Дай ми смокинов лист

Глава 6

Позвъних в канцеларията на шерифа от един автомат по пътя.

Обади се Бил Андерсън с делови тон.

— Бил, съобщавам ти, че къщата на Фред Джаксън е обърната наопаки — казах му аз. — Реших, че трябва да знаеш това.

— Обърната наопаки?

— Точно така. Разпердушинена.

Последва пауза, след което Бил попита:

— Извинявай, Дърк, но какво правиш там горе?

— Почувствах се самотен. Падам си по жабите.

Последва още една пауза и той каза:

— Е, добре. Предполагам, че ще е по-добре да дойда да погледна.

— Затова ти се обаждам, Бил. А, и докато си там, кажи на шериф Мейсън и на доктор Стийд също да дойдат. Да вземат линейката и двама мъже с гумени ботуши.

— Какво каза?

— Забравих да ти спомена, че Хари Уедърспун е решил да се изкъпе в блатото с жабите. Изглежда ми умрял и жабите се сърдят. — И затворих.

Върнах се при къщата, седнах на пейката на сянка и зачаках.

Час по-късно по тесния път се зададе колата на шерифа. Караше Бил Андерсън, а Мейсън и Стийд бяха на задната седалка. Отзад видях линейката с двамата негри, които вече бях виждал и още двама мъже с работни комбинезони и високи гумени ботуши.

Всички те слязоха от колите едновременно и аз отидох при тях.

Шериф Мейсън беше малко нестабилен на краката си и дъхът му миришеше на уиски. Доктор Стийд изглеждаше малко по-стар, отколкото беше в действителност, ако това е възможно, и доста разтревожен. Бил Андерсън се пулеше.

— Първо погледнете вътре, господа — казах аз и им махнах към къщата. — Мистър Уедърспун вече не бърза.

Доктор Стийд и шерифът ме изгледаха подозрително и влязоха в къщата.

— Погледни и ти, Бил. Доста добро изпълнение.

Той влезе след двамата. Единият от негрите с линейката ме погледна, изпълнен с надежда.

— Още един клиент ли имаме?

— Точно така — отговорих аз. — И е мокър, така че ако имате гумено покривало ще е добре да го вземете.

Тримата излязоха от къщата.

— Тц-ц-ц! — зацъка доктор Стийд още от вратата. — Какви вандали! Днешните хлапета нямат никакво уважение към собствеността на хората!

— Какво ще кажеш, шерифе? — попитах аз.

Мейсън мигна и поклати глава.

— Да… Вандали.

— Не ти ли се струва, че някой е идвал, за да търси нещо?

— Вандали! — повтори той.

— Какво беше това за Уедърспун? — попита доктор Стийд. — Да не искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Бих казал това, но вие може да прецените, че е решил да се пошегува. Ще ви трябва кука за хващане — обърнах се към единия от мъжете с гумени ботуши.

Той ми се ухили.

— Имаме. — И извади от линейката дълга кука, като тези, които използват лодкарите. Другият извади голямо гумирано платнище. Поне Бил Андерсън беше помислил за тези неща.

Поведох ги.

Шериф Мейсън имаше проблеми при преминаването по тясната пътека към блатото и се наложи двамата мъже с гумени ботуши да му помогнат.

Жабите отново използваха Хари Уедърспун за понтон. Когато се появихме, всички до една изчезнаха във водата.

Мушнах се в сянката на едно дърво и се подпрях на дънера, докато другите се озъртаха наоколо и зяпаха.

Най-накрая доктор Стийд наруши мълчанието:

— Горкият човек! Ужасно! Добре, момчета. Извадете го.

Двамата негри от линейката разстлаха платнището, а двамата с ботушите нагазиха в блатото и с помощта на куката издърпаха тялото на Уедърспун към брега. Сложиха го върху платнището и се отдръпнаха със скръбни лица назад. Погледнах към тялото оттам, където се намирах. Устните и ноздрите на Уедърспун бяха затлачени с зелен жабуняк. В дясната си ръка стискаше нещо русо и космато, което се бе увило около китката му.

— Боже, Лари! — изпъшка шерифът, направи крачка напред и се втренчи в трупа на Уедърспун. — Какво се е случило?

— Остави ме да помисля, Тим — каза доктор Стийд спокойно. Той се наведе, огледа главата на трупа, след това клекна и се озърна наоколо.

— Нещастен случай, Тим — каза той. — Това е ясно, както е ясно, че имаш нос.

Тъй като носът на шерифа напомняше голям презрял домат, реших, че забележката на доктора е най-малкото нетактична. Застанах до него.

— Какво е стиснал в ръката си? — попитах аз, клекнах и внимателно измъкнах жълтото нещо от дланта на трупа, а докторът ме наблюдаваше с увиснала челюст.

— Това е перука! — възкликнах аз и я вдигнах нагоре, така че косата да увисне права надолу.

И наистина беше перука. Евтина — закрепена върху мрежа. Такава можеше да се купи от всеки супермаркет.

— Това няма значение. Горкият човек е мъртъв.

Шерифът се приближи още повече.

— Сигурен ли си, че е нещастен случай, Лари?

— Разбира се. Погледни това. — Доктор Стийд посочи едно дърво, чиито оголени корени се спускаха към блатото. — На тила му има следа от силен удар. Сигурно се е подхлъзнал, ударил е главата си в тези корени и се е удавил. Не, няма съмнение, че е нещастен случай.

Шерифът въздъхна с облекчение.

— Значи няма защо да викаме щатската полиция?

— Не е необходимо — каза доктор Стийд твърдо и се изправи. — О’кей, момчета. Закарайте този нещастник в моргата. Аз ще дойда след малко.

— Не бързайте толкова — намесих се аз. — По-добре вижте какво има в джобовете му.

— Можем да проверим и в моргата.

— По-добре е пред свидетели, докторе. — Погледнах Андерсън. — Виж какво има в джобовете му, Бил.

Андерсън се поколеба, но тъй като шерифът не каза нищо, клекна до трупа и изпразни джобовете му. В тях нямаше кой знае какво — накиснат пакет цигари, сребърна запалка и портфейл с двеста долара в дребни банкноти.

Андерсън описа нещата и ги предаде на доктор Стийд.

— Значи тази рана се е получила, защото се е подхлъзнал и се е ударил в тези корени, така ли?

Доктор Стийд кимна.

— Няма никакво съмнение в това.

— А не е ли защото някой се е приближил тихо зад него и го е ударил с тъпото на брадва?

Последва дълго мълчание, след което шерифът изръмжа:

— Чу какво каза доктор Стийд! И трябва да знаеш, че той се занимава с тези неща още отпреди да се родиш. Не искам да слушам остроумните ти забележки. А и какво изобщо правиш тук?

— Търся Джони Джаксън, шерифе — отговорих аз. — А ти зададе ли си въпроса, какво е правил тук Уедърспун?

— Смяташе да купува фермата — каза шерифът и се огледа с неспокойни очи. — Предполагам, че е дошъл тук, за да огледа мястото още веднъж. Логично, нали?

— Аха. Дошъл е тук с брадва и е огледал мястото.

Шерифът изсумтя.

— Махай се. И без това нямаш право да си тук. Само създаваш проблеми, дявол да го вземе.

— Задай си въпроса как Уедърспун е дошъл дотук. Пред къщата няма кола. Мислиш, че е дошъл пеша ли?

Обърнах се и тръгнах към къщата. Шерифът и доктор Стийд останаха да гледат след мен объркани.

Предположих, че известно време ще се забавят, докато приберат трупа, така че след като се скрих от погледите им хукнах напред. Стигнах до къщата и влязох. Трябваше да потърся брадвата още първия път — такова опустошение можеше да се постигне само с брадва. Намерих я след по-малко от две минути, скрита под пълнежа на креслата. Беше с къса дръжка и блестящо острие. Взех я с носната си кърпа и внимателно огледах тъпата й страна, но не забелязах нищо. След това на дръжката забелязах малка пластинка, на която пишеше: „Собственост на Морган & Уедърспун“. Оставих брадвата така, че Андерсън да я види, излязох от къщата и я заобиколих. Под навеса зад нея имаше подпрян мотоциклет марка хонда. Предположих, че е на Уедърспун и че с него е дошъл дотук. Струваше ми се несъмнено, че именно той е опустошил вътрешността на къщата с тази брадва-. Но какво е търсил? Очевидно беше намерил само част от руса перука.

Самата перука не ме озадачаваше. Спомних си, че Ейб Леви беше видял тук някакво момиче с дълга руса коса. Казаха ми, че Джони бил хомосексуалист. Знаех, че някои обратни изпитват желание да се обличат като жени. Джони би могъл да купи тази перука в Сърл и да я слага на главата си, когато старият Фред не е бил наблизо. Може би Леви го е видял с нея.

Това обясняваше тайнственото момиче. Уоли Уоткинс беше прав, когато каза, че момичето, което е видял Леви, може да бъде само Джони. Освен това перуката потвърждаваше думите на Би Би Мансъл, че той е обратен.

Когато тръгнах по тесния път надолу към колата си, изведнъж ми хрумна нещо. Може би Уедърспун не беше намерил само перуката. Може би някой е видял какво е намерил и затова го е убил. Може би това бе същият човек, който беше убил и стария Фред Джаксън.

Качих се на колата и запалих двигателя. Знаех, че трябва да подкарам направо към Маями и да уведомя за всичко това щатската полиция. Но ако направех това, разследването ми щеше да приключи. Полицаите щяха да поемат всичко в свои ръце. Поколебах се и реших да продължа, докато не си дойде полковник Парнъл. Щях да му дам подробностите и да го оставя той де вземе решението.

Върнах се в Сърл и влязох в снек бара. Беше препълнен. Когато си запробивах път към тезгяха, всички погледи се устремиха към мен и разговорите замряха. Десетината души, които дъвчеха, изведнъж престанаха и Ме погледнаха с надежда.

Поръчах си пилешки сандвичи за вкъщи. Човекът зад бара започна да ги слага в една торбичка.

— Колко жалко за мистър Уедърспун — каза той.

Всички наостриха уши, за да чуят.

— Един ден всички ще умрем — отговорих аз. Не бях изненадан, че новината вече е стигнала до Сърл. Платих за сандвичите.

— Извинете, мистър Уолъс — заговори ме с пълна уста един дребен човек. — Чух, че сте намерили мистър Уедърспун.

— Ако не е бил той, значи някой му е обул панталоните — отговорих аз и излязох.

Отидох до фабриката „Морган & Уедърспун“, оставих колата пред високата порта и през двора стигнах до бараката за обработка на жаби. Вътре заварих Ейб Леви, който пак ядеше боб от консервена кутия. Вонята накара стомаха ми да се обърне. Петте цветнокожи момичета край изпоплесканата маса усилено режеха жаби. Всички те насочиха към мен черните си очи. Ейб ми махна.

Седнах до него.

— Харесва ли ти този боб? Ако искаш вземи от моите сандвичи — предложих му аз и отворих торбичката.

— Хляб? Не, не е за мен — отговори той. — Обичам боб. От двадесет години ям само боб на обяд и я ме виж.

Погледнах го, реших, че бобът не му е помогнал кой знае колко и започнах да ям пилешки сандвич.

— Значи шефът е отишъл до жабарника на стария Фред и се е удавил, а? — попита Ейб и продължи да рови с лъжицата си в консервената кутия.

— Да. Сега какво ще стане с фабриката?

— Това изобщо не ме интересува. И без това смятах да се пенсионирам. Достатъчно бъчви с жаби съм вдигнал през живота си. Имам си хубава жена, хубав малък дом, заделил съм и нещо настрана… Защо ми е да се тревожа за фабриката?

— Уедърспун женен ли беше?

В близко разположените му очи проблесна хитро пламъче.

— Май искате да получите информация, мистър Уолъс.

Потвърдих.

— Е, двадесетачка може да купи колкото за едното ухо.

Нямах време, така че бръкнах в портфейла си и извадих пет долара.

— Да видим какво разбираш под „колкото за едното ухо“.

— Та какъв беше въпросът? Дали шефът е бил женен, така ли?

— Хайде Ейб, не се прави на интересен. Ще получиш двадесетачката си, ако ми кажеш нещо, което си струва. Женен ли беше Уедърспун?

— Не, но не беше и монах. Забавляваха се с Пеги Уайът. Тя си мислеше, че ще се ожени за нея, но той не е от тези, които се женят. Тя затова започна да пие.

— Кой ще наследи фабриката?

— Предполагам, че никой. Уедърспун беше самотник. — Ейб хапна още малко боб. — Тази фабрика струва доста пари. Когато шефът пое всичко от стария Морган, започна да произвежда консервирани бутчета. Това, заедно с поръчките на ресторантите, му носеше доста пари.

— Консервирани бутчета? Не знаех, че консервирате бутчета — казах аз и наострих уши. — Мислех, че само ги замразявате.

— Мистър Уолъс, жените в наше време са дяволски мързеливи. Хранят мъжете си с консерви. Не че имам нещо против консервите. Аз самият се храня с консервиран боб.

— Значи произвеждате жабешки консерви…

— Моята работа беше да докарвам жабате. Ей там ги консервират. Една оправна млада негърка се занимава с това още откакто шефът пое фабриката. Има и две помощнички. — Той ме изгледа и попита: — Искате ли още, мистър Уолъс?

— Ако искаш да получиш и другите петнадесет долара, ще трябва да ми кажеш още — потвърдих аз.

— Той довърши боба, вгледа се в празната кутия, оригна се и каза:

— Шефът беше истински кучи син. И сълза няма да пророня за него. Само парите го интересуваха. Имаше някаква шашма. — Той ме погледна и продължи: — Иначе защо му беше всеки четвъртък да ходи някъде с тази хонда и да се връща с кожена чанта на багажника? Често го виждах да тръгва и когато разтоварвах, да се връща. А и един мексиканец идваше от време на време. Двамата се спотайваха в кабинета на шефа. Имаше някаква шашма.

— Какъв беше този мексиканец?

Ейб сви рамене.

— Намръщен тип с малки мустачки. Идваше всеки месец. Идваше и един с ягуар. Него го видях само веднъж. Камионът нещо се беше повредил и останах, за да го поправя. Само го зърнах, но ми стана чудно кой ли е. Крещеше нещо на шефа.

Дадох му още десет долара.

— Какво му крещеше?

— Не помня точно, мистър Уолъс. Нещо за пари. Крещеше за плащане. След това утихна. Не ми беше интересно. Исках да свърша с камиона колкото се може по-бързо.

— Как се казва негърката, която се занимава с консервите? — попитах аз.

— Клой Смит. Смятате ли да говорите с нея, мистър Уолъс?

— А защо не?

— Не й предлагайте пари. За негърка е много горда.

— Добре, Ейб. — Аз се разделих с още пет долара. — Ако нещо ми дойде наум ще ти се обадя пак.

Оставих го и отидох в другата барака в далечния край на двора.

Бутнах вратата и влязох в дълго тясно помещение. Край прозореца имаше маса, върху която бяха наредени празни консервени кутии. В другия край имаше електрическа готварска печка, два големи казана и фритюрник.

В ъгъла видях машина за затваряне и купчина капаци.

От съседната стая дойде висока негърка и ме огледа. Беше наистина красива — с черна като абанос кожа, стройна, с гърди като ананаси. Беше с блуза на червени и бели цветя и памучни панталони. На главата си носеше кърпа в същите цветове. Прецених, че е някъде към тридесетте.

— Мис Смит? — попитах аз и й се усмихнах приветливо.

Тя излезе от сянката и застана в слънчевата светлина, влизаща през прозорците.

— Затворено е — отговори негърката с гърлен, мелодичен глас.

— Искам да ви задам един-два въпроса — казах аз. Казвам се Дърк Уолъс.

Тя кимна.

— Предполагам, че няма нужда да ви казвам лошата новина, мис Смит. В Сърл всякакви новини се разчу-ват бързо.

Тя кимна отново.

— Познавахте ли Джони Джаксън?

— Не.

— Знаете ли, че се опитвам да го открия?

— Знам.

— Мис Смит, може би ще можете да ми помогнете. Мистър Уедърспун искаше да купи фермата на стария Джаксън. Знаех, че продава замразени жабешки бутчета на ресторантите, но не знаех, че произвежда и консерви.

Тя ме погледна замислено.

— Какво общо има това с Джони Джаксън?

Усмихнах й се окуражително.

— Не знам. В моята професия човек трябва да ходи насам-натам и да събира информация. Понякога, макар и не много често, това помага. Много консерви ли продаваше мистър Уедърспун?

— Не много. Продаваме около петстотин на месец, но той казваше, че това е само началото. Миналия месец продаде петстотин и дванадесет. Предполагам, че е знаел какво прави.

— Ще ми кажете ли как приготвяте консервите?

Тя сви рамене и прибра една черна къдрица под кърпата на главата си.

— Вземаме бутчетата от другата барака. След това ги пържим в олио и ги консервираме. После само трябва да се претоплят и са готови за ядене.

— И това е всичко?

— Не съвсем. Мистър Уедърспун измисли някакъв специален сос, който върви с бутчетата. Слага се в специално пликче вътре в кутията. Съставките са негов патент. Приготвя се бързо. Праха се изсипва в тиган, добавя се малко вода, мляко и бяло вино и се готви три минути.

— Звучи добре — отбелязах аз. — Винаги съм търсел храна, която се приготвя лесно. Можете ли да ми продадете една такава консерва, за да я опитам?

Тя поклати глава.

— Не. Нямам. Мистър Уедърспун беше много стриктен за консервите. Винаги слагаше пликчетата със соса сам и стоеше край мен, когато запечатвах кутиите. Имаше списък на клиенти, които ги получаваха всеки месец по поръчка. Тези кутии заминаваха в специален камион.

— А не мога ли да си купя от някой магазин?

— Не. Получаваха ги само клиенти със специални заявки. Мистър Уедърспун казваше, че нямаме достатъчно голям капацитет, за да снабдяваме търговците на дребно. Скоро сме щели да разширим производството.

Започвах да виждам светлина в края на тунела.

— Благодаря, мис Смит. А какво ще стане сега с фабриката?

Тя сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че ще трябва да си намеря друга работа.

— За умно и хубаво момиче като вас това няма да е проблем. Може би мистър Уедърспун е имал някой помощник, който да продължи бизнеса му?

— Имаше един мексиканец, който идваше често, но не знам дали са работили заедно. Може да е бил само клиент.

— Струва ми се, че го познавам. С тънки мустачки, нисък, с широки рамене?

Тя кимна и ме погледна замислено.

— Има ли още нещо? Искам да си вървя у дома.

— Съжалявам че ви задържах, мис Смит. Само още нещо. Къде живееше мистър Уедърспун?

— Над офиса има апартамент.

— Не беше ли женен?

— Не.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, мис Смит. — Усмихнах й се широко, приятелски и излязох. Когато пресичах двора, погледнах към постройката, в която беше офисът. На горния етаж имаше четири прозореца.

Върнах се в хотела. На рецепцията заварих Боб Уайът. Имаше вид на човек, който скоро ще умре.

— Тъжни новини — казах аз и застанах пред него.

Той се насили да се усмихне.

— Човек предполага, Господ разполага.

— Все ще намериш купувач за хотела. Не е свършил света.

— Не се притеснявам за себе си. Непрекъснато мисля за Пеги.

— Как е тя?

— Казват, че ще се оправи. Дават й някакви лекарства. — Той ме погледна тъжно. — Чувства се самотна. Не мога да оставя хотела и да й отида на свиждане.

— Мислиш ли, че би се зарадвала, ако някой я посети? Днес следобед нямам какво да правя. Мога да й занеса цветя и да побъбря с нея.

Лицето му просветна.

— Наистина ли? Би било чудесно, мистър Уолъс. Не мога да помоля никого другиго, а и тя изглежда ви хареса. Тукашните жени не я одобряват.

— Остави на мен. Ще отида веднага. Къде е болницата?

Той ми обясни как да стигна дотам. Беше на около половин миля от Сърл.

Въоръжих се с букет доста увехнали цветя и последния бестселър на Джудит Кранц, и отидох. Заварих Пеги седнала на една тераса, сама, вперила поглед в боровата гора насреща.

Тя се втренчи в мен и лицето й просветна.

— Боже, Дърк, каква изненада!

— Как е момичето? — попитах аз и сложих книгата и цветята на масата до нея.

— Ще се оправя. Вече прескочих най-лошото. Доктор Ванс каза, че утре ще ме изпише.

— Така ли? Бързо си се оправила.

Тя се засмя.

— Аз не съм алкохоличка, макар и да се държах като такава. Страдам от любов.

Седнах до нея.

— Това е добра новина. Как е любовното страдание?

— Преди два часа сестрата ми каза, че е умрял. — Пеги ме погледна в очите. — Дори не можах да се разплача. Трябва да съм била побъркана.

— На твоите години и аз едва не загубих главата си по едно момиче — излъгах аз. — Доста време мина, докато се съвзема, но накрая се съвзех.

— Как е татко?

— Когато се върнеш, ще е по-добре. Сега преживява тежки моменти без теб. Целият хотел лежи на неговия гръб.

— Предполагам. Горкият татко! Толкова е смел! Утре ще се прибера. Ще му кажеш ли?

— Разбира се.

— Значи няма да продадем хотела?

— Все ще се намери друг кандидат.

Тя кимна.

— Искам да се махна от Сърл. Тук хората не ме обичат.

— Говори с Уилис Полак. Той може да намери купувач.

— Да. Но при всички случаи ще изчакам да си отиде, татко. — Тя извърна лице. — Не му остава много време.

— Пеги, може би ще успееш да ми помогнеш. Колкото повече търся Джони Джаксън, толкова по-заплетено става всичко. Искаш ли да ми разкажеш за себе си и Уедърспун?

— Какво общо има Хари с Джони? — тя ме изгледа озадачено.

— Не знам — отговорих както обикновено. — Аз съм като рибар. Пускам въдицата си и чакам някоя риба да се закачи. Кога го срещна за първи път?

— Преди около две години. Дойде в хотела и искаше да склони татко да му го продаде. Нещо у него ме привлече. — Тя вдигна отчаяно ръце. — Дърк, момичетата понякога са ужасни глупачки.

— Мъжете също.

— Може би. Както и да е. Паднах си по Хари. В началото той не ме забелязваше. След това започна да проявява интерес. Една вечер татко не се чувстваше добре и си легна. Хари дойде и поиска да му покажа най-добрата стая. — Пеги се усмихна с горчивина. — Е, идеята ми допадна. Можеш да си представиш какво се случи, нали? — Тя се замисли, усмихна се и продължи: — Наистина ме възбуждаше. Бях спала с много мъже, но Хари знаеше как да го прави по-добре от всеки друг. Толкова си загубих ума, че не можех да мисля за нищо друго, освен за следващия път, когато ще бъдем заедно. Беше опасно, ако татко е наблизо, така че ми предложи да ходя у тях. На пет минути пеша е. Апартаментът му над офиса е приятен. Срещахме се три пъти седмично. Не можех да му се наситя. След това почувствах, че охладнява. Идваше в ресторанта, усмихваше ми се и казваше, че имал работа, така че да не ходя при него. — Пеги затвори очи, след това сви рамене. — Толкова го исках, че изпивах ио една голяма чаша джин, лягах си и плачех, докато полудея. Боже! Каква глупачка съм била!

— Случва се — казах аз. — Случва се непрекъснато.

— Сигурно е така. — Тя сви рамене. — Слава Богу преодолях го. Сега се радвам, че стана така… Напоследък го виждах по веднъж в месеца и продължавах да пия.

— А защо се радваш, Пеги?

— Имаше нещо при Хари… трудно ми е да обясня. Мисля, че се беше забъркал в някаква нечестна игра. Случвало се е да сме в леглото и телефонът да иззвъни. Той ставаше и слизаше долу в офиса. След като фабриката вече е затворена. Няколко пъти се случи да се разкрещи, сякаш е много ядосан. После изглеждаше побеснял… направо жесток. Тогава ми казваше да си вървя. Твърдеше, че имал работа, а веднъж, когато се възпротивих, стана направо ужасен! Уплаших се.

— Сега можеш да го забравиш — казах аз. — Той излезе от живота ти.

— Затова се радвам.

— Каза, че се е забъркал в някаква нечестна игра. Защо реши така?

— Не съм пълен идиот. Защо ще вдига телефона в два часа посред нощ и защо след това ще ме изхвърля навън под предлог, че има работа? Освен това и онзи камион, който дойде в три часа сутринта…

— Какъв камион, Пеги? — попитах с колкото се може по-безразличен тон.

Тя се поколеба и сви рамене.

— Е… Хари е мъртъв. Какво значение има вече? — Всичко това се случи, когато бях побъркана по него. Предполагам, че съм прекалявала с пиенето. Той дойде в ресторанта в деня, в който обикновено се виждахме и каза, че вечерта е зает. Дърк, аз копнеех за тази среща, мечтаех си за нея! Исках да ме прегърне и да ме мачка, докато се разпищя. Изгарях за него! — Пеги ме погледна. — Защо ли ти приказвам всичко това?

— Казват, че изповедта е полезна за душата — отговорих аз и й се усмихнах.

— Боже! Ти си в състояние да накараш да се разприказва и някой пън.

Изражението на лицето й изведнъж се промени и се уплаших да не би да изгубя доверието й.

— Пеги, това е много важно за мен. Разкажи ми за онзи камион.

Тя погледна увехналите цветя на масата и ги докосна. Бяха прецъфтели рози и магнолии.

— Никой досега не ми е подарявал цветя.

Овладях нетърпението си.

— Ще ти подаряват тепърва. Още си много млада.

Тя дръпна ръката си от цветята и започна да опипва книгата.

— Пеги! — казах аз нетърпеливо. — Разкажи ми за камиона!

— Добре. Когато онази нощ Хари ме заряза, аз се напих. След това, както си лежах в леглото, си помислих, че може би е намерил някоя друга. Реших да разбера. Облякох се и отидох във фабриката. Вече минаваше полунощ. Портата беше отключена. Прозорците на апартамента му светеха. Предполагам, че няма да разбереш… Желаех го ужасно много… И джина… Бях-загубила ума си. — Тя ме погледна замислено.

— Разбирам те напълно.

Пеги сви рамене.

— Не зная. Лесно е да се каже. Както и да е… — Усмихна ми се. — Понякога се чудя дали изобщо е възможно един човек да разбере друг човек.

— Поне може да се опита. — Само това ми дойде наум да кажа.

— Няма значение. Бях сигурна, че горе при него има друга жена. Исках да видя коя е. Колкото и да бях пияна, нямах смелост да нахълтам в стаята му. Вече се страхувах от него, макар и да копнеех за любовта му. Скрих се зад едни бъчви, които воняха на жаби, и зачаках. Чаках три часа и започнах да изтрезнявам. Изведнъж се погледнах отстрани — клекнала зад някакви вонящи бъчви и разкъсвана от ревност… Колкото повече изтрезнявах, толкова повече си давах сметка каква глупачка съм и колко Хари не заслужава да се измъчвам заради него. Тъкмо щях да си тръгна, когато дойде този камион. Свирна с клаксона, един човек излезе и отвори портала. Камионът влезе и човекът затвори. Беше тъмно. Виждах само силуета му. След това вратата на офиса се отвори и излезе Хари. На светлината от лампата видях и другия, който излезе от кабината. — Пеги потрепери. — Тези двамата наистина ми изкараха акъла! Единият беше окичен с мъниста, а другият имаше голяма черна шапка. Бяха негри. Единият носеше някакъв елек, стори ми се, че беше от козя кожа. Изглеждаха странно. Влязоха след Хари в офиса и в продължение на двадесет минути товариха на камиона някакви малки кутии. Работеха много бързо, но кутиите бяха стотици. Когато натовариха всичките, двамата негри отново влязоха в офиса. Оттам, където се бях скрила, можех да виждам какво става вътре. Хари им даде пари. След това двамата се качиха на камиона и потеглиха. Хари затвори портала, заключи и се качи в апартамента си. След малко угаси лампата. — Пеги взе цветята и помириса магнолиите. — Чувствах се като пълна глупачка. Нямаше никаква жена и се оказах заключена във фабриката. Обиколих покрай оградата и видях една малка врага отзад. Ключалката беше много ръждясала. Успях да отворя и да се прибера у дома.

— Каква нощ, а? — казах аз.

— Ето затова си мисля, че се беше забъркал в нещо — тя ме погледна в очите. — Тази история говори ли ти нещо, Дърк?

— Е, той е мъртъв — отговорих. — Забрави го, Пеги. Разкажи ми за себе си.

През следващия половин час слушах за неизбежните съмнения и надежди на едно младо момиче. Бях се научил да бъда добър слушател. Знаех, че има нужда да говори за себе си и казвах каквото трябва, когато трябва.

Най-накрая тя изпусна парата и ми се усмихна.

— Досега с никого не съм разговаряла така, както с теб. Извинявай, ако съм те отегчила.

Ухилих й се.

— Всичко ще се оправи, Пеги — окуражих я аз. — Ще имаш и други неприятности, но ще се справиш с всичко. Говори със стария Уилис Полак. Ще намери купувач за хотела, но преди това се върни и помагай на баща си.

— За първи път срещам мъж, който да ме разбира така, както ти, Дърк! — каза тя в отговор.

След това си тръгнах и умът ми трескаво смилаше чутото от нея.

Върнах се в хотела и казах на Боб Уайът, че дъщеря му е добре и че ще се върне на следващия ден. Тази новина го подмлади поне с пет години.

На вечеря изядох чудесна порция задушени миди. След това се качих в стаята си, пуснах телевизора и изгледах повторението на някакъв уестърн с много динамика. Когато филмът свърши някъде към 22:45, взех силното си джобно фенерче, проверих пълнителя на пистолета и слязох във фоайето.

На рецепцията дълбоко спеше старият Ейбрахам. Двама търговци обсъждаха сделките си. Когато излязох на опустялата улица, те дори не ме удостоиха с поглед. Сърл си лягаше рано.

Канцеларията на шерифа бе потънала в тъмнина. Светеха само няколко слаби улични лампи. Нататък беше тъмно.

С бърза крачка, като се движех в сенките, стигнах до фабриката на Уедърспун. Тръгнах по тясната пътека покрай стената, докато намерих вратата, за която ми каза Пеги. Спрях и се ослушах. Чувах ръмженето на колите по шосето в далечината. Всичко останало беше замряло в тишина. Вонята на жаби беше надвиснала в топлия, влажен въздух.

Натиснах вратата и тя се отвори. Влязох в двора. Всички постройки, включително и офисът на Уедърспун бяха тъмни.

Голямата луна осветяваше двора и хвърляше причудливи сенки.

Пресякох двора, застанах пред вратата на офиса и натиснах дръжката. Не очаквах да се отвори, така че не бях разочарован. Светнах с фенерчето и видях, че има три ключалки — горе, по средата и долу. Тази врата не можеше да се отвори със сила. Заобиколих отзад и видях още една врата. Тя също беше заключена солидно.

Отстъпих назад и огледах постройката. Имаше малка, наклонена стряха, балкон, към който водеха прозорците на жилището, и след това беше покривът. Върнах се в двора. Огледах се наоколо и след малко намерих къса стълба, захвърлена в тревата край една от бараките. Взех я и я занесох зад постройката с офиса. Опрях я на стената и се изкачих на стряхата. Оттам прекрачих парапета на балкона. Единият от прозорците беше полуотворен. Бутнах го, за да се отвори широко и се ослушах. Прекрачих го и с помощта на фенерчето огледах голямата добре мебелирана спалня. В леглото преспокойно можеха да спят трима души. Представих си как Пеги е лежала на него и е предлагала хубавото си тяло на Уедърспун. Прекосих стаята, отворих вратата и се озовах в тъмен коридор. Отворих още една врата и влязох във всекидневната — също добре мебелирана, подредена и чиста.

Не ме интересуваше жилището на Уедърспун. Исках да сляза в офиса му. Намерих стълбите, слязох долу и осветих солидната врата, зад която знаех, че е той. Беше заключена и отново не беше от онези, които могат да се отворят със сила.

Отчаян се върнах горе в апартамента. Влязох в спалнята и отворих големия гардероб срещу леглото. Дрехите на Уедърспун висяха в стройни редици. Отне ми известно време, докато проверя джобовете на няколко костюма, но не открих нищо. Проверих и чекмеджетата — бяха пълни с ризи, бельо, чорапи. Нямаше нищо интересно за мен.

Най-накрая, след половин час търпеливо търсене, се сетих да отворя малкото чекмедже на нощното шкафче. Вътре имаше няколко презерватива и ключ. Изпълнен с надежда, слязох долу при заключената врата и опитах да я отключа. Успях и влязох в Офиса. Отидох до голямото бюро, зад което седеше Уедърспун, когато го видях за първи път. Всички чекмеджета бяха заключени. Седнах на стола и огледах внимателно ключалките. Само професионалист можеше да се справи с тях.

Отдалечих се от бюрото, видях една врата и през нея влязох в малка стаичка. В нея имаше висока чак до тавана стоманена врата. Беше заключена със стоманен лост и катинар. Освен това имаше още две ключалки. При липса на ключовете можеше да я отвори само динамит.

„Е — казах си, — поне опита.“ Бях се надявал Уедърспун да не е взел първокласни мерки за сигурност.

Нямаше смисъл да оставам повече. Трябваше да подходя по друг начин. Какъв точно трябваше да бъде той, в момента нямах никаква представа.

Изгасих фенерчето и се приближих до единия голям прозорец. В този момент чух гласове. След това порталът се отвори и в двора влезе камион. Последва го кола, която спря до него.

Луната светеше силно и можех да видя камиона и колата съвсем ясно.

От колата слезе нисък, набит човек. Познах го — беше Едмундо Раес. От камиона излязоха още двама познати — Сомбрерото и Козето елече.

Бързо излязох от офиса и заключих вратата към апартамента, след което безшумно се качих горе. Излязох през отворения прозорец, бутнах го, както го бях намерил, и се спуснах по стълбата на земята, след което я скрих в едни храсти.

Извадих пистолета и тръгнах предпазливо покрай постройката. Когато наближих предния двор, спрях. Надникнах иззад ъгъла много внимателно.

Лампите в офиса светеха. Чувах гласове. Външната врата беше отворена и през нея струеше светлина. След като се уверих, че и тримата са вътре, аз се промъкнах напред и се скрих зад някакви бъчви. Изглежда зад тях се беше крила и Пеги, защото виждах всичко, което ставаше вътре.

Сомбрерото стоеше до бюрото. Раес и другият негър бяха влезли в малката стаичка. След доста време Козето елече дойде в офиса, каза нещо на Сомбрерото и двамата се върнаха в стаичката.

Излезе Раес и се приближи до бюрото. В ръката си държеше връзка ключове. Седна на стола и започна да отключва чекмеджетата.

След това се появи Козето елече с няколко малки картонени кутии. Излезе навън, качи ги на камиона и пак се върна вътре. След това се появи и другият, също натоварен с кутии, които качи на камиона.

Наблюдавах Раес. Той преглеждаше някакви документи, които беше извадил от бюрото. Очевидно бързаше. Някои от документите отделяше настрана.

Другите двама продължаваха да товарят камиона. Работеха бързо, организирано.

Раес отвори още едно чекмедже. От него извади папка, погледна я и я сложи при другите отделени документи. След това бързо огледа останалите чекмеджета и ги заключи. Предположих, че е открил това, което му трябваше.

Изправи се.

Чух го да вика:

— Хайде по-бързо! Не сте ли свършили още?

Козето елече измърмори нещо и пак изчезна в стаичката.

Когато Сомбрерото го последва, реших, че това е единственият ми шанс. С пистолета в ръка, аз излязох от скривалището си, стигнах до отворения капак на камиона с шест бързи скока, грабнах една от кутиите и отново се скрих за бъчвите. Всичко стана само за три секунди. Едва успях да се скрия и двамата негри отново се появиха, натоварени с кутии.

Раес провери дали е заключил всички чекмеджета, след което с носната си кърпа внимателно избърса дръжките им и плота на бюрото.

В това време Козето елече вече затваряше брезентовия гюрук на каросерията. Сомбрерото чакаше зад волана.

Раес взе папката и документите и угаси лампата в офиса. Излезе, заключи вратата и се качи на колата.

— Хайде — каза той. — Да тръгваме.

Даде на заден ход, обърна и излезе през портала. Камионът също излезе, но пред вратите спря, Козето елече излезе, затвори и заключи.

Останах зад вонящите бъчви, стиснал кутията в ръка, и зачаках. Излязох, едва когато шумът от моторите на колата и камиона утихна напълно.

Минах през малката врата и се върнах в хотела. Във фоайето светеше само една лампа. Нямаше никой. Двамата търговци бяха отишли да спят. Старият Ейбрахам спеше спокойно със скръстени в скута си ръце. Разтърсих го внимателно, за да го събудя. Той вдигна натежалите си за сън клепачи и премигна. След това изведнъж се съвзе и на черното му лице се появи усмивка.

— Трябва да съм задремал, мистър Уолъс. Искате ли нещо?

— Отварачка за консерви — отговорих аз.

Той премигна пак.

— Добре ли чух, сър?

— Трябва ми отварачка за консерви. Имаш ли под ръка?

— Отварачка за консерви?

— Аха. Точно това. — Говорех му със спокоен глас. Трябва да беше минал осемдесетте и се беше събудил от дълбок сън. Може би беше сънувал миналото си и внуците си.

— Отварачка за консерви.

Ейбрахам разтри челото си, затвори очи, после пак ги отвори и кимна.

— Ще ви донеса, мистър Уолъс. Ако сте гладен, мога да ви приготвя нещо.

— Не, благодаря ти. Само ми донеси отварачката.

Той се изправи вдървено на краката си, олюля се и се затътри към ресторанта. Зачаках. Върна се след повече от пет минути.

— Готвачката няма да ме похвали за това нещо, мистър Уолъс — каза той и ми подаде ръждясала отварачка. — Моля ви да ми я донесете на закуска.

— Разбира се — уверих го аз. Бях приготвил двадесет долара. — Благодаря ти, Ейбрахам. Няма ли да си легнеш в леглото?

— Мистър Уайът иска да е отворено цяла нощ. Не се знае дали няма да пристигне някой, който има нужда от легло. Нали за това са хотелите.

Пуснах банкнотата пред него и той се вдърви от изумление.

— Защо, мистър Уолъс… Не е необходимо…

— Лека нощ — казах аз и се качих с асансьора в стаята си.

Запалих лампата, заключих вратата и сложих кутията на масата. Беше от здрав картон, около петнадесет сантиметра широка и десет — дълбока. На етикета отгоре пишеше:

С джобното си ножче скъсах внимателно лентата, която държеше капака затворен и го вдигнах. Кутията беше разделена с преграда и в двете отделения блестяха консервени кутии. Взех едната и на стилния етикет прочетох:

Инструкцията беше същата като тази, която ми бе описала Клой Смит.

Отворих кутията с отварачката за консерви и огледах златистите жабешки бутчета. Наистина изглеждаха апетитно. С джобното си ножче разрових съдържанието и открих малко найлоново пликче, не по-голямо от два на два сантиметра. В него имаше бял прах. Извадих го, отидох в банята и го измих от мазнината.

Досещах се какво има вътре, но трябваше да съм абсолютно сигурен. Прибрах пликчето в портфейла си, взех кутията от масата и доста неохотно изпразних съдържанието й в тоалетната чиния. Скъсах етикета, хвърлих го върху плуващите жабешки бутчета и пуснах водата.

Отидох до прозореца, отворих го, уверих се, че на улицата няма никой и запратих кутията колкото се може по-далече.

Затворих картонената кутия, в която сега имаше само една консерва, и я прибрах в гардероба.

Помислих си, че макар и да не съм успял да открия Джони Джаксън, денят ми не е минал напразно.

Взех душ и си легнах.