Дар от Земята

Глава 2 Синовете на Земята

От камбанарията на Кембълтаун долетяха четири оглушителни звънтящи удари. Звуковите вълни пресякоха града без да отслабват и се понесоха през полето и пътищата. Когато стигнаха шахтата, вече едва се долавяха. Но хората и тук вдигнаха глави и оставиха инструментите.

Мат си позволи първата усмивка през този ден. Вече усещаше вкуса на студената бира.

От миньорската шахта надолу по склона се виеше велосипедна пътечка. Когато Мат най-сетне стигна „Цилер“, кръчмата бе започнала да се пълни. Поръча си цяла халба, както обикновено, и я изпи на един дъх. Докато надигаше втората вече почувства приятно замайване. Забави темпото и се загледа в прииждащите тълпи от зажаднели работници.

Утре е събота. В продължение на два дни и три нощи ще може да забрави хлъзгавите малки чудовища, с които си изкарваше прехраната.

Неочаквано нечий лакът се вряза в хълбока му. Не му обърна внимание, навикът хората да се блъскат и настъпват беше пренесен от неговите предци чак от Земята и тук го съхраняваха грижливо. Но лакътят го блъсна повторно тъкмо когато вдигаше чашата към устата си. Усетил стичащата се по брадата студена бира Мат завъртя глава с намерение да направи сдържана забележка на досадника.

— Извинете — произнесе нисък чернокос мъж с безизразно лице и вид на уморен чиновник. Мат втренчи очи в него.

— Худ — произнесе той.

— Да, името ми е Худ. Но аз не ви познавам — в гласа на другия се долавяше въпрос.

Мат изсумтя шумно. Падаше си по живописните жестове. След това пъхна пръсти под яката си и я разтвори с рязко движение.

— Ами, опитайте пак — подкани той събеседника си.

Едва сега другият забеляза тесния белег върху гърдите на му.

— Келер.

— Позна — кимна Мат, докато закопчаваше ризата си.

— Келер… проклет да съм. Трябва да са минали поне седем години. С какво се занимаваш сега? А-а… нали не ми се сърдиш още за белега?

— Сядай — Мат посочи току-що освободилия се стол. — Разбира се, че не ти се сърдя. И без това вината си беше само моя. Пък и оттогава мина доста време. Знаеш ли, сега съм нещо като детегледачка на рудокопни червеи.

— Така значи. Станал си миньор — кимна Худ.

— Ами да, и се проклинам за всеки час долу. Проклинам деня, когато Земята ни изпрати тези малки змийчета.

— Сигурно е по-добре, отколкото сам да копаеш дупки.

— Така ли смяташ? Готов ли си да чуеш една лекция?

— Чакай малко — Худ пресуши чашата си на един дъх. — Вече съм готов.

— Рудокопният червей е дълъг средно пет инча, диаметърът му е четвърт инч и представлява целенасочена мутация на земния червей. Дъвкателният му отвор е покрит с пръстен от миниатюрни диамантови зъби. Той поглъща металната руда за удоволствие, но за храна трябва да бъде снабдяван с блокчета от синтетично вещество, различно за всяка отделна разновидност — каквито на свой ред съществуват и за различните метали. Точно тук се крие цялата сложност. В нашата мина разполагаме с шест такива разновидности и моето задължение е да снабдявам всяка от тях със свежи хранителни блокчета.

— Не изглежда толкова страшно. Те самите не могат ли да си доставят храна?

— Теоретически биха могли. На практика обаче става рядко. Но това не е всичко. Погълнатата руда се разлага от бактерии, обитаващи стомаха на червеите. След това тя се изхвърля на метални зрънца през клоаката, облепена с остатъци от хранителното вещество и ние я събираме. Та именно тези бактерии много лесно умират. Загинат ли, отива си и червеят, тъй като червата му се запушват от металната руда. След това другите червеи изяждат тялото му, за да запазят рудата. Бедата е, че в пет от шест случая рудата не е тази, за която са предназначени.

— Червеите не могат ли да се различават помежду си?

— Не могат, да ги вземат мътните. Непрестанно се тъпчат не със своята руда, нахвърлят се и на другите червеи, крадат си хранителните блокове, а дори и всичко да е наред, пак умират след десет дни. Създадени са така, заради бързото износване на диамантените зъби. Би трябвало да се плодят като зайци, за да компенсират високата си смъртност, но в действителност от работа не им остава време за това. И тогава се налага отново да молим екипажа за пресни попълнения.

— Иначе казано, хванали са ви за слабото място.

— Точно така. И правят, каквото си искат.

— Възможно ли е екипариите да бъркат съдържанието на хранителните блокчета?

Мат го погледна изненадано.

— Обзалагам се, че точно това правят. Или икономисват от по-скъпите материали. Едва ли биха желали ние сами да си отглеждаме рудокопни червеи. Защото тогава… — Мат преглътна продължението. В края на краищата, не беше виждал Худ от доста години. Не му се щеше да обсъжда действията на екипажа пред човек, когото не познаваше толкова добре.

— Време е за вечеря — обяви Худ.

Те приключиха с бирата и се отправиха към единствения ресторант в града. Худ искаше да узнае какво е станало с неговите стари училищни приятели и съучениците им. Не беше от хората, които лесно се сприятеляваха. Мат, който поддържаше връзки с повечето, горе-долу успя да задоволи любопитството му. Самият Худ беше преподавател в едно училище на Делта. Мат остана доста изненадан от умението му да разказва интересни истории с пикантен привкус, запазвайки при това съвсем невъзмутимо изражение. И двамата можеха да се похвалят с нелош късмет в кариерите си и бяха натрупали достатъчно средства, за да живеят комфортно. Всъщност, бедността бе непознато понятие на Платото. Целта на екипажа не беше да им прибере парите, както отбеляза Худ, докато поглъщаха второто.

— Знам къде има купон — добави той.

— Ние канени ли сме?

— Да.

Мат нямаше никакви планове за вечерта, но въпреки това реши да се застрахова.

— Там и непознати ли приемат?

— Аха — ако са такива като теб. Защото неканените просто не се вясват. Ще видиш, че Хари Кейн ще ти хареса. Той е стопанинът.

— Предавам се.

Когато поеха, слънцето вече се скриваше зад ръба на плато Гама. Колелата оставиха зад къщата. Когато я заобиколиха и излязоха отпред, слънцето се показа отново — сияещ червен полукръг над вечно облачното море зад ръба на Платото. Къщата на Хари Кейн бе построена на не повече от четиридесет стъпки от края. Двамата спряха, за да се полюбуват на залеза, а сетне приближиха вратата.

Това беше грамадно, просторно бунгало, построено приблизително под формата на кръст, с изпъкнали неравни стени от строителен корал. Никой не си бе направил труда да скрие произхода на стените. Мат виждаше за първи път небоядисана къща, но трябваше да признае, че резултатът е впечатляващ. Всички остатъци от формообразуващия балон, придаващ на къщите от строителен корал своеобразна и характерна изпъкналост, бяха щателно изстъргани. Дори нещо повече — стените бяха полирани до розов блясък и сега, след залез-слънце, продължаваха да светят.

Сякаш живеещите вътре се гордееха с колониалния си произход.

Строителният корал бе един от многото дарове на рамроботите. Генетичните манипулации с обикновени морски корали бяха създали най-евтиният сред всички строителни материали. Цената му се покачваше единствено от пластмасовия балон, направляващ израстването на корала и съдържащ специално пригодена и разпръсната във вътрешната атмосфера храна за него. Всички колонисти живееха в коралови къщи. Малцина от тях не биха желали да си построят дървена, или тухлена постройка, стига да им се отдадеше подобна възможност. Болшинството се стараеха да придадат на домовете си външност, наподобяваща тази на къщите от плато Алфа. За целта използваха боя, дърво и метал, имитации на каменни стени и електрошлайфащи дискове, с които приглаждаха неизбежните неравности по кораловите стени.

На дневна светлина или в мрака, къщата на Хари Кейн беше съвършено нетипична.

С отварянето на вратата върху тях се стовари оглушителна глъчка. Мат зачака търпеливо, докато слухът му се адаптира към шумотевицата — още една характерна черта, наследена от предшествениците му на Земята от времето, когато населението й достигнало деветнадесет милиарда души. От четиристотин години насам всеки земен жител би бил категоризиран като глух, ако не можеше да разговаря докато край него реват с цяло гърло поне хиляда гръмогласни пияници. Сънародниците на Мат бяха успели да съхранят тези безценни постижения на еволюцията. Просторната гостна беше натъпкана до пръсване. Столовете тук явно не бяха на почит.

Помещението действително беше грамадно, също с такива гигантски размери бе и барът отсреща.

— Брей, че голям купон е спретнал този Хари Кейн! — извика Мат.

— Така си е. Ела да те запозная с него.

Докато си проправяха път през гостната, Мат улавяше откъслечни фрази от разговорите. Съдейки по степента на опиянение, купонът не беше започнал много отдавна, но всички вече стискаха в ръцете си напитки. Гостите бяха от най-различни възрасти и професии. Худ се оказа прав. Дори тук и да не обичаха неканените, едва ли някой щеше да ти разпознае в мелето.

И отвътре стените бяха от светещ корал. Подът беше покрит с мъхест килим от мутирала трева, но Мат не се съмняваше, че под него е постлан все същият строителен корал.

Както и следваше да се очаква, когато стигнаха бара и двамата имаха вид на прекарани през центрофуга. Худ се прегъна през тезгяха и изкрещя колкото му глас държи:

— Хари! Две водки със сода! Искам да се запознаеш с… по дяловите Келер, как ти беше малкото име?

— Мат.

— С Мат Келер. Двамата се знаем още от училище.

— За мен е удоволствие, Мат — каза Хари Кейн и протегна ръка през бара. — Радвам се да те видя тук, Джей. — На ръст Хари бе почти колкото Мат, но значително по-охранен, и на широкото му лице тържествуваше ведра усмивка. Приличаше на истински барман. — Забавлявайте се, момчета — добави и изчезна да обслужва следващите новопристигнали.

— Хари смята, че най-добрият начин да посрещне подобна тълпа у дома си е като се преструва на барман през първите часове — обясни Худ. — След това прехвърля задълженията си на някой доброволец.

— Не е лошо като идея — призна Мат. — Ти Джей ли се казваш?

— Съкратено от Джейхоук. Джейхоук Худ. Един от предците ми е дошъл от Канзас. Джейхоук е вид ястреб — символът на щата Канзас.

— Странно, не смяташ ли? Трябваше да изминат осем години, преди да научим малките си имена?

В това време част от тълпата забеляза Худ и се премести около него. Худ едва успя да изсумти в отговор на последната забележка, преди да настъпи суматохата от взаимни запознанства. Мат почувства облекчение. Почти беше сигурен, че е забелязал как Хари Кейн предава нещо на Джей Худ заедно с чашата. Само приличието го накара да сдържи въпросите си, но любопитството му беше възбудено въпреки напразните опити да забрави случая.

Сред новите му познати имаше четирима мъже и една жена. Мат естествено обърна внимание само на жената.

Казваше се Лени Метсън. Тя беше на двайсет и пет-двайсет и шест години, тоест пет години по-възрастна от Мат. Дори боса, на ръст щеше да е с няколко инча над него. Носеше обувки на двойни токчета, а щръкналата й нагоре коса я правеше още по-висока. Не само това, имаше добре развити гърди и чудесно изваян женствен ханш. След по-задълбочени проучвания Мат установи, че успехът й се дължеше донякъде на вещото използване на козметични средства. Във всеки неин жест се долавяше някакво щедро изобилие, удоволствие, също толкова голямо, колкото бе и тя.

Мъжете бяха горе-долу на нейната възраст. Нито един от тях не изглеждаше неестествено край нея. Бяха все едри мъжаги. От кратките разговори с тях Мат запомни само широки, засмени лица, здраво ръкостискане и ехтящи гласове. Не можеше да си криви душата — те му харесаха. Само дето не успяваше да ги различи.

Худ отново го изненада. Макар да разговаряше не особено силно с дрезгавия си глас и непрестанно да се озърташе, той продължаваше да контролира разговора. Естествено, насочи го назад, към ученическите години. Всеки взе участие с някой смешен спомен от онова време, дори Мат неочаквано установи, че разказва за шишето с урина, в което веднъж бе налял ябълков сок, за да го отнесе в медицинския пункт на Гама при поредния контролен преглед. Друг след него описа как веднъж отмъкнал летящата кола на семейство екипарии, което се приземило за пикник на Бета. Успял да нагласи автопилота така, че колата да кръжи на хиляда фута над обрива. Колата летяла пет дни, преди да изчезне в облаците, а полицаите-изпълнители били само безсилни свидетели на събитието.

Мат не откъсваше поглед от Джей Худ и Лени, докато те разговаряха. Лени бе прегърнала Худ през рамото с дългата си ръка и темето му достигаше едва до брадичката й. Говореха едновременно, улавяха фрази от събеседника си, прекъсваха се безпорядъчно, шегуваха се и си спомняха разни весели случки, които нерядко споделяха с околните, но очевидно двамата съществуваха само един за друг.

Не беше любов, макар да приличаше. Просто Лени и Худ изпитваха огромно удовлетворение от факта, че се познават. Удовлетворение и гордост. Кой знае защо Мат се почувства самотен.

Мина време преди да забележи, че Лени носи слухов апарат. Беше толкова миниатюрен и така изкусно оцветен, че почти не се виждаше в раковината на ухото. Честно казано Мат не беше съвсем сигурен дали наистина го има.

Ако Лени има нужда от слухов апарат, толкова по-зле, че не са могли да го прикрият. На Земята отдавна да й бяха трансплантирали ново тъпанче или каквото е нужно. А екипариите навярно щяха да си поръчат направо нови уши от органната банка…

Чашите на всички бяха празни и един от едрите придружители на Лени отиде за попълнение. Малката компания растеше, разделяше се на нови групички и търпеше всички останали промени, така характерни за подобни веселби. За съвсем кратко Мат и Джей Худ се озоваха зад гърбовете на останалите. Худ каза:

— Искаш ли да те запозная с едно красиво момиче?

— Винаги.

Худ се обърна и го поведе, и едва тогава Мат забеляза в ухото му същото цветно петънце, каквото бе видял в ухото на Лени. Откога пък Худ се нуждаеше от слухов апарат? А може би всичко бе плод на възбуденото му въображение? На това отгоре апаратчетата изглеждаха пъхнати толкова навътре, че сигурно нямаше да е никак лесно да бъдат извадени.

Толкова мънички, колкото да бъдат подадени незабелязано, например заедно с напитките. От Хари Кейн.

— Това е най-лесният начин да се организира набег, сър. — Исус Пиетро седеше наведен сервилно напред и поставил ръце върху бюрото — истински образец на високоинтелигентен служещ, изцяло посветен на работата си. — Известно ни е, че съзаклятниците напускат къщата на Хари Кейн по двойки и четворки. Ще ги залавяме извън дома. Спрат ли да излизат, това ще означава, че са ни открили. Тогава ще нахлуем вътре.

Зад почтителната маска на Исус Пиетро се криеше раздразнение. За първи път от четири години насам беше подготвил голям набег срещу Синовете на Земята и Милард Парлет избра точно тази нощ, за да посети Болницата. Защо сега? Слава на Мъгливите Демони, че се вясваше най-много веднъж на два месеца. Всяко посещение на екипарий неизменно предизвикваше хаос сред подчинените на Исус. Добре че този път Парлет бе дошъл право при него. Веднъж го бе повикал у дома си и тогава Пиетро се почувства направо ужасно. Тук той бе в свои води. Кабинетът му бе истинско продължение на собствената му личност. Бюрото, с форма на бумеранг, го затваряше от три страни и осигуряваше максимално работно пространство. Тук имаше три фотьойла за посетители с различни степени на удобство — за екипарии, за Болничния персонал и за колонистите. Кабинетът беше голям, квадратен, задната му стена бе леко извита. Докато останалите три стени имаха мека, кремава окраска, задната лъщеше в металночерно. В действителност, тя бе част от външния корпус на „Планк“ — корабът, докарал хората на този свят. Седнал зад бюрото, Исус Пиетро усещаше с гърба си извиращата от него енергия.

— Нашият единствен проблем — продължи с равен глас той, — е, че не всички гости на Хари Кейн са въвлечени в конспирацията. Поне половината от тях са поканени за прикритие. Докато отделим едните от другите ще мине доста време.

— Това ми е известно — кимна старецът. Имаше грапав глас. Милард Парлет бе издължен и кльощав, съвсем като Дон Кихот, само дето очите му не блестяха безумно. Напротив, те искряха от интелигентност и не пропускаха нищо. Вече близо двеста години Болницата поддържаше тялото, ума и мозъка му в добро функционално състояние. Вероятно дори самият той не знаеше каква част от него е заимствана от колонисти, осъдени за тежки престъпления. — Защо точно тази вечер?

— А защо не, сър? — Исус Пиетро подуши накъде бие разговора и умът му започна да работи трескаво. Милард Парлет не беше вчерашен. Старецът бе един от малцината екипарии, които доброволно се нагърбваха с тежестта на управлението. По-голямата част от трийсетте хиляди екипарии на Планината Ягледай се забавляваха да измислят какви ли не сложни и разнообразни игри: спортни състезания, различни модни стилове, променящи се в зависимост от половин дузина общоприети правила, нелепи и закостенели социални взаимоотношения. Парлет предпочиташе да работи — от време на време. За себе си бе избрал управлението на Болницата. Той беше достатъчно компетентен, умът му сечеше и макар да се появяваше рядко, изглеждаше винаги в течение на събитията и не бе никак лесно да бъде излъган.

— Ето вчера, например — случаят с капсулата от рамробота — продължаваше той. — Вашите хора претърсиха целия район за шпиони. А днес вече подготвяте първия за годината набег. Какво следва — че според вас някой се е измъкнал, така ли?

— Не, сър! — възрази Исус, но Парлет очевидно не беше доволен. — Става дума за най-обикновено презастраховане. Ако някой от колонистите е узнал нещо за товара на капсулата, тази вечер той ще се появи при Кейн — пък дори и самият дявол да му прегражда пътя.

— Не одобрявам комара — рече Парлет. Исус Пиетро отчаяно търсеше подходящ отговор. — И вие също, както разбирам, не обичате да залагате на случайността. Много добре, Кастро. Сега. Какво направихте с капсулата на рамробота?

— Мисля, че служителите от органната банка я разопаковаха, сър. Съдържанието й беше предадено за съхранение. Искате ли да го разгледате?

— Да.

Исус Пиетро Кастро, Глава на Изпълнението — единствената въоръжена организация на цялата територия на планетата — скочи припряно за да изпълни нареждането. Все още имаше време да участва лично в набега, ако побързат. Нямаше обаче нито един възпитан начин да накара един екипарий да се забърза.

Худ беше прав. Поли Торнкуист бе прекрасна. Освен това беше дребничка, мургава и мълчалива и Мат определено искаше да я опознае по-отблизо. Поли имаше дълга, мека черна коса, прями кафяви очи и усмивка, която цъфтеше на устните й дори когато се опитваше да бъде сериозна. „Изглежда като някой, който пази важна тайна“ — помисли си Мат. Не говореше, предпочиташе да слуша.

— Парапсихичните способности не са мит — настояваше Худ. — Още когато „Планк“ е напускал Земята, там вече са били разработени средства за усилването им. Дори на телепатията вече е можело да се разчита… почти.

— Защо „почти“?

— Сигурно си чувал, че е имало специално обучени хора, които можели да четат мислите на делфините. Освен това канели телепати в качеството на свидетели при криминални престъпления…

— Добре де, добре — прекъсна го Мат. За първи път тази вечер виждаше Худ толкова разгорещен. По реакцията на околните той заключи, че това е болната му тема. — И къде са те сега — тези твои всемогъщи магьосници?

— Те не са магьосници! Слушай, Ке… слушай, Мат. Всяка парапсихична дарба донякъде е свързана с телепатията. Това е доказано. Не си ли чувал, как са проверявали нашите предци, преди да ги изпратят на трийсетгодишно пътешествие без връщане?

Някой реши да се направи на умник:

— Пускали са ги да кръжат в орбита около Земята.

— Точно така. По четири кандидата на ферибот, обикалящи цял месец. — Нито един телепат не би издържал.

Поли Торнкуист следеше спора, сякаш гледаше тенис мач, местейки глава към този, който вземе думата. Усмивката й ставаше все по-широка, косите й се спускаха с хипнотизираща красота надолу по раменете, истинско удоволствие бе да я гледа човек. Тя знаеше, че Мат не откъсва очи от нея. От време на време го стрелваше с поглед, сякаш го подканваше да споделят някоя шега.

— И защо да не издържи като си има компания?

— Да, ама не каквато му трябва. Във всяко ъгълче на Земята скритият телепат е заобиколен от десетки хиляди съзнания. В космоса те са само три. Абсолютно невъзможно е да ги прогони от мислите си — дори само за час, камо ли в течение на цял месец.

— А ти откъде го знаеш, Джей? От книгите ли? Едва ли си имал някой, с когото да експериментираш.

Очите на Поли искряха, докато следеше спора. Лицето на Худ беше зачервено. Поли разтърси глава и отметна косите си назад. За един съвсем кратък миг нещо проблесна в ухото й — сега вече Мат бе съвсем сигурен, че и тя носи миниатюрно, почти невидимо слухово апаратче.

Ето, че тя наистина има тайна. Мат бе почти сигурен, че знае каква е тя.

Преди триста години „Планк“ приближил към Планината Ягледай с шестчленен екипаж, охраняващ петдесет пътници в състояние на дълбока хибернация. Във всички исторически филми се разказваше как овалното летящо крило се потопило в атмосферата и продължило да се носи часове наред из непрогледната мъгла, която според инструментите била не само отровна, но и смъртоносно нагорещена. И тогава зад хоризонта се показала огромната маса на стръмна, почти отвесна планина с плосък връх, широка четиридесет и дълга няколкостотин мили. Изглеждала досущ като новооткрит континент, стърчащ над непроницаемо бяло море. Екипажът занемял от изумление, докато накрая капитанът пръв се съвзел и възкликнал:

— Я гледай!

Историята на самото кацане не е записана никъде, но всички я познават добре. Пътниците се пробуждали един по един, за да открият, че живеят в общество на суров диктат. Тези, които правели опити да се съпротивляват, а те никак не били малко, били избивани. Когато четирийсет години по-късно се приземил и „Артър Кларк“, историята се повторила отново. Положението не претърпяло съществени промени през последните триста години, ако се изключи естествения прираст на населението.

Още в самото начало се появила тайна група революционери. Названието й на няколко пъти се меняло и Мат нямаше представа какво може да е сега. Никога не беше срещал с някой от бунтовниците. А и сам нямаше желание да стане такъв. Тези хора не постигаха нищо, освен да попълват резервите в органната банка на Болницата. Как иначе, когато екипажът владееше всичкото оръжие и всеки ват енергия на Планината Ягледай?

Ако това бе гнездо на съзаклятници, то те си бяха измайсторили чудесно скривалище. Много от участниците във веселбата не носеха слухови апарати и изглежда бяха от онези, които не познават никого. Съвсем като Мат. Така сред шумното, многолюдно празненство някои чуваха само гласовете, предназначени за тях.

Мат даде воля на въображението си. Тук наблизо сигурно има таен изход за бягство, известен само на посветените — и ако неочаквано се появи полиция, те ще се измъкнат незабелязани в суматохата. А Мат и останалите ще останат да сърбат попарата.

— Но защо всички тези окултни способности трябва да бъдат свързвани с четенето на мисли? Нима според теб това е логично, Джей?

— Напълно. Не разбираш ли, че телепатията е средство за оцеляване? Когато хората започнали да овладяват парапсихичните способности, едно от най-важните умения било телепатията. Всичко останало идва след това, тъй като вероятността да те спаси в критичен момент е по-малка…

Мат отхвърли мисълта да си тръгва. Безопасно? Да. Но затова пък тук поне за известно време ще се избави от мисълта за досадните червеи, за още по-неприятните им доставчици, естествено екипарии, а също и за още цял куп проблеми, които напоследък му тровеха живота. Искаше да разбере какво мислят тези хора, как работят, как се защитават, какви са плановете им за бъдещето. Искаше да опознае…

Искаше да опознае отблизо Поли. Сега повече отвсякога. Тя беше миниатюрна и привлекателна, с изящна външност и всеки, който я погледне дори веднъж, сигурно се изпълва от желанието да я защитава. Какво кара подобни прекрасни създания да излагат живота си на безмерна опасност? Защото всъщност тя тъкмо това правеше. Рано или късно в органната банка ще почувстват недостиг от бъбреци, кожни трансплантанти и части от дебело черво и тогава Изпълнението ще организира поредния си набег, а Поли ще бъде разглобена на съставните си части.

Мат почувства внезапно желание да я уговори да зареже всичко това, да избяга с него и да се засели в друг район на Платото. Но могат ли да се скрият на една толкова ограничена територия?

Вероятно не, но все пак…

Не, тя дори не се досеща какво мисли. Ако разбере, току-виж Мат загазил от прекомерно любопитство. Най-добре да внимава какво говори.

Само че това разваляше всичко. Жалко, че Мат не умееше да се преструва на страничен наблюдател, на човек, който вижда и чува… Не, той не е такъв. Сега вече е участник. Познава и харесва Джей, изпитва същите чувства към Лени Метсън и Хари Кейн, а в Поли вероятно скоро ще се влюби до уши. Животът на тези хора е в опасност. И той с нищо не може да им помогне.

Някакъв мъж на средна възраст с късо подстригана щръкнала коса очевидно не желаеше да се предава:

— Джей — поде той с растящо нетърпение, — опитваш се да ни докажеш, че парапсихичните способности са били поставени под контрол на Земята още преди нашите предци да я напуснат. Хубаво, но какво са постигнали от тогава? Знаем, че са осъществили огромен напредък в биологичното инженерство. Корабите им също се усъвършенстват постоянно. Ето че и рамроботите взеха да се завръщат у дома. Какво според теб е станало с парапсихичните способности? Нищо. Абсолютно нищо. Защо?

— Защото…

— Защото това са суеверия. Митове. Шаманство.

„О, я млъквай“ — помисли си Мат. Усещаше, че приказките са само прикритие, завеса, зад която върви истинката работа и Мат не желаеше да участва в него. Той напусна кръга, надявайки се, че никой няма да го забележи — освен Поли. Така и стана. Проправи си път към бара за нова порция водка.

Хари Кейн бе напуснал работното си място и сега там го заместваше двайсетгодишен младок, който едва ли щеше да се задържи и половин час, ако продължаваше да опитва смесите, които забъркваше. Когато Мат отпи своята установи, че е почти чиста водка. Обърна се и забеляза, че Поли се кикоти пред смръщеното му изражение.

Половин дузина заподозрени спяха кротко покрай стената на патрулния фургон. Облеченият в бяла куртка лекар-изпълнител вдигна поглед при влизането на Исус Пиетро.

— А, ето ви и вас, сър. Според мен тези тримата са ни подхвърлени. Всички останали носят слухови апаратчета.

Нощта навън бе също толкова черна, колкото всички останали нощи на Планината Ягледай. Исус Пиетро остави Милард Парлет потънал в размисъл пред една стъклена банка с резервни органи… за каквото там се беше замислил. Може би за безсмъртието? Едва ли. Даже сто и деветнадесет годишният Милард Парлет все някога ще умре — когато се износи неговата централна нервна система. Не е възможно да се присади мозък, нито да се прехвърля паметта. За какво тогава мисли Парлет? Изражението му беше много странно.

Исус Пиетро хвана един от заподозрените за главата и извъртя ухото му към себе си. Тялото беше отпуснато, податливо.

— Нищо не виждам — рече той.

— Разтвори се на прах в мига, когато се опитахме да го извадим — обясни докторът. — Също и това на жената. Затова не докоснахме момичето.

— Добре. — Той се наведе да погледне. Дълбоко в ушното отвърстие, прекалено дълбоко за да бъде извадено с пръст, се виждаше някакъв черен предмет с розова обвивка. — Донесете микрофон — нареди той.

Докторът излезе. Исус Пиетро пристъпваше нетърпеливо от крак на крак в очакване да изпълнят заповедта му. Най-сетне донесоха микрофона. Исус Пиетро го допря до ухото на момичето и завъртя потенциометъра. Разнесе се пукот и тихи, шепнещи звуци.

— Закрепете го — заповяда Исус Пиетро. Докторът обърна момичето на хълбок и залепи микрофона с лента за темето й. Пукането изчезна, заместено от ритмичните удари на кръвта в съдовете.

— Някой излизал ли е през последния час от къщата?

— Само тези, сър. Преди двайсетина минути.

Задната врата се разтвори, за да пропусне нови посетители — двама мъже и две жени в безсъзнание, на носилки. Единият от мъжете имаше слухов апарат.

— Очевидно не са уговорили предупредителен сигнал, че навън е чисто — отбеляза Исус Пиетро. — Глупаво.

Виж, той не би постъпил така, ако ръководеше Синовете на Земята. А защо да не изпрати примамка — да речем от ентусиасти, жадуващи да постъпят в редовете на тайната организация? Ако първите няколко не се завърнат, ще изпрати още, през неравни интервали, докато водачите направят опит да избягат.

Да избягат къде? Хората му не бяха открили никакви запасни изходи, ултразвуковите радари докладваха, че няма подземни тунели.

Изминаха няколко секунди преди Исус Пиетро да осъзнае, че микрофонът е засякъл разговор. Той побърза да се надвеси над говорителя.

— Можете да останете, докато не ви доскучае, после си отивайте. И запомнете — това е най-обикновен купон, в стил „открити врати“. Тези, които нямат нищо важно за казване, да си тръгнат преди полунощ. Които искат да разговарят с мен, да се възползват от обичайните канали. Помнете — не се опитвайте да извадите слуховите устройства, те ще се самоунищожат в шест часа сутринта. Приятно забавление!

— Какво каза той? — попита докторът.

— Нищо съществено. Ще ми се да узная, дали това беше Кейн. — Исус Пиетро кимна на доктора и двамата полицаи. — Продължавайте — каза той и излезе.

— Защо си тръгна? Тъкмо взе да става интересно.

— Ами, интересно. Чашата ми е празна, а и се надявах да ме последваш.

Поли се засмя.

— Ти май вярваш в чудеса.

— Така си е. Ти защо тръгна?

Обкръжени от шумна тълпа, която изпълваше стаята до всички краища, потопени във водопад от човешки гласове, Поли и Мат в известен смисъл бяха останали насаме. Възпитанието и липсата на интерес не позволяваха на никой от околните да се заслушва в разговора им. А и как да следиш два различни разговора едновременно? В тази стая с променливи стени и враждебно щръкнали лакти те бяха сами, като в телефонна будка.

— Според мен Джей се е побъркал на тема парапсихология — продължаваше Поли. Не отговори на въпроса на Мат, но той и не настояваше. Беше се надявал да напусне незабелязано спора около Худ. Поне в това успя. Само дето тази Поли, с която сега разговаряше, изглеждаше някак друга, различна и във всеки случай мотивите, за да дойде при него, не бяха тези, на които се бе надявал.

— През цялото време ли дрънка за това?

— Ами да. Мисли, че ако владеехме… — Тя млъкна. Момиче с тайна. — Хайде да забравим за Джей. Разкажи ми за себе си.

И така той заговори за рудокопните червеи, за детството си, за училището в девети сектор на плато Гама, спомена дори чичо Мат, загинал като бунтовник, но тя не обърна внимание на забележката. Поли разказа, че е израснала само на четирийсет мили от тук, близо до Колониалния университет и описа работата си в енерго-ретранслационната станция на Делта. Не каза нищо само за слуховия апарат.

— Приличаш ми на момиче, което си има тайна — подхвърли Мат. — Заради усмивката ще е.

Тя се приближи към него, този път съвсем близо и сниши глас.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Мат се усмихна само с ъглите на устата си, давайки да се разбере, че знае какво ще последва. Няма начин да не му я каже.

— Мога.

Така и стана. Само че тя не се отдръпна. Двамата продължаваха да се гледат усмихнати, на разстояние от няколко инча, доволни за миг от тишината, която щеше да се стори като грохот при бомбардировка за гост от далечното минало. Тя наистина беше много красива. В лицето й се таяха примамка и опасност, тялото й — под свободно спускащата се туника — бе стройно, гъвкаво и женствено, като тяло на танцьорка. Загледан в широко отворените й очи, Мат усещаше неизразимо удоволствие. Но мигът отмина и те заговориха за маловажни неща.

Тълпата се раздвижи и ги отнесе в другия край на стаята. За съвсем кратко двамата достигнаха бара и поискаха нови порции, сетне отново се оставиха на волята на тълпата. Имаше нещо хипнотизиращо в неспиращия грохот, ала също така то обясняваше защо подобни шумни веселби бяха на мода вече повече от половин хилядолетие — тъй както монотонният шум отдавна вече намираше приложение при хипнозата. Времето престана да съществува. Дойде мигът, когато Мат разбра, че ей сега ще покани Поли да дойде с него у дома и тя ще се съгласи. Той се напрегна, готов за скок и…

Така и не му се отдаде тази възможност.

Лицето на Поли неочаквано се промени, сякаш се беше заслушала в нещо, което само тя можеше да чуе. Слуховият апарат? Мат реши да се преструва, че не знае нищо, но и тази възможност не му се отдаде. Защото Поли внезапно изчезна, разтвори се в тълпата, като че ли си беше спомнила за някаква неотложна дреболия. Мат направи безуспешен опит да я последва, но морето от хора се затвори пред него.

„Слуховият апарат — рече си Мат. — Повикали са я.“ Той реши да остане при бара и да изпие още едно, въпреки опитите на тълпата да го отнесе встрани. И без това беше доста пиян и се радваше на постижението си. Вече не вярваше, че причината е в слуховия апарат. Твърде много момичета бяха изгубвали интерес към него също така внезапно, както Поли. Не беше просто разочарован. Болеше го душата. А водката помагаше да се пребори с болката. Някъде към десет и половина той се озова на другия край на бара. Момчето, което бе заело мястото на предишния барман, вече пребиваваше в пиянско опиянение и с радост му отстъпи мястото си. Мат също бе почти мъртво пиян Въпреки това продължи да раздава напитки със сериозно и съсредоточено изражение, без да раболепничи. Тълпата взе да оредява. Градът отвън спеше непробуден сън. Повечето тротоари се бяха навили и прибрали до настъпване на следващия ден. Тези революционери изглежда са привикнали да стават късно. Мат подаваше чашите с автоматични движения, той самият бе спрял да пие.

Водката взе да свършва. Друго, освен тази великолепна напитка, създадена от вода и захар с помощта на специално обучени земни бактерии, нямаше. „Какво пък — нека свърши — рече си злобно Мат. Може да се сбият и да стане интересно.“

Той подаде поредната чаша водка с грейпфрут, но ръката на клиента не изчезна от плота. Мат постепенно осъзна, че тя принадлежи на Лени Метсън.

— Здравей — подхвърли той.

— Здрасти. Искаш ли да те сменят?

— Защо не?

Някой се намърда зад плота — беше един от едрите приятели на Лени — и тя го поведе през оредялата тълпа към по чудо пустеещия диван. Мат се отпусна тежко на дивана. Затвори уморено очи, но стаята веднага започна да се върти.

— Винаги ли се насвяткваш така?

— Не. Нещо ме яде.

— Ще ми го кажеш ли?

Той се обърна и я погледна. Кой знае защо в помътнялото му от изпития алкохол съзнание се отпечатаха прекалено голямата й уста и изцъклените очи. Въпреки това тя му се усмихваше със съчувствие и любопитство.

— Виждала ли си някога девствен мъж на двайсет и една години? — попита той, стараейки се да не изпусне реакцията й.

— Не. — Крайчетата на устните й увиснаха по странен начин. Опитва се да се засмее, досети се Мат. И обърна глава.

— Не можа ли да я заинтригуваш?

— Не е това! По дяволите!

— Тогава какво?

— Тя ме забрави. — Мат почувства, че изтрезнява от напрежението да поддържа нормален разговор. — Всички момичета, които ухажвам, в един момент просто забравят за мен. Не зная защо.

— Ставай.

— А?

Мат усети, че го теглят за ръката. Стените отново се завъртяха и той разбра, че въобще не е изтрезнял, просто седнал е бил малко по-уверен. Лени продължаваше да го тегли упорито и той се зарадва, че не падна веднага. Изведнъж наоколо стана тъмно — като в шахтата.

— Къде сме?

Отговор не последва. Нечии меки, нежни ръце разкопчаха ризата и разрошиха космите на гърдите му. Панталоните му се свлякоха надолу.

— А, това ли било — произнесе удивено той. Прозвуча толкова глупаво, че му се искаше да побегне навън.

— Не изпадай в паника — успокои го Лени. — Ама че си нервен! Ела тук. Да не се спънеш в нещо!

Мат успя да се измъкне от крачолите си без да тупне долу. Голите му колене удариха някакъв ръб. „Падай напред“ — посъветва го Лени и той я послуша. Лицето му потъна в изпънатия като пружина пеновъздушен матрак. Нейните яки и уверени ръце се отпуснаха върху гърба му и започнаха да масажират мускулите му. Той лежеше, изпънал ръце напред и отпуснал тяло. Усещаше как пръстите докосват всяко сухожилие и прогонват умората отвътре.

Когато най-сетне отново възвърна силите и увереността си, Мат се обърна и я привлече към себе си.

Вляво от Исус Пиетро се издигаше купчина със снимки, висока цял фут. Пред него бяха поставени три фотографии, явно направени със скрита камера. Исус Пиетро ги бе подредил и сега ги разглеждаше. Под една от тях написа някакво име. Останалите не му говореха нищо, той ги събра и ги мушна в купчината. След това стана и се протегна.

— Сравнете тези със заподозрените, които вече заловихме — нареди той на своя помощник. Помощникът отдаде чест, събра снимките и излезе. Исус Пиетро тръгна след него. Отвън бяха паркирани фургоните.

Почти половината от тазвечерните гости на Хари Кейн бяха натъпкани вътре. Снимките бяха направени по-рано същата вечер, докато пристигаха на купона. Благодарение на феноменалната си памет Исус Пиетро вече бе идентифицирал повечето от тях.

Нощта бе тъмна и хладна. Над Платото духаше силен вятър, носейки мирис на дъжд.

Дъжд.

Исус Пиетро погледна нагоре и видя, че половината от небето е покрита с мастилени петна. Опита се да си представи как би изглеждал набег насред проливен дъжд. Тази мисъл никак не му хареса.

Той се върна в кабинета и включи радиостанцията на общия канал.

— Слушайте всички. Започва втори етап. Сега.

Лени се засмя тихичко. Вече може да се присмива на всичко, което иска — ако поиска.

— Мисля, че е естествено първия път да се притесняваш.

— И с теб ли беше така?

— Ами да. Но Бен беше много внимателен. Добър човек е нашият Бен.

— Къде е той сега? — Кой знае защо Мат почувства благодарност към този непознат Бен.

— Ами той… него го няма. — „Престани“ — се долавяше в гласа й.

— Имаш ли нещо против да запаля светлината?

— Ако намериш копчето — отвърна Лени.

Изглежда не очакваше, че Мат ще се справи в непрогледния мрак, но той успя. Чувстваше се необичайно спокоен, някак умиротворен. Обърна поглед към Лени, беше се изтегнала в леглото с разпилени коси, и си спомни допира на топлата й кожа. Реши ли, отново може да я има. Това беше усещане за сила, каквато доскоро не притежаваше.

— Страхотно беше — въздъхна той.

Лени се разсмя чистосърдечно. Мат коленичи в леглото и опря ухо на пъпчето й, за да се наслади на леката вибрация на коремните й мускули.

Изведнъж навън заваля и капките забарабаниха по дебелите коралови стени. Двамата млъкнаха и се ослушаха. И тогава Лени неочаквано се вкопчи в рамото му и прошепна уплашено:

— Нападение.

„Тя иска да каже наводнение“ — помисли си Мат, докато се обръщаше да я погледне. Лицето й беше разкривено от ужас, устата й беше отворена широко, а ноздрите й трептяха развълнувано. Набег — ето за какво говори!

— Тук има таен изход, нали?

Лени поклати глава. Слушаше недоловимите гласове от слуховия апарат.

— Но все трябва да има някакъв начин за измъкване. Не се плаши, не настоявам да ми кажеш за него. Аз съм вън от опасност. — Лени го погледна стреснато и той побърза да добави: — Да не мислиш, че не видях слуховите апарати? Но това не е моя работа.

— Твоя е, Мат. Поканиха те, за да те огледаме всички. Рядко си позволяваме да приемаме тук чужди хора. Избираме само такива, които възнамеряваме да приемем при нас.

— Охо?

— Така е, Мат. Изход няма. Изпълнителите разполагат с апаратура за откриване на тунели. Но имаме скривалище.

— Добре.

— Само че не можем да го стигнем. Полицаите вече са в къщата. Всеки момент ще я напълнят с приспивателен газ. Още малко и ще започне да се просмуква под вратата.

— Прозорецът?

— Там вече ни очакват.

— Да опитаме поне.

— Хубаво. — Тя скочи и навлече роклята. Друго за обличане нямаше. Мат също бе готов. Вдигна масивния мраморен пепелник, запрати го в стъклото и го последва. Слава на Мъгливите Демони, че на Планината Ягледай не се произвеждаха непробиваеми стъкла.

Два чифта ръце се сключиха на китките му още преди краката му да докоснат тревата. Мат ритна напосоки и някой каза „ууф“. С периферното си зрение забеляза, че Лени е скочила от прозореца и се отдалечава тичешком. Чудесно, той ще им отвлече вниманието. Напрегна мишци да се освободи от хватката. Нечий тежък юмрук се стовари върху брадичката му. Коленете му се подгънаха. В очите му се мярнаха искри, последвани от непрогледен мрак. Безсилието продължи съвсем кратко. Мат направи последно, нечовешко усилие да се освободи и усети, че едната му ръка се изплъзва. Той замахна и лакътят му се вряза в мека, податлива плът — кратко, незабравимо усещане за пълноценност и превъзходство. Беше свободен и побягна.

Само веднъж в живота си бе удрял толкова силно друг човек. Почти бе сигурен, че носът на пострадалия е счупен. Сега вече ако им падне на Изпълнителите!

Тревата под краката му бе влажна, предателски хлъзгава. Кракът му попадна върху някакъв мокър, плосък камък, той се подхлъзна и се изпързаля по лице и рамо. На два пъти го улавяше яркият кръг на прожектора и той залягаше, изчаквайки светлината да отмине. Веднага след това се надигаше и наново се втурваше в нощта. Сигурно дъждът им пречеше да го открият. Наблизо блясваха светкавици, но Мат нямаше понятие дали му помагат, или пречат.

Той продължи да тича дори след като беше съвсем сигурен, че се е измъкнал.