Дама, поп, асо, шпионин

15

Хотел „Айлей“ на Съсекс Гардънс, в който Джордж Смайли установи оперативния си щаб под името Бараклъф, на следващия ден след като се върна от Аскот, беше много тихо място, като се има предвид разположението му, и напълно отговаряше на неговите нужди. Намираше се на сто ярда южно от гара „Падингтън“, една от редицата стари къщи, отделени от улицата с ред дървета и малък паркинг. Уличното движение не спираше по цяла нощ. Вътре обаче, независимо че представляваше врящ вулкан от неподхождащи си тапети и медни абажури, мястото беше изключително спокойно. Не само че нищо не се случваше в хотела, но сякаш и по света не се случваше нищо, като това впечатление се засилваше от собственичката, мисис Поуп Греъм, вдовица на майор, с ужасно премалял глас, който създаваше усещане за тежка умора у мистър Бараклъф, както и у всеки друг, опрял до нейното гостоприемство. Инспектор Мендъл, чийто информатор беше тя от много години, твърдеше, че името й било просто Греъм. Поуп20 било добавено, за да е по-величествено или от почит към Рим.

— Баща ви случайно да не е служил при кралските стрелци, драги? — попита тя с прозявка, след като прочете името Бараклъф в дневника.

Смайли предплати петдесет лири за две седмици и тя му даде стая номер осем, защото той искаше да работи. Той помоли за бюро и тя му осигури една разклатена маса за карти, която пиколото Норман донесе.

— Това е джорджиански стил — въздъхна тя, наблюдавайки доставката. — Така че ще ми я пазите, нали, драги? Даже не би трябвало да ви я давам, тя принадлежеше на майора.

Към петдесетте лири Мендъл добави още двайсет от собствения си портфейл, мръсни хартийки, както ги наричаше той, които след това си взе от Смайли.

— Парите не миришат, нали? — рече Мендъл.

— Може и така да се каже — съгласи се мисис Поуп Греъм, докато със скромен вид скътваше банкнотите в полите на долните си дрехи.

— Ще ми трябва и най-малката подробност — предупреди я Мендъл, разположил се в нейния апартамент на партера с бутилка от любимото й питие. — Кога влиза и излиза, контакти, навици и най-вече — той обичаше да вдига предупредително пръст, — най-вече, и това е по-важно, отколкото въобще можете да си представите, искам всички подозрителни лица, които проявяват интерес или задават въпроси на персонала ви по някакъв повод. — Той я погледна важно. — Дори да твърдят, че са герои от войната и Шерлок Холмс в едно.

— Само аз и Норман сме — каза мисис Поуп Греъм, посочвайки едно треперещо момче с черно палто, на което мисис Поуп Греъм беше пришила бежова кадифена яка. — А от Норман няма какво да изкопчат. Прекалено сте мнителен, драги.

— Същото важи и за пощата му — каза инспекторът. — Искам информация откъде е изпратена и кога, ако пощенските клейма са четливи, но да не се отварят писмата и да не се бавят. Това се отнася и за вещите му. — Той остави да се възцари мълчание, докато хвърляше поглед към голямата каса, на която беше отредено видно място в обзавеждането. — От време на време той ще иска да му съхранявате някои неща. Предимно документи, понякога книги. Само на един човек е позволено да вижда тези вещи, освен него — той внезапно разтегли устни в пиратска усмивка. — На мене. Разбрахте ли? Никой друг не бива дори да знае, че са при вас. И не ги прелиствайте, защото той е много проницателен и веднага ще разбере. Трябва да ги прелиства специалист. Нищо повече не казвам — заключи Мендъл, макар че по-късно отбеляза пред Смайли, след като се върна от Съмърсет, че ако всичко това им струва само двайсет лири, то Норман и неговата покровителка са най-евтините бавачки, които могат да се намерят.

Това самохвалство беше погрешно, но можеше да му се прости, защото той нямаше как да знае, че Джим беше наел целия автомобилен клуб, нито пък по какъв начин Джим беше успял да проследи целия ход на предпазливото разследване на Мендъл. Нито Мендъл, нито някой друг би могъл да предположи състоянието на напрегната бдителност, до което го бяха докарали гневът, напрежението от чакането и може би малко лудост.

Стая номер осем беше на последния етаж. Прозорецът й гледаше към парапета. Отвъд парапета се простираше една странична уличка, на която имаше долнопробна книжарница и туристическа агенция на име „Уайд Уърлд“21. На кърпата за ръце беше избродирано „Суон Хотел Марлоу“. Лейкон се появи още същата вечер с издута чанта, пълна с първата партида документи от службата му. Седнаха един до друг на леглото да говорят, а Смайли пусна едно радио на батерии, за да заглушава гласовете им. Лейкон го възприе много сантиментално; изглеждаше някак прекалено стар за тази забава. На другата сутрин, на път за работа, Лейкон мина да си прибере документите и да върне книгите, които Смайли му беше дал да си напълни чантата. Тази роля никак не се удаваше на Лейкон. Държеше се нацупено и сопнато, даде да се разбере, че изобщо не му харесва да нарушава правилата. В студеното време като че ли беше развил постоянна руменина. Само че Смайли не можеше да чете документите през деня, защото те бяха на разположение на служителите на Лейкон и липсата им щеше да вдигне голям шум. А и не искаше. Той най-добре знаеше, че не разполага с никакво време. През следващите три дни процедурата остана неизменна. Всяка вечер, на път за влака от гара „Падингтън“, Лейкон оставяше документите и всяка вечер мисис Поуп Греъм скришом докладваше на Мендъл, че киселият дълъг тип пак се е появил, онзи, който гледа Норман отвисоко. Всяка сутрин, след три часа сън и отвратителна закуска, състояща се от недопечена наденица и препечен домат — друго нямаше в менюто — Смайли чакаше да дойде Лейкон, след което с облекчение се впускаше навън в студения зимен ден, за да заеме своето място сред себеподобните си.

Това бяха необикновени нощи за Смайли, прекарани в самотата на последния етаж. Като си мислеше за тях по-късно, макар че дните му тогава бяха не по-малко натоварени и дори на пръв поглед изглеждаха изпълнени с повече събития, в паметта му те бяха като пътуване, почти слели се в една-единствена нощ.

— Нали ще го направиш? — беше изчуруликал безсрамно Лейкон в градината. — Ще пообиколиш напред-назад?

Докато Смайли обикаляше една по една пътеките на миналото си, вече нямаше разлика между напред и назад, всичко беше едно пътуване и целта му лежеше пред него. В тази стая нямаше нищо, нито един предмет в цялата сбирщина хотелски вехтории, който да го откъсне от стаите в неговите спомени. Пак беше на последния етаж на Цирка, в собствения си невзрачен кабинет с оксфордски гравюри, точно както го беше оставил една година по-рано. От другата страна на вратата се простираше ниското преддверие, в което сивокосите служителки на Контрола, леличките, кротко печатаха на машина и вдигаха телефоните; докато тук, в хотела, някакъв неизвестен гений по-надолу по коридора ден и нощ търпеливо тракаше на старата си машина. В другия край на преддверието — в света на мисис Поуп Греъм там имаше тоалетна с предупреждение да не се използва — се намираше една необозначена врата, която водеше към убежището на Контрола — нещо като дълъг коридор със стари стоманени шкафове и стари червени книги, с миризма на сладникав прах и жасминов чай. Зад бюрото седеше Контрола, който по това време вече приличаше на жив труп с провисналия си сив перчем и усмивка, топла като на череп.

Това въображаемо преместване беше толкова пълно, че когато телефонът на Смайли иззвъня — вътрешният номер беше допълнителна услуга, която се плащаше в брой, — на него му трябваше известно време да си спомни къде се намира. Не по-малко объркващи бяха и другите звуци, като пърхането на гълъбите по парапета, скърцането на телевизионната антена на вятъра и реката от дъждовна вода, плискаща се във водостока. Тези звуци също бяха част от миналото му и в сградата на Цирка в Лондон можеха да се чуят само от петия етаж. Няма съмнение, че ухото му ги различи тъкмо по тази причина — те бяха музикалният фон на неговото минало. Рано една сутрин, като чу стъпки в коридора пред стаята си, Смайли направо отиде до вратата на спалнята, очаквайки да завари там нощния дежурен шифровчик на Цирка. В този момент беше погълнат от снимките на Гуилъм и от твърде оскъдната информация се опитваше да разгадае най-вероятната процедура на Цирка в епохата на латерализма за обработване на телеграма, пристигнала от Хонконг. Вместо шифровчика обаче пред него стоеше Норман, бос и по пижама. По пода бяха разпилени конфети, а пред отсрещната врата имаше два чифта обувки, мъжки и женски, макар че никой в „Айлей“, най-малкото пък Норман, щеше някога да ги излъска.

— Престани да подслушваш и си лягай — каза Смайли. А когато Норман продължи да го гледа безмълвно: — Хайде, махай се вече, чу ли? — И за малко да добави, но навреме се спря: — Мърляво момченце такова.

„Операция «Черна магия»“ беше заглавието на първия том, който Лейкон му донесе първата вечер. „Правила за разпространение на специална продукция“. Останалата част от корицата беше покрита с предупредителни етикети и указания, включително една забавна инструкция, ако някой попадне на папката случайно, „да се върне НЕПРОЧЕТЕНА“ на главния архивар в кабинета на министър-председателя. „Операция «Черна магия»“ пишеше на друг. „Допълнителни отчети за Министерството на финансите, специално настаняване в Лондон, специални финансови условия, награди и др.“ „Източник Мерлин“ пишеше на трети, закачен за първия с розова лента. „Оценка на клиента, финансова ефективност, допълнителна експлоатация, вж. Секретно приложение“. Секретното приложение обаче липсваше и искането на Смайли да го получи беше посрещнато хладно.

— Министърът го държи в личната си каса — отговори рязко Лейкон.

— Знаеш ли шифъра?

— Разбира се, че не — отвърна той, този път гневно.

— Как е озаглавено?

— Това ни най-малко не те засяга. Изобщо не мога да разбера защо си губиш времето да търсиш този документ. Той е строго секретен и сме направили всичко възможно да ограничим до минимум читателите му.

— Дори едно секретно приложение трябва да има заглавие — каза Смайли меко.

— Това няма.

— Разкрива ли самоличността на Мерлин?

— Не ставай смешен. Министърът не иска да го знае, а Алълайн не иска да му казва.

— Какво означава „допълнителна експлоатация“?

— Отказвам да ме подлагаш на разпит, Джордж. Вече не си част от семейството, нали разбираш. Според правилата трябва да получиш специално разрешение.

— За „Черна магия“ ли?

— Да.

— Имаме ли списък на хората с такова разрешение?

Лейкон отговори, че е в документа с правилата, и едва не затръшна вратата след себе си, преди да се върне под бавната мелодия на „Къде изчезнаха цветята?“, представена от австралийски радиоводещ.

— Министърът… — започна той отново. — Той не обича заплетените обяснения. Обича да казва, че вярва само на онова, което може да се побере на пощенска картичка. Няма търпение да получи нещо, с което да се заеме.

— Нали няма да забравиш Придо? — каза Смайли. — Всичко, каквото имаш за него, даже откъслечните сведения са по-добре от нищо.

Смайли изтърпя гневния поглед на Лейкон, който пак тръгна към вратата:

— С всичкия ли си, Джордж? Нали си даваш сметка, че Придо най-вероятно дори не е чувал за „Черна магия“, преди да го застрелят? Наистина не мога да разбера защо не се занимаваш с основния проблем, вместо да се ровиш в… — но вече беше излязъл от стаята.

Смайли се върна към последната папка: „Операция «Черна магия», кореспонденция с Отдела“. „Отдела“ беше един от многобройните евфемизми на Уайтхол за Цирка. Този том съдържаше официалните протоколи от срещите на министъра от една страна и — разпознаваем веднага по прилежния ученически почерк — на Пърси Алълайн, по това време все още на долните стъпала на човешката стълбица на Контрола.

Какъв мрачен паметник, мислеше си Смайли, разглеждайки измачканите документи, на такава дълга и жестока война.

16

Смайли отново изживя основните битки на тази дълга и жестока война, когато се захвана да чете. В документите се съдържаха съвсем оскъдни сведения, много повече имаше в паметта му. Главните действащи лица бяха Алълайн и Контрола, а причините се губеха. Бил Хейдън, проницателният, макар и натъжен, наблюдател на тези събития, твърдеше, че двамата започнали да се мразят в Кеймбридж по време на краткото пребиваване там на Контрола като преподавател и на Алълайн като студент. Според Бил Алълайн бил ученик на Контрола, при това — не особено добър, и Контрола го тормозел, което беше съвсем правдоподобно.

Историята беше достатъчно гротескна и Контрола не пропускаше да я изтъкне:

— Казват, че с Пърси сме кръвни братя. Заедно гребяхме в една лодка, представете си!

Така и не уточняваше дали се шегува.

Към полулегендите от този сорт Смайли можеше да добави няколко твърди факта от онова, което знаеше за по-ранния живот на двамата. Докато Контрола беше ничие дете, Пърси Алълайн беше роден в Южна Шотландия, в семейството на свещеник. Баща му беше енергичен презвитериански проповедник и ако Пърси не беше наследил вярата му, със сигурност беше наследил умението грубо да убеждава. Изпусна войната с година или две и дойде в Цирка от някаква фирма в Лондонското сити. В Кеймбридж бил малко политик (малко по-десен от Чингиз хан, твърдеше Хейдън, който също не беше мекушав либерал, бог е свидетел) и малко спортист. Беше вербуван от дребен служител на име Мастън, който известно време се опитваше да си устрои уютен кът в контраразузнаването. Мастън съзираше голямо бъдеще в Алълайн и след като неуморно тръбеше името му, накрая изпадна в немилост. След като реши, че го злепоставя, Циркът запрати Алълайн в Южна Америка, където той изкара два пълни мандата под консулско прикритие, без да се връща в Англия.

Дори Контрола признаваше, че Пърси се е справил много добре там, спомни си Смайли. Аржентинците, които харесали как играе тенис и как язди, го приели за джентълмен, по думите на Контрола, и решили, че е глупав, какъвто Пърси изобщо не беше. Когато предаде работата на наследника си, беше организирал мрежа от агенти по двата бряга и вече гледаше на север. След отпуск и двуседмичен инструктаж го изпратиха в Индия, където агентите му явно го възприемаха като превъплъщение на британското управление. Той им проповядваше лоялност, не им плащаше почти нищо и в момента, в който му се налагаше, ги предаваше. От Индия замина за Кайро.

За Алълайн това назначение трябваше да е трудно, ако не и невъзможно, защото до този момент Близкият изток беше любима територия на Хейдън. Агентурната мрежа в Кайро възприемаше Бил буквално по начина, описан от Мартиндейл в онази съдбоносна вечер в безименния му клуб — като прероден Лорънс Арабски. Всички бяха решени да превърнат живота на наследника му в ад. Пърси обаче по някакъв начин съумя да си пробие път и ако беше успял да се опази от американците, може би щеше да бъде запомнен като още по-добър дори от Хейдън. Вместо това избухна скандал и между Пърси и Контрола започна открита вражда.

Обстоятелствата все още бяха неясни — това се случи много преди Смайли да се издигне до върховен шамбелан на Контрола. Явно без да е упълномощен от Лондон, Алълайн се забърка в един глупав американски заговор да сменят някакъв местен велможа със свой човек. Алълайн от край време изпитваше фатално страхопочитание пред американците. С възхищение следеше от Аржентина как громят леви политици из цялото полукълбо; в Индия се радваше на уменията им да разделят силите, стремящи се към централизация. Докато Контрола, подобно на повечето хора в Цирка, презираше както тях самите, така и работата им, която често се стремеше да опропасти.

Заговорът се провали, британските петролни компании побесняха и Алълайн, според сполучливия жаргонен израз, трябваше да си тръгне по чорапи. След това Алълайн твърдеше, че Контрола го бил принуждавал, а после дръпнал чергата под краката му и даже нарочно издал заговора на Москва. Както и да е, Алълайн пристигна в Лондон и там го чакаше заповед за назначение в Яслата, където трябваше да отговаря за обучението на зелени новобранци. Обикновено това място се пазеше за износени агенти, на които им оставаха няколко години до пенсия. Просто по това време в Лондон нямаше никакви позиции за човек с опита и способностите на Пърси, беше обяснил Хейдън, тогава завеждащ личния състав.

— Ами в такъв случай ще ти се наложи да ми измислиш някаква, дявол го взел — каза Пърси и се оказа прав.

Както малко по-късно Бил откровено призна пред Смайли, той не беше взел предвид силата на Алълайновото лоби.

— Но кои са тези хора? — попита тогава Смайли. — Как могат да ти наложат човек, когото не искаш?

— Голфъри — изръмжа Контрола.

Голфъри и консерватори, тъй като по онова време Алълайн се заиграваше с опозицията, където го приемаха с отворени обятия, не на последно място и от Майлс Съркум, този за съжаление недалечен братовчед на Ан, който сега беше министърът на Лейкон. Контрола също нямаше много възможности да се съпротивлява. Циркът беше в труден период и се носеха приказки за пълно премахване на съществуващата организация и започване на чисто с нова. В този свят провалите често са в поредица, само че тази беше необичайно дълга. Продукцията беше намаляла, а и все по-голяма част от нея се оказваше подозрителна. Там, където беше от значение, хватката на Контрола беше слаба.

Тази временна неспособност по никакъв начин не отнемаше от радостта му да съставя проект за правилник на Пърси Алълайн като оперативен директор. Наричаше го „хартиената шапка на Пърси“.

Смайли не можеше да направи нищо. По това време Бил Хейдън беше във Вашингтон, където се опитваше да договори споразумение между двете разузнавания с онези, които той наричаше пуританофашистите от американската агенция. А Смайли се беше издигнал до петия етаж и една от задачите му беше да държи молителите далече от Контрола. Затова тъкмо него Алълайн питаше: „Защо?“. Обаждаше му се в кабинета, когато Контрола го нямаше, канеше го в унилия си апартамент, като преди това изпращаше възлюбената си на кино, и го разпитваше с хленчещия си шотландски акцент. „Защо?“ Дори инвестира в бутилка малцово уиски, което щедро наливаше на Смайли, докато на себе си сипваше от по-евтиното.

— Какво съм му направил, Джордж, какво толкова специално? Един-два пъти сме се карали. Какво необичайно има в това? Защо се заяжда с мене? Искам само място край главната маса, нищо повече. Бог ми е свидетел, че то ми се полага по заслуги.

Под главна маса той имаше предвид петия етаж.

Правилникът, който Контрола му написа и който на пръв поглед изглеждаше много впечатляващо, даваше на Алълайн правото да проверява всички операции, преди да бъдат пуснати в ход. В ситния шрифт това право ставаше условно, ако оперативните сектори дадат съгласието си, а Контрола направи всичко възможно това да не се случва. Правилникът го приканваше да „координира ресурсите и да тушира регионалните съперничества“, което Алълайн успя да постигне, създавайки Лондонското управление. Секторите с ресурси обаче, като съгледвачи, фалшификатори, подслушвачи и жонгльори, му отказаха достъп до документите си, а той нямаше властта да ги принуди. Така че Алълайн гладуваше, след обяд на бюрото му нямаше нищо.

— Посредствен съм бил, така ли? Сега всички трябва да сме гении, примадони, а не миманс, освен това трябва да сме старци — Алълайн, макар и да не му личеше, все още беше твърде млад за главната маса, можеше да се похвали с осем или десет години пред Хейдън и Смайли и с още повече — пред Контрола.

Контрола беше непоколебим:

— Пърси Алълайн ще продаде и майка си за рицарско звание, а тази служба — за място в Камарата на лордовете. — И по-късно, когато омразната му болест започна да се прокрадва все по-близо: — Отказвам да оставя делото на живота си на един параден кон. Твърде суетен съм, за да ми се подмазват, твърде стар съм, за да имам амбиции, и съм грозен като смъртта. Пърси е пълната ми противоположност и в Уайтхол има достатъчно съобразителни хора, които биха предпочели него, а не мене.

Може да се каже, че тъкмо по този начин Контрола косвено си навлече „Черна магия“ на главата.

— Джордж, ела тук — изстреля един ден Контрола по интеркома. — Брат Пърси се опитва да ми играе по нервите. Ела или ще се лее кръв.

Смайли си спомни, че беше време, в което неуспели воини се прибираха у дома от далечни земи. Рой Бланд тъкмо беше кацнал от Белград, където се опитваше, с помощта на Тоби Естерхази, да спаси останките от една умираща мрежа; Пол Скордено, по това време старши в Германия, току-що беше погребал най-добрия си съветски агент в Източен Берлин, а що се отнася до Бил, след поредното безплодно пътуване той пак беснееше по повод арогантността на Пентагона, идиотщината на Пентагона, лицемерието на Пентагона и твърдеше, че е „време да сключим сделка с проклетите руснаци вместо с тях“.

В „Айлей“ минаваше полунощ; на вратата звънеше закъснял гост. Това щеше да му коства десет шилинга за Норман, помисли си Смайли, за когото британската парична реформа си оставаше загадка. Той придърпа с въздишка първата папка на „Черна магия“, позволи си внимателно да наплюнчи палеца и показалеца на дясната си ръка и се захвана да съпоставя официалната памет със своята собствена.

„Във връзка с нашия разговор — пишеше Алълайн само два месеца след този разговор в едно леко истерично лично писмо до видния братовчед на Ан, министъра, съдържащо се в документите на Лейкон. — Докладите по «Черна магия» идват от изключително деликатен източник. Нито един от съществуващите методи за разпространение в Уайтхол според мене не подхожда за този случай. Системата от куриерски контейнери, която използвахме за «Стършел», се провали, след като някои потребители в Уайтхол изгубиха кодовете или след онзи безобразен случай, когато един претоварен заместник-министър повери ключа на личния си асистент. Вече говорих с Лили от военноморското разузнаване, който е готов да ни осигури специална читалня в главната сграда на Адмиралтейството, в която материалите ще се предоставят на потребителите под наблюдението на старши служител на моята служба. С конспиративна цел читалнята ще се казва «конферентна зала на Адриатическата работна група» или съкратено — «АРГ зала». Потребителите, които имат право да четат, няма да имат пропуски, защото с тях може да се злоупотребява. Вместо това те ще се легитимират пред моя служител — Смайли обърна внимание на местоимението, — който ще е снабден със списък на упълномощените лица, илюстриран със снимки на потребителите.“

Лейкон, все още не напълно убеден, до Министерството на финансите чрез ненавистния си господар, министъра, от чието име винаги пишеше предложенията си:

„Дори да приемем, че е необходимо, читалнята ще трябва да бъде изцяло преустроена.

1. Ще одобрите ли разходите?

2. При положителен отговор разходите трябва да се направят от Адмиралтейството. Отделът скрито ще ги възстанови.

3. Остава въпросът за допълнителните служители, които също представляват разход…“.

Оставаше и въпросът за още по-голямата слава на Алълайн, отбеляза Смайли, докато бавно прелистваше страниците. Тя вече грееше като фар отвсякъде — Пърси се е устремил към главната маса, а дните на Контрола са преброени.

Откъм стълбището се чу доста приятно пеене. Гост от Уелс, много пиян, пожелаваше на всички „лека нощ“.

„Черна магия“, спомни си Смайли — това пак беше неговата памет, документите не можеха да опишат нещо толкова човешко, — изобщо не беше първият опит на Пърси Алълайн да проведе собствена операция в новото си качество, но тъй като правилникът го задължаваше да получи одобрението на Контрола, предшестващите опити бяха мъртвородени. Известно време например той се беше съсредоточил в прокарването на тунели. Американците бяха прокарали тунели с подслушвателна апаратура в Берлин и Белград, французите бяха направили нещо подобно срещу американците. Добре тогава, предвождан от Пърси, Циркът щеше да навлезе на този пазар. Контрола погледна благосклонно на идеята, сформира се комисия от представители на различни отдели (известна като комисията „Алълайн“), екип от специалисти от техническия отдел огледаха основите на съветското посолство в Атина, където Алълайн разчиташе на щедрата подкрепа на поредния военен режим, на който той се възхищаваше също толкова много, колкото и на предишните. В този момент Контрола с леко побутване събори до основи къщичката на Пърси и го зачака да дойде с някоя нова идея. Именно това и правеше Пърси след няколко междинни опита в онази сива сутрин, когато Контрола властно покани Смайли на пиршеството.

Контрола седеше зад бюрото си, Алълайн стоеше до прозореца, а между тях лежеше една обикновена, ярко жълта, затворена папка.

— Седни и виж тази глупост.

Смайли се настани в креслото, а Алълайн остана до прозореца, подпрял едрите си лакти на перваза и зареял поглед над покривите към Нелсъновата колона и кулите на Уайтхол отвъд нея.

В папката имаше снимки на предполагаем документ от ръководството на съветските военноморски сили, дълъг цели петнайсет страници.

— Кой го е превеждал? — попита Смайли, мислейки си, че преводът е достатъчно добър, за да е дело на Рой Бланд.

— Господ — отговори Контрола. — Господ го е превел, нали, Пърси? Няма смисъл да го питаш нищо, Джордж, няма да ти отговори.

По онова време Контрола изглеждаше много подмладен. Смайли помнеше как беше отслабнал, как бяха поруменели страните му и как всички, които не го познаваха много добре, го поздравяваха колко добре изглежда. Може би единствено Смайли забелязваше малките капчици пот, които още тогава неизменно се появяваха по края на челото му.

Всъщност документът се оказа доклад, вероятно подготвен за съветското върховно командване, представляващ оценка на едно неотдавнашно съветско военноморско учение в Средиземно и в Черно море. В папката на Лейкон беше записан само като Доклад №1, под заглавието „Военноморски“. В продължение на много месеци Адмиралтейството плачеше на Цирка за каквато и да е информация, свързана с това учение. Така че докладът изглеждаше впечатляващо актуален, което го правеше подозрителен в очите на Смайли. Той беше подробен, но се занимаваше с неща, от които Смайли нямаше дори бегла представа — поразяваща мощ от брега към морето, радионамеса във вражеските процедури по обявяване на тревога, висша математика в баланса на заплахата. Ако беше истински, това си беше направо златна мина, само че той нямаше и най-малката причина да допусне, че е такъв. Всяка седмица през Цирка минаваха купища така наречени съветски документи. Повечето бяха пълен боклук. Имаше няколко, подхвърлени от съюзници със задни мисли, още няколко бяха руски фалшификати. Много рядко някой се оказваше от значение, но обикновено това ставаше, след като биваше отхвърлен.

— Чии са тези инициали? — попита Смайли, посочвайки бележки в полето, изписани с молив на руски. — Знае ли някой?

Контрола посочи с глава Алълайн.

— Питай началството. Нищо не знам.

— Жаров — каза Алълайн. — Адмирал от Черноморския флот.

— Няма дата — възрази Смайли.

— Това е чернова — услужливо каза Алълайн с необичайно силен акцент. — Жаров го е подписал в четвъртък. Окончателният доклад с тези поправки е публикуван в понеделник със същата дата.

Днес беше вторник.

— Откъде е получен? — попита Смайли, все още объркан.

— Пърси не може да ни каже — заяви Контрола.

— Какво казват нашите експерти?

— Те не са го виждали — рече Алълайн, — нещо повече, няма и да го видят.

Контрола се обади с леден глас:

— Моят брат Лили от военноморското разузнаване обаче е дал предварително мнение, нали, Пърси? Пърси му го е показал снощи — на чаша розов джин в „Травълърс“, прав ли съм, Пърси?

— В Адмиралтейството.

— Брат Лили, който е каледонец като Пърси, по принцип не е много щедър на похвали. Когато ми се обади преди половин час обаче, не можеше да се сдържи. Дори ме поздрави. Той смята, че документите са истински, и иска нашето разрешение, по-скоро това на Пърси, да запознае колегите си във флота със заключенията му.

— Невъзможно — рече Алълайн. — Това е само за негова употреба, поне още две седмици.

— Тази работа е толкова гореща — обясни Контрола, — че трябва малко да изстине, преди да бъде разпространена.

— Само че откъде идва? — настоя Смайли.

— О, Пърси е измислил кодово име, не се безпокой. Много сме бързи с кодовите имена, нали, Пърси?

— Но какво е нивото на достъп? Кой е отговорният служител?

— Това ще ти хареса — каза Контрола под носа си.

Той беше страшно ядосан. За цялото им дълго сътрудничество Смайли не помнеше да го е виждал толкова ядосан. Тънките му, обсипани с петна ръце трепереха, а обикновено безжизнените му очи блестяха от гняв.

— Източник Мерлин — каза Алълайн, като думите му бяха предшествани от кратко, но много характерно шотландско всмукване на въздух през зъби — е високопоставен източник с достъп до най-чувствителните нива на съветската политическа машина. — И добави, сякаш беше кралска особа: — Нарекохме неговия продукт „Черна магия“.

Смайли забеляза, че използваше сходни изрази както в едно строго секретно лично писмо до свой приятел в Министерството на финансите, в което настояваше да получи по-голяма свобода при изплащането на извънредни разходи на агентите.

— Още малко и ще каже, че го е спечелил по лотарията — предупреди Контрола, който, въпреки втората си младост, страдаше от характерната старческа небрежност към устойчивите словосъчетания. — Накарай го сега да ти каже защо няма да ти каже.

Алълайн оставаше невъзмутим. Той също беше зачервен, но това не се дължеше на заболяване, а на триумф. Пое дълбоко въздух в широките си гърди за дълга реч и обръщайки се изключително към Смайли, я поднесе безизразно, като шотландски сержант от полицията, който свидетелства пред съда.

— Самоличността на източник Мерлин е чужда тайна, която не мога да разкрия. Той е плод на многогодишните усилия на определени хора в тази служба. Хора, предани на мене, както аз съм предан на тях. Хора, които също така изобщо не са доволни от провалите тук. Твърде много неща бяха разкрити. Твърде много беше изгубено, пропиляно, имаше твърде много скандали. Казвал съм го много пъти, но явно съм говорил на вятъра, защото той не ми обръщаше никакво внимание.

— Става дума за мене — обади се Контрола отстрани. — Аз съм „той“ в тази реч, нали разбираш, Джордж?

— Общоприетите принципи на професията и сигурността никакви ги няма в тази организация. Къде е ограниченият достъп до информация? Къде е разделението на всички нива, Джордж? Прекалено много се злослови по отделите, което се насърчава от ръководството.

— Пак се отнася за мене — вметна Контрола.

— В момента действа принципът „разделяй и владей“. Хората, които трябва да се борят с комунизма, са се хванали гуша за гуша. Губим ключови партньори.

— Има предвид американците — обясни Контрола.

— Губим хляба си. Самоуважението си. Стига толкова. — Той взе доклада и го пъхна под мишница. — До гуша ни дойде.

— И като всички останали, на които им е дошло до гуша — каза Контрола, след като Алълайн шумно излезе от стаята, — той иска още.

Сега документите на Лейкон отново подеха историята за малко вместо паметта на Смайли. Характерно за атмосферата в онези последни месеци беше Смайли да получи информация за даден случай в началото, след което да не чуе нито дума за това как се е развил. Контрола ненавиждаше провалите, както ненавиждаше и болестта, а най-вече собствените си провали. Той знаеше, че признаването на провала означаваше да живееш с него; че служба, която не се бори, не може да оцелее. Той ненавиждаше агентите с копринени ризи, които поглъщаха огромни парчета от бюджета във вреда на полезните мрежи, на които той разчиташе. Той обичаше успеха, но ненавиждаше чудесата, ако заради тях останалите му начинания губеха фокус. Ненавиждаше слабостта, както ненавиждаше сантименталността и религията, ненавиждаше и Пърси Алълайн, който беше склонен да им се поддава. Справяше се с тях, като буквално им затръшваше вратата — оттегляше се в занемарения си кабинет на горния етаж, не приемаше посетители и всичките му телефонни обаждания се поемаха от леличките. От същите кротки женици идваше и жасминовият чай, както и безбройните служебни документи, които той изискваше и връщаше с купища. Смайли ги виждаше, натрупани пред вратата, докато той самият си гледаше своята работа, която се състоеше в опит да държи останалата част от Цирка над водата. Много от тези документи бяха стари, още от времето, преди Контрола да застане начело. Някои бяха лични досиета, биографии на бивши и настоящи сътрудници на службата.

Контрола така и не каза с какво се занимава. Ако Смайли питаше леличките или ако любимото момче Бил Хейдън наминеше със същия въпрос, те само поклащаха глави или безмълвно вдигаха вежди към небесата: „Безнадежден случай — говореха тези погледи, изпълнени с доброта. — Намираме занимание на един велик човек в края на неговата кариера“. Само че Смайли — докато търпеливо прелистваше документ след документ и в едно ъгълче на сложния си ум преповтаряше писмото на Ирина до Рики Тар — Смайли знаеше и по съвсем реален начин намираше утеха в това знание, че в крайна сметка той не е първият, минал по този път, че духът на Контрола е негов спътник навсякъде, освен в най-отдалечените кътчета, и сигурно е щял да измине целия път, ако операция „Свидетел“ не го беше спряла в последния момент.

Отново закуска и един много потиснат уелсец, когото недопечената наденица и препеченият домат никак не привличаха.

— Тези ще ти трябват ли още — попита Лейкон, — или си приключил с тях? Едва ли са много полезни, след като не съдържат даже и докладите.

— До довечера, моля те, ако нямаш нищо против.

— Сигурно си даваш сметка, че приличаш на развалина.

Не си даваше сметка, но когато се върна на Байуотър Стрийт, красивото огледало на Ан в позлатена рамка му показа, че очите му са кървясали, а пълните му бузи са набраздени от умора. Поспа малко, след което продължи по тайнствения си път. Когато настъпи вечерта, Лейкон го чакаше. Смайли веднага продължи да чете.

В продължение на шест седмици, според документите, след военноморския доклад нямаше друг материал. Някои отдели в Министерството на отбраната подеха ентусиазма на Адмиралтейството от първоначалния доклад, Форин Офис заяви, че „този документ хвърля необикновено ярка светлина върху агресивния съветски подход“, каквото и да означаваше това; Алълайн продължаваше да настоява за специално боравене с материала, само че беше като генерал без армия. Лейкон отбеляза с леден тон „малко позакъснялата реакция“ и предложи на министъра да „успокои ситуацията с Адмиралтейството“. От Контрола, поне според документите, нямаше нищо. Може би се беше снижил и се молеше да го отмине. В затишието един специалист по Москва от Финансовото министерство недоволно забеляза, че през последните години в Уайтхол често са ставали свидетели на такива неща — обнадеждаващ първи доклад, последван от мълчание или, още по-лошо, от скандал.

Той грешеше. На седмата седмица Алълайн обяви публикуването на три нови доклада от „Черна магия“ в един ден. Всичките бяха под формата на секретна съветска кореспонденция между различни отдели, въпреки че темите бяха най-разнообразни.

„Черна магия“ номер 2, според резюмето на Лейкон, описваше напреженията в СИВ и разглеждаше дегенеративния ефект от търговските сделки на Запада върху по-слабите страни членки. По правилата на Цирка това беше класически доклад от сферата на действие на Рой Бланд, покриващ точно целта, която агентурната мрежа „Натиск“, базирана в Унгария, атакуваше безуспешно от години. „Великолепен обзор — беше написал един потребител от Форин Офис, — подкрепен с добри материали.“

„Черна магия“ номер 3 разглеждаше унгарския ревизионизъм и възобновените чистки на Кадар в политическите и академичните среди — най-добрият начин за пресичане на безотговорните приказки в Унгария, твърдеше авторът на доклада, заимствайки един стар израз на Хрушчов, беше да се разстрелят повече интелектуалци. Това също беше територия на Рой Бланд. „Полезно предупреждение за всички — пишеше същият коментатор от Форин Офис, — които си въобразяват, че Съветският съюз е разхлабил хватката над сателитите си.“

Тези два доклада по същество даваха общи сведения, само че „Черна магия“ номер 4 беше дълъг шейсет страници и потребителите го смятаха за уникален. Той представляваше изключително техническа оценка от страна на съветското Министерство на външните работи на предимствата и недостатъците от преговори с отслабен американски президент. Изводът, най-общо казано, беше, че ако на президента се подхвърли кокал за собствения му електорат, Съветският съюз ще успее да получи ценни отстъпки в предстоящите преговори за многобройните ядрени бойни глави. Той обаче сериозно повдигаше въпроса доколко е целесъобразно САЩ да бъдат поставяни в прекалено губеща позиция, защото това би могло да изкуши Пентагона да нанесе ответен или превантивен удар. Докладът беше направо от сърцевината на Бил-Хейдъновата сфера. Както беше написал самият Хейдън обаче в една трогателна бележка до Алълайн — която, без знанието на Хейдън, веднага беше препратена на министъра и заведена в архива на кабинета, — за двайсет и петте години, през които беше атакувал съветската ядрена програма, той не беше успявал да се сдобие с толкова качествен материал.

„Освен ако не греша — пишеше той в заключение, — не са успявали и нашите американски братя по оръжие. Знам, че още е рано, но ми се струва, че който отнесе този материал във Вашингтон, ще бъде в много изгодна позиция за преговори. А ако Мерлин успее да задържи това ниво, бих се осмелил да предвидя, че ще можем да си позволим всичко, което се предлага от американското управление.“

Пърси Алълайн получи своята читалня, а Джордж Смайли си направи кафе на раздрънкания газов котлон до умивалника. Котлонът работеше с монети и по средата изгасна, Смайли се ядоса, извика Норман и му поръча да развали цели пет лири на шилинги.

17

С растящ интерес Смайли продължаваше пътешествието сред оскъдните записки на Лейкон от първата среща на главните действащи лица до наши дни. По онова време Циркът беше обхванат от такава атмосфера на подозрителност, че темата за източник Мерлин се превърна в табу дори между Смайли и Контрола. Алълайн носеше докладите от „Черна магия“ и чакаше в преддверието, докато леличките ги предаваха на Контрола, който ги подписваше веднага, за да демонстрира, че не ги чете. Алълайн прибираше папката, надникваше в кабинета на Смайли, изръмжаваше някакъв поздрав и тръгваше да слиза с тежки стъпки по стълбите. Бланд се държеше на разстояние и дори ободряващите посещения на Бил Хейдън, традиционна част от ежедневието, от споделянето, което навремето Контрола насърчаваше сред старшите си служители, ставаха все по-редки и по-кратки, докато съвсем не престанаха.

— На Контрола му хлопа дъската — презрително каза Хейдън на Смайли. — Освен това, ако не греша, той умира. Въпросът е кое ще го довърши първо.

Редовните срещи във вторник бяха отменени и Контрола постоянно тормозеше Смайли, изпращайки го ту в чужбина с някоя неясна задача, ту из поделенията в страната — Сарат, Брикстън, Актън и други подобни — като свой личен пратеник. Все по-натрапчиво ставаше усещането, че Контрола иска да се избави от него. Когато разговаряха, усещаше помежду им толкова тежка подозрителност, че дори Смайли започна сериозно да се пита дали Бил не беше прав, че Контрола вече не става за тази работа.

От документите на кабинета ставаше ясно, че през онези три месеца операция „Черна магия“ трайно е процъфтявала без никаква помощ от страна на Контрола. Всеки месец пристигаха по два, дори по три доклада, нивото им оставаше все така високо според потребителите, само че името на Контрола рядко се споменаваше и никога не го канеха за коментар. Понякога експертите ставаха дребнави. По-често се оплакваха, че не могат да потвърдят нищо, тъй като Мерлин ги води в непознати води — не можем ли да помолим американците да проверят? Не можем, каза министърът. Не още, каза Алълайн и добави в секретна бележка, която никой не беше виждал: „Когато му дойде времето, ще извършим нещо повече от проста размяна на наши материали за техни. Нямаме интерес от еднократна сделка. Задачата ни е да установим достоверността на Мерлин извън всякакво съмнение. Когато това стане, Хейдън може да отиде на пазар…“

Вече нямаше две мнения по въпроса. Сред малцината избрани, които имаха достъп до покоите на Адриатическата работна група, Мерлин вече беше победител. Материалите му бяха точни, често пъти други източници ги потвърждаваха впоследствие. Създадена беше комисия за „Черна магия“ под председателството на министъра. Алълайн беше заместник-председател. Мерлин се превърна в индустрия, а на Контрола дори не му предложиха работа в нея. Ето защо в отчаянието си той изпрати Смайли да проси милостиня: „Трима са плюс Алълайн — каза му той. — Измъчи ги, Джордж. Изкушавай ги, заплашвай ги, нахрани ги с всичко, което поискат.“

Документите от тези срещи също не съдържаха почти нищо и слава богу, тъй като заемаха най-мрачните ъгли в паметта на Смайли. Тогава той вече знаеше, че в килера на Контрола няма нищо, което може да засити глада им.

Беше през април. Смайли се беше върнал от Португалия, където погребваше един скандал, и завари Контрола под обсада. По пода бяха разпилени папки, на прозорците бяха монтирани нови дръжки. Единственият му телефон беше покрит с калъфа за чайник, а от тавана висеше заглушител на електронно подслушване, нещо като електрически вентилатор с непрекъснато променяща се честота. За трите седмици, през които Смайли го нямаше, Контрола се беше превърнал в старец.

— Кажи им, че си пробиват път с фалшиви пари — нареди той, без да вдига поглед от папките си. — Каквото искаш им кажи. Трябва ми време.

„Трима са плюс Алълайн“, повтаряше си наум Смайли, седнал край масичката за карти на майора и изучавайки списъка на Лейкон с хора, които имат достъп до „Черна магия“. В момента имаше шейсет и осем регистрирани посетители в читалнята на Адриатическата работна група. Всеки от тях, също като членовете на комунистическата партия, беше номериран според датата на постъпване. Списъкът беше препечатван след смъртта на Контрола — Смайли не фигурираше в него. Същите четирима почетни основатели обаче продължаваха да са начело — Алълайн, Бланд, Естерхази и Бил Хейдън. Трима са плюс Алълайн, казваше Контрола.

Внезапно в ума на Смайли, готов за всяко заключение, за всяка неясна връзка, докато четеше, нахлу доста неочакван образ — как двамата с Ан се разхождат по скалистия бряг на Корнуол. Това беше в дните непосредствено след смъртта на Контрола, най-лошите дни, които Смайли помнеше в дългия им объркан брак. Бяха високо над брега, някъде между Ламорна и Порткърноу, бяха дошли извън сезона, под предлог че Ан ще лекува кашлицата си с морски въздух. Вървяха по крайбрежната пътека, всеки потънал в мислите си, нейните — за Хейдън, предполагаше той, неговите — за Контрола, Джим Придо и операция „Свидетел“, както и за цялата бъркотия, която беше оставил след себе си, като се пенсионира. Помежду им нямаше хармония. Бяха изгубили спокойствието, когато бяха заедно; представляваха загадка един за друг и дори най-баналният разговор можеше да тръгне в странна посока и да излезе от контрол. В Лондон Ан живееше необуздано, готова да се отдаде на всеки, който би я поискал. Знаеше само, че тя се опитва да се отърве от нещо, което я наранява или силно я тревожи, само че той не знаеше как да достигне до нея.

— Ако аз бях умряла — попита тя внезапно, — а не Контрола например, какво щеше да изпитваш към Бил?

Смайли още обмисляше отговора си, когато тя изстреля:

— Понякога ми се струва, че аз съхранявам мнението ти за него. Възможно ли е по някакъв начин да държа двама ви заедно? Възможно ли е?

— Възможно е. — После добави: — Да, предполагам, че по някакъв начин завися от Бил.

— Бил още ли е фактор в Цирка?

— Вероятно дори повече отпреди.

— И още ходи във Вашингтон, сключва разни сделки с тях, обръща всичко надолу с главата?

— Предполагам, че да, поне така се говори.

— Колкото тебе ли е важен?

— Сигурно.

— Сигурно — повтори тя. — Предполагам. Говори се. По-добър ли е тогава? По-добър ли е от тебе, по-добре ли смята? Кажи ми. Моля те, кажи ми. Трябва да ми кажеш.

Тя беше странно развълнувана. Насълзените й от вятъра очи отчаяно блестяха срещу него, държеше го с две ръце за ръката и го дърпаше за отговор като малко дете.

— Винаги си ми казвала, че мъжете не бива да се сравняват — отговори неловко той. — Винаги си твърдяла, че не мислиш със сравнения.

— Кажи ми!

— Добре тогава — не, не е по-добър.

— Колкото тебе ли е?

— Не.

— А ако ме нямаше, какво щеше да си мислиш за него? Ако Бил не ми беше братовчед, не ми беше никакъв? Кажи ми. Мнението ти за него по-добро ли щеше да е, или по-лошо?

— Предполагам, че по-лошо.

— Тогава нека и сега да е лошо. Махам го от семейството, от живота ни, от всичко. Сега, в този момент. Ето, хвърлям го в морето. Разбираш ли?

Единственото, което разбра, беше: върни се в Цирка, довърши си работата. Това беше един от многобройните й начини да казва едно и също нещо.

Все още смутен от това нахлуване в паметта си, Смайли рязко стана и отиде до прозореца, обичайната му наблюдателница, когато беше разсеян. Няколко чайки се бяха подредили на парапета. Сигурно беше чул техните крясъци и си беше спомнил онази разходка в Ламорна.

— Кашлям, когато не мога да кажа нещо — беше му казала веднъж Ан.

Какво не можеше да каже? — мрачно запита той комините от другата страна на улицата. Кони можеше да го каже, Мартиндейл можеше да го каже, защо Ан не можеше?

— Трима са плюс Алълайн — измърмори Смайли на глас. Чайките бяха изчезнали, всички наведнъж, сякаш бяха намерили по-хубаво място. — Кажи им, че си пробиват път с фалшиви пари.

А ако банките приемат тези пари? Ако експертите ги обявяват за истински, а Бил Хейдън ги хвали до небесата? А папките на кабинета са пълни с похвали за храбрите новаци от Цирка в Лондон, които успяха да прекъснат поредицата от провали?

Избра първо Естерхази, защото Тоби дължеше кариерата си на Смайли. Смайли го беше вербувал във Виена, гладен студент, обитаващ развалините на един музей, на който неговият чичо е бил куратор. Качи се на колата и отиде в Актън, където се изправи пред него в Пералнята, зад ореховото му бюро с редицата телефони с цвят на слонова кост. На стената висеше картина с коленичили влъхви, съмнително италианско произведение от XVII век. През прозореца се виждаше вътрешен двор, пълен с коли, микробуси и мотоциклети, както и няколко беседки, в които екипите от съгледвачи убиваха времето между смените. Най-напред Смайли попита Тоби за семейството му — имаше син, който учеше в Уестминстър, и дъщеря, студентка по медицина първи курс. След това съобщи на Тоби, че съгледвачите изостават с два месеца от графика и когато Тоби започна да се оправдава, той директно го попита дали момчетата му не са се занимавали с някакви специални задачи напоследък, у дома или в чужбина, които Тоби не е сметнал за необходимо да спомене в докладите си от съображения за сигурност.

— За кого бих направил такова нещо, Джордж? — попита Тоби със застинал поглед. — Знаеш, че уставът ми го забранява. — От устата на Тоби това звучеше някак нелепо.

— Ами за Пърси Алълайн например — предположи Смайли, след което му подсказа и оправданието: — В края на краищата, ако Пърси ти нареди да направиш нещо и да не го опишеш, ще се окажеш в много трудно положение.

— Много ми е интересно какво по-точно имаш предвид, Джордж?

— Проверка на тайник в чужбина, осигуряване на тайна квартира, проследяване на някого, инсталиране на бръмбари в някое посолство. Пърси е оперативен директор все пак. Би могъл да решиш, че действа по инструкции от петия етаж. Подобно развитие на събитията ми се струва съвсем логично.

Тоби изгледа внимателно Смайли. Държеше цигара, но след като я запали, не я пушеше. Беше свита на ръка, извади я от сребърна табакера, но веднъж запалена, тя изобщо не стигна до устата му. Кръжеше наоколо, приближаваше се или отиваше настрани, понякога изглеждаше, сякаш ей сега ще я захапе, но така и не го направи. Междувременно Тоби произнесе речта си, едно от неговите изложения на гледна точка, което се предполагаше, че определя житейската му позиция в този момент.

Тоби харесвал службата, обясни той. Предпочитал да остане в нея. Изпитвал определен сантимент. Имал и други интереси, които във всеки момент можели да го обсебят напълно, но той най-много обичал службата. Проблемът му бил, каза той, в повишението. То не му трябвало заради алчност, а по-скоро, би казал, по социални причини.

— Нали разбираш, Джордж, толкова години опит съм натрупал, че направо ми става неудобно, когато тези младоци започнат да ми дават заповеди. Нали ме разбираш? Дори Актън — самото име Актън им звучи смешно.

— Аха — каза кротко Смайли, — и кои са тези младоци?

Естерхази обаче беше изгубил интерес. След като свърши с изявлението си, лицето му отново придоби познатия празен израз, а кукленските му очи се втренчиха в някаква не много далечна точка в пространството.

— Рой Бланд ли имаш предвид? — попита Смайли. — Или Пърси? Пърси ли е млад? Кой, Тоби?

Нямало смисъл, каза Тоби със съжаление:

— Джордж, когато повишението те подминава, а ти се съсипваш от работа, всеки, който е по-високо от тебе, ти се вижда млад.

— Може би Контрола би могъл да те качи едно-две стъпала — предположи Смайли, без да се замисля за себе си в тази ситуация.

Отговорът на Естерхази го накара да потръпне.

— Знаеш ли, Джордж, не съм сигурен, че в момента е в състояние да го направи. Виж какво имам за Ан… — той отвори едно чекмедже, — … когато разбрах, че ще идваш, се обадих на един-двама приятели, поръчах им нещо хубаво, нещо за една безупречна жена, нали знаеш, че не мога да я забравя, откакто се видяхме на коктейла у Бил Хейдън?

Така че Смайли си тръгна с утешителна награда — скъп парфюм, контрабандно внесен, предположи той, от някой от съгледвачите на Тоби, прибиращ се у дома — и се отправи да проси милостиня от Бланд, давайки си сметка, че се приближава с една крачка до Хейдън.

Смайли се върна до масичката на майора и затърси сред папките на Лейкон, докато накрая не намери тънка папка с надпис „Операция «Черна магия», преки субсидии“, която съдържаше първите разходи, направени при работата с източник Мерлин. „От съображения за сигурност предлагам — пишеше Алълайн в поредната лична бележка до министъра с дата от преди близо две години — финансирането на операция «Черна магия» да бъде абсолютно отделно от всички останали плащания на Цирка. Докато не бъде намерено подходящо прикритие, моля да разрешите използването на средства директно от фондовете на Министерството на финансите вместо добавки към бюджета на разузнавателната служба, които средства ще бъдат надлежно осчетоводени в разходната част на Цирка. След това лично ще ги отчета пред Вас.“

„Одобрявам — беше написал министърът една седмица по-късно, — при условие че винаги…“

Нямаше никакви условия. Бегъл поглед на първата колонка с цифри показа на Смайли всичко, което го интересуваше — само до края на май същата година, когато се състоя разговорът в Актън, лично Тоби Естерхази беше направил цели осем пътувания с пари от бюджета на „Черна магия“, две до Париж, две до Хага, едно до Хелзинки и три до Берлин. При всяко от тях целта на пътуването беше лаконично описана като „събиране на материал“. Между май и ноември, когато Контрола вече беше слязъл от сцената, беше направил още деветнайсет. Едно от тях беше до София, друго — до Истанбул. При нито едно от тях не беше отсъствал повече от три пълни дни. Повечето бяха в събота и неделя. При някои от пътуванията го придружаваше Бланд.

Казано направо, Тоби Естерхази лъжеше безобразно — нещо, в което Смайли не се и съмняваше. Приятно беше да намери документа, който потвърждаваше тези му впечатления.

Чувствата на Смайли към Рой Бланд по онова време не бяха еднозначни. Докато си ги припомняше сега, той реши, че още са такива. Един професор го беше забелязал, Смайли го беше вербувал; комбинацията странно приличаше на онази, която беше довела самия Смайли в гнездото на Цирка. Този път обаче нямаше германско чудовище, което да разпалва патриотичен плам, а уверенията в антикомунизъм винаги караха Смайли да се чувства малко неловко. Също като Смайли, Бланд не беше имал истинско детство. Баща му беше докер, пламенен профсъюзен деец и член на комунистическата партия. Майка му беше починала, когато Бланд бил малък. Баща му мразеше образованието, както мразеше и властта, а когато Бланд израсна умно момче, баща му си втълпи, че управляващата класа му е отнела сина, и го преби от бой. Бланд си проби път до гимназията, като през ваканциите се убиваше от работа, както би казал Тоби, за да изкара пари за допълнителната такса. Когато Смайли го видя за първи път в стаята на наставника му в Оксфорд, той имаше измъчения вид на човек, току-що завърнал се от тежко пътуване.

Смайли се зае с него и в продължение на няколко месеца постепенно го подготвяше за предложението, което Бланд прие, по мнението на Смайли, най-вече от омраза към баща си. След това Смайли го изгуби от поглед. Бланд живееше от някоя и друга случайна стипендия, трудеше се усърдно в мемориалната библиотека „Карл Маркс“ и пишеше левичарски статии за разни малки списания, които отдавна щяха да са изчезнали в небитието, ако Циркът не ги субсидираше. Вечер спореше до прегракване на обвити в дим събрания по кръчми и училищни салони. През ваканциите ходеше в Яслата, където един фанатик на име Тач водеше индивидуални специални курсове за агенти, подготвяни за работа в чужбина. Тач обучи Бланд на занаята и внимателно побутна прогресивните му възгледи по-близо до марксисткия лагер на баща му. Три години след деня, в който беше вербуван, отчасти благодарение на пролетарския си произход и влиянието на баща си на Кинг Стрийт22, Бланд спечели едногодишно назначение като асистент по икономика в университета в Познан. Той беше пуснат в действие.

От Полша той кандидатства успешно за работа в Унгарската академия на науките в Будапеща и през следващите осем години водеше чергарския живот на дребен ляв интелектуалец в търсене на просветление, когото всички харесваха, но никой не му вярваше. Известно време живя в Прага, след това се върна в Полша, изкара два кошмарни семестъра в София и шест в Киев, където изпадна в нервна криза, за втори път в рамките на два месеца. Яслата пак се зае с него, този път, за да го отрезви. Обявиха го за чист, мрежите му бяха дадени на други агенти, а самият Рой беше върнат в Цирка да ръководи, предимно от бюрото си, мрежите, които беше създал на чужда територия. На Смайли му се струваше, че от известно време Бланд се беше сближил с Хейдън. Ако се случеше Смайли да намине покрай Рой, голяма беше вероятността Бил да се окажеше разположен в креслото, заобиколен от документи, таблици и цигарен дим; ако се отбиеше при Бил, Бланд беше там с подгизнала от пот риза, крачещ тежко напред-назад по килима. Бил работеше с Русия, а Бланд — със сателитните държави, но още в онези първи дни на „Черна магия“ тази разлика беше заличена.

Срещнаха се в една кръчма в Сейнт Джонс Уд, още беше май, пет и половина следобед в един сив ден и градината беше празна. Рой водеше със себе си едно дете, момче на около пет години, малко копие на Бланд — русокосо, едро и червендалесто. Той не обясни присъствието на момчето, но от време на време в хода на разговора млъкваше и го гледаше как седи на една пейка, недалеч от тях, и яде ядки. Със или без нервни кризи, Бланд още носеше отпечатъка на философията на Тач за агентите във вражеския лагер — увереност в собствените сили, положително отношение, загадъчен чар и всички останали тромави фрази, които в апогея на културата, породена от студената война, бяха превърнали Яслата в нещо като център за нравствено превъоръжаване.

— Какво предлагаш? — попита непринудено Бланд.

— Всъщност нищо, Рой. Контрола смята, че ситуацията в момента не е много здравословна. Не иска да се замесваш в разни интриги. Аз също не искам.

— Добре. Какво предлагаш?

— Ти какво искаш?

На масата беше останал комплект с подправки от обяд, подгизнал от изсипалия се преди това дъжд, а в средното отделение имаше няколко пластмасови клечки за зъби в хартиени опаковки. Бланд взе една, изплю хартията на земята и започна да човърка кътните си зъби с дебелия й край.

— Какво ще кажеш за пет хиляди в брой от змийския фонд23?

— И къща с кола? — каза Смайли, обръщайки го на шега.

— И детето в Итън — добави Бланд, смигвайки на момчето в другия край на бетонния двор, докато продължаваше да ровичка с клечката за зъби. — Виж, Джордж, аз си платих и ти го знаеш. Не знам какво си купих с това, но платих страшно висока цена. Искам нещо да ми се върне. Десет години отшелничество заради петия етаж е голяма сума на всяка възраст. Дори на твоята. Трябва да е имало някаква причина да се хвана на това хоро, ама не мога да си я спомня. Сигурно е твоето магнетично обаяние.

Чашата на Смайли не беше празна, затова Бланд стана да си вземе от бара още една, а и нещо за момчето.

— Ти си образована свиня — каза той шеговито, сядайки на стола си. — Творец е онзи, който може да се придържа към две противоположни мнения и при това да не губи способността си да действа — кой го беше казал?

— Скот Фицджералд — отговори Смайли, като за миг си помисли, че Бланд се кани да каже нещо за Бил Хейдън.

— Е, Фицджералд ги е разбирал нещата — съгласи се Бланд. Като отпи, леко изпъкналите му очи се плъзнаха встрани към оградата, сякаш търсеха някого. — А аз определено действам, Джордж. Като истински социалист избирам парите. Като истински капиталист се придържам към революцията, защото ако не можеш да я победиш, поне можеш да я шпионираш. Не ме гледай така, Джордж. Това е положението в момента — ти успокояваш моята съвест, аз карам твоя ягуар, нали така? — Той вече вдигаше ръка, докато казваше тези думи. — Идвам след минута! — извика той през моравата. — Оставете и за мене!

От другата страна на телената ограда се мотаеха две момичета.

— Това да не е някоя от шегите на Бил? — попита Смайли, внезапно много ядосан.

— Кое?

— Някоя от шегите на Бил за материалистите в Англия, за обществото, което тъне в охолство?

— Възможно е — каза Бланд и довърши питието си. — Не ти ли харесва?

— Не особено. Никога не съм знаел, че Бил е радикален реформатор. Какво му става напоследък?

— Няма нищо радикално — тросна се Бланд, който не допускаше нападки срещу своя социализъм или срещу Хейдън. — Просто погледни навън през шибания прозорец. Това е Англия днес, човече. На никого не му харесва, нали?

— И как предлагаш — попита Смайли, улавяйки се, че говори с отвратително надменен тон — да унищожиш собственическите и конкурентните инстинкти в западното общество, без да унищожаваш…

Бланд беше приключил с питието си и със срещата.

— Какво те интересува? Ти получи работата на Бил. Какво повече искаш? Радвай й се, докато можеш.

А Бил получи жена ми, помисли си Смайли, докато Бланд ставаше да си ходи, и ти го е казал, дявол да го вземе.

Момчето си беше измислило игра. Катурнало беше една от масите настрана и пързаляше по нея празна бутилка до земята, като всеки път я пускаше от по-високо. Смайли си тръгна, преди бутилката да се счупи.

За разлика от Естерхази, Бланд дори не се опитваше да лъже. Документите на Лейкон не оставяха и съмнение за участието му в операция „Черна магия“:

„Източник Мерлин — пишеше Алълайн в една докладна записка малко след напускането на Контрола — е във всяко отношение групова заслуга… Наистина се затруднявам да посоча кой от тримата ми сътрудници заслужава най-голяма похвала. Енергията на Бланд вдъхновяваше всички ни…“ Това беше отговор на предложението на министъра участниците в „Черна магия“ да бъдат включени в наградния списък на министър-председателя за Нова година. „Докато оперативната находчивост на Хейдън понякога не отстъпва на самия Мерлин“, беше добавил той. И тримата получиха медали, Алълайн беше утвърден за шеф на службата, а заедно с това дойде и лелеяното рицарско звание.

18

Което ми оставя Бил, помисли си Смайли.

Почти всяка нощ в Лондон има почивка от градския шум. Десет, двайсет минути, трийсет, дори цял час могат да минат, без да се чуе пиянски стон, детски плач или свирене на гуми преди удар. На Съсекс Гардънс това се случва около три часа. Тази нощ почивката настъпи по-рано, в един, докато Смайли пак стоеше край своя прозорец, загледан като затворник надолу към пясъчната площадка на мисис Греъм Поуп, където преди малко паркира един микробус бедфорд. Покривът му беше нашарен с надписи: „Сидни за 90 дни“, „Атина без почивка“, „Мери Лу, идваме“. Отвътре струеше светлина и той реши, че там спят деца в извънбрачно блаженство. Би трябвало да ги нарича хлапета. Прозорците бяха закрити със завески.

Което ми оставя Бил, мислеше той, все още загледан в спуснатите завески на микробуса и крещящите му околосветски лозунги, което ми оставя Бил и нашия дружески разговор на Байуотър Стрийт, само ние двамата, стари приятели, стари другари по оръжие, които „споделят всичко“, както елегантно се изрази Мартиндейл. Онази вечер Ан излезе някъде, за да може мъжете да останат насаме. Което ми оставя Бил, повтори той и усети как кръвта му кипва, цветовете стават по-ярки и чувството му за мярка започва застрашително да се топи.

Кой беше той? Смайли вече го беше изгубил от фокус. Всеки път, когато си мислеше за него, той си го представяше по-голям и различен. До историята с Ан той смяташе, че познава Бил доста добре, както блестящите му способности, така и недостатъците му. Той беше от поколението преди войната, сякаш безвъзвратно изчезнало, което съумяваше да се ползва с лоша репутация и същевременно да бъде благородно. Баща му беше съдия във върховния съд, две от няколкото му красиви сестри бяха омъжени за аристократи; в Оксфорд беше привърженик на непопулярната десница, вместо на модерната левица, но без да изпада в крайности. От ранна младежка възраст беше любител на пътешествията и самоук художник със смел, макар и твърде амбициозен почерк; няколко негови картини висяха в нелепия палат на Майлс Съркум на Карлтън Гардънс. Имаше връзки във всички посолства и консулства в Близкия изток и ги експлоатираше безпощадно. Редките езици му се удаваха с лекота и когато настъпи трийсет и девета година, Цирка го грабна; бяха го следили години наред. Той изкара главозамайваща война. Беше вездесъщ и очарователен, нестандартен, а понякога и невъзможен. Сигурно беше и героичен. Сравнението с Лорънс беше неизбежно.

Вярно беше, трябваше да признае Смайли, че навремето Бил се заиграваше с много големи дялове от историята; предлагаше всевъзможни грандиозни планове как да се възстанови влиянието и величието на Англия — също като Рупърт Брук24, той рядко използваше името Великобритания. В редките си мигове на обективност обаче Смайли не можеше да си спомни много от тях да бяха стигнали донякъде.

За разлика от това, на него му беше по-лесно да оцени като колега другата страна на Хейдъновата природа — дискретните способности на вроден ръководител на агенти, рядката му уравновесеност при игрите с двойни агенти и замислянето на заблуждаващи операции; умението му да предизвиква топли чувства, дори любов, даже когато това противоречеше на други отношения.

Както се видя с жена ми, много благодаря.

Може би Бил наистина не се вписва в никакви рамки, помисли си безнадеждно той, все още опитвайки се да го проумее. Сега, като си го представяше и го слагаше редом с Бланд, Естерхази и дори Алълайн, на Смайли действително му се струваше, че всички те са повече или по-малко несъвършени имитации на истинския оригинал — Хейдън. Че техните пориви са като стъпки към същия непостижим идеал на завършения човек, дори ако самата идея беше погрешна или неуместна, дори ако Бил изобщо не го заслужаваше. Бланд с грубото си нахалство, Естерхази с фалшивото си английско благородство, Алълайн с посредствените си умения на ръководител — без Бил те бяха загубени. Смайли също така знаеше или си въобразяваше, че знае — тази мисъл му хрумна току-що като малко просветление, — че Бил на свой ред също не е нещо особено; докато неговите обожатели — Бланд, Придо, Алълайн, Естерхази и останалите от клуба на привържениците му — намират в него завършеност, номерът на Бил е да ги използва, да се изживява чрез тях като допълнения към него самия; да използва по някое късче, тук и там, от пасивните им личности, прикривайки по този начин факта, че той е много по-малко от сбора на видимите си качества… потапяйки най-сетне тази зависимост под арогантността на твореца, наричайки ги създания на собствения си ум…

— Стига толкова — изрече Смайли на глас.

Като прекъсна рязко тези разсъждения, отхвърляйки ги ядно като поредната теория за Бил, той охлади прегрелия си мозък със спомена за последната им среща.

— Предполагам, че ще ме тормозиш за проклетия Мерлин — започна Бил.

Изглеждаше уморен и напрегнат; това беше по времето, когато пътуваше до Вашингтон и обратно. Друг път щеше да доведе някое неподходящо момиче и да я прати горе при Ан, докато те двамата си говорят по работа; сигурно очакваше Ан да изтъква неговия гений пред нея, помисли си злобно Смайли. Всичките бяха еднакви — два пъти по-млади от него, от някое опърпано училище по изкуствата, увиснали на ръката му и навъсени; Ан казваше, че някой му ги доставя. А веднъж, за да шокира всички, доведе един ужасен младеж на име Стеги, помощник-барман в някаква кръчма в Челси, с разкопчана риза и златен синджир на гърдите.

— Ами говори се, че ти пишеш докладите — обясни Смайли.

— Мислех, че това е работа на Бланд — каза Бил с хитрата си усмивка.

— Рой ги превежда — каза Смайли. — Ти пишеш обяснителните доклади, напечатани са на твоята машина. Машинописките изобщо нямат достъп до тези материали.

Бил слушаше внимателно с вдигнати вежди, сякаш всеки момент щеше да го прекъсне с възражение или с някоя по-неангажираща тема, след което се надигна от дълбокото кресло и мързеливо отиде до библиотеката, където застана с цял рафт по-високо от Смайли. Той издърпа една книга с дългите си пръсти, отвори я и се ухили.

— Пърси Алълайн няма да свърши работа — заяви той, разгръщайки една страница. — Това ли искаш да кажеш?

— Горе-долу.

— Което означава, че и Мерлин няма да свърши работа. Мерлин щеше да е полезен, ако беше мой източник, така ли? Какво би станало, ако гадният Бил се беше замъкнал при Контрола да му каже, че е напипал едра риба и иска сам да се справи с нея? „Много хубаво, Бил, момчето ми — би казал Контрола. — Направи го така, както сметнеш за добре, на всяка цена го направи, моето момче. Пийни сега малко гнусен чай.“ Досега да ми е дал медал, вместо да те праща да душиш по коридорите. Едно време бяхме много деликатни. Защо сме толкова вулгарни сега?

— Той смята, че Пърси е тръгнал да прави кариера — каза Смайли.

— Вярно е. Аз също съм тръгнал. Искам аз да съм шеф. Не го ли знаеше? Време е да направя нещо със себе си, Джордж. Наполовина художник, наполовина шпионин, време е да стана нещо цяло. Откога амбицията се смята за грях в нашата проклета организация?

— Кой го ръководи, Бил?

— Пърси ли? Карла го ръководи, кой друг? Тип от нисшата класа с източници от висшето общество, значи трябва да е парвеню. Пърси се е продал на Карла, това е единственото обяснение. — Много отдавна беше развил умението умишлено да разбира погрешно. — Пърси е нашата къртица — рече той.

— Имам предвид кой ръководи Мерлин. Кой е Мерлин? Какво става?

Хейдън се отдели от библиотеката и тръгна да разглежда гравюрите на Смайли.

— Това е Кало25, нали? — Той откачи малка позлатена рамка и я вдигна към светлината. — Хубава е.

Наклони очилата си, за да постигне по-голямо увеличение. Смайли беше сигурен, че вече беше разглеждал тази гравюра десетина пъти.

— Много е хубава. Някой дава ли си сметка, че аз може да се дразня? Предполага се, че трябва да отговарям за руския сектор, нали така? Посветих на тази работа най-хубавите си години, изградих мрежи, агенти, какво ли не. Вие на петия етаж сте забравили какво е да ръководиш операция, при която ти отнема три дни да пратиш едно писмо и никой дори не си дава труда да ти отговори.

Смайли, смирено:

— Да, забравил съм. Да, съчувствам ти. Не, Ан няма нищо общо. Все пак сме опитни колеги и сме се събрали да си говорим за Мерлин и Контрола.

— Изведнъж се появява това парвеню Пърси, проклетият каледонски амбулантен търговец, без грам класа, и стоварва цял вагон руска стока. Доста изнервящо, не намираш ли?

— Много.

— Проблемът е, че мрежите ми не са много добри. Много по-лесно е да шпионирам Пърси, отколкото… — той млъкна, уморен от собствената си теза. Вниманието му се насочи към малка рисунка с въглен на глава от Ван Миерис26. — И тази много ми харесва — каза той.

— Подарък ми е от Ан.

— За сдобряване ли?

— Сигурно.

— Трябва да е било сериозно прегрешение. Откога я имаш?

Дори и сега Смайли си спомни, че му направи впечатление колко тихо беше на улицата тогава. Вторник ли беше? Или сряда? Спомни си още, че си помисли: „Не, Бил. За тебе все още не съм получил утешителна награда. От тази вечер ти не струваш и колкото домашни пантофи“. Помисли си го, но не го изрече.

— Контрола мъртъв ли е вече? — попита Хейдън.

— На път е.

— Какво прави по цял ден? Той е като отшелник с трипер, който се дръгне сам в пещерата си. За бога, какво си е наумил с тези проклети папки, които чете? Сигурно прави сълзлива обиколка на неприятното си минало. Изглежда много болен. Предполагам, че и за това е виновен Мерлин, нали?

Смайли пак не каза нищо.

— Защо не се храни в стола? Защо не яде с нас, вместо да рови за трюфели горе? Какво търси?

— Не знаех, че търси нещо — каза Смайли.

— О, стига си се преструвал. Разбира се, че търси. Знаеш ли, че имам източник там, една от леличките. Разказва ми клюки в замяна на шоколадови бонбони. Контрола се рови в личните досиета на стари легенди от Цирка, души из калта — кой е червен, кой е обратен. Половината от тях вече са под земята. Проучване на всичките ни провали, можеш ли да си представиш? И защо? Защото сега сме постигнали успех. Той е полудял, Джордж. Неговият проблем е старческата параноя, помни ми думата. Ан разказвала ли ти е за злия чичо Фрай? Мислел, че слугите слагат микрофони в розите, за да разберат къде крие парите. Махни се от него, Джордж. Смъртта е досадна работа. Скъсай каишката, слез няколко етажа по-долу. Ела при пролетариата.

Ан още не се беше прибрала, така че двамата тръгнаха бавно по Кингс Роуд, оглеждайки се за такси, докато Бил даваше израз на последните си виждания за политиката, а Смайли повтаряше „Да, Бил“ и „Не, Бил“ и се чудеше как ще поднесе информацията на Контрола. Сега не помнеше конкретната политическа теория. Предната година Бил беше същински ястреб. Той искаше да премахне конвенционалните въоръжени сили в Европа и да ги замени направо с ядрени оръжия. Сигурно беше последният останал в Уайтхол, който вярваше във възможностите на Великобритания за независимо възпиране. Тази година, ако правилно си спомняше Смайли, Бил беше агресивен английски пацифист и искаше шведското решение, но без шведите.

Таксита нямаше, беше чудна вечер и двамата продължиха разходката си, рамо до рамо, като стари приятели.

— Между другото, ако решиш да продаваш онзи Миерис, обади ми се, чу ли? Ще ти дам адски прилична цена за него.

Като реши, че това е поредната неуместна шега на Бил, Смайли се обърна към него, най-накрая готов да се ядоса. Хейдън дори не си даваше сметка за настроението му. Той се беше загледал надолу по улицата, а дългата му ръка се протягаше към едно приближаващо такси.

— Господи, виж ги само! — извика ядосано той. — Пълно с проклети евреи, тръгнали към „Куалино“27.

— Задникът на Бил сигурно е станал на решетка — промърмори Контрола на следващия ден. — Толкова години виси на оградата. — За момент той се загледа разфокусирано в Смайли, сякаш гледаше през него към друг, неясен обект; след това наведе очи и пак се зачете. — Радвам се, че не е мой братовчед — каза той.

Следващия понеделник леличките имаха изненадващи новини за Смайли. Контрола беше отлетял за Белфаст за разговори с армията. По-късно, докато преглеждаше сводките за пътуванията, Смайли хвана лъжата. Този месец никой от Цирка не беше пътувал до Белфаст, но имаше плащане за двупосочен билет първа класа до Виена, а поръчката беше направена от Дж. Смайли.

Хейдън, който също търсеше Контрола, беше кисел:

— Какъв му е проблемът сега? Явно вкарва Ирландия в картинката и създава организационна диверсия. Боже господи, твоят човек е такава досада!

Светлината в микробуса изгасна, но Смайли остана загледан в нашарения му покрив. Как ли живеят, замисли се той. Как се оправят с водата, парите? Опита се да проумее организацията на първобитния живот на Съсекс Гардънс — вода, канализация, осветление. Ан със сигурност щеше да се справи; Бил също.

Фактите. Какво сочеха фактите?

Фактите сочеха, че една топла лятна вечер във времената преди „Черна магия“ неочаквано се прибрах от Берлин и заварих Бил Хейдън излегнат на пода в дневната на моята къща на Байуотър Стрийт, а Ан пускаше Лист на грамофона. Ан седеше в другия край на стаята по пеньоар и без грим. Нямаше сцени, всички се държаха болезнено естествено. Бил твърдеше, че бил минал на път от летището, връщайки се току-що от Вашингтон; Ан била в леглото, но настояла да стане и да го посрещне. Съгласихме се колко жалко беше, че не сме взели една и съща кола от Хийтроу. Бил си тръгна, аз попитах: „Какво искаше той?“, Ан отговори: „Рамо, на което да поплаче“. Имал проблеми с някакво момиче и искал да си излее душата, каза тя.

— Фелисити във Вашингтон иска дете, а Джан в Лондон си има.

— От Бил ли?

— Един господ знае. Сигурна съм, че самият Бил не знае.

На другата сутрин, без дори да иска, Смайли установи, че Бил е в Лондон от два дни, а не от вчера. След случката Бил демонстрираше нетипично уважение към Смайли, на което той отвръщаше с любезности, характерни по-скоро за новите приятелства. Много скоро Смайли забеляза, че тайната е разкрита, и все още се учудваше на бързината, с която това се случи. Предполагаше, че Бил се е похвалил на някого, може би на Бланд. Ако историята беше вярна, Ан беше нарушила три от собствените си правила. Бил беше от Цирка и беше от Групата — нейният термин за семейството и обкръжението. И в двата случая би следвало да бъде извън допустимите граници. Трето, тя го беше приела на Байуотър Стрийт, умишлено нарушение на териториалното благоприличие.

След като за пореден път се оттегли в самотния си живот, Смайли зачака Ан да каже нещо. Премести се в стаята за гости и си уреди достатъчно вечерни ангажименти, за да не става свидетел на нейните излизания и прибирания. Постепенно осъзна, че тя е дълбоко нещастна. Отслабна, игривостта й изчезна и ако не я познаваше добре, щеше да си помисли, че изпитва чувство на вина, даже на отвращение към самата себе си. Когато проявяваше внимание към нея, тя го отблъскваше; не се интересуваше от коледното пазаруване и разви мъчителна кашлица, която беше нейният сигнал за тревога, знаеше той. Ако не беше операция „Свидетел“, щяха да заминат за Корнуол по-рано. Както се оказа, трябваше да отложат пътуването до януари, когато Контрола вече беше мъртъв, Смайли беше безработен, везните се бяха наклонили, а Ан, за негово огорчение, покриваше картата на Хейдън с безброй други карти от своята колода.

Какво се беше случило? Дали беше прекратила връзката им? Дали Хейдън го беше направил? Защо тя никога не говореше за това? Имаше ли изобщо значение, една от многото? Той се отказа. Също като Чешърския котарак, лицето на Бил Хейдън сякаш се разтваряше всеки път, щом се приближеше, и оставаше само усмивката след себе си. По някакъв начин обаче знаеше, че Бил дълбоко я беше наранил, което беше най-тежкият от всички грехове.

19

Смайли се върна с въздишка при противната масичка за карти и продължи да чете за напредъка на Мерлин след собственото си принудително пенсиониране от Цирка. Новата власт на Пърси Алълайн, веднага забеляза той, незабавно беше организирала няколко благоприятни промени в живота на Мерлин. Приличаше на съзряване, на уталожване. Нощните набези в европейските столици престанаха, потокът от информация стана по-редовен и не толкова напрегнат. Естествено, имаше и главоболия. Исканията на Мерлин за пари — настоявания, но не и заплахи — продължаваха и в условията на трайно поевтиняване на лирата тези големи плащания в чужда валута бяха болезнени за Финансовото министерство. В един момент дори се появи и предложение, което така и не беше осъществено, „след като Мерлин е избрал тази страна, той би трябвало да е готов да понесе своя дял от финансовите ни затруднения“. Хейдън и Бланд очевидно бяха избухнали: „Нямам очи — пишеше Алълайн до министъра в рядък изблик на откровеност — да повдигна отново темата пред моите служители“.

Имаше и скандал с един нов фотоапарат, който струваше много скъпо на техническия отдел да бъде разглобен на части и монтиран в една съветска лампа серийно производство. Лампата, след болезнените протести на Форин Офис този път, беше изнесена в Москва с дипломатическата поща. Проблемът беше предаването й. Резидентурата не трябваше да знае нито за самоличността на Мерлин, нито за съдържанието на лампата. Лампата беше голяма и не влизаше в багажника на колата на резидента. След няколко опита беше осъществено неловко предаване, но фотоапаратът така и не проработи, което породи лоши чувства между Цирка и резидентурата в Москва. Естерхази отнесе един по-прост модел в Хелзинки, където беше връчен — така поне пишеше в записката на Алълайн до министъра — на „доверен посредник, който би могъл да премине границата необезпокояван“.

Внезапно Смайли подскочи в стола си.

„Във връзка с нашия разговор — пишеше Алълайн на министъра в бележка от 27 февруари тази година — Вие се съгласихте да представите в Министерството на финансите допълнителен разход за къща в Лондон, който да бъде направен от бюджета на «Черна магия».“

Прочете го един път, след това още веднъж, по-бавно. Министерството беше отпуснало шейсет хиляди лири за покупката и още десет — за ремонт и обзавеждане. За да намалят разходите, от министерството искаха сделката да се извърши от техните юристи. Алълайн отказваше да разкрие адреса. По същата причина възникна и спорът кой да съхранява нотариалния акт. Този път министерството настоя и юристите му подготвиха документ, с който да си вземат къщата от Алълайн, ако той умре или банкрутира. Той обаче така и не им каза адреса, нито пък защо е необходимо това забележително и скъпо допълнение към една операция, която би следвало да се провежда в чужбина.

Смайли усърдно се захвана да търси обяснение. Финансовите документи, бързо установи той, старателно не предлагаха такова. В тях се съдържаше само една скрита препратка към лондонската къща, и то когато ставките се бяха удвоили. Министърът до Алълайн: „Предполагам, че лондонският въпрос все още е належащ“. Алълайн до министъра: „Категорично. Дори повече от всякога. Също така бих добавил, че кръгът на осведомените не се е увеличил след нашия разговор“. Какви осведомени?

Едва когато се върна към документите, оценяващи продукта на „Черна магия“, той откри решението. Къщата беше платена в края на март. Обитателите се бяха нанесли веднага. Точно от тази дата нататък Мерлин започна да придобива облик, който се формираше тук, от коментарите на потребителите. До този момент в подозрителните очи на Смайли Мерлин беше машина — безпогрешен в работата си, със свръхестествени способности за достъп и освободен от напрежението, което толкова пречеше на повечето агенти. Сега изведнъж той ставаше раздразнителен.

„Предадохме на Мерлин вашия допълнителен въпрос за преобладаващото мнение в Кремъл относно продажбата на руския нефтен излишък на Съединените щати. По ваше настояване му споменахме, че това противоречи на доклада му от миналия месец, според който Кремъл в момента се заиграва с правителството на Танака относно договор за продажбата на сибирски нефт на японския пазар. Мерлин не вижда противоречие в двата доклада и отказва да направи предположение кой пазар ще бъде предпочетен в крайна сметка.“

Уайтхол изразяваше съжаление за дързостта си.

„Мерлин няма да добавя — повтарям, няма да добавя — нищо към доклада си за потушаване на грузинския национализъм и бунтовете в Тбилиси. Той самият не е грузинец и се придържа към традиционното руско мнение, че всички грузинци са крадци и бандити и по-добре да бъдат зад решетките…“

Уайтхол се съгласяваше да не настоява.

Мерлин изведнъж се беше приближил. Дали само покупката на къщата в Лондон даваше на Смайли това ново усещане за физическа близост на Мерлин? От далечната скованост на московската зима Мерлин сякаш внезапно се озова пред него в овехтялата стая; на улицата под прозореца му, чакащ под дъжда, където Смайли знаеше, че от време на време Мендъл обикаля самотно на стража. Ненадейно тук изникна един Мерлин, който говореше, отговаряше на въпросите и любезно споделяше мнението си; Мерлин, който имаше време за среща. Среща в Лондон? Нахранен, отпочинал и разпитан в къща за шейсет хиляди лири, докато той се прави на важен и разправя грузински вицове? Какъв беше този кръг на осведомените, който се беше формирал вътре в по-широкия кръг от посветени в тайните на операция „Черна магия“?

В този момент на сцената се мярна една неочаквана фигура, някой си Дж. П. Р., ново попълнение в разрастващата се група хора в Уайтхол, оценяващи „Черна магия“. Смайли провери в списъка на посветените и установи, че пълното му име е Рибъл, от отдела за проучвания на Форин Офис. Дж. П. Рибъл беше объркан.

Дж. П. Р. до Адриатическата работна група (АРГ): „Мога ли да си позволя да ви обърна внимание на едно очевидно несъответствие в датите? «Черна магия» номер 104 (съветско-френски преговори за съвместно производство на самолети) е с дата 21 април. Според съпроводителната ви бележка Мерлин е получил тази информация директно от генерал Марков на следващия ден, след като преговарящите страни са се договорили за тайна обмяна на ноти. На този ден обаче, 21 април, според посолството ни в Париж Марков все още е бил в Париж, а самият Мерлин, както става видно от доклад номер 109, е бил на посещение в ракетноизследователски център край Ленинград…“.

В бележката се посочваха цели четири такива „несъответствия“, които, взети заедно, показваха, че способностите на Мерлин да се придвижва напълно съответстват на вълшебния му псевдоним.

На Дж. П. Рибъл кратко и ясно му се казваше да си гледа работата. В отделна бележка до министъра обаче Алълайн правеше едно необикновено признание, което хвърляше съвсем различна светлина върху характера на операция „Черна магия“.

„Изключително секретно и лично. Във връзка с нашия разговор. Мерлин, както знаете от известно време, не е един източник, а няколко. Макар че направихме всичко възможно в името на сигурността този факт да остане скрит от вашите читатели, поради обема на материалите поддържането на тази заблуда става все по-трудно. Дали не е време да излезем наяве, поне в рамките на ограничен кръг? Също така би било добре Министерството на финансите да разбере, че месечната заплата на Мерлин в размер на десет хиляди швейцарски франка, както и подобната сума за разходи и поддръжка едва ли са прекалено високи, при положение че трябва да се делят на няколко части.“

Бележката завършваше обаче по-остро: „Въпреки всичко, дори да се споразумеем да открехнем вратата още малко, смятам за изключително важно информацията за съществуването на лондонската къща и целта, за която тя се използва, да се разпространява в рамките на абсолютния минимум. Още повече, щом нашите читатели научат, че Мерлин е съвкупност от няколко души, лондонската операция става още по-деликатна“.

Съвсем озадачен, Смайли прочете тази кореспонденция няколко пъти. Тогава, сякаш поразен от неочаквана мисъл, той вдигна глава, а на лицето му се изписа объркване. В този момент мислите му бяха толкова далече, толкова нагъсто и толкова сложни, че телефонът в стаята иззвъня няколко пъти, преди да отговори на обаждането. Той вдигна слушалката и погледна часовника си — беше шест вечерта, чел беше само един час.

— Мистър Бараклъф? Обажда се Лофтхаус от финансовия отдел, сър.

Питър Гуилъм, използвайки процедурата за спешни случаи, посредством предварително уговорени фрази искаше незабавна среща и звучеше много разтревожен.

20

Архивите на Цирка не бяха достъпни откъм главния вход. Те се бяха разпрострели из лабиринт от мърляви стаички и полуетажи в задната част на сградата, по-скоро като някоя от антикварните книжарници, които изобилстваха в този квартал, отколкото като подредената памет на голяма организация. До тях се стигаше през невзрачен вход на Чаринг Крос Роуд, забутан между ателие за рамки и денонощно кафене, което служителите не биваше да посещават. На вратата имаше две табели — „Национална езикова школа, служебен вход“ и „Си енд Ел Дистрибюшън Лимитед“. За да влезе, човек трябваше да натисне един от двата звънеца и да изчака Алуин, женствения морски пехотинец, който говореше само за уикендите. Някъде до сряда говореше за миналия уикенд, след това — за предстоящия. Тази сутрин, вторник, той беше в настроение на възмутено негодувание.

— Ами какво да кажа за бурята тогава? — запита той, побутвайки дневника по плота към Гуилъм за подпис. — Все едно живея в някой фар. Цяла събота и цяла неделя. Казвам му на моя приятел: „Насред Лондон сме и само чуй какво става“. Искате ли да ви я прибера?

— Да беше на моето място — каза Гуилъм, връчвайки кафявата платнена чанта в протегнатите ръце на Алуин. — Какво ти слушане, не можехме да стоим изправени.

Не бъди прекалено дружелюбен, каза си той наум.

— Въпреки това обичам провинцията — сподели Алуин, прибирайки чантата в едно от отворените шкафчета под плота. — Искате ли номерче? Трябва да ви дам, иначе Долфин ще ме убие, ако разбере.

— Със сигурност — рече Гуилъм.

Той изкачи четирите стъпала и бутна летящата врата на читалнята. Помещението приличаше на импровизирана зала за лекции — дванайсет маси, обърнати в една посока, и подиум, на който седеше архиварят. Гуилъм седна на една от по-задните маси. Още беше рано — десет и десет по неговия часовник — и единственият друг читател беше Бен Тръкстън от отдела за проучвания, който прекарваше по-голямата част от времето си тук. Много отдавна, представяйки се за латвийски дисидент, Бен беше тичал по московските улици и крещял: „Смърт на потисниците!“. Сега седеше превит над документите като стар свещеник, белокос и напълно неподвижен.

Като забеляза Гуилъм, изправен пред бюрото й, архиварят се усмихна. Често пъти, когато в Брикстън нямаше работа, Гуилъм прекарваше деня си тук, преглеждайки старите случаи в търсене на някой, който може да се опита отново. Тя се казваше Сал, пълничко, жизнено момиче, което беше шеф на младежкия клуб в Чизик и имаше черен колан по джудо.

— Счупи ли нечий врат през уикенда? — попита той, пресягайки се за няколко зелени формуляра.

Сал му даде бележките, които държеше в металния си шкаф.

— Няколко. А ти?

— Бях на гости на лелите в Шропшър, благодаря.

— Така ли му казвате вече? — попита Сал.

Без да се отделя от бюрото й, той попълни заявки за следващите два номера от списъка си. Гледаше я как ги подпечатва, откъсва вторите екземпляри и ги пуска в един процеп на бюрото си.

— Коридор Д — измърмори тя, връчвайки му неговите копия. — Двайсет и осмиците са по средата вдясно, трийсет и единиците са в следващата ниша.

Той бутна вратата в другия край и влезе в главната зала. В средата стар асансьор, подобен на клетка в миньорска шахта, разнасяше папки из дълбините на Цирка. Двама невзрачни служители го захранваха, трети задвижваше лебедката. Гуилъм тръгна бавно покрай стелажите, разглеждайки флуоресцентните табели с номерата.

— Лейкон се кълне, че изобщо няма папка за операция „Свидетел“ — беше му обяснил Смайли по своя си притеснен начин. — Имал само няколко документа за преместването на Придо и нищо повече. — И със същия печален тон: — Боя се, че ще трябва да намерим начин да се сдобием с това, което е регистрирано в Цирка.

В речника на Смайли „да се сдобием“ означаваше „да откраднем“.

Едно момиче беше горе на стълбата. Библиотекарят Оскар Алитсън пълнеше пластмасова кошница с жонгльорски папки, работникът по поддръжката Астрид поправяше един радиатор. Рафтовете бяха дървени, дълбоки като койки и разделени на кутийки с шперплатови плоскости. Той вече знаеше, че „Свидетел“ е под номер четири-четири осем-две И, което означаваше четирийсет и четвърта ниша, пред която се намираше той. Буквата И означаваше „изчезнали“ и се използваше само за закрити операции. Гуилъм преброи осмата кутия от ляво надясно. „Свидетел“ трябваше да е втората папка отляво, но нямаше как да се провери, защото гърбовете им не бяха надписани. След като извърши разузнаването си, той взе двете папки, които беше заявил, оставяйки зелените бележки на специално направената за целта стоманена рамка.

— Сигурен съм, че няма да има много материали — беше казал Смайли, като че ли по-тънките папки можеха да се вземат по-лесно. — Но все трябва да има нещо, поне привидно.

Това беше още една негова черта, която тогава подразни Гуилъм — говореше така, сякаш събеседникът му следва неговата мисъл, сякаш през цялото време е в главата му.

Той седна и се престори, че чете, но прекара времето, размишлявайки за Камила. Какво трябваше да си мисли за нея? Рано тази сутрин, докато лежеше в прегръдките му, тя му каза, че имала един брак. Понякога говореше така, все едно беше живяла двайсет живота. Било грешка, затова решили да го приключат.

— Какво не му беше наред?

— Нищо. Просто не си подхождахме.

Гуилъм не й повярва.

— Разведохте ли се?

— Предполагам.

— Не ставай глупава, не може да не знаеш дали си разведена, или не!

Родителите му се занимавали с тази работа, той бил чужденец.

— Изпраща ли ти пари?

— Защо да ми изпраща? Той не ми дължи нищо.

След това флейтата засвири отново в стаята за гости, дълги въпросителни тонове в полумрака, докато Гуилъм правеше кафе. Измамница ли е, или ангел? Мислеше си дали да не провери името й в базата данни. След час имаше урок със Санд.

Въоръжен със зелената бележка за референция четири-три, той върна двете папки на местата им и застана в нишата до „Свидетел“.

Репетицията мина добре, помисли си той.

Момичето още беше на стълбата. Алитсън го нямаше, но кошницата си беше там. Радиаторът вече беше изтощил Астрид и той седеше до него и четеше „Сън“. На зелената бележка пишеше четири-три четири-три и той веднага намери папката, защото вече я беше набелязал. Беше с розова подвързия като „Свидетел“. Също като „Свидетел“ беше достатъчно опърпана. Той пъхна зелената бележка в рамката. Върна се по пътеката, провери още веднъж Алитсън и момичетата, след което се протегна за папката „Свидетел“ и много бързо я размени с папката, която държеше в ръка.

„Според мене, Питър — това беше гласът на Смайли, — най-важното е да не оставяш празно място. Затова ти предлагам да поискаш някоя подобна папка, имам предвид подобна на външен вид, и да я пъхнеш на празното място от…“

„Разбрах те“, каза Гуилъм.

Хванал папката „Свидетел“ небрежно в дясната си ръка с надписа навътре, Гуилъм се върна в читалнята и седна на мястото си. Сал вдигна очи и каза нещо безмълвно. Гуилъм кимна в знак, че всичко е наред, смятайки, че пита това, но тя го повика при себе си. Миг на паника. Да взема ли папката, или да я оставя? Какво правя обикновено? Остави я на масата.

— Джулиет отива за кафе — прошепна Сал. — Искаш ли?

Гуилъм сложи един шилинг на плота.

Той погледна стенния часовник, след това часовника на ръката си. Господи, престани да гледаш тъпия часовник! Мисли си за Камила, мисли си как започва урокът й, мисли си за лелите, при които не беше през уикенда, мисли си как Алуин не ти проверява чантата. Мисли си за каквото искаш, само не за времето. Още осемнайсет минути. „Питър, ако имаш и най-малките резерви, не бива да го правиш. Това е най-важното.“ Хубаво, ама как да познаеш резервите, ако стомахът ти се е свил на топка, а потта е като таен дъжд под ризата ти? Готов беше да се закълне, че никога не се е чувствал толкова зле.

Той отвори папката „Свидетел“ и се опита да чете.

Изобщо не беше тънка, но не беше и много дебела. Доста приличаше на папка, направена само привидно, както беше казал Смайли — първият лист съдържаше само описание на липсващите документи. „Анекси 1–8 на съхранение в Лондонското управление, вж. също лични досиета ЕЛИС Джим, ПРИДО Джим, ХАЙЕК Владимир, КОЛИНС Сам, ХАБОЛТ Макс…“ и прочее персонажи. „За гореуказаните документи справка при РЛУ или РЦ“, което означаваше „ръководител на Лондонското управление“ и „ръководител на Цирка“, както и назначените от него лелички. Не си гледай часовника, гледай този на стената и смятай, идиот такъв. Осем минути. Много е странно да крадеш документи за своя предшественик. Като се замисли човек, много е странно и Джим да ти е предшественик, както и министърът дори да не спомене името му по време на заупокойната служба. Единствената следа от жив човек, която Гуилъм някога беше намирал от него, с изключение на псевдонима му из разни документи, беше ракетата му за скуош, завряна зад сейфа в неговия кабинет, с изчегъртани с джобно ножче „Дж. П.“ на дръжката. Показа я на Елън, закоравяла стара мърморана, от която Сай Ванхофър трепереше като ученик, тя избухна в плач, опакова я и я изпрати на домакините с първата кола, с лична бележка до Долфин, в която настояваше да положат „всички възможни усилия“ да му бъде върната. Как върви играта, Джим, с няколко чешки куршума в ключицата?

Оставаха осем минути.

„След това, ако можеш да уредиш — беше казал Смайли, — но само ако не те затруднява, да прегледат колата ти в твоя сервиз. Разбира се, използвай домашния телефон да си запишеш час, като се надяваме, че Тоби слуша…“

Като се надяваме. Олеле! Ами всичките му лигави разговори с Камила? Още осем минути.

Останалото съдържание на папката бяха телеграми от Форин Офис, изрезки от чешки вестници, мониторинг на пражкото радио, извадки от правилата за възстановяване и рехабилитация на разкрити агенти, чернови на отчети до Министерството на финансите и едно „посмъртно“ заключение на Алълайн, в което той обвиняваше Контрола за фиаското. По-скоро ти, отколкото аз, Джордж.

Гуилъм започна да измерва наум разстоянието от своята маса до задната врата, където Алуин дремеше на рецепцията. Изчисли го на пет крачки и реши да извърши тактическа маневра. На две крачки от вратата имаше шкаф за карти, подобен на голямо жълто пиано. Той беше пълен с най-различни справочни материали — едромащабни карти, стари броеве на „Кой кой е“, стари Бедекерови пътеводители. Захапал молив, той взе папката „Свидетел“, отиде до шкафа, намери телефонния указател на Варшава и започна да си записва имена на един лист. „Ръката ми! — извика един глас в него. — Ръката ми трепери по цялата страница, погледни буквите, все едно съм пиян! Защо никой не забелязва?“ Девойката Джулиет се появи с поднос и остави една чаша на масата му. Той разсеяно й прати въздушна целувка. Избра друг указател, май беше на Познан, и го сложи до първия. Когато Алуин изникна на вратата, той дори не вдигна поглед.

— Търсят ви по телефона, сър — измърмори Алуин.

— О, по дяволите! — каза Гуилъм, погълнат от указателя. — Кой е?

— Външна линия, сър. Някакъв грубиян. Предполагам, че е от сервиза, нещо за колата ви. Каза, че имал лоши новини — рече Алуин, видимо доволен.

Гуилъм държеше папката „Свидетел“ с две ръце, очевидно сверявайки нещо с указателя. Беше с гръб към Сал и усещаше как коленете му треперят в крачолите на панталона. Моливът още беше в зъбите му. Алуин мина напред и задържа летящата врата, а той мина през нея, зачетен в папката — като хорист, дявол да го вземе, помисли си той. Зачака да го порази мълния, Сал да се развика „Дръжте го!“, старият супершпионин Бен изведнъж да оживее, но нищо подобно не се случи. Почувства се много по-добре, Алуин е мой съюзник, имам му доверие, двамата сме заедно срещу Долфин, мога да се движа. Летящата врата се затвори, той слезе по четирите стъпала и там пак беше Алуин, който му държеше вратата на телефонната кабина. Долната й половина беше с ламперия, а горната — остъклена. Той вдигна слушалката, остави папката в краката си и чу Мендъл да казва, че му трябва нова скоростна кутия и цялата работа може да излезе и сто кинта. Бяха подготвили това за домакините или който щеше да чете разпечатката от разговора и Гуилъм продължи в същия дух, докато Алуин не се върна благополучно зад бюрото си, наострил уши като заек. Получава се, помисли си той, летя, получи се все пак. Той се чу да казва:

— Добре, проверете поне първо при вносителя колко ще струва и колко време ще им отнеме да доставят проклетата част. Имате ли телефона? — И раздразнено добави: — Чакайте малко.

Той открехна вратата и опря микрофона на телефонната слушалка в гърба си, защото беше много важно тази част да не попадне в записа.

— Алуин, подай ми чантата за малко, ако обичаш.

Алуин пъргаво му я занесе, като човек, който оказва първа помощ на терена по време на мач.

— Така добре ли е, мистър Гуилъм, сър? Да ви я отворя ли?

— Остави я долу, благодаря ти.

Чантата беше на пода пред телефонната кабина. Той се наведе, придърпа я вътре и я отвори. По средата, между ризите му и много вестници, имаше три фалшиви папки — жълта, зелена и розова. Той извади розовата папка и телефонното си тефтерче и ги замени с папката „Свидетел“. Затвори чантата, изправи се и продиктува на Мендъл един телефонен номер, който всъщност беше истински. Затвори телефона, връчи чантата на Алуин и се върна в читалнята с фалшивата папка. Повъртя се малко около шкафа за карти, порови се в още няколко указателя, след това тръгна към архива с фалшивата папка в ръка. Алитсън изпълняваше акробатичен номер с кошницата, като ту я дърпаше, ту я буташе.

— Питър, помогни ми малко, ако обичаш, заклещи се нещо.

— Само секунда.

Той измъкна папка четири-три от мястото на „Свидетел“, подмени я с фалшивата, върна я на мястото й в ниша четири-три и взе зелената бележка от рамката. Слава богу, премиерата мина с огромен успех. Прииска му се да извика на висок глас: „Слава богу, още летя“.

Занесе бележката на Сал, която я подписа и я наниза на един шип както обикновено. По-късно през деня щеше да провери. Ако папката беше на мястото си, тя щеше да унищожи и зелената бележка, и екземпляра от кутията и даже умната Сал нямаше да се сети, че той е бил край ниша четири-три. Тъкмо щеше да се върне в архива, за да помогне на стария Алитсън, когато се озова право пред кафявия недружелюбен поглед на Тоби Естерхази.

— Питър — каза Тоби на не съвсем правилния си английски, — много съжалявам за безпокойството, но се намираме в малка криза и Пърси Алълайн би искал спешно да говори с тебе. Можеш ли да дойдеш сега? Това би било много любезно. — И на вратата, докато Алуин ги изпращаше: — Всъщност иска мнението ти — отбеляза той помпозно като дребен човечец, тръгнал да прави кариера. — Иска да се консултира с тебе по повод твоето мнение.

В миг на отчаяно вдъхновение, Гуилъм се обърна към Алуин и каза:

— На обяд има кола до Брикстън. Можеш ли да се обадиш в транспортния отдел и да ги помолиш да ми отнесат чантата, ако обичаш?

— Непременно, сър — каза Алуин. — Непременно. Внимавайте, има стъпало.

И се моли за мене, помисли си Гуилъм.

21

Хейдън го наричаше „външния министър в сянка“. Портиерите го наричаха Белоснежка заради косата му. Тоби Естерхази се обличаше като модел от списание, но в момента, в който отпуснеше рамене или свиеше малките си юмручета, веднага се превръщаше в боец. Докато вървеше след него по коридора на четвъртия етаж, забелязвайки пак кафе машината и чувайки гласа на Лодър Стрикланд, който казваше, че в момента е зает, Гуилъм си помисли: „Господи, пак сме в Берн и пак бягаме“.

Почти беше решил да го каже на глас на Тоби, но реши, че сравнението е неуместно.

Ето какво си мислеше всеки път, когато се сещаше за Тоби: Швейцария преди осем години, когато Тоби беше обикновен наблюдател, като междувременно репутацията му на таен подслушван растеше. Гуилъм се мотаеше из Северна Африка, затова Циркът ги изпрати в Берн на еднократна операция за изобличаването на двама белгийски оръжейни търговци, които използваха Швейцария като база за разпространяване на стоката си из разни места, до които не всеки имаше достъп. Наеха вила в съседство с къщата на двамата и още същата вечер Тоби отвори една разпределителна кутия, пренареди нещо и вече можеха да слушат разговорите на белгийците на собствения си телефон. Гуилъм беше шеф и куриер и два пъти на ден оставяше записите на резидентурата в Берн, използвайки за пощенска кутия една паркирана кола. Със същата лекота Тоби подкупи кварталния пощальон да показва първо на тях кореспонденцията на белгийците, преди да им я отнася, и чистачката да постави радиомикрофон в дневната, където обикновено провеждаха разговорите си. За развлечение ходеха в „Чикито“ и Тоби танцуваше с най-младите момичета. От време на време водеше по някоя у дома, но на сутринта винаги я нямаше и Тоби отваряше прозорците, за да прогони миризмата.

Три месеца живяха по този начин и в последния ден Гуилъм го познаваше не по-добре, отколкото в първия. Дори не знаеше от коя държава идва. Тоби беше сноб и знаеше къде да се храни и къде може да го забележат. Сам си переше дрехите, нощно време спеше с мрежичка на белоснежната си коса, а когато полицията нахлу във вилата и на Гуилъм му се наложи да прескача стената в задния двор, той завари Тоби в хотел „Бел вю“, където похапваше сладкиши и гледаше танцуващите двойки. Изслуша всичко, което му разказа Гуилъм, плати сметката, остави бакшиш първо на ръководителя на оркестъра, после на Франц, главния портиер, след което тръгна през плетеница от коридори и стълбища към подземния гараж, в който беше прибрал колата за бягство и паспортите. Там той също педантично поиска сметката. Ако някога ти се наложи да бягаш от Швейцария, помисли си Гуилъм, първо си плати сметките. Коридорите бяха безкрайни, с огледални стени и версайски свещници, така че Гуилъм не следваше само Естерхази, а цяла делегация.

Тъкмо този образ изникна пред очите му сега, макар че тясното дървено стълбище към кабинета на Алълайн беше боядисано в мръснозелено и само една олющена лампа с хартиен абажур напомняше за свещниците.

— При шефа — обяви важно Тоби на младия портиер, който ги покани да влязат с непочтително кимване. В преддверието зад четири сиви пишещи машини седяха четири сиви лелички с перлени огърлици и строги костюми. Те кимнаха на Гуилъм и не обърнаха внимание на Тоби. На вратата на Алълайн имаше надпис „заето“. До нея се издигаше нов двуметров сейф. Гуилъм се зачуди как, по дяволите, подът издържа такава тежест. Върху него се мъдреха бутилки с южноафриканско шери, чаши и чинии. Вторник, спомни си той — неформалната обедна среща на Лондонското управление.

— Кажете им, че няма да приемам никакви обаждания — извика Алълайн, когато Тоби отвори вратата.

— Мили дами, шефът няма да приема телефонни обаждания, ако обичате — каза изискано Тоби, придържайки вратата за Гуилъм. — Имаме конференция.

Една от леличките каза:

— Чухме.

Това беше бойната група.

Алълайн седеше начело на масата в грандоманския резбован стол, четеше някакъв документ от две страници и не помръдна, когато Гуилъм влезе. Само изръмжа:

— Сядай там, до Пол. В края на масата — и продължи съсредоточено да чете.

Столът отдясно на Алълайн беше празен и по привързаната с връв възглавничка към облегалката Гуилъм позна, че е на Хейдън. Отляво на Алълайн седеше Рой Бланд и също четеше, но той вдигна поглед, когато Гуилъм мина покрай него, каза: „К’во става, Питър“, след което го проследи чак до края на масата с изпъкналите си безцветни очи. До празния стол на Бил седеше Моу Делауер, жената талисман на Лондонското управление, с къса коса и кафяв костюм от туид. Срещу нея — Фил Порчъс, главният домакин, богат, сервилен човек с голяма къща в предградията. Когато видя Гуилъм, спря да чете, демонстративно затвори папката, постави върху нея добре гледаните си ръце и се усмихна саркастично.

— В края на масата значи до Пол Скордено — каза Фил, все така усмихнат.

— Виждам, благодаря.

От другата страна на Порчъс бяха руснаците на Бил, които за последно видя в тоалетната на четвъртия етаж, Ник де Силски и приятелчето му Каспар. Те не можеха да се усмихват, а както забеляза Гуилъм, не можеха и да четат, защото пред тях нямаше документи; те бяха единствените, които нямаха. Седяха с четирите си дебели ръце на масата, сякаш някой ги държеше на мушка отзад, и само го изгледаха с четирите си кафяви очи.

По-надолу от Порчъс седеше Пол Скордено, който сега май беше човекът на Рой Бланд, отговарящ за мрежите в Източна Европа, макар че според някои просто беше момче за всичко на Бил. Пол беше слаб, жилав, четирийсетгодишен, със сипаничаво кафяво лице и дълги ръце. Веднъж Гуилъм беше двойка с него по време на курс по самоотбрана в Яслата и двамата за малко не се избиха.

Гуилъм отдалечи стола си от неговия и седна, а Тоби се настани от другата му страна като втори телохранител. По дяволите, какво си въобразяват, помисли си Гуилъм. Да не би да хукна да бягам? Всички наблюдаваха как Алълайн пълни лулата си, когато Бил Хейдън го засенчи на сцената. Вратата се отвори и отначало не се появи никой. След това се чу бавно тътрене и Бил се появи, хванал във всяка ръка по една чаша с кафе, покрита с чинийка. Под мишница беше стиснал раирана папка, а този път очилата бяха на носа му, значи явно беше чел другаде. Всички са го чели, освен мене, помисли си Гуилъм, а аз дори не знам за какво става дума. Зачуди се дали не е същият документ, който Естерхази и Рой четяха вчера, и без каквито и да е доказателства реши, че е този, че е пристигнал вчера, че Тоби го е занесъл на Рой, а той ги беше смутил по време на първоначалното им вълнение; ако „вълнение“ беше точната дума.

Алълайн още не беше вдигнал поглед. От другия край на масата Гуилъм виждаше само гъстата му черна коса и две широки рамена в туид. Моу Делауер подръпваше бретона си, докато четеше. Гуилъм си спомни, че Пърси имаше две жени, докато Камила пак се мерна в претоварения му мозък, и двете бяха алкохолички, което би трябвало да означава нещо. Срещал беше само лондонското издание. Пърси събираше клуб на привържениците си и беше организирал коктейл в просторния си панелен апартамент в „Бъкингам Палас Маншънс“. Гуилъм закъсня и тъкмо си събличаше палтото във фоайето, когато една бледа руса жена плахо се приближи към него с протегнати ръце. Той реши, че е прислужницата, която чака да вземе палтото му.

— Аз съм Джой28 — каза театрално тя, все едно казваше „Аз съм Добродетелта“ или „Аз съм Въздържанието“. Тя не чакаше за палтото му, а за целувка. Гуилъм се подчини и вдъхна смесените прелести на „Жьо Ревиен“ и висока концентрация на евтино шери.

— Е, какво, млади ми Питър Гуилъм — това беше гласът на Алълайн, — готов ли си най-сетне за мене, или още ще обикаляш из владенията ми? — Той леко надигна глава и Гуилъм забеляза две малки триъгълничета четина на всяка от обветрените му страни. — С какво се занимавате в гората сега — обръщане на страница, — освен да гоните местните девственици, ако изобщо са останали такива в Брикстън, в което дълбоко се съмнявам — нека ми е простена тази волност, Моу, — и да харчите държавни пари за скъпи обеди?

Това дърдорене беше инструментът на Алълайн за комуникация, то можеше да бъде дружелюбно или враждебно, укорително или възторжено, но в крайна сметка винаги беше постоянен натиск в една точка.

— Една-две арабски истории изглеждат обещаващи. Сай Ванхофър е по дирите на един немски дипломат. В общи линии, това е.

— Араби — повтори Алълайн, като побутна настрана папката и извади грубовата лула от джоба си. — Всеки глупак може да изпържи арабин, нали така, Бил? Ако човек реши, за пет пари може да си купи цяло арабско правителство. — От друг джоб Алълайн извади кесия с тютюн и небрежно я хвърли на масата. — Чух, че напоследък се забавлявате с без време напусналия ни брат Тар. Как е той?

През ума на Гуилъм минаха много неща, докато се чуваше как отговаря. Сети се, че наблюдението над апартамента му започна едва снощи, сигурен беше в това. Че през уикенда беше чисто, освен ако Фон, бавачката пленник, не играеше двойна игра, което никак не би му било лесно. Че Рой Бланд много прилича на покойния Дилън Томас29, Рой винаги му беше напомнял за някого и досега не беше успявал да направи връзката, както и че Моу Делауер успяваше да покрие изискванията като жена само благодарение на момчешкото си излъчване на бойскаут. Зачуди се дали Дилън Томас е имал невероятните светлосини очи на Рой. Че Тоби Естерхази си взимаше цигара от златната си табакера и че Алълайн по правило не позволяваше да се пушат цигари, а само лули, така че явно Тоби е в много добри отношения с Алълайн в момента. Че Бил Хейдън изглеждаше странно млад и че слуховете в Цирка за любовния му живот в крайна сметка не бяха толкова смехотворни — говореше се, че бил бисексуален. Че едната длан на Пол Скордено лежеше на масата, а палецът беше леко повдигнат по такъв начин, че да стяга ударната повърхност от външната й страна. Помисли си и за платнената си чанта — дали Алуин я беше качил на колата? Или беше отишъл да обядва, оставяйки я на регистратурата, в очакване да бъде прегледана от някой от онези млади портиери, преследващи повишение? И не за първи път Гуилъм се запита колко ли време се беше мотал Тоби около регистратурата, преди да го забележи.

Той избра шеговит тон:

— Точно така, шефе. С Тар пием чай всеки ден следобед във „Фортнъмс“.

Алълайн смучеше празната си лула, изпробвайки как е натъпкан тютюнът.

— Питър Гуилъм — каза той със силния си акцент, натъртвайки всяка дума. — Може и да не ти е известно, но аз съм изключително склонен да прощавам. Всъщност аз съм направо изтъкан от добри чувства. Искам само да знам темата на вашия разговор с Тар. Не искам главата му, нито пък друга част от проклетата му анатомия, а и ще потисна импулса си да го удуша с голи ръце. Или пък тебе. — Той драсна клечка кибрит и запали лулата си, разпалвайки огромен пламък. — Дори бих отишъл по-далеч — ще окача златен медал на шията ти и ще те приема обратно в двореца от омразния Брикстън.

— В такъв случай нямам търпение той да се появи — рече Гуилъм.

— И Тар ще получи опрощение, докато аз не го пипна.

— Ще му предам. Ще остане във възторг.

Над масата се понесе голям облак дим.

— Много съм разочарован от тебе, млади ми Питър. Даваш ухо на грозни и вероломни клевети, причиняващи разкол. Плащам ти честно и почтено, а ти ми забиваш нож в гърба. Смятам, че това е много малка отплата, задето те пазя жив. Противно на настойчивите искания на моите съветници, имай предвид.

Алълайн имаше нов навик, който Гуилъм често забелязваше при суетни мъже на средна възраст — състоеше се в хващане на парче плът под брадичката и масажирането му с палец и показалец в опит да бъде намалено.

— Разкажи ни малко повече за положението на Тар в момента — каза Алълайн. — Разкажи ни за емоционалното му състояние. Той има дъщеря, нали? Малко момиченце на име Дани. Говори ли изобщо за нея?

— Говореше.

— Бъди така добър да ни удостоиш с някоя история за нея.

— Не знам такива истории. Много беше привързан към нея, само това зная.

— Страстно привързан ли? — Гласът му изведнъж се повиши гневно. — Какво означава това свиване на рамене? Дявол да те вземе, защо ми свиваш рамене? Говоря ти за дезертьор от твоя проклет отдел, обвинявам те, че се заиграваш с него зад гърба ми, че участваш в тъпи задкулисни игри, когато нямаш представа за какво става дума, а ти ми свиваш рамене от другия край на масата. Има закон, Питър Гуилъм, който забранява връзките с вражески агенти. Може би не го знаеш. Направо ми идва да ти стоваря обвинение.

— Само че аз не съм се срещал с него — каза Гуилъм, след като гневът му се притече на помощ и на него. — Не аз играя задкулисни игри, а ти. Така че ми се махни от главата.

В същия момент усети облекчението около масата, като неусетно настъпване на скука, като общо признание, че Алълайн е изстрелял всичките си амуниции, а целта е останала незасегната. Скордено си играеше с парченце слонова кост, талисман, който носеше със себе си. Бланд пак се зачете, а Бил Хейдън си пиеше кафето и явно го намираше за отвратително, тъй като направи кисела физиономия на Моу Делауер и остави чашата. Тоби Естерхази, подпрял брадичка, беше вдигнал вежди и се беше загледал в червения целофан, който изпълваше викторианската камина. Само руснаците продължаваха да го гледат, без да мигат, като двойка териери, които не искаха да повярват, че ловът е свършил.

— Значи ти е говорил за Дани, така ли? И ти е казвал, че я обича — рече Алълайн, връщайки се към документа пред себе си. — Коя е майката на Дани?

— Някакво момиче от евразийски произход.

Тук Хейдън се обади за първи път:

— Категорично евразийски или би могла да мине за нещо по-близко до нашите земи?

— Тар явно смята, че изглежда съвсем като европейка. Същото мисли и за детето.

Алълайн прочете на глас:

— На дванайсет години, дълга руса коса, кафяви очи, слаба. Това Дани ли е?

— Предполагам, че да. Звучи като нея.

Настъпи дълго мълчание и дори Хейдън не изпитваше желание да го наруши.

— Значи, ако ти кажа — започна отново Алълайн, подбирайки изключително внимателно думите си, — ако ти кажа, че Дани и майка й трябваше да пристигнат преди три дни на лондонското летище с директен полет от Сингапур, мога да допусна, че ще споделиш нашето объркване.

— Да, така е.

— Освен това ще си държиш устата затворена, когато излезеш от тук. Няма да казваш на никого, освен на дванайсетте си най-добри приятели, нали?

Някъде от недалече се чу мъркането на Фил Порчъс:

— Източникът е извънредно секретен, Питър. Може да ти звучи като обикновена полетна информация, но изобщо не е така. Тя е свръхсвръхчувствителна.

— А, добре, в такъв случай ще се опитам да си държа устата свръхзатворена — отговори Гуилъм на Порчъс и докато Порчъс почервеняваше, Бил Хейдън пусна още една момчешка усмивка.

Алълайн продължи:

— И какво ти говори тази информация? Хайде, Питър — пак дърдоренето, — хайде, ти му беше шеф, ръководител, философ и приятел, къде ти е психологията, за бога? Защо му е на Тар да идва в Англия?

— Ти не каза нищо подобно. Ти каза, че приятелката на Тар и дъщеря й Дани е трябвало да пристигнат в Лондон преди три дни. Може да идва на гости при роднини. Може да си има нов приятел. Откъде мога да знам?

— Не ставай глупав, мой човек. Не ти ли хрумва, че където е малката Дани, най-вероятно там ще се появи и самият Тар? Ако вече не е тук, което съм склонен да си мисля, защото мъжете обикновено пристигат първи, а след това идва и багажът им. Извинявай, Моу Делауер, грешка на езика.

За втори път Гуилъм си позволи малък изблик:

— Не, не ми е хрумвало до този момент. Досега Тар беше дезертьор. Решение на домакина от преди седем месеца. Така ли е, или не, Фил? Тар беше в Москва и всичко, което знаеше, трябваше да се смята за компрометирано. Прав ли съм, Фил? Това беше и достатъчна причина да се затвори Брикстън и половината от работата ни да премине към Лондонското управление, а другата половина — към съгледвачите на Тоби. Какво си мислите, че прави Тар в момента — дезертира обратно при нас ли?

— „Дезертира обратно“ е много меко казано, да знаеш — отвърна рязко Алълайн и пак се върна към документа пред себе си. — Чуй ме сега. Слушай внимателно какво ще ти кажа и го запомни. Защото не се съмнявам, че също като останалите от екипа ми и твоята памет е като сито, всички примадони сте такива. Дани и майка й пътуват с фалшиви британски паспорти под името Пул, пише се като пристанището. Паспортите са руски фалшификати. Третият е на самия Тар, добре известния ни мистър Пул. Тар е вече в Англия, само че не знаем къде. Тръгнал е преди Дани и майка й и е пристигнал по друг път, най-вероятно нелегален, според нашите проучвания. Оставил е инструкции на жена си, любовницата си или каквато му се пада — каза го така, сякаш самият той нямаше такива, — пак ще прощаваш, Моу, да го последва седмица по-късно, което очевидно те още не са направили. Тази информация стигна до нас едва вчера, така че ни предстои много работа. Тар ги е инструктирал — Дани и майка й, — че ако случайно той не успее да се свърже с тях, те трябва да се оставят на милостта на някой си Питър Гуилъм. Това май си ти.

— Ако е трябвало да пристигнат преди три дни, какво им се е случило?

— Закъснели са. Изпуснали са самолета. Променили са си плановете. Изгубили са билетите. Откъде мога да знам, по дяволите?

— Или информацията е фалшива — предположи Гуилъм.

— Не е — отсече Алълайн.

Обида и объркване — Гуилъм продължи и с двете:

— Добре. Руснаците са върнали Тар. Изпратили са семейството му обратно — един господ знае защо, аз бих предположил, че ще ги държат като заложници, — изпратили са и него. Какво му е толкова важното? Що за агент може да е той, след като не вярваме на нито една негова дума?

Сега вече, забеляза той с въодушевление, публиката гледаше Алълайн и на Гуилъм му се струваше, че той се разкъсва между това да даде задоволителен, но недискретен отговор, или да се покаже като глупак.

— Няма значение какъв агент е! Мъти водата. Може би даже трови кладенците. Такъв е. Ще ти дръпне чергата под краката, когато си на крачка от целта. — Циркулярните му писма звучаха по същия начин, помисли си Гуилъм. Метафорите преливаха от страниците. — Само че запомни едно. При първото му обаждане, дори още преди първото му обаждане, при първия намек за него, за жена му или за дъщеричката му идваш при мене, млади ми Питър Гуилъм, или при някого от големите. Някой от хората край тази маса. И при никой друг. Следиш ли тази инструкция внимателно? Защото са задействани толкова зъбни колела, колкото не можеш да си представиш и нямаш право да знаеш…

Внезапно разговорът премина в движение. Бланд пъхна ръце в джобовете си и бавно прекоси стаята, за да се подпре на стената край вратата в дъното. Алълайн пак си разпали лулата и загаси клечката с дълго движение на ръката си, докато гледаше гневно Гуилъм през дима.

— Кого ухажваш сега, Питър, коя е щастливата девойка?

Порчъс плъзна лист хартия по масата, за да го подпише Гуилъм.

— За тебе, Питър, ако обичаш.

Пол Скордено шепнеше нещо в ухото на единия от руснаците, а Естерхази беше до вратата, давайки досадни нареждания на леличките. Само кафявите, непроницаеми очи на Моу Делауер бяха втренчени в Гуилъм.

— Първо го прочети — посъветва го Порчъс с кадифен глас.

Гуилъм вече беше преполовил формуляра: „Удостоверявам, че днес се запознах със съдържанието на доклад №308 от «Черна магия»“, гласеше първият абзац. „Задължавам се да не разкривам никаква част от този доклад пред други сътрудници на тази служба, както и да не разкривам съществуването на източник Мерлин. Задължавам се да съобщя веднага всеки известен ми факт, който може да има връзка с този материал.“

Вратата беше останала отворена и докато Гуилъм подписваше, нахлу вторият ешелон на Лондонското управление, предвождан от леличките с подноси със сандвичи — Даяна Долфин, Лодър Стрикланд, който изглеждаше толкова надут, че всеки момент можеше да се пръсне, момичетата от отдела по разпространение и един стар боец с кисела физиономия на име Хагард, който беше шеф на Бен Тръкстън. Гуилъм напусна бавно, броейки присъстващите, защото знаеше, че Смайли ще иска да разбере кой е бил там. На вратата, за своя изненада, се оказа в компанията на Хейдън, който явно беше решил, че по-нататъшните забавления не са за него.

— Проклето глупаво кабаре — забеляза Бил, махвайки разсеяно на леличките. — Пърси става все по-нетърпим с всеки изминал ден.

— Наистина е така — съгласи се искрено Гуилъм.

— Какво прави Смайли? Виждал ли си го напоследък? Вие двамата май бяхте доста близки?

Светът на Гуилъм, който до този момент показваше признаци на стабилизиране, изведнъж бясно се завъртя.

— Боя се, че не — каза той, — нямам връзка с него.

— Не ми казвай, че обръщаш внимание на тези глупости — изсумтя Бил.

Стигнаха до стълбите и Хейдън мина напред.

— Ами ти? — попита Гуилъм. — Виждал ли си го скоро?

— А пък Ан излетяла от кафеза — продължи Бил, без да обръща внимание на въпроса. — Избягала с някакъв моряк или келнер, нещо такова. — Вратата към кабинета му беше широко отворена и бюрото му беше отрупано със секретни документи. — Това нормално ли е?

— Не знаех — рече Гуилъм. — Горкият Джордж.

— Кафе?

— Май ще се прибирам, благодаря.

— За чая с брат Тар ли?

— Точно така, във „Фортнъмс“. Всичко хубаво.

В архива Алуин се беше върнал от обяд.

— Чантата замина, сър — каза той радостно. — Вече трябва да е в Брикстън.

— Ах, да му се не види — каза Гуилъм, изстрелвайки последния си патрон. — Вътре имаше нещо, което ми трябваше.

Внезапно го осени идея, от която му призля — изглеждаше толкова ясна и толкова кошмарно очевидна, че се зачуди как не му е хрумнала досега. Санд беше съпруг на Камила. Тя водеше двойствен живот. Разкри му се цяла панорама от измами. Приятелите му, любимите му, дори самият Цирк се смесваха и преплитаха в безкрайна поредица от интриги. Спомни си една реплика на Мендъл, която той каза преди две вечери, докато двамата пиеха бира в един мрачен бар в покрайнините на града: „Горе главата, Питър, старче. Нали знаеш, Иисус Христос е имал само дванайсет души и единият се оказа двоен агент“.

Тар, помисли си той. Това копеле Рики Тар.

22

Спалнята беше продълговата и ниска, бивша слугинска стая, пристроена под покрива. Гуилъм стоеше на вратата, Тар седеше неподвижно на леглото, подпрял глава на скосения таван, отпуснал ръце от двете си страни с разперени пръсти. Над него имаше малко прозорче и от мястото си Гуилъм виждаше губещите се в далечината черни равнини на Съфолк и редица черни дървета, открояващи се на фона на небето. Тапетите бяха кафяви, на големи червени цветя. Единствената крушка висеше от черна дъбова греда и когато някой мръднеше, Тар на леглото или Смайли на дървения кухненски стол, движенията им сякаш местеха светлината със себе си, преди отново да замре.

Ако зависеше от него, Гуилъм щеше да е много груб с Тар, нямаше никакво съмнение. Нервите му бяха опънати до крайност и по пътя насам разви деветдесет мили в час, преди Смайли рязко да му каже да намали. Ако зависеше от него, щеше да се поддаде на изкушението да пребие Тар до несвяст и ако трябваше, щеше да доведе Фон да му помага; докато караше, много ясно си представяше как отваря входната врата на жилището на Тар, където и да се намираше то, и го удря няколко пъти в лицето като поздрав от Камила и бившия й съпруг, видния доктор по флейта. А може би в споделеното напрежение от пътуването Смайли телепатично беше видял същия образ, защото малкото му приказки явно имаха за цел да успокоят Гуилъм.

— Тар не ни е излъгал, Питър. Поне не и по същество. Просто е направил това, което правят всички агенти по света — пропуснал е да ни разкаже цялата история. От друга страна, постъпил е доста умно.

Без да споделя объркването на Гуилъм, той изглеждаше учудващо уверен, дори самонадеян, до такава степен, че си позволи да цитира един поучителен афоризъм на Стийд-Аспри за уменията на двойната игра; нещо за търсенето не на съвършенство, а на предимство, което накара Гуилъм пак да се замисли за Камила.

— Карла ни е допуснал до вътрешния кръг — заяви Смайли, а Гуилъм се пошегува неуместно, че трябвало да затворят вратата. След това Смайли се ограничи само да указва посоката и да гледа в страничното огледало.

Срещнаха се пред „Кристъл Палас“, в закрит пикап, зад волана на който беше Мендъл. Отидоха до Барнсбъри, право в една автотенекеджийска работилница в края на павирана алея, пълна с деца. Там бяха посрещнати със сдържан възторг от възрастен немец и сина му, които свалиха номерата на пикапа почти в движение и ги заведоха при един воксхол с форсиран двигател в дъното на сервиза, готов за тръгване. Мендъл остана там с папката „Свидетел“, която Гуилъм беше донесъл от Брикстън в сака си; Смайли каза: „Намери А12“. Нямаше почти никакво движение, но малко преди Колчестър настигнаха колона камиони и Гуилъм внезапно изгуби търпение. Наложи се Смайли да му нареди да отбие и да спре. Веднъж попаднаха на възрастен мъж, който караше с двайсет мили в час в бързата лента. Докато го задминаваха от вътрешната страна, той рязко кривна към тях, може би беше пиян или му стана лошо, или пък просто се уплаши. Изведнъж, без предупреждение, се блъснаха в стена от мъгла, която сякаш се стовари отгоре им. Гуилъм мина право през нея, без да намалява, страхувайки се от черен лед. След като минаха Колчестър, подкараха по второкласни пътища. По табелите имаше имена като Литъл Хорксли, Уърмингфорд и Бърс Грийн, след което табелите изчезнаха и на Гуилъм му се стори, че се намират в нищото.

— Сега наляво и после пак наляво при по-малката къща. Карай, докъдето можеш, но паркирай пред портата.

Стигнаха до нещо, което приличаше на махала, но нямаше нито светлини, нито хора, нито луна. Щом излязоха, студът ги захапа и на Гуилъм му замириса на игрище за крикет, на пушек от дърва и на Коледа едновременно; помисли си, че никога не е бил на толкова тихо, толкова студено и толкова отдалечено място. Пред тях се извисяваше църковна кула, от едната й страна започваше бяла ограда, а по-нагоре по хълма най-вероятно беше домът на свещеника, реши той, ниска рушаща се постройка, отчасти покрита със сламен покрив; той можеше да различи фронтона на фона на небето. Фон ги чакаше; когато паркираха, отиде до колата и безмълвно се качи отзад.

— Рики е много по-добре днес, сър — докладва той.

Явно беше докладвал доста на Смайли през последните няколко дни. Той беше спокойно момче с тих глас и имаше голямо желание да се хареса, но останалите в Брикстън като че ли се страхуваха от него, Гуилъм не знаеше защо.

— Не е толкова изнервен, по-спокоен е, бих казал. Сутринта си попълни фишовете, Рики толкова обича лотарията, казвам ви, следобед изкопахме няколко елхи за мис Ейлса, да ги откара на пазара. Вечерта поиграхме карти и си легнахме рано.

— Излизал ли е сам? — попита Смайли.

— Не, сър.

— Използвал ли е телефона?

— Пази, боже, не, сър, не и докато аз съм наоколо, а съм сигурен, че не го е правил и когато мис Ейлса е наблизо.

Дъхът им замъгли прозорците на колата, но Смайли не даваше да включат двигателя, така че нямаше парно и не се размразяваха.

— Споменавал ли е дъщеря си Дани?

— Много пъти през уикенда. Сега малко се поуспокои. Мисля, че ги е изключил от съзнанието си, поне що се отнася до емоционалната страна.

— Не е споменавал, че ще ги види отново?

— Не, сър.

— Не е казвал нищо за някакви уговорки да се срещнат, когато всичко приключи?

— Не, сър.

— Или пък да ги доведе в Англия?

— Не, сър.

— Нито пък да им осигури документи?

— Не, сър.

Гуилъм раздразнено се обади:

— За какво е говорил тогава, дявол да го вземе?

— За рускинята, сър. За Ирина. Обича да чете дневника й. Казва, че когато хванат къртицата, ще накара Центъра да го размени за Ирина. Тогава ще я уредим с някое хубаво местенце, сър, нещо като това на мис Ейлса, само че в Шотландия, където е по-хубаво. Казва, че и мене ще уреди. Ще ми осигури хубава работа в Цирка. Кара ме да уча чужд език, за да си разширя кръгозора.

От безизразния глас в мрака зад тях не ставаше ясно дали Фон е послушал този съвет.

— Къде е той сега?

— В леглото, сър.

— Затвори тихо вратата.

Ейлса Бримли ги чакаше в преддверието — сивокоса дама на шейсет години с решително, интелигентно лице. Тя беше от старото поколение в Цирка, беше му казал Смайли, една от шифровчиците на лорд Лансбъри от войната, вече пенсионирана, но все още забележителна дама. Облечена беше в стегнат кафяв костюм. Стисна ръката на Гуилъм и каза: „Здравейте“, затвори вратата и когато той се обърна, нея вече я нямаше. Смайли го поведе към втория етаж. Фон остана да чака на долната площадка, в случай че го повикат.

— Смайли е — каза той, чукайки на вратата на Тар. — Искам да си поговорим.

Тар отвори бързо вратата. Явно ги беше чул да идват и чакаше от другата страна. Отвори я с лявата си ръка, в дясната държеше пистолет и гледаше покрай Смайли надолу по коридора.

— Само Гуилъм е — каза Смайли.

— Това имам предвид — отвърна Тар. — Палетата могат да хапят.

Прекрачиха вътре. Той беше облечен в развлечени панталони и евтина малайска блуза. По пода бяха разпилени карти с думи, а във въздуха се носеше ароматът на къри, което си беше готвил на котлона.

— Съжалявам, че ти досаждам — каза Смайли с чувство на искрено съжаление, — но трябва пак да те попитам какво направи с онези два швейцарски паспорта за бягство, които носеше в Хонконг.

— Защо? — попита Тар накрая.

Жизнерадостния вид го нямаше. Имаше затворническа бледност, беше отслабнал и като седна на леглото с пистолета на възглавницата до него, очите му шареха нервно от единия на другия, не вярвайки на никого.

Смайли каза:

— Чуй ме. Иска ми се да вярвам на твоята история. Нищо не се е променило. След като разберем, ще уважим правото ти на личен живот. Но трябва да знаем. Много е важно. Цялото ти бъдеще зависи от това.

И много повече, помисли си Гуилъм, докато наблюдаваше; ако изобщо познаваше Смайли, цял таен план висеше на косъм.

— Казах ви, изгорих ги. Номерата не ми харесваха. Реших, че са компрометирани. По-добре да си бях закачил на врата надпис „Рики Тар, търси се“, отколкото да използвам тези паспорти.

Въпросите на Смайли следваха ужасно бавно. Даже на Гуилъм му беше болезнено трудно да ги чака в дълбоката тишина на нощта.

— С какво ги изгори?

— Какво значение има, по дяволите?

Само че Смайли очевидно нямаше намерение да обяснява защо го пита, той предпочиташе да остави мълчанието да си свърши работата и изглеждаше уверен, че така и ще стане. Гуилъм беше виждал цели разпити да се провеждат по този начин — мъчителен катехизис, обвит в плътните пелени на опита, с изтощителни паузи, докато всеки въпрос биваше записван на ръка и умът на заподозрения се задръстваше с хиляди въпроси при всеки въпрос на разпитващия, а версията му отслабваше с всеки изминал ден.

— След като купи британския си паспорт на името на Пул — попита Смайли след още една вечност, — купувал ли си и други паспорти от същия източник?

— Защо да го правя?

Но Смайли нямаше намерение да обяснява.

— Защо да го правя? — повтори Тар. — Да не съм някой шибан колекционер, по дяволите, исках само да се измъкна.

— И да защитиш детето си — подхвърли Смайли с разбираща усмивка. — Както и майка му, ако имаш възможност. Сигурен съм, че внимателно си го обмислил — рече той ласкателно. — Все пак не би могъл да ги оставиш в ръцете на онзи любопитен французин, нали?

Докато чакаше, Смайли си даваше вид, че разглежда картите с думи, четейки по хоризонтала и вертикала. Нищо особено нямаше в тях, само случайни думи. Една от тях беше сгрешена, Гуилъм забеляза, че в „послание“ последните две думи са разместени. Какво ли е правил тук, запита се Гуилъм, в тази миризлива дупка? Какви ли потайни пътечки е следвал умът му, затворен сред шишетата със сосове и търговските пътници?

— Добре — каза мрачно Тар, — взех паспорти за Дани и майка й. Мисис Пул и мис Дани Пул. Какво правим сега, плачем в екстаз ли?

Мълчанието отново надвисна като обвинение.

— И защо не ни го каза по-рано? — попита Смайли с тон на разочарован баща. — Не сме чудовища. Не им желаем злото. Защо не ни каза? Може би дори щяхме да ти помогнем — и продължи да разглежда картите. Тар явно беше използвал две или три тестета, разпръснати на ивици по килима с цвят на кокосов орех. — Защо не ни каза? — повтори той. — Не е престъпление да се грижиш за хората, които обичаш.

Ако те ти позволят, помисли си Гуилъм, имайки предвид Камила.

За да помогне на Тар да отговори, Смайли започна да прави полезни предположения:

— Защото ти се е наложило да бръкнеш в служебните пари, за да купиш тези британски паспорти? Заради това ли не ни каза? Боже мой, тук изобщо не става дума за пари. Ти ни даде жизненоважна информация. Защо да се заяждаме за няколко хиляди долара? — И времето отново потече, без никой да го използва.

— А може би — продължи Смайли — те е било срам?

Гуилъм се стегна, забравяйки за собствените си проблеми.

— Предполагам, че с основание те е било срам. В края на краищата, не е било много галантно да оставиш Дани и майка й с компрометирани паспорти в ръцете на онзи така наречен французин, който толкова усърдно е издирвал мистър Пул, нали така? Докато ти самият си избягал и си получил много специално отношение? Страшно е да си го помислиш — съгласи се Смайли, сякаш не той, а Тар го беше казал. — Страшно е да си помислиш докъде би стигнал Карла, за да се сдобие с твоето мълчание. Или с твоите услуги.

Потта по лицето на Тар внезапно стана непоносима. Беше твърде много, сякаш беше облян в сълзи. Смайли вече не се интересуваше от картите, погледът му се спря на друга игра. Това беше играчка, направена от две стоманени пръчки като дръжки на клещи. Номерът беше да се търкаля стоманено топче по тях. Колкото по-далече се изтъркаля, толкова повече точки се печелят, след като падне в един от отворите отдолу.

— Предполагам, че другата причина да не ни кажеш е, защото си ги изгорил. Имам предвид, че си изгорил британските паспорти, а не швейцарските.

Внимателно, Джордж, помисли си Гуилъм и леко се премести една крачка по-близо, за да покрие разстоянието между двамата. Само внимателно.

— Знаел си, че Пул е разкрит, затова си изгорил паспортите на Пул, които си купил за Дани и майка й, но си запазил своя, защото не си имал алтернатива. След това си им направил резервации на името на Пул, за да убедиш всички, че още се доверяваш на паспортите на Пул. Под „всички“ имам предвид хората на Карла, нали така? Приготвил си швейцарските паспорти, един за Дани, един за майка й, рискувал си, че никой няма да забележи номерата, и си направил втори резервации, за които не си казал на никого. Резервации, които са за по-ранна дата от онези на името на Пул. Какво означава това? Дали не са останали на изток, но някъде другаде, например Джакарта? Някъде, където имаш приятели.

Даже от новото си място Гуилъм беше прекалено бавен. Ръцете на Тар се оказаха на гърлото на Смайли, столът се прекатури и Тар падна заедно с него. От купчината Гуилъм избра дясната ръка на Тар и я изви към гърба му, като почти я счупи. Фон изникна от нищото, взе пистолета изпод възглавницата и отиде до Тар, сякаш за да му помогне. В следващия момент Смайли си оправяше костюма, а Тар беше обратно на леглото, попивайки с кърпичка крайчеца на устата си.

Смайли каза:

— Не знам къде са. Доколкото ми е известно, нищо лошо не им се е случило. Вярваш ми, нали?

Тар го гледаше и изчакваше. В очите му имаше гняв, но Смайли беше обзет от спокойствие и Гуилъм си помисли, че това е уверението, на което се е надявал.

— По-добре си гледай твоята проклета жена и остави моята на мира — прошепна Тар с ръка на устата. Гуилъм възкликна и се хвърли напред, но Смайли го удържа.

— Докато не се опитваш да комуникираш с тях — продължи Смайли, — може би е по-добре да не знам. Освен ако не искаш да направя нещо за тях. Пари, защита или някакви удобства?

Тар поклати глава. По устата му имаше кръв в изобилие и Гуилъм осъзна, че Фон явно го е ударил, но не можеше да разбере кога.

— Не остана много — каза Смайли. — Може би седмица. Може и по-малко, ако успея. Опитай се да не мислиш много за това.

Когато си тръгваха, Тар пак се усмихваше и Гуилъм предположи, че посещението, нападението над Смайли или ударът в лицето са му се отразили добре.

— Футболните фишове — тихо каза Смайли на Фон, докато се качваха в колата, — не си ги пускал, нали?

— Не, сър.

— Е, да се надяваме тогава, че не е избрал печеливша комбинация — отбеляза Смайли в крайно неочакван пристъп на веселост, който предизвика всеобщ смях.

Паметта играе странни номера на уморения, претоварен ум. Докато Гуилъм караше и една част от ума му беше заета с пътя, а другата измъчено се бореше с все по-зловещи подозрения за Камила, в паметта му свободно се рееха случайни образи от този и други дълги дни. Дни на пълен кошмар в Мароко, докато агентурните му връзки се проваляха една по една и всяка стъпка по стълбите го караше да тича към прозореца, за да проверява улицата; дни на безделие в Брикстън, докато наблюдаваше нещастния свят наоколо и се чудеше кога ли и той ще стане част от него. Внезапно на бюрото му се появи писменият доклад — отпечатан на циклостил на тънка синя хартия, защото беше купен от неизвестен и вероятно недостоверен източник, и всяка дума изплува в съзнанието му с огромни букви.

— Имаше печат „За служебно ползване“ — каза мрачно Гуилъм. Бяха спрели на паркинга край едно крайпътно заведение, украсено с разноцветни крушки. — Някой от Лондонското управление беше написал отгоре: „Може ли някой да разпознае телата?“.

Под шарената светлина на лампите Гуилъм наблюдаваше как лицето на Смайли се навъси от отвращение.

— Да — съгласи се той накрая. — Ами да, жената е била Ирина, нали? Другите най-вероятно са били Ивлов и Борис, нейният съпруг. — Гласът му си оставаше крайно безстрастен. — Тар не бива да го научава — продължи той, сякаш отърсвайки се от апатията. — Жизненоважно е да не го заподозре. Един господ знае какво би направил или не би направил, ако разбере, че Ирина е мъртва.

Известно време не помръднаха; вероятно по различни причини в този момент никой от тях нямаше нито сили, нито пък смелост.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Смайли, но не понечи да излезе от колата.

— Джордж?

— Трябва да се обадя — промърмори той. — На Лейкон.

— Ами обади се тогава.

Гуилъм се пресегна през него и отвори вратата. Смайли се измъкна, направи няколко крачки по асфалта, след което явно размисли и се върна.

— Ела да хапнем нещо — каза той през прозореца, със същия угрижен тон. — Струва ми се, че даже хората на Тоби не биха ни последвали тук.

Заведението някога е било ресторант, а сега беше крайпътно кафене с останки от минал разкош. Менюто беше подвързано в червена кожа и покрито с мазни петна. Момчето, което го донесе, беше полузаспало.

— Чувал съм, че петелът във вино е много добър — каза Смайли в жалък опит да се пошегува, след като се върна от телефонната кабина в ъгъла. И добави с по-тих глас, който да не отекне из цялото помещение: — Кажи ми какво знаеш за Карла?

— Каквото знам за операция „Черна магия“, източник Мерлин и всичко останало в документа на Порчъс, който подписах.

— Аха, всъщност това е много добър отговор. Предполагам, че го беше замислил като упрек, но сравнението се оказа съвсем вярно. — Момчето се появи отново, размахвайки бутилка бургундско вино като бухалка. — Бихте ли я оставили да подиша?

Момчето изгледа Смайли като че ли беше луд.

— Отворете я и я оставете на масата — рече рязко Гуилъм.

Смайли не разказа всичко. Впоследствие Гуилъм си даде сметка за няколко празнини. Само че беше достатъчно да му оправи настроението и да го измъкне от унинието, в което бяха изпаднали.

23

— Работата на онези, които развиват агентурни мрежи, е да се превърнат в легенди — започна Смайли, все едно изнасяше лекция на курсисти в Яслата. — Най-напред го правят, за да впечатлят своите агенти. След това го пробват на колегите си и по този начин по мои наблюдения се превръщат във формени идиоти. Някои не спират до там и го изпробват върху себе си. Това са шарлатаните, от които трябва да се отърваваме веднага, просто защото няма друг начин.

Въпреки това легенди съществуват и една от тях бил Карла. Даже и възрастта му оставала загадка. Най-вероятно Карла не било истинското му име. Десетилетия от живота му се губели и вероятно никога нямало да станат известни, защото хората, с които работил, имали навика да измират или да си държат езика зад зъбите.

— Говори се, че баща му бил в царската Охранка, а по-късно се появил в ЧеКа. Не ми се вярва, но е възможно. Според друга версия, той бил чирак в кухнята на един брониран влак срещу японските окупационни сили на изток. Смята се, че го е учил на занаят самият Берг — всъщност той му бил любимец, — което е все едно да учиш музика при… уф, избери си някой велик композитор. Що се отнася до мене, кариерата му започва в Испания през трийсет и шеста, защото това поне е документирано. Преструвал се е на руски журналист от бялата емиграция, съпричастен към каузата на Франко, и е вербувал куп немски агенти. Операцията е била извънредно сложна и направо забележителна за толкова млад човек. Следващото му появяване е в съветската контраофанзива при Смоленск през есента на четирийсет и първа като офицер от разузнаването под командването на Конев. Задачата му била да ръководи партизански мрежи в немския тил. Междувременно установил, че радистът му бил вербуван от немците и предавал радиосъобщения на противника. Той го вербувал обратно и започнал радиоигра, която съвсем ги объркала.

Това било още една част от легендата, обясни Смайли — благодарение на Карла край Елня немците обстреляли собствените си предни позиции.

— А между тези две появявания — продължи той, — през трийсет и шеста и четирийсет и първа, Карла е посетил Великобритания и смятаме, че е прекарал тук шест месеца. Но дори и днес не знаем — тоест аз не зная — под какво име и прикритие. Което не означава, че и Джералд не знае. Но Джералд едва ли ще ни каже, поне не и нарочно.

Смайли никога не беше разговарял с Гуилъм по този начин. Той нямаше склонност към доверителни разговори или дълги лекции; Гуилъм го познаваш като стеснителен човек, независимо от неговата суетност, който очаква твърде ограничено общуване.

— Някъде през четирийсет и осма, след като служил съвестно на страната си, Карла прекарал известно време в затвора, а след това и в Сибир. В цялата работа нямало нищо лично. Просто се оказал в една от онези части на разузнаването на Червената армия, които при поредната чистка престанали да съществуват.

И със сигурност, продължи Смайли, след реабилитирането си в постсталинските години заминал за Америка; тъй като, когато индийските власти го арестували в Делхи през лятото на петдесет и пета по неясни обвинения за нарушаване на имигрантския режим, той тъкмо бил кацнал от Калифорния. Клюките в Цирка след това го свързвали с големите скандали за измяна във Великобритания и Щатите.

Смайли обаче знаеше повече:

— Карла отново бил в немилост. Москва го преследваше и решихме, че можем да го убедим да дезертира. Затова отлетях за Делхи. За да си поговоря с него.

Настъпи пауза, докато ленивото момче се домъкна да ги попита дали са доволни от обслужването. Смайли изключително вежливо го увери, че нямат нужда от нищо.

— Историята на срещата ми с Карла — продължи той — е свързана до голяма степен с настроенията през онова време. В средата на петдесетте московският Център беше разпердушинен. Старшите офицери ги разстрелваха или прочистваха на групи, а нисшите чинове бяха обхванати от всеобща параноя. Първият резултат беше масово дезертиране на служители на Центъра, работещи в чужбина. По цял свят, Сингапур, Найроби, Стокхолм, Канбера, Вашингтон, един господ знае къде, течеше несекващ поток от резидентурите — не само едри риби, но и обикновени агенти, шофьори, шифровчици, машинописки. Трябваше да реагираме по някакъв начин — едва ли някой си дава сметка до каква степен индустрията стимулира собствената си инфлация — и изведнъж аз се превърнах в нещо като търговски пътник, заминавайки ту за някоя столица, ту на следващия ден за някое забутано гранично селце — веднъж дори на кораб в морето, — за да приемам дезертиращи руснаци. Да отсявам, да пренасочвам, да уговарям условия, да инструктирам и дори да уволнявам.

Гуилъм го наблюдаваше през цялото време, но дори на безжалостната неонова светлина изражението на Смайли не издаваше нищо друго, освен леко тревожна съсредоточеност.

— Може да се каже, че развихме три вида договори за онези, чиито истории се потвърждаваха. Ако информацията на клиента не представляваше интерес, го разменяхме с друга държава и забравяхме за него. Купувахме го за материал, както се казва, също като главорезите в наши дни. Или пък го пускахме обратно в Русия, в случай че бягството му още не беше забелязано там. А ако имаше късмет, взимахме го ние; остъргвахме всичко, което знаеше, и го внедрявахме на Запад. Обикновено Лондон решаваше, не аз. Запомни обаче следното. По онова време Карла или Герстман, както се наричаше той, беше просто поредният клиент. Разказах ти цялата му история отзад напред; не исках да скромнича пред тебе, но знай, че предвид всичко, случило се помежду ни, а още повече онова, което не се е случило, когато отлетях за Делхи, аз и всички останали в Цирка знаехме само, че някакъв човек на име Герстман установява радиовръзка между Рудньов, шефа на агентурните мрежи в московския Център, и резидентурата на Центъра в Калифорния, която бездействаше поради липса на средства за комуникация. Това е всичко. Герстман вкарал контрабандно предавател през канадската граница и три седмици се покривал в Сан Франсиско, обучавайки новия радист. Това беше работната хипотеза, подкрепена от няколко тестови радиопредавания.

За тези тестови радиопредавания между Москва и Калифорния, обясни Смайли, бил използван книжен код:

— И тогава един ден Москва изпрати директна заповед…

— Кодирана със същия книжен код?

— Точно така. Там е работата. Благодарение на моментно невнимание от страна на шифровчиците на Рудньов ние набрахме преднина. Жонгльорите разбиха кода и така се сдобихме с нашата информация. Герстман трябваше веднага да напусне Сан Франсиско и да отиде в Делхи за среща с кореспондента на ТАСС — вербовчик, попаднал на гореща китайска следа, който имаше нужда от указания. Защо са го помъкнали по целия път от Сан Франсиско до Делхи, защо е трябвало да бъде именно Карла — това е друга история. Важното в случая е, че щом Герстман се появил на срещата в Делхи, човекът на ТАСС му връчил самолетен билет и му казал веднага да се прибира в Москва. Без въпроси. Заповедта била лично на Рудньов. Подписана била с псевдонима на Рудньов и била доста безцеремонна, дори според руските стандарти.

След което човекът на ТАСС си заминал, оставяйки Герстман на тротоара с много въпроси и двайсет и осем часа до полета му.

— Не му се наложило да стои там много време, преди индийските власти да го арестуват по наша молба и да го откарат в затвора в Делхи. Доколкото си спомням, бяхме обещали на индийците част от продукта. Струва ми се, че уговорката беше такава — забеляза той и като човек, внезапно стреснат от пропуските в паметта си, замълча и разсеяно се загледа някъде в задименото помещение. — Или май им казахме, че могат да го задържат, след като свършим с него. Ох, боже…

— Няма значение — каза Гуилъм.

— С една дума, за първи път в живота на Карла Циркът беше на крачка пред него — продължи Смайли, след като отпи глътка от виното и направи кисела физиономия. — Той нямаше как да знае, че агентурната мрежа в Сан Франсиско, която току-що беше обслужил, беше обърната с хастара навън още в деня, в който той беше заминал за Делхи. Веднага щом Контрола получи цялата история от жонгльорите, той я изтъргува с американците с уговорката, че няма да пипат Герстман, а ще ударят останалата част от мрежата на Рудньов в Калифорния. Герстман отлетя за Делхи в неведение и продължаваше да бъде в неведение, когато пристигнах в затвора, за да му продам една застраховка, както се изрази Контрола. Изборът му беше много прост. В момента нямаше и най-малкото съмнение, че главата на Герстман е на дръвника в Москва, където Рудньов правеше всичко възможно да прехвърли върху него вината за провала на мрежата в Сан Франсиско, за да спаси собствената си кожа. Тази история вдигна голям шум в Щатите и в Москва бяха много ядосани от подобна реклама. Носех със себе си снимките от ареста в американските вестници; даже и на радиоприемника, който Карла беше внесъл, а също и графикът на радиопредаванията, който беше скрил, преди да замине. Нали знаеш колко чувствителни ставаме, когато нещата излязат във вестниците.

Гуилъм знаеше и трепна, като си спомни за папката „Свидетел“, която беше оставил при Мендъл по-рано същата вечер.

— В общи линии Карла беше типичният несретник от студената война. Беше напуснал дома си, за да работи в чужбина. Работата се беше провалила с гръм и трясък, но той не можеше да се прибере — у дома го чакаха повече врагове, отколкото в чужбина. Нямахме право на постоянен арест, така че Карла трябваше сам да поиска убежище. Не знам дали друг път съм попадал на толкова ясни основания за дезертиране. Трябваше само да му докажа, че мрежата в Сан Франсиско е арестувана — да размахам под носа му снимките и изрезките от вестниците, които носех в чантата си, — да му намекна за не особено приятелската конспирация на брат Рудньов в Москва, да телеграфирам на леко претоварените следователи в Сарат и с малко късмет можех да съм в Лондон за уикенда. Даже ми се струва, че имах билети за „Садлърс Уелс“. Тази година Ан много обичаше балет.

Да, Гуилъм също беше чувал за него, един двайсетгодишен Аполон от Уелс, момчето чудо на онзи сезон. Месеци наред трупата предизвикваше фурор в Лондон.

Жегата в затвора била кошмарна, продължи да разказва Смайли. В средата на килията имало желязна маса и железни халки, забити в стената.

— Доведоха го окован, което ми се стори излишно, защото той беше много слаб. Помолих ги да му освободят ръцете и щом го направиха, той ги сложи на масата пред себе си и се загледа как кръвта се връща в тях. Сигурно е било болезнено, но той не промълви нито дума. Беше прекарал там една седмица и беше облечен в туника от басма. Червена. Забравил съм какво означава червеното. Някакви затворнически правила.

Той отпи от виното и пак направи физиономия, след това лицето му бавно се изглади, когато спомените отново го обзеха.

— На пръв поглед не ми направи особено впечатление. Щеше да ми е трудно да разпозная в дребния човечец пред мене коварния зъл гений, за когото научихме от писмото на горката Ирина. Предполагам, че и възприятията ми са били до голяма степен затъпени от толкова много срещи през последните месеци, от пътуванията и от… да кажем, от събитията у дома.

През цялото време, откакто Гуилъм го познаваше, това беше най-близкото до признаване на изневерите на Ан.

— По някаква причина беше страшно болезнено. — Очите му бяха отворени, но погледът му беше втренчен навътре. Кожата на челото и на страните му се беше опънала, сякаш от напрежение да си спомни нещо, но нищо не можеше да скрие от Гуилъм самотата, предизвикана от това признание. — Имам теория, която май е доста неетична — продължи Смайли, малко по-жизнерадостно. — Във всеки от нас има съвсем малко състрадание. Ако го хабим за всяка срещната бездомна котка, никога няма да стигнем до най-важното. Какво мислиш?

— Как изглеждаше Карла? — попита Гуилъм, приемайки въпроса му за риторичен.

— Благ. Кротък и благ. Би могъл да мине за свещеник, от онези опърпани, дребни отчета, които се срещат в италианските градчета. Малък, жилест дребосък, с посребрена коса, блестящи кафяви очи и много бръчици. Или директор на училище, би могъл да бъде директор на училище — строг, каквото и да означава това, и прозорлив в рамките на своя опит; но във всеки случай незабележим. В началото не ми направи друго впечатление, освен че погледът му се спря право върху мен и не се отмести през целия разговор. Ако изобщо може да се нарече разговор, защото той не обели нито дума. Нито една, през цялото време, докато бяхме заедно; нито една сричка. Освен това беше дяволски горещо и аз бях уморен до смърт от пътуването.

По-скоро от възпитание, отколкото от апетит, Смайли се зае с храната си, хапвайки унило няколко залъка, преди да продължи разказа си:

— Ето — измърмори той, — колкото да не обидим готвача. В действителност аз бях малко предубеден към мистър Герстман. Всеки си има предразсъдъци и моите са тъкмо по отношение на радистите. Опитът ми показва, че са изключително досадно племе, лоши агенти, твърде напрегнати и безобразно ненадеждни, когато дойде време да се върши работа. Реших, че Герстман е поредният представител на този род. Може би си търся оправдание, че се заех с него с недостатъчно… — той се поколеба — … недостатъчно внимание, недостатъчно старание, отколкото беше необходимо, както ми се струва сега. — Изведнъж той доби увереност. — Макар че не съм сигурен, че трябва да се оправдавам — каза той.

В този момент Гуилъм усети прилив на необичаен гняв, предизвикан от призрачната усмивка, пробягала по бледите устни на Смайли.

— Да върви по дяволите — измърмори Смайли.

Объркан, Гуилъм зачака.

— Спомням си, че си помислих също така, че затворът бързо е сложил отпечатъка си върху него през последните седем дни. Кожата му беше покрита с бял прах и той не се потеше, а от мене течеше пот като река. Казах си репертоара, както го бях правил десетина пъти тази година, с изключение на това, че очевидно не бихме могли да го върнем в Русия като наш агент. „Имате алтернатива. Това си е само ваша работа. Елате на Запад и можем да ви осигурим приличен живот в разумни граници. След като ви разпитат, в което се очаква да сътрудничите, можем да ви помогнем да започнете на чисто, с ново име, на спокойствие, с определени средства. От друга страна, можете да се върнете у дома и там най-вероятно ще ви разстрелят или ще ви изпратят в лагер. Миналия месец изпратиха Биков, Шур и Муранов. Сега защо не ми кажете истинското си име?“ Нещо такова. След което се облегнах назад, избърсах потта си и го зачаках да каже: „Да, благодаря ви“. Той не направи нищо. Не проговори. Просто си седеше, неподвижен и дребен, под големия вентилатор, който не работеше, и ме гледаше с кафявите си, почти весели очи. С ръце пред себе си. Те бяха много мазолести. Помня, че си помислих да го питам къде се е занимавал с толкова физическа работа. Той ги държеше — ето така — на масата, с дланите нагоре и с леко свити пръсти, сякаш още бяха в окови.

Момчето, което реши, че с този жест Смайли показва някакво желание, се довлече до масата и Смайли отново го увери, че всичко е просто отлично, а виното е изключително, направо се чуди откъде го взимат; докато момчето не си тръгна, ухилено на някаква своя си мисъл, и плесна кърпата си на една от съседните маси.

— Струва ми се, че в този момент започна да ме обзема необичайно смущение. Жегата наистина ме мъчеше. Вонята беше непоносима и помня, че чувах как собствените ми капки пот правят „кап, кап“ по металната маса. Не беше само мълчанието му; физическата му неподвижност започваше да ми въздейства. О, бях виждал дезертьори, на които им трябваше време да проговорят. Може да е много мъчително за човек, обучен да пази тайна дори пред най-близките си приятели, изведнъж да отвори уста и да започне да разказва тайни на враговете си. Мина ми през ума, че затворническите власти може да са решили да ми направят услуга и да го упоят, преди да ми го доведат. Увериха ме, че не са го направили, но човек не може да е сигурен. Затова отначало реших, че мълчанието му се дължи на шока. Но тази неподвижност, тази напрегната, бдителна неподвижност беше друго нещо. Особено когато всичко в мене беше толкова разбъркано — Ан, собственият ми пулс, ефектът от жегата и от пътуването…

— Разбирам — каза тихо Гуилъм.

— Наистина ли? Начинът, по който седиш, е много красноречив, всеки актьор ще ти го каже. Ние седим според своите характери. Протягаме се и обкрачваме, почиваме като боксьори между рундовете, мърдаме неспокойно, седим на ръба, кръстосваме и разтваряме крака, губим търпение, губим издръжливост. Герстман не правеше нищо такова. Позата му беше категорична и непоклатима, дребното му ъгловато тяло беше като ръб на скала; можеше да седи така цял ден, без по него да трепне и мускул. Докато аз… — разказът му прекъсна от неловък, притеснен смях и Смайли пак опита от виното, но то не беше станало по-добро. — Докато аз копнеех да имам нещо пред себе си, хартия, книга, доклад. Мисля, че съм неспокоен човек, нервен, непостоянен. Поне тогава така си мислех. Струваше ми се, че ми липсва философско спокойствие. Липсваше ми философия, ако щеш. Работата ми ме натоварваше много повече, отколкото си давах сметка; поне досега. Но в онази гадна килия наистина се почувствах накърнен. Почувствах, че цялата отговорност за воденето на студената война е стоварена върху плещите ми. Което беше глупаво, разбира се, просто бях уморен и започвах да се разболявам. — Той пак отпи.

— Казвам ти — настоя той, отново ядосан на себе си. — Никой не е длъжен да се извинява за онова, което направих.

— Какво си направил? — попита Гуилъм през смях.

— Както и да е, настъпи пауза — продължи Смайли, без да обръща внимание на въпроса. — Тя не се дължеше на Герстман, който през цялото време беше една пауза, така че беше заради мене. Казах си моята част, показах му снимките, на които той не обърна внимание — дори бих казал, че беше готов да приеме на доверие думите ми за провалената мрежа в Сан Франсиско. Повторих едно, повторих друго, опитах няколко варианта и накрая се изчерпах. Седях и се потях като прасе. Е, всеки глупак знае, че когато това се случи, трябва да станеш и да си излезеш. Казваш: „Избирайте“ или „Ще се видим утре сутринта“. Или пък: „Имате един час да размислите“.

— Оказа се обаче, че започнах да говоря за Ан. — Той не остави време за приглушеното възклицание на Гуилъм. — О, не конкретно за моята Ан. За неговата Ан. Допуснах, че има такава. Зададох си въпроса, доста мързеливо без съмнение, за какво би си мислил човек в това положение, за какво бих си мислил аз. Съзнанието ми подсказа субективния отговор — за жена си. Как се нарича това, проекция или заместване? Ненавиждам тези термини, но съм сигурен, че е един от двата. Там е работата, че се поставих на неговото място и сега разбирам, че съм започнал да разпитвам себе си — той не говореше, представяш ли си? Вярно е, че имаше определени външни признаци, върху които градях подхода си. Той изглеждаше женен; изглеждаше като едната половинка; изглеждаше прекалено завършен, за да е сам в живота. Освен това в паспорта на Герстман пишеше, че е женен, а за всички ни е втора природа нашите прикрития, нашите фалшиви самоличности да се припокриват с реалността. — Той отново се впусна в размишления. — Често съм си го мислел. Дори съм го споделял с Контрола — трябва по-сериозно да разглеждаме прикритията на противника, казвах му аз. Колкото повече самоличности има един човек, толкова повече те издават личността, която прикриват. Петдесетгодишният, който крие пет години от възрастта си. Жененият, който се представя за ерген; човекът без деца, който казва, че има две… Или пък разпитващият, който се поставя на мястото на човека, който не говори. Малцина могат да потиснат апетита си, когато фантазират за себе си.

Той пак се отнесе и Гуилъм търпеливо го зачака да се върне. Защото, докато Смайли се беше концентрирал върху Карла, Гуилъм се беше концентрирал върху Смайли и в този момент беше готов да го последва навсякъде, само и само да бъде край него и да чуе историята до край.

— От доклада на американските агенти знаех, че Герстман е заклет пушач на „Кемъл“. Поръчах да ми донесат няколко пакета — нали така казват американците? — и помня, че се почувствах много странно, когато дадох парите на пазача. Разбираш ли, имах чувството, че Герстман видя нещо символично в преминаването на парите от мене към индиеца. Тогава носех парите в специален колан. Трябваше да бръкна и да отделя една банкнота от пачката. Погледът на Герстман ме накара да се почувствам като мръсен империалист. — Той се усмихна. — А аз със сигурност не съм такъв. Бил може да е. Или Пърси. Но не и аз. — Той извика момчето, за да го отпрати: — Бихте ли ни донесли вода? Една кана с две чаши. Благодаря ви. — И пак продължи с разказа: — И тогава го попитах за мисис Герстман.

— Попитах го къде е тя. Какво ли не бих дал да получа отговор на този въпрос за Ан. Отговор не последва, само немигащ поглед. От двете му страни стояха двама пазачи и техните погледи бяха толкова по-леки в сравнение с неговия. Тя трябва да започне нов живот, казах му аз, няма друг начин. Няма ли приятел, на когото може да разчита, че ще се погрижи за нея? Дали не може да намери начин да се свърже тайно с нея? Обясних му, че неговото завръщане в Москва изобщо няма да й помогне. Слушах се как продължавам да приказвам, без да мога да спра. Може би и не исках. Разбираш ли, наистина си мислех да напусна Ан, смятах, че му е дошло времето. Връщането би било донкихотовска постъпка, казах му аз, без никаква стойност за жена му или за някого другиго, по-скоро обратното. Ще я подложат на гонения; в най-добрия случай ще й позволят да го види за малко, преди да го разстрелят. От друга страна, ако реши да ни се довери, бихме могли да опитаме да я изтъргуваме; не забравяй, че по онова време имахме много запаси и част от тях заминаваха за Русия като бартер; макар че един господ знае защо бихме ги използвали за такава цел. Със сигурност, казах му аз, тя би предпочела да знае, че той е на сигурно място на Запад и има прилични шансове тя да дойде при него, отколкото разстрелян или умиращ от глад в Сибир. Наистина се нахвърлих върху нея — изражението му ме насърчаваше. Можех да се закълна, че му подействах, намерил бях пукнатината в бронята му, докато всъщност единственото, което постигнах, беше да му покажа пукнатината в моята. А когато споменах Сибир, докоснах нещо. Почувствах го, също като буца в гърлото ми, почувствах как Герстман потръпна от отвращение. И как няма да го почувствам — отбеляза Смайли с горчивина, — след като съвсем до неотдавна е бил в лагера. Най-накрая се върна и пазачът с цигарите, цял наръч, който той стовари с дрънчене на металната маса. Преброих рестото, оставих му бакшиш и в този момент пак забелязах изражението в погледа на Герстман; стори ми се, че му стана забавно, но вече не бях в състояние да го различа. Видях, че момчето отказа бакшиша; сигурно не обичаше англичани. Отворих един пакет и предложих цигара на Герстман. Хайде, казах му аз, заклет пушач сте, всички го знаят. А това е любимата ви марка. Гласът ми прозвуча напрегнато и глупаво, но не бях в състояние да направя нищо по въпроса. Герстман се изправи и кротко даде знак на пазачите, че иска да се върне в килията си.

Смайли замълча за момент и отмести недоядената си порция, в която се бяха образували бели парченца мазнина като пролетна слана.

— Докато излизаше от килията, той размисли и си взе един пакет цигари и запалка от масата, моята запалка, подарък от Ан. „На Джордж от Ан с цялата ми любов.“ При други обстоятелства и през ум не би ми минало да му позволя да я вземе, само че сега обстоятелствата бяха различни. Дори ми се стори съвсем уместно той да вземе нейната запалка; помислих си, бог да ми е на помощ, че това е израз на връзката помежду ни. Той пусна запалката и цигарите в джоба на червената си туника, след което протегна ръка за белезниците. Казах му: „Запалете си една сега, ако искате“, а на пазачите казах: „Оставете го да си запали една цигара, моля“. Той обаче не помръдна. „Възнамеряваме утре да ви качим на самолета за Москва, освен ако не се разберем“, добавих аз. Може и да не ме чу. Гледах как пазачите го отвеждат, след това се прибрах в хотела си, някой ме откара, но и до ден-днешен не мога да кажа кой беше. Вече не знаех какво изпитвам. Бях по-объркан и по-болен, отколкото признавах даже и на себе си. Хапнах малко на вечеря, пих твърде много и вдигнах висока температура. Лежах в леглото, плувнал в пот, и си мислех за Герстман. Страшно много исках да остане. Какъвто бях лекомислен, наистина бях твърдо решен да го задържа, да му осигуря нов живот, ако е възможно, да го срещна пак с жена му в идилична среда. Да го направя свободен, да го извадя завинаги от войната. Отчаяно исках да не се връща. — Той вдигна поглед и в очите му се четеше самоирония. — Искам да кажа, Питър, че човекът, който излизаше от конфликта онази нощ, беше Смайли, а не Герстман.

— Бил си болен — настоя Гуилъм.

— Уморен, да кажем. Болен или уморен; цяла нощ между аспирините, хинините и сладникавите образи на възродения брак на Герстман пред очите ми изникваше един и същ образ. Образът на Герстман, седнал на перваза, загледан надолу към улицата с онези неподвижни кафяви очи, а аз не спирам да му говоря отново и отново: „Стой, не скачай, стой!“. Не си давах сметка, разбира се, че сънувам собствената си несигурност, а не неговата. Рано сутринта един лекар ми постави инжекции, за да свали температурата. Трябваше да зарежа случая и да телеграфирам да изпратят някой да ме замести. Трябваше да изчакам, преди да отида в затвора, но в ума ми беше само Герстман — трябваше да чуя решението му. В осем часа вече ме водеха към килиите. Той седеше вдървено, като че ли глътнал бастун, на груба дървена пейка; за първи път видях войника в него и разбрах, че също като мене и той не беше спал цяла нощ. Беше небръснат и долната му челюст беше сребриста, което придаваше на лицето му старчески вид. По другите пейки спяха индийци и с червената си туника и сребристия цвят той изглеждаше много бял сред тях. Държеше запалката на Ан в ръка; пакетът цигари лежеше на пейката до него, недокоснат. Заключих, че е използвал нощта и неизпушените цигари, за да реши дали може да понесе затвор, разпит и смърт. Само един поглед към изражението му ми даде да разбера, че е решил, че може. Не седнах да го умолявам — каза Смайли, продължавайки направо. — Той не би могъл да бъде убеден чрез театралничене. Самолетът му излиташе по-късно същата сутрин; имах още два часа. Аз съм най-лошият адвокат на света, но през тези два часа опитах да изтъкна всички причини, за които успях да се сетя, да не заминава за Москва. Разбираш ли, бях убеден, че съм съзрял в лицето му нещо по-висше от обикновената догма; без да осъзнавам, че виждам собственото си отражение. Бях си втълпил, че Герстман в крайна сметка е податлив на обичайните житейски доводи на човек на неговите години, с неговата професия и неговия, нека да го наречем, опит. Не му обещавах богатство, жени, кадилаци и мед и масло, допускайки, че той нямаше нужда от подобни неща. Тогава поне бях достатъчно съобразителен да не повдигам въпроса за жена му. Не му изнасях речи за свободата, каквото и да означава това, нито пък за принципната добронамереност на Запада — освен всичко друго, времето не беше подходящо да пробутвам тази история, а и аз самият не бях много наясно в идеологическо отношение. Тръгнах по пътя на сходството помежду ни. Вижте, казах му аз, ние остаряваме и прекарахме живота си в търсене на недостатъци в системата на другия. Аз мога да разбера източните ценности по същия начин, по който вие можете да разберете западните. Сигурен съм, че и на двама ни до гуша е дошло от дребните удоволствия от тази проклета война. Но сега вашите хора ще ви разстрелят. Не мислите ли, че е дошло времето да приемете, че както вашата страна има достойнства, така има и моята? Вижте, казах аз, в нашата работа виждаме само отрицателните страни. В този смисъл и двамата няма към какво да се стремим. И двамата на младини сме преследвали велики идеи… — отново почувствах импулса в него — Сибир, бях докоснал нерв, — но вече не е така, нали? Карах го да ми отговори само на този въпрос — не му ли е хрумвало, че той и аз по различни пътища може да сме достигнали до едни и същи заключения за живота? Дори ако заключенията ми бяха, както той би се изразил, несвободни, методите ни не бяха ли идентични? Нима в живота му вече нямаше значение само конкретното? Нима в ръцете на политиците великите идеи не се превръщат само в нови форми на предишните страдания? Следователно неговият живот, спасяването му от поредния безсмислен взвод за екзекуции е по-важно — по-важно от морална, от етична гледна точка, — отколкото чувството за дълг или задължението, или ангажимента, или каквото там не му позволява да се отклони от сегашния си път към самоунищожение? Не му ли е хрумвало да постави под въпрос — след всичко, което е видял през живота си, — да постави под въпрос справедливостта на една система, която хладнокръвно предлага да бъде разстрелян за провинения, които никога не е извършвал? Умолявах го — да, боя се, че наистина го умолявах, пътувахме към летището и той все още не беше отронил нито дума пред мене, — умолявах го да си даде сметка дали наистина вярва; дали вярата в системата, на която честно беше служил, наистина беше възможна за него в този момент.

Смайли замълча за известно време.

— Захвърлих психологията на вятъра, доколкото я владея, а също и професионалните умения. Можеш да си представиш какво каза Контрола. Въпреки това разказът ми му беше интересен, той обичаше да слуша за хорските слабости. Особено за моите, кой знае защо. — Той възвърна безпристрастния си тон. — Така значи. Когато самолетът пристигна, аз се качих на борда заедно с него и прелетях част от разстоянието — по онова време нямаше много директни полети. Той ми се изплъзваше и нищо не можех да направя, за да го спра. Бях се отказал да говоря, но бях до него, ако променеше намерението си. Не го направи. По-скоро беше готов да умре, отколкото да ми даде каквото исках; по-скоро беше готов да умре, отколкото да се откаже от политическата система, на която се беше посветил. Последният ми спомен от него е безизразното му лице в очертанията на илюминатора, което ме наблюдава, докато слизам по трапа. Към нас се присъединиха две горили с много руски вид, които се настаниха на седалките зад него, така че нямаше голям смисъл да оставам. Върнах се у дома и Контрола каза: „Е, боже мой, надявам се да го разстрелят“, след което ме подкрепи с чаша чай. От онази отвратителна китайска смес, която пие, жасмин с лимон или нещо такова, поръчва да му го купуват от бакалията на ъгъла. Поръчваше, искам да кажа. След това ме изпрати в тримесечен отпуск без право на избор. „Харесва ми, че имаш съмнения — каза ми той. — Това ми говори за твоята позиция. Но не ги издигай в култ, защото ще станеш скучен.“ Това беше предупреждение и аз се вслушах в него. Каза ми още да не мисля толкова за американците; той ме увери, че почти не се сещал за тях.

Гуилъм го гледаше, очаквайки развръзката.

— Но до какъв извод стигна ти? — попита той с тон, който говореше, че накрая се е оказал излъган. — На Карла изобщо минавало ли му е през ум да остане?

— Сигурен съм, че не — каза Смайли с неприязън. — Държах се като мекушав глупак. Същински слабохарактерен западен либерал. Но по-скоро бих бил глупак, какъвто аз реша, отколкото той. Сигурен съм — повтори енергично Смайли, — че нито моите аргументи, нито собствената му съдба в московския Център в крайна сметка не биха повлияли на решението му. Предполагам, че е прекарал нощта в размисли как да надвие Рудньов, когато се прибере у дома. Не щеш ли, Рудньов беше застрелян месец по-късно. Карла беше назначен на неговото място и се зае да възстановява връзките със старите си агенти. Сред тях несъмнено е бил и Джералд. Не е ли странна мисълта, че през цялото време, докато ме е гледал, може да си е мислел за Джералд. Сигурно след това на двамата им е било доста забавно.

Случката имала още едно последствие, каза Смайли. След историята в Сан Франсиско Карла никога повече не докоснал нелегална радиостанция. Изобщо я изключил от методите си.

— Връзките в посолствата са друга работа. Но иначе на агентите му е забранено с пръст да я докосват. И още пази запалката на Ан.

— Твоята запалка — поправи го Гуилъм.

— Да. Моята, разбира се. Кажи ми — продължи той, докато келнерът отнасяше парите му, — Тар имаше ли конкретен човек предвид, когато каза онази неприятна реплика за Ан?

— Боя се, че да.

— Нима слухът е толкова подробен? — попита Смайли. — И е стигнал толкова далече? Чак до Тар?

— Да.

— И какво точно гласи?

— Че Бил Хейдън е любовник на Ан Смайли — каза Гуилъм, усещайки, че го обзема онази студенина, която беше неговата защита, когато съобщаваше лоши новини — разкрит си, уволнен си, умираш.

— Аха. Ясно, да. Благодаря ти.

Настъпи много неловко мълчание.

— Какво стана с мисис Герстман, има ли такава? — попита Гуилъм.

— Карла навремето имал брак с една студентка в Ленинград. Самоубила се, когато го пратили в Сибир.

— Значи Карла е непробиваем? — каза накрая Гуилъм. — Не може да бъде купен и не може да бъде пречупен.

Върнаха се при колата.

— Трябва да ти кажа, че платихме доста скъпо за тази храна — сподели Смайли. — Мислиш ли, че сервитьорът ме е излъгал?

Само че Гуилъм не беше в настроение да обсъжда евтините заведения в Англия. Отново зад волана, денят пак се беше превърнал в кошмар, потискаща въртележка от неясни опасности и подозрения.

— И все пак кой е източник Мерлин? — попита той. — Откъде може Алълайн да е взел тази информация, ако не от самите руснаци?

— О, разбира се, че я е получил от руснаците.

— Господи, ако руснаците са изпратили Тар…

— Не са. Нито пък Тар е използвал британските паспорти, нали така? Руснаците са се объркали. Това, с което Алълайн разполага, е доказателство, че Тар ги е изиграл. Това е най-важното, което научихме от цялата тази буря в чаша вода.

— Тогава какво искаше да каже Пърси с „мътенето на водата“? Най-вероятно е имал предвид Ирина.

— И Джералд — съгласи се Смайли.

В колата отново настъпи мълчание и изведнъж между тях сякаш изникна непреодолима пропаст.

— Виж, Питър, аз самият още не съм съвсем наясно — тихо каза Смайли. — Но почти съм го разбрал. Карла обърна Цирка нагоре с главата, това го разбрах, както впрочем и ти. Остава обаче един последен възел, който никак не мога да разплета. Макар че имам намерение да го направя. А ако искаш проповед, ще ти кажа, че Карла не е непробиваем, защото е фанатик. И един ден, ако съм жив дотогава, именно тази липса на мярка ще го съсипе.

Когато стигнаха до станцията на метрото Стратфорд, валеше дъжд; неколцина пешеходци се бяха скупчили под навеса.

— Питър, искам от сега нататък да го караш по-леко.

— Три месеца без право на избор ли?

— Почини си малко.

След като затвори вратата след него, на Гуилъм изведнъж му се прииска да пожелае на Смайли „лека нощ“ или дори „успех“, затова се пресегна през седалката, свали прозореца и си пое дъх да извика. Но Смайли беше изчезнал. Не познаваше друг човек, който можеше толкова бързо да изчезне в тълпата.

През остатъка от тази нощ светлината в прозореца на таванската стая на мистър Бараклъф в хотел „Айлей“ не угасна. Измачкан, небръснат, Джордж Смайли не вдигаше глава от масичката на майора, четейки, сравнявайки, водейки бележки, правейки справки с такава упоритост, която, погледната отстрани, със сигурност би му напомнила за последните дни на Контрола на петия етаж в Цирка. Докато се ровеше в документите, той преглеждаше молбите за отпуска и болничните листове от последната година, донесени от Гуилъм, и ги слагаше до описанията на официалните пътувания на културния аташе Алексей Александрович Поляков, командировките му до Москва, пътуванията му извън Лондон, докладвани във Форин Офис от специалния отдел и имиграционните власти. После пак ги сравняваше с датите, на които Мерлин е предоставял своята информация, и без сам да знае защо го прави, разби докладите от „Черна магия“ на такива, които очевидно са били актуални в момента на получаването им, и други, които биха могли да бъдат задържани месец или два от Мерлин или от неговите водещи офицери, за да бъдат покрити празни периоди — това бяха анализи, характеристики на видни членове на администрацията, случайни клюки от Кремъл, които биха могли да са събрани в произволно време и съхранени за някой сушав ден. След като направи списък на актуалните доклади, той записа датите им в една колона и махна останалите. В този момент настроението му можеше да се сравни с онова на учен, който инстинктивно усеща, че е на прага на откритие, и всеки миг очаква логическата връзка. По-късно в разговор с Мендъл той каза, че било като „да сложиш всичко в една епруветка и да видиш дали ще избухне“. Най-силно впечатление му направили думите на Гуилъм, каза той, за мрачната забележка на Алълайн за мътенето на водата — иначе казано, той търсел „последния заплетен възел“, завързан от Карла, за да си обясни конкретните подозрения, породени от писмото на Ирина.

Предварителните му изводи се оказаха доста любопитни. Първо, в деветте случая, в които имаше актуални доклади от Мерлин, или Поляков е бил в Лондон, или Тоби Естерхази беше пътувал в чужбина. Второ, през ключовия период след авантюрата на Тар в Хонконг тази година Поляков се е намирал в Москва за спешни културни консултации, а скоро след това Мерлин беше изготвил един от най-впечатляващите и актуални материали за „идеологическата диверсия“ на Съединените щати, включително оценка на работата на Центъра по основните американски разузнавателни цели.

Като се върна пак назад, той установи, че обратното също е вярно — всички доклади, които беше махнал, защото нямаха връзка със скорошни събития, бяха разпространявани по времето, когато Поляков е бил в Москва или в отпуск.

Тогава го намери.

Без гръмки открития, без проблясъци, без викове „Еврика!“, без да се обажда на Гуилъм и Лейкон, без „Смайли е номер едно“. Просто тук, пред него, в документите, които проучи, и бележките, които събра, се намираше потвърждението на една теория, която Смайли, Гуилъм и Рики Тар бяха видели онзи ден от различните си гледни точки — че между къртицата Джералд и източник Мерлин имаше взаимодействие, което не можеше повече да се отрича; че знаменитата подвижност на Мерлин му позволяваше да действа като инструмент както на Карла, така и на Алълайн. Или по-скоро, разсъждаваше Смайли, премятайки кърпа на рамо и подскачайки радостно в коридора, готов да ознаменува събитието с един душ, като агент на Карла? И че в основата на този заговор се намираше една съвсем проста конструкция, която наистина го възхищаваше със симетрията си. Имаше дори физическо присъствие — тук, в Лондон, една къща, шейсет хиляди лири, платени до последното пени от Министерството на финансите; без съмнение обект на въжделения на многобройните нещастни данъкоплатци, които всеки ден минаваха покрай нея, сигурни, че никога няма да могат да си я позволят, и без да знаят, че вече са я платили. За първи път от много месеци насам почувства облекчение, когато се зае с откраднатата папка на операция „Свидетел“.

24

Трябва да й се признае, че медицинската сестра се тревожеше за Роуч вече цяла седмица, още откакто го завари сам в банята, десет минути след като всички от неговото спално помещение вече бяха слезли на закуска, все още с долнището на пижамата, наведен над мивката, упорито да си мие зъбите. Когато го попита какво има, той избягна погледа й. „Това е проклетият му баща — каза тя на Търсгуд. — Пак го тормози.“ В петък вече не издържа: „Трябва да пишете на майка му и да й кажете, че е в депресия“.

Но дори и медицинската сестра, въпреки майчинския си усет, не би могла да постави диагнозата „чист ужас“.

Какво би могъл да направи той, едно дете? В това се състоеше вината му. Това беше нишката, която го свързваше директно със злополучията на родителите му. Това беше предопределението, хвърлило на прегърбените му рамене отговорността ден и нощ да пази световния мир. Наблюдателният Роуч — „най-наблюдателният в целия клас“, според безценното определение на Джим Придо — този път беше погледнал твърде надалече. Готов беше да даде всичко, което притежаваше, парите си, кожената фоторамка на родителите си, всичко, което имаше някаква стойност за него, ако това щеше да го отърве от знанието, обсебило го от неделя вечер.

Той подаваше сигнали. Вечерта в неделя, един час след изгасянето на лампите, отиде шумно до тоалетната, бръкна в гърлото си, започна да се дави и накрая повърна. Дежурният по спалня обаче, който трябваше да бди и да вдигне тревога — „Госпожо, на Роуч му е зле“, — упорито проспа цялото представление. Роуч унило се довлече до леглото си. Следобед на другия ден от телефона пред учителската стая той набра автоматичното меню и започна да шепне измишльотини в слушалката, надявайки се някой възпитател да го чуе и да го сметне за луд. Никой не му обърна внимание. Опита се да смеси действителността със сънищата с надеждата, че случката ще се превърне в нещо, което си е въобразил, но всяка сутрин, минавайки покрай Ямата, той отново виждаше изкривената фигура на Джим, надвесена над лопатата на лунна светлина; виждаше черната сянка на лицето му под периферията на старата му шапка и чуваше как пъшка от усилие, докато копаеше.

Роуч изобщо не трябваше да ходи там. Това също го караше да изпитва вина — от това, че знанието му беше придобито чрез грях. След урока по виолончело на другия край на селото той се върна в училището преднамерено бавно, за да закъснее за вечерната молитва и неодобрителния поглед на мисис Търсгуд. Цялото училище беше унесено в пеене, всички, с изключение на него и Джим; той ги чу да пеят магнификат30, докато заобикаляше църквата по дългия път, за да се отбие покрай Ямата, където блещукаше светлинката на Джим. Застанал на обичайното си място, Роуч виждаше как сянката на Джим бавно се движи зад пердето на прозореца. Рано се е прибрал, реши одобрително той, когато светлината внезапно угасна; тъй като според него Джим отсъстваше прекалено често напоследък, тръгвайки нанякъде с алвиса след ръгбито и връщайки се, когато Роуч вече спеше. След това вратата на караваната се отвори и затвори, Джим се озова в зеленчуковата леха с лопата в ръка и Роуч с огромно изумление се зачуди какво, за бога, ще копае в тъмното. Зеленчуци за вечеря? За момент Джим остана неподвижен, заслушан в магнификата, след което бавно се огледа наоколо, погледна и право към Роуч, макар че не можеше да го види на фона на тъмните насипи. На Роуч дори му мина през ум да го извика, но се почувства твърде виновен, че е пропуснал вечерната служба.

Най-накрая Джим започна да мери. Поне така му се стори на Роуч. Вместо да копае, той коленичи в единия край на лехата и сложи лопатата на земята, като че ли я подравняваше по нещо, което Роуч не можеше да види, например камбанарията. След това Джим бързо отиде до мястото, на което се намираше острието на лопатата, отбеляза го с пета, взе лопатата и започна енергично да копае, като Роуч преброи дванайсет пъти; след това се изправи и пак застина. В църквата настъпи тишина, после оттам се чуха молитви. Джим бързо се наведе и измъкна някакъв пакет от земята, който веднага скри в гънките на палтото си. Няколко секунди по-късно, с почти невъзможна скорост, вратата на караваната се затръшна, лампата отново светна и в най-смелия миг от живота си Бил Роуч слезе на пръсти в Ямата и се приближи на метър от прозореца с небрежно спуснато перде, използвайки насипа, за да достигне височината, необходима му да надзърне вътре.

Джим стоеше край масата. На койката зад него имаше няколко учебника, бутилка водка и празна чаша. Явно ги беше захвърлил там, за да направи място. Подръка имаше джобно ножче, но той не го използваше. Джим никога не режеше връв, ако можеше да си го спести. Пакетът беше дълъг около трийсет сантиметра и направен от някаква жълтеникава материя, като кесия за тютюн. Той го отвори и извади отвътре нещо като френски ключ, увит в зебло. Само че кой би заровил в земята френски ключ, дори и за най-добрата кола, правена някога в Англия? Винтовете или болтовете бяха в отделен жълт плик; той ги изсипа на масата и разгледа всеки поотделно. Не бяха болтове, а капачки на писалки. Не бяха и капачки, но вече бяха изчезнали от полезрението му.

Не беше и френски ключ, нито пък гаечен, изобщо това не беше инструмент за колата.

Роуч хукна презглава към склона. Той тичаше между насипите в посока към пътя, но тичаше по-бавно от друг път; тичаше през пясък и дълбоки локви, в краката му се оплиташе трева, гълташе нощния въздух и с хлипане го издишаше, тичаше на една страна като Джим, отблъсквайки се ту с единия крак, ту с другия и мятайки глава за по-голяма скорост. Нямаше представа накъде тича. Умът му беше останал назад, при черния револвер и ремъците от велур; при капачките на писалки, които се оказаха патрони, докато Джим методично ги поставяше в барабана, извърнал набразденото си лице към лампата, блед и леко примижал на светлината.

25

— Не искам да бъда цитиран, Джордж — предупреди министърът с провлечения си говор. — Без имена, за да си нямаме неприятности. Имам избиратели на главата, а ти нямаш. Оливър Лейкон също няма, нали, Оливър?

Имаше и неприятния американски навик да не обръща внимание на граматиката, помисли си Смайли.

— Да, съжалявам — каза той.

— Щеше да съжаляваш още повече, ако имаше моя избирателен район — тросна му се министърът.

Естествено, дори простият въпрос къде да се срещнат предизвика глупава караница. Смайли посочи, че не би било разумно да се срещат в кабинета на Лейкон в Уайтхол, защото непрекъснато го обсаждат служители на Цирка, независимо дали куриери с доставки или Пърси Алълайн, наминаващ да обсъди положението в Ирландия. Министърът пък не се съгласи нито на хотел „Айлей“, нито на Бейуотър Стрийт под съмнителния предлог, че не били сигурни. Неотдавна го бяха показвали по телевизията и той се гордееше, че хората го разпознават. След още няколко опита се споразумяха за къщата на Мендъл в Тюдоров стил в Мичъм, където министърът и лъскавата му кола се открояваха като кръпка. Сега тримата — Лейкон, Смайли и министърът — седяха в уютната гостна с тюлени перденца и сандвичи с прясна сьомга, а домакинът им беше на втория етаж и следеше улицата. На алеята отпред няколко деца се опитваха да накарат шофьора да им каже за кого работи.

Зад главата на министъра имаше лавица с книги за пчели. Смайли си спомни, че те бяха страст на Мендъл — той наричаше „екзотични“ всички пчели, които не бяха от Съри. Министърът беше още млад, с мрачна брадичка, която изглеждаше, като че ли е била фрасната в някоя непристойна свада. Най-отгоре на темето имаше плешивина, която му придаваше незаслужено зрял вид, и говореше с ужасен итънски акцент.

— Добре, сега какво правим? — Уменията му да води разговор бяха като на уличен гамен.

— Ами най-напред ми се струва, че ще трябва да прекъснете преговорите, които напоследък водите с американците. Имам предвид безименния таен анекс, който пазите в сейфа си — каза Смайли, — отнасящ се за по-нататъшното използване на материали от „Черна магия“.

— Нищо не знам за това — каза министърът.

— Разбира се, мотивите са ми ясни; голямо изкушение е да бръкнеш в меда на онази огромна американска служба и разбирам довода в замяна да им се предостави „Черна магия“.

— И какви са обратните доводи? — попита министърът, сякаш говореше с някой борсов брокер.

— Ако къртицата Джералд съществува… — започна Смайли. От всичките й братовчеди, беше казала веднъж Ан с гордост, единствено Майлс Съркум нямаше нито една положителна черта. За първи път Смайли наистина повярва, че е права. Чувстваше се не само идиотски, но и мислите му бяха несвързани. — Ако къртицата съществува, каквото мнение, предполагам, споделяме всички… — Той изчака, но никой не оспори думите му. — Ако къртицата съществува — повтори той, — не само Циркът ще спечели от американската сделка. Центърът в Москва също ще има полза, защото ще получат от къртицата всичко, което купите от американците.

В изблик на раздразнение министърът плесна с ръка по масата на Мендъл, оставяйки влажен отпечатък върху лакираната повърхност.

— Мътните ме взели, ако разбирам нещо — заяви той. — Тая работа с „Черна магия“ е истинско чудо! Преди един месец тя беше за нас всичко на света. Сега се крием по дупките и твърдим, че руснаците са я измислили. Какво става, по дяволите?

— Всъщност, струва ми се, че това не е толкова нелогично, колкото звучи. Все пак от време на време имахме по някоя и друга агентурна мрежа в Русия и се справяхме доста добре, макар и аз да го казвам. Давахме им най-добрите материали, които можехме да си позволим — ракети, военни планове. Ти самият се занимаваше с тези работи — това беше казано на Лейкон, който рязко кимна в знак на съгласие. — Подхвърляхме им агенти, от които можехме да се лишим, осигурявахме им добри комуникации, пазехме куриерските им връзки, прочиствахме ефира за техните сигнали, за да можем да ги слушаме. Това беше цената, която плащахме да държим врага под контрол — как го казахте вие? — „да знаем какви инструкции дават на комисарите си“. Сигурен съм, че Карла би направил същото за нас, ако водеше нашите мрежи. Сигурно би направил и повече, ако беше хвърлил око и на американския пазар, нали? — Той млъкна и погледна към Лейкон. — Много, много повече. Една американска връзка, имам предвид някоя голяма американска полза, би изстреляла къртицата Джералд право на върха. А оттам и Цирка, разбира се. Един руснак би дал почти всичко на англичаните, ако… ами ако това би му купило американците в замяна.

— Благодаря — каза бързо Лейкон.

Министърът си тръгна, взимайки няколко сандвича, които да яде в колата, и пропусна да се сбогува с Мендъл, вероятно защото той не беше гласоподавател.

Лейкон остана.

— Помоли ме да потърся дали има нещо за Придо — каза той накрая. — Е, оказа се, че все пак имаме няколко документа за него.

Оказало се, че преглеждал някакви папки за вътрешната сигурност на Цирка, обясни той. „Просто си разчиствах бюрото.“ Докато ги прелиствал, се натъкнал на стари доклади за благонадеждност, всичките с положителна оценка. Един от тях се отнасял за Придо.

— Беше абсолютно чист, нали разбираш? Нито сянка на съмнение. Само че — някаква странна нотка в гласа му накара Смайли да вдигне поглед към него — ми се стори, че би могъл да те заинтересува. Незначителен слух от оксфордските му години. На всички ни е позволено да „розовеем“ леко на тази възраст.

— Да, така е.

Мълчанието се завърна, прекъсвано само от меките стъпки на Мендъл на горния етаж.

— Знаеш ли, Придо и Хейдън наистина са били много близки приятели — призна Лейкон. — Не си бях давал сметка за това.

Внезапно той се разбърза да си тръгва. Почна да рови в чантата си, измъкна голям чист плик, пъхна го в ръцете на Смайли и потегли към по-възвишения свят на Уайтхол, а мистър Бараклъф се отправи към хотел „Айлей“, където продължи да чете операция „Свидетел“.

26

Беше по обяд на следващия ден. Смайли чете и спа малко, след което пак чете и се изкъпа, а докато се изкачваше по стъпалата на онази красива лондонска къща, му стана приятно, защото харесваше Сам.

Къщата беше с кафяви тухли в джорджиански стил, съвсем близо до Гроувнър Скуеър. Имаше пет стъпала и месингов звънец в ниша, оформена като раковина. Вратата беше черна, с колони от двете страни. Той натисна звънеца и със същия успех би могъл да бутне вратата — тя се отвори веднага. Влезе в овално преддверие с още една врата в другия край и двама едри мъже в черни костюми, които биха могли да минат за разпоредители в Уестминстърското абатство. Над мраморната камина лудуваха коне, можеха да са и на Стъбс31. Единият от мъжете пристъпи към него, докато той си събличаше палтото, другият го отведе до една масичка, за да се запише в книгата за посетители.

— Хебдън — промърмори Смайли, докато записваше един работен псевдоним, който Сам би могъл да си спомни. — Ейдриън Хебдън.

Мъжът, който взе палтото му, повтори името по вътрешния телефон:

— Мистър Хебдън, мистър Ейдриън Хебдън.

— Бихте ли изчакали един момент, сър? — каза мъжът до масичката.

Нямаше музика, а Смайли имаше чувството, че би трябвало да има, а също и фонтан.

— Всъщност аз съм приятел на мистър Колинс — каза Смайли. — Ако мистър Колинс е свободен. Мисля, че може би дори ме очаква.

Мъжът при телефона промърмори „благодаря“ и остави слушалката. Отведе Смайли до вътрешната врата и я отвори. Тя не издаде никакъв звук, даже не изшумоля по копринения килим.

— Мистър Колинс е там, сър — промърмори почтително той. — Напитките са за сметка на заведението.

Трите приемни бяха свързани с колони и арки, които визуално да ги разделят, и бяха облицовани с махагонова ламперия. Във всяка стая имаше по една маса, като третата беше на шейсет фута разстояние от другите. Лампите осветяваха безсмислени натюрморти с плодове в гигантски златни рамки и зеленото сукно на масите. Завесите бяха спуснати, около една трета от масите бяха заети, край всяка имаше по четирима или петима играчи, само мъже, но единственият звук беше трополенето на топчето по рулетката, тракането на чиповете, докато ги разместваха, и много тихият говор на крупиетата.

— Ейдриън Хебдън — каза Сам Колинс с хитра нотка в гласа. — Отдавна не сме се виждали.

— Здравей, Сам — каза Смайли и двамата си стиснаха ръцете.

— Ела в моята бърлога — каза Сам и кимна на единствения друг човек в стаята, който стоеше прав, много едър мъж с високо кръвно и сипаничаво лице. Едрият също кимна.

— Харесва ли ти? — попита Сам, докато прекосяваха коридор, облицован с червена коприна.

— Впечатляващо е — каза любезно Смайли.

— Точно това е думата — рече Сам. — Впечатляващо. Точно такова е.

Той беше със смокинг. Кабинетът му беше целият в плюш, бюрото му имаше мраморен плот и крачета във формата на животински лапи, хванали топка, но самата стая беше много малка и явно изобщо не се проветряваше, приличаше на стая в театър, помисли си Смайли, обзаведена със стар реквизит.

— Може дори да ме оставят да вложа и мои пари по-нататък, след някоя и друга година. Сериозни момчета са, да знаеш, и действат здраво.

— Не се съмнявам — каза Смайли.

— Като нас едно време.

— Така е.

Той беше елегантен и безгрижен, черните му мустаци също бяха елегантни. Смайли не можеше да си го представи без тях. Сигурно беше петдесетгодишен. Прекарал беше много време на изток, където веднъж бяха работили заедно по залавянето на един китайски радист. Тенът и косата му бяха започнали да посивяват, но все още изглеждаше на трийсет и пет. Имаше топла усмивка и излъчваше добронамерено приятелско отношение. Държеше и двете си ръце на масата, все едно играеше карти, и гледаше Смайли с истинска бащинска или синовна нежност, а може би и двете.

— Ако шишкото стигне до пет — каза той, все така усмихнат, — звънни ми, Хари, разбра ли? А сега си затваряй голямата уста, защото разговарям с един петролен магнат. — Той говореше на една кутия на бюрото си. — Докъде стигна той?

— Вече е на три — чу се стържещ глас. Смайли реши, че е на сипаничавия човек с високо кръвно.

— Значи му остават осем за губене — рече безизразно Сам. — Дръж го край масата, нищо повече. Превърни го в герой.

Той изключи устройството и се ухили. Смайли се ухили в отговор.

— Ама добре си живеем — увери го Сам. — Поне по-добре, отколкото да продаваме перални машини. Е, вярно, малко ми е странно да обличам смокинг в десет сутринта. Напомня ми за дипломатическото прикритие. — Смайли се засмя. — Освен това всичко е съвсем открито, ако щеш, ми вярвай — добави Сам, без да променя изражението си. — Трябва ни само аритметика.

— Сигурен съм, че е така — каза Смайли, отново много любезно.

— Искаш ли да пусна малко музика?

Беше магнетофонен запис, който се чуваше някъде от тавана. Сам увеличи звука, колкото можеха да издържат.

— И така, какво мога да направя за тебе? — попита Сам и усмивката му стана още по-широка.

— Искам да говоря с тебе за нощта, в която застреляха Джим Придо. Ти беше дежурен тогава.

Сам пушеше кафяви цигари, които миришеха на пури. Той запали една, наблюдавайки как връхчето й се разпалва, след това загасва до тлеещо въгленче.

— Мемоари ли пишеш, старче? — поинтересува се той.

— Отново отваряме случая.

— Кои сме тези „ние“, старче?

— Само моя милост, като Лейкон ме дърпа от една страна, а министърът — от друга.

— Властта разяжда, но все някой трябва да ръководи и тогава брат Лейкон с неудоволствие ще си пробие път до върха.

— Нищо не се е променило — каза Смайли.

Сам замислено дръпна от цигарата си. Музиката премина към откъси от Ноел Кауърд.

— Всъщност това ми е стара мечта — каза носово Сам Колинс. — Един ден Пърси Алълайн прекрачва този праг с очукано кафяво куфарче и иска да заложи. Слага всичко, което е получил от правителството, на червено и губи.

— Материалите са орязани — рече Смайли. — Трябва да се говори с конкретните хора и да се питат какво си спомнят. Почти нищо не е документирано.

— Не съм изненадан — каза Сам. Той поръча сандвичи по телефона. — Само това ям — поясни той. — Сандвичи и хапки. Това е едно от преимуществата.

Наливаше кафе, когато светна червената лампичка на бюрото между тях.

— Шишкото изравни — каза стържещият глас.

— Започвай да броиш — рече Сам и прекъсна връзката.

Разказа го просто, но точно, както истинският войник разказва за битката, вече не като победа или загуба, а само като спомен. Току-що се бил върнал от чужбина, каза той, тригодишна задача във Виентян. Обадил се в „Личен състав“ и уточнил всичко с Долфин; явно никой нямал планове за него, затова мислел да се отправи на едномесечен отпуск в Южна Франция, когато онзи стар портиер Макфадън, който на практика беше момче за всичко на Контрола, го забърсал в коридора и го отвел в кабинета на Контрола.

— Кога точно стана това? — попита Смайли.

— На деветнайсети октомври.

— Онзи четвъртък.

— Онзи четвъртък. Мислех да летя за Ница в понеделник. Ти беше в Берлин. Исках да те черпя питие, но леличките казаха, че си зает, а когато проверих в транспортния отдел, разбрах, че си заминал за Берлин.

— Да, така е — каза простичко Смайли. — Контрола ме изпрати там.

За да ме разкара, можеше да добави той; още тогава имаше такова чувство.

— Потърсих Бил, но и Бил беше зачезнал. Контрола го беше пратил някъде в провинцията — каза Сам, избягвайки погледа на Смайли.

— Да търси зелен хайвер — измърмори Смайли. — Само че той се е върнал.

В този момент Сам хвърли бърз изпитателен поглед към Смайли, но не добави нищо по въпроса за пътуването на Хейдън.

— Цялата сграда приличаше на мъртвило. За малко да хвана първия самолет обратно за Виентян.

— То си беше направо мъртвило — съгласи се Смайли и си помисли: „С изключение на «Черна магия»“.

А Контрола, каза Сам, изглеждал така, сякаш от пет дни бил с температура. Заобиколен бил от море от папки, кожата му била пожълтяла и докато говорел, спирал, за да избърше челото си с кърпичка. Изобщо не си направил труда да се впусне в обичайните любезности, каза Сам. Не го поздравил за трите успешни години, прекарани на терен, нито пък направил хаплив коментар за личния му живот, който по онова време бил доста объркан; само казал, че искал Сам да поеме дежурството през уикенда, вместо Мери Мастърман, дали не би могъл да го уреди.

— Разбира се, че бих могъл, казах му аз. Ако искате аз да дежуря, ще го направя. Останалото каза, че ще ми разкаже в събота. Междувременно да не казвам на никого. Не биваше да се издавам никъде в сградата, че дори ме е помолил за това. Трябваше му някой кадърен да поеме телефонната централа в случай на криза, но трябваше да е външен човек или някой като мене, който дълго време е бил извън главния офис. А и трябваше да е човек с опит.

Така че Сам отишъл при Мери Мастърман и й разказал за лошия си късмет — как не успял да изгони наемателя от апартамента си, преди да замине в понеделник, и какво щяла да каже, ако той вземел нейното дежурство, за да си спести парите за хотел. Застъпил в девет в събота сутринта с четката си за зъби и шест бири в една чанта, която още била с лепенките с палми по нея. По график Джеф Агът трябвало да го смени в неделя вечерта.

За пореден път Сам се замислил колко мъртва изглеждала сградата. Навремето съботите били като всеки друг ден, каза той. Повечето регионални отдели имали по някой човек, който работел в събота и неделя, някои дори имали хора на нощна смяна и когато човек обикалял сградата, като цяло оставал с впечатлението, че там се случвали много неща. Онази събота сутрин обаче сградата изглеждала все едно била евакуирана, каза Сам; както чул по-късно, това не било далече от истината — по заповед на Контрола. Един-двама жонгльори работели на втория етаж, стаите на радистите и шифровчиците били пълни, но тези момчета така или иначе работели непрекъснато. Иначе, каза Сам, царяла пълна тишина. Той седнал и зачакал Контрола да се обади, но нищо не се случило. Убил още един час в шеги и закачки с портиерите, които смятал за най-големите безделници в Цирка. Проверил присъствените им дневници и открил две машинописки и един служител, които били отбелязани, но не били на работа, затова подал рапорт срещу главния портиер, ново момче на име Мелоус. Накрая се качил горе да провери дали Контрола не е там.

— Седеше си съвсем сам, с изключение на Макфадън. Нямаше ги леличките, нямаше те тебе, само старият Мак се навърташе наоколо, предлагайки жасминов чай и съчувствие. Да не прекалявам с подробностите?

— Не, моля те, продължавай. С всички възможни подробности, за които се сещаш.

— Тогава Контрола смъкна още едно було. Половин було. Някой му вършел някаква специална работа, каза той. От голямо значение за Службата. Непрекъснато го повтаряше: за Службата. Не за Уайтхол, за британската лира или за нещо друго, а за нас. Дори когато всичко приключело, не бивало да обелвам и дума. Нито дори пред тебе. Нито пред Бил, пред Бланд, пред никого.

— И пред Алълайн ли?

— Въобще не спомена Пърси.

— Така е — съгласи се Смайли. — Накрая изобщо не го понасяше.

— През онази нощ трябвало да го смятам за оперативен директор. Аз пък съм щял да бъда връзка между Контрола и случващото се в останалата част на сградата. Ако нещо пристигнеше — сигнал, телефонно обаждане, колкото и тривиално да беше, — трябваше да изчакам, докато хоризонтът се изчисти, след което да се втурна горе и да го връча на Контрола. Никой не трябваше да знае тогава или по-късно, че пръстът на Контрола беше на спусъка. В никой случай не трябваше да му се обаждам или да се свързвам с него; даже вътрешните линии бяха табу. Истина ти казвам, Джордж — рече Сам и си взе сандвич.

— О, напълно ти вярвам — възкликна Смайли.

Ако трябвало да се изпращат телеграми, Сам отново щял да бъде свръзката на Контрола. Не бивало да очаква да се случи кой знае какво до вечерта; дори и тогава най-вероятно нищо нямало да се случи. Що се отнасяло до портиерите и тям подобни, както се изразил Контрола, Сам трябвало да полага всички усилия да се държи естествено и да изглежда зает.

След края на инструктажа Сам се върнал в дежурната стая, изпратил да му донесат вечерен вестник, отворил си бира, избрал една външна телефонна линия и се заел да изгуби всичките си пари. По телевизията давали конните надбягвания в Кемптън, които не бил гледал от години. Рано вечерта се разходил още веднъж по фронтовата линия и изпробвал алармените сензори на пода на главния архив. Три от петнайсетте не работели и тогава вече станал любимец на портиерите. Сготвил си едно яйце и след като го изял, се отправил на горния етаж да изтръска някоя лира от стария Мак и да го черпи бира.

— Помоли ме да заложа от негово име една лира на някоя кранта с три леви крака. Поговорих си с него десетина минути, върнах се в моята бърлога, написах няколко писма, гледах някакъв тъп филм по телевизията, след което си легнах. Първото обаждане дойде тъкмо когато заспивах. Точно в единайсет и двайсет. Телефоните не спряха да звънят през следващите десет часа. Струваше ми се, че централата щеше да ми избухне в лицето.

— Аркадий е с пет назад — чу се глас в интеркома.

— Извинявай — каза Сам с обичайната си усмивка и се измъкна на горния етаж да оправя положението, оставяйки Смайли насаме с музиката.

Останал самичък, Смайли гледаше как кафявата цигара на Сам бавно догаря в пепелника. Той чакаше, Сам не се връщаше и Смайли се запита дали не трябва да я загаси. Забранено е да се пуши на дежурство, помисли си той; такива бяха правилата.

— Готово — каза Сам.

Първото обаждане дошло по пряката линия от дежурния служител във Форин Офис, обясни Сам. Можело да се каже, че в надпреварата на Уайтхол той излизал с едни гърди напред.

— Шефът на „Ройтер“ в Лондон току-що му се бил обадил за стрелба в Прага. Британски шпионин бил убит от руските сили за сигурност, преследвали съучастниците му и дали Форин Офис имал интерес? Дежурният служител ни го предаваше за наша информация. Казах, че според мене е празна работа, и затворих тъкмо в момента, в който Майк Мийкин от жонгльорите влезе да ми каже, че чешкият ефир бил полудял — половината предавания били кодирани, но другата половина била явна. Непрекъснато получавал объркани съобщения за стрелба край Бърно. Прага или Бърно, попитах го аз, или и двете? Само Бърно. Казах му да продължи да слуша и в този момент и петте телефона зазвъняха. Тъкмо излизах от стаята и дежурният пак се обади по пряката линия. Човекът на „Ройтер“ се поправил, каза той, вместо Прага да се чете Бърно. Затворих вратата и все едно оставих гнездо оси в стаята. Контрола стоеше до бюрото си, когато влязох. Беше ме чул да се качвам по стълбите. Алълайн сложи ли килим на тези стълби, между другото?

— Не — рече Смайли. Той беше напълно невъзмутим. „Джордж е като гущер — беше казала веднъж Ан на Хейдън в негово присъствие. — Понижава телесната си температура, докато не се изравни с тази на околната среда. След това не изразходва енергия да се адаптира.“

— Нали знаеш колко бързо те оглеждаше. Погледна ръцете ми да види дали не му нося телеграма и на мене ми се прииска да бях взел нещо, но те бяха празни. „Боя се, че настана лека паника“, казах аз. Разказах му ситуацията, той си погледна часовника, предполагам, че се опитваше да изчисли какво би трябвало да се случва, ако всичко върви гладко. Попитах: „Мога ли да получа инструкции?“. Той седна и не го виждах много ясно заради ниската зелена лампа на бюрото му. Попитах отново: „Ще ми трябват инструкции. Искате ли да отричам всичко? Защо да не повикам още някого?“. Отговор не последва. Имай предвид, че нямаше кого да взема, но тогава още не го знаех. „Трябват ми инструкции.“ Чувахме стъпките на долния етаж и знаех, че радистите ме търсят. „Искате ли да слезете долу и лично да се заемете с това?“, попитах аз. Заобиколих бюрото, прескачайки папките, всяка отворена на различно място; човек можеше да си помисли, че съставя енциклопедия. Някои от тях сигурно бяха от преди войната. Той седеше ето така.

Сам събра пръсти, допря върховете им до челото си и се втренчи в бюрото. Другата му ръка лежеше с дланта нагоре, държейки въображаемия джобен часовник на Контрола. „Кажи на Макфадън да ми извика такси, след което намери Смайли.“ „Ами операцията?“, попитах аз. Трябваше да чакам цяла нощ за отговор. „Можем да отричаме — казва той. — И двамата са били с чужди документи. На този етап никой не може да разбере, че са британци.“ „Ставаше дума само за един човек“, казах аз. След това добавих: „Смайли е в Берлин“. Поне ми се струва, че така му казах. Още две минути мълчание. „Когото и да е. Няма значение.“ Предполагам, че е трябвало да му съчувствам, но точно в онзи момент не можех да изпитам никакво състрадание. Трябваше да удържам положението, а не знаех нищо. Макфадън го нямаше и явно Контрола трябваше сам да си извика такси, а когато слязох по стълбите, сигурно съм изглеждал като Гордън Хартумски32. Дежурната гарга от прослушването размахваше насреща ми бюлетини като знаме, двама портиери ми крещяха, радистът стискаше купчина сигнали, телефоните звъняха, не само моите, а и доста от преките линии на четвъртия етаж. Отидох право в дежурната стая и изключих всички линии, докато се опитвах да си събера мислите. Жената от прослушването… как й беше името, боже мой, играеше бридж с Долфин.

— Пърсел. Моли Пърсел.

— Същата. Нейната история поне беше без заобикалки. Пражкото радио обещаваше извънреден бюлетин след половин час. Това беше преди четвърт час. В бюлетина щяло да стане дума за груба провокация от страна на западна държава, нарушаване на чехословашкия суверенитет и посегателство срещу свободолюбивите народи по цял свят. Всичко друго — каза сухо Сам — щеше да е смехотворно. Обадих се на Байуотър Стрийт, разбира се, след това изпратих сигнал в Берлин да те намерят и да те изпратят моментално тук. Дадох на Мелоус най-важните телефонни номера и го изпратих да намери външна линия и да се свърже с когото успее от началниците. Пърси беше в Шотландия за уикенда и беше на вечеря. Готвачът му даде някакъв номер на Мелоус, той се обадил и говорил с домакина му. Пърси току-що си бил тръгнал.

— Извинявай — прекъсна го Смайли. — Обадил си се на Байуотър Стрийт — защо?

Той беше хванал горната си устна между палеца и показалеца си и я подръпваше, втренчен в пространството.

— В случай че си се върнал по-рано от Берлин — каза Сам.

— И бях ли се върнал?

— Не.

— С кого говори тогава?

— С Ан.

— Ан я няма в момента — каза Смайли. — Би ли ми напомнил как премина този разговор?

— Потърсих те и тя каза, че си в Берлин.

— Само това ли?

— Положението беше критично, Джордж — каза Сам с предупредителен тон.

— Е, и?

— Попитах я дали случайно не знае къде е Бил Хейдън. Беше спешно. Разбрах, че е в отпуск, но можеше и да е някъде наоколо. Някой ми беше казал, че са братовчеди. — Той добави: — Освен това, както разбирам, той е ваш семеен приятел.

— Да, така е. Какво каза тя?

— Отговори ми сърдито „не“ и затвори. Съжалявам, Джордж. На война като на война.

— Как звучеше? — попита Смайли, след като остави афоризма да повиси между двамата известно време.

— Нали ти казах — сърдито.

Рой набирал нови хора в университета в Лийдс, каза Сам, и нямало връзка с него.

Между обажданията върху главата на Сам се стоварило какво ли още не. Със същия успех можеше да е нахлул в Куба: „Военните крещяха за движения на чешки танкове по границата с Австрия, жонгльорите не можеха да чуят и собствените си мисли от радиотрафика в района на Бърно, а що се отнася до Форин Офис, на дежурния му бяха избили чивиите. Първо Лейкон, после и министърът виеха пред вратата, а в дванайсет и половина получихме обещания чешки бюлетин, с двайсет минути закъснение, но чакането си струваше. Британски шпионин на име Джим Елис, пътуващ с фалшиви чешки документи и подпомаган от чешки контрареволюционери, опитал да отвлече неназован чешки генерал в горите край Бърно и нелегално да го преведе през австрийската граница. Елис бил прострелян, но не казаха, че е убит, предстояли още арести. Проверих Елис в показалеца на псевдонимите и открих Джим Придо. Помислих си, също както Контрола сигурно си е помислил: «Ако Джим е прострелян и има чешки документи, откъде, по дяволите, знаят псевдонима му и откъде знаят, че е британец?». След това се появи Бил Хейдън, бял като платно. Прочел историята на телетайпа в клуба си. Веднага станал и дошъл в Цирка“.

— По кое време точно стана това? — попита Смайли, свивайки едва забележимо вежди. — Трябва да е било доста късно.

Видът на Сам говореше, че му се иска да беше по-лесно.

— Един и петнайсет — каза той.

— Което май е доста късно за четене на телетайп в клуба?

— Не ги разбирам тия работи, старче.

— Бил ходи в „Савил“33, нали?

— Не знам — каза упорито Сам. Той отпи глътка кафе. — Удоволствие беше да го гледа човек, само това мога да ти кажа. Бях свикнал да го възприемам като неуравновесен тип. Не и онази нощ обаче. Хубаво, беше потресен. Кой не би бил? Пристигна, знаейки, че е станала някаква кошмарна престрелка, и това беше всичко. Но когато му казах, че простреляният е Джим, той ме погледна като обезумял. Помислих, че ще ми се нахвърли. „Прострелян? Как прострелян? Мъртъв ли е?“ Пъхнах му бюлетините в ръцете и той ги прегледа един по един…

— Не го ли е знаел вече от телетайпа? — попита тихо Смайли. — Мислех, че по това време новините вече са се били разпространили — Елис е прострелян. Това беше основната новина, нали така?

— Зависи кой новинарски бюлетин е видял, предполагам — сви рамене Сам. — Във всеки случай той седна в телефонната централа и до сутринта беше събрал цялата налична информация, след което се възцари нещо подобно на спокойствие. Каза на Форин Офис да се успокоят и да не вдигат пара, намери Тоби Естерхази и го прати да доведе неколцина чешки агенти, студенти в Лъндън Скул ъф Икономикс. Бил Хейдън ги оставил да зреят, като имал намерение да ги върне обратно и да ги използва в Чехия. Съгледвачите на Тоби хванали двама от тях и ги затворили в Сарат. След това Бил се обади на главния чешки резидент в Лондон и с фелдфебелски тон го заплаши, че така щял да го освети, че щял да стане за посмешище на цялото съсловие, ако и един косъм падне от главата на Джим Придо. Предложи му да предаде това на господарите си. Имах чувството, че гледам катастрофа на пътя, при която Бил е единственият лекар. Той се обади на познат журналист и под секрет му каза, че Елис е чешки наемник с американски договор; можел да използва историята, ако не го цитират. Тя дори се появи във вечерните издания. Веднага, щом успя, той се измъкна и отиде в апартамента на Джим, за да се увери, че там няма нищо, което журналистите да намерят, или ако някой журналист е по-умен, да направи връзка между Елис и Придо. Сигурно е направил голямо разчистване. Роднини, всичко.

— Нямаше никакви роднини — каза Смайли. — Освен Бил може би — добави той под носа си.

Сам довърши разказа си:

— В осем пристигна Пърси Алълайн, бил взел специален самолет на военновъздушните сили. Беше ухилен до ушите. Не смятам, че беше много уместно, като се имат предвид чувствата на Бил, но както и да е. Искаше да знае защо аз съм дежурен и му разказах същата версия, както на Мери Мастърман — нямах апартамент. Обади се от моя телефон да си направи среща с министъра и още говореше, когато влезе Рой Бланд, извън себе си и полупиян, който поиска да узнае кой му се бърка в работата и на практика обвини мене. Казах му: „За бога, човече, ами старият Джим? Да го беше съжалявал, когато му беше времето“, но Рой си е лаком и обича живите повече от мъртвите. С удоволствие му предадох телефонната централа и отидох в „Савой“ да закуся и да прегледам неделната преса. Повечето вестници цитираха пражките радиопредавания и неубедителното опровержение на Форин Офис.

След дълга пауза Смайли каза:

— След което замина за Южна Франция, така ли?

— Където прекарах два прекрасни месеца.

— Някой разпитвал ли те е след това — за Контрола например?

— Не и докато не се върнах. Тебе вече те бяха разкарали, а Контрола беше в болница. — Сам леко понижи глас: — Да не е направил някоя глупост?

— Просто умря. Какво стана после?

— Пърси се правеше на главен. Извика ме и поиска да разбере защо съм поел дежурството на Мастърман и каква комуникация съм имал с Контрола. Придържах се към моята история и Пърси ме нарече лъжец.

— Значи затова са те уволнили — за лъжа?

— За алкохолизъм. Портиерите успяха да си го върнат. Бяха преброили пет бирени кутийки в кошчето в дежурната стая и го докладвали на домакините. Има си заповед — забранено е да се пие на работното място. Малко след това дисциплинарната комисия ме обвини в опит да подпаля кралската корабостроителница и така станах букмейкър. С тебе какво стана?

— А, почти същото. Явно не можах да ги убедя, че нямам нищо общо.

— Е, ако имаш някое гърло за прерязване — каза Сам, докато го изпращаше дискретно през един страничен вход към добре поддържан вътрешен двор, — звънни ми. — Смайли беше потънал в размисъл. — А ако някой път ти се прииска да заложиш нещичко — продължи Сам, — доведи някой от отворените приятели на Ан.

— Виж какво, Сам. Онази вечер Бил е правел любов с Ан. Не, чуй ме. Обадил си й се и тя ти е казала, че Бил го няма. В момента, в който е затворила, тя е изритала Бил от леглото и един час по-късно той се е появил в Цирка, знаейки за стрелбата в Чехия. Ако си говорим направо — с едно изречение, — така щеше да го кажеш, нали?

— В общи линии.

— Само че когато си се обадил на Ан, не си й казал за Чехия…

— Минал е през клуба на път за Цирка.

— Ако е бил отворен. И тогава защо не е знаел, че Джим Придо е бил прострелян?

На дневна светлина за момент Сам изглеждаше остарял, макар че усмивката не слизаше от лицето му. Готвеше се да каже нещо, след което размисли. Видът му беше ядосан, после разстроен, преди отново да се успокои.

— Всичко хубаво. Да се пазиш — каза той и се оттегли в неизменния полумрак на занаята, който си беше избрал.

27

Когато Смайли тръгна от „Айлей“ към Гроувнър Скуеър сутринта, улиците бяха окъпани в ярка слънчева светлина и небето беше синьо. Сега, докато караше наетия роувър покрай нелицеприятните фасади на Еджуеър Роуд, вятърът беше спрял, небето беше почерняло в очакване на дъжда, а от слънцето бяха останали само червеникави отблясъци по асфалта. Той паркира на Сейнт Джонс Удс Роуд пред нова сграда с остъклен вход, но не влезе през него. Като мина покрай една голяма скулптура, която според него изобразяваше ни повече, ни по-малко космическия хаос, той се отправи под ледения дъжд към открито стълбище, спускащо се надолу и обозначено само като „Изход“. Първата площадка беше с плочки от теракота и перила от африкански тик. По-надолу щедростта на строителя се беше изчерпала. На мястото на предишния лукс се появи груба мазилка и въздухът се изпълни с воня на несъбран боклук. Поведението му беше по-скоро внимателно, отколкото крадливо, но когато стигна до металната врата, той спря, преди да хване дългата дръжка с две ръце, и се стегна, сякаш му предстоеше изпитание. Вратата се отвори една педя и се спря с глух звук, на който отвърна гневен вик, отекващ няколко пъти, сякаш някой викаше в басейн.

— Ей, защо не гледаш?

Смайли се промъкна през отвора. Вратата беше опряла в бронята на една много лъскава кола, но Смайли не гледаше колата. В другия край на паркинга двама мъже в гащеризони поливаха с маркуч ролс-ройс в една от клетките. И двамата гледаха към него.

— Защо не мина по друг път? — попита същият ядосан глас. — Ти наемател? Защо не използва асансьор за наематели? Това стълбище за пожар.

Не можеше да се определи кой от двамата говори, но който и да беше, говореше със силен славянски акцент. Светлината в клетката беше зад гърба им. По-ниският мъж държеше маркуча.

Смайли тръгна напред, като внимаваше да държи ръцете си далече от джобовете. Мъжът с маркуча се върна към работата си, но по-високият продължи да го наблюдава в полумрака. Облечен беше в бял гащеризон и беше обърнал яката си нагоре, което му придаваше леко хъшлашки вид. Гъстата му черна коса беше сресана назад.

— Боя се, че не съм наемател — призна Смайли. — Питам се обаче дали не бих могъл да говоря с някого за наемането на място. Казвам се Кармайкъл — каза той по-силно. — Купих апартамент малко по-нагоре по улицата.

Посегна, сякаш се канеше да извади визитка, като че ли документите му щяха да го представят по-добре от собствения му невзрачен външен вид.

— Ще предплатя — обеща той. — Мога да подпиша договор или каквото е необходимо, разбира се. Естествено, искам всичко да е легално. Мога да ви предоставя препоръки или да ви дам депозит в приемлив размер. Стига само да е законно. Колата е роувър, нова е. Не искам да правя нищо зад гърба на фирмата, защото смятам, че не е редно. На всичко друго обаче съм готов, стига да е в разумни рамки. Щях да я докарам, но не исках да нахалствам. А и знам, че звучи глупаво, но не ми хареса рампата. Колата ми е съвсем нова, нали разбирате.

През цялото това многословно обяснение, което изнесе с тон на дребнава загриженост, Смайли остана в лъча силна светлина, идващ от една лампа, окачена на гредата — умоляваща, направо жалка фигура, която се виждаше добре в празното пространство. Това поведение даде резултат. Бялата фигура напусна клетката и тръгна към една остъклена будка, вградена между две железни колони, и с красивата си глава направи знак на Смайли да го последва. В движение смъкна ръкавиците от ръцете си. Това бяха кожени ръкавици, шити на ръка и доста скъпи.

— Ами трябва внимава, когато отваря врата — предупреди го той със същия висок тон. — Трябва използва асансьор или плаща малко лири. Използва асансьор и няма проблем.

— Макс, искам да говоря с тебе — каза Смайли, щом се озоваха в будката. — Насаме. Не тук.

Макс беше едър, с широки рамене и светло момчешко лице, но кожата му беше набръчкана като на старец. Беше красавец и очите му бяха съвсем неподвижни. Изобщо целият излъчваше някаква смъртоносна неподвижност.

— Сега? Искаш говорим сега?

— В колата. Паркирана е отвън. Като се качиш по рампата, ще я видиш точно отпред.

Макс сложи ръце до устата си и извика към другия край на паркинга. Той беше с половин глава по-висок от Смайли и ревът му беше гръмогласен. Смайли не можеше да улови думите. Може би бяха на чешки. Отговор не последва, но Макс вече разкопчаваше гащеризона.

— Става дума за Джим Придо — каза Смайли.

— Ясно — рече Макс.

Отидоха с колата до Хампстед и останаха да седят в лъскавия роувър, гледайки как децата трошат леда в езерото. Дъждът в крайна сметка беше престанал; може би защото беше твърде студено.

Над земята Макс беше облечен със син костюм и синя риза. Вратовръзката му беше синя, но старателно се отличаваше от другите цветове — много беше внимавал да подбере правилния тон. Носеше няколко пръстена и кожени ботуши с цип отстрани.

— Вече не се занимавам с това, казаха ли ти? — попита Смайли. Макс сви рамене. — Мислех, че са ти казали — рече Смайли.

Макс седеше изправен; не се облягаше на седалката, беше твърде горд. Не поглеждаше Смайли. Погледът му беше втренчен в езерото и децата, които си играеха и се гонеха в тръстиките.

— Не казват нищо на мене — рече той.

— Уволниха ме — каза Смайли. — Май по същото време, когато и тебе.

Макс като че ли леко се раздвижи, после пак застина.

— Лошо, Джордж. Какво прави — краде пари?

— Не искам да научават, Макс.

— Ти тайно, аз тайно също — каза Макс и предложи на Смайли цигара от златната си табакера, която той отказа.

— Искам да чуя какво е станало — продължи Смайли. — Исках да го разбера, преди да ме уволнят, но нямаше време.

— Затова тебе уволняват?

— Може би.

— Ти не знае много, а? — попита Макс, гледайки разсеяно децата.

Смайли заговори много просто, като през цялото време следеше дали Макс го разбира. Можеха да разговарят на немски, но беше сигурен, че Макс нямаше да се съгласи. Затова говореше на английски и наблюдаваше лицето на Макс.

— Нищо не знам, Макс. Изобщо не участвах в това. Бях в Берлин, когато стана, нищо не знаех нито за плановете, нито за обстановката. Телеграфираха ми, но когато пристигнах в Лондон, вече беше късно.

— Планове — повтори Макс. — Големи планове имало. — Челюстта и страните му изведнъж се покриха с бръчки и очите му се присвиха в гримаса или усмивка. — Значи сега има много време, а, Джордж? Боже, големи планове имало.

— Джим имал някаква специална задача за тебе. Търсил те е.

— Разбира се. Джим търси Макс за бавачка.

— Как те е открил? Да не би да е отишъл в Актън и да е говорил с Тоби Естерхази, казвайки му: „Тоби, трябва ми Макс“? Как те е намерил?

Ръцете на Макс лежаха на коленете му. Той имаше добре поддържани и изящни ръце, с изключение на кокалчетата, които бяха прекалено широки. При споменаването на Естерхази той сви дланите си навътре и направи нещо като клетка, все едно беше уловил пеперуда.

— Какво, по дяволите? — попита Макс.

— Какво стана тогава?

— Било тайно — каза Макс. — Джим тайно, аз тайно. Като сега.

— Хайде — рече Смайли. — Моля те.

Макс заразказва, сякаш ставаше дума за обикновена бъркотия, семейна, бизнес или любовна. Било понеделник вечер в средата на октомври, да, на шестнайсети. Нямало работа, не бил излизал в чужбина от няколко седмици и му било писнало. Прекарал целия ден в следене на някаква къща в Блумсбъри, в която се предполагало, че живеят двама китайски студенти; съгледвачите обмисляли да организират взлом в стаите им. Тъкмо се готвел да се връща в Пералнята в Актън, за да пише доклада си, когато Джим го взел от улицата под формата на уж случайна среща и го откарал до „Кристъл Палас“, където останали в колата да си говорят, както сега, с тази разлика, че разговаряли на чешки. Джим казал, че имало някаква специална работа, толкова голяма и тайна, че никой в Цирка, нито дори Тоби Естерхази, не трябвало да знае за нея. Идвала от най-високо място и била опасна. Интересувал ли се Макс?

— Аз казва: „Разбира се, Джим. Макс интересува“. После той казва мене: „Взима отпуск“. Отива при Тоби, казва: „Тоби, моя майка болна, трябва взима малко отпуск“. Аз няма майка. Аз казва: „Разбира се, взима отпуск. Колко време, моля, Джим?“.

Цялата работа нямало да отнеме повече от един уикенд, казал му Джим. Започвали в събота и свършвали в неделя. След това попитал Макс дали в момента ползвал чужди самоличности — най-добре щяла да бъде австрийска, някакъв дребен бизнес, със съответната шофьорска книжка. Ако Макс нямал подръка в Актън, Джим щял да приготви нещо в Брикстън.

— Разбира се, казва аз. Има Хартман, Руди, от Линц, судетски емигрант.

Така че Макс разказал на Тоби история за някакъв проблем с момиче в Брадфорд, а Тоби му изнесъл десетминутна лекция за английските сексуални нрави; след което в четвъртък Джим и Макс се срещнали в една тайна квартира, която главорезите използвали по онова време, някаква съборетина в Ламбет. Джим носел ключовете. Тридневен удар, повторил Джим, тайна конференция край Бърно. Джим имал голяма карта и двамата я проучили. Джим щял да пътува през Чехия, Макс — през Австрия. Щели да се движат по различни пътища чак до Бърно. Джим щял да лети от Париж до Прага, а оттам с влак. Не казал какви документи щял да носи той самият, но Макс предположил, че щели да са чешки, защото Джим владеел чешката самоличност, Макс го бил виждал да я използва и друг път. Макс бил Руди Хартман, търговец на стъклени изделия и домакински съдове. Трябвало да прекоси австрийската граница с микробус недалече от Микулов, след това да се отправи на север към Бърно, разполагайки с достатъчно време да успее за срещата в шест и половина в събота вечерта на една странична уличка близо до стадиона. Същата вечер имало голям мач, който започвал в седем. Джим щял да върви с тълпата чак до страничната уличка и там да се качи в микробуса. Уговорили часове, резервни варианти и други непредвидени обстоятелства; освен това, каза Макс, всеки знаел наизуст почерка на другия.

След като излезли от Бърно, трябвало да карат заедно по пътя за Биловице до Кържтини, след това да завият на изток към Рачице. Някъде по пътя за Рачице щели да подминат паркирана вляво черна кола, най-вероятно фиат. Първите две цифри от номера щели да бъдат две деветки. Шофьорът щял да чете вестник. Трябвало да отбият, Макс да отиде до колата и да попита дали всичко е наред. Мъжът трябвало да отговори, че лекарят му е забранил да кара повече от три часа наведнъж. Макс щял да каже, че наистина дългите пътувания натоварват сърцето. След това шофьорът щял да им покаже къде да паркират микробуса и да ги откара на срещата със собствената си кола.

— С кого беше срещата, Макс? Джим каза ли ти и това?

Не, Джим не му бил казал.

До Бърно, каза Макс, всичко вървяло по план. По пътя от Микулов го следвали двама цивилни мотоциклетисти, които се сменяли на десет минути, но той решил, че това е заради австрийския му номер, и не се притеснил. Стигнал спокойно до Бърно следобед и за да бъде всичко както трябва, се регистрирал в хотела и изпил няколко кафета в ресторанта. Някаква кука се лепнала за него и Макс му заразказвал за превратностите в търговията със стъклени изделия и за гаджето си в Линц, което избягало с един американец. Джим пропуснал първата среща, но използвал един от резервните варианти час по-късно. Макс първо решил, че влакът бил закъснял, но Джим казал само: „Карай бавно“, и той разбрал, че имало проблем.

Ето как щяло да стане, казал Джим. Имало промяна в плана. Макс трябвало да стои настрана. Щял да остави Джим преди срещата, след което да се покрие в Бърно до понеделник сутринта. Не трябвало да влиза в контакт с никой от каналите на Цирка: нито с мрежата „Натиск“, нито с „Платон“, а най-малко пък с пражката резидентура. Ако Джим не се появял в хотела до осем сутринта в понеделник, Макс трябвало да се измъква както може. Ако Джим се появял, работата на Макс щяла да бъде да отнесе неговото съобщение на Контрола — съобщението щяло да бъде много просто, може би дори само една дума. Когато се върнел в Лондон, трябвало да отиде лично при Контрола, да си уреди среща чрез стария Макфадън и да му предаде съобщението, ясно ли му било? Ако Джим не се появял, Макс трябвало да продължи да си живее живота и да отрича всичко както извън Цирка, така и вътре в него.

— Джим каза ли защо се е променил планът?

— Джим бил притеснен.

— Значи нещо му се е случило, докато е идвал на срещата?

— Може би. Аз казва Джим: „Виж, Джим, идва с тебе. Ти притеснен, аз бъда бавачка, аз кара, аз стреля, какво толкова?“. Джим много ядосва, ти разбира?

— Разбирам — каза Смайли.

Тръгнали по пътя за Рачице и видели кола без светлини, паркирана край един път в полето, фиат, с две деветки в номера, черен. Макс спрял микробуса и Джим излязъл. Докато вървял към фиата, шофьорът открехнал вратата, за да светне лампичката в купето. Над волана бил разтворил вестник.

— Можа ли да видиш лицето му?

— Било в сянка.

Макс зачакал, явно двамата си разменили паролите, Джим се качил и колата потеглила по селския път, все така без светлини. Макс се върнал в Бърно. Пиел шнапс в ресторанта, когато над града се разнесъл тътен. Най-напред си помислил, че звукът идва от стадиона, след това разбрал, че са камиони — по шосето преминавал конвой. Попитал сервитьорката какво става и тя отговорила, че в гората имало стрелба, виновни били контрареволюционерите. Той отишъл при микробуса, пуснал радиото и хванал бюлетина от Прага. Тогава за първи път чул за някакъв генерал. Решил, че навсякъде ще има кордони, а и бездруго имал инструкции от Джим да се покрива в хотела до понеделник сутринта.

— Може би Джим изпратил съобщение. Може би някой от съпротива идва при мене.

— Съобщение само от една дума — каза тихо Смайли.

— Разбира се.

— Не ти е казвал каква е думата?

— Ти луд — рече Макс.

Не стана ясно дали това беше констатация, или въпрос.

— Чешка дума или английска, или немска?

Никой не дошъл, каза Макс, без да си прави труда да отговаря на налудничави въпроси.

В понеделник изгорил паспорта, с който бил влязъл в страната, сменил номерата на микробуса и използвал западногерманския път за бягство. Вместо да тръгне на юг, той се отправил на югозапад, изоставил микробуса и пресякъл границата с автобус до Фрайщат — това бил най-лесният маршрут, който знаел. Във Фрайщат изпил едно питие и прекарал нощта с момиче, защото бил объркан, ядосан и имал нужда да си поеме дъх. Пристигнал в Лондон във вторник вечерта и въпреки нарежданията на Джим решил, че е по-добре да направи опит да се свърже с Контрола: „Това било адско трудно“, отбеляза той.

Опитал да се обади по телефона, но успял да стигне само до леличките. Макфадън го нямало. Минало му през ум да пише, но си спомнил думите на Джим, че никой в Цирка не бивало да знае. Решил, че писането е твърде опасно. В Пералнята в Актън се носел слух, че Контрола бил болен. Опитал да разбере в коя болница е, но не могъл.

— Имаше ли чувството, че хората в Пералнята знаеха къде си бил?

— И аз чудя.

Все още се чудел, когато леличките го потърсили и поискали да видят паспорта му на името на Руди Хартман. Макс казал, че го бил изгубил, което в крайна сметка не било много далече от истината. Защо не бил съобщил за загубата? Не знаел. Кога се била случила загубата? Не знаел. Кога за последен път бил виждал Джим Придо? Не можел да си спомни. Изпратили го в Яслата в Сарат, но Макс бил подготвен и ядосан, така че след два-три дни на следователите им омръзнало или пък някой им се обадил.

— Връща се в Пералня в Актън. Тоби Естерхази дава сто лири и казва вървя по дяволи.

Около езерцето избухнаха аплодисменти. Две момчета бяха успели да потопят голямо парче лед и сега водата пускаше мехурчета около дупката.

— Макс, какво е станало с Джим?

— Какво, по дяволи?

— Чуваш разни слухове, които се носят сред емигрантите. Какво е станало с него? Кой се е погрижил за него, как го е откупил Бил Хейдън?

— Емигранти вече не говори с Макс.

— Но си чувал разни неща, нали?

Този път белите ръце му подсказаха отговора. Смайли видя как се разперват пръстите, пет на едната ръка, три на другата, и усети, че му призлява, още преди Макс да отговори.

— Значи те застрелва Джим отзад. Може би Джим бяга, какво толкова? Те слага Джим в затвор. Това не много добре за Джим. За мои приятели също. Не добре. — Той започна да изброява: — Пршибил — започна той, докосвайки палеца си. — Букова Мирек, брат на жена на Пршибил. — Той сви един пръст. — Жена на Пршибил също. — Втори пръст, после трети: — Колин Иржи, също негова сестра, малко умрели. Това била мрежа „Натиск“. — Той смени ръцете. — След мрежа „Натиск“ идва мрежа „Платон“. Идва адвокат Рапотин, идва полковник Ландкрон и машинописки Ева Криглова и Ханка Билова. Също малко умрели. Това адски висока цена, Джордж — той приближи чистите си пръсти до лицето на Смайли, — това адски висока цена за един англичанин с дупка в гръб. — Той се палеше все повече. — Ти защо се занимава, Джордж? Цирк не хубаво за Чехия. Чужденци не хубаво за Чехия. Богат човек няма извади беден човек от затвор! Иска знае една история? Вие как казва на мерхен, Джордж?

— Приказка — отговори Смайли.

— Добре, значи повече не разказва мене тъпа приказка как Англия трябва спасява Чехия!

— Може да не е бил Джим — каза Смайли след дълго мълчание. — Може някой друг да е издал мрежите. Не Джим.

Макс вече отваряше вратата.

— Какво толкова? — попита той.

— Макс — каза Смайли.

— Не се притеснява, Джордж. Няма кого продам тебе. Ясно?

— Ясно.

Седнал неподвижно в колата, Смайли го наблюдаваше как спира такси. Направи го с махване на ръка, сякаш викаше келнер. Каза адреса, без изобщо да погледне шофьора. След което потегли, седнал пак с изправен гръб и загледан право пред себе си като кралска особа, която не обръща внимание на тълпата.

Когато таксито се скри от поглед, инспектор Мендъл бавно стана от пейката, сгъна вестника си и се приближи до роувъра.

— Чист си — каза той. — Гърбът ти е чист, съвестта ти е чиста.

Без да е много сигурен в последното, Смайли му връчи ключовете от колата и тръгна към автобусната спирка, пресичайки улицата, за да се отправи на запад.

28

Целта му се намираше на Флит Стрийт, една изба на партера, пълна с бъчви за вино. Другаде три и половина би могло и да е прекалено късен час за обеден аперитив, но когато Смайли отвори внимателно вратата, десетина сенки на бара обърнаха очи към него. А край една маса в ъгъла, незабележим като пластмасовите затворнически ниши и бутафорните мускети по стените, седеше Джери Уестърби с много голям розов джин.

— Старче — каза неуверено Джери Уестърби с глас, който сякаш идваше изпод земята. — Мътните ме взели. Ей, Джими!

Ръката му, която сложи върху ръката на Смайли, докато даваше знак на келнера с другата, беше огромна и подплатена с мускули, тъй като Джери навремето беше уикет кийпър34 в един провинциален отбор по крикет. За разлика от другите уикет кийпъри, той беше едър мъж, но раменете му още бяха превити от дългото държане на ръцете ниско долу. Имаше рошава пясъчноруса коса, започнала да посивява, червендалесто лице и носеше вратовръзка на известен спортен клуб върху кремавата си копринена риза. Като видя Смайли, очевидно много се зарадва, защото грейна от удоволствие.

— Мътните ме взели — повтори той. — Кой да предположи? Ей, кажи какво става с тебе? — Той го задърпа насила до себе си. — Грееш си задника на слънце и плюеш в тавана? Ей — това беше най-важният въпрос, — какво ще пиеш?

Смайли си поръча блъди мери.

— Джери, неслучайно съм тук — призна Смайли.

Настъпи кратко мълчание, което Джери изведнъж се зае да запълва.

— Слушай, как е фаталната ти жена? Всичко наред ли е? Само така. Вашият брак е един от най-великите, винаги съм го казвал.

Самият Джери Уестърби имаше няколко брака, но явно не му доставяха удоволствие.

— Дай да сключим сделка, Джордж — предложи му той, премествайки едно огромно рамо по-близо до него. — Аз ще заживея с Ан и ще плюя в тавана, а ти ще поемеш моята работа и ще пишеш статии за женския тенис на маса. Какво ще кажеш? Бог да те благослови.

— Наздраве — каза весело Смайли.

— Впрочем отдавна не съм виждал никого от момчетата и момичетата — смутено призна Джери, изчервявайки се, без да иска. — Коледна картичка от стария Тоби миналата година и май това е всичко. Сигурно и мене са ме захвърлили в килера. Не мога да им се сърдя. — Той чукна ръба на чашата си. — Прекалено много от това, там е работата. Мислят си, че ще се раздрънкам. Че няма да издържа.

— Сигурен съм, че не го мислят — каза Смайли и мълчанието отново се възцари помежду им.

— На храбрия воин не подобават много украшения — произнесе тържествено Джери.

От години двамата си разменяха тази индианска шега, със свито сърце си спомни Смайли.

— Хау — рече Смайли.

— Хау — каза Джери и двамата отпиха.

— Изгорих писмото ти веднага, щом го прочетох — поде Смайли с тих, спокоен глас. — В случай че си се питал. Въобще на никого не казах. Така или иначе, то пристигна твърде късно. Всичко беше свършило.

При тези думи оживеното лице на Джери стана аленочервено.

— Така че не ги е отблъснало писмото — продължи Смайли със същия много кротък тон, — ако това си мислел. Освен това ти ми го предаде на ръка.

— Много благородно от твоя страна — промърмори Джери. — Благодаря ти. Не трябваше да го пиша. Да изнасям кирливите ризи.

— Глупости — каза Смайли, поръчвайки още две питиета. — Направи го за доброто на службата.

Докато го казваше, на Смайли му се стори, че звучи като Лейкон. Единственият начин да говори с Джери обаче беше да се изразява като неговия вестник — кратки изречения, лесносмилаеми мнения.

Джери изпусна въздух и много цигарен дим.

— Последната задача, да, миналата година беше — спомни си той, придобивайки отново безгрижен вид. — Ако не и по-рано. Трябваше да доставя малка пратка в Будапеща. Нищо особено. Телефонна кабина с перваз отгоре. Вдигам ръка, оставям го там. Детска работа. Мисля, че не съм го оплескал. Предварително проверих всичко. Дадох уговорените сигнали. „Тайникът е готов, прибирайте стоката.“ Както са ни учили, нали разбираш. Но вие си знаете най-добре. Вие сте специалистите. Аз си върша само моята работа. Друго не мога. Всичко е част от един план. Голямата схема.

— Скоро ще почнат да те търсят под дърво и камък — каза утешително Смайли. — Предполагам, че искат да си починеш преди новия сезон. Понякога така правят.

— Дано да е така — каза Джери с предана и много нерешителна усмивка. Чашата му леко трепереше, докато отпиваше.

— Къде те бяха пратили точно преди да ми пишеш? — попита Смайли.

— Ами да. Това беше същата командировка — Будапеща, после Прага.

— И в Прага ли чу историята? Онази история, за която ми писа?

На бара червендалест мъж в черен костюм предричаше неизбежния срив на нацията. Твърдеше, че ни остават три месеца, след това — край.

— Голям чешит е Тоби Естерхази — каза Джери.

— Да, но не е лош човек — каза Смайли.

— О, боже мой, старче, първокласна работа. Според мене е блестящ. Ама си е чешит, да знаеш. Хау.

Отпиха отново и Джери Уестърби вдигна пръст зад главата си, имитирайки индианско перо.

— Проблемът е — говореше над чашата си червендалестият мъж на бара, — че даже няма и да разберем кога е станало.

Решиха да обядват веднага, защото Джери трябваше да пуска следния материал за утрешния брой — нападателят на Уест Бромич бил бесен. Отидоха в един индийски ресторант, чиято управа нямаше нищо против да сервира бира следобед, и се уговориха, че ако някой ги види, Джери ще представя Джордж за свой банкер, която мисъл непрекъснато го развеселяваше по време на обилния му обяд. Чуваше се музика, която Джери наричаше „брачния полет на комара“, и от време на време заплашваше да надделее над по-тихите звуци от приглушения му глас, в което може би нямаше нищо лошо. Защото, докато Смайли храбро демонстрираше ентусиазъм от своето къри, след първоначалното си нежелание Джери се впусна в съвсем различна история за някой си Джим Елис — историята, която добрият стар Тоби Естерхази не му беше разрешил да публикува.

Джери беше от онези изключително рядко срещащи се хора, идеалният свидетел. Той нямаше фантазия, нямаше злоба, нямаше лично мнение. Просто каза, че работата е подозрителна. Не му излизала от ума и като се замислял, оттогава не бил говорил с Тоби.

— Нали разбираш, само тази картичка — „Весела Коледа, Тоби“ и картинка на Ледънхол Стрийт в снега. — Той се загледа във вентилатора с объркано изражение. — Нищо особено няма в Ледънхол Стрийт, нали, старче? Няма нито тайна квартира, нито явка, нито нищо, нали така?

— Поне на мене не ми е известно — засмя се Смайли.

— Не можех да разбера защо е избрал Ледънхол Стрийт за коледна картичка. Много е странно, не мислиш ли?

Смайли предположи, че може би просто е търсел заснежен лондонски пейзаж; в много отношения Тоби все пак си е чужденец.

— Странен начин да поддържаш връзка, бих казал. Редовно ми изпращаше кашонче със скоч, като по часовник. — Джери се намръщи и отпи от чашата с „Круг“. — Не ми е проблем скочът — обясни той с онова объркване, което често замъгляваше прозренията в живота му, — мога и сам да си купувам уиски. Просто когато човек е извън играта, си мисли, че всяко нещо има смисъл и следователно подаръците са от значение, следиш ли ми мисълта?

Било миналата година, през декември. Ресторант „Спорт“ в Прага, каза Джери Уестърби, не бил от популярните заведения сред западните журналисти. Повечето от тях се навъртали в „Космо“ или „Интернешънъл“, надавайки ухо за някой слух и държейки се заедно, защото били доста нервни. Джери обаче ходел в „Спорт“ и откакто завел там вратаря Холотек след победата над „Татарите“, вече бил човек на бармана на име Станислав или просто Стан.

— Стан си живее царски. Прави каквото си иска. Направо можеш да решиш, че Чехословакия е свободна страна.

Ресторант, обясни той, означавало бар. А бар в Чехословакия означавало нощен клуб, което било странно. Смайли се съгласи, че сигурно е объркващо.

Както и да е, Джери винаги се ослушвал, когато ходел там, защото все пак си било Чехословакия, и един-два пъти бил давал на Тоби по някое сведение или пък го бил пускал по някоя следа.

— Дори да беше само търговия с валута или черна борса. Всичко наливаше вода в мелницата, според Тоб. Капка по капка — вир става, така поне казваше Тоб.

Точно така, съгласи се Смайли. Системата така работела.

— Тоб беше мозъкът, нали?

— Така е.

— Преди работех направо с Рой Бланд, да ти кажа. След това Рой го изстреляха нагоре и Тоб ме пое. Малко са изнервящи тия промени. Наздраве.

— От колко време работеше за Тоби, когато замина в онази командировка?

— Две години, не повече.

Настъпи пауза, докато пристигна храната, чашите с шампанско бяха напълнени отново, а Джери Уестърби разчупи с огромните си ръчища един пападам35 върху най-лютото къри в менюто, след което обилно го поля с тъмночервен сос. Сосът, каза той, му придавал особен вкус.

— Старият Хан го прави специално за мене — обясни той под секрет. — Пази го в дълбока тайна.

И така, продължи той, онази вечер в бара на Стан имало едно младо момче, подстригано на паница, с красиво момиче под ръка.

— Казах си: „Внимавай, Джери, моето момче, това е военна подстрижка“. Не е ли така?

— Така е — отвърна като ехо Смайли, мислейки си, че понякога и Джери е мозък.

Оказало се, че момчето било племенник на Стан и много се гордеело със своя английски: „Не е за вярване какво ще ти кажат хората, ако им дадеш възможност да се изфукат с езика си“. Той бил в отпуск от армията и се влюбил в това момиче, оставали му още осем дни и целият свят му бил приятел, включително Джери. Всъщност най-вече Джери, защото Джери плащал пиенето.

— Седим си значи всички заедно на голямата маса в ъгъла, студенти, хубавици, всички. Старият Стан е излязъл иззад бара и е дошъл при нас, а някакъв юнак разтяга акордеона. Кеф ти уют, кеф ти пиене, кеф ти шум.

Шумът бил особено важен, обясни Джери, защото му позволявал да си говори с момчето, без някой да им обръща внимание. Момчето седяло до Джери, когото си харесал от самото начало. С едната ръка прегръщал момичето, а с другата — Джери.

— От тия хлапета, които могат да те докосват, без да ти става гадно. По принцип не обичам да ме пипат. Гърците го правят. Лично аз не го понасям.

Смайли каза, че също не обича.

— Сега като се замисля, момичето приличаше малко на Ан — разсъждаваше Джери. — Апетитна една такава, нали се сещаш? Очи като на Гарбо, много сексапил.

Така че докато всички пеели, пиели и се натискали, това момче попитало Джери дали искал да научи истината за Джим Елис.

— Направих се, че никога не съм го чувал — обясни Джери на Смайли. — „Много искам — казах му аз. — Какво работи този Джим Елис?“ А момчето ме поглежда, все едно съм малоумен, и казва: „Британски шпионин“. Само че никой друг не чу, всички крещяха и пееха мръсни песни. Главата на момичето беше на рамото му, но тя беше наполовина отрязана и на седмото небе, така че той продължи да ми говори, горд със своя английски.

— Представям си го — каза Смайли.

— „Британски шпионин — вика той право в ухото ми. — Бил се заедно с чешките партизани през войната. Пристига тука под името Хайек и е застрелян от руската тайна полиция.“ А аз само свивам рамене и казвам: „Не го знаех, мой човек“. Не натискам, нали разбираш. Никога не бива да натискаш. Това ги плаши.

— Абсолютно си прав — каза искрено Смайли и за разнообразие търпеливо отклони следващите въпроси за Ан и за това какво е да обичаш, ама наистина да обичаш другия цял живот.

„Аз съм наборник — започнало момчето, според Джери Уестърби. — Трябва да ходя войник, иначе не мога да следвам.“ През октомври бил на тренировъчни маневри за новобранци в горите край Бърно. В тези гори винаги имало много военни; през лятото се случвало да затварят за цивилни целия район, понякога и по цял месец. Той участвал в скучно пехотно упражнение, което трябвало да продължи две седмици, но на третия ден било прекратено без никаква причина и войниците били върнати в града. Такава била заповедта — стягайте багажа и се прибирайте в казармата. Цялата гора трябвало да се очисти до залез-слънце.

— За броени часове плъзнали всевъзможни слухове — продължи Джери. — Някой казал, че станцията за балистични изследвания край Тишнов се била взривила. Друг пък казал, че тренировъчните батальони се били разбунтували и били започнали да разстрелват руските войници. Ново въстание в Прага, руснаците били завзели властта, немците били нападнали, един господ знае какво се било случило. Нали ги знаеш войниците. Навсякъде са си едни и същи. Клюкарстват, докато съмне.

Споменаването на армията наведе Джери Уестърби на мисълта да попита за някои свои познати от военния си период; хора, които Смайли познаваше бегло или беше забравил. Най-накрая продължиха.

— Събрали лагера, натоварили камионите и седнали да чакат конвоя, за да тръгнат. Изминали били половин миля, преди всички пак да спрат, и на конвоя било заповядано да се махне от пътя. Камионите трябвало да се набутат между дърветата. Започнали да затъват в калта, в ямите, навсякъде. Изобщо, настанал хаос.

Това били руснаците, каза Уестърби. Идвали от посока Бърно, много бързали и всичко чешко трябвало да се разкара от пътя им или да си носи последствията.

— Най-напред се появили няколко мотоциклета със запалени фарове, които проправяли пътя, а водачите крещели по тях. След това една щабна кола с цивилни, момчето успяло да преброи шестима. След това два камиона, натоварени със специални части, въоръжени до зъби и намацани с маскировъчна боя. Най-накрая един камион, пълен с кучета следотърсачи. Всичко това — със страшен рев и трясък. Нали не те отегчавам, старче?

Уестърби попи потта от лицето си с кърпичка и примигна, сякаш току-що се свестяваше. Пот беше избила и през копринената му риза; изглеждаше като че ли е излязъл изпод душа. Тъй като не обичаше особено къри, Смайли поръча още две чаши „Круг“ да отмие вкуса.

— Значи това е първата част от историята. Чешките войски се махат, идват руските. Схващаш ли?

Смайли отвърна, че да, май му ставало ясно.

Обратно в Бърно обаче момчето бързо разбрало, че участието на неговото поделение в цялата работа било много далече от приключване. Към техния конвой се присъединил още един и следващата нощ, в продължение на осем или десет часа, кръстосвали земите наоколо без ясна цел. Карали на запад към Требич, спрели и изчакали сигналната част да изпрати някакво много дълго съобщение, след това се върнали обратно на югоизток чак до Зноймо на австрийската граница, изпращайки сигнали като луди по пътя; никой не знаел кой е заповядал този маршрут, никой не можел нищо да обясни. В един момент им заповядали да сложат щиковете, друг път им казали да разгърнат лагер, след това пък да натоварят обратно всичко и пак да тръгнат. От време на време срещали други части — край разпределителната гара на Бржецлав танкове обикаляли в кръг, а веднъж видели и две самоходни оръдейни установки на релси. Навсякъде било едно и също — хаотична, безсмислена дейност. Според старите войници руснаците ги наказвали, задето били чехи. Като се върнало пак в Бърно, момчето чуло и друго обяснение. Руснаците преследвали някакъв британски шпионин на име Хайек. Той шпионирал изследователската станция и опитал да отвлече един генерал, но руснаците го застреляли.

— Тогава момчето попитало, представи си — рече Джери. — Малкият нахалник направо попитал сержанта: „Ако Хайек вече е застрелян, защо трябва да обикаляме окръга и да вдигаме шум?“. А сержантът му отговорил: „Защото това е армията“. Сержантите навсякъде са си едни и същи, не е ли така?

Много тихо Смайли попита:

— Става дума за две нощи, Джери. През коя от двете руснаците са влезли в гората?

Джери изкриви лице в объркана гримаса.

— Точно това искаше да ми каже момчето, нали разбираш, Джордж? Това се опитваше да ми обясни в бара на Стан. Това, за което се носеха всякакви слухове. Руснаците се появили в петък. Хайек бил застрелян чак в събота. Затова умниците казваха, ето на, руснаците чакат Хайек да се появи. Знаели са, че идва. Много са знаели. Чакали са в засада. Лоша работа, казвам ти. Лоша за нашата репутация, нали се сещаш? Лоша за голям вожд. Лоша за племе. Хау.

— Хау — каза Смайли в чашата с бира.

— Имай предвид, че и Тоби го почувства така. Възприехме го по един и същи начин, просто реагирахме различно.

— Значи, си разказал всичко на Тоби — каза небрежно Смайли, подавайки на Джери голяма чиния с дал36. — Така или иначе сте се срещнали, за да му кажеш, че си предал пратката му в Будапеща, така че си му разказал и историята с Хайек.

Ами да, каза му Джери. Точно това го разтревожило, в това имало нещо нередно и това всъщност го накарало да пише на Джордж.

— Старият Тоб каза, че това са пълни глупости. Много се ядоса и започна да се държи гадно. Отначало беше много заинтригуван, тупаше ме по гърба и викаше, че съм голяма работа. Върна се в службата и на другата сутрин ме почна. Извика ме спешно, въртяхме кръгчета в парка с колата му и той крещеше до небесата. Каза, че така съм се бил насвяткал, че не съм можел да различа истината от измислицата. Такива ми ти работи. Малко ме нервира, честно.

— Сигурно се чудиш с кого е разговарял междувременно — каза съчувствено Смайли. — Какво точно ти каза? — попита той, но не настойчиво, а все едно просто се опитва да си изясни всичко за себе си.

— Каза ми, че най-вероятно работата била нагласена. Момчето било провокатор. Заблуждаваща маневра, която да накара Цирка да си подгони опашката. Щеше да ми откъсне ушите за разпространяване на недопечени слухове. Казах му следното, Джордж: „Старче — казах му аз, — Тоб, само ти предавам ситуацията, мой човек. Няма нужда да се напрягаш. Вчера ме смяташе за едва ли не най-способния. Няма смисъл да се обръщаш и да убиваш вестоносеца. Ако си решил, че историята не ти харесва, това си е твоя работа“. Обаче вече не ме слушаше, нали се сещаш? Стори ми се нелогично за тип като него. В един момент се разгорещява, на следващия е леден. Не беше най-доброто му представление, нали ме разбираш?

С лявата си ръка Джери потърка глава отстрани като ученик, който се преструва, че мисли.

— Казах му: „Хубаво тогава, забрави тая работа. Ще напиша нещичко за вестника. Не за руснаците, които са пристигнали първи, а за другото. «Нечисти дела в гората», някаква глупост от този сорт“. Така му казах: „Ако не става за Цирка, ще свърши работа за вестника“. Тогава той пак побесня. На другия ден някакъв умник се обажда на стария. Дръж тая маймуна Уестърби далече от историята с Елис. Удари го по главата със защитното уведомление37 като официално предупреждение. „От този момент всяко споменаване на Джим Елис, известен още като Хайек, противоречи на националния интерес, така че забрави за него.“ Връщаме се към женския тенис на маса. Наздраве.

— Но тогава ти ми писа — напомни му Смайли.

Джери Уестърби се изчерви силно.

— Извинявай за това — рече той. — Изведнъж ме обзеха ксенофобски настроения и станах подозрителен. Така става, когато си извън нещата — не вярваш и на най-близките си приятели. Или им вярваш по-малко, отколкото на непознати. — Той започна пак: — Просто си помислих, че старият Тоб нещо се е побъркал. Не трябваше да го правя, нали? Не е по правилата. — Въпреки смущението си, успя да се усмихне измъчено: — След това чух по разваления телефон, че фирмата те е уволнила, от което се почувствах още по-голям глупак. Нали не ловуваш сам, старче? Да не би… — той остави въпроса недоизречен, но може би не и без отговор.

Когато се разделяха, Смайли внимателно го хвана под ръка.

— Ако Тоби се свърже с тебе, мисля, че е по-добре да не му казваш за днешната ни среща. Той не е лош човек, но обикновено смята, че всички заговорничат срещу него.

— И през ум не би ми минало, старче.

— А ако наистина се свърже с тебе през следващите няколко дни — продължи Смайли с тон, който говореше, че това е малко вероятно, — не би било зле да ме предупредиш. Така ще мога да те подкрепя. Впрочем не ми се обаждай, използвай този номер.

Внезапно Джери Уестърби се разбърза, онази история за нападателя на Уест Бромич не можела да чака. Докато взимаше визитката на Смайли обаче, той попита, гледайки някак смутено и недоверчиво настрани:

— Нали не правите нищо нередно, старче? Няма нечисти дела по кръстопътищата? — Усмивката му беше направо зловеща: — Да не би племето да е излязло на пътеката на войната?

Смайли се засмя и безгрижно сложи ръка на огромното, леко приведено рамо на Джери.

— По всяко време — каза Уестърби.

— Няма да го забравя.

— Мислех, че ти си се обадил на стария, нали разбираш?

— Не бях аз.

— Може да е бил Алълайн.

— Сигурно.

— По всяко време — повтори Уестърби. — Съжалявам, нали разбираш? Поздрави Ан.

Той се поколеба.

— Хайде, Джери, изплюй камъчето — каза Смайли.

— Тоби ми разказа някаква история за нея. Казах му да си я завре на едно място. Няма нищо такова, нали?

— Благодаря ти, Джери. Доскоро. Хау.

— Знаех си, че няма — каза Джери, видимо доволен, вдигна пръст да обозначи перото и се понесе към своя резерват.

29

Докато лежеше в леглото същата вечер в хотел „Айлей“ и не можеше да заспи, Смайли отново взе папката, която Лейкон му даде в къщата на Мендъл. Папката беше от края на петдесетте години, когато, подобно на други отдели в Уайтхол, Циркът беше притиснат от конкуренцията да обърне специално внимание на лоялността на своите служители. Повечето записи бяха рутинни — прихванати телефонни разговори, доклади от външно наблюдение, безкрайни разпити на преподаватели, приятели и посочени референти. Един от документите обаче привличаше Смайли като магнит; не можеше да се откъсне от него. Това беше писмо, обозначено съвсем открито в показалеца като „Хейдън до Фаншо, 3 февруари 1937“. По-точно написано на ръка писмо от студента Бил Хейдън до неговия преподавател Фаншо, вербовчик на Цирка, в което младият Джим Придо се препоръчваше като подходящ кандидат за наемане от британското разузнаване. Писмото беше предшествано от духовито експозе. Оптиматите били „аристократичен клуб на колежа «Крайст Чърч», предимно възпитаници на Итън“, пишеше неизвестният автор. Фаншо (П. Р. дьо Т. Фаншо, кавалер на Ордена на Почетния легион, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен, лично дело номер и т.н.) бил основател на клуба, а Хейдън (безброй справки и препратки) през онази година бил неговата ярка звезда. Политическият облик на Оптиматите, към които навремето принадлежал и бащата на Хейдън, бил неприкрито консервативен. Фаншо, отдавна покойник, бил пламенен поддръжник на империята и „Оптиматите били личният му развъдник за Голямата игра“, пишеше в предговора. Колкото и да е странно, Смайли смътно си спомняше Фаншо от своето следване — слаб, енергичен човек с очила без рамки, чадър а ла Невил Чембърлейн и неестествена руменина по бузите, сякаш още му растяха зъби. Стийд-Аспри го наричаше „добрата фея кръстница в мъжки вариант“.

„Драги Фан, предлагам ви да се размърдате и да се поинтересувате от младия мистър, чието име е изписано върху приложеното парче човешка кожа. [Излишна бележка от следователя: «Придо».] Вероятно познавате Джим — ако изобщо сте чували за него — като атлет, постигнал определени успехи. Онова, което не знаете за него, а би трябвало, е, че той не е нито някой посредствен лингвист, нито пък завършен идиот…

[Следваше изненадващо точна биографична справка: … лицеят «Лаканал» в Париж, напуснат заради Итън, в който така и не отива, йезуитско училище в Прага, два семестъра в Страсбург, родители, работещи в европейски банки, дребна аристокрация, живеят разделени…]

Оттук произлизат превъзходната осведоменост на Джим по отношение на всичко чуждоземно и твърде сиротният му вид, който намирам за неустоим. Впрочем, макар и да е съставен от различни късчета Европа, нека това не ви заблуждава — крайният продукт е всецяло наш. В момента в него се борят ентусиазмът и объркването, тъй като току-що е открил, че съществува Свят отвъд Тъчлинията и този свят съм аз.

Но нека първо ви разкажа как се запознах с него.

Както знаете, имам навика (и следвайки вашите заповеди) от време на време да се преобличам като арабин и да обикалям пазарите, смесвайки се с нечистите и слушайки думите на техните пророци, за да мога след това по-добре да внасям смут сред тях. Актуалният шаман нея вечер идваше от сърцето на самата Майчица Русия — някой си академик Хлебников към съветското посолство в Лондон, весел и доста заразителен дребен тип, който успя да пусне няколко сполучливи остроумия сред обичайните глупости. Въпросният пазар беше един клуб по дебати на име «Популари» — нашите противници, драги Фан, добре известни вам от предишни мои набези. След проповедта сервираха крайно пролетарско кафе, съпроводено от ужасно демократичен кекс, и аз забелязах един едър тип, седнал сам в дъното, очевидно твърде стеснителен, за да се присъедини към останалите. Лицето му ми беше смътно познато от игрището за крикет; оказа се, че и двамата сме играли в някакъв глупав аматьорски клуб, без да разменим и дума. Не зная как да го опиша. Носи го в себе си, Фан. Говоря сериозно.“

На това място неравният досега почерк стана по-широк и със замах, докато авторът набираше сила:

„Притежава онова тежко спокойствие, което завладява. Твърдоглав е съвсем буквално. Той е от онези ловки мълчаливци, които водят отбора, без никой да се усети. Фан, знаете колко ми е трудно да действам. Непрекъснато трябва да ми напомняте, интелектуално да ме подсещате, че ако не опитам опасностите в живота, никога няма да позная неговите тайни. А Джим действа по инстинкт… той е деен… Той е другата ми половина, от двама ни би излязъл един великолепен човек, с изключение на това, че никой от нас не може да пее. Освен това, Фан, нали знаете онова чувство, когато просто трябва да излезете и да намерите някой нов човек, защото инак светът ще свърши?“.

Почеркът отново се успокои.

„Я вас луглу, казвам аз, което, доколкото разбирам, на руски означава нещо от рода на «Хайде с мене в плевнята», а той отговаря: «Здрасти», както сигурно би отвърнал и на архангел Гавраил, ако онзи минеше край него.

«Какъв ти е проблемът?», питам аз.

«Никакъв», отговаря той след близо час размисъл.

«Тогава какво правиш тук? Щом нямаш проблем, как си влязъл?»

Той грейва в широка усмивка и двамата се отправяме към великия Хлебников, стискаме дребната му лапа, след което се оттегляме в моите покои. И там пием. И пак пием. И, Фан, той изпи всичко, което му видяха очите. А може и аз да съм го изпил, забравил съм вече. И знаете ли какво направи той сутринта? Ще ви кажа, Фан. Отидохме тържествено в парка, аз седнах на една пейка с хронометър в ръка, а големият Джим си навлече анцуга и навъртя двайсет обиколки. Двайсет. Страшно се уморих.

Можем да дойдем при вас по всяко време, той иска само да е в моята компания или в компанията на възхитително лошите ми приятели. С една дума, той ме е назначил за свой Мефистофел и този комплимент гъделичка самолюбието ми. Между другото той е девствен, висок е около осем фута и го е правила същата фирма, която е строила Стоунхендж. Не се плашете.“

Папката пак замря. Седнал в леглото, Смайли нетърпеливо запрелиства пожълтелите страници, търсейки нещо по-сочно. Преподавателите и на двамата мъже уверяват (двайсет години по-късно), че не могат да си представят връзката между двамата да е била „нещо повече от чисто приятелска“… Показанията на Хейдън така и не били изслушани… Наставникът на Джим го описва като „интелектуално всеяден след дълго гладуване“… отхвърля всяко предположение за левичарски уклон. Разпитът, проведен в Сарат, започва с дълги извинения най-вече заради безупречното военно досие на Джим. Отговорите му носят много приятна прямота след екстравагантното писмо на Хейдън. Присъства представител на конкуренцията, но гласът му рядко се чува. Не, Джим никога повече не се е срещал с Хлебников или с някого, представящ се за негов пратеник… Не, никога не е говорил с него, освен онзи път. Не, не е имал други контакти с комунисти или руснаци по онова време, не можел да си спомни името на нито един член на „Популарите“…

Да, членувал е в клуба на „Популарите“, също така в театралния клуб на колежа, във филателното дружество, в клуба за съвременни езици, в студентския съюз и в историческото дружество, в клуба по етика и в кръжока „Рудолф Щайнер“… Това бил начинът да се слушат интересни лекции и да се запознава с хора; най-вече второто. Не, никога не е разпространявал левичарска литература, макар известно време да си е купувал „Совиет Уикли“… Не, никога не е членувал в никоя политическа партия, нито в Оксфорд, нито след това, всъщност дори никога не е гласувал… Една от причините да членува в толкова много клубове в Оксфорд е, че след разпокъсаното образование в чужбина, той практически нямал английски съученици…

Всички следователи вече са на страната на Джим; всички са на негова страна срещу конкуренцията и нейната бюрокрация.

[Бележка на следователя: граф Анри дьо Сент-Ивон, починал 1941 г., лично дело AF64-7.] Край на разпита. Представителят на конкуренцията би искал да призове Хейдън като свидетел, но Хейдън е в чужбина и няма възможност. Заключението се отлага за неопределено време…

Смайли беше почти заспал, когато прочете последния запис в папката, небрежно нахвърлян на ръка след официалното допускане на Джим от страна на конкуренцията. Това беше изрезка от оксфордски вестник от онова време с рецензия на авторската изложба на Хейдън през юни 1938 година, озаглавена „Реалистично или сюрреалистично? Поглед от Оксфорд“. След като правеше изложбата на нищо, критикът завършваше жизнерадостно: „Даваме си сметка, че достопочтеният мистър Джеймс Придо се е откъснал от отбора си по крикет, за да помогне с окачването на платната. Според нас щеше да е по-добре, ако си беше стоял на Банбъри Роуд. Тъй като ролята му на всеотдаен помощник обаче е може би единственото искрено нещо в цялата работа, може би не бива да се смеем прекалено силно…“.

Той задряма, но в ума му продължаваха да се роят съмнения, подозрения и убеждения. Помисли си за Ан и в умората си изпита дълбока привързаност към нея, прииска му се да защити нейната крехкост със своята собствена. Подобно на младеж, той прошепна името й на глас и си представи как красивото й лице се надвесва над неговото в полумрака, докато мисис Поуп Греъм крещи предупреждения през ключалката. Сети се за Тар и Ирина и безполезно се замисли за любовта и верността; замисли се за Джим Придо и за това какво ще донесе утрешният ден. Даваше си сметка за неясното усещане, че победата приближава. Изминал беше дълъг път, плавал беше във всички посоки; утре, ако имаше късмет, можеше да зърне земя — някой малък пустинен остров например. Място, за което Карла не беше чувал. Само за него и за Ан. Той заспа.