Втора частСтълбището

Седем сънища, които сънувах напоследък

Първи сън

в който душата ми изпита смътна тревога

Разбира се, това стана през нощта, защото нямам лошия навик да спя денем.

Освен ако не съм мъртво пиян. Това също се случва, но когато се напия, не сънувам нищо.

А нощем е друго.

Никога не се въртя в леглото насън както някои. Лежа тихо и кротко чак докато се събудя.

За сметка на това душата ми е свободна. И можете да ми повярвате, че тя не стои под одеялото. Тази скитница обича да се разхожда по света и да завързва разни приятни запознанства с други скитащи като нея души.

През тази нощ кой знае защо душата ми се почувства зле. Като че ли бе изгубила предишната си лекота. Искаше да се впусне в скитане, без да има определена цел. Но не можа. Сякаш нещо й пречеше. Или по-точно я викаше.

Само че не успя! Толкова години се носеше безгрижно във вселенското пространство и изведнъж бе обзета от желание да се отправи някъде, на точно определено място.

Но проблемът беше точно в това, че никой не й бе посочил това място.

Имаше нещо смътно някъде в далечината, може би на изток, а може би и на юг. Не беше изключено да е и на запад. А ако се замисли човек, дори и на север.

Иди и разбери.

Душата ми се развълнува, но все пак реши да не нарушава навиците си. И тръгна на път. Всъщност направи го без особена радост. И по-скоро с тревога.

Понякога се случваха такива неща. Например каниш се да поемеш на път, който вече ти е познат. Да отидеш на почивка. Или на гости. Или просто да се поразходиш по чужди места. Нищо особено. Сто пъти си ходил там, летял си със самолет и дори си плавал с кораб. И изведнъж те обзема тревога. Започваш безпричинно да нервничиш, да се оглеждаш на всички страни. Дали пък някой те следи, скрит в тълпата. Или добрите духове в живота ти се опитват да те предпазят. Настроението ти окончателно се разваля.

Но въпреки това тръгваш на път. Просто за да не изглеждаш като мнителен идиот.

И тя също тръгна така. А тревогата й растеше.

Сънувах хотела.

Малък, уютен, не много скъп, в центъра на града, потънал в светлини, скъпо вино и евтина любов.

Беше късна вечер, скоро щеше да се спусне нощ и хората в лоби–бара вече се забавляваха. Между другото, жените бяха красиви.

И май звучеше джаз — тих дрезгав саксофон в изпълнение на „Окапали листа“ на Владимир Косма.

В тежката ми чаша имаше кехлибарено уиски. Двойно, разбира се.

Цигареният дим се стелеше над главите ни, а сребристият инструмент потрепваше в полумрака.

Той се появи неочаквано. Отникъде. Сякаш одименият полумрак се сгъсти, а загадъчните сиви криволици на дима се преплетоха. И от тях се роди човешка фигура.

На пръв поглед беше съвсем реална.

А когато се вгледах по-добре, видях, че като че ли също е потънала в дим. Беше сива, неясна и ефирна.

Може би беше така.

Но може да беше и съвсем обратното.

Мъжът изглеждаше съвсем нормално. Външността му не беше много впечатляваща. И какво от това. Между другото, повечето хора наоколо са точно такива.

Косата му беше подстригана толкова късо, че цветът й не можеше да се различи, но за сметка на това кожата на черепа му прозираше под нея. Може би защото косата му беше светла? Или бяла? Един господ знае!

А лицето му беше младо. Или по-точно не беше старо. Защото истински старите лица винаги си личаха. Както и младите. А неговото лице беше съвсем нормално, без каквито и да било особени белези — носът му беше правилен, очите му не бяха големи, устата му изглеждаше съвсем обикновено, скулите му бяха симетрични, а челото му — полегато.

Трябва ли да споменавам дрехите? Всъщност ако трябва не мога да кажа нищо определено. Бяха прилични. И нищо повече. Май че бяха обичайно сиви, а може и да не бяха сиви.

Той заговори.

И гласът му съответстваше на външността му — беше тих, спокоен и не много нисък. Не беше тенор, но не беше и бас. Вероятно беше баритон. А освен това едва се долавяше в глухото боботене на многолюдното място.



— Може ли?

В това нямаше нищо странно.

Масите бяха заети, а аз бях сам.

Но се ядосах. Защото не исках да разговарям с никого, а още по-малко с такава странна личност.

Но нямаше какво да правя и кимнах. Всъщност направих го недружелюбно. Той не забеляза това. Или не му обърна внимание.

Седна внимателно и на масата неизвестно откъде моментално се появи чаша. Или халба? А може би малка чашка. Не помня. Казано накратко, появи се чаша с някаква течност. И да не сте посмели да ме попитате каква. Няма да ви кажа. Но със сигурност помня, че моят тайнствен съсед пиеше нещо. Отпиваше по малко, мокрейки устните си, и преглъщаше бавно. Но какво беше питието? Убийте ме, само че не съм запомнил.

Но в края на краищата каквото и да пиеше, това нямаше никакво значение!

Най-интересен беше разговорът ни.

— Не искам да си играя на криеница с вас.

— Да не би да съм предложил такова нещо?

— Не сте, не сте, господине… — И той ме нарече по име.

Виж ти!

Вечерта можеше да протече интересно. Което не ме радваше. Но и изобщо не ме плашеше.

Точно така.

В този сън всичко ми беше все едно, както се изразяват сега. А преди биха казали безразлично. Което всъщност си е едно и също.

Общо взето реакцията ми беше слаба и дори може да се каже, че изобщо нямах никаква реакция, освен че погледнах събеседника си малко по-внимателно от преди.

Впрочем той възприе това като нещо нормално. Сигурно подлецът знаеше с кого си има работа. Беше проучил обекта.

И невъзмутимо продължи:

— Не сте го предложили вие. Но след като премислих всичко, реших да обсъдя условията с вас. Първо с вас. А пък след това… Тъй да се каже, в зависимост от споразумението…

Фразата беше дълга и объркана.

И изобщо не съответстваше на стила му.

Всъщност това стана ясно по-късно, когато разговорът приключи и аз се сдобих с възможност да съдя за стила му.

Когато разсъждавам със задна дата, разбирам, че тогава осъзнах, че той нарочно говореше по този начин — със загадки и доста несвързано. Искаше да ме провокира, да ме ядоса и да ме въвлече в спор. Знаеше, говедото, че не понасям дълги и лишени от смисъл приказки. И че моментално избухвам.

И готово!

Откъдето и да го подхванеш, началото е положено.

И стана точно така.

— За какво по-точно?

— Докладвам. Разбирате ли, проблемът е там, че една известна и на двама ни персона в момента ме издирва, за да ми поръча да свърша една работа.

— Можете ли да говорите по-ясно?

— Мога, не се съмнявайте. Само че темата е доста деликатна и се боя, че без предварителна подготовка може да се шашнете.

— Не се бойте.

— Наистина ли? Прекрасно! Ами в такъв случай известната персона иска да поръча на вашия покорен слуга едно ликвидиране.

— Ликвидиране на какво?

— На кого, господине. На вас. Лично. Такива ми ти работи.

— Да ме убиете ли?

— Точно така. Да ви ликвидирам.

— Ами ако ви забия един?

— Както искате. Доста са ме били.

— Ами ако се обадя в полицията?

— Това е глупаво.

— Значи вие сте килър, така ли?

— Както предпочитате.

— Да речем, че е така. Значи тя ви търси. А вие идвате при мен. Защо?

— Защото засега тя само ме търси. Или по-точно обмисля как да ме намери. Доколкото виждам, вашата степен на готовност е повече от висока. Освен това възможностите ви са повече от големи. Това е проста аритметика. Дори не е алгебра.

— За сметките сте прав. Но откъде имате информация? Кой ви каза?

— Който трябва. Аз съм много откровен, но и откровеността ми има граници. В края на краищата, никой не е отменял професионалната тайна.

— Професионална ли?

— Напразно ме иронизирате. При нас тя е на първо място.

— Нямам нищо против. Но излиза, че вие я нарушавате.

— Аргументирайте си.

— Защо трябва да се аргументирам? Това е също като с тайната на вложенията. По аналогия. Човек ви поверява парите си, а вие веднага си плюете на петите и хуквате при конкурентите.

— Нека оставим настрана плюенето на петите. Колкото до другото, подменяте понятията. Няма никакви пари и никакъв човек. Това е ситуация. Ако продължа аналогията ви, ще ми кажете ли дали един професионален банкер знае например каква е ситуацията в лагера на потенциалните му клиенти?

— Да речем, че знае.

— Със сигурност. Продължаваме нататък. Той може да прецени възможностите, степента им на готовност и други такива… Нали схващате за какво говоря? И след като прецени ситуацията, да направи първата крачка. Възможно ли е това?

— Теоретично — да.

— Благодаря. Значи банкерът също действа теоретично. Което означава, че вашият покорен слуга е представител на една по-прогресивна общност. И толкова.

— Искате да кажете, че вие сте прогресивен килър, така ли?

— Излиза, че е така.

— И това е доказано по аритметичен път?

— Включително и по аритметичен.

— Единствено по аритметичен. А би трябвало да подходите по-мащабно. Например нямаше да е зле да прибавите и малко психология. Как се отнасяте към психологията?

— Положително. Защо?

— Ами, да речем, аз например не искам да следвам вашата аритметика. Да речем, че съм нелогичен човек. В отплата за вашата дързост нека предположим, че аритметичната ви конструкция е справедлива. Макар че извинявайте, но това наистина е пълен абсурд. Но да речем, че е така. Тя… Персоната, както благоволихте да се изразите и която и двамата познаваме, обмисля нещо такова.

— Обмисля да ви изпрати на онзи свят. Нека си говорим направо.

— Добре. Една персона, която и двамата познаваме много добре, иска да ме изпрати на онзи свят. Между другото, за кого става дума? Нека си сверим часовниците, за да избегнем досадните недоразумения. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се! Точно сега е моментът. Това е вашата съпруга. Която засега все още е законна ваша жена. Вярно, вие не сте венчани, но в днешно време това няма значение. А вие за кого си мислехте, съпруже?

— Ами, да речем, че си мислех за нея.

— Пълно съвпадение. Продължавайте.

— Ще продължа. Да речем, че жена ми иска да ме унищожи. Но аз въпреки всичко не желая смъртта й. При това положение какво става с вашата аритметика? Става на пух и прах.

— При това положение може би става така. Но положението е друго.

— Откъде знаете?

— Оттам, откъдето зная и за намеренията на тази персона. От своите източници. А освен това, какво означава „не искам“? Употребявате глагола в сегашно време, нали?

— Ами, да.

— Грешка. Би трябвало да кажете „не исках“. Или по-точно, исках. И трябва да призная, че постигнахте целта си.

— Как да разбирам това?

— Че как да го разбирате? В буквален смисъл, естествено. Вие, уважаеми, не само желаехте смъртта на скъпата си съпруга, но най-директно изпратихте при прадедите й…

— Ха! Значи твърдите, че имате източници?

— Имам. Но не съм свършил. Отправихте я благополучно. И щастливите обстоятелства по спасяването на посочената по-горе персона изобщо не зависеха от вас. Това вече спада към областта на отношения от съвсем друг тип. Бих казал, че спада към нематериалната сфера. Така че както да го въртим и да го сучем, излиза, че вие сте искали и сте го направили. Само че не постигнахте крайния резултат. Заради което, мисля, че сте ядосан до ден-днешен. Наистина няма защо да ликувате. Затова преценявам степента на вашата готовност като повече от висока.

— Доста забавна история се получава. Аз, подлецът, съм я убил, но не съвсем. Не съм се успокоил и пребивавам… във висока степен на готовност. А тя, нещастницата, в това време търси килър. А пък той е прогресивен професионалист и идва при мен. С конструктивно делово предложение. Така ли е?

— Може да се каже, че е така. Ситуацията е работна.

— Значи искате да поработите върху мен?

— Искам. Май че не се чувствате добре? И защо? Да не би да ви е за пръв път?



Меко казано, чувствах се зле.

Но го забелязах късно.

Всъщност полагах огромни усилия. Държах се. Насърчавах се. Дори се шегувах или по-точно иронизирах.

Но в действителност се чувствах… отвратително.

Вътрешно целият треперех, а външно се обливах в пот. Добре че бях със сако и под него не се виждаше, че ризата ми е залепнала за тялото и че под мишниците и по гърба ми се образуваха големи мокри петна.

Устата ми беше пресъхнала.

Разбира се, отдавна бях изпил уискито си. А покрай този разговор не успях да си поръчам друго. Или просто не се сетих. Всъщност имали значение? В момента гърлото ме дращеше като с ренде и езикът ми не се подчиняваше много охотно. Може би от страх.

Защо трябва да крия! Здравата се изплаших.

И се събудих.

Нали знаете как става насън — всичко свършва внезапно, насред думата, нелогично и необяснимо.

Нишката, която свърза световете, се прекъсва.

Ти се събуждаш. Тревожен, обзет от мъка, изпълнен с отгласи от преживяното във вцепенената си душа.

И не можеш да се ориентираш веднага на кой свят се намираш.

Сега стана точно така.

По-късно си помислих, че може би не биваше изобщо да се събуждам.

Защото след това се случиха страшни неща…

Втори сън

в който душата ми получи известни обяснения

Настъпи следващата нощ и аз заспах.

Въпреки навика си не заспах веднага. И дори го направих много по-късно. Може да се каже, че през тази нощ не ми се спеше.

Естествено, причина за това бяха събитията от предишната нощ, макар че, честно казано, не разбирах абсолютно нищо. Но се събудих в отвратително настроение.

Денят ми се провали. Бях зъл като оса. Исках да изпадна в нирвана — да изпия една бутилка уиски, да гаврътна една бира отгоре и да се напуша с трева, но не стана така. Само се натрясках до козирката. Това ми се случваше често.

Но главата ми беше бистра.

Понякога, разбира се, когато бях в подходящо настроение, изпадах в такова необяснимо състояние и се преструвах.

Например мърморех си нещо несвързано под носа, въртях глава като ранен бик, лигите ми течаха и хората наоколо бяха абсолютно убедени, че не съм на себе си. Грабваха ме, мъкнеха ме, подхвърляха разни реплики… А пък аз ги слушах и ги запомнях. Беше много поучително.

Тъй че привечер заприличах на нищо. Закараха ме вкъщи и ме сложиха в леглото.

Но не можех да заспя.

Ала след полунощ се отпуснах и заспах.

А в това време душата ми едва не се побърка от чакане. Защото и тя се тресеше почти като мен.

Чувстваше се зле, но се надяваше. Все пак имаше някакви основания. И смътни догадки. Току–виж всичко й станало ясно точно през тази нощ?

Но нищо не й се изясни. Дори точно обратното — всичко се обърка още повече.

Отново имаше опушен и тъмен бар. Отново саксофонът звучеше тъжно. Отново прозвънваха чаши и се носеше женски смях.

Всичко беше както преди.

И все пак не всичко.

Изморих се.

В този сън или по-точно от условията в този сън… Случват се такива неща, нали? Виждаш нещо определено, което в реалния свят има ясно значение и добре познати граници във времето и в пространството. Но на сън се появяват условия, нещо като правила на играта, според които нещата изобщо не стоят така, както са в живота. А точно обратното.

Понякога децата си играят по този начин. Дръжката на метлата в ръцете им условно се смята за кон. Стисваш я между краката си и хукваш. Купчинката пясък е торта. И, между другото, те я поднасят много естествено към устата си и премлясват от удоволствие. Или изведнъж си въобразяват, че са се преместили във времето, например в миналите векове. Започват междуособни войни, правят се на рицарите Алое и Бялата роза. Съвсем истински влизат в образ и като че ли наистина вярват, че докато трае играта, времената са се сменили.

Това се нарича „на ужким“.

И ето, че насън аз знаех със сигурност, че на ужким вися в този бар вечери наред. А не просто за втори път. И дори не за десети. Бях прикован към това скапано място с вериги може би от един месец, а може би и от два.

С оковите на очакването.

Някакъв посветен човек веднъж е казал, че най-гадното нещо в живота е очакването и преследването. За преследването не зная. Понякога то ме увличаше. Но колкото до очакването, неизвестният човек беше прав. Готов съм да подпиша твърдението му със собствената си кръв.

Чаках. И се измъчвах.

Сякаш знаех, че предишният безплътен негодник със сигурност щеше да се появи, но не знаех кога. И на всяка цена трябваше да го видя отново и да го разпитам много подробно. И най-сетне да се ориентирам в дивотиите, които говореше.

Чувствах се гадно. Но стоях и чаках.

Мразех Косма, „Окапали листа“ и саксофона, който безмилостно се напъваше и ги бълваше всяка вечер. До безкрайност.

А аз продължавах да седя.

Всъщност бях уверен, че това рано или късно ще свърши. Че всичко свършва.

И то наистина свърши.

Само че се случиха такива неща, че по-добре да не беше свършвало и да си бе останало както преди. По-добре да си бях седял в проклетия бар и да не знаех нищо.

Но не стана така!

Той се появи отново както преди — внезапно и неясно откъде. Изведнъж застана зад гърба ми и тихичко се покашля. Би трябвало да се зарадвам, защото мъчителното ми очакване свърши. Но веднага щом чух тихото покашляне, изтръпнах.

В това време той заобиколи масата като безплътна сянка и застана срещу мен.

С бледата си външност и с безизразния си глас. Уж беше човек, но нямаше човек.

Беше абсолютен фантом.



— Какво правите тук? Защо сте дошъл?

— Чакам ви.

— Защо ме чакате? Не сме се разбирали нищо.

— По-точно, не се разбрахме. А това не е добре. Аз не обичам многоточията.

— Грешите, уважаеми. Разговорът ни приключи. И то съвсем ясно. Сигурно след това сте се заседели тук. И сте пийнали повечко. Както постъпвате винаги. Нали? Признайте си, че беше така.

— Нищо подобно. Аз…

Задавих се.

Точно така. Любимото ми местоимение заседна в гърлото ми като парче горещо месо, погълнато без да го сдъвча.

На младини имах един такъв случай. Пиехме водка и печахме шишове. Умилявахме се, че сме сред природата. Честно казано, природата никаква я нямаше и цялата й красота се изчерпваше с едно мръсно блато в градските покрайнини. Но чистият въздух превзе организма ни. Бяхме страшно гладни. Кървавочервеното месо, посипано с накълцан лук, едва бе успяло да зацвърчи над огъня. И ние грабнахме самоделните шишове. Лапахме го с младите си хищни уста, изгаряйки езика си, не го дъвчехме и бързахме да натъпчем коремите си. И аз погълнах едно огромно парче. И се задавих. Късът горещо месо влезе, както се казва, в кривото ми гърло. И заседна там. Дъхът ми спря. Едва ме свестиха. Имах чувството, че съм бил… на другия свят. И запомних това усещане за цял живот.

Сега изпитвах същото.

Естествено, нямаше никакво месо. А само думи.

Но състоянието ми беше идентично.

Защото изведнъж осъзнах, че наистина не помня нищо. Как завърши вечерта с Незабележимия? Докъде стигнахме? Кога се разделихме?

Озовах се в Бермудския триъгълник на паметта си. Имах бели петна в спомените си.

Той седна внимателно срещу мен. Не се смееше, подлецът му с подлец, макар да имаше основание. И дори не се усмихваше. Или се боеше да го направи. Или не смяташе за нужно.

— Забравихте ли? Е, няма страшно. На всеки се случва. Добре, че съвсем случайно се отбих. Просто ей така, без никаква цел. Интуиция. Но след като вече се видяхме, радвам се да ви доложа, че работата стана чисто и без усложнения. Всъщност както винаги става при мен.

— Коя работа?

— Вашата, естествено. Не ми се сърдете, но за чуждите ще си премълча. Това е професионална тайна. Вече си говорихме за това.

Спомнях си, разбира се.

Но сега не ми беше до това.

Вълнуваше ме друго.

— Моята работа ли?

— О, скъпи мой! Вие… как да се изразя… май че сте по-твърд човек, отколкото предполагах. В смисъл, че изобщо не сте чак толкова чувствителен. Макар да ми се стори… Дори бях започнал да се съмнявам. Но се оказва, че вие сте в състояние да се шегувате. И то толкова скоро. Моите комплименти.

— Отвлякохте се. И тъй… Моята работа…

— Добре де, не е ваша, не е ваша! Какъв е този маниер да се хващате за думата. Не е ваша. А на вашата покойна съпруга.

— На моята покойна… Какви ги дрънкате?!

— В какъв смисъл?! Не разбирам. Чакайте малко, не сте ли получил отчета?

— Какъв отчет?

— Моят, разбира се. Беше много подробен. И илюстриран. Никога не пренебрегвам документите. Ако щете, това е принцип на фирмата ми.

Честно казано, аз се стъписах.

Ако кажа, че бях шашардисан, означава да не кажа нищо.

Потресен звучи по-добре, но също е далеч от истината.

И на това отгоре бях възмутен.

Защото това беше невероятна глупост.

Моята съпруга беше много приятна във всяко отношение жена, но това отдавна вече не ме вълнуваше.

Всъщност дали изобщо някога ме бе вълнувало? Не съм сигурен.

Вярно, отдавна живеехме заедно. Така се случи… Вълната я изхвърли като малка птица на плажа. Майната й. Нека се навърта наоколо.

Но всичко си имаше граници. Тази жена ми беше безразлична. Но не до такава степен, че да не забележа кончината й. А освен това трябваше да я погреба. Най-малкото.

Пълна идиотщина.

— Нещо грешите, уважаеми.

Той ме погледна странно. Като че ли бях малоумен.

И дори не ме удостои с отговор.

Вирна показалец нагоре и бавно го завъртя няколко пъти във въздуха точно под носа ми.

Сякаш искаше да каже: заблуждавате се, уважаеми.

В главата ми ставаше нещо невъобразимо.

А после в пълния хаос изведнъж се избистри една проста и ясна мисъл — че той е луд. И всичко като че ли веднага си застана на мястото. Той наистина беше откачен.

Отместих поглед.

Не че се изплаших. Просто не обичах да гледам изроди. Без значение дали са физически или морални. За разлика от някои, които обожаваха да правят това. Има такава категория хора. Не им давай да ядат и да пият, само ги остави да погледат някое безобразие. Аз бях от друга порода. Гадеше ми се от такива неща.

Извърнах се.

Плъзнах поглед по одименото пространство, без да виждам нищо. Ако след една-две секунди ме бяха попитали кой стои край съседната маса, почти докосвайки ръкава ми, нямаше да мога да отговоря.

Всъщност никой не ме попита нищо.

Той изчезна. Разтвори се безшумно в пространството.

Но не и безследно.

Една малка салфетка, сгъната грижливо на триъгълник, се белееше на края на масата. Забелязах я веднага и можех да се закълна, че преди една минута там нямаше нищо.

И все пак всичко това беше много странно! Не можех да кажа нищо определено за хората. Дори си спомнях събеседника си съвсем смътно. А късчето хартия се наби в очите ми като пулсиращ сигнал за тревога, като датчик на атомна електроцентрала.

Това беше аналогията, която се роди в мен.

Сякаш само след секунда щеше да се взриви.

И имало някога една планета на име… Земя.

Боязливо дръпнах салфетката с два пръста. Но нищо не избухна.

Бележката беше написана с разкривен почерк. В наклонените ситни букви едва се разчитаха думите: „Azay le Rideau. Manoir de la Remomiere“.

Каква е тази глупост?

Главата ме заболя. Тежък ковашки чук заудря силно слепоочието ми. Болката моментално обхвана и тила ми. След това отново ме удари в слепоочията. И още веднъж. И още веднъж.

Трябва ли да споменавам, че се събудих с главоболие. Усещах тъпа болка, пулсираща и монотонна.

И беше ясно, че това ще продължи дълго. Защото беше сериозно.

Трети сън

в който душата ми намери Стълбището

Преди всичко трябва да кажа, че този сън не дойде веднага.

Не дойде на следващата нощ. Не дойде и на по-следващата.

Уви.

В течение на три безумни дни главата ми се пръскаше като тиква, по която удряха непрекъснато с тежък юмрук.

Но проблемът бе в това, че я удряха отвътре, ала все не можеха да я праснат окончателно.

Казано на човешки език, изпитвах страшна болка. Нищо не ми помагаше. Нищо не ми въздействаше — никакви таблетки. Никакви изпитани методи не постигаха ефект. Никога не бях се чувствал толкова зле.

Настъпи третата нощ и аз не просто заспах, а направо пропаднах в небитието. Изключих внезапно и неочаквано. И слаба богу, че стана така.

Сънят ми беше някак… нездрав. Непълноценен. Или по-точно беше накъсан. На части.

Все едно първо бях пил в някакъв бар, може би в същия, където започна всичко. А може би в друг. Не можех да разбера.

Беше пак така тъмно и претъпкано. Беше шумно. Задимено. Вярно, нямаше саксофон. И затова не се чуваха никакви „Окапали листа“.

Кой знае защо не бях на себе си.

А трябваше да направя нещо. Може би да замина някъде. Не си спомням.

А не ми се щеше. Тресеше ме.

Но все пак се наканих да тръгна. Просто трябваше да го направя. И по-добре беше да го направя сега.

След това може би нямаше да имам сили. Ежедневието и установеният ход на нещата щяха да ме погълнат. Мързелът щеше да ме стегне в пелените си като селска бавачка.

И всичко щеше да остане както си е.

Среднощните кошмари. Тъпата апатия през деня. Осезаемият пясъчен часовник, който тежко прехвърляше времето от миналото в бъдещето. А настояще нямаше. Това беше едно безкрайно наблюдаване на изплъзващото се време.

И нямаше никакво значение дали пия или не пия и дали пуша или не пуша.

Винаги имах нещо като следи от лепкав пластилин по върха на пръстите си и горчива сухота в устата си. И нищо друго.

Огледах се настрани.

Никой не ме виждаше. Всъщност виждаха ме много хора, но никой не ме забелязваше. Дори пъргавият сервитьор не видя веднага високо вдигнатата ми над главата ръка.

Навън ръмеше. Безтегловната влажна пелена полепна по лицето ми, облъхна ме свежест, аромат на влажна трева и на мокра пръст. Откъде ли се взеха? Наоколо, докъдето ми стигаше погледът, мъждиво лъщеше асфалт.

Déjà vu.

На това място сънят ми внезапно се прекъсна. Това още не беше завеса, а затъмнение, казано на езика на драматургията.

След това изведнъж се озовах зад волана на някаква кола. Тя беше съвсем малка, тясна и толкова допотопна, че лостът на скоростите се намираше точно под волана.

А освен това се движех по някакъв коларски път — неравен и тесен. И страшно разкалян. Защото валеше дъжд. Много силен. Същински порой. Пелената на водата покриваше предното стъкло.

Колата тресеше хилавите си тенекии и като че ли най-сериозно се канеше всеки момент да се разпадне на части. В най-близката локва.

Дъждът плющеше със страшна сила.

Но въпреки всичко аз карах като луд. Тоест опитвах се да карам. Дори кракът ми изтръпна, защото трябваше да полагам нечовешки усилия, за да натискам педала.

Но по някакво чудо напредвах в непрогледната тъма.

Жълтеникавата светлина на фаровете, която нямаше нищо общо със сегашните пронизващо бели светлини, срамежливо си пробиваше път в потоците вода. Но, естествено, не стигаше далеч. Всъщност за такова време би трябвало да се каже, че не стигаше до дълбокото.

В това време пътят свърши пред една порта.

В бледата светлина на фаровете различих плетениците на кованото й желязо. Дори отдалече се виждаше, че е много стара.

Значи бях стигнал. Или по-точно бях доплувал. Точно така.

Натиснах клаксона няколко пъти. Почаках малко. Отново натиснах клаксона. Последва тишина. Само дъждът барабанеше монотонно по покрива и плющеше по стъклата. За нищо на света не ми се щеше да изляза навън. Но осъзнавах, че трябва да го направя.

И излязох.

Студената вода обля главата ми, стече се по яката ми и замъгли очите ми.

Въздухът беше… Точно така! Напоен със свежест и аромат на мокра трева… Точно както ми се бе сторило преди малко на пустата улица, обляна с мъртвешка неонова светлина.

Краката ми бавно потънаха в гъстата кал. Сбогом, обувки! Сбогом, панталони! Няма значение. Джвакайки шумно в уличната кал, стигнах до самата решетка, за по-сигурно се хванах с ръце за нея и дори опрях чело на студеното мокро желязо.

Потръпнах от студ.

И веднага ме осени, сякаш студът избистри главата ми.

Това беше гробище!

Azay le Rideau.

Да, разбира се! Как не се сетих веднага?

Пер ла Шез, Сент Женвиев дьо Боа… Азей льо Ридо. Все от тази серия.

По дяволите, в такъв случай какво беше Manoir de la Remonier?

За всеки случай дръпнах решетката на вратата. Тя беше заключена.

Между другото, ситуацията беше абсолютно идиотска.

Нощ. Дъжд. Ограда на гробище. И аз — самотен пътник в нощта с раздрънкана таратайка, която на всичкото отгоре сигурно бе заседнала непоклатимо в калта.

Не, не се изплаших. С гробищата си имах специални отношения.

Като малък заедно с палавите си приятели отивахме по тъмно на селското гробище. Обикаляхме пресните гробове и пишехме разни неща по плочите.

И нищо не ни се случи.

Обидените покойници не ставаха от гробовете, не трещеше гръм, небесата не се разтваряха.

Оттогава, не ми се сърдете, но не се отнасям с особен респект към гробищата.

Опитът е най-добрият учител.

През пелената на дъжда, на тъмните корони на дърветата и на влажната мъгла, която изпълваше пространството, проблесна светлинка. Ама че дяволска работа! Какви са тези светлини, които блуждаят нощем из гробището? Откъде ли идват?

Сърцето ми се сви, а душата ми се разтрепери.

И последва затъмнение. Като в театъра.

А сънят ми продължи.

Видях една голяма стая с тежка дъбова маса по средата. С масивни столове, тапицирани с остарял плюш. С опушена камина. С голямо истинско огнище, в което навремето са въртели и препичали тлъсти животни. Стената над него беше украсена с дърворезба.

Сякаш и в момента имаше някакъв гуляй. Кухнята беше някъде наблизо и оттам се разнасяше миризма на печено месо и ароматни треви.

Но сега наоколо беше пусто и аз боязливо продължих нататък.

Видях едно тясно вито стълбище без перила с грапави пясъчни на цвят стъпала. Между другото, стените също бяха такива. Нямаше никакви мазилки и други съвременни неща.

Свещите в кръгли стъклени купички бяха поставени върху самите стъпала. Живата плаха светлинка се стелеше ниско над каменната повърхност и сякаш те подмамваше да я последваш нагоре.

И аз се наканих да го направя. Но не стана!

Някой ме извика от тъмното. Тихичко. Но беше много неочаквано. Спънах се и едва не се прострях на първото стъпало.



— Стая ли искате, уважаеми?

Думите прозвучаха дружелюбно. Гласът беше любезен.

Но на мен ми прилоша.

Кой ли стоеше зад гърба ми? Каква беше тази неочаквана среща?

Събудих се изпълнен с трескава тревога.

Четвърти сън

в който душата ми се опита да разбере Стълбището, но не успя

Денят се изниза незабелязано, безлично и бездарно.

Нощта настъпи и аз заспах.

Сънят дойде веднага, сякаш изобщо не се бях събуждал. Трябва да отбележа, че ми се случваше много рядко да сънувам един и същи сън две поредни нощи, сякаш е сапунен сериал по телевизора. Само два пъти. А след това много добре си спомням, че започнаха големи проблеми. Огромните неприятности направо ме връхлитаха. Настъпи сезонът на бурите. И то какви!

По всичко личеше, че трябва да се подготвя за нещо много лошо.

Но сега сънувах прашния полумрак на старото жилище. И стълбището, която блестеше със свещите си пред мен.

И една смешна лелка на неустановена възраст. От онези — нали ги знаете? — които са на двадесет години на акъл и на шестдесет години по паспорт. С буйна грива светли коси, сресани на две на три. Цялата окичена със златни гривни, пръстени и обеци. Облечена като английска пътешественичка — с вталено сако от кашмир и с шоколадови на цвят бричове. Беше обута с обувки от „Tod’s“. В ъгълчето на ярко начервената й уста висеше неизменната димяща цигара. Гласът й беше нисък и дрезгав.

— Стая ли искате? Няма проблеми. Само ще трябва да почакате, докато дъщеря ми се събуди. Тя се занимава с всичко тук. С документите. С парите, в смисъл, с финансовите въпроси. Не се тревожете! Няма да чакате дълго, тя става в ранни зори. Наложила си е това доброволно мъчение да скача още по тъмно. Според мен най-добре ще е изобщо да не си ляга. Не мислите ли?

Тя говореше охотно, весело, но някак небрежно, скачайки от една тема на друга.

Старицата беше лекомислена.

— Честно казано, не съм се замислял. Но май ще се съглася с вас. Защото обичам да си поспивам. А пък си лягам късно.

— Точно така. И аз съм същата. А тя, горкичката, още е толкова млада, но — представяте ли си! — още от малка си наложи строги ограничения. И то по собствена инициатива. Понякога родителите съсипват децата си. Но този случай е друг. Самата аз ценя свободата повече от всичко на света. Категорично. През целия си живот, от незапомнени времена. Уудсток, Хейт, Сен Луи… Ех, какви времена бяха! Там ако някой попиташе кое време е, в смисъл в коя част на денонощието сме, понякога му отвръщаха: времето е хубаво. Или времето е лошо. Такива бяха времената и такива бяха нравите. Не сте ли живял по това време?

— Не. Не съм.

— Жалко, скъпи мой. Беше прекрасно. Не може да се опише с думи. Както и да е. Искате ли да разгледате стаите?

— Защо не?

— Да вървим!



Изкачихме се по стълбището, долепено до грапавата стена.

Съсипаната старица бърбореше непринудено и ме водеше нататък по тесния коридор, предлагайки ми да си избера някоя от свободните стаи.

Те бяха различни и изобщо не приличаха на обичайните хотелски стаи.

Каменният им под не беше полиран, но бе изгладен от стотиците нозе. По тесните прозорци имаше витражи. Леглата бяха с балдахин. Баните се намираха зад паравани. Потъмнелите картини изобразяваха ловджийски сцени или портрети на самодоволни чичковци с лукави очи, с официални сетрета и с дантелени жаба.

Дръжките от ковано желязо глухо потракваха по дървото.

Беше тихо. Уютно като в домашна обстановка, но в същото време тържествено и малко тайнствено. Сякаш се бях озовал сред декорите на „Анжелика, маркизата на ангелите“. И дори нещо повече — сякаш се бях пренесъл в онази епоха.

Можех да гледам и да се радвам.

И аз гледах. И се радвах. Или поне изпитвах естетическа наслада.

Но само до един момент.

Подрънквайки с гривните си, чорлавата старица се преведе през втория етаж и тогава…

Виждах, че стълбището продължаваше нататък и че най-вероятно имаше и трети етаж, но пътят натам беше препречен с кадифено въже. Едно такова дебело въже, опънато напряко на стъпалата. Липсваше само табела с надпис „Private room“. Но проблемът бе в това, че нямаше никаква табела. А пък аз още от малък бях страшно любопитен, особено когато нещо беше забранено. Или достъпът до него бе ограничен. Казано накратко, прииска ми се да се кача горе и да видя какво има там…

В това време старицата като че ли се накани да се връща обратно.

— Един момент — казах, — хъм, бих искал да извървя този път докрай.

Тя не ме разбра:

— Кой път?

— Ами, ей този — казах, — явно не е дълъг. Обичам да спя нависоко. В мансардата.

Мадам се усмихна. Но завъртя отрицателно глава. Сякаш искаше да ми каже, че е оценила шегата ми, но не може да направи нищо. Тъй като в този хотел нямаше мансарда.

Но аз не се отказах:

— Няма страшно. Нищо, че няма мансарда. Общо взето, на третия етаж ще се чувствам много добре. И ако все пак въпреки всичко има таванско помещение, там ще ми е най-добре.

— Няма — отвърна дамата. — Тук няма никакви тавански помещения. Етажите са само два.

— В такъв случай накъде води това стълбище?

И се започна.

Не, аз не съм психопат, не съм маниак и не съм инатливо магаре.

Ако тя ми беше казала, че на третия етаж има офис, частно жилище, стаи за прислугата или каквото и да е друго, щях да престана. Щях да се успокоя и напълно да забравя, че това проклето стълбище изобщо съществува.

Но тя не постъпи така.

Тя каза нещо съвсем друго.

Страшно се изненада и, между другото, го направи съвсем искрено.

— Какво стълбище?

— Ей това.

— Не разбирам за какво говорите, мосю.

Ядосах се.

Изобщо глупостта ми въздейства като червено на бик, особено когато беше очевидна.

И още повече мразех да ме лъжат.

Но излизаше, че както да въртях и да сучех, старицата или се правеше на идиот, или просто беше глупава.

— Не ме ли разбирате, госпожо? Веднага ще ви обясня.

И с тези думи скочих на дяволското стълбище.

В смисъл, че понечих да скоча, вдигнах крака си, а тялото ми решително се устреми напред. Надявах се просто да разкъсам гадното въже, да го изтръгна от мястото му.

Но не стана.

Тъй като изведнъж неизвестно защо като гръм от ясно небе ме порази страх. Или по-точно ужас.

Сякаш на пътя ми се изпречи блед призрак с кухи очи на някакъв починал човек. И протегна ръка. Тънка и на пръв поглед съвсем хилава. Но ужасяваща. Защото тази ръка миришеше на изгнила плът и на студен гроб. А по съсухрената кожа избиваше ледена трупна пот.

Веднъж бях виждал такава ръка. И тя се протягаше към мен, сякаш искаше да ме повлече в гроба. Тогава отскочих. И не успях да скрия гнусливия си страх. А онази, която стоеше на края на гроба, изведнъж се засмя. Тихо и толкова страшно, че направо косата ми настръхна. И попита:

— Страхуваш ли се вече? Още е рано.

Тогава не разбрах какво означава това „рано“. И дори не се замислих. Реших, че нещастницата бълнува и говори глупости, защото си отива.

И тя наистина си отиде две минути, след като ми зададе този въпрос.

А аз забравих за това. Просто господ се смили над мен.

Но очевидно не завинаги. А само временно.

И сега си спомних.

Точно така. Това не беше никакъв призрак. На стъпалата стоеше тя — покойницата. И свещите блестяха в краката й. И тя протягаше ръка към мен.

А аз, макар че се чувствах ужасно, макар че задушаващият спазъм стискаше гърлото ми, а пред очите ми притъмня, се отзовах на призива. И протегнах ръка.

На сън често се случва така — искаш да извикаш, но не можеш. Или точно обратното — не искаш да вървиш, да тичаш или да скачаш. Знаеш, че пред теб има пропаст и че ще се пребиеш и ще умреш. Но вървиш натам.

Сега беше същото. Аз не исках, страхувах се, знаех, че ми предстои нещо ужасно. Някаква невероятна мъка. Но ръката ми — да бъде проклета дано! — посегна към нейната ръка. Много бавно, като на кино. Сякаш нарочно, за да удължи мъчението…

Май че изкрещях нечовешки.

И край. Всичко свърши.

Събудих се, облян в студена пот.

Би трябвало да се зарадвам, защото кошмарът остана в съня ми.

Но не изпитвах никаква радост.

Защото в съня бе останал малкият замък, чорлавата господарка, странното стълбище, което водеше наникъде, и онази, която стоеше на стъпалата.

А кошмарът се впи в душата ми като хищник, увисна на нея — цялата обляна в кръв, и се промъкна в реалния свят.

Пети сън

в който душата ми започна да разбира някои неща

Нощта настъпи, аз заспах, а душата ми се озова на свобода и изведнъж изпита невероятен страх.

Всичко се сля.

Страшно се бе измъчила през миналата нощ, горкичката.

Пред очите й продължаваше да стои тайнственото стълбище в стария замък, да пукне дано!

Любопитството я разкъсваше. Тя не осъзнаваше нищо. Изпитваше тревога. Общо взето и казано накратко, тя цялата се тресеше.

Но въпреки това тръгна на път.

И видя замъка от бял камък. Той се издигаше на брега на едно езеро и се отразяваше в огледалната му повърхност. Беше красив, надменен и уверен в своята неотразимост.

Близо до него в буйната зеленина на листата се виждаше друг по-малък замък с обли кули. Очевидно между тях имаше близка връзка. Замъкът нарцис и замъкът дребосък се намираха съвсем наблизо един до друг.

Наоколо се ширеше парк, подобен на гора. Със стари клонести дървета. Със сенки от листата по влажните пътеки, осеяни със слънчеви петна. И с оранжеви охлювчета, които приличаха на омари и пълзяха по черната пръст, лъкатушейки насам-натам.

Вредом цареше истинска благодат.

Белият замък до езерото беше много по-привлекателен от скромния си съсед, но душата ми, естествено, избра другия.

Защото стълбището беше там.

И свещите по него блестяха както предишния път. Красиво. И тайнствено, дяволите да го вземат.

Душата ми изтръпна, но беше упорита, гаднярката, и се качи на втория етаж. Погледна мимоходом през прозореца. И се оказа, че се намира точно под покрива. Нагоре нямаше нищо.

Но стълбището водеше нагоре.

И въжето се поклащаше напреко на стъпалата.

Душата ми спря.

И макар страхът да я заслепяваше, видя, че отгоре слиза, плъзгайки се внимателно между свещите, една друга Душа.

— Все пак ти дойде. Чаках те. Вярно, малко се забави.

— Познаваме ли се?

— Може да се каже, че се познаваме.

— Чакайте малко… Мисля, че си спомням. О…

Душата ми се почувства съвсем зле.

Спомни си, че навремето се познаваше с другата душа, но се разделиха… лошо. Честно казано, разделиха се гадно. Срамно. И моята душа беше длъжница. И то каква! Май че нямаше как да изплати този дълг.

Беше изключително неприятно да срещнеш на пътя си някого, на когото си длъжник. Отдавна и в огромна степен. И няма никакъв начин да си върнеш дълга. Защото това е невъзможно по принцип. Защото моментът затова е изпуснат безвъзвратно и сега вече изобщо не можеш да го върнеш. Има такива случаи.

Ако, не дай си боже, те застигне такава среща, по принцип нямаш какво да кажеш. Просто нямаш думи.

— Вие… Тоест, ти… Извинявай… Всъщност как си сега?

— Искаш да попиташ коя съм сега, нали?

— Да-да. Точно така, коя си сега?

— Никоя.

— В смисъл, че си…

— Да… Скитам из пространството. И във времето. Нямам пристан. И нямам покой.

— Чувал съм, че става така, когато някой си отиде лошо от този свят. Да речем, не по своя воля. Или не навреме.

— А, според теб, аз навреме ли си отидох? По своя воля ли го направих? Навреме ли беше? Безболезнено ли стана? Ами вината? Обидата, мъката? Какво знаеш за това? Всъщност всичко това е поправимо.

— Какво говориш? Защо?

— Защото, според мен, е по-добре да посрещнеш нещастието с отворени очи. Та още от първия миг всичко да ти е ясно. Да е на мястото си. И да нямаш никакви илюзии…

— Тоест, искаш да кажеш, че… Заплашва ли ме нещо?

— Разбира се.

— А ти откъде знаеш?

— Аз зная. А сега знаеш и ти.

— Виж какво. Разбирам… Ти си ми обидена… и тъй нататък. Общо взето, имаш право. Никой не спори. Но защо постъпваш така? Зная, че никой не може да предвиди нищо. Имам предвид, никой от нас. Защо трябва да ти вярвам?

— Не трябва. Можеш да не ми вярваш. А можеш да ми повярваш. Но така или иначе вече няма да можеш да забравиш това.

— Ще видим.

— Ще видим. Между другото, доколкото разбирам, ти винаги си възприемал всичко критично. И не си вярвал на никого само на думи.

— Точно така. Добре е, че си спомни това навреме.

— Да, разбира се. Иначе защо щях дати го казвам? Тъй че, между другото, би трябвало да се замислиш защо се озова точно тук? На това стълбище…

— По дяволите! По дяволите! Пепел ти на езика. Проклетото стълбище! В крайна сметка какво чак толкова особено има в него?

— Не знаеш ли?

— Не!!! Дяволите да ме вземат! Откъде мога да зная?

— Така ли било! Би трябвало да се досетя…

— Да се досетиш ли? За какво? Моля те, говори по-ясно!

— Молиш ли ме? Виж ти какво доживяхме. Какво пък, за разлика от теб… навремето… аз… Ще ти отговоря. Работата е там, че това стълбище като че ли не съществува в действителност. Затова много хора всъщност просто не го виждат. А онези, които го виждат… в скоро време ще тръгнат по него…

— Искаш да кажеш, че ще се изкачат нагоре, така ли?

— Исках да кажа точно това, което казах. Всъщност забележката ти не е лишена от основания. В това се състои още един парадокс на Стълбището. Между другото, щом сме започнали да говорим на него, би трябвало да си наясно, че става дума точно за Стълбището. С голяма буква. Казано с други думи, това изобщо не е една обикновена поредица от стъпала.

— Досещам се… Ив какво се състои парадоксът?

— В това, че в началото наистина се създава впечатлението, че стъпалата водят нагоре. Но в действителност е точно обратното.

— Нищо не разбирам.

— Това не е странно. Докато вършеше много неща в живота си, ти си мислеше, че вървиш нагоре, към сияйните, както се казва, върхове. Нали така?

— И това беше точно така.

— Не беше така. Но сега не става дума за това. А за теб. Ти се стремеше нагоре. И успяваше. Движеше се напред, помитайки преградите. Формално. Но в действителност слизаше все по-надолу. Между другото, слизаше точно по тези стъпала. Естествено, не беше сам. Такива устремени хора като теб са цял… легион. И затова стъпалата са се изтрили през вековете. Стана опасно да се върви по тях. Всъщност по тях винаги е било опасно да се върви. Точно затова се нарича Стълбище, защото можеш да си строшиш врата по него. Разбираш ли?

* * *

Душата ми не разбра абсолютно нищо. Но се изплаши още повече от преди.

А призори сънувах един сън, който беше толкова кратък и страшен, че приличаше повече на видение.

Видях малкия замък. И стълбището, осветено от слабите проблясъци на свещите.

И още нещо. Или по-точно още някого. Една жена, която бе умряла много отдавна. Същата, която се появи пред мен преди това. Но с тази разлика, че предишния път осъзнавах, че виждам призрак.

А в този сън тя беше жива и освен това като че ли беше с мен. Бяхме на едно и също място.

А след това се случи най-страшното.

Сънят продължи, но в един момент осъзнах, че се намирам в компанията на покойница. Осъзнах го съвсем ясно.

И си помислих: ето каква била работата! Безличният килър не беше откачил, когато твърдеше, че жената е мъртва. Просто беше сбъркал едната с другата. И толкова.

След което си спомних известното поверие, че когато насън виждаш мъртвец, който те вика, и ти тръгваш след него, значи дните ти са преброени.

Трябва ли да споменавам, че всичко отново се превърна в кошмар. Във вик. В задушаване. В студена пот.

Естествено, в крайна сметка се събудих. Но не забравих нищо.

Настроението ми…

Няма нужда да го обяснявам, защото и без това всичко е ясно.

Шести сън

в който душата ми окончателно разбра всичко

Мъката ме затисна.

И някакъв гадняр — интуицията ми или вътрешният ми глас, да пукне дано — подхвана песента, завъртя плочата и се размърмори: малко ти остава да живееш.

Малко ми оставало да живея! Как можа да изтърси такава гадост!

Денем не бях на себе си.

В главата ми се въртяха възможно най-отвратителните мисли.

Например качвах се в колата, което беше нещо съвсем обичайно. А в главата ми веднага избухваше: спри! Пази се! Опасно е!

Разбира се, аз тръгвах. Болната ми фантазия не беше повод да отменя срещите си. Но, докато пътувах, не се чувствах много добре. Сякаш смъртта наистина ме дебнеше зад всеки ъгъл.

Влизах в асансьора. В това, общо взето, безобидно съоръжение. И почти безопасно. Просто можеш да заседнеш с него между етажите за тридесет-четиридесет минути. Но от това не се умираше. Вратите лекичко се затваряха. И в главата ми кънтеше: това е краят. Нямам път назад.

И ме връхлиташе пристъп на съвсем истинска клаустрофобия. Никога до този момент не бях страдал от такова нещо. Чувствах се като пълен идиот. Още повече, че около мен имаше хора. Съвсем близо. Може да се каже, че направо се гледахме в очите. И те, естествено, забелязваха какво става с мен. И ме гледаха боязливо и със съчувствие.

Душата ми се гърчеше в дискомфорт.

Целият ден мина така.

Изнервих се. Скъсах нервите на всички наоколо. Изцедих душата си.

Не можах да заспя веднага. Но все пак заспах.

И видях един храм. Беше най-обикновена църква, каквито имаше безброй в близката околност. В нашата околност край Москва.

И нямаше никакви странни привидения — нито замъци, нито паркове, нито езера, нито задимени барове. Всичко беше до болка познато. Извинете за баналността.

Може би затова ми се стори, че зная коя е тази църква. И като че ли вече бях ходил в нея.

Но не си спомнях кога, защо и по какъв повод.

Църквичката беше насред голото поле. Наоколо не се виждаше никакво селце. Нито дръвче.

Само една ограда. Която, честно казано, беше хилава. Беше сложена, колкото да се каже, че я има.

Наоколо цареше тишина. Беше безлюдно. Мрачно. Макар че денят беше летен. Небето беше притъмняло и се стелеше ниско над камбанарията. Но духаше топъл вятър. Той идваше някъде отдалече и довяваше аромата на свежа трева, премесен с дъх на пелин.

Този край определено беше наш. Никъде другаде не миришеше така.

Аз крачех по тясната, разбита и прашна пътека, която водеше към храма, отклонявайки се встрани от пътя.

Изкачих се по протритите стъпала.

Вратата беше затворена, но веднага я отворих.

Вътре цареше полумрак, нямаше дори запалени свещи и проблясваше само слънчевата светлина. Тя не беше ярка. Тесните прозорчета се намираха високо, под самия купол.

Църквата не беше обзаведена богато. Стените й бяха бели и имаше малко икони, окачени тук-там без рамки.

Тръгнах към олтара. Уверено и без страх. Защото познавах тази църква. И неведнъж бях идвал в нея. Сега вече бях почти сигурен в това.

И тогава…

Не зная как е при вас, но когато при мен се случи нещо неочаквано насън, то задължително е стряскащо. Плашещо. Нещо, което по принцип е невъзможно. И идва от другия свят.

И сега, на мястото, където трябваше да се намира храмът, видях Стълбището.

Онова, от замъка, да пукне дано!

Грапаво, каменно, долепено до същата грапава като него груба стена. Тясно, стръмно и опасно. Без перила.

По стъпалата горяха същите свещи в кръгли купички.

И светлината им беше същата — бледа и плаха. И се стелеше ниско.

Сърцето ми замря, целият изтръпнах. Изпаднах във вече познатото състояние — искаше ми се да извикам, но не можех. Нямах глас. Бях го изгубил.

А в това време по стълбището заслиза един свещеник.

Сякаш нищо не се е случило. Сякаш не забелязваше несъответствието.

На пръв поглед той беше най-обикновено отче. Не можеше да се каже, че е млад, но изобщо не беше и стар. Беше нисък. Крехък. С редичка несериозна брада. Облечен в тъмно расо. Без капа. Редките му руси коси бяха грижливо сресани на път. Очите му бяха светли. И гледаха нежно.



— Закъсняхте. Службата свърши. Или идвате по работа?

Мълчах.

Концентрирах се. Исках да разговарям със светия отец. Само че не знаех откъде да започна. Например дали да не попитам защо в храма има стълбище?

Звучеше глупаво. Той крачеше по него спокойно, сякаш това беше нещо нормално. Може би наистина беше нормално? Тогава какъв смисъл имаше да му задавам този въпрос.

Но ако не зададях никакъв въпрос, тогава какво щях да правя?

Как щях да обясня защо съм дошъл тук?

Макар да беше ясно като бял ден, че щом Стълбището е тук, значи цялата работа е в него!

Значи трябваше да попитам.

Понечих да отворя уста. Но не намерих думи. Размърдах беззвучно устни.

— Случило ли се е нещо?

— Стълбището… ново е — успях само да промълвя. И то с огромно усилие. Но той ме разбра.

— Това ли било! Значи виждате Стълбището?

— А то не съществува ли наистина?

— Съществува, защо да не съществува. Само че не всеки го вижда.

— Защо?

— Ами, как да ви обясня. В известен смисъл Стълбището е последната отсечка от пътя. Разбира се, от земния път. И се показва само пред онези, на които в скоро време им предстои да завършат земните си дела. Но в този случай нещата стоят различно. В смисъл, че далеч не всички виждат стълбище. Понякога човек вижда коридор и това се случва много често. Или тунел. Много хора виждат светлина и бързат към нея. Това означава благодат. Те не изпитват нито страх, нито мъка.

— Спомням си. Чел съм за хората в коридора. Това се отнася за онези, които са преживели клинична смърт. Но са я надживели! Разбирате ли?

— Естествено, че разбирам.

— Естествено ли?! Но те са умирали! От катастрофа. От рани. От инфаркт. А пък аз, между другото, съм здрав.

— Но нали това е сън.

Той се усмихна лекичко и кротко.

Като дете.

Сякаш искаше да каже, че всичко това е съвсем очевидно. Защо трябваше да капризнича? Или да крещя?

А аз наистина крещях. Вярно, това не продължи дълго.

Добричкото отче говореше тихо, погледна ме добродушно и целият ми кураж се изпари. Изчерпа се.

Притихнах. Станах по-нисък от тревата.

— Значи всички виждат коридор. А пък аз виждам стълбище?

— Е, не всички. Повечето хора. Но, както е известно, това зависи от делата… По принцип човек живее по права линия. Естествено, с известни отклонения. Нагоре или надолу. Както се случи. Всъщност често редува посоките — ту нагоре, ту надолу. От всичко по малко. Но в крайна сметка се получава права линия. Която върви напред. От първия вик до последния дъх. Само че понякога става и другояче.

— Значи излиза, че аз съм се движил само нагоре?

— Вие смятахте, че се движите нагоре. И полагахте огромни усилия за това.

— Как така съм смятал?

— Ами, така. Смятахте. Надявахте се. Разчитахте на това. Бяхте сигурен. Но това не е новина. Обикновено човешките намерения са устремени нагоре. В смисъл, че каквото и да върши човек, той се надява, че това ще го накара да се почувства по-добре. Дори крадецът, който отнема последната троха на просяка, смята, че върши добрина. За себе си. В смисъл, че въпросният сухар ще му помогне да се развива по-добре. Или, казано с други думи, да върви нагоре. Към засищането. Към богатството. И тъй нататък.

— Значи излиза, че хората, които вървят към върха, живеят с илюзии.

— Невинаги. И не всички. Въпросът е какво разбират под връх? За онзи, който е отнел сухара на скитника, най-близкият връх е засищането. За друг това е радостта от милосърдието. И той ще даде сухар на скитника. А за себе си вие вече знаете всичко.

— Да. И не храня никакви илюзии. Но, между другото, Стълбището води нагоре. А, според вас, то води в обратната посока.

— Според мен е така. Но до един момент вие ще виждате обичайния ред на нещата около вас. Господ е милосърден. И няма защо да стряска роба, който е застанал на ръба на пропастта. Вече всичко свърши. Нищо не може да се поправи. Късно е.

— Казвате, че е милосърден, така ли? Ами покаянието? Лишен ли съм от тази милост?

— Никой не е лишен. Но кой има нужда от вашите кухи думи? Ако душата ви беше способна на това… Ако беше открита… Щеше да се покая на последното стъпало и той… щеше да отсъди другояче. Не се съмнявайте в това. Но вие… Можете да не ми отговаряте. Или пък, ако решите друго, не го казвайте на мен. А на себе си. Признайте си, че дори и в момента не се разкайвате за нищо. И не съжалявате за нищо.

— Защо да не съжалявам? Съжалявам. Че невинаги стигах до край. Че бях мързелив. И самоуверен. Понякога гадното съжаление надделяваше в мен. И аз размазвах сълзи и сополи. Доколкото разбирам, това е било абсолютно излишно.

— Ето. Това е вашата истина.

— Може би. Но вие защо постъпвате така, отче? Вие сте длъжни да стигнете докрай и до последния миг да ме убеждавате в обратното. Да спасявате грешната ми душа.

— Това е сън.

Припомни ми го отново. Тихичко. В гласа му не прозвуча никакво раздразнение или, например, назидателност.

— Извинете, забравих! Но да се върнем към Стълбището, след като вече съм изправен пред него. Доколкото разбрах, на горното стъпало всичко ще свърши. И как по-точно? С мълния? Със стрела? С копие? Или с друго остро оръжие? С божията десница? Или не бива да зная това предварително?

— Че защо не? Всичко е много просто. И естествено. Дори бих казал закономерно. Ще свърши с падане.

— Откъде?

— От високото. От онази височина, която според вас вече сте достигнали. Съгласете се, че това е много логично.

— Така. Ясно. Наистина е просто. И естетично, няма какво да кажа. Дълго ли ще падам?

— Съгласно законите на материалната природа.

— На ма-те-ри-ал-на-та ли?!

— Ами, нали тялото ви известно време ще бъде с вас. По това време душата ви вече ще придобие известна яснота. Най-вече за Стълбището. И падането няма да я изплаши. Всъщност в момента това е слабо утешение за вас.

— Защо да е слабо? Разбрах всичко. В действителност, Стълбището води надолу. Къде бих могъл да падна от последното стъпало? То се намира най-долу, нали? Значи наистина няма нищо страшно.

— Надявам се господ да не ви остави и тогава…

Той лекичко се поклони и като че ли се накани да си тръгне.

В смисъл, че аудиенцията беше приключила. Обясненията бяха дадени. Бяха приети. И разбрани.

Какво повече искате?

Ами, ето какво.



— Почакайте малко, свети отче. Щом сте толкова откровен…

— Слушам ви.

— Обяснете ми и за другите, които бяха на Стълбището… Или по-точно за другата, за онази… Тя какво общо има с това?

— Видяхте ли някого?

— И дори си поговорих с нея. Както с вас в момента.

— Ами, това е също като срещите в коридора. И в тунела. Навремето сте чели за тези неща. Ако сте забравили, сега е моментът да си спомните.

— Нещо като среща с мъртъв роднина ли…

— Не е задължително. Това е онзи, който ви чака.

— Защо ме чака?

— За да ви върне дълговете. Или да ви ги поиска. Вие най-добре знаете защо.

— Как ще ги поиска?

— Искате да кажете по какъв начин ли?

— Точно така. По какъв начин?

— Както е решено.

— Кой ще реши това, по дяволите?

— Онзи, който е прав.

Търпението ми се изчерпа.

В края на краищата, какво означаваше всичко това?

Какво беше това право? На кого беше дадено, от кого бе предвидено?!

Аз играех по правилата. Е… макар и невинаги. Понякога ги нарушавах. Дори не понякога, а много често. Но винаги съм знаел какво нарушавам. Каква граница прекрачвам. Как и по какъв начин мога да платя за това. И кой ще ми потърси сметка.

Това беше просто и ясно.

Но другото…

Естествено, библейските истории бяха известни.

Още от дете знаех и приказката за лошия вълк. Нима сега ще ми заповядате да се хвърлям върху косматите гърди на всяка зъбата твар, която вие срещу луната?

Смятате, че сравнението не е коректно, така ли?

В смисъл, че евангелието е за друго? И в него изобщо не става дума за живота от приказките. А за законите и правилата. И то за най-важните. За вселенските. Да речем.

Но къде са санкциите? Каква е процедурата? Обяснете ми просто и ясно кой, защо и по какъв начин има право да наказва виновните? И най-вече — докажете ми неотвратимостта на наказанията. Тогава може би ще ви повярвам. Ще приема това. И ще се подчиня.

Но вие не го правите! Просто няма нищо такова.

Милиони хора всекидневно и всеки час престъпват вашите закони, погазват ги по най-безобразен начин и това не води до нищо. Те си процъфтяват, тънейки в благополучие. Пламтят. И са изключително щастливи.

И аз съм като тях. И на мен също ми е хубаво.

А после се появи Стълбището.

Скапаната лелка ми припомни старите ми дългове.

Хилавият поп ме поучаваше.

Оказа се, че съм вървял в неправилна посока. Че съм се държал неподходящо. Че не съм бил милосърден. И сега трябваше да платя за това.

Кой е казал такова нещо? Къде е написано? Кой го е решил?

„Онзи, който има право…“

Аз не познавам такъв човек!

Никога не съм го виждал и дори не съм усещал мимолетното му присъствие!

Още не се бях измъкнал от мъглявината на съня и не бях осъзнал какво точно става с мен, но вече отметнах с люта ярост одеялото, съборих тежката лампа от нощното шкафче до леглото, счупих абажура й и раздрах ръката си до кръв.

И се събудих.

Седми сън

Последен. В който удари часът за душата ми…

Най-сетне всичко си отиде на мястото.

Изясни се.

Не се страхувах от нищо. Бях готов за всичко. За всякакви изненади.

Макар че, честно казано, знаех със сигурност, че няма да има никакви изненади. Че изненадите свършиха.

Бях изправен пред пълна и абсолютна яснота.

Затова в душата ми цареше светлина и спокойствие.

Вярно, имаше едно странично обстоятелство.

Една недовършена работа.

Която, всъщност не беше много обременителна. Защото знаех как точно трябва да я довърша. Къде. И в какъв срок.

Но най-важното бе, че бях абсолютно уверен, че след това, когато всичко свършеше, щях да изпадна в истинска нирвана.

Затова бързах.

Познатият ми като собственото ми жилище, приветлив и уютен малък замък със заоблените кули най-сетне се появи пред мен. Заобиколен от стария парк, който приличаше на гора.

В столовата имаше тежки прашни гоблени. И цареше полумрак. От кухнята отново се носеше миризма на печено месо. И на подправки.

Но вредом се стелеше тишина. Май че нямаше никого. Би било много добре! Сега нямах нужда от никакви срещи. Нямах нужда от излишни срещи. Вече всичко беше казано и всичко беше разбрано. Защо трябваше да вдигаме напразен шум? И то в тукашното неподвижно и изпълнено с вечност пространство.

Стъпих внимателно на каменните плочки.

Ето го и Стълбището.

Тясната каменна пътека, която водеше надолу. Въпреки че изглеждаше точно обратното. Знаех го със сигурност. Защото бях въоръжен с теория. И бях неуязвим.

Остана да направя нещо съвсем дребно. Да проверя теорията на практика. И толкова по въпроса. Тогава никакви съмнения нямаше вече да обземат душата ми, страхът нямаше да ме овладее и ужасът нямаше да ме обзема.

Щеше да настъпи пълна благодат.

Ето го първото стъпало. Нещо леко облъхна лицето ми. Като слабо течение. Може би там — горе… Всъщност допуснах грешка… Долу се отвори някаква врата. Малкото пламъче едва забележимо потрепна. Сянката му стремително заподскача по стената. Сякаш опитвайки се да ме изпревари, някой хукна нагоре. Нека си тича този смешен глупак. Аз вървях в обратната посока.

Ето го второто стъпало. Точно така — пред мен имаше отворена врата. Или прозорец. Оттам съвсем доловимо нахлуваше влажна прохлада. Пламъчето на втората свещ нервно потръпна. Причудливата сянка пълзеше по стената, гърчейки се, дразнеше ме и ме викаше. Напразно. Аз познавах пътя.

Ето го третото стъпало. Усетих полъх на вятър. Беше ободрителен. Свеж. Странно, обикновено така духаше в небесата. Свещта затрептя изплашено, сянката върху грапавата стена затанцува. Сгъсти се и се превърна в силует. Май че той ми беше познат. Не биваше да се разсейвам! Трябваше да вървя.

Ето го четвъртото стъпало. Вятърът внезапно утихна. Но стана още по-хладно. Какво беше това долу — вратата, която води към парка? Любопитно. Свещта гореше спокойно. Вече нищо не танцуваше по стената. Това беше собствената ми сянка. Между другото, моят двойник се движеше нагоре. Не му обръщах внимание. Това беше оптическа измама. Фантом. Слава богу, познавах пътя. Нямаше да се объркам каквото и да се случи.

Ето го петото стъпало. Стана студено. Отнякъде се появиха ситни пръски. Те жилеха бързо лицето ми. Може би това беше дъжд? Как така? Оттам, отдолу, от парка ли пръскаше? Отдолу или отгоре? Не можех да се ориентирам. Пламъчето на свещта една мъждукаше, обляно от капките дъжд. Сянката се стопи. Полумракът се сгъсти.

Ето го шестото стъпало. Вятърът духна неочаквано силно. Толкова силно, че едва запазих равновесие. Направих едно непредпазливо движение, закачих с крак малката купичка със свещта и тя политна надолу. Заедно със свещта. Стремителният проблясък на умиращия огън по стената беше кратък и страшен като предсмъртен вик.

Ето го седмото стъпало. Вятърът се превърна в ураган. Появиха се звезди. Те пламтяха на черното небе като ярки изпепеляващи огньове. Не можех да разбера… Ако паркът беше долу, тогава къде бяха дърветата? Сега те би трябвало да шумят над мен и да се огъват под напора на вятъра. Но дървета нямаше. А небето беше отворено. Звездите потрепваха съвсем наблизо, сякаш вятърът наистина ги разпалваше. И ги брулеше свирепо като мокри листа. Беше странно. И страшно.

Нищо не разбирах.

Небето? Вятърът? Звездите?

Значи все пак това беше горе?

И падането?

Не. Не исках. Не вярвах.

Но Стълбището свърши. Нямаше повече стъпала. Пред мен се стелеше пустота.

И тогава като че ли разбрах.

Загрузка...