Дарът на светулките

17

Да изгубят бебето.

Щом лекарят излезе от стаята, Лекси избухна в сълзи. И Джеръми едва се сдържаше да не заплаче. Чувстваше се изтощен до смърт и говореше на автопилот, напомняйки й отново и отново, че засега бебето е добре и най-вероятно няма да пострада. Вместо да я успокоят, думите му сякаш я разстройваха още повече. Раменете й се тресяха, ръцете й трепереха, а когато най-после се освободи от прегръдката му, ризата му бе подгизнала от сълзите й.

Облече се мълчаливо; чуваше се само как си поема дълбоко дъх, за да не се разплаче пак. Стаята изглеждаше непоносимо тясна и душна; коленете на Джеръми се подкосяваха. Видя как Лекси закопчава блузата над заобления си корем, и се подпря на стената, за да не падне.

Изпитваше непреодолим страх; оглеждаше като насън стерилното помещение. Невъзможно беше! Нелогично. При предишните прегледи не бяха установили никакъв проблем. Откакто забременя, Лекси си позволяваше от време на време само по чаша кафе. Беше здрава и силна, спеше достатъчно. Ала нещо се беше объркало. Той си представяше как връвта плува в амниотичната течност като отровна медуза. Дебне, готова да нападне.

Прииска му се Лекси да легне и да застине неподвижно, за да не успее пипалото да сграбчи бебето. Същевременно му се искаше тя да се движи, да продължи да прави същото както досега, защото пипалото плуваше свободно. Питаше се трескаво какви мерки да вземе, за да увеличи шансовете на бебето им да остане невредимо. В стаята сякаш нямаше никакъв въздух, ушите му бучаха от страх.

Бебето им можеше да умре. Момиченцето им можеше да умре. Тяхното малко момиченце, сигурно единственото, което щяха да имат.

Прииска му се да излезе оттук и никога да не се върне; да остане тук и да говори още веднъж с лекаря, за да се увери, че е разбрал правилно какво се случва. Прииска му се да разкаже на майка си, на баща си и на братята си, за да поплаче на раменете им; прииска му се да не им казва нищо, да понесе стоически бремето си. Искаше бебето му да е добре. Повтаряше си го отново и отново, сякаш да го предупреди да се пази от пипалата. Лекси се наведе да вземе чантата си. Той зърна почервенелите й от сълзите очи и сърцето му се сви горестно. Това не биваше да се случва. Този ден трябваше да е хубав ден, щастлив ден. Ала радостното предвкусване се бе изпарило. Утре щеше да е още по-зле. Бебето ще расте, а пипалото ще се приближава до него. И всеки изминал ден ще увеличава опасността.

Тръгнаха към кабинета на доктор Сомърс и в коридора видяха ехографистката да попълва съсредоточено формуляри. Седнаха пред бюрото на лекаря и той им показа снимките от ехографа. Посочи им същите неща, обясни им пак за амниотичния синдром. Каза, че държал да повтаря по два пъти. Първия път повечето пациенти не осъзнавали добре думите му заради шока. Подчерта отново, че бебето е добре и според него лентата не се е закрепила за него. През цялото време обаче Джеръми си представяше как пипалото плува в съпругата му, домогва се до бебето и се отдръпва. Заплахата и спасението играеха на гибелна гоненица. Дъщеря му растеше и привличаше опасността, изпълвайки пространството. Как тогава ще плува свободно връвта?

— Разбирам колко ви е трудно — повтори лекарят.

Не, помисли си Джеръми, изобщо не разбираш. Това не е твоето бебе, твоето момиченце. Неговото малко момиченце с плитки се усмихваше, клекнало до футболна топка, на снимката в рамка върху писалището. Нищо не заплашваше неговата дъщеря. Не, той не разбираше. Не би могъл да разбере.

Пред кабинета Лекси се разплака отново и Джеръми я прегърна. Не си казаха почти нищо по пътя към вкъщи, а по-късно той си спомняше пътуването съвсем смътно. Щом се прибраха, веднага седна пред компютъра да потърси в интернет информация за амниотичния синдром. Видя снимки на залепени пръсти, осакатени крайници и липсващи стъпала. Беше подготвен за това, но не и за деформациите на лицето, аномалии, които придаваха нечовешки вид на бебетата. Прочете за гръбначни деформации и аномалии на вътрешните органи, когато амниотичната връв се прикрепи към тялото. Изключи екрана, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Реши да не казва на Лекси какво е видял.

Тя се беше обадила на Дорис и сега двете седяха в дневната. Лекси се разплака, щом баба й дойде. Разплака се отново, когато седнаха на дивана. Дорис също заплака, макар да я уверяваше, че бебето ще е добре, защото Бог ги е благословил неслучайно. Повтаряше на внучката си да не губи вяра. Лекси я помоли да не казва на никого и тя й обеща. Джеръми също не съобщи на семейството си. Знаеше как ще реагира майка му, как ще се разплаче по телефона и колко често ще започне да се обажда. Щеше да си мисли, че го подкрепя, но всъщност щеше да е точно обратното. Той нямаше сили да го понесе, нямаше сили да подкрепя другиго сега, дори майка си. Особено майка си. Достатъчно трудно му беше да помага на Лекси и да овладява собствените си чувства. Длъжен беше обаче да е силен, силен за двама.

По-късно през нощта легна до Лекси и се опита да мисли за каквото и да било друго, само не за пипалото, дебнещо бебето му.

Три дни по-късно посетиха Университетския медицински център на Източна Каролина в Грийнвил за втория ултразвук. Този път не се вълнуваха, докато попълваха формулярите. В чакалнята Лекси местеше дамската си чанта ту върху масичката, ту в скута си. Взе едно списание, но не го разлисти. Отмяташе косата си зад ушите, озърташе се и си поглеждаше часовника.

Джеръми вече бе изчел всичко по темата за амниотичния синдром. Надяваше се информацията да разсее страховете му. Колкото повече научаваше обаче, толкова повече се страхуваше. Нощем се мяташе в леглото, уплашен не само от опасността, грозяща бебето му, но и от мисълта, че Лекси вероятно няма да забременее отново. Тази бременност бе щастлива случайност и в най-черните моменти той се питаше дали Вселената не му отмъщава, задето е нарушил правилата. На него не му беше отредено да има дете.

Не споделяше нищо с Лекси. Не й разкри и цялата истина за амниотичния синдром.

— Каква информация откри? — попита го тя предишната нощ.

— Кажи-речи каквото ни обясни доктор Сомърс — отговори й той.

Тя кимна. За разлика от него не се заблуждаваше, че познанието ще разсее страховете й.

— При всяко движение се питам дали не правя нещо нередно.

— Не мисля, че причината е в движението.

Тя кимна отново.

— Страхувам се — прошепна.

Джеръми я прегърна.

— И аз…

Въведоха ги в кабинета и Лекси си вдигна ризата, щом ехографистката влезе. Усмихна им се, но усети напрежението и веднага се зае с прегледа.

Бебето се появи на екрана и образът беше далеч по-ясен. Различиха чертите му — носа, брадичката, миглите и пръстите. Джеръми погледна към Лекси и тя се вкопчи в ръката му.

Амниотичната връв засега плуваше свободно. Оставаха им още десет седмици.

— Мразя да чакам — каза Лекси. — Да чакам, да се надявам и да не знам какво ще се случи.

Изрази много точно мислите на Джеръми; изрече думите, които той не смееше да произнесе пред нея. Беше изминала седмица, откакто научиха за амниотичния синдром. Оцеляваха някак, но нищо повече. Оцеляваха, надяваха се и чакаха.

— Всичко ще е наред — успокои я Джеръми. — Не е задължително амниотичната връв да се закрепи.

— Но защо се случва на мен? Защо се случва на нас?

— Не знам. Но ще се справим. Всичко ще е наред.

— Откъде знаеш? Няма как да си сигурен.

Да, не съм сигурен, помисли си Джеръми. Но каза друго:

— Ти вършиш всичко правилно. Здрава си, храниш се пълноценно, грижиш се за себе си… Повтарям си, че щом го правиш, бебето ще е добре.

— Не е честно! — възкликна тя. — Знам, че е егоистично, но вестниците са пълни с истории за момичета, които раждат здрави бебета и ги изоставят! Или пушат и пият, но бебетата им са добре. Не е справедливо. Сега дори не се радвам, че съм бременна. Събуждам се сутрин, усещам смътна тревога и после — бам! Сещам се, че нещо вътре в мен може да убие бебето ми. Нещо в мен! Аз съм виновна. Тялото ми е виновно и съм неспособна да го спра. Безпомощна съм, колкото и силно да искам да го предотвратя.

— Не си виновна — увери я Джеръми.

— Кой е виновен тогава? Бебето? — извика тя. — Какво съм сбъркала?

За пръв път той осъзна, че Лекси не само се страхува, но и изпитва чувство за вина. Сърцето му се сви болезнено.

— Не си сбъркала.

— Но това нещо в мен…

— Все още не е направило нищо — успокои я кротко. — Защото ти вършиш всичко правилно. Бебето е добре. Единствено това знаем със сигурност засега. Бебето се чувства чудесно.

— Мислиш ли, че тя ще е добре? — прошепна Лекси едва доловимо.

— Знам, че ще е добре.

Отново излъга, но не можеше да й каже истината. Съзнаваше, че понякога е по-правилно да излъжеш.

Джеръми нямаше опит със смъртта. Ала смъртта бе сподиряла Лекси през целия й живот. Беше изгубила родителите си, а преди няколко години и дядо си. Джеръми твърдеше, че й съчувства, но разбираше неспособността си да проумее колко трудно всъщност й е било. Нямаше представа как е реагирала тогава, но знаеше със сигурност как ще реагира, ако бебето им умре.

Ако и следващият ултразвук покаже, че всичко е наред? Няма значение, помисли си Джеръми, защото остава възможността амниотичната връв да се оплете около пъпната. Ами ако се случи по време на раждането? Ако закъснеят само с няколко минути? Ще изгубят бебето и как ще го понесе Лекси? Себе си ли ще вини? Или него, понеже вероятността да забременее отново е нищожна? Как ще се чувства, когато минава край детската стая в новата къща? Ще запази ли детските мебели, или ще ги продаде? Дали ще поиска да осиновят дете?

Не знаеше, не искаше да търси отговорите.

Друго обаче не му даваше мира. Амниотичният синдром рядко беше фатален. Аномалиите и деформациите обаче бяха правило, а не изключение. Тази тема оставаше неизречена; и двамата не искаха да я обсъждат. Дори когато споделяха страховете си за бебето, на преден план надвисваше смъртта, а не по-вероятните сценарии — че детето им ще изглежда различно, ще има сериозни аномалии, ще трябва да преживее безброй операции, ще страда.

Мразеше мисълта, че това има значение, защото знаеше колко много ще обича детето си, независимо от всичко. Дори да му липсва крак и да има ципи между пръстите, щеше да отгледа момиченцето си като всеки баща. Не можеше обаче да не признае, че винаги си я представя като на банална снимка — в пъстра рокличка сред цветна градина, как се залива от смях под капките от пръскачката за поливане, как се усмихва широко, седнала във високото столче пред шоколадова торта. Никога не си я представяше обезобразена; не я виждаше в съзнанието си със заешка устна, с липсващ нос или с ухо колкото стотинка. Представяше си я винаги съвършена и с блеснали очи. Знаеше, че и Лекси си я представя така.

Разбираше, че всеки носи своето бреме и ничий живот не е съвършен. Някои изпитания обаче са по-тежки от други и макар да се ненавиждаше, той се питаше дали смъртта не би била по-милостива, отколкото дъщеря им да живее с тежка аномалия — не липсващ крайник, а нещо по-жестоко, което ще й причинява болка до края на живота, независимо колко е дълъг. Не можеше да си представи да има дете, за което болката и страданията са неотменими като дишането и като туптенето на сърцето. Ала ако това е отредено на дъщеря му? Прекалено мъчителна беше тази мисъл и той се опитваше да я прогони от съзнанието си.

Въпросът обаче упорито го преследваше.

Следващата седмица времето течеше мудно. Лекси ходеше на работа, но Джеръми дори не се опитваше да пише. Нямаше сили да се съсредоточи и убиваше часовете в новата къща. Ремонтът навлизаше в заключителна фаза и той започна да почиства. Изми прозорците, измете подовете, изстърга петната от боя по плотовете в кухнята. Работата беше еднообразна и скучна, но му помагаше да си проясни мислите, да овладява страховете. Бояджиите довършваха стаите на първия етаж; бяха поставили и тапетите в детската стая. Лекси беше избрала мебелите за нея и когато ги докараха, Джеръми ги сглоби за два дни и ги подреди. Тя се върна от работа и той я докара в къщата. Изкачиха се по стълбите и Джеръми я накара да затвори очи. Заведе я до вратата на детската стая и й каза да ги отвори.

За миг тревогите за бъдещето и страховете за дъщеря им се стопиха. Върна се някогашната Лекси, Лекси, която очакваше с нетърпение майчинството, усмихваше се и намираше бременността за неповторимо преживяване.

— Ти ли го направи? — попита тихо тя.

— Бояджиите ми помогнаха за щорите и за завесите, но другото направих сам.

— Красиво е — прошепна тя и влезе в стаята.

Върху пода имаше килим с патенца; в ъгъла бе застланото с меки памучни чаршафи креватче, а върху него — купената преди цяла вечност въртележка. Завесите бяха в тон с килима и с малките хавлиени кърпи, сгънати върху скрина. Масичката за преобличане беше заредена с всичко необходимо — пелени, балсами и влажни кърпички. Малка музикална кутийка просветваше под меката светлина на декоративната лампа.

— Реших да подредя стаята, след като и без това скоро ще се местим.

Лекси приближи до бюрото и взе миниатюрното порцеланово патенце, което стоеше върху него.

— Ти ли го купи?

— Реших, че ще отива на килима и на завесите. Ако не ти харесва…

— Харесва ми! Просто съм изненадана.

— Защо?

— Когато пазарувахме заедно, не изглеждаше особено въодушевен.

— Май вече започвам да свиквам с идеята. Освен това не исках само ти да се забавляваш. Дали ще й хареса?

Лекси застана до прозореца и прокара пръст по завесата.

— Ще й хареса много. И на мен ми харесва много.

— Радвам се.

Лекси се отдръпна от прозореца и застана до креватчето. Усмихна се, забелязала плюшените животни, но лицето й тутакси помръкна. Скръсти ръце и Джеръми разбра, че тревогите са се върнали.

— Тази седмица ще можем да се преместим — каза, понеже не успя да измисли друго. — Всъщност бояджиите ме посъветваха да започнем да си пренасяме багажа отсега. Ще складираме част от мебелите в спалните, докато приключат, но почти всички стаи са готови. Мислех да подредя кабинета, а после и нашата спалня. Както и да е… понеже ти работиш, аз ще поема грижата за преместването.

— Добре — кимна тя.

Джеръми пъхна ръце в джобовете.

— Измислих име за бебето… Не бой се, не е Мисти.

Тя го погледна с повдигнати вежди.

— Чудя се как не ми хрумна по-рано.

— Кажи ми.

Той се поколеба, спомнил си как изглеждаше написано в дневника на Дорис и върху надгробната плоча до гроба на бащата на Лекси. Пое си дълбоко дъх, обзет от странно безпокойство.

— Клер — каза.

Не успя да разтълкува изражението на Лекси и за миг се запита дали не е сгрешил. Но тя го погледна и едва забележима усмивка заигра по устните й. Прегърна го и облегна глава върху гърдите му. Стояха прегърнати в детската стая; страхуваха се, но не се чувстваха самотни.

— Името на мама — прошепна Лекси.

— Да. Не мога да си представя дъщеря ни да носи друго име.

Същата нощ Джеръми се помоли за пръв път от дълги години.

Беше католик и посещаваше със семейството си коледната и великденската литургия, но рядко усещаше връзката както с Църквата, така и с вярата. Не че се съмняваше в съществуването на Бог; въпреки скептицизма, върху който бе изградил кариерата си, чувстваше, че вярата в Бог е не само естествена, но и рационална. Как иначе е възможен такъв порядък във Вселената? Как иначе се е развил животът? Преди време бе написал статия, изразяваща съмненията му, че на друго място във Вселената съществува живот. Подкрепи заключенията си с математически изчисления — въпреки милионите галактики и билионите звезди вероятността да съществува напреднала форма на живот във Вселената е почти нулева. Статията му предизвика небивал интерес. Получи много писма. Повечето читатели бяха съгласни с мнението му, че Бог е създал Вселената, но някои възразяваха и поддържаха теорията за Големия взрив. Джеръми посвети следващата си статия на теорията за Големия взрив. Обясни като за лаици, че според нея в началото цялата материя във Вселената се е побирала в сфера колкото топка за тенис. После експлодирала и създала Вселената, каквато я познаваме. Завърши статията с въпроса: „Кое изглежда по-достоверно на пръв поглед? Вярата в Бога или убеждението, че цялата материя във Вселената — всеки атом и всяка молекула — е била кондензирана в миниатюрна топка?“.

Дори привържениците на теорията за Големия взрив обаче нямаха обяснение как е създадена изначалната сфера. Атеистите твърдяха, че тя е съществувала винаги, вярващите — че е създадена от Бог. Нямаше начин да се докаже кой е прав. Именно затова, помисли си Джеръми, вярата се нарича вяра.

Все пак не беше готов да приеме, че Бог играе активна роля в човешките дела. Въпреки католическото си възпитание не вярваше в чудеса и бе изобличил мнозина мними лечители. Не вярваше, че Бог преглежда молитвите, откликва на едни и остава глух за други, независимо колко достоен или недостоен е молителят. Предпочиташе да вярва, че Бог надарява всички с таланти и способности и ги поставя в несъвършен свят — най-голямото изпитание за вярата и единственият начин вярата да се заслужи.

Убежденията му не се вписваха в доктрините на организираната религия; на литургиите присъстваше заради майка си. Тя понякога усещаше това и го подканваше да се моли. Той обещаваше да опита, но не спазваше дадената дума. Досега.

Тази нощ — след деня, когато подреди стаята на бебето — Джеръми коленичи и се помоли на Бог да опази детето му, да ги благослови със здраво бебе. Сплел пръсти, се молеше мълчаливо. Обеща да е добър баща, да започне отново да ходи на църква, да се моли всеки ден, да прочете Библията от край до край. Помоли за знак, че молитвата му е чута. Не получи такъв.

— Понякога не знам какво да кажа и какво да направя — призна Джеръми.

На другия ден седяха с Дорис в „Хърбс“; понеже не беше казал на семейството си, само с нея можеше да споделя.

— Знам, че трябва да съм силен заради нея и се старая. Опитвам се да съм оптимист, да й повтарям, че всичко ще е наред, и да не й създавам допълнителни тревоги, но…

Дорис довърши вместо него:

— Но ти е трудно, защото и ти се страхуваш не по-малко от нея.

— Да — кимна той. — Съжалявам… Не исках да те въвличам в това.

— Не ме въвличаш ти — отвърна тя. — Знам колко ти е тежко, но постъпваш правилно. Тя се нуждае от подкрепата ти. Затова се е омъжила за теб. Усещала е, че ще й бъдеш опора. Когато разговаряме, винаги споделя колко й помагаш.

През прозореца Джеръми виждаше хората, насядали по масите отвън. Хранеха се и както обикновено бъбреха безгрижно. Но неговият живот вече не беше нито обикновен, нито безгрижен.

— Непрекъснато мисля за това. Утре сме на преглед и се ужасявам какво ще видим. Ами ако връвта се е закрепила? Представям си изражението на ехографистката, как замълчава и как ни казва, че трябва да поговорим с лекаря. Призлява ми при тази мисъл. Знам, че и Лекси се чувства така. Напоследък почти не продумва. Колкото повече наближава денят за ултразвука, толкова повече се страхуваме.

— Нормално е — успокои го Дорис.

— Моля се — призна той.

Дорис въздъхна, погледна към тавана и после пак към Джеръми.

— И аз.

На другия ден изпълниха молитвата му. Бебето растеше, сърдечният му ритъм беше силен и равномерен, връвта плуваше свободно. Добри новини, обяви лекарят. Джеръми и Лекси изпитаха моментно облекчение, но тревогите ги налегнаха отново още преди да стигнат до колата. След две седмици трябваше да се върнат отново тук. Оставаха още осем седмици.

След няколко дни се пренесоха в новата къща — кметът Джъркин, Джед, Родни и Джеръми товареха багажа в камиона, а Рейчъл и Дорис прибираха дреболиите в кашони под зоркия поглед на Лекси. Понеже бунгалото беше малко, новата къща изглеждаше празна дори след като подредиха всички мебели.

Лекси им показа всички стаи; кметът Джъркин веднага предложи да включат къщата в историческата обиколка, а Джед разположи препарирания глиган до прозореца в дневната, за да е на видно място.

После Лекси и Рейчъл се усамотиха в кухнята. След кратко колебание Родни се приближи до Джеръми.

— Исках да се извиня — подхвана.

— За какво?

— Знаеш… — Пристъпи от крак на крак. — Исках и да ти благодаря, че въпреки всичко поканихте Рейчъл на сватбата. Отдавна искам да ти го кажа. Беше много щастлива.

— Лекси също беше щастлива, че Рейчъл присъства на сватбата.

Родни се усмихна, но лицето му бързо доби отново сериозно изражение.

— Хубаво е тук. Не съм си представял, че тази къща може да изглежда така. Чудесна работа сте свършили.

— Заслугата е изцяло на Лекси.

— Едва ли е точно така. Но това място ви отива. Ще живеете добре тук.

Джеръми преглътна.

— Надявам се.

— Поздравления и за бебето. Чух, че е момиче. Рейчъл вече й е купила няколко дрешки и бебешка вана. Но не казвай на Лекси, защото е изненада.

— Сигурен съм, че ще се зарадва. Честито и за годежа! Рейчъл е истинско съкровище.

Родни погледна към кухнята.

— И двамата сме щастливци, а?

Джеръми потърси, но не намери отговор.

Най-после се обади на редактора; обаждане, от което се боеше и което отлагаше седмици наред. Каза му, че този месец няма да изпрати статия — за пръв път, откакто работи за списанието. Редакторът се изненада и се разочарова, но Джеръми го уведоми за усложненията при бременността на Лекси. Тонът на редактора веднага омекна; попита дали има опасност за Лекси и дали е съкрушена. Вместо да отговори направо, Джеръми обясни, че предпочита да не се впуска в подробности. По мълчанието, настъпило в другия край на линията, пролича, че редакторът си представя най-лошото.

— Няма страшно — успокои го той накрая. — Ще публикуваме някоя от предишните ти статии. Отпреди години. Читателите едва ли ще си я спомнят. Ти ли ще я избереш, или предпочиташ аз да преценя?

Джеръми се поколеба и редакторът отговори сам на въпроса си:

— Няма проблем. Аз ще се заема. Ти се грижи за съпругата си. Това е най-важно сега.

— Благодаря. — Джеръми си помисли, че въпреки някогашните им словесни двубои човекът очевидно не е безчувствен. — Оценявам жеста ти.

— Мога ли да помогна с нещо друго?

— Не. Исках само да знаеш.

Чу скърцане и разбра, че редакторът се изтяга в стола.

— Уведоми ме, ако и следващия месец не успееш да напишеш статия. Пак ще публикуваме някоя от старите.

— Непременно — обеща Джеръми. — Надявам се обаче не след дълго да ти изпратя нещо.

— Горе главата! Трудно е, но съм сигурен, че всичко ще е наред.

— Благодаря.

— О, между другото, очаквам с нетърпение следващия ти очерк. Когато си готов. Не бързай.

— Моля?

— Следващата ти история. Не си публикувал нова наскоро, та предполагам, че замисляш нещо голямо. Винаги се покриваш, когато подготвяш сензация. Знам, че те занимават други неща, но разследването ти за Клосън впечатли мнозина и искаме да публикуваш следващата си голяма история в нашето списание, а не в някой вестник. Отдавна се каня да ти го кажа. Ще ти предложим добро заплащане, уверявам те. Списанието също ще извлече полза. Кой знае, възможно е да се споразумеем дори да поместим заглавието на корицата. Но няма нищо спешно. Съжалявам, че те занимавам сега.

Джеръми погледна към компютъра и въздъхна.

— Ще го имам предвид.

Не излъга, но пропусна истината и след като остави слушалката, изпита чувство за вина. Едва сега си даде сметка, че подсъзнателно е очаквал редакторът да му каже, че прекратява договора му; ще намерят друг да списва рубриката или ще я анулират. Беше готов за това; не беше готов обаче да срещне разбиране. И това задълбочи угризенията му.

Част от него искаше да се обади пак и да каже истината, но разумът надделя. Редакторът прояви разбиране, защото… защото беше принуден да прояви разбиране. Как иначе да реагира? О, съжалявам за съпругата и за бебето ти, но крайният срок е краен срок и ще те уволним, ако до пет минути не получа статията ти. Не, не би казал такова нещо, особено с оглед на последните му думи — че списанието иска да публикува следващото му голямо разследване. Което уж в момента подготвя.

Не му се мислеше за това. Не искаше да мисли; фактът, че не успява да напише дори една статия, беше достатъчно непоносим. От друга страна, постигна желаната цел. Спечели четири, дори осем седмици. Не напише ли нещо дотогава, ще съобщи истината на редактора си. Ще бъде неизбежно. Няма как да е писател, ако не може да пише, така че преструвките се обезсмислят.

Но какво ще прави тогава? Как ще плаща сметките? Как ще издържа семейството си?

Не знаеше. Не му се и мислеше. Сега Лекси и Клер бяха главното. Грижите за тях щяха да бъдат на първо място, а кариерата — на второ, дори ако пишеше. В момента обаче просто нямаше избор.