Деда Митрия

Току-що влязох у съседите и кобилата Нецка изтупурка на двора — деда Митрия се връщаше от града. Както обикновено беше пийнал. Цялата му фамилия — син, снаха, внуци и внучки, бяха вкъщи. Не го виждах, но си го представях облечен в бялото менте, без ни най-малко петънце върху него, в дългата лилава дреха от старателно тепан шаек, със сурия калпак, наложен над високото чело. Всичко у него пленяваше и окото, и душата със своята чистота и хармония.

Деда Митрия беше вдъхновен поклонник на красотата. Понятията добро и зло, справедливост и неправда, честност и безчестие, нежност и грубост той събираше в две думи: „убавиня“ и „грозотия“. Сега, пристигайки от път, той пожела да се наслади на убавинята да излезе синът му Сретко и да го свали от Нецка. Да го свали, разбира се, не в буквалния смисъл, а просто в знак на почит към бащата да му подаде ръка при слизането. Но Сретко не излизаше. Старецът подвикна нетърпеливо:

— Сретко, излезни да ме стуриш от кобилата!

Отвътре синът отвърна иронично:

— Ни си болен, ни сакат, слезни си сам!

Деда Митрия се престори, че не е чул, и повтори молбата прочувствено:

— Сине-е-е, излезни да ме стуриш от кобилата!

Сега синовният ответ беше нервен и груб:

— Рекох ти, слезни си сам, от обикаляне по двора че направиш Нецка въртоглава!

Старецът отново преглътна изречената грозотия и повика най-големия си внук:

— Денко, излезни да ме стуриш от кобилата!

Денко отвори вратата, погледна навън и се захили:

— Айде, айде, ако си пил, не си баш пиян. Можеш сам да слезнеш.

Деда Митрия „не чу“ и неговите думи и продължи да призовава по старшинство внуците Илчо и Милчо, но все удряше на същия камък. Неполучил желаната убавиня, старецът се насочи към жените. Най-напред пак по старшинство повика снаха си Ценка. Тя се намръщи и не пожела да му отвърне. Премина към внучките Летка и Янка. И те не излязоха. Само се разсмяха в шепи.

Домъчня ми за човека и макар да не бях член на фамилията, тръгнах да задоволя желанието му. Но полуядосани, полуразвеселени, мъжете ме хванаха още на прага и не ме пуснаха да направя крачка. Като видя това, деда Митрия се смъкна сам от кобилата и пребледнял, подвикна с прочувствена горчивина:

— Какъв живот че живеете вие бре, щом не знаете що е убавиня, а? Какъв живот че живеете?…

Последва спонтанен, незлоблив смях. Старецът пребърса дребна сълзица от едното око и въведе Нецка в яхъра. На излизане обаче се натъкна на нова грозотия — докато го е нямало, престарялото им куче Шаро беше умряло и сега лежеше захвърлен на торището. Около трупа му бръмчеха рояк мухи. Потресен от гледката, деда Митрия застана до кучето и занарежда като оживяла съвест:

— Питам ви: Шаро беше ли куче на место!? Беше! Вардѝ ли Шаро от лоши ора къщата? Вардѝ! Служѝ ли верно и честно? Служѝ! Питам ви защо Шаро е на бунището?

Смехът секна. Мъжете направиха сериозни лица — нямаше как, налагаше се да погребат кучето. Иначе старият щеше да ги пощури. Сретко мълчаливо изнесе от мазата търнокоп и лопата, определи място за гроб оттатък торището и повика останалите. Редуваха се и за кратко време изровиха яма. Деда Митрия ревниво следеше работата им. Когато всичко беше готово, донесе слама и я постла в дъното на гроба. Денко помъкна Шаро към последното му жилище, но старецът възнегодува:

— Защо го влачиш, не те ли е грях от бога?

— Е па да го носим ли? — ядоса се Денко.

Деда Митрия нищо не каза, наведе се, взе Шаро в прегръдките си, безмълвно го понесе и още по безмълвно го спусна в гроба му. После го покри с останалата слама. Когато хвърлиха последната лопата пръст, старецът свали калпака си, извърна се на изток и тихо отрони:

— Прощавай, Шаро! Прощавай, чедо! Да беше светът като тебе, та свет да си светува!…

След церемонията всички се прибраха. Само старецът не влезе вкъщи, а поседна върху пъна, откъдето се виждаше цялото село. Седнах до него. На запад залязваше слънцето. Последните му лъчи сгряваха голия рид, по който се спускаха чарди говеда — връщаха се от паша. Наскърбен, деда Митрия положи длани върху коленете си:

— Обърна се сичко, дете!… Те, син ми е Сретко, а като да не ми е син. Изсушиха им се душите — мъзга немат! Като си помислим само що молби съм молел баща ми да ме пусне, да речем, на киселец у ливадите на Старо селище… Ако ме пусне, че идем, ако не, нема да идем — бащина дума закон.

А това Старо селище на душата ми е оживело. Там са събирахме моми и ергени от три села. Киселец берехме, китки виехме, оро правехме… — Старецът замълча пренесен в годините на своята далечна младост. Залезът огряваше лицето му и то придобиваше цвят на кехлибар.

— А ти, говорят, си бил голям хороводец — рекох му.

Деда Митрия ме погледна тъжно:

— Бех, дете! Ама що беше — беше… И голема севда имах — Раца Попова от Раковица. Само като я видех, очите ми изтичаха. Убавица над убавиците беше Раца. Ако сегашните моми ги претопиш, нема и четвърт Раца да излезне.

За моята севда знаеше само Гига кеманджията. Ама свиреше на кемане Гига, умрел да си, че станеш. С него двамината одехме за киселец у Старо селище. Он свири — я водим орото.

Дума не смеех да кажем на Раца Попова. Само понекогаш киселец заедно берехме. Понекогаш китки си разменяхме. Дума не думахме, ама очите сичко си беха казали. Тия Рацини очи, а̀ ме погледне, а̀ се удавиш у них.

Един път, неделя беше, ойдохме с Гига у Старо селище. Гледахме, пълно с ергени и моми от три села. Раца Попова и она там. На челото жълтичка вързала. Вързала я, а с нея като да се е родила. Продумах на Гига:

— Гледай, Гиго, гледай, едно слънце на небето, друго тука, на земята!

Гига погледна накъде Раца:

— Верно кажеш, Митрио, ама има и трето слънце.

— Къде е? — питам го.

А он:

— Ти си третото слънце, бог да те убие!

— Слушай — думам му, — днеска да свириш като що никогаш не си свирил! Я че водим орото!

Засвири Гига. А кемането му не свири — говори. Наловиха се мома до ергенин, мома до ергенин — убавиня! Водим орото, вием го като що се камшик у ръката вие и се къде Раца гледам. А па пусти Гига нали севдата ми знае, по едно време зема песен да съчинява:

Като чух песента, и сърцето ми примре. Водим орото, гледам Раца — не играе, като чучулига поднебесна трепка. Жълтичката на слънцето свети, душата ми грее. А под тия пусти гърди мъка ми мъчнее. Ти, дете, не знаеш още що е това севда. Убавиня е севдата, убавиня райска! И мъка е адска. Тая мъка ме пощури, та не знаех ни къде съм, ни кой съм. И направих нещо, що никой не е правил — из един път скърших хорото, дойдох при Раца, наведох се и я целивах по челото. Целивах я, а устната ми фрас, пукна се и кръв потече.

— Дедо Митрио — рекох му, — не наскачаха ли ергените от Раковица да те бият? Нали знаеш, само да погледне някой другоселска мома, какви побоища стават и сега!

Деда Митрия се замисли:

— Не знам, никой нищо не рече… А един ергенин от Раковица с кърпа кръвта от устата ми пребърса… Дете, пред големата убавиня и господ поклон прави! Само орото се разтури и Гига ме повлече да си одиме у село.

Попитах го защо не се е оженил за Раца Попова, щом толкова са се обичали. Старецът помрачня:

— Тате ми избра друга и като рече тая, та тая! Ожених се за другата. Прека дума не съм й продумал. А и она беше добра жена, бог да я прости! Ама стана така, та цел живот до нейното рамо легах, а сърцето ми до рамото на Раца Попова…

Деда Митрия замълча. Умълчах се и аз. Върволицата от говеда по хребета се удължи. Някои от добичетата вече влизаха в селото и затъжени за стопаните си, нетърпеливо промучаваха.

— Я иди да ми донесеш гуслата — помоли ме неочаквано старецът.

Затичах към хамбара. Там, окачена на пирон, висеше гуслата му. Подобен музикален инструмент не съм виждал и едва ли ще видя. Всъщност това беше гусла като гусла, само че и струните, и лъкът бяха от конска опашка. Звукът представляваше нещо като бръмчене на насекомо. Нямаше глас старецът, пееше малко сипкаво и глухо, но завладяващо.

Този рът пое гуслата като да извършваше свещенодействие. Огледа я с любов, настрои я. Пръстите му с цвят на потъмняващ бронз заиграха по лявата струна. Запя:

Песента е епическа. Паметта ми е съхранила само някои куплети, но съдържанието помня: Невръстна била Стоянка, когато брат й Стоян отишъл на гурбет. Минали се години и тя пораснала. Питала и разпитвала за своя брат, докато научила, че той бил станал богат човек, че имал богатска къща и че наскоро се оженил. Копняла сестрата да види брат си и да провери щастлив ли е със своята млада булка. Накрая решила да отиде в дома му и без да каже, че е негова сестра, да се цани за слугиня. По този начин най-сигурно щяла да провери как живее той. Пристигнала един ден и направила каквото си била намислила. Голяма хубавица била Стоянка и жената на брат й започнала да я ревнува от мъжа си. И неукротима била ревността й. Накарала Стоянка да „отсее“ брашно, та като „набрашни“ лицето си, да „омръзне“ на Стоян. Послушната слугиня изпълнила поръчката. Но се случило обратното:

Още повече се вбесила ревнивата невяста. Заповядала на Стоянка да помете „двори“, лицето си да „напраши“, та да „омръзне“ на мъжа й. Слугинята взела метлата:

Съвсем пощуряла Стояновата жена. Заставила Стоянка да гледа бебето. Надявала се да отслабне и погрознее от труд и неспане. Изпълнителната слугиня се заела и с тази работа. Перяла пелени, приспивала до късни нощи ревливото бебе. Но една нощ Стояновата булка, без да иска, чула как слугинята люлее детето и пее:

Чутото поразило господарката. Тя събудила мъжа си. И той чул песента. Отишли при Стоянка. От разговора между тримата всичко станало ясно. Братът прегърнал сестра си, сестра му своята снаха. Песента, както казваме, има щастлив край.

Но деда Митрия необяснимо защо плачеше на тази песен. Като сега виждам лицето му на залеза, неподвижно, без никаква гримаса, а от очите капят сълза подир сълза. Не можех да го разбера. Нали Стоянка намерила своя брат? Нали снахата й е разбрала грешката си?

Чак след години проумях. Обожателят на убавинята се разминаваше с многолюдната си фамилия. Баща му не го е оженил за севдата му Раца Попова. И още с колко ли издевателства над красотата се е сблъсквал той. Песента за Стоянка е събрала всичко като във фокус.

Но сълзите му прокапваха само при стиховете:

Значи старецът не е плачел от мъка по унижаваната красота, колкото и мъчително да е било това за него. Сълзите е изтръгвал възторгът от красотата, никога не даващата се и всепобедна красота, въпреки всички поругания върху нея.

Деда Митрия отдавна го няма. Но в паметта ми е жив: огрян от един бистър залез, с неговата невероятна гусла и най-чистите сълзи, които съм виждал. Извадих го от бездната на времето, за да го дам на всеки, когото би обогатила неговата пребогата душевност.