Даровете всечовешки

Спомени за усмивки

Принц Габорн яздеше в тишина сред горите на Дънуд под звездната светлина. Избягваше тесните дерета и по-тъмните дървеса, където таласъми можеха да са се сбрали на тайнствените си пиршества.

Дърветата над него бяха гърчещи се същества с полуоголени крайници, а пожълтелите листи на брезите се полюшваха в нощта като пръсти. Килимът от листа под копитата на коня бе дълбок и мек и той яздеше безшумно.

Скоро след свечеряване чародейните мъгли бяха започнали да се вдигат. Радж Атън вече не се нуждаеше от такива мъгли, за да го скриват, и сега звездите сияеха с неестествена яснота, навярно заради някое заклинание на огнетъкачите на Радж Атън, сбиращо светлината така, че да позволи на войските на Вълчия господар да намират пътя през гората.

Часове наред Габорн беше заобикалял армията на Радж Атън, избягвайки външните ѝ отряди. Беше успял да убие още двама главанаци гиганти и беше свалил със стрела един ездач от седлото му. Но от три часа не беше забелязал никакви врагове.

Яздеше и се чудеше. Дънуд беше стар лес, загадъчно място във всяко отношение. Тук, разбира се, имаше и призраци, и вълшебни езера. Разправяха, че по горното течение на Вий имало омагьосани места, където в дълбоките води плували есетри на по триста години, мъдри колкото най-големият мъдрец.

Но не за тях мислеше сега Габорн. Сега се дивеше на легендарната привързаност на тези лесове към „добро“ и „закон“. Разправяха, че дори Небесните господари избягвали да прелитат с корабите си от облак над тези лесове. Малцина разбойници се осмеляваха да проникнат в тази гори. Имаше, разбира се, някой си Едмон Тилерман, който дошъл в тези гори като разбойник, луд, който взимал дарове на мускул и на ум от мечки, докато самият той не се превърнал в горско същество. Според народните сказания той изоставил грабителството и станал герой — отмъщавал заради бедните селяци, онеправдани от разбойници, и закрилял горските същества.

Имаше и още по-странни истории: старицата отпреди няколко столетия, която била убита и скрита под куп листа в Дънуд, а след това се превърнала в същество от дървета и пръчки, което преследвало убийците си.

Ами гигантските „каменни хора“, които според някои бродели из тези гори? Същества, които понякога стигали до краищата на леса, заставали там и се взирали замислено на юг?

А защо ли древните мътни бяха разцепили тези лесове, създавайки Опасното ждрело, тази огромна сълза в тъканта на земята? И защо бяха издигнали легендарните Седем стоящи камъка на Дънуд, които „крепели“ света?

Имало време — преди столетия, както разправяха — когато тези лесове обичали човека повече, отколкото сега. Време, когато хората можели да минават през Дънуд свободно. Сега под дървесата беше надвиснала застрашителна, тежка тишина, сякаш самата гора се беше разгневила и замисляше как да отмъсти на толкова многото неканени хора. Зноят, причинен от огнетъкачите, тропотът на подкованите с желязо конски копита и пълчищата въоръжени мъже и великани със сигурност щяха да причинят много щети на леса.

Походът на Радж Атън изобщо не можеше да се сравни с лововете, устройвани от крал Силвареста, при които хората искаха позволението на гората, преди да влязат на лов, и ѝ предлагаха в ответен дар да засадят дървета и да оставят купища тор. В своя последен годишен лов хората на Силвареста бяха донесли свои дърва за огрев, помолили бяха за благословия Бинесман, Земния пазител, преди да влязат.

Походът на Радж Атън по-скоро приличаше на зверско насилие. Но какво можеше да направи лесът?

Бухалите тази нощ бяха замлъкнали, а на два пъти Габорн беше успял да зърне поели между дърветата гигантски елени, които тръснаха огромните си рога, сякаш се готвеха да побегнат.

Войските напредваха отдясно. Пред техния марш в леса пъплеше някакво усещане, като наелектризирана възбуда, възвестяваща приближаваща буря. Може би лесът щеше да остави клоните на дърветата да падат по хората, чудеше се Габорн, или пък да накара листата на дърветата така да се сгъстят, че да покрият пътя на войската с непрогледна тъмнина; или може би корените щяха да се оплитат в конските копита и да събарят ездачите… макар че Габорн беше слушал за такива неща само в приказките.

Съмняваше се, че гората може да спре хората. Не и при наличието на огнетъкачите, готови да я поразят. Не, лесът трябваше да изтърпи насилието.

Дълги часове Габорн продължи да язди сред дърветата; тежестта в сърцето му се трупаше и унесът от умората замъгляваше ума му. Тази умора беше някак сладка — като причинената от подправено с билки вино, когато си седнал край огъня, или като упойващия сън, причинен от сместа на билкаря, приготвена от листчета мак.

Клепачите му започнаха да натежават. Почти беше задрямал, докато прекосяваше поредния рид, заобикаляйки върха му, след което отново се спусна в долина, където храстите и чепатите клони запречваха всички пътеки.

Ядоса се, извади сабята си и помисли дали да не отвори със сеч пътя си през дърветата, но спря, защото чу пред себе си ругатни — някой сечеше и си отваряше път през същия гъсталак.

Осъзна източника на тази опасност с почти фатално закъснение. В полудрямката си някак беше объркал посоката.

Дърветата. Дали тъкмо те не го бяха довели до опасността?

Габорн спря. Зърна през дърветата патрулите на Радж Атън. Десетина съгледвачи сечаха просека през шубрака. Габорн остана съвсем неподвижен.

Боеше се дори да диша.

Когато те се отдалечиха, вдиша дълбоко. „Няма страшно — искаше да му каже лесът. — Не искам да ти причиня зло.“

Нужна му беше цялата сила на волята само за да остане неподвижен на гърба на коня, да се въздържи да не препусне презглава към гибелта си. На челото му изби пот, ръцете му се разтрепериха, дъхът му се накъса.

„Приятел съм ти — искаше да каже. — Почувствай ме. Изпитай ме.“ Той се опита да отвори ума и сърцето си, да се свърже с леса.

После усети как нишките на мисълта се раздвижиха — бавно, бавно, заопипваха го така, както корен би заопипвал камък. Ясно усети огромната им сила.

Дърветата го обхванаха, проникнаха във всички кътчета на ума му. Спомени и детски страхове започнаха да проблясват пред очите на Габорн — нежелани късчета сънища и младежки фантазии. Всяка негова надежда, всяко деяние и копнеж.

А след това, също така бавно, търсещите пипала започнаха да се отдръпват.

— Зло недей ми носи — прошепна Габорн, след като най-сетне доби сили да им проговори. — Твоите врагове са и мои врагове. Пусни ме да мина жив и здрав, за да мога да ги надвия.

След много дълги и протяжни мигове, в които сърцето му туптеше мъчително, тежестта около него сякаш отпадна. Габорн остави ума си да се отнесе и засънува, въпреки че жизнеността му нямаше нужда от сън.

Замисли се за онова, което го беше довело на север: желанието му да види Йоме Силвареста.

По един налудничав импулс предната година той бе дошъл тайно в Хиърдън за есенния лов, така че да може да я оцени. Баща му идваше всяка година за Хостенфест, есенното празненство в чест на великия ден преди около хиляда и шестстотин години, когато Хиърдън Силвареста убил тук с копието си хала магесница. Оттогава всяка година в Месеца на жътвата владетелите на Хиърдън яздеха през Дънуд на лов за големи глигани и упражняваха уменията си с копията — същите като използваното за убиването на хищното чудовище.

Габорн беше дошъл на лова, скрит сред свитата на баща си като най-обикновен щитоносец. Войниците на баща му, разбира се, знаеха, че ще дойде, но никой не смееше да изрече името му открито или да разкрие самоличността му по друг начин. Дори самият крал Силвареста беше забелязал присъствието на Габорн по време на лова, но заради доброто си възпитание не посмя да го каже, докато самият Габорн не реши да се разкрие.

О, Габорн беше изиграл чудесно ролята си на щитоносец колкото за някой случаен наблюдател — помагаше на войниците да си навличат бронята за турнирните игри, спеше в конюшните на Силвареста нощем, грижеше се за конете. Но също така получи възможност да седи на маса в Голямата зала по време на пиршеството, бележещо края на Хостенфест, макар че като обикновен щитоносец седеше в най-отдалечения край, далече от кралете, благородниците и рицарите. Там съвсем се беше вдървил, като последния глупак, сякаш никога не беше ял в присъствието на чужд крал.

Но пък толкова по-добре, че можеше да види от разстояние Йоме, с нейните тъмни, тлеещи като жар очи и черна коса, с гладката ѝ съвършена кожа. Баща му беше казвал, че на лице е красива, а когато си припомни разказите за казваното от нея през годините, Габорн се увери, че и на сърце е красива.

Самият той беше добре обучен в дворцов етикет, но на онази вечеря понаучи нещо и за нравите на Севера. В Мистария например беше обичайно преди пиршеството човек да си измие ръцете в купа със студена вода, но тук в Севера ръцете и лицето се умиваха в купи с гореща вода, почти кипяща. Докато в Юга човек си подсушаваше ръцете, като ги изтриваше в туниката си, тук в Севера поднасяха дебели кърпи, които след това трябваше да положиш на коленете си, за да изтриваш с тях мазното от пръстите и устата, или да издухваш носа си.

На Юг за пиршествата поднасяха малки тъпи ножове и вилички, така че ако избухне свада, никой да не е въоръжен. Но тук на север всеки се хранеше с личните си нож и вилица.

Най-отвратителната разлика в обичая беше свързана с кучетата. На юг добре възпитаният благородник хвърляше кокалите през дясното си рамо, за да храни кучетата. Но тук, в Голямата зала, всички кучета бяха изкарани навън, така че кокалите се въргаляха из залата и ги трупаха на купчини, докато сервиращите деца не ги махнеха.

Още едно нещо не убягна от вниманието на Габорн. Отначало помисли, че и това е северен обичай, но скоро се убеди, че е обичай на самата Йоме Силвареста.

Във всички познати на Габорн владения слугите, обслужващи трапезата на пиршеството, нямаха право да се хранят, докато кралят и неговите гости не привършат своя пир. Тъй като пирът се проточваше от обяд до късно през нощта — със забавления, осигурени при всяка смяна на блюдото от менестрели, шутове и изкусни акробати — то слугите, разбира се, щяха да се нахранят едва към полунощ.

Така че докато кралят и гостите му пируваха, невръстните обслужващи ги деца се взираха жално в препечените баници и печените петли.

Габорн се беше хранил алчно, изтриваше със залъци хляб блюдото си — като израз на уважение към гостолюбието на владетеля. Но скоро забеляза, че във всяко свое блюдо Йоме оставя по някоя и друга хапка, и се притесни дали не е сбъркал нещо в държането си. Вгледа се в Йоме: щом слугинчето ѝ, момиче на не повече от девет години, ѝ поднесеше блюдо, човек можеше лесно да забележи копнежа, изписан на личицето му.

Йоме се усмихваше и благодареше на момичето, сякаш то беше някакъв лорд или дама и заслужаваше внимание, а не бе просто слугинче. След това Йоме се взираше в лицето му, за да прецени доколко вкусно според детето е блюдото. Ако момичето много беше харесало храната, Йоме оставяше няколко хапки и детето ги грабваше гладно от блюдото, докато го отнасяше към кухнята.

Габорн се изненада, когато Йоме почти не докосна обилно напоената с портокалов сок печена яребица, но изяде цялото си блюдо със студено кисело зеле, сякаш беше невероятен деликатес.

Чак на четвъртото блюдо Габорн забеляза, че неговият прислужник, още съвсем малко момче, все повече пребледнява при мисълта, че може би няма да хапне нищо до полунощ.

Когато момчето му поднесе талар с вкусно телешко, задушено във вино, дребен лук и орехи, Габорн му махна с ръка да го отнесе и хлапето се втурна и нагъна храната още докато беше гореща.

За изненада на Габорн, крал Силвареста забеляза това негово действие и го изгледа със свъсени вежди, сякаш Габорн му беше нанесъл страшно оскърбление. Габорн добре запомни този поглед.

Но когато, само след няколко секунди, Йоме направи същото, незабелязала гафа на Габорн, нито реакцията на баща си, Силвареста задъвка замислено телешкото си, а после се обърна на висок глас към дъщеря си:

— Не ти ли допада храната, скъпа? Може би трябва да ги доведат и да ги набият, ако са те обидили?

При тази заядлива шега Йоме се изчерви.

— Аз… не, храната е много вкусна, милорд. Но се боя, че попрекалих. Готвачите трябва да бъдат похвалени, а не наказани.

Тогава крал Силвареста се засмя и лукаво намигна на Габорн. Въпреки че Габорн все още не се беше разкрил, кралското намигване му каза: „Двамата си приличате. Ще се радвам да се съберете.“

Но всъщност от няколкото кратки зървания Габорн беше решил, че може би той самият не е достоен за Йоме. Очите на слугинчето ѝ блестяха, изпълнени с твърде силна обич към нея, а когато хората около нея заговореха, се придържаха към тон на привързаност и почит, граничещи с благоговение. Въпреки че самата Йоме беше едва шестнадесетгодишна, онези, които я познаваха добре, не само я обичаха — ценяха я като съкровище.

Когато Габорн се приготви да си тръгне от Хиърдън, баща му го заведе да поговорят насаме с крал Силвареста.

— Така — беше казал крал Силвареста. — Значи най-после решихте да посетите владенията ми.

— Щях да дойда и преди — отвърна Габорн, — но заниманията ме възпрепятстваха.

— Ще дойдете догодина — каза крал Силвареста. — Но по-открито, надявам се.

— Да, милорд — отвърна Габорн. Сърцето му се разтуптя. — Очаквам го с нетърпение. Има обаче един въпрос между нас, милорд, който трябва да обсъдим.

Бащата на Габорн се пресегна и го докосна по лакътя да го накара да мълчи, но Силвареста само се засмя и го изгледа с мъдрите си и разбиращи сиви очи. После каза:

— Догодина.

— Но въпросът е важен — отвърна Габорн.

Крал Силвареста го изгледа предупредително.

— Твърде нетърпелив сте, младежо. Идвате да търсите най-голямото ми съкровище. Може да стане и ваше. Но по този въпрос няма да заповядвам на дъщеря си. Вие трябва да я спечелите. Догодина.

Зимата му се беше сторила дълга и студена, сива и самотна.

Сега му се струваше странно и нелепо, че е дошъл на север, за да се опита да спечели любовта на една жена, с която дори не беше разговарял.

Внезапният звън на тетива го разбуди от унеса — и дясната му ръка пламна от болка.

Габорн заби пети в хълбоците на коня. Животното скочи напред толкова бързо, че той залитна назад и едва успя да се задържи на гърба му.

Светът помръкна. Болката обърка ума му. Представа нямаше откъде бе дошла стрелата. Никого не бе подушил, не беше чул никакъв звук, който да го предупреди.

А после зърна загърнатия в черно ездач, който хвърляше лъка на земята и вадеше ятагана от ножницата на гърба си. Габорн го подмина и видя само трескавия, убийствен поглед в очите на мъжа, и острия връх на козята му брадичка.

Конят на Габорн препусна бясно — прескочи един паднал дънер и се превърна сякаш в струя мъгла под светлината на звездите. Габорн се изправи на седлото, зашеметен от болката, и усети как кръвта му се лее от раната над лакътя. Само една педя наляво и стрелата щеше да е пробила дробовете му.

Зад него нападателят му зави като вълк и се спусна да го догони. Отдясно на Габорн в отговор се чу воят на кучета — бойни кучета, които щяха да уловят миризмата му.

Бясната езда през хълмовете продължи цял час — Габорн не можеше да спре, за да превърже раната си. Беше се озовал в тила на походната колона, опитваше се да заобиколи съгледвачите им. Сега се мъчеше да избяга от преследвачите си, носеше се пред тях на запад и навлизаше все по-дълбоко в леса. Звездите притъмняха, сякаш високи облаци скриха светлината им, и му ставаше все по-трудно да вижда къде язди.

С надеждата че преследвачите му са помислили, че им е избягал, Габорн отново възви към ядрото на нашественическата войска, право към опасността. Все още не беше успял да разбере числеността им и видовете войска.

Когато звездите изведнъж отново засияха, чу отдолу звуците на движещата се през дърветата войска — кършене на клони, тъпчещи в нощта обковани с желязо крака. Конят му спря под билото на един висок рид, в един естествен заслон, от който Габорн можеше да гледа надолу над високата папрат.

В далечината зад него залаяха кучета. Бяха разкрили хитрината му.

Габорн се изправи на седлото и погледна надолу в тъмното. Беше излязъл пред армията. На миля напред успя да види пролом в леса — широка заблатена низина, която зиме сигурно беше замръзнало езеро. Но през лятото водите бяха пресъхнали и беше останала само висока трева.

Точно там, сред тревите, Габорн видя внезапно лумналата светлина — огнетъкачите на Радж Атън излязоха от прикритието на близките борове. Петима души, съвсем голи — само червени пламъци облизваха обезкосмените им кожи, — крачеха храбро през пресъхналото блато. Зад тях и около тях Габорн видя още нещо — някакви странни същества, които подскачаха през тревите като черни сенки, по-черни от тези, които хвърляха боровете. Имаха почти човешка форма, но често приклякаха и тичаха на четири крака.

Маймуни? Беше виждал подобни същества, докарвани на север като екзотична гледка. Радж Атън имаше главанаци гиганти и огнетъкачи, водеше и Непобедимите и бойни кучета. Габорн реши, че е възможно да се дават дарове на маймуни и те да бъдат превръщани във воини.

Но инстинктивно разбираше, че тези същества не приличат на нищо, което е виждал. По-големи бяха от маймуните. Върколаци навярно — същества, за които се споменаваше само в най-древните приказки. Или може би някой нов ужас, пръкнал се на земята. Хиляди от тях заизвираха от недрата на леса, като прилив на черна, подскачаща плът.

Сред тях газеха главанаци гиганти, а отзад яздеха Непобедимите на Радж Атън, в стоманени брони, които бляскаха под звездната светлина.

Далече долу на запад виеха и ръмжаха псета — следваха мириса на кръвта му. Той зърна по пътеката, огряна от ярките звезди, едно от тях — грамаден мастиф с железен нашийник и кожена маска да пази муцуната и очите му. Водачът на глутницата. Трябваше да е жигосан с руни на сила, за да тича по-бързо и по-далече от събратята си, да надушва по-лесно и да крои коварства със свръхестествената хитрост на своя вид.

Габорн не можеше да избяга от глутницата. Не и докато водачът ѝ беше жив.

Измъкна последната стрела от колчана си. Посивелият стар мастиф тичаше по пътеката с невероятна скорост, гърбът и главата му се мяркаха от време на време, когато прескачаше папратта. С дарове на сила и метаболизъм, такива кучета можеха да преодоляват цели мили само за няколко минути.

Габорн загледа внимателно как кучето се приближава — преценяваше къде точно ще изскочи от папратта. Мастифът изхвърча на стотина разкрача под него и изръмжа свирепо. Кожената маска му придаваше мъртвешки вид — приличаше на оголен череп под звездната светлина.

Звярът беше само на петдесет разкрача, когато Габорн пусна стрелата. Тя полетя към целта си, улучи кожената маска и се отплесна.

Мастифът се втурна към него.

Габорн нямаше време да измъкне сабята си.

Мастифът скочи. Габорн видя как челюстите му зейнаха, видя големия срез на челото му, където стрелата беше раздрала кожената маска.

Габорн пришпори коня. Мастифът скочи и профуча покрай гърдите му, шиповете на нашийника му раздраха дрехата на Габорн, пернаха гърдите му и изкараха кръв.

Жребецът изцвили от ужас, с няколко скока се добра до билото и препусна през боровете. Габорн се мъчеше да избегне ниските клони и да се задържи на гърба му.

Конят пропусна надолу по стръмния каменист склон. Габорн най-сетне успя да измъкне сабята — лъкът му беше пометен от клоните.

„Не ми трябва — помъчи се да се успокои Габорн. — Сега съм пред войската на Радж Атън. Трябва само да го надбягам.“

Дърветата започнаха да оредяват и за пръв път от часове той можеше да изпита бързината на коня.

Животното прескочи една камара камъни и Габорн чу ръмжене откъм левия си лакът и изрева:

— Бий! — Жребецът удари с копита — маневра, на която бяха обучени всички ловни коне на баща му. Беше предназначена да разчиства вълци или нападащи глигани.

Бойното куче получи желязна подкова право в муцуната, изквича и вратът му изпращя.

Но над себе си Габорн чу воя и ръмженето на още псета. Погледна нагоре. Зад кучетата трополяха ездачи в тъмни наметала. Един от тях надигна рог към устата си и го наду — викаше още хора.

„Твърде близо, твърде близо съм до войската“ — помисли Габорн.

Радж Атън обаче се придвижваше покрай границата на Дънуд, страх го беше да навлезе под по-старите дървета. И с право.

Предната есен, когато Габорн бе ловувал тук с баща си и крал Силвареста, сто души се бяха обкръжили с лагерни огньове и се хранеха с печени кестени, прясно сърнешко и гъби. И пиеха греяно вино.

Сър Боренсон и капитан Дероу се упражняваха с меча, като всеки от двамата удивляваше тълпата със съвършената си тактика. Боренсон владееше майсторски стила „танцуващи ръце“, размахваше меча или бойната брадва в зашеметяващи фигури и толкова бързо, че човек трудно можеше да разбере кога ще нанесе смъртоносния си удар. Капитан Дероу беше по-разсъдлив боец, избираше своя миг, при което се хвърляше напред с късото копие и можеше да прободе противника си с невероятна точност.

Бащата на Габорн и крал Силвареста в същото време играеха шах, седнали на земята, под светлината на фенер, без да обръщат внимание на забавляващите се „противници“. И изведнъж сред дърветата се разнесе стон. Звукът бе толкова странен и призрачен, че по гърба на Габорн полазиха тръпки, студени като лед.

Боренсон, Дероу и стотината войници моментално замръзнаха по местата си. Някой извика: „Стой! Стой! Никой да не мърда!“, защото всички знаеха, че е гибелно опасно да привлечеш вниманието на горския дух.

Габорн ясно си спомни как Боренсон се беше усмихнал, с онази негова убийствена усмивка с оголени зъби, замръзнал на мястото си, потен, вдигнал очи към склона на тясната клисура.

А там… яздеше бледа фигура — самотен мъж на кон и стенеше като странен вятър, заплющял през скалисти зъбери. И от него струеше сива светлина.

Габорн успя само да зърне духа, но от гледката сърцето му заблъска в гърдите от ужас. Устата му пресъхна и не можеше да си поеме дъх.

Погледна към баща си, за да види реакцията му. Но баща му и крал Силвареста продължаваха да играят шах, без дори да си направят труда да вдигнат очи към духа.

Бащата на Габорн придвижи магьосника си по дъската, взе една пешка, после погледна сина си. Лицето на Габорн сигурно беше пребледняло като на смъртник, защото баща му се усмихна и каза: „Габорн, успокой се. Никой принц на Мистария не бива да се плаши от духовете на Дънуд. Тук сме приети.“

Крал Силвареста се изсмя сухо и хвърли на Габорн лукав, съзаклятнически поглед, сякаш споделяха някоя лична шега.

И Габорн беше почувствал, че това е истина. Беше почувствал, че незнайно как е предпазен от духовете. Разправяха, че в стари времена кралят на Хиърдън властвал над тези гори и че всички същества на леса му се покорявали. Властта на кралете на Хиърдън се беше смалила, но все пак Габорн се чудеше дали Силвареста наистина не командва духовете на Дънуд.

Сега, докато бойните кучета и ловците го гонеха по петите, Габорн реши, че трябва да е истина. Пришпори коня си на запад, дълбоко навътре в леса, и извика:

— Духове на гората, аз съм Габорн Вал Ордън, принцът на Мистария. Моля ви, защитете ме!

Още докато викаше за помощ, осъзна, че това няма да свърши работа. Духовете на мъртвите изобщо не се интересуваха от грижите на живите. Ако привлечеше вниманието им, щяха само да се погрижат да се присъедини към тях в отвъдния живот.

Копитата на коня му затопуркаха по дългия хребет, после под дебелия клонак на грамадни дъбове. Накрая се спусна към едно блато, чиито черни и мътни води трябваше да преплува, за да стигне отсрещния бряг.

Не чу никакви стонове, докато конят му се катереше на другия бряг, чу само пръхтенето и квиченето на стотици огромни диви свине, които се разбягаха пред него все едно, че ги гонят ловци. Един от големите черни космати зверове, висок колкото коня му, остана за миг на мястото си, лъскавите му бивни щръкнаха като извити саби и Габорн помисли, че ще разкъса коня му. Но в последния миг глиганът се обърна и затича да догони стадото си.

Някъде след пладне на другия ден Габорн изхвърча от Дънуд с разкъсани дрехи и целият оплескан с кръв. Спря пред градските порти и извика на стражите, че приближава неизбежен щурм. След като им показа и пръстена си, стражите веднага го съпроводиха при крал Силвареста.

Кралят го прие в Голямата зала, заедно със своите съветници. Габорн се втурна напред да стисне ръцете му, но кралят го спря с поглед. Въпреки че вече се бяха срещали, Силвареста му се стори някак непознат.

— Милорд — каза Габорн, след като се поклони съвсем леко, както се полагаше на ранга му. — Дойдох, за да ви предупредя за предстоящото нападение. Войските на Радж Атън са на юг… в Дънуд, и приближават много бързо.

По лицето на краля пробяга тревога и несигурност. Той се обърна към капитан Олт и рече:

— Подгответе се за обсада… бързо. — Други крале щяха просто да се доверят на командирите си да се погрижат за подробностите, но Силвареста заговори… неуверено, както се стори на Габорн; изреждаше странни заповеди, сякаш търсеше одобрението на Олт. — Пуснете наряд да обходи целия град и да се погрижи покривите да са обезопасени от пожар. Колкото до южняшките търговци на стан пред стените… боя се, че се налага да проявим неуважение към тях и да конфискуваме стоката им. Но да не става ненужна касапница. Оставете им коне да се приберат и достатъчно продоволствие, за да не гладуват по пътя. А, и избийте слоновете пред замъка. Не искам да ми разбиват портите.

— Да, милорд — отговори капитан Олт с помръкнало и угрижено лице, после отдаде чест и излезе на бегом от залата.

Няколко от съветниците поискаха разрешение да напуснат. Габорн почувства, че нещо му се губи, че нещо ужасно не е наред.

След като съветниците излязоха, в напрегнатата и неловка тишина крал Силвареста изгледа замислено Габорн със сивите си очи.

— Много съм ви задължен, принц Ордън. Очаквахме нещо такова, но се надявахме, че ще ни сполети чак идущата пролет. Вече претърпяхме едно нападение на Радж Атън, снощи. Професионални убийци нападнаха нашите Посветители. Но бяхме подготвени за тях, така че щетите не са прекалено големи.

Изведнъж Габорн разбра. Студенината на Силвареста, неговата несигурност. Кралят не го помнеше.

— Добре сте дошли, принц Ордън! — каза Силвареста.

След което погледна към вратата и извика:

— Колин, пригответе храна и баня за принц Ордън… и чисти дрехи. Не можем да оставим приятелите си да се мотаят в кървави дрипи.

Габорн изпита искрена благодарност за последвалата прегръдка, защото точно в този момент го беше поразил непреодолим страх и имаше нужда от опора. „Щом Силвареста е забравил лицето ми — помисли той — какво ли още е забравил? А бойните тактики? А самоотбраната?“

Разбира се, точно затова се бяха събрали кралските съветници — да слеят в едно всичките си знания. Но срещу чудовище като Радж Атън те щяха ли да са достатъчни?

Приготовления

Следобед хората на Силвареста продължиха да се подготвят за предстоящата битка. Първоначалната истерия заради приближаващия щурм — писъците на децата и селяните, безумната суетня, докато старците и немощните напускаха града — всичко това беше отминало. Сега обзети от безпокойство войници и фермери се бяха подредили по пасажите на Външната стена и бяха натрупали барикади по улиците. От четиристотин години по стените не бяха се струпвали толкова хора — защото и мнозина, които нямаше да се бият, се бяха качили там да погледат, от чисто любопитство.

Свине, крави, овце и кокошки щъкаха по уличките и зелените морави. Всички животни от околностите бяха прибрани зад стените — за да изхранват обитателите на града по време на обсадата и същевременно за да бъдат лишени от продоволствие воините на Радж Атън.

Южняшките търговци си бяха тръгнали, бяха прогонени заедно с ярките си шатри и без почти нищо друго освен храната за из път.

През целия следобед войските на Радж Атън се трупаха по билото на хълма в края на леса и прегрупираха силите си. Отначало се появиха само Непобедимите, рицари в тъмни плетени ризници или ковани стоманени нагръдници, облекли над тях златни и червени туники. Но се задържаха в края на гората, за да скрият числеността си. В края на дългия ден към тях се присъединиха великани и бойни кучета.

Градът вече се беше организирал добре за обсада. Никой нямаше да дръзне нито да влезе, нито да излезе, въпреки че обсадните машини на Радж Атън все още не бяха излезли от горите. Войниците на Юга бяха започнали да секат дървета и да градят укрепления.

Защитниците на замъка стояха по стените в готовност — лъкометци и пиконосци, копиеносци и артилерия. Крал Силвареста беше разпратил вестоносци до съседните замъци с молба за подкрепления.

Но докато останалата част на замъка Силвареста се беше стегнала за битка, то в цитаделата на Посветителите, най-дълбокото и най-защитено ядро на крепостта, приготовленията за наближаващото сражение все още бяха в ход.

Стените на цитаделата на Посветителите кънтяха от болка, мъже и жени предлагаха даровете си на своя повелител.

Двеста слуги и васали на Силвареста се бяха събрали тук, за да поднесат даровете си. Докато главният „облекчител“ на Силвареста Ерин Хайд работеше със силарите, двама от чираците му обикаляха между доброволците, оглеждаха, опипваха и изпробваха, издирвайки сред тях онези, които притежаваха достатъчно мускул, ум, обаяние или жизненост, за да оправдаят трепета и високата цена, предполагаща взимането на дарове. Защото ако един владетел потърсеше сила, то най-добре беше да я получи от онези, които я имат в изобилие.

Един от кралските канцлери действаше като съветник на онези, които се оказваха достатъчно щастливи да могат да предложат търсените качества. Помагаше на неграмотните селяци да попълнят договорите, които гарантираха, че в замяна на даровете си ще получат закрилата и опората на Силвареста до края на дните си.

Сред онези, които се бяха струпали да поднесат даровете си, обикаляха и „утешителите“ — хора, дошли да предложат утехата си на приятели или близки, които скоро щяха да бъдат ужасно осакатени.

Имаше и такива, които отдавна бяха поднесли даровете си на своя владетел. Цитаделата на Посветителите приютяваше около хиляда и петстотин Посветители, повечето в достатъчно добро състояние, за да наблюдават церемониите на посвещението.

Йоме познаваше мнозина от тях, защото често беше помагала в обслужването и болничните грижи за старите Посветители — слепия Карок, един от нейните слуги, който беше дал очите си; безумния Мордин, някогашен младеж с блестящ ум, който бе поднесъл в дар ума си. Глухите, болнавите и грозните, онези, които бяха приковани на легло от слабост. Стотици и стотици други — цяла армия от немощни и сакати човешки същества.

В самия център на това огромно множество, сред вътрешния двор на цитаделата, царствен като нощното небе, огряно от всичките си звезди, седеше крал Силвареста — върху сив камък, сред морето от трева, с оръжия в ръце, наполовина облечен в бойната си броня и гологръд.

Онези, на които все още предстоеше да дадат даровете си, лежаха на ниски нарове и очакваха Ерин Хайд да пристъпи сред тях със своите заклинания и силари.

Сред хората, които вече бяха поднесли даровете си, обикаляше и личният лекар и билкар на крал Силвареста, Бинесман. Беше нисък, със сив халат, ръцете му бяха вечно оцапани с пръст заради заниманията му. Разговаряше с неизменна усмивка на лицето с новите Посветители, предлагаше тук утеха, там — да вдишат от лечебните му благовония.

Уменията на Бинесман бяха много нужни. Силата на билките му беше легендарна: неговите смесени отвари от борага, исоп, босилек и още какво ли не, можеха да вдъхнат кураж на един воин преди битката, да му влеят енергия по време на боя и да помогнат в лечението на раните след това.

Но въпреки че той беше толкова необходим на стените, тук нуждата от присъствието му беше много по-настоятелна, защото отдаването на важни дарове често можеше да се окаже гибелно за дарителя. Някой як мъж, отдал силата си на крал Силвареста, можеше след това да рухне толкова отслабнал, че за миг-два сърцето му да спре да тупти. Човек, поднесъл дара си на гъвкавост, човек, който винаги е бил пъргав и подвижен, изведнъж можеше да се сгърчи в спазми, да се вкочани и до такава степен да не може да се отпусне, че да спре да диша.

Сега Бинесман не можеше да отиде на стените. Трябваше да помогне да се опази животът на онези, които поднасяха даровете си. Силвареста можеше да се възползва от даровете само докато дарителят е жив.

Самата Йоме помагаше в приготовленията, а нейната Дни я наблюдаваше безучастно от сенките при кухните. В момента Йоме бе коленичила насред прашния двор над един от наровете, на който лежеше матроната, грижила се за нея от ранното ѝ детство. Матроната, едра жена, казваше се Девин, се потеше обилно от нервност, въпреки че вечерта бе хладна, а високите стени на крепостта хвърляха сянка върху всички.

Бащата на Йоме заговори и гласът му прокънтя през целия двор:

— Девин, сигурна ли си, че можеш да направиш това?

Девин му се усмихна плахо, със сковано от страх лице.

— Всички се сражаваме както можем — прошепна тя и Йоме долови любовта в гласа ѝ, любовта към крал Силвареста.

Главният облекчител Ерин Хайд пристъпи между Девин и краля и огледа грижовно един от силарите. Пръчката приличаше на желязо за дамгосване, изработено от червеникав кръвен метал. Беше с дължина една стъпка, с всечена руна в широкия три и половин сантиметра кръг в единия край. Хайд леко притисна руната в пълната ръка на Девин, под рамото.

След това поде припявайки монотонното си заклинание — думите му наподобяваха по-скоро чуруликане на птица, отколкото човешка реч. Излизаха от устата му толкова бързо, че Йоме едва успяваше да ги чуе. Облекчителите наричаха това „песен на силата“. Съединена с руните, всечени по силара, песента извличаше качеството на Девин.

Символът точно на този силар напомняше на Йоме за летящ орел, от чийто клюн е провиснал гигантски паяк. Кривите очертания на руната бяха с различна дебелина и се извиваха под странни и същевременно сякаш съвсем естествени ъгли. Символът за жизненост. Девин беше здрава жена — нито ден в живота си не беше боледувала. Сега крал Силвареста щеше да се нуждае от нейната жизненост в битката — тя щеше отчаяно да му потрябва, ако получеше сериозна рана.

Облекчителят продължи да припява с високия си птичи глас, после изведнъж извика гърлено и звуците, които заизлизаха от устата му, заприличаха на кипнала в земните недра лава, на ревящи в пустинята лъвове.

Краят на силара засия. Кръвният метал лумна от прашнорозово до нажежено бяло.

Тогава Девин изкрещя:

— Ах, в името на Силите, колко боли! — И понечи да се дръпне от горящата руна. По тялото ѝ се лееше пот, сякаш я тресеше огнена треска. Лицето ѝ се сгърчи от болка.

Долната ѝ челюст затрепери, гърбът ѝ се изви над нара. Тя задиша тежко и от лицето ѝ рукна пот.

Йоме я задържа, притисна я леко, леко надолу, и още надолу. Един силен войник хвана дясната ръка на Девин, за да не може да се дръпне от силара и да развали заклинанието.

— Погледни баща ми — зашепна Йоме; мъчеше се да разсее Девин от болката. — Погледни своя господар! Той ще те закриля. Той те обича. Татко ми винаги те е обичал, също както го обичаш ти. Той ще те пази. Само погледни своя господар.

Йоме изгледа свирепо облекчителя, за да го накара да се отмести и да не скрива гледката на Девин.

— Ахх… а аз си мислех, че раждането боли! — изхлипа Девин, но се извърна и погледна с обич крал Силвареста. Беше нужно. Беше нужно да си спомни защо трябва да премине през тази болка. Нужно беше да го иска сама, да иска да отдаде жизнеността си повече от всичко друго на света. А единственият начин да остане съсредоточена върху това свое желание беше да гледа обекта на посвещението си.

Крал Силвареста, тридесет и пет годишен мъж в разцвета на силите си, беше гол до кръста и седеше на сивия камък сред двора. Дългата му кестенява коса се спускаше на къдри до раменете му, гъстата му къдрава брада бе подстригана. Оръжейникът му се опитваше да го накара да облече долния кожен елек в подготовка за пълното снаряжение, но Силвареста трябваше да остави горната част на тялото си оголена, за да може облекчителят да приложи руните на сила.

Кралският канцлер Родерман настояваше крал Силвареста веднага да се качи на крепостните стени, за да укрепи куража на хората си, докато старият кралски мъдрец Инглорианс го убеждаваше да остане тук и да получи колкото може повече дарове.

Крал Силвареста избра да остане. Сега той погледна към Йоме, а после право в очите на Девин.

Всичко друго беше без значение. Кралят пренебрегна и съветниците си, и оръжейника си, и екнещия смут пред неизбежната война. Безкрайна любов имаше в очите на краля, и безкрайна тъга. Погледът му каза на Девин, че разбира какво му отдава тя, че тя е за него нещо много скъпо. Йоме знаеше, че баща ѝ мрази това, мрази да му се налага да изсмуква други човешки същества, за да може да брани поданиците си.

Точно в този миг нещо в Девин трябваше да се е променило; тя трябваше да е достигнала до онова необходимо състояние на копнеж, до онзи миг, в който можеше да стане прехвърлянето на качествата. Ревовете на облекчителя преминаха в настоятелни звуци и пълната сила на заклинанието се отприщи.

Нажеженият до бяло метал на силара затрепери и се загърчи като змия в ръцете му.

Девин изпищя от невъобразима болка. Нещо вътре в нея сякаш се срина — сякаш я притисна огромна и непоносима, кършеща кости тежест; тя сякаш се смали, сякаш стана по-малка.

Миризма на изгорели кости и разкъсана кожа се надигна със струйките дим.

Девин се сгърчи, замята се и се опита да се отдръпне. Задържа я сержантът, мъж с нечовешка сила.

Девин извърна очи от крал Силвареста и стисна зъби. Беше прехапала езика си и по брадичката ѝ се стичаше кръв и слюнка.

В този миг Йоме помисли, че вижда цялата болка на света и очите ѝ.

Девин загуби съзнание. Жизнеността беше изтръгната от нея, дотолкова, че тя вече не можеше да задържи очите си отворени, не можеше да устои на непосилната болка и умора.

А руните на кръвния метал засияха, нажежени до бяло и пулсиращи. Облекчителят, човек с дребно лице, крив като птичи клюн нос и дълга козя брада, огледа за миг разтопената руна на силата и нейната светлина се отрази в черното на очите му; после викът преля в песен на радост, на триумф.

Той вдигна силара високо над главата си с две ръце, размаха го така, че нишката бяла светлина се задържа във въздуха, като опашка на метеор, но без да загасне. Светлата лента увисна във въздуха, съвсем досегаема. Облекчителят я огледа грижовно, сякаш за да я прецени.

После поде пронизителна песен и се затича към Силвареста, изпънал след себе си лентата от светлина. Всички спряха — никой не смееше да приближи до тази светлина, за да не се прекъсне връзката, която щеше да се изкове между владетеля и Посветителя.

Щом стигна пред владетеля, облекчителят се поклони и положи нажежения до бяло кръвен метал под гърдите на краля. Песента му стана по-тиха, стана нежна и увещаваща, и в ръцете му силарът бавно започна да се разпада, да се троши и да се разпръсква като бяла пепел; светлината избледня.

Йоме не беше взимала васални дарове от детството си и не можеше да си спомни какво е чувството. Но точно както отдаването на дар причиняваше неописуема болка на дарителя, така получаващият изпитваше неизразима еуфория.

Очите на крал Силвареста се разшириха и от челото му бликна пот. Но това беше пот на възбуда, тръпка на безумно щастие. Очите му засияха от радост и всяка черта по лицето му, всеки мускул се отпусна.

Той намери все пак в себе си достатъчно приличие да не въздъхне, да не изрази удоволствието си прекалено показно.

Бинесман притича до Йоме и се наведе над нея. Дъхът му миришеше на анасон. Халатът му беше с възможно най-зеления цвят, изтъкан от някаква странна тъкан, наподобяваща на стрити корени. Ухаеше отдалече на дъхави билки и подправки, каквито неизменно държеше по джобовете си. В косата му се бяха вплели треви. Макар да не беше красив с тлъстите си и червени като ябълки бузи, в него определено имаше нещо много сексуално. Всеки път щом се озовеше толкова близко до него, Йоме изпитваше възбуда, едно някак много притеснително усещане. Но Бинесман беше Земен пазител, магьосник с големи умения, и съзидателните му сили обикновено въздействаха на хората около него, все едно дали го желаеше, или не.

Той коленичи и с оцапаните си с пръст ръце опипа пулса на шията на Девин. Лицето му помръкна гробовно и угрижено.

— Проклет, безмозъчен облекчител! — промърмори Бинесман и затърси нещо в джоба на оплескания си с кал халат.

— Нещо не е наред ли? — прошепна Йоме; не смееше да говори високо, за да не я чуе някой.

— Хайд използва скорълската версия на заклинанията. Твърде много изцежда от хората и се надява, че аз ще ги оправя. Девин и един час нямаше да преживее, ако не бях тук, и той го знае!

Бинесман беше състрадателен човек. От хората, които изпитват жал към врабченца голишарчета, паднали от гнездото си, или лекуват тревна змия, докато не оздравее, след като е била сгазена от волска кола. Небесносините му очи огледаха Девин изпод гъстите вежди.

— Можеш ли да я спасиш? — попита Йоме.

— Може би, може би. Но се съмнявам, че ще спася всички. — Кимна към другите Посветители, лежащи по наровете; някои от тях се бореха да съхранят живота си, след като бяха отдали дара си. — Жалко, че баща ти не нае оня облекчител от школата на Вимът миналата година.

Йоме малко разбираше от школите за облекчители. Съперничещите си философии и учители доста гръмко прокламираха превъзходството на своите школи и само човек, добре запознат с различните постижения и продължаващите опити във всяка школа, можеше да прецени коя от тях е най-добрата в определен момент. Някои майстори облекчители се отличаваха в процедирането с определени видове дарове. Хайд например беше великолепен в извличането на даровете на слух и обоняние — качества, които баща ѝ считаше за изключително ценни в едно горско кралство. Но в сравнение с тях работата му по извличане на основни дарове — такива като жизненост или метаболизъм — си беше пълна скръб. Добре поне, че за разлика от някои облекчители, не хабеше от скъпия кръвен метал, за да прави опити с кучета или коне.

Бинесман извади от джоба си едно свежо листо камфор, разтри го между пръстите си и го лепна под потните ноздри на Девин.

После пак бръкна в същия джоб, извади цветчета от лавандула, няколко кафяви семена и други билки и започна да ги поставя по запотеното тяло на Девин, а някои — на устните ѝ. Беше цяло чудо. Старият чародей имаше два джоба на халата, и двата дълбоки и натъпкани с всевъзможни листа, стръкове, семена и коренчета, но дори не си правеше труда да поглежда в тях, само бръкваше и като че ли разпознаваше билките на пипане.

Йоме се огледа. Чиракът на касапина, здраво и силно момче, казваше се Орин, лежеше готов да отдаде на своя господар дар на мускул. Видът му, така изпълнен с храброст, обич и младежка сила, направо разби сърцето ѝ. Ако отдадеше дара си сега, целият му живот можеше да премине на легло. Ако убиеха баща ѝ, момчешкият му дар на мускул щеше да се върне при него. Тъй като нямаше да може повече да отдаде дар, момчето щеше да е свободно да упражнява своя занаят. Ако обаче Радж Атън сломеше дома Силвареста, какво щеше да очаква Йоме? Изтезания? Смърт?

Не, момчето на касапина знаеше какво прави. Бе направено мъдър избор, може би най-добрия избор, който някога ще му е достъпен. Като отдадеше сега дара си на своя крал, можеше да загуби само един ден в такава скъпа служба.

Бинесман промърмори: „Няма време“ и започна да разтрива Девин с лечебна пръст, допираше я до устните ѝ. Жената задиша накъсано, сякаш се бореше за всеки дъх, а Бинесман ѝ помогна, като започна равномерно да притиска гръдния ѝ кош.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Йоме, изплашена, че матроната може да умре, без да е постигнала нищо.

— Да… дръпни се настрана — отвърна Бинесман с тон, рядко изричан пред Владетели на руни. — А, за малко да забравя. Някакъв младеж иска да те види. Горе. Принцът на Мистария.

Йоме погледна към стената на цитаделата. Едно каменно стълбище отвеждаше до южната кула, срещу която бяха издигнати обсадни машини, за да обстрелват града.

Горе, на самия връх на кулата, видя своята Дева на честта, Шемоаз, махаше ѝ настойчиво. Зад нея крачеше наблюдател в черна ливрея.

— Нямам време за такива глупости — каза Йоме.

— Иди при него — заповяда баща ѝ, на петдесет стъпки от нея. Беше използвал своята дарба на Глас, така че все едно говореше в ухото ѝ. Дори тук, насред двора, въпреки шума и въпреки цялата суматоха беше чул прошепнатия от нея отговор. — Знаеш откога чакам да обединя нашите две фамилии.

Значи беше дошъл да ѝ предложи годеж. Йоме беше на подходяща възраст, макар все още да нямаше заслужаващи внимание ухажори. Искаха я синовете на двама дребни владетели, но никой от тях не притежаваше владения, сравними с тези на баща ѝ.

Но дали принц Ордън щеше да ѝ го предложи сега? Сега, когато кралството се намираше под атака? Не, никакво предложение нямаше да ѝ направи, само щеше да проточи извиненията си.

Загуба на скъпо време.

— Много съм заета — каза Йоме. — Има много работа.

Баща ѝ се взря в нея със сивите си, пълни с тъга очи. Колко красив беше.

— Работиш от часове. Трябва да си починеш. Иди, поговори с него. Поне за час.

Тя понечи да възрази, но погледна в очите на баща си и те ѝ казаха: „Поговори с него сега. Нищо от това, което вършиш, няма значение за идващата битка.“

По-малко от час

Един час беше твърде малко време, за да се влюбиш, но един час беше всичкото време, с което разполагаха в този прохладен есенен следобед.

В по-добри времена Йоме сигурно щеше да изпита благодарност дори за толкова краткия промеждутък, в който да може да се срещне насаме със свой ухажор. През миналата зима баща ѝ беше говорил много за Габорн — хвалеше го и изразяваше надеждата си, че тя сама и драговолно ще го приеме.

При нормални обстоятелства Йоме щеше да се надява на любов. Щеше да е подготвила сърцето си за това, щеше да го е подхранила.

Но в този ден, когато, изглежда, предстоеше кралството на баща ѝ да се сгромоляса, срещата със сина на крал Ордън не можеше да послужи за нищо друго, освен да задоволи едно нездраво любопитство.

Дали бе възможно да го обикне? Ако се окажеше така, то тази среща нямаше да постигне нищо друго, освен да я свърже с болезнен спомен за онова, което би могло да се случи.

По-вероятно щеше да го презре. В края на краищата той беше Ордън. Все пак да е омъжена за човек, когото презира, щеше да е малко неудобство в сравнение с това, за което се опасяваше, че предстои. Точно сега тя ясно съзнаваше, че народът ѝ трябва да се отблагодари на Габорн за услугата му, и макар да не искаше да има нищо общо с него, реши да се държи сърдечно, да направи най-доброто, на което е способна.

Докато се качваха с Дни по каменните стъпала и стъпките им шепнеха по древните камъни, Шемоаз слизаше — и ги срещна по средата.

— Той те чака — каза Шемоаз и се усмихна.

В очите на момичето блестеше някаква възбуда. Навярно Шемоаз се надяваше, че Йоме може да открие любовта, навярно това, което ставаше сега, ѝ беше напомнило твърде остро за нейния любим, когото бе изгубила едва преди ден. Шемоаз беше приятелка на Йоме още от детските игри и тя я познаваше много добре. Лицето на Шемоаз сияеше. Очевидно одобряваше принца.

Йоме се усмихна насила. Предния ден Шемоаз беше вървяла като в мъгла — беше сломена от смъртта на своя любим, мислеше за детето, което носеше, не искаше да се храни, и Йоме трябваше да я кара да яде насила.

А сега Шемоаз като че ли не осъзнаваше предстоящата война. Част от ума ѝ като че ли беше заспала. Сигурно наистина не разбираше, толкова беше наивна. Веднъж сержант Дрейс я беше подразнил с думите: „Шемоаз вярва, че боят с мечове е същото като кормене на патката, единствената разлика е, че не изяждаш врага си, след като го посечеш.“

Шемоаз хвана ръцете на Йоме и я задърпа нагоре по стъпалата, докато не застанаха под слънчевата светлина. След хладината на сенчестата цитадела топлите лъчи на слънцето бяха невероятно приятни.

Шемоаз посочи принца и каза:

— Принцеса Силвареста, имам честта да ви представя принц Габорн Вал Ордън.

Йоме не го погледна, а извърна очи и надникна над бойниците. Шемоаз притича до отсрещния край на кулата, на около четиридесет крачки разстояние, за да остави Йоме насаме с принца.

За изненада на Йоме младите войници, обслужващи катапултите, я последваха. Йоме огледа металните заряди в кошовете на катапултите. Те никога досега не бяха използвани срещу врагове. Единственият път, когато бе видяла да ги използват, беше по време на празненствата, когато баща ѝ хвърляше самуни хляб, наденици и мандарини през стените на замъка за селяните.

Дните на Йоме — стоеше на няколко крачки от тях — заяви:

— Принц Ордън, вашият Дни в момента е в свитата на баща ви. Аз ще действам като записващо лице вместо него за тази част от вашите хроники.

Принцът не отговори нищо, но Йоме чу как наметалото му прошумоля, сякаш кимна.

Йоме все така не го поглеждаше. Забърза към отсрещния край на кулата, седна на един от зъбците на парапета и се загледа над есенните нивя към пределите на бащиното си кралство.

Трепереше. Не искаше всичко да се обърка още отначало.

И все пак когато Габорн отрони възхитена въздишка от красотата ѝ, устните ѝ се свиха в малко крива усмивка. Беше сигурна, че е виждал много по-красиви жени в Юга.

Повя лек ветрец и донесе миризмите от кухненските огньове откъм Голямата зала. Йоме помръдна едва-едва на зъбеца и няколко отронени камъчета полетяха надолу от осемдесет стъпки височина. Петли закукуригаха сред вечерната тишина и скоро след това зад външните стени на крепостта замучаха крави с издути вимета — викаха доячите.

Каменни къщи със сламени покриви осейваха кафявите поля извън замъка. Виждаха се и няколко села, на север и на изток покрай река Вий. Но полята и селата бяха съвсем пусти.

И селяните, и търговците, и слугите — всички се бяха струпали с войниците в черни ливреи със сребърни ширити по градските стени. Момчета редом до старци стояха настръхнали, с лъкове и копия в ръце. Няколко местни търговци обикаляха и продаваха сладкиши и печени пилета, все едно че панаирът бе почнал и имаше турнир.

При Външната стена срещу градските порти бяха струпани коли, бъчви и сандъци. Ако Радж Атън разбиеше портите, тези камари щяха да задържат хората му там, във вътрешния двор, докато стрелците на баща ѝ успеят да им нанесат възможно повече щети.

Свечеряваше се. Врани и гълъби кръжаха над дъбовите и ясенови гори на юг, подплашени от войските на Радж Атън.

Под дърветата лумнаха лагерни огньове и хълмовете се обгърнаха в димна пелена, а гората засия от пламъците. Йоме не можеше да прецени колко голяма е армията на Радж Атън, скрита сред леса.

Но белези от нашествениците се забелязваха навсякъде: шпионски балон с форма на граак се беше издигнал от гората и висеше неподвижно на четиристотин стъпки във въздуха от почти два часа. Покрай широките брегове на Вий се бяха придвижили около две хиляди конници, пазени от щитоносци — като че ли не се притесняваха от възможна атака. На страж стояха копиеносци и космати главанаци. Отекваха удари на брадви — хората на Атън сечаха дървета, за да направят стълби и обсадни машини. През няколко секунди някое дърво потреперваше и се сгромолясваше, оставяйки дупка в тъканта на леса.

Толкова много хора, такава огромна армия, прииждаща от юг. Йоме все още се удивляваше, че така и не бяха получили предупредителна вест. Поне херцогът на Лонгмът трябваше да ги предупреди. Не можеше да не е разбрал за придвижването на такава огромна армия. Или Радж Атън бе намерил път, по който да мине, без Лонгмът да го забележи? Ако беше така, Лонгмът можеше да изпрати рицарите си на помощ на краля. Но Йоме надушваше предателство и се боеше, че Лонгмът няма да изпрати никаква помощ.

Принц Ордън се окашля — учтиво я молеше да му обърне внимание.

— Тази среща между нас трябваше да е по-хубава — каза той. Гласът му беше нежен. — Надявах се да донеса радостни вести на вашето кралство, а не вести за нашествие.

Сякаш предложението му щеше да е кой знае колко радостно! Тя подозираше, че по-умните ѝ васали щяха да се натъжат, щом научат за годежа, дори да разбираха необходимостта да се свържат Хиърдън и Мистария, най-богатите кралства в Роуфхейвън.

— Благодарна съм ви за бързата езда — каза Йоме. — И че сте поели този риск.

Принц Ордън пристъпи до нея и погледна над ръба на кулата.

— Колко остава според вас преди да почнат щурма? — Каза го някак разсеяно. Или бе твърде уморен, за да мисли? Любопитно момче, замаяно от перспективата за предстоящото сражение?

— До призори — отвърна тя. — Няма да позволят някой да се измъкне от замъка, така че ще ударят скоро. — Предвид прословутата мощ на войските на Радж Атън — гигантите, маговете и неговите легендарни мечоносци — утре кралството на нейния баща най-вероятно щеше да рухне.

Йоме погледна много бегло, с крайчеца на окото си профила на Габорн. Младеж, който щеше да е още по-широк в раменете след година-две. С дълга тъмна коса. Носеше чисто синьо наметало и сабя на кръста.

Тя бързо извърна поглед — не искаше да види повече. Широк в раменете, като баща си. Сто на сто беше смайващо красив. В края на краищата нали извличаше обаяние от поданиците си.

Не като нея. Въпреки че някои Владетели на руни жадно извличаха обаяние от поданиците си и придобиваха неописуем чар, за да прикрият личната си грозота, Йоме беше благословена с естествена красота. Още когато се родила, две красиви девици предложили да дарят принцесата със своя чар и родителите ѝ приели дара им. Но когато Йоме порасна достатъчно, за да разбере какво струват даренията на поданиците, отказа да получава повече дарове.

— На ваше място не бих стояла толкова близо до стената — каза Йоме на Габорн. — Нали не искате да ви забележат.

— Радж Атън ли? — попита Габорн. — Че какво ще види оттук? Млад мъж, който разговаря с девица на кулата?

— Радж Атън има в ордата си десетки далекогледци. Те със сигурност ще познаят една принцеса, когато я видят тук… и един принц.

— Толкова красива принцеса не е трудно да се забележи — съгласи се Габорн, — но се съмнявам, че някой от хората на Радж Атън изобщо ще ми обърне внимание.

— Вие носите герба на Ордън, нали? — попита Йоме. Ако Габорн вярваше, че хората на Радж Атън няма да разпознаят един принц дори само по външността му, нямаше да спори с него. Все пак си представи извезания на наметалото му зелен рицар. — По-добре ще е да не ви забележат на тези стени.

Габорн се изсмя сухо.

— Нося наметалото на един от вашите войници. Няма да издам присъствието си. Не и преди да пристигне баща ми. Ако историята изобщо е учител, това може да се окаже дълга обсада. Замъкът Силвареста не е падал от осемстотин години. Но вие трябва да удържите само три дни — най-много. Само три дни!

Говореше убедено. Искаше ѝ се да му повярва, да повярва, че обединените сили на бойците на баща ѝ и войниците на крал Ордън могат да отблъснат гигантите и чародеите на Радж Атън. А Ордън щеше да призове на помощ лордовете на Хиърдън.

Въпреки осемдесетте стъпки височина на стените на замъка, въпреки дълбочината на рова, въпреки лъкометците по стените и катапултите, скрити под тях, надвиването на Радж Атън ѝ се струваше безнадеждна работа. Толкова ужасяваща беше славата му.

— Крал Ордън е практичен човек. Дали изобщо ще дойде? Едва ли ще рискува живота си, за да защити Силвареста.

Тонът ѝ оскърби Габорн.

— За някои неща може и да е практичен, но не и когато става дума за приятелство. Освен това боят тук е най-подходящото решение за него.

— Разбирам… Естествено, защо баща ви да се сражава у дома, да вижда как собственият му народ загива, да гледа как се сриват стените на неговия замък, след като не по-зле може да се отбранява тук?

Габорн почти изръмжа:

— От двайсет години баща ми идва тук за Хостенфест. Знаете ли колко завист е събуждало това навсякъде другаде? Могъл е да го празнува у дома — или другаде — но той идва тук! Баща ми може да гостува на други крале по политически причини, но само едного нарича приятел.

Йоме имаше твърде смътна представа какво мислят други крале за баща ѝ. Но нито едно от нещата, които си мислеха, не ѝ се струваше добро. „Милозлив глупак“, така го наричаха. Като Клетвообвързан лорд, той се беше заклел никога да не взима дарове от своя народ, освен ако не му ги дават драговолно и свободно. Баща ѝ можеше да си откупува дарове — мнозина щяха с радост да си продадат било зрение, било слух или глас. Но Силвареста нямаше да се унижи да купи качествата на друг. Разбира се, баща ѝ нямаше и да си помисли да насилва или изнудва хората за дарове. Не беше Вълчи господар, не беше Радж Атън.

Но виж, бащата на Габорн беше друг случай. Ордън сам се беше провъзгласил за „прагматик“ по отношение взимането на дарове — човек, който получаваше доброволно предлагани дарове, но който също така като по-млад се беше замесвал в не много достойното дело с откупуване на дарове. На Йоме ѝ се струваше, че дори малко прехвърля границата на прагматизма. Струваше ѝ се, че носи морална вина. Някак твърде лесно успяваше да спечели доверието на по-низшите от него; някак твърде евтино и твърде често беше купувал дарове както за себе си, така и за бойците си. Всъщност за бащата на Габорн се говореше под сурдинка, че лично той притежавал над сто дара.

И все пак, въпреки всичко това, Йоме знаеше, че бащата на Габорн, крал Ордън, не е като Радж Атън. Той никога не бе взимал „силом селяшкия дар“, не беше трупал селяшка сила в замяна на отложен данък. Никога не беше спечелвал любовта на девица и след това да я моли да му отдаде не само сърцето си, но и дара си.

— Простете ми — каза Йоме, — бях несправедлива за Ордън. Изнервена съм. Той винаги е бил добър приятел и достоен крал на своя народ. Но все пак не мога да се отърва от натрапчивото опасение, че баща ви използва Хиърдън като щит. И че когато ние се сгромолясаме под удара на Радж Атън, той ще ни зареже и ще избяга от бойното поле. Това би било разумен ход.

— Значи не познавате баща ми — отвърна Габорн. — Той е верен приятел. — Все още беше уязвен, но в тона му се долавяха толкова плавни нотки на искреност, че Йоме се зачуди колко ли дарове на Глас притежава Габорн. „Колко ли онемели човешки същества ти служат?“ — за малко щеше да го попита, сигурна, че са поне десетина.

— Вашият баща няма да се лиши от живота си, за да защити нас. Вие знаете това, разбира се.

— Той ще направи каквото трябва — хладно заяви Габорн.

— Дано не се окажете прав — прошепна Йоме.

И почти неволно погледна надолу в цитаделата на Посветителите. Край отсрещната стена пристъпваше едно от миризливите видиотени същества на баща ѝ — жена, чийто ум беше толкова изцеден от мозъка ѝ, че не можеше да контролира вътрешностите си; един слепец я водеше в трапезарията. Двамата завиха покрай един старец, чийто метаболизъм беше толкова забавен, че за цял ден едва успяваше да се премести от една стая в друга — и при това имаше късмет, че изобщо можеше да се движи, защото повечето с изцеден метаболизъм просто потъваха в омаян сън и се събуждаха едва когато владетелят, държащ техния дар, умре. Призля ѝ.

Като Владетели на руни, Йоме и нейното семейство наследяваха великата благодат на своите поданици, но цената беше ужасна.

— Сравнението ви е уместно, принцеса Силвареста, но баща ми с нищо не е заслужил вашето неуважение. Този негов прословут „прагматизъм“ опазва нашите кралства от Радж Атън през последните десетина години.

— Това не е съвсем вярно — възрази Йоме. — През тези години баща ми е пращал убийци на юг. Много от най-опитните му воини са отдавали живота си. Други са попадали в плен. Колкото време сме спечелили, спечелили сме го отчасти с кръвта на най-добрите си мъже.

— Разбира се — отвърна Габорн насмешливо. Намекваше, че не гледа сериозно на усилията на баща ѝ.

Тя знаеше, че бащата на Габорн се е подготвял за тази война от десетилетия, че се е борил по-упорито от всички да отслаби мощта на Радж Атън. Осъзна освен това, че се опитва да вкара Габорн в спор, но той не притежаваше буйния нрав на баща си. Йоме искаше да не хареса Габорн, искаше сама да се убеди, че при никакви обстоятелства не би могла да го обикне.

За миг се изкуси да го погледне, но не посмя. Ами ако лицето му грееше като слънцето? Ами ако се окажеше неописуемо красив? Дали сърцето ѝ нямаше да запърха под ребрата като мушица, биеща с крилца по стъклото на прозореца?

Вече се стъмваше. Блясъкът на огньовете сред дълбокия лес напомни на Йоме за тлееща жарава — червеникав пламък, примигващ под листа от злато и пурпур. Покрай гората се движеха главанаци и съвсем малко му трябваше на човек, за да ги сбърка с купи сено — толкова космати бяха златистите им глави и гърбове.

— Простете ми, че споря — каза Йоме. — В лошо настроение съм. Вие не заслужавате грубо отношение. Предполагам, че ако много искаме да се бием, можем просто да слезем на бойното поле и да посечем няколко от войниците на Радж Атън.

— Не бива да влизате в бой — каза Габорн. — Обещайте ми го! Мечоносците на Радж Атън не са прости селяци.

Йоме почти се изкуси да се разсмее от представата как влиза в бой. Под полите си — на бедрото — носеше малък кинжал и като повечето изискани дами, знаеше как да го използва. Но чак мечоноска не беше. Реши да ужили принца още веднъж.

— Защо не? — запита тя полу на шега, полусериозно. — Селяци и търговци бранят крепостните стени! Техният живот означава за тях не по-малко, отколкото нашият за нас! Те са надарени само с даровете, които са им дали майките при раждането им. Докато аз притежавам дарове на ум, на обаяние и жизненост, които да ме пазят. Десницата ми може и да не е толкова силна за меча, но защо да не се бия?

Очакваше, че Габорн ще почне да я убеждава колко опасно може да бъде едно сражение. Гигантите главанаци сигурно имаха мускули, корави като желязо. Всеки от воините на Радж Атън бе надарен с мускул, гъвкавост, метаболизъм и жизненост. Нещо повече, те бяха добре обучени за война.

Но Йоме внезапно осъзна, че не би приела увещанията да прояви здравомислие, тъй като аргументът ѝ беше справедлив. Поданиците ѝ ценяха своя живот точно толкова, колкото тя ценеше своя. Тя можеше да спаси поне един от тях. Или двама, или трима. Щеше да помогне в отбраната на стените на замъка. Също като баща си.

Но отговорът на Габорн я изненада.

— Не искам да се биете, защото ще е срам да се обезобрази такава красота.

Йоме се разсмя звънко и мило, като зов на козодой над поляна.

— Бях се отказала да ви погледна — каза тя, — от страх да не би сърцето ми да надделее над здравия разум. Може би вие трябваше да направите същото.

— Честна дума, вие сте красива — отвърна Габорн, — но аз не съм хлапе, чиято глава ще се замае от едно красиво лице. — Използваше Гласа отново, и то доловимо. — Не, за красиво намирам вашето благоприличие.

И тогава, усетил може би, че тъмнината вече скоро ще се спусне, Габорн заяви:

— Ще да бъда откровен, принцеса Силвареста. Има и други принцеси, с които бих могъл да се съюзя, в други кралства. Крайморският Хейвързинд или Интернук. — Остави ѝ миг за размисъл. И двете кралства не отстъпваха по размери на Хиърдън, бяха не по-малко богати и може би дори по-лесно защитими — освен, разбира се, ако не очакваш нашествие по море. А и красотата на принцеса Аруули Интернук беше легендарна, славата за нея бе стигнала дори тук, на хиляда и двеста мили разстояние. — Но вие ме заинтригувахте.

— Аз ли? С какво?

Габорн отвърна откровено:

— Преди няколко години имахме спор с баща ми. Той беше уговорил да купи за мен гъвкавост от един млад рибар. Аз възразих. Виждали сте как тези, които са отдали гъвкавостта си, често едва-едва продължават живота си. Мускулите на вътрешностите им не могат да се свиват и затова те не могат да смилат храната. Рядко изобщо могат да се движат. Дори усилието да говорят или да затворят очи им причинява болка. Самият аз съм виждал как тлеят, докато не умрат само след година. На мен поне ми се струва, че от всички дарби, които един човек може да отдаде на друг, най-тежко е да се загуби гъвкавостта.

— Ето защо аз отказах дара, а баща ми се разгневи — продължи той. — Аз му казах, че е грешно да приема дарове от онези свои васали, които са толкова глупави в жаждата си за земни блага, че се смятат за щастливци от това, че могат да отдадат в наша полза най-добрата част от себе си. Баща ми се засмя и каза: „Говориш също като Йоме Силвареста. Тя ме нарече «ненаситен лакомник», когато последния път се хранех на нейната трапеза — лакомник не за храна, а лакомник, който се храни от нещастието на други! Ха! Представяш ли си!“ — Габорн говореше точно като краля. Отново използваше своя Глас.

Йоме добре помнеше тази своя забележка. Заради дързостта ѝ, баща ѝ бе заповядал да я напердашат здраво пред самия крал Ордън, а след това я заключи в стаята ѝ цял ден, без храна и вода. Но тя никога не бе съжалила за подмятането си.

Сега обаче лицето ѝ пламна от смущение. Често се беше чувствала разкъсана между възхитата си и омразата си към крал Ордън. В някои отношения той създаваше впечатление на героична фигура. Менделас Дрейкън Ордън беше могъщ, упорит крал, а според мълвата добре се сражаваше в битки. Цели две десетилетия беше успял да опази северните кралства обединени. Само един негов поглед можеше да сплаши всеки кандидат-тиранин, само една негова рязка дума можеше да лиши някой принц от благоволението на баща ѝ.

Някои го наричаха „Създателя на крале“. Други го наричаха „Кукловода“. Истината беше, че Ордън с основание се бе издигнал до ранга на герой. Също като на древните Владетели на руни, му беше се наложило да се превърне в свръхчовек, защото и враговете му бяха свръхчовеци.

— Простете ми онези думи — каза Йоме. — Вашият баща не е заслужил подобен укор от едно самоуверено деветгодишно момиченце.

— Да ги простя ли? — отвърна принц Габорн. — Че какво има за прощаване? Аз се съгласих с вас. Навярно преди хиляда години е имало основание нашите предци да си наложат един на друг недостойнството на силарите. Но нашествията на халите магесници отдавна са минало. Единствената причина вие и аз да сме Владетели на руни, е защото сме „благородници“! Толкова бях заинтригуван от думите ви, че помолих баща ми да повтори дума по дума всичко, което сте казали, както и обстоятелствата, при които сте го казали.

— И така — продължи Габорн — той започна да ми разказва за неща, които сте казвали още от тригодишна.

Остави ѝ само част от секундата да прецени какво означава всичко това. Крал Ордън, като всеки притежаващ толкова тежки дарове на ума, естествено бе запомнил всичко, което е видял, всичко, което някога е чул, всяка невинна фраза. С неговите дарования на слух Ордън можеше да е чул и най-тихия шепот през три стаи, през дебелите каменни стени на замъка. Като дете, Йоме не разбираше много добре колко голям може да е обхватът на силите, притежавани от един възрастен Владетел на руни. Несъмнено беше казвала безброй неща, които никога не би пожелала да бъдат чути от крал Ордън. А той ги беше запомнил всички, и то безпогрешно.

— Разбирам… — промълви Йоме.

— Не се обиждайте — каза Габорн. — Това изобщо не бива да ви смущава. Татко ми разказа за всичките ви лудории с лейди Шемоаз. — Кимна към нея и Йоме по-скоро усети, отколкото видя жеста му. — Баща ми винаги ви се е възхищавал. Аз исках да се срещнем и да се запозная с вас, но трябваше да изчакам подходящото време. Миналата година дойдох на Хостенфест в свитата му, за да ви видя… Седях в Голямата зала и ви наблюдавах по време на цялата вечеря, а и после. Смея да кажа, че по едно време се уплаших да не би да ви пробия челото с погледа си.

— Вие ме впечатлихте, Йоме — продължи той. — Наложихте пълна обсада на сърцето ми. Наблюдавах онези, които седяха около вас, обслужващите деца, стражите и Девите на честта, и виждах как всички жадуват за обичта ви. На сутринта, когато си тръгвахме, видях как цяло ято деца се събра около вас, докато керванът ни потегляше, а вие ги пазехте да не се напъхат под конските копита. Вашият народ ви обича и в замяна вие му отдавате изцяло обичта си. Нямате равна на себе си във всички кралства на Роуфхейвън. Ето заради това дойдох. Надявах се, че като всички около вас, и аз един ден бих могъл да споделя обичта ви.

Красиви думи. Йоме се замисли. Крал Ордън винаги довеждаше в Голямата зала по двайсетина души от свитата си. Така беше редно — тези, които са участвали в лова, да похапнат от най-големия убит глиган, поднесен в разгара на пиршеството. Йоме се опита да си спомни лицата им: някои бяха с белези от силарите, което само по себе си ги правеше по-дребни лордове. Принц Габорн беше ли един от тях? Не, тогава трябваше да е бил още съвсем млад.

Да, всички до един, телохранителите и спътниците на Ордън, бяха по-стари, по-доверени хора. Ордън беше достатъчно умен, за да знае, че най-добрите мечоносци едва ли са буйни младоци, кипящи от ентусиазъм при мисълта как ще размахат бойна брадва или меч. Не, най-добрите бяха опитните майстори, които в битка стояха на място, сякаш почти неподвижни, и поразяваха враговете с убийствена пестеливост.

Ордън не беше имал младежи в свитата. Освен… за един тя си спомни: свенливо момче, което седеше в края на трапезата… чаровно момче с права коса и пронизващи сини очи, които просветваха умно, въпреки че зяпаше околните като прост селяк. Йоме го беше взела просто за някое доверено адютантче, може би някой обучаващ се млад щитоносец…

Разбира се, онова нищо и никакво хлапе не можеше да е принц от Владетелите на руни! Тази мисъл я обезпокои и сърцето ѝ се разтуптя. Йоме се извърна да погледне принц Ордън, за да потвърди подозренията си.

И се разсмя. Той стоеше пред нея — невзрачен младеж с права тъмна коса и същите ясни сини очи. За една година беше понаедрял. Йоме трудно успя да сдържи изумлението си. Та той… не беше нищо особено. Едва ли притежаваше повече от един-два дара на обаяние.

Габорн се усмихна, очарован от смеха ѝ.

— След като вече ме видяхте и след като знаете причините за идването ми — каза той, — ако бих поискал ръката ви за женитба, щяхте ли да ми я дадете?

От най-съкровените дълбини на сърцето си, Йоме отговори съвсем искрено:

— Не.

Габорн рязко отстъпи назад, все едно че го беше зашлевила, сякаш отказът ѝ беше последното нещо, което бе очаквал.

— Но защо?

— Вие сте непознат. Какво знам за вас? Как бих могла да обикна човек, когото не познавам?

— Бихте могли да изучите сърцето ми — отговори Габорн. — Нашите бащи желаят политически съюз, но аз пожелах съюз на сходни умове и сходни сърца. Ще разберете, лейди Силвареста, че двамата с вас сме… едно цяло, в много отношения.

Йоме се засмя.

— Честно казано, принц Ордън, ако бяхте дошли да поискате само владенията на Хиърдън, навярно щяхте да ги получите. Но вие искате сърцето ми, а това не бих могла да обещая на един непознат.

— Точно от това се боях — искрено отвърна Габорн. — И все пак двамата с вас сме непознати само по случайност. Ако бяхме живели по-близо един до друг, мисля, че щяхме да можем да изковем любов помежду ни. След като не мога да ви убедя, дали бих могъл да ви поднеса един дар, който може да промени отношението ви?

— Няма нищо, което да желая — каза Йоме; а сърцето ѝ се разтуптя. Войските на Радж Атън стояха пред портите ѝ. Искаше той да се махне. Разбра, че го е казала прибързано.

— Има нещо, което желаете, макар да не го разбирате — каза Габорн. — Вие живеете тук, затворена в далечния си замък край горите, и твърдите, че не искате нищо. Но със сигурност сте уплашена. Имало е време, когато всички Владетели на руни са били като вашия баща, хора, обвързани с клетва да служат на своите, хора, които са взимали дарове, поднесени само драговолно.

— Но ето, сега сме в опасност. — Той я погледна в очите. — Радж Атън е пред портите ви. Всички около вас, кралете на Севера, наричат себе си „прагматици“ и всички търсят само ползата. Уверяват се, че все пак няма да станат като Радж Атън. Но вие добре разбирате лъжливостта на техните аргументи. Още като дете сте видели слабостта на баща ми. Той е велик мъж, но си има пороци, като всички нас. Навярно е успял да остане отчасти добър само защото хора като вас са се осмелявали да му кажат поне понякога да се пази от алчността.

— И така — продължи Габорн, — аз имам дар за вас, принцеса Силвареста. Дар, който ще ви поднеса, без да искам нищо в замяна.

Пристъпи напред и хвана ръката ѝ. Йоме си представи, че ще пусне нещо в шепата ѝ, някой скъпоценен камък сигурно, или любовно стихотворение.

Но Габорн задържа ръката ѝ в своята и тя усети мазолите по дланта му, усети топлината ѝ.

Той коленичи пред нея и зашепна клетва. Клетва толкова древна, че вече малцина разбираха езика ѝ, клетва толкова неотменима, че почти никой Владетел на руни не смееше да я изрече:

— Тази клетва полагам пред вас, и моят живот да бъде свидетел за нея. Аз, Владетел на руни, съм ваш слуга. Обещавам ви, че никога няма да взимам дар насила, нито с измама. Нито ще купувам дарове от онези, които се нуждаят от блага. Вместо това на всеки, който застане пред мен изпаднал в нужда, ще помагам драговолно. Само онези, които се съюзят с мен, докато се сражавам със злото, могат да ми служат като Посветители. И както мъглата се вдига от морето, така са верни думите ми.

Беше изрекъл клетвата на Клетвообвързаните Владетели на руни, клетва, която обикновено се даваше пред поданиците, но също така и пред по-низши владетели или приятели монарси, които някой е решил да закриля. Не беше клетва, изричана току-така. По-скоро беше договор, свята заявка за начин на живот. Само от мисълта за това Йоме почувства, че всеки миг ще припадне.

Сега, след като Радж Атън ги бе нападнал, те щяха да се нуждаят от цялата си възможна мощ. Да изрече Габорн тази клетва точно сега, пред нея, беше… самоубийствено.

Йоме никога не беше очаквала такова благородство от някой Ордън. Да спази принцът клетвата си — това бе повече от непосилно.

Тя самата не можеше да направи същото. Тя беше… твърде прагматична.

Йоме зяпна, осъзнала, че ако беше изрекъл тази клетва при други обстоятелства, сигурно щеше да се възмути. Но да я положи точно сега беше… безотговорно.

Обърна се към своята Дни да види реакцията ѝ. Очите на младата жена се бяха разширили от изумление.

Йоме се взря отново в лицето на Габорн и усети, че иска да го запомни, да задържи този миг в паметта си.

Един час не бе достатъчен да се влюби човек, но един час беше всичко, с което разполагаха. Габорн беше спечелил сърцето ѝ за много по-малко време и същевременно беше разкрил на Йоме собственото ѝ сърце. Беше разбрал, че тя обича народа си. Но все пак тя се зачуди… дори Габорн да поемаше тази клетва като акт на любов към всички хора, не беше ли от чиста суета? Дали Габорн не обичаше собствената си чест повече от живота на поданиците си?

— Мразя ви за това — беше всичко, което можа да отвърне Йоме.

В същия миг от долината се надигна тежък барабанен тътен. Слънцето потъваше зад хоризонта. Двама главанаци в края на леса удряха по тежки медни тъпани. От сиянието под дърветата излязоха дузина сиви коне. Всички ездачи носеха черни плетени ризници под жълтите си палта, с червените вълци на Радж Атън на гърдите. Най-предният носеше зелено триъгълно знаме на дълго копие — покана за преговори.

Останалите носеха бойни брадви и щитове с цвета на мед — почетна гвардия, с емблемата на меча под звездата на Индопал на щитовете.

Тоест всички носеха една и съща униформа — освен един…

На последния кон, с черна плетена ризница, с висок шлем с разперените криле на снежния бухал яздеше самият Радж Атън, с щит на едната ръка и боен чук с дълга дръжка в другата.

Там където преминеше, сякаш ярка светлина извираше от него, и все едно той беше звезда в черна и пуста нощ или самотна лодка с горящите факли над тъмната вода.

Йоме не можеше да откъсне очи от него. Макар и от толкова далече обаянието му я порази и я остави бездиханна. Не можеше да различи чертите му — от толкова далече той беше само дребна фигурка. Но дори оттук я впечатли някаква неизмерима, величава красота. И тя осъзна, че да зърне лицето му ще е много опасно.

Възхити я шлемът му с широко разперените бели криле. В спалнята си тя пазеше два такива древни шлема. „Каква чудесна добавка би бил към колекцията ми — помисли тя, — с усмихващия се към мен череп на Радж Атън.“

Зад Радж Атън пристъпваше една обикновена кафява кобила с Дните на Радж Атън, който се мъчеше да не изостава. Йоме се зачуди какви ли тайни може да разкаже той…

Долу при портите войниците на баща ѝ започнаха да си викат предупредително: „Пазете се от лицето! Пази се от лицето!“

Тя погледна към хората си по стените и забеляза как неспокойно опипват оръжията си. Капитан Дероу, който имаше много дарове на сила, затича покрай парапета с грамадния си стоманен лък, който никой друг в кралството не можеше да изпъне — може би се надяваше, че ще може да пусне няколко стрели по Радж Атън.

Сякаш в отговор на предупредителните викове на войниците над Радж Атън се завихри облак от златиста светлина, като вихър от горящи въглени, който се смъкна и привлече погледите към лицето му.

Това беше хитрина на огнетъкачите му, осъзна Йоме. Радж Атън искаше хората ѝ да го видят.

Йоме не се боеше от външността на Радж Атън, поне не и от толкова далече. Съмняваше се, че оттук обаянието му може да замъгли преценката ѝ.

Радж Атън препусна към портите на града. Воините му се разгънаха в редица и пометоха пустите нивя като буря, защото това не бяха обикновени животни. Бяха подсилени жребци. Водачи на хергелета. Изкуството на Владетелите на руни ги бе превърнало в приказни същества, също като техните господари. Гледката — как се носеха стремително през полята като морски дяволи, порещи през морето, изпълни сърцето на Йоме с почуда. Никога не беше виждала толкова чудесни вихрогони да препускат в строй. Никога не беше виждала нещо толкова великолепно.

Принц Ордън изтича до площадката на стълбището и извика към цитаделата на Посветителите:

— Крал Силвареста! Радж Атън иска да преговаря!

Баща на Йоме изруга, започна да навлича бронята си и стоманата задрънча.

Зад Радж Атън, до изоставените ферми, покрай гората започнаха да излизат войските му. Първо петима огнетъкачи, дотолкова слели се със стихиите, които владееха, че вече не можеха да носят облекла — засияха като запалени фарове, облечени в гърчещите се пламъци на зеления огън. Там, където стъпеха, тревите пламваха.

Щом воините излязоха от сенчестия лес, светлината, излъчвана от огнетъкачите, се отрази в лъскавите им брони и засвятка по остриетата на мечовете им.

А сред хилядите воини, които тръгнаха напред, се мяркаха и още по-странни същества от огнетъкачите.

Косматите главанаци, до дванадесет стъпки на ръст, се затътриха тромаво в плетените си ризници, стиснали в лапите си огромни обковани с желязо криваци. Внимаваха да не стъпчат крачещите в строй пред тях войници.

Бойни псета тичаха напред с великаните — огромни чудовища с жигосани по телесата им руни.

Стрелци безчет.

А в самия край на леса пробягваха черни сенки — козиняви твари с дълги гриви. Съскаха и ръмжаха, подскачаха, опирайки се на предните си крайници, в които стискаха грамадни копия.

— Върколаци! — извика някой от стените. — Върколаци, доведени отвъд Инкара!

Върколаци, за да изкатерят стените, да залазят пъргаво нагоре по камъка като маймуни. Върколаци с остри зъби и червени като въглени очи.

Йоме никога не беше виждала жив върколак. Само веднъж ѝ бяха показали древна, полуразпаднала се кожа. Върколаците бяха създания от легендите.

Върколаци. Нищо чудно, че армията на Радж Атън се бе придвижвала денем през горите и беше нападала само нощем.

Всичко това беше само показност, разбира се. Радж Атън се появяваше в цялото си могъщество, с целия си антураж. Силата на армията му беше смайваща, богатството му — огромно.

„Виждате ли ме — казваше той. — Вие, жалки северняци, клечащи тук в затънтеното си кралство, не знаете колко сте нищожни. Вижте Вълчия господар на Юга. Гледайте богатството ми!“

Но народът на Йоме беше готов за битка. Тя ясно виждаше момчетата и старците, нервно потръпващи зад бойниците на стените, здраво стиснали дръжките на копията и опънали лъковете. Народът ѝ щеше да влезе в битка. Битка, която щеше да се възпява години наред.

Бащата на Йоме най-накрая навлече бронята си, награби оръжията си и тежките му стъпки заотекваха по стъпалата на кулата зад нея. Неговият Дни, стар схолар с побеляла брада, ситнеше зад него да не изостане.

Йоме не беше подготвена за промяната у своя баща. През последните няколко часа той бе поел шестдесет дара от своя народ и силата му беше нараснала неимоверно. Прескачаше по шест стъпала наведнъж, макар да беше с тежка броня. Движеше се като пантера.

Когато излезе на върха на кулата, гигантските главанаци спряха да бият барабаните и армията на Радж Атън спря. Необучените за това върколаци засъскаха и заръмжаха, жадни за битка.

Радж Атън дръпна юздите на коня си и извика — и толкова сила имаше в този вик — защото владееше даровете на глас от стотици и стотици хора, — че думите му отекнаха ясно чак до зъберите на цитаделата въпреки задухалия силен вятър. Мило и галещо за ушите прозвуча този зов, въпреки гибелната заплаха, внушавана от делата му.

— Кралю Силвареста, народе на Хиърдън — призова Радж Атън с глас чист като звън на камбана и отекващ като песента на горски вятър. — Нека бъдем приятели — а не противници на бойното поле. Не ви нося зло. Вижте армията ми… — Той разпери широко ръце. — Вие не можете да я надвиете. Вижте ме. Аз не съм ви враг. Нали не ще ме принудите да клеча тук в хладната нощ, докато вие вечеряте край огнищата си? Разтворете широко портите си. Аз ще бъда вашият владетел, а вие — моят народ.

Гласът му бе толкова приятен, така изпълнен с благост, разум и доброта, че ако тя самата беше на стените, сигурно щеше да ѝ е трудно да устои.

И наистина, в същия момент Йоме чу как веригите и лостовете на главния портикул изскърцаха и подвижният мост започна да се спуска.

Сърцето на Йоме затуптя.

— Не! — извика тя стъписана от това, че някои от глупавите ѝ поданици, покорени от обаянието и Гласа на чудовището изпълняват подканата му.

Крал Силвареста също завика, заповяда на мъжете си да вдигнат веднага моста. Но бяха далече и много високо над портите. Викът на младия Ордън бе заглушен от забралото на шлема му. Той го вдигна и извика пак.

Догонил собствения ѝ гняв, долу при портите капитан Дероу пусна тежка стрела към Вълчия господар. Тя полетя с невероятна скорост, почти невидим свисък на черното желязо, което щеше да прониже и най-здравата броня на всеки друг.

Но скоростта и силата на Радж Атън надделяха. Владетелят на руни само посегна напред и хвана желязната стрела във въздуха.

Невероятна бързина! Радж Атън бе извършил немислимото, поемайки толкова много дарове на метаболизъм. Макар и от толкова далече Йоме разбра, че той се движи пет-шест пъти по-бързо от простосмъртен. Щом живееше с такава бързина, щеше да остарее и да умре само след няколко години. Но преди това като нищо можеше да завладее целия свят.

— Сега ме чуйте — призова той и призивът му прозвуча съвсем благоразумно и благонамерено. — Няма да търпим това повече. — А след това с огромна сила и с доброта, която се промъкна дори през защитните прегради на Йоме, Радж Атън повели: — Хвърлете оръжията си. Покорете ми се!

Йоме неволно посегна към кинжала си, готова да го хвърли през стените. Само ръката на Габорн, пресегнала се да я спре, ѝ попречи да запокити оръжието…

Тя моментално съжали, разбрала колко глупаво щеше да постъпи. Погледна към баща си, уплашена да не би да го е разгневила. И видя как той самият се бори, бори се със себе си да се сдържи да не хвърли бойния си чук от стената.

Постоя така за секунда, ужасена от мисълта как щяха да реагират хората ѝ на гласа и вълшебното обаяние на Радж Атън, изплашена от това, че онези, които бяха по-близо до него, могат да се излъжат.

С гръмки викове като на празненство, народът ѝ започна да хвърля оръжията си от стените на замъка. Мечове и копия задрънчаха по камъните до рова, наред с шлемове и щитове. Балистите на южната стена се сринаха във водата и изхвърлиха фонтан от пръски. Радостните възгласи на народа ѝ бяха почти оглушителни, сякаш Радж Атън беше дошъл като техен спасител, а не за да ги унищожи. И в този момент градските порти се разтвориха широко.

Няколко от най-преданите на дома Силвареста войници положиха напразни усилия да затворят портите. Капитан Дероу заразмахва стоманения си лък като оръжие, за да разгони мъжете от града от стените. Неколцина воини със силен дух, но с по-нищожни дарове така и не напуснаха постовете си по стените. Веднага щом започнаха да викат: „На бран!“, околните се нахвърлиха върху тях. Йоме видя как няколко души от градската стража бяха хвърлени от високите стени и издъхнаха долу.

Оттук не можеше да види красотата на лицето на Радж Атън. Оттук и вятърът, разбира се, намаляваше сладостта на гласа му.

Макар Йоме да съзнаваше, че градът е изгубен, макар да разбираше как бе станало това, не можеше изцяло да повярва на това, което виждаха очите ѝ.

Беше зашеметена. Беше невъобразимо потресена.

Подвижният мост се спусна. Желязната решетка на портикула се вдигна. Вътрешната порта се отвори.

Без да е убит и един враг, замъкът Силвареста падна.

Посрещнат от възторжени възгласи, Радж Атън влезе във вътрешния двор, а хората на Йоме припряно заразчистваха струпаните коли и бъчви, ята кокошки и гъски се разхвърчаха пред пътя на Вълчия господар.

„Как съм могла да бъда толкова сляпа? — зачуди се Йоме. — Как можах да не проумея опасността?“

Само допреди няколко мига Йоме се беше надявала, че баща ѝ и крал Ордън ще успеят да спрат Радж Атън.

„Колко съм простодушна.“

До нея баща ѝ закрещя, призова отдалече войниците си да се предадат. Не искаше да гледа как загиват.

Студеният вечерен вятър отнесе думите му.

Потресена, Йоме се извърна и погледна баща си, и го видя пребледнял и сломен, и унил, унил и изцеден от всякаква надежда.

„Гласът на баща ми е сух и невеществен. Като издухана от вятъра пепел. Той е нищо пред Радж Атън. Всички ние сме нищо.“

Това никога не си го беше представяла.

Радж Атън съвсем леко се наведе в седлото си. От толкова далече и високо лицето му не беше съвсем малко, като блещукащо късче кварц по пясъчния бряг; Йоме си представи, че е красив. Изглеждаше млад. Изглеждаше прелестен. Бронята си носеше с такава лекота, с каквато някой друг щеше да носи дрехите си, и Йоме го загледа с почуда. Мълвеше се, че притежавал дарове на мускул от хиляди мъже. Да не беше страхът, че може да си скърши костите, можеше да прескача стени, можеше да се вреже в брониран от глава до пети човек все едно, че се врязва в зряла праскова.

В битка той щеше да е непобедим. С неговите дарове на ум — изцедени от стотици мъдреци и пълководци — не можеше да го изненада нито един майстор на меча. Даровете му на метаболизъм щяха да му позволят да се движи през двора, профучавайки между слисаните стражи като вятър. С достатъчното си дарования на жизненост щеше да понесе и най-тежката рана.

Радж Атън вече не беше дори човешко същество. Беше се превърнал в природна стихия.

С едно намерение — да покори света.

Не му беше нужна армия, която да го подкрепя, не му трябваха подсилени слонове, нито косматите главанаци гиганти, за да разбиват дворцови порти. Не му бяха нужни върколаци, за да катерят стените. Нито огнетъкачи, които да подпалват градските покриви.

Всичко това бяха малки ужасии, само за отвличане на вниманието. Като тварите, пъплещи в козината на някой великан.

— Не можем да се бием — прошепна баща ѝ. — Милост небесна, не можем да се бием!

Дъхът на Габорн излизаше на дрипави облаци. Той се приближи толкова, че тя усети топлината му до лицето си.

Докато наблюдаваше събитията долу, Йоме се чувстваше като отделена от тялото си. Хората тичаха към широкия двор, боричкаха се да се доближат до новия си господар, техния Господар, който щеше да ги унищожи всички.

Йоме се боеше от Радж Атън, както се боеше от смъртта; но същевременно усещаше, че без да иска, го посреща с радост. Силата на неговия Глас я бе принудила да го срещне с радост.

Принц Габорн Вал Ордън промълви:

— Вашият народ няма волята да се опълчи. Моите съжаления към дома Силвареста — към вашия баща, и към вас — за загубата на кралството ви.

— Благодаря — отвърна му Йоме със слаб и отчужден глас.

Габорн се обърна към крал Силвареста.

— Милорд, има ли нещо, което мога да направя?

Погледна към Йоме. Може би се надяваше да я отведе оттук, да я отведе далече.

Бащата на Йоме, все още потресен, се обърна към принца.

— Да направите? Та вие сте още момче! Какво бихте могли да направите?

Умът ѝ заработи трескаво. Отначало помисли дали Габорн не би могъл да ѝ помогне да избяга. Не, това не можеше да си го представи. Радж Атън знаеше, че тя е в замъка. Кралските хора бяха белязани. Дори Габорн да се опиташе да я измъкне, Радж Атън щеше да ги залови. Най-многото, което Габорн можеше да постигне, беше да спаси себе си. Радж Атън не знаеше, че принц Ордън е тук.

Крал Силвареста явно стигна до същото заключение.

— Ако успеете да се измъкнете от замъка, предайте моя поздрав на баща си. Кажете му, че съжалявам, че няма да можем да ловуваме отново. Може би той ще успее да отмъсти за моя народ.

Баща ѝ бръкна под стоманения си нагръдник и извади оттам кожена кесия, с малка книга в нея.

— Един от моите хора беше убит, докато се опитваше да ми донесе това. Съдържа писания от емира на Тулистан. Повечето е само философски брътвеж и поезия… но има и някои описания на битките на Радж Атън. Убеден съм, че емирът е искал да прочета нещо в нея, но така и не можах да разбера кое. Ще се погрижите ли да стигне до баща ви?

Габорн взе кожената кесия и грижливо я прибра.

— Е, принц Ордън, време е да тръгвате преди Радж Атън да е научил, че сте тук. Предвид сегашното състояние на верните ми поданици, няма да му трябва много време, докато го разбере.

— Тогава, с най-дълбоко съжаление, тръгвам. — Габорн се поклони на краля.

После, за изненада на Йоме, младежът пристъпи към нея и я целуна по бузата. Смая се, щом усети колко силно заби сърцето ѝ при това докосване. Сините му очи я пронизаха и Габорн прошепна твърдо и решително:

— Не губи дух. Радж Атън използва хората. Не ги унищожава. Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.

После се обърна и забърза към стълбите, затича толкова тихо, че тя дори не чу скърцането на ботушите му по камъните. Ако не беше бесният галоп на сърцето ѝ и горещината на бузата, където я бе целунал, почти щеше да си помисли, че си го е въобразила.

Капитан Олт последва Габорн към вътрешния двор.

„Как ще се измъкне — зачуди се тя, — след като стражите на Радж Атън зорко наблюдават града?“

Погледна надолу, зърна веещото му се синьо наметало, видя как Габорн си пробива път през тълпата слепи, глухи, и осакатени Посветители на дома Силвареста. Не беше висок. Може би един толкова невзрачен младеж щеше да успее да се измъкне, без да го забележат.

„Колко странно. Да си помисля, че го обичам!“ Осмели се дори да изпита надежда, че наистина някой ден ще се венчаят.

Но разбира се, принц Ордън трябваше да се спаси, а тя нямаше нищо, което да му предложи. Замаяна прецени, че този ден бе невъзможно да свърши по друг начин.

„А може би и двамата сме по-прагматични, отколкото искахме да допуснем?“

— Довиждане, владетелю мой — прошепна тя след отдалечаващия се силует на Габорн и добави един стар благослов за пътниците. — Сияйните дано насочват всяка твоя стъпка.

Обърна се да погледне към Радж Атън — той ухилено махаше на новите си поданици. Пъстросивият му жребец крачеше гордо по каменните улици, а хората му правеха път и възгласите им ставаха все по-оглушителни. Вече навлизаше във втория пояс на града, през Пазарната порта. Пришпори коня нагоре и за миг се скри от погледа на Йоме.

Изведнъж Шемоаз се озова до лакътя ѝ. Йоме преглътна заседналата в гърлото ѝ буца; чудеше се какво ли ще направи с нея Радж Атън. На смърт ли щеше да я осъди? На изтезания? Да ѝ отнеме честта?

Или щеше да ѝ остави някакъв ранг, да остави баща ѝ за регент? Изглеждаше възможно.

Можеше само да се надява.

Радж Атън зави зад един ъгъл и сега се оказа само на двеста разкрача разстояние.

Можеше вече да види лицето му под разперените бели криле на шлема — чистата кожа, лъскавата черна коса, безстрастните му тъмни очи. Красив, красив. Толкова съвършен, сякаш беше изваян от любов и доброта.

Той вдигна очи към Йоме. Понеже беше красива толкова, колкото можеше да бъде само една принцеса от Властелините на руни, Йоме беше свикнала със случайните похотливи мъжки погледи. Знаеше колко възбужда външността ѝ страстта на всеки мъж.

Но от всички хищнически погледи, с които бе удостоявана в живота си, нищо не можеше да се сравни с това, което видя оголено в очите на Радж Атън.

Градината на чародея

Габорн само дето не полетя по стълбите към цитаделата на Посветителите; промушваше се през претъпкания с вмирисани безумци и сакати двор.

Капитан Олт беше до него и му каза:

— Ваше благородие, моля, влезте в кухнята на Посветителите и изчакайте, докато не изпратя някого. Скоро слънцето ще залезе. Може да измислим начин да ви прехвърлим през някоя стена като падне нощта.

Габорн кимна.

— Благодаря ви, сър Олт.

Вече от няколко часа знаеше, че ще се наложи да бяга от замъка Силвареста, но не вярваше, че това ще се случи толкова скоро. Беше си представял, че защитниците на замъка ще окажат твърда съпротива. Стените бяха достатъчно дебели и високи, за да задържат пълчищата на Радж Атън.

Трябваше да поспи. От три дни почти не беше спал. Всъщност той почти не се нуждаеше от сън. Още като бебе беше получил три дара на жизненост и за щастие двама от дарителите му все още бяха живи. Така че като всички, които притежаваха голяма жизненост, Габорн можеше да отдъхва на гърба на коня си, да оставя мозъка си да отпочине, докато той самият се движи като в сън наяве. Все пак понякога му се приискваше да подремне.

Виж, с храната работата беше друга. Дори един Владетел на руни с голяма жизненост се нуждаеше от храна. Точно сега стомахът на Габорн ръмжеше от глад. Но нямаше почти никакво време за ядене.

Нещо по-лошо — той беше ранен. Нищо сериозно, разбира се, но все пак стрелата беше разкъсала десния му бицепс. Ръката за меча. Беше я промил и превързал, но тя пулсираше и пареше.

А Габорн нямаше време нито за раната, нито за стомаха си. Точно сега трябваше да се предреши.

Беше убил един от външните конни съгледвачи на Радж Атън и трима от неговите главанаци гиганти. Стрелите му бяха поразили шест от бойните му кучета.

Конните съгледвачи на Радж Атън щяха да искат да си отмъстят. Габорн никак не беше сигурен, че ще може да се измъкне, дори да дочака нощния мрак. Притежаваше два дара на мирис, но острото му обоняние беше нищо в сравнение с това на някои от бойците на Радж Атън: мъже с носове по-чувствителни от носа на хрътка. Щяха да го проследят.

Въпреки показната си увереност пред Йоме Габорн изпитваше страх.

Все пак се залови да свърши каквото бе необходимо едно по едно. Замириса му на готвено от кухнята на Посветителите и той забърза по дървения под.

Озова се не в кухнята, а в широкото преддверие към трапезарията. Вдясно от вратата през няколкото тежки греди към кухненските помещения видя готварските огньове. От таванските греди висяха оскубани гъски, буци кашкавал, връзки чесън, пушени змиорки и сушени наденици. В един от големите казани вреше супа. Миришеше на естрагон, босилек и розмарин. Между него и готварското помещение имаше дълга работна маса и на нея сляпо момиче трупаше на огромен метален поднос сварени яйца, ряпа и лук.

В краката ѝ едно проскубано коте подмяташе в лапите си изплашено мишле.

По-нататък помещението се уширяваше към масивните дървени маси за хранене, почернели от старост и от мазнина, с пейки от двете им страни. На всяка маса горяха малки маслени светилници.

Хлебарите и готвачите на замъка Силвареста се трудеха усилно по това време на деня, зареждаха масите със самуни хляб и купи с плодове, пълнеха блюдата с месо. Докато другите слуги се бяха струпали по стените да гледат битката, готвачите знаеха задължението си: да се погрижат за несретниците, отдали своите дарове на дома Силвареста.

Както в повечето трапезарии на Посветители, обслужващият персонал беше съставен от хора, които сами бяха пожертвали дарбите си: грозниците, отказали се от своя чар, редяха масите и надзираваха кухнята. Немите и глухите се трудеха в хлебопекарната. Слепите и онези, които се бяха лишили от мирис и усет за допир, метяха подове и търкаха опушените котли.

Габорн моментално забеляза царящата тук тишина. Въпреки че около него се суетяха няколко души, никой не проговаряше, освен по някоя кратка заповед тук и там. Тези хора бяха изплашени.

Самите кухни предлагаха щедра смесица от миризми: миризмата на прясно насечено месо от закланите рано заранта животни и на току-що извадения от фурните хляб се мъчеше да надделее над миризмите на топено сирене, разлято вино и гранясала мас. Съчетанието не беше приятно, но Габорн усети, че устата му се изпълва със слюнка.

Влезе бързо в трапезарията. Един тесен коридор зад нея водеше към хлебарските пещи и Габорн надуши свежия мирис на току-що опечения хляб.

Грабна един горещ самун от масата и едно хубаво слугинче го изгледа намръщено. Но той все пак взе храната все едно, че си беше негова, и отвърна на момичето с поглед, който казваше: „Това си е мое.“

Слугинчето не можа да разбере неизречения укор, но се отдалечи. Държеше ръцете си плътно прибрани до тялото по онзи предпазлив начин, характерен за хората, отказали се от дарбата си на допир. Габорн взе един добре наточен нож и си отряза кълка от поставената в друго блюдо сварена гъска. Пъхна ножа в колана си и задъвка кълката, отвори и бутилка вино. Качеството на виното го изненада.

Едно от кралските ловни кучета се беше изтегнало под масата. Като видя, че Габорн яде, излезе и се намести в краката му, изгледа го с очакване и замете по пода с опашка.

Габорн му хвърли недооглозганата кълка и продължи с хляба.

Умът му работеше трескаво. Въпреки че някой можеше да дойде и да му помогне да излезе от замъка, той знаеше, че това няма да е никак лесно, а и не можеше много да разчита на чужда помощ. Премисли какви ли не планове. Замък Силвареста имаше ров, река, която течеше покрай източната стена, с една воденица за мелене на зърното.

До воденицата сигурно щеше да има ладия, която членовете на кралската фамилия да използват за разходка по реката. Често в подобни случаи от замъка излизаше подземен тунел до кея с ладията.

Но ладията със сигурност щеше да се наблюдава от войниците на Радж Атън. Вълчия господар водеше върколаци, а те можеха да виждат и в най-големия мрак. Така че едва ли можеше да се измъкне с ладията.

Кухнята можеше да има нещо като канал, свързан с реката. Но едва ли. В кухните не оставаше за изхвърляне почти нищо. Кокалите се даваха на кралските кучета. Обелките от зеленчуците отиваха за свинете. Кожите отиваха при кожарите. Всичко, което останеше, отиваше в градините за тор.

Габорн трябваше да се измъкне през реката. Не можеше да рискува да излезе по суша. Бойните кучета щяха да го намерят.

А и да остане не можеше, не можеше да се скрие в замъка за през нощта. Трябваше да го напусне преди да се мръкне. Веднага щом се стъмнеше съвсем и градът притихнеше, ловците на Радж Атън щяха да започнат да го издирват, дори само за да си отмъстят.

Миловидното слугинче се върна с втора бутилка вино, още хляб и месо, за да замести с тях взетото от Габорн.

Габорн заговори до врата ѝ:

— Извини ме. Аз съм принц Ордън. Трябва да стигна до реката. Знаеш ли някой проход, по който да мога да изляза? — Почти моментално се усети колко е глупав и си помисли: „Не трябваше да си казвам името.“ Все пак беше изпитал необходимостта да я впечатли с характера на затруднението си, а това беше най-бързият начин.

Девойката го погледна и огънчето на светилника се отрази в кафявите ѝ очи. Габорн се зачуди защо се е отказала от сетивото си. Нещастно приключила любовна връзка, желание никога повече да не гали или да бъде галена? Животът ѝ нямаше да е лек. Отдалите дарбата си на допир не можеха да усещат нито студ, нито болка, нито удоволствие. Освен това всичките им други сетива някак помръкваха — слух, зрение, обоняние.

Поради това, за тях животът беше празен като на пристрастените към опиума. Често се случваше да се изгорят или да се порежат, без изобщо да го разберат. В студа на зимата можеха да получат измръзвания и да ги търпят без сълзи.

Габорн не знаеше на кого е отдала своя дар на допира — дали е отишъл при краля, при кралицата или при Йоме. Но беше убеден, че крал Силвареста ще бъде осъден на смърт. Сигурно до няколко часа, още преди да се съмне. Освен ако Радж Атън не пожелаеше най-напред да го подложи на изтезания.

Дали това слугинче щеше да седи тази нощ пред някой огън и да чака първата милувка на топлината по кожата си? Или щеше да стои отвън в студената мъгла и да се радва на играта ѝ по лицето си? Не, животът ѝ не можеше да е лесен.

— Има една пътечка отзад — проговори тя с изненадващо мил глас. — Хлебарската пътека, води до мелницата. Там има няколко ниски брези, клоните им стигат до водата.

— Благодаря ти — каза Габорн.

Обърна се, с мисълта да излезе на двора. Искаше да напусне замъка Силвареста, но трябваше и да нанесе удар на Радж Атън. Беше видял десетки силари да се търкалят по тревата, където доскоро работеха облекчителите.

Силарите, изковани от ценния кръвен метал, извличан от хълмовете на Картиш, представляваха всъщност сплав от метали, за които се вярваше, че се извличат от човешка кръв. Само кръвен метал можеше да се използва за направата на силари. Габорн не можеше да позволи Радж Атън да ги завладее.

Но когато се обърна да тръгне, девойчето го потупа по рамото и попита:

— Ще ме вземете ли с вас?

Габорн видя страха в очите ѝ.

— Бих те взел — отвърна ѝ тихо той. — Ако смятах, че това ще ти помогне. Но ти ще си в по-голяма безопасност тук.

От опит знаеше, че Посветителите рядко са храбри. Не бяха от типа хора, които се вкопчват в живота и са готови да го бранят с цената на всичко. Да, те служеха на своите владетели, но им служеха пасивно. Не знаеше дали това момиче притежава емоционалната сила, толкова необходима, за да може да се измъкне.

— Ако убият кралицата… — каза тя. — Войниците… ще ме използват. Знаете как отмъщават на пленени Посветители.

Тогава Габорн разбра защо се беше отказала от чувството за допир, защо се боеше да бъде докосвана отново, отново да бъде наранена. Беше преживяла насилие.

Тя беше права. Войниците на Радж Атън можеха да я наранят. Тези хора, които бяха твърде слаби, за да могат да стоят на краката си, или чиито метаболизми бяха толкова забавени, че не можеха да примигнат повече от пет пъти на час — всички те бяха част от своя Владетел на руни. Бяха неговите невидими придатъци, изворът на неговата сила. Поддържайки своя владетел, те се опълчваха срещу владетеля на своите врагове.

Ако крал Силвареста бъдеше екзекутиран, тези окаяници нямаше да избягат от възмездието.

Габорн искаше да каже на девойчето да остане, да ѝ каже, че не може да я вземе. Искаше да ѝ каже колко опасно ще е това пътуване. Но за нея може би най-голямата опасност бе, ако останеше тук, в цитаделата на Посветителите.

— Смятам да преплувам през реката — отвърна Габорн. — Можеш ли да плуваш?

Слугинята кимна.

— Малко.

Тялото ѝ се разтърси при мисълта какво се кани да направи. Долната ѝ челюст потрепери. Сълзи изпълниха очите ѝ. Плуването не беше сред високо ценените умения тук в Хиърдън, но в Мистария Габорн беше изучил по-изтънчените методи на това изкуство от водните чародеи. Все още беше обгърнат от защитните им заклинания, които го пазеха да не се удави.

Той стисна ръката ѝ.

— Е, бъди смела. Всичко ще мине добре.

Обърна се да тръгне, а тя се шмугна покрай рамото му и взе един самун хляб. При прага спря да вземе една тояга и стар шал, загърна главата си и излезе навън.

На една кука над мястото, където беше подпряна тоягата, Габорн зърна ризата на някой от хлебарите — много топло за носене около фурните облекло. Хлебарите обикновено се разсъбличаха до препаска около срамотиите си, когато работеха при пещите.

Взе ризата и я навлече — омазнена и миришеща на тесто и на потта на друг човек. На нейно място окачи тънкия син халат на Силвареста.

Сега приличаше на дребен слуга, ако не се брояха сабята и кинжалът му. От тях не можеше да се лиши. Трябваха му.

Бързо излезе на двора да събере силарите. Ясното вечерно небе вече потъмняваше и сенките бяха станали удивително дълбоки. Стражи изнасяха от стражницата запалени факли, за да осветят каменната полоса.

Но щом излезе от вратата Габорн видя, че е сгрешил. Големите дървени порти към цитаделата на Посветителите бяха широко разтворени и бойната гвардия на Радж Атън току-що беше преминала през тях — мъже, които дори случайният наблюдател щеше да забележи, че се движат с усилена скорост, воини с толкова дарове, че в сравнение с тях Габорн беше бледа сянка. Посветителите на крал Силвареста се бяха скупчили и гледаха отчаяно бойците на Радж Атън.

Самият Радж Атън, вече на прага на портите, тъкмо напускаше цитаделата заедно с крал Силвареста и Йоме.

Габорн бързо огледа двора. Силарите, които бе поискал да прибере и скрие, ги нямаше. Бяха ги взели.

Един воин от телохранителите прикова с погледа си Габорн. Сърцето на младежа заблъска в гърдите. Той се сви и се помъчи да си припомни обучението си в Къщата на Разбирането.

Окаяник. „Аз съм окаяник“, искаше да изговори с цялото си тяло. „Поредният нещастен сакат в служба на лорд Силвареста.“ Но сабята му говореше друго.

Ням? Глух? Глупак, който все още се надява, че ще може да се бие?

Присви се още крачка назад, по-надълбоко в сенките, изгърби дясното си рамо и остави лявата си ръка, да провисне надолу, заби поглед в земята и устата му провисна, глупаво отворена.

— Ти! — извика телохранителят и пришпори напред коня си. — Как се казваш?

Габорн се озърна към Посветителите наоколо, все едно че не беше сигурен дали се обръщат към него. Посветителите не бяха въоръжени. Не можеше да се надява, че ще се крие сред тях.

Надяна си идиотска усмивка и остави очите си да блуждаят. Имаше една група хора в цитаделата на Посветителите, които можеше да изиграе — слуга, чиито качества не си е струвало да се вземат, но който все пак обича своя владетел и заради това изпълнява каквато служба му възложат.

Габорн примижа, ухили се към войника, посочи с пръст коня му и рече:

— Ее! Хубав кон!

— Попитах как се казваш? — настоя войникът. Говореше с тайфански акцент.

— Ейлсън — отвърна Габорн. — Ейлсън Предания. — Произнесе го като владетелска титла. Всъщност това име се даваше на човек, комуто е отказано да бъде Посветител, защото са решили, че дарбите му са нищожни. Пръстите му зашариха по дръжката на сабята, сякаш искаше да я извади. — Ми аз… рицар ще ставам.

Габорн успя да извади сабята до средата все едно, че искаше да я покаже, след което отново я натика в ножницата. Ако я видеше, войникът щеше да разпознае фината стомана.

Ето че си беше намерил маскировката. Слабоумен хлапак, който си е намерил отнякъде сабя и си я носи да се перчи с нея.

В този момент през портикула изтрополи тежка кола — открит фургон, пълен с мъже в качулести халати — хора с отпуснати челюсти, празни очи и изцедени мозъци. Мъже толкова изнемощели от това, че са дарили мускулите си, че не можеха да се повдигнат, а само лежаха изтощени с ръце, изпружени над ръба на фургона. Мъже толкова осакатени от това, че са дарили гъвкавостта си, че всички мускули по телата им сякаш се бяха вкочанили — с изкривени гърбове и свити без полза пръсти.

Радж Атън водеше част от собствените си Посветители в цитаделата. Четири едри товарни коня теглеха фургона. Жребците на почетната му стража пъргаво пристъпваха наоколо, цвилеха и ритаха. Нямаше място за толкова много животни тук, в каменния квадрат, при толкова струпали се наоколо и зяпащи нещастници.

— Сабята ти е много хубава, момче — изръмжа воинът на Габорн, докато конят му се дърпаше да направи път на фургона. — Гледай само да не се порежеш. — Думите му означаваха, че няма да го задържи; побърза да се дръпне от фургона, без да прегази най-близкия зяпач.

Габорн заситни към него. Знаеше, че най-сигурният начин да се отървеш от някого е като му досадиш.

— Ама тя не е остра. Искаш ли да видиш?

Фургонът спря и Габорн видя Девата на честта на Йоме, Шемоаз, в самия му край, прегърнала главата на един от Посветителите там. „Тате, тате…“, хлипаше тя и Габорн разбра, че тези не са просто кои да е от Посветителите на Радж Атън, а пленени от него рицари, върнати в родината им като трофеи. Човекът, когото прегръщаше Шемоаз, беше тридесет и няколко годишен, с много светлокестенява коса. Габорн погледа девицата и баща ѝ съжали, че не може да ги спаси. Съжали, че не може да спаси цялото това кралство. И в същото време, стъписан, мълчаливо се закле. „Ако зависи от мен, ще спася и вас.“

Откъм сенките до Габорн се приближи едър мъж в мръсен халат и изръмжа:

— Ейлсън, вонлив проклетнико! Недей да ми се пречкаш на пътя. Защо не си изпразнил гърнетата на Посветителите, като ти казах! Я ела да си свършиш работа. Добрите хора ги остави на мира.

За изненада на Габорн, непознатият тикна в ръцете му две ведра пълни с изпражнения и пикоч, след което го тупна по главата. Ведрата воняха. За човек с дарове на обоняние миризмата беше непоносима. Габорн едва преглътна желанието си да повърне, изви врат и изгледа жално мъжа. Беше дебел, с рунтави вежди и къса, наполовина посивяла брада. Сред сенките приличаше на поредния Посветител в оцапан халат, но Габорн го позна: билкаря на Силвареста, могъщия чародей, Земния пазител Бинесман.

— Отнеси ги в градините преди да се е мръкнало — злобно изръмжа билкарят, — да не те напердаша по-лошо от миналия път.

Габорн веднага схвана какво става. Билкарят знаеше, че съгледвачите на Радж Атън са уловили миризмата му. Но никой надарен с дарбата на мириса нямаше да се приближи до тези ведра.

Габорн си пое дъх и ги надигна.

— И да не си оплетеш краката в сенките. На всяка стъпка ли трябва да те гледам? — изсъска Бинесман.

Говореше тихо, сякаш искаше да не го подслушат — знаеше, че всеки от войниците от охраната на Радж Атън има толкова дарове на слуха, че може да отличи дори тупането на сърцето на Габорн от това разстояние.

Бинесман го преведе покрай задните стени на кухните. Там завариха слугинчето.

— Добре, значи го намери! — прошепна то на Бинесман.

Билкарят само кимна, вдигна ѝ пръст да не говори, след което преведе и двамата през желязна врата от задната страна на цитаделата на Посветителите, а после — по утъпкана пътека до една градина. Градината за готварските билки.

По южната стена на градината растяха някакви тъмнозелени лози, виещи се нагоре по каменния зид. Бинесман спря и почна да бере от листата им. Въпреки сумрака дори Габорн успя да познае тесните, с форма на връх на копие листа на тайна.

След като набра една шепа, Бинесман ги разтри между пръстите си. За обикновен човек тайната имаше само малко по-лоша миризма, но за кучета беше истинска отрова. Избягваха я. А Бинесман беше майстор магьосник, способен да усили въздействието на билките.

Това, което Габорн помириса, беше неописуемо — раздираща вътрешностите мазна воня като от кошмар, като от въплътено зло. Всъщност умът му дори се изпълни с един образ — сякаш изведнъж някакъв огромен паяк беше изпънал смъртоносната си паяжина през пътеката. Смъртно опасно. Убийствено. Можеше само да си представи как това вещество ще подейства на едно ловно куче.

Бинесман пръсна от смачканите листа по земята, а с няколко от тях натърка подметките на Габорн.

След като свърши, ги поведе през градината, без да обръща внимание на другите билки. Прескочиха една ниска стена и стигнаха до Кралската стена — втория отбранителен пояс на града.

Бинесман ги преведе по тесен път с Кралската стена от едната страна и задните стени на търговските дюкяни от другата. Стигнаха до една портичка с железни решетки, толкова малка, че човек трябваше да се наведе, за да мине. При портата, взидана в каменната стена, стояха двама стражи. Бинесман махна с ръка и единият извади ключ и отключи.

Габорн остави вонящите ведра на камъните, за да се отърве от товара си, но Бинесман му изсъска:

— Носи ги!

Отвъд стената беше кралската градина — по-красива от всяка градина, която Габорн бе виждал. В това внезапно открило се пред очите му пространство, макар дневната светлина да помръкваше, той виждаше по-добре, отколкото в сенките из тесните улици.

Но думата „градина“ не беше съвсем точна. Растенията, които вирееха тук, не бяха подрязани и подредени в лехи. Растяха в диво изобилие и в невероятна смесица, сякаш почвата беше толкова жива, че не можеше да не ги ражда така щедро.

Странни храсти с цветове като звезди се сплитаха в арки над главите им. Пред тях се беше проснала пълна с цветя ливада, а по-нататък се виждаше нисък склон, обрасъл с борове и причудливи дървета от Юга и Изтока.

В това място се бяха случили странни неща: портокалови и лимонови дръвчета растяха около един горещ извор, дървета, които не можеха да оцелеят зиме. А още по-нататък имаше и други, с чудати, приличащи на коси листа и дълги вейки, и закривени черни клони, които като че ли се бяха устремили да разкъсат небето.

През ливадата ромолеше поток. При един малък вир бяха спрели на водопой няколко сърни. Бледите очертания на цветя и билки бяха пръснати навсякъде, щедро разцъфнали.

На изток и на запад се извисяваха екзотични гори.

Макар че слънцето отдавна се беше скрило, въздухът бе изпълнени с бръмчене на пчели.

Габорн вдиша дълбоко и сякаш горските миризми на целия свят, и уханията на всички градини и всички подправки изпълниха дробовете му наведнъж. Имаше чувството, че би могъл да задържи този мирис за вечни времена, че той е съживил всяка фибра на съществото му.

И цялата умора, всичката болка, която бе преживял през последните пет дни, сякаш се отля от него. Толкова богата бе миризмата на тази градина. Омайваща.

„До този момент — помисли той — просто никога не съм бил истински жив.“ Никакво желание не изпитваше да напусне градината, не бързаше да си иде. Не че времето като че ли бе спряло тук. Не, по-скоро изпитваше… сигурност. Земята сякаш щеше да го опази от враговете му, точно както пазеше растенията на Бинесман от похищенията на зимата.

Бинесман се наведе и свали обущата си. Махна на Габорн и на слугинчето да направят същото.

Това трябваше да е чародейската градина, легендарната градина, която според някои Бинесман никога нямаше да напусне.

Преди четири години, когато старият чародей Яроу беше умрял, няколко схолари в Къщата на Разбирането бяха поискали Бинесман да дойде, за да поеме ролята на учител край камината в Стаята на Земните сили. Постът беше толкова престижен, че малцина чародеи щяха да го откажат. Но тогава се надигна страшен вой. Бинесман няколко години преди това беше публикувал един билкарски наръчник, описвайки треви, които могат да облагодетелстват човечеството. Един Земен пазител, Хеуел, беше нападнал наръчника му — твърдеше, че той съдържал многобройни грешки, че Бинесман грубо объркал няколко редки билки, нарисувал растения, обърнати с главата надолу, твърдял, че шафранът — загадъчна и ценна подправка, внасяна от островите далече на юг — произлиза от особен вид цвят, след като всеки знаел, че той всъщност представлява смес от полени, извличани от клюнчетата на мътещи колибри.

Някои застанаха на страната на Бинесман, но Хеуел беше не само майстор схолар, а и безскрупулен интригант. Успя някак да настрои срещу Бинесман много от по-незначителните билкари, въпреки че като Земен пазител по образование собствените му магически сили бяха свързани със сътворяването на вълшебни артефакти — област различна от билкарството. На интригите му се хванаха и много изтъкнати схолари.

Така Бинесман не получи поста учител край камината в Стаята на Земните сили. Сега някои говореха, че Бинесман е отказал поста от срам, други — защото назначението бездруго нямало да бъде потвърдено. Но според Габорн това бяха само лъжи и слухове, пускани от самия Хеуел, за да изтъкне превъзходството си.

Но имаше и един слух, по-настоятелен от всички други, и в него Габорн вярваше… В Къщата на Разбирането мнозина шепнеха, че въпреки увещанията на много схолари Бинесман просто не искал да отиде в Мистария, за какъвто и да е престижен пост. Просто нямало да напусне любимата си градина.

При вида на екзотичните дървета, при миризмата на редките подправки и носещия се от вятъра меден аромат на цветята Габорн разбра. Билкарят, разбира се, нямаше да напусне тази градина. Това беше делото на живота му. Това беше шедьовърът му.

Бинесман отново срита ботуша на Габорн с босите си пръсти. Слугинчето вече беше свалило обувките си.

— Простете, ваша милост — каза Бинесман, — но трябва да си свалите обущата. Това не е обикновена земя.

Като в мъгла, Габорн изпълни каквото му наредиха и свали ботушите.

Изправи се с единственото желание цял ден да стъпва по тази земя и да диша, да диша…

Бинесман многозначително кимна към ведрата с изпражнения. Габорн надигна вонящия си товар и закрачиха по килима от розмарин и мента, които изпускаха лек, прочистващ душата мирис, щом стъпалата им смачкваха листата.

Бинесман преведе Габорн през ливадата, покрай сърните, които само изгледаха с копнеж Земния пазител. Стигна до една офика, невероятно високо дърво с форма на съвършен конус, и заяви:

— Тук е.

Изрови дупка в гнилата шума и пръст под дървото и махна на Габорн да донесе мръсотията.

Габорн донесе ведрата. Бинесман ги изля в дупката. Нещо издрънча. Сред изпражненията Габорн видя тъмни метални предмети.

Сепнат, позна в тях силарите на Силвареста.

— Е — каза Бинесман, — не можем да позволим да ги вземе Радж Атън. — Взе силарите и ги сложи в едното ведро, без да го притеснява мръсотията по ръцете му. Отиде на петдесет крачки до потока — пъстървите скачаха за комари и пляскаха във водата.

Бинесман влезе в потока и изми червеникавите метални пръчки една по една. После ги постави на купчина на брега. Петдесет и шест силара. Слънцето беше залязло преди половин час и сега силарите приличаха на тъмни сенки върху земята.

Когато Бинесман приключи, Габорн отпра парче плат от ризата си и уви металните пръчки на вързоп.

Вдигна очи и забеляза, че Бинесман го гледа одобрително, примижал във вечерния здрач. Изглеждаше потънал в мисли. Бичите му челюсти бяха стиснати. Не беше висок човек, но беше широк в раменете, набит.

— Благодаря, че си ги спасил — каза Габорн.

Бинесман не отвърна на думите му. Само гледаше втренчено, сякаш искаше да проникне зад очите му — или да запомни всяка негова черта.

— Е — каза след дълга пауза Бинесман, — кой си ти?

Габорн се изсмя нервно.

— Не знаеш ли?

— Синът на крал Ордън — измърмори Бинесман. — Но кой още си ти? На какво си се посветил? Един човек се определя по задълженията му.

Студени тръпки полазиха Габорн от начина, по който Земния пазител изрече думата „задължения“. Беше убеден, че Бинесман говори за клетвата, която бе дал на принцеса Силвареста. А може би говореше за обещанието, дадено от Габорн на кухненското слугинче, обещанието да я спаси, или дори за мълчаливата му клетва към Шемоаз и нейния баща. И кой знае защо, почувства, че тези негови задължения могат да оскърбят билкаря. Погледна към слугинчето, което стоеше наблизо със скръстени ръце, сякаш се боеше да не би да докосне нещо.

— Аз съм Владетел на руни. Клетвообвързан лорд.

— Хмм… — измърмори Бинесман. — Съвсем добре. Служиш на нещо по-голямо от самия теб. А защо си тук? Защо си в замъка Силвареста точно сега, а не след седмица, когато се канеше да пристигне баща ти?

Габорн отговори с лекота.

— Той ме изпрати напред. Искаше сам да видя това кралство, да обикна земята му, народа му, както е станало с него.

Бинесман кимна замислено и поглади брадата си.

— И харесва ли ти? Харесва ли ти тази земя?

Габорн поиска да отвърне, че не само я харесва, а се възхищава от нея, че кралството му се е сторило красиво, силно и почти без недостатък, но Бинесман го беше попитал с някакъв особен тон, тон съдържащ толкова почит в думата „земя“, че младежът усети, че не говорят за едно и също. А може и да говореха. Тази градина не беше ли също така част от Хиърдън? Всички тези екзотични дървета, събрани от най-далечните краища на света, не бяха ли и те част от Хиърдън?

— Намирам я за възхитителна.

Бинесман изпръхтя и огледа храстите и дърветата.

— Това няма да оцелее до утре. Огнетъкачите, нали разбираш. Тяхната магия опустошава, моята — съхранява. Те служат на огъня и господарят им няма да позволи да си върнат човешката форма, ако не подхранват огъня. А каква по-добра храна от тази градина?

— А ти? Ще те убият ли? — попита Габорн.

— Това… не е в тяхната власт — каза Бинесман. — Стигнали сме до обрата на сезоните. Скоро халатът ми ще стане червен.

Габорн се зачуди дали думите му трябва да се разбират буквално. Халатът на стареца беше тъмнозелен, с цвета на листата в разгара на лятото. Можеше ли сам да си сменя цвета?

— Би могъл да дойдеш с мен — предложи Габорн. — Мога да ти помогна да избягаш.

Бинесман поклати глава.

— Не ми трябва да бягам. Имам някакви умения като лечител. Радж Атън ще поиска да му служа.

— И ти ще му служиш?

— Поел съм други задължения — прошепна Бинесман. Думата „задължения“ изрече със същото натъртване, както когато спомена за „земята“. — Но ти, Габорн Вал Ордън, ти трябва да бягаш.

В този момент Габорн дочу далечния лай и ръмженето на озверели бойни псета.

Очите на Бинесман проблеснаха.

— От тях не се бой. Кучетата не могат да преминат моята преграда. Тези, които се опитат ще умрат.

В гласа на Бинесман се долавяше някаква тъга. Болеше го от това, че ще убие мастифите. Той излезе от потока, с отпуснати като на много угрижен човек рамене. За изненада на Габорн, чародеят навлезе в почти пълния мрак, откъсна няколко листа от една лоза, надвесена над водата, и каза на Габорн:

— Навий си десния ръкав. Надушвам беряща рана.

После постави листата върху раната и ги задържа с дланта си. Листата веднага започнаха да засъхват от топлината ѝ да изсмукват болката. Габорн спусна внимателно ръкава, за да задържи лапата на мястото ѝ.

С много безгрижен тон Бинесман ги попита:

— Е, как се чувствате? Уморени? Тревожни? Гладни ли сте?

После закрачи през ливадата и докато вървеше, спираше в сенките да откъсне тук листо, там — някой цвят. Габорн се чудеше как може да ги намира всички в тъмното, но чародеят явно знаеше къде точно расте всяка билка. Той разтърка едното стъпало на Габорн с бабина душица, а другото — с нещо още по-ароматно. Спря се да откъсне три цвята пореч, чиито сини цветчета леко сияеха в тъмното, хвана ги нежно между пръстите си и после дръпна така, че черните им стръкове останаха с петлистни цветчета. Каза на Габорн да изяде сладките цветове. Той го направи и изведнъж почувства как го обзе спокойствие, а с него — и някакво съвършено безстрашие, каквото нямаше и да помисли, че е възможно да изпитва пред лицето на толкова гибелни опасности.

Билкарят даде няколко цвята пореч и на слугинчето, даде ѝ и малко розмарин, да ѝ помогне да преодолее умората.

После Бинесман се изкачи на един тревист склон, посегна към земята и откърши стръка на нисък разцъфтял храст. „Яснооче“, прошепна той и вдигна стръка. От него капеше гъста ароматна мъзга и с нея Бинесман начерта една линия над веждите на Габорн и друга надолу по бузата му.

Изведнъж нощните сенки престанаха да изглеждат толкова дълбоки и Габорн се удиви. Той си имаше дарове на зрение и можеше да вижда доста добре в тъмното, но такова нещо никога не беше си представял… сякаш само за миг билкарят му беше добавил още половин дузина дарове. Все пак Габорн прецени, че всъщност не вижда повече светлина. По-скоро сякаш като погледнеше към нещо, което иначе щеше да може да различи след няколко минути взиране и примижаване в тъмното, сега не изпитваше напрегнатост и в същото време моментално различаваше контурите и цветовете.

Погледна встрани към дърветата и видя там нечий тъмен силует — мъж, който се криеше. Висок мъж, в пълно снаряжение. И силен. Ако не беше ясноочето, нямаше изобщо да го види. Зачуди се какво ли прави мъжът там, но в същото време… знаеше, че фигурата си е съвсем на място.

Бинесман приключи с билката по лицето на слугинчето и ѝ каза тихо:

— Този стрък го пази в джоба си. Може да потрябва да го скършиш преди съмване и да добавиш прясна мъзга.

Габорн разбра, че билкарят не им бърбори за дреболии, когато ги попита как се чувстват, и че може би никога не бърбори за дреболии. Подготвяше Габорн и момичето да избягат в тъмното. Разтърканите по кожата му листа щяха да променят миризмата му и да отвлекат преследвачите му. Други билки щяха да увеличат способностите му.

Всичко това продължи не повече от три минути, след което билкарят започна да им задава по-задълбочени въпроси. На момичето каза:

— Сега колко си уморена? Поречът да не ти усили пулса? Можех черепниче да ти дам, но не исках да те претоваря.

А понякога заговаряше бързо, даваше заповеди на Габорн.

— Това маково семе го пази в джоба си. Ако си ранен, дъвчи от него. Ще притъпи болката.

После ги отведе до края на гората, където три тъмни дървета с извити клони се издигаха като грамадни зверове с криви пръсти и мъхести крайници, оформяйки тъмна кухина, която затваряше малка поляна. Тук Габорн се почувства притиснат, задушен. Нещо в тези дървета му създаваше чувството, че е наблюдаван, преценяват го, но че скоро ще бъде освободен. Тук като че ли беше обгърнат от земята отвсякъде — в почвата под краката му, в дърветата, които го обкръжаваха и почти го покриваха. Надушваше го в почвата, в мокротата на листата и в живите дървета.

Сред многото дребни храсти, скупчени на малката пръстена могилка близо до средата на поляната, Бинесман спря.

— Тук имаме седефче — каза той. — Бере се призори, има известни медицински и кулинарни качества, но ако го береш през деня, в най-големия пек, е ужасно дразнещо. Габорн, ако ловците те приближат срещу вятъра, хвърли това в очите им или в огън — пушекът от такъв огън е много опасен.

Габорн не посмя да го пипне. Само от стъпването в храстите дробовете му се стегнаха, а очите му се насълзиха. Но Бинесман отиде до един нисък храст с повехнали жълти цветове и скъса няколко листа, без да му стане нищо.

Кухненското слугинче също не посмя да приближи. Макар да не можеше да усети нищо, беше станала предпазлива.

Билкарят погледна Габорн и прошепна:

— Няма защо да се боиш от това.

„На друг ги разправяй“ — помисли си Габорн.

Бинесман се наведе и гребна с ръка.

— Вземи.

Вдигна шепата си, напълнена с богата, тлъста почва и я сипа в дланта на Габорн.

— Искам да поемеш задължение — каза Бинесман по онзи особен начин, внушаващ на Габорн, че това е много важно, че много неща ще зависят от неговия отговор. Всяка дума изрече с тежест, като на церемония, почти заклинателно.

До този момент Габорн се беше чувствал зашеметен и ужасѐн от всичко, което се беше случило. Когато задържа пръстта в шепата си, му се стори, че земята под краката му едва ли не се разтваря да го погълне. Пръстта му се стори невероятно тежка.

„Чародеят е прав — помисли Габорн. — Тази земя не е обикновена.“

— Повтаряй след мен: Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам на земята, че никога няма да нараня земята, че посвещавам себе си на опазването на семето човешко в тъмното време, което иде.

Бинесман се взря в очите на Габорн, без да мига, и зачака Габорн да изрече клетвата.

Нещо вътре в Габорн потръпна. Усети пръстта в шепата си, усети… гъдел в дъното на съзнанието си, присъствие някакво… властно присъствие.

Същото онова могъщо присъствие, което беше изпитал предния ден в Банисфер, когато почувства импулса да прикани своя телохранител Боренсон да се ожени за красивата Мирима.

Само че сега това присъствие се появи неимоверно силно. Като усещане за раздвижващи се скали, за дишащи дървета. Странна сила запулсира под нозете му, все едно че земята затръпна в очакване. Да, усещаше го — земята под босите му стъпала се надигаше.

И Габорн разбра, че от много дни е пътувал насам само за да се озове тук. Не беше ли казал баща му да дойде тук, за да се научи да обича земята? Дали някаква Сила не беше вдъхновила баща му да каже точно тези думи?

А и в хана в Банисфер, когато пи от онова вино, „луда ягода“, най-доброто вино, което беше вкусвал, виното с инициала „Б“ на восъчния печат, беше почувствал тази сила. Сега Габорн знаеше, знаеше и без да пита, че Бинесман е приготвил онази бутилка вино. Как иначе можеше да има такъв удивителен ефект? Виното беше ускорило ума му. И го беше довело тук.

Габорн се страхуваше да поеме клетвата на чародея, да стане слуга на земята. Какво щеше да изисква това? Дали трябваше да стане Земен пазител като Бинесман? Той вече бе положил други клетви, клетви, които смяташе за святи. И както беше казала Мирима, той не поемаше клетви току-така.

И същевременно някак се страхуваше и да не поеме тази клетва. Ловците на Радж Атън със сигурност го търсеха. Трябваше му помощ, за да се спаси. Трябваше му помощта на Бинесман.

— Заклевам се — каза Габорн на Бинесман.

Бинесман се изсмя.

— Не на мен, глупак такъв. Не се кълни на мен, закълни се на земята, на това, дето е в ръката ти и под краката ти. Кажи цялата клетва.

Габорн отвори уста. Съзнаваше болезнено колко държи на думите си билкарят, болезнено съзнаваше, че тази клетва е много по-важна, отколкото може да си представи. Зачуди се дали ще може да спази клетвите си както към земята, така и към Йоме.

— Аз… — заговори Габорн и земята под краката му потрепери. Навсякъде около него — през поля, гори и градина — земята се затаи. Никакъв полъх на вятър, никаква птича песен или зов на горски звяр. Тъмните дървета около него сякаш станаха още по-големи и скриха цялата светлина.

„Тъмно. Тъмно. Аз съм под земята“ — помисли Габорн.

Огледа се с безпокойство, защото досега само си беше мислил, че вечерта е тиха. Сега се беше възцарило абсолютно безмълвие и Габорн усети, че странното и властно присъствие се втурва към него.

Бинесман рязко се отдръпна от храста седефче, закова се на място стъписан и започна да се озърта налудничаво. Земята близо до краката му се загърчи, тревата се раздвои, като разкъсващо се огромно було.

А от храстите в края на гората се появи човек, тъмен силует, излизащ от сенките. Преди няколко мига Габорн беше зърнал този силует, видял беше сянката му веднага щом билкарят го намаза със сока на ясноочето, но не беше и предположил каква е истинската външност на съществото.

Защото това не беше смъртен човек. По-скоро беше създание от пръст, оформено от тлъста черна почва. Слепени бучици пръст и камъчета оформяха чертите му.

Габорн го позна. Към него крачеше Радж Атън. Или по-точно, същество от пръст с формата на Радж Атън излизаше от дърветата и идваше към него, в пълно снаряжение, властно навъсено, чак до високия шлем с разперените криле на бухал, черни като оникс.

Габорн замръзна от ужас. Не можеше да проумее какво означава това. Погледна към Бинесман; чародеят беше отстъпил назад и гледаше слисан.

Съществото изгледа Габорн отвисоко, с насмешливо презрение. В мрачината на леса случаен наблюдател щеше да го вземе за човешко същество, само че лишено от цветове. Всяка мигла, всеки нокът на пръстите, всяка черта и всяка нишка в тъканта на дрехите му изглеждаха изваяни до съвършенство.

Тогава земята проговори.

Съществото от пръст не мърдаше устните си. Но думите му сякаш заприиждаха от всички посоки. Гласът му бе въздишка на вятъра през ливада или съсък през планински зъбери. Гласът му бе шумолене на речни камъни или трополене, когато се отронят надолу по склон.

Габорн не можеше да разбере и думичка. Бинесман до него се заслуша напрегнато и запревежда:

— Казва ти, Габорн: „Би ли изрекъл клетва на мен, о, сине човешки?“

Странните звуци продължиха, а Бинесман помисли малко, преди да добави:

— Ти твърдиш, че обичаш земята. Но би ли посветил клетвите си на мен, дори ако нося лицето на враг?

Габорн погледна Бинесман за отговор и чародеят кимна; приканяше го да говори направо на Земята.

Габорн никога не беше виждал нещо подобно на това същество. Нито беше чувал. Земята бе дошла при него, избрала форма, каквато Габорн можеше да види и възприеме. Някои хора твърдяха, че като гледат в огъня, виждат зад него лика на Силата, а на Габорн често му се беше струвало, че огънят е най-досегаемият за сетивата от елементите, а въздухът — най-малко. Но никога не беше чувал земята да изразява себе си по този начин.

— Аз наистина обичам земята — каза най-сетне Габорн.

Странната смесица от далечни шумове се надигна отново.

— Как можеш да обичаш нещо, което не можеш да възприемеш? — преведе Бинесман.

— Обичам онова, което възприемам, и предполагам, че един ден ще мога да възприема и останалото — постара се да отговори искрено Габорн.

Земята се изсмя с насмешка. Грохот на скали. Бинесман каза:

— Ще ме възприемеш някой ден, когато тялото ти се смеси с моето. Боиш ли се от този ден?

Смърт. Земята искаше да знае дали се бои от смъртта.

— Да. — Габорн не посмя да излъже.

— Тогава не можеш да ме обикнеш напълно — прошепна Земята. — Ще подкрепиш ли каузата ми, въпреки това?

Радж Атън. Съществото толкова приличаше на Радж Атън. Габорн осъзна какво иска от него Земята. Нещо повече от това да прегърне живота. Нещо повече от това да служи някому. Да прегърне смъртта, развалата и целостта, каквото беше Земята.

По тъмното лице на Земята се изписаха странни, нечовешки чувства. Габорн се вгледа в тези очи и в ума му изплуваха образи: пасище далече на юг от Банисфер, където от зелената трева се показваха бели камъни, като зъби; живописните пурпурни висини на Алкаир, гледани от далечния му южен дом. Но имаше и много още — просторни кухини, дълбоки пещери и каньони, места, които никога не беше виждал. Почви с пъстри цветове и тъмна, безформена скална твърд, толкова надълбоко в земята, че никой не би могъл да я обхване цялата, никой не би могъл да си я представи дори. Скъпоценни камъни, кал и листа, гниещи в горските подножия наред с човешки кости. Миризми на сяра и пепел, на трева и на кръв. Реки, ревящи и бучащи в най-тъмните кътове на света, и безкрайни морета, проснали се по земния лик като чисти сълзи.

„Не можеш да ме познаеш — казваше Земята. — Не можеш да ме възприемеш. Ти виждаш само повърхността. Макар да ме искаш за свой съюзник, аз трябва също да бъда и твой враг.“

Габорн болезнено премисли всяка дума на клетвата, зачуден дали ще може да я спази.

— Защо искаш да поема тази клетва? — попита той. — Какво значи това, никога да не нараня земята? Какво значи да съхраня семето човешко?

Този път Бинесман не се поколеба, когато преведе отговора на Земята, дошъл не толкова като тътен, колкото като въздишка на вятър.

— Няма да ми пречиш — каза Земята и се облегна небрежно на ствола на едно от притъмнелите дървета, което сякаш се огъна да я обхване като шепа. — Ще се стремиш да научиш волята ми, да отличиш как най-добре да служиш на земята.

— Като какъв? — попита Габорн в желанието си по-точно да разбере какво иска Земята от него.

Шумотевица. Бинесман се намръщи умислено, търсейки подходящите думи…

— Както ти не можеш да ме възприемеш — каза Земята, — така и аз не мога теб. Но това поне знам: ти обичаш хората си, желаеш добруването им. Искаш да ги спасиш. Беше време, когато Огънят обичаше Земята и слънцето бе по-близо до мен. Няма го онова време. Така че, в този сезон на мрака, трябва да призова други, които да отстояват каузата ми. Моля те да спасиш останка от човечеството.

Сърцето на Габорн затуптя.

— Да ги спася от какво?

От дърветата се надигна съсък.

— Огън. Цялата природа е в неравновесие. Онова, което наричате „Първата сила“, отдавна се е отдръпнало, но сега то ще се пробуди и ще помете света, носейки смърт. В природата на Огъня е да се стреми непрестанно да поглъща и да расте. Ще унищожи много неща.

Габорн беше учил достатъчно по чародейство, за да знае, че макар всички Сили да се съчетават, за да създават живот, съюзът между Силите не е лесен и различните Сили благоприятстват различни видове живот. Въздухът обичаше птици, докато Водата обичаше риби, а Земята обичаше растения и всички създания, които пъплят по повърхността ѝ. Огънят май обичаше само влечуги и същества от долния свят. Земята и Водата бяха сили на стабилността. Въздухът и Огънят бяха нестабилни. Земята сама по себе си беше закрилник и се съчетаваше с Водата, за да закриля природата.

Габорн осъзна моментално. „Аз съм Владетел на руни, принц на Мистария — народ силен във водните магии, — който обича земята. Затова Земята се стреми да ме направи свой съюзник.“

— Искаш да ти служа — каза Габорн, — а само един глупак би отказал да премисли предложението ти. Искаш от мен да спася някого и това ще направя с радост. Но какво ми предлагаш в замяна?

Изтътнаха канари и наблизо блъвна пара — Земята се изсмя. Но Бинесман не се усмихна, когато преведе:

— Искам от теб само едно: да спасиш семе от човечеството. Ако успееш, самото деяние ще бъде твоята награда. Ще спасиш онези, които смяташ, че си струва да живеят.

— Ако успея? — попита Габорн.

Самотен вятър, съскащ в дърветата.

— Някога имаше тот по земята. Някога имаше мътни… В края на това тъмно време човечеството също може да се превърне само в спомен.

Габорн усети как сърцето му почти се смрази. Беше си представял, че Земята ще поиска от него да спаси народа на Хиърдън от Радж Атън. Но предстоеше нещо по-опасно от война между две държави… нещо много по опустошително.

— Какво ще стане? — попита Габорн.

Вятърът засъска, щом Земята заговори тихо. Бинесман се намръщи, после каза:

— Габорн, не мога да ти предам какво казва Земята. Много е сложно за превеждане. Самата Земя не знае пълния отговор. Само Господарите на Времето виждат бъдещето, но дори за Земята отговорът е неясен. Земята предусеща повсеместна разруха. Небесата ще почернеят от пушеци и всичко ще гори. Слънцето по пладне ще свети смътно и червено като кръв. Моретата ще се задавят с пепел… аз… твърде много е за мен, за да го разплета, твърде много, за да отговоря.

Магьосникът замълча и Габорн видя, че лицето му е станало пепеляво, сякаш опитът да осмисли думите на Земята бе непосилно бреме дори за него. Или навярно нещата, които бе разбрал, го бяха ужасили толкова, че не можеше да говори.

Габорн не разбра как ще трябва да спази клетвата, но каквото и да изискваше тя, трябваше да я положи. Падна на колене и се закле:

— Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам, че никога няма да нараня земята, че ще посветя себе си на съхранението на семе от човечеството в тъмното време, което иде.

Цялото му тяло се разтрепери. Мъжът от пръст се наведе над него и шлемът му почти докосна Габорн по челото. Вятър изшепна в ушите на Габорн и земята изтътна злокобно. Бинесман изграчи думите:

— Ще държа да опазиш думата си, макар че един ден ще ме прокълнеш.

Земята вдигна два пръста от засъхнала кал, показалеца и средния пръст на лявата си ръка, към челото на Габорн, и изписа руна.

Когато свърши, удари с двата пръста устните на Габорн.

Той отвори уста. Земята пъхна пръстите си вътре. Габорн захапа и вкуси чистата пръст на езика си.

В този момент фино изваяните косми по главата на съществото се разпаднаха, мускулите на тялото се размиха и на земята се изсипа купчина пръст.

Всепоглъщащото присъствие на земята изчезна мигновено. През дърветата все още се процеждаше светлина. Габорн вдиша дълбоко.

Бинесман се раздвижи. Лицето му беше пребледняло и той с благоговение се взря в купчината. Пресегна се, почтително мушна пръста си и вкуси.

Гребна с шепа, пръсна по лявото рамо на Габорн, после на дясното, след това посипа главата му и заговори напевно:

— Земята те цери, земята те крие, земята те прави свой! — Сложи ръце на раменете на Габорн. — Габорн Вал Ордън, провъзгласявам те за истински Земероден. Както ти служиш на Земята, така тя ти служи в отплата.

Габорн все още надушваше седефчето на поляната, но сега от силния мирис само носът го засърбя. Отиде до храста, погали един залинял жълт цвят и отскубна няколко листа от клоните.

После се обърна и видя, че Бинесман го гледа с нещо близо до възхита.

Когато Габорн си откъсна още десетина листа, Бинесман избоботи:

— Е, стига де, цяло село ли се каниш да задушиш с тях? Хайде, че нямаме време.

Чародеят разтърка листата от седефче между шепите си и когато разтвори длан, те бяха станали на прах. Бинесман свали от врата си една кесия, сипа в нея разтритите листа и я надяна на шията на Габорн.

Габорн искаше да зададе поне сто въпроса. Но когато бе влязъл в тази градина, беше изпитал чувство за сигурност чувство, че е защитен. Сега осъзна, че времето изтича, и изпита припряност. Сега нямаше време за въпроси.

Кухненското слугинче беше стояло през цялото време в края на поляната и ги бе гледало с ужас. Сега Бинесман поведе двамата надолу по склона към южната стена на градината. Габорн стискаше вързопа със силарите в едната ръка и дръжката на сабята с другата.

Чувстваше се много странно. Някак изтръпнал. Искаше му се да отдъхне, да има време да премисли нещата и да ги подреди в ума си.

Когато стигнаха другия край на ливадата, под сянката на екзотичните дървета, Габорн чу отзад вик и се обърна.

Нощта почти беше настъпила. Вече се мяркаха светлини от наблюдателните кули на цитаделата на Посветителите, долу откъм Войнишката цитадела, както и от кралските покои. В небето бяха светнали няколко самотни звезди. Това го изненада, защото ясноочето така беше усилило взора му, че не му приличаше на нощ.

Но на високото, по пътеката зад тях, много по-ярък от всяка друга светлина, насам крачеше страховит мъж с проблясващи по раменете му зеленикави пламъци — ближеха гладката кожа на обезкосмения му череп като змийски езици.

Огнетъкачът все още беше зад портата, същата порта, през която бяха влезли и те. Стражите се бяха отдръпнали при появата на магьосника и сега той изпъна ръка. Лъч слънчева светлина сякаш лумна жадно от дланта му и желязната порта се стопи и се огъна. Огнетъкачът мина през рухналата врата и влезе в градината.

Зад него вървяха съгледвачи на Радж Атън. Мъже в черни халати, които душеха за миризмата на Габорн.

— Бързо! — прошепна Бинесман.

Ако това бяха обикновени хора, Габорн нямаше да се уплаши. Но сега той усети че това, в което се е замесил, не е просто битка между простосмъртни. Беше Огънят и го търсеше.

Тримата затичаха през гората, по блатистата земя край потока. Малко по-надолу, след неколкостотин разкрача, потокът щеше да се влее в река Вий, а там Габорн се надяваше, че ще намери начин да се измъкне. Девойчето и чародеят едва издържаха на неговата скорост. Прескочиха някакви ниски храсти и след няколко мига стигнаха до малка къща с белосана ограда и сламен покрив.

— Аз трябва да ида да си спася семената — изсъска Бинесман. — Роуан, ти знаеш пътя до воденицата. Заведи Габорн. Дано Земята е с двама ви!

— Хайде — подкани го девойчето, Роуан. — Насам.

Хвана го за ръкава и го задърпа по някакъв застлан с тухли път. Габорн забърза след нея, облян от нова вълна припряност. Ясно чуваше виковете зад тях. Все още държеше ботушите си в едната ръка, с всяка стъпка болезнено си даваше сметка, че трябва да спре и да ги обуе, но Роуан тичаше неуморно по камънаците, без да усеща нищо.

Тичаше и в същото време се чувстваше… изумен, изпълнен с почуда, неспособен да схване всичко, което се беше случило преди малко. Искаше да спре, да си даде време да го премисли. Но знаеше, че в този момент е твърде опасно да го направи.

В края на градината Габорн подвикна на Роуан:

— Спри, спри. Обуй си обувките преди да си потрошила всички кости на краката си!

Роуан спря и се обу, а Габорн си надяна ботушите; след това продължиха още по-бързо.

Тя изхвърча през градинската порта и се понесе по улицата към кралските конюшни — грамадна нова постройка от дърво. Дръпна една от вратите и я отвори.

Спящото в сеното зад вратата конярче извика уплашено, но Габорн и Роуан профучаха покрай него по дългия коридор между яслите. Тук, овързани с кожени ремъци през коремите и окачени на куки на тавана, висяха десетки коне-Посветители на краля — коне, лишени от ум и мускул, от жизненост или метаболизъм, за да бъдат още по-силни усилените коне на кралската войска. Роуан затича покрай дългите редици ясли към задната врата. Тук един поток, същият поток, който течеше и през градината на чародея, минаваше през разкалян стобор, в който тъпчеха и уплашено цвилеха коне. Потокът преминаваше под голяма каменна стена, Външната стена на градската отбрана.

Габорн не можеше да изкатери високата близо петдесет стъпки стена. Но Роуан се пъхна под зида, където камъните се бяха разкъртили през вековете. Проходът беше тесен, не можеше да пропусне мъж в броня, но слабичкото момиче и Габорн се промушиха, като шляпаха в ледената вода.

Излязоха. Потокът течеше надолу по стръмна зелена морава. По двата му бряга растяха високи върби.

Габорн погледна нагоре. Точно над тях на стената стоеше на пост лъкометец. Той погледна надолу, видя ги да се измъкват и преднамерено извърна поглед встрани.

Теренът близо до стените беше открит, за да могат лъкометците по стените да стрелят отгоре. Оттук Габорн изобщо нямаше да може да се измъкне незабелязан.

Малко под върбите склонът стана по-стръмен. Отвеждаше до гора от бреза и елша, толкова тъмна, че Габорн едва виждаше. Но гората беше малка, просто триъгълник от дървета, едва ли по-дълъг от двеста разкрача и сто на ширина.

Габорн видя реката през дърветата, широка и тъмна. Дочу тихия ѝ плисък.

Спря и хвана Роуан за лакътя. Беше забелязал движения на отсрещния бряг: върколаци и главанаци гиганти разпъваха биваците си в тъмното. Върколаците бяха като черни сенки сред житните поля, присвити на четирите си крайника. Габорн знаеше, че върколаците, които предпочитат да скачат върху плячката си от дървета на звездна светлина, могат да виждат добре през нощта, но не знаеше колко точно добре.

Въпреки че върколаците бяха нападали откъм морето преди хиляда години, Владетелите на руни бяха свели четта им до една десета, стигнали бяха дори дотам, че да отплават до тъмните им земи отвъд Каролско море, за да ги изтрият от лицето на света. Задълго бяха заглъхнали бойните им викове. Не бяха кой знае колко страшни воини, но в тъмното бяха ловки бойци. В днешно време върколаците бяха почти легенда. Но според мълвата върколаци обитаваха планините Хест отвъд Инкара и понякога крадели деца, за да ги ядат. Инкарците, изглежда, така и не бяха могли да изчистят и последната от тези твари от дъждовните си лесове. Габорн не знаеше колко да вярва на тези приказки. Може би сега и върколаците го виждаха.

Но вляво гората се сгъстяваше и там Габорн видя малък изкуствен ръкав, направен от камъни. Воденицата. Грамадното ѝ колело вдигаше голям шум — скърцаше и пляскаше във водата.

— Дай аз да водя — прошепна той.

Запълзя бавно по корем под върбите, за да не привлече вниманието на върколаците на отсрещния бряг, докато не стигна заслона на гората.

Вече бяха извън градската стена, на стръмния бряг с река Вий откъм изток и крепостния ров откъм юг. Габорн се надяваше, че Радж Атън не е поставил войници на пост тук.

Поведе бавно Роуан навътре в гората, като внимаваше да не скърши някой клон.

Зад тях, откъм замъка се чуваха далечни отчаяни викове и крясъци. Сигурно беше избухнала битка.

Други викове по-отблизо се смесиха с шума — викове на ловци, — говореха на тайфански:

— Тръгни натам! Виж там!

Следотърсачите на Радж Атън търсеха от другата страна на крепостната стена.

Габорн и Роуан запълзяха надолу по стръмния склон покрай дърветата. Накрая стигнаха почти до реката.

На хълма зад тях забушува пожар. Гореше градината на Бинесман. Пламъците хвърляха огнено зарево.

На другия бряг на реката Габорн забеляза гиганти — древни същества с космати гриви. Заревото се отразяваше в сребристите им очи. Между тях подскачаха голи върколаци — засланяха очите си да ги предпазят от светлината на пламъците.

Реката беше спокойна. Макар есента да настъпваше, през последните няколко седмици беше валяло малко дъжд. Габорн се опасяваше, че колкото и надалече да преплува под водата, върколаците ще го видят. Но пък отзад сякаш целият град бе лумнал в пламъци, защото тварите изглеждаха донякъде заслепени.

Чу как един клон изпращя. Обърна се рязко и извади сабята си. Горе на склона стоеше един от ловците на Радж Атън, обкръжен от огнената светлина на горящата градина на чародея.

Мъжът не се втурна към Габорн и Роуан, само стоеше тихо, сигурен, че нощта го скрива. Роуан също погледна там, но явно не можеше да го види.

Мъжът беше облечен в черен халат и държеше оголен меч; вместо броня беше облякъл дебел кожен елек. Само ясноочето, което Бинесман бе дал на Габорн, му помогна да види ловеца.

Габорн не знаеше какви дарове може да притежава мъжът, колко силен или пъргав ще е. Но пък и ловецът беше също толкова нащрек заради възможните качества на Габорн.

Погледът му се плъзна вдясно от ловеца и зашари из дърветата, все едно че не го е забелязал. След това Габорн му обърна гръб и загледа към другия бряг.

Остави вързопа със силарите на земята и след това, преструвайки се, че се почесва, извади с лявата ръка камата от колана си. Стисна дръжката, а острието положи плоско на китката така, че да остане скрито.

След това се заслуша. Воденичното колело вдигаше доста шум и почти заглушаваше виковете на хората, борещи се с пожара в града.

— Да изчакаме тук — прошепна той на Роуан. — Не мърдай.

Ловецът започна да се приближава и той затаи дъх.

Безшумен, безшумен и коварен. Но и бърз. Имаше дар на метаболизъм. Габорн нямаше дарове на метаболизъм. Движеше се с бързината на младостта, но не можеше да се сравни с подсилен воин.

Не можеше да рискува да остави мъжа да извика за тревога и да привлече вниманието на върколаците отвъд реката.

Изчака ловецът да се приближи още, на двайсет стъпки. Един клон тихо изпращя. Габорн се престори, че не е чул. Изчака още половин секунда.

Изчака, докато не прецени, че ловецът гледа в краката си, съсредоточен да не направи друг звук; и тогава се превъртя рязко и тихо отскочи от Роуан.

Ловецът надигна меча си толкова бързо, че той блесна в дъга. Застана в готовност — присвити колене, върхът на меча — напред. Превъзхождаше го в скоростта. Но не и в хитрината.

Габорн метна камата от десет стъпки и дръжката ѝ удари ловеца по носа. В същата част от мига, докато ловецът се стресна, Габорн се хвърли напред и нанесе убийствен удар към коляното му, като преряза капачката му.

Ловецът контрира и сниши меча. Габорн извъртя оръжието си нагоре и го посече през гърлото.

Ловецът се хвърли напред, още не разбрал, че е мъртъв. Габорн се извъртя, но усети как мечът захапа лявата страна на гръдния му кош и как в него лумна огън. Отметна меча на воина със сабята си и пъргаво отстъпи назад.

От гърлото на ловеца излезе къркорене и той залитна крачка напред. От раната му бликна кръв — фонтан, извиращ в такт с ударите на сърцето му.

Габорн разбра, че мъжът няма да живее много дълго, и се опита да се отдръпне, за да избегне нова рана. Но се препъна в някакъв корен и падна на земята, вдигнал все пак сабята нагоре, за да парира възможна атака.

Ловецът за миг се огледа замаяно. Посегна да се хване за едно дръвче, не успя, изтърва меча и рухна по очи.

Габорн погледна към билото, но не видя други ловци. Мълчаливо благодари на Бинесман за билките, прикрили миризмата му.

После опипа ребрата си. Кървяха, но не беше толкова страшно, колкото бе помислил. Спря кръвта, след което прибра силарите.

Роуан дишаше задъхано от страх. Изгледа го в тъмното, докато отиваше при нея, сякаш ужасена, че раната му може да го убие.

Той се поизправи, за да я успокои, после я поведе по стръмния бряг към реката. Навлязоха в плачещите върби. Пожарите вече горяха по-ярко.

Върколаците бяха наклякали по другия бряг и се взираха с безпокойство в мрака. Бяха чули дрънченето на оръжията, но докато огънят ги заслепяваше, а Габорн и Роуан се криеха в сенките, върколаците търсеха напразно. Навярно тракането на воденичното колело малко по-нагоре по течението ги объркваше; може би не бяха сигурни, че наистина са чули бой в гората. Като че ли никой от тях не изглеждаше преизпълнен от желание да премине реката и да се бие полузаслепен. Габорн си спомни, че върколаците се боят от вода.

Нагази във водата под плачещите върби. И точно тогава Роуан уплашено ахна.

Нагазили до колене във водата, при речния завой стояха трима главанаци. Единият държеше факла, а другите двама бяха насочили грамадните си дървени пръти като копия. Надничаха като рибари във водата — очакваха, че някой ще се опита да се измъкне по реката.

Светлината, която заслепяваше върколаците, само помагаше на гигантите да виждат по-добре. Габорн ги огледа за миг. Водата надолу по течението едва ли щеше да е по-дълбока от три стъпки. Нямаше начин двамата с Роуан да се промъкнат покрай исполините.

Изведнъж Роуан изохка от болка, преви се и се стисна за корема.

Лицето на чистото зло

Когато Радж Атън и охраната му приближиха портите, Йоме стоеше на върха на южната кула на цитаделата на Посветителите. Падаше нощ и огнетъкачите бяха тръгнали към града през сухите треви. По пътя им гореше тясна огнена ивица, но за изненада на Йоме огънят не бушуваше, а само на сто разкрача от тях загасваше, така че огнетъкачите приличаха на комети със следващи ги дири от гаснещ пламък.

Зад тях от гората тръгна огромен фургон, пълен с мъже в халати — подскачаше по грубия черен път, водещ от замъка към Дънуд.

Легендарните Непобедими на Радж Атън също тръгнаха в марш към града, строени в двайсет редици, всяка от по сто души.

Но другите останаха назад, в равнината. Косматите главанаци се придържаха към края на дърветата и газеха из реките, докато тъмните върколаци, чиито голи тела бяха по-черни от нощта, обкръжиха замъка и наклякаха из полята. Тази нощ измъкване нямаше да има за никого.

За чест на стражите при дървените порти на цитаделата на Посветителите, те не ги отвориха веднага. Когато Вълчия господар стигна по градските улици до нея — най-защитената цитадела в замъка, — те я държаха здраво.

Изчакаха крал Силвареста да слезе от кулата, с Йоме до него и двамата им Дни плътно зад тях, а накрая — Шемоаз.

„Добре — помисли Йоме. — Нека Вълчия господар постои още малко пред портите, да почака истинския владетел на замък Силвареста.“ Малко възмездие за това, което тя знаеше, че ще последва.

Въпреки че Йоме не забеляза следа от страх на лицето на баща си, той стискаше силно ръката ѝ, като човек, когото отвеждат на смърт.

Слязоха от кулата при портите на цитаделата на Посветителите. Стражите тук бяха най-добрите воини в кралството, тъй като това място беше светилище, беше ядрото на властта на Силвареста. Ако бъдеха убити Посветителите, мощта на Силвареста щеше да погасне.

Стражите изглеждаха спретнати в своите черни ливреи със сребърни ширити върху ризниците.

Когато крал Силвареста закрачи към тях, двамата мъже извадиха мечовете си и сведоха върховете им към земята. От другата страна на стената на цитаделата, през решетките на портикула, се виждаше самият Радж Атън.

— Милорд? — попита капитан Олт. Беше готов да се бие до смърт, стига бащата на Йоме да пожелае. Или да съсече и краля, и Йоме, спестявайки им мъчителния край, от който се страхуваше Йоме.

— Приберете ги — каза Силвареста с разтреперан от несигурност глас.

— Имате ли някакви заповеди? — попита Олт.

Сърцето на Йоме се разтуптя. Боеше се, че баща ѝ ще го помоли да ги съсече още сега и да не позволи да попаднат в ръцете на врага.

Дълъг спор се беше разгорял между владетелите в Роуфхейвън за това как следва да постъпи човек при подобни обстоятелства. Често кралят завоевател се опитваше да изземе даровете от победените. Така той самият ставаше по-силен. А Радж Атън и бездруго вече бе станал прекалено силен. Някои смятаха, че е по-благородно да се самоубият, вместо да се покорят на господството му.

Други твърдяха, че човек е длъжен да живее с надеждата, че ще може да помогне на своя народ, макар и по друг начин. Бащата на Йоме се придържаше към този възглед. В последните два дни, откакто бе загубил два от даровете си на ум, кралят изведнъж беше станал по-предпазлив, притеснен за това, което беше забравил, и се боеше да не допусне грешки.

Крал Силвареста погледна с нежност Йоме.

— Животът — прошепна ѝ той — е толкова сладък. Не мислиш ли?

Йоме кимна.

Кралят добави тихо:

— Животът… Йоме, е толкова странен и красив, пълен с чудеса, дори в най-мрачните часове. Винаги съм бил убеден в това. Човек трябва да избере живота, стига да може. Нека живеем, с надеждата, че ще служим на народа си.

Йоме потръпна от мисълта, че изборът му може да се окаже погрешен, от страха, че нейната смърт и тази на баща ѝ би могла да се окаже по-добра служба на народа ѝ.

Крал Силвареста прошепна на Олт:

— Отворете портата. И донесете фенери. Ще ни трябва светлина.

Плещестият капитан кимна навъсено. От погледа му Йоме разбра, че Олт предпочита да загине, вместо да гледа как Силвареста загубва кралството си. Не беше приел решението на краля.

Олт отдаде чест, като допря плоската страна на меча си до върха на железния шлем. „Вие винаги ще бъдете моят владетел“, казваше жестът.

Крал Силвареста му кимна сдържано. Стражите свалиха лостовете на портата; всеки хвана по една от дръжките и ги тласнаха напред.

Радж Атън седеше на сивия си жребец с бели петна по задницата. Обкръжаваха го телохранителите му. Неговият Дни — висок мъж с властна осанка, с побелели слепоочия, чакаше зад него. Конете на Вълчия господар бяха едри, благородни животни. Йоме беше чувала за породата, но не беше виждала нито един от тях досега. Наричаха ги „имперски коне“, внесени от почти легендарните владения на тот, отвъд Каролското море.

Самият Радж Атън изглеждаше царствен, черната му ризница покриваше тялото му като лъскави люспи, а широките криле на бухал на шлема му привличаха погледа към лицето му. Гледаше безстрастно краля и Йоме.

Лицето му не беше нито старо, нито младежко, нито много мъжествено, нито женствено — като при тези, които са получили много дарове на обаяние от хора и от двата пола. И в същото време беше красиво, така жестоко красиво, че сърцето на Йоме бе жегнато от болезненото желание да се вгледа в черните му очи. Беше лице, будещо преклонение, лице, заради което си готов да умреш. Главата му се въртеше постоянно, както ставаше с онези, които са получили много дарове на метаболизъм.

— Силвареста — каза той от коня си, пропускайки титлите. — Не е ли редно да се поклониш на своя владетел?

Мощта на Гласа на Радж Атън бе толкова огромна, че краката на Йоме едва не се подкосиха и тя изпита неудържимо желание да падне ничком и да поднесе жертвения си дар. Но един глас в тила ѝ прошепна: „Убий го. Убий го преди той да те е убил.“

Бащата на Йоме коленичи и извика:

— Простете ми, владетелю мой. Добре сте дошли в замък Силвареста.

— Сега се нарича замък Радж — поправи го Радж Атън.

Зад Йоме металните решетки издрънчаха и стражите на портата изнесоха от стражницата запален фенер.

Радж Атън ги изгледа за миг с отразена в очите му светлина, после леко скочи на земята. Пристъпи и застана пред Силвареста.

Беше висок, с половин глава по-висок от бащата на Йоме, а тя винаги беше мислила, че баща ѝ е едър мъж.

В този момент тя се ужаси. Не знаеше какво да очаква. Радж Атън можеше да замахне с късия си меч като светкавица и да обезглави и двамата. Нямаше да ѝ остане време дори да трепне.

Този човек беше непредсказуем. Беше завладял всички южни кралства около Индопал през последните няколко години и мощта му нарастваше с невероятна скорост. Можеше да бъде великодушен в добротата си или нечовешки свиреп в жестокостта си.

Разправяха, че когато султанът на Ейвън се скрил в зимния си дворец в Шемнарвала, Радж Атън в отговор пленил жените и децата му в летния им дом и го заплашил, че ще хвърли с катапулт синовете му през дворцовите стени. Султанът му отвърнал, като застанал на стените на замъка, стиснал срамотиите си в шепи, и извикал: „Давай! Имам си чук и наковалня, с които да си изкова по-добри синове!“ Султанът имал много синове и казваха, че в онази нощ, след като запалвали всекиго от тях, писъците били ужасяващи, защото Радж Атън изчаквал, докато писъкът на детето замре, преди да хвърли пламтящото тяло през стените на замъка. Макар султанът да не искал да се предаде, стражите му не могли да понесат виковете и хората му отворили портите. А какво станало след това, Йоме не знаеше. Такива неща не се обсъждаха в цивилизованите страни.

Но се знаеше и че Радж Атън сядал и отсъждал за кралете, които завладява, още преди да започне войните си срещу тях. Знаел предварително кого ще посече, кого ще зароби и кого ще направи свой регент.

Сърцето на Йоме се разтуптя. Баща ѝ беше Клетвообвързан лорд, човек на достойнството и честта. По нейно мнение той беше най-състрадателният владетел във всички кралства на Роуфхейвън.

А Радж Атън беше най-черният узурпатор, стъпвал по земята от осемстотин години. Никой крал не признаваше за равен на себе си, смяташе всички за свои васали. Двамата не можеха да делят трона на Хиърдън.

Радж Атън смъкна бойния чук от гърба си. Беше с дълга дръжка, почти колкото ръста му.

Постави го на камъните пред краката си, стисна с две ръце дръжката, опря брадичка на единия си юмрук и се усмихна лукаво.

— Имаме да уредим някои неща, Силвареста. Различия във възгледите.

Радж Атън кимна към улицата.

— Тези хора твои ли са?

Грамадният фургон, който Йоме беше видяла да трополи през полята, сега приближаваше между сивите сгради на дюкяните. Във фургона имаше мъже — всички войници, както можеше да се разбере по мрачните им лица. Когато приближиха фенера, Йоме ужасена разпозна някои от тях — ефрейтора Дилифън, мечемайстора Скалъри. Лица, които не беше виждала с години.

Зад Йоме Шемоаз ахна, изхлипа и се затича напред. Баща ѝ, Иърмън Вотания Солет, лежеше най-отпред във фургона — превърнат в развалина мъж, дори не мигаше. Гърбът му се беше изкривил жестоко, ръцете му се бяха свили в безполезни юмруци. Лицето му се беше сгърчило в болезнена гримаса; всичките му мускули се бяха вкочанили като на мъртвец. Йоме последва Шемоаз няколко стъпки, но не посмя да се приближи до Радж Атън.

Но макар и от трийсет крачки успя да надуши ужасната смрад, идеща от мъжете. Очите на повечето глупаво се взираха в пустотата. Челюстите на някои бяха провиснали. Всеки войник беше изцеден от една или друга „по-голяма“ дарба — кой от ум, кой от мускулна сила, кой от гъвкавост, от метаболизъм или жизненост — и това ги правеше безвредни.

Шемоаз притисна баща си до гърдите си и заплака. Олт се приближи със запален факел. На трепкащата му светлина лицата във фургона изглеждаха бледи и ужасни.

— Повечето от тях някога бяха мои хора — призна предпазливо крал Силвареста. — Но ги освободих от служба. Те са свободни войници, свободни рицари. Не съм техният господар.

Отрицанието беше спорно. Въпреки че всички мъже във фургона бяха свободни рицари, заклели се да унищожат всички Вълчи господари като Радж Атън, и макар да се смяташе, че тази клетва отменя всяка друга клетва, дадена на отделен владетел, истината бе, че бащата на Йоме служеше като техен патрон — беше ги снабдявал с пари и оръжие, необходими за да унищожат Радж Атън. Отказът му да признае отговорността си за техните действия беше равносилен на отказа на стрелец да поеме вината за щетите, нанесени от стрелата, след като е излетяла от лъка му.

Радж Атън не прие извинението. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той извърна поглед. Йоме усети как сърцето ѝ подскочи, щом видя как в очите на Радж Атън блеснаха сълзи.

— Голямо зло ми нанесе — каза Радж Атън. — Твоите убийци избиха мои Посветители, заклаха племенника ми, отнеха живота на хора, които смятах за свои близки приятели, за добри слуги.

Тонът му изпълни Йоме с чувство за вина, непреодолима вина. Почувства се като дете, хванато как измъчва котенце.

Още повече я заболя като видя, че болката на Радж Атън сякаш е искрена. Радж Атън беше обичал Посветителите си.

„Не — промълви нещо в дъното на съзнанието ѝ, — не трябва да вярваш на това. Той иска да го повярваш. Това е само хитрина, добре упражнена употреба на Гласа. Той обича само силата, която му дават хората му.“ Но се оказа трудно да се вкопчи в този свой скептицизъм.

— Да отидем в тронната зала — каза Радж Атън. — Не си ми оставил никакъв избор, освен да седнем и да уредим различията си. Тъжно ми е, но трябва да обсъдим… условията на капитулацията.

Крал Силвареста кимна, все така с наведена глава. От челото му капеше пот. Йоме задиша по-леко. Щяха да говорят. Само да поговорят. Можеше дори да се надява на снизходителност.

Само един поглед на Радж Атън, и телохранителите му влязоха в цитаделата на Посветителите, повели коня му в двора, а самият той закрачи към кралската цитадела.

Йоме тръгна изтръпнала след баща си. Обутите ѝ в чехли стъпала не харесваха грубата каменна настилка. Шемоаз остана отзад с фургона, който влизаше във вътрешния двор на цитаделата на Посветителите, хванала ръката на баща си. Шепнеше му утешителни думи.

Йоме, баща ѝ и тримата Дни последваха Радж Атън през оградения със стени пазар — най-богатата улица на Хиърдън, покрай скъпите дюкяни, където се продаваше сребро и скъпоценни камъни, коприна и фини тъкани, към кралската кула.

Фенерите в кулата вече бяха запалени. Самата кула, трябваше да се признае, беше грозна. Грамадно квадратно здание на шест етажа, без никаква друга украса освен гранитните статуи на древни крале, обкръжаващи основата ѝ. Статуите бяха огромни, по шестнайсет стъпки. Горе по водостоците бяха изваяни каменни менестрели и танцуващи чудовища, но фигурите бяха толкова малки, че отдолу човек не можеше да ги види добре.

На Йоме ѝ се искаше да побегне, да свърне в някоя от страничните задънени улички и да се скрие зад някоя от кравите, прибрани тук за през нощта. Сърцето ѝ щеше да се пръсне в гърдите.

Когато прекрачи прага на кралската цитадела, едва не припадна. Баща ѝ стисна ръката ѝ и ѝ помогна да остане права. Прилоша ѝ, но се насили и продължи с баща си пет етажа нагоре по широкото стълбище, докато стигнат до кралските покои.

Радж Атън ги преведе през залата за аудиенции в огромната тронна зала. Троновете на краля и кралицата бяха от лакирано дърво, с облечени в пурпурна коприна възглавници. Златен филигран красеше листата, резбовани по облегалките и краката на троновете, както и по гърбовете им. Украсата не беше натрапчива. Силвареста имаше по-хубави тронове на таванския етаж. Но самата зала беше огромна, с два реда еркерни прозорци, гледащи на север, на юг и на запад към кралството. От двете страни на всеки трон горяха по два фенера, а в огромната камина пращеше огън.

Вълчия господар се намести удобно с бронята си в трона на краля, после каза на крал Силвареста:

— Вярвам, че братовчедка ми Венета е добре? Иди да я доведеш. И се освежи малко. Ще си направим аудиенцията след като се почувстваш по-удобно. — Махна небрежно към бронята на Силвареста в мълчалива заповед да си я свали.

Крал Силвареста кимна — знак не на признателност, по-скоро превиване на врата в покорство, след което тръгна към царствените си покои. Йоме беше толкова изплашена, че отиде с него вместо в стаята си.

Не ги последваха Дните нито на краля, нито на Йоме. Дните записваха всеки миг от живота на своите господари, но дори те не смееха да осквернят светостта на спалнята на един Владетел на руни.

Вместо това Дните на Радж Атън ги задържа на разговор в един древен алков извън спалнята, където стражите често оставаха да чакат своя господар. Тук Дните си заговориха на своя таен език. Така ставаше често, когато се срещнеха Дни на враждебни кралства. Йоме нищо не разбираше от кодовете им и просто затвори вратата на спалнята, за да не слуша приказките им.

Кралица Венета Силвареста седеше на един стол в спалнята на краля, облечена в най-фините си одежди, и гледаше през прозорците на юг. Беше с гръб към вратата. Боядисваше си ноктите с прозрачен лак.

Беше суетна, с десет дара на обаяние — много по-красива от Йоме. Венета имаше катраненочерна коса и мургава кожа като на Радж Атън — по-тъмна от тази на Йоме. Дори скъпоценните камъни в короната ѝ не можеха да се сравнят с прелестта на лицето ѝ. Скиптърът ѝ лежеше в скута — златен, с перли в кълбото в единия край.

— Е — въздъхна тя, без да се обръща. — Загуби нашето кралство. — Прозвуча по-уязвена от всякога.

Бащата на Йоме свали златните си ръкавици и ги хвърли на грамадното ложе с четирите пилона.

— Казах ти, че ще го загубиш — продължи кралица Силвареста. — Прекалено мек беше, за да го задържиш. Беше само въпрос на време.

Още болезнени укори. Йоме никога не беше чувала майка си да говори така. Беше сигурна, че никога не му е говорила така.

Крал Силвареста свали шлема си, хвърли и него при ръкавиците, след това се засуети със стегите на долакътниците.

— Няма да съжаля за това, което съм правил — заяви той. — Народът ми живя в относителен мир.

— Без съюзници, без силен крал, който да го защити — каза майката на Йоме. — Колко мир можеше да им дадеш всъщност?

Горчивината в думите ѝ стъписа Йоме. Майка ѝ винаги изглеждаше спокойна, сдържана, тиха опора на своя съпруг.

— Дадохме им най-доброто, което можахме — отговори баща ѝ.

— И в замяна обичта им към нас е нищожна. Ако беше по-силен владетел, щяха да те въздигнат, за да ги защитиш. Хората ти щяха да се бият редом с теб, въпреки липсата на всяка надежда.

Йоме помогна на баща си да свали нараменниците, а после и подраменниците. След малко и нагръдникът му се озова върху леглото. Едва сега Йоме забеляза как подрежда баща ѝ бронята си — като легнал по очи мъж, заровил се в дълбокия пух на постелята.

Венета беше права. Крал Силвареста така и не беше получил почитта и възхищението, които заслужаваше. Един Клетвообвързан Владетел на руни трябваше да привлича следовници, трябваше да се радва на преклонението на своя народ.

Но онези, които искаха да предложат даровете си, отиваха при чужди крале, като крал Ордън, където можеха да продадат качествата си на по-висока цена.

Крал като Силвареста рядко получаваше необходимата му подкрепа, освен ако не се появеше някой Вълчи господар като Радж Атън. Едва когато се окажеха изправени пред узурпатор, който печели даровете си с изнудване, хората се стичаха под знамената на крал като Силвареста.

„Разбира се, точно затова Радж Атън напада първо тук — помисли Йоме, — а не първо други, по-близки кралства.“

— Чувате ли ме, милорд? — каза Венета. — Аз ви унизявам.

— Чувам те — каза крал Силвареста. — И въпреки това те обичам.

Майката на Йоме се обърна. Лицето ѝ бе обляно в сълзи, устата ѝ бе стисната от болка. Изглеждаше млада жена. Също като ранено вярно куче, което ще изръмжи на господаря си, щом той се опита да го спаси, майка ѝ бе изръмжала на баща ѝ, и сега Йоме видя, че съжалява.

— Обичам те и ще те обичам вечно — каза Венета. — Ти си хиляда пъти повече крал, отколкото ще бъде някога моят проклет братовчед.

Крал Силвареста свали ризницата си и остана с кожения елек. Погледна многозначително Йоме и тя излезе, за да останат двамата насаме.

Не посмя да излезе в коридора и да се върне в тронната зала. Не и докато Радж Атън беше там. Затова изчака в алкова пред вратата на баща си и се заслуша във възбудения разговор на Дните. В стари времена тук нощем се поставяха стражи и слуги, но крал Силвареста не го правеше. Все пак стаичката беше достатъчно широка, за да побере Йоме и тримата Дни.

След няколко дълги минути майката и бащата на Йоме излязоха. Майка ѝ носеше кралските си регалии, а баща ѝ беше облякъл тежък царствен халат и на лицето му се бе изписала решимост.

— Не забравяй коя си — каза на Йоме майка ѝ.

Смяташе да изиграе ролята си на кралица до самия край.

Йоме тръгна след тях към залата за аудиенции.

За тяхна изненада, завариха Радж Атън с двама от неговите Непобедими. Стояха от двете страни на трона. Гледката беше импозантна.

Крал Силвареста тръгна напред, до края на яркочервения килим пред трона. После коленичи и сведе глава.

— Джас Ларън Силвареста, ваш предан слуга, владетелю. И ви представям по ваше искане своята съпруга, скъпата ви братовчедка Венета Мошан Силвареста.

Кралица Силвареста видя поклона на съпруга си, поколеба се за миг, след което леко се поклони, с очи, следящи напрегнато Вълчия господар.

Когато главата ѝ беше най-близо до пода, Радж Атън скочи като мълния и извади късия меч от ножницата.

Короната на Венета, перната от острието, отхвърча нагоре и издрънча в каменния таван.

— Нахалница! — викна Радж Атън.

Майката на Йоме го изгледа с присвити очи и каза:

— Аз съм кралица — все още.

— Това ще решавам аз — каза Радж Атън.

Хвърли оръжието върху възглавницата на трона на кралицата и седна. Смъкна металните си ръкавици и хвърли и тях на съседния трон. После стисна облегалките на трона. „Той иска нещо от нас — осъзна Йоме. — Нещо му трябва.“ Беше сигурна в това.

— С вас бях повече от търпелив. Ти, Джас Ларън Силвареста, плащаше на рицари, за да ме нападат, без да са предизвикани. Дойдох да се погрижа тези атаки да престанат. Настоявам за… приемлива дан.

Бащата на Йоме не каза нищо. Майка ѝ коленичи пред трона.

— Какво ще поискате от нас? — най-сетне попита крал Силвареста.

— Уверението, че никога повече няма да ми се опълчваш.

— Имате думата ми — заяви Силвареста, вдигна глава и погледна Вълчия господар.

Радж Атън отвърна с тежест:

— Благодаря ти. Не подценявам клетвата ти. Ти беше достоен владетел на своя народ, Силвареста. Справедлив владетел. Владенията ти са чисти, процъфтяващи. Хората ти притежават много дарби, които могат да ми дадат. Ако времената не бяха толкова смутни, с радост щях да си помисля, че двамата с теб можем да сме съюзници. Но… по южните ни граници се трупат големи врагове.

— Инкарците ли? — попита Силвареста.

Радж Атън махна с ръце.

— По-лошо. Хали. И се плодят като зайци от трийсет години. Опустошили са горите на Денам. Изтласкали са върколаците от планинските им светилища. Още един сезон и халите ще тръгнат срещу нас. Възнамерявам да ги спра. Ще ми е необходима твоята помощ, помощта на всички северни кралства. Възнамерявам да установя контрол.

Йоме се почувства объркана от това. Баща ѝ явно също беше объркан.

— Можем да ги надвием! — каза Силвареста. — За такава кауза северните кралства ще се обединят. Не е необходимо да водите тази война сам!

— И кой ще поведе армиите ни? — попита Радж Атън. — Ти? Крал Ордън? Аз? Хайде, не се прави на глупак.

Бащата на Йоме сякаш загуби дух. Радж Атън беше прав. Никой не можеше да предвожда северните крале. Твърде много бяха политическите разделения, твърде много — моралните конфликти, твърде много беше дребнавата ревност и древните съперничества. Ако Ордън поведеше армия на юг, някой щеше да остане и да щурмува отслабените му градове.

А най-малко от всичко някой от тях щеше да се довери на Радж Атън, Вълчия господар. От стотици години Владетелите на руни нападаха всеки предводител, устремил се към прекалено могъщество, прицелил се твърде нависоко. В древни времена някакви разбойници, алчни за всякаква сила, която могат да придобият, използвали силарите, за да взимат дарби от вълци и така станали известни с името „Вълчите господари“.

Хора, които желаеха неестествено силно усещане за мирис или слух, често взимаха дарове от палета, защото кучетата им ги отстъпваха доброволно, без да искат след това някакво покровителство. Дори жизненост или мускулна сила се взимаше от мастифи, отглеждани само за тази цел.

Но хората, които взимаха дарове от кучета, се превръщаха в полуживотни. Така евфемизмът „Вълчи господари“ се беше превърнал в подигравателен израз за всеки човек с нисък морал, включително хора като Радж Атън, който можеше и никога да не е взимал дар от куче.

Никой крал на Севера нямаше да последва Радж Атън. Хората, спечелили си „титлата“ Вълчи господар, ставаха прокълнати. Достойните владетели бяха обвързани с дълг да осигуряват средства на свободните рицари за техните войни и убийства. Като вълци, заловени в кошара, за Вълчите господари не се полагаше никаква милост.

— Не е задължително да бъде така — каза Силвареста. — Има и други начини да се води тази война. Десятък рицари от всяко кралство…

— Задължително е да бъде така — поправи го Радж Атън. — Нима би дръзнал да спориш с мен по този въпрос? Аз имам хиляда дара на ума спрямо твоите… — взря се за миг в очите на крал Силвареста, за да прецени криещия се в тях разсъдък — два.

Можеше да е само предположение, но Йоме знаеше, че не е така. Една поговорка гласеше: „Мъдрият крал не събира за себе си всичкия ум, а допуска и съветниците му да са мъдри.“ В Севера се смяташе за разхищение да вземеш повече от четири дара на ума. Направилият това владетел запомняше всичко, което е прочел, всичко, което види или почувства. Силвареста не можеше да е взел повече от четири. Но как все пак Радж Атън разбра, че на баща ѝ са му останали само два действащи дара на ума?

Заявлението на Радж Атън, че притежава ума на хиляда души, накара дъхът ѝ да секне. Не можеше да си го представи. Някои лордове се кълняха, че малко повече дарове на ума носят на един Владетел на руни предимство — повече творчески способности и по-дълбока мъдрост.

Радж Атън скръсти ръце пред гърдите си.

— Изучавал съм халите… те вече се разпространяват в кралствата ни на малки орди, всяка с нова кралица. Страшна напаст са… А сега Силвареста, въпреки мирните ти уверения, искам от теб нещо повече. Съблечи се.

Скован от нервност, с гъвкавостта на дресирана мечка, крал Силвареста развърза пояса на халата си, смъкна копринената си риза и оголи косматите си гърди. Червените дамги от силарите се показаха под лявата му гръд като белези от зъбите на любовница. Радж Атън разчете силите на Силвареста само с един поглед.

— Ума ти, Силвареста. Ще взема твоя ум.

Бащата на Йоме рухна на колене. Знаеше какво ще бъде: да се напикава в гащите, да не знае собственото си име, да не може да познае жена си, децата си, най-близките си приятели. В последните дни той вече бе изпитал остра загуба заради отслабената памет и заличените спомени. Той поклати глава.

— Искаш да кажеш, че няма да ми го дадеш, или че не можеш? — попита Радж Атън.

Крал Силвареста разпери широко ръце и заклати глава, онемял.

— Не искаш? Но си длъжен… — каза Радж Атън.

— Не мога! — извика баща ѝ. — По-добре вземи живота ми.

— Не искам смъртта ти — каза Радж Атън. — Какво ми носи тя? Искам само ума ти.

— Не мога! — повтори Силвареста.

Едно беше да дадеш свой дар на врага си. Но Радж Атън щеше да получи нещо повече от ума на Силвареста. Тъй като Силвареста вече беше одарен, Радж Атън щеше да превърне крал Силвареста в свой вектор.

Човек можеше да отдаде само една своя дарба в живота си и когато този дар се отдадеше, това създаваше магически канал, връзка между владетел и васал, която можеше да се прекъсне само от смъртта. Ако владетелят умреше, дарът се връщаше към дарителя му. Умреше ли васалът, владетелят губеше придобитото качество.

Но ако човек като Силвареста отдадеше своя ум на Радж Атън, щеше да му даде не само ума си, а също така всичкия ум, който е получил от живите си Посветители, плюс всичкия ум, който можеше да получи в бъдеще. Като вектор, Силвареста се превръщаше в жив проводник. Щеше да прехвърли на Радж Атън ума, който бе придобил, и можеше дори да се използва за преливане на ум от стотици други хора към Радж Атън.

— Можеш да ми го дадеш, стига да си мотивиран добре — увери го Радж Атън. — Помисли за хората си. Безпокоиш се за тях, нали? Нали имаш верни приятели, слуги сред Посветителите си? Твоята жертва може да ги спаси. Ако се наложи да те убия, няма да оставя Посветителите ти живи — мъже и жени, които повече не могат да отдават дарове, мъже и жени, които ще се стремят да ми отмъстят.

— Не мога! — каза Силвареста.

— Дори за да откупиш живота на сто свои васали, или на хиляда?

Беше отвратително. Йоме ненавиждаше бременната тишина, която последва. Радж Атън трябваше да получи дара доброволно. Някои владетели се стремяха да внушат нужната степен на копнеж чрез обич, други — предлагайки парична изгода. Радж Атън прилагаше изнуда.

— А твоята красива жена… моята братовчедка? — запита Радж Атън. — А нейният живот? Не би ли отдал дара, за да откупиш живота ѝ? Да откупиш разсъдъка ѝ? Зная, че не би искал да видиш как страда едно толкова мило същество.

— Не го прави! — каза майката на Йоме. — Той няма да ме прекърши!

— Би могъл да спасиш нейния живот. Тя не само ще си го запази, но ще остане на трона си, ще управлява от мое име като регент. Трона, който толкова много обича.

Крал Силвареста се обърна към своята кралица, с разтреперана челюст. Кимна ѝ колебливо.

— Не! — извика Венета Силвареста, обърна се и побягна. Йоме помисли, че ще се удари в стената, но твърде късно осъзна, че се е засилила не към стената, а към еркерните прозорци зад Дните.

Изведнъж, по-бързо, отколкото погледът можеше да улови, Радж Атън се озова до нея и я хвана за дясната китка. Венета се задърпа, но той я стискаше здраво.

Тя се обърна с гримаса към него.

— Моля те! — извика и стисна с другата си ръка китката на Радж Атън.

После неочаквано я изви и заби ноктите си в китката на Вълчия господар, докато не бликна кръв. С победоносен вик, тя се вгледа в очите на Радж Атън и извика на своя съпруг:

— Сега виждаш как може да бъде убит един Вълчи господар, любими!

Йоме изведнъж си спомни за прозрачния лак на ноктите ѝ и разбра — отчаянието на кралицата беше заблуда, хитрина, замислена, за да привлече Радж Атън, за да може да забие в плътта му намазаните си с отрова нокти.

Венета отстъпи, вдигнала високо окървавените си нокти, сякаш искаше Радж Атън да ги види, преди да рухне.

Радж Атън вдигна дясната си ръка и се взря в китката си. Кръвта по нея почерня и тя започна да се подува ужасно.

Той я задържа високо, предизвикателно и се втренчи в очите на Венета. След секунда тя пребледня от страх.

Йоме погледна ръката. Кървавите прорези на китката на Радж Атън бяха зараснали без белези само за секунди и почернялата ръка вече възвръщаше естествения си цвят.

Колко дара на жизненост притежаваше Вълчия господар? Йоме никога не беше виждала такава церителна сила, беше чувала за такова чудо само в легендите.

Радж Атън се усмихна с ужасяваща, хищна усмивка.

— Значи не мога да ти вярвам, Венета — изшепна той. — Сантиментален човек съм. Надявах се, че мога да пощадя едно семейство.

Зашлеви я с опакото на ръката си — с плесника на един Владетел на руни. Страната на Венета хлътна от удара, във въздуха пръсна кръв и вратът ѝ изпука. Ударът я отхвърли десетина крачки назад и тя се блъсна в прозореца.

Излетя с трясък през него, мъртвото ѝ тяло се замота в дългите червени завеси и за половин секунда сякаш замръзна неподвижно в нощния въздух преди да полети надолу от пет етажа височина.

Тялото ѝ се пръсна върху широката каменна настилка на двора.

Йоме бе вцепенена от ужас.

Баща ѝ извика. Радж Атън гледаше строшените прозорци от цветно стъкло; червените завеси тревожно се разлюляха от вкочаняващия полъх на вятъра.

— Моите съболезнования, Силвареста — каза Радж Атън. — Разбираш, че нямах друг избор. Разбира се, винаги се намират такива, които смятат, че е по-лесно да убиеш или да умреш, отколкото да живееш в служба. И са прави. Смъртта не изисква усилие.

Нож сякаш разкъса сърцето на Йоме. Баща ѝ само се срина на колене, потресен.

— Сега — продължи Радж Атън — ни предстои да сключим една сделка. Аз искам твоя ум. Още няколко дара няма да ме облагодетелстват кой знае колко. Но ти печелиш много. Дай ми своя ум и твоята дъщеря, Йоме, ще управлява вместо теб, като регент. Съгласен ли си?

— Тогава донеси силарите си — изхлипа бащата на Йоме. — Нека забравя този ден, скръбта си, нека стана като дете.

Щеше да отдаде дара си, за да опази дъщеря си жива.

Йоме бе ужасена. Не можеше да измисли, просто не можеше да измисли какво да прави. „Не забравяй коя си“, беше казала майка ѝ. Но какво означаваше това? „Аз съм принцеса, слуга на своя народ — помисли тя. — Трябва ли да се хвърля срещу Радж Атън и да последвам майка си през прозореца? Какво ще донесе това?“

Като регент, щеше да притежава някаква власт. И щеше да се бори срещу Радж Атън, макар и тайно, докато е жива. Можеше да даде на народа си някаква степен на щастие, на свобода.

Нали точно заради това баща ѝ продължаваше да живее, нали точно затова не предпочете да се бори до смърт, както направи майка ѝ.

Сърцето на Йоме биеше лудо. Тя не можеше да измисли нищо друго, никакъв план или път към надеждата, освен да си спомни лицето на Габорн от заранта. Обещанието на устните му: „Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.“

Но какво можеше да направи Габорн? Не можеше да се бори с Радж Атън, не можеше да се надява, че ще надвие Вълка на Юга.

И все пак Йоме трябваше да се надява.

Радж Атън кимна на един от стражите.

— Повикай облекчителите.

След няколко мига облекчителите на Радж Атън влязоха в залата — дребни мъже в халати от шафран, със свирепи лица. Единият носеше силар, положен върху сатенена възглавница.

Облекчителите на Радж Атън бяха опитни, бяха майстори в своя занаят. Единият подхвана заклинанието, а другият се наведе над крал Силвареста, за да го подготви.

— Гледай дъщеря, сира — заговори му той на картишкия диалект. — Това ти прави за нея. Прави за нея. Тя всичко. Тя това, което обича. Ти прави за нея.

Йоме стоеше пред него зашеметена, слушаше виковете на баща си, докато силарът го гореше. Попи потта от челото му, когато металът изведнъж се загърчи като нещо оживяло. Взря се в ясните му сиви очи, докато силарът извличаше дара му, изсмукваше от него разума, докато не разбра, че той вече не помни името ѝ, а само плаче с болката на безумец.

Тя самата изхлипа, когато той изкрещя последно от болка и се срина в краката ѝ.

Тогава облекчителите отидоха при Радж Атън, понесли нажежения до бяло силар, пръскащ след себе си нишка от светлина, а Радж Атън свали шлема си — дългата му черна коса се спусна до раменете му, после смъкна и люспестата си ризница и разтвори кожения елек да разкрие мускулестата си гръд. Цялата беше дамгосана с белези, толкова бе нашарена от силари, че Йоме успя да види само няколко малки петънца нежигосана плът.

Щом пое дара, Радж Атън се отпусна в трона, в очите му блесна доволство, той ги присви и изгледа Йоме.

Прииска ѝ се да скочи срещу него, да го заудря с юмруци, но не посмя да направи нищо, освен да остане до главата на баща си и да го гали по косата, мъчейки се да го утеши.

Кралят отвори очи, съзнанието му за миг се върна и той се взря в Йоме с отворена уста, сякаш се чудеше що за странно и красиво същество вижда. „Гаааа“, изрева той безсилно и безсмислено; после по червения килим под него се разля локва пикоч.

— Татко, татко — тихо зашепна Йоме и го зацелува, с надеждата, че някога поне ще си спомни, че го е обичала.

Щом свършиха със заклинанията си, облекчителите излязоха. Радж Атън посегна и взе меча си от трона на кралицата.

— Ела, заеми мястото си до мен — прикани я той. Тя отново видя неприкритата лъст в очите му и не разбра дали жадува за тялото ѝ, или за даровете ѝ.

По средата на пътя до трона осъзна, че е използвал Гласа, за да ѝ заповяда. Измамата я ядоса.

Седна на трона и се постара да не поглежда лицето на Радж Атън, невероятно красивото му лице.

— Разбираш защо трябваше да го направя, нали? — попита я той.

Йоме не отговори.

— Някой ден ще ми благодариш. — Радж Атън я погледна искрено. — Учила ли си се в Къщата на Разбирането, хрониките чела ли си?

Йоме кимна. Беше чела хрониките — поне избрани откъси.

— Чувала ли си за Дайлан Чука?

Беше го чувала.

— Воинът ли?

— Хрониките го наричат „Дарът всечовешки“. Преди хиляда шестстотин осемдесет и осем години той съкрушил нашествието на тот и техните магьосници, почти в единична битка. Притежавал толкова дарове на жизненост, че когато меч пронижел сърцето му, то се изцерявало отново, още докато острието излизало. Знаеш ли колко дарове изисква това?

Йоме поклати глава.

— Аз знам — каза Радж Атън и вдигна нагоре ризата си. — Опитай, ако искаш.

Кинжалът на Йоме беше привързан под полите ѝ. Тя се поколеба за миг. Стори ѝ се жестоко, но може би никога вече нямаше да има шанс да го прободе.

Тя го извади и се вгледа в очите му. Радж Атън я гледаше самоуверено. Йоме заби острието между ребрата му, зърна болката в очите му, чу изненаданото му изохкване. Завъртя ножа, но по жлеба му не потече кръв. Само една светлочервена коричка затвори мястото, където кинжалът бе срещнал плътта.

След като окървавеният нож се измъкна, раната се затвори.

— Виждаш ли? — попита Радж Атън. — Нито отровата на майка ти, нито твоят нож може да ме нарани. Сред Владетелите на руни досега не е имало някой равен на Дайлан. Досега. В моята страна казват, че след като получил достатъчно дарове, той престанал да има нужда от повече. Обичта на хората му го поддържала, тя се стичала към него. Когато Посветителите му умирали, силите им оставали несмалени.

Тя никога не беше чувала това. То отричаше цялото ѝ разбиране за тайнството на Владетелите на руни. Но се надяваше, че е възможно, че Радж Атън някой ден ще престане да изсмуква хора като баща ѝ.

— Мисля — тихо продължи Радж Атън, — че почти съм го достигнал. Мисля, че ще му стана равен и че ще мога да надвия халите, без да бъде изгубен животът на петдесет милиона човешки същества, както би станало при всеки друг план.

Йоме се вгледа в очите му. Искаше ѝ се да го мрази, да го мрази заради баща си, въргалящ се по килима в локвата на собствената си пикоч, заради майка си, която лежеше мъртва върху каменната настилка под цитаделата. Но гледаше лицето на Радж Атън и не можеше да го мрази. Струваше ѝ се… толкова искрен. И толкова красив.

Той посегна и погали ръката ѝ, а тя не посмя да я отдръпне. Зачуди се само защо ли ще се опитва да я съблазни. Зачуди се дали ще намери в себе си сила да се опълчи, ако го направи.

— Много си сладка. Ако не ми беше роднина, щях да те взема за жена. Но се боя, че приличието не го допуска. Е, Йоме, ти също трябва да направиш своето, за да ми помогнеш да победя халите. Трябва да ми дариш своето обаяние.

Сърцето на Йоме заблъска диво. Представи си веднага какво ще бъде — с груба като щавена кожа плът, със скубещи се от главата ѝ кичури сплъстена и суха коса, как ще изпъкват жилите по краката ѝ. Сухата смрад на дъха ѝ. Да изглеждаш, да бъдеш, да миришеш отблъскващо.

Но не в това беше целият ужас. Обаянието бе нещо повече от красотата, повече от физическата хубост. Разпознаваемо беше само отчасти телесно, но повече се изразяваше в цвета на нечия кожа, в лъскавината на нечия коса, в блясъка на нечии очи. Съзираше се в стойката на човека, в нагласата му, в решимостта му. Сърцевината му се намираше някъде вътре, в увереността на човека, в обичта му към себе си.

Така че, в зависимост от безскрупулността на облекчителя, всичко това можеше да бъде изцедено, като остави новия Посветител не само грозен, но и изпълнен с омраза към себе си.

Йоме поклати глава. Трябваше да се бори с него, трябваше да надвие Радж Атън по всякакъв възможен начин. Но не можеше да измисли нищо, никакъв ответен удар.

— Хайде, дете — заговори Радж Атън. — Какво ще направиш със своята красота, ако ти я оставя? Да примамиш някой принц в леглото си? Какво жалко желание. Би могла. Но после целият ти живот ще мине в съжаление. Видяла си с каква похот в очите те гледат мъжете. Видяла си как зяпват, как те желаят. Сигурен съм, че това ти е омръзнало.

След като го каза така, с този мек като коприна глас, Йоме се почувства окаяно. Стори ѝ се грешно и себично да иска да е красива.

— В пустинята, недалече от родното ми място — каза Радж Атън, — се издига един огромен паметник, статуя, триста стъпки висока, заровена наполовина в пясъка. Статуята е на някакъв крал, забравен отдавна, лицето му е обрулено и заличено от вятъра. Едно знаме в нозете му, изписано на древен език, гласи: „Всички се кланят на великия Озиварий, който властва над земята, и чието кралство никога не ще рухне!“

Той помълча и добави:

— Но всички писари на света не могат да кажат кой е този крал, нито преди колко време е царувал.

— Всички ние винаги сме били преходни същества — прошепна Радж Атън. — Временни същества. Но заедно, Йоме, можем да се превърнем в нещо повече.

Този копнеж в гласа му, този глад едва не изсмука разума ѝ и Йоме почти изпита желание да му отдаде красотата си. Но един по-мъдър глас в тила ѝ заупорства.

— Не, така ще умра. Ще бъда нищо.

— Няма да умреш — каза Радж Атън. — Ако аз се превърна в Дара всечовешки, красотата ти ще продължи да живее в мен. Една част от теб ще се съхрани завинаги, за да бъде обичана, за да буди възхита.

— Не — отвърна с ужас Йоме.

Радж Атън погледна към пода, където сред купа мръсотия лежеше крал Силвареста.

— Дори заради неговия живот?

Тогава Йоме осъзна. Осъзна, че баща ѝ щеше да ѝ каже никога да не прави тази сделка.

— Не — потръпна Йоме.

— Ужасно е да подложиш един идиот на изтезания. Цялата тази болка, която баща ти ще трябва да изтърпи, без да разбира защо, без да знае, че съществува такова нещо като смъртта, което може да му донесе покой, докато мъчителите му повтарят твоето име всеки път, когато го подлагат на железата, така че след време, при всяко споменаване на името ти, той да крещи от болка. Наистина би било ужасно.

Вложената в тази идея жестокост скова Йоме. Тя погледна Радж Атън с разбито сърце. Не можеше да каже „да“.

Вълчия господар кимна на един от хората си.

— Доведи момичето.

Телохранителят напусна залата и бързо се върна с Шемоаз. Шемоаз, която трябваше да е в цитаделата на Посветителите, за да утешава баща си. Шемоаз, която толкова беше изстрадала предната седмица, толкова бе изгубила от Радж Атън.

Как той бе разбрал какво изпитва Йоме към скъпата си приятелка? Дали самата тя не беше я издала с поглед?

Очите на Шемоаз се бяха разширили от страх. Тя заплака ужасена, като видя лежащия на пода крал. Изпищя, когато телохранителят на Радж Атън я поведе към счупения прозорец, готов да я хвърли през перваза.

Сърцето на Йоме заблъска в гърдите ѝ, докато гледаше ужасената си приятелка. Два живота. Радж Атън се канеше да убие двама — Шемоаз и нероденото ѝ дете.

„Шемоаз, прости ми“, искаше да ѝ каже Йоме. Защото знаеше, знаеше с цялата си душа, че поражението е грешно. Ако никой не беше отстъпвал, досега Радж Атън нямаше да е жив. Но знаеше също така, че ако му отдаде обаянието си, това ще му донесе малко, но ще спаси живота на близките ѝ.

— Не мога да дам на теб дарбата си — каза Йоме, неспособна да скрие омразата в гласа си. Не можеше да му я даде. Не лично на него.

— Щом не можеш на мен, тогава на някой вектор — предложи Радж Атън.

Нещо трепна в сърцето ѝ. Равновесието се появи. Щеше да даде красотата си — да я даде заради своя баща, заради Шемоаз. Стига да не я дадеше пряко на Радж Атън. Отвърна със скършен глас:

— Добре. Донеси тогава своя силар.

Малко по-късно силарите бяха внесени, с една окаяна жена, която бе отдала обаянието си. Йоме погледна вещицата в сивия халат, видя в какво ще се превърне и се помъчи да съзре що за красота е била стаена някога у тази жена.

После започнаха заклинанията. Йоме гледаше Шемоаз, все така застанала до ръба на счупения прозорец, и безмълвно пожела да се лиши от красотата си, пожела си да откупи с нея нещо скъпо и непреходно. Живота на една приятелка, и бебето, което носеше тя.

Шумолене в мрака и тънката фосфорна лента на пламъка, стъпките на приближаващия се облекчител, който поднесе върха на силара ниско под шията ѝ, почти срещу гърдите ѝ.

В този много кратък миг не се случи нищо, само някой прошепна:

— Заради твоята приятелка. Направи го заради приятелката си.

Йоме кимна, челото ѝ плувна в пот. Задържа в ума си образа на Шемоаз, на Шемоаз, държаща в ръцете си дете… как го кърми.

Изпита неописуема болка, когато силарът я докосна, отвори очи и видя ръцете си сухи, и как пращяха, поставени сякаш в адски огън. Вените по китките ѝ се издуха като коренища, а ноктите ѝ станаха чупливи като креда.

Пълните ѝ млади гърди хлътнаха и тя неволно ги сграбчи, почувствала невъзвратимата загуба. Вече съжали за сделката, но беше късно. Чувстваше се… сякаш бе застанала посред реката, а пясъкът под нея се отнасяше, завличаше я. Всичко, което беше нейно, цялата ѝ красота, изтичаше и се вливаше в силара.

Пищната ѝ коса се сгърчи като гнездо червеи.

Йоме закрещя от болка и ужас — и още се отля от нея. За миг сякаш видя самата себе си, и намрази онова, което видя. За пръв път в живота си разбра, че е нищо, че винаги е била едно нищо, само един знак. Изпита страх да извика, да не би да оскърби другите с окаяния си глас.

„Това е лъжа. Не съм толкова грозна — изкрещя тя към душата на Радж Атън. — Красотата ми можеш да имаш, но не и душата ми.“

И тогава се отдръпна от пропастта, и се почувства само… сама. Съвсем сама, и в неизречима болка.

Незнайно как, беше извършила рядък подвиг: не бе припаднала от жестокостта на силара. Макар да си представяше, че цялото ѝ тяло ще бъде погълнато от пламъците.

Задължения

Студената черна речна вода се завихряше около бедрата на Габорн като мъртвешка ръка, мъчеща се да го довлече надолу по течението. Роуан, превила се на две на брега в тъмното, точно пред него, стенеше от болка.

— Какво ти е? — прошепна Габорн.

— Кралицата… мъртва е — отвърна му шепнешком Роуан.

И той разбра. След толкова години изгубено чувство, след толкова години на вцепенение сега целият свят от усещания се бе изсипал върху Роуан — студът на водата и нощта, болката на отеклите ѝ стъпала, умората след тежкия ден и безброй други по-малки рани по тялото ѝ.

След като сетивата им се върнеха, тези, които отдаваха дара на допира, започваха да чувстват целия свят отново, като за първи път. Шокът от това можеше да е огромен, дори смъртоносен, тъй като сетивата се връщаха двайсет пъти по-силни от преди. Габорн се притесни за младата жена, разтревожи се, че може би няма да може да продължи. Водата беше режещо студена. Явно не можеше да се надява да я преведе през нея.

Още по-лошото беше, че след като кралицата бе мъртва, Габорн се боеше да не би Радж Атън да избие и другите членове на кралското семейство — крал Силвареста и Йоме.

Задължения. Твърде много задължения беше поел. Чувстваше се смазан. Беше поел отговорност за Роуан, а не смееше да я поведе, не смееше да се опита да я преведе през реката. Освен това беше обещал да се върне при Йоме и да я спаси.

Прииска му се да коленичи във водата, за да охлади раната в ребрата си. Лекият ветрец отгоре разлюля клоните на елшака и брезите. Тук, сред дълбоките сенки, Габорн успя да види водата надолу по течението, отразила оранжевата светлина от пожара горе.

Градината на Бинесман бе в пламъци. По отсрещния бряг на реката върколаците ръмжаха, подскачаха като сенки сред още по-големия мрак и се мъчеха да видят Габорн. Но тук, под дърветата, той беше добре прикрит, стига да не се движеше. Главанаците търсеха по плитчините по-надолу. Той допускаше, че сам би могъл да преплува и да ги подмине, да избяга от замъка Силвареста и да отнесе на баща си вестта за падането му. Беше бърз плувец. Въпреки че водата беше плитка, смяташе, че ще се справи. Но не можеше да се надява на успех с Роуан.

Габорн просто не можеше да остави замъка Силвареста.

„Заклех се на Йоме — помисли той. — Дадох клетва. Тя е под моя закрила, както като Владетел на руни, така и вече като част от клетвата ми към земята.“ Две клетви, които не беше никак лесно да наруши.

Само преди ден, на пазара в Банисфер, Мирима му беше казала, че не поема лесно задължения. Беше истина. Не смееше да ги поема.

— Какво е един Владетел на руни — учила го беше майка му като дете, — освен човек, който спазва една клетва? Твоите васали те даряват с дарби, а ти в замяна им даваш закрила. Те ти дават ум, ти ги водиш с мъдрост. Дават ти мускул, ти се сражаваш като хала. Отдават ти своята жизненост — ти се трудиш неуморно за тях. Живееш за тях. И ако ги обичаш както се полага — умираш за тях. Никой васал няма да се лиши от дарба за един Владетел на руни, който живее само за себе си.

Това бяха думите, на които кралица Ордън беше учила своя син. Самата тя беше силна жена, учила Габорн, че зад суровата външност на баща му живее човек, отдаден на твърди принципи. Вярно беше, че в предните години крал Ордън беше изкупувал дарове от бедняци, и макар някои да смятаха това поведение за неморално, за начин човек да се възползва от човешката нищета, крал Ордън го разбираше другояче. Беше твърдял: „Някои хора обичат парите повече от близките си. Защо човек да не превърне слабостта на такива хора в своя сила?“

Наистина, защо не? Аргументът беше добър, изричан от човек, който се стремеше единствено да донесе добруване на своето кралство. Все пак през последните три години баща му се беше отказал от тази практика, престанал беше да взима дарове от бедните. Беше казал на Габорн: „Не бях прав. Пак бих купил дарове, стига да мога разумно да преценя мотивите на другите.“ Но несретниците, които се стремяха да продадат дарбите си, често имаха много причини за това: дори най-големите окаяници между тях хранеха някаква благородна обич към семейство и близки и поради това можеха да си въобразят, че продавайки своя дар, извършват акт на саможертва. Но сред тях се срещаха и отчайващо бедни, хора, които не виждаха никакъв друг начин да се отърват от беднотията, освен като се продадат.

— Купете ми слуха — примолил се беше веднъж един селяк на бащата на Габорн след големите наводнения преди четири години. — За какво са ми ушите, щом слушам с тях само плача на гладните си деца?

Светът беше пълен с отчаяни същества, хора, които по една или друга причина бяха вдигнали ръце от живота. Бащата на Габорн не беше купил слуха на селянина. Вместо това му беше дал храна, колкото да изкара зимата, дървен материал и работници да си възстанови дома, и зърно за посев за идущата пролет.

Надежда. Дал му беше надежда. Габорн се зачуди какво ли щеше да си мисли Йоме за баща му, ако знаеше тази история. Може би щеше да мисли по-хубави неща за него. Дано само да доживееше, за да ги чуе.

Вдигна очи към върховете на дърветата. Черни резки върху още по-черния фон. Всеки поглед към града и стените на замъка само го изпълваше с още повече отчаяние.

Малко можеше да постигне, ако тръгнеше да се бие срещу Радж Атън. Наистина, можеше да се крие в града и, да речем, да убива от засада по някой войник. Но колко щеше да продължи това? Колко щеше да издържи, преди да го заловят?

Нямаше да е дълго.

„И все пак с какво ще помогна на тези, които разчитат на мен, ако избягам сега?“ — чудеше се Габорн. Трябваше да направи нещо повече. Трябваше да се опита да спаси Йоме и Бинесман… и всички останали.

Вярно, баща му трябваше да разбере, че замък Силвареста е паднал, и трябваше да научи как точно е завзет.

И копнежът по дома обзе Габорн. Колкото и да се беше възхищавал на силата на народа на Хиърдън, колкото и внушителни да бяха високите каменни сгради, колкото и прохладно и ветровито да беше тук, с градините за наслада по всеки ъгъл, мястото му беше чуждо.

Габорн не беше живял много в двореца през последните осем години — цялото си време бе прекарал на петдесетина мили от дома, в Къщата на Разбирането, с нейните строги схолари и сурови спални. Очаквал беше с нетърпение да се завърне у дома след това пътуване. Вече от години копнееше да спи в голямото си легло с постелята от пухкав памук, на което спеше като дете, да се буди от милувката на утринния вятър, повял откъм житните поля през дантелените му пердета.

Беше си представял как ще прекара зимата в ядене на вкусна храна, в изучаване на бойни тактики с баща си, в дуели с войниците от гвардията. Боренсон му бе обещал да го запознае с най-добрите кръчми в Мистария. А освен това и Йоме, чиято нежна доброта го бе съблазнила като никоя друга. Беше се надявал да я отведе със себе си у дома.

Толкова много удоволствия си беше представял.

Габорн искаше да се върне у дома. Глупаво желание — желание да се грижат за него, да живее без грижи, като дете.

Спомни си детството — как ловеше зайци в лешниковата градина със старата си рижа хрътка. Спомни си дните, когато баща му го водеше да ловят пъстърва в потока Чиста сълза — как плачещите върби се свеждаха над водата и дългите червеи висяха между клоните, закачени на копринените нишки, примамвайки пъстървата. В онези дни животът му се струваше безкрайно лято.

Но Габорн не можеше да се върне.

Отчайваше го мисълта дори че ще се отдалечи жив от замъка Силвареста.

Поне засега не можеше да измисли убедителна причина да си отиде оттук. Много скоро баща му щеше да чуе за падането на замъка. Селяците щяха да пръснат мълвата надлъж и шир. Крал Ордън беше на път. Най-много на три дни оттук. Още утре щеше да чуе за това.

Не, Габорн нямаше нужда да предупреждава баща си. Трябваше да отведе на безопасно място Роуан. Някое топло място, където да може да се изцери. Трябваше да помогне на Йоме. А имаше и едно още по-голямо задължение.

Беше положил клетва да не наранява земята. На пръв поглед клетвата изглеждаше лесна за спазване, защото той не искаше земята да търпи рани. Но сега се замисли за скритото послание на клетвата. В този момент огнетъкачите горяха градината на Бинесман. Не беше ли той клетвообвързан да се опълчи на огнетъкачите, да ги спре?

Вслуша се дълбоко в сърцето си, за да усети земната воля по този въпрос.

Огънят горе на хълма изведнъж лумна по-ярък, или навярно огнената светлина вече се отразяваше и от облаците дим над пожара. Сладникавата миризма бе задушаваща. Отвъд реката излая върколак. Габорн дочу и ръмженето на другите. Казваха, че върколаците се боят от водата. Габорн се надяваше да се боят достатъчно, за да не им хрумне да я преплуват и да започнат да го търсят.

По въпроса за градината не почувства нищо. Никакъв подтик, било да спре пожара или да се примири с него. Разбира се, ако Бинесман беше поискал да остане да я брани, щеше да го направи.

Габорн изгази тихо от реката и отиде при Роуан, която все още седеше свита под върбите.

Прегърна я през раменете да я стопли малко. Чудеше се какво да направи, къде да се скрие. Дощя му се да го скрие земята, дощя му се да има някоя голяма дупка, в която да изпълзи и да се зарови. И изпита… правота, че е пожелал това, почувства, че земята ще го скрие точно така.

— Роуан, знаеш ли някое място тук в града, където можем да се скрием? Някое мазе, яма?

— Да се скрием? Няма ли да плуваме?

— Водата е много плитка и много студена. — Габорн облиза устни. — Тъй че аз ще остана и ще се боря с Радж Атън, колкото мога. Той има тук войници и Посветители. Най-добре мога да му нанеса удар, ако остана.

Роуан се притисна до него, мъчейки се да се стопли. Зъбите ѝ тракаха. Той усети будещата тръпки мекота на гърдите ѝ, притиснати до гръдта му, милувката на развяната ѝ коса по бузата му. Момичето трепереше, сигурно повече от студ, отколкото от страх. Беше мокра, а нямаше жизнеността на Габорн, която да ѝ помогне да надвие студа.

— Оставаш, защото те е страх за мен — прошепна тя с тракащи зъби. — Но аз не мога да остана. Радж Атън ще ми поиска сметка…

Обичайно беше един нов крал да поиска сметка от всички свои поданици, за да разбере кой дължи пари на кралството. Разбира се, там щяха да са и облекчителите на Радж Атън, за да търсят възможни Посветители. Когато хората на Радж Атън разберяха, че Роуан се е посветила на мъртвата кралица, най-вероятно щяха да я подложат на изтезания.

— Може би — каза Габорн. — За това ще мислим по-късно. Но засега трябва да се скрием. Тъй че кажи ми някое такова място. Дупка. Място, където миризмата е силна.

— Мазетата за подправки? — прошепна Роуан. — Горе над кралските конюшни.

— Мазета? — повтори Габорн, усетил че точно това е мястото. Точно там щеше да го заведе земята.

— Лете Бинесман събира треви за продан, а на кралския празник купува други. Сега мазето е пълно със сандъци. Горе на хълма, над конюшните.

Габорн помисли. Нямаше да влизат много навътре в града, при това щяха да се върнат по дирите си и да объркат ловците.

— А пазачи? Подправките са скъпи.

Роуан поклати глава.

— Кухненското ратайче спи в една стая над мазетата. Но той… всички го знаят, че хърка и при гръмотевици.

Габорн взе вързопчето със силарите и го натика с усилие в джоба си. Мазетата, изглежда, бяха точно мястото, което му трябваше. Отдалечено и скрито, с толкова силни миризми, че щеше да скрие неговата.

— Да вървим — подкани я той, но не тръгна направо по склона, а взе Роуан на ръце, занесе я до реката, след което загази срещу течението сред плитчините, за да скрие миризмата си.

Течението се усили. Тук воденичната вада се отделяше от реката и пълнеше рова. Бреговете покрай вадата бяха направени високи, така че когато Габорн стигна до нея, можеше да гази в плитчините под добро прикритие, докато не се озова точно под тракащото, пляскащо и скърцащо колело. Вдясно от него имаше каменна стена, отделяща вадата от главното русло на реката и широкия вир. Вляво беше самата воденица и стръмната пътека до нея водеше до замъка.

Габорн спря. Не можеше да продължи по-нататък. Сега трябваше да изкачи брега на вадата, после да хване пътеката през дърветата и да се върне при стените на замъка.

Започна да изкачва брега. Тревата тук беше суха и залиняла — високи повехнали стъбла.

Зърна пред себе си, до воденицата, един торбалан — настръхнало дребно получовешко същество с лице като на плъх, стиснало заострена тояга. Пазеше над една дупка, прокопана в основите, с гръб към Габорн.

От дупката се измъкна втори торбалан, понесъл малка сгъната дрипа. Бяха крали брашно от воденицата, сигурно не повече от няколко шепи. Все пак опасна работа за торбаланци. Много от тях загиваха и за по-малко.

Преди да застане на открито и да изплаши съществата, Габорн погледна надолу по течението за следи от преследвачи.

Покрай водата, под дърветата, се движеха шест сенки. Мъже с мечове и лъкове. Единият беше с плетена ризница. Значи съгледвачите на Радж Атън отново бяха намерили дирите му.

Габорн се прилепи плътно до стръмния насип, скрит във високата трева, и загледа войниците. Бяха намерили мъртвия си другар и бяха проследили миризмата му покрай реката.

Гледаха надолу по течението. Разбира се, очакваха да е тръгнал надолу и да преплува покрай великаните, за да се добере до сравнително безопасния Дънуд. Това изглеждаше единственото смислено нещо, което можеше да направи. След като беше избягал от замъка, не можеха да допуснат, че ще му хрумне отново да се промъкне вътре.

Ако почнеха да го търсят в леса на Дънуд, щяха да намерят миризмата му в изобилие — нали тази сутрин беше яздил през гората.

Но онзи в плетената ризница се взираше примижал към воденицата. Габорн им се падаше срещу вятъра. Не мислеше, че мъжът ще го надуши. Може би просто беше предпазлив.

А може би беше видял торбалана над Габорн, зърнал беше движението му. Съществото беше тъмнокафяво и стоеше пред един сив камък. Габорн зачака съществото да се раздвижи, за да го види съгледвачът долу по-ясно.

През годините, които бе изкарал в Къщата на Разбирането, не си беше правил труда да учи в Стаята на езиците. Освен роуфхейвънски можеше да говори само завален индопалски. Когато се сдобиеше с още няколко дара на ума, за да може да схваща по-бързо такива неща, смяташе да се захване и с езици.

Но понякога в зимните нощи често беше отсядал в някоя кръчма на чаша ейл с не особено прилични приятели. Един от тях, дребен уличен крадец, беше обучил два торбалана да събират монети, които им разменяше срещу храна. Торбаланците можеха да намерят монети къде ли не — изтървани на улицата, откраднати от някой дюкян или взети от очите на мъртъвците в гробниците.

Този приятел му беше казал няколко торбалански думи — много груб език, съставен от пронизителни подсвирквания и ръмжене. Габорн притежаваше достатъчно дарове на Гласа, за да може да ги възпроизведе.

Сега подсвирна.

— Храна. Храна. Аз давам.

Торбаланът горе над него се обърна сепнато.

— Какво? Какво? — изръмжа пазачът торбалан. — Чувам те.

„Чувам те“ често означаваше покана към говорещия да повтори. Обикновено торбаланците намираха съществата от своя вид по призивните им подсвирквания.

— Храна. Аз давам — с приятелски тон изсвири Габорн. Това беше общо взето целият торбалански речник, който владееше.

Откъм горите над воденицата се чуха десетина изсвирвания: „Чувам те. Чувам те“, последвани от фрази, които Габорн не разбираше. Тези торбаланци можеше и да говорят друг диалект, защото много от врясъците и изръмжаванията им бяха непознати. Стори му се, че чу думата „Ела!“, повторена няколко пъти.

После изведнъж половин дузина торбаланци затичаха по каменната настилка около воденицата, излезли от дърветата. Горе се бяха крили повече торбаланци, отколкото Габорн беше предполагал.

Вдигнаха малките си муцуни във въздуха, приближиха към Габорн предпазливо и заръмжаха:

— Какво? Храна?

Габорн се озърна към реката, зачуден каква ли ще е реакцията на съгледвача. Мъжът в плетената ризница вече можеше да ги види ясно — десетина твари, мотаещи се около воденицата. Разумът диктуваше, че ако Габорн е наблизо, торбаланците щяха да са се пръснали.

След миг колебание съгледвачът в ризницата махна с широкия си меч към двата бряга и извика нещо на хората си. Какво точно им заповяда, Габорн не можа да чуе заради грохота на воденичното колело зад гърба му. Но шестимата ловци бързо се запътиха назад по хълма и завиха на юг. Щяха да претърсват из горите, по течението.

Когато Габорн се увери, че са се махнали и че ничии любопитни очи не се взират към него, понесе Роуан по хълма.

Предложения

Шемоаз Солет беше замаяна. Гледката как най-добрата ѝ приятелка, Йоме, губи обаянието си я ужаси до дъното на душата ѝ.

Когато Радж Атън приключи с принцесата, се обърна и се вгледа в очите на Шемоаз. Ноздрите му бяха настръхнали, докато я преценяваше.

— Ти си едно красиво младо същество — прошепна той. — Служи ми.

Шемоаз не можа да скрие отвращението, което изпита от тези думи. Йоме още лежеше на пода, почти в безсъзнание. Бащата на Шемоаз все още лежеше във фургона долу, в цитаделата на Посветителите.

Не каза нищо. Радж Атън се усмихна вяло.

Не можеше да вземе дар от жена, която го мразеше толкова силно, а Гласът му не можеше да я склони. Но можеше да вземе други неща. Погледът му бавно се спусна към бедрата ѝ, сякаш тя стоеше гола пред него.

— Тази засега я оставете в цитаделата на Посветителите. Да се грижи за краля и принцесата.

Тръпки на ужас полазиха по тялото ѝ, но Шемоаз си позволи да се надява, че поне докато е в цитаделата, Радж Атън ще забрави за нея.

Един от телохранителите я хвана за лакътя, задърпа я по тесните стъпала извън Голямата зала, после я преведе по улицата до цитаделата на Посветителите, тикна я през портикула и каза няколко думи на индопалски на току-що застаналите на смяна стражи. Стражите се захилиха и закимаха разбиращо.

Шемоаз изтича при баща си — бяха го довлекли в Залата на Посветителите и сега лежеше на един чист нар.

Гледката беше болезнена, защото тази рана беше стара и беше гноясвала прекалено дълго.

Бащата на Шемоаз, Иърмън Вотания Солет, беше свободен рицар, положил клетва да съкруши Вълчия господар Радж Атън. Клетва, която бе положил не на шега преди седем години, когато се отрече от службата си на Силвареста, за да препусне през зелените пролетни поля към далечното кралство на Ейвън.

Клетва, която му беше струвала всичко. Шемоаз помнеше колко висок беше, седнал на седлото, и колко горда с него беше тя. Беше велик воин и в очите на деветгодишното момиче изглеждаше непобедим.

Сега облеклото му вонеше на изгнила слама и вкиснала пот. Мускулите му се бяха стегнали безполезно, брадичката се беше забила в гърдите. Тя взе парцал и вода и започна да го почиства. Той заплака от болка, докато чистеше глезена му. Тя го огледа и видя, че цялото му тяло е покрито с ужасни белези. Кожата около глезените му беше зачервена и с оскубани косми.

През тези шест години Радж Атън беше държал баща ѝ окован във вериги. Подобно отношение към Посветители беше нещо нечувано. След толкова години подложен на това изтезание беше цяло чудо, че още е жив. Тук, в Севера, Посветителите ги почистваха, подсушаваха, преобличаха, зачитаха ги и се грижеха за тях с обич. Мълвата твърдеше, че Радж Атън започнал да взима роби, за да подхранва потребността си за Посветители.

Докато Шемоаз чакаше готвачите да донесат бульона от кухнята, само държеше главата на баща си и не спираше да го целува. Той я гледаше с празни очи, неспособен да мигне.

Откъм кралската цитадела се чу вик. Някой отдаваше дарбата си. За да отвлече ума си от това, тя започна да шепне:

— О, татко, колко се радвам, че си тук. Толкова дълго чаках това.

Очите му се присвиха в тъжна усмивка и той въздъхна тежко.

Не знаеше как да му каже, че носи дете в утробата си. Искаше ѝ се да го направи щастлив, да повярва, че всичко в живота ѝ върви добре. Но не искаше да му признае как е унизила честта на принцесата. Надяваше се, че баща ѝ никога няма да разбере истината, че големите илюзии може да му дадат малко покой.

— Татко, аз вече съм омъжена — зашепна тя. — За сержант Дрейс, от дворцовата гвардия. Той беше едва момче, когато ти тръгна. Помниш ли го?

Баща ѝ изви глава настрани — почти в конвулсия.

— Той е добър човек, много мил. Кралят му дари земи тук, близо до града. — Шемоаз си помисли дали не прекалява. Сержантите рядко получаваха земи. — Живеем там с майка му и сестрите му. Ще си имаме дете. Сега то расте в мен.

Истината не можеше да каже, не можеше да каже как бащата е загинал от ръцете на Радж Атън, да му каже как е отишла да призове духа му на мястото, където беше правила любов с него толкова нощи, носейки позор на семейството си и на своята принцеса. Не смееше да му каже как духът на Дрейс бе дошъл при нея същата вечер, една студена сянка, която сега обитаваше в нея.

И все пак същата нощ, когато за първи път усети пърхането на бебето в себе си, това ѝ се беше сторило чудо.

Шемоаз взе ръката на баща си, стегнала се неизменно в юмрук, и полека оправи пръстите му, разтвори ги, след толкова години стиснати безполезно. Баща ѝ стисна ръката ѝ в знак на обич и благодарност, но я стисна твърде силно. С даровете на сила хватката му беше като менгеме.

Отначало Шемоаз се постара да не ѝ обърне внимание. Но стискането ставаше все по-силно и тя прошепна:

— Татко, не толкова силно…

Ръката му се стегна от страх и той понечи да я пусне. Но отдалите дара на гъвкавостта не можеха да се отпускат, не можеха лесно да изпъват мускулите си. Той стегна ръката ѝ още по-болезнено, толкова, че Шемоаз прехапа устна.

— Моля те — проплака тя; чудеше се дали баща ѝ не е разбрал някак, че го е излъгала, дали не се опитва да я накаже.

Иърмън Солет направи извинителна гримаса и се помъчи с всички сили да отпусне, да изпъне мускулите си, да я освободи. В първия миг успя само да я стисне по-здраво; после Шемоаз усети, че хватката му отслабва.

Готвачите все още не бяха донесли редкия бульон за онези, които бяха отдали даровете си на метаболизъм и гъвкавост. Бащата на Шемоаз нямаше да може да хапне нищо по-твърдо. Гладките мускули на стомаха му нямаше да работят както трябва.

— Татко! — изплака Шемоаз. — Толкова дълго чаках! Толкова дълго исках да се върнеш… Иска ми се да можеш да говориш, иска ми се да можеш да разкажеш какво се е случило.

Иърмън Вотания Солет беше пленен при Ейвън, при зимния крайморски дворец на Радж Атън. Беше се изкатерил по бялата кула, където вятърът развяваше прозирни завеси с цвета на лавандула, и се озова в стая, пълна с жасмин и благовонни свещи, където по възглавници спяха много тъмнокоси жени, голи и само с тънки воали, покриващи плътта им. Харемът на Радж Атън.

Върху маса от сандалово дърво лежеше месингова тръба с осем излизащи от нея криви като пипала на октопод разклонения с устия. Топчетата тъмнозелен опиум в купата на тръбата бяха изгорели на пепел. В първия миг той си позволи да постои на място, възхитен от лежащите красавици.

В златни мангали около ложетата тлееше жарава, изпълваща стаята с приятна топлина. Сладкият аромат на мускус от жените щеше да придава на тази стая аромата на рай, ако не беше горчивият мирис на опиума.

От съседната стая се чу несдържан, писклив женски смях, звуци от весела любовна игра. Изведнъж го обзе надеждата, че може би ще хване Радж Атън, докато Владетелят на руни е гол и вниманието му е отвлечено.

Но докато тихо изваждаше от ножницата дългия си меч, една от жените се пробуди, видя го, скрит зад прозирните пердета и изпищя.

Писъкът събуди някакъв евнух, който изскочи от една ниша и удари Иърмън с кривака си.

Евнухът се казваше Салим ал Дауб, едър мъж, със закръглено като на жена тяло, женствен глас, обичаен за евнусите, и мекокафяви очи на сърна.

За награда, че е пленил убиец, Радж Атън удостои Салим с щедър подарък. Предложи на Салим дара на гъвкавостта от самия Иърмън.

Иърмън си помисли, че по-скоро ще умре, отколкото да отдаде дар на един телохранител на Радж Атън, но таеше две надежди. Първата му голяма надежда беше, че някой ден ще се върне в Хиърдън и отново ще види дъщеря си.

Сега се взираше в нея, виждаше колко красива е пораснала, също като майка си, и не можеше да направи нищо, освен да поплаче, разбрал, че най-голямата му надежда се е сбъднала.

Шемоаз гледаше как очите на баща ѝ се изпълват със сълзи. Той вдиша болезнено, мъчейки се от миг на миг да остане жив, неспособен да се отпусне достатъчно, за да се изпълнят дробовете му. И тя се зачуди как е успял да оцелее така шест дълги години.

— Добре ли си? — попита тя. — Какво мога да направя за теб?

Дълго време той се мъчеше да изговори думите си:

— Убий… ни.