Деликатно затруднение

III. РАЯ

Едно от нещата, които много усложняваха живота ми на Земята, бяха сънищата на моята дъщеря. Те така ме объркваха и ми въздействаха, че си мисля дали не са се преплитали често с моята фантазия, докато релаксирах на кушетката на Уейс под енцефалометрите и другите механизми на ССКП. И макар да ме омайваха, усещах някакво дълбоко безпокойство. Дъщеричката ми беше по детски приветлива и настойчива, аз, разбира се, нямах достатъчно време за нея, но за сънищата й намирах.

Начинът, по който Рая ги разказваше, притежаваше особена яснота. Те бяха просто сцени от един свят, в който бих искал да живея — куклен свят, опростен до такава степен, че в него нямаше други хора.

Рая беше плод на брака ми от третата декада. Съпругата ми от четвъртата декада Натали обичаше да слуша историите на Рая, но като търпелива жена — с мен може би повече, отколкото с дъщеря ми — предпочиташе да не показва учудването си.

Някои особености на сънищата й ни караха с Натали да не ги споменаваме пред други хора, пред наши приятели и близки — сякаш това бяха наши малки гузни тайни. И дори когато се потях над проекта ССКП, не ги споделих нито с колегите си, нито с Уейс, нито с интелектуал-магьосниците в Лунарната психолаборатория. Поради същата причина избягвахме да обсъждаме тази тема помежду си, отчасти защото чувствахме благоговението на момичето пред собствените й нощни видения.

Но в един миг, от една случайна забележка на Тед Грийвс, цялото ми удоволствие от разказите на Рая за сънищата й се превърна в безпокойство.

Ето как се случи това.

Бях се върнал на Земята от Луната в поредния си отпуск и се чувствах изцеден повече отвсякога. Самолетите между Кенеди, Изтока и Европейския център бяха претъпкани до краен предел, независимо от извънредните джъмбоси. Навсякъде се носеха новините за откриването на живот на Юпитер. Огромните телевизионни изображения на до болка познатото ми лице на моя шурей грееха навсякъде из градовете на Западната цивилизация. Засега не беше възможно да се определи какво ще мислят хората за ползата от това откритие, но Уолстрийт бе залят от вълна на оптимизъм.

И така, озовах се у дома изтощен. Рая спеше. Да, тя все още подмокряше леглото, призна ми Натали. Влязох в банята и след препълнената вана заспах в ръцете на жена ми. А Земята продължаваше да се върти. Следващото, което си спомням, е, че се събудих от стъпките на Рая, която приближаваше нашето легло.

Малките тригодишни момиченца стъпват тежко, толкова тежко, че приличат на малки слончета. Аз пресичам нашата спалня без нито един звук, но дъщеря ми просто разтърсва къщата.

— Тате — викна тя, — аз си мислех, че си още на Луната да храниш „летивното поднание“. — Така тя по детски наричаше колективното подсъзнание, като дори не се опитваше да произнесе и другите две думи: свободно съществуващо. Или съкратено ССКП.

— Поднанието ми даде едноседмична почивка, Ри. А сега ме остави веднага да поспя! Иди да си четеш книжката!

Гледах я през полуспуснатите си клепачи. Тя наведе глава на една страна и ми се усмихна мило, като се почесваше по тила.

— Тогава онова голямо черно нещо е много по-умно и по-добро, отколкото си мислех.

От другата страна на леглото Натали се усмихваше

— Та нали в това е същността на летивното поднание, Ри — да бъде по-добро и по-мъдро, отколкото човек може да си представи.

— Аз мога да си го представя добре, много добре — каза тя. Рая още не беше се отказала от представата си за подсъзнанието като едно голямо черно нещо.

Тя се покатери на леглото и се опита да се намести между мен и Натали. Под мишницата си носеше голямата пластмасова говореща книжка с традиционните картинки. Когато се претърколи през тялото ми, ръбът на книгата се вряза болезнено в бузата ми. Неволно изохках силно.

— Ох, ти, недодялано малко дяволче! Остави ме, моля те, на мира!

— Тате, не исках да го направя. Ама наистина! Беше мучайно!

— Хич не ме интересува как е било! Махай се! Хайде! И по-бързо! Върви си в леглото!

Задърпах я за ръката, а тя избухна в сълзи.

Натали седна ядосана.

— За Бога, остави детето на мира! Ти винаги я тероризираш!

— Ти мълчи — теб не те закачам. А тя да се измита веднага, мръсно малко пале!

Така започна кавгата. Срамувам се да разкажа как продължи. Детето и Натали плачеха. Едва след закуска страстите се поуталожиха. О, сега вече мога да бъда сравнително обективен. Нали се изповядвам! Прилагам и запис на моята слабост, както и мнението на другите за мен. Повярвай ми, не е някаква хитрост, това просто е терапия.

Странно е да си спомня колко често се карахме по време на закуската… И все пак това бе една от най-успокояващите стаи, с топъл червен килим, покриващ плочките на пода, бели стени и тъмни италиански мебели. Имахме старомодни двуизмерни маслени картини, закрепени неподвижно на стените, и никакви холоекрани. В ъгъла, полускрита зад една голяма ваза с набрани направо от двора живи цветя, стоеше Дженика, нашия робот, домашната ни прислужничка; Натали предпочиташе да не я ползва и я държеше изключена. Така си седеше и сега.

Скоро мирът се възстанови, ала всички бяхме още сърдити.

Докато си пиехме кафето, Ри потупваше с крачета около мен и по едно време ме запита:

— Искаш ли да ти разкажа моя сън, тате? Ти май вече си по-спокоен, нали?

Вдигнах я на коленете си.

— Щом толкова настояваш, нека го чуем. Отново ли е за горещите водни извори?

Тя тържествено поклати глава.

— Този сън дойде при мен в три сутринта — започна момиченцето ми. — Знам точно времето, защото огромна черна птица като изгладняла врана долетя и заудря с човката си по моя прозорец. Изглежда искаше да влезе вътре и да ни събуди всички.

— Това трябва да е било в съня ти, мило дете. В тази част на Италия няма никакви врани.

— Може би си прав, тате, защото къщата беше по-мръсна, отколкото е в действителност… Изправих се и започнах веднага да сънувам, че съм дебела и тежка, че нося една голяма дебела говореща книга нагоре по хълма. Тя беше много по-голяма от всички, които имам тук. Дишах с мъка, защото близо до върха почти нямаше въздух. Това беше един невероятно ясен сън.

— И какво се случи в него?

— Нищо.

— Как така нищо?

— Ами така, нищо, само едно. Знаеш ли какво? Видях как една от онези нови японски коли се втурва надолу по хълма към мен. Сещаш ли се кои? От онези, на които купето е вътре в колелото.

— Сигурно имаш предвид „Тойота Монокар“ — предположи Натали.

— Да, точно така, „Тойта Могахар“. Търколи се край мен като огромно пламтящо колело и изчезна.

— Накъде?

— Не знам. Къде ли изчезват нещата? Аз не знам дори откъде се появяват! В съня ми това ме озадачи, огледах се на всички страни. Откъм пътя се спускаше стръмен склон, все надолу и надолу. А отгоре стърчаха осем укрепления, които го пазеха, осем малки кръгли бели стълба, бляскащи като зъби, и оттам трябва да се е появил този Могахар.

Скоро Ри изтича на двора да си играе; бяхме й купили сипки с цвят на пламък в една клетка на прасковата; тя много ги обичаше, а ние с Натали останахме на масата и се замислихме за съня й.

Аз бях на нейния въображаем хълм, където въздухът не достигаше, цветовете изглеждаха избелели и едно изоставено дете стискаше книжката си и наблюдаваше търкалящата се край него пламтяща кола. Символът на Слънцето, колелото, на което е бил разпънат Иксион, може би образът на нашата цивилизация… Тантрически символ на близкия огън… Всички тези неща и в прибавка първата станция без екипаж, която обикаля Слънцето — едно от великите постижения на Западната цивилизация, сама по себе си символ на пробуждането на множество затаени отговори в човека. Дали те не се отразяваха върху всички малки деца? Дали тези отговори не променяха по някакъв начин психиката им? Дали не ги обременяваха при подготовката им да минат по траекторията, следвана от Белия свят? Какво щяха да докажат новините от Юпитер? Каква роля играе чичо Ян, откривателят на живота там, в примитивния театър на мозъка на Ри?

Задавах си тези въпроси просто така, без да търся отговори. Изпитвах удоволствие от появата на големите въпроси, възхищавах се на принципа, че ако един въпрос наистина е важен, той сам по себе си е достатъчен и не изисква непременно отговор. В онези дни отговорите въобще не ме безпокояха. Аз по природа не съм мислител. Работата ми на платото беше свързана с чувствата и за това ми плащаха. Отговорите бяха задължение на Джони Уейс и неговите приятелчета.

— Не е лошо да ставаме — каза по едно време Натали и се захвана да прибира чашките. — Щом имаш почивен ден, нека го използваме добре. Утре отново ще трябва да си на работа на границата заедно с Грийвс.

— Знам и без да ми го напомняш, скъпа.

— Не напомням нищо, просто изричам един очевиден факт.

Когато мина край мен на път за кухнята, аз й подхвърлих:

— Знам, че тази къща е архаична, същинска селска съборетина. Но ако не бях се съгласил на нередовна гранична служба, сега нямаше и това да имаме. Щяхме да бъдем натикани в Източния или в някой друг гигантски жилищен комплекс на града, подобен на онзи, в който си прекарала мизерното си детство. Тогава сигурно щеше да се оплакваш още повече.

Тя продължи към кухнята с чашките и чинийките. Вярно беше, че къщата бе строена от и за селяни, но нейните дебели около метър каменни стени предпазваха добре от летните горещини и острия бръснещ зимен студ. Натали не промълви нито дума и когато все пак проговори, то беше толкова тихо, че едва я чувах от всекидневната:

— Не се оплаквам, Джери. Едва ли бих посмяла…

Станах и отидох при нея. Тя стоеше до мивката, същата, както си я представях често — тежката й тъмна коса, пристегната с ластик, се спускаше свободно назад. Аз я обичах, но тя често ме вбесяваше!

— Какво искаш да кажеш с това, че не смееш да се оплачеш?

— Моля те, престани да се караш с мен, Джери. Не издържам повече!

— Аз ли се карам? Мисля, че само попитах какво имаш предвид с това, което каза.

— Моля те, не се самонавивай! — тя се приближи до мен, хвана ме с две ръце за кръста и ме погледна право в очите. Настръхнах и не можах да отвърна на погледа й. — Не искам да те наранявам, Джери. Ужасен е начинът, по който се караме като всички други — знам, че си разстроен!

— Разбира се, че съм разстроен! Кой не би се разстроил от състоянието, в което се намира светът? Твоят великолепен брат и неговите приятелчета са открили живот на Юпитер! Как ли ще се отрази това на нас? Моят проект ССКП може да бъде закрит, ако скоро не получим някакви резултати. Да вземем и размириците в университетите — нещо не схващам добре, какво иска младата генерация. Ако не вземем строги мерки, Третите ще нахлуят и ще вземат превес…

Сега тя започна да се ядосва.

— О, да, ето защо дойдохме да живеем тук, долу, на края на света, така ли е? Оттук по-лесно можеш да изпратиш случаен изстрел по врага. А не те е грижа как бих искала аз да живея!

— За разлика от други хора, аз мисля и за дълга си към моята страна!

Тя побърза да ме парира.

— Дали не е част от твоя дълг да се държиш винаги така отвратително с Ри и мен? Кажи, не е ли така? Ни най-малко не те е грижа за нас.

Тя отново запя старата си песен.

— Не започвай пак с това, жено! Ако не мислех за теб, защо ми бе нужно да купувам онзи робот, който стои глупаво в другата стая? Ти никога не го употреби — предпочиташ да наемеш някоя дебела стара жена! Можех поне парите да си спестя! И би трябвало да имаш железни нерви, за да твърдиш, че въобще не се грижа за вас.

Очите й направо подивяха. Изглеждаше величествено.

— Никак не те е грижа! Никак! Ти нарани бедната ни дъщеричка, нарани и мен. Винаги си някъде там, я на Луната, я на границата, а в редките случаи, когато си тук, ни малтретираш и тиранизираш! Дори твоят глупав приятел Грийвс притежава повече чувства от теб. Ти ни мразиш! Ти мразиш всички!

Изтичах до нея, сграбчих ръката й и я раздрусах.

— Винаги вдигаш врява! Скоро ще дойде краят на декадата и ще се отърва от теб! Не мога повече да издържам!

Закрачих през къщата, тръшнах вратата и се озовах на улицата. Искрено бях благодарен на звездите, че утре щях да съм дежурен на границата! Хората ме поздравяваха, но не им обръщах внимание. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Потях се от горещината. И се наслаждавах на лошото си настроение.

Не беше вярно, че ги тероризирам. Натали може да е страдала като дете, но и аз също съм страдал! Тогава войната беше в разгара си, първата от световните войни на Западната цивилизация, въпреки че ние не сме мислели за това по същия начин тогава, преди капиталистическо-комунистическия договор. Взеха ме войник, когато другите постъпваха в университета. Страхувах се, страдах, често гладувах, бях раняван, загубих се в джунглата и прекарах там няколко дни, преди да ме открие патрулният хеликоптер. И бях убил неколцина от Третите. Дори Натали не би трябвало да твърди, че това ми е доставило удоволствие. Всичко беше отдавна отминало. И все пак беше вътре в мен. В съзнанието ми то никога не затихваше. Земята се въртеше, но цветовете на тази стара сцена никога не избледняваха.

Сега се разхождах между хълмовете над нашето село. Седнах под едно маслинено дърво и погледнах назад. Странно е да се уловиш, че мислиш за неща, които нямат нищо общо с всекидневния ти живот.

Нямаше смисъл да се разстройвам от една нищо и никаква семейна караница. Натали е чудесна жена, но малко сприхава. Погледнах часовника си. Показваше около десет. Тед Грийвс щеше да се отбие след малко за партия шах. Можех да остана още малко тук, да подишам чист въздух и да се върна. Дръж се нормално, Джери! Няма от какво да се страхуваш!