Дар от Земята

Глава 1 Рамроботът

Първият, съгледал Планината Ягледай, бил рамробот.

По право рамроботите са първите посетители на всички обитаеми светове. Космическите рамроботи-разузнавачи, притежаващи неограничени запаси от гориво, почерпено от междузвездния водород, могат да пътешестват на огромни разстояния със скорости близки до тези на светлината. От много време Обединените нации изпращат рамроботи във всички посоки, за да търсят годни за обитаване планети.

Характерна черта на първите рамроботи е, че хич не са придирчиви. Например рамроботът, изстрелян към Процион, се приземил на Успех през пролетта. Ако кацането беше станало през зимата или лятото, когато оста на планетата е обърната право към слънцето, рамроботът неминуемо щеше да зарегистрира наличието на ураганни ветрове, духащи със средна скорост сто и петдесет мили в час. Сириуският рамробот претърсил основно двата свръхтесни астероидни пояса на Джинкс, но не бил програмиран да съобщи за другите странни особености на планетата. А таукитианският рамробот номер 4 се приземил на Планината Ягледай.

Тук само Платото се оказало подходящо за заселване. Останалата територия на планетата е царство на непрогледен и неподвижен мрак, безполезен от всяка гледна точка. Платото било твърде малко, за да породи някой проект за колонизация. Но междузвездният рамробот номер 4 просто докладвал за откриването на поредната подходяща за заселване планета и нищо повече.

Колонизиращите пътнически бавнолети, които следват рамроботите, не са пригодени за обратен полет. Естествено, след като от пътниците им се очаква да останат в крайната точка на полета завинаги. По такъв начин била заселена и Планината Ягледай преди приблизително триста години.

Зад беглеца се разгърна цяла малка флотилия от полицейски коли, които бръмчаха като развълнувани пчели през лятото. Сега, когато вече беше твърде късно, полицаите решиха да използват цялата си мощност. В режим на полет това означаваше скорост от близо сто мили в час — достатъчно бързо за територия с размерите на Планината Ягледай. Но не и в този случай. Броени метри деляха беглеца от ръба.

Пред краката му изригнаха прашни облачета. Очевидно полицаите-изпълнители бяха решили, че е дошъл моментът да стрелят, дори с риск да повредят тялото му. Мъжът се строполи в праха, претърколи се и се изправи на колене. Дори сега продължи да пълзи към края на стръмнината, напрягайки сетни сили. Тялото му се разтърси от поредния откос, но и той не го спря. Когато стигна ръба, мъжът вдигна глава и погледна кръжащата над него полицейска кола и непроницаемия мрак под нея.

Стиснал крайчето на езика си със зъби, Исус Пиетро Кастро прицели носа на колата право в гневното, изкривено от болка, небръснато лице. Инч по-надолу и щеше да се удари в твърдия скален ръб, инч по-горе и би пропуснал целта, както и последната възможност да изблъска беглеца обратно на Платото. Той премести напред сдвоената ръчка на щурвала…

Твърде късно. Човекът беше изчезнал.

По-късно те стояха на ръба и гледаха надолу.

Исус Пиетро често бе наблюдавал смълчаните групички от деца, вцепенени от страх и възбуда пред безмерната черна пустош, свели глави към подножието на Планината Ягледай, подканващи се един друг да пристъпят още по-напред и напред… Като малък и той го бе правил. Изумлението пред тази необичайна гледка така и не можеше да го напусне с годините.

Четирийсет мили по-надолу, под гъстата пелена от бяла мъгла, лежеше истинската повърхност на планетата. Грамадното плато на Планината Ягледай имаше далеч по-скромни размери — площта му не надхвърляше и половината от тази на щата Калифорния. Цялата останала повърхност на планетата представляваше черна пещ, достатъчно нагорещена за да разтопи олово, и с атмосфера, чиято плътност надхвърляше шейсет пъти земната.

Матю Келер бе извършил едно от най-тежките престъпления, при това преднамерено. Беше се хвърлил от ръба на Платото, отнасяйки безвъзвратно със себе си очите, черния си дроб, кръвоносните съдове и дванайсетте си жлези с вътрешна секреция — тоест всичко, което можеше да бъде оставено в органната банка на Болницата, за да запази живота на онези, чиито тела се нуждаеха от подмяна. Дори стойността му на преносител на наследствен материал, която в никакъв случай не беше пренебрежително малка в една съществуваща едва от триста години колония, сега се равняваше на нула. Само телесната му вода щеше да се върне някой ден в горния свят, за да попадне под формата на дъжд в езерата и реките и да се смеси със снега по склоновете на големия северен ледник. Почти сигурно бе, че вече е изсъхнал и изгорял в ужасяващата горещина четирийсет мили по-надолу.

А може би все още падаше?

Исус Пиетро, Глава на Изпълнението, не без видимо усилие направи крачка назад. Понякога безформената мъгла предизвикваше странни халюцинации и още по-странни мисли, съвсем като онзи причудлив тест на Роршах, за който бяха нужни само бял лист и мастило. Неведнъж Исус Пиетро се бе улавял да мисли, че когато удари неговият час, би желал да свърши по същия начин. Макар това да се смяташе за измяна.

Майорът срещна погледа му с неохота.

— Защо допуснахте този човек да ви се измъкне? — попита го Исус Пиетро.

Майорът разпери ръце.

— Скри се сред дърветата за няколко минути. Още толкова ни беше необходимо за да го открием, когато се втурна към ръба.

— Как е стигнал дърветата? Не, не ми обяснявайте по какъв начин ви се е измъкнал. Кажете ми защо колите ви не съумяха да го пресрещнат преди да стигне гората?

Майорът се подвоуми секунда повече от допустимото.

— Играли сте си с него — продължи Исус Пиетро. — Изключено е било да се добере до другарите си, нито е можел дълго да се крие от преследвачите си и затова сте решили да се позабавлявате.

Майорът сведе поглед.

— Вие ще заемете неговото място — отсече Исус Пиетро.

На детската площадка имаше трева, дървета, люлки и пързалки и една разнебитена, наподобяваща строително скеле въртележка. Училището я заобикаляше от три страни, едноетажна сграда от строителен корал, цялата боядисана в бяло. Четвъртата й страна, защитена с висока ограда от домашни лиани, извиващи се около дървени колове, беше самият ръб на плато Гама, чийто стръмен склон се издигаше високо над плато Делта и езерото Дейвидсън.

Матю Лей Келер седеше под едно водоразделно дърво и размишляваше. Другите деца играеха наоколо без да му обръщат никакво внимание. Не го забелязваха и двамата дежурни учители. Хората обикновено не обръщаха внимание на Матю, когато искаше да остане сам.

Нямаше го вече чичо Мат. Избрал бе, съвсем доброволно, една толкова страшна участ, че нито един от възрастните не пожела да говори за нея.

Вчера, преди залез-слънце, полицаите-изпълнители нахлуха в къщата им. На тръгване отведоха големия, добродушен чичо Мат. Матю, който знаеше, че ще го закарат в Болницата, направи безуспешен опит да спре едрите, униформени мъжища, но те го отстраниха, едновременно вежливо и решително, и осемгодишното момче не успя да ги задържи дори за минута. Пчела, бръмчаща гневно пред четири танка.

В някой от близките дни по стереовизора ще обявят присъдата на чичо му, заедно с обвиненията и кратък репортаж от екзекуцията. Но това вече нямаше значение. То само щеше да внесе още малко яснота. По-важното беше, че чичо Мат никога няма да се върне.

Остро пощипване в очите подсказа на Матю, че всеки момент ще се разплаче.

Харълд Лилард спря безцелното си търчене, когато си даде сметка, че е останал сам. Не обичаше да е самичък. Той беше на десет години, доста едър за възрастта си и се нуждаеше от компания край себе си. За предпочитане по-малки деца, които се поддаваха на управление. Харълд се огледа безпомощно и изведнъж забеляза дребна фигура под дървото в края на детската площадка. Достатъчно дребна. И достатъчно далече от дежурните.

Той се отправи нататък.

Момчето под дървото вдигна глава.

Харълд изгуби интерес към него. Помота се още малко с разсеян поглед и накрая се приближи до люлките.

Космическият рамробот-разузнавач номер 143 подмина Юнона в края на действието на линейния ускорител. Носейки се по инерция към междузвездното пространство, той приличаше на гигантско метално насекомо, сглобено набързо от подръчни материали. Въпреки това, ако се изключеше съдържанието на товарния отсек, той беше напълно идентичен със своите близо четирийсет предшественици. Носът му представляваше огромен генератор — масивен, снабден с дебела броня цилиндър с едрокалибрено сопло в средата. От двете му страни, върху странно съчленени метални конструкции, наподобяващи скръстени лапички на богомолка, бяха монтирани термоядрените двигатели, насочени на десет градуса встрани. Корпусът му беше съвсем малък и в него бяха разположени само компютърът и резервоарът с гориво за вътресистемно придвижване.

Юнона вече се скриваше зад рамробота, когато термоядрените двигатели изригнаха. В същия миг металическият кабел в кърмовия отсек на рамробота започна да се размотава. Дължината му достигаше трийсет мили и той бе изработен от подсилена синклерова молекулна верига. На другия край на кабела бе прикачена оловна капсула, чието тегло бе идентично с това на рамробота.

Съвсем същите товарни капсули се изпращаха към звездите от много векове. Но тази бе малко по-особена.

Подобно на рамроботите с номера 141 и 142 — а също и на номер 144, който все още не беше построен, рамробот 143 носеше в търбуха си зародиша на революцията. Същата тази революция, която вече бе започнала на Земята. Безшумно, спокойно. Но на Планината Ягледай събитията щяха да протекат иначе.

Революцията в медицината, започнала още в началото на двайсети век, засегна развитието на човешкото общество за цели петстотин години напред. Америка бе преглътнала появата на магана1, открит от Ели Уитни, за половината от това време. Но също както при магана, последствията никога нямаше да изчезнат напълно. Все пак обществото отново се завръщаше към едно състояние, което някога се смяташе за нормално. Бавно, но неумолимо. В Бразилия, малка, но непрестанно нарастваща група ентусиасти агитираше за отмяната на смъртното наказание за непоправимите нарушители на уличното движение. Те имаха противници, но ги очакваше пълна победа.

Рамроботът доближи орбитата на Плутон върху две копия от ултравиолетова светлина. В момента Плутон и Нептун бяха разположени на противоположната страна на Слънцето и наблизо нямаше кораби, които да пострадат от магнитното въздействие.

Генераторът на рамробота премина в активно състояние.

Конусообразното поле се оформяше доста бавно, но когато най-сетне престана да трепти, ширината му надхвърляше двеста мили. Известно време, докато огромният конус поглъщаше междузвезден прах и водород, корабът почти незабележимо забави скорост. Малко след това премина към ускорение. Вътресистемният му резервоар вече бе напълно излишен и щеше да остане такъв в продължение на следващите дванадесет години. Единственото гориво за рамробота през този период щеше да е разреденото вещество, което той черпеше от междузвездното пространство.

В пространството около робота, електромагнитното въздействие притежаваше смъртоносна сила. Нито едно живо същество не би могло да оцелее в пределите на триста мили от бурята от магнитни явления, породени от работата на междузвездния генератор. Вече няколкостотин години човечеството търсеше начини да създаде магнитен щит, достатъчно сигурен, за да позволи на хората да оседлаят рамроботите. Казваха, че подобно нещо е невъзможно и бяха прави. Рамроботът можеше да пренася само семена и оплодителни клетки в замразено състояние и под дебел защитен екран, при това на необходимото разстояние от генератора. Хората обаче, бяха обречени да пътуват с бавноходи, да си носят гориво и да достигат максимум половината от скоростта на светлината.

А скоростта на рамробот 143 растеше бързо с течение на времето. Скоро Слънцето се превърна в ярка звезда, сетне в мътна оранжева искра. Съпротивлението на конуса нарастваше с ужасяващи темпове, но същевременно се компенсираше от увеличаващия се приток на водород в термоядрения двигател. От време на време телескопите, разположени в Троянските възвишения на Нептун, засичаха равномерното термоядрено сияние на робота: мъничка, нагорещена синьо-бяла точица на фона на жълтата Тау Кит.

Вселената се завъртя и претърпя промяна. Звездите пред и зад рамробота започнаха да пълзят една към друга, докато накрая разстоянието между Слънцето и Тау Кит достигна едва една светлинна година. Сега Слънцето беше мъждукаща червеникава топчица, а Тау Кит сияеше ярко на небосвода. Лежащите почти по курса на рамробота червени джуджета, известни като Л726–8, постепенно се обагриха в жълто. Всички останали звезди бяха придобили размазан вид, сякаш някой неимоверно тежък исполин бе седнал върху вселената.

Рамробот 143 достигна междинния пункт от пътя, отстоящ на 5.95 светлинни години от Слънцето и продължи своя полет. До промяната в курса имаше още няколко светлинни години, тъй като конусообразното поле на генератора щеше да забавя движението на кораба през цялото време.

Междувременно в компютъра на робота щракна реле. Настъпи време за изпращане на съобщение. Конусообразното поле премигна и пламъкът в двигателите угасна, когато рамробот 143 изля цялата си съхранена енергия в лъча на мазера. В течение на един час лъчът се отдалечаваше право напред, достигайки пределите на Тау Кит. След това рамроботът отново премина в режим на ускорение, следвайки ярката диря на лъча пред себе си.

Опашка от петнайсетгодишни момчета бе затлачила вратата на медицинския кабинет, всяко стиснало пластмасово шише е бистра, оранжева течност. Едно по едно децата подаваха шишетата си на строгата сестра с почти мъжки черти, сетне се отдръпваха настрана, очаквайки по-нататъшни наставления.

Мат Келер беше третият от края. Тъкмо когато момчето пред него освобождаваше пространството пред сестрата той вдигна шишето, огледа го с критичен поглед и произнесе достатъчно високо, за да го чуят:

— Не изглежда никак добре.

На лицето на медицинската сестра се изписа злобно нетърпение. Някаква колонистка отрепка си позволява да й губи времето!

— Най-добре да го прокарам отново — продължи Мат, вдигна шишето и изпи съдържанието му. — Това беше ябълков сок — обясни той по-късно същата вечер. За малко да ме хванат, че го пробутвам в медицинската станция. Да беше видял лицето й. Не можеш да си представиш какъв цвят имаше.

— Но защо го направи? — попита баща му с най-искрено недоумение. — Защо ти трябваше да настройваш срещу себе си мис Прин? Нали знаеш, че е член на екипажа. Здравните картони отиват право в Болницата!

— Аз пък смятам, че беше много забавно — намеси се Джини. Тя бе сестра на Мат, около година по-малка от него и винаги го подкрепяше.

Усмивката изчезна от лицето на Мат, оставяйки след себе си нещо мрачно и неприсъщо за ранната му възраст.

— Исках да им го върна заради чичо Мат.

Мистър Келер премести поглед от Джини към момчето.

— Ако продължаваш да разсъждаваш по този начин, Матю, рано или късно ще свършиш в Болницата — също като него!

— Не се тревожи, Чингиз — отвърна безгрижно Матю. — Мис Прин вероятно вече е забравила всичко. Върви ми в тези неща.

— Глупости. Ако не съобщи за теб, смятай го за изключителна проява на доброта.

— И през ум не й е минало.

В малката стаичка на следоперативното отделение, Исус Пиетро Кастро седеше за първи път от четири дни в леглото. Макар и голяма, операцията не бе особено сложна — бяха му сменили левия бял дроб. Освен това получи безпрекословна заповед от Милард Парлет, който беше чист член на Екипажа. Заповед, да се откаже от пушенето незабавно.

Докато се надигаше, за да прегледа документите, натрупани през четирите дни на неговото отсъствие, почувства изпъването на вътрешните тъканни спойки, останали от операцията. Купчината документи, оставени върху шкафчето от неговия заместник, изглеждаше непропорционално дебела. Въздъхна, взе писалката и се захвана за работа.

Петнайсетина минути по-късно той смръщи нос над някаква незначителна жалба — просто училищна шега — и понечи да я запрати в кошчето. Изведнъж я разгъна и прочете отново името.

— Матю Лей Келер? — произнесе учудено на глас.

— Признат за виновен по обвинение в държавна измяна — докладва в същия миг майор Дженсън. — Преди шест години. Тогава избяга от плато Алфа като скочи в пропастта. Официално беше съобщено, че е бил изпратен в органната банка.

Но не беше, припомни си неочаквано Исус Пиетро. Вместо него бяха изпратили предшественика на майор Дженсън. А Келер бе загинал без никакво съмнение…

— Тогава защо си прави шеги в медицинската станция за колонисти?

Майор Дженсън отвърна след кратко размишление:

— Той имаше племенник.

— Който сега е на петнадесет?

— Може би. Ще проверя.

„Значи Келер има племенник — мислеше си Исус Пиетро. — Бих могъл да следвам стандартната практика и да му изпратя предупреждение. Не. Нека смята, че този път му се е разминало. Да му оставим простор за действие и някой ден той ще замени тялото, откраднато от неговия чичо.“

Исус Пиетро се усмихна. Дори започна да се киска, но болката в гърдите го накара да се задави.

Рилото, стърчащо от генератора на рамробота, отдавна не беше ярко и блестящо. Повърхността му се бе превърнала в мозайка от големи и малки вдлъбнатини, миниатюрни кратери, оставени от зрънцата на междузвездния прах, пробил си път през конусовидното поле. Всъщност подобни вдлъбнатини имаше навсякъде — върху термоядрените двигатели, корпуса, дори по повърхността на товарния отсек, тридесет мили по-назад. Корабът изглеждаше нашарен от удари.

Но всички тези повреди бяха съвсем повърхностни. Беше изминал повече от век, откакто този модел рамробот бе претърпял последните си сериозни конструктивни изменения.

Сега, на осем и половина години отвъд Юнона, конусовидното поле беше изключено за втори път. Термоядрените пламъци се превърнаха в чифт актинични сини свещи, създаващи тяга от една дванайсета g. Товароподемната макара се завъртя бавно, докато накрая товарният отсек отново се завърна в гнездото си.

Машината сякаш се поколеба… след това двата й цилиндрични двигателя се издигнаха над корпуса върху тъничките си крака и за не повече от секунда застанаха под прав ъгъл спрямо него. Сетне краката им започнаха да се сгъват. Но сега вече двигателите сочеха напред.

Един П-образен лост завъртя на 180-градуса товарния отсек, така че и той да гледа напред. Макарата отново се разви, бавно, до пълната си дължина.

Конусовидното поле наново се активира. Двигателите изреваха с цялата си мощност и от соплата им бликнаха дълги водородни и хелиеви огнени езици, които сега пронизваха самото поле.

На разстояние 8.3 светлинни години от Слънцето, почти директно между него и Тау Кит, се намираше двойното червено джудже Л726–8. Главната му особеност се състоеше в това, че съставящите го звезди бяха с най-малката маса от всички, известни на хората. Но въпреки това те бяха достатъчно тежки, за да съберат неголяма газова обвивка. Рамроботът започна да изпитва нарастващо съпротивление, когато полето му навлезе във външния слой на тази обвивка.

Скоростта му намаляваше прогресивно. Вселената се разтегна отново, звездите възвърнаха нормалните си цветове и очертания. На 11.9 светлинни години от Слънцето и на сто милиона мили над звездата Тау Кит, машината увисна неподвижно в космоса. Генераторът й угасна окончателно. Прибра се вътре. Цял набор от разнообразни сетива започнаха да изучават небето.

Роботът се раздвижи отново. От него се очакваше да достигне предначертаната цел с горивото, съхранено във вътресистемния резервоар.

Тау Кит е звезда от клас J8, приблизително с четиристотин градуса по-студена от Слънцето и излъчваща с около 45% по-малко светлина. Планетата Планината Ягледай следваше своята орбита на шейсет и пет милиона мили от местонахождението на рамробота — свят без луни, следващ почти правилна окръжност.

Рамроботът започна да се приближава към нея. Сближаваше се предпазливо, тъй като в компютъра му беше програмиран алгоритъм за поправка на грешките. Сетивата на робота непрестанно следяха космоса.

Температура на повърхността: 600 градуса по Фаренхайт, с незначителни колебания. Атмосфера: плътна, непрозрачна, непосредствено над повърхността отровна. Диаметър: 7650 мили.

Над хоризонта се показа нещо. Във видимия спектър на светлината то наподобяваше остров сред море от мъгла. Топографски представляваше поредица от широки, плоски плата, разделени от стръмни склонове. Но рамроботът наблюдаваше не само във видимия спектър. Там долу температурата бе почти като на Земята, въздухът бе съвсем годен за дишане при налягане, приблизително равно на земното.

Освен това от платото се излъчваха два насочващи радиосигнала.

Сигналите бяха приети. Дори не се наложи да избира на кого от тях да отговаря, тъй като ги делеше разстояние не повече от половин миля. В действителност сигналите се излъчваха от двата бавнохода на Планината Ягледай, а дистанцията между тях бе запълнена от грамадната маса на Болницата, така че космическите кораби вече не бяха космически кораби, а странни наглед кули над нещо като невисок метален замък. Но рамроботът нито знаеше, нито се интересуваше от това.

Важното беше самото наличие на сигнали. Рамробот 143 започна да се спуска.

Подът под краката му вибрираше, а от всички страни се чуваше равномерен, притъпен грохот. Исус Пиетро Кастро вървеше по криволичещите, пресичащи се, лабиринтоподобни коридори на Болницата. Въпреки че ужасно бързаше, нито за миг не му хрумна да се затича. В края на краищата той не беше в гимнастическия салон. Вместо това се движеше като слон, който не може да препуска, но развива достатъчно скорост, за да смаже изпречил се на пътя му човек. Свел глава надолу, той крачеше толкова широко, колкото му позволяваха краката. Очите му бяха вперени заплашително някъде напред, а гангстерските му мустаци и посивялата коса странно контрастираха с мургавата му кожа. Полицаите-изпълнители заставаха мирно, когато минаваше край тях и отскачаха от пътя му с бързината на пешеходци пред бясно носещ се автобус. Дали се бояха повече от неговия чин, или изпитваха страхопочитание пред едрото му, непоколебимо туловище? Сигурно никой от тях не знаеше отговора.

Пред голямата каменна арка, оформяща главния вход на Болницата, Исус Пиетро вдигна очи нагоре, за да разгледа синьо-бялата искра в небето над него. Тя премигна тъкмо в момента, когато я откри. Няколко секунди след това оглушителният грохот утихна.

Джипът вече го очакваше. А и как иначе, някой щеше ужасно да съжалява, ако се беше наложило да почака дори минута. Той седна и шофьорът-изпълнител мигом подкара, без да изчаква нареждания. Болницата остана назад, с нейните високи стени и обкръжаващата я защитна ивица земя.

Товарът на рамробота се спускаше надолу, прикачен за парашут.

Небето гъмжеше от летящи коли, които непрестанно меняха посоката си, опитвайки се да предугадят накъде ще се понесе бялата точка. Какво толкова се чудеха, ясно беше, че ще кацне съвсем близо до Болницата. Рамроботът се беше прицелил в един от двата кораба, а Болницата, израснала като гигантско туморно образувание от строителен корал, запълваше изцяло пространството между тях.

Но днес духаше силен вятър.

Исус Пиетро се намръщи. Вятърът щеше да отнесе парашута отвъд обрива. Нищо чудно безценният товар да се приземи не върху плато Алфа, обитавано от екипарии — членове на екипажа, където не се допускаха никакви колонисти, а върху колонистките райони отвъд ръба.

Така и стана. Подобно на ято гъски летящите коли се понесоха след него и се гмурнаха надолу, успоредно на четиристотинфутовата стръмнина, която разделяше плато Алфа от плато Бета, обрасла с плодни горички, езера и просторни, тучни ливади с безгрижно пасящ добитък. На Бета нямаше къщи, защото хората от екипажа не желаеха колонистите да се заселват толкова близо до тях. Но все пак им позволяваха да работят, както и на децата да играят тук.

Исус Пиетро вдигна телефона.

— Заповед — заговори той. — Товарът от рамробот 143 се спуска над Бета, сектор… двадесет и две, или наблизо. Изпратете четири отряда подкрепления. При никакви обстоятелства не пречете на колите и екипажите им, но арестувайте всеки колонист, намиращ се в радиус половин миля от мястото на приземяване. Просто ги задържайте за разпит. Побързайте.

Товарът се понесе над малката горичка от цитрусови дръвчета и кацна на отвъдния й край.

Горичката се състоеше от лимонови и портокалови дръвчета. Един от предишните рамроботи бе доставил заедно с другите чудеса на земната биоинженерна наука и техните генетически изменени предшественици. Нито един паразит не беше в състояние да се завъди в кората или плодовете на тези дървета. Те можеха да растат навсякъде. Чудесно се погаждаха с други култури, преминали подобна генетична реконструкция. Плодовете им запазваха своята зрелост в продължение на близо девет месеца от годината, а когато някои от тях се откъсваха, за да посеят семена, това ставаше на неравномерни интервали, така че на всеки пет от шест произволно избрани дървета, постоянно имаше готова за събиране реколта.

В своя безпощаден стремеж към слънчева светлина дърветата бяха разтворили листа и клони, образувайки гъст зелен навес, да крачиш под него бе като да се скиташ из някоя примитивна девствена гора. Тук долу растяха гъби, също изпратени от Земята, но те не бяха променени.

Поли вече бе набрала няколко дузини. Ако някой я попита, така и ще му отговори — че е дошла в цитрусовата горичка за гъби. Преди това, естествено, ще трябва да скрие своя фотоапарат.

Като се имаше пред вид, че сезонът за обработка на растенията беше отминал, на плато Бета имаше удивително много колонисти. В горите, из ливадите и по склоновете щъкаха поне няколкостотин — мъже и жени, излезли на пикник, или на екскурзия. Някой бдителен полицай-изпълнител неминуемо би намерил за невероятно равномерно тяхното разпределение из околната местност. А и повечето от тях, както би се оказало, принадлежаха към организацията Синове на Земята.

Но товарът от рамробота избра да кацне в участъка, зает от Поли. Тя се намираше в покрайнините на горичката, когато до ушите й достигна притъпен удар. Поли се затича пъргаво в посоката, от която идеше. Беше почти неразличима в горския сумрак, благодарение на черната си коса и мургавата си кожа. Приведе се, допълзя до два повалени дънера и надникна над тях.

На тревата недалеч пред нея се въргаляше голям метален цилиндър. Куполите на пет парашута танцуваха под напора на вятъра.

„Ето значи как изглеждат“ — помисли си Поли. Цилиндърът беше толкова малък и въпреки това бе пристигнал от незнайно далече… но това всъщност беше една нищожна част от рамробота. Основната конструкция вероятно вече бе поела обратно.

Естествено, по-голямо значение имаше товарът. Съдържанието му никога не беше банално. Вече шест месеца — откакто беше получено и разшифровано лазерното съобщение — Синовете на Земята крояха планове как да се доберат до товара. В най-лошия случай биха могли да го предложат на екипариите срещу откуп. В най-добрия щеше да е нещо, заради което си заслужаваше да умреш.

Поли понечи да напусне сянката на дърветата, когато забеляза въздушните коли. Най-малко трийсет от тях се спускаха над товара.

Тя остана в скривалището си.

Войниците не познаваха Исус Пиетро по физиономия, но неминуемо щяха да се досетят кой е пред тях. Само двама или трима от придружаващите го бяха чистокръвни екипарии. Шофьорите им, включително и неговият, предвидливо бяха останали при колите. Исус Пиетро се държеше изключително предпазливо, озърташе се на всяка стъпка и гледаше да не препречи пътя на някой от останалите екипарии.

В резултат на това полезрението му се оказа блокирано, когато Милард Парлет, потомък по права линия на първия капитан на „Планк“, отвори капсулата и бръкна вътре. Той видя, че патриархът вдига нещо към светлината, за да го разгледа по-добре.

Това беше правоъгълен предмет със заоблени краища, опакован в еластичен материал, сега вече разкъсан. Основата му беше метална, а върхът бе излят от някаква сплав — далечен наследник на стъклото, твърда като легирана стомана и прозрачна като бистра вода. Вътре плуваше нещо безформено.

Исус Пиетро почувства, че долната му челюст увисва. Той напрегна поглед, миглите му затрептяха от напрежение, а зениците му се разшириха. Да, вече знаеше какво е това. Същото, за което се говореше в лазерното съобщение отпреди шест месеца.

Голям дар, но и голяма опасност.

— Това ще бъде нашата най-строго охранявана тайна — произнесе Милард Парлет с глас, напомнящ скърцаща врата. — Нито думичка не бива да бъде изпускана. Ако колонистите разберат какво е пристигнало, ще вдигнат вой до небесата. Ще трябва да предупредим Кастро… Кастро! Къде, в името на Мъгливите Демони, е Кастро?

— Тук съм, сър.

Поли прибра фотоапарата в калъфа и започна да се прокрадва навътре в гората. Беше направила няколко снимки, две от тях, с помощта на телеобектив позволяваха да се разгледа и предметът в стъкления похлупак. Тя самата не успя да го направи, но снимките щяха да разкрият нужните подробности. Тя се изкатери на едно дърво, провесила апарата на шията си. Гъстите листа и клоните затрудняваха придвижването й, но затова пък представляваха чудесно скривалище. Когато най-сетне спря, усещаше натиска на жилавите листа по цялото си тяло. Тук беше тъмно като в пещерите на Плутон.

След няколко минути долу щеше да гъмжи от полицаи. Изпълнителите изчакваха единствено отпътуването на екипариите за да започнат претърсването на района. За Поли не беше достатъчно само да стане невидима. Необходимо бе да е зад плътен слой листа, който да спира инфрачервеното излъчване на тялото й.

Едва ли би могла да се обвинява, задето бе изпуснала капсулата. Синовете на Земята не бяха в състояние да разшифроват напълно лазерното съобщение, но за екипажа това не представляваше никаква трудност. Те знаеха колко е ценна капсулата. Сега вече и Поли го знаеше. А когато и останалите осемнадесет хиляди колонисти научат какво е имало вътре…

Настъпи нощта. Полицаите-изпълнители бяха събрали всички колонисти, открити в района. Нито един от тях не беше видял капсулата след приземяването й и след краткия разпит всички бяха освободени. Сега полицаите, въоръжени с инфрачервени детектори, се разгърнаха във верига. В горичката, където се бе притаила Поли, те откриха няколко разхвърляни инфрачервени петна и всички до едно бяха обработени с ултразвукови парализатори. Поли така и не разбра, че е стреляно по нея. Когато се събуди на следващата сутрин, тя установи с облекчение, че все още е в скривалището си. Почака търпеливо до обед, след това се отправи към моста Бета-Гама, скрила фотоапарата в кошницата с гъбите.