Децата на Дюн

— Може би не е нужно да го казвам — рече Фарад’н, — но за да бъдат избегнати множеството възможни грешки, предупреждавам ви, че е предвиден един ням, който ще убие и двама ви, ако сигнализирам за някакви магьоснически номера.

Не разчиташе на никакъв ефект от казаното. И двамата — лейди Джесика и Дънкан Айдахо — оправдаха очакването му.

Фарад’н бе подбрал внимателно мизансцена за първото прослушване на двойката. Старата зала за аудиенции на Шедъм по държавни въпроси. Липсващата величественост бе компенсирана с екзотична обстановка. Навън беше зимен следобед, но осветлението в залата без прозорци даваше пълна представа за безкраен летен ден, окъпан от златистата светлина на майсторски разположени светоглобуси, изработени от най-чист иксиански кристал.

Новините от Аракис изпълваха Фарад’н със спокоен възторг. Близнакът Лито бе мъртъв, разкъсан от тигъра-убиец. Ганима, оживялата сестра, се намираше под надзора на своята леля, най-вероятно като заложница. Изпратеният подробен отчет до голяма степен обясняваше присъствието на Айдахо и лейди Джесика тук. Те търсеха убежище. Шпионите на Корино донасяха за временно и несигурно примирие в Аракис. Алая се бе съгласила да бъде подложена на изпитанието, наречено „проверка за обладаване“, чиято цел не беше подробно обяснена. Нямаше и определена дата за това изпитание, но двамина съгледвачи на Корино смятаха, че провеждането му би могло да се протака до безкрайност. Все пак едно нещо беше сигурно — имало е сблъсък между свободните от пустинята и тези на имперска военна служба, а неочакваната и нелепа война бе предизвикала временна безизходица за правителството. Завладяното от Стилгар сега беше ничия територия, определена след размяна на заложници. Ганима очевидно се броеше като един от тези заложници, макар същността на събитията да оставаше неясна.

Джесика и Айдахо бяха въведени в залата за аудиенции, надлежно овързани в суспенсорни кресла. И двамата бяха обездвижени от смъртоносните тънки нишки шигърова жица, които срязваха плътта дори при най-незначителна съпротива. Двамина бойци от сардукарските легиони ги пренесоха, провериха ремъците и излязоха безмълвно.

Предупреждението наистина бе ненужно. Джесика веднага видя въоръжения ням мъж, застанал до стената от дясната й страна със старо, но достатъчно ефикасно метателно оръжие в ръка. Тя обходи с поглед екзотичната украса на залата. Широките листа на рядък вид евкалипт бяха гарнирани с перли и сплетени така, че оформяха централната част на сводестия таван. Подът под нея беше подреден от редуващи се ромбовидни дървени блокчета и правоъгълни плочки от броненосец, оградени с кости, разположени челно една срещу друга след отрязване с лазер и полиране. Добре подбрани, груби, но ярко оцветени тъкани украсяваха стените, оформяйки сложен разтеглен мотив, на фона на който изпъкваше символът на Лъва в четири крайни позиции. Наследниците на починалия Шедъм V настояваха за правото си над тези символи. Лъвовете бяха изработени от злато, непреминало през фини операции.

Фарад’н бе решил да приеме прав пленниците. Той носеше къси униформени панталони и лека копринена куртка с позлата, отворена около врата. Единственото украшение, вляво на гърдите му, беше разкошен княжески знак на царствената фамилия, представляващ избухване на звезда. Придружаваше го башарът Тйеканик, с жълтеникавата униформа на сардукар, обут в тежки ботуши; кобур до токата на поясния му ремък обгръщаше лазестрел(*) с богата украса. Тйеканик, чиито груби черти Джесика познаваше от бин-джезъритските доклади, бе застанал на три крачки вляво и малко зад Фарад’н. Близо до стената, точно зад двамата, бе поставен единичен трон, изработен от черно дърво.

— Е — каза Фарад’н, обръщайки се към Джесика, — имаш ли нещо да ни кажеш?

— Бих попитала защо сме така овързани? — изрече тя, кимвайки към шигъровата жица.

— Току-що получихме сведения от Аракис, които обясняват присъствието ви тук — отвърна Фарад’н. — Може би сега ще ви освободя. — Той се усмихна. — Ако вие…

В този миг майка му влезе през официалната парадна врата, намираща се зад задържаните.

Венсика премина бързо покрай Джесика и Айдахо, без да ги погледне, предлагайки на вниманието на Фарад’н малък вестителски куб, който самата тя включи. Младежът загледа внимателно светещата страна на куба, като от време на време хвърляше поглед и към Джесика.

Страната помръкна и той върна куба на майка си, посочвайки към Тйеканик. Докато тя изпълняваше нарежданията му, Фарад’н погледна свъсено пленничката.

Венсика застана от дясната страна на сина си, с изгасналия куб в ръка, скривайки го отчасти в гънка на бялата си рокля.

Джесика погледна вдясно към Айдахо, но той не реагира.

— В „Бин Джезърит“ са недоволни от мен — каза Фарад’н. — Според тях аз съм виновен за смъртта на твоя внук.

Лицето на Джесика не изразяваше нищо, докато тя си помисли: И така, следва да се вярва на разказа на Ганима, освен ако… Не обичаше да подозира неизвестното.

Айдахо затвори очи и ги отвори отново, за да срещне погледа на светата майка. Тя продължаваше да гледа към Фарад’н. Айдахо й бе разказал за своето видение-раджия, но Джесика не прояви интерес. Не знаеше как да тълкува тази липса на емоция от нейна страна. Очевидно прозираше нещо, което не бе пожелала да разкрие.

— Ето какво е положението — рече Фарад’н и продължи да обяснява онова, което бе научил за събитията на Аракис, без да пропуска и най-дребния детайл. Приключи с думите: — Твоята Ганима е жива, но според докладите е под попечителството на лейди Алая. Би трябвало да си доволна.

— Ти ли уби моя внук? — попита Джесика.

Фарад’н отговори с безукорна искреност в гласа си:

— Не. Наскоро научих за заговор, но не съм го замислял.

Джесика погледна към Венсика, видя злорадото изражение по сърцевидното й лице и помисли: Нейно дело е! Лъвицата крои планове в полза на своето чедо. Но това беше игра, за която би могла да съжалява цял живот.

Насочвайки отново вниманието си към Фарад’н, Джесика каза:

— Сестринството твърди, че ти си го убил.

Фарад’н се обърна към майка ся:

— Покажи й съобщението.

Понеже Венсика се поколеба, той настоя с нотка на гняв, която Джесика не пропусна да забележи:

— Казах ти да й го покажеш!

Пребледнялата Венсика насочи челната страна на куба-вестител към Джесика и го включи. Думите потекоха, следвайки движенията на очите й.

„Съветът на «Бин Джезърит» от Уалах IX(*) отправя официален протест срещу династията Корино заради убийството на Лито Атреидски. Доводите и доказателствата са предоставени на Вътрешната комисия по сигурността на Ландсрада. Ще бъде подбран неутрален терен, а името на съдията ще стане известно на всички страни за одобрение. Вашият незабавен отговор е абсолютно необходим.

Сабит Рекуш от името на Ландсрада“

Венсика се обърна към сина си.

— Как смяташ да отговориш? — попита Джесика.

— Тъй като моят син — поде Венсика — още не е встъпил официално в длъжността на глава на династията Корино, аз ще… Къде отиваш?

Въпросът й беше отправен към Фарад’н, който едновременно с последната й реплика се бе обърнал и тръгнал към страничната врата, в близост до внимателно следящия събитията ням мъж.

Фарад’н спря и отвърна през рамо:

— Връщам се при моите книги и останалите ми занимания, които са много по-интересни за мен.

— Как се осмеляваш? — почти извика Венсика и ярка червенина я заля от врата към бузите.

— Осмелявам се да върша съвсем малко лични неща — отговори Фарад’н. — А ти взимаш вместо мен решения, които намирам за безкрайно отвратителни. Отсега нататък или аз самият ще решавам от мое име, или можеш да си потърсиш друг наследник на династията Корино.

Джесика огледа бързо участниците в словесното стълкновение, съзирайки непресторения гняв на Фарад’н. Башар-адютантът се бе изпънал вдървено, сякаш за да покаже, че не е чул нищо. Венсика се колебаеше, готова да запищи от бяс. Фарад’н убедително демонстрираше, че е склонен да приеме всякакъв резултат от последното хвърляне на зара. Джесика искрено се възхити от заетата от него позиция, съзирайки твърде много неща в противопоставянето му, които биха се оказали полезни за нея. Изглежда решението да бъдат изпратени тигрите-убийци по петите на нейните внуци беше взето без съгласието на Фарад’н. Можеше да има съвсем малко място за съмнение в правдивостта на твърдението, че е научил за заговора, след като изпълнението му вече е било започнало. Както и гневът в очите му…

Разтрепераната Венсика въздъхна шумно и отсече:

— Много добре. Утре ще бъде официалната церемония по предаването на властта. Но още отсега можеш да я упражняваш авансово.

Тя отправи бърз поглед към Тйеканик, ала башарът не се нае да го посрещне.

Пух и пера ще хвърчат между сина и майката, щом напуснат това място — помисли Джесика. — Но ми се струва, че той спечели.

После върна хода на разсъжденията си към посланието на Ландсрада. Сестринството бе направило фин подбор на своето пратеничество, което говореше положително за планираното от страна на „Бин Джезърит“. В официалното съобщение бе скрито послание, предназначено единствено за Джесика. Дори само този факт подсказваше, че шпионите на Сестринството знаеха за нейното положение; нещо повече — те бяха преценили великолепно и добронамереността на Фарад’н, предвиждайки, че той ще я демонстрира на своята пленница.

— Бих искала да чуя отговора на въпроса си — каза Джесика, обръщайки се към него.

— Лично ще заявя на Ландсрада, че нямам нищо общо с убийството — отвърна Фарад’н. — Освен това ще добавя, че споделям отвращението на Сестринството към начина, по който е извършено, макар че не мога да бъда съвсем недоволен от крайния резултат. Приеми моите извинения за скръбта, която тези думи ти причиняват. Съдбата преминава навсякъде.

Съдбата преминава навсякъде! — помисли Джесика.

Това беше любима пословица на нейния дук, а в начина, по който бе казана, се съдържаше намек, че Фарад’н го знае. Положи усилие да отхвърли възможността за действителната смърт на Лито. Трябваше да се предполага, че страховете на Ганима за нейния брат са предизвикали пълното разкриване на плана на близнаците. Контрабандистите биха предоставили на Гърни възможността да се срещне с Лито, така че кроежите на Сестринството щяха да бъдат реализирани. Налагаше се момчето да бъде подложено на изпитанието. Задължително. Без него Лито бе обречен така, както бе обречена и Алая. А също и Ганима… Е, към проблема можеше да се върне и по-късно. Просто нямаше възможност за изпращане на предроден преди светата майка Гайъс Хелън Мохайъм.

Джесика си позволи да въздъхне дълбоко.

— Рано или късно — каза тя — някому ще хрумне мисълта, че ти и моята внучка бихте могли да свържете нашите две династии и да излекувате старите рани.

— Вече са ми го споменавали като възможност — кимна Фарад’н, поглеждайки за миг към майка си. — Отговорих, че предпочитам да видя изхода от последните събития на Аракис. Не си струва да се бърза.

— Напълно възможно е вече да си играл по свирката на дъщеря ми — рече Джесика.

Фарад’н настръхна:

— Обясни!

— Нещата на Аракис не са такива, каквито може да ти изглеждат. Алая признава само правилата на собствената си игра — тази на абоминацията. Моята внучка е в опасност, освен ако тя не съумее да я използва по някакъв начин.

— Може би очакваш от мен да повярвам, че сте врагове с дъщеря си и атреидка воюва срещу атреидка?

Джесика погледна към Венсика и сетне отново към Фарад’н:

— Корино също воюва с Корино.

Кисела усмивка разтегли устните на младежа:

— Добре казано. А как бих могъл да играя по свирката на твоята дъщеря?

— Като бъдеш замесен в смъртта на моя внук или пък като ме похитиш.

— Да те похитя…

— Не вярвай на тази вещица — предупреди го Венсика.

— Майко, сам ще избера кому да вярвам — отвърна троснато Фарад’н. — Съжалявам, лейди Джесика, но не разбирам думите ти за похищението. Научих, че ти и твоят верен придворен…

— Който е съпруг на Алая — прекъсна го Джесика.

Фарад’н погледна изпитателно Айдахо и се обърна към башара:

— Какво смяташ, Тйек?

Очевидно съмненията на Тйеканик бяха близо до казаното от Джесика. Той отговори:

— Харесва ми начинът, по който Дънкан мисли. Внимавай!

— Той е гола-ментат — напомни Фарад’н. — Можем да го подложим на смъртно изпитание и пак да не получим никакъв отговор.

— И все пак не бива да отхвърляме допускането, че се опитват да ни изиграят — настоя Тйеканик.

Джесика усети, че е дошъл моментът да направи своя ход. Трябваше само мъката на Айдахо да го задържи още в ролята, която сам си бе избрал. Никак не й се харесваше да го използва по този начин, но се налагаше поради съображения от по-висок ранг.

— В самото начало — започна тя — мога да обявя публично, че дойдох тук по свое собствено желание.

— Интересно — вметна Фарад’н.

— Длъжен си да ми повярваш и да ми осигуриш пълна свобода на Салуса Секундус — продължи Джесика. — Не би трябвало да има никакво съмнение, че действам или говоря по принуда.

— Как ли пък не! — възкликна Венсика.

Фарад’н не й обърна внимание.

— Какъв е твоят аргумент? — попита той.

— Че съм пълноправен пратеник на Сестринството с цел да се заема с твоето образование.

— Но Сестринството осъжда…

— И тъкмо това налага решително действие от твоя страна.

— Не й вярвай! — обади се Венсика.

Фарад’н погледна към нея и крайно вежливо заяви:

— Майко, ако още веднъж ме прекъснеш, ще наредя на Тйек да те изведе. Той чу съгласието ти за официалното предаване на властта. Това го задължава да слуша именно мен.

— Казвам ти, че тя е вещица!

Венсика погледна към немия, застанал до отсрещната стена.

Фарад’н се поколеба и попита:

— Какво мислиш, Тйек? Омагьосват ли ме?

— Според мен — не. Тя…

— Тя е навила и двама ви на пръста си!

— Хайде, майко — отсече Фарад’н с леден тон.

Венсика сви юмруци, опита се да каже нещо, но само рязко се обърна и напусна помещението.

Обръщайки се отново към Джесика, Фарад’н попита:

— Дали Сестринството ще одобри моята постъпка?

— Да, със сигурност.

Той за миг претегли нейния отговор и после се засмя със стиснати устни:

— Каква е крайната цел на Сестринството?

— Да се ожениш за моята внучка.

Айдахо погледна въпросително към Джесика и се накани да каже нещо, но премълча.

— Дънкан, какво имаш да добавиш? — попита Джесика.

— Щях да напомня, че школата „Бин Джезърит“ иска това което винаги е искала — вселената да не се намесва в нейните дела.

— Очевидно правилно разсъждение — кимна Фарад’н, — но трудно разбирам какво целиш с него.

Веждите на Айдахо се свиха така, както не можеше да направи тялото му заради шигъровата жица. Усмивката му беше смущаваща.

Фарад’н я зърна и се завъртя рязко към пленника.

— Забавлявам ли те?

— Цялата постановка ме забавлява. Някой от семейството ти е компрометирал Космическото Сдружение(*), ползвайки го за пренасяне на приспособления за убийство на Аракис, а тяхното предназначение просто не може да се прикрие. Обидил си „Бин Джезърит“ с насилствената смърт на човешко същество от мъжки пол, което им е трябвало, за да продължат своята програма за целенасочено размножаване…

— Лъжец ли съм според теб, гола?

— Не. Вярвам, че ти не знаеш за заговора. Но според мен се налага окончателно фокусиране в същината на проблема.

— Недей забравя, че е ментат — предупреди Джесика.

— Точно за това мисля — отвърна Фарад’н и отново спря погледа си на нея. — Да речем, че те освободя и ти направиш своето изказване. Но въпросът със смъртта на твоя внук остава нерешен. Ментатът е прав.

— Майка ти ли е била? — попита Джесика.

— Господарю! — предупредително се обади Тйеканик.

— Няма нищо, Тйек — небрежно махна с ръка Фарад’н. — А ако кажа, че е била майка ми?

Рискувайки всичко с намесата си във вътрешния сблъсък в династията Корино, Джесика отговори:

— Длъжен си да я осъдиш и да я изпратиш в изгнание.

— Господарю — обади се Тйеканик, — възможно е в номера да се разиграва друг номер.

— Лейди Джесика и аз сме единствените, на които някой е свил номер — обади се Айдахо.

Фарад’н стисна челюсти.

Дънкан, не се намесвай! Не и сега! — помисли светата майка.

Но думите на ментата възвърнаха нейните бин-джезъритски способности за логически упражнения. Той я порази. Трябваше да обмисли и възможността за злоупотреба с нея по начин, който самата тя не е проумяла. Ганима и Лито… Предроденият би могъл да черпи от безброя опити в себе си, бидейки необятен склад за съвети, несъизмерим с възможностите и на най-способния жив представител на „Бин Джезърит“. А ето и следващия въпрос: дали Сестринството е било напълно откровено с нея? Все още биха могли да не й се доверяват. Тя, все пак, ги бе предала веднъж… заради своя дук.

Фарад’н погледна към Айдахо с озадачен и намръщен израз:

— Ментат, искам да разбера какво представлява за теб Проповедникът.

— Той уреди прехвърлянето дотук. Разменихме по-малко от десет думи. Други действаха заради него. Той би… Той би могъл да бъде Пол Атреидски, но нямам достатъчно данни, за да съм уверен. Знам със сигурност само това, че за мен беше крайно време да замина, а той разполагаше с необходимото за случая.

— Спомена, че ти е бил погоден номер — напомни Фарад’н.

— Алая се надява, че ще ни убиеш тихомълком и ще прикриеш всички доказателства — отвърна Айдахо. — След като тя се отърве от лейди Джесика, ползата от мен ще бъде кръгла нула. Както и за самата лейди Джесика — след като изпълни задачите на Сестринството, повече няма да им е нужна. Алая сигурно ще му потърси сметка, но те ще спечелят.

Джесика затвори очи и се концентрира. Той бе напълно прав! Долавяше непоколебимостта на ментат в неговия глас, както и дълбочината на искрената преценка. Моделът безотказно съвпадна с отреденото му място. Пое два пъти дълбоко дъх и превключи себе си в мнемоничен унес; мисълта й обходи наличните данни и излезе от транса, а тя отново отвори очи. Всичко бе направено, докато Фарад’н измина само три крачки, отдалечавайки се от нея, за да застане на около лакът разстояние от Айдахо.

— Нито дума повече, Дънкан — нареди Джесика и помисли с тъга как Лито я бе предупреждавал да се пази от придобитото в „Бин Джезърит“ обучение.

Готовият да продължи Айдахо затвори уста.

— Тук заповеди давам аз — рече Фарад’н. — Продължавай, ментате.

Айдахо мълчеше.

Фарад’н леко се извърна и загледа Джесика.

Тя бе съсредоточила поглед в по-далечната стена, преценявайки стореното от голата и моментния унес. Разбира се, в „Бин Джезърит“ не се бяха отказвали от заниманията си с родословието на атреидите. Но те искаха да упражняват контрол върху самия Куизъц Хадерах и бяха вложили прекалено много в продължителната програма за целенасочено създаване и отглеждане. Те целяха пряк сблъсък между атреидите и Корино, за да поемат ролята на арбитри. Дънкан наистина беше прав. Искаха да имат власт едновременно над Ганима и Фарад’н. Това бе единственият възможен компромис. Странно как Алая не го бе забелязала. Джесика преглътна на сухо. Алая… Изчадието! Ганима с право я съжаляваше. Но кой ли щеше да жали самата нея?

— Сестринството обеща да те сложи на трона, с Ганима като твоя съпруга — каза Джесика.

Фарад’н отстъпи крачка назад. Нима вещицата можеше да чете мисли?

— Те действаха потайно и без знанието на майка ти — продължи Джесика. — А на теб казаха, че не съм осведомена за техния план.

Реакцията бе ясно изписана върху лицето на Фарад’н. Колко прям бе той. И всичко се оказа истина — от началото до края. Айдахо демонстрира изкуството си на ментат, прозрял същността на нещата, въпреки ограничената налична информация.

— Значи са водили двойна игра и са те осведомявали — каза Фарад’н.

— Нищо подобно — отвърна Джесика. — Дънкан беше прав, че са ме измамили.

Потвърди думите си с кимане. Това бе класически трик от традиционните похвати на Сестринството — правдиво звучаща история, възприемана с лекота, понеже беше съобразена с нещата, които някой би взел за основателни мотиви. Докато всъщност в „Бин Джезърит“ искаха да освободят пътя си от Джесика — показалата дефект сестра, която веднъж вече ги бе подвела.

Тйеканик застана по-близо до Фарад’н с думите:

— Господарю, тези двамата са прекалено опасни за…

— Задръж за малко, Тйек — прекъсна го младежът. — Тук са преплетени много и сложни интереси и подбуди.

После се обърна към Джесика и продължи:

— Имахме достатъчно основания да смятаме, че Алая би могла да предложи себе си за булка.

Айдахо неволно трепна, но съумя да се овладее. От лявата му китка, където се беше врязала шигъровата жица, потече кръв.

Джесика реагира с мигновено разширяване на очите. Тя, познала някога първообраза на Лито като любовник, баща на децата й, доверен човек и истински приятел, зърна толкова характерната черта на хладен разум и остра мисъл, процедила се през гърчовете на абоминацията.

— Ще приемеш ли? — попита Айдахо.

— Съществува и такава възможност.

— Дънкан, наредих ти да не се обаждаш — напомни Джесика. После се обърна към Фарад’н: — Нейната цена е две маловажни жертви — ние двамата.

— Подозирахме предателство — каза Фарад’н. — Не беше ли синът ти, който заяви: „Предателството ражда предателство“?

— Сестринството се стреми да дърпа едновременно юздите на атреидите и на Корино — рече Джесика. — Не е ли очевидно?

— Лейди Джесика, сега обмисляме дали да приемем твоята покана, но Дънкан Айдахо следва да бъде върнат на многообичната си жена.

Болката е функция на нерви — припомни си Айдахо. — Болката идва също като светлината в очите. А усилието се дължи на мускулите, не на нервите.

Това беше много старо упражнение за ментата и той си го припомни за времето на едно вдишване, след което сгъна дясната си китка и шигъровата жица преряза артерията му.

Тйеканик скочи от стола, освободи с удар закопчалката на ремъците, отпусна ги и извика за лекар. Куп прислужници начаса влетяха през вратите, маскирани умело в дървената облицовка на стаята.

В Дънкан винаги се е таяла капка безразсъдство — помисли Джесика.

Фарад’н се взря в нея, докато лекарите се грижеха за Айдахо.

— Не за това си сряза китката — каза тя.

— Така ли? А аз помислих, че просто е искал да си тръгне.

— Не се прави на глупак. И недей да се преструваш пред мен.

Той се усмихна:

— Много добре знам, че Алая ще ме премахне. Дори от „Бин Джезърит“ не вярват, че бих приел.

Джесика внимателно го погледна. Какво ли можеше да се очаква от тази млада издънка на династията Корино? Никак не му се удаваше да се преструва на глупак. Отново си спомни думите на Лито, че й предстои среща със занимателен ученик. Айдахо твърдеше, че и Проповедникът го е очаквал. А как искаше да се срещне с този проповедник!

— Ще пратиш ли Венсика в изгнание? — попита тя.

— Струва ми се разумно — отговори Фарад’н.

Джесика погледна към Айдахо. Лекарите бяха привършили своята работа. Сега придържащите приспособления в преносимото кресло бяха по-малко опасни.

— Ментатите са длъжни да внимават с несъмнените истини — рече тя.

— Уморен съм — отвърна Айдахо. — Просто не можеш да си представиш колко съм уморен.

— Щом към лоялността се прибягва прекалено често, тя също се износва — вметна Фарад’н.

Джесика отново се взря в него с внимателно опипващ поглед.

Когато я видя, той помисли:

След време със сигурност ще ме опознае и това ще е много ценно. Моя собствена бин-джезъритка — предател! Единственото, което нейният син е имал в повече от мен. Сега нека просто ме зърне. Останалото ще открие по-късно.

— Почтена размяна — каза Фарад’н. — Приемам твоето предложение при твоите условия.

Той прати послание на немия до стената чрез сложни знаци с пръсти. Стражът кимна. Фарад’н се наведе към контролните механизми на креслото и освободи Джесика.

— Господарю, сигурен ли сте? — попита Тйеканик.

— Не стана ли така, както предполагахме? — отговори с въпрос Фарад’н.

— Да, но…

Младежът леко се засмя и се обърна към Джесика:

— Тйек няма доверие на моите източници. Човек научава от книгите и ролките с филмова лента, че нещо може да бъде направено. Но истинското научаване изисква сам да го направиш.

Ставайки от стола, Джесика се замисли върху току-що казаното. Спомни си за посланието, което предадоха пръстите на Фарад’н. И той разполагаше с боен език като атреидите! Този факт говореше за внимателно извършвани анализи. Някой тук старателно копираше династията на атреидите.

— Разбира се — рече Джесика, — ти ще искаш от мен да те подготвя така, както обучават в „Бин Джезърит“.

Фарад’н широко се усмихна и заяви:

— Единственото предложение, на което не мога да устоя.

Лито бе стигнал далеко по пясъка, когато чу зад себе си червея, открил кречеталото и подправката, която той бе поръсил около мъртвите тигри. Изпълнението на плана започна с добра поличба; през повечето време червеите се срещаха много рядко по тия места. В този случай червеят не беше главният фактор, но идването му щеше да помогне. Просто нямаше да се налага на Ганима да обяснява липсата на тялото.

Беше сигурен, че сестра му вече е направила всичко необходимо, за да повярва напълно в неговата смърт. Някъде дълбоко в съзнанието й щеше да остане едно мъничко херметизирано зрънце, отделно късче памет, което би могло да бъде разбудено единствено от двете думи, изречени на древен език, познат само на двамата. Секхер Нбиу. Ако тя чуеше тези думи — Златната Пътека — щеше да си спомни… Дотогава той бе мъртъв. Сега Лито се почувства наистина сам.

Движеше се в неравноделния ритъм, чиито звуци бяха напълно естествени за пустинята. Нищо от вървежа му нямаше да подскаже на червея, че тук се намира човешка плът. Този ход се бе превърнал за него в толкова дълбоко усвоен рефлекс, че дори не стигаше до мисълта му. Краката сами се местеха без ритъм на стъпките. Шумът можеше да бъде приписан както на вятъра, така и на действието на гравитацията. Само не и на човешко същество.

Щом червеят приключи със своята работа там, отзад, Лито приклекна край една ниска дюна и се загледа обратно към Служителя. Да, достатъчно се бе отдалечил. Забучи кречетало и призова своето транспортно средство. Червеят пристигна бързо; остана му съвсем малко време, за да заеме необходимата позиция, преди чудовището да погълне кречеталото. Точно когато преминаваше покрай него, той се възкачи отстрани с помощта на куките, отвори чувствителния челен край на един от пръстените и обърна безмозъчното създание на югоизток. Червеят беше малък, но силен. Мощта му се усещаше в извивките, с които, съскайки, се плъзгаше през дюните. Ездачът долавяше откъм гърба си слаб ветрец, нагорещен от силата на триенето, докато червеят преработваше наченки на подправката в туловището си.

Движеше се, а с него пътуваше и мисълта му. Стилгар го бе взел за първото яздене на пясъчен червей. Достатъчно беше да даде път на спомените си, за да чуе гласа му — спокоен и точно напътстващ, изпълнен с учтивостта на друга, отминала епоха. Стилгар бе далеч от заплашителните олюлявания на някой свободен, пиян от питие с подправка. От него не можеше да се чуе високият глас и шумните заплахи, типични за онова време. Не, той имаше друг метод при изпълнението на своите задължения. Беше достолепен учител на царствена особа. „Много отдавна назовавали птиците по техните песни — обясняваше той. — Така и всеки вятър си има име. Вятърът с шестте подсвирквания се нарича Пастаза, а пристигащият с двайсетте е Гуешма, докато вятърът със стоте подсвирквания се казва Хейнали — този, който бута човека. След него идва вятърът на демона на откритата пустиня — Хуласикали Уала — този, който изяжда тялото.“

Лито, който вече знаеше чутото, бе поблагодарил с кимване за наставлението.

Урокът на Стилгар можеше да бъде изпълнен и с други ценни сведения: „Много отдавна имало племена, познати като ловци на вода. Наричали ги идуали, което означава «водни насекоми», защото тези хора без колебание крадели водата на други свободни. Ако хванели някого сам в пустинята, не му оставяли дори намиращата се в собственото му тяло вода. Те обитавали точно това място — сийча Джакуруту. И пак тук се събрали другите племена, за да изтребят идуали. Това е станало много, много отдавна, дори преди времето на Кайнс — в дните на моя прапрадядо. Оттогава, та до днес, нито един свободен не е идвал в Джакуруту. Той е табу.“

Ето така Лито неусетно си припомни познания, заключени в паметта му. Важен беше този урок за работата на съзнанието. Само паметта не беше достатъчна, дори многостранна памет като неговата, ако не станеха известни пътищата за нейното използване. В Джакуруту трябваше да има вода, ветроуловителен капан, както и всичко необходимо за сийч на свободни. Към това се добавяше несравнимото обстоятелство, че нито един свободен не бе дръзнал да отиде там. Мнозина от младите дори не знаеха, че Джакуруту е съществувал. Да, те бяха чували за Фондак, но само като за сборище на контрабандисти.

А то беше отлично за скривалище на мъртвец — заедно с контрабандистите и измрелите преди много време.

Благодаря ти, Стилгар.

Червеят се умори преди зазоряване. Лито слезе от него, наблюдавайки го, докато потъваше между дюните, движещ се по начин, типичен за тези същества. Щеше да се зарови дълбоко и несъмнено в лошо настроение.

Трябва да пропусна деня — помисли той.

Изправи се на върха на една дюна и обходи с поглед всичко наоколо — пустота, пустота, пустота. Само начупената диря на изчезналия червей бе пробив в скучната пясъчна еднаквост.

Тихият вик на нощна птица прозвуча в отговор на първата зелена ивица светлина откъм хоризонта на изток. Лито се окопа в пясъчното укритие, наду около тялото си влагосъхраняващата палатка(*) и насочи върха на пясъчния шнорхел(*) към въздуха.

Дълго преди идването на съня той лежеше в непобедимата тъмнина, обмисляйки решението, което бяха взели с Ганима. То не бе никак лесно, особено за нея. Не се бе осмелил да сподели със сестра си нито цялото свое проникновение, нито всички доводи, до които беше достигнала мисълта му. Сега преценяваше това проникновение като истинска визия, а не като сън. Всъщност най-странен бе фактът, че той я беше видял като визия в друга визия. Ако съществуваше някакво доказателство, което можеше да го убеди, че баща му е жив, то бе именно това видение във видението.

Животът на пророка ни затваря в мястото, където прониква неговият вътрешен поглед — каза си Лито. — Един пророк би могъл да се освободи от своята визия само ако възсъздаде собствената си смърт като противовес. — Именно така изглеждаха нещата в двойното му проникновение и сега той ги разчепкваше заради избора, направен от самия него. — Горкият Йоан Кръстител — помисли. — Ако беше имал смелостта да умре по друг начин… А може би изборът му е бил най-смелият. Откъде бих могъл да знам какви други възможности е имал? Впрочем как бих могъл да знам и какви възможности за решение е имал моят баща?

Той въздъхна. Да обърне гръб на баща си бе все едно да извърши предателство към Бог. И все пак Империята на атреидите имаше нужда от разтърсване. Тя се бе принизила до най-лошите видения на Пол. С какво непредвидено безучастие унищожаваше хора! Всичко се правеше без мисъл за последствията. Пружината на една религиозна лудост бе навита почти до скъсване и оставена да се развива сама.

Ние сме затворени във визията на моя баща.

Лито знаеше, че изходът от тази лудост минава по Златната Пътека. Баща му го бе видял. Ала хората можеха да се отклонят от нея и да се върнат назад към времето на Муад’Диб, взимайки го за по-добра епоха. Човешкият род трябваше да премине през опита на алтернативата пред самия Муад’Диб. Инак никога нямаше да разбере собствените си митове.

Сигурност. Мир… Благоденствие…

При възможност за избор не оставаше почти никакво място за съмнение на какво щяха да се спрат поданиците на Империята.

Въпреки всичко те ме мразят — помисли той. — Мрази ме и Гани, въпреки всичко.

Дясната ръка го засърбя и Лито си спомни за ужасната ръкавица, видяна в двойното проникновение. Ще бъде — каза си. — Да, ще бъде.

Аракис, дай ми сила.

Неговата планета оставаше мощна и жива. Пясъкът й притискаше здраво влагосъхраняващата палатка. Дюн беше гигант, преброяващ своите богатства. Мамещо създание, едновременно красиво и невероятно грозно. Единствената й ценност бе пулсът на нейната собствена мощ, независимо от начина, по който тя е натрупана. Атреидите притежаваха тази планета така, както мъж притежава пленена любовница, или както „Бин Джезърит“ притежаваше своите сестри.

Не бе случайно, че Стилгар ненавиждаше жреците-търговци.

Благодаря ти, Стилгар.

Лито си припомни красотите на някогашния живот в сийча преди идването на имперските технократи, а мислите му течаха плавно, както — той добре го знаеше — текат сънищата на Стилгар. Животът беше съвсем друг преди светоглобусите и лазестрелите, преди орнитоптерите и комбайните за подправка: майки с кафява кожа и бебета, провиснали на хълбоците им; лампи, които горяха масло от мелинджа посред плътна канелена миризма; наиби, убеждаващи своите хора, макар добре да знаеха, че нищо не може да стане по принуда. Истинско гъмжило от живот в мрака на браздите, изсечени в камъка…

Една страховита ръкавица ще възстанови равновесието — каза си Лито.

И в същия миг заспа.

Фарад’н внимателно следеше Дънкан Айдахо с помощта на системата за наблюдение, търсейки нишка към странното поведение на този човек. Беше ранен следобед и Айдахо стоеше пред помещенията, отредени за лейди Джесика, очаквайки тя да го приеме. Дали щеше да го направи? Разбира се, светата майка добре знаеше, че ги следят. И все пак, дали ще го приеме?

Фарад’н се намираше в стаята, от която Тйеканик бе ръководил обучението на Лаза тигрите. Впрочем тази стая бе строго засекретена защото съдържаше забранени инструменти и приспособления изработени от ръцете на иксианци и тлейлаксианци. Оперирайки с ключовете от дясната си страна, Фарад’н можеше да наблюдава Айдахо от шест различни ъгъла, а така също и да се прехвърли в апартамента на лейди Джесика, където техниката за шпиониране с нищо не отстъпваше по съвършенство.

Очите на Айдахо притесняваха Фарад’н. Осеяните с точици очни ябълки, които на Тлейлакс бяха дадени на голата във възстановителните резервоари, правеха техния притежател напълно различен от останалите човешки същества. Фарад’н докосна своите клепки, долавяйки твърдата повърхност на постоянно носените контактни лещи, скриващи плътносиния цвят на дълбоко пристрастен към подправката. В очите на Айдахо със сигурност се отразяваше съвсем друг свят. Би ли могло да бъде иначе? Фарад’н бе почти готов да се свърже с хирурзи от Тлейлакс, за да получи търсения от него отговор.

А защо Айдахо направи опит да се самоубие?

Наистина, това ли се опита да направи? Не може да не е знаел, че няма да го допуснем.

Той продължава да бъде плашеща загадка.

Тйеканик искаше да го задържи на Салуса или да го убие. Може би второто беше за предпочитане.

Фарад’н превключи на фронтален план. Айдахо бе седнал на твърда пейка до вратата на апартамента на лейди Джесика. Фоайето представляваше помещение без прозорци, а дървената светла облицовка на стените бе украсена с изображения на копиеносци. Не бе напускал мястото си повече от час и очевидно беше готов да чака там до безкрайност. Фарад’н се наведе към екрана. Преданият и ненадминат фехтовач на атреидите, инструкторът на Пол Муад’Диб, бе получил благосклонен подарък от времето през годините, прекарани на Аракис. Той се бе появил отново с младежка стъпка. Разбира се, задължителна е била и строгата диета с подправката. Не по-малко впечатляващ изглеждаше и обменният баланс, осигуряван винаги от тлейлаксианските резервоари. Дали Айдахо си спомняше нещо от своето минало преди резервоарите? Никой от завърналите се чрез тях към живота не се осмеляваше да го твърди със сигурност. Каква загадка бе този гола!

Отчетите с данни за смъртта му се намираха в библиотеката. Сардукарът, нанесъл смъртоносния удар, съобщаваше за неговата сила и мъжество — деветнайсет воини бяха убити от Айдахо, преди да го повалят. Деветнайсет сардукари! Струваше си тялото му да бъде отнесено в резервоарите за възвръщане към живота. Но тлейлаксианците го бяха превърнали и в ментат. В отново създадената плът сега живееше необикновено същество. Какво ли бе себеусещането на човека-компютър в допълнение към всичките му други дарби?

А защо направи опит да се самоубие?

Фарад’н познаваше собствените си качества и не хранеше почти никакви илюзии за себе си. Той беше историк-археолог и умееше добре да преценява хората. Нуждата го бе принудила да привлича онези, които биха му служили, както и внимателно да изучава атреидската династия. Възприемаше я като цената, винаги предявявана от аристокрацията. Управлението изискваше проницателно познаване на онези, които разполагат с личната ти власт. Не един и двама владетели се бяха сгромолясали заради грешките и невъздържаността на своите служители.

Внимателното проучване на атреидите разкриваше превъзходния им талант при избора на изпълнители на тяхната воля. Те се бяха научили да поддържат предаността и усърдието на своите воини.

В този смисъл действията на Айдахо не изглеждаха типични.

Защо ли?

Фарад’н присви очи, опитвайки се да проникне под кожата на този мъж. Голата оставяше впечатление за трайност, за нещо, което не би могло да се износи. Той бе олицетворение на самостоятелно, високоорганизирано и хармонично цяло. Тлейлаксианските резервоари сякаш бяха въвели в действие някаква извънчовешка съставка. В този човек се чувстваше самообновяващо се движение, сякаш живееше в съответствие с неизменни закони, започвайки всеки път отначало. Движеше се в строго определена орбита, а неговата издръжливост и трайност бяха като на планета, която обикаля около своята звезда. Отговаряше на натиска, без да се разпада на парчета; само леко преместваше орбитата, запазвайки по такъв начин всичко значимо.

Защо си сряза китката?

Независимо от конкретния мотив, той го бе направил заради атреидите, в името на неговата управляваща династия. Те бяха звездата, около която обикаляше.

Нещо го кара да вярва, че моето решение да задържа лейди Джесика тук увеличава силата им.

Ментатът мисли по опосредстван начин — припомни си Фарад’н.

Така разсъжденията придобиваха по-голяма дълбочина. Ментатите също грешаха, но твърде рядко.

Стигнал до това заключение, Фарад’н едва не повика помощниците си, за да им нареди да отпратят и лейди Джесика, и Айдахо. Спря миг преди да го стори и се отказа. И двамата — голата-ментат и бин-джезъритската вещица — оставаха пулове с непозната стойност в играта за власт. Айдахо трябваше да си отиде, тъй като в противен случай размириците на Аракис бяха неизбежни. А Джесика щеше да остане тук, за да може династията Корино да извлече полза от нейните необикновени познания.

Фарад’н разбираше, че играе сложна и смъртоносна игра. Но той от години се готвеше за подобна възможност — още когато бе осъзнал, че е много по-интелигентен и чувствителен от заобикалящите го. Откритието го бе стреснало като дете, което щом порасна, гледаше на библиотеката едновременно като на спасителен пристан и учител.

Ала сега го измъчваха съмнения дали наистина притежава способности за подобна игра. Вече бе отстранил майка си и нейните съвети, които винаги бяха представлявали опасност за него. Тигрите! Тяхното обучение бе отвратително деяние, а използването им — същинска глупост. Колко лесно беше да ги уличат! Венсика трябваше да бъде благодарна, че се отърва само с изгонване. Съветът на лейди Джесика в случая съвпадна великолепно с неговите потребности. Светата майка трябваше да бъде принудена по някакъв начин да разкрие мисловните ходове на атреидите.

Колебанията му постепенно изчезваха. Замисли се отново за нарастващата безпощадност и издръжливостта на своите сардукари, причина за което бе собствената му заповед за безмилостно обучение и отказ от всякакви удобства. Сардукарските легиони оставаха малобройни, но отново всеки войн бе равностоен на свободните. Ала и това беше недостатъчно, докато Аракийнският договор ограничаваше относителния обем на силите. Свободните можеха да го победят със своята многочисленост, освен ако гражданската война не ги умори и отслаби.

Още беше много рано за открито сражение с тях. Трябваше му време. Необходими бяха нови съюзници от недоволните Големи династии и новопоявилите се мощни групировки на Малките династии(*). Налагаше се да търси нов подстъп към финансите на ПОСИТ. Да, наистина му трябваше време, за да станат по-силни неговите сардукари, докато свободните отслабват.

Фарад’н отново погледна към екрана, който показваше търпеливия Айдахо. Защо ли голата искаше да види лейди Джесика тъкмо сега? Не можеше да не знае, че ги следят, че всяка тяхна дума и жест се записват и подлагат на анализ.

Защо?

Фарад’н премести погледа си от екрана към поличката до контролното табло. На бледата светлина различи ролките със запис на последните отчети от Аракис. Шпионите му проявяваха усърдие, заради което трябваше да ги похвали. Много неща в докладите го обнадеждаваха и му доставяха удоволствие. Той затвори очи и по-важните места в тях потекоха през мисълта му със странната си редакция, използвана за ограничаване обема на материала:

Тъй като планетата става плодородна, свободните забравят натиска, произтичащ от нуждата от налична обработваема земя, а техните нови общности губят традиционния си характер на укрепен сийч. От детството си свободните са били поучавали в канона на старата култура: „Обичай познанието на собственото си битие — сийчът представлява сигурна опора, от която тръгваш към света и вселената,“

По традиция те казват: „Внимавай за Масива“, което означава, че основното познание е съсредоточено в Закона. Обаче новата социална структура постепенно забравя някогашните законови ограничения; дисциплината отслабва. Новите вождове на свободните знаят само древния Начален Катехизис на своите предци, скрит в митовия градеж на техните песни. Хората от новите общности са по-непостоянни и по-открити; те по-често се карат и са по-малко подвластни на авторитети. Хората от старите сийчове са по-дисциплинирани, по-склонни към групови действия и мотивирани за упорита работа; те се отнасят и с по-голямо внимание към своите ресурси. По-възрастните все още вярват, че подреденото общество е идеалната реализация на отделния индивид. Младите непрекъснато се отдалечават от този възглед. Останалите от предишната култура отломки поглеждат към тях и казват: „Смъртоносният вятър е издълбал вашето минало“

Фарад’н бе доволен заради неоспоримата яснота на резюмираното от него. Новите различия на Аракис можеха да доведат единствено до насилие. Основните идеи изпъкваха отчетливо в ролките със записа:

„Религията на Муад’Диб черпи главната си сила от културната традиция на стария сийч, докато новата култура все повече се дистанцира от тези школи.“

Съвсем не за първи път той се запита, защо Тйеканик бе прегърнал подобна религия. Башарът изглеждаше странно в новата си вяра. Външно той беше безупречно искрен, но показваше, че го прави сякаш против собственото си желание. Приличаше на човек, стъпил умишлено във въртопа, за да изпита силата му, но уловен от въздействия, неподвластни на неговия контрол. Промяната в Тйеканик безпокоеше Фарад’н поради пълната липса на личностен момент в поведението му. Сякаш представляваше нова версия на начина, по който се проявяваха твърде старите сардукари. Впрочем това изглеждаше и като предупреждение, че младите свободни биха могли да се върнат към предишното, че вродените и твърдо установени традиции могат отново да вземат връх.

Фарад’н още веднъж спря мисълта си върху ролките с докладите. В тях имаше нещо обезпокояващо: упоритото присъствие на отломка от културата на най-старите времена на свободните „Водата на Зачатието“. Амнионната11 течност на новороденото се събираше при раждането, минаваше през дестилация и се смесваше с първата изпита от него вода. Обичайната форма изискваше кръстницата да поднесе сместа с думите: „Пий водата на твоето зачатие“. Дори младите свободни спазваха тази традиция.

Водата на твоето зачатие.

Фарад’н изпита погнуса при мисълта, че би могъл да пие дестилираната амнионна течност, с която се е появил на този свят. И си представи оцелялата от близнаците Ганима, чиято майка бе умряла, когато тя е поглъщала тази необикновена вода. Дали по-късно се е замисляла за странната връзка със своето минало? Навярно не. Тя бе отгледана като свободна. Нормалното и приемливото за свободните е станало такова и за нея.

В този миг той съжали за смъртта на Лито II. Щеше да бъде интересно те двамата да обсъдят същия въпрос. А може би щеше да го направи с Ганима, ако се появеше такава възможност.

Защо Айдахо си сряза китката?

Въпросът изникваше всеки път, когато погледнеше към екрана на системата за следене. Съмненията го заливаха отново и отново. Тъй силно искаше да притежава способността за потъване в загадъчния унес с подправката, както го бе правил Пол Муад’Диб, за да може оттам да огледа бъдещето и да узнае отговорите на своите въпроси. Но при него, независимо от погълнатото количество подправка, обикновената способност за осъзнаване, изследваща единствено настоящето, отразяваше вселена, изпълнена с несигурности.

В екрана-шпионин се появи прислужница, която отвори вратата на лейди Джесика. Жената повика с жест Айдахо, който стана от пейката и влезе. По-късно прислужницата щеше да направи подробен отчет, но любопитството на Фарад’н отново пламна с пълна сила; той завъртя друг ключ върху таблото и видя как голата се появява във всекидневната на лейди Джесика.

Колко сдържан и спокоен изглеждаше ментатът. И колко бездънни бяха тлейлаксианските му очи.

Беше в деня на Куизъц Хадерах — първият от Светите дни на последователите на Муад’Диб. На него се честваше обожественият Пол Атреидски като личност, която е едновременно навсякъде — мъжкият представител на „Бин Джезърит“, в когото бе смесено наследеното от поколенията мъжко и женско начало в неизчерпаемата мощ на Единия-с-Всичко. Вярващите наричаха този ден Айил — Жертвоприношението — за увековечаване на смъртта, направила неговото присъствие „истинско навсякъде“.

Проповедникът избра ранното утро на този ден, за да се появи отново на площада пред храма на Алая, без да се съобразява със заповедта за неговото задържане, за която всички вече знаеха. Крехкото временно примирие, установено между жреците на Алая и разбунтувалите се пустинни племена, бе действителност, но наличието му се чувстваше най-вече като факт, изпълващ с безпокойство жителите на столицата. Проповедникът не правеше нищо за разсейването на това настроение.

Течеше двайсет и осмият ден на официален траур за сина на Муад’Диб и шестият след ритуала в негова памет, извършен в Стария проход и закъснял заради бунта. Дори хаджът не бе спрял боевете. Проповедникът знаеше, че него ден площадът ще бъде задръстен. Повечето поклонници се стараеха да прекарат престоя си на Аракис така, че да останат и за Айил, „та да могат да доловят Святото Присъствие на Куизъц Хадерах точно на неговия ден“.

Проповедникът дойде на площада с първата зора и го завари вече изпълнен с множество вярващи. Едната му ръка леко докосваше рамото на младия водач, долавяйки неприличната горделивост в походката на момъка. С приближаването на Проповедника хората забелязаха нови подробности в неговото поведение. Това внимание явно не беше неприятно за водача. Проповедникът го приемаше като необходимост.

Заемайки обичайното си място на третото от стъпалата на храма, той почака да стихне шумът. Когато тишината заля като вълна тълпата и вече можеха да се чуят забързаните стъпки на хора откъм крайните точки на площада, които също искаха да го чуят, Проповедникът се окашля, за да прочисти гърлото си. Около него все още упорстваше студът на утрото, а и светлината не бързаше да се настани наоколо, задържана от върховете на сградите. Той сякаш опипа сивкавото мълчание, изпълнило големия площад, и заговори:

— Дойдох, за да засвидетелствам почитта си и да проповядвам в памет на Лито Атреидски II — извикани със силен глас, първите му думи странно напомняха за дрезгавия говор на пясъчен ездач. — Правя го от съчувствие към всички, които страдат. Искам да ви кажа наученото от мъртвия Лито: утрото още не е дошло и може никога да не дойде. Точно този момент е единственото наблюдаемо за нас време и място във вселената. Казвам ви го, за да доловите аромата му и да разберете онова, на което той ви учи. Казвам го, за да запомните, че растежът и смъртта на едно правителство приличат на растежа и смъртта на неговите граждани.

Смутен шепот премина през площада. Подиграваше ли се той със смъртта на Лито II? Дали жреческата стража нямаше да се втурне и да го арестува?

Алая добре знаеше, че никой няма да прекъсне Проповедника. Тя бе издала заповед да не го безпокоят през този ден. Беше се преоблякла в запазен влагосъхраняващ костюм с маска, покриваща носа и устата й, както и в обикновена роба с качулка, скриваща косата. Стоеше на втория ред под него и внимателно го наблюдаваше. Дали бе Пол? Изминалите години действително можеха да го променят до това състояние. И той винаги бе владял до съвършенство Гласа, което затрудняваше още повече разпознаването му. Наистина, Проповедникът правеше с гласа си всичко, което поискаше. Дори Пол не би могъл да го използва по-добре. Тя разбираше, че трябва да установи идентичността му, преди да предприеме каквото и да е срещу него. Колко поразителни бяха словата му! Алая не долови никаква ирония в тях. Проповедникът си служеше с убеждаващата притегателна сила на точно дефинирани изречения, изпълнени със затрогваща искреност. Хората можеха да се препънат в някой умишлено подбран обрат на мисълта, давайки си миг по-късно сметка, че е бил използван точно с такава цел — да ги научи на нещо.

— Иронията нерядко прикрива невъзможността да се мисли отвъд границите на нечии общоприети предположения — говореше странникът. — Не си служа с ирония. Ганима вече ви каза, че кръвта на брат й не може да се отмие. И аз мисля същото.

— Ще се каже — продължи той след малка пауза, — че Лито е отишъл там, където е отишъл и баща му и че е направил същото което е сторил неговият баща. Църквата на Муад’Диб говори, че той е направил избора си в името и за благото на своя народ, че подобна постъпка може да изглежда абсурдна и глупава, но историята ще я потвърди. И още, че историята и сега се пренаписва.

— Казвам ви — извиси глас мъжът, — че има и друг урок, който трябва да бъде научен от техния живот и кончината им.

Алая, внимателна към всяка подробност, се запита защо Проповедникът употреби думата кончина, а не смърт. Дали не искаше да намекне, че единият или двамата са живи? Как би било възможно това? Един прорицател бе потвърдил истинността на разказа на Ганима. Защо тогава Проповедникът постъпваше по този начин? И какво създаваха изречените от него думи — мит или реалност?

— Запомнете добре и този урок! — прогърмя слепецът, вдигайки ръцете си. — Ако наистина притежавате човеколюбие, оставете света на мира!

Той свали ръце и насочи празните си очни кухини към Алая. Сякаш говореше само на нея — и това бе така очевидно, че неколцина се обърнаха любопитно в същата посока. Би могъл да бъде Пол. Би могъл!

— Давам си сметка, че хората трудно понасят реалността — продължи той. — Повечето животи са проява на себичност. Мнозинството предпочита истините, приети от себеподобните. Удряте главите си в преградните пръти на обора и със задоволство преживяте, докато умрете. Други си служат с вас за собствени цели. Не напускате обора, за да вдигнете глава и да бъдете самите себе си. Муад’Диб дойде, за да ви го каже. Ако не вникнете в смисъла на посланието му, не можете да благоговеете пред него!

Някой от тълпата, по всяка вероятност преоблечен жрец, не успя да се овладее и извика с груб глас:

— Ти не живееш живота на Муад’Диб! Как се осмеляваш да учиш другите да го тачат?

— Защото е мъртъв! — изкрещя Проповедникът.

Алая се обърна, за да види кой го бе предизвикал. Мъжът оставаше скрит, но гласът му отново се понесе над тълпата:

— Ако наистина вярваш, че е мъртъв, отсега нататък оставаш сам!

Със сигурност е жрец — помисли Алая. Но не успя да разпознае гласа му.

— Идвам само за да ви задам един простичък въпрос — продължи Проповедникът. — Трябва ли смъртта на Муад’Диб да бъде последвана от моралното самоубийство на всички? Това ли е неизбежната последица от появата на Месия?

— Значи приемаш, че е Месия? — изкрещя гласът от тълпата.

— Защо не, след като аз съм пророкът на неговото време? — отговори с въпрос Проповедникът.

Спокойната увереност на тона и поведението му принудиха дори предизвикващия го да замлъкне. Тълпата реагира с объркан ропот, напомнящ животинско мучене.

— Да — повтори Проповедникът, — аз съм прорицателят на онези времена.

Алая, съсредоточила изцяло вниманието си върху него, различи фините модулации на Гласа. Той със сигурност държеше тълпата в ръцете си. Дали е бил обучаван от „Бин Джезърит“? А може би беше следващата маневра на Мисионария Протектива? Както бе възможно и да няма нищо общо с Пол, а да е само част от безкрайната игра на властта…

— Аз свързвам мита и съня! — извика Проповедникът. — Аз съм лекарят, който изражда детето и обявява, че то е живо. Но идвам при вас по време на смърт. Нищо ли не ви смущава? Този факт трябваше да разтърси душите ви!

Макар че думите му я разгневиха, Алая разбра целта на речта му. Усети как заедно с останалите се приближава до стъпалата — все по-плътно към високия мъж в пустинни одежди. Младият водач за момент привлече вниманието й — колко умен и дързък изглеждаше момъкът! Муад’Диб би ли използвал услугите на толкова нахален младеж?

— Искам да смутя вашия покой! — извика отново Проповедникът. — Това е целта ми! Дойдох тук, за да се противопоставя на измамата и на илюзията в общоприетия шаблон на вашата религия. Също както при други подобни, нейната институция тласка към малодушие, бездействие и самодоволство.

Яден ропот се заиздига откъм средата на множеството.

Алая долови нарастващото напрежение и със злорадство помисли дали няма да избухнат размирици. Проповедникът щеше ли да овладее ситуацията? Ако не успее, можеше да загине на мястото си!

— Онзи жрец, който ме предизвиква! — почти изкрещя странникът, сочейки към тълпата.

Той знае! — помисли Алая. Почувства силна тръпка, почти сексуална в своите отсенки. Мъжът играеше опасна игра, но го правеше съвършено.

— Ти, жрецо в цивилно облекло — извика Проповедникът, — си капелан на самодоволството. Не заставам срещу Муад’Диб, а срещу тебе. Истинска ли е твоята религия, когато не ти струва нищо и не крие никакви рискове? Вярна ли е твоята религия, когато шишкавееш с нейна помощ? Права ли е твоята религия, след като извършваш жестоки дела в нейно име? Откъде идва твоето израждане, тръгнало от откровението? Отговори ми, жрецо!

Но предизвикателят не се обади. Алая отново долови, че тълпата слуша с жадно смирение всяка дума на Проповедника. Атакувайки жречеството, той бе спечелил нейното съчувствие и симпатия! И ако шпионите й казваха истината, повечето поклонници и свободни на Аракис вярваха, че е Муад’Диб.

— Синът на Муад’Диб рискуваше! — почти изкрещя Проповедникът и Алая усети сълзи в гласа му. — И Муад’Диб рискуваше! Те заплатиха своята цена! Но какво постигна Муад’Диб? Една религия, която слага край на живота му!

Колко различни ще са тези думи, ако идваха от самия Пол — помисли Алая. — Трябва да разбера!

Тя се приближи още до стъпалата и видя, че други сториха същото. Притисна се плътно в тълпата; сега вече почти можеше да докосне загадъчния пророк. Долови пустинният мирис от него, някаква смесица от подправка и кремъчна прах. И двамата — той и младият му водач — бяха толкова прашни, сякаш току-що идваха от бледа(*). Виждаше изпъкналите под кожата вени на ръцете му в местата около уплътнителите за китките на влагосъхраняващия костюм. Можа да забележи, че бе носил пръстен на лявата си ръка; мястото личеше. Пол бе имал пръстен на същия този пръст — ястребът на атреидите, пазен сега в Сийч Табър. Лито щеше да го носи, ако бе останал жив… или ако тя му бе позволила да се възкачи на трона.

Проповедникът отново насочи празните си очни кухини към Алая и заговори като на близък човек, макар гласът му да се разнесе над тълпата.

— Муад’Диб разкри две неща: сигурно бъдеще и несигурно бъдеще. С пълно осъзнаване той застана лице в лице с върховната несигурност на самата вселена. Отстъпи слепешком от своето място на този свят. С това ни показа, че хората трябва да изберат несигурното пред сигурното.

Алая усети умоляващия тон в гласа му към края на неговите думи.

Огледа се и плъзна ръка върху дръжката на кристалния са нож. Ако го убия сега, какво ли ще направят? — Силна тръпка, също като предишната, премина през тялото й. — Защо пък да не го убия и да се оправдая, като обявя Проповедника за нагъл измамник и еретик!

Но какво би станало, ако се докажеше, че е Пол?

Някой я побутна още по-близо до него. Бе омаяна и овладяна от присъствието му едновременно с вътрешната борба да успокои гнева си. Пол ли бе това? О, богове! Що да стори!

— Защо още един Лито ни напусна? — запита Проповедникът. Гласът му беше пропит с дълбока болка. — Отговорете ми, ако можете! Ех, тяхното послание е съвсем ясно — изоставете сигурността. — Той го повтори с гръмлив, отекващ глас: — Изоставете сигурността! Ето най-съкровената заповед в живота. Животът се дава именно за това. Вие сте като сонда в неизвестното, в несигурността. Нима не можете да чуете Муад’Диб? Ако сигурността познава абсолютно едно безусловно бъдеще, става дума само за предрешена смърт! Такова бъдеще се превръща в настояще! Той ни показа именно това!

С ужасяващо точно движение слепецът се пресегна и сграбчи ръката на Алая. Стори го без никакво опипване или колебание. Тя направи опит да се освободи, но той я задържа с болезнена хватка, говорейки право в лицето й, докато хората около тях заотстъпваха объркано.

— Жено, какво ти каза Пол Атреидски? — бе въпросът му.

Откъде знае, че съм жена? — запита се тя. Искаше да потъне дълбоко в събраните в нея животи, но вътрешният й свят остана заплашително мълчалив, сякаш хипнотизиран от образа на тяхното общо минало.

— Той ти каза, че завършекът е равнозначен на смърт! — извика Проповедникът. — Абсолютно точното предсказание е краят… смъртта!

Тя отново опита да освободи пръстите си. Искаше да стисне ножа и да отдели ръката му от себе си, но не смееше. Никога в своя живот не се бе чувствала толкова обезкуражена и уплашена.

Проповедникът вдигна брада и извика високо:

— Чуйте думите на Муад’Диб! Той каза: „Ще натрия носовете ви в нещата, които се стремите да избегнете. За мен не е странно, че всички искате да вярвате само в това, което ви успокоява. Как по друг начин хората изнамират капаните, въвеждащи в посредствеността! И можем ли да дадем друго определение на коравосърдечието?“ Ето, това ви каза Муад’Диб!

Той рязко пусна ръката на Алая и тя залитна към тълпата. Щеше да падне, ако не бяха хората наоколо, които я задържаха.

— За да съществуваш, трябва да изпъкваш, да се отделиш от обкръжението — рече Проповедникът. — Вие не мислите, по същество ви няма, освен ако не искате да рискувате собствения си здрав разум при оценката, която давате на съществуването си.

Пристъпвайки надолу, той хвана отново ръката на Алая — без никакво колебание. Но този път беше по-внимателен и, понижавайки гласа си, за да го чува само тя, рече:

— Сестро, престани с опитите си да ме върнеш отново в обкръжаващия фон.

После постави ръка върху рамото на своя млад водач и пристъпи към тълпата. Сториха път на странната двойка. Към Проповедника се протягаха ръце, докосвайки го по начин, внушаващ уважение, но и страх от онова, което можеха да намерят зад покритата с прах роба.

Алая остана сама, силно зашеметена, докато тълпата тръгна след него.

Сега вече бе напълно убедена. Това беше Пол. Нямаше място за никакво съмнение. Беше нейният брат. Тя го почувства, също като останалите. Бе потънала в неговото свято присъствие и сега собственият й свят се срутваше върху й. Искаше да се затича след него с молба да я спаси от самата нея, но не успя да помръдне. Докато другите се блъскаха след Проповедника и неговия водач, тя стоеше задушена от върховно отчаяние и толкова дълбока умора, че продължаваше да трепери, без да може да заповядва на собствените си мускули.

Какво да правя? Какво да правя? — питаше се объркано.

Нямаше го нито Дънкан, на когото да се облегне, нито майка й. Животите в нея мълчаха. Оставаше Ганима, под стража, на сигурно място в Замъка, но не можеше да принуди себе си да прехвърли огромното страдание върху оцелялата близначка.

Всички се обърнаха срещу мен. Какво да правя?

Джесика очакваше Айдахо до прозореца на своята всекидневна. Стаята беше уютна, с меки дивани и старомодни кресла. В нито едно от отредените й помещения нямаше суспенсор, а и кристалните светоглобуси бяха от друга епоха. От прозореца й се виждаше двор с градина, един етаж по-долу.

Тя чу как прислужницата отвори вратата и долови стъпките на Айдахо по дървения под, а после и по килима. Слушаше, без да се обръща, задържайки погледа си върху светлосенките по зелената дворна площ. Мълчаливият и пълен със страхове сблъсък на чувствата й трябваше да бъде неутрализиран. Няколко пъти, съгласно предписанията на прана-бинду, пое дълбоко дъх и почувства в себе си изблика на наложеното успокоение.

Изкачилото се високо слънце сякаш бе заровило в двора своя прожектор, осветявайки сребърното колело на паяжина, опъната в клоните на липовото дърво, което почти стигаше до нейния прозорец. В покоите й беше хладно, но отвъд уплътнените прозорци всичко трептеше от смазваща жега. Замъкът Корино бе разположен на място, където въздухът беше почти винаги в застой — същинско опровержение на зеленината в двора.

Чу как Айдахо застана точно зад нея.

Без да се обърне, тя рече:

— Дънкан, дарът на думите е пълен с измами и илюзии. Защо тогава искаш да разговаряш с мен?

— Възможно е само единият от нас да оцелее — отвърна той.

— Значи да похваля в отчета си твоите усилия, така ли?

Тя се обърна и видя спокойствието, с което Айдахо стоеше на мястото си, взрял се в нея със своите сиви метални очи, без фокусна точка. Колко безизразни бяха те!

— Е, Дънкан, може ли да не си доволен от мястото, отредено ти в историята?

Думите й звучаха обвинително и докато говореше, тя си спомни за друг подобен случай, когато също бе заставала лице в лице с този мъж. Тогава беше доста пиян и го тормозеха противоречащи си задължения, тъй като му бяха наредили да я следи. Но оня Дънкан още не беше станал гола. Сега нямаше нищо общо със себе си оттогава. Не се колебаеше в действията си, не се терзаеше за нищо.

Той потвърди нейните обобщения, като се усмихна.

— Историята съди в собствения си съд и присъжда, както намери за добре. Съмнявам се, че ще ме интересува нещо, когато дойде време да бъде прочетена моята присъда.

— Защо тогава си тук? — попита Джесика.

— За същото, за което и вие, милостива госпожо.

Външно нищо не издаваше шоковия заряд, скрит в тези прости думи, но нейната мисъл реагира почти мигновено: Действително ли знае защо съм тук? Как би могъл? Единствено Ганима знаеше. Дали вече разполага с достатъчно данни за ментатна обработка? Беше възможно. Ами ако каже нещо, което би я издало?

Щеше ли да го направи, ако наистина беше тук с нейната задача? Той бе длъжен да помни, че всяко движение и всяка тяхна дума се следят от Фарад’н или слугите му.

— Династията на атреидите стигна до мъчителни кръстопътища — каза тя. — Семейството се обърна срещу себе си. Ти, Дънкан, беше сред най-преданите хора на моя дук. Когато барон Харконен…

— Да не говорим за харконите — прекъсна я той. — Случило се е в други времена, а и твоят дук е мъртъв. — Но в себе си се удиви: Не се ли досеща, че Пол разбуди тайната за кръвта на харконите във вените на атреидите? Какъв риск пое Пол! Именно това привърза него, Дънкан, още по-плътно към Муад’Диб. Доверието в подобно откровение имаше стойности извън границите на въображението. Пол бе научил какво са сторили на Айдахо хората на барона.

— Династията на атреидите не е мъртва — каза Джесика.

— Кой представлява тази династия? — попита той. — Ти ли си династията на атреидите? Или Алая? А може би Ганима? Или хората, които й служат? Гледам тези хора и виждам, че носят печата на неописуемо тежък труд! Как биха могли да са атреиди? Твоят син го каза съвсем точно: „Тежък труд и преследване са жребият на онези, които ме последват.“ Госпожо, лично аз ще се откъсна от него.

— Наистина ли се прехвърляш при Фарад’н?

— А ти не стори ли същото, госпожо? Не дойде ли тук, за да убедиш Фарад’н, че една сватба с Ганима би разрешила всички наши проблеми?

Дали наистина мисли така? — недоумяваше тя. — Или го казва, за да заблуди зорките шпиони?

— Династията на атреидите е била винаги, и преди всичко, една идея — заяви Джесика. — Ти го знаеш, Дънкан. Ние купувахме предаността с преданост.

— В услуга на хората — кисело се засмя Айдахо. — Колко пътя съм го чувал от дука. Е, милостива госпожо, сигурно не му е леко в гроба.

— И мислиш, че сме паднали толкова ниско?

— А знаеш ли, че има разбунтувани свободни, които се наричат „маки12 от Дълбоката Пустиня“? Те хулят династията на атреидите и дори кълнат Муад’Диб.

— Чух отчета за Фарад’н — каза тя, без да проумее в каква посока води разговора Айдахо и с каква цел.

— Повече от това, госпожо. Повече от доклада за Фарад’н. Сам научих техните клетви. Ето какво казват те: „Проклети да сте, атреиди! Да нямате нито души и тела, нито сенки и привидения, нито магии и кости, нито коса и слова, нито думи. Да нямате нито гроб и къща, нито дупка и могила. Да нямате ни градина и дърво, нито храст. Да нямате нито вода и хляб, нито светлина и огън. Да нямате нито деца и семейство, нито наследници или племе. Да нямате нито глава и ръце, нито крака и семе. Да нямате място на някоя планета. Душите ви никога да не бъдат пускани от дълбините и никога да не са между тези, на които се позволява да живеят на земята. Никога да не зърнете Шай-хулуд, а да бъдете обвързани и оковани в най-дълбока мерзост, и никога да не проникне във вас сияйната божествена светлина. Завинаги.“ Това казва клетвата, госпожо. Може ли човек да си представи подобна омраза от свободните? Те поставят всички атреиди от лявата страна на прокълнатото, на жената-слънце, изпълнена с огън.

Джесика потръпна. Без съмнение Айдахо бе предал думите по същия начин и със същия глас, с който беше чул действителната клетва. Защо ли я довеждаше до знанието на династията Корино? Светата майка можеше да си представи някой оскърбен и гневен свободен, страховит в яростта си, застанал пред своето племе, да избълва жестокото проклятие. Но защо Айдахо искаше Фарад’н сам да го чуе?

— Току-що представи много силен довод за сватбата на Ганима и Фарад’н — каза Джесика.

— А ти винаги си се отличавала с целенасочен подход при разрешаване на проблемите — контрира Дънкан. — Ганима е от свободните. Тя може да се омъжи само за човек, който не плаща фай(*). Династията Корино предаде всички свои авоари в ПОСИТ на сина ти и неговите наследници. Фарад’н съществува поради търпението на атреидите. Припомни си какво каза твоят дук, когато заби на Аракис флага с царствения ястреб: „Тук съм и тук оставам!“ Костите му са все още там. И Фарад’н ще трябва да живее на Аракис заедно със своите сардукари?

Той съмняващо се поклати глава само при мисълта за подобен съюз.

— Има една стара приказка, която казва, че някой отлюспва проблема си като от глава лук — рече Джесика с хладен глас. — Как си позволява да се отнася снизходително към мен? Освен ако не разиграва театро за пред зорките очи на Фарад’н…

— Все пак не виждам как свободни и сардукари ще мелят на една и съща планета — настоя Айдахо. — Съществува един пласт в главата на лука, след който нищо повече не се отлюспва.

Тъй като никак не й харесваха реакциите, които думите на Айдахо можеха да предизвикат в главите на Фарад’н и неговите съветници, тя заговори остро:

— Династията на атреидите все още е законът в тази Империя! — И помисли: Дали не цели да накара Фарад’н да повярва, че може да се върне на трона без атреидите?

— О, да — каза Айдахо. — Почти забравих. Законът на атреидите! Разбира се, както е тълкуван от жреците на Златния Еликсир. Достатъчно е само да затворя очи, за да чуя думите на твоя дук, който ме убеждава, че реалната власт винаги се печели с насилие или поне със заплахи. Богатството минава отвсякъде, както някога пееше Гърни. И целта оправдава средствата, нали така? Е, аз май смесих своите пословици? Всъщност няма никакво значение дали железният юмрук е размахан заплашително от легионите на свободните, от сардукарите или пък е скрит зад закона на атреидите — юмрукът е винаги юмрук. И този пласт от лука няма да бъде отлюспен, госпожо. Бих искал да знам кой от юмруците ще избере Фарад’н…

Какви ги върши? — удивляваше се все по-силно Джесика. Династията Корино щеше да приеме със задоволство този спор и дори ще злорадства в допълнение!

— Значи мислиш, че жреците няма да разрешат на Ганима да се омъжи за Фарад’н? — Джесика рискува, за да разбере каква е целта на неговите думи.

— Да разрешат ли? По дяволите! Жреците ще оставят Алая да прави всичко, което тя разпореди. Дори самата Алая би могла да се омъжи за Фарад’н!

Тук ли хвърля въдицата? — запита се Джесика.

— Не, госпожо — продължи Айдахо. — Не това е въпросът. Хората в Империята не могат да направят разлика между властта на атреидите и управлението на звяра Рабан. Всеки ден гинат люде в занданите на Аракийн. Отивам си, защото повече не мога да предоставя своя меч на атреидите! Не разбираш ли какво казвам и защо дойдох при теб като при най-близък представител на атреидите? Империята предаде твоя дук и сина ти. Обичах дъщеря ти, но тя пое по един път, а аз — по друг. Ако нещата стигнат дотам, ще посъветвам Фарад’н да приеме ръката на Ганима — или на Алая — но само при условията, които той постави!

Аха, значи подготвя сцената за официално и достойно оттегляне от служба на атреидите — помисли Джесика. Но всички останали неща, за които Дънкан говореше, пасваха великолепно с вършената от нея работа. Дали се бе досетил? Тя го погледна навъсено и каза:

— Нали знаеш, че шпионите чуват всяка твоя дума?

— Шпиони ли? — захили се той. — Те слушат така, както бих го правил и аз на тяхно място. Знаеш ли до каква степен моята преданост се е отклонила от предишния си път? Твърде много са нощите, които прекарах сам в пустинята, а свободните са прави за това място. В пустинята, особено през нощта, човек се сблъсква с опасностите на прекаленото мислене за лоши неща.

— Там ли чу клетвите на свободните по наш адрес?

— Да. При ал-Уруба. По покана на Проповедника се присъединих към тях. Сами се наричаме Зар Садус — тези, които отказват да се подчинят на жреците. Тук съм, за да направя официално съобщение пред един представител на атреидите, че се прехвърлих на вражеска територия.

Джесика внимателно го огледа, търсейки и най-незначителните подробности, но Айдахо с нищо не показваше, че говори неистини или има задни помисли. Беше ли възможно да се е прехвърлил при Фарад’н? Тя си спомни максимата, научена в Сестринството: Нищо не остава трайно в човешките отношения; те се въртят спираловидно, като непрекъснато сменят местата си. Ако Айдахо действително бе напуснал лоното на атреидите, това би обяснило настоящото му поведение. Той се движеше, сменяйки своето място. Трябваше да приеме и такава възможност.

Но защо изтъква, че го е сторил по молба на Проповедника?

Мисълта на Джесика препускаше лудо; след като прецени възможните решения, тя си даде сметка, че не е изключено да й се наложи на убие голата. Планът, на който бе заложила всички свои надежди, беше все още много деликатен, така че не можеше да си позволи никаква промяна или намеса. Съвършено нищо. А думите на Айдахо показваха, че той знае какъв е нейният план. Тя прецени обстановката в стаята, след което започна незабележимо да се премества, търсейки най-удобната позиция за нанасяне на смъртоносния удар.

— Винаги съм смятала за много важен нормализиращия ефект на строго очертаното и стриктно поддържано класово разделение като носеща колона на нашата сила — каза светата майка. Нека се чуди защо така рязко бе сменила темата на разговора. — Съветът на Ландсрада на Големите династии, както и регионалните Сиселради, всички заслужават нашето…

— Никак не ме разсейваш — прекъсна я той.

Удивяваше се на смущаващата прозрачност на нейните действия. Дали си бе позволила прекалена небрежност или най-сетне бе съборила стените на бин-джезъритската подготовка? По-скоро второто, реши Айдахо, но още нещо в нея също бе изиграло своята роля — промяната, настъпила с възрастта. Натъжи се, както го натъжаваше и дребнавостта, с която новите свободни се различаваха от старите. Прекосяването на пустинята напомняше на отмирането на нещо, особено ценно за човешките същества, но той не би могъл да го опише, също както не би могъл да опише и случилото се с лейди Джесика.

Тя погледна към него силно учудена, без да се опитва да скрие своята реакция. Наистина ли беше толкова лесно да разгадае мислите й?

— Ти няма да ме убиеш — рече Айдахо. Послужи си с предупредителните думи на свободните: „Не хвърляй кръвта си на моя нож.“ И в същото време помисли: Все повече заприличвам на тях.

Изпитваше особено усещане за непрекъснатост и приемственост, осъзнавайки колко дълбоко бе попил всичко от планетата, подслонила го в неговия втори живот.

— Може би е по-добре да си тръгнеш — каза Джесика.

— Не и преди да приемеш моето оттегляне от служба при атреидите.

— Прието е! — отсече тя.

И едва след като го изрече, съобрази колко много й струваше размяната на тези думи. Трябваше й време, за да осмисли и прецени всичко. Как Айдахо бе стигнал до същността на нейните планове? Той не можеше да прекрачва през събитията с помощта на подправката.

Голата се отдалечи, без да обръща гръб, докато усети с него вратата. После леко се поклони.

— За последен път те наричам „милостива госпожо“. Моят съвет към Фарад’н ще бъде да те върне бързо и тихо на Уалах при първия удобен случай. Ти си прекалено опасна играчка, за да те оставят да обикаляш насам-натам. Въпреки че не вярвам той да мисли за теб като за играчка. Работиш за Сестринството, а не за атреидите. Чудя се, дали някога си направила нещо за династията. Вие, вещиците, действате прекалено прикрито и в дълбочина, за да ви вярват обикновените смъртни.

— Виж ти, един гола се изживява като обикновен смъртен — подигравателно откликна тя.

— В сравнение с теб, да — отвърна светкавично Айдахо.

— Изчезвай! — заповяда Джесика.

— Точно такова е и моето намерение.

Той мина през вратата покрай любопитния втренчен поглед на прислужницата, която очевидно бе подслушвала.

Стана — помисли, докато излизаше. — А те ще могат да го прочетат само от едната страна.

Лито се бе излегнал на билото, на една дюна, гледайки през откритото пясъчно пространство към змиевидна оголена скала. Тя лежеше като огромен червей върху пясъка, проснат заплашително в светлината на утринното слънце. Нищо не помръдваше. Не кръжаха птици и нито едно животно не подтичваше между пръснатите каменни блокове. Той различи прорезите на ветрокапан, разположен почти в средата върху гърба на „червея“. Очевидно там трябваше да има вода. Оформената като червей скала имаше познатия вид на подслоняващ сийч, но липсваха каквито и да са живи създания. Той лежеше, без да помръдне, слял се с пясъка, и наблюдаваше.

Една от мелодиите на Гърни Халик не излизаше от ума му с натрапчивата си монотонност:

Къде беше входът към това място? — питаше се Лито.

Той вече беше сигурен, че пред очите му е Джакуруту/Фондак, но все пак нещо липсваше в допълнение към пълното отсъствие на живот. То сякаш проблясваше в ъглите на осъзнатото възприятие, за да го предупреди.

Какво ли се криеше под хълма?

Липсата на живи същества бе наистина смущаваща. Тя събуди в него познатото предупреждение на свободните: „Отсъствието казва повече от присъствието, когато трябва да се оцелее в пустинята.“ Тук бе мястото, обявено някога за табу, и скрито зад наименованието Фондак, докато другото му лице се беше загубило от паметта на повечето свободни. Не, не се виждаха никакви птици или животни.

Както и никакви хора — а оттук тръгваше Златната Пътека.

Веднъж баща му бе казал: „Неизвестното е навсякъде и по всяко време. Точно там ще търсиш вест от познанието.“

Лито погледна вдясно по билата на дюните. Наскоро бе отминала гигантска буря. Езерото Азрак — гипсовата равнина — се бе появило изпод пясъчния си похлупак. Суеверията на свободните твърдяха, че който е видял Бийян — Белите Земи — му се изпълнява двойно желание, което може да го унищожи. А Лито видя само равнина от гипс, подсказваща, че някога на Аракис е имало открити водни пространства.

Които отново ще съществуват.

Той се взря нагоре, опипвайки навсякъде с поглед, търсещ някакво движение. Небето беше като шупливо след бурята. Светлината, минаваща през него, приличаше на мляко, изтичащо от сребърно слънце, изгубено сякаш над прашния воал, настанил се упорито на голяма височина.

Още веднъж той съсредоточи вниманието си върху змиевидната скала. Извади бинокъла от комплекта с принадлежности и фокусира подвижните лещи, след което се взря в оголената сивота на скалния оазис, където някога бяха живели хората от Джакуруту. Приближението разкри бодлив храст, наричан Кралицата на нощта. Храстът обикновено се гушеше в сянката на пукнатина, която би могла да бъде и отворът на входа към стария сийч. Внимателно огледа дължината на изпъкналата скала. Сребристото слънце хвърляше червеникави отсенки в сивотата, разсята в еднообразието на дългата скална грамада.

Лито се обърна с гръб към Джакуруту и огледа околността с бинокъла. Не се забелязваше никаква следа от преминаването на човек. Вятърът вече бе заличил стъпките му, оставяйки само неясна закръгленост на мястото, където бе слязъл от червея.

Отново погледна към Джакуруту. С изключение на ветрокапана не бе останал какъвто и да е знак, че по тези места са живели хора. Ако не беше змиевидната дълга скала, сред избелелия пясък нямаше нищо, привличащо погледа в разпрострялата се от хоризонт до хоризонт пустош.

Внезапно Лито осъзна, че сега се намира на това място само защото бе отказал да остане в системата, завещана му от предците. Как ли щяха да го гледат другите, каква ли заблуда би открил във всеки поглед… с изключение на Ганима.

Изключвайки шумната блъсканица на чуждите памети, това дете никога не е било дете.

Длъжен съм да поема отговорността за решението, което взехме — помисли той.

Още веднъж изследва скалата по дължина. В съответствие с всички описания тук трябваше да бъде Фондак, следователно това място можеше да е само Джакуруту. Долови странно взаимоотношение в съзвучието между името и табуто, което му е било наложено. Съгласно предписанията на бин-джезъритската школа, разтвори мисълта си към Джакуруту, без да се стреми да узнае каквото и да било за него. Знаенето е бариера пред научаването. В течение на няколко мига се остави да бъде в резонанс, без да иска и без да пита.

Въпросът за разрешаване бе липсата на животинско присъствие; той беше специфичен и събуди в него тревога. Видяното го накара да схване нещата в тяхната последователност. Липсваха птиците, любители на мърша — орли, лешояди, ястреби. Когато всичко живо се изпокриваше, те оставаха. Всяко място с вода в пустинята поддържаше своя жизнена верига. В края на веригата бяха вездесъщите мършояди. А все още никой не бе дошъл да проучи неговото присъствие. Как добре познаваше той „пазачите на сийча“ — редицата птици, наредили се по ръба на скалната грамада при Табър, които чакаха любимата си месна плът като собственици на погребално бюро. Както казваха свободните — „нашите конкуренти“. Не влагаха в думите си никаква ревност, защото вечно следящите птици нерядко им съобщаваха за приближаването на чужденци.

Ами ако Фондак е бил напуснат дори от контрабандистите?

Лито направи малка пауза, за да пийне глътка от джобния резервоар.

И все пак, ако там наистина няма вода?

Трябваше да обмисли ситуацията. Бе яхал два червея и ги бе оставил полумъртви. Тук беше Вътрешната пустиня, където трябваше да се намира убежището на контрабандистите. Ако имаше живот, ако той би могъл да съществува, трябваше да бъде около вода.

Но ако няма вода? Ако това не е Фондак/Джакуруту?

Насочи отново бинокъла си към ветрокапана. Оголените му ребра бяха изгризани от пясъка; имаха нужда от ремонт, въпреки че и оставащата част бе достатъчна. Значи тук трябваше да има вода.

Но ако все пак няма?

Течността в един запустял сийч можеше да се изпари като резултат от множество природни бедствия. Защо ги нямаше птиците, ядачи на мърша? Дали не са убити заради собствената им вода? От кого? Как може да не останала нито една? Отрова?

Отровена вода.

В легендата за Джакуруту никъде не се споменаваше за отровени резервоари, но може и да е имало такива. Така първоначалните обитатели са били избити, защо след толкова време не са размножили отново племето си? Хората от Идуали бяха изтребени преди цели поколения, но никъде не се споменаваше за отрова. За пореден път той огледа скалата с бинокъла. Как е възможно изтребването на цял сийч? Все някои би трябвало да са се спасили. Доста рядко всички обитатели на сийча са си у дома. Отделни групи бродят из пустинята, пътуват до градовете…

С жест на примирение Лито прибра бинокъла. Плъзна се по закритата страна на дюната, вдълба с повишено внимание влагосъхраняващата палатка в пясъка и заличи всички следи от своята поява, приготвяйки се за жарките часове. Умората бавно се прокрадваше из крайниците му, докато внимателно уплътняваше палатката. Прекара по-голяма част от деня, дремейки в запотеното й пространство и премисляйки грешките, които евентуално бе допуснал. Преценяваше ги от защитна позиция, макар че не би могло да се мисли за самозащита в изпитанието, което двамата с Ганима бяха избрали. Всяка несполука щеше да попари горчиво душите им. Той хапна малко от бисквитите с подправка и заспа; събуди се, за да се нахрани още веднъж, пийна от възстановената течност и отново заспа. Пътуването дотук се бе оказало дълго сурово изпитание за мускулите му.

Привечер се почувства освежен и се ослуша, за да чуе някакъв шум — признак на живот. Предпазливо изпълзя от пясъчната си плащаница. Високо в небето прахта беше поела по своя път, но той чувстваше песъчинките, които жилеха бузата му от друга посока — сигурен знак, че предстои промяна на времето. Приближаваше буря.

Изкачи се внимателно до билото на дюната и се взря отново в загадъчните скали. Въздухът от прииждащия вятър беше пожълтял. Всичко вещаеше, че наближава кориолна буря — вихърът, който носи смърт със себе си. Огромният въртящ се щит от пясък, подет от вятъра, можеше да се разпростре в ширина до четири географски градуса. Смразяващата пустош на гипсовата котловина също беше жълта, отразявайки облаците прах. Фалшив вечерен покой бе обгърнал всичко наоколо. Денят внезапно изчезна и настъпи нощта — бързо падащата нощ на Вътрешната пустиня. Скалите се превърнаха в ъгловати върхове, покрити като със скреж от светлината на Първата Луна. Пясъчни игли зажилиха кожата му. Сухият трясък на гръмотевица отекна като ехо от далечни барабани, след което в пространството, ограничено от лунните отблясъци и тъмнината, нещо внезапно се раздвижи. Прилепи! Долавяше пърхането на крилата им и тихия цвъркат.

Прилепи.

Случайно или с умисъл, това място създаваше усещане за самота и пустош. Намираше се там, където трябваше да бъде полумитичната крепост на контрабандистите — Фондак. Ами ако не беше Фондак? Ако табуто все още бе в сила и тук бе останала само черупката на призрачното Джакуруту?

Лито приклекна откъм подветрената страна па дюната и почака нощта да навлезе в собствения си ритъм. Търпение и внимание — внимание и търпение. За да запълни с нещо времето, той премина отново по пътя на Чосър от Лондон до Кентърбъри, отбелязвайки местата с начална точка Саутуърк: две мили до курорта Сейнт Томас, пет мили до Детфорд, шест мили до Гринуич, трийсет мили до Рочестър, четирийсет — до Ситингборн, петдесет и пет до Ботън под Блийн, петдесет и осем до Харбълдаун и шейсет до Кентърбъри. Това пътуване му вдъхна бодрост, неограничена от времето, тъп като знаеше, че само неколцина от неговата вселена щяха да си спомнят за Чосър или да знаят какво е това Лондон, освен селото на Гансирид. Свети Тома бе съхранен в Оранжевата Католическа Библия и Книгата Азхар, но Кентърбъри отдавна бе изчезнал от паметта на хората, ведно с планетата, която е знаела за него. Ето го товарът на събраните памети, на всички онези животи, които заплашваха да го погълнат. Някога той самият беше изминал пътя до Кентърбъри.

Сегашното му пътуване се оказа не само по-дълго, но и по-опасно.

Лито прекоси билото на дюната и се насочи към скалите, облени от лунна светлина. Потъваше в сенките и се плъзгаше през хребетите на дюните без никакъв шум, който би могъл да издаде присъствието му.

Прахът бе отминал, както често става непосредствено преди буря, и нощта беше великолепна. През деня не бе доловил никакво движение, но с наближаването на скалите дочу шума от малките животинки, забързани в тъмнината.

В падината между две дюни попадна на семейство от пустинните гризачи Диподиде, които на мига офейкаха при неговата поява. На следващото било намали темпото — объркваха го немалко опасения. Дали пукнатината, която бе видял, водеше към вход? И още: някогашният сийч почти винаги е бивал пазен от капани — отровни шипове в ями, отровни бодли по растенията. Улови в мисълта си нещо, познато на свободните — нощта с наострено ухо. И се вслуша, за да долови и най-слабия звук.

Сивите скали вече се издигаха над него — същински великани след като бе стигнал почти до тях. Ослуша се. Долови тихите викове на пернати хищници, невидими в надвисналата грамада. Бяха гласове на дневни птици, напуснали хралупите си през нощта. Какво ли бе обърнало наопаки техния свят? Дали не човекът-хищник?

Внезапно Лито замръзна сред пясъка. На едно място в гигантската канара гореше огън — същински балет на блестящи и загадъчни скъпоценни камъни, на фона на черната пелена на нощта — навярно сигнал, който изпращат от сийча на странници, минаващи през бледа. Кои бяха обитателите на това място? Той припълзя напред към най-дълбоките сенки в основата на скалната грамада, опипа каменистото й тяло и се плъзна след ръката си, търсейки пукнатината, която бе видял на дневна светлина. Откри я на осмата стъпка и насочи напред пясъчния шнорхел от комплекта с принадлежности. Докато се придвижваше, нещо стегнато и здраво падна върху раменете и ръцете му, приковавайки го на място.

Капан от увивно растение!

Преодоля подтика да се съпротивяла, защото лозата щеше да се стегне още повече. Пусна шнорхела и сгъна пръстите на дясната си ръка, опитвайки се да достигне ножа, висящ на кръста му. Бе постъпил като невръстно сукалче, след като предварително не хвърли нещо в пукнатината, за да провери за скрити опасности. Мисълта му явно беше прекалено заета с огъня в канарата.

Всяко негово движение притягаше лозата-уловител, но пръстите му най-сетне докоснаха дръжката на ножа. Бавно и внимателно той я пое и започна да я тегли нагоре.

Ярка светлина го заля, парализирайки всяко движение.

— Виж ти какво има в мрежата ни!

Дълбок мъжки глас се разнесе зад него, а в тона му сякаш имаше нещо познато. Лито се опита внимателно да обърне глава, познавайки опасната склонност на лозовото стъбло да пречупва тялото, което мърда прекалено много.

Нечия ръка взе ножа, преди да успее да види заловилия го. Опитна длан опипа тялото му, прибирайки принадлежностите за оцеляване в пустинята. Обискиращият не пропусна нищо, включително и задушаващата гарота, която бе скрил в косата си.

Лито все още не бе видял мъжа.

Същите опитни пръсти докоснаха капана от лозата-уловител и той задиша по-леко, но мъжът го предупреди:

— Не се опъвай, Лито Атреидски. Водата ти ми принадлежи.

Остана спокоен, макар и с върховно усилие, и попита:

— Откъде знаеш името ми?

— Как няма да го знам! Когато човек захапе въдицата, прави го с определена цел. Например някаква ценна плячка, нали така?

Лито запази мълчание, но мозъкът му работеше трескаво.

— Чувстваш се предаден! — рече плътният глас.

Нечии ръце пак го обгърнаха внимателно, но с осезателна сила. Сякаш възрастен мъж показваше на дете на какво не може да разчита.

Лито погледна нагоре в блясъка на чифт поплавкови светлини и видя черното очертание на качулка, скриваща лицето под маската на влагосъхраняващия костюм. След като зениците му се настроиха, различи тъмна ивица кожа и плътно оцветените очи на човек, пристрастен към мелинджа.

— Навярно се питаш, защо сме се заловили с толкова главоболна работа? — рече мъжът.

Гласът му излизаше приглушен от долната закрита част на лицето, а самият той сякаш се стремеше да прикрие познат акцент.

— Отдавна спрях да се удивявам на броя на хората, които искат смъртта на близнаците Атреидски — отвърна Лито. — Техните подбуди са очевидни.

Докато говореше, мисълта му се блъскаше в неизвестното като в клетка, неистово търсейки някакви отговори. Захапана въдица? Знаел ли е друг, с изключение на Ганима? Това беше невъзможно! Ганима нямаше да предаде собствения си брат. А може би има и още някой, познаващ го достатъчно добре, за да предугади действията му? Баба му ли? Нима би могла?

— Няма да ти бъде позволено да продължаваш на самотек — каза мъжът. — Преди да се възцариш на трона, трябва да те подготвят. — Очите, без нито едно бяло петънце, се взряха надолу към него. — Навярно недоумяваш как някой би дръзнал да образова личност като теб? Ти, с познанията на цялото множество, събрано в безброй памети? Точно така е. Мислиш се за образован, но си само хранилище на мъртви животи. Все още нямащ собствен. Представляваш вървящо изобилие от други, поставили си една и съща цел — да търсят смъртта. А за един владетел не е подходящо да бъде търсач на смъртта. Ще задръстиш всичко около себе си с трупове. Баща ти, например, никога не разбра…

— Как се осмеляваш да говориш за баща ми по този начин?

— Много, много пъти съм се осмелявал. Все пак той не беше нищо повече от Пол Атреидски. Е, момчето ми, добре дошъл в своето училище.

Мъжът извади ръката си изпод горната дреха и докосна Лито по бузата. Усети, че го шляпват леко; после разбра, че се спуска надолу в тъмнината, където се развяваше зелен флаг. Зеленото бойно знаме на атреидите, с означенията за ден и нощ, а във флагщока от Дюн бе скрита тръба с вода. Слушаше бълбукането на водата, докато безсъзнанието полека го завладяваше. А може би някой се подсмиваше на глас.

Алая се улови, че говори рязко и грубо с охраната, която срещна във фоайето на Храма. Бяха девет души, в прашни зелени униформи на патрул от предградията, задъхани и потни от усилията; съпътстващи техните задължения. Светлината на късното следобедно слънце струеше от вратата зад тях. Мястото беше прочистено от поклонници.

— Значи моите заповеди не ви интересуват, така ли? — попита тя.

Сама се зачуди на гнева си, но не направи никакъв опит да го сдържи. Точно обратното. Тялото й трепереше от неосвободени напрежения. Айдахо го нямаше… За лейди Джесика не се знаеше нищо, освен слуховете, че двамата са на Салуса. Защо Дънкан не беше пратил съобщение? Дали бе разбрал за Джавид?

Алая носеше жълтото траурно облекло на Аракийн — цвета на палещото слънце. След малко щеше да поведе втората и последна погребална церемония към Старата Клисура, за да бъде завършен обелискът на нейния погинал племенник. Работата трябваше да привърши през нощта, за да бъде отдадена почит на предопределения да води свободните.

Жреческата охрана се държеше предизвикателно, без дори следа от срам. Деветимата стояха пред нея, огрени от бледнеещата светлина. Миризма на пот се долавяше през леките им и почти безполезни влагосъхраняващи костюми на градски обитатели. Техният водач, висок и рус каза13, облечен в бурка с опознавателните знаци на семейство Каделам, смъкна маската на костюма си, за да говори по-ясно. Гласът му бе изпълнен с горделиво натъртване, което и трябваше да се очаква от потомък на семейство, разпореждало се някога в Сийч Табър.

— Направихме всичко, за да го задържим!

Мъжът очевидно бе обиден от нейната нападка:

— Той богохулства! Знаем вашата заповед, но и сами чухме какво приказва!

— И не успяхте да го задържите — повтори Алая с тих и обвиняващ глас.

Една ниска млада жена от патрула се опита да защити останалите:

— Тълпата там беше многобройна! Заклевам се, че хората ни попречиха!

— Ще го проследим — заяви Каделам. — След неуспеха идва успех.

Алая се намръщи:

— Защо не ме разбрахте и не изпълнихте заповедта?

— Господарке, ние…

— Какво ще сториш ти, издънка на Каделам14, ако го задържиш и се окаже, че той наистина е моят брат?

Очевидно жрецът не долови умишлено поставеното от нея ударение върху името му, въпреки че не би трябвало да стане стражник без известно образование и интелект, отговарящи на длъжността му. Дали не бе решил да се пожертва?

Пазачът преглътна и рече:

— Трябваше да го убием, тъй като създаваше безредици.

Останалите стояха като попарени от тези думи, но предизвикателното им държание не бе напълно изчезнало. Знаеха това, което бяха чули.

— Той призовава племената да се обединят срещу вас — добави Каделам.

Алая бе вече наясно как да продължи. Каза със спокоен, сух глас:

— Разбирам. С други думи, ако се налага, ще пожертваш себе си, задържайки го открито пред всички, които ще видят теб и твоите действия. Предполагам, че ще го направиш.

— Да пожертвам себе…

Той внезапно млъкна и се вгледа в придружаващите го. В качеството си на каза на тази група, неин назначен водач, имаше право да говори от тяхно име, но показваше, че би предпочел да не го прави. Останалите от стражата неловко се размърдаха. По време на преследването не бяха зачели волята на Алая. А сега можеха само да предполагат, какво представлява подобна обида за „Божествената утроба“. С нескрито притеснение стражите мръднаха леко встрани, оставяйки място между себе си и своя каза.

— В името на църквата и за нейно добро, вашите открити действия е следвало да бъдат строги — каза Алая. — Разбираш го, нали?

— Но той…

— Сама чух — прекъсна го тя. — Това е извън въпроса.

— Господарке, той не може да е Муад’Диб!

Колко малко знаеш! — помисли тя и поясни:

— Не трябва да рискуваме и да го арестуваме на открито, причинявайки му злина пред погледите на другите. Ако възникне подходяща възможност, тогава да!

— Напоследък около него винаги има хора!

— Боя се, че в такъв случай ще се наложи да сте много търпеливи. Е, ако държите да не се съобразявате с волята ми… — Тя не назова последствията, но явно беше правилно разбрана. Човекът от Каделам бе амбициозен и с възможности за бляскава кариера пред себе си.

— Милостива госпожо, в никакъв случай не става дума за неподчинение. — Мъжът вече се бе посъвзел. — Постъпихме необмислено, сега го съзнавам. Простете, но той…

— Нищо не се е случило и няма какво да се прощава — послужи си с известната фраза на свободните Алая.

Този израз бе един от множеството способи на племето да опазва мира и спокойствието в своите редици, а мъжът от Каделам беше от старите свободни и не би могъл да го забрави. Неговото семейство дълго време бе давало водачи. Вината беше камшик в ръцете на наиба и се използваше внимателно. Свободните оставаха най-добри служители, когато не таяха чувство на вина или обида.

Той показа, че е наясно с отсъденото от нея, кимвайки с наведена глава.

— За благото на племето. Разбирам.

— Вървете да се преоблечете — нареди тя. — Процесията тръгва след няколко минути.

— Да, господарке.

Жреците се сбутаха встрани, изразявайки своето облекчение от завършека на случая. Познатият глас в Алая избоботи: „Ама че си несръчна. Един или двама от тях все още са сигурни, че искаш смъртта на Проповедника. Ще намерят как да го направят.“

— Млък! — изсъска тя. — Замълчи! Не биваше изобщо да те слушам! Виж какво стори…

„Въведох те в пътя към безсмъртието“ — отвърна басовият глас.

Тя почувства кънтенето му като далечна болка в мозъчната си кухина и помисли: Къде ли мога да се скрия? Не, няма такова място!

Ножът на Ганима е остър — рече баронът. — Не забравяй.

Алая примигна. Това трябваше да се помни. Ножът на Ганима наистина беше остър. И все още можеше ги избави от сегашното затруднение.

Съзнанието на Лито плаваше в „попара“ от не особено приятни миризми. Разпозна тежкия канелен аромат на мелинджа, изпаренията на работещи тела, парливия дъх на незатворена дестилационна инсталация за мъртъвци и привкуса на разнородна прах с преобладаващо наличие на кремък. Миризмите оставяха следа по пясъка на съновиденията, извивайки мъгливи фигури в ничия земя. Той бе сигурен, че имат какво да му кажат, но една част от него все още не беше в състояние да слуша.

В ума му се тълпяха мисли, носещи се като привидения: Сега нямам собствен облик, а съм сбор от всички мои предци. Слънцето, захождащо в пясъка, е слънцето, което залязва в душата ми. Някога множеството в мен бе голямо, но това приключи. Аз съм свободен и ще умра като свободен. Златната Пътека свърши, преди да започне. Всичко е само диря, отнасяна от вятъра. Ние, свободните, знаем много хитрости, за да се скрием — след нас не остават нито фекалии, нито урина, нито други следи…

Виж как изчезва дирята подир мен.

Някакъв мъжки глас заговори до самото му ухо:

— Атреидски, аз можех да те убия. Атреидски, можех да те убия…

Повтарянето продължи, докато изгуби смисъл, превръщайки се в нещо, неизразимо с думи, което преминаваше през полуспящия Лито, подобно на литания. Аз можех да те убия, Атреидски.

Той се окашля и почувства как реалността на това елементарно действие разтърси всичките му сетива. С пресъхнало гърло успя да каже само:

— Кой…

Същият глас до него отговори:

— Аз съм образован свободен и унищожих добрия човек в себе си. Атреиди, вие отнехте боговете ни. Какво ни е грижа за смрадливия Муад’Диб? Вашият бог е мъртъв!

Дали Оураба-гласът бе действителен или само част от съня му? Лито отвори очи и се намери незавързан на твърдо походно легло. Погледна нагоре към скалната стена, мъждивите светоглобуси и лицето без маска, което го гледаше втренчено и толкова отблизо, че долови дъха, идващ от него с познатите мириси на храната във всеки сийч. Лицето бе на свободен — не можеше да го сбърка, след като видя тъмната кожа, острите черти и обезводнената плът. Този не приличаше на някой шишкав обитател от градовете; беше истинско дете на пустинята.

— Аз съм Намри, баща на Джавид — рече свободният. — Е, Атреидски, сега позна ли ме?

— Познавам Джавид — дрезгаво произнесе Лито.

— Да, семейството ти познава добре моя син. Гордея се с него. Вие, атреидите, може скоро да научите още повече за Джавид.

— Какво…

— Слушай, аз съм един от твоите учители. Имам само една задача — тук съм този, който може да те убие. Ще го сторя с удоволствие. За да завършиш това училище, трябва да останеш жив; не се ли справиш, попадаш в моите ръце.

Лито долови безмилостната искреност в неговия глас. Потръпна. До него стоеше гом-джабър в човешки образ — властен неприятел, който щеше да оценява правото му за влизане там, където се събираха хората. Почувства и ръката на баба си, а зад нея — безликата маса на „Бин Джезърит“. Подобна мисъл накара душата му да се сгърчи.

— Обучението ти започва с мен — каза Намри. — Така трябва да бъде, защото отговаря на обстоятелствата. Понеже би могло и да приключи с мен. Сега слушай внимателно. Всяка моя дума носи живот в себе си. Всичко в мен носи смърт със себе си.

Лито огледа стаята — с каменни стени и празна — само с походното легло, мъждивите светоглобуси и тъмния коридор зад мъжа.

— Няма как да минеш покрай мен — рече той.

И момчето разбра, че му вярва.

— Защо го правите? — попита.

— Вече ти беше обяснено. Помисли за плановете в главата си! Сега си тук и не можеш да превърнеш бъдещето в настояще. Двете не съвпадат. Но ако наистина познаваш своето минало, ако се обърнеш назад и видиш къде си бил, може би още веднъж ще откриеш смисъла. В противен случай тук ще намериш смъртта си.

Лито забеляза, че тонът на Намри не беше груб и нелюбезен, а просто твърд и нищо не скриваше възможността за смърт в него.

Свободният се изправи и погледна към каменния таван. После каза:

— В древни времена ние сме поглеждали на изток при зазоряване. Еос, чувал ли си? На един от старите езици това значи „утринна зора“.

— Говоря този език — отвърна Лито с горчива гордост в гласа си.

— Значи не си разбрал, какво ти казах — поклати глава Намри и в гласа му имаше нещо от остротата на нож. — Нощта е времето на хаоса. А денят — време на реда. Ето как е било според онзи език, дето рече, че можеш да го говориш: тъмнина — безпорядък, светлина — ред. Ние, свободните, го променихме. Еос бе светлината, на която не вярвахме. Предпочетохме тая на луната или на звездите. Със светлината настъпваше прекален порядък, а това може да бъде смъртоносно. Нали виждаш какво сториха атреидите? Човекът е същество само на онази светлина, която го пази. Слънцето беше нашият враг на Дюн. — Той сведе погледа си към Лито. — А ти, атреиде, каква светлина предпочиташ?

Спокойното му държане подсказваше, че във въпроса му е заложен дълбок смисъл. Щеше ли да го убие, ако не отговори правилно? Би могъл. Забеляза, че ръката на Намри е положена спокойно в близост до излъсканата дръжка на кристален нож. На един от пръстите просветваше пръстен, оформен като магическа костенурка.

Лито се отпусна на лакти, а умът му затършува поверията на свободните. Те вярваха в Закона и обичаха да слушат неговите предписания, тълкувани по аналогия. Светлината на луната?

— Предпочитам светлината на Лизану Л’хак… — подхвана той, внимавайки и за най-незначителната реакция на Намри. Мъжът изглеждаше малко разочарован, но ръката му се отмести от ножа. — Това е светлината на истината, светлината на човек без укор, у когото ясно личи влиянието на ал-Муталкалим. Каква друга светлина е за предпочитане?

— Говориш като някой, който цитира, но не вярва — каза Намри.

И Лито помисли: Наистина декламирах.

В същия миг долови хода на мислите у други, начина, по който думите му се прецеждаха през древната игра на въпроси и отговори. Хиляди от тях влизаха в методите за обучение на свободните и момчето трябваше само да насочи вниманието си към този обичай, за да намери примерите, нахлули в неговия разсъдък:

Въпрос: Тишина? Отговор: Приятелят на преследвания.

Намри кимна на себе си, сякаш споделяше мисълта му, и продължи:

— Има едно място, което е пещерата на живота за свободните. Тя е истинска пещера, скрита от пустинята. Шай-хулуд, най-старият велик прадядо на всички свободни, зазида тази пещера. Моят чичо Зиамад ми разказа за нея, а той никога не ме е лъгал. Има такава пещера.

Лито чу тишината, очакваща отговора му, след като Намри свърши. Пещера на живота?

— И моят чичо Стилгар ми е разказвал за нея — рече той. — Била е зазидана, за да не се крият там страхливците.

Отражение на светоглобус припламна в потъналите в сянка очи на Намри. Той попита:

— Би ли отворил тази пещера, атреиде? Вие се опитвате да направлявате живота с помощта на вашето Централно министерство на информацията. Управителят се нарича Каусар. Извървял е дълъг път, откакто е започнал в семейните солни мини на Ниази. Кажи ми, Атреидски, какво не върви във вашето министерство?

Лито седна вдървено, давайки си сметка, че е потънал без остатък в играта на въпроси и отговори, а залогът й беше собствената му смърт. Свободният недвусмислено даваше да се разбере, че ще си послужи с кристалния нож при първия неверен отговор.

Мъжът, който явно бе схванал, че Лито напълно осъзнава положението си, каза:

— Повярвай ми, атреиде. Аз съм унищожителят на тъпаците. Железният Чук.

Лито разбра всичко. Намри се изживяваше като Мирзабах или Железния Чук. С него, според поверието, удряха мъртвите, дето не могат да отговорят задоволително на въпросите, по които са длъжни да се произнесат преди влизането си в рая.

Какво не е в ред в Централното министерство, създадено от Алая и нейните жреци? Помисли защо бе дошъл дотук; макар и малка, върна се надеждата, че Златната Пътека може все още да се появи във вселената, обитавана от него. В своя въпрос Намри наблягаше преди всичко на мотивите, накарали сина на Муад’Диб да се озове в пустинята.

— Бог е този, който посочва пътя — рече Лито.

Брадичката на свободния рязко се отпусна надолу и той се втренчи в очите му.

— Истина ли е, че го вярваш?

— Затова съм тук.

— За да намериш пътя ли?

— За да го намеря за себе си. — Лито спусна краката си от ръба на леглото. Каменният под бе гол и студен. — Жреците създадоха своето министерство, за да скрият пътя.

— Говориш като същински бунтовник — рече Намри и потърка пръстена с костенурката. — Ще видим. Слушай внимателно още веднъж. Нали знаеш високата Защитна стена при Джалалуд-Дин? Там са издълбани опознавателните знаци на моето семейство още от самото му начало. Синът ми, Джавид, ги е виждал. Моят племенник Абеди Джалал, също ги е виждал. Муджахид Шафкат от Другите — и той. През сезона на бурите около Суккар отидох с един приятел, Якуп Абад, близо до мястото. Палещите ветрове беснееха също като онези луди вихрушки, от които научаваме нашите танци. Нямахме време да огледаме знаците, защото буря затвори пътя. Когато тя отмина, зърнахме образа на Тхатта върху нанесения пясък. За миг се появи лицето на Шакир Али, взряло се надолу към града на надгробните камъни. Видението изчезна почти веднага, но ние го забелязахме. Кажи ми, атреиде, къде мога да намеря града на гробниците?

Вихрушките, от които учим танците си — помисли Лито. — Видението на Тхатта и Шакир Али. Това бяха думи на един от странниците Зенсуни — онези, които приемаха себе си за единствените истински мъже на пустинята.

А на свободните не се разрешава да имат гробници.

— Градът е в края на пътеката, по която вървят всички хора — каза Лито. И продължи с блажените слова на Зенсуни: — Представлява квадратна градина със страна от хиляда стъпки. Има великолепна входна алея, дълга двеста и трийсет стъпки и широка сто, павирана с мрамор от древния Джайпур. Там живее ар-Раззак — оня, който осигурява храна на всеки поискал. Но в Деня на разплатата, станалите, за да потърсят града на гробниците, няма да го намерят. Защото е писано: „Тия, които познавате в един свят, няма да откриете в друг.“

— Отново повтаряш цитати, без да им вярваш — подкачи го с усмивка Намри. — Но засега приемам, каквото рече, тъй като според мен знаеш защо си тук. — Хладна усмивка се появи на устните му. — Атреиде, разрешавам ти временно бъдеще.

Лито внимателно погледна мъжа пред себе си. Дали не му задаваше предрешен въпрос?

— Добре! — отсъди свободният. — Съзнанието ти е подготвено. Приключих с хапливостите. А, още нещо. Чувал ли си, че в далечните градове на Кадриш носят фалшиви влагосъхраняващи костюми?

Тъй като Намри чакаше, Лито се замисли за евентуално скрито значение на думите му. Имитация на влагосъхраняващи костюми? Носеха се на много планети.

— Предвзетите навици на Кадриш — каза той — са стара история, многократно повтаряна. Умното животно се слива със заобикалящата го природа.

Намри бавно кимна и добави:

— Сега ще те види този, който те хвана в капана и те донесе дотук. Не се опитвай да напуснеш мястото, тъй като ще призовеш смъртта си.

Както говореше, свободният стана и излезе в тъмния коридор.

Дълго след това Лито се взираше към коридора, долавяше звуци оттам — тихите гласове на мъже, стоящи на стража. Разказът на Намри за огледалното видение не напускаше мислите му. Той извикваше в неговото съзнание спомен за трудното прекосяване на пустинята. Вече нямаше значение дали това бе Джакуруту/Фондак. Намри не беше контрабандист. Представляваше нещо много по-значимо с възможностите си. А играта му намирисваше на лейди Джесика; впрочем, направо вонеше на „Бин Джезърит“. Лито бе почувствал опасността, преграждаща осъществяването на плана. Но тъмният коридор, в който излезе Намри, беше единственият изход от тази стая. Извън нея се намираше някакъв странен сийч, а отвъд него — пустинята. Суровата й жестокост, подреденият хаос, с миражи и дюни без край, се стовариха върху него като част от капана, в който бе хванат. Можеше да прекоси отново същия пясък, но докъде щеше да стигне? Мисълта му приличаше на застояла вода. Не, тя нямаше да утоли жаждата.

Едновременни думи и движения — припомни си Джесика и насочи мислите си към необходимата подготовка на своите мисловни способности пред наближаващата среща.

Беше малко след закуска и златното слънце на Салуса Секундус току-що бе припалило отсрещната отдалечена стена на затворената градина, която се виждаше от прозореца. Облече се след внимателно обмисляне — черната мантия с качулка на света майка; не пропусна да сложи и златния гребен на атреидите, разположен в избродиран кръг около подгъва и при маншета на ръкавите. Грижливо оправи долната част на своята дреха, докато обръщаше гръб към прозореца, поставила лявата си ръка на талията, за да подчертае мотива с ястребовия гребен.

Фарад’н забеляза емблемата на атреидите при влизането си, но не показа с нищо яд или изненада. Джесика дори долови лек хумор в гласа му и се поучуди. Видя, че е облякъл сивото трико, както му бе предложила. Младежът седна на ниския зелен диван, който тя му посочи, и се отпусна на дясната си страна.

Защо ли й вярвам? — питаше се той. — Та това е бин-джезъритска вещица!

Джесика, прочела мисълта му по несъответствието между отпуснатото тяло и израза на лицето, се усмихна и каза:

— Вярваш ми, защото нашето съглашение е добро и искаш да знаеш онова, на което мога да те науча.

Забеляза лекото присвиване на неговите вежди и махна с лявата си ръка, за да го успокои:

— Не, не чета мисли. Наблюдавам лицето, тялото, маниерите, тона на гласа, постановката на ръцете. Всеки може да го направи, след като научи казаното от „Бин Джезърит“.

— А ще ме просветиш ли?

— Убедена съм, че си се запознал подробно с отчетите за мен — отвърна тя. — Споменато ли е някъде, че не изпълняваме обещаното?

— Не, но…

— Ние оцеляваме и продължаваме да работим благодарение на абсолютното доверие, което хората могат да имат в почтеността ни. Това не се е променило.

— Намирам го за логично — каза той. — Нетърпелив съм да започнем.

— Изненадвам се, че никога не си поискал учител от „Бин Джезърит“. Биха подскочили от радост заради възможността да станеш техен длъжник.

— Майка ми дори не ме изслушваше, когато настоявах да го направим. Но сега… — Той красноречиво сви рамене вместо коментар за изгонването на Венсика. — Ще започваме ли?

— Щеше да е по-добре, ако беше малко по-млад — продължи Джесика. — Сега ще е доста трудно и ще отнеме повече време. Трябва да се научиш на търпение, на върховно търпение. Моля се цената да не ти се стори прекалено висока.

— Не и за това, което предлагаш в замяна.

Тя долови в гласа му откровеността, напора на очакванията и надеждите, както и дозата страхопочитание. Беше достатъчно за начало.

— И така, изкуството на търпението започва с някои елементарни прана-бинду упражнения за краката и ръцете, а също и за дишането. Готов ли си?

Тя седна на табуретка срещу него.

Фарад’н кимна утвърдително, придавайки си изчаквателен израз, за да прикрие внезапно обзелия го страх. Тйеканик го бе предупредил, че в предложението на лейди Джесика задължително има някаква хитрост, забъркана от Сестринството: „Не бива да вярваш, че отново ги е напуснала или че са я изоставили.“

Фарад’н бе отклонил довода му с изблик на яд, за който по-късно съжали. Емоционалната реакция го беше принудила да се съгласи по-бързо, отколкото му се искаше, с предупрежденията на Тйеканик. Той погледна последователно към ъглите на стаята и слабия блясък на скъпоценните камъни, вградени в свода. Не всичко, което блестеше, бе скъпоценни камъни; ала всичко, станало в тази стая, щеше да бъде записано и проницателни умове щяха да огледат многократно всеки нюанс, всяка дума, всяко движение.

Джесика се усмихна, забелязала неговия поглед, но не показа с нищо, че знае какво е отвлякло вниманието му.

— За да овладееш търпението, по метода на „Бин Джезърит“ — каза тя, — непременно трябва да започнеш с разпознаване и оценка на изначалната и несправедлива липса на равновесие в нашата вселена. Ние назоваваме естеството — имайки предвид общността като цяло, във всички нейни форми на проява — Върховния Антипод на Абсолюта. За да освободиш своята способност за проницателност и придобиеш възможност за разпознаване на зависещата от условията даденост на природата за промяна в начините на действие, ще трябва да задържиш изпънати пред себе си двете си ръце. Съсредоточи вниманието си, наблюдавайки крайните им части — най-напред дланите, а после и обратната страна. Разгледай внимателно пръстите си. Направи го.

Фарад’н се подчини, но се чувстваше глупаво. Все пак това бяха собствените му ръце и той ги познаваше.

— Представи си своите ръце с напредването на възрастта — продължи Джесика. — Очите ти трябва да ги видят много стари. Много, много стари. Виж колко суха е кожата…

— Ръцете ми не се променят — прекъсна я той. Вече бе доловил лек трепет на мускулите си в подмишниците.

— Продължавай да се взираш в тях. Виж ги стари, толкова стари, колкото са били в детството ти. Навярно ще ти се отдаде след известно време. А когато ги видиш в старостта им, смени хода на процеса. Направи ръцете си отново млади — толкова млади, колкото можеш да си представиш. Положи усилия да ги виждаш от детска възраст до дълбока старост по свое желание — напред-назад, напред-назад.

— Но те не се променят! — възрази Фарад’н. Раменете го боляха.

— Ако го поискаш от сетивата си, ръцете ти ще се променят — каза тя. — Съсредоточи се върху представата за потока на времето от детинство до старост и от старост до детинство. Може да трае часове, дни, месеци. Ала трябва да се постигне. Възприемайки тази смяна на времевия поток, ще се научиш да гледаш на всяка система като на нещо, което се върти в относителна стабилност, но… само в относителна.

— Мислех, че ще овладявам изкуството на търпението.

Джесика долови в гласа му гняв, както и чувство на безсилие и неудовлетвореност.

— Относителната стабилност — продължи тя — е хоризонтът, който сам създаваш със своята вяра. От друга страна, вярванията подлежат на манипулация с помощта на въображението. Досега си имал ограничен поглед към света. Сега трябва да превърнеш вселената в свое собствено творение. Това ще ти даде възможност да използваш всяка относителна устойчивост независимо от начина, по който си решил да го сториш.

— Колко време е нужно според теб?

— Търпение — напомни му тя.

Фарад’н неволно се ухили. Очите му се вторачиха в нея.

— Гледай в пръстите си! — сопна се светата майка.

Усмивката изчезна. Погледът му отново отскочи, взирайки се съсредоточено в протегнатите ръце.

— Какво да направя, когато се уморя? — попита той.

— Престани да разговаряш и се съсредоточи — каза Джесика. — Ако почувстваш силна умора, прекрати всичко. Започни отново след няколко минути релаксация. Трябва да упорстваш, докато успееш. На сегашния етап това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш. Овладей този урок или други просто няма да има.

Фарад’н пое дълбоко дъх, прехапа устни и се взря в ръцете си. Започна бавно да ги обръща: отгоре-отдолу, отгоре-отдолу… Раменете му трепереха от изтощение! Отгоре-отдолу… Нищо не се променяше.

Джесика се изправи и прекоси помещението до единствената му врата.

— Къде отиваш? — попита той, без да отклонява вниманието си от ръцете.

— Става по-лесно, когато си сам. Ще се върна след час. Търпение.

— Знам вече!

Джесика го погледна за миг. Колко дълбоко погълнат изглеждаше. Внезапно бодване в сърцето й напомни за нейния изгубен син. Позволи си да въздъхне и каза:

— След като се върна, ще ти покажа някои упражнения, с които да отпускаш мускулите си. Нека мине малко време. Самият ти ще бъдеш учуден от това, което ще могат да правят тялото и сетивата ти.

После излезе.

Вездесъщите стражи тръгнаха след нея през залата, която тя прекоси с големи крачки. Преклонението и страхопочитанието им бе очевидно. Бяха сардукари, предупредени поне три пъти за необикновените й умения и отгледани с разказите за поражението си от свободните на Аракис. А тази вещица беше света майка, бин-джезъритка и една от атреидите.

Поглеждайки назад, Джесика видя суровото изражение на лицата им, приемайки го като крайъгълен камък в своя проект. Когато стигна до стълбите, тя се обърна, спусна се надолу и по един къс коридор влезе в градината под своите собствени прозорци.

Дано Дънкан и Гърни изпълнят сега ролите си — помисли тя щом стъпи на пътечката от чакъл и видя златистата светлина, процеждаща се през зеленината.

Звукът от триещи се една о друга тъкани Лито долови като проблясъци на съзнание. Изненада се от необикновено фината настройка на сетивата си, след като мигновено разпозна тъканите с помощта на звука — комбинация от триенето на робата на свободен и грубите завеси на вратата. Извърна се по посока на шума. Идваше от коридора, където Намри излезе преди няколко минути. С обръщането си видя своя ловец. Беше същият човек, който го плени — същата ивица тъмна кожа над маската на влагосъхраняващия костюм и същите очи-свредели. Мъжът вдигна ръка, измъкна тръбичката от ноздрите си и с ловко движение наведе маската, като същевременно отметна качулката си назад. Още преди да зебележи белега, оставен от камшик от мастилена лоза върху челюстта на мъжа, Лито го позна. Нямаше място за грешка — тази тромава грамада, преливаща от човечност, този воин-трубадур можеше да бъде само Гърни Халик!

Момчето сви ръцете си в юмруци, поразено от шока на откритието си. Нито един от дългогодишните придворни и служители на атреидите не беше по-предан. И никой друг не го бе надвивал при бой със защитно поле. Първият довереник и учител на Пол.

И слугата на лейди Джесика.

Вече видяното и последвалите го факти сякаш заляха мозъка на Лито. Гърни бе ловецът, който го хвана. Гърни и Намри бяха сътворили заедно заговора. Ръката на Джесика също се бе намесила.

— Разбрах, че си имал среща с Намри — започна Халик. — Трябва да му вярваш, млади ми господине. Призован е да изпълни една-единствена функция. Той е човекът, който може да те убие, ако се наложи.

Лито почти несъзнателно използва интонацията на баща си:

— И така, Гърни, ти си се присъединил към моите врагове! Никога не съм помислял…

— Дечко, не ми излизай с дяволски номера — прекъсна го Халик. — Не ми действат. Аз изпълнявам нарежданията на твоята баба. Възпитанието ти бе планирано до последната подробност. Именно тя одобри моя подбор по отношение на Намри. Всичко, което ще последва, макар и външно болезнено, е по нейно нареждане.

— И какво е наредила Джесика?

Халик вдигна ръка от гънките на своята роба, в която държеше спринцовка, ползвана от свободните — груба, но вършеща добра работа. Прозрачната тръбичка бе заредена със синя течност.

Лито се дръпна назад в леглото, ала каменната стена го спря. В същия момент влезе Намри и застана до Халик с ръка върху кристалния нож. Двамата изцяло препречваха единствения изход.

— Виждам, че разпозна екстракта от подправка — рече Гърни Халик, — Момко, ще трябва да извършиш пътуването на червея. Длъжен си да го направиш. В противен случай онова, което дръзна да стори баща ти и което ти не посмя, ще ти тежи до края на дните ти.

Лито отрицаващо поклати глава, без да каже нищо. Двамата с Ганима знаеха, че именно това бе единственото, което можеше да ги съкруши. Гърни се оказа невежа и глупак! А Джесика… Той долови присъствието на баща си в животите-памети. Изплува в мислите му, опитвайки се да неутрализира неговите защитни механизми. Искаше да изкрещи от нанесеното оскърбление, но не успя дори да помръдне устни. Точно това беше безсловесното, от което най-много се боеше съзнанието му на предроден. Трансът на предварителното познание, прочитането на предопределеното бъдеще с цялата му ужасна неотменимост. Джесика със сигурност не би могла да заповяда подобно изпитание за собствения си внук. Но присъствието й придоби застрашителни размери в мислите му и ги изпълни с доводи, че това е самата истина. И молитвата срещу страх дойде на мястото си със своята позната монотонност: „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине…“

С груба ругатня Лито понечи да се защити, опита се да се нахвърли върху двамата мъже, извисили се над него, но мускулите му отказаха да се подчинят. Сякаш вече попаднал в унеса на транса, той видя как ръката на Халик се движи и иглата приближава. Отраженията на един от светоглобусите се разискриха в синята течност. Приспособлението докосна лявата му ръка. Прониза го болка, разтърсила го чак до мускулите на врата, и после избухна в главата му.

Внезапно Лито видя млада жена, седнала пред грубо построена колиба в светлика на зората. Тя бе застанала точно пред него и печеше кафеени зърна до тъмнорозово, прибавяйки кардамон и мелиндж. Гласът на ребека15 отекваше някъде зад нея. Музиката продължаваше да звучи с леко кънтене, докато най-после влезе в главата му, все тъй ехтяща. Заля цялото му тяло и той се почувства голям, много голям, а вътре в него вече нямаше нищо детско. И кожата му не беше неговата. Това усещане изглеждаше странно познато! Кожата не беше същата… Топлина заля тялото му. Внезапно, както бе дошло и първото видение, той се озова в непрогледен мрак. Беше нощ. Звезди като същински дъжд от жарава падаха на кратки пориви от искрящия космос.

Част от него знаеше, че няма път за бягство, но той все още се опитваше да се съпротивлява, докато най-сетне се намеси гласът на баща му: „Аз ще те пазя по време на транса. Другите вътре в теб не ще те овладеят.“

Вятър повали Лито, претъркаля го със съсък, заливайки го с прах и пясък, режейки ръцете и лицето му и раздирайки дрехите, краищата на които плющяха подобно на камшици от вече ненужна тъкан. Но той не почувства болка и видя, че порезните рани заздравяваха с бързината на тяхната поява. Вятърът продължи да го търкаля. А кожата му отново не беше неговата собствена.

Ще се случи! — помисли Лито.

Мисълта дойде отдалече, сякаш и тя не бе негова, също като кожата му.

Видението го погълна. Разгърна се в стереологична памет, разделяща минало и настояще, бъдеще и настояще, бъдеще и минало. Всяко отделяне се смесваше в триочен фокус, който той чувстваше като многоразмерна релефна карта на собственото си присъствие в бъдещето.

Времето е мярка на пространството — помисли Лито, — също както и далекомерът, но самото измерване ни затваря в мястото, което измерваме.

Почувства как трансът се усилва. Усещането беше подобно на увеличаване на вътрешното осъзнаване, погълнато от самоидентичността си; посредством него той осъзнаваше и собствената си промяна. Това беше изживявано Време и сега Лито бе в състояние да спре всеки миг. Отломъци от памети — бъдещи и минали — го заливаха. Съществуваха като непрестанно менящи се отражения, а паметта му действаше подобно на прожектор, който улавяше отломъците и ги осветяваше, но в никакъв случай не бе в състояние да спре безкрайния им танц и промяната, възправяща се пред погледа му.

Тъкмо това бяха планирали те двамата с Ганима, но сега присъствието на прожектора го измъчваше. Усещаше като болка реалността на визията. Неподлежащата на обсъждане неизбежност принуждаваше собственото му „аз“ да се свива, сякаш очакваше удар.

А и кожата не беше неговата! Минало и настояще падаха и се търкаляха, преливайки през бариерите на ужаса му. Не можеше да ги отдели. В един миг се видя потеглил на Бътлъровия джихад, петимен да унищожи всяка машина, имитираща мозъчната дейност на човека. Това трябва да бе миналото, свършило веднъж завинаги. Усещанията му прелитаха през отрупания опит, попивайки и най-нищожните подробности. Той чуваше някакъв пастор, настояващ от амвона: „Длъжни сме да отречем съществуването на машини-които-мислят. Людете трябва сами да залагат принципите и насоките на собственото си развитие. Защото това не е за машините. Начинът на разсъждаване зависи от програмирането, не от хардуера. И ние сме върховната програма.“

Той отчетливо чуваше гласа, а познаваше и мястото — просторна зала, облицована с дърво и затъмнени прозорци. Светлината се раждаше от пращящи пламъци. Пасторът продължи: „Нашият джихад представлява «програма-бунище». Там изхвърляме онези неща, които ни унищожават като човеци!“

Лито веднага си припомни, че говорителят някога е бил сред персонала, поддържащ компютрите — човек, който добре ги е познавал и се е грижел за тях. Сцената изчезна и пред него застана Ганима с думите: „Гърни знае. Той ми каза. Следващите слова са на Дънкан, който говори като ментат: Когато правиш добро, избягвай известността; когато правиш зло, избягвай самоосъзнаването.“

Това трябваше да е бъдещето, далечното бъдеще. Лито сякаш чувстваше самата действителност. Беше толкова напрегната, колкото и всеки период от миналото, извикан от множеството животи в него. Той пошепна:

— Не е ли вярно, тате?

И гласът на баща му заговори предупредително: „Не предизвиквай злото! Сега овладяваш стробоскопичното Усещане. Без него можеш да прескочиш себе си и да изгубиш своето обозначено място във Времето…“

Барелефният порой от образи продължи. Неповикани, те се блъскаха в съзнанието му. Минало-настояще-сега. Без действително отделяне. Той разбираше, че трябва да изтече с тях, но самият процес го ужасяваше. Дали щеше да се върне на някое от местата, които познаваше? В същото време усещаше, че могъща сила го принуждава да прекрати всякакво усилие за съпротива. Не можеше да приеме своята нова вселена като неподвижни късчета с обозначения. Нито едно от тях не би останало спокойно. Просто нещата не можеха да бъдат завинаги подредени и въведени във формули. Трябваше да улови ритъма на промяната и да види самото й осъществяване. Без да знае откъде да започне, чувстваше как се движи в гигантски moment bienheureux16, успявайки да вижда миналото в бъдещето, настоящето в миналото, а сегашния миг — и в двете времеви посоки. Между всеки удар на сърцето и следващия бе събран опитът на столетия.

Съзнанието на Лито плаваше свободно: без конкретна психическа дейност, която да заменя мисленето, както и без никакви прегради, а „времевото бъдеще“ на Намри заемаше незначително място в паметта му, но споделяше осъзнаването с множество предстоящи моменти. Именно в разтърсващия миг на осъзнаване всичко от миналото му, всеки от вътрешните животи се превърна в негов собствен. С помощта на най-великия в себе си той надделя. Всички му принадлежаха.

Когато изучаваш даден обект от разстояние — помисли Лито, — виждаш го само по принцип. Беше преодолял разстоянието и сега можеше да види собствения си живот — многоликото минало и паметите в него представляваха товара, радостта и нуждите на битието му. Пътуването на червея бе добавило ново измерение, а баща му престана да бъде неговият вътрешен страж, тъй като това вече не се налагаше. Лито можеше да вижда ясно през разстоянията на бивало и още неслучило се. Миналото го дари с решаващия предшественик — човека, когото наричали Харум и без когото далечното бъдеще просто нямаше да го има. Ясно трасираните разстояния предоставяха нови принципи и нови разделителни мащаби. Независимо от избрания от Лито път, той щеше да го изживее сред грамадата от натрупан опит, в порядъка от толкова сложно заплетени съдби, че нито едно отделно продължение не би могло напълно да обхване идващите след него поколения. Разбудена, грамадата от преживян опит притежаваше мощта да сломи самото му същество. Тя можеше да бъде почувствана от отделен индивид, общество или цяла цивилизация. Разбира се! Ето защо на Гърни му бе внушено да го сплаши; заради същото чакаше и ножът на Намри. Те нямаше да получат правото да видят мощта, скрита в него. И никой нямаше да я види в цялостната й величина, включително и Ганима. Лито седна и осъзна, че останалият сам в стаята свободен внимателно го наблюдаваше. Момчето каза с глас на възрастен човек:

— Не съществува един-единствен комплект от ограничения за всички. Общоприетото прорицание е празен мит. Само най-мощните локални потоци на Времето могат да бъдат предсказани. Но в една безгранична вселена локалното може да има такива гигантски размери, че умът ти да не е в състояние да го обхване.

Намри поклати неразбиращо глава.

— Къде е Гърни? — попита Лито.

— Тръгна си, за да не гледа, когато те убивам.

— Ще го направиш ли?

Въпросът прозвуча почти като молба.

Свободният отстрани ръката си от дръжката на ножа.

— Тъй като искаш от мен да те убия, няма да го сторя. Ако обаче беше останал безразличен…

— Болестта на безразличието унищожава много неща — каза Лито, потвърждавайки с кимане думите на пазача си. — Да… от нея загиват цели цивилизации. Сякаш именно това е цената, необходима за достигане на нови равнища на сложност или на съзнание. — Той погледна към Намри. — Значи, наредиха ти да следиш за безразличието у мен?

Долови в него нещо повече от същност на убиец; свободният беше неискрен.

— Само като признак за безгранична власт — отговори той и явно излъга.

— Да, безразлична мощ — Лито се изправи и тихо въздъхна. — Намри, в живота на баща ми не е имало никакво морално величие, а просто локален капан, който той сам е направил за себе си.

— Никога! — възкликна Ганима. — Ще го убия още в нашата брачна нощ.

Говореше с язвително упорство, което досега бе устояло на всички придумки. Алая и нейните съветници настояваха до полунощ, създавайки пълен безпорядък в царските покои, а съветниците се сменяха едновременно с ястията и питиетата. Целият храм и стоящият редом замък кипяха от чувството на безсилие и липсата на взети решения.

Ганима бе седнала удобно в зелено люлеещо се кресло в собствените си помещения, по-точно в голяма стая с бронзовокафени стени, които имитираха цвета на скалата в сийча. Таванът беше кристален и проблясваше със синя светлина, а подът — от черно оцветена теракота. Мебелите бяха малко: неголяма писмена маса, пет люлеещи се кресла и тясно походно легло по модела на свободните, разположено в ниша. Ганима носеше роба с жълтия цвят на траура.

— Ти не си независима личност, която урежда изцяло собствения си живот — повтори Алая може би за стотен път. Малката глупачка ще го осъзнае рано или късно. Трябва да потвърди, че приема годежа, предложен от Фарад’н. Длъжна е! Дори и да убие после избраника си, годежът изисква официално потвърждение според обичая на свободните.

— Той лиши от живот брат ми — каза Ганима, упорито държаща се за единствения аргумент в своя защита. — Всички го знаят. Свободните ще плюят при споменаването на името ми, ако се съглася.

Именно тази е една от причините, заради които трябва да приемеш — помисли Алая. И възрази:

— Направи го майка му. Той затова я изгони. Какво повече искаш от него?

— Кръвта му — отвърна момичето. — Фарад’н е от династията Корино.

— Но се отрече от майка си — възпротиви се отново Алая. — Защо се тревожиш за сганта на свободните? Те ще приемат онова, което им наредим да приемат. Гани, мирът в Империята зависи и изисква…

— Няма да се съглася — прекъсна я Ганима. — Не можете да обявите годежа без мен.

Ирулан, влязла в стаята, докато тя говореше, погледна въпросително към спорещите и двете съветнички, стоящи обезсърчени наблизо. Видя как Алая вдигна възмутено ръце и се отпусна рязко в един стол срещу Ганима.

— Ирулан, обясни й ти — каза Алая.

Принцесата придърпа едно от креслата и седна.

— Ти си от Корино, Ирулан — рече предупредително Ганима. — Не предизвиквай съдбата, като се залавяш с мен.

Тя се изправи, прекоси помещението до походното си легло и седна на него с кръстосани крака, отвръщайки на погледа на жените. Видя, че Ирулан е облечена в черна аба в тон с тази на Алая, а качулката й беше отметната назад, за да открие нейната златиста коса, сресана според изискванията на траура и още по-блестяща от жълтата светлина на плаващите светоглобуси, които осветяваха стаята.

Принцесата погледна към Алая, изправи се и отиде точно пред Ганима.

— Гани, щях да се самоубия, ако това можеше да разреши нещата. Фарад’н носи моята кръв, както ти любезно подчерта. Но не забравяй, че имаш задължения, които стоят много по-високо от връзката ти със свободните…

— Не ми казваш нищо по-различно от това, което чувам от скъпоценната си леля — прекъсна я язвително Ганима. — Кръвта на брат ми не може да се отмие. Това е нещо повече от афоризъм на свободните.

Ирулан стисна устни и подхвана:

— Фарад’н държи баба ти в плен. Същото важи и за Дънкан, и ако ние…

— Не ми се нрави начинът, по който се представят нещата — безцеремонно се намеси Ганима, гледайки покрай Ирулан и Алая. — Дънкан умря, за да не позволи на враговете да пленят баща ми. Може би новият гола-ментат не е същият като…

— Дънкан бе натоварен да защитава живота на баба ти! — извика Алая, завъртайки се в стола си. — Доволна съм, че той избра единствения начин да го направи. И помисли: Дънкан, Дънкан! Не това се очакваше от тебе.

Ганима, доловила отсенките на двуезичие в гласа й, застана пред леля си.

— Лъжеш, Божествена утробо. Разбрахме за сблъсъка ти с баба ми. Какво те е страх да кажеш за нея и за драгоценния си Дънкан?

— Всички чухте моите думи — рече Алая и усети бодването на страха. Прецени, че умората е причина за невниманието й. Тя също стана и добави: — Което знам, знаеш го и ти. — После се обърна към Ирулан: — Потруди се с нея. Трябва да я накараме да…

Ганима я прекъсна с груба ругатня на свободните, прозвучала шокиращо от невръстните й устни.

— Мислите ме за малко дете — заяви тя във внезапно настъпилото мълчание, — което в крайна сметка все пак ще приеме, тъй като разполагате с достатъчно години, за да поработите върху ми. Поразсъждавай малко, божествена регентко! Знаеш повече от другите за времената, които са заключени в мене. Ще слушам тях, а не теб.

Алая с мъка потисна гневен и язвителен отговор и се вгледа изпитателно в племенничката си. Абоминация? Какво бе това дете? Нов страх от Ганима започна да нараства у нея. Дали бе направила личния си избор с всички животи, идващи при предроденото?

— Има достатъчно време, за да те убедим — каза тя.

— А за мен е останало само колкото да видя кръвта на Фарад’н, стичаща се по ножа ми — отвърна Ганима. — Бъди сигурна. Ако останем насаме с него, единият от двама ни ще умре.

— Може би мислиш, че обичаш брат си повече от мен? — попита Ирулан. — Правиш се на глупачка! Бях майка за него, така, както и за тебе. Аз…

— Никога не си го познавала — процеди Ганима. — Всички вие, с изключение на многообичната ми леля, понякога упорито ни смятате за деца. Вие сте глупаците! Леля ми знае! Вижте я как бяга от…

— Не бягам от нищо — рече Алая, обърна гръб и се вгледа в двете амазонки, които се преструваха, че не чуват нищо от спора. Очевидно бяха отстъпили пред Ганима. Може би дори й съчувстваха. Алая ядно им нареди да излязат от стаята. Зърна облекчение по лицата им, докато изпълняваха заповедта.

— Бягаш — настоя Ганима.

— Избрах начин на живот, който ми е приятен и ми подхожда — каза леля й, обръщайки се, за да я погледне. Продължаваше да седи с кръстосани крака на походното легло. Възможно ли беше да е направила този ужасен компромис? Постара се да открие белези за това, но не успя да намери нищо издаващо я. После се запита: Видяла ли го е в мен? Би ли могла?

— Страхуваш се да бъдеш прозорец за цялото множество — обвини я Ганима. — Но си предродена и ние го знаем. Съзнателно или не, ти си тяхната витрина. Не можеш да ги лишиш от себе си. После помисли: Да, познавам те, абоминация. Навярно и аз ще стигна там, където си ти, но засега мога само да те жаля и презирам.

Между Ганима и Алая увисна тишина, почти осезаема, звучаща тревожно за бин-джезъритската школовка на Ирулан. Тя погледна от едната към другата и запита:

— Защо се умирихте така изведнъж?

— Току-що ми хрумна нещо, което трябва да обмисля — отвърна Алая.

— Приятно мислене, драга лельо — усмихна се подигравателно Ганима.

Алая, потискайки пламъка на гнева, подсилен от умората й, каза:

— Достатъчно! Остави я да помисли. Може би ще се вразуми.

Ирулан също стана.

— Гани, преди да си тръгнем, искаш ли да чуеш следното послание от Фарад’н? Той…

— Не! — отряза Ганима. — Отсега нататък престанете да ме назовавате с това смешно умалително име. Гани! То само подсилва грешното предположение, че съм дете, на което можете…

— Защо двете с Алая отведнъж се умирихте? — повтори предишния си въпрос принцесата, но с внимателна модулация на Гласа.

Ганима отметна главата си назад, избухвайки в смях:

— Ирулан! Нима ще си служиш с Гласа срещу мен?

— Какво? — слиса се запитаната.

— Опитваш се да учиш кокошката как се снасят яйца.

— Да уча… кое? — отново не разбра принцесата.

— Самият факт, че си спомням израза, а ти дори не са го чувала, трябва да те накара да се замислиш — отбеляза Ганима. — Това е стар идиом, който често се използва в „Бин Джезърит“. Ако и този факт не те смири, задай си въпроса, какво са мислили родителите ти, когато са те нарекли Ирулан. А защо не Руинал17?

Независимо от трениралото си самообладание, принцесата се изчерви:

— Ганима, опитваш се да ме предизвикаш.

— А ти се опитваш да си служиш с Гласа срещу мен. Срещу мен! Спомням си първите човешки опити в тази посока. Спомням си оттогава, разрушителко. А сега, махайте се и двете.

Алая, заинтригувана от подсказваното внушение, което прогони умората й, каза:

— Гани, хрумна ми нещо, дето би могло да те накара да вземеш друго решение.

— Престанете с това Гани! — откликна с обиждащ смях момичето и продължи: — Помислете за миг! Ако искам да убия Фарад’н, ще трябва да съчетая действията си с вашите планове. Предполагам, че сте го предвидили. Пазете се от Гани, когато се показва хрисима. Толкова. Бях напълно откровена с вас.

— Така и се надявах — кимна Алая. — Но ако ти…

— Братовата кръв не може да се отмие — невъзмутимо продължи Ганима. — Как ще се изправя пред любимите ми свободни, ако изменя на повелята „Никога не прощавай, никога не забравяй“. Не го ли казва нашият катехизис? Сега ви предупреждавам, че ще заявя публично: не можете да ме сгодите за Фарад’н. Би ли го повярвал човек, който ме познава? Самият Фарад’н няма да го направи, а свободните, след като чуят за подобен годеж, ще се подсмихват под мустак и ще кажат: „Гледай, гледай! Как го примамва в капана.“ Ако вие…

— Това не ме изненадва — прекъсна я Алая, заставайки близо до принцесата. Беше забелязала, че Ирулан потъва в шоково мълчание, след като разбра накъде върви разговорът.

— И така, аз го примамвам в капан — продължи Ганима. — Ако го искате, съгласна съм, но той може и да не се хване. Щом годежът ви е необходим като монета без покритие, с която да откупите баба ми и скъпоценния Дънкан, нека да стане. Вие поемате всичко. Откупете ги. Обаче Фарад’н си е мой. Него ще убия лично.

Ирулан рязко се обърна към Алая, преди тя да успее да отговори.

— Слушай! Ако се върнем към казаното преди…

Прекъсна се за миг, докато Алая мислеше с усмивка за предстоящия гняв на Големите династии във връзка с класовите разграничения, разрушителните последствия за честта на атреидите, погубеното упование в религията — все едри и дребни тухлички, които щяха да се сринат…

— Всичко застава срещу нас — не се примиряваше Ирулан. — Цялата вяра в пророческата мисия на Пол ще бъде разрушена. Тя… Империята…

— Кой би дръзнал да се усъмни в правото ни да решаваме кое е необходимо и кое не? — спокойно попита Алая. — Ние сме тези, които разграничаваме доброто и злото. Трябва само да известя…

— Не можеш да го направиш! — остро протестира принцесата. — Паметта на Пол…

— …е само един от инструментите на църквата и държавата — довърши вместо нея Ганима. — Ирулан, спри да говориш глупости.

Момичето докосна кристалния нож на кръста си и погледна към Алая.

— Подцених мъдрата си леля. Жалко за всичко свято в империята на Муад’Диб. Наистина сбърках по отношение на теб. Подмами Фарад’н, щом желаеш.

— Това е безразсъдство — умолително възкликна Ирулан.

— Ганима, съгласна ли си с годежа? — попита Алая, без да й обръща внимание.

— Само при моите условия — отвърна Ганима, без да сваля ръката си от кристалния нож.

— Оттеглям се от целия замисъл — заяви принцесата като разтърси длани, сякаш отблъскваше нещо от себе си. — Исках истински годеж, който да излекува…

— Раната, нанесена ти от мен и Алая, ще зарасне много по-трудно — каза Ганима. — Водете го бързо, ако ще идва. И сигурно ще го направи. Би ли заподозрял дете на моите невръстни години? Нека подготвим официалната церемония така, че присъствието му да е задължително. И нека бъде предвидена възможност да остана насаме с него. Само една-две минути…

Ирулан потръпна при току-що представеното доказателство, че Ганима продължава да принадлежи без остатък на свободните; макар и още дете, тя не се различаваше по нищо от възрастните с тяхната ужасна кръвожадност. Дори невръстните рожби на пустинята бяха приучвани да убиват ранените на бойното поле, а жените временно се освобождаваха от всекидневните им задължения, за да съберат труповете и да ги довлекат до дестилационните инсталации. И Ганима, която беше също такова дете, трупаше ужас след ужас с осъзнатата зрелост на своите думи, с древната вендета, събрана като в аура около нея.

— Готово — каза Алая, удържайки с мъка гласа и мимиката си, за да не издадат нейното ликуване. — Ще приготвим официалната годежна харта. Свидетели на подписването ще бъдат представители на Големите династии. Фарад’н няма да се усъмни…

— Ще се усъмни, но ще дойде — рече Ганима. — Ще води и охрана. Дали ще се опитат да го пазят и от мен?

— В името на любовта към всичко, което Пол искаше да направи — възнегодува Ирулан, — нека поне наредим работите така, че смъртта му да прилича на нещастен случай или на резултат от умишлено нападение…

— Ще се радвам, когато покажа окървавения си нож на своите братя по вяра — прекъсна я Ганима.

— Алая, умолявам те — продължи принцесата. — Откажете се от прибързаното безумие. Обявете канли(*) срещу Фарад’н, нещо което…

— Няма да настояваме за официална вендета срещу него — възрази Ганима. — Но цялата Империя знае какво би трябвало да чувстваме. — Тя посочи ръкава на своята роба. — Носим жълтото на траура. Щом го сменя с черното на сгодена, ще заблудим ли някого?

— Моли се то да заблуди Фарад’н и представителите на Големите династии, които ще поканим на…

— Всички пристигнали ще се обърнат срещу ви — каза Ирулан. — Добре го знаете!

— Чудесно! — възкликна Ганима. — Лельо, подбери поканените с нужното внимание. Трябва да бъдат от онези, които без угризение ще отстраним по-късно.

Принцесата отчаяно вдигна нагоре ръце, обърна се и почти избяга от стаята.

— Нареди да я следят отблизо, за да не предупреди племенника си — рече Ганима.

— Не се опитвай да ме учиш как се прави заговор — иронично се подсмихна Алая. — Тя се обърна и последва Ирулан, но с по-бавна крачка. Стражата отвън и очакващите я съветнички бяха засмукани от устрема й също като песъчинки, попаднали във въртопа на излизащ на повърхността пясъчен червей.

Ганима с облекчение поклати глава след затварянето на вратата, мислейки: Точно както очаквахме с горкия Лито. По дяволите! По-добре тигърът да бе убил мен, а не него.

Почти веднага след вечерята Лито зърна някакъв човек да излиза от входната арка на неговата стая и мисълта му го последва. Коридорът бе открит и момчето можеше да види какво става там — три жени с несрещана често изтънченост на дрехите, които ги причисляваха към контрабандистите, пренасяха кошници с подправка. Мъжът, след когото тръгна мисълта на Лито, не би могъл да бъде друг — тъй като се движеше като Стилгар — освен един много по-млад Стилгар.

Странна беше тази разходка на мисълта му. Времето изпълваше неговото съзнание подобно на звездна сфера. Съумя да зърне безгранични времепространствени дялове, но трябваше да се движи бързо в собственото си бъдеще, преди да узнае точно в кой миг остава да лежи плътта на тялото му. Неизброимите лица на паметите-спомени от други животи се надигаха и отдръпваха, ала сега те бяха в неговата власт. Напомняха вълни на бряг, но ако се вдигнеха прекалено високо, той бе в състояние да заповяда оттеглянето им, изоставяйки царствения Харум.

От време на време Лито се заслушваше в спомените от други животи в паметта си. Един от тях издигаше глава като суфльор над сцената, подавайки подсещащи реплики за поведението му. Баща му също го посети по време на разходката на мисълта и рече: „Ти си дете, което иска да бъде мъж. А когато станеш мъж напразно ще търсиш детето, което си бил.“

Той чувстваше тялото си непрекъснато тормозено от бълхите и въшките в зле поддържания сийч. Нито един от прислужниците, внасящи обилно напоената с подправка храна, не показваше, че гадинките го безпокоят. Дали тези люде бяха имунизирани, или просто бяха живели прекалено дълго тук и паразитите вече не им пречеха?

Кои ли бяха хората, събрани около Гърни? Как бяха стигнали дотук? Това ли беше Джакуруту? Многопластовите памети в него предлагаха отговори, които той не харесваше. Всички бяха грозни, а Гърни — най-грозен от всички. Под невзрачната повърхност обаче се долавяше дремещо в очакване съвършенство.

Една част от него съзнаваше, че е принудително обвързана с обилни дози мелиндж във всяко ядене. Детското тяло се опитваше да се бунтува, но в личността му вилнееше присъствието на памети от други животи, пренесени от хиляди космически цикли.

Мисълта се върна от разходката си, но той все още недоумяваше дали тялото му наистина бе останало на своето място. Подправката объркваше сетивата. Усети натиска на самоограниченията, струпали се срещу му като дългите бархани — материковите дюни от бледа, които бавно изграждаха подстъп до някоя огромна канара в пустинята. Един ден мънички струйки пясък щяха да потекат през билото на канарата, от другата й страна, следвани от още, и още… докато остане само пясъкът.

Но канарата отдолу лежеше на мястото си.

Моят транс продължава — помисли той.

Знаеше, че скоро ще стигне до разклона между живота и смъртта. Пазачите му го връщаха всеки път в унеса на подправката, недоволни от неговите отговори. И всеки път вероломният Намри чакаше с ножа си. Лито познаваше безброй минали и бъдещи дни, но все пак трябваше да разбере какво ще задоволи Намри… или Гърни Халик. Те очакваха нещо извън визиите. Кръстопътят на живота и смъртта примамваше Лито. Разбираше, че битието му трябва да има някакво присъщо само нему вътрешно значение, което го издига над обстоятелствата, съпътстващи виденията. Обмисляйки това изискване, долови, че вътрешното му съзнание е неговото истинско същество, а външната субстанция е трансът. Мисълта го ужаси. Не искаше да се връща обратно в сийча с бълхите, Намри и Гърни Халик.

Аз съм страхливец — помисли той.

Но страхливецът, дори и страхливецът, би могъл да загине смело. Къде бе този единствен жест, който отново щеше да възвърне целостта му? Как да се разбуди от транса и визията, за да премине във вселената, за която настояваше Гърни? Без такъв обрат, без разбуждане от безцелните видения изглеждаше сигурно, че ще умре в затвора на собствения си избор. Най-сетне имаше за какво да бъде сговорчив с тъмничарите си. Беше длъжен да почерпи мъдрост отнякъде, вътрешно равновесие, което да рефлектира от вселената и му възвърне познатата, даваща спокойствие сила. Едва тогава би могъл да търси Златната Пътека и да надживее кожата, различна от неговата собствена.

Отвън в сийча някой свиреше на балисет. С тялото си Лито почувства, че по всяка вероятност слуша тази музика в настоящето. Усети походното легло под гърба си. Чуваше музиката. Гърни свиреше на балисета. Ничии пръсти не можеха да се сравняват с неговото майсторство на изключително трудния инструмент. Свиреше стара песен на свободните, наричана хадит заради скритото повествование и гласа, който наставляваше за поведение, необходимо при оцеляването на Аракис. Песента разказваше историята на задълженията и заниманията на хората, обитаващи сийча.

Лито усети как музиката го пренася през някаква великолепна стара пещера. Виждаше жени да газят остатъци от подправката, ползвани за гориво, да пресичат подправка за ферментация, да събират нишки от подправката в тъкани. Мелинджът бе навсякъде в сийча.

Тези картини се появиха, когато той вече не можеше да прави разлика между музиката и людете от видението в пещерата. Воят и плясъците на тъкачен стан идваха от балисета. Вътрешният му взор различаваше тъкани от човешка коса, дългата козина на плъхове-мутанти, нишки от пустинен памук, както и дрехи от набръчканата тъкан на птичи кожи. Видя и училище в сийча. Екологичният език на Дюн прелиташе през ума му на крилете на музиката. Зърна кухнята, захранвана със слънчева енергия, а така също и дългото помещение, където изработваха и поддържаха влагосъхраняващите костюми в добро състояние. Видя и специалистите по метеопрогнозите, разчитащи измервателните пръти, току-що внесени от пясъка навън.

В един момент от пътуването някой му донесе храна; слагаше я с лъжица в устата му и придържаше със силна ръка главата. Знаеше, че и това възприятие е в реално време, но прекрасната игра на промени вътре в него не спираше.

В мига непосредствено след обилно напоената с подправка храна видя как профучава пясъчна буря. Движещите се в дъха на пясъка картини напомняха златни отражения в окото на нощна пеперуда, а собственият му живот бе сведен до лепкава следа на пълзящо насекомо.

В съзнанието му с възторг звучаха думи от Паноплия Профетикус: „Казано е, че няма нищо неизменно, нищо уравновесено, нищо трайно в цялата вселена; нищо не остава в едно състояние, а всеки ден и час носят промени.“

В някогашните времена на Мисионария Протектива са знаели какво вършат — помисли той. — Знаели са Заветните Цели. Знаели са как да манипулират хора и религии. Дори баща ми не им убягна, особено накрая.

Ето я нишката, която бе търсил. Лито я огледа. Усети как силата се връща обратно в тялото. Цялото му многолико същество се обърна и погледна към вселената. Той седна и се видя сам в тъмната стаичка с единствена светлина от външния коридор, където преди цяла вечност бе излязъл някакъв мъж и отнесъл потока на мислите му със себе си.

— Късмет за всинца ни! — извика Лито традиционния поздрав на свободните.

Гърни Халик се появи в свода на мястото на вратата; главата му се очертаваше като черен силует на фона на отблясъците от коридора.

— Донеси светлина — рече Лито.

— Искаш ли да продължим проверката?

— Не — изсмя се момчето. — Сега е мой ред да ви изпитам.

— Ще видим.

Халик се обърна и излезе, за да се върне след миг с блестящ син светоглобус в свивката на левия си лакът. Пусна го в стаичката и той се издигна над главите им.

— Къде е Намри? — попита Лито.

— Отвън, досами нас, и веднага мога да го повикам.

— Аха, Старият баща на вечността винаги чака търпеливо — кимна Лито. Чувстваше се странно отпуснат и спокоен, спрял за миг на прага на разкритието.

— Защо нарече Намри с името, запазено за Шай-хулуд? — попита Халик.

— Неговият нож е зъб от червей. Следователно той е Старият баща на вечността.

Гърни тъжно се усмихна, но запази мълчание.

— Все още чакаш, преди да дадеш окончателната си оценка — продължи Лито. — А няма как да обмениш информация. Приемам, че е така, без да правя изводи. Все пак не можеш да поискаш от вселената да бъде точна.

Шум от триене на тъкан зад Халик предупреди за идването на Намри. Влезлият спря на половин стъпка от лявата страна на Гърни.

— Аха, лявата ръка на безусловно прокълнатото — изтърси момчето.

— Глупаво е да си правиш шеги с Безкрайното и Абсолюта — изръмжа свободният, поглеждайки изкосо към Халик.

— Хей, ти да не си Бог, та призоваваш абсолютните истини — невъзмутимо попита Лито. Но вниманието му бе съсредоточено към Халик. Крайната присъда щеше да дойде оттам.

Двамата мъже го гледаха внимателно, без да кажат нито дума.

— Всяка присъда се люшка на ръба на грешката — поясни той. — Претенцията за върховно познание е абсурд. А и самото познание е несекващо приключение на тънката граница на несигурността.

— Каква игра на думи разиграваш? — попита Халик.

— Остави го да говори — обади се Намри.

— Играта, която той започна с мен — каза Лито и видя как главата на стария свободен кимва в знак на потвърждение. Със сигурност бе разпознал играта на въпроси и отговори. И Лито допълни:

— Нашата сетивност е винаги поне на две равнища.

— Баналност и послание — вметна Намри.

— Отлично! — каза Лито. — От теб получавам баналности, а ти пращам послание. Виждам, чувам, откривам миризми, докосвам; долавям промени в температурата и вкуса. Чувствам как тече времето. Мога да взимам и мостри от емоционално естество. Ммммм! Направо съм щастлив. Разбираш ли, Гърни? А ти, Намри? В живота на човека няма никаква загадка. И не става дума за решаването на задача, а за придобиване на опит в една действителност.

— Момче, играеш с търпението ни — каза свободният. — Тук ли искаш да се простиш с живота си?

Халик протегна възпиращо ръка.

— Преди всичко, не съм момче — натърти Лито. Направи знака с юмрук до дясното си ухо. — Ти няма да ме убиеш. Вече инвестирах един воден товар(*).

Намри изтегли наполовина кристалния нож от ножницата и отсече:

— Не ти дължа нищо!

— Бог създаде Аракис, за да подготвя вярващия — отвърна Лито. — Аз не само ви показах своята вяра, но и ви накарах да осъзнаете собственото си съществуване. Животът изисква спор. Бяхте принудени да разберете — чрез мен!, — че вашето реално съществуване се различава от това на всички останали. И така, вие знаете, че сте живи.

— Опасно е някой да демонстрира неуважение към мен — каза предупредително Намри. Кристалният му нож все още бе изтеглен до половината.

— Да, но непочтителността е най-необходимата съставна част на религията — отвърна спокойно Лито. — Да не говорим за важността й във философията. Незачитането е единственият път, оставен ни, за да подложим на тест вселената.

— И така, ти мислиш, че разбираш вселената? — попита Халик и се отдръпна на известно разстояние от Намри.

— Дааа… — провлече свободният. В гласа му просто вонеше на гибел.

— Вселената може да бъде разбрана единствено от вятъра — каза Лито. — За разума няма огромно кресло в мозъка, та да го заеме. Съзиданието е откритие. Бог ни е открил в празното, защото сме се движели на фона на среда, която Той вече е познавал. Стената се оказала празно пространство. После започнало движението.

— Играеш си на жмичка със смъртта — предупреди го Халик.

— Но вие и двамата сте мои приятели — продължи Лито и се обърна към Намри: — Когато предлагаш някому да стане приятел на твоя сийч, не поднасяш ли в жертвоприношение ястреб и орел? И нима това не е отговорът „Накрая Бог изпраща на всеки човек такива ястреби, такива орли и такива приятели“?

Ръката на Намри се отдръпна от ножа. Острието се върна на мястото си в ножницата. Свободният гледаше Лито с широко отворени очи. Всеки сийч имаше таен ритуал за посвещаване в приятелство, а тук бе прозвучала специално подбрана част от него.

— Това ли ще е мястото на твоя край? — попита Халик.

— Гърни, знам какво искаш да чуеш от мен — каза Лито, наблюдавайки смяната на надежда и подозрение по грозното лице. После докосна гръдта си: — Това дете никога не е било дете. Баща ми живее в мен, но аз съм различен от него. Ти си го обичал, а той е бил неустрашим мъж, чиито дела заливат високи брегове. Той искаше да приключи цикъла на войните, но без да вземе предвид движението на вечността, изразено от живота. Това е Раджия! Намри знае. Нейните движения са видни за всеки смъртен. Пазете се от пътеки, които сближават предстоящи възможности. Такива пътеки ви отклоняват от вечността в смъртоносни капани.

— Какво искам да чуя от тебе? — попита Халик.

— Просто си играе с думите — обади се Намри, но в гласа му се долавяше силно колебание.

— Съюзявам се с Намри срещу баща ми — каза Лито. — А той отвътре се обединява с нас срещу онова, което направиха от него.

— Защо? — запита Халик.

— Защото донесох на човешкия род amor fat — акта на върховната самооценка. В тази вселена избирам да се обединя срещу всяка сила, която унищожава хората. Гърни! Гърни! Ти не си роден и възпитан в пустинята. Плътта ти не познава истината, за която говоря. Но Намри знае. На открито всяка посока е не по-лоша от останалите.

— Все още не разбирам какво трябва да чуя — изръмжа Халик.

— Той говори за войната и срещу мира — рече свободният.

— Не е вярно — каза Лито. — И баща ми не е говорил срещу войната. Но виж какво сториха с него. В тази Империя мирът има само едно значение. А то е поддържането на определен начин на живот. Нареждат ви да бъдете доволни. Животът трябва да е еднакъв на всички планети и то такъв, какъвто е на Аракис. Основният обект на проучванията на жреците е да намерят правилните форми на поведение у хората. И с тази цел си служат с думите на Муад’Диб. Намри, доволен ли си?

— Не — беше студеният отговор, дошъл като спонтанна реакция.

— Не богохулстваш ли?

— Не, разбира се!

— Но не си доволен. Виждаш ли, Гърни? Намри ни го доказва. Всеки въпрос, всеки проблем има повече от елин правилен отговор. Монолитът е нестабилен. Тогава защо искаш от мен да кажа единственото правилно нещо? Такава ли ще бъде мярката на твоята абсурдна присъда?

— Ще ме принудиш да те очистя, тъй ли? — попита Халик и в гласа му се долавяше неописуема мъка.

— Не, ще те съжаля — отвърна Лито. — Прати съобщение на баба ми, че ще съдействам. Сестринството може и да съжалява за моето сътрудничество, но един Атреидски дава думата си.

— Някой гадател трябва да провери — рече Намри. — Тези атреиди…

— Той ще има възможността да каже пред баба си това, което следва да бъде казано — поясни Халик. После кимна с глава към коридора.

Свободният се спря, преди да излезе, и погледна към Лито:

— Моля се да не сме сбъркали, оставяйки го жив.

— Вървете, приятели — рече Лито. — Вървете и помислете.

След като двамата мъже си отидоха, той се отпусна по гръб, усещайки с тялото си студеното походно легло. Движението накара мислите му да се завъртят в крайчеца на неговото претоварено от подправка съзнание. В същия миг видя планетата — всички села, градчета, градове, пустинните райони и местата с насаждения. Всевъзможните форми, които с все сила се блъскаха в поредната му визия, внасяха лични взаимоотношения в смесицата от съставни елементи в себе си и извън тях. Виждаше структурите на имперското общество, отразени във физическите структури на планетите и техните общности. Също като на разгърнало се гигантско изображение съзерцаваше картината на това, което трябваше да бъде — прозорец към невидимите части на обществото. Проумя, че всяка система има подобен прозорец. Дори системата, съставена от него и неговата вселена. Започна да се взира в прозорците — същински воайор в космоса.

Ето, това търсеха баба му и Сестринството! Вече го знаеше. Съзнанието му потече на ново, по-високо ниво. Чувстваше миналото, прекарано в собствените му клетки и паметите-спомени от други животи, в архетиповете, които обитаваха неговите предположения, в митовете, притискащи го отвсякъде, в езиците и в техния праисторически детрит18 Събрани бяха всички форми от човешкото и предхождащото го минало, всички животи, преминали под неговата заповед — най-сетне интегрирани без остатък. А той самият се чувстваше като нещо, уловено в отлива и прилива на нуклеотидите. На екрана на вечността той беше протозоично19 същество, чието раждане и смърт протичаха практически едновременно, но все пак оставаше както в безкрая, така и протозоонен — създание на молекулярните памети.

Ние, хората, сме форма на колония от организми! — помисли Лито.

Те търсеха неговото съдействие. Обещанието за сътрудничество отложи допълнително намесата на ножа на Намри. Чули този призив, двамата започнаха да се оглеждат за лечител.

Няма да им осигуря обществен ред по начина, по който те го очакват!

Гримаса изкриви устните му. Знаеше, че не е така несъзнателно зъл и отмъстителен като баща си — с деспотизъм в единия край и робство в другия — дори светът тук да се молеше за онези „добри стари дни“.

Неговият баща се обади, опипвайки внимателно почвата, тъй като не можеше да настоява за внимание, а само да моли за изслушване.

„Не — отговори му Лито. — Ще им предоставим разнообразни проблеми, които да поддържат мисълта им действена. Съществуват множество начини за бягство от опасността. Как ще разберат, че съм опасен, освен ако не се сблъскват със сина ти в продължение на хиляди години? Да, тате, който си в мен, ще им предложим доста въпросителни.“

— Сама се движи! — каза Фарад’н, а гласът му беше просто шепот.

Той стоеше над леглото на лейди Джесика с двама стражи в почти непосредствена близост. Лейди Джесика се бе излегнала, подпряна на лакти. Носеше копринена рокля с искряща белота, а също бяла панделка бе събрала косата й с цвят на мед. Фарад’н се бе появил ненадейно преди няколко секунди. Беше облечен в сивото си трико, потното му лице лъщеше от възбуда и от усилието, с което бе преодолял коридорите на двореца.

— Колко е часът? — попита Джесика.

— Какъв час? — погледна я с недоумение Фарад’н.

Един от стражите се обади:

— Третият след полунощ, милостива госпожо.

Пазачът погледна боязливо към Фарад’н. Младият принц просто летеше по коридорите, осветени за през нощта, като увличаше сепнатите телохранители след себе си.

— Но тя се движи — повтори Фарад’н. Протегна лявата си длан, а след нея и дясната. — Добре си спомням как двете ми ръце се свиха в топчести юмруци! Същите, които имах като дете. Спомням си когато бях малък, но сега всичко беше по-ясно. Преоткрих старите си спомени!

— Много добре — каза Джесика. Възбудата му действаше заразително. — И какво стана, когато ръцете ти остаряха?

— Умът ми работеше… бавно и… лениво — отвърна той. — Почувствах болка в гърба. Точно тук — Фарад’н посочи с ръка мястото над левия бъбрек.

— Научил си много важен урок — кимна Джесика. — Знаеш ли какъв е той?

Младежът отпусна встрани ръце и я погледна. После каза:

— Умът ми контролира моята действителност. — Очите му изведнъж заблестяха и той повтори, вече по-силно: — Умът ми контролира моята действителност!

— Това е началото на прана-бинду равновесието — обясни Джесика. — Самото начало.

— Какво да правя по-нататък? — настоя той.

— Госпожо — осмели се да се намеси пазачът, който бе отговорил на въпроса й — часът…

Нямат ли дежурни съгледвачи по това време? — учуди се Джесика. — Сетне махна с ръка: — Заминавай. Имаме работа.

— Но, милостива госпожо — продължи стражът, поглеждайки страхливо от Фарад’н към нея и обратно.

— Може би мислиш, че искам да го прелъстя? — попита тя.

Мъжът настръхна.

Фарад’н весело прихна и освободи охраната си с отривист жест:

— Нали я чухте? Заминавайте.

Пазачите се спогледаха, но изпълниха заповедта. Фарад’н седна на ъгъла на леглото.

— Какво следва по-нататък? — Поклати недоверчиво глава и продължи: — Исках да ти вярвам, но не можех. Тогава… сякаш мозъкът ми се разтопи. Бях уморен. Умът ми отказа да ти се противопоставя. И стана. Просто така! Той щракна с пръсти.

— Умът ти не се е борил срещу мен — каза Джесика.

— Не, разбира се — съгласи се Фарад’н. — Воювах със себе си, с всички глупости, които съм научил. Какво следва?

Джесика се усмихна и каза:

— Признавам, че не вярвах да успееш толкова бързо. Минаха едва осем дни и…

— Бях търпелив — вметна принцът и се засмя.

— Започнал си да изучаваш и търпението — отбеляза тя.

— Започнал ли?

— Само си препълзял през ръба на това, което трябва да се изучи. Сега наистина си невръстно дете. А преди беше просто възможност, дори неродена.

Ъгълчетата на устата му увиснаха надолу.

— Не унивай толкова много — успокои го Джесика. — Ти го направи. Ето кое е важното. Колцина могат да се похвалят, че са се родили отново?

— Какво следва? — продължи да настоява той.

— Ще повтаряш това, което си научил. Искам да го постигаш лесно, по желание. По-късно ще запълниш ново място в съзнанието си, вече отворено. То ще бъде заето от умението да подлагаш на изпитание и да проверяваш по желание всичко от действителността и всяка действителност.

— Всичко ли, което правя сега… ще трябва да…

— Не. Можеш да започнеш с тренировка на мускулите. Кажи ми, в състояние ли си да движиш малкото пръстче на левия си крак например, без да мърдаш друг мускул?

— Малкото пръстче… — Тя забеляза снизходителното му изражение, докато се опитваше да мръдне кутрето си. След минута момчето започна да гледа втренчено. Пот изби по челото му. После от него се изтръгна тежка въздишка:

— Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш — възрази Джесика. — Просто ще го научиш. Ще се сприятелиш с всеки мускул в тялото си. Ще познаваш своите мускули така, както познаваш ръцете си.

Той преглътна тежко, осъзнавайки трудността на подобна перспектива. После каза:

— Какво правиш с мен? Какви са плановете ти?

— Искам да се промениш до пълна освободеност по отношение на заобикалящия те свят — отвърна тя. — Ще станеш това, което е най-дълбокото ти желание.

Фарад’н се замисли за миг над думите й.

— Всичко, което желая?

— Да.

— Това е невъзможно!

— Възможно е, стига да се научиш да контролираш желанията си, както контролираш реалността — обясни Джесика и си каза: Ха сега! Нека неговите аналитици се потрудят. Те ще дадат съвет за предпазливо одобрение, но Фарад’н ще направи една стъпка по-близо до осъществяването на това, с което аз всъщност съм се заела.

Момчето потвърди нейното предположение с думите:

— Едно е да кажеш някому, че ще осъществи своето най-съкровено желание, съвсем друго е то наистина да се осъществи.

— Стигна по-далече, отколкото предполагах — рече Джесика. — Обещавам ти, че ако изпълниш тази програма за обучение, ще станеш мъж, който може напълно да се довери на себе си. Каквото и да правиш, то ще се получава, защото ще е това, което искаш да направиш.

И нека някои ясновидец се опита да надзърне — помисли тя.

Фарад’н се изправи и изразът на лицето му, когато погледна към нея, бе изпълнен не само с топлина, а и с някакво подобие на приятелство:

— Знаеш ли, че ти вярвам. Да пукна, ако разбирам защо, но ти вярвам. И няма да кажа нито дума за другото, което си мисля.

Джесика внимателно го наблюдаваше в гръб, докато той излизаше от нейната спалня. Угаси светоглобусите и отново легна.

Фарад’н се бе оказал достатъчно хитър. Едва не й намекна, че е започнал да разгадава плана й, но това не му пречи да се присъедини към него по свое собствено желание.

Почакай, докато почне да разбира и личните си чувства — помисли тя. След това се отпусна, за да се върне към съня. Знаеше, че утрешният ден ще бъде изпълнен с досадата и безпокойството на всекидневните случайни срещи с обитателите на двореца които непрекъснато задаваха уж безобидни въпроси.

Възприятието от докосването на пясъка е важно — каза си Лито.

Чувстваше под себе си песъчинките, седнал под искрящото небе. Бяха му дали насила следващата порция, обилно наситена с мелиндж, и мислите му се блъскаха като в същински въртоп. Дълбоко във фунията на въртопа се бе загнездил въпрос без отговор: Защо настояват да го кажа? Гърни бе упорит — всяко съмнение изглеждаше излишно. Той изпълняваше заповедите на лейди Джесика.

Бяха го извели от сийча на дневна светлина за сегашния „урок“. В него се бе настанило странното усещане, че е оставил тялото си да участва в краткото пътуване от сийча дотук, докато интимната му същност осъществява връзка между дук Лито и стария барон Владимир Харконен. Те се сражаваха в душата му защото не би им позволил пряк контакт. Битката бе му разкрила какво се е случило с Алая. Бедната Алая. С пълно право се боях от халюцинациите, предизвикани от подправката — помисли той.

Усети в себе си бликаща злост към лейди Джесика. Проклетият й гом-джабър! Пребори се и победи, или умри по време на опита! Тя не можеше да опре отровната игла във врата му, но бе в състояние да го изпрати на смъртна опасност, както беше поискала собствената й дъщеря.

В съзнанието му нахлуха звуци от всмръкване. Силата им се променяше — по-високи, по-ниски; отново по-високи… и по-ниски. По никакъв начин не успя да разбере дали бяха действителни или резултат от мелинджа.

Собственото му тяло сякаш бе провиснало на скръстените ръце. Усещаше горещина под задника си. Виждаше пред себе си килимче, ала самият той бе седнал на голия пясък. Напряко на килимчето лежеше сянка — Намри. Лито се вгледа в неясните шарки на постелката-пътека, съзирайки там издигащи се мехури. Посоката на съзнанието му се отклони от своя път към някакъв ландшафт, прострял се до хоризонта — сразяваща с яркостта си зеленина.

В черепната му кутия кънтяха барабани. Усети топлина и втрисане. Чувстваше треската като изгарящ натиск върху сетивата, изтласкващ съзнанието от плътта му, и превърнал се накрая в движещи се сенки на неизвестна опасност. Намри и ножът. Натиск… И отново натиск… След всичко това той се почувства висящ между небето и пясъка, а до разума му не достигаше нищо, освен треската. Сега бе в очакване да се случи нещо, преценявайки, че независимо от естеството му, то щеше да бъде първото и единствено.

Жестока слънчева светлина се стоварваше с блясък наоколо и смазваше всичко без намек за спокойствие или пощада. Къде е моята Златна Пътека? Отвсякъде пълзяха някакви насекоми. И навсякъде. Кожата ми не е същата. Той прати послания по мрежата на нервите си, изчаквайки протяжния ход на отговора.

Горе главата.

Някаква глава, възможно и неговата, припълзя нагоре и погледна към разпокъсаната пустота в блясъка на светлината.

Някой пошепна:

— Здраво го е хванала.

Не последва отговор.

Изгарящият огън на слънцето сякаш трупаше жарава върху жарава.

Съвсем бавно, не оставяйки никакво място за съпротива, потокът на съзнанието му го понесе отвъд преградата на зеленото празно пространство; там, на ниските виещи се дюни, не по-далече от километър зад опъналата се варовикова черта на една скална грамада, там лежеше зеленият цъфтеж на бъдещето, запокитен право нагоре, преливащ в зелен безкрай, гигантска надигаща се вълна в зелено — и това зелено в зеленото се движеше към необхватното отвъд.

В цялата ширнала се зеленина не се виждаше нито един голям пясъчен червей.

Безчислени богатства на обезумял растеж, но никакъв Шай-хулуд.

Лито почувства, че бе прекосил стари граници и навлязъл в нови земи; единственият му свидетел беше въображението; сега той гледаше право в самото следващо було, което прозяващото се човечество наричаше неизвестност.

Не, това беше жадната за кръв действителност.

Той усети червения плод на своя живот, люлеещ се на клон с прокапваща от него течност — беше екстракт от подправката, бликащ във вените му.

Без Шай-хулуд подправката щеше да изчезне.

Той бе видял бъдещето без сивия огромен червей на Дюн. Вече го знаеше, но въпреки това не можеше да се освободи от транса, за да отрече високо подобен преход.

Внезапно съзнанието му главоломно се стрелна в обратна посока — назад, назад, далече от такова страховито бъдеще. Мислите му се снизиха до самия възможен край, сведоха се до първосигнален примитив, движени единствено от силни чувства. Разбра, че не може да съсредоточи вниманието си върху никаква подробност от видението или от околния фон, и дочу глас в себе си. Говореше на някакъв древен език, който Лито отлично разбираше. Лееше се като музика с жив ритъм, но произнесените думи падаха подобно на удари върху му:

„Ех, ти глупако! Не настоящето влияе на бъдещето, а обратно — бъдещето оформя настоящето. Всичко се вижда по обратен ред. Тъй като бъдещето е вече заложено, самото разгръщане на събитията ще гарантира, че то е фиксирано и неизбежно.“

Думите го вцепениха. Почувства ужас, вкоренил се до дъно в тъканта на тялото. По това разбра, че все още съществува, но дързостта и огромната мощ на неговата визия го принуждаваха да се усеща осквернен и безпомощен, неспособен да изпрати сигнал на никой свой мускул, за да провери неговото послушание. Разбираше, че се поддава, все повече и повече на мощната атака на събрани в него животи, чиито памети за отминали събития го караха да вярва, че самият той е действителен. Изпълни го страх. Помисли, че губи способността си да ги владее, сгромолясвайки се в бездната на абоминацията.

Усети как тялото му се гърчи от ужас.

Беше станал зависим от спечелената победа и наскоро придобитата добронамереност в паметта на някогашните животи. Всички се бяха обърнали срещу него — дори великолепният Харум, комуто бе вярвал безрезервно. Сега лежеше треперещ на повърхност без корени, неспособен да изрази по никакъв начин собственото си съществуване. Опита да се съсредоточи върху своя духовен образ, но беше пресрещнат от взаимно застъпващи се рамки, всяка за различна възраст — от мъничко дете до изкуфял дъртак. Спомни си ранните съвети от подготовката на своя баща: Нека ръцете станат млади, а после стари. Но сега тялото му беше потопено в изгубената действителност, а цялостното разгръщане на образа се смесваше с други лица, с чертите на всички онези, дали паметта на някогашните си животи.

Разтърси го диамантена мълния.

Почувства как се разлитат късчетата на съзнанието му, но все пак успя да запази усета, че се намира между реалността и небитието. Тялото му дишаше с бързаща напред надежда. Вдишване… Издишване. Пое дълбоко дъх: ин. Издиша го: ян.

Някъде далеч отвъд неговия сетивен обсег се намираше мястото на абсолютната независимост и превъзходство над всички бъркотевини, причинени от множеството животи — без лъжливо чувство за господство, а за истинска победа. Вече знаеше допуснатата грешка — бе търсил да почерпи сила от действителността на транса, предпочел го пред страховете, които двамата с Ганима бяха отхранили.

Страхът срази Алая!

Ала търсенето на сила бе заложило и друга клопка, отклонявайки го към въображаемото. Той разбра самоизмамата си. Целият процес се завъртя с половин оборот, сега вече разполагаше с център, откъдето можеше да наблюдава без определена цел полета на своите визии на животите, събрани в него.

Заля го порой на въодушевление. Поиска да се засмее, но се отказа от подобен лукс, знаейки, че така ще прегради вратите на паметта.

Ех, палети мои — помисли той. — Видях вашата измама. Вече няма да съчинявате за мен идващия миг. Вие просто ми показвате как да създавам нови мигове. Не ще остана заключен в старите следи.

Неподозираното прозрение прекоси съзнанието му, сякаш разчиствайки огромна повърхност; в оставената след нея следа той почувства тялото си като след връхлитане на мозъчна вълна, изпратила подробно съобщение до всяка клетка и всеки нерв. Овладя го състояние на дълбок покой. Дочу в тишината гласове; макар и да знаеше, че те идват много отдалече, чуваше ги ясно, сякаш отекваха в празно пространство.

Един от гласовете бе на Халик:

„Може би сме предозирали.“

Намри отговори:

„Дадохме му точно толкова, колкото каза тя.“

„Дали да не се върнем, за да го видим как е“ — предложи Халик.

„Сабиха я бива за тези работи. Тя ще ни извика, ако се случи нещо нередно“ — поясни свободният.

Халик:

„Не ми харесват майсториите на Сабиха.“

Намри:

„Тя е необходима съставка.“

Почувства ярка светлина около себе си и тъмнина в своето тяло, но тази тъма не беше враждебна, пазеше го и го топлеше. Светлината запламтя и той усети как тя идва от мрака в него завихряйки се като светещ облак. Тялото му стана прозрачно зовящо го нагоре, ала без да губи предишния контакт на вълната с всяка клетка и нерв. Навалицата от животи оформи стройни редици без лутане и объркване. Изведнъж стана много послушна след дублирането на вътрешното му спокойствие; всяка памет на някогашно битие придоби дискретната цялост на безтелесна неделимост.

Тогава Лито им каза:

„Аз съм вашият дух. Единственият живот, който можете да водите. Аз съм къщата, обитавана от вашия дух в една земя, която я няма никъде — останала като ваш единствен дом. Без мен разбираемата вселена се превръща в пълен безпорядък. Съзидателното и бездънното нищо са сложно сплетени в същността ми и само аз мога да поддържам връзката между тях. Без мен човечеството ще затъне в тресавището на суетата и познанието. С моя помощ вие и хората ще намерите единствения възможен път от хаоса — разбиране на нещата чрез тяхното изживяване“

С тези думи той излезе от себе си и се превърна в своята същност, в собствената си личност, затваряща целостта на миналото. Не беше нито победа, нито поражение, а нещо ново, което можеше да сподели с всеки произволно избран от вътрешните си животи. Вкуси с наслада непознатата новост, давайки й възможност да обхване всяка клетка и всеки нерв, за да изпитат това, което му бе донесла връхлетялата го вълна, възстановявайки крайната цялост.

След време се събуди в белезникав мрак. Проблясък на съзнанието му подсказа къде се намира — седнал на пясъка почти на километър от канарата-стена, която определяше северната граница на сийча. Вече го познаваше — Джакуруту… и Фондак. Всичко бе съвсем различно от митовете, легендите и слуховете, разпространявани от контрабандистите.

Някаква млада жена седеше на килимче пред него; на левия й ръкав бе закрепен запален светоглобус, издигнал се леко над главата. Когато Лито отстрани погледа си от светоглобуса, видя звезди. Познаваше младата жена; беше я зърнал да пече кафе в една от предишните си визии. Знаеше, че е племенница на Намри — решителна като него с ножа си. Той и сега лежеше в скута й. Беше облечена в обикновена зелена роба над сивкав влагосъхраняващ костюм. Сабиха, така се казваше. Намри явно бе вече готов с плановете си за нея.

Сабиха видя разбуждането на очите му и рече:

— Почти е утро. Прекара тук цялата нощ.

— И повечето от деня. Правиш хубаво кафе.

Казаното я озадачи, но тя даде вид, че не му обръща особено внимание с естественост, която бе свидетелство за стабилна подготовка.

— Сега е часът на убийците — продължи Лито. — Ала ножът не ти е нужен повече.

— Намри ще реши въпроса — отвърна тя.

Значи няма да е Халик. — Сабиха само потвърди вътрешното му усещане.

— Шай-хулуд е най-големият боклукчия и унищожител на нежелателни доказателства — рече Лито. — И аз съм го използвал.

Тя леко допря ръката си до дръжката на кристалния нож.

— Колко много неща се разбират от мястото, където седим, и начина, по който сме седнали — отбеляза той. — Ти си на килимчето, а аз — на пясъка.

Пръстите й се събраха върху дръжката на ножа. Лито се протегна и прозя, от което челюстта му прищрака.

— Имах видение, в което беше и ти — каза той.

Раменете й леко се отпуснаха.

— Били сме прекалено несправедливи по отношение на Аракис — не даде вид, че е забелязал промяната. — Постъпката ни не е на цивилизовани хора. За стореното от нас е налице определен стимул, но сега трябва да променим част от свършената работа. Мащабите следва да бъдат приведени в по-добро равновесие.

Сабиха озадачено се смръщи.

— Моето видение — обясни той. — Ако не възстановим на Дюн танца на живота, змеят на пустинята ще изчезне.

Тъй като си послужи със старото наименование на пясъчния червей, употребявано от свободните, в първия момент тя не го разбра. После попита:

— Шай-хулуд ли?

— Намираме се в тъмен проход — Лито сякаш се вслушваше в хода на мислите си. — Империята ще се разпадне без подправка. Сдружението ще престане да лети, Постепенно планетите ще се забравят. Ще се нахвърлят сами върху себе си. Космосът ще стане непреодолима бариера, когато навигаторите на Сдружението загубят своето майсторство. А ние ще бъдем привързани към върховете на нашите дюни, без да ни интересува нищо над нас и под нас.

— Говориш много странно! — рече тя. — Как ме откри във виденията си?

Довери се на суеверието на свободните! — помисли той. И каза:

— Превърнах се в пазиграфично20 писмо. Аз съм глиф21, живеещ, за да изпише промените, които трябва да дойдат и да отминат. Ако не го сторя, ще се натъкнете на такава душевна болка каквато никое човешко същество не бива да преживява.

— Що за думи? — попита Сабиха, а ръката й едва-едва докосваше ножа.

Лито обърна глава към скалите на Джакуруту, гледайки раждането на жаравата, която по-късно щеше да се превърне във Втората Луна. Предсмъртният писък на пустинен заек го прониза. Видя как и Сабиха потръпна. Чу се плясък от крилата на хищна птица — един от нощните обитатели по тези места. Зърна блясъка на много очи, които профучаваха над него, отправили се към скритите си кътчета из канарата.

— Длъжен съм да следвам заповедта на моето ново сърце — каза Лито. — Сабиха, гледаш ме като дете, но ако…

— Предупредиха ме за теб — прекъсна го тя и раменете й се изпънаха.

Долови страх в гласа й.

— Не се плаши от мен, Сабиха. Живяла си осем лета повече от това мое тяло. Достойна си за уважение, ала в паметта ми има неразказани хиляди години от други животи — много повече отколкото можеш да си представиш. Не гледай на мен като на дете. Аз прекрачих множество бъдещи мигове и в един от тях видях двама ни, сплетени в любов. Ти и аз, Сабиха.

— Какво… Това не… — тя млъкна объркана.

— Тази идея може и да ти хареса — рече той. — А сега, помогни ми да се върна в сийча, защото ходих по далечни места и отслабнах, уморен от пътуванията. Намри трябва да е чул къде съм бил.

Забеляза нейната нерешителност и попита:

— Не съм ли гост на пещерата? Намри ще иска да разбере наученото от мен. Длъжни сме да направим много неща, за да не започне да се изражда нашият свят.

— Не вярвам… за червеите — каза тя.

— Нито за нас, сплетени в любов?

Сабиха поклати отрицаващо глава. Но той видя мислите й, прелитащи като пера, носени от вятъра. Неговите думи едновременно я привличаха и плашеха. Да си съпруга в такова семейство беше наистина примамливо. Ала тя помнеше и заповедите на своя чичо. И все пак един ден синът на Муад’Диб можеше да властва тук, на Дюн, както и в най-отдалечените кътчета на техния свят. Внезапно девойката се сблъска с типичното за свободните, скрито сякаш в пещерите, отвращение към подобно бъдеще. Съпругата на царствения Лито щеше да бъде гледана от всеки, щеше да е предмет на клюки и предположения. Обаче ще има богатство и…

— Аз съм синът на Муад’Диб, способен да прозира в бъдещето — каза Лито.

Тя бавно върна ножа в ножницата, стана с лекота от килимчето, отиде до него и му помогна да се изправи. Действията й го забавляваха. После Сабиха нави стегнато килимчето и го овеси на дясното си рамо. Лито видя как тя преценява разликата в ръстовете им, явно размишлявайки върху неговите думи. Сплетени в любов?

Ръстът е едно от нещата, които се променят — помисли той.

Тя постави ръка върху неговата, за да му помогне и да го напътва. Лито се препъна и девойката рязко отбеляза:

— Твърде далече сме от сийча за онова!

Имаше предвид нежелания шум, който би могъл да привлече някой пясъчен червей.

Той почувства, че тялото му прилича на изсъхнал пашкул, напуснат от насекомо. Познаваше тази обвивка — беше на обществото, създадено върху основата на търговията с мелиндж и религията на Златния Еликсир, лишено от прекомерни излишества. Извисените цели на Муад’Диб се бяха срутили в магьосничества, подсилени от военната мощ на Аукаф. Сега дори религията на Муад’Диб имаше друго име — Шайн-сан-Шао. Представляваше иксианско творение, отричащо умопомрачението на онези, които са мислили, че могат да пренесат вселената в рая на върха на кристалния нож. Но и тази религия щеше да се промени, както се бе променила планетата Икс. Тя бе едва деветата около своето слънце и обитателите й бяха забравили дори езика, дал имената им.

— Джихадът беше същинско безумие — измърмори той.

— Какво? — откликна Сабиха.

Тя бе погълната изцяло от задачата да се движат без такт, за да скрият присъствието си в открития пясък. От време на време се замисляше върху думите му, тълкувайки ги като плод на очевидна умора. Усещаше я почти болезнено — Лито бе изцеден без остатък от транса. Девойката намираше всичко това за безцелно и жестоко. Ако трябваше да бъде убит, както твърдеше Намри, защо не го бяха направили бързо и без заобикалки? Лито бе споменал за някакво великолепно откровение. Може би именно то бе целта на Намри? Както със сигурност е било и мотивът, движещ поведението на бабата на това момче. В противен случай би ли дала нашата лейди от Дюн разрешение за толкова опасните действия спрямо едно хлапе?

Хлапе ли?

Тя отново си спомни думите му. Бяха стигнали до основата на скалната грамада и Сабиха спря, оставяйки го за миг да почине на вече по-безопасното място. Погледна към него в неясната светлина на звездите и попита:

— Възможно ли е да няма червеи?

— Само аз мога да променя нещата — отвърна Лито. — Не се бой. Мога да променя всичко.

— Но това е…

— Някои въпроси нямат отговори — каза той. — Видях подобно време от бъдещето, но отделни противоречия действат объркващо. Вселената се изменя, а самите ние сме най-необичайната от всички промени. Ние откликваме на множество влияния. Нашето бъдеще се нуждае от постоянно актуализиране. Да, това е бариерата, която трябва да отместим. Налага се да вършим жестокости, да вървим срещу най-дълбоките и скъпи нам желания… Но трябва да бъде направено.

— Какво е то?

— Убивала ли си някога приятел? — отвърна с въпрос той обърна се и тръгна през цепнатината по склона, издигащ се към скрития вход на сийча. Движеше се толкова бързо, колкото му позволяваше умората от транса; Сабиха, която го следваше отблизо, хвана робата му и я дръпна, за да го спре:

— Какво искаш да кажеш?

— Така или иначе, той ще умре — отнесено рече Лито. — Не трябва да го сторя аз, но бих могъл да го предотвратя. Ако не го направя, не е ли все едно, че съм го убил?

— Кой е… дето ще умре?

— Възможността за избор ме принуждава да мълча — погледна в момчето. — Може да се наложи да дам сестра си на едно чудовище.

И отново се отвърна от нея; когато тя пак дръпна дрехата му, за да го спре, той не се подчини, решил да не отговаря на въпросите й.

По-добре е да не знае, преди да дойде времето.

Голите кафяви скали на Защитната стена се очертаваха в далечината и Ганима ги възприемаше като олицетворение на призрака, заплашващ нейното бъдеще. Бе застанала в края на градината върху покрива на кийпа; залязващото слънце се прокрадваше зад гърба й. Облаците прах му придаваха тъмнооранжев цвят, наситен като този на пръстена около устата на пясъчен червей. Ганима въздъхна, мислейки: Алая… Алая… И моята ли съдба ще бъде като твоята?

Напоследък събраните в нея животи ставаха все по-шумни. В обществото на свободните винаги бе имало нещо различно в подготовката и възпитанието на жените — навярно зависещо от действителните разлики между половете, но каквото и да беше то, жената изпитваше по-силно влиянието на тази скрита особеност. Баба й винаги бе подчертавала това, когато крояха някакъв план, ползвайки плодовете на мъдростта от „Бин Джезърит“, но не пропускаше да посочи и горчивите заплахи, които подобна мъдрост криеше за Ганима.

— Абоминацията — бе казала лейди Джесика, — или предраждането и създаване на изчадие, крие зад себе си дълга история на горчив опит. Изглежда, че вътрешните животи се разделят на добронамерен и злонамерен. Добронамереният остава сговорчив и добър. Докато другият сякаш се опитва да вземе връх над плътта и съзнанието. Процесът продължава дълго време, но признаците му са добре познати.

— Защо изостави Алая? — попита Ганима.

— Побягнах от ужаса на това, което бях сътворила — отвърна с тих глас Джесика. — Предадох се. Сега ми тежи фактът, че… може би се предадох прекалено бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Още не мога да ти го обясня. Може би… Не! Няма да те залъгвам с надежди. Гафла(*) — безумието на абомината — има дълга история в човешката митология. Наричано е с много имена, но преди всичко е известно като обладаване. Изглежда наистина е така. Човек губи пътя си от злонамереност и тя го завладява.

— Лито… се боеше от подправката — рече Ганима, открила, че може спокойно да говори за него. Ужасната цена го изискваше!

— Постъпвал е мъдро! — кимна Джесика. Не успя да добави нищо повече.

Но Ганима явно бе рискувала да изследва вътрешните памети на предишни животи в себе си, взирайки се бегло в странното було с неясни очертания и разпростирайки се безуспешно върху опасенията на „Бин Джезърит“. Обяснението на това, което бе сполетяло Алая, никак не облекчаваше нещата. Опитът, събран от „Бин Джезърит“, сочеше възможност за спасение от капана; когато Ганима дръзна да пристъпи към него, тя най-напред призова Мохалата — добронамереното съдействие, което можеше да я защити.

Спомни си за разделянето сега, гледайки светлината на залеза в края на градината, разположена на покрива на кийпа. Незабавно усети присъствието на паметта, оставена от майка й. Чани се появи като привидение между нея и далечните скали.

„Влезнеш ли там, ще ядеш от плодовете на закума — адовата храна! — рече Чани. — Дъще, затвори тази врата, защото нямаш друго спасение.“

При появата на видението вътрешната врява се засили и Ганима се опита да избяга, потапяйки съзнанието си в кредото на Сестринството, макар че го стори по-скоро от отчаяние, отколкото от доверие. Тя набързо изрецитира кредото, движейки устни шепнешком.

Религията е ревностно подражание на възрастния от страна на детето. Религията е енцистиране на отминали вярвания: митология, която представлява догадки, скрити предположения за вселенско упование, преценки, правени от хората при търсенето на лична власт — и всичко това смесено с останки от просветеност. Върховната неизречена заповед винаги е: „Не трябва да питаш!“ Но ние питаме. Не спазваме тази заповед като нещо напълно естествено. Делото, с което сме се заели, е освобождаване на въображението и впрягането му до най-голямата негова способност да твори.

Постепенно редът в мислите на Ганима се възвръщаше. Тя почувства, че тялото й трепери, знаейки колко крехък е покоят, който бе постигнала; не забравяше и воала с неясните очертания.

— Леб Камаи — пошепна тя. — Ти, сърце на мой враг, не ще бъдеш мое сърце.

Извика в паметта си чертите на Фарад’н — навъсеното лице на млад човек с дебели вежди и строго очертана уста.

Омразата ще ме направи силна — помисли Ганима. — Мразейки, ще устоя на съдбата на Алая.

Треперещата несигурност и крехкостта на нейното душевно състояние обаче оставаха същите, а единственото, за което успя да помисли, беше голямата прилика между Фарад’н и неговия чичо — починалия Шедъм V.

— Ето те и теб!

Отдясно се появи Ирулан, прекрачвайки парапета като мъж. Обръщайки се, Ганима си каза: А тя е дъщеря на Шедъм.

— Защо упорито продължаваш да се усамотяваш? — попита принцесата, като спря пред нея, свела намръщеното си лице.

Момичето се въздържа да отвърне, че не е било само и че стражите знаят за това нейно излизане на покрива. Гневът на Ирулан явно бе породен от факта, че се намираха на открито и нечие оръжие можеше да ги порази.

— Не си си сложила влагосъхраняващия костюм — отбеляза Ганима. — Знаеш ли, че в миналото заловеният извън сийча без такъв костюм веднага е бил убиван. Разхищението на влагата се е смятало за смъртна заплаха за цялото племе.

— Вода! Вода! — сопна се Ирулан. — Искам да разбера защо се излагаш на опасност по такъв начин. Прибирай се вътре. Безпокоиш всинца ни.

— Каква пък опасност? — престорено наивно запита Ганима. — Нали Стилгар очисти предателите. А стражите на Алая са навсякъде.

Ирулан се взря в тъмнеещото небе. Звездите вече се открояваха на сивосиния му фон. Тя отново насочи вниманието си към Ганима:

— Няма да споря. Изпратиха ме да ти кажа, че получихме съобщение от Фарад’н. Той приема, но поради някаква причина иска да отложим церемонията.

— За колко време?

— Все още не знаем. Уговаря се. Но Дънкан е върнат.

— А баба ми?

— Засега тя е решила да остане на Салуса.

— Може ли някой да я обвини?

— Битката с Алая е глупава!

— Ирулан, не се опитвай да ме мамиш! Битката не е глупава. Чух какво се говори.

— Сестринството се страхува…

— И с пълно право — натърти Ганима. — Е, вече предаде посланието си. Ще използваш ли случая за пореден опит да ме разубеждаваш?

— Отказах се.

— Не си струва да ме лъжеш.

— Чудесно! Ще продължа обаче опитите си да те убедя в противното. Тази идея е лудост.

Принцесата се питаше защо бе успяла да извади Ганима от равновесие. Истинската бин-джезъритка никога не губеше самообладание. Тя каза:

— Безпокои ме голямата опасност, която те застрашава. Знаеш го. Гани, Гани… ти си дъщеря на Пол. Как можеш…

— Мога, тъкмо защото съм негова дъщеря — прекъсна я момичето. — Ние, атреидите, сме потомци на Агамемнон и знаем каква кръв носим. Никога не го забравяй, бездетна жено на моя баща. Ние, атреидите, имаме кървава история и още не сме я привършили, особено пък що се отнася до кръвта.

— Кой е Агамемнон? — попита обърканата Ирулан.

— Колко рехаво се оказва прехваленото ти бин-джезъритско образование! — възкликна Ганима. — Продължавам да забравям, че смаляваш перспективата на историята. Докато моите спомени стигат до…

Тя млъкна внезапно, защото предпочиташе да не буди сенките от лекия им сън.

— Каквото и да си спомняш — продължи Ирулан, — следва да знаеш колко опасно е…

— Ще го убия — каза тихо Ганима. — Дължи ми един живот.

— А аз ще попреча, ако мога.

— Вече го знаем. Но просто няма да имаш тази възможност. Алая ще те изпрати в един от новите градове на юг, докато всичко отмине.

Ирулан тръсна тревожно глава:

— Гани, заклевам се, че ще те пазя от всяка опасност. Ще го направя с цената на собствения си живот, ако се наложи. Нима мислиш, че ще си губя времето в някаква тухлена сграда, докато ти…

— Винаги има Хуануи — продължи Ганима с все същия тих глас. — Инсталацията за дестилиране на мъртъвци дава възможност за избор. Убедена съм, че оттам не ще можеш да попречиш.

Принцесата побледня и постави ръка на устата си, забравила за миг онова, на което е била учена. По този начин можеше да се разбере колко много държеше на Ганима — почти пълно загърбване на всичко с изключение на животинския страх. Сетне заговори, разтърсвана от емоционален пристъп, издавайки го с трепета на устните си.

— Гани, не се страхувам за себе си. Бих се хвърлила в пастта на червея, за да те спася. Да, аз наистина съм това, което каза — бездетната жена на баща ти, но ти си детето, което никога не родих. Умолявам те…

В ъглите на очите й се появиха сълзи. Ганима, справила се със стягането на собственото си гърло, каза:

— Между нас има и друга разлика. Ти никога не си била една от свободните. А аз съм само това. Цяла бездна ни разделя. Алая го разбира. Каквато и да е, тя добре го знае.

— Не можеш да кажеш какво знае Алая — възрази Ирулан с горчивина в гласа си. — Ако не беше от атреидите, бих се заклела, че се е заловила да унищожи собственото си семейство.

А откъде знаеш, че тя още е атреидка? — помисли Ганима, удивена от заслепението на принцесата. Беше бин-джезъритка, а кой по-добре от тях познаваше историята на изчадието от абоминацията? Не би трябвало дори да го помисля, камо ли да вярва. Алая със сигурност бе скроила някаква магия на тази нещастна жена.

— Дължа ти един товар вода — каза Ганима. — Поради това ще съхраня живота ти. Но братовчед ти е жертвен залог. Повече нито дума.

Ирулан усмири треперещите си устни и избърса очи.

— Наистина обичах баща ти — пошепна тя. — Дори не го разбирах, преди той да умре.

— Може би не е мъртъв — рече Ганима. — Проповедникът…

— Гани, понякога не проумявам. Би ли могъл Пол да се нахвърли на собственото си семейство?

Момичето сви рамене и загледа потъмняващото небе:

— Възможно е да му е било забавно.

— Как говориш толкова безгрижно за…

— Нека не навлизаме в дълбочина — махна с ръка Ганима. — Не ти се присмивам. Боговете знаят, че е вярно. Но аз не съм просто дъщеря на баща си. А всяка от личностите, влели семето си в атреидите. Ти няма защо да мислиш за абоминацията, аз не се страхувам от нищо друго. Защото съм предродена. Знам какво е вътре в мен.

— Глупавото старо суеверие за..

— Спри! — Момичето протегна ръка към устните на Ирулан. — Аз съм всяка бин-джезъритка от тяхната скапана програма за размножение, включително до баба ми. И още много неща в допълнение.

Тя одраска кожата на лявата си длан и изстиска малко кръв с нокътя на пръста си.

Това тяло е младо, но изживените опити… О, богове, Ирулан! Моите опити! Не! — Ганима протегна отново ръка, тъй като принцесата се опита да приближи. — Познавам всички бъдещи неща които баща ми е изследвал. Разполагам с мъдростта на толкова отминали животи. Познавам цялото невежество, както и всички… слабости. Ирулан, ако искаш да ми помогнеш, най-напред проумей коя съм.

Водена от инстинкта, принцесата се наведе и притисна силно момичето до себе си; държеше го здраво, опряла буза до неговата.

Дано не се наложи да убия тази жена — помисли Ганима. — Не трябва да се случва.

В мига, когато мисълта прелетя през нея, цялата пустиня сякаш потъна в нощта.

Лито се събуди от звъна на водни жетони(*) в женски коси. Погледна към открития вход на стаичката и видя Сабиха. В полузамъгленото си от подправка съзнание я видя плътно очертана така, както я показа видението, в което се бе появила. Беше прехвърлила с две години възрастта, на която повечето от жените на свободните са вече омъжени или поне сгодени. Явно нейното семейство я пазеше за нещо… или за някого. Тя очевидно бе на възраст за женене… С помрачени от видението очи той я възприе като същество от земното минало на човешкия род — тъмна коса, бледа кожа и дълбоки очни кухини, хвърлящи зеленикава отсенки в наситеносиния цвят на очите й. Имаше малък нос и широко очертана уста над остра брадичка. Сякаш представляваше живо олицетворение на предположението, че планът на „Бин Джезърит“ бе известен —— или поне подозиран — и тук, в Джакуруту. Значи се надяваха да съживят имперските щения на фараоните с негова помощ? Тогава каква бе целта на намерението им за принудителна женитба между брата и сестрата? Сабиха с нищо не би могла да попречи.

Изглежда и пазачите му знаеха за този план. Как бяха стигнали до него? Те не участваха във визията. Не бяха там, където животът представляваше трептяща мембрана с други измерения. Затворената в кръгово движение рефлексия и субективността на виденията, включваща Сабиха, бяха негови и само негови.

Водните жетони в косата на девойката отново се обадиха и звънът им раздвижи мислите му. Добре помнеше къде е бил и какво е научил. Нищо не можеше да го заличи. Сега не яхаше голям творец-вестител в паланкин на гърба му, за да чува жетоните на пътуващите, отмерващи ритъма на песните при поредния преход. Не… Намираше се в стаичка в Джакуруту, предприел най-опасното от всички пътешествия — надалеч от обратната страна на Ал ассуна уалджамас, навън от действителния сетивен свят и обратно към него.

Какво правеше тя тук с водните си жетони, звънтящи в косата й? О, да. Приготвяше следващата порция, която според тях го държеше в плен — храна, смесена обилно с екстракт от подправката, та да го възпира на границата между действителния и нереалния свят, докато умре, или пък докато успее планът на баба му. Всеки път, когато мислеше, че е победил, го връщаха обратно. Разбира се, лейди Джесика беше права. Тази дърта вещица! Но какво можеше да стори? Способността да си припомня с всички подробности на събраните в него животи не струваше пукната пара, докато не успееше да слее в едно данните, с които разполагаше, извиквайки ги многократно и по желание. Тези животи бяха суровината за крайното безредие. Само един от тях или всички заедно можеха да преодолеят неговата съпротива. Така че подправката и тукашното странно представление не бяха нищо повече от рискована игра.

Сега Гърни чака от мен знак, а аз отказвам да го подам. Докога ли ще издържи търпението му?

Загледа се в Сабиха. Тя бе отметнала назад качулката си и сега явно се забелязваха племенните татуировки край слепоочията й. Лито не ги разпозна отведнъж, преди да си спомни къде се намира. Да, Джакуруту още живееше.

Не можеше да реши дали да благодари на баба си, или да я мрази. Тя очакваше от него инстинктивни действия на съзнателно ниво. Но инстинктите не бяха нищо друго, освен остатъчни спомени на умението за овладяване на кризисни положения. Опитът на всички събрани в него предишни животи му казваше много повече. Вече бе успял да го систематизира и виждаше реалната опасност от преминаването му във владение на Гърни. А нямаше как да запази откровението и от Намри, представляващ друго затруднение.

Сабиха влезе в стаичката с купа в ръцете. Той гледаше с удоволствие как светлината зад нея оформя кръгчета от дъгата по краищата на косите й. Внимателно повдигна главата му и започна да го храни от купата. В същия миг усети колко е отпаднал. Остави я да го храни, докато разумът му трескаво се мяташе, възстановявайки потайния разговор с Гърни и Намри. Те му повярваха! Намри повече от Гърни, макар че и другият не можеше вече да отрече това, което сетивата му бяха предали за състоянието на Дюн.

Девойката обърса устните му с крайчеца на дрехата си.

О, Сабиха — помисли той, припомняйки си нова визия, изпълваща с болка сърцето му. — Много нощи мечтаех до самата водна шир, слушайки прелитащите над главата ми ветрове. Много нощи тялото ми лежеше до змийската дупка, а аз копнеех за теб в лятната жега. Виждах те как прибираш хлябове с подправка, печени на нажежени плочи от металопласт. Гледах бистрата вода в каната да тече кротка и искряща, а в главата ми бучеше бурен вятър. Ти пиеше кафе на малки глътки и похапваше. Зъбите ти светеха в сенките. Гледах те как вплиташ моите водни жетони в косата си. Кехлибареното ухание на гърдите ти пулсираше в най-съкровените ми блянове. Ти ме измъчваше и потискаше със самото си съществуване.

Натискът на многочислените памети разкъса замръзналото във времето englobement22, въпреки неговите опити за съпротива. Сетивата му говореха за съешаващи се тела, звуци от правенето на любов и ритми, носещи отпечатъка на опъстрени със сладострастие устни, въздишки, влажен дъх, езици… Някъде във видението имаше извити форми с цвят на въглен; той чувстваше пулса им докато се въртяха в него. Тих глас отекваше в черепа му:

„Моля те, моля те, моля те…“ В слабините му се появи мощно мъжко издуване; с отворена уста остана прикован към веригите на екстаза. Последва въздишка, бавна сладост на мъртво вълнение и пропадане в безтегловността.

Колко сладко би било всичко това да е реалност!

— Сабиха — пошепна той. — О, моя Сабиха!

След като повереникът й потъна в дълбокия унес на транса, последвал храненето, момичето прибра купата и излезе, спирайки се на входа, за да каже на Намри:

— Пак ме извика по име.

— Върни се и стой при него — рече свободният. — Трябва да намеря Халик, за да обсъдим положението.

Сабиха остави купата до входа и се върна в стаичката. Седна на края на леглото и се вгледа в притъмнялото лице на Лито.

Тогава той отвори очи и протегна ръката си, докосвайки я по бузата. Започна да говори, разказвайки й видението, в което бе присъствала.

Тя похлупи ръката му със своята, докато Лито приказваше. Колко мил беше… Колко много… Отпусна се на леглото и сложи глава на ръката му — изгубила всякакъв контрол над себе си. Той издърпа дланта си. Седна изправен, чувствайки безмерна слабост. Подправката и причинените от нея халюцинации го бяха изцедили без остатък. Обиколи с поглед килията, търсейки случайно останала капчица сила, и прекрачи на пода, без да обезпокои Сабиха. Трябваше да тръгне, но не знаеше докъде ще стигне. Уплътни бавно влагосъхраняващия костюм, облече горната дреха върху него и се изниза през коридора към външния проход. Наоколо имаше няколко души, заети със собствените си дела. Знаеха кой е той, но не носеха отговорност. Намри и Халик трябваше да са наясно какво прави момчето, а и Сабиха едва ли беше много далече.

Лито откри търсения страничен коридор и пое смело по наклона.

Зад него девойката кротко спеше, докато Халик я разбуди.

Тя седна, разтри очи и видя празното легло и чичо си, застанал зад Халик; лицата и на двамата бяха гневни.

Намри отговори на мълчаливия й въпрос:

— Да, изчезнал е.

— Как можа да го оставиш да избяга? — ядно попита Халик.

— Видели са го да се отправя към долния изход — рече свободният със странно спокоен глас.

Сабиха, свита от страх, се опитваше да си спомни случилото се.

— Как стана? — запита Халик.

— Не знам… Не знам.

— Отвън е нощ, а той е слаб — рече Намри. — Няма да стигне далече.

Халик рязко се извърна към него:

— Да не искаш момчето да умре?

— Няма да ми е неприятно.

Гърни отново се обърна към Сабиха:

— Кажи ми какво се случи.

— Докосна ме по бузата. Продължи да разправя за видението си… за двама ни заедно. — Погледна празното легло. — Той ме приспа. Направи ми някаква магия.

Халик се обърна към Намри:

— Може ли да се е скрил някъде?

— Вътре не. Знае, че ще го намерят. Тръгнал е към изхода. Вече е извън сийча.

— Магия — повтори Сабиха.

— Никаква магия — възрази Намри. — Хипнотизирал те е. За малко да го направи и с мен, не си ли спомняш? Каза ми, че съм му приятел.

— Много е слаб — обади се Халик.

— Само тялото му е слабо — каза Намри. — Но няма да стигне далече. Извадих от строя крачните помпи на костюма. Ще умре от жажда, ако не го намерим.

Халик се извъртя и едва не го удари, но успя да се овладее. Джесика го бе предупредила, че свободният може и да убие хлапето. Поврага! Докъде бяха стигнали — атреиди срещу атреиди.

— Възможно ли е да е тръгнал, още неизлязъл от транса? — попита той.

— Има ли някаква разлика? — измърмори Намри. — Ако избяга, ще умре.

— Щом пукне зората, тръгваме да го търсим — реши Халик. — Взел ли е комплект с принадлежности?

— При входното уплътнение винаги има по няколко — каза свободният. — Би трябвало да е луд, ако не е взел. Пък нито веднъж не ми заприлича на луд.

— Прати съобщение до нашите приятели — нареди му Халик. — Обясни им какво се е случило.

— Тази нощ не може — отвърна Намри. — Наближава буря. Племената следят хода й от три дни насам. Ще стигне тук в полунощ. Вече нямаме връзка. Спътниците напуснаха този сектор преди два часа.

Халик въздъхна тежко. Момчето със сигурност щеше да умре, ако го настигне пясъчната буря. Щеше да откъсне месото от костите му и да ги нацепи на тресчици. Замислената лъжлива смърт щеше да се превърне в истинска. Той стовари юмрук в отворената си длан. Бурята ги задържаше тук като в капан. Нямаше да могат дори да организират издирваческа група. Статичното електричество във въздуха вече бе изолирало сийча.

— А с дистранс? — предположи гласно той, мислейки за кодираното съобщение в гласа на прилеп, който да изпратят със сигнала за тревога.

Намри поклати глава:

— Прилепите няма да излетят при буря. Помисли, човече. Те са по-чувствителни от нас. Ще се сгушат от страх в скалите, докато всичко свърши. По-добре да почакаме, докато спътниковата връзка стигне отново дотук. После ще направим опит да открием останките му.

— Може би няма да умре, ако е взел комплекта и се скрие в пясъка — обади се Сабиха.

С глуха ругатня Халик рязко се обърна и излезе.

— Тя го обучава? Тя обучава Фарад’н?

Алая се взираше в Дънкан Айдахо с точно обмислена смесица от гняв и недоверие. Хайлайнерът на Сдружението бе влязъл в орбита около Аракис по обед местно време. Час по-късно лихтерът свали Айдахо в Аракийн; не го очакваха, но той се държеше напълно естествено и беше откровен. След няколко минути топтерът го остави на покрива на замъка. Предупредена за предстоящото му пристигане, Алая го поздрави хладно пред стражата, ала сега те вече се намираха в нейните покои в северната част. Току-що бе й докладвал — точно и правдоподобно, слагайки ударение върху всяка една от данните така, както го правеха ментатите.

— Чалнала се е — каза Алая.

Той прие изявлението й като ментатска задача.

— Всички показания сочат, че е добре уравновесена и владее напълно себе си. Мога да кажа, че коефициентът…

— Стига! — отряза го Алая. — За какво мисли сега?

Айдахо, който добре знаеше, че емоционалното му равновесие зависи от бързото връщане към хладния разум, отвърна:

— Според моите изчисления мисли за годежа на внучката си.

На лицето му си стоеше все същото безучастно изражение, но то бе само маска за раздиращата го мъка, заплашваща да го погълне. Алая я нямаше тук. Алая беше мъртва. Известно време той поддържаше пред сетивата си мита за нея — нещо, което сам бе сътворил за собствена потребност, — но един ментат бе в състояние да понася подобна самоизмама за кратък период от време. Това създание с човешки вид бе обладано; нечия демонична психика го движеше напред. Стоманените тлейлаксиански очи възпроизвеждаха във визуалните центрове всеки пожелан от него вариант на митоАлаи. Но когато ги наслагваше в един-единствен образ, нямаше и помен от истинската. Всичко в нея се движеше по чужди напътствия. Представляваше черупка, външна обвивка, в която бяха извършени множество безчинства.

— Къде е Ганима? — попита Айдахо.

Тя отговори пренебрежително на въпроса му:

— Пратих я с Ирулан на грижите на Стилгар.

На неутрална територия — помисли той. — Имало е споразумение с бунтуващите се племена. Алая губи почва и не го знае… или пък не е така? Съществува ли друга причина? Дали Стилгар не е преминал на нейна страна?

— Годежът… — явно и тя размисляше на глас. — Как са нещата в династията Корино?

— Салуса гъмжи от всякакви роднини и всички подбуждат Фарад’н да действа, надявайки се на отплата след връщането му на власт.

— И тя го обучава в тайните на „Бин Джезърит“…

— Не подобава ли на съпруг на нейната внучка?

Алая се засмя в себе си, мислейки за непреклонния бяс на Ганима. Да обучава Фарад’н. Джесика подготвяше един труп. Всичко щеше да се уреди.

— Очевидно трябва да обмисля проблема — каза тя. — Дънкан много си спокоен.

— Очаквам въпросите ти.

— Разбирам. Виж какво, ужасно ти се бях ядосала. Да я отведеш при Фарад’н!

— Ти ми нареди всичко да изглежда естествено.

— Бях принудена да обявя официално, че сте взети в плен.

— Изпълних заповедите ти.

— Дънкан, понякога си невероятно прозаичен педант. Почти ме плашиш. След като е тъй…

— Нищо не заплашва лейди Джесика — прекъсна я той.

— Колкото до Ганима, трябва да сме благодарни, че…

— Безкрайно благодарни — съгласи се Алая. И помисли: Не бива вече да се разчита на него. Проклетата му преданост към атреидите! Ще трябва да намеря предлог, за да го отпратя… И да го очистят. Нещастен случай, разбира се.

Тя го докосна по бузата.

Айдахо насилено отговори на милувката, като хвана ръката й и я целуна.

— Дънкан, Дънкан, колко тъжно е всичко — рече Алая. — Но не мога да те оставя при себе си. Стават много важни неща, а разполагам с малцина, на които имам пълно доверие.

Той пусна ръката й и зачака.

— Бях принудена да изпратя Ганима в Табър — продължи тя. — Тук всичко е много неспокойно. Нападатели от Съсипаните земи разрушават канатите в басейна Кага и разливат водата в пясъците. Аракийн е на режим. Басейнът с пясъчните твари още е жив; реколтата се прибира. Разбира се, справихме се с нападателите, но силите ни много отъняха.

Той също бе забелязал колко малко са амазонките от личната гвардия на Алая. И помисли: Маките от Вътрешната пустиня няма да престанат да опипват защитната й сила. Не го ли разбира?

— Табър е все още неутрална територия — каза тя. — Преговорите продължават. Джавид е там с делегация от жреческото съсловие. Но бих искала и ти да си в Табър, за да ги наблюдаваш, особено Ирулан.

— Да, тя е от Корино — съгласи се той.

Видя в очите й желание да го отстрани. Колко прозрачно бе станало създанието, заменило Алая! Тя махна с ръка:

— А сега върви, Дънкан, преди да съм се размекнала и задържала при себе си. Така ми лип…

— И ти ми липсваше — рече той, позволявайки на мъката да изтече в гласа му.

Тя го погледна, стресната от тъгата му. После каза:

— Съпруже, помисли за мен.

В същото време отбеляза: Много лошо, Дънкан. И добави:

— Зиа ще те изпрати до Табър. Топтерът ни трябва.

Любимата й амазонка — помисли той. — Трябва много да внимавам с нея.

— Разбирам — рече Айдахо и взе още веднъж ръката й, за да я целуне. Гледаше любимото тяло, което някога беше на Алая, на неговата Алая. Но не успя да си заповяда да я погледне в лицето, когато си тръгваше. Някой друг се взираше в него от очите й.

Когато се изкачи до покривната площадка на замъка, той почувства как расте камарата на въпросите без отговори. Срещата с Алая се оказа твърде трудно поносима за ментатската същност в него, която нито за миг не бе спирала да разчита опознавателните знаци на наличната информация. Чакаше недалеч от топтера с една от амазонките в замъка, загледан тъжно на юг. Въображението му прелетя отвъд Защитната стена и спря в Сийч Табър. Защо самата Зиа ще ме закара до там? Връщането на топтера е слугинско задължение. И защо тя още се бави? Дали пък не получава специални инструкции?

Айдахо погледна към внимателно наблюдаващата го амазонка, а после се качи на мястото на пилота. Наведе се навън и извика:

— Предай на Алая, че незабавно ще върна машината с някой от хората на Стилгар.

Още не чул протеста й, той затвори вратата и запали двигателя. Гледаше я как стои нерешително на мястото си. Кой би могъл да оспорва действията на съпруга на Алая? Топтерът се отдели от площадката, преди амазонката да вземе решение как да постъпи. Сега, останал сам в него, той си позволи да излее своята мъка в силни ридания, заради горчивите останки на безвъзвратно разбитото. Алая си отиваше. Бяха се разделили завинаги. Сълзи течаха от тлейлаксианските му очи, докато шепнеше:

— Нека всички води на Дюн изтекат в пясъка. Ще са по-малко от сълзите ми…

Но невъздържаността не бе характерна за ментат; преодоля я и задължи себе си да направи трезва преценка на текущите потребности. Трябваше да отдели нужното внимание на топтера. Реакциите, съпътстващи полета, му донесоха известно облекчение; отново се върна към обичайното си състояние.

Въпросът пред Лито беше измамно прост: избягвайки визията, прави това, което не е било видяно. Познаваше добре капана на своите мисли — знаеше как случайните нишки на заключеното в рамка бъдеще се преплитат една с друга, докато здраво те впримчат; но той разполагаше с нова форма на контрол над тези нишки. Никъде не се бе видял да бяга от Джакуруту. Нишката, тръгнала от Сабиха, трябваше да се отреже първа.

Легна свит, в сетните отблясъци на дневна светлина, до източния край на скалата, която пазеше Джакуруту. Комплектът с принадлежности на свободните му осигури таблетки за ободряване и храна. Чакаше притока на сили. На запад лежеше езерото Азрак — гипсова равнина, която някога във времената преди червея е била голямо водно пространство. На изток се намираше Бене Шерк, невидимото оттук ново поселище на хора, навлезли самоволно в открития блед. На юг се простираше Танзеруфт — Земята на ужаса: три хиляди и осемстотин километрова пустош, в която тук-там като кръпки бяха разхвърляни заобиколените с трева дюни и ветрокапаните, осигуряващи вода — все белези на екологичната трансформация, преобразила ландшафта на Аракис. Там работеха преносими по въздуха екипи, но никой не се задържаше за по-дълго време.

Ще тръгна на юг — реши той. — Гърни ще очаква да сторя точно това. Моментът не бе подходящ да върши напълно неочаквани неща.

Скоро щеше да притъмнее достатъчно, за да напусне временното си скривалище. Погледна към южния хоризонт. По неговата граница в тъмното небе се движеше нещо подобно на търкалящи се димни кълбета — сигурен признак за наближаваща буря. Виждаше се и високо разположеният й център, тръгнал право нагоре от Голямата Равнина, също като поел нанякъде червей. Цяла минута Лито внимателно следеше центъра и откри, че той не се премества нито вдясно, нито вляво. Старата поговорка на свободните изскочи в мислите му: „Когато центърът не се премества, застанал си точно на пътя му.“

Бурята променяше нещата.

За миг той се вгледа на запад в посока на Табър, долавяйки измамливия сивожълтеникав покой на пустинната вечер; видя и белия гипсов пан(*), ограден с окръглен от вятъра камънак, и самотната пустота на неестествено светещата му бяла повърхност, отразяваща облаците прах. Никъде във визиите си не се бе видял да оцелява след минаването на сивия змей на бурята-създателка, а така също и да се окопава в пясъка с подобна цел. Само в едно от виденията той се носеше с вятъра… но това можеше да стане и по-късно.

А бурята беше ей там, пресичайки с лъкатушния си ход не един и два географски градуса и шибайки като с бич света, който трябваше да й се подчини. Можеше да рискува. Имаше стари истории, разказвани от един свободен на друг, че човек може да задържи изтощен червей на повърхността, като пъхне кука за творец под някой от широките му пръстени, обездвижвайки го по този начин, след което да се скрие от бурята в заслона на подветрената страна. Между дързостта и неспасяемото безразсъдство винаги съществуваше тънка разграничителна линия, която го изкушаваше. Червеят би дошъл не по-рано от полунощ. Имаше време. Колко нишки щяха да бъдат отрязани тук? Навярно всички, с изключение на последната?

Гърни очаква да тръгна натам, но не и в буря.

Той погледна на юг в търсене на път; видя сякаш нанесената с удар на четка абаносова линия на дълбоката клисура, виеща се през скалистото Тяло на Джакуруту. Зърна и почти химеричните завихряния на пясъка в недрата на клисурата. Изхвърляше горделивите си потоци в равнината, все едно, че бяха вода. Песъчливият вкус на жаждата се обади в устата му, докато мяташе на раменете си комплекта на свободните, преди да се спусне надолу по пътеката, водеща към каньона. Беше все още светло и можеха да го забележат, но знаеше, че трябва да играе срещу времето.

Когато стигна до гърловината на каньона, бързо падащата нощ на централната пустиня го прихлупи. Остана сам с накъсаното глисандо на лунната светлина, осветяваща пътя му към Танзеруфт. Долови ускорения пулс на сърцето си при мисълта за всички страхотии, които паметите в него съдържаха. Прецени, че може би се е насочил право към Хуануинаа, както свободните със страхопочитание наричаха гигантските бури — Дестилационната на Земната Смърт. Но каквото и да се случеше, то нямаше да бъде от визиите. Всяка стъпка оставяше далеч зад него породената от подправката дхиана — обхваналото го безгранично осъзнаване на интуитивносъзидателната природа и разгъването на неподвижната верига — връзка между причина и следствие. След всеки сто направени сега крачки задължително трябваше да има поне една встрани, отвъд думите и в единение с новоуловената вътрешна реалност.

Тате, така или иначе, аз идвам при тебе. Около него имаше птици, невидими в скалните цепнатини, които съобщаваха за себе си, издавайки тихи звуци. Взел от мъдростта на свободните, той се вслушваше в ехото, за да налучква пътя си там, където не го виждаше. Минавайки покрай цепнатините, зърваше за миг зеленикавия зъл поглед на създания, спотаили се, защото знаеха, че бурята наближава.

Лито излезе от клисурата в откритата пустиня. Пясъците, също като живи, се придвижваха и дишаха под него, разказвайки за дълбинни процеси и скрити фумароли23. Погледна назад и нагоре към докоснатите от луната шапки от лава по стръмните хълмове на Джакуруту. Цялата конструкция беше метаморфозирала и в по-голямата си част оформена под налягане. Аракис имаше какво още да каже в очакваното бъдеще. Той постави кречеталото, за да повика червей, а когато ударите му отекнаха по пясъка, зае удобно място. Дясната му ръка несъзнателно се протегна към пръстена с ястреба на атреидите, скрит в гънка на неговата дишдаша, Гърни го намери и изостави. Какво ли си бе помислил, зървайки пръстена на Пол?

Тате, очаквай ме скоро.

Червеят дойде от юг. Отклони се под ъгъл, за да избегне скалите. Не беше толкова голям, колкото Лито се бе надявал, но нищо повече не можеше да бъде направено. Той отмери нужното разстояние, закачи куките и се изкачи по люспестата му страна с бързи движения, докато влечугото помете кречеталото и продължи в свистящия пясъчен спрей. Завиваше с лекота под натиска на куките. Вятърът развя дрехата на Лито и тя започна да плющи. Момчето сведе поглед към звездите на юг, мътни от прах, и насочи червея в нужната посока.

Право в окото на бурята.

Когато изгря Първата Луна, Лито огледа височината на урагана и промени преценката си за времето на неговото пристигане. Нямаше да бъде преди изгрева на зората. Стихията се разпростираше и набираше енергия за големия си скок. Огромна по обем работа очакваше екипите, заети с екологични преобразувания. Сякаш планетата съзнателно се бореше с тях точно тук, а яростта й нарастваше едновременно с обхвата на трансформациите.

През цялата нощ той водеше червея на юг, преценявайки запасите му от енергия по движенията, които се предаваха на стъпалата на краката му. От време на време оставяше животното да се отклони на запад, което то непрестанно опитваше, водено от невидимите граници на своята си територия или от дълбоко вкорененото в него усещане за наближаващата буря. Червеите се зариваха в пясъка, за да избегнат ураганните ветрове, но този нямаше да потъне надолу, докато куките държаха отворен някой от неговите пръстени.

В полунощ червеят показа сериозни признаци на изтощение. Лито се придвижи назад по големите бразди между ръбовете и продължи да го управлява с пръта; позволи на звяра само да намали леко скоростта, но неизменно го насочваше на юг.

Бурята наистина се разрази веднага след зазоряване. Най-напред в пустинята се появи светещото мънисто на зората, което сякаш притисна дюните една към друга. Настъпващият прах го накара да уплътни лицевите покривала. В сгъстяващия се пясъчен облак пустинята притъмня като мрачна картина без контури. После игличките започнаха да бодат бузите му и да жилят клепачите. Усети грубите зрънца по езика си и разбра, че моментът бе дошъл. Трябваше ли да рискува с чутото от старите приказки и да обездвижва почти напълно изтощения червей? Времето за един удар на сърцето беше достатъчно, за да се откаже от тази възможност; върна се към опашката на червея и откачи куките. Едва движейки се, влечугото започна да се зарива. Огромните излишъци от топлоотделителната му система продължаваха да подхранват циклонната пещ зад него в бързо прииждащата буря. Децата на свободните научаваха отрано за опасността от прекалена близост с опашката на червея, представляваща същинска кислородна инсталация. При преминаването на гигантските създания лумваше огън, подхранван от преизобилните издишвания, носещи съставките на химически продукти, преработени от триенето в телата им.

Пясъкът започна да го шиба по краката. Лито освободи напълно куките и отскочи далеч встрани; за да избегне пещта на опашката. Сега всичко зависеше от умението му да попадне точно под пясъка, разрохкан от червея.

Стиснал в лявата си ръка прибора за статично уплътняване той се зарови в защитената страна на една дюна, знаейки, че влечутото е прекалено изморено, за да се обърне назад и да го погълне в бялооранжевата си паст. Докато се зариваше с лявата ръка извади с дясната влагосъхраняващата палатка от комплекта и я приготви за надуване. Всичко дотук бе направено за по-малко от минута — палатката се намираше в пясъчен джоб с плътни стени откъм подветреното лице на дюната. Наду я и припълзя в нея. Преди да уплътни сфинктерното отверстие, пресегна се навън с уплътняващия прибор, сменяйки посоката на неговото действие. Надвисналият отгоре пясък се плъзна върху палатката. Само няколко зрънца проникнаха през отвора, преди Лито да го уплътни напълно.

Трябваше да продължи още по-бързо своята работа. Никакъв пясъчен шнорхел нямаше да му помогне, за да стигне до въздух, годен за дишане. Бурята беше от онези, при които малцина оживяват. Мястото тук щеше да бъде покрито с тонове пясък. Можеше да го спаси само крехкото балонче на влагосъхраняващата палатка с уплътнената над него външна черупка.

Лито се изтегна по гръб, скръсти ръце на гърдите си и потъна в летаргичен унес, при който белите му дробове щяха да правят само по едно вдишване и издишване на час. Преминаваше в непознатото. Бурята щеше да отшуми и ако не оголеше крехката му защита, можеше да излезе навън или… да се озове в Мадинат асселам — Дома на Покоя. Каквото и да се случеше, той знаеше, че трябва да скъса нишките една по една, оставяйки за себе си само Златната Пътека. В противен случай нямаше да успее да се върне в халифата на наследниците на своя баща. Нито пък щеше да живее с лъжата на Деспосини — този ужасен халифат — възпявайки управлението на Пол Муад’Диб. А най-малко пък щеше да мълчи, когато някой жрец изрече обидната безсмислица: „Неговият кристален нож ще погуби демоните!“

С това поето задължение съзнанието на Лито попадна в паяжината на извънвременното дао.

— В действителност моят син никога не е виждал бъдещето; той прозря развоя на съзиданието и неговата връзка с митовете, които приспиват хората — каза Джесика.

Говореше бързо, но без да оставя впечатление, че се стреми към светкавично изчерпване на въпроса. Знаеше, че скритите наблюдатели със сигурност ще намерят начин да я прекъснат веднага, щом доловят смисъла на вършеното от нея.

Събеседникът й бе седнал на пода, осветен от слънчевия лъч, който се спускаше през прозореца зад гърба му. Джесика, застанала до отсрещната стена, виждаше само върха на едно от дърветата в градината на двора. Пред нея беше един нов Фарад’н — отслабнал и с по-рязко очертана мускулатура. Прекараните в обучение месеци бяха оказали неминуемото си магическо въздействие. Очите му блестяха, когато отправяше поглед към нея.

— Той съзираше формите и моделите, които съществуващите сили ще създадат, ако не им бъде попречено — продължи Джесика. — Отказа да приеме удобното и утешителното, тъй като щеше да изпадне в морално малодушие.

Фарад’н се бе научил да слуша внимателно, задържайки въпросите си, докато ги огледа от всички страни, за да им придаде формата на режещо острие. Тя му беше разказвала за схващането на „Бин Джезърит“ относно молекулната памет и по съвсем естествен начин се бе отклонила върху метода, посредством който Сестринството анализираше Пол Муад’Диб. Принцът съзря в нейните думи и действия играта на скрита сянка, проявена несъзнателно и в противоречие с външната изява на намеренията.

— От всички наши наблюдения — каза тя — решаващото по важност е, че животът е маска, с чиято помощ вселената изразява себе си. Приемаме, че цялото човечество и формите за поддържане и опазване на живота му представляват естествена общност и че съдбата на живота като цяло е заложена на карта в съдбата на отделния индивид. Следователно, когато се стигне до върховната самооценка, позната като amor fat, спираме да се правим на богове и се връщаме към обучението. В критична ситуация ние избираме подходящите индивиди и им даваме свобода дотолкова колкото сме способни.

Сега младежът прозря целта й и тъй като знаеше какво въздействие ще окаже тя върху онези, които не отделяха очи от шпионките, се въздържа да погледне с безпокойство към вратата. Само тренирано око бе в състояние да долови мигновената загуба на сигурност и спокойствие; Джесика я забеляза и се усмихна. Все пак една усмивка можеше да не означава нищо.

— А сега предстои тържественият акт в края на учебната година — заяви тя. — Много съм доволна от теб, Фарад’н. Стани, ако обичаш.

Той изпълни поканата, затулвайки от погледа й върха на дървото.

Джесика притисна ръце към тялото си.

— Длъжна съм да ти кажа следното: „Намирам се в свещеното човешко присъствие. Както го правя сега аз, след време ще можеш и ти. Моля се това да се сбъдне. Бъдещето остава неясно и такова трябва да бъде, тъй като е платното, върху което изобразяваме своите желания. Ето защо винаги пред човека стои едно красиво, но празно платно. Разполагаме само с настоящия момент, в който непрестанно и без остатък посвещаваме себе си на свещеното присъствие, споделяно и сътворявано от нас.“

Джесика млъкна и в същия момент Тйеканик влезе през вратата вляво, движейки се с фалшива непринуденост и смръщено изражение на лицето си.

— Господарю… — подхвана той.

Но бе твърде късно. Думите на Джесика, прибавени към цялата досегашна подготовка, свършиха необходимото. Фарад’н вече не беше от Корино. Отсега нататък принадлежеше на „Бин Джезърит“.

Лито излезе от обхваналата го дълбока сънливост с онази мекота на прехода, която не позволяваше да се отдели едно състояние от друго. Всяко равнище на съзнанието преминаваше в идващото след него.

Знаеше добре къде се намира. Заля го вълна на съзидателна енергия, но до него достигна и друго послание — непоносимият спарен и лишен от кислород въздух във влагосъхраняващата палатка. Ако откажеше да се движи, щеше да остане уловен в безвременната паяжина, в безмерното сега, където всички събития съществуваха съвместно и едновременно. Изкушаваше го тази възможност. Виждаше Времето като общоприета практика, като съглашение, оформено от колективния разум на съзнанието. Времето и Пространството бяха категории, наложени на вселената от неговия Разум. Достатъчно бе само да се освободи от онова многообразие, където го примамваха визиите на прорицанието. Смелият избор би могъл да промени временните очертания на бъдещето.

Но каква смелост бе необходима точно в този момент?

Примамваше го и състоянието на дълбок унес. Чувстваше, че е пристигнал от алам алматал в действителния свят само за да разбере, че те са идентични. Искаше да задържи Рихани — магията на направеното откритие, но оцеляването го принуждаваше да взима решения. Непреклонната му жажда за живот изпрати необходимото послание.

Рязко се пресегна вдясно, където бе оставил пясъкоуплътнителя. Напипа го, обърна се по корем и проби сфинктера на палатката. Пясъчна вълна заля ръката му. Работеше ловко в тъмното, пришпорван от спарения въздух, пробивайки тунел под ъгъл със стръмно рамо. Измина цели шест дължини на тялото си, преди да изскочи сред свежестта и мрака. Когато се измъкна върху сгряното от лунната светлина наветрено лице на дълга змиевидна дюна, видя, че се намира на около една трета от разстоянието до върха й.

Над него беше Втората Луна. Движеше се бързо и скоро задмина дюната; звездите буквално наскачаха над главата му като светлеещи по безкрайна пътека камъни. Той потърси съзвездието Скитник, откри го и отправи поглед по посока на протегнатата си ръка до блестящия разкош на Фоум алХоут — полярната звезда на южния небосклон.

Ето я и твоята прокълната вселена! — помисли Лито.

Гледана отблизо, тя приличаше на обградилия го отвсякъде неспокоен пясъчен свят — място на промени и на единствени по рода си неща, струпани безразборно едно върху друго. При взор отдалеч обаче се виждаха само общите мотиви на схемата, което подмамваше човека да повярва в абсолютни мерки и понятия.

Мислейки в абсолютни категории, можем да изгубим пътя си.

Хрумването го накара да си спомни познатото предупреждение от едно стихче на свободните: „Който изгуби пътя си в Танзеруфт, губи и живота си.“ Общите мотиви могат, да го показват, но могат и да те вкарат в капан. Човек не трябва да забравя, че схемата им се променя.

Пое дълбоко дъх и се залови с необходимото. Плъзвайки се обратно в направения проход, той сви палатката, измъкна я и преопакова комплекта с принадлежности на свободен.

На източния хоризонт се надигаше тъмночервен отблясък. Лито нарами вързопа, изкатери се до върха на дюната и остана там в режещо студения предутринен въздух, докато не почувства топлината на изгряващото слънце върху дясната си буза. Обагри очните си вдлъбнатини, за да намали отражението, знаейки, че трябва да ухажва пустинята, вместо да се бори с нея. После върна боята в пакета, отпи течност от един от джобните резервоари и вдъхна няколко капки заедно с глътката въздух.

Отпусна се на пясъка и започна да преглежда възел по възел влагосъхраняващия костюм, стигайки най-сетне до крачните помпи. Оказаха се умело продупчени с шило. Измъкна се от костюма и го оправи, но злото бе вече сторено. Поне половината от водата в тялото му беше безвъзвратно изгубена. Ако го нямаше резервоара на влагосъхраняващата палатка… Досети се да това, докато поправяше костюма, и помисли колко странна бе собствената му изненада от подобен факт. Да, ето една недвусмислена опасност от бъдеще без визии. Приклекна на върха на дюната и се съсредоточи върху самотата на околния пейзаж. Погледът му опипваше пясъка за друг отвор или за неравномерност, подсказваща присъствието на пясъчен червей. Но бурята бе поставила навсякъде печата на пълното еднообразие. Той извади кречетало от комплекта, нави го и го пусна, привиквайки Шай-хулуд от дълбините. Отдалечи се и зачака.

Червеят се забави. Чу го да идва, преди да го види; обърна се на изток, където разтърсването на земните пластове караше въздуха да трепери, и зърна оранжевото петно на пастта, измъкваща се от пясъка. Чудовището изникна от дълбините ведно със страхотния съсък на прахта, скриваща действителните му размери. Виещата се сива стена профуча край Лито; той заби куките и се изкачи нагоре с бързи стъпки. Веднага обърна червея на юг, оставяйки след себе си широка следа от направения завой.

Куките пришпорваха червея и той набра скорост. Дрехата на ездача заплющя от вятъра. Чувстваше самия себе си пришпорван, също като червея, но от силно и съзидателно течение, струящо от слабините му. Припомни си, че всяка планета има своя период; подобно на всеки живот.

Червеят бе от типа, който свободните наричат „мърморко“. Често зариваше челните си прешлени, оставяйки опашката да сочи посоката. Силен тътен — и част от тялото му се повдигаше от пясъка в движеща се гърбица. Но поне се оказа бърз и щом попаднаха на попътен вятър, Лито почувства дъха от пещта в опашната му част. Беше пълен с парливи миризми, носени от пълноводния разлив на кислорода.

Безмозъчното същество продължи да бърза на юг, а Лито остави съзнанието си да се рее свободно. Опита се да мисли за прехода като за нов вид церемония в своя живот, възпираща го да се тревожи за цената, която трябваше да заплати за Златната Пътека. Също като свободните от миналото той разбираше, че е длъжен да възприеме множество нови прийоми и церемонии, за да опази личността си от разпадане на отделни памети и по този начин да задържи на разстояние ненаситните ловци в душата си. Изцяло противоречивите картини и образи, чието обединяване бе немислимо, сега трябваше да се слеят в живително напрежение и в онази поляризираща сила, която го движеше отвътре.

Винаги нещо ново — помисли той. — Трябва винаги да намирам новите нишки в моята визия.

В ранния следобед вниманието му беше привлечено от някаква издатина далеч напред и леко вдясно от поетия курс. Постепенно издатината се превърна в тесен объл хълм, в изхвръкнала нагоре скална маса точно там, където я бе очаквал.

Е, Намри… Е, Сабиха, нека видим как вашият събрат приема моето присъствие — помисли той.

Това се оказа възможно най-деликатната нишка, проточила се пред него, по-опасна с примамките си, отколкото с ясно доловимите заплахи.

От немалко време окръгленият хълм променяше големината си. И сякаш той, хълмът, започна да се приближава към него, а не обратното.

Умореният вече червей се стремеше да се отклони вляво. Лито се спусна по гигантския склон, за да заложи отново куките, които държаха чудовището в правилния курс. До ноздрите му достигна парещата мекота на мелинджа — сигнал за близостта на богата жила. Минаха покрай петна от виолетов пясък, където беше изригнала подправка; наложи му се да държи изкъсо червея, докато се отдалечат от жилата. Пикантно ухаещият на канела вятър ги догонваше, докато Лито не насочи червея по новия курс, сочещ право към извисяващия се объл хълм.

Внезапно в южната част на бледа примигаха цветове — непредпазливи отблясъци от предмет, запокитен от човека в безкрая на пустошта. Той извади бинокъла, фокусира маслените лещи и различи в далечината наклонените за вираж крила на топтер-разузнавач, проблясващи на слънчевата светлина. Под него голям комбайн за подправка отпускаше работните си плоскости като какавида, преди да се задвижи тромаво напред. Когато Лито свали бинокъла, комбайнът се смали до петънце, а той самият се почувства изцяло във властта на хадхдаба — вездесъщия безмер на пустинята. Представи си как преследвачите на подправка ще го различат като тъмен обект между пясъците и небето, което за свободните е присъствие на човек. Разбира се, че вече са го забелязали и неминуемо ще бъдат предпазливи. Ще чакат. Свободните винаги гледаха с подозрение на другия в пустинята, докато не разпознаеха новодошлия или не бъдеха убедени, че той не представлява някаква заплаха. Дори покрити с фината патина на имперската цивилизация и нейните изтънчени правила, те си оставаха полуопитомени диваци, винаги нащрек при мисълта, че кристалният нож се разпада след смъртта на собственика си.

Точно това може да ни спаси — помисли Лито. — Диващината.

В далечината съгледвачът за подправка направи виражи вдясно и вляво, което очевидно бе разговор със земята. Представи си как летците оглеждат пустинята зад него, търсейки уверение, че ездачът е сам, а червеят — един.

Лито го обърна наляво, изчака смяната на курса, спусна се по туловището му и отскочи на безопасно разстояние. Освободеният от куките червей се помая на повърхността, докато си поеме няколко пъти дъх, после зари челно една трета от себе си и застина неподвижен — сигурен белег, че са го яздили прекалено бързо.

Момчето го остави на мира, тъй като вече не го застрашаваше с нищо. Съгледвачът продължаваше да се върти над гъсеничното туловище, подавайки сигнали. Със сигурност беше нает от контрабандистите изменници, вещи в сферата на електронните комуникации. Явно бяха попаднали на жила. Присъствието на гъсеничния комбайн го доказваше.

Топтерът направи още един кръг, наклони крила и преставайки да кръжи, се насочи право към него. Той разпозна лекия модел, въведен на въоръжение от баща му. Машината се задоволи само с още едно кръгово обглеждане, прелетя по дължината на дюната, където бе застанал, и се приземи срещу вятъра. Спря на по-малко от десет метра в облак от политнала нагоре прах. Страничната врата се открехна колкото да пропусне някаква фигура, загърната в груба роба на свободен със символа на пиката върху дясната гръд.

Свободният приближи бавно, давайки и на двамата възможност да се огледат взаимно. Беше висок, а очите му носеха индиговия печат на подправката. Маската на влагосъхраняващия костюм прикриваше долната половина на лицето, а качулката бе смъкната над челото. Движението на дрехата издаваше мястото, където ръката му държеше маула-пистолет.

Мъжът спря на две крачки от Лито и погледна към него с озадачено присвити очи.

— Сполука за всинца ни — каза момчето.

Другият обходи с поглед заобикалящата ги пустош и отново внимателно огледа крехката фигурка.

— Дечко, какво търсиш тук? — попита той с приглушен от маската глас. — Да не се правиш на тапа в гърлото на червея, а?

Лито пак си послужи с традиционна поговорка на свободните:

— Пустинята е моят дом.

— Уенн! — възкликна мъжът. — Накъде води пътят ти?

— Тръгнал съм на юг от Джакуруту.

Свободният внезапно се изсмя:

— Ей, Батигх! Ти си най-странното нещо, което съм срещал досега в Танзеруфт.

— Не съм ти никакво Пъпешче — възрази Лито, отговаряйки на обръщението Батигх. В него звучаха злокобни отсенки. В окрайнините на дълбоката пустиня Малкият пъпеш предоставяше водата си на този, който го намери.

— Батигх, няма да те изпием — каза мъжът. — Аз съм Муриз. И съм арифа на тази таиф — той посочи към далечния комбайн.

Лито отбеляза, че мъжът сам се назова съдия на своята компания, която нарече таиф — тайфа или група със специално предназначение. Те не бяха ичуан — тайфа от братя. Разбира се — изменници на хонорар. Ето я търсената от него нишка.

Тъй като Лито мълчеше, Муриз попита:

— Как се казваш?

— Батигх ще свърши работа.

Свободният пак се изсмя и продължи:

— Не ми каза какво дириш насам.

— Търся отпечатъци от червей — рече Лито, използвайки религиозната фраза на свободните, според която той бе тръгнал на хажра за своята умма — откровението на собствената си личност.

— Толкова млад? — запита Муриз. После поклати глава. — Не знам какво да правя с теб. Вече ни видя.

— Какво съм видял? — на свой ред попита Лито. — Говоря за Джакуруту, а ти не казваш нищо.

— Игра на гатанки — намръщи се Муриз. — Е, а онова какво е? — той посочи с глава към далечния заоблен хълм.

Лито спомена видяното в своята визия:

— Шулок.

Муриз настръхна и момчето почувства ускорения си пулс.

Последва дълго мълчание, по време на което можа да забележи как мъжът обмисля и отхвърля различни отговори. Шулок! В спокойния час след хранене в сийча нерядко се разказваха историите от кервансарая в Шулок. И слушателите винаги предполагаха, че това е някакво митично място, където стават интересни неща просто заради самата приказка. Лито си припомни една от историите.

В края на пустинята открили някакъв бездомник и го отвели в сийча. Отначало той отказвал да отговаря на въпросите на своите спасители, а щом все пак заговорил, никой не могъл да разбере думите му. Дните минавали, а странникът все така не откликвал на нищо. Всеки път, когато го оставяли, той запълвал самотата си с някакви особени движения на ръцете. Много познавачи го наблюдавали, но никой не успявал да даде правдоподобен отговор. Най-сетне влязла една стара жена, взряла се в движещите се ръце и се разсмяла: „Нищо специално. Просто имитира движенията на баща си, който усуква въже от нишките на подправката. В Шулок все още го правят. А този тук пък прави опит да убие самотата си.“ Чуйте и поуката: „Отминалите дни на Шулок носят сигурност и усещане за принадлежност към златната нишка на живота.“

Муриз продължаваше да мълчи.

— Аз съм бездомникът от Шулок — каза Лито, — който знае само да движи ръцете си.

Бързото врътване на главата на Муриз му подсказа, че приказката не е непозната на свободния. Мъжът попита бавно, с нисък и пълен със заплаха глас:

— Ти човек ли си?

— Също като теб — отвърна Лито.

— Приказките ти са много странни за дете. Напомням ти, че съм съдия, който може да реагира както трябва на такуа.

О, да — помисли Лито. Изречено от такъв съдия, това вещаеше непосредствена заплаха. Такуа беше страхът, предизвикан от присъствието на демон — прекалено реално поверие на старите свободни. Арифата знаеше как се убива зъл дух и винаги бе на своя пост, „тъй като притежава мъдростта да бъде безпощаден, без да е жесток, и знае кога милосърдието всъщност е път към по-голяма жестокост.“

Сега нещата бяха стигнали до точката, желана от Лито, и той каза:

— Съгласен съм да се подложа на машхад.

— Аз ще съм съдията на Изпитанието за духовство — кимна Муриз. — Приемаш ли?

— Би-лал-кайфа(*) — отвърна Лито. — Безусловно.

Лукаво изражение осени лицето на свободния. Той каза:

— Не знам защо го допускам. Най-добре ще е да бъдеш убит на място, но ти си само един малък Батигх, а аз имах син, който е мъртъв. Хайде да вървим в Шулок, където ще свикам иснад, за да се вземе решение за съдбата ти.

Лито, съзирайки смъртоносна решимост във всяко движение на мъжа, се питаше дали някой би повярвал на думите му.

— Знам, че Шулок е Ал ассунна уалджамас…

— Какво ли знае едно дете за действителния свят? — прекъсна го Муриз, подканяйки го с жест да мине пред него към топтера.

Лито се подчини, като се вслушваше внимателно в звука от стъпките на свободния, преди да изрече:

— Най-сигурният път към опазването на една тайна е да се накарат хората да повярват, че вече знаят отговора. Тогава те не задават въпроси. И вие, прокудените от Джакуруту, сте постъпили мъдро. Кой би повярвал, че мястото на мита за Шулок наистина съществува? И колко удобен е този факт за контрабандистите или за някой, търсещ достъп към Дюн.

Стъпките на Муриз стихнаха. Лито се обърна с гръб към страничната врата на топтера, оставяйки крилото вляво от себе си.

Свободният се намираше на половин крачка от него, с насочен маула-пистолет.

— Значи ти наистина не си дете — каза той. — Някакво проклето джудже е дошло да ни шпионира! Усетих се, че дърдориш прекалено умно и казваш твърде много.

— Но не всичко — отговори момчето. — Аз съм Лито, син на Пол Муад’Диб. Ако ме очистиш, ще потънеш в пясъка заедно с всичките си хора. Ако запазиш живота ми, ще те водя към величие.

— Дребосък, не си позволявай шегички с мене — изръмжа Муриз. — Лито се намира в истинското Джакуруту, откъдето ти рече…

Той млъкна. Оръжието в ръката му се понаведе надолу, а очите му озадачено се присвиха.

Точно това колебание бе очаквал Лито. Изпрати до всеки свой мускул указание за преместване вляво, при което тялото му се отклони с не повече от милиметър, но оръжието на свободния се завъртя много повече и срещна ръба на крилото. Маула-пистолетът излетя от ръката му и още преди мъжът да се съвземе, Лито вече стоеше зад него с личния си кристален нож, опрян в гърба.

— Върхът е отровен — напомни той. — Кажи на приятеля си в топтера да стои на място без никакво мърдане. Инак ще се наложи да те убия.

Муриз, оглеждайки ранената си ръка, направи отрицаващ знак с глава към фигурата в орнитоптера и каза:

— Спътникът ми Бехалет вече те чу. Все едно е вкаменен.

Като разбираше ясно, че разполага с твърде малко време, преди двамата да скроят нещо или да дойдат приятелите им, за да видят какво се е случило, Лито бързо заговори:

— Нужен съм ти, Муриз. Без мен червеите и подправката ще изчезнат от Дюн.

Почувства тръпката по тялото на свободния.

— Но откъде знаеш за Шулок? — попита мъжът. — Сигурен съм, че в Джакуруту не са казали нищо.

— Значи признаваш, че съм Лито Атреидски?

— Че кой друг би могъл да си. Но как…

— Просто вие сте тук — обясни Лито. — Шулок съществува и всичко останало само идва на мястото си. Вие сте оцелелите след унищожаването на Джакуруту. Видях как подавате сигнали с крилата; следователно не използвате технически приспособления и никой не може да ви чуе от разстояние. Събирате подправка, това означава, че търгувате. А можете да търгувате само с контрабандистите. Ти също си контрабандист, но и свободен. Следователно трябва да си от Шулок.

— Защо преди малко ме предизвика да те убия на място?

— Защото така или иначе ще ме ликвидирате, след като отидем в Шулок.

Тялото на другия буквално се вцепени.

— Спокойно, Муриз — предупреди го Лито. — Знам всичко за тебе. В миналото си отнемал водата на непредпазливи пътници. Вече си го превърнал в ритуал. Как иначе би могъл да заглушиш думите на случайно натъкналите се на твоя сийч? Можеш ли да запазиш тайната си по друг начин? Батигх! Искаш да ме подмамиш със закачливи епитети и любезни думи. Защо пък моята вода да се губи из пясъците? А изчезването ми, подобно на множество други? Много просто — Танзеруфт ме е погълнал.

Муриз направи знака рога-на-червея с дясната си ръка, за да пропъди Рихани, която призоваваха думите на Лито. А самият Лито, добре познавайки неприязънта на старите свободни към ментатите или дори намека за тях с по-продължителна логическа дейност на ума, едва сподави усмивката си.

— Намри е говорил за нас в Джакуруту — каза мъжът. — Ще му събера водата, когато…

— Няма да събереш нищо, освен пясък, ако продължаваш да се правиш на глупак. Муриз, какво ще вършиш ти, когато цялата Дюн се превърне в зелена трева, дървета и огромни водни площи?

— Никога няма да стане!

— Че то става пред очите ти.

Чу как зъбите на свободния скърцат от гняв и смут. Едва-едва процеди:

— А как ще се противопоставиш?

— Запознат съм напълно с плана на преобразуването. Знам всеки негов плюс и минус. Без мен Шай-хулуд ще изчезне завинаги.

Муриз поде с отново появила се лукава нотка в гласа си.

— Защо обсъждаме тук въпроса? Ти просто нямаш избор. Държиш нож и можеш да ме убиеш, но Бехалет ще стреля.

— Не и преди да взема пистолета ти — каза Лито. — После идва редът на топтера. Да, мога да го управлявам.

Мъжът смръщи чело под качулката:

— А ако не си този, за когото се представяш?

— Нима баща ми няма да ме познае? — попита Лито.

— Ахаа, ето как си научил! — възкликна Муриз. — Но… Млъкна внезапно, тръсна глава и продължи:

— Моят син му е водач. Но според него вие двамата никога не сте… Как е могло да…

— Значи не вярваш, че Муад’Диб прозира в бъдещето — рече Лито.

— Разбира се, че вярваме! Но той казва за себе си, че… — отново замълча Муриз.

— А ти си мислиш, че не усеща вашето недоверие — кимна Лито. — Муриз, дойдох тук точно на мястото и във времето, когато мога да те срещна. Знам всичко за тебе, защото съм те виждал… Както и твоя син. Знам за колко силни се мислите, как се подхилвате на Муад’Диб, какви планове кроите, за да си запазите това мъничко късче от пустинята. Човече, без мен то също е обречено. Ще изчезне завинаги. Нещата на Дюн са стигнали твърде далеч. Баща ми вече почти няма прозрения, така че можеш да се обърнеш само към неговия син.

— Този слепец… — Муриз замълча и преглътна.

— Скоро ще се върне от Аракийн — продължи вместо него Лито — и тогава ще се разбере колко е сляп. Муриз, много ли си се откъснал от старите навици на свободните?

— Какво?

— За вас той е Уадкуйаз. Твоите хора са го намерили сам в пустинята и са го довели в Шулок. Какво голямо съкровище са открили! По-богато от мелинджова жила. Уадкуйаз! Живял е с вас и водата му се смесила с тази на племето. Той е част от вашата Река на духа.

Лито притисна здраво ножа към робата на мъжа и каза предупреждаващо:

— Спокойно, Муриз.

После вдигна лявата си ръка, отметна лицевото покривало на свободния и го пусна на пясъка. Знаейки какво е намислил, другият попита:

— Къде ще идеш, ако убиеш и двама ни?

— Връщам се в Джакуруту.

Притисна месестата част на палеца си към устата на пустинника с думите:

— Захапи и пий, Муриз. Ако не, мъртъв си.

За миг мъжът се поколеба, после хищно захапа плътта на Лито.

Момчето следеше гърлото му; когато забеляза преглъщането, отдръпна ножа и го върна.

— Уадкуйаз — рече Лито. — Длъжен съм да обидя племето, преди да си отнел водата ми.

Муриз потвърди с кимане.

— Вземи си пистолета — Лито го посочи с жест на брадичката.

— Сега вярваш ли ми? — попита арифата.

— Как иначе бих могъл да я карам с прокудените?

Отново видя лукавата светлинка в очите на свободния, но този път те мереха и претегляха. Мъжът рязко се обърна, което свидетелстваше за тайно взети решения, прибра маула-пистолета си и се върна към сцената, разиграла се преди крилото на топтера да влезе в действие.

— Хайде — каза той. — Твърде дълго се застояхме в бърлогата на червея.

Муриз прелетя над Шулок с лекота, която очевидно беше резултат от продължителна практика. Седналият до него Лито осезателно чувстваше въоръженото присъствие на разположения отзад Бехалет. Сега всичко се крепеше единствено на доверието и на тънката нишка на неговата визия, която той следваше неотстъпно. А в случай на неуспех — аллах акбар. Понякога човек трябва да се прекланя пред нещата от по-висок порядък.

В тази част на пустинята заобленият хълм на Шулок беше наистина впечатляващ. Неговото неотбелязано никъде присъствие намекваше за множество подкупи и мъртъвци, както и за немалко приятели по отговорни места. Лито успя да види в средата на Шулок защитения от стената на скалистата грамада пан със сякаш увиснали по него каньони, водещи към вътрешността му. Плътна постеля от папрат и лобода покриваше долните етажи на тези каньони, а вътрешният пръстен от ветрилообразни палми говореше за водните богатства на мястото. Към палмите бяха долепени груби постройки от ракитник и мелинджови въжета. Самите постройки бяха пръснати като зелени копчета из пясъка. Тук трябваше да живеят онези прокудени, за които само смъртта беше по-лош избор.

Муриз се приземи в пана близо до началото на един от каньоните. Точно пред топтера на пясъка се намираше самотна колиба, кацнала върху парче земя с преплетени пустинни лози и лиани, покрити с ципа от разтопена тъкан от подправката. Беше жалко подобие на първоначалните груби влагосъхраняващи костюми, което от своя страна говореше достатъчно за упадъка на Шулок. Лито вече бе разбрал, че почвата на това място е водопропусклива, а разположената наблизо растителност сигурно гъмжеше от нощни хапливци. Ето как бе живял баща му. И горката Сабиха. Тук бе мястото, определено за изтърпяване на нейното наказание.

По нареждане на Муриз той излезе от топтера, скочи на пясъка и се отправи към колибата. Забеляза много хора, стоящи в посока към каньона сред палмите. Дрехите им бяха дрипави и те приличаха на същински бедняци, а фактът, че едва-едва поглеждаха към него или към топтера говореше съвсем ясно за царуващата тук угнетеност. Лито забеляза скалния ръб на канат отвъд работещите, а мирисът на влага от открита водна повърхност се долавяше отчетливо във въздуха. Минавайки покрай колибата, той установи, че е съградена още по-грубо, отколкото бе очаквал. Забърза към каната; взря се във водата и видя в тъмния поток стада от хищни риби. Работниците, отбягващи погледа му, преминаваха покрай него с пясък, носен от редицата отворени шахти сред скалите.

Муриз, застанат зад Лито, каза:

— Намираш се на границата между рибите и червея. Във всеки от каньоните живее по един червей. Този канат беше отворен, а сега ще извадим рибата, за да привлечем пясъчните твари.

— Разбира се — отвърна Лито. — Същинска кошара. Значи продавате пясъчни твари и червеи на обитатели на други планети?

— Беше сторено по идея на Муад’Диб!

— Знам. Но както червеите, така и пясъчните твари няма да оцелеят дълго, откъснати от Дюн.

— Все още не — кимна Муриз. — Но някой ден…

— Не и след десет хиляди години навярно — каза Лито. После се обърна, за да види огромния смут по лицето на свободния. Въпросите буквално изтичаха оттам като водата в каната. Нима синът на Муад’Диб действително прозираше в бъдещето? Някои все още вървяха, че самият Муад’Диб бе правил това, но… И как можеше да даде заключение за нещата, поставени по такъв начин, в качеството си на съдия?

След миг той се извъртя и пое към бараката, следван от Лито. Отвори първобитно направеното уплътнение на вратата и даде знак на момчето да влезе. На отсрещната стена бе поставена лампа, горяща с масло от подправката, а близо до нея бе клекнала малка фигурка, обърнала гръб към входа. От горящото масло се носеше силна миризма на канела.

— Пратиха нова пленница, за да се грижи за жилището на Муад’Диб — захили се Муриз. — Ако слугува добре, може и да поопази известно време своята вода. — Той се обърна с лице към Лито. — Някои обаче мислят, че ще ни сполети зло с такава вода. Онези свободни с бродираните ризи сега събират камари от боклук в новите си градове! Представяш ли си — боклук на камари?! Виждала ли е Дюн подобно нещо? Когато до нас стигнат такива — той посочи към фигурката до лампата, — обикновено са си глътнали ума от страх, откъснали са се от някогашната си среда, така че истинските свободни никога не ги приемат обратно. Разбираш ли ме, Лито-Батигх?

— Напълно.

Приклекналата фигурка не помръдваше.

— Искаш да ни ставаш водач — рече Муриз. — Свободните позволяват да ги води само посветен и накървавен измежду тях. Към какво мислиш да ни поведеш?

— Към Крализец — отвърна Лито, без да отклонява вниманието си от клекналата фигурка.

Муриз се вторачи в него със свити вежди над индиговите си очи. Крализец ли? Та това не беше просто война или революция, а Бой с Тайфуна. Думата идваше от най-отдалечените във времето легенди на свободните — за битката в самия край на вселената. Крализец?

Високият свободен преглътна конвулсивно. Този дребосък се оказа по-непредсказуем от градско конте!

— Жено! Либан вахид! — разпореди се той. — Донеси ни питие от подправката!

Тя се поколеба.

— Сабиха, направи, каквото ти каза — рече Лито.

Пленничката се изправи със скок и се завъртя. Вторачи се в него, без да може да отмести погледа си от лицето му.

— Познаваш ли я тая? — попита Муриз.

— Племенницата на Намри. Тя наруши закона и оскверни Джакуруту; затова ви я пратиха.

— Намри? Но…

— Либан вахид — каза Лито.

Жената се втурна покрай него, сякаш внезапно се бе откъснала от уплътнението на входа, след което се чу шум на бягащи нозе.

— Няма да стигне далече — каза Муриз. После докосна отстрани носа си с пръст. — Роднина на Намри, а? Интересно. И какъв е грехът й?

— Остави ме да избягам.

Той се обърна и последва Сабиха. Намери я в края на каната. Застана до нея и се загледа надолу във водата. В съседните ветрилообразни палми имаше птици и той чу призивите им и плясъка на крилете. Откъм работниците се носеха стържещите звуци на преместван пясък. Лито последва примера на Сабиха и се вгледа право надолу към дълбоката вода и отраженията в нея. С крайчеца на очите си виждаше малки дългоопашати папагалчета по палмовите клонки. Едно от тях прелетя над каната и той зърна отражението му в сребристото просветване на риба; всички — птици и хищни риби — сякаш плаваха в една и съща небесна твърд.

Сабиха се окашля.

— Знам, че ме мразиш — каза Лито.

— Ти ме посрами. Пред моите близки. Те събраха иснада и ме пратиха тук, за да ми вземат водата. И всичко само заради теб!

Муриз се изсмя изотзад:

— Е, Лито-Батигх, сега виждаш, че нашата Река на Духа има много притоци.

— Но във вените ви тече и моя вода — каза Лито, извръщайки се към него. — Това не е приток. Сабиха е съдбата на моята визия и аз я следвам. Прекосих пустинята, за да намеря бъдещето си тук, в Шулок.

— Значи ти и… — Муриз посочи Сабиха и отметна назад глава със смях.

— Няма да се случи нищо от онова, за което си мислиш — рече Лито. — Добре е да го запомниш. А аз открих отпечатъците на моя червей.

В същия момент усети, че очите му плуват в сълзи.

— Отдава водата си за мъртви — пошепна Сабиха.

Дори Муриз го зяпна със страхопочитание. Свободните никога не плачеха, освен ако не даряваха най-ценното в своята душа. Явно смутен, арифата затвори уплътнението около устата си и дръпна качулката джебалла чак до веждите.

— Тук, в Шулок — каза Лито, гледайки отвъд него, — все още се молят за роса в самия край на пустинята. А ти, Муриз, върви и се моли за Крализец. Обещавам ти, че ще дойде.

— Прибрали са го на сигурно и безопасно място — каза Намри, подсмихвайки се на Гърни Халик през квадратната стая от камък. — Можеш да го съобщиш на своите приятели.

— Къде се намира това безопасно място? — попита Халик. Никак не му харесваше тонът на Намри, но се чувстваше окован от нарежданията на Джесика.

Проклетата вещица! Обясненията й бяха напълно лишени от смисъл с изключение на предупреждението какво би могло да стане с Лито, ако не сполучи да овладее страховитите си спомени.

— Мястото е сигурно — каза Намри. — Това е единственото, което мога да ти съобщя.

— А как го научи?

— Разполагах с дистранс. Сабиха е при тях.

— Сабиха ли? Тя просто ще им каже…

— Не и този път.

— Ще го убиеш ли?

— Оттук нататък друг взема решенията.

Халик се намръщи. Дистранс. Какъв ли бе обхватът на тези гадни пещерни прилепи? Нерядко ги бе виждал да се стрелкат безшумно из пустинята със скрити послания, закодирани в техните призивни писъци. Докъде обаче можеха да стигнат на тая пъклена планета?

— Трябва сам да го видя — рече Халик.

— Не е разрешено.

Той пое дълбоко дъх, за да се успокои. Бе чакал два дни и две нощи за резултатите от претърсването. Сега отново бе утро и му се струваше, че ролята му се стопява, оставяйки го напълно безпомощен. Впрочем той никога не бе обичал командите. Командващият винаги се намира очакване, докато други вършат интересните и опасни неща.

— Защо пък да не е разрешено? — попита той. Контрабандистите, обзавели безопасния сийч, оставиха много въпроси без отговори, а именно такива очакваше да чуе от Намри.

— Според някои си видял прекалено много, след като вече знаеш за сийча.

Халик долови заплахата и се отпусна в позата на добре подготвен боец; ръката му остана близо до ножа, макар и не върху него. Мечтаеше за защитното поле, но тук не можеше и дума да става за такова поради въздействието му върху червеите, както и заради краткия му живот в присъствието на статични електрически товари, струпани от бурята.

— Подобна потайност не влиза в нашата уговорка — каза Халик.

— Ако го бях убил, това щеше ли да влезе в нея?

Гърни отново долови маневрирането на невидими сили, за които го бе предупредила лейди Джесика. Проклет да е и планът й! Може би наистина не биваше да вярва на „Бин Джезърит“. В същия миг се почувства извън опеката на предаността. Тя му бе обяснила задачата и той бе приел нейния план с надежда, че както всички други планове, и този ще има нужда от пренастройване. Не ставаше дума за каква да е бин-джезъритка, а за Джесика от атреидите, която винаги е била негов приятел и поддръжник. Знаеше, че без нейната помощ ще бъде носен от непознати течения във вселена, чиито опасности го застрашаваха повече от рисковете на обитаваната от него сега.

— Не можеш ли да отговориш на въпроса ми? — настоя Намри.

— Трябваше да го убиеш само ако се появят признаци, че е… обладан — промърмори Халик. — Абоминация. Изчадие.

Другият долепи юмрука си до дясното ухо, преди да каже:

— Твоята госпожа знае, че имаме в наличност изпитания за такива случаи. Постъпила е умно, като е оставила в мои ръце възможността за крайна оценка.

Халик стисна устни от чувство на безсилие.

— Ти чу думите на светата майка към мен — продължи Намри. — Ние, свободните, разбираме тези жени, но вие, от другите светове, никога не сте го можели. Жените на свободните често пращат синовете си на смърт.

— Да не би да намекваш, че си го убил? — процеди Халик.

— Жив е. И е на сигурно място. Ще продължават да му дават подправка.

— Аз трябва да го придружа до баба му, ако оцелее — напомни Гърни.

Намри реагира само със свиване на рамене.

Разбра, че няма да получи друг отговор. По дяволите! Не можеше да се върне при Джесика с неразрешени въпроси. Поклати недоволно глава.

— Какво не можеш да преглътнеш? — попита Намри. — Плащат ти добре.

Халик свъсено го погледна. Свободни! Вярваха, че всички чужденци се интересуват най-вече от парите. Но Думите на Намри казваха повече от предубежденията на свободните. Тук бяха пуснати в действие други сили и ситуацията изглеждаше ясна за човек, научен да наблюдава и преценява от „Бин Джезърит“. От цялата постановка на нещата се носеше миризма на скрити действия и подбуди, както и на сблъсък и преплитане на интереси… Преминавайки към обидно фамилиарен тон, Халик подхвана:

— Лейди Джесика ще бъде гневна. Тя дори може да прати войскови подразделения срещу…

— Занадик! — изруга Намри. — Ти, пратенико с поръчения! Махалата не се отнася до тебе! С удоволствие ще ти събера водата за Възвишения Народ!

Ръката на Халик хвана дръжката на ножа, а той самият придърпа левия си ръкав, в който бе подготвил малка изненада за евентуални нападатели.

— Не виждам тук разлята вода — рече спокойно той. — Може би гордостта ти те заслепява.

— Все още си жив, защото искам да разбереш, преди да станеш труп, че твоята лейди Джесика никога няма да прати войска срещу когото и да било. А ти, безродна отрепко, също няма да бъдеш призован с благост в Хуануи. Аз съм от Възвишения Народ, докато…

— Аз съм просто слуга на атреидите — довърши Халик с мек тон. — Ние сме отрепките, които свалиха ярема на харконите от смрадливия ти врат.

Гримасата на Намри оголи белите му зъби:

— Твоята лейди Джесика е затворница на Салуса Секундус. Получаваните от теб записки не са от нея, а от дъщеря й!

С върховно усилие Халик запази спокойния си тон:

— Няма значение. Алая ще…

Намри внезапно измъкна кристалния си нож.

— Какво знаеш ти за Божествената утроба? Аз пък съм неин слуга, мъжка курво. Като вземам водата ти, изпълнявам нейна заповед!

Той се хвърли право напред през стаята, с безразсъдно открити гърди.

Халик, който никога не би си позволил да го подмамят с толкова привидна непохватност, вдигна лявата си ръка, освобождавайки скритото в ръкава парче плътна и тежка материя, с което прихвана ножа на Намри. Със същото движение покри с раздиплените гънки на плата главата му и удари отдолу с ножа си. Почувства точността на своето попадение, когато тялото на Намри се докосна до неговото с твърдата повърхност на скритата под дрехата метална броня. Свободният изпищя, отскочи назад и падна. Не мръдна повече; от устата му шурна кръв, а очите, вперени в Халик, бавно помътняха.

Гърни пое дълбоко дъх. Как можеше глупавият Намри да повярва, че никой няма да забележи поставената под робата броня?

— Ей, тъпчо — проговори той на трупа, докато оправяше ръкава-клопка и бършеше ножа си, преди да го скрие в канията, — интересно какво си мислил за подготовката на слугите на рода на атреидите?

Отново пое дълбоко дъх и си каза: Дотук добре. Но чии интереси пазя аз? В думите на Намри отзвънна и истина. Джесика бе пленница на Салуса Секундус, а Алая кроеше необезпокоявана пъклените си планове. Самата Джесика бе го предупредила за множеството непредвидени случайности, типични за дъщеря й, без обаче да приема себе си като затворница. Но той бе получил заповеди за изпълнение. Така че на първо място стоеше необходимостта да се измъкне оттук. За щастие облеченият в роба свободен приличаше на всеки един от останалите. Той претъркаля мъртвото тяло на Намри в ъгъла, струпа отгоре възглавници и покри кръвта с чергата. Когато всичко бе свършено, регулира удобно тръбичките за носа и устата на влагосъхраняващия си костюм, вдигна нагоре маската като човек, приготвил се за излизане в пустинята, прихлупи напред качулката на връхната си дреха и тръгна по дългия коридор.

Невинният се движи спокойно — помисли той, вървейки с безгрижната походка на човек без особена работа. Любопитно бе това негово чувство за свобода, сякаш излизаше от опасността, а не беше потънал до гуша в нея.

Никога не съм харесвал плановете и за момчето — продължи хода на мислите си. — И ще й го кажа, ако я видя. Ако. Защото, в случай че Намри говореше истината, в действие бе влязъл най-опасният резервен вариант. Алая нямаше да го остави жив, но можеше както винаги да разчита на Стилгар — добрия свободен с още по-добрите си суеверия.

Както проницателно го бе обяснила Джесика:

„Същинската природа на Стилгар е покрита с много тънък слой поведение на цивилизован човек. И всичко зависи само от начина, по който ще смъкнеш този слой от него…“

Лито бе седнал с опрян о стената на колибата гръб, съсредоточил вниманието си върху Сабиха и наблюдаващ развиващите се нишки на своята визия. Тя му беше приготвила кафе, оставено встрани. Сега бе приклекнала до него и бъркаше храната му за вечеря — овесена каша, ухаеща на мелиндж. Ръцете й движеха бързо черпака и течността с индигов цвят обагряше стените на съда. Грубата ципа на влагосъхраняващото покритие на колибата, подсилена с по-светла материя точно зад Сабиха, образуваше сивкав ореол, върху който сянката й танцуваше на блещукащата светлина от пламъка на готварското приспособление и единствената лампа.

Тъкмо лампата възбуди любопитството на Лито. Хората от Шулок буквално прахосваха подправката — лампа, а не светоглобус. Държаха в домовете си слуги — роби, както повеляваха най-старите традиции на свободните. И в същото време си служеха с орнитоптери и съвременни комбайни за събиране на подправка. Представляваха хаотична смес от древно и модерно.

Сабиха побутна гърнето с овесената каша към него и угаси пламъка за готвене.

Лито не обърна внимание на съда.

— Ще ме накажат, ако не го изядеш — рече девойката.

Той я гледаше, без да престава да мисли: Убия ли я, ще скъсам една от нишките. Ако й разкажа за плановете на Муриз, друго видение ще се сгромоляса. А остана ли тук да чакам баща си, тази визия-нишка ще се превърне в яко въже.

Умът му подреждаше вариантите. Някои от тях упорито преследваха мисълта му със своята сладост. Едно бъдеще със Сабиха носеше съблазънта на подмамваща действителност във вече осъзнато прорицание. И едновременно заплашваше да блокира всички останали, ако той реши да го последва до агонията на неговия край.

— Защо ме гледаш така? — попита Сабиха.

Лито не отговори.

Тя побутна съда по-близо до него.

Опита се да преглътне с пресъхнало гърло. Импулсът да я убие продължаваше да се засилва. Усети, че трепери. Колко лесно би било да разбие една визия и да пусне безумието на свобода!

— Муриз нарежда — каза тя, докосвайки гърнето.

Да, заповедта бе наистина на Муриз. Суеверието бе взело връх над всичко. Арифата чакаше визия с прорицание, предназначена специално за него. Той бе досущ като някогашните диваци, каращи шамана да хвърли говежди кости и да разтълкува бъдещето според тяхното пръсване. Муриз бе прибрал влагосъхраняващия костюм на задържания „като обикновена предпазна мярка“. Постъпката му беше прикрита подигравка към Намри и Сабиха. Само глупците дават възможност на пленения да избяга.

Но Муриз трябваше да разреши и проблем с дълбока емоционална стойност — Реката на духа. Тъй като водата на пленника течеше и в неговите вени, той търсеше поличба, която би му позволила да поддържа жива заплахата на смъртта, надвиснала над Лито.

Както с бащата, тъй и със сина — помисли момчето.

— Подправката само ще улесни твоите визии — каза Сабиха. Продължителното мълчание я притесняваше. — Много пъти съм имала видения при оргиите в сийча. Те не означават нищо.

Точно така! — помисли той със заключено в неподвижност тяло, от която кожата му бе изстинала и сякаш лепнеше. Бин-джезъритската подготовка взе връх в цялото му съзнание като добре насочена светеща точка, опипваща отвъд самия него, за да хвърли ослепяваща светлина върху визията за съдбата на Сабиха и на всички нейни приятели сред отритнатите. Старото правило на „Бин Джезърит“ беше категорично със своята формулировка: „Езиците се развиват, за да отразяват все по-тесните насоки на специализация според изискванията на самия живот. Всяка от тези специализирани насоки на развитие може да бъде разпозната по словния състав, предположенията и структурите на фразата. Да се внимава за местата на възможни засечки. Специализираното развитие по същество е място, където животът е спрял, а движението е осъдено и мъртво.“

Той възприемаше Сабиха като пълноправен създател на визии, макар самата тя да се отнасяше с пренебрежение към своите видения, предизвикани от оргиите с подправката. Те пораждаха безпокойство и следователно трябваше да бъдат отстранени и умишлено забравени. Хората от нейното обкръжение се молеха на Шай-хулуд, защото червеят беше централната фигура в голяма част от виденията им. Те се молеха за роса в края на пустинята, тъй като влагата ограничаваше техния живот. Едновременно с това те буквално се въргаляха в планини от подправка и подмамваха пясъчните твари в открити канати. Сабиха подхранваше прорицателските мигновения с временна безчувственост и въпреки това той съзираше в думите й сигнални огънчета — тя зависеше от абсолютни истини и търсеше твърди граници, а всичко това ставаше заради неспособността й да поеме тежестта на огромни по важността си решения, пряко засягащи нейната личност не само в духовен аспект. По инерция тя се придържаше към възприемане на света с помощта на само едно око, което събираше всичко в единствена цялост и сякаш спираше времето; пак поради обстоятелството, че алтернативите я ужасяваха.

В противовес на установения за нея факт Лито чувстваше своето несъмнено придвижване. Беше като мембрана, обгръщаща безкрайни пространства, и тъй като виждаше техните измерения, можеше да взема решения със съдбовна важност. Както постъпваше баща ми.

— Трябва да го изядеш! — настоя Сабиха.

Той вече съзерцаваше цялата мозайка на пророческите си видения и знаеше коя нишка е длъжен да следва. Кожата ми не е моята собствена. Изправи се и загърна робата около себе си. Усещаше я по странен начин без защитния влагосъхраняващ костюм. Стоеше с боси крака върху постелката на пода, изработена от стопената материя на нишки от подправката, и чувстваше утъпкания пясък отдолу.

— Какво правиш? — попита Сабиха.

— Тука е задушно. Ще изляза навън.

— Не можеш да избягаш — рече тя. — Във всеки каньон има червей. Преминеш ли отвъд каната, ще те усетят по миризмата на твоята влага. Червеите-пленници са много чевръсти и никак не приличат на онези в пустинята. Освен това — някакво злорадство се прокрадна в гласа й — нямаш и влагосъхраняващ костюм.

— За какво се безпокоиш тогава? — попита той, задавайки и на себе си въпроса дали би могъл да предизвика искрената й реакция.

— Защото не си ял.

— И ще те накажат?

— Да!

— Но аз вече съм преситен от подправка. Живея в непрекъсната визия.

После посочи с босия си крак към гърнето и добави:

— Изсипи го. Кой ще разбере?

— Следят ни — пошепна тя.

Лито тръсна глава, сякаш заслонявайки я от своите видения, почувствал новата овладяваща го сила. Не си струваше да убива тази нещастна пионка. Тя се движеше под такта на друга музика, без дори да знае стъпките, все още вярвайки, че ще може да спечели частица от мощта, която подмамваше гладните пирати от Шулок и Джакуруту. Доближи се до уплътнението на входа и сложи ръка върху него.

— Когато Муриз дойде — каза тя, — страшно ще се ядоса на…

— Муриз е продавач на празно пространство — прекъсна я той. — Леля ми го е изцедила.

Сабиха също стана:

— Излизам с тебе.

Спомня си как й избягах — помисли Лито. — И усеща колко е слаба, за да ме задържи. Картините пред вътрешния й поглед са много объркани. Но тя нямаше да им позволи да й повлияят. Защото се задоволяваше с логически въпроси: какво може да направи той на пленения в каньона червей? Как би могъл да оживее в Танзеруфт без влагосъхраняващия костюм и комплекта с принадлежности на свободните?

— Трябва да бъда сам, за да се посъветвам с моите видения — каза Лито. — Ти оставаш тук.

— Къде отиваш?

— До каната.

— През нощта там гъмжи от пясъчни твари.

— Няма да ме изядат.

— Понякога червеят идва досам водата — продължи тя. — И ако прекосиш каната.. — прекъсна сама мисълта си, опитвайки се да вложи заплаха в своите думи.

— Как ще се кача на червея без куки? — попита той, не знаейки дали все още би могла да спаси частица от собствената си визия.

— Ще ядеш ли, когато се върнеш? — внезапно смени темата Сабиха, като клекна отново до съда и се пресегна за черпака, с който бъркаше индиговата каша.

— Всяко нещо с времето си — отвърна той, знаейки добре че девойката не може да открие финото използване на Гласа, с което трансформираше собствените си желания в нейни решения.

— Муриз ще дойде да провери дали си имал видение — предупреди го тя.

— Ще се справя с Муриз, както сам зная.

Не можеше да не забележи бавните й и мудни движения. Поведенческият модел на всички свободни се вливаше съвсем естествено в пътя, по който сега я водеше. Те бяха хора с почти неестествен прилив на енергия при изгрев слънце, но изпадаха в дълбока, сякаш летаргична меланхолия след спускането на нощта. Сабиха вече искаше да потъне в съня и неговите сенки. Лито излезе сам навън.

Небето светеше от звездния огън и той видя ясно очертанията на огромния заоблен хълм. Тръгна под палмите към каната.

Дълго стоя до самия му край, заслушан в непрестанния съсък на пясъка в каньона от другата страна. Звуците говореха за малък червей; точно заради това се бяха спрели на него. Малкият червей беше по-лесен за транспортиране. Как ли са го пленили? Ловците със сигурност най-напред бяха притъпили остротата на реакциите му с пулверизирана вода, използвайки традиционния начин, по който постъпваха свободите, за да хванат червей за оргията с ритуала на превръщането. Но този тук нямаше да бъде убит с удавяне. Щеше да излети с хайлайнер на Сдружението, за да стигне до някой надяващ се купувач, чиято пустиня по всяка вероятност ще се окаже прекалено влажна. Малцина обитатели на други светове осъзнаваха ефекта на произтичащото засушаване, поддържано от пясъчните твари на Аракис. Поддържано. Защото дори тук, в Танзеруфт, имаше много повече родена от въздуха влага, отколкото би срещнал червеят преди смъртта си в някой резервоар на свободните.

Той чуваше как Сабиха се върти неспокойно в колибата зад него. Не можеше да си намери мира, пришпорвана от собствените си стаени видения. Замисли се какъв би бил животът с нея извън някоя визия, запълвайки съвсем естествено със съдържание всеки миг още с пристигането му. Мисълта го привлече много по-осезателно в сравнение с виденията, предизвикани от подправката. Изправен пред непознато бъдеще, долавяше яснотата на картината с всичките й детайли.

Една целувка в сийча струва колкото две в града.

Старата максима на свободните казваше достатъчно. Познатият отдавна сийч криеше осезаема неудържимост, смесена с плахост и свян. У хората в Джакуруту/Шулок се долавяха следи от тази плахост, но само следи. Натъжи се при мисълта за изгубеното.

Бавно, толкова бавно, че разбра за събитието много време, след като то бе започнало, Лито долови мекото шумолене на множество създания около себе си.

Пясъчните твари.

Скоро щеше да настъпи мигът, когато една визия преминава в друга. Почувства движението на тварите като движение в себе си. Дълги поколения свободните бяха живели със странните създания, без да забравят, че ако човек пожертва малко вода като примамка, те идват при него. Мнозина свободни, умиращи от жажда, бяха рискували последните капки течност, знаейки, че сладкият зелен сироп, изцеден от пясъчната твар, дава сила, макар и неособено голяма. Но пясъчните твари бяха преди всичко забавления за децата, които ги ловяха за Хуануи. Както и за да си играят с тях.

Лито потръпна при мисълта какво представляваше сега тази игра за него.

Почувства как едно от създанията се плъзга по босия му крак. Отначало се поколеба, но после уверено продължи, примамено от огромното количество вода в каната.

Макар и само за миг, той се замисли върху жестоката реалност на своето решение. Ръкавица от пясъчни твари. Децата обичаха тази игра. Хваната и притисната към кожата, пясъчната твар се превръщаше в жива ръкавица. Малките количества кръв в капилярите се долавяха от сетивата на създанията, но нещо в кръвната течност ги отблъскваше. Не след дълго ръкавицата падаше в пясъка, за да заеме мястото си в кошница от нишки на подправката. Мелинджът беше за тварите кратко облекчение, преди да се озоват в дестилационната инсталация.

Чуваше как те падат в каната, за да бъдат изядени от рояка хищни риби. Пясъчните твари омекваха от водата и ставаха по-гъвкави; децата отрано научаваха това. Малко слюнка и сладкият сироп беше готов. Лито се заслуша в плясъка. По време на миграция пясъчните твари стигаха до течащата вода, но не можеха да задържат потока в каната, обикалян от патрула на хищните риби. Ала те продължаваха да прииждат и да цопват във водата. Лито се пресегна към пясъка, опипвайки наоколо, докато пръстите му докоснаха жилавата кожа на една пясъчна твар. Беше с точно необходимата големина. Създанието не се опита да избяга, а запълзя с готовност по тялото му. Със свободната си ръка той проследи неговите очертания по познатата груба ромбична форма. Нямаше нито глава, нито очи и крайници, но безпогрешно намираше водата. Тварите заставаха плътно тяло о тяло, обвързваха се една с друга с помощта на грубите си реснати израстъци и се превръщаха в огромен торбовиден организъм, препречващ пътя на водата, който отделяше „отровата“ от гиганта, създаден от преобразила се пясъчна твар — Шай-хулуд.

Създанието с гърчене се движеше по ръката му, променяйки ту дължината, ту широчината си. Едновременно с това движение той почувства удължаване и разширяване на избраната от него визия. Именно тази нишка, а не другата. Усещаше как пясъчната твар изтънява, покривайки все по-голяма част от плътта му. Никоя от тях не бе срещала досега ръка като тая, всяка клетка на която беше пренаситена с подправка. А и никое човешко същество до този ден не бе живяло и не бе подготвяно за такъв процес. Лито внимателно регулира ензимния баланс в организма си с осъзнатата увереност, която бе придобил в транса, предизвикан от подправката. Познанието, следствие от безчислените животи, примесени с неговия собствен, гарантираше сигурността, с която той подбираше точно необходимото равновесие, отблъсквайки по такъв начин смъртта в резултат на предозиране, която би го погълнала веднага, ако си позволеше отслабване на наблюдението върху самия себе си дори за времето между два удара на сърцето. Едновременно с това протичаше процесът на сливане с пясъчната твар: той се хранеше с нея, осигуряваше й храна от себе си и я изучаваше. Визията по време на унеса от подправката беше начертала шаблона; за него оставаше само да го следва с точност.

Лито продължаваше да чувства постепенното изтъняване на пясъчната твар, която покриваше все повече площ между ръката и китката му. Напипа още една и я постави върху първата. Допирът им доведе до неистов гърч на двете създания. Реснатите им израстъци се сплетоха и се превърнаха в ципа, която се простря чак до лакътя. Пясъчната твар реагираше като ръкавицата в познатата детска игра, но тази беше по-тънка и чувствителна; разбра го, докато я приканваше да приеме ролята на симбионт с кожата. Наведе надолу длан, за да докосне пясъка; всяко отделно зрънце предаваше очертанията си на сетивата му. Не, това вече не беше предишното пясъчно червейче, а нещо по-здраво и по-силно. И силата му щеше да продължи да расте… Опипващата му ръка срещна друга твар, която веднага се вплете с първите две, влизайки в своята роля. Мекото кожесто покритие се запромъква нагоре към рамото.

Съумя да постигне единение между новата си кожа и тялото с върховна съсредоточеност, не позволявайки да се стигне до отхвърляне. Дори нищожна частица от вниманието му не трябваше да се отклони и прехвърли върху страховитите последствия от извършваното. Значение имаха единствено потребностите на визията, съпътстваща транса от подправката. И само Златната Пътека би могла да бъде следствието от това изпитание.

Той смъкна връхната си дреха и легна гол върху пясъка, протягайки вече покритата си ръка с ръкавица в самия поток на мигриращите пясъчни твари. Спомни си как веднъж с Ганима хванаха една такава твар и я търкаха в пясъка, докато тя се сви до размерите на детенце-червейче — твърда тръбичка, чиято вътрешност съдържаше зеления сироп. Захапаха я в края й и бързо изсмукаха съдържанието, гълтайки сладките капки, преди отхапаното място да зарасне.

Вече покриваха цялото му тяло. Долавяше пулса на кръвта си в живата мембрана. Една от тварите се опита да пропълзи по лицето му, но той бързо я отстрани и продължи да я държи, докато не се превърна в тънко рулце. То порасна по-дълго от детенцето-червейче, оставайки гъвкаво. Лито захапа края му и вкуси тъничката струйка сладост, траеща много по-дълго от преживяното по-рано подобно събитие. Почувства прилива на сила, която тази сладост вля в него. Обзе го любопитна възбуда. Известно време продължи да придърпва надолу ципата върху лицето си, докато накрая се получи здрава изпъкнала ивица, кръжаща от челюстта до челото, като само ушите оставаха непокрити.

Сега визията-прорицание трябваше да бъде проверена.

Изправи се и се обърна, за да побегне към колибата, но още щом помръдна напред, разбра, че краката му се движат прекалено бързо, за да пази равновесие. Плонжира в пясъка, направи кълбо напред и подскочи. Скокът го отблъсна на два метра над повърхността; след като падна обратно, направи нов опит да крачи, но пак се движеше прекалено бързо. Стоп! — издаде той заповед към себе си. Отпусна се в принудителната релаксация на прана-бинду, съсредоточавайки своите сетива в окото на съзнанието. Това фокусира насочените навътре малки бързейчета на вечното-сега, посредством които изучаваше Времето с помощта на експеримента, давайки възможност на въодушевлението от визията да го оживи и окрили. Ципестото покривало изпълняваше съвсем точно предсказанията на предварително видяното.

Собствената ми кожа не е моя.

Но мускулите му изискваха известна тренировка, преди да свикнат с подсилените движения. Както вървеше, падна и се претърколи. После седна. В настъпилото спокойствие навитата ивица под челюстта му се опита да се превърне в ципа, покриваща устата. Той плю срещу нея и я захапа, вкусвайки сладостта на сиропа. Ципата отново се нави надолу под натиска на ръката му.

Изтече достатъчно време за установяване на пълноценен съюз и хармония с тялото. Лито легна и се изпъна, след което се обърна по корем. Запълзя, триейки ципата в пясъка. Отчетливо чувстваше песъчинките, но нищо не жулеше кожата му. Само с няколко движения, сякаш плуваше, прекоси петдесетина метра от пясъчното пространство. Физическата реакция затопли тялото му. Мембраната престана с опитите си да покрие носа и устата, но предстоеше втората важна стъпка, преди да стигне до Златната Пътека. Досегашните усилия го бяха довели далеко отвъд каната — намираше се в каньона, където беше пленен червеят. Чу го да се носи със съсък към него, привлечен от движенията му.

Със скок Лито се изправи на крака, за да го посрещне, но прекомерно бурната му реакция стана причина да се просне на около двайсет метра навътре в каньона. Установил със страхотно усилие контрол върху рефлексите си, той седна и отново се изпъна. Пясъкът пред него започна да се издига в гигантска крива, осветена от звездите. След малко зейна изведнъж — на не повече от две дължини на човешко тяло. В неясния светлик пробляснаха кристални зъби. Той видя огромната паст-пещера, а далеко назад се мяркаха неясните следи от блед пламък. Заля го подавящия всичко аромат на подправката. Но червеят бе спрял. Остана точно пред него, докато Първата Луна се показа над заобления хълм. Светлината сякаш извираше от зъбите на чудовището, загатвайки за фантастичния блясък на пламъците от изгарящи химически вещества във вътрешността му.

Вроденият в свободните страх от Шай-хулуд беше толкова силен, че Лито се разкъсваше от желание да побегне. Но откровението на визията му го задържаше на място, очарован и омагьосан от дълго проточилия се миг. Никой досега не бе оставал толкова близо до устата на жив червей, без да изгуби живота си. Момчето помръдна десния си крак, напипа опора в пясъка и се оттласна от нея с рязко движение, което го отхвърли към устата на червея. Успя да спре, падайки на колене.

Червеят не помръдваше.

Сетивата му долавяха само пясъчна твар, а той не би се нахвърлил на обикновено зарития дълбоко в пясъка свой прародител. По-скоро би нападнал друг червей в собствената си територия и нищо нямаше да го спре пред изскочила на повърхността подправка. Единственото препятствие пред него беше водната бариера, а пясъчната твар, в която се намираше капсулирана вода, представляваше точно такова препятствие.

Момчето реши да експериментира и приближи ръка към страховитата паст. Червеят се дръпна цял метър назад.

Възстановил доверието в себе си, Лито се поотдалечи от червея и започна да обучава мускулите си да живеят с новата си сила. Внимателно се върна към каната. Червеят остана неподвижен зад него. След като мина отвъд същинската водна бариера, Лито подскочи от радост, преодоля с плуване десет метра по пясъка, претърколи се и се разсмя.

Светлина лумна пред очите му, когато входното уплътнение беше отворено. Сабиха се очерта на фона на жълтопурпурния блясък на лампата, вторачена в него.

Смеейки се, Лито изтича обратно през каната, спря пред чудовището и се обърна към нея с протегнати ръце.

— Гледай! — извика той. — Червеят слуша моите заповеди.

Девойката остана вцепенена от ужас на мястото си, а Лито се затича, заобиколи огромното туловище и се отправи навътре в каньона. Трупайки опит с новата си кожа, установи, че може да бяга със съвсем слабо съкращаване на мускулите. Получаваше се почти без усилие. Когато ускоряваше своя бяг, той сякаш политаше по пясъка, а вятърът бръснеше откритата част от лицето му. В самия край на каньона момчето не спря, а отскочи цели петнайсет метра нагоре, прилепна към скалната грамада, задраска по нея и припълзя като насекомо до самия връх, издигащ се над Танзеруфт.

Пустинята лежеше пред очите му — обширна вълниста повърхност от сребро под лунната светлина.

Лудешкият възторг, обхванал всичките му сетива, постепенно изчезна.

Той приклекна, долавяйки лекотата, която чувстваше в тялото си. Направеното усилие бе предизвикало леко изпотяване, което един влагосъхраняващ костюм трябваше да поеме и прехвърли в преработващата тъкан, отнемаща солите. Ала сега потта се изпари, поета от ципестото покритие по-бързо, отколкото би могъл да го стори костюмът. Лито почувства жажда, допря до устните си парче от мембраната, захапа я и изпи сладката течност.

Устата му оставаше открита. С мъдростта на свободните той долови, че влажността на тялото му намалява с всяко издишване. Скри устните си под мембраната, нави я отново, когато тя се опита да покрие и ноздрите му, и я задържа, докато навитата преграда остана на мястото, определено за нея. После, както се постъпва в пустинята, почти автоматично възприе установения модел на дишане — вдишване през носа, издишване през устата. Ципата върху устните му се изду в малко мехурче, но остана на мястото си. Така вече нямаше открито пространство за влагата, отделяна чрез тях и ноздрите.

Някакъв топтер прелетя между него и луната, направи вираж и се приземи с разперени криле на хълма на стотина метра вляво. Лито го изгледа, а после се обърна и проследи обратно пътя си в каньона. Долу, отвъд каната, се виждаха множество светлинки; сновяха и хора. Чуваха се слаби викове, в чиито звуци се долавяха истерични отсенки. От топтера към него приближаваха двама души. Лунната светлина блестеше по оръжията им.

Машхада — помисли Лито и почувства тъгата в своята мисъл. Ето тук беше мястото на големия скок към Златната Пътека. Бе заложил на живия и самовъзстановяващ се влагосъхраняващ костюм от пясъчни твари — нещо с неизмерима стойност на Аракис… докато не бъде поискана цената му. Вече не съм човешко същество. Легендите за тази нощ ще се множат и ширят отвъд всичко, съзряно от очевидците. Но легендите ще се превърнат в истина.

Той се взря надолу от заобления хълм, преценявайки че пустинната равнина лежи на около двеста метра. На лунната светлина се виждаха корнизи и цепнатини по стръмното чело на хълма, несвързани от никаква пътека. Лито се изправи, вдъхна дълбоко въздух, погледна назад към наближаващите мъже и след като стъпи на самия край на скалата, се отхвърли в празнотата под себе си. Трийсетина метра по-долу сгънатите му крака докоснаха тясна издатина. Подсилените мускули поеха удара и той отскочи встрани към друг корниз, където се хвана за малка изпъкнала част; после пропадна още двайсет метра, отново се залови с ръце за някаква издатина и пак продължи пътя си със скокове, приклякания и сграбчване на тесните корнизи. Последните четирийсет метра премина с един-единствен отскок, приземявайки се с премятане и сгънати колене, след което полетя надолу по подветрената страна на една дюна, предизвиквайки истинска буря от пясък и прах. На дъното се изправи на крака и с нов скок застана на върха на съседна. Чуваше дрезгави викове откъм скалата, но не им обърна внимание, за да се съсредоточи върху подскоците, с които се придвижваше от един пясъчен връх към друг.

След като привикна към особеностите на подсилените си мускули, долови в себе си почти чувствено удоволствие от факта, че владее това движение, което можеше да скъсява разстоянията. Беше същински балет в пустинята, както и предизвикателство към Танзеруфт, което никой досега не бе дръзнал да отправи.

Когато прецени, че е изминало достатъчно време, за да могат онези от орнитоптера да преодолеят изживения шок поне дотолкова, доколкото да продължат преследването, той се гмурна със скок в защитеното от лунна светлина възвишение на една дюна и се зари в нея. За новата му сила пясъкът беше като среда от гъста течност, но температурата опасно се покачваше при прекалено бързо движение. Спрял на отсрещната страна на дюната, забеляза, че ноздрите му са покрити с къс от мембраната. Свали я и почувства как новата кожа пулсира върху тялото му в усилието си да поеме отделената пот.

Отново оформи тръбичка на устата си и пийна сироп, докато гледаше нагоре към звездното небе. Прецени, че се е отдалечил на петнайсет километра от Шулок. След малко очертанията на топтер се появиха на фона на звездите — голяма птица, последвана от друга, и от друга… дочу мекия плясък на крилете им и шепот на приглушените двигатели.

Пийвайки от живата тръбичка, той чакаше. Първата Луна мина по пътя си, а след нея и Втората.

Час преди да съмне Лито припълзя навън до върха на дюната и огледа внимателно небето. Не се виждаха преследвачи. Сега вече знаеше, че е поел по път, от който връщане няма. Отпред се намираше капанът във Времето и Пространството, подготвен като незабравим урок за него и за цялото човечество.

Обърна се на североизток и пробяга с големи скокове още петнайсет километра, преди да се зарови в пясъка за през деня, оставяйки само малка дупчица на повърхността, отворена благодарение на тръбичка, моделирана от пясъчна твар. Мембраната още се учеше как да живее с него, докато той вече можеше да съжителства с нея. Опитваше се да не мисли за другите неща, които тя правеше с плътта му.

Утре ще нанеса удар на Гар Руден — помисли той. — Ще разруша каната им и ще пусна водата в пясъка. После ще намина към Уиндсак, Старата клисура и Харг. След месец екологичната промяна ще бъде върната с цяло поколение назад. Така ще можем да разработим нова програма.

Разбира се, ще обвинят дивите разбунтувани племена. Някои отново ще се сетят за Джакуруту. Алая ще бъде предоволна. Колкото до Ганима… Изрече беззвучно думите, които щяха да възстановят връзката със спомена. Но затова трябваше още време… И само ако оцелеят от ужасно смесените нишки.

Златната Пътека го примамваше далеко в пустинята като реална физическа даденост, видима с отворени очи. Замисли се за хода на нещата: също като при животните, които трябваше да се движат по земята, защото от това зависеше тяхното съществуване, и душата на човечеството, блокирана от дълги епохи, имаше нужда от път, по който да може да се движи.

После баща му зае неговата мисъл и Лито си каза: Скоро ще спорим като мъж с мъж, за да остане само едно прозрение.

Алая седеше със скръстени крака на леглото си, опитвайки се да успокои себе си с молитвата срещу страх, но всеки пореден опит биваше осуетяван от подигравателно хихикане, отекващо в главата й. Не можеше да не чува гласа, който бе установил контрол над слуха и мозъка й.

„Що за глупотевини? От какво те е страх?“

Мускулите на прасците й потрепваха, а стъпалата се опитваха да извършват бягащи движения. Нямаше обаче къде да избяга.

Беше облечена само в златиста нощница от най-тънка коприна от Палиан, която щедро откриваше пухкавината, започнала да окръгля тялото й. Часът на убийците току-що бе отминал; зората нямаше да се забави дълго, докладите със сведения от последните три месеца бяха пред нея върху червената покривка на леглото. Тя долавяше тихия глас на климатичната инсталация и слабия повей, раздвижващ етикетите на ролките с шигърова жица.

Слугите със страх я събудиха, преди да изминат последните два часа от съня й, носейки новини за поредното оскърбително нападение; Алая поиска да й донесат докладите, за да потърси смислен мотив на станалото.

Отказа се от молитвата.

Нападенията сигурно бяха дело на бунтовниците. Точно така. Все повече и повече от тях се обръщаха срещу религията на Муад’Диб.

„И какво лошо има в това?“ — заинтересува се подигравателният глас в нея.

Тя гневно тръсна глава. Намри я беше предал. Глупаво бе да повярва на подобно опасно оръжие, действащо според случая. Помощниците й шушукаха, че вината е на Стилгар, който тайно преминал на страната на бунтовниците. А какво беше станало с Халик? Дали се е скрил при своите приятели-контрабандисти? Напълно възможно.

Взе една от ролките. Ами Муриз? Пълна истерия. Това беше единственото правдоподобно обяснение. В противен случай трябваше да повярва в чудеса. Нито един човек, камо ли дете (дори дете като Лито), не би могъл да се хвърли от хълма в Шулок, да оцелее и да побегне през пустинята със скокове, пренасящи го от върха на една дюна до билото на следващата.

Алая почувства хладната шигърова жица в ръката си.

Все пак какво беше станало с Лито? Ганима отказваше да приеме друго освен смъртта му. Прорицателят на истината бе потвърдил нейния разказ — Лито е разкъсан от Лаза тигър. В такъв случай кое е било детето, за което докладваха Намри и Муриз?

Тя потръпна от страх.

Четирийсет каната бяха разрушени и водите им потънаха в пясъка. Суеверни глупаци! Всички — и преданите свободни, и дори бунтовниците. Отчетите гъмжаха от разкази за загадъчни случки. Пясъчните твари се мятаха в канатите и загиваха, за да се превърнат в несметни множества на свои малки, точно възпроизведени подобия. Давеха се червеи — по своя воля. От Втората Луна върху Аракис се процеждаше кръв и завихряше страшни бури. И те се появяваха все по-често!

Сети се за Дънкан, изолиран в Табър и измъчван от ограничителната юзда, за която дословно и с пределна настойчивост бе наредила на Стилгар. Той и Ирулан не говореха почти за нищо друго, освен за истинското значение на знаменията. Глупаци! Дори собствените й шпиони я заблуждаваха за влиянието на тези нечувани досега истории!

И защо Ганима продължаваше да настоява за истинността на случая с убития Лаза тигър?

Алая въздъхна. Само един от докладите на шигъровата жица я успокои. Фарад’н бил пратил контингент от домашната си гвардия, „за да помогнат в последните беди и да подготвят нещата с Официалния Годежен Ритуал“. Алая се усмихна и сподели хихикането, отзвъннало в главата й. Поне този план оставаше непокътнат. А за другите суеверни тъпотии трябваше да бъдат намерени логични обяснения.

Междувременно ще си послужи с хората на Фарад’н, за да сложи край на броженията в Шулок и да задържи другомислещите, най-вече измежду наибите. Искаше й се да вдигне мерника и на Стилгар, но вътрешният глас я посъветва да не го върши.

„Още не е време.“

— Майка ми и Сестринството имат собствен план — пошепна Алая. — Защо тя се е заела с обучението на Фарад’н?

— Може би я възбужда — предположи старият барон.

— Не и този студеняк.

— Нали не възнамеряваш да искаш нейното прогонване от Фарад’н?

— Добре съзнавам опасността!

— Дотук отлично. Между другото, какво стана с оня младок и твой служител, когото Зиа наскоро въведе в нещата? Мисля, че името му е Агарвес — Буер Агарвес. Да бе го поканила за довечера…

— Не!

— Алая…

— Вече почти съмна, ненаситен стар глупако! Сутринта има съвещание на Военния съвет, а жреците ще искат…

— Мила ми Алая, не им вярвай.

— Разбира се, че не им вярвам!

— Много добре. А сега, този Буер Агарвес.

— Вече казах. Не!

Старият барон се умълча, ала тя почувства главоболие. От лявата й буза болката бавно запълзя към главата. Веднъж я беше накарал да хукне като луда по коридорите с този си гаден номер. Взе решение да издържи.

— Ако настояваш, ще взема успокоително — каза Алая.

Той бе убеден, че ще го направи. Болката започна да отслабва.

— Е, какво пък сприхаво се съгласи баронът. Остава за друг път.

— Да, за друг път — кимна тя.

Това беше предопределено предсказание и нишките станаха на въже — нещо, което сега изглеждаше добре познато от целия му живот. Той погледна напреко през вечерните сенки към Танзеруфт. На сто и седемдесет километра право на север се намираше Старата Клисура — дълбока змиевидна пукнатина, прерязваща Защитната стена, през която първите свободни бяха навлезли в пустинята.

Преодоля всички съмнения. Знаеше защо стои тук сам, изпълнен с усещането, че владее цялата земя и тя е длъжна да се подчинява на неговите заповеди. Чувстваше струната, свързваща го с човечеството, както и онази остра нужда от опит, преживявания и познания, осмислени логично — вселена на познаваеми и повтарящи се явления в протичащите непрестанни промени.

Познавам тази вселена.

Червеят, довел го дотук, стигна до отпечатъка, който бе оставил кракът му, а после се изправи пред него като послушно домашно животно. Лито го яхна със скок и с подсилените си от ципата ръце задържа ръба на пръстените му, за да го принуди да остане на повърхността. Чудовището беше се изтощило от целонощното стремително движение на север. Силициевосярната „инсталация“ във вътрешността на гигантския му корпус беше работила с пределен капацитет, бълвайки обилни горещи порции кислород, които следващият ги вятър завихряше обратно около ездача. От време на време му се завиваше свят от поривите, а мисълта му се изпълваше със странни възприятия. Рефлективната, движеща се кръгообразно субективност на пророческите му прозрения се бе обърнала навътре към неговите предшественици, принуждавайки го да връща отново към живот отделни етапи от земното си минало и да прави сравнения между тях и променящата се своя същност.

Вече усещаше осезателно колко много се бе отдалечил от типичния човешки индивид. Подмамена от подправката, която жадно поглъщаше, ципестата покривка на тялото му не беше само пясъчна твар, както и той бе нещо по-различно от човешко същество. Реснатите израстъци бяха плъзнали из плътта му, изграждайки ново създание, чиято собствена метаморфоза предстоеше цели вечности напред.

Тате, ти го видя и не го прие — помисли той. — Беше прекалено жестоко да сториш противното.

Лито знаеше какво вярваха за баща му и защо. Муад’Диб умря от прорицание на идното. А Пол Атреидски беше преминал от света на реалното в алам алмитал все още жив, бягащ от това, което синът му бе дръзнал да направи.

Сега бе останал само Проповедникът.

Лито присви нозе на пясъка, поддържайки вниманието си насочено на север. Червеят щеше да дойде оттам, яхнат от двамина — младеж от свободните и слепец.

Ято белезникави прилепи прелетяха над главата му, държейки курс на югоизток. Движеха се хаотично като разхвърлени петна в притъмняващото небе, но опитното око на свободен лесно би забелязало стрелванията им в обратна посока, за да разбере, че някъде там се намира убежище. Проповедникът непременно щеше да го избегне. Неговата цел бе Шулок, където неопитомените прилепи се допускаха само ако водеха чужди хора.

Червеят се появи като черно петно, движещо се между пустинята и северния небосклон. Матар — пясъчният дъжд — се изсипа от голяма височина след стихващите бурни ветрове и затъмни за няколко минути гледката; после отново се проясни и разстоянията сякаш се скъсиха.

В кондензационната линия при основата на дюната, където се бе свил Лито, се появи първата нощна влага. Той провери присъствието й в ноздрите си и регулира мехурчето-запушалка на мембраната върху устата си. За него вече бе изчезнала грижата да търси места с нещо за пиене. От гените на майка си бе взел по-дългите и по-широки черва на свободните, отнемащи водата от всичко попаднало в тях. Живият влагосъхраняващ костюм също улавяше и задържаше всяка частица влага. Дори докато бе седнал, допиращата пясъка ципеста обвивка беше пуснала реснати псевдокрачета, за да поеме и най-малките количества енергия, подходяща за съхранение.

Наблюдаваше внимателно приближаващия червей. Знаеше, че този път младият водач е забелязал петънцето на върха на дюната. Ездачът на червея не би могъл да различи нищо конкретно в предмет, отдалечен на такова разстояние, но свободните добре знаеха как да се справят с подобен проблем. По принцип всеки неизвестен обект се приемаше като опасен. Реакциите на младия водач бяха лесно предсказуеми дори и без пророческа визия.

В съответствие с вече видяното от вътрешното му зрение, курсът на червея леко се отклони, за да се нацели право в Лито.

Гигантските създания представляваха оръжие, използвано многократно от свободните. Червеите бяха помогнали и за победата над Шедъм при Аракийн. Ала този не изпълни волята на своя ездач. Той спря на десет метра разстояние от момчето и сякаш нищо на този свят не можеше да го накара да помръдне и милиметър напред.

Лито стана, почувствал как ресните отскачат назад в ципата. Окашля се и извика:

— Аклан, уасаклан! Добре дошли, два пъти добре дошли!

Слепецът стоеше върху червея зад своя водач, сложил едната си ръка на рамото на младежа. Бе вдигнал лице и носът му сочеше над главата на Лито, сякаш се опитваше да подуши каква е причината за спирането. Залязващото слънце багреше в оранжево челото му.

— Кой е? — попита той, разтърсвайки рамото на водача. — Защо спряхме?

Гласът му беше носов поради запушалките на влагосъхраняващия костюм.

Младежът страхливо се взря в Лито и каза:

— Сам човек в пустинята. Изглежда като дете. Опитах да мина през него, но червеят упорито отказва.

— Защо не ме предупреди? — попита слепият.

— Помислих, че е някакъв странник — заоправдава се младокът. — Но той по-скоро е демон.

— По думите ще познаеш истинския син на Джакуруту — рече Лито. — А вие, отче, сте Проповедникът.

— Да, така е.

Страх се прокрадна в гласа на мъжа, тъй като най-после бе срещнал собственото си минало.

— Не е кой знае какво — продължи Лито, — но бъдете добре дошли и споделете с мен мястото за през нощта.

— А ти кой си? — попита Проповедникът. — Как успя да спреш червея?

В гласа му този път прозвуча застрашителна нотка. Явно извикваше в паметта си спомена за това прорицание и съпътстващата го визия, знаейки, че животът му би могъл да свърши на същото място.

— Демон е! — отново запротестира младокът. — Трябва да изчезваме оттук или душите ни…

— Замълчи! — кресна Проповедникът.

— Аз съм Лито Атреидски. Червеят ви спря по моя заповед.

Проповедникът стоеше като замръзнал.

— Ела, тате — рече Лито. — Слез и прекарай нощта при мен. Ще ти дам да пийнеш сладък сироп. Виждам, че носите храна в торбите и вода в съдовете. Каквото имаме, ще го разделим тук, на пясъка.

— Но Лито е още дете — възрази Проповедникът. — И казват че коварството на династията Корино го е погубило. А в твоя глас няма нищо детско.

— Познаваш ме, отче — каза Лито. — Ръстът ми е малък за годините, на които съм, но имам опит, събран от древността, и това се чувства в гласа ми.

— А какво правиш тук, в Дълбоката Пустиня? — попита Проповедникът.

— Бу джи — отвърна Лито. — Нищо от нищото.

Това беше отговор на странник от Зенсуни, вършещ всичко сам в състояние на покой, без никакво усилие и в пълна хармония със заобикалящия го свят.

Проповедникът разтърси рамото на водача си с думите:

— Наистина ли е дете?

— Айа — потвърди младокът, отправил с боязън поглед си към Лито.

Силна въздишка разлюля Проповедника.

— Не — рече той.

— Демон в детско тяло — повтори водачът.

— Ще прекарате нощта тук — разпореди Лито.

— Ще направим, както казва — заяви Проповедникът.

Той свали ръката си от рамото на водача, плъзна се странично по облото тяло и отскочи, когато стъпалата му докоснаха пясъка. После се обърна и заповяда:

— Отведи червея и го пусни в пясъка. Уморен е и няма да ни безпокои.

— Той няма да си тръгне! — възрази младежът.

— Ще го стори — каза Лито. — Но ако се опиташ да избягаш с него, ще го накарам да те погълне.

Застана от едната страна на чудовището и без да го докосва, посочи натам, откъдето бяха дошли:

— По този път.

Младокът почука с пръта пръстена зад себе си и размърда куката, държаща го отворен. Червеят бавно започна да се плъзга по пясъка, завивайки под натиска на куката, местена от водача.

Проповедникът, ориентиран от гласа на Лито, се изкачи на дюната и застана на две крачки от него. Направи го с отчетливо демонстрирана увереност, която явно трябваше да внуши, че сблъсъкът между двамата няма да бъде лек.

Тук визиите им се разделяха.

— Свали си маската, тате — каза Лито.

Проповедникът се подчини, смъквайки нагънатата качулка, след което махна и защитната покривка за устата.

Познавайки добре собствената си външност, Лито внимателно огледа лицето му, виждайки ясно познатите черти, сякаш нарочно подчертани от приликата. Говореха за общото в пътеката на гените им и никой не би могъл да сбърка, откривайки единия в другия. Общите гени стигаха до Лито от онези дни, изпълнени с напевите, капещата вода и приказните морета на Каладън. Но сега бяха се озовали до точката на раздялата тук, на Аракис, подобно на нощта, която чакаше да се спусне сред дюните.

— И така, тате — поде Лито, поглеждайки вляво, откъдето младият водач се връщаше с тежка стъпка след освобождаването на червея.

— Му зейн! — прекъсна го Проповедникът, махвайки отсечено с дясната си ръка. — Това не е хубаво!

— Коолиш зейн — тихо рече Лито. — Това е най-доброто, което някога можем да постигнем — и добави на чакобза: — Тук съм и тук оставам! Тате, не можем да го забравим.

Раменете на Проповедника увиснаха. Постави и двете си ръце на празните очни кухини с отдавна забравен жест.

— Някога ти дадох взора на очите си и взех твоите спомени — каза Лито. — Знам какво си решил и бях на мястото, където си се спотайвал.

— Известно ми е — свали ръце Проповедникът. — Ще останеш ли?

— Ти ми даде името на мъжа, поставил на герба си девиз: „J’y sus, j’u reste!“

Проповедникът тежко въздъхна:

— Докъде стигна това, което стори със себе си?

— Тате, кожата ми не е моята собствена.

Мъжът потръпна от ужас:

— Сега знам как ме намери тук.

— Да, приковах движението на мисълта си към място, което тялото ми никога не е виждало. Трябва да прекарам една нощ с баща си.

— Не съм твоят баща. Останах само бледо копие на една отживелица от миналото. — Проповедникът обърна глава към звука от стъпките на приближаващия водач. — Престанах да гледам виденията на моето бъдеще.

Докато говореше, тъмнината скри пустинята. Звездите сякаш наскачаха над тях и Лито също се обърна към водача.

— Уабак ул кухар! — подвикна той на младежа. — Привет!

Прозвуча и отговорът:

— Субак ун нар!

Проповедникът дрезгаво пошепна:

— Младият Асан Тарик е опасен.

— Всички отхвърлени тук са опасни — кимна Лито. — Но не и за мене.

Изрече го тихо, с обичайния си спокоен тон.

— Ако това твърди визията ти, аз не го споделям — отбеляза Проповедникът.

— Може би нямаш друг избор. Ти си филхакуика или самата Реалност. И още, ти си Абу Дур — Бащата на Неясните Пътища на Времето.

— Не съм нищо повече от примамка към капан — горчиво каза Проповедникът.

— И Алая вече я налапа — додаде Лито. — Но вкусът й не ми харесва.

— Не можеш да го сториш! — изсъска мъжът.

— Вече го сторих. Кожата ми не е моята собствена.

— Може би не е твърде късно, за да…

— Прекалено късно е.

Лито наклони главата си на една страна. Чуваше как Асан Тарик стъпва тежко, изкачвайки се по дюната, воден от гласовете им.

— Привет, Асан Тарик от Шулок — каза момчето.

Другият спря на склона непосредствено под него — тъмна сянка на звездния фон.

Стойката на раменете му издаваше нерешителност, за същото говореше и приведената му глава.

— Да — потвърди Лито, — аз съм избягалият от Шулок.

— Когато чух… — започна Проповедникът, но внезапно повтори: — Не можеш да го сториш!

— Правя го. Има ли някакво значение, че още веднъж си ослепял?

— Да не мислиш, че се страхувам? — предизвикателно попита мъжът. — И не виждаш ли какъв водач са ми дали?

— Виждам го. — Лито отново погледна към Асан. — Нали ме чу, Асане? Аз съм този, който избяга от Шулок.

— Ти си зъл дух — с разтреперан глас отвърна младежът.

— Вашият зъл дух — уточни Лито. — А ти пък си моят демон.

Изведнъж усети как нараства напрежението между него и баща му. Около тях отвсякъде се въртяха и играеха сенки, приели образи и форми извън съзнанията им. Долови спомените на своя баща с облик на обратно пророчество, в който виденията бяха подбрани от познатата действителност на настоящия момент.

И Тарик почувства сблъсъка на визиите. Смъкна се няколко крачки назад по склона.

— Не можеш да направляваш движението на бъдещето — прошепна Проповедникът. Гласът му бе изпълнен с усилие, сякаш вдигаше огромна тежест.

Тогава Лито долови дисхармонията между тях двамата. Тя беше един от елементите на вселената, с който се намираше в схватка през целия си живот, стремейки се да го надвие. Той или баща му след немного време щеше да бъде принуден да действа и да вземе решение със своето действие, избирайки нещо предопределено. Баща му имаше право — при всеки свой опит за върховен контрол над света човек само струпва оръжията, с които този свят в края на краищата го сразява. Подборът и направляването на предрешеното изискваха запазване на равновесие върху тъничка нишка, след като си решил да стъпиш на високо и силно опънато въже посред космическата самота от двете ти страни. Никой от съперниците не би могъл да се оттегли в нещо подобно на смъртта-като-край-на-парадокса. Знаеха визиите на предрешеното, както и правилата. Всички стари илюзии умираха. И когато единият от съперниците извършваше движение, другият можеше да го контрира със свой ход. Така че единствената реална истина, имаща значение за тях сега, бе тази, която ги отделяше от фона на заобикалящата ги действителност. Нямаше нито едно безопасно място, а само преходни смени на взаимодействия, оградени с границите, които те сами полагаха в настоящия момент или маркираха за бъдещите неизбежни промени. Всеки от тях разполагаше само с отчаяна и обречена на самота смелост и разчитате единствено на нея, но Лито имаше преимущество: беше решил да тръгне натам, откъдето няма връщане, приемайки единствено за себе си страховитите последствия. А баща му все още вярваше, че ще намери обратен път и затова не бе поел пълната отговорност.

— Не трябва да го правиш! Не трябва! — рязко изрече Проповедникът.

Вижда предимството ми — помисли Лито.

Заговори с равен тон, прикривайки вътрешното си напрежение и усилието да пази равновесие в двубой на друго ниво.

— Не вярвам страстно в истината, а в това, което сам създавам — каза той.

В същия миг усети движението между себе си и своя баща; то сякаш имаше зърнист характер и засягаше единствено извънредно силната увереност, която Лито притежаваше. С тази вяра той знаеше, че е побил жалоните по Златната Пътека. Някога те щяха да покажат на други хора какво следва да бъде човешкото същество — странен дар от създание, което вече ще е престанало да бъде човек. Ала тези жалони винаги биваха залагани от хазартни личности. Лито ги видя разположени в пейзажа на животите, събрани в него; и след като установи, че са по местата си, почувства в себе си сили за последната игра.

Вдъхна дълбоко въздух, очаквайки сигнала, който той и баща му познаваха. Оставаше само един въпрос: дали слепият мъж ще предупреди уплашения млад водач, застанал малко по-долу от тях?

Ето че долови в ноздрите си мириса на озон, който издаваше близкото присъствие на защитно поле. Следвайки заповедите, дадени му от прокудените, младият Тарик се опитваше да убие и двамата, без да осъзнава ужасите, които това събитие щеше да повлече след себе си.

— Недей — пошепна Проповедникът.

Но Лито разбираше, че сигналът е точен. Почувства мириса на озон, макар че въздухът около тях все още не трептеше. Тарик си бе послужил с псевдозащитно поле, разработено като оръжие само на Аракис. Холцмановият ефект призоваваше червея и в същото време буквално го влудяваше. Нищо не можеше да спре такъв червей — нито вода, нито дори присъствието на пясъчна твар, нищо… Да, младокът беше заложил приспособлението някъде надолу по склона на дюната и вече се изтегляше от опасната зона.

Лито се хвърли след него, чувайки недоволния вик на баща си. Устремът на подсилените мускули изстреля тялото му като ракета. Едната ръка, протегната напред, хвана влагосъхраняващия костюм на Тарик на мястото около врата, а другата обви през кръста горната дреха на обречения. Чу се краткото изщракване на пречупен гръбнак. Лито се претърколи и изправи като отлично балансиран инструмент, за да отскочи отново към псевдозащитното поле с протегнати напред длани. Пръстите му напипаха приспособлението и го измъкнаха от пясъка, след което с високо извита дъга го отпратиха колкото се може по-надалече от тях.

След малко оттам се разнесоха познатият силен съсък и трясъкът от поглъщането на полето. Постепенно шумът изчезна и тишината отново покри всичко.

Лито погледна към билото на дюната, където баща му стоеше с упорито и отчаяно предизвикателство. Там горе беше Муад’Диб — сляп, гневен и съвсем близо до пълното отчаяние, дошло като следствие на неговото бягство от пророческото видение, осенило сина му. Сега в съзнанието на Пол отчетливо се проектираше пасаж, известен от религията Зенсуни:

„В единния акт на точно предсказване на бъдещето Муад’Диб въведе елемент на развитие и растеж в самото предведение, посредством което виждаше човешкото съществуване. По този начин той внесе несигурност в себе си. Търсейки абсолютната величина на методичното пророчество, той засили безпорядъка и изкриви дълбоката същност на прорицанието.“

Връщайки се с един-единствен скок на билото на дюната, Лито каза:

— Сега аз съм твоят водач.

— Никога!

— Може би ще се върнеш в Шулок? Дори да те посрещнат с добро, когато пристигнеш без Тарик, къде се намира Шулок сега? Твоите очи виждат ли го?

Пол се обърна към момчето с празните си очни кухини и запита:

— Познаваш ли наистина света, който създаде тук?

Лито долови специално прицеления намек. Видяното напред, което и двамата носеха в себе си, беше приведено тук в жестоко движение, а в определена точка от времето изискваше и съзидателен акт. С оглед на момента цялата съзнаваща и усещаща вселена взимаше участие с линейно изобразяване на времето, което притежаваше характеристиката на системна професия. Те проникваха в това време също както човек се качва на движещо се превозно средство и можеха да излязат от него пак по този начин. Лито обаче държеше в ръцете си юзди от множество нишки, уеднаквени в представата му за времето от неговия собствен поглед към бъдното. Той беше зрящият в царството на слепците. Само той можеше да разбие логичната основа на подредената прогресия, тъй като баща му вече не държеше юздите. От гледна точка на Лито синът бе преподредил миналото. И една мисъл, все още недоловена в най-отдалеченото бъдеще, можеше да се върне към настоящето и да раздвижи ръката му.

Но само неговата ръка.

Пол го знаеше, тъй като вече не можеше да вижда как Лито дърпа юздите, а беше в състояние само да осъзнае нечовешките последствия, приети от сина му. Той помисли:

Ето я промяната, за която се молех. Защо се страхувам от нея? Защото е Златната Пътека!

— Тук съм, за да заложа целта на еволюцията и по този начин да осмисля нашите животи — каза Лито.

— Наистина ли искаш да преживееш тези хиляди години, променяйки се така, както вече знаеш, че ще се промениш?

Лито разбираше, че баща му не говори за измененията във физически аспект. И двамата знаеха последствията в подобен смисъл — момчето щеше да се променя и да продължи да го прави, а кожата-която-не-беше-неговата-собствена-кожа щеше да върши същото. Еволюционният натиск от едната страна щеше да се слее с натиска от другата, а крайният резултат от цялостната трансформация можеше да бъде само един. При метаморфозата, ако въобще се стигнеше до нея, във вселената щеше да се появи мислещо създание със страховити размери и тази вселена щеше да го боготвори.

В никакъв случай… Пол имаше предвид вътрешните промени в мислите и решенията, които щяха да определят съдбата на поклонниците.

— Тези, които мислят, че си умрял… — подхвана Лито — нали знаеш какво говорят за последните ти думи?

— Разбира се.

— „Сега правя това, което целият живот трябва да прави в услуга на живота“ — цитира момчето. — Никога не си го казвал, но един жрец, според когото ти не би могъл да се върнеш обратно и да го изобличиш като лъжец, поставя тия думи в устата ти.

— Не бих го нарекъл лъжец. — Пол пое дълбоко дъх. — Думите са много добри за последни.

— Ще останеш ли тук, или ще се върнеш в колибата в Шулок? — попита Лито.

— Сега този свят е твой — отвърна Пол.

Думите прерязаха сина му със скритото в тях признание за поражение. Пол се бе опитал да направлява последните нишки на едно лично видение в бъдното — избор, който преди години беше направил в Сийч Табър. За целта бе приел ролята на отмъстително оръжие спрямо отритнатите останки от Джакуруту. Те го бяха заразили и отровили, но и той го предпочиташе пред видението, избрано от Лито.

Тъгата, овладяла сина му, бе толкова силна, че момчето не успя да проговори в течение на няколко минути. Когато възвърна гласа си, Лито каза:

— И така, ти подмами Алая, изкуши я и я доведе до пълно бездействие и взимането на погрешни решения. Тя вече знае кой си.

— Да, така е. Знае го…

Гласът на Пол прозвуча като глас на много възрастен човек, изпълнен със скрито несъгласие.

— Ще взема от теб визията на прорицанието — каза той. — Стига да мога.

— Хиляди мирни години — рече Лито. — Ето какво ще им дам.

— Летаргия! Застой!

— Разбира се. И онези форми на насилие, които аз ще позволя. Ще бъде урок, който човечеството никога няма да забрави.

— Плюя на твоя урок! — извика Пол. — Мислиш ли, че не съм видял нещо подобно на избраното от теб?

— Видял си — съгласи се Лито.

— И твоето прорицание по-добро ли е от моето?

— Ни най-малко. Може би дори е по-лошо.

— Какво да сторя, за да ти устоя?

— Навярно да ме убиеш?

— Не съм такъв наивник. Знам какви сили си привел в движение. Знам за разрушените канати и за вълненията.

— Но Асан Тарик никога не ще се върне в Шулок. Длъжен си да дойдеш с мен или изобщо да не се връщаш, защото сега прорицанието е мое.

— Избирам да не се връщам.

Колко е остарял гласът му — помисли Лито и почувства мъчителна болка.

— Скрил съм в моята дишдаша пръстена с ястреба на атреидите — каза той. — Искаш ли да ти го върна?

— Как бих искал да съм мъртъв — въздъхна Пол. — Наистина желаех да умра, когато излязох в пустинята онази нощ, но знаех, че не мога да напусна този свят. Трябваше да се върна и…

— Да възстановиш легендата — каза Лито. — Разбирам го. И чакалите от Джакуруту те очакваха нея нощ, ти го знаеше. Те искаха твоите пророчески визии! И това знаеше.

— Отказах. Нито едно видение не стигна до тях.

— Но те те заразиха. Тъпчеха те с подправка и те отрупваха с жени и мечти. И ти наистина прозираше в бъдното.

— Понякога.

С колко иронична многозначителност бе изпълнен гласът му!

— Ще си вземеш ли пръстена с ястреба? — попита Лито.

Пол внезапно седна на пясъка, превръщайки се в тъмно петно под звездната светлина.

— Не!

Значи е разбрал, че тази пътека не води заникъде — помисли момчето. Много неща се изясняваха, но не достатъчно. Двубоят на прорицанията бе слязъл от деликатното равнище на избора до грубото отстраняване на възможните варианти. Пол знаеше, че не може да спечели, но се надяваше поне да обезсили единствената визия, към която упорито се придържаше Лито.

— Да, Джакуруту ме зарази — каза той. — Но и ти сам зарази себе си.

— Вярно е — призна Лито. — Нали съм ти син.

— А си и истински свободен.

— Да.

— Ще разрешиш ли на слепец да се върне завинаги в пустинята? Ще ме оставиш ли да намеря покой, както аз искам?

— Не, няма да го позволя — отвърна Лито. — Но имаш правото да паднеш върху ножа си.

— А ти да вземеш тялото ми!

— Така е.

— Не!

Знае за пътеката — помисли Лито.

Съхраняването на мощите на Муад’Диб от сина му би могло да се приеме като циментиране на пророческото видение.

— Тате, нали никога не си им казвал? — попита момчето.

— Никога.

— А аз го направих. Казах на Муриз. За Крализец, Боя с Тайфуна.

Раменете на Пол провиснаха.

— Не — прошепна той. — Не би могъл да го сториш.

— Тате, сега аз съм създание на тази пустиня — напомни Лито. — Би ли разговарял по този начин с кориолна буря?

— Вземаш ме за страхливец, защото отказах да тръгна по пътеката — рече Пол с дрезгав и треперещ глас. — О, сине, добре те разбирам. Дори гаданията по вътрешности на убито животно винаги са мъчителни. Но аз не се залутвах във възможните бъдещи събития, тъй като това пък е неописуемо отблъскващо.

— За сравнение твоят джихад ще прилича на летен пикник на Каладън — съгласи се Лито. — Сега ще те отведа при Гърни Халик.

— Гърни! Че той е в услуга на Сестринството с посредничеството на майка ми.

Едва в този миг Лито проумя обхвата на бащиното си прорицание.

— Не, тате. Гърни отдавна не служи никому. Знам къде мога да го намеря и ще те отведа при него. Време е за раждането на новата легенда.

— Виждам, че не съм в състояние да ти въздействам. Позволи ми тогава поне да те докосна, защото си мой син.

Лито протегна дясната си ръка срещу опипващите пръсти, почувства силата им, отвърна им със същото и удържа на всички опити на Пол да отмести ръката му.

— Сега за мен не е опасен и отровният нож — каза момчето. — Моята химия е вече различна.

Сълзи се плъзнаха от незрящите очи и баща му отпусна хватката си, след което прибра ръка до тялото.

— Ако бях направил твоя избор, щях да стана бикоурос на шейтана. А ти какво ще станеш?

— Известно време и за мен ще казват, че съм мисионер на дявола — отговори Лито. — После ще започнат да недоумяват и накрая ще разберат. Тате, ти не продължи достатъчно своето прорицание. А ръцете ти сътвориха както добро, така и зло.

— Но за лошото се разбра едва след като то се случи!

— Именно това е пътят на множество големи злини — кимна Лито. — Ти пресече само част от моята визия. Сила ли не ти стигна?

— Знаеш, че не мога да остана там. Никога не бих извършил зло деяние, ако разбирам какво представлява. Не съм от Джакуруту. — Пълзешком и трудно той се изправи на крака. — Да не мислиш пък, че съм от онези, които сами се смеят през нощта?

— Жалко, че никога не си бил един истински свободен — каза Лито. — Ние, свободните, знаем как се назначава арифа. Нашите съдии правят подбор между злините. Винаги е било така.

— Свободните, тъй ли? Роби на злата участ ли им помогна да станат? — Пол пристъпи към Лито и протегна към него пръсти със странно, сякаш стеснително движение. Докосна защитената му ръка й продължи нагоре, докато стигна мястото, където ципата спираше до ухото, после до бузата и накрая до устата. — Ах, плътта ти е все още твоята — рече той. — Докъде ли ще те отведе?

Мъжът свали ръката си.

— До мястото, където човешките същества могат да сътворяват бъдещето си от един миг до следващия го.

— Това са твои думи. Но и изчадието на абоминацията може да каже същото.

— Не съм изчадие, въпреки че можех да стана — каза Лито. — Видях какво се случи с Алая. Тате, в нея живее зъл дух. Двамата с Гани знаем кой е той — баронът, твоят дядо.

Пол покри лицето си с ръце. За миг раменете му се разтресоха, след което свали дланите си, а устата му бе събрана в плътна линия:

— Проклятие тежи над нашата династия. Молех се да хвърлиш пръстена в пясъка, да се откажеш от мен и да побегнеш далече, където би започнал… друг живот. Заради теб отидох там.

— И на каква цена?

След продължително мълчание баща му рече:

— Краят заличава различията. Само веднъж пропуснах да се боря за принципите си. Само веднъж. Приех махдината. Направих го заради Чани, но то ме превърна в лош водач.

Лито установи, че не знае какво да отговори. В него още живееше споменът за взимането на това решение.

— Не мога повече да те лъжа, както не мога да лъжа и себе си — продължи Пол. — Знам го. Всеки мъж трябва да намери този, комуто да го каже. Ще те попитам само едно: налага ли се Боят с Тайфуна?

— В противен случай човечеството ще угасне.

Баща му долови истината в неговите думи и заговори с нисък глас, в който се чувстваше признание за по-голямата широта на пророческата визия на сина.

— Не го видях сред възможностите за избор.

— Вярвам, че Сестринството е подозирало — каза Лито. — Просто не приемам друго обяснение за решението на баба ми.

Духна студеният нощен вятър, от който горната дреха на Пол заплющя в краката му. Трепереше. Когато го забеляза, Лито рече:

— Тате, имаш комплект с принадлежности. Ще надуя палатката и ще прекараме удобно нощта.

Но мъжът поклати глава, знаейки, че за него нямаше да има покой нито тази нощ, нито в някоя друга. Муад’Диб — героят, трябваше да бъде унищожен. Самият той го бе казал. Единствено Проповедникът можеше да продължи.

— Каве уахид! — разпореди се Стилгар. — Донеси кафе!

Той направи знак с вдигната ръка на слугата, застанал от едната страна на единствената врата в неприветливата стая с каменни стени, където бе прекарал безсънна нощ. Обикновено старият наиб на свободните хапваше тук непретенциозната си закуска; сега почти бе дошло времето за това, но след подобна нощ не чувстваше никакъв глад. Изправи се и разкърши тялото си.

Дънкан Айдахо бе седнал на възглавница недалеко от вратата, правейки опит да сподави поредната прозявка. Току-що си бе дал сметка, че двамата със Стилгар са прекарали цялата нощ в разговор.

— Прощавай, Стил — рече той. — Държах те буден толкова време.

— Останеш ли буден през нощта, прибавяш един ден към живота си — отвърна Стилгар, поемайки подноса е кафето, подаден през вратата.

После бутна ниската масичка към Айдахо, сложи подноса отгоре и седна със скръстени крака срещу своя гост.

Двамата мъже носеха жълтооцветените жалейни роби; дрехата на Айдахо бе взета назаем, понеже людете в Табър се чувстваха засегнати от зеления цвят на всекидневната му атреидска униформа.

Стилгар сипа тъмното питие от тумбеста медна гарафа, отпи глътка и вдигна чашката си към Айдахо според стария обичай на свободните, който сякаш казваше: „Не е опасно. Вече пийнах от него.“

Хара бе приготвила кафето, както го обичаше Стилгар: зърната се изпичаха до тъмнорозовокафяво, стриваха се фино в каменен хаван още топли и веднага се варяха с щипка подправка.

Айдахо вдъхна силния аромат на подправката и отпи предпазливо, но шумно. Все още не бе разбрал дали е убедил Стилгар. Способностите му на ментат се бяха раздвижили бавно в ранните часове на утрото, а всички крайни резултати от мисловната му дейност биваха съпоставяни със сведенията, получени в посланието на Гърни Халик.

Алая е знаела за Лито! Просто е знаела.

И Джавид също е бил брънка от това.

— Трябва да ме освободиш от юздата си — най-после проговори той, захващайки отново проточилия се спор.

Стилгар нямаше никакво намерение да отстъпва:

— Постигнатото съгласие за невмешателство ме принуждава да бъда твърд в решенията и присъдите си. Гани е в безопасност при мен. Вие с Ирулан няма от какво да се боите. Но не можете да пращате съобщения. Можете да ги получавате, но обратното не се разрешава. Дал съм дума.

— Това не е обичайното отношение към гост и стар приятел, споделял неведнъж грозящите те опасности — каза Айдахо, повтаряйки умишлено вече използван довод.

Стилгар свали чашката си, постави я внимателно върху подноса и заговори, без да отмества погледа си от нея:

— Ние, свободните, не се чувстваме виновни за неща, които пораждат подобно чувство у другите хора.

Трябва да го накарам да напусне това място с Гани — помисли Айдахо и каза:

— Нямах намерение да вдигам буря от чувството за вина.

— Разбирам те — кимна Стилгар. — Поставям въпроса, защото искам да насоча вниманието ти към нашето поведение на свободни, тъй като ние сме именно такива. Дори Алая мисли като една от нас.

— И жреците ли?

— Те са друго нещо — каза Стилгар. — Искат от хората да преглътнат сивите празни приказки за греха, превръщайки ги във вечно усещане. А това е голям дефект, с който се опитват да представят общоприетото, но единствено от самите тях.

Думите му бяха изречени спокойно, ала ментатът долови скритата горчивина и се запита защо именно тази подробност не може да повлияе на Стилгар да промени решението си.

— Един много — много стар трик на властта на самодържеца — каза Айдахо. — Алая добре го знае. Вината като чувство започва да се проявява в усещане за несполука. Добрият монарх предоставя множество възможности за неуспех на своите поданици.

— Забелязал съм го — сухо отсече Стилгар, — но трябва да ме извиниш, ако спомена още веднъж, че говориш за собствената си жена. Тя е сестрата на Муад’Диб.

— Аз пък казвам, че е обладана от дух!

— Мнозина го твърдят. Някой ден ще й се наложи да мине през изпитанието. Междувременно има и по-важни съображения.

Айдахо тъжно поклати глава.

— Всичко, казано от мен, може да се провери. Връзките с Джакуруту винаги минаваха през замъка на Алая. Там има участници в заговора срещу близнаците. Там отиват и парите от продажбата на червеи на други планети. Всички нишки водят до седалището на Алая — Регентството.

Стилгар направи отрицаващ жест с глава и пое дълбоко дъх:

— Тук е неутрална територия. Дал съм дума.

— Нещата не могат да продължат по този начин! — разпалено възрази Айдахо.

— Съгласен съм — кимна другият. — Алая е вътре в кръга, а този кръг се смалява с всеки изминал ден. Също като при нашия стар обичай на многоженство. Ударът попада точно в целта — мъжкото безплодие. — Той отправи питащ поглед към събеседника си. — Казваш, че те мами с други мъже, „използвайки пола си като оръжие“ — както се изрази, струва ми се. А сега ти се предоставя идеална и напълно законна възможност — Джавид е тук, в Табър, донесъл послание от Алая. Трябва само да…

— На твоята неутрална територия?

— Не. Но вън, в пустинята…

— А ако се възползвам от случая и избягам?

— Няма да ти се предостави такъв случай.

— Стил, кълна ти се, че Алая е обладана. Какво ли още трябва да сторя, за да те убедя…

— Трудно е да се докаже — настоя Стилгар, след като бе привеждал многократно същия аргумент през дългата нощ.

Айдахо си спомни за думите на Джесика и вметна:

— Но разполагаш с начини да го сториш.

— Да, има един начин — каза Стилгар и отново направи отрицаващия си жест. — Болезнен и безвъзвратен. Ето защо ти припомних за нашето отношение към греха. Можем да освобождаваме себе си от чувството за вина спрямо всичко с изключение на изпитанието за обладаване. В този случай специалният трибунал поема пълната отговорност.

— Вече сте го правили, нали?

— Убеден съм, че светата майка не е пропуснала възможността да ти го разкаже — отвърна Стилгар. — Много добре знаеш, че сме го правили.

Айдахо реагира на раздразнението в гласа му:

— Не се опитвам да те подмамя към капана на лъжата. Просто…

— Дълга беше тази нощ на въпроси без отговори — прекъсна го Стилгар. — Но вече е утро.

— Трябва да ми се даде възможност да пратя съобщение на Джесика — настоя Айдахо.

— Това съобщение ще отиде на Салуса — парира наибът. — Нямам навик да обещавам по никое време. Дадената от мене дума на две не става. Именно поради тази причина Табър е неутрална територия. Оставаш без глас за света навън. Тържествено съм отдал в залог всичко, което виждаш около мен.

— Трябва да подложиш Алая на изпитанието!

— Може би. Но първо следва да се разбере дали няма смекчаващи вината обстоятелства. Като загуба на авторитет, например. Или дори лош късмет. Би могло да е и съвсем естественото за всички човешки същества неблагоприятно стечение на факти и събития.

— А ти просто искаш да си сигурен, че не съм измаменият съпруг, който търси ръжен за отмъщението си — кимна Айдахо.

— Поискали са го други, не аз — отговори Стилгар. После се усмихна, сякаш за да извади жилото от думите си. — Ние, свободните, имаме своята наука за традицията — нашата хадит. Когато се боим от някой ментат или от светата майка, връщаме се към хадит. Казва се, че единственият страх, който не можем да отстраним, е страхът от собствените ни грешки.

— Трябва да се съобщи на лейди Джесика — рече Айдахо. — Гърни твърди…

— Съобщението може и да не е от Гърни Халик.

— От него е. Ние пък, атреидите, имаме свой начин за проверка на изпращаните от нас послания. Стил, не би ли огледал поне някои от…

— Джакуруту вече го няма — каза Стилгар. — Беше разрушен преди много поколения. — Той докосна ръкава на Айдахо. — И в никакъв случай не мога да отделя бойци. Времената са размирни има опасност за каната… Нали ме разбираш? — Наибът седна на мястото си. — Така че, когато Алая…

— Алая вече не съществува — отсече Дънкан.

— Това го казваш само ти. — Стилгар отпи от кафето и върна чашката на мястото й. — Приятелю Айдахо, да спрем дотук. Не си струва да изгориш юргана заради една бълха.

— Тогава да поговорим за Ганима.

— Не се налага. Тя има моята подкрепа и е на сигурно място. Тук никой не може да й навреди.

Наистина ли е толкова наивен? — помисли Айдахо.

В същото време Стилгар се изправяше, за да покаже, че беседата е приключила.

Айдахо стана с усещането, че краката му са неподвижни. Прасците му бяха като вдървени. В същия момент при тях влезе придружител и застана встрани. След него в стаята се появи и Джавид. Айдахо се обърна. Стилгар се намираше на четири крачки от него. Ментатът измъкна ножа си и без никакво колебание заби върха му в гърдите на нищо неподозиращия Джавид. Мъжът се олюля, опитвайки се да се измъкне от острието. Завъртя се и падна по лице. Краката му заритаха въздуха и след миг беше мъртъв.

— Е, сега слухът ще замлъкне — рече Айдахо.

Адютантът държеше в ръка ножа си, но не знаеше как да реагира. Дънкан вече бе избърсал своето оръжие, оставяйки ивица кръв в края на жълтата си горна дреха.

— Ти оскверни честната ми дума — изкрещя Стилгар. — Това е неутра…

— Замълчи! — Айдахо гневно прекъсна смаяния наиб. — Ти носиш хомот!

Това бе една от трите най-жестоки обиди, отправяни към свободен. Стилгар побледня.

— И си слуга — продължи Айдахо. — Продал си своите братя за водата им.

Втората по сила смъртоносна обида бе унищожила на времето Джакуруту.

Наибът скръцна със зъби и ръката му стисна дръжката на ножа. Адютантът отстъпи към вратата.

Обръщайки гръб на Стилгар, Айдахо също пристъпи към нея в тясното пространство покрай трупа на Джавид и изрече третата обида, без дори да си направи труда да се обърне:

— А няма и кой да те обезсмърти. Никой от наследниците ти не носи твоята кръв!

— Ментате, къде си тръгнал? — извика Стилгар след вече напускащия стаята Айдахо. Гласът му беше студен като вятър от полюсите.

— Отивам да намеря Джакуруту — отвърна другият, все така гърбом.

Стилгар изтегли ножа си с думите:

— Мисля, че мога да ти помогна.

Дънкан бе вече в коридора. Без да спре, той каза:

— Ако ще ми помагаш с ножа си, крадецо на вода, моля те да го сториш, както съм с гръб към теб. Това подхожда на човек, който носи хомота на зъл дух.

С два скока Стилгар прекоси стаята, стъпи върху трупа на Джавид и хвана Айдахо малко след рамката на вратата. Възлестата му ръка го завъртя и спря. Сега се намираше лице в лице с него, с оголени зъби и гол нож. Яростта му бе толкова силна, че той не съумя да забележи странната усмивка върху лицето на ментата.

— Извади си ножа, ментатна отрепко! — изрева Стилгар. Другият се изсмя. Зашлеви силно свободния първо с лявата, а после и с дясната си ръка — два жилещи удара по лицето.

С несвързан крясък наибът насочи ножа си в корема му, извъртайки острието право нагоре през диафрагмата към сърцето.

Айдахо сякаш повисна на ножа и се усмихна подигравателно на Стилгар, чийто гняв внезапно застина в смразяващ шок.

— Двама мъртви в името на атреидите — дрезгаво и с усилие рече Айдахо. — И вторият ненужно, също като първия.

После залитна встрани и се срина ничком на каменния под. От раната му рукна кръв.

Стилгар се взря в тялото му покрай капещата кръв от ножа и на пресекулки пое дълбоко въздух. До него лежеше трупът на Джавид. Съпругът на Алая — Божествената утроба — беше умъртвен от собствената му ръка. Донякъде уместно бе оправданието, че един наиб като него е принуден да защити честта на името си, отмъщавайки за заплахата, надвиснала над тържествено заявения неутралитет. Но мъртъв бе самият Дънкан Айдахо. Независимо от неоспоримите доводи, независимо от „смекчаващите вината обстоятелства“, нищо не можеше да омаловажи подобно деяние. Дори прието на четири очи от Алая. Тя също щеше да се окаже принудена да избере публичното отмъщение. Въпреки всичко Алая беше от свободните. За да може да ги управлява, бе длъжна да остане предвидима, да не се променя нито на йота.

В този миг Стилгар проумя, че положението се оказа точно такова, каквото искаше да го направи Айдахо със своята „повторна смърт“.

Той вдигна поглед и видя ужасеното лице на Хара — втората си съпруга, която втренчено го гледаше от заобиколилата ги тълпа. Накъдето и да обърнеше очите си, Стилгар виждаше лица с едно и също изражение — на дълбок смут и неясно осъзнаване на последствията.

Наибът бавно изопна тялото си, обърса острието на ножа в ръкава и го прибра в калъфката. Обръщайки се към заобиколилите го, каза с безизразен глас:

— Които ще ме последват, да стегнат вързопите. Пратете хора да призоват червеи.

— Къде отиваме, Стилгар? — попита Хара.

— В пустинята.

— Идвам с теб — каза тя.

— Разбира се, че ще дойдеш. Всички мои жени идват с мен. Както и Ганима. Хара, вдигни я. Веднага.

— Разбрано, Стилгар. Веднага… — В гласа й прозвуча колебание. — А Ирулан?

— Ако иска.

— Слушам, съпруже. — В гласа й все още се долавяше някаква несигурност: — Гани като заложница ли идва?

— Заложница? — той се изненада от въпроса й. — Жено… — Докосна леко тялото на Айдахо с пръстите на крака си. — Ако ментатът е прав, аз съм единствената надежда за нея. После си припомни и предупреждението на Лито: „Пази се от Алая. Трябва да избягаш заедно с Гани.“

Сийчът на Тюик беше откъм вътрешния край на Фалшивата стена. Халик стоеше в сянката на скалната преграда, която пазеше обширния му вход, и очакваше решението на неговите обитатели дали да му предоставят подслон. Отмести поглед навън към северната част на пустинята, а после нагоре към сивеещото утринно небе. Тукашните контрабандисти бяха удивени, че той, макар и от друг свят, бе успял да залови червей и да го язди. Но и той бе не по-малко учуден от тяхната реакция. Защото нямаше нищо кой знае колко трудно в това да го направи, след като го беше наблюдавал не един и два пъти.

Халик отново съсредоточи вниманието си върху пустинята — посребрената необятност със светещи скали и сивозелени полета, където водата бе извършила своята магия. Всичко това поразително приличаше на несигурно струпана грамада от енергия — тотално заплашена от внезапно прекъсване на модела на промяната.

Знаеше къде се намира изворът на тази реакция. Беше в непрекъснато движещата се и променяща се пустиня, разпростряла се под него. В сийча вкарваха на колела големи контейнери с мъртви пясъчни твари за дестилация и извличане на водата от тях. Съществата бяха от порядъка на хиляди бройки — дошли за излияние на вода. Именно то бе станало причина за шеметния ход на мислите на Халик.

Той се загледа през нивята на сийча към границата на каната, в който вече не струеше скъпоценната течност. Беше видял отворите в каменните стени, както и скъсванията на обшивката, откъдето водата бе изтекла в пясъка. Каква сила беше пробила дупките? Някои от тях се простираха на цели двайсет метра в най-уязвимите участъци на каната — там, където меката пясъчна маса водеше към вдлъбнатини и падини. Точно тези места гъмжаха от пясъчни твари. Децата от сийча ги избиваха и събираха.

По разрушените стени на каната работеха възстановителни бригади. Други пренасяха едва ли не капка по капка вода за най-застрашените растения. Източникът — огромният резервоар под ветрокапана на сийча — беше грижливо запечатан, за да не се хаби вода в разбития канат. Помпите, захранвани със слънчева енергия, бяха изключени. Вода за напояване се черпеше от постепенно свиващите се локви по дъното на каната, а по-трудно и пестеливо — и от резервоара в сийча.

Металната рамка на входното уплътнение до Халик изщрака в непрекъснато засилващата се топлина на новия ден. Звукът сякаш приведе в движение погледа му, проследил най-далечната крива на каната — точно там, където злината се бе оказала най-голяма и водата изчезваше в пустинята. Създателите на плана на сийча, които вярваха в бъдещето на градините, бяха определили това място за засаждане на специален вид дърво, чиято съдба сега зависеше изцяло от скорошното тръгване на водния поток. Халик се вгледа в безпомощно провисналото оперение на върбите, разкъсано от пясъка и вятъра. За него това дърво представляваше символ на новата действителност, на изменящата се планета.

Тук и двамата сме чужди същества.

Взимането на решение отне много време в сийча, но хората вътре знаеха цената на добрите бойци. Контрабандистите винаги имаха нужда от способни мъже. Но Халик не хранеше никакви илюзии за тях самите. Днешните контрабандисти не бяха като онези, които преди много години го бяха подслонили — побягнал след разпадането на света на неговия дук. Не, те бяха от друга порода, а новото у тях бе бързината, с която очакваха да потече печалбата.

Отново се Върна към мисълта за безпомощното върбово дърво. Хрумна му, че бурните ветрове в настоящата действителност могат да унищожат контрабандистите и всички техни приятели. Могат да съсипят Стилгар и крехкия му неутралитет, повличайки след него всички племена, запазили верността си към Алая. Щяха да се превърнат в колониални общности. Халик вече го бе виждал да става веднъж и познаваше горчивия му вкус от своя роден свят. Виждаше го и сега, припомняйки си превзетостта на града. Свободните, в качеството си на типични обитатели на предградията, както и явно забележимите им навици, свързани с техния сийч, влияеха дори и върху мирогледа на контрабандистите. Селските области представляваха колонии на градските центрове. Бяха се научили да мъкнат подплатения хомот, водени от собствената им лакомия, а и от немалка доза суеверие. Дори тук, и особено тук, хората се държаха като поданици, а не като свободни мъже и жени. Те се пазеха, прикриваха се и извъртаха. Всяка проява на авторитетна власт се превръщаше в обект на негодувание — Регентството, повелята на Стилгар, собственият им съвет…

Не мога да им вярвам — каза си Халик.

Можеше само да ги използва и да подхранва собственото им недоверие към останалите. Тъжен факт. Взаимните отстъпки бяха останали в миналото. Старите нрави и порядки се свеждаха до ритуални слова, чиито начала вече бяха изтрити от паметта.

Алая бе свършила добре своята работа, наказвайки противопоставянето и награждавайки съдействието; тя непрекъснато и безразборно разместваше военните части на Империята, прикривайки основните елементи на своята мощ. Шпионите! По дяволите, какви шпиони имаше тя!

Халик едва ли не осезаемо долавяше смъртоносния ритъм на движенията и насрещните реакции, с чиято помощ Алая се надяваше да държи в несигурност опозицията срещу себе си.

Ако свободните продължават да спят, тя ще спечели — помисли той.

Зад него входното уплътнение изщрака за последен път, преди да се отвори. Появи се обслужващият го в сийча, наричан Мелидес. Беше нисичко човече с кратуноподобно тяло, смалено още повече от тънките крака; грозотата му само се подсилваше от влагосъхраняващия костюм.

— Приеха те — каза Мелидес.

Халик долови лукавата преструвка в гласа му. Тя ясно разкриваше, че убежището тук ще е кратковременно. Само докато успея да пипна един от топтерите им.

— Благодаря на вашия съвет — каза той.

И в същото време се сети за Есмър Тюик, оставил името си на сийча. Есмър, загинал отдавна от нечие предателство, би клъцнал на място гърлото на този Мелидес.

— Защо не чувствам болка?

Алая отправи въпроса си към тавана на своята малка зала за аудиенции. Помещение, което тя прекосяваше с десет крачки в едната и с петнайсет — в другата посока. То имаше два високи, тесни прозореца, от които над покривите на Аракийн се виждаше Защитната стена.

Беше почти пладне. Слънцето палеше, надвесено над пана, който бе приютил съградения в него град.

Алая погледна надолу към Буер Агарвес — бившия табрит, а сега помощник на Зиа, който надзираваше пазачите на храма. Агарвес бе донесъл новината за смъртта на Джавид и Айдахо. С него бе пристигнала и група подмазвачи, слуги и пазачи; в дворчето отпред се тълпяха още, така че вече бе станало ясно какво послание носи Агарвес.

Лошите новини пътуваха бързо из Аракис.

Самият Агарвес беше нисък и с прекалено закръглено лице за свободен, а закръглеността му придаваше почти детински вид. Беше от новото поколение, напълняло от водата. Алая го възприемаше сякаш гледаше два различни образа: единият — с непрозрачни очи с индигов цвят и мрачно изражение на устата, а другият —— белязан с чувственост и уязвимост, но най-вече с уязвимост. Най-много от всичко харесваше плътните му устни.

Макар че имаше още малко време до обед, тя долови в мълчанието около себе си нещо, което й напомняше за залез.

Айдахо сигурно е умрял по залез слънце — каза сама на себе си.

— Буер, как се случи така, че ти си приносителят на новината? — попита, отбелязвайки пъргавата наблюдателност, вече преобладаваща в изражението на лицето му.

Агарвес се опита да преглътне и отвърна с дрезгав глас, малко по-силен от шепот:

— Нали си спомняте, че тръгнах с Джавид. И когато… Стилгар ме изпрати обратно при вас, заръча ми да ви съобщя, че нося със себе си окончателното му подчинение.

— Окончателно подчинение — като ехо повтори тя. — Какво е искал да каже?

— Не знам, господарке Алая — с умолителен тон отговори пратеникът.

— Обясни ми още веднъж какво видя — заповяда тя и отново с почуда осъзна собственото си спокойствие.

— Видях.. — той отметна нервно главата си и се загледа в пода пред нея. — Видях свещения ви съпруг мъртъв на пода в централния коридор, а Джавид, и той също като него — наблизо в един страничен пасаж. Жените вече ги приготвяха за Хуануи.

— И Стилгар те призова?

— Точно така, господарке. Стилгар нареди да ме извикат. Прати Модибо, Прегърбения, който е негов помощник в сийча. Модибо не ми каза нищо. Само рече, че Стилгар иска да ме види.

— И ти намери тялото на съпруга ми да лежи на пода, така ли?

Той срещна с отскачащ поглед очите й, преди отново да се вторачи в земята и да кимне утвърдително:

— Тъй вярно, господарке. И Джавид — мъртъв, недалеч от него. Стилгар ми каза… каза ми, че свещеният ви съпруг бил убил Джавид.

— А моят съпруг — намушкан от Стилгар?…

— Сам ми го каза, господарке. Заяви, че го е направил със собствените си ръце. Рече, че свещеният ви съпруг го довел до върховен гняв.

— Значи, гняв — повтори Алая. — А как точно е станало?

— Не ми обясни. Както и никой от останалите. Попитах, но отговор нямаше.

— И те върнаха при мен с новината?

— Тъй вярно, господарке.

— Нищо ли не можа да направиш?

Агарвес облиза устни и отговори:

— Стилгар дава заповедите, уважаема госпожо. Сийчът е негов.

— Разбирам. А ти винаги си се подчинявал на Стилгар.

— Винаги, господарке, но сега само до мига, в който ме освободи.

— Когато те отпрати обратно при мен, това ли искаше да кажеш?

— Господарке, вече се подчинявам само на вас.

— Наистина ли? Кажи ми, Буер, ако ти наредя да убиеш Стилгар, стария ти наиб, ще го сториш ли?

Той срещна погледа й с нарастваща твърдост.

— Ако вие го заповядате, милостива госпожо.

— Заповядвам ти го. Имаш ли представа накъде е тръгнал?

— В пустинята. Само това знам, господарке.

— Колко души е взел със себе си?

— Навярно половината от здравите.

— Заедно с Ганима и Ирулан!

— Тъй вярно! Останалите са с жените си, децата и покъщнината. Стилгар даде всекиму възможност да избира: да тръгне с него или да бъде освободен от поетото задължение. Мнозина предпочетоха да бъдат освободени. Те ще си изберат нов наиб.

— Аз ще избера техния нов наиб. И това ще си ти, Буер Агарвес, в деня, когато ми донесеш главата на Стилгар.

Свободният можеше да приеме избора с битка. Такъв бе обичаят. Той каза:

— Както заповядате, господарке. Но какво подкрепление ще…

— Обърни се към Зиа. Не мога да отделя много топтери за претърсването. Нужни са навсякъде. Но ще разполагаш с достатъчно бойци. Стилгар опозори честта си. Мнозина с радост ще те последват.

— Веднага се заемам.

— Чакай!

Огледа го за миг, преценявайки кого би могла да прати с поръчение да бди над този уязвим инфантилко. Налагаше се да бъде следен отблизо, преди да докаже качествата си. Зиа не можеше да не знае някой, подходящ за целта.

— Господарке, нали не съм уволнен?

— Не си. Трябва насаме и подробно да се запозная с плановете ти да пипнеш Стилгар. — Тя постави ръка върху лицето си. — Няма да жалея, докато не изпълниш точно моето отмъщение. След малко ще се успокоя… навярно. Свали ръката си. — Една от прислужниците ми ще те отпрати.

Направи почти незабележим знак на новата си камериерка Шалус:

— Нека го изкъпят и парфюмират, преди да го доведеш отново. Мирише на червей.

— Слушам, господарке.

Алая се обърна, придаде си изражение на печал, каквато не изпитваше, и забърза към покоите си. Влязла в спалнята, тя затръшна вратата, изруга и тропна с крак. Проклет да е Дънкан! Защо? Защо? Защо? Долавяше умишлената провокация от страна на Айдахо. Бе убил Джавид и предизвикал извънмерно Стилгар. Значи той е знаел за Джавид. Всичко случило се трябваше да се приеме като последното ментатско послание на Дънкан Айдахо.

Отново ядно затропа с крак по пода, беснеейки посред спалнята. Проклет да е! Проклет да е! Проклет да е!

Стилгар бе преминал към бунтовниците заедно с Ганима. Както и Ирулан.

Всички да са проклети!

Стъпалото й, блъскащо пода, се удари в нещо метално. Болката я накара да извика и тя се наведе, за да вдигне катарамата, наранила крака й. Едва не замръзна, докато я гледаше в ръката си. Беше старата тока — оригинал от Каладън — изработена от сребро и платина, с която дук Лито Атреидски бе наградил собственоръчно своя учител и ненадминат майстор на меча, наричан Дънкан Айдахо. Бе виждала Дънкан с нея не един и два пъти. И да я подхвърли точно тук!

Пръстите на Алая конвулсивно стиснаха токата. Айдахо я беше оставил, когато… Когато…

На очите й се появиха сълзи, преодолели строгата подготовка на свободните. Устата й увисна в гримаса, а тя отново почувства в себе си отгласа на старата битка, започнала в черепа й и продължила сега до върховете на пръстите. Усети как се е превърнала в двама души. Единият от тях гледаше с почуда и удивление гърчовете на плътта. Другият търсеше пощада от силната болка, разпъваща гръдния кош. Сълзите вече се лееха обилно от очите й, а учуденият в нея раздразнено питаше: „Кой плаче? Кой е този, който плаче? Сега пък кой плаче?“

Но нищо не можеше да спре сълзите и тя почувства болката в цялата й острота — обгаряща гърдите й, движеща се из тялото, докато най-сетне я запокити в леглото. А някой все още питаше, без да спре да се учудва: „Кой плаче? Кой е този…“

Птиците добре преживяваха сред насекомите, които гъмжаха около мокрия пясък при разрушения канат. Имаше всякакви — папагали, свраки, сойки. Тук е бил джедида — последният от новите градове, издигнат върху фундамента на изнесен на повърхността базалтов пояс. Ганима, използвайки утринните часове за оглед на местността отвъд засадените участъци на вече изоставения сийч, долови някакво раздвижване и видя опъстрен с ивици гекон. По-рано същото място се обитаваше от голям отровен гущер-кълвач, който гнездеше в една от кирпичените стени на джедида.

Тя се опита да си представи видяното като сийч, но в действителност то представляваше множество стени, съградени от кирпич и опасани с растителен пояс за задържане на пясъчните дюни. Намираше се в Танзеруфт на шестстотин километра южно от хребета Сихая. Лишен от поддръжката на грижливи човешки ръце, сийчът постепенно се връщаше обратно в пустинята: пясъчните ветрове огризваха стените, растителността умираше, а под изгарящото слънце земеделските участъци бяха осеяни с пукнатини.

Все още отвъд разрушения канат пясъкът беше влажен, което говореше, че тумбестата грамада на ветрокапана продължава да функционира.

През месеците, последвали напускането на Табър, бегълците бяха огледали известен брой подобни места, които Пустинният демон бе направил необитаеми. Ганима не вярваше на приказки за този зъл дух, въпреки че видимите поражения на каната изглеждаха като неопровержимо доказателство.

От време на време получаваха сведения от поселищата на север, най-вече при срещи с разбунтували се търсачи на подправка. Няколко топтера — не повече от шест по наличните данни — извършваха разузнавателни полети, търсейки Стилгар, но Аракис бе достатъчно голяма, а и пустинята беше приятелски настроена към бегълците. Съобщаваше се и за войскова част с претърсващи и разрушителни функции, натоварена със задачата да локализира отряда на Стилгар, но тази част под командването на бившия табрит Буер Агарвес имаше и други задължения, поради което рядко се връщаше в Аракийн.

Бунтовниците твърдяха, че сраженията между техните бойци и войските на Алая не са нито чести, нито интензивни. Откъслечните опустошения на Пустинния демон превръщаха действията на елитните гвардейски части в особено важен въпрос за Алая и наибите. Дори контрабандистите се оказаха засегнати, но за тях се говореше, че преравят пустинята в търсене на Стилгар, тъй като искат да пипнат наградата за главата му.

Той бе довел отряда си в джедида на свечеряване предния ден следвайки безпогрешния усет на своя нос на стар свободен, подушил вода. Беше обещал, че скоро ще поемат към палмовите насаждения в южна посока, но отказа да назове датата. Въпреки обявената награда за главата му, която някога бе участвала в купуването на цяла планета, Стилгар имаше вид на най-щастлив и безгрижен сред всички останали с него хора.

„Това място е добро за нас — бе казал той, посочвайки действащия ветрокапан. — Приятелите ни са оставили малко водица.“ Отрядът му беше намалял и сега броеше само шейсет души. Възрастните, болните и съвсем младите бяха разпръснати в семействата на доверени хора из поселищата около засадените с индийска палма участъци. Останаха само най-здравите и боеспособните, а имаше и много приятели както на север, така и на юг. Ганима се питаше защо Стилгар все отказва да разговаря за случилото се с планетата. Не го ли виждаше? С разрушаването на канатите започна завръщане на свободните към северните и южните граници на техните някогашни участъци. Дори само това придвижване в обратна посока бе достатъчно силен сигнал и предупреждение за процесите, протичащи в Империята. Едно състояние на нещата се превръщаше в огледало на друго.

Ганима пъхна ръка под яката на влагосъхраняващия си костюм и я разхлаби. Въпреки тревогите и неприятностите, усещането й за свобода тук бе превъзходно. Събраните в нея животи вече не я измъчваха, макар понякога да долавяше в съзнанието си примеси от тяхната памет. Беше разбрала как е изглеждала пустинята в миналото, до началото на екологичното преобразувание. Преди всичко, било е по-сухо. А сега този ветрокапан, макар и неремонтиран, все още действаше, защото през него минаваше влажен въздух.

Голям брой живинки, избягали отдавна от пустинята, бяха дръзнали да се върнат. Мнозина в отряда им забелязваха увеличаването на дневните сови. Дори и сега Ганима виждаше мравоядните птици. Те се стрелкаха, танцувайки около колониите на насекомите, от които мокрият пясък в края на разбития канат гъмжеше. Мяркаха се и неколцина язовци, а кенгуровите мишки бяха в неизброими количества.

Суеверният страх се бе превърнал в неотменим повелител на новите свободни, а Стилгар не се оказа по-различен от останалите. Тукашният джедида бе върнат на пустинята, след като канатът бе разрушен за пети път в продължение на единайсет месеца. Четири пъти отстраняваха големите поразии — дело на Пустинния демон, но вече не разполагаха с излишна вода, за да рискуват още едно безцелно напояване на пясъците.

Положението бе идентично във всички джедида и в повечето от старите сийчове. Бяха напуснати осем от девет нови поселища. Не един и два стари сийча бяха пренаселени така, както никога не бе ставало. А почти едновременно с навлизането на пустинята в сегашния нов период от нейния живот, свободните се бяха върнали към някогашните си порядки и поверия. Във всичко виждаха поличби. Бивало ли е червеите да се срещат все по-рядко, с изключение само на Танзеруфт? Това е възмездието на Шай-хулуд! Умираха червеи, а свидетелите на смъртта им не бяха в състояние да посочат нито една причина. Пустинната прах бързо ги поглъщаше, гледката на техните разпадащи се туловища изпълваше с ужас дори случайно попадналите там свободни. Отрядът на Стилгар се бе натъкнал на едно такова туловище миналия месец и трябваше да изтекат цели четири дни, за да се разсее предчувствието за предстояща злина. Останките воняха на отровен гнилак. Разкапващата се гигантска грамада бе открита върху огромно изригване на подправка, съсипана почти напълно.

Ганима върна погледа си от каната към джедида. Пред нея имаше срутена стена, която в миналото бе пазила муштамал — малка градинска пристройка. Разгледа я, водена от силно любопитство; в каменен сандък бе намерила запас от питки с подправка, замесени без квас.

Стилгар унищожи склада и припомни: „Свободните никога не бива да оставят след себе си годна храна.“

Ганима го заподозря в грешка, но не си струваше нито да започва спор по въпроса, нито да рискува. Хората наоколо се променяха. Някога те безпроблемно се движеха из бледа, гонени от нуждата да задоволяват свои неотложни потребности — вода, подправка, търговия. Поведението на животните им служеше за алармен звънец. Но животните бяха въвели нов ритъм на своята активност и функции, докато повечето свободни се гушеха един до друг в някогашните си пещери, приютени в сянката на северната Защитна стена. Търсачите на подправка минаваха рядко през Танзеруфт и само отрядът на Стилгар се придвижваше както преди. Тя вярваше на наиба и на страха му от Алая. Ирулан също подкрепи неговите доводи, връщайки се към бин-джезъритските норми и размишления. Но на далечната Салуса Секундус продължаваше да живее Фарад’н. Някой ден сметката трябваше да бъде заплатена.

Ганима погледна към сребристосивото утринно небе, питайки самата себе си. Откъде може да дойде помощ? Имаше ли някъде някой, който да я чуе, ако тя разкриеше всичко, ставащо с тях и около тях? Лейди Джесика бе все още на Салуса, при положение, че сведенията бяха верни. Алая приличаше на някакво митично същество, поставено на пиедестал и заето единствено с мисълта, че трябва да стряска с величието си, докато продължаваше да се носи все по-далече и по-далече от действителността. Гърни Халик не се виждаше никакъв, макар и да се приказваше, че го срещат на много места. Проповедникът се бе скрил, а от еретичните му гръмки тиради беше останал само глъхнещ спомен. Стилгар също бе изчезнал за другите. Тя погледна над срутената стена към мястото, където той помагаше в ремонта на резервоара. Наибът очевидно се наслаждаваше от ролята на воля-над-пустинята, докато цената, определена за главата му, растеше с всеки изминал месец. Вече нищо нямаше смисъл. Абсолютно нищо. Кой беше този Пустинен демон, създанието-унищожител на каната, които сега изглеждаха като фалшиви идоли, предназначени за сгромолясване в пясъка? Дали бе някой червей — немирник и пакостник? Или пък множество от хора, някаква трета сила в бунта? Никой не приемаше сериозно предположението за червея, тъй като водата би убила Шай-хулуд, дръзнал да нападне канат. Мнозина от свободните твърдяха, че Пустинният демон всъщност е боен отряд, дал обет да унищожи махдината на Алая и да върне Аракис към предишния живот. Онези, които вярваха в това, казваха, че то е хубаво. Защото щеше да секне шествието от алчни апостоли, които не се занимаваха с нещо друго, освен с поддържането на собствената си посредственост. Назад към истинската религия, прегърната от Муад’Диб…

Дълбока въздишка разтърси Ганима.

О, Лито — помисли тя, — почти съм доволна, че не си жив, та да видиш какво става сега. Бих се присъединила към теб, но един нож все още не е накървавен. Той е за Алая и Фарад’н. За Фарад’н и Алая. Старият барон е злият й демон, а това не бива да се допуска.

Хара излезе от джедида, приближавайки се към Ганима с отмерена стъпка. Спря пред нея и попита:

— Какво правиш тук сама?

— Хара, странно място е това. По-добре да си тръгваме.

— Стилгар има среща с някого.

— Така ли? Не ми го е казвал.

— Защо пък трябва да ти казва всичко? Маку? — Хара плесна с ръката си меха с вода, който издуваше отпред роклята на Ганима. — Достатъчно ли си пораснала, за да си бременна?

— Забременявала съм толкова пъти, че не могат да се преброят — сряза я Ганима. — Не си позволявай с мен онези игрички на възрастен и дете!

Жената отстъпи крачка назад от злъчта в гласа й.

— Вие сте банда глупци — продължи Ганима, обхващайки с махването на ръката си джедида и работата на Стилгар и хората му. — Въобще не трябваше да тръгвам с вас.

— Щеше вече да си мъртва, ако не беше го сторила.

— Възможно е. Но вие не виждате и това, което става пред очите ви! Кого чака Стилгар?

— Буер Агарвес.

Ганима я погледна настойчиво.

— Доведоха го тайно приятели от сийча при Червената бездна — поясни Хара.

— Някое специалитетче на Алая, така ли?

— Доведоха го със завързани очи.

— Стилгар вярва ли?

— Буер помоли за преговори. Прие всички наши условия.

— Защо не са ми казали нищо?

— Стилгар знаеше, че ще се противопоставиш.

— Да застана срещу… Та това е лудост!

Хара се намръщи и напомни:

— Не забравяй, че този Буер е…

— Роднина! — прекъсна а Ганима. — Внук на братовчед на Стилгар. Знам го. И Фарад’н, чиято кръв ще пролея някой ден, е също толкова близък мой роднина. Мислиш ли, че това ще спре ножа ми?

— Погрижихме се за дистранс. След него няма никой.

— Хара, нищо хубаво няма да излезе от това — тихо каза Ганима. — Трябва веднага да тръгваме.

— Да не си видяла поличба? Мъртвият червей, който срещнахме! Това не беше ли…

— Това си го наблъскай в корема и го раждай другаде! — ядно изруга момичето. — Не ми харесва нито срещата, нито мястото. Не е ли достатъчно?

— Ще кажа на Стилгар какво…

— Сама ще му кажа!

Ганима мина с широка крачка покрай Хара, която направи знака с рогата на червея зад гърба й, за да прогони злото.

Наибът само се изсмя на страховете на Ганима и й нареди да търси пясъчни твари, сякаш беше едно от децата на свободните. Тя прибяга до някаква изоставена къща в джедида и приклекна в най-далечния й ъгъл, докато успокои гнева си. Емоционалният пристъп отмина бързо; усети как се размърдаха събраните в нея личности и си спомни думите на една от тях: „Ако съумеем да задържим нещата по местата им, те ще тръгнат, както сме предвидили.“

Каква странна мисъл.

Но не можа да се сети кой бе казал тия думи.

Гърни Халик бе седнал на хълма Шулок върху килимче от нишки на подправката с балисета до себе си. Затвореното под него пространство гъмжеше от работници, засаждащи различни култури. Пясъчната рампа, от която отхвърлените бяха подмамвали червеи посредством поднос с подправка, вече бе препречена от нов канат, а растенията се спускаха по наклона, за да я удържат.

Беше почти време за обяд; Халик бе дошъл на хълма преди повече от час, търсейки място за размисъл, необезпокояван от никого. Хората под него се трудеха, но той виждаше единствено работата, извършена от мелинджа. Според личната преценка на Лито не след дълго производството на подправка щеше да намалее, за да се стабилизира на една десета част от рекордния добив във времето на династията на харконите. При всяко ново вписване запасите в цялата Империя се удвояваха в стойностно изражение. Говореше се например, че за триста двайсет и един литра семейство Метули е закупило половината планета Новебрунс.

Отхвърлените работеха като пришпорени от дявола, а може би наистина бе тъй. Преди всяко хранене те се обръщаха с лице към Танзеруфт и се молеха на превъплътения Шай-хулуд. Точно такава бе тяхната представа за Лито, а гледайки с очите им, Халик виждаше бъдеще, където по-голямата част от човечеството ще споделя същата идея. Не беше сигурен дали харесва подобна перспектива.

Лито бе насочил развитието на събитията, довеждайки тук Халик и Проповедника с откраднатия топтер. С голи ръце бе разрушил каната на Шулок и разхвърлял огромните камъни на повече от петдесет метра разстояние. Когато местните обитатели се бяха опитали да му попречат, той бе обезглавил първия стигнал до него с едва уловимо от погледа движение на ръката си. После бе запокитил неколцина обратно в групата на спътниците им, присмивайки се на техните оръжия. Й с демонски глас бе изревал: „Нито огън може да ме докосне, нито ножовете ви да ме наранят! Аз нося кожата на Шай-хулуд!“

Тогава отхвърлените го бяха разпознали, припомняйки си бягството му от окръгления хълм със скока „право в пустинята“. Бяха се проснали ничком пред него, а той бе изрекъл заповедите си: „Водя ви двама гостенина. Ще ги пазите и почитате. Поправете каната и започнете да разсаждате оазисна градина. Един ден ще се установя тук в мой дом. Вие ще го направите. Спрете продажбата на подправка; всяка събрана капка складирайте.“

После бе продължил да дава нареждания, които отхвърлените попиваха, взирайки се в него със страхопочитание.

Най-сетне Шай-хулуд бе дошъл, излизайки от пясъка!

Когато момчето бе намерило Халик с Гадеан ал-Фали в един от малките сийчове на бунтовниците при Гар Руден, не се забелязваше и намек за подобна метаморфоза. Придружаван от слепия си спътник, Лито се бе появил от пустинята по един от старите пътища на подправката, по които се движеше с помощта на червеи в област, където те сега бяха същинска рядкост. Беше споменал за не една принудителна обиколка, наложена му от влагата в пясъка — напълно достатъчна, за да отрови червей. Двамата бяха пристигнали малко след обед и пазачите ги въведоха в стая с каменни стени.

Споменът за случката се върна съвсем ясно в паметта на Халик.

— Значи, това е Проповедникът — бе казал той.

Докато обикаляше около слепеца и внимателно го оглеждаше, си спомни всичко, което се разказваше за него. Намирайки се в сийча, лицето на възрастния човек не бе скрито от маската на влагосъхраняващия костюм и чертите му можеха да бъдат безпрепятствено сравнявани. Да, мъжът наистина приличаше на стария дук, чието име носеше Лито. Дали приликата бе случайна?

— Нали знаеш какво се приказва за него? — попита Халик, обръщайки се към момчето. — Че това е баща ти, върнал се от пустинята?

— Чувал съм.

Халик се извъртя още повече и го огледа. Лито носеше стар влагосъхраняващ костюм с навити около лицето и ушите краища. Над костюма си имаше черна връхна дреха и беше обут с ботуши за пясъка. Трябваше да обяснява подробно причините за появата си тук и как бе успял да избяга отново.

— Защо доведе Проповедника? — попита Халик. — В Джакуруту ми казаха, че работи за тях.

— Вече не. Дойде с мен, защото Алая иска да го убие.

— Така ли? Тогава, според тебе, тук е в безопасност?

— Ти си неговата безопасност.

През цялото време Проповедникът бе стоял до тях и слушал разговора им, без да дава вид, че го интересува особено.

— Гърни, той се оказа добър служител — рече Лито. — Династията на атреидите не е изгубила чувството си на дълг към онези които й служат добре.

— Династията на атреидите?

— Аз съм династията на атреидите.

— Но избяга от Джакуруту, преди да приключа с изпитанието, за което се разпореди баба ти — напомни студено Халик. — Как можеш да предположиш…

— Животът на този човек трябва да се пази така, сякаш е твой — заяви Лито, все едно не бе чул никакво възражение, и издържа без трепване втренчения поглед на другия.

Джесика бе обучила Халик на много от бин-джезъритските фини похвати за наблюдение, ала сега той не забеляза нищо друго, освен спокойната увереност на момчето. Въпреки всичко, заповедите на светата майка оставаха в сила.

— Баба ти ме натовари да завърша курса на твоето обучение и да се уверя, че не си обсебен.

— Не съм обсебен — беше безизразният отговор.

— Тогава защо избяга?

— Намри имаше заповед да ме убие, въпреки всичко. Алая му бе наредила.

— Значи си Прорицател, така ли?

— Да, така е — отново безстрастно изявление, пълно със самоувереност.

— И Ганима също ли?

— Не.

Проповедникът наруши мълчанието си, извръщайки празните си очни кухини към Халик, като сочеше Лито:

— И ти си мислиш, че можеш да го прекараш през изпитание?

— Не се намесвай, след като изобщо не познаваш проблема и последствията от него — заяви Халик, без да поглежда към слепеца.

— О, достатъчно добре ми е известно какви са последствията — рече Проповедникът. — Веднъж бях подложен на изпитанието от една възрастна жена, която мислеше, че знае какво прави. Но се оказа, че не е знаела.

Чак сега Халик го погледна и запита:

— Може би си друг Прорицател, а?

— Всеки би могъл да бъде — отвърна Проповедникът, — дори и ти. Въпросът е в това да си честен към себе си във връзка с естеството на собствените си чувства. Изисква се да си във вътрешно съгласие с истината, но така, че то винаги да бъде разпознавано и приемано.

— Защо се намесваш? — предупредително рече Халик и сложи ръка върху кристалния си нож. Откъде се взе този Проповедник?

— Съпричастен съм към събитията — спокойно обясни мъжът. — Майка ми би могла да пролее кръвта си пред олтара, но моите мотиви са други. А и виждам какво те затруднява.

— Така ли? — с искрено любопитство възкликна Халик.

— Лейди Джесика ти нареди да внимаваш за разликата между вълка и кучето — зе’еб и ке’леб. Според нея вълк е всеки, надарен с мощ и сила, който злоупотребява с даденото му. Но призори има един отрязък от време, когато не може да се направи разлика между вълка и кучето.

— Близо до целта си — рече Халик, отбелязвайки, че повече обитатели на сийча влизат при тях във всекидневната. — Откъде го знаеш?

— Просто познавам този свят. Не разбираш ли? Помисли малко. Под повърхността се намират скали, почва, утаечни пластове, пясък. Това е паметта на планетата — снимка на нейната история. Така е и с човешките същества. Кучето си спомня за вълка. Всеки свят се върти около сърцевината на своето същество, отвъд която следва паметта на спомените, стигащи до повърхността.

— Твърде интересно — промърмори Халик. — Но това помага ли ми да изпълня заповяданото?

— Пусни записа с картината на твоята история, намиращ се в самия теб. А връзката осъществявай така, както го правят животните.

Халик поклати глава. Да, ето я повелителната прямота на атреидите, звучаща от устата на този Проповедник; той многократно я бе разпознавал в миналото, а сега по всичко личеше, че другият си служи и със силата на Гласа. Долови забързаните удари на сърцето си. Нима бе възможно?

— Джесика настояваше за изпитанието с финалния му натиск — натискът, под силата на който скритата същност на нейния внук ще представи себе си — обясни Проповедникът. — А тази същност винаги е била открита за твоя поглед.

Халик се обърна и се вгледа в Лито. Движението му дойде от само себе си, предизвикано сякаш от непреодолими сили.

Проповедникът продължи, все едно че поучаваше твърдоглав ученик:

— Тази млада личност те обърква, защото не представлява отделно същество. Той е общност — сбор от индивиди. И както при всяка общност, подложена на напрежение, членовете й до един могат да приемат команди. А командата невинаги е добронамерена и така тръгват приказките за абоминацията на обсебеното изчадие. Ти, Гърни Халик, винаги си наранявал твърде силно тази общност. Не забелязваш ли, че преобразуванието вече е реалност? Младежът е достигнал в себе си сътрудничеството на сили, които са толкова мощни, че нищо не може да поквари неговото естество. Дори без очи аз го виждам. Веднъж му се противопоставих, но сега изпълнявам неговите нареждания. Той е Лечителят.

— А ти кой си? — попита Халик.

— Нищо повече от това, което възприемат очите ти. Не гледай мен, а тази личност, дето са ти наредили да образоваш и изпиташ. Тя е създадена чрез остри кризи. Оцеляла е, след като се е озовала смъртоносна среда. И е тук.

— А ти кой си? — настоя Халик.

— Казвам ти да огледаш внимателно този атреидски младок! Той е единствено възможната обратна връзка, от която зависи нашият род. При последния си подвиг той ще въведе отново в системата вече постигнатото. Никой друг не би могъл да познава миналото така, както го знае той. А на теб ти се иска да го унищожиш!

— Имам заповед да го подложа на изпитание и не съм…

— Но ти го направи!

— Изчадие ли е той?

Тих смях разтърси Проповедника:

— Продължаваш да сипеш бин-джезъритските си глупотевини. Бива си ги все пак. Създали са митовете, които хората и до днес сънуват!

— Ти Пол Атреидски ли си?

— Пол Атреидски не съществува. Той се опита да заеме мястото на върховен морален символ, отричайки всички преструвки. Превърна се в светия без бог, всяка дума на когото беше богохулство. Как можеш да помислиш…

— Защото говориш с неговия глас.

— Гърни Халик, би ли подложил сега мен на изпитанието? Пази се!

Халик преглътна, връщайки отново вниманието си към безстрастния Лито, неизлязъл от позата на спокоен наблюдател.

— За кого се налага това изпитание? — попита Проповедникът. — Е, човече, да не би лейди Джесика да изпитва самия теб?

Тази мисъл дълбоко обезпокои Халик, недоумяващ защо бе позволил на Проповедника да го разтърси тъй силно с думите си. Но служителите на атреидите бяха дълбоко проникнати от вътрешната повеля да се подчиняват на подобно мистично самовластие. Обяснявайки го, Джесика бе засилила още повече неговата загадъчност. Сега Халик почувства как нещо в него се променя — нещо, чиито краища едва-едва бяха докоснати от бин-джезъритското обучение, наложено му от светата майка. Задуши го гняв, от който не успя да отговори. Никак не искаше да се променя!

— Кой от вас се прави на бог и с каква цел? — попита Проповедникът. — Само разумът не е достатъчен, за да се изясни този въпрос.

Бавно и с предварително поставена задача Халик прехвърли вниманието си от Лито към слепеца. Джесика дълго бе повтаряла, че му е необходимо да постигне равновесието на каиритс — „ти ще — ти не ще“. Тя го определяше като предмет без думи и фрази, както и без правила и доводи. Това беше наточеният резец на собствената и всеобхватна вътрешна правда. Нещо, скрито в гласа и тона на слепеца, както и в маниерите му, запали у него ярост, която в миг изгоря и се превърна в почти зашеметяващо спокойствие.

— Отговори на въпроса ми — рече Проповедникът.

Халик почувства как думите засилват концентрацията в това място, в този миг и в неговите изисквания и потребности. Положението му във вселената сега се определяше единствено от собственото му съсредоточаване. Не остана никакво време за съмнение. Това бе Пол Атреидски — не мъртъв, а завърнал се. И това не-дете с името на Лито. Халик погледна още веднъж към него, за да види всичко. Забеляза следите, оставени покрай очите му от преживените напрежения, усещането за равновесие в позата му, както и безизразната уста с едва потрепваща върху нея лека ирония. Момчето изпъкваше на заобикалящия го фон, сякаш бе застанало във фокуса на заслепяващата светлина. Беше постигнало хармонията по възможно най-простия начин — приемайки я.

— Пол, отговори ми — рече Халик, — знае ли майка ти?

Проповедникът въздъхна:

— За цялото Сестринство аз съм мъртъв. Не се опитвай да ме съживяваш.

Без да го погледне, Халик отново попита:

— Но защо тя…

— Тя прави това, което трябва. Живее собствения си живот с мисълта, че е господарка на множество животи. По същия начин всички ние се правим на богове.

— Но ти си жив — пошепна Гърни, осъзнал с пълна сила в мига, когато най-сетне се бе обърнал истински към този човек, че той е по-млад от него, но пустинята така го е състарила, та сякаш е двойно по-възрастен.

— А какво е да си жив? — попита Пол.

Халик се взря в наблюдаващите ги отвсякъде свободни, чиито лица издаваха странна смесица от съмнение и страхопочитание.

— Майка ми никога не е била принуждавана да учи моя урок — разнесе се истинският глас на Муад’Диб. — Да си бог може в края на краищата да се превърне в нещо скучно и срамно. А трябва да има достатъчно основание за създаване и налагане на свободна воля! Защото един бог би могъл да поиска бягство в съня и да остане жив единствено в несъзнателните проекции на съществата, сътворени в съня му.

— Но ти си жив! — рече Халик, този път по-високо.

Пол не обърна внимание на възбудата в гласа на стария си съратник и попита:

— Би ли се захванал наистина да подстрекаваш младока, за да застане срещу сестра си в изпитанието машхад? Що за безмерно опасна глупост! Всеки от тях би казал: „Не, убий мен! Нека другият остане!“ Какъв би бил резултатът от подобно изпитание? Гърни, какъв смисъл има тогава дали си жив?

— Не такава бе целта на изпитанието — възпротиви се Халик. Никак не му харесваше как свободните се тълпят все по-плътно около тях, гледайки и слушайки внимателно Пол, без да обръщат внимание на Лито.

Тук обаче момчето се намеси:

— Тате, гледай тъканта.

— Да… Да.. — Пол вдигна високо глава, сякаш искаше да подуши въздуха. — Значи, стигнахме до Фарад’н?

— Много по-лесно е да следваме мислите си, отколкото сетивата — каза Лито.

Халик не проумя тези му думи и тъкмо се канеше да попита нещо, когато Лито го изпревари, поставяйки ръката си върху неговата.

— Гърни, не говори! Може да се върнеш към подозрението си, че съм жертва на абоминацията. Или не! Направи го, Гърни. Опитваш ли със сила, ще унищожиш себе си.

Халик се почувства затънал в съмнения. Джесика го бе предупреждавала: „Тези предродени могат да бъдат големи измамници. Владеят трикове, за които дори не си сънувал.“

Той бавно поклати глава. Ами Пол! Мътните да го вземат! Живият Пол в съюз с този извор на въпроси, на който бе станал баща!

Вече нищо не можеше да удържи свободните около тях. Те се притискаха между него и Пол, между Лито и Пол, измествайки постепенно и двамата. Въпроси, зададени с дрезгави, груби гласове валяха във въздуха:

— Ти Муад’Диб ли си? Наистина ли си Муад’Диб? Вярно ли е това, което говориш? Кажи ни!

— За мен трябва да мислите само като за Проповедника — изрече Пол, отблъсквайки ги. — Никога вече няма да бъда нито Пол Атреидски, нито Муад’Диб. Не съм нито съпругът на Чани, нито император.

Халик, опасявайки се от възможна реакция на разочарование при липсата на логически защитим отговор на въпросите, застана пред него. Точно тогава за първи път видя нещо от страховитата промяна, настъпила у Лито. Сякаш изрева бик: „Отдръпнете се!“ — и момчето пристъпи напред, разхвърляйки вляво и вдясно възрастни мъже от свободните с удари на двете си ръце, които изтръгваха ножовете им, хванати за острието.

За по-малко от минута все още правите свободни бяха разпръснати и притиснати към стените, където останаха мълчаливи и смаяни. Лито застана до баща си.

— Когато говори Шай-хулуд, вие изпълнявате — каза той.

Щом неколцина от свободните плахо започнаха да протестират, отломи ъгъл от скалата в коридора и го разтроши с голи ръце, без да престане да се усмихва.

— Мога да срутя сийча ви, както ме гледате.

— Пустинният демон — прошепна някой.

— А също и канатите — допълни. — Няма да остане камък върху камък. Не сме били тук, чувате ли ме?

Главите се заклатиха вляво и вдясно, ужасени и послушни.

— Никой не ни е виждал — повторно нареди Лито. — Само да бъде прошепната дума, ще се върна, за да ви натиря без вода в пустинята.

Халик видя ръце, вдигнати в защитния, знак — рогата на червея.

— Сега тръгваме с баща ми и нашия стар приятел. Подгответе топтер.

А после Лито ги бе върнал в Шулок, обяснявайки по пътя, че трябва да бързат, тъй като Фарад’н много скоро щял да стъпи на Аракис.

— И тогава, Гърни — бе продължил той, — ще ти се наложи да минеш през истинското изпитание, както каза и баща ми.

Гледайки надолу от окръгления хълм, Халик още веднъж се запита, както го бе правил всеки ден: „Какво изпитание? Не го разбирам.“

Но Лито вече не бе в Шулок, а Пол отказа да отговори.

Ганима бе седнала далеч от кръга светлина, който лампите с горяща подправка образуваха, и сега се вгледа внимателно в Буер Агарвес. Не хареса закръгленото лице с непрекъснато мърдащи вежди, както и постоянното движение на бедрата му, когато говореше, сякаш словата бяха някаква скрита музика, по чийто такт той танцуваше.

Не е дошъл тук, за да преговаря със Стил — каза си тя, намирайки потвърждение във всяка негова дума и жест. Премести се още по-далеч от събрания в кръг съвет.

Във всеки сийч имаше подобна зала, но помещението за срещи и аудиенции на изоставения джедида й направи особено неприятно впечатление с прекалено ниския си таван. Шейсетте воини от отряда на Стилгар и деветимата, дошли с Агарвес, бяха запълнили само единия край на залата. Лампите с масло от подправка осветяваха ярко ниско заложените греди, поддържащи тавана. Светлината хвърляше колебливи сенки, които танцуваха по стените, а лютивият пушек бе обвил всичко с мириса на канела.

Работата на съвета бе започнала по здрач, след молитвите за влага и вечерното хранене. Продължаваше вече повече от час, но Ганима още не бе напипала дълбочината на скритите течения в ролята, изпълнявана от Агарвес. Думите му звучаха достатъчно ясно и правдоподобно, но движенията на очите и тялото бяха в дисонанс с тях.

В момента той отговаряше на въпроса, поставен от племенницата на Хара, която се казваше Раджия и беше една от заместничките на Стилгар. Тя бе мрачна млада жена с аскетичен вид; устните й свършваха с извити надолу ъгълчета — свидетелство за постоянно недоверие. Според Ганима изражението й хармонираше твърде точно на обстоятелствата.

— Напълно съм убеден, че Алая ще оневини всинца ви без остатък — каза Агарвес. — Инак нямаше да съм тук с посланието си.

Стилгар се намеси в мига, когато Раджия щеше да продължи със следващия си въпрос.

— Безпокои ме не толкова нашето доверие към нея, колкото силата, с която тя вярва на теб.

В гласа му се долавяха прикрити ръмжащи нотки. Не му харесваше предложението да се върне към предишното състояние на нещата.

— Не е толкова важно дали тя ми вярва — каза Агарвес. — Ако трябва да бъда искрен, ще ви призная, че лично аз не съм убеден в това. Прекалено дълго ви търсих, без да ви намеря. Но винаги съм чувствал, че всъщност Алая не иска да ви заловят. Тя беше…

— Тя беше съпругата на мъжа, когото убих — прекъсна го Стилгар. — Давам ти думата си, че той си го заслужи, а и сам го искаше. Все едно аз да бях паднал на ножа му. Така че новото състояние на нещата мирише на…

Агарвес затанцува с нозете си и яд заля лицето му:

— Тя ви прощава! Колко пъти да го кажа? Накара жреците да организират голяма служба с шествие за измолване на божествена мъдрост от…

— Ти просто повдигаш друг неразрешен въпрос — намеси се Ирулан, навеждайки се напред покрай Раджия със златистата си коса, която ярко контрастираше на черната до нея. — Убедила те е, но плановете й може да са съвсем други.

— Жречеството…

— Разказва се какво ли не — продължи Ирулан. — Че си нещо повече от военен съветник. И неин…

— Стига! — изведнъж Агарвес излезе извън себе си от гняв. Ръката му се придвижи към ножа. Противоречиви вълнения го разтърсваха, кривейки чертите на лицето му. — Вярвайте каквото щете, но не мога да продължа с тази жена! Тя петни честта ми! Замърсява всичко, до което се докосва! Унищожен съм. Няма никога да очистя името си. Но и не мога да вдигна нож срещу себе си. Стига вече!

Наблюдавайки го, Ганима си помисли: А, най-после нещо искрено в него.

Стилгар неочаквано избухна в смях:

— Ой, братовчеде — рече той. — Да ме прощаваш, но в гнева ти има и истина.

— Сега ми вярваш, нали?

— Не съм казал такова нещо — той вдигна ръка, за да предотврати следващия словесен изблик на Агарвес. — Буер, нямам предвид своята безопасност, а тази на всички останали. Отговарям за тях. Да видим какви компенсации предлага Алая.

— Компенсации? Не е ставало и дума. Извинете, но никакви…

— Добре, а какво предлага като залог за думите си?

— Сийч Табър. Ти оставаш наиб. И пълна автономия като неутрална страна в споровете. Тя вече разбира как…

— Няма да се върна в свитата й и преставам да осигурявам за нея мои бойци. Ясно ли е?

Ганима долови как Стилгар започва да омеква и помисли: Не, Стил! Недей!

— Никой не го иска — рече кротко Агарвес. — Алая държи единствено на връщането на Ганима, която да изпълни обещанието за годеж, дадено…

— Аха, вече става ясно! — прекъсна го Стилгар със свъсени вежди. — Момичето е цената на моето опрощение. Да не ме мисли за…

— Смята, че си разумен човек — контрира Агарвес, сядайки на мястото си.

Ликуваща, Ганима си каза: Няма да го направи. Ще замълчи. Няма да се поддаде.

В същия миг чу леко шумолене вляво зад себе си. Понечи да се обърне, но нечии яки ръце я сграбчиха. Дебела кърпа, напоена обилно с приспивателно, покри лицето й, преди да може да извика. С постепенно отмиращо съзнание тя долови, че я отнасят към някаква врата в най-тъмната страна на залата. Мисълта й монотонно повтаряше: Трябваше да се досетя! Трябваше да бъда нащрек! Но я отнасяха ръце на възрастен, силен човек. Не можеше да се отскубне от тях по никакъв начин.

Последните й усещания бяха за студен нощен въздух, блясък на звезди и закачулено лице, което се наведе над тялото й и попита:

— Нали не е ранена?

Отговорът се загуби, а звездите се завъртяха и сляха в чертички пред погледа й, постепенно преминавайки в светлина, лумнала сякаш в самата нея.

Вдигнат от вятъра пясък висеше като мъгла на хоризонта, затулвайки изгряващото слънце. В сенките на дюните беше все още студено. Лито бе излязъл от пръстена на палмовите насаждения и гледаше към пустинята. Усещаше мириса на прах и аромата на трънливи растения и чуваше утринните звуци, издавани от хора и животни. Тук свободните не се грижеха за канат. Разполагаха с ограничен минимум растителни култури, поливани от жените, носещи вода в кожени мехове. Ветрокапанът им не беше особено надежден — пясъчните бури лесно го повреждаха, но и поправката му не бе трудна. Лишенията, тежките условия на работа и търговия с подправката, а не на последно място и рисковете, бяха типичните елементи на живота по тези места. Тукашните свободни все още вярваха, че раят представлява звук от течаща вода, но високо ценяха древното схващане за Свободата, споделяно и от Лито. Свободата е състояние на самотност — помисли той. Придърпа гънките на бялата роба, покриваща живия му влагосъхраняващ костюм. Осезателно чувстваше как ципата от пясъчни твари го бе променила; в подобни случаи винаги трябваше да превъзмогва острото усещане за безвъзвратна загуба. Отдавна вече не беше човек в истинския смисъл на думата. В кръвта му плуваха странни съставки. Ресните на пясъчните твари бяха проникнали във всеки негов орган, носейки промяна и налагайки адаптация. Самите пясъчни твари също се променяха и адаптираха към него. Осъзнавайки всичко това, той полека-лека се почувства откъснат от старите нишки, на изгубената си човешка същност, чийто живот бе уловен в тресавището на прастарото терзание за разбитата и вече несъществуваща целокупност. Но познаваше и капана на прекомерното впечатляване от такива чувства. Познаваше го добре.

Нека бъдещето произлезе от самото себе си — помисли той. — Единственото правило, насочващо творческото съзидание, е самият акт на творчеството.

Беше му трудно да откъсне поглед от пясъците, от дюните, от техния необозрим безкрай. Тук, в самия край на пустинята, бяха полегнали няколко скали, които отправяха въображението отвъд: към ветровете, праха, редките и самотни растения и животни, към дюната, която прелива в онази до нея така, както и пустинята се слива със съседната.

Зад него се чу гласът на флейта, подхванал музиката на утринната молитва — песнопение за влагата, което сега бе леко изменено като серенада за новия Шай-хулуд. В съзнанието на Лито тези познати неща придаваха на музиката усещане за изначална и вечна самота.

А мога просто да се отдалеча в пустинята — каза си той.

Тогава всичко щеше да се промени. Една посока е толкова подходяща, колкото и всяка друга. Вече се бе научил да живее живот без обсебвания. Беше усъвършенствал до крайност загадъчното правило на свободните: всичко взето е необходимо; и това беше всичко, което бе взел. Не носеше нищо, освен робата на гърба си, пръстена с ястреба на атреидите, скрит в нейните гънки, и кожата-която-не-беше-неговата-собствена.

Нямаше да е трудно да се махне оттук.

Вниманието му привлече движение високо в небето, а пролуката между скосените краища на крилете издаваше лешояд. Гледката изпълни гърдите му с болка. Лешоядите, също като дивите свободни, живееха по тези места, защото бяха родени тук. Те не познаваха нищо по-хубаво. Пустинята ги превръщаше в това, което бяха.

Но след Муад’Диб и Алая вървяха други свободни. Именно заради тях той не отиде в пустинята като баща си. Спомни си думите на Айдахо от някогашните дни: „Ах, тези свободни! Какви чудесни хора са. Никога не съм виждал свободен-лакомник.“

А сега беше пълно с лакоми свободни.

Внезапно го заля тъга. Бе поел по път, който неминуемо щеше да промени всичко, но дължимата цена изглеждаше ужасна. Пък и спазването на поетия курс ставаше все по-трудно с нарастващата близост до въртопа.

Предстоеше Крализец — Бой с Тайфуна… Но Крализец или нещо още по-лошо можеше да се окаже и цената само на една погрешна стъпка.

Лито долови говор зад себе си, последван от звънлив детски гласец:

— Ето го. Обърна се.

Проповедникът току-що бе излязъл от палмовите насаждения, воден от дете.

Защо продължавам да мисля за него като за Проповедника? — учуди се Лито.

Отговорът се появи на чистия екран на мисълта му: Защото вече не е нито Муад’Диб, нито Пол Атреидски. Пустинята беше сътворила от него това, което бе сега. Пустинята и гаднярите от Джакуруту с техните свръхдози мелиндж и вечните си измени. Проповедникът беше остарял преждевременно, но не въпреки подправката, а поради нея.

— Казаха ми, че си искал да ме видиш — заговори той след като детето-водач спря.

Лито го погледна. Беше високо почти колкото него — в очите му страхопочитанието бе смекчено от жадно любопитство. Младите очи хвърляха мрачни отблясъци над маската на влагосъхраняващия костюм с детски размер.

Лито махна с ръка:

— Остави ни.

За миг непокорството изопна плещите на детето, но почти веднага отстъпи под натиска на страхопочитанието и вроденото уважение на свободните към нуждата от усамотяване. Малчуганът се отдалечи.

— Знаеш ли, че Фарад’н е на Аракис? — попита Лито.

— Гърни ми каза, когато снощи долетяхме заедно.

Колко отмерено студени са думите му — помисли Проповедникът. — Прилича на мен, какъвто бях някога.

— Чака ме труден избор — каза Лито.

— Мислех, че вече си избрал всичко.

— Тате, познавам този капан.

Слепецът се окашля, за да прочисти гърлото си. Почувстваното напрежение бе достатъчно доказателство за близостта им до всеразтърсващата кризисна точка. Сега Лито нямаше да се задоволи с обичайната чиста визия, а щеше да прибегне до нейното насочване.

— Имаш ли нужда от помощта ми? — запита Проповедникът.

— Да. Връщам се в Аракийн и искам да бъда твой водач.

— Каква е целта ти?

— Ще изречеш ли още една проповед в Аракийн?

— Може би. Има неща, които не съм им казал.

— Тате, няма да се връщаш в пустинята.

— Ако дойда с теб ли?

— Да.

— Ще направя това, което поискаш.

— Преценил ли си всичко? Щом Фарад’н е там, майка ти ще бъде с него.

— Без съмнение.

Проповедникът отново се окашля. Това издаваше нервност, която Муад’Диб никога не би си позволил. Плътта му дълго време бе държана извън някогашния режим на самодисциплина, а Джакуруту твърде често бе заливал разума му с ярост. Ето защо сега той помисли, че не е особено мъдро да се завърне в Аракийн.

— Не си длъжен да идваш с мен — каза Лито. — Но сестра ми е там и аз трябва да отида. Можеш да вървиш и с Гърни.

— А ти ще отидеш сам в Аракийн, така ли?

— Да. Трябва да се срещна с Фарад’н.

— Тогава идвам с теб — въздъхна Проповедникът.

Лито долови в маниера му отсянка от някогашната ярост, съпътстваща протичането на визията, и се запита: Дали не е играл играта на прорицанието? Не. Той никога нямаше да се осмели, защото добре познаваше капана на частичното обвързване. Всяка негова дума бе потвърждение, че е прехвърлил прорицателските визии на сина си, разбирайки, че всичко на този свят се очаква и е предопределено.

Сега мисълта за някогашните полюси го измъчваше, караше го да прелита от един парадокс към друг.

— Тръгваме след няколко минути — рече Лито. — Ще кажеш ли на Гърни?

— А той няма ли да дойде с нас?

— Искам Гърни да оцелее.

Проповедникът сякаш отмахна преградата към витаещите напрежения. Бяха се струпали във въздуха около него, в почвата под нозете му като нещо подвижно и фокусирало същността си в подобие на дете, но и не-дете, което бе неговият син. Притъпеният, ала осезателно присъстващ писък на някогашните му визии бе застинал в очакване в самото му гърло.

Тази проклета святост!

Неприятният пясъчен привкус на страховете му не можеше да бъде избегнат. Знаеше какво го очаква в Аракийн. Щяха отново да започнат играта с ужасяващи и смъртоносни сили, които никога нямаше да доведат до помирение.

Жени-поклоннички танцуваха под звуците на барабан и флейта на площада пред Храма с непокрити глави, гривни на вратовете си и издайнически тънки дрехи. Дългите им черни коси се мятаха встрани, а сетне се разпиляваха по лицата при поредното завъртане.

Алая наблюдаваше сцената от своето тайно кътче, едновременно привличана и отблъсквана. Беше ранен предиобед — часът, когато ароматът на кафето с подправка започваше да се носи из площада, тръгвайки от продавачите, разположени под притулените сводове. Скоро й предстоеше да излезе, за да поздрави Фарад’н, да представи официалните подаръци и да наблюдава първата му среща с Ганима.

Всичко се развиваше по план. Гани щеше да го убие и в настъпилата разтърсваща бъркотия само една личност щеше да се окаже подготвена да събере разбитите късове. Куклите танцуват, когато някой дърпа конците им. Стилгар бе убил Агарвес точно според нейните очаквания, Агарвес бе отвел похитителите в джедида, без да го знае, тъй като в подарените му от нея нови ботуши имаше скрит предавател на радиосигнал. Сега Стилгар и Ирулан очакваха съдбата си в занданите на Замъка. Може би щяха да умрат, но възможно беше да си послужат с тях и по друг начин. Изчакването нямаше да навреди.

Забеляза, че градските свободни наблюдаваха танцьорките под нея с напрегнат, неотклонно прикован поглед. Изначалната полова равнопоставеност бе дошла от пустинята и се бе настанила твърдо в градовете, но социалните различия между мъжа и жената вече намираха осезаем израз. И това вървеше по план — разделяй и отслабвай. Алая долавяше леката промяна в начина, по който двамина от свободните фиксираха другопланетните жени и техния екзотичен танц.

Нека гледат. Остави ги да пълнят съзнанието си с гафла.

Жалузите на прозореца й бяха вдигнати и тя усети рязкото засилване на топлината, което в този сезон започваше около изгрев и достигаше своя пик в средата на следобеда. Температурата на каменната повърхност на площада бе доста по-висока. На танцьорките със сигурност не им беше много приятно, но те продължаваха да се гънат и въртят, да размятат ръце и коси, очевидно обладани от безумието на своето посвещение. Бяха отдали танца си на Алая — Божествената утроба. Една съветничка й го бе пошепнала, подсмихвайки се на техните странни нрави. Съветничката бе пояснила, че жените са от планетата Икс, където бяха струпани останките от отдавна забранената наука и технология.

Алая откликна с пренебрежение. Онези долу изглеждаха не по-малко невежи, суеверни и изостанали от пустинните обитателки сред свободните… Точно както бе докладвала подсмиващата се помощничка, опитала се да се натегне пред началството, съобщавайки за посвещението на танца. Но нито тя, нито самите танцьорки знаеха, че думата „икс“ е просто число от забравен език.

С лека усмивка Алая помисли: Нека танцуват. При танца се изразходва енергия, която би могла да се използва за по-опасни и разрушителни цели. А и музиката беше приятна — тих оплакващ мотив на фона на глух тимпанен тътен от барабани, изработени от кратуни.

Внезапно звуците се изгубиха в силното жужене на множество гласове откъм отдалечения край на площада. Танцьорките пропуснаха такт и след кратко объркване отново уловиха стъпката, но вече бяха изгубили чувствената си всеотдайност; тяхното внимание също бе отклонено към отсрещната порта на площада, където тълпата се разливаше по каменната настилка подобно на вода, изпусната след вдигане на ставилото на някой канат.

Алая втренчено гледаше прииждащата вълна.

Вече долавяше отделни думи, една от които се повтаряше най-често:

— Проповедникът! Проповедникът!

Тогава го забеляза, възседнал сякаш челото на вълната, с ръка, поставена на рамото на младия му водач.

Танцуващите поклоннички се отказаха от своите пируети и се оттеглиха по терасовидните стъпала под скривалището й. Към тях се присъедини и публиката; Алая долови страхопочитанието, завладяло всички присъстващи, А чувството, обзело самата нея, твърде много напомняше страх.

Как се осмелява!

Почти се бе решила да повика стражата, но хрумналата й допълнителна мисъл я спря. Тълпата беше вече изпълнила площада. Тя можеше да стане опасна, ако бъдеше осуетено очевидното й желание да чуе слепия ясновидец.

Алая стисна юмруци.

Проповедникът! Защо го правеше Пол? За половината от населението той беше „смахнатият пустинник“, недосегаем като светец. Други шепнеха по пазари и площади, че това сигурно е Муад’Диб. Инак защо махдинатът ще го остави да разпространява подобна ерес, сякаш яхнал някой бяс?

Алая виждаше в тълпата бежанци — отломки от изоставени сийчове, целите в дрипи. Явно мястото долу бе опасно.

— Госпожо?

Гласът дойде иззад гърба й. Тя се обърна и видя Зиа, застанала в сводестия вход към външната стая. Близо до нея стояха въоръжени гвардейци.

— Да, Зиа?

— Уважаема госпожо, Фарад’н е отвън и моли за прием.

— Тук? В моите покои?

— Да, госпожо.

— Сам ли е?

— С двама телохранители и лейди Джесика.

Алая вдигна ръка към гърлото си при спомена за последния сблъсък със своята майка. Но нещата се бяха променили. Сега нови условия определяха характера на техните взаимоотношения.

— Много се е разбързал — каза тя. — Каква е причината за това според него?

— Чул е за.. — Зиа посочи към прозореца над площада. — Казали са му, че сега ви се предоставя най-добрата възможност.

Алая се намръщи:

— Ти вярваш ли?

— Не, госпожо. Мисля, че просто е научил слуховете и иска да види вашата реакция.

— Майка ми го е подвела!

— Напълно възможно, господарке.

— Драга ми Зиа, искам да изпълниш няколко специални, много важни заповеди. Ела тук.

Зиа се приближи на една крачка разстояние.

— Слушам, господарке.

— Нареди да пуснат Фарад’н, пазачите му и моята майка. После да подготвят Ганима като годеница по обичая на свободните с всички подробности — в пълен комплект.

— Господарке, а ножа?

— И ножа.

— Но това е…

— Ганима не представлява никаква опасност за мен.

— Госпожо, има достатъчно основание да се вярва, че тя е избягала със Стилгар по-скоро като негова защита, отколкото…

— Зиа!

— Да, господарке?

— Ганима вече отправи молба за живота на Стилгар и той остана жив.

— Но тя е предполагаемата наследница!

— Ти само изпълнявай заповедите ми. Нареди да подготвят Ганима. След това изпрати петима служители от Жречеството на площада. Те трябва да поканят Проповедника да се качи тук. Кажи им да изчакат удобния момент и да му го кажат. Нищо друго. Никакво насилие. Искам от тях само любезна покана. Абсолютно никаква сила. И още, Зиа…

— Да, господарке? — неприкрито враждебно откликна амазонката.

— Проповедникът и Ганима трябва да бъдат доведени пред мен едновременно. Да влязат заедно по мой знак. Разбра ли?

— Господарке, знам плана, но…

— Едновременно. Изпълнявай!

Даде знак, че я освобождава. Когато Зиа се обърна и тръгна, Алая добави:

— Пътьом пропусни Фарад’н със свитата му, но се погрижи преди тях да влязат десет от най-доверените ти хора.

Младата жена погледна назад през рамо и каза, без да се спира:

— Ще бъде направено според вашата заповед, господарке.

Алая се обърна, за да погледне през прозореца. След няколко минути планът щеше да даде своя кървав плод. И Пол щеше да присъства, когато дъщеря му нанасяше coup de grace24 на неговите благочестиви претенции. Чу влизането на гвардейците на Зиа. Скоро щеше да приключи. С всичко. Погледна надолу с нарастващо усещане, че триумфът й ще бъде пълен, и видя как Проповедникът зае мястото си на първото стъпало. Младият му водач приклекна до него. Забеляза и жълтите роби на жреците от Храма, които чакаха вляво, задържани от напора на тълпата. Те имаха достатъчно опит с подобни тълпи. Щяха да намерят начин да се доближат до набелязаната цел. В този миг гласът на Проповедника отгърмя над площада, а тълпата, задъхана и прехласната, очакваше думите му с върховно внимание. Нека го слушат! Много скоро словата щяха да означават съвсем друго в сравнение с намеренията. И нямаше да има никакъв Проповедник наоколо, за да протестира.

Чу как Фарад’н влиза със свитата си. Долетя гласът на лейди Джесика:

— Алая?

Без да се обръща, тя произнесе:

— Добре дошли, принц Фарад’н и ти, майко. Елате и се забавлявайте със зрелището.

После се обърна и видя огромния сардукар Тйеканик, който се чумереше на стражата, препречила пътя му.

— Гостоприемството не допуска това — строго каза Алая. — Пуснете ги да се приближат.

Двамина от стражата, очевидно изпълнявайки заповеди на Зиа, пристъпиха напред и застанаха между нея и останалите. Другите гвардейци отстъпиха встрани. Алая се облегна на дясната рамка на прозореца и посочи надолу:

— Оттук наистина се вижда най-добре.

Джесика, облечена с традиционната си черна аба, я погледна внимателно и придружи Фарад’н до прозореца, но застана между него и пазачите.

— Много любезно от ваша страна, лейди Алая — рече Фарад’н. — Слушал съм доста за този Проповедник.

— И ето го ей там в плът и кръв — отговори Алая.

Тя видя, че Фарад’н е облечен в сивата униформа на сардукарски командир, но без отличителни знаци. Слабата му фигура се придвижваше с изящество, което следваше да бъде оценено високо. Може би този принц от династията Корино криеше способности, различни от всеизвестните му безполезни занимания.

Гласът на Проповедника кънтеше в залата от усилвателя до прозореца. Алая почувства трепет в костите си, причинен от същия този глас, и се заслуша в думите, без да може да устои на изкушението.

— Намерих се в пустинята Зан — извика Проповедникът. — В нейната безкрайна пустош. И Бог ми заповяда да очистя това място. Тъй като в пустинята ни предизвикваха и изкушаваха, а ние скърбяхме там; изкушаваха ни да се отречем от всичко, което винаги е било наше.

Пустинята Зан — помисли Алая. Така бе назовано мястото на първото изпитание на странниците Зенсуни — прародители на свободните. Но какви бяха тези думи! Нима се хвалеше за разрухата, сполетяла укрепените сийчове на племената, останали й верни?

— В земите ви скитат диви зверове — продължи Проповедникът с глас, раздиращ пространството над площада. — Горестни създания пълнят домовете ви. Вие, които ги напуснахте, никога вече няма да множите дните си по пясъка. Да, вие, които се отрекохте от нашите порядки ще свършите дните си в оцапано гнездо, ако продължите по същия път. Но ако се вслушате в моето предупреждение, Бог ще ви преведе през земя, осеяна с капани, за да стигнете до Божиите Планини. Шай-хулуд ще ви води.

От тълпата се разнесоха тихи стонове. Проповедникът млъкна и обърна празните си очни кухини в посока на стенанията. После вдигна ръце, разпери ги нашироко и извика:

— О, Господи, плътта ми копнее за Твоя път в суха и жадна земя!

Възрастна жена — очевидно бежанка, за което говореха окърпените й вехти дрехи — простря ръце към него и умолително извика:

— Помогни ни, Муад’Диб. Помогни ни!

С внезапен спазъм на страх в гърдите си Алая си зададе въпроса дали възрастната жена наистина знае кой е той. Погледна към майка си, но Джесика не помръдваше, разпределила вниманието си между стражата на Алая, Фарад’н и гледката от прозореца. Принцът стоеше като прикован, очарован от видяното.

Алая отново надникна през отвора, търсейки жреците от Храма. Те липсваха, значи можеше да се предположи, че са избрали обиколен път, за да излязат право при стъпалата.

Проповедникът посочи с дясната си ръка главата на възрастната жена и извика:

— Само вие можете да си помогнете! Бяхте се разбунтували. Извикахте сухия вятър, който нито изчиства, нито охлажда. Вие носите товара на нашата пустиня, а вихърът иде от онова място, от онази ужасна земя. Бил съм там. Водата изтича в пясъка от разбитите канати. Писъци се носят над земята. Вода пада от небето на самия екватор на Дюн! О, приятели мои, Бог ме проводи със строга заръка. Веднага опънете в пустинята широк път за нашия Господ, защото аз съм гласът, идващ при вас от пустошта.

Той посочи стъпалата в нозете си с изпънат потрепваш пръст:

— Тук не е запусната джедида, която никога вече няма да бъде обитавана! Тук сме яли храната небесна. И пак тук шумът от чужденците ни прогонва от домовете! А ти отглеждаш мъка за нас — земя, която никой не обитава и през която никой не минава.

Тълпата се размърда неспокойно, бежанците и свободните от града се заоглеждаха, насочили вниманието си към поклонниците за хажра, намиращи се сред тях.

От него може да пламне кървав метеж — помисли Алая. — Нищо, нека го направи. Жреците ми тъкмо ще го пипнат в бъркотията.

В същия миг видя петимата си служители — стегнат възел от жълти роби, слизащи по стъпалата зад Проповедника.

— Водите, които разстлахме, се превърнаха в кръв — продължаваше той, размахал встрани ръцете си. — Кръв по нашата земя! Погледнете пустинята, която можеше да ликува и да цъфти; тя примами чужденците и ги съблазни. Те идват за насилие! Лицата им са сплъстени едно до друго, също като за последния вятър на Крализец! Те струпват пясъка като в плен. Изсмукват обилието му — богатството, скрито в дълбините. Погледнете ги, тръгнали да вършат пъкленото си дело. Писано е: „И аз се изправих сред пясъците, и видях звяр да се издига, излизайки от тях, а на главата на звяра стоеше името на Бога!“

От тълпата се разнесе ядно мърморене. Юмруци се вдигаха и размахваха.

— Какво прави той? — прошепна Фарад’н.

— Бих искала да знам — рече Алая.

После сложи ръка на гърдите си, усещайки страховитото напрежение на мига. Тълпата щеше да се нахвърли върху поклонниците, ако слепецът продължаваше по същия начин!

Но пророкът леко се обърна, насочи мъртвите дъна на очите си към високите прозорци и вдигна ръка:

— Остава едно богохулство — изкрещя той. — Богохулство! Името на това богохулство е Алая!

На площада се възцари гробовно мълчание.

Алая остана неподвижна и втрещена. Знаеше, че тълпата не може да я види, но не успяваше да преодолее усещането, че е на показ, че е безкрайно уязвима. Ехото от успокоителни думи в съзнанието й се силеше да заглуши ударите на сърцето. Единственото, което бе в състояние да направи, бе да гледа втренчено невероятната картина, разиграваща се долу. Проповедникът продължаваше да сочи към нейните прозорци.

Но последните му думи явно изчерпаха търпението на жреците. Те нарушиха тишината с ядни викове, втурнаха се по стъпалата и разблъскаха народа встрани. Тълпата реагира — на тяхното движение, заливайки като вълна пространството; най-предните редици на събралите се бяха пометени, а на върха на вълната бе кацнал самият Проповедник. Той политна слепешком, разделен от водача си. Тогава в тълпата се мярна длан изпод жълт ръкав, а в нея мигом се появи кристален нож. Алая видя как ножът се спуска надолу и се забива в гърдите на Проповедника. Гръмовният удар от затварянето на гигантските порти на Храма я извади от мигновения шок. Очевидно стражата беше залостила вратите като предпазна мярка. Но хората вече се отдръпваха назад, оставяйки свободно място около една фигурка, сгърчена на стъпалата. Зловеща и сякаш неестествена тишина полегна на площада.

Тогава от тълпата се разнесе остър вик:

— Муад’Диб! Убиха Муад’Диб!

— Проклето дело — каза тя с треперещ глас. — По дяволите!

— Не мислиш ли, че е малко късно? — обади се Джесика.

Алая се обърна и мимоходом забеляза внезапното стъписване на Фарад’н, зърнал гнева по лицето й.

— Убиха Пол! — почти изпищя тя. — Твоя син! Знаеш ли какво ще се случи, когато разберат…

Джесика остана като замръзнала в продължение на един много дълъг миг, мислейки, че току-що бе чула нещо, което вече й е известно. Дланта на Фарад’н, поставена върху ръката й, прекъсна този миг.

— Милостива госпожо — промълви той.

В гласа му се бе стаило толкова много състрадание, сякаш светата майка можеше да умре тук, на място. От вниманието й не убягна контрастът между искрящия студен гняв по лицето на Алая и дълбокото искрено съжаление, разкривило чертите на Фарад’н. Може би съм свършила прекалено добре работата си — помисли тя.

Не оставаше никакво място за съмнение относно думите на дъщеря й. Джесика събуди в паметта си всяка нотка в гласа на Проповедника, долавяйки усвоените от нея хитрини и уловки, припомняйки си дългите години, които бе прекарала в обучението на един млад човек, определен да стане император, който сега лежеше като малка купчинка кървави парцали върху стъпалата на Храма.

Гафла ме заслепи — каза си тя.

Алая махна към един от своите съветници и извика:

— Доведете Ганима!

Джесика с усилие вникна в смисъла на тези думи. Ганима? Защо Ганима и защо сега?

Помощникът се обърна към външната врата и направи знак да я отворят, но преди да мине времето за изричане дори на една дума, вратата се изду навътре. Пантите изтрещяха. Преградният прът се счупи и вратата — с дебело тяло от металопласт, разчетено да издържи на големи усилия — се сгромоляса в стаята. Стражите отскочиха, за да се спасят, изваждайки оръжията си. Джесика и телохранителите на Фарад’н застанаха плътно около принц Корино.

Но в зейналия отвор стояха само две деца — Ганима вляво, облечена в черна годежна роба, и Лито вдясно, покрит с гъвкавата материя на влагосъхраняващия костюм под белязана от пустинята бяла аба.

Алая премести втренчения си поглед към двете фигури и се улови, че трепери неудържимо.

— Семейството се е събрало, за да ни поздрави — изрече Лито. — Бабо — кимна той към Джесика и вниманието му се спря на непознатия: — А това сигурно е принц Фарад’н. Добре дошъл на Аракис, принце.

Очите на Ганима изглеждаха безжизнени. Дясната й ръка стоеше върху церемониалния кристален нож на кръста й, а самата тя сякаш правеше опити да се освободи от хватката на Лито, сключена около дланта й. Момчето разтърси ръката на сестра си тъй, че тялото й почти отскочи от земята.

— Погледнете ме, семейство — рече Лито. — Аз съм Ари, Лъвът на атреидите. А тук… — той отново дръпна ръката на Ганима, наглед съвсем леко, но цялото й тяло се разтърси. — Тук е Ариех, атреидската Лъвица. Дойдохме, за да ви посочим Секхер Нбиу — Златната Пътека.

Ганима, чула думатаключ Секхер Нбиу, усети как освободеното й съзнание сякаш плисна, заемайки своето място. Течеше, носейки всичко със себе си, а вътрешното „аз“ на майка й обикаляше наблизо също като пазач на градски порти. За миг Ганима разбра, че е излязла победителка над заплашително кресливото свое минало.

Вече разполагаше с вратичка, през която да наднича в случай на нужда. Месеците, преминали в предизвикано потискане и сподавяне, се бяха превърнали в безопасно място, откъдето можеше да упражнява пълен контрол над собственото си тяло. Понечи да се обърне към Лито, за да му обясни случилото се, когато забеляза къде и с кого се намира самата тя. Той освободи ръката й.

— Действа ли планът ти? — пошепна Ганима.

— Достатъчно добре — отвърна Лито.

След като се съвзе от преживения шок, Алая изкрещя на групата пазачи вляво:

— Хванете ги!

Лито се наведе, хвана падналата врата с една ръка и я плъзна през залата към стражниците. Двама от пазачите бяха приковани към стената. Останалите отстъпиха ужасени. Вратата тежеше почти половин тон, а това дете самичко я бе запокитило срещу тях.

Алая, зърнала в коридора част от натръшканата стража осъзна, че Лито се бе справил с всички пазачи, преди да изкърти яката порта.

Джесика, която също бе видяла телата на изпопадалите бойци и станала свидетелка на страховитата мощ на своя внук, направи подобно заключение, но думите на Ганима докоснаха и частица от бин-джезъритския арсенал в нея, което я принуди да запази присъствие на духа. Внучката й спомена за някакъв план.

— Какъв е този план? — строго попита светата майка.

— Златната Пътека, имперският план за нашата Империя — отвърна Лито. После кимна към Фарад’н. — Братовчеде, не мисли лошо за мен. Действам и в твоя полза. Леля ми се надяваше, че е убедила Ганима да те убие. А аз бих искал да изживееш живота си поне донякъде щастливо.

Алая отново изкрещя към пазачите, свити и треперещи в коридора:

— Заповядвам ви да ги задържите!

Но никой от тях не посмя да влезе в залата.

— Почакай ме тук, сестрице — каза Лито. — Трябва да изпълня една неприятна задача.

После тръгна към Алая.

Тя отстъпи заднешком към ъгъла, приведе се и измъкна ножа си. Зелените скъпоценни камъни по дръжката му проблеснаха на светлината от прозореца.

Лито продължи напред с голи ръце, готов за всичко.

Алая нападна и нанесе удар с ножа.

Лито отскочи почти до тавана и изстреля левия си крак. Косият удар в главата на Алая я просна на пода с кървав белег на челото. Изтърва ножа, който се плъзна надалеч от нея. Запълзя след него, но Лито се изпречи на пътя й.

Тя се поколеба, призоваваща в себе си всичко, което бе научила в „Бин Джезърит“. Стана от пода и отпусна напълно тялото си, подготвяйки се за следваща атака.

Лито отново пристъпи към нея.

Алая направи лъжливо движение вляво, докато вдигаше рязко нагоре дясното си рамо и нанесе с десния си крак удар, достатъчно силен, за да изтърбуши неприятеля, ако стигне до него.

Лито парира с ръка, светкавично сграбчи ходилото на крака й, вдигна я нагоре и я завъртя над главата си. Увеличи скоростта на въртене до краен предел така, че в залата се понесе отчетлив съсък от плющяща горна дреха.

Всички се бяха отдръпнали встрани, вцепенени от ужас. Алая изпищя и продължи да пищи, докато тялото й бързо описваше кръг след кръг. Внезапно млъкна.

Лито бавно намали скоростта на въртене и я положи на пода. Тя остана да лежи като вързоп, все още дишайки. Момчето се наведе над нея.

— Можех да те размажа в някоя от стените — каза той. — Сигурно щеше да е най-доброто, но така или иначе сме в разгара на битката. Все още имаш шанс.

Погледът на Алая лудешки скачаше вляво и вдясно.

— Аз победих вътрешните гласове в мен — каза Лито. — Погледни и Ганима. Тя също може…

Сестра му го прекъсна:

— Алая, веднага ще ти покажа…

— Не!

Думичката сякаш сама се изтръгна от нейните устни. Гърдите й бързо се заиздигаха, а от гърлото й потече струя от гласове. Звучаха несвързано — едни ругаеха, други умоляваха:

— Видя ли?! Защо не ни послуша?

И отново:

— Защо го направи? Какво става?

Разнесе се друг:

— Спри ги! Накарай ги да млъкнат!

Джесика закри очите си с длани и усети как ръцете на Фарад’н я подкрепят.

Алая продължаваше да беснее с несвързани викове. От устата й изригваха отвратителни ругатни и проклятия:

— Ще те убия! Ще изпия кръвта ти!

Звуци от много различни езици, смесени и объркани, се заизливаха в стаята.

Пазачите, свити и струпани в коридора, вдигаха пръсти със знака на червея, след което притискаха юмруци до ушите си. Тя бе обладана! Обсебена!

Лито се изправи и поклати глава. После пристъпи към прозореца и с три бързи удара разби и изхвърли от рамката смятаното за нечупливо стъкло, подсилено с кристални нишки.

По лицето на Алая заигра лукаво изражение. След миг Джесика различи някаква пародия на гласа си, произнасящ бин-джезъритската повеля през разкривени устни:

— Всички вие! Стойте по местата си!

Светата майка свали ръце от очите си. Бяха мокри от сълзи.

Алая се претърколи на колене и се изправи.

— Не знаете ли коя съм аз?

Гласът й звучеше както някога мелодично и весело, макар Алая от младостта си вече да не съществуваше:

— Защо ме гледате така?

После се обърна с умоляващи очи към Джесика:

— Майко, накарай ги да спрат.

Джесика успя само да направи отрицаващ знак с глава, обзета от неописуем ужас. Всички някогашни забрани и предупреждения на „Бин Джезърит“ се оказваха напълно верни. Тя се вторачи в Лито и Гани, застанали един до друг близо до Алая. Какво ли означаваха предупрежденията за двамата нещастни близнаци?

— Бабо — поде Лито с нотка на молба в гласа си, — ще трябва ли да приложим изпитанието за обсебване?

— Кой си ти, че ще говориш за изпитание? — запита Алая с кисел и раздразнителен мъжки глас, издаваш чувствен и самовластен човек, затънал дълбоко в задоволяване на собствените си удоволствия и капризи.

Лито и Ганима го разпознаха. Старият барон Харконен. Ганима чу същият глас да отеква в главата й, но вътрешната вратичка прихлопна и тя почувства майка си, бдяща на своето място.

Джесика продължаваше да мълчи.

— В такъв случай аз вземам решение — каза Лито. — А изборът е твой, Алая. Изпитанието за обсебване или… — той посочи с глава към открития прозорец.

— Кой ти дава правото да предлагаш избор? — пак запита леля му с все същия глас на стария барон.

— Демоне! — изкрещя Ганима. — Остави я сама да избере!

— Майко — захленчи Алая с глас на малко момиче. — Майко, какво правят? Как искаш да постъпя? Помогни ми.

— Сама си помогни — отсече Лито.

За миг той видя срината леля си в собствените й очи — свирепа безизходица, която също го обзе за миг и изчезна. Тялото и се раздвижи колебливо и несигурно, сякаш някой я подбутваше. Подвоуми се, залитна и се отклони от вече поетия курс, но пак се върна към него, неотклонно доближавайки открития прозорец. Гласът на стария барон отново забесува от устните й:

— Спри! Казвам ти да спреш! Заповядвам ти! Спри! Опитай това!

Алая сграбчи главата си с две ръце и със залитане застана до отвора. Бедрата й опряха плоския перваз. А гласът не спираше да беснее:

— Не го прави! Спри и ще ти помогна. Измислил съм как. Послушай ме. Казвам ти да спреш! Чакай, недей!

Алая свали ръце от главата си и сграбчи разбитата каса на прозореца. С едно-единствено движение отскочи леко над подпрозоречната плоскост и изчезна. Дори не извика, докато падаше.

Всички в залата чуха рева на тълпата и тъпия удар, когато тялото се стовари върху стъпалата, очакващи го далече долу.

Лито погледна към Джесика и рече:

— Казахме ти да имаш милост към нея.

Светата майка се обърна и зарови лицето си в униформата на Фарад’н.

— Братовчеде, нощем той тича — каза Ганима. — Бяга. Виждал ли си го?

— Не — отговори Фарад’н.

Заедно с Ганима той чакаше пред малката зала за аудиенции в Храма, където Лито ги бе извикал. Тйеканик стоеше встрани, почувствал се неловко в присъствието на лейди Джесика, която изглеждаше затворена в себе си, сякаш умът й се намираше на съвсем друго място. Едва час бе минал след утринното хранене, ала вече много неща бяха приведени в движение — призивни известия до Сдружението и послания до ПОСИТ и Ландсрада.

Атреидите все още бяха трудно разбираеми за Фарад’н. Наистина лейди Джесика го бе предупредила, но въпреки това действителността твърде силно го озадачаваше. Все още се говореше за годеж, макар голяма част от политическите причини за подобно събитие да изглеждаха вече ненужни. Почти нямаше място за съмнение, че Лито ще седне на трона. Разбира се, необикновената му жива кожа трябваше да бъде свалена, макар и не веднага…

— Бяга, за да се умори — продължи Ганима. — Той е въплътеният Крализец. Никой вятър не се е носил като него. Неясното му очертание се мярка по дюните. Виждала съм го. Бяга и не спира. А когато най-сетне достигне до изтощение, връща се и ляга на скута ми. И ми казва: „Помоли майка ни в тебе да ми намери място, където да умра.“

Фарад’н внимателно я гледаше. През седмицата след метежа на площада Храмът възприе странен ритъм на живот със загадъчни пристигания и заминавания. Тйеканик, чиито способности като военачалник бяха веднага потърсени, разказваше за яростни сражения отвъд Защитната стена.

— Нищо не разбирам — каза Фарад’н. — Как така да му намери място, за да умре?

— Помоли ме да те подготвя — отговори Ганима.

Тя не за първи път се смайваше от почти необяснимата искреност на принца от Корино. Дали причината беше у Джесика, или просто си бе такъв по рождение?

— За какво да ме подготвиш? — продължи с въпросите той.

— Лито вече не е човек. Вчера ти попита кога ще си свали живата кожа. Никога. Тя е станала част от него, а и той е част от нея. Според Лито трябва да изминат около четири хиляди години, преди да метаморфозира напълно, за да загине.

Фарад’н направи опит да преглътне, но гърлото му беше съвсем сухо.

— Разбра ли защо бяга? — запита на свой ред Ганима.

— Но ако ще трябва да живее толкова дълго и да бъде…

— Причината е в богатата му памет като човешко същество. Братовчеде, помисли за всички онези животи. Не, не. Просто не можеш да си го представиш, тъй като не си го изживял. Докато аз го знам. Въображението ми може да обхване неговата болка. Той страда повече от нас. Баща ни отиде в пустинята, опитвайки се да избегне това. Алая бе обладана и стана изчадие, тъй като се боеше от същото. Баба ни има само началната мъглява представа за подобно състояние, но е принудена да си служи с всички бин-джезъритски хитрини, за да се справя с него, което всъщност е границата на постижимото за света майка. Докато Лито! Той е единственият, тъй като никога няма да остави свое копие.

Думите й поразиха Фарад’н. Какво ли е да си император в продължение на четири хиляди години?

— Джесика вече знае — продължи Ганима, поглеждайки към баба си. — Снощи й каза. Сам се нарече първият дългосрочен капацитет по планиране в човешката история.

— Какво представлява неговият… план?

— Златната Пътека. По-късно ще ти го обясни.

— Определил ли е и за мен роля в него?

— Да, на моя половинка. Лито поема контрол върху размножителната програма на Сестринството. Сигурна съм, че баба ми ти е споменавала за мечтата на „Бин Джезърит“ да създаде мъжки еквивалент на света майка с неподозирани възможности. Той е…

— Искаш да кажеш, че ние просто…

— Не просто — тя хвана ръката му и я стисна топло, също като на близък човек. — Приготвил е много отговорни задачи и за двамата. Във времето, когато не се любим и не правим деца, разбира се.

— Да, но ти още си много малка — рече Фарад’н, освобождавайки ръката си. — Никога не се осмелявай да повториш тази глупост — процепи Ганима и в гласа й наистина имаше ледени нотки.

Джесика приближи до тях с Тйеканик.

— Тйек ми каза, че схватката е излязла извън планетата. Централният храм на Биарек е обсаден.

На Фарад’н му се стори, че съобщението бе направено със странно спокоен тон. През нощта май ще се наложи да прегледа комюникетата с Тйеканик. Из цялата Империя се разпростираше дивият огън на бунта. Разбира се, щяха да го овладеят, но редът, чието предстоящо възстановяване щеше да падне върху Лито, в момента представляваше тъжна картина.

— Ето го и Стилгар — каза Ганима. — Чакаха него.

После отново хвана Фарад’н за ръката.

Старият наиб на свободните бе влязъл през отсрещната врата, ескортиран от двама бивши командоси от смъртоносния корпус — някогашни негови спътници от дните в пустинята. И тримата бяха облечени в официални черни роби с бели ширити и носеха на главите си жълти траурни ленти. Приближиха със стегната стъпка, а Стилгар неотменно фиксираше Джесика. Спря пред нея и се поклони внимателно.

— Знам, че още съжаляваш за смъртта на Дънкан Айдахо — рече тя, но предпазливото поведение на стария й приятел никак не й се понрави.

— Както кажеш, света майко.

Значи така ще бъде! — помисли Джесика. — Строго официално и в съответствие с нравствения кодекс на свободните, според който кръвта се заличава трудно.

Тя продължи:

— Ние смятаме, че си изиграл ролята, избрана за теб от Дънкан. Той не е първият, дал живота си за атреидите. Защо го правят, а, Стил? Ти също неведнъж си бил готов да го сториш. Защо? Дали поради факта, че знаеш колко много дават атреидите в замяна?

— Доволен съм, че не търсиш оправдание за разплата — кимна той. — Но има въпроси, които трябва да обсъдя с внука ти. И те могат завинаги да ни разделят.

— Искаш да кажеш, че Табър няма да му отдаде дължимата почит, така ли? — попита Ганима.

— Искам да кажа, че запазвам правото си на мнение и преценка. — Стилгар погледна студено към нея, а после изръмжа: — Не ми харесва на какво са заприличали свободните. Ще се върнем към старите порядки. Дори без тебе, ако се наложи.

— Само временно, предполагам — вметна Ганима. — Стил, пустинята умира. Какво ще правите, когато вече не ще има нито червеи, нито пустиня?

— Не го вярвам!

— След стотина години — продължи момичето — червеите ще бъдат по-малко от петдесет, при това болни и събрани в грижливо поддържан резерват. Подправката ще бъде предназначена единствено за Сдружението, а цената… — Тя поклати глава. — Видях изчисленията на Лито. Той обиколи цялата планета и добре знае какво става.

— Това ли е поредната уловка, за да държите свободните като васали?

— Бил ли си някога мой васал? — отвърна с въпрос Ганима.

Стилгар се намръщи. Каквото и да кажеше, двамата близнаци винаги намираха някаква грешка в него!

— Снощи ми разправи за Златната Пътека — почти с неприязън продължи той. — Не ми харесва!

— Странно — рече Ганима, поглеждайки към баба си. — По-голямата част от Империята ще приеме плана с радост.

— Разруха за всинца ни — промърмори Стилгар.

— Но всеки бленува за Златния Век — възрази Ганима. — Бабо, не е ли така?

— Да, всеки — съгласи се Джесика.

— Всички очакват с нетърпение империята на фараоните, която ще им даде Лито — продължи да настоява на своето Ганима. — Жадуват за мир с богатството на обилни жътви, оживена търговия и равенство за хората с изключение на Златния Повелител.

— Но това ще е смъртта на свободните! — възпротиви се отново наибът.

— Как можа да го кажеш! Няма ли да са ни нужни войници и храбри мъже за отстраняване на случайно възникнали недоволства? Стил, ти и достойните мъже на Тйек ще трябва да полагате непрестанни усилия в тази област.

Свободният погледна сардукарския офицер и някаква странна искра на разбирателство прескочи между тях.

— А Лито ще следи отблизо подправката — припомни на всички Джесика.

— Ще осигури тотален контрол — добави Ганима.

Фарад’н, заслушал се в разговора с оръжието на новото си усещане, получено от светата майка, долови нотката на нещо, предварително подготвено и отрепетирано от Ганима и баба й.

— Мирът ще продължава и продължава — каза момичето. — Споменът за войната напълно ще изчезне. А Лито ще води човечеството през тази градина най-малко четири хиляди години.

Тйеканик погледна въпросително към господаря си и се окашля.

— Кажи, Тйек — рече Фарад’н.

— Ще говоря насаме с теб, принце.

Фарад’н се усмихна, зърнал вече въпроса във войнишкия ум на Тйеканик, като знаеше, че най-малко още двама от присъстващите бяха наясно с този въпрос.

— Няма да търгувам със сардукарите — каза той.

— Не се и налага — рече Ганима.

— Това дете ли ще слушате? — попита Тйеканик.

Беше бесен. Старият наиб разбираше проблемите, защото имаше необходимата подготовка, но никой от останалите не можеше да знае абсолютно нищо за създалата се ситуация!

Ганима мрачно се усмихна и предложи:

— Фарад’н, осветли го по въпроса.

Принцът въздъхна. Беше лесно да забрави чудатостите на това дете, което всъщност не е дете. Освен това можеше да си представи семейство с нея, но само със скрити резерви по отношение на всяка интимност. Перспективата не бе от най-приятните, ала той започваше да разбира нейната неизбежност. Абсолютен контрол на запасите от топящата се подправка! Без нея всичко в цялата вселена щеше да спре.

— По-късно, Тйек — каза Фарад’н.

— Но…

— по-късно, казах! — послужи си той с Гласа и видя, че човекът насреща примига и млъкна.

На устните на Джесика се появи лека усмивка.

— Говори за мир и смърт едновременно — отново измърмори Стилгар. — Ама че Златен Век!

— Лито ще преведе хората през култа към смъртта в чистия въздух на обилния живот! — каза Ганима. — Стил, той говори за смърт, защото така трябва. Това е напрежението, което кара живите да разбират, че са живи. Когато Империята падне… О, да, тя ще се срути. Може да мислиш, че Крализец е дошъл, но трябва да мине още време. И когато наистина дойде часът, хората вече ще са възстановили спомена за това, какво значи да бъдеш жив. И този спомен ще живее до последния останал човек. Стил, предстои ни да минем още веднъж през пещта на тежкото изпитание. Но ще излезем от нея. Винаги сме възкръсвали отново от собствената си пепел. Винаги.

Фарад’н, заслушан в думите й, най-сетне разбра какво бе искала да му каже Ганима с вестта за бягащия Лито. Той не ще бъде човешко същество.

А Стилгар изглежда все още не беше убеден.

— И няма да има червеи — мърмореше той.

— Не, червеите ще се върнат — успокои го Ганима. — След по-малко от двеста години всички ще измрат, но после ще се върнат отново.

— Как… — сам прекъсна въпроса си наибът.

Фарад’н почувства, че мисълта му се носи по вълните на откровението. Знаеше какво ще каже Ганима още преди тя да заговори.

— Сдружението едва ще изкрета през годините на оскъдица, и то единствено благодарение на собствените си запаси, както естествено и на нашите — рече Ганима. — Но след Крализец обилието ще се върне. Заедно с червеите, ала само след като брат ми отиде при тях в пясъците.

Лито бе седнал на Лъвския Трон и приемаше почитта на племената. Ганима стоеше права, едно стъпало по-долу. Церемонията в Голямата зала се проточи с часове. Племената на свободните минаваха пред него, представени от свои пратеници и наиби. Всяка група поднасяше дарове, подходящи за бога с ужасяващата мощ — бог на отмъщението, който им обещаваше мир.

Той успя да ги усмири през изминалата седмица, разпореждайки се за избор на арифа на всички племена. Съдиите го видяха да ходи в яма с горящи въглени, след което бяха призовани да огледат кожата му за изгаряния, но такива липсваха. Нареди им да го удрят с ножове; непроницаемата кожа покри и лицето му, докато опитваха всичко, но без резултат. Киселините се стичаха по него с мигновена поява на слаб пушек. Яде от смъртоносните отрови в питиетата и храните и се надсмя над тях.

А накрая призова червей и застана в устата му, обърнал лице към присъстващите. Сетне отиде на космодрума в Аракийн и без да му мигне окото прекатури някаква фрегата на Сдружението, вдигайки единия от вертикалните стабилизатори за кацане.

Арифатът съобщи за станалото с боязън и страхопочитание и сега всички племенни делегати бяха дошли, за да засвидетелстват пълно подчинение.

Засводеното пространство на Голямата зала с поглъщащата си акустика поемаше острите звуци, но сетивата улавяха непрекъснатото шумолене на движещи се крака, както и прахта и кремъчния мирис, внесени отвън.

Джесика, която отказа да присъства, следеше всичко от високо разположена шпионка зад трона. Фарад’н привлече вниманието й с констатацията, че и двамата бяха надхитрени с изкусни ходове. Разбира се, Лито и Ганима бяха включили предварително в сметките си Сестринството! Близнаците наистина можеха да се представят на бин-джезъритките като възможно най-подходящия биологически гостоприемник от всички живи обитатели на Империята.

Тя в никакъв случай не искаше и не можеше да се примири с начина, по който митологията на Сестринството бе уловила в своя капан Алая. Страх, породен от страха! Навиците на поколения сложиха върху нея съдбовния печат на абоминацията. Алая не знаеше, че има надежда. И, разбира се, не издържа. Нейната съдба правеше подвига на Лито и Ганима още по-труден за подражание. Не едно бягство от капана, а две. Победата на Ганима над животите, събрани в нея, както и настояването й, че Алая заслужава единствено състрадание, се оказаха най-горчивият факт. Потискането, постигнато по хипнотичен път в стресово състояние и свързано с увещанията на добронамерен предшественик, бяха спасили момичето. А можеха да спасят и Алая. Но без светлинката на надеждата нищо не бе предприето, докато не стана прекалено късно. Водата на дъщеря й бе излята в пясъка. Джесика въздъхна и насочи вниманието си към Лито, седнал на трона. Огромна делва с водата от Муад’Диб беше поставена под балдахин на почетното място при десния му лакът. Момчето бе казало с гордост на Джесика, че баща му — в него — се смял на този факт, дори когато го приел с одобрение.

Делвата и тая хвалба бяха затвърдили решението й да не присъства на церемонията. Добре знаеше, че докато е жива, нямаше да приеме думите на Пол, изречени от устата на Лито. Беше, разбира се, доволна от оцеляването на династията на атреидите, но нещата-които-можеха-да-станат й изглеждаха непоносими.

Фарад’н седеше с кръстосани крака до делвата с водата от Муад’Диб. Там бе мястото на царския писар — почетна длъжност, току-що подложена на обсъждане и приета.

Принцът чувстваше, че се приспособява великолепно към новите условия, докато Тйеканик все още беснееше и вещаеше страховити последствия. Тйеканик и Стилгар бяха установили съдружие, основаващо се на недоверието, което изглежда забавляваше Лито.

По време на церемонията Фарад’н премина от усещане на силна боязън, през скука до страхопочитание. Какъв безкраен поток от хора — несравними мъже-воини. Тяхната подновена преданост към атреидите не подлежеше на съмнение. Те заставаха пред него почти ужасени, но покорни, след като бяха сплашени до крайност от разказа на арифата.

Най-после краят дойде. Пред Лито в „почетния ариергард“ стоеше последният наиб — Стилгар. Вместо натежали панери с подправка, искрометни скъпоценни камъни или някакви други скъпи дарове той бе донесъл панделка за глава, изтъкана от нишки на подправката и обшита със сърма. Художественият мотив представляваше ястреба на атреидите, изпълнен в златисто и зелено.

Ганима я разпозна и бързо погледна към Лито.

Стилгар сложи панделката на второто стъпало под трона и се поклони ниско.

— Давам ти панделката, която носеше сестра ти, когато я отведох в пустинята, за да я пазя — рече той.

Лито сподави усмивката си.

— Стилгар, знам, че не ти е било никак леко — каза момчето. — Има ли нещо, което би взел като отплата? — Посочи към купищата скъпи подаръци.

— Не, господарю.

— Тогава приемам твоя дар — Лито се наведе напред, вдигна подгъва на горната дреха на Ганима и отпори тънка ивица от него. — В замяна ти давам този къс от робата на сестра ми, която носеше, когато я откраднах от твоя лагер в пустинята и… след като тя насила ме накара да я спася.

Стилгар пое парчето плат с трепереща ръка и запита:

— Подиграваш ли ми се, господарю?

— Да ти се подигравам ли? Наибе, дори само заради собственото си име никога не бих го сторил. Давам ти безценен подарък. Заповядвам ти винаги да го държиш до сърцето си, за да ти напомня, че всички хора могат да сгрешат и че всички водачи са хора.

Стилгар си позволи лека усмивка с думите:

— Какъв наиб би станал от теб!

— Да, какъв наиб съм аз! Наиб на наибите! Никога не го забравяй!

— Както кажеш, господарю.

Стилгар преглътна на сухо, спомняйки си разказа на арифата. И в същото време помисли: Някога се питах дали да го убия. Сега вече е много късно. Погледна делвата — изящен матов съд в златисто, на който бе изписано със зелени букви: „Тази вода е на моето племе.“

— И на моето — вметна Лито, сякаш следеше мислите му. — Заповядвам ти да прочетеш страничния надпис. Чети на глас, за да могат всички да те чуят, Стилгар погледна въпросително към Ганима, но тя му отвърна само с повдигане на брадичката — студен отговор, който предизвика ледени тръпки по гърба му. Нима тези атреидски палавници искаха да го принудят да се срамува за своята прибързаност и за грешките си?

— Прочети го — повтори Лито.

Свободният бавно изкачи стъпалата и се наведе над съда. После високо зачете:

— „Тази вода е върховният екстракт и извор на струяща навън съзидателна сила. Макар и неподвижна, тя е средството за извършване на всички движения.“ Господарю, какво иска да ни каже? — пошепна Стилгар.

Чувстваше страх и благоговение към думите, които докоснаха в него място, останало неразбираемо.

— Тялото на Муад’Диб е изсъхнала обвивка, също като тази, напусната от някое насекомо — заговори Лито. — Той сътвори със съвършенство вътрешния свят, докато външния оскърби с неуважение и така се стигна до катастрофа. После прехвърли цялото си умение на външния, лишавайки другия от всякакво внимание, което пък направи потомците му жертви на демони. Златният Еликсир ще изчезне от Дюн, но семената на Муад’Диб са живи, а водата от него движи нашата вселена.

Стилгар наведе глава. Мистиката винаги хвърляше в смут душата му.

— Началото и краят са едно и също — продължаваше Лито. — Ето, ти живееш във въздуха, но не го виждаш. Дойде краят на един етап. И от този край започва да расте началото на неговата противоположност. Следователно очаква ни Крализец. Всичко се връща по-късно в променена форма. Например, доловил си някакви мисли в главата си, а твоите наследници ще ги почувстват в стомасите. Стилгар, върни се в Сийч Табър, където ще дойде и Гърни Халик в качеството си на мое доверено лице във вашия съвет.

— Господарю, не ми ли вярваш? — изведнъж гласът на наиба прозвуча унило.

— Вярвам ти безусловно, инак не бих пратил Гърни при теб. Той веднага започва събирането на свежи сили, от които скоро ще имаме нужда. Стилгар, приемам твоя дар и обета ти за вярност. Разрешавам да се оттеглиш.

Свободният се поклони ниско, слезе гърбом по стъпалата, обърна се и напусна залата. Останалите наиби го последваха в пълно съответствие с принципа „Последните ще бъдат първи“. Ала до трона достигнаха и думи на съмнения и несъгласия.

— Стил, за какво приказвате? Какво искате да кажете с тази вода от Муад’Диб?

Лито се обърна към Фарад’н:

— Писарю, записа ли всичко?

— Да, господарю.

— Баба ми разправяше, че под нейното ръководство добре си усвоил похватите за усилване на паметта. Това е хубаво. Никак не обичам драсканиците.

— Както наредиш, господарю.

— Ела тук — каза Лито.

Фарад’н веднага се приближи, благодарен повече от всякога за обучението под грижливата ръка на лейди Джесика. Когато най-после бе възприет фактът, че Лито никога вече няма да бъде само човешко същество, че е престанал и да мисли като другите хора, неговата Златна Пътека започна да се откроява с постоянно нарастваща заплашителност.

Той вдигна поглед към Фарад’н. Стражите се бяха отдръпнали на прилично разстояние. Само съветниците от Постоянното Присъствие останаха в Голямата зала раболепно скупчени на групички, далеч под първото стъпало. Ганима се бе приближила и едната й ръка почиваше на облегалото на трона.

— Все още не си склонил да ми отстъпиш сардукарите си — каза Лито. — Но ще го сториш.

— Задължен съм ти за много неща, ала не искай това от мен — отвърна Фарад’н.

— Да не мислиш, че няма да се сработят с моите свободни?

— Не по-лошо от двамата нови приятели — Стилгар и Тйеканик.

— Все още ли отказваш?

— Чакам да чуя предложението ти.

— Тогава ще трябва да го направя, знаейки, че никога няма да го повториш гласно. Само се моля баба ми да е свършила добре работата си и ти да си достатъчно подготвен, за да ме разбереш.

— Какво трябва да науча?

— Във всяка цивилизация мистиката винаги взема връх — започна Лито. — Тя сама създава себе си като бариера, препятстваща промените, така че бъдещите поколения се оказват неподготвени за коварството на вселената. Всички действат еднакво при съграждането на тия препятствия — религиозната мистика и тази на героя-вожд, загадката на месията или на науката и технологиите, а така също и тайнствата на самата природа. Живеем в империя, оформена от такава мистика, и сега тази империя се разпада на части, тъй като хората не могат да направят сравнението и да установят разликата между действително загадъчното и своя собствен свят. Схващаш ли, че мистиката е като обсебване от зъл демон — тя постепенно взема връх над съзнанието, превръщайки се в абсолют за наблюдателя.

— В думите ти долавям мъдростта на твоята баба — отбеляза Фарад’н.

— Много добре, братовчеде. Тя ме попита дали не съм се превърнал и аз в изчадие — жертва на абоминацията. Отговорът ми беше отрицателен. И стана моята първа коварна постъпка. Разбираш ли, че Ганима го избегна, но не и аз? Бях принуден да поддържам с мъка равновесието на събраните в мен животи под натиска на прекомерно големи дози мелиндж. Трябваше да потърся активната помощ на тези разбудени съдби. И така, избегнах подкрепата на най-зложелателните и избрах баща си за доминиращ помощник в жестоката борба за овладяване на вътрешното съзнание. В действителност аз не съм нито баща си, нито този помощник. Освен това не съм и Лито Втори.

— Обясни ми по-подробно.

— Великолепна е прямотата ти! — възкликна Лито и продължи: — Представлявам общност, в която преобладаващо влияние има живяла някога личност с неподражаема мощ. Тя станала родоначалник на династия, оцеляла три хиляди наши стандартни години. Именувал се Харум. Започнатата от него линия продължавала, за да стигне до вродените слабости и суеверието на един от неговите наследници, но поданиците му живеели в блясък и величие с непроменяем ритъм. Те несъзнателно се премествали напред във времето със смяната на сезоните. Създаваните и отглеждани от тях поколения имали кратък живот, били суеверни и с лекота можело да бъдат манипулирани от обожествен цар. Като цяло обаче си оставали могъщ народ. Оцеляването на собствения им вид се превърнало в навик.

— Не ми харесва звукът на тези думи — каза Фарад’н.

— Както и на мен, повярвай ми — кимна Лито. — Но такава ще бъде вселената, която ще създам.

— А защо?

— Заради урока, който научих на Дюн. Ние превърнахме смъртта в постоянно доминиращ фантом в живота на тукашните хора. С присъствието си мъртвите промениха живите. Хората в такова общество буквално потъват в коремите си. Но щом удари часът на неизбежната противоположност, когато те се разбудят и изправят на краката си, виждаш, че всъщност са красиви и силни.

— Не приемам такъв отговор на своя въпрос — възпротиви се Фарад’н.

— Братовчеде, ти не ми вярваш.

— Също като баба ти.

— Има защо — съгласи се Лито. — Но макар и неохотно, тя приема урока, защото е длъжна да го направи. В края на краищата бин-джезъритките са прагматични. Знаеш, че споделям становището им за нашия свят. Ти също носиш отличителните белези на вселената ни. Запазил си придобитите си навици да управляваш, изготвяйки каталог на всеки от обкръжението си с оглед на неговата стойност и възможна заплаха.

— Съгласих се да бъда твой писар.

— Защото предложението ти се стори забавно и в определена степен ласкаеше истинския ти талант, а той е на историк. Ти си направо гений в разчитането на настоящето, изхождайки от миналото. И няколко пъти ме изпревари.

— Не ми се нравят забулените намеци и внушения — каза Фарад’н.

— Добре. Ти падна от висотата на безмерната си амбиция до сегашното скромно обществено положение. Баба ми не те ли е предупредила за безкрая на вечността? Той ни примамва като прожектор в нощта, отнемайки от взора ни способността за реална преценка на възможностите на онези, чиито предели са ограничени.

— Бин-джезъритски афоризми! — възнегодува Фарад’н.

— Но дават много точна представа — каза Лито. — В „Бин Джезърит“ вярваха, че могат да предскажат хода на подобна еволюция. Те предполагаха, или по-точно се уповаваха в надеждата си, че ще продължават да тежат на своето място едновременно с разгръщането на плана за целенасочено размножаване и създаване на точно програмирани индивиди. Докато аз не бях белязан с подобна рефлексивна слепота. Фарад’н, огледай ме внимателно и ще разбереш, че вече не съм изцяло човешко същество.

— В същото ме уверява и сестра ти — колебливо изрече принцът. — Абоминацията ли е причина?

— Може би, ако изхождаме от дефинициите на Сестринството. Харум е жесток самовластник. И в мен има от неговата жестокост. Отбележи нещо важно — жесток съм като земеделския стопанин, а моята ферма е вселената на хората. Някога свободните отглеждаха орли като домашни питомци, а аз ще имам до себе си опитомения Фарад’н.

Другият внезапно помръкна, преди да каже:

— Тогава се пази от моите нокти, братовчеде. Много добре знам, че сардукарите ми ще бъдат готови преди твоите свободни. Нанесената от нас рана ще бъде болезнена и тежка, а наоколо има достатъчно чакали, които ще се погрижат за слабите и безпомощните.

— Обещавам, че добре ще си послужа с теб — рече Лито. После се наведе напред. — Нали ти казах, че вече не съм човек? Братовчеде, трябва да ми повярваш. От моите слабини няма да се пръкнат потомци, тъй като вече нямам слабини. Ето защо съм принуден да прибегна към второто си коварство.

Фарад’н запази мълчание, прозрял най-сетне същността и насоката на чуждите аргументи.

— Ще застана срещу всяка досегашна максима и предписание на свободните — продължи Лито. — И всички ще трябва да ме приемат, защото няма да имат друг избор. Теб задържам уж заради годежа, но ти и Ганима всъщност няма да се сгодявате. Сестра ми ще се омъжи за мен!

— Как…

— Казах, че ще има сватба. Ганима трябва да продължи рода атреидски. Запазва се и програмираното размножаване на „Бин Джезърит“, което сега става моя грижа.

— Отказвам — заяви Фарад’н.

— Отказваш да си баща в династията на атреидите?

— За каква династия говориш? Та ти ще останеш на трона хиляди години.

— И ще оформям потомците ти по мой образ и подобие. Програмата за целенасочено раждане и отглеждане ще бъде най-интензивното действие в цялата човешка история. Ще създам миниатюрна екосистема. Разбери, че каквато и да е стратегията, избрана от някой животински вид за неговото оцеляване, тя задължително трябва да бъде положена върху основата на взаимообвързани общности, реципрочна зависимост и съвместна дейност съобразно замисъла на общия проект, който всъщност е самата система. И тогава ще създаде най-съвършените и интелигентни владетели на всички времена.

— Служиш си с красиви думи за отвратителното…

— А кой ще оцелее след идването на Крализец? — попита Лито. — Обещавам ти, че той ще дойде.

— Ти си луд! Ще разбиеш Империята.

— Разбира се, че ще го направя, а колкото до лудостта, казах, че вече не съм човек… Но ще създам ново съзнание у всички хора. Под пустините на Дюн се намира потайно място, където е струпано най-голямото съкровище във вселената. Не те лъжа. Когато умре последният червей и последното късче мелиндж бъде обрано по нашите пясъци, тези дълбоко скрити богатства ще заизвират отвсякъде. След като помръкне мощта на монопола върху подправката и скритите запаси бъдат изчерпани, в нашия свят ще се появят нови сили. Време е човеците отново да се научат да живеят с инстинктите си.

Ганима свали ръката си от облегалката на трона застана до Фарад’н и докосна дланта му.

— Както майка ми не беше съпруга, ти също няма да си съпруг — добави Лито, — Но може би ще обичаш, а това е достатъчно.

— Всеки ден и всеки миг носят промяната — рече Ганима. — Човек се учи, като постепенно опознава и приема тези мигове.

Фарад’н усети топлината от настойчивото присъствие на мъничката й ръка. Долавяше приливите и отливите на Литовите доводи, макар че Гласът не бе използван нито веднъж. Призивът бе преди всичко към волята и смелостта, а не към мисловните ценности.

— Това ли предлагаш на моите сардукари? — запита той.

— Много повече, братовчеде, много повече. Предлагам Империята на твоите потомци. Предлагам ти мир.

— И какви ще са последствията от твоя мир?

— Неговата противоположност — отвърна Лито със спокоен глас и ясно доловим присмех.

Фарад’н тръсна глава и каза:

— Според мен цената е прекалено висока за воините ми. Ще трябва ли да остана писар и прикрит баща на вашето царствено родословие?

— Задължително.

— А ще използваш ли принуда, за да приема твоето разбиране и средствата ти за постигане на мира?

— Да.

— Всеки ден обаче ще срещаш моята съпротива.

— Именно това очаквам от теб, братовчеде. Затуй и изборът ми се спря на твоята персона. Всичко ще бъде направено по официален път. Ще ти дам ново име. Отсега нататък ще те наричат Нарушаване на Навика, което в нашия език се произнася „Харк ал-Ада“. Хайде, братовчеде, не се прави на глупак. Баба ми добре те е подготвила. Дай ми своите сардукари.

— Дай му ги — като ехо дойде и гласът на Ганима. — Така или иначе, той ще си ги вземе.

Фарад’н долови в тона й страх за самия него. А може би и любов? Но сега не се изискваше разумно решение, а интуитивен скок в неизвестното.

— Вземи ги — каза Фарад’н.

— Нима? — възкликна Лито.

После стана от трона с причудливо гъвкаво движение, което показваше, че с лека ръка поддържа пълен контрол над страховитата сила в себе си. Слезе при Ганима, обърна я внимателно в профил, след това сам се обърна и долепи гърба си към нейния.

— Гледай внимателно, братовчеде Харк ал-Ада. Винаги ще се намираме в това положение. Тъй ще застанем и когато се женим. Гръб до гръб, всеки от нас загледан натам, откъдето може да дойде заплахата за другия, така че да опазим цялото, което винаги сме били.

Отдели се от сестра си, погледна с присмех към Фарад’н и снижи глас:

— Братовчеде, не го забравяй, когато си лице в лице с нея. Спомняй си го, когато й нашепваш любовни слова, изкушен в най-голяма степен от навиците и привичките, с които давам израз на своя мир и доволство. Тогава гърбът ти ще остава незащитен.

Извърна се, слезе по стъпалата към очакващите го придворни, увлече ги след себе си като ято и напусна залата.

Ганима отново хвана ръката на Фарад’н, но погледът й остана прикован в отсрещния край на огромната зала още дълго след като Лито бе излязъл.

— Единият от нас трябваше да приеме нечовешкото страдание — каза тя, — а брат ми винаги е бил по-силният.