И Ана Сергеевна започна да идва при него в Москва. Веднъж на два-три месеца заминаваше от С. и казваше на мъжа си, че отива да се посъветва с някакъв професор за своята женска болест — и мъжът й вярваше и не вярваше. Като пристигнеше в Москва, отсядаше в „Славянский базар“ и веднага пращаше при Гуров прислужника с червената фуражка. Гуров идваше при нея и никой в Москва не знаеше за това.
Веднъж той отиваше пак така при нея в едно зимно утро (куриерът беше идвал при него вечерта, но не го беше намерил). С него вървеше дъщеря му, която той искаше да изпрати до гимназията, защото му беше на път. Валеше едър мокър сняг.
— Сега е плюс три градуса, а пък вали сняг — обясняваше Гуров на дъщеря си. — Обаче тази топлина е само на повърхността на земята, а в горните слоеве на атмосферата температурата е съвсем друга.
— Татко, а защо през зимата не гърми?
Гуров обясни и това. Говореше и мислеше как сега отива на среща и нито една жива душа не знае за това и вероятно никога няма да узнае. Той водеше две съществувания: едно — явно, което виждаше и знаеше всеки, комуто това беше нужно, пълно с условна истина и условна лъжа, съвсем същото, както на неговите познати и приятели, и друго — което протичаше тайно. И по някакво странно, може би случайно стечение на обстоятелствата всичко, което беше за него важно, интересно, необходимо, в което той беше искрен и не лъжеше себе си, което беше същина на живота му, ставаше тайно от другите, а онова, което беше неговата лъжа, неговата черупка, където се криеше, за да маскира истината, като например работата му в банката, споровете в клуба, неговата „низша раса“, ходенето с жена му по юбилеи — всичко това беше явно. И по себе си съдеше за другите, не вярваше на това, което виждаше, и винаги предполагаше, че у всеки човек под булото на тайната, както под булото на нощта, протича истинският, най-интересният му живот. Всяко лично съществуване се крепи върху тайна и донякъде може би затова културният човек така енергично се застъпва за уважаването на личната тайна.
След като изпрати дъщеря си до гимназията, Гуров се запъти към „Славянский базар“. Свали шубата си долу, качи се по стълбите и тихо почука на вратата. Ана Сергеевна, облечена с любимата му сива рокля, уморена от пътя и очакването, го чакаше от вчера; беше бледа, гледаше го и не се усмихваше, но щом той влезе, веднага се притисна до гърдите му. Сякаш не бяха се виждали една-две години, целувката им беше дълга, продължителна.
— Е, как живееш там? — попита той тихо. — Какво ново?
— Почакай, сега ще ти кажа… Не мога.
Тя не можеше да говори, понеже плачеше. Обърна се настрана и притисна кърпичката до очите си.
„Нека си поплаче, пък аз ще поседя малко“ — каза си Гуров и седна в креслото.
После позвъни и поръча да му донесат чай; докато пиеше чая, тя продължаваше да стои, обърната към прозореца… Плачеше от вълнение, от горчивото съзнание, че животът им се е наредил толкова печално; виждат се само тайно, крият се от хората като крадци! Нима животът им не е разбит?
— Хайде, стига! — каза той.
За него беше ясно, че тази тяхна любов нямаше скоро да свърши, неизвестно докога щеше да продължи. Ана Сергеевна се привързваше към него все по-силно, обожаваше го и беше немислимо да й се каже, че всичко това все някога трябва да има край; тя не би и повярвала.
Приближи се до нея и я хвана за раменете, за да я погали, да се пошегува, и в тоя момент се видя в огледалото.
Косата му бе почнала вече да побелява. И му се стори странно, че толкова се беше състарил през последните години, толкова бе съсипан. Раменете, върху които лежаха ръцете му, бяха топли и потръпваха. Почувства състрадание към тоя живот, още толкова топъл и хубав, но вероятно наближил времето, когато щеше да започне да вехне и да посърва както неговият. За какво тя толкова го обича? Той винаги бе изглеждал на жените не такъв, какъвто беше, и те обичаха не самия него, а човека, когото тяхното въображение рисуваше и когото жадно бяха търсили през целия си живот; и дори след като забележеха грешката си, пак го обичаха. И нито една от тях не беше щастлива с него. Времето минаваше, той се запознаваше, свързваше, разделяше, но нито веднъж не беше обичал; имаше всичко друго, но не и любов.
И едва сега, когато косата му побеля, той обикна, както трябва, истински — за пръв път през живота си.
Любовта им беше взаимна, двамата с Ана Сергеевна се обичаха като много близки, свои хора, като съпруг и съпруга, като нежни приятели; струваше им се, че са отредени от съдбата един за друг, и беше непонятно защо той бе женен, а тя — омъжена; сякаш бяха две прелетни птички, самец и самка, уловени и принудени да живеят в отделни клетки. Простиха си взаимно онова, от което се срамуваха в миналото си, прощаваха си всичко в настоящето и чувстваха, че любовта им ги беше променила и двамата.
Преди в тъжни минути той се успокояваше с всевъзможни разсъждения, каквито му идваха на ум, но сега не му беше до разсъждения, чувстваше дълбоко състрадание, искаше му се да бъде искрен, нежен…
— Остави, мила моя — казваше той, — поплака си, стига вече… Сега хайде да поговорим, да измислим нещо.
И те дълго се съветваха, мислеха как да се избавят от необходимостта да се крият, да лъжат, да живеят в различни градове, да не се виждат дълго време. Как да се освободят от тия непоносими вериги?
— Как? Как? — питаше той и се хващаше за главата. — Как?
Струваше им се, че още малко — и решението ще бъде намерено, след което ще започне новият, прекрасен живот; но и на двамата им беше ясно, че до края има още много, много време и че най-сложното и трудното едва сега започва.
1899