Джена

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейсън впери поглед в бележката, която икономът току-що му бе донесъл. Беше от Джена. Молеше го да я посети, когато пожелае. Безобидна молба, няма що. Сигурно интуицията й беше подсказала, че той ще я избягва след случилото се снощи.

За него тяхната любовна нощ бе съвършена като кратко пребиваване в рая, като потвърждение за това, че животът без нея щеше да е ад. А после тя бе махнала черната превръзка от окото му и беше целунала белега под нея.

Ръката му се сви в юмрук и смачка писмото. Дори сега, на сутринта, не можеше да изличи от сърцето си въздействието на това докосване. Тогава устните й се притиснаха към лицето му и сякаш изсмукаха всичките мъки и съмнения, причинени от това, че бе изгубил едното си око. Накрая усети, че е излекуван не само физически — душата му също беше излекувана.

И той я обичаше. Нямаше смисъл да го отрича, не можеше да изтръгне тази любов от сърцето си, защото това означаваше да се влачи полужив до края на живота си.

Джейсън въздъхна дълбоко, стана от масата за закуска и прокара пръсти през разрешените си коси. Все пак някъде дълбоко в него дремеше зародишът на подозрението, че тя може да предпочете обещанието си да се омъжи за Ди Понти пред любовта си към него. Но бог му беше свидетел, че я искаше, независимо от всичко.

Закрачи напред-назад из стаята. Трябваше да вземе решение. Не бе възможно да живее повече така. Или щеше да й се довери напълно, или не. Сърцето го съветваше да й повярва, разумът му подсказваше да бяга надалеч. Досега винаги се бе подчинявал на разума.

— По дяволите! — изсъска той и отчаянието го накара да стисне зъби.

Върна се до масата, пое си дълбоко дъх и разтвори пръсти. Внимателно изглади листчето и отново прочете написаното.

За първи път виждаше почерка на Джена и това бе малко странно, като се имаше предвид колко интимни преживявания имаха двамата. Силната й ръка бе изписала с тъмно мастило изящни, добре оформени букви. Много уверен почерк. Като нея самата. Съвсем като нея.

Джейсън още веднъж смачка писъмцето и кокалчетата на пръстите му побеляха. Хвърли го в огъня и взе твърдо решение.

Изминалата нощ му бе показала до каква степен Джена се е превърнала в част от него. Навярно повече го съжаляваше, отколкото го обичаше и можеше отново да го отблъсне заради думата, дадена на Луиджи, но Джейсън бе готов да рискува. Щеше да рискува цялото си бъдеще и да й повярва, че говори истината.

Нищо друго не можеше да направи. Да живее без нея беше все едно да живее без душа. Да я пусне да си отиде сега означаваше да обрече себе си на един безкраен ад.

Докато Джейсън вземаше това решение, Джена крачеше напред-назад из всекидневната и сърцето й щеше да се пръсне. Бе вложила цялата си любов и цялата си решителност в написването на това писмо, с което молеше Джейсън да дойде при нея. Бе преглътнала цялата си гордост и направо го умоляваше да дойде.

Но щеше ли да дойде той? Трябваше да дойде. Иначе тя сама щеше да отиде при него.

На лицето й се появи усмивка. Ето това бе отговорът. Щеше да отиде при Джейсън още веднъж. След онова, което се случи снощи, той не можеше да й откаже да я приеме. Беше прекалено почтен, за да направи такова нещо.

Джена се обърна и тръгна към вратата. Но тя се отвори, преди да стигне до нея.

Джейсън беше дошъл! Нейният любим беше тук. От сърцето й сякаш се смъкна огромен товар, краката й станаха леки като крила.

Но на вратата се появи Майкълс.

— Ъхъ — покашля се той. — Граф Ди Понти.

Лицето на Джена помръкна, стана й тежко. Внезапно лумналата надежда угасна.

Ричи. Сигурно бе дошъл да я укорява, че снощи толкова рано си бе тръгнала. Е, очакваше го неприятна изненада. Тя повече нямаше време за неговите хлапашки номера нито днес, нито когато и да било.

Ами ако Джейсън се появеше сега? Двамата не трябваше да се срещнат. Да ги остави да се срещнат беше все едно да налива масло в огъня. Впила пръсти в полите на пурпурната си муселинена рокля, Джена си помисли, че Ричи сигурно ще познае Джейсън. Трябваше да се отърве от него.

С глас, студен като ромолящия навън дъжд, тя каза:

— Какво искаш, Ричи?

— Онова, което искам… — той изчака да се затвори вратата, — е едно обяснение. — Лицето му се промени. В очите му се появи смъртоносен блясък, устните му се разтеглиха и оголиха зъбите. — Повече няма да търпя това, Джена. Къде изчезна снощи? Казах ти да се сближиш с нашите креолски приятели и говорех съвсем сериозно. А ти просто изчезна.

Джена усети, че той става опасен. Желанието й да се отърве набързо от него, за да отиде при Джейсън, се изпари. Ричи винаги си беше много непостоянен, но никога не бе го виждала да се променя така бързо. Тя отстъпи крачка назад.

Дори преди онази неприятна случка в Брюксел, когато той се бе нахвърлил върху нея, бе доловила някои предупредителни знаци. Сега започна да й се струва, че има нещо зловещо в упоритото му желание да бъде приет от общността на креолите. Дали тук не се криеше нещо повече от желанието на един суетен младеж да се движи сред привилегировано общество? Но какво точно се надяваше да постигне Ричи? И какво ли очакваше от нея?

— Зададох ти въпрос, Джена! Къде беше?

Той сякаш не говореше, а съскаше и от това по гърба й полазиха студени тръпки. Джена отново отстъпи назад, за да го избегне.

Прекалената му настойчивост й се струваше странна. И тя определено нямаше никакво намерение да отговори на въпроса му. Не смееше да му каже за Джейсън.

Като се премести така, че един стол да остане между двамата, Джена попита внимателно, с престорено безгрижие:

— Защо е толкова важно да се сближа с тези хора и да ме приемат в тяхната среда?

Той спря и очите му се присвиха. Под критичния й поглед Ричи отново се превърна в ленив денди, пълните му устни се разтвориха в усмивка, безупречно пригладената му коса лъщеше, облеклото му не подхождаше на тази фасада. Джена премигна, чудейки се дали не е изгубила разсъдъка си.

Той зае по-нехайна поза, опря ръка на хълбока си, единият му крак бе леко свит в коляното. Но говореше тихо и отчетливо:

— Прекалено много подтекст откриваш в думите ми, cara mia. Аз само настоявам да се сближиш с тези хора, защото се притеснявам за щастието ти, не можеш да се сприятелиш с никого, щом си отиваш, преди да е започнало веселието. — Погледът му я пронизваше. — След онова, което се случи в Брюксел, ти не си на себе си.

Джена бе напрегната. Можеше да се закълне, че зад неговата загриженост се крие нещо друго. Той беше студен и себичен като змия, затова беше сигурна, че просто увърта; не искаше да отговори на въпроса й. Точно както тя бе избягнала да отговори на неговия въпрос. Но тя също така знаеше, че Ричи няма да й каже истинската причина, която го караше да бъде толкова настоятелен. И двамата бяха стигнали до задънена улица.

И двамата знаеха, че никой от тях няма да задоволи любопитството на другия, но преди Джена да успее да измисли някакъв начин да го накара да си тръгне, на вратата се почука.

— Да — обади се тя.

Появи се Майкълс.

— Мистър Гастон Евърли, мадам.

Преди да успее да довърши думите си, Джейсън вече бе вътре. Ричи грациозно се врътна на токовете си.

— Вие!

В гласа му прозвучаха обвинителни нотки.

— Цял-целеничък — с язвителен тон отвърна Джейсън и пресилено се поклони. Когато вдигна лице, устните му бяха свити, а сбърчените му вежди образуваха права линия. — Доколкото си спомням, казах ви да стоите по-далеч от контесата.

Ричи го изгледа насмешливо и сложи ръка върху дръжката на своя colchemarde.

— Ще правя каквото ми хрумне, а на мен ми харесва да прекарвам времето си с моята годеница.

Джейсън мигновено погледна Джена.

Тя заклати глава в знак на отрицание, но бе достатъчно умна, за да замълчи в този момент. Нейните въпроси вече бяха вбесили достатъчно Ричи, още малко му трябваше и щеше да покаже цялата си злоба.

Джейсън не знаеше дали да вярва на мълчаливия знак, който му направи тя, но това не му попречи да побеснее от гняв. Макар да смяташе, че е най-добре да даде пълна свобода на Джена, за да си намери друг мъж, не така обезобразен като него, все пак нямаше никакво намерение да я отстъпи на този негодник.

Едното ъгълче на устата му презрително се повдигна, когато погледът му спря върху ръката на Ричи, стиснала дръжката на шпагата.

— Така опипвате това оръжие, сякаш знаете как да го използвате. Да не би да възнамерявате да изпълните заплахата, която ми отправихте на бала на херцогинята на Ричмънд?

В очите на Ричи се появи жесток блясък.

— Аз не се дуелирам с инвалиди.

Джейсън пламна.

— Страхливец.

Ричи се обиди. Раменете му се сгърбиха, ръката му, стиснала дръжката на шпагата, побеля.

— Вземете си думите назад.

Джейсън високо се изсмя и това беше толкова обидно за Ричи, че той трябваше да е истински страхливец, за да не реагира с нова покана за дуел. Но Джейсън го предизвика още повече.

— Вие се страхувате.

Джена ги слушаше, обзета от ужас. Защо ли Джейсън дразнеше така Ричи? Не можеше да не разбере, че дори такъв малодушен мерзавец като него нямаше да издържи на подобна обида, без да отвърне. Тя пристъпи малко напред и почти успя да застане между двамата разгневени мъже.

— Моля ви…

— Е, Ди Понти? От сто километра се вижда, че сте страхливец — обади се Джейсън и по този начин попречи на Джена да продължи.

Тя ахна, но преди да успее да се намеси, Ричи кресна:

— Достатъчно. Ще те убия по всяко време и с каквото оръжие си избереш, пале такова.

— Шпаги. Утре в зори — с готовност отговори Джейсън. — Моят секундант ще се свърже с вашия.

— Готово. — Ричи тракна с токове и хвърли злобен поглед на Джена. — Ще се върна, за да продължим нашия разговор. — Закрачи наперено и като мина покрай Джейсън, поспря, за да му каже натъртено: — Колкото до вас, ще ви накарам да млъкнете веднъж завинаги.

Не напразно Джена се бе страхувала. Ричи и Джейсън щяха да се дуелират, а тя знаеше, че Ричи е способен на всичко, за да победи… дори на измама.

Стомахът й се сви от страх, направо й се повдигаше. Вече бе живяла с мисълта, че Джейсън е мъртъв, нямаше да може да понесе още едно такова жестоко изпитание. Погледна към него, очаквайки да види, че е огорчен от случилото се, но той изглеждаше доволен.

Втурна се към него.

— Как можа да се държиш така пренебрежително с него? Той ще те убие!

Джейсън се навъси. Тя може и да го обичаше, както твърдеше, но смяташе, че е неспособен да се справи с този червей Ди Понти. Под напора на съмненията задоволството му изведнъж се стопи.

— Ти не си много сигурна в моите способности.

Джена сграбчи реверите на сакото му и рече:

— Тук не става въпрос за теб. Колкото и добре да се биеш, Ричи ще си послужи с подлост и ще те победи. Той е такъв. Не можеш да му имаш доверие.

Надникна в кафявите й очи и зърна ужаса, който Джена дори не се опитваше да прикрие. Още една малка част от емоционалната бариера, която той бе издигнал между двамата, рухна. Много бе вероятно тя да го обича достатъчно, за да се съгласи веднъж завинаги да се отрече от обещанието, дадено на Луиджи.

Джейсън нежно отмахна ръцете й, които бяха вкопчени здраво в реверите му.

— Джена, Ди Понти може да ме нарани само ако уреди и някой друг да ме нападне, докато се бием или веднага след това. Направи ли това, рискува да съсипе репутацията си. Значи няма опасност за мен.

— О, Джейсън, ти си толкова честен и изобщо не разбираш, че за Ричи да те нападне от засада е едно нищо. Той е непочтен човек.

Джейсън притисна ръцете й до сърцето си. Тя наистина се страхуваше за него и той не искаше да й причинява болка, но ето че най-после прозря колко много означава всичко това за нея.

— Джена, заради теб бих искал да си взема обратно думите, които го накараха да ме предизвика, но не мога. Не мога и да се откажа. Няма да го преживея.

Вдигна поглед към него и забеляза решителната извивка на веждите му, както и стиснатите му устни. Нямаше да промени решението си. Отдръпна ръцете си от неговите и от треперещите й устни се изтръгна невесел смях.

— Ти си така решен да се оставиш в ръцете на съдбата и да се срещнеш с Ричи, както бях някога и аз. И кой би могъл да каже кой от двама ни е по-голям глупак, като поставя честта си над всичко останало?

Истинността на тези думи порази Джейсън като светкавица. До този момент той нямаше представа защо Джена е била толкова твърдо решена да се омъжи за Ди Понти. Сега, след като тя така кратко и ясно му подсказваше колко си приличат двата случая, Джейсън бе принуден да преоцени някогашното мнение, когато й бе казал, че трябва да измени на дадената дума.

Той съвсем искрено бе смятал, че за една жена любовта би трябвало да бъде по-важна от честната дума. И точно сега Джена искаше от него да даде предимство на личната си сигурност и на любовта им и да постави репутацията си на второ място, което означаваше тя да бъде съсипана напълно, тъй като нямаше да се срещне с Ди Понти. Ако се позамислеше още малко, трябваше да признае пред себе си, че тя сега иска от него точно това, което някога той бе искал от нея.

— И кой би могъл да каже — повтори той като ехо. — Аз мога само да те помоля да приемеш моето желание да удържа на думата си по-добре, отколкото аз приех твоето при подобни обстоятелства. — Посегна и леко я погали по бузата. — Ако смятах, че има и най-малката опасност Ди Понти да ме нарани, нямаше да се срещна с него. Но аз съм сигурен, че много по-добре от него боравя с шпагата, макар че той така храбро я размахва под носа ми. — На устните му се появи предизвикателна усмивка, очите му блеснаха. — Може би смяташ, че съм прекалено сигурен в себе си. Но аз не мисля, че е така.

Джена леко обърна глава и целуна дланта му, която продължаваше да я гали по лицето. Знаеше, че ще трябва да се задоволи с този отговор. Така както той се бе примирил с нейния отговор, даден преди Ватерло.

— И никога не забравяй, че те обичам, Джейсън.

Джейсън отпи глътка от брендито, което му бе поднесъл домакинът на къщата, и си спомни за любовното признание на Джена. Почти беше склонен да се откаже от срещата с Ди Понти в зори. Едва ли неговите действия в Ню Орлиънс щяха да окажат някакво влияние върху истинската му самоличност. А ако се откажеше да се бие с онзи негодник, щеше да направи истински подарък на Джена.

— Гастон — обади се Николас Жиро и прекъсна размишленията на Джейсън, — не смяташ ли, че имаме чудесно месторазположение?

Джейсън застана нащрек. Сега не беше време да мисли за Джена и за дуела. Съсредоточи вниманието си върху човека, с когото говореше. Николас Жиро беше богат филантроп, член на креолската общност, бивш кмет на Ню Орлиънс. Сега се бе превърнал в банкер и в главната движеше сила на малката група креолски мъже, твърдо решени да освободят Наполеон от остров Света Елена. Двамата с Джейсън тъкмо бяха обсъждали въпроса за местоположението на Бонапарт.

— Извини ме, Николас. Не схванах последните думи. Наслаждавах се на прекрасното ти бренди.

Жиро се поизправи в голямото си, тапицирано с кожа кресло и се засмя.

— Това, разбира се, е френско бренди.

Оценявайки остроумието му, Джейсън тихо каза:

— Че какво друго ще е?

И двамата се засмяха. Джейсън опъна краката си пред камината, където се намираше неговото кресло.

— Както казах — продължи Жиро, — възнамерявам да построя къща за Наполеон на отсрещната страна на тази улица. Шартр Стрийт номер 124 ще остане в историята като последната резиденция на императора.

— Много подходящо място — каза Джейсън и вдигна чашата си. — За Наполеон и за успеха!

Двамата отпиха. С нехаен жест Джейсън постави своята чаша на кръглата махагонова маса. Всеки миг щеше да научи как и кога Жиро ще освободи Наполеон от остров Света Елена и трябваше да внимава да не изглежда прекалено нетърпелив.

— Предполагам, че ще имаш достатъчно време да построиш къщата.

Жиро доволно се усмихна.

— Капитан Доминик Ю, от чиито способности дори Андрю Джаксън се възхищава, ще избере малка група мъже, за да освободят Наполеон. Докато се върнат тук, къщата ще е готова. — Той сви рамене. — Или пък императорът ще остане тук, докато я построя. За мен ще бъде чест да го приема под собствения си покрив.

Най-после Джейсън имаше и последните сведения, които му трябваха. Изпита ликуващо задоволство, сякаш хубавото питие го бе ударило в главата. Но трябваше да продължава да играе ролята си.

— Николас, ти си истински гений.

— Аз съм богат човек, който вярва в онова, за което се бореше Наполеон. Но ние имаме и още по-голям късмет, приятелю.

Джейсън повдигна вежди, питайки се дали ще трябва да свърши още нещо, преди да приключи мисията си тук. Все пак човек никога не знаеше дали някое дребно сведение няма да се окаже безценно.

— Така ли?

— Граф Ди Понти скоро ще дойде тук. Бих искал да се запознаеш с него. Той е доверен агент на Наполеон и може да ни окаже безценна помощ в нашето начинание. Отначало ние се съмнявахме в него; пристигна наскоро, и то с годеницата си. Но той ни обясни, че много скоро тя ще ни докаже колко е полезно присъствието й тук. Макар че нейното нежелание да се движи в обществото ни кара да се съмняваме в думите му. Затова ни трябваше толкова дълго време. Все пак — банкерът отпи още една глътка от чашата си — сега той е един от нас.

Джейсън бе тъй шокиран, че кръвта застина в жилите му. Ди Понти? Агент на Наполеон? Това почти не беше за вярване, но лека-полека нещата започнаха да идват на мястото си: онзи особен поглед, който Ди Понти му бе хвърлил в Брюксел, присъствието му тук. Но сега нямаше време да се отдава на размишления. В най-лошия случай Ди Понти щеше да знае, че той не е френски агент. В най-добрия случай графът щеше да се усъмни в препоръките на Джейсън, а той не искаше да се излага на такъв риск.

Трябваше да си тръгне, преди да е пристигнал Ди Понти, но първо…

Ето това му беше безкрайно неприятно — да намеси и Джена в тази отвратителна бъркотия. Все пак нямаше да спомене името й, но се налагаше да прикрие следите си. В момента тъкмо един дуел заради жена щеше да му бъде от полза. Това щеше да ги накара да се усъмнят в думите на Ди Понти, когато се появеше със своите сведения за миналото на Джейсън. Защото Джейсън не се и съмняваше, че графът ще го направи и че сведенията му ще представляват голяма опасност за него. Много вероятно бе на бала на херцогинята на Ричмънд Ди Понти да е узнал за истинската му самоличност.

И тъкмо в този решаващ момент бе много важно хората от креолската фракция, подготвяща освобождаването на Наполеон, да не се усъмнят в него. Не биваше да се досетят, че техният заговор е известен на Английското вътрешно министерство. В противен случай те щяха да променят плановете си и неговата мисия щеше да пропадне напълно. На всяка цена трябваше да предотврати това.

Като придоби тъжно изражение, Джейсън рече:

— Бих искал да остана, Николас. За мен би било чест да се срещна с един от приближените хора на Наполеон, но вече имам една уговорена среща. Не знаех, че ще се забавя толкова много при теб.

Жиро кимна.

— Някой друг път, а?

Точно сега му е времето.

— Надявам се. Трябва да се дуелирам в зори и се надявам, че няма да ми се наложи набързо да напусна Ню Орлиънс.

— О! — Жиро се надигна от креслото си и впери поглед в Джейсън. — Как така? Мислех, че дуелите изобщо не ти харесват.

— Истина е, Но още по-малко ми харесва някой да петни името на жената, която обичам.

— Ахааа… много правилно.

Джейсън отпи глътка бренди и мрачно се усмихна.

— И аз така мисля.

— Ще ти трябва ли секундант или вече имаш?

В това беше проблемът. Джейсън нямаше особено желание да се сдобива със секундант, но местният етикет изискваше двамата с Ди Понти да имат секунданти.

— Нямам.

Жиро се пресегна над малката махагонова маса, която ги разделяше, и приятелски тупна Джейсън по рамото.

— Аз ще ти бъда секундант. В края на краищата ние искаме да живееш, за да ни помагаш.

— И аз имам намерение да живея достатъчно дълго, за да го сторя. — Той не искаше Жиро веднага да разбере с кого ще се дуелира. Ди Понти щеше да пристигне тук всеки миг, а на Джейсън нямаше да му хареса той и Жиро да обсъждат бъдещия дуел в негово отсъствие. — Колкото до това да бъдеш мой секундант, приемам и ти благодаря. А утре ще дойда отново и преди да съм изпил голямо количество от прекрасното ти бренди, ще обсъдим подробностите.

Джейсън знаеше, че това обяснение е доста неубедително, но бе успявал да се справи и в по-тежки ситуации. За да подчертае, че няма време, той извади златния си джобен часовник и го погледна.

— Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. — Усмихна се многозначително на Жиро. — Нали знаеш какви са жените?

— О-о, да — кимна с разбиране Жиро. — Те са прекрасни създания, но обикновено са прекалено взискателни.

Той така естествено прие извинението му, че Джейсън изпита истинско облекчение. И побърза да се сбогува.

После закрачи по Шартр Стрийт и започна да си подсвирква фалшиво. С малко късмет всичко щеше да се подреди идеално. Дори това, че Жиро щеше да му стане секундант, можеше да му бъде от полза. Креолът сам щеше да види какви враждебни чувства изпитват един към друг Джейсън и Ди Понти.

Докато Джейсън разговаряше с Николас Жиро, Джена обясняваше на Алфонс защо е необходимо да разбере къде ще се състои дуелът между Джейсън и Ричи.

— Алфонс — подхвана тя с най-убедителния си тон, — не ме интересува какво си мислиш. Ти си мой слуга. И като такъв ще вършиш онова, което аз ти наредя, а аз ти нареждам да ми кажеш на кое място се дуелират местните хора.

— Не мога да ви кажа, милейди — с обичайната си упоритост повтаряше Алфонс. — Прекалено добре ви познавам. Вие ще отидете там.

За четвърти път поклати отрицателно глава и стисна устни.

За Джена всичко това щеше да бъде забавно, ако животът на Джейсън не бе заложен на карта. Онова, което се готвеше да каже, бе ужасно и щеше да й причини болка, но мъжът, когото обичаше повече от всичко на света, бе в опасност.

Бавно и натъртено произнесе:

— Ще ми кажеш или ще се наложи да напуснеш службата си при мен.

— Милейди! — По лицето му се изписаха едновременно неверие и мъка.

Това бе гибелно за Джена. Тя припряно пристъпи напред и умолително хвана Алфонс за ръкава.

— Моля те да ме извиниш. Но аз знам, че Ричи ще причини зло на Джейсън. Трябва да бъда там.

В очите на Джена имаше толкова мъка, че Алфонс се предаде. Той наведе побелялата си глава.

— На площад „Сейнт Антъни“, точно зад катедралата.

Тя въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти.

А после, преди Алфонс да успее да възрази, напусна стаята. Набързо се преоблече в тъмнокафява рокля, а отгоре си сложи черно наметало. Щеше да присъства на дуела, но нямаше намерение да привлича вниманието върху себе си.

След не повече от петнайсет минути тя заслиза по стълбите, като оправяше качулката си, за да скрие по-добре косите си. Тъкмо бе стигнала до последното стъпало, когато Алфонс изникна пред нея.

— О! — възкликна тя, тъй като не беше очаквала да срещне някого на това място. Подпря ръце на хълбоците си и рече: — Какво правиш тук?

С непреклонен израз Алфонс заяви:

— Идвам с вас, милейди. По това време на нощта не е хубаво една дама да се разхожда навън сама.

Джена се намръщи, но знаеше, че е прав. В ранните часове на утрото навън не беше безопасно за сам мъж, да не говорим за жена без придружител.

— Добре — каза тя. Поуспокои се малко и добави: — Ще разчитам на подкрепата ти.

— Да, милейди — кратко отвърна той, но Джена знаеше, че е доволен.

Решиха да не пътуват с каретата. Не смееха и да яздят с коне. Ако ги откриеха, дуелът щеше да бъде отложен. И следващия път едва ли щяха да имат късмет да разберат къде ще се състои.

Слънцето все още наподобяваше бледо сияние на източния небосклон, когато двамата пристигнаха на площад „Сейнт Антъни“. Бързо се огледаха и откриха едно място зад близките храсти, където спокойно можеха да се скрият и да наблюдават.

Тъкмо се настаниха там, и на площада се появиха двама мъже на коне.