Джерег

4.

Секретарят ми, за двете години откакто беше с мен, беше убил трима души пред вратата на кантората ми.

Единият беше убиец, чийто блъф не подейства. Другите двама бяха съвсем невинни тъпаци, които трябваше да помислят добре, а не да се опитват да нахълтат покрай него.

Веднъж и него го убиха, когато задържа друг убиец достатъчно, за да мога най-геройски да се измъкна през прозореца. Много се успокоих, след като успяхме да го пресъживим. Изпълнява функциите на телохранител, на секретар, на буфер и на всичко друго, което може да потрябва на Крейгар или на мен. Сигурно е най-добре платеният секретар на Драгара.

„Ъъ, шефе?“

„Да?“

„Ъъ, дойде Кийра“.

„А, добре! Покани я да влезе“.

„Ама това е Кийра Крадлата бе, шефе. Сигурен ли си?“

„Напълно, благодаря“.

„Добре де… Да я придружа ли да я държа под око?“

„Не е нужно.“ („Или достатъчно нужно“, помислих си.) „Просто я покани“.

„Добре. Както кажеш“.

Щом вратата се отвори, оставих бумагите и станах. В стаята влезе дребна драгарка. Спомних си с лека насмешка, че я смятах за висока, когато се срещнахме за първи път, но пък тогава бях само на единайсет години. И разбира се, тя все още стърчеше с една глава над мен, но вече бях привикнал с разликата в ръстовете.

Движеше се с лекота и изящество, наподобяващо почти това на Марио. Понесе се към мен и ме поздрави с целувка, от която Коути щеше да изпита ревност, ако беше от ревнивия тип. Отвърнах й с цялата си възможна доброта и я поканих да седне.

Кийра имаше скулесто, по-скоро ъгловато лице, без никакви забележими характеристики — липсата на такива беше типична за дома Джерег.

Тя се остави да я настаня и огледа набързо кантората. Очите й отскачаха от един предмет на друг, отбелязвайки по-интересните вещи. Не беше изненадващо; беше ме учила как да го правя. От друга страна, подозирах, че оглежда не за неща, които биха заинтересували мен.

После ме удостои с усмивка.

— Благодаря ти, че дойде, Кийра — казах с колкото можех повече топлота.

— Приятно ми е — нежно отвърна тя. — Хубав кабинет.

— Благодаря. Как върви бизнесът?

— Не е зле, Влад. Напоследък нямам договорни поръчки, но се оправям и сама. При теб как е?

Поклатих глава.

— Какво, проблеми ли? — попита ме тя, искрено загрижена.

— Пак проявих алчност.

— Ох-ох. Познато ми е. Някой ти предлага нещо твърде голямо, за да го подминеш, нали? Ти не можеш да му устоиш и хлътваш с двата крака?

— Нещо такова.

Тя бавно поклати глава. Тогава се намеси Лойош — плесна с криле и кацна на рамото й. Тя потвърди познанството им, като го почеса под брадичката.

— Последния път, когато ти се случи — заговори Кийра след малко, — трябваше да се биеш с чародей на дома Атира, и то в собствения му замък, доколкото си спомням. Тези неща са нездравословни, Влад.

— Знам, знам. Но си спомни… спечелих.

— С помощ.

— Е… да. Човек винаги може да използва малко помощ.

— Винаги — съгласи се тя. — Което, предполагам, ни води към днешното. Трябва да е нещо много голямо, иначе нямаше да поискаш да дойда.

— Схватлива си, както винаги — казах. — Не само е голямо, ами и гадно. Не мога да рискувам някой да разбере. Надявам се, че никой не те е видял да влизаш; не мога да рискувам някои среди да предположат, че те въвеждам в това, което става.

— Никой не ме видя — увери ме тя.

Кимнах. Познавах я. Щом казваше, че никой не я е видял, нямах основание да се съмнявам.

— Но — продължи тя — твоите хора какво ще кажат, като разберат, че се срещаш с мен в кантората си? Да не си помислят, че най-после си „нагазил в джунглата“? — Усмихна се леко. Пробваше дали ще клъвна. Знаеше си реномето.

— Няма проблем — отвърнах. — Просто ще пусна слуха, че сме любовници от години.

Тя се засмя.

— Виж, това е идея, Влад! Трябваше да се сетим преди много цикли!

Този път се засмях аз.

— А твоите хора какво ще кажат тогава? Кийра Крадлата ходи с източняк? Тц, тц.

— Нищо няма да кажат — сухо отвърна тя. — Имам си приятел, който върши „работа“.

— Та като стана дума…

— Да. По работата. Предполагам, че трябва да ти се открадне нещо.

Кимнах.

— Да познаваш някой си лорд Мелар, от дома Джерег? Мисля, че официално е граф или херцог, нещо такова.

Очите й леко се разшириха.

— С голяма игра си се захванал, а, Влад? Определено си нагазил в дълбокото. Познавам го, и още как. Помагала съм му един-два пъти.

— Но не наскоро — казах със свито сърце.

Тя ме погледна озадачено, но не попита какво имам предвид.

— Не, през последните няколко месеца не съм. Не беше нищо сериозно, и двата пъти. Просто размяна на услуги — знаеш как става.

Кимнах, много облекчено.

— Не ти е приятел или нещо такова, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Просто си правихме разни дребни услуги. Нищо не му дължа.

— Хубаво. И като стана думи за дългове, между другото… — Сложих на бюрото една кесия с петстотин златни империала. Засега тя не посегна към нея, естествено.

— Искаш да ти дължа още една услуга?

— Обичам да си ми длъжник — отвърна тя весело. — Казвай, какво от нещата му ти трябва?

— Което и да е от много неща. Част от облеклото му ще е добре. Коса ще е отлично. Всичко, което дълго време е било свързано с него.

Тя отново поклати глава, с насмешлива тъга.

— Пак ли вашето източно вещерство, Влад?

— Всъщност да — признах. — Нали ни знаеш, все обичаме да си поддържаме формата и прочие.

— Ясно. — Тя взе кесията и стана. — Добре, имаш го. Не мисля, че ще ми отнеме повече от ден-два.

— Не е бързо — излъгах учтиво, станах и я изпратих с поклон.

— Колко време мислиш, че ще й отнеме? — попита Крейгар.

— А ти от колко време дебнеш там?

— Отскоро.

Поклатих глава отвратено.

— Няма да се изненадам, ако го получим още утре.

— Не е зле. Говори ли с Деймар?

— Да.

— И?

Обясних му резултата от разговора ни. На техническите подробности около вещерството само сви рамене, но общо взето го схвана. Изсмя се, като му казах, че Деймар се е спазарил да го включа в заклинанието, и попита:

— Е, мислиш ли, че ще стане?

— Деймар смята, че ще стане. И аз смятам, че ще стане.

Този отговор сякаш го задоволи.

— Значи не правим нищо, докато не се обади Кийра, нали?

— Да.

— Добре. Щото мисля да поспя малко.

— Грешка.

— Сега пък какво, о, повелителю?

— Ставаш гаден като Лойош.

„Това пък какво трябва да означава, шефе?“

„Млъквай, Лойош“.

„Слушам, шефе“.

Събрах бележките за Мелар, които четях, и ги връчих на Крейгар.

— Чети. И ми кажи какво мислиш.

Той ги прелисти набързо.

— Ама то много бе!

— Мда.

— Виж какво, Влад. Очите ми направо се затварят самички. Какво ще кажеш за утре?

— Чети.

Той въздъхна и започна да чете.

— Знаеш ли какво ме удивлява, Влад?

— Какво?

— Има нещо странно около тоя тип, откакто за първи път се е появил в организацията.

— Какво имаш предвид?

Той прелисти набързо бележките и продължи:

— Твърде бързо се е издигал. Само за десетина години се е добрал от едното нищо чак до върха. Адски бързо е. Не съм чувал за някой друг освен теб да се движи толкова бързо, а ти си имаш извинение, че си източняк.

— Имам предвид… виж — продължи той. — Започва с пазенето на някакъв малък бардак. Бияч. Само след година вече държи бардака; след още година има още десет. За осем години е завъртял територия по-голяма от твоята. Година след това затрива Терион и заема мястото му в съвета. След още година свива фондовете на съвета и духва. Все едно че цялата тая работа я е намислил още в самото начало.

— Хм. Разбирам за какво говориш, но десет години не са ли твърде много за уреждане само на една работа?

— Пак мислиш като същество от Изтока, Влад. Не е много, ако очакваш да живееш две-три хиляди години.

Кимнах и се позамислих.

— Не мога да го разбера, Крейгар — казах накрая. — Колко злато е прибрал?

— Девет милиона — отвърна той почти с благоговение.

— Така. Значи сумата е голяма. Това е адски много. Аз една десета да имах от това, щях да зарежа работата. Но ти би ли зарязал за нея положението си в съвета?

Крейгар понечи да отговори и спря.

Продължих.

— А и това не е единственият начин да се приберат девет милиона. Не е най-добрият, нито е най-бързият или най-лесният. Могъл е да действа независимо и да натрупа много повече за десет години. Могъл е да влага в Драконовия трезор и най-малкото да го удвои, а не да поема такъв риск като с това.

Крейгар кимна.

— Така е. Искаш да кажеш, че не златото му е целта?

— Изобщо. Допускам, че изведнъж са му дотрябвали няколко милиона, и това е бил единственият начин да си ги набави бързо.

— Не знам, Влад. Само като гледам цялата биография, определено ми се струва, че го е замислил от самото начало.

— Но защо, Крейгар? Никой не се издига толкова високо, до място в съвета, заради пари. Трябва да те интересува властта или нещо такова…

— Е, ти би трябвало да знаеш — изхили се той.

— … и никой не зарязва толкова власт, освен ако не му се наложи.

— Може да е загубил интерес към нея — каза той. — Може би просто е изпитвал тръпката да се добере до върха, а след като е стигнал, е минал на друга тръпка.

— Ако е това — отбелязах, — ще си ги получи тръпките, и то какви. Но това не противоречи ли на теорията ти за „Планирал го е всичко от самото начало“?

— Предполагам, че да. Започвам да добивам чувството, че нямаме достатъчно информация. Правим само предположения.

— Съвсем вярно. Тогава би ли започнал да събираш информация, а?

— Аз ли? Виж, Влад, оставил съм си ботушите в дюкяна да им сменят табаните. Що не наемем някое лакейче да ни свърши крачната работа, а?

Казах му къде може да си го намери лакейчето и какво може да го накара да му направи.

Той въздъхна.

— Добре, отивам. Ти над какво ще работиш?

Помислих малко.

— Няколко неща. Първо, ще се опитам да измисля някоя достатъчно добра причина някой изведнъж да реши да напусне съвета по такъв начин, че да накара целия дом Джерег да тръгне по задника му. Също така ще проверя някои работи с шпионския кръг на Мороулан и ще се свържа с нашите хора. Искам да изровя колкото може повече информация и няма да навреди, ако го правим и двамата. След това… мисля да посетя лейди Алийра.

Крейгар беше стигнал почти до вратата, но когато млъкнах, изведнъж се обърна и попита невярващо:

— Кого?

— Алийра е’Кийрон от дома на Дракона, братовчедката на Мороу…

— Знам коя е, просто не можах да повярвам, че съм чул добре. Като си тръгнал така, що не питаш направо Императрицата?

— Имам няколко въпроса около този тип, които искам да изясня, а за тия работи тя е добра. Защо не? Бяхме приятели за известно време.

— Шефе, та тя е дракон. Те не приемат убийството. Смятат го за престъпление. Ако идеш при нея и…

— Крейгар — прекъснах го, — изобщо не съм казвал, че се каня да ида при нея и да й кажа: „Виж сега, Алийра, опитвам се да го убия тоя тип, какво ще кажеш да ми помогнеш да го уредя?“. Признай ми поне малко финес, а? Трябва само да измислим за пред нея някакво добро обяснение за интереса ни към Мелар и тя с радост ще помогне.

— Само едно „добро обяснение“, а? Просто от любопитство, имаш ли някаква представа как точно да намериш такова обяснение?

— Между другото, имам — отвърнах му гадно. — Най-лесното нещо на света. Просто ти го възлагам.

— На мен? По дяволите, Влад, ти вече ме затрупа с работа, все едно да се мъча да измисля несъществуващо събитие, предлагащо недостатъчно основание за един изчезнал джерег да направи невъзможното. Не мога да…

— Можеш, разбира се. Разчитам на теб.

— Я иди да смучеш яйца на йенди. Как?

— Все ще измислиш нещо.