стигнало до истинско измръзване или нещо подобно. Възстановиха нормалната ми телесна температура и сега всичко е наред. Нямам нищо счупено, само натъртвания. Не пикая кръв, бъбреците ми са наред. Предпочитам да страдам в собственото ми легло, вместо разни лекари и сестри да се заяждат с мен и да пускат тъпи шегички за медици, които не могат да се лекуват сами.

По стълбите се чуха стъпки. На прага застанаха Уиърд и Мондо с доста смутени физиономии.

— Хубаво е, че си отново тук — каза Уиърд.

— Така е — додаде Мондо. — Какво се случи всъщност?

— Те знаят, Зиги — намеси се Алекс.

— Ти ли им каза? — попита обвинително Зиги, но тонът му беше по-скоро уморен, отколкото гневен.

— Макленън ни каза — каза рязко Мондо. — Алекс просто потвърди.

— Е, добре — поде Зиги. — Не мисля, че Дъф и другите неандерталци са търсили точно мен. Предполагам, че са решили да поотупат някой и друг педал и просто се натъкнаха на мен при „Сейнт Мери“.

— Чукал си се в църква? — Уиърд беше явно ужасен.

— Това са руини на църква — уточни Алекс. — Не може да се каже, че е осветена земя.

Уиърд понечи да каже още нещо, но изражението на Алекс го накара да размисли.

— Чукал си се с някакъв непознат на открито, в този студ? — въпросът на Мондо беше пропит с отвращение и презрение.

Зиги го изгледа внимателно.

— Би ли предпочел да го доведа тук?

Мондо не отговори.

— Така и предполагах. Което не важи за постоянния поток от непознати жени, които водиш тук, без да се интересуваш от нашето мнение.

— Не е същото — каза Мондо и запристъпва от крак на крак.

— Защо?

— Ами като начало не е противозаконно.

— Благодаря за проявеното разбиране, Мондо — Зиги се изправи бавно и неуверено, като стар човек. — Отивам да си легна.

— Все още не си ни разказал какво се случи — обади се Уиърд, който винаги проявяваше усет за промените в атмосферата.

— Когато ме разпознаха, Дъф реши да ме накара да призная, че аз съм извършил убийството. Когато отказах, ме вързаха и ме спуснаха в Тясната тъмница. Нощта, която прекарах там, не беше една от най-приятните в живота ми. А сега моля да ме извините.

Мондо и Уиърд отстъпиха встрани и той мина покрай тях. Стълбите не бяха достатъчно широки, за да могат двама души да се изкачват редом, и Алекс не предложи да му помогне. Предполагаше, че така или иначе Зиги не би приел помощ, дори от него.

— Най-добре ще бъде вие двамата да си потърсите място при хора, чието присъствие не ви притеснява — каза Алекс и взе чантата и палтото си. — Отивам в библиотеката. Ще бъде много мило от ваша страна, ако сте се разкарали, когато се върна.

Две седмици изминаха в нещо като несигурно примирие. Уиърд прекарваше по-голямата част от времето в библиотеката или при евангелистите. С възстановяването на физическото си здраве Зиги си възвръщаше и обичайното хладнокръвие, но Алекс беше забелязал, че въпреки всичко приятелят му избягва да излиза след мръкване. Самият Алекс се беше съсредоточил върху учебните си занимания, но правеше всичко възможно да отделя време за Зиги, когато преценеше, че той се нуждае от компания. Отиде до Къркалди за един уикенд и заведе Лин в Единбург. Обядваха в един приятен малък италиански ресторант и после отидоха на кино. Когато се върнаха, тръгнаха от гарата на Къркалди пеш към дома й — пътят дотам беше не по-малко от три мили. Когато тръгнаха напряко през горичката, която отделяше имението Дъникиър от главния път, тя го дръпна в сенките и започна да го целува като за последен път. Когато тръгна обратно към къщи, Алекс си пееше на глас.

Колкото и да бе странно, човекът, който се оказа най-засегнат от последните събития, бе Мондо. Историята за преживелиците на Зиги се разпространи из университета със скоростта на светлината. Официалната версия пропускаше първата част на историята, така че поне никой не коментираше личния му живот. Но повечето студенти говореха за тях като за заподозрени в убийството, като че ли това, което бяха сторили със Зиги, бе до известна степен оправдано. Четиримата приятели бяха отхвърлени от обществото.

Приятелката на Мондо го напусна най-безцеремонно с обяснението, че държала на доброто си име. Оказа се доста трудно да й намери заместница. Момичетата избягваха погледа му, а ако заговореше някоя в кръчма или дискотека, тя обикновено бързаше да се измъкне.

Колегите му от курса по френски също му показаха недвусмислено, че е нежелан. Мондо се оказа далеч по-изолиран от останалите си приятели. Уиърд си имаше евангелистите; колегите на Зиги от медицинския факултет бяха твърдо на негова страна; от своя страна Алекс въобще не се интересуваше от мнението на хората — за него беше важно, че Зиги е спасен, а освен това си имаше и Лин — нещо, което не бе известно на Мондо.

Мондо се питаше дали все пак не разполага с един последен коз, но се притесняваше да разкрие картите си, защото не беше уверен в истинската им стойност. Като начало не беше лесно да установи контакт с човека, който му трябваше, и засега всички негови опити в това отношение бяха завършили с провал. Дори не бе успял да разработи добре теорията си за взаимния интерес — защото той бе съумял да се убеди, че намеренията му имат такава цел. Не ставаше дума за изнудване, а за обикновено търсене на взаимна изгода. Но не успяваше да се добере до крайната цел. Каквото и да измислеше, то завършваше с неуспех.

До този момент беше вярвал също като Александър Велики, че светът е стрида, която ще разтвори с меча си. Сега обаче в устата му бе останал само пясък. Открай време бе най-нестабилният в емоционално отношение от четиримата и сега, лишен от тяхната подкрепа, той рухна. Депресията го задушаваше, затискаше го като тежка пелена, замъгляваше заобикалящия го свят. Дори походката му се промени — той се движеше, като че ли носеше на гърба си тежък товар. Не можеше да учи, не можеше и да спи. Престана да се къпе и да се бръсне, само от време на време сменяше дрехите си. Лежеше в леглото си по цели дни, вперил поглед в тавана, и слушаше „Пинк Флойд“. Когато решеше да излезе, подбираше кръчми, където нямаше опасност да срещне познати, пиеше мрачно, а после си тръгваше и се луташе из града почти до зори.

Зиги се опита да поговори с него, но Мондо не прояви желание да го изслуша. Дълбоко в себе си обвиняваше Зиги, Уиърд и Алекс за това, което го бе сполетяло, и нямаше нужда от тяхното съчувствие — за него това би било върхът на унижението. Имаше нужда от истински приятели, които да го ценят, а не от хора, които го съжаляват. Трябваха му приятелите, на които да има доверие, вместо да се тревожи от последиците, до които би довела близостта му с тях.

Един следобед, след като беше обиколил вече няколко кръчми, се озова в един малък хотел близо до старото игрище за голф. Затътри се до бара и поръча бира, фъфлейки. Барманът го изгледа със зле прикрито отвращение и заяви:

— Съжалявам, синко, но не мога да ти сервирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е прилично заведение, а ти имаш вид на скитник. Имам право да не сервирам на хора, чийто външен вид не ми се нрави — и той посочи в подкрепа на думите си бележката, окачена над тезгяха. — Заминавай.

Мондо го изгледа невярващо. Озърна се, търсейки подкрепа у останалите посетители, но всички старателно избягваха погледа му.

— Майната ти! — заяви той, блъсна един пепелник, който падна на пода, и излезе.

Междувременно дъждът най-сетне бе рукнал от тежките облаци, които бяха надвиснали над града още от сутринта. Пороят плющеше по улиците, влачен от силния източен вятър. Мондо избърса дъждовните капки от лицето си и тогава разбра, че плаче. Всичко му беше дошло до гуша. Нямаше сили да понесе дори още един мъчителен и безсмислен ден. Нямаше приятели, жените го презираха и знаеше отлично, че ще се провали на изпитите, защото изобщо не беше учил. Никой не го беше грижа за него, никой не го разбираше.

Пиян и потиснат, той продължи да се клатушка по игрището в посока към замъка. Край на всичко. Сега вече щеше да натрие носа на всички и да ги накара да му обърнат внимание. Прехвърли се през оградата на крайбрежната пътека и застана, залитайки, на скалистия бряг. Долу, в ниското, морето ревеше гневно и се блъскаше в скалите, вдигайки високи фонтани от пяна. Мондо вдиша соления въздух, загледан в бушуващите води, и усети, че го обзема странно спокойствие. Разпери ръце, изложил лице на дъждовните струи и закрещя, отпращайки мъката си към небесата.

18

Макленън минаваше покрай стаята на радиотелеграфистите, когато постъпи повикването. Той разчете кода. Потенциален самоубиец на скалите край замъка. Това всъщност не беше в сферата на дейност на криминалния отдел, освен това днес беше почивният му ден. Беше дошъл тук да поразчисти натрупалата се на бюрото му документация.

Можеше да си тръгне и само след десет минути щеше да си бъде у дома с чаша бира и купчина спортни вестници пред себе си. Както през всеки почивен ден, откакто Илейн го беше напуснала.

Перспективата не беше особено съблазнителна.

Макленън надникна в стаята.

— Кажете им, че тръгвам към замъка — подвикна той. — И съобщете да повикат спасителната лодка от Анструтър.

Операторът го изгледа учудено, но вдигна палец в знак, че ще предаде съобщението. Макленън продължи към паркинга.

Какъв ужасен следобед! Дори само отвратителното време беше в състояние да докара човек до самоубийство. Потегли към брега, а чистачките едва успяваха да избърсват потоците дъждовна вода от предното стъкло.

Скалите бяха любимо място на самоубийците. Когато съвпадаха с прилива, в повечето случаи опитите бяха успешни. Близо до брега имаше силно подводно течение, което отнасяше човек на дълбокото само за минути. А никой не можеше да оцелее във водите на Северно море през зимата. Но имаше и някои забележителни провали. Макленън си спомни случая с портиера на едно от местните начални училища. Човекът бе подбрал напълно неподходящо време — затова, когато скочил, паднал в два фута вода, дори не улучил подводните скали и се стоварил на пясъка, като успял само да счупи и двата си глезена. Бил толкова потиснат от смехотворния провал на опита си, че в деня, когато го пуснали от болницата, взел автобуса до Люкърс, затътрил се на патериците до железопътната линия и се хвърлил под експреса за Абърдийн.

Но днес такова нещо не можеше да се случи. Макленън знаеше, че приливът вече настъпва, а източният вятър превръщаше водите под скалния бряг в кипящ водовъртеж. Надяваше се да се доберат до човека, преди да реши да скочи.

На мястото вече имаше една патрулна кола. Джанис Хог и още един униформен полицай стояха край оградата, без да откъсват очи от младия човек, привел тяло срещу вятъра и разперил ръце като Христос на кръста. Явно се чудеха какво да предприемат.

— Не стойте така — каза Макленън и вдигна яката на шлифера си, за да се предпази от дъжда. — Малко по-надолу има спасителен пояс, вързан на дълго въже. Някой да иде да го вземе!

Полицаят хукна натам, накъдето сочеше Макленън. Инспекторът се прехвърли през оградата и пристъпи към ръба на скалата.

— Спокойно, синко — каза той меко.

Младият човек се обърна и Макленън позна Дейви Кър. Един съсипан, напълно смазан Дейви Кър. Въпреки това не можеше да сбърка това лице с нежни черти и огромните очи на уплашена сърна.

— Много късно — изфъфли пиянски Кър и залитна.

— Никога не е прекалено късно — отбеляза Макленън. — Ако нещо се е объркало, може да се поправи.

Мондо се обърна с лице към Макленън и отпусна ръце.

— Да се поправи ли? — очите му пламнаха гневно. — Нали вие съсипахте всичко! Нали благодарение на вас хората ме мислят за убиец! Нямам приятели, нямам и бъдеще.

— Разбира се, че имаш приятели. Алекс, Зиги и Том. Те все още са твои приятели.

Вятърът виеше и дъждът плющеше в очите му, но Макленън не изпускаше от поглед уплашеното лице на момчето.

— И те са едни приятели! Мразят ме, защото говоря истината — Мондо неволно вдигна ръка към устата си и загриза един нокът. — Те ме мразят.

— Мисля, че грешиш — Макленън пристъпи предпазливо към него. Още два фута и щеше да успее да го сграбчи.

— Не приближавайте! Стойте там. Това е моя работа. Няма защо да се месите.

— Обмисли ли наистина това, което се готвиш да извършиш, Дейви? Помисли за хората, които те обичат. Това ще съсипе семейството ти.

Мондо поклати глава.

— Тях не ги е грижа. Винаги са обичали сестра ми повече от мен.

— Кажи ми какво те измъчва.

„Карай го да говори — докато говори, е още жив“, повтаряше си Макленън. Дано това не завърши с нов кошмар.

— Да не сте глух? Казах вече — извика Мондо с изкривено от мъка лице. — Вие съсипахте живота ми!

— Това не е вярно. Очаква те прекрасно бъдеще.

— Не, вече нямам никакво бъдеще — Мондо отново разпери ръцете си като криле на птица. — Никой не може да разбере това, което преживявам.

— Аз искам да се опитам да разбера — Макленън направи още една крачка напред. Мондо се опита да се отдръпне встрани, но беше още нестабилен поради изпития алкохол — краката му се хлъзнаха по мократа трева. На лицето му се изписа смъртен ужас. Последва кратка, смразяваща пантомима — той размахваше ръце, съпротивлявайки се срещу силата на гравитацията. В продължение на няколко секунди имаше изгледи да успее. Но после краката му се хлъзнаха напред и той изчезна от поглед.

Макленън скочи към него, но беше закъснял. Залитна на ръба на скалата, но вятърът беше на негова страна и му помогна да си възвърне равновесието. Погледна надолу. Стори му се, че видя плискане и забеляза бледото лице на Мондо през белите пръски на пяната. Обърна се рязко назад точно когато пристигнаха Джанис и другият полицай.

На брега спря втора патрулна кола, от която изскочиха Джими Лоусън и още двама униформени полицаи.

— Спасителният пояс! — изкрещя Макленън. — Дръжте здраво въжето!

Той вече смъкваше палтото и сакото и събуваше обувките си. После хвана спасителния пояс и погледна надолу. Този път видя една ръка в тъмен ръкав, която се открояваше ясно на фона на пяната. Пое си дъх и скочи.

Резкият скок спря дъха му. Блъскан от вятъра, Макленън се почувства дребен и безтегловен. Когато падна във водата, имаше чувството, че се удря в твърда земя. Задъхан, плюейки леденостудена солена вода, Макленън изплува на повърхността. Около себе си виждаше само вълни и водна пяна. Зарита с крака и се опита да се ориентира.

Тогава, в пролуката между две вълни, забеляза Мондо. Момчето беше само няколко ярда по-навътре във водата, малко по-наляво. Макленън заплува към него, но поясът му пречеше. Една вълна го повдигна и го стовари право върху Мондо. Той го сграбчи за яката.

Мондо се заблъска така, че Макленън първоначално реши, че иска да се освободи от него и да се удави. После обаче осъзна, че момчето иска да се добере до спасителния пояс. Макленън съзнаваше, че няма да издържи още дълго. Пусна пояса, но продължаваше да се държи за Мондо.

Мондо сграбчи пояса, промуши една ръка през него и се опита да го нахлузи през главата си. Но Макленън продължаваше да го стиска за яката, съзнавайки, че от това зависи собственият му живот. Мондо имаше само един изход. Той блъсна Макленън с все сили със свободния си лакът. Беше свободен.

Нахлузи спасителния пояс, борейки се отчаяно за глътка въздух. Зад него Макленън бе успял да доплува съвсем наблизо и да сграбчи въжето, за което бе вързан поясът. Това му струваше свръхчовешки усилия, защото мокрите дрехи през цялото време го дърпаха надолу.

Студът се просмукваше в тялото му и пръстите му изтръпваха. Той притисна въжето под мишницата си и вдигна свободната си ръка, за да сигнализира, че колегите му могат вече да ги изтеглят.

Почувства как въжето започна да се обтяга. Дали петима души бяха достатъчни да ги издърпат нагоре? Дали някой се беше сетил да повика лодка от пристанището? Ако чакаха спасителната лодка от Анструтър, щяха да умрат в студената вода много преди тя да пристигне.

Наближаваха скалите. За миг Макленън почувства как водата го тегли назад. После тялото му се издигна над повърхността — беше се вкопчил отчаяно в Мондо и в пояса. Вдигна поглед нагоре и се взря с благодарност в бледото лице на човека, който теглеше въжето, застанал най-отпред — дъждът и морската пяна размиваха чертите му.

Бяха се издигнали на шест фута над морската повърхност, когато Мондо, уплашен, че тежестта на Макленън ще го дръпне обратно във водовъртежа, ритна назад. Пръстите на Макленън изпуснаха въжето и той падна обратно във водата. Отново потъна, отново успя да изплува. Когато погледна нагоре, видя, че Мондо продължава да се издига нагоре към ръба на скалата. Още не можеше да повярва. Това копеле го ритна, за да спаси собствения си живот. Значи не е искал да се самоубие! Всичко е било поза, опит да привлече внимание.

Макленън изплю още вода. Сега вече беше решен да оцелее, дори само за да накара Дейви Кър да съжалява, че не се е удавил. Трябваше само да държи главата си над водата. Отгоре щяха да хвърлят отново спасителния пояс. Лодката щеше да дойде всеки момент. Не беше възможно да не дойде.

Силите му бързо се изчерпваха. Не можеше да се бори срещу течението, затова се остави то да го носи. Важното беше главата му да е над водата.

Но това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Подводното течение го всмукваше, водата се надигаше като черна стена пред устата и носа му. Вече не изпитваше студ — това поне беше приятно. Някъде далеч се чу пърпоренето на хеликоптерна перка. Носеше се по повърхността — около него всичко беше притихнало. Цареше спокойствие. Да, това трябва да беше въздушният спасителен отряд. „Пристига колесницата красива, със нея ще си ида у дома“. Смешно наистина, за какви неща се сеща човек понякога. Той се изкиска и глътна още вода.

Чувстваше се съвсем безтегловен. Морето под него се полюшваше приспивно като люлка. Барни Макленън спеше, положил глава на океанските вълни.

Прожекторът на хеликоптера обхождаше морската повърхност в продължение на цял час. Не успяха да открият нищо. Убиецът на Роузи Дъф бе станал причина за смъртта на втора жертва.