Дама, поп, асо, шпионин

1

В действителност, ако старият майор Доувър не се беше гътнал на надбягванията в Тонтън, Джим изобщо нямаше да се озове в училището на Търсгуд. Той пристигна в средата на срока без събеседване, някъде към края на май, макар че времето с нищо не го подсказваше, нает чрез една от по-пъргавите агенции за подбор на начални учители, за да поеме часовете на стария Доувър, докато не намерят по-подходящ кандидат.

— Филолог — обяви Търсгуд в учителската стая, — временна мярка. — И отметна перчем в своя защита.

— Казва се Придо̀. — Той произнесе името буква по буква, консултирайки се с малко листче, тъй като не преподаваше френски. — Малкото му име е Джеймс. Мисля, че ще ни свърши работа до юли.

Колегите му веднага разбраха намека. Джим Придо беше бедният роднина в учителската общност. Той попадаше в същата жалка категория като мисис Лъвдей, която притежаваше астраганово палто и беше смятана за полубожество, докато чековете й не се оказаха без покритие, или мистър Молтби, пианистът, когото извикаха от репетиция на хора, за да помогне на полицията в някакво разследване и поне доколкото беше известно, още им помагаше, защото сандъкът с вещите му си стоеше на тавана в очакване на по-нататъшни указания. Неколцина от колегите, най-вече Марчбанкс, настояваха да се отвори този сандък. Според тях той съдържаше отдавна изгубени съкровища, като например снимката в сребърна рамка на Апрахамяновата майка ливанка, швейцарското ножче на Бест-Инграм и часовника на медицинската сестра. Търсгуд обаче решително се възпротиви на техните попълзновения. Бяха изминали едва пет години, откакто наследи училището от баща си, но вече беше разбрал, че е по-добре някои неща да си стоят заключени.

Джим Придо пристигна един петък в страшен порой. Дъждът се кълбеше като оръдеен пушек по кафявите хребети на Куонток1, след което стремглаво плисваше през празните игрища за крикет по пясъчника на ронещите се фасади. Той пристигна малко след пладне зад волана на стар червен алвис, теглещ очукана каравана, която някога е била синя. Ранните следобеди са спокойно време в училището на Търсгуд, кратко примирие в неспирната битка, която представлява всеки училищен ден. Момчетата са изпратени да си почиват в общежитието, персоналът се е събрал в учителската стая и пие кафе, чете вестници или преглежда домашни. Търсгуд чете роман на майка си. Така че от цялото училище единствено малкият Бил Роуч видя пристигането на Джим, видя парата, бълваща изпод капака на алвиса, който пъхтеше по неравния път, чистачките махаха неистово, а караваната се друсаше през локвите по дирите му.

По това време Роуч беше нов ученик и минаваше за тъп, ако не и направо умствено изостанал. Училището на Търсгуд беше второто му начално училище за последните два срока. Той беше дебело дете с астма и прекарваше по-голямата част от времето за почивка, коленичил на края на леглото си, зяпайки през прозореца. Майка му живееше охолно в Бат, а баща му, по всеобщо мнение, беше най-богатият в училището, която оценка струваше скъпо на сина му. Тъй като идваше от разбито семейство, Роуч имаше вродената способност да наблюдава. Наблюденията му показаха, че Джим не спря при училищните сгради, а продължи през празното пространство към двора на конюшнята. Явно разположението на сградите му беше известно. Впоследствие Роуч реши, че сигурно е разузнавал или е проучвал карти. Дори след като стигна двора, той не спря, а продължи през мократа трева на скорост, за да не изгуби инерция. След това през възвишението право в Ямата, с главата надолу, изгубвайки се от поглед. Роуч очакваше караваната да се откъсне на ръба, толкова бързо мина Джим, но вместо това задницата й само се повдигна и тя изчезна като някакъв грамаден заек в дупката си.

Ямата е част от фолклора на Търсгуд. Разположена е в пустеещата земя между овощната градина, бараката за плодове и конюшнята. На вид не е нищо повече от вдлъбнатина в земята, обрасла с трева, с малки възвишения от северната страна, високи горе-долу един момчешки ръст и покрити с туфи гъста растителност, които през лятото стават блатисти. Именно тези възвишения правят Ямата толкова специално място за игри и осигуряват репутацията й, варираща според фантазиите на всяко следващо поколение момчета. Това са следи от открита сребърна мина, заявява един клас, и започва усърдно да търси съкровища. Това са римско-британски укрепления, казва друг, и организира сражения с дървени пръчки и снаряди от пръст. Според трети Ямата е кратер от бомба през войната, а възвишенията са човешки тела, погребани от взрива. Истината е по-прозаична. Шест години по-рано и малко преди внезапно да забегне с момичето от рецепцията на хотел „Касъл“, бащата на Търсгуд поде инициативата за плувен басейн и убеди момчетата да изкопаят голяма дупка с дълбок и плитък край. Събраните пари обаче така и не стигнаха за финансиране на инициативата и бяха похарчени за други схеми, като например закупуването на прожектор за школата по изкуства и план за отглеждане на гъби на училищния таван. А също така, твърдяха злите езици, и за обзавеждането на любовното гнездо на двама незаконни любовници, преди най-накрая да избягат в Германия, родния дом на девойката.

Джим не беше чувал за тези асоциации. Факт е, че по чиста случайност беше избрал тъкмо този край на Търсгудовата академия, който, поне според Роуч, притежаваше свръхестествени способности.

Роуч зачака край прозореца, но повече не видя нищо. Алвисът и караваната се намираха извън полезрението му и ако не бяха мокрите червени следи през тревата, можеше да се запита дали не му се беше присънило всичко това. Следите обаче бяха истински, затова, когато звънецът оповести края на почивката, той си обу ботушите, помъкна се през дъжда до края на Ямата, погледна надолу и видя Джим, облечен във военен дъждобран и с твърде необикновена шапка с широка периферия като колониален шлем, само че космата, а единият й край беше по пиратски завит предизвикателно нагоре и водата се стичаше оттам като по улук.

Алвисът беше в двора на конюшнята, Роуч така и не разбра как Джим го е измъкнал от Ямата, но караваната си стоеше долу, там, където трябваше да е дълбокият край, качена на трупчета от закалени тухли, а Джим седеше на стъпалото, отпиваше от зелена пластмасова чаша и разтриваше дясното си рамо, сякаш го беше ударил в нещо, докато дъждът се стичаше от шапката му. В този момент шапката се повдигна и Роуч се оказа вперил поглед в изключително свирепо зачервено лице, което изглеждаше още по-свирепо от сянката, хвърляна от периферията, и от кафявите мустаци, провиснали от дъжда като кучешки зъби. Останалата част от лицето беше нашарена от неравни бръчки, толкова дълбоки и криви, че Роуч си представи в пристъп на една от своите фантазии как Джим някога е гладувал в тропиците, след което е възстановил теглото си. Лявата му ръка продължаваше да е преметната през гърдите, дясното му рамо беше все така повдигнато към врата. Цялото му изкривено тяло обаче беше някак вкочанено, като животно, застинало на фона на природата. Като елен, помисли си замечтано Роуч, имаше нещо благородно.

— Кой си ти, дявол да те вземе? — запита един глас с командни нотки.

— Роуч, сър. Аз съм нов.

Каменното лице продължи да оглежда Роуч още известно време изпод сянката на шапката. След това за огромно негово облекчение чертите на лицето се разтегнаха в хищна усмивка, лявата ръка, все още хванала дясното рамо, възобнови бавния масаж, като същевременно той успя да отпие и голяма глътка от пластмасовата чаша.

— Новак, значи? — повтори Джим в чашата, все така ухилен. — Гледай ти какъв обрат.

Той се изправи, обърна изкривения си гръб към Роуч и се зае внимателно да проучва четирите крака на караваната; критичният му оглед включваше разклащане на амортисьорите, накланяне на главата, украсена със странната шапка, и разместване на няколко тухли под различен ъгъл и местоположение. В същото време пролетният дъжд трополеше по всичко — по палтото му, по шапката му и по покрива на старата каравана. А Роуч забеляза, че при всички тези маневри дясното рамо на Джим не помръдваше и продължаваше да си стои приповдигнато към врата му като камък под дъждобрана. Дали Джим не беше някакъв огромен гърбушко, помисли си той, и дали всички гърбици болят толкова, колкото неговата. Освен това, отбеляза той наум, хората с болни гърбове обикновено правят широки крачки, може да е нещо, свързано с равновесието им.

— Новак, значи? Е, аз обаче не съм новак — продължи Джим с много по-приятелски тон, намествайки едно от трупчетата на караваната. — Аз съм стар. Стар съм като Рип ван Уинкъл2, ако искаш да знаеш. Даже още по-стар. Имаш ли си приятели?

— Не, сър — отговори простичко Роуч с онзи безразличен тон, с който учениците винаги казват „не“, оставяйки положителните реакции на онези, които ги разпитват. Джим обаче не реагира по никакъв начин и Роуч внезапно изпита странното усещане за сродна душа, а също и надежда.

— Името ми е Бил — каза той. — Така са ме кръстили, но мистър Търсгуд ме нарича Уилям.

— Бил, значи. Бил се бил бил. Викат ли ти така?

— Не, сър.

— Все едно, това е хубаво име.

— Да, сър.

— Познавах много Биловци. Всичките бяха свестни.

По този начин стана тяхното запознанство, така да се каже. Джим не каза на Роуч да се маха, затова той остана на ръба, загледан надолу през опръсканите си от дъжда очила. Тухлите, забеляза с ужас той, бяха взети от парника за краставици. Там имаше няколко разклатени и явно Джим ги беше доразклатил. На Роуч му се стори прекрасно, че един новодошъл в Търсгуд може толкова хладнокръвно да посяга на тъканта на училището за собствените си цели, и дваж по-прекрасно, че Джим беше извел вода за караваната си от пожарния хидрант, тъй като този хидрант беше предмет на специално правило в училището — дори докосването до него се наказваше с бой.

— Ей, Бил. Случайно да ти се намира някое топче?

— Извинете, сър, какво? — попита Бил, попипвайки отнесено джобовете си.

— Топче, мой човек. Кръгло, стъклено, малко топче. Вече не играете ли на топчета? По мое време играехме.

Роуч нямаше топче, но Апрахамян имаше цяла колекция, донесена от Бейрут. На Роуч му трябваха петдесет секунди да се втурне обратно в училището, да осигури едно топче срещу невъзможни обещания и да се върне при Ямата, дишайки тежко. Там той се поколеба, защото в главата му Ямата вече принадлежеше на Джим и Роуч трябваше да поиска позволение да слезе. Но Джим се беше скрил в караваната, затова, след като почака малко, Роуч се спусна боязливо по склона и подаде топчето през прага. Джим не го забеляза веднага. Той отпиваше от чашата и гледаше през прозореца черните облаци, които се носеха над Куонток във всички посоки. Роуч забеляза, че отпиването всъщност беше доста трудно движение, защото Джим не можеше лесно да преглъща изправен и му се налагаше да накланя цялото си усукано тяло назад, за да постигне желания ъгъл. Междувременно дъждът отново се усили, тропайки по караваната като чакъл.

— Сър — каза Роуч, но Джим не помръдна.

— Проблемът на алвиса е, че няма никакви амортисьори — каза накрая Джим по-скоро на прозореца, отколкото на своя посетител. — Пробвал ли си да караш по задник по осевата линия? Направо ще се разглобиш. — Той пак се наклони и отпи.

— Да, сър — каза Роуч, изумен, че Джим го смята за шофьор.

Джим беше свалил шапката. Русолявата му коса беше късо подстригана и тук-там, където ножицата беше взела повече, имаше петна. Те бяха предимно от едната страна, затова Роуч реши, че Джим се е подстригвал сам със здравата си ръка, което го правеше още по-крив.

— Донесох ви топче — каза Роуч.

— Браво! Благодаря ти, мой човек. — Той взе топчето, търкулна го бавно по загрубялата си прашна длан и Роуч веднага разбра, че този човек е много сръчен и умее всякакви неща; това е човек, който разбира от инструменти и предмети.

— Неравна е, Бил, нали виждаш — довери мъжът, все още погълнат от топчето. — Крива е. Като мене. Гледай.

Той се обърна към по-големия прозорец. Под него имаше алуминиев перваз за събиране на кондензиралата влага. Джим сложи топчето на перваза и го изгледа как се търколи до края и падна на пода.

— Крива е — повтори той. — Подпорите са килнати. А така не бива, нали? Ей, къде тръгна, мизерник малък?

Караваната не беше никак уютна, реши Роуч, докато се навеждаше да вземе топчето. Можеше да е принадлежала на всекиго, макар да беше безупречно чиста. Кушетка, кухненски стол, печка на дърва, газова бутилка. Нямаше даже снимка на жена му, помисли си Роуч, който още не беше срещал неженени мъже, с изключение на мистър Търсгуд. Единствените лични предмети, които забеляза, бяха един платнен сак, закачен на вратата, набор шевни материали, пъхнати зад кушетката, и самоделен душ, направен от надупчена тенекиена кутия за бисквити и старателно запоен за тавана. А на масата имаше бутилка с някаква безцветна течност, джин или водка, защото това пиеше баща му, когато Роуч ходеше в апартамента му в събота и неделя през ваканциите.

— Изток-запад изглежда наред, но на север-юг определено е крива — обяви Джим, изпробвайки перваза на другия прозорец. — В какво те бива, Бил?

— Не знам, сър — отговори сковано Роуч.

— Все трябва да си добър в нещо, всеки има някакво умение. Какво ще кажеш за футбола? Добър ли си на футбол, Бил?

— Не, сър — каза Роуч.

— Тогава сигурно умееш да въртиш бухалката? — попита небрежно Джим, като се отпусна с изпъшкване на кушетката и отпи от чашата. — Макар че не приличаш много на батър — добави внимателно той. — Въпреки това си индивидуален играч.

— Не знам — повтори Роуч и се премести половин крачка към отворената врата.

— Добре, какво можеш тогава? — Той отпи още една голяма глътка. — Все трябва да те бива в нещо, Бил, всеки има някакво умение. Моето е да правя жабки във водата. Наздраве!

В този момент това беше болезнен въпрос за Роуч, защото тъкмо той го занимаваше през повечето време. Наистина неотдавна бяха започнали да го обземат съмнения дали изобщо има някакъв смисъл в живота. В работата и в игрите той се смяташе за твърде неадекватен и дори ежедневната училищна рутина, като оправянето на леглото и сгъването на дрехите, му се струваше непосилна. Освен това не беше достатъчно набожен, както твърдеше старата мисис Търсгуд, защото много си кривял лицето в параклиса. Той търсеше вината за тези недостатъци предимно в себе си, но най-вече се обвиняваше за разпадането на брака на родителите си — нещо, което трябваше да предвиди и да предприеме мерки да предотврати. Той дори се питаше дали не е пряко отговорен, бидейки например извънредно непослушен или мързелив, или пък е настройвал родителите си един срещу друг, като по този начин лошото му поведение е задълбочило пропастта помежду им. В предишното училище беше опитал да го обясни, пищейки и симулирайки гърчове от церебрална парализа, като тези, от които страдаше леля му. Родителите му обсъдиха въпроса, както често правеха по своя си благоразумен начин, и смениха училището. Затова този случаен въпрос, зададен му в тясната каравана от едно едва ли не полубожествено същество, при това — сродна самотна душа, го докара почти до ръба. Той усети как горещина облива лицето му, очилата му се изпотяват и караваната започва да се разтваря в море от мъка. Роуч така и не разбра дали Джим забеляза всичко това, защото той внезапно му обърна изкривен гръб, отиде до масичката и продължи да отпива от пластмасовата чаша, подхвърляйки спасителни фрази.

— Ти обаче си добър наблюдател, да го знаеш от мене, мой човек. Самотниците сме такива, няма на кого да разчитаме, нали така? Никой друг не ме забеляза. Доста ме стресна, като изникна на хоризонта. Взех те за някакъв шаман. Бас държа, че Бил Роуч е най-добрият наблюдател в групата. Поне докато е с очила на носа, нали така?

— Да — съгласи се Роуч с благодарност, — така е.

— Ами стой тука тогава и наблюдавай — нареди Джим, нахлупвайки тропическия си шлем, — а аз ще изляза да оправя подпорите. Става ли?

— Да, сър.

— Къде е проклетото топче?

— Ето го, сър.

— Кажи, като почне да се мести — север, юг, накъдето се накланя. Разбра ли?

— Да, сър.

— Знаеш ли къде е север?

— Натам — каза бързо Роуч и протегна ръка в произволна посока.

— Добре. Просто ми кажи, като почне да се мести — повтори Джим и изчезна в дъжда.

Миг по-късно Роуч усети подът да се люлее под краката му и чу рев от болка или от гняв, докато Джим се бореше с подпората.

През този срок момчетата оказаха на Джим честта да му измислят прякор. Направиха няколко опита, преди да останат доволни. Опитаха с Войника заради армейското му излъчване, редките му и съвсем безобидни ругатни и самотните му експедиции из хълмовете на Куонток. Въпреки това Войника не се прихвана, затова пробваха Пирата и дори Гулаша заради лютите манджи, които ядеше, и аромата на къри, лук и чушки, който ги пресрещаше на топли талази, докато минаваха покрай Ямата на път за вечерната молитва. Гулаша беше и заради отличния му френски, който според някои беше малко лигав. Спайкли от пети Б го имитираше до съвършенство: „Чу въпроса, Бъргър. Какво гледа Емил? — конвулсивно изпъване на дясната ръка: — Не ме зяпай, мой човек, не съм ти някой шаман. Qu’est-ce qu’il regarde, Emile, dans le tableau que tu as sous le nez?3 Mon cher Berger4, ако веднага не ми съставиш едно смислено изречение на френски, je te mettrai tout de suite à la porte, tu comprends5, жабок такъв?“.

Тези ужасни заплахи обаче никога не се изпълняваха, нито на френски, нито на английски. По някакъв неясен начин те само допълваха излъчването му на добрина, което бързо се появи около него, добрина, която само децата могат да видят в големите.

Само че и Гулаша не им хареса. Липсваше му усещането за сила. Не изразяваше страстната му любов към всичко английско — единствената тема, за която категорично не пестеше време. Достатъчно беше жабокът Спайкли да си позволи някой непочтителен коментар за монархията или да похвали достойнствата на някоя чужда държава, за предпочитане топла, за да почервенее веднага Джим и да се впусне в триминутна лекция за привилегията да си роден англичанин. Знаеше, че го предизвикват, но не можеше да се сдържа. Често приключваше лекциите си със закачлива усмивка, мърморейки нещо за зеления хайвер и зеления дневник с червените бележки, и червените физиономии на някои хора, които ще трябва да пропуснат мача заради допълнителните занятия след училище. Англия беше голямата му любов и в крайна сметка никой не страдаше заради нея.

— Най-хубавото място в целия проклет свят! — извика той един ден. — Знаете ли защо? Знаеш ли, жабок?

Спайкли не знаеше, затова Джим грабна един флумастер и нарисува глобус. На запад е Америка, каза той, пълна с алчни глупаци, които пропиляват наследството си. На изток — Китай и Русия, нарисува ги той като едно цяло — комбинезони, лагери и дълги походи в нищото. По средата…

Накрая се спряха на Носорога.

Избраха го отчасти заради предпочитанията му към естествените храни, отчасти заради любовта му към физическите упражнения, които постоянно наблюдаваха. Първото нещо, което забелязваха рано сутрин, треперейки на опашката за душовете, беше Носорога, който крачеше по Кум Лейн с раница на кривия си гръб, на връщане от сутрешния си поход. Когато си лягаха, самотната му сянка се мяркаше през плексигласовия покрив на залата за хандбал, докато Носорога неуморно блъскаше по бетонната стена. А понякога, през топлите вечери, те тайно го наблюдаваха от прозорците на общежитието как играе голф с един ужасен стар стик, вървейки на зигзаг из игрището, често пъти след като им беше чел някоя много английска приключенска книга — някой роман на Бигълс, Пърси Уестърман или Джефри Фарнол, — произволно грабната от занемарената библиотека. При всеки удар чакаха изпъшкването, докато замахваше, и рядко оставаха разочаровани. Водеха точна сметка на резултата. По време на мача на крикет с училищния отбор той отбеляза седемдесет и пет точки, преди да излезе от игра, умишлено изпращайки една топка право в ръцете на Спайкли:

— Дръж я, жабок, давай, дръж я! Браво, Спайкли, добро момче, затова стоиш там.

Въпреки склонността си към толерантност той беше известен и като проницателен познавач на престъпния ум. Имаше много примери за това, но най-красноречивият се случи само няколко дни преди края на срока, когато Спайкли намери в кошчето на Джим чернова на изпитните въпроси за следващия ден и започна да я дава под наем от пет пенса на човек. Няколко момчета платиха парите и прекараха мъчителна нощ в стаите си, наизустявайки отговорите на светлината на фенерчета. На изпита обаче Джим извади съвсем различни въпроси.

— Тези можете да ги четете безплатно — избоботи той, докато сядаше. След което спокойно разгърна „Дейли Телеграф“ и се зачете в най-новите коментари на шаманите — бяха установили, че така наричаше всеки човек с интелектуални претенции, дори да пишеше в защита на монархическата кауза.

Най-сетне и инцидентът със совата, който зае отделно място в мнението им за него, тъй като включваше и смърт, а децата реагират по различен начин на този феномен. Тъй като времето продължаваше да е студено, Джим донесе кофа въглища в класната стая и една сряда напали печката, седна с гръб към топлината и започна да чете диктовка. Първо паднаха малко сажди, на които той не обърна внимание, след това се стовари една сова, истинска голяма сова, която явно отдавна е гнездяла някъде горе, защото по времето на Доувър коминът не се чистеше нито зиме, нито лете, и сега беше опушена, замаяна и почерняла, блъскайки се до изтощение в комина. Тя падна върху въглените и рухна на купчина върху дървения под, като пърхаше и се боричкаше, след което застина, същински пратеник на дявола, присвита, но още дишаща, с разперени криле, втренчила поглед в момчетата през саждите, напластени върху очите й. Нямаше човек, който да не се уплаши, дори и храбрият Спайкли беше уплашен. С изключение на Джим, който за секунда грабна животното и го изнесе навън, без да каже нито дума. Не чуха нищо, макар че се ослушваха като гратисчии, докато до тях не достигна шумът от течаща вода в дъното на коридора, където Джим явно си миеше ръцете. „Пикае“, каза Спайкли, което предизвика нервен смях. Когато излязоха от класната стая обаче, видяха мъртвата сова, внимателно сгъната в очакване на погребение, поставена на купчината с компост край Ямата. Вратът й, както установиха по-смелите, беше прекършен. Само един горски, заяви Судли, в чието имение имаше такъв, знае как се убива сова толкова професионално.

Сред другите обитатели на Търсгуд мнението за Джим не беше толкова единодушно. Призракът на мистър Молтби, пианиста, не изчезваше лесно. Медицинската сестра взе страната на Бил Роуч и обяви Джим за герой, който има нужда от грижи — цяло чудо било, че се справял с този гръб. Марчбанкс заяви, че сигурно го е прегазил автобус, докато е бил пиян. А по време на учителския мач, в който блесна Джим, именно Марчбанкс обърна внимание на пуловера. Марчбанкс не играеше крикет, но беше излязъл да погледа заедно с Търсгуд.

— Според вас този пуловер дали е негов — попита той с висок, закачлив глас, — или го е откраднал отнякъде?

— Не сте справедлив, Ленард — смъмри го Търсгуд, потупвайки по хълбоците своя лабрадор. — Ухапи го, Джини, ухапи лошия чичко!

Докато стигна до кабинета си обаче, смехът на Търсгуд беше преминал и той беше разтревожен не на шега. Знаеше как да се справя с фалшиви дипломи от Оксфорд, беше срещал учители по класическа литература, които не знаеха гръцки, и свещеници, които не знаеха вероучение. Такива хора, изправени пред доказателството за тяхната измама, се пречупваха, разплакваха се и напускаха или пък оставаха на половин заплата. Хора, които криеха истинските си достойнства, бяха друга порода, с която той не се беше сблъсквал, но вече знаеше, че не харесва. След като провери университетския календар, той се обади на мистър Строул от агенция „Строул енд Медли“.

— Какво точно ви интересува? — попита мистър Строул с ужасяваща въздишка.

— Ами нищо конкретно. — Майката на Търсгуд бродираше гоблен и едва ли чуваше. — Просто когато човек изисква писмена биография, той очаква тя да е пълна. Да няма бели петна. Особено когато човек плаща такса за нея.

В този момент на Търсгуд му мина нелепата мисъл, че е събудил мистър Строул от дълбок сън и сега той отново е заспал.

— Този тип е голям патриот — отбеляза мистър Строул накрая.

— Не съм го наел заради патриотизма му.

— Боледувал е — промърмори дрезгаво мистър Строул, сякаш вдишваше дълбоко цигарен дим. — Бил е на легло. Проблеми с гръбнака.

— Да, така е. Само че едва ли е прекарал в болница последните двайсет и пет години. Touché6 — прошепна той на майка си, закривайки с ръка телефонната слушалка, и още веднъж си помисли, че мистър Строул е заспал.

— Наехте го само до края на срока — въздъхна мистър Строул. — Ако не ви харесва, разкарайте го. Поискахте човек по заместване, осигурихме ви го. Казахте да е евтино, евтино ви го дадохме.

— Може и така да е — отвърна бодро Търсгуд, — само че аз ви платих таксата от двайсет гвинеи, баща ми работи с вас дълги години и имам право на определени гаранции. Написали сте — нали ще позволите да ви го прочета? — написали сте: „Преди злополуката е имал различни назначения в чужбина от търговско и изследователско естество“. Това едва ли хвърля достатъчно светлина върху неговите занимания, нали така?

Майка му кимна над гоблена си в знак на съгласие.

— Не е достатъчно — произнесе тя на глас.

— Това — първо. По-нататък…

— Не се увличай, скъпи — предупреди го майка му.

— Разбрах, че е бил в Оксфорд през трийсет и осма. Защо не е завършил? Какво се е случило?

— Спомням си, че някъде по това време имаше нулева година — рече мистър Строул след цяла вечност. — Но ми се струва, че сте твърде млад да го помните.

— Не може да е бил в затвора през цялото време — каза майка му след много дълго мълчание, отново без да вдига поглед от гоблена си.

— Все някъде трябва да е бил — каза мрачно Търсгуд, загледан през брулените от вятъра градини към Ямата.

През цялата лятна ваканция, по време на неудобните местения от къща в къща, насред прегръдките и разделите, Бил Роуч се тревожеше за Джим — дали го боли гърбът, как ще се оправя с парите, след като няма на кого да преподава и трябва да живее само с половин заплата, но най-вече дали ще е там, когато започне новият срок, — защото Бил имаше смътното усещане, че Джим живее опасно близо до ръба на света и всеки момент може да изпадне в нищото; страхуваше се, че Джим беше същият като него — нямаше вродена гравитация, която да го държи. Той прехвърляше наум обстоятелствата по време на първата им среща, особено въпроса на Джим за приятелството, и изпитваше вледеняващ ужас, че също както е разочаровал родителите си, така е разочаровал и Джим, най-вече заради несъответствието във възрастта им. Затова Джим си е тръгнал и вече търси приятел някъде другаде, оглеждайки други училища с безцветните си очи. Въобразяваше си, че Джим, също като него, е изгубил някой близък и сега се измъчва, търсейки друг на негово място. Тук обаче размислите на Бил Роуч стигаха до задънена улица, защото той нямаше ни най-малка представа как се обичат възрастните.

На практика не можеше да направи почти нищо за Джим. Провери в една медицинска книга и разпита майка си за гърбиците, след което се размечта, но не посмя да го осъществи, как открадва една бутилка водка от баща си и я отнася в Търсгуд като примамка. А когато шофьорът на майка му най-сетне го остави край омразните стълби, той дори не спря да си вземе довиждане, а хукна с всички сили към Ямата, където, за огромна своя радост, завари караваната на Джим да си стои на същото място, една идея по-мръсна, с няколко пресни лехи наоколо, вероятно за късни зеленчуци, предположи той. На стъпалата седеше ухиленият Джим, сякаш беше чул Бил да идва и си беше сложил усмивката за добре дошъл още преди той да се появи на ръба.

През този срок Джим измисли прякор на Роуч. Той заряза името Бил и започна да го нарича Джъмбо. Джим не обоснова решението си по никакъв начин, а Роуч, както е прието при кръщавките, не беше в положение да възрази. В замяна Роуч се самопровъзгласи за настойник на Джим, по-скоро за настойник регент, нещо като заместник на изчезналия приятел на Джим, който и да беше той.

2

За разлика от Джим Придо, мистър Джордж Смайли не беше пригоден да крачи бързо под дъжда, още по-малко пък посред нощ. Всъщност той можеше да мине за последната версия на онова, на което Бил Роуч беше прототип. Дребен, възпълен и отдавна преминал първа младост, на външен вид той беше един от онези кротки хора в Лондон, които нямаше да наследят земята. Краката му бяха къси, походката му беше всякаква, само не пъргава, а облеклото му — скъпо, не по мярка и извънредно мокро. Връхната му дреха, която имаше някакво скръбно излъчване, беше от онази черна хлабава материя, която сякаш е направена да задържа влагата. Или ръкавите бяха прекалено дълги, или ръцете му — прекалено къси, защото, също като при Роуч, когато обличаше шлифера, маншетите почти изцяло скриваха пръстите му. От суета не слагаше шапка, защото с основание смяташе, че го прави смешен. „Като плетено калпаче на яйце“, беше отбелязала красивата му съпруга малко преди да го напусне за пореден път, и критиката й, както обикновено, се беше оказала трайна. Така че дъждът се събираше на тлъсти, неизчезващи капки по дебелите лещи на очилата му, принуждавайки го ту да навежда, ту да отмята назад глава, докато ситнеше по тротоара около почернелите арки на гара „Виктория“. Той се движеше на запад, към убежището си в Челси, където живееше. Походката му, кой знае защо, беше леко неуверена и ако Джим Придо внезапно изникнеше от сенките да го пита дали има приятели, той вероятно щеше да отговори, че предпочита да вземе такси.

— Роди е такъв дърдорко — измърмори той, когато нов порой блъсна едрите му бузи и се стече в подгизналата му риза. — Защо просто не си тръгнах?

Смайли още веднъж със съжаление прехвърли в ума си причините за настоящото си окаяно положение и с безпристрастие, което беше неразделна част от скромната му личност, заключи, че сам си е виновен.

Още от сутринта денят започна накриво. Стана твърде късно, след като беше работил до малките часове на нощта — навик, който постепенно се създаде след пенсионирането му миналата година. Когато установи, че кафето му е свършило, той се нареди на опашка в бакалията, докато не му свърши и търпението, така че високомерно реши да се заеме с личните си дела. Извлечението от банковата му сметка, пристигнало със сутрешната поща, показваше, че жена му е изтеглила лъвския пай от пенсията му: добре тогава, реши той, ще продам нещо. Реакцията му беше необмислена, защото пари не му липсваха, а малко известната банка, която се грижеше за пенсията му, я изплащаше редовно. Въпреки това той опакова едно ранно издание на Гримелсхаузен — скромно съкровище, останало му от оксфордските години — и тържествено се отправи към книжарница „Хейуд Хил“ на Кързън Стрийт, в която от време на време сключваше приятелски сделки със собственика. По пътя се нервира още повече и от един уличен телефон поиска да се види с адвоката си същия следобед.

— Джордж, как може да си такъв грубиян? Никой не се развежда с Ан. Изпрати й цветя и ела да обядваме.

Този съвет го ободри и той стигна „Хейуд Хил“ в приповдигнато настроение само за да налети право на Роди Мартиндейл, който тъкмо излизаше от бръснарницата на Тръмпър след седмичното си подстригване.

Мартиндейл нямаше основания да разчита на вниманието на Смайли нито в работата, нито извън нея. Той имаше апетитна служба във Форин Офис и задълженията му се състояха в това да обядва с чуждестранни гости, с които никой друг не искаше да се занимава. Той беше необвързан ерген със сива грива и онази подвижност, характерна за пълните хора. Харесваше светли костюми и цветя в бутониерата и не особено основателно претендираше, че добре познава задкулисните игри в Уайтхол. Преди няколко години, преди да я разформироват, той беше виден участник в една работна група на правителството за координиране на разузнаването. През войната благодарение на известни математически способности витаеше в периферията на секретния свят, а един път дори, както не пропускаше случай да изтъкне, беше работил с Джон Лансбъри по една крайно деликатна шифровална операция на Цирка. Войната обаче, както понякога му се налагаше на Смайли да си припомня, беше преди трийсет години.

— Здравей, Роди — каза Смайли. — Радвам се да те видя.

Мартиндейл говореше с доверително-предвзет тон на висок глас, който неведнъж беше принуждавал Смайли при пътувания в чужбина да напуска хотела в търсене на убежище.

— Скъпото ми момче, и това ако не е самият маестро! Чух, че са те затворили при монасите в Санкт Гален да изучаваш техните ръкописи! Веднага си признай. Искам да знам всичко, което правиш, с пълни подробности. Добре ли си? Още ли обичаш Англия? Как е прелестната Ан? — Подвижният му поглед се стрелкаше нагоре-надолу по улицата, докато не попадна на увития том на Гримелсхаузен под мишницата на Смайли. — Обзалагам се, че това е подарък за нея. Казват, че я глезиш безобразно. — Гласът му се сви до гръмогласен шепот: — Я кажи, да не си се върнал в играта? Да не би всичко да е прикритие, Джордж, а, прикритие ли е? — Острият му език обходи влажните краища на малката му уста, след което се скри в гънките й като змия.

И така, какъвто си беше наивник, Смайли откупи свободата си със съгласието да вечерят още същия ден в един клуб на Манчестър Скуеър, в който и двамата членуваха, но Смайли го избягваше, все едно беше прокажен, не на последно място и поради факта, че Роди Мартиндейл беше негов член. Когато вечерта настъпи, той беше още сит от обяда в „Уайт Тауър“, където адвокатът му, който много обичаше да си угажда, беше решил, че само едно обилно ядене може да извади Джордж от мрачното му настроение. Мартиндейл беше стигнал до същия извод по независим път и в продължение на четири дълги часа Смайли се насилваше да яде, докато двамата си подхвърляха имена, сякаш говореха за отдавна забравени футболисти. Джебъди, старият наставник на Смайли:

— Такава загуба, бог да го прости — промърмори Мартиндейл, който, доколкото му беше известно на Смайли, не беше виждал и очите на Джебъди. — И колко талантлив играч, нали? Един от най-големите, винаги съм го твърдял.

След това Филдинг, специалистът по френско средновековие в Кеймбридж:

— Ах, какво великолепно чувство за хумор. При това, забележи, остроумен!

После Спарк от школата за източни езици и накрая Стийд-Аспри, който беше основал същия този клуб, за да избяга от досадници като Роди Мартиндейл.

— Познавах бедния му брат, да ти кажа. Наполовина толкова умен и два пъти по-як, да е жив и здрав. Захласна се по съвсем различни неща.

През мъглата на алкохола Смайли слушаше всички тези глупости, казвайки по някое „да“, „не“, „колко жалко“ и „не, така и не го откриха“, както и веднъж, за свой срам, „стига, ласкаеш ме“, докато накрая с печална неизбежност Мартиндейл стигна до по-неотдавнашните събития — смяната на властта и оттеглянето на Смайли от служба.

Съвсем очаквано той започна с последните дни на Контрола:

— Старият ти шеф, Джордж, да е жив и здрав, единственият, който успя да опази името си в тайна. Не и от тебе, разбира се, никога не е имал тайни от тебе, нали, Джордж? Винаги заедно, Смайли и Контрола, поне така се говореше до последно.

— Това е голям комплимент.

— Недей да кокетничиш, Джордж. Забравяш, че съм стара пушка. Двамата с Контрола бяхте така — той долепи два дебели пръста един до друг. — Затова те изхвърлиха, не ме залъгвай, затова Бил Хейдън ти взе работата. Затова сега той е довереният човек на Пърси Алълайн, а не ти.

— Щом казваш, Роди.

— Ами да. И още имам да ти казвам, много още.

Мартиндейл се приближи към него и Смайли долови аромата на едно от по-смислените творения на Тръмпър.

— Слушай сега, Контрола не е мъртъв. Видели са го — той махна с ръка да заглуши протестите на Смайли. — Нека да ти доразкажа. Уили Андруарта се натъкнал на него на летището в Йоханесбург. Не бил призрак, а човек от плът и кръв. Уили чакал на бара да си вземе една сода в жегата — не си го виждал скоро, но Уили се е надул като балон. Обръща се и зад него стои Контрола, облечен като някакъв ужасен бур. Щом зърнал Уили, моментално изчезнал. Какво ще кажеш, а? Сега вече знаем, че Контрола не е мъртъв. Разкарал го е Пърси Алълайн със своето трио и той се е покрил в Южна Африка, господ здраве да му дава. Ама не можем да го виним, нали? Не можем да обвиняваме човека, че иска малко спокойствие в залеза на живота си. Аз поне не мога.

Чудовищността на това твърдение, достигнала до Смайли през сгъстяващата се стена от алкохолни изпарения, за момент го остави безмълвен.

— Това е смехотворно! Най-идиотската история, която някога съм чувал! Контрола е мъртъв. Умря от инфаркт след дълго боледуване. Освен това мразеше Южна Африка. Той мразеше всичко, освен Съри, Цирка и игрището за крикет „Лордс“. Съвсем сериозно, Роди, не трябва да разпространяваш такива истории. — Той можеше да добави: „Лично го погребах в един отвратителен крематориум в Ийст Енд миналата година на Бъдни вечер, съвсем сам. Свещеникът имаше проблеми с говора“.

— Уили Андруарта винаги е бил проклет лъжец — заяви невъзмутимо Мартиндейл. — Същото му казах и аз: „Пълни глупости, Уили, не те ли е срам“. — И веднага продължи, сякаш по никакъв начин и за миг не е допускал подобна нелепа мисъл: — Предполагам, че чешкият скандал заби последния пирон в ковчега на Контрола. Онзи нещастник, когото застреляха в гръб и после го писаха по вестниците, който беше много близък с Бил Хейдън, поне така се говореше. Тогава му казвахме Елис и още го наричаме така, макар да знаем истинското му име не по-зле от нашите.

Мартиндейл внимателно зачака Смайли да потвърди това, но Смайли нямаше никакво намерение да потвърждава каквото и да било, затова Мартиндейл пусна третата уловка.

— Някак не мога да си представя Пърси Алълайн в ролята на шеф, знаеш ли? Дали е от годините, Джордж, или просто от вродения ми цинизъм? Кажи ми, ти си добър познавач на хората. Струва ми се, че властта трудно се възприема у хора, заедно с които си израснал. Не е ли така? В наши дни малцина биха могли да се справят, а и винаги съм смятал Пърси за толкова предсказуем, особено след онази коварна змия, Контрола. С тази негова настойчива дружелюбност можеш ли да го възприемаш сериозно? Само като си помисля как едно време се мотаеше в бара на „Травълърс“7, смучеше недодяланата си лула и черпеше силните на деня; не, наистина хората обичат да ги лъжат с финес, не си ли съгласен? Или не те интересува, стига да успее да постигне нещо? Какъв му е номерът, Джордж, каква е тайната му рецепта? — Той говореше разпалено, наведен напред, а очите му светеха алчно. Единственото друго нещо, което можеше да го развълнува така, беше храната. — Да се справяш благодарение на ума на подчинените си, може би в това се състои ролята на началника в наши дни.

— Честно казано, Роди, не мога да ти помогна — рече вяло Смайли. — Не познавам Пърси като ръководител, нали разбираш. Само като… — не намери подходящата дума той.

— Пробивен човек — подсказа Мартиндейл с блеснал поглед. — Втренчил поглед в короната на Контрола ден и нощ. Сега тя е на неговата глава и тълпите го обичат. Кой е силният човек до него, Джордж? Кой извоюва авторитета му? Отвсякъде чуваме, че се справя отлично. Някакви читални в Адмиралтейството, някакви комисии със странни имена, червен килим за Пърси навсякъде в Уайтхол, заместник-министри получават специални благодарности от най-високо място, хора, които не сме и чували, получават големи медали за нищо. Всичко това съм го виждал и преди, нали ме разбираш?

— Роди, не мога да ти помогна — повтори Смайли и направи опит да стане. — Далече съм от тези неща, наистина.

Мартиндейл обаче го беше приклещил и го държеше с влажна ръка за масата, говорейки все по-бързо.

— Кой тогава е мозъкът? Не е Пърси, това е ясно. Само не ми казвай, че американците пак са започнали да ни вярват. — Хватката се затегна. — Блестящият Бил Хейдън, същински Лорънс Арабски на нашето време, да е жив и здрав; значи така, Бил е човекът, твоят стар съперник. — Езикът на Мартиндейл отново се показа навън, огледа се и се оттегли, оставяйки след себе си тънка усмивка. — Казват, че двамата с Бил сте споделяли всичко навремето — рече той. — Но той никога не е робувал на нормите, нали така? Гениите не го правят.

— Ще желаете ли още нещо, мистър Смайли? — попита келнерът.

— Тогава е Бланд, тази овехтяла надежда, випускник на второкласен университет. — Той продължаваше да го държи. — А ако тези двамата не осигуряват тягата, значи трябва да е някой от пенсионерите, нали така? Имам предвид някой, който се преструва на пенсионер, нали? А след като Контрола е мъртъв, кой остава? Освен тебе.

Вече си обличаха палтата. Гардеробиерите си бяха тръгнали и трябваше сами да си ги вземат от празните кафяви закачалки.

— Рой Бланд не е от второкласен университет — рече Смайли на висок глас. — Завършил е колежа „Сейнт Антънис“ в Оксфорд, ако искаш да знаеш.

Боже мой, това беше най-доброто, което ми хрумна, помисли си Смайли.

— Не ставай глупав, драги — тросна му се Мартиндейл. Смайли го беше отегчил и той изглеждаше мрачен и изигран; долната част на бузите му разстроено провисна. — Разбира се, че „Сейнт Антънис“ е второкласен колеж, без значение, че на същата улица има и по-добри места и независимо че ти е бил протеже. Предполагам, че сега е протеже на Бил Хейдън… недей да оставяш бакшиш, аз те поканих. Бил им е като бащица, от край време си е такъв. Налитат му като мухи на мед. Е, той си е блестящ; нали, не е като някои от нас. Направо си е звезда, няма много като него. Казват, че жените направо му се прекланяли, ако изобщо са в състояние да извършат такова действие.

— Лека нощ, Роди.

— Много поздрави на Ан, чу ли?

— Непременно.

— Да не забравиш.

А сега валеше като из ведро, Смайли беше подгизнал до мозъка на костите си и за наказание Бог беше изтрил всички таксита от лицето на Лондон.

3

„Пълна липса на воля — мислеше си той, любезно отклонявайки предложението на една дама във входа. — Наричаме го учтивост, а всъщност си е чиста слабост. Мартиндейл, какъв си ми празноглавец. Надут, фалшив, женствен, безполезен…“ Той направи една широка крачка, за да заобиколи невидимо препятствие. „Слабост — продължи да разсъждава той — и невъзможност да живея пълноценен живот, независим от институции… — една локва влезе цялата в обувката му — … и емоционални връзки, които отдавна са надживели целта си. Това се отнася и за жена ми, и за Цирка, и за живота в Лондон. Такси!“

Смайли се хвърли напред, но беше късно. Две момичета, кикотейки се под един чадър, се вмъкнаха в колата сред плетеница от ръце и крака. Той придърпа безполезно яката на черния си шлифер и продължи самотната си разходка.

— Овехтяла надежда — измърмори гневно той. — Второкласен университет. Ти си един високопарен, любопитен, нахален…

В този момент той си спомни твърде късно, разбира се, че е забравил Гримелсхаузен в клуба.

— По дяволите! — извика приглушено той и за по-голяма тежест се закова на място. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Реши, че ще продаде къщата в Лондон. Точно там, под една тента, свит край автомата за цигари, чакайки пороят да отмине, той взе това тежко решение. Цените на жилищата в Лондон се бяха вдигнали неимоверно, всички така казваха. Хубаво. Ще я продаде и с част от парите ще си купи къщичка някъде из Котсуолдс. Може би в Бърфорд? Там е прекалено оживено. Стийпъл Астън, това е мястото. Щеше да заживее като леко ексцентричен, отвеян, затворен човек, който обаче има един-два симпатични навика, като например да си мърмори на глас, докато се препъва по калдъръма. Не съвсем в крак с времето, но пък кой ли е в наши дни? Не в крак с времето, но верен на своето време. В края на краищата идва момент, в който всеки човек решава дали да продължи напред, или да се върне назад. Няма нищо недостойно в това да не се увличаш по всяка нова мода. По-добре да си знаеш цената, да си стоиш здраво на мястото, да си стожер на своето поколение. А ако Ан поиска да се върне, просто ще й покаже вратата.

Или пък няма да й показва вратата, в зависимост от това колко силно иска да се върне.

Утешен от тези видения, Смайли стигна до Кингс Роуд и се спря на тротоара, сякаш чакаше да пресече. От двете му страни бяха спретнатите магазинчета. Пред него се намираше неговата улица, Бейуотър Стрийт, задънена и дълга точно сто и седемнайсет негови крачки. Когато за първи път дойде да живее тук, къщите в джорджиански стил излъчваха скромно, овехтяло очарование, обитавани от млади семейства, които живееха с по петнайсет лири на седмица и наемател на черно, скрит в приземния етаж. Сега прозорците на ниските етажи бяха закрити от стоманени капаци и по три коли на къща задръстваха тротоара отпред. По стар навик Смайли ги огледа, проверявайки кои са познати и кои — не; кои от непознатите имат антени и допълнителни огледала и колко от тях са микробуси без прозорци, така предпочитани от наблюдателите. Донякъде го правеше, за да упражнява паметта си, своеобразна детска игра, предпазваща ума му от атрофията на пенсионирането, също както понякога запомняше имената на магазините, пътувайки с автобуса до Британския музей, или пък знаеше точно колко стъпала имат стълбите на всеки етаж в дома му и накъде се отваря всяка от дванайсетте врати.

Другата причина на Смайли обаче беше страхът, тайният страх, който преследва всеки професионалист чак до гроба. Страхът, че някой ден от сложното му минало, в което самият той не помнеше всички врагове, които си е създал, някой от тях ще го намери и ще поиска разплата.

В дъното на улицата една съседка разхождаше кучето си и щом го видя, вдигна глава да каже нещо, но той не й обърна внимание, защото знаеше, че ще е нещо за Ан. Пресече улицата. Къщата му беше тъмна, завесите бяха така, както ги беше оставил. Изкачи шестте стъпала до входната врата. След като Ан си тръгна, чистачката му също напусна, така че сега само Ан имаше ключ. Вратата беше с две ключалки, секретна „Банъм“ и касова „Чъб“, както и две парченца, направени от него самия, дъбови трески с размера на нокът, пъхнати в касата над и под секретната ключалка. Те бяха остатък от времето, когато беше действащ агент. Неотдавна, без да знае защо, беше започнал пак да ги използва; може би не искаше тя да го изненада. С върха на пръстите си напипа и двете, след което отключи вратата, отвори я и усети дневната поща да се плъзга по килима.

Кое списание следваше? — замисли се той. „Живот и литература в Германия“? Или „Филология“? „Филология“, реши той. Отдавна трябваше да е пристигнало. Той запали лампата, наведе се и започна да преглежда пощата. Една „извършена услуга“ от шивача му за костюм, който не беше поръчвал, но подозираше, че е някой от онези, които красят настоящия любовник на Ан; сметка от автосервиз в Хенли за бензина й (боже мой, какво са търсели в Хенли на 9 октомври без пукната пара?); писмо от банката за осребряване на чек в полза на лейди Ан Смайли в един клон на Мидланд Банк в Имингам.

И какво, по дяволите, запита той документа, са правели в Имингам? Кой може да има любовна афера в Имингам? Къде изобщо се намира Имингам?

Все още разсъждаваше над въпроса, когато погледът му се спря на непознат чадър в стойката, копринен, с кожена дръжка и златен пръстен без инициали. През ума му мълниеносно се стрелна, че след като беше сух, чадърът трябва да се е появил на това място преди шест и петнайсет, когато започна да вали, защото и в стойката не се беше стекла вода. И че чадърът беше елегантен, със съвсем запазен наконечник, макар да не беше нов. И че следователно чадърът принадлежеше на някой пъргав, даже млад човек, като последното увлечение на Ан. Но след като собственикът му знаеше за треските и знаеше как да ги върне на мястото им, след като беше влязъл в къщата, и също така беше съобразил да разпилее пощата зад вратата, след като несъмнено я беше прегледал, тогава най-вероятно той познаваше и Смайли; не беше любовник, а професионалист като него, с когото някога са работили заедно и познаваше почерка на Смайли, както се казва в техните среди.

Вратата на дневната беше открехната. Той леко я побутна да се отвори още.

— Питър? — рече той.

През отвора на вратата, на светлината от улицата, видя велурени обувки, лениво кръстосани, да стърчат от единия край на дивана.

— На твое място не бих се събличал, Джордж, приятелю — каза един дружелюбен глас. — Чака ни дълъг път.

Пет минути по-късно, облечен в дълго кафяво палто, подарък от Ан и единственото сухо, с което разполагаше, Джордж Смайли седеше навъсено на предната седалка в изключително ветровития спортен автомобил на Питър Гуилъм, паркиран на един площад в съседство. Целта им беше Аскот, място, известно с жените и с конете и може би не толкова известно с жилището на мистър Оливър Лейкон от кабинета на министър-председателя, старши съветник в разни смесени комисии и отговарящ за разузнаването. Или както не особено почтително го нарече Гуилъм, главен префект на Уайтхол.

През това време в училището на Търсгуд Бил Роуч лежеше буден в леглото и прехвърляше в ума си последните чудеса, които се бяха случили, докато продължаваше ежедневно да следи за благоденствието на Джим. Вчера Джим изненада Лаци, а в четвъртък открадна пощата на мис Арънсън. Мис Арънсън преподаваше цигулка и вероучение и Роуч я харесваше заради мекия й характер. Лаци, помощник-градинарят, бил ПЛ, каза медицинската сестра, а ПЛ-тата не говорели английски или говорели съвсем малко. ПЛ означавало „пристигнало лице“, обясни сестрата, или въобще нещо чуждестранно, още от войната8. Вчера обаче Джим говори с Лаци, защото му трябваше помощ за колата, двамата разговаряха на езика на ПЛ-тата и Лаци видимо порасна с двайсет сантиметра.

Въпросът с пощата на мис Арънсън беше по-сложен. В четвъртък сутринта на шкафа в учителската стая имаше две писма, когато Роуч влезе да вземе тетрадките на класа си, едното беше адресирано до Джим, а другото — до мис Арънсън. Писмото до Джим беше написано на машина, а това до мис Арънсън — на ръка, като почеркът приличаше на този на Джим. Докато Роуч извършваше тези наблюдения, учителската стая беше празна. Той взе тетрадките и вече излизаше, когато през другата врата влезе Джим, зачервен и запъхтян от сутрешната си разходка.

— Тръгвай, Джъмбо, звънецът удари — каза той и се наведе над шкафа.

— Да, сър.

— Скапано временце, а, Джъмбо?

— Да, сър.

— Хайде, тръгвай.

На вратата Роуч се огледа. Джим вече се беше изправил и разгръщаше сутрешния „Дейли Телеграф“. Шкафът беше празен. И двата плика ги нямаше.

Дали Джим беше написал писмо на мис Арънсън, след което беше размислил? Може би й беше предложил брак? Бил Роуч се сети още нещо. Неотдавна Джим се беше сдобил със стара пишеща машина, един раздрънкан „Ремингтън“, който поправи собственоръчно. Дали не беше напечатал на него писмото до себе си? Толкова ли беше самотен, че сам си пишеше писма и крадеше писмата на другите хора? Роуч потъна в сън.

4

Гуилъм седеше отпуснат зад волана, но караше бързо. Есенни аромати изпълваха колата, пълната луна блестеше, нишки от мъгла се стелеха над откритите поля и студът беше непоносим. Смайли се зачуди на колко ли години е Гуилъм и реши, че е на четирийсет, макар че на тази светлина можеше да мине за студент, който гребе в лодка по реката; той премести скоростния лост с дълго и плавно движение, сякаш го движеше във вода. Във всеки случай, помисли си ядно Смайли, колата беше твърде младежка за Гуилъм. Бяха прекосили Рънимийд и сега се изкачваха по Егам Хил. Пътуваха вече двайсет минути и Смайли беше задал дузина въпроси, на които не получи смислен отговор, и сега в него започваше да се пробужда неясен страх, който не можеше да назове.

— Изненадан съм, че не те изритаха заедно с нас — каза малко нелюбезно той, докато се загръщаше по-плътно с полите на палтото си. — Отговаряше на всички условия — добър служител, лоялен, дискретен.

— Сложиха ме да отговарям за главорезите.

— Господи — потръпна Смайли, придърпа яката около едрата си гуша и се отдаде на този спомен, вместо на други, по-неприятни — Брикстън и мрачното каменно училище, което служеше за база на главорезите. Официалното им име беше „Пътувания“. Бяха създадени от Контрола по предложение на Бил Хейдън в началото на студената война, когато убийствата, отвличанията и свирепите изнудвания бяха нещо обичайно и за двете страни, а първият им командир беше избран от Хейдън. Групата беше малка, една дузина хора, и вършеха диверсионна работа, която беше прекалено мръсна или прекалено рискована за резидентите в чужбина. Добрата разузнавателна работа, непрекъснато повтаряше Контрола, се вършеше постепенно и се основаваше на известна деликатност. Главорезите бяха изключение от собственото му правило. Те не бяха нито постепенни, нито деликатни и по този начин отразяваха по-скоро темперамента на Хейдън, отколкото неговия. Освен това работеха сами, затова ги държаха далече от чуждите погледи, зад каменна стена с изпочупени прозорци и телена мрежа отгоре.

— Попитах дали думата „латерализъм“ ти говори нещо?

— Ни най-малко.

— Това е доктрината за съвместна работа. Преди бяхме вертикално организирани, сега сме хоризонтално.

— Какво искаш да кажеш?

— По твое време Цирка беше разделен на региони. Африка, комунистическите сателити, Русия, Китай, Югоизточна Азия и така нататък; всеки регион се командваше от отделен шаман, а Контрола седеше най-отгоре и дърпаше конците. Помниш ли?

— Звучи ми смътно познато.

— Е, сега вече цялата оперативна работа е събрана на едно място. Нарича се Лондонско управление. Няма региони, има латерализъм. Бил Хейдън е шеф на Лондонското управление, Рой Бланд му е помощник, а Тони Естерхази припка като кученце между двамата. Те са отделна служба в службата. Споделят си тайните само помежду си и не общуват с простолюдието. Така е по-безопасно за нас.

— Идеята не звучи лошо — отвърна Смайли, старателно пренебрегвайки намека.

Когато спомените започнаха отново да се трупат в напрегнатото му съзнание, изведнъж го обзе странното чувство, че сякаш изживява този ден за втори път, първо с Мартиндейл в клуба, а сега и с Гуилъм като насън. Минаха през малка горичка от млади борове. Лунната светлина струеше между тях.

— Чува ли се нещо… — започна Смайли, след което тонът му стана по-нерешителен: — Какви са новините за Елис?

— В карантина е — отсече Гуилъм.

— Да, разбира се, така е. Не исках да любопитствам, просто да разбера как се справя? Възстановил се е, но може ли да ходи? Доколкото знам, проблемите с гърба могат да са много неприятни.

— Казват, че се оправя много добре. Не те попитах как е Ан?

— Добре е.

В колата беше тъмно като в рог. Бяха свили от пътя и караха по чакъл. От двете им страни се издигаха стени от зеленина, появиха се светлини, след това една висока порта, а после и островърхият контур на голяма къща се извиси над короните на дърветата. Дъждът беше спрял, но щом излезе на свежия въздух, Смайли чу как капят мокрите листа наоколо.

Да, помисли си той, и миналия път валеше, когато бях тук; когато името на Джим Елис беше само заглавие във вестниците.

След като се измиха, за момент се спряха във високото преддверие, разглеждайки планинарския екип на Лейкон, сантиментално захвърлен върху един неокласически скрин. Сега седяха в полукръг с лице към един празен стол. Това беше най-грозната къща на мили околовръст и Лейкон я беше купил буквално без пари. „Това е бъркшърски Камелот — обясни веднъж на Смайли, сякаш се оправдаваше, — построен от един въздържател милионер.“ Дневната представляваше огромна зала с шестметрови прозорци с витражи и чамова балюстрада над входа. Смайли отбеляза познатите неща — пианото, затрупано с партитури, старите портрети на свещеници в раса, купчина отпечатани покани. Той потърси греблото от университета в Кеймбридж и го видя, закачено над камината. Гореше същият огън, твърде невзрачен за огромното огнище. Усещането за немотия преобладаваше над богатството.

— Харесва ли ти да си пенсионер, Джордж? — попита Лейкон, сякаш викаше в слуховия апарат на глухата си леля. — Не ти ли липсва топлината на живия контакт? На мене би ми липсвала. Старата работа, старите приятели.

Той беше висок като върлина, несръчен и с хлапашки вид — типичен шпионин и църковен деятел, беше казал веднъж Хейдън, известен с остроумието си в Цирка. Баща му беше високопоставен служител на Шотландската църква, а майка му — благородничка. От време на време по-добрите неделни вестници пишеха за него, наричайки го „представител на новия стил“, защото беше млад. Кожата на лицето му беше одрана от бръснене набързо.

— Май се справям доста добре — отвърна любезно Смайли и продължи: — Да, наистина се справям. А ти как си? Всичко наред ли е?

— О, да, няма особени промени. Всичко е спокойно. Шарлот получи стипендия за Роудийн9, което е много добре.

— Чудесно.

— Жена ти как е, цъфти ли?

Изказът му също беше хлапашки.

— Като майска роза — отвърна Смайли, галантно опитвайки да запази същия тон.

Наблюдаваха двойната врата. Някъде отдалече се чу тракане на стъпки по плочите на пода. Смайли реши, че са двама мъже. Вратата се отвори и се показа една висока фигура, наполовина силует. За част от секундата Смайли мерна втори човек зад него, тъмен, дребен и напрегнат, но само първият влезе в стаята и невидими ръце затвориха вратата зад гърба му.

— Заключете ни, ако обичате — нареди Лейкон и чуха щракването на ключа. — Познавате Смайли, нали?

— Да, мисля, че се познаваме — каза фигурата, като тръгна към тях от далечния и мрачен ъгъл. — Ако не се лъжа, веднъж ме наехте на работа, нали, мистър Смайли?

Гласът му беше мек и провлачен като южняшкия говор, но колониалният акцент не можеше да се сбърка.

— Тар, сър. Рики Тар от Пенанг.

Отблясък от огъня освети едната страна на суровата усмивка и едната очна ябълка, която изглеждаше куха.

— Момчето на адвоката, помните ли? Хайде де, мистър Смайли, при вас започнах да се уча на занаят.

След това и четиримата се изправиха в някаква абсурдна сцена, Гуилъм и Лейкон стояха отстрани като кръстници, докато Тар се ръкува със Смайли, след това още веднъж и после пак, сякаш за снимка.

— Как сте, мистър Смайли? Много се радвам да ви видя, сър.

Най-сетне той пусна ръката му и се отправи към предназначения за него стол, докато Смайли си мислеше: „Да, с Рики Тар това беше възможно. С Тар всичко е възможно. Боже мой, само преди два часа се убеждавах, че ще намеря спасение в миналото“. Той усети жажда и реши, че е от страх.

Преди десет години? Или дванайсет? Тази нощ му беше трудно да определя времето. Работата на Смайли по онова време включваше проверка на новобранците — никого не взимаха без неговото съгласие, никого не обучаваха без неговия подпис върху графика. Студената война беше в разгара си, главорезите имаха много работа, а Хейдън беше поставил задача на резидентите на Цирка в чужбина да търсят подходящ материал. Стив Макълвор от Джакарта предложи Тар. Макълвор беше стар професионалист, работещ под прикритие като корабен агент, и беше намерил пияния Тар да буйства из доковете, търсейки някакво момиче на име Роуз, което го било изоставило.

Според версията на Тар той се бил забъркал с група белгийци, които пренасяли оръжие между островите и континента. Не харесвал белгийците, омръзнало му било да влачи оръжие и бил ядосан, защото отмъкнали Роуз. Макълвор решил, че ще се поддаде на дисциплиниране и е достатъчно млад, за да бъде обучен за специалните операции, които главорезите подготвяха зад мрачните стени на училището в Брикетън. След обичайните проверки Тар беше изпратен в Сингапур за втори оглед, след което — в Яслата в Сарат за трета проверка. В този момент се появи Смайли за серия от разпити, като не всички бяха особено приятни. Яслата в Сарат беше тренировъчна база, но се използваше и за други цели.

Бащата на Тар беше адвокат от Австралия, който явно живееше в Пенанг. Майка му беше второстепенна актриса от Брадфорд, която беше пристигнала в Азия с една британска театрална трупа преди войната. Бащата, спомни си Смайли, си падаше по евангелизма и проповядваше в местните молитвени домове. Майката беше осъждана за някакви дребни престъпления в Англия, но бащата на Тар или не знаеше, или не го интересуваше. Когато започна войната, семейството се евакуира в Сингапур заради малкия си син. Няколко месеца по-късно Сингапур падна и Рики Тар започна обучението си в затвора в Чанги под контрола на японците. В Чанги бащата проповядваше Божията милост на всеки срещнат и ако японците не бяха започнали да го преследват, другите затворници щяха да го направят. След освобождението тримата се върнаха в Пенанг. Рики пробва да се заеме с изучаване на законодателството, но по-често му се случваше да го нарушава, затова баща му прати по дирите му неколцина сурови проповедници, които да избият греха от душата му. Тар избяга от този заговор на Борнео. На осемнайсет години той си изкарваше прехраната с контрабанда на оръжие, насъсквайки всичко живо по индонезийските острови един срещу друг, и точно тогава Макълвор се натъкна на него.

Когато приключи обучението му в Яслата, тъкмо бяха избухнали малайските събития10. Тар отново беше вкаран в оръжейната контрабанда и първите хора, на които попадна, бяха неговите белгийски приятели. Те бяха твърде заети да осигуряват оръжие на комунистите, за да се интересуват къде е бил, освен това им трябваха хора. Тар направи няколко доставки, за да разкрие контактите им, след което една вечер ги напи, застреля четирима от тях, в това число и Роуз, след което запали лодката им. Помота се още известно време в Малая и свърши още няколко задачи, преди да го извикат обратно в Брикстън и да го подготвят за специални операции в Кения — казано по-просто, да лови членове на мау-мау11 за пари.

След Кения Смайли му изгуби дирите, но помнеше няколко случая, които рискуваха да се превърнат в скандали, заради което трябваше да информира Контрола. През шейсет и четвърта изпратиха Тар в Бразилия със задачата да подкупи министъра на отбраната, за когото се знаеше, че има сериозни проблеми. Тар подходи много грубо, министърът се уплаши и се разприказва пред вестниците. Тар работеше под холандско прикритие и никой нищо не разбра, освен холандското разузнаване, което побесня. В Испания, година по-късно, действайки по информация от Бил Хейдън, Тар шантажира — или изпържи, както биха казали главорезите — един полски дипломат, който си беше изгубил ума по някаква танцьорка. Първите резултати бяха добри, Тар получи похвала и премия. Когато се върна за втора порция обаче, полякът написа самопризнания до своя посланик и — дали сам, дали с чужда помощ — се хвърли от прозореца.

В Брикстън се говореше, че нямал късмет. По изражението на незрялото, но застаряващо лице на Гуилъм, седнали в полукръг около слабия огън, можеше да се предположи, че той има доста по-сурово определение за Тар.

— Ами аз тогава да започвам моя номер? — рече шеговито той, разполагайки се непринудено на стола.

5

— Това стана преди около шест месеца — започна Тар.

— През април — обади се рязко Гуилъм. — Нека да сме точни оттук нататък, може ли?

— Добре, през април — съгласи се Тар. — В Брикстън всичко беше спокойно. Сигурно бяхме петима или шестима дежурни. Пит Сембрини току-що се беше върнал от Рим, Сай Ванхофър тъкмо беше направил удар в Будапеща… — той се усмихна дяволито, — … тенис на маса и снукър в стаята за почивка в Брикстън. Нали така, мистър Гуилъм?

— Сезонът беше мъртъв.

Тогава, обясни Тар, внезапно пристигнало спешно искане от резидентурата в Хонконг.

— Била пристигнала някаква второразредна съветска търговска делегация, събираща електроуреди за московския пазар. Един от делегатите се увлякъл по нощните клубове. Казва се Борис, мистър Гуилъм знае подробностите. Не бил известен до този момент. Подслушвали го пет дни, а делегацията щяла да остане още дванайсет. За местните операцията била политически рискована, затова решили да го изпълнят като специална акция. Ползата не изглеждала особено голяма, но какво пък, сигурно бихме могли да го използваме като разменна монета, нали, мистър Гуилъм?

Това означаваше да бъде направена размяна с друга разузнавателна служба — търговия с дребни дезертьори, която главорезите въртяха.

Гуилъм не обърна внимание на Тар и каза:

— Югоизточна Азия си беше територия на Тар. Той се мотаеше без работа, затова му наредих да направи проверка на място и да докладва по телеграфа.

Всеки път, когато говореше някой друг, Тар го обземаше сънливост. Погледът му се фиксираше върху говорещия, очите му се премрежваха и винаги правеше кратка пауза, преди да заговори, сякаш изплуваше от сън.

— Изпълних нарежданията на мистър Гуилъм — каза той. — Както обикновено, нали, мистър Гуилъм? Добро момче съм аз, нищо, че съм импулсивен.

Отлетял на следващата вечер, събота, 31 май, с австралийски паспорт, описващ го като търговец на коли, и два празни швейцарски паспорта за бягство, скрити в подплатата на куфара му. Те били резервни документи, които щели да се попълват по предназначение — единият за Борис, другият за него. Срещнал се с хонконгския резидент в един автомобил недалеч от хотела си — „Голдън Гейт“ на Коулун.

В този момент Гуилъм се наведе към Смайли и промърмори:

— Онзи смешник Тъфти Тесинджър. Бивш майор от кралските африкански стрелци. Назначение на Пърси Алълайн.

Тесинджър извадил един доклад за движенията на Борис, направен въз основа на едноседмичното проследяване.

— Борис бил като отвързан — каза Тар. — Не можех да го разбера. Наливал се всяка вечер без прекъсване. Не бил спал от една седмица и на съгледвачите на Тесинджър вече им се подкосявали краката. През деня се мъкнел насам-натам с делегацията, инспектирал фабрики, взимал думата по време на дискусиите, изобщо държал се като млад и перспективен съветски чиновник.

— Колко млад? — попита Смайли.

— В молбата му за виза пише, че е роден в Минск през четирийсет и шеста — обади се Гуилъм.

— Вечер се прибирал в пансиона „Аликзандра“, стара съборетина в Норт Пойнт, където била завряна делегацията. Вечерял с групата, след което около девет се изнизвал през страничния вход, хващал такси и се понасял към нощните клубове от страната на Коулун. Любимо място му било „Котешката люлка“ на Куинс Роуд, където черпел местните бизнесмени и се правел на голяма работа. Там оставал до към полунощ. От „Люлката“ се отправял през тунела към Уанчай, към едно място, наречено „При Анджелика“, където пиенето било евтино. Сам. „При Анджелика“ е кафене, но мазето му е дупка, в която се събират моряци и туристи, а на Борис това явно му харесва. Обикновено изпивал три-четири питиета и си пазел бележките. Пиел предимно бренди, но понякога разнообразявал с водка. Междувременно имал забежка с някакво момиче от евро-азиатски произход, което хората на Тесинджър проследили и й платили за историята. Разказала им колко бил самотен и как седял на леглото, мрънкайки, че жена му не оценявала неговия гений. Страшен пробив — добави саркастично той, докато Лейкон шумно загреба малкия огън и го разрови, разпалвайки въглените. — Същата вечер отидох в „Люлката“ да го видя. Съгледвачите на Тесинджър бяха пратени по леглата с чаша топло мляко. Изобщо не ги интересуваше какво става.

Понякога, докато говореше, цялото тяло на Тар застиваше неподвижно, сякаш слушаше запис на собствения си глас.

— Той пристигна десет минути след мене в компанията на един едър рус швед, следван по петите от някакво китайско девойче. Беше тъмно, затова се преместих на по-близка маса. Поръчаха скоч, Борис плати, а аз седях на два метра от тях, гледах смотания оркестър и слушах какво си говорят. Китайката си държеше езика зад зъбите, приказваше основно шведът. Говореха на английски. Шведът попита Борис къде е отседнал и той отговори, че е в „Екселсиор“, което си беше чиста лъжа, защото живееше в пансиона „Аликзандра“ заедно с цялото стадо. Ясно е, че „Екселсиор“ звучи много по-добре от онази дупка „Аликзандра“. Някъде около полунощ седянката се разпадна. Борис каза, че трябва да се прибира и утре го чака тежък ден. Това беше следващата лъжа, защото се канеше да се прибира, колкото онзи… как се казваше… а, да, Джекил и Хайд! — нормалният доктор, който се преоблича и почва да вилнее. Та кой от двамата е Борис?

Известно време никой не му подсказа.

— Хайд — каза Лейкон, вперил поглед в зачервените си ръце. Той отново беше седнал и ги стискаше в скута си.

— Хайд — повтори Тар. — Благодаря ви, мистър Лейкон, винаги съм ви смятал за начетен човек. И така, те плащат, а аз хуквам към Уанчай, за да съм в „Анджелика“ преди него. В този момент вече съм почти сигурен, че нещо не е наред.

Тар старателно изброи доводите на сухите си дълги пръсти. Първо, досега не бил виждал съветска делегация, която да не води със себе си няколко горили от сигурността, за да държат момчетата далече от изкушенията. И как така Борис успявал да се измъква всяка вечер? Второ, не му харесвал начинът, по който Борис пилеел валутата си. Това не било в природата на съветския чиновник, настояваше той:

— Той просто не разполага с такава. Ако има, купува дрънкулки на жена си. И трето, не ми харесваше как лъже. Беше една идея по-добър от обичайното.

Така че Тар зачакал в „Анджелика“ и, разбира се, половин час по-късно мистър Хайд се появил, съвсем сам.

— Сяда и поръчва пиене. Само това прави, седи и пие сам.

Отново беше ред на Смайли да бъде облъчен от чара на Тар:

— И каква стана тя, мистър Смайли? Нали се сещате? Обръщам внимание на малките подробности — довери му той. — Само вижте как седи. Вярвайте ми, сър, самите ние да бяхме там, нямаше да седнем по-добре от Борис. Държеше под око изходите и стълбището, имаше пряка видимост към главния вход и случващото се в заведението, дясната ръка му беше свободна, а отляво го криеше стена. Борис беше професионалист, мистър Смайли, няма съмнение в това. Чакаше свръзка или може би обслужваше пощенска кутия, а може би просто се излагаше на показ и чакаше знак от някой тъпак като мене. Вижте сега, едно е да изпържиш дребна риба от търговска делегация, съвсем различно е да се пробваш с агент, обучен от Центъра, нали така, мистър Гуилъм?

— След реорганизацията главорезите нямат право да ловят двойни агенти — каза Гуилъм. — Те трябва веднага да бъдат предавани на Лондонското управление. Момчетата имат заповед, подписана лично от Бил Хейдън. При най-малкия признак за противник да се прекрати. — Той добави тихо, така че само Смайли да го чуе: — Латерализмът оряза автономията ни до дъно.

— И аз съм участвал в двойни и тройни игри — заяви Тар с тон на накърнена добродетел. — Вярвайте ми, мистър Смайли, всичко е толкова оплетено.

— Убеден съм — каза Смайли и намести очилата си със строго изражение.

Тар телеграфирал на Гуилъм „няма сделка“, купил си билет за връщане и отишъл на пазар. Тъй като полетът му бил чак в четвъртък обаче, той решил, че може да огледа стаята на Борис, преди да си тръгне, колкото да си оправдае заплатата.

— Пансионът „Аликзандра“ е същинска стара съборетина, мистър Смайли, в една от пресечките на Марбъл Роуд, с накачулени един върху друг дървени балкони. А ключалките се отварят с поглед, сър.

Така че Тар много бързо се озовал в стаята на Борис, облегнат на вратата, докато очите му привикнат към тъмнината. Още стоял там, когато женски глас го заговорил сънено на руски от леглото.

— Жената на Борис — обясни Тар. — Плачеше. Вижте, ще й казвам Ирина, нали може? Мистър Гуилъм разполага с подробностите.

Смайли вече протестираше — невъзможно било да е жена му, твърдеше той. Центърът никога няма да пусне от Русия и двамата по едно и също време, ще държат единия, докато другият пътува…

— Съжителство без брак — каза сухо Гуилъм. — Неофициално, но постоянно.

— Толкова неща са наопаки в наши дни — рече Тар с язвителна усмивка, без да се обръща конкретно към някого, най-малкото към Смайли, и Гуилъм му хвърли още един унищожителен поглед.

6

Още от началото на срещата Смайли беше възприел поведение на пълна непроницаемост, като същински Буда, от която не можеха да го извадят нито разказът на Тар, нито редките включвания на Лейкон и Гуилъм. Той седеше, облегнат назад, късите му крака бяха прибрани, с наведена глава и пухкави ръце, сплетени над обширния му корем. Провисналите му клепачи бяха затворени зад дебелите лещи. Единственото му движение беше бърсането на очилата в копринената подплата на вратовръзката му и тогава очите му придобиваха влажен, оголен вид, който смущаваше хората, уловили го в този момент. Обаждането му сега обаче заедно с нравоучителната и безсмислена реплика, последвала обяснението на Гуилъм, подейства като сигнал за останалите и доведе до местене на столове и покашляния.

Първи беше Лейкон:

— Джордж, какво пиеш? Да ти предложа скоч или нещо друго? — Каза го много загрижено, сякаш му предлагаше аспирин за главоболие. — Забравих да го спомена по-рано — обясни той. — Хайде, Джордж, едно питие. Зима е все пак. Глътка от нещо?

— Благодаря ти, няма нужда — отвърна Джордж.

Не би отказал малко кафе от каната, но някак не можеше да си поиска. Освен това си спомни, че е отвратително.

— Гуилъм? — продължи Лейкон.

Не, Гуилъм също не беше в състояние да приеме алкохол от Лейкон.

Не предложи нищо на Тар, който веднага продължи с разказа си.

Приел присъствието на Ирина спокойно, обясни той. Бил съчинил версията си още преди да влезе в сградата, така че веднага започнал изпълнението. Не извадил оръжие, не й затиснал устата с ръка или друга подобна глупост, както се изрази той, а й казал, че бил дошъл да говори с Борис по личен въпрос и съжалявал, но щял да го изчака. С хубав австралийски акцент, както подобава на ядосан търговец на коли от онзи континент, той обяснил, че не иска да се бърка в чуждите работи, но дявол да го вземе, ако позволи на един загубен руснак, който не може да си плати удоволствията, за една вечер да му отмъкне и момичето, и парите. Той успял да докара много обиден тон, но без да го повишава, и зачакал да види какво ще стане.

И тогава, каза Тар, започнало всичко.

Било единайсет и половина, когато влязъл в стаята на Борис. Тръгнал си в един и половина с обещание за среща на другата вечер. По това време положението вече било коренно различно:

— Имайте предвид, че не сме правили нищо нередно. Само си говорихме, нали така, мистър Смайли?

За миг тази плоска шега сякаш проникна до най-съкровените тайни на Смайли.

— Да — отвърна вяло той.

Присъствието на Ирина в Хонконг не било нищо особено и нямало нужда Тесинджър да знае за него, обясни Тар. Самата Ирина била член на делегацията. Тя била опитен специалист по текстил.

— Сега като се замислям, тя беше доста по-квалифицирана от мъжа си, ако мога така да го нарека. Беше си направо дете, може би малко по-интелигентна за моя вкус, но беше млада и имаше страхотна усмивка, когато спираше да плаче. — Тар леко се изчерви. — Много приятна компания беше — настоя той, сякаш спореше с някого. — Когато мистър Томас от Аделаида се появи в живота й, тя беше съвсем в безизходица какво да прави с чудовището Борис. Струваше й се, че съм архангел Гавраил. С кого би могла да поговори за съпруга си, който да не насъска кучетата срещу него? Нямала приятели в делегацията, даже и в Москва нямала доверен човек, каза ми тя. Който не го е преживял, той не знае какво е да се опитваш да поддържаш съсипана връзка, докато непрекъснато си на път. — Смайли пак беше изпаднал в дълбок транс. — Хотел след хотел, град след град, без да можеш една нормална дума да размениш с местните хора, нито пък да ти се усмихне някой непознат, така описа тя живота си. Тя си мислеше, че животът й е много нещастен, мистър Смайли, което си личеше от многобройните възгласи „боже мой!“ и празните бутилки от водка до леглото. Защо не можела да е като нормалните хора, питаше тя. Защо не можела да се радва на живота като всички останали? Обичала да пътува, обичала чуждите деца, защо не можела да си има свое дете? Дете, родено на свобода, а не в плен. „Аз съм жизнерадостен човек, Томас. Нормално, общително момиче. Харесвам хората — защо трябва да ги заблуждавам, след като ги харесвам?“ После каза, че бедата била в това, че преди години била избрана за една задача, която я направила студена като старица и я откъснала от Бог. Затова пиела и плачела. Вече беше забравила за съпруга си и по-скоро се оправдаваше за забежката си. — Той пак се запъна. — Усещах го, мистър Смайли, тя беше златна мина. Усетих го веднага. Казват, че знанието е сила, сър, а Ирина имаше сила, освен че имаше и качества. Може да беше изпълнена с решимост, но все още беше готова да се отдаде. Мога да почувствам щедростта на една жена, щом я видя, мистър Смайли. Имам такъв талант. А тази жена беше готова да бъде щедра. Господи, как може да се опише такова усещане? Някои хора могат да откриват вода под земята…

Той явно очакваше някакъв израз на съпричастност, затова Смайли каза:

— Разбирам — и подръпна крайчеца на ухото си.

Тар запази още миг мълчание, гледайки Смайли със странна зависимост в погледа си.

— Първата ми работа на сутринта беше да отменя полета и да си сменя хотела — каза той накрая.

Смайли внезапно отвори широко очи.

— Какво каза в Лондон?

— Нищо.

— Защо?

— Защото е голям хитрец — рече Гуилъм.

— Може би си мислех, че мистър Гуилъм ще каже: „Прибирай се, Тар“ — отвърна той, хвърляйки многозначителен поглед на Гуилъм, на който той не отговори. — Нали знаете, много отдавна, когато бях малък, сбърках и попаднах в един любовен капан.

— Излезе пълен глупак с една полякиня — каза Гуилъм. — Беше почувствал и нейната щедрост.

— Сигурен бях, че Ирина не е любовен капан, но как да очаквам мистър Гуилъм да ми повярва? Няма начин.

— Каза ли на Тесинджър?

— Не, дявол да го вземе.

— Как обясни в Лондон отлагането на полета си?

— Трябваше да летя в четвъртък. Реших, че на никого няма да му липсвам до вторник. Особено след като Борис се оказа партенка.

— Тъй като не беше дал обяснение, в понеделник домакините го обявиха за самоотлъчил се — каза Гуилъм. — Наруши всички писани и неписани правила. В средата на седмицата даже Бил Хейдън би тревога. А аз трябваше да го изслушам — добави кисело той.

Така или иначе, Тар и Ирина се срещнали на другата вечер. Срещнали се отново и на следващата вечер. Първата среща била в едно кафене и не вървяла. Взели много мерки да не ги забележат, защото Ирина умирала от страх не само от съпруга си, но и от служителите по сигурността към делегацията — горилите, както ги наричаше Тар. Тя отказала питие и цялата треперела. На втората вечер Тар все още очаквал нейната щедрост. Качили се на трамвая до връх Виктория, наблъскани сред американски госпожи с бели чорапки и сенки за очи. На третата вечер той взел кола под наем и двамата обикаляли Новите територии, докато изведнъж тя не се паникьосала, че са толкова близо до китайската граница, затова трябвало да обърнат и да се отправят към пристанището. Въпреки това разходката й харесала и често говорела за красивите подредени места, за езерцата с рибки и оризовите полета. На Тар разходката също му харесала, защото и двамата разбрали, че не ги следят. Ирина обаче още не разопаковала багажа, както се изрази той.

— Сега ще ви разкажа нещо много странно, което се случи на този етап от играта. В началото направо излизах от кожата си да се правя на Томас от Австралия. Наговорих й куп глупости за някаква ферма за овце край Аделаида и голям имот в центъра със стъклена фасада и надпис „Томас“ с неонови букви. Тя не ми вярваше. Кимаше, разсейваше се и ме чакаше да си кажа репликите, след което казваше „Да, Томас“, „Не, Томас“ и сменяше темата.

На четвъртата вечер той я закарал на хълмовете над Северния бряг и Ирина казала на Тар, че се била влюбила в него, че тя и съпругът й работели за Центъра в Москва и тя била наясно, че Тар също бил от занаята; познала го по изостреното му внимание и начина, по който слушал с очите си.

— Беше решила, че съм полковник от английското разузнаване — каза Тар съвсем сериозно. — Първо плачеше, после се смееше и според мене беше на крачка от полудяването. Говореше ту като смахната героиня от булеварден роман, ту като възпитана девойка от добро семейство. Англичаните били любимите й хора. Джентълмени, казваше тя. Занесох й бутилка водка и тя изпи половината за около петнайсет секунди. Да живеят английските джентълмени! Борис бил водещият, а Ирина била резерва. Двамата работели заедно, а един ден тя щяла да разговаря с Пърси Алълайн и да му разкрие една голяма тайна само на него. Борис бил на лов за хонконгски бизнесмени, като по съвместителство бил и пощенска кутия за съветската резидентура. Ирина била неговата свръзка, тя подготвяла микроточките и предавала по радиостанцията с висока честота, за да заблуди подслушвачите. Така беше на хартия, нали разбирате? Двата нощни клуба бяха главното и резервното място за среща с местната му свръзка, в този ред. Само че Борис искаше само да пие, да тича след танцьорките и да изпада в депресия. Или пък да се разхожда по пет часа, защото не можеше да понася да се намира в една стая с жена си. Ирина пък само чакаше, ревеше, наливаше се и си представяше как седи с Пърси край неговата камина и му разказва всичко, което знае. Оставих я да говори в колата на върха на хълма. Не помръдвах, защото не исках да разваля магията. Гледахме как здрачът се спуска над пристанището и красивата луна изгря оттам, а селяните се изнизваха покрай нас с дългите си пръти и керосинови лампи. Липсваше ни само Хъмфри Богарт в смокинг. Придържах бутилката водка и я оставях да говори. Даже не трепвах. Факт, мистър Смайли. Факт — обяви той с беззащитния вид на човек, който копнее да му повярват, но очите на Смайли бяха затворени и той беше глух за всякакви молби.

— Тя просто се отприщи — обясни Тар, сякаш това беше случаен инцидент, в който той нямаше никакво участие. — Разказа ми целия си живот, от раждането до полковник Томас, тоест аз. Мама, татко, първата любов, вербуването, обучението, ужасния половинчат брак, всичко. Как тя и Борис били събрани по време на обучението им и оттогава били заедно — една от великите, нерушими връзки. Каза ми истинското си име, работното си име и псевдонимите, под които е пътувала и предавала по радиото, след това извади дамската си чанта и започна да ми показва шпионския си набор — писалка с тайна секция, в която беше скрит ключът за кодиране, скрита камера, такива неща. „Чакай само Пърси да ги види“, казах й аз, малко в нейния тон, нали разбирате. Имайте предвид, че всичко беше стандартно производство, нищо специално, но въпреки това бяха първокласни изделия. За капак тя започна да дрънка за съветското разузнаване в Хонконг — агенти, явки, пощенски кутии, какво ли не. Щях да се побъркам, докато запомня всичко.

— Но не си — вметна Гуилъм.

Да, съгласи се Тар, не се побъркал и запомнил почти всичко. Знаел, че тя не му казвала цялата истина, но също така знаел, че истината не била лесна за момиче, станало шпионин още от дете, с което според него се справяла доста добре като за новак.

— Даже малко й съчувствах — каза той в поредния изблик на фалшива откровеност. — Струваше ми се, че бяхме на една вълна, сериозно ви казвам.

— Сигурно — направи Лейкон едно от редките си обаждания. Той беше много блед, но дали от гняв, или това беше ефектът от сивкавата светлина на ранното утро, процеждаща се през щорите, беше трудно да се каже.

7

— Бях в глупава ситуация. Видяхме се на другия ден и на следващия, а на мене ми се струваше, че ако още нямаше шизофрения, със сигурност скоро щеше да развие. Първо разправя как Пърси я назначава на висока позиция в Цирка и тя работи за полковник Томас, спорейки ожесточено с мене дали трябва да е лейтенант, или майор. В следващия момент заявява, че повече нямало да шпионира за никого, а щяла да отглежда цветя и да се въргаля в сеното с Томас. След това подхващаше манастирската тема — баптистките монахини щели да очистят душата й. Едва не пукнах. Кой, по дяволите, е чувал за баптистки монахини, питам я аз? Няма значение, казва ми тя, баптистите са най-великите, майка й била селянка и знаела. Това била втората най-голяма тайна, която щяла да ми каже. Коя е първата тогава, питам аз. Мълчание. Казва само, че и двамата сме в смъртна опасност, много по-голяма, отколкото си представям, и няма надежда за никого от нас, освен ако не проведе онзи специален разговор със стария Пърси. „Каква опасност, за бога? Какво знаеш, което аз не знам?“ Беше суетна като котка, но щом я понатиснах, тя се затвори в себе си и аз се уплаших до смърт, че ще изтича у дома и ще изпее всичко на Борис. Освен това и времето ми изтичаше. Вече беше сряда, а делегацията отлиташе обратно за Москва в петък. Имаше определени умения, но как можех да се доверя на такава откачалка? Знаете ги жените, когато са влюбени, мистър Смайли. Изобщо не могат…

Гуилъм вече го беше прекъснал:

— Спести ни подробностите, ако обичаш — нареди му той и Тар леко посърна.

— Знам само, че Ирина искаше да дезертира — да говори с Пърси, както му казваше тя. Оставаха й три дни и колкото по-скоро решеше, толкова по-добре за всички. Ако чаках прекалено дълго, щеше да се разубеди. Затова рискувах и отидох при Тесинджър още щом отвори офиса.

— Сряда, единайсети — промърмори Смайли. — В Лондон е рано сутринта.

— Тесинджър май ме взе за привидение. „Искам да говоря с Лондон, лично с шефа на управлението“, казах му аз. Той спори до посиняване, но накрая ми позволи. Седнах на бюрото му и сам кодирах съобщението с еднократен ключ, докато Тесинджър ме гледаше като бито куче. Трябваше да го форматираме в началото и в края с търговски код, защото Тесинджър работеше под прикритие като търговски агент. Това ми отне още половин час. Доста бях изнервен, направо ви казвам. След това изгорих ключа и предадох съобщението по телеграфа. В този момент никой друг освен мене не знаеше какво означават цифрите на онзи лист хартия, нито дори Тесинджър, само аз. Поисках Ирина спешно да бъде третирана като дезертьор. Настоях за всички придобивки, които тя дори не беше споменала — пари в брой, гражданство, нова самоличност, спокойствие и жилище. В края на краищата, аз бях нещо като неин представител, нали така, мистър Смайли?

Смайли вдигна очи, сякаш изненадан, че се обръщат към него.

— Да — рече той доста дружелюбно. — Да, предполагам, че си я представлявал, образно казано.

— Доколкото го познавам, едва ли се е ограничил само с това — каза Гуилъм под носа си.

Тар го дочу или се досети какво има предвид и побесня:

— Това е лъжа, дявол да го вземе! — извика той, силно изчервен. — Това е… — той задържа гневния си поглед върху Гуилъм за момент, след което се върна към разказа си.

— Описах кариерата й до момента и нейния достъп, включително работата й в Центъра. Поисках следователи и военен самолет. Тя си въобразяваше, че искам лична среща с Пърси Алълайн на неутрална територия, но с този проблем щяхме да се занимаваме после. Предложих да изпратят и един-двама от съгледвачите на Естерхази, които да се погрижат за нея, а може би и психиатър.

— Защо съгледвачи? — попита рязко Смайли. — На тях не им е разрешено да се занимават с дезертьори.

Съгледвачите бяха групата на Тоби Естерхази в Актън, а не в Брикстън. Работата им беше да подсигуряват големите операции с наблюдение, подслушване, транспорт и явки.

— Ами Тоби успя доста да се издигне, откакто вас ви няма, мистър Смайли — обясни Тар. — Казват, че даже уличните му художници12 се возят на кадилаци. А и крадат хляба на главорезите, когато им се удаде, нали така, мистър Гуилъм?

— В момента те са основната работна сила на Лондонското управление — каза Гуилъм кратко. — Част от латерализма.

— Реших, че на следователите ще им отнеме половин година да я обработят, а по някаква причина тя беше влюбена в Шотландия. Голямата й мечта беше да прекара там остатъка от живота си. Заедно с Томас. Да отглежда децата ни сред ливадите с калуна. Адресирах го до Лондонското управление, маркирах го като „мълния“ и отбелязах да се предаде чрез нарочен служител.

— Това е новата формулировка за ограничаване на достъпа до информация — вметна Гуилъм. — Целта е да се избегне обработката от шифровчиците.

— Но не и в Лондонското управление? — попита Смайли.

— Това си е тяхна работа.

— Сигурно си чул, че там е назначен Бил Хейдън? — попита Лейкон, завъртайки се към Смайли. — За шеф на Лондонското управление. На практика той ръководи оперативната работа, както го правеше Пърси навремето, когато Контрола беше там. Само че сега са променили всички имена. Нали знаеш какво значение отдават старите ти приятелчета на имената? Трябва да му разкажеш, Гуилъм, да го осведомиш за новите неща.

— Мисля, че имам обща представа, благодаря — каза любезно Смайли и с измамна разсеяност се обърна към Тар: — Каза, че е станало дума за някаква голяма тайна?

— Да, сър.

— Спомена ли го по някакъв начин в телеграмата до Лондон?

Явно напипа нещо, нямаше никакво съмнение; намери някаква болезнена точка, защото Тар премигна и хвърли подозрителен поглед първо към Лейкон, след това към Гуилъм.

Отгатнал значението му, Лейкон веднага изрецитира оправдание:

— Смайли не знае нищо повече от това, което му разказа досега тук — рече той. — Нали, Гуилъм?

Гуилъм кимна утвърдително, наблюдавайки Смайли.

— Казах на Лондон всичко, което ми каза тя — призна Тар с неохота, като човек, когото са лишили от хубава история.

— Как точно беше формулирано? — попита Смайли. — Дали можеш да си спомниш?

— „Твърди, че има допълнителна информация от изключително значение за благото на Цирка, но към момента не я споделя.“ Нещо от този сорт.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

Зачакаха Тар да продължи.

— Също така поисках шефът на Лондонското управление да информира мистър Гуилъм, че всичко е наред и не съм си губил времето напразно.

— Той направи ли го? — попита Смайли.

— Никой нищо не ми е казвал — каза сухо Гуилъм.

— Целия ден се мотах в очакване на отговор, но до вечерта още го нямаше. Ирина се занимаваше с обичайните си неща. Настоях да го направи, нали разбирате. Искаше да се престори, че има лека температура, и да си остане в леглото, но не дадох и дума да се продума. Делегацията трябваше да посещава фабрики в Коулун, затова й казах да се присъедини към другите и да си придава умен вид. Накарах я да се закълне, че няма да посяга към бутилката. Не исках да прави самодеен театър в последния момент. Исках всичко да изглежда нормално до момента на скока. Изчаках до вечерта и тогава изпратих напомняне, пак като „мълния“.

Премреженият поглед на Смайли се спря на лицето пред него.

— Естествено, получи потвърждение, нали? — попита той.

— „Прието.“ Нищо повече. Цяла нощ се потих в очакване. На сутринта все още нямах отговор. Реших, че военният самолет вече е на път. Лондон протака нещата, мислех си аз, проверяват всичко, преди да ми се обадят. Искам да кажа, че когато човек е далече, просто трябва да вярва, че са добри. Независимо какво е мнението му за тях, трябва да вярва. Освен това понякога наистина са добри, нали, мистър Гуилъм?

Никой не се обади.

— Притеснявах се за Ирина, нали разбирате? Сигурен бях, че ще се пречупи, ако трябваше да чака още един ден. Най-накрая отговорът дойде. Само че това не беше отговор. Беше си увъртане: „Изпратете информация в кои отдели е работила, имената на бившите й контакти и познати в Центъра в Москва, името на сегашния й началник и датата на постъпване в Центъра“. Един господ знае какво още. Бързо написах отговор, защото в три часа имах среща с нея в църквата…

— Каква църква? — отново попита Смайли.

— Английската баптистка. — За всеобща изненада Тар пак се изчерви. — Тя обичаше да ходи там. Не на служба, просто да разглежда. Помотах се около входа с неангажиращ вид, но тя не се появи. За първи път й се случваше да не дойде на среща. Резервната уговорка беше три часа по-късно на върха на хълма, откъдето за една минута и петдесет секунди може да се слезе по стълбите обратно до църквата и така, докато не се срещнем. Ако имаше някакъв проблем, трябваше да остави банския си костюм на перваза на прозореца. Беше вманиачена на тема плуване, плуваше всеки ден. Хукнах обратно към „Аликзандра“ — нямаше бански. Трябваше да убия два часа и половина. Нищо повече не можех да направя, освен да чакам.

Смайли попита:

— С какъв гриф беше телеграмата от Лондонското управление?

— „Спешна“.

— А твоята беше „мълния“?

— И двете ми бяха „мълния“.

— Телеграмата от Лондон беше ли подписана?

Гуилъм се намеси:

— Вече не ги подписват. Външните хора общуват с Лондонското управление като едно цяло.

— Беше ли маркирана „дешифрирай сам“?

— Не — отговори Гуилъм.

Зачакаха Тар да продължи.

— Помотах се малко в офиса на Тесинджър, но там не ме обичат много, той не одобрява главорезите, освен това беше подхванал нещо голямо в Китай и явно го беше страх, че мога да го проваля. Затова седнах в едно кафене и ми мина през ума, че мога да отскоча до летището. Беше случайна мисъл, все едно си казваш: „Я да взема да отида на кино“. Казах на таксиджията да кара като луд. Даже не се пазарих за цената. Беше ме обзело нещо като паника. Пробих си път най-отпред на опашката за информация и поисках да ми кажат всички полети и връзки до Русия. Едва не откачих, докато прегледам целия списък, крещейки на китайските служители, но от вчера нямаше нито един полет, чак до днес в шест вечерта. Само че вече имах предчувствие. Трябваше да разбера. Имало ли е чартъри, непланирани полети, товарни, транзитни? Нищо ли, абсолютно нищо ли не беше летяло до Москва от вчера сутринта? И тогава млада китайка, една от техните стюардеси, ми даде отговора. Хареса ме, нали се сещате. Съветски самолет извън разписанието беше излетял преди два часа. На борда му имало само четирима пътници. В центъра на вниманието била една жена инвалид. В кома. Откарали я до самолета на носилка, а лицето й било омотано в бинтове. С нея пътували двама санитари и един лекар, това били всички пътници. Обадих се в „Аликзандра“ като последна надежда. Нито Ирина, нито фалшивият й съпруг били напускали хотела, но в стаята им не отговаряше никой. В смотания хотел даже не знаеха, че са си тръгнали.

Може би музиката се носеше отдавна, но Смайли я чу едва сега. Той долови откъслечни фрагменти, идващи от различни краища на къщата — гама на флейта, детска мелодия от магнетофон, по-уверено изпълнение на цигулка. Многобройните дъщери на Лейкон се събуждаха.

8

— Може наистина да е била болна — каза безизразно Смайли, обръщайки се най-вече към Гуилъм. — Може и да е била в кома. Може наистина да са я отвели санитари. Както разбирам, състоянието й е било доста нестабилно, меко казано. — Той добави, хвърляйки бегъл поглед към Тар: — В края на краищата, от първата ти телеграма до заминаването на Ирина има само двайсет и четири часа. При такива срокове едва ли може да се обвинява Лондон.

— Теоретично може — каза Гуилъм, забил поглед в земята. — Страшно е бързо, но би могло да стане, ако някой в Лондон… — всички зачакаха. — Ако някой в Лондон се разтича. И в Москва, естествено.

— Точно това си казах и аз, сър — заяви гордо Тар, който възприе гледната точка на Смайли, пренебрегвайки тази на Гуилъм. — Точно с тези думи, мистър Смайли. Спокойно, Рики, казах си аз, ще гърмиш по сенки, ако не внимаваш много.

— Или пък руснаците са я пипнали — настоя Смайли. — Хората от охраната са разбрали за вашата връзка и са я отстранили. Щеше да е чудо да не са разбрали, както сте я карали.

— А може и да е казала на мъжа си — предположи Тар. — Разбирам от психология не по-зле от всеки друг, сър. Знам какво може да се случи между съпрузи, когато се скарат. Тя иска да го ядоса. Да го провокира, да предизвика реакция, мислех си аз. „Искаш ли да знаеш какво правих, докато ти се наливаше и кълчеше по дансингите?“, такива неща. Борис не издържа и казва на горилите, те я нокаутират и я отнасят у дома. Премислих всички тези възможности, мистър Смайли, вярвайте ми. Наистина ги прехвърлих, една по една. Като всеки мъж, чиято жена си тръгне.

— Може ли да се върнем към разказа? — изсъска гневно Гуилъм.

Сега вече, каза Тар, можеше да си признае, че за двайсет и четири часа малко бил изгубил самообладание:

— Обаче не ми се случва често, нали, мистър Гуилъм?

— Достатъчно често.

— Усещах го почти физически. Направо си бях потиснат.

Твърдото убеждение, че грубо са му отмъкнали под носа голям трофей, го изпълвало с безсилен гняв, който намирал израз в обикаляне на познатите места. Ходил в „Котешката люлка“, след това в „Анджелика“ и на сутринта вече бил минал половин дузина подобни заведения, да не говорим за няколкото момичета по пътя. В един момент прекосил града и се озовал пред „Аликзандра“. Имал намерение да си поприказва с онези горили от охраната. Когато изтрезнял, се замислил за Ирина и за времето, прекарано заедно, и решил, преди да отлети за Лондон, да провери старите им пощенски кутии, да не би случайно да му е писала, преди да замине.

От една страна, това му осигурявало някакво занимание.

— От друга, май не можех да оставя нейно писмо да се търкаля напразно в някаква дупка, след като тя го е изстрадала с такива усилия — добави той с момчешко благородство.

Имали две места, на които си оставяли съобщения един на друг. Първото било недалече от хотела, на един строеж.

— Виждали ли сте бамбуковите скелета, които използват? Невероятни са. Виждал съм да ги издигат до двайсетия етаж, а кулитата13 щъкат по тях с бетонни тухли в ръце.

Една стара тръба, каза той, удобно разположена на височината на рамото. По-вероятно било, ако Ирина е бързала, да използва тръбата за пощенска кутия, но когато Тар отишъл там, тя била празна. Втората била в църквата, „там долу, където държат църковните брошури“, както се изрази той.

— Секцията беше част от един стар гардероб, нали разбирате. Като коленичиш най-отзад, се напипва една хлабава дъска. Под нея има ниша, пълна с боклуци и миши барабонки. Просто чуден тайник, казвам ви, няма по-добър.

Настъпи кратко мълчание и пред очите им сякаш изплуваха образите на Рики Тар и неговата любовница от Центъра в Москва, коленичили един до друг на последната пейка в баптистката църква в Хонконг.

В тази пощенска кутия, каза Тар, той намерил не писмо, а цял дневник. Листовете били изписани със ситен почерк от двете страни, така че на места черното мастило прозирало. Писан бил много набързо, но без корекции. Той веднага разбрал, че го е писала в периодите с бистър ум.

— Не е това, имайте предвид. Това е само копие.

Той пъхна дългата си ръка под ризата и извади оттам кожен калъф, закачен на колан. От него измъкна мърлява купчина листа.

— Предполагам, че е оставила дневника точно преди да я нападнат — каза той. — Може би в същото време се е молила за последен път. Сам го преведох.

— Не знаех, че говориш руски — каза Смайли. Никой не разбра забележката, освен Тар, който веднага се ухили.

— Вижте сега, в нашата работа човек има нужда от квалификации, мистър Смайли — обясни той, докато разделяше страниците. — Може и да не успях с правото, но още един език се оказа от решаващо значение. Предполагам знаете какво са казали поетите? — той вдигна глава от заниманието си и усмивката му стана още по-широка. — „Да говориш още един език е като да имаш още една душа.“ Написал го е един велик крал, сър, Карл V. Баща ми никога не забравяше цитати, това му го признавам, но най-смешното е, че не знаеше и бъкел друг език, освен английски. Ще ви прочета дневника на глас, ако не възразявате.

— Не знае и една дума на руски — каза Гуилъм. — Говорели са на английски през цялото време. Ирина е завършила тригодишен езиков курс.

Този път Гуилъм избра да гледа в тавана, а Лейкон — ръцете си. Само Смайли наблюдаваше Тар, който тихо се смееше на собствената си шегичка.

— Готови ли сте? — попита той. — Добре тогава, започвам. „Слушай ме, Томас, на тебе говоря.“ Обръщаше се към мене на фамилия — обясни той. — Казвах й, че съм Тони, но през цялото време ме наричаше Томас, нали разбирате? „Този дневник е подарък за тебе, в случай че ме отведат, преди да говоря с Алълайн. Бих предпочела да ти дам живота си, Томас, и тялото си, разбира се, но ми се струва, че тази ужасна тайна ще е всичко, с което ще мога да те зарадвам. Използвай я разумно!“ — Тар вдигна поглед. — Денят е понеделник. Писала е дневника четири дни. — Гласът му стана равен, почти отегчен. — „В Центъра в Москва се носят повече слухове, отколкото им се иска на нашите началници. Особено по-дребните служители обичат да си придават важност, като демонстрират осведоменост. Преди да започна работа в Министерството на търговията, работех като завеждащ отдел в архива на главното ни управление на площад «Дзержински». Работата беше толкова скучна, Томас, обстановката беше потискаща, а аз бях неомъжена. Насърчаваха взаимната подозрителност помежду ни; такова напрежение е никога да не издаваш какво ти лежи на сърцето. Имах един служител на име Ивлов. Въпреки че той стоеше по-долу и като обществено положение, и като чин, потискащата атмосфера извади наяве сходните ни характери. Прости ми, понякога тялото говори само, трябваше да се появиш по-рано, Томас! Няколко пъти Ивлов и аз останахме заедно нощна смяна и накрая решихме да нарушим правилата и да се срещнем извън сградата. Той беше рус, Томас, като тебе, и аз го желаех. Срещнахме се в кафене в един от западналите московски квартали. В Русия ни учат, че Москва няма западнали квартали, но това е лъжа. Ивлов ми каза, че истинското му име е Брод, но не е евреин. Много беше мил, даде ми кафе, което един приятел му донесъл нелегално от Техеран, и няколко чифта чорапи. Ивлов каза, че ми се възхищава и че навремето бил в отдел, който водел досиета на всички чуждестранни агенти, работещи за Центъра. Разсмях се и му казах, че такъв материал не съществува, само мечтатели могат да си представят толкова много тайни, събрани на едно място. Може би и двамата бяхме мечтатели.“

Тар отново прекъсна четенето:

— Стигаме до нов ден — обяви той. — Започва с много „Добро утро, Томас“, молитви и малко любовни приказки. Една жена не може да пише на вятъра, казва тя, затова пише на Томас. Мъжът й е излязъл рано и тя има един час на разположение. Нали така?

Смайли изсумтя.

— „Втората среща с Ивлов беше в стаята на една братовчедка на жена му, преподавател в Московския държавен университет. Бяхме съвсем сами. Срещата, която беше много тайна, включваше неща, които в някой доклад бихме нарекли «компрометиращи действия». Томас, мисля, че и ти самият си извършвал такива действия няколко пъти! Освен това на тази среща Ивлов ми разказа следната история, която трябваше да ни свърже в още по-близко приятелство. Сега внимавай, Томас. Чувал ли си за Карла? Той е стара лисица, най-хитрият в Центъра, най-потайният, дори името му е трудно за разбиране от руснаците. Ивлов много се страхуваше да ми разкаже тази история, която според него била голяма конспирация, може би дори най-голямата, която някога сме правили. Историята на Ивлов е следната. Трябва да я разкажеш само на много доверени хора, Томас, заради извънредно конспиративния й характер. Не бива да я разказваш на никого в Цирка, защото никому не може да се вярва, докато загадката не се разреши. Ивлов каза, че не било вярно, че навремето работил по досиетата на агентите. Измислил си го само за да ми демонстрира, че познава из основи работата на Центъра, и да ме увери, че не съм се влюбила в случаен човек. Истината е, че е работил като помощник на Карла в една от неговите големи конспирации и всъщност е бил изпратен в Англия в това си качество, под прикритие като шофьор и помощник-радист в посолството. За тази задача получил кодовото име Лапин. Така Брод станал Ивлов, а Ивлов станал Лапин; бедният Ивлов много се гордееше с това. Не му казах какво означава Лапин на френски14. Като че ли стойността на човек се определя по броя на имената му! Задачата на Ивлов била да обслужва една къртица. Къртицата е дълбоко внедрен агент, който се нарича така, защото прониква много навътре в тъканта на западния империализъм, и в този случай бил един англичанин. Къртиците са много ценни за Центъра, тъй като внедряването им отнема много години, понякога петнайсет или двайсет. Повечето от английските къртици били вербувани от Карла преди войната и произхождали от висшата буржоазия, дори аристократи и благородници, отвратени от своя произход, които ставали тайни фанатици, много по-фанатични от другарите си сред английската работническа класа, които били по-апатични. Някои от тях били кандидати за членство в партията, които Карла спрял навреме и ги пренасочил към специални задачи. Имало такива, които воювали в Испания срещу фашизма на Франко, а съгледвачите на Карла ги открили там и му ги предали за вербуване. Трети били вербувани по време на войната, докато Съветска Русия и Великобритания били съюзници по необходимост. Други пък — след това, разочаровани, че войната не е донесла социализма на запад…“ Тук някак си прекъсва — обяви Тар, без да откъсва поглед от ръкописа. — Така съм си отбелязал: „прекъсва“. Сигурно мъжът й се е върнал по-рано от очакваното. Мастилото е цялото размазано. Кой знае къде го е пъхнала. Може би под дюшека.

Ако това беше шега, то тя не беше много успешна.

— „Къртицата, която Лапин обслужвал в Лондон, носела кодовото име Джералд. Той бил вербуван от Карла и бил обект на изключителна конспирация. Обслужването на къртици се извършвало само от другари с много големи възможности, каза Ивлов. Така, макар на пръв поглед Ивлов-Лапин да бил никой в посолството, подложен на многобройни унижения поради очевидната си незначителност, като например да стои наред с жените зад бара по време на официални събития, всъщност той бил голям човек, таен сътрудник на полковник Григорий Викторов, чието работно име в посолството било Поляков.“

Тук Смайли се намеси и попита как се пише. Подобно на актьор, прекъснат по средата на своя монолог, Тар отвърна грубо:

— П-О-Л-Я-К-О-В, разбрахте ли?

— Благодаря — отговори Смайли с невъзмутима учтивост по начин, който недвусмислено даваше да се разбере, че името нямаше никакво значение за него. Тар продължи:

— „Самият Викторов бил голям специалист и много хитър, каза Ивлов. Прикритието му е на културен аташе и така се свързва с Карла. Културният аташе Поляков организира лекции в английски университети и клубове по въпросите на културата в Съветския съюз, а работата в сянка на полковник Григорий Викторов е да получава донесения и да предава информация на къртицата Джералд по указания на Карла от Центъра. За тази цел полковник Викторов-Поляков използва куриери и бедният Ивлов известно време бил такъв. Така или иначе, истинският ръководител на къртицата Джералд е Карла в Москва.“

— На това място настъпва промяна — каза Тар. — Тя пише през нощта и или е пияна, или е изплашена до смърт, защото страниците й направо преливат. Говори за стъпки в коридора и за мръснишките погледи, които й хвърлят горилите. Да го пропуснем, нали може, мистър Смайли? — След като получи кратко кимване, той продължи: — „Мерките за сигурността на къртицата били изключителни. Писмените доклади от Лондон до Карла в Центъра в Москва даже след шифрирането се разделяли на две и се изпращали с отделни куриери или пък се нанасяли със симпатично мастило върху стандартната дипломатическа кореспонденция. Ивлов ми каза, че понякога къртицата Джералд произвеждал повече конспиративен материал, отколкото Викторов-Поляков можел да обработи. По-голямата част била върху непроявена филмова лента, често пъти по трийсет ролки на седмица. Ако някой отворел контейнера по неправилния начин, филмът веднага се осветявал. Друга част от материала представлявала аудиозапис на къртицата по време на дълбоко законспирирани срещи, който можел да се слуша само на специални апарати. Тези ленти също се изтривали при контакт със светлина или при пускането им на неправилния апарат. Срещите били извънредни, винаги на различно място, винаги внезапни; това е всичко, което знам, освен че се е случвало по времето на най-необузданата фашистка агресия във Виетнам, а в Англия властта отново била в ръцете на крайните реакционери. Освен това според Ивлов-Лапин къртицата Джералд бил висш служител в Цирка. Томас, разказвам ти всичко това, защото, откакто те обичам, реших да обожавам всичко английско и най-вече тебе. Не искам да си мисля, че един английски джентълмен може да е предател, макар че, разбира се, има право да е на страната на работническата кауза. Освен това се страхувам за сигурността на всекиго, ангажиран от Цирка в конспирация. Томас, обичам те, внимавай с тази информация, може да навреди и на тебе. Ивлов беше същият като тебе, макар да го наричаха Лапин…“ — Тар млъкна неуверено. — Накрая има една част…

— Прочети я — промърмори Гуилъм.

Тар повдигна купчината листове малко настрани и зачете със същия монотонен глас:

— „Томас, разказвам ти го и защото ме е страх. Тази сутрин, като се събудих, той седеше на леглото и ме гледаше като побъркан. Когато слязох долу за кафе, двамата от охраната, Трепов и Новиков, ме гледаха като животни, без да обръщат внимание с какво се тъпчат. Сигурна съм, че седят там от часове, после към тях се присъедини и онова момченце от резидентурата, Авилов. Проявявал ли си недискретност, Томас? Казвал ли си повече, отколкото ме караш да си мисля? Разбираш ли сега защо ми трябва Алълайн? Не се обвинявай, мога да се досетя какво си им казал. В сърцето си съм свободна. Ти видя само лошите ми страни, пиенето, страха, лъжите, в които живеем. Дълбоко в мене обаче гори една нова благодатна светлина. Преди си мислех, че светът на шпионажа е някакво отделно място и аз съм заточена до живот на този остров, населен с получовеци. Само че не е отделно, Томас. Бог ми показа, че то е точно тук, по средата на истинския свят, навсякъде около нас, и трябва само да отворим вратата и да излезем, за да станем свободни. Томас, трябва винаги да търсиш светлината, която аз открих. Нарича се любов. Сега ще занеса това на нашето тайно място и ще го оставя там, докато още има време. Мили боже, надявам се да има. Бог ми дава убежище в Неговата Църква. Не забравяй, че и тебе обичах там.“ — Той беше много бледен, а когато разтвори ризата си, за да прибере ръкописа в калъфа му, ръцете му бяха влажни и трепереха. — Остана съвсем малко накрая — каза той. — Пише: „Томас, защо помниш толкова малко молитви от детството си? Баща ти е бил голям и добър човек“. Нали ви казах — обясни той, — тя беше луда.

Лейкон беше вдигнал щорите и бялата дневна светлина с пълна сила нахлуваше в стаята. Прозорците гледаха към малка конюшня, където Джаки Лейкон, малко дебело момиченце с плитки и каска, внимателно яздеше понито си.

9

Преди Тар да си тръгне, Смайли му зададе няколко въпроса. Той не гледаше към него, втренчен късогледо в някаква точка, а пълното му лице беше умърлушено от трагедията.

— Къде е оригиналът на този дневник?

— Върнах го обратно в тайника. Преценете сам, мистър Смайли — в момента, в който намерих дневника, Ирина вече е била в Москва двайсет и четири часа. Реших, че едва ли ще са й останали много сили от разпитите. Най-вероятно са я почнали още в самолета, след това е имало втори рунд при кацането, след това отново, веднага щом шефовете са приключили със закуската. С по-плахите действат по следния начин — първо шамарите, после въпросите, нали? Така че беше въпрос на ден или два, преди Центърът да изпрати агент да провери какво има отзад в църквата, нали разбирате? — И пак леко предвзето добави: — Освен това трябваше да се погрижа и за собственото си положение.

— Иска да каже, че Центърът в Москва няма да бърза да му пререже гърлото, ако смятат, че не е чел дневника — каза Гуилъм.

— Снима ли го?

— Не нося фотоапарат. Купих една тетрадка, преписах дневника в тетрадката, а оригинала върнах на мястото му. Цялата работа ми отне точно четири часа. — Той погледна към Гуилъм, след това отмести поглед. На ярката дневна светлина изведнъж се видя дълбокият вътрешен страх, изписан на лицето на Тар. — Когато се върнах в хотела, стаята ми беше опустошена, смъкнали бяха и тапетите от стените. Управителят ми каза да се махам веднага. Изобщо не искаше да знае нищо.

— Той носи оръжие — каза Гуилъм. — Не се разделя с него.

— Нямам и намерение да се разделям.

Смайли изсумтя измъчено в знак на съчувствие:

— При срещите ви с Ирина — тайниците, паролите, резервните места — кой предложи системата? Ти или тя?

— Тя.

— Какви бяха паролите?

— Жестове и знаци. Ако яката ми е разкопчана, тя знаеше, че съм огледал наоколо и хоризонтът е чист. Ако е закопчана, край на срещата и отиваме на резервното място.

— А Ирина?

— Чантата. В лявата или в дясната ръка. Отивах на мястото първи и чаках някъде, където можеше да ме види. Така тя можеше да избира дали да продължи, или да изчезне.

— Всичко това е било преди повече от половин година. Какво прави оттогава?

— Почивах си — грубо отговори Тар.

— Паникьосал се е и се е престорил на местен — каза Гуилъм. — Хукнал е към Куала Лумпур и се е покрил в едно планинско село. Така поне твърди той. Има дъщеря на име Дани.

— Дани е дъщеричката ми.

— Скрил се при Дани и майка й — каза Гуилъм, който по навик не обръщаше внимание на думите на Тар. — Той има съпруги по целия свят, но в момента май тази е начело.

— Защо реши точно сега да се обърнеш към нас?

Тар не отговори.

— Не искаш ли да прекараш Коледа с Дани?

— Естествено.

— Какво стана тогава? Уплаши ли те нещо?

— Дочух слухове — каза неохотно Тар.

— Какви слухове?

— В Куала Лумпур се появил някакъв французин и започнал да разправя на всички, че му дължа пари. Искал да наеме адвокат, когото да пусне по дирите ми. Не дължа пари на никого.

Смайли се обърна към Гуилъм:

— В Цирка още ли го смятат за дезертьор?

— Предполагаем.

— Какво е направено по въпроса до момента?

— Това не е под мой контрол. Чух, че преди време в Лондонското управление е имало няколко оперативки по този повод, но не са ме канили и не знам какъв е резултатът. Най-вероятно никакъв, както обикновено.

— Какъв паспорт е използвал?

Тар беше готов с отговора:

— Изхвърлих Томас в момента, в който стъпих в Малая. Реших, че тъкмо сега Томас едва ли се ползва с голяма популярност в Москва и е по-добре да го убия веднага. В Куала Лумпур поръчах да ми направят британски паспорт на името на Пул. — Той го връчи на Смайли. — Не е зле за тия пари.

— Защо не използва някой от швейцарските паспорти?

Пак настъпи тягостно мълчание.

— Или си ги изгубил, когато са претърсвали хотелската ти стая?

— Разкарал ги е веднага щом е пристигнал в Хонконг — отвърна Гуилъм. — Обичайна практика.

— Но защо не си ги използвал?

— Бяха номерирани, мистър Смайли. Може да са празни, но са номерирани. Честно да ви кажа, бях поуплашен. Ако в Лондон знаят номерата, защо да не ги знаят и в Москва, нали ме разбирате?

— И какво направи с твоите швейцарски документи за бягство? — внимателно попита пак Смайли.

— Казва, че ги е изхвърлил — рече Гуилъм. — По-вероятно е да ги е продал. Или да ги е заменил за този.

— По какъв начин? Как ги изхвърли? Изгори ли ги?

— Точно така, изгорих ги — отговори Тар с нервна нотка в гласа, полузаплашителна, полууплашена.

— Значи, когато казваш, че онзи французин е разпитвал за тебе…

— Той е търсел Пул.

— Само че кой друг е знаел за Пул, освен човека, изработил паспорта? — попита Смайли, прелиствайки страниците. Тар не отговори. — Разкажи ми как се върна в Англия — подхвърли Смайли.

— Съвсем спокойно, през Дъблин. Без проблеми. — Тар не лъжеше добре, когато беше под напрежение. Сигурно родителите му бяха виновни. Беше прекалено бърз, когато нямаше готов отговор, и прекалено агресивен, когато беше подготвен.

— Как стигна до Дъблин? — попита Смайли, докато проверяваше печатите на средната страница.

— Като по мед и масло. — Самочувствието му се върна. — Цялото пътуване беше като по мед и масло. Една моя приятелка е стюардеса в южноафриканските авиолинии. Едно приятелче ме откара до кейптаунското карго, там момичето се погрижи за мене и ми намери безплатен полет до Дъблин с един от техните пилоти. Що се отнася до хората на изток, никой не знае, че съм напуснал полуострова.

— Правя всичко възможно да го проверя — каза Гуилъм на тавана.

— Само по-внимателно, драги — сопна му се Тар, — защото не искам лошите да тръгнат по петите ми.

— Защо се обърна към мистър Гуилъм? — попита Смайли, все още заровил глава в паспорта на Пул. Имаше износен вид, доста използван, нито с много печати, нито с прекалено малко. — Освен факта, че си бил уплашен, разбира се.

— Мистър Гуилъм ми е шеф — каза целомъдрено Тар.

— Не ти ли мина през ума, че може да те предаде директно на Алълайн? Все пак ти си нещо като издирван, поне ще се отнася до началството в Цирка, не мислиш ли?

— Така е. Но мисля, че мистър Гуилъм не харесва новото положение повече от вас, мистър Смайли.

— Освен това обича Англия — добави Гуилъм с унищожителен сарказъм.

— Точно така. Домъчня ми за вкъщи.

— Замисли ли се да отидеш някъде другаде, освен при мистър Гуилъм? Защо не в някоя от резидентурите в чужбина например, където няма да си в такава опасност? Макълвор още ли е шеф в Париж? — Гуилъм кимна. — Ами ето, можеше да отидеш при мистър Макълвор. Той те е наел, можеш да му вярваш, той е от старата генерация в Цирка. Можеше спокойно да си седиш в Париж, вместо да рискуваш кожата си тук. Боже мой! Лейкон, бързо!

Смайли скочи на крака, притиснал уста с опакото на ръката си, загледан през прозореца. На площадката пред конюшнята Джаки Лейкон лежеше по корем и пищеше, докато понито препускаше сред дърветата без ездач. Още гледаха, докато съпругата на Лейкон, красива жена с дълга коса и дебели зимни чорапи, прескочи оградата и вдигна детето.

— Много често падат — отбеляза ядосано Лейкон. — На тази възраст не се нараняват. — След което добави малко по-спокойно: — Човек не може да се грижи за всичко, нали, Джордж?

Постепенно се върнаха по местата си.

— Ако беше решил да се отправиш към Париж — започна отново Смайли, — кой маршрут щеше да избереш?

— Същия до Ирландия, след това от Дъблин до Орли, най-вероятно. Какво очаквате, да мина по водата ли?

В този момент Лейкон се изчерви, а Гуилъм скочи на крака с гневно възклицание. Смайли обаче остана невъзмутим. Той пак взе паспорта и го прелисти отзад напред.

— И как се свърза с мистър Гуилъм?

Гуилъм отговори вместо него, изстрелвайки бързо:

— Знаеше къде си паркирам колата. Остави ми бележка, че иска да я купи, подписана с оперативния му псевдоним, Тренч. Предложи място за среща, добавяйки завоалирана молба за дискретност, преди да съм размислил. Взех Фон с мене за бавачка…

— Това на вратата сега Фон ли беше? — прекъсна го Смайли.

— Пазеше ми гърба, докато разговаряхме — рече Гуилъм. — От край време го държа при нас. Веднага щом чух разказа на Тар, се обадих на Лейкон от уличен телефон и помолих да се видим. Джордж, защо не го обсъдим на четири очи?

— Тук ли потърси Лейкон, или в Лондон?

— Тук — каза Лейкон.

Настъпи мълчание, докато Гуилъм не обясни:

— Помнех името на едно момиче в офиса на Лейкон. Споменах го и казах, че тя ме е помолила спешно да му се обадя по един деликатен въпрос. Не беше кой знае какво, но нищо по-добро не ми хрумна тогава. — За да запълни тишината, добави: — Добре, де, дявол го вземе, нямах основание да предполагам, че телефонът се подслушва.

— Имал си всички основания.

Смайли затвори паспорта и се зае да изучава корицата му на светлината от настолната лампа с абажур край стола си.

— Доста е добър, не мислиш ли? — подхвърли безгрижно той. — Наистина е много добър. Бих казал, направо професионален продукт. Не мога да открия никакъв недостатък.

— Не се притеснявайте, мистър Смайли — отвърна Тар, прибирайки си паспорта, — не е изработен в Русия. — Докато стигна до вратата, усмивката се върна на лицето му. — Знаете ли какво? — каза той, обръщайки се към тримата в дъното на дългата стая. — Ако Ирина е права, ще ви трябва изцяло нов Цирк. Така че ако се държим заедно, можем и да успеем да се включим в раздаването. — Той почука бодро на вратата. — Хайде, драги, това съм аз, Рики.

— Благодаря, всичко е наред! Отворете, ако обичате — извика Лейкон и след миг ключът се превъртя, мярна се тъмната фигура на бавачката Фон и стъпките на двамата заглъхнаха в дълбините на къщата под далечния акомпанимент на плача на Джаки Лейкон.

10

От другата страна на къщата, далече от конюшнята на понито, сред дърветата беше скрит тревен тенис корт. Кортът не беше особено качествен, рядко го косяха. През пролетта тревата подгизваше от зимната влага, а нямаше достатъчно слънце да я изсуши, през лятото пък топките се губеха сред зеленината, а тази сутрин се затъваше до глезените в замръзнали листа, събрани тук от цялата градина. От външната му страна обаче, приблизително следвайки теления правоъгълник, сред няколко букови дървета се виеше пътека и по нея крачеха Смайли и Лейкон. Смайли беше грабнал палтото си, но Лейкон беше само с износения си костюм. Може би затова беше избрал забързан, макар и некоординиран, ход, който с всяка крачка го отдалечаваше от Смайли, така че постоянно трябваше да спира, пристъпвайки на място с присвити рамене и лакти, за да изчака по-ниският мъж да го настигне. След което веднага хукваше пак, увеличавайки дистанцията. По този начин направиха две обиколки, преди Лейкон да наруши мълчанието.

— Когато миналата година дойде при мене с подобно предположение, за съжаление те изгоних. Май трябва да ти се извиня. Проявих небрежност. — Настъпи тактично мълчание, докато разсъждаваше над провала си. — Наредих ти да изоставиш разследването.

— Каза ми, че е противоконституционно — рече тъжно Смайли, сякаш и той си припомняше същата печална грешка.

— Така ли съм се изразил? Господи, колко надуто!

Откъм къщата се донесе продължаващият плач на Джаки.

— Никога не сте имали, нали? — попита кресливо Лейкон, вдигнал глава по посока на звука.

— Моля?

— Деца. Ти и Ан.

— Не.

— А племенници?

— Един племенник.

— Твой ли?

— Неин.

Все едно изобщо не съм си тръгвал, помисли си той, оглеждайки преплетените рози, счупените люлки и подгизналите пясъчници, грубата червена къща, натрапчиво очертана на сутрешната светлина. Все едно още си стоим тук от последния път.

Лейкон пак се заизвинява:

— Признавам си, че не вярвах изцяло на мотивите ти. По-скоро си помислих, че Контрола те е накарал, нали разбираш. Като начин да задържи властта и да не допуска Пърси Алълайн… — и пак се залюля напред с широки крачки и разперени ръце.

— О, не, бъди сигурен, че Контрола изобщо не знаеше нищо.

— Сега си давам сметка за това, а не тогава. Човек не знае кога може да ви вярва, а кога — не. Живеете по други правила, нали така? Имам предвид, че сте принудени. Приемам го, не мога да ви съдя. Целите ни са едни и същи в крайна сметка, дори и методите ни да са различни… — той прескочи една канавка, — … някой беше казал, че и моралът е метод. Съгласен ли си? Предполагам, че не. Очаквам да кажеш, че моралът се съдържа в целта. Не е лесно да се разберат целите на човек, там е работата, особено ако е англичанин. Не можем да очакваме вие да определяте политиката ни, нали така? Можем само да искаме от вас да я прокарвате. Прав ли съм? Доста е оплетено.

Вместо да го гони, Смайли седна на една ръждясала люлка и се загърна по-плътно в палтото си, докато накрая Лейкон не се върна и не седна до него. Известно време се полюшваха заедно в ритъма на скърцащите пружини.

— Защо, по дяволите, е избрала Тар? — промърмори накрая Лейкон, помръдвайки дългите си пръсти. — От всички възможни изповедници на света не мога да си представя по-неподходящ.

— Страхувам се, че трябва да попиташ някоя жена, а не нас — каза Смайли, питайки се пак къде ли се намира Имингам.

— Да, така е — съгласи се щедро Лейкон. — Това е пълна загадка. В единайсет имам среща с министъра — довери той приглушено, — трябва да го запозная с картинката. Парламентарният ти братовчед — добави той в опит да се пошегува.

— Всъщност е братовчед на Ан — поправи го Смайли също толкова разсеяно. — Далечен при това, но все пак братовчед.

— И Бил Хейдън ли е братовчед на Ан? Видният ни шеф на Лондонското управление. — Това беше стара тяхна игра.

— По друга линия, да, Бил също й е братовчед. — И малко излишно добави: — Тя произхожда от старо семейство със силна политическа традиция. С годините се разраства.

— Традицията ли? — Лейкон много обичаше да се хваща за двусмислията.

— Семейството.

Отвъд дърветата, помисли си Смайли, се движат коли. Отвъд дърветата има цял един свят, но Лейкон си има този червен замък и чувството за християнски морал, който не му гарантира никаква награда, освен рицарско звание, уважението на колегите, тлъста пенсия и няколко благотворителни директорски позиции в Лондонското сити.

— Както и да е, срещата ни е в единайсет — Лейкон скочи на крака и двамата отново тръгнаха. Смайли дочу името Елис да се носи назад към него през наситения със зеленина утринен въздух. За миг, също като в колата с Гуилъм, го обзе странна нервност.

— В края на краищата — казваше Лейкон, — позициите и на двама ни бяха напълно почтени. Ти смяташе, че Елис е бил предаден и искаше лов на вещици. Министърът и аз смятахме, че Контрола е проявил огромна небрежност — това становище, меко казано, се споделяше и от външния министър — и ние искахме нова метла.

— О, напълно разбирам твоята дилема — каза Смайли, повече на себе си, отколкото на Лейкон.

— Радвам се. И не забравяй, Джордж, ти беше човек на Контрола. Контрола предпочиташе тебе пред Хейдън и когато накрая изгуби самообладание и започна цялата тази необикновена авантюра, ти беше на първа линия. Само ти, Джордж. Не всеки ден шеф на разузнаване започва лична война срещу чехите. — Ясно беше, че споменът още пареше. — При други обстоятелства предполагам, че щяха да изправят Хейдън до стената, само че на мушката беше ти, а…

— А Пърси Алълайн е човек на министъра — каза Смайли достатъчно меко, за да накара Лейкон да забави ход и да се заслуша.

— Но ти дори нямаше заподозрян, разбираш ли? Не посочи никого! Едно разследване наслуки може да е унищожително!

— За разлика от новата метла, която измита всичко.

— Пърси Алълайн ли? Като цяло той се справя много добре. Прави разузнаване, а не скандали, придържа се към разпоредбите и печели доверието на клиентите си. Доколкото ми е известно, още не е нахлул в Чехословакия.

— Щом Бил Хейдън върши черната работа, кой не би се справил?

— Контрола например — каза Лейкон заядливо.

Бяха стигнали до един празен басейн и се спряха, загледани в дълбокия край. На Смайли му се стори, че чува от мрачните дълбини гласа на Мартиндейл с прокрадващи се намеци: „Някакви читални в Адмиралтейството, някакви комисии със странни имена…“.

— Онзи специален източник на Пърси още ли действа? — поинтересува се Смайли. — Черната магия или както там му казват сега?

— Не знаех, че имаш достъп — каза Лейкон недоволно. — Щом питаш, да. Основният източник е Мерлин, а продуктът му все още се казва Черна магия. Циркът от години не е произвеждал толкова качествен материал. Всъщност откакто се помня.

— И все още ли е предмет на толкова специално отношение?

— Със сигурност, а след последните събития несъмнено ще вземем още по-сериозни предпазни мерки.

— На ваше място не бих го правил. Джералд може да надуши нещо гнило.

— Тъкмо там е работата — отбеляза бързо Лейкон. Смайли си помисли, че силата му е невероятна. В един момент е като слаб, отпуснат боксьор, чиито ръкавици са прекалено големи за китките му, в следващия посяга и ударът му те запраща към въжетата, а той те гледа с християнско състрадание. — Не можем да мръднем. Не можем да разследваме, защото всички инструменти са в ръцете на Цирка, може би дори на къртицата Джералд. Не можем да наблюдаваме, да подслушваме или да отваряме кореспонденцията. За извършването на всяко от тези действия са необходими ресурсите на съгледвачите на Естерхази, а самият Естерхази е заподозрян като всички останали. Не можем да водим разпити, не можем да предприемаме нищо за ограничаване на нечий достъп до деликатни въпроси. Всяко от тези действия рискува да предизвика вниманието на къртицата. Това е най-старият въпрос, Джордж. Кой да шпионира шпионите? Кой може да надуши вълка, без да е в глутницата? — И в жалък опит за хумор добави: — По-скоро да надуши къртицата — поверително измърмори той под носа си.

В пристъп на енергия Смайли се беше откъснал напред и крачеше пред Лейкон по пътеката, която водеше към конюшнята.

— Отиди при конкуренцията тогава — извика той. — Отиди при агенциите по сигурността. Те са специалисти и ще ти свършат работа.

— Министърът няма да се съгласи. Много добре знаеш какво е мнението на двамата с Алълайн за конкуренцията. С пълно право, смея да добавя. Бивши колониални администратори да се ровят в делата на Цирка — все едно армията да разследва флота!

— Сравнението не е вярно — възрази Смайли.

Като добър чиновник обаче Лейкон имаше готова и втора метафора:

— Добре тогава, министърът би предпочел покривът му да капе, отколкото да остави замъкът му да бъде съборен от външни хора. Така доволен ли си? Той има право, Джордж. Имаме действащи агенти, които няма да струват и пукнат грош, щом господата от безопасността нахлуят при нас.

Сега беше ред на Смайли да забави крачка.

— Колко?

— Приблизително шестстотин.

— А зад желязната завеса?

— Имаме бюджет за сто и двайсет. — Лейкон никога не бъркаше с цифри и с всевъзможни факти. За него те бяха златото, добито с тежък труд от сивата бюрократична руда. — Доколкото мога да преценя от финансовите резултати, почти всички са активни в момента. — Той направи дълъг прескок. — Значи мога да му кажа, че ти ще го направиш, нали? — изчурулика непринудено той, сякаш въпросът му беше чиста формалност. — Ще се заемеш с изчистването на оборите? Ще пообиколиш напред-назад, каквото е необходимо? Все пак това е твоето поколение. Твоето наследство.

Смайли отвори портата на конюшнята и я затръшна след себе си. Изправиха се един срещу друг от двете страни на паянтовата ограда. Леко порозовял, Лейкон се усмихваше подкупващо.

— Защо ли го наричам Елис? — попита той небрежно. — Защо през цялото време говоря за случая Елис, след като горкият човек се казваше Придо?

— Елис беше псевдонимът му.

— Да, разбира се. Толкова скандали имаше тогава, човек забравя подробностите. — Пауза. Размах на дясната ръка. Хвърляне напред. — И беше приятел на Хейдън, а не твой?

— Учили са заедно в Оксфорд преди войната.

— И другарчета в Цирка преди и след това. Прословутият тандем Хейдън-Придо. Моят предшественик постоянно говореше за това. Но ти никога не си бил близък с него? — повтори той.

— С Придо ли? Не.

— Да не се окаже някой братовчед?

— За бога — въздъхна Смайли.

Лейкон внезапно пак стана нерешителен, но някаква упорита целенасоченост задържа погледа му върху Смайли.

— И нямаш емоционална или друга причина, която да възпрепятства изпълнението на задачата? Трябва да ми кажеш, Джордж — настоя плахо той, сякаш това беше последното нещо, което би искал да чуе. Изчака за миг, след което избълва: — Макар че не виждам никаква причина. Винаги има някаква част от нас, която остава публична, нали така? Общественият договор има две страни, сигурен съм, че го знаеш. Придо също го знаеше.

— Какво означава това?

— Боже мой, Джордж, по него стреляха. Куршум в гърба не се ли смята за достатъчна жертва дори във вашите среди?

Останал сам, Смайли стоеше в далечния край на ливадата край конюшнята под капещите дървета и се опитваше да се справи с чувствата си, докато си поемаше дъх. Подобно на стара болест, гневът му го изненада. Още от момента, в който се пенсионира, той отричаше неговото съществуване, пазейки се от всичко, което би могло да го възпламени — вестници, бивши колеги, клюки от рода на Мартиндейловите. След като цял живот се беше справял благодарение на своя ум и силната си памет, сега посвещаваше цялото си време на умението да забравя. Беше си наложил да се отдаде на научни интереси, които го разнообразяваха, докато беше в Цирка, но сега, когато нямаше работа, те не представляваха нищо, абсолютно нищо. Направо му идеше да изкрещи: „Нищо!“.

— Изгори ги — предложи услужливо Ан, имайки предвид книгите му. — Запали цялата къща. Но недей да мухлясваш.

Ако под мухлясване тя имаше предвид конформизъм, значи правилно беше разбрала целта му. С наближаването на залеза на живота му, както обичат да се изразяват в застрахователните реклами, той опитваше, наистина се стараеше да бъде образцов рентиер, макар че никой не оценяваше усилията му, най-малкото пък Ан. Всяка сутрин, когато ставаше, и всяка вечер, когато си лягаше, обикновено сам, той си напомняше, че не е и никога не е бил незаменим. Беше се научил да си признава, че в онези последни измъчени месеци от кариерата на Контрола, когато катастрофите следваха една след друга с бясна скорост, той беше виновен, че не си е давал сметка за истинското състояние на нещата. И ако понякога старият професионалист в него се бунтуваше и казваше: „Знаеше, че положението се влошава, знаеше, че Джим Придо беше предаден“ — а какво по-красноречиво доказателство от куршум, от два куршума в гърба? „Добре — отговаряше той, — да допуснем, че съм знаел. Да допуснем дори, че съм бил прав. Много е тщеславно да си въобразявам, че целият свят се крепи само на един възпълен шпионин на средна възраст“, казваше си той. Или пък: „Не съм чувал някой да си е тръгнал от Цирка без недовършени дела“.

Само Ан, макар да не можеше да прочете мислите му, отказваше да приеме изводите му. Всъщност тя доста пламенно, както само жените могат да се отнасят към работата, го караше да се върне, да подхване нещата от там, откъдето ги е оставил, и никога да не се отклонява в полза на лесните доводи. Разбира се, тя не знаеше всичко, но кога ли липсата на информация е спирала една жена? Тя чувстваше. И го презираше, че не постъпва в съответствие с нейните чувства.

А сега, когато почти беше повярвал в собствената си догма — същински подвиг, който изобщо не се улесняваше от увлечението на Ан по един безработен актьор, — всички призраци от миналото му — Лейкон, Контрола, Карла, Алълайн, Естерхази, Бланд и накрая самият Бил Хейдън — нахлуха в неговата обител и весело му съобщиха, издърпвайки го в същата тази градина, че всичко, което той наричаше тщеславие, е истина.

Хейдън, повтори той наум, без да може повече да възпира прилива на спомените. Дори самото име беше като токов удар. „Казват, че двамата с Бил сте споделяли всичко навремето“, беше му казал Мартиндейл. Той се загледа в пълните си ръце, които трепереха. Прекалено стар ли беше? Или немощен? От преследването ли се страхуваше? Или от онова, което можеше да намери в края му? „Винаги ще се намерят десетина причини да не направиш нещо — обичаше да казва Ан — в действителност това беше нейното любимо извинение за многобройните й пакости, — но причината да го направиш е само една. Защото го искаш.“ Или защото трябва? Ан би се възпротивила яростно — принудата, би казала тя, е просто още една дума, която означава да правиш това, което искаш, или да не правиш онова, от което се страхуваш.

Средните деца плачат по-дълго от братята и сестрите си. Над рамото на майка си, потискайки болката и наранената си гордост, Джаки Лейкон ги гледаше как се разотиват. Първи си тръгнаха двамата мъже, които не беше виждала преди, единият висок, другият нисък и тъмнокос. Качиха се в малък зелен микробус. Никой не ги изпрати, забеляза тя, дори не им каза довиждане. След това замина баща й със собствената си кола, а накрая един хубав рус мъж и един нисък и дебел с огромно палто, като покривало за пони, се отправиха към спортната кола, паркирана под буковите дървета. За момент тя си помисли, че на дебелия наистина не му е добре, толкова бавно вървеше и сякаш го болеше. После като видя, че хубавецът му държи отворена вратата на колата, той изведнъж се събуди и забърза с тежки стъпки. Без да знае защо, тази гледка отново я натъжи. Обля я вълна от мъка и майка й не можа да я утеши.

11

Питър Гуилъм беше истински рицар, чиято съзнателна преданост се определяше от неговите чувства. Останалата отдавна принадлежеше на Цирка. Баща му, френски бизнесмен, през войната беше работил за една от мрежите на Цирка, а майка му, англичанка, правеше някакви тайнствени неща с кодове. До преди осем години, под прикритието на корабен чиновник, самият Гуилъм ръководеше свои агенти във Френска Северна Африка, което се смяташе за убийствена задача. Разкриха го, агентите му ги избесиха, а той навлезе в дългата средна възраст на отстранените от оперативна работа професионалисти. Вършеше по някоя черна работа в Лондон, понякога и за Смайли, проведе няколко операции на английска земя, включително мрежа от приятелки, които не бяха взаимносвързани, както се казва на жаргон, а когато хората на Алълайн завзеха властта, него го пратиха да пасе в Брикстън, защото, както предполагаше той, нямаше правилните връзки, в това число и Смайли. Категорично по този начин би разказал историята на живота си до миналия петък. Отношенията си със Смайли щеше да остави за накрая.

По онова време Гуилъм живееше предимно по лондонските докове, където организираше не особено качествени мрежи от случайните полски, руски и китайски моряци, до които той и неколцина ловци на таланти успяваха да се докопат. През останалото време той седеше в малка стаичка на първия етаж на Цирка, утешаваше една хубавичка секретарка на име Мери и като цяло беше доста доволен, с изключение на факта, че никой от началниците не обръщаше внимание на бележките му. Когато ги търсеше по телефона, чуваше или заето, или никой не вдигаше. Дочул беше, че имало някакви проблеми, но проблеми имаше винаги. Общоизвестно беше например, че Алълайн и Контрола имат сблъсък, но това се знаеше от години. Освен това знаеше като всички останали, че в Чехословакия е прекратена голяма операция, че Форин Офис и Военното министерство са вдигнали голям скандал, а Джим Придо, шефът на главорезите, най-опитният специалист по чешките въпроси и неизменна дясна ръка на Бил Хейдън, е бил застрелян и по този начин са се отървали от него. Това обясняваше оглушителното мълчание и мрачните физиономии, смяташе той. Както и маниакалния гняв на Бил Хейдън, новините за който се разпространяваха като нервен импулс из цялата сграда — като Божия гняв, казваше Мери, която обичаше силните страсти. По-късно чу за катастрофата, наречена „Свидетел“. Това било, както му обясни Хейдън след много време, абсолютно най-некомпетентната и кървава операция, наредена от един старец, с цел да съживи увехналата си слава, а Джим Придо бил цената за нея. Във вестниците се появи откъслечна информация, имаше парламентарни питания и дори се понесе слух, който така и не се потвърди официално, че британските военни части в Германия са били поставени в пълна бойна готовност.

Най-накрая, обикаляйки от кабинет на кабинет, той започна да осъзнава онова, което всички останали бяха разбрали преди няколко седмици. Циркът не беше просто притихнал, той беше замръзнал. Нищо не влизаше и нищо не излизаше, поне не и на нивото, на което се движеше Гуилъм. Вътре в сградата шефовете се бяха изпокрили и в деня за заплати никой не намери в пощата си кафявия плик, защото според Мери административният отдел не бил получил обичайното месечно указание да ги изплати. От време на време някой казваше, че бил видял Алълайн да излиза от клуба си и изглеждал бесен. Или пък че Контрола се качвал в колата си с доволен вид. Или пък че Бил Хейдън си бил подал оставката, защото го били пренебрегнали или не се били съгласили с мнението му, но пък и Бил Хейдън непрекъснато си подаваше оставката. Този път обаче, твърдеше слухът, причините били малко по-различни — Хейдън бил бесен, че Циркът нямало да плати на чехите за репатрирането на Джим Придо; трябвало да се жертват твърде много агенти или престиж. Тогава Хейдън изпаднал в един от своите пристъпи на шовинизъм и заявил, че никоя цена не е висока, щом трябва да се прибере у дома един верен англичанин — дайте им всичко, само върнете Джим.

След това една вечер Смайли надникна в стаята на Гуилъм и предложи да изпият по едно. Мери не го позна и го поздрави само с едно „Здравейте“, стилно провлечено, така че да скрива класовата принадлежност. Докато излизаха заедно от Цирка, Смайли пожела лека нощ на портиерите необичайно сухо, а в кръчмата на Уордър Стрийт само каза: „Уволниха ме“, и това беше всичко.

След кръчмата отидоха в един вино бар до Чаринг Крос, подземие, в което свиреше музика и нямаше жива душа. „Изтъкнаха ли някаква причина? — поинтересува се Гуилъм. — Или само защото си понапълнял?“

Смайли се хвана за думата „причина“. В този момент той вече беше възпитано, но абсолютно пиян, само че причината, докато вървяха с неуверена походка по брега на Темза, причината стигна до него:

— Причината като логика или причината като мотив? — попита той и прозвуча по-скоро като Бил Хейдън, чийто оксфордски полемичен стил от преди войната явно беше познат на всички. — Или причината като начин на живот?

Седнаха на една пейка.

— Няма нужда да ми дават причини на мене. Сам мога да си напиша проклетите причини. А това не е същото — настоя той, докато Гуилъм внимателно го качваше в едно такси и даваше на шофьора адреса и пари, — не е същото като половинчатата толерантност на някого, на когото вече му е все едно.

— Амин — каза Гуилъм, ясно осъзнавайки, докато гледаше след отдалечаващото се такси, че по правилата на Цирка тяхното приятелство в сегашния си вид току-що беше приключило. На следващия ден Гуилъм научи, че са паднали още глави и Пърси Алълайн застъпва като временно изпълняващ длъжността директор, а Бил Хейдън, за всеобща изненада, но най-вероятно поради постоянните си караници с Контрола, ще му е подчинен; или по-скоро, както твърдяха по-съобразителните, ще го подчини.

По Коледа Контрола беше мъртъв. „Ти си следващият“, каза Мери, за която тези събития бяха като втори щурм на Зимния дворец, и се разплака, когато изпратиха Гуилъм на каторга в Брикстън, по ирония на съдбата — на мястото на Джим Придо.

Докато изкачваше четирите стъпала към Цирка онзи дъждовен следобед в понеделник и умът му беше обсебен от перспективата за престъпление, Гуилъм си припомни тези събития и реши, че днес започва неговото завръщане.

Предишната вечер прекара в просторния си апартамент на Итън Плейс в компанията на Камила, студентка в консерваторията с дълго тяло и тъжно, красиво лице. Макар да нямаше още двайсет години, черната й коса беше изпъстрена от сиви кичури, сякаш от шок, за който не искаше да говори. На същата неназована травма може би се дължеше и това, че не ядеше месо, не носеше кожа и не пиеше алкохол; на Гуилъм му се струваше, че само в любовта намираше свобода от тези тайнствени ограничения.

Цяла сутрин той снима сам документи от Цирка в крайно мизерния си кабинет в Брикстън, след като първо се снабди със свръхминиатюрен фотоапарат от собствения си склад — често се занимаваше с такава работа, за да не губи форма. Склададжията го попита: „За дневна светлина или за електричество?“, след което двамата си побъбриха за филмовото зърно. Каза на секретарката си да не го безпокоят, затвори вратата и се захвана за работа според точните инструкции на Смайли. Прозорците бяха разположени високо. От стола си виждаше само небето и покрива на новото училище по-нагоре по пътя.

Той започна със справочните документи от личния си сейф. Смайли му беше определил приоритетите. Първо служебният указател, който се раздаваше само на високопоставените служители и съдържаше домашните адреси, телефоните, имената и псевдонимите на целия персонал на Цирка в страната. След това наръчникът със служебните задължения, съдържащ и разгъваща се диаграма на реорганизацията на Цирка, направена от Алълайн. В центъра й се намираше Лондонското управление на Бил Хейдън като огромен паяк в собствената си мрежа. Говори се, че Бил беснеел: „След провала на Придо повече никакви частни армии и ситуации, в които лявата ръка не знае какво прави дясната“. Гуилъм забеляза, че Алълайн фигурира с две длъжности — един път като шеф и още веднъж като директор на специалните източници. Според слуховете Циркът се крепеше именно на тези източници. Гуилъм смяташе, че нищо друго не беше в състояние да обясни мудността на Цирка на оперативно ниво и уважението, на което се радваше в Уайтхол. По настояване на Смайли към тези документи той добави ревизирания устав на главорезите под формата на писмо от Алълайн, започващо с думите „Драги Гуилъм“ и описващо подробно орязването на правомощията му. В някои ситуации печеливш се оказа Тоби Естерхази, шеф на съгледвачите в Актън, единствената служба, която всъщност беше облагодетелствана от латерализма.

След това премина към бюрото си и снима, пак по указание на Смайли, няколко стандартни циркулярни писма, които можеха да послужат като помощен материал. Сред тях имаше един жален призив от административния отдел за състоянието на тайните квартири в района на Лондон („Молим да се отнасяте с тях като с ваша собственост“) и за използването на служебните телефони на Цирка, които не фигурираха в телефонния указател, за частни разговори. Най-накрая, едно много грубо писмо от деловодството лично до него, предупреждаващо го „за последен път“, че шофьорската книжка с псевдонима му е изтекла и ако не се постарае да я поднови, „името му ще бъде предадено на домакините за предприемане на съответните дисциплинарни мерки“.

Той остави фотоапарата и се върна при сейфа си. Най-долу лежеше купчина агентурни доклади, подписани от Тоби Естерхази и подпечатани с кодовата дума „Секира“. Те съдържаха имената и прикритията на двеста или триста идентифицирани служители на съветското разузнаване, действащи в Лондон под легално или полулегално прикритие — търговия, ТАСС, Аерофлот, Радио Москва, консулска и дипломатическа работа. Където беше необходимо, се даваха датите на разследването, проведено от агентите, и имената на разклоненията, както на жаргон наричаха контактите, използвани в хода на разследването, които можеха да влязат в употреба и по-късно. Докладите излизаха в един основен годишник и месечни допълнения. Той прегледа първо годишника, а след това и допълненията. В единайсет и двайсет заключи сейфа, обади се в Лондонското управление по пряката линия и потърси Лодър Стрикланд от финансовия отдел.

— Лодър, обажда се Питър от Брикстън, как вървят нещата?

— Да, Питър, с какво можем да помогнем?

Енергично и безлично. Ние от Лондонското управление имаме по-влиятелни приятели, говореше тонът му.

Става дума за пране на мръсни пари, обясни Гуилъм, с които да се финансира операция срещу един френски дипломатически куриер, който явно е за продан. С най-кроткия си гласец той запита дали Лодър не би намерил време да се видят и да го обсъдят. Лодър поиска да знае дали операцията е одобрена от Лондонското управление. Не е, но Гуилъм вече е изпратил документите на Бил по вътрешната поща. Лодър Стрикланд малко омекна и Гуилъм побърза да се възползва:

— Има един-два деликатни момента, Лодър, за които ще ни трябват твоите умения.

Лодър каза, че може да му отдели половин час.

На път към Уест Енд той остави филмите в мизерната аптека на някой си Ларк, на Чаринг Крос Роуд. Ларк, ако това беше той, беше много дебел мъж с огромни пестници. Аптеката беше празна.

— Филмите на мистър Ламптън, за проявяване — каза Гуилъм.

Ларк отнесе пакета в задната стая, а когато се върна, каза „Готово“ със стържещ глас, след това изпусна много въздух наведнъж като пушач, само че той не пушеше. Изпрати Гуилъм до вратата и я затвори с тракане зад гърба му. „Откъде само ги намира такива Джордж?“, запита се Гуилъм. Беше си купил бонбонки за гърло. Всеки ход трябва да е обмислен, беше го предупредил Смайли — представяй си, че кучетата на Цирка са по петите ти денонощно. Нищо ново под слънцето, помисли си Гуилъм, Тоби Естерхази би насъскал кучетата и срещу майка си, ако това ще му донесе потупване по гърба от Алълайн.

От Чаринг Крос той тръгна пеша към ресторанта „При Виктор“ за обяд с главния си агент Сай Ванхофър и някакъв тип, който се казваше Лоримър и твърдеше, че дели една любовница с източногерманския посланик в Стокхолм. Лоримър каза, че момичето е готово да играе за тях, но иска британско гражданство и много пари още при доставката на първите материали. Щяла да направи всичко, каза той — да отваря пощата на посланика, да монтира микрофони по стаите „или да слага натрошени стъкла в банята“, което трябваше да е шега. Гуилъм реши, че Лоримър лъже, и беше готов да се запита дали и Ванхофър не прави същото, но беше достатъчно разумен да си даде сметка, че в този момент не можеше да определи на чия страна е всеки от тях. Той обичаше „При Виктор“, но не си спомняше какво яде и влизайки във фоайето на Цирка, разбра, че това е от вълнение.

— Здравей, Брайънт.

— Радвам се да ви видя, сър. Седнете, сър, ако обичате, само за момент, благодаря, сър — изрече Брайънт на един дъх и Гуилъм се настани на дървената пейка, мислейки си за зъболекари и за Камила. Тя беше скорошно и малко мимолетно завоевание; от доста време нещата не се бяха развивали с такава скорост при него. Запознаха се на едно парти и тя заговори за истината на чаша сок от моркови в един ъгъл. Гуилъм рискува и каза, че не го бива много в етиката, затова защо просто не си легнат заедно? За момент тя се замисли сериозно, след което си взе палтото. Оттогава се мотаеше край него, готвейки зеленчукови кюфтета и свирейки на флейта.

Фоайето изглеждаше по-мрачно от всякога. Три стари асансьора, дървена бариера, плакат на чай „Мазауати“, охранителната будка на Брайънт със стъкло отпред, календар с английски пейзажи и зелени телефони.

— Мистър Стрикланд ви очаква, сър — появи се отново Брайънт и като на забавен каданс подпечата една розова бележка с часа — четиринайсет и четирийсет и пет, П. Брайънт, портиер. Кабината на средния асансьор затрака като купчина сухи съчки.

— Не е ли е време да се смаже? — подхвърли Гуилъм, докато чакаше механизмът да се задейства.

— Непрекъснато питаме — каза Брайънт, впускайки се в любимото си оплакване. — Не правят нищо по въпроса. Може да си питаш до посиняване. Как е семейството, сър?

— Добре е — отговори Гуилъм, който нямаше семейство.

— Много хубаво — рече Брайънт.

Гуилъм погледна надолу и видя млечнобялата му глава да изчезва под краката му. Мери го наричаше „ягоди с ванилия“, спомни си той — червендалесто лице, бяла коса и сладникав.

В асансьора той разгледа пропуска си. „Разрешение за влизане в ЛУ“ пишеше най-отгоре. „Цел на посещението: финансов отдел. Документът да се върне на излизане.“ Мястото, отбелязано с „подпис на посетителя“, беше празно.

— Добра среща, Питър. Здравей. Струва ми се, че малко закъсня, но няма проблем.

Лодър чакаше при бариерата с целия си ръст от метър и петдесет, с бяла яка и тайничко развълнуван от факта, че има посетител. По времето на Контрола този етаж гъмжеше от заети хора. Днес входът беше преграден от бариера и един портиер с лице на плъх проучи пропуска му.

— Боже мой, откога имаш това чудовище? — попита Гуилъм, като забави ход пред една блестяща нова машина за кафе. Две момичета, които пълнеха чашите си, вдигнаха глави и казаха: „Здравей, Лодър“, гледайки към Гуилъм. Високата му напомни за Камила — същият тлеещ огън в очите, порицаващ мъжката непълноценност.

— О, не можеш да си представиш колко човекочаса ни спестява — веднага извика Лодър. — Фантастично, направо фантастично — и едва не събори Бил Хейдън с ентусиазма си.

Той излизаше от кабинета си, шестоъгълна куличка с прозорци към Ню Комптън Стрийт и Чаринг Крос Роуд. Вървеше в същата посока като тях, само че с около половин миля в час, което вътре в сградата си беше истински спринт за Бил. Навън беше друга работа, Гуилъм също го беше виждал по време на тренировъчни игри в Сарат и веднъж при един нощен десант в Гърция. Навън той беше бърз и целеустремен; изразителното му лице, което в този неуютен коридор изглеждаше мрачно и вглъбено, навън сякаш носеше отпечатъка на далечните земи, където беше служил. Те нямаха край — нямаше оперативен театър, според възхитения поглед на Гуилъм, в който Хейдън да не беше оставил следа. Тази свръхестествена среща с необикновените постижения на Бил непрекъснато се повтаряше в собствената му кариера. Преди година или две, докато все още работеше в морското разузнаване и една от задачите му беше да сформира екип от брегови наблюдатели за китайските пристанища Уенджоу и Амой, Гуилъм с изненада установи, че в тези градове вече живеят китайски агенти, вербувани от Бил Хейдън в хода на някаква забравена операция още от войната, снабдени със скрити радиопредаватели и оборудване, с които можеше да бъде установен контакт. Друг път, докато преглеждаше военновременните досиета на хора, участвали в силовите операции на Цирка — по-скоро от носталгия по онова време, отколкото от професионален оптимизъм за настоящето, — за две минути Гуилъм се натъкна два пъти на псевдонима на Хейдън: през четирийсет и първа извеждал френски риболовни лодки от устието на Хелфорд; същата година заедно с Джим Придо прокарвал куриерски канали в Южна Европа, от Балканите до Мадрид. За Гуилъм Хейдън беше от онова неповторимо, залязващо поколение в Цирка, към което принадлежаха и родителите му, и Джордж Смайли — изключително поколение, а в случая на Хейдън — и със синя кръв, изживяло дузина спокойни живота в сравнение с неговия забързан един, което все още, трийсет години по-късно, придаваше на Цирка онзи отмиращ вкус на приключения.

Щом ги видя двамата, Хейдън се закова на място. Изминал беше месец, откакто Гуилъм разговаря с него; вероятно Бил беше пътувал някъде по неизвестни дела. На светлината от отворената му врата сега той изглеждаше някак странно тъмен и висок. Държеше нещо в ръка, Гуилъм не можеше да различи какво, списание, документи или доклад; кабинетът му, разделен на две от неговата сянка, беше разхвърлян като стая в студентско общежитие, аскетичен и хаотичен. Доклади, документи и досиета лежаха на купчини навсякъде; на стената висеше дъска за обяви от сукно, окичена с пощенски картички и изрезки от вестници; до нея, накриво и без рамка, една от старите картини на Бил, рисувана от самия него — кръгла абстракция в твърдите и равни цветове на пустинята.

— Здравей, Бил — каза Гуилъм.

Хейдън остави вратата на кабинета си отворена в нарушение на правилата за вътрешния ред и тръгна пред тях, все още без да обелва нито дума. Беше облечен с обичайната за него ексцентричност. Кожените кръпки на сакото му бяха ромбовидни, а не квадратни, което отзад му придаваше палячовски вид. Очилата му бяха вдигнати на челото, впити в провисналия му сив перчем като мотоциклетни очила. Известно време го следваха неуверено, докато изведнъж той не се обърна без предупреждение с цялото си тяло, сякаш статуя се завъртя на пиедестала си, и заби поглед в Гуилъм. След това се ухили така, че извитите му като полумесец вежди се стрелнаха нагоре като на клоун и лицето му стана симпатично и абсурдно подмладено.

— Дявол да те вземе, какво търсиш тук, парий такъв? — весело попита той.

Лодър взе въпроса на сериозно и се зае да обяснява за французина и мръсните пари.

— Не забравяй да скриеш семейните бижута — каза Бил, прекъсвайки го безцеремонно. — Проклетите главорези ще откраднат и златните ти зъби. Скрий и момичетата — добави той, без да сваля поглед от Гуилъм, — ако те оставят. Откога главорезите сами си перат парите? Това е наша работа.

— Лодър ги пере. Ние само ги харчим.

— Искам документите — внезапно рязко се обърна Хейдън към Стрикланд. — Повече не влизам в проклети капани.

— Пътуват към тебе — каза Гуилъм. — Може би вече са в пощата ти.

Едно последно кимване ги прати по пътя им и Гуилъм усещаше как светлосиният поглед на Хейдън пробива гърба му чак до следващия тъмен завой.

— Фантастичен човек — обяви Лодър, все едно Гуилъм никога не го беше виждал. — Лондонското управление никога не е било в по-добри ръце. Невероятни способности. Невероятни постижения. Блестящ.

„Докато ти — помисли си злобно Гуилъм — блестиш с отразена светлина. Отразена от Бил, от кафе машината, от банките.“ Разсъжденията му бяха прекъснати от хапливия глас на Рой Бланд с неговия кокни акцент, долетял от една врата пред тях:

— Ей, Лодър, стой за малко, да си срещал проклетия Бил някъде? Спешно ни трябва.

Последван веднага от прецизното средноевропейско ехо на Тоби Естерхази от същата посока:

— Всъщност моментално, Лодър, вече сме обявили тревога.

Навлязоха в последния тесен коридор. Лодър сигурно беше отминал с три крачки и вече съчиняваше отговор на запитването, когато Гуилъм стигна до отворената врата и надникна вътре. Бланд беше разпрострял туловището си зад бюрото. Захвърлил беше сакото си и държеше лист хартия. Под мишниците му имаше потни кръгове. Дребничкият Тоби Естерхази стоеше надвесен над него като оберкелнер, миниатюрен дипломат със скован гръб, посребрена коса и недружелюбно издадена брадичка, протегнал ръка към листа, сякаш препоръчваше специалитета на заведението. Очевидно двамата четяха един и същ документ, преди Бланд да мерне преминаващия Лодър Стрикланд.

— Да, видях Бил Хейдън — каза Лодър, който имаше навика да перифразира въпросите, така че да звучат по-прилично. — Подозирам, че Бил идва към вас в този момент. Остана по-назад в коридора, след като обменихме мнения по някои въпроси.

Погледът на Бланд се премести бавно към Гуилъм и остана там, а хладното му оценяващо изражение неприятно напомняше за Хейдъновото.

— Здрасти, Пит — каза той.

В този момент Тоби Дребосъка се изправи и очите му също се втренчиха в Гуилъм, кафяви и кротки като на пойнтър.

— Здравейте — рече Гуилъм, — какво става?

Поздравът им беше не просто студен, а направо враждебен. Гуилъм беше прекарал три месеца плътно до Тоби Естерхази по време на една много съмнителна операция в Швейцария, през което време Тоби не се беше усмихнал нито веднъж, така че неговият поглед беше обясним. Само че Рой Бланд беше едно от откритията на Смайли, добросърдечен, поривист и земен здравеняк с рижа коса, старомоден интелектуалец, чиято представа за хубава вечер беше да дискутира Витгенщайн из кръчмите на Кентиш Таун. Беше изкарал десет години като черноработник на партията, кръстосвайки академичните среди в Източна Европа, и сега, също като Гуилъм, беше свален от активна служба, което даже ги сближаваше донякъде. Обичайното му поведение беше широка усмивка, тупване по рамото и дъх на снощна бира, но не и днес.

— Нищо не става, Питър, старче — каза Рой, пускайки една закъсняла усмивка. — Малко съм изненадан да те видя, това е. Свикнахме да сме сами на този етаж.

— Ето го и Бил — каза Лодър, извънредно доволен, че прогнозата му се сбъдва с такава точност.

Когато Бил се появи в ивицата светлина, Гуилъм забеляза особения цвят на страните му. Трескава червенина, изпъкваща по костите, само че по-дълбока, състояща се от множество спукани кръвоносни съдове. По-изнервен от обикновено, Гуилъм си помисли, че така прилича на Дориан Грей.

Срещата му с Лодър Стрикланд продължи един час и двайсет минути, толкова можа да я разтегли Гуилъм, като през цялото време умът му се връщаше към Бланд и Естерхази, чудейки се какво ли ги ядеше отвътре.

— Ами да взема да отида при Долфин тогава — каза той накрая. — Всички знаем мнението й за швейцарските банки. — Домакините бяха на две врати разстояние от финансовия отдел. — Ще оставя това тук — добави той и подхвърли пропуска на бюрото на Лодър.

Стаята на Даяна Долфин миришеше на свеж дезодорант, а плетената й чанта беше оставена върху сейфа, до един брой на „Файненшъл Таймс“. Тя беше една от онези нагласени невести в Цирка, които никой не взимаше. Да, каза той с въздишка, документите за операцията са подадени в Лондонското управление. Да, наясно е, че свободното боравене с мръсни пари вече е в миналото.

— В такъв случай ще разгледаме въпроса и ще ви уведомим — заяви тя, което означаваше, че ще отиде да пита Фил Порчъс в съседната стая.

— Ще кажа на Лодър — рече Гуилъм и излезе.

Действай, помисли си той.

Изчака трийсет секунди край умивалниците в мъжката тоалетна, като наблюдаваше вратата в огледалото и се ослушваше. Над целия етаж цареше странна тишина. Ей, остаряваш, рече си той, размърдай се малко. Прекоси коридора, влезе смело в стаята на дежурните, затвори вратата с трясък и се огледа. Реши, че разполага с десет минути, а затръшнатата врата вдига по-малко шум в тази тишина, отколкото внимателно затворената. Действай.

Носеше си фотоапарат, но светлината беше отвратителна. Прозорецът с мрежеста завеса гледаше към вътрешен двор, пълен с почернели тръби. Не би рискувал по-силна крушка, дори да имаше такава, така че действа по памет. Нещата не се бяха променили особено след преврата. През деня това място се използваше като стая за почивка за депресирани момичета и съдейки по миризмата на евтин одеколон, все още изпълняваше същата функция. Край едната стена стоеше диванът, покрит с изкуствена кожа, който нощно време се превръщаше в продънено легло; до него беше аптечката с обелен червен кръст на капака и един телевизор, изживял времето си. Стоманеният шкаф си стоеше на същото място, между телефонната централа и заключените телефони, и той тръгна право към него. Шкафът беше стар и можеше да го отвори и с отварачка за консерви. Той си носеше шперцовете и няколко инструмента от леки сплави. Тогава си спомни, че комбинацията навремето беше 31-22-11, и я пробва, четири завъртания обратно на часовниковата стрелка, три по часовника, две обратно и пак по часовника, докато не щракне. Дискът беше толкова износен, че едва ли не сам се въртеше. Когато отвори вратичката, от дъното се вдигна облак прах, плъзна малко из стаята, след което бавно се заиздига към тъмния прозорец. В същото време той чу нещо, което звучеше като една-единствена нота, изсвирена на флейта — най-вероятно дойде от кола, натиснала спирачки на улицата отвън, или пък от количка за документи, изскърцала по линолеума; в момента обаче звукът му напомни за протяжните, тъжни тонове от гамите, на които се упражняваше Камила. Тя свиреше в момента, в който й хрумнеше. Посред нощ, рано сутрин или в произволно друго време. Изобщо не я интересуваха съседите, а и тя самата сякаш беше оперирана от нерви. Спомни си първата им вечер: „От коя страна на леглото спиш? Къде да си оставя дрехите?“. Той се гордееше с деликатния си усет за тези неща, само че Камила нямаше нужда от него, самата техника за нея беше компромис, компромис с реалността, бягство от нея, би казала тя. Така че ми го спести, ако обичаш.

Дневниците на дежурствата бяха на най-горния рафт, подвързани в томове с отпечатани на гърбовете им дати. Приличаха на книги с домакински сметки. Той свали тома за април и разгледа списъка с имената от вътрешната страна на корицата, чудейки се дали някой може да го види от фотолабораторията от другата страна на двора, а и да можеше, дали щеше да се заинтересува. Започна да преглежда записите, търсейки вечерта на десети и на единайсети, когато се предполагаше, че са били разменени сигналите между Лондонското управление и Тар. Хонконг беше девет часа напред, отбеляза Смайли — и телеграмата на Тар, и първият отговор на Лондон бяха в извънработно време.

От коридора изведнъж се чуха приближаващи се гласове и за миг му се стори, че различава дрезгавия северняшки акцент на Алълайн, изливащ се в плоски шеги, но сега не беше време за догадки. Беше си съчинил история и една част от него дори й вярваше. Ако го хванеха, целият щеше да повярва, а ако разпитващите в Сарат го напънеха, имаше и резервен вариант, никога не излизаше без такъв. Независимо от всичко той се ужаси. Гласовете отмряха, а заедно с тях — и призракът на Пърси Алълайн. По ребрата му се стичаше пот. Край вратата изприпка момиче, което си тананикаше мелодията от „Коса“. Ако те чуе Бил, ще те убие, помисли си той, ако нещо изкарва Бил от равновесие, това е тананикането. „Какво търсиш тук, парий такъв?“

В този момент, за свое мимолетно забавление, той наистина чу гневния рев на Бил, донесъл се бог знае откъде:

— Престани да цивриш. Що за идиот е това?

Действай. Спреш ли веднъж, повече не можеш да започнеш, хваща те нещо като сценична треска, която те изцежда и захвърля, пръстите ти изгарят, каквото и да пипнеш, а вътрешностите ти се втечняват. Действай. Той остави априлския том и изтегли наслуки четири други — февруари, юни, септември и октомври. Прегледа ги набързо, търсейки сравнения, върна ги на рафта и клекна на пода. Толкова му се искаше прахта да слегне! Защо никой не се оплаква? Винаги е така, когато има няколко души на едно място — никой не носи отговорност, на никого не му пука. Разглеждаше присъствените списъци на нощните портиери. Намери ги на долния рафт, наблъскани при пакчетата чай и кондензираното мляко, цели купчини в папки като пликове. Портиерите ги попълваха и ти ги носеха два пъти в продължение на дванайсетчасово дежурство — в полунощ и в шест сутринта. Ти отговаряш за верността на съдържанието — един господ знае как, тъй като нощният персонал е разпръснат из цялата сграда, — подписваш ги, задържаш третия екземпляр и го пъхаш в шкафа, където никой не може да го намери. Такава беше процедурата преди потопа, явно такава беше и сега.

Прах и пакетчета чай на един рафт, помисли си той. Кога ли за последно някой е правил чай?

Още веднъж се втренчи в записите от десети и единайсети април. Ризата му беше залепнала за ребрата. Какво ми става? Господи, вече не ме бива. Той завъртя диска напред и назад, пак напред, два пъти, три пъти, след това затръшна вратата на сейфа. Изчака, ослуша се, хвърли последен угрижен поглед на прахта, след което смело излезе в коридора и се укри на сигурно място в мъжката тоалетна. По пътя го блъсна шумът — тракане на шифровални машини, звън на телефони, гласът на момиче: „Къде е тая запушалка, сега я държах в ръка“, и пак онова тайнствено пиукане, но вече не звучеше като Камила в малките часове на нощта. Следващия път ще я накарам тя да свърши работата, помисли си ядно той, безкомпромисно, лице в лице, както трябва.

В мъжката тоалетна завари Спайк Каспар и Ник де Силски, застанали до умивалниците, да си говорят тихо, гледайки се в огледалото — агенти за свръзка със съветските мрежи на Хейдън, те отдавна бяха тук и всички ги знаеха като „руснаците“. Щом видяха Гуилъм, веднага млъкнаха.

— Здравейте. Ама вие двамата май наистина сте неразделни.

И двамата бяха руси и набити и приличаха на истински руснаци. Изчака ги да си тръгнат, изплакна прахта от пръстите си и потегли към кабинета на Лодър Стрикланд.

— Господ да ни е на помощ, тая Долфин не млъква — подхвърли небрежно той.

— Много способен служител. От всички тук тя е най-незаменима. Изключително компетентна, имаш думата ми — каза Лодър.

Той погледна внимателно часовника си, преди да подпише пропуска, след което изпрати Гуилъм до асансьорите. Тоби Естерхази стоеше при бариерата и разговаряше с недружелюбния млад портиер.

— В Брикстън ли се връщаш, Питър?

Тонът му беше небрежен, а изражението непроницаемо както винаги.

— Защо?

— С кола съм. Реших, че мога да те карам, и бездруго имаме работа натам.

„Да те карам“, Тоби Дребосъка не говореше добре нито един език, затова пък ги говореше всичките. В Швейцария Гуилъм чу неговия френски, който беше с немски акцент; немският му беше със славянски акцент, а английският му изобилстваше от случайни грешки, паузи и неправилно произнесени гласни.

— Благодаря ти, Тоб, мисля да се прибирам. Лека.

— Направо вкъщи? Ще те карам, няма проблеми.

— Благодаря, но трябва и да пазарувам. Няма как с тия кръщелници, нали знаеш.

— Да, разбира се — каза Тоби, сякаш той нямаше такива, и обидено издаде напред малката си изсечена брадичка.

Какво иска, по дяволите? — помисли си отново Гуилъм. Тоби Дребосъка и Големия Рой, защо ме гледаха така и двамата? Дали заради онова, което четяха, или е нещо от храната?

Щом излезе на улицата, тръгна бавно по Чаринг Крос Роуд, зяпайки по витрините на книжарниците, докато другата половина от съзнанието му оглеждаше и двата тротоара. Беше застудяло, излезе вятър, а по лицата на минувачите край него беше изписано очакване. Той почувства въодушевление. Прекалено дълго живях в миналото, реши той. Време е да си върна формата. В „Звемерс“ разгледа един албум, озаглавен „Музикалните инструменти през вековете“, и се сети, че Камила има късен урок с доктор Санд, учителя й по флейта. Стигна чак до „Фойлс“, оглеждайки опашките по автобусните спирки, докато минаваше край тях. Представяй си, че си в чужбина, беше му казал Смайли. На Гуилъм не му беше трудно, като си спомни дежурната стая и оцъкления поглед на Рой Бланд. Също и Бил — нима и Хейдън споделяше подозренията им? Не, Бил беше друга категория, реши Гуилъм, обзет от пристъп на преданост към Хейдън. Преди всичко Бил няма да сподели нищо, което не е лично негово. В сравнение с Бил тези двамата са джуджета.

В Сохо спря такси и поръча да го откара до гара „Ватерло“. От една миризлива телефонна кабина на гарата той набра номер в Мичъм, графство Съри, и поиска да говори с инспектор Мендъл, бивш сътрудник на Специалния отдел, познат на Гуилъм и Смайли от едно време. Когато Мендъл се обади, той го попита за Джени и чу как Мендъл троснато му отговаря, че там няма никаква Джени. Извини се и затвори. Набра номера за точно време и се престори, че води приятен разговор с автоматичния глас, защото една възрастна жена отвън го чакаше да приключи. Той реши, че вече трябва да е стигнал. Затвори и набра друг номер в Мичъм, уличен телефон в края на улицата на Мендъл.

— Уил се обажда — каза Гуилъм.

— А аз съм Артър — отговори весело Мендъл. — Как е Уил?

Той беше особен чешит, пъргав следотърсач с остри черти и проницателен поглед, и Гуилъм ясно си го представи наведен над полицейския си бележник с вдигнат молив.

— Искам да ти разкажа нещата накратко, в случай че ме блъсне автобус.

— Точно така, Уил — утеши го Мендъл. — Човек винаги трябва да внимава.

Той предаде съобщението бавно, използвайки академичното прикритие, което бяха уговорили като последна защита от случайно подслушване — изпити, студенти, преписани реферати. При всяка пауза чуваше само далечно дращене. Представи си как Мендъл записва бавно и четливо и не казва нищо, преди да е чул всичко.

— Между другото, взех онези весели снимки от аптеката — каза накрая Мендъл, след като провери всичко още веднъж. — Излезли са страхотно. Няма нито една развалена.

— Благодаря, радвам се да го чуя.

Но Мендъл вече беше затворил.

Едно е вярно за къртиците, помисли си Гуилъм, за тях всичко е един дълъг и тъмен тунел. Докато държеше вратата отворена на възрастната жена, той видя как по телефонната слушалка, окачена на вилката, се стича пот на вадички. Спомни си съобщението до Мендъл, сети са пак как го гледаха Рой Бланд и Тоби Естерхази от вратата, внезапно силно му се прииска да разбере къде е Смайли и дали се пази. Върна се на Итън Плейс, отчаяно нуждаейки се от Камила и малко уплашен от мислите в главата си. Дали наистина проблемът беше само в годините му? За първи път в живота си по някакъв начин беше успял да тръгне срещу собствените си представи за благородство. Усещаше се омърсен, дори отвратен от себе си.

12

Някои възрастни хора, като се завърнат в Оксфорд, установяват, че младостта им ги зове от всеки камък. Смайли не беше такъв човек. Преди десет години би могъл да почувства тръпка, но не и сега. Докато минаваше покрай Бодлеанската библиотека, през ума му бегло мина мисълта, че някога беше работил в нея. Когато видя къщата на стария си наставник на Паркс Роуд, той си спомни, че в дългата й градина преди войната Джебъди за първи път предложи да говори с „един-двама познати в Лондон“. А като чу Том Тауър да бие шест вечерта, той си даде сметка, че се е замислил за Бил Хейдън и Джим Придо, които сигурно бяха пристигнали тук същата година, през която Смайли беше завършил, след което войната ги беше събрала; замисли се и как ли са изглеждали тогава един до друг — художникът Бил, отдаден на полемика и социални контакти, и атлетът Джим, попиващ всяка негова дума. В най-хубавите им дни заедно в Цирка, продължи да разсъждава той, тази разлика постепенно се заличи — Джим разви пъргав ум, а Бил не отстъпваше никому в оперативната работа. Едва в края старото противостоене се прояви отново — работният кон се върна в яслата си, а мислителят седна зад бюрото си.

Валеше дъжд, но той не му обръщаше внимание. Пристигна с влак и тръгна пеша от гарата, като заобикаляше всичко — книжарницата „Блекуелс“, бившия си колеж и други места, а накрая тръгна на север. Здрачаваше се рано заради дърветата.

Като стигна до една задънена улица, пак се поколеба, още веднъж се огледа. Жена на колело, увита в шал, мина покрай него, плъзгайки се в светлината на уличните лампи там, където пробиваха ивиците влага. Тя слезе от колелото, отвори една портичка и изчезна. От другата страна на улицата някаква безформена фигура разхождаше куче, той не можеше да определи дали е мъж, или жена. Иначе улицата беше пуста, както и телефонната кабина. Тогава внезапно минаха двама души, разговаряйки на висок глас за Бог и войната. Говореше предимно по-младият. Смайли чу по-възрастният да се съгласява и предположи, че той е професорът.

Той вървеше покрай висока ограда, иззад която се подаваха храсти. Портата на номер петнайсет беше провиснала на пантите си и само едната половина на двойната врата се използваше. Когато я натисна, резето се оказа счупено. Къщата беше много навътре и повечето от прозорците светеха. В един от тях, високо горе, млад мъж стоеше наведен над бюро. В друг две момичета явно се караха, а в трети една много бледа жена свиреше на цигулка, но той не чуваше звука. Прозорците на приземния етаж също светеха, само че завесите им бяха спуснати. Стъпалата бяха покрити с плочи, а входната врата беше с цветно стъкло; на касата отстрани беше забодена стара бележка: „След 23,00 часа използвайте страничния вход“. Над звънците имаше други бележки: „Принс: звъни три пъти“, „Лъмби: звъни два пъти“, „Бъз го няма цяла вечер, довиждане, Джанет“. На най-долния звънец пишеше „Сакс“ и той го натисна. Веднага се разлаяха кучета и една жена се развика.

— Флъш, глупчо такъв, това е някое от диванетата. Тихо, Флъш, глупаво куче. Флъш!

Вратата се открехна, придържана от веригата, и едно тяло изпълни отвора. Докато в същия момент Смайли беше съсредоточил усилията си да разгледа кой още е в къщата, две проницателни очи, влажни като на бебе, го проучиха, отбелязвайки чантата и опръсканите му с кал обувки, стрелнаха се над рамото му да огледат алеята, след това пак се спряха на него. Най-накрая по бялото лице плъзна очарователна усмивка и мис Кони Сакс, бившата кралица на проучванията в Цирка, демонстрира спонтанната си радост.

— Джордж Смайли! — извика тя със свенлив смях, придърпвайки го в къщата. — Гледай ти, моят скъп приятел, аз си помислих, че някой иска да ми продава прахосмукачка, а то се оказа Джордж, да си ми жив и здрав!

Тя бързо затвори вратата зад гърба му.

Кони беше едра жена, с една глава по-висока от Смайли. Разрошена бяла коса обрамчваше широкото й лице. Носеше кафяв жакет като блейзър и панталон с ластична талия, а коремът й беше провиснал като на старец. В камината тлееха въглени. Пред нея лежаха котки, а един мърляв шпаньол, твърде дебел, за да помръдне, се беше разположил на дивана. На една количка бяха консервите, от които ядеше, и бутилките, от които пиеше. В контакта бяха включени радио, електрически котлон и маша за коса. На пода лежеше момче с коса до раменете и препичаше филийки. Като видя Смайли, той остави месинговия си тризъбец.

— О, миличък, нека да го оставим за утре? — започна да го умолява Кони. — Толкова рядко се случва старата ми любов да ми дойде на гости. — Той беше забравил гласа й. Тя постоянно играеше с него, използвайки всички възможни амплитуди. — Ще ти дам цял час безплатно, миличък, само за тебе, може ли? Едно от моите диванета — обясни тя на Смайли, много преди момчето да се е отдалечило достатъчно. — Още давам уроци, и аз не знам защо. Джордж… — измърка тя, наблюдавайки го с гордост от другия край на стаята, докато той измъкваше бутилката с шери от чантата си и наливаше две чаши. — Най-любимият и прекрасен човек, когото познавам. Вървял е пеша — обясни тя на шпаньола. — Виж му обувките. Дошъл си пеша от Лондон, нали, Джордж? Бог да те благослови, да си жив и здрав.

Трудно й беше да пие. Артритните й пръсти бяха извити надолу, сякаш всичките бяха счупени наведнъж в авария, а ръката й беше схваната.

— Сам ли дойде, Джордж? — попита тя, измъквайки цигара от джоба на жакета си. — Без компания?

Той й запали цигарата и тя я хвана с два пръста, като тръбичка за фунийки, след което го изгледа над нея с проницателните си розови очи.

— И за какво ти е притрябвала Кони, палавник такъв?

— Трябват ми нейните спомени.

— Коя част от тях?

— Трябва да се върнем към някои стари теми.

— Чу ли, Флъш? — извика тя на шпаньола. — Първо ни залъгват със стар кокал, после почват да ни се молят. Какви теми, Джордж?

— Нося ти писмо от Лейкон. В седем часа довечера той ще бъде в клуба си. Ако имаш някакви притеснения, трябва да му се обадиш от телефонната кабина в края на улицата. Предпочитам да не го правиш, но ако все пак искаш, той ще издаде необходимите важни звуци.

Тя го държеше, но сега ръцете й се отпуснаха покрай нея и доста време тя се носи из стаята, знаейки къде точно да си почине и къде да се опре, като през цялото време не спираше да кълне:

— Дявол да го вземе проклетия Джордж Смайли и всички, които го доведоха тук!

Край прозореца, може би по навик, тя отмести края на завесата, но явно навън нямаше какво да й отклони вниманието.

— Ох, Джордж, да те вземат мътните! — промърмори тя. — Как можа да допуснеш човек като Лейкон? Защо не пусна направо конкуренцията?

На масата лежеше днешният брой на „Таймс“ с кръстословицата най-отгоре. Всички квадратчета бяха попълнени с внимателно изписани букви. Нямаше нито едно празно.

— Днес ходих на мач — изчурулика тя от мрака под стълбите, докато се подкрепяше от количката. — Душичката Уил ме заведе. Любимото ми диване, не е ли мило? — С глас на разглезено момиченце, съпроводен от страховито нацупване: — Кони настина, Джордж. Цялата премръзна, от главата до петите.

Той се досети, че плаче, затова я изкара от тъмното и я заведе на дивана. Чашата й беше празна и той я напълни до половината. Седнали един до друг на дивана, двамата отпиха, докато сълзите на Кони се стичаха по жакета й и капеха по ръцете му.

— О, Джордж! — повтаряше тя. — Знаеш ли какво ми каза онази крава от „Личен състав“, когато ме изхвърлиха? — Държеше единия край на яката на Смайли и го въртеше между палеца и показалеца си, докато се успокои. — Знаеш ли какво ми каза кравата? — С фелдфебелския си глас: — „Губиш усещане за пропорция, Кони. Време ти е да се върнеш в истинския свят“. Мразя истинския свят, Джордж. Обичам Цирка и моите скъпи момчета. — Тя грабна ръцете му, опитвайки се да сплете пръсти с неговите.

— Поляков — рече тихо той, произнасяйки името, както го беше научил Тар, — Алексей Александрович Поляков, културен аташе в съветското посолство в Лондон. Появил се е отново, точно както ти предрече.

На улицата спря кола, той чу само звука от гумите, двигателят вече беше изключен. След това много леки стъпки.

— Джанет вкарва тайно гаджето си — прошепна Кони, зачервените й очи бяха втренчени в неговите, докато звуците ги разсейваха. — Мисли си, че не знам. Чу ли това? Токовете му са с метални налчета. Чакай сега. — Стъпките спряха, чу се леко шумолене. — Дава му ключа. Той си мисли, че се справя по-тихо от нея. Ама не. — Резето се превъртя със силно щракване. — Ах, мъже! — издиша Кони с безнадеждна усмивка. — Ох, Джордж, защо трябваше да въвличаш Алекс? — Известно време тя плака за Алекс Поляков.

Братята й бяха професори, спомни си Смайли, и баща й преподаваше нещо. Контрола я беше срещнал на бридж и й измисли длъжност.

Тя започна историята си като приказка:

— Имало едно време, още през шейсет и трета година, един дезертьор на име Стенли — и продължи със същата измислена логика, отчасти от вдъхновение, отчасти заради интелектуално удобство, родена от един необикновен ум, който така и не беше пораснал. Безформеното й бяло лице засия като на баба, отдадена на мили спомени. Нейната памет беше необятна като тялото й и със сигурност тя я обичаше повече от него, защото, заслушана в нея, беше зарязала всичко — питието, цигарата, даже неподвижната ръка на Смайли за момент. Вече не беше отпусната, а седеше изправена, наклонила голямата си глава на една страна, подръпвайки разсеяно белите си коси. Той реши, че ще започне направо с Поляков, но тя започна още със Стенли; забравил беше страстта й към родословията. Стенли, кодовото име на следователите за един петокласен дезертьор от Центъра в Москва. Март шейсет и трета. Главорезите го купиха на старо от холандците, откараха го в Сарат и ако не беше мъртвият сезон и следователите нямаха толкова свободно време, кой знае дали изобщо нещо щеше да излезе на бял свят? Така или иначе, нашият Стенли имаше в себе си зрънце злато, съвсем мъничко зрънце, което те успяха да намерят. Холандците го бяха пропуснали, но следователите го намериха и един екземпляр от техния доклад се озова при Кони.

— Което си беше същинско чудо само по себе си — извика възмутено Кони, — защото всички и най-вече Сарат бяха превърнали в основен принцип да пренебрегват отдела по проучванията, когато изпращаха информация.

Смайли търпеливо чакаше златното зрънце, тъй като възрастта на Кони беше такава, че мъжете можеха да й предложат само време.

Стенли избягал, докато изпълнявал мокра поръчка в Хага, обясни тя. По професия бил убиец и бил изпратен в Холандия да ликвидира някакъв руски емигрант, който ходел по нервите на Центъра. Вместо това той решил да се предаде.

— Някакво момиче му завъртяло главата — каза Кони с огромно презрение. — Холандците му заложили любовен капан, драги мой, и той паднал вътре с двата крака.

За да го подготви за задачата, Центърът го изпратил в един от техните тренировъчни лагери край Москва за опресняване на зловещите умения — саботаж и безшумни убийства. Когато се озовал в ръцете на холандците, те били толкова потресени от това, че се превърнало в основна тема на разпитите им. Сложили снимката му във вестниците и го накарали да им нарисува куршумите с цианид и другите гадни оръжия, които Центърът толкова обича. Следователите в Яслата обаче знаели тези неща наизуст, така че те се съсредоточили върху самия лагер, който бил нещо ново и непознато за тях. „Нещо като Сарат за милионери“, обясни тя. Нарисували скица на мястото, разпростиращо се върху неколкостотин декара гори и езера, и обозначили всички сгради, които Стенли успял да си спомни — перални, столови, зали за лекции, стрелбища, всичко. Той бил ходил там няколко пъти и помнел доста. Тъкмо решили, че били приключили, и Стенли изведнъж млъкнал. Взел молив и нарисувал в северозападния край още пет сгради, заобиколени от двойна ограда с кучета, да е жив и здрав. Сградите били нови, казал Стенли, построили ги били преди няколко месеца. До тях се стигало по отделен път, а той ги видял от един хълм, докато се разхождал със своя инструктор Милош. Според Милош (който бил „приятел“ на Стенли, каза многозначително Кони) в тези сгради се намирала специална школа, създадена неотдавна от Карла, за подготовка на военни офицери за подривни действия.

— И така, драги мой, ето докъде стигнахме — извика Кони. — От години се носеха слухове, че Карла опитва да си направи лична армия в рамките на московския Център, но видите ли, бедничкият той нямал достатъчно власт. Знаехме, че има агенти по цял свят и е съвсем естествено да се притеснява, че с напредването на годините и кариерата му няма да може да ги управлява сам. Знаехме, че като всеки друг и той е страшно ревнив към тях и не би могъл да понесе мисълта, че ще трябва да ги предаде на официалните резиденти в съответните държави. Естествено, че не би го направил, знаеш колко мразеше резидентурите — раздут щат, никаква сигурност. По същия начин мразеше и старата гвардия. Наричаше ги закостенели и с пълно право. Е, вече имаше властта и действаше по въпроса, както би постъпил всеки истински мъж. Март шейсет и трета — повтори тя, в случай че Смайли беше пропуснал датата.

Нищо не последвало, разбира се.

— Обичайните неща — трай си, гледай си работата и не бери грижа.

Тя си траяла три години, докато майор Михаил Фьодорович Комаров, заместник на военния аташе в съветското посолство в Токио, не бил заловен на местопрестъплението да предава шест ролки строго секретна разузнавателна информация, осигурена му от високопоставен служител в японското Министерство на отбраната. Комаров беше главно действащо лице на втората й приказка — не дезертьор, а войник с пагони на артилерист.

— И медали, драги мой! Толкова много медали!

Самият Комаров трябвало да напусне Токио толкова бързо, че оставил кучето си заключено в апартамента и по-късно го намерили там, умряло от глад, което Кони не можеше да му прости. Разбира се, в същото време японският агент на Комаров бил старателно разпитан, а по някаква щастлива случайност Циркът успял да купи доклада от Страната на изгряващото слънце.

— Сега като се замисля, Джордж, тъкмо ти уреди тази сделка!

С лека гримаса на професионална суета Смайли призна, че може и така да е било.

Същността на доклада била много проста. Японският чиновник в Министерството на отбраната бил къртица. Вербуван бил преди войната, по време на японското нахлуване в Манджурия, от някой си Мартин Бранд, немски журналист, който явно бил свързан с Коминтерна. Бранд, обясни Кони, бил един от псевдонимите на Карла през трийсетте години. Самият Комаров никога не е бил член на официалната резидентура в посолството в Токио, за него е работил само един агент, а той самият докладвал директно на Карла, с когото били служили заедно през войната. Нещо повече, преди да отиде в Токио, той бил изкарал специален курс в някаква нова школа край Москва, създадена специално за учениците на Карла, подбрани лично от него.

— Изводът е — пропя Кони, — че този хубостник Комаров е първият ни и, уви, не особено виден възпитаник на школата на Карла. Застреляли го, горкия — добави тя, понижавайки драматично глас. — Те никога не бесят, нямат търпение, гадове такива.

Кони вече усетила, че имала за какво да се захване, каза тя. След като знаела какво търси, тя се върнала отново към досието на Карла. Прекарала три седмици в Уайтхол заедно с военните специалисти по Москва в ровене из бюлетините с назначения на съветската армия, търсейки скрити имена, докато накрая не решила, че има три имена, идентифицирани като ученици на Карла. И тримата били военни, и тримата познавали Карла лично, и тримата били десет-петнайсет години по-млади от него. Имената им били Бардин, Стоковски и Викторов, всичките полковници.

При споменаването на третото име лицето на Смайли изведнъж придоби заспало изражение, в очите му се четеше умора, сякаш едвам успяваше да пребори скуката.

— И какво стана с тях? — попита той.

— Бардин сменил името си на Соколов, после на Русаков. Станал член на съветската делегация в ООН в Ню Йорк. Никакви явни връзки с местната резидентура, никакво участие в операции, никакви провокации, никакви опити за вербуване, солидно прикритие. Доколкото знам, още е там.

— Стоковски?

— Излязъл в нелегалност и започнал фотографски бизнес в Париж под името Гродеску, румънец от френски произход. Установил връзка в Бон, смяташе се, че ръководи през границата един от източниците на Карла в Западна Германия.

— А третият? Викторов?

— Потънал без следа.

— Гледай ти — рече Смайли и като че ли му стана още по-скучно.

— Обучен и изчезнал от лицето на земята. Може и да е умрял, разбира се. Човек понякога забравя естествените причини.

— Вярно е — съгласи се Смайли, — точно така.

През дългите години таен живот той бе овладял изкуството да слуша на повърхността на съзнанието си; оставяше случките да се развиват пред очите му, докато една друга, съвсем отделна част от ума му, се занимаваше с историческата връзка помежду им. Връзката минаваше от Тар до Ирина, през Ирина до нещастния й любовник, който толкова се гордеел, че се казвал Лапин и служел на полковник на име Григорий Викторов, „чийто псевдоним в посолството е Поляков“. В паметта му тези неща бяха като част от детството — никога не можеше да ги забрави.

— Имаше ли снимки, Кони? — попита той мрачно. — Попадна ли на физическо описание?

— На Бардин в ООН — със сигурност. Евентуално и на Стоковски. Имахме една стара вестникарска снимка от годините му в армията, но така и не можахме да я потвърдим.

— А на Викторов, който потънал без следа? — каза го така, както би произнесъл произволно име. — Никакви прилични снимки, така ли? — попита Смайли, отивайки в другия край на стаята за питиета.

— Полковник Григорий Викторов — повтори Кони със замечтана усмивка. — Воювал е при Сталинград. Не, нямахме негова снимка. Жалко. Казват, че бил най-добрият от всички. — Вече по-бодро: — Макар че, разбира се, не знаем нищо за тях. Пет сгради и двегодишен курс — това, драги, означава доста повече от трима завършили за всичките тези години!

С лека въздишка на разочарование, сякаш да покаже, че в целия този разказ, да не говорим за личността на полковник Григорий Викторов, нямаше нищо, което да му помогне в нелеката му задача, Смайли предложи да минат към съвсем отделния феномен Алексей Александрович Поляков, от съветското посолство в Лондон, когото Кони наричаше „милия Алекс Поляков“, и да разберат къде се вмества той в схемата на Карла и защо не са й позволили да го разследва повече.

13

Тя се оживи. Поляков не беше герой от приказка, а нейният любим Алекс, макар никога да не беше разговаряла с него, вероятно дори не го беше виждала. Тя се премести по-близо до лампата за четене на люлеещ се стол, който облекчавал болките й и можела да седи на него дълго време. Наклони глава назад, така че Смайли виждаше белите гънки на гушата й, а тя кокетно размахваше схванатата си ръка, припомняйки си разни неблагоразумия, за които не съжаляваше; за подредения ум на Смайли обаче нейните разсъждения, поне от гледна точка на приемливата аритметика на интелекта, изглеждаха още по-безумни отпреди.

— О, него много го биваше — каза тя. — В продължение на цели седем години Алекс е бил тук, преди дори да го заподозрем. Седем години, драги мой, и нито намек! Представяш ли си?

Тя цитира първата му молба за виза от преди девет години — Алексей Александрович Поляков, възпитаник на Ленинградския държавен университет, културен аташе с ранг на втори секретар, женен, но непридружаван от съпругата си, роден на трети март хиляда деветстотин двайсет и втора година в Украйна, син на железничар, ранното му образование не беше известно. Тя продължи без прекъсване, а в гласа й се прокрадна усмивка, докато предаваше рутинното описание, направено от съгледвачите:

— Висок пет фута и единайсет инча, едър, зелени очи, черна коса, без отличителни белези. Направо готин тип — заяви тя през смях. — Страхотен разказвач на вицове. Черен перчем тук, над дясното око. Сигурна съм, че си е падал по тънката част, макар че никога не сме го засичали. Можех да му предложа това-онова от нашите, ако Тоби се беше съгласил, само че той не искаше. Но имай предвид, че Алексей Александрович едва ли щеше да се хване на такава въдица. Алекс беше много по-опитен — каза тя с гордост. — Прекрасен глас. Мек като твоя. Често си пусках записите по два пъти, само да го слушам как говори. Наистина ли е още там, Джордж? Даже не искам да питам, нали разбираш!? Страхувам се, че всички са сменени и няма да познавам никого.

Смайли я увери, че още е там. Същото прикритие, същият ранг.

— И още живее в онази ужасна малка къща в предградията, в Хайгейт, която агентите на Тоби толкова мразеха? Медоу Клоуз 40, на последния етаж. Ах, отвратително място беше. Обичам, когато човек се вживява в прикритието си, а Алекс го правеше. Той беше най-дейният културен аташе, работил някога в това посолство. Ако ти трябва нещо бързо — лектор, музикант, каквото и да е — Алекс веднага ще ти свърши работа, по-добре от всеки друг.

— Как успяваше да го прави, Кони?

— Не е, каквото си мислиш, Джордж Смайли — пропя Кони и се изчерви. — Съвсем не. Алексей Александрович беше такъв, за какъвто се представяше, можеш да питаш Тоби Естерхази или Пърси Алълайн. Беше чист като сълза. По него нямаше нито едно петънце, каквото и да е, Тоби ще го потвърди.

— Ей — промърмори Смайли, докато пълнеше чашата й, — ей, по-кротко, Кони. Успокой се.

— Дивотия! — извика тя, без да му обръща особено внимание. — Пълна, неподправена дивотия. Алексей Александрович Поляков беше най-завършеният шпионин, обучен от Карла, когото някога съм виждала, а те даже не искаха да ме чуят! „Виждаш шпиони и под леглото“, казва Тоби. „Агентите са претоварени“, казва Пърси. — Тя пусна шотландския си акцент: — „Не можем да си позволим излишен лукс“. Глупости, лукс! — Тя отново се разплака. — Милият ми Джордж — повтаряше тя. — Милият ми Джордж. Опита се да помогнеш, но какво можеше да направиш? Самият ти беше тръгнал по наклонената плоскост. О, Джордж, не се захващай с Лейкон и неговите хора! Моля те, недей!

Той внимателно я върна към Поляков и защо е била толкова сигурна, че той е шпионин на Карла и възпитаник на неговата специална школа.

— Беше на Деня на възпоменанието — изхлипа тя. — Снимахме медалите му, разбира се.

И пак първата година, първата година на осемгодишната й любовна история с Алекс Поляков. Най-интересното било, каза тя, че му хвърлила око още щом пристигнал.

— Тогава си казах: „Охо, здравей, мисля да се позабавляваме с тебе“.

Защо си помислила такова нещо, тя не знаеше. Може би заради неговата самоувереност, заради твърдата му походка, сякаш бил на парад.

— Изпънат като струна. На челото му пишеше, че е военен.

Или заради начина му на живот:

— От всички къщи в Лондон той избра единствената, до която съгледвачите не можеха да се доближат на по-малко от петдесет метра.

А може би заради работата му:

— Вече имаше трима културни аташета, двама от които бяха шпиони, а третият само носеше цветя на гроба на клетия Карл Маркс на гробището в Хайгейт.

Тя беше малко замаяна, така че той пак я поразходи, поемайки цялата й тежест върху себе си, когато тя се препъваше. Добре, каза тя, първо Тоби Естерхази се съгласил да включи Алекс в списъка с важните задачи и накарал съгледвачите си от Актън да го покриват по дванайсет дни всеки месец и всеки път той се оказвал чист като сълза.

— Боже мой, все едно му се бях обадила да му кажа: „Алекс Александрович, внимавайте в картинката, защото пускам хрътките на Тоби Дребосъка по петите ви. Така че се придържайте към официалната си версия и не правете резки движения“.

Продължавал да ходи по коктейли, по лекции, да се разхожда в парка, да играе тенис от време на време и само дето не раздавал шоколади на децата, за да бъде образът му на почтен човек съвсем завършен. Кони се борела за постоянно наблюдение, но каузата й била обречена. Колелото се въртяло и Поляков бил преместен във второстепенния списък за проверка веднъж на шест месеца или когато ресурсите позволяват. Шестмесечните проверки не дали абсолютно нищо и след три години бил прехвърлен в категория „Персил“ — разследван из основи и не представляващ интерес за контраразузнаването. Кони нямала какво повече да направи и всъщност почти била повярвала в оценката на колегите си, когато един прекрасен ноемврийски ден й се обадил милият Теди Ханки направо от Пералнята в Актън и доста развълнувано й съобщил, че Алекс Поляков се е разкрил и веел истинското си знаме. Направо го бил вдигнал на върха на мачтата.

— Теди е старо, много старо приятелче. От старата гвардия в Цирка и същинска душица, не ме интересува, че е на деветдесет. Вече бил приключил с работата за деня и се прибирал към къщи, когато покрай него минала волгата на съветския посланик на път за церемонията по полагането на венци, а вътре били тримата аташета. Още трима следвали във втора кола. Един от тях бил Поляков и гърдите му били окичени с медали като коледна елха. Теди хукнал с фотоапарата си към Уайтхол и ги снимал през улицата. Боже мой, всичко беше на наша страна — времето било идеално, малко дъжд, а после прекрасно следобедно слънце, можел да заснеме усмивката на муха от триста метра разстояние. Увеличихме снимките и ето ти на — два медала за храброст и четири за участие в разни операции. Алекс Поляков беше ветеран от войната, но за седем години не го беше казвал на никого. Ох, колко се развълнувах! Дори нямаше нужда да проверявам операциите. „Тоби — казах му аз, защото веднага му се обадих, — слушай ме сега, гадно унгарско джудже такова. Това е един от случаите, в които егото надделява над конспирацията. Искам да ми обърнеш Алекс Александрович с хастара навън, никакви «само че» и «обаче», малкото предчувствийце на Кони се върна на бял кон.“

— Какво ти отговори Тоби?

Сивият шпаньол изпусна тежка въздишка и пак легна да спи.

— Тоби ли? — Кони изведнъж придоби много самотен вид. — А, Тони Дребосъка заговори пак като умряла риба и каза, че сега нали Пърси Алълайн е шеф на операциите. Работа на Пърси било да разпределя ресурсите, не негова. Веднага разбрах, че нещо не е наред, но реших, че е Тоби. — Тя млъкна. — Мътните го взели тоя огън — промърмори тя навъсено. — Само за миг да му обърнеш гръб и веднага загасва. — Тя беше загубила интерес. — Останалото го знаеш. Докладът стига до Пърси. „И какво от това? — казва Пърси. — Поляков е бил в руската армия. Това е доста голяма армия и не всеки, който е бил в нея, е агент на Карла.“ Много смешно. Обвини ме в ненаучна дедукция. „Кой го казва?“, попитах го аз. „Това изобщо не е дедукция — отговори ми той, — това е индукция.“ „Драги ми Пърси, къде си ги научил тези думи, звучиш като някакъв гаден доктор.“ Олеле, колко се ядоса! За да ме утеши, Тоби пуска хрътките по дирите на Алекс и не намират нищо. „Претърси дома му — казах аз. — Колата му, всичко! Организирай грабеж, обърни го с хастара наопаки, пусни подслушвачите! Инсценирай сгрешена самоличност, претърси го. Каквото и да е, но направи нещо, за бога, защото се обзалагам на една лира срещу една рубла, че Алекс Поляков ръководи английска къртица!“ Тогава Пърси ме вика при себе си, един такъв важен — пак с шотландския акцент: „Остави Поляков на мира. Избий си го от тъпата женска глава, разбра ли? Ти и твоят проклет Поля-не-знам-си-кой-си започвате да ме дразните, затова престани да се занимаваш с него“. Това беше последвано от много грубо писмо. „Разговаряхме и ти се съгласи“, с копие до онази крава. Аз написах най-отдолу: „Да, повтарям, не“, и му го върнах обратно. — Тя пусна отново фелдфебелския глас: — „Губиш усещане за пропорция, Кони. Време ти е да се върнеш в истинския свят“.

Кони имаше махмурлук. Отново седна, надвесена над чашата си. Очите й бяха затворени, а главата й непрекъснато климаше на една страна.

— Ох, боже! — прошепна тя, събуждайки се наново. — Олеле, божичко!

— Поляков имаше ли си помощник? — попита Смайли.

— За какво му е? Той е по културата. Хора като него нямат нужда от помощници.

— Комаров имал в Токио. Ти го каза.

— Комаров беше военен — рече тя мрачно.

— Поляков също. Видяла си медалите му.

Той я държеше за ръка и чакаше. Лапин Заека, каза тя, шофьор в посолството, подлата му твар. Отначало изобщо не могла да го разпознае. Подозирала, че е някой си Ивлов, известен още като Брод, но не можела да го докаже, а и бездруго нямало кой да й помогне. Лапин Заека прекарвал по-голямата част от времето си в обикаляне из Лондон и зяпане на момичета, без да смее да ги заговори. Постепенно обаче тя започнала да прави връзката. Поляков дава прием, Лапин разлива напитките. Поляков го викат посред нощ, половин час по-късно се появява Лапин, уж да разшифрова някаква телеграма. А когато Поляков заминавал за Москва, Лапин Заека направо се пренасял в посолството и оставал да спи там, докато той се върнел.

— Замествал го е — каза Кони убедено. — Веднага се вижда.

— Докладвала си и това, така ли?

— Естествено.

— И какво стана?

— Кони я уволниха, а Лапин, скок-подскок, се прибра у дома си — каза Кони и се изкиска. После се прозя. — Ех — рече тя, — златни дни бяха. Дали не тръгвам надолу, Джордж?

Огънят вече беше загаснал. Някъде над тях се чу глухо тупване, може би това бяха Джанет и нейният любовник. Постепенно Кони започна да си тананика, а след това и да се поклаща в такт с музиката си.

Той остана, опитвайки се да я разведри. Сипа й още пиене и най-накрая това я оживи.

— Ела — каза тя, — ще ти покажа моите медали.

Пак се отдадоха на спомени. Държеше ги в износено куфарче, което Смайли трябваше да измъкне изпод леглото. Първо извади един истински медал в кутийка, с грамота, която удостоверяваше включването й в наградния списък на министър-председателя с псевдонима й Констанс Селинджър.

— Щото Кони беше добро момиче — обясни тя, долепила буза до неговата. — И обичаше прекрасните си момчета.

Следваха снимки на бивши служители в Цирка — Кони във военноморска униформа през войната, застанала между Джебъди и стария жонгльор15 Бил Магнъс, правена някъде в Англия; Кони с Бил Хейдън от едната страна и Джим Придо от другата, мъжете с екипи за крикет и тримата изглеждат просто прекрасно, по думите на Кони, на игрището в Сарат през лятото, зад тях се е ширнало полето, окосено и огряно от слънцето, с проблясващи странични заграждения. След това се появи една огромна лупа с гравирани върху стъклото подписи — на Рой, на Пърси, на Тоби и на много други, с надпис: „На Кони с много обич и никога да не си взима сбогом!“.

Най-накрая специалният подарък от Бил — шарж на Кони, излегнала се върху целия парк на Кенсингтънския дворец, наблюдавайки с телескоп съветското посолство: „С обич и много хубави спомени, мила моя Кони“.

— Знаеш ли, че още го помнят тук. Златното момче. В залата в Крайст Чърч има две негови картини. Често ги вадят. Онзи ден Джилс Лангли ме спря на улицата да ме пита дали съм чувала нещо за Хейдън? Не помня какво казах — да или не… Сестрата на Джилс още ли се занимава с тайни квартири, знаеш ли? — Смайли не знаеше. — „Липсва ни стилът му — казва Джилс, — вече не отглеждат такива като Бил Хейдън.“ Джилс сигурно е на сто и осем. Твърди, че преподавал съвременна история на Бил по времето, когато „империя“ още не била мръсна дума. Пита ме и за Джим. „Неговото алтер его, така да се каже, хе-хе, хе-хе.“ Не обичаше Бил, нали? — продължи Кони разсеяно, докато прибираше нещата, всяко увито в найлоново пликче и загърнато в плат. — Така и не разбрах дали ти ревнуваше него, или той — тебе. Сигурно защото беше твърде блестящ. Никога не си се доверявал на външния вид. Това се отнася само за мъжете, имай предвид.

— Мила моя Кони, не ставай глупава — възрази Смайли, заварен неподготвен този път. — Бил и аз бяхме добри приятели. За бога, какво те кара да твърдиш подобно нещо?

— Нищо. — Почти го беше забравила. — Бях чула, че направил едно кръгче с Ан, това е всичко. Те не са ли братовчеди, или нещо такова? Винаги съм смятала, че двамата с Бил щяхте да сте много добри, ако се беше случило да работите заедно. Щяхте да върнете старата атмосфера. Вместо тоя смотан шотландец. Бил възстановява Камелот — замечтаната й усмивка се върна, — а Джордж…

— Джордж събира остатъците — каза Смайли в тон с нея и двамата се разсмяха, но при него излезе пресилено.

— Целуни ме, Джордж. Дай една целувчица на Кони.

Тя го изпрати през градината зад къщата, оттам минавали наемателите, а на нея й харесвало повече от гледката на отвратителните нови бунгала, които тези свине Харисънови плеснали в съседния двор. Валеше ситен дъждец и малкото звезди блестяха големи и бледни във влажния въздух; по пътя бучаха камиони, пътуващи на север в нощта. Кони се притисна в него, внезапно уплашена.

— Много си непослушен, Джордж, чуваш ли? Погледни ме. Не гледай натам, там има само неонови светлини и разврат. Целуни ме. Ужасни хора по целия свят обезсмислят нашата работа, а ти защо им помагаш? Защо?

— Не им помагам, Кони.

— Разбира се, че им помагаш. Погледни ме. Хубаво беше навремето, чуваш ли? Истинско време. Хората можеха да се гордеят, че са англичани. Накарай ги пак да се гордеят.

— Това не зависи много от мене, Кони.

Тя придърпваше лицето му към нейното, така че той я целуна по устата.

— Бедничките. — Тя дишаше тежко, не от конкретно усещане, а от цялата каша от чувства, разбъркана в душата й като коктейл. — Бедничките. Обучени да управляват империя, обучени да са на гребена на вълната. Няма го вече. Нищо не остана. Сбогом, свят. Ти си последният, Джордж, ти и Бил. Донякъде и гадният Пърси. — Той знаеше, че ще свърши така, но не очакваше да е толкова зле. Всяка Коледа приказваше същото на малките пиянски събирания по ъглите в Цирка. — Не си чувал за Милпондс, нали? — попита тя.

— Какво е Милпондс?

— Там живее брат ми. Великолепна паладианска16 къща, прекрасен парк, близо до Нюбъри. Един ден оттам мина пътят. Прас, тряс, магистрала. Целият имот изчезна, а аз съм израснала там, нали разбираш? Нали не са продали Сарат? Не бих се изненадала.

— Със сигурност не са.

Много му се искаше да се освободи от нея, но тя се беше вкопчила още по-здраво в него и той усещаше как сърцето й бие до неговото.

— Ако е нещо лошо, не се връщай. Обещаваш ли? Твърде стар леопард съм, че да си сменям петната17. Искам да ви запомня такива, каквито бяхте. Най-прекрасните момчета.

Не му се искаше да я оставя в тъмното да се лута сред дърветата, затова я изпрати до половината път до къщата, като никой от двамата не промълви и дума. Когато излезе на улицата, той я чу да си тананика толкова силно, че звучеше като вик. Но това беше нищо в сравнение с бурята, която бушуваше в него в този момент, с потоците от тревога, гняв и отвращение, предизвикани от нощната му разходка на сляпо, в края на която само един господ знаеше кого ще намери.

Той взе влака до Слау, където го чакаше Мендъл с кола под наем. Докато караха бавно към оранжевото зарево на града, Смайли слушаше обобщението на проучванията, извършени от Питър Гуилъм. В дневника на дежурните служители нямало нищо за десети и единайсети април през нощта, обясни Мендъл. Страниците били изрязани с бръснарско ножче. Липсвали също така записите на портиерите, както и информация за получените съобщения.

— Питър смята, че са го направили неотдавна. На следващата страница има бележка: „Всички запитвания — към началника на Лондонското управление“. С почерка на Естерхази, от петък.

— Миналият петък ли? — попита Смайли, обръщайки се толкова бързо, че коланът му изскърца. — Това е денят, в който Тар е пристигнал в Англия.

— Така твърди Питър — отговори Мендъл невъзмутимо.

Накрая, по отношение на Лапин, известен още като Ивлов, и културния аташе Алексей Александрович Поляков, и двамата от съветското посолство в Лондон, в докладите на съгледвачите на Естерхази нямало и следа от съмнителна дейност. И двамата били разследвани, и двамата били поставени в категория „Персил“ — възможно най-чистата категория. Миналата година върнали Лапин в Москва.

В една чанта Мендъл носеше снимките на Гуилъм, резултат от набега му в Брикстън, проявени и увеличени на цяла страница. Смайли слезе недалеч от гара „Падингтън“ и Мендъл му подаде чантата през отворената врата.

— Сигурен ли си, че не искаш да те изпратя? — попита Мендъл.

— Благодаря ти. Само на стотина ярда съм от тук.

— Имаш късмет, че денонощието има двайсет и четири часа.

— Да, така е.

— Някои вече спят.

— Лека нощ.

Мендъл не пускаше чантата.

— Май открих училището — каза той. — Казва се Търсгуд, близо до Тонтън. Първо е бил по заместване половин семестър в Бъркшър, след това явно е отпрашил към Съмърсет. Чух, че си е взел каравана. Искаш ли да го проверя?

— Как ще го направиш?

— Ще почукам на вратата. Ще му продам една прахосмукачка, ще се запознаем…

— Извинявай — каза Смайли, внезапно притеснен. — Започнал съм да се боя от сенки. Съжалявам, това беше грубо от моя страна.

— Младият Гуилъм също се бои от сенки — каза твърдо Мендъл. — Твърди, че го гледали странно. Ставало нещо и всички били вътре. Казах му да пийне нещо по-силно.

— Да — рече Смайли, след като помисли още малко. — Да, това трябва да направим. Джим е професионалист — обясни той. — Агент от старата школа. Много е добър, каквото и да са му сторили.

Камила се прибра късно. Гуилъм знаеше, че урокът й по флейта със Санд свършва в девет, но тя се появи чак в единайсет и той се държеше навъсено, просто не можеше да се сдържи. Сега тя лежеше в леглото с разпиляна по възглавницата посребрена коса и го гледаше как стои до тъмния прозорец, взирайки се в площада.

— Яла ли си? — попита той.

— Доктор Санд ме нахрани.

— С какво?

Беше му казвала, че Санд е персиец.

Без отговор. Може би с мечти? С орехов пай? С любов? В леглото тя изобщо не мърдаше, освен да го прегърне. Докато спеше, едва дишаше, а понякога той се будеше и я гледаше, чудейки се как ли би се чувствал, ако е умряла.

— Харесваш ли Санд? — попита я той.

— Понякога.

— Спиш ли с него?

— Понякога.

— Защо не се преместиш да живееш при него?

— Не е това — каза Камила, — не разбираш.

Не, той не разбираше. Първо двама влюбени се натискаха на задната седалка на един роувър, после някакъв самотен чешит с шапка разхождаше сийлиъм териера си, след това две момичета говориха цял час от телефонната кабина пред входа му. Тези събития може и да бяха съвсем безобидни, само дето се случваха едно след друго, като смяна на караула. Сега паркира един микробус и никой не слезе от него. Още любовници или нощният екип съгледвачи? Десет минути след като се появи микробусът, роувърът потегли.

Камила спеше. Той лежеше буден до нея и чакаше да дойде сутринта, когато, по молба на Смайли, щеше да открадне документите за аферата Придо, известна още като скандала Елис или — само за вътрешна употреба — операция „Свидетел“.

14

До този момент това беше вторият най-щастлив ден в краткия живот на Бил Роуч. Най-щастливият беше малко преди да се разпадне семейството му, когато баща му откри на покрива гнездо на оси и взе Бил да му помогне да ги опушат. Баща му нямаше никакъв опит, дори не беше сръчен, но след като Бил прочете за осите в своята енциклопедия, двамата се качиха на колата, отидоха до аптеката, купиха сяра, запалиха я в една тенекия под стрехата и опушиха осите до смърт.

А днес беше официалното откриване на ралито на автомобилния клуб на Джим Придо. Досега само разглобяваха алвиса, ремонтираха частите и го сглобяваха наново, но днес, за награда, с помощта на ПЛ-то Лаци наредиха слалом от бали слама по настланата с камъни част на алеята, всеки по ред седна зад волана и с много пушек се заизвива по трасето под одобрителния рев на зрителите, докато Джим засичаше време.

— Най-хубавият автомобил, правен някога в Англия — представи Джим колата си. — Вече не се произвежда благодарение на социализма.

Сега беше пребоядисана, на капака беше нарисувано британското знаме като на състезателен автомобил и това без съмнение беше най-хубавата и най-бързата кола на света. В първия кръг Роуч се класира трети от четиринайсет души, а във втория успя да стигне до кестените, без колата да загасне нито веднъж, и сега се готвеше за финалната обиколка и рекордно време. Никога не си беше представял, че нещо може да му достави такова удоволствие. Обичаше колата, обичаше Джим, обичаше дори училището и за първи път в живота си обичаше стремежа към победа. Чуваше Джим да вика: „Внимавай, Джъмбо!“, и виждаше Лаци да подскача с импровизирания флаг на черно-бели квадратчета, но докато минаваше с трясък финалната линия, той осъзна, че Джим вече не го гледа, а се е втренчил през поляната в посока на буковата горичка.

— Сър, какво е времето, сър? — попита запъхтяно той и всички наоколо затаиха дъх.

— Хронометър! — реши да се пробва Спайкли. — Моля, времето, Носорог.

— Било много добре, Джъмбо — каза Лаци, който също гледаше към Джим.

Този път дързостта на Спайкли, също като молбата на Роуч, остана без отговор. Джим гледаше през полето към алеята, която оформяше източната граница. До него стоеше момче на име Коулшо, по прякор Галоша. Той беше двойкаджия от трети Б клас, известен с това, че се подмазва на учителите. Точно на това място теренът беше много равен, преди да започне да се издига към хълмовете; често пъти се наводняваше след няколко дъждовни дни. Поради тази причина покрай алеята нямаше жив плет, а само телена ограда; нямаше и дървета, само телената ограда, равнината и хълмовете отвъд, които днес се губеха във всеобщата белота. Тази равнина приличаше на блато, преминаващо към езеро или просто към белия безкрай. На този белезникав фон се разхождаше една самотна фигура, спретнат пешеходец, който не биеше на очи, с изпито лице, мека шапка и сив шлифер, а в ръката си държеше бастун, но почти не го използваше. Роуч също го гледаше и реши, че на мъжа му се иска да ходи по-бързо, но по някаква причина нарочно се бави.

— Носиш ли си очилата, Джъмбо? — попита Джим, загледан след фигурата, която тъкмо щеше да се изравни със следващия стълб.

— Да, сър.

— И кой е това? Прилича на Соломон Грънди18.

— Не зная, сър.

— Виждал ли си го някога?

— Не, сър.

— Не е от училището, не е и от селото. Кой е тогава? Просяк? Или крадец? Защо не гледа насам, Джъмбо? Какво не ни е наред? На негово място ти не би ли погледнал към група момчета, подкарали кола насред полето? Да не би да не обича коли? Или не обича момчета?

Роуч все още се опитваше да измисли отговори на всички тези въпроси, когато Джим заговори Лаци на езика на ПЛ-тата с приглушена, равна интонация, която веднага подсказа на Роуч, че двамата са в съучастие, имат особена чуждестранна връзка. Впечатлението му се усили от отговора на Лаци, недвусмислено отрицателен, произнесен също толкова невъзмутимо тихо.

— Сър, ако обичате, мисля, че е свързан с църквата, сър — каза Галоша. — След службата го видях да говори с Уелс Фарго, сър.

Викарият се казваше Спарго и беше много възрастен. В Търсгуд се носеше легенда, че това всъщност е великият Уелс Фарго, който се е пенсионирал19. След като получи тази информация, Джим се замисли, а Роуч се вбеси и си каза, че Коулшо сигурно си измисля.

— Чу ли за какво си говорят, Галош?

— Не, сър. Разглеждаха присъствените списъци, сър. Но мога да попитам Уелс Фарго, сър.

— Нашите списъци ли? Присъствените списъци на Търсгуд?

— Да, сър. Училищните присъствени списъци. На Търсгуд. С всички имена, сър, и кой къде седи.

И къде седи персоналът, помисли си Роуч и му призля.

— Ако някой го види пак, да ми каже. Също и ако забележите други зловещи образи, разбрахте ли? — обърна се Джим към всички в опит да разведри обстановката. — Не позволявайте разни съмнителни типове да се навъртат около училището. На предишното ми място имаше цяла банда. Бяха преровили всичко. Сребърни прибори, пари, часовниците на момчетата, радиоапарати, какво ли не. Още малко и ще отмъкнат алвиса. Най-хубавата кола, правена някога в Англия, и вече не се произвежда. Цвят на косата, Джъмбо?

— Черна, сър.

— Ръст, Галош?

— Шест фута, сър.

— За Галоша всички са по шест фута, сър — обади се някакъв умник, защото Коулшо беше дребосък и се говореше, че са го кърмели с джин.

— Възраст, Спайкли, жабок такъв?

— Деветдесет и една, сър.

Напрежението спадна сред избухналия смях, Роуч получи право да повтори обиколката и се справи зле, а вечерта си легна, разстроен от ревност, че целият автомобилен клуб, да не говорим за Лаци, беше вкупом нает на престижната длъжност наблюдател. Слаба утеха му беше да си повтаря, че бдителността им не може да се мери с неговата, че заповедта на Джим ще трае от ден до пладне и че отсега нататък Роуч ще трябва да удвои усилията си, за да посрещне надвисналата опасност.

Непознатият със слабото лице изчезна, но на следващия ден Джим се отби до гробищата в двора на църквата, което не се случваше често; Роуч го видя да говори с Уелс Фарго до един прясно изкопан гроб. От този момент нататък, установи Бил Роуч, лицето на Джим трайно помръкна и в него се появи тревожност, която понякога приличаше на гняв, докато се разхождаше по здрач всяка вечер или докато седеше на възвишенията край караваната си, без да обръща внимание на студа или на влагата, пушейки тънката си пура и пиейки водка, докато сумракът се сгъстяваше над него.