Джем султан – Степното цвете

1

Повдигна с пръст чалмата, нахлупена до веждите. Полза никаква. След няколко секунди тя отново се смъкна по челото му.

Мразеше чалмата. Само му тежеше на главата. На всичко отгоре, докато вървеше, постоянно се клатушкаше наляво-надясно. Непрекъснато трябваше да бъде нащрек да не би да се търкулне и да стане за смях пред слугите.

А да носиш чалма, докато си на гърба на коня, беше още по-голямо мъчение. Ех, поне да му бяха позволили да язди без чалма! Ала не! Първа майка му размаха неодобрително пръст.

– Не си и помисляй! – отсече тя.

Възпитателите също веднага скачаха на крака:

– Не е прилично султански наследник да се разхожда гологлав… Особено наследникът на Мехмед Завоевателя… Боже опази! Няма как да стане!

– Защо да не може?

Изреждаха му хиляди измислени причини.

Реши да се довери на субашията[1]. Той все пак беше войник. Човек като него щеше да разбере колко нелепо е да яздиш с чалма на главата.

– Не се чувствам удобно върху седлото, субаши. При всяка крачка на коня чалмата ми се накривява ту наляво, ту надясно. Като я придържам, нито милостиня мога да раздавам, нито да опъвам лъка. Не може ли да я заменим с някаква по-малка шапка, като на конярите От удивление субашията замалко да изпусне сабята си, която тъкмо прибираше в ножницата.

– В никакъв случай! – извика той. После, като се сети, че срещу него не стои някой редови войник, а принцът, веднага се усмихна извинително: – Господарю, исках да кажа, че не е редно.

– Защо?

– Човек от вашия ранг… облечен като простите коняри… – При изричането на тези думи субашията потрепери от ужас.

Принцът тупна с крак, както правеше като малък, когато някой го ядосаше.

– Какво не разбра? Когато отивам на лов, няма да слагам чалма. Това е заповед! Трябва да я спазваш.

– Ала, господарю, скъпи господарю, простете, че ви противореча – започна да го умолява субашията, – но ако тази работа достигне до ушите на султана, нашия повелител, Аллах да го закриля, ще стане лошо. "Как се осмеляваш да извеждаш наследника ми гологлав пред робите? Нямаш ли срам?" – ще се разгневи той и ще ми отреже главата.

– Ще се застъпя за теб.

Знаеше, че няма полза да спори със субашията.

Джем – синът на султан Мехмед, завоевателя на Константинопол – беше още дванайсетгодишен. И макар да бе принц, не той определяше правилата и реда в ежедневието си. Вече две години, откак бе станал санджакбей[2]. Възхваляваха името му по планините на Кастамону, но той така и не успя да се наложи над възпитателите, субашията, даже над конярите в обора, камо ли на баща си.

Както и да е. Мразеше чалмите. И беше твърдо решен: някой ден ще се отърве от тях. Както и от провесилия се до земята кожен кафтан. И него мразеше. Постоянно се заплиташе в краката му. Но най-лошо бе, когато се качваше на седлото: заради кафтана всеки път с голяма мъка прехвърляше крака си през гърба на жребеца. Простите коняри, които носеха единствено шалвари или обикновени панталони и не знаеха какво е да ти тежи дългият до петите кафтан, само мушкаха стъпала в стремето и се мятаха на коня с един скок.

Джем дори не беше пораснал достатъчно, за да може да се метне върху седлото. Вярно, щом майка му го зърнеше, не пропускаше да прошепне: "Природата те е надарила с висок ръст", но все още краката му не достигаха стремената. Затова бяха скъсили каишките, с които бяха прикачени към самара.

Качването на коня беше съпроводено със специална церемония. Първо домъкваха камъка, върху който трябваше да стъпи, за да достигне седлото. После двама коняри хващаха юздите – да не би животното да мръдне. Джем стъпваше върху камъка и сядаше на една страна върху гърба на коня. Следваше бавно, тържествено навиване на кафтана. Едва тогава бе позволено да прехвърли крак от другата страна на самара. Ако успееше, разбира се, тъй като един от слугите дърпаше полите на кафтана надолу, докато разстилаше дрехата по задницата на коня като пелерина, за да изглежда принцът по-достолепно.

Нито в двореца на баща му, нито тук беше виждал някой от връстниците му да бъде подлаган на подобно мъчение.

Щом се оплачеше на майка си, че не иска да ходи на лов с кафтан, тя имаше готов отговор:

– Не е редно, степно цвете мое. Ти не си дете, а наследник на султана.

Цвете! Степно цвете! А нима е редно да наричаш наследник на султана "степно цвете"! Сигурно това са били първите думи на майка му към него. Откак се помнеше, все така го наричаше. "Аз съм полско, а ти – степно цвете" – повтаряше тя.

Всеки път, когато Джем искаше да направи нещо интересно, например да отиде на лов за мечки, всички възпитатели, служители и прислужници гракваха в един глас:

– На лов за мечки? Господарю, та вие сте още дете!

Нощем Джем се терзаеше какъв е: потомък на султана или дете. Не се смяташе за султански наследник. Ако беше такъв, думата му трябваше да се слуша. Но и дете не беше. Нима е редно едно дете да се облича по този начин, да бъде преследвано от цяла армия възрастни, които се разкрещяват "Недейте, господарю!", "Ще паднете, господарю!", "Спрете, господарю!" всеки път, когато тичаше и лудуваше или се опитваше да покаже смелостта и ловкостта си. Джем искаше да бъде свободен. Поне в любимата си планина. Да язди, да преследва елените и да опъва лъка. Но ето че не можеше да го стори.

Една вечер промълви пред майка си:

– Чувствам се като пленник.

– Шшт! – опита се тя да го накара да млъкне.

Но Джем нямаше намерение да мълчи тази вечер.

– Ако не бях наследник на султана, щях ли да мога да правя каквото си искам?

Майка му втренчи в него сините си очи.

– Да се обличам както искам, да ходя където поискам, а щом ми хрумне – да яхна коня си и сам да обикалям планините надлъж и нашир.

Майка му направи знак да мълчи, като постави пръст пред устните си.

– А вие бихте ли дошли в тази планина по своя воля, ако не бяхте моя майка?

Тя, която винаги имаше готов отговор за всичко, този път замълча и сведе глава. Синът ѝ сам се досети за отговора. Не би дошла!

Джем я погледна изпитателно.

– Кажете – заговори той, запъвайки се, – ако не бях престолонаследник, нямаше ли да съм по-щастлив, по-свободен?

Майка му се огледа дали някой не подслушва разговора им и прошепна:

– Не знам. Сигурно щеше да си.

– Добре! Тогава не искам да съм престолонаследник. При първа възможност ще говоря с баща ми Тя го погледна уплашено.

– На един наследник на султана не подхожда да говори такива неща!

Джем дори не ѝ беше разказал за гласа, които чуваше от няколко месеца. Гласът в главата му. Той бе толкова ясен, толкова жив и осезаем, сякаш идваше от дълбините на съзнанието му.

– Ела! – зовеше го гласът. – Ела, спаси ме! Тук съм, султански сине. Елааа! Побързай!

Чуваше го почти всяка вечер. Понякога Джем се стряскаше в съня си:

– Кой е? Лала[3], ти ли си?

Нямаше никой.

Джем не бе споделил с никого, че чува гласове. Възнамеряваше да поговори с майка си тази вечер, но като видя уплахата в очите ѝ, се отказа. И да ѝ беше разказал, какво щеше да спечели? Тя със сигурност щеше да отвърне:

– На един султански наследник не подхожда да мисли за такива неща! Нито да чува гласове, нали, юначе мое!

Тогава Джем си каза: "Прав съм. Водя живот, в който е предварително отредено какво да мисля, какво да говоря, как да се обличам. Все едно съм пленник".

Но наближаваше денят, в който пленникът щеше да се разбунтува.

Ловът на сърни и елени вече не му беше достатъчен. Искаше да изпробва лъка си по друго животно.

Вълците не му излизаха от ума. Нощем излизаше на чардака и слушаше воя им. Сякаш му говореха: "Не се възгордявай, принце. Ти си син на султана, но ние сме повелители на планините".

Знаеше, че е детинско да си въобразява такива неща, но не се притесняваше. Нали непрекъснато му повтаряха, че е дете.

Джем обаче смяташе, че вече е пораснал и бе време да се изправи сам срещу вълците. Те бяха храбри животни. Безстрашни. Хитри. Не бяха беззащитни като елените. Готови бяха да убиват. Джем можеше да докаже, че вече не е дете, като се изправи без страх срещу смъртта. Яздеше уверено, упражняваше се с лъка и стрелите. Измина цяла година, откакто го похвалиха: "Вече не сте неопитен, господарю!". Със сигурност не беше неопитен. Нима не уцелваше безпогрешно учебните мишени? Нима сред придворните имаше младеж, който да изпраща стрелите си по-далеч от неговите? Следователно нямаше причина да се бои от вълците. Без да му мигне окото, щеше да извади стрела от колчана, да опъне тетивата на лъка и да се прицели точно… Докато се въртеше развълнувано в леглото, същата нощ Джем реши: "Само така мога да докажа, че съм достоен син на султан Мехмед Завоевателя, а не като внимавам да не ми падне чалмата пред възпитателите…"

Вълците го очакваха. Както и онзи глас. Гласът, който го молеше за помощ. Гласът, който го подканваше да побърза.

– Идвам! – прошепна Джем към гората. – Почакайте, идвам!

Денят на бунта дойде. Ако планът му успееше, Степното цвете щеше да опита вкуса на свободата и да разбере какво е да ловуваш сам.

Сутринта, още преди да се е развиделило, ловната процесия тръгна на път. Най-отпред вървяха следотърсачите. След тях яздеше Джем. На пръв поглед изглеждаше, че той дърпа юздите. Но не беше така. Всеки път, когато се качваше на седлото, от двете му страни заставаха двама слуги. Поводите бяха в техните ръце.

Джем знаеше, че и конят му Шимшек копнее за свобода не по-малко от самия него. Колко пъти бе прошепвал в ухото на жребеца: "Търпение! Скоро ще дойде денят, в който ще тичаме на воля".

И ето че очакваният миг дойде. Днес или щеше да се изплъзне на ловната дружина и да навлезе сам в гората, за да предизвика вълците, или други щяха да му държат поводите, докато е жив.

Джем се обърна и погледна назад, като придържаше чалмата с една ръка. Вдясно зад него яздеха субашията и помощникът му. По-младият от двамата възпитатели на принца, Сюлейман Челеби, беше вляво. Ако можеше да се съди по изражението на лицето му, никак не му бе приятно да бъде тук в този ранен час. Следваха ги трийсетина войници и още толкова коняри и слуги.

За един момент Джем се усъмни, че ще успее да се изплъзне на тази многобройна свита. Беше почти невъзможно, но трябваше да опита. Щом го смятаха за дете, можеше да си позволи една лудория.

Когато наближиха стръмнината, сърцето му се разтуптя до пръсване. Тук пътеката свършваше. Всеки сам трябваше да избира пътя си между дърветата на потъналата в сняг гора. Джем чакаше точно този момент.

Не след дълго между хълмовете и скалите се показа заснеженият северен склон на Къзълкая. Сърцето на Джем заби още по-лудо.

В продължение на много дни беше обмислял бягството си. Щеше да изчака, докато дърветата се сгъстят достатъчно, за да не може ловната свита да го следва плътно в определения строй. Тогава рязко щеше да сръчка Шимшек. Слугите от двете му страни със сигурност нямаше да очакват подобен ход. При резкия скок на животното мъжете щяха да изпуснат поводите и конят щеше да понесе господаря си към свободата.

Джем знаеше, че щом се опомнят, веднага ще хукнат да го преследват. Все пак разчиташе на преднината, която щеше да получи от краткия миг на изненада. Всички щяха да сметнат, че Джем ще навлезе с коня си още по-навътре в гората, но той щеше да се скрие в една известна само на него пещера в подножието на Къзълкая.

Мъжете от ловната дружина щяха да викат и да го търсят известно време, и като не го открият – да се приберат в палата. Джем въобще не се интересуваше как ще се оправдават, че са загубили наследника на султан Мехмед.

Принцът щеше да захвърли чалмата, да покори сам гората и да влезе в битка с вълците. После щеше да се върне победоносно в палата, закачил на задницата на Шимшек труп на вълк. Щеше да хвърли вълчето тяло на земята и да слезе от седлото.

Всичко стана, както го бе намислил. Когато стигнаха до мястото, където клоните на дърветата започваха да се преплитат едни в други, Джем се изправи на стремената и изкрещя: "Дий!".

Шимшек, сякаш очаквал този миг, се изправи на задните си крака. Сред мъжете в ловната дружина настъпи смут, щом копитата на жребеца разцепиха въздуха. От рязкото движение на коня чалмата на Джем падна на земята. Сърцето му се разлудува.

– Хайде, момчето ми! – извика Джем.

Шимшек подскочи и единият от слугите изпусна повода. Жребецът се стрелна напред сред виковете, ругатните и заплахите на мъжете, които се опитваха да го спрат.

– Дръжте го! – дочу се отдалеч гласът на субашията. – Ако изпуснете принца, лично аз ще ви отрежа главите.

Слугата, който яздеше отляво на Джем, все още държеше повода на жребеца. Надяваше се да овладее разлудялото се животно. Джем отпусна леко юздата и сръчка с пети корема на коня. Слугата опита още веднъж да издърпа Шимшек към себе си, но жребецът и Джем вече бяха в плен на устрема.

Най-после бяха свободни. Вятърът размяташе гривата на Шимшек и рошеше буйната черна коса на Джем.

Само след около две минути намериха пещерата. Току се скриха и ловната свита мина покрай тях, хората продължаваха да викат Джем и да проклинат коня му. Докато мъжете разберат, че принцът е тръгнал в друга посока, щеше да е късно. Джем вече щеше да е на място, за което никой не подозира. Там, където го зовяха вълците.

2

Джем се засмя доволно. Погали коня си по врата и гривата. Ослуша се.

– Чуй! – прошепна в ухото на Шимшек. – Чуй вятъра.

Животното наостри уши, сякаш бе разбрало думите на господаря си. Вятърът свиреше в клоните на дърветата.

– Не се чуват никакви гласове. Нито на субашията, нито на конярите и войниците… Напълно сами сме. Само аз, ти и вятърът.

Шимшек изпръхтя доволно.

– Хайде! – подкани го Джем. – да вървим.

Разтърси леко юздите и конят пое с равен ход. Вървяха сред дърветата, опиянени от свободата. Джем загуби представа за време. Погледна към небето, за да се опита да отгатне колко е часът. Клоните бяха толкова гъсти, че над себе си видя само мрак.

Свечеряваше ли се? "Не! – помисли си Джем. – Това не е вечерен здрач. Клоните са толкова гъсти, че не пропускат и един слънчев лъч."

Но така ли бе в действителност?

Час ли мина, откак се изплъзна на свитата, или два? Джем се зачуди накъде е Къзълкая. Огледа се наоколо. Нищо не се виждаше. Клоните скриваха върха. Как щеше да намери обратния път?

– Обратният път ли? – възкликна един глас.

Джем се стресна. Гласът, който чу, беше толкова истински, сякаш някой говореше до него.

Нямаше никой, разбира се. Джем и Шимшек бяха съвсем сами.

– Обратният път ли? – повтори същият непознат глас.

Джем беше убеден, че не си говори сам. Гласът идваше от гората и се чуваше съвсем ясно.

– С празни ръце ли ще тръгнеш да търсиш обратния път?

Гласът казваше истината. Каква щеше да е ползата от бягството му, ако се върнеше в палата, без да е убил вълк? Кой щеше да му повярва, че вече не е дете? Кой би си помислил тогава, че е достоен наследник на баща си и носи завоевателския дух на предците си? Джем трябваше да има доказателство, за да си кажат придворните и възпитателите: "Принцът покори сам планината и уби рижия вълк. Хвърли трупа в краката ни".

Ако Джем се върнеше с празни ръце, бягството му щеше да се окаже пълен провал.

– Добре де – каза си Джем в отговор на гласа. – Какво да правя, като от толкова време яздя, а не срещнах ни един вълк?

Изведнъж го обхвана странно чувство. Не можеше да определи какво бе то. Страх ли? Разтърси рамене. Нямаше от какво да се страхува. Все пак бе син на султан Мехмед Завоевателя. Не знаеше що е страх. И така трябваше да бъде. Тогава какво бе чувството, което го обземаше? Тревога?

Къде ли беше ловната свита? Досега трябваше да са го намерили. Но ето че никой не го викаше по име.

Джем съвсем загуби представа кое време е и къде се намира.

Следваше гласа, който го зовеше, и достигна до непознати части на гората. Стволовете на дърветата сякаш израстваха от самата мъгла. По-лошото бе, че сивата пара постепенно се сгъстяваше и дори клоните вече трудно се виждаха. Скоро съвсем щеше да ги погълне. Вече беше невъзможно ловците да намерят Джем.

Внезапно принцът дръпна юздите.

– Стооой! – изрече той вяло.

Шимшек закова намясто. От известно време конят пристъпваше едва-едва. Двамата се ослушаха внимателно. Ноздрите на Шимшек се разшириха.

– Какво става, момчето ми? – прошепна Джем на жребеца. – Измори ли се? Да не би да надушваш нещо?

– Не спирай! – призова го отново викът от гората. Този път гласът като че ли идваше някъде отпред. Но там нямаше човек. А може би мъглата го скриваше? Джем се поколеба.

– Продължавай, синко! – Сега гласът се разнесе звънък като камбана. – Не се отказвай! Не спирай! Елааа!

Кой ли го викаше?

– Ела, Джем… Ела, сине… Не се отказвай. Върви. Не спирай!

Джем подкара отново коня си. Шимшек направи две крачки и спря. Вдигна глава и се ослуша, започна да души въздуха. Не обърна внимание на командата на Джем да продължи напред. Риеше снега с предните си копита. Започна да пръхти, наостри уши и неспокойно разтърси глава.

Шимшек бе чул нещо. Уплаши се от нещо.

Джем погали коня, за да го успокои. Тогава до него долетя страшният вой:

– Аууу! Аууу!

Страховитият рев, който раздра смълчаната гора, накара Джем да подскочи.

– Вълк! Най-после го открих! – пое си той въздух с облекчение.

Обзелият го преди малко страх веднага се стопи. "Не трябва ли сега да се уплаша? – мина му през ума. – Пред себе си имам вълк! А може би дори цяла глутница!"

Всеки друг на мястото на Джем би побягнал. Но той не можеше да избяга. Не му бе позволено. Нямаше да е достоен син на султан Мехмед Завоевателя, ако побегне. Както баща му се бе хвърлил срещу крепостните стени на византийските неверници, възседнал сурия си кон, така и Джем щеше да отнеме душата на вълка, яхнал Шимшек. От месеци мечтаеше за този миг. Бе поел голям риск, за да се случи тази среща.

Тъмата и мъглата скриваха всичко от взора му, но Джем знаеше, че вълкът е там някъде, сред дърветата.

Пришпори отново Шимшек. Конят се възпротиви. Изправи се на задни крака и изцвили.

Вълкът нададе още по-страшен вой:

– Аууу!

Джем целият настръхна. От страх Шимшек отново се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. Джем усети, че започва да се плъзга по гърба на животното. Ако паднеше и конят му избягаше, беше обречен. Знаеше толкова истории за изядени от вълци хора. Сега разбра каква е ползата от упражненията и тренировките по езда. Хвана се здраво за юздите и ги дръпна с всичка сила, без да обръща внимание на болката в мускулите си, както и на отчаяното цвилене и пръхтене на Шимшек.

Но ето че се случи нещо съвсем неочаквано.

Внезапно мъглата се вдигна. Клоните на дърветата се разтвориха и Джем се озова на една поляна. Там стоеше някакъв дервиш, а зад него риж вълк с огнени очи.

Дервишът като че ли не подозираше, че зад гърба му стои страшен звяр. Лицето на стареца бе озарено от ярка светлина. Имаше дълга до гърдите брада. На главата си носеше висока плъстена шапка, омотана със зелен шал. Стоеше с протегнати към небето ръце и гледаше Джем. Сякаш го очакваше.

Принцът отново чу онзи глас:

– Най-сетне дойде, чедо… Пристигна при мен.

Невероятно! Старецът дори не помръдваше устни, но Джем бе убеден, че чува неговия глас. Той ли бе човекът, който го зовеше от толкова месеци?

Вероятно бе някой светец.

Изведнъж Шимшек се успокои. Наведе глава и започна да рие земята с предните си копита. Явно и той като ездача си се готвеше за битка.

Джем сякаш загуби дар слово. Искаше да каже нещо, но не можеше.

"Старче, зад гърба ти има вълк!" – мина му през ума, но думите не излязоха от устата му.

Дервишът стоеше, протегнал ръце към небето. Заливаше го мека светлина. Джем не можеше да определи откъде идва тя. Нима това са слънчеви лъчи? Та нали е почти тъмно?

Веждите и миглите на стареца бяха бели като снега. Лицето му излъчваше непоклатимо спокойствие. Усмивката му вдъхваше увереност и щастие.

Въпреки надвисналата опасност, Джем се почувства спокоен и на сигурно място.

– Добре дошъл, султански сине! – закънтя гласът в главата му. – Имам да ти казвам важни неща.

– Дядо! – успя най-после да продума Джем. – Вълк!

Старецът явно не го разбра или не го чу.

Вълкът крадешком се промъкваше към дервиша. Внезапно спря. Вдигна глава и впери поглед в Джем.

"Точно като в приказките!" – помисли си принцът.

"Дяволът надява вълчата кожа и така идва в нашия свят. Затова в очите на вълка горят пламъците на ада" – все това му разказваха. Не го вярваше. Сега за пръв път в живота си се изправяше лице в лице с вълк и видя как святкат зениците в очите на звяра.

Пламъците на ада!

Значи самият дявол с остри като кинжали зъби се промъкваше зад гърба на светлоликия старец.

– Зад теб има вълк! – извика Джем, или поне му се стори, че извика.

– Пред мен си ти, султански сине!

"Боже – помисли си Джем, – та той говори на мен!"

Но сега не беше време за разговори. Рижият вълк се готвеше за нападение.

Джем бързо посегна към колчана. Изтръпна от ужас. Имаше една-единствена стрела. Конят се изправи на задните си крака. Друг на мястото на Джем щеше да падне. В същото време вълкът бързо приближаваше дервиша. Всеки момент щеше да скочи. Джем осъзна, че няма право на грешка. Ако не уцелеше звяра, и дервишът, и той щяха да намерят смъртта си.

– Не се колебай, султански сине! – звънна гласът в главата му. – Не се бави! Направи, каквото си намислил!

С едно движение постави стрелата в лъка. Опъна тетивата. Прониза безпогрешно гръкляна на хвърлилия се към стареца звяр.

Стенещият дявол се стовари в краката на дервиша.

– Успя! – усмихна се дервишът. Този път устните му помръдваха и гласът му вече не отекваше като камбана в главата на Джем. – Дойде, откри, уби! Спаси ме! Време е за отплата!

– Отплата ли?

– Да, отплата, султански сине! Ще ти дам безценен съвет.

– Знаеш, че аз съм син на султана, а ти кой си?

– Не е важно кой съм – усмихна се старецът. – Важно е ти какъв ще станеш. Или какъв няма да станеш.

– Нищо не разбрах от тези недомлъвки. Как ме викаше толкова отдалеч? И какво означават думите ти? Какъв е смисълът от този безценен съвет, като е забулен в мистерия.

– Времето е малко, имам да ти казвам много. Не допускай високомерието и честолюбието в сърцето си! Не позволявай на алчността и егоизма да те заслепят и покварят.

Очите на стареца станаха прозрачни като лед. Тръпки побиха Джем.

– Не се поддавай на жаждата за власт! Не поглеждай към престола!

Престолът ли? Джем се разсмя. Очите на стареца върнаха нормалния си вид. На лицето му отново се изписа благото изражение.

– Не се тревожи, старче. Далече съм аз от престола, а и престолът е далеч от мен. Нима не знаеш, че имам двама по-големи братя? Дори не ми е хрумвало, че някога може да дойде и моят ред.

– Чудесно! – въздъхна старецът. – Дяволът обаче нашепва в човешкото ухо какво ли не! И ти, като всеки раб божи, не си безгрешен. Сатаната е готов да се възползва от всяка възможност. Ще те отклони от правия път, ще замъгли разума ти, ще ти каже, че правото е твое. Знай, султански сине, че правото е в ръцете на Аллах! Той решава на кого да го даде. Последният ми съвет е: Не допускай дяволът да те изкуши!

Дервишът рязко се обърна и започна да се отдалечава. Сякаш не вървеше, а летеше. Отдалечи се от поляната сякаш за миг.

– А ако допусна? – провикна се Джем. – Това не ми каза. Какво ще стане, ако дяволът ме изкуши?

Дервишът рязко се обърна. С тоягата си посочи трупа на звяра.

– Вълкът ще се върне!

И изведнъж всичко се промени. Дервишът се изгуби между дърветата. Тъмата и мъглата отново се спуснаха над гората.

Ако не беше мъртвият вълк на земята, Джем щеше да си помисли, че всичко е било само сън.

Постоя неподвижно още няколко мига. Внезапно чу викове:

– Господарю!

"Идват! – зарадва се Джем. – Намериха ме!"

– Господарю! ... Къде сте?

Джем разпозна гласа на възпитателя си Сюлейман Челеби.

– Ако не го намерите, всички ще останете без уши! – заплашваше субашията.

– Тук съм! Ето тук!

Сън, кошмар или реалност – каквото и да беше преживял Джем току-що, вече му се искаше да свършва.

На поляната се изсипаха цяла сюрия обезумели от тревога мъже.

Сюлейман Челеби пръв се спусна към Джем. Веднага зад него приближаваше субашията.

– Господарю, уплашихте ни! За миг помислихме, че сме ви изгубили.

Джем не успя да прикрие учудването си. За какъв миг говореха, та той броди сам из гората в продължение на часове

– От колко време ме търсите? – запита Джем.

Сюлейман Челеби, субашията и помощникът му се спогледаха.

– Не много! – отвърна субашията. – Иманяма няколко минути.

После погледът му падна върху убития вълк.

– Господарю! – възкликна субашията. Скочи от седлото и отиде до вълка. – Та това е вашата стрела!

Обърна се към ловците:

– Вижте! Стрелата на принц Джем. С един изстрел е убил вълк. Истински син на султан Мехмед Завоевателя. Вижте и запомнете! Макар да е още дете, вече си личи, че е достоен наследник на нашия повелител.

Помощникът на субашията не остана по-назад с похвалите:

– Прикрепете трупа на вълка за коня на принца. Нека всички в палата видят с очите си какъв силен момък е нашият господар! Нека се знае, че малкият син на всемогъщия ни султан е истински храбрец!

Ловната процесия пое с възхвалителни възгласи.

Шимшек не беше направил и пет крачки, когато Джем съзря Къзълкая.

3

Знамената на султан Мехмед Завоевателя и санджакбея принц Джем плющяха едно до друго на вятъра.

Върхът на крепостта отсреща беше забулен в мъгла. Това не бе добър знак. Приближаваше буря. Скоро вятърът щеше да донесе черни облаци и да настане истински ад. Винаги така ставаше.

Първо се събираха облаци над крепостта. После фъртуната се развихряше. Виеше и съскаше като хиляди влечуги в продължение на часове. Накрая внезапно спираше и тогава се възцаряваше пълно безветрие. Над Кастамону се спускаше неземна тишина. Никак не му се нравеше този покой. В него имаше нещо злокобно. Сякаш дебнеше опасност… Предателство… Смърт Не след дълго щеше да дойде и снегът. Той щеше да покрие планини и равнини и да превърне обитателите на палата в пленници. Щом натрупаше сняг, нито човек можеше да дойде дотук, нито пиле да прехвръкне. В планината оставаха да бродят само вълците.

Бе дошъл в тези отдалечени места по задължение. Когато прогласиха малкия син на султан Мехмед Завоевателя за управител на санджак Кастамону, и той, Сюлейман Челеби, трябваше да го последва като негов възпитател.

Сюлейман Челеби не одобряваше тази османска традиция във възпитанието на принцовете. "Каква власт можеш да повериш в ръцете на едно десетгодишно дете? – ядосваше се наум. – Защо пращаш деца, които и една стъпка не правят без одобрението на възпитателите си, да управляват някоя отдалечена област?"

Напразно се измъчваше с разсъждения по тази тема. "Стига вече! – мислено си заповяда той. – Нима съм по-умен от султан Мехмед? Такъв е редът в османската династия и толкоз. Принцовете да стоят далеч от столицата. Даже и да разбера защо изпращат момчетата далеч от султанския двор, каква полза?"

Всъщност той много добре знаеше каква бе причината. Страхът. Султанът се боеше от собствените си деца. Страхуваше се да не се повтори отново нещастието, което сполетя османците след смъртта на Баязид Йълдъръм[4]. Измислиха тази предпазна мярка, за да предотвратят борбите за престола между братя, племенници, чичовци и вуйчовци, ако държавата внезапно остане без предводител.

На все още невръстна възраст изпращаха принцовете в някой отдалечен санджак под претекст, че трябва да изучават и упражняват изкуството на управлението на държавата под ръководството на опитните им възпитатели. Истината обаче бе друга. Властелините се бояха, че в столицата принцовете могат да възприемат някои опасни идеи и да посегнат към престола.

Властта изкушава онзи, който е близо до нея.

Нима Сюлейман Челеби имаше вина за това? Но като възпитател на един от принцовете вече четири години бе принуден да се свива в стария палат на Исфендяроглу Исмаил в подножието на планината Кюре.

"Ех, поне Джем да бе принц като принц!" – помисли си Сюлейман. Вярно, понякога показваше храброст. Например, когато веднъж се загуби в гората и сам бе успял да се справи със страшен вълк. Джем обаче не проявяваше никакъв интерес към управлението на държавата и престола. Размотаваше се насам-натам с молив и хартия в ръка и съчиняваше стихчета и рими. Или пък ходеше на лов да постреля с лъка по зверове и птици. Въобще не мислеше за утрешния ден. А трябваше!

Колко пъти Сюлейман Челеби му казваше: "Господарю, четете законите за държавното управление на султан Мехмед".

Джем само се усмихваше. Нито за султанската власт мислеше, нито за собствената си глава.

Но възпитателят мислеше.

Приближаваше опасност, която нарастваше с всеки изминал ден. Всички в двора на принца в Кастамону съзнаваха тази опасност. Единствен Джем не я виждаше.

Сюлейман Челеби си спомни деня, в който от Истанбул пристигна вест: султан Мехмед вика в столицата принца. Трябваше да тръгне веднага на път. Всички в двора се вкамениха от ужас. Сърцето на Сюлейман щеше да се пръсне от страх.

А Джем потри доволно ръце:

– Добре! Чудесно!

Защо ли султанът викаше толкова спешно сина си? Може би за да го попита защо храни петстотин бойци и събира войска. Джем обаче нищо не подозираше за тази работа. С нея се бе захванал Бурханетин Челеби. Всички знаеха, че един ден на принца ще му е необходима войска.

Джем започна да чете писмото от баща си. Изведнъж помръкна. Като го видя такъв, Сюлейман Челеби замалко не извика от уплаха. И до ден-днешен сърцето му се свиваше от спомена за този миг. Помисли си, че принцът чете смъртната си присъда. Джем изглеждаше посърнал, замислен, дори разтревожен.

– Кани ме на празненство.

Какво? Гласът на Джем бе толкова жален, че никой не повярва на чутото.

– Празненство ли, господарю?

– Баща ми е решил да направим сюнет.

Този път страховете на Сюлейман Челеби не се сбъднаха, но той знаеше, че някой ден ще се осъществят. Тогава от столицата нямаше да дойде вестоносец, а убиец.

Сюлейман Челеби беше наясно, че няма полза да обяснява тези неща на принца. Предугаждаше отговора на Джем:

– Много си мнителен, лала! Какъв грях съм сторил? Не се поддавам на алчност и честолюбие. Умът и духът ми са чисти и неопетнени. Защо тогава баща ми ще иска да ми стори зло?

Какви бяха тези приказки? Кой беше научил едно тринайсетгодишно момче да говори така? Дори да му беше дал цял куп примери от историята, то пак щеше да смята, че биха отрязали главата на някой само ако е извършил грях или престъпление.

"Ех, дете, дете! – често си мислеше Сюлейман Челеби. – Ако знаеш колко хора са изгубили живота си заради клевета!"

Поеха към столицата, но възпитателят се успокои едва когато се убеди напълно, че султанът наистина вика сина си за сюнет.

Престолният град бе променен. Султан Мехмед се бе преместил в новия си дворец, разположен върху един хълм. Сградата бе светла и просторна. Нямаше и помен от сумрака в стария византийски дворец. В османския палат обаче се беше настанило уплашено безмълвие. Не се чуваше никакъв глас. По коридорите и двора сновяха безброй слуги, евнуси и придворни, но на човек му се струваше, че в двореца няма жива душа. Хората се разбираха помежду си само с очи, без да говорят, за да не нарушават свещеното спокойствие на падишаха.

Дори церемонията по сюнета на принца бе проведена извън двореца, за да не се смути тишината в султанските покои.

На Сюлейман Челеби обаче най-страшни се сториха клюките, които се криеха зад безмълвието. Почти до всяка колона двама души си шушукаха нещо, допрели глави. Зад спокойните усмивки по лицата на придворните прозираха тревога, злоба, лицемерие и страх.

Намери се кой да придърпа и Сюлейман в тъмния ъгъл между две стени.

– Съдба! – загрижено занарежда един слуга. – Кой би казал, че височайшият ни повелител ще пати като покойния си баща?

Сюлейман Челеби го изгледа неразбиращо.

– Така е! – продължи онзи. – Крушата не пада по-далеч от дървото. Нашият султан е завоевател като баща си. Единият покори Мохач, а другият – Константинопол.

Сюлейман Челеби никога нямаше да забрави лисичата физиономия на този човек.

– Даже и болестта им е еднаква.

– Болест ли? – учуди се Сюлейман.

– Нима не знаете? Нашият господар, също като баща си, се разболя от подагра.

Истина ли бе? Та султан Мехмед беше само на четиридесет и една години!

Но явно клюките имаха основания. Сюлейман Челеби вече бе видял падишаха отдалеч и разбра, че човекът казва истината. Султанът се придвижваше с мъка. Личеше, че изпитва болка.

Слугата огледа преценяващо Сюлейман и продължи да нарежда:

– То се знае, повикаха най-добрите лекари от четирите краища на света. Какви ли не лекове опитаха, ала напразно… Само Аллах знае колко му остава Положението беше ясно. В столицата крояха планове какво да правят след смъртта на султана. При тази вест Сюлейман Челеби се разтревожи още повече. Пашите вече бяха започнали тихомълком надпреварата за властта. Едни бяха застанали на страната на най-големия принц – Мустафа, други поддържаха средния – Баязид. Името на Джем обаче въобще не се споменаваше.

"Джем ли? Ума ли си загуби, челеби? Та той е още дете…" или "Може ли да управлява мъж, който още не е лягал до жена?" – така казваха хората.

Тогава какво щеше да стане с Джем, когато удари последният час на султан Мехмед? Можеше пък султанът да не умре толкова скоро. Но рано или късно щеше да умре. Кой е избягал от смъртта?

"Дано Аллах благослови падишаха с дълъг живот!" Сюлейман Челеби не искаше да си признае, но произнасяше този молитвен възглас повече с грижа за собственото си съществуване, отколкото за султанското добруване, защото след смъртта на Мехмед Завоевателя за пръв път османците щяха да приложат новия закон за опазване на реда и мира в държавата!

– Какво става, челеби, пак ли лисицата не ти дава мира?

Сюлейман бе изтръгнат от мислите си от гласа на другаря му, който седеше до буйно горящото огнище.

– Лисица ли? Каква лисица, Бурханетин Челеби?

Бурханетин също бе възпитател на Джем. Черна брада ограждаше кръглото му лице. Очите му, които изглеждаха несъразмерно малки спрямо носа, святкаха хитро под гъстите вежди. И на него бе досадил животът в тази пустош.

– Хайде, хайде! Да не би вече цял час да броиш камъните на отсрещната крепост? За принца мислиш, нали?

На Сюлейман му се искаше да каже, че има собствени грижи.

Бурханетин стана и дойде до прозореца. Известно време двамата гледаха навън, без да говорят. Мълчанието наруши Сюлейман Челеби:

– Идва буря.

Бурханетин се обърна бавно и го изгледа. Малките му черни очи светнаха. Наведе се над ухото на Сюлейман Челеби и прошепна:

– А после смъртта

4

Смъртта! Сюлейман се разтрепери. Дали заради думите на Бурханетин Челеби, или защото сам си представяше студения полъх на смъртта.

– Смърт ли каза, Бурханетин?

– Няма смисъл да криеш, Сюлейман! – прошепна възпитателят. – Не спираш да мислиш за новия закон на султан Мехмед. Представяш си какво бедствие ще ни сполети, щом падишахът умре.

Бурханетин Челеби понечи да осъди прокобата на Сюлейман, но в крайна сметка тихо промълви:

– Страхувам се! Принцът въобще не го е грижа. След смъртта на падишаха по-големите му братя няма да го оставят жив. Такъв е законът на султан Мехмед Завоевателя. Ако ще Джем, стихове да пише, ако ще по цял ден да дрънка на саза, законът повелява: за благото на държавата е уместно да пожертваш братята си. А мигар този, който пролее кръвта на брат си, ще пощади нас?

Гласът на Бурханетин Челеби заглъхна. След малко с мъка продължи:

– Аз… боя се за главата си.

Очите му бяха изпълнени с ужас.

"И аз се страхувам от същото" – помисли си Сюлейман, но само леко кимна.

Нощем лежеше буден чак до съмнало, без да отделя очи от вратата. Представяше си как в покоите на принц Джем тихичко се промъква убиец с ятаган. Сюлейман вижда как палачът замахва към принца, чува стоновете на момчето. После… после… отрязаната глава се търкулва… О, боже!

Колко нощи Сюлейман Челеби се изправяше с ужас в леглото, подплашен от призраците във въображението си! Целият ставаше вир-вода от пот. Непрекъснато му се причуваха стъпки, които се приближават към вратата. Безшумните смъртоносни стъпки на убиеца. Сърцето на Сюлейман биеше лудо. "Спокойно! Спокойно! Това са само видения!" – повтаряше си той.

"И защо ли се притеснявам? – мърмореше си Сюлейман Челеби. – Даже главата на Джем да падне, мен какво ме засяга? Да не би сам да съм избрал да му стана възпитател? Защо ще погубват и мен? Аз съм дребна риба. Най-много да ме изгонят от двореца!"

Много добре обаче осъзнаваше, че не е така. Бъдещият владетел нямаше да пожали нито брат си, нито умните му учители. Повечето владетели бяха готови да заколят дори невръстно дете, за да управляват необезпокоявани от никого.

Ситуацията беше такава; колкото и да му се искаше, нямаше как да повярва, че главата му ще остане на раменете.

Внезапен шум накара и двамата възпитатели да подскочат.

– По дяволите! – изруга Бурханетин Челеби.

Обърна се към огнището. Една цепеница бе изпукала силно в огъня.

Без да се замисля, Сюлейман Челеби отново промълви:

– Идва буря!

После, като се сети как преди малко Бурханетин Челеби бе продължил изречението му, побърза да добави:

– Стаята започна да изстива. Да сложим още дърва в огъня.

Бурханетин не отговори. Сюлейман Челеби постави два пъна в огнището и се загледа в пламъците.

– Знаеш ли – каза той след малко, – нашият принц няма никакви шансове.

Естествено, че знаеше, но досега не се осмеляваше да го изрече на глас.

– Когато султан Мехмед заспи вечен сън, големият престолонаследник Мустафа ще заеме престола. Има много привърженици сред духовниците.

– Казват, че и войската е на негова страна.

– Така е. Не знам дали си чувал какви ги е разправял великият везир Вели Махмуд паша. "Нашият падишах ще има две велики заслуги в живота си. Едната вече е ясна: завоюването на Константинопол. Другата е също толкова важна. Да повери управлението в ръцете на наследник, който да е завоевател като него. Нека Аллах да даде дълъг живот както на нашия господар падишаха, така и на Мустафа хан." Махмут паша казал тези думи на всеослушание. Къде се е чуло и видяло принц да бъде наричан хан[5]?

– Само да го чуе султанът!

– Там е цялата работа! Чул го е. За такива думи ти вземат главата Бурханетин Челеби се огледа внимателно – да не би някой да ги подслушва.

– Даже твърдят – продължи той, – че самият падишах е заповядал на Махмуд да разпространява тези приказки. Дааа, челеби. Баязид и нашият принц въобще не влизат в сметката за престола.

Сюлейман Челеби само леко поклати глава в знак, че е съгласен с думите на Бурханетин.

– Видя ли принц Мустафа, когато бяхме в столицата за сюнета? – не млъкваше Бурханетин.

Сюлейман Челеби го беше видял. Бащичко! Стоеше като орел пред шатрата на султана. Същата стойка. Същите смръщени вежди и големи черни очи. Същият изпепеляващ поглед. Нямаше съмнение, че щом султанът се спомине, Мустафа, без да се мае, ще приложи бащиния закон. Ще каже: "Както е записано, така ще бъде. За да има ред в държавата, е уместно да се пролее братовата кръв".

– Чух, че Баязид поддържал добри отношения с Рум Мехмед паша и Гедик Ахмед паша. Има и такива, които казват, че Гедик паша имал добро мнение за нашия принц.

Бурханетин Челеби се засмя.

– И аз ги чух тези приказки. Но тук става въпрос за престола, Сюлейман. Днес мислят едно, а утре може да си променят мнението.

– Нашият въобще не го е грижа – продължи след малко Бурханетин. – Не мога да повярвам, Сюлейман! Наистина ли нищо не разбира? Не мисля. Ако нещо се случи с баща му, братята му няма да го оставят жив. Не знае ли какво пише в кануннамето[6] на султан Мехмед?

– Как да не знае? – въздъхна Сюлейман Челеби. – Колко пъти съм му го чел! Точка по точка. Слуша, без да гъкне!

– Е, ясно е, че не можеш да му кажеш направо: "Ако някой от братята ти се възкачи на престола, жив няма да останеш".

– Не мога. Но, кълна се, той много добре разбира, само се прави, че не разбира. От известно време ги приказва едни! Малко само да се притесни

– Знам, знам! – прекъсна го Бурханетин Челеби със смях. – "Няма да се поддавам на алчността и честолюбието! Ще пазя ума и духа си чисти и неопетнени!"

– А продължението знаеш ли? – Сюлейман Челеби си пое въздух. – Чакай, да видя как беше. А, да! "Правото е на Аллах! Той решава на кого да го даде!" Какви са тези приказки от устата на едно тринайсетгодишно дете, Бурханетин? Понякога ме налягат съмнения. Да не би някой да го подучва тайно от нас?

– Кой ще го подучва? По тези чукари той говори единствено с теб, мен и майка си.

– Само стихове са му в главата. Знаеш ли какво си мисля? Може би много добре разбира всичко, но за да забрави връхлитащата опасност, предпочита да запълва времето си с поезия и лов.

Бурханетин Челеби поклати глава:

– Забравата не носи спасение. Не може да избяга от съдбата си.

– Но поне може да вземе мерки. Нали вече не се смята за дете. Като бяхме в двореца, един от евнусите, Местан калфа, ме попита: "Как е? Зацапва ли вече чаршафите принцът?" Като не знаех какво да отговоря, кимнах само: "Да, да!" А той рече: "Изчакай да минат два месеца след сюнета и му намери няколко момичета. Нашият повелител чул, че малката дъщеря на Исфендяроглу е голяма красавица!" Е, рекох си, щом падишахът е сметнал за уместно, взех момичето и го доведох. Нищо не излезе. Нашият – дете! А онази – съвсем! Стана тя, каквато стана. Сега на принца първо заплахата за живота му ли да разяснявам, или какво да прави с жените? Не дай си боже да тръгнат приказки, че престолонаследникът се държи далеч от леглото

– Майка му не разговаря ли с него на тази тема?

Щом стана дума за Чичек хатун, бузите на Сюлейман Челеби пламнаха.

– Веднъж се опитах да поговоря с нея по въпроса.

Бурханетин Челеби забеляза притеснението на приятеля си, но въпреки всичко продължи да разпитва:

– И какво, ядоса ли се?

– Здравата ме насоли. "Ти нямаш ли си друга работа?", ме попита. Не съм ли знаел, че даже желязото се огъва в огъня. Не ставало чук от желязо, което не е влизало в огнището. Сети ли се?

– Не можеш да се мериш по приказки с жена, която е била в султанския харем. Особено с такава, която падишахът е обсипвал с ласките си, че даже и дете му е родила.

Бурханетин Челеби замълча за момент, после се сети:

– Поне да бяхте поговорили за кануннамето. Да ѝ беше разказал за страховете ни. Как се боим, че по-големите синове на султана няма да пощадят Джем.

– Не употребих точно тези думи, но ѝ намекнах. Чичек хатун се досети накъде бия. Пребледня като платно.

– Е, добре че поне тя е наясно с опасността, която дебне нея и сина ѝ.

Сюлейман Челеби избухна в смях.

– Защо се смееш? Нещо нередно ли казах?

– Не, не! Отначало и аз си помислих, че разбира

– А не е ли така?

– Работата е там, че се вбеси още повече. Подскочи като ужилена.

– Не думай!

– "Животът ли ти е омръзнал, лала? – разфуча се тя. – Чуваш ли се какви ги говориш? Да не би да се съмняваш в справедливостта и обичта на султана към синовете му? Смяташ ли, че Негово Величество Мехмед ще си отиде от този свят, без да се е погрижил за всичките си синове, без да е споменал в завещанието си всеки от тях?"

– Какво завещание? Заветът на падишаха е кануннамето. По-голямо завещание от законите има ли?

Сюлейман Челеби погледна приятеля си многозначително.

– Кажи де? – подкани го Бурханетин.

– Понякога, като гледам колко е спокойна валиде хатун[7], се чудя дали… Може би страховете ни са напразни. Може би тя знае нещо, което ние не знаем. Щом говори така самоуверено

– Стига глупости! – прекъсна го Бурханетин Челеби. – Страховете ни не са неоснователни. Пък и предпазните мерки никога не са излишни. Нима сам не видя какво става в столицата? Колелото вече се е завъртяло. В кануннамето е казано: щом се налага, трябва да си готов да пожертваш душата си, сина си, главата си за благото на османската държава. А тези, които нямат милост дори към собственото си семе, мигар ще проявят благосклонност към такива като нас?

– Тая известни надежди… – въздъхна Сюлейман.

Бурханетин Челеби ядосано се обърна към него.

– Имаме само една надежда. Да възкачим на престола нашия принц! Трябва тайно да се договорим с околните бейлици. Да изпратим доверени хора, които да искат подкрепа от владетелите на Аккоюнлу, Каракоюнлу, на мамелюците, дори на неверниците в Трабзон. Трябва да се свържем с везирите в столицата. Да подготвим многохилядна армия, която да е готова да последва Джем.

Идеята за подобни действия засили страха у Сюлейман Челеби. Докато гледаше навън преди малко, размишляваше за някаква далечна опасност, а сега му се струваше, че се е изправил очи в очи със смъртта. От уплаха не знаеше какво да каже.

Одеве, до прозореца, Бурханетин беше казал "смърт", а не "надежда". Надеждата, за която говореше сега, означаваше бунт срещу османския ред. А бунтовниците увисваха на въжето.

5

Какъв щастливец! За колко пленници, за колко роби можеше да се каже, че са късметлии? Но ето че за него можеше. А той бе не само щастливец, но и божи избраник.

Късметът му се усмихна, когато османски пирати нападнаха генуезкия кораб, на който служеше. Така се отърва от злия капитан, на когото беше камериер. Сполучи, че не го убиха, а го отвлякоха, за да го продадат на пазар за роби. После, докато го возеха в покритата кола, отново почувства, че добрата съдба е с него, като разбра, че купувачът му е жена. Не виждаше лицето ѝ, но позна по гласа. Тя му обясни, че е щастливец, защото го отвежда в двореца, за да служи в харема.

Щом видя красивите момичета, си помисли: "Богородице, Пресвета Дево, да не би да съм умрял и да съм попаднал в рая. А тези хубавици нима не са небесни нимфи?"

Открай време беше благодарен на Господ Бог, че го е създал красив. През този ден още по-добре разбра каква благодат е хубостта му. Отдалеч го наблюдаваха прекрасни наложници от четирите краища на света. Шушукаха си и се смееха. Кой знае какво щяха да му сторят, ако бяха по-близо.

Когато спомените му стигнеха до този момент, съзнанието му всеки път се замъгляваше, усещаше ужасна болка и го обливаха горещи вълни.

Оттогава бяха изминали четири години, но той все още сънуваше в кошмарите си последвалите събития. Докато в радостно очакване си представяше, че ще живее в някоя от тъмните стаи зад каменния зид, една врата се отвори. Отгоре му се нахвърлиха четирима черни мъже, които приличаха на великани от приказките. Усилията му да се бори с тях бяха напразни. Силните им ръце го сграбчиха и го стовариха върху един камък. Набутаха в устата му някаква дрипа, за да заглушат стоповете. Завързаха ръцете и краката му. Чуваше смеховете им, докато смъкваха шалварите му. Когато се досети какво се канят да направят, искаше да изкрещи, да ги помоли да спрат, но не успя да издаде нито звук. Сълзите бликнаха в широко отворените му от ужас очи.

Явно мъжете бяха опитни в тази работа. Увиха около тестисите му конец и рязко го дръпнаха.

Стоновете отекваха в съзнанието му.

Господи! Никога преди не бе изживявал подобна болка и унижение.

Вече не беше мъж.

Вече нямаше значение, че Господ го бе дарил с извънредна красота.

Нямаше значение, че е попаднал в харем, сред толкова красавици.

Нима можеше да направи нещо с тях?!

Силните викове, които нададе, след като измъкнаха парцала от устата му, не бяха породени от болката, че вече не е мъж, а от омраза, ненавист и желание за мъст.

Черните мъже трябваше да си платят за мъката, която му причиниха.

Загуби представа колко дълго е лежал върху камъка. Знаеше само, че вече не са му останали сълзи. Болката бавно започна да го напуска и той се опита да се изправи.

Хвана тестисите си в ръка. Обгърна ги с шепа. Припомни си как членът му нарастваше и набъбваше.

Облегна се назад – вече е кастрат! Разтвори стиснатите си в юмрук пръсти.

Върху дланта му бе останала кървава следа.

Сякаш беше белязан с нова съдба.

"Исусе – помисли си, – прости ми за клетвата, която ще дам! Не очаквай от мен да простя. Заклевам се, ще ги накарам да си платят за стореното!"

Но как? Не разполагаше с друго оръжие освен с ноктите си. А те, както стана ясно, не му бяха от голяма полза. Беше съвсем сам и беззащитен в големия дворец. Как да отмъсти за отнетата мъжественост? Не знаеше, но щеше да го стори.

След няколко седмици усети, че въпреки изживяния ужас, отново се чувства щастливец. Натъжи се. С времето човек бе в състояние да забрави всичко.

"Не! – реши твърдо той през този ден. – Взеха ми мъжеството. Как да не отмъстя?"

Не трябваше да забравя клетвата си. Нима всеки ден не усещаше липсата на мъжкия си орган? Желанието за мъст стоеше непокътнато в сърцето и съзнанието му.

Докато дишаше, у него щеше да гори пламъкът на отмъщението.

Реши, че може да се възползва от хубостта си.

Всички го харесваха. Откакто започна да учи турски език, се разхождаше из двореца и с лекота общуваше с придворните.

"Живееш в свят, за който не си и мечтал! – гъделичкаше го вътрешното задоволство. – Храниш се с царски гозби. Тайничко опитваш най-отбрани вина. Целият си в злато, сребро, сърма и коприна. Може дори да ти се удаде възможност да се издигнеш. Какво повече искаш?"

Обслужваше най-красивите момичета на света, защото знаеха, че зад красивите му очи не ги дебне опасност. Не можеше да им стори нищо и те без притеснения се изтягаха пред него, разкопчаваха дрехите си. Дори в хамама влизаше съвсем необезпокояван.

И това ако не беше щастие!

Ако беше останал на онзи проклет генуезки кораб, можеше да му се случат и по-големи ужаси от този да ти отнемат мъжествеността. Отново започна да мисли, че Бог го обича.

Не се наложи да чака дълго, за да си отмъсти.

Под възглавницата на единия от черните гиганти, които го кастрираха, намериха златен гребен, украсен с рубини. Никой не се усъмни, че мъжът го е откраднал. Дори не им мина през ум, че някой може да го е подхвърлил. Отрязаха ръцете на крадеца, а после го хвърлиха в морето с камък на шията.

Само след шест месеца още един попадна в клопка. Беше достатъчно отмъстителят да подшушне, че въпросният човек изнудва момичетата за пари. Клюката моментално обиколи харема. Няколко наложници улесниха работата на клеветника. Те решиха да се възползват от случая, за да оправдаят липсата на различни украшения като гривни и обеци. Заклеха се в Аллах, че набеденият ги е заплашвал и им е вземал пари и скъпоценности. Изпратиха черния прислужник при палача.

Отмъстителят проследи градинаря, който трябваше да изхвърли главата на убития, увита в чувал. Градинарят излезе през една малко използвана врата в оградата. Продължи да се движи покрай крепостната стена. Когато достигна края ѝ, изтърси чувала на земята.

Скопецът съзерцаваше окървавената глава, скрит зад едно дърво, докато изчакваше градинарят да се отдалечи. Устата беше застинала в последния си предсмъртен вопъл. На мястото на едното око зееше празнина. Когато загуби градинаря от поглед, отмъстителят, разтреперан от самодоволство, приближи към кървавата топка.

– Хайде! – просъска той, докато риташе главата. – да те видим сега как ще ругаеш. Да чуя как ще се присмиваш. А ръцете къде са ти? Ръцете, с които ме пляскаше. Ами краката, с които раздаваше ритници?

С неописуемо удоволствие кастратът проследи как главата се търкулна в калната канавка.

Оказа се, че е много лесно да убиваш!

В този момент осъзна, че разполага с идеални оръжия. Умът и речта бяха достатъчни, за да се разправи с враговете си.

Докато вървеше с бавни крачки към двореца, усети, че желанието за мъст се разпалва още повече. Щом е толкова лесно, би могъл да използва ума си и за по-високи цели и интереси.

Отмъщението трябваше да е по-обхватно. Щеше да си разчисти сметките и с останалите двама, които участваха в скопяването му.

Когато влезе в двора, му хрумна, че смъртта на още двама души не би му била достатъчна и че трябва да си постави по-висока цел. Тогава за пръв път един вътрешен глас му проговори:

– Избрах теб!

Гласът прозвуча толкова силно, че го накара да се огледа наоколо.

– Кой говори?

Нямаше никого.

Когато стигна до харема, целият бе настръхнал. Господ му бе проговорил!

Така се беше унесъл в мисли, че въобще не чу присмехулното подвикване на една слугиня:

– Какво ти става? Сам ли си говориш? На кого казваш да ти заповяда?

Подмина, без дори да я погледне. Гласът в главата му не спираше да нарежда:

– Избрах теб!

За какво ли го беше избрал Господ Бог?

Разбра за какво е избран съвсем скоро. Един ден беше излязъл да пазарува за наложниците. Приближи го брадат закръглен търговец, нарамил няколко топа с платове. Известно време мъжът вървя до него, като не спираше да хвали стоката си на висок глас. Внезапно се извърна към кастрата и го запита на италиански:

– Откъде си?

Момчето толкова се изненада, че отговори, без да се замисли:

– От Венеция.

– Как се казваш?

Понечи да погледне търговеца, преди да отговори, но онзи му прошепна:

– Отговаряй, без да ме гледаш. Как се казваш?

– Анджело. Но в харема ме наричат Ахвер.

Още щом влезе в харема, една от наложниците, които стояха на дървения чардак, опасващ целия двор, се развика:

– Ехо, момичета! Тичайте бързо да видите какви очи!

Чардакът се изпълни с наложници, които го зяпаха, смееха се и говореха неразбираемо. Една от тях го посочи с пръст и извика:

– Това е Ахвер!

Всички започнаха да пляскат с ръце и да викат с пълно гърло:

– Ахвер! Ахвер! Ахвер!

Вдигнаха такъв шум, та чак главният евнух излезе да види каква е тази врява.

Продължиха да го наричат така. Няколко дни по-късно Анджело попита една прислужница от италиански произход какво означава Ахвер.

– Новото ти име означава "мъжът с хубавите очи".

Търговецът сякаш не чу втората част от отговора му и продължи с въпросите:

– Анджело, верен ли си на Бог?

Какво да отговори? Каква полза, ако тръгне да обяснява, че освен пола, са му отнели и религията. Въпреки това не се смяташе за мюсюлманин. Вечер се молеше на Исус и Дева Мария.

Тайничко показа кръста на врата си и отвърна:

– Да, разбира се!

Търговецът повървя още известно време по пътя, после се заговори с три жени, които се заинтересуваха от платовете. Дългодълго хвали стоката си:

– Погледнете само! Най-качествена коприна от Дамаск! При друг няма да намерите такава! Пипнете, пипнете!

След като жените отминаха, търговецът отново започна да шепне:

– Венецианецо, готов ли си да служиш на Бог?

Сърцето на Анджело затуптя лудо. Потайното шушукане получи опасен обрат. Кой беше този човек? Защо толкова много държеше да прикрие разговора им? Нима някой можеше да ги чуе сред шумотевицата на пазара? Търговецът едва помръдваше с устни, докато говореше, сякаш от устата му въобще не излизаха думи. Анджело се зачуди дали не е някой служител на двореца, изпратен да изпита верността му. Все пак попита търговеца какво може да стори за Бог един обикновен прислужник в харема.

Мъжът направи още няколко крачки, като не пропускаше да се увери, че Анджело го следва по петите. Докато показваше стоката си наляво-надясно, отговори почти без да движи устните си:

– Много!

После се наведе над един чувал с подправки. Загреба с голяма лъжица и подуши билката. Осведоми се за цената.

– Ще взема десет драма[8].

Посегна към пояса си. Бръкна с двата си дебели пръста в кесията и извади една медна пара. Докато продавачът на подправки отмерваше желаното количество, търговецът успя да прошепне на Анджело:

– Сведения. Светият престол има нужда от сведения за султанския двор.

В първия момент Анджело щеше да припадне.

Шпионаж!

Папата искаше от него да шпионира. Докато Анджело се мъчеше да намери подходящите думи, търговецът каза:

– Рим е много щедър! Всяка твоя услуга ще бъде богато възнаградена!

На лицето на мъжа разцъфтя широка неподправена усмивка.

– Можеш ли да излизаш лесно от двореца?

– Понякога.

– Хубаво.

Търговецът наведе тънките си устни, скрити под гъстия мустак, към ухото на Анджело:

– Всеки четвъртък. В края на тази улица, при шадравана, ще те чака мъж със зелен калпак и жълт пояс. На него ще съобщаваш вестите. Ще говориш бързо и кратко. Никога не носи нещо написано. Само съобщаваш и продължаваш пътя си.

Мъжът постави ръка на рамото на Анджело. Засмя се шумно и побутна един топ плат към момчето:

– Не се колебай! Това е китайска коприна. Достойна е за жените в двореца. А ако вземеш и тази, ще направя отстъпка специално за теб, красавецо!

Анджело пое платовете, без да се замисля. В същия момент търговецът мушна нещо в шепата му и промълви:

– Както ти казах, Бог е щедър.

Преди да се опомни, мъжът вече се бе изгубил сред тълпата.

Анджело постоя известно време замислен. Най-после бе разбрал онова, което го вълнуваше. Вече знаеше за какво е избран от Господ.

Никое от събитията в живота му не беше случайно. Всичко бе станало така, както бе пожелал Господ.

Превземането на генуезкия кораб от османските пирати.

Продаването му на робския пазар за прислужник в двореца.

Попадането му в харема.

Отнемането на мъжествеността му Всичко!

Той беше специален човек.

Богоизбран.

Натоварен с мисия.

Служител на Господ.

В шепата му на мястото на кървавата следа сега имаше сребърно акче.

Вече щеше да има задача всеки четвъртък.

Всичко, което чуеше или научеше, щеше да съобщава на човека, който щеше да го очаква до шадравана.

Дали всеки път ще има какво да му каже?

"Ще има – мислеше си Анджело. – Ако държа очите и ушите си отворени, ако използвам ума си, ще имам вести всеки път."

Следващия четвъртък откри мъжа със зеления калпак без затруднение. Човекът го запрегръща сякаш бяха стари приятели, които не са се виждали от дълго време.

– Чух, че на предишния везир е започнало да му пари под краката.

Мъжът потупа Анджело по гърба и изрази божията щедрост, като мушна монета в ръката му.

– Рум Мехмед паша ли? Казват, че султанът много го тачел.

Анджело сви рамене.

– Няма да е още дълго така. Новият везир Исхак паша непрекъснато го клеветял. Наскоро се разбра, че Рум Мехмед паша се е срещнал без знанието на султана с пратеник на Аккоюнлу в Истанбул.

Изрече тези думи бързо и отмина.

Анджело не можа да се измъкне от харема следващия четвъртък. Мъжът със зеления калпак напразно го чака. Сребърното акче остана в кесията му.

При следващата им среща Анджело прошепна:

– Главата на Рум Мехмед падна.

От божията кесия излязоха три акчета. Явно новината щеше да зарадва римския папа.

"Да видим какво ще кажат за днешната новина" – мислеше си Анджело, докато бързаше към изхода на двореца за поредната среща.

Един от стражите, които сновяха пред портите, видя Анджело и му подвикна:

– Привет, Ахвер, юначе! Накъде така? По важни дела ли си тръгнал?

"Глупак! – мина през ума на Анджело. – Само да знаеш колко важен човек съм!" Въпреки това с нищо не издаде мислите си.

– Накъде ли? Тези жени ще ме разкъсат. Снощи една се сетила, че иска алена коприна, друга – венецианско кадифе. Тази сутрин Кетюда калфа[9] вдигна всички на крак: "Някой бързо да отиде да купи платовете". Е, кой е най-бърз? Ахвер. Ето, вече тичам към пазара.

След като подмина гарнизона, Анджело обърна глава и подвикна през рамо на заговорилия го еничар:

– Всеки път се чудя как си правиш мустака толкова щръкнал.

– Ела някой ден да те науча – отвърна през смях мъжът.

Другият страж също се провикна:

– Моят е още по-щръкнал. Трябва да видиш!

Когато Анджело пристигна при шадравана, мъжът вече го чакаше. Докато се прегръщаха, обмениха акчето и новината. Щом мъжът чу вестта, наостри уши.

– Сигурен ли си? Много е важно.

– Има една наложница Фирдевс. Докато била през нощта при султана, той ѝ рекъл: "Скоро ни очаква дълга разлъка. Ще ми липсваш". Чух я, като разказваше на другите наложници на сутринта.

– Разлъка казал, така ли?

– Да, и то дълга.

Анджело отмина, без да даде възможност на мъжа да му задава повече въпроси. В Рим трябваше да се досетят какво има предвид султанът под "дълга разлъка".

Не бе много трудно да се разгадае какво означава "дълга разлъка". Щом се раздели с Анджело, мъжът със зеления калпак се спусна почти тичешком по хълма към Златния рог. Тъкмо се свечеряваше, когато скочи в една лодка.

– Хващай греблата! – извика той на лодкаря.

Явно наистина много бързаше, защото въобще не седна, а стоя прав през целия път. Още преди лодката да е докоснала брега, мъжът скочи на сушата. С бързи стъпки пое по стръмнината към кулата на Галата. По едно време спря пред една полуразрушена постройка. Ако някой го гледаше отстрани, щеше да си помисли, че се е уморил и си поема въздух. Човекът се озърна предпазливо. Щом се увери, че никой не го следи, се шмугна в съборетината.

Когато притъмня съвсем, той отново изникна на улицата, но този път без зеления калпак. Беше се загърнал в черна пелерина, а качулката ѝ се спускаше ниско над веждите му.

Мъжът стигна до брега бежешком. Там зави наляво. Забави крачка едва когато наближи голяма каменна сграда, надвиснала над притъмнялото море. Нито един от големите прозорци на постройката не светеше. Човекът протегна ръка към бронзовото чукче на вратата, но още преди да го е докоснал, портата се отвори. Вмъкна се вътре, а желязната врата се хлопна зад гърба му със силен трясък.

След минута вече стоеше срещу мъжа, който бе привлякъл Анджело към служба за Светия престол. Търговецът, който беше заговорил Ахвер на пазара, беше не друг, а венецианският байло[10] Масимо Галиари.

Докато слушаше новините от харема, по лицето му не трепна нито едно мускулче.

Прекъсна вестоносеца само веднъж, за да попита:

– Скоро ни очаква разлъка, така е казал, нали? Това ли бяха думите на момчето от двореца?

– Точно така. И то дълга разлъка.

Галиари се умълча. Другият мъж погледа известно време пищно украсения таван, после стана от креслото. Приближи се към големия гоблен, който висеше на стената. На него бе избродиран Канале гранде в цялото му великолепие. "Разлъка! – замисли се той. – Лошо нещо е разлъката." Всеки път, когато погледнеше този гоблен, го налягаше тъга по дома.

– Времената се менят – прошепна той, без да отделя очи от гоблена. Сякаш говореше на управника от Двореца на дожите, изобразен на картината. – Страхувам се, че приближава буря. Рим трябва да научи вестта от Венеция.

6

Зазоряваше се. Светлината, която нахлуваше в стаята, носеше розовооранжевите отблясъци на изгряващото слънце. Чичек хатун имаше чувството, че коприненият юрган я смазва.

Не можеше да си намери място в леглото. Вече беше спряла да брои колко пъти се завъртя тази нощ. Надяваше се, че ще успее да заспи ту като се обръщаше към стената, ту като се взираше в бледото очертание на прозореца и сенките на дърветата, които нахлуваха в стаята. Нямаше полза. Заби поглед в стената. Образите от мислите ѝ изплуваха пред очите ѝ. Истанбул… Дворецът… Мехмед Всеки път, щом се сетеше за Мехмед, започваше да подсмърча.

Видя за последно султана, когато посети столицата заради церемонията по сюнета на сина ѝ. Срещнаха се общо два-три пъти.

Чичек хатун отново си спомни, че не бе посмяла да погледне бащата на сина си в очите, когато той я посети в павилиона, който ѝ бяха отредили. Не бе събрала смелост да срещне погледа на султан Мехмед. Да надникне в онези черни очи, в които бушуваха морета, небето и земята се събираха, вилнееха урагани и присветваха мълнии. Както в старите дни, тя се бе поклонила, без да поглежда към падишаха.

– Господарю, дарявате на вашата робиня голямо щаст… – от вълнение не бе могла да довърши изречението си.

Бе разбрала, че султанът я приближава, по шумоленето на копринения килим под краката му. Сърцето ѝ се бе разтуптяло лудо.

Внезапно сякаш видя на отсрещната стена как Мехмед се навежда и хваща брадичката ѝ. Отново усети мириса му. О, боже! Ръцете му бяха толкова красиви, толкова нежни. И досега не можеше да разбере как тези фини ръце бяха в състояние да размахат меч. С нежните си, но силни пръсти Мехмед бе хванал брадичката ѝ и бе обърнал главата ѝ към него.

– Чичек Ах, гласът му! Нито за миг не можеше да забрави този плътен глас, който я обгръщаше, прегръщаше и пронизваше. Всички казваха, че султан Мехмед всява ужас в сърцата на враговете си. Чичек не вярваше на тези думи. Гласът на султана бе като водопад, който потушаваше изгарящите я страхове.

– Не си се променила. Все така хубава и свежа си, както в деня, през който те видях за пръв път.

Лъжа! Това беше пълна лъжа.

– Велики султане, вашата робиня По дяволите! Отново не бе могла да довърши изречението си.

Мехмед много добре знаеше, че Чичек започва да заеква, когато се развълнува.

– От толкова години имаме дете, а ти продължаваш да се наричаш моя робиня. Чичек хатун, ти си майката на сина ми.

– Султане, аз… аз Дотам беше. Колко глупава и колко жалка се бе почувствала Чичек пред Мехмед този ден.

Ако това се бе случило, когато бе млада, въобще нямаше да го мисли. Но сега… След толкова години. След като бе напуснала столицата, за да придружи Джем, когато бе станал санджакбей.

Сега от Мехмед я разделяше непреодолима стена. Както и многобройни млади, красиви и недокосвани наложници и любовници от четирите краища на света.

Мястото ѝ вече не бе в покоите на падишаха. Чичек го разбра съвсем ясно, когато Мехмед дойде да ѝ поднесе почитанията си. Вече бе бивша любимка на султана, която му бе родила син. Само толкова. Нямаше как да бъде по-близо до него. Можеше да се наслаждава на парфюма му само отдалеч. Разполагаше единствено със спомени в безсънните нощи.

Въпреки това не ѝ подхождаше да трепери и пелтечи пред Мехмед като някакво непохватно момиче, но беше безсилна в присъствието му.

Друго обаче я измъчваше повече.

Защо толкова се страхуваше от него?

Да, той беше султан Мехмед, но тя бе сръбска принцеса. Изпратиха я в Истанбул в името на мира с османците. Всички, както и тя самата, бяха наясно, че няма мъж, който да устои на чара на синьо-зелените ѝ очи. И наистина великият султан Мехмед, покорителят на Източната Римска империя, бе пленен от погледа ѝ веднага щом я зърна.

Чичек си спомни за деня, в който Дайе кадън ѝ съобщи, че ще бъде въведена в покоите на султан Мехмед.

Тогава сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите. Нямаше представа какво да каже, какво да прави и как да се държи. Наистина цял ден ѝ обясняваха как да спечели благоразположението на султана, но тя не бе в състояние да запомни и една дума.

– Не се страхувай! – успокояваше я Дайе кадън.

Но лесно ли бе да не се страхуваш? Още от момента, в които я уведомиха, че ще я изпратят в Константинопол, бе започнала да си представя срещата си със султана. Със сигурност щеше да е много грозен. Дебел, нисък, космат, недодялан варварин със сабя или боздуган в ръка. Едва ли щеше да е по-различен от османските войници, който разграбваха страната ѝ. Само дето дрехите му щяха да бъдат обсипани с елмази.

На стената пред нея изплува споменът как вратата се отваря и тя влиза в спалнята на султан Мехмед.

Къде ли е? Мъжът срещу нея най-вероятно бе някой от многобройните му слуги.

Млад и красив, със съвсем обикновено облекло.

Нямаше тюрбан на главата. Беше късо подстриган. Брадата му въобще не беше такава, каквато според нея трябваше да бъде брадата на падишаха – дълга до гърдите и сплъстена. По дрехите му нямаше нито един изумруд или диамант. Носеше съвсем обикновена риза с копчета и шалвари като всеки османец. Да, този човек трябва да е някой висш слуга. Сега ще отиде да извести грозния султан за пристигането ѝ.

Мъжът ѝ се усмихна.

Макар вече да бе наложница в харема на султана, не подхождаше на една принцеса да отвръща на усмивката на някакъв придворен. Дори не го удостои с поглед, но усещаше, че мъжът я оглежда.

"Султанът е заповядал да ме повикат" – прошепна си тя на сръбски. Как ли да каже това на турски език? Може би: "Вие ли ще съобщите на султана, че вече съм тук?"

Мъжът настоятелно я гледаше.

– Добре дошла! Добра вечер!

При спомена за удивлението, което изпита, когато слугата ѝ проговори на сръбски, Чичек хатун се засмя тихичко в леглото си.

Всъщност това не бе толкова учудващо. В султанския палат живееха най-различни хора, владеещи всевъзможни езици. В харема Чичек чу говори, за които дори не бе ѝ сънувала. Макар да не беше очаквала в покоите на падишаха да има прислужник, който говори сръбски, този факт бе нещо необичайно за двореца.

– Добра вечер! – отвърна тя, като се постара да прозвучи студено. Не подхождаше на една красива принцеса с толкова завладяващ глас да се държи сърдечно със слугите.

– Къде е Негово Величество султанът? Не го виждам.

– Той е тук.

Без да поглежда към мъжа, Чичек усети, че той се усмихва.

– Тук ли?

– Да. Точно пред теб.

Исусе Христе! Тогава бе загубила ума и дума.

– Ти… ти ли си падишахът?

С крайчеца на окото си хвърли бърз поглед към мъжа, когото бе сметнала за слуга. Изражението върху лицето му трудно можеше да се опише с думи. Плашещо, но и приласкаващо. Сърдечно, но и дистанцирано. Предпазливо, но в същото време дръзко. Чувствено и страстно.

– Така казват.

Султан Мехмед вече открито се смееше на удивлението ѝ. "Глупава, глупава принцеса!" – бе си помислила тя с примряло сърце. Изложи се пред падишаха. Понеже бе решила, че не прилича на султан, дори не му се поклони.

Откъде можеше да знае, че завоевателят на Константинопол въобще не прилича на грозния и дебел старец от представите ѝ.

Разтревожена, тя се поклони. От вълнение направи някакъв половинчат реверанс.

– Господарю… аз… прекланям се Когато се изправи, за пръв път очите им се срещнаха. Господи, стори ѝ се като орел. Може би заради орловия нос. Неподлежащото на описание изражение на лицето му вероятно се дължеше на носа му.

Мехмед не сваляше очи от нея. Стояха прави един срещу друг. След малко султанът се разположи под разкошния балдахин.

– Как се казваш?

– Ад… Адриана.

Смути се, като видя, че Мехмед поклати неодобрително глава.

– Грешен отговор! – направи ѝ знак да се приближи към него.

Докато се приближаваше към леглото, имаше чувството, че дори султанът чува ударите на сърцето ѝ. Толкова силно блъскаше то в гърдите ѝ.

– Приличаш на разцъфнало през пролетта полско цвете. Според мен името ти трябва да е Чичек[11].

"Пресвета Дево! – помисли си тя. – Гласът му е толкова нежен, толкова чувствен, толкова завладяващ." Нима този чувствителен наглед мъж язди с меч в ръка? Нима това е човекът, който срути стените на Константинопол?

– Цветята повяхват – едва чуто възрази тя.

Както лежеше, султанът я погали по бузата. Последвалата първа целувка тя нямаше да забрави никога. Горещите му устни, гъделичкането на мустаците му, което я накара да настръхне.

– Не – прошепна ѝ Мехмед, докато докосваше врата ѝ с устни. – Ти винаги ще бъдеш свежа. През пролетта, през лятото, през есента, дори през зимата.

Тогава останаха насаме за първи път. След тази прекрасна нощ името ѝ вече бе Чичек.

Когато султан Мехмед дойде да я посети в павилиона, вероятно ѝ каза, че все още е хубава и свежа, защото си спомни за първата им нощ и искаше да ѝ направи комплимент.

Чичек много добре знаеше, че думите му не бяха искрени. Щом видя наложниците в харема, осъзна още по-ясно тази истина.

Потръпна както през онзи ден. Прокара ръка по бузата си. Кожата ѝ все още беше гладка, но не беше безупречна. Вече се бяха появили някои бръчици.

Внезапно ѝ се доиска да се отвие. Надяваше се, че с тежкия юрган ще отхвърли всичките си лоши мисли и страхове. После се отказа. Завъртя се на другата страна. Впери поглед в прозореца. Тъмната нощ бе започнала да избледнява. Ако можеше да се съди по танцуващите сенки на дърветата, навън имаше буря и беше студено.

Тя вече не бе свежо полско цвете, но и мъжът, когото бе видяла срещу себе си в Истанбул, не бе някогашният Мехмед.

Още щом го зърна, се досети, че е болен. Оттогава всеки ден един глас звънеше в главата ѝ: "Султан Мехмед е болен".

Когато в Истанбул Мехмед дойде да я посети, Чичек хатун веднага забеляза, че той се движи с мъка. Сякаш влачеше краката си по копринения килим. Султанът полагаше огромни усилия, за да не си личи, но не можа да скрие болежката си от бившата си любимка.

Падишахът не стъпваше здраво на земята както преди.

Чичек притвори очи. Отново се опита да заспи. Така копнееше да се унесе и да забрави всички мисли и страхове, които я измъчваха. Известно време се опитваше да прочисти съзнанието си от всички спомени и съмнения, но не се получи. Умът ѝ отказваше да заспи.

Спомни си как бе казала: "Султане, и вие изглеждате много добре". И тя излъга. Но нима можеше да го попита дали е болен?

– Е, не се чувствам зле, Чичек – беше ѝ се усмихнал в отговор той. – Пък и не искам да умра, без да поставя слънцето до полумесеца.

Да постави слънцето до полумесеца!

Съвсем живо си спомняше вечерта, в която чу тази фраза за пръв път.

През една нощ преди много години, докато лежаха в сладостна умора, тя бе поставила глава върху гърдите му, а той, унесен в мисли, бе вперил поглед в изрисувания със звезди таван. Чичек беше любопитна какво се върти в главата на султана, но мълчеше.

Дайе кадън я бе предупредила никога да не разпитва падишаха за какво мисли. "Ако искаш да попиташ за нещо султана, трябва да си търпелива. Ако пожелае да ти каже нещо, той ще го направи. Ако ще да не продума цяла нощ, ти няма да задаваш въпроси."

Слава богу, Мехмед не мълчеше по цели нощи.

– Знаеш ли, цвете мое… – каза ѝ той веднъж. – Не искам да умирам, без да поставя слънцето до полумесеца.

Какви бяха тези приказки? Тогава Чичек не бе разбрала какво иска да каже султанът, но щом чу думата "смърт", подскочи тревожно.

– Да умрете ли, господарю? Нека Аллах да ви закриля. Смъртта да стои далеч от вас.

И сега, докато си спомняше за онази нощ, Чичек сякаш отново почувства как Мехмед погали косите ѝ.

– Благодаря за пожеланията, Чичек, но и султаните умират.

– Господ да ви поживи. Нека ви дари с дълъг живот и власт. Все за това се моля.

Мехмед я целуна по бузата.

– Все пак, продължавам да съм на същото мнение. Султан Мехмед Завоевателя не трябва да умира, без да е поставил слънцето до полумесеца. Знаеш ли какво означава това? На какво е символ слънцето, и на какво – полумесецът?

Естествено, че не знаеше.

– Господарю, простете невежеството на робинята си.

– Полумесецът е символът на османската държава, Чичек. Когато полумесецът завладя Византия, той засия с пълното си великолепие. Но колкото и силно да свети месечината, не може да се мери със слънцето. Османците няма да се задоволят само с полумесеца.

Чичек хатун си припомни, че докато султанът ѝ обясняваше тези неща, тя милваше устните му, а той нежно целуваше върховете на пръстите ѝ. Цяла потръпна при този спомен.

– Е, щом полумесецът е османската държава, тогава на какво е символ слънцето?

Чичек хатун смръщи вежди.

– Султане, простете на робинята си. Мисля, че няма да издържа изпита.

Мехмед сякаш не я чу. Отново се бе унесъл в мисли. Когато Чичек го погледна в очите, за пръв път видя онзи буен пламък, който гореше там. Оттогава все се боеше да се взре в очите му.

– Слънцето… слънцето олицетворява Рим, Чичек. Страхувам се, че ако умра, без да съм поставил слънцето до полумесеца, светлината в държавата на правоверните ще помръкне. Делото ми ще остане незавършено, ако не поставя папската тиара до византийската корона. Османската държава трябва да обхваща целия свят.

И днес бащата на сина ѝ, мъжът на живота ѝ, падишахът не се бе отказал от слънцето. Макар да се движеше с мъка, той продължаваше да организира военен поход след военен поход и да язди коня си с меч в ръка. Само и само да осъществи мечтата си да постави слънцето до полумесеца.

Когато отиде в Истанбул за сюнета на Джем, Чичек хатун прекара с Мехмед около един час. Срещата им бе знак за дворцовите служители, че султанът продължава да цени бившата си фаворитка. Тя бе майка на най-малкия му син. Цветето на султан Мехмед Завоевателя.

Чичек хатун бе толкова развълнувана, щастлива и в същото време тъжна по време на срещата им, че не можа веднага да осъзнае важността на думите на Мехмед.

После, след като падишахът си тръгна, тя се замисли за празнината, която зееше вътре в нея. Загледана през прозореца към самотното море, в съзнанието ѝ отново изплува казаното от Мехмед: "Не искам да умирам, без да съм поставил слънцето до полумесеца".

О, боже! Дали само ѝ се бе сторило, но гласът му сякаш прозвуча съкрушено.

Нямаше съмнение, че Мехмед мисли за смъртта. Явно нещо го чоплеше отвътре.

До този момент Чичек не бе и помислила, че бащата на сина ѝ може да умре. Смъртта не му подхождаше.

Пред очите ѝ отново изплува гледката на Мехмед, който с мъка плъзга крака по килима и се опитва да прикрие болежките си.

Ами ако умре?

Ако великият завоевател рухне?

Естествено, Чичек хатун въобще не я бе грижа за слънцето и полумесеца. Дори за себе си не се тревожеше. Но Джем?

Ако султанът умре – и Джем нямаше да остане жив.

Мехмед беше болен.

Чичек трябваше да се погрижи за сина си.

Джем въобще не осъзнаваше опасността. Живееше безгрижно.

Тази нощ Чичек хатун имаше чувството, че лежи върху ложе от тръни.

– На сина ми само сърни и елени са му в главата. От друго не се интересува – прошепна Чичек.

Дори нежната и красива Дилрюба не успяваше да привлече вниманието на Джем. Момичето бе дошло в палата преди няколко месеца, но синът ѝ се бе срещал с нея едва два-три пъти. Човек би помислил, че Джем постоянно ходи на лов по планините и баирите, само и само за да не се вижда с нея.

Но защо? Нима момичето не му харесваше? Възможно ли бе?

"Изключено е! – каза си Чичек. – Та Дилрюба е приказно хубава."

Наистина беше голяма красавица. По-хубава и от самата Чичек хатун. Голяма чаровница. Погледът ѝ можеше да разчувства и най-студеното сърце. Гласът ѝ ромонеше като ручей. Придворните се опитваха да не издават, но Чичек виждаше много добре. Щом Дилрюба излезеше на чардака, стари и млади мъже не можеха да откъснат поглед от нея. Всички бяха заслепени. Жените тайно завиждаха на красотата ѝ. А тя дори не бе високомерна. Очароваше всички не само с красотата си, но и с любезността и благия си характер.

Единствен Джем не се впечатляваше от Дилрюба.

Чичек хатун не можеше да разбере каква е причината синът ѝ да бъде напълно безразличен към толкова красиво момиче.

– Господи – завъртя глава върху възглавницата Чичек, – животът ми е пълен с тревоги и страхове.

Но най-важната ѝ грижа сега бе да опази живота на Джем.

От ума ѝ не излизаха думите, които Кетюда калфа ѝ прошепна по време на церемонията по обрязването на Джем.

– Омръзна ми от клюки, Чичек хасеки[12]. Все нови и нови измислят. Падишахът бил болен. Всеки момент щял да се оттегли и да остави трона на най-големия си син. Както баща му навремето на два пъти го е оставял да управлява. И какво ли не още!

Кетюда обичаше Чичек. Неслучайно се оплакваше от клюките. По този начин искаше да я предупреди.

Думите на висшата служителка в харема я пронизаха като нож.

Падишахът щял да се оттегли и да остави престола на най-големия си син. На принц Мустафа.

А след това Смърт! Мустафа нямаше да остави живи нито принц Баязид, нито едничкия син на Чичек.

Джем въобще не беше наясно каква опасност го грози.

Още нещо не даваше мира на Чичек хатун. Нямаше никакви новини от молла Абдулах, когото тя бе изпратила в столицата, за да научи какво се случва. Откак бе заминал преди три месеца, от него нямаше ни вест, ни кост. Дали не му се бе случило нещо? Да не би по пътя да бе станал плячка на някой вълк? Или го бяха нападнали разбойници? А може би някой от вълците в столицата бе взел главата на моллата?

Чичек хатун не можеше да лежи повече. Отметна завивката и се изправи.

– Гюлизар! – извика тя на слугинята, която спеше на постелката пред кревата ѝ. – Облечи ме. Излизам навън да взема малко въздух. Задушавам се.

7

В палата имаше още някой, на когото не му достигаше въздух през тази нощ. Дилрюба!

Чичек хатун съзря момичето веднага щом прекрачи прага на стаята си. Очевидно и на нея не ѝ се спеше.

Дилрюба беше дъщеря на бившия синопски владетел Исфендяроглу Исмаил бей. Той бе смел, но чудноват човек. Отхвърли всички предложения на падишаха за държавни служби и почести. Не го каза открито, но за всички бе ясно, че за Исмаил бей е непосилно да гледа как османците се разпореждат в доскорошните му владения. Поиска от султана да му даде земи в Румелия[13]. Падишахът прие молбата му.

Исмаил бей събра цялото си домочадие – семейство, роднини, подчинени и слуги – и замина за Румелия.

Не взе единствено дъщеря си Дилрюба. Никой не разбра защо постъпи така. Не стана ясно дали бащата остави детето си, или султанът реши да задържи Дилрюба като заложница. В крайна сметка Мехмед разпореди да изпратят момичето в Кастамону, в двора на принц Джем.

Чичек хатун знаеше, че султан Мехмед не прави нищо случайно. За всяко негово действие имаше причина. Кой знае, може би и той като Чичек бе харесал тази нимфа и бе счел, че е подходяща за най-малкия му син.

Но Джем въобще не го беше грижа.

Дилрюба виждаше това и се топеше като свещ. Чичек хатун беше сигурна, че безразличието на Джем не е единствената причина за скръбта на момичето. Без съмнение отсъствието на семейството, което едва ли щеше да види някога, се отразяваше върху самочувствието на момичето.

Чичек хатун въздъхна дълбоко. Тя добре познаваше болката от раздялата с близките. И нея никой не я беше предупредил, че ще я пратят в османския дворец. Не я попитаха дали е съгласна да отиде в харема на султана, който бе разрушил Константинопол.

И по-добре, че не ѝ бяха поискали мнението. Ако я бяха попитали, тя щеше да се развика: "Никога! Не, за нищо на света! По-добре да умра".

Въобще не бе предполагала, че ще роди син на османския падишах и че ще живее в един приказен свят. Но когато Джем навърши десет години, за нея приказката свърши. Когато изпратиха сина ѝ да придобива умения по държавно управление и тя трябваше да замине с него, Мехмед дори не я попита дали не би предпочела да остане в Истанбул. Изпратиха я на това заточение само седмица след като и съобщиха султанското решение.

Дилрюба се беше унесла и не усети как Чичек хатун се приближава към нея. "Горкичката – съжали я Чичек, – със сигурност се чуди какво прави тук."

– Дилрюба!

Момичето подскочи. Сложи ръка на гърдите си и се обърна към Чичек.

– Майко, извинете

– Стреснах те, без да искам.

– Не, не. Просто се бях унесла – отвърна Дилрюба и отново коленичи.

"Да, унесла си се – помисли си Чичек. – Кой знае какви неща ти се въртят в главата." Внезапно забеляза, че момичето трепери и е посиняло от студ. Направо беше замръзнало.

Още преди да е изпратила Гюлизар да донесе вълнена наметка за Дилрюба, я наметна със собствения си дебел кафтан.

– Какво търсиш тук в тази мразовита сутрин, хубавото ми момиче? Посиняла си от студ.

Момичето погледна майката на принца с благоговение.

Сгуши се в топлия кафтан и се опита да се усмихне. После срамежливо сведе поглед.

– Ами аз… чакам принца.

Въпреки че се постара да прикрие изумлението си, Чичек хатун не успя да удържи възклицанието:

– Принцът ли?

– Аха – кимна Дилрюба, – вчера на двора чух конярите да си говорят, че тази сутрин Негово Височество ще ходи на лов. И аз… такова… помислих си, че ще ми се удаде възможност От срам гласът на момичето заглъхна, преди да е довършило изречението.

Чичек почувства, че у нея напира страшен гняв. Тя рядко избухваше, но в такива случаи беше по-добре да не се изпречваш на пътя ѝ.

Заради безразличието и грубостта на Джем горкото момиче бе принудено да научава от разговорите на конярите какво ще прави престолонаследникът. Искаше ѝ се да го види, да му се покаже Внезапно Чичек хатун се замисли. Дилрюба искаше да се покаже на Джем. Боже! Синът ѝ въобще не подозираше, че момичето го чака на студа с надеждата да се срещне с него.

"Охо – каза си Чичек, – милата рожбичка явно е влюбена в сина ми."

Хвана Дилрюба за ръка и прошепна:

– Ела, ще замръзнеш. Довечера ще се видиш с принца. Сега няма да стане.

Докато вървяха към стаята на Дилрюба, Чичек забеляза, че момичето я гледа с надежда. "Ех, лудо момиче – помисли си тя, – трудна любов си избрала."

– Хайде, хайде, върви да се стоплиш. Не искаш Джем да те види посиняла от студ, нали?

Чичек изчака, докато Дилрюба затвори вратата зад гърба си. После тръгна към покоите на Джем, обзета от силно негодувание.

"Време е! – не спираше да си повтаря майката на принца. – Крайно време е да събудя сина ми от безгрижния му сън."

В преддверието към покоите на Джем беше оживено. Приятелите на принца, които щяха да вземат участие в лова, бяха станали отдавна (а може би въобще не бяха лягали) и вече се бяха строили пред стаята му. В конюшнята на задния двор вероятно го очакваха още толкова придружители.

Не бе добър знак да видят майката на престолонаследника да се носи с развят кафтан в този ранен час. Макар да бе височайша особа, не прилягаше на една жена да се разхожда из селямлъка[14].

Но майката на Джем не бе обикновена жена. Отличаваше се от останалите. Личеше си, че някога е била голяма красавица. Все пак бе спечелила благоразположението на великия султан Мехмед. Говореше се, че падишахът е прекарвал с нея много време в покоите си, докато тя не му родила син.

Някои от мъжете се поклониха и я поздравиха. Други не се осмелиха и се обърнаха към стената – може би защото се страхуваха от гнева ѝ, но по-скоро, понеже смятаха, че ще извършат грях, ако погледнат към женско създание.

Чичек хатун въобще не им обърна внимание. Докато приближаваше към вратата на спалнята на Джем, в главата ѝ не спираше да се върти мисълта: "Крайно време е да събудя сина ми от безгрижния му сън".

Стражарят на вратата не знаеше как да постъпи. Зачуди се дали не е редно да препречи пътя ѝ. Когато видя изражението на лицето ѝ обаче, предпочете да се дръпне встрани. Толкова се стресна, че дори забрави да отвори вратата.

Чичек сама разтвори дверите.

В покоите на Джем бе шумно и оживено както в преддверието. Прислужниците на принца не спираха да сноват напред-назад. Един влизаше в спалнята, трима излизаха. Прибираха дрехи в гардеробите, вадеха други и ги приготвяха за обличане.

Щом зърнаха Чичек хатун, слугите внезапно забавиха движенията си. От спалнята се разнесе съненият глас на Джем:

– Колко да чакам още? Ботушите ми!

Зяпналият от почуда прислужник, който държеше ботушите, се стресна от гласа на господаря си. Спусна се към входа на спалнята, но тогава се разнесе нова заповед от Джем:

– Днес няма да обувам онези от еленовата кожа.

Докато Чичек хатун си мислеше: "Скъпи сине, днес няма да обуваш никакви ботуши", паникьосаният прислужник се завъртя и отново отиде до шкафа за обувки. Остави ботушите, които държеше, и взе други.

Без да обръща внимание на настъпилата паника, Чичек хатун се насочи към канапето под прозореца. Изчака озовалия се на пътя ѝ слуга да се отдръпне и седна. Плясна с ръце.

– Съобщете на сина ми, че съм тук.

Един от прислужниците се спусна да изпълнява заповедта ѝ.

Изведнъж всички млъкнаха. В настъпилата пълна тишина Чичек съвсем ясно чу удивения глас на сина си:

– Майка ми ли?! По това време? Едва се е съмнало.

Придворните мълчаха, но Чичек предположи, че всички са обърнали погледи към вратата на спалнята.

Разнесе се шум от стъпки. "Идва – помисли си тя. – Днес няма да има лов. Смъртта чука на вратата. Трябва да му кажа всичко в очите."

Щеше да му обясни всичко най-подробно. И да го застави вечерта да повика Дилрюба в покоите си.

Нямаше друг начин.

Джем беше султански наследник, но Чичек хатун бе майката на султанския наследник.

Както предполагаше Чичек, веднага щом помоли сина си днес да не ходи на лов, той скочи на крака.

– Майко!

"Боже – помисли си Чичек хатун, – колко прилича на баща си, когато смръщи вежди. И Мехмед придобива същото изражение, когато се разгневи."

– Ловната дружина се е събрала. Чакат ме.

– Кажи им да се разотиват. Трябва да поговорим.

– Довечера… Не, няма да сме се върнали до довечера. Да поговорим утре вечер.

– Джем Тонът на Чичек хатун не търпеше възражения.

За момент принцът се стресна. Не очакваше подобно поведение от майка си. Веднага след това обаче погледът му доби строгост.

– Майко, аз

– Да, знам. Ти си наследник на султан Мехмед Завоевателя.

Джем поклати утвърдително глава и доби изражение, с което искаше да покаже, че в този палат думата му трябва да се слуша.

– Ти може да си султански наследник, но аз съм твоята майка – продължи Чичек, без да спира. – Ти си син на султан Мехмед, но аз съм жената, спечелила благоволението му. И когато аз заговоря, дори падишахът е готов да ме изслуша. Така че седни за момент и чуй какво имам да ти кажа, уважаеми принце.

Джем застина на място, щом чу заплашителноироничните думи на майка си.

След малко, когато прошепна примирено "Майко…", за Чичек стана ясно, че синът ѝ се е отказал да упорства.

– Обичаш да убиваш, нали, сине?

– Какво? Нищо не разбирам.

– Казах, че обичаш да убиваш, щом толкова си падаш по лова.

Принцът се опита да каже нещо, но Чичек хатун не му даде възможност.

– А да умреш? Дали ще ти е приятно да умреш?

Джем скочи от канапето и погледна Чичек в очите.

– Да умра ли? Не разбирам какво целите с тези приказки, майко?

– Седни – каза Чичек и продължи да говори, докато Джем се чудеше дали да седне или не. – Целя да ти кажа следното: падишахът е болен. В столицата дори се говори, че ще отстъпи престола на принц Мустафа.

– И какво толкова? Нима вярвате на тези приказки?

– Не вярвам, но трябва да сме нащрек. Няма да навреди да сме подготвени.

Джем гордо изправи глава.

– Познавате баща ми, майко. Султан Мехмед Завоевателя няма да се откаже от престола. И аз чух, че не се чувства добре, но ми казаха, че няма намерение да се оттегля.

– Така ли? Кой ти каза?

Джем се усмихна.

– Имам хора, които ме осведомяват. Но дори да е решил да се оттегли, престолът и бездруго се полага на Мустафа.

Чичек хатун подскочи разгневено и се приближи към Джем.

– Въобще не ме интересува на кого се полага престолът! Добре ме чуй, принце! – прошепна напрегнато тя. – Тревожа се какво ще направи Мустафа, когато се възкачи на трона.

Джем погледна колебливо майка си.

– Е, какво ще направи?

– Ще убие теб и Баязид!

– Майко! – отвърна принцът с разтреперан глас. – Твърдиш, че най-големият син ще убие братята си?

– Не го казвам аз. Записано е в кануннамето Чичек хатун не можа да довърши изречението си, защото внезапно вратата се отвори и на прага застана възпитателят на Джем – Бурханетин Челеби. Задъхано съобщи:

– Имате посещение.

– Посещение ли? Какво посещение?

Бурханетин Челеби дори не можеше да си поеме въздух от притеснение. Личеше си, че е много уплашен. Устните му трепереха.

– Идват еничари, стражари и един отряд спахии.

"Както и палачите" – помисли си Чичек хатун. Стори ѝ се, че ще припадне. Отпусна се на канапето.

"Закъсня! – закънтя един глас в главата ѝ. – Закъсня, Чичек! Времето ти изтече. Смъртта чука на вратата!"

8

Мраморният салон тънеше в мрак. Единствено трите свещи на големия бронзов свещник, поставен до креслото на Франческо дела Ровере, разпръскваха светлина. Трепкащите пламъчета озаряваха мраморната стена, върху която, подобно на призрачно създание, се очертаваше фигурата на седящия Дела Ровере.

Когато Франческо поклати глава, силуетът също помръдна. Безпокойството у мъжа се засили. Вече се стряскаше и от собствената си сянка. Опита се да пропъди от мислите си думата, която напираше да излезе от устата му. Не беше редно в главата на един папа да се въртят ругатни, още по-малко приемливо бе да ги изрича.

Генуезецът Франческо дела Ровере бе най-преуспелият член на семейството си. Още като дете бе прозрял, че ако стане божи служител, би могъл да разтвори райските порти не само на онзи, но и на този свят. Баща му се разсмя, когато го чу да казва: "Реших да стана папа". Набожната му майка бе на мнение, че синът ѝ извършва грях, като изявява подобни желания.

Франческо обаче не се разколеба. Решително тръгна по избрания път. Стана монах и се издигна невероятно бързо в йерархията на францисканския орден.

Бог бе щедър към него. Франческо дела Ровере попадна в рая още приживе. Богатството му нарастваше заедно с обиколката на талията. Когато го избраха за епископ на Рим, бе сред най-дебелите и най-имотните църковни служители. Вече за постигането на целта му имаше само една пречка: венецианецът Пиетро Барбо, който бе избран за папа под името Павел II.

Всеки път, когато се сетеше за Барбо, на Франческо дела Ровере му призляваше. Целият потръпваше, като си спомняше с какво нетърпение очакваше смъртта на Павел II. Но Барбо никак не бързаше да умира.

Франческо дори беше започнал да обмисля как да сложи край на живота му. Състави план, но не се наложи да го приложи. Господ не позволи венецианец да се задържи твърде дълго на Светия престол. Внезапно Пиетро Барбо се спомина. Сега на Дела Ровере му оставаше само да се увери, че кардиналите ще напишат неговото име по време на гласуването. И той направи всичко необходимо. Естествено, намериха се един-двама, които отказаха да вземат пари. Двама упорити кардинали, които не се трогнаха и от заплахи, внезапно се разболяха. Единият почина няколко дни преди гласуването. Новият кардинал гласува за Франческо дела Ровере.

От деня, в който официално бе оповестен за нов папа, Франческо вече се наричаше Сикст IV. Духовен баща на всички християни.

Господ го допусна в рая на земята, така че едва ли щеше да му откаже достойно място и на оня свят.

"Всъщност небесният рай не ме вълнува особено" – мислеше си папата. Така или иначе щеше да е мъртъв. Щяха да го напълнят с всевъзможни медикаменти и да положат безжизненото му тяло в подземното гробище на църквата. Щом трупът му бъде заровен под земята, какво значение имаше къде е духът му?

Сикст IV се намести в креслото. Внушителният силует на стената също се размърда. "Ех, Франческо, нямаш миг покой, откакто стана папа. Господ непрекъснато ти измисля задачи" – каза си той.

Първо трябваше да се занимава с начинанията на Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. Испанските земи бяха пълни с неверници и евреи. Не стига че испанците толкова години воюваха с маврите, а сега изникна проблемът с евреите лъжехристияни. Поданиците на Фердинанд и Изабела бяха гладни и бедни. В същото време евреите в Севиля и Валенсия постоянно богатееха. Кралят и кралицата решиха, че могат да си осигурят парите, необходими им за водене на войни с мюсюлманите, от еврейските лихвари.

Но не беше само това! Изповедникът на кралицата Томас де Торквемада допълнително разбуни духовете. Той твърдеше, че приемането на християнството от хиляди евреи в испанските земи е лъжовно. Според него те продължавали тайно да изповядват юдаизма. Проповядвали еретични възгледи, подстрекавали народа към бунт и били отговорни за смъртта на много добри и почтени християни. Торквемада настояваше юдеите да бъдат съдени и наказани, а испанските земи да бъдат прочистени от тях.

Известно време кралят и кралицата не обръщаха внимание на свещеника, но неговата настойчивост ги принуди да отстъпят и да помолят папата за компетентни служители, които да им помогнат да се справят с проблема.

Нямаше как Франческо дела Ровере да отклони искането им. Не можеше да обърне гръб, когато бяха на лице обвинения в ерес.

Най-големият проблем на Франческо обаче беше съвсем друг. Той произтичаше от проклетия завет на папа Николай V.

Заветът призоваваше към отмъщение, и то към смъртно отмъщение.

Всички папи след Николай V си блъскаха главите над проблема как да премахнат султан Мехмед, който бе унищожил Източната Римска империя. Предшествениците на Франческо бяха опитали, но не бяха успели. Господ Бог сякаш пазеше турския султан. Османският владетел се беше разминал на косъм от смъртта точно единайсет пъти. При всеки опит залавяха покушителите му. Нито куршум, нито отрова успяваха да поразят султана. Сега заветът на Николай V лежеше на плещите на Дела Ровере.

Той обаче ужасно се страхуваше, че ако организира отмъщение, ще разгневи османците. Макар да бяха минали хиляда години, римските първосвещеници още пазеха спомена за ужаса от приближаването на хунския вожд Атила към портите на Вечния град. Атила бе наречен "бич божи". Господ го бе изпратил, за да накаже християните, които се бяха отклонили от правия път. Ужасно глупаво би било да създаде повод за появата на втори бич.

Всички християнски крале очакваха от папата да изпълни завета. Макар да не изгаряше от желание, Франческо дела Ровере бе дал благословията си за внедряване на няколко шпиони в султанския дворец. Като предохранителна мярка, за да не могат да издадат, че служат на Светия престол, всички доносници бяха с отрязани езици. Поради това резултатът от тяхната дейност беше нулев.

Всеки път, когато Франческо се сещаше за Николай V, си казваше: "Какъв глупак!" "Винаги трябва да се внимава с флорентинците – мислеше си той. – Най-много да ти докарат някоя беля до главата." Томазо Парентучели, родом от Флоренция, се бе възкачил на папския престол под името Николай V. Той бе извършил глупостта да короняса за император на Свещената Римска империя Фридрих III Хабсбургски и да подели политическата власт на папската институция.

"Да беше помогнал навреме, когато до Рим достигна новината, че мюсюлманите са превзели Константинопол!" – осъждаше го Франческо. Но Томазо дори не си бе помръднал пръста, за да подкрепи Византия. И само той ли? Никоя от настояващите за отмъщение сега европейски държави не бе предприела действия тогава.

На помощ на Източната Римска империя се бе притекла единствено Генуа. Франческо дела Ровере не се възгордяваше от този факт, просто отчиташе истината.

Всъщност Томазо Парентучели и европейските крале тайничко се бяха молили за падането на Константинопол. Те таяха надежди, че по този начин ще бъде сложен край на разкола в Християнската църква. Османците едва ли щяха да оставят Православната църква да продължи да съществува. Главата на патриарха със сигурност щеше да хвръкне. Без да подозира, султанът щеше да направи неоценима услуга на Рим. Папата щеше да остане единствен духовен наставник на всички християни.

"Само че очакванията им не се оправдаха" – припомни си Франческо. Вместо да отреже главата на патриарха, султанът му отреди почетно място. Православната вяра не изчезна, църковният разкол продължи да съществува. Все още имаше две Християнски църкви: едната в Рим, а другата в Исламбол[15].

Единственото, което се промени, бе името на Константинопол. Половината християни принадлежаха към Църква, чието седалище се намираше в столицата на исляма.

Но да беше само това! Сега всички погледи бяха вперени в Истанбул.

"Османците завладяха нови земи, султанът постъпи така и така…" Франческо въздъхна с досада. Беше му омръзнало да слуша от сутрин до вечер за османската държава. Всички очакваха от него да оповести някакво послание от Господ. Все пак бе божи наместник. Ако зависеше от него, щеше да каже: "Нека съществуват османците, за да има с какво да се занимават глупавите европейски крале!" На земята непрекъснато изчезваха едни и се появяваха нови кралства. Но ако го нямаше Рим, християнството щеше да изчезне.

Разнесе се силен грохот. Някой беше отворил голямата метална врата в другия край на мраморния салон.

– Ваше Светейшество Франческо дела Ровере мигом сложи на лицето си маската на папа Сикст IV. Провикна се в тъмнината:

– Какво има?

Беше дошъл епископ Джовани Батиста Чибо. Папата никак не харесваше Чибо, но поне и той беше генуезец. В очите му Франческо виждаше същия очаквателен поглед, с който едно време самият той гледаше предшественика си Томазо Парентучели. Поглед, който питаше: "Кога ще умреш?"

Ровере обаче не се канеше да умира.

Гласът на Чибо долетя от тъмнината.

– Ваше Светейшество

– Какво има, Чибо?

– Новини.

"По дяволите!" – промърмори си папата. Новините означаваха проблеми. А на Франческо му бе омръзнало от проблеми. Искаше да живее необезпокояван в земния рай. На спокойствие, сред злато и скъпоценни камъни.

– Какви новини?

Изведнъж Чибо изникна от тъмнината в червената си дреха почти пред него. Франческо се сепна. Кардиналът бе изминал разстоянието от вратата до папския престол съвсем безшумно. Сякаш не стъпваше по земята.

Папата изчака, докато Чибо му се поклони.

– Е, какво е този път? Кралица Изабела се оплаква от Торквемада или той от нея?

Върху лицето на Джовани Батиста Чибо се появи ехидна усмивка.

– Не.

Чибо се приближи още малко и постави единия си крак на подиума, върху който стоеше престолът на папата.

– От кого са новините тогава?

– От шивача?

– От шивача ли? – Франческо трудно сподави стенанието в гласа си. Така наричаха един от шпионите в султанския дворец. От две години не бяха получавали вести от него. А ето че сега явно съобщаваше нещо важно. Страх завладя папата. "О, Боже – помисли си той, – не стоварвай върху главата ми нови беди."

Чибо пъхна пухкавите си ръце под наметката. Когато ги показа отново, държеше малка кутия. Опита се да отвори капака ѝ, но той като че ли заяде.

– За бога, дай на мен!

Франческо протегна ръка към затворената пощенска кутия. Отвори капака ѝ с едно движение. Разви малкия свитък, който извади от вътре, и го приближи към светлината на свещите. Известно време съзерцава съобщението.

Очите му светнаха още щом видя първите две думи: "Търговецът от Бухара…"

"Исусе Христе и вси светии!" – едва въздържа възклицанието си. В тайните съобщения, които изпращаха шпионите от Константинопол, султан Мехмед бе наричан "търговецът от Бухара".

От уплаха не можа да прочете текста докрай. Спря за малко. След като се съвзе, продължи.

– Търговецът от Бухара се готвел за разлъка.

Какво ли означаваше това? Казал, че този път разлъката ще продължи дълго. "А мен какво ме интересува?" – помисли си папата. Вдигна очи от писмото и погледна към Чибо.

– Чете ли го?

По принцип тайните съобщения до папата не трябваше да бъдат виждани от никой друг. Понеже му бе омръзнало да чете глупости всеки ден, Франческо натовари с тази задача римския епископ. Вместо да се занимава с драсканици, папата трябваше да се моли и да разчита божиите знаци.

Джовани Батиста утвърдително кимна с глава.

– Е, какво означава това?

Чибо погледна така, сякаш искаше да каже, че всичко е написано съвсем ясно. Папата обаче не му обърна никакво внимание.

Кардиналът се приближи по-близо. Франческо почти усещаше дъха му върху лицето си.

– Иска да каже, че търговецът ще тръгне на път.

– На път ли?

– Ъхъ, на път. – Чибо се приведе над креслото и Франческо с отвращение усети миризмата на вино и чесън. Джовани почти залепи устните си до ухото на папата: – Търговецът тръгва на поход.

Точно от това се страхуваше Франческо дела Ровере. Султанът отново щеше да воюва. Внезапно му хрумна една мисъл:

– Накъде? Само да не е срещу нас

– Не се притеснявайте, Ваше Светейшество. Търговецът ще поеме на изток.

– Откъде знаеш?

– Не е свикал европейските войски.

– Не можем да сме сигурни. Може тайно

– Сигурен съм – настоя Джовани Батиста. – Хората ми са получили сведения. Търговецът поема на изток. Докато не приключи, каквото е наумил там, няма да погледне на запад.

Франческо дела Ровере облекчено въздъхна. Нямаше защо да се тревожи. Щом не е насочил погледа си към Рим, нека ходи където иска на изток.

– Значи няма да имаме работа.

Джовани прехапа ядосано устни. Заради такива глупаци християнството бе в това положение.

– Ваше Светейшество, според мен не е зле да прецените отново тази възможност.

– Коя възможност, Чибо?

– Ами тази, Ваше Светейшество… Щом търговецът поеме на изток, ние "О, боже! Какви ги дрънка този идиот? Не знае ли, че тук дори стените имат уши!?"

– Замълчете, отче – прекъсна го папа Сикст IV с леден глас. – Рим ми е поверен, за да го въздигам, а не за да го руша.

– Но, Ваше Светейшество – настоя Джовани Батиста. – Това е златна възможност! – Внезапно усети, че говори твърде силно, и продължи шепнешком: – Докато търговецът е зает на изток, вие можете да свикате кръстоносен поход и да промените хода на историята. Ще разгласите из Европа, че търговецът ще тръгне на запад, и ще вдигнете на крак всички крале. Представете си, че успеете да изпълните завета на Николай V, тогава ще останете в историята като най-великия папа. Ще ви канонизират

– Чибо! – изсъска Франческо дела Ровере.

Кардиналът млъкна. Папата го изгледа сърдито.

– Първо да се уверим, че търговецът ще тръгне на изток.

– Сигурен съм. Получихме сведения от няколко места, независими едно от друго. Освен това османските кервани си стоят в западната част.

"Чуй му приказките!" – помисли си папата. Нищо не можеше да го ядоса така, както говоренето с недомлъвки или кодирани фрази. Под "кервани" следваше да се разбира войските на султан Мехмед.

– Разбрах за керваните на търговеца!

Млъкна. Изгледа Чибо с насмешка. Прокашля се няколко пъти, за да удължи напрегнатото очакване у Джовани.

– Дори само западните кервани на търговеца могат да ни измъчат сериозно. Тази сметка направи ли я? Докато се занимаваме с керваните, търговецът ще се завърти и ще тръгне към Рим. Тогава какво ще правя? Ще трябва да оставям нов завет за още едно отмъщение.

9

Всички придворни се спуснаха към крепостните стени, за да видят идващата войска и да разберат какво става. Най-отпред вървеше принц Джем.

Чичек хатун с мъка се надигна от канапето. Излезе в коридора с треперещи крака. Не беше сигурна дали сърцето ѝ ще издържи, когато види неочакваните посетители. Отвън долитаха конски тропот и хорски викове. Някой се провикна:

– Към сто души са!

– Сто ли? Не можеш ли да броиш до повече? Само еничарите са над сто.

– Знам ли? Така ми се стори в първия момент.

"Над сто еничари. А освен тях идват и спахии. Боже, да не би падишахът да е изпратил войска срещу сина ми?" – размишляваше Чичек. "Не, това е невъзможно – подсказа ѝ един вътрешен глас. – Ами ако султан Мехмед е починал!" Сега освен страха от смъртта я жегна болката заради възможната загуба на любимия мъж. Сякаш огън изгаряше Чичек. Искаше ѝ се да простене: "Мехмед не може да умре. Няма как да е умрял. Толкова е млад. И все още не е поставил слънцето до полумесеца".

А може би клюките, които чу от Кетюда калфа, се бяха сбъднали… Падишахът бе оставил престола на принц Мустафа… Или може би вече трябваше да го нарича султан Мустафа? И сега, за да осигури реда и мира в държавата, новият владетел бе изпратил голяма войска срещу брат си.

О, боже!

Чичек хатун се втурна към крепостната стена, като не спираше да си повтаря, че трябва да се успокои и да действа хладнокръвно. Ако запазеше присъствие на духа, щеше да мисли по-добре. Единствено така имаше шанс да намери начин да спаси себе си и сина си.

Внезапно забеляза, че в състава на войската има нещо странно. Основното задължение на еничарите бе да охраняват султана. Но той не беше тук. Освен това, защо еничарският полк беше придружен от спахии?

Чичек съгледа Дилрюба в един ъгъл. И момичето бе излязло от покоите си, за да разбере какви са тези крясъци и викове. Лицето ѝ бе бледо като платно. Дилрюба тихо попита:

– Майко, какво става?

Чичек искаше да я успокои, макар самата тя да трепереше. Хвана я за ръка и прошепна:

– Не се безпокой!

– Войска ли… е изпратена срещу нас?

Чичек поклати глава. Тъкмо беше тръгнала да се изкачва по стълбите на крепостната стена, когато отгоре се разнесе гласът на Сюлейман Челеби:

– Вижте! Носят два туга[16].

"Два туга ли? Сюлейман Челеби не е видял добре – помисли си Чичек. – Само бейлербеите имат по два туга. Защо Мустафа ще поставя бейлербей начело на войската, изпратена да убие брат му?"

Без да усеща, че продължава да стиска ръката на Дилрюба и мъкне момичето след себе си, Чичек хатун достигна горната площадка на крепостната стена. Над полето се бе вдигнал облак сивкава прах. Отначало ѝ бе трудно да различи каквото и да било. След известно време обаче съзря проблясващите стремена и цветните униформи на ездачите. Най-отпред яздеха черните си коне двама спахии с тугове в ръце.

Един от слугите се провикна:

– Това е бейлербеят на Анадола.

Със свито от ужас сърце Чичек хатун най-после успя да отмести очи от прииждащата войска и погледна към сина си.

Хубавото лице на Джем бе пребледняло.

– Повикай възпитателите на сина ми! – заповяда тя на Гюлизар. – Няма какво да гледаме, а трябва да вземем мерки.

Стана чудо!

Бог бе чул молбите ѝ!

Откакто прие исляма, Чичек хатун отправяше молитви към Аллах, но никога не пропускаше да се помоли и на Бог Отец, Исус Христос и Дева Мария.

На всички.

Очакваше смърт, но намери живот.

Страхуваше се, че на портата тропат убийците на сина ѝ, а се оказа, че бейлербеят на Анадола – Хюсрев паша, носи писмо за Джем от великия везир Вели Махмуд паша.

Чичек хатун знаеше, че след като приключи срещата с Хюсрев паша, Джем ще ѝ донесе писмото. Но колко бавно течеше времето! Целия ден прекара с Дилрюба. Опитваше се да се разсейва чрез разговори с момичето, но не можеше да спре да мисли за сина си.

Щом великият везир изпращаше вест по бейлербея, съпроводен от толкова войници, в писмото със сигурност пишеше нещо важно. Но какво ли бе то?

При всяко отваряне на вратата сърцето на Чичек подскачаше с надежда, че слугата ще извести за идването на Джем.

Най-после, малко след часа за вечерна молитва, прислужникът съобщи за идването на Джем:

– Негово Височество принцът моли майка си

– Да влиза, да влиза!

Дилрюба и всички придворни се изправиха на крака, за да напуснат стаята.

Чичек хатун хвана момичето за китката и я накара да седне обратно. Беше ѝ дала дума. Тази вечер трябваше да се види с принца.

Чичек беше толкова развълнувана, че въобще не обърна внимание как погледите на младите се срещнаха за момент. Не забеляза и поруменялото лице на Дилрюба.

– Надявам се, че носиш добри вести, сине.

– Добри са, страховете ви се оказаха напразни.

– Дано да е така!

Едва тогава Чичек хатун забеляза, че Джем гледа не нея, а Дилрюба. Зарадва се от сърце, но сега не бе подходящият момент за любовни трепети.

– Какво иска великият везир от принца?

Щом Джем извади от пояса си навития пергамент, Чичек видя червения печат.

Господи Боже!

Та това беше неговият знак!

Чичек хатун веднага разпозна печата на султан Мехмед.

Великият везир Вели Махмуд паша бе изпратил писмо, подпечатано с държавния печат.

Чичек хатун пое свитъка. Докато докосваше с устни и чело червения восък, както бе обичаят, усети, че Дилрюба ще припадне от вълнение. Джем не откъсваше очи от момичето.

"Сега не му е времето. Точно тази вечер ли трябваше да забележиш красотата на Дилрюба, скъпи мой сине?" – помисли си Чичек хатун.

След многобройни поздрави и учтиви фрази везирът съобщаваше, че лично падишахът го е натоварил със задачата да напише това писмо.

Вели Махмуд паша известяваше, че султанът е разпоредил принцът да дойде в Истанбул възможно най-скоро и да поеме функцията на заместник на великия везир.

Боже!

Заместник на великия везир Чичек хатун изтръпна.

Защо?

Защо падишахът бе решил да назначава заместник на великия везир? Да не би… да не би да бе клопка? Повод да извика Джем в столицата, за да избегне въвеждането му в града с вързани ръце, обграден от войници.

Чичек хатун се сепна. Защо винаги си мислеше най-лошото? Джем въобще не изглеждаше разтревожен след срещата с Хюсрев паша. Освен това каза, че страховете ѝ са били напразни.

Отново зачете писмото. Този път сред фразите на любезност съзря важното изречение: "Ще бъдете настанен в одринския дворец".

Одринският дворец… Най-после Чичек хатун разгада скритото послание. Мехмед тръгваше на поход. Вероятно отиваше да вземе слънцето, за да го постави до полумесеца. Великият везир със сигурност щеше да го придружи… А падишахът поверяваше управлението на държавата не на принц Мустафа, нито на сина на отвратителната Гюлбахар – Баязид с голямата глава, а на най-малкия си наследник. Докато султан Мехмед се върнеше от похода, османската държава щеше да бъде управлявана от Джем.

Очите на Чичек хатун се напълниха със сълзи.

– Дилрюба – прошепна тя. Момичето отмести поглед от принца едва след като Чичек произнесе името ѝ за трети път.

– Майко, вие плачете! – възкликна Дилрюба, щом видя стичащите се по бузите на Чичек сълзи.

– Не се тревожи. Плача от щастие. Кажи на Гюлизар да ни донесе нещо за пиене. А после, без да се бавиш, започвай да се приготвяш. Истанбул ни очаква!

10

Беше топло като в пещ. Макар всички прозорци да бяха отворени, в голямата зала не се долавяше и най-малък полъх. Чичек хатун не можеше да прогони досадната сънливост, която я бе налегнала заради жегата. Една от прислужниците развяваше огромно ветрило от щраусови пера, за да разхлажда господарката си. Лекият вятър обаче едва се усещаше.

Дилрюба се премести върху една от постелките, разположени до кушетката на Чичек хатун. Полъхът на ветрилото я накара да въздъхне от удоволствие. Как не се бе сетила да се приближи по-рано?

Отправи поглед към майката на принца. Тя бродираше с увит около пръста конец, но си личеше, че мислите ѝ са на друго място.

"Колко ли дни минаха, откакто получихме вести от войската за последно? – опитваше се да изчисли Чичек хатун. – Пет… или десет?"

Спомни си с каква надежда тръгна към столицата от Кастамону. Представяше си как Мехмед ще ги посрещне, как отново ще покаже благоволението си към нея, а сетне ще седне до Джем и ще му даде мъдри наставления. Нищо подобно не се случи.

Още докато влизаха през портите на новия султански дворец, Чичек хатун забеляза, че нещо не е както трябва. Еничарите ги нямаше. Къде ли бяха?

Погледна и през левия и през десния прозорец на каретата, но не видя нито един еничар.

Това не бе добър знак. Щом тях ги нямаше, значи и падишахът не беше тук.

Принцът и ескортът му бяха избързали напред по преки пътеки, а Чичек и Дилрюба заедно с прислужниците се движеха с карети по настлания с камъни път. Те щяха да бъдат настанени в харема.

В двора ги посрещна Кетюда калфа. Жената стискаше ръцете си в юмруци. Чичек хатун веднага се досети, че Кетюда е напрегната. Вероятно я бяха натоварили с трудна, нежелана задача.

– Добре дошла, Чичек хасеки. За мен е удоволствие да ви видя.

– Благодаря, Кетюда. Беше ми домъчняло за теб.

Личеше си, че нещо гложди главната служителка в харема. Чичек трябваше да научи час по-скоро какво бе то. Докато вървяха към вратата, Кетюда, която се движеше една крачка след Чичек хатун, тихо прошепна:

– Всъщност домъчняло ви е за падишаха. Но господарят не е в двореца.

Чичек не бе очаквала подобно нещо. Какво означаваше това? Обърна се и погледна Кетюда. Сякаш камък бе паднал от сърцето на жената, след като вече бе съобщила неприятната новина.

– Много ли се забавихме, Кетюда? С какво разгневихме падишаха? Защо наказва мен и сина си, като ни лишава от присъствието си? Ако знаехме с какво сме се провинили, щяхме да поднесем извинения.

Кетюда се огледа бързо наоколо. Макар Чичек хатун да бе една от любимките на султана, старшата служителка в харема се страхуваше да говори за него по ъглите на коридорите. Престори се, че не бе чула въпроса на Чичек.

– Господарят е в Гебзе.

– Гебзе ли?

– Да, там събира войската. Замина преди четири дни.

Какво си бе въобразявала Чичек? Падишахът ще я посети в покоите ѝ. Султанът лично ще даде напътствия на Джем как да управлява в негово отсъствие.

А султан Мехмед се намираше само на един ден път оттук. Нима не бе могъл да ги изчака, преди да замине за военния стан край Гебзе.

Мечтите на Чичек хатун бяха разбити на пух и прах. Не можа да прикрие разочарованието си. Кетюда калфа я погледна съчувствено. На Чичек ѝ се стори, че жената понечи да я хване за ръката, но после размисли.

– Падишахът… нареди… – зашепна Кетюда на пресекулки – да ви съобщя, че е трябвало да оглави войниците. Заръча да си починете добре в двореца, преди да отпътувате за Одрин. Каза да ви предам, че ще ви посети, ако му се удаде възможност.

Чичек веднага се досети, че Кетюда лъже. Калфата се опита да ѝ даде някаква надежда, като видя колко се разстрои от новината за отсъствието на султана.

Внезапно у Чичек отново се пробудиха предишните страхове.

– Добре, Кетюда калфа, нима султан Мехмед няма да се срещне с принца?

Чичек хатун се постара да не издаде съмненията си, но не бе убедена, че е успяла. Лицето на Кетюда отново доби притеснено изражение. Сякаш искаше да каже още нещо, но се страхуваше.

След известно колебание приближи устните си към ухото на Чичек.

– Не знам доколко е истина, хасеки, но така говорят. В петък ще отведат принца до Гебзе. Там ще се срещне със султан Мехмед и принц Мустафа.

С Мустафа? Мустафа е заедно със султана?

Чичек залитна от изненада. Дилрюба и Гюлизар веднага се спуснаха към нея.

Излизаше, че Мехмед не беше зачеркнал от тефтера си Мустафа, както бе сметнала Чичек. А може би и Баязид? Може би Когато тръгваха от Кастамону, Чичек хатун напълно се бе отърсила от съмнението, че назначаването на Джем на високия пост е просто хитрина, чрез която да го примамят в столицата. И ето че сама бе довела сина, над когото толкова много трепереше.

Никой друг, освен нея, не хранеше подозрения. Джем с готовност отиде да се поклони на баща си, където го е повикал. Сега друг пламък изгаряше принца. Той беше щастлив, че може да се любува на красавица като Дилрюба. По цял ден пишеше стихове.

Самата Дилрюба също живееше като в сън. Сякаш всеки момент щеше да полети. Когато разбра, че ще пътува до столицата, подскочи от радост. Втурна се към Чичек и я разцелува по бузите. Лицето на момичето възвърна руменината си. Тя въобще не подозираше, че застава на ръба на пропаст. Единственото ѝ желание бе да бъде близо до Джем.

Двамата възпитатели на принца, които иначе се съмняваха във всичко, сега бяха спокойни. Вярно, когато Сюлейман Челеби разбра, че принц Мустафа е във военния лагер заедно с баща си, като че ли посърна малко, но Бурханетин Челеби бе на мнение, че с временното поверяване на османската държава в ръцете на Джем султанът иска да каже на по-големите си синове: "Малкият ви брат е светлината на очите ми. Той е един от трите стълба, върху които се крепи османската държава".

Чичек хатун си отдъхна едва когато Джем се прибра жив и здрав от Гебзе.

Султан Мехмед бе изпратил Гедик Ахмед паша и командира на еничарите да доведат принца в лагера му. Тази висока чест не бе достатъчна, за да успокои Чичек. И бездруго никак не харесваше Гедик паша. Първо, защото бе албанец. От Вльора. Албанците и сърбите не се обичаха много. Второ, защото този изключително висок мъж никога не се усмихваше. Чичек хатун ужасно се изплаши, когато разбра, че Ахмед паша отвежда сина ѝ. Обясниха ѝ, че султанът е изпратил най-доверения си везир да вземе принца като знак за голямото му уважение към Джем. Макар това да я успокои донякъде, през следващите четири денонощия съмненията не спираха да я разяждат. Не мигна нито една нощ. "Като си помисля какви ужаси ми се привиждат, докато съм будна, кой знае какви кошмари ще ме споходят, ако заспя" – разсъждаваше Чичек. Представяше си как отвеждат принц Джем към шатрата, в която са му казали, че ще се срещне с баща си, а всъщност И досега ѝ призляваше, като си припомняше страховете си от онези дни.

Когато най-после ѝ съобщиха, че синът ѝ се е върнал, Чичек хатун горещо благодари на Бог.

Не попита принца за какво е разговарял с баща си. Той също не отвори дума. Единственото, което Чичек посмя да подхвърли, надявайки се, че Джем ще се впусне да разказва, бе:

– Предполагам, по-големите ти братя са в добро здраве.

Синът ѝ кимна утвърдително. Повече не каза.

Султан Мехмед така и не дойде да види бившата си любимка. През април пое с войските си. Така или иначе Чичек хатун веднага се бе досетила, че Кетюда калфа си е измислила възможността султанът да се върне в столицата. Ако наистина искаше да я види, Мехмед просто щеше да изчака четири дни, преди да тръгне за Гебзе.

Унесена в спомени, Чичек си убоде пръста.

– Ох!

Полузаспалите придворни и Дилрюба подскочиха при силния ѝ вик.

Гюлизар се спусна към господарката си, а Дилрюба, като видя, че не е станало нищо страшно, отново потъна в собствените си мисли.

Щом видя кръвта върху показалеца си, Чичек тихичко прошепна: "По дяволите!". После се обърна към Гюлизар:

– Вземи гергефа, за да не се изцапа с кръв.

Останалите жени в стаята се разприказваха, но Дилрюба въобще не им обръщаше внимание. Една от придворните смигна на Гюлизар и посочи с глава унесеното в мечти момиче.

Дилрюба бе на седмото небе от щастие. Най-после дългите страдания, които изтърпя в палата в Кастамону, свършиха. Макар да бе адски горещо, момичето се чувстваше като в рая.

В един миг всичко се бе променило. Дойде краят на мъките ѝ. Беше щастлива.

Най-после принцът я бе забелязал. Докато пътуваха към столицата, Джем често приближаваше коня си до каретата на Дилрюба и двамата разменяха по няколко думи.

– Добре ли си, момиче?

– Не се оплаквам, принце.

– Имаш ли нужда от нещо, момиче?

Един ден Дилрюба не издържа и се осмели да отвърне:

– Името на робинята ви е Дилрюба, господарю.

Момичето постоянно си спомняше как се засмя Джем тогава. Той въобще не усети, че се усмихва. Прислужниците в каретата се спогледаха и едва сподавиха кикота си.

Принцът приближи коня си по-близо, за да огледа добре Дилрюба, и каза:

– Хубаво. Моето е Джем.

Сръчка коня си и извика:

– И не си ми робиня.

От този ден Дилрюба сякаш летеше в облаците.

И не само тя. Всички бяха щастливи. На лицето на Чичек хатун грееше усмивка. Дори двамата сковани възпитатели на Джем с радост пришпорваха конете си. Бурханетин Челеби пееше песни вечер край огъня. Макар да грачеше като гарван, песните бяха хубави:

Дилрюба се чувстваше лека като пеперуда. Искаше ѝ се да пее и танцува.

Най-после животът ѝ се подреди.

Когато пристигнаха в двореца и разбраха, че падишаха го няма, сякаш всички си поразвалиха настроението. С изключение на Дилрюба. Според нея нямаше как великият султан да стои и да ги чака.

Столицата на османската държава ѝ се стори огромна. Едва сега разбра защо с превземането на Константинопол бащата на Джем бе разбунил целия свят. Истанбул беше истинска съкровищница. Рай на земята.

Дилрюба можеше да вижда любимия си всеки ден в този рай. Все още между тях не се бе случило нищо, дори не бяха оставали насаме. Но момичето беше щастливо, че може да вижда Джем.

Принцът ѝ четеше стиховете си. Дилрюба слушаше развълнувания му глас и се радваше всеки път, когато откриваше в римите нещо, което би могло да се отнася за нея.

Дилрюба потръпна цялата, когато чу тази строфа. Дали тя бе любимата, заради която Джем бе готов да се откаже от душата си?

– Е, хареса ли ти, момиче?

– Нали обещахте да не ме наричате повече така, принце?

– Харесва ми да те дразня.

– Толкова ли сте безсърдечен?

– Не, но си много красива, като се ядосаш, Дилрюба.

– А иначе съм грозна, така ли?

Джем веднага подскочи:

– Не, не исках да прозвучи така. Ти винаги си прекрасна.

– Наистина ли?

– Честна дума. Аллах ми е свидетел.

– Добре, кажете ми тогава, кой е влюбеният от стихотворението?

Джем сведе поглед.

– Аз – едва чуто отвърна той.

Дилрюба не можа да събере смелост, за да попита коя е любимата. Така или иначе виждаше отговора в погледа на принца.

В черните очи на Джем тя виждаше себе си.

Чичек хатун продължи да бродира с опънат нагоре показалец. Въобще не забеляза, че Дилрюба бе седнала до леглото ѝ. Без да вдига глава, Чичек повика момичето.

Майката на Джем не обърна внимание, че Дилрюба не ѝ отвръща. Скоро щяха да станат пет месеца, откакто пристигнаха в Одрин. Султан Мехмед беше поел на поход с армията в началото на април. От двайсет дни не бяха получавали вести от войската.

Напоследък не беше идвал нито военен вестоносец, нито писмо от столицата.

– Дилрюба, колко дни станаха? – подвикна Чичек.

Момичето отново не продума. Този път Гюлизар не издържа.

Леко я побутна. Дилрюба я изгледа учудено. Прислужницата ѝ направи знак с очи.

– Какво има, майко? – разтревожено попита момичето.

Чичек хатун се стресна, когато чу гласа на Дилрюба съвсем близо до себе си. Учуди се, че момичето е седнало в краката ѝ. Преди малко постелката бе празна.

– Въобще не съм усетила кога си се преместила. Сигурно съм се унесла.

От толкова мисли, грижи и радости за миг бе загубила връзка с настоящия момент.

– И аз, майко – призна си Дилрюба гузно. – Извинете ме, попитахте ли нещо?

Останалите жени в стаята се разсмяха, но с един убийствен поглед Чичек хатун ги накара да замълчат.

– Да – отвърна Чичек замислено. – Колко дни станаха?

– Колко дни ли?

– Откакто получихме за последно новини от падишаха. Колко дни минаха?

Дилрюба се изчерви. Въобще не ги броеше.

11

– Какво се e случило, лала? – запита Джем, докато крачеше неспокойно из стаята си в одринския палат.

Бурханетин Челеби веднага се досети за какво пита принцът, но се престори, че не разбира.

– Извинете, принце, за какво говорите?

Джем сключи ръце пред гърдите си, изви глава и погледна недоволно Бурханетин. "Играе игрички" – помисли си престолонаследникът.

Вече повече от месец двамата възпитатели изглеждаха налегнати от черни мисли. Уж се опитваха да го прикриват, но неспирно си шушукаха с угрижени изражения върху лицата. И сега бяха подхванали един от потайните си разговори:

– Тревожа се, Сюлейман Челеби. Дано всичко да е наред.

– Какво да ти кажа, Бурханетин… Аллах да го закриля… Според мен Изречението му остана недовършено.

Бурханетин Челеби даваше вид на доста разтревожен. Сякаш го беше страх да говори за онова, което го измъчваше.

– Дори не го изричай на глас. Аллах да ни пази от най-страшното!

– А какво ще стане с османската държава? – отвръщаше му Сюлейман.

Бурханетин Челеби се наведе към ухото на приятеля си.

– Остави я сега държавата Докато си шепнеха в ъгъла на стаята, не спираха да се усмихват така, сякаш разговаряха за съвсем безобидни неща.

– Принцът е още дете. Не е навършил петнайсет години.

Гласът на Джем стресна възпитателите:

– Какво си шушукате там? Кажете и аз да чуя.

– Говорим си за алгебра и геометрия, принце. Не искаме да ви отегчаваме.

Каква опашата лъжа! Джем се престори, че им вярва.

– Добре. На вас оставям математиката, а аз ще се позанимавам с поезия. Тази грижа ми е достатъчна.

По погледите на двамата мъже Джем се досети, че не са повярвали на лъжата му. Той поне не мамеше така безочливо като тях. Възпитателите много добре знаеха, че принцът чува разговора им. Точно това бе целта им. Едва сподавиха радостта си, когато разбраха, че са успели да го заинтригуват.

Този път обаче не беше време за игри. Вече четиридесет дни нямаше вести за султана и войската. Дори нямаха представа къде се намира.

Джем посочи с пръст Сюлейман Челеби и се приближи до него. Бутна го с показалеца по гърдите.

– Не се прави, че не знаеш за какво говоря. Стига номера!

Принцът се завъртя рязко и насочи пръста си към Бурханетин Челеби.

– Ти също. Попитах те съвсем ясно: Какво се е случило?

Бурханетин, който според Сюлейман Челеби беше по-умният и хладнокръвният от двамата, започна да се оправдава пред принца:

– Господарю, не са номера. Не искахме да ви безпокоим с нашите догадки

– Догадки ли?

Самият Джем се изненада колко троснато и ядосано прозвуча гласът му. Двамата възпитатели отстъпиха една крачка назад.

– Догадки, значи – продължи принцът. – От колко дни нямаме новини?

– Четиридесет – отвърна веднага Сюлейман Челеби.

– Така е, точно четиридесет дни – обади се и Бурханетин.

– И аз знам да броя. Утре ще станат четиридесет и един дни, откакто нямаме вести нито за живота и здравето на баща ми и братята ми, нито за придвижването на героичната ни войска.

При произнасянето на думата "братя" принцът си спомни казаното от майка му преди време. Беше съвсем малък, когато тя му обясни: "Ти единствен си излязъл от утробата ми. Само теб съм откърмила. Мустафа и Баязид не съм ги раждала аз. Те са синове на други жени. Не са ти братя. Така да знаеш!"

Въпреки това Джем ги наричаше братя. Все пак и тримата бяха от един баща.

Двамата възпитатели боязливо бяха свели глави. Страхуваха се принцът да не види радостта в очите им.

– Вярно, че докато воюва с владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан, баща ми не може постоянно да мисли как да изпраща вести на сина си, назначен за заместник на главния везир. Но вече мина много време.

Сюлейман и Бурханетин поклатиха глави в знак на съгласие.

– Майка ми също изглежда разтревожена. Тази сутрин ме попита: "Има ли вести от падишаха?". И тя брои дните. Не можах да ѝ отговоря. Знаете, майка ми няма да попита нещо напразно.

Джем си спомни зачервеното от гняв лице на Чичек хатун и сякаш отново чу гласа ѝ:

– Как може да си заместник на великия везир, държавата да е поверена в твоите ръце и да не ти изпращат вести къде е войската и какво правят водачите ѝ? Бива ли такова нещо? Нали ти управляваш османската държава! Като няма новини, тогава попитай какво става!

Но кой да попита? Нима в столицата бе останал някой, който можеше да му отговори. Сега Джем изкарваше гнева си пред възпитателите.

– Да кажем – продължи принцът, като изгледа изпитателно двамата мъже, – братята ми са твърде заети с битки срещу враговете. Добре. Това го разбирам. Но там има толкова везири, паши, еничари. Няма ли кой да се сети да ме уведоми какво е положението?

Сюлейман и Бурханетин не обелваха нито дума. Принцът още по-ядосано тропна с крак.

– Не мълчете! Кажете, нормално ли е това? Нима не се вълнуваме да знаем дали войската побеждава, или търпи загуби?

– Вълнуваме се – прошепнаха възпитателите.

– На какво прилича това нещо? Цели четиридесет дни! От колко време ви слушам да си шушукате: "Принцът е още дете!" Ако продължавате да мълчите така, ще изпитате гнева ми!

Джем се постара заплахата му да прозвучи сериозно, но не беше сигурен, че е успял.

Възпитателите се спогледаха. Най-после дългоочакваният миг бе настъпил. От известно време двамата мъже и Чичек хатун се опитваха да откъснат скъпия им принц от любовните мисли и да насочат вниманието му към държавните дела.

– Абсолютно сте прав, принце! – започна Бурханетин Челеби. – За четиридесет дни все трябваше да пратят някаква вест. Не знаем дори дали са започнали да воюват.

Сюлейман Челеби се канеше да добави нещо, но Джем не му даде възможност:

– Пак не ме разбрахте! Въпросът ми е какво трябва да направи заместникът на великия везир, когато няма новини в продължение на четиридесет дни?

Бурханетин придоби замислено изражение, после се обади колебливо:

– Мнението ни е Внезапно замлъкна. Погледна към Сюлейман Челеби, сякаш го питаше: да казвам или да не казвам. Джем улови погледа му.

– Какво се споглеждате? Искам да чуя мнението ви!

– С Бурханетин Челеби обсъдихме въпроса, принце – каза Сюлейман. – Четиридесет дни са дълъг период. Все щяхме да получим някаква вест. Ситуацията трябва да е извънредно тежка, щом не пращат новини.

– Най-странното е, че Махмуд паша не пише – намеси се и Бурханетин Челеби. – Все пак той повери управлението на държавата в ръцете ви. Гедик Ахмед паша също не праща известия.

Джем съвсем загуби търпение.

– Стига сте увъртали! Изплюйте най-после камъчето!

Сюлейман Челеби пръв се престраши да изрече онова, което им бе внушила Чичек хатун:

– Мислихме си, че при тези обстоятелства е удачно принцът да свика Дивана[17].

Джем, който тъкмо бе застанал до прозореца, не повярва на ушите си. Рязко се обърна към двамата мъже.

Възпитателите очакваха, че принцът ще реагира точно така. Бурханетин кимна.

– Това наистина е извънредна мярка. В момента обаче не е ясно кой стои начело на държавата… Не знаем какво става нито с великия везир, нито с другите престолонаследници.

– Чувате ли се какви ги говорите! – просъска Джем. – Аз ли ще свиквам Дивана вместо падишаха?

Бурханетин Челеби потърси с поглед Сюлейман за подкрепа. Той веднага се обади:

– Това е ваше задължение.

– Задължение?

Бурханетин се приближи към принца.

– Господарю, липсата на вести толкова дълго време не е нормална – зашепна възпитателят в ухото на Джем. – Боим се да не настъпи безвластие.

Принцът отскочи една крачка назад. Изглеждаше стъписан, уплашен и ядосан. Двамата възпитатели си отдъхнаха. Най-после казаха, каквото имаха да казват.

– Какви са тези приказки?

Мъжете сведоха глави.

– Не само ние мислим така – подхвана Сюлейман. – Всички придворни се боят от същото. Питахме и в столицата дали не са получавали новини. И там всички са много уплашени, че с падишаха може да се е случило нещо лошо.

– Разбира се, всички се молим за дълъг живот и здраве на султана – подхвърли Бурханетин. – Но ако все пак ни е сполетяло най-лошото… Трябва да сме подготвени. Трябва да предприемем някои мерки.

"Прави са – помисли си Джем. – Ако всичко беше наред, все щяха да изпратят някакви вести до столицата или до мен."

– И свикването на Дивана ли е единственото, което можем да предприемем? Няма ли нещо друго?

Възпитателите разбраха, че упорството на Джем е започнало да се пречупва. Бурханетин Челеби реши, че е време да бъде по-настъпателен.

– Няма какво друго да направим. Трябва да свикаме Дивана и заедно да обсъдим какви мерки е удачно да предприемем по-нататък.

Джем потъна в размисъл. Започна да крачи из стаята. Зачуди се как би постъпил баща му на негово място.

– Добре, но кой ще присъства? Всички везири, паши, аги и бейлербеи са с баща ми.

– В столицата са останали някои везири. Освен тях, на разположение са няколко високопоставени еничари. Има опитни паши от флота, а също представители на духовенството и някои влиятелни учени. Шейх юлислямът молла Хюсрев ходжа ефенди също е в столицата.

Възпитателите умишлено споменаха името на ходжата последно. Знаеха, че присъствието му може да убеди Джем.

– Хюсрев ефенди не е ли с баща ми?

– Не е. Вече е много възрастен. Настоявал да отиде, но падишахът му казал, че ще е по-полезен в двореца.

Джем замислено поклати глава. Ако не можеше да предприеме нищо друго?! Пък и така щеше да попита везирите и мъдреците как е редно да постъпи и ако е сгрешил със свикването на Дивана, щеше веднага да го разпусне и да продължи да чака вести.

– Ех! – едва чуто въздъхна принцът. – Щом няма друга възможност Бурханетин Челеби с мъка прикри радостта си. Смръщи вежди и прошушна:

– Господарю, има още един незначителен въпрос.

Джем вдигна глава и изгледа ядовито възпитателя. Сякаш току-що бе взел незначително решение. Свикването на Дивана можеше да означава само едно: принцът се е провъзгласил за падишах.

Но как иначе да постъпи, като вероятно със султана и с по-големите му братя се бе случило нещо? А може би имаше друга причина да не получават новини от войската? Може би баща му умишлено не изпращаше вести? Имаше толкова много "може би". Ако дори едно от тези предположения бе вярно, свикването на Дивана означаваше бунт. А на бунтовниците им падаха главите.

– Какъв е въпросът? – промълви Джем без желание.

– Знаете – отвърна Сюлейман Челеби, – Диванът заседава в столицата.

– Искате да кажете, че трябва да отида в Истанбул.

Възпитателите сведоха ниско глави. Така се отговаряше на султана.

Джем се изправи. Отиде до прозореца. След малко се обърна към двамата си възпитатели, които очакваха заповедите му.

– Подгответе необходимото. Известете служителите, които трябва да присъстват на Дивана. Дано дотогава да получим вести, че баща ми е жив и здрав.

– Дано, повелителю! – отвърнаха Сюлейман и Бурханетин и се поклониха до земята. Нямаше какво да подготвят. Вече бяха съобщили на всички служители за свикването на Дивана, тъй като бяха сигурни, че ще успеят да убедят Джем. Оставаше да повикат само Хюсрев ходжа ефенди.

Джем въобще не забеляза, че двамата мъже го нарекоха "повелителю". Замисли се как ще се промени животът му. Струваше му се, че ще изгуби всичките си навици, желания и любими занимания.

Угрижен се отправи към покоите на майка си. Както и предполагаше, Дилрюба също бе там. Плетеше седнала до леглото на Чичек хатун.

– Мислех си да се поразходя до потока. Там ще вечерям. Вие с майка ми също може да се присъедините, Дилрюба.

Чичек хатун въобще не обърна внимание колко се зарадва момичето. Веднага обаче забеляза промяната в говора, стойката и настроението на сина си.

Джем сякаш беше пораснал с петнадесет години.

– Принце – прошепна разтревожено Чичек, – случило ли се е нещо?

Без да откъсва очи от Дилрюба, Джем отвърна със сух глас:

– Взех решение да свикам Дивана.

Ако се беше обърнал, преди да излезе, щеше да забележи победоносното изражение върху лицето на майка си.

Джем въобще не усети как отлетя времето на брега на реката. Докато гледаше в очите на Дилрюба и четеше стихове, той спря да мисли за разговора с възпитателите и решението си да свика Държавния съвет. Сякаш на света бяха само той, очите на момичето и ромонът на течащата вода.

Вечерта, след като си легна, в главата му прозвуча един глас:

– Пази се от жаждата за власт.

Джем се разтрепери. Това бе гласът на беловласия дервиш, когото спаси от вълка в подножието на Къзълкая.

Беше забравил ценните съвети на стареца.

– Дяволът! – звънна в главата му гласът на дервиша. – Дяволът нашепва в човешкото ухо какво ли не! И ти, като всеки раб божи, не си безгрешен. Сатаната е готов да се възползва от всяка възможност. Ще те отклони от правия път, ще замъгли разума ти, ще ти каже, че силата е твоя. Знай, султански сине! Силата е на Аллах! Той решава на кого да я даде. Последният ми съвет е: Не допускай дяволът да те изкуши!

Джем потръпна. Нима бе взел днешното си решение под влияние на дявола? Спомни си и въпроса, който бе задал на стареца онзи ден в гората: "А ако ме изкуши? Какво ще стане, ако ме изкуши?". Светлото лице на дервиша отново изникна пред очите на принца. Тогава мъжът посочи с дългата си тояга вълка и каза: "Джем, вълкът ще се върне".

Принцът разбра, че няма да може да заспи. Стана. Цяла нощ броди из стаята си. Спираше до прозореца и поглеждаше към извисилата се в небето луна.

"Къде си, татко? – мислеше си Джем. – Къде си? Защо ме остави? Имам нужда от теб."

Сякаш очакваше отговор. Не получи такъв.

Започна да се зазорява. Джем наблюдаваше как от тъмносиви облаците станаха виолетови, а после започнаха да порозовяват. На хоризонта се появи златният диск на слънцето.

Принцът въздъхна дълбоко. Веднага трябваше да спре възпитателите си. Беше допуснал грешка. Не трябваше да свиква Дивана.

"А тогава какво ще правиш, Джем?" – звънна в главата му един нов глас.

Момчето се стресна. Този глас беше различен. Коварен и злокобен. "Ако нещо се е случило с баща ти и братята ти, нима ще оставиш държавата без владетел? Кога ще удари твоят час, ако не днес? Та ти си синът на султан Мехмед Завоевателя, ти уби рижия вълк!"

– Аз съм престолонаследникът, който уби вълка – прошепна Джем. – Но ако звярът се върне?

Гласът се изсмя: "Ще се върне ли? Вече ти си вълкът, османски сине. Правото е твое. Протегни ръце и го вземи".

12

Горещината на ада сякаш се бе възцарила на земята. А дори не се бе съмнало. Щом слънцето огрееше склоновете на планината, жегата щеше да стане съвсем нетърпима. От многобройните поточета и ручеи на малки облачета се изпаряваше вода. Вместо да разхлажда, влагата правеше топлината още по-непоносима. С наближаването на изгрева изпаренията се сгъстяваха. Мъглата поглъщаше дори светлината от огньовете в становете на двете войски, които бяха заели позиции в клисурите, деретата и всяка гънка на планинските склонове.

Никой не спеше. Дори да имаше такива, които бяха притворили очи, те само дремеха неспокойно. Но не жегата, влагата, отровните влечуги и насекомите пропъждаха съня от телата на войниците. Мъжете очакваха напрегнато предстоящата битка. По изгрев стохилядната османска войска щеше да премери сили с не по-малката по численост армия на Аккоюнлу.

Всички щяха да видят как слънцето се показва зад върховете, но никой не беше сигурен, че ще доживее до настъпването на нощта. Дори самите предводители на войските – султан Мехмед и Узун Хасан. По заникслънце само единият от двамата тюркски владетели щеше да продължи да властва – завоевателят на Константинопол султан Мехмед или Хасан, който бе дал обет да създаде империя, по-голяма от тази на Тимур.

Везирите и пашите вече се бяха събрали в шатрата на падишаха. Султан Мехмед дочу говора им от спалното си помещение, в което нямаше нищо друго освен един дървен нар. Повдигна завесата пред себе си.

На главата на султана имаше бял тюлбент[18], който той връзваше под шлема си. Върху ризата си беше облякъл метална плетена ризница. На кръста му висеше мечът, с който беше покорил Константинопол.

Мехмед спря поглед върху бойните си другари, които бяха навели глави над военните планове. Начело стоеше великият везир Махмуд паша. От едната му страна беше Гедик Ахмед, а от другата – Давуд. И те като останалите паши и везири бяха облекли военните си доспехи. Събралите се пълководци понечиха да се поклонят на султана, но той ги възпря с едно махване на ръката.

Мехмед се държеше така, както го бе учил баща му. Султан Мурад бе дал следния съвет на сина си: "Когато тръгнеш на битка, се отнасяй с войниците като с равни, защото пред смъртта хората са равни. На бойното поле всички са братя по оръжие, съратници. Знай това, помни го добре и с помощта на Аллах победата ще бъде твоя".

Султанът се наведе над масата. Там беше разпъната голяма карта на разположението на военните подразделения на Узун Хасан, начертана според сведенията, които бяха получили от челните редици. Силите на Аккоюнлу бяха обозначени със синьо, а османските с червено. Целия предишен ден везирите и пашите бяха обмисляли стратегии за действие. Сега обсъждаха последните подробности.

Загледан в разположението на войските сред местния релеф, Гедик Ахмед паша проговори пръв:

– Повелителю, ако може да се съди по разпределението на бойните единици, Хасан ще разчита основно на конницата си.

Давуд паша добави с леко колебание в гласа:

– След като пристигнаха подкрепления от Каракоюнлу, силата на кавалерията му нарасна почти два пъти.

– И по фланговете, и в центъра Хасан е изтеглил кавалеристите много назад – на свой ред се обади Махмуд паша. – Разположил ги е на мястото на подкрепленията.

– Така – поклати глава султан Мехмед.

– Всичко е ясно! – намеси се отново Гедик паша. – Първо иска да разбие бойния ни ред с пехотата, а после, когато се убеди, че ни е изтощил достатъчно, да ни удари от три страни с конницата. Ще ни обгради и притисне.

И султанът беше прозрял намерението на противника. Прокара острието на кинжала си по повърхността на картата.

– Сметката му ще излезе крива.

Всички везири насочиха погледи към картата. Султан Мехмед посочи с върха на острието отбелязаните възвишения.

– В долината между тези три върха в момента са скупчени над двеста хиляди души и още толкова животни. Без да броим струпаните коли с боеприпаси и продоволствие. По склоновете текат десетки потоци… Еее… как ще успее Хасан да разгърне конницата си на такова тясно поле?

Везирите слушаха и кимаха.

– Хасан има повече коне от нас, но малко топове.

– Разчита на конницата – замислено прошепна великият везир Махмуд паша. – Толкова много разчита на нея, че я е разположил погрешно. Не му е хрумнало, че вместо с нас, ще трябва да се бори с планината.

Гедик паша се усмихна под мустак.

– Хасан може да е висок на ръст, но умът му е къс.

– Не си е извадил поука от войните с византийците – не остана по-назад Гедик паша.

Султанът кимна.

– Ясно е, че не знае за новите ни малки, но маневрени топове. Нищо, като му се стовари някое гюле на главата, ще разбере!

Всеки изрази мнението си. Останалите го слушаха. Накрая султанът разпореди:

– Ще изчакаме Узун Хасан да нападне пръв. да видим на какво е способен.

Мехмед Завоевателя крадешком погледна лицата на всеки от везирите, за да прецени реакциите им. Всички го слушаха с уважение.

– Най-голямата тежест ще падне върху обикновените войници. Трябва така добре да се укрепят в деретата и около ручеите, че да удържат на напора на Хасановата пехота. Докато се опитва да ни изтощи, Хасан ще стопи собствените си сили. Запомнете! Нито крачка назад. Всеки, който отстъпи дори с една стъпка, трябва да знае, че не трябва да умира, преди да е извървял три крачки напред.

Везирите сведоха глави и се поклониха. Мехмед им направи знак да се изправят. Един по един всеки от тях застана пред султана. Той ги поглеждаше в очите. Въпреки умората и безсънието, лицата на всички грееха. Дори най-опитните командири тръпнеха от вълнение.

– Бъдете благословени! – прозвуча плътният глас на султана. – Ще бъде ден на изпитание. Ден, през който всеки ще покаже как служи на османската държава. Нека правото ви на победа възтържествува!

– Да възтържествува, султане!

– Та какво значение имаме ние, обикновените поданици! – обади се Махмуд паша с насълзени очи. – Вие сте нашият предводител, ваше е правото на победа.

Султанът се развълнува.

– Ако наистина е така, везире, тогава аз давам от моето право на всеки един войник. А сега се разотивайте и починете малко преди битката.

Мехмед се загледа в излизащите от шатрата везири и паши. Знаеше, че в предстоящото сражение може да разчита на всеки един от тях.

Когато на зазоряване султан Мехмед излезе от покоите си, всички бяха възседнали конете си и го очакваха.

Забитите пред входа на шатрата знамена плющяха, развявани от топлия вятър.

Трима слуги доведоха коня на султана. Щом видя господаря си, животното понечи да изцвили. Мехмед го погали по челото. Конят сякаш предусещаше какво предстои. Възбудено риеше в земята и пръхтеше учестено.

– Търпение! – прошепна в ухото му султанът. – Много мина, малко остана.

Конят нетърпеливо разтърси глава. Един от конярите извади захарче и го поднесе към устата на жребеца.

Падишахът се огледа наоколо. Върхът зад везирите чезнеше в маранята. От трите им страни обаче се очертаваха многобройни силуети. Войниците, които Мехмед Завоевателя щеше да поведе към победа. Те очакваха последните наставления на предводителя си в пълно мълчание. Но когато настъпеше моментът, бойните им викове щяха да заглушат дори лъвски рев.

Султан Мехмед постави крака си в стремето и се метна на седлото. Везирите и пашите веднага го последваха. Подредиха се в редица зад него.

– Армията на принц Мустафа готова ли е? – попита Мехмед.

Махмуд паша отвърна незабавно:

– Принц Мустафа е в Дурудере, повелителю. Очакваме Хасан да нападне първо там.

– Принц Баязид?

– След сутрешното съвещание го посетих, господарю. Войниците под командването на Баязид са разположени по местата си. Принцът ще очаква сигнала ви.

Султан Мехмед кимна с глава. Погледна облаците над планината, които бяха започнали да порозовяват.

– Хайде, Хасан! – възкликна той. – Аз, Мехмед, завоевател на Константинопол, син на султан Мурад, те призовавам. Ти проводи пратеник, който да ми предаде, че ти дължа данък в размер на две хиляди златни дуката. Аз го изпратих обратно с думите: "Ще дойда след година, за да си платя всички дългове!" Ето ме, Хасан. Тук съм. А ти къде си? Излез!

Не се наложи да чакат дълго нападението на владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан. След часа за утринна молитва се чуха бойни рогове и тъпани. Пешаците от дясното крило под командването на Зейнел Мирза, син на Хасан, нападнаха лявото крило на османската армия, ръководено от принц Мустафа. Без да оставят време за размисъл, пехотинците на Аккоюнлу и Каракоюнлу се спуснаха от склоновете на планината към османските позиции, където Мустафа бе разположил войниците си.

Но Узун Хасан не бе успял да предвиди последвалите събития. Еничарите на султан Мехмед и румелийските подразделения на османската войска се оказаха по-твърди и устойчиви от влажните скали, които проблясваха на слънцето.

Един от войниците на принц Мустафа на име Оруч с един удар свали от коня Зейнел Мирза. Преряза му гърлото и по този начин бързо реши изхода на битката. Когато видяха главата на предводителя си, забита на пика, войниците на Аккоюнлу започнаха безредно отстъпление.

Не можаха да стигнат далеч под дъжда от стрели и гюлета. Конницата на Узун Хасан, която дори не бе успяла да вземе участие в битката, панически обърна посоката си.

Още преди обед Узун Хасан разбра, че е надвит, и едва успя да се спаси от османския обръч с неколцина свои приближени. За няколко часа той изгуби цялата армия, която бе повел към Отлук Бели с надеждата за голяма победа. Войниците му бях съкрушени.

Гедик Ахмед паша се приближи към султан Мехмед, който наблюдаваше развоя на битката от гърба на коня си.

– Господарю, Хасан побягна. Да го последваме ли?

Без да отделя очи от кървавата битка, султанът даде знак да не преследват противника му. Той вече нямаше как да навреди на османската държава.

Узун Хасан яздеше по-бързо от вятъра. Взе разстоянието до Байбурт за един ден вместо за три. Пристигна при семейството си целият покрит в прах, без корона на главата и с раздран кафтан. От многохилядната му армия бе останала само една шепа хора. Останалите бягаха, като подпалваха всичко по пътя си, за да не оставят плячка за османците. Гореше дори разкошната шатра, в която Узун Хасан бе оставил съпругата си Шахбану и дъщеря си.

Щом видя завлеклата се към него Шахбану, Хасан извика, без да слиза от коня:

– Бягай!

Обезумяла, съпругата му се изпречи пред коня му. Косата ѝ бе разпиляна. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Срути се на земята с хлипове.

Победеният владетел на Аккоюнлу се стъписа. Не знаеше как да постъпи. В главата му имаше само една мисъл.

– Бягай! – отново изкрещя той.

– Дъщеря ни я няма! Перишер я няма Зад гърба им прииждаха хиляди коне и хора. Сякаш цялата планина искаше да се стовари върху Хасан. Да спре означаваше да умре. Може би дори щеше да бъде смазан от конете на собствената си кавалерия.

– Тичай, жено! Тя вече трябва да е избягала. Бягай и ти!

Узун Хасан не чу какво казва жена му. Не се обърна да види дали идва. Пришпори коня си с всички сили.

През нощта се случи нещо невероятно. От Черно море дойде прохладен повей и отвя нетърпимата жега. Сякаш вятърът също празнуваше османската победа и искаше да разтуши уморените бойци. Лагерните огньове трепкаха на вятъра – като че ли танцуваха и се веселяха с победителите.

Султан Мехмед вечеряше и разговаряше за битката с везирите в шатрата си. Отвън се чу конски тропот. Падишахът вдигна глава и разпореди:

– Вижте кой идва. Ако са моите принцове, моите герои, да дойдат веднага, за да ги целуна по челата.

Гедик Ахмед паша отиде да провери. Не бяха принцовете, а вестоносец. Тъкмо беше скочил от коня си и се опитваше да укроти животното. Личеше си, че ездачът е изминал дълъг път.

След кратък разговор с вестоносеца Гедик Ахмед паша отново влезе в шатрата. Султан Мехмед веднага забеляза смръщените вежди на пашата.

– Какво става, Гедик? Нещо лошо ли е?

Пашата изглеждаше притеснен. Сякаш още не можеше да повярва на чутото и в същото време не знаеше как да съобщи вестта на господаря си.

– Дойде вестоносец… – започна нерешително той.

– Вестоносец ли? Откъде? Случило ли се е нещо?

"Случило се е и още как!" – помисли си Гедик паша, но не смееше да го изрече на глас.

– Кажи, паша. Стига мълча!

Гедик се приближи колкото може по-близо до султана и зашепна нещо в ухото му. Останалите везири извърнаха глави, за да не чуват.

Султан Мехмед подскочи от мястото си.

– Какви ги говориш, паша? – Падишахът не можа да прикрие изумлението си. – Паша, сигурен ли си, че си разбрал правилно?

– Повторих ви дословно думите на вестоносеца.

– А кой изпраща тази новина?

– Молла Хюсрев, господарю.

Щом чу името на шейх юлисляма, султанът ядосано се изправи.

– Молла Хюсрев, така ли?

Значи нямаше съмнение. Моллата винаги казваше истината. Мехмед събра ръце зад гърба си и тревожно започна да крачи из шатрата.

Гедик Ахмед паша даде знак всички да се оттеглят, за да не безпокоят султана. Той така се бе унесъл в мисли, че въобще не забеляза излизането на служителите си. Пашата тъкмо се чудеше дали не е уместно и той да напусне шатрата, когато султан Мехмед го повика по име.

– Добре, молла Хюсрев не се ли е опитал да ги спре?

– Не, повелителю. Хюсрев се е тревожил, че ако се намеси, могат да възникнат допълнителни усложнения и затова е сметнал, че е по-правилно първо да ви уведоми.

Мехмед спря пред пашата. Погледна го в очите.

– Правилно е постъпил.

След известен размисъл султанът се настани на канапето в дъното на шатрата си. Въобще не усети кога Гедик Ахмед паша излезе.

– Гледай ти! – прошепна на себе си той. – Османците вече имат двама повелители, а аз да не знам!

Султан Мехмед Завоевателя едва сдържаше гнева си.

13

– Лала! – провикна се Джем, но не получи отговор.

Напрегна се и извика още по-силно:

– Лала! Сюлейман Челеби!

Изчака малко, но отново никой не се обади.

– Бурханетин Челеби!

На вратата се показа главата на прислужника, който стоеше в коридора.

– Принце?

Джем нервно го отпрати. Момчето бързо се скри и безшумно затвори вратата.

Принцът понечи да извика имената на възпитателите си още веднъж, но после размисли. "Трябва да се овладея – каза си той. – Вече не съм дете. Не трябва да давам поводи да ме смятат за недорасъл."

Откакто се преместиха от Одрин в истанбулския дворец, Бурханетин и Сюлейман се промениха напълно. Джем не можеше да познае двамата си възпитатели.

Още отсега се държаха като везири. Бяха убедени, че ще станат такива след церемонията по коронясването на Джем.

"Не може да се каже, че нямат основания за очакванията си – размишляваше Джем с поглед, вперен във вратата. – Нима има някой, който да ми е по-приближен от тях?"

Всъщност принцът се забавляваше с поведението на възпитателите си. И двамата кръстосваха ръце пред гърдите си като височайши особи. Разхождаха се из двореца с леко наклонени наляво глави. Говореха малко и изглеждаха постоянно умислени. Държаха се също като везирите на султан Мехмед.

Джем намираше промяната у двамата мъже за забавна, но въобще не забелязваше скритото съревнование, започнало между тях.

Веднъж принцът подхвърли, без да се замисля:

– Да видим на кого да поверим държавния печат.

Въобще не обърна внимание на пламъка, който светна в очите на възпитателите му.

Джем просто се опитваше да се наслаждава на живота си като полупадишах. Искаше да се забавлява и да се смее, за да забрави тревогите си. Страстта му към Дилрюба не бе стихнала ни най-малко, но това не му пречеше да се заглежда по прекрасните млади момичета от харема на баща му.

Все пак, за да не натъжава Дилрюба и да не я кара да ревнува, като си мисли, че е забравена, Джем прекарваше по-голямата част от времето си с възпитателите.

Един ден принцът каза на Сюлейман Челеби:

– Ти още си млад. Бурханетин е по-опитен. Какво ще кажеш? Да направим него велик везир.

Джем очакваше Сюлейман да се съгласи с него и много се озадачи, като видя как подскочи младият възпитател.

– Умът не зависи от възрастта, принце. Когато човек започне да остарява, мозъкът му се размътва, погледът му се замъглява, слухът му отслабва.

Джем си помисли, че възпитателят се шегува, и звънко се разсмя. Сега, когато си припомни тази случка, принцът си каза: "Сюлейман Челеби не спира да ме весели". След малко обаче се сепна: "Сега не е време за забавления. Някъде сбърках".

Джем не можеше да разбере какво точно го притеснява, но усещаше, че нещо не е наред. Дали не беше това, че молла Хюсрев така и не се появи на нито едно от държавните съвещания?

Тази сутрин принцът се бе събудил с тревожно чувство. Завладя го неописуемо безпокойство. Искаше да поговори с възпитателите си и да им сподели притеснението си.

Може би те щяха да имат обяснение за налегналото го съмнение.

Джем потъна в размисъл.

Той въобще не слушаше онова, което говореха везирите и пашите по време на държавните съвети. През цялото време търсеше с поглед молла Хюсрев. Но него все го нямаше.

За първото съвещание се извини, че е болен. А защо не се появи нито на второто, нито на третото?

Шейх юлислямът не удостои с присъствие нито веднъж Дивана. Еничарите и други високопоставени служители скрито си шушукаха:

– Защо го няма Хюсрев ходжа? Да не се е случило нещо?

Вече беше съвсем ясно, че нещо не е наред.

Дори Чичек хатун се разтревожи от безкрайната неизвестна болест, която бе налегнала моллата.

– Принце, изпратете някого да посети многоуважаемия духовник. Може да има нужда от помощ и внимание.

Майката на Джем беше права. Болестта на Хюсрев изглеждаше странна.

Престолонаследникът изпрати Сюлейман Челеби, за да засвидетелства уважението му към моллата.

Чичек хатун предварително му даде наставления какво да каже и как да се държи.

– Принцът поднася извиненията си, задето не ви обърна внимание по-рано – бе казал Сюлейман на Хюсрев. – Моли да го отдадете на младостта му. Надява се да ви посети след няколко дни.

Колко по-любезен можеше да бъде един престолонаследник, който очакваше съвсем скоро да стане падишах?

Молла Хюсрев обаче изпрати следното съобщение до двореца: "Не искам да причинявам затруднение. Но какво да правя? Старостнерадост! Принцът сега е доста зает. Нека не си губи времето с мен".

Зад учтивия отказ на духовника прозираше категоричното му нежелание да се срещне с Джем. Така ли се отговаряше на принц, който след броени дни щеше да бъде обявен за падишах? Та моллата му казваше едва ли не право в очите: "Не идвай!".

Сюлейман Челеби освен това каза, че по време на срещата им шейх юлислямът е наричал Джем просто "принцът", без да добавя други почтителни обръщения.

Но най-тревожното бе, че Чичек хатун и възпитателите доловиха известна ирония зад изречението: "Принцът сега е доста зает".

Джем смяташе, че са прави.

А нима молла Хюсрев не беше сред хората, които препоръчаха да се свика Дивана заради продължителната липса на новини от баща му, султана? Сюлейман и Бурханетин се кълняха, че Хюсрев е казал: "Законно е. Някой трябва да застане начело на държавата".

"Бихме ли ви препоръчвали да свикате Дивана, ако нямахме одобрението на Хюсрев ходжа?" – бяха възкликнали възпитателите, когато Джем попита за мнението на шейх юлисляма.

Защо моллата не идваше на държавните съвещания, след като бе дал одобрението си за свикването им?

Джем прекъсна размишленията си и отново ядосано се зачуди къде ли са двамата му възпитатели. Въздъхна дълбоко и си каза: "Размечтали са се за удоволствията, които им предстои да вкусят като везири. Те ще се забавляват, а върху мен ще падне тежестта на управлението".

Тази мисъл разгневи още повече принца.

– Сюлейман! – изкрещя той. – Бурханетин Челеби! Къде сте? Вдън земята ли пропаднахте?

Джем вече не очакваше да получи отговор. Но ето че отвън се дочуха стъпки. "Най-после! – зарадва се принцът. – Най-после някой ме чу!"

Джем се разположи на постелката зад масата. Подготви се да насоли здраво онзи, който влезе през вратата.

– Господарю?

Бурханетин Челеби разтревожено се мушна в стаята.

– Къде си, лала?

Джем кресна по-силно, отколкото възнамеряваше, но не се смути ни най-малко. След като възпитателите се правеха на везири – и той щеше да се държи като падишах. Двамата мъже щяха да си получат заслуженото!

– Принце… аз

– Не се оправдавай, лала! Нито ти, нито Сюлейман сте наоколо! Що за безобразие!

Бурханетин Челеби сведе глава.

Джем се изправи. Сключи ръце на гърба си и се доближи до възпитателя.

– Къде се шляете? Не смятате ли, че е уместно да поговорим преди заседанието на Дивана, за да чуя мнението ви?

– Господарю, простете

– Млък! Няма време! Да не караме везирите да ни чакат!

След известно колебание Джем зададе въпроса, който го вълнуваше:

– Огледа ли чакащите паши и везири?

Бурханетин кимна.

– Видя ли шейх юлисляма сред тях?

Възпитателят заби поглед в земята. Нямаше какво да каже. Молла Хюсрев го нямаше.

Бурханетин Челеби си припомни деня, в който двамата със Сюлейман отидоха при моллата, за да го попитат дали е законно да се свика Дивана.

– Не! – бе прогърмял гласът на ходжата. – Не ми отваряйте работа!

– Падишахът замина на поход преди толкова месеци!

– Е, какво от това? Война. Не е ясно кога ще започне и кога ще свърши.

– Никой не знае дали побеждава или губи. Държавата е без управник.

– Аллах да закриля падишаха! Какви ги приказваш, челеби? Държавата остава без управник само ако владетелят ѝ почине. Дотогава начело на страната може да има само един господар.

– Ами ако нещо се е случило със султана?

– Най-големият престолонаследник за какво е, Бурханетин?

– Както сам каза, ходжа – война! Нищо не е ясно. Вече почти четиридесет дни нямаме вести нито от султана, нито от принцовете.

– Е, ѝ?

– Точно затова дойдохме да се посъветваме с вас. Няма султан. Двамата по-големи принцове също ги няма. Принц Джем обаче Молла Хюсрев рязко вдигна глава и погледна Бурханетин Челеби в очите.

– Какво за Джем?

– Ами жив е! Мислехме си, че ако се е случило най-лошото… дали не е удачно принц Джем да свика Дивана. Законно ли е той да поеме управлението?

Хюсрев се замисли.

– Ако се е случило най-лошото

– Ако се е случило най-лошото, законно ли е да свикаме Дивана, ходжа?

– Ако е така

– Ако е така и принц Джем свика Дивана, вие ще присъствате ли?

– Ако е така, Бурханетин Челеби, Аллах да ни е на помощ Възпитателите не изчакаха молла Хюсрев да довърши изречението си. Втурнаха се да убеждават Джем. Казаха му, че шейх юлислямът е дал благословията си и че ще присъства на заседанието.

Не излъгаха!

Ако се е случило най-лошото Беше съвсем ясно, че така е станало. Вече четиридесет и пет дни нямаше новини от султана и принцовете.

В началото Джем се колебаеше. Първият му въпрос бе: "Защо тогава великият везир не праща вести? Не може всички да са загинали". Настояваше да получи разумен отговор.

Понякога Джем изненадваше Бурханетин и Сюлейман с въпросите си. Двамата възпитатели виждаха, че вече е пораснал, но все още го подценяваха.

Слава богу, онзи ден Сюлейман Челеби бързо намери отговор за питането на принца.

– Прав сте, господарю. Аллах не може да е отнел душите на всички. Но ако страховете ни са се сбъднали, вероятно великият везир крие тежката вест, защото се бои от бунт.

Предположението на Сюлейман беше разумно. Не трябваше да изключват тази възможност.

Отсъствието на молла Хюсрев от Дивана обаче беше започнало сериозно да дотяга на Джем. "Да бяхме изчакали още малко, преди да свикваме везирите" – все по-често си мислеше принцът.

Но вече бе късно за съжаления. Нямаше връщане назад.

Джем не можеше да отрече – беше му приятно да се върне в столицата, да се възползва от облаги, запазени само за падишаха, да извика везирите на съвет, да минава гордо изправен пред сведени глави и коленичили прислужници. Когато зае султанското място в залата за държавни съвещания и видя срещу себе си толкова знатни мъже, момчето си каза: "Е, Джем, вече ти си владетелят на османската държава! Силата, властта са в ръцете ти. Трябва да се държиш подобаващо".

Принцът бе завладян от жажда за власт. Не можа да ѝ устои, въпреки предупреждението на дервиша в планината преди две години.

Старецът се опита да го предпази, но Джем направи точно обратното. Отровата на властолюбието вече бе проникнала във вените му.

Джем започна съвещанието на Дивана както всеки друг път. Първият му въпрос бе:

– Има ли новини от войската?

Всички мълчаха. Очевидно нямаше.

Внезапно от ъгъла на залата се обади един старец, чието име Джем дори не знаеше.

– Принце… – пристъпи една крачка напред човекът. – Днес е петък. Чух, че молла Хюсрев Щом чу името на шейх юлисляма, престолонаследникът веднага наостри уши.

– …Ходжата е разпоредил при отслужването на петъчната молитва във всички джамии и месджити[19] да се спомене специално името на нашия повелител султан Мехмед Завоевателя. Наредил е всеки поданик на османската държава да се помоли за здравето и живота на падишаха, принцовете и войниците, тръгнали на поход. Предлагам и ние тук да изпълним заръката на молла Хюсрев.

Останалите присъстващи живо изразиха одобрението си:

– Правилно! Точно така! Молитвата е почитание към закона.

Бурханетин Челеби веднага усети опасността, която дебнеше зад предложението. Прочисти гърлото си и тържествено заяви:

– Както винаги, многоуважаемият молла Хюсрев е дал мъдро наставление. Молитвите на принц Джем и приближените му винаги са били за здравето и успеха на нашия повелител и войниците му. Нека отново се помолим всички заедно.

Везирите сведоха глави и се подготвиха за молитва. Един от тях излезе напред и разтвори ръце.

– Господи! ... – започна той.

Всички присъстващи вдигнаха ръце към небето.

– Закриляй нашия падишах и войниците му!

– Амин!

– Дай им дълъг живот!

– Амииин!

– Дари войската с победи!

– Амин!

– Разтвори райските порти за загиналите в битка!

– Амин!

– Нека нашите бойци се завърнат живи и здрави по домовете си!

– Амин!

Джем също бе вдигнал ръце за молитва. Но забеляза, че сърцето му не трепва при произнасянето на думите. Дори когато казваше "Амин!", не го правеше искрено. Внезапно го завладя ужас. "Какво ми става? – помисли си той. – Нима имам нещо по-скъпо от баща ми и братята ми?"

Джем знаеше, че ако молитвата се сбъдне, ще дойде сетният му час.

14

Малко преди залез-слънце Чичек хатун се разхождаше под шарения свод, който оформяха няколко разноцветни облака над главата ѝ.

Влажният вятър развя косите ѝ. Чичек потрепери. Есенният повей бе пронизал тялото ѝ. Вървящата няколко крачки назад Гюлизар веднага се досети, че на господарката ѝ е студено. Наметна я с вълнения шал, който държеше в ръцете си. Чичек ѝ отвърна с усмивка. Загърна се с шала и продължи да върви напред.

Вече се долавяше мирисът на зима. Чичек хатун отправи поглед към отсрещния хълм. Боровата гора се зеленееше до хоризонта. Буковете, дъбовете, акациите, орехите и останалите широколистни дървета обаче отдавна бяха пожълтели и оголели. Дори при най-лекия повей на вятъра от клоните им се отронваха последните изсъхнали листа.

Чичек хатун обичаше есента още от дете. Действаше ѝ успокояващо. Наистина през този сезон всичко умираше, за да се роди отново през пролетта, но въпреки това есента ѝ носеше неописуемо блаженство.

Внезапно в главата на Чичек се прокрадна една мисъл. Сякаш някой ѝ зададе въпроса: "Дали съдбата ще отнесе и теб като есенно листо?".

Чичек хатун усети, че я завладява безпокойство. "Какво ми става? – сепна се тя. – Защо ми минават подобни мисли?"

Не знаеше. Подритна белите камъчета на чакълената пътека и направи още няколко крачки напред.

Всъщност много добре знаеше. Тревожеше се. Не искаше да си признае, но се страхуваше. Нещо не беше наред.

А всъщност трябваше да е щастлива, да се радва и да се смее.

Живееше в султанския дворец. До сина си.

Наистина Джем почти не ѝ обръщаше внимание, защото не откъсваше очи от красивата Дилрюба, но това не беше важно. Случи се истинско чудо. Страховете ѝ се бяха оказали напразни.

Принцът, нейният син, беше стъпил с единия крак на трона. Съвсем скоро щеше да се проведе церемонията по обявяването му за султан и владетел на държавата.

Трябваше да изчакат само няколко седмици.

Все още нямаше вести от султан Мехмед, другите принцове и войската. Всички те изведнъж изчезнаха от живота им. Можеше да има само едно обяснение за дългото отсъствие на новини.

Непобедимият орел, единственият ѝ любим, бащата на детето ѝ, султан Мехмед Завоевателя, вече го нямаше.

Наистина Чичек хатун отдавна не живееше при него, но за да бъде щастлива, ѝ стигаше мисълта, че Мехмед препуска някъде на бойния си кон.

Но сега… Смъртта ѝ бе отнела любимия мъж.

При тази мисъл ѝ стана още по-студено. Стори ѝ се, че замръзва. Сгуши се в шала си.

– Господарке! – промълви зад нея Гюлизар. – Ще настинете. Ако искате, да се прибираме вече.

Прислужницата ѝ беше права. Но на Чичек хатун не ѝ се прибираше.

Въобще не искаше да се среща с наложниците от харема и новите фаворитки на Мехмед. Правеше всичко възможно, за да ги избягва, но невинаги се получаваше.

Съвсем ясно виждаше страха в очите на онези момичета, които още не бяха прекарвали и една нощ в покоите на султана. Те със сигурност се питаха: "Какво ще стане с нас? Дали ще ни продадат на пазара за роби?"

Новите любимки на падишаха гледаха Чичек с едва скрито презрение. Ако можеха, щяха да я разкъсат с нокти. Султанът и принцовете загинаха. Единственият син на Чичек хатун остана жив.

Съвсем скоро той щеше да стане падишах.

Чичек беше убедена, че сега по-младите наложници се чудят как да бъдат забелязани от Джем и тайно си шушукат по ъглите на коридорите: "Онова момиче от планината е омагьосало принца. Не поглежда друга".

Разбираше страховете им. Тези, които новият султан харесаше, щяха да останат в харема, а другите щяха да бъдат принудени да го напуснат. А нима беше лесно да си представиш живота извън двореца, след като веднъж вече си влязъл в него? Никой по-добре от Чичек не знаеше какво е да те заточат далеч от султанския палат.

Тя бе напуснала двореца, но ето че отново се върна. Съвсем скоро щеше да се превърне от бивша любимка на падишаха в майката на султан Джем.

Валиде султан Чичек!

Тази мисъл стопли треперещото ѝ тяло.

Тогава защо не спираше да се тревожи? Защо я измъчваха страхове?

– Всичко е заради молла Хюсрев! – изрече Чичек хатун, без да се усети.

– Какво казахте, господарке? – обади се Гюлизар.

Чичек се стресна от гласа на прислужницата си.

– Нищо не съм казвала, момиче. Откъде ти хрумна?

– Сторило ми се е.

Най-после Чичек хатун се досети, че е изрекла мислите си на глас.

"Този човек ми разваля спокойствието" – продължи да размишлява тя вече наум.

Молла Хюсрев така и не се появи на Дивана. Джем два пъти изпраща хора при него. Той все се извиняваше, че е болен.

Чичек хатун въобще не му вярваше.

Съставът на Държавния съвет се смяташе за непълен, ако шейх юлислямът не вземе участие в него. Той беше човекът, който издаваше фетвите след решенията на Дивана.

Молла Хюсрев не оздравяваше. И фетви не издаваше. Заради това се бавеше и обявяването на Джем за султан.

– Майко!

Чичек хатун въобще не чу, че синът ѝ я вика. Така се бе унесла в мисли. Принц Джем бе излязъл от коридора на харема в градината и вървеше с бърза крачка към майка си. Кафтанът му се развяваше на вятъра. Личеше си, че бе силно разтревожен. Прислужницата, която бе на няколко крачки от господарката си, се чудеше как да постъпи.

– Майко!

Потънала в размисли, Чичек отново не чу зовящия я глас. Тъкмо кроеше планове как да умилостиви молла Хюсрев. Ако се налагаше, тя лично щеше да го посети и да падне в краката му.

"Ами ако отново не склони да подкрепи Джем? – разсъждаваше Чичек хатун. – Дали ще имам смелостта да стигна до края? Дали ще имам сили да му кажа: Махни се от пътя на сина ми или аз ще те поместя."

Не беше убедена, че това е правилният начин.

– Майко!

Гюлизар, която виждаше, че Чичек хатун продължава да не чува вика на Джем, се прокашля шумно.

– Господарке, идва Негово Височество принцът.

– Какво?

Едва сега тя чу хрущенето на камъчетата от приближаващи стъпки по чакълената пътека. Щом видя тичащия между розите Джем, първото, което ѝ хрумна, бе: "Странно! Защо Дилрюба не е със сина ми? Та те са почти неразделни".

Когато принцът приближи, Чичек съзря разтревоженото изражение върху лицето му.

– Цвете мое! – протегна тя ръце към него. – Какво се е случило?

Джем спря пред нея запъхтян.

– Ма… мо… вой… – опита се да каже нещо той.

Пое си въздух няколко пъти, преди да успее да изрече:

– Войската се завръща.

Принцът продължаваше да диша тежко. Беше пребледнял като платно. Не можеше да повярва, че майка му не реагира при тази вест.

– Майко, не ме ли чуваш? Войската… Султанската войска се прибира.

Изведнъж градината се изпълни с хора. Всички слуги се завтекоха от хълма към морето.

Чичек хатун сякаш искаше да продума, но нямаше сили да помръдне с устни. Гледаше, но не виждаше. Слушаше, но не чуваше.

Принц Джем хвана майка си за раменете и силно я разтърси:

– Чуваш ли? Дойде си.

"Дойде ли си? – мислеше като насън Чичек. – Кой си дойде? Султан Мехмед ли?

Най-после съзря ужаса в очите на Джем. Най-накрая усети разтърсването на тялото си. Долови паниката в гласа на сина си.

– Кой? Кой се върна?

– Кой… кой ли? – заекна Джем. – Кой?!

Чичек хатун продължаваше да гледа сина си, без да разбира. "Какво му става на това дете?" – дори си помисли тя за момент. После лека-полека съзнанието ѝ започна да се връща в реалността. "Войската, бе казал Джем, войската се връща!"

Господи Боже!

Първоначално сърцето ѝ подскочи от радост, но миг по-късно се сви на топка. Чичек не беше сигурна дали да плаче, или да се радва.

Това щастливо завръщане вероятно вещаеше смърт за Джем, за нея, както и за още много хора.

Особено ако султан Мехмед бе загинал и Мустафа или пък Баязид бе станал новият падишах. Нямаше значение кой от двамата ще приложи закона и ще изправи сина ѝ пред палача. Сега имаше и повод. Синът, майката и възпитателите бяха свикали Дивана.

Ами ако и тримата бяха загинали по време на похода?

Тогава като по чудо Джем щеше да заеме престола. Чичек хатун отпусна рамене. Всъщност не я бе грижа особено за трона. Боеше се за живота на сина си.

Секундите се точеха бавно като часове.

– Не вярвам! – стъписана и ужасена, прошепна Чичек хатун.

Джем избухна:

– Не вярваш, така ли? – Дръпна я за ръката. – Застани до тази беседка и погледни към отсрещния хълм, майко! Виж! Виж!

Чичек хатун вдигна поглед. Дъхът ѝ секна.

Пътят, който пресичаше боровата гора и се спускаше към морето, сякаш гореше. Хиляди факли се движеха към брега.

Земята се тресеше от силните ритмични удари на стотици тъпани.

Барабаните известяваха, че падишахът идва.

Да, но кой беше падишахът сега?

– Господи! – възкликна Чичек.

– Господи, да! – язвително заяви Джем. – От сега нататък Аллах да ни е на помощ!

Ярките червени пламъци внезапно се размазаха пред погледа на Чичек хатун. От очите ѝ бяха рукнали сълзи. Сълзи, изобилни като реки.

За първи път Джем виждаше майка си да плаче. Гюлизар, която наблюдаваше господарката си, също се обля в сълзи.

Принцът погледна безпомощно двете жени. Понечи да каже нещо, но се отказа. Какво ли имаше значение вече? Сълзите на майка му отмиха гнева му. Какъв грях бе извършила тя? Бе направила всичко заради него.

"Сам съм си виновен – каза си Джем. – Аз повиках вълка."

Факлената процесия нямаше край. Първите редици вече бяха достигнали брега.

Внезапно в съзнанието на Чичек хатун пропълзя една надежда.

– Принце, ами ако и тримата са загинали?

– И тримата ли?

– Защо не? Като по чудо.

Джем се усмихна горчиво.

– Чудеса не съществуват, майко!

Докато изричаше тези думи, осъзна, че не е прав. Какво, ако не чудо, бе онова, което преживя в планината преди две години? Как Къзълкая бе изчезнал тогава? Кой бе гласът, който го призова? Откъде бе изникнал онзи дервиш? Нима Джем не бе успял да прониже звяра точно преди да се хвърли върху стареца? Как после дервишът изчезна така внезапно? Нима цялата тази история не бе чудо? Мъртвият вълк го доказваше.

Защо тогава да не се случи чудото, на което се надяваше майка му и за което вероятно се бе молила на Аллах всяка нощ?

Джем обаче не беше убеден, че иска точно това чудо.

Внезапно принцът съгледа някакво раздвижване на отсрещния хълм.

– Майко, виж!

Чичек хатун погледна в посоката, към която сочеше Джем.

От отсрещния бряг се отдели един сал, осветен от ярки факли. Това беше султанският сал. Само падишахът се качваше на него, когато искаше да премине на другия бряг.

Джем се досети какво вълнува най-много майка му в момента.

Кой е падишахът на сала?

Всъщност нямаше значение кой е султанът.

Към тях плаваше смъртта.

Салът се носеше по вълните. Факлите на борда му хвърляха червенооранжевата си светлина върху морската вода и основите на Къз кулеси[20], чийто връх чезнеше в тъмнината.

В двата края на плавателния съд се очертаваха силуетите на снажните момци, които теглеха веслата със силните си ръце.

Салът се насочи наляво, по посока на двореца.

Тогава сред многобройните придружители и лакеите, държащи тугове, Чичек хатун съзря падишаха. Позна го въпреки голямото разстояние.

Господи Боже! Това бе той. Мехмед.

Султан Мехмед стоеше върху коня си неподвижно като статуя.

Чичек хатун се обърна към Джем, но той бе изчезнал.

– Принце?

Не беше сигурна дали прошепна или изстена.

Изведнъж ѝ причерня. Пламъците на факлите се размазаха пред очите ѝ. Сякаш от много далеч до нея долетя един глас.

– Господарке!

Последното, което видя, бяха протегнатите ръце на Гюлизар. Отпусна се в тях. Не разбра дали я хванаха ръцете на прислужницата, или попадна в прегръдката на смъртта.

15

Джем беше съвсем сам в полутъмната стая. Само в една от нишите на стената гореше свещ.

Съзнанието на принца беше празно. Не можеше да измисли никакво оправдание.

– Господи, посочи ми изход! – молеше Джем, без да спира.

Внезапно в главата му звънна един глас. Гласът на дервиша, когото бе спасил в гората: "Няма изход. Няма! Вълкът се върна, Джем. Ти го повика".

"Стига глупости! – опитваше се сам да се окуражи принцът. – Няма го вълка. Трябва да се успокоя. Аз съм принц Джем, син на султан Мехмед Завоевателя. Спокойно трябва да обмисля как да обясня постъпката си пред баща ми."

Да, но какво можеше да му каже? "Направих грешка, татко… Нямахме вести и си помислих, че…"

Колко глупаво оправдание!

Може би по-добре беше да падне в краката му?

Баща му със сигурност щеше да го погледне с презрение, ако малкият му син стигне до подобно унижение.

Тогава нямаше да има значение дали е виновен или невинен, дали е сгрешил, или е постъпил правилно, дали е бил подведен или не.

Султан Мехмед щеше да каже:

– Не подобава на сина ми да коленичи, дори за да спаси живота си. Един истински султански син трябва да бъде готов да заплати цената на постъпката си.

Джем реши да се изправи срещу страховете си.

– Готов съм да платя цената! – прошепна той. – Щом трябва да умра, ще умра. Ще заплатя с живота си. Ако баща ми иска душата ми, нека я вземе. Готов съм да умра.

Разтрепери се. Не, не беше готов да умре. Стряскаше се всеки път, щом чуеше шум в коридора. Целият облян в пот, чакаше гласовете да се отдалечат. Сякаш се пържеше на огъня на ада.

Джем не искаше да умира.

Какво бе видял от живота? Нямаше още петнадесет лета. Едва се беше научил да ловува. Не бе минало много време, откакто бе убил рижия вълк. Още не бе полагал главата си в женски скут. Трябваше ли да умре само защото на тази невръстна възраст се бе наложило да взема решения като управник?

Дали баща му наистина искаше неговата смърт?

Сърцето му казваше: "Не я иска", но разумът му се съмняваше, че султанът ще го остави жив.

"Дали въобще има смисъл да го моля да ми прости?" – размишляваше Джем и сякаш чуваше отговора на баща си: "Да беше помислил, преди да свикваш Дивана. Сега вече е късно. Ако ти простя, какво ще си кажат хората? Султан Мехмед не може да надвие над сина си, как тогава ще се справи с поданиците си?"

Джем се изправи. Приближи се до запалената свещ и се загледа в сянката си върху стената.

Нима трепереше?

Опита се да застане неподвижно, но не успя.

От коридора се дочу скърцане.

Дали беше палачът?

Днес поне за петдесети път си задаваше този въпрос: Дали идва палачът? При всеки шум от стъпки това бе първата му мисъл.

Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Джем се сви на канапето. Впери поглед във вратата. Може би всеки момент палачът безшумно щеше да влезе през вратата и да го окове във вериги.

Как трябваше да реагира?

Да се остави без съпротива в ръцете му?

Да го умолява да не го погубва?

Или да се разкрещи: "Невинен съм! Заведете ме при баща ми. Той никога не би сторил зло на малкия си син. Изправете ме пред султан Мехмед!".

При всички положения нямаше да го заведат при султана.

Когато Джем видя баща си да слиза от сала, се завтече да го посрещне, но четирима яки като канари еничари му препречиха пътя.

– Преминаването е забранено!

Джем се стъписа.

– Не ме ли познавате! Аз съм принц Джем. Заместник на великия везир.

Мъжете не се помръднаха.

– Великият везир се върна. Вече няма нужда от заместник.

– Искаш да кажеш, че е забранено да целуна ръка на баща си за добре дошъл?

Очевидно беше забранено.

В този момент Джем осъзна, че ще трябва да се бори за живота си.

Двама еничари го хванаха за ръцете и го отведоха в покоите му.

Джем се чувстваше като в затвор. Откакто еничарите затвориха вратата зад гърба си, никой не дойде да посети принца. А той се страхуваше да излезе навън.

Джем притвори очи. Представи си как се бори за живота си. Все пак бе здрав и силен. С един човек щеше да се справи. Но как щеше да надвие останалите стражари? Кой знае колко души щяха да му се нахвърлят. Накрая щеше да се изтощи и някой щеше да постави примката на шията му.

Принцът несъзнателно обви шията си с ръце. Пое си дълбоко въздух.

Щяха да го заловят така, както си седеше на дивана. Щяха да стегнат въжето около врата му. Джем сякаш вече усещаше грапавината на примката върху кожата си, пристягането около гърлото. Постепенно виковете му щяха да започнат да заглъхват. Щеше да остане без въздух… Може би щеше да успее да се освободи за момент, за да си поеме въздух… Щяха да завържат тялото му с вериги, за да не мърда.

Постепенно силите му щяха да го напуснат. Последен стон… Край.

Принцът наостри уши. От коридора се дочуха гласове. Сърцето му заудря лудо.

– Ето ги! Идват! – простена Джем.

Насочи поглед към дръжката на вратата. Тази част на стаята бе толкова тъмна, че дръжката въобще не се виждаше. "Когато вратата се отвори – помисли си принцът, – отвън ще нахлуе светлина и ще мога да видя убийците си."

От коридора се разнесе човешки говор. Джем не можеше да чуе за какво говорят, тъй като ушите му бяха заглъхнали от силните удари на сърцето му. Затаи дъх.

Като че ли си отиваха. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки.

"Да не би само да ми се струва? – съсредоточи се принцът. – Да, отиват си! Топуркането заглъхва!"

Джем почти извика от облекчение.

– Простил ми е! Простил ми е! Баща ми няма да ме накаже! Почувства как гърдите му се отпускат и започва да диша по-леко. "Ще живея!"

Но така ли беше наистина? Може би щеше да продължи да живее само за кратко.

Поне засега палачите не бяха дошли при него. А може би щяха да отнемат живота на някой друг?

– Казах ти, че не трябваше да се връщаме в двореца! – промърмори Бурханетин Челеби.

– А какво да правим иначе? – попита го остро Сюлейман Челеби.

– Да помислим как да избягаме!

– Да бягаме ли? И къде ще отидем?

– Знам ли? Държавата е огромна. Все ще намерим някое скришно място. Докато отмине гневът на падишаха

– Ти луд ли си, челеби? От султан Мехмед не можаха да се отърват нито владетелите на византийците, нито на Аккоюнлу, нито на Каракоюнлу, та двама голтаци като нас ли ще успеят да избягат?

Бурханетин ядосано махна с ръка и се изправи. Безмълвно започна да се разхожда из стаята.

– А какво направихме ние? Сами почукахме на вратата му. И сега чакаме да ни убие.

Сюлейман Челеби погледна през прозореца.

– Да избягаме е все едно да признаем вината си. А пък така

– Така! Така чакаме палачът да дойде.

– Ааа, какво е нашето прегрешение? Нима няма да ни попитат защо сме постъпили така? И какво толкова сме направили, Бурханетин? Погрижили сме се държавата да не стои без управител.

– На кого ще го обясниш това?

– На падишаха.

– Султан Мехмед си няма друга работа и ще седне да слуша двамата възпитатели на сина си.

– Ще ни изслуша, Бурханетин. Това е султан Мехмед. Бива ли да разпоредиш смъртта на някого, без да си сигурен каква е работата? А ако ние сме виновни, значи и принцът е виновен. Ами майката на принца? Нима тя няма вина? И техните глави ще паднат.

Бурханетин Челеби понечи да каже нещо, но после се отказа. Отиде до вратата и се ослуша. Направи знак на Сюлейман да мълчи.

Хладнокръвието на Сюлейман Челеби внезапно се изпари. Възпитателят пребледня от страх. Прошепна с разтреперан глас:

– Господи!

– Шшшт!

– Идва ли някой?

Бурханетин рязко махна с ръка.

– Шшт!

Долепи ухо до вратата.

Краката на Сюлейман Челеби се подкосиха. Почувства, че вече съжалява за избора си. "Бурханетин беше прав! – замисли се той. – Не трябваше да пропускаме възможността да избягаме. Може би щяхме да извадим късмет… А сега…"

Сюлейман не издържа и се свлече на колене на пода. Когато Бурханетин се приближи към него, той едва намери сили да го попита:

– Какво чу?

Приятелят му сви рамене.

– Нищо.

– Кажи ми! Там имаше някой, нали?

Бурханетин Челеби не измъчва дълго приятеля си.

– Помниш ли дали еничарят, който ни доведе, заключи вратата?

– Неее! – Сюлейман сякаш се поколеба за момент. – Поне не чух да се превърта ключът в ключалката.

– Сигурен ли си?

– Да, сигурен съм.

Внезапно Бурханетин Челеби застина намясто и даде знак на Сюлейман да мълчи.

– Шшт!

Отиде отново до вратата. Допря ухо и се ослуша.

Тихичко хвана топката на вратата. Изчака няколко секунди.

Сюлейман Челеби едва си поемаше въздух от вълнение и не откъсваше поглед от ръката на Бурханетин.

Възпитателят завъртя внимателно топката на вратата. Направи пауза. После завъртя още малко. Спря. Ослуша се за пореден път.

На Сюлейман Челеби му идваше да извика: "Бурханетин, ако се помотаеш още малко, ще ми се пръсне сърцето!"

И ето че най-после мъжът завъртя топката докрай и вратата се отвори.

"Слава на Аллах!" – помислиха си двамата възпитатели едновременно.

В преддверието нямаше никого.

Изведнъж Сюлейман Челеби се оживи. Втурна се към вратата. Подаде глава и огледа коридора.

Беше съвсем празен.

– Ето че не сме затворници, Бурханетин – прошепна Сюлейман радостно. Съвсем забрави, че преди малко щеше да припадне от страх. – Видя ли? Напразно се кахъреше.

– Да бягаме!

– Няма нужда да бягаме. Ако ни смятаха за престъпници, щяха да поставят стражар пред вратата. Тук няма жива душа. – Сюлейман Челеби замълча за момент и после развълнувано продължи: – Както ти казах преди малко, неслучайно са нарекли падишаха Мехмед Завоевателя. Разбрал е, че нямаме вина. Можем да ходим където си искаме.

Бурханетин излезе в коридора.

– Да тръгваме тогава! – просъска той.

Сюлейман се поколеба.

– Да тръгваме, но накъде?

– Да видим принца. А после накъдето ни видят очите. За теб не знам, но аз няма да остана тук нито минута повече.

Поеха по дългия коридор, без да говорят. Трябваше да подминат четири врати. Да завият надясно, после наляво и щяха да излязат на двора. Оттам мислеха да влязат в резиденцията на султана и да тръгнат по коридора, който водеше към покоите на принц Джем.

Когато завиха надясно, установиха, че коридорът е съвсем тъмен. Не светеше нито една факла.

– Да се върнем и да опитаме от другата страна – предложи Сюлейман Челеби с треперещ глас.

– Няма да се връщаме! – възрази Бурханетин Челеби. – Какво като е тъмно? Ще се движим, като се придържаме към стената. Като преброим пет врати, значи трябва да завием наляво.

И възпитателят чевръсто пое по коридора.

– Чакай ме! Идвам – прошепна Сюлейман.

Отминаха първата врата. После втората. Очите им вече привикнаха към тъмното. Само две крачки ги деляха от третата врата.

Внезапно Сюлейман Челеби усети нечий дъх. Замръзна намясто. Облегна се на вратата.

– Тук има някого – прошепна той.

Бурханетин Челеби нямаше време да отговори. От третата врата изникнаха няколко силуета и му се нахвърлиха. Надянаха примка на врата му.

Сюлейман понечи да избяга, но вече бе твърде късно. Една силна ръка го сграбчи за гърлото. Последният звук, който чу, бе изхрущяването на адамовата си ябълка.

16

Когато Чичек хатун разтвори клепачи, пред премрежения ѝ поглед изникна красива женска глава. Дилрюба. Момичето я наблюдаваше с големите си нежни очи.

– Слава на Аллах! – прошепна момичето. – Идва на себе си!

Чичек се досети, че лежи в леглото си.

– Джем! – простена тя.

Почувства пронизваща болка в тила. Опита да се надигне. Дилрюба ѝ поднесе чаша вода.

Чичек усети ужасна горчивина в устата си. Сърцето ѝ се разтуптя лудо. "Какво ли са ми давали да пия? – запита се тя. – Дали не са ме отровили? Защо пулсът ми е толкова ускорен?"

Въпреки че уплахата ѝ нарастваше с всяка измината секунда, Чичек хатун отпи от чашата, която ѝ подаде Дилрюба.

Постара се да овладее треперещия си глас и попита:

– Припаднала ли съм? Помня, че изведнъж ми причерня.

Дилрюба кимна с глава.

– Много ни уплашихте.

– Кой ме донесе до стаята ми?

– Гюлизар.

Всъщност един друг въпрос вълнуваше Чичек.

– Повикахте ли лекар?

Над припадналата се наведе още една женска фигура.

– Е, хайде, господарке, нима има по-добър лекар от Гюлизар?

Прислужницата коленичи до ложето на Чичек хатун. Лицето ѝ бе бледо. Беше уплашена, но се стараеше да не го показва. "Има защо да се страхува – помисли си Чичек. – Ако падишахът е решил да ми вземе главата, и нейната ще падне." Но дори и да ѝ простят, Чичек беше убедена, че Гюлизар сама ще сложи край на живота си, ако загуби господарката си.

Кой знае още колко хора тръпнеха в ужас тази вечер в двореца! Единственият, който със сигурност не изпитваше страх, бе султан Мехмед. Може би в този миг той издаваше смъртни присъди.

Смърт!

Мисълта за смъртта веднага накара Чичек хатун да се изправи. С помощта на Дилрюба и Гюлизар тя успя да седне в леглото си.

– Принцът! – промълви тя. – Джем! Къде е Джем? Беше с мен в градината, а после изведнъж изчезна. Къде е?

Дилрюба запази мълчание.

Гюлизар доближи устните си до ухото на Чичек.

– В стаята си е.

Прислужницата се досещаше какво най-много иска да знае господарката ѝ, но се страхува да попита. Затова добави:

– Добре е.

– Има ли някой при него?

Гюлизар отрицателно поклати глава.

– Някой от везирите да го е посещавал?

Момичето отново отговори отрицателно.

– А някой от братята на принца?

– Никой.

Липсата на посетители можеше да означава само едно: султан Мехмед все още не бе решил съдбата на Джем. Нито нейната.

– Арестуван ли е?

Гюлизар сведе глава. Дилрюба заплака.

– Пред вратата му има стражи.

– Значи е арестуван. Принцът е арестуван.

Внезапно Чичек се сети:

– Отиди да го видиш, Дилрюба. Сега той има нужда от теб.

Момичето сведе поглед към земята.

– Ходих.

– И? Как е Джем?

– Не ме пуснаха при него – изхлипа Дилрюба.

Чичек почувства как у нея напира непреодолим гняв. Изправи се на крака.

– Гюлизар – разпореди тя, – дай ми да наметна нещо.

– Господарке

– Замълчи… Каква майка съм, ако не съм до сина си в такъв момент! На какво прилича това? Защо са го поставили под стража? Какво толкова е сторил? Можеше ли да предприеме нещо друго, след като нямаше вест от султана близо петдесет дни. Нима е престъпление, че е оглавил османската държава, когато нямаше никой друг? Като наследник Джем трябваше да се погрижи за бащините земи.

Дилрюба и Гюлизар напразно се опитваха да я спрат.

– Стойте, не излизайте! – умоляваха я те.

Чичек бе твърдо решена да отиде при сина си. Нямаше да го остави сам, каквото и да ставаше.

Щеше да е до него, независимо дали султанът смяташе да го оправдае, или да отнеме живота му.

Чичек хатун рязко отвори тежката врата. Стоящите отпред стражари препречиха пътя ѝ с пиките си.

Гюлизар я издърпа обратно в стаята и затвори вратата.

– Не ме ли чухте… Не ни разрешават да излизаме.

В първия момент Чичек хатун не можа да схване какво ѝ казва прислужницата.

Не разрешават ли?

Нещо жегна Чичек хатун отвътре. Лицето ѝ пламна.

"Какво означава това? – ядовито си помисли тя. – Защо султан Мехмед е поставил тези досадници пред вратата на жена си?"

В следващия момент един вътрешен глас ѝ подсказа: "Ти отдавна не си полското цвете на падишаха! Осъзнай се!".

Чичек обаче не беше готова да приеме тази истина. "Такава ли е благодарността на Мехмед за всичките ни интимни мигове? За това, че му родих прекрасен син?"

После премисли: "Какво ли съм очаквала? И аз, и Джем се държахме като метежници. Нима не е грях да посягаш към трона, докато падишахът е жив?"

Внезапно се разнесе силен женски писък.

– Оставете ме!

Чичек хатун бе изкрещяла, без да усети. Дори не позна гласа си. Викът ѝ бе луд, див, животински. Виеше като ранен звяр.

Изтръгна се от ръцете на Дилрюба и Гюлизар, които се опитваха да я успокоят.

– Няма да търпя това! Не мога просто да стоя и да чакам да ме убият.

Втурна се към вратата.

– Веднага трябва да видя падишаха!

Гюлизар се спусна след нея. Избута я, облегна се на вратата и разпери ръце пред Чичек.

– Моля ви, господарке! Недейте, мила господарке! Не позволяват да се излиза!

– Махни се от пътя ми!

– Господарке Чичек

– Няма я вече Чичек! Умря! Аз съм пленената сръбска принцеса Адриана!

Дилрюба се разплака от отчаяние.

Гюлизар не се отместваше от вратата, но Чичек хатун нямаше ни най-малко намерение да се откаже.

– Казах ти да се махнеш!

Хвана момичето за косите и я издърпа с все сила. Стенанията на Гюлизар накараха Чичек да спре за момент. Погледна ръцете си. От пръстите ѝ стърчаха два кичура коса.

Веднага след това тя посегна към дръжките на голямата двукрила врата.

– Излизам! – извика силно, за да я чуят стражите. – Не се опитвайте да ме спрете! Ще трябва да ме убиете!

Чичек с мъка издърпа тежките крила. Вратата се разтвори. Не можа да въздържи вика си при гледката, която се разкри пред очите ѝ.

– О, боже!

От учудване, радост и страх тя отново бе произнесла името божие на майчиния си език след толкова много години.

– Ти! – прошепна тя и сви ръце към гърдите си. – Ти!

17

Застанал неподвижно между двамата стражи, безмълвно я наблюдаваше султан Мехмед.

Известно време двамата се взираха един в друг, без да мигват. Сякаш времето бе спряло, а пространството бе загубило значение.

Всъщност и Чичек, и Мехмед осъзнаваха много добре важността на настоящия момент и обстоятелствата, които ги доведоха дотук.

Намираха се в двореца. А в него освен с величествен блясък бе пълно с коварни капани. От всеки ъгъл дебнеше опасност. Не беше ясно кой ти е приятел и кой враг.

Времето беше оставило следите си и върху двама им. Снажното и стройно тяло на Мехмед стоеше леко приведено с отпуснати рамена, въпреки опитите му да го държи изправено. Лицето му се гърчеше от болка, докато вървеше.

Чичек хатун отдавна не се поглеждаше в огледалото. Нямаше защо. Кой ли щеше да обърне внимание на хубостта ѝ?

Черните очи на любимия ѝ я наблюдаваха. Макар да изглеждаха уморени и притеснени, в тях проблясваха мълнии. Чичек хатун познаваше добре този поглед. "Ядосан е – досети се тя. – И то много!"

Султан Мехмед направи знак на Дилрюба и Гюлизар да излязат. И двете плачеха. Едната от болка, другата от страх.

– Кой спомена за някаква Адриана?

Чичек се стъписа. Мехмед настойчиво я гледаше в очите. Сякаш ѝ напомняше, че стои срещу падишаха, срещу един разгневен повелител, който щеше да реши съдбата ѝ и тази на сина ѝ. Поклони му се.

– Правилно ли чух? – настоя султанът. – Преди малко някаква жена крещеше, че името ѝ е Адриана.

Мехмед пристъпи прага на помещението. Чичек се отдръпна и сведе глава.

Султанът отиде до средата на стаята и се обърна.

– Коя е тази Адриана? Не я познавам.

Гласът на падишаха не издаваше никаква емоция.

Той много добре знаеше коя е Адриана. Без съмнение беше чул гневните ѝ викове. Защо питаше тогава?

Изведнъж Чичек хатун усети, че всичките ѝ страхове се изпариха. Или може би се стаиха в някои тъмен ъгъл?

Нямаше да стои с наведена глава. Трябваше да накара Мехмед да я изслуша.

Тя бе негова жена. Майка на сина му. Трябваше да се държи подобаващо.

Вдигна глава. Изправи рамене. Погледна смело падишаха в очите.

– Аз съм Адриана. Сръбската принцеса Адриана.

Лицето на султана не трепна. Той направи две крачки и се обърна към нея.

– А майката на сина ми? Тя къде е?

Мехмед приближи Чичек и хвана брадичката ѝ. Нежно я разтърси. Прокара показалец по бузите ѝ.

Чичек хатун почувства, че се разтапя. При първата им среща Мехмед я бе погалил по същия начин.

– Къде е любимото ми полско цвете? Какво е станало с него?

Гласът му бе мек и плътен. Чичек усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. "Само това не! – сепна се тя. – Не бива да се разплаквам точно сега!"

Султан Мехмед отдръпна дланта си от лицето ѝ. Постави ръце на кръста си и тръгна към прозореца.

– Да не би докато ме е нямало, както синът ми се е провъзгласил за падишах, така и майка му да се е обявила за кралица? – промълви султанът замислено.

"Ето – помисли си Чичек, – започва да ни съди."

Това бяха болезнени обвинения. И опасни. Може би щеше да е най-добре, ако падне ничком и помоли за прошка.

Но Чичек хатун не искаше да направи това. Нямаше да промени намерението си. След като я бе избрал за своя жена, тя щеше да се държи като жена на завоевател.

– Тук не съм виждала кралица, която да е извършила предателство.

Мехмед беше застанал с гръб към нея. Не трепваше. Чичек хатун не можеше да разбере дали султанът отдава някакво значение на думите ѝ. Всъщност не я бе грижа. Най-после осъзна, че повече не можеше да издържа на напрежението. Трябваше да се изправи срещу страха.

– Тук видях само една разтревожена жена, която нямаше избор.

Мехмед се извърна и я погледна през рамо.

– И за какво беше разтревожена тази жена?

– За мъжете си.

– За мъжете си, значи. И кои са тези късметлии?

– Единият е любимият ѝ, мъжът, когото обича до смърт.

– Само един мъж може да обича така.

Чичек ядовито тръсна глава.

– Една жена също може да обича до смърт.

Един поглед очи в очи с Мехмед ѝ бе достатъчен.

Чичек почувства, че у нея започна да напира гняв. Не беше сигурна докъде ще стигне, ако избухне. А трябваше да бъде изключително внимателна. Да послуша разума си, а не чувствата.

"Какво се опитваш да направиш, Мехмед? – питаше се тя. – Какви са тези подмятания? Казвай направо! Стига си ме измъчвал!"

– А другият?

Чичек хатун трепна:

– Какво, султане?

– Попитах за другия.

Гласът на султана прозвуча троснато и гневно. Но не това бе най-страшното.

– Нали каза, че жената се е тревожела за двама мъже. Както разбрах, единият е бил любимият ѝ. А другият?

Тонът на падишаха прозвуча заплашително.

Явно любезността му до момента е била само привидна. Чакал е подходящия момент, за да избухне.

"Е, щом това иска! – помисли си Чичек хатун. Погледна го предизвикателно и отвърна:

– Дарът от любимия ѝ.

– Какъв е този дар?

– Един син. Истински юнак.

Султан Мехмед направи няколко крачки. Върху лицето му бе изписана болка. Седна на дивана и едва чуто въздъхна.

– Добре, защо жената се е тревожела за тези двама мъже?

Решителният момент настъпи. Чичек знаеше, че от отговора ѝ зависи съдбата ѝ.

– Нямаше никакви вести за любимия си. Не беше ясно жив ли е, или мъртъв. Здрав ли е, или болен. Жената се страхуваше, че Господ може да ѝ го отнеме във всеки един момент.

– А защо жената се е тревожела за сина си? Той нали е бил до нея.

Чичек хатун отговори със спокоен, равномерен глас, който не издаваше никакви емоции:

– За живота му, разбира се. Ако с баща му се бе случило нещо, синът оставаше беззащитен, а има толкова много хора, готови да му сторят зло… Освен това

– И още нещо ли има?

Вече нямаше връщане назад. Чичек трябваше да каже всичко, което бе намислила.

– Жената се боеше да остави османската държава без управник.

Мехмед се изправи с подигравателна усмивка на лицето.

– Хаха! Значи жената се е тревожела за бъдещето на държавата?

Чичек замълча. Не обърна внимание на ироничната забележка на султана. Беше достатъчно да погледне лицето му. Там беше изписана болка.

– И какво? – продължи мисълта си Мехмед. – Реши да намери управник. Не ѝ ли хрумна, че по този начин излага на опасност сина, за чийто живот тъй много се страхува?

Чичек гордо повдигна рамене. Сръбската кръв във вените ѝ кипна.

– А какво трябваше да направи? – попита тя предизвикателно.

Самият факт, че противоречи и повишава тон на падишаха, беше достатъчен, за да ѝ вземат главата. Но поне после нямаше да разправят за нея, че коленичила и се е молила за живота си. Тя не бе една от многото наложници на султана. В жилите ѝ течеше царска кръв и тя щеше да се държи като истинска принцеса.

Чичек хатун застана пред султан Мехмед и го погледна изпитателно в очите. Искаше отговор. Въобще не беше очаквала, че ще стигне дотам. Внезапно страхът ѝ изчезна. Сърцето ѝ не трепваше.

– А какво трябваше да направи? – процеди тя през зъби.

Мехмед отбягваше погледа ѝ.

– Да изчака.

– Колко да чака? Един, два месеца? Цяла година? Колко, султане? Да чака, докато дойде някой и пререже гърлото на сина ѝ? Или докато разбунтувана тълпа обгради двореца? А може би докато някой от другите престолонаследници изпрати палач при сина ѝ?

Падишахът не отговори.

Страхът отново сграбчи Чичек. Емоциите повторно я завладяха. Вече не можеше да спре да говори. Трябваше да каже всичко докрай, каквито и да са последствията.

– Принцът няма никаква вина – гневно заяви тя.

– Знам – отвърна султанът.

Чичек хатун въобще не го чу.

– Нали постоянно го учат: "Вълците се нахвърлят върху държава без владетел".

– Така е.

– Той се изправи сам срещу вълците! – едва си пое въздух. – Но това не го е измислил той! Възпитателите и пашите

– Знам!

Чичек хатун отново не чу отговора на султана.

– Пък и кой друг да ръководи държавата, ако не синът ти? И въобще не е вярно, че се е самопровъзгласил за падишах! Това е клевета! Пълна лъжа! Той свика Дивана, но никога не е заемал мястото ти!

Султан Мехмед хвана Чичек за раменете и я разтърси.

– Знам!

Най-после Чичек хатун осъзна, че падишахът вече няколко пъти е казал: "Знам!".

– Знаеш ли?

– Да, молла Хюсрев ми разказа всичко. Защо и как се е случило. Кой е заплел интригата и е подтикнал Джем да постъпи така. Всичко знам.

"Пресвета Дево – помисли си Чичек, – нима има някаква надежда?" Постара се да не издаде вълнението и радостта си.

– Говори ли с принца? Позволи ли му да ти целуне ръка?

Султанът поклати глава.

– Нямаше нужда. Онова, което чух от Хюсрев ходжа, бе достатъчно.

– Тогава?

– Тогава, Чичек, взех следното решение. Главите на заговорниците ще паднат. Макар синът ми да не е имал лоши подбуди, е извършил престъпление. Нарушил е единоначалието в държавата.

Надеждата на Чичек хатун беше попарена. Краката ѝ се подкосиха. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Обърна гръб, за да прикрие съкрушението си.

– Издадох ферман, в който оповестявам – продължи султанът, – че всеки, който заговорничи срещу единоначалието в държавата, го очаква смъртно наказание.

Чичек хатун почувства, че вече нищо няма значение за нея. Повече не можеше да сдържа виковете си. Изстена с все сила:

– Не! Неееееееее!

– Случаят е приключен! Заговорниците си получиха заслуженото.

– Джеееем!

Чичек се срути в краката на султан Мехмед и започна да го удря с юмруци.

– Джем! Злочестият ми син!

Съвсем загуби разсъдъка си. Впи нокти в кафтана на падишаха.

– Какво си направил? Защо? Отнел си живота на един невинен, Мехмед! ...

Султанът се наведе и се опита да изправи Чичек хатун, за да я успокои. Тя се отдръпна с ужас.

– Не ме докосвай! Ръцете ти са изцапани с кръвта на рожбата ми. Хайде, извикай палача, да вземе и главата на принцеса Адриана!

Султан Мехмед я хвана здраво за раменете.

– Не съм изцапал ръцете си с кръвта на невинен. Нито някога ще го направя! Виновниците заслужават наказание.

Падишахът остави Чичек да лежи на земята и пое към вратата.

– Главата на Джем си е на раменете. Наказах онези, които са го подвели.

Чичек хатун не можа да повярва на ушите си. Веднага скочи на крака. Спусна се към султан Мехмед.

– Жив ли е? Джем е жив?

Мехмед се усмихна.

– Виж! – обърна той дланите си към нея. – Ръцете ми са чисти! Не са опръскани с кръвта на невинен!

Чичек с благоговение обгърна ръцете на падишаха. Започна да целува пръстите му.

– Повелителю мой… скъпи султане… любими

– Все пак синът ми е допуснал грешка, извършил е грях – прошепна султан Мехмед. – И няма да се размине без наказание.

Чичек хатун се отдръпна. Щастието ѝ се оказа твърде кратко.

– Какво означава това?

– Ти също си виновна… Допуснала си принцът да попадне в клопка. И ти ще си изтърпиш наказанието.

Чичек хатун се изправи срещу султана с непроницаемо лице.

– Убий мен, но пощади Джем! – проговори тя хладно.

Мехмед се обърна към вратата.

– Утре двама виновници ще напуснат двореца. Хубавото ми полско цвете и скъпият ми син. Великият везир вече е тук, така че нуждата от заместници отпада. Няма причина принц Джем да остане тук.

Чичек хатун се опитваше да си събере мислите.

– А аз

– Отиваш с принца.

Чичек се учуди.

– Няма ли да видиш Джем?

Падишахът сякаш не я чу.

– Погрижи се за принца, Чичек… Чух, че дъщерята на Исфендяроглу е голяма красавица. Разбрах, че отначало Джем не е бил впечатлен от нея, но сега не спира да ѝ посвещава стихове.

Чичек хатун почувства, че кръвта отново се връща в лицето ѝ. Сладостна тръпка се разля по тялото ѝ. Животът щеше да продължи.

– Да, така е, султане. Двамата са неразделни.

Мехмед с нищо не показа да е чул отговора ѝ, а продължи да говори:

– Принцът е млад още за държавни дела, но е достатъчно голям, за да изпита удоволствията на любовта.

Чичек понечи да продума, но усети, че на гърлото ѝ е заседнала горчива буца. Замълча.

– И запомни. Невинните невинаги се спасяват, Чичек хатун!

Падишахът се обърна към вратата и потропа два пъти.

Двете крила бавно се разтвориха. Отпред стояха двамата стражари.

Мехмед се извърна леко.

– И още нещо! – прошепна той. – Повече да не съм чул за Адриана. Ако има принцеса, която някога е запалила огън в сърцето ми, това е красивото полско цвете, майката на сина ми. Нея познавам и обичам.

Излезе, преди Чичек хатун да има възможност да отговори.

Вероятно отиваше да постави слънцето при полумесеца. Чичек знаеше, че го вижда за последен път. Без да осъзнава, помаха с ръка. "Бъди щастлив, Мехмед, моя любов!" – помисли си тя.

Вратата се затвори.

Чичек хатун стоеше в средата на стаята и не можеше да спре да шепне: "Пресвета Дево, Пресвета Дево…"

Нямаше сили за по-дълга молитва. От очите ѝ рукнаха сълзи. Усети дълбока празнина в душата си.

18

Момичето напрегнато се опитваше да види нещо през желязната решетка на прозореца. Знаеше, че е невъзможно, но въпреки това не се отказваше.

– По дяволите! – изруга тя наум.

Погледът ѝ не стигаше дотам. Но не защото беше ниска на ръст, а защото прозорецът бе разположен твърде високо.

Никак не беше ниска. Дори бе твърде висока за възрастта си. Майка ѝ непрекъснато повтаряше: "Метнала се е на татко си!". Вече не помнеше какво казваше баща ѝ по този въпрос. Може би нищо.

Прозорците в спалнята на слугините бяха разположени толкова високо само с една цел: да не могат обитателките ѝ да избягат.

Момичето не знаеше за другите, нито я интересуваше, но тя лично не смяташе да бяга. Имаше работа за вършене в султанския дворец.

Но дори да беше тръгнала да се спасява – нима би стигнала далеч? Щяха да я хванат още в двора. После – да ѝ хвърлят един хубав бой. Десет, двайсет или петдесет тояги. Колкото нареди главният евнух.

Тя бе влязла в харема не като наложница, а като пленница от войната, и нямаше отърване от боя. Тук налагаха с тоягата с повод и без повод.

Ако не държиш подноса достатъчно изправен – една тояга.

Ако постелята ти не е добре оправена – три тояги.

Ако под ноктите ти има черно – пет тояги.

Всъщност тези, които удряха, бяха слуги като нея. Само дето бяха по-висшестоящи. Постоянно се питаше: каква е причината да са толкова жестоки? Единственият отговор, който ѝ хрумваше, бе: желанието да се освободят от болката, натрупана от боя, който са изяли през живота си.

Тя беше в двореца от два месеца. Или може би три? Не повече. Досега не бе видяла да бият някое от момичетата, които обучаваха за наложници. Може би го правеха тайно, но едва ли. Някой ден пострадалата наложница можеше да привлече погледа на султана и да бъде поканена в покоите му. И тогава какво щяха да правят?

Всъщност наложниците, както неопитните, така и вече обучените, имаха много по-тежко наказание: постоянното очакване дали ще бъдат допуснати до покоите на султана.

За повечето очакването беше безкрайно. Всяка вечер си лягаха угнетени, че и през този ден не са били избрани. Заспиваха с надеждата през утрешния ден да настъпи техният час. Вечерта идваше и те отново пристъпваха към леглото разочаровани. Най-големият страх на всяка наложница бе да остане незабелязана. Но за да привлекат вниманието на султана, момичетата първо трябваше да спечелят благоразположението на главния евхух, на Кетюда калфа и още толкова служители в харема. Понякога дори се налагаше да се разделят с някое от скътаните акчета. Друг път зависеха от благоволението на някой везир, паша или ага.

Момичето направи няколко крачки и се опита да разбере дали навън се развиделява.

Зад металната решетка бе тъмно.

Нощта не си бе отишла.

Преди не обичаше нощите, но сега нямаше търпение да се спусне здрачът. Тъмнината бе нейното убежище. Тогава идваше времето за спомени и мечти.

Момичето се сви върху постелката си. Веднага усети студенината на каменната настилка. Имаше чувството, че лежи направо на пода. Постелката ѝ нямаше никакъв пълнеж и представляваше просто едно избеляло парче плат.

Отначало подът ѝ се струваше болезнено твърд. Въртеше се по цяла нощ. Лежането я уморяваше повече от неспирната работа през деня. Студът на камъните я пронизваше до кости. Сега не усещаше нито болка, нито мраз. "Защо вече не ме боли? – чудеше се тя. – Свикнах ли, или съвсем съм загубила чувствителност."

Погледна към останалите спящи момичета в стаята. Всяка се бе свила на постелята си. Изглеждаха толкова отчаяни и самотни. Лежаха неподвижно, сякаш бяха мъртви. Единствено лекото повдигане на гърдите им издаваше, че са живи.

Една от тях въздъхваше тежко от време на време. Друга бълнуваше насън на непознат език. Може би викаше майка си или годеника си. Не беше ясно какво казва, но със сигурност бе изпълнено с копнеж и болка.

От горния етаж, където живееха наложниците, се чу детски плач.

Някаква жена изшътка на детето да мълчи. После едно от момичетата в стаята се разхлипа. Тъмнината беше пълна с шепоти и стеналия. Всъщност плачът беше забранен. Считаше се за признак на слабост. По-лошото бе, че можеше да бъде изтълкуван като проява на неблагодарност. "Гледай я тази никаквица! – говореха зад гърба на плачещата. – Вместо да се радва, че е в харема, седнала да плаче!"

Тук тъжните плачеха вечер тайничко под завивките. Иначе щяха да полудеят. И наложниците, и слугините, и робините, и пленничките имаха само един лек за болките си: сълзите.

Тя обаче не плачеше. Беше дала клетва.

Внезапно се разнесе тихо топуркане. Някой вървеше по коридора. Сигурно бе някоя от прислужниците, които работеха в кухнята. Тях ги будеха по-рано. Но сега още не бе дошло времето за тяхното ставане.

Момичето наостри уши. Не! Стъпките идваха насам. Вече ги чуваше по-ясно. Спряха точно пред вратата на нейната спалня.

– Ей, момиче!

Кое ли момиче търсеха? Тя се престори, че не чува.

– На тебе говоря, момиче! – обади се гласът по-силно.

Кое беше момичето? Нямаше ли си име? И да имаше, тук не наричаха слугините по имена. На всички викаха просто "момиче":

"Ела, момиче!"

"Тичай, момиче!"

"Момиче… момиче… момиче…"

Към мъжете се обръщаха с "Хей, ти!"

В нощната тишина се разнесе звук от стържене на метал. Някой пъхна ключа в ключалката.

И деветте обитателки на стаята се събудиха. Уплашени се чудеха коя от всички тях викат.

– Ставай, момиче! Оглуша ли?

Вече нямаше как да се преструваш на заспал.

Ключът се завъртя в ключалката и вратата се разтвори. В стаята влезе огромна тъмна фигура. Макар че лицето ѝ не се виждаше, нямаше съмнение коя е тази жена. Помощничката на Кетюда – Зюмбюл калфа. Тя беше толкова едра и дебела, че когато стъпваше по пода, дъските скърцаха и се тресяха.

– Ставай, момиче!

Зюмбюл калфа разтърси рамото ѝ. Щом стана ясно кое е търсеното момиче, останалите прислужници си отдъхнаха с облекчение.

– Ставам, калфа. Не е ли още рано?

– Не е. Вземи си вещите. Заминаваш!

В първия момент не разбра какво ѝ казват. Без да се замисля, протегна ръка и взе торбичката, която държеше под възглавницата си. Когато се изправи, в главата ѝ отново отекнаха последните думи на Зюмбюл: "Заминаваш!".

"Не – помисли си тя, – никъде няма да ходя. Тук имам работа за вършене."

Остави торбичката върху постелята си и се обърна към калфата.

– Къде заминавам?

Зюмбюл сериозно се ядоса. Не беше прието най-низшите слугини да задават въпроси. Помощник-калфата я срита в корема.

– Гледай ти какво безочие! Щом съм казала, ставаш! Обличай се! По най-бързия начин.

Стана ясно, че ако попита пак, ще изяде още някой ритник. Взе си вещите и стана. "Чакай ти! – помисли си момичето. – Знам как да те накарам да проговориш!"

Зюмбюл калфа беше с едро тяло, но с малко мозък, А пък момичето, макар да бе слабо и крехко, бе хитро като лисица.

Престори се, че се разкайва за въпроса си.

– Извинявай, калфа. Бях сънена и не знаех какво говоря. Защо ще те питам иначе? Пък и ти откъде да знаеш? Кой ще ти каже!?

Зюмбюл калфа се затътри към вратата.

– Не са ми казали, разбира се. Но аз знам!

След като излязоха в коридора, Зюмбюл се обърна да затвори и заключи вратата. Преди това просъска на слугините в стаята:

– Заспивайте!

После се обърна към момичето:

– А ти тръгвай пред мен.

– Не вярвам, че знаеш къде ще ме пратят.

Едрата ръка на Зюмбюл я сграбчи за косата. Писъкът на момичето раздра тишината. Калфата приближи главата ѝ към лицето си. Момичето сякаш се озова пред устата на някакво приказно чудовище. Бе толкова близо, че усети зловонния ѝ дъх.

– Отървавам се от теб! Отиваш на едно много далечно място. Далеч от двореца, близо до ада!

Пусна косите ѝ. Започна да побутва с юмрук главата ѝ, за да я накара да върви напред. Момичето вече не стенеше. Болката от оскубването бе много по-силна от неприятното усещане, причинено от ударите, които получаваше сега.

"Край! – мислеше си отчаяно тя. – Няма да мога да изпълня клетвата си. Черната вещица каза, че ще ме пратят далеч от двореца."

Излязоха на двора. Момичето усети нощния хлад. "Къде ли ме води?" – зачуди се тя.

Пред нея изникна висока стена, обвита в бръшлян. Зюмбюл разтвори някаква желязна порта, закрита сред листата на растението. Озова се от другата страна на стената.

Боже Господи!

Навсякъде огньове!

Също като в кошмарите ѝ.

Нощта бе обагрена в червено от факлите, които стотина конници държаха в ръцете си.

Един войник с железен шлем на главата бързо се приближи към тях. През процепа на преграда, спусната върху лицето му, очите му изглеждаха ококорени.

– Ето! – каза Зюмбюл калфа и избута момичето към мъжа. – Кетюда калфа избра тази.

Погледна го с края на окото си.

– Както ще разбереш, тази вечер ще има трима заточеници.

Войникът сякаш присви очите си под шлема. Кимна с глава, но не каза нито дума.

"Трима ли? – зачуди се момичето. – Значи ще изпращат и други пленници като нея?"

Зюмбюл калфа се обърна към момичето и го изгледа свирепо. То недоумяваше с какво бе предизвикало злобата ѝ. Дали с въпроса си къде ще я водят? Едва ли. По-скоро Зюмбюл мразеше всички хора.

– Да видим дали ще им е до метежи, като се озоват сред вълците и мечките в планината!

Момичето съвсем се обърка.

Имаше толкова неяснота.

Не знаеше къде отива.

Отвеждаха трима заточеници от двореца. "Заточение ли? – мислеше си тя. – Та аз така или иначе съм пленница. Каква е разликата между плена и заточението? За мен е едно и също!"

Зюмбюл надрънка един куп глупости само за да я стресне. Но все пак кои бяха другите двама заточеници освен нея?

А и за какъв метеж говореше?

Кой се бе бунтувал? Нищо не разбираше.

Планина… мечки… вълци… Какви пък бяха тези приказки?

Може би щяха да я изпратят на място, което е в планината. Ако е така, значи Зюмбюл е права. Ще бъде далеч от двореца. Но защо пък да е близо до ада?

Момичето тръгна с войника. Трябваше почти да тича, за да може да върви до него. Толкова големи крачки правеше той.

– Не се мотай, а върви! – промърмори мъжът.

Момичето му хвърли един бърз поглед. Очите му сякаш горяха, тъй като в тях се отразяваха пламъците от факлите на конниците. Слугинчето не можа да се сдържи.

– Може ли да попитам нещо?

Очакваше мъжът да я скастри, но без да забавя крачка, той ѝ отвърна:

– Питай.

– Зюмбюл калфа каза, че има трима заточеници. Кои са другите двама?

– Не се връзвай на приказките ѝ. Няма никакво заточение.

– Къде отиваме тогава?

– Принцът се връща в санджака, който управлява. След малко тръгва на път заедно с майка си. Повелителят разпореди да отпуснат няколко слуги от новите пленници за свитата му. Кетюда калфа изпрати теб.

Сякаш ѝ пораснаха крила.

Щеше да служи в свитата на принца!

Значи всичко се подреждаше. Все още имаше шанс да изпълни клетвата си.

Цялото ѝ тяло потръпна от радост. Сякаш ѝ бяха казали, че отива в рая. Точно когато си бе помислила, че всичко е загубено, се появи нова възможност.

– Благодаря ви, ефенди.

Войникът се извърна учудено и за първи път я погледна.

– Защо ми благодариш?

На устата ѝ беше да отвърне: "Спасихте ми живота!", но вместо това каза само:

– Задето ми отговорихте.

След малко стигнаха мястото, където трябваше да изчакат.

Пред тях имаше осем покрити карети. Слуги и лакеи мъкнеха сандъци. Сред колите изникна една жена и тръгна към момичето и войника.

– Поздрави я – подшушна мъжът на слугинчето.

– Коя е тя?

– Личната прислужница на Чичек хатун.

Момичето го погледна озадачено. Мустаците на войника се отъркаха в шлема му и изшумоляха. Вероятно се бе усмихнал, но нямаше как да се види.

– Няма как да знаеш коя е Чичек хатун. Тя е майката на принца.

Момичето не попита кой е принцът. "Който и да е – разсъждаваше то, – той е син на султан Мехмед. А пък майка му е една от наложниците на падишаха. Повече не ми трябва да знам."

Жената вече бе стигнала до тях.

– Тази ли е?

Мъжът кимна с глава и едва чуто измърмори нещо.

Жената протегна благоуханната си ръка към брадичката на момичето и изправи главата ѝ. Нежният аромат пробуди хиляди спомени в съзнанието на слугинчето.

– Името ми е Гюлизар. А ти как се казваш?

Въобще не знаеше какво да отвърне от изненада. Вече толкова бе свикнала с обръщението "момиче".

Погледна жената изпод мърлявата си забрадка. Усмивката ѝ бе толкова мила.

– Аз съм Не можа да довърши.

Внезапно дъхът ѝ секна.

Малко зад Гюлизар съгледа един младеж. Прекрасен и величествен. Приличаше на приказен герой.

Беше възседнал ален жребец, който на отблясъците от факлите сякаш пламтеше. Самият ездач излъчваше огнена светлина. Все едно беше същество от някакъв друг свят. Не бе възможно на тази земя да съществува подобна прелест. Младежът стоеше изправен върху коня си. Раменете му бяха широки, но осанката фина. Белите му дрехи изглеждаха червени на пламъците от факлите. Чалмата похлупваше цялото му чело. Дали веждите му бяха сключени? Не беше ясно от пръв поглед. Сключените вежди не биха му отивали. Може би трепкащата светлина на факлите само подлъгваше окото ѝ. Момичето се отвращаваше и страхуваше от мъже с големи бради. Младежът имаше едва набола брада. Червена, огнена брада. Момичето добре осъзнаваше, че всъщност цветът ѝ е черен.

"О, Аллах!" – възкликна наум слугинчето.

Не помнеше да е виждала през живота си по-красив и впечатляващ мъж. Той се разхождаше сред останалите конници и от време на време галеше жребеца си по врата. Момичето съвсем забрави къде се намира.

Гюлизар проследи погледа ѝ. После прошепна:

– Това е принцът.

– Принцът ли? Как се казва?

Слугинчето се уплаши, че силните удари на сърцето ѝ могат да бъдат чути от Гюлизар.

– Джем.

"Не – помисли си момичето. – Не е Джем. Това е Огнения принц."

– А ти как се казваш? Така и не ми каза.

Името, което ѝ хрумна, се изтръгна като стон от устните ѝ.

– Феримах.

– Няма време, Феримах.

После Гюлизар се обърна към слугинята, която бе дошла с нея.

– Веднага я заведете да се измие. Бързо! Не се бавете. Дайте ѝ да облече нещо… После ще видим Феримах не чу остатъка от нарежданията на Гюлизар. Забрави за дадената дума, за клетвата си.

Да, трябваше веднага да се измие! Тръгна със слугинята, както бе разпоредила благоуханната жена.

Огнения принц не трябваше да я вижда в това състояние.

Съвсем скоро процесията бе готова за потегляне. Един от еничарите се провикна: "Аллах напред, ние след него!" Гюлизар и останалите слугини помахаха на Феримах да побърза. Но точно тогава времето спря. Момичето не виждаше нищо друго, освен прекрасния момък.

Сякаш в двора бяха само тя и Огнения принц.

Дъхът ѝ секна. Не можеше да помръдне от мястото си. Не, веждите му не бяха сключени. Да, брадата му беше черна. А очите му, и те ли бяха черни? Да, да, да, наистина беше много красив.

От бялата му чалма стърчеше пауново перо, а под него на светлината на изгряващото слънце проблясваше синьо-зелен смарагд. Принцът стоеше изправен върху коня си и държеше сърмените юзди в лявата си ръка. Дясната му ръка стоеше отпусната върху бедрото му.

Той въобще не я виждаше. Премина покрай нея, без да я забележи. Въпреки това в нейните очи той продължаваше да бъде Огнения принц.

– Феримах!

Момичето въобще не чуваше, че я викат. Принцът заминаваше, а тя бе в неговата свита. Кой знае още колко пъти щяха да се срещнат, без той да я забележи.

– Феримах! Момиче!

Нечия ръка я дръпна силно. Най-после Феримах се опомни.

– Момиче, полудя ли? Не е позволено да зяпаш така принца. Хайде, върви! Вече тръгваме – каза Гюлизар.

Докато колата, в която я натовариха, подскачаше по каменната настилка на двора, Феримах си мислеше: "О, небеса! Защо ми причинявате това? Няма да играя тази игра. Няма да попадна в този капан!".

19

Студ сковаваше земята. Джем беше притеснен. Боеше се. Страхът от смъртта отново се бе настанил в сърцето му. Този път обаче не съществуването му бе в опасност, а животът на много скъп за него човек.

Принцът припряно се сви в кожуха, който бе наметнал над кафтана си. Пътуването от столицата до Кастамону им бе отнело цели два месеца. Дилрюба боледуваше и бяха принудени да правят чести почивки.

Момичето се топеше пред очите му, а той не знаеше какво да направи. По време на пътя Гюлизар и другите слугини варяха какви ли не отвари, за да я излекуват – но напразно. Влошаваше се от ден на ден.

Когато стигнаха двореца в Кастамону, всяка надежда, че ще оздравее, беше загубена. Едва вдишала местния въздух, Дилрюба съвсем залиня. По време на пътя поне ставаше и правеше по няколко крачки с помощта на слугините. После се опитваше да спи в подскачащата по неравните планински пътища карета.

Откакто пристигнаха, въобще не излизаше от стаята си в двореца. Единственото ѝ удоволствие бе да наблюдава през прозореца боровата гора, скалите и заснежените върхове на планината Кюре, излегната върху една висока кушетка.

Лежеше и ден, и нощ в полусвяст, а когато от време на време идваше на себе си, едва чуто промълвяваше:

– Къде е принцът?

– Тук съм, скъпа – прошепваше Джем в ухото ѝ.

– Простете, принце. Не ви Кашлица удавяше останалите думи.

Един ден Джем не издържа:

– Не може да продължава така. Дилрюба е като затворник в онази стая. Ще я изведа навън.

– Господи! Къде ще я водиш?

– В планината, майко. В планината. Към Къзълкая.

– Принце

– Без възражения. Ще видиш. Планинският въздух ще я изправи на крака.

Приготвиха специална кола. Поставиха два дюшека на дъното. Покриха колата с козя кожа, за да не влиза студ. Обвиха колелата с няколко чувала, за да намалят друсането. Когато всичко бе готово, Джем се запъти към стаята на болната.

Не ѝ беше казал какво е намислил, за да не я вълнува излишно.

Дилрюба седеше на кушетката до прозореца, потънала сред възглавници. Когато Джем влезе, някаква прислужница стана рязко и изпусна дървения гребен на господарката си. Дилрюба се стресна от шума на падналия предмет. Джем се ядоса.

– Внимавай, момиче! Виж как изплаши господарката си.

Дилрюба се опита да се усмихне.

– Не се сърдете, принце.

Гневът му сякаш стихна, но когато видя, че слугинята не откъсва очи от него, отново се наежи.

– Хайде, омитай се оттук!

После се наведе и прегърна Дилрюба.

– Принце!

Джем вдигна любимата си на ръце. Тя така се развълнува, че бузите ѝ леко поруменяха.

– Повелителю мой, какво правите?

– Отвеждам те.

– Пак ли на заточение? Този път къде?

– На Къзълкая. В планината.

Дилрюба се оживи. Притисна ръце към гърдите си.

– В планината ли казахте? В моята планина? – развълнувано избърбори тя.

– В твоята планина, Дилрюба. В нашата планина.

Слугите бяха готови да я поемат от ръцете му, но Джем не позволи. Момичето бе истински щастливо. Когато излязоха на чардака, тя помаха на прислужниците и подвикна:

– Ние тръгваме. Принцът ме отвежда.

Джем яздеше коня си до колата и постоянно надничаше, за да пита Дилрюба как е. Тя му се усмихваше в отговор.

– Много съм щастлива Понечи да каже още нещо, но се отказа.

– Какво има? Не се притеснявай! Казвай!

– Една малка молба – отвърна момичето със закачлива усмивка. – Тези кожи ми пречат да виждам. Може ли да ги разтворим леко.

– Студено е. Ще настинеш.

– Няма да допусна да изстине.

Обади се една от прислужниците – онази, която изпусна гребена. Наблюдаваше го, вперила поглед в него от края на колата.

– Да отгърнем покривалото. Не се тревожете, принце Момичето беше право. Каква полза, че беше извел Дилрюба навън, като така болната не виждаше нищо. Сякаш беше в кожен кафез.

– Да спрем за малко и да открехнем покривалото от тази страна – предложи Джем.

Преди да разтворят кожите, принцът се обърна към слугинята:

– Момиче, внимавай да не ѝ стане студено. Грижи се добре за нея.

Щом зърна Къзълкая, Дилрюба щеше да полети от радост.

– Господи, каква красота!

Снегът бе накичил дърветата с бяла премяна. Отдолу долиташе тътенът на планинския поток, който течеше в долината под тях.

Дилрюба сякаш не бе виждала по-прекрасно нещо на света.

– Благодаря ти! – шепнеше тя. – Благодаря, че ме доведе да погледам планината още веднъж.

Тогава Джем не осъзна, че с тези думи момичето искаше да се сбогува с него. Когато го разбра, вече бе твърде късно. От гърба на коня си принцът наблюдаваше дали слугинята завива достатъчно добре Дилрюба.

– Момиче, увий добре главата ѝ. Да не настине – даваше нареждания той. – Покрий я добре с кожуха. Тухлите, които си сложила под постелята, достатъчно топли ли бяха?

Дилрюба му се усмихна чаровно, също както в дните, през които пътуваха за Одрин.

– Принце, не се тревожете! Не ми е студено. А вие какво сте се покачили върху коня? Елате до мен.

Двамата седнаха върху постелята. Джем хвана ръката на Дилрюба в шепите си. Усети как любимата му лекичко потръпва. Но не от студ!

От щастие. Лицето ѝ порозовя. Очите ѝ заблестяха. Когато започнаха да прехвърчат снежинки, не се сдържа и извика ентусиазирано:

– Виж, Джем!

После осъзна, че го е нарекла по име, и тихо прошепна:

– Извинете, принце. Като видях снега Двамата се разсмяха. Момичето се смееше за пръв път от седмици насам.

– Принце, ще ми помогнете ли? Искам да пипна снега.

Джем подхвана Дилрюба за подмишниците, а слугинята повдигна краката ѝ. Заедно внимателно я примъкнаха към единия край на колата.

Момичето протегна ръка. Напълни шепата си със сняг. Когато усети падащите снежинки върху лицето си, нададе радостен вик.

После внезапно се разтрепери. Лицето ѝ пребледня. Джем веднага подвикна на слугинята:

– Момиче, бързо я покрий с кечето. Действай! Не се мотай!

Увиха я добре.

– Не се притеснявайте! – опита да се усмихне Дилрюба, без да повдига глава от възглавницата. – Мина ми. Вече съм добре.

Известно време двамата мълчаха, вперили поглед един в друг, унесени от клатушкането на колата.

Изведнъж Дилрюба прошушна:

– Е, как е? Напредвате ли със сръбския?

– Със сръбския ли?

– Да, Нада не ви ли помага да учите сръбски?

Едва тогава Джем си даде сметка, че любимата му ревнува от Нада.

Чаткането на копитата на Шимшек го изтръгна от мислите му.

Принцът погледна субашията, който водеше коня му. Лицето му бе зачервено от студ. Черните му вежди и мустаци опасваха един кървавочервен кръг.

– Аллах помага на този, който е на път, принце!

"Дали са верни думите му? – замисли се Джем. – Ако са истина, защо тогава красивата Дилрюба падна на легло?

Момичето се влоши още повече след разходката до Къзълкая. Изгаряше я треска.

Чичек хатун често възкликваше:

– Ех, принце, защо ти трябваше да я водиш в планината?

Джем изживяваше истински кошмар. Все се надяваше, че ще се събуди и ще чуе смеха на Дилрюба на двора.

Надеждите му не се сбъднаха.

20

А всичко бе започнало толкова хубаво! Като в един щастлив и светъл сън.

Първоначално Джем си бе помислил, че султан Мехмед няма да му прости. Особено след като един от доверените му хора съобщи, че веднага щом се е прибрал в двореца, баща му е наредил да убият Сюлейман Челеби и Бурханетин Челеби, а после да отсекат главите им и да ги окачат на крепостната стена.

– Палачът изрита телата им в морето, без дори да си направи труда да ги пъхне в чували – разказваше придворният, треперейки от страх.

Джем вярваше, че и него го очаква подобна участ. Може би с тази разлика, че нямаше да разчленят тялото му. Палачът щеше да го удуши, а после щяха да заровят трупа му в двора на някоя джамия. Дори не беше сигурен дали върху надгробния камък щеше да бъде издялан надпис: "Принц Джем, син на султан Мехмед Завоевателя". Пред смъртта всички бяха равни.

Когато вратата се отвори, Джем вече бе решил, че няма да моли за прошка. Страхуваше се от смъртта, но не искаше палачът да разправя после на баща му: "Умря от страх още докато му поставяхме примката".

На прага обаче застана не смъртта, а майка му с Дилрюба. Двете зачуруликаха като птички от радост:

– Носим добри новини, принце!

Значи султан Мехмед му бе простил?

Дилрюба срамежливо и несръчно се хвърли в ръцете му. Джем за първи път почувства тялото ѝ толкова близо до неговото. Усети топлината ѝ, чу как бие сърцето ѝ.

Майка му се суетеше около него.

– Хайде, без да губим нито минута, да се стягаме за път. Утре потегляме на зазоряване.

– Къде ще ходим, майко?

Дилрюба отговори вместо Чичек хатун:

– Връщаме се в Кастамону. При нашите планини.

Още по тъмно осем карети се бяха подредили в застлания с каменни плочи заден двор на харема. Щяха да ги придружават един взвод еничари, още толкова спахии и двайсетина стражи.

Когато Джем видя облечените в метални ризници охранители, го налегнаха съмнения. Дали баща му не бе разпоредил да отрежат главата му по пътя към Кастамону?

Въпреки това принцът се радваше, че си тръгва от двореца. Една от осемте карети трябваше да е за него. Всички обаче знаеха, че Джем няма да слезе от гърба на Шимшек през целия път. В една от каретите настаниха майка му, в друга – Дилрюба. Прислужниците се побраха в две коли. Останалите натовариха с провизии за из път.

Принцът не помнеше да е виждал майка си по-щастлива. Поне през последните месеци. Чичек хатун изглеждаше много красива на светлината от факлите. Майка му ходеше насам-натам из двора, разпиташе, даваше заповеди. От време на време подвикваше:

– Гюлизар, да не забравим нещо!

"Дали баща ми наблюдава отнякъде тайничко?" – питаше се Джем. Почти бе убеден, че е така. "Ако ни гледа, със сигурност пак ще се влюби в Чичек хатун!"

А принцът загуби дар слово, щом зърна Дилрюба. Когато момичето слезе на двора, тъкмо гасяха факлите. Вече се зазоряваше. Преливащи от розово към жълто цветове обагряха хоризонта над Босфора. На фона на розовата зора и златните отблясъци на слънцето в морето Дилрюба приличаше на ангел. На устните ѝ грееше усмивка.

"Сега не ми е до баща ми – помисли си Джем. – По добре да мисля за себе си. Нима има по-голяма радост от Дилрюба?

Когато мина покрай нея, момичето вдигна глава и го погледна особено.

– Принце!

Дилрюба наблюдаваше приготовленията рамо до рамо с Чичек хатун. Джем забеляза нещо странно в изражението на любимата си. Сякаш бе натъжена. Дали болестта ѝ не се беше проявила за пръв път през онази сутрин?

От другата страна на Чичек бе застанало някакво непознато за престолонаследника момиче.

– Принце!

Джем скочи от коня, за да разбере защо го вика майка му. "Тъкмо ще се опитам да науча защо Дилрюба е така посърнала" – помисли си той.

– Кажете, майко!

– Готови сме. Щом заповядаш, можем да тръгваме. Искам да се махна час по-скоро оттук.

– И аз, майко.

Принцът погледна към Дилрюба. Тя като че ли се опита да се засмее, но усмивката ѝ излезе фалшива.

– Да ти представя новото момиче!

Чичек хатун побутна непознатата леко напред.

– Това е Нада.

Момичето коленичи пред престолонаследника.

– Принце!

"Ето тогава допуснах голяма грешка", размишляваше сега Джем. Той се усмихна на Нада, а после запита Дилрюба:

– Знаеш ли, че Нада означава "надежда" на сръбски?

– Не, принце, от вас го научавам.

Сякаш и сега чуваше гласа ѝ. Колко сломено и тъжно прозвуча той. А Джем просто искаше да ѝ разкрие смисъла на името. Нямаше намерение да я обижда или разстройва.

Принцът не спираше да се разкайва за постъпката си от онази сутрин. Толкова му се искаше да не бе изричал тези думи. Но вече бе късно за съжаления. Всъщност не думите бяха основната му грешка, а цялото му поведение. Той така бе зяпнал Нада, че не можеше да откъсне очи от нея. Вероятно тогава ревността бе пропълзяла в сърцето на Дилрюба.

"Но какво можех да сторя?" – запита се Джем, докато си спомняше тази случка. Не беше лесно да отместиш поглед от Нада. Дълги руси коси. Синьо-зелени загадъчни очи. Устни като напъпила роза. Румено лице. Крехка фигура и кръшна снага.

И двете с Дилрюба бяха красавици. Коя от коя по-хубава! Но Нада беше различна. У нея имаше нещо, което силно привличаше Джем.

"Няма какво да си търся извинение – разкайваше се принцът. – Беше много грубо от моя страна да оглеждам така Нада пред Дилрюба. Ако майка ми не се беше прокашляла, кой знае колко време щях да я зяпам!"

Тогава Чичек хатун му обясни:

– Нада е подарък от Негово Величество падишаха. Кетюда калфа я доведе късно снощи. Тъкмо е навършила четиринадесет години. Веднага ми хрумна, че може да ти помага да напредваш със сръбския език. Повелителят ни е изпратил и няколко пленнички. Още не съм ги виждала. Гюлизар се занимава с тях.

Когато слънцето се показа зад отсрещния хълм, Джем вдигна ръка с думите:

– Аллах да благослови пътуването ни!

Шимшек потегли с бавни стъпки. Еничари, войници, коняри, слуги и лакеи се подредиха, за да поздравят Джем. Принцът се опитваше да отгатне от кой ли прозорец ги наблюдава баща му. Може би затова не забеляза слугинчето, което бе втренчило изумен поглед в него и в последния момент се опита да му се поклони. Нито пък чу вика на Гюлизар: "Момиче, какви ги вършиш? Бива ли да зяпаш така принца?"

Джем се досети какво се е случило веднага щом влезе в двора на палата.

Скочи от коня си и се спусна към стълбите.

– Дилрюба! Дилрюбааа!

На чардака се бяха събрали много хора. Всички бяха с опечалени лица. Гюлизар плачеше в един ъгъл. Принцът отвори вратата към стаята на Дилрюба. Чичек хатун му препречи пътя.

– Не влизай! Приеми моите съболезнования.

Джем подпря главата си на стената и не можеше да помръдне.

– Такава ѝ била съдбата, чедо. Какво да се прави? Животът продължава.

Принцът вдигна глава.

– Как продължава, майко? Как?

– Хайде! – прошепна му Чичек хатун. – Успокой се! Недей така пред всички! Все пак си султански син!

"Стига с този султански син!" – помисли си Джем, но замълча.

– Ех, сине, защо ти трябваше да я водиш в планината?

С тези думи майка му тръгна по коридора.

"О, Господи! – въздъхна наум. – Нима е права? Наистина ли е моя вината за смъртта ѝ?"

– Не ѝ обръщайте внимание, принце!

Джем стреснато вдигна глава.

Пак онази слугиня. Същата, която изпусна гребена на Дилрюба, а после дойде с тях в планината.

– Какво казваш, момиче?

– Не обръщайте внимание на думите на майка ви!

Тъкмо се канеше да ѝ кресне, за да не се осмелява друг път да говори така, когато съзря очите ѝ. Бяха подпухнали от плач.

– Ти… – прошепна принцът с удивление.

– Хубаво бе, че я заведохте на разходка, господарю. Направихте я много щастлива.

– Беше ли до нея, когато издъхна? – с мъка попита Джем. Момичето мълчаливо сведе глава.

– Мъчи ли се много? Пита ли за мен?

Слугинчето направи една крачка напред. По едната ѝ буза се търкулна сълза.

– Поръча да ви кажа: Нека принцът занесе тялото ми на Къзълкая. Така завинаги ще мога да гледам долината от горе.

Джем почувства, че го задавя плач.

– Как се казваш?

– Феримах.

Принцът дълго гледа момичето в очите. После попита:

– На кого прислугваш?

– На майка ви. Когато Дилрюба се разболя

– От този момент нататък ще бъдеш моя прислужница.

Принцът понечи да влезе в стаята. Искаше да поседи до тялото на любимата си.

Феримах направи нещо нечувано. Препречи му пътя и каза:

– Не влизайте. Нека остане красива в спомените ви.

Джем не можеше да преглътне мъката си.

Обърна се и тръгна към чардака. Нада се опита да привлече вниманието му, докато минаваше покрай нея. Той сякаш не я забеляза. Имаше важни дела.

Джем нагласи всичко, както бе пожелала любимата му. На следващия ден пое към върха заедно с тялото на Дилрюба в обшитата с кози кожи кола. Този път обаче бяха свалили покривалото. Опитваха се да го вразумят, че това не е богоугодно, но Феримах го убеди, че е взел правилното решение. Момичето не сваляше очи от принца. Насърчи го:

– Не ги слушай! Какво лошо има в това да си до любимата си в последното ѝ пътуване? Ех, да можеха всички влюбени да са заедно!

Изкопаха гроба на Дилрюба на едно открито място точно под Къзълкая. Разкриваше се великолепна гледка към цялата долина. Джем със собствените си ръце положи тялото на любимата си в земята.

– Хайде, тръгваме! – прошепна ѝ той както през онзи ден, когато поеха на разходка към планината. Сега обаче всичко беше различно. Дилрюба вече не държеше ръката му.

Докато заравяха гроба, започна да прехвърча сняг.

– Спрете! – заповяда принцът. – Изчакайте снегът да покрие тялото ѝ.

Джем се прибра в двореца безкрайно опечален.

Вечно щеше да носи в сърцето си болката от загубата на любимата.

Нада излезе да го посрещне.

– Принце!

Джем беше свъсил вежди като буреносен облак.

– Какво? Какво? – просъска той.

Феримах го следваше плътно по петите. Двамата се изкачиха бързо по стълбите и влязоха в покоите на принца.

– Вино! – извика Джем. – Кажи им веднага да ми донесат вино!

Когато чу за желанието на сина си, Чичек хатун даде разрешение да изпълнят заповедта му.

– Нека му занесат. Така ще му олекне.

Феримах тръгна след виночерпеца и не видя знака, който направи Чичек хатун на Гюлизар.

– Клин клин избива – каза майката на Джем. – Кажи на онова момиче още тази вечер да отиде при сина ми.

Гюлизар понечи да отвърне нещо, но Чичек не ѝ даде възможност.

– Без излишни приказки. Направи каквото ти казах.

Феримах сама наля вино в чашата на принца. Хвана я с две ръце и я вдигна над главата си. Внимателно я поднесе.

– Принце!

Джем известно време стоя загледан в момичето. После се протегна и пое чашата. Пресуши я на един дъх. Подаде я отново на слугинята. Докато момичето я пълнеше, принцът нареди:

– Върви да си лягаш! Искам да остана сам.

Феримах напълни чашата за трети път, поклони се и тръгна към вратата. Излезе на чардака. Обърна се, за да затвори вратата, и погледна към Джем още веднъж.

"Няма да те оставя сам! – каза си тя. – Обещавам! Ако ще заради престъпването на клетвата ми да бъда прокълната и да горя в пламъците на ада, няма да те оставя, султански сине. Няма!"

Джем забеляза, че момичето го наблюдава през пролуката на вратата, и махна с ръка.

– Върви! Казах, че искам да остана сам!

Феримах затвори вратата.

Принцът обаче не остана сам. Късно вечерта през вратата се прокрадна един силует. Първоначално Джем помисли, че вижда призрак под въздействието на виното.

На прага стоеше момиче. Стройно като топола.

– Дилрюба! – простена принцът и протегна ръка към фигурата. – Дилрюбааа?

– Аз съм Нада – отвърна привидението от прага.

Джем се опита да се изправи, но не успя. Момичето свлече копринения си кафтан на земята и тръгна съвсем голо към леглото на принца.

Умът на Джем обаче отдавна витаеше в други светове.

Навън се сипеше пухкав сняг.

21

Един след друг везирите се разотидоха след поредното заседание на Дивана. Последен, както обикновено, остана великият везир Карамани Нишанджъ Мехмед паша. Той винаги изчакваше след съвещанията, за да получи заповеди от падишаха, ако има такива. Мехмед паша погледна крадешком към султана. Прониза го едно болезнено чувство. "Ех, велики завоевателю – помисли си той. – Не издържам да те гледам така." Падишахът се опитваше да прикрива физическата болка, която го измъчваше, но все по-ясно си личеше колко страда. Очите му го издаваха.

"Допуснахме голяма грешка" – помисли си везирът. След битката при Отлук Бели и победата над владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан прогониха всички персийски доктори от двореца. Придворните и везирите се бояха, че персийците могат да сторят зло на султан Мехмед. Вместо тях палатът се напълни с евреи. Сякаш те не биха извършили някое злодеяние.

На кого ли му бе хрумнала тази идея? Пръв от Венеция пристигна един доктор, известен като маестро Ладжапо. Бил страхотен специалист, направо магьосник! Изправял на крака дори мъртъвци. Превъзнасяха до небето този евреин. Ладжапо беше в двореца вече толкова години, но от лековете му нямаше никаква полза.

Мехмед паша се намръщи. "Един евреин може да бъде полезен единствено на себе си!" – помисли си везирът. Ладжапо веднага прие исляма и се прекръсти на Яхия. Падишахът го възнагради с титлата "паша". Докторът натрупа състояние и имоти, но сладките отвари и сокове, които приготвяше, въобще не помагаха на султана. Но явно само този евреин не беше достатъчен, защото от Венеция пристигна още един на име Валко. И той не остана по-назад от Яхия.

"Всъщност не! – разсъждаваше Мехмед паша. – Не трябва да съм несправедлив към човека. Неверникът Валко поне не напълня като Яхия!"

Везирът погледна към султана. Падишахът беше подпрял глава с ръка върху коляното си. Султан Мехмед винаги заемаше тази поза, когато потъваше в дълбоки размишления. "Или крои планове за нови завоевания, или се опитва да предугади следващия ход на враговете си – каза си великият везир. Естествено, имаше още много неща, за които повелителят можеше да мисли, но сега нямаше нужда всички те да минават и през ума на Мехмед паша. Вероятно падишахът беше загрижен за бъдещето на османската държава след смъртта му.

Кончината на принц Мустафа разтърси султана до дъното на душата му. Той беше възложил всичките си надежди на най-големия си син, когото възпита в завоевателски дух. След смъртта му обаче… всички планове на падишаха изглеждаха провалени. Баязид по нищо не приличаше нито на баща си, нито на големия си брат. Въобще не можеше да става и дума за сравнение. Наистина Баязид взе участие във войната срещу Узун Хасан, но почти не излизаше от шатрата си. До падишаха постоянно достигаха приказки, че вторият му син избягва да се качва на гърба на коня. Предпочиташе да прекарва дните си в молитви към Бога. В Амасия, където живееше Баязид, го наричаха "принцът суфи".

Великият везир въздъхна дълбоко. Джем беше много по-енергичен и деен от брат си. За съжаление бе твърде млад. А след грешката, която допусна, докато изпълняваше функцията на заместник главен везир, баща му бе дълбоко разочарован от него. Все пак отдаде стореното от Джем на младостта му и му прости.

Когато падишахът започнеше да разсъждава над въпроса на кого да остави османската държава, можеха да минат часове.

Мехмед паша беше убеден, че повелителят често си казва: "Ех, Мустафа, мой юначни сине, как можа да си отидеш толкова млад… Какво да правя сега без теб? По-добре да бях умрял аз".

Везирът хвърли един бърз поглед към султана. Той седеше, без да помръдва. Като разбра, че падишахът няма намерение да разговаря с него, кръстоса ръце пред гърдите си, поклони се дълбоко и пое към вратата.

– Нишанджъ Великият везир закова намясто.

– Остани.

Нишанджъ Мехмед паша се поклони в знак, че е готов да изпълни заповедта.

– Приближи се.

Везирът направи две крачки към султана.

– Още!

Мехмед паша се учуди.

– Султане, накъде повече?

Не беше прието някой да сяда толкова близо до падишаха.

– Още! – извика сърдито султанът. – Трябва да ти кажа нещо.

Пашата коленичи пред краката на повелителя. Султан Мехмед се наведе към ухото му.

– Кога за последно получихме вести от Гедик?

– Няма и месец – отвърна пашата, без да се замисля.

– И къде точно беше той?

– В Адриатическо море Падишахът слушаше внимателно.

– Венецианският флот не се е мяркал наоколо. И италианците, и албанците Султан Мехмед му направи знак да замълчи.

– Изпрати му вест: "Време е да се заемеш с онова, за което говорихме, преди да отплаваш. Действай според предварителните заповеди на повелителя!"

Падишахът замълча за момент. После прошепна със съвсем тих глас:

– Нареди да излъскат ботушите ми. И да подковат добре токовете им!

Великият везир вдигна глава и погледна колебливо към лицето на султана.

– Ясно ли е, Нишанджъ?

– Съвсем ясно, повелителю. Наближава времето да поставим слънцето до полумесеца.

Лицето на падишаха се озари. Сякаш забрави всичките си болежки.

– Ако са здрави токовете на ботушите ми, съм готов да вървя чак до слънцето.

Везирът кимна няколко пъти.

– Бих искал към края на март да подишам малко чист въздух. Ще се поразходя до Гебзе. Подготви всичко без много приказки.

Султанската разходка до Гебзе можеше да означава само едно: османската войска се готви за поход. Великият везир вече се бе досетил, че този път армията ще потегли на запад.

– Господарю, да повикаме ли принц Баязид от Амасия… да остане в столицата като заместник-везир?

– Не! Само това не! Имам си обеца на ухото от миналия път. Принцовете да си стоят там, където са. Ще минем без заместници. За тази работа ще знаят само трима души: аз, ти и Гедик.

– Заповедта ви ще бъде изпълнена.

Нишанджъ Мехмед паша се отдръпна назад с облекчение. Сега вече беше сигурен. Султан Мехмед предпочиташе да държи принц Баязид далеч от столицата. "Чичек хатун много би се зарадвала да научи това" – помисли си везирът. Но нямаше нужда да знае. Поне засега.

"Ех, султане! – възкликна мислено Мехмед паша. – Умираш от болка, но не спираш да мислиш за нови завоевания. Дано Аллах ти помогне да поставиш слънцето до полумесеца!"

Венецианецът Анджело, известен с името Ахвер в султанския харем, излезе припряно от портите на двореца. Вървеше сякаш бе тръгнал на разходка, защото не искаше да привлича излишно внимание. Щом се скри от погледа на дворцовите стражи, веднага хукна. Беше убеден, че днешната вест ще вдигне на крак цяла Европа.

Пристигна запъхтян при мъжа със зеления калпак.

– Хайде, къде се губиш? Чакам те от часове.

– Да не мислиш… че… е лесно… да се измъкнеш от… двореца – отвърна на пресекулки Анджело, докато си поемаше въздух.

– От колко време не си съобщавал нищо интересно. Ако продължаваш така, ще си намерим някой друг.

– Добре, щом е така, намерете си друг.

Ахвер му обърна гръб и се престори, че си тръгва.

Мъжът със зеления калпак се досети, че младежът само прави номера, но все пак подвикна след него:

– Е, хайде де! Казвай какви вести носиш този път.

– Няма. Намерете си по-добър. Аз бях дотук.

– Хайде, стига си важничил! Толкова акчета получи. Какво повече искаш? Сигурно си най-богатият човек в двореца след падишаха.

Ахвер се засмя.

– Така ли мислиш?

– Да чуя какво имаш да кажеш.

– Първо искам да получа малко повече от обичайното – отвърна кастратът и протегна разтворената си длан.

Мъжът незабелязано пъхна три монети в шепата му.

– Сребърни ли са? За тази новина искам три златни монети.

Мъжът го погледна сърдито.

– Златни?!

– Добре ме чу! Искам само три, защото съм в добро настроение, иначе щях да ти поискам пет.

Мъжът се обърна за малко към шадравана и извади от кесията си три златни монети. Подаде ги на Ахвер. Той захапа една от тях, за да провери дали е истинска.

– Е, казвай новината

– Голям поход

– Това ли ти е великата новина? И то след като натрупа цяло състояние благодарение на нас. Османците все на големи походи тръгват.

– Този път е различно.

– Миналия път заради теб Рим изпадна в паника. Папата вдигна всички крале на крак. Събраха се големи войски, изтекоха много пари. И какво излезе накрая? Вместо на запад, султанът пое на изток.

Изведнъж благото изражение на Ахвер бе заменено от суровия поглед на венецианеца Анджело.

– Тези работи ги забърка папата – просъска той в лицето на мъжа. – За мен няма значение дали султанът тръгва на изток или на запад. А тази голяма армия, която се беше събрала, защо не се възползва да удари османците в гръб? Толкова ли не можа да се сети вашият велик отец!

– Мери си приказките! Това е богохулство. Кажи сега за похода.

– Флотът. Османският флот е на вода.

Мъжът се смръщи.

– Това го знаем. Обсажда Адриатическото крайбрежие. От страх Венеция предложи споразумение на османците.

Ахвер се подсмихна ехидно.

– Флотът ще се насочи в друга посока.

– Така ли? Накъде?

– Ако бях на мястото на неаполитанския крал, щях да струпам всичките си войски в Отранто.

От изумление мъжът със зеления калпак изпусна кесията от ръцете си. Наведе се да я вдигне и в следващия момент сграбчи Ахвер за яката.

– От кого научи това? Източникът ти надежден ли е?

Младежът се усмихна.

– От един доктор с пробито ухо.

Мъжът здраво разтърси Ахвер.

– Ако ме лъжеш, ще те убия, венецианецо. И в най-скритото кътче на султанския дворец да се завреш, пак ще те намеря и ще те убия!

22

– Пазете се! Отдръпнете се! Дайте път!

Хора, животни и каруци стреснато се разбягаха. Дори дебелите прасета разтревожено помръдваха навитите си опашки и се чудеха къде да се сврат. Четирима ездачи бясно влетяха през римските порти. Единият държеше знаме с герба на Негово Величество неаполитанския крал Феранте – жълта лилия на тъмносин фон. Конникът, който яздеше най-отпред, крещеше с пълно гърло:

– Дайте път! Отдръпнете се! Носим вести от Негово Величество Феранте, крал на Неапол!

Щом стигнаха пред двореца на папа Сикст IV, предводителят на вестоносците скочи от коня, без да губи време. Хукна нагоре по стълбите, като придържаше меча си с ръка. В същото време запъхтяно викаше:

– Турците… турците идат!

За Рим нямаше по-страшна вест от тази. Едно хилядолетие след нахлуването на хуните на Атила римляните продължаваха да се страхуват да не ги сполети отново подобно бедствие.

– Турците идват!

Кардиналите, които се бяха разпръснали из залата на групи по двама-трима и разговаряха, изтръпнаха от ужас.

– Турците?

Високопоставените духовници започнаха да се суетят наляво-надясно.

– Турците ли?

– Къде са?

– Исусе Христе!

Папата тъкмо говореше с архитектите и художниците, които работеха по Сикстинската капела. Щом чу виковете, пребледня като платно.

– Правилно ли чух?

Генуезецът Франческо дела Ровере приседна върху един сандък.

– Кой извика, че турците идват?

– Един вестоносец, Ваше Светейшество!

– Вестоносец на краля на Неапол.

Дъхът на папата секна от ужас.

– На Неапол? – простена той.

"О, Боже! – помисли си римският първосвещеник. – Та Неапол е на един хвърлей от Рим!"

– Бързо! Веднага го доведете тук! Тичайте!

Нямаше нужда да го довеждат. Мъжът вече бе застанал пред папата.

– Ваше Светейшество

– Остави сега официалностите – нареди припряно Сикст IV. – Говори по същество!

– Турците… – започна отначало задъханият вестител.

Папата се ядоса.

– Това вече го чухме. Казвай по-нататък. Къде са?

– В Отранто. Турците обсаждат Отранто[22]. Дошли са със стотици кораби.

– Какво?

– Негово Величество крал Феранте поръча да ви уведомя незабавно. Нуждае се от спешна помощ. Турските войници тъкмо започнаха да слизат на брега, когато тръгнах от крепостта.

Франческо дела Ровере усети, че го свива сърцето. "Точно както очаквах! – помисли си той. – Идват от юг. От морето. Атила връхлетя Рим от север. Завоевателят на Константинопол удря от юг." Разтрепери се от ужас.

– Каква е ситуацията на север?

Всички мълчаха.

– Проклятие! – измърмори папата. – Венецианците какви ги вършат? Да не би да са се договорили с османците? Продали са Рим?

Вестоносецът нямаше време да слуша тези разсъждения. Венецианците не го интересуваха.

– Ваше Сиятелство, Отранто се нуждае от спешна помощ!

Папата постави ръка на рамото на мъжа и се изправи.

– Крепостните стени на Отранто са здрави. Непристъпни. Имат високи кули. Ще удържите, докато измислим нещо.

– Ще удържим?! – изсмя се нервно вестоносецът. – Населението и войниците бягат от града и околностите. Видях ги с очите си. Останали са една шепа хора. Няма да устоят дълго.

Папа Сикст IV огледа събралите се около него кардинали.

– Чухте ли? Хората бягали. Когато бичът Божи заплющял над Рим преди хиляда години, тогава пак всички се разбягали.

Прихвана полите на дрехата си и понече да направи крачка. Спря за момент.

– Не ни остава друго, освен да се молим, братя.

Папата пое към покоите си. Ядосаният му глас прокънтя в коридора:

– По дяволите! Толкова злато им дадох, но нямаше полза. Къде са шпионите ни в Константинопол? Толкова ли не можаха да гътнат този Мехмед? Какво чакат? Султанът да дойде и да ми отреже главата ли!?

23

– Бабо!

Детският глас стресна Чичек хатун и тя отвори очи.

– Случило ли се е нещо?

Гюлизар се усмихна.

– Огуз хан пак е възседнал понито. Иска да ви се покаже колко е пораснал.

– Само да не падне, милото ми внуче.

– Не се безпокойте. Слугите го крепят. Пък и Нада не се отделя от коня. Все за ръка го държи. Като порасне, Огуз сигурно ще търси да се хване за майчината ръка вместо за юздите Чичек се засмя. Мъжете все намират за какво да се хванат.

Щастливата баба отново притвори очи.

Времето сякаш летеше и животът ѝ се променяше толкова бързо.

През онази зима в Кастамону, когато почина Дилрюба, Чичек хатун имаше чувството, че за Джем е дошъл краят на света. Едва след смъртта на момичето майката бе осъзнала колко е бил влюбен синът ѝ.

Слава богу, намери се кой да го изтръгне от дълбоката му печал. Джем не бе докосвал Дилрюба, но още в нощта след смъртта ѝ изпита удоволствието от страстта с друга жена. Нада.

Вероятно през онази нощ бе заченат Огуз хан. Още невръстно, момченцето приличаше много на Джем.

– Гюлизар – прошепна Чичек хатун, – излязох права, когато през онази нощ ти казах, че клин клин избива.

Прислужницата кимна с глава.

– Момичето се оказа хитро – отвърна тя тихичко.

Двете въобще не подозираха, че седящата на пода в ъгъла Феримах подслушва разговора им. "Хитро или коварно?" – помисли си тя.

– Дааа! – продължи Чичек хатун. – Извадихме късмет с нея. Аллах бе благосклонен. Вече имам внук, който не ме оставя дори за миг да затворя очи.

Колко неща се случиха през последните години!

Първо си отиде Дилрюба.

Страстта към Нада помогна на Джем да понесе по-леко болката от загубата на първата си любима. Чичек хатун не виждаше нищо лошо в това. Освен това Нада бе от сръбски произход като нея.

После се случи нещо неочаквано. Внезапно почина принц Мустафа. На негово място като санджакбей на Караман султан Мехмед назначи принц Джем.

Това бе нещо като награда след дългото заточение.

И знак, че султанът наистина е простил на най-малкия си син.

Дворецът Караман в Коня се стори на Чичек хатун като рай след престоя ѝ сред заснежените планини на Кастамону.

Преместването я направи истински щастлива.

Най-после Джем щеше да забрави напълно скръбта си по Дилрюба. Вече нямаше почти всеки ден да се качва до Къзълкая при гроба на момичето и да съзерцава долината с часове.

Принцът трябваше да гледа напред. Към бъдещето.

Сега Баязид бе основният претендент за престола. А Джем ставаше втори в списъка. Когато дойдеше сетният час на султан Мехмед, Баязид щеше да стане падишах.

След злополучния случай в Одрин Чичек и синът ѝ не бяха обсъждали кой ще наследи престола в османската държава. И ако тогава Джем минаваше още за дете, сега вече бе голям мъж. Колкото и да не му се искаше, бе неизбежно да възприема Баязид като заплаха за живота си. Братята си бяха врагове! Дали Джем осъзнаваше това? Нада със сигурност го знаеше. Момичето сякаш четеше мислите на Чичек хатун и всяка вечер напомняше на Джем за надвисналата опасност.

– Не може да стоите просто така, принце!

– Кой казва, че стоя просто така?

– Затваряте се в стаята си и с часове разговаряте с онзи дервиш и слугинята. Може да нямам много ум, но очите ми виждат надалеч, принце. Всички сме в опасност. Когато баща ви умре, Баязид няма да ни пощади. Всички ни ще избие. Дори Огуз.

След тези думи Нада започваше да плаче.

Десетки пъти Чичек бе чувала Джем да отвръща:

– И какво според теб да направя? Да убия брат си, преди той да ми е посегнал?

– Да! – просъска Нада една нощ. – Щом се налага! Но преди това трябва да се подготвите. Необходима ви е голяма войска. Тази, с която разполагате, е недостатъчна. Трябва да бъдете в състояние да се защитите, когато брат ви ни нападне. Но не само това Останалото, което изброи Нада през онази нощ, Чичек хатун вече бе свършила. Тайно поддържаше връзка с анадолските васали на Османската империя. Изпрати посланици с богати дарове и молба за подкрепа, дойде ли му времето, до Рамазаноглу Йомер бей, Дулкадироглу Шехсувар бей и дори до мамелюшкия султан Каитбай[23], чиито владения достигаха до Анадола. Йомер бей бе притиснат между мамелюците и османците. Той бе добре обигран в междудържавните отношения владетел, който знаеше, че всяка проява на слабост от страна на Османската империя ще зарадва мамелюшкия султан. Беят изпрати до Чичек хатун следния двусмислен отговор: "Няма да загърбим онова, което ни връхлита".

Посланикът, изпратен до Кайро, бе посрещнат радушно от Каитбай. "Когато султанът разбра, че нося поздрави и почитания от принц Джем и майка му, подаде ръката си, за да я целуна" – разказа пратеникът, щом се върна в Коня. Това бе знак, че приема поздравите. Но по-важни бяха думите на Каитбай: "Предай на Чичек хатун, че в трудни моменти всеки се нуждае от приятели. Ако се наложи да помогнем, аз и синовете ми сме подготвени". На тръгване султанът бе казал: "Нека принцът и майка му знаят, че сме дружески настроени".

Отговорът на мамелюшкия владетел се стори твърде уклончив на Джем. Чичек хатун обаче не бе на същото мнение. Джем още не бе свикнал с премерения език в изказванията на държавниците. Принцът разбираше само от "да" и "не". Въобще не подозираше, че понякога един отговор може да означава точно обратното на прекия смисъл, който съдържа.

Отношението на Каитбай бе положително. Египетският владетел показа това не само с думи, но и с щедрите подаръци, които изпрати. Поведението му можеше да означава само едно: "Принцът да не се притеснява. До него съм".

Макар Джем да изглеждаше безгрижен, явно семената, които бе посяла Нада в съзнанието му, започваха да покълват. Един ден попита:

– Майко, според теб коя област е по-близо до столицата – Караман или Амасия?

– Защо питате, принце?

Джем само леко се усмихна, което трябваше да означава: "Просто така".

Сега Чичек хатун си припомни този случай доволна – бе разбрала защо синът ѝ се интересува от разстоянията.

Внезапно вратата се отвори. В стаята влетя Нада с почервеняло от гняв лице.

– До гуша ми дойде!

Чичек хвърли поглед към Гюлизар и попита:

– Какво се е случило?

Нада се канеше да отговори, когато съгледа Феримах. Отиде до момичето, като потропваше ядно с чехлите си, и застана пред него с ръце на кръста.

– Ти какво правиш тук?

Чичек хатун и Гюлизар се спогледаха учудено, а Нада се наведе към Феримах и извика:

– Тичай бързо! Лудият дервиш дойде. Пак се затвориха в тъмната стаичка. Само ти липсваш. Принцът те търси. Тичай бързо при него!

Феримах погледна към Чичек хатун, без да обели дума. Майката на Джем нямаше какво друго да каже освен:

– Върви, момиче. Може да потрябваш на принца.

Нада ужасно мразеше дервиша, известен в Караман като Абу хеир Руми.

– Пак този човек!

Нада се настани на канапето срещу Чичек хатун и продължи да излива гнева си:

– Съвсем прекали! Какво толкова си говорят по цели часове? Един ден попитах принца какво му разказва дервишът. И той какво ми отвърна?

Чичек хатун много добре знаеше какво е отговорил синът ѝ: "Приказки. Дервишът ми разказва приказки".

– Приказки! – проехтя гласът на Нада. – Дервишът разказва приказки, а принцът го слуша. Можете ли да повярвате? Принцът слуша приказки по цял ден. И все вика онази слугиня при тях.

– Все някой трябва да им прислужва

– Има кой да прислужва, но не е тя. Другите слуги мъкнат ядене и пиене в стаята, а тя само стои до тях и ги слуша със зяпнала уста. Но това не е най-лошото

– Какво още те тревожи, Нада?

– Този човек ме съмнява. Имам чувството, че е шпионин на Баязид.

Чичек хатун и Гюлизар извикаха в един глас от изненада:

– Шпионин?!

– Може и тази слугиня да е доносница на някого. И тя не остава по-назад от така наречения дервиш. Двамата само отвличат вниманието на принца от житейските дела. Джем живее в света на приказките.

Още малко и Нада щеше да се разплаче.

– Успокой се – прошепна ѝ Чичек. – Права си, че синът ми само си губи времето, но Нада нервно подръпваше покривалото на дивана.

– За какво са му тези приказки?

Чичек хатун бе задала преди време същия въпрос на Джем.

– Принце, слушате приказките на дервиша по цели часове. Научавате ли нещо от тях?

– Научавам се да познавам себе си, майко.

При този отговор Чичек хатун бе останала с отворена уста. Нескритото ѝ удивление бе развеселило Джем.

– Човек трябва да познава себе си. Откъде идва. Накъде отива. Какъв е произходът му. Кой е родът му.

Думите на сина ѝ бяха озадачили Чичек още повече. Той знаеше всичко за рода и произхода си. Беше син на султан Мехмед Завоевателя и сръбската принцеса Чичек хатун, внук на султан Мурад. Какво повече му трябваше да знае?

– Друго?

– Изучавам историята на тези земи преди основаването на османската държава. Какво се е случило с Византия, с нейните територии Чичек хатун се зарадва. Държавност, територия… Това бяха важни теми.

Понеже не успя да изкопчи повече от Джем, се опита да притисне Феримах.

– Ти не се отделяш от принца, момиче. Кажи какво толкова му разказва онзи дервиш?

– Приказки разказва.

Пак тези приказки! Въпреки това Чичек хатун бе погледнала слугинята с престорено учудване.

– Гледай ти! Големите мъже слушат ли приказки? И какви са тези истории, които продължават по цели дни и седмици?

– Някога имало един човек на име Саръ Салтук. Не помня точно какъв е бил – емир ли, бей ли, султан ли… Дервишът разказва за геройствата му, а принцът слуша внимателно.

– И какво е направил Саръ Салтук?

– По време на завладяването на Анадола и Румелия Чичек хатун чу най-важното. Повече не ѝ трябваше да знае. Анадола… Румелия… завладяване… Това бяха сериозни думи. Думи, които показваха, че Джем мисли за каквото трябва. Излизаше, че синът ѝ се интересува не само от лов и сладострастни мигове с Нада. Беше ясно – управлението на държавата също го занимава.

– Явно дервишът има голямо влияние над сина ми.

Феримах се усмихна.

– Дори името на внука ви е взето от разказите на дервиша. В историите за Саръ Салтук има един юнак на име Огуз хан.

Чичек хатун си припомни думите на Джем в деня, в който Огуз се появи на бял свят:

– Ще го кръстим Огуз хан, майко! Това име избрах. Нека Аллах да го дари с дълъг живот. Нека стане велик господар като Огуз ата[24]. Да бъде велик и справедлив воин! Да носи с чест името си.

Чичек обърна глава и се вгледа в очите на Феримах. Слугинята се досети, че господарката се опитва да надникне в мислите ѝ. Нада не беше доволна, но Джем неслучайно държеше Феримах близо до себе си. Наистина известно време Чичек хатун се съмняваше, че между принца и слугинята има интимна връзка. Дори бе поръчала на Гюлизар да наблюдава момичето. Вярната ѝ прислужница се закле в Аллах, че подозренията на Чичек са неоснователни. "Момичето е много умно. Принцът се отнася към нея с голямо уважение" – бе казала Гюлизар.

– А ти как мислиш? – бе запитала Чичек хатун Феримах през онзи ден. – Има ли някаква полза за принца от тези приказки?

– Казват, че във всяка приказка има по малко истина. Не трябва да подминаваме приказките с насмешка, а да си вадим поука от тях. Освен това дервишът разказва какво се е случвало с предците ни. Вярно, че е било много отдавна, но се е случило. Така господарят изучава миналото си. Изучава държавността. Научава повече за произхода си. Принцът казва, че не трябва да пазим историята на Саръ Салтук само за себе си. Всички трябва да я научат. Прав е. Ако се предава само от уста на уста, един ден може да се загуби и да изчезне.

– Е, какво може да се направи? Приказката ще изчезне с човека, който я помни.

– Не, няма да стане така.

– А как?

– Записваме историите. Дервишът разказва, аз пиша, а принцът поправя грешките ми.

Чичек хатун най-после бе разгадала тайната на сина си. Той караше прислужницата да записва приказките на дервиша, за да бъде подготвен за управлението на османската държава.

Сега наблюдаваше застаналата срещу нея Нада. "Дали е права? – помисли си Чичек. – Дали наистина е възможно слугинята и дервишът да са шпиони?"

Майчиният инстинкт бързо отхвърли тази възможност. Умът на Феримах бе остър като бръснач. Принцът явно бе оценил това нейно качество. Както се нуждаеше от Нада, за да задоволява желанията на тялото си, така се нуждаеше и от Феримах, за да удовлетворява потребностите на ума си. Джем не можеше нито без едната, нито без другата.

Гюлизар излезе права, когато каза, че девойчето е много умно. И Джем, и Чичек хатун се нуждаеха от острия ѝ разум.

Но в това момиче имаше нещо странно.

В очите на Нада Феримах бе просто една слугиня. Майката на Огуз не можеше да разбере защо Джем е толкова привързан към тази прислужница. Нада ревнуваше, макар да не искаше да си признае. Все пак тя бе жената на принца. Не беше редно да ревнува от някаква слугиня, пък била тя и много красива.

Чичек хатун се чудеше как да успокои разстроената Нада. Внезапно ѝ хрумна една идея, неочаквана и за самата нея. Смигна заговорнически на момичето.

– Джем ти казва, че дервишът му разказва приказки, но истината е друга.

Нада я погледна учудено.

– Каква е истината?

Чичек постави показалец пред устните си и прошепна:

– Говорят си тайни работи. Ти не се тревожи.

– Е, щом е така… – въздъхна Нада съкрушено.

Пое към вратата. Направи няколко крачки, но спря. Обърна се отново към Чичек.

– Ами онази слугиня?

Не дочака отговор и излезе през вратата.

Чичек хатун и Гюлизар се спогледаха. Прислужницата прехапа долната си устна, за да не се разсмее. Майката на принца повдигна рамене и въздъхна. Жените са жени навсякъде. И в султанския дворец, и в караманския палат. На Чичек хатун обаче сега не ѝ се занимаваше с негласното съревнование между Нада и Феримах.

Чичек хатун следеше внимателно какво се случва в столицата. Премисляше всичко чуто.

Напоследък я тревожеше и поведението на Феримах. Струваше ѝ се, че момичето прикрито следи всяка нейна дума или жест. Ето и сега – уж намотаваше кълбо, приседнала на постелката в ъгъла, но всъщност следеше действията на Чичек хатун. Сякаш тутакси бе готова да скочи, за да изпълни някоя заповед на господарката.

Постепенно съмненията на Нада бяха завладели и Чичек хатун. "Дали пък наистина момичето не е нечий шпионин?" – питаше се тя.

Добре, но чий? На Баязид? Едва ли. На Гюлбахар, майката на Баязид? Тази възможност не бе изключена: Чичек хатун бе убедена, че Гюлбахар има свои хора в двореца в Караман, които ѝ донасят какво се случва с принц Джем, но не беше сигурна, че Феримах е сред тях.

Момичето бе подарък от султан Мехмед. Ами ако Феримах бе съгледвачка на падишаха? Досмеша я – как може да ѝ хрумне такова нещо? Великият завоевател да изпрати някакво момиче да следи старата му жена и наследника му До Караман достигна слух, че през март султанът отишъл в Гебзе. Разправяха, че падишахът постоянно повтарял: "Не подхожда на един воин да стои само в двореца. Трябва да ида до Гебзе да нагледам шатрата си и да се поразсея". Чичек хатун бе убедена, че Мехмед не е отишъл до Гебзе без причина. Готвеше се да посегне към слънцето, за да го постави до полумесеца.

От столичния град не спираха да идват вести, които по-скоро би трябвало да я убедят в обратното. "Падишахът е много болен. Всеки ден става все по-зле. Лекарствата не помагат. Повелителят вече едва ходи".

Чичек хатун имаше усещането, че султанът умишлено разпространява тези слухове. Ако наистина не може да върви, къде е тръгнал да завладява слънцето Въпреки това клюките за здравето на Мехмед тревожеха Чичек. "Ех, Мехмед хан, стига си се впускал в завоевания! – казваше си тя. – Зарежи слънцето и военните походи, а се погрижи за сина ни".

– Извинете, господарке, казахте ли нещо?

Феримах я гледаше ококорено от ъгъла с черните си като маслини очи.

– Неее, няма такова нещо.

– Стори ми се, че чух нещо за слънце и поход.

Чичек хатун веднага придоби сериозно изражение. Момичето я бе хванало натясно. Явно бе изрекла мислите си на глас. Внезапно майката на принца реши, че е време да изпита предаността на Феримах.

– Пристигнаха вести, че здравето на падишаха значително се е влошило.

Слугинята замълча.

– Затова се тревожа. Нямам миг покой.

Чичек хатун погледна Феримах в очите, за да се увери, че я слуша внимателно, и продължи:

– Не е ясно какво ще стане утре. Не познавам добре принц Баязид. Всичко, което знам за него, е от слухове и клюки. Майка му обаче ми е ясна. Нямам ѝ никакво доверие. Страхувам се, че когато Баязид се възкачи на престола, тя ще му подскаже да приложи новия закон и той ще ни изпрати убийци. Но не се боя за собствения си живот, а за този на принца.

Очите на Феримах се разшириха от ужас.

– Господарке, да пази Аллах! Дано не се сбъднат страховете ви.

Паниката, в която изпадна слугинята, озадачи Чичек хатун. Като че ли Феримах се тревожеше за живота на принца много повече от Нада.

"Гледай ти! – помисли си майката на Джем. – Най-после се разкри, Феримах!"

Все пак Чичек реши да пусне още една стръв.

– Според обичая, тронът принадлежи на най-големия. Но нима това е справедливо? Нима възрастта е по-важна от ума, познанието и смелостта?

Чичек замълча и се наведе към Феримах.

– Разбра ли ме, момиче?

Много добре бе разбрала.

– Непрекъснато повтарям на принца – прошепна Чичек в ухото на Феримах. – Не чакай някой да ти подари права и власт. Властта се взема Двете жени бяха съмишленички. Чичек вече имаше няколко съюзници в караманския дворец.

Сръбската наложница на сина ѝ, която с нейна помощ можеше да потърси подкрепа за Джем сред християнските държави.

Дервишът, който обучаваше сина ѝ как да управлява държавата.

Една тайнствена прислужница.

Но най-важният съюзник се намираше извън Караман. Той стоеше до султан Мехмед. Великият везир Нишанджъ Карамани Мехмед паша.

Великият везир въведе Джем в караманския дворец. Когато си тръгваше, пашата каза на Чичек хатун: "Ако е рекъл Аллах, следващият османски владетел ще тръгне от Караман. Очаквахме това да бъде принц Мустафа, но Божието благоволение ще се падне другиму".

Повече думи не бяха нужни.

24

Оживление цареше в султанската шатра, разпъната на един хълм над Гебзе. Везири, паши и аги стояха изправени с ръце на хълбоците.

В очите им се четеше мъка и тревога.

Страхуваха се дори да надникнат зад завесата, зад която се намираше леглото на падишаха, драпирано с тюл и копринени тъкани.

Великият везир Нишанджъ Карамани Мехмед паша и всички доктори се бяха скупчили до главата на султана.

Най-довереният лекар Яхия паша, помощникът му Валко и още един куп доктори шепнешком обсъждаха какво лекарство да дадат на повелителя, за да успокоят неспирните му болки.

Каквото и да опитваха, беше напразно. В ранния следобед болките на османския владетел рязко се усилиха. Лекарите само се споглеждаха безпомощно.

Вече всички във военния стан разбраха, че султан Мехмед е сериозно болен, дори обикновените войници. Всички видяха падишаха на носилка вместо на гърба на коня. Въпреки това мълвяха безспир: "Ще видите… Мехмед Завоевателя ще надвие болестта и отново ще ни поведе към победи и завоевания!"

Великият везир за пореден път предупреди пашите и агите:

– И внимавайте! Не бива да се разчува сред обикновените войници, че състоянието на султана се влошава.

– Воините трябва да се помолят за здравето на падишаха – допълни главатарят на еничарите. – Аллах чува молитвите на храбреците.

Така или иначе, нямаше какво друго да направят, освен да се молят.

Нишанджъ Мехмед паша се отдели за малко от леглото на султана и влезе при везирите.

Бейлербеят на Анадола Абдулах веднага се залепи за него.

– Трябва да се подготвим, Мехмед паша… – зашепна той в ухото на великия везир. – Аллах да поживи повелителя, но Карамани Мехмед паша веднага разбра за каква "подготовка" говори бейлербеят. Абдулах бе тъст на Баязид. Дъщерята на Абдулах Нигяр хатун бе родила на принца две деца, едно от които момче. Султан Мехмед бе разпоредил синът на Баязид – Коркут, да стои в Истанбул. Великият везир добре знаеше, че не любовта към внука му е подтикнала султана да издаде тази заповед. Коркут бе заложник в истанбулския дворец, за да въздържа баща му Баязид от заговори.

Сега, когато падишахът бе в предсмъртна агония, бейлербей Абдулах искаше да подскаже на великия везир, че е време да известят принц Баязид, за да има време да се придвижи от Амасия към столицата.

– Защо бързаш да сложиш повелителя в гроба, докато е още жив? – възрази Мехмед паша. – Докторите казват, че има надежда.

Думата "надежда" веднага обиколи преддверието на султанската шатра, в което се бяха събрали везирите и пашите.

– Надежда? – попита някой. – Какво смятат лекарите, велики везире? Успокойте ни най-после.

– Яхия паша е приготвил за повелителя специална обезболяваща отвара. Ще започне да му дава от нея веднага щом изстине. Лекарите са на мнение, че сиропът веднага ще облекчи болките на султана.

Мехмед паша излъга. Наясно бе, че не всички са му повярвали, но поне щеше да спечели малко време. Великият везир знаеше, че ако султан Мехмед не се подобри скоро или ако заспи вечния си сън, няма да може да удържи дълго пашите. Всеки щеше да се втурне да преследва интересите си. Повечето щяха да подкрепят Баязид.

Нишанджъ Мехмед паша обаче имаше други планове. "Първо да видим как ще подейства отварата – разсъждаваше той. – Ако помогне, всякакви "подготовки" ще бъдат излишни."

– Отивам при повелителя – прошепна великият везир и се мушна зад завесата.

Надеждите на Мехмед паша обаче не се сбъднаха. Вместо да донесе облекчение, отварата на двамата еврейски лекари още повече влоши състоянието на султана. В часа за вечерна молитва падишахът се опита да надигне глава от възглавницата.

– Нишанджъ Гласът на султана бе тих като дихание. Ладжапо веднага се спусна към болния, но великият везир му изсъска:

– Да не би ти да си Нишанджъ?

Еврейският лекар отвори уста, за да възрази, но щом съзря строгия поглед на Мехмед паша, предпочете да отстъпи.

Везирът коленичи до постелята на падишаха. Наведе се над леглото, за да чуе думите на османския владетел.

– Тук съм, повелителю!

Султан Мехмед едва намери сили да отвори очи. Сърцето на великия везир се сви от болка. "Смъртоносна болка е да гледаш Мехмед Завоевателя толкова слаб и безпомощен!" – помисли си той.

– Защо ме погубиха докторите, паша?

"Какво? Дали чух правилно?" – стресна се великият везир.

Приближи се към главата на падишаха, за да чува по-добре.

– Какво ще заповядате, господарю?

– Защо… ме погубиха… докторите, паша?

От ужаса, който изпита, Мехмед паша се изправи като пружина. "О, Аллах! Нима са го отровили?"

Отровили са великия падишах!

След единадесет неуспешни опита най-после бяха успели да се справят със султан Мехмед.

Изведнъж великият везир си припомни откъслечни думи, които бе дочул от шушукането между лекарите.

Ладжапо настояваше да приготви обезболяващата отвара, а останалите лечители го молеха:

– Недейте, Яхия паша! Въздействието на тази отвара е опасно. Има странични ефекти. Ако не понесе на организма на падишаха, може да бъде като отрова.

Ладжапо и помощникът му Валко обаче настояваха.

– Проверихме. Отварата е подходяща за султана. Сами видяхте. Прегледахме го толкова пъти. Направихме всички необходими изследвания. Бъдете спокойни.

Въпреки това останалите лекари не бяха убедени, че идеята на венецианците е удачна. Стояха настрана и неодобрително клатеха глави.

Внезапно Ладжапо повиши глас:

– Аз бях дотук! Повече от това не мога да направя. Трябва обаче да знаете, че болестта разяжда организма на султана отвътре. Ако не пие от отварата, можете да сте сигурни, че смъртта му е неминуема. А кой тогава ще поеме вината за кончината на падишаха? Готови ли сте да отговаряте с главите си?

След тези заплашителни думи всички лекари неохотно се съгласиха с евреите. Ладжапо и Валко лично дадоха на султана от отварата. Останалите доктори само тихо се молеха. Никой не посмя да скочи и да каже: "Стойте далече от султан Мехмед! Тази отвара е отровна!"

"Как можах! – помисли си Мехмед паша. – Аз също подцених опасността."

Сега вече бе късно. Великият везир подаде глава през задния изход на шатрата.

– Тръгвай! – прошепна той на очакващия го там ездач. – Бързай! И бъди много внимателен! Врагът дебне.

Великият везир премълча пред пашите, че султанът е мъртъв. Но не беше сигурен ще успее ли дълго да не съобщи истината.

Имаше нужда от малко време.

Двама конници потеглиха един след друг от военния стан и се изгубиха в нощната тъма. Единият пое бърз като вятъра към Караман, другият тръгна към столицата.

Ездачът, който препускаше към Караман, носеше писмо за принц Джем от великия везир Нишанджъ Мехмед паша: Ако закъснеете дори една минута, ще заплатите висока цена.

Чичек хатун веднага щеше да разбере какво означават тези думи.

Конникът погледна на юг. Не беше разбрал защо Мехмед паша го предупреди да внимава. Нито имаше представа за какъв враг говори.

Чу жуженето във въздуха зад гърба си твърде късно. Стрела прониза тялото му. Нехайството му струваше скъпо. Свлече се от коня, без да знае, че и други ще пострадат заради него.

Две сенки се прокраднаха в тъмнината към безжизненото тяло. Едната се наведе и измъкна от дрехите на мъртвеца свитъка с писмото. Подаде го на другаря си.

– Занеси бързо това на бейлербея на Анадола Абдулах паша.

25

От двора долетя конски тропот. Първоначално Феримах не осъзна какво се случва. В съня ѝ препускаха хиляди коне. Но когато се разнесоха викове, тя бързо отвори очи. Вече не сънуваше. Изправи се в леглото. Напрегнато се заслуша в гълчавата. Стана и тръгна към вратата, за да излезе на чардака. Докато се оглеждаше какво да наметне върху нощницата си, долитащите отдолу викове се засилиха.

Явно се бе случило нещо лошо.

Феримах се втурна към чардака.

Крясъците не стихваха.

"Дано вече да е в рая!"

"Господи Боже!"

Феримах уплашено погледна към двора. На светлината от факлите видя как конярите се опитват да укротят два коня. Двама мъже вече се изкачваха по стълбите. Няколцина слуги осветяваха пътя им.

– Събудете се! – разкрещя се единият мъж. – Всички да стават! Всички да отдадат почит. Султан Мехмед Завоевателя Новодошлият замлъкна. Феримах се сепна: "Принцът!".

Затича се бързо. Изпревари слугите с факлите.

– Принце! – извика тя.

Започна да блъска по вратите, покрай които минаваше с юмруци.

– Султан Мехмед е умрял!

Чичек хатун отвори вратата на стаята си точно когато Феримах минаваше пред нея. Разтревожено запита слугинята:

– Какво става?

Феримах извика през рамо:

– Султанът е мъртъв! Мъртъв! Мъртъв!

Продължи нататък.

– Божичко!

Чичек излезе босонога на чардака.

– Принце! ... Джем! ...

Отвсякъде се разнесоха писъци и стенания. Караманският палат оплакваше починалия падишах.

Феримах най-после достигна до покоите на Джем. Пое си въздух. "О, Боже! – замоли се тя. – Моля те, пази принца!"

Ако преди време ѝ бяха казали, че един ден ще отправя подобни молитви, щеше да се изсмее. Но сега се уповаваше на Аллах от все сърце: "Боже, пази го!"

Вратата пред Феримах се отвори още преди да е потропала. Показа се Джем. Зад него надничаше русата глава на Нада. Слугинята за първи път видя сръбкинята с неприбрана и разрошена коса.

– Феримах! – извика притеснено Джем. Въобще не попита какво се е случило. Всичко веднага му стана ясно от лицето на Феримах, разрошената прическа на майка му и долитащите отдолу викове.

– Баща ми Чичек хатун избута Феримах и застана пред нея.

– Баща ти е мъртъв, принце. Завоевателят на Константинопол е мъртъв.

Тогава се случи нещо неочаквано.

Феримах застана на перилото на чардака. Вдигна ръце. Всички викове и вопли стихнаха. Под нощницата прозираше голата ѝ плът. На светлината от факлите тялото ѝ изглеждаше изваяно като скулптура.

– Султан Мехмед Завоевателя е мъртъв! – извика тя с протегнати нагоре ръце. – да живее султан Джем!

Фигурата на Феримах прикова всички погледи на събралото се в двора и по чардака множество.

Викът ѝ раздра нощта още веднъж:

– Султан Мехмед Завоевателя е мъртъв. да живее султан Джем!

Сред стените на палата отекнаха многобройни гласове:

– Да живее султан Джем! Да живее султан Джем! Да живее султан Джем!

Допреди миг над двора цареше мъртвешка тишина. Но сега факлите танцуваха.

Феримах се обърна и погледна към чардака.

Там стоеше Огнения принц!

Оранжевожълтата светлина на факлите обгръщаше Джем също както в нощта, през която Феримах го видя за първи път.

От острия поглед на Феримах не убягна нежеланието на двамата вестоносци да се включат в провъзгласяването на Джем.

– Господарке – прошепна Феримах на Чичек хатун, която сияеше от щастие, и посочи с очи новодошлите.

Чичек разбра и веднага плесна с ръце.

– Хайде, всички долу! Отворете голямата зала. Да видим какво имат да ни съобщят пратениците.

Мъжете започнаха да разказват. Още на второто изречение лицата на всички посърнаха. Гюлизар се втурна да носи вода на Чичек хатун. Принц Джем пребледня като платно.

– Отровен ли е бил? – прошепна той. – Баща ми е бил отровен?

По-възрастният от вестоносците отвърна:

– Така твърдят, принце.

"Принце ли?" – сепна се Феримах. В главата ѝ веднага се завъртя един въпрос. Защо този човек нарича Джем "принц", след като чу как всички придворни викаха на двора "Да живее султан Джем!".

Слугинята се огледа. Никой не беше обърнал внимание на тази подробност. Всички бяха шокирани от вестта как е умрял падишахът. На Феримах обаче ѝ бе все едно кой, как и защо е убил султан Мехмед.

В същото време пратеникът продължаваше да разказва:

– Имало хора, които видели как еврейският лекар Ладжапо, известен като Яхия паша, е добавил някаква течност към обезболяващата отвара на господаря. Освен това, преди да издъхне, падишахът казал на великия везир: "Защо ме погубиха докторите?".

– Ах, Мехмед… скъпи мой… султане Никой не обърна внимание на воплите и стенанията на Чичек хатун.

– Кой стои зад това вероломство? – ядосано попита Джем.

– Най-големият вероломния със сигурност е евреинът – обади се вторият вестоносец. – Разбира се, и тези, които не са известили навреме за злодеянието му. Случаят е много заплетен, принце.

"Отново "принце" – мислено отбеляза Феримах.

Внезапно Джем се развълнува.

Най-после се бе досетил да зададе най-важния въпрос:

– Кога точно почина баща ми?

– Ако не броим днешния ден, преди… – започна колебливо по-възрастният вестоносец.

– На коя дата? Кажете ми точния ден.

– Султан Мехмед издъхна на трети май вечерта, малко след часа за вечерна молитва

– Какво? – подскочи Чичек хатун. – Искате да кажете, че падишахът е починал преди четири дни?

Джем изтръпна.

Чичек хатун изпадна в ужас.

Нада се разтрепери.

Сърцето на Феримах щеше да изскочи от гърдите.

Четири дни!

От смъртта на падишаха бяха изминали цели четири дни, а те научаваха едва сега.

Кой знае какво се бе случило през това време?

Джем отпусна рамене и погледна към майка си.

– Нали великият везир бе обещал веднага да ни извести? – прошепна съкрушено той.

По-младият вестоносец се прокашля.

– Мехмед паша веднага проводи пратеник, принце. Още преди да е изстинало тялото на повелителя

– Еее, този човек по пътя ли се загуби? Цели четири дни и още го няма.

Този път се прокашля старият вестоносец.

– Пратеникът е бил убит по пътя, принце… Откраднали са писмото, което е носел.

Всичко се бе объркало.

Планът им бе пропаднал.

А може би Феримах впери поглед в Джем. Той целият трепереше от напрежение.

– И какво излиза? Цели четири дни османският трон е без владетел?

В очите на принца светеха пламъци.

Двамата вестоносци се спогледаха.

– Говорете! Защо млъкнахте? Държавата е без владетел, така ли?

По-възрастният дълго прочиства гърлото си, преди да отвърне:

– Не. Великият везир се опита да скрие вестта за смъртта на падишаха от войниците. Върна се в столицата. Истанбул обаче вече бе разбунен. По някакъв начин се бе разчуло. Метежниците палеха всичко наред. Убиха Нишанджъ Мехмед паша, докато се опитваше да ги вразуми. Принц Баязид Чичек хатун се изправи.

– Принц Баязид е в столицата?

– Не е. Но както знаете, синът му Коркут е в двореца. Войниците го намериха. Абдулах, бейлербеят на Анадола, обяви принц Коркут за временен владетел, докато баща му Баязид дойде от Амасия и заеме престола. Войниците му се поклониха.

– Какво? Поставили са на престола едно дете? – едва изрече Чичек хатун и бавно се свлече на дивана.

– Вълкът! – прошепна съвсем тихо Джем, така че да го чуе само Феримах.

– Какъв вълк, принце?

– Рижият вълк. Отървах се от него.

Феримах хвърли бърз поглед към Джем. На лицето му се бе разляла странна усмивка. Слугинята си спомни разказа на принца за преживелиците му в планините на Кастамону: за срещата му с дервиша и убийството на звяра. Джем постоянно се боеше, че вълкът може да се върне, повикан от жаждата му за власт. Сега тайничко се радваше на случилото се. "Престолът е зает от друг, аз няма какво повече да направя" – мислеше си той. Феримах обаче знаеше, че сега в принца се обажда и един друг глас, който му нашепва: "Не се предавай! Трябва да се бориш!".

Слугинята се зачуди може ли да помогне на Джем да преодолее вътрешните си терзания. Не искаше да го вижда победен и сломен. Ако се признаеше за низвергнат, означаваше да сведе глава пред смъртта. Ако избереше да се бори, поне имаше някаква надежда.

– Ти си вълкът, принце!

Джем я чу. Погледна я в очите. Усмихна се. После се обърна към майка си и разпери ръце.

– Не ни остава друго, освен да изчакаме възкачването на престола на Баязид.

– Не! – изкрещя Нада с всичка сила. – Няма да чакаме! Какво ще чакаме? Палачите ли? Баязид ще нареди да убият и вас, и мен, и сина ни, и майка ви, и всичките ви слуги Принцът се обърна към нея.

– А какво да направя? Да му целуна полите и да го моля за милост ли?

– Никога! Яхвайте коня и тръгвайте веднага за Истанбул! Хванете за ухото детето, което е седнало на престола, и го свалете оттам. Щом ви видят войниците, ще подкрепят вас. Хайде, не стойте така!

Нада плесна с ръце и тръгна към вратата.

– Хей, вие там! Кажете на конярите да оседлаят жребеца на султан Джем. Подгответе най-бързите коне за придружителите му. Хайде, хайде, бързо, тичайте!

Чичек хатун седеше умислена. Опитваше се да събере мислите си.

– Отиването в Истанбул е равносилно на самоубийство!

Нада се сепна, обърна се рязко, за да види кой се осмелява да оспори заповедите ѝ.

Срещу нея се изправи Феримах.

– Каза ли нещо, момиче?

– Да, казах. Отиването в Истанбул е равносилно на самоубийство!

– Права е – обади се нечий глас сред тълпата.

Погледите на всички се насочиха към дервиша, който от месеци бе станал част от двора на принц Джем.

– Твърде късно е да тръгва към Истанбул. Дори да полети като птица, пак няма да изпревари принц Баязид – продължи Абу хайр Руми. – А нищо чудно новият султан вече да се е възкачил на престола.

Чичек хатун, която не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, бе като парализирана от страх, че вече са изпратени убийци, които да погубят сина ѝ.

Феримах се обади отново:

– Ще вдигнем трон за нашия султан на друго място.

Нада не откъсваше очи от нея. Изведнъж рязко се обърна към Джем и тропна с крак.

– Губим време. Някаква слугиня и този безумец ли ще слушаш?

– Вълкът се върна!

Всички се вторачиха в Джем изумени. Някои от придворните дори си помислиха, че принцът е загубил разсъдъка си от уплаха и притеснение.

– Върна се! – извика Феримах. – Рижият вълк се върна!

Плесна с ръце от радост.

Джем бе избрал да се бори за престола.

Никой не разбра за какъв вълк говорят принцът и слугинята, но сега нямаше време за обяснения. Джем се изправи.

– Веднага повикайте всички бейове и аги от санджака! – разпореди той. – Аз, Джем, син на покойния султан Мехмед Завоевателя, казвам: Щом са скрили смъртта на баща ми от мен и са убили пратеника на великия везир, значи има заговор. Някой е поръчал на евреина да отрови баща ми. Османският престол е узурпиран. Няма да призная узурпатора, дори той да е по-големият ми брат!

Всички слушаха принца със затаен дъх. Джем протегна ръка напред.

– Дойде денят, в който всеки трябва да покаже дали е приятел или враг. Приятелите трябва да засвидетелстват верността си. Нека всички бейове, аги, земевладелци, занаятчии, селяни и всеки, който иска да помогне за освобождаването на трона на османската държава, да тръгне с мен. Всеки желаещ ще намери място в редиците ми.

Джем огледа притихналото множество.

– Макар престолът в завладения от баща ми град Истанбул да е узурпиран, тронът, на който са седели Осман гази и Орхан гази в Бурса[25], е непокътнат. Ще обявя за своя столица града, в който се намира гробницата на моя праотец Баязид Худавендигяр[26], загинал в битка за правата вяра. Бурса ще стане градът на освобождението!

Сред насъбралата се тълпа се понесе шепот.

– О, Аллах! – прогърмя гласът на Джем. – Дай ми сили и смелост! Нека приятелите ме последват! Тръгвам на поход!

Мнозина се просълзиха от речта на принца. Чичек хатун не се и опитваше да сдържи риданията си. "Достоен син на баща си! – развълнувано си мислеше тя. – Ех, Мехмед, защо те няма да го видиш?"

Всички се разтърчаха. Подготовката поеха четиримата съюзници на Джем.

Дервишът Абу хайр Руми.

Слугинята Феримах.

Майката на принца – Чичек хатун.

Сръбкинята Нада.

Феримах не можеше да повярва, че върши всичко това. "Нима тичам подир сина на султан Мехмед? – чудеше се тя на себе си. – Нима се боя за живота му и се моля за победата му? Това не съм аз! Къде ли съм изгубила разсъдъка си?"

Слугинята излезе на двора. Навън бушуваше море от факли.

Също като през онази нощ, принцът бе възседнал коня си. Също като през онази нощ, светлината на факлите обагряше дрехите и лицето му. Милиони червени пламъчета се отразяваха в меча, който Джем размахваше във въздуха.

"Вълкът се върна – прошепна ѝ един глас. – Слава богу, вълкът се върна." Нищо друго нямаше значение. Огнения принц трябваше да посегне към властта. Престолът му принадлежеше.

Феримах се затича към Джем. Въобще не обърна внимание, че още е по ленена нощница. Вдигна полите си до колената, за да може да тича по-лесно. Не ѝ пукаше, че е разголила краката си.

Тя бе една обикновена слугиня.

От време на време се блъсваше в някого, един човек дори падна. Феримах обаче бе като заслепена. Тя продължаваше да тича и да крещи:

– Да живее султан Джем!

Гласът ѝ отекваше като ехо сред стените на двора.

– Да живее султан Джем! ...

26

– Покажи ми пътя! – прошепна Франческо дела Ровере към Христос от разпятието. – Какво да сторя?

Папата се бе уединил в молитвената стая с надеждата да получи прозрение или съвет от Бог как да постъпи.

Нозете вече го боляха от дългото коленичене. Беше уплашен. "Положението е опасно! – мислеше си той. – Турците се движат на север. Приближават към Светия престол, към Рим."

Ако не беше съпротивата, която им оказа Неаполитанското кралство, отдавна щяха да са обградили Рим. Онова, което не направиха християнските крале, го направи обикновеният народ. Жени, мъже и деца устояваха на османските набези. Те палеха селата и нивите си, за да не оставят плячка за турците, отравяха кладенците.

Въпреки това папа Сикст IV беше на тръни.

Султан Мехмед бе повел отново войските си на поход.

Папата нямаше да се тревожи толкова, ако бе получил това сведение само от един източник. Само че в два последователни дни и венецианският, и генуезкият посланик му съобщиха една и съща вест: "Османската войска тръгва на поход начело с падишаха".

Накъде ли бе поел султан Мехмед този път?

Когато преди осем години шпионинът от султанския дворец бе съобщил, че османската войска тръгва от Константинопол, Франческо дела Ровере бе загубил спокойния си сън. Всички крале също се бояха османците да не поемат на запад. И докато цяла Европа тръпнеше в ужас, султанът поведе войската си на изток и извоюва още една голяма победа. Страховете и приготовленията се оказаха напразни, но все пак по този повод Рим бе успял да изкопни немалко пари от християнските владетели.

А сега накъде ли щеше да тръгне Мехмед? Към Рим? Към Родос? Накъде?

Ако поеме към Родос?

Внезапно папата се сепна. Откъде ли му хрумна тази мисъл? Скоро не се бе сещал за острова. А сега изведнъж… да не би Господ да се опитва да му подскаже нещо?

Дали пък нападението на турците над Отранто не бе извършено само за заблуда? Дали султан Мехмед не бе скрил основната част от флота си някъде на юг? Възможно бе османските кораби по италианските брегове в уречен ден да се върнат на изток към истинската цел на султана – Родос.

Франческо дела Ровере вдигна поглед към разпятието и прошепна на Спасителя: "Какво значение има дали е Рим или Родос? Нали на острова са твоите рицари?"

Родос бе важен за християните почти колкото Рим. Орденът на хоспиталиерите, създаден, за да освободи Божи гроб, бе намерил убежище на това късче суша след завладяването на Йерусалим от султан Саладин Аюб. Монасите рицари се готвеха някой ден да се качат на корабите и отново да обсадят свещения град.

В ушите на папата още кънтеше гласът на поредния френски крал с името Луи: "Ако Бог пожелае, всичко е възможно".

Припомняйки си тези думи, Дела Ровере се разсмя, въпреки всичките си страхове и тревоги.

Ако султан Мехмед се заемеше с Родос, Рим щеше да бъде спасен. Поне докато Франческо стоеше на папския престол. Той нямаше да остане в историята като папата, който е изоставил Рим на варварите и е избягал.

Но ако прозрението, което бе получил, се окажеше погрешно? Ако вместо към Родос султан Мехмед тръгне към Рим

– Господи – прошепна глухо Франческо, – светът е пълен с опасности. Толкова злато похарчих, за да погубя Мехмед, но той е все още жив, а аз все още умирам от страх.

Клепачите на папата натежаваха. Налегна го непреодолима умора.

Нямаше да може да устои на дрямката. "Дано Бог да ми посочи верния път в съня ми – рече си той, докато се отпускаше на мраморния под. – В краен случай ще споделя с кардиналите прозрението си за Родос."

Мили Боже!

Папа Сикст IV се изправи ужасен.

Какво ли става?

Отвън проехтяха топовни гърмежи.

"Сигурно турците идват!"

Дали османците не са насочили оръдията, с които превзеха Константинопол, към Рим? Франческо дела Ровере се почувства като в килия между четирите стени.

"По дяволите! – изстена мислено той. – Капанът щракна. А сега какво да правя?"

Топовните гърмежи се чуваха все по-близо.

Сякаш оръдията бяха пред самата му стая.

"Исусе Христе, свети Петре и вси светни! – извика папата. – Поне да бях видял завършена катедралата, която строя във ваша чест!"

Неверниците сигурно и нея щяха да разрушат!

Сега обаче нямаше време да мисли нито за Сикстинската капела, нито за Рим, нито за Родос.

Османските оръдия обстрелваха вратата му. Животът му бе по-скъп от всичко.

Папата се затича към изхода. "По дяволите!" – изпъшка той. Дългата роба се замотаваше в краката му. Запретна дрехата си и с всички сили се втурна към вратата.

Тежките бронзови двери се тресяха сякаш от топовни гюлета.

О, Боже!

Не! Не стреляха с гюлета. Някой блъскаше с тежък предмет по вратата.

С таран!

Сигурно бяха пробили крепостните стени с тарани! Сега щяха да разбият и вратата на молитвената стая, за да го убият.

Не можеше да стори нищо. Нямаше как да избяга от смъртта. Поне трябваше да опита да умре като мъченик. Оставаше му само надеждата, че някой ден ще го канонизират за светец. Свети Франческо! Ще строят църкви и параклиси с неговото име Ако християнството изобщо оцелее Франческо дела Ровере пъхна ключа от връзката на кръста си в ключалката. Завъртя го и притвори очи.

Вратата бавно започна да се разтваря. Стиснал очи, папата очакваше всеки момент сабя да отсече главата му или копие да прониже гърдите му.

Нищо такова не се случи.

– Ваше Светейшество! Ваше Светейшество!

Нима викаха него?

– Носим добри вести! – провикна се познат глас. Това бе Баджо Пантанели – един от архитектите на Сикстинската капела.

Папата предпазливо вдигна клепачи. Пред него стоеше Джованино де Долчи – другият архитект на храма.

– Добра новина, пресвети отче! – крещяха всички.

Франческо все още не се бе отърсил от ужаса и затова не можеше да разбере какво се опитват да му кажат.

– Мехмед е мъртъв.

"Кой?" – учуди се папата.

– Султан Мехмед е мъртъв!

Най-после Светият отец дойде на себе си и осъзна какво му казват.

Великият турчин е мъртъв!

В крайна сметка шпионите си бяха свършили работата.

Рим бе спасен.

Уплашеното изражение на лицето му веднага изчезна. Папата изгледа високомерно кардиналите, стражите и архитектите.

– Бог вече ми съобщи добрата новина – отвърна той с леден глас.

Отвън долетя шум от многобройни хорски гласове.

– Какво става, Чибо? – обърна се папата към кардинал Джовани Батиста.

– Християните се тълпят! – отвърна развълнувано кардиналът. – Хиляди християни са дошли да ви видят.

– Тиарата!

Свещеникът, който отговаряше за облеклото на папата, веднага постави короната върху главата на Сикст IV.

– Жезълът!

Подадоха му и жезъла.

– Да вървим!

Процесията слезе тежкотежко по стълбите. Когато стражите разтвориха вратата, насъбралото се множество мигом притихна.

Папа Сикст IV направи две крачки, за да го види тълпата.

Тишината бе нарушена. Разнесе се силен шум от възгласи, ръкопляскане и радостни възклицания.

"Как ли са разбрали преди мен, че султанът е умрял? – зачуди се Франческо дела Ровере. – Всъщност какво значение има? Важното е, че аз ще бъда папата, отмъстил за превземането на Константинопол."

Сикст IV вдигна жезъла. Възцари се пълна тишина. Папата пристъпи още една крачка напред.

– Римляни! – започна той с хрипкавия си, но мощен глас. – Християни! Отмъщението е сторено! Султанът, който узурпира Константиновия трон, е мъртъв.

Площадът избухна в аплодисменти.

– Всемогъщият турчин е мъртъв! Нека тази вест се разнесе на изток, на запад, на север и на юг!

Тълпата се разкрещя необуздано. Хората викаха, благодаряха на Бог, целуваха кръстовете на вратовете си, тропаха. Земята се тресеше под краката на множеството, а между седемте хълма на Рим се разнасяше страховит тътен.

Папата вдигна още веднъж жезъла си и благослови тълпата.

– Благодарим ти, Господи! Султан Мехмед си получи заслуженото.

В чест на паметното събитие за първи път се разнесе звънът от голямата бронзова камбана на Сикстинската капела, която все още бе в строеж.

Последваха я камбаните на всички черкви и параклиси в Рим, Италия, Европа и целия християнски свят.

Франческо дела Ровере се отправи по стълбите, за да отслужи благодарствена литургия. Внезапно зад гърба си дочу шум от забързани стъпки и потракващи мечове.

– Ваше Светейшество!

"Какво ли става пак?" – обърна се с досада папата.

От дъното на коридора се задаваха няколко стражари. Най-отпред вървеше командирът им Ди Пиетро.

– Добри новини, Ваше Светейшество!

– Знам! – сопна му се Светият отец. – Цяла Италия знае, само ти не си разбрал!

Задъханият стражар коленичи. Поклати глава.

– Новините са от дон Алфонсо.

Папата в миг усети, че радостта му помръква. Дукът на Калабрия дон Алфонсо ръководеше съпротивителните действия срещу османците в Отранто. Напоследък никой не се осмеляваше да попита какви са вестите, които изпраща той.

– Турците са започнали да се изтеглят. Бягат. Войниците са се върнали в Отранто. Пашите се товарят на кораби в най-близкото пристанище.

27

Цареше гробно мълчание. Везирите нямаха представа нито какво ще чуят на сутрешното заседание на Дивана, нито какво да кажат. Все още не се бяха съвзели от смъртта на султан Мехмед и от коронацията на принц Баязид.

Чувстваха се несигурни.

Всички се бояха, че Османската империя отново ще бъде обзета от безредици и борби за власт, както след смъртта на Баязид Йълдъръм.

Сега османците имаха двама владетели.

Везирите бяха единодушни, макар никой да не смееше да изрече мнението си на глас.

Името Баязид сякаш бе белязано от някакво проклятие.

Ходжите отричаха подобни суеверия, но тайно си мислеха същото.

Ако не проклятие, то това име със сигурност носеше лош късмет на османците. Нима след гибелта на предишния султан Баязид страната не бе обхваната от опустошителни войни между четиримата му сина в продължение на цели четиринайсет години?

Сега двамата наследници на султан Мехмед си оспорваха престола. Коварството на бейлербея на Анадола Абдулах разчисти пътя на Баязид към трона, но принц Джем не призна по-големия си брат за падишах.

Че султан Мехмед е отровен, не можеше да бъде скрито, въпреки усилията на заговорниците. Падишахът наистина беше болен, но внезапната му смърт събуди подозрения у мнозина. Все повече се разрастваше пожарът, който запали принц Джем с обвинението, че баща му е бил отровен по заповед на Баязид или анадолския бейлербей.

Везирите, големците, имамите и най-важното – войниците, бяха разединени. Церемонията по обявяването на Баязид за султан не сложи край на слуховете. Еничари, спахии и войници продължаваха да обсъждат каква ли е истинската причина за смъртта на Мехмед.

Задаваха си много въпроси.

Ако султан Мехмед наистина е отровен, кой е подготвил злодеянието?

Кой е приготвил смъртоносната отвара? Кой стоеше зад доктор Ладжапо? Рим?

Едва ли бе съвпадение, че падишахът е отровен точно когато събираше войската в Гебзе, за да тръгне на поход към Италия[27]. Може би след толкова неуспешни опити Римската църква най-после бе успяла да отмъсти за превземането на Константинопол.

Или пък бе дело на принц Баязид, обзет от силно желание да заеме бащиния престол?

Везирите, които познаваха привързаността на Баязид към суфизма, казваха: "Изключено! Той винаги е уважавал и почитал баща си. Сигурни сме, че не е замесен". Никой обаче не вярваше искрено в това. Макар всички да гледаха в очите новия падишах с надеждата да получат пари, почести и власт, всеки се съмняваше в невинността му.

Исхак паша въздъхна притеснено:

– Все още нямаме вести от пратеника, когото падишахът изпрати при принц Джем.

Аяс паша измърмори нещо неразбрано. Исхак се приближи към него.

– Стига си мънкал под нос, Аяс! Кажи ясно, та всички да чуят.

Бялото като сняг лице на Аяс изведнъж почервеня. "Какво си мислиш – че ще преглътна тази обида само защото известно време си бил велик везир при султан Мехмед!?" – рече си пашата, но не даде израз на гнева си. Впери поглед в стената и отвърна:

– Прошепнах само, че докато ние тук си говорим, може да влезе падишахът. И не съм си мънкал под носа. Но както и да е, относно пратеника при Джем мога да кажа, че вече има отговор.

Сред везирите, които бяха коленичили в очакване на Баязид, се понесе шепот:

– Има вест от Джем?

Коджа Давуд паша веднага попита:

– Е, какво е казал принцът? Дано султанският пратеник да се е върнал с добра вест.

"Лицемери! – ядоса се Аяс паша. – Всички са шпиони на Джем! Когато говорят за падишаха, думите им засядат на гърлото, но щом споменат принца, очите им веднага грейват. Какъв принц е Джем? Та той е един опасен метежник!"

Пашата се ужасяваше, че скоро главите на всички им ще хвръкнат. Пристъпи веднъждваж и отвърна:

– Пратеникът на падишаха не се върна. Джем дори не го е изслушал. Убили са нещастника.

Везирите замръзнаха от ужас. Положението всячески се влошаваше. След убийството на пратеника нямаше надежда за скорошно помирение между братята. Принц Джем бе подпалил фитила.

Щом зърна посърналите лица на Коджа Давуд паша и Исхак паша, Аяс паша доволно каза:

– Метежник! Вече няма какво да спре султана да приложи новия закон за реда и мира в държавата

– Аяс – прекъсна го Коджа Давуд паша, – не си ти човекът, който решава тези работи. Не е редно да говориш така, особено в този труден за османската държава момент. Джем е наследник на покойния султан Мехмед. Трябва да го уважаваш.

Аяс приближи Давуд заплашително. Двамата се гледаха така, сякаш току ще се сбият. Все пак Аяс се вразуми и отстъпи назад:

– Добре! Само заради теб ще го наричам принца метежник.

Спорът между везирите със сигурност щеше да загрубее, ако в този момент лакеят на вратата не бе обявил:

– Негово Величество султан Баязид хан!

Баязид влезе с широки крачки през вратата. Въобще не погледна коленичилите везири. В ръката си държеше книга. Постави я върху раклата. Седна върху ниското кресло. Подпря ръка върху едното си коляно. Известно време прибутваше с палец зърната на кехлибарената си броеница.

Чат!

Чат!

Чат! ...

Внезапно хвърли остър поглед към везирите и попита:

– Къде е Гедик?

Дебелите му устни помръднаха нервно. Пашите помислиха, че султанът ще каже още нещо, но той замълча.

Отброи още три мъниста от броеницата си.

Чат!

Чат!

Чат!

– Значи още не се е върнал… Нима не е получил заповедта ми? Или е толкова трудно да се върне от Отранто?

Исхак паша излезе една крачка напред.

– Повелителю, по заповед на баща ви Гедик, вашият слуга, в края на април бе тръгнал с войниците на север от Отранто.

Пашата спря и се изкашля. Коджа Давуд паша се опита да вземе думата, но Исхак не му даде възможност.

– Османските войски бяха поели към Рим – продължи той с равномерен тон. – Когато Гедик получил новата заповед, веднага спрял действията си. Оставил е една шепа войници в Отранто, останалите са се качили на корабите в най-близкото пристанище.

Баязид изгледа пашата. Той бе останал без дъх след дългото обяснение. Коджа Давуд паша реши да се възползва от това и вметна:

– Гедик паша ще се появи съвсем скоро, султане.

Падишахът размаха броеницата си. Отново безмълвно размърда устни. Най-накрая продума:

– Похвално! Я, колко защитници имал нашият Гедик паша в Дивана!

Везирите се спогледаха. Думите на султана ги разтревожиха. Нима Гедик се нуждаеше от защитници? Защо?

Исхак паша се извърна леко към Аяс. Потръпна от ужас, когато видя блясъка в очите му. "Ето каква била причината! – помисли си той, докато отново се обръщаше към падишаха. – Значи, освен майка си Гюлбахар, Баязид слуша и този нещастник."

Внезапно султанът се протегна към раклата. Взе книгата, която бе оставил преди малко там. Отвори на предварително отбелязаната страница.

– Аллах ми е свидетел, че до този момент не съм му мислил злото. Млад е. Буен е. В гнева си човек може да сбърка. Макар да знаех, че преди време е постъпил така детински и с баща ми, бях убеден, че дяволът го е подучил. Мислех, че като възмъжее, ще осъзнае грешката си.

Баязид вдигна глава и погледна към везирите.

– Щом Аллах ми е свидетел, нима служителите ми няма да станат също мои свидетели? Защо мълчите, аги?

Давуд веднага пристъпи напред.

– И Аллах, и служителите ви са ваши свидетели, повелителю.

Баязид отново сведе глава над страниците на книгата.

– Само че търпението ми се изчерпи! Брат ми наредил да убият пратеника, когото бях изпратил с дарове. Скъсал е писмото ми. На всичкото отгоре събира войска, за да излезе срещу мен. Не ми оставя друг изход.

Султанът обърна книгата към везирите.

– Баща ми остави не само трон, но и закони.

Иляс паша искаше да каже нещо, но не посмя. Коджа Давуд паша му направи знак да мълчи.

– Щом брат ми не ме признава за султан и не идва да ми засвидетелства верността си… – Баязид постави дебелия си пръст на един от редовете и зачете: – "Който и от наследниците ми да заеме султанския престол, има право да убие братята си, за да осигури мира и реда в държавата. Улемата[28] трябва да зачита това султанско право."

Притвори книгата и вдигна глава.

– След като улемата не може да се противопостави на бащините ми разпоредби, ще бъде ли грешно, ако предприемем стъпката, препоръчана в кануннамето, за да опазим мира и реда в държавата?

Аяс паша веднага скочи:

– Разбира се, че не е грешно. Метежниците заслужават смърт!

Още неколцина везири измърмориха по нещо в знак на съгласие.

– Тогава направете необходимото. Щом метежникът събира войска срещу мен, силата на османското оръжие ще се стовари върху него.

Баязид замълча. Огледа везирите един по един. Накрая погледът му спря върху Аяс паша.

– Да видим, Аяс, как ще се справиш с войската на метежника. И не се мяркай пред очите ми, докато не изпълниш заповедта ми.

Пашата радостно се спусна да целува дрехата на падишаха. "Ако изпълня това поръчение, ще стана велик везир! – мислеше си той. – Само трябва да отрежа главата на Джем и да я хвърля в краката на султана!"

Баязид побутна леко Аяс с крак и стана. Отправи се към изхода с големи крачки. Забрави да вземе книгата със законите.

28

Нито един от съгледвачите, които Джем бе проводил в три различни посоки, не се връщаше.

Какво ли означаваше това? Нима Баязид все още не бе изпратил войски срещу него? А може би съгледвачите бяха сполетени от съдбата на вестоносеца, изпратен от Нишанджъ Карамани Мехмед паша да извести Джем за смъртта на баща му Неизвестността ужасно изнервяше принца. Той бе неспокоен и нетърпелив. Искаше му се всичко да свърши час по-скоро, независимо от изхода на събитията. Много се страхуваше, макар да не го признаваше дори пред себе си.

Войската на Джем се увеличаваше с всеки изминал ден. Някои се присъединяваха на групи от двайсеттрийсет души, други идваха сами. Не беше ясно дали сред новодошлите няма врагове. Всички тези хора, въоръжени с мечове, копия, брадви, боздугани – готови ли бяха да умрат за него? Сбирщина от мъже със свирепи лица и грубоват външен вид. Всеки от тях можеше да е шпионин или убиец, изпратен от Баязид. Прикритието сред войската е най-безопасният начин някой да се промъкне тихомълком до Джем и да го убие при първия удобен случай.

Принцът разпореди на най-доверените си хора да следят новодошлите бойци. Но те не можеха да смогнат да наблюдават всички. Войската му вече наброяваше почти четири хиляди конници. Нямаше как да се надява, че ще успеят да заловят шпионите и убийците сред това множество.

В крайна сметка Джем махна с ръка и си каза: "Да става каквото ми е писано!".

Принцът яздеше начело на войската вече пети ден. Земите, през които преминаваше, го слисаха. Селяните коленичеха пред коня му с възгласи: "Падишахът е дошъл!". Джем не се изненадваше, че хората го разпознават и признават. Учуден бе от това, че местните го смятат за баща му или за дядо му Мурад.

Хората в степта живееха, загубили представа за времето и събитията. Не ги интересуваше нито кой ден е, нито какво се случва по широкия свят. Какво им влизаше в работата? Интересуваха се единствено от земята и прехраната си. Вълнуваха се дали ще има достатъчно реколта, за да нахранят животните си, и дали ще завали дъжд, за да напои почвата.

Наблюдаваха преминаващата войска с безразличие. Нито я приветстваха, нито ѝ отделяха внимание. Сякаш походът на тези въоръжени груби мъже бе част от ежедневието. Когато дервишът Руми забеляза удивлението на Джем, му каза:

– Принце, тази земя помни много битки.

– Много битки ли?

– Да. Откакто свят светува, няма друго място на земята, което вместо от плуг, да е разоравано толкова често от войни. Населението се е научило да коленичи и да прекланя глава пред всеки владетел, който мине оттук. Като се замисли човек – по тези места са преминавали и победители, и победени, и съзидатели, и грабители. Земята, върху която стъпва жребецът ви, е била газена и от конете на Дарий, Крез, Хамурапи, Хатушил, Александър Македонски, султан Алпаслан, Тимур… Местните жители са се отнасяли към тях по един и същи начин. Ако утре Баязид мине оттук, те ще се чувстват задължени да се поклонят и на него. За тях всички ханове, емири, султани и бейове са еднакви. Та, искам да кажа, че няма смисъл да им обяснявате нито че вие сте пълноправният управник, нито кой точно султан сте. Не се ядосвайте от това, че ви мислят за друг владетел. Само те си знаят кой владетел признават.

Вече пети ден Джем яздеше начело на войската под развяващите се знамена и тугове, рамо до рамо с войниците. Зад него през долини и гори се извиваше дълга върволица. Най-отзад бавно се поклащаха каретите на жените. Майка му и Нада настояха да го придружат и тъй като не искаше да губи време в спорове, принцът се съгласи. Синът му Огуз остана в Караман с бавачката си. Щеше да ги последва, след като войската пристигне в Бурса.

Джем бе разпоредил да приготвят една кола и за Феримах. Момичето обаче изведнъж изчезна, докато се стягаха за път в двора на двореца в Караман. Принцът реши, че тя не желае да го последва в битката му на живот и смърт. Явно го бе изоставила. "Тя е обикновена слугиня. Защо тогава отсъствието ѝ ме безпокои така?" – чудеше се Джем, но не можеше да намери отговор.

"Може би Феримах е чакала първата удобна възможност да избяга – размишляваше принцът. – А толкова години показваше единствено приятелство, привързаност и вярност. Нима виковете ѝ "Да живее султан Джем!" бяха само за заблуда?"

Тази мисъл натъжи принца, въпреки шепота на вътрешния му глас: "Защо да те следва? Тя има своя съдба, своя пътека в живота".

Това бе вярно и въпреки това Джем имаше чувството, че в душата му зейва дълбока пропаст. Дори когато вече бе поставил крака в стремената, напълно готов за път, продължаваше да я търси с поглед. Макар и гордо изправен на гърба на коня, принцът се почувства смазан под бремето на самотата. Пред двора в две редици се бяха строили хиляди хора, готови да го последват в смъртоносната битка.

Всички бяха там.

Всички го гледаха.

Само нея я нямаше.

Войниците очакваха от Джем да ги приветства и да повдигне бойния им дух.

А принцът се чувстваше като прекършена стрела, докато галеше гривата на коня си. "Едната част на стрелата е тук, върху гърба на жребеца, но другата търси Феримах" – каза си Джем.

След пет дни бавно придвижване под прежурящото майско слънце все още не бяха срещнали вражеска войска.

Джем се опитваше да забрави онази сутрин, в която търсеше с поглед Феримах. Не се получаваше. Спомни си отново онова тръпчиво усещане – като да си изоставен.

Изтерзан от тъжните размисли и душевни терзания, Джем бе излетял като стрела от портите на крепостта. И тогава я бе съзрял!

Феримах стоеше в началото на войнишката редица, възседнала бял кон, който нетърпеливо риеше земята с копита и цвилеше.

Обзет от радост, Джем се удиви: "Къде ли се е научило да язди така това момиче?" Феримах приличаше на истински боец, пришпорвал коня в не една битка.

Облеклото ѝ също бе войнишко. Макар косите ѝ да бяха увити със син и бял тюл, дрехите по нищо не издаваха, че под тях се крие жена. Стойката и майсторството, с което удържаше коня, подсказваха, че Феримах не отстъпва на другите войници.

Жребецът се изправяше на задните си крака и подскачаше, но момичето дори за момент не загуби равновесие.

Сърцето на Джем затуптя от щастие. "Защо не пришпорва коня?" – зачуди се той. После внезапно се сети каква е причината. Феримах чакаше него. Очакваше Джем да застане начело на войската.

– Хайде, храбреци! Да вървим, смелчаци! Ако загинем, райските порти ще се отворят за нас!

Сред поздравителни възгласи Джем профуча пред белия кон на Феримах и вдигна облак прах.

Вече не се чувстваше като пречупена стрела.

Ето, пети ден Феримах яздеше неотлъчно зад него от лявата му страна. Ако се обърнеше и погледнеше назад през рамо, Джем можеше да види как вятърът развяваше синьо-белия тюлен шал, с който момичето бе увило косите си.

Джем бе готов да язди денонощно.

Феримах – също.

И двамата не ги ловеше сън.

Ако не спираха през нощта, щяха да стигнат до Бурса много по-бързо.

Дервишът Руми обаче прошепна в ухото на принца:

– Не е препоръчително! Уморените войници не могат да воюват.

Прав беше. Джем не трябваше да позволява на нетърпението и чувствата да надделеят над здравия разум.

Вече се здрачаваше, когато принцът вдигна ръка и извика:

– Стооой!

Не устроиха лагер, нито разпънаха шатри. Дори огън не запалиха. Прикриха колите на защитено място. Четири хиляди души и още толкова коне налягаха по земята и задрямаха, готови да скочат всеки момент, ако се наложи. Нощната тъма погълна бунтовническата армия на Джем.

Феримах не лягаше да спи в кола, а се свиваше под каретата на Чичек хатун направо върху голата земя.

Както и предишните нощи, тази вечер Джем разговаря до късно със субашията Иваз ага, бея на Ългън Алеатин и Емир Джанполат от рода Исфендяроглу, когото баща му бе изпратил в Карахисар миналата година. Обсъждаха развоя на събитията. Опитваха се да отгатнат защо войската на Баязид все още не е излязла насреща им.

– Ще се покаже – заяви Джанполат. – Рано или късно ще се покаже. Може би ни чака да тръгнем, за да ни ни обгради на някое подходящо място.

Ако беше така, съгледвачите трябваше да са забелязали вражеската войска.

– Дали да не подремнем? – предложи Иваз ага. – Имам странното усещане, че утре слънцето отново ще изгрее за нас.

Дали наистина щяха да видят нов бял ден? Или призори вече щяха да са мъртви?

Нямаха друг изход, освен да чакат. Ако армията на Баязид не ги пресрещнеше някъде, то утре привечер трябваше да пристигнат в Бурса.

Джем се изправи умислен и се отдалечи в тъмнината. Облегна се на една скала и се втренчи в мрака.

Не му се лягаше. Щом затвореше очи, пред него изникваха образите на Къзълкая и белобрадия дервиш. Старецът сякаш се опитваше да му каже нещо, но Джем не го чуваше. Бе изтрил от съзнанието си думите на дервиша. Безсмислено бе да си припомня съветите му. Нямаше връщане назад от пътя, по който бе тръгнал.

Когато в ранния следобед на превалящия ден пред тях изникнаха острите скали на Сивриджехисар, войниците, които познаваха пътя, се зарадваха: "Зад тях е Бурса. Почти стигнахме!"

"Щом сме толкова близо – разсъждаваше Джем, – то къде е Баязид?" Щеше да е истинско чудо, ако брат му го оставеше да стигне безпрепятствено до Бурса. Може би бе разположил войниците си в хилядите кухини и пещери в скалите сред високите зъбери.

"Къде си, брате? – мислено се обърна Джем към Баязид. – Щом твърдиш, че ти си законният падишах и че бащиният трон е твой, нима не знаеш, че по-малкият ти брат ще излезе насреща ти, за да се бори за престола?"

Ослуша се. Наоколо не се чуваха само крясъците на нощните птици.

Нещо не беше наред. Тази тишина бе неестествена. Съгледвачите му бяха тръгнали на запад, северозапад и югозапад.

Бе преценил, че не е необходимо да изпрати хора на изток. Внезапно принцът подскочи като ужилен.

Току-що бе осъзнал огромната си грешка. Та брат му бе санджакбей на Амасия! Баязид можеше да го нападне в гръб от изток, докато той се надява да стигне безпрепятствено до Бурса. Щеше да го удари точно в подножието на непристъпния Сивриджехисар.

"Господи! – сепна се Джем. – Попаднахме в капан. Тук ще ни притиснат."

Пред него се извисяваше планина, а зад него сигурно приближаваше огромна войска. Как щяха да се справят неговите четири хиляди неопитни доброволци с многобройната, калена в битки османска армия?

Принцът не изключваше и друга възможност, която го безпокоеше не по-малко. Ако Баязид не го нападне в гръб, тогава много вероятно бе да му готви засада от другата страна на Сивриджехисар. При този вариант опасността бе не по-малка. Щяха да попаднат в капан в тясната долина под върха. Войската на Баязид щеше да обгради бойците му и да ги унищожи. Всички щяха да паднат под ножа.

Джем осъзна, че е избрал грешен път. Трябваше да заобиколят от юг или от север. Въобще не трябваше да са тук сега. Хрумна му, че трябва да отдалечи хората си час по-скоро от това място.

Бързо се отказа. Ако вече са на прицел, беше късно да се оттеглят. Пък и къде ли можеше да избягат? А и защо да бягат? През целия ден, докато яздеше коня си, Джем постоянно се обръщаше, за да огледа следващата го върволица от хора. Той бе избрал да се бие до смърт с надеждата да спечели трона. А тези мъже? Те за какво щяха да загинат?

Нямаше отговор на този въпрос. Власт, могъщество, сила… Джем бе направил своя избор, а тези хора щяха да загубят живота си заради него. За да стане той султан, за да бъде той победител.

Не подхождаше на сина на султан Мехмед Завоевателя да избяга и да обрече толкова мъже на смърт. Тогава никой не би му повярвал, никой не би го нарекъл "падишах".

"По-добре да умра на бойното поле като герой, вместо да пъхна врата си в примката на палача" – каза си Джем.

Въпреки че бе взел тежко решение, изведнъж принцът почувства неописуема лекота. Клепачите му натежаха, образите пред очите му се замъглиха. Джем осъзна, че сънят го надвива. Умори се да будува. "Независимо дали е клопка или не – помисли си той, – утре сутрин ще тръгна към портите на Бурса през Сивриджехисар. Ако е писано тронът да бъде мой, нито Баязид, нито хиляди други като него ще могат да ме спрат. Владетелската корона ще ме закриля."

Изведнъж пред него на пътя изникна рижият вълк.

Беше се върнал.

Тичаше пред коня на Джем.

Очите му хвърляха искри, размахваше голямата си опашка. Внезпно спря и се обърна, за да провери дали принцът идва след него. Сякаш приканваше Джем да го следва и му казваше: "Ела, ще те заведа до трона".

Конят на принца изтопурка в тъмнината. Шимшек вече не се боеше от рижия вълк. Втурна се след звяра.

29

– Господарю! Господарю!

Джем се стресна в съня си. Притесни се, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно.

– Унесъл съм се! – едва чуто прошепна той.

– Върнаха се, господарю! Съгледвачите се върнаха!

Мъжете веднага се явиха пред Джем.

– На северозапад е разположена войска! – заразказва единият от съгледвачите. Начело с Аяс паша. Познах го пред огньовете, запалени пред шатрата му.

"Аяс паша! – помисли си Джем. – Кой ли е той? Дали е новият велик везир?"

Още преди принцът да е попитал за числеността на армията, съгледвачът каза:

– Ако може да се съди по огньовете, са два пъти колкото нас.

В този момент при Джем дотичаха Иваз ага, Емир Джанполат, Феримах и дервишът Руми.

– На какво разстояние са оттук? – запита Джанполат.

– На около час.

Погледът на принца попадна върху Феримах. Момичето не можеше да си намери място от вълнение.

– На един час – прошепна замислено дервишът Руми. – Значи, ако тръгнем веднага, можем да ги ударим още преди да е изгряло слънцето, нали?

– Зависи колко сме бързи.

Джем се запъти към конете. Чу стъпките на Феримах зад гърба си.

– Добре! – обърна се принцът към мъжете. – Ще ги ударим като гръм от ясно небе.

Както каза Джем, тъй и стана. Спуснаха се като буря над спящата войска на Аяс.

Пашата тъкмо сънуваше встъпването си в длъжност като велик везир. Изведнъж навън се разнесе глъчка.

Когато Аяс излезе през входа на шатрата си, опъната на върха на един хълм, изпадна в ужас от гледката, която се разкри пред очите му. Палатките на войниците горяха като факли. Между тях препускаха конниците на Джем. Хората на Аяс хвърляха оръжията си и бягаха.

– Защо бягат тези предатели? – сопна се пашата на агата на еничарите, който се щураше наоколо. – Та те дори не са кръстосали мечовете си с враговете.

– Точно затова бягат, паша. Не смятат, че е редно брат да вади нож срещу брат си.

Аяс тупна с крак от яд.

– Проклети предатели! А хората на метежника размахват мечове!

– Не е вярно! – отвърна агата на еничарите. – Погледнете! Да виждате някой с оръжие в ръка?

– Ами стрелците? – запита уплашено Аяс. – Къде са стрелците? Какво чакат, та не опъват лъкове?

Щом разбра, че вече не може да направи нищо, за да предотврати поражението, еничарският ага се изправи пред Аяс паша:

– Ако започнат да стрелят сега, могат да уцелят някой от собствените ни войници.

– Да уцелят! Предателите това заслужават. Нека стрелите да поразят онези, които извършиха предателство срещу падишаха.

– Твърде късно е. Вече сме победени.

– А той къде е? Видя ли го?

Агата веднага се досети за кого пита Аяс, но се престори, че не разбира.

– Кой?

– Как кой? Метежникът! Джем!

Едва изрекъл тези думи, пашата се сепна:

– Ама и аз какви ги приказвам! Какво ще търси той сред тази врява!? Сигурно наблюдава победата си от някой хълм.

Еничарският водач поклати глава. Посочи с пръст към най-голямото стълпотворение:

– Ей там… Виждате ли онзи конник със синьо-белия тюлен шал? Точно до него е Джем. Съзряхте ли го?

Аяс паша го разпозна, но вниманието му бе привлечено от развяващия се шал.

– О, Аллах! А този пък кой е?

Еничарят повдигна рамене.

– Нямам представа! Но ако попитате нашите войници, под тюла се крие дух.

Аяс се разсмя нервно.

– Стига глупости!

– Войниците са прави донякъде. Забележете, бърз е като вятъра. Досега виждали ли сте подобен войник? Няма ни меч, ни кама, но е навсякъде. Синият тюл се развява ту тук, ту там. Куршум не го лови, сабя не го сече, така казват войниците. Джем дължи донякъде на него победата си. Нашите бойци си помислиха, че принцът е оглавил армия от джинове и духове. Захвърлиха оръжията и се разбягаха.

Щом видя, че пашата не знае какво да каже, агата на еничарите продължи:

– Всичко свърши. Опасно е да оставаме повече тук. Може да ви убият или пленят.

"Ех, по-добре да ме бяха пленили!" – помисли си Аяс.

– Да вървим! – настоя еничарят.

Даде знак на двамата коняри, които стояха зад шатрата, и тръгна към тях, без да чака пашата. Тъкмо бе възседнал животното, когато чу гласа на Аяс зад гърба си:

– Идвам!

На зазоряване битката приключи.

Джем разпореди да претърсят навсякъде за Аяс паша. Тялото му не беше сред тези на загиналите. Един от пленниците се пошегува:

– Никой не може да го настигне. Така пришпори коня си, че сигурно вече е стигнал в столицата и целува краката на падишаха.

И победители, и победени се разсмяха.

Скоро всички се завърнаха към мястото, където ги очакваха Чичек хатун и Нада в каретите си. Чичек не можа да сдържи сълзите си, когато чу как по цялото поле се разнасят викове: "Да живее султан Джем!"

Синът ѝ бе победил войската, която брат му бе изпратил срещу тях.

След този разгром никой нямаше да възприема Баязид като падишах.

Истинският владетел беше Джем.

Син на султан Мехмед Завоевателя, потомък на султан Мурад.

Той щеше да бъде новият османски предводител, който ще постави слънцето до полумесеца.

– Синко мой! – мълвеше шепнешком Чичек хатун. – Моят падишах! Моят султан!

Не можеше да повярва, че нарича наследника си падишах и султан. Мечтата ѝ се бе сбъднала.

Гордо вдигна глава. Впери поглед в сина си, когото войниците буйно поздравяваха.

"Боже – помисли си Чичек, – пази го от зли очи! Колко е висок! Още малко и ще достигне с глава облаците!"

Нада вече се смяташе за съпруга на султана. Не спираше да си шепне: "Аз съм Нада султан!" Лицето ѝ грееше от щастие. Хрумна ѝ, че трябва да си измисли някакво османско име. Например Надиде султан. При тази мисъл се усмихна още повече.

Обърна се към Чичек хатун, която тъкмо махаше на Джем с ръка и викаше: "Да живее падишахът!".

Нада сбърчи вежди:

– Какво търси онази слугиня до султана?

Чичек не ѝ обърна внимание.

Нада скочи от каретата. Тръгна към Джем с решителна крачка. Макар да бе усмихната, в очите ѝ се четеше злоба.

– Разреши ми да бъда първата, която ще поздрави новия падишах – извика развълнувано тя и сведе глава към крака на Джем в стремето.

Той ѝ се усмихна от седлото.

– О! Феримах вече свърши тази работа!

В следващия момент съзря изпепеляващата омраза в погледа на Нада и побърза да добави:

– Но ти можеш да се считаш за първа. В крайна сметка, какво значение има кой е бил пръв?

Очевидно за Нада беше от огромно значение коя е била първа. "Не трябва да подминавам с лека ръка неприязънта на Нада към Феримах" – помисли си Джем. В следващия миг обаче еуфорията от победата отново го погълна и той подкара коня си към една група войници.

"Трябва да разкарам тази вещица! – взе решение Нада. – Час по скоро! Вече съм жена на султана! Заповедта ми има силата на ферман." Огледа се ядосано за Феримах. Момичето обаче не беше наоколо.

Един конник изкачваше в галоп отсрещния хълм. Шалът на синьо-белия му тюрбан се развяваше зад него като знаме.

Феримах!

Когато достигна върха на хълма, конят изцвили. Изправи се на задните си крака и размаха предните си копита във въздуха. Феримах стоеше като закована на седлото. Размаха дясната си ръка. Образът на слугинята върху коня се запечата в съзнанието на Нада. Сякаш виждаше пред себе си неподвижна статуя, която подканва султана и войниците да побързат към Бурса.

– Към Бурса!

Нада се сепна. Джем бе изкрещял.

Размахваше меча си. Зад него плющяха развяващите се на вятъра знамена и тугове и сякаш го поздравяваха за победата.

– Нашите прадеди ни очакват – обърна се Джем към бойците си. – По-бързо да стигнем до Бурса и да известим за победата си.

Ето че най-после пред очите им изникнаха заснежените била на Улудаг.

Пришпориха конете. Напредваха бързо сред облак прах, вдиган от хилядите конски подкови, които трополяха по меката земя.

Джем бе развълнуван. От една страна, се чувстваше опиянен от победата, но от друга, главата му се пръскаше от тревожни мисли: "Не се ли радвам твърде прибързано?". Дали тази победа щеше да го отведе до престола? Нима вече бе падишах, както го провъзгласяваха войниците му? Баязид едва ли щеше да зареже трона и короната и да си иде тихо и кротко. Вероятно тази битка бе само началото на една дълга, продължителна борба.

Спряха веднага щом зърнаха минаретата на джамията и кубето на Зеленото тюрбе в Бурса. Джем се изправи на стремената на коня си. Обърна се към струпалите се около него войници:

– Ето я Бурса! Градът, завещан ни от Осман гази, Орхан гази и Мурад хан Худавендигяр.

Сред викове и възгласи мюезините във войската му прочетоха молитва. Джем реши да забрави черните мисли. Най-после бе пристигнал в Бурса. Независимо още колко битки му предстояха, той вече бе заявил сериозно желанието си за османския престол.

Дервишът Руми тихо приближи до Джем и го докосна по рамото.

– По-добре влезте в града, без да вдигате много врява – прошепна му той.

– Защо? Войниците ми имат право да се похвалят.

Дервишът стисна устни.

– Да, но нямат право да вилнеят из Бурса. Влезте в града като принц наследник на султан Мехмед, а не като предводител на войска окупатор.

Джем впери поглед в очите на Руми.

– Принц ли каза?

Обърна се и посочи с ръка бойците, които нямаха търпение да влязат в Бурса.

– Те ме наричат "султан". Крещят: "Да живее падишахът!".

Дервишът се приведе към Джем.

– В момента сте двама владетели, но тронът е само един. Смятате ли, че възгласите на войниците са достатъчни, за да станете падишах, принце? Боя се, че османците няма да търпят двама управници едновременно.

– И аз няма да търпя, Руми! Правото е на победителя, нали? Аз победих. Баязид загуби. Той трябва да отстъпи.

Дервишът замълча, но Джем прочете укора в очите му.

– Нима сам не ми казваше да не пускам онова, което съм хванал? И ето, аз го държа здраво, Руми. Облегалката на трона е в ръцете ми. Не искай от мен да го пусна!

Мъжът гледа дълго Джем в очите. Суровото изражение върху лицето му полекалека се смекчи.

– Щом си твърдо решен да тръгнеш по този път, когато влезеш в Бурса, нареди в джамиите да прочетат молитва в твоя чест. Обяви официално встъпването си в поста на владетел. Раздай пари на бедните. Покажи ясно на всички, че брат ти не е законният господар. Нека се знае, че османците имат само един падишах и той е Джем – синът на Мехмед султан.

– Ще постъпя както ми каза, дервиш баба[29]. Не се тревожи. Знай, няма да допусна държавата да има двама управници. Ще воювам за правата си, та ако ще накрая моята глава да падне.

Дервишът замислено поклати глава.

– Надявам се да запомниш думите си, принце.

Когато видя смръщените вежди на Джем, Руми се усмихна.

– Грешка на езика, султане! Простете на покорния си слуга. И все пак… Не изневерявай на себе си. Не влизай в Бурса като окупатор.

30

Джем спази обещанието, дадено на дервиша Руми. Войниците му разпънаха лагера си край града, а той влезе в Бурса само с малка група свои приближени.

Жителите на града бяха излезли по улиците. Отдавна не им се беше случвало нещо толкова вълнуващо. Всички се стичаха около конниците, за да видят наследника на султан Мехмед Завоевателя отблизо. Думкаха по тъпани и надуваха зурни.

Мъже и жени сочеха с пръст Джем и си шушукаха.

– Колко е млад! Казват, че е само на двадесет и две години.

– Покойният му баща превзе Византия, когато бе едва на двадесет и една.

– Този ли ще ни бъде падишах?

– Вече е. Виж каква величествена осанка има. Бащичко!

Някой се разсмя:

– Все едно си виждал Мехмед Завоевателя! Откъде знаеш, че си приличат, Лютфулах Челеби?

Мъжът млъкна. И той се разсмя заедно с останалите.

Без да откъсват очи от свитата на Джем, хората в тълпата недоумяваха:

– Как да го наричаме сега? – попита някой. – Принц или падишах?

– Що за въпрос, ефенди? Да не си оглушал? Нима не чуваш виковете: "Да живее падишахът!"

– Откъде да знам? Виковете достатъчни ли са, за да стане някой падишах?

– Какви ги приказваш? Не са само виковете! – разгорещи се привърженикът на Джем. – Само на три часа път оттук войската на новия ни господар разби армията, която брат му бе изпратил срещу него. Половината от войниците на Баязид се присъединиха към силите на Джем. Какво още искаш? Баязид не е истински падишах. Трябва да напусне столицата.

– Така ли мислиш? А ако не я напусне?

– Какви ги дрънкаш? – ядоса се мъжът. – Ти на чия страна си?

– Защо се ядосваш! Просто разсъждавам. Какво ще стане, ако Баязид каже: "Аз съм по-старшият престолонаследник!" – и не пожелае да слезе от престола?

– Лоши времена ще настанат за държавата. А най-много ще изпатим ние, простият народ.

– Олеле! – заклатиха и други глави. – Аллах да пази от двама владетели!

Изведнъж някаква жена протегна ръка и посочи към един конник от свитата на Джем:

– А онзи кой е? Някой знае ли? Войник ли е? Досега не съм виждала боец с тюлен шал на главата.

Всички вдигнаха рамене. Някой се обади:

– Мъж ли е? Жена ли е? Не си личи. Голобрад е.

Всички прихнаха да се смеят.

Един старец погледна строго дърдорковците и им се скара:

– Шшт! Срамота! Грях е да клюкарствате така за новия ни господар. Говорете за него с уважение. Утре ще се хвалите на децата и внуците си, че сте видели падишаха отблизо.

Възрастният мъж се обърна към Джем, който в този момент преминаваше точно покрай него, и се провикна с все сила:

– Султане Джем, сине на Мехмед Завоевателя! Аллах да те дари с дълъг живот и власт!

Джем го чу. Усмихна се и погледна към стареца. Поздрави го с помахване.

Една група от хора се зарадва на жеста на новия султан и започна да пляскат с ръце и да скандират:

– Да живее падишахът! Да живее падишахът!

Джем спря пред гробницата на Осман гази. Обърна се към свитата си:

– Оставете ме за малко сам.

Докато приближаваше към Бурса, Джем бе намислил толкова неща, които да каже на гроба на Осман гази, но сега изведнъж всички излетяха от главата му. Протегна се и докосна с ръка разкошната чалма, поставена върху надгробния камък.

– Бащице Осман, научих и препрочетох всичко за подвизите на Саръ Салтук. Аллах ме дари със син, когото нарекох Огуз. В чест на раждането му дадох обет. Ако ръцете ми се изцапат с кръвта на брат ми, земята да се продъни, небето да се разцепи. Ще принеса себе си в жертва за благото на държавата.

Не каза нищо повече. Оттегли се към вратата заднишком. Помоли се на Аллах. В края на молитвата си тихо прошепна:

– Помогни ми, бащице Осман. Много съм самотен и се страхувам.

В часа за обедна молитва в джамиите отслужиха служба в чест на Джем. Миряните се обърнаха заедно с имама първо на север и изрекоха в един глас:

– Всички на север да чуят: От днес султан Джем е падишах на османската държава.

После се завъртяха на юг.

– Всички на юг да чуят: От днес султан Джем е падишах на османската държава.

Обърнаха се на изток.

– Всички на изток да чуят: От днес султан Джем е падишах на османската държава.

Най-накрая имамът и миряните се завъртяха вкупом на запад:

– Всички на запад да чуят. От днес султан Джем е падишах на османската държава.

После имамът се приближи до първия ред, на който седеше Джем. Наведе се към него. Джем целуна ръката на възрастния ходжа. Той вдигна дланта си във въздуха и изрече със силен глас:

– Да пребъде султанството ти! Нека пророкът бъде твой наставник! Никога да не се отклоняваш от правдата и верния път. Нека бойците за вярата те пазят, а мирът и благоденствието винаги да те съпътстват!

Когато гласовете на молещите се се извисиха и сляха, за да изрекат "Амин!" Чичек хатун се разплака в женското отделение на джамията. Очите на седящата до нея Нада искряха от гордост.

Когато една от придворните я повика по име, Нада отвърна троснато:

– Няма я вече Нада. От днес нататък ще ме наричате Надиде. Надиде валиде султан.

Феримах я чу, макар да бе седнала най-отзад, почти на прага. "Глупачка – помисли си слугинята. – Така и не се научи как да се държи, а щяла да става първа след султана!"

Феримах се чувстваше напрегната. Не смееше да вдигне глава. Гледаше съсредоточено в земята. Една мисъл не ѝ даваше мира: "Така се чувствах и в деня, в който планината ми проговори. Дано да се размине!".

Потръпна от ужас.

Когато планината бе заговорила, я връхлетя нещастие.

На следващия ден излезе официалният ферман, че Джем е падишах.

С надеждата да предотврати проливането на повече кръв, той реши да изчака Баязид сам да се оттегли от престола. Ако брат му се откажеше доброволно от трона, тогава можеше да бъде помилван. Но ако продължаваше да упорства, Джем щеше да го принуди да отстъпи.

Още същата вечер Нада го посъветва незабавно да тръгне към столицата.

– Трябва да стигнете, преди славата от победата ви да е помръкнала.

Чичек хатун бе на същото мнение.

– Но първо трябва да проучиш кой ще те подкрепи.

– И аз така мисля, майко. Трябва да разбера дали всички везири са на страната на Баязид. Както и войниците. Трябва да проуча какви са настроенията в еничарския корпус и сред спахиите, след като се обявих за падишах. Трябва да знам и мнението на духовниците. Едва след това ще действам.

Нада изгледа кръвнишки Феримах, която седеше на срещуположния миндер. "Змия – помисли си сръбкинята. – Тя му пълни главата с тези врели-некипели!"

Джем се изправи. Започна да се разхожда припряно из стаята.

– Трябва да се посъветвам и с дервиша Руми. После ще взема решение.

Дервишът обаче бе изчезнал. Никой не го бе виждал. Джем си спомни, че го мярна за последно, когато няколко младежи от Бурса пресъздаваха някаква бойна сцена, като кръстосваха мечовете си. Не се появи на вечеря. Нямаше го и на сутрешната молитва.

Джем нареди да претърсят цяла Бурса. Хората му потропаха на почти всички порти.

Дервишът сякаш бе пропаднал вдън земя. Докато глашатаите разгласяваха по улиците на Бурса новината за възкачването на новия падишах, Руми изчезна така внезапно, както се бе появил в двореца в Караман.

Джем си спомни горчивия разговор с Руми, преди да влезе в Бурса. Дервишът съвсем откровено го бе посъветвал да не прибързва с обявяването си за падишах. После, когато разбра, че за Джем вече няма връщане назад, сякаш се примири с желанието на принца.

И ето, дервишът Руми, който разказваше историята на Саръ Салтук, май бе предпочел да излезе от живота на новия султан.

Когато си припомни недоверчивия поглед на Руми, за Джем не бе трудно да се досети, че повече няма да види наставника си.

Пътищата им се бяха разделили.

Джем се почувства наранен. Излезе в градината да се поразхлади и да подиша свеж въздух.

Навън съгледа Феримах. Тя стоеше неподвижно в тъмнината под клоните на една акация.

Джем доближи момичето. Феримах се стресна и разтревожено сведе глава.

– Господарю, простете. Не усетих, че приближавате.

Джем се озадачи от поведението на момичето. После си припомни, че вече е провъзгласен за падишах. Може би на това се дължеше промяната у Феримах. Нима от сега нататък тя щеше да му се кланя, без да го поглежда в очите, както подобава на слугите? Точно както искаше Нада

– Разбра ли?

Феримах мълчеше, свела глава към земята. А точно сега Джем имаше огромна нужда да срещне погледа ѝ.

– Руми ме изостави.

Момичето леко кимна.

Джем въздъхна дълбоко и продължи:

– И то точно днес.

Слугинята продължаваше да мълчи.

– Няма ли да ме погледнеш?

Феримах не бързаше да наруши безмълвието си. Най-после продума, без да вдига глава:

– Не е редно една слугиня да поглежда към лицето на падишаха.

Джем се ядоса.

– Стига, Феримах! Знаеш, че това не се отнася за теб.

"Кое не се отнася за мен? – помисли си момичето. – Та аз съм слугиня." Въпреки това предпочете да замълчи.

– Знаеш ли, че Руми не одобри провъзгласяването ми за падишах? – неохотно каза Джем.

– Знам.

– А защо? Именно той бе човекът, който събуди вълка в мен. Ако не ми беше разказал за Саръ Салтук, въобще нямаше да помисля нито за престола, нито за короната. Той разпали у мен желанието да бъда властник. А сега защо не иска да бъда падишах?

– Защото ви обича, султане.

Джем се олюля. Обърна се към момичето.

– Но ти искаш да бъда падишах, нали? Винаги си искала. Признателен съм ти, задето ме подкрепяш. Защо го правиш?

– Защото… – започна Феримах, но спря дотам.

Отдалечи се на няколко крачки от принца. В този момент ѝ се прииска да изчезне в нощната тъма или земята да се разтвори и да я погълне.

– Феримах?

Момичето спря.

– Бива ли да тръгваш, без да отговориш на падишаха? – рязко попита Джем, сякаш бе много ядосан.

Феримах много добре знаеше, че не е така.

– В двореца в Караман, когато научихме вестта за смъртта на баща ми – продължи Джем, – ти първа извика: "Да живее султанът!". Щом дервишът Руми не иска да стана падишах, тъй като ме обича, тогава ти защо искаш да стана владетел? Довърши думите си.

– Защото… защото… – едва-едва прошепна слугинята.

Искаше ѝ се да извика "Защото те обичам!", но успя да се въздържи. Въздъхна и промълви:

– Защото не искам да умрете.

Феримах усещаше, че падишахът не откъсва очи от нея. Дали бе усетил какво изпитва към него? Чудеше се дали да добави: "Ако брат ви стане падишах…, но после се отказа. Вече нямаше значение.

Джем промърмори нещо неясно. Обърна се към Феримах, сякаш искаше да ѝ каже нещо. После внезапно се завъртя и си тръгна, скръстил ръце зад гърба си. В душата на Огнения принц бушуваше буря.

Феримах се сви, сякаш нещо я прободе. Огнен принц ли? Джем вече бе падишах. А тя бе обикновена слугиня. Двамата бяха безкрайно далеч един от друг.

Макар да беше красива като Нада, а може би дори и по-красива, Феримах не бе попаднала в харема.

Тя щеше да седи на постелката до вратата като прислужница на падишаха.

Феримах почувства как очите ѝ се замъгляват от сълзи. "Нищо, и на това съм доволна!" – помисли си тя.

– Султане! – прошепна слугинята.

Джем тутакси се обърна.

Феримах видя в очите му светлина и надежда.

– Забравих да ви кажа. Вървящият трябва да може да се спре.

Джем я изгледа учудено. Очите му помръкнаха.

– Да спре ли?

– Да, да спре!

Феримах се приближи към Джем. Вдигна глава и го погледна в очите.

– Простете дързостта ми! Ако желаете, ме ударете. Ще го понеса. Но ако не ви кажа това, което имам да ви казвам, а после ни сполетят беди, все едно ще умра.

– Стига недомлъвки. Казвай направо!

– Господарю, планината проговори.

Джем се втренчи в нея с почуда.

– Планината ли?

– Правилно ме чухте, султане. За първи път се случи преди седем-осем години. Може да ви се стори, че говоря глупости, но аз съм сигурна в думите си. Снощи планината проговори.

Джем вдигна глава и погледна към заснежените склонове на Улудаг, които изглеждаха като посребрени в спускащия се мрак.

– Може ли планината да говори, Феримах? Какви ги приказваш? Да не би битката да ти е размътила ума? Сънувала си.

Нямаше връщане назад.

– Да, планината проговори в съня ми – отвърна Феримах, за да си спести останалите въпроси.

Джем не можа да прикрие усмивката си.

– Е? Какво каза – планината?

Феримах стисна устни, за да овладее напиращия у нея гняв. "Глупак! – помисли си тя. – Планината се опитва да те спаси!" Въпреки това се насили да продължи:

– Планината каза: "Вървящият трябва да може да се спре. Който не спира, бързо се уморява. Кажи на султан Джем да не отива при брат си. Нека брат му да дойде при него, ако иска. Нека Джем да изпрати посланик…"

Феримах не обърна внимание на ироничния поглед на Джем и продължи бавно:

– Господарю, ако той е падишах, и вие сте падишах. Той е султан Баязид, а вие сте султан Джем.

Изведнъж погледът на мъжа срещу нея стана сериозен. Пред Феримах се изправи падишахът. След като помълча, Джем промълви:

– Планината е права. Ще изпратя най-добрия посланик. Трябва да го намеря час по-скоро и да подготвя онова, което имам да казвам на брат ми.

Феримах се поклони както подобава.

Джем се обърна. Направи две крачки и извика през рамо:

– Мъдра е планината! Добре че има говорещи планини.

Тръгна усмихнат към двореца.

Феримах не откъсна очи от него, докато не го изгуби от поглед.

– Когато планината заговори, трябва да я слушаш – прошепна момичето. – Иначе планината ще се ядоса и ще се разтърси, ще се срине. Повярвай ми, Огнени принце! Виждала съм я с очите си как се срива. А когато това се случи, настава истинско бедствие!

31

– Бог ми е свидетел, вече не знам какво да ти кажа!

Старицата се подпря на подредените зад гърба ѝ възглавници и леко се премести напред. Лицето ѝ се сгърчи от болка.

– Ох, ох, ох! – простена тя и бавно провеси единия си крак от канапето.

Седящата срещу нея жена, от чиято забрадка се подаваха буйни къдрави коси, разтревожено плесна с ръце.

– Възглавници! – извика тя на прислужниците. – Бързо! Донесете още възглавници! Нали ви казах, че тези не са достатъчни. Подпъхнете ги под крака на хала султан[30].

– Няма нужда! – възпря ги възрастната жена. – На седемдесет и четири години съм, Гюлбахар. Лекарите не могат да намерят цяр за болките ми, та твоите възглавници ли ще ми помогнат?

– Тъкмо казвах, че

– Така ли? – прекъсна я старицата, докато масажираше крака си. – да видим какво казваше… Стори ми се, че рече: "Не знам какво да кажа".

"Ах ти, лисицо! – помисли си Гюлбахар. – Защо се правиш на изкуфяла? Хитруваш, а?"

– Исках да кажа, хала султан, че Негово Величество падишахът

– Гюлбахар! – просъска рязко старицата и размаха ръка. – Стига с тези официалности. Този, когото наричаш негово величество падишахът, ти е син!

– Да, но все пак

– Защо просто не кажеш "синът ми"? – прекъсна я отново хала султан. – Не се притеснявай! Никой няма да те чуе, сами сме!

На Гюлбахар ѝ идваше да изругае, но все пак се усмихна.

– Не се притеснявам, лельо. Права си. Синът ми е падишах. А аз вече съм валиде султан. Гюлбахар валиде султан Старицата се изкиска. Досети се защо Гюлбахар ѝ напомня, че е валиде султан. Искаше да я сплаши: "Внимавай как ми говориш, бабке! Аз не съм коя да е!".

– Е? – промълви хала султан. – Какво прави Негово Величество падишахът?

Гюлбахар се престори, че не забеляза иронията в гласа на възрастната жена. Реши, че е по-добре да прояви търпение.

– Баязид беше много зает покрай церемонията за обявяването му за падишах. А го чакат и толкова държавни дела. Съвещания, срещи, решения… Има много грижи, знаеш.

– Е? Какво означава това?

– Означава, че много ще се радва да види старата си леля, но няма да стане веднага, още днес.

– А утре?

– Именно за това одеве рекох, че не знам какво да ти кажа.

– Така, така… А ти не си ли му майка? Нали се биеш в гърдите, че вече си Гюлбахар валиде султан? Баязид ще послуша майка си.

Гюлбахар подскочи от мястото си от гняв и злоба.

– Не съм сигурна дали синът ми ще има време да се срещне дори с мен.

– Като не можеш да видиш сина си, говори с жена му!

– Ах, хала султан! Бива ли такова нещо?

– Щом не бива, намери начин да се срещнеш с него.

– Ами ако Негово Величество падишахът нареди да чакаш, какво да му кажа?

Хала султан спусна и другия си крак на земята. Изправи се с неочаквана пъргавина.

– Гюлбахар, кажи на сина си: "Дошла е да те види седемдесет и четири годишната Селджук султан – дъщеря на прадядо ти Мехмед Челеби, сестра на дядо ти султан Мурад, леля на баща ти Мехмед Завоевателя. Иска да ти каже няколко приказки". Да видим дали Баязид ще ме кара да чакам.

На Гюлбахар ѝ омръзна да прикрива нервността си.

– Онази жена ли те изпраща? – извика тя в лицето на старицата. – Ако си изпратена от така наречената Чичек хатун да пълниш с глупости главата на падишаха, не чакай помощ от мен. На която и врата да почукаш в този дворец, няма да ти отворят!

Селджук султан не се трогна от думите ѝ.

– Ти кажи на сина си, каквото ти рекох. Вратите остави на мен. Ще отворя, която поискам, Гюлбахар. Не бери грижа!

Баязид прекъсна майка си още по средата на изречението:

– Майко! Какъв смисъл има да карам леля да чака?

Гюлбахар смръщи вежди.

– Не казва защо е дошла. Едва ли е била толкова път, за да ти целуне краката и да те поздрави.

Падишахът се разсмя.

– Сама каза, че леля е на седемдесет и четири години. Какво значение има защо е дошла една старица?

Внезапно Баязид се замисли. Прокара дебелите си пръсти през кехлибарената броеница.

– Явно брат ми иска да ми каже нещо

– Ха! Какво толкова може да ти каже синът на онази сръбска развратница? И той иска да бъде падишах.

Баязид я изгледа сърдито.

– Извинете, султане – измърмори Гюлбахар. – Не можах да се сдържа. Като се сетя за онази никаквица, не знам какво приказвам. Всичко друго ми изхвърча от ума.

– Дори и покойният ми баща, нали, майко?

– Естествено, че падишахът не знае какво ми е причиняла. – Гюлбахар се взря в лицето на сина си, преизпълнена от обич. – Още докато беше съвсем малък, скъпи мой султане. Онази жена не миряса, докато не ме отдели от баща ти.

Баязид отегчено извърна глава. В Амасия беше слушал тази история поне хиляда пъти. Гюлбахар обвиняваше майката на Джем за раздялата си със султан Мехмед и дворцовия живот. Тя смяташе, че именно Чичек хатун я е изместила от мястото на фаворитка на падишаха. Всеки път, когато слушаше тази история, Баязид си казваше: "Дълбоко грешиш, майко, но как да ти го кажа?" Никога не се и опита да ѝ обясни, че така се случва в харема. Самата Чичек хатун бе принудена да напусне отделението за наложници на султана няколко месеца след като роди сина си, защото тогава сърцето на Мехмед Завоевателя бе пленено от друга хубавица – Ефлак. Майката на Баязид обаче не спираше да твърди: "Ако този сръбски бурен не беше поникнал между нас, Мехмед хан никога нямаше да се отдели от мен".

Гюлбахар все пак реши, че е по-добре да спазва официалния тон в разговора с падишаха, макар той да ѝ бе син.

– Ако питате мен, султане, само онази жена е способна да изпрати тук леля Селджук, въпреки напредналата ѝ възраст.

– Така ли мислиш?

Баязид се надяваше, че старицата е пратеник на брат му, защото за бъдещето на османската държава бе важно какво казва Джем, а не майка му.

Когато видя замисления поглед на сина си, Гюлбахар стана рязко. Подът се разлюля под краката ѝ.

– Онази жена няма срам! Кой знае какво ще поиска, за да се откаже от трона. Изглежда, мисли да се установи в Бурса за постоянно. Вече са довели и внука ѝ Огуз от Караман.

– Леля сама ли е дошла от Бурса до тук? – внезапно попита Баязид.

Гюлбахар много се учуди, че синът ѝ въобще не обръща внимание на думите ѝ, а я пита за съвсем други неща.

– Дошли са някакви хора с нея. Казаха ми имената им, но не ги познавам. Какво ме интересува? Разговарях с нея насаме.

"Значи е дошла от името на брат ми" – заключи Баязид. Нямаше съмнение. От всички Мехмедови синове Селджук султан обичаше най-много Джем. Когато бяха деца и играеха в градината, тя непрекъснато правеше забележки на Мустафа да пази тишина. Самият Баязид се боеше от леля си. Не смееше да шукне от страх да не попадне пред взора ѝ. Когато Джем вдигаше олелия в харема или градината, Селджук султан казваше само: "Гледай го този как здраво стиска, каквото е хванал!", и цялата се тресеше от смях.

"Този път обаче няма да можеш да стиснеш здраво, Джем! – помисли си падишахът. – Не мога да отрека, добър пратеник си избрал, но този път аз първи сграбчих онова, което искаше да хванеш!"

Баязид се изправи.

– Да не караме възрастната ни леля да чака повече!

Гюлбахар понечи да убеди сина си в своята правота:

– Ваше Величество, вие знаете най-добре, но все пак… – едва изрече тя, но забеляза, че падишахът излиза през вратата.

"Къде ли тръгна сега?" – ядоса се Гюлбахар, която очакваше, че Баязид ще нареди на слугите да повикат Селджук султан.

– Може ли да попитам накъде се е запътил Негово Величество? Султан Баязид се обърна и изгледа майка си с удивление.

– При леля, майко! Това, че вече съм падишах, не означава, че ще я карам да идва при мен и да ми целува ръка. Ще покажа уважението си към Селджук султан и ще я изслушам.

Гюлбахар остана като попарена. Измърмори тихо под носа си: "Не е редно така!", и заситни след сина си.

Селджук султан разговаряше в стаята си с придружителите, които Джем изпрати с нея – Мевляна Аяс и Ахмед Челеби. Щом чуха как е протекла срещата с Гюлбахар валиде султан, Ахмед Челеби въздъхна:

– Значи Баязид ще ни приеме чак след седмица.

В този миг вратата се отвори с трясък. Слугинята беше полужива от вълнение.

– Падишахът! – извика тя. – Султан Баязид идва!

Двамата мъже се спогледаха озадачени. Селджук султан обаче не изглеждаше никак изненадана. Сякаш очакваше да стане точно това.

Когато султан Баязид влезе, Мевляна Аяс и Ахмед Челеби се изправиха на крака. Султанът познаваше и двамата придружители на леля си. Мевляна Аяс бе един от възпитателите на баща му, преди да се възкачи на престола, уважаван човек в средите на ислямското духовенство. Ахмед Челеби бе син на дворцовия летописец Мюверих Шюкрулах.

"Виж го ти, малкия ми брат! – помисли си Баязид. – Пратениците му са кой от кой по-знатни."

Настани се на дивана и протегна ръка към Селджук султан с усмивка на лице:

– Хала султан!

Старицата леко сведе глава и на лицето ѝ също разцъфтя престорена усмивка.

– Виж ти, Гюлбахар! – обърна се тя към валиде султан, която тъкмо влизаше през вратата. – Когато се видях с теб, очаквах Баязид хан да ме приеме с "Добре дошла", но ето че сега на мен се пада да му кажа "Добре дошъл"! Радвам се да те видя, племеннико!

Селджук султан не нарече Баязид нито падишах, нито принц. Опитваше се да придаде на посещението си неофициален, семеен характер. Като любезна домакиня посочи на племенника си къде да седне.

Баязид се настани.

– Сигурно си изморена – каза той и на свой ред посочи на Селджук султан място за сядане. – Защо си била този дълъг път, хала султан?

Старицата предпочете да остане права.

– За да не пролеете братска кръв.

Усмивката върху лицето на Баязид замръзна. Ако нямаше брада, всички щяха да видят как бузите му се наляха с кръв. Гюлбахар понечи да каже нещо, но султанът ѝ направи знак да мълчи.

– И кой смяташ, че е способен да пролее братска кръв? Аз ли? Не е ли онзи, който те праща?

Селджук султан се взря в очите на племенника си. Лицето му бе като сковано и не издаваше мислите му.

– Не съм говорила за проливането на кръв. Точно обратното. Казах: "За да не пролеете братска кръв!". Думите ми се отнасят еднакво и за този, който е в столицата, и за онзи, който е в Бурса.

– Защо брат ми не ме признава за владетел на държавата? Вие също не ме нарекохте падишах нито веднъж. Не ме поздравихте!

Гюлбахар поклащаше глава одобрително при всяка дума на сина си.

– Ако се държа с теб като с падишах, това означава да постъпя нечестно спрямо другия си племенник, който ме е изпратил тук. Пратеникът няма право да изразява мнение, а само да предаде думите, които са му казали.

Баязид не остана доволен от отговора. "Добре – помисли си той, – изпълних задължението си да посрещна гостоприемно старата си леля. Стига толкова…"

Султанът стана. Усмихна се на леля си и каза:

– Можете да си починете тук няколко дни, преди да се върнете обратно.

Понечи да си тръгне, но Селджук султан му препречи пътя.

– Макар че се видяхме, все още не си чул онова, което имам да ти казвам. Не проливай братска кръв! Османската държава е голяма. Ти и Джем сте братя. Нямате по-близки роднини. Дори майките ви да са различни, и двамата сте потомци на султан Мехмед. Не опръсквайте земите, наследени от него, с кръв. Затова предлагам… – Селджук султан прочисти гърлото си. – Нека Румелия бъде за теб! Румелия да бъде за теб, но остави Анадола на Джем.

"Джем този път е съгласен да пусне половината от това, което е хванал!" – помисли си Баязид.

Приближи се усмихнат към Селджук султан. Хвана старицата за ръка. Взе сбръчканата, набраздена от вени длан в шепите си и я погали.

– Виж, лельо, знам, че пратениците нямат вина. Много те уважавам, тъй като си моята пралеля. Ето какъв е отговорът ми до брат ми.

Всички притаиха дъх. Селджук султан хвърли бърз поглед към майката на падишаха. "Ако слухът ми беше наред, със сигурност щях да чуя ударите на сърцето ти, Гюлбахар!" – помисли си тя, но собственото ѝ сърце биеше също толкова ускорено.

– Кажи на брат ми следното – изрече тържествено Баязид. – La rahime beyne'l-müluk!

Хала султан присви очи. Намръщи се.

– Какво означава това?

– Арабска поговорка. Много е подходяща за случая. Означава: Владетелите нямат роднини.

Старицата издърпа ръката си от шепата на Баязид.

– Значи племенникът ми е любител на поговорките. Аз също ги обичам. Да ти кажа и аз една. Каквото сам си направи човек, друг не може да му го направи.

Хала султан предполагаше, че думите ѝ ще ядосат падишаха. Той обаче се разсмя:

– Бог ми е свидетел, такъв пратеник като теб трябва да изпратя при неверниците. Казваш всичко точно на място. – После султанът стана сериозен. – Аллах пожела така, хала султан. И на мен не ми е приятно да се изправя срещу брат си. Не желая да воюваме. Уверен съм, че и той не иска… Но… пред това ни е изправила съдбата. Единият от нас ще падне. И не мисля, че това ще съм аз!

Баязид се обърна и тръгна към вратата. Гюлбахар се усмихна, доволна от отговора на сина си. Тръгна след него. Баязид спря на прага.

– Лельо – промълви той с приглушен глас, – предай на Джем следното: Нека се откаже от престола. Да не предявява повече претенции. Няма да прилагам братоубийствения закон. Нека живее спокойно, уверено и щастливо.

32

– Кого е изпратил брат ми този път? – извика гневно Джем.

Вестоносецът сведе глава. Можеше да се досети каква реакция ще предизвика името, което трябваше да съобщи.

– Казвай! Видял си, че полето на Йенишехир е почерняло от войници, а не можеш да ми кажеш кой ги предвожда!

Джем се замисли: "Да не би брат ми лично да е застанал начело на армията?".

Джем знаеше, че военните познания на брат му са недостатъчни. Вярно, той бе взел участие в битката при Отлук Бели, но надали бе възсядал коня си, за да се бие с враговете. Със сигурност пашите, които го бяха придружавали, бяха ръководили бойните действия, докато брат му ги бе наблюдавал от някой хълм.

Въпреки това Джем се притесняваше, че ако Баязид е оглавил армията, това може да се отрази на бойния дух на войниците му. "Тези, които преди двайсет дни напуснаха Аяс паша на бойното поле, сега може да изоставят мен, щом разберат, че самият Баязид ми е излязъл насреща. Щом са избягали вчера, защо да не избягат и днес?" – разсъждаваше той.

Подобни мисли можеха да го паникьосат.

Емир Джанполат, който се досети, че вестоносецът се бои да изрече името на военачалника, промълви вместо него:

– Гедик.

– Какво каза, Емир? Брат ми е изпратил срещу мен Гедик Ахмед паша?

Джанполат кимна утвърдително.

Опасността се оказа още по-голяма.

Гедик паша бе един от пълководците с най-добра репутация сред войниците. Беше си спечелил слава по време на битките на османската флота в Адриатическо море. Наричаха султан Мехмед Завоевателя на Константинопол, а Гедик паша вече бе известен като покорителя на Отранто.

Джем огледа разтревожените лица на мъжете, които се бяха събрали в стаята му. Направи усилие да се усмихне.

– Явно брат ми доста се е стреснал. Изпратил ми е истински завоевател!

Няколко души измърмориха по нещо, но никой не се разсмя.

Внезапно Джем си спомни какво съобщение му бе изпратил Баязид по хала султан: "Ако се откажеш от властта, няма защо да се страхуваш за главата си. Можеш да си живееш тихо и кротко". Думите му не бяха ли клетва, че ще забрави сблъсъка на полето край Бурса? Нима не бяха обещание, че няма да прилага братоубийствения закон и ще позволи на Джем да живее? Значи толкова държеше на думата си на падишах! Престъпи клетвата си.

Вече нямаше връщане назад. Стрелата бе изстреляна от лъка. Щеше да остане само един. Светът беше тесен за двама.

– Уважението ми към Гедик паша е безгранично – въздъхна Джем. – Не исках да вадя меча си срещу такъв велик завоевател. Но брат ми не ми оставя друг изход. Казах му да се откаже от престола – не ме послуша. Изпратих леля да му предложи да си поделим османските земи, без да проливаме братска кръв, а той ми отвърна: "Владетелите нямат роднини".

Джем замълча. Престори се на замислен. Всъщност не можеше да се концентрира. През главата му прехвърчаха хиляди мисли, но не можеше да задържи нито една от тях.

"Къде си, Руми? – попита мислено Джем. – Толкова се нуждая от теб в този момент. Заради страстта ми към властта рижият вълк се върна. Вече не мога да го контролирам. Подлудява ме. Помогни ми, Руми, помогни! Опъни лъка си като Кюл Тегин, като Текин Алп и Осман гази и ме научи как да постъпя. Убий вълка в мен, Руми!"

Дервишът обаче нямаше да се върне.

Рижият вълк се бе разлудял.

Нищо не можеше да го спре. Вече бе твърде късно.

Джем усещаше звяра във всяка фибра на тялото си. Във вените му вероятно течеше вълча кръв. "Щом е така – реши той, – нека мечът отсъди."

Джем изтри от съзнанието си призрака на Руми. Сега не беше време за равносметки. Моментът бе съдбовен. Погледна крадешком към мъжете, които очакваха заповедта му. Лицата им бяха напрегнати и тревожни.

Всички бяха наясно, че няма да е лесно да победят армия начело с Гедик Ахмед паша. Още повече, когато пашата предвождаше войска, петкратно по-голяма от тяхната.

В съзнанието на Джем отекна вълчи вой. Стана рязко.

– Щом владетелите нямат роднини, и аз прекъсвам всички роднински връзки!

Трите жени останаха заедно.

Чичек хатун се взираше през прозореца, скръстила нозе върху високото канапе, макар да нямаше нищо за гледане.

Не спираше да мисли за сина си.

Нада крачеше от единия край на стаята до другия с ръце на кръста. Беше напрегната, разтревожена и умислена.

И тя мислеше за бащата на сина си, за своя мъж, който от двадесет дни бе станал падишах.

В утробата ѝ растеше второ дете.

Нада сподели с Джем, че отново е бременна, в деня, в който той се обяви за падишах.

– Господарю, престолонаследникът скоро ще се сдобие с братче или сестриче.

В същия ден Огуз хан бе поел от Караман към Бурса. Него въобще не го бе грижа, че вече е султански наследник или че скоро ще става батко. Веднага щом пристигна, се откопчи от бавачките и започна да тича.

Феримах бе ядосана. Дъвчеше устните си от ярост.

Причината за гнева ѝ бе не толкова новата бременност на Нада, колкото постъпката на Огнения принц.

"По дяволите! – не спираше да си повтаря Феримах, като дори споменът за усмивката на Джем не успяваше да потуши яростта ѝ. – Как можа да ми причини това? Бях дала клетва, че няма да оставя любимия си да воюва сам. И ето че за втори път в живота си съм принудена да наруша обета си."

Пред очите на момичето отново и отново изникваше случката на двора преди няколко часа.

Спомняше си как още щом чу виковете, разбра, че Джем съвсем е полудял. А си мислеше, че този път най-после ще се спре. Ще приеме условията на Баязид и няма да се изправя срещу толкова голяма войска.

"Тронът е за теб, но животът си е мой!" – трябваше да каже Джем.

Той обаче послуша рижия вълк. Реши да воюва с брат си.

Щом чу решението на господаря си, Феримах веднага скочи на крака. Започна да търси синьо-белия си тюлен шал, сякаш нямаше по-спешна работа. В бързината не успя да го открие.

Когато най-после изхвръкна навън, там цареше извънредно оживление. Конете цвилеха и подскачаха, войниците тичаха, командирите раздаваха заповеди:

– Конниците да се разделят на две крила!

– Оръдията на едно място!

– Срелците, къде са стрелците?

Чичек хатун наблюдаваше суетнята, подпряна на парапета на чардака. Цялата трепереше. Устните ѝ нервно помръдваха. Отправяше молитви.

Нада стоеше до нея. Отново бе сплела русата си коса на две плитки, които бе увила около главата си. "Колко ѝ отива! – помисли си Феримах. – Ала сега ли е времето да показва женствеността и чувствеността си!"

Сръбкинята крещеше с пълно гърло:

– Султане, дай му да разбере! Смажи го! Престолът се полага на теб! Ти си падишахът. да живее султан Джем!

Никой обаче не бе в настроение да слуша или да подеме тези викове.

Кипеше усилена подготовка. Феримах също нямаше време да обръща внимание на Нада. Отнякъде вече се чуваха ударите на бойните тъпани.

Дум!

Дум! Дум!

Дум! Дум! Дум!

"Джем! – простена Феримах. – Къде ли е той?"

Ето го там! Оседлаваше коня си. Феримах веднага хукна към стълбата, която слизаше към двора. В края на стълбата стояха поне десетима стражари. Защо се бяха разположили точно там?

Феримах не разбра веднага. Стресна се, когато осъзна, че вместо да се отдръпнат, за да ѝ сторят път, те ѝ препречиха пътя, като кръстосаха пиките си. О, боже! Нима Огнения принц бе решил този път да воюва без нея?

Докато момичето се опитваше да си пробие път през стражарите, Джем вече бе на седлото.

Феримах изкрещя с все сила:

– Не ме оставяй тук!

Съжаляваше, че не извика "Не тръгвай!", за да спре Джем.

Но вече нямаше как да бъде спряна войната между двамата братя. Нямаше кой да го стори.

Феримах бе сама. Трябваше да изкрещи с пълно гърло:

– Не отивай! Планината ще се ядоса!

Но тя замълча. Помисли, че Джем отново ще се разсмее. Не събра смелост да изрече:

– Не отивай, султане! Планината ще рукне! Но щом си тръгнал, вземи и мен. Ако ще умираме, да умрем заедно, ако останем тук, да останем заедно!

Остави го да тръгне.

Феримах бе погазила още една от клетвите си.

Затова сега се страхуваше. Трепереше. В нея бушуваше истинска буря.

"О, Аллах! – питаше тя. – Защо причиняваш на рабинята си същата болка за втори път? Какъв грях съм сторила?"

Внезапно се стресна, че се опълчва на Аллах с въпросите си. "Прости ми! – прошепна едва чуто тя. – Моля те, нека този път завършекът бъде различен. Моля те!"

Огледа се наоколо с надеждата да се разсее от черните си мисли.

Не ѝ помогна!

Точно обратното – сърцето ѝ започна да бие лудо.

Докато Огнения принц водеше битка, тя тук се боеше, че планината отново ще се срине.

А ако наистина се срине?

А ако отново избухне в пламъци?

А ако отново започне да трещи?

А ако бедствието отново я застигне като тъмен облак?

Не, този път не може да чака. Трябва да се спусне и да грабне Огнения принц. Няма да допусне планината да го премаже.

– Господарке Чичек! – прошепна Феримах.

– Какво! – стресна се Чичек, като внезапно пробудена от дълбок унес.

– Може ли да ви попитам нещо?

Нада изгледа Феримах накриво. Чичек хатун протегна ръка.

– Ела! Кажи, случило ли се е нещо?

Момичето припълзя на колене и приседна до дивана. Чичек я гледаше отгоре.

– По-добре да не чакаме.

– Да не чакаме? А какво друго можем да направим, момичето ми?

Феримах се приближи още малко. Без да усети, Чичек хатун се наведе.

Нада, която наблюдаваше тази сцена, внезапно извика:

– Само това не! Не слушайте глупостите на тази слугиня, майко!

Чичек хатун и Феримах бяха вперили погледи една в друга. Очите на момичето горяха.

– Ако планината рукне ли? Полудя ли, момиче? Нима планината тече?

– Тече!

– Луда е! – спусна се Нада към тях. – Съвсем луда! Трябва да я държат вързана на синджир.

Феримах не ѝ обърна внимание. Гледаше настойчиво майката на Джем, без да мига, защото Чичек хатун вземаше решенията в отсъствието на Джем.

– Погледни ме! – изкрещя Нада и бутна Феримах.

Момичето загуби равновесие и политна, но в последния момент се хвана за канапето.

Нада плесна с ръце.

– Бързо изхвърлете тази слугиня! – разпореди тя. – Ще се разправям с нея после. Когато султанът се завърне с победа

– Няма победа – промълви Феримах с разтреперан глас. – Този път няма да има победа. Планината ще се срине.

– Какви ги говориш, момиче… Гледай я ти, усойницата! Султанът ще победи. Когато се върне, ще го накарам да те изхвърли. Но преди това ще ти отрежат езика.

Когато забеляза, че придворните дами на Чичек хатун гледат с широко отворени очи, без да предприемат каквото и да било, Нада тропна с крак:

– Не ме ли чухте? Веднага изхвърлете тази слугиня навън! Тази безсрамница!

Едно-две от момичетата се изправиха и тръгнаха към Феримах, но Чичек хатун им направи знак да спрат.

Нада обаче нямаше намерение да се откаже.

– Слушайте ѝ глупостите! Планината щяла да потече! – замълча за момент, но после добави подигравателно: – Ами да, разбира се! Но не планината. Войската на моя султан ще потече към столицата, когато той победи Баязид.

Феримах не погледна към Нада нито за миг. Не откъсваше очи от Чичек хатун.

– Трябва да сме предпазливи. Да го убедим да се спасява. Трябва да бягаме.

– Да бягаме? – Погледът на Чичек помръкна.

Нада се разгневи още повече.

– Не я слушайте, майко! Тази… шпионка. Предателка! Тя служи на Баязид. Първо подбуждаше султана да се обяви за падишах, а сега смята, че тронът трябва да остане за Баязид.

– Нада! – сряза я ясно и отсечено Чичек.

Зачервеното лице на Нада изведнъж пребледня. Никой не я наричаше Надиде султан, въпреки че тя постоянно настояваше за това. Чичек хатун се отнасяше към нея както преди.

Майката на Джем изгледа Нада строго.

– Може би е права. Трябва да сме подготвени.

– Проклета кучка! – хвърли се сръбкинята към Феримах.

Чичек хатун ѝ препречи пътя.

– Не ми минават тези номера! – крещеше Нада, докато размахваше безпомощно ръце. – Майко, не я слушайте! Султанът… бащата на сина ми… султан Джем… Той е падишахът. Няма да остави трона и да побегне. А тази… тази Сръбкинята заекваше от яд и не можа да довърши изречението си. Закри лицето си с ръце и избухна в сълзи.

– Майко, майко… – зарида тя. – Не позволявайте това да се случи! Моят падишах няма да избяга.

Чичек хатун прегърна Нада, за да я успокои, но в същото време отправи поглед към Феримах.

– Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. В джамията отслужиха специална служба в чест на сина ми. Той раздаде монети на бедните. Знаеш ли какво означава това? От принц Джем той стана султан Джем. Хиляди хора му се поклониха и го признаха за свой владетел. Какъв падишах ще бъде онзи, който само след двайсетдневно властване зареже трона и короната и побегне?

– Точно така – промълви Феримах от ъгъла, в който се бе свила. – И аз това казвам. Именно защото е падишах, трябва да бяга. Ако не избяга, ще го убият. А какъв падишах може да бъде един мъртвец? Но ако избяга, може да настоява за правата си от друго място. Да се подготви по-добре. Да събере по-голяма войска. И тогава може да каже – правото и законът са с мен, аз съм падишахът.

Момичето можеше да говори още, но внезапно се изправи върху коленете си и наостри уши. Стана и дотича до прозореца. Отвори го. Внимателно се ослуша. Обърна се към двете жени, които я гледаха учудено.

– Чувате ли?

Чичек хатун поклати глава. Не чуваше нищо.

– О, Аллах! – промълви Феримах. – Планината потече!

33

Джем не можеше да повярва на очите си. Планината потече като порой.

В този миг си припомни думите на Феримах: "Когато планината потече, не се изпречвай на пътя ѝ".

Тогава се бе присмял на момичето: "Планините не текат!".

Но ето че тази потече.

"Ако планината простене, ако се разтрепери – бе казала тя, – бягай, без да се маеш, султане!"

"Стига глупости!" – помисли си Джем.

Но ето че планината стенеше и трепереше.

Когато преди час достигнаха тесния проход между високите отвесни скали, Иваз ага и Емир Джанполат спряха.

– Какво става? Видяхте ли нещо?

Двамата мъже оглеждаха тревожно стръмните скали.

– Не ми харесват тези склонове – промълви тихо Иваз. – Ако минем през прохода, можем да попаднем в клопка.

– Каква клопка?

– Боя се, че Гедик паша може да е укрил войниците си по стръмните склонове. Ще изчакат да навлезем в прохода и ще ни ударят.

– По тези скали дива коза не може да пристъпи, какво остава за човек? Доколкото съм чувал, Гедик Ахмед паша обича откритите битки, за да може да разгърне двете крила на конницата като ветрило.

Тези думи обаче не успокоиха пълководците. Те засенчиха очите си с длан и продължиха да оглеждат скалите. Надяваха се да забележат някое блестящо на слънцето острие на меч или копие. Никъде обаче не се виждаха отблясъци. Дори по склоновете да се бяха скрили войници, техните оръжия не отразяваха слънчевата светлина.

– Хайде! – Джем се опита да успокои двамата командири. – да не губим време в съмнения. Гедик паша ни очаква на полето.

Щом даде знак с дясната си ръка, седемте хиляди войници зад гърба му започнаха да се престрояват в по-тесен боен ред, за да навлязат в пролома.

Джем тъкмо се канеше да сръчка коня си, когато Емир Джанполат хвана повода на Шимшек.

– По-добре да останете тук, султане.

– Ще предвождам войниците си, Джанполат!

От настойчивостта на Джем нямаше полза. И Иваз ага, и Емир Джанполат, както и останалите пълководци, бяха непреклонни.

– Владетелят трябва да изчака отзад. Аллах да ни е на помощ, ако ви се случи нещо. После как ще удържим войниците?

Споровете в този момент бяха безсмислени и опасни. "Може би са прави – помисли си Джем. – Предпазливостта не е излишна!"

В крайна сметка се съгласи. С него останаха стотина от най-верните му хора, които му служеха в караманския дворец. Изкачиха се по хълма, който им посочи Джанполат. Оттам можеха да наблюдават спокойно цялата долина.

Войниците преминаха в тясна колона и поеха към прохода. Най-отпред беше конницата. След тях напредваха пехотинците. Повечето от мъжете носеха еничарски униформи. Съвсем скоро еничар щеше да извади нож на друг еничар. Щяха да се избиват един друг.

Джем въздъхна дълбоко. "Съдба!" – помисли си той.

Войската започна да навлиза в пролома между високите черни заострени скали. Напредваха бързо.

Ето че страховете се бяха оказали напразни. Нямаше никой по планинските склонове. "Гедик паша да не е коза, че да скача по тези скали?!"

Радостта на Джем обаче не продължи дълго. Когато пехотата се изгуби напълно в прашния облак, вдигнат от конницата, скалните блокове започнаха да свистят.

Джем забеляза хиляди стрели, които политнаха във въздуха към дъното на долината.

– Засада! – извика той.

Под непрестанен дъжд от стрели от прохода започнаха да долитат стенанията на прободените войници.

Ето ги и спахиите!

Гедик Ахмед паша отряза пътя за бягство на конницата. Изходът на прохода бе препречен. Войниците попаднаха в смъртоносен капан.

Свистенето сякаш намаля. Но тъкмо когато изглеждаше, че убийственият дъжд ще спре, започна нова вълна от стрели.

После още една.

И още една.

При всяка вълна от долината долитаха нови и нови човешки стенания и цвилене на коне.

Джем понечи да пришпори Шимшек към прохода. Субашията прегради пътя му.

– Ей, нахалнико! – възмути се Джем. – Какви ги вършиш?

– Султане… – възрази му субашията и хвана Шимшек за юлара. – Ако искате, ме убийте, но няма да ви пусна да направите нито крачка натам.

С тези думи мъжът поведе коня на Джем към по-прикрито място зад едни скали.

– Ах ти, безполезна твар! Нямаш ли страх от Бога? Нямаш ли срам от хората? Избиват братята ни, с които сутринта ядохме от една паница, а ти искаш да избягаме като някакви фусти, за да се скрием! Разкарай се от пътя ми, че Но субашията не се отдалечи от Джем. Напротив – другите войници плътно го обградиха с конете си. Внезапно победеният султан бе сполетян от друг страх. "О, Аллах! – помисли си той. – да не би и аз да попаднах в капан?"

Дали бе възможно най-верните му хора, които бе подбрал един по един, да се окажат шпиони на Баязид? Ами Емир Джанполат, който го изпрати в тази посока? У Джем все повече се засилваше страхът, че и той, както войниците му, е попаднал в клопка. Кой ли щеше да го убие? Може би субашията? Или пък този, който прекарва коня си толкова близо до Шимшек? Да, той наистина има вид на предател.

Внезапно субашията извади меча си

Значи той беше палачът! "Ще ми отреже главата и ще я поднесе на брат ми на тепсия, а после ще чака богато възнаграждение" – сепна се Джем.

Баязид не зачиташе нито правото, нито законите, нито традициите. Нали нямаше да пролива османска кръв? Но ето че щеше да пролее. И то кръвта на малкия син на султан Мехмед Завоевателя.

Субашията приближи коня си към този на Джем.

– Кажи на брат ми следното, предателю: "Джем се изправи смело срещу лицето на смъртта. Не трепна, нито помоли за милост. Докато мечът ми се спускаше към врата му, извика само: "Ти си опетнен с кръвта ми, Баязид хан! С кръвта на брат си!".

Мъжете гледаха Джем удивено. Той свали чалмата си и я захвърли на земята. Протегна врат към субашията.

– Хайде, убиецо, да свършваме по-бързо!

Виковете на Джем подплашиха конете на стражите. Субашията си проби път между тях и се приближи към господаря си. Стоманеното острие на меча му искреше на слънчевата светлина. Мъжът вдигна оръжието.

Джем обърна глава към долината, от която все още долитаха стенания. "Поне ще съм заедно в смъртта с войниците си!" – помисли си той.

Субашията погледна към Джем, който се готвеше да умре. Завъртя меча си във въздуха.

– Султане!

– Хайде, предателю! – просъска Джем, без да поглежда палача си. – Убий ме, отрежи ми главата!

– Господарю!

Джем хвърли бърз поглед към мъжа.

С наведена глава субашията му подаваше дръжката на меча си. Останалите войници също бяха насочили дръжките на оръжията си към Джем.

– Султане – промълви субашията, – учили са ни, че ако един слуга не изпълни заповед на падишаха, не е редно главата му да остане върху раменете му. В противен случай той ще продължи да нарушава заповедите. Ние ви преградихме пътя към смъртта. Можете да ни убиете. Но за да не цапате сабята си с кръвта на слуги, използвайте моето оръжие. Вземете ми главата и отивайте където искате.

Джем не знаеше какво да отвърне. Смути се. Разчувства се. Очите му се напълниха със сълзи. "О, Аллах, какъв грях съм сторил, та да преживявам ден като този?" – помисли си той.

– Приберете оръжията в ножниците си – промълви Джем сломено. – Какъв падишах съм аз, че да вземам главите ви!?

Мъжете вдигнаха очи.

– Моето царуване продължи едва двайсет дни Докато войниците прибираха сабите си, Джем размишляваше: "Бях победен, сгреших. Не послушах съветите и напътствията. Позволих на чувствата да надделеят над здравия разум".

Един от мъжете скочи от коня си и вдигна от земята чалмата, която Джем бе захвърлил преди малко. Изтупа я от прахта с опакото на ръката си.

– Хвърляй я! – нареди му победеният султан. – Падишахската чалма не подхожда на главата ми.

Конниците сведоха погледи към земята.

В същото време планината продължаваше да стене.

До Джем долетя вик:

– Бийте, юнаци мои! Удряйте врага!

Този крясък прободе Джем като стрела.

Случваше се нещо ужасно. Юнаци избиваха юнаци. Кой ли беше този, който насърчаваше хората си да убиват братята си? Дали бе Гедик Ахмед паша?

"И той да е, какво значение има? – прошепна един глас в главата на Джем. – Нима ти на негово място нямаше да викаш по същия начин?"

Щеше да вика, и още как!

И денят с нищо нямаше да е по-различен. Войниците също щяха да прерязват гърлата на братята си.

Планината стенеше, виеше, ревеше.

"О, Аллах, Аллах!"

"Аллах е велик!"

"В името на Аллах!"

"Бий!"

"В името на султан Баязид!"

После внезапно от планината се разнесе тътен. Земята под краката на Джем започна да трепери. Такова земетресение можеше да причини единствено препускането на хиляди коне. Гедик Ахмед паша насочи конницата си към Бурса. Между острите зъбери като порой започнаха да се стичат еничарите с кървавочервените си униформи.

Някъде далеч зад гърбовете им се чуваше боен марш.

Планината потече.

В ушите на Джем прозвъня гласът на Феримах:

– Когато планината потече, не се изпречвай на пътя ѝ.

Той дръпна юздите на коня си. Шимшек изцвили тихо.

– Да вървим! – промълви Джем, но всички знаеха, че има предвид "Да бягаме!"

Пришпорваха конете си, без да спират, за да се ослушат. Не поглеждаха назад, но знаеха. Планината беше по петите им. Най-после излязоха в равнината. Бурса беше пред тях.

"Стой!" – изпищя един глас в главата на Джем.

Така рязко дръпна юздите, че Шимшек изцвили от болка и се изправи на задните си крака.

"Къде отиваш? – шепнеше му сърцето. – Нима ще зарежеш всичко просто така?"

Но какво друго можеше да стори? Планината се срина. Дори луд не би се изпречил на пътя на планината, та той ли?

"Не бягай! Не бягай! Бори се за правото си, воювай за престола!"

Но с какво, с какво да воюва?

Гедик Ахмед паша идваше с огромна войска. "Няма с какво да се сражавам?" – противопоставяше се разумът на сърцето. "С юмруци!" – отвръщаше сърцето.

Внезапно Джем се досети. Това не бе гласът на сърцето му. Рижият вълк му нашепваше тези думи. Звярът го бе обладал напълно.

Тогава разбра. От това нямаше спасение. Дори да избяга сега, нямаше да може да се отърве от него.

– Някой идва!

Викът на един от стражите изтръгна Джем от душевните му терзания.

Когато прашният облак наближи към тях, първото, което различиха сред сивия прахоляк, бе синьо-бял тюл.

Джем извика, без да се замисли:

– Феримах! Връщай се обратно. Идат!

Отпусна юздите на Шимшек. Жребецът се хвърли като стрела към прашния облак. Конете на войниците го последваха.

После Феримах направи нещо странно. Както препускаше към тях, внезапно спря. Завъртя коня си наляво и го изправи на задни крака.

– Какво ѝ става? – продума субашията. – да не би да ни помисли за врагове?

Нямаше време за приказки. Джем беше убеден, че момичето ги е познало. Дори да не ги беше видяло добре, със сигурност бе забелязало трите туга и знамето, които войниците все още носеха. Феримах се опитваше да им каже: "Тръгнете в тази посока".

Бегълците поеха натам.

Скоро пътят им се пресече с този на момичето. Феримах и Джем пришпориха конете си един до друг.

– Феримах! Планината потече! Потече!

Момичето се обърна и погледна господаря си. Никога не ѝ бе хрумвало, че ще види Огнения принц в подобно състояние – с пребледняло лице и приведена стойка върху коня. Замълча. Нямаше сили да каже каквото и да било.

Забавиха малко бяга на конете си.

– Какво правиш тук? Защо си дошла?

Момичето продължаваше да мълчи.

– И защо поехме насам? Бурса не е в тази посока.

Феримах внезапно дръпна юздите.

– Не отиваме в Бурса – обърна се тя към Джем. – Градът вече не е наш.

– Какво? Как така?

Феримах погледна Джем в очите.

– Не е безопасно да се върнем в Бурса, султане.

Джем изтръпна.

– Какви ги говориш, Феримах? Нима жителите на града, които ме приветстваха, сега станаха привърженици на моя враг? Толкова бързо ли смениха мнението си тези хора?

Феримах потупа коня си.

– Да не губим повече време – прошепна тя тихо. – Майка ви, Нада и синът ви поеха на път с няколко верни слуги и стражи. Аз ви пресрещнах, за да ви известя за това. Ако се движим бързо, до довечера ще ги настигнем.

Изведнъж Джем обърна коня си в обратната посока.

– Искате да бягаме? Вие вървете. Аз няма да бягам. Връщам се в Бурса.

Феримах препречи пътя му с коня си.

– Аз не искам да бягате, искам да се борите.

– Как да се боря, като бягам? Или умираш, или устояваш, Феримах. Няма друг начин.

– Има! – извика момичето, докато се опитваше да усмири коня си. – да се превърнете в планина!

Джем се сепна. Погледна момичето в очите. Те горяха.

– Какво? Да стана планина ли?

– Точно така. Когато се превърнете в планина, ще се върнете отново.

– Тоест… трябва да премисля всичко

– Сега да вървим.

– Къде? Остана ли място, където можем да отидем?

– Там, откъдето сте тръгнали. От Караман. Там ще правите равносметки.

34

Така и не остана време за равносметка.

Всички смятаха, че Гедик Ахмед паша няма да преследва Джем и свитата му, щом разбере, че са напуснали Бурса. Той обаче не спираше да върви след тях.

По пътя към Караман съгледвачите докладваха на Джем всеки ден:

– Гедик паша е по петите ни.

– Гедик паша подмина Сивирджехисар.

– Гедик паша достигна Карахисар.

Упорството на преследвача бе удивително. По време на кратките почивки Джем събираше хората си, за да обсъждат положението. Принцът бе сломен от разказите на оцелелите от клопката в клисурата край Бурса. Иваз ага бе паднал от коня едва след деветата стрела, която го бе поразила. Никой не знаеше нищо за Емир Джанполат. Не бе ясно дали е останал жив.

Сега Синан ага, Кадъ Касъм и субашията бяха най-приближените помощници на Джем. Точно с тях принцът постоянно се съветваше.

– Султане – каза една вечер Синан ага край огъня, – боя се, че Гедик паша няма да се откаже да ни преследва.

– Така е! – обадиха се още няколко мъже. – Гедик винаги върши работата си докрай.

Работата докрай! В този случай това означаваше да залови Джем, за да го отведе в столицата или да го обезглави.

– Трябва да стигнем в Коня час по-скоро, господа! – разпореди принцът през онази вечер. – Оттук нататък никакви почивки. Народът в Караман ни обича.

– Гедик ще ни последва навсякъде, султане. Това е повече от ясно – обади се Кадъ Касъм. – Ако влезем в Коня, ще обсади града.

– Да го обсади! – отвърна Джем. – Веднага щом пристигнем, ще свикаме войска и ще се отбраняваме. С помощта на Аллах ще устоим!

Макар Синан и Касъм да премълчаха онова, което си мислеха, принцът прочете въпроса им в погледите: "Колко време ще устоим?".

Друг изход обаче нямаше. Джем щеше да се отбранява в Коня до смърт. Или докато стане мощен като планина.

Постави задача на всеки и изясни задълженията му.

Само едно не бе взел под внимание Джем: човешката природа.

Веднага щом влязоха в Коня, всички разбраха, че нещо не е наред. Макар да не ги посрещнаха враждебно, жителите на Коня се държаха отчуждено. Гледаха свитата на Джем безучастно, апатично, без да я приветстват. Това не бе градът, който изпрати принца преди месец. Сякаш в полето бе израснало съвсем ново и непознато селище. Преди всички излизаха навън, когато Джем преминаваше през града. Сега улиците бяха пусти.

Малцината, които зърнаха, веднага обръщаха гръб, щом процесията преминаваше покрай тях.

Нямаше ги дори децата, които обикновено тичаха покрай конете с надеждата да получат някоя дребна монета. Майките припряно теглеха синовете си вътре в къщите, ако случайно се бяха озовали на улицата. Портите се затваряха с трясък пред очите на Джем.

Явно настроенията в града се бяха променили. Но не Джем, а Баязид бе помрачил лицата на хората.

– Султане – прошепна Кадъ Касъм зад гърба на Джем. – Тук няма как да се отбраняваме.

Синан ага беше на същото мнение:

– По-добре да не припарваме до двореца. Кой знае на какво ще се натъкнем! Да пази Аллах!

Излязоха от града така, както бяха влезли.

Никой не смееше да продума.

– Дали да не опитаме да се споразумеем с падишаха?

Всички се обърнаха към човека, произнесъл това изречение – Кара[31] Кадир. Макар да не беше арабин, мъжът бе изключително мургав. "Мигар казах нещо лошо?" – помисли си той, притеснен от погледите, отправени към него.

Джем знаеше, че това е въпросът, който всички си задават. Макар да не искаше да си признае, подобна мисъл премина и през неговата глава.

– Какви ги говориш, Кара ага? – обади се Нада.

Коремът ѝ сякаш беше пораснал през последните няколко дни. Потъмнялото ѝ от дългия и изтощителен път лице почервеня от гняв.

– Падишахът е тук! – просъска тя. – Срещу теб. Това ли е съветът, който се осмеляваш да дадеш на Негово Величество?

Сред мъжете се разнесе шепот.

– Или може би трябва да сме ти благодарни, че не предлагаш на султана да отиде и да се предаде на онзи самозванец?

Сред множеството се дочу глас:

– А какво друго да правим при тези обстоятелства?

– Как какво? – продължи Нада иронично. – По-добре да се изправим срещу врага, вместо да бягаме!

Да се изправят срещу врага? Но как? И кой ли щеше да ги подкрепи? Срещу тях бе изпратена огромна войска. Един по един всички градове и села, които смятаха за предани, бяха принудени да се подчинят на столицата.

– Няма накъде да бягаме повече – обади се Синан ага. – Но какво да сторим? Една шепа хора сме.

Джем даде знак на Нада да не се обажда повече. Този път тя бе загубила всякакво чувство за мяра. Повечето от присъстващите бяха пожертвали името и благото си за Джем. Те вече бяха заклеймени като "изменници". Сега бяха гладни, изтощени и обезверени. Не беше време за духовити шеги. Особено излезли от устата на една жена.

Въпреки знаците на Джем, Нада продължи да нарежда:

– Къде е онази, която разправяше, че когато планината рукне, не бива да се изпречваме на пътя ѝ?

Сръбкинята посочи с пръст Феримах, която седеше до Чичек хатун.

– Нима ще се оттеглим така безславно? Какво друго ни остава, освен да воюваме?

– Да се превърнем в лавина!

Феримах погледна към Чичек хатун, сякаш търсеше разрешението ѝ да говори, и се изправи. Всички погледи се обърнаха към младата жена.

Джем добре знаеше, че войниците харесват Феримах, защото тя воюваше наравно с тях. Ценяха мнението ѝ. А към Нада хранеха единствено презрение. Всъщност никой не обичаше Нада.

– Какво имаш предвид, Феримах? – попита Кадъ Касъм. – Ще ни обясниш ли?

– Една малка снежинка се плъзва по склона на планината. Ето толкова мъничка – показа Феримах върха на кутрето си. – Превръща се в топче. Отначало малко колкото лешник. То се търкаля надолу и скоро става колкото орех. Продължава да се търкаля и да расте, да расте… Снежинката се превръща в лавина, която помита всичко, изпречило се на пътя ѝ. Мисълта ми е следната: малкото снежно топче трябва да порасне като лавина.

Мъжете безмълвно кимаха с глави. Сърцето на Джем трепна. Предната вечер бе чул същите думи от майка си. Чия ли бе тази идея? На Чичек хатун или на Феримах? Не знаеше. Всъщност нямаше значение. По-важното бе по какъв начин топчето можеше да се превърне в лавина.

Синан ага явно се питаше същото:

– Добре казано, но… Снегът става на лавина, а как можеш да накараш един човек да се превърне в лавина?

– Като върви неуморно.

– Докога?

– Докато порасне. Ще вървим, докато открием място, на което сме сигурни, че никой няма да погледне господаря ни с лошо око.

– Ха! – изпръхтя Нада. – Глупаво момиче! Нима смяташ, че съществува такова място в Османската империя?

Изведнъж Джем избухна:

– Ако не открием в османските земи, ще търсим извън тях!

Стана и се запъти към коня си. "Ще следвам рижия вълк! – помисли си той. – Вече не мога да спра. Няма да престана, докато не се превърна в мощна лавина!"

Гледката, която видя, когато се обърна назад, го разтърси. Всичките му хора вече бяха яхнали конете си. Колите също бяха готови за път.

Джем подкара Шимшек към каретата на Нада. Взря се в очите на жена си и просъска:

– Ако се обадиш още веднъж Не довърши изречението си. В погледа на Нада прочете, че го е разбрала.

Джем вдигна ръка и накара Шимшек да се изправи на задните си крака.

– С помощта на Аллах – провикна се той – да се превърнем в лавина!

Джем навлизаше с потъмнял поглед в земите на Рамазаноглу.

Чувстваше се объркан. Питаше се дали постъпва правилно. Може би бе сгрешил още в самото начало. Бе избрал да тръгне срещу съдбата си, предците си и брат си. Беше сметнал, че на него се полага да бъде падишах. А какво се получи Превърна се в беглец, принуден да напусне пределите на османските земи.

Очакваше го заточение.

Сам се обрече на изгнание, като побягна от войската на Баязид.

Внезапно Джем се досети защо Гедик Ахмед паша го преследва. Пашата въобще нямаше намерение да го залавя. Целта му бе да го прогони от Османската империя. Лека-полека, стъпка по стъпка, везирът го принуждаваше да бяга.

Ако Гедик искаше, досега все щеше да го настигне и нападне. Дори нямаше нужда да го залавя и да го води в престолния град. Всичко можеше да приключи с една стрела. Джем се изпълни с мрачна благодарност. Това бе един вид подарък от стария боен другар на баща му. Той бе пощадил живота му, а вероятно му даваше възможност отново да се бори за престола.

Принцът въздъхна тихо.

– Дали ще видя отново бащините си земи някога? – прошепна той.

– Господарю!

Джем се сепна от предупредителното прошепване на Феримах. Незабелязано изтри сълзите от очите си.

– Спокойно! Никой не забеляза – тихо каза момичето.

Джем се обърна. Погледна към земите, които останаха зад граничните камъни.

– Дали ще се върна тук някога?

– Със сигурност ще се върнете!

– Когато стана лавина?

– Тогава.

"Добре че е това момиче!" – помисли си Джем – може би за стотен път през този ден. Коя бе тя? Откъде идваше? Не беше сигурен. Всеки път, когато принцът се опитваше да научи нещо повече за произхода ѝ, Феримах отбягваше въпросите му:

– Коя да съм? Най-обикновена слугиня.

Джем усещаше, че тя не му казва истината. Феримах криеше неразгадаема тайна.

Тя беше едновременно придворна дама, вярна слугиня, другар, мъдър учител. И скъп приятел, в чиито черни очи понякога Джем намираше тайно убежище.

А може би бе любима, за която Джем не смееше да признае дори пред себе си.

"Сигурно греша – казваше си принцът. – Толкова съм самотен, че възприемам привързаността ми към нея за любов."

Джем не се бе влюбвал в момиче след кончината на Дилрюба. Бе дал клетва да не се влюбва. Но ето че Феримах бе успяла да вземе късче от разбитото му и покрусено сърце.

35

Джем не се застоя в бейлика[32] на Рамазаноглу.

Беят прояви гостоприемство, но не скри, че не желае да разваля отношенията си с османския владетел в Истанбул.

Гедик Ахмед паша спря на границата, но изпрати вест, че ще държи под око граничната межда. Пашата остави войската да лагерува. Вероятно се съмняваше, че Джем може да се върне обратно. Или пък се надяваше, че Рамазаноглу ще реши да предаде принца.

След двудневна почивка, за да се отмори Нада и да се съвземат войниците, Джем и приближените му продължиха към владенията на мамелюците. Три дни по-късно прекосиха границата. Само час след като бяха навлезли в мамелюшките земи, се натъкнаха на голяма изненада. Султан Каитбай бе изпратил главния си везир и дворцови слуги да посрещнат Джем и да го съпроводят до Кайро. По този начин показваше едновременно могъществото си и важността, която отдаваше на османския принц. Мамелюшките войници изглеждаха ослепително с жълточерните си униформи, червените кърпи, привързани над острите шлемове, и издължените си щитове.

Бяха разпънали разкошна шатра за Джем и палатки за приближените му. Отношението на слугите, ястията и питиетата бяха като за най-висша особа. Цялото това изобилие бе на разположение на принца, изменил на Османската империя, която бе най-големият враг на египетското султанство. Мамелюшкият везир се обръщаше към Джем със "султане". Посланието на Каитбай бе ясно. Египетският владетел считаше Джем не за принц, а за султан, но не го изричаше сам, а бе разпоредил това на подчинените си.

– Владетелят на тези земи, великият Каитбай, ви поздравява – каза везирът.

Тези думи също носеха послание: "Моят ранг е по-висок от този на османския султан" – искаше да каже Каитбай. Висшият египетски сановник следеше внимателно реакцията на Джем. Искаше да бъде сигурен, че османецът е изтълкувал правилно думите му.

Джем даде да се разбере, че е наясно с посланието на събеседника си.

– Нашият повелител, великият Каитбай, ви приканва да се чувствате като у дома си – продължи везирът. – Иска да знаете, че сте на сигурно място, сред приятели. Всички тук сме на ваше разпореждане. Ако кажете, тръгваме, ако пожелаете – почиваме.

– Почиваме! – заяви Джем.

Принцът даде знак за тръгване след тридневен престой. Поеха към Кайро под звуците на зурни и тъпани.

Яркото слънце ги изгаряше като жарава. Дори повеите на ветрилата, които двама конници постоянно размахваха около Джем, не смогваха да намалят августовската жега.

"Значи това била пустинята" – мислеше си османският принц.

През първата вечер, в която спряха за почивка на път за Кайро, Феримах подготви разхладително питие и тъкмо го поднасяше на Джем, когато той ѝ се усмихна:

– Съвсем загубих надежда, че снежинката може да стане на лавина.

– Защо, господарю?

– В тази жега снегът се топи.

Двамата се разсмяха. След страховете, напрежението и умората от последните дни това бе първата вечер, през която се почувстваха спокойни и доколкото може – в добро настроение.

Внезапно Феримах усети нечий поглед върху себе си.

Обърна глава към спалното отделение в шатрата на Джем. Зад тюлената преграда имаше някой. Феримах разпозна силуета.

Нада тайно наблюдаваше зад завесата.

Слугинята почувства хладния ѝ взор и потръпна от студ.

Феримах отиде при палатката си, но не легна да спи веднага. През нощта в пустинята ставаше леденостудено. Въпреки това тя се отпусна на земята и впери поглед в трепкащите сред черното небе звезди. Стори ѝ се, че отново чува гласа на майка си:

– Всеки човек има своя звезда, момичето ми.

Коя ли бе нейната?

Онази там или някоя, която въобще не се вижда от Земята?

Феримах усети, че нощният студ започва да я пронизва. Очите ѝ се затваряха. Клепачите ѝ натежаха. Слугинята влезе в палатката. Изтегна се на постелката си и затвори очи.

Кошмарът веднага я връхлетя. Планината гореше. Планината пукаше и трещеше. Планината се свличаше. По склоновете ѝ като порой се изливаше многохилядна тълпа. Впрегнати в колесници и каруци коне с изранени тела препускаха бясно. Търкаляха се по стръмнината – някои, защото краката им се подгъваха, други – защото рухваха мъртви. Прииждащите зад тях стотици коне се препъваха в предните и също падаха. Сините знамена горяха. Войниците от бойните колесници бяха възседнали конете. Колесниците се преобръщаха, откопчаните хамути политаха във въздуха. Животните отчаяно се мятаха наляво-надясно. Блъскаха колесниците в скалите и се мъчеха да се освободят от тях. Търкаляха се колела. Едно от тях разби главата на войник, който смяташе, че е намерил спасение зад ръба на голяма скала.

Стотици пламнали като факли хора и коне бягаха от планината. Двойно повече товарни коли също бяха обхванати от пламъци.

Истина беше. Планината гореше.

Планината бучеше.

Планината трещеше.

Планината трепереше.

Огънят унищожаваше всичко, което се изпречваше на пътя му.

А Феримах стоеше в подножието на планината, точно на пътя на огъня. Пламъците заплашваха да я погълнат.

Воплите и стенанията бяха оглушителни.

Внезапно Феримах долови скрито потрепване.

Съвсем тихо шумолене, което не идваше от кошмара. Сякаш човек пълзи на колене и влачи след себе си торба или малък сандък. После се разнесе един малко по-различен звук. Звук, който те кара да настръхнеш.

Феримах усети студен повей. Дали само ѝ се струваше, или някой наистина бе открехнал палатката ѝ, за да пъхне нещо вътре?

За момент настъпи пълна тишина. Момичето долови припълзяване по пясъка. Студеният повей изчезна и се чу шум, който подсказваше, че пълзящият се отдалечава. Този път не влачеше нищо. Къде ли бе оставил товара си?

Феримах отвори очи. Изби я гореща пот. Осъзна напълно какво се бе случило. Някой бе пъхнал нещо в палатката ѝ.

Цялата настръхна.

Вече не бе сама. Веднага се досети кой е дошъл да я навести.

Смъртта!

Феримах долови раздвижване в платнената торба, подхвърлена в ъгъла на палатката.

Слугинята разбра, че няма друго спасение, освен да действа първа. Мушна ръка във вътрешния джоб на шалварите си. Пръстите ѝ се плъзнаха внимателно по стоманеното острие и сграбчиха дръжката на кинжала, който криеше толкова много години.

Дали щеше да има време да го извади?

Дори да лежеше неподвижно като мъртвец, шансът ѝ за оцеляване не бе голям. Феримах знаеше как действат тези убийци. Първо намират жертвата. Надушват я. Следят за най-дребното потрепване. Щом жертвата помръдне, те действат светкавично.

Слугинята долови тихо плъзгане по пясъка. Чу звука от съприкосновението на люспите с песъчинките.

"Приближава!" – помисли си тя.

Ускореният ѝ пулс можеше да издаде намеренията ѝ.

Внезапно шумоленето по пясъка спря. Змията бе спряла, за да се ослуша или Изведнъж в съзнанието на Феримах изникна лицето на един отдавна забравен човек. "Ако тя се свие на кравай, и ти се свий, Перишер!" – учеше я той.

Перишер ли?

Перишер!

Перишер!

Цялата пламна. Бяха минали толкова много години, откакто бе чула тези думи. "Папак! – помисли си Феримах. – Скъпи Папак!"

Папак винаги се шегуваше с разминаването между името му и външния му вид. Макар името му да означаваше "младокът", той бе побелял в ранните години на живота си.

Феримах си припомни ведрата усмивка на Папак. У нея се пробуди малкото момиченце, което весело тичаше сред зелените степи. Тя гонеше беловласия мъж с диви викове, а той се заливаше от смях. Почувства отново тогавашното си щастие. Зарадва се, че дори да умре, ще си отиде от живота, възкресила този хубав спомен.

"Папак! – мислеше си Феримах. – Жив ли си? Или вече си на оня свят? Аз… може би скоро ще умра. Но ще направя онова, на което си ме учил!"

Слугинята скочи бърза като светкавица и застана очи в очи с кобрата.

Змията бе дълга поне метър. Стоеше изправена на опашката си. Жълтите ѝ безмилостни очи горяха като огнени пламъци. Отвори уста. Показа раздвоения си език, който излъчваше отвратителна смрад. Отровните ѝ зъби проблясваха като ками.

Змията се спусна напред.

Момичето се хвърли срещу нея с малкия си закривен кинжал.

Феримах скочи като котка върху постелката си. Цялата трепереше. Изчака да се успокои. И без да проверява, беше убедена, че е убила кобрата. Излезе от палатката, за да подиша свеж въздух. След малко се прибра и се приведе над змията. Кинжалът стърчеше забит във врата ѝ, точно на мястото, на което ѝ бе показвал Папак. Бузите на влечугото бяха набъбнали от отровата, която щеше да изхвърли. Така грозната глава приличаше на прилеп с разперени крила. Феримах застина за миг, загледана в кобрата. Змията бе дълга над метър и половина.

Момичето дръпна лекичко края на опашката ѝ. Тялото на кобрата лежеше безжизнено.

"Време е да довърша работата си" – каза си Феримах. Измъкна внимателно кинжала. Сряза месото по врата на змията, а после с две ръце прекърши вратното сухожилие. Хвърли главата на пясъка.

После намери торбата, от която бе изпълзяла кобрата. Постави главата на влечугото вътре. Направи дупка в пясъка и зарови останалата част от тялото.

Изправи се. С опакото на дланта си избърса потта от челото си. Взе торбата.

– Сега да те върна на господарката ти – просъска тихичко Феримах. – Сигурна съм, че ѝ липсваш.

Излезле от палатката. Всички вече спяха, с изключение на няколко стражи. Слугинята внимателно се промъкна между шатрите. Заобиколи покоите на Джем. Хвърли торбата до входа, на лесно забележимо място, а после бързо се отдалечи.

Най-после можеше да заспи.

Събуди се от силен писък.

Веднага разпозна гласа на Нада.

Хвърли поглед към мястото, на което бе заровила тялото на кобрата, и се усмихна.

– Не се тревожи. Твоята господарка намери главата ти.

Излезе от палатката. Както и предполагаше, навън бе доста оживено. Всички викаха и се суетяха.

– Случило ли се е нещо? – попита Феримах с престорена загриженост един от тичащите войници.

– Жената на султана намерила торба пред шатрата им.

– И затова ли е цялата тази олелия?

Войникът я изгледа многозначително.

– В торбата имало огромна глава на кобра!

– О, господи! – извика ужасено Феримах. – Кой ли е направил тази страхотия?

Слугинята си проби път между войниците. Джем изглеждаше силно притеснен. Разговаряше оживено с околните. Няколко придворни дами се опитваха да вдигнат Нада от земята. "Е, какво толкова страшно се е случило? – помисли си с насмешка Феримах. – Та това е само главата на една мъртва кобра!"

Лицето на Нада бе прежълтяло, досущ като цвета на змийска отрова. Погледите на Феримах и сръбкинята се срещнаха. Слугинята се усмихна.

Всички бяха разтревожени. Така и не успяха да установят кой е хвърлил отрязаната змийска глава пред шатрата на султана. Никой нямаше никакви предположения.

Притесненият Джем даде заповед да тръгват час по-скоро. Не знаеше какво да си мисли. През целия път случката с кобрата не излизаше от ума му. Какво ли можеше да означава отрязаната глава на влечугото? Защо я бяха подхвърлили близо до неговата палатка? И кой бе сторил това? Дали бе някой от неговите хора? Или пък бе дело на мамелюшките войници? Дали бе случайност или нарочно послание?

"Съдбата ми ще се реши в Кайро" – размишляваше той.

36

В столицата на мамелюците цареше тишина. Улиците бяха безлюдни.

Водачът на процесията ускори темпото. Войниците и останалите пътници го последваха.

Неочаквано от минаретата долетя призив за заупокойна молитва.

Османците се смутиха. Джем спря коня си. Личеше си, че е притеснен. Обърна се и погледна към хората си. И те не знаеха как да реагират.

Какво ли означаваше това?

Заупокойна молитва се четеше единствено в петък преди основната служба или когато някой почине. Днес не бе петък. А и вече се смрачаваше.

Дали тук обичаите бяха други?

Или може би това бе поредното скрито послание на Каитбай?

Вероятно египетският владетел бе решил да не показва еднозначно отношение към Джем.

След разкошното посрещане на границата в столицата ги очакваха безлюдни улици. Сякаш трябваше да преминат тайно през града. Къде ли бяха хората? Нима не бяха любопитни да видят един османски владетел?

Пък и тази молитва по никое време!

Джем, който и бездруго бе изнервен след случката с кобрата, бе на път съвсем да изгуби присъствие на духа. Обърна се към главния везир, който яздеше до него.

– Да не би някой да е починал?

– Вероятно – опита се да се усмихне мъжът. – В града върлува болест. Някои от болните умират. Наистина е неприятно, че се случи Кайро да ви посрещне със заупокойна молитва.

Думите на везира не прозвучаха убедително.

– Болестта сериозна ли е? Да не би да има епидемия? Да не е черната

– Не, не! Не е черната смърт. Голямата горещина отравя водата. Болестта покосява онези, които пият застояла вода. – Мъжът се обърна към Джем. – Не се тревожете! В двореца ще бъдете в безопасност.

"Дали? – помисли си Джем. – Доколко може да е в безопасност човек далеч от родната си страна?"

– Продължаваме! – извика главният везир към водача на процесията.

Продължиха, като се движеха чевръсто.

Скоро излязоха от града.

След малко везирът се обади:

– А ето го и извора на живот за мамелюшката държава. Нил.

До този момент не бяха видели реката заради високите скали, покрай които минаваха. Тя се виеше от лявата им страна.

– Докато съществува Нил, ще съществува и Египет – продължи мъжът. – Реката е като жена. Носи живот, но е ревнива и капризна. Понякога полудява и прелива. Причинява смърт и глад. Но както в живота не може без жени, така и Египет не може без Нил.

Джем се преструваше, че слуша внимателно думите на везира, но погледът му бе привлечен от сградата, разположена върху хълма над реката. Събеседникът му разбра накъде гледа османецът.

– А това е сърцето на мамелюшките владения. Дворецът на султана на султаните Каитбай.

Цялата процесия спря. Дворецът, изграден от варовик и кирпич, се издигаше под хладните сенки на палми, фурми и смокини. Четиринадесет колони от шарен мрамор опасваха сградата и поддържаха фронтоните на високия покрив. Те бяха толкова дебели, че сигурно трима души трудно можеха да ги обхванат. Капителите им бяха изваяни във формата на венец от смокинови листа. Между колоните стояха стражи – някои държаха пики, а други – лъкове. Техните униформи бяха различни от тези на войниците, които съпровождаха Джем. Бяха облечени изцяло в черно, с изключение на червените им пояси.

Двете централни колони, които поддържаха парадния фронтон, бяха още по-големи и впечатляващи. До всяка от колоните се бяха подредили по петима стражи, а сред тях се разхождаха два мъжки лъва. Страховитите животни накараха османците да притаят дъх.

Джем бе слушал много за мощта на тези хищници, но за първи път ги виждаше на живо. Разкошните им гриви предизвикваха страхопочитание. За щастие лъвовете бяха завързани със здрави синджири за колоните.

Входът на двореца очевидно бе между двете дебели колони, защото мраморната стъпаловидна алея, която тръгваше от брега на Нил и се изкачваше плавно нагоре, свършваше между тях. От двете страни на алеята бяха разположени каменни статуи на лъвове.

Слуги и коняри заприиждаха към процесията. Джем скочи от коня. Прислужниците помогнаха на Нада и Чичек хатун да слязат от каретите. Нада прошепна нещо на Чичек, докато оправяше покривалото на главата си. Джем не чу какво казва тя, но бе почти сигурен, че сръбкинята е изтъкнала колко този разкошен дворец подхожда на нейния мъж – султана. Османският принц съзнаваше, че жена му всъщност смята палата подходящ за себе си.

Джем потърси с очи Феримах. Тя бе сред ездачите, които тъкмо бяха слезли от конете. Момичето наблюдаваше двореца с ръце на кръста. В очите ѝ грееше особена светлина, но тя не изглеждаше много впечатлена от разкоша на султанския дворец. По-скоро поведението ѝ напомняше на човек, който вижда нещо познато.

Внезапно се разнесе шум от маршови стъпки. Сред дърветата се зададоха строени в редица войници, облечени в червени роби и въоръжени с копия. Предвождаше ги мъж, който държеше гол меч. Всеки втори войник в редицата удряше силно с копието и десния си крак по земята, като по този начин поддържаше ритъма на движение.

Джем бе завладян от безпокойство. Страхуваше се. Сякаш войниците идваха да отведат него. Знаеше, че никога вече нямаше да се отърве от това натрапчиво усещане. Нима можеше да стори нещо, ако бяха решили да го оковат и хвърлят в тъмница? Намираше се в чужда държава. Приятелското посрещане не бе в състояние да го убеди в добрите намерения на домакините. Той бе заточен далеч от родината си.

Главният везир недвусмислено показа, че трябва да изчакат войниците да се строят. Те застанаха точно пред него. Предводителят им вдигна меча си на нивото на очите и произнесе дълга реч, от която османецът не разбра нищо.

– Приветства ви с "Добре дошли" – поясни главният везир.

"Нима цялото това многословие може да се събере в три думи?" – запита се разтревожено Джем.

Най-после командирът свали меча си и се обърна с гръб към госта. Войниците оформиха кордон, който водеше към двореца.

Нада мигом се спусна към Джем. "Мястото ми е до мъжа ми – смяташе тя. – Надиде валиде султан трябва да стои до султан Джем."

Опита се да си пробие път между войниците.

– Жените да изчакат – прошепна везирът на османския си гост. – Алеята с лъвовете се възкачва до тронната зала. Тя е свещена. Забранено е за жени.

Чичек хатун веднага дръпна назад почервенялата Нада.

– Вразуми се! – просъска майката на Джем. – На непознато място сме. Прави това, което ти се казва.

Когато командирът на войниците пое по мраморната алея, се разнесоха страховити звуци. Тръбачи надуваха дълги жълти тръби към небето.

– Във ваша чест – прошепна тихичко на Джем везирът.

Джем пое с тежки стъпки между войниците, строени по протежение на мраморната алея.

Чувстваше се като осъден, когото водят в затвора.

37

Силният звук на гонг стресна Джем, докато изчакваше двете крила на вратата да се разтворят. Ехото от удара още отекваше, когато някакъв невидим за османеца слуга извести със силен глас:

– Господарят на света, великият и вездесъщ Каитбай!

"Е, най-после ще го видя" – помисли си Джем.

Главният везир се хвърли на земята. Опита се да накара и Джем да коленичи, но не успя. Везирът се захлупи по очи, а османецът остана прав. Не беше сигурен как трябва да се държи със султана на мамелюците. Дали беше редно да му се поклони? В съзнанието му изплува съветът, който му даде Феримах, когато се канеше да отиде при Баязид: "Той е падишах, но и вие сте падишах! Той е султан Баязид, а вие сте султан Джем!"

"Точно така! – каза си османецът. – Той е Каитбай, а аз съм Джем. И двамата сме султани."

Вратата се разтвори. Джем предполагаше, че египетският владетел ще го посрещне седнал на трона си и ще очаква гостът му да го приближи и да му се поклони. Вместо това видя Каитбай да стои прав между двама черни исполини, които държаха ветрила.

"Поне на седемдесет години е!" – помисли си Джем. Независимо от това египетският султан изглеждаше силен и жизнен. Целият бе в позлата и скъпоценности. Огромният му тюрбан бе обсипан с розови перли. Дрехите му бяха бели – както робата, така и шалварите. Нямаше съмнение, че одеждите му са изработени от най-фини материи, за да го предпазват от горещината. Дори украсената с елмази дръжка на кинжала, закачен на кръста му, бе бяла. Мустакът и гъстата му брада също бяха побелели. Иначе кожата на султана бе доста мургава. Смуглото му лице изпъкваше на фона на цялата белота около него и му придаваше вид на силен и корав мъж, въпреки възрастта. Черните му очи наблюдаваха внимателно хората пред него.

На краката си Каитбай носеше изключително изящни червени кожени еминии, извезани със златна сърма.

Египетският султан разтвори ръце, с което приканваше Джем да се хвърли в прегръдките му.

– Добре дошъл в двореца ми, османски сине! – произнесе той с усмивка на лице. Гласът му бе плътен и топъл.

Джем леко кимна с глава. И той разтвори ръце, без да помръдва от мястото си.

Султан Каитбай се поколеба за момент. Ясно беше показал, че очаква османецът да се приближи към него, но като видя, че Джем стои неподвижно, се видя принуден той да направи първата крачка.

– Надявам се да намериш сигурност и спокойствие във втората си родина, синко.

Джем се досети, че с обръщението "синко" Каитбай искаше да му напомни къде му е мястото. "И по възраст, и по власт съм по-голям от теб!" – казваше египетският владетел. Османецът се престори, че не разбира посланието на домакина си.

– Уверен съм, че се намираме сред приятели, султане!

Каитбай погледна с любопитство Джем. Бяха му казали: "Като дете е. Още е млад и наивен!" Да, наистина беше млад, но не и наивен. Държеше се достойно и по никакъв начин не бе склонен да признае превъзходството на египетския владетел.

– Тук си сред истински приятели, султан Джем – каза Каитбай и постави ръка върху рамото на госта си.

Османецът направи същия жест. Погледнаха се в очите с премерени усмивки. После се прегърнаха за миг и се пуснаха.

Взаимно се признаха за равни.

Султан Каитбай по никакъв начин не показа да е обиден от подценяването на мощта му. Той бе владетелят, при когото мамелюшката държава бе постигнала най-голям разцвет и могъщество. Добре осъзнаваше, че понякога се налага да правиш жертви за доброто на страната.

Докато траеше здрависването между двамата султани, везирът продължаваше да седи, коленичил на земята. Каитбай докосна леко с върха на обувката си ръката му.

Везирът вдигна глава. Поклони се три пъти, както беше застанал на колене. Каитбай размаха ръка, сякаш да пропъди досадна муха.

– Оставете ме насаме с брат ми.

Докато мъжът се оттегляше заднишком, египетският владетел се обърна към Джем с приветлив глас:

– Ела, султане, да хапнем, да пийнем и да поговорим. Имате много да ми разказвате.

Тръгнаха рамо до рамо към двата черни исполина с ветрилата. Когато Джем чу звука на затварящата се зад него врата, си каза: "Затворническата порта хлопна зад мен".

– Благодаря ви за гостоприемството, султан Каитбай.

– Ти не си гост, синко – засмя се египетският владетел. – Мамелюшките земи са твое отечество. Моят дом е и твой.

Думите му звучаха искрено. Джем обаче не беше сигурен, че сърцето на домакина му наистина е толкова благородно.

– Смятам османците за братя – продължи Каитбай. – Тук празнуваме всяка османска победа. Изпращах поздравления на Мехмед Завоевателя при всеки негов боен успех.

Двамата мъже седнаха почти едновременно на дебелите дюшеци. Веднага се появи един слуга, който им поднесе разхладително питие в стъклени чаши.

– Ако трябва да съм честен – подхвърли Каитбай небрежно, – с тези грижи, които постоянно ми създават Дулкадироглу и Рамазаноглу Султанът прекъсна изречението си, за да отпие. В същото време гледаше изпитателно Джем и се опитваше да установи дали гостът е разбрал намека му – османците постоянно подстрекаваха владетелите на двата бейлика срещу Египет и Каитбай бе силно подразнен от този факт. Джем се стараеше да прикрива емоциите си. Клатеше разбиращо глава с лека усмивка на лицето.

"Гледай ти, хлапето се опитва да ме заблуди!" – проблясна едно пламъче в очите на мамелюшкия султан. Този миг невнимание помогна на Джем да се досети какви мисли минават през главата на събеседника му. Каитбай разбра това. Докато отпиваше от питието, си помисли: "Хитър е османецът, всичко разбира!". Внезапно у египетския султан пропълзя съмнение: "Дали се досеща за истинските ми намерения?".

Каитбай се усмихна, когато усети, че Джем внимателно го наблюдава. "Надали – успокои се египтянинът. – Аз самият не съм съвсем сигурен какво точно ще правя с него.

– Ех – въздъхна изведнъж той, – дори и в най-доброто семейство между членовете му понякога възникват разногласия, нали така, синко?

Джем бе възхитен от майсторството, с което Каитбай смени темата и насочи разговора към спора му с Баязид за османския престол.

– Така е! – отвърна Джем. – Виждам, че вече всичко знаеш. Няма защо да губим време да ти разказвам.

Лицето на мамелюка доби сериозен вид.

– Знам, знам. Бъди сигурен, че тези, които са проявили немарливост, ще бъдат наказани.

– Каква немарливост? – Джем не успя да прикрие учудването си.

Каитбай разтърси глава. Очите му гледаха гневно.

– Говоря за змийската глава Джем започна да се изнервя. "Змийската глава ли? Къде пък за нея се сети? Този човек постоянно променя темата!" – ядовито си помисли той. От изумление дори спря да слуша събеседника си. Когато отново бе в състояние да възприема, до ухото му долетяха думите:

– …работа е на някой шпионин.

– На шпионин ли?

– А на кого другиго? Все още не е ясно кой е приятел и кой враг. Отрязаната змийска глава не е подхвърлена случайно пред шатрата ви.

Джем поклати глава:

– Не виждам кой може да го е сторил?

Каитбай започна да размишлява на висок глас:

– Защо е била там тази глава? Може би шпионинът е искал да бъде намерена точно там? А къде е тялото на кобрата? Няма го. Защо?

И Джем намираше всички тези обстоятелства за смущаващи, но нямаше отговори на въпросите.

Египетският султан наблюдаваше госта си, докато късаше зърна от гроздето, сервирано в златна чиния. Надяваше се да прочете нещо в очите на Джем.

– Този, който го е сторил, има железни нерви.

Каитбай поднесе към устата си още няколко гроздови зърна.

– Вземай си и ти! – подкани той Джем. – Носят ми го от Александрия.

Джем най-после разбра, че трябва много да внимава с този човек. Той скачаше от тема на тема не от старческа разсеяност, а защото искаше да обърка събеседника си.

Каитбай поднесе чинията към Джем. На лицето му грееше хитра усмивка.

– Как мислиш, дали османецът е замесен?

– Кой османец?

Мамелюкът плесна с ръце.

– Как кой? Другият. Баязид. Може да е негово дело?

Погледът на Каитбай се стрелкаше във всички посоки.

Джем също бе обмислял тази възможност. Но не можеше да намери обяснение защо брат му ще прави подобно нещо. Ако искаше да го убие, щеше да нареди да пуснат жива кобра в шатрата му.

– Не знам – отвърна Джем. – Ако османците искат да убият някого, не използват змии, а изпращат човек да свърши работата.

– Това е война, султане – усмихна се Каитбай. – Воюваш с каквото ти попадне. Меч, лък, копие, топ, пушка. Ако се налага, използваш змии и отрова. А може би… може би не Баязид е избрал да използва кобра, а човекът, който е бил натоварен със задачата да те убие. Тук змии има навсякъде. Те са тихи и смъртоносни.

Мамелюкът се замисли.

– Но ако е така – продължи след малко той, – защо не е пъхнал кобрата в спалнята ти? Защо е подхвърлил главата на лесно забележимо място? Ето това е интересното.

Втренчи се в Джем.

– Щом нещата са стигнали до това положение, султане – просъска в лицето му, – ще ти е нужна голяма войска, за да отвоюваш отново мястото си.

– Така е! – въздъхна безпомощно Джем. – Но кой би подкрепил един изгнаник?

– Аз!

"Какво?" Джем не знаеше дали да вярва на ушите си. Толкова дълго бе обмислял как да помоли Каитбай за помощ, а ето че сега султанът сам му обещаваше подкрепата си. Опита се да прикрие вълнението си.

– Ще е необходима наистина голяма войска! Нима ще успея да организирам армия, която да победи Баязидовата?

– Аз ще мога! – засмя се Каитбай.

Джем се канеше да каже нещо, но домакинът му го изпревари:

– Ще имаме достатъчно време да го обсъдим. Но първо почини няколко дни. После ще оставиш харема тук

– Какъв харем, султане? Нямам харем!

Каитбай се разсмя с пълен глас.

– А трябва да имаш. Един млад султан трябва да има на разположение многолюден харем.

Джем посърна. Мамелюкът отново започна да скача от тема на тема. Тъкмо бяха започнали да говорят за важните неща.

– Казваше да оставя тук харема, но аз те прекъснах. Извинявай! Ще довършиш ли мисълта си.

Каитбай не бе обърнал внимание.

– Жените да почиват тук, докато си на поклонническо пътешествие до Мека.

Джем вече едва издържаше. Как му хрумна на Каитбай подобно нещо?

– Мислех, че говорите за война – промърмори сконфузено Джем.

Египетският султан го погледна многозначително. Сега очите му изглеждаха още по-черни. Лицето му придоби хитровато изражение. Заприлича на лисица.

– Точно за война говоря – прошепна той. – Всеки би се присъединил към войската на първия османски султан, отишъл на поклонение в Мека.

Ами да!

"Какъв глупак съм само! – помисли си Джем. – Как не се сетих сам? Аз ще съм първият османски владетел, обърнал поглед към Мека. Всеки ще ме последва!"

Каитбай се усмихна, когато прочете притеснението в погледа на госта си.

– Не се тревожи, млади братко. Когато се върнете от Мека, войската ще те очаква готова за бой. Ще имаш и пари.

Поговориха още малко, но Джем въобще не обръщаше внимание за какво си приказват. Умът му бе във войската, която ще предвожда. Каква ще бъде армията? Мамелюшка ли? Нима ще поведе мамелюшка войска срещу османците? Нима ще дължи възкачването си на престола на мамелюците?

Още отсега се чувстваше притеснен. "И какъв ще бъда? Син на Мехмед Завоевателя или марионетка в ръцете на мамелюците? Ще мога ли да управлявам с чиста съвест?" – разсъждаваше Джем. В същото време се успокояваше: "Нека да стигна до трона, пък после ще му мисля!" В него отново се обаждаше рижият вълк.

Каитбай се изправи.

"Дали е разбрал, че мислите ми са на друго място?" – зачуди се Джем. Постара се да бъде по-съсредоточен и също стана.

– Стар съм вече – каза Каитбай. – Време е да си лягам. Слугите ще те съпроводят до покоите ти. Почини си добре. Очаква те дълъг и труден път.

Не стана ясно дали мамелюкът говори за пътуването до Мека или за войната с Баязид.

Докато се изкачваше по стълбите на подиума, върху който бе поставен тронът му, египетският султан каза:

– Имаме една поговорка: Нека надеждата да храни теб, а не ти да подхранваш надеждите!

Каитбай спря, когато изкачи и последното стъпало. Беше се задъхал. Облегна се на златния си трон, украсен със скъпоценни камъни, и си пое въздух. Впери поглед в разкошния, обсипан със златни звезди таван, сякаш се опитваше да си припомни някакви думи.

– Слушай! – обърна се той тихичко към Джем:

Това бяха последните думи на султана, преди да изчезне зад разкошната завеса, опъната зад трона му.

Джем остана загледан зад Каитбай. След малко един слуга дойде и му се поклони.

Докато вървеше към новите си покои, от ума му не излизаше стихотворението, което изрецитира египетският владетел. Думите се запечатаха в съзнанието му като дамга. Особено последният стих: …правото ти друг ще вземе!

"Така е! – призна Джем. – Докато чаках в двореца в Караман, Баязид стигна пръв до трона."

Този път нямаше да чака

Главният везир очакваше Каитбай от другата страна на завесата. Мъжът се поклони до земята.

– Ела! – процеди султанът през зъби. – Имаме много работа. Трябва да изпратим писма до кралете на всички неверници.

– А на другия османец? – усмихна се лукаво везирът.

– На Баязид ли? – Каитбай се замисли. – Нека постои малко в неизвестност.

Каитбай направи няколко крачки. Внезапно спря.

– Намериха ли тялото на змията?

– Да. Заровено в пясъка.

– В пясъка ли?

– Да, султане. Докато са лагерували, върху него е имало опъната палатка.

– Знае ли се кой е нощувал в нея?

– Жена. Прислужница на османеца.

– Гледай ти! – възкликна Каитбай.

– Торбата с кобрата явно е била пъхната в палатката ѝ. Имало е следа, която показва, че някой е допълзял до палатката ѝ.

Султанът подръпна дългата си къдрава брада.

– Кобра, подхвърлена в палатката на прислужница, и жена, която е в състояние да се справи със змия?! – зачуди се Каитбай на глас. Хвърли бърз поглед към везира. – Къде е тялото на змията?

Везирът веднага измъкна торбата с кобрата. Разтвори я леко. Султанът надникна вътре.

– Голяма е. Очевидно прислужницата е доста сръчна – прошепна Каитбай. После се обърна и пое към вратата. Докато излизаше, подвикна към везира:

– Прибери я. Някой ден ще ти я поискам.

38

Нада застана пред Чичек хатун.

– Ще полудея!

– Поседни поне за миг, момичето ми – разтърси глава Чичек. – Ако не за себе си, помисли поне за детето в корема ти. Не спираш да се въртиш в кръг. Завива ми се свят само като те гледам.

– Не мога да седя на едно място. Тишината, жегата, големият ми корем… Всичко ме подлудява!

– Права си – въздъхна Чичек. – Топлината е непоносима дори и през декември. В тази част на градината поне полъхва ветрец. А у нас по това време вече е заваляло сняг.

Жените се намираха в една от градините на двореца. Чичек хатун и Гюлизар седяха в една открита беседка под дебелите клони на широколистните дървета, а Нада обикаляше около беседката. От време на време спираше и сядаше до тях, но после бързо ставаше и продължаваше да крачи.

Внезапно Нада се плесна с все сила по бузата. Чичек и Гюлизар се спогледаха.

– Момичето ми – обади се майката на Джем, – ще си насиниш бузата.

– Какво да направя, майко? Не издържам вече! Цялата съм нахапана от тези отвратителни комари. Няма никаква полза от мрежите против насекоми. Виж ги! Летят на рояци.

Гюлизар се усмихна съчувствено на Нада.

– Ако постоим още малко тук, съвсем ще ни изпият кръвта. И мен здраво са ме надупчили.

Нада не отвърна нищо. Смяташе, че е под достойнството ѝ да разговаря със слугиня, пък била тя и личната камериерка на Чичек хатун. Погледна с присвити очи към свекърва си. "Всичко е заради теб, майко! – помисли си тя. – Навсякъде си пъхаш носа."

Понеже Нада не отговори на Гюлизар, и трите сметнаха темата за комарите за изчерпана. Настъпи мълчание.

– Най-много ме измъчва отсъствието на Джем. Той много ми липсва. Когато Огуз всяка вечер ме пита за баща си, направо ми прилошава. Ами ако родя, преди да се е върнал?

Нада изчака двете жени да кажат нещо, но те мълчаха.

– Всичко стана заради онази слугиня – просъска сръбкинята и сви гнусливо устни. – Ако не я беше послушал господарят ни, сега щеше да седи на трона в собствената си държава, вместо да идва по тези далечни земи. А аз спокойно Бебето в корема на Нада помръдна и я накара да замълчи.

– Ех, де да беше така, момичето ми! – поклати глава Чичек хатун. – Уви, Джем нямаше достатъчно сили, за да се пребори с Баязид. Как щеше да воюва?

Нада отново започна да крачи нервно около беседката.

– Народът обича моя султан. Ако не беше побягнал, щеше да го подкрепи.

На Чичек вече ѝ бе омръзнало да следи с поглед Нада.

– Джем не е избягал! – троснато отвърна тя. – Дойде тук, за да си осигури подкрепа. Щом събере войска, ще се върне да воюва. Ще видиш, че така ще направи. Добре познавам сина си!

– Дано! – промърмори Нада. – Дано онази слугиня не му размъти пак главата.

– Нада! – извиси глас Чичек. – За бога, момиче! Стига вече! Ела и седни тук! Заболя ме вратът да си въртя главата след теб. И престани да се занимаваш с Феримах. Ти си султанка. Какво искаш от горкото момиче?

Нада влезе в беседката, като тупаше силно с крака. Седна.

– Ха! – разсмя се тя. – И Джем мисли като теб. Горкото момиче! Никак не е горка! Тя е една нещастница, която носи лош късмет! Откакто е между нас, ни сполетяват само беди. Нима не виждате?!

Чичек изгледа строго жената на сина си. "Ти и Феримах се появихте при нас в един и същи ден, Нада! – едва се въздържа да не изрече тя. – Взех те, защото си от сръбски произход като мен. Въведох те в спалнята на сина ми! Вече не съм сигурна коя от двете носи лош късмет."

Чичек хатун и Гюлизар се спогледаха. Господарката веднага разбра, че същите мисли минават и през главата на прислужницата ѝ. Стисна зъби, за да успее да запази мълчание.

Гюлизар забеляза напрегнатото лице на Чичек. "Олеле! – помисли си тя. – Господарката всеки момент ще избухне!"

– Тревожи ме и още нещо! – промърмори в същия момент Нада.

– И какво е то, момичето ми?

– Мисля, че се досещате.

– Не се досещам.

– Харемът. Египетският султан е казал на моя повелител, че ще му направи харем. Щял да му подари момичета.

Чичек хатун се разсмя въпреки надигащия се у нея гняв.

– Искаш да кажеш наложници – поправи тя Нада. – Чух. Негово Величество Каитбай бил много изненадан, че Джем няма харем. Според него не може да има султан без харем. Мисля, че е прав.

– Да, но те… те Търпението на Чичек хатун бе на път да се изчерпа.

– Какво за тях, момичето ми?

– Моят султан може би Лицето на Нада почервеня.

– Какво? Ще влязат в спалнята на сина ми?

Спокойният тон на Чичек изнервяше Нада.

– Ако синът ми хареса някоя, естествено, че тя ще влезе в спалнята му. Харемът е за това. А и ти вече си в напреднала бременност. После ще си лехуса. Един мъж не може да издържи толкова време без жена.

– Ами аз

– Ти ще си най-важната жена в харема. – Чичек хатун се изправи. – Любимка на султана. Майка на първия му син. Да видим какво ще е второто дете.

Лицето на Нада посърна, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

– Значи и аз съм наложница?

– Иска ми се да се поразходя малко – обърна се Чичек към Гюлизар.

Придворната дама скочи веднага на крака. Тръгна след господарката си. Двете оставиха Нада да седи в беседката и поеха на разходка сред благоуханните рози.

– Каква глупачка! – каза Чичек с презрение. – Ревността ще я подлуди. Как може да ревнува дори от слугинята?

Както вървяха между розите, видяха срещу тях да се задава Феримах. Откакто Джем замина, слугинята залиня, беше станала кожа и кости. Въпреки това се усмихна лъчезарно, когато видя Чичек хатун и Гюлизар.

– Само погледни каква е разликата между това момиче и жената, която роди син на Джем – прошепна Чичек на прислужницата си.

Феримах се поклони на майката на Джем.

– Господарке – усмихна се тя, – днес стават точно деветдесет дни.

Чичек се усмихна. Бе възложила на Феримах да следи броя на дните, през които Джем е на поклонение. Привечер слугинята ѝ докладваше колко време е минало от заминаването.

– Станаха три дни, господарке!

– …Вече минаха двадесет и пет дни

– …Днес е петдесет и шестият ден Чичек знаеше, че Феримах върши това си задължение с удоволствие, защото наистина се тревожеше от отсъствието на Джем.

Полъх от топъл вятър развя шаловете на трите жени.

– Да се прибираме – разпореди Чичек хатун. – Може да се смеете, но вече дори топлият вятър ме кара да треперя.

Според Чичек горещината така размекваше телата, че и най-малкият повей бе достатъчен, за да причини настинка.

Поеха към двореца, но след малко се обърнаха назад. Нада креташе след тях. Чичек ѝ помаха с ръка.

– Хайде, момичето ми, чакаме те. Да влизаме, преди комарите да са ни разкъсали.

Гюлизар не можа да се въздържи и се усмихна иронично. "Ела, Нада, ела! – помисли си тя. – Вътре наложниците ще те разкъсат."

Трите жени видяха, че Нада е тръгнала подире им, но не забелязаха двамата мъже, които ги наблюдаваха през един от прозорците на двореца. Отблясъците на залязващото слънце прикриваха стоящите зад стъклото.

– Онази отпред е майката на османеца – посочи с пръст султан Каитбай. – Познавам я. Виждал съм я един-два пъти.

Главният везир кимна утвърдително.

– А онази, русата, е жената на Джем – продължи Каитбай. – Синът му е от нея. Така като гледам, скоро ще му роди още едно дете.

– Името ѝ е Нада. Сръбкиня е.

– Сръбкиня? Не е мюсюлманка, значи?

Везирът замълча.

– Утре, ако османецът стане падишах, наследникът му ще бъде роден от неверница.

– Точно така, повелителю мой.

– Това е османска приумица. Взимат си невернички! А после

– …заставят ги да приемат исляма.

– Глупости! Откъде знаят какво ѝ е на сърцето? Не се става мюсюлманин само с произнасянето на няколко думи.

Каитбай отново посочи към прозореца.

– А коя е онази, която разговаря с майката на Джем?

– Слугиня.

– Слугиня? – удиви се султанът. – Майката на османеца разговаря с някаква прислужница и се усмихва… Не е за вярване!

Каитбай се загледа в четвъртата жена.

– Онази тя ли е?

– Да.

Султанът подръпна заострената си брада. Хвърли бърз поглед към събеседника си.

"Намислил е нещо" – рече си везирът. Добре познаваше господаря си. Когато започнеше да крои някакъв план, винаги се хващаше за брадата.

– Гледай ти! – промълви Каитбай. – Майката на султана другарува с прислужниците. Не я интересува много, че сръбската невеста на Джем е изостанала назад.

Египетският владетел бодна с пръста си по гърдите везира няколко пъти.

– Мисля, че се досещам кой е подхвърлил кобрата в палатката на слугинята.

Султанът се обърна и пое към вратата.

– Наблюдавай я внимателно! Да не ни докара някоя беля.

39

Безпокойството на Феримах бе на ръба да се превърне в паника. Момичето вървеше към вътрешното отделение на харема в мамелюшкия дворец. Когато преди малко ѝ казаха, че първата жена в харема я очаква, буца заседна на гърлото ѝ.

Защо ли я търсеше тази височайша особа?

Какво ли можеше да иска жената на мамелюшкия султан от една прислужница?

От времето, в което бе служила в османския харем в Истанбул, бе научила, че жените могат да бъдат далеч по-жестоки от мъжете. Както и много по-опасни. Примерът с Нада го доказваше.

"Дали жената на мамелюшкия султан ще бъде по-коварна и опасна от наложниците в османския харем?"

Отвори вратата, която водеше към спалните помещения. Вътре се суетяха поне двайсет млади момичета. Едно от тях се отправи към Феримах с решителна крачка. Беше много красиво и младо. Огромни, изписани очи, прав нос, чувствени устни, големи и стегнати гърди, тънка талия, дълги бедра. Дали осъзнаваше хубостта си?

Спря пред Феримах. Постави ръце на кръста. Наклони леко глава на една страна. Изгледа слугинята с изпитателен поглед.

– Коя си ти, черноочке?

Феримах усети враждебност в гласа на момичето. Как можеш да си настроен враждебно към някой, когото виждаш за пръв път? "Смята ме за съперница" – досети се слугинята. Наложниците постоянно се състезаваха и враждуваха помежду си. Такъв бе законът на харема. Ако султанът избере една, ще пренебрегне друга.

– Името ми е Феримах. А ти коя си?

– И гласът ти е ужасен, също като външния вид!

Момичето свали ръцете си от кръста.

– Шегувам се! – продължи тя. – Не се докачай веднага! Знаеш, че си много красива, нали?

– И ти си много красива, но все още не съм научила името ти.

– Лайла. От Кения съм. А ти?

Феримах се престори, че не е разбрала.

– Първата жена ме е повикала.

– Наложница ли ще ставаш?

– Наложница ли?

– Тя подбира момичетата.

Феримах понечи да продължи напред, но момичето не я остави на мира.

– Ако не искаш да ставаш наложница, по-добре не я поглеждай.

– Защо?

– Очите ти са много красиви.

Феримах и Лайла преминаха заедно през три салона и накрая спряха пред една врата.

– Оттук нататък продължаваш сама – каза Лайла. – Дано не те хареса!

Свеж полъх погали лицето на Феримах. Намираше се в обширно и дълго помещение със засводен таван, обточено с колони. От арките на тавана се развяваха тюлени пердета. Вероятно при влизането ѝ някое от тях я бе докоснало по бузата.

За разлика от предишното шумно помещение, тук цареше спокойствие. Четири мраморни стъпала водеха до салон, по средата на който имаше басейн. Едно от насядалите около водата момичета свиреше на уд.

Красавиците въобще не обърнаха внимание на умиращата от притеснение Феримах.

"Къде ли е първата жена?" – зачуди се слугинята, като не смееше да пристъпи и крачка напред.

– Ела! – долетя отнякъде глас.

Феримах се огледа, но не успя да разбере откъде идва гласът. Слезе по стълбите и се приближи към басейна. Едно от момичетата стана и направи знак на слугинята да я последва. Тръгнаха към дъното на салона. Спряха пред засводено сепаре с удивителни резбовани мраморни плочи. Пред него от тавана до пода се спускаше като водопад ефирен син тюл. Господарката се бе скрила зад шумолящите тюлени завеси.

Мамелюшката слугиня се поклони. Феримах стори същото. Успя да различи очертанията на жената зад надиплените тюлени пердета. Тя се бе излегнала на кушетка, поставена върху издигната площадка. Единият ѝ крак се виждаше съвсем ясно. Четири полуголи момичета усърдно я разхлаждаха с ветрила.

Придружителката на Феримах разтвори леко тюлените завеси.

Феримах едва не извика от учудване.

Очакваше да види някоя старица. Срещу нея лежеше може би най-красивата жена, която бе срещала през живота си.

Тя бе не само прекрасна, но и млада.

Феримах не бе виждала египетския султан, но бе чула, че е много възрастен. Учуди се, че един старец си е взел толкова младо момиче за жена.

"А защо да не си вземе? – хрумна ѝ тутакси. – Все пак не е кой да е."

Жената върху кушетката се размърда. Спря погледа си на Феримах.

Слугинята си припомни думите на Лайла: "По-добре не я поглеждай!".

Бързо заби поглед в пода и коленичи.

– Значи ти си слугинята Феримах?

Феримах кимна леко с глава.

– Сега разбирам защо баща ми пожела да те видя.

"Какво, баща ѝ ли?" – удивено си помисли Феримах.

– Какво те учудва? – обади се господарката.

Слугинята се стресна още повече, като разбра, че не е успяла да прикрие удивлението си. Загуби ума и дума.

"Защо султанът е поискала дъщеря му да ме види? – недоумяваше Феримах. Предчувстваше, че предстои нещо лошо.

– Никой ли не те предупреди, че съм дъщеря на Каитбай?

– Никой.

– И какво, ти си помисли, че съм наложница на султана?

Жената се разсмя, но слугинята продължаваше да стои с наведена глава.

– Защо не поглеждаш към мен?

Феримах бе твърдо решена, че няма да вдига поглед от пода.

– Нека видя очите ти!

Слугинята промърмори нещо неясно в отговор. Зад тюлените пердета се разнесе смях. Жената се изправи. Беше облечена единствено с фина туника без ръкави със заоблено изрязано деколте. Дрехата ѝ имаше дълга цепка от едната страна. При всяка нейна стъпка кракът ѝ се оголваше.

Приближи се към Феримах. Хвана лекичко брадичката ѝ и я повдигна нагоре. Слугинята бързо стисна очи.

– Защо се държиш така?

Феримах усети, че няма как да се измъкне. Трябваше да отговори.

– Казаха ми да не ви поглеждам.

Жената се засмя. Четирите слугини с ветрилата също се разкискаха.

– Защо?

– Ами… защото вие избирате наложниците.

– Така е. Ти си тук, за да бъдеш избрана. Баща ми приема единствено момичета с красиви очи.

Дъщерята на Каитбай мина покрай Феримах.

– Ела с мен!

Феримах се изправи и последва нежния аромат, който оставяше след себе си жената.

– Баща ми ти е хвърлил око. Каза ми и аз да те видя.

Феримах усети, че ѝ прилошава. "Султанът е поне на шестдесет години – мина ѝ през ума. – Може да ми е баща. Ужас! Ужас!"

– Ако те одобря и аз – продължи да говори жената, докато вървеше, – баща ми ще те поиска за подарък от султан Джем. Той няма как да му откаже. Ще заживееш тук.

Феримах потръпна. Не можеше да си представи живота далеч от Огнения принц.

– Така че по-добре ме погледни. Искам да видя очите ти на светлината.

Слугинята продължи да държи главата си наведена.

– Нима не искаш да влезеш в харема на баща ми?

Феримах осъзнаваше, че ще извърши нечувана грубост, заради която можеше сериозно да пострада, но отвърна смело:

– Не искам!

– Ти си глупаво момиче! – процеди през зъби жената. Въпреки това тонът ѝ не бе нито подигравателен, нито злобен или заплашителен.

– Само една глупачка би отказала да влезе в мамелюшкия харем. Нима цял живот ще бъдеш слугиня на османеца? Тук ще имаш много по-големи възможности.

Дъщерята на Каитбай спря пред последната ниша.

– Ела!

Феримах застана до нея. Завесите на тази ниша бяха кадифени.

– Та какво казвах… – продължи жената. – Ако станеш наложница на баща ми… – Внезапно се разсмя. – Хайде, стига съм те плашила. Въобще нямам такива намерения. Но нима ще ти е лошо, ако те направим жена на някой благородник, с когото взаимно се харесате? Сега вече можеш да ме погледнеш спокойно.

Феримах осъзна, че трябва да прекрати намеренията на жената още в зародиш.

– Моля ви! – коленичи тя пред дъщерята на Каитбай. – Не ми причинявайте това! Аз… аз

– Какво ти? – възкликна жената ядосано, като се стараеше да не изглежда твърде сурова. – Кажи де… Какво има?

"Това момиче изглежда твърде фино, за да бъде слугиня!" – мислеше си господарката в същото време.

Феримах вдигна глава. Погледна нагоре към жената. Черните ѝ очи сякаш горяха.

Дъщерята на Каитбай дълго се взираше в очите на слугинята. Но не за да оцени хубостта им, а защото се опитваше да надникне в душата на Феримах. "Баща ми ще излезе прав, тази глупачка е влюбена в османеца!" – размишляваше тя.

– Умоляваш ме да не те отделям от султан Джем ли?

– Да – едва чуто прошепна Феримах.

– Не чух! Говори по-силно!

– Да!

– Няма да се отделиш от него, така ли?

– Няма.

– Какво? Говори по-силно! Няма да се отделиш от Джем?

"Защо тази жена изведнъж се разкрещя?" – недоумяваше Феримах.

– Няма да се отделя! – извика силно тя. – Бих предпочела да умра.

Внезапно слугинята се сепна от вика си. "Какви ги върша? – притесни се тя. – Защо разкривам чувствата си? Ами ако научи Чичек хатун? Ами ако достигне до ушите на Джем? Кой знае как ще се смеят и ще ми се подиграват! Трябваше да помисля по-рано за това!"

– А ако османецът реши да се отърве от теб?

Феримах посърна. Въобще не ѝ бе хрумнала подобна мисъл. Какво ли щеше да прави, ако Джем реши, че не я иска повече за прислужница? Нада постоянно се опитваше да я изхвърли. "Не, няма да го направи! – обади се сърцето ѝ. – Огнения принц винаги ще иска да съм до него!"

– Не ме ли чу какво те питам? Ако той реши да се отърве от теб?

Главата на Феримах клюмна.

– Пак бих предпочела да умра – простена тя.

– Какво каза?

– Пак бих предпочела да умра! – изкрещя Феримах извън себе си от ужас. – да умра! Разбрахте ли? Да умра!

Дъщерята на Каитбай постави ръце на кръста и се обърна към кадифените завеси.

– Може и да умреш! Веднъж вече си се разминала на косъм от смъртта. Последната вечер преди да пристигнете тук.

"О, боже!" – Феримах така се разтрепери, че чак зъбите ѝ затракаха от страх. Не можеше да се овладее. Опита се да каже нещо, но напразно. "Тя знае! Знае!" – блъскаше се в гърдите ѝ мълчалив вик.

– Успокой се! Няма смисъл да ме залъгваш с лъжи!

Дъщерята на Каитбай плесна с ръце.

– Донесете я!

Една придворна дама се приближи с голяма дървена кутия в ръцете. Спря пред господарката си.

– Ако знаеш какво има вътре, ще разбереш защо исках да те направя наложница. – Жената впери поглед във Феримах. – Ще бъде несправедливо, ако не знаеш подбудите ми. Не можеш да се досетиш, така че най-добре да ти кажа!

Господарката протегна ръка към капака на кутията.

– Искаш ли да надникнеш вътре?

Феримах завъртя глава в знак на отрицание.

– Не искаш. Права си. Гледката е отвратителна.

Жената плесна с ръце и разпореди:

– Отнесете обезглавеното тяло.

Дъщерята на Каитбай помълча известно време, после продължи:

– Знаеш кой е пъхнал змията в палатката ти, нали?

Разбрала, че няма смисъл да отрича, слугинята кимна утвърдително.

– Не искаш да напуснеш османеца и да дойдеш при мен, въпреки че си наясно колко опасен враг имаш?

– Да.

– Нали не се съмняваш, че тя отново ще опита да те убие?

– Да.

– Следващия път може да не си такава късметлийка.

Феримах кимна с глава в знак на съгласие.

– Следващия път оръжието, с което ще те нападне, може да е съвсем различно. Вероятно въобще няма да разбереш как си умряла. Представи си Слугинята отчаяно разтърси глава. Разпитът беше започнал да се превръща в мъчение. Идваше ѝ да извика: "Стига вече! Какво искаш от мен?"

– Много добре знаеш, че тази жена е твърдо решена да те унищожи, и въпреки това искаш да останеш при господаря си?

– Да, искам.

Жената погледна към кадифените пердета с тайнствено изражение.

– Е, щом е така, спокойно можеш да ме погледнеш! Мамелюшкият харем вече не те иска. Върви си!

Феримах погледна с благодарност дъщерята на Каитбай в очите. Поколеба се дали да не целуне накичената ѝ с многобройни пръстени и гривни ръка, но бързо се отказа. Вместо това стори дълбок поклон.

– Върви! – прошепна ѝ жената. – Той скоро ще се върне.

Слугинята извървя разстоянието до басейна заднишком. После се обърна и хукна. Взе четирите стъпала с един скок. В главата ѝ се въртяха хиляди въпроси. Чудеше се дали дъщерята на султана ѝ е приятел или враг.

Изведнъж разтърси рамене. Това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че Джем скоро се връща. Той бе целият ѝ свят.

След като Феримах си тръгна, дъщерята на султана постоя известно време замислена. После промълви:

– Чу ли?

Разтвори кадифените завеси и мина зад тях. Върху една кушетка в нишата се бе разположил султан Каитбай. Лицето му имаше загадъчно изражение. Леко подръпваше брадата си.

– Чух! – отвърна той.

– Точно като в приказките – въздъхна дъщеря му. – Готова е да умре за него.

– Но няма да умре! – поклати глава султанът.

– Онази жена няма да я остави жива. Особено ако османецът стане падишах.

– Онази жена ще остане тук. А момичето ще замине с господаря си. Искам така да подредиш нещата.

Лицето на младата жена грейна в доволство.

– Добре. А какво ще стане с Джем?

– От него зависи – отвърна Каитбай със замислено изражение.

– Защо? Случило ли се е нещо?

– Получих писмо от брат му. Счита приемането на Джем на мамелюшка територия за вражески акт. Предлага ми един милион дуката, за да му го предам жив или мъртъв.

Момичето се разсмя.

– Ако Баязид научи за промяната в намеренията на брат си, няма да даде и пукнато петаче.

– Каква промяна?

– Изглежда, след поклонението в Мека Джем е преосмислил ценностите си. В последното писмо е написал, че е станал нов човек. Вече не го интересуват нито короната, нито тронът. Съвсем е загърбил мисълта за битки и война. По време на молитва Аллах го бил посъветвал да се откаже от властта. В писмото се споменаваше и за някакъв вълк. Риж вълк. Пише, че го е убил. Не знам какво значи това.

Султанът погледна лукаво дъщеря си.

– Джем е златна мина. Няма да го дам без добра печалба.

– Един милион дуката е добра цена.

– Така ли мислиш? – смигна ѝ султанът. – Той е син на Мехмед Завоевателя, султана, който унищожи Източната Римска империя. Всеки би искал да го има при себе си. Но трябва да го накараме да воюва. Това ще повиши цената му.

– Ами ако загине?

Султанът сякаш не чу дъщеря си.

– Кралят на франките го иска. Родоските рицари – също. Както и неаполитанският крал. Смятат ме за глупак. И тримата искат после да го препродадат на папата на много по-висока цена.

Каитбай стана от кушетката. Приближи се към дъщеря си.

– Ако Джем умре, и двамата с него ще загубим. Той – живота си, а аз – златната си мина.

Обърна се и пое към вратата в дъното на нишата.

– Но първо трябва да го накараме да воюва. Ще остави тук майка си и бременната си жена, а самият той ще се върне в Анадола начело на голяма войска.

Когато достигна вратата, султанът хвърли бърз поглед към дъщеря си.

– Ще вземе със себе си трите момичета, които съм му приготвил, и убийцата на кобри. Тя няма да издържи да стои без него тук.

40

Джем наблюдаваше безкрайната синя шир от най-високата кула. Морето бе бурно. Вълните се разбиваха в основите на крепостта със силен плясък.

Днес бе деветият ден, откакто пристигна в Халикарнас. Още сутринта се качи на кулата, измъчван от жегата и неизвестността. Сега се взираше в хоризонта.

Тук щеше да настъпи краят му.

Или да започне ново начало.

Вече девет дни очакваше появата на кораба.

Опитваше се да отгатне откъде ще се зададе.

Рицарят Демистокъл бе казал, че най-вероятно плавателният съд ще се появи от югозапад. "Но не можем да сме сигурни – бе добавил мъжът. – Ако излезе буря или морето е неспокойно, капитанът ще бъде принуден да заходи от юг или запад. Всичко зависи от морето и вятъра."

Така или иначе животът на Джем бе като подхвърлен на вятъра.

Този път Баязид нямаше да изчаква, както постъпи, когато разбра, че брат му е намерил убежище при мамелюците. Вече знаеше, че ако чака, Джем ще има време да намери подкрепление. Ако Баязид бе нахлул с голяма войска на територията на мамелюшката държава, Каитбай вероятно сам щеше да му предаде по-малкия брат. Жив или мъртъв. Вместо това египетският султан даде войска и пари на Джем и той обсади Коня.

Да, този път Баязид бе далеч по-бърз в действията си. Ето, вече бе изпратил Гедик Ахмед паша да обсади халикарнаската крепост. Вероятно скоро щеше да пристигне и подкрепление по море. Така Джем щеше да се окаже обграден – от османския флот по море и от еничарите на сушата. Демистокъл щеше да го предаде без колебание. Нямаше да рискува османците да срутят крепостта само за да защити принца беглец.

Сега Джем ужасно се разкайваше.

Когато се върна от Мека, се бе отърсил от всичките си амбиции и съблазни. Чувстваше се чист като ангел.

Не искаше да приеме трите наложници, които Каитбай му бе подготвил за подарък.

– Вече съм хаджия, султане. Въздържам се от плътски удоволствия.

Каитбай избухна в смях.

– Наложниците са разрешени от Корана. Какъв султан ще си без наложници? Пък и състоянието на жена ти… не позволява… нали знаеш… – отвърна той.

След дълги увещания Джем се съгласи да вземе трите млади хубави момичета.

Очакваше, че Нада ще вдигне голям скандал, но този път жена му го учуди. Повика трите момичета, запозна се с тях и седнаха да си говорят. Вероятно спокойното поведение на Нада се дължеше на увереността, че мъжът ѝ скоро ще стане падишах. "На моят султан му трябва харем!" – вероятно си мислеше сръбкинята. А тя щеше да е най-важната жена в харема. Надиде валиде султан, родила наследници на падишаха.

Едно от момичетата бе египтянка на име Айша. Втората – нубийката Шаразат, бе с много тъмна, почти черна кожа. Косата ѝ бе къдрава и по момчешки къса. Най-млада бе третата – вавилонката Далила.

Джем въобще не ги поглеждаше, но Нада започна да им измисля занимания още от първия ден. Всяка вечер Далила пееше песни.

Джем никога нямаше да забрави реакцията на Феримах през първия ден, в който момичетата се появиха в дома му. Слугинята дори не ги погледна, цялото ѝ внимание бе насочено към господаря ѝ. Въобще не я интересуваше, че момичетата са красиви и млади. За нея бе важно какво е отношението на Джем към тях. След като го наблюдава известно време, тя само весело разтърси глава и се усмихна.

Феримах въобще не разговаряше с момичетата. Дори сега, в тази малка, тясна крепост, където едва ли не постоянно седяха една до друга. Не обелваше и дума.

Когато Джем се върна от Мека, майка му едва го позна. А щом чу, че се е отказал да воюва, недоволно замърмори: "Не мога да повярвам, че си в състояние да говориш така! Нима си забравил каква цена ще трябва да платиш?"

Не беше забравил.

Нима можеше да забрави? Живееше с този страх от ранно детство.

Разпоредбите на кануннамето.

Примката на палача!

Смъртта!

Все пак се надяваше, че брат му ще му прости.

Джем изпрати писмо на Баязид от Мека: Мисълта за престола вече не ме блазни. Нека ти да бъдеш султан. Тук, в Мека, открих, че най-голямото богатство не идва от престола и короната, а от благоволението на Аллах.

Османският принц получи отговора на брат си едва след като се върна в Кайро: Щом е така, защо оставяш брат ти да скърби заради теб?

Баязид му даваше знак да се върне.

Не казваше обаче каква съдба ще му отреди в пределите на Османската империя. Принцът се надяваше да го изпратят в някое затънтено кътче далеч от столицата.

Когато Джем спомена намерението си да се завърне в османските земи, Нада направо полудя.

– Ще те убие! – развика се тя. – Ще те убие!

Чичек хатун не пророни нито дума, само заплака неутешимо.

Феримах? Тя мълчеше. Няколко пъти я попита за мнението ѝ, но всеки път тя му отговаряше: "Ти си султанът, ти трябва да решиш. Аз съм само писар".

Джем се чудеше къде да се скрие от постоянните писъци и ревове.

Султан Каитбай също не спираше да крещи в лицето му. Непрекъснато повтаряше:

– Аз спазих обещанието си, османецо. Спази и ти твоето.

Джем разказа на египетския султан, че е писал на брат си.

– Няма смисъл от кавгите между роднини. Най-добре да призная Баязид за падишах. Ще отида в столицата и ще коленича Не можа да довърши изречението. Каитбай се разкрещя:

– И кой ми казва това? Султанът, който потърси убежище при мен! Султанът, който поиска да му дам войска и пари, който ме помоли за подкрепа, за да възвърне престола си!

– Аз… само

– Слушай! – скочи мамелюкът. – Поиска войска – осигурих ти, поиска пари – дадох ти. Вземай парите! Заради теб си развалих отношенията с османската столица. И сега, когато брат ти се разгневи, изведнъж се свиваш в ъгъла и започваш да трепериш като малко дете. Това ли ти е благодарността за помощта, която ти оказах?

Това бяха тежки думи. Може би най-тежките, които Джем бе чувал през живота си.

Каитбай имаше право.

Джем го бе подвел. Султанът бе повярвал на думите му и бе развалил отношенията си с Баязид. Ако Джем се откажеше от битката за престола, означаваше да зареже Каитбай по средата на пътя.

Принцът бе на път да загуби приятелството на Каитбай, а това бе не по-малко опасно от враждата с Баязид.

Една вечер разгневеният египетски султан каза на Джем:

– Не ме интересуват приказките ти за вълка! Брат ти ми предложи един милион златни дуката за теб. Жив или мъртъв. Разбираш ли? Жив или мъртъв. Аз отхвърлих предложението му. Защо? Защото ти бях дал дума. Мъжка дума. А аз държа на думата си.

Джем разбра, че вече не е в безопасност в Кайро. Дворецът на мамелюците се бе превърнал в смъртоносен капан.

Жив или мъртъв… Срещу един милион златни дуката

Най-накрая Каитбай му бе заявил с тон, който не търпеше възражения:

– Заминаваш да воюваш! Майка ти, синът ти и жена ти ще останат при мен. Синът ти е още малък. Жена ти скоро ще роди. Тук ще са на сигурно място. Поведи войската и завземи престола. После ще ти ги изпратя в столицата заедно с богати дарове.

Джем си припомни как пламна лицето му, когато чу тези думи. Какво означаваше това? Защо този човек искаше да го отдели от семейството му? Най-после османският принц прозря коварните намерения на Каитбай.

Султанът щеше да задържи майка му, Огуз, Нада и все още нероденото бебе като заложници. Едва тогава Джем осъзна, че и той самият е пленник. Пленник, който струва един милион златни дуката.

Каитбай му бе казал съвсем открито: "Върви да воюваш, иначе – лошо!".

Нада не оставаше по-назад с увещанията си. Сякаш двамата се бяха съюзили. "По-добре да умреш, вместо да живееш като страхливец! – непрекъснато повтаряше тя. – Сега дори слугините в мамелюшкия дворец те смятат за пъзльо. Далила чула да те наричат така. Момичето плака толкова горчиво."

Защо Далила е плакала, когато са го нарекли страхливец, като двамата дори не бяха заставали лице в лице! Ето това не разбираше Джем.

– Аз ще замина, но ти ще трябва да останеш тук. Ще бъдеш заложница. И то в твоето състояние! – опита се да обясни той на Нада.

– Какво ми е на състоянието? Тук няма ли акушерки? Все ще изродят бебето. Ти мен не ме мисли. Защо ще ме държи за заложница? Аз каква власт имам? По-скоро Негово Величество султанът иска да си спокоен за близките си, докато воюваш.

Но дали бе така?

Още от началото Джем се бе досетил, че лека-полека ще прекършат упорството му.

Един месец след като се върна от поклонническото пътуване принцът отново чу воя на рижия вълк.

– Майко, как да постъпя според теб? – попита той Чичек хатун. – При мамелюците вече не съм в безопасност. Баязид е обещал един милион дуката за главата ми. Имам съмнение, че Каитбай е намислил да ме продаде.

– Това съмнение чак сега ли се пробуди у теб? Ако се смяташ за падишах, бори се за престола. Ако не – остави се на съдбата. Но трябва да вземеш решение, сине. Вече е крайно време.

През този ден Джем си припомни, че майка му отдавна не го нарича нито "султане", нито "принце", а просто "сине".

"Дали да го смятам за обида? – замисли се Джем. – Всъщност кой съм аз?"

Нима беше престъпление да бъдеш обикновен син? Не знаеше.

– Пожелавам ти да не се разкайваш за решението си, сине! – му бе казала в заключение Чичек хатун.

Но сега Джем се разкайваше. Съжаляваше, че е послушал другите и е избрал да воюва. Упрекваше се, че е съживил рижия вълк.

Отначало всичко вървеше според плановете на Джем.

Влетя в Анадола като вихър, начело на войската, създадена с парите на султан Каитбай.

Военнатата армия бе предшествана от една друга войска.

Войска от глашатаи с тъпани.

Те ходеха от село на село, от град на град, удряха по тъпаните и викаха, колкото им глас държи.

Дум! Дум! Дум!

– Слушай, народе Дум! Дум! Дум!

– Любимият син и наследник на Мехмед Завоевателя, султан Джем, извърши поклонение в Мека Дум! Дум! Дум!

– Разгласявайте навсякъде тази новина… Нека целият свят да научи.

Дум! Дум! Дум!

– Първият османски владетел хаджия султан Джем се завърна в родината си.

Каитбай се оказа прав. Поклонението пред гроба на пророка Мохамед бе възприето от населението като признак за набожност и святост. Хората зарязваха нивите и дюкяните си и се присъединяваха към войската на Джем.

Принцът достигна до Коня, без да срещне никаква съпротива, и обсади града. Смяташе, че за четири-пет дни ще успее да го превземе.

Не успя.

Пристигна вест, че Гедик Ахмед паша идва на помощ на града, начело на петдесетхилядна войска. Тази новина повдигна духа на бранителите на крепостта.

Приближаването на Гедик сериозно разтревожи Джем. Той не мигна цяла нощ. "Няма отърване от теб, Гедик" – мислеше си принцът.

На следващия ден вдигна обсадата и пое към Анкара.

"Съдба! – обаждаше се рижият вълк. – Тимур победи Баязид Йълдъръм на полето край Анкара. Нима се надяваш да победиш Баязид II на същото поле?"

Три поредни нощи Джем сънува дервиша Руми.

В съня му Руми не пожела да говори с него.

Джем искаше да се прибере в Кайро, но усещаше, че няма да успее. Това бе най-големият му страх. Още на тръгване от Египет го налегна болезненото предчувствие, че повече никога няма да види сина си Огуз, да погали косите му и да го притисне към себе си. Предусещаше, че целува ръката на майка си за последен път. Повече нямаше да срещне нито нея, нито Нада. Никога нямаше да докосне нероденото бебе. Дали отново щеше да му се роди син? Надяваше се този път да бъде дъщеря.

Каитбай застави Джем да остави семейството си в Кайро, но настоя принцът да вземе със себе си трите нови наложници. Когато османецът го погледна с удивление, султанът подръпна брадата си и заяви:

– Един султан не бива да тръгва на поход без харем. Жените разпалват мъжествеността и така воинът държи по-уверено меча си.

Джем се чудеше защо Каитбай му прикачи тези момичета. Дали бяха шпиони на мамелюшкия владетел? Със сигурност. Но може би имаха и друго задължение.

Например да убият Джем.

Най-големите страхове на принца се сбъднаха.

На бойното поле край Анкара този път победителят се наричаше Баязид. Всъщност победата извоюва Гедик Ахмед паша. Гедик отново тръгна по петите на Джем. Не беше нито прекалено близо, нито далеч, но неотлъчно следваше претендента за османския престол.

Преди една година Джем първо се надяваше да намери спасение при Рамазаноглу. После сметна, че мамелюшкият султан му дава шанс за ново начало. Но сега? Сега нямаше нито къде да отиде, нито доверен приятел, при когото да се прислони.

Джем бе потънал в подобни размисли, когато една вечер слугите известиха:

– Един неверник иска да говори с вас.

В палатката му влезе мъж, облечен в броня. Под мишницата си държеше сваления си шлем. Джем видя за пръв път през живота си шлем с капак на процепа за очите. Как ли виждаше този човек през малките отвори, които бяха оставени за гледане? На Джем му стана смешно, въпреки отчаяното му положение в момента.

На какво заприличва човек от страх? А нима той самият не бе допуснал най-големите си грешки от страх?

От пояса на рицаря висеше дълъг меч. Върху бронята си бе облякъл риза без ръкави, която отдавна бе загубила белия си цвят. В средата ѝ бе избродиран червен кръст.

Мъжът коленичи и заяви тържествено:

– Аз съм пратеник на Пиер Д'Обюсон, Велик магистър на родоските рицари[34]. Великият магистър пожела да ви известя, че за него ще бъде чест да ви приеме на остров Родос.

Родос!

"Първо Египет, а сега Родос" – размишляваше Джем, докато слушаше предложението на рицаря.

Мястото на новото му заточение.

"Не бъди такъв песимист – веднага чу гласа на рижия вълк в главата си. – Нямаш време да умуваш, приеми веднага! Тръгвай, без да вдигаш много шум. Какво повече можеш да искаш? Пред теб се отваря нова врата. Нова възможност. Нима не виждаш? Това е лъч на надежда."

Да, Родос наистина му предлагаше нова надежда. Ако не друго, поне бе намерил някакво убежище.

– Рицарят Пиер Д'Обюсон заявява готовността си да постави под ваше командване военните си сили, за да продължите борбата си. Ако приемете поканата му, ще изпрати специален кораб, който да превози вас и придружителите ви до Родос.

– Кораб ли? А откъде ще се вземе корабът?

– От крепостта Халикарнас. Командирът на крепостта – рицарят Демистокъл, ще бъде на ваше разпореждане.

Рижият вълк у Джем се развълнува: "На острова ще се подготвиш за война, принце. Всички християнски крале ще бъдат под твое командване. Когато си готов, отново ще нападнеш Баязид и този път ще го смажеш!"

41

Джем усещаше, че е крайно време да се разправи с рижия звяр. "Махай се! – пое дълбоко въздух принцът. – Остави ме на мира! Не те искам!"

Сякаш чу присмех в съзнанието си. Вълкът се смееше. "Не се самозалъгвай, султане! Ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели."

Звярът беше прав. Джем усещаше, че се заблуждава. Вече нямаше отърване. Вълкът бе неговият съдник, господар и повелител. Щеше да постъпи така, както му заповяда той. Звярът се роди в съзнанието на Джем още когато той беше съвсем малко момче. Създаде го страхът от законите на кануннамето на баща му. Вълкът беше безсмъртен.

В момента обаче принцът не мислеше за война, а за Феримах. Вече бе разбрал, че победата не му е спътник. Нямаше смисъл да отрича ориста си. Вероятно щеше да направи още един опит да отнеме престола от брат си, но едва ли щеше да стигне далеч. Можеше да спаси поне Феримах.

Спомни си деня, в който я видя за пръв път. Сутринта, в която тръгваха от Истанбул, след злополучното свикване на Дивана. Погледът му попадна случайно на нея, докато тя се опитваше да си пробие път, за да се приближи към него. После много се учуди, когато я съгледа по пътя за Кастамону да носи вода към каретата на майка му.

"Може да се каже, че сме израснали заедно – размишляваше Джем. – И двамата бяхме деца."

Колко ли години бяха изминали оттогава? Пет? Десет? Или сто? Спомни си как заедно бяха оплаквали Дилрюба.

Не можеше да остави предаността и смелостта ѝ без отплата. Колко мъже го изоставиха по средата на пътя. Джем с очите си бе видял как хората му се разбягват като пилци и в полето при Йенишехир, и в Коня, и край Анкара… Дълго време Феримах бе воювала рамо до рамо с него. Имаше право на свобода и собствен живот. Джем реши, че ще освободи момичето на първото безопасно място, на което пристигнат.

И ето че този момент настъпи. Ако корабът дойдеше, щеше да вземе на борда само наложниците си, без Феримах. Нямаше право да завлича и нея в неизвестността. Щеше да ѝ каже: "Върви, спасявай се!".

Внезапно Джем се почувства сякаш го изгаря огън.

– Ах, Феримах! – въздъхна той.

– Какво има, господарю?

Принцът се обърна. Не бе забелязал кога прислужницата е застанала зад гърба му.

Косите ѝ се развяваха на бурния вятър. Феримах беше тъй красива, въпреки преживените трудности и умората.

– Какво ще желаете, господарю?

Джем искаше толкова много неща, та не знаеше откъде да започне?

Загледа се отново към хоризонта.

– Дали ме излъгаха? Колко време чакаме вече, а кораб няма и няма.

– Ще дойде!

– Кога, Феримах? Гедик паша е на един хвърлей разстояние.

– Но не напада!

Джем се усмихна.

– Боен другар на баща ми. Как ще ме погуби?!

– Ще му върнете жеста, когато се възкачите на престола.

– Наистина ли все още вярваш, че е възможно да се кача на престола? – запита Джем с горчива усмивка.

Момичето нямаше време да отговори, защото в този миг часовоят от западната кула извика:

– Кораб на хоризонта!

От стълбището веднага се разнесе гласът на Демистокъл:

– Къде?

– Югоизточно от Кос! – провикна се отново часовоят.

– Кос ли? – не разбра Джем.

– Остров, който не се вижда от тази кула – поясни Демистокъл, който тъкмо бе излязъл на наблюдателната площадка. – Ето, натам трябва да гледате. Корабът ще се покаже зад този нос. Ето го!

Много, много далече на хоризонта, сред синята шир Джем съгледа малко червено петънце.

– Онова ли?

– Да.

– Кога ще пристигне?

– Трябва да се приготвяте. Има попътен вятър. Тук вече не сте в безопасност. Предполагам, че капитанът дори няма да хвърли котвата. Ще отплава веднага щом стъпите на борда.

Осемте стрелци бяха заели позиция. Осемте най-точни стрелци в цялата армия се бяха промъкнали незабелязано от рицарите достатъчно близо, за да достигнат стрелите им право в целта. Осмината държаха под око едновременно каменния пристан на крепостта и навеса на съседния хълм, под който седеше Гедик Ахмед паша. Стрелите щяха да полетят при първия знак на пашата.

Гедик паша се бе досетил за намеренията на Джем веднага щом принцът подкара коня си по посока на Ментеше.

Всъщност пашата се надяваше, че Джем ще поеме точно натам. Той вече не можеше да тръгне на изток – към мамелюшките владения. Каитбай със сигурност щеше да му отсече главата и да я изпрати на Баязид. Така че Гедик заварди всички пътища в тази посока. Принцът нямаше къде да отиде, дори да поеме на север или запад. Така че единственият път, който оставаше открит за него, бе на юг. Оставен без избор, Джем поведе останалата с него шепа хора натам.

Малко преди да достигне планините Ментеше обаче, принцът направи неочакван завой и пое на запад.

Защо избра да тръгне в тази посока?

"Хитрец!" – подсмихна се тайничко Гедик Ахмед паша.

Джем се насочи към единствената останала християнска крепост в Анадола.

Халикарнас!

Тя бе в ръцете на родоските рицари.

Оттам принцът щеше да се опита да се добере до Кипър или Родос.

Но само ако успееше да намери кораб.

"В Родос отивай, сине! – съветваше го мислено Гедик. – Тук вече няма живот за теб!"

Внезапно до пашата долетя гласът на един от войниците, които бе поставил, за да наблюдават морето:

– Кораб!

Гедик Ахмед стана от камъка, върху който седеше.

Засенчи очите си с длан и се взря в морето.

Опитното му око веднага разпозна червения кръст върху платното на плавателния съд.

Значи идваше от Родос!

"Точно както се надявах! – зарадва се Гедик. – Родоските рицари са изпратили кораб, за да вземе Джем." Пашата осъзнаваше, че извършва предателство ако не спрямо османската държава, то поне срещу Баязид, но не можеше да си представи, че ще изцапа ръцете си с кръвта на син на Мехмед Завоевателя. Дори ако това му бе възложено от друг син на покойния султан.

"Ех, нещастно дете! – мислеше си Гедик. – По-добре да се беше родил син на прост мелничар, вместо да те сполети такава злощастна съдба."

Корабът скоро щеше да достигне крепостта. Джем щеше да се озове на открито, докато се качваше на него. Точно тогава Гедик Ахмед паша трябваше да даде знак на стрелците да стрелят.

Щеше ли да събере сили да направи такова нещо?

Ако не го стореше, самият той щеше да бъде заклеймен като предател. Султан Баязид и бездруго го гледаше с лошо око заради предишния път, при който бе изпуснал Джем. Тогава обаче Баязид все още не бе укрепил добре властта си и не посмя да накаже един толкова популярен пълководец. Но сега Корабът приближаваше. Вече се различаваха моряците, които се качваха и слизаха по въжената стълба.

Осемте стрелци се подготвиха за стрелба.

Командирът на крепостта не беше сгрешил.

Родоският кораб не доближи кея. Остана в открито море. Джем трябваше да достигне до него с лодка.

Когато Демистокъл почука на вратата му, Джем бе напълно готов, но се чувстваше притеснен до безумие.

Настъпи мигът, от който се страхуваше толкова много. Моментът, когато трябваше да се раздели с Феримах.

Как ли щеше да ѝ каже, че ще я остави на брега?

Как ли щеше да живее без нея?

Рицарят се поклони дълбоко на Джем.

– Жените вече са на борда. Ако сте готов, да тръгваме!

Принцът помисли, че и Феримах се е качила на кораба.

Опита се да потисне вълната на радост, която го заля. "Трябва да спазя решението си и да не причинявам повече беди на момичето. Ако се е качила, ще слезе. Тя ще остане тук."

– Колко жени качихте? Да не е станала някоя грешка? – бавно попита Джем.

Демистокъл се постара да прикрие раздразнението си. "Вместо да си спасява кожата, този си брои жените" – ядовито си помисли той.

– Три жени, Ваше Височество – отговори рицарят със спокоен тон.

Феримах бе останала на брега. Изведнъж Джем бе завладян от съмнението, че слугинята може да се е качила на борда на мястото на някоя от наложниците. Ако бе прозряла намеренията му, със сигурност би постъпила така.

– Да тръгваме! – подкани го нетърпеливо рицарят.

Когато тръгнаха към кея, Джем с изненада видя, че двадесет рицари са се строили от двете страни на изхода, водещ към мостика. Те щяха да образуват с щитовете си заслон над главата на принца, щом той излезеше от крепостта.

– Предпазна мярка – обясни Демистокъл. – По околните хълмове може да са се скрили стрелци.

Джем тръгна прикрит от щитовете. Внезапно дочу шум от познати стъпки зад гърба си. Феримах тичаше, за да го настигне.

Не искаше да я вижда. Нямаше сили за това.

– Господарю!

Джем се престори, че не я чува. Ускори крачка.

– Господарю!

Отново не се обърна. От лодката го деляха не повече от пет крачки.

– Джем!

О, боже! За пръв път Феримах се обръщаше по име към него. Как можеше да не откликне на този отчаян вик?

Спря. Обърна се. Рицарите също.

Феримах падна на колене и протегна ръка към Джем.

– Не ме оставяйте!

Сълзите по бузите ѝ блестяха като бисери на слънцето.

– Не ме оставяйте, принце!

– Няма как!

Коремът на Джем се сви на топка. Ако рицарите не го гледаха, щеше да изтича до Феримах, да я вдигне от земята, да я прегърне, да целуне ръцете ѝ, а после да каже: "Знаеш, че няма връщане от това пътуване, нали?"

– Не ме оставяйте! – продължаваше да моли момичето с протегнати нагоре ръце.

– Дори да отивам на смърт ли?

– Дори тогава.

Джем излезе от навеса от щитове. Спусна се към Феримах. Рицарите наблюдаваха изумени действията му.

Стрелците се чудеха какво да сторят. Отдавна бяха опънали тетивата. Трябваше само да пуснат стрелите.

Чаканият знак обаче не идваше.

Ръцете им вече започнаха да треперят от голямото напрежение.

Защо се бавеше Гедик Ахмед паша?

Изменникът внезапно се показа изпод заслона на рицарските щитове. Сега вдигаше от земята някакъв човек. Една стрела бе достатъчна.

Погледнаха отново към хълма, на който стоеше Гедик паша. Не се забелязваше никакво движение.

От мястото си не можеха да видят, че завоевателят на Отранто плаче.

42

Великият магистър Пиер Д'Обюсон се опитваше да изглежда спокоен, но напразно. Постоянно ставаше от мястото си и отиваше до прозореца, за да погледне към морето.

Дворецът на хоспиталиерите се издигаше на най-хубавото място на острова, но Д'Обюсон бе избрал да чака в една от кулите на портата на Великия магистър, която сякаш изникваше от морето. Портата бе толкова голяма, че бяха необходими поне седемдесет души, за да я обхванат. В подземията на всяка от двете кули, построени от двете страни на вратата, имаше тайни проходи, водещи до двореца, както и многобройни изби. Етажите бяха заети от складове с провизии и спалните на рицарите, а на таваните бяха разположени оръжейните. Най-горе, освен стрели и копия, стояха в готовност и няколко огромни казана, които рицарите пълнеха с вряло масло, в случай че врагове се опитваха да разбият портата. На другите места бреговата ивица около крепостта бе толкова тънка, а стените толкова високи, че бе почти невъзможно някой да се изкачи по тях.

Стаята на Великия магистър се намираше на последния етаж на дясната кула. Сега Пиер Д'Обюсон размишляваше, докато наблюдаваше морето. Трябваше да посрещне дългоочаквания гост подобаващо. Първото впечатление бе от изключителна важност, за да проработи планът му. Османецът трябваше да повярва, че е намерил съюзник, на когото може да има доверие. Нямаше да бърза. Щеше да действа внимателно. Стъпка по стъпка.

Съвсем точно щеше да изпълни инструкциите от писмото на папа Сикст IV.

Бъди щедър. Не се скъпи. Дървото трябва да бъде добре поливано, за да даде сочни плодове – пишеше му папата.

Д'Обюсон отново погледна към морето. За кой ли път през този ден. Пред очите му се разстилаше единствено необятна синя шир. Не се задаваше никакъв кораб.

– Нищо ли не се вижда?

Въпросът на кардинал Георгис Димитриус подразни Пиер Д'Обюсон. Кардиналът знаеше отговора много добре, но питаше само за да изнерви допълнително Великия магистър.

Самият Димитриус се дразнеше от шума, който вдигаше Д'Обюсон с железните си ботуши при постоянното си разхождане от стола до прозореца и обратно.

Пиер спря. Сключи ръце зад гърба си и погледна към кардинала. "Какъв глупак! – помисли си магистърът. – Щях ли да вися тук, ако се задаваше кораб!"

– Не се вижда.

– Дали… – Силна кашлица задави кардинала и той не можа да изрази мислите си.

Изчака малко пристъпът да отмине, после недоволно промърмори:

– По дяволите! Тази кашлица ще ме убие.

Великият магистър се приближи към малката маса и седна до нея. Постави ръце на плота.

– Какво казват лекарите? – попита той от учтивост.

– Какво могат да кажат? Предписват ми нови и нови сиропи, кой от кой по-горчив. Поне да имаше полза от тях! Напротив – по-зле става! Понякога се чудя дали не ме тровят. Дано Господ им прости!

Рицарят се засмя.

Кардинал Димитриус обърна към него искрящите си очи. Много добре знаеше, че Пиер Д'Обюсон го мрази, но този факт не го впечатляваше. Той носеше на плещите си петвековно наследство в името на Бога. Димитриус бе свещеник към Ордена на хоспиталиерите, чиято мисия бе да възкреси християнската власт по Светите земи.

Всъщност тази задача се отнасяше преди всичко за Пиер Д'Обюсон. Само че настоящият Велик магистър на хоспиталиерите бе подчинил почти напълно ордена на папата, тъй като смяташе, че само римският първосвещеник е в състояние да освободи Божи гроб от варварите неверници.

Георгис Димитриус много искаше Рим да успее, но отдавна не вярваше, че е възможно. Вече хиляда години всички опити се проваляха. От тази идея остана само Орденът на хоспиталиерите.

– Ами ако корабът въобще не е стигнал до Халикарнас? – подхвърли кардиналът.

"Затваряй си гадната уста!" – помисли си рицарят. Въобще не му се слушаха подобни приказки. Изправи се ядосано. Ботушите му затрополиха по каменния под. Отново заби поглед в прозореца.

Морето бе пусто. Също като преди пет минути.

– Сигурно са се натъкнали на вражески кораб.

Пиер Д'Обюсон настръхна. "Глупав дърдорко!" – идеше му да изкрещи, но вместо това, без да откъсва очи от прозореца, отвърна:

– Да не дава Господ, отче! Как ви минават през ума подобни неща?

– Корабът закъснява. Какво друго да мисля?

– Османската флота не се е мяркала скоро наоколо.

– Още по-лошо. Те са като призраци. Не е ясно откъде ще изникнат. Казват, че малоазийските брегове са пълни със заливчета, в които османските кораби могат да се скрият.

Пиер Д'Обюсон знаеше това много добре. Познаваше отлично всяко заливче, заветно място или пещера на сушата срещу острова. Ако няколко леки османски галери се бяха скрили в някой залив, те много бързо щяха да излязат и да пресекат пътя на кораба. Наистина можеше да се има доверие на капитан Цезар и топовете, но малките османски галери бяха много по-леки и маневрени.

– Да не дава Господ! – повтори отново Д'Обюсон.

Димитриус стана и се запъти към прозореца.

– И вие се притеснявате, нали?

Пиер Д'Обюсон го изгледа свирепо.

– Притеснявам се, че парите, които платихме на султан Каитбай, ще отидат на вятъра.

Кардиналът замислено кимна.

– Естествено! Един милион златни дуката не са малко пари. Ако с османеца се случи нещо, сърцето на Светия отец ще се пръсне.

Кардиналът погледна изпитателно Д'Обюсон, за да провери дали думите му са оказали очакваното въздействие. "Всъщност твоето сърце ще се пръсне" – помисли си рицарят и се зачуди дали Франческо дела Ровере би оставил жив човек, заради когото е загубил един милион златни дуката.

Магистърът се канеше отново да каже: "Да не дава Господ!", но после се отказа. Винаги му бе толкова трудно да разговаря с кардинал Димитриус. Този човек все си мислеше най-лошото.

Димитриус също се приближи към прозореца. Навря главата си в малкия отвор. Брадата му почти щеше да докосне бузата на Д'Обюсон.

– Накъде гледате, отче?

– Към пристанището.

– Корабът няма да се появи там изведнъж.

Кардиналът сви небрежно рамене.

– За друго си мисля. Колко жалко – поде той, – че родоският колос вече не съществува.

– Отче! – промълви възмутено Пиер Д'Обюсон.

– Представете си само как щеше да изглежда пристанището с тази огромна статуя, издигната в чест на Хелиос.

Великият магистър гледаше изумено кардинала.

– Отче, колосът е бил езически идол. Вие Мъжът небрежно махна с ръка.

– Не е грешно човек да си помечтае. Или и това вече е забранено? Помислете само. Корабът навлиза в пристанището между двата бронзови крака на Хелиос. Дори най-големият плавателен съд ще изглежда като малка лодка пред статуята. Корабът акостира във вътрешността на залива и кралят на Йерусалим слиза на сушата.

– Кралят на Йерусалим ли?

Кардиналът се усмихна лукаво. Отдалечи се от прозореца и седна отново на стола си.

– Е, няма да бъде крал само на Йерусалим. Трябва да го накараме да повярва, че ще бъде крал на всички християни.

"Пак глупости!" – Великият магистър вече едва прикриваше раздразнението си. Отиде и седна до масата.

– Не ви ли омръзна да обсъждаме този въпрос? Принцът е мюсюлманин. Султан Каитбай ни извести, че дори е ходил на поклонение до Мека. Няма как да го накараме да промени религията си.

Димитриус кимна с глава, сякаш искаше да покаже, че разбира. Лицето му посърна.

– Но все пак… Поне можем да помечтаем! Представете си само, ако този османски беглец внезапно го споходи божествено прозрение и приеме християнството! Естествено, вие и аз ще подпомогнем този процес. Тогава рицарите йоанити ще го обявят за крал на Йерусалим тук, на Родос. И понеже не върви кралят да е тук, а кралството му другаде, той ще свика нов кръстоносен поход. Всички владетели, селяни, занаятчии, жени, деца, млади и стари ще се отзоват на призива му. Тази грандиозна войска ще успее да освободи Йерусалим след толкова много години.

– Вие кроите планове как един неверник ще отвоюва Йерусалим в името на християнството? Извинете, но подобна идея дори не би ми хрумнала.

– Казах само "представете си". Това е една съвсем невинна, обикновена дума. Но великите дела започват с обикновени думи, Д'Обюсон. "Представете си" е най-магичната божия дума.

"Не е божия дума, а брътвеж на луд човек" – помисли си Великият магистър. Стана, отегчен, и за пореден път отиде до прозореца. Погледна към морето.

– О, боже!

Кардиналът не вдигна поглед от масата.

– Идва! Корабът идва! – извика още по-силно Д'Обюсон.

Георгис Димитриус продължаваше да изглежда незаинтересован.

– Да видим дали неверникът е на борда, преди да се радваме.

– Каквито и да ги говорите, не можете да помрачите щастието ми, отче – просъска Пиер Д'Обюсон. – От мачтата се вее зелена кърпа.

– Зелена ли?

Кардиналът внезапно бе обзет от паника. Прихвана полите на червеното си расо и се втурна към прозореца.

– Боже мой! Д'Обюсон, само не ми казвайте, че на кораба се развява знамето на неверниците.

– Не е знаме, а зелена дрипа – заяви рицарят с доволство. – Наредих на капитан Цезар да върже зелена кърпа на мачтата, ако османецът е на борда. Така отдалеч да разбера дали е успял да го вземе или не. Идва, отче! Джем идва! ... Тук, на Родос, ще отворим нова страница в историята на християнството.

Пиер Д'Обюсон излезе, без да изчака отговора на кардинала.

Джем бе очарован от великолепието на острова.

От високите вятърни мелници с бели перки.

От боровата гора, която покриваше Родос.

От рицарите с метални брони, които го посрещнаха.

От най-непревземаемата крепост, която бе виждал.

От оръдейните изстрели, дадени в негова чест.

От аплодисментите и възгласите на тълпата, която се бе събрала, за да го приветства.

От знамената, които сякаш се прегръщаха, развявани от силния вятър.

Всичко, наистина всичко, беше прекрасно.

Спомни си влизането си в Кайро. Празните улици, бързото преминаване през града, дворецът на брега на Нил.

Родос не го посрещаше като беглец, а като господар.

Докато пътуваха, Джем свали военната си униформа. Слезе от кораба пременен в най-хубавите си дрехи. Приличаше на истински османски падишах.

Феримах се зае да подготвя костюма му веднага щом се качиха на борда.

Извади от сандъците тюрбана, дрехите и обувките.

– Златистото и червеното много ви отиват! – каза тя на Джем.

– Така ли?

– Да. Придават ви мощ. Реших, че тази извезана със златни конци червена риза много ще приляга на кафтана ви. Надолу ще сложите зелените копринени шалвари – подаваше му дрехите една след друга Феримах. – Ето и белия кожен кафтан. Приготвила съм червените мокасини и златистия пояс.

Накрая слугинята подаде на Джем кинжала, подарък от баща му, за да го втъкне в пояса си. Сякаш бяха изминали хиляда години от деня, през който в Гебзе султан Мехмед целуна сина си по челото и му връчи кинжала, преди да поеме на поход срещу Узун Хасан.

Принцът си спомни лицето на баща си. Очите му се напълниха със сълзи и той веднага се обърна, за да не го види Феримах.

Момичето се престори, че е заето със закопчалките за пояс, подредени на масата.

– Какво ще кажете за тази с четирите реда бисери? – обърна се след малко тя към принца. – А пък на тюрбана ви ще закачим елмазената брошка с изумруди и рубини. Те блестят така силно на слънцето, че ще заслепите всички!

На Джем му бе приятно да усеща Феримах толкова близо до себе си, докато тя му закачваше брошката.

– Значи съм ослепителен само когато се накича със скъпоценности?

Феримах се изчерви. Сведе глава.

– Господарю! – прошепна тя, а толкова ѝ се искаше да промълви "Джем!" Както бе изкрещяла на крепостта в Халикарнас.

Феримах бе навивала и подшивала тюрбана на Джем в продължение на часове.

Накрая отстъпи няколко крачки назад, за да се наслади на резултата. От изражението на лицето ѝ личеше, че е доволна от работата си.

Момичето постави на масата ятаган, чиито дръжка и ножница бяха украсени с диаманти и рубини.

Джем щеше да го запаше, преди да слезе на брега.

Принцът грееше в пълния си блясък, когато капитан Цезар дойде да го повика. Мъжът едва го разпозна – сега Джем нямаше нищо общо със сломения мъж, който се бе качил на борда в Халикарнас.

Принцът се изкачи тежкотежко по дървената стълба към палубата. Феримах вървеше след него и оправяше кафтана му.

На главната палуба го очакваха строени най-верните му пълководци, последвали го на кораба – Халил, Абдулах, Кадир ага, Али Чавуш, както и субашията Давуд и Кара Касим, които не се отделяха от него, след като го спасиха от смъртоносната клопка край Бурса.

Кимна на мъжете за поздрав и вдигна глава.

Родос бе пред очите му.

Залязващото слънце заливаше острова с мека светлина.

За момент Джем си помисли: "Ето го новия ми затвор!", но после реши да прогони песимизма. Слънцето приличаше на червена топка, която потъва в морето. Оцветяваше крепостта и морето в огнени тонове. Бива ли да се предаде на лоши мисли, когато пред погледа му се разкриваше такава красота?

Светлината го изпълваше с надежда.

Предстоеше му ново начало.

Моряците бяха заети с пускането на котвата. Сновяха напред-назад, корабът бе изпълнен с живот.

От сушата долетяха силни викове:

– Урааа! Урааа!

Когато принцът слезе в лодката, която щеше да го отведе до брега, предпочете да остане прав, въпреки всички увещания и въпреки клатушкането на вълните. Зае разкрачен стоеж, стъпил здраво на двата си крака. Постави лявата си ръка върху дръжката на ятагана. Впери поглед в брега като орел, тръгнал на лов. Никой не можеше да предположи, че през цялото време, докато бе в лодката, Джем се моли да не загуби равновесие.

Феримах бе седнала на кърмата. Изглеждаше доста притеснена. Личеше си, че се бои да не падне в морето. Мястото ѝ бе тясно, защото до нея се бе настанил, субашията Давуд. Този смел воин, преживял толкова битки, сега стискаше здраво борда на лодката и гледаше с ужас тъмната вода, защото не можеше да плува.

На Джем му идваше да се разсмее с глас при тази гледка, но успя да се въздържи. Все пак не беше редно. Впери поглед към посрещачите на брега.

В задните лодки се качиха останалите членове на свитата му.

Първият човек на брега, който направи впечатление на Джем, бе мъж с шарено перо на шапката си. "Какви са тези пера? – зачуди се принцът. – Нима това е домакинът ми Пиер Д'Обюсон?" Като се изключи тази чудатост, мъжът изглеждаше красив и внушителен. Носеше шарена риза под металния си нагръдник. Панталонът му бе от черна кожа. Ботушите му стигаха чак до коленете.

До него стоеше мъж с червено расо. Дори шапката му, която приличаше на обърната паница, бе червена. Внезапно този човек се наведе към рицаря и прошепна нещо в ухото му.

Думите на Димитриус, които Джем нямаше как да чуе, бяха: "Ето го новия родоски колос!".

Когато приближиха брега, един от гребците се изправи. Привърза лодката за голяма желязна халка. Един рицар подаде ръка на Джем, за да му помогне да слезе от клатещата се лодка.

Принцът нямаше друг избор. Прие подадената ръка. Рицарят го издърпа нагоре. Така синът на Мехмед Завоевателя, брат на османския падишах Баязид, султан Джем, стъпи на родоска земя.

В този миг се разнесе камбанен звън.

Бим! Бам! Бум! ...

43

Спалнята на Джем гледаше към морето. Принцът имаше чувството, че водата е навсякъде около него. А толкова му се искаше да е далеч оттук – в родината си. Огромното разстояние до бащините му земи сякаш още повече намаляваше шанса му да се върне в тях.

Дадоха му два дни за почивка. Джем и придружителите му посрещнаха предложението с благодарност. Несвикнали на морски пътешествия, по-голямата част от османците се бяха разболели от морска болест.

През тези два дни Джем не излезе от стаята си. Първо спа и мисли. После отново спа и отново мисли. В главата му се зароди нов план. Никой от приближените му, дори Феримах, не го потърси през тези дни, обявени за почивка.

Очевидно всички лежаха и спяха.

От покоите на Джем влизаха и излизаха единствено местните слуги. Носеха му готвени блюда и плодове. Когато един от слугите донесе месо и забеляза колебание в погледа на османеца, изврещя силно: "Меее!", като не знаеше по какъв друг начина да обясни, че печеното не е свинско, а еленско.

Джем не посегна към виното.

– Няма ли вода? – попита той слугата.

– Ваше Величество, това е родоско вино! – отвърна прислужникът удивен, че някой отказва да пие еликсира на местните лозя.

При други обстоятелства Джем би се разгневил, но сега нямаше настроение за това. Сякаш главата му бе изпразнена от мисли, а сърцето – от емоции. Надяваше се да задържи това усещане за празнота поне още известно време. Имаше отчайваща нужда да избяга от себе си.

Така че само се усмихна на слугата и нареди:

– Донеси ми родоска вода!

На третия ден на вратата на Джем почука мъж, целият облечен в черно. Принцът бе впечатлен от странния поклон, с който го поздрави посетителят му. После забеляза, че всички мъже на острова се поздравяваха по същия начин. Когато се срещаха, те вдигаха рязко едната си ръка, изнасяха напред и единия си крак, прегъваха се леко в кръста и размахваха вдигната във въздуха ръка, сякаш косят с коса.

Какво сложно действие!

"У нас е достатъчно просто да се приведеш – размишляваше Джем. – Защо са тези излишни чупки?"

Мъжът в черно заговори, сякаш декламираше стихотворение:

– Ако Ваше Величество няма нищо против, Великият магистър Пиер Д'Обюсон би желал да го посети.

Как можеше да има нещо против? Все пак Д'Обюсон бе домакинът. Можеше да ходи където поиска в дома си.

Джем бе просто гост. Днес е тук, утре го няма.

Родос бе мястото, на което принцът се отби, за да планира бъдещето си. Възнамеряваше скоро да поеме към Румелия. Очевидно щастливата му звезда не светеше над Анадола. Сега бе решил да опита късмета си, като подходи от запад. Най-после сръбският произход на майка му и Нада щеше да бъде от полза. Първи щяха да го подкрепят сърбите, а после хърватите, черногорците и албанците. Принцът бе убеден, че ще успее да привлече и власите. Наистина в момента Джем беше без пукнат грош, но можеше да обещае, че ще плати по-късно, след като свали Баязид и стане падишах. Щеше да приеме всички условия на съюзниците си. Или поне да се престори, че ги приема. Щом седнеше на престола, лесно можеше да забрави обещанията си.

– Нека дойде – отвърна Джем на мъжа. – Аз самият нямам търпение да разговарям с Великия магистър.

При влизането си Пиер Д'Обюсон направи първо превзетия поклон, какъвто бе обичаят тук, а след това прегърна Джем и го целуна по бузите. Държеше се така, сякаш двамата са стари приятели.

Шпагата на рицаря веднага привлече погледа на Джем. Ножницата ѝ бе толкова тънка, че принцът въобще не можеше да си представи оръжието в нея. Християнските саби изглеждаха твърде неблагонадеждни на Джем. Според него оръжието на един мъж трябваше да бъде стабилно, за да може да реже глави и да посича ръце и крака. Тази тънка сабичка вероятно бе в състояние единствено да пробива дупки.

Великият магистър забеляза, че османецът гледа шпагата му с любопитство.

– Виждам, че се интересувате от оръжия, Ваше Величество.

– Воинът винаги се интересува от оръжия. Само че не мога да си представя как се биете с тази сабя. Нашите са доста

– Да, така е. Вашите са доста по-страшни! – прекъсна го Д'Обюсон. – Аз пък не мога да си представя да използвам толкова тежък меч. Изглежда ми твърде уморително.

– Не знам – отвърна Джем. – Не съм се замислял. С времето човек привиква с тежестта.

Пиер Д'Обюсон се изправи. С едно рязко движение извади шпагата от ножницата ѝ. Подаде дръжката на Джем. Приличаше на търговец, който се опитва да продаде стоката си.

– Опитайте! Уверете се колко е лека.

Джем стана. Хвана дръжката на шпагата. Направи няколко движения. Острието засвистя във въздуха.

– Прав сте – съгласи се принцът. – Изглежда практична, но по време на сериозна битка

– Ще кажете, че не е оръжие за убиване. Не оставяйте външният ѝ вид да ви заблуди. В опитни ръце е не по-малко опасна от османските саби.

Всъщност рицарят искаше да направи сравнение с тежките мечове на кръстоносците, но овреме се въздържа.

Джем замахна още няколко пъти с шпагата и после я върна на притежателя ѝ.

– Благодаря, но предпочитам нашите.

Рицарят ловко прибра оръжието в ножницата. Седна отново и се обърна към Джем.

– Дойдох, за да ви попитам с какво родоските рицари биха могли да ви бъдат полезни?

– Първо ми позволете да ви благодаря! Отнесохте се с мен другарски, което никога няма да забравя. Ще ви се отплатя пребогато, когато му дойде времето. Османската империя и Родос ще заживеят в мир.

– Щедри са обещанията на Ваше Величество. Дай боже приятелството ни да се засилва и укрепва. Рицарите йоанити също са готови да бъдат ваши верни приятели и съюзници.

След изричането на тези тържествени думи Пиер Д'Обюсон прочисти гърлото си.

– Уважаеми султане, ще споделите ли с мен вашите планове?

Джем се взря в очите на мъжа.

– Да си възвърна трона, който брат ми Баязид отне, разбира се.

– Мога ли да попитам как смятате да го направите?

Тази превзета любезност започна да изнервя Джем и той стана прав.

– Можете да ме питате за всичко – отвърна той. – Щом заявихме приятелските си чувства още в началото, нека си говорим открито, като другари. Без завъртени фрази.

– Прав сте. И аз не обичам префърцунените разговори.

– Да видим първо с какво разполагам – продължи Джем, докато отиваше към далечния край на стаята. Внезапно се обърна. – Аз имам трон и корона, а вие – сила.

Великият магистър се усмихна.

– Говорите наистина открито. И аз ще се придържам към този тон. Да, наистина съществуват трон и корона, но те не са във вашите ръце. Прав сте, аз разполагам със сила, но освен това имам трон и корона.

Джем го изгледа учудено.

– Трон и корона ли? За едната шепа хора на острова ли говорите?

– Моля да не подценявате Родос, Ваше Величество! – отвърна Пиер Д'Обюсон с едва доловима нотка на обида. – Да, хоспиталиерите имат свой трон, а освен това могат да осигурят подкрепата на всички европейски владетели.

– Извинете, не исках да ви обидя.

Рицарят небрежно махна с ръка.

– Знам, знам. Просто искам да придобиете представа за мощта на рицарите йоанити. Ние ще ви помогнем да се сдобиете с голяма мощ.

– А какво искате в замяна?

– Приятелството ви.

Този път Джем махна с ръка.

– Хайде да си говорим честно! Защо ще помогнете на един османски принц беглец? Всяка услуга си има цена.

– Не мога да говоря от името на европейските крале – отвърна Пиер Д'Обюсон, – но мога да се срещна с тях, да им напиша писма. Разбира се, най-напред ще изпратя вест на Светия отец в Рим. Ако имате подкрепата на папа Сикст IV, значи имате подкрепата на целия свят, разбирате това, нали? После ще започнем писмени преговори. И двете страни ще заявят желанията си. Естествено, всичко това ще отнеме известно време. В крайна сметка ще постигнем споразумение и ще преминем към действие. Аз мога единствено

– Какво?

– Аз мога единствено да говоря от името на рицарите хоспиталиери.

– Добре, какво ще очакват хоспиталиерите в замяна на помощта си?

– Ех, ние ще поискаме само няколко островчета, които баща ви ни отне. Те са като въздуха и водата за нас. Ако ни ги върнете, ще имате нашето приятелство и подкрепа.

"Когато дойде време за даване – веднага започна да размишлява Джем, – ще обсъдя въпроса с пашите. Някои може да върна, но по-стратегическите ще се постарая да задържа." В същото време запита рицаря:

– Това едва ли е всичко?

– Прав сте. Цялата операция ще изисква много средства. Ние ще ги поемем. После обаче ще трябва да ни възстановите парите.

– Колко?

Великият магистър се престори на замислен.

– Колко ли… Колко? Предполагам… около сто и петдесет хиляди дуката.

– Приемам. Тези условия ме устройват.

Д'Обюсон се поклони на Джем.

– Тогава започвам да действам. Ще накарам писарите да подготвят споразумението. Аз ще започна да съчинявам писмата, после заедно ще ги прегледаме едно по едно.

– Има и още нещо – каза внезапно Джем. – Каква гаранция ще получа?

– Гаранция за какво, султане?

Принцът подръпна мустака си.

– Че няма да ме продадете.

Пиер Д'Обюсон изтръпна. Ето това не беше предвидил. Опита се да каже нещо, но не успя да си събере мислите.

– Брат ми пръска пари наляво и надясно, за да се отърве от мен. Вие на каква стойност ме оценявате? Баязид предложи на Каитбай един милион златни дуката, за да ме предаде жив или мъртъв. Той отказа.

"Само ти така си мислиш! – мина през ума на рицаря. – Каитбай отказа дукатите на Баязид, но те продаде на нас на същата цена. Той неслучайно те изпрати обратно в Мала Азия. И неслучайно войската, съставена от негови хора, бързобързо се разбяга. Целта му бе да те тласне насам. Към нас. Нима не си се досетил?!"

Само че сега бе твърде рано Джем да научава всичко това, така че Д'Обюсон отвърна само:

– Султане, в момента сте толкова скъп, че не ми се вярва в османската хазна да има толкова пари. Единствената гаранция, която мога да ви дам, е думата на Великия магистър на Ордена на хоспиталиерите.

Мъжът наклони леко глава и пое към вратата.

– Ще видите, че думата ми тежи повече от злато. Сега ме извинете. Ще се видим отново на вечеря.

– На вечеря ли? Защо?

– Ах, простете! Пропуснах да ви кажа. От важни разговори съвсем забравих да ви известя, че рицарите хоспиталиери дават тържествена вечеря във ваша чест.

– О!

– Ще седнете на масата като домакин. Рицарите ще ви приветстват. Ще дойдат всички първенци на Колахиум заедно с… – Д'Обюсон сякаш се поколеба за момент, но после продължи: – …красивите си съпруги. Разбира се, ще присъстват и управниците на Бург.

– Колахиум… Бург… Какво представляват те?

– Господарю, колко сте наблюдателен! Не изпускате нито една подробност. На нашите крале ще им е трудно да се пазарят с вас. – Великият магистър се разсмя, а после започна да обяснява: – Колахиум е името на квартала, в който се намира рицарският дворец. Там живеят по-знатните рицари и най-заможните земевладелци и търговци на Родос. В Бург живеят обикновените хора.

Рицарят се вгледа в Джем, за да разбере какво въздействие са оказали думите му.

– Ще бъде прекрасна вечер, по време на която ще обявя нашето историческо споразумение.

Пиер Д'Обюсон излезе. Джем потъна в дълбок размисъл. След няколко часа осъзна, че няма полза от много умуване.

"Не можеш да събереш разлятото мляко!" – каза си Джем.

Време бе да се подготви за вечерното събитие.

Трябваше да бъде ослепителен.

А само един човек можеше да го направи такъв.

Джем плесна с ръце.

– Повикай Феримах! – разпореди той на родоския слуга, който влезе.

Човекът се смути. Нямаше как да знае коя е Феримах. Изведнъж някакво особено чувство налегна принца. Нещо го парна под лъжичката.

– Прислужницата ми – поясни с чужд за него глас.

44

По правило всички везири идваха на сутрешните заседания на Дивана без особено желание. Тази сутрин не правеше изключение.

Везирите се запътиха към тронната зала веднага след сутрешната молитва.

Падишахът не бе дошъл в джамията. По всичко личеше, че ще пропусне и сутрешното събрание на везирите си. Ако султанът се канеше да идва, еничарите ограждаха пътя и поставяха навсякъде допълнителни стражи.

"Е, поне днес няма да гледаме физиономията на Негово Величество падишаха!" – помисли си с облекчение Гедик Ахмед паша.

Гедик огледа останалите везири.

Всички полагаха неимоверни усилия да изглеждат бодри и свежи, но по сънливите им очи личеше, че още не са се събудили напълно.

Единствено Коджа Давуд паша беше нащрек.

"Гледай го този! – помисли си Гедик Ахмед. – Прилича на вълк, който дебне плячката си."

Коджа Давуд и Гедик бяха като земляци – и двамата бяха с албански произход – и въпреки това никак не се харесваха.

Преди Баязид да стане падишах, Коджа Давуд бе един от многото везири. Баязид го направи бейлербей на Румелия, но той не остана доволен. Искаше да бъде велик везир.

Гедик Ахмед паша дочу околните да си шушукат: "Колко е напълнял! Едва стои на краката си!". Досети се, че говорят за великия везир Исхак паша. Гедик се обърна и погледна към него. Да, наистина везирът доста се бе поохранил.

Въпреки умората, безсънието и лошото си настроение, Гедик паша се засмя. "Животът в столицата разваля човека! – помисли си той. – И аз съм почнал да дебелея. Още малко и мен ще почнат да одумват така."

Внезапно помръкна. Засрами се, че мислено се е присмял на Исхак. После си каза: "Е, поне не клюкарствам като останалите. И не се опитвам да наклеветя никого".

Други обаче клеветяха без угризения. Коджа Давуд паша например не спираше да злослови по адрес на Исхак паша. Несъмнено се надяваше да заеме мястото му.

Великият везир знаеше много добре, че Давуд постоянно се опитва да го злепостави, но не му обръщаше внимание. Сякаш въобще не го интересуваше.

Гедик пое дълбоко хладния въздух. "Държавната служба не е лесна – напълняваш, клеветят те… На Исхак тепърва му предстои да научи колко е трудна задачата на везира" – замисли се той.

Гедик паша отдавна бе разбрал. Спомни си сутринта, в която Баязид го извика, за да му се скара, че се е забавил с прибирането си от Отранто.

– Така ли ми служиш? – бе попитал новият султан. – Защо пропусна церемонията по коронясването ми?

– Бях на поход, повелителю! – бе отвърнал Гедик. – Тръгнах обратно веднага щом чух вестта за кончината на баща ви. Бързах колкото мога, но морето не знае какво е бързо и бавно "Морето и вятърът не признават заповеди. Сами са си господари. Ако вятърът стихне, корабът разчита единствено на силата на гребците. Колкото силно гребат, толкова бързо се движим" – щеше да добави пашата, но Баязид му бе направил знак да замълчи.

Ето че след толкова години служба при султан Мехмед Гедик бе принуден да се поклони на един падишах, който прекъсваше по средата на изречението боен другар на баща си. Най-лошото бе, че Баязид не само прекъсваше хората, но им късаше и главите. Новият султан отдавна щеше да го е убил, ако не беше бойната слава на стария паша.

"Ех, велики завоевателю Мехмед – мислеше си Гедик Ахмед паша, – къде си да видиш двамата си сина? Нито един не прилича на теб. Единият е безкрайно нещастен, а другият – неизмеримо безочлив. Единият иска да отнеме живота на брат си, а другият – да заеме братския престол."

Внезапно на Гедик му се стори, че Коджа Давуд паша го наблюдава. Вдигна поглед. Не беше сгрешил. Давуд бе втренчил очи в него, докато си шушукаше с няколко везири. Погледите им се срещнаха.

Румелийският бейлербей се усмихна в знак на поздрав. Гедик му отвърна с леко кимване. Всъщност така се гледаха, че от погледите им сякаш излизаха искри.

Гедик Ахмед паша се обърна и отиде до великия везир Исхак паша, който с мъка се удържаше да не заспи.

– Добро утро! Аллах да ви поживи!

Белобрадото лице на Исхак се оживи.

– Добре че дойде, Гедик! Още малко и щях да заспя. Сега поне ще се поразговорим.

Великият везир се огледа наляво-надясно, а после се приведе към събеседника си.

– Кажи сега каква е тази работа?

– Коя работа?

– Тази, със стрелите. Не се прави, че не разбираш за какво ти говоря. Носят се какви ли не слухове. Вярно ли е, че принцът е бил на един хвърлей разстояние?

– Така беше! – кимна с глава Гедик.

– Казват, че и стрелецът е бил на позиция?

– Не един! Осем стрелци бяха заели позиция.

– Ами какво? Целта ли не се виждаше добре?

– Султан Джем

– Шшшт! Да не чуе някой, че го наричаш така! Веднага ще обадят на падишаха.

– Ти този падишах ли го наричаш? – просъска Ахмед паша.

Великият везир притвори очи. След малко ги отвори.

– Та какво казваше?

– Целта се виждаше прекрасно.

– Защо не даде знак за стрелба тогава?

Гедик Ахмед паша се взря в очите на Исхак, почти скрити под белите му вежди.

– Не можах да го погубя.

Исхак едва преглътна. Въздъхна дълбоко.

– Ще ме разплачеш въпреки възрастта ми. Горкото момче!

– Щом Джем попадна в ръцете на неверниците, тази работа скоро няма да приключи.

Великият везир се отдръпна леко назад.

– Така ли мислиш? Дори малкият да се откаже, май този тук няма да миряса, докато не го убие.

И Гедик беше на същото мнение.

– Ех, съдба! – продължи Исхак. – да видим какво ще се случи. А ти внимавай повече! Не си погубил принца, но заради това Баязид ще погуби теб. И не само теб, но и брат си.

– И ти се пази! – усмихна се Гедик паша, като хвърли бърз поглед към Коджа Давуд.

Всички шушукания стихнаха, когато в залата влезе един евнух. Мъжете впериха погледи в него.

Момчето се приближи към Давуд паша. Поздрави го и му прошепна нещо в ухото.

Лицето на мъжа се зачерви от вълнение. Подхвана полите на кафтана си и бързо изтича след евнуха.

– Какво ли му каза онзи?

– Ако съдя по вълнението на пашата, едва ли е нещо добро за нас – повдигна леко едната си вежда Гедик Ахмед.

Султан Баязид седеше на канапето, подпрял глава върху коляно, и гледаше морето през прозореца. Както обикновено, ритмично прехвърляше зърната на кехлибарената си броеница. Жълтите топчета грейваха като огнени на слънчевата светлина, щом излезнеха от шепата на султана.

Чат!

Чат!

Чат!

– Така ли смяташ, паша? – обърна се Баязид към коленичилия пред него Коджа Давуд паша.

– Да, повелителю. Това е мнението на недостойния ви роб. Йоанитите няма да го дадат.

– На Каитбай предложих един милион дуката. Ако на тях им кажа два милиона, пак ли няма да са съгласни?

– Не, султане.

Баязид отброи едно топче от броеницата си. Чат!

– И защо не? Нима животът на брат ми е по-ценен за неверниците от два милиона дуката?

Макар да бе очаквал този въпрос, Коджа Давуд паша с нищо не го показа.

– Ваше Величество е прав. За рицарите изменникът е по-скъп и от злато.

Баязид премести следващото кехлибарено топче. Чат!

Давуд паша погледна крадешком към султана. Въобще не беше очаквал, че Баязид ще поиска съвет от него. "Може би се опитва да ме прецени. Изпитва ме дали съм подходящ за поста велик везир" – разсъждаваше коленичилият мъж.

Трябваше да бъде изключително внимателен. Да обмисля добре всяка своя дума.

– Както Ваше Величество добре знае, за неверниците има две важни неща. Едното – да изтласкат османците от Европа, като възстановят загубените си територии, и другото – да сложат ръка на Йерусалим.

Баязид слушаше безучастно.

– Боя се – продължи Давуд, – че рицарите ще се опитат да използват изменника за постигането на тези две цели.

Чат! Чат! Чат! Потракването на броеницата отново се разнесе из стаята.

– Значи, според теб, ще ме изнудват?

– Това може да се очаква от тях, господарю.

– Да не би да смятат, че ще се оставя да ме мачкат?

– Явно са забравили, че сте син на султан Мехмед Завоевателя. Кой знае още какви вероломства замислят!

Баязид се загледа през прозореца. Помълча няколко минути.

– Добре – промълви най-после той, без да поглежда към събеседника си. – Какво да предприемем?

Коджа Давуд паша замалко да подскочи от радост. Султанът го питаше за мнението му. А всъщност би било редно да попита друг човек – Исхак паша.

За момент Давуд си помисли, че сърцето му ще спре от вълнение. Дишането му се учести. Няколко пъти разтвори и затвори уста, за да успее да си поеме въздух.

– Ферман! – извика мъжът. – Ферман, султане.

Баязид раздразнено го замери с броеницата.

– Ферманите ги издавам аз. Пашите дават само съвети. Задачата на султанските служители е да намират решение на проблемите.

Коджа Давуд отново коленичи.

– Възлагате голяма отговорност на роба си, господарю.

– Не ти възлагам отговорност, а само искам мнението ти.

Давуд реши, че не може повече да протака. Крайно време беше да даде на султана някакво предложение. Мъжът придоби тайнствено изражение и произнесе тържествено:

– Защо не опитате да го подкупите?

– Кого?

– Изменникът.

– Пашааа! – изрева Баязид гневно. От яд скочи на крака. Смяташ ли, че вече не съм го направил?

Измъкна изпод една възглавница някакъв свитък и го хвърли на Давуд.

– Ето! Чети! Писах му, че ще поема издръжката му – на него и на семейството му. Само и само да отиде да живее в Йерусалим. А той виж какво ми отговори.

Падишахът измъкна още един свитък и го подаде на Коджа Давуд. Върху листа имаше само едно двустишие:

– Видя ли? Видя ли какъв отговор пристигна от Родос?

Султанът отново започна да рови гневно под възглавницата.

След дълго тършуване най-после откри търсения свитък.

– Аз също измислих стихотворение. Да не би само той да може да плете рими? Чуй:

Баязид вдигна глава и погледна към Давуд.

– Добре казано, нали?

– Много точно, султане! – отвърна пашата с угоднически тон, но Баязид въобще не му обърна внимание.

– Накрая изпратих писмо на брат ми от името на Исхак паша. Ще получите един милион акчета, а Баязид хан няма да прилага законите на кануннамето. Вие ще се откажете от претенциите си за престола – пишеше в него.

Султанът извади още един свитък и го подаде на коленичилия мъж. Той протегна ръка, за да го вземе, но падишахът го дръпна в последния момент. Разтвори го и зачете:

– Ценя високо твоята дума, но обещанията на Баязид не струват и пет пари. Чу ли, паша? Брат ми вярва на Исхак, но не и на мен. Отдавна се опитах да осъществя онова, което ти хрумна току-що. Така че трябва да измислиш нещо друго.

Когато султанът забеляза, че Коджа Давуд паша всеки момент ще припадне от страх, отиде и седна на кушетката. Зае предишната си поза. Подви единия си крак и отново се зае с броеницата.

Чат! Чат!

– Сега върви, паша. Измисли какво да сторим, та брат ми да престане да ми досажда. Ако успееш, ще те направя велик везир.

– Както наредите, повелителю – запълзя Давуд към канапето. Целуна края на кафтана на Баязид и докосна с чело земята. После се оттегли заднишком.

Малко преди пашата да излезе, султанът внезапно се сети:

– Какво прави Гедик? – попита той.

Коджа Давуд понечи да каже нещо, но падишахът реши, че не му се слуша сега, и с едно движение на ръката отпрати мъжа навън.

45

Джем наистина беше ослепителен, когато се появи в градината на двореца, придружен от Пиер Д'Обюсон.

Стотици рицари се бяха строили в две редици. Броните им блестяха на светлината от факлите и огромните фенери, закачени навсякъде по дърветата. Мъжете вдигнаха високо сабите си и двама по двама допряха върховете им.

Пиер Д'Обюсон застана от дясната страна на Джем и заедно се мушнаха в тунела от саби. Последователно всяка двойка рицари удряше леко остриетата на оръжията си. Разнасяше се мелодичен звън. Принцът чу, че някой с висок и ясен глас обявява пристигането му. Разнесоха се аплодисменти и викове "Урааа!".

Джем излезе пръв от арката от саби. Д'Обюсон умишлено изостана леко назад. Надяваше се, че по този начин ще достави удоволствие на принца. Джем обаче въобще не обърна внимание. Той бе зает да оглежда тълпата от покланящи се хора. И най-вече многобройните красиви жени. Внезапно се притесни, че не знае как би трябвало да се държи с тях. Дали бе редно да ги гледа? Та те бяха почти голи. Деколтетата им стигаха едва ли не до пъпа. А когато се навеждаха, за да се поклонят Джем едва успяваше да удържи възбудата си. В този миг Великият магистър го подкани:

– Да продължим напред.

Тълпата се отдръпна, за да им стори път. Когато принцът минаваше покрай великолепно облечените жени, те първо правеха реверанс, а после започваха да си шушукат.

Джем не се съмняваше, че изглежда достолепно. Беше убеден, че всички тези жени му се възхищават. Нямаше как да не останат запленени от засуканите му мустаци, маслиненокафевия загар на лицето, изписаните вежди и черните му очи.

Пиер Д'Обюсон поведе принца към трапезата. Тя бе ярко осветена от многобройни факли и златни свещници.

Великият магистър внезапно спря.

– Ваше Величество, разрешете да ви представя управителя на провинция Колахиум Николаус.

Пред Джем стоеше дебел мъж. Той се усмихна широко и се поклони. Принцът обаче не му обърна никакво внимание, защото не можеше да откъсне очи от придружителката на Николаус.

Джем стоеше като омагьосан.

Д'Обюсон хвърли бърз поглед към османеца, за да се увери, че красотата на момичето е подействала, както той бе предвидил. Усмихна се доволен: "Крепостта е превзета!".

– Скъпи султане – обади се рицарят, – а тази госпожица е дъщерята на Николаус, Елена.

Елена се поклони. Джем леко отклони поглед, за да прикрие възхищението си от прекрасните голи рамене и грациозната шия на момичето.

– Елена… да не сте от Троя?

– Не! – отвърна тя с дълбок, чувствен глас. – От Родос съм.

Джем потръпна. Гласът ѝ бе толкова възбуждащ.

– Заклевам се – отвърна принцът, – че Елена от Родос е много по-хубава от троянската си съименничка.

– Благодаря за комплимента, Ваше Величество – усмихна се момичето. – Нима сте се срещали с Елена от Троя? Изглеждате значително по-млад.

Великият магистър и Николаус изтръпнаха. "Какви ги върши тази хубостница?" – помисли си раздразнено Пиер Д'Обюсон. Притесни се, че дръзкият отговор на момичето може да провали плана му.

– Султанът е не само смел и начетен – обади се той, – но и надарен поет. Ще имате възможност да поговорите за това по време на вечерята.

– На вечерята ли?

– Да. Елена ще ви прави компания.

Джем сериозно се притесни. Въобще нямаше представа как да се държи.

Момичето бе толкова хубаво.

Полуголо.

В Османската империя бе немислимо една жена да се разхожда така пред толкова много мъже.

Пък и не беше свикнал да седи в близост до толкова прелестно създание.

Какво щеше да ѝ каже?

Как беше редно да се държи?

Трябваше ли да се храни?

Докато умуваше над тези въпроси, без да намира отговор, внезапно му проблесна: "Стига съм се паникьосвал. От това по-лошо няма как да стане!".

Но ето че имаше.

Елена му протегна едната си ръка. Какво ли трябваше да стори? Дали трябваше да я хване? Джем докосна с върха на пръстите си ръката на момичето. През цялото време се молеше тя да не долови смущението му. Елена измъкна дланта си изпод ръката на принца с ловко движение. Усмихна му се. После я постави върху неговата.

Принцът бързо се огледа наоколо. Всички мъже бяха хванали дамите си по същия начин.

"Урок първи! – помисли си Джем. – да видим какви ли още геройства се очакват от мен на масата."

Хората, които преминаваха покрай Джем и Елена, ги поздравяваха. Бяха красива двойка – очарователно момиче с един загадъчен, екзотичен османец. Подхождаха си. Феримах наистина го бе направила блестящ. Внезапно принцът почувства някаква неизразима тъга.

Момичето бе като фея.

Той пък бе султан.

"Трябва да се успокоя – каза си Джем. – Тук съм само гост. Ще се придържам към обичаите на домакините си. Ще се наслаждавам на живота."

Поведоха Джем към средата на почетната маса. Слугите се разтичаха, за да му подадат стола. Великият магистър седна от дясната страна на принца, а Елена от лявата. От другата страна на Пиер Д'Обюсон се настани мъжът с червеното расо, когото Джем бе видял на пристанището.

Прислужниците започнаха да пълнят чашите с вино.

"Родоско вино – помисли си османецът. – Толкова ли нямат родоска вода?"

Усмихна се сам на себе си.

Усети, че няма защо да се тревожи. Присъствието на момичето не го притесняваше ни най-малко. Дори напротив – с всяка измината минута Джем се чувстваше все по-спокоен и уверен. Въпреки че бе в центъра на вниманието на толкова гости.

Само че щастието му не продължи дълго. Внезапно Великият магистър се изправи. Почука с малка лъжичка по чашата си за вино. Разнесе се чуден звън.

Всички гости замлъкнаха, слугите спряха да се движат.

– Ваше Величество, за мен е голяма чест, че тази вечер седим на една маса – усмихна се той първо на Джем. После се обърна към гостите и продължи: – Приятели, рицари, воини на Исус! Тази вечер съм изключително щастлив Д'Обюсон направи пауза, за да засили вълнението сред присъстващите.

– Щастлив съм, защото рицарите хоспиталиери и султан Джем се договориха да извоюват заедно една голяма победа. Още днес ще започнем да градим един нов свят.

Избухнаха аплодисменти.

Великият магистър вдигна чашата си за наздравица към османеца. Мъжете и жените от околните маси станаха на крака.

– Вдигам тост за великия османски султан Джем! Нека нашето начинание се сбъдне!

– Амин! – извикаха гостите в един глас. – да бъде!

Принцът настръхна от ужас. Какво ли трябваше да направи сега?

Най-неочаквано Елена му дойде на помощ.

Тя постави чаша с вино в ръката му.

– Не пия вино! – възпротиви се Джем.

– Но моля ви!

Всички стояха прави. Великият магистър продължаваше да държи чашата си срещу принца. Джем трябваше да стори нещо. Огледа се за празна чаша, която да вдигне, но не видя.

В същия момент Елена обви пръстите му около чашата с вино и му прошепна, като се усмихваше прелъстително:

– Хайдеее! Направете ми това удоволствие!

Как да ѝ откаже?

Парис не бе устоял на хубавата Елена.

А родоската Елена бе още по-неустоима.

Джем се изправи. Вдигна чаша към Д'Обюсон.

– А аз вдигам тост за родоските рицари и нашето общо бъдеще! – извиси глас принцът.

Джем вече се чудеше как ще се прибере до стаята си.

Когато изпи и четвъртата чаша вино, която му наля Елена, усети, че езикът му започна да се преплита. После престана да брои чашите. Въпреки това се чувстваше отлично.

Джем и останалите гости изгледаха усмихнати представлението, което бе подготвено в чест на принца. Особено впечатлителна бе борбата между двама рицари. Когато османецът разказа, че един от приближените му е пехливанин, избухнаха аплодисменти. Решиха, че ще направят двубой между него и някой от родоските рицари. Джем бе убеден, че неговият Кадир ага ще надвие и двама рицари наведнъж.

После принцът започна да си мечтае как ще прекара нощта с Елена. Страстта към момичето го бе завладяла всецяло. А тя му хвърляше толкова предизвикателни погледи, че той едва се сдържаше на мястото си. Под въздействието на виното Елена му изглеждаше още по-неустоима.

Въпреки това плановете на Джем за нощ в обятията на Елена не се сбъднаха.

Дебелакът Николаус развали всичко. Мъжът се появи на масата и след като поздрави принца, каза:

– За съжаление стана късно. Ще трябва да ви отделя от Елена, Ваше Величество.

Какво можеше да каже Джем? Момичето веднага стана. Преди да тръгне с баща си, изпрати на принца един последен поглед, изпълнен с копнеж.

Османецът се почувства изоставен.

Нима това бе всичко?

Огледа се наоколо. Дори дворецът, който се виждаше между огромните листа на палмите, му се стори грозен и зловещ.

Принцът нямаше как да забележи, че една сянка го гледа от прозореца.

Феримах не бе откъснала очи от Огнения принц нито за миг.

Когато Джем стана от стола, сърцето на Феримах се сви.

– Ще падне! – помисли си тя.

Но принцът не падна. Поговори известно време с Пиер Д'Обюсон и още няколко мъже, а после с помощта на един рицар пое между дърветата.

Феримах застина в напрегнато очакване зад вратата на стаята си.

След малко от коридора се разнесе шум от стъпки.

"Идва!" – помисли си слугинята.

Зарадва се, че въпреки огромното количество изпито вино Джем бе успял да изкачи стълбите.

Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо.

Внезапно Джем спря… пред нейната врата.

Дъхът на Феримах секна.

"О, боже! – помисли си тя. – да не би…"

Обзе я желание да отвори вратата и да се втурне в обятията на Огнения принц.

Вече нямаше защо да крие. Можеше да му разкаже всичко. Да му признае. Тогава може би животът ѝ щеше да се развие по различен начин.

Джем стоеше пред прага.

Разделяше ги само една дървена врата. Нищо повече.

"О, Джем! – идваше ѝ да извика. – Принце мой!"

Феримах протегна ръка към дръжката на вратата.

Внезапно от коридора отново се чу шум от стъпки. Джем продължи нататък.

Феримах изтръпна.

Той се отдалечаваше от вратата ѝ.

Внезапно спря.

Дали щеше да се върне? Без съмнение и той се вълнуваше. Колебаеше се. Всеки момент щеше отново да застане пред вратата ѝ. Този път обаче Феримах нямаше да чака.

Момичето безшумно открехна вратата.

От дъното на коридора се чу скърцането на някаква друга врата.

Там бе стаята на Далила – най-младата от трите наложници, подарени на Джем от Каитбай. Беше изскърцала вратата на Далила.

– Кой е? – запита един сънен, уплашен глас.

– Шшшт! Не се бой! Аз съм – отвърна Джем.

Отново се разнесе скърцане. После вратата се затвори.

Най-сетне упорството на Огнения принц срещу наложниците от харема бе сломено.

Феримах затвори тихо своята врата и облегна гръб на нея. Сълзите ѝ блеснаха на меката лунна светлина.

46

На Родос вече нищо не можеше да развълнува Джем. Нито забременяването на Далила, нито конните надбягвания, които устройваха в градината на двореца, нито блестящата победа на пехливанина Кадир ага над двама рицари едновременно, нито сладките разговори с прекрасната Елена.

Принцът не забелязваше дори унилостта на Феримах. Откакто дойдоха на острова, момичето не разговаряше с никого. Отначало Джем смяташе, че тя е мълчалива, защото не разбира местния език. Само че тя избягваше да говори дори със самия него. Задаваше му въпроси съвсем рядко:

– Тази вечер ще има ли пиршество, господарю?

– Ще желаете ли да повикам Далила?

– Защо сте посърнали? Тревожи ли ви нещо?

– Получихте ли вести от Кайро?

Принцът ѝ отвръщаше кратко:

– Няма да има.

– Не знам.

– Не съм получил Понякога Джем се замисляше дали не бе обидил Феримах, без да забележи? Чудеше се дали е възможно тя да му е сърдита заради Далила или Елена. В крайна сметка заключи, че не го интересува.

И бездруго се чувстваше достатъчно объркан. От толкова месеци бе на Родос, а все още въпросът за организиране на поход срещу Баязид нямаше никакво развитие. Островът бе като някакво откъснато от останалия свят място. Тук въздухът, водата, цветовете, ароматите, дори жените, бяха толкова различни.

Джем се срещаше с Великия магистър Пиер Д'Обюсон почти всеки ден. Той му четеше писмата, които бе написал до папата и европейските крале.

Същината на дългите по няколко страници писма се съдържаше в последните три изречения:

Законният владетел на узурпирания османски престол султан Джем в момента е почетен гост в двореца на рицарите хоспиталиери на остров Родос. Султанът предлага съвместни действия за постигането на дълготраен мир в Европа. Уверени сме, че ще подкрепите усилията на Негово Величество.

Джем положи големи усилия, докато убеди Пиер Д'Обюсон последното изречение да изглежда точно по този начин. Рицарят бе написал нещата доста по-просто и открито и принцът веднага се възпротиви:

– Не! Не съм съгласен да изпращате този текст.

– Но защо? – учуди се Великият магистър. – Нима не желаете подкрепата на кралете?

– Помислете само докъде е стигнал светът, щом един османски владетел търси подкрепата на европейските крале! Може да съм в изгнание, но няма да моля за помощ.

– Да, но се нуждаете от подкрепата им Джем бодна с показалец Д'Обюсон по гърдите.

– Ще го напишете така, все едно вие искате помощта им.

В крайна сметка принцът постигна целта си. Текстът доби желания от него вид.

Джем въобще не подозираше, че ще минат седмици, докато започне да получава отговори.

Когато пристигнеше писмо, Пиер Д'Обюсон бързаше да зарадва принца:

– Ваше Величество, пристигна вест от френския крал, трябва да го отпразнуваме!

– Преди малко ми донесоха отговора на кралица Изабела Кастилска и крал Фердинанд Арагонски, уважаеми султане!

Но Джем вече никак не се вълнуваше от тези писма. На практика те не означаваха нищо.

Скъпи рицарю, моля да предадете на Негово Величество султан Джем, че най-сърдечно го приветстваме за намерението да установи траен мир.

Приветстваха го!

Джем не очакваше приветствия, а подкрепа.

Трябваха му войници, оръжие и пари. Както и кораби, които да го превозят до Румелия.

– Веднъж да стигна до Румелия, нещата ще се подредят – обясняваше принцът на Пиер Д'Обюсон. – Ще се отправя директно към сръбските земи. Там ще свикам армия и ще превзема Истанбул.

Джем мечтаеше да завоюва Истанбул също като баща си.

Само че в писмата, които се получиха от европейските крале, нямаше и намек, че някой ще го подкрепи с войска или средства.

Великият магистър отново седна да пише писма:

Негово Величество султанът смята за уместно да нападне узурпатора на османския престол от Балканския полуостров. Считам идеята му за много добра. За тази цел са му необходими пари, оръжие и кораби.

После отново настъпи напрегнато очакване. Но новите отговори бяха почти като предишните:

Велики магистре, считаме, че плановете на султан Джем са изключително смели и без гарантиран успех.

– Глупаци! – не се сдържаше принцът, щом Д'Обюсон му прочетеше подобно писмо. – Всичките са глупаци! Нима не разбират? Баязид въобще няма да очаква, че ще го нападна от запад. Народът в Румелия ще ме подкрепи.

"Какво да правя? – чудеше се Пиер Д'Обюсон. – Повече не мога да го залъгвам."

Всъщност Великият магистър въобще не бе изпратил писмата, които Джем коригираше с такова усърдие. Той писа на папата и на европейските крале още преди османецът да стъпи на острова:

Ако успеем да вземем сина на Мехмед Завоевателя на Родос, християнският свят ще получи голямо предимство. Ще го убедим да се присъедини към нас. Не се съмнявам, че ще сполучим, защото той се нуждае от подкрепата ни. Ще го изпратим напред, за да разпали война за османския престол. В същото време ще организираме голям кръстоносен поход, който най-после ще сложи край на присъствието на полумесеца по Светите земи. Уверени сме, че ще подкрепите рицарите хоспиталиери за постигането на тази свещена цел.

Отговорите на европейските крале, които разгневяваха Джем, бяха пълни измислици. Съчиняваше ги Великият магистър.

Всъщност дори истинските писма на европейските владетели, изпратени в отговор на предложението на Д'Обюсон, бяха изпълнени с празни приказки. Самият рицар бе дълбоко разочарован от тях. Всеки искаше Джем да бъде предаден на него.

Френският крал Луи XI, както и неаполитанският крал Феранте настояваха в писмата си:

Трябва незабавно да ни изпратите Джем. Опасно е да го държите в такава близост до османските владения. Могат да Ви нападнат всеки миг и няма да съумеете да устоите на обсадата. Не е изключено да го отвлекат или убият. А ако това се случи, всичките Ви предложения ще станат безпредметни. Християнството ще изпусне тази историческа възможност. Час по-скоро ни го предайте!

Пристигна посланик на кастилската кралица Изабела. Тя обещаваше да осигури подкрепа по море, когато стане необходимо.

Кралят на Сицилия Фердинанд Католика пишеше: Ще застана до вас, когато удари часът, сякаш разполагаше с реална войска и сила.

Писмото на папата обаче истински изненада Пиер Д'Обюсон. След пространни молитви и няколко цитата от Библията Сикст IV достигаше до същината на въпроса:

Предложи му да приеме християнството, Д'Обюсон. Така ще се издигнеш до висотата на светците. Ако съумееш да го направиш, ще напишеш паметна страница в историята на християнския свят. Църквата ще те обяви за блажен.

Папата искаше от Великия магистър невъзможното.

Как се предлага на един султан подобно нещо?

Когато кардинал Георгис Димитриус чу искането на папата, щеше да припадне от вълнение. "Божи човек!" – каза си той. Спомни си деня, в който с Пиер Д'Обюсон очакваше Джем в кулата. "Великият магистър ми се присмя, когато му предлагах да се опитаме да покръстим Джем, но ето че Светият отец е на същото мнение."

– Това е невъзможно – повтори Д'Обюсон.

– Възможно е! – отсече кардиналът. – Трябва само да го посплашим.

– И как да го посплашим, отче?

– Как ли? Например, като му отнемем охолния живот, който води. Ще го преместим от луксозното жилище в някое от малките помещения в задния двор на двореца. Или пък ще го затворим в кула. Нека поживее известно време като пленник. Той е умен човек. Ще се досети какво трябва да направи.

Рицарят бе решил да подхване темата по време на днешната вечеря.

Обмисляше да накара Елена да помогне.

Пиер Д'Обюсон виждаше, че османецът изгаря от желание по красивата млада жена, но между тях все още нищо не се бе случило. Може би тази вечер тя щеше да го обсипе със страстни ласки и да му съобщи желанието си: "Моля ви, султане! Заради мен! Заради любовта си към Елена Родоска".

Само че една неочаквана вест така разтърси Джем, че дори Елена да се бе появила гола в стаята му, пак нямаше да го впечатли.

Джем много се тревожеше за майка си и сина си, които бяха останали в Кайро. Жена му също бе там. Вече няколко месеца не бе получавал вести от семейството си. Преди това Чичек хатун му бе писала два пъти. В първото си писмо съобщаваше, че Нада е родила момиченце. Султан Каитбай го нарекъл Гевхер Мелике[35].

Очите на Джем се насълзиха. Вече бе баща и на женска рожба. Името му хареса. Той самият би я нарекъл Торис. Или пък Гюлчичек.

Във второто писмо майка му описваше живота им в мамелюшкия дворец, разказваше за лудориите на Огуз, а в края съобщаваше:

Изпратих човек до един от роднините ми в Сърбия. Там ври и кипи. Има един много влиятелен бей на име Брегорович. Другият важен мъж се казва Слободан. Ако успееш да стигнеш по онези места, търси тях. Готови са да те подкрепят. Като казвам бей, имам предвид княз.

Тази вест подейства опияняващо на Джем.

Почвата бе подготвена.

Румелия го очакваше, а той бе принуден да стои на този остров, обграден отвсякъде от море. Нямаше как да се измъкне оттук без кораб на рицарите хоспиталиери.

Писа на майка си да му обясни къде да намери Брегорович и Слободан.

Чакаше отговора с нетърпение, но вест не идваше и не идваше. Принцът се чувстваше изнервен и напрегнат.

Щом видеше Великия магистър, не пропускаше да се пошегува: "Когато търпението ми се изчерпи, става лошо!".

Пиер Д'Обюсон надушваше заплахата, която се криеше зад тези думи, и се чудеше какво да измисли, за да спечели още време и да залъже принца. Изпрати рицаря Жан-Филип Дескамп до двореца на Каитбай. Капитан Цезар превози Дескамп до Александрия. Оттам рицарят достигна до Кайро, за да опита да се срещне с Чичек хатун.

И ето че корабът, с който пътуваше Дескамп, се завърна.

Д'Обюсон разбра, че пратеникът му носи лоши вести, веднага щом влезе в стаята. Бе изпратил да известят Джем за пристигането на Дескамп още като зърна кораба на капитан Цезар на пристанището.

– Нещо лошо ли се е случило? – попита Д'Обюсон разтревожено.

Дескамп кимна с глава и му подаде един свитък.

– Писмо от майката на Джем.

Великият магистър взе писмото и докато отиваше към покоите на принца, разпореди:

– Отменете пиршеството довечера. Кажете на Елена, че ще свършим друг път онова, за което сме говорили.

Великият магистър намери Джем в стаята му. Феримах тъкмо приготвяше одеждите му за вечерното пиршество.

Пиер Д'Обюсон подаде безмълвно писмото на османеца. Погледите им се срещнаха. Рицарят отвърна очи, но Феримах долови притеснението му и се досети, че носи лоши вести.

Джем разви свитъка. Веднага разпозна почерка на майка си. Върху лицето му се изписа особено изражение. Сякаш се досети, че му предстои да научи нещо ужасно.

Още първите редове му подсказаха, че се е случила голяма беда:

Скъпи и прескъпи мой сине! Храбри наследнико на султан Мехмед! Знам, че сторих голям грях, като не ти писах толкова време. Не можех да събера сили. Сърце не ми даваше да ти съобщя ужасната новина…

Феримах не откъсваше очи от Огнения принц. Наблюдаваше как очите му жадно поглъщат написаното.

…Как да ти кажа, че едно тригодишно дете стана жертва на османските закони?

Джем изпусна писмото и впи поглед в прозореца.

Феримах се досети, че принцът е сполетян от голямо нещастие. От гърдите ѝ се изтръгна вик:

– О, Аллах!

Втурна се към Джем. Понечи да попита: "Лоши новини ли има?" но личеше съвсем ясно, че новината е не само лоша, но и ужасяваща.

– Чети! – нареди с треперещ глас принцът на момичето, без да отвръща поглед от прозореца. – Прочети ми писмото докрай!

Феримах вдигна писмото. Междувременно погледна крадешком към Пиер Д'Обюсон. Той стоеше с наведена глава.

– Чети, Феримах!

Прислужницата започна да чете:

– Как да ти кажа…

– Това го прочетох. Чети по-нататък.

Феримах подхвана следващото изречение, но очите ѝ се замъглиха от сълзи. Едва различаваше буквите.

– Една сутрин взех дъщеричката ти Гевхер и тръгнах към стаята на Нада и Огуз. Беше време за кърмене. Там обаче ги нямаше. Попитах един от слугите къде са. Той ми каза, че са заминали. Късно предната вечер Каитбай предал на османски посланик внучето ми заедно с майка му, тъй като Баязид изпратил войска на границата. Казаха ми, че ще ги изпратят в столицата. Ах, сине! ...

Феримах нямаше сили да продължи. Спря. Преглътна едва-едва и избърса сълзите си с опакото на ръката.

– Чети! – просъска Джем. – Не жали сърцето на този безполезен баща, изоставил сина си Огуз в чужда страна, погълнат от жаждата за власт. Нека сега сърцето, умът и душата му се пръснат от мъка!

Феримах пое въздух и продължи:

– По заповед на Баязид по пътя са отнели живота на твоя наследник и син Огуз хан.

Феримах усети, че ѝ прилошава. Сякаш някаква буца заседна в гърлото ѝ. Хвана се за масата.

– Чети! – заповяда рязко Джем.

С огромно усилие на волята момичето продължи да чете:

– Нека почива в мир. Дано Аллах ти даде сила да понесеш болката. Дъщеря ти Гевхер е при мен. Чувства се добре. Намерих ѝ дойка, тя я храни… Чуй ме, синко! За мен вече няма значение дали ще бъдеш султан или не. Ще стане каквото е писано. Но знай, че ако умра, без да е отмъстено за внука ми, душата ми никога няма да намери покой.

Феримах вече не можеше да сдържи риданията си.

Какво ли щяха да правят сега?

Нямаше думи, които да го утешат, нито сила, която да заличи болката от загубата на едно ненавършило четири години дете.

В стаята цареше пълна тишина. Чуваха се единствено хлипанията на Феримах.

– А какво е станало с майка му? – Гласът на Джем сякаш долетя от друг свят. – Нали и тя е била с него? И нея ли е погубил великият падишах?

Феримах отново взе писмото и се опита да го дочете.

– Чичек хатун не казва нищо по този въпрос.

След малко Джем се обърна. Приближи се към Пиер Д'Обюсон. Гледаше мрачно. Лицето му сякаш се бе състарило.

– Рицарю – каза той с дрезгав глас, – ще ме извините тази вечер. Няма да дойда на пиршеството. В траур съм.

Към два часа следобед за първи път на остров Родос се разнесе езан[36].

Кардинал Димитриус отвори прозореца си. Плътен и ясен мъжки глас нахлу в стаята му:

– Аллах е велик… Аллах е велик… Аллах е велик Султан Джем бе застанал на една от кулите. Стоеше обърнат на югоизток към морето, поставил дясната си ръка върху ухото. Около него стояха няколко души.

"Какво му стана на този човек? – зачуди се Димитриус. – да не е решил да се хвърля от горе?"

Кардиналът веднага се втурна към коридора.

– Д'Обюсон, Д'Обюсон! – развика се той.

Стигна запъхтян до стаята на Великия магистър.

– Джем е полудял! – продължи да вика кардиналът. – Трябва да направиш нещо. Намислил е да се хвърля от кулата.

Рицарят продължи да седи спокойно, загледан в отворения прозорец. Тук гласът на Джем се чуваше още по-ясно.

– Спокойно – отвърна Великият магистър. – Не се бой! Няма да се хвърли.

– Ако няма да се хвърля, защо се е покачил на кулата? И каква е тази песен?

– Не е песен, Димитриус, а призив. Призив за молитва. Слушай!

– Какво? Господи Исусе, прости ни! Веднага дайте заповед да ударят камбаните. Трябва да заглушим този глас час по-скоро. Незабавно да го накараме да млъкне.

Кардиналът тръгна към вратата.

– Спри! – извика Пиер Д'Обюсон. – Остави го на мира!

– Но защо?

– Какво друго може да направи един баща, загубил тригодишния си син, освен да се моли? Точно това прави Джем.

Джем повика Феримах късно същата вечер.

В стаята му бе полутъмно.

Принцът въобще не забеляза, че очите на момичето са подути от плач.

– Запали свещ! – тихичко нареди той. – Вземи хартия и запиши думите ми.

Феримах веднага изпълни желанието на Джем. Когато подготви всичко за писане, тя впери поглед в господаря си, стиснала гъше перо в ръка.

Сърцето ѝ се късаше, докато гледаше Огнения принц. Той сякаш се бе превърнал в пепел.

– Пиши! – прошепна Джем.

Под перото излязоха следните думи:

47

– Велики магистре!

Пиер Д'Обюсон се събуди от напрегнат шепот. Адютантът му бе застанал до леглото. Още сънен, рицарят се стресна:

– Да не би с Джем да се е случило нещо?

Това бе най-голямата тревога на Великия магистър през последните месеци.

Болката напълно бе променила Джем. Погледът му бе празен. Д'Обюсон се боеше, че османецът няма да понесе злата си участ и ще се самоубие.

– Няма – успокои го адютантът. – Пристигна пратеник на великия везир на султан Баязид. Настоява да се срещнете веднага.

– Сега? В този час?

– Да. Помолих да изчака до сутринта, но той

– Пратеник на великия везир ли каза?

Мъжът кимна утвърдително.

– Падишахът явно се мисли за много велик – измърмори Пиер Д'Обюсон. – Смята, че аз и рицарите йоанити сме недостойни за ранга му и е обидно да общува с нас. Затова е решил да изпрати посланик от името на великия везир.

– Само кажете и веднага ще го отпратя, даже

– Чакай! Чакай! – прошепна Великият магистър. – Колкото и да се величае Баязид, козът е в моите ръце.

Д'Обюсон започна да се облича.

– Намираме се в много критичен момент, Франсоа. Необходимо е да сме изключително внимателни. Трябва да ни управлява разумът, а не гневът.

Франсоа мълчаливо подаде шпагата на господаря си. Пиер Д'Обюсон я закопча, без да възразява. Адютантът бе подготвил всички бойни отличия на рицаря. Той ги закопча върху дрехата си. Най-накрая Франсоа помогна на Д'Обюсон да си сложи нагръдника.

– Сякаш отивам на война, а не на среща с посланик Очите на адютанта пробляснаха доволно в полутъмната стая.

– Всъщност прав си – продължи Пиер Д'Обюсон. – Като ме види така въоръжен и екипиран, може да си помисли, че се готвя за битка, и да се стресне.

Османският посланик очакваше Великия магистър в приемната. Половината му лице не се виждаше от буйните мустаци и брада, над които стърчеше доста дълъг нос. Под рунтавите вежди гледаха две черни нагли очи.

Пратеникът поздрави Великия магистър с леко кимване.

Пиер Д'Обюсон се настани в креслото си. Известно време се преструваше, че дава някакви много важни нареждания на адютанта си. Умишлено произнасяше някои от думите по-силно, за да ги чуе османецът:

– Големите оръдия

– Папският флот

– Батареята

– Френският крал.

– Пет хиляди души ли? Веднага им намерете място за спане.

– Венецианският дож Посланикът се преструваше на разсеян, но Великият магистър бе убеден, че гостът му попива всяка негова дума.

Когато Пиер Д'Обюсон реши, че представлението е постигнало целта си, се обърна към османеца, сякаш го забелязваше току-що.

– Ти ли си пратеникът на султана?

– Не! – отвърна мъжът леко троснато. – Аз съм пратеник на негова милост великия везир.

– Така ли?

Рицарят се престори на ядосан.

– Следващия път си отваряй ушите по-добре! – нахока той адютанта си. – Човекът е пратеник на везира. Да не ме беше будил!

Франсоа, който бе свикнал на подобни игри, започна тихо да се извинява. Пиер Д'Обюсон измери с поглед османеца.

– Е, какво да правя?! Така и така станах, поне да чуя какво има да ми каже везирът.

– Великият везир! – поправи го рязко пратеникът. Подаде на домакина си един свитък.

Рицарят обаче реши да продължи играта.

– Франсоа, чети!

Адютантът взе свитъка и го разви. Пиер Д'Обюсон видя с крайчеца на окото си големия печат най-долу.

– Аз – започна да чете Франсоа, – Коджа Давуд паша, велик везир на Негово Величество султан Баязид, падишах на мюс…

– Ох, ох, ох! – прекъсна го рицарят с отегчен глас. – Прескочи тази част и давай по същество.

Адютантът продължи:

– …искам да кажа на теб, Пиер Д'Обюсон, че…

Рицарят отбеляза мислено факта, че в писмото са пропуснати титлите му, но не го показа, а продължи да слуша внимателно.

– …присъствието на един изменник толкова близо до османските владения причинява голямо неудобство на империята. Рицарите йоанити са изложени на голяма опасност заради това, че покровителстват този предател. Изцяло във ваш интерес е да отдалечите изменника от османските земи възможно най-скоро и безусловно.

Великият магистър очакваше подобни заплахи.

Добре осъзнаваше, че заради присъствието на Джем на Родос ще бъде подложен на кръстосан огън.

Агресивността на падишаха бе предвидима.

Това, което не бе изчислил, бе бавната реакция на папата. Пиер Д'Обюсон мислеше, че римският първосвещеник ще изиска от йоанитите веднага да му предадат османския принц.

Вместо това Сикст IV подтикваше Великия магистър да направи Джем християнин. Европейските крале съзряха първи голямата опасност от престоя на принца на острова и всеки от тях започна да настоява той да получи османеца, за да го продаде по-късно на папата.

Баязид беше абсолютно прав. Наистина, като държеше Джем на острова, Д'Обюсон излагаше на голяма опасност себе си и владенията на хоспиталиерите.

Преди няколко години султан Мехмед едва не превзе острова. Сега синът му можеше да довърши започнатото, още повече – имаше претекст за нападение.

Адютантът забеляза, че господарят му се замисли, и прекъсна четенето. Изкашля се, за да напомни за присъствието си. Пиер Д'Обюсон се сепна.

– Така значи. Добре, продължавай нататък.

– Падишахът е твърдо решен да премахне причинителя на неудобството. Способен е да разреши проблема с един замах. Все пак ви дава последна възможност да избегнете военния сблъсък. Споразумение може да бъде постигнато чрез изпращане на въпросния изменник във Франция. Рицарите ще получават отплата за услугата в размер на 45 хиляди дуката годишно. Ако откажете предложението, трябва да сте наясно, че…

На рицаря не му бе необходимо да чува повече.

– Достатъчно! – прекъсна той рязко Франсоа.

Ако не изпълнеше искането на султана, щеше да пламне война.

Великият магистър за пореден път осъзна колко много се страхува падишахът от брат си. Това пролича съвсем ясно още с убийството на тригодишния син на Джем. Сега Родос можеше да пострада заради този страх.

Пиер Д'Обюсон стана и се отправи към вратата, без дори да погледне към пратеника.

– Какъв е отговорът ви? – извиси глас мъжът.

Внезапно кръвта в жилите на рицаря кипна. Поведението на този човек премина всякакви граници. Досега никой не си бе позволявал да крещи така на Великия магистър на хоспиталиерите.

Той посегна към шпагата си. Разнесе се стържене на стомана.

Пиер Д'Обюсон се обърна към османеца. Извади оръжието си до средата.

– Върви! – процеди той през зъби. – Предай на падишаха, че извадената наполовина шпага е знак за мир.

– Какъв е отговорът ви? – повтори въпроса си пратеникът.

Нима не се бе изразил достатъчно ясно? Нима мъжът не бе разбрал, че хоспиталиерите ще приемат предложението?

– Отговорът е: Родос няма да наруши мира. И за да докажа това, още утре ще изпратя човек при френския крал Луи. Предай думите ми на султана. Той ще разбере.

Пиер Д'Обюсон напусна бързо залата, без да даде възможност на османеца да каже каквото и да било повече. Целият трепереше от яд.

– Извикай капитана! – разпореди той на адютанта си. – Побързай! Ще ми трябва и кардинал Димитриус.

Когато влезе в стаята си, рицарят застана пред прозореца и се загледа в морето. Опитваше се да се успокои. Слънцето щеше да изгрее всеки момент. Морето бе започнало да изсветлява. На изток се появи розово сияние.

Пиер Д'Обюсон знаеше, че не може да протака повече. Пасивността на Църквата и държавниците бе провалила всичките му планове.

Сега Родос бе в опасност.

И той незабавно трябваше да избави острова от опасността.

На вратата се почука. Влезе капитан Цезар.

– Подготви се за вдигане на котва.

– Кога трябва да отплавам?

– След няколко часа.

Капитанът не скри изумлението си.

– След няколко часа ли? Корабът

– Направи каквото ти казах. Тръгваш след няколко часа.

– Накъде?

– Към най-близкото пристанище на Рим.

Капитанът отдаде чест и излезе.

Пиер Д Обюсон се отправи към масата. Трябваше да свърши още нещо, преди да се появи кардинал Димитриус. Подготви се да пише писмо, но не на френския крал.

Ваше Светейшество Сикст IV… – започна рицарят.

Георгис Димитриус четеше писмото до папата със замислено изражение.

"Какво се е зачел този глупак? – ядосваше се рицарят. – Все едно го учи наизуст!"

След известно време кардиналът най-после му подаде свитъка.

– Нека остане у вас! – каза Пиер Д'Обюсон.

Димитриус се учуди, но задържа писмото.

– Какво мислите?

– Добре сте го написали.

– Само това ли ще кажете?

– Трябваше да свършим тази работа още преди месеци. Знаете

– Няма време за повече приказки! – прекъсна го Д'Обюсон. – Считате ли, че е достатъчно ясно и категорично?

– Да, така мисля.

– Джем непрекъснато прави планове как ще замине за Румелия. Залъгвам го вече толкова месеци. И за да съм по-убедителен в лъжите, попитах капитан Цезар кое е най-близкото пристанище на Балканския полуостров. Оказа се Балона. Джем смята, след като достигне до него, да продължи към Сърбия. Вярва, че народът там ще го подкрепи, защото майка му и жена му са сръбкини.

– Мечти!

– Така е, но той е убеден, че ще успее. Тези неща не ги написах в писмото, но се надявам вие да ги разкажете на папата.

– А ако Джем откаже да поеме към място, различно от Румелия?

Великият магистър сви рамене.

– Той ще си мисли, че отива в Румелия.

– Според мен трябва и това да напишем на Светия отец.

Пиер Д'Обюсон не искаше да губи повече време. Изправи се.

Димитриус отново му подаде свитъка.

– Ще остане у теб. Ти ще го предадеш на папата.

Кардиналът остана като втрещен. Замисли се. После несигурно промълви:

– Аз?

– Да, ти! Рицарите хоспиталиери не биха могли да намерят по-добър посланик до папата от теб. Пък и само ти можеш да го накараш да разбере на каква голяма опасност сме изложени. Поради глупостта на кралете… – Тук Великият магистър мислено добави и Рим. – …Родос може да бъде нападнат всеки момент.

– Кога тръгвам?

– Веднага щом капитан Цезар съобщи, че корабът е готов да отплава.

Пиер Д'Обюсон стоеше загледан в лодката, която излизаше от тясното устие на пристанището Мандраки. Кардинал Димитриус седеше на кърмата, здраво стиснал перилата на плавателния съд. Четирима гребци го караха към кораба. След малко се разнесе дрънчене от тегленето на синджира, с който бе завързана котвата на галерата.

Корабът пое бавно на запад. Моряците опънаха главното платно.

Внезапно в съзнанието на Великия магистър изникна един спомен. Пиер Д'Обюсон сякаш отново чу Джем да го пита: "Как ще ми гарантирате, че няма да ме продадете? Брат ми пръска пари, за да се отърве от мен. Вие на колко ме оценявате?"

Спомни си и собствените си думи: "Единствената гаранция, която мога да ви дам, е думата на Великия магистър на Ордена на хоспиталиерите".

Рицарят се вгледа в бледото си отражение в стъклото на прозореца. Гледаше го лице на обигран хитрец.

"Какво да се прави, султан Джем? – помисли си Пиер Д'Обюсон. – Великият магистър толкова държи на думата си."

48

Великият везир Коджа Давуд паша изглеждаше угрижен, докато вървеше през двора към покоите на падишаха. Изкачи стълбите бежешком. Пешовете на кафтана му се развяваха, когато се мушна през вратата, която стражите разтвориха за него.

"Трябва да съобщя на султана час по-скоро!" – мислеше си везирът. Знаеше, че господарят му ще се развълнува от важната вест.

Днес от Родос бе пристигнал пратеник на хоспиталиерите. Най-после идваше развръзката на плана, измислен от Коджа Давуд паша. Именно негова бе идеята да предложат на рицарите йоанити да изведат Джем от острова си.

Сега вече пашата можеше да насочи вниманието на султана към една друга, много важна за везира тема. Така едновременно щеше да се представи като верен служител на държавата и да осуети предателство срещу падишаха.

Давуд бе твърдо решен най-после да се отърве от Гедик Ахмед паша. Султанът се лъжеше, като си мислеше, че старият пълководец само си почива. Великият везир бе убеден, че Гедик поддържа тайни контакти с Джем. И не само той. Исхак паша също скрито подкрепяше принца изгнаник. Давуд възнамеряваше най-после да повдигне този въпрос пред султана и да сложи край на вероломството срещу османската държава.

Докато вървеше по дългия коридор, великият везир внимателно обмисляше предстоящия разговор.

"Не мога да търпя повече тези заговори зад гърба ми, повелителю!" – щеше да каже на султана. А когато господарят го попита какво има предвид, щеше уверено да заяви:

– Надушвам, че подготвят удар срещу вас.

Баязид със сигурност щеше да подскочи:

– Какви ги говориш, паша? Кои са злосторниците? Казвай бързо, та да им взема главите!

Давуд осъзнаваше, че в никакъв случай не трябва да споменава конкретни лица. Ако произнесеше имената на Гедик и Исхак, падишахът веднага щеше да се досети, че великият везир се опитва да се отърве от съперниците си.

– Ясно е, че се гласи някакво предателство. Беглецът изменник със сигурност има свои хора в палата. Питате кой е? Всеки може да е. Дори най-верните ви слуги. Нямам доверие дори на самия себе си. Съмнявам се във всички, защото виждам сенки, чувам шепоти. Не се страхувам за себе си, а за вас. Аз ще бъда щастлив да загина, служейки на държавата.

"Брей! – учуди се сам на себе си Коджа Давуд, докато преговаряше речта, която се канеше да произнесе. – Какви високопарни слова!" Беше ги съчинявал цяла нощ. В същото време осъзнаваше, че няма да събере смелост да каже дори една от тези думи на Баязид. Султанът веднага щеше да разбере какво се крие зад тях. Всички смятаха, че падишахът дреме, докато слуша служителите си, полегнал на канапето. Давуд обаче знаеше, че не е така. Баязид виждаше и чуваше, даже четеше мислите на човека срещу него, дори когато бе със затворени очи.

Прислужникът, застанал пред молитвеното отделение на падишаха, видя великия везир и се мушна зад завесата, за да съобщи за идването му. След няколко секунди се показа отново и даде знак на Коджа Давуд да се приближи.

Пашата зае молитвена поза и застина в очакване.

Баязид сякаш въобще не забелязваше присъствието му. Продължаваше да отброява зърната на броеницата си.

Везирът знаеше, че султанът може да го остави да чака безкрайно. По нищо не личеше, че се кани да му обърне внимание. Устните на Баязид едва доловимо помръдваха. "Моли се" – досети се Давуд паша. Постоя мълчаливо още известно време. После се изкашля тихо, за да напомни за присъствието си.

– Вести ли ми носиш?

– Да. Дойдоха новини от Родос, повелителю! – моментално отвърна великият везир.

Както и очакваше, падишахът веднага отвори очи. Обърна се към служителя си.

– Нашият пратеник вече ми предаде отговора на рицарите. Нещо ново ли има?

– Да, господарю!

– Да не би неверниците да се опитват да ни изиграят?

– Дошъл е един от най-високопоставените рицари. Името му е Дескамп.

– И какво иска?

– Напомня за обещанието на падишаха да заплаща на хоспиталиерите 45 хиляди дуката годишно и пита кога ще бъде извършено първото плащане.

Баязид почервеня от гняв.

– Безсрамник! Нахалник! Ти с кого мислиш, че разговаряш, та повтаряш така директно въпроса на неверниците? Редно ли е да държиш такъв език на султана?

– Аз… – опита се да отвърне Коджа Давуд, но замлъкна и се разтрепери като лист.

– Ти! – Султанът се ядоса още повече. – Ти си седял и си слушал човека, който си е позволил най-безочливо да поставя въпроси на падишаха. Не можа ли да го прекъснеш и да го попиташ кога хоспиталиерите ще изпълнят обещанието си?

Когато усети, че падишахът е разгневен повече на пратеника, отколкото на него, Давуд паша коленичи пред Баязид.

– Естествено, че не слушах безучастно думите на неверника – промълви великият везир със съкрушен глас. – Ако беше така, щях да си заслужа бесилото, господарю.

Лицето на Баязид се разведри за миг, но после бързо се смръщи.

– Казвай, паша! Какво отговори на пратеника?

– Веднага го нахоках. Казах му: "Ако ти е мил животът, върви си!" Разкъсах писмото, което носеше, и му заявих: "Само човек, равен по могъщество и земи с османския падишах, има право да му задава въпроси. Богатството и силата на моя повелител не могат да се опишат с думи. Щом султанът е казал, че ще плати, значи така ще бъде. Може да го направи и като дойде лично на Родос, за да изпълни завета на покойния си баща султан Мехмед!".

"Хубаво го казах!" – зарадва се мислено великият везир.

Очите на Баязид блеснаха.

– Нахални неверници! За какви се мислят? Вместо да са благодарни, че не им разруших крепостта, задето подслониха брат ми, те ми напомнят какво съм бил обещал! Първо те да си изпълнят обещанието

– Ще го изпълнят, господарю! Вече всичко е подготвено. Ще махнат предателя от острова.

– Ааа! Ето това вече е новина! Значи вината е у теб. Съобщаваш най-важното последно! Напразно се ядосвах!

– Господарю, простете на роба си! Когато чух безочливия език на пратеника, забравих всичко друго.

Коджа Давуд усети, че подходящият момент е настъпил. Трябваше да повдигне въпроса сега или да продължи да живее в страх от Гедик Ахмед паша. Разбира се, ако Гедик го оставеше да живее.

– Освен това Султан Баязид отдавна бе разбрал, че когато някой започне изречението с "освен това", не следва нищо добро.

– Какво има, Давуд паша?

– Чудех се дали няма да е добре да вземем някои предпазни мерки.

В очите на Баязид пробягна сянка на тревога и съмнение.

– Предпазни мерки ли?

– Пратеникът на хоспиталиерите Дескамп съобщи, че Джем постоянно настоявал да го отведат в Румелия.

– В Румелия?

– Естествено, рицарите няма да изпълнят желанието му. Само ще се престорят, че го правят, но все пак… Снощи ми хрумна, че

– Паша, говори направо! Стига с тези недомлъвки.

– Напоследък интересът към Румелия се повиши. Много са тези, които искат назначение там Падишахът прекъсна Давуд:

– За Исхак ли намекваш?

"Точно за него!" – помисли си везирът, но замълча и само притвори очи.

– Нямам доказателства, за да обвинявам когото и да било, господарю. Но опазването на сигурността и спокойствието в империята е мое първо задължение. Тревожа се, че изменникът може би поддържа връзки с някого тук, в столицата.

– Изплюй камъчето, Давуд паша!

– Отстъпникът вероятно има поддръжници. Никой не знае. Може да има такива, които са опънали лъка и само чакат да пуснат стрелата.

Лицето на Баязид почервеня. Помисли малко и каза:

– За Исхак – нищо не мога да кажа. Все пак му дадох дъщеря си. Ако извърши предателство спрямо свекър си, значи да се отрече от себе си. Не мога да вдигна ръка срещу него без сигурни доказателства. Обаче Най важното бе каква заповед ще последва след султанското "обаче".

– Ако става въпрос за Гедик Ахмед паша – нямам възражения. И на мен не ми харесват поведението и приказките му. А след случая със стрелата вече имам едно наум. Веднага да го арестуват и да го хвърлят в тъмница Коджа Давуд паша едва се сдържа да не изръкопляска от радост. Вече очакваше, че султанът ще разпореди да отрежат главата на Гедик.

– Само че не можем да оставим Румелия така.

Баязид се взря в лицето на великия везир и добави:

– Не стой така! Свикай войската! Трябва да завършиш завоюването на босненските земи.

Давуд въобще не беше очаквал подобен развой.

"Сега ще трябва да измисля как да убия Гедик в затвора!" – каза си веднага той.

49

Джем бе облегнал ръце на перилото на родоската галера и наблюдаваше морето. Взираше се в невидимия бряг отсреща.

"Знам, че е там! – мислеше си принцът. – Румелийският бряг!" Силният вятър надуваше платната. Корабът летеше като птица към Румелия.

Там започваше пътят, който щеше да го отведе към престола.

Вятърът развяваше косата на Джем. Още по пътя от Халикарнас към Родос османецът бе научил, че няма как да стои на палубата с покрита глава.

Засмя се, като си спомни как вятърът бе грабнал чалмата му.

Беше в добро настроение, макар да бе оставил някои от най-близките си спътници и коня си Шимшек на Родос. На острова остана и вторият му син Мурат.

Далила бе родила прекрасно бебе с розови бузки. Джем тръгна на път още преди то да е навършило четиридесет дни. Кръсти момчето на дядо си.

Когато му даваше името, принцът тихо прошепна на сина си:

– Мурат хан, нека станеш като прадядо си – хан на хановете, като дядо си – велик юнак, като баща си Когато каза "като баща си", сякаш буца заседна в гърлото му. Какво ли можеше да добави за себе си? Несретник, изгнаник или беглец Най-вече Джем пожела на сина си да има дълъг живот. Молеше се с цялото си сърце да не го споходи съдбата на брат му Огуз. "Ако аз не успея, ти ще отмъстиш за по-големия си брат!" – каза си принцът.

Рицарят Пиер Д'Обюсон бе посъветвал Джем да не взема Мурат със себе си.

– И този свой наследник ли да зарежа? – възпротиви се османецът.

– Та той е още невръстно бебе. Нека остане тук с майка си. Като поотрасне, ще ви го изпратим. Имате думата на хоспиталиерите.

Джем осъзнаваше, че Великият магистър е прав. Ако вземеше Мурат със себе си, означаваше да го обрече на смърт. Трябваше да се примири. Така или иначе, когато рицарят му съобщи: "Утре заминавате!", принцът вече нямаше сили да се съпротивлява. Пък и защо да не остави момченцето, щом Пиер Д'Обюсон обеща да го изпрати по-късно?

Джем вече нямаше търпение да се отърве от този затвор.

– И закъде заминавам? – с трепет попита той.

– Към мястото, което пожелахте. Румелия.

Османецът изпита задоволство. Поне едно от желанията му щеше да се сбъдне.

След толкова болка, жертви и чакане най-после щеше да поеме в правилната посока.

"Идвам, Румелия! – провикна се мислено Джем. – Очаквай ме!"

Внезапно по лицето на Великия магистър се изписа загадъчно изражение. Огледа се наоколо и тихо зашепна на принца:

– Ваше Величество, ако се случи да изпаднете в беда, прошепнете на стражите: Non cantabit gallus. Запомнихте ли?

– Какво? – учуди се Джем. – да кажа "преди да се пропели петлите" ли? Това някаква парола ли е?

Пиер Д'Обюсон сниши гласа си още повече:

– Тихо! Ако той ви отвърне: donec ter me neges, може да сте спокоен, че рицарите хоспиталиери скоро ще ви дойдат на помощ.

Джем бе обхванат от радостно вълнение заради предстоящото си пътуване до Румелия. Думите на рицаря го разсмяха.

– Преди да са пропели петлите, ще се отречеш от мен три пъти… Какви са тези брътвежи?

– Не са брътвежи. Така е казано в Библията. – Пиер Д'Обюсон притвори очи. – Когато свети Петър казал на Исус, че е готов да даде душата си за него, Христос му отвърнал: "Не ще пропее днес петелът, преди три пъти да отречеш, че ме познаваш". Този стих е парола.

– А как да разпозная кой е от вашите хора, за да му кажа паролата?

– Рицарите хоспиталиери са навсякъде. Можете да ги срещнете, където и да отидете. Така е било и така ще бъде. Докато свят светува.

Джем не обърна сериозно внимание на думите на Великия магистър. Прие ги като самохвалство. Усмихна се и си каза: "Тези да ги разправя на някой друг!"

На тръгване от острова за принца най-трудно бе да се отдели от сина си. Прегърна го, целуна го и дългодълго се наслаждава на мириса му. "Скоро ще се видим" – прошепна той на гукащото бебе. Когато го погъделичка с мустаците си, то се разсмя.

Джем се закле никога да не забравя гукането и смеха на Мурат. Не бе имал щастието да усети мириса на Гевхер. Може би никога нямаше да има шанса дори да я зърне.

Принцът освободи Шаразад и Айше – две от трите момичета, които му бяха подарени за наложници от Каитбай.

Далила бе изненадана. Разплака се.

– Ти ще дойдеш при мен по-късно! – опита се да я успокои Джем. – Рицарите обещаха. Когато Мурат поотрасне, ще ви изпратят при мен.

– А ако не ни изпратят?

– Ще ви изпратят. Хоспиталиерите държат на думата си. Аллах всичко вижда. Пиер Д'Обюсон може да е неверник, но каквото обеща досега, го изпълни. Ето, заминавам за Румелия, както се бяхме разбрали.

Принцът предложи на мъжете от свитата си да останат на Родос, за да потърсят начин да се върнат в османските земи. Те предпочетоха да го последват. Когато обаче им обясни, че не може да вземе всички със себе си, някои сами избраха да останат на острова.

Когато пехливанинът Кадир ага чу, че ще заминават за Румелия, спонтанно възкликна:

– Благодаря ти, Аллах! Най-после ще мога да премеря сили в нормална борба както преди! Тук ми се протри кожата от хватките на тези рицари!

Всички избухнаха в смях.

Джем дори не попита Феримах дали иска да остане на Родос. Добре знаеше, че ще тръгне с него. Дори още преди бръснарят Мустафа ага да го попита:

– Господарю, онова момиче, прислужницата ви, си е стегнала багажа. Донесе ми го. Какво да го правя?

На принца му се прииска да каже: "Тя не ми е прислужница!". Само че не знаеше какво би отвърнал, ако бръснарят го попита: "А каква ви е тогава?"

Затова Джем само промърмори:

– Феримах идва с нас. Качи багажа ѝ на кораба, Мустафа ага.

Най-после поеха на път.

Корабът се плъзгаше по морето.

– Дръж се, Румелия! Идва султан Джем! – извика принцът, сякаш се надяваше вятърът да отнесе гласа му до хората на брега.

Джем наблюдаваше залязващото слънце. Потърси с очи Родос. Островът се бе превърнал в тънка виолетова линия. Още малко и съвсем щеше да изчезне от погледа му. Да остане в миналото.

Бъдещето го очакваше в Румелия.

Капитан Цезар мина покрай Джем и принцът се възползва да го попита:

– Как е, капитане? Всичко наред ли е?

Цезар сякаш се поколеба как точно да отвърне, но накрая отсече:

– Да!

Понечи да продължи обиколката си, но Джем не му позволи:

– Погледнете натам… – Османецът сочеше към хоризонта.

Естествено, там не се виждаше нищо освен море.

Капитанът кимна.

– Хайде! – възкликна весело принцът. – Признайте си! Не виждате нищо, нали?

– Така е, Ваше Величество.

– Само че аз виждам. Там е Румелия… Румелия!

– Ах, да, разбира се! – отвърна колебливо Цезар. – Мислех, че ми показвате нещо друго.

– Какво друго!? – разсмя се Джем. – Кога ще пристигнем?

Капитан Цезар очакваше този въпрос отдавна.

– Не мога да кажа – отвърна той с уверен глас. – Всичко зависи от морето.

– А ако напредваме с това темпо?

– Може би след около седмица.

"Значи новото начало ще бъде поставено след седмица!" – каза си принцът.

Джем вечеря в каютата си, а после отново излезе на палубата. Луната осветяваше кораба и морето.

Принцът забеляза, че на палубата вече има някой. Феримах.

Момичето гледаше съсредоточено месеца и звездите, облегнато на парапета на кораба.

На Джем му се стори, че е захладняло. А може би вятърът се бе усилил? Искаше му се да протегне ръце и да прегърне Феримах. Косата ѝ се развяваше лудо.

Приближи се тихо, без слугинята да го усети. Внезапен порив на вятъра подхвана косата ѝ и я залепи за лицето на Джем. Принцът почувства, че краката му се подкосяват от тази близост. Докато Феримах прибираше косата си, без да иска, удари лицето на господаря си с ръка и стреснато подскочи.

– Джем! – възкликна тя, но после бързо се поправи: – Господарю!

За втори път бе нарекла принца по име.

Джем можеше да се закълне, че никой друг не може да произнесе името му толкова красиво, колкото Феримах.

– Изплаших ли те?

Момичето му хвърли бърз поглед.

"Глупчо – помисли си тя, – ти никога не би могъл да ме изплашиш!"

– Неее, няма такова нещо! – обърна се с лице към принца. – Ударих ви, без да искам. Простете!

Това бе най-дългият им разговор от месеци насам.

– Може ли да те попитам нещо? – започна Джем.

Феримах се изненада, но не погледна принца.

– Защо искате позволение да зададете въпрос на една слугиня? Вие сте мой господар, питайте каквото искате! Правете каквото искате.

– Феримах!

Момичето обърна поглед към звездите, сякаш някой я викаше оттам.

– Сърдита ли си ми? – попита Джем.

– Султане

– Да не би да съм те наранил неволно с дума?

– Господарю Дали Джем следваше да приеме тези отговори за "не? Не беше сигурен.

– Да не би да се сърдиш, задето не исках да те взема с мен на Родос? Аз само Този път Феримах отговори ясно:

– Не!

– Тогава защо не ми говориш през последните месеци? Не идваш при мен, без да съм те повикал. Какво се е случило?

– Вие

– Какво аз? Не мисли, че не съм забелязал. След пиршеството в градината на двореца ти внезапно се промени.

Момичето мълчеше. Сведе глава и се загледа в морските вълни.

– Заради Елена от Родос ли е?

Феримах продължаваше да стои безмълвна.

– Но с нея… само… как да кажа… нищо не Не му достигнаха думите, за да обясни, че не е имал интимна връзка с родоската красавица.

Джем обаче не попита дали причината за отчуждението на Феримах не се крие в сближаването му с Далила. Съмняваше се, че може да е заради това, но не можеше да си обясни защо. С кого да спи един султан, освен с наложниците си?

Принцът помълча известно време. Не успя да събере смелост да попита Феримах за Далила направо. Вместо това каза:

– Оставих Мурат. Вече ми липсва Феримах кимна.

– И на мен ми липсва, султане.

– Нали знаеш, че и ти си много скъп за мен човек, но по друг начин?

Момичето не отговори.

– Ееее! – извика нетърпеливо Джем. – Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да говориш вече с мен, Феримах?

Момичето бавно се обърна към принца. Лунната светлина осветяваше лицето на Джем. То грееше също както в нощта, когато Феримах го бе видяла за първи път. Погледите им се срещнаха. Косата на момичето щеше отново да плесне принца по лицето, ако прислужницата не я бе хванала навреме. Двамата се усмихнаха един на друг. "Ще говоря – отвърна мислено Феримах. – Един ден ще ти разкажа всичко. Ще ти призная онова, което крия. Но не сега. Не сега."

– Какво искаш от мен?

И този въпрос на Джем остана без отговор.

– Знаеш ли, понякога се чудя коя си ти всъщност? Сякаш си от друг свят Феримах бързо постави длан върху устните на Джем, за да го накара да замълчи.

И двамата потръпнаха при неволното докосване.

Момичето бързо дръпна ръката си и отново впери поглед в звездното небе.

"Заради твоите игри – обърна се мислено Феримах към луната – замалко да разкрия тайната си."

Тогава щеше да стане още по-лошо.

Ако Огнения принц научеше за клетвата, която Феримах бе дала преди много години, но така и не бе изпълнила, със сигурност щеше да я намрази.

Със сигурност щеше да я пропъди.

А тя не би могла да понесе това.

– Щастлива съм просто да бъда до вас. Друго не ми трябва. Аз съм Феримах. Една пленничка. Отломка от войната. Ваша вярна слугиня. Единственото, което искам от вас, господарю, е да не ме изоставяте.

– Никога няма да те изоставя! – разтрепери се Джем. – Ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели.

– Докато смъртта ни раздели! – повтори като ехо момичето. Принцът се усмихна.

– Но при едно условие!

– Какво условие, господарю?

– Ще те попитам нещо и ти ще ми отговориш. Само един въпрос и един честен отговор. Става ли?

Феримах кимна.

– Кой подхвърли онази змийска глава пред шатрата ми?

– Аз.

Джем не изглеждаше изненадан.

– Ти ли я отряза?

– Аз.

– Последен въпрос. Кой пъхна кобрата в палатката ти?

Феримах погледна господаря си в очите.

– Ех, султане, преметнахте ме! Казахте един въпрос, а станаха три! После внезапно вдигна очи към звездите.

– И аз имам един въпрос – додаде тя след малко. – Накъде е Румелия? В коя посока се пада?

– На север! – посочи Джем напред.

– Защо тогава се движим накъдето залезе слънцето?

50

Виковете и крясъците на Джем не промениха нищо. Капитан Цезар отказа да промени курса на кораба и продължи да плава на запад, вместо на север.

– Невернико! – беснееше принцът. – Така ли изпълняваш дадената дума? Щом са ми казали, че отивам в Румелия, значи там трябва да ме отведеш.

Капитанът вдигна рамене. На лицето му нямаше и помен от предишното изражение, изпълнено с почит и възхита.

– Не крещи! – процеди през зъби Цезар. – Ако не престанеш да ми повишаваш тон, ще прекараш остатъка от пътуването в каютата си. А хората ти ще заключа в трюма.

Джем не можеше да си намери място от гняв. Идваше му да изкрещи: "Как смееш да ми говориш така?", но осъзнаваше, че вече нищо не е като вчера.

Отново го бяха изиграли.

Още по-лошо – отново го бяха продали.

Превърна се в никой. Капитанът можеше да му говори както пожелае.

– Аз съм само войник – обади се капитанът. – Изпълнявам поставените заповеди. Хората ви трябва да предадат оръжието си.

– Никога!

– Ако не го предадат, ще им го вземем насила.

Капитанът хвърли бърз поглед към кинжала, втъкнат в пояса на Джем.

– Разрешавам това да остане у вас. Всички останали оръжия трябва да се предадат.

Феримах подслушваше разговора между двамата мъже. Когато моряците чуха Джем да крещи на капитана им, се скупчиха около принца. Гледаха мрачно.

Огнения принц изведнъж се превърна в пленник.

И не само това. Сега животът му бе в опасност.

Сякаш осъзнал това, Джем отпусна рамене. Все пак се постара да запази гордата си осанка.

– Закъде пътуваме?

Ако бе задал този въпрос предния ден, капитан Цезар щеше да отговори: "Към желаното от вас място, Ваше Величество". Сега мъжът само се усмихна.

– Закъдето ми е наредено.

Джем събра всичките си хора в тясната си каюта. Халил, Абдулах, Кадир ага, Али Чавуш, субашията Давуд, Кара Касим, Мустафа ага и Феримах.

Преди да ги повика, мисли дълго, загледан през прозореца.

Крайно време бе да нарече съдбата си с истинското ѝ име. На практика изгнанието му започваше едва сега. Щяха да го отведат далеч, към незнайни земи.

А той нищо не можеше да направи.

Принцът изпрати Феримах да извика спътниците му по съдба. Постара се да изтрие от лицето си изражението на сломен и победен човек. Изпъна гърба си, повдигна рамене. Сложи маската на султан Джем, сина на Мехмед Завоевателя.

Обясни накратко на хората си в какво състояние са изпаднали.

Бяха ги изиграли. Водеха ги незнайно къде, не към Румелия. Капитанът бе поискал да изпълняват разпоредбите му.

– Какви разпоредби? – промърмори Кадир ага. – Какъв е този, че да дава заповеди на султана?

– Каза, че мога да се движа свободно на кораба.

– Що за наглост! – възмути се Кара Касим.

Останалите мъже също започнаха да мърморят, но когато чуха, че ще трябва да предадат оръжията си, избухна истинско брожение.

– Как така?! – възкликна субашията. – По-добре да ми вземат главата!

– Няма да ги дадем! – развикаха се и другите мъже.

– Само да дойдат! Във въздуха ще се разхвърчат ръце и крака.

Джем не се съмняваше, че спътниците му ще постъпят така, както той им нареди. Бяха готови да загинат, но не и да предадат оръжията си.

Всички впериха погледи в принца. Очакваха последната му дума.

– Ще дадете сабите си. Но не защото ви ги искат, а защото аз заповядвам така!

Пехливанинът Кадир ага разпръсна напрегнатото мълчание, което настъпи за момент.

– Какво се нацупихте бре, женчовци? За едни саби ли сте? – каза той и размаха юмрук във въздуха. – Ето го моето оръжие. Юмруците ми са здрави като стомана.

Другарите му също размахаха ръце.

– Ха така! – засмя се Кадир. – Имаме железни юмруци. С тях можем да пръснем главите на неверниците, както го е правил Хюсеин гази с боздугана си.

– Жив да си! – възкликна Али Чавуш. – Право казваш! Като няма мечове, имаме юмруци!

Джем реши да се възползва от внезапното разведряване на настроението.

– Кинжалът ми остава при мен. Капитанът ме помоли да се държа така, че да не го принуждавам да взема допълнителни мерки.

Внезапно вниманието на всички се насочи в друга посока.

– Виж, за това неверникът е прав – обади се Халил. – Трябва да се вземат мерки.

Мъжете започнаха да разговарят помежду си.

– Повече не трябва да оставяме султана сам – обади се Мустафа ага.

– Точно така! – подкрепи го Али Чавуш. – Няма да го оставяме и за секунда. Нито на палубата, нито в каютата му. От сега нататък, където е господарят – там сме и ние.

– И в каютата ли? – опита се да се усмихне Джем. – Тук с мен ли ще стоите? Бива ли такова нещо?

Мъжете се сепнаха. Султанът беше прав. Слугите нямаха работа при господаря. Пък и толкова хора нямаше как да се съберат в тясната каюта.

Спогледаха се смутено.

– Предполагам, че мъжете имаха предвид, че ще дежурят поред – обади се Феримах. – Ще се редуват.

Лицата на мъжете светнаха.

– Точно така – извикаха всички в един глас. – Ще дежурим!

– Това имахме предвид!

– Един по един, да!

– Няма да мръднем оттук!

Джем поклати неодобрително глава.

– Няма да стане! Уморих се да се страхувам. Нямам нужда от охрана. Мога да се пазя сам.

– В никакъв случай!

Всички впериха погледи в субашията, който си позволи да повиши тон на султана.

– Мери си приказките! – ядоса се Джем. – Кой има последната дума? Ти или аз?

– Аз! – отвърна Давуд.

Мъжете стояха смаяни от дързостта на субашията. Не можеха да повярват на ушите си.

– Ако искате, ме убийте – продължи Давуд и коленичи пред Джем, – но след случилото се днес няма да оставате сам. Няма да допусна неверниците отново да се държат грубо и непристойно с вас. Щом са го направили веднъж, могат да повторят.

Мъжът посочи към ъгъла зад вратата.

– Всеки ден тук ще ляга по един от нас, свит на кълбо.

– Да, тук ще се свиваме – развикаха се и другите.

– Не се бойте, няма да ви безпокоим. Въобще няма да ни забелязвате – обади се Кара Касим.

Всички се разсмяха при тези думи. Спомниха си първата нощ в двореца на хоспиталиерите в Родос. Тогава хъркането на Касим така бе стреснало рицарите в съня им, че те бяха помислили, че има вражеско нападение. На кораба сложиха османците да спят на дъното на трюма заради Касим.

Джем осъзнаваше, че спътниците му са прави. Вече не можеше да има никакво доверие на неверниците.

– Ами щом така смятате, правете каквото сте намислили – съгласи се той. – Който хърка, ще го ритам по кокалчетата.

Всички си разсмяха.

Само че смехът им прозвуча пресилено.

Спряха. Спогледаха се и отново се разкикотиха. Искаха да покажат на враговете си, че бойният им дух продължава да е висок, въпреки положението, в което бяха изпаднали.

Както и очакваха османците, смеховете им привлякоха вниманието на моряците.

Капитан Цезар разговаряше в каютата си с офицерите. Глъчката, която се разнесе от каютата на Джем, го подразни.

– Какви ги вършат тези? – измърмори той недоволно.

Офицерите недоумяваха какво става. Питаха се взаимно откъде долита този смях. По-досетливите обясняваха на другите:

– Османците са!

Капитанът изгледа смръщено хората си.

– Не разбирам как могат да се смеят, след като вече знаят каква е истината?!

Заслушаха се във веселата врява. Капитанът почувства, че го залива неудържим гняв.

– Ще приложим вариант две, Емануел! – обърна се той към помощник-капитана. – Нямам друг избор. Сами го пожелаха.

Емануел кимна утвърдително.

– Кой да бъде?

– Ти избери! А след два дни – още един.

51

– Господарю! Господарю!

Джем се изправи. Гласът идваше от долната палуба.

Феримах, която тъкмо оправяше леглото на принца, също наостри слух:

– Прилича ми на гласа на Абдулах ага.

– Господарю! – Викът вече идваше от по-близо. – Бързо! Елате! Голяма беда!

"Беда ли? – стресна се Джем. – Нима може да има по-голяма беда от сегашното положение?"

Феримах пребледня.

Трополенето по дървения под се засили. Вратата се разтвори с трясък. Халил, който дежуреше зад нея, свит на кълбо, едва успя да се дръпне.

На прага стоеше Абдулах. Личеше си, че не му е до поздрави. Дишаше учестено.

– Сул… – не можеше да си поеме въздух той. Очите му горяха. – Ка… Каси

– С Касим ага ли се е случило нещо? Кажи!

Абдулах кимна с глава.

– Касим… за съжаление Всички се втурнаха към долната палуба.

Останалите мъже от свитата на Джем се бяха скупчили около неподвижното тяло на Касим ага.

– Отдръпнете се! – извика принцът. – Жив ли е?

Всички мълчаха. Сякаш си бяха глътнали езиците. Халил си проби път и коленичи до главата на другаря си. Опита се да разбере дали диша.

– Касим! Чуваш ли ме? – попита той.

Мъжът не помръдваше. Халил отново провери дали Касим диша.

После се опита да напипа пулса му. След малко Халил вдигна глава към Джем.

– Предал е богу дух!

– Мъртъв е! – разшушукаха се мъжете. – Горкият!

Султан Джем клекна до безжизненото тяло.

– Приятелю! – промълви принцът с трудно сподавена болка в гласа. – Не успяхме дори да се сбогуваме. Не можах да направя нищо за теб, но ти направи толкова много за мен. Защо ме остави, Касим?

Всички коленичиха.

– Някой знае ли как се е случило? – попита Джем. – Кой го намери и къде?

– Аз знам! – обади се субашията Давуд. – Стана заради мен.

Всички изгледаха слисани Давуд.

– Сутринта се събудих и станах. Гледам – Касим още спи. "Ставай, мързеливецо!" – викнах и залюлях хамака му. А той падна на земята и повече не мръдна – разказа мъжът със съкрушен глас.

На никой не му се вярваше, че едно падане от хамак може да причини смърт. Особено на здравеняк като Касим ага. Субашията обаче бе убеден, че той е виновен за кончината на другаря си.

– Не! – прошепна Джем. – Не е умрял при падането. Ясно е, че е бил мъртъв преди това. Хамакът му Очите на Давуд светнаха с облекчение за момент, но после мъжът отново се натъжи.

– Не… – простена той. – Аз съм… Аз го Субашията замлъкна. Нямаше сили да продължи. Стана и се залута в сумрака на долната палуба.

Джем произнесе молитва пред тялото на верния си другар.

Веднага щом чу виковете, помощник-капитанът Емануел разпореди:

– Идете да видите какво става. Какви ли ги вършат пак тези?

Всъщност той много добре знаеше причината за крясъците.

Няколко въоръжени с пушки и саби моряци се затичаха към мястото, от което долиташе глъчката. Когато видяха приклекналите османци, един от тях кресна силно:

– Какво става тук?

Джем го изгледа навъсено през рамо и отвърна:

– Един от придружителите ми е починал.

Някои от моряците извадиха кръстовете, които носеха у себе си, и уплашено се дръпнаха назад.

– Отдръпнете се, отдръпнете се! – разпореди най-старшият от моряците. – Не го докосвайте. Да пази господ! Няма по-страшно нещо от мъртвец на кораба. Извикайте лекаря! Кажете му, че е загинал човек. Съобщете и на капитана.

Не стана нужда да му съобщават. Той вече се бе появил заедно с помощник-капитана. Лекарят също бе с тях.

– Отдалечете се от тялото – извика Цезар на Джем. – Не бива да го докосвате, преди да се изясни от какво е умрял.

Докторът побутна леко безжизненото тяло. Огледа го набързо. Угриженото му изражение веднага изчезна.

– Няма нищо страшно – обърна се към капитана. – Не е Черната смърт.

Престорената напрегнатост на Цезар също се разсея. Моряците се успокоиха. Усмихнаха се един на друг.

– Морска треска е – продължи лекарят. – От треска е умрял.

– Морска треска ли?

Докторът се обърна към Джем.

– Да, няма съмнение. Често се случва при хора, несвикнали с дълги морски пътешествия.

– Как така? – недоумяваше Джем. – Довчера беше съвсем здрав.

– Вие да не сте лекар? – попита го мъжът с насмешка. – Очевидно е, че е умрял от морска треска.

Джем осъзна, че няма смисъл да твърди обратното.

Цезар изпрати помощник-капитана заедно с няколко моряци към стълбите, а самият той се приближи към Джем.

– Трябва веднага да го погребем.

– Къде да го погребем?

Учуден от въпроса му, капитанът изгледа принца.

– Как къде? В морето, разбира се.

– Няма да позволя!

– Да позволите ли? Въобще няма да ви питам!

Спорът ставаше все по-ожесточен. Макар спътниците на Джем да не разбираха какво си казват двамата мъже, те се досещаха, че капитанът отново ще се опита да потъпче волята на господаря им. Стиснаха юмруци. Всеки си избра по един моряк, с когото да се заеме. Щяха да им теглят един хубав бой, но беше ясно какво ги очаква после. Една шепа мъже нямаше как да надвият цял кораб с въоръжени моряци. В крайна сметка султан Джем можеше да загуби живота си.

– Капитане! – процеди принцът през зъби. – Според нашите обичаи мъртвецът трябва да бъде заровен в земята.

Цезар се усмихна.

– За съжаление не е възможно. Няма как трупът му да остане на кораба. За нищо на света! Имаме поне още два дни път. А в тази жега… Няма да стане. Морето му отне живота, на него ще дадем тялото. Такова е правилото.

Капитанът се обърна и прошепна нещо на хората си.

– Капитане! – извика Джем.

Цезар спря.

– Моля ви! – с мъка промълви принцът.

Феримах едва се сдържаше. Не разбираше какво си говорят, но сърцето ѝ се късаше, като гледаше умолителното изражение върху лицето на Огнения принц.

– Поне разрешете да отдадем почит на другаря си, както му е редът.

Капитанът се замисли, после отсече:

– Но без да се мотаете!

Поставиха увитото тяло на Касим ага върху една дъска, сложена напречно на перилото на кораба.

Джем прочете молитвата.

Останалите мъже застанаха зад него с обърнати към небето ръце.

Феримах подаде глава от стълбището към долната палуба. Раменете ѝ се тресяха, но тя не издаде нито звук. От очите ѝ не капна нито сълза.

Вътре в нея обаче бушуваше истинска буря. Момичето негодуваше срещу злочестата им съдба. "Стига! – мислено стенеше тя. – Стига болка! Какво толкова сме сторили, та ни заливаш с такава мъка? Нима не ти стига смъртта на едно тригодишно дете? Или кръвта на толкова загинали на бойното поле? Умолявам те, стига вече!"

Моряците се бяха събрали на групички и наблюдаваха импровизираната церемония. Отначало се присмиваха.

– Хей, турци! – подвикваха някои.

Подигравките им обаче бързо стихнаха. Макар да не разбираха нито думичка, ясният глас на Джем и мелодичният напев докоснаха сърцата им. Спряха да се смеят и да си шушукат. Безмълвно изпратиха Касим ага.

– Нека почива в мир! – произнесе Джем три пъти.

– Нека почива в мир! – повториха три пъти след него другарите му.

– Нека почива в мир! – нежното женско гласче на Феримах долетя от стълбището към долната палуба и се сля с тъжния хор от плътни мъжки гласове.

Капитан Цезар стоеше на кърмата на кораба с ръце върху руля. Слушаше молитвата на османците. Мислеше си, че след като приключи с опелото, Джем ще се прибере в каютата си или ще поиска помощ, за да спусне трупа в морето.

Принцът не направи нито едно от двете.

Той вдигна ръце към лицето си и произнесе заключителното:

– Амин!

Останалите мъже направиха същото.

После всички заедно се приближиха към дъската и повдигнаха бавно единия ѝ край.

– О, Аллах! – провикна се Джем.

– Бисмилях! – извикаха останалите.

Тялото на Касим ага се заплъзга по дъската. Отначало бавно, а после все по-бързо, докато накрая полетя към морето.

Вълните сякаш не бързаха да го залеят. Трупът се носеше над бялата пяна. Сякаш Касим ага се беше излегнал върху водата и гледаше към принца и другарите си. После водата бавно го погълна. Османците изчакаха, докато тялото съвсем се изгуби от поглед. Когато тръгна към каютата си, Джем вдигна очи към капитана.

Цезар се смути.

Очакваше да види по страните на принца да се търкалят сълзи.

Вместо това срещна огнения му поглед.

– Емануел! – прошепна той на помощник-капитана. – Отмени второто убийство. Край с морската треска!

Джем повече не излезе от каютата си. Всички увещания и молби на Феримах към него да се покаже поне за малко на палубата, за да подиша чист въздух, останаха без резултат. Принцът прекарваше деня в компанията на този, който дежуреше зад вратата.

Феримах също бе неотлъчно до Джем. Нощем лягаше да спи където свари.

На третия ден хвърлиха котва край някакъв бряг.

Принцът не показа да е развълнуван от този факт. Не се интересуваше къде е, щом не е Румелия. Феримах му описа какво се вижда през тясното прозорче на каютата.

– Намираме се в залив, обграден с високи скали.

Капитан Цезар дойде да ги извести, че са акостирали край бреговете на Сицилия.

– Ако искате, може да се поразходите – додаде той. – Разбира се, само ако ви придружи някой от рицарите.

Джем не отговори.

– Ако искате да попитате колко дни ще останем

– Не искам.

– И по-добре – отвърна иронично капитанът. – Нямаше да мога да ви отговоря. Аз самият не знам. Чакам заповед къде да ви отведа. Не е ясно кога ще дойде.

Мъжът се обърна и излезе от каютата.

Минаха десет дни, преди Джем да чуе отново дрънкането на веригата на котвата.

Капитанът въобще не си направи труда да съобщи на принца, че очакваната заповед е пристигнала и корабът потегля. Откакто разбра, че пътуват на запад, вместо на север, Джем отброяваше всяко денонощие, което го отдалечаваше от желаната посока. Като видя, че отново потеглят на запад вече се отказа да го прави. Пътуването му се струваше безкрайно. Явно брат му бе решил да го изпрати на другия край на света.

Три дни след като преживяха една силна буря, най-после достигнаха до някакво пристанище. Този път корабът приближи кея.

Когато капитанът дойде да вземе Джем, видя, че османските му придружители вече се бяха строили в коридора пред каютата му. Цезар мълчаливо отвори вратата. Принцът го очакваше напълно готов за слизане.

– Дойде време да се разделим – усмихна се под мустак капитанът.

Джем направи няколко крачки.

– Ще можете ли най-после да ми кажете къде съм?

– О, разбира се, та вие все още не знаете. Намирате се във Франция. На брега на Ница.

– Тук ли ще остана?

Капитанът повдигна рамена.

– Аз не знам. Но този господин ще може да отговори на въпроса ви.

Цезар се отдръпна към стената и зад него се показа мъж със смешна козя брадичка и още по-комична шапка с перо. Той бе облечен в тесен жакет с широки, издути като балон ръкави. Дрехата му изглеждаше толкова впита, сякаш всеки момент ще се пръсне по шевовете. Надолу носеше три четвърти панталон, червени чорапи и обувки на токове.

"Одеждите му биха стояли по-добре на някоя дама" – помисли си Феримах.

Мъжът пристъпи към Джем. Свали шапката си, разтвори ръце и се поклони на принца.

Абдулах, който в този момент дежуреше зад вратата, очакваше, че при навеждането жакетът на новодошлия ще изпращи и ще се нацепи. Опасенията му не се сбъднаха.

Мъжът обаче не спираше да изненадва османците.

След като приключи с поздрава си към Джем, той се завъртя към Феримах и отново се поклони доземи.

– Мадам! – промълви той.

Всички зяпнаха. Феримах се изчерви. За първи път мъж ѝ поднасяше поклон.

"Да не би да ме помисли за жената на Огнения принц?" – зачуди се слугинята.

Най-накрая чужденецът се обърна към капитана.

– А как ще се разбираме с него? Доколкото знам

– Лесно – отвърна Джем вместо капитана. – Разбирам езика ви.

– Ваше Величество ме изненада! – отвърна мъжът с искрено учудване. Усмихна се любезно. После тържествено заяви: – Приветствам ви с добре дошли от името на Негово Превъзходителство краля на Франция Луи, Негово Височество принц Шарл и домакина ви Марки Марсо.

– Сред толкова много имена не успях да разбера вие кой сте – усмихна се Джем.

– Името ми е Жак Д'Арманяк, султане. Аз съм личен секретар на Марки Марсо.

– Предполагам, това не е единствената ви функция.

Жак Д'Арманяк се поклони леко.

– Натоварен съм със задачата да организирам по възможно най-добрия начин престоя ви в Ница.

– Ха, нима тук не е краят на света?

Д'Арманяк бе смутен от въпроса на Джем.

– Простете, Ваше Величество, не ви разбрах

– Исках да попитам дали това не е крайната точка на пътуването ми?

Личният секретар на Марки Марсо се опита да се усмихне.

– Ваше Величество обича шегите. Та какво казвах? Ще се грижа за вас по време на престоя ви в Ница, а после ще ви придружа до Лион.

– Колко време ще останем тук?

– Нямам представа – разтвори ръце Д'Арманяк, – но предполагам, че няма да е дълго. Чакам заповед.

52

Като се изключи лекият инцидент при слизането от кораба, пристигането в Ница мина без сериозни произшествия.

Напрежението възникна заради желанието на субашията Давуд да получи обратно оръжието си. Той се изправи пред помощник-капитана и заяви с изпълнен с решимост поглед:

– Ятаганът ми!

– Оръжието си ли искаш? – разсмя се Емануел.

Давуд хвана помощник-капитана за яката и го вдигна във въздуха.

– Спрете! – спусна се стоящият встрани Д'Арманяк. Османците въобще не очакваха, че женственият мъж може да нададе толкова силен вик.

Д'Арманяк се поклони на Джем и възкликна:

– Ако ви потрябват оръжия, Ваше Величество, цялото въоръжение на Франция е на ваше разположение.

Османците знаеха, че това са празни думи, но нямаше как. Слязоха на пристанището в Ница без сабите си, с които бяха воювали в толкова битки и които неведнъж бяха спасявали животите им. Остана, им само кинжалът, запасан в пояса на Джем. Както и малкият закривен нож на Феримах, за чието съществуване никой не подозираше. Дори на родоските рицари не бе хрумнало да претърсват жени за оръжие.

След трудните седмици в морето Джем се почувства малко по-добре на сушата в Ница.

Спътниците му също възвърнаха доброто си настроение. Разбира се, нищо не можеше да заличи болката от загубата на Касим ага, но животът трябваше да продължи.

Ако не беше недовършеното изречение на Д'Арманяк: "Ваше Величество, ето тази кула…", Джем щеше да се чувства още по-спокоен.

Настаниха османския принц на последния етаж във въпросната триетажна кула. Жилището му се състоеше от два големи салона. Имаше и малък балкон, на който се излизаше през една двукрила врата. Избата на сградата разполагаше с богата колекция от напитки, макар да нямаше родоско вино. Д'Арманяк показа на Джем една покрита с прах и паяжини бутилка.

– Задължително трябва да опитате това вино. Бордо от специално подбрано грозде. Реколта 1471-ва.

– Не е ли вкиснало? – пошегува се Джем.

Една сутрин принцът се събуди и излезе на балкона. Имаше чувството, че е застанал буквално над морето.

Един изгнаник, облят от слънчева светлина и морски вълни.

"Не е чак толкова зле!" – помисли си Джем. Вдиша дълбоко соления въздух. Внезапно покоят му бе смутен от долитаща отдолу глъчка. Принцът погледна към минаващия край кулата път и съгледа няколко души, които го сочеха с пръст и се смееха.

"Толкова окаян ли изглеждам?" – помисли си Джем. Не след дълго обаче се досети за причината на присмеха.

Очевидно тукашните хора не бяха виждали османска чалма.

Принцът помаха с ръка на зяпачите, после свали чалмата си и я метна на леглото. Можеше да мине и без нея, така или иначе бе далеч от родината си. "А защо да не пробвам и някоя от смешните шапки с пера на Д'Арманяк?!" – мислено се разсмя той. Не, нямаше да стигне чак дотам.

"Да – каза си Джем, – аз съм един изгнаник. Съдбата ме подхвърля, както вятърът носи есенните листа. Двамата ми сина са далеч от мен, единият не е между живите. Въпреки това трябва да продължа да спазвам османските обичаи. Дори да съм в ръцете на неверниците, не трябва да забравям, че съм османски падишах. Не бива да им позволявам да ме сломят или да ме накарат да заприличам на тях."

Макар смеховете да помрачиха донякъде настроението на Джем, той продължаваше да се радва на глътката свобода, която му предоставяше балконът. Харесваше му да си представя, че би могъл да полети като птица към Румелия.

Но дори това удоволствие не продължи дълго.

Жак Д'Арманяк дотича разтревожен и накара Джем да се прибере бързо вътре. Затвори двукрилата врата.

– Повече никога не правете така, Ваше Величество! Много е опасно.

– Защо да е опасно?

Мъжът го изгледа удивен от въпроса му.

– Заради шпионите… Ами ако ви убият?

"Така значи – помисли си принцът. – Не стига че Баязид ага ме запрати в другия край на света, но на всичкото отгоре е насъскал и копои след мен!"

Баязид ага!

"Добре го измислих! – каза си Джем. – Това е най-доброто прозвище за брат ми, който се провъзгласи за падишах без одобрението ми."

И така османецът остана вътре, без да възразява на Жак Д'Арманяк.

Вече му бе омръзнало да премисля миналото си, както и да прави планове за бъдещето си. Зад гърба си бе натрупал толкова болка, страхове, загуби и беди. Очаквания вече нямаше. "Какво ми остава, освен да се наслаждавам на изгнанието си?" – въздъхна той.

– Не искам нищо друго, освен спокойствие – сподели един ден Джем на Феримах. – Сега разбирам, че най-голямото щастие за човека е спокойствието.

Вгледа се в момичето.

– Какво се умълча пак? – попита той. – Нима не си на същото мнение?

– Разбира се – прошепна Феримах, но вътрешно си каза, че най-голямото щастие за нея е да бъде до любимия си.

Феримах отново се чувстваше щастлива. Все по-често сияеше. Усмивката, която изплуваше на лицето ѝ, ясно показваше, че тръпчинките на бузите ѝ са на мястото си.

Настаниха момичето в малка стая в подпокривното пространство на кулата. Таванът беше доста нисък. Човек трудно можеше да стои изправен. Феримах обаче не се оплакваше. Стаята имаше два прозореца. Единият гледаше към безкрайната морска шир, а другият – към красива зелена горичка. Момичето обичаше да се настанява на един фотьойл пред по-големия прозорец и с часове наблюдаваше прилива и отлива на морето. В ума ѝ се въртяха всякакви щуротии. Мислеше за Нада. За кобрата. Понякога ѝ се струваше, че отново чува кискането на Елена от Родос. Спомняше си нощта, в която Джем тихо бе прошепнал на Далила: "Шшт! Не се бой! Аз съм!". После в съзнанието ѝ изплува раждането на Мурат. Тогава, заради безкрайните страхове и напрежение, не бе успяла да оцени значимостта на това важно събитие. Но сега, когато имаше време да размишлява, загледана в морските вълни, споменът за появата на бебето предизвикваше у нея различни емоции. Припомни си как бе поела в ръцете си мокрото голо телце на момченцето. То ревна с пълен глас. Сякаш искаше да ѝ каже: "Това е животът, мило лелче! Да поемеш въздух! Да отвориш очи! Да видиш света. Когато някой ти изгука, да му се усмихнеш. А когато ти хрумне, да изревеш с всичка сила, без да се притесняваш и срамуваш! Да си поплачеш!"

В Ница Феримах намери време да помисли за преживяното дотук. Усмихна се горчиво. С какво ли не се бе сблъскала! ... Страх. Война. Битки. Кръв. Интриги. Лъжи. Предателства. Съперничество и любов Несподелена, невъзможна, луда, зашеметяваща, безмилостна, безплодна любов.

53

Една нощ шум от стъпки събуди Феримах. Някой се качваше по стълбата към стаята ѝ.

Момичето бързо протегна ръка към кинжала под възглавницата си.

Последното стъпало изскърца по-силно от останалите.

Сърцето на момичето щеше да се пръсне от ужас.

Кой ли я дебнеше отвън?

Разнесе се тихо почукване.

– Кой е? – попита Феримах със задавен глас.

– Шшш! Аз съм. Не се бой!

Джем!

Момичето отново си спомни нощта в Родос, когато принцът бе избрал вратата на една от наложниците си. Сякаш все още чуваше уплашения глас на Далила: "Кой е?", отговора на Джем: "Аз съм. Не се бой!", почти безшумното открехване на вратата… Този път Огнения принц стоеше на нейния праг. А тя не му отваряше! Но все пак не беше заключено.

"Каква глупачка съм! – сепна се Феримах. – Редно е аз да му отворя!"

Момичето се притесни още повече, когато се досети, че е почти голо. Опита се да намери някаква дреха в тъмното, но не успя заради обхваналото я вълнение. Спусна се към вратата.

– Султане?

– Аз съм, Феримах. Отвори!

Слугинята изтича до леглото и взе горния чаршаф. Уви го около тялото си.

Имаше чувството, че ще припадне от притеснение.

– Господарю, не е заключено.

Бравата се завъртя надолу. Вратата се открехна и Джем подаде глава.

Сърцето на Феримах биеше като лудо. Сякаш всеки момент щеше да изхвръкне от гърдите ѝ. Тя сведе глава.

Огнения принц вече бе в стаята ѝ.

Като се изключи чаршафът, с който се бе прикрила, Феримах стоеше съвсем гола пред него.

Момичето повдигна леко глава, за да види как е облечен Джем.

Той стоеше гологлав и разрошен, само по дълга бяла риза. Под нея прозираха мъжествената му гръд и силните му рамене.

– Феримах! – прошепна принцът.

– Господарю! – отвърна тя и в същия миг се прокле. Трябваше просто да извика "Джем!" и да се хвърли в обятията му.

За щастие принцът направи онова, което Феримах не можа. Приближи се към момичето и постави ръце върху двете ѝ рамене. А тя все още не можеше да събере смелост да вдигне глава и да го погледне в очите. Усети дъха му. Доиска ѝ се да отпусне глава върху рамото му. Да вдъхне от мириса му Само след миг обаче опиянението ѝ се изпари.

– Феримах! – заяви тържествено Джем. – Вълкът си отиде!

Сякаш някой поля Феримах със студена вода. Внезапно принцът я пусна и се отдалечи от нея.

– Вълкът ли, господарю? – едва намери сили да отвърне тя.

– Да! – въздъхна щастливо Джем. – Нали ти разказвах. Рижият вълк, който постоянно смущаваше мислите и сънищата ми.

"Каква глупачка съм! – каза си момичето. – Как можах да си помисля, че султанът ще ме вземе в обятията си като Далила.

– Въ… вълкът – започна да пелтечи слугинята. – Как стана?

– Не знам. Просто си тръгна. Изостави ме. Няма го.

Джем бе толкова развълнуван, че въобще не забелязваше разочарованието на момичето.

– Преди малко си дадох сметка, че откакто съм в Ница, рижият вълк не се е мяркал нито в сънищата ми, нито в представите ми. Направо не мога да повярвам! Дори затворих очи и го повиках. Но него го няма и няма. Сега никой не ме подстрекава да се боря за трона и короната.

На принца му идваше да заподскача от щастие.

Дори за миг не му направи впечатление, че чаршафът, с който се бе прикрила Феримах, се е смъкнал и тя стои съвсем гола.

Джем изтича до прозореца и извика към морето:

– Чуйте, вълни! Събудете чайките! Нека станат свидетели на чудото! Султан Джем се раздели с жаждата за власт. Отърва се от рижия вълк!

Принцът излезе от стаята на Феримах така ненадейно, както се бе появил.

– Спасих се! Отървах се! Рижкото си отиде! – припяваше си доволно Джем, докато слизаше надолу по стълбите.

Джем нямаше време да се порадва на освобождаването си от вълка, защото върху него се стовари тежестта на друг плен. Жак Д'Арманяк бе казал, че престоят на принца в Ница няма да продължи дълго, но ето че минаваха дни, седмици и месеци, а заповед за отпътуване към Лион все не идваше. На всичко отгоре Д'Арманяк пазеше причината за забавянето в дълбока тайна.

Принцът се опитваше да забрави миналото и да се отърси от плановете си за бъдещето. В Ница почти нищо не му липсваше, но все пак имаше право да знае какво се случва. Постоянната неизвестност го изнервяше.

Най-вече го измъчваше това, че не му позволяваха дори да се поразходи по морския бряг. За излизане на балкона – не можеше и да помисли. Когато Джем възропта срещу тези ограничения, Д'Арманяк предложи да му организира разходка с карета.

– Естествено, аз ще дойда с вас! – заяви мъжът и постави допълнително условие: Джем в никакъв случай да не слиза от каретата.

– Нали знаете! – прошепна французинът. – Пълно е с шпиони и убийци.

Когато видя каретата за разходка, Джем се усмихна тъжно. Прозорците ѝ бяха закрити с пердета от черен тюл. Д'Арманяк го предупреди, че завесите трябва да бъдат спуснати през цялото време. Принцът се подчини и на това изискване.

"Така или иначе през целия си живот гледам света през черен тюл" – помисли си той.

– Да тръгваме! Час по-скоро! – извика нетърпеливо.

Потеглиха, охранявани от няколко конници. През целия път Д'Арманяк не млъкна. Обясняваше на Джем откъде минават. Това се повтори и през следващите разходки. Присъствието на французина се превърна в истинско изтезание за принца.

Той обаче търпеше.

Веднъж Джем се възползва от разсеяността на спътника си и дръпна леко перденцето на прозореца. Докато Д'Арманяк забележи и спусне отново завеската, няколко случайни минувачи съзряха височайшия пътник.

– Джем! Джем! – спуснаха се след каретата те.

– Злото е сторено! – възкликна Д'Арманяк разтревожено.

– Какво толкова е станало?

– Вече знаят, че вие се разхождате с тази карета. От сега нататък при всяко излизане ще ни се лепват всички просяци и бедняци в Ница.

– Защо?

– Ще се надяват да им подхвърлите някоя монета.

– Но аз нямам пари!

Секретарят на Марки Марсо се взря в Джем, но замълча.

Това бе последната разходка на Джем. Д'Арманяк не му позволи да излезе повече.

С всеки изминал ден османецът все повече и повече придобиваше усещането, че е пленник.

Единствената разлика между него и един обикновен затворник бе, че Джем спеше в пухени завивки, пиеше отбрани вина и хапваше скъпи ястия.

Явно във Франция така се грижеха за кралските пленници.

Една вечер по залез-слънце от близката катедрала се разнесе силен и плътен звън.

Бим! ...

Звукът отекна наоколо. Малко преди да заглъхне напълно, последва втори удар.

Бим! ...

Джем вече бе свикнал с камбанния звън. Не му обърна внимание.

След малко се чу звън от камбаната на друга, по-далечна църква.

Бум!

Не след дълго целият град се разтресе от ехото на десетки камбани.

Бим!

Бам!

Бууум!

Джем си спомни, че когато хоспиталиерите го посрещаха на Родос, всички църкви удариха камбаните си в негова чест.

Техният звън обаче беше жизнерадостен, мелодичен и екзалтиран. А този бе бавен, тежък и страховит.

Хората се стичаха към църквите.

– Май нещо лошо се е случило – промълви Джем.

– Да отида ли да проверя какво става? – веднага попита Феримах.

Принцът поклати отрицателно глава.

Беше му омръзнало от лоши новини.

Жак Д'Арманяк се появи чак след три дни. Поздрави Джем с посърнало лице.

– Най-сетне! След дългото ви отсъствие дали най-после ще поемем към Лион?

– Не – отвърна рязко Д'Арманяк.

– Защо?

– Крал Луи е умрял. Нима не чухте камбанния звън?

Феримах, която се преструваше, че бърше праха в стаята, веднага долови, че нещо не е наред. Не разбираше френски, но по изражението на Джем се досети, че французинът му съобщи неприятна вест.

– И сега?

– Ще чакаме заповед от новия крал.

– Докога?

– Няма как да стане преди церемонията по коронясването на принц Шарл Церемония Коронясване Тези думи отекнаха в съзнанието на Джем.

– Значи името на новия ми собственик е Шарл. И кога ще бъде церемонията?

– Още не е обявена датата. Предполагам, че до месец

– Омръзна ми вече!

От силния вик на Джем стъклата на прозорците зазвънтяха. Принцът скочи на крака. С опакото на ръката си събори няколко чаши, подредени на една полица. Те се разбиха със звън на земята.

– Успокойте се, Ваше Величество! – разтревожено извика Д'Арманяк.

– Няма да се успокоя! – просъска османецът. – Вече ми писна да чакам, да стоя в неизвестност и да не мога да си подам дори носа през прозореца!

– Ваше ве

– И престанете с тази престорена любезност! Аз не съм никакво величество! Дори гост не съм. Бях пленник на починалия крал. Сега ще бъда пленник на новия крал!

В очите на Джем светеха гневни пламъци. Внезапно пред погледа му попадна една здрава чаша. Беше ясно, че се кани да я разбие в стената.

– Господарю! – простена Феримах.

Принцът се обърна към нея.

– Какво има?

– Кървите.

Джем не успя да разбере какво се опитва да му каже слугинята. Тя уплашено се спусна към него.

– Ръката ви кърви.

Османецът погледна дясната си длан. От нея бликаше кръв.

54

След като прегледа ръката на Джем, повиканият по спешност лекар прошепна на Жак Д'Арманяк:

– Веднага трябва да го зашия. В противен случай може да умре от загуба на кръв.

После се обърна към пациента си:

– Мосю Джем, ще трябва да зашия раната ви. Ще боли. Дали ще можете да изтърпите?

– Ще боли ли? Колко ще боли? Дали едно дете би могло да издържи?

Принцът хвърли бърз поглед към Феримах. Момичето плачеше.

– Донеси ми вино! – заповяда той.

Изгълта две чаши една след друга. После протегна ръка към доктора.

– Не се страхувам от болката. Привикнал съм с нея. Тя е мой вечен другар. Спокойно си вършете работата.

Джем не издаде нито стон, докато лекарят шиеше ръката му. Само от очите му се стичаха сълзи.

Феримах попиваше сълзите с копринена кърпичка. Внимателно избърса една от тях с пръст. Обърна се към прозореца и тайно целуна солената капка.

"Ех, ако можех аз да изтърпя болката вместо теб!" – въздъхна безмълвно момичето.

Един ден, когато раната на ръката на Джем бе почти заздравяла, от църквите се разнесе радостен камбанен звън.

Бимбамбум! Бимбамбум! ...

"Също като при посрещането ми на Родос! – помисли си принцът. – Камбаните бият празнично. Какъв ли е поводът за радост?"

– Шарл! – прошепна внезапно той. – Коронясали са го. Възкачил се е на престола!

"За някои животът е толкова лесен! – продължи да разсъждава Джем. – Вземат властта, без да полагат никакви усилия. Без да са принудени да заплащат висока цена."

В съзнанието му изникна един от стиховете, които му бе изпратил Баязид:

"Какво чудно има, Баязид, че съдбата ми обръща гръб?" – помисли си иронично принцът. Всъщност той се присмиваше не на брат си, а на самия себе си. "Всичко стана заради рижия вълк. Дали Баязид се е срещал с него?" – зачуди се Джем.

Със сигурност не беше. И за него, както и за Шарл, бе предопределено да се възкачат на трона.

Джем се опитваше да промени онова, което му е отредила съдбата. Сам да напише историята на живота си. Толкова безсънни нощи бе прекарал в размисъл: "Нима това не е бунт срещу Аллах?!".

"Не е! – успокояваше го рижият вълк. – Тронът се полага на теб."

Сега вече вълкът го нямаше, но Джем продължаваше да плаща за бунта срещу съдбата си.

След коронацията на Шарл щастието най-после се усмихна на Джем.

Един ден Жак Д'Арманяк влетя през вратата с думите:

– Утре тръгваме!

Принцът се опита да прикрие въодушевлението си, но едва не подскочи от радост.

– Негово Превъзходителство Шарл е изпратил вестоносец до Лион преди два дни. "Приятелите на баща ми са и мои приятели. Нека Зизим ви погостува в Лион!" – написал кралят на господаря ми Марки Марсо.

Джем не можа да схване в първия момент.

– Кой е този Зизим?

Д'Арманяк не успя да сподави усмивката си.

– Вие, Ваше Величество. Народът ви нарича така – Зизим.

"Също като клоуните по панаирите" – додаде мислено французинът.

Джем не хареса това название. Долавяше някакъв скрит присмех и пренебрежение. Радостта му бе помрачена.

– Какво означава "Зизим"?

– Ааа, нищо! Просто име – обърна се към прозореца Д'Арманяк и приключи темата, като заяви: – Утре тръгваме рано.

На следващата сутрин голяма пищна карета очакваше Джем пред входа на кулата.

– Марки Марсо ви изпраща специалната си карета, Зизим – посрещна го Д'Арманяк и отвори вратата.

– Името ми е Джем, господине. Не го забравяйте!

Мъжът замълча, но се усмихна лъчезарно.

Принцът понечи да се качи в каретата, но внезапно спря. Отзад имаше още няколко коли. Всичките с черни тюлени пердета.

– В коя карета е Феримах?

Д'Арманяк не го разбра.

– Кой?

На Джем не му се искаше да нарича момичето "прислужница", затова само стисна устни.

Сигурен бе, че тя вече е в някоя от каретите, така че и той се качи в своята. Докато стоеше на стълбичката, се обърна към Д'Арманяк:

– А вие?

– Аз ще пътувам в задната кола, Ваше Величество.

– Защо? Нали нямаше да се отделяте от мен. Да не би опасността за живота ми да е отминала?

– Точно обратното. Повиши се. По пътя ще ви охранява цял отряд войници. А в каретата ви ще се возя не аз, а друг човек.

Джем нямаше време да попита кой ще бъде спътникът му. Другата врата на каретата се отвори и оттам се появи Феримах.

Момичето щеше да полудее от щастие, когато научи, че ще пътува заедно с принца. Където и да отиваха, тя щеше да е до него.

Това не ѝ се бе случвало, откакто заедно заведоха покойната Дилрюба на разходка в планината.

Пътят до Лион бе дълъг.

Няколко часа след като напуснаха Ница, пейзажът около тях напълно се промени. Миванаха през една дълбока долина, през която течеше буйна река. По реката плаваха салове. Всичко бе потънало в зеленина. А над извисяващите се дървета белееха заснежени хребети.

На Феримах ѝ се искаше пътуването никога да не свършва.

От дълги часове бяха на път, но тя продължаваше да седи със сведена глава, без да поглежда към Джем.

– Феримах! – повика я тихо принцът.

"О, боже! – развълнува се момичето. – Надявам се поне този път да не ми говори за рижия вълк."

Аллах чу молитвите ѝ.

Джем погледна за миг към покрива на каретата, сякаш се опитваше да се сети нещо. Устните му помръдваха едва-едва. Дали се молеше? Внезапно той прошепна:

– Дали е ясна месечина

– Какво има, господарю?

Джем я гледаше отнесено, сякаш не говореше на нея. Въпреки това не откъсваше очи от лицето ѝ.

"О, господи! – едва не извика Феримах. Дали не ѝ се причуваше? Нима Джем редеше рими, докато я гледаше? Почувства се като замаяна. Принцът съчиняваше стихове за нея.

– Нежни устни… – промълви отнесено той. Замълча за миг, после изрече на един дъх:

– Господарю Джем разтърси глава, сякаш се сепна от дълбок сън. Изгледа Феримах като че ли я видя едва сега.

– Дали има нещо за писане в каретата? – попита той с рязък глас, който нямаше нищо общо с нежния му шепот преди малко. – Ще взема да го забравя. Ти ще можеш ли да го запомниш, Феримах?

"Ще го помня цял живот! – помисли си момичето. – До последния си дъх!" Вдигна очи към принца.

– Ще мога, господарю! – отвърна тя, без да прикрива разочарованието си.

Джем не можеше да намери покой заради постоянните противоречия в поведението на домакините си. Засвидетелстваха му уважение като на падишах, но в същото време го държаха затворен като пленник. И точно когато виждаха, че той вече трудно понася това състояние, отново го караха да си мисли, че сам е господар на живота си. А после внезапно казваха или правеха нещо, което го караше да се чувства като натрапник.

Именно това беше истината. Той бе натрапник, попаднал в чужди ръце.

Марки Марсо посрещна османския си гост радушно. Но колко ли щеше да продължи това?

Марсо бе добродушен шишко, който се отнасяше бащински към Джем. Вървеше с малки стъпчици и жестикулираше бурно, докато разговаряше с някого. Бялата перука, която носеше, подчертаваше допълнително розовите му бузи. На лицето му грееше тъжната усмивка на човек, преживял много мъка.

– Добре дошли в Лион, мосю Зизим!

Марки Марсо подаде бузата си на Джем. Когато мустаците на принца го боцнаха, той подскочи с вик:

– Ой! Как гъделичкат мустаците ви, Зизим!

Мъжът се държеше толкова мило и непринудено с Джем, че той не можа да възнегодува срещу обръщението "Зизим". А му се искаше да каже: "Наричайте ме султан Джем или просто Джем, но не и Зизим!".

Марки Марсо даваше приеми в чест на османския си гост почти всяка вечер. Разхождаше го в разкошната градина на имението си. Организираше му плавания със сал по реката. Въпреки това никога не попита принца: "Какви са намеренията ви за бъдещето?". Няколко пъти Джем се опита да насочи разговора им към борбата за османския престол, но Марсо се преструваше, че не разбира.

В крайна сметка принцът се отказа да повдига тази тема. Какво ли щеше да постигне? Вече нямаше как да отиде в Румелия. Баязид се оказа победител.

Джем тъжеше за майка си и дъщеря си, останали в Египет, както и за сина си, когото бе оставил на Родос. Често се питаше дали Гевхер е красива, дали е русокоса като майка си Нада, или пък прилича повече на него. В първото си писмо Чичек хатун бе написала, че момиченцето прилича на току-що разцъфнало цвете и цялото ухае на рози.

Джем въобще не бе вдъхвал аромата ѝ. "Кой знае колко е пораснала" – казваше си той и се усмихваше тъжно. "А Мурат сигурно вече е започнал да свива ръце в юмручета!" – разнежваше се още повече той и очите му се пълнеха с влага. На кого ли приличаше синът му? Налягаше го тъга. Семейството му живееше разпръснато в чужди страни. Щеше ли да се събере някога? Само бъдещето щеше да покаже. А дали той и децата му щяха да останат живи, ако бе избрал да не напуска османските земи? Не беше сигурен.

Принцът обикна Лион. Заснежените върхове на Алпите, които се виждаха през прозореца, му напомняха за планината Кюре. Мечтаеше да доведе тук майка си, Гевхер, както и Мурат с Далила. Мисълта, че на света едва ли има по-хубаво място за изгнание, го успокояваше.

Феримах се чувстваше щастлива. Можеше да се разхожда в градината заедно с останалите османци от малобройната свита на Джем. Научи няколко думи на френски и охотно ги използваше, за да се шегува със слугините от двора на Марки Марсо. Приятно ѝ бе да разговаря с тях.

– Е, господа! – каза Джем един ден на другарите си. – Явно тук ще е крайната точка на пътуването ни. Това е най-далечното място, което е успял да намери Баязид за заточение.

На следващата сутрин Феримах извика развълнувано:

– Господарю!

Беше застанала до прозореца и наблюдаваше двора разтревожено.

Джем веднага изтича до нея.

– Какво има? Какво Не довърши изречението си. Разбра какво е обезпокоило Феримах веднага щом надникна през прозореца. В двора бяха спрели две карети. Четирима мъже с чалми разтоварваха някакви сандъци от задната карета. Френските слуги им помагаха. Внезапно Джем разпозна едната карета – същата, която го бе докарала от Ница до Лион. Тя служеше за превоз на специалните гости на Марки Марсо. Вратата ѝ беше затворена. Отвори се едва след като един от френските слуги спусна стълбичката пред нея.

Кой ли щеше да се покаже оттам?

"Да не би да е пратеник на Каитбай?" – запита се Феримах, но после бързо отхвърли тази мисъл. Мамелюците не носеха такива чалми. Тези мъже бяха османци.

Докато френският слуга наместваше стълбичката пред каретата, от изхода на двореца към новодошлите се спусна Жак Д'Арманяк – личният секретар на Марки Марсо. Държеше в ръце смешната си шапка с перо.

Малко след като вратата на каретата се отвори, от нея се показа кардинал Георгис Димитриус.

Джем и Феримах бяха смаяни.

Слугинята не успя да сподави възклицанието си.

Джем нямаше думи от изненада. Какво търсеше този човек тук?

Най-интересното обаче тепърва предстоеше. Кардиналът застана до Д'Арманяк, който вече се бе привел в нисък поклон. Очевидно важният човек щеше да слезе всеки момент от каретата.

Първо се показа един крак със заострена обувка, после – огромна черна чалма, и накрая – едрото тяло на някакъв мъж.

Д'Арманяк продължаваше да стои приведен. Кардиналът стоеше до него с безизразно лице.

Най-после високопоставеният гост стъпи на земята и вдигна глава.

– Ахмед паша! – прошепна слисано Джем.

Феримах го изгледа въпросително.

– Ахмед паша от Херцеговина. Главният шпионин на Баязид.

– Защо ли е дошъл тук?

– Едва ли е за нещо добро.

– Ами онзи, с червеното расо?

Джем повдигна рамене.

Феримах гледаше мъжа с ужас. Когато видя изражението ѝ, безпокойството на принца прерасна в уплаха.

– Да не би рицарите да са ме изиграли още от самото начало? – прошепна сякаш на себе си Джем.

Два дни по-късно един от служителите в двореца дойде да съобщи на Джем, че пратеник на султан Баязид би желал да се срещне с него.

Принцът се досети, че Ахмед паша вече чака в коридора пред открехнатата врата.

– Нямам какво да кажа на слугата на брат ми – извика силно Джем. – Особено щом се е сдушил с християнските попове.

– Ха! – дочу се глас от коридора.

– Наслушал съм се на приказките на Баязид! – продължи принцът. – Сега няма да си губя времето и със слугата му. Скоро ще се върна в столицата. Ще изслушам Баязид едва след като коленичи пред мен. А сега предай на слугата да си взима попа и да се маха час по-скоро оттук.

Французинът не разбра и думичка от казаното. Стоеше срещу Джем в недоумение.

Този, който трябваше, обаче разбра всичко.

– Гледай го ти изменника! – проехтя гласът на Ахмед паша от коридора. – Много си самоуверен! Нима не знаеш, че всичките ти приятели си отидоха от този свят един по един. Гедик Ахмед паша си плати за предателството. Баязид хан му взе главата, задето не пусна стрелата навреме.

Мъжът замълча. Изчака да види дали Джем ще каже нещо в отговор.

Принцът беше смаян, но не продума.

Ахмед паша изчака малко и продължи жестокия си монолог. Знаеше, че всяка дума ще нарани дълбоко Джем.

– И на румелийската ти мечта сложихме край. Босна вече е напълно завладяна. А сърбите, на които разчиташе – Брегорович и Слободан, – вече са мъртви. Единият бе поразен от стрела, а другият се удави в река Сава, докато бягаше.

Принцът се почувства сразен от тази вест. Сега вече нямаше да има към кого да се обърне, ако въобще успееше да достигне Румелия.

Пратеникът успя да предаде съобщението на Баязид, въпреки отказа на Джем да го приеме. От коридора долетя шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Принцът се досети, че Ахмед паша си е тръгнал.

Дали Баязид бе изпратил специален човек чак дотук само за да съобщи на брат си, че Гедик Ахмед паша и двамата сръбски князе са мъртви? Едва ли! Целта на посещението на пашата бе съвсем друга.

Тя стана ясна за Джем няколко дни по-късно. Марки Марсо не се бе мяркал пред принца, откакто Ахмед паша се появи в двореца. Но ето че около седмица след разговора на двамата османци една вечер французинът се втурна в покоите на Джем.

– Ах, Зизим, Зизим, така ще ми липсвате! – възкликна Марсо още с влизането си.

– Ще ви липсвам? Нима заминавате някъде?

– Вие заминавате! О-лала! Ще ми е мъчно за вас, но какво да се прави? Кралска заповед. Негово Величество е на мнение, че тук вече не сте в безопасност.

– Кралска заповед или заповед на Великия магистър Пиер Д'Обюсон? – спокойно попита Джем.

Марки Марсо го погледна удивено.

– Как ви хрумна, Зизим?

Османецът замълча. Животът отново показваше суровото си лице. Дори винаги любезният и мил Марсо изведнъж загуби приветливостта си. Очевидно Баязид бе намерил още по-далечно място, където да изпрати брат си.

– Къде ще ме заточат?

Марки Марсо почервеня.

– Да ви заточат ли? – отвърна след малко той. – Какви ги говорите? Просто ще ви преместят на по-сигурно място. Утре заминавате за Дофин[37]. Замъкът Пуе Джем спря да слуша, защото отново чу воя на рижия вълк в главата си.

"Помни завета на майка си! Тронът и короната вече не са важни, но трябва да отмъстиш за сина си Огуз хан. Нима ще допуснеш на Баязид да му се размине? Ще извършиш грях, ако оставиш майка ти да умре, без да е отмъстено за внука ѝ!"

Още щом съзря обградения от всички страни със снежни била замък Пуе, принцът разбра: "Ето това вече е истинският ми затвор!".

55

Когато съгледа замъка в далечината, Джем тихо възкликна:

– Е, Баязид, най-после намери място, на което да ме заровиш!

Докато беше в Ница, се чувстваше изолиран, но разбра, че е грешал. Тук бе истинският край на света. Надали имаше по-затънтено място от това.

Всъщност между стените на Пуе беше скътано цяло селце. Вътрешната крепост и къщите на селяните бяха защитени с такава дебела и висока каменна стена, сякаш непристъпните хребети и острите скали наоколо не бяха достатъчни. В трите ѝ ъгъла стърчаха големи отбранителни кули. Дълбок ров, пълен с вода, опасваше стената отвън. Пътят, който водеше към входа на крепостта, накрая ставаше толкова тесен и стръмен, че пътниците бяха принудени да слязат от каретите и да вървят близо час пеша. Стражите спуснаха дървения мост над рова едва след като щателно провериха кои са новодошлите. Щом влязоха през портата, Джем и придружителите му се озоваха на обширен площад. На него, освен няколко товарни коли, тук-там се търкаляха обли скални късове, които очевидно отбранителите на крепостта хвърляха по противниците си в случай на нападение. Точно насред площада бяха разположени два огромни катапулта. "Вероятно с тях изстрелват камъните" – досети се Джем. Докато принцът оглеждаше преминаващите наоколо селяни, портата зад гърба му се затвори със силно скърцане.

През първата си нощ в Пуе Джем имаше чувството, че се намира не на земята, а в небесата. Толкова близо бяха звездите.

А стените на крепостта бяха така високи, че не само човек, но дори дива котка не би могла да се изкатери по тях. Единствено орлите и соколите прехвърчаха над оградата.

В Пуе бе разположен малък гарнизон. Когато видя войниците, у Джем отново се надигнаха съмнения, че хоспиталиерите са го изиграли още от самото начало.

Стражите имаха същите брони и шлемове като на родоските рицари. Освен това носеха над металните си нагръдници бели безръкавни ризи с червен кръст. Кръстът на тукашните войници бе значително по-малък, но все пак изглеждаше досущ като този върху гърдите на родосците.

Джем подозираше, че Пуе е собственост на рицарите йоанити. Дали бе възможно хоспиталиерите да имат своя крепост на френска територия?

Настаниха османеца в стая на последния етаж на най-високата кула. Над него бе единствено синьото небе. Когато поглеждаше надолу през тясното прозорче, наоколо се виждаха само гънките на дълбоките долини. Джем се чувстваше като птица. Особено когато до него долитаха крясъците на реещите се наоколо соколи.

Поставиха стражи не само пред кулата, но и пред стаята на Джем.

Намериха място за спътниците на принца във войнишките спални. На мъжете никак не им бе лесно да легнат върху сламени дюшеци, след като бяха свикнали с меките постели в Ница и Лион.

Въпреки това никой не се оплака.

Стаичката, в която настаниха Феримах, бе разположена точно под тази на принца. Тясното и малко помещение нямаше дори прозорец.

Момичето не възропта. Напротив – беше щастливо. От тази миниатюрна задушна стая тя бързо стигаше до Джем по една тясна стълба.

Принцът въобще не си направи труда да попита колко дълго ще остане тук. Досещаше се за отговора: до края на дните си!

Нямаше да може да отмъсти за смъртта на Огуз хан Зимата отмина.

Един ден, в началото на втората зима от престоя на Джем в Пуе, от камбаната на малката църква в селцето се разнесе звън.

Бум!

Османецът попита защо бие камбаната.

Оказа се, че папа Сикст IV е починал.

След един месец от църквата отново се разнесе звън. Този път Джем се досети, че е избран нов папа, така че направо попита кой е. Отговориха му:

– Кардинал Джовани Батиста Чибо стана папа под името Инокентий VIII.

На принца вече му бе дотегнала дори гледката през прозореца.

На третата година му разрешиха да се разхожда, но при условие че не напуска очертанията на крепостната стена. Сякаш можеше да излезе извън нея – мостът над рова постоянно бе вдигнат.

Понякога в пазарни дни слизаше до площада на селото заедно с Феримах, субашията Давуд и Мустафа ага. Отначало, щом ги видеха, селяните започваха да си шушукат: "Зизим! Зизим!". Много се учудваха, когато той отвръщаше на поздравите им. Не бяха свикнали на подобно внимание от аристократ. Когато Джем се появеше на площада, жените и младите момичета правеха реверанси, а той им кимваше леко. Ако се случеше Феримах да посегне към някой плод или зеленчук, за да го сложи в кошницата си, жените се трупаха около нея, любопитни да чуят как ще се разбере с продавача.

На четвъртата година Джем бе сполетян от две нещастия едно след друго.

Първо се разболя субашията Давуд. Дълго бе на легло с треска. В замъка нямаше лекар и затова доведоха един знахар от селото. Мъжът прегледа болния, но безпомощно вдигна рамене.

Три дни по-късно Давуд ага почина.

В началото на септември угасна и Халил.

След погребението му Джем се оттегли в стаята си.

– Дори не разбрах какво го измъчваше – каза той замислено.

– Носталгия… – обади се Феримах.

Принцът се обърна и погледна момичето.

– Носталгия ли?

Момичето кимна.

– Да, господарю – отвърна то с глух глас. – Казват, че ако те налегне носталгия по родния край, няма спасение.

– А ти откъде толкова добре ги разбираш тези работи? – попита закачливо Джем.

Лицето на Феримах поруменя. Може би щеше да се усмихне, ако не се бе сетила, че днес са погребали един от другарите си.

Разтърси глава.

– Просто знам.

– Ела! Приближи се към мен! – подкани я принцът.

Феримах отиде до Джем с наведена глава.

Той се протегна и я хвана за ръка.

– Погледни ме.

Момичето не помръдна.

– Казах да ме погледнеш, Феримах!

Най-после слугинята вдигна глава. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Откъде беше ти?

Момичето разтърси глава. Устните ѝ потрепнаха безмълвно.

– Не чух!

– Нали и друг път съм ви казвала – с нежелание отвърна Феримах. – От Халдия[38] съм.

Джем се взря в очите ѝ. Слугинята бе права. Колкото пъти да я бе питал, тя винаги му отвръщаше по един и същи начин. Неясно защо принцът имаше чувството, че тя не му казва истината.

– А ти не изпитваш ли носталгия но родния край?

– Не! – тръсна глава момичето. – Отдавна погребах носталгията, господарю… Ако не го бях направила

– Какво щеше да се случи?

– Ако не го бях направила… – повтори няколко пъти момичето, преди да отговори: – …щях да изгоря жива. Затова я погребах.

Джем пусна ръката на Феримах. Стана и отиде до тясното прозорче. Тъмни облаци закриваха небето. Валеше като из ведро.

– А аз как да се спася, Феримах? Как да погреба носталгията си?

В стаята настъпи тишина. Чуваше се единствено барабаненето на дъжда по покрива. Внезапно Джем се обърна. Феримах вече добре познаваше този поглед. Огнения принц сякаш изпадаше в транс. Момичето извади парче пергамент. Потопи върха на перото в мастилото и прошепна:

– Готова съм, господарю!

– Пиши, щом е така:

56

На петата година зимният студ се спусна рано над Пуе. Вятърът свиреше страховито около кулата. Дори грабливите птици, които иначе бяха постоянна компания на Джем, се бяха изпокрили някъде. Във високата кула останаха само трима души: принцът, Феримах и стражарят.

Вече трети ден валеше без прекъсване. Студът изглеждаше още по-свиреп заради влагата. Стаята на Джем не можеше да се стопли от малкото огнище. Феримах постоянно мъкнеше цепеници нагоре по стълбите. Дървата обаче все не достигаха. Запасите на замъка бързо се изчерпваха. Феримах намираше изостанали гнили пънове, но те трудно се палеха и изпълваха цялата стая с гъст черен пушек.

Въпреки това Джем се радваше, че поне има огнище в стаята. Във войнишките казарми, където спяха останалите османци, нямаше отопление. Покривът течеше. Сламата в дюшеците беше влажна. Постелите бяха студени като лед. Почти всички жители на замъка не можеха да се отърват от кашлица.

Феримах претърсваше всяко възможно кътче на крепостта за дърва, но намираше все по-трудно. Джем постоянно ѝ повтаряше да не се нагърбва с тази тежка работа, но тя въобще не обръщаше внимание на заповедите му. Студът размиваше разделението между хората и вече нямаше значение дали си слуга или господар, беден или богат. Пред мразовитата зима всички бяха равни.

Джем бе навлякъл два кафтана един върху друг, но въпреки това продължаваше да зъзне. Феримах нямаше никаква дебела връхна дреха. Бузите ѝ се бяха зачервили от студ. Топлият ѝ дъх се виждаше, щом заговореше. Единствено с него сгряваше посинелите си от студ пръсти.

Една сутрин Джем отвори сандъка с дрехите си. Феримах го наблюдаваше крадешком. Извади кафевия си кожен кафтан, който пазеше за специални случаи.

– Феримах! – обърна се той към момичето.

– Кажете, господарю!

Принцът разтвори кафтана.

– Ела да облечеш тази дреха.

Слугинята подскочи като ужилена. Първо се усмихна, но после бързо смръщи вежди.

– За нищо на света!

– Казах, ела и го облечи!

– В никакъв случай! – отвърна тихо, но решително момичето. – Как може аз да

– Ееее, какво ти?

– Аз да… – не можа да довърши момичето от възмущение.

Джем загуби търпение.

– Обличай го, като ти казвам! – провикна се той.

Момичето поклати отрицателно глава.

– Не бих могла! Какво ще облечете, когато се върнете в столицата и заемете престола?

Тези думи на Феримах стоплиха душата на Джем толкова силно, че той съвсем забрави за студа и влагата. Мечтите му сякаш изведнъж се бяха превърнали в действителност. Представи си, че се е върнал в Истанбул, детронирал е брат си и се подготвя за церемонията по обявяването му за султан. Кафтанът му бе готов за обличане. Вероятно в някой сандък Феримах бе скътала и чалмата, която Джем трябваше да сложи за тържествения случай.

Внезапно горчива буца заседна на гърлото на принца. Не можеше да преглътне. Закашля се.

В крайна сметка размаха кафтана във въздуха и заяви:

– Нищо! Ти сега го облечи. Като стигнем до коронясване, ще му мислим.

Като видя, че Феримах продължава да се колебае, Джем се ядоса не на шега:

– Веднага!

Думите му вече прозвучаха като истинска султанска заповед.

Слугинята сведе глава и се завтече към принца. Протегна ръка, за да поеме кафтана. Джем го дръпна.

– Обличай!

Разтвори кафтана, за да го подаде на Феримах, както бе виждал да го правят французите от двора на Марки Марсо за дамите си.

Феримах пламна от притеснение. Усмихна се. Лицето ѝ сияеше от щастие, благодарност и благоговение. Обърна се с гръб към принца и пъхна ръце в ръкавите. Веднага я обгърна топлина – толкова мека и дебела бе дрехата.

Внезапно слугинята се обърна и без да се замисля, хвана ръката на Джем и я целуна.

Засрами се. Излезе бързо през вратата и се завтече надолу по стълбата, като придържаше краищата на кафтана.

Джем се замисли. Погледна целунатата си от Феримах ръка.

"Лудо момиче!" – каза си той.

Една нощ Джем се събуди от дрънкането на вериги. Явно спускаха моста над рова.

Кой ли влизаше или излизаше по това време на денонощието?

Когато шумът от дрънкането на веригата секна, се чу отчетливото чаткане на подкови по мостика.

Принцът бързо стана. Надзърна през прозорчето. През него се виждаше само част от входа на замъка. Видя, че до портата са се скупчили няколко стражи с копия и факли.

Първоначално Джем различи на светлината на факлите силуетите на двама конници с копия. Лицата им не се виждаха. Спуснатите им шлемове блестяха като златни на огнената светлина.

После през портата влезе едър боен кон. Върху челото си имаше метален предпазител. Ездачът бе хванал здраво с кожената си ръкавица юздите, боядисани в червено, синьо и бяло.

Най-после и самият конник, който се беше изправил върху седлото, излезе на светлината. Тялото му бе загърнато в широка кожена пелерина с висока черна яка. Главата му бе закрита с качулка. Мократа пелерина хвърляше страховита сянка върху крепостната стена. След този мъж се зададоха още двама ездачи. После отново се разнесе дрънчене на верига и мостикът се вдигна зад гърбовете на конниците.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото шумолене на дъжда.

Джем се разсъни. Отиде до масата. Опита се да запали свещта, но не успя.

– По дяволите! – тихичко просъска той.

Поколеба се дали да не повика Феримах, но в крайна сметка се отказа. И тя със сигурност се бе събудила от силния шум, но вероятно си мислеше, че Джем спи, и затова не бе дошла при него.

Принцът седна на леглото и започна да се облича. Връхлетяха го хиляди въпроси.

Кой ли бе мъжът с черната пелерина?

Защо идваше по това време в крепостта?

Каква беше тази спешна работа, която не можеше да изчака до сутринта?

Рицар с четирима придружители.

Внезапно си припомни странната сбруя на коня на мъжа с пелерината. Металният оглавник. Шарената юзда. Вероятно бе някой важен човек.

После изведнъж осъзна, че върху копията на придружителите му бяха завързани раирани ленти в червено, синьо и бяло.

Кой ли бе този човек?

Защо бе дошъл тук?

От стълбището се разнесе трополене. Няколко души се изкачваха нагоре.

Носеха факли. В процепа под вратата на Джем проблясна светлина. Разнесе се дрънчене.

"От меч!" – досети се Джем.

Докато хората се изкачваха нагоре, мечовете им дрънчаха в ножниците.

В същото време се разнесе шум от други стъпки. Стражарят, който охраняваше стаята на принца, се затича надолу по стълбите. Защо?

Внезапно се възцари тишина. Разнесоха се гласове. После мъжете продължиха да се изкачват по стълбата.

В съзнанието на принца изплуваха вечните предупреждения на Жак Д'Арманяк за опасност и покушение. Ако сега някой се опиташе да нападне Джем, с какво ли щеше да се защити. С малкия кинжал, който държеше под възглавницата си? Османецът започна да се оглежда за нещо по-масивно. Единствено двата стола можеха да му послужат за отбрана. Като нямаше нищо друго, щеше да е принуден да си послужи с тях. Приближи се към единия стол.

– Господарю!

Джем се обърна рязко.

Феримах стоеше точно зад него с широко отворени очи и вдигната във въздуха ръка.

О, Аллах!

Тя стискаше здраво малък извит кинжал.

Принцът загуби ума и дума от ужас. Изби го студена пот. Въобще не беше усетил кога се е промъкнала слугинята. Сега стоеше срещу него, замахнала с кинжал. Дали не възнамеряваше да го убие?

Той така и не бе успял да разгадае тайната на момичето. Хранеше какви ли не съмнения за нея, но никога не му бе хрумвало, че може да е шпионка или убийца. Тя бе странна, неописуема жена. Никак не приличаше на слугиня. Ако съдеше по говора, осанката, походката и знанията ѝ, Феримах приличаше на дворцова дама. В същото време, когато бе воювала рамо до рамо с него на бойното поле, тя се сражаваше като истински войник.

Докато я гледаше застинала неподвижно с малкия кинжал в ръка, Джем се сети, че момичето е способно да се справи с кобра. Следователно би имала необходимата сила да забие острието достатъчно дълбоко в тялото му, за да го убие.

В следващия момент принцът осъзна, че досега Феримах бе имала хиляди възможности да го убие. Нямаше защо да избира точно тази злокобна нощ.

Джем си даде сметка, че заради напрежението си въобразява нереални неща. Все пак през мислите му премина едно последно съмнение: "Ами ако е съучастничка на мъжа с черната пелерина?" Мигновено отхвърли и него.

– Какво правиш тук? – просъска сърдито принцът, вперил поглед в кинжала. – Как се промъкна? Къде намери този нож?

Феримах му направи знак да замълчи.

– Минете зад мен. В опасност сте.

Стъпките спряха пред стаята. Подрънкването на мечовете вече се чуваше съвсем ясно. През процепа под вратата нахлуваше силна светлина.

– Няма да позволя на никого да ви докосне! – прошепна Феримах и се скри зад вратата. Приличаше на тигър, готов за скок. Очите ѝ горяха. Личеше си, че ще убие поне няколко души, преди да се предаде.

На вратата се почука.

– Зизим, отвори!

Джем разпозна гласа на стражаря, който пазеше пред вратата му. Мъжът, който обикновено говореше ясно и високо, сега шепнеше напрегнато. Феримах и принцът се спогледаха. Момичето застина, готово за нападение.

– За бога, Зизим, отвори! – отново прошепна мъжът.

Зад вратата се разнесе шепот. Някой сякаш се скара на стражаря. Почука силно на вратата.

– Зизим! Отваряй! – обади се един непознат глас. – Трябва да поговорим.

Сякаш говореше жена. Коя ли бе тя? Звучеше уверено и твърдо.

– Кой е?

За момент настъпи тишина. После същият глас каза:

– Кралят на Франция.

57

Джем почти се вцепени от учудване.

– Кралят ли? – извика удивен той.

После тихо прошепна към Феримах на турски:

– Френският крал Момичето също се изненада, но продължи да стои с високо вдигната ръка, готова за удар.

– Ще отворите ли най-после? – обади се отново онзи странен глас. Този човек или имаше някакво заболяване на гласните струни, или пък бе жена, която се преструва на мъж.

Джем наметна кафтана си.

– Не е заключено! – извика той.

Тежката врата се отвори със скърцане. Феримах остана зад нея.

Човекът с кожената пелерина стоеше срещу принца.

На светлината на факлите мъжът изглеждаше доста зловещо с нахлупената черна качулка, която притулваше лицето му.

Внезапно пелерината се раздвижи и кралят свали качулката си.

О, Аллах!

Та той бе почти дете.

Даже младеж не можеше да бъде наречен.

Джем не можеше да повярва, че под пелерината, която му придаваше вид на исполин, се криеше крехко и слабо детско тяло. Косите му като че ли бяха червени. Османецът не бе съвсем сигурен дали не се заблуждава заради играещата светлина на факлите.

– Мосю Зизим! Виждам, че сте изненадан.

Момчето напразно се опитваше да направи гласа си по-мъжествен и плътен. Стараеше се да говори носово, но нямаше как да промени детския си тембър.

– Така е! – отвърна Джем.

– Със сигурност сте си представяли френския крал много по-възрастен и улегнал. Не сте очаквали да видите срещу себе си дете.

Е, аз съм на тринадесет, но наистина съм крал на Франция. Син съм на Луи XI, който ви прие тук.

Джем бе поразен. "Само на тринадесет години, а вече е крал – замисли се той. – Някои хора наистина са родени с късмет!"

Припомни си времето, когато той самият бе на тази възраст. Непрекъснато се стряскаше насън от страх да не би в спалнята му да се промъкне убиец. Въобще не бе сигурен, че ще доживее до четиринадесетата си година.

А ето че синът на неверника Луи бе станал крал само на тринадесет. Без да му се привиждат убийци на всяка крачка.

Каква несправедливост!

"Ти беше малко по-голям, когато почти стана падишах!" – обади се един глас в главата му.

Джем си спомни как някои хора го бяха подлъгали да свика Дивана с надеждата да получат власт и облаги. "Хайде, принце, султан Мехмед вероятно е загинал в битка. Не може да оставите османската държава без управник" – убеждаваха го те. После, когато баща му се върна жив и здрав от похода, Джем преживя няколко ужасни нощи, докато съдбата му се изясни.

"А нима забрави Бурса? – звънна отново онзи глас в главата на принца. – Там се провъзгласи за падишах."

Джем се усмихна горчиво. В погледа му премина сянка.

– Отнесохте се, мосю! – Детският глас на краля върна османеца в настоящето. – И така, аз съм кралят на Франция Шарл VIII.

Дететокрал очевидно очакваше отговор и поздрав за добре дошъл.

Османецът кимна леко.

– Аз съм султан Джем, син на султан Мехмед, завоевателя на Константинопол.

– Наричат ви Зизим.

– Никак не харесвам това прозвище, кралю.

Шарл се огледа за стол.

– Как да се обръщам към вас тогава? Все Зизим ми е на устата… Извинете… Не знам

– Можете да ме наричате Джем. Или да се обръщате към мен просто със "султане".

– Джем! – усмихна се. – Наистина звучи по-добре от Зизим.

Феримах, която продължаваше да стои зад вратата, не разбираше и дума френски, но се досети, че животът на господаря ѝ не е изложен на непосредствена опасност. Докато прибираше кинжала, бутна леко вратата и тя изскърца.

Шарл въобще не се обърна да погледне какво се случва зад гърба му. Върху лицето му заигра закачлива усмивка.

– Можете да кажете на човека, който се крие зад вратата, да излезе. Не сте застрашен. Поне засега.

– Излез, Феримах!

Момичето се показа. Шарл очакваше, че телохранителят на Джем е някой огромен османец. Когато видя крехката Феримах, която приличаше на фея от приказките, възкликна:

– Сега вие ме изненадахте, Джем. Красива охрана си имате!

Кралят се обърна към момичето и леко се поклони.

– Мадам...

Прислужницата приклекна леко в отговор, както бе виждала да правят дамите в Родос, Ница и Лион. За пореден път Джем се запита: "Коя всъщност е Феримах? Не ѝ подхожда да е слугиня. Знае толкова много. Възприема така бързо".

Шарл свали пелерината си. Един от придружителите му притича да я вземе, но той предпочете да я подаде на Феримах, която вече бе протегнала ръка.

– Ще ме извините, кралю! – каза Джем любезно. – Мога да ви предложа единствено стол. Нямам с какво да ви почерпя.

Както и предполагаше османецът, под пелерината се показа крехко и издължено детско тяло. Кралят носеше силно пристегнат в кръста жакет с големи подплънки. Тънките му крачета, обути във впит панталон, се губеха в широките чизми.

Шарл седна. Намести меча си, за да му е по-удобно.

– Е – въздъхна той, – най-после можем да започнем нашия разговор.

"Само това унижение не бях изтърпял досега – да преговарям с едно дете!" – помисли си Джем.

– Слушам ви, кралю!

Шарл се усмихна лъчезарно.

– Санута! – провикна се той, а после се обърна към принца. – Не си ли помислихте току-що, че още съм твърде малък за преговори, Джем?

През вратата влезе възрастен мъж с дълга коса, вързана на опашка с голяма кордела.

– Това е Санута Лоран – представи го кралят. – Мой съветник. Всъщност той бе съветник на баща ми. А сега поучава мен. С него ще обсъдите важните въпроси.

Джем усети, че му олеква. Какво ли можеше да си каже с този невръстен хлапак? Съветникът изглеждаше мъдър и опитен човек.

– А вие ще останете ли с нас, кралю?

– Да, разбира се – усмихна се Шарл. – Ще слушам как говори Санута. Имам много да уча от него.

Джем реши, че моментът е подходящ да разсее съмнението, което отдавна го измъчваше.

– Първо искам да изясним нещо. От дълго време ме гложди един въпрос.

Шарл погледна към съветника си.

Санута Лоран наблюдаваше Джем внимателно.

– Питайте, мосю!

Джем стана. Направи няколко крачки около двамата си посетители. Приведе се към съветника на краля и промълви:

– Тази крепост ваше владение ли е или на родоските рицари?

Санута се изправи бързо и се провикна към стражите:

– Затворете вратата!

Лоран погледна изпитателно към Феримах.

– А тази дама?

– Не знае френски – успокои го Джем.

Съветникът разбра, че османецът държи момичето да остане в стаята, така че пристъпи към отговора на въпроса му.

– Тази крепост, мосю Зизим – започна бавно мъжът, – е на френския крал Когато видя, че Джем се кани да възрази, вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

– Само че хоспиталиерите поддържаха приятелски отношения с крал Луи XI. Бяха му верни съюзници. По тази причина Негово Величество бе позволил да използват крепостта при извънредни обстоятелства. Новият крал държи на приемствеността в политиката на баща си.

– Аз съм извънредно обстоятелство, така ли? – Джем отново се приведе към съветника. – Разчитам, че ще ме разберете правилно, мосю. Това, което искам да знам, е: чий заложник съм. На Франция или на хоспиталиерите? Отговорете ми, без да увъртате, ако обичате.

Санута Лоран подскочи. Шарл го наблюдаваше с изражение на прилежен ученик.

– Зизим! – прошепна съветникът.

– Джем – поправи го кралят, но Лоран сякаш не го чу.

– Вие сте тук преди всичко по благоволението на покойния папа Сикст IV, както и на настоящия ни духовен отец Инокентий. Намирате се под протекцията на хоспиталиерите, но сте гост на Франция.

– Ха! – иронично подзе Джем. – Нима настанявате всичките си гости в такива затънтени планински пущинаци?

– Зизим – повиши глас съветникът, – забравяте нещо много важно. Не ние сме избрали да ви доведем тук. Не ние причинихме поражението ви. Нито пък ви подтикнахме да търсите убежище при родоските рицари. Не е наша вината, че брат ви плати солидни суми, за да ви отведат колкото е възможно по-далеч от османските земи. И сега плаща, без да го караме. Но как да откажем толкова пари? Да продължа ли да изреждам, мосю? Не сме виновни ние, че брат ви прави всевъзможни опити да ви убие.

Лоран бе безпощадно честен. Джем отдавна таеше подобни подозрения, но те бяха твърде болезнени, за да ги признае открито. Такава бе истината за живота му. И сега този неверник му я сервира без ни най-малко съчувствие. Дори напротив – изпитваше удоволствие от зловещата си реч.

Въздействието на тези думи върху Джем със сигурност не убягна от проницателния поглед на Санута Лоран.

– Но не е само това – продължи мъжът. – Цяла Европа от години е на тръни заради вас. Хората живеят в страх. В Рим постоянно се боят от османско нападение. Вие сте обект на сериозни спорове между кралете. Всеки иска да ви има. Трябва да ви призная, че Франция прие предложението на султана рицарите хоспиталиери да ви доведат тук, защото се бои от немско нападение. В момента всички искат да се доберат до вас. Султанът – за да ви убие, а европейските крале – за да ви отвлекат. Не е изключено да се стигне и до война. В едно можете да сте сигурен: създавате сериозни главоболия на християнския свят.

– Веднага ще ви избавя от мъките ви. Просто ме пуснете да си ходя.

Французинът се изправи. Наведе се към Джем. Принцът усети пропития му с вино дъх.

– И да искахме, няма как да го направим. Вече е твърде късно. Не можете да отидете никъде без позволението на папата.

– Бутнете ме тогава от някоя скала!

– Няма смисъл, мосю. Султанът ще свърши това някой ден вместо нас. Отначало искаше просто да сте далеч от него. Впоследствие намеренията му се промениха. Той няма да се успокои, докато не ви убие. Защо мислите, че ви доведохме в този замък. Смъртта ви дебне отвсякъде. За едно сте прав: наричаме ви гост, но на практика сте задържан. Само че не се сърдете на нас, вие сам се обрекохте на плен.

Този път Лоран прекали. Джем погледна гневно към Шарл.

– Само за да ми кажете всичко това, ли бихте път дотук, кралю?

– Не, имаме едно спасително предложение за вас – отвърна Санута вместо Шарл.

Щом чу думата "спасение", Джем бе готов да изслуша всичко.

– Да чуем предложението ви!

– Преди това искам да ви попитам, Зизим, какви са вашите цели оттук насетне?

Джем отдавна нямаше цели.

Внезапно у него се пробуди рижият вълк. "Хайде, принце! – обади се той. – Не изпускай тази възможност. Човекът те пита какво искаш. Отговори му: трон, корона, войска! Не се колебай!"

– Да се върна… – отрони се от устните на Джем.

– Да се върнете?! Да се предадете?! Вероятно се надявате на споразумение с брат си. Отдавна сте изпуснали тази възможност. Сега вече няма как да стане. Той харчи купища пари, за да ви убие. И не само вас. Той иска да изтрие от лицето на земята хоспиталиерите и Светия престол в Рим.

– И срещу каква сума бихте се съгласили да изпълните неговото желание? – попита Джем с леденостуден глас.

Съветникът хвърли бърз поглед към Шарл. Той леко се усмихна. Вдигна рамене.

– Не сме определяли цена – отвърна Лоран. – Ако приемете нашето предложение, ние ще ви бъдем много задължени.

– Задължени?

– Да. Ще ви дължим престол и корона.

Престол и корона!

В душата на Джем се разрази истинска буря. Какви ги говорят тези хора? Рижият вълк весело размаха опашка.

– Бъдете сигурен, че Франция ще ви се отплати добре.

Джем се престори на замислен, за да успее да овладее вълнението си. Проговори с равен глас:

– Какво е предложението ви?

– Да обединим усилията си за постигането на обща цел.

– Не зная каква е целта на Франция.

Съветникът погледна към Шарл за разрешение. Кралят кимна утвърдително.

– Йерусалим – прошепна Лоран. – Крал Шарл иска да освободи Йерусалим.

"Иска да го освободи от мюсюлманите!" – каза си Джем, но с нищо не издаде мислите си. Усмихна се.

– Само кралят ли? Всички към това се стремят. Рицарите йоанити, онзи поп, когото наричате папа… И кой ли още не

– Не! – възрази Санута. – Те не са искрени. Само говорят. Единствено намеренията на Франция са сериозни.

– Добре, и каква е моята роля?

– Крал Шарл иска да поведе голяма кръстоносна войска към Йерусалим. Папа Инокентий се страхува, че ако това се случи, ще загуби влиянието си над Франция. Мощта му ще отслабне. Освен това Светият отец се бои, че османците и мамелюците могат да обединят усилия и да нападнат Рим. Рицарите се интересуват само от златото

– Говорете по същество! Какво точно искате от мен?

– Да се съюзите с Франция. Да се присъедините към войската, която ще свика крал Шарл. Рамо до рамо с него

– Достатъчно! – Джем изгледа намръщено Шарл, който продължаваше да се усмихва. – Как въобще ви хрумна да ми предлагате подобно нещо?! Да се включа във войска, тръгнала на поход срещу братята ми мюсюлмани!

Кралят най-после се намеси в разговора:

– Ще воюваме рамо до рамо като двама владетели. Френският крал Шарл VIII и османският султан Джем I. Ще обявя, че ви признавам за падишах. Заедно с мен ще ви признаят кралете на Неапол и Кастилия, както и много балкански владетели, над които тегне гнетът на Баязид. Тогава

– Папата няма да има избор, освен да признае вас за официален османски султан – включи се и Лоран.

– Искате да извърша предателство спрямо вярата си!

– Съвсем не! – извика разтревожено Санута. – Йерусалим е свещен не само за мюсюлманите, но и за християните, Зизим. Щом кръстоносците влязат в Йерусалим, ще го провъзгласите за град на три религии. Ще го направите вие, султан Джем I.

Османецът се изправи.

– Феримах, отвори вратата! Кралят си тръгва! – заповяда той.

Когато Шарл и Санута видяха момичето да отваря вратата, разбраха, че срещата е приключила. Изражението на краля веднага се промени.

– Нима избирате смъртта?

– Да! Предпочитам нея пред проклятие от братята мюсюлмани.

Двамата мъже тръгнаха към вратата.

– Мадам – усмихна се насила кралят. Изненадващо намигна на Феримах и прокара ръка пред гръкляна си. После посочи Джем и отново направи движение, с което показваше, че гърлото му ще бъде прерязано.

– Жалко! – обади се Лоран, преди да заслиза по стълбите. – Вече не ви остава друго, освен да паднете на колене пред папата и да се молите за живота си.

– Грешите – отвърна Джем. – Има и друг изход.

Още докато слушаше Лоран, принцът бе решил да прибегне до една крайна възможност.

Внезапно в съзнанието му бяха изплували думите на Великия магистър Пиер Д'Обюсон: "Ваше Величество, ако се случи да изпаднете в беда, прошепнете на стражаря пред вратата си: Non cantabit gallus. Той ще ви отвърне: donec ter me neges".

Джем си спомни как се бе присмял на думите на Д'Обюсон. Великият магистър обаче бе останал напълно сериозен: "Рицарите хоспиталиери ще ви се притекат на помощ".

Каква глупост! Нима можеше да се надява, че някой ще разпознае паролата насред пущинака в планината?

Пиер Д'Обюсон обаче му бе дал отговор и на този въпрос: "Хоспиталиерите са навсякъде. Можете да ги срещнете, където и да отидете. Така е било и така ще бъде. Докато свят светува".

Джем напълно бе забравил думите на Великия магистър. Особено след като разбра, че са го продали на французите. Вече не можеше да им има никакво доверие.

Сега обаче нямаше друг избор, освен да се довери на предателите си.

Джем застана до Феримах и изчака да заглъхнат стъпките на посетителите му. След малко по стълбището се разнесе трополенето на изкачващия се нагоре стражар, който обикновено стоеше пред вратата на османеца. В тъмнината скоро просия светлината от факлата му. Мъжът се стресна, когато видя стоящия на вратата османец.

– Зизим! – промълви той.

– Non cantabit gallus – прошепна Джем.

Стражарят го изгледа слисано. Извади кръстче и отвърна:

– Donec ter me neges.

Джем бе още по-смаян. Нима този възрастен, прегърбен човек, който едва изкачваше стълбите, бе хоспиталиер?

Затвори вратата.

– Какво му казахте, господарю?

– Преди да са пропели петлите.

– А той какво ви отвърна?

– Ще се отречеш от мен три пъти.

Момичето го изгледа учудено.

– Сега не ми остава друго, освен да чакам – прошепна сякаш на себе си Джем. – На вратата ми ще потропа или смъртта, или спасението.

58

Времето минаваше, а на вратата на Джем не чукаше нито спасението, нито смъртта.

Животът си потече постарому.

С едно изключение.

След субашията Давуд и Халил си отиде Али Чавуш. Самоуби се. Една нощ се хвърлил от кулата. Намериха тялото му едва след три дни.

Вероятно и него бе застигнала носталгията по родния край. А може би му бе омръзнало да живее в малката крепост. Явно бе решил, че като не може да излезе от нея, е по-добре да умре.

Джем вече съвсем не знаеше какво да прави с живота си.

Отначало се надяваше да бъде мощен като планина, както бе казала Феримах. Сега си даваше сметка, че не бе успял да стане дори малко възвишение. После си представяше как ще се превърне в лавина, подобно на малката снежинка. Щеше да се затъркаля надолу по хълма. Резултатът бе налице. Вярваше, че ще премазва всичко по пътя си, а ето че постоянно се топеше. Скоро от него щеше да остане само една сълза върху възглавницата.

Може би трябваше поне да предизвика сам края, като Али Чавуш.

Вече не смяташе самоубийството за грях. Нима можеше да бъде грешно отнемането на душата на човек, заради когото бяха загинали толкова много хора? "Но какво ли ще стане тогава с Феримах?" – мислеше си понякога принцът, докато наблюдаваше с периферното си зрение как момичето шета из стаята му. Кой знае какви беди щяха да ѝ се струпат на главата.

"Сякаш заради мен вече не преживя достатъчно!" – обвиняваше се Джем.

След нощта, в която прошепна паролата, османецът известно време сякаш бе обнадежден. Присънваха му се зелени поляни и издути платна на кораби, които го водеха към османската столица.

После сънищата секнаха, помръкна и надеждата му.

Нямаше измъкване оттук. Смъртта бе единственият изход. Само че не му достигаше смелост.

Джем си даваше сметка колко отчаян се е почувствал, за да прошепне на стражаря тайната парола.

Понякога принцът се чудеше откъде този мъж може да знае за инструкциите, които му е дал Пиер Д'Обюсон преди толкова години. Колкото и невероятно да бе, стражарят бе отвърнал без колебание: "Ще се отречеш от мен три пъти".

Нима и той е поредният измамник?

Минаваха месеци, сезоните се сменяха. Джем дори спря да се ядосва, че отново са го излъгали.

"Дори и да не беше измама – разсъждаваше той – и наистина някой ден на вратата ми почука някой хоспиталиер с думите: "Да вървим!" каква е гаранцията, че е дошъл да ме спаси? Нима мога да разчитам на рицарите, които се споразумяха с Баязид да ме отведат на края на света?"

Освен това, къде ли щяха да го отведат? На Родос?

Дано! С такава радост щеше да прегърне Мурат.

Или пък в Кайро, в двореца на Каитбай, при майка му Чичек хатун и дъщеря му, която така и не бе виждал.

Дано! Дано!

Опита се да си представи лицата на Мурат и Гевхер, но не успя. В съзнанието му все изникваше образът на Огуз.

"Ех, сине! – стенеше принцът нощем. – Надявам се да се срещнем поне на оня свят! А Баязид да гори в пъкъла! Какво му бе виновно едно тригодишно дете?! Защо погуби Огуз?"

Понякога Джем с ирония си представяше как в стаята му влиза тайнствен рицар и го пита, както навремето го бе попитал Пиер Д'Обюсон: "Къде искате да отидете, Ваше Величество? В Румелия?".

Усмихваше се горчиво. Вече не го интересуваха нито Румелия, нито Истанбул, нито османските владения.

Гордостта му бе сломена дотам, че написа писмо до папата, което започваше с думите: До Негово Сиятелство папа Инокентий. От султан Джем, син на султан Мехмед хан… Римският отец въобще не си направи труда да му отговори.

Всъщност Джем ни най-малко не се разкайваше, че е прошепнал тайнствената парола на стражаря пред вратата си. Чувстваше се толкова отчаян след посещението на крал Шарл и съветника му, че имаше нужда от някаква надежда, която да го крепи. Беше готов да повярва на всяка лъжа.

Изпитваше необходимост да изрече: "Преди да са пропели петлите…". Изрече го.

Имаше нужда да чуе, че някой му отвръща. Отговориха му. Трябваше да повярва, че не е изпаднал в пълна безизходица, за да има сили да живее.

След зимата, през която го посети невръстният крал Шарл, се изтърколиха пролетта, лятото и есента. Отново се зазими, след това дойде пролетта.

През един по-топъл ден Джем реши да се поразходи до площада в селото. Взе Феримах със себе си.

Селяните вече почти не го забелязваха. Повече се радваха на красивата слугиня на Зизим.

Джем вървеше няколко крачки пред момичето, сплел ръце зад гърба си. Отдавна не си слагаше чалма. Беше облякъл една доста износена роба. Феримах я подшиваше често, но платът вече бе така изтънял, че скоро нямаше да става за кърпене. Принцът не се притесняваше. Когато се съдереше напълно, щеше да тръгне само по панталон и риза като селяните.

И все пак той бе султан, макар и в изгнание.

"Гологлав султан!" – промърмори тихичко Джем.

Хвърли бърз поглед към Феримах. Цялата грееше на слънчевата светлина. Все още беше голяма красавица, но преживените трудности и нещастия бяха оставили следите си. Косата над слепоочията ѝ бе започнала леко да посивява. Около очите ѝ се бяха появили първите едва забележими бръчки.

Когато момичето усети, че Джем я наблюдава, веднага се откъсна от мислите си и му се усмихна.

Толкова ѝ отиваше да е усмихната.

Лъчезарността ѝ винаги стопляше душата на принца.

"Какво ли щеше да бъде, ако тя бе дъщеря на някой падишах или крал, а аз бях обикновен слуга?"

Тогава нямаше да има никакви трудности. Нито да се сблъска с всички тези беди. И тронът, и короната щяха да бъдат далеч от мислите му.

Стана му весело. Обърна се повторно към Феримах, за да види отново усмивката ѝ.

Всъщност погледна назад по съвсем друга причина. При предишното си обръщане забеляза един монах. Вървеше точно зад момичето. И сега продължаваше да следва Феримах.

Странно!

Защо си е нахлупил качулката в тази жега?

Дори бе мушнал ръкавите си един в друг и ръцете му не се виждаха.

Кръстът, който бе вързал на кръста си с дълга връв, не спираше да се люлее.

Джем забави крачка. Феримах веднага го последва. Монахът също. Принцът вече бе напълно уверен, че мъжът ги следи.

Точно когато преминаваха покрай един сеновал, монахът изпревари Феримах и бутна принца към вратата на сградата. В същото време дръпна момичето за ръката.

– Какво става?

– Зизим!

Монахът смъкна качулката от главата си.

– Капитан Емануел! – възкликнаха Джем и Феримах в един глас.

– Шшшт! Тихо!

Монахът се оказа помощник-капитанът на хоспиталиерския кораб.

– Преди да са пропели петлите…

О, Аллах!

Джем загуби ума и дума от изумление. Този път родоските рицари не го излъгаха. Не го предадоха.

Емануел ги избута в най-тъмния ъгъл на сеновала.

– Нямаме време. Трябва да тръгваме веднага!

– Къде?

– Ваше Величество… веднага… Разбирате ли? Не бива да губим нито секунда.

– Попитах къде отиваме, Емануел?

– В Рим – отвърна разгневено капитанът.

Джем не можеше да си намери място от вълнение. Феримах не бе разбрала думите на Емануел, затова принцът ѝ прошепна:

– Отиваме в Рим.

Очите на момичето светнаха.

– Рим?

– Ако успеем да стигнем, разбира се! – сопна се Емануел.

Той разрови сламата и измъкна един сандък. Отвори го, извади някаква дреха и я подаде на Джем.

– Облечете това! Бързо!

– Чакай малко. Защо каза "ако успеем да стигнем"?

Капитанът подхвърли една дреха и към Феримах, без да обръща внимание на въпроса на Джем.

– И ти се обличай!

– Отговорете ми, какво имахте предвид с това "ако успеем да стигнем"?

– Имам предвид: ако не ни заловят копоите на Шарл – прошепна напрегнато Емануел.

"Какви са тези глупости? – недоумяваше Джем. – Защо е цялата тази тайнственост, паролите, недомлъвките? Пък и тези дрехи! Защо рицарите искат да ме изведат тайно?"

– Нима не съм гост на краля? – попита принцът.

– Ох! – въздъхна с нежелание Емануел. – Кралят не позволява да напуснете Франция. Предишният папа също като брат ви смяташе за удачно да ви държи тук. Сега настъпи промяна. Хоспиталиерите положиха много усилия, за да постигнат тази промяна. Новият папа развали предишното си споразумение с френския крал… Какво ви обяснявам, за бога! Бързо се преобличайте, моля ви, Зизим!

– Ами придружителите ми? Няма ли да им се обадим? Толкова години чаках, сега за няколко часа

– Нямаме време, Ваше Величество! Давам ви дума. Тях ще доведем по-късно. Шпионите на краля могат да ме разкрият всеки момент, и тогава – край!

Феримах помогна на Джем да намъкне монашеското расо върху дрехите си.

– Шпионите на краля… Нищо не разбирам! – мърмореше принцът.

Емануел разтърси нетърпеливо глава.

– Кралят е твърдо решен да ви държи тук. Папа Инокентий изпрати четирима посланици, за да го склони да ви отведе в Рим. Напразно. Постоянно протака. Иска да ви застави да приемете предложението му или да ви убие!

Няколко минути по-късно от сеновала излязоха трима монаси с дълги до земята раса. Дългите дрехи постоянно се заплитаха в краката им.

– Към портата – прошепна Емануел в ухото на Джем.

– Ами стражите?

– Ваше Величество! – просъска раздразнено капитанът.

Бързо заслизаха надолу по стръмнината към площада. Минувачите ги оглеждаха учудено.

– Явно някой е починал – промърмори една жена.

"Починал няма и надали ще спуснат мостика" – помисли си Джем.

Най-после пред тях изникна портата. Пред нея стояха четирима стражи. Емануел усети, че спътниците му забавиха крачка, и прошепна:

– За бога, Зизим, не спирайте!

Продължиха напред.

– Хей, Андре! – провикна се Емануел.

Въоръжените до зъби стражари се обърнаха към него.

– Спускай бързо моста! Да не се налага да обяснявам после на Светия отец, че съм закъснял заради четирима туткави войници!

– Спокойно! – извика един от мъжете. – Веднага го спускаме.

Започнаха да въртят колелото, на което бе закачена веригата.

Разнесе се страховито дрънчене. Мостът бавно започна да се спуска. Само няколко крачки деляха Джем от спасението.

– Много са ви слаби ръцете! – заяде се Емануел със стражите. – Направо не знам как държите мечовете.

– Кои са тези двамата с теб? – подвикна единият мъж, без да спира да върти колелото.

"Край! Заловиха ни!" – каза си Джем. Все пак се постара да изглежда спокоен. Зарадва се, че Феримах не разбира езика. Ако знаеше какво бе казал стражарят, можеше да се издаде в паниката си.

Колелото скърцаше, веригата дрънчеше, мостът бе наполовина спуснат. Сърцето на принца щеше да се пръсне от вълнение.

– Кажи де! – настоя войникът. – Влезе сам в крепостта.

– Нали ти обясних вече! – раздразнено отвърна Емануел. – В манастира "Дофин" пристигна нов абат. Не знам доколко е вярно, но май преди е служил в една от катедралите на Лион. Едва дойде и веднага започна да се прави на важен. Само ми създава грижи. Сега трима монаси трябвало да отидат на бдение при някакъв благородник, който бере душа. Естествено, ако човекът не умре, докато спуснете моста.

"Добре си играе ролята!" – помисли си Джем.

– Бог да ви е на помощ! – подвикна един от стражите. – Предайте поздрави на Светия отец. Надявам се надълго и нашироко да му разкажете колко усърдно си вършат работата стражарите от крепостта Пуе.

Мостът най-после се стовари с трясък върху земята.

– Бог да е с вас! – отвърна Емануел. – Ще ви похваля колко сте работливи, а довечера ще кажа една молитва за вас.

После се обърна към Джем и Феримах:

– Хайде, вие тръгвайте пред мен!

Приближи се още малко и прошепна на принца:

– Не бързайте! Стъпвайте тежко!

Тръгнаха бавно по моста. След малко Джем набра смелост да се обърне към Емануел и да го попита:

– Пеша ли ще вървим до Рим?

Без да прикрива иронията си, капитанът отвърна:

– До долината с катъри, а после с карета.

Най-после преминаха рова и стъпиха на земята. Емануел се обърна и помаха с ръка на войниците от крепостта.

– Останете си със здраве!

Отговорът бе заглушен от силния грохот на веригата. Портата на замъка Пуе се затвори зад гърбовете им.

Когато стигнаха до мястото, където бяха завързани три катъра, Джем се обърна към родоския рицар:

– Една минута! Ако съм разбрал правилно, френският крал няма и най-малка представа за заминаването ми. Казано с други думи: аз съм беглец!

– Точно така! Дано да успеем да избягаме. Излязохме от крепостта, но имаме още много път до пристанището в Тулон. Кралят всеки момент може да изпрати някой по петите ни.

– Мислите ли, че ще ни преследват?

– Със сигурност! – Капитанът се обърна към Джем. – Господ ми е свидетел, расото много ви отива. Най-добре въобще да не го сваляте, преди да сме се качили на борда на кораба. И по възможност се старайте да криете обувките си. Странно е един монах да носи османски сандали.

– Далече ли е Тулон?

– Близо е до Марсилия.

Естествено, принцът не бе съвсем наясно къде е Марсилия, но нямаше възможност да попита, защото Емануел продължи да обяснява:

– В Тулон ще се качим на кораба. Капитанът ще ни очаква, готов за отплаване. Дано кралят не ни подгони с флота си.

Джем усети, че гърлото му се свива от напрежение.

– Ще се моля това да не се случи! – едва успя да изрече той.

59

Папа Инокентий VIII се събуди ядосан, без сам да знае защо. Първоначално отдаде гнева си на кошмара, който смути нощния му покой. Насън му се явиха някакви противни, мърляви, къси и дебели кози рога.

"Проклятие!" – скочи от леглото папата. "Какви ли бяха тези рога?" – чудеше се той, докато притискаше кръста към разтуптяното си сърце. – "Дали бяха дяволски?".

Какво търсеше дяволът в съня на един папа?

Дали не бе знак от Бога?

Може би Господ искаше да покаже на Джовани Батиста Чибо, че е извършил някакъв грях.

Тръпки побиваха папата дори само от спомена за съня.

Рогата се виждаха ясно, но не и главата, върху която бяха израснали. Все пак Инокентий VIII знаеше, че под рогата винаги има глава. Но чия беше тази глава?

На някой глупав козел или на страховития дявол?

Ако наистина бе видял образа на Сатан, нямаше съмнение, че Господ се опитва да му даде знак.

Папа Инокентий VIII започна да брои греховете си, седнал в леглото. Бързо се отказа. Толкова много бяха.

Но кой нямаше грехове?

Освен това папската тиара вече бе положена върху главата му.

Ако Бог не го смяташе за достоен, нямаше да позволи да го изберат за първосвещеник след смъртта на Франческо дела Ровере.

В крайна сметка Джовани Батиста Чибо отсъди, че рогата от съня му са на някой обикновен брадат козел.

Легна отново и вдигна поглед към тавана, върху който бяха изрисувани стотици звезди на син фон. Опита се да прогони мисълта за дявола, но пред очите му танцуваха образите на безброй козли.

Не, не сънят бе причината за гнева му и лошото му настроение. Нямаше как да се чувства толкова ядосан само заради едно съновидение.

Инокентий VIII се изправи и провеси крака от леглото си. Впери поглед в мрачното утро навън. Небето бе покрито с облаци. Не се виждаше нито един слънчев лъч, въпреки че слънцето отдавна трябваше да е изгряло.

– Потиснат съм заради тъмната сутрин – каза си папата.

Още от малък мразеше да се събужда в мрачни утрини. Знаеше, че когато денят започва без слънце, всичко ще му върви наопаки.

Чибо си пое въздух няколко пъти, докато придобие изражение, подобаващо на папа Инокентий VIII. Лицето му трябваше да изглежда спокойно и озарено от божествена светлина. То се знае, че невинаги успяваше да докара изражението на вглъбен духовник, но поне трябваше да се старае. Това бе едно от най-трудните му задължения. Папата трябваше да изглежда като човек, загърбил всичко земно.

Инокентий VIII протегна босите си крака и се опита да намери пантофите си. Не успя. Принуден бе да стъпи върху студения мрамор, а толкова мразеше това!

"Проклятие! – каза си той. – Ето, неприятностите започват още преди да съм станал."

– Има ли някой тук? – провикна се той.

Не успя да прикрие яда си, въпреки цялото си старание. Прислужникът, който дремеше в коридора, се стресна от гласа на Светия отец. Пооправи расото си, открехна вратата и подаде глава.

– Ваше Сиятелство?

– Ела! Помогни ми да се облека.

Младият камериер се забърза, доколкото позволяваше тясната пола на расото му, към Стойката, върху която беше поставено дневното облекло на папата.

– Не това! – прогърмя гласът на Инокентий VIII.

"Проклятие!" – едва се сдържа да не извика той. Толкова мразеше несъобразителните прислужници. Трябваше да им обяснява всичко по няколко пъти. Досега не бе попадал на някой, който да разбира от един поглед и да действа бързо и прозорливо.

Камериерът го погледна засрамено.

– Ето онези! – посочи ядосано папата с пръст. – Донеси онези там! Без виолетовия пояс. Искам всичко върху мен да е бяло.

Инокентий VIII притвори очи, докато прислужникът го обличаше. Хората винаги се впечатляваха много, когато видеха папата със затворени очи. Вероятно си мислеха, че разговаря с Бог.

В момента Инокентий не разговаряше с никого. Просто си представяше целия път, който му предстои да измине по дългия коридор.

"Проклет да е Франческо дела Ровере!" – мислеше си Чибо. Защо му трябваше да прави покоите на папата толкова далеч от приемната зала? Дори архитектите се бяха опитали да го възпрат:

– Ваше Сиятелство, коридорът е много дълъг. Дали да не направим спалнята ви зад приемната зала?

– В никакъв случай! – бе отвърнал Сикст. – Нека да е в дъното на коридора. Така великолепието и могъществото на папската институция ще се открои в пълния си блясък.

Франческо дела Ровере въобще не бе помислил, че някой от наследниците му може да е немощен или гърбав.

Не бе предвидил колко трудно би извървявал това разстояние човек, който може да стои изправен само ако се подпира на жезъла си.

Хората щяха да видят не могъществото, а слабостта на папата, докато го наблюдават как крета по дългия коридор.

"Какъв глупак! – мислеше си Инокентий VIII за предшественика си. – Той умря, но аз продължавам да страдам заради глупавите му дела!"

Чибо ненавиждаше и криптата на папския дворец, в която Франческо дела Ровере имаше навика да слиза два пъти дневно и да се моли.

Новият папа мразеше всичко и всички.

Когато прислужникът го облече, Инокентий VIII се протегна и взе жезъла.

– Сега върви да извикаш кардинал Борджия – нареди той с напевен глас. – Кажи му, че трябва да поговорим.

Младият камериер се втурна да изпълнява заповедта. Инокентий VIII тръгна бавно към вратата, като се подпираше на жезъла си.

"Щяло да изпъкне великолепието…" – мърмореше наум той, докато излизаше в коридора. Двамата гвардейци, които стояха пред вратата на спалнята, тропнаха силно с пики в знак на поздрав.

"Не мога да понасям Борджия, както и всички испанци! – разсъждаваше раздразнено папата. – Даже не ми харесва как звучи името му. Родриго Ланкол Борджия…"

Вероятно испанецът имаше още куп имена, които Инокентий VIII не знаеше.

"Ех, но не мога да отрека, че именно фамилията му го направи кардинал" – въздъхна дълбоко Чибо.

Родриго бе племенник на бившия папа Калист III. "Ако не беше роднина на Алфонсо, не само че нямаше да стане кардинал, но даже и дворовете в Рим не биха му позволили да мете!" – каза си злорадо папата. После забеляза, че не е стигнал дори до средата на дългия коридор. Струваше му се, че вратата на приемната зала постоянно се отдалечава. Той вървеше към нея, а тя сякаш отстъпваше назад.

"Всъщност дяволските рога най-много биха подхождали на сънищата на Родриго" – почти гласно изрече Инокентий VIII. Едва ли имаше жена, с която да не е лягал. И въобще не го криеше. Напротив – дори не се посвени да доведе в Рим онази развратница Ваноца деи Катенеи и четирите им копелета.

Джовани Батиста Чибо почти спря, като се сети за децата на Родриго Борджия, и по-точно за дъщеря му Лукреция.

Лицето на момичето изникна пред очите му. Пулсът му веднага се ускори. Прекръсти се. Лукреция бе само на единадесет, но Инокентий VIII не бе виждал по-красиво създание от нея. Целият изтръпваше всеки път, когато се сетеше за русите коси, изящното носле… закачливите зелени очи… влажните сочни устни и лебедовата шия на девойката.

Цяла Европа говореше за красотата на незаконната дъщеря на Родриго Борджия. "Може да е незаконна, но толкова много крале и благородници вече поискаха ръката ѝ! Дори Джовани Сфорца" – продължаваше да размишлява папата докато вървеше по коридора. Внезапно се сепна: "Исусе Христе, не ми връзвай кусур, та аз просто се любувам на едно от творенията ти!"

Наистина бе невъзможно да не ти хрумнат греховни мисли, щом зърнеш Лукреция. "Защо пък да са греховни? – не се предаваше Инокентий VIII. – Нима тя не е божие създание? Какво лошо има в това да ѝ се възхищавам и да я превъзнасям?"

Лукреция бе истински ангел. Папата се разтрепери, като си представи преждевременно развитото тяло и стройните крака, които прозираха под тюлените ѝ рокли. Кръвта във вените му кипна: "Ех, Лукреция, защо се появи чак сега?! И защо аз така бързо остарях!".

Когато Родриго Борджия влезе в приемната зала, съвсем други мисли вече измъчваха папа Инокентий VIII.

"Дали не правя грешка? – питаше се той. – Защо ми трябваше да бъркам в гнездото на осите?"

Кардинал Родриго застана пред Светия отец. Чибо не помръдна. Седеше леко наклонен на една страна. Гърбицата му пречеше да застане изправен.

– Ваше Сиятелство! – Мъжът се поклони.

– Тръгнали ли са?

– Да, на път са – потвърди Родриго Борджия.

– В безопасност ли са?

– Можем само да се надяваме.

– Шарл разбра ли, че птичето е отлетяло?

– Веднага.

– Ще ги преследва ли?

– Вече е дал разпореждане!

Гласът на Борджия трепна, докато изричаше последните думи. Папата вдигна глава и погледна кардинала в очите.

– Да не би да премълчавате нещо, отче?

– Шарл настоява незабавно да изпратите османеца обратно.

Чибо усети, че Борджия го наблюдава внимателно.

"Опитва се да прочете мислите ми, дяволът му с дявол! – каза си папата. – Ех, Родриго, все още нямаш такива способности!

– Да не би да сме получили писмо от краля?

– Не, пристигна негов пратеник.

– Я, колко е бърз!

– Пратеникът е тръгнал веднага щом кралят е научил вестта.

По изражението на Борджия Инокентий VIII се досети, че пратеникът е някой важен човек.

– Кой ни е изпратил?

– Санута. Мъдрият си учител.

– Гледай ти! – възкликна папата. – Значи хлапето сериозно се е ядосало.

– Неминуемо беше, Ваше Сиятелство. С един удар разбихте плановете му за Йерусалим.

Устните на Инокентий VIII помръднаха безмълвно. Това обикновено означаваше, че е много доволен.

– Санута е придружен от още трима души. Кралят ни е изпратил общо четирима свои хора.

Папата изглеждаше още по-изненадан.

– Гледай ти! Цели четирима!

Инокентий VIII понечи да стане, като използва за опора подлакътниците на трона си. Личеше си, че му е изключително трудно. Въпреки това кардиналът не му се притече на помощ. Добре знаеше, че папата реагира остро на всеки опит на околните да му помогнат. "Махни си ръцете от мен!" – викаше той, колкото му глас държи.

Явно се боеше, че съвсем ще заприлича на старец или пък че могат да го отровят и при най-малкия физически контакт. А може би се страхуваше и от двете едновременно.

Най-накрая Чибо успя да се надигне от престола, въпреки болката в коленете. Взе си жезъла. Внимателно слезе от платформата, върху която стоеше тронът му. Изглеждаше замислен. Приближи се до Борджия и тихо попита:

– И какво казва Санута?

– Иска да върнем османеца.

– Нещо друго?

– Напомня за подписаното споразумение.

– Ти му обясни, че смятаме споразумението за невалидно, нали?

– Обясних му!

– Е, ѝ? – поиска по-дълго обяснение папата.

– Санута цитира заключителната клауза от споразумението.

– Ха! – изсмя се Инокентий VIII, обърна се и пое към подиума. – Който наруши договореностите, ще заплати на другия петстотин килограма злато.

– Точно така, Ваше Сиятелство, Санута каза да приготвим златото, иначе

– Иначе какво? Защо все трябва да ти вадя думите с ченгел от устатата? – ядоса се папата. – Кажи ми всичко от начало до край!

– Ще ни сполети голяма беда!

Инокентий VIII погледна удивено Борджия.

– Беда ли ще ни сполети? Нима се е осмелил да заплашва Църквата? А ако анатемосам краля?

– Не бих го възприел като заплаха, а като предупреждение – отвърна Родриго Борджия. – Когато султанът научи, че брат му е избягал от Франция, може да насочи гнева си към Рим Инокентий VIII вдигна ръка, за да накара кардинала да замълчи. Отдавна бе обмислил тази възможност. Точно затова се тревожеше – дали не е направил грешка.

Османският султан можеше сериозно да се ядоса и да обяви война на Рим.

– Трябва да убедим Баязид, че при нас брат му ще е в по-сигурни ръце, Родриго.

Кардиналът кимна с разбиране.

– Естествено, всичко си има цена… – продължи папата.

– А ако султанът не приеме?

"Ето, точно по тази причина не всеки може да бъде папа!" – каза си Чибо. Само хората, които добре обмисляха действията си и планираха правилно постъпките си, ставаха глави на Римската църква. Естествено, имаше много папи, които се възгордяваха и се самозабравяха, но Инокентий VIII не се смяташе за един от тях.

Щом бе решил да участва в голямата игра, значи знаеше как да излезе победител. Усмихна се – за първи път през този ден.

– И той си има цена. Ако султанът не приеме предложението ни, ще си плати.

Борджия също се усмихна.

– Разбирам. Султанът плаща и в двата случая.

– Добре схващаш, Родриго. На практика е така. В единия случай Баязид плаща със злато, а в другия – с трона си.

Кардиналът не можа да прикрие учудването си.

– Е, това вече не го разбирам. Защо със злато или с трона си?

– Ако султанът не приеме предложението и ни обяви война, ние ще изправим срещу него друг султан. Двете войски ще се срещнат в Унгария или някъде на Балканите. Как мислиш? Дали османецът ще рискува трона си?

"Не е много ясно" – рече си Борджия, но тъй като не искаше да влиза в безсмислени спорове, каза само:

– Едва ли.

Инокентий VIII наблюдаваше внимателно кардинала. Опитваше се да разбере какво се крие зад отговора му.

Точно в този момент Родриго Борджия си припомни думите на Санута: "За християнския свят е истинско щастие, че Джем не е на османския престол". Ако папа Инокентий VIII разчистеше пътя на принца изгнаник към трона, Бог никога нямаше да му прости!

"Ако аз бях папа, никога нямаше да допусна Джем да стане султан" – каза си Борджия, но с нищо не издаде мислите си.

– Как върви подготовката? – попита Инокентий VIII.

– Напредва, Ваше Сиятелство, не се безпокойте!

– Пиер Д'Обюсон изпрати ли хората, които обеща?

– Да.

– Колко души са?

– Четиринадесет.

– Добре… Действат ли според инструкциите ми?

– Почти са приключили. До няколко дни ще са готови напълно.

– Непременно трябва да приключат навреме. Цял Рим трябва да види сина на Великия турчин, Родриго! Трябва.

Чибо усещаше, че вече едва се държи на краката си. Бавно се качи на платформата. Лицето му се изкриви от болка. Всяка костица на тялото ужасно го болеше. Отпусна се на престола. Жезълът падна от ръката му. Борджия се впусна да го вдигне, но папата го възпря:

– Остави! После ще го взема.

Погледна гневно кардинала.

– Синът ти… – сети се изведнъж папата, докато наблюдаваше Борджия. – Искам да му поставя една задача. Как му беше името?

– Джовани – отвърна Родриго Борджия с блеснал поглед.

– Не, не този. Средният.

Чибо улови разочарованието в погледа на кардинала.

– Чезаре ли?

– Да, точно той! Изглежда доста схватлив. Нека той да посрещне османеца. Подготви го.

После папата направи знак на Родриго да си върви. Борджия заотстъпва назад с наведена глава и когато достигна вратата, се обърна и излезе.

"Гледай ти! – замисли се Джовани Батиста Чибо. – Обича голямото си копеле повече от средното. А може би се страхува от Чезаре?"

60

Молитвите на Джем се сбъднаха. По пътя неколкократно се натъкваха на кралски войници. Всеки път сърцето на принца се разтуптяваше лудо. За щастие нито веднъж не ги спряха, за да ги разпитват кои са. Точно обратното – Емануел заговаряше войниците:

– Хей, смелчаци, Бог да ви поживи!

Повечето ги подминаваха, без да обелят дума. Някои отвръщаха на поздрава им:

– И вас!

Джем се вбесяваше от поведението на капитана.

– Какви ги вършиш? Ами ако спрат и ни заговорят? Ще се усъмнят. Ако ни попитат нещо, аз все ще скалъпя някакъв отговор, но тя… Не знае езика.

– Просто се държа естествено. Що се отнася до момичето… – засмя се Емануел, – …все ще измислим някаква лъжа. Можем да кажем, че е нямо.

"Ех, да – въздъхна Джем, – в света няма по-големи лъжци от хоспиталиерите."

Никога не се отбиваха в крайпътните ханове. Спяха в колата. Един винаги оставаше буден да пази. Първоначално Емануел не искаше да включи Феримах в дежуренето. Тя обаче настоя:

– И аз ще пазя!

Капитанът беше сигурен, че ще успее да я разубеди. Джем не се съмняваше, че Феримах ще надделее. Така и стана.

– Вземам си думите назад – заяви Емануел. – Това момиче е по-инатливо и от генуезец. По-упорита е дори от папа Сикст IV.

Джем преведе на Феримах думите на капитана, за да разведри обстановката. Надяваше се, че слугинята ще се развесели, но тя дори не се усмихна.

– Точно така! – кимна момичето. – Щом става въпрос за господаря ми, мога да бъда по-твърда от камък и по-остра от сабя.

– Какво каза? – попита Емануел.

– Нищо особено – отвърна Джем. – Все още изглежда сърдита, но вече ѝ мина.

На третия ден се сблъскаха с голяма група войници. На копията им бяха завързани сини флагчета с червен кант и жълта лилия по средата – знакът на крал Шарл. Водачите на колоната носеха специални щитове.

За първи път Емануел изглеждаше разтревожен.

– Кои са тези?

– Шшшт! – прошепна капитанът и се изправи на крака. – Отряд на кралската гвардия.

Веднага спря колата. До тримата бегълци долетя тропотът на конски копита.

– Лягайте долу и нито дума! – обърна се Емануел към Джем и Феримах, а после се провикна силно: – да живее Франция! Да живее крал Шарл!

Изчака ездачите да се приближат още малко и изкрещя с пълно гърло:

– Да живее крал Шарл!

Конниците забавиха ход. Явно се канеха да спрат.

– Стооой! – извика водачът на отряда.

Емануел скочи от колата и се поклони доземи.

– Бог да е с вас, смелчаци!

Войникът отвърна нещо, но Джем не го разбра.

– Знаете ли дали някъде наблизо има кладенец? – попита Емануел капитана.

– Да. Има. Малко по-натам. От дясната страна. Накъде така?

– Не питайте, господине! – завайка се Емануел. – Един от братята умря от заразна болест

– Заразна ли?

Войниците, които бяха спрели по-близо до колата, веднага подкараха конете си назад.

– Абатът заръча да го заровя някъде далеч от манастира.

– Върви – каза му мъжът. – Погреби го по-дълбоко в земята.

– Така ще направя – увери го Емануел. – Само да намеря някой хълм.

– Напред! – даде заповед командирът.

Конете поеха в тръс.

– Хей! – провикна се внезапно мъжът. – Бъди нащрек. Издирваме трима бегълци. Ако видиш нещо съмнително по пътя, незабавно съобщи в най-близкия гарнизон. Това е кралска заповед!

– Бегълци! Леле, боже… ще съобщя, ако видя нещо Командирът пришпори коня си.

Емануел повдигна покривалото на колата.

– Хайде, можете да излизате!

Джем се учуди на хладнокръвието на капитана.

– Ами ако бяха решили да повдигнат платнището?

– Спокойно! Добре познавам кралските рицари. Много са храбри! От нищо не се страхуват, но щом чуят за заразна болест, бягат надалеч!

Следващите дни минаха без произшествия.

– Ето го и Тулон! – възкликна Емануел в края на третия ден след срещата им с рицарите от кралската гвардия.

Влязоха в града. Капитанът спря колата в една странична уличка близо до пристанището.

– Чакайте тук! – прошепна той на спътниците си и изчезна.

Мина повече от половин час, но Емануел не се появяваше. Джем започна да подозира, че отново е попаднал в клопка. Каква ли щеше да е поредната игра на хоспиталиерите?

Джем се чудеше какво щеше да обяснява, ако някой реши да надникне под покривалото на безстопанствената конска каруца. Наистина, малко преди да влязат в града, свалиха расата си и ги закопаха.

– Войниците на краля ще търсят трима монаси – бе казал Емануел.

Сега и тримата се бяха преоблекли като френски селяни. Когато Джем нахлупи каскета си, се обърна към Феримах и се усмихна под мустак.

Капитанът искаше да унищожи всички османски дрехи на принца, но Феримах не позволи. Момичето държеше най-много на кафтана. Джем се опита да я убеди, като ѝ каза, че в момента няма за кого да се прави на падишах.

– Ще го облечете, когато стигнем в Рим. Ще го закърпя и стегна. Докато не ви ушия нов, няма да хвърляме стария!

Сега Феримах и Джем стояха скрити в колата и ако минеше някой кралски войник, можеше да реши да ги претърси. Нямаше как да не намери османския кафтан. Със сигурност щяха да бъдат разкрити.

Измина почти цял час. Най-после по уличката се разнесоха стъпки. Покривалото се раздвижи и вътре надникна главата на Емануел.

– Забавих се!

Джем замълча.

– Хайде, слизайте и да тръгваме! Морето е малко бурно. Сигурно доста ще се измокрите, но нямаме друг изход. Не можем да чакаме. Когато се качим в лодката, трябва да се държите здраво! Не очаквайте, че някой ще се хвърли да ви спасява, ако паднете.

"Все много му знае устата на този!" – каза си Джем.

Емануел обаче ги предупреждаваше с основание.

Оказа се, че морето е не малко, а много бурно. Вълните постоянно пръскаха лицата на пътниците. Малката лодка се озоваваше ту на гребена, ту в подножието на някоя вълна.

Джем отчаяно се опитваше да прикрие колко му е зле. Към физическото неразположение се добавяше и болезненият спомен за Кадир ага, когото принцът бе принуден да погребе в морето. Пред очите на Джем отново изникна безжизненото тяло на другаря му, погълнато от водната стихия.

"Май ще съм дотук – каза си той. – И аз ще намеря края си сред морската пяна."

Корабът не беше далеч, но четиримата гребци трябваше да се борят с развилнялото се море. Тъкмо когато си мислеха, че са напреднали, някоя вълна ги запращаше обратно назад.

Най-после успяха да се приближат до кораба. Тук обаче също ги дебнеше опасност. Как да се изтеглиш по въжената стълба, когато лодката под теб се клати непрестанно? Джем се притесняваше, че Феримах няма да успее да се изкатери до палубата на кораба.

Оказа се, че момичето се справи много по-добре от него. Вкопчи се във въжето като котка. Капитан Цезар и моряците не можаха да повярват на очите си. Джем също бе удивен от пъргавината на Феримах.

– Хайде! Не се бавете! Качвайте се! – викаха мъжете, които наблюдаваха принца от палубата.

Джем затвори очи, изкрещя името на Аллах и с всичка сила се хвърли към въжената стълба. Сграбчи я. Успя да се набере и бързо постави крака си на първото стъпало. Започна да се катери. През цялото време се молеше да не го отнесе някоя вълна. Предишните пъти, когато се бе изкачвал по въжената стълба, палубата не му изглеждаше толкова високо.

Горе го посрещна капитан Цезар.

– Е, Ваше Величество – усмихна му се мъжът, – след седем години отново сме заедно.

Седем години!

Само толкова?

На Джем му се струваше, че е отминал цял един живот.

Когато видя капитана, го завладя странно усещане. Гневът и жаждата за отмъщение се бяха изпарили. Имаше чувството, че се среща със стар приятел. Двамата мъже се прегърнаха. Цезар приветства топло принца:

– Добре дошли на борда! Поздравявам ви от името на Великия магистър Пиер Д'Обюсон. Синът ви Мурат е при него в отлично здраве.

"Ех, Мурат! – едва не простена Джем. – Скъпи синко, дали ще те видя някога? Дали ще мога да те прегърна?"

Бурята сякаш само бе чакала да стъпят на палубата, за да утихне. Морето изведнъж стана гладко като езеро. Вятърът не бе достатъчно силен, за да издуе платната, и се наложи да се намесят гребците. Спуснаха веслата от двете страни на кораба и започнаха да гребат.

Десет дни по-късно достигнаха до италианските брегове. Този път капитан Цезар щеше да придружи Джем и Феримах на сушата.

Сбогуваха се с Емануел. Джем го потупа по гърба.

На раздяла помощник-капитанът прошепна на принца:

– Зизим, кой каквото ще да казва, но не съм срещал по-сърцати хора от теб и това момиче. Родос никога няма да те забрави.

– И аз няма да забравя острова – отвърна Джем.

След десетдневно пътуване най-после съзряха хълмовете на Рим.

– Ето го! – каза капитанът. – Градът на великия Юлий Цезар, човека, сполетян от най-голямото предателство в историята.

"Дали наистина срещу Цезар е било извършено най-голямото предателство? – замисли се Джем. – Дали не е срещу мен или срещу Баязид ага?"

Принцът осъзна, че досега не се бе замислял как ще бъде запомнен в историята.

Като изменник?

Като предател?

Или герой?

А може би просто като един неуспял султански потомък, станал жертва на дворцови интриги?

Нищо чудно името му да остане неизвестно.

Капитанът посочи извиващата се през града река.

– Това е Тибър. Пъпната връв на Рим.

Джем си спомни, че бе чул подобни приказки в Кайро от главния везир на Каитбай. "Ако са минали седем години, откакто заминах от Родос, значи съм напуснал мамелюшките земи преди повече от осем години" – изчисли наум принцът.

"Боже мой! – възкликна мислено той. – Ако Огуз беше жив, сега щеше да е на единадесет години."

Мурат бе на осем години, а дъщеря му Гевхер почти на девет.

После Джем си спомни и за Чичек хатун. Очите му се наляха със сълзи. "Дали майка ми е все още жива?" – запита се той.

На света нямаше по-голямо наказание от раздялата.

Джем погледна към Феримах. Косите ѝ се развяваха на вятъра. Изглеждаше много уморена, но на лицето ѝ грееше щастлива усмивка. Някакъв купол в града привлече вниманието ѝ. Тя посочи с ръка към него.

– Пантеонът – обясни веднага капитан Цезар. – Много стара постройка. Спомен от древните римляни. Храм на всички божества Нямаше смисъл от повече обяснения, тя така или иначе не разбираше езика.

– Ами другата сграда? – прекъсна го Джем. – По-високата.

– Това е Сикстинската капела. Съвсем нова е. Миналата година приключиха строежа ѝ. Както личи от името, тя е творение на предишния папа – Сикст IV.

– Аха, онзи, който не искаше да ме приеме в Рим толкова време – измърмори принцът.

Капитанът вдигна рамене.

– Великият магистър дълго го моли да ви вземе в Рим. Постоянно изпращаше посланици. Пишеше му писма… – изрече почти шепнешком Цезар, сякаш се боеше някой да не го чуе. – Но онзи беше генуезец… Нали се сещате. Няма по-големи инати от генуезците. Освен това Джем се отегчи. Сега не му бе до подобни приказки. "Вече съм в Рим. Било каквото било – каза си той. – Тук е последният ми шанс."

От известно време принцът наблюдаваше една огромна кръгла кула, която се издигаше точно на брега на реката.

– А онова какво е? – посочи я той на Цезар. – Крепост или затвор?

– И двете – разсмя се капитанът.

– Оттук изглежда доста страховита.

– Казват, че отвътре е много красива. Аз не съм влизал. Бил съм в Рим само веднъж досега, заедно с един от посланиците, който имаше среща с папата по вашия въпрос. Отец Георгис, ако го помните. Сградата на Сант Анджело е толкова голяма, че никой не е сигурен за какво точно може да бъде използвана. Не е ясно дали е дворец, крепост или затвор.

Капитанът погледна Джем в очите.

– Вие сам ще решите.

– Защо?

– Там ще ви настанят, Зизим.

61

Колата подскачаше по камъните надолу по хълма към полето. Джем се молеше някое от колелата да не се строши. Търпението му съвсем се бе изчерпало. Вече всяко изкачване на пътя му изглеждаше като непреодолима планина. Искаше му се час по-скоро да стигнат до Рим, за да разбере какво го очаква.

Личеше си, че и капитан Цезар, който управляваше конския впряг, също е напрегнат. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от силното стискане на юздите. Когато се налагаше, дърпаше рязко повода.

– Дръжте се здраво! – изкрещя внезапно капитанът.

– Какво? – не разбра Феримах, която се возеше най-отзад.

– Дръж се!

Всеки се хвана здраво, където можеше.

– Стооой! – извика Цезар на конете.

Джем забеляза, че двата коня летят право към голям камък. Едно от предните колела се блъсна в него, въпреки всички усилия на капитана да предотврати удара. Цялата кола се разтресе. Принцът замалко да се прекатури на една страна. Феримах се търкулна назад.

– Феримааах! – изкрещя Джем.

В последния момент момичето се хвана за покривалото на колата и така се спаси от падане.

"Този път наистина ще се разбием" – помисли си принцът.

Колата буквално полетя във въздуха. Джем очакваше, че всеки момент ще се разбият в някоя скала.

"По дяволите! – ядоса се той. – Ще бъде нелепо да загина на една крачка от Рим."

Ако оцелееше след удара, щеше да тича, да върви и ако се наложи, дори да се влачи до града.

Колата се приземи на четирите си колелета. Тримата пътници подскочиха на седалките. Всички дъски и сглобки на возилото изскърцаха страховито. Слава богу, колата не се разпадна, а продължи да се движи напред. Капитан Цезар си отдъхна.

– Продължавате ли да смятате, че пътуването по суша е по-безопасно от това по вода? Предпочитам най-свирепата морска буря на кораба пред придвижването по този неравен път с кола.

Джем замълча. Трудно му бе да реши кое е по-лошо. Все пак предпочиташе да има твърда почва под краката си. Когато човек бе яхнал жребец, поне имаше за какво да се хване. Така смъртта сякаш настъпваше по-леко. А в морето… Цялата празнота наоколо подсилваше усещането за ужас и безизходица.

Най-после поеха по добре отъпкан път сред равни зелени поляни. С всяка крачка на конете сградите на Рим се виждаха все по-ясно.

Джем обърна поглед назад. Феримах разтриваше рамото си. Беше се ударила в едно от железата, които държаха покривалото.

– Добре ли си? – попита я принцът.

Момичето кимна.

– А вие, господарю, как сте?

– Аз съм добре, но неверникът е доста зле.

– Какво му е? Да не би да се е наранил?

– Дръжте се, дръжте се здраво! ... – изимитира Джем капитана.

Двамата с Феримах избухнаха в смях. Не се бяха смели така спонтанно от години.

– На какво се смеете? – попита Цезар.

– На теб!

– Защо?

– Блъсна се в два камъка и вдигна врява до бога. А нас морските вълни ни люляха толкова време, но нито гък не казахме.

Капитанът също щеше да се разсмее, но внезапно нещо привлече вниманието му. Изправи се. Загледа се в далечината.

– Какво има? – попита Джем.

– От Рим се задава голяма група конници.

– Какви според теб са тези хора?

– Войници. Чуй как дрънчат мечовете им.

Джем се заслуша. Цезар беше прав.

– Трябва да сме внимателни – рече капитанът, докато се настаняваше обратно на седалката.

"По дяволите!" – каза си принцът. Френските войници надали щяха да го причакват пред портите на Рим, но кои тогава бяха въоръжените ездачи?

След един завой на пътя се озоваха почти лице в лице с идващите отсреща войници.

Цезар беше видял правилно. Конниците бяха около двадесет души. Зад тях се задаваше някаква странна каляска.

Войниците бяха предвождани от младеж на бял кон. Униформата на водача блестеше от чистота. На главата му стоеше натруфена шапка. Останалите мъже носеха нагръдници. Вниманието на Джем веднага бе привлечено от жълтото триъгълно знаме с изображение на червен бик, което се вееше от върха на дългото копие на един от войниците. Дали това бе флагът на Рим?

Младият мъж с натруфената шапка даде знак на ездачите зад него да спрат. Той продължи напред сам. Младежът изглеждаше красив и лъчезарен. "Колко прилича на мен!" – каза си принцът. За последните осем години се бе срещал с толкова много хора, но за пръв път виждаше мъж, който така поразително да прилича на него. Подобно нещо не му се бе случвало нито по мамелюшките земи, нито на Родос, още по-малко във Франция.

Присъствието на този човек го предразположи по някакъв странен начин.

Феримах и капитанът също изучаваха с любопитство приближаващия ги конник.

Младежът спря почти пред самата кола. На свой ред капитанът дръпна юздите на конете. Римлянинът огледа внимателно и тримата. Поколеба се за момент, но в крайна сметка уверено се усмихна на Джем.

– Велики султане, добре дошли в Рим.

Султан!

Младият мъж не го нарече нито Зизим, нито Джем, а султан.

Османецът хвърли бегъл поглед към Феримах. Въпреки силния акцент на римлянина, момичето го бе разбрало и се усмихваше доволно.

След толкова години най-после отново го нарекоха султан.

Джем все още беше предрешен като френски селянин и затова много се учуди, че младежът го разпозна. Сега обаче нямаше смисъл да повдига въпроса. Посрещачът му явно бе проявил прозорливост. Принцът кимна за поздрав.

– Позволете да ви се представя. Аз съм син на кардинал Родриго Ланкол Борджия. Името ми е Чезаре.

Джем отново кимна леко.

– Дойдох да ви поздравя от името на нашия духовен баща Инокентий VIII. Папата ме натовари с високата чест да ви посрещна и придружа до Рим. Надявам се, Ваше Величество, че няма да имате нищо против.

По принцип Джем не харесваше високопарните речи, но незнайно защо думите и гласът на младежа му допаднаха. Поведението му вдъхваше доверие. Изглеждаше искрен. Словата му не звучаха като предварително заучени фрази. Изглежда, Борджия наистина смяташе Джем за султан.

Османецът се усмихна. Сега бе негов ред да се представи като истински владетел.

– Оценявам, че сте дошли чак дотук заради мен.

В очите на младежа проблесна пламъче.

– Признавам, че когато Светият отец ме натовари с тази задача, се колебаех как да постъпя, но сега, когато ви видях, не се съмнявам, че службата ми при наследника на Великия турчин ще бъде най-голямата чест в живота ми.

– Великият турчин ли?

– Баща ви така е известен в Рим.

В този момент се разнесе оглушителен звън.

Камбанен звън.

Камбаните на Рим биеха с всичка сила.

Бум!

В ушите на Джем първо отекна тътенът на големите камбани.

После принцът разпозна и гласовете на по-малките.

Най-многобройни и звънливи бяха най-малките камбани.

Бим! Бам! Бум!

Всички римски камбани пееха.

Някои от конете се уплашиха и започнаха да цвилят.

Да не би някой да е умрял?

Или бе коронован нов крал?

Внезапно Джем бе завладян от страх. Ами ако папата, който го бе поканил в Рим, ненадейно е починал? Какво ли щеше да се случи Чезаре се усмихваше щастливо и гордо, въпреки че виждаше притеснените лица на Джем и Феримах.

– Какво става? – попита разтревожено принцът.

В първия момент Чезаре Борджия не го чу заради оглушителния ехтеж.

– Случило ли се е нещо? – провикна се османецът по-силно. – Защо бият камбаните?

Римлянинът го посочи с ръка.

– Във ваша чест. Рим ви поздравява.

С уверено движение Борджия заобиколи колата. Даде знак на войниците. Те сториха път на странната каляска, която в началото бе привлякла погледа на Джем.

Четири черни коня, накичени с многобройни пискюли, теглеха странното превозно средство. То представляваше открита платформа, оградена с перила от три страни. За перилата бяха завързани жълти и червени панделки.

Каляската спря до колата на Джем.

Чезаре Борджия протегна ръка към принца и леко сведе глава.

– Ваше Величество

– Какво е това?

– Специално за вас

– Искате да се кача на това нещо?

Гласът на Джем издаваше напрежение и обида.

Борджия се усмихна.

– Да, направиха тази каляска специално за вас.

– Аз не съм циркаджия, римлянино! – отсече рязко Джем.

– Цял Рим ще ви посрещне. Всички ще искат да видят сина на

– Няма да се кача

– Но, Ваше Величество, народът ще иска

– Циркаджиите се разхождат с такива колесници, за да си показват номерата. У нас ги използват, за да возят престъпниците по улиците за назидание на народа.

– Направена е специално във ваша чест.

– Няма да се кача. Ако продължите да настоявате, ще откажа да вляза в Рим.

"Къде ли мога да отида?" – помисли си Джем, но нито едно мускулче по лицето му не трепна. Бе твърдо решен да не отстъпва.

– Колкото и да е велик Рим, Османската империя е сто пъти по-велика от него! – просъска принцът.

– Ама как Джем направи знак на Чезаре да замълчи.

Изведнъж в съзнанието му изплуваха думите на баща му. "Слушай, сине – беше му казал веднъж султан Мехмед. – Полумесецът е символ на величието на Османската империя, както и обратното, но докато не поставим слънцето до полумесеца, неверниците няма да разберат колко е могъща империята ни. Слънцето е символът на Рим. Трябва да хванеш слънцето и да го подредиш до полумесеца. Няма друг начин. Това е заветът ми. Ако аз не успея да го направя, това задължение ще остане за моя наследник, който и да е той.

"Какво нещо е съдбата! – каза си принцът. – Докъде я докара синът на Великия завоевател! Не само че съм принуден да прося пред вратата на слънцето, но на всичкото отгоре искат да ме направят за посмешище. Да ме издокарат като палячо, като маймуна, като последната отрепка!"

Чезаре Борджия, изглежда, се колебаеше как да постъпи.

– Как да ви убедя? – прошепна той на Джем. – Всички ви очакват. Народът. Папата. Трябва да продължите напред

– Махни тази циркаджийска талига от очите ми, римлянино! – заповяда изведнъж принцът. – Щом толкова настоявате, ще вляза в Рим. Само че на кон!

62

Чезаре Борджия се оказа прав. Цял Рим бе на крак.

Влязоха в града през една голяма порта.

– Това е триумфалната арка на Тит Флавий Веспасиан – обясни Борджия на османеца. – Издигната е в чест на негова победа.

Джем яздеше разкошния бял кон на римлянина. Чезаре бе принуден да отстъпи жребеца си на принца, за да го убеди все пак да влезе в Рим. Досещаше се, че папата много ще се ядоса, когато види Джем на седлото, сякаш идва в града като победител, но нямаше какво да стори. Съзнаваше, че ще вкара османеца в циркаджийската кола единствено ако го окове във вериги или ако го убие.

Борджия едновременно се ядоса и възхити на Джем. Принцът веднага бе прозрял играта на Инокентий VIII. С един замах бе провалил плана на папата да осмее и злепостави сина на Великия турчин, като го представи като пленник и цирково животно.

– Но как ще влезете в града? – бе запитал Чезаре в крайна сметка – Доколкото виждам колата, с която сте стигнали дотук, изглежда толкова паянтова, че ще се разпадне всеки момент!

Джем се усмихна иронично, впери поглед в коня на римлянина и заяви:

– Ето с това!

Чезаре нямаше друг изход, освен безмълвно да слезе от коня. "Не е ясно кой ще има повече неприятности – Джем заради Рим или Рим заради Джем. Сигурен съм само, че папата ще си отмъсти жестоко заради номера с коня!" – мислеше си той.

Джем се преоблече с дрехите, които Феримах извади от един вързоп. Момичето бе закърпило стария кафтан на принца. Макар и доста вехт, той все още изглеждаше впечатляващо на слънчева светлина.

Жребецът на Чезаре много приличаше на Шимшек и Джем го възседна с лекота. Принцът хвана юздата с лявата си ръка. Извърна се леко на една страна и постави дясната си ръка върху хълбока. Гордо изправи глава. Впери поглед в хоризонта. Вече не приличаше на окаян пленник, а на истински завоевател.

От двете страни на пътя се беше струпала многобройна тълпа. Всеки се опитваше да застане най-отпред, за да види османеца по-добре.

– Да живее Джем!

– Да живее султанът!

– Да живее султан Джем!

Чуваха се и отделни възгласи: "Зизим!" Жените хвърляха цветя.

Джем кимаше леко като император, приветстван от народа.

Феримах бе останала най-отзад в колата, карана от капитан Цезар. Момичето бе сигурно, че Огнения принц е щастлив, макар да не виждаше лицето му. Не се съмняваше, че очите му горят от радост. И тя би трябвало да се чувства щастлива, но я измъчваше някакво лошо предчувствие.

Дали не си въобразяваше само защото бе свикнала да живее в постоянен страх и съмнение? Та сега нямаше от какво да се бои! И в Ница, и в Лион криеха Джем от хората, но тук цял Рим се бе стекъл да го посрещне. Също като в Родос.

Приветстваха принца като дългоочакван гост.

Защо ли?

Каква бе причината за буйната радост на римските граждани?

Феримах си задаваше този въпрос, откакто влязоха в града, но не можеше да намери отговор.

Наистина беше странно. Вероятно именно на това се дължеше обхваналата я тревога.

"Дали страховете ми са напразни? – питаше се момичето. – Нима римляните са искрени и наистина ще направят господаря ми щастлив?

За момент у слугинята се пробуди надежда, че има някаква неизвестна за нея причина, поради която ентусиазмът и веселието на хората в Рим могат да се окажат искрени.

"Да, но защо тогава искаха да качат Джем на онази глупава каляска?" – отново я загложди съмнение.

Още един въпрос без отговор.

Не смееше дори да си представи как би изглеждал Джем, ако се бе качил на онази кола.

Феримах се опита да потисне тревогата си. "Надявам се, ако не друго, поне да намерим спокойствие тук – каза си Феримах. – Моля се от сърце на Аллах най-после да сложи край на страданията и униженията на Джем."

Сред викове и овации свърнаха по един път, застлан с големи каменни плочи.

– Това е Форумът – започна да обяснява Чезаре. – Някога тук весталките Джем въобще не слушаше думите на римлянина. Мисълта му бе другаде. Пред погледа му изникна голямата кръгла сграда, която привлече вниманието му, докато наблюдаваше Рим отдалече. Крепостта Сант Анджело, за която не бе ясно дали е дворец или затвор. Страховитата ѝ сянка бе надвиснала над пътя и реката. Нещо трепна в душата на принца.

Спомни си думите на капитана:

– Там ще ви настанят, Зизим "Явно капитанът ще излезе прав, ако съдим по посоката, в която ме водят" – помисли си Джем. Цезар му бе казал, че той сам ще реши дали крепостта е дворец или затвор. Студенината, която лъхаше от мрачната сграда, бе достатъчна на принца, за да разбере, че това не е никакъв палат, а чиста проба тъмница. И то най-страшната, която можеше да съществува. Значи младият римлянин го водеше право в затвора Тогава каква бе причината за веселието на тази ентусиазирана тълпа? Нима хората се бяха стекли по улиците, за да видят как един османски принц ще бъде хвърлен в тъмница? Защо ръкопляскаха? Защо жените хвърляха карамфили и му се усмихваха?

Джем се почувства като птица с прекършени криле. Цялата му надежда се стопи само за миг. Вдигна глава, за да огледа по-добре Сант Анджело.

Погледът му бе привлечен от фигура, която не се забелязваше отдалеч. На върха на кулата имаше мраморен ангел, с лице, обърнато към облаците. Сякаш току-що се бе спуснал от небето.

Странно! Обикновено не поставяха подобни статуи на затворите.

Да не би този ангел да се бе спуснал от висините, за да облекчи мъката на затворниците? "Дали ще разпознае моето стенание сред воплите на останалите затворници?" – запита се Джем.

– Дворецът на император Адриан – обясни Чезаре.

– Дворец ли? Изглежда доста страховит. Прилича на Борджия се разсмя.

– О, боже, и вие ли сте на същото мнение като сестра ми Лукреция?

– Какво е мнението ѝ?

– Въобще не ѝ харесва да живее тук.

Джем се приведе и погали коня по гривата, за да прикрие удивлението си.

– Нима това е вашият дом?

– О, да! Когато баща ми кардинал Родриго Борджия дойде да живее в Рим, папата му оказа голяма чест, като настани семейството ни тук. Сестра ми обаче никак не е доволна.

– Защо?

– Твърди, че понякога чува от подземията да се разнасят писъци и стенания. Предполагам, че е била впечатлена от разказите за робите на императорското семейство, които са били държани в крепостта. Детска работа!

– На колко години е сестра ви?

– На единадесет, но твърди, че е на дванадесет.

– Да видим дали и аз тази вечер ще чувам стенания… – промърмори Джем.

– Вие ще отседнете в Сикстинската капела – отвърна Чезаре. – Светият отец пожела да бъдете близо до него.

"Дали да се радвам, или да се тревожа, че няма да ме настанят в този страшен палат?" – запита се османецът.

63

Папа Инокентий VIII седеше в трескаво очакване.

– Ще пренапиша историята, Родриго! – не спираше да повтаря от сутринта.

Не можеше да си намери място. В един момент се умори да ходи напред-назад по коридорите на Сикстинската капела и вече си представяше как ще пренапише историята, скрит зад едно перде до прозореца с изглед към площада.

Отвън се бе стекла многолюдна тълпа. Всички погледи бяха насочени в посоката, от която се очакваше да дойде синът на Великия турчин. Папата вече губеше търпение.

– Какво става? Къде се губи?

– Ако съдим по възгласите, тъкмо минават по моста Елий[39].

– Всичко ли е готово, Родриго?

– Да, всичко е готово! – обади се кардиналът, който бе застанал зад гърба на Инокентий VIII.

– Посрещането трябва да завърши възможно най-впечатляващо. Всъщност Борджия бе убеден, че завършекът, на който толкова държеше папата, ще съсипе всичките смели планове за пренаписване на историята. "Да видим какво ще напишеш – мислеше си жлъчно Родриго. – Вместо да смачкаш човека, ще го направиш по-упорит. Господи, Чибо въобще не е наясно как е устроена човешката душа." Кардиналът не изрече нито една от тези си мисли, а просто кимна:

– Ще бъде, не се тревожете!

– Мислите ли, че Зизим ще се почувства отново като султан в онази талига?

Борджия знаеше, че ако отвърне с "да", папата няма да му повярва. Върху лицето му се изписа замислено изражение.

– Не смятам, че ще е много доволен, Ваша Светлост – отвърна след мигдва кардиналът. – По-важното е как ще се почувства след малко, когато излезе на площада.

– Обмислях дълго изказването си, Родриго. Господ ми е свидетел, няма да кажа случайна дума – промълви Инокентий VIII.

Борджия въобще не се съмняваше, че Светият отец казва истината. "Заклевам се, Чибо, че и аз ще се подготвя подобаващо за деня, в който ще заема папския престол. А речта, която ще произнеса в деня на смъртта ти, вече е готова!"

Внезапно тълпата в единия край на площада се разпръсна. Разнесоха се аплодисменти и възгласи: "Да живее!" Папата впери нетърпелив поглед към мястото, откъдето колата трябваше да излезе на площада.

Той щеше да се покаже всеки момент. Синът на човека, който срина Константинопол, щеше да прилича на циркова маймуна в клетка. След малко цял Рим щеше да стане свидетел на отмъщението в памет на Константин Велики. Ето, всеки момент Внезапно Инокентий VIII изтръпна от ужас!

Какво?

О, Боже!

– Родриго – просъска Джовани Батиста Чибо, – какво означава това?

Борджия също бе потресен.

Зизим се появи на площада, възседнал бял кон, като същински завоевател.

Не се виждаше никаква каляска.

Османецът наблюдаваше събралата се тълпа отвисоко, като височайша особа.

Най-после синът на Великия турчин бе пред очите на римляните.

– Не… не… знам – запелтечи кардинал Борджия. – Нещо се е случило!

– Да ти прилича на унизен човек? Въобще не го бях замислил така!

От устата на папата хвърчеше пяна от яд. Запъти се към вратата.

– Проклятие! Веднага дай знак, Родриго! Веднага! Да започват

– Както наредите, Ваша Светлост!

Инокентий VIII заклатушка недъгавото си тяло обратно към прозореца, като удряше с жезъла по земята.

– Проклятие… проклятие! – не спираше да ругае той.

Площадът преливаше от народ. Войниците от ескорта минаха напред, за да пробиват път. Разделиха тълпата на две и оформиха тесен коридор.

На Джем му направи впечатление, че тук възгласите и аплодисментите не са така силни, както по пътя досега.

Внезапно забеляза, че нещо лети във въздуха към него. Опита се да прикрие лицето си с ръка, но закъсня. Едно яйце се разби в главата му.

Принцът изтръпна. Времето сякаш спря. Всички гласове и лица се размазаха пред очите му.

В ушите му прокънтя гласът на една жена:

– Синът на падишаха вън от Рим!

Във въздуха отново полетяха яйца. Домати. Пред очите на Джем всичко се размаза.

Наоколо се разнесоха смехове и викове:

– Вън от Рим! Вън от Рим!

Същият женски глас отново се обади:

– Синът на падишаха вън от Рим!

Чезаре Борджия и войниците, които най-после се съвзеха от изненадата, насочиха конете си към крещящата жена. Подгониха я. Разнесоха се ругатни.

– Вън! Вън! – продължаваха да скандират хората.

Джем не можеше да повярва. Нима допреди малко римляните не го приветстваха с овации? Кои бяха тези хора, които сега му крещяха да се маха?

Отляво също се разнесоха дюдюкания. Някакъв опърпан мъж се изпречи пред коня на Джем. Размаха юмруци във въздуха.

– Смърт на сина на Мехмед!

"Така или иначе вече съм мъртъв – помисли си Джем, – но дори и да не бях, сетният ми час настъпи току-що."

Чезаре и войниците се спуснаха да разгонват тълпата.

– Спри! – извика принцът на Борджия. – Оставете ги да правят каквото искат. Аз съм тук!

Щом хората чуха, че османецът проговори, виковете стихнаха.

Джем се изправи на стремената. Изтри белтъка, който се стичаше по лицето му. Вдигна дясната си ръка за поздрав.

– Здравейте, римляни!

Усмихна се, въпреки че му идваше да заплаче.

– Да живее! – извика някой от тълпата.

– Да живее Зизим! – провикна се и друг.

– Да живее! Да живее Джем! – разнесе се буря от гласове.

– Да живее великият Джем!

– Великият султан!

Чезаре Борджия скочи от коня и се приближи към османеца.

– Съжалявам! Извинявайте… те са една шепа хора Джем изпепели римлянина с поглед.

– Води ме, където трябва.

Феримах наблюдаваше случващото се с ужас.

"Точно от това се боях!" – каза си тя.

Сбъдваха се най-големите ѝ страхове.

Рим показа двете си лица. Едното бе светло и гостоприемно, но другото – тъмното, се разкри едва сега.

Феримах видя как Джем се изправи на коня си и каза нещо.

После тълпата отново избухна в овации и започна да крещи: "Да живее!".

"По дяволите! – каза си слугинята. – Колко лица има този град?"

Джем се извърна леко назад.

Феримах се разтрепери, когато видя петната от яйца и домати върху лицето и кафтана на господаря си.

– Нееее! О, неее! – зарида тя. Свлече се в колата и захлупи лицето си с ръце.

В същото време Джем се изкачваше по стълбите на Сикстинската капела, обграден от войници.

Капитан Цезар докосна леко рамото на Феримах.

– Виж! – каза ѝ той. Знаеше, че момичето не го разбира, но му се искаше да я успокои по някакъв начин. – Въпреки всички преживени нещастия върви с гордо изправена глава. Още малко и ще докосне облаците. Непоклатим като планина.

– Като планина – изхлипа Феримах. – Моята планина.

64

– Ваше Величество… Светият отец ви очаква.

Вратата на султан Джем продължаваше да стои затворена.

Никой не отговори.

Приемната зала беше пълна. Всички очакваха сина на Великия турчин. Кардиналите се бяха наредили отдясно на трите мраморни стъпала, които водеха към папския престол. Някои хвърляха присмехулни погледи към Родриго Борджия заради неуспеха му при изпълнението на важната задача по посрещането на Джем.

Присъстваха посланиците на всички европейски държави, нагласени в най-официалните си костюми. До френския посланик стоеше съветникът на Шарл VIII Санута Лоран. Тук бе и художникът Пинторикио, който се подготвяше да запечата историческата среща върху платното си.

Напрежението нарастваше. Посланиците вече започваха да мърморят от нетърпение.

Кардинал Борджия не издържа. Излезе в коридора. Когато видя Чезаре да се задава насреща, се втурна към него.

– Полудя ли? – просъска той на сина си. – Защо не го беше натоварил на каляската?

– Отказа да се качи.

– Как така отказа да се качи?

– По-скоро беше готов да умре, отколкото да се качи.

– Моля се само Чибо да не използва този инцидент, за да ме отпрати далече от Рим! – Борджия въздъхна дълбоко. – Защо още го няма? Папата направо е полудял!

– Та той си е луд по рождение, татко.

– За бога, Чезаре! – Родриго се огледа уплашено наоколо. – Какво прави този човек, та не идва?

– Подготвя се. Нима не видя какво го сполетя? Как може да се яви в този вид?

Върху лицето на Родриго Борджия се плъзна иронична усмивка.

– Лудият разпореди така. Искаше да го смачка.

– Да, но не се получи. Сам видяхте. Стана точно обратното. Джем се превърна в герой. Нарекоха и него Великия турчин. Той не се страхува от нищо, защото няма какво друго да губи, освен душата си. А и за нея като че ли вече не го е грижа.

– Не можем да го изплашим, но можем да го използваме. – Борджия се взря в очите на сина си и се усмихна. – Лудият не знае как да го използва, но аз… Хайде, върви сега да го доведеш, Чезаре.

Вратата се отвори точно когато Чезаре Борджия се канеше да почука. Джем блестеше с цялото си великолепие. Тюрбанът на главата му бе навит безупречно. Кафтанът му изглеждаше като чисто нов. На раменете си бе наметнал кожена яка. По ризата му нямаше и помен от доматените петна.

– Готов съм – заяви принцът. – Ако и той е готов, можем да вървим.

Тръгнаха по дългия коридор, без да разговарят. Чезаре спря пред малката врата в дъното. Обърна се към Джем.

– Ваше Величество

– Кажи!

– Прието е при разговор с папата и двете страни да ползват преводачи.

– Добре, няма да отговарям, преди да съм изслушал превода.

Чезаре се покашля. Погледна Джем право в очите.

– Дори императорите и кралете коленичат и целуват ръка на папата, за да им опрости греховете и да ги споменава в молитвите си към Бог. Редно е Очите на принца пламнаха.

– Аз искам прошка само от Аллах! – Гласът на Джем бе спокоен, въпреки завладелия го гняв. – Знай, че няма да извърша нищо, което е в противоречие с вярата ми. Можете да ме заставите само ако ме убиете и поставите безжизненото ми тяло в желаната от вас поза.

Обърна се, без да дочака отговор, и отвори вратата.

Папа Инокентий VIII известно време не поглеждаше към Джем. Османецът стоеше изправен и неподвижен. Дори не трепваше, но мислено си каза, че не може да има доверие на гърбавия старец срещу него.

"И не само аз – заключи принцът. – Никой не трябва да се доверява на този човек!"

Естествено, останалите гости в салона счетоха поведението на Джем за невъзпитано. Разнесе се ропот, тъй като османецът не коленичи пред протегнатата към него ръка. Всички гледаха принца с неодобрение.

"Ей сега ще го смачкам като муха! – помисли си папата. – Само малко търпение!"

– Зизим! – прозвуча хрипкавият глас на Инокентий VIII. – Приближи се!

Един млад монах преведе думите на Светия отец. Джем пристъпи леко напред и спря.

– Не се страхувай, чадо мое! – усмихна се папата. В залата се разнесе смях. – Повече няма защо да се боиш от султана. Сега си под моя опека. Аз съм Божият наместник на земята. Въпреки всички злини, които ни стори баща ти, Църквата прояви голяма милост и реши да те приеме в редиците си.

– Баща ми Мехмед хан е истински завоевател – заяви Джем със строг, но спокоен тон. – Изживя живота си в чест и слава. Аз се страхувам единствено от Аллах. Не съм тук, за да търся убежище или спасение, а защото ме поканихте.

В първия момент настъпи ледена тишина. После в залата се разнесе гневен шепот.

– Ако ти опростя греховете, можеш да получиш престол и корона, Зизим! – отвърна папата, сякаш въобще не бе чул думите на Джем.

– Единствено Аллах дава опрощение. Аз не очаквам милост от никого.

– Какви ги приказва този? – извика някой от присъстващите, но Инокентий VIII не му обърна внимание.

– Предлагам ти споразумение – просъска папата. – Ще ти дам войска. Всички европейски крале ще тръгнат на поход под твое командване.

Джем веднага си спомни за предложението, което получи от френския крал Шарл VIII в замъка Пуе.

– И накъде трябва да поведа тази войска? Към Йерусалим ли?

Принцът очакваше, че папата ще даде утвърдителен отговор, така че се готвеше да извика: "Никога!", както бе отказал на френския крал.

Инокентий VIII обаче изненада Джем, като отвърна:

– Не!

Османецът остана удивен.

– С кого ще воюва тази многобройна войска? Накъде ще тръгнем?

Папата се наведе леко напред и впери в Джем блесналия си поглед.

– Към унгарските полета, Зизим.

Рижият вълк веднага размаха опашка. "Чу ли добре? – развесели се звярът. – Оттам минава пътят за Румелия и столицата на империята."

Инокентий VIII не откъсваше очи от Джем.

– Ще ти дам цяла империя, Зизим. Ще седнеш на престола с корона на главата.

Какви ги говореше този човек?

Всички посланици в залата стояха смаяни. Един от тях погледна изпитателно Родриго Борджия.

– За бога, Борджия, какви ги вършите?

– Не аз! Той!

– Нима не сте наясно с плана му?

– Нямам никаква представа какво е намислил. През последните дни не спираше да повтаря, че ще пренапише историята.

– Исусе Христе, нима ще помогне на един неверник да се издигне?

Кардиналът повдигна рамене. Изглеждаше разтревожен. Кой би отказал подобно предложение? Ако Зизим приемеше, историята наистина щеше да тръгне в нова посока, но Чибо не бе изчислил, че тази промяна може да се окаже пагубна за християнството.

Сред шумотевицата, която настъпи, Джем забеляза Санута Лоран. Изкашля се и се обърна към преводача:

– Какво иска папата в замяна?

Всички в залата притаиха дъх, вперили погледи в преводача.

Върху лицето на Инокентий VIII разцъфтя широка усмивка. Всичко вървеше според плана му. Османецът щеше да се отметне от вярата си заради една корона.

– Нещо съвсем просто! – изхриптя папата. – да оповестите тук, пред всички тези господа, че в Рим сте бил споходен от Божествено прозрение. Ще подпишете подготвения от мен манифест, в който се казва, че ще влезете в лоното на Христовата църква и ще поемете на кръстоносен поход срещу...

– Никога!

Нямаше нужда от превод. Всички разбраха отговора много добре.

– Вие искате да вземете душата ми. Грешно сте си направили сметките, ако сте мислили, че ще се откажа от религията си заради трона. Няма да изменя на вярата си!

Докато преводачът превеждаше думите на Джем, погледът на папата помръкна. Беше обявил пред толкова посланици, че ще промени хода на историята, и сега се почувства злепоставен.

– Не му превеждай следващите ми думи! – обърна се Инокентий VIII към преводача. После се изправи с мъка.

– Тогава ще бъдеш изгонен оттук като куче!

Докато преводачът кършеше безпомощно ръце и се чудеше как да постъпи, Джем изгледа подигравателно папата:

– Ха! Със сигурност ще съм по-добре от песовете, които са попаднали в ръцете ви!

Папата нямаше представа, че османецът говори латински език.

В този момент в залата настъпи голяма суматоха.

– На кладата! – извика някой.

– Не! По-добре да му смажем главата с чукове! – обади се друг.

– Изхвърлете го оттук! Той само петни Божия дом с присъствието си.

Двама стражари отвориха задната врата и затеглиха Джем натам. Принцът се изплъзна без усилие от ръцете им и пое със спокойна походка към изхода.

Ругатните и заплахите зад гърба му се усилиха.

Папата се изправи рязко. Излезе от залата, подпирайки се на един от слугите си. Кардинал Родриго Борджия дръпна сина си в един ъгъл.

– Чезаре – зашепна той трескаво. – Трябва да го спечелим! Разбра ли ме добре? Трябва да му влезеш под кожата заради мен.

После с бързи крачки се спусна след Инокентий VIII.

65

Джем наблюдаваше Феримах с периферното си зрение. Момичето сякаш се рееше в друг свят. Уж шеташе наоколо, но си личеше, че мислите ѝ са другаде.

От три години принцът живееше в една от каменните стаи на Сант Анджело.

Феримах отброяваше дните.

– Един месец – бе казала тя малко след като се нанесоха в крепостта. – Днес се навършва един месец, откакто сме тук, господарю!

– Скоро ще стане година и една седмица! – бе съобщила тя отнесено в друг ден.

Тази сутрин Феримах каза сякаш на себе си:

– Днес се изпълниха три години.

Джем отдавна бе загубил представа за времето. Дните, седмиците, месеците и годините се сливаха.

Вече нямаше път назад. Нямаше изход. Нямаше спасение. Нито надежда. Така че и времето нямаше значение за принца.

Той имаше усещането, че не е нито на земята, нито на небето, а се е свил някъде в пространството между тях. Щом погледнеше през тясното прозорче, виждаше само облаци. Както и два купола. Нищо повече. Джем си представяше, че ще потъне в облаците, ако я нямаше каменната стена, която го обграждаше. Един ден принцът се пошегува с Чезаре Борджия, който бе дошъл да го види: "Така нареченият от вас папа ми измисли такова наказание: да вися между земята и небето. Така не съм нито на този свят, нито в отвъдното".

Прозорецът на стаята му бе с метални решетки, така че Джем не можеше дори да провре глава, за да погледне към реката. Само знаеше, че реката е там, долу. Вечер чуваше шума ѝ.

Джем не бе споделял с Феримах, че има хора, които са чували нощем от подземието на крепостта да се разнасят стенания и вопли. "Дали сградата е била, наистина затвор?" – чудеше се той. Там със сигурност бяха умирали пленници, бяха измъчвани осъдени. Принцът никога не бе слизал на долните етажи. Не бе виждал друго помещение, освен стаята си, както и огромната разкошна градина в подножието на крепостта, в която го извеждаше Чезаре. Понякога Джем се ослушваше напрегнато, но не долавяше нито вопли, нито стенания. Една нощ до слуха му долетя единствено някакъв далечен женски смях. А може би дори не бе смях, а налудничав кикот. Или писъкът на някоя нощна птица?

Показното гостоприемство на папата приключи точно за двадесет и четири часа. Още следващия ден, след като Джем отказа да стане християнин, го преместиха от Сикстинската капела в Сант Анджело.

Една сянка, притаена зад стената, наблюдаваше как стражите извеждат Джем от папския дворец. Двама войници забелязаха възрастния съветник на френския крал Санута Лоран и се опитаха да го отпратят. Санута размаха ръце към Джем и извика с пълен глас:

– Франция няма да се откаже, Зизим! Ще се върнеш при нас. Ще изпълниш повелята на краля, или ще умреш!

Подобни заплахи вече изглеждаха смехотворни за Джем. Толкова пъти се бе разминавал на косъм от смъртта, че не се страхуваше да се раздели с живота. "Първо трябва да се разплатя за загубената душа на сина ми, пък после мога да умра спокоен" – казваше си принцът нощем.

Качиха го в една раздрънкана кола, за да го заведат от папския дворец до Сант Анджело. Зад нея се движеше покрита карета със спуснати завеси на прозорците.

Единия ден го посрещнаха тържествено, с многобройна публика, а на следващия го превозиха бързо и тихомълком. Над Тибър се извисяваше дълъг каменен мост, който свързваше крепостта Сант Анджело с пътя. Всъщност пътят свършваше пред портите на крепостта. Войниците от ескорта оставиха Джем и Феримах пред вратата.

Когато момичето вдигна глава към каменния зид, Джем бавно каза:

– Знаеш ли, Феримах, наричат тази гробница дворец.

– Гробница ли?

– Някога тук са държали робите на римския император.

"Какво значение има дали се нарича гробница или затвор" – мислеше си Джем, докато двамата чакаха тежката порта да се отвори.

Три години.

За тези три години му позволиха да излезе от крепостта само веднъж.

Докато се движеше по тесните улици, някои от минувачите го разпознаваха и казваха с безразличен глас: "Зизим".

Излязоха на някакъв площад. По средата му се издигаше висок обелиск. Очите на Джем изведнъж се напълниха със сълзи. Той обърна глава към Феримах и видя, че и тя е вперила поглед във високата колона. Личеше си, че едва удържа сълзите си. Явно и тя си бе спомнила за Египет и целия извървян път от Истанбул до тук. "Ех, злочеста съдба! – въздъхна принцът. – Защо ми причини това? С какво заслужих подобна участ?"

"Какво? – обади се дяволът. – Нима най-после се разбунтува срещу Аллах?"

"Не – отвърна Джем. – Това не е бунт. А скръб. Носталгия."