Децата на Хурин

Въведение

Средната земя в Древните дни

Образът на Турин имаше дълбоко значение за баща ми и влагайки цялата си прямота и сърдечна обвързаност, той успя да сътвори трогателен портрет на момчешките му години, извънредно важен за целия разказ: неговата суровост и липса на веселие, неговото състрадание и чувството му за правда; а също така да обрисува образа на Хурин: бърз, весел и жизнерадостен; и на майка му Морвен: сдържана, храбра и горда; описваше и живота на семейството в студените земи на Дор-ломин през вече изпълнените със страх години, след като Моргот разкъсал Обсадата на Ангбанд още преди Турин да се роди.

Но всичко това е станало през Древните дни, Първата епоха на света — невъобразимо далечно време. Дълбините на времето, до които се простира тази история, са предадени незабравимо в един откъс от „Властелинът на пръстените“. На големия съвет в Ломидол Елронд говори за Последния съюз на елфи и хора в края на Втората епоха, преди повече от три хиляди години:

Шест и половина хилядолетия преди в Ломидол да започне Съветът на Елронд, Турин се ражда в Дор-ломин „през зимата на годината“ „с поличби за скръб“, както е записано в Анали на Белерианд.

Но трагедията на неговия живот далеч не се изчерпва единствено с описанието на образа, понеже той е обречен да живее в плен на едно проклятие с огромна и тайнствена мощ — ненавистната прокоба, хвърлена от Моргот върху Хурин, Морвен и децата им, тъй като Хурин го предизвикал и отказал да се покори пред волята му. А Моргот, отсетне наречен Черния враг, е по произход, както сам заявява пред доведения пленник Хурин, „Мелкор, пръв и най-могъщ сред Валарите, що съществуваха преди света“. Сега, въплътен трайно във форма гигантска и величава, ала страховита, крал над северозапада на Средната земя, той присъства телесно в своята чудовищна крепост Ангбанд, Железния пъкъл: отдалече се вижда как зловонните черни пушеци, излитащи от върховете на Тангородрим и натрупаните върху Ангбанд планини, оскверняват северното небе. В Анали на Белерианд е казано, че „портите на Моргот били само на сто и петдесет левги от моста на Менегрот — далече, ала все пак прекалено близо“. Тия думи намекват за моста, водещ към чертозите на елфическия крал Тингол, който взема Турин за свой приемен син — чертозите се наричат Менегрот, Хилядата пещери, далече на югоизток от Дор-ломин.

Ала бидейки въплътен, Моргот се бои. Баща ми пише за него: „колкото повече растяло неговото лукавство и колкото повече зло разпращал чрез лъжи и гнусни твари, толкова повече се пилеела мощта му и го обвързвала към земята, та вече ни можел, ни искал да напусне мрачната си крепост“. Затова, когато препуска сам към Ангбанд да призове Моргот на двубой, Върховният крал на Нолдорите Финголфин се провиква пред портата: „Излез, владетелю на страхливци, да се биеш със собствената си десница! Обитател на мрачни бърлоги, майстор на скверни примки, лъжец и потайник, враг на Боговете и елфите, ела! Желая да видя мерзкото ти лице“. Тогаз (казват) Моргот излязъл. Понеже не можел да отхвърли подобно предизвикателство пред лицето на своите пълководци. Сражава се с огромния чук Гронд, който при всеки удар издълбава бездънна яма, и накрая поваля Финголфин на земята; но преди да загине, Финголфин разсича грамадния крак на Моргот „и потоци черна, димяща кръв бликнали, та запълнили ямите, що бил издълбал Гронд. А Моргот от онзи ден останал завинаги хром с единия крак“. По същия начин, когато под облика на вълк и прилеп Берен и Лутиен се добират до най-дълбоката зала в Ангбанд, където седи Моргот, Лутиен хвърля над него магия и „изведнъж той рухнал като планинска лавина и с тътен се сгромолясал от трона на пода на пъклената си зала. Желязната корона с трясък се търкулнала от главата му“.

Проклятието на подобно създание, способно да твърди, че „сянката на замислите ми обгръща Арда (Земята) и бавно, но сигурно преклонява всичко в нея към моите цели“ не е като прокобите или проклятията на същества с далеч по-малка мощ. Моргот не „призовава“ злини или бедствия върху Хурин и неговите деца, не се обръща към по-висша сила с молба да стори това; защото той, „Повелител на съдбините на Арда“, както се назовава сам пред Хурин, възнамерява да стовари погибел върху противника чрез силата на собствената си титанична воля. Тъй той „предначертава“ бъдещето на ония, които мрази, и тъй казва на Хурин: „над всички, които обичаш, мисълта ми ще тегне като съдбовен облак, додето рухнат в мрак и погибел“.

Мъчението, което измисля за Хурин, е „да вижда с Морготовия взор“. Баща ми обяснява какво означава това: ако човек бъде принуден да надникне в Морготовото око, ще „види“ (или ще получи в ума си от ума на Моргот) неустоимо правдоподобен образ на събитията, изопачен чрез бездънното Морготово лукавство; а ако изобщо някой би могъл да устои пред повелята на Моргот, то това не е Хурин. Отчасти причината (казва баща ми) е, че неговата обич към близките му и отчаяната му тревога за тях го изпълват с копнеж да узнае всичко възможно, независимо какъв е източникът; от друга страна, виновна е гордостта му, вярата, че е надделял в спора с Моргот и ще може да го победи с поглед, или поне ще запази достатъчно здрав разум, за да различи истина от измама.

През целия живот на Турин след заминаването му от Дор-ломин и през целия живот на сестра му Ниенор, която никога не е виждала своя баща, такава е участта на Хурин, прикован неподвижно върху каменен трон над Тангородрим — да пие все по-горчивата чаша на страданията, вдъхновени от неговия мъчител.

В разказа за Турин, който сам си избира името Турамбар, тоест „Повелител на съдбата“, проклятието на Моргот се явява като мощ, пусната да твори зло, дирейки своите жертви; затова според преданието самият низвергнат Валар се бои, че Турин „ще се сдобие с такава мощ, та хвърлената над него прокоба да се обезсмисли и той да избегне предначертаната му участ“. А след това в Нарготронд Турин укрива истинското си име и се гневи, когато Гвиндор го разкрива: „сега си ми сторил зло, приятелю, като назова истинското ми име и тъй призова злата съдба, от която желаех да се укрия“. Именно Гвиндор е разказал на Турин за слуха, чут по време на пленничеството му в Ангбанд, че Моргот е хвърлил проклятие върху Хурин и целия негов род. Но сега отговаря на разгневения Турин: „Не в името е съдбата, а в самия теб“.

Тази сложна идея е тъй съществена за целия разказ, че баща ми дори предлага алтернативно заглавие: „Нарн е’Рах Моргот“, тоест „Разказ за Прокобата на Моргот“. А възгледите му по въпроса личат ясно в думите: „Тъй свършва историята за Турин клети, най-злото от всички деяния на Моргот сред людете в древния свят“.

Когато броди из гората Ветроклин, носейки на ръце Мери и Пипин, Дървобрад им пее за местата, които е познавал в далечни времена, и за дърветата, расли там:

Паметта на Дървобрад, „Ент земероден, стар като гранита“, е наистина дълга. Той си спомня горите в необятната страна Белерианд, унищожена от катаклизмите на Великата битка в края на Древните дни. Великото море нахлува в нея и залива всички земи западно от Сините планини, наричани Еред Луин и Еред Линдон; затова картата към „Силмарилион“ свършва на изток с тази планинска верига, а картата към „Властелинът на пръстените“ започва на запад от нея; и земите отвъд планините, наречени на тази карта Форлиндон и Харлиндон (Северен Линдон и Южен Линдон), са единственото останало през Третата епоха от онази страна, наричана Осирианд, Земя на Седемте реки или Линдон, из чиито брястови гори някога е бродил Дървобрад.

Бродил е и сред огромните борове на платото Дортонион („Земя на боровете“), наречено по-късно Таур-ну-Фуин, „Гора под нощта“, когато Моргот го превърнал в „област на ужас и мрачна магия, на скиталчество и отчаяние“; и е стигал до Нелдорет, северната гора на Дориат, царството на Тингол.

Именно в Белерианд и земите на север се разиграва страшната участ на Турин; и наистина, както Дортонион, така и Дориат, където е бродил Дървобрад, играят съдбовна роля в живота му. Той е роден в свят на войни, макар да е бил още дете, когато се води последната и най-страшна битка от войните в Белерианд. Едно съвсем кратко описание как се е стигнало до това би отговорило на въпросите, които могат да възникнат, и ще осветли някои мимоходом споменати подробности в хода на действието.

Изглежда, че откъм север границите на Белерианд са били очертани от Еред Ветрин, Планините на Сянката, отвъд които лежала страната на Хурин — Дор-ломин, част от Хитлум; на изток Белерианд се простирал до подножието на Сините планини. Още по-далече на изток имало земи, които почти не се упоменават в историята на Древните дни; но народите в тази история са дошли от изтока през проходите в Сините планини.

Елфите се появили на бял свят в далечния изток, край едно езеро, наречено Куивиенен, Вода на Пробудата; и оттам Валарите ги призовали да напуснат Средната земя и през Великото море да стигнат до „Блаженото царство“ Аман в запада на света, земята на Боговете. Онези, които приели призива, били поведени на дълъг поход от Куивиенен през Средната земя; водел ги Ороме Ловеца и те се наричат Елдари, Елфи от Великото пътешествие, Върховни елфи — за разлика от онези, които отхвърлили призива и избрали Средната земя за своя родина и своя съдба. Те са „по-дребните елфи“, наричани Авари, тоест Нежелаещи.

Но макар и да прекосили Сините планини, не всички Елдари заминали отвъд Морето; онези, които останали в Белерианд, се наричат Синдари, Сиви елфи. Техен върховен крал бил Тингол (което означава Сивоплащ), който властвал от Менегрот, Хилядата пещери в Дориат. И не всички Елдари, които пресекли Великото море, останали в страната на Валарите; едни от най-великите сред тях, наречени Нолдори (Владетели на премъдростите), се завърнали в Средната земя и поради туй ги наричат още Изгнаници. Начело на техния бунт срещу Валарите стоял Феанор, първородният син на Финве, който повел похода на Нолдорите от Куивиенен, ала вече бил мъртъв. Това повратно събитие в историята на елфите е описано накратко от баща ми в приложение А към „Властелинът на пръстените“:

Феанор паднал в битка скоро подир завръщането на Нолдорите в Средната земя, а седмината му синове владеели обширни земи в източната част на Белерианд, между Дортонион (Таур-ну-Фуин) и Сините планини. Ала властта им била унищожена в страшната Битка на Неизброимите сълзи, която е описана в „Децата на Хурин“. И оттогава насетне „Феаноровите синове се лутали като сухи листа, понесени от вихъра“.

Вторият син на Финве бил Финголфин (полубрат на Феанор), приет за върховен владетел на всички Нолдори. Той и синът му Фингон властвали над Хитлум, който се намирал на северозапад от могъщата верига Еред Ветрин, Планините на Сянката. Финголфин живеел в Митрим, край голямото езеро със същото име, а Фингон държал Дор-ломин в южния край на Хитлум. Главната им крепост била Барад Ейтел (Кула на Извора), където река Сирион извирала от източния склон на Планините на Сянката — Садор, старият хром слуга на Хурин и Морвен, служил там дълги години, както разказал сам на Турин. След гибелта на Финголфин в двубоя с Моргот Фингон станал вместо него върховен крал на Нолдорите. Турин го видял веднъж, когато той „с мнозина от своите приближени пресякъл Дор-ломин и минал по моста над Нен Лалаит, цял облечен в бяло и сребристо“.

Вторият син на Финголфин бил Тургон. След завръщането на Нолдорите той най-напред обитавал крайморския дворец Винямар в областта Невраст, западно от Дор-ломин; но тайно изградил скрития град Гондолин, който се издигал на хълм насред равнината, наречена Тумладен, обкръжена изцяло от Пръстеновите планини, източно от река Сирион. Когато Гондолин бил изграден подир дълги години тежък труд, Тургон напуснал Винямар и заживял в Гондолин със своя народ, в който имало както Нолдори, така и Синдари. Векове наред тази прекрасна елфическа твърдина се пазела в най-строга тайна. Единственият й вход бил неоткриваем и строго пазен, тъй че никой външен не можел да мине оттам; и Моргот не можел да узнае къде се намира. Чак след Битката на Неизброимите сълзи, когато били отминали над триста и петдесет години, откакто напуснал Винямар, Тургон излязъл с могъщата си армия от Гондолин.

Третият син на Финве, брат на Финголфин и полубрат на Феанор, бил Финарфин. Той не се върнал в Средната земя, но синовете и дъщеря му тръгнали с Финголфин и неговите синове. Най-големият син на Финарфин бил Финрод, който, вдъхновен от величието и хубостта на Менегрот в Дориат, сътворил подземния град-крепост Нарготронд и заради туй го нарекли Фелагунд, що на езика на джуджетата означава „Владетел на пещерите“ или „Онзи, който дълбае пещери“. Портите на Нарготронд се отваряли към клисурата на река Нарог в Западен Белерианд, където течението минавало през високите хълмове, наречени Таур-ен-Фарот или Фаротско плато; но кралството на Финрод се простирало надлъж и нашир — на изток до река Сирион, а на запад до река Нениг, която се вливала в залива Егларест. Ала Финрод бил погубен в тъмниците на Саурон, най-главния сред Морготовите слуги, и короната на Нарготронд поел Ородрет, вторият син на Финарфин — това станало една година след като Турин се родил в Дор-ломин.

Другите Финарфинови синове — Ангрод и Аегнор, васали на брат си Финрод — живеели в Дортонион, обърнат на север към просторната равнина Ард-гален. Сестрата на Финрод, Галадриел, дълго живяла в Дориат с кралица Мелиан. Мелиан била от могъщите духове, наричани Маяри, но приела човешки облик и заживяла с крал Тингол в гората Белерианд — тя била майка на Лутиен и прародителка на Елронд. Малко преди завръщането на Нолдорите от Аман, когато пълчищата от Ангбанд нахлули на юг в Белерианд, Мелиан (както е казано в „Силмарилион“) вложила цялото си могъщество, за да изтъче около тях невидима стена от сянка и смут — Поясът на Мелиан, през който никой не можел да мине против нейната воля или волята на Тингол, освен ако владеел по-велика мощ от тази на Маярите. И оттогава тия земи били наречени Дориат, „Страната на Пояса“.

През шейсетата година след завръщането на Елдарите свършил дългият мир — огромни пълчища орки връхлетели откъм Ангбанд, ала били напълно разбити и унищожени от Нолдорите. Тая битка била наречена Дагор Аглареб, Славното сражение; но елфическите владетели усетили в нея предупреждение и започнали Обсадата на Ангбанд, която траяла почти четиристотин години.

Разказват, че хората (наричани от елфите Атани, тоест „Вторите“, или Хилдори, „Следващите“) се появили в далечния изток на Средната земя към края на Древните дни; но людете, що навлезли в Белерианд през дните на Дългия мир, когато Ангбанд бил обсаден и портите му били затворени, никога не говорели за прежната си история. Водачът на тия първи хора, прекосили Сините планини, се наричал Беор Стари. На краля на Нарготронд Финрод Фелагунд, който ги срещнал пръв, Беор рекъл: „Мрак лежи зад нас и завинаги сме му обърнали гръб, та не желаем даже в мислите да се връщаме нататък. На запад са обърнати сърцата ни и вярваме, че там ще намерим Светлина.“ Садор, старият слуга на Хурин, говори по същия начин на малкия Турин. Но разказват, че когато узнал за появата на хората, Моргот за сетен път напуснал Ангбанд и отишъл към Изтока; и че първите хора, навлезли в Белерианд, „се разкаяли и разбунтували против Мрачната сила и затуй били гонени и жестоко потискани от ония, що се прекланяли пред Силата и нейните слуги“.

Тия хора спадали към три рода, известни като род на Беор, род на Хадор и род на Халет. Хуриновият баща Галдор Високи бил от рода на Хадор, по-точно негов син; ала майка му била от рода на Халет, а съпругата му Морвен — от рода на Беор и сродница на Берен.

Хората от Трите рода носели общото име Едаини (синдаринската форма на Атани) и били наричани още Елфически приятели. Хадор обитавал Хитлум и крал Финголфин му поверил властта над Дор-ломин; людете на Беор се заселили в Дортонион; а народът на Халет по онова време живеел в Бретилския лес. След като свършила Обсадата на Ангбанд, през планините дошли съвсем други хора; обикновено ги наричали Източни пришълци и някои от тях изиграли важна роля в историята на Турин.

Обсадата на Ангбанд приключила с ужасяваща ненадейност (макар ударът да бил подготвян отдавна) през една нощ в средата на зимата, 395 години след като била започнала. Моргот тласнал навън огромни реки от пламък, които се понесли по склоновете на Тангородрим, и просторната степ Ард-гален на север от възвишенията Дортонион се превърнала в обгорена, гола и безплодна пустош, известна насетне с името Анфауглит, което означава Задавящия прах.

Този пагубен щурм бил наречен Дагор Браголах или Битката на Внезапния пламък. Глаурунг, Бащата на всички дракони, за пръв път излетял от Ангбанд с цялата си мощ; несметни пълчища орки връхлетели на юг; елфическите владетели от Дортонион били изклани заедно с повечето бойци от народа на Беор. Крал Финголфин и синът му Фингон били отблъснати заедно с войската от Хитлум към крепостта Ейтел Сирион под източния склон на Планините на Сянката. И при нейната отбрана паднал убит Хадор Златокоси. Тогава владетел на Дор-ломин станал Галдор, бащата на Хурин; защото Планините на Сянката преградили пътя на огнените потоци и Хитлум и Дор-ломин останали непокорени.

В годината след Браголах, обзет от ярост и отчаяние, Финголфин препуснал към Ангбанд да предизвика Моргот на двубой. Две години по-късно Хурин и Хуор отишли в Гондолин. След още четири години, при нов вражески щурм, Галдор загинал в крепостта Ейтел Сирион — Садор бил там, както сам казва на Турин, и видял как Хурин (по онова време млад мъж на двайсет и една години) „пое властта и командването“.

Споменът за всички тия събития бил свеж в Дор-ломин девет години подир Битката на Внезапния пламък, когато се родил Турин.