Демон

Аз съм вихър и мъгла,

владея царство без предел:

че имам орлови крила

и ноктете на орел.

Аз съм вихър и мъгла:

не зная време, нито цел

в размах, пориви и стремеж.

Аз съм зной и скреж.

А ти си плаха гълъбица.

Напразно се боиш от мен.

Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.

И благослови тоя ден.

Изгубена те найдох — вездесъщ,

и те обгърнах, тъмен и могъщ.

Далеко ще те отнеса:

отвъд най-смелата мечта.

Високо ще те изнеса

на горда самота

в призвездния предел.

Духът ми е орел.

И аз живея там.

Но аз съм сам…

Да бъда зной, да бъда скреж!

В подземни пламъци горях

и нивга никого не сгрях.

Без цел размах, без път стремеж!

В свръхземен студ се вкамених

и никого не разхладих.

Напразно, плаха гълъбица,

напразно се боиш от мен.

Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица…

И благослови тоя ден.

Аз имам орлови нокте:

и жар и лед — това са те

в ярка острота.

Далеко… и високо… там,

където аз живея сам,

другарка в будна самота,

ти в пламък ще се вледениш,

под кървав студ ще изгориш.

Че с ноктете на орел,

пронизал тая плът,

ще досегна твоя дух…

Далеко от света, високо над прахът,

в призвездния предел, —

зрение и слух —

ще бъде в огън тая плът,

а лед ще бъде твоя дух!

И горко ще ридаеш ти,

ще прокълнеш рождения си час:

земята и небето ще кънти

от твоя стон, от твоя глас,

Тогаз ще дойде и часът

за нашия задружен път:

на моето безумие часът,

за твоето блаженство кратък път!

И грабнал те в ноктете си тогаз,

с тебе лих ще полетя;

и както бурята премята

заграбен лист, така и аз

бясно ще те завъртя

между небето и земята.

Онуй, което чакам сам,

най щедро тебе ще го дам:

в пиянство, в шемет над света

блаженството велико на смъртта.

И ще размахам пак крила

без път, в пориви и стремеж,

вихър и мъгла,

с нокте на хищник — зной и скреж…

И ще размахам пак крила,

понесъл горестно самин,

вихър и мъгла,

за тебе споменът един.

Напразно, плаха гълъбица,

напразно се боиш от мен.

Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,

с орел орлица…

И благослови тоя ден!