Деца от кръв и кости

Глава петдесет и седма

Амари

Процесията свършва, но музиката и танците продължават до късно през нощта. Докато наблюдавам празненството, отхапвам парче пай с боб, наслаждавайки се как се топи в устата ми. Край мен минава божник с поднос с кокосови топчета и аз едва не изплаквам, когато сладкият кокос докосва езика ми.

— Време беше.

Дъхът на Тзеин гъделичка ухото ми и изпраща приятен трепет по шията ми. За един кратък миг той е сам, без ятото момичета, които цяла вечер се опитват да уловят погледа му.

— Моля? — питам аз, преглъщайки останалите в устата ми кокосови сладки.

— Търся те. Трудно е да те намери човек.

Избърсвам трохите от устните си, опитвайки се отчаяно да скрия факта, че съм изяла половината храна на празника. В началото роклята ми ставаше идеално, но сега шевовете се опъват на ханша ми.

— Ами предполагам, че е трудно да ме намериш, когато шумни групи момичета непрекъснато застават на пътя ти.

— Приеми извиненията ми, принцесо — засмива се Тзеин. — Но трябва да знаеш, че е нужно време, за да се доближи човек до най-хубавото момиче тук.

Усмивката му става нежна, точно както през онази нощ, когато ме хвърли в реката и се разсмя, когато се опитах да го бутна. Рядко виждам тази негова страна, а след всичко, което се случи оттогава, не бях сигурна кога ще я видя отново.

— Какво има?

— Просто си мисля. — Свивам рамене и отново се обръщам към морето от танцуващи божници. — Тревожа се за теб. Ти лесно прощаваш, но сигурно не ти е било лесно, когато те измъчваха в онази палатка.

— Хм… — ухилва се Тзеин. — Мога да измисля много по-добри начини да прекарам нощта затворен в палатка с момиче.

Лицето ми вероятно почервенява толкова, че тенът ми сигурно вече не подхожда на златните багри на роклята ми.

— Ами… може да се каже, че тогава за първи път прекарах нощта с момче.

— И беше ли както винаги си го мечтала? — изсмива се Тзеин.

— Не знам… — притискам пръст до устните си. — Винаги съм си представяла по-малко връзване.

За моя изненада прозвучава смях, по-силен от когато и да било в мое присъствие. Това изпълва гърдите ми с радост. Не бях карала никого, освен Бинта, да се смее така силно. В съзнанието ми плуват неизречени думи, но преди да успея да отговоря, вниманието ни е привлечено от нечий друг смях.

Обръщам се и през няколко палатки виждам Зели, която танцува в края на тълпата. Тя се смее, отпива от бутилка палмово вино и започва да върти в кръг едно дете. Аз се усмихвам, като виждам радостта й, но лицето на Тзеин потъмнява в онова тъжно изражение, което имаше в палатката. И тогава той забелязва Инан. Брат ми се е втренчил в Зели, сякаш е единствената червена роза в градина, пълна с бели рози.

— Виждаш ли това?

Сграбчвам ръката на Тзеин и го дърпам към един кръг от надаващи одобрителни викове божници. Когато в отговор ръката му хваща моята, в стомаха ми нещо започва да пърха.

Широките рамене на Тзеин разделят тълпата — сякаш той е пастир, който се движи сред стадо овце. След миг стигаме до ярката танцьорка в средата на кръга, изпълнена с жизнерадост и настроение. Украсената й с мъниста рокля проблясва на лунната светлина. Всяка извивка на тялото й се движи в ритъм с музиката и всяко завъртане на тялото й наелектризира тълпата.

Тзеин ме бута напред и аз сграбчвам ръката му.

— Какво правиш, в името на небесата?

— Влез вътре и ти — смее се той. — Време е да видя как танцуваш.

— Пийнал си повече огогоро — смея се аз.

— А ако и аз вляза? — пита Тзеин. — Ако аз го направя, ще дойдеш ли и ти?

— Абсолютно не.

— Обещаваш ли?

— Тзеин, казах не…

Той скача в кръга, стряскайки танцьорката и принуждавайки цялата тълпа да отстъпи назад. Един дълъг миг не помръдва, оглеждайки всички с престорено сериозно изражение. Но когато в песента прозвучават роговете, Тзеин се впуска във вихрен танц. Той се тресе и подскача, сякаш в дрехите му са пропълзели огнени мравки.

Разсмивам се толкова силно, че едва дишам и се вкопчвам в божника до мен, за да се задържа на краката си. Всяко движение, което Тзеин прави, предизвиква нови одобрителни възгласи и тълпата от зрители нараства двойно.

Той разтърсва рамене и пада на земята, а танцуващото момиче се включва отново, въртейки се в кръга. Кожата ми настръхва при движенията й, защото от всяко поклащане и завъртане струи съблазън. Тя приковава в него закачлив поглед, който ме кара да направя гримаса. Защо се учудвам? С тази негова топла усмивка, силна внушителна фигура…

Мазолести ръце се сключват върху китките ми. Големи ръце. Ръцете на Тзеин.

— Тзеин, не!

Неговата дяволитост побеждава страха ми и преди да разбера какво става, аз се озовавам в центъра на кръга. Замръзвам като парализирана, когато безброй очи се вперват в мен. Обръщам се да избягам, но Тзеин ме държи здраво и ме завърта пред очите на всички.

— Тзеин! — изпищявам аз, но ужасът ми преминава в смях, който не мога да спра.

Когато двамата започваме да се движим, през тялото ми преминава вълна и двата ми леви крака някак улавят ритъма на музиката. За момент тълпата изчезва и аз виждам само него — усмивката му, добрите му кафяви очи.

Мога да живея цяла вечност така, въртейки се и смеейки се в прегръдката на сигурните му ръце.