Джими Хейз и Мюриъл

II

Джими Хейз стана любимеца на лагера. Той притежаваше неизчерпаем запас от добродушие и приятен безобиден хумор, които се ценят високо в лагерния живот. И никога не се делеше от своята рогата жаба. В пазвата му по време на езда, на коляното или на рамото му в лагера, под одеялото нощем — грозната твар никога не се отделяше от него.

Джими беше шегаджия от онзи тип, който преобладава в селските райони на Запад а и Юга. Той не умееше да измисли нещо оригинално или да импровизира, а си беше създал някаква своя представа за комичното и се придържаше неотлъчно към нея. Беше решил, че е много смешно да има до себе си дресирана рогата жаба с червена панделка и да забавлява с нея приятелите си. Това беше сполучливо хрумване, защо да не го увековечи?

Трудно е да се определят чувствата, които изпитваха един към друг Джими и неговата жаба. Способна ли е рогатата жаба на трайна привързаност — това е тема, по която още не са свиквани симпозиуми. По-лесно е да се досетим за чувствата на Джими. Мюриъл беше бисерът на неговото остроумие и тъкмо в това й качество той беше нежно привързан към нея. Ловеше й мухи, прикътваше я да я предпазва от студения северен вятър. Вярно, неговите грижи бяха донякъде егоистични, но въпреки това, когато дойде време, тя му се отплати стократно. Малко ли други Мюриъл също тъй щедро са се отплащали на други Джимита за тяхната не дотам дълбока привързаност?

Джими не спечели от раз пълното признание на другарите си. Те го обичаха заради простодушието и шегите му, но над него все още висеше тежкият меч на отсрочената присъда. Животът на граничарите не се свежда само до майтапи в лагера. Налага се да се дебнат конекрадци, да се ловят опасни престъпници, да се биеш с всякакви главорези, да засичаш в чапарала бандити и да въвеждаш закон и порядък под дулото на барабанлията. Джими според собствените му думи е бил „най-общо казано каубой“; той нямаше опит във военните действия по границата. Ето защо граничарите усилено гадаеха как ли ще се държи той, когато край ушите му засвистят куршуми. Защото, нека си го кажем, честта и самочувствието на всяка гранична част зависят от личното мъжество на всеки неин воин.

Два месеца на границата цареше спокойствие. Граничарите си въртяха палците в лагера. А после — за радост на умиращите от скука пазители на границата — Себастиано Салдар, прословут мексикански главорез и крадец на добитък, прекоси с шайката си Рио Гранде и започна да опустошава Тексас. Сега вече имаше основания да се предполага, че много скоро Джими Хейз ще има възможност да покаже какво струва. Отрядът преследваше неотстъпно бандитите, но Салдар и хората му яздеха като Локинвар и беше трудно да бъдат настигнати.

Една вечер преди залез, след дълъг преход граничарите се спряха да вечерят. Уморените коне пръхтяха неразседлани. Момчетата се заловиха да пържат бекон и да варят кафе. Най-неочаквано от гъсталаците изскочиха Себастиано Салдар и бандата му и се нахвърлиха върху граничарите, като стреляха с барабанлиите и надаваха неистови крясъци. Пълна изненада. Граничарите взеха да псуват и грабнаха винчестерите; но нападението се оказа само една демонстрация в чисто мексикански стил. След цялата олелия нападателите отпратиха надолу по реката с оглушителни викове. Граничарите се метнаха на конете и се спуснаха да ги гонят. Но след по-малко от две мили конете им толкова се задъхаха, че лейтенант Манинг даде заповед да прекратят гонитбата и да се върнат в лагера.

И едва тогава се разбра, че Джими Хейз липсва. Някой си спомни, че в началото на нападението го е видял да тича към коня си, но след това никой не го беше зърнал. Съмна се, но Джими все още го нямаше. Като допуснаха, че може да лежи някъде ранен или убит, момчетата претърсиха цялата околност. Напразно. Тогава тръгнаха по следите на бандата на Салдар, ала тя сякаш бе пропаднала вдън земя. Манинг реши, че след театралното си сбогуване коварният мексиканец се е върнал през реката. И наистина, нямаше никакви сведения за други негови набези.

Това даде на граничарите време да обмислят положението. Както вече беше казано, честта и самочувствието на граничния отряд зависят от личното мъжество на отделните хора. И сега те бяха уверени, че още при първите мексикански куршуми Джими го е ударил на бяг. Друг извод не можеше да има. Бък Дейвис добре помнеше, че мексиканците не бяха дали нито един изстрел, след като той беше видял Джими да тича към коня си. Следователно, не е възможно той да е убит. Не, той просто е избягал от първия си бой и не желае да се върне, защото знае, че презрението на другарите е много по-страшно от дулата на вражеските пушки.

И тъй, в отряда на Манинг от граничния батальон на Маклийн настъпи униние. Това беше първото петно върху тяхното знаме. В цялата история на граничната служба нямаше случай някой да се е проявил като страхливец. Всички те обичаха Джими Хейз и това утежняваше положението.

Минаха дни, седмици, месеци, а облакът на неизмития позор продължаваше да виси над лагера.