Дан за ангели

2002

Много хора до ден-днешен ме смятат за студен и дори може би за жесток човек.

И всичко е заради това, че през онзи ден запазих спокойствие.

Истинско.

Защото понякога не става точно така.

Например спокоен изглежда човек, който се е изолирал от външния свят. Друг е въпросът какво е предизвикало това изолиране. Няма никакво съмнение, че биха обяснили моето изолирано спокойствие с мъката. Тя би трябвало да е засенчила напълно целия свят. И естествено, това щеше да е обяснимо. И да отговаря на разбиранията.

Има спокойствие на ръба на истерията, на припадъка, на лудостта. По принцип човек, който запазва такова спокойствие, стискайки зъби, мобилизира душевните си сили и сдържа емоциите си. И мисли само за едно: да издържи, да не изгуби самоконтрол и да не покаже слабост, която кой знае защо се смята за срамна. В такова състояние също биха ме разбрали и биха ми простили. Може би щяха малко да ме посмъмрят за гордостта. Или по-точно — за горделивостта.

А освен това, доколкото разбирах, има и спокойствие, което е близко до смъртта. Когато всичко вече ти е безразлично, нищо не те задържа на този свят, нищо не тревожи душата ти и не занимава разсъдъка ти. Човек е спокоен, защото до известна степен е мъртъв.

Но това също не се отнасяше за мен.

Моето спокойствие беше истинско. Искрено. Не предизвикващо съмнения. И може би затова не смятах за необходимо да го крия.

Дори не допрях с ритуален жест дантелената носна кърпичка с фамилния вензел до очите си.

Защо?

Кажете ми, моля ви, заради кого и още повече в името на какво трябваше да лъжа, да се преструвам и да демонстрирам дълбока скръб, каквато не изпитвах?

Единствено заради старците — родителите на Антон. Само че в този момент те наистина изобщо не се интересуваха от мен. Мъката ги сполетя ненадейно и направо размаза нещастниците толкова безмилостно, че сега те като че ли виждаха само нея — земята, върху която бяха размазани. И хищната паст на прясно изкопания гроб. И ковчега — оловната кутия, облицована със скъпо палисандрово дърво, с бронзови дръжки и засукани винетки.

Погребението беше луксозно. VIP-погребение. Прости ми, господи, грешната душа.

Но в крайна сметка аз наистина не бях човекът, измислил всички тези гадости. А приятелите и близките на покойния.

Аз не бях човекът, който се възхищаваше от изобилието именити личности край гроба и от мястото на „Ваганкинското гробище“, с което успяхме да се сдобием въпреки всичко.

Аз не бях човекът, който с педантичността на старателен счетоводител изчисляваше колко ще струва мероприятието.

И в крайна сметка аз не бях човекът, който, скърцайки със зъби, забелязваше възмутителното спокойствие на вдовицата. С нов черен костюм „Шанел“ с креп, докаран спешно от Париж направо от улица „Камбон“. И с широкопола шапка с воалетка.

Между другото, шапката я направи за два дни една майсторка от Питер, която с невероятна бързина си спечели славата на модна шапкарка. Тази сръчна жена се появи на бял свят много своевременно. Хората от нашите кръгове дълго удържаха фронта, без да приемат традициите в носенето на шапки, но вече сдаваха позициите си. На мода вече излизаха конните състезания и току-виж в лек тръст сме стигнали и до турнирите по поло. И къде ще се денеш тогава без една дузина шапки? А освен това ходехме и на погребения. И траурната шапка с воалетка беше съвсем comme il faut.

Освен това на ръцете си носех стегнати ажурни ръкавици, които, естествено, също бяха черни. Но бях сложила пръстените си върху тях. Зная! В онзи момент това не беше толкова популярно, колкото шапките. Още по-добре. На безименния си пръст под тънката венчална халка „Тифани“ — скромен дар от покойния, носех седем грама чисто злато от „Картие“.

Парижката пола едва покриваше коленете ми. И гледката май че беше малко предизвикателна.

Но, мили боже, защо описвам толкова подробно нещата, които бяха облякла и обула?

Ами, ето защо.

Със сигурност знаех, че сега десетки очи не се разсейваха с подробностите около погребението, а разглеждаха изключително и само мен.

В упор.

Безсрамно.

Притежателите им бяха сигурни, че няма да се обърна и затова бяха спокойни. Иначе щяха да ме гледат тайно и предпазливо. Защото знаеха, че понякога не бях много приятна в общуването. Например можех да задам неудобен въпрос.

Но не и сега. И затова ме пронизваха с погледи.

И заедно с тях, но за разлика от тях съвсем съзнателно, аз също се разсейвах от онова, което се случваше в момента.

И отговарях наум на въпросите на онези, които гледаха съсредоточено.

Към мен.

Но не и натам, където би трябвало да гледат.

1980

Онова, което наричат „тишината на празното жилище“, всъщност изобщо не е пълна и абсолютна тишина. Да, ако се замисли човек, това изобщо не е никаква тишина.

А аз се замислих. Имах време и безкрайна възможност да го направя.

Замислих се и го запомних. Излиза, че съм го запомнила за цял живот.

Прословутата „тишина“ се състои от над десетина толкова обикновени и обичайни звуци, че скоро просто преставаш да ги чуваш.

Събрани накуп, те се сливат в непрестанната песен на ежедневието, чието име е „тишината на празното жилище“.

Искате да знаете какви са тези звуци ли? Моля.

Тиктакането на часовника, който, разбира се, всеки притежава.

В онова жилище, чиято тишина навремето слушах до оглупяване и до умопомрачение, това беше оглушителното тракане на големия евтин будилник, който многократно бе падал или по собствена инициатива, или защото на някого му бе хрумвало да използва тиктакащия механизъм в качеството на материално оръжие.

Но така или иначе, сега корпусът на будилника беше доста смачкан и за по-сигурно, облепен със стегнатата примка на син изолирбанд.

Голямото му изпъкнало стъкло беше пукнато, но по чудо се държеше на мястото си, прикривайки стрелките. А те въпреки всичко се движеха унило по вечния си маршрут.

Казано накратко, колкото и да е странно, будилникът работеше безотказно и, ако го навиваха навреме, в нужния момент дрънчеше оглушително.

А освен това непрекъснато тракаше.

И това беше първият различим звук на „тишината на празното жилище“.

Втори по значение стана звукът на монотонно падащите капки.

Жилището беше запуснато, от онези, които непрекъснато даваха под наем, и се намираше в спалните квартали на Москва, както ги наричаха тогава, имайки предвид мръсните работнически покрайнини.

Затова вторият звук без никакво съмнение беше точно знаков.

В такива жилища крановете вечно капеха и едрите капки задължително падаха във винаги мръсните, колкото и да ги търкаш, олющени мивки. На свой ред те непрекъснато течаха и се задръстваха. Тогава — по онова време владеех този ритуал до съвършенство — трябваше да положиш известно усилие и да развъртиш пластмасовото коляно — извитата тръба под мивката. Пропитият с лоясала мазнина зловонен чарк не се поддаваше веднага. Но в крайна сметка ти се подчиняваше, премляскваше глухо и падаше в предвидливо сложената под него празна тенджера. А след него се свличаше и токмак от сплъстени остатъци от храна.

И така задръстването беше почистено.

Между другото, това, разбира се, е отстъпление. Но, уви, в никакъв случай не е лирическо.

Трети в симфонията на тишината беше утробният звук на шахтата за боклук, която шумно поглъщаше поредната порция отпадъци.

Четвърти беше ръждивото скърцане на раздрънканата кабинка на асансьора.

Петият бе хищното тракане на решетката му.

Разбира се, имаше и други звуци. И в различните жилища те бяха различни.

Сигурно понякога галеха слуха. Например мелодичното отмерване на часовете или слабото звънтене на кристалните висулки на полилеите, разтревожени от лекия полъх на вятъра.

Но като че ли наистина имаше нещо, което по някакъв начин съответстваше на твърдението на класиката, че всички щастливи хора не забелязваха обичайните звуци в домовете си.

И вероятно точно тези щастливци един ден бяха измислили понятието „тишината на празното жилище“, а след това то бе започнало да се предава от уста на уста, беше се разнесло като ехо в пространството, беше посипало като пръски на щастливо озарение чистия лист и се бе превърнало в литературно клише. Просто в една фраза.

А нещастните хора, независимо от какво произтича и в какво се състои нещастието им, чуват звуците на празното жилище. Обречени са да ги чуват. И всеки чува своите звуци.

Навремето слушах тези гнусни звуци в едно скапано двустайно апартаментче, което беше само една стотна от гигантския улей и бе скътано на втория етаж на дванадесететажната постройка. С него бяхме като две сестри — близначки в хаотично струпаните все така унили грамади, устремени към мрачното небе.

Честна дума, тук слънцето се появяваше рядко. Много по-рядко, отколкото в уютния градски център. А когато се появеше, пак не можеше да надвие тукашната мрачна мъка — посърваше, избледняваше и в крайна сметка бързо изчезваше надалеч от тези места.

Всъщност може би така си мислех само аз.

Всичко наоколо, включително и слънчевата светлина, се виждаше през призмата на мътните стъкла на чуждото жилище със съдрани тапети, подозрителни петна по тавана и мебели, които като че ли бяха събрали на бърза ръка от околните бунища.

Взехме си жилище под наем, когато Антон помисли малко и реши, че съвместният ни живот по-скоро би могъл да донесе голяма изгода, отколкото обратното.

Разбира се, той мислеше за собствената си изгода.

По онова време на мен изобщо не ми беше до размисли.

Аз летях. Естествено, с криле и, разбира се, в облаците.

Казано накратко, това беше любов. Истинска, първа. А унилата обреченост на чуждото жилище, обзаведено с мебели от бунището, забелязах малко по-късно.

Всъщност мебелите изобщо не бяха от бунището.

Всичко започна точно в момента, когато в съзнанието ми за пръв път зазвучаха звуците на празното жилище, които се чуваха йезуитски ясно в тишината.

Разбира се, най-важният звук беше дрънченето на асансьора.

Защото асансьорът беше този, който отдалечаваше Антон от мен. Винаги в неизвестността. И то в истинската неизвестност, която се ширеше в пространството и времето, защото аз никога не знаех със сигурност къде и за колко време отива любимият ми.

И същият мръсен, зловонен асансьор, издраскан отгоре до долу с мръсни думи, довеждаше щастието ми обратно.

Затова дрънченето на кабинката беше най-важният звук.

Останалите звуци чувах по инерция, убивайки времето.

Беше септември.

С Антон се запознахме през юни.

Явявах се на кандидатстудентски изпити в Московския държавен университет. И сигурно щях да вляза от първия път. Бях провинциална отличничка, златна медалистка, победителка на всевъзможни олимпиади, гордостта на училището. А на това отгоре бях отчаяна фантазьорка, която, както всички провинциални отличнички, си мечтаеше за всичко наведнъж.

За престижен институт.

За блестяща кариера.

За верни приятелки, за влюбени приятели и, естествено, за принца.

Между другото, доколкото вече съм разбрала, ненаситната алчност на провинциалистите, които искат да получат всичко и веднага, изобщо не произтича от гадните особености на местните натури.

Нещата са далеч по-прости. Тъй като са лишени от повечето неща, от които обитателите на столицата се ползват, без да се замислят, те си мечтаят. Просто не им остава нищо друго.

Мечтите са опасно нещо. Когато се промъкнат в душата, те имат навика да растат и да набъбват, запълвайки цялото пространство около себе си. И просто няма нещо, за което да не мечтаеш в тихата звездна нощ. Провинциалната душа попива жадно като гъба абсолютно всичко. И вярва във всичко.

Аз не бях изключение. И сега няма да се оплаквам. Естествено, разочарованието не ме подмина, но за това ще стане дума по-нататък.

А на този етап съдбата ми демонстрира известна симпатия и започна с това, че ми изпрати принца.

След като подадох документите си в приемната комисия на Московския държавен университет, заедно с три провинциални абитуриентки като мен, които изпадаха ту във възторг, ту в ужас, тръгнахме да се потопим в столичния живот.

Това също беше част от мечтите ни и нямаше защо да протакаме.

Някъде между другото чухме: „мазето на Рождество“. Уточнихме плахо какво е това. Ставаше дума за едно малко питейно заведение на булевард „Рождественски“. Намираше се наблизо, на три спирки с метрото от тогавашния булевард „Маркс“ до тогавашната улица „Кировска“.

Влязохме в бара след час и половина, след като висяхме на огромна опашка.

Вътре беше тъмно, тясно, музиката гърмеше оглушително, масите бяха лепкави, но на никой и през ум не му минаваше да помоли да ги избършат. Пък и нямаше кого да помолиш за тази дребна услуга. Величественият като чистокръвен принц и надменен като индийски махараджа барман се извисяваше над стойката на бара в ореола на ритмичните проблясъци.

Изглеждаше почти като божество. Владението му беше великолепно дори с мръсните петна по масите.

Това беше истински бар.

С коктейли във високи чаши с пъстри сламки. С парчета портокали отгоре и бучки лед вътре. С цветомузика.

Всичко се случи след третия коктейл.

„Ей — каза някой зад гърба ми, — хайде да излезем навън. Да се целуваме.“

Обърнах се, без да разбирам какво точно искат от мен.

Зад гърба ми, извърнал леко царствената си глава, обрамчена с грива тъмна коса, стоеше принцът.

Беше неотразим и абсолютно сериозен.

Вече навън, след първите целувки, разбрах, че принцът се казва Антон.

Всъщност в онзи момент нищо друго не ме интересуваше.

2002

Първият въпрос, който ми зададоха сутринта, ме вкара в задънена улица.

— Смятате ли да ходите в офиса? — На прага на столовата, без да чука, се бе появил началникът на службата за сигурност.

Формално тя беше наша — на мен и на Антон.

Но на практика той се подчиняваше единствено и само на Антон и най-вероятно доскоро ме възприемаше просто като един от одушевените предмети в обкръжението на шефа си. Може би доста скъп и изискващ много старателно охраняване предмет. Или тъкмо обратното — предмет, който отдавна му беше писнал. И затова не беше чак толкова ценен. И нямаше да е кой знае какъв проблем, ако по някаква причина внезапно излезеше от строя. При всички случаи този предмет имаше замяна и тя се намираше в постоянна бойна готовност. Ако не друг, то началникът на личната му охрана знаеше това със сигурност. Впрочем, аз също го знаех.

Но сега ситуацията радикално се промени.

Любимият му шеф — от свои източници знаех, че главният охранител беше искрено привързан към Антон — в известен смисъл също се бе превърнал в предмет. И беше изчезнал от повърхността на земята.

А пък охранителят беше останал.

И както да въртеше и да го сучеше — а те вероятно бяха въртели и сукали и така, и иначе — сега трябваше да работи за мен. За бившия предмет.

Всъщност той имаше избор.

Но не подаде молба за напускане.

За сметка на това аз му зададох неочакван въпрос.

Наложи ми се да изоставя кафето, на чиято първа чаша се наслаждавах в тишина и спокойствие. Едно отдавна забравено чувство.

— Не ви ли предадоха нареждането ми?

Въпросът прозвуча неочаквано. Дори и за мен.

Оказа се, че мога да повтарям абсолютно точно интонациите на Антон, които всъщност не можех да понасям. Извинете за глупавия каламбур. Не можех да ги понасям, но преди.

И изобщо не ми се бе сторило, че ги повтарям, защото началникът на службата за сигурност също ги чу. И нещастникът дори потръпна.

Нали вече ви казах, че между тях се бе случила някаква трогателна история, в която Антон бе направил много голяма услуга на охранителя, спасявайки го с цялото могъщество на огромните си възможности или от затвора, или от нещо по-лошо. Казано накратко, той беше сигурен в предаността на главния си телохранител и дори обичаше да се хвали с нея. Най-вероятно това сгряваше душата му.

Но мен изобщо не ме грееше. Затова не виждах причина да говоря другояче.

И не смекчих тона.

— Предадоха ми, но…

— Какво „но“? — Определено бях овладяла интонациите на Антон.

Дори не интонациите, а начините на общуване, които прилагаше. Любимият му бе да прекъсва човека и да не му позволява да довърши изречението си, дори когато е ясно, че има какво да му каже. Понеже знаеше, че това страшно потиска съзнанието. Особено ако съзнанието не е свикнало с такъв начин на общуване.

А охранителят със сигурност не беше свикнал.

Тоша се бе сближил с този задължен и най-вече готов, ако се случи нещо, да го прикрие с гърдите си човек. Водеше го със себе си в сауната и на корта, ако нямаше под ръка достоен партньор. В колата си позволяваше да си бъбри приятелски с него.

И изведнъж го треснаха по главата.

Може би не бях права.

Само че тази грамада от мускули с волева брадичка и мощна челюст нямаше да ме прикрие с тялото си. И това беше сигурно.

А освен това заговорих с тази нотка случайно, което означаваше, че почти със сигурност това беше правилно.

— Само исках да уточня дали да подготвя кортежа?

— А вие как мислите?

— Не зная. Затова питам.

Май че се засегнахме.

Нищо, миличък, свиквай.

Всъщност решението да тръгна с кортеж, повтаряйки с точност маниера на покойния си съпруг, взех току-що, забелязвайки притеснението на охранителя.

— Не разбирам въпроса ви. Или вие смятате, че ще ръководя компанията от тук?

От вилата, където вашият скъп шеф ме залости със средновековното йезуитство на сатрап.

„Защо трябва да стоиш в града? Там има задръствания, мръсотия, смог. Дрехите и без това си ги купуваме от чужбина. Пък и къде ще ги обличаш тези дрехи? Трети път преустройваме дрешника и пак е тесен. А къде другаде ходиш, освен в козметичния салон? Но, доколкото зная, там се разхождате неглиже…

Ами на изложба? Зарежи тая работа. На една кралица не й отива да се блъска в тълпата гладни откачалки, които се представят за ъндърграунд. Кого от творците иска да види ваша светлост? Честна дума, предпочитам да го докарам тук с целия му багаж, защото така ще ни е по-спокойно.

Ами на театър?…“

И тъй нататък…

Но, естествено, тази претенция вече изобщо не можеше да бъде адресирана към началника на охраната. Пък и сега това изобщо не беше претенция. А по-скоро спомен.

Той мълчеше и най-вероятно в него бушуваше буря от неприятелски чувства.

Но не си отиваше.

Май че имаше още нещо.

— Слушам. Кафето ми изстива.

— Извинете. Следователят от прокуратурата се интересува кога можете да му отделите време?

— Защо? Нали вече разговаряхме.

— Имало още някакви формалности.

— Формалности ли? Да не би да се съмняват, че това е нещастен случай?

— Не се съмняват.

— А вие?

— Какво значение има?

— Така ли? Доколкото зная, вие отговаряхте за сигурността на Антон Василиевич. А сега отговаряте за моята. Значи вече не отговаряте, така ли?

— Да напусна ли?

— Ще си помисля.

За миг той застина, но това беше достатъчно, за да разбера колко смутен и дори притеснен е нашият, или по-скоро моят, главен охранител.

По принцип той бе готов за такъв обрат на събитията, но дълбоко в душата си все пак се надяваше на някакво чудо.

Точно на чудо.

Че любимият му шеф изведнъж ще се върне жив и невредим, сякаш изобщо не е тупнал като камък от височината на птичи полет, омотавайки се във въжетата на парашута. Като на това отгоре в последната отсечка на стремителното си падане се бе врязал в близките скали и се бе размазал. След което, вероятно за да няма никакъв шанс, бе пльоснал в бездната на студеното северно море и известно време се бе поклащал на повърхността във вид на обезобразен труп, но въпреки това бе успял да потъне. Заедно с парашута. Което се случвало много рядко, както твърдяха специалистите.

Но той успял.

И после цял екип от водолази измъкваше тялото от дълбините. Такива ми ти работи.

Маниакалният стремеж на Тоша да надмине околните във всичко, да ги изненада и най-вече да ги шашардиса, накрая се превърна във възможно най-отвратителна гримаса.

А патосът се състоеше в това, че този път тя не беше предназначена за някого, а за самия него.

Но аз се отвлякох.

Охранителят продължаваше да стои на вратата.

А, да, прокуратурата, формалностите, часът на срещата.

— Кажете му да дойде другата седмица.

— Ще му кажа.

Най-сетне той се махна.

Но кафето ми наистина беше изстинало.

И насладата се изпари заедно с тръпчивия му аромат. Естествено, можех да си поръчам втора, трета и тридесета чаша, дяволите да ме вземат! Можех изобщо да не ходя никъде. Нямах спешна работа в града и знаех това точно толкова добре, колкото преди го знаеше Антон. Нещата бяха толкова кофти и дори по-зле от кофти, че настъпи затишие. Дори не ни атакуваха. Просто чакаха.

И въпреки това, следвайки неотклонно традициите на Антон, щях да отида навреме.

Сиреч, по времето, когато ходеше той.

И нито минута по-късно.

Това е.

1980

В действителност принцът се оказа същият провинциален абитуриент, каквато бях и аз, само че със стаж. Вече една година се мотаеше из Москва, тъй като бе останал извън борда на юридическия факултет.

В онези години амбициозните абитуриенти от провинцията по принцип бяха започнали да покоряват столичните върхове от най-недостъпните места. Всесъюзния държавен институт по кинематография, Московския държавен институт за международни отношения, Московския държавен университет и тъй нататък…

Най-вече и предимно заради задръстената си провинциална наивност.

А след това, едва стъпила на палубата на въжделения лайнер, който според тях водеше право към мъгливите брегове на световното признание или в краен случай на славата на родна земя, храбрата местна хлебарка моментално се озоваваше зад борда. Изхвърлена от лекичкия шут на първия матрос от изпитната комисия. Тогава, след като погълнеше доста от мътната солена и не много чиста вода край кея, провинциалистът окончателно откачаше и продължаваше отчаяно да се катери по същата недосегаема палуба. И, разбира се, отново падаше и потъваше с главата надолу в мътните крайбрежни води.

Понякога се удавяше. Но понякога изплуваше на повърхността. И отново се катереше, и отново падаше.

Макар понякога в тълпата млади първокурсници да се мяркаха пощурели от щастие тридесетгодишни чичковци и лелки.

А още по-често се случваше да поумнее бързо и кротичко да се покатери на борда на някое скапано корабче, което вечно страдаше от хронична липса на екипаж, но за сметка на това кръжеше в столичните води.

Естествено, имаше и още няколко варианта.

Тунели и тунелчета от сорта на задочни и вечерни обучения, подготвителни курсове в съчетание със задължителното каторжно блъскане край конвейерите на московските заводи и други обекти за ударен социалистически труд, където московчани не отиваха дори срещу кюлчета злато. Казано накратко, неудачниците получаваха общежитие, в паспорта им удряха печат за временно московско жителство, а на челото им се лепваше незаличимото клеймо на временно пребиваващ.

Трябва ли да споменавам, че всички тези гадости изобщо не отиваха на чистокръвния принц… И той не мислеше за нищо такова.

След като бе цопнал във водата, той бързо бе изплувал на повърхността, беше се изкачил чевръсто на кея, бе изтръскал гнусливо капките мръсна вода, беше оправил дрехите си и, без да се озърта настрани, се бе шмугнал из закътаните местенца на пристанището.

А пък там…

Там принцът бързо бе открил хора, които му бяха изумително близки по дух: пристанищни безделници, нещастни пияници, самоуверени нехранимайковци, авантюристи и откровени главорези. По-нататък, както се полага, винаги следваха продажните жени, евтиното вино и бързите мръсни пари, които изчезваха точно толкова бързо, колкото се появяваха. И принцът бе станал разбойник. И дори не разбойник, а скитник. Но скитник, който мисли и който има мироглед.

Всъщност за мислите му ще стане дума малко по-нататък.

Но историята за това как Антон се бе появил в Москва и как бе живял в столицата цяла година се оформи в съзнанието ми някак странно.

Кой знае защо в нея звучеше някакъв ясен морски мотив.

Само че Москва изобщо не беше пристанищен град.

Отговорът дойде бързо — моето щастие почти не се разделяше с китарата и от всички прекрасни песни най-много обичаше една.

В нея се пееше за един град, който се казваше Москва, за една уличка, за една много тясна уличка, за една малка стаичка, която приличала на бъчвичка, и за една жена с герданче между ключиците.

По-нататък следваше нещо морско. Макар изобщо да не ставаше дума за морето.

Казано накратко, Антоша пееше за тази истинска жена много проникновено, а на мен, глупачката, ми се струваше, че пее за мен.

Струваше ми се, че наистина беше така.

Защото имах „тънка бронзова ръка“, а също така имах и „тъмни печални зеници“. Определено ги имах. И се чудех кой ли ме е сътворил такава и ме е обрекъл на всичко това — Бог или вечният му опонент? И, естествено, много ми се щеше по този начин за мен да мечтаят Пушкин или Блок, но най-вероятно това подхождаше на деветнадесетгодишното момче Антоша.

И той мечтаеше.

Но не за мен, а изобщо…

След като сутрин изпиеше две таблетки ноксирон с бутилка евтин портвайн.

Наистина мечтаеше.

Ту ми се кълнеше в любов. В метрото, в прехода между две станции, във водовъртежа на тълпата. Най-неочаквано падаше на колене и дълго ме гледаше в очите, без да забелязва нищо наоколо.

Ту побесняваше без повод и в същия преход или на спирката можеше да ме удари, не болезнено, но много оскърбително, замахвайки с цяла ръка.

Веднъж от удара му очилата ми със скъпи френски рамки, които Тоша ми беше купил от един спекулант на улица „Столешникова пресечка“, изхвърчаха.

Майната им на рамките, но по-лошото бе, че без тях почти веднага ослепях. По това време късогледството ми беше доста силно — минус два диоптъра и на двете очи. Контактните лещи, операциите с лазер — всичко това дойде по-късно, много по-късно.

А тогава хората на спирката изплашено отскочиха встрани, защото физиономията на любимия ми беше свирепа. Аз безпомощно шарех с ръка в пространството, опитвайки се да задържа съкровището си.

Бях натрупала горчив опит от внезапните раздели.

Щастието можеше да изчезне внезапно, отблъсквайки ме грубо насред улицата или пошепвайки нежно в ухото ми: „Постой малко в градинката. Имам една бърза среща“, и да изчезне в тълпата до късно през нощта.

Имаше един случай, когато седях на пейката в Централния парк за отдих и култура от девет сутринта до единадесет вечерта.

Първо, защото вярвах, че той все някога ще дойде.

Второ, защото нямах къде да отида. Още не разполагахме с мръсната квартира в „Орехово — Кокосово“, спяхме у приятелите и приятелките на Тоша, в общежитията, а понякога и във входовете, в асансьорите и по пейките на гарата.

Незабравимото чакане свърши с това, че ме прибраха в милицията, където моментално, сякаш бе чакал точно този момент, моят мил се появи с един приятел московчанин. Приятелят му размахваше паспорт с печат за жителство, Антон крещеше, че „тези хора не са чели Шекспир“, а аз плачех, защото най-ненадейно ме бяха сравнили с Жулиета.

Всичко свърши добре — пуснаха ни и дори май че ни се извиниха.

Казано накратко, в метрото тъгувах не само за изгубените си очила, които бяха своеобразна, тъй да се каже, специална моя гордост.

И не толкова се страхувах, че куп хора станаха свидетели на унижението ми.

Най-важното беше да задържа Антон, да се вкопча с последни сили в мускулестата му ръка, да стисна зъби и, колкото и да се опитва да ме отблъсне, колкото и да ме удря, да не го пусна нито на крачка. Да не му позволя да се изгуби в тълпата и да изчезне. Може би завинаги.

Между другото, това беше вечният ми кошмар, който живееше в душата ми непрекъснато — насън и наяве. Той си тръгва завинаги, а аз оставам. Сама. В чуждия груб град. Без пари. Без приятели. Без жилище. И най-вече — без него. Значи животът свършва.

И аз се вкопчвах.

Ала в метрото Антон се успокои изумително бързо.

Някаква милозлива жена продължаваше да го увещава и да го държи за ръката, като за всеки случай ме прикриваше с огромното си пълно тяло, но той вече бе взел решението си.

Метаморфозата стана пред очите на изумената публика и разпасаният простак светкавично се превърна в безразсъдно храбър рицар.

Тоша отстрани лекичко добрата жена и скочи на релсите.

Тълпата ахна в предчувствие на най-страшното. Премести се плътно до ръба на платформата с надеждата да види предстоящия кошмар във всичките му кървави подробности. Очевидно всички очакваха миризмата на изгорена плът и овъглено тяло. Освен това влакчето всеки момент трябваше да се появи от тунела. Разбира се, за да довърши трагедията.

Ала не се случи нищо ужасно.

Само се разнесе страшен вой и звън наоколо, а към платформата, разблъсквайки хората, хукнаха милиционери и жени с униформени фуражки и сатенени престилки.

Измъкнаха Тоша горе, извиха му ръцете назад и го повлякоха нанякъде, а аз, ридаейки, си пробивах път подире им.

Незряща, но щастлива.

В поделението на милицията той ми даде с усмивка очилата: „Прогледни, четириоко момиче!“

Милиционерите се умилиха.

Всички някак отведнъж забравиха за плесницата, но за сметка на това разбраха, че момчето е рискувало живота си заради очилата на кьоравото момиче.

И всичко отново свърши благополучно. Пуснаха ни, без дори да ни поискат документите.

Ей така си живеехме.

2002

Офисът представляваше една огромна сграда в центъра с прозорци, които гледаха към Кремъл.

Беше направена от мрамор и стъкло, а около нея имаше един хектар английска ливада.

Из ливадата тук-там растяха сини ели. Бяха почти като онези в Кремъл и затова навяваха съответните мисли.

Всъщност това беше още един маниер от арсенала на Антон — да провокира определени асоциации с щрихи и щрихчета, с детайли, с дреболии и разни наистина сериозни неща.

Например рожденият ден на едно от първите лица в държавата беше съпроводен с появата на огромен букет цветя и скромна кутийка с известен в целия свят търговски знак, отпечатан където трябва, в кабинета на Тоша. Кутийката не беше голяма, но стоеше така, че да бъде забелязана от всеки, който надникне в кабинета му.

За цветята да не говорим — те бяха цяла леха.

Към края на деня Антон изчезваше заедно с ярките подаръци, без да обяснява нищо на никого.

Повечето хора разбираха всичко правилно. Тоест така, както искаше да го разберат Антон.

Никой не знаеше как стоят нещата в действителност, освен мълчаливата охрана, пък и тя едва ли разбираше нещо, защото такива празници можеха да се честват навсякъде.

Както е известно, богатите…

Освен това аз изобщо не изключвах, че подаръкът наистина отиваше по предназначение. А може би, не отиваше. Или отиваше, но не от ръцете на Антон.

Пълна мъгла.

Любимият камуфлаж на Антон.

В резултат на това в съзнанието на хората се пораждаше необяснима увереност в близостта на Антон до върховете.

До най-най-високите върхове…

Подобно величие внушаваше трепет у новаците, а у посветените хора създаваше чувство за непълноценност. „Ако това е така, а аз много ясно усещам, че това е така, значи съм пропуснал нещо, значи нещо е минало покрай вездесъщия ми нос. Ще убия тези гадове!“ — последното се отнасяше до кохортата от собствени чиновници, които отговаряха за връзките с Олимп.

В името на справедливостта трябва да отбележим, че имаше времена, когато тази близост наистина съществуваше.

Но те свършиха.

Там, горе, по принцип седяха „коварни изменници“, които разбираха от тази гнусна работа на кого, с кого и най-вече кога да изменят.

Може би затова в последно време Антон отчаяно се бе вкопчил в прословутия хектар. Също като удавника за онази сламка. „Сламката“ дори в днешната плачевна ситуация безспорно струваше около двадесетина милиона. Но очевидно не можеше да го спаси. Двадесетте милиона, които впрочем вече бяха мои, нямаше да решат проблемите ни. И въпреки това трябваше да се отърва от всичко това колкото се може по-скоро, защото стъклената повърхност на сградата, която отразяваше кремълските куполи, със собствени сини ели се набиваше на очи. И откровено дразнеше много погледи, напомняйки им, че на света има къща, която, както се пееше в детската песничка, някой е построил. А обстоятелството, че този „някой“, макар и не благополучно, все пак е напуснал този свят, едва ли би смекчило каменните души на конкурентите и кредиторите. И те наистина имаха всички основания и да ни презират, и да ни мразят, и да се страхуват от нас.

Всъщност от последното нямаше никакъв смисъл.

По принцип те нямаше от кого да се страхуват, още докато Антон беше жив, а още по-малко сега, когато опустялото му място бях заела аз.

В мига, когато обичайното телефонно позвъняване, от което нито сърцето ми потрепна, нито дъхът ми спря в предчувствие на събитията, донесе благата вест, че мъжът ми Антон Василиевич Полонски е мъртъв, решението беше взето твърдо и необратимо.

Моето решение.

Нямаше да има война и дори нямаше да последва слаба съпротива — щях да развея бялото знаме на безпрекословната капитулация, а после… както се полага, да се оставя на милостта на победителя. Всъщност за въпросната милост имах известни съмнения.

Но вече бях решила. И беше време да се заема с това.

Офисът ме посрещна напрегнато — именно офисът, за хората засега се стараех да не мисля — с осезаемата прохлада на мраморното фоайе. Ако са прави онези, които твърдят, че сградите имат души, сградата предчувстваше предателството. Навремето я обичах, често идвах тук и дори имах свой кабинет. Естествено, той беше сто пъти по-скромен, отколкото този на Антон, но все пак… Сега вероятно го обитаваше някой от мениджърите средна ръка.

Най-близкото обкръжение на Тоша се мъдреше в нови покои. Една модна френска дизайнерка, поканена тук от Ню Йорк, ги бе обзавела с най-скъпите италиански мебели.

Пълна каша.

А Антон бе избрал сам единствено картините.

Затова, когато прекрачих прага, погледът ми се натъкна първо на Малевич.

На огромното му платно върху бялата малко грапава стена.

Под него се простираше ъгловато бюро с размери на малко летище, направено от зелено стъкло на Мурано, монтирано в паяжина от сребрист метал.

Изглеждаше странно и страшно. Крехкият на вид и на това отгоре, според мен, безобразно изкривен метал удържаше тежестта на студената плоскост на масивното бюро, отрупано с всевъзможна техника и заринато с книги, албуми, списания и вестници.

Имаше и червено кресло с тапицирана облегалка.

Сигурно му е приличало на трон. Естествено, то беше на колелца, иначе нямаше как да се придвижи покрай летището във вид на бюро. Но номерът беше в нещо съвсем друго.

Високата облегалка на креслото — трон беше обърната към вратата, което означаваше, че Антон бе посрещал посетителите точно така — с гръб.

Той искаше непрекъснато да вижда картината.

Аха, ето какво било!

Много мило.

Особено като се има предвид, че покойният не разбираше нищо от живопис и дълго и искрено се смя, когато видя за пръв път репродукция на някакъв кубист.

— Един милион долара? За това?! Аз ще го нарисувам по-добре. И ще е по-евтино, кълна се!

А сега се оказваше, че нито за миг не можел да откъсне очи от картината.

Какво пък! Хората се променят.

Впрочем, като стана дума за хората…

Директорът на секретариата се казваше Вероника. За пръв път се видяхме на погребението.

Изненадах се.

Тя беше доста над петдесетте и не криеше това. Дори не се опитваше да го направи.

В приятния й глас се долавяха леки метални нотки, които не звучаха много естествено, но точно затова тембърът й объркваше. Понякога с нея си говорехме по телефона. Металният глас винаги беше любезен и категорично предан на Антон, прекрасно лъжеше всички останали, включително и мен, и се представяше като Вероника.

А аз в еднаква степен допусках, че в приемната му седи или някоя Барби, или някоя Наоми.

За мен Вероника беше изненада.

И нямаше да е зле, ако това беше последната ми изненада.

— Ами, когато влизаше някой? — Продължавах да се интересувам от проблема за общуването с човечеството в присъствието на Малевич.

— Ако разговорът беше дълъг, той се обръщаше.

— И?… — Огледах се. В другия край на огромния кабинет до срещуположната стена имаше малък красив диван. И миниатюрна масичка пред него.

— Разговаряха.

— Той зад бюрото, а те…

— Да, това е диванът за гости.

— А той никога ли не отиваше при тях?

— Не. Поне пред мен.

— Ами, когато идваха приятели? В смисъл, най-близкото му обкръжение?

— Събираха се в овалната зала. Искате ли да се настаните там?

— Сигурно ще направя така.

— Ще се разпоредя.

Разпоредете се, скъпа.

Малевич върху голата стена и бюрото в сребърна паяжина ме дразнеха.

Книжата щяха да почакат, още повече, че по-голямата част от тях сигурно бяха на сто години.

Всъщност това май че се отнасяше за вестниците.

Те също бяха оттогава. И списанията, и купчината с някакви бележки върху пожълтели късчета хартия. И дискетите. И визитните картички.

Би било интересно да видя как посетителите ги занасяха на бюрото и изобщо дали се приближаваха, за да стиснат ръката на домакина?

И какво правеха след това? Дали се връщаха заднешком в най-добрите имперски традиции?

Жалко, че никога нямаше да видя това и най-вероятно никога нямаше да го разбера.

А всички боклуци от бюрото щях да запратя в камината. Но по-късно.

Овалната зала беше със същите леко грапави бели стени, но без Малевич. В строги рамки висяха картините на някакъв неизвестен за мен художник. Но те бяха мрачни.

Тук също имаше стъкло на Мурано в сребърна паяжина и тапицирани кресла с високи облегалки.

Естествено, едната беше по-висока от другите. Правилно. Дори зад кръглата рицарска маса монархът си оставаше монарх. Почти приятел и почти равен със славните си братя рицари, но никога равностоен.

Гамата на цветовете беше странна.

С рядък за Мурано виолетов оттенък на стъклото, с виолетова кожа на тройното кресло, а килимът на пода беше като виолетово поле, разсечено от черните контури на безупречни геометрични фигури.

Пердетата на прозорците от плътна материя бяха в два цвята — черно и виолетово.

Всичко останало беше чисто черно.

Креслата на рицарите. Корнизите по стените. Матовият дървен таван.

Дали пък моят покоен съпруг не беше станал католик? Ако не ме лъжеше паметта, тези цветове принадлежаха на Ватикана.

Нямаше да е зле да полюбопитствам, но Вероника едва ли знаеше това, а дори и да знаеше, нямаше да ми каже. Много важно.

— Да поканя ли всички топмениджъри?

— Не. Само Юрий Лвович.

— Останалите от ръководството да чакат ли?

— Не. Останалите от ръководството са свободни до следващо нареждане.

— А секретариатът?

Главата си залагам, че тя искаше да попита: ами аз?

И аз щях да отговоря на въпроса й.

— Секретариатът — също. А вас ще ви помоля да останете за малко.

Зърнах едва забележим изблик на емоции в очите й, които до този момент не изразяваха нищо.

Но за кратко.

Усетих го.

— Докато разговарям с Юрий Лвович.

— А после?

— После също ще чакате до следващо нареждане.

Това беше отмъщение за лъжите. По времето, когато те все още ме засягаха.

Тя работеше с Антон отдавна. Някъде от около седем години.

А може би и от повече.

Но нямаше никакво съмнение, че някой ден на всичко му идваше краят.

1980

Идеята да си намерим квартира, естествено, хрумна на Антон, но в резултат на трудното решение на майка ми.

Баща ми беше загинал отдавна, когато бях на пет години, аз не помнех нищо за него, не ми беше мъчно и не се чувствах ощетена. Освен може би подсъзнателно. Вероятно затова светкавично и мъртвешки се вкопчих в първия стабилен и силен на вид мъж.

Единственото, което ме тормозеше в ранната ми младост и то с всяка измината година все повече и повече, беше оскъдността на мизерния семеен бюджет. Но майка ми се напъваше с всички сили и до известно време живях почти щастливо.

Ала всичко свърши — настъпиха други времена.

Разбира се, майка ми не знаеше за съществуването на Антон.

Иначе… Но какъв смисъл има да гадая сега?

Беше ясно само едно — че иначе моята съдба със сигурност щеше да се развие по друг начин.

Тя не знаеше и със свито сърце се примири с мисълта, че по волята на нелепата случайност или, по-точно, на нечия нечестна игра, измама и на царящото в държавата безобразие, талантливото й умно момиче бе останало зад борда на московския институт. Но със сигурност не се бе прекършило и не бе изгубило вяра в себе си. А утроявайки — какво ти утроявайки! — удесеторявайки силите си, сега се бе впило в гранита на науката и на втория път задължително щеше да заеме мястото си на студентската скамейка, което му принадлежеше по право. А дотогава — всъщност в това беше и целият смисъл на компромиса — за момичето наистина беше по-добре да остане в Москва и да свикне с града, още повече, че много малко хора можеха да се запишат на подготвителните курсове. И беше безразсъдно да се пропуска такъв късмет.

Естествено, аз измислих „подготвителните курсове“, като излъгах и за това, че е много трудно да те приемат там.

Тя ми повярва и родителската благословия ме споходи заедно с осемдесет рубли месечна издръжка, която проби огромна дупка в скромния бюджет на мама.

Всъщност по това време съвестта ми изведнъж се лиши и от глас, и от слух, въплъщавайки се идеално в прочутите три маймуни, които, както е известно, не виждат, не чуват и не казват нищо на никого…

Аз не се срамувах, не страдах и дори не се замислях какво представляват тези нещастни осемдесет рубли за моята възрастна и не много здрава майка.

Аз ликувах.

Защото месечната ми издръжка значително увеличи моята привлекателност в очите на Антон.

И странно, но осъзнаването на това срамно обстоятелство изобщо не ме оскърби и дори не ме смути.

Повтарям: аз ликувах.

Ако това беше антична трагедия, на това място вероятно би заговорил хорът, мърморейки нещо за божието наказание, което задължително ще ме докара до лудост.

Но така или иначе, любимият ми разумно прецени, че покривът над главата доста би опростил нашия живот. А останалите пари, заедно с онези случайни печалби, до които продължаваше да се докопва, щяха да ни осигурят почти безметежно съществуване в града, който му бе харесал.

А освен това зад широкия гръб на Антон непрекъснато се мяркаше призракът на казармената примка и всеки срещнат милиционер ставаше два пъти по-опасен.

И в тази връзка квартирата под наем, която беше чуждо, но все пак относително постоянно жилище, му изглеждаше като манна небесна. Защото в нея можеше да се скрие, да се притаи и да изчака.

А какво щеше да стане после?

Антон не искаше да мисли и категорично забраняваше да се говори за това. Той не понасяше неприятните мисли и пропъждаше хората и избягваше ситуациите, които можеха да му ги навяват.

С първите пари, които получихме в Централна поща „до поискване“, отидохме на улица „Банна пресечка“.

В Москва имаше едно тайно местенце, където постоянно се тълпяха няколко десетки странни хора.

Винаги, когато се съберяха, те си разменяха по една-две кратки фрази и бързо се разделяха да търсят нови събеседници.

Като в същото време имаха престорено безразличен вид, с който сякаш казваха: „Не зная кой какво прави тук, но аз просто се разхождам на чист въздух. Какво, не може ли?“

Тълпата моментално обкръжаваше новаците в плътен обръч.

Обръчът трескаво се стесняваше, свиваше се вълнообразно и стремително се разпадаше.

Най-често без какъвто и да било видим резултат.

Новопристигналите попълваха редиците на шляещите се безцелно хора, възприемаха маниерите им и изцяло се сливаха с масата.

Понякога ритуалният хоровод завършваше с някакъв резултат, който всъщност бе видим само за добре набитото око.

Плътна групичка от две-три фигури напускаше разпадналия се обръч.

Разговаряйки тихичко и делово, фигурите се отдалечаваха към близката градинка.

А след това, ако всичко свършеше добре, бързаха към близката спирка на тролея или, пристъпяйки нервно, ловяха такси накрая на булевард „Мир“.

В действителност тук не ставаше нищо изключително. Просто хората се опитваха да дадат под наем или да си наемат жилище.

Само толкова.

Но в имперските времена тази процедура не беше съвсем законна, както много други обичайни днес неща като обмяната на валута.

Затова притежателите на свободни стаи и апартаменти, както и онези, които търсеха жилища под наем, изглеждаха странно и почти зловещо.

Говореше се, че имало и неудачници, които прекарвали на „Банна пресечка“ месеци наред.

Разбира се, тук имаше и професионални посредници, и не съвсем душевно здрави хора или просто безумно самотни личности и за тях ритуалните хороводи се превръщаха в единствената форма за човешко общуване.

Постоянните обитатели на това място задължително предпазваха новаците от контакти с една мила възрастна дама, облечена със старомодно изящество. Усмихвайки се снизходително, тя предлагаше на желаещите луксозен тристаен апартамент на улица „Горки“, напълно обзаведен и на смехотворно ниска цена.

Желаещите, които не бяха предупредени своевременно, хукваха да хващат такси.

Старицата посочваше адреса.

В колата дълго и с видимо удоволствие разказваше на новите си познати, че мъжът й академик е починал наскоро. Че й е било трудно в опустелия дом и че синът й, естествено, е прибрал майка си в прекрасния си апартамент на улица „Смолянка“.

А освен това, че разполагала и с голяма вила във Валентиновка.

И, разбира се, не давала жилището си под наем за пари, защото си имала достатъчно и от пенсията на мъжа си, и от грижите на сина си, и от спестяванията си…

Не, проблемът не бил в парите.

Нещата били много по-сложни и не всеки можел да ги разбере.

Просто не искала скъпият й дом да пустее и вещите, сред които е минал щастливият й и безгрижен живот да тъгуват…

Дълго мислила и накрая се решила…

А освен това новите й познати имали толкова прекрасни лица. И тя виждала в колко затруднено положение са изпаднали и разбирала колко ужасно е да нямаш покрив над главата си.

Пощурелите от щастие наематели се съгласявали с всичко: „Ние сме прекрасни хора, ние сме повече от прекрасни, много точно сте забелязали… Ще се грижим за жилището като за свое… В затруднено положение сме, в страшно затруднено положение сме… направо умираме на улицата“.

Старицата се усмихвала с кротката усмивка на ангел.

Слизали от таксито до някоя наистина тежкарска сграда.

„Един момент — казвала старицата, — ще взема ключовете от домоуправителя. Винаги ги оставям при него, за да не ги изгубя…“

Наемателите потръпват от възторг: държи ключовете си при домоуправителя, колко изискано…

И оставали да чакат, потънали в умиление.

Постоянните обитатели на онова място твърдяха, че старата дама всъщност живеела в комунална квартира.

Разбира се, нямала никакъв апартамент, никакъв мъж академик, никакви деца и никаква вила. Макар че може би навремето е имала.

Старицата стоеше с изправен гръб също като в царските времена и по всяко време на годината носеше на крехките си ръце тънки протрити ръкавици.

Имаше и шапка с воалетка.

Случваха се и такива неща.

Ние също бяхме заобиколени от обръч, но по-нататък нещата се решиха бързо и без каквито и да било проблеми.

Антон винаги бе притежавал едно изумително и очевидно вродено качество — безпогрешно да избира най-доброто, независимо за какво става дума.

А по-късно също така бързо, доколкото позволяваха обстоятелствата, да отнема най-доброто. Или, значително по-рядко, да го придобива по друг начин. Общо взето, да го получава за непрекъснато ползване.

Нещо подобно се случи и в „Банна пресечка“.

С точен поглед, сякаш през половината си живот бе усвоявал занаята на посредник в даването на жилища под наем, Тоша избра сред тълпата две не много млади, но много плахи жени, които очевидно се намираха в необичайна за тях обстановка.

На пръв поглед и двете не бяха московчанки, а интелигентни южнячки — арменки или грузинки. Но любимият ми по неизвестен начин веднага долови, че дават квартира под наем.

По-нататък събитията се развиха напълно в духа на „Банна пресечка“ — светкавично и неясно за околните.

Антон галантно подхвана двете дами, изведе ги ловко от обръча и с глас, преливащ от мека и омагьосваща топлота — можете да ми вярвате, че той умееше да прави това дяволски добре — им зададе само един въпрос:

— Какво предлагате? — Като в същото време окъпа жените в разтопеното злато на жълтеникаво-кафявите си очи, излъчващи сладко медено сияние.

Те моментално заговориха в хор, прекъсвайки се една друга.

Сякаш се изплашиха, че нещо може да се провали и че прекрасният младеж може да си тръгне, отказвайки се от ужасното им жилище.

Нямаше никакво съмнение, че си мислеха точно така. Когато поискаше, Антон можеше да обезоръжи с обаянието си най-различни хора.

Казано накратко, двустайното мизерно жилище, което никога не беше виждало ремонт и дори основно чистене и на това отгоре се намираше в далечните покрайнини, бе предоставено на наше разположение само срещу четиридесет рубли на месец, което беше съвсем поносимо.

Хазяйките не се поинтересуваха от паспортите ни, да не говорим за жителството ни, тъй като бяха удовлетворени от вълнуващата история за двама влюбени студенти, които са се сблъскали с гранитната еснафщина на собствените си семейства.

Дамите бяха от онази порода потомствени московски интелигенти, на които всяка домакинска дейност им бе противопоказна по принцип и чиито ръце притежаваха уникалното свойство да превръщат всички възможни, дори и несметни съкровища в прах. И в чиито домове задължително се въдеха молци, хлебарки и други вредни насекоми.

Като на това отгоре животът на тези прекрасни, талантливи хора с великолепно образование често си оставаше неуреден. Пък и, общо взето, те не се стремяха особено към това.

„Нашите“ бяха сестри, дъщери на прочут навремето арменски цигулар. Всъщност приживе го бяха наричали съветски. И по никакъв друг начин.

Едната бе завършила консерватория и цял живот бе преподавала музика, а другата беше архитект по образование и бе работила в някакво конструкторско бюро.

Сега и двете бяха пенсионерки.

Отдавна бяха погребали родителите си и от гледна точка на материалния живот бяха използвали времето след това изключително и само за да ликвидират всичко, което те им бяха оставили в наследство.

В крайна сметка огромният и вероятно разкошен апартамент в центъра на Москва беше минал през многократни размени, а мебелите, картините и сервизите бяха разпродадени.

Сестрите се бяха омъжвали, разбира се, несполучливо и всеки път се бяха разделяли с мъжете си с определени загуби на жилищна площ.

В крайна сметка целият остатък за двете се изчерпваше със запуснатия апартамент в покрайнините и с една стая в комунално жилище в центъра.

Сестрите живееха в стаята.

За пръв път в живота си бяха решили да дадат апартамента под наем, защото пенсиите едва им стигаха да живеят.

В този смисъл сделката им с нас беше почти безполезна.

Четиридесет рубли по принцип не можеха да решат и една десета от проблемите им.

Те си признаха, че по традиция не пропускат премиера в московските театри, редовно ходят в консерваторията, обичат сладкиши от сладкарницата в „Столешники“… и изобщо, когато тръгнали към „Банна пресечка“, се надявали на нещо повече.

И бог е свидетел, че имаха всички основания да получат това „повече“, ако не беше меденият поглед на младия Лоенгрин, както моментално кръсти Тоша една от сестрите.

Онази, която беше завършила консерватория.

Това малко постопли душата ми, защото аз очевидно не бях единствената, която виждаше в него рицар още от пръв поглед…

И тъй, въпреки съкрушените си планове, сестрите бяха доволни, страшно притеснени от мизерията в апартамента и като че ли дори бяха готови да намалят цената, стига само Антон да намекне за това.

Но той прояви великодушие.

След като ни поканиха да се отбиваме у тях без предупреждение на кафе и сладкиши, дамите се оттеглиха.

Антон, който не излизаше от ролята си, отиде да ги изпрати.

А аз за пръв път останах насаме с чуждото непривлекателно жилище.

2002

Странно, но уникалната способност на Антон да манипулира хората, като откровено им натрапва решението, схемата и маниера си, по феноменален начин се разпростираше във времето и след смъртта му.

Това не можеше да се посочи конкретно, но като че ли беше точно така, защото когато се настаних в овалната зала, седнах с гръб към вратата.

Глупости.

Просто ме мързеше да се преместя.

И сега напрегнато се вслушвах в меките стъпки по виолетовия килим.

Някой затвори внимателно тежката врата след себе си и бавно се приближаваше зад мен. Макар почти със сигурност да знаех кой беше той, все пак не се почувствах добре.

Бях сигурна, че и Антон е изпитвал същото.

Той не беше храбрец и дори на четиридесет години не се бе преборил напълно с детинския си страх от тъмнината и непознатите празни помещения.

Естествено, причината за странния му навик да демонстрира на посетителя собствения си задник се състоеше в стремежа да го стъписа и да го накара моментално, още преди да е събрал мислите си, да търси линия на поведение в неестествена и откровено провокативна ситуация. Това беше очевидната, но не и единствена причина. Вероятно другата беше известна единствено на Антон. И на мен.

Бях убедена, защото знаех със сигурност, а следователно нямаше начин да греша, че той, както и аз, не можеше да понася чуждо присъствие зад гърба си.

Тихите стъпки сякаш на самата съдба — или на самата смърт? — която до един момент се бе старала да не привлича вниманието му и се бе подготвяла да нанесе удар, сигурно всеки път са тревожили и плашили Антон.

Сърцето му е замирало изплашено, а леденият ветрец на ужаса, промъкващ се зад гърба му, е вилнеел свободно в гърдите му.

Но той стоически не е променял позата си.

Вслушвал се е напрегнато в шума, надвивал е себе си, прекършвал е страхливата си душа, учил се е да побеждава собствените си страхове и си е доказвал, че това е възможно.

Но какво общо имах с това аз?

И защо трябваше да треперя в очакване?

Обърнах се рязко и малко по-бързо, отколкото трябваше.

Човекът, който вървеше към бюрото, потрепна и застина на място.

Известно време двамата се разглеждахме съсредоточено.

Съвсем кратко — само в течение на някакви си две секунди.

А после въздъхнахме с облекчение — всеки за себе си.

„Това е тя“ — помисли си Юра, имайки предвид нещо много повече от простата констатация на факта, че зад бюрото седи същата онази жена, която той е предполагал, че ще види тук.

„Това е той“ — признах си наум аз дори с известна радост. И това означаваше, че главният юрист на компанията или, по-точно, ръководител на правния отдел Юрий Лвович Птица очевидно си бе останал същият или почти същият Юра Птицата или Пилето, какъвто си беше в самото начало.

Извинете за баналността.

Само че навремето, не чак толкова отдавна, но естествено не и вчера, а преди около петнадесет години, ние започнахме заедно съвместната си работа. И усещането ни беше точно такова — тръгваме на път, без да ни интересува къде ще стигнем.

Макар че, разбира се, никой не тръгна за никъде.

Седяхме си на едно място в две малки тесни стаички — първият ни офис, който, между другото, се наричаше именно офис. И само толкова.

По-късно, когато се появиха къщи с колони и стени, излети от огледално стъкло, започнахме да казваме „кантората“ или „лавката“.

А сега стана така, че вече нямаше никой от онези, които се тъпчеха в онези две стаички.

Отрядът ни се пръсна в движение и някои вече бяха на онзи свят.

Други спряха някъде в ниското.

Трети обикаляха в съседни води и не искаха да си спомнят нищо от онова време.

Някои може би продължаваха да са тук, но се бяха променили до неузнаваемост и без проблеми минаваха за чужди.

И само Юра Пилето, който почти не се бе променил, стоеше на две крачки от мен и като че ли мислеше за същото.

Преодолях с лекота тази крачки.

И ето че силните, леко понапълнели ръце — всъщност Птицата винаги си беше едричък — ме сграбчиха и като че ли искрено ме притиснаха до широките си меки гърди.

И аз се почувствах добре и спокойно на тези гърди, вдъхвайки слабия аромат на непознатия парфюм, на тютюн, кафе и на още нещо неуловимо, което не можех да определя, а заедно с това и аромата на чужд мъж.

За пръв път мимоходом се замислих за това — за миризмата на чуждия мъж, за чуждия мъж и по-конкретно за Пилето и за чуждите мъже изобщо.

За пръв път ден след погребението на Антон и двадесет и две години след деня на първата ни среща.

Интересно. Не може да се каже, че през тези години не ми се е случвало да прегръщам мъже по различни поводи — за да ги поздравя, за да им честитя нещо или дори за да се пошегувам, но никога и през ума ми не беше минавало нищо подобно.

Значи излизаше, че въпреки всичко съм била много вярна на Антон?

По дяволите!

Вярно, знаех, че никога не му бях изневерявала формално, физически с други мъже.

Но мислено го бях правила стотици пъти.

Както в най-ранната си младост. Измислях си всичко от начало до край до най-малката подробност. И по цели дни или по-точно по цели нощи се наслаждавах на поредната фантазия.

Но в същото време нямах желание за физическа близост с никого.

Въпреки всичко Антон не забравяше съпружеските си задължения.

И дори си мисля, че се сещаше за тях прекалено често.

В това време приятелската прегръдка с Пилето продължи прекалено дълго.

Отдръпнах се, а в очите му се появи мимолетен въпрос. Но може би просто ми се стори.

Така или иначе, това нямаше никакво значение.

Юрий Лвович Птица по принцип не беше герой на моя роман.

— Е, здрасти!

— Здравей.

— На погребението не ти… предложих компанията си.

— Правилно. Сега ще си поговорим на спокойствие.

— Само двамата ли?

— А ти не искаш ли?

— Напротив. Но в такъв случай нека да отидем на друго място. По-уютно или нещо такова… Разбираш ли ме?

— В твоя кабинет ли искаш да идем?

— Може. Но там също…

— Стъкло и кожа сред бели стени, така ли?

— Не. Стъклото, кожата, червеното кресло и червените квадрати са само тук. На върха. Надолу всеки посочваше желанията си и, тъй да се каже, в съответствие с тях… Мисля, че при мен е уютно и дори малко тясно. Искаш ли да идем там и да видиш…

— Друг път. Сега искам да идем на друго място, където можем да си поговорим откровено…

— Не между тези стени.

— Разбира се. Ами, ако се разпоредя да махнат всички „бръмбари“?

— „Слушалки“. Те ги наричат „слушалки“.

— Няма значение. Ще им наредя да махнат „слушалките“.

— Ще ги махнат, разбира се. А пък през нощта или докато те няма, ще сложат други.

— Ами, ако Антон беше наредил да го направят?

— Той нямаше да нареди.

— Добре, да вървим на друго място.

Другото място се оказа близо до мавзолея. Избрахме го, след като повървяхме пеша по тясната, задръстена с хора и коли улица „Никитска“.

Охраната от трима еднакви момчета старателно ни следваше на известно разстояние, изпълнявайки точно указанията.

Когато напусках офиса, отново си спомних нужната фраза и я произнесох толкова естествено, сякаш всеки ден издавах заповеди.

„В режим за външно наблюдение“ — казах. Небрежно, в движение, както го правеше Антон.

Птицата потръпна и се огледа изумено.

В този поглед и в мимолетната му уплаха дори се мярна леко подозрение.

Какво пък, ако Антон Василиевич наистина бе решил да командва от онзи свят охраната си, избирайки за проводник мен, нека я командва.

Аз нямах нищо против.

Нали в крайна сметка в момента неговите юнаци пазеха моя живот.

Нека ги командва.

До входа на кафенето, чиито големи витрини бяха направени така, че всеки от улицата да вижда всеки вътре, охраната изостана и органично се разтвори в тълпата от хора.

Къде ли можехме да се денем в този аквариум?

Всъщност ние нямахме намерение да се дяваме никъде, а си избрахме маса до прозореца.

Сякаш седяхме на улицата, а суетната тълпа се носеше покрай нас и по чудо не ни удряше с лакти, колене, чанти и куфарчета.

Тук готвеха изумително добре, макар да сервираха непретенциозно.

Настъпи моментът да си поговорим откровено за сериозни неща.

Но преди всичко аз се поинтересувах:

— А защо смяташ, че Антон не би се разделил с играчките си от сорта на подслушване, следене и други шпионски щуротии?

— Точно защото това бяха любимите му, а напоследък и единствените му играчки. Бизнесът ни е доста зле и мисля, че ти общо взето знаеш за това. Всъщност през последните два-три месеца нямахме работа и цареше пълна тишина. Всички се изпокриха по дупките си, опашките им се разтрепериха и само чакаха краят. И Антон също го чакаше. Разбира се, не този, който се получи в крайна сметка. Но и другият е страшен. И за да не се страхува чак толкова, докато чака, той си играеше на войници. Или по-точно на шпиони. Всъщност той винаги е имал слабост към секретните служби. Нали разбираш: пароли, кодови думи, спътникови телефони вместо мобилни. Куп охрана… Вътрешно наблюдение, външно наблюдение, наблюдение на наблюдаващите.

— От дете е обичал шпионските филми.

— Ясно. И не е само той. Момчетата пораснаха, появи се възможност и започнаха да си играят истински на шпиони. Но до известно време всичко беше в границите на нормалното. А когато започнаха да ни обсаждат отвсякъде, играта се превърна в мания. Всъщност допускам, че той наистина се е страхувал за живота си. Понеже се появиха страшно много недоброжелатели. За разлика от доброжелателите, от които не остана нито един. Имам предвид застъпниците ни на високо равнище. Знаеш ли, дълго си мислех за причините за нашия крах. И накрая реших, че най-голямата грешка на Антон се състоеше точно в това, че във всяка игра той правеше най-големият и единственият залог пред високопоставените покровители.

— Не само той.

— Така е. Но той абсолютизира тази технология. Работеше без предпазни мрежи, както казват цирковите артисти. И освен това не използваше възможностите само за добро. В никакъв случай. Хвърляше основните сили във война.

— Той наричаше това „да си другаруваш срещу“ някого.

— Умен човек. Затова, когато редиците на покровителите оредяха, а след това изобщо изчезнаха, Антон Василиевич се озова до продъненото корито, а зад него остана само добрата бабичка. Извинявай, разбира се, че не става дума за теб, казах го образно. Оказа се, че зад него има цял легион с копия и пики. И, както се досещаш, с крайно неприятелски намерения.

— В такъв случай може би шпионските му страсти изобщо не са се разиграли на маниакалнодепресивна почва?

— Естествено. Макар че имаше и такъв синдром.

— Без съмнение. И въпреки това ти смяташ ли… че той наистина загина случайно?

— Абсолютно съм сигурен. Нали бях един от първите, които отиде там, и дори може да се каже, че полицейското разследване се извърши пред очите ми. И всичко беше сериозно, съвсем професионално. Не го направи майка Русия. А ти наистина ли се съмняваш?

— Не. Но, кой знае защо, следователите от прокуратурата отново искат да ме видят.

— Това са формалности. Там останаха разни негови неща, в смисъл имущество. Разни дреболии. Но по закон те са длъжни да ти предадат като на единствена наследница всичко до последния цент. Или гулден.

— Да, сигурно е така. И аз си помислих същото.

— Извинявай, че те питам, но кой си е помислил друго?

— Всъщност никой. Вашият главен охранител нещо ми се дуе.

— Гена ли? Глупак. Все още се надява, че ще запази позициите си, щата си, парите си.

— Интересно как?

— Ами, да речем, като те наплаши. Първо ще ти внуши, че смъртта на Антон не е била случайна или поне ще породи съмнения в душата ти. А на следващия етап ще стане дума за твоята сигурност.

— Изключено.

— Защо? Виждам, че вече си се замислила за това.

— Независимо дали съм се замислила или не, няма смисъл да ме плаши. Всъщност точно за това исках да си поговорим. И така, решението ми е взето. Според мен то е единственото възможно, но дори и да не е, едва ли ще го променя.

— Какво е това решение?

— Просто като истината. Да върна всичко. На всички. Всеки кредитор трябва да е удовлетворен, ако не напълно, то максимално. За целта ще продам всичко, което е останало, без да се пазаря и да чакам по-добри времена. Това е! Разбираш ли ме? Недвижимото имущество, колите, техниката, заводите, вестниците, параходите, лицензите, технологиите, запазените марки. Ако се наложи, и къщата. Онази, в която живея в момента. Колата, която карам. И между другото, онзи легион от кредитори и врагове, както ги нарече ти, би трябвало да знае това. Или по-точно да вярват в това. Наистина съм готова да дам всичко, включително и собствените си дрънкулки. Дори да продам дрехите си на търг, за да покрия дълговете на Антон. Ако парите не стигнат — извинете! Няма да изляза на улицата.

Пък дори и да изляза, няма да спечеля кой знае колко. Старичка съм за този занаят. Всичко останало е изцяло на тяхно разпореждане. Това е моето решение. Какво ще кажеш?

— Ще кажа: браво. Това е единственото правилно решение. Единственото.

— Слава богу! Намерих съмишленик. В такъв случай, я ми кажи…

— Дали дебитът ще съвпадне с кредита ли?

— И ако не е съвпадне, горе-долу каква ще е разликата?

— Ще съвпадне и дори ще имаш известна печалба. Вярно, съвсем мизерна. Поне ще можеш да не пипаш къщата и колата, да не говорим за дрехите и дрънкулките. Останалото ще отнеме време. Това, което, между другото, фатално не достигаше на Антон. Но ако ти наистина смяташ да заявиш позицията си ей така, директно, както пред мен сега, мисля, че хората ще почакат. Освен това твоята персона не предизвиква негативни настроения у никого. В смисъл, че като те държеше настрани от бизнеса, Антон Василиевич, без да иска, ти направи услуга. Неоценима. Никой не те е намразил, както мразеха него. И дори точно обратното. Предишните ни партньори — онези, които те помнят още от времето, когато беше в бизнеса, ти съчувстват. Общо взето, независимо дали ти е приятно или не, в очите на общественото мнение ти си жертва. Което означава, че си от едната страна на барикадата заедно с онези, които Антон засегна по един или друг начин. Ти си заедно с легиона. Което означава, че ще проявят разбиране. И ще чакат. На този етап не виждам друг проблем.

Пълното добродушно лице на Птицата излъчваше увереност и спокойствие.

Светлите му, малко оцъклени очи, обрамчени с гъсти руси мигли, ме гледаха нежно, с одобрение и с предишната братска любов.

Изглежда той наистина се радваше на това, което чу и от сърцето му падна тежък камък.

И от висотата на полета си подхвръкналото Пиле наистина не виждаше далеч по-сериозните неразрешими проблеми, които току-що се очертаха в небесата.

Докато гледах света с неговите спокойни, малко насмешливи очи, аз също не виждах никакво облаче.

Наоколо се стелеше прозрачна безкрайна синева.

А на хоризонта дори затрептя лъч надежда.

Слаб, но все пак видим.

— Знаеш ли какво? — казах, всъщност без да храня кой знае каква надежда. — Ами мините? Онези, африканските… Спомняш ли си?

В течение на секунда той искрено се опитваше да разбере за какво става дума.

След това схвана смисъла на въпроса и ме погледна със съжаление. И дори с известно разочарование.

Сякаш в началото тази стара жена му се бе сторила съвсем нормална, вменяема и дори прагматична.

И изведнъж — на ти сега.

Ама, че работа.

Той мълчеше, но аз нямах нужда от думите му.

Дори така беше по-добре, защото имах шанс да се реабилитирам бързо, докато съмненията не бяха разрушили сериозно вярата му.

В мен.

— Не зная защо изведнъж се сетих за тях. Вярно, доколкото си спомням, това беше последният ми проект. И после се появи онова, заради което нишката се прекъсна. Разбираш ли?

— Разбирам… — Пилето въздъхна с облекчение.

Говорех убедително.

Да, очевидно беше точно така.

— Разбирам — повтори замислено той. — Само като си помислиш: диамантени находища! Звучи като име на роман. Само че, знаеш ли, отдавна не съм чел нищо такова. Джек Лондон или Майн Рид. Няма значение. Макар че може би има смисъл да се поинтересуваме от лиценза. Толкова години минаха…

— Почти пет.

— Четири. Нали там имаше война, а после като че ли всичко се оправи. Значи има някакво правителство. И може би то дори е демократично…

Той беше готов да продължи разсъжденията си.

Но за мен безполезността на този опит вече беше очевидна.

И нямаше смисъл да си губя времето с напразни разсъждения.

Нямаше абсолютно никакъв смисъл.

1980

Отначало се радвах на квартирата като малко дете.

И точно както малките деца правят торти от пясък „на ужким“, се опитах да разкрася мизерното пространство.

Именно „на ужким“, защото нямах реална възможност да променя каквото и да било.

Най-вече защото нямах пари.

Нито копейка, с която да разполагам лично.

Всичко, което ми изпращаше майка ми, моментално, още на гишето на Централна поща, изчезваше в джоба на дънките на Антон.

Да не говорим за онова, което понякога успяваше да спечели сам.

Веднъж месечно получавах три рубли „за лекарства“ — ставаше дума за специфичните ми женски нужди.

Тези пари ми стигаха и за два от най-евтините чорапогащници от Тушинската трикотажна фабрика, която щях да помня до края на живота си.

Другите редки нови попълнения, като например френските рамки за очила срещу петдесет рубли, дънките, обувките и дори бельото, се появяваха при мен изключително и само по волята на Антон в съответствие с неговото настроение и с представите му за това какво трябва да нося и как да изглеждам.

Например след като веднъж се зазяпа по героинята на някакъв филм — нямахме телевизор в квартирата си, но често ходехме на кино — Тоша реши, че трябва да се преобразя в нейния стил и щедро спонсорира пребиваването ми във фризьорския салон.

Актрисата, която му хареса, беше ярко рижава и остригана като „тифозно кученце“. Докато режеше кичурите на пищните ми пшенични коси, фризьорката плачеше заедно с мен. А преди това целият фризьорски салон се опитваше да ме възпре от тази очевидна глупост. Аз надрънках някакви дивотии за това, че ще се снимам в „Мосфилм“ и че извергът режисьор ми е поставил категорично условие.

И те ми повярваха.

Впрочем, колкото и да е странно, портокаловата къса прическа ми отиваше. Очевидно на една жена на осемнадесет години й отиват много неща, ако не и всичко.

Тоша остана доволен.

А аз се сдобих с допълнително перо за разходи — „за фризьор“.

Всъщност това изобщо не можеше да стигне за благоустройството на вехтото жилище.

Със свито сърце разпорих две пъстри басмени поли, които си носех още от къщи и които ми бе ушила приятелката ми.

Добре, че по това време на мода беше „макси“ и се носеха поли до петите. Платът стигна да направя някакво подобие на кухненска покривка и пердета, които да скрият прозореца на кухненската врата.

Между другото, стъклото беше пукнато и, естествено, скоро окончателно се счупи. И пердето от пола свърши много добра работа.

Из прахоляка в горните шкафове най-неочаквано открих кутия с маслени бои. Може би някой от съпрузите на сестрите е бил художник или по-скоро учител по рисуване, но това не беше важно.

Боите бяха леко засъхнали, но все още можеха да свършат работа.

С тях нарисувах засмени муцунки, цветчета и още някакви неясни силуети по мръсно сивите плочки в банята. Там, където все още имаше такива.

А големите пространства от грапав бетон — там, където плочките вече бяха изпадали, се опитах да скрия пак с боите, но избрах по-ярки цветове.

Мизерията не изчезна. Но поне мрачното еднообразие не угнетяваше чак толкова погледа. И следите от течове по стените, които не можеха да се измият с нищо, не се набиваха на очи.

Антоша пуфтеше, но не пречеше на къщната ми работа и аз бях щастлива.

За кратко.

Любовта ми към олющената квартира се изпари бързо, макар това да беше истинска, искрена и вероятно трогателна любов към първото ни съвместно жилище.

Но тя изчезна моментално, след като разбрах в какъв капан за мен се бе превърнало нашето първо жилище.

Оказа се, че тревожният скитнически живот имаше едно неоспоримо предимство — ние непрекъснато бяхме заедно. Или, по-точно, аз непрекъснато бях с него. Както стана ясно, просто защото нямаше къде да се дяна. И той ме тътреше подире си като тежък куфар, който, според известната сентенция, ти е жал да изхвърлиш, но ти е дошло до гуша да влачиш.

Но той ме влачеше.

С появата на квартирата всичко се промени.

Сега куфарът беше захвърлен в ъгъла и временно забравен.

Тоша ме остави в празния апартамент, като от време на време се отбиваше, за да ми подхвърли храна и да провери дали съм жива.

И не допускаше нищо друго — например че бих могла да отида някъде. И беше прав, защото аз, естествено, не се дянах никъде и по принцип не можех да се дяна където и да било.

Сега, както се казва, със задна дата разбирам, че докато скитахме заедно, страшно бях омръзнала на Антон и най-вероятно през някой много гаден ден той просто щеше да ме остави за пореден път на пейката и да изчезне завинаги.

Тук имаше два еднакво възможни варианта.

Аз можех да умра веднага. От любов, от мъка или заради предателството. Няма значение какво щеше да бъде посочено в официалния смъртен акт. Банално самоубийство, пътнотранспортно произшествие, смърт от измръзване или от остра сърдечна недостатъчност. Всичко това в еднаква степен би могло да бъде истина и в същото време лъжа, защото тъй или иначе аз щях да умра точно от любов и точно заради предателството, което нямаше да преживея.

В другия вариант щях да преживея всичко това и да започна нов, неизвестен живот. Може би щастлив, а може би — не. Но така или иначе, сега това нямаше да съм аз.

А някоя друга жена на четиридесет и няколко години.

Ах, тези нещастни осемдесет рубли на майка ми!

Антон не можеше да ги прежали, пък и не искаше. Защо трябваше да ги прежалва, след като можеше да ги има и да ги използва, като в същото време не губеше нищо?

Казано накратко, той милостиво ме остави при себе си или, по-точно, в празната мръсна квартира.

Антон обичаше живота във всичките му проявления и живееше така, както дишаше — с пълни гърди.

Винаги.

Той и тогава се наслаждаваше на живота, без да подозира, че насладите му са гадни, а животът е мръсен и мирише отвратително като евтиния портвайн, който пиеше всеки ден.

А може би се досещаше за всичко това и дори го знаеше със сигурност, но изобщо не страдаше и дори не се мръщеше. Чакаше по-добрите времена, които един ден щяха да дойдат от само себе си. И той беше сигурен в това!

И те наистина дойдоха!

А дотогава се наслаждаваше на онова, което беше достъпно за него.

Може би нещата стояха точно така. Затова той винаги се дразнеше от изтънчения източен снобизъм на Хайям: „По-добре да гладуваш, отколкото да ядеш каквото ти падне…“

До един момент Антон изобщо не беше сноб и можеше да яде „каквото му падне“. И то с удоволствие.

Общо взето, точно през онези дни аз открих звуците на празното жилище.

Антон можеше да отсъства с дни и дори със седмици.

Аз застивах, изпадайки в анабиоза, и само слухът ми се изостряше до крайност, сякаш попиваше енергията на цялото ми тяло, замряло в тъпо вцепенение.

Но след това ситуацията малко се промени.

Той започна да се появява по-често и аз, наивницата, естествено, се зарадвах, започнах да мечтая и се вдъхнових…

Но нямах никаква представа какво предвещаваха тези промени.

Не усетих смъртта, която се бе стаила наблизо. И чакаше.

А им трябваше съвсем малко.

Само един подходящ случай.

2002

Започнах да свиквам с Малевич.

Вярно, възможността да наблюдавам шедьовъра доста понамаля.

По собствена воля я сведох до минимум, само с едно завъртане на креслото, което приличаше на трон.

Дори не се наложи да отдръпна от стената бюрото, което приличаше на писта на малко летище. То беше достатъчно отдалечено и креслото заедно с мен се побра без проблеми в това пространство.

Преобразованието се оказа почти достатъчно.

Всичко поне в този сегмент от живота в офиса придоби относително нормален вид.

Малевич си висеше на бялата грапава стена.

Под него аз си седях в креслото, което приличаше на трон, зад бюрото, което напомняше на… и тъй нататък.

При мен идваха малко посетители, но въпреки това изхвърлих червения диван. Вместо него се появи кръгла маса с шест малки кресла.

Сядах там заедно с гостите.

По-съществените неща от разместването на мебелите също се движеха така постъпателно. Както се предвиждаше.

И дори малко по-добре.

Птицата беше прав — масовото отхвърляне на Атон в нашето общество беше достигнало апогея си.

Никой не го пъдеше, не му затръшваше вратата под носа и не отказваше да го приеме в дома си.

Не.

Положението беше много по-лошо.

Те бяха принудени да го приемат както преди и заради това го мразеха още по-силно.

Ще попитате защо са били принудени?

Позициите на Антон Василиевич Полонски се оказаха безнадеждно изгубени във всички сфери, започвайки, естествено, с финансовата.

Този факт не съобщаваха май че само най-мързеливите журналисти, които се занимаваха с тези теми. Но журналистите нямаха никакво значение. Те вече лъжеха толкова често и безсъвестно и демонстрираха пред света такова пещерно ниво на образование и възпитание, че никой отдавна вече не вярваше на периодичния печат.

Но за това говореха уверено в кабинетите и кулоарите, където всяка дума беше обезпечена най-малко със златния резерв на държавата.

Ала всичко това беше минало…

Както стана ясно, предишните примамки на Антон, хвърлени и погълнати с удоволствие, бяха пуснали корени в много стомаси, чиито притежатели понякога страдаха жестоко от това.

Веднъж видях такива страдания. Много отдавна, още в далечното ми детство.

Лошите момчета бяха вързали с канап едно парче салам и малкото гладно кученце, естествено, веднага погълна лакомството.

И тогава започнаха неговите мъки, които бяха непоносими за гледане.

Момчетата дърпаха канапа, уличното кученце се гърчеше на земята, а хилавото му телце се тресеше от позиви за повръщане. Сякаш напук саламът бе заседнал някъде в гърлото му и изобщо не искаше да излезе обратно. Нещастното животинче се давеше, а от помътнелите му очи течаха сълзи.

Аз изпаднах в истерия. Възрастните дотичаха, изгониха момчетата, а полуживото кученце се скри, виейки, в храстите.

И всичко свърши благополучно.

Но беше много по-трудно да спасиш хора, изпаднали в такава ситуация. А освен това те вероятно страдаха много по-силно, защото страдаха морално. И, разбира се, не можеха да се скрият в храстите. Защото повечето от тях бяха забележими личности.

Затова го приемаха, усмихваха се, преструваха се… и го мразеха.

А той е осъзнавал, че е обречен, и мисля, че не се е лишавал от удоволствието от време на време да дърпа канапчетата.

А тези канапчета съществуваха…

Впрочем, никой не знаеше със сигурност за това. И сега вече никога нямаше да го разбере.

А моето щастие се състоеше в това, което преди време се превърна в моя постоянна мъка — преди четири години Антон окончателно ме отстрани от бизнеса.

Който преди това беше общ.

Той можеше да стигне и по-далеч — да ме изхвърли от къщата, да ми вземе колата, скъпоценностите и дрехите.

Да ме остави на улицата край оградата на някоя от нашите къщи точно толкова бедна и безправна, каквато ме прибра навремето преди повече от двадесет години.

Но кой знае защо не го направи.

Може би просто не успя, преди да се омотае във въжетата на парашута си.

Но така или иначе, сега подлостта на Антон се превърна в моя индулгенция.

Разбира се, наложи ми се унизително да се кълна, да си посипвам главата с пепел, да моля за прошка и да обещавам…

И отново да се кълна.

Мъдрото Пиле направи всичко възможно, за да ме избави от многократното повторение на всевъзможните упражнения.

Той изчака „общото мнение“ да се оформи що-годе ясно и свика пресконференция.

В овалната зала на нашия „мавзолей“ се събраха около стотина журналисти.

Пред масата, зад която трябваше да седна, се бе строила цяла батарея камери, а на пода под тях бяха насядали фотографите.

Навремето, когато бизнесът ни с Антон беше общ…

Повтарям се.

Но наистина съм принудена да се повторя, защото твърде много събития са свързани с „онова време, когато…“, пък и всичко, което последва, всъщност произтичаше от него.

И тъй, по времето, когато… освен задругите си задължения отговарях и за промоциите, познавах много от пишещите господа лично и лично ги хранех със собствената си ръка.

Това ставаше по следния начин.

На чаша кафе, а по-често по време на обяд в някой приличен ресторант, в частен разговор — опази боже, никакви интервюта! — аз ненатрапчиво излагах нашето виждане за един или друг проблем. Това по принцип беше достатъчно и материалът, който разкриваше проблема в нужния за нас ракурс, скоро се появяваше на страниците на авторитетното издание (с писарушките от жълтата преса работеше пресслужбата, а аз „обядвах“ единствено и само със златните пера).

После отново се срещах с автора, който заедно с менюто, от което да си избере десерта, получаваше тесен фирмен плик с известна сума парично възнаграждение. Понякога, ако познанството ни беше старо, процесът се изчерпваше само с една среща. Казано с други думи, поръчката се даваше заедно с хонорара.

С хората от телевизията нещата стояха още по-просто. Ако темата не беше забранена в самия канал, продуцентът или шефът на предаването без излишни церемонии обявяваше сумата и моментално я получаваше, след което репортажът се появяваше в ефира.

И във вестниците, в телевизиите имахме още по свои хора, предимно от тамошния елит, които фактически бяха на щат в компанията. И просто ги издържахме — откривахме им кредитни карти в банките си, плащахме скъпите им покупки, като жилища и коли, и ги вземахме на почивка с нас.

Казано накратко, другарувахме си.

Сега също виждах в залата няколко познати лица или по-точно, тилове, докато оглеждах публиката от малкото кабинетче на партера, скрито от любопитни погледи зад огледална стена, но не хранех излишни надежди.

От времето на „обедите“ беше изтекла много вода и повечето от старите ми познати неведнъж и дваж бяха сменили господарите си. Времената бяха такива.

И кой ги знаеше с кого обядваха сега?

Но, колкото и да е странно, се чувствах уверено.

И дори някакъв отдавна забравен кураж неизвестно откъде си прокрадна в душата ми.

Тя потрепна. Разбира се, беше възбудена. Но нямаше съмнение, че тази възбуда е радостна.

— Време е — казах на Пилето и на главния охранител, който със завидно упорство ме следваше по петите ми и изобщо извършваше всички необходими ритуали, сякаш не забелязваше подмяната.

Младият чевръст амбициозен прессекретар — последната придобивка на Антон, хукна в тръст надолу да обяви появата ми.

Вървях бавно.

По принцип високите остри токове на „траурните“ ми обувки не ми позволяваха да ходя бързо. И това беше правилно.

След като помислих малко, облякох костюма, с който бях на погребението.

Липсваше само шапката с воалетката, но това вече наистина щеше да е прекалено.

И то твърде.

А така всичко си беше comme il faut, както казват французите.

Простичко, с достойнство, с намек за траур, но без очевидни признаци за него.

Залата ме посрещна с глуха напрегната тишина.

Неудържимото любопитство осезаемо се кълбеше във въздуха.

— Добър ден, дами и господа. Преди всичко искам да ви благодаря, че дойдохте…

Това беше най-подходящият момент да направя пауза и да огледам залата.

Максимално дълга пауза, както учеше Джулия — великата актриса и мъжествената жена от породата на победителките.

Замлъкнах и се вторачих пред себе си, без да крия, че ги гледам в упор.

Настанен на първия ред, Пилето започна да проявява признаци на безпокойство.

Напразно.

Сега щях да заговоря и — бог ми е свидетел, че те щяха да погълнат с възторг всичко, което сметнех за необходимо да кажа.

„Ще го лапнат“ — би казал Антон.

Но аз никога не съм одобрявала жаргона.

1980

Часът удари и подходящият случай се появи.

Но преди това мина доста време. Достатъчно, за да се изпари възторгът ми.

Антон наистина започна да идва по-често вкъщи, а след това изобщо престана да си подава носа навън.

Само че причината за това изобщо не се коренеше във факта, че в сърцето на годеника ми изведнъж се бе пробудила любов или поне привързаност. Това би било смешна и глупава фантазия, защото Антон по принцип не беше домошар.

Всичко беше стократно по-просто и по-прозрачно — той се умори.

Омръзна му да скита из града и да се мотае в мръсните бардаци.

Това — от една страна.

От друга страна, веднъж някакъв милиционер спрял Антон на улицата. Разбира се, всичко се разминало, защото в минути на опасност красноречието на Тоша беше най-сигурното му оръжие. Тогава той отново се измъкнал, но страхът, който дремеше в душата му, се пробудил и се разкрещял. Той замлъкваше само в мръсните кьошета на чуждото жилище и Антон, който не можеше да понася душевния дискомфорт, предпочете кьошетата.

Трето, настъпи октомври.

Меката топлина на късната слънчева есен отстъпи мястото си на сивия студ.

Заваля. Дъждът беше ситен, студен и безкраен.

Градът подгизна.

Тротоарите се покриха с кални локви, в уютните градинки фучеше студен вятър, късаше премръзналите листа и застилаше с тях алеите и пейките, на които изобщо не ти се щеше да поседнеш.

В малките кръчми стана студено, унило и много мръсно. Там срещу двайсет копейки автоматът пускаше порция мътна кисела бира — точно половин литър в какъвто и да било съд. Халбите бяха дефицит и ги дебнеха, докато чакаха поредният пияница да утоли донякъде неутолимата си по принцип жажда. Всъщност в оборот бяха други съдове — стъклени буркани и найлонови торбички от мляко. Край малките тезгяси отракани търговки със златни зъби или мрачни мъже с мръсни престилки от плат разваляха на по двадесет копейки всякакви пари — от смачкани рубли до лепкави мазни жълти монети. И продаваха легално солени гевречета или ядки за бирата, а нелегално капваха по малко водка в съдинката.

Всъщност по принцип водката си я носеха сами.

Пренебрегваха напълно ядките и гевречетата, тъй като бяха скъпи и нямаха нужда от тях.

През лятото в пивниците беше тясно, шумно и поносимо мръсно, но общо взето весело, макар непрекъснато да ставаха сбивания, леки спречквания или най-обикновени устни изяснявания на отношенията.

Но сега дори автоматите се бяха променили до неузнаваемост.

Пияниците, които влизаха отвън, влачеха със себе си лепкава кал, тя се разтичаше по пода, смесваше се с разлятата бира и полепваше във вид на мръсни пръски по стените. Хората видимо намаляха. И беше студено почти колкото навън.

И накрая, четвърто — Антоша изведнъж осъзна, че шумните и понякога случайни компании изобщо не са противопоказни на нашата квартира. Ако се съдеше по някои признаци, съседите ни също нямаха нищо против да се повеселят от сърце и душа. И се отнасяха снизходително към чуждите слабости.

И се започна.

Компаниите, които се събираха у нас, бяха много разнообразни и в същото време еднакви.

Разликата беше във възрастта, половата принадлежност, темперамента, бившия статус, остатъчното ниво на културата и възпитанието, материалното състояние или пълното му отсъствие. Казано накратко, повечето от тях бяха свързани с миналото.

А общото между тях беше настоящето.

А в него цареше непрестанно потъване към дъното, към лепкавото тресавище на онзи безлик, безполов, лишен от възраст, душа и разум социум, наречен измет на обществото.

Очевидно авторът на това определение е бил наблюдателен човек. Изпадналите до крайна степен хора наистина приличаха на биологична маса и по този признак напомняха за отпадъците по градските сметища, пресовани в гъста, лепкава и зловонна субстанция.

Но аз осъзнах това положение много по-късно, когато се сдобих с възможност да погледна отстрани собственото си минало, обитавано от бледите призраци на градските сметища. И то да го погледна отдалече.

А тогава в празната ни и до този момент тиха квартира започнаха да идват хора.

Често това бяха стари приятели на Антон, с които се познаваше вече от две години — точно колкото бе прекарал любимият ми в столицата в съзерцание и очакване на белия кон, червеното килимче и разтворените насреща му Спасовски врати.

Понякога някое същество се появяваше в жилището ни случайно, миг след като Атон го е срещнал в близкия магазин за спиртни напитки, наречен „Трите стъпала“, естествено, защото до вратата му водеха три протрити стъпала.

Съществата пиеха, ядяха, понякога се караха и се биеха и трошаха мебелите и съдовете.

Понякога се съвкупляваха на нашия продънен диван, от който тук-там опасно стърчаха пружини, готови всеки миг да разпорят мръсната тапицерия, да пронижат писналите им до крайна степен през тези дългите години човешки тела с тяхното вечно мърдане, което не позволяваше на стария диван да потъне в покой, благополучно да се разпадне и да умре.

В такива моменти страстно желаех и дори — ах, каква грешница бях! — молех бога това най-сетне да се случи, пружините да изскочат навън и да се забият в потните тела, които се бяха отдали на животински забавления върху моята постеля.

Нека поне диванът ги спре, след като Антон не искаше да го направи, а аз не смеех.

Но диванът търпеше.

И аз също търпях.

Когато пиянските гуляи ставаха съвсем дивашки, се криех и се завирах в камарата мръсни и миришещи лошо дрехи, струпани в антрето.

Защото много добре знаех, че в такива моменти е опасно да се мяркам пред очите на Антон. Всъщност въпреки това той ме забелязваше и аз винаги ходех със синини и подутини по лицето и по тялото.

Но все пак всичко си има край.

Настъпи денят или по-скоро вечерта, когато чашата на търпението ми преля.

Невижданият буен дори според тогавашните ни мерки пиянски гуляй продължаваше вече четвърто денонощие.

Отначало купонът беше много весел, с танци и песни под акомпанимента на китара. Любимият ми дрънчеше настървено по струните и дори аз пригласях нещо за звънкия лед на „Чистите езера“.

Следващият етап премина към тъпа и безпричинна ярост. Биха се до кръв, жестоко и безумно. Съседите ни, които уж бяха свикнали с шума, не издържаха на оглушителните псувни, глухите удари и трясъка на трошащите се мебели, започнаха да чукат по стените и заплашиха, че ще извикат милиция. Всъщност кланицата стихна не защото някой се изплаши от милицията. По това време разсъдъкът им едва ли реагираше адекватно на онова, което се случваше.

Просто се измориха.

Компанията видимо оредя, а пребитите пияници се разпълзяха по домовете си да ближат раните си.

Аз почти се успокоих, след като този път успях благополучно да изчакам края на събитията в ъгъла си.

Сега предстоеше последното ми изпитание — мъчително оправяне на Тоша в състояние на безпаметство. В такива моменти той ме желаеше. Странно, но преди да потъне в небитието, абсолютно обезсиленият Антон изпитваше потребност от плътска любов — от дълъг и груб секс, без каквито и да било емоции.

Но дори и след това не можеше да заспи.

Душата му или онази субстанция, която я сменяше, упорито не искаше да се отдаде на съня. Сякаш се страхуваше, че този път няма да успее да се събуди.

Антон не спеше, не позволяваше и на мен да заспя, мърмореше нещо и искаше отговор. Понякога ставаше трогателно беззащитен като дете. И съвсем по детински ме молеше да му разкажа приказка.

И аз му разказвах.

По онова време не размишлявах особено над това доколко съм унизена, смазана и дали изобщо съм жива и почти обичах тези тежки нощи на бдение.

Обикновено Антон заспиваше призори.

И настъпваше отдихът.

Той беше дълъг, до средата на другия ден, когато Тоша се събуждаше и искаше бира.

Така протичаха дните.

През онази вечер, свита под закачалката до вратата, очаквах неизбежното — тежките крачки в коридора, пискливият стон на пружините на дивана и пиянското ръмжене на любимия ми, който ме вика при себе си.

Но съдбата беше подготвила друго.

Стъпките наистина прозвучаха в коридора, но това бяха плахи стъпки на два чифта крака.

Подпирайки се с една ръка за стената, Антон прегръщаше с другата някакво чорлаво същество на неопределена възраст, но очевидно от женски пол. Сухата като сноп миналогодишно сено сплетена грива на съществото беше безмилостно изгорена с кислородна вода.

В предишните времена, за да боядисат косите си, жените често използваха именно кислородна вода — чист химически продукт. Защото беше трудно да намериш нормални бои за коса.

Само че въпросът не беше в интензивността на боядисването, защото косата на жената, която Антон прегръщаше, изглеждаше унищожена завинаги.

Другият явен признак на пола й беше яркото червило на лицето й.

Вероятно, канейки се да се отдаде на любовта, дамата бе решила да се разкраси, ала ръката й не е била съвсем сигурна и червилото бе омазало половината й лице, но за сметка на това нямаше как да не го забележиш. Дори в почти тъмния коридор.

Във всичко останало това беше едно типично същество — мръсно, пияно и раздърпано като всичките ни днешни гости.

Дамата доведоха пратениците, които сутринта бяха изпратени в прословутия магазин „Трите стъпала“ за поредната порция евтина пиячка.

Привечер ми се стори, че то си тръгна заедно с всички.

В кухнята като че ли остана само Антон със стария му приятел с прякора Шура Балаганов.

Но сега стана ясно, че съм се излъгала.

В това време двойката се шмугна в спалнята и старият диван досадно изпищя.

Както обикновено.

А след две минути от нашата спалня се разнесоха характерни звуци, които ми известиха, че тази нощ няма да има нужда от моите услуги.

Известно време стоях тихо, осъзнавайки докрай случващото се. А когато най-сетне разбрах всичко съвсем ясно, стана нещо нечувано.

В действителност това беше само един опит за бунт — слаб и безпомощен, първото мое несъзнателно въстание срещу собственото ми робство.

Нормално явление.

Хиляди жени, изпаднали в подобна ситуация, се държат по същия начин или по-лошо.

Сега вече зная това.

Но тогава ми се стори, че страшна нечовешка мъка е притиснала самотните ми рамене. И ме е лишила от разсъдък.

Изскочих като малко хищно зверче от убежището си, отворих вратата на спалнята, удряйки я с тяло и, естествено, се вкопчих в перхидролените кълчища, разстлани по възглавницата ми.

И започна същински кошмар, чиито подробности, за щастие, си спомням смътно.

Първият удар на Антон беше толкова силен, че кожата на челото ми веднага се разкъса.

Може би той не ме удари с ръка, а с онзи будилник, чието оглушително тиктакане беше част от митичната „тишина на празното жилище“. Но така или иначе, бликналата кръв заливаше очите ми и сякаш някакъв мътен поток давеше съзнанието ми.

Това, което се случваше, беше странно.

Точно така — странно, защото страхът ми се изпари, а изненадата ми остана.

И аз се изненадвах.

Изведнъж тялото ми по някакъв необясним начин се премести в пространството. А краката ми се откъснаха от земята. Пред очите ми през призмата на горещата кръв стремително преминаха мръсните стени на стаята.

След това се оказа, че почти докосвам с лице студеното стъкло на прозореца.

След това тялото ми отново рязко се премести, стъклото изчезна, а влажната вечерна прохлада облъхна лицето ми.

— Толкова си ми писнала кучко! Толкова си ми писнала!

Гласът на любимия ми звучеше съвсем близо до мен.

Силните му ръце ме стискаха здраво и болезнено.

Но за кратко.

Изведнъж всичко изчезна.

Наоколо се възцари тъма — студена и влажна тъма. Това не беше безпаметство, не — потокът на въздуха зад прозореца ни ме подхвана и ме понесе нанякъде, галейки нежно разгорещеното ми тяло.

Този полет беше странен, но приятен и най-вече спокоен.

Но отчаян женски вик раздра тишината.

— Какво правиш?! Недей!!! — крещеше жената.

Но това не бях аз.

Аз мълчах.

Може би защото вече не можех да крещя.

Всичко свърши някак отведнъж — влагата, прохладата, полетът.

Наоколо нямаше нищо.

Цареше пълна тъмнина.

2002

Пресконференцията свърши след два часа и половина.

Публиката като че ли напълно задоволи интереса си.

Разбира се, останаха неизменните — или неизтребимите? — десетина журналисти, които искаха да направят собствени интервюта.

Те не желаеха нищо друго на този свят, освен да притиснат героя на новината до стената, да го погледнат в очите, да го хванат за лакътя или за копчето на сакото, да му зададат въпроса си така, че другите да не чуят и многозначително да си разменят няколко думи с него.

Завардваха жертвата предварително, десетина минути преди да свърши пресконференцията и заемаха места около предполагаемото място, откъдето щеше да мине.

Всъщност стражата също не дремеше и старателно отдалечаваше желаещите да си поговорят на четири очи от тялото на охраняваната персона.

Затова в края на всяко мероприятие винаги настъпваше известна бъркотия, леко блъскане, щуране и изобщо — суматоха.

Същото се случи и с мен, макар че главният охранител направо риеше земята с копита, за да докаже професионалната си пригодност. Орлите от инкубатора му действаха с всички сили с лакти. Широките им гърбове самоотвержено се сливаха в жива стена.

Напразно.

Неизтребимата десетка ловко ме пресрещна на изхода и получи онова, което искаше — поддържа ме за ръкава на жакета ми, повъртя копчето ми, погледна ме отблизо в лицето и зададе премълчаните си въпроси.

Общо взето, всичко стана както се полага, включително и вечната суматоха накрая.

Както и любопитният разговор, който потъна в тази суматоха.

Всъщност това дори не беше разговор, а кратка размяна на реплики и визитни картички.

Незабелязана от никого, като ми се стори.

Но сгреших.

Екипът, който подготвяше мероприятието, остана доволен и с чувство за изпълнен дълг се разположи свойски около кръглата маса в кабинета ми.

В действителност аз исках просто да кажа благодаря. Но процесът като че ли от само себе си тръгна по отъпканата преди време от самата мен пътека.

И започна „разбор на положението“.

— Какво пък, според мен, всичко мина добре. — Пилето говореше авторитетно и без емоции. — Въпросите, които искахме да чуем, прозвучаха. И обратното. Като че ли нямаше нежелани въпроси.

— Поработихме с хората! — Бойкият прессекретар буквално грееше от самодоволство.

— С тези хора можеш да работиш колкото си щеш, но те са като вълка, който винаги гледа към гората — парира го назидателно Пилето.

— Надценяваш ги, Юра. Вълкът е благородно животно.

— Което означава, че колкото и да ги храниш…

— … пак ще те ухапят.

— Е, днес не те ухапаха.

— Имаше един въпрос… — Момичето от пресслужбата замлъкна смутено и ме погледна, сякаш ме питаше дали може да продължи. Знаех кой въпрос имаше предвид. Пилето не се досети веднага…

— Кой зададе въпроса?

— Онази… Не запомних името й, ярката блондинка…

Тя беше права — блондинката наистина беше ярка.

И сексапилна в стил Мерилин Монро. Със същата къса и грижливо сресана прическа и с пухкави устни. Естествено, алени.

Дори говореше по същия начин, поемайки си чувствено въздух.

— Обичахте ли го? — попита тихо „Мерилин“ и се наведе напред толкова умело, че набъбналите й под блузката гърди полегнаха върху рамото на възрастния чичко от „Правда“.

Чичкото нервно се размърда.

Залата затаи дъх.

Но напразно.

Това беше добър въпрос, може би най-добрият от всички, които бяха прозвучали днес.

Или поне беше лесно да му се отговори.

Аз не излъгах и дори не си изкривих душата.

— Обичах го. Както никой друг в живота си…

Публиката въздъхна със съчувствие.

Аз сведох очи, погледнах криволиците, които дращех от скука върху един празен лист и си помислих: „Вие не уточнихте за кой период става дума. За сегашния или за миналото? При всички случаи въпросът беше зададен в минало време. И това беше правилно. Сега за него винаги щяха да говорят само така — в минало време. Слава богу!“

Вече можех да вдигна очи.

Погледът ми беше тъжен и леко премрежен. Съвсем мъничко.

Това беше точка, ако не и удар в десетката.

Естествено, в моя полза.

— Не — казах, обръщайки се към притеснителното момиче от пресслужбата. — Това изобщо не беше труден въпрос.

Пилето изобщо не се интересуваше от въпросите за любовта.

Може би беше запомнил нещо друго?

— Между другото… Оказа се, че не са забравили африканския ми договор.

— Да — отвърна той убийствено кратко. Но аз много ясно видях как завъртя голямата си кръгла глава, търсейки в залата журналиста, който ми зададе въпроса за диамантените находища.

— Помнят го! — упорствах аз.

Пилето ме погледна с укор.

Наистина се засрамих от глупавото си упорство, но, разбира се, повече се засрамих от подозрителността си.

Нали преди това бяхме решили да пропуснем тази тема. И да я забравим. А аз продължавах да настоявам.

Опитах се да отиграя ситуацията.

— Yes, I do, но полза няма! — Пилето изпръхтя с разбиране, а чевръстият прессекретар малко престорено се умили.

— Много добре казано!

Между другото, все не можех да запомня името му.

Случваха ми се такива неща — съзнанието ми отказваше да възприеме личност, която не предизвикваше интереса ми.

Категорично.

Тогава, ако ще да ми наливаш с фуния нещо в главата, всичко свързано с тази личност изчезваше от паметта ми, без да остави никаква следа.

Където и да запишеш бележките за нея, те изчезваха по някакъв мистичен начин.

Което означаваше, че това не беше човек, а просто едно бяло петно от възприятия.

— По-кротко, младежо. Това е лаф от серията… — Пилето завъртя длан на нивото на корема си. Нагоре и надолу.

Сега беше мой ред да изпръхтя с разбиране, а безименното момче от пресслужбата окончателно се стъписа.

Но Пилето беше великодушен.

— Не бой се, момче, няма нищо неприлично. Този жест означава само едно: че когато бях на ей толкова години — и той отново посочи корема си с обърната надолу длан, показвайки ръст на дете, — този виц имаше ей такава брада. — И обърна дланта си нагоре, отмервайки дължината на брадата.

Всички се засмяха, сякаш виждаха този номер за пръв път.

Всъщност това беше точно така, защото тук само аз и Пилето бяхме над четиридесетте.

Останалите бяха младоци, едва навършили тридесет.

И те си имаха свои смешки.

В потвърждения на мислите ми безименният прессекретар уточни, този път съвсем искрено:

— Виц ли?

— Виц. — Птицата се носеше на крилете на великодушието си. — Една американска експедиция се изгубила в глухата сибирска тайга. Хората бродили една седмица, бродили втора, подивели, огладнели, замръзнали. Изведнъж насреща им от гъсталака изскочил един мъж. Як, космат, с кожух, с валенки и с пушка в ръце. Те хем се изплашили, хем се зарадвали. Не разчитали кой знае колко на успех в преговорите си с него, но за всеки случай попитали: „You speak English, sir?“ И в отговор чули мрачното: „Yes, I do, но… полза няма“. Вярно, ние казвахме друго.

— Тук има дами, Юрий Лвович.

— Виждам, бос.

Уж не прозвуча нищо странно.

Аз бях бос.

Слава богу, нашите специалисти да определят професионалната принадлежност в съответствие с пола и любителите на „секретарките, докторките и говорителките“ още не бяха успели да изкълчат по свой начин тази чужда дума.

Което означаваше, че тя звучеше точно така — бос.

Но момчетата от пресслужбата едва забележимо се напрегнаха, а емоционалното момиче, което се притесни от въпроса за любовта, направо се изплаши, потрепна и вдигна развълнуван поглед към Пилето.

Те не бяха забравили, че той наричаше бос само Антон.

Аз също.

И наистина беше любопитно защо се обърна толкова категорично към мен?

Пред кого разиграваше този спектакъл? Едва ли пред тези деца от пресслужбата!

Значи го разиграваше пред мен?

Замислих се и без да искам завъртях глава: „Не, така не може. Май че се превръщам в клонинг. Който няма доверие на никого и е обзет от мания за величие също като покойния оригинал.“

Но запазих тези мисли за себе си, ала всички забелязаха, че завъртях глава.

И всеки изтълкува това по свой начин.

Пилето го прие като упрек.

— Е, извинявай. Нищо не съм казал, само си помислих…

Прессекретарят реши, че това се отнася за него.

— Объркахме ли нещо? Имате ли забележки?

Беше време да възстановя душевното им равновесие.

— Не. Просто се замислих…

— За диамантите ли? — реагира моментално Пилето.

Значи не можеше да има никакво равновесие.

Този проклет договор определено засягаше с нещо Пилето.

Завъртях глава още по-енергично.

— Не, разбира се. Защо непрекъснато споменаваш този договор?

— Аз ли го споменавам? Добре, значи го споменавам аз. Между другото, я ми кажи кой беше онзи тип, който те затисна на изхода?

— Престани, Юрий Лвович! Защо да ме е затиснал? И защо това да е между другото?

— Добре де, не е между другото. Но той определено те затисна. И ти шушнеше нещо на ухото…

— Типовете бяха около десетина, не забеляза ли? Това беше един журналист. Искаше интервю за проблемите на компанията или, по-точно, за причините, които са създали проблемите. Попита как си ги представям.

— Откъде е? — поинтересува се живо Пилето.

— Да, от кое издание е? — Безименният не искаше да допуска никого на територията си. Независимо от категорията.

— От някаква издателска група от новосъздадените. В момента те се плодят като гъби след дъжд. Не помня. Всъщност той ми даде визитната си картичка.

Започнах да ровя делово в чантата си, но визитната картичка като че ли напук беше изчезнала.

Просто не можеше да бъде другояче.

По принцип.

Тъй като в момента вдъхновено лъжех.

Човекът, който се обърна към мен с неочакван въпрос, наистина беше сред кръвожадната глутница журналисти, които ме хванаха на изхода.

Само че той не беше журналист. И не искаше интервю.

Изобщо.

1980

Това приличаше на сън.

Странен, макар че не беше страшен.

Не беше от кошмарите, които ме измъчваха, когато внезапно заспивах през безкрайните нощи, в които Тоша изчезваше в неизвестна посока.

Но този сън не беше приятен и не предвещаваше щастливо събуждане.

В него всичко беше размесено и то неуловимо. Приличаше на реалност, в която нещо по необясним начин се бе сменило и не изглеждаше така, както би трябвало да бъде.

Но не беше ясно какво.

В тази странна реалност от време на време уж се събуждах, отварях очи и виждах просторна стая с бели стени и бели прозорци, през които понякога струеше светлина, а понякога прозорците изчезваха и светлината струеше някъде отгоре, но си беше все така бяла, спокойна, ярка и заслепяваща.

Светът изглеждаше странно.

Пелената от бяла светлина образуваше тънка прозрачна бариера между мен и околните предмети.

Понякога зад нея се появяваха човешки фигури.

Понякога ми се струваше, че виждам Антон, но не изпитвах нито радост, нито душевен трепет от това. А само слабо любопитство.

Това той ли е? И ако е той, как се е озовал тук?

В бялото пространство нямаше място за такива като него. И това беше още едно познание, дадено ми неизвестно от кого.

Опитвах се да проникна с поглед през преградата и да се убедя, че очите не ме лъжат.

Понякога почти успявах. Невидимата бариера изчезваше, аз впивах поглед в онова, което ми се струваше, че е Антон, и виждах, че това е той. Но в същото време не беше той, само че страшно приличаше на него.

Или все пак беше той, но променен толкова много, че бе престанал да прилича на себе си, като в същото време бе запазил външността на предишния Антон.

Правех още едно усилие и опит да реша главоблъсканицата.

Но не успявах. Не ми беше съдено.

Бялата светлина помръкваше.

И край.

После вероятно се е спускал мрак, но това вече не го помнех. И разбирах, че съм пребивавала в мрака едва в мига на следващото си събуждане, когато в гъстата пелена се очертаваха белите стени. И бялата светлина.

Опитвах се да осмисля случващото се и осъзнавах, че това е сън, само че изобщо не можех да разбера откъде зная това.

Просто усещах, че нещата не стоят така, както са наяве.

Нещо не беше както трябва.

Но какво?

Да се събуждаш насред съня си е изумително и не много приятно чувство.

Но загадъчните събуждания ставаха все по-чести и постепенно започнах да разбирам защо заедно с тях идва и усещането за нереалност.

Защото се събуждаше съзнанието ми, но не и тялото ми.

Изобщо не усещах тялото си. И решавах, че съм умряла.

Странно, но тази мисъл не предизвикваше в душата ми нито паника, нито страх, нито болка.

Напротив, точно тя най-неочаквано подвеждаше всичките под общ знаменател — да, умряла съм, защото не усещах гърлото си и бях изгубила способността си да се движа и да се премествам в пространството, но виждах и възприемах околния свят.

Той ми изглеждаше странен, но това беше естествено, тъй като този свят беше друг.

Всичко бе много просто.

Оставаше само да чакам как ще се развият събитията в този свят.

Времето минаваше, аз чаках и се събуждах все по-често, свиквайки с бялото пространство наоколо.

И веднъж си помислих, че може би не бива да чакам никакви събития. Защото винаги щеше да бъде така.

И за моя изненада отново оставах спокойна.

Щом ще е така винаги, нека да е винаги така.

Не можех да кажа, че в новото си състояние се чувствах добре, но то не беше тягостно.

Чувствах се никак.

И това определение затвърди мисълта ми, че земното ми съществуване е приключило.

Че всичко внезапно е свършило. Толкова неочаквано, че се изплаших.

И, между другото, това беше първата силна, ярка почти като в предишния ми живот емоция от момента, когато започнаха странните пробуждания.

Когато се събудих за пореден път, чух глас.

Всъщност аз се събудих точно от този глас.

— Погледни ме! Чуваш ли? Отвори очи и ме погледни!

Гласът беше властен и дори груб, но не и зъл.

Определено говореше мъж.

Възрази му друг глас — също мъжки, но много по-мек и тих, така че аз почти не разбрах думите.

Но все пак ги схванах.

— Не, Георгий Нодарович… Ще я подържим още три дни…

— И какво ще стане след това?! Ще я закопаем ли? Според вас, аз напразно ли се гърчих шест часа и половина? За тоя, дето духа, ли направих всичко? Не, гълъбче, ти ще оживееш, а ако не оживееш, аз няма да чакам три дни. Ще те пратя на майната ти още сега! Със собствените си ръце!

— Георгий Нодарович…

— Върви по дяволите!

Гласът гърмеше съвсем близо.

Но по-важното бе, че за пръв път, откакто мъглата се разсея, усетих тялото си.

И болката.

И нечие рязко докосване — разтърсваха ме за раменете.

Разтърсваха ме енергично.

Болката се засили.

Но заедно с нея в съзнанието ми като изображение на фотографска лента се избистри и започна все по-ясно да пулсира мисълта, че съм жива.

Но вместо радост, това ми навя страх.

Отдавна бях дошла на себе си и можех да отворя очи, но от ужас стисках клепачите си все по-силно.

И само сълзите ми — ето и още едно неочаквано явление! — избиваха навън и се стичаха горещи по лицето ми. О, забравено усещане!

— Георгий Нодарович, за бога! Наистина ли… — Тихият глас се извиси в крясък.

Престанаха да ме разтърсват.

Но горещото дихание продължаваше да се разнася до мен, а предишният глас сякаш размени ролята си с другия и каза едва чуто.

Почти шепнешком:

— Тя плаче. Погледни, Слава, тя плаче…

Най-после се реших да отворя очи.

Видях над себе си чуждо лице.

Непознато.

Смугло, обрамчено със спретната тъмна прошарена брада. С гърбав нос и кръгло чело.

Очите му напрегнато търсеха погледа ми. Те бяха тъмни кафяви очи под гъсти повдигнати вежди.

Странно. Сега наоколо ставаха много странности и затова повтарям толкова често тази дума.

Но сигурно ще я повторя още много пъти.

Странно, но се оказа, че макар току-що да съм се измъкнала от небитието, мога веднага да фиксирам особеностите на чуждото лице. Дори бях в състояние тутакси да ги оценя, сякаш току-що се бях изхлузила от тълпата, където по навик и компетентно бях разглеждала непознатите.

И дългите дни, прекарани в бялото пространство, не бяха съществували.

А може би наистина не беше имало нищо? И това беше само сън?

— Ей! — обърна се грубо и в същото време мило към мен брадатият. — Ей, жива ли си? Виждаш ли ме?

— Виждам… — Оказа се, че устните не ми се подчиняват. Едва изговорих думата, но все пак я произнесох и чух гласа си. И брадатият също го чу.

— Слънчице мое, радост моя! — каза той, без изобщо да се променя. — Скъпо мое момиче. Ти си живо.

Той ме гледаше така, сякаш пред него стоеше най-близкият му човек на света — нежно и с умиление.

— Георгий Нодарович… — Сега другият глас звучеше тихо, а онзи, към когото се обърна, изведнъж избухна:

— Георгий Нодарович, Георгий Нодарович! Стига си повтарял? Върви! Извикай оня луд Ромео…

Тъй и не успях да видя другия човек, но ясно дочух забързаните му стъпки, звука от отварянето на вратата и веднага след това някакъв неясен шум.

Шумът се приближаваше и сега разбирах, че това бяха стъпките на още един човек, който бързаше и дори тичаше.

Онзи, когото нарекоха Георгий Нодарович, тихо каза:

— Ето… — и отстъпи, освобождавайки мястото на някого.

Над мен се надвеси друг човек.

В първия момент ми се стори, че това е Антон.

Но само в първия.

Безучастното бяло пространство отново се опита да ме вземе във властта си, защото този човек беше оттам, от просъницата ми, иззад бариерата.

Приличаше на Антон като негов близнак, но беше съвсем различен.

Всъщност сега, след като брадатият ме разтърси, аз се оказах много по-издръжлива и намерих сили да огледам „близнака“.

Вгледах се жадно в чуждото и в същото време познато лице и се опитах най-сетне да разкрия тайнствената метаморфоза. Да открия едва доловимите разлики точно както в известната главоблъсканица.

И ги открих.

За разлика от Антон, този беше грижливо подстриган, но най-вече той беше очевидно по-млад. Беше направо момченце.

С открито светло лице, без мрачни бръчки, без дълбоки резки покрай устата, без сивкав нездрав оттенък на кожата и без неизменната четина.

И очите му.

Очите му бяха кафяви, с жълти искрици, абсолютно същите като на Антон, но гледаха различно — открито и възторжено.

В тях липсваше познатата злобна насмешка, пренебрежението, премесено с малко жалост, нямаше го презрението, насочено към целия свят. Нямаше яростта, която леко проблясваше в дълбините им, но всеки миг беше готова да избухне, да изгори и да изпепели всеки, който за зла участ се изпречи на пътя им.

Вече събирах сили да попитам кой е този човек, кой е този двойник на Антон…

Но той ме изпревари. Най-неочаквано падна на колене, допря устни до ухото ми и зашепна разгорещено и страстно, давейки се с думите си, сякаш се боеше, че няма да успее да ми каже нещо изключително важно.

— Направила си го сама. Разбираш ли, казах, че си го направила сама… Разбра ли? Чуваш ли, моля те, кажи, че си то направила сама… Моля те, моля те, умолявам те…

Той плачеше.

Широките му рамене се тресяха от риданията.

Чуждите сълзи капеха върху лицето ми.

Моите пресъхнаха. И вече не ми се плачеше.

Макар че точно сега се съвзех окончателно и си спомних всичко.

Влажния вятър, влагата навън, женския крясък, разкъсващ нощната тишина…

Вече нямах никакви съмнения и нямаше никакви двойници.

Това беше Антон.

1991–1997

Трябва да отбележа, че Антон се върна доста бързо към свободния гуляйджийски живот, веднага след като в живота ни се появиха първият успех в бизнеса и първите пари.

Но в началото това беше едва ли не задължително условие за принадлежност към клана на новите хора. Тогава все още само строители и творци на бъдещия живот.

Бъдещите господари.

Беше задължителната съставна част от образа на начинаещия капиталист.

Те започваха на празно поле и дори нещо по-лошо — драпаха от дълбоката яма на безпросветното невежество.

Още не се бяха „отъркали в Европата“ и не бяха огледали както трябва и отблизо истинските потомствени акули. Не бяха опознали как се веселят в безкрайните океански простори и с какво тешат свирепите си души.

И затова се обръщаха назад.

Спомняха си миналото, още повече, че паметта им беше прясна, пък и пресата, която бе обзета от разобличителна треска, не пестеше подробностите от „сладкия живот“ на предшествениците им.

Държавна вила зад зелената ограда, пътен милиционер, който козирува след колата, препускаща по Рубльовско-Успенското шосе. Сауна с басейн, много уиски и голи женски тела.

Това бяха пределът на мечтите и символите на успеха.

Схемата на тайните радости на сваления партиен елит.

И те се веселяха, умножавайки зрънце по зрънце собствените си символи.

С ранните часовник „Ролекс“, костюми „Версаче“, черния гланц на „Мерцедес 600“ вместо черния гланц на „ГАЗ-31“. Но със същите специални номера. А най-предпочитаното нещо на тях беше магическото „МОС“.

Всъщност, докато се веселяха, въртяха и бизнес.

Поделяха страната, разграбваха хазната на родината, купуваха пусналите здрави корени чиновници, назначаваха нови, правеха коалиции, подписваха конвенции, наказваха нарушителите.

Както се полагаше — „след кратка гражданска панихида“.

Между другото, в новия прочит тълкуваха класиците буквално.

И погребваха доста често.

Но не тъгуваха. Сутринта опяваха поредния нарушител на конвенцията, на обяд обръщаха по сто грама, вечер сядаха да вечерят в тесен кръг и, докато вечеряха, продължаваха да поделят страната и да назначават чиновници…

И така нататък.

По това време гуляйджийствата на Антон — „излизането на свобода“, според собственото му определение, беше по-скоро норма, отколкото изключение от правилото.

Но времената неуловимо се променяха.

Колкото и да е смешно, ние наистина се вписахме в цивилизования свят. С разкривен почерк и с ужасни, понякога непростими грешки. И, разбира се, не на титулната страница, а някъде накрая, в полето.

А освен това „нашите“ имена изобщо не бяха легион.

Това бяха около десетина-двадесет души в авангарда. А след тях на едно ниво по-ниско — още около няколко стотици от „най-отворените“ и дръзките.

Но това не е важно.

Важното бе, че се вписахме.

Процесът, както казваше в зората на промените първият и единствен президент на империята, пометен благополучно от собствените й остатъци, тръгна.

А след като се вписахме, постепенно започнахме да попиваме като гъби маниерите на световния елит, включително и маниакалната им страст към „здравословния начин на живот“.

Всъщност погледнат отблизо, обгореният от тази страст живот, едва ли би се сторил здравословен на някого. Защото целият му смисъл се състоеше в безкрайно преследване на отминалата младост. В стремежа на всяка цена да поддържаш или да се сдобиеш с „търговски вид“ (още повече, че съвременната медицина умееше да прави това): с гъвкаво тяло с безупречни пропорции, с лице без нито една бръчица, с античен (или какъвто и да било друг) нос, с ослепителна усмивка и тъй нататък, и други такива… И все в този дух до безкрайност.

Сиреч, да постигнеш пълното съвършенство.

Този стремеж беше напълно обясним, защото, разбира се, че на всеки му се щеше да продължи щастливия си живот максимално. А освен това в празничния вихър трябваше да блестиш и да се наслаждаваш.

Да пърхаш, а не да се тътриш в инвалидна количка.

Между другото, тази страст по принцип се развива в геометрична прогресия. Колкото по-безоблачно е небето, толкова по-непреодолимо става желанието ти да живееш вечно под него.

Но така или иначе, след като се намърдаха в обществото, „нашите“ също се загрижиха за телесното си здраве.

На мода излезе разумното въздържание.

А също така диетите, диетолозите, фитнес клубовете, персоналните треньори, йога, калифорнийските стоматолози и пластичните хирурзи, релаксът в Монтрьо и Мариански лазник, таласо в Довил и Биарица, карането на ски в Сент Мориц и Крушевел, тенисът, голфът и разходките с коне.

А освен това и нравствените ценности, като на първо място — семейните.

Естествено, любовниците и случайните приятелки от средите на успешните фотомодели, стриптийзьорките с висше академично образование и малолетните певачки с незавършено средно образование, дългокраките секретарки и проверените бойни другарки във вид на бизнес дами, не изчезнаха.

Но повтаряйки точно протокола на високопоставените държавни посещения, за съпругите започнаха да съставят отделни програми, свързани предимно с приобщаването им към високото изкуство, благотворителността, всевъзможните клубове по интереси и, естествено, отново с онова маниакално оздравяване, подмладяване и постигане на абсолютното съвършенство.

Отначало Антон се втурна към върховете на вечната младост заедно с всички и дори ме помъкна подире си.

Но на това място най-ненадейно се появи един облак.

Небето над нас се покри със сивота, наля се с олово, притъмня и надвисна, заплашвайки да се разрази в буря.

И гърмът вече се разнесе в далечината, а мълниите проблеснаха, макар и все още далеч.

Това не предвещаваше нищо добро, но предполагам, че все още можеше да се коригира.

Може би Антон трябваше да събере сили и да разпъди облаците, както разпръсват облаците над Москва преди някакъв празник на Кремъл.

Може би трябваше да изчакаме бурята да отмине, скрити зад сигурните в онзи момент стени на домовете си. Без значение дали щяхме да го направим в Русия или зад пределите й.

Може би трябваше да посрещнем удара на стихията с вдигнато забрало. И, стиснали зъби, да изтърпим предстоящия вихър.

А после като оцелели в пожар нещастници да тръгнем с протегната ръка и да молим за хорската и божията милост.

В смисъл: извинете, че ви спираме, но не сме от тук.

Мотивът е известен.

Сигурно щяха да ни простят и да ни подхвърлят нещичко.

Но Антон прецени нещата другояче.

Всъщност разумът му не се задейства. Надделяха чувствата му.

Или, по-точно, едно-единствено чувство. Страхът.

Зная го със сигурност.

Впрочем, страхът винаги живееше в душата му, но до един момент се държеше кротко. Предполагам, че той се бе настанил в най-далечното й кътче в деня, когато Антон окончателно осъзна новото си състояние. Приятно във всички отношения, защото това беше осъзнаване на сбъднатата му мечта.

Белият кон, червената пътечка и гостоприемно разтворените врати на Спаската кула. Разбира се, това не стана буквално, но смисълът беше точно такъв.

Всичко се сбъдна.

Дойде неочаквано, направо му се стовари на главата или по-точно, върху мократа отъпкана трева пред безличния блок в мръсните покрайнини. Заедно с жената, който той на пияна глава изхвърли през прозореца.

Заедно с мен.

Но късметът можеше да се изплъзне точно толкова внезапно, както се бе появил.

И това щеше да е съвсем логично, а по това време Антон живееше, ръководейки се само от логиката.

А това означаваше, че когато една сутрин се събуди, нямаше да намери до леглото си подноса с горещо кафе, топли препечени филийки и студен черен хайвер. Нямаше да срещне десетина услужливи хора зад вратата на спалнята си. Нямаше да докарат пред входа лъскавата лимузина с кортежа от два масивни джипа, които го съпровождаха. На покрива на колата нямаше да светне бурканът и да замига като морски фар. Потокът от автомобили нямаше да се отдръпне встрани и познатият офицер от пътната милиция нямаше да му козирува със заучен жест…

Безкрайната поредица от „нямане“ пораждаше в душата му паника, сливаше се в едно неотвратимо ужасно „няма“ и напълно скриваше белия свят и то съвсем буквално, защото ставаше дума за небитието.

Странно, но Антон, който се издигна от нищото, беше абсолютно убеден, че ако отново се върне в калта, веднага ще загине.

Независимо, че „калта“ можеше да не е чак толкова зловеща, като онази, в която с удоволствие се търкаляше навремето. Независимо, че това нямаше да е черно блато, а само едно сивкаво обикновено битие, изпъстрено с дребни житейски радости. Това нямаше никакво значение. За него това беше смърт.

Тъй като знаех за този негов страх, понякога си позволявах да се шегувам:

— Пий без наслада — съветвах мило Антон, докато го наблюдавах как се наслаждаваше до самозабрава на аромата на „Petrus“ от реколта 1963 година. — Скоро пак ще ти се наложи да свикваш с портвайна. А в момента изобщо има ли евтин портвайн? Като онзи, който пробиваше пластмасовите чаши, спомняш ли си? Сигурно няма. Нищо, ще пиеш водка, това дори е по-добре. По стар навик ще събирате пари помежду си покрай лавката. И ще сядате на пейката в градинката.

— Млъкни… — Антон се давеше с рубинения разкош на „Petrus“.

И пребледняваше.

И дори очите му стремително избледняваха и побеляваха, изпълвайки се с истински животински ужас.

Той панически се боеше от краха, но в същото време го приближаваше сам, като все по-осезаемо се отделяше от ятото и с всеки изминат ден все по-забележимо нарушаваше неписаните му закони.

Точно тогава започна да пие по абсолютно същия начин както преди двадесет години — диво, безумно, до пълна загуба на разсъдъка си.

Всъщност сега това беше много по-страшно.

Не за мен. Аз можех без проблеми да избегна срещите с него. Двата апартамента в Москва и трите извънградски резиденции ми позволяваха да се размина без кой знае какви проблеми.

Освен това в пиянското безумие на Антон нямаше място за мен и аз нямах от какво да се страхувам.

Преди двадесет години, когато непрекъснато се мотаех в краката му, само го дразнех с присъствието си.

А сега на мястото на раздразнението се появи гняв и омраза. Слава богу, те не бяха насочени срещу мен, защото враговете, които заобикаляха Антон, бяха далеч по-значителни персони.

Ужасът на ситуацията се състоеше в това, че когато изпаднеше в състояние на запой, той се опитваше да се разправи с тях също така свирепо и безогледно, както с мен.

Естествено, тези хора не можеха просто да бъдат изхвърлени през прозореца.

Пък и сега Антон едва ли би изпитал удовлетворение от толкова кратка и бърза разправа. В трескавия му мозък се раждаха жестоки планове. А най-страшното бе, че все още имаше възможност да ги осъществи.

Тази възможност беше напълно реална и подкрепена от високото професионално майсторство на хората, за които със сигурност знаех, че в течение на дълги години педантично бе подбирал, примамвал и опитомявал постепенно.

Казано накратко, точно по времето, когато Антон стремително се сриваше в пропастта, опитвайки се или да се хване за митичната сламка, или в предсмъртната си ярост да повлече със себе си в преизподнята своите последователи, се проля кръв.

Няколко блестящи кариери станаха на пух и прах.

Разнесе се ураган от оглушителни скандали. Бяха изгубени огромни пари, да не говорим за похабените нерви.

Слава богу, по това време аз вече се бях оттеглила напълно от бизнеса.

Или, по-точно, бях отблъсната, за да не кажа нещо повече.

Но това не е важно.

Съвестта ми е чиста.

И това е най-важното.

1980

— Хайде да се махаме оттук, Слава! Не искам да гледам как този нещастен Ромео окончателно ще се превърне в локва от сълзи.

Невидимият Слава безропотно се подчини.

Отново се разнесоха стъпки и шум от затваряща се врата.

И настъпи тишина.

Риданията на Антон стихнаха.

После се разнесе глас, който беше променен, но напълно разпознаваем:

— Чуваш ли ме? — Въпросът беше напоен с предпазлива нежност.

В него дори се долавяше известна уплаха и отчетливо звучеше несигурност, сякаш Антон бе обзет от съмнения дали това съм аз.

Или някоя, която страшно много прилича на мен, но в същото време не прилича.

Казано накратко, това беше познатата главоблъсканица, в която трябваше да откриеш разликите между две картинки. Но на пръв поглед картинките бяха еднакви. Само че беше абсолютно сигурно, че разлики имаше.

И трябваше да гадаеш.

По всичко личеше, че сега трябваше да гадае Антон.

Беше дошъл неговият ред.

— Чувам те — отвърнах и за да разсея окончателно съмненията му добавих: — Можеш да не се съмняваш…

„… че това съм аз“ — не успях да довърша.

Защото Антон не ми позволи да довърша.

Той си имаше свой вариант.

И по всичко личеше, че аз сериозно се лъжех, смятайки, че Тоша е обзет от съмненията, които бушуваха в мен.

Но това изобщо не беше така.

Той имаше други въпроси. И друг проблем, който между другото в никакъв случай не го измъчваше по-малко.

— … че помниш всичко ли? Не се съмнявам. Но само си помисли дали ще се почувстваш по-добре, ако ме вкарат в затвора? Няма да се почувстваш, нали? Разсъждавай трезво. Ти си разумно момиче!

Мили боже, „момиче“!

Вече дори не можех да си спомня кога Антон ме беше наричал „момиче“.

И дали изобщо ме бе наричал така?

Не, определено ме беше наричал — един-два пъти. През най-първите дни от познанството ни.

Но после — нито веднъж.

И ето, че сега отново ме нарече „момиче“! И то разумно.

Ах, колко нежност има в нашата бедност, както казваше навремето покойната ми баба.

И в този миг за пръв път, откакто бях изплувала от безмълвното бяло пространство, осъзнах неочакваната истина и то толкова ясно, че чак се втрещих.

От днес нататък „аз“ изобщо не бях „аз“.

И в това нямаше никаква мистика.

Никакви психиатри, моля ви! Разсъдъкът ми си е абсолютно наред.

При внимателен прочит идиотската на пръв поглед сентенция беше ясна като две и две — четири: сегашната „аз“ изобщо не беше онова, което бе предишната „аз“.

Тя беше диаметрално различна.

И в това беше целият смисъл.

Антон напразно не се усъмни в това, че съм истинска, както ми се стори, че направи в началото.

Съвсем напразно.

Той не че беше безразличен на сегашната ми „аз“. Не. Дори май че беше интересен. Като обект, който заслужава внимание, но не много съсредоточено, защото за мен този обект беше като прозрачен съд.

С всички видими и обясними дефекти, слабости и страхове. С болното му самолюбие, с хипертрофираните му амбиции, с патологичния му мързел и със свирепия му егоизъм.

И други, меко казано, слабости, които след като опознаеш, можеш да постъпиш двояко.

Или да избягаш, или, още по-добре, да го изгониш. И, между другото, в момента бях сигурна, че вече няма да ми се случи нищо без близостта на Тоша.

Пък и всъщност какво по-лошо би могло да ми се случи от онова, което стана?

Наистина на някои персони предимно от женски пол им е необходимо най-жестокото разтърсване, например като падане от втория етаж, та мозъкът им да заработи както трябва.

Вторият вариант се състоеше в това да остана с Антон или по-точно да го оставя край себе си.

Може би изключително и само за да получа реванш. А може би имах други съображения в полза на този вариант.

Но до един момент „съобразяваше“ подсъзнанието ми. Аз открих аргументите си много по-късно, а на този етап взех решението интуитивно.

Избрах втория вариант, но това изобщо не означаваше, че отношението ми към Антон остана същото.

И най-после заговорих, прекъсвайки проточилата се пауза:

— Не. Няма да се почувствам по-добре. Успокой се, няма да кажа нищо.

— О-о-о… — Той сякаш изпусна пара. И сякаш силите му го напуснаха. Тоша седна бавно на пода до леглото. И от очите му отново потекоха сълзи. — Не можеш да си представиш… Просто не можеш да си представиш какво преживях през това време!

Е, естествено, аз нямаше как да си представя и най-вече нямаше кога. Защото висях на тънката нишка на случайността между двата свята.

И наистина не си представях.

Не ми беше до това.

Но Антон изобщо не беше глупав човек и очевидно мислите му течаха в същата посока.

Той се опита да поправи грешката си и продължи уж завършената вече фраза:

— Докато не стана ясно дали ще оживееш или не…

Разбира се, че беше точно така, защото, ако оживеех, значи щях да проговоря. И случайно да разкажа нещо съвсем различно от онова, което искаше Антон. Казано с други думи, да разкажа истината.

Тогава…

Той сякаш четеше мислите ми или по-скоро осъзнаваше, че не беше много убедителен в трогателната си тирада.

Но не се предаде и продължи още по-напористо:

— Зная, че сега ти е трудно да повярваш в това. На твое място аз за нищо на света не бих повярвал. На кого да повярвам?! На човека, който се е опитал да ме убие? И почти ме е убил. За нищо на света нямаше да повярвам! И ти… Можеш да не се съмняваш, че зная за какво си мислиш в момента. Мислиш си: този се гърчи така, защото се страхува. А след това, когато кажа онова, което иска, ще започне отново. Пак ще има пиянства, побоища, оскърбления… Така ли е? Нали си мислиш точно това? Не!!! Повярвай ми. Трудно е, но ми повярвай. През тези дни… Как да ти обясня каква ставаше с мен? Няма такива думи. Само че, знаеш ли, сега съм съвсем друг. Дори не можеш да си представиш колко се промених. Разбираш ли, аз вече не мога да живея без теб. Нито минута, нито ден. Толкова ужасно и страшно стана всичко, но се оказа, че за да го разбера, трябваше почти да те загубя… А може би е трябвало да стане точно така? Или пък съдбата подложи на изпитание издръжливостта ни…

Той говори дълго.

А най-изненадващото за мен бе това, че говори красиво, логично и образно. Никога, дори и през най-първите ни дни Антон не бе изричал нищо подобно.

Което означаваше, че все пак имаше известна истина в думите му, че се е променил.

Но вероятно тези промени не бяха в резултат на моята смърт или „почти смърт“, както се изрази елегантно Антон.

В никакъв случай.

В основата им лежеше страхът за собствената му скъпоценна кожа.

Ужасът пред възможните последствия от идиотската му постъпка, за да не кажа престъпление.

Това беше причината.

Колкото до красивото стройно говорене, естествено, Антон не го беше усвоил изведнъж в резултат на уплаха.

И преди това знаех, че беше роден и израсъл в прилично семейство. И вероятно не беше възпитан зле. В училище бил отличник и красавец, по който девойките вехнели. Беше чел умни книги. Беше размишлявал за вечното и, разбира се, бе мечтал за вселенско признание или поне за слава на родна земя точно както милиони други провинциалисти в покоя на унилите прашни градчета, пръснати из цялата страна.

Само че всичко това бе потънало в дивата омраза към града, който не бе пожелал да разстеле червената пътечка пред него, към гражданите, които не бяха обърнали внимание на появата на завоевателя, и към мен — случайно попадналата му под ръка влюбена и по тази причина послушна и безмълвна глупачка.

А освен това и към пиянската си забрава, към мръснишките кавги, към тъпото дърдорене на безнадеждните хаймани, с които се бе заобиколил, за да компенсира горчивината от поражението си и да изпита познатото чувство за лидерство.

Вероятно сега наистина бе настъпил прелом.

Или поне прикованият от страх към болничното ми легло Антон не пиеше и волю-неволю контактуваше с прилични хора, а ако се съдеше по брадатия гръмовержец, те дори бяха доста необикновени.

И той заговори другояче. В него се събуди и оживя миналото, заложено навремето в успешния провинциалист.

— Къде сме в момента? — Вече трябваше да насоча разговора към конструктивно русло.

А освен това наистина ми беше интересно кой беше онзи богоподобен брадат мъж със странно, като че ли грузинско бащино име?

И най-вече какво се беше случило с мен? Кога щях да се съвзема окончателно и щях ли да се съвзема изобщо? Кога щях да мога да стана от леглото? Ако изобщо успеех да го направя…

Всъщност трябваше да започна точно с това.

Но очевидно психиката ми беше устроена така, че на пръв план излезе друго.

И най-важното се появи едва сега.

Антон моментално долови промяната. И като че ли изпита облекчение.

Тонът му се промени, а лиричните му нотки изчезнаха и бяха сменени от странна интонация.

От делови възторг.

Точно така.

— О, ти още не знаеш колко ти… в смисъл, колко ни… провървя. Е… В известен смисъл…

Той разбра, че изтърси нещо много глупаво.

Или, по-точно, истината. Онази, която не биваше да се казва.

Изреченото звучеше прекалено цинично.

Всъщност след известно време аз безусловно се съгласих с него.

Ние наистина бяхме извадили страхотен късмет.

1997

Спомням си момента, когато нашият общ бизнес с Антон изведнъж стана бизнес на Антон с точност до месеца, до датата, до деня от седмицата и до мига от денонощието.

Само че това изобщо не ми прави чест.

Колкото до събитията или, по-точно, до тенденциите, които в един определен момент просто избиха навън, трябва да кажа, че за свой срам ги пропуснах.

Не може да се каже, че не забелязвах абсолютно нищо, плувайки мирно по течението на успешния бизнес и жънейки вече с обичайна леност плодовете на заслужения успех.

В никакъв случай.

Имах смътни тревоги и съвсем конкретни факти, които бях научила от собствени източници.

А освен това разполагах с ясното и проверено от времето познание за това какво представлява Антон Полонски — моят мъж и партньор в течение на седемнадесет години.

Закономерен е въпросът защо съществува толкова дълго един съюз между хора, които са свързани помежду си единствено и само от дълбока взаимна омраза?

Дори нещо повече — от стара, неизтребима и непобедима ненавист.

Или в името на какво?

Разбира се, по различно време на различните етапи от съвместното ни съществуване си бях задавала тези въпроси много пъти и винаги бях намирала отговор.

Неутешителен, но много прост.

Ние бяхме нужни един на друг и само заедно, обединени от старата си омраза, бяхме в състояние да направим онова, което в крайна сметка направихме — успешния, процъфтяващ бизнес.

Може би белтъкът мрази жълтъка, с който е затворен в едно яйце, или и жълтъкът, и белтъкът люто мразят черупката, но така или иначе са обречени на съвместно съществуване.

Иначе просто не може да бъде.

И точка по въпроса.

При нас се създаде горе-долу същата ситуация.

Отначало аз бях необходимо условие за успеха. И дори не самата аз като такава, а стечението на обстоятелствата, които ми подариха участието на външни хора.

Но за тях ще стане дума по-нататък.

След това моята роля престана да бъде най-главната, но продължи да е значима.

Нека я наречем една от главните. И това би било справедливо.

Аз бях персонажът, без който пиесата щеше да се разпадне още след първото действие, защото точно аз генерирах идеите, разигравах ситуациите, разработвах вариантите и всъщност създавах сюжета.

Но трябва да призная, че по това време залог за позитивното развитие станаха качествата на Антон.

Потресаващото му умение да прекрачва хората, а когато е необходимо дори да стъпва по главите им, без да се интересува дали на пътя му стои приятел или враг.

Или пък съвсем непознат човек.

Патологичният му стремеж, но също така и умение да подчинява на себе си всеки, който застава до него, още повече, ако имаше някаква, макар и съвсем малка нужда от него. Да примамва и отхранва, мушвайки незабелязано безмилостната кукичка във вкусното парче.

Аз не можех да върша такива неща, пък и нямах никакво желание да ловя хората с жива стръв, да ги прекършвам и да действам с лакти, юмруци и зъби.

Но не се противопоставях на онова, което вършеше Антон, защото много добре разбирах, че без него е невъзможно постъпателното движение — да пукне дано! — в името на което все още бяхме заедно.

И дори нещо повече — ние се държахме един за друг по-здраво от всякога.

И, естествено, много ни се щеше да се движим напред и нагоре.

Това движение се превърна в потребност, защото пристрастяването към хубавия живот, което то ни осигуряваше, заседна здраво в душите ни.

Почти като кукичката на Антон.

А освен това не можехме да забравим скапаното си минало и то непрекъснато изплуваше в паметта ни. И ни си струваше, че дори и най-малкото спиране и най-малката засечка по пътя веднага ще ни катурнат обратно в бездната на мизерията, безсилието и безволието.

На дъното.

Среда нямаше.

И ни си струваше, че не може да има.

Но така или иначе, и двамата — аз и Антон, — отчаяно се вкопчвахме в стълбата, която непрекъснато води нагоре като ескалаторите в метрото.

А освен това бяхме един до друг, защото живеехме с увереността, че само така, вкопчени неразривно, ще успеем да преодолеем изкачването.

Но времето минаваше.

Постепенно осъзнахме истината, че няма незаменими хора, а има само заменими.

Стана ясно, че функциите, които партньорът изпълняваше успешно, можеха да се изпълняват и от други хора.

Беше достатъчно просто да ги наемеш. Разбира се, като им дадеш добри пари.

И, дявол знае, но това прозрение ни осени, защото настъпиха други времена и се появиха такива хора.

Или пък маратонското изкачване беше приключило. И заедно с мускулите се бяхме сдобили и с мозък.

Започнахме да дишаме по друг начин и погледнахме света с други очи. Нещата и отношенията вече ни изглеждаха другояче.

Онова, което преди се криеше в мъглата на лъжливите представи и глупавите предразсъдъци, стана очевидно.

И като че ли точно в този момент започна отброяването на новото време.

Дългият възпалителен процес в нашия общ и за двама ни организъм стремително полетя към трагичната развръзка — гангрена, последвана от неизбежното отрязване на части от цялото.

Кой подлежи пръв на ампутация? Това беше въпросът.

Но така или иначе, снежната топка се търкулна от върха на планината.

Например Антон предложи, а аз без колебание се съгласих да разделим на две равни части общото състояние, по-голямата част от което беше скрито на сигурно място в тайните финансови лабиринти на „Суис банк корпорейшън“.

Безспорно, предлогът беше благороден. Класическият принцип на руското предприемачество, известен още от времето на цар Грах, изобщо не беше изгубил актуалност в наши дни. А той, както е известно, е препоръчвал да не държиш всички яйца в една кошница.

Всъщност ние говорехме точно за това помежду си, както и на малцината хора, които бяха посветени в тънкостите на нашите финансови операции.

„Броените хора“ искрено подкрепяха предвидливото ни решение.

Но дълбоко в душите си ние знаехме, че всичко това нямаше нищо общо с ничии яйца в ничия кошница.

Предвидливостта ни се състоеше в това, че всеки тайно се подготвяше за ампутацията с ясното съзнание, че другият върши същото.

На свой ред аз взех на въоръжение тезата „Преторианската армия от охрана се превръща в конвой“, формулирана от някакъв латиноамерикански диктатор, и предложих да разделим охраната.

Всъщност принципът беше същият както за яйцата в една и съща кошница.

Колкото до ножовете в гърба, забити от собствените гвардейци, предполагам, че латиноамериканските диктатори са били наясно по въпроса.

Антон не се съгласи веднага.

Замисли се.

Понеже играта беше прекалено очевидна.

Но аз го довърших с един цитат на Макиавели, когото Тоша боготвореше.

— Разделяй и владей — казах.

— Мислиш, че те ще доносничат един за друг, така ли?

— Естествено.

— Това е логично.

Решението беше взето и аз моментално започнах да го претворявам в живота.

Но мисля, че Антон изобщо не се прекърши, защото възприе този довод.

Макиавели с неговата несъкрушима мъдрост за придворното коварство нямаше нищо общо с това.

Играта бе започнала.

Тя беше опасна. И всъщност беше на живот и смърт.

И до един момент Антон спазваше негласните й правила.

Само толкова.

1980–1982

Антон беше прав.

Ние наистина бяхме извадили късмет. Но не осъзнахме веднага какъв беше той.

Линейката първо ме закарала в института за бърза помощ „Склифовски“ и там не проявили кой знае какъв оптимизъм. Защото травмите, причинени от падането, били твърде сериозни.

Счупване на гръбначния стълб и то толкова лошо — всъщност можеше ли да има добро счупване на гръбначния стълб? — че единият бял дроб и бъбрек бяха засегнати. Неизбежният вътрешен кръвоизлив фактически не ми оставял шанс да оживея.

Но точно тук се появил приказният късмет.

Точно в този момент в травматологията на института се намирал професор Надебаидзе. Светило от световна величина, както се казва в такива случаи. Създател на нова школа и ръководител на институт, чиято слава гърмеше.

Той изправяше на крака хора, чиято присъда бе подписана в безброй медицински институти. И тази присъда беше възможно най-строга — пълна и абсолютна неподвижност до края на живота.

Спортисти и балетисти, пилоти на автомобили и алпинисти, каскадьори и десантници, получили страшни травми, напускаха клиниката на професора и се връщаха към професионалната си дейност.

Вярвайки в чудото, при него водеха безнадеждно болни от целия свят.

И той вършеше чудеса.

Вече била късна вечер, нощта се спускала и освен дежурните, всички лекари отдавна били напуснали отделенията си.

Да не говорим за професора от световна величина.

Но предишната вечер шефът на травматологията на институт „Склифосовски“ помолил професор Надебаидзе да го консултира за един болен със сложна диагноза. И разбира се, Надебаидзе не отказал на колегата си.

Но дошъл, когато имал възможност.

А тази възможност се появила след две операции, които извършил същия ден. Защото, за да сътвори всяко от чудесата си, по принцип му трябвали около пет часа.

Казано накратко, Георгий Нодарович Надебаидзе прекрачил прага на прочутия институт заедно с мен.

Той просто го прекрачил, а мен ме внесли на носилка.

Тъй и не разбрах кой, кога и по какъв повод бе съобщил на светилото, което провеждало консултация, че в приемната предава богу дух едно момиче, скочило от втория етаж.

И жалко, защото този човек всъщност би станал мой спасител номер едно.

Спасител номер две моментално поискал да види болната.

Съдбата ми била решена от самото провидение. Излиза, че е станало точно така.

Впрочем, имаше един въпрос, който и днес ми беше неприятен. Това беше труден и болезнен въпрос.

Антон твърдеше, че знае отговора му.

А аз до ден-днешен се надявам, че той съдеше за него, както се казва, от собствената си камбанария. А в действителност нещата стояха съвсем различно.

Ще ми се да вярвам, че е така.

Но изобщо не ми се говори на тази тема.

Ала щом съм започнала да си спомням и да препрочитам миналото си като роман, не бива да прелиствам неотгърнати страници.

Щом ще чета, значи ще чета наред. За всичко, без да скривам нищо.

И това — също.

Ето и въпросът, който ме измъчва до ден-днешен.

Дали доктор Надебаидзе би хукнал към приемната, претъпкана както винаги до краен предел с пострадали от катастрофи, с осакатени в побоища, с изгорени и с други страдащи, да спасява живота на една непозната жена, която е решила доброволно да се прости с битието, ако преди много години не се е случила една трагедия?

Историята на тази трагедия ми разказа Антон, веднага щом останахме насаме.

Първо плака и говори витиевато за любовта. А след това премина към прагматични теми и заговори за късмета, който при това бил двоен.

И всъщност той се състоеше точно в онази стара трагедия, която бе разцепила живота на доктор Надебаидзе.

Както става в такива случаи, на две — преди и след това.

Тъй като беше човек с много силен дух, той бе успял да преодолее тази пропаст в собствената си съдба. Но не докрай. Просто бе изградил мостове.

Впрочем, други хора в такива ситуации ги горят.

Тъй като беше съзидател по призвание, той бе успял да прехвърли несигурен въздушен мост като онези, които свързваха двата стръмни бряга между бурните потоци в планините на неговата родина.

Беше свикнал да кърпи виртуозно човешката плът и да съединява остатъците от натрошените кости и бе успял да направи шевове и на своята разкъсана съдба. Но за разлика от ювелирните шевове на професор Надебаидзе, които с течение на времето изчезваха без следа, този бе останал завинаги.

Бяха изминали девет години, откакто шестнадесетгодишната дъщеря на лекаря се бе нагълтала с таблетки и беше скочила от седмия етаж. От прозореца на апартамента им в луксозната сграда в „Стари Арбат“ или по-точно на улица „Алексей Толстой“.

Уви, възможностите на земните богове не са безкрайни. Той не я спасил и дори не се опитал да го направи. Защото онова, което лежало на асфалтираната пътечка, почти не приличало на човешко тяло.

Аз бях извадила по-голям късмет — бях паднала на тревата. А освен това етажът, от който паднах, беше едва втори.

Антон твърдеше, че когато научил това, лекарят веднага направил паралел. И дори паралели.

Съзнателно или не, нямаше значение.

Но това е бил първият паралел.

Следващият е изплувал на повърхността на мисълта, която разяждала душата му през всички тези десет години — че е трябвало да спаси Лаля много преди онзи фатален ден. Много по-рано, когато в компанията на десетокласниците от специалното московско училище се били появили момичета и момчета, поразени от опасна страст.

Наркомани.

Макар че по онова време се стараеха да не изричат тази дума на глас. Защото в страната на победилия социализъм по принцип не можеше да има наркомани и секс.

Само че наркомани имаше.

И то точно в съответствие с известната поговорка, че рибата се вмирисва откъм главата, този порок гнездеше в най-благополучните семейства.

В какво се състоеше този паралел?

Аз и Антон изобщо не приличахме на първенци и очевидно бяхме неблагополучни деца. Именно „деца“, както ни наричаше той още от самото начало.

В трети паралел се превърнала неочакваната прилика. Оказа се, че аз страшно приличам на жената на професора. За разлика от Лаля, която била пълно копие на баща си.

Виргиния Николаев не беше рускиня, но беше родена и израснала в Тбилиси.

Двамата се запознали на студентската скамейка и се оженили, въпреки протестите на влиятелния клан Надебаидзе, който не искал да приеме руската снаха. И по тази причина, веднага след като завършил института, Георгий напуснал Грузия.

Както станало ясно — завинаги.

По това време съдбата била благосклонна към тях и дори нещо повече. Онова, което изглеждало като проблем, се превърнало в късмет и то не само за двойката Надебаидзе. Кой знае какво би станало с таланта на хирурга, ако Георгий бе останал в Тбилиси под сянката на роднинската си опека?

Сигурно щеше да се отпусне в семейното лоно, щеше да изгуби настъпателния плам на първооткривател, с течение на времето щеше да се превърне в лустросан малко позатлъстял и леко мързелив тбилиски плейбой също като известния на всички котарак от анимационното филмче: „Хаити, Хаити… И тук ни хранят добре“. Всъщност сега можехме само да гадаем.

Но за сметка на това много добре е известно, че отначало при тях всичко било наред — родила им се дъщеря, появила се клиниката. Трябва ли да споменавам, че Георгий се отдал изцяло на работата си.

Анестезиологът Виргиния Надебаидзе била непрекъснато с мъжа си, а той си имал странности, които понякога достигали до капризи.

Това е позволено на гениите. И дори е задължително.

Една от странностите му била, че не понасял други анестезиолози край операционната маса.

Стискайки зъби, Вива влачела хомота по време на две, три, четири тежки операции на ден.

Трябва да отбележа, че в тази дяволска ортопедична хирургия — всъщност аз изобщо не би трябвало да говоря така, но истината не бива да се премълчава — лекарските екипи, които оперират, са натоварени до краен предел. Дори и инструментите не са като обикновените и се наричат и изглеждат по различен начин. Малка пила, голяма пила, чук, длето… Като комплект инструменти на бачкатор от каменоломната или на шлосер. И работата им е същата.

Казано накратко, на Вива всичко това й излизало през носа.

Ставане по тъмно, в осем — визитация с професора, в девет — първата операция.

И то в нормалните дни.

В извънредни ситуации оставали край операционната маса и през нощта, а по празниците — когато се наложи.

Поверили изцяло малката Лаля на грижите на баба й — майката на Виргиния Николаевна, която за целта пристигнала от Тбилиси.

Времето минавало, Лаля пораснала, бабата остаряла, а потъналите в работата си родители сякаш не забелязвали това.

По-късно, когато трагедията се случила, доктор Надебаидзе обвинявал за всичко себе си, но дълбоко в душата си не можел да прости на жена си, че не е забелязана промените у дъщеря им.

Тъй като бил възпитан според кавказките традиции, той бил твърдо убеден, че при всички случаи домът лежи на плещите на жената. Което означавало, че ако се случи нещо такова, първата виновница е тя.

Но понеже бил умен човек и усвоил напълно нормите на съвременното общество, той разбирал, че Вива по принцип не би могла да се посвети на дома си.

Освен всичко, и на дома си.

Разбирал го.

Но въпреки това чувството му говорело друго.

Това било двойствено, разкъсващо душата чувство, съчетаващо страховития плам на обвинителя и осъзнаването на собствената му неправота.

А най-трудното било, че Вива се досещала за всичко.

Затова отношенията им били тежки и понякога мъчителни и за двамата. Георгий седмици наред ходел мрачен, бил избухлив, а гневът му почти винаги незаслужено се стоварвал върху жена му.

След това настъпвал период на разкаяние, той страдал, осъзнавайки собствената си несправедливост, и се опитвал да заглади вината си с нежност и щедрост.

Настъпвал мир, но почти никога не настъпвал покой. Вива знаела, че всяка смътна асоциация и всеки мимолетен спомен може да предизвика буря. Георгий пък знаел, че тя знае и се измъчвал от това, чувствайки се като безсърдечен тиранин. И вътрешните им преживявания рано или късно избивали навън.

Те се въртели в омагьосан кръг.

Спасявали се и живеели единствено с работата си.

Всъщност аз научих това много по-късно.

А сега, връщайки се към третия паралел, който може би бе направил професорът, когато зърнал за пръв път осакатеното ми тяло, трябва да кажа, че тази мисъл е била най-необяснимата, най-интуитивната и най-дълбоко вкоренената в подсъзнанието му.

Всичко се смесило: непрекъснатото чувство за вина пред жена му, постоянните разговори, докато Лаля била жива, че приликата й с нейния баща е сигурен залог за бъдещото й щастие. Рикоширащата смътна тайна мисъл, че може би щеше да е по-добре, ако тя приличаше на майка си…

И аз, която в първия миг съм му заприличала на точно копие на Вива като млада, от което той просто се вцепенил и вледенил.

А освен това бях паднала от прозореца, но все още или пък този път бях жива.

Всичко се преплело.

Антон твърдеше, че именно това преплитане като лъжовно видение, като призрак на загиналата му дъщеря е подмамило професора да поиска да ме види, веднага щом чул за момичето, което умира в приемната.

И този призрак, макар и само в първия момент, го е накарал да действа.

Когато най-неочаквано за всички се разпоредил веднага да подготвят операционната, тялото ми не подлежало на пренасяне.

Той събрал посред нощ операционния си екип.

И чак до съмнало в течение на шест часа и половина се борил за живота ми като крачка по крачка и стъпка по стъпка го отвоювал от вечната си съперница — смъртта.

Така си мислеше Антон.

Но ще се повторя, че на мен не ми се вярваше.

Пък и в крайна сметка какво значение имаше какво е ръководело лекаря през първите минути на нашето едностранно запознанство и по-късно, когато почти цяла година ме изправяше на крака в прочутата си клиника, учейки ме отново на всичко — да дишам, да се движа, да живея?

Може би Антон беше прав, защото околните в един глас твърдяха, че професорът се грижи за мен като за дъщеря.

Има си хас!

През годината, която прекарах на болничното легло, Антон живееше в дома на Надебаидзе.

Като зет. „Разписаха“ ни в болничната стая и трябва да отбележа, че за това настоя Антон. Той напълно се бе вживял в ролята си, а освен това осъзнаваше, че докторът и Вива ще оценят този жест по достойнство.

И те го оцениха. Грижеха се за Антон почти по същия начин, по който се грижеха и за мен.

Трябва да припомня, че през онези далечни години на имперския живот нещата изобщо не се решаваха от способностите, от таланта и дори от парите на човека.

А от връзките.

Налага ли се да споменавам, че връзките на професор Надебаидзе бяха повече от достатъчно.

Иначе Антон щеше да види подготвителните курсове на Московския държавен университет, а по-късно и юридическия факултет колкото ушите си.

Всъщност докато аз се учех да живее отново, за нас беше направено много повече.

Получихме московско жителство, а по-късно, когато настъпи моментът да напусна клиниката — и самостоятелно жилище на „Чистите езера“ с изглед към огледалната повърхност на водата и към потъналия в зеленина булевард, с невероятно високи тавани, с големи светли стаи и просторна кухня.

В настанителната заповед пишеше: „… свободно поради напускане на обитателите“. Което в превод от сухия бюрократичен език означаваше, че по неизвестни причини предишните обитатели бяха напуснали дома си. Високопоставеният чиновник от Московския съвет, който виртуозно изпълни невероятното за онези времена салто — да настани двама дрипльовци в двустаен апартамент в центъра, ни успокои, че няма да имаме никакви проблеми с бившите обитатели.

И дори се пошегува рисковано: „дори сега на тях може да им е по-добре, отколкото на нас“.

Семейството, което обитаваше жилището преди това, беше заминало за историческата си родина.

А апартаментът бе останал.

Купихме мебелите, съдовете и спалното бельо заедно с Вива.

Или, по-точно, купи ги Вива, като на това отгоре загрижено питаше дали ми харесват и дали ще са по вкуса на Антон?

И, естествено, отново бяха задействани връзки, връзки и пак връзки… Държавата вече години наред драпаше през епохата на тоталния дефицит.

По-късно, когато апартаментът беше обзаведен, Антон посещаваше редовно заниманията в подготвителния курс, а мен всеки ден ме водеха с колата на професора на лечебна физкултура и масаж, докторът се загрижи за следния проблем:

— Догодина ти също ще започнеш да учиш. Само че най-приятелски те моля, недей да ходиш във Всесъюзния държавен институт по кинематография, в Държавния институт за театрално изкуство и изобщо в никакви артистични институти. Разбрахме ли се?

— Нямам такива намерения.

— А къде искаш да учиш?

— В медицинския институт.

— Я виж ти! И с каква област на медицината се каниш да се занимаваш?

— С хирургия. Ортопедична.

Той дълго мълча и внимателно ме гледа.

И ставаше все по-мрачен, а в тъмните му очи се плискаше мъка.

Много страшно, но макар тогава да бях доста глупава, в онзи миг осъзнах откъде идваше мъката му.

Докторът бе проумял, че съм избрала медицината сериозно, истински, но не защото благодарение на необятните му връзки всички пътища бяха отворени пред мен.

А защото исках да бъда като него и да го последвам…

Казано накратко, защото знаех, че имам неплатен дълг, който трябва да върна не на него — на доктор Надебаидзе, а на други, неизвестни засега хора, които нещастието все още само причакваше. В бъдеще. Може би в далечното бъдеще.

Но се случи нещо съвсем друго.

— Не можеш да работиш в нашата хирургия, момиче.

— Защо да не мога?

— Ами, защото така. Оправих гърбати, доколкото мога. Ще ходиш, ще тичаш, ще плуваш и изобщо ще живееш. Ще живееш нормално. Чуваш ли? Но за теб е противопоказно да стоиш по десет часа край операционната маса. Разбра ли? До тридесетата си година няма да усетиш това. Но после ще трябва да напуснеш професията. А възрастта между тридесет и тридесет и пет години е най-творческа. Защо трябва да си създаваш проблеми предварително? Медицината е безкрайно море. Терапия психотерапия, стоматология… Дори и гинекология. Моля! Между другото, това е много добра професия за жена.

— Не искам гинекология…

— Щом не искаш, недей. Виж какво, щом си решила, кандидатствай в медицинския институт… А после ще се определиш.

— Вече съм се определила.

— Казах ти, че не може!

— Тогава няма да кандидатствам в медицинския институт.

— А къде ще кандидатстваш?

— Все едно.

— Искаш ли да влезеш в юридическия факултет заедно с Тоша? А? По-лесно е да учите заедно, зная го от личен опит.

— Искам.

Всъщност не исках нищо. Освен медицинския институт, а след това — хирургията.

Но не посмях да споря.

И в крайна сметка стана точно така — през следващия септември се озовах на студентската скамейка в юридическия факултет.

1986–1996

Когато се обръщам назад, ясно виждам, разбирам и се изненадвам колко неправдоподобно се подреди съдбата също като в някаква коледна приказка.

Всъщност хората, които съчиняват приказките, по принцип почерпват сюжетите си от живота, като лекичко ги обгръщат с воала на вълшебството, разкрасяват ги с коледни играчки и с тайнствено проблясващи гирлянди.

Като освен това подхождат избирателно към изходния материал във вид на реални житейски истории, отхвърляйки всичко, което би могло да наруши вечните приказни закони.

Несбъднатите мечти. Злото, останало без наказание. Доброто, което е претърпяло поражение.

Но в живота историите, които по всички признаци биха могли да се превърнат в приказки, имат обратна страна. И чудесата винаги намират обяснение.

Ние изцяло дължахме чудото на нашето превъплъщение от скитници в авторитетна млада двойка на ненадейното покровителство на семейство Надебаидзе.

Безспорно, това беше приказен сюжет.

Но той си имаше и обратна, съвсем житейска страна, която аз успях да осъзная много по-късно.

И двамата се втурнаха да уреждат живота ни отчаяно и с необяснима готовност, за да се спасят от собствената си мъка. За да се опитат да изплуват от блатото на безпросветната си скръб, на взаимните терзания и горчивите упреци, които без малко не ги бяха удавили.

В този смисъл за тях ние бяхме нещо като шамандура.

А освен това самоотвержената им грижа за чуждите заблудени деца напълно се вместваше във формата на древната максима: в най-трудния си час намери някого, на когото му е още по-трудно, и му помогни.

Впрочем, на обратната страна на нашата приказна история имаше и далеч по-тъмни и мрачни кътчета.

И те със сигурност не биха намерили място в нито една приказка, иначе тя щеше да е много тъжна. Дори трагична. И жестока.

Слава богу, нещата не се разкриха веднага и затова благодеянията на семейство Надебаидзе още дълго ни осеняваха. Най-малко в течение на десетина години, докато ние не се окопитихме и не стъпихме окончателно на краката си.

Пък и нямаше никакво съмнение, че се окопитихме благодарение на професора и на жена му.

През 1986 година точно те, а не някой друг представиха Антон на директора на един голям оръжеен завод. Той лекуваше в клиниката травмите си, които бе получил по време на катастрофа. Отначало ставаше дума за място в юридическия отдел на завода и Антон, естествено, го получи.

Но нещата стигнаха много по-далеч.

В държавата настъпиха нови времена. Всемогъщата навремето „отбранителна промишленост“, за която хазната на родината беше нещо като персонален бюджет, а понятието собствен бюджет се отъждествяваше със златния резерв на държавата, преживяваше тежки времена.

Общо взето, изходите бяха два.

Безволно и безропотно да се носиш по течението, което те влачи не някъде другаде, а към дъното. Към пропастта.

Или да потиснеш гордостта си и да търсиш нови форми на съществуване, които може би не са чак толкова престижни и почтени, но гарантират оцеляването ти.

Оказа се, че директорът — класически „червен барон“, го биваше не само да препуска в боядисана баровски „Волга“ с подсилен двигател. Той не се изплаши и когато стана дума за много по-сериозно препускане.

А Антон веднага застана до него.

Още докато караше последния курс в института, той практикуваше с пълна пара, създавайки „пакета от уставни документи“ за първите кооперативи, за индивидуалните частни предприятия и за други дребни неща, които никнеха като гъби след дъжд.

Клиентите на Антон се увеличиха. И бизнесът му потече като река.

Нощем той вече не се блъскаше да пише документи. А с трениран жест вадеше от чантата си типовия пакет. Но умело баламосваше клиентите, обяснявайки им колко уникална и сложна е тяхната ситуация. Наричаше този процес „разиграване на бунаците за пари“ и го извършваше виртуозно.

Но в същото време старателно се вглеждаше в „бунаците“ и най-съсредоточено наблюдаваше продавачите на „тенекии“ — евтини азиатски компютри, които по това време бяха в оборот.

Не зная в чия глава — в неговата, или в „баронската тиква“ на директора — се роди неочакваната идея да произвеждат „тенекии“ в Русия.

Разбира се, Антон твърдеше, че се е родила в неговата.

Само че Тоша винаги имаше проблеми с оригиналните идеи, затова мисля, че нещата са стояли другояче.

Антон, чието завистливо око отдавна броеше кинтите на търговците на „тенекии“, предложи на директора да завъртят една далавера под шапката на завода, като се възползват от данъчните и другите държавни облекчения на издъхващата отбранителна промишленост. И да направят кооператив, който да снабдява гладния руски пазар с нискокачествени „тенекии“.

А директорът по стар навик мислеше мащабно и освен това много добре познаваше възможностите на гигантското си производство.

Затова мисля, че идеята е осенила него.

Но така или иначе, тя се роди тъкмо навреме. И много на място.

След една година цялата руска преса тръбеше за „успешното навлизане в новата икономика на гиганта на социалистическата индустрия“, превъзнасяйки качеството и ниските цени на първите руски персонални компютри.

След пет години „гигантът на социалистическото производство“ плавно и не по-малко успешно премина от държавна в наша собственост — моя и на Антон, и положи началото на поредица от „заводите, вестниците и параходите“, с които в близко бъдеще щяхме да се сдобием.

Тогава, през деветдесет и първа година, май че окончателно се окопитихме.

Апартаментът ни в града опустя. Тоша започна „поход към властта“ и ни издейства държавна вила в Илинск.

Това беше една малка двуетажна къща.

Но тя се намираше на Рубльовско-Успенското шосе, зад зелена ограда като на цялото политбюро, под охраната на всемогъщата стража на самия президент и най-вече в близко съседство с високопоставени държавни чиновници, с чието приятелство Антон лека–полека се сдобиваше по онова време.

На много от тях им предстоеше да налапат коварната кукичка на Тоша, но тогава никой не се досещаше за нищо.

Приемаха ни радушно по една проста причина — че в нужния момент Антон умееше да бъде фантастично щедър и предвидлив.

Достатъчно беше някоя пищна леля — съпруга на някой от президентските съратници, мимоходом да спомене, че мъжът й я изненадал, канейки гости на вечеря в дома им, и Антон моментално грабваше телефона. Вечерта гостите на лелята биваха обслужвани от един от най-скъпите ресторанти. А всичко — мезетата, напитките и екипът от сервитьори начело с чевръстия шеф на готвачите, беше поръчано от Тоша.

И тъй нататък…

По това време контактите ни с Надебаидзе видимо намаляха.

Не, ние не се скарахме, дори напротив — при всеки удобен случай Тоша пееше дитирамби за професора и Вива и непрекъснато разказваше на всички и на всеки за ролята, която това семейство бе изиграло в живота ни.

Разбира се, пропускаше подробностите. Споменаваше само сериозната травма, която веднъж съм получила. Всички кой знае защо си мислеха, че става дума за катастрофа. А освен това повечето хора бяха интелигентни или поне искаха да изглеждат такива и не задаваха излишни въпроси.

И въпреки това ние се виждахме все по-рядко.

Като на това отгоре — ама, че проклето ежедневие! — всичко се подреждаше като че ли от само себе си. Всичко ставаше постепенно, лека-полека, незабележимо, но от това ситуацията в никакъв случай не изглеждаше по-малко гадно, отколкото беше в действителност.

На два пъти те ни гостуваха във вилата. Антон организира приема с патос, който, според мен, беше излишен. Имаше грузински оркестър, поканен от някакъв московски ресторант, печено агне, бъчва вино, докарана със самолет право от Кахетия, и други подобни номера, които не им направиха впечатление. А дори и да им бяха направили, то беше тъкмо обратното на онова, към което се стремеше Тоша.

Всъщност сега съм почти убедена, че той се стремеше точно към този ефект.

Да отблъсне Надебаидзе, но така, че никой никога да не може да го упрекне за това.

И успя.

Ние се отчуждихме като роднини, които отдавна са изгубили връзка помежду си, като приятели от миналото, които са се озовали на различни обществени нива или дори от различни страни на барикадата, която се е появила най-неочаквано и безпричинно.

След това пристигна ужасната новина, че Вива отдавна е болна от рак, който не може да бъде опериран.

Дните й бяха преброени.

Антон по навик грабна телефона.

— Спри! На кого искаш да се обадиш?! Наистина ли не разбираш, че за него няма затворени врати в медицината.

— Така ли? Да, май, че е така. Но ако заминат за чужбина? Мисля, че в Щатите се справят с такива заболявания.

Той не беше много убеден.

Пък и не упорстваше кой знае колко, дори може да се каже, че веднага се предаде.

Все едно, че това не беше Антон!

Събрах сили и реших да се обадя на Вива.

— Да — каза тя, но с друг, глух и безизразен глас, — това е краят. И изобщо не е изненадващо. Вече половин година ми правят химиотерапия, както разбираш, до този момент предпочитахме да не казваме нищо. Но сега всичко е ясно. И няма защо да крием.

— Може ли да дойда при теб?

— Не.

Тя говореше все така глухо, с тих, лишен от емоции глас, но думата „не“ прозвуча много твърдо.

Цялата изтръпнах, защото Вива имаше всички основания да разговаря така с мен.

Нямаше защо да се крия зад хитрите манипулации на Антон. Защото тяхната същност винаги ми е била ясна.

Но не се възпротивих, не ги пресякох и дори не постъпих така, както смятах за добре. В крайна сметка, ако бях решила да поддържам сама предишните си отношения с Надебаидзе, той нямаше да ми върже ръцете и да ме окове във вериги.

Паузата не продължи дълго. Вива сякаш прочете мислите ми.

— Не се обиждай, това не се отнася лично до теб. Сега аз… Общо взето, не искам да виждам никого или по-точно, не искам да ме виждат такава. И, моля те, не се обаждай повече. Тежко ми е да говоря. Сбогом, желая ти щастие. Ако успееш да го постигнеш.

Тя затвори слушалката, без да дочака отговора ми.

А аз дълго слушах вцепенена късите сигнали на прекъснатата връзка и нямах сили да помръдна и дори да си поема въздух с пълни гърди.

„Ако успееш да го постигнеш“ — каза Вива.

Каза го така, сякаш знаеше всичко за мен и за Антон.

Всичко до най-малката подробност.

И затова се съмняваше, че ще мога да го постигна.

За мен това беше откровение.

Обичах Вива и чисто по женски споделях с нея много повече неща, отколкото с доктора.

Но винаги смятах, че той е далеч по-прозорлив от нея. И, честно казано, винаги се страхувах, че някой ден ще разкрие нашата тайна, ако вече не я беше разкрил.

Тогава…

Всъщност аз почти не си представях какво щеше да се случи тогава, но с абсолютна сигурност знаех, че той нямаше да мълчи и нямаше да пощади Антон.

Но какво ме интересуваше това?

Не зная… До един момент не исках да изгубя Тоша, защото интуитивно усещах, че до известно време можем да съществуваме само заедно.

Но сега излизаше, че точно Вива бе научила всичко отнякъде.

И защо ли е мълчала?

Главата ми не можеше да го побере и в течение на няколко дни изпаднах в тежки размисли. Обърквах се, поддавах се на емоциите, затъвах в смътни предположения, но логиката ми се изплъзваше.

Ала постепенно се успокоих.

Антон сякаш долови, че става нещо лошо — че се е появила някаква клопка или тайна заплаха, и най-неочаквано ме помъкна на почивка на далечни острови, като определено предприе риск, зарязвайки неотложната си работа в Москва.

Това изобщо не беше в стила му.

А там, под палмите, в ленивото омайващо течение на живота аз наистина се успокоих.

Загадъчното „ако успееш да го постигнеш“ ми се стори само един изблик на песимизъм, който бе напълно обясним за човек, застанал на ръба на гроба.

И там, под палмите, ни застигна новината за смъртта на Вива.

— Ще отидем ли?

Антон ме гледаше с очакване, тъй като очевидно не искаше да вземе решение или, по-точно, не искаше да ходи никъде. Като в същото време се опитваше да избегне упреците.

Всъщност той изглежда сигурен в мен, иначе не би рискувал да ми се предовери.

И нямаше да задава въпроси, а веднага щеше да открие две-три сериозни причини, които да направят заминаването ни невъзможно.

Аз се бавех, опитвайки се да се ориентирам в себе си. Чувствах се отвратително.

— А ще успеем ли?

— Сметни. Девет часа до Европа. Да речем, до Виена. Или до Лондон. Докъдето е най-близкият полет. От там още три часа до Москва. Ако има билети и изобщо… Тъй че, сложи едно денонощие.

— Две. Днес вече няма да успеем да тръгнем.

Денят наистина клонеше към залез. Самолетите от Европа пристигаха на малкия остров сутрин и тръгваха веднага след обяд.

— Да, не се сетих за това. Значи две денонощия. Може би няма да успеем. Със сигурност няма да успеем.

Всъщност това беше заговор.

Безмълвен вътрешен заговор.

Нямаше нужда от думи, защото в този момент и двамата изпитвахме едно и също, но не искахме да си го признаем.

И двамата се надявахме да прекрачим незабелязано болезнената граница и почти повярвахме, че сме я прекрачили.

Но не стана така.

1997

По всичко личеше, че моята новородена „преторианска гвардия“ не искаше да яде хляба си напразно.

Още на втората седмица нейният шеф — о.з. офицерът от службата за сигурност на президента Елцин, се сдоби с информация, която нагледно илюстрираше тенденцията от последния етап.

Тенденцията на разделяне.

Антон имаше любовница.

В самия факт нямаше нищо ново.

Тоша сменяше като носни кърпички постоянните дами на сърцето си или случайните момичета, а понякога не се гнусеше и от услугите на проститутки.

Трябва ли да споменавам, че сексуалните му похождения изобщо не ме интересуваха.

Дори тъкмо обратното.

Когато моят скъпоценен мъж завърташе поредната любовна авантюра, която по принцип беше свързана с традиционното „излизане на свобода“, както наричаше продължителното си пиянство, той изчезваше от очите ми за няколко дни. Понякога отсъстваше една-две седмици, отвеждайки поредното момиче далеч от дома ни.

За мен отсъствието на Антон в обозримото пространство винаги се превръщаше във време за почивка.

Можех да се отпусна. Да не стоя в отбранителна позиция.

Да не напрягам в постоянна готовност мускулите на душата и тялото си. За всеки случай или, по-точно, в случай на внезапен съкрушителен удар, който Тоша всеки момент можеше да ми нанесе.

Впрочем, между вечните си „кръшкания“ и „измъкващи“ Антон ми отделяше достатъчно внимание.

Според мен дори повече от достатъчно. Затова аз се опитвах да се измъкна от изпълнението на съпружеските си задължения под всевъзможни предлози. Но далеч невинаги постигах успех.

Не зная защо му трябвах.

Може би Тоша постъпваше като котарак, който е обиколил цялата околност и изпитва физиологична потребност да маркира територията си заедно с всичко, което се намира на нея.

И той я маркираше.

На тези редовни упражнения, душата ми реагираше така, както би реагирало всяко нормално обоняние на следите от котешкото маркиране.

Гадеше ми се. Но търпях.

Защото това беше едно от условията на играта. Които до известно време се спазваха и от двете страни.

И ако трябва да говоря за сексуалните проблеми, то аз изобщо не се интересувах от изневерите на Антон, както и с посегателствата му върху мен, които отдавна вече ми бяха писнали.

Проблемът беше в самата мен и по-точно във фаталната ми неспособност да изневеря на мъжа си.

Само че тук не става дума за нравственост. В нашите отношения отдавна нямаше място за нея.

Проблемът се състоеше в това, че във всеки мъж, който проявяваше внимание към моята персона, аз виждах Антон. Всъщност виждах го и в онези, които не проявяваха внимание към мен.

Може би не изцяло, а само една частица. Един отделен щрих от него.

Но и това ми беше достатъчно, за да ме отврати напълно.

Патология. Същински фронт за работа на добър психоаналитик.

Но аз не прибягвах към услугите на психотерапевтите.

Ние не бяхме научени да се възползваме от психоанализата, пък и честно казано, не се срещаха добри специалисти.

Опитвахме се да се справим със собствени сили.

Имаше един момент, когато реших, че с гадостите си Антон завинаги бе убил в мен естествения интерес към представителите на противоположния пол.

Изводът се натрапваше от само себе си — дали си струва да опитам щастието си с представителки на своя пол. Но дълго време се задоволявах само с теоретични изследвания на темата.

Четях Берберова и намирах между написаните не по женски категорично редове частици от истината. Откриват скрита страст, стаена зад безупречните логически конструкции, поразяващи с иронията, която не знаеше жалост и състрадание. Долавях отгласи в стиховете на Гипиус. И се оказа, че дори Цветаева, заложницата на възможно най-естествената любов, не е чужда на влечения от друг тип.

Изглежда всички те — тези дами и девици от Сребърния век, си играеха на забранени страсти, разяждани от декаданса, неочаквани и странни в своите душевни и телесни пориви. Преминали от кокаиновата еуфория към кървавата мъглявина на най-ужасната и съкрушителна революция от всички революции на света.

И се получаваше следното: те си играеха, а аз ги четях, без да се стремя особено да премина от теорията към практиката. Но мислите имат навика да предизвикват събитията, като понякога сякаш се материализират.

Веднъж ми бе предоставен толкова недвусмислен повод да изпробвам нещо ново, че ако се откажех, това щеше да е признак на страхливост. Явна и очевидна.

И аз не се отказах.

Това се случи в Сент Мориц.

Беше януари — разгарът на сезона. Увита с топло одеяло, аз се печах на слънце в уютния шезлонг и с удоволствие отпивах от леденото „Veuve Clicquot“.

Покрай мен в също такива шезлонги се бяха отпуснали с поднесени към мекото зимно слънце лица около тридесетина жени от различни краища на планетата. Загърнати еднакво лениво в екзотични кожи. Върху поддържаните им ръце еднакво проблясваха прекрасни камъни. Най-прекрасните на света.

Те, както и аз, не караха ски и идваха в Алпите, съпровождайки мъжете си, любовниците си или децата си, които бяха пристрастени към това занимание.

Или пристигаха сами заради ненадминатия алпийски тен, заради кристалния въздух по тези места, заради покоя и умиротворението, които най-силно изпълват душата край морските брегове, под омайното шумолене на вълните и край планинските върхове в абсолютната, тържествена тишина на безоблачното лазурно небе, докоснало ослепителните снежни върхове.

А освен това и заради приключенията, които бяха почти неизбежни във всеки курорт.

Мадлен беше гъркиня по майчина линия и французойка по бащина. Беше истинска парижанка — грозна, слаба, жилеста, с дълъг гърбав нос и големи очи, обрамчени с гъсти черни мигли. Преливаше от класическа френска грация и дискретен чар, покрит с воала на хубав парфюм, лек тютюн и порок.

Озовахме се в съседни шезлонги, веднага се запознахме и се разприказвахме за най-различни неща, каквито обсъждат случайно събрали се хора — за времето, за модата, за непознатите съседки на терасата, които се надявах да не ни чуват, защото Мадлен беше безкомпромисна и язвителна в оценките си.

Това беше едно обичайно и необвързващо с нищо бъбрене.

И така, както си разсъждавахме безгрижно на безобидни теми, тя изведнъж ме хвана за ръката. Тънките й хладни пръсти започнаха уж случайно и бавничко да мачкат моите.

Първото ми желание беше да отдръпна ръката си.

Но аз се удържах, мака че не се почувствах добре. Усещах тялото си като чуждо и вдървено. Напрегнато като в момента, когато се качвах на гинекологическия стол.

Но любопитството ми се оказа по-силно и аз търпях.

В това време тя с нежна небрежност и отново уж случайно обърна ръката ми с дланта нагоре и лекичко прокара върха на острия си нокът по кожата ми, като едва я докосваше.

Драс. И още веднъж — драс.

В този момент дълбоките й тъмни очи под сянката на гъстите мигли ме погледнаха открито с въпроса дали съм разбрала условния жест.

Естествено, че го бях разбрала. Знаех го още от училищната скамейка. Когато нашите момчета хванеха ръката на някое момиче под чина и започнеха да прокарват пръст по дланта му, това означаваше: искам те.

Аз не отговарях, но не отдръпвах ръката си и това се оказа достатъчно.

Мадлен пусна дланта ми.

— Знаеш ли — каза тя с леко променен фалшив глас, — скоро носът ми ще се избели. Хайде да се махаме от тук.

— Хайде — повторих аз и се чух отстрани. Моят глас също беше фалшив, а освен това много доловимо потреперваше.

— Ще пийнем ли нещо?

— Ще пийнем — съгласих се.

И притеснено си помислих: не можем да идем в моята стая.

Антон можеше да се върне всеки момент.

Ситуацията беше идиотска, защото бе класическа. Когато в диалога задължително участваше мъж, формулата „В твоята стая ли ще идем? Или в моята?“ се натрапваше от само себе си.

Но Мадлен заобиколи с лекота този риф — щяхме да идем в нейната стая, защото тя беше сама.

Не казахме нищо такова, но всичко беше абсолютно ясно от дежурните любезни фрази — тя ми предложи да се отбием в бара на нейния хотел.

Наистина се отбихме там и аз моментално си поръчах двоен коняк, а после още един и още един. Докато горещата опияняваща топлина не се разля по тялото ми, а мислите в главата ми не станаха авантюристични и лекомислени.

За това, че морето е до колене.

Тя бавно пиеше червено вино и вдигаше близо до лицето си голямата чаша на тънко столче. Рубинената течност се плискаше лекичко до очите й и острият й поглед сякаш се разтваряше в нея, хвърляйки рубинени искри от дълбоката си безкрайна тъма.

Тя изпи виното си.

Но аз едва ли щях да успея да погълна още една доза коняк.

— Хайде — каза простичко Мадлен.

И аз послушно я последвах към асансьора.

В стаята тя грижливо ми помогна да съблека жакета си и веднага ме прегърна, притискайки ме силно с неподозирано горещото си, тънко и гъвкаво тяло. Сухите й, миришещи на вино и цигари устни търсеха моите. Намериха ги и се впиха в тях в дълга целувка.

Вътрешно отново се свих на кълбо, а предишните ми представи за еднополовата любов станаха на пух и прах. В тях нямаше място за любовна прелюдия, която моето подсъзнание очевидно свързваше единствено и само с присъствието на мъж.

И не искаше да променя нищо.

Антон вече се бе прибрал от пистата. В стаята в пълен хаос бяха разхвърлени скиорски панталони и яке, пуловер, фино топло бельо и чорапи. Но той очевидно веднага беше хлътнал в бара или бе отишъл да обядва, без да ме дочака.

Много добре.

Затворих се в банята и — ето още един сюрприз на подсъзнанието ми! — моментално се мушнах под душа, макар обикновено да предпочитах уютната, ароматна и пенлива вана.

Силните струи се впиваха в кожата ми, горещата пара изпълни тясното пространство на кабинката и аз разбрах, че в подсъзнанието ми се е задействало още едно клише, което този път беше привнесено от холивудските филми. Техните герои, пострадали от разни разпри, независимо дали бяха физически или морални, задължително заставаха под душа. И там, под напора на водата, се съвземаха окончателно.

Нещо като измиване на душата и тялото.

Под душа наистина ми олекна и аз окончателно осъзнах, че съм приключила с еднополовата любов веднъж завинаги.

Когато се върна късно през нощта един господ знае откъде, Антон не ми зададе никакви въпроси. Но веднага след като се мушна в леглото, по навик и най-безцеремонно пожела да изпълни съпружеските си задължения. И аз внезапно отвърнах ентусиазирано на неговия порив.

В разрез с навиците си.

Това беше още една загадка от областта на психоанализата — или изпитвах комплекс за вина, или бях обзета от ненадейна радост, че се завръщам благополучно в обичайното лоно.

Но така или иначе, на другата сутрин изуменият Тоша ми предложи да се отбием в близкото магазинче на „Картие“, мърморейки сакралната фраза: „Когато се държат с нас по човешки, и ние се държим като хора“.

Аз не му отказах и седем чистопробни карата най-неочаквано попълниха колекцията ми от бижута.

Всъщност пет години по-късно точно този пръстен щеше да украси траурната ми ръкавица.

Но на онзи етап охраната ми разкри новата връзка на Тоша.

Тя се различаваше от предишните, защото този път Антон бе настанил дамата на сърцето си близо до дома ни. В същата онази скромна двуетажна къща, която обитавахме навремето.

Освен с жилище, Антон бе обзавел момичето с кола и шофьор от нашия гараж, с камериерка, с мобилен телефон и с разни други дребни удобства, каквито преди не беше осигурявал на никого.

Докато ми докладваше всичко това, главният ми охранител свеждаше очи или по-точно с престорено делови вид шареше с поглед по книжата, подредени на бюрото. Очевидно очакваше реакцията ми. Или поне някакви въпроси от сорта на това каква е новата избраница и как изглежда?

Аз не попитах нищо и той забрави за книжата и ме погледна изненадано. И дори се разтревожи дали съм добре? Защото понякога от стрес хората се вцепеняваха.

Но аз не бях вцепенена.

Колкото до спокойствието ми, то не беше престорено.

В никакъв случай. Появата на постоянна приятелка, за която Антон, за разлика от всички други досега, се грижеше, означаваше само едно — че ми подготвяха замяна.

И това беше логично от гледна точка на разделянето, за което вече стана дума.

Беше просто поредната крачка и толкова.

1996

Върнахме се в Москва една седмица след погребението на Вива.

И веднага щом стъпихме на твърда земя, си казахме: сега ще отидем при Георгий.

Но не отидохме.

Взехме твърдото решение, че ще го направим утре. А днес ще се обадим по телефона. Само малко да си поемем дъх.

Но не се обадихме.

Дните минаваха и всеки отнасяше със себе си частица от надеждата, че някога изобщо ще се осмелим да се обадим на Георгий, а още по-малко — да го погледнем в очите.

Измина един месец и окончателно стана ясно, че вече нищо не можеше да прозвучи като оправдание — нито изключените в тропическите гъсталаци мобилни, нито незнанието, нито дългото ни отсъствие. Последният шанс беше безвъзвратно изпуснат.

Това означаваше, че сме се разделили завинаги.

Естествено, причина за това беше единствено и само нашата свинщина.

„Черна неблагодарност“ — както биха казали през миналия век и към това нямаше какво повече да се добави.

Така си мислехме, но стана другояче.

Той се обади след два месеца. Предишният ден Антон бе заминал за Давос на Международния икономически форум. Тогава това беше модерно.

Той се обади, тъй като знаеше със сигурност, че Антон не беше в Москва, понеже пресата писа много за форума и обърна специално внимание на участниците. А те охотно даваха интервюта и позираха пред телевизионните камери.

Тоша не беше изключение.

— Ще дойда след един час — каза дрезгаво и глухо Георгий веднага след като поздрави. С тон, който не допускаше възражения. Пък и нима аз бих дръзнала да възразя?

Втурнах се надолу, веднага след като охраната ми съобщи по радиостанцията, че „гостът пристигна“, изхвърчах стремглаво по стълбището, което водеше към вестибюла и застинах като вкопана на долното стъпало.

Един слаб мърляв старец с помръкнали, дълбоко хлътнали очи и неподдържана брада тип катинарче неуверено прекрачваше прага на нашия дом сякаш беше слепец.

— Не ме ли позна? — Той ме погледна директно и леко се усмихна.

Усмивката му беше същата.

И дори красиво очертаната му и черна преди време вежда се повдигна нагоре. Професорът имаше такъв навик — да повдига високо дясната си вежда, когато изразяваше иронична почуда.

Сега веждите му също бяха побелели и тежки и онази, която се опита да се повдигне както преди, само потрепна и остана на мястото си.

— Познах те… Само че…

— Само че животът свърши. Това е — отвърна той вече без усмивка, но и без особена тъга. Отвърна някак спокойно. — Ще вляза, ако разрешиш…

Аз се втурнах мълчешком насреща му, но той се отдръпна и дори изпъна ръка напред, сякаш се отбраняваше от моя порив:

— Нека да минем без прегръдки. Отвикнал съм.

Настанихме се в хола като чужди, на голямо разстояние един от друг в ниските кресла край камината.

Той отказа чая, кафето, коняка и дори не пожела да изпие една глътка вода в моя дом. И, разбира се, аз приех всичко това като съвсем нормално, не му досаждах с настойчивост и просто чаках да чуя какво ще каже.

Нали бе дошъл за нещо.

И той го каза:

— Няма го в Москва. Зная. Чаках да замине някъде. А ти… Дълго мислих, но след това реших, че трябва да знаеш. Чуй ме! Вива умираше дълго… — За пръв път гласът му потрепна и паузата увисна във въздуха. — Няма да ти разказвам за това. То е много лично. А сега ти си ни чужда. Мълчи! Не искам да зная нищо! Само ме слушай! Преди да умре, тя ми направи едно признание… Покая се… Аз й простих. А той… Общо взето, ти не си малка и разбираш за какво говоря.

— Антон е бил с Вива?!

— Да! Копелета такива! Да! Спал е с нея. Почти през цялото време докато е живял у нас и докато е ял и пил от ръката ми. Спал е с жена ми. Докато не му омръзнала. А когато му омръзнала, я зарязал и дори я изритал като куче, заплашил я, мръсникът, че ще ми разкаже всичко. И защо не ми е разказал?! Щях да го убия и тя нямаше да се мъчи, докато умира. Моята Вива!!! А ти, неблагодарно животно, знаеш ли кого викаше тя, когато вече влизаше с двата си крака в гроба? Знаеш ли? Него!!! Не мен.

Той се разкрещя.

Изригваше гневно нажежените думи право в лицето ми.

И безсилните му яростни сълзи се стичаха по хлътналите му бузи, обрасли гъсто с бодлива бяла брада.

— Аз не знаех…

Какво друго можех да кажа? Мърморех едва доловимо. Но той не ме чуваше.

— Сега знаеш! Знаеш какъв е твоят Антоша! А освен това трябва да знаеш, че ще мине година, две, три… Вие ще живеете в палатите си, ще ядете със златни прибори, ще се къпете в богатства и ще забравите за всичко. Вие сте хора, които не помнят произхода си! Аз ще умра. Но там няма да забравят! — и той изненадващо рязко вдигна показалеца си нагоре.

Вирна сгърчения си треперещ старчески пръст с дълъг мръсен жълт нокът.

Мили боже, къде бяха отишли тънките сръчни пръсти на гения?

Къде бяха смуглите изящни ръце, изящни като на потомствен аристократ?

Къде беше самият чаровен, насмешлив и ироничен професор Надебаидзе?

Дали не беше умрял и мъките му не бяха свършили заедно с невярната му Вива?

В това време яростният вбесен старец пръскаше слюнки, размахваше сгърчения си пръст и вместо думи лееше болката си:

— Там помнят всичко. И не се съмнявай, че някой ден той не просто ще умре. Защото всички умират. Той ще умре страшно. Ще пукне. Толкова ужасно, че дори не бих могъл да го измисля. Разбра ли?

— Разбрах…

Сигурно доктор Надебаидзе беше прав.

Определено беше прав. Аз бях възможно най-неблагодарното животно.

И не защото бях предала него и Вива.

А защото в момента с мен се случваше нещо, което по принцип също беше недостойно — злобата ми кипна.

И аз не можех да й се противопоставя, макар че известно време се опитвах да се сдържа.

Но не успях.

— Разбрах, не ми крещете. Какво очаквате от мен? Ревност? Изненада? Ярост като вашата? Няма да има нищо такова. И знаете ли защо?

— Не искам да зная нищо повече… — Той се измори. Пристъпът на ярост отстъпи точно толкова бързо, колкото започна. А може би изобщо не беше отстъпил, а се бе прехвърлил върху мен.

— И все пак ме чуйте. Нали аз ви изслушах. Няма да ни отнеме много време. Откровеност за откровеност, Георгий Нодарович. Вие ми разкрихте една тайна и смятате тази тайна за страшна. Нали така? Сигурно си мислите, че не съм очаквала такова нещо от него? Мислите си, че в моите очи Тоша е само бял и добър? Тогава чуйте една наистина страшна тайна. Онази вечер са ви казали, че в приемната са докарали момиче, което е скочило от прозореца. Нали така? И вие сте хукнали да ме спасявате, защото първо сте си спомнили за Лаля. Кажете, така ли е?

Когато произнесох името на дъщеря му, той потръпна.

Опита се да ми възрази или да ме прекъсне, но само махна лекичко с ръка.

Избликът на ярост бе изпепелил последните му сили.

А пък аз продължавах да съм във властта на злия дявол:

— Можете да не ми казвате, никой няма нужда от вашите признания. Аз съм сигурна, че е било точно така. А сега ми кажете, професоре, щяхте ли да ме спасите, ако знаехте, че никога — чувате ли: никога! — не съм се опитвала да си отида от живота по своя воля. И не съм скачала от прозореца…

— Не си скачала?… Но аз те видях на хирургическата маса, заших белия ти дроб, сглобих прешлените ти… Къде… Какво искаш да кажеш? Ти не си скочила… значи са те…

— … хвърлиха ме. Надявам се, че ви е ясно кой направи това. Вие също не сте малък.

По дяволите, оказа се, че това все още ме вълнуваше.

Сълзите ми най-ненадейно напълниха очите ми и ми стана толкова жал за себе си — за момичето от онези години. За доверчивата сантиментална глупачка, която позволи да я изхвърлят през прозореца, а след това се обяви за самоубийца.

За пръв път от двадесет години тази мисъл изплува в съзнанието ми и предизвика истинска буря в душата ми.

Боже мой, никой никога и нито веднъж не беше проявил съжаление към мен, че съм преживяла такова нещо…

Вече ревях с глас.

Измина цяла вечност преди истерията ми да премине.

През цялото това време той седеше, свел глава на гърдите си. След като се поуспокоих, чух тежко дрезгаво дишане и в един миг започнах да се съмнявам дали професорът съвсем по старчески не е заспал насред разговора ни.

Ако онова, което в момента се случваше между нас, можеше да се нарече разговор.

Но той не спеше. Вдигна глава, а мътният му тежък поглед се вторачи в мен:

— Виж какво… наистина ли не разбираш, че той не бива да живее…

Това беше толкова проста и ясна мисъл.

За миг дори замрях и престанах да дишам.

Господи боже мой, защо никога досега не бях помислила за това?

Сякаш нещо ме озари.

Веднага забравих напълно за доктор Надебаидзе, за вината си пред него, за обидата си към него, за съжалението си към себе си и започнах да мисля.

Предполагам, че не е нужно да обяснявам за какво.

1997

Живях с тази мисъл доста дълго.

Носих я в себе си като дете, каквото, между другото, не успяхме да имаме.

Решението беше взето и съмненията бяха отхвърлени. Пък и, честно казано, нямах никакви съмнения.

Колкото до решението, предполагам, че то беше зряло в мен дълги години, а по-късно, когато часът удари, падна в ръцете ми като налят плод.

И нищо, че по това време единичните изстрели на наемните убийци в Русия се сливаха в обща канонада, откосите на автомати поваляха известни бизнесмени, а във въздуха хвърчаха отломките на бронирани автомобили. Отровата също влизаше в действие, както и по-съвършени умъртвяващи вещества.

Казано накратко, избиха доста хора.

Но въпреки това тази работа си оставаше деликатна. Освен това, не беше чак толкова лесно да се реализира без връзки в определени кръгове.

И, наистина, нямаше как да си поръчам килър по интернет като пица в офиса. Или да търся във вестника безплатни обяви. В раздела „Работа — предложения — други услуги“.

Всъщност имаше идиоти и идиотки, които намираха по обяви други идиоти, въобразили си, че наистина могат да убият майсторски човек.

И имаше случаи, когато убиваха. Проливайки реки от излишна кръв. Успяваха да изстрелят цял пълнител и само лекичко да ранят нещастната жертва, а после дълго да я доубиват с каквото им падне — с брадва, с ръждиво парче водопроводна тръба, с паве, намерено на двора.

След това, естествено, ги залавяха. И още по време на първия разпит наемниците издаваха поръчителите. И всичко свършваше.

Не, самодейността не беше работа за мен.

Пък и на някой доморасъл килър щеше да му е доста трудно да се добере до Антон през няколкото обръча съвсем професионална охрана.

И почти невъзможно. Дори с моя помощ.

И през ум не ми минаваше да извърша това със собствени ръце. Струваше ми се, че това ще е още по-голяма самодейност. И резултатът очевидно щеше да е същият. Антон може би щеше да влезе в гроба, но аз със сигурност щях да отида в затвора.

Това категорично не беше подходящо.

Аз изчаквах, вглеждайки се, преценявайки и избирайки.

В това време процесът на разделянето набра скорост. Все пак Антон се появяваше вкъщи. Живееше почти открито с онова момиче, което бе настанил наблизо.

Срещахме се в офиса, в току-що построения мавзолей, в чиито огледални прозорци се отразяваха куполите на Кремъл.

Но се отразяваха и облаците, макар все още те да не бяха страховити. Но вече се бяха появили на нашия небосклон и лека-полека скриваха лазура.

Небето се заоблачаваше, но съзнанието ми все повече се проясняваше и неумолимо фиксираше, че времето вече върви назад, отмервайки дните като секунди преди старта на космически кораб — десет, девет, осем, седем…

И скоро, вече съвсем скоро стрелката щеше да стигне до нулата.

А след това…

Казано накратко, трябваше да побързам.

Може би в крайна сметка щях да намеря онова или по-точно онзи или онези, които щяха да се захванат с тази работа съвсем професионално.

И може би щяха да изпълнят поръчката.

Но господ е милостив и ме спаси от греха. И здравата ме наказа за лошите ми помисли.

Абсолютно в духа на приключенските романи от края на по-миналия век, авантюризмът най-неочаквано ме обзе толкова силно, както отдавна не ме бе обземало нищо от околната действителност.

В пълно съответствие с познатия жанр, историята се случи в една малка африканска страна.

Убийствено бедна.

И то въпреки че в горещите недра на тукашните земи имаше огромни, несметни, ако се придържаме към избраната терминология, залежи от диаманти.

Но страната нямаше време да разработи находищата и веднъж завинаги да приключи с проблемите си. Тя водеше война.

Три местни племена враждуваха помежду си от незапомнени времена и още оттогава подхващаха едно след друго война чрез кратки ръкопашни схватки, коварни ями–капани, отровни стрели, тежки камъни и тояги. Общо взето, те си съществуваха почти мирно. И тъй, разменяйки си юмруци, бяха доживели до средата на двадесети век.

По това време съкрушителната вълна на научно-техническата революция достигнала до девствените джунгли и племената се въоръжили с всичко необходимо за тоталното си взаимно унищожение.

На това отгоре, тъй като цивилизацията вече ги споходила, започнали да се наричат етнически групи и всяко племе се сдобило със страна — покровителка от средите на известните co-sponsors за уреждане на междуетнически конфликти.

В резултат на това вековното противопоставяне наистина наближавало края си. Заради пълното и абсолютно унищожаване на противоборстващите страни.

Като такива.

Но всяко зло за добро.

„Цивилизованата“ борба на племената се оказала толкова съкрушителна и жестока, че отблъснала от скъпоценните залежи дори известната акула, поглъщаща диаманти, в лицето на „De Beers“.

Казано накратко, второто хилядолетие вървеше към края си, страната по някакво чудо продължаваше да съществува и дори беше придобила някакво подобие на държава. Co-sponsors нямаха нищо общо с това, просто се задейства спасителният им инстинкт за самосъхранение.

Вождовете на племената — sorry, лидерите на противоборстващите групи, като че ли се разбраха помежду си. В столицата — едно малко мръсно градче, засипано с пясък и осрано до неприличие от войските на сепаратистите, започна да заседава републикански парламент. Естествено, той беше избран от средите на същите тези сепаратисти, които по навик продължаваха да серат право на тротоарите. Затова дори и в мирно време градчето беше запазило убийствения си вид на войнишки клозет.

Беше създаден кабинет, наречен, както е прието в такива случаи, правителство на народното доверие. А начело застана един почти цивилизован полковник.

Навремето, в епохата на борбата за победа на световния социализъм, империята на Съветите си поставяше далечна цел и протягаше мазолестата си ръка за пролетарска помощ на братските африкански народи, чиито най-добри представители идваха да се обучават в Москва. По голямата част от тях учеха в Института за дружба между народите „Патрис Лумумба“, който хората наричаха „лумумбарий“.

Но всичко това беше останало в миналото. Благите времена на почти победилия интернационализъм отдавна бяха потънали в лета, но целта, посочена от твърдата пролетарска ръка, не беше отречена. И избраният премиер-министър, който беше възпитаник на „лумумбария“, отправи поглед не някъде другаде, а към Москва.

Естествено, той не можеше да разчита на мащабна държавна помощ. Времената вече бяха други.

Но и в новото постимперско общество също можеха да се намерят рискови инвеститори.

И те се намериха.

Дълга верига от бивши състуденти, роднини, приятели и приятелки доведоха полковника или по-точно едно негово доверено лице, което, естествено, също беше питомник на „лумумбария“, при нас.

Антон веднага се запали, но отначало аз посрещнах идеята на нож.

В течение на дълги години диамантеният бизнес в онази страна беше нелегален. Установената мрежа за незаконен добив и контрабанда на камъни всъщност беше единствената непрекъснато работеща система в страната. Всичко останало, включително и структурите на държавната власт, беше или в зачатъчно състояние или във вид на руини.

Задачата да пречупим такова мощно образование ми се струваше непосилна. Дори с помощта на националната гвардия, чието съдействие довереното лице се закле, че ще ни осигури.

Разбира се, в замяна се искаха инвестиции, инвестиции и пак инвестиции.

Всъщност за получаването на държавен лиценз за разработката на всички диамантени находища в срок от десет години беше необходима точно определена сума. Еднократна. И на това отгоре нищожно малка в сравнение с истинската цена на начинанието. И в същото време огромна. Малко повече от половината от онова, с което разполагахме с Антон.

Това беше инвестиция номер едно.

А инвестиции номер две, три, четири, пет… щяха да последват по-нататък. В неопределено бъдеще.

А печалбата беше няколко стотици процента. Беше фантастична по всички параметри печалба, напълно съпоставима с печалбите на наркокартелите.

Но напълно легална.

Антон пресметна, че ако задържим лиценза в ръцете си само една година, вложенията щяха да се възвърнат двойно, а по-нататък печалбите щяха да растат в геометрична прогресия.

Но не само Антон си правеше такива сметки.

Моите колебания бяха принципно приети, но Тоша не бързаше да отхвърли предложението на полковника — премиер.

Намери се временно разрешение.

Събрахме експерти, специалисти в диамантения бизнес, познавачи на африканската специфика и други хора, включително такива, които се бяха грижили за безопасността на бизнеса в подобни условия, а към тях се присъединиха нашите юристи и топмениджъри. Създаде се екип, който започна да работи бързо и в изумителен синхрон.

Присъдата беше прочетена след две седмици. Признаха проекта за перспективен, разбира се, с редица уговорки.

Но като цяло го определиха като твърде мощен.

И единствено аз продължавах да се съмнявам.

— Не чувам разумни възражения! — Антон не можеше да скрие раздразнението си. Изобщо напоследък аз много го дразнех. Всъщност това беше взаимно.

— Но ти също си наясно, че това е класическа авантюра от деветдесет и трета — деветдесет и четвърта година…

— Така е. Но нали точно тогава забогатяхме? Не помниш ли?

Има си хас да не помнех!

Точно тогава стана така, че получихме лиценз за създаването на мобилна мрежа на територията на една от суверенните държави, която навремето беше братска република на СССР, и то само срещу сто хиляди долара.

Честно казано, за подкупа отиде един милион.

Но в действителност лиценза струваше цели десет милиона.

Като на това отгоре ние действахме абсолютно честно.

Аз отидох в републиката един месец преди официалния търг. И веднага започнах конфиденциални преговори с довереното лице на тамошния президент, който беше заместник-председател на местния парламент. Трябва да отбележа, че той беше голям чешит — определяше ми срещи в сенчестия парк около хотела винаги в седем и половина сутринта. В течение на два поредни дни едва успявах да се събудя и да глътна чашка кафе и хуквах на среща.

Косите лъчи на слънцето се промъкваха по сенчестите, пусти в този ранен час алеи.

Довереното лице ме държеше внимателно под ръка и така ние бродехме под сенките на клонестите липи и петнистите платани като щастливи любовници, на които никак не им се ще да се разделят след бурната нощ. И си говорехме шепнешком, доближили плътно глави.

Но не за любов. Разбира се, че не за любов.

Ни най-малко.

През първия ден предложих на „лицето“ популярната в онези години схема за цивилизовано получаване на подкуп.

В която и да било посочена от тях офшорна зона — ако щат в екзотичния Гибралтар, ако щат в незабележимия Джърси — малко градче по крайбрежието на Атлантика на двадесет минути път с малък самолет от Лондон по вътрешните авиолинии на британските компании — се открива сметка. Няма значение на чие име. В сметката влизат пари, но договорът с банката е сключен така, че новият клиент може да се възползва от тях, само когато банката получи съобщение от лицето, което е внесло парите. Ясно е, че това съобщение пристига в момента, в който получателят изпълни всичките си ангажименти. Ако след изтичането на уговорения срок съобщението не пристигне, внесените пари остават завинаги в банката.

Това означаваше, че никой няма интерес да измами другия.

Всичко беше просто и ясно дори за малките деца и работеше безотказно на цялата територия на постсъветското пространство.

И дори зад пределите му.

„Лицето“ слушаше внимателно, мърдаше беззвучно устни, опитвайки се да запомни точно всяка дума и да я предаде на господаря си, без да обърка нещо.

На другия ден всичко се повтори, само че в точно обратния ред.

„Лицето“ старателно като ученик, който е научил вчерашния си урок, ми преразказа вчерашната ми реч, сверявайки всяка точка от схемата: „Правилно ли съм разбрал? Това ли имахте предвид? Така ли трябва да стане?“

Аз кимах търпеливо в знак, че всичко е точно така. И не може да бъде другояче.

След един час, уморен, но като че ли напълно удовлетворен, той ме изпрати до вратата на хотела и на сбогуване многозначително спомена: „Това е много интересна схема. Много. Мисля, че нашето сътрудничество ще бъде плодотворно.“

Обадих се на Антон с пълната увереност, че нещата са се уредили и поисках да предупреди банкера за предстоящата трансакция.

И с удоволствие си легнах да спя, защото, честно казано, сутрешните разходки здравата ме бяха изтощили.

Късно вечерта „лицето“ ми определи нова среща.

Хроничното недоспиване беше притъпило вниманието ми и когато се появих в проклетия час седем и половина на „нашето“ място, не забелязах веднага, че то просто не беше на себе си.

Веднага щом ме поздрави, сутрешният ми събеседник започна да пристъпя ситно-ситно, описвайки загадъчни кръгове около мен. Не ме хвана както винаги под ръка и не тръгнахме да се разхождаме чинно по прохладната алея.

Нещо не беше наред.

„Конкуренцията!“ — изплаших се наум.

Но сгреших.

— Проучихме с голям интерес вашата схема. — Той замълча задълго, като в същото време продължи странното си движение в кръг.

— Не сте ли доволни?

— Не, защо? Напълно сме доволни… Само че…

— Парите ли са малко?

— Да — отвърна веднага той.

Въздъхнах с облекчение.

Слава богу, нямаше конкуренция.

А сумата можеше да се обсъди. Ние бяхме готови да я удвоим и дори да я утроим.

За щастие, не казах нищо такова.

Той заговори пръв:

— Разбирате ли, предстоят ни избори. — Тръгна отдалече. „Петстотин хиляди“, помислих си без ентусиазъм. И отново сгреших. — Парите ще ни трябват скоро и то днес и сега, както казват психолозите. Разбирате ли ме?

— Не съвсем.

— Вашата схема, разбира се, е много привлекателна. Но, честно казано, ситуацията при нас е доста сложна.

— В смисъл?

— Сто хиляди кеш и въпросът е решен. Какво ще кажете? — Той най-сетне спря и ме погледна съсредоточено в очите.

— Сто хиляди какво? — Вероятно съм имала доста стъписан вид.

— Долара, разбира се, няма как да са нашите тугрики. Но трябва да ги получим в близките дни. Съгласни ли сте?

Ние се съгласихме.

Още същата вечер Антон пристигна със самолет в уютната столица с едно елегантно куфарче, в което подобно смъртта на Кашчей в патешкото яйце се мъдреха десет спретнати пачки с по десет хиляди долара във всяка. Нашият пропуск в света на един от най-високо рентабилните по това време отрасли на бизнеса.

След нефта, оръжието, диамантите и алкохола, разбира се.

Той дойде лично, тъй като искаше да се убеди, че не съм откачила.

Такива ми ти работи.

— Кога стана това?

— През деветдесет и четвърта, ако не ме лъже паметта.

— Точно там е работата, че стана през деветдесет и четвърта, а сега…

— При нас е сега… А при тях, в джунглите, не е деветдесет и четвърта, а четиринадесета година.

— Защо пък да е четиринадесета година?

— Защото най-високите печалби в редица отрасли са били регистрирани точно през четиринадесета година, а народът се замогвал от военни доставки. И не просто се замогвал, а направо забогатявал…

Антон обичаше историческите примери.

Като на това отгоре безмилостно лъжеше, измисляйки си в движение каквото му трябва.

В крайна сметка, кой можеше да знае какво точно е станало там през хиляда деветстотин и четиринадесета година?

Аз не знаех.

И в края на краищата той ме убеди, но не с опита на далечните предци, натрупали капитали по време на Първата световна война.

— Знаеш ли, дори е много добре, че ти се съмняваш толкова упорито. — Тоша изведнъж се промени, а раздразнението му премина. — Иди там. И се ориентирай на място. За да си сигурна.

Съгласих се.

В крайна сметка наистина ми беше интересно да видя девствените джунгли, но не от прозореца на туристическия джип.

И да зърна със собствените си очи как добиват диаманти от земята.

Единственото ми условие, с което Антон се съгласи след кратко колебание, бе с мен в Африка да дойде и нов екип от експерти. Абсолютно независими.

Та наистина всичко да е съвсем сигурно.

1998

Подробностите от африканското ми турне са най-болезненият ми спомен.

Колкото и да е странно, всичко друго — изхвърлянето през прозореца, смъртта на Вива, жестоките откровения на доктора и общата тежест от годините, преживени с Антон, отидоха на втори план.

Помръкнаха пред горчилката от този кратък епизод.

И то въпреки че той не съдържаше нищо ужасно.

Беше едно обикновено делово пътуване като десетки и дори стотици други. Може би малко по-некомфортно.

Защото жегата, лошите пътища и единственият приличен хотел в столицата бяха далеч от световните стандарти. Както и столицата — мизерно градче, осрано до невъзможност от бившите сепаратисти. С преливащи от нищета бараки, с открити мръсни канали, с прокажени и холерични хора, с деца — момичета и момчета от десет години нагоре, които се продават, с улични просякини, с крадци и с военни патрули.

Но за сметка на това президентът им беше съвсем истински, носеше нова военна униформа и юнашки кипната настрана барета. Националната гвардия беше свирепа, изглеждаше предана на президента и беше въоръжена до зъби с наши калашници, с американски „М-16“ и с израелски „узи“.

А най-важното, естествено, бяха диамантените находища. Достатъчно беше да се отдалечиш на стотина километра от столицата и те се виждаха навсякъде. Бяха обикновени на вид тесни шахти, които водеха надолу към разтопените недра на сухата неприветлива земя. Тук-там бяха оградени на бърза ръка. Или нямаха никаква ограда. И никаква охрана. Тъй че на пръв поглед всеки можеше да отиде там, да надникне вътре, да слезе долу и да си опита късмета.

Разбира се, че това беше само на пръв поглед.

Защото всъщност имаше охрана, която изобщо не беше по-малко свирепа от националните гвардейци, също беше въоръжена до зъби и… тъй нататък.

И изобщо тук не искаха чужди хора. Беше опасно.

Но диамантите… Изсипваха ги пред мен от мръсни, напоени с пот торбички. На купчинка върху грапавата повърхност на скованата маса. Това бяха незабележими прозрачни камъчета. Мънички колкото нокътя на кутрето ми. Между другото, това е точно един карат или малко повече. Каратите се увеличават в зависимост от големината. Имаше и неправдоподобни по големина камъни с размера на кокоше яйце, които вече бяха около стотина карата. Фантастично!

Всъщност половината бяха ментета. Оценителят — авторитетен ливански арменец, се мръщеше и въртеше недоволно глава. Но току грабваше с изумителна ловкост с дебелите си космати пръсти някое камъче от купчинката, оглеждаше го придирчиво и пак започваше да върти глава отрицателно.

Ала кръглите му маслинени очи изведнъж за кратко проблеснаха пронизващо.

И продавачът — съсипан африканец със съдрани дънки и толкова мазна фланелка, че призивът „Vote for Clinton!“ едва се виждаше, забеляза това.

И пазарлъкът започна.

Всъщност това бяха само картинки. Необичайни. Запомнящи се. Но нищо повече.

Купчинките диаманти върху мръсните дъски бяха впечатляващи, но изобщо не можеха да повлияят на окончателното ни решение.

А ние трябваше да го вземем, без да протакаме.

Времето минаваше, президентът нетърпеливо премяташе под масата мускулестите си крака във високи войнишки боти. В страната май че пристигнаха конкуренти. По време на закуската в хотела забелязахме двама авторитетни европейци. Антон потвърди от Москва, че паралелно с нас преговори водят и британците по поръчка на същата „De Beers“. Акулата беше надушила, че може да докопа плячката.

Новите независими експерти, които поканих лично, за да няма номера, на каквито Антон беше голям майстор, бяха единодушни в мнението си, че проектът е перспективен.

Последната инстанция беше банката.

Антон беше готов да замине за Цюрих, защото сумата бе голяма и нямаше как да преведеш толкова пари с едно обикновено нареждане. Всъщност той нямаше намерение да влага собствените си пари. Ставаше дума за кредит, срещу който щеше да заложи капиталите ни. Това беше нормално, защото на обслужване подлежеше само лихвата. Може би щяхме да успеем да я понамалим, тъй като бяхме стари клиенти и банкерите охотно ни помагаха.

И в този момент стана нещо, което напомняше за намеса на самата съдбата, нещо бетовенско в интерпретация, подходяща за информационните агенции — на 17 август бе обявена хиперинфлацията.

За нас това не беше смъртоносно, нито дори страшно, защото активите ни отдавна вече бяха извън Русия. Но все пак някой трябваше да стои на линия. Тъй или иначе, това си беше катаклизъм. В крайна сметка кой би могъл да каже докъде щеше да ни докара кривата на сриването на националната валута.

За Цюрих заминах аз.

И там, в животворната прохлада на кроткото континентално лято взех окончателното си решение.

Но преди това дълго разговарях с нашия банкер.

Той беше доста млад, но вече професионално безстрастен и вероятно безмилостен, макар безупречните му маниери да създаваха илюзорното усещане за сърдечност.

Той никога не грешеше в прогнозите си, а съветите му подобно нишката на Ариадна благополучно превеждаха клиентите през обърканите криволици на финансовите лабиринти.

Той беше човекът, който преди няколко години ни бе предложил да превърнем голяма част от нашите капитали в азиатски акции. А когато пазарът се срина и световната общественост изпадна в истерия, Антон мяташе гръм и мълнии, но със сдържана усмивка призоваваше всички да не се тревожат. И се оказа прав, защото след три години азиатските акции ни донесоха близо три милиона. Тъй като изплашената от мащабите на провала световна общественост се втурна да спасява азиатците. Пък и самите те проявиха чудеса от мобилизация — цели нации се отказваха от вносните стоки, а домакините жертваха венчалните си халки. Казано накратко, пазарът не само се стабилизира, но и стремително тръгна нагоре. Тоша се опияняваше, докато гледаше котировките. Но точно в този момент нашият финансов гений ни предложи да излезем от схемата. И отново се оказа на висота. Азиатците издържаха без кока-кола съвсем кратко, запасът от венчални халки на домакините се изчерпа, световната общественост се успокои и акциите бавно започнаха да поевтиняват. А ние се оттеглихме в максимално подходящ момент и освен това го направихме красиво.

Той ме прие в малката зала за преговори — странно помещение със стъклени стени и пълна звукоизолация, както твърдяха в банката. Трудно ми беше да повярвам в това, защото прозрачното стъкло наоколо ми създаваше усещането за аквариум и ми се струваше, че щом всичко се вижда, значи и се чува.

Но, разбира се, това не беше така. В банката не си правеха шегички с клиенти на такова ниво.

Сега той също беше много сериозен. Усмихваше се едва забележимо само с крайчеца на устата си. Поклони ми се лекичко и стисна вежливо и вяло ръката ми. Ритуалът с посрещането приключи, приличието беше спазено и можехме да започнем деловия разговор.

— Прегледах материалите от вашия проект.

— Подготвили сме ги в най-кратък вид, разбира се, имаме подробен меморандум…

— Няма нужда. Освен това разполагаме с оценките на нашите експерти. Те съвпадат с онова, което твърдите вие. И в тази връзка съм упълномощен да ви направя едно делово предложение. Естествено, банката е готова да ви предостави кредит, но освен това сме готови да издигнем нашето сътрудничество на нов етап.

— На нов етап ли?

— Да. Да направим следваща крачка. Казано с други думи, проявяваме интерес да се включим в проекта в качеството на партньорска структура. Разбира се, в този случай рисковете са…

Той говореше какво винаги сухо, стегнато и използваше само цифри. Доводите му бяха конкретни, а логиката — безупречна.

Всъщност и без това всичко беше ясно.

Влизането на партньора с името „Swiss bank corporation“ в проекта на практика изравняваше шансовете ни с акулата „De Beer“, решаваше много сериозни проблеми и изобщо подобно партньорство беше страшно перспективно.

Той прояви скромност, като не спомена „следващата крачка“ или, по-точно, прояви изключителна деликатност, като не уточни колко крачки разделят нас в сегашния ни вид от финансовата машина SBC. Разстоянието би трябвало да се мери не с крачки, а с километри. С мили. И тези мили щяха да са… Честно казано, те не можеха да се преброят.

Наистина беше така.

Но в моята глава се роди още една идея. И засенчи всички останали.

В аквариума увисна кратка пауза, събеседникът ми тутакси я долови, но направи погрешна стъпка. Първата грешка на банкера — звучи като заглавие на криминален роман.

И май че е малко вулгарно.

Но няма да се отвличам.

— Сигурно трябва да се посъветвате с господин Полански? Може би той ще пожелае да дойде лично в Цюрих.

Може би. И най-вероятно ще пожелае. Ако научи какво съдържа това примамливо предложение.

Но може и да не научи. Ето за какво мислех в този момент.

Но тутакси се хванах подхвърлената сламка, защото това беше удобен повод да приключа разговора, без да правя обобщения.

Не с точка, а с многоточие.

— Да, разбира се. Разполагаме с два дни, през които ще обмислим всичко.

— Разбира се. Но имайте предвид, че към проекта вече проявяват интерес и други компании…

— Зная, „De Beer“.

— Не само. Освен това правителството на тази страна се намира в крайно затруднено финансово положение.

— Ясно. Значи — два дни.

— Разбрахме се. По същото време, ако ви е удобно.

Разбира се, че ми беше удобно.

Само че аз бях готова да дам отговор още сега. Отрицателен. И на пръв поглед абсолютно безразсъден.

Но това беше така само на пръв поглед.

Когато излязох от банката, тръгнах пеша по сенчестата улица „Банхофщрасе“, с намерението да помисля добре и да се насладя на прекрасната домашна наденица, която сервираха не на порции, а на метри.

Имаше едно такова интересно ресторантче в Цюрих.

Голямата му зала беше изпълнена с дълги маси, покрай които клиентите сядаха на широки пейки по тридесет души около всяка като на селска сватба. Основното блюдо беше домашна наденица. Разнасяха я с количка между масите като гигантски добре изпечен и красиво навит на руло смок върху огромно блюдо. И когато идваше реда на някого, му отрязваха колкото поиска. От десет сантиметра до един метър. Доколкото си спомням, досега никой не беше поръчвал повече. Естествено, към наденичката сервираха гъста наливна пенлива бира. И задушено зеле. И това беше едно истинско баварско угощение.

Тук винаги беше многолюдно, шумно и тясно.

Лакътят на непознатия ми съсед се опираше в ребрата ми, а пийналите англичани крещяха право в ухото ми. Зад мен също се деряха оглушително и грачеха сухо германци. От време на време дочувах и фрази от руска реч, която в по-голямата си част се състоеше от псувни.

Същински Содом.

Но, колкото и да е странно, той много предразполагаше към размисли. Когато си абсолютно сам в тълпата, мислиш добре.

И този метод е изпитан многократно.

Нямаше никакво съмнение, че предложението на банката е манна небесна или по-точно би имало всички основания да е такова, ако не беше едно съществено обстоятелство. Което на този етап не беше известно на техните вездесъщи експерти.

Тенденцията за разделяне.

А в нея фигурираше една изгодна женитба за човек, чиито дни бяха преброени. Ето какво означаваше това, казано на банален житейски език.

Съдбата се шегуваше безмилостно.

Може би ми отмъщаваше за стари грехове, но така или иначе, аз нямах намерение да приемам този закъснял подарък.

А Антон нямаше да научи нищо, поне докато не приключех с онова, което бях намислила. Замисълът ми беше съвсем прост и като всяко просто нещо почти гениален. Така ми се струваше.

Нямаше да поискам кредит от банката. Щях да постъпя по друг начин — въпреки създадената традиция, щях да вложа в проекта собствени пари.

Мои пари.

Половината от нашия капитал, който след раздялата ни беше разхвърлян в различни сметки, щеше да е достатъчен.

И моята фирма щеше да подпише договора с правителството на младия полковник. Трябва ли да споменавам, че с Антон имахме десетина дъщерни компании — фирми и фирмички, създадени под шапката на основната структура, чиято собственост си поделяхме. Те съществуваха в различни точки на планетата и принадлежаха на различни хора, включително на мен и на Антон, но вече без какъвто и да било паритет.

Естествено, щях да се разпоредя с лиценза, с който щеше да се сдобие фирмата ми, по собствена преценка. Като в същото време амбициите ми не се простираха много далеч, тъй като нямах намерение да се конкурирам с „De Beers“ на диамантения пазар. В никакъв случай. Тази лъжица не беше за моята уста. Нещата стояха много по-просто. След като поддържах лиценза две седмици в ръцете си или по-точно в сейфа на банката, щях да го продам. И толкова.

Бях убедена, че купувачи нямаше да липсват. Живият интерес към проекта на финансовия магнат „Swiss bank corporation“ беше гаранция за това.

Оставаше най-трудното — да извърша операцията така, че в течение на известно време Антон да не заподозре нищо.

Осъзнавах, че не биваше да протакам реализацията, защото ситуацията можеше да се промени радикално от всяка непредсказуема случайност.

Например банкерът най-ненадейно да потърси Антон. По друг въпрос. Но в телефонния разговор неминуемо щеше да изплува и „диамантената“ тема.

Антон изведнъж да потърси спешно банкера… Това беше съвсем възможно, тъй като, ако се вярваше на информационните агенции, в страната ставаше нещо невъобразимо.

Така че — край.

В момента времето работеше срещу мен.

Знаех, усещах как секундите изтичат. Представях си пясъчен часовник и то толкова осезаемо, сякаш наистина стоеше пред мен до изпотената чаша бира.

И се страхувах.

Това щеше да е последната крачка, предприета от мен в рамките на нашето съвместно съществуване, но и първата, нарушаваща негласната ни конвенция, чието спазване висеше на косъм. Но висеше.

Оказваше се, че не е чак толкова лесно да срежеш косъма.

Всъщност Антон щеше да го среже без никакви колебания, стига само да му паднеше възможност.

Съмнявах ли се в това? В никакъв случай.

Тогава защо протаках? Вече имах такава възможност. Съдбата се бе разпоредила така и нима в крайна сметка това не беше справедливо?

Беше справедливо във висша степен!

И се реших. Запалих фитила и секундите се занизаха дълги като часове, а малкото незабележимо пламъче се движеше нагоре.

Обадих се в Москва:

Те поискаха да помислят.

— Това е нормално.

— Не мисля, че е нормално.

— Защо?

— Мисля, че играят за себе си.

— В какъв смисъл?

— Те също проявяват интерес към това…

— Откъде знаеш?

— Нашият приятел ми го намекна недвусмислено…

Добре го измислих.

Беше спонтанно, но прозвуча много добре.

Ако Антон решеше да провери, всичко щеше да се потвърди. А подробностите нямаше да изплуват в краткия телефонен разговор. Освен това може да не бях изтълкувала правилно думите на банкера. И като глупава жена, вместо да чуя предупреждение, бях чула предложение.

Антон руга дълго и цветисто. Умееше да го прави.

— Хайде, времето тече.

— Имаш ли предложения?

— Повече не настоявам за нищо. И слагам край на темата.

— Така. А по-нататък?

— Ще прехвърля сумата на някаква сметка.

— Но нали той ще разбере.

— И какво от това? Ще ми откаже да я прехвърли ли?

— Не. Но…

— Там е работата, че има едно „но“… Утре ще дам нареждане за превода и още утре ще отида там. Разбираш ли? И ще кажа на хората на нашия войнствен приятел също да отидат там.

— Да… Така ще минат четири дни. Докато парите влязат в сметките им… Дори цяла седмица… Да, може да успеем.

Yes!

Клъвна.

Впусна се в подробности, затъна в детайлите и изпусна същността.

Не ми трябваше нищо повече.

Всичко останало се случи изумително бързо и гладко.

На другата сутрин още преди насрочения час се обадих в банката. Срещнахме се в същия аквариум. Както би трябвало да се очаква, нашият финансов водач запази спокойствие. Само погледът му излъчваше лека досада. И като че ли разочарование.

Нищо повече.

Вечерта напуснах Цюрих и се отправих към топлите брегове на Гибралтар. По хитри финансови пътеки паралелно с мен парите ми ме последваха в една от тамошните банки. Представителите на нетърпеливия полковник също заминаха спешно натам.

След пет дни като че ли всичко приключи. Сделката беше сключена.

Върнах се в Москва, като преди това възложих на сигурни хора да търсят достоен купувач.

Измина един месец и удари часът на истинския финал.

Той беше прост. Ужасен. И вероятно закономерен.

Експертите не бяха сгрешили и не ни бяха излъгали, но оптимистичните им прогнози бяха пряко свързани с личността на премиера полковник. И с гарантираното му пребиваване във властта в течение на близките пет години. Най-малко.

Естествено, никой не беше взел предвид маскираната пехотна мина, която се търкаляла в прахта още от времето на войната.

Но съдбата си имаше свои основания.

И беше лишена от какъвто и да било патос.

Малката нужда застигнала полковника по пътя и огромният армейски джип спрял край шосето.

Това беше идиотският навик на сепаратистите да пикаят, където им падне. Нищо повече.

В името на справедливостта трябва да кажа, че Антон се бори доста дълго.

Стадото скъпоплатени адвокати още половин година обикаля около далечната африканска страна.

Там отново се водеше война. Сякаш само бяха чакали момента, в който първият общонационален лидер ще се изпикае толкова неудачно край пътя. И в който горкичкият човек ще успее да се представи пред господа с пълен пикочен мехур. И с разкопчан дюкян.

Но така или иначе, в момента никой не се интересуваше от неговите ангажименти. Парите, документите и доверените хора потънаха в мелето на въоръженото противопоставяне. И, естествено, изгоряха като факли.

Поне се създаде такова впечатление.

— Изгоряха ни паричките. — Поредният екип юристи се върна с празни ръце. Беше настъпил моментът да сложим край.

— Твоите… — Антон гледаше настрани. И говореше небрежно, като че ли не придаваше особено значение на това.

— Мои ли?

— Естествено. А не са ли твои?

Никога няма да забравя този миг.

Тоша вдигна рязко глава. И ме прониза с острия си насмешлив поглед.

Цялата изтръпнах — значи беше разбрал.

Но той мълчеше. И ме гледаше. Насмешливите искри в очите му започнаха да пръскат злоба.

— Не чух! — Интонацията му беше предишната — от далечното минало. Настоятелна до грубост. И всъщност нагла.

— Очевидно са.

— Така! — Той се успокои бързо. Двете думи се оказаха достатъчни. Вероятно и той бе доловил интонацията ми. Предишната.

И толкова.

Не прозвуча нищо друго. Затова не знаех дали Антон бе разгадал замислите ми или просто действаше по навик. При всички случаи топката беше в него. И той заби шут.

Външно нищо не се промени.

Той не ме изгони от къщи, не ми взе колата, дрехите и бижутата.

Никой не разбра нищо, освен най-близкият ни кръг. По принцип приятелите и враговете влизат в най-близкия кръг.

Само че от този ден нататък аз изгубих право на глас. И изобщо изгубих всякакви права.

Миналото се завърна.

Очевидно най-голямата и здрава кукичка от такъмите на Антон се падна на мен. И любимата стръв на Тоша — човешката слабост, висеше на тази кукичка. Моята слабост.

Вече не можех да направя нищо по този въпрос. „Късно е за гърчове“, както би казал Антон.

Рибата се страхуваше да умре на кукичката.

А още повече се страхуваше от бавната смърт. Защото рибарят, който се бе подхлъзнал на стръмния бряг, падаше дълго в пропастта и повличаше със себе си рибата заедно с въдицата.

Много дълго. Цели четири години.

2002

През онази вечер се забавих в офиса и се прибрах вкъщи по тъмно.

Хората все не искаха да си тръгнат и непрекъснато предъвкваха подробностите от изминалата пресконференция, наслаждавайки се на плодовете на собствения си успех.

Успехът беше малък, не много значителен. Но беше пръв след месеци на безкрайна мъка в очакване на окончателния крах.

„Нови Арбат“ беше необичайно пуст, а рекламите му блестяха като коледна елха.

Преминахме оттам за няколко минути и излязохме на булевард „Кутузовски“, което означаваше, че щяхме да си бъдем вкъщи само след четвърт час.

Но аз се чувствах неспокойно.

Визитната картичка — онази, която демонстративно дълго търсих в чантата си, беше прибрана грижливо встрани от всевъзможните боклуци, в страничното джобче. Чийто цип освен това беше закопчан.

Името беше непознато, а адресът — странен.

— Гена, я ми кажи Антон Василиевич често ли посещаваше издателство „Премиер-прес“?

— Какво? — Внушителните габарити на шефа на охраната не му пречеха да се обърне рязко на предната седалка на колата. Беше просто като една подвижна планина от мускули и толкова.

— Издателство „Премиер“. — Казах адреса, четейки от визитката.

— Никога не е ходил там. Или поне не е ходил с нас.

— А без вас?

— През последната година и половина Антон Василиевич не ходеше никъде без нас.

— Както и да е.

Пипнах ли те, сладурче.

Имах всички основания да се съмнявам в искреността му.

А онзи, чието име бе изписано на визитката, нямаше никаква сметка да лъже.

Той не беше журналист — мисля, че вече споменах това — и не искаше интервю.

— Извинете — каза тихичко мъжът и докосна леко с лакът ръката ми, — можете ли да ми отделите две минутки? Разбирате ли, работата е там, че малко преди смъртта си Антон Василиевич ни донесе един свой роман, за да го издадем. — Той каза последното шепнешком, като почти докосваше с устни ухото ми.

— Какво ви е донесъл?! — Осъзнавах, че щеше да е най-добре чувствителните журналистически уши да не чуват това. Но не можех да скрия изумлението си.

— Своят роман — каза той много тихо, само с устни. Значи бях чула добре, макар че изобщо не можех да повярвам в това, което чувах.

— Искате ли да си поговорим по-късно за това?

— Разбира се. Координатите ми са тук. Обадете ми се, моля ви, ще чакам.

— Непременно ще ви се обадя.

Ако зависеше от мен, щях да грабна слушалката още сега или дори по-рано, веднага щом прекрачих прага на кабинета си.

И изобщо нямаше да пусна издателя да си тръгне. Щях да го хвана за лакътя и да го помъкна към асансьора. И в това нямаше да има нищо особено. Може пък някой журналист да ми е харесал. Може да ми е задал някакъв интересен въпрос и да е намерил подход към мен. Случваха се такива неща.

Но се сдържах.

И сега умирах от любопитство.

Антон беше написал роман?! Невероятно.

— Защо питате?

След кратка пауза охранителят Гена все пак не се сдържа и ми зададе въпрос. Беше напрегнат. Нервите му не издържаха.

И единственото, което постигна този глупак бе това, че затвърди подозрението ми, че лъже. И че се страхува.

Въпросът бе: защо?

— Просто така. Предлагат ми сътрудничество. Помислих си, че Антон може вече да е преговарял с тях.

— С издателството ли?

— Ами да, така ми се стори. Всъщност той би могъл да се види с него навсякъде. В нашия офис, в някой ресторант…

— С онзи тип… с воднистите очи ли? Не, Антон Василиевич не се е срещал с него. Никога.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно съм сигурен.

Играта стана наистина интересна.

Не стига, че шефът на охраната бе откроил безпогрешно издателя в гъстата тълпа журналисти, но кой знае защо упорито отстояваше твърдението си.

Макар да имаше добър повод да излезе сух от водата. Допусках, че Антон не беше ходил сам в издателството. В края на краищата, това не беше на нивото му. Двамата наистина биха могли да се срещнат на чужда територия. И пито-платено. А охраната наистина не можеше да помни всички, с които Тоша се срещаше.

Само че той продължаваше да настоява на своето.

Защо ли го правеше? Не разбирах. Това беше още един наръч сухи и пламтящи подпалки в огъня на моето любопитство.

И то, естествено, избуя с нова сила.

На сутринта едва изчаках, подходящия момент и се обадих, готова за всичко.

Например да разбера, че визитката е фалшива и че не съществува никакво издателство „Премиер“. Или че съществува, но там не познават човека, чието име е изписано на визитката. Или че го познават, но вчера той не е ходил на никаква пресконференция и чува за пръв път за Антон Полонски. Или че не чува за пръв път, но е чел за него само в пресата.

И тъй нататък…

Това можеше да е идиотска шега, майтап и в крайна сметка може пък просто да ми се бе сторило.

Но се оказа, че не е така.

Да, на посочения номер ми отговориха, там знаеха всичко и ме чакаха. Когато ми е удобно.

Трябва ли да споменавам, че това стана след час и половина — точно колкото беше необходимо, за да се приготвя и да стигна до издателството.

Там, в малкия безличен кабинет, обзаведен може би със скъпа, но с абсолютно обикновена мебел, ме посрещна „онзи тип с воднистите очи“.

Младежът с ненатрапчива външност съответстваше напълно на кабинета. Очите му наистина бяха много светли и имаха някакъв неопределен цвят. Може би бяха бледосини? Или сивкавосини? Или бледозелени? Не можеше да се каже със сигурност.

Самият той също изглеждаше някак неопределено и неуверено. Не приличаше на шеф. А на човек, който се е отбил тук за малко по някакъв въпрос. Приличаше или на посетител, или на чиновник. Но в никакъв случай на собственик на голяма издателска къща.

Но беше точно такъв. И табелката на вратата го доказваше. Както и любезната секретарка в приемната.

Какво пък, всеки си имаше стил.

Но в същото време гледаше настрани. И говореше предпазливо, сякаш налучкваше думите.

— С Антон Василиевич се познавахме от две години. Някой случайно ни запозна. На някакво място. Знаете как става това. След това се срещнахме на два пъти, но също случайно. Преди три месеца той ми се обади и ме помоли за среща.

— Помоли ли ви?

— Да. Защо се учудвате?

— Не се учудвам. По-скоро ме интересува дали сте се срещнали тук, във вашия офис?

— Да. Видяхме се тук. Точно в този кабинет, ако трябва да бъда конкретен. Защо питате?

— Просто така. По лични съображения… Това няма никаква връзка с вас. Извинявайте, че ви прекъснах. И тъй, Антон Василиевич дойде при вас…

— Да… и не дойде с празни ръце. Донесе един ръкопис. Каза, че напоследък много е мислил, че е записват мислите си и че сега иска, тъй да се каже, да ги сподели с читателите. Отначало ние решихме, че това са мемоари. Вярно, възрастта му все още не беше подходяща за подобно нещо… Но какво ли не се случва. Прочетохме го и се оказа, че е нещо съвсем друго. Интересно. Честно казано, не очаквахме да прочетем това…

Той непрекъснато казваше „ние“ и в крайна сметка това започна да ме дразни.

Или ставаше дума за „ние, императорът на цяла Русия…“.

Или за някакъв загадъчен кръг от посветени, от чието име говореше.

Май че беше второто.

— Извинете, че пак ви прекъсвам. Но кои сте вие?

— Ние ли? — Той като че ли искрено се изненада от въпроса ми. — Ами, как да ви кажа… Аз и моите колеги. Заместникът ми, разбира се, главният редактор. Няколко души четоха ръкописа.

— Ясно…

Всъщност нищо не ми беше ясно.

Тоест естествено, че ми беше ясно, че всеки ръководител си има заместник и че във всяко издателство има главен редактор и още куп най-различни хора.

Но, доколкото си спомнях, собствениците на фирми никога не говореха за себе си в множествено число, имайки предвид персонала.

— Значи това е роман, така ли?

— По-скоро повест. Доста необичайна. Една такава, разбирате ли… С елементи на мистика. И философия. Нещо като притча. Между другото, нашите хора от маркетинга смятат, че може да върви добре на пазара. Макар че имаха съмнения. И все още ги имат. И ние решихме да я издадем. Антон Василиевич подписа договора… И тогава…

— … си отиде.

— Да. Извинете, не ви поднесох съболезнованията си.

— Няма проблеми. Мога ли да прочета ръкописа?

— Разбира се! Точно затова поисках да се срещнем. Повтарям, че ние сме готови да го издадем. И вероятно ще направим това в най-скоро време. Но не искахме да го направим… без ваше знание. Въпросът не е юридически и дори не е финансов. Договорът е подписан и, както се казва, е влязъл в сила. Трябва да отбележа, че Антон Василиевич почти не се интересуваше от финансовата страна. Всъщност той дори предлагаше да покрие разходите…

— Така ли?

— Не, не, не се тревожете. Този вариант беше обсъден, но… разбирате ли… ако ръкописът не представляваше никакъв интерес… Тогава можеше да подходим така. Но в случая постъпихме по обичайния начин. Сумата на авторския хонорар е записана в договора. Тя не е голяма и, общо взето, е стандартна за Русия. Казано накратко, ние се вълнуваме повече от естетическия момент. Вие сте негов наследник… И ние смятаме, че трябва…

Той окончателно се омота в обилното си красноречие.

Според мен трябваше да приключим с официалната част от срещата. А неофициална не беше предвидена. Най-важно го бе да получа повестта.

Или романа.

Тогава щях да разбера дали ще го издават или няма да го издават. Трябваше ми време.

Или, по-точно, трябваше да го прочета.

След половин час напуснах издателството.

Ръкописът беше с мен. Една тъничка папка с около тридесетина страници, скрепени с допотопна връвчица вместо с машинка.

От външната страна беше залепен четвърт стандартен лист. На него с едри дебели букви бе изписано името на автора и названието на романа.

Не вярвах на очите си. И не забелязвах нищо наоколо.

— В офиса ли отиваме?

— Вкъщи.

И толкова.

Потънах в четене.