1

Огромната армия на Порфирио Диас стоеше пред стените на древния град Пуебло и въпреки ожесточените сражения почти всички бяха в добро настроение. Само още ден или два и Пуебло щеше да падне, а тогава… напред към Мексико! Да живее Диас! Да живее революцията!

Докато часовите кръстосваха насам-натам, зорко наблюдавайки околността, по-голямата част от огромната войска почиваше. Войниците спяха или разговаряха с приглушени гласове, защото генерал Диас много държеше на дисциплината.

Във вътрешността на лагера бяха скупчени двуколките и каруците на готвачите, сякаш сгушени, за да се пазят от студа. От импровизирания кокошарник се носеше кудкудякането на кокошки. От време на време плахо се размърдваше някоя крава или коза. Наблизо проплака бебе, но бързо бе успокоено.

Подготвяйки се за нощта, жените тихо бъбреха, а малките огньове постепенно гаснеха, превръщайки се в жарава.

— Казват, генерал Маркес тръгнал от Мексико Сити насам, за да подсили гарнизона.

— Пфу, старият страхливец! Да не бяха го натирили, би предпочел да си остане в Мексико! Преди да стигне Пуебло, нашият генерал вече ще е стъпил в града.

Седнала на земята с опрян на една каруца гръб, Джини безделничеше, пропускайки покрай ушите си „бръщолевенето около лагерния огън“, както сама се изразяваше. Тя се ослушваше за нечии стъпки. Очите й търсеха в далечината силуета на един мъж, който трябваше да се приближи с привичната си изящна, грациозна като на пантера походка. Нейният мъж. Нейният съпруг. Защо ли съвета при генерал Диас се бе проточил толкова дълго?

Мъждукащата светлина на въглените в нозете й осветяваше чертите на младата жена, но косата й бе дискретно скрита под черен шал, един от онези, така наречени „ребозо“. Подобно на останалите жени, тя носеше дълга до глезените червена рокля и бяла блуза с дълбоко деколте, която едва скриваше раменете й. Дори и в светлината на огъня златистокафявата кожа на Джини бе малко по-светла от тази на останалите жени. Ако се взреше отблизо в продълговатите й очи, човек потъваше в дълбока, тайнствена зелена бездна. Младата жена имаше високи скули, изящна брадичка с трапчинка, която я правеше да изглежда решителна и своенравна, и уста, будеща у мъжете желание за целувка. „Уста на куртизанка“, както я бе нарекъл някога братовчед й Пиер, когато едва шестнадесетгодишна, още полудете, полужена, Джини мислеше единствено за своя първи бал, на който щеше да бъде представена на краля и кралицата на франция. Толкова много неща се бяха случили от тогава! Въпреки необузданата си младежка фантазия, момичето никога не бе и помисляло, че тя, влюбената в танците, флиртовете и красивите дрехи, ще седи тук, облечена като мексиканска селянка и с боси нозе ще клечи край огъня, очаквайки мъжа си.

Леко уморена, Джини облегна глава на колелото на каруцата и ребозото й се свлече, така че изпод него се показаха няколко меднозлатисти къдрици, които паднаха върху лицето й. Защо се бави Стив? Случайно ли бе това, че генерал Диас задържаше офицерите по-дълго от обичайното? До този момент те бяха изчаквали гладът да изтощи гарнизона на Пуебло, но сега, когато Маркес идваше от запад, генералът може би щеше да сметне, че е настъпил подходящият момент да сложи край на играта на котка и мишка и най-сетне да заповяда на войската си да удари града. Крайно време бе! Армията трябва да воюва, без да се задържа дълго на едно място. След това щяха да потеглят към Мексико Сити, а после…

На Джини й бе трудно да си представи, че някога всичко това щеше да свърши. Къде щяха да отидат след това? Какво щеше да прави тя? Едно бе сигурно, каквото и решение да вземеше Стив, той никога нямаше да я изостави. Прекалено много бяха изстрадали заедно и момичето вече не бе в състояние да понесе евентуална раздяла.

— Ти, зеленоока магьоснице, направи така, че съвсем да загубя ума си по тебе. Ти си единствената жена, от която имам нужда — бе прошепнал той в онази нощ, когато пристигна във Вера Круз, за да я вземе със себе си. На другата сутрин корабът трябваше да отпътува. Момичето все още изтръпваше при мисълта, че корабът би могъл да вдигне платна един ден по-рано.

— Какво щеше да правиш, ако бях заминала?

— Мислиш ли, че толкова лесно щях да те оставя да ми се изплъзнеш? Щях да стана пират и да завзема кораба още преди Монтерей, а после, малка вещице, щях да те оставя да се удавиш, като наказание за бягството.

Мисълта, че той въпреки всичко я обичаше, караше Джини да трепери от радост. Бяха се обичали през цялото време, от самото начало, но никой не искаше да си го признае. Колко време бяха пропилели! Тя притвори очи, а на устните й трепна усмивка. Когато ненадейно дочу гласа на мъжа си подскочи.

— Колко вълшебно изглеждаш, дори когато спиш, скъпа моя! — той се отпусна до нея. Устните му докоснаха слепоочията й. — Мили Боже, бих пийнал нещо! Генералът е наредил да поддържат голям огън дори и в нощ като тази. Отгоре на всичко куртките ни трябваше да са закопчани догоре… и нито едно разкопчано копче. — Още докато изричаше тези думи той нетърпеливо разкопчаваше досадните копчета.

— Дай да ти помогна, за да не се налага отново да шия копчетата на куртката ти! Ще ти донеса и нещо за пиене. Истински щастливец си с толкова опитна войнишка съпруга. — Джини се притисна към него, косата й погали лицето му, докато той обвиваше ръка около кръста й.

— Толкова изкусителна си и прекалено красива, за да останеш войнишка съпруга. Дори генералът е на това мнение.

— Генералът! О, Стив… — Джини ококори големите си зелени очи, но веднага след това полувиновно, полувъзмутено сведе поглед.

— Да, генералът! Погледни ме в очите, иначе ще реша, че на съвестта ти тежи нещо повече от някой обикновен флирт.

— Но аз… аз не съм флиртувала! Просто вятърът свлече ребозото ми и генералът, който точно тогава минаваше с коня си покрай мен, ме загледа! Какво можех да сторя? Усмихна ми се, а аз му отвърнах. Помислих си, че навярно е разбрал коя съм.

Все още в обятията на Стив, който я притискаше към себе си, Джини видя на устните му така добре познатата й полунасмешлива, полунежна усмивка.

— Ах ти, безсрамна зеленоочке — нежно промърмори той. — Надявах се, че няма да се изпречиш на пътя на дон Порфирио. Но както изглежда… — той шеговито спря и с въздишка на облекчение свали куртката.

— За Бога, Стив, какво каза той?

— Ситуацията е наистина заплетена, знаеш ли. Той не знае коя си — мислиш ли, че бих си направили труда, да му разказвам за теб? Генералът заповяда на Феликс да те открие и помоли да му направиш компания тази вечер. Изглежда наистина си го впечатлила.

— О, не!

— О, да! И тогава на бедния Феликс се падна тежката задача тактично да му обясни, че ти не си малка френска повлекана, помъкнала се подир някой войник. Естествено, бях в неведение за това, чак до края на съвещанието, когато ми стана ясно защо генералът през цялото време ми хвърляше такива буреносни погледи.

— Не може да е бил толкова сърдит, Стив, мисля, че преувеличаваш.

— Ни най-малко, скъпа. Закъснях, защото след като отпрати другите, генералът ме помолил да остана. Недвусмислено ми даде да разбера, че не му е приятно моята съпруга да следва войската подобно на някоя обикновена лека жена. В края на краищата съм бил един Алварадо, а ти — дъщеря на сенатор от Съединените щати. Какво щяло да стане, когато триумфално влезем в Пуебло, а по-късно и в Мексико Сити. Когато чуждестранните вестници узнаят за тази история — провлаченият му, саркастичен глас я накара да изтръпне от ужас. Дали й се сърдеше? Дали генералът наистина бе толкова гневен?

Джини бе взела куртката на Стив, по навик я бе сгънала и я гладеше с ръка. Само така успя да издържи на пронизващия син поглед.

— А ако това стане?

— Генералът не иска светът да си помисли, че Мексико е страна на варвари. А в другите страни не е прието жени да следват войската!

— Няма да ме отпратиш, нали! Той не може…

Когато Стив повдигна брадичката й с дългите си мургави пръсти, гласът му бе изгубил саркастичната си нотка.

— Никъде няма да те пращам, скъпа моя, но се боя, че когато превземем Пуебло, ще получиш нова задача.

— Не искам…

— Ако за малко си затвориш устата, ще мога да ти обясня всичко. Генералът каза, че имал нужда от секретарка. Някой, който да внася ред в книжата му и който умее добре да пише и превежда. С други думи, официално ще бъдеш зачислена към неговия щаб и прелестното ти личице ще краси щабквартирата на генерал Диас. Знаеш, че пленниците често не знаят нито дума испански, а ти се оправяш с немския и италианския, нали? А френският ти, скъпа, винаги е бил отличен. Навярно Дон Порфирио смята, че една хубава женичка в щаба му ще направи добро впечатление. Без съмнение, вестниците ще бъдат впечатлени.

— А ние, кога ще имаме време един за друг?

Този път той се усмихна и се наведе към нея, за да я целуне.

— Наредено ми е, вие, мадам, веднага да получите подходяща квартира. И за щастие, тъй като все още съм ви съпруг, ще имам честта да я споделям с вас — най-малкото, поне през нощта! Така че нямаш извинение, ако занемариш съпружеските си задължения.

— Значи не си сърдит?

— Какво щеше да сториш, ако бях?

Очите й блестяха.

— Щях да покажа зъбите си! Още повече, че всъщност вината е моя.

Той уви косата й около дланта си подобно на въже и я придърпа към себе си.

— Ти си една малка, пръскаща искри котка. Дявол знае, защо си търся белята с теб. Много те моля в присъствието на генерала да обуздаваш буйния си темперамент и си държиш език зад зъбите. Той очаква, че ще си има работа с дама.

— Когато е необходимо, мога да се държа и като дама! — Джини направи гримаса, притисна се още по-плътно към него и обви ръце около врата му. — Но не тази вечер и не пред теб — бързо прошепна тя, преди той да притисне устни към нейните.

Двамата бяха свързани от необяснима връзка — страст, но и нещо много по-дълбоко, нещо, родило се през онази година и половина, през която бяха воювали, а помежду им се изпречваше недоверие и подозрителност, но дори и тогава никой от тях не бе в състояние да устои на привличането на другия.

Стив Морган бе първият мъж в живота на Джини. Той прояви неподозирана нежност и грижовност, като се има предвид егоизмът, отличаващ отношенията му с жените. Тя още от самото начало бе влюбена в него, но грубото държание и избухливостта му бяха превърнали първоначалното й момичешко влечение в омраза. И тогава той я бе отвлякъл и Джини започна да се бои от него — от непреклонния му, арогантен характер и избухливост, когато му се противопоставяше. И въпреки всичко той бе не само неин господар, но и любовник, а тялото й тръпнеше в очакване на ласките му, въпреки че духът й се противеше на безсърдечния начин, по който се отнасяше с нея. Едва много по-късно, след изживяния шок от откритието, че Стив Морган е известен в Мексико под името Естебан Алварадо, член на богатата и уважавана фамилия Алварадо, а и след като узна, че дядо му бе помогнал за тяхната сватба, Джини си даде сметка, че го обича.

Сега тя, сънена и доволна в обятията на мъжа си, лежеше върху носилката за ранени в каруцата, склонила глава на рамото на Стив. Тя го обичаше. През ужасните, дълги месеци, през който мислеше, че е загинал от куршумите на една френска наказателна рота, Джини бе имала и други мъже, но не бе обичала никого от тях, ако и понякога тялото й да бе изпитвало наслада. Тогава Стив се бе появил отново и дори против волята си и въпреки безумната ревност, от която бе обзет, той трябваше да признае, че е влюбен в нея.

„Нищо вече не може да ни раздели, абсолютно нищо“ — мислеше си Джини. Не можеше да си обясни, защо точно сега й хрумна тази мисъл и защо бе този смътен страх, обхванал душата й, докато заспиваше. Джини се притисна под завивката към Стив, който несъзнателно още по-здраво я стисна в прегръдката си. Най-сетне бяха заедно и въпреки че на сутринта отново се налагаше да се воюва за Пуебло, Джини знаеше, че заради нея Стив ще обуздае безразсъдния си темперамент.

Със своите многобройни кули и катедрали Пуебло лежеше пред тях в очакване да бъде превзета, подобно на жена, която осъзнавайки безнадеждността на положението си, се примирява с неизбежната си участ. Вече повече от месец Порфирио Диас държеше в шах защитниците на града, като бе обсадил предните императорски постове и просто изчакваше. Няколкото кървави престрелки едва ли можеха да се нарекат битки, но сега търпението на Диас се бе изчерпило. Генерал Маркес, начело на подбрана от самия него кавалерия, бе разкъсал „стоманения пръстен“, сключен от Ескобедо около обсадения град Керетаро. В Мексико Сити генерал Маркес се бе опитал да събере още хора и средства за изгубената кауза на император Максимилиан. Говореше се, че след неуспехите в Мексико сега напредвал с хората си към Пуебло. На Джини, която заедно с офицерите от щаба на генерал Диас чакаше в една малка постройка, определена от него за щабквартира на армията му, този хладен, ясен ден изглеждаше някак нереален. Въпреки напрежението мъжете се шегуваха с нея и я закачаха. Когато генералът не бе на близо, те я наричаха „la teniente“, лавкаджийката. Със своята бяла муселинена рокля и с прибраната си назад коса, завита на кок, Джини кръстосваше тясното преддверие от прозореца до вратата или се опитваше да подреди документите в черни лачени кутии. Генералът бе решил да продължи колкото е възможно по-бързо напред, това бе ясно. Но дали Пуебло наистина щеше да падне толкова лесно, колкото Диас си мислеше? Цяла сутрин пристигаха пратеници, яхнали разпенени коне, и носеха на генерала рапорти за хода на битката. Към обяд в щабквартирата пристигна полковник Феликс, който не пропусна да дари Джини с шеговита усмивка.

— С падането на нощта сме вътре — прошепна й той, преди да изчезна в кабинета на генерала, а окуражителните му думи и приятелска усмивка накараха момичето да въздъхне с облекчение.

Не след дълго генералът я извика в кабинета си. С едва загатната усмивка той издиктува писмо до президентът Хуарес, с което му съобщаваше, че преговорите за предаването на Пуебло са вече в ход и че още същия ден, 4-ти април 1867 година, градът ще бъде превзет в името на господин президента.

След като писмото бе грижливо подпечатано, сложено в куриерска чанта и поверено на един млад офицер, генерал Диас се облегна назад върху стола си. Запали цигара и заразглежда с несдържано южняшко любопитство младата жена, седяща срещу него.

Тридесет годишният генерал Порфирио Диас бе силен и, въпреки грубите черти на лицето си, хубав мъж, с правилен нос и светла креолска кожа, ако и във вените му да течеше и индианска кръв.

— Значи сте жена на Естебан Алварадо, госпожо? Трябва да призная, че си ви представях малко по-иначе. Още повече, след като Феликс, този негодник, ми обясни, че сте жената, която лично дон Франсиско Алварадо е избрал за годеница на Естебан. — Забелязал смущението й, той се изсмя с пълно гърло. — Но горещото настояване на капитан Алварадо да замине за Вера Круз трябваше да ме наведе на мисълта, че сте красавица… спор между влюбени, а? А сега, предполагам, вие двамата не бихте понесли да ви разделят отново? След като ви видях, всичко това не ми изглежда толкова необяснимо.

Кафявите му очи издавах искрено удивление и Джини не знаеше как да се държи.

— Много сте мил, генерале — отвърна тя и зъбите му проблеснаха изпод увисналите мустаци, с които той толкова много се гордееше.

— Трябва да ме запознаете с етикета и нравите на висшето общество, госпожо. Почти цял живот съм бил войник, но възнамерявам да сторя от себе си нещо повече от това… малко по-късно може би, нали? Естебан ми разказа, че сте израснала във Франция и много сте пътувала из Европа. Някой друг път, когато имаме повече време, ще ми разкажете за Европа. С позволението на съпруга ви, разбира се — с дяволито намигване добави той.

Сега Джини открито му се усмихна. Значи, когато пожелаеше Диас, Тигърът на Юга, суровият войн, можеше да бъде и галантен! Джини намираше, че ако си направи труда, той би могъл да бъде истински изискан, а тъй като изходът на битката, която все още се водеше пред стените на Пуебло очевидно малко го интересуваше, притесненията й се стопиха и двамата прекараха повече от час, бъбрейки приятелски. Генералът любопитно я разпитваше за европейските жени и нрави.

Много по-късно през нощта, пред изстиналата вечеря в едно студено помещение, Джини описваше на Стив приятния следобед, прекаран с генерала. През полуотворения прозорец до тях долитаха крясъци и шумът от нощни гуляи. Войниците празнуваха победата си така както всяка победоносна войска по света.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да си при тях? — подпряна на камината, дяволито попита Джини, отпивайки глътка превъзходно френско шампанско, което Стив бе намерил при разграбването на града.

— Мисля, че генералът не би допуснал нещо подобно за свой офицер — бавно рече той, намигвайки й. — Освен това в последно време не понасям изнасилванията. — Тя го наблюдаваше как изпразва чашата си и я поставя на масата. Джини стоеше там, облечена в дреха, под която в светлината на огъня се очертаваше изящното й тяло, и забеляза, че Стив я наблюдава с потъмнели очи.

Тук, в тази малка стая, те сякаш бяха безкрайно сами и далеч от останалите.

Джини почувства желание да напусне мястото си край камината и босонога да се приближи към мъжа си; за да се хвърли на гърдите му, да увие ръце около врата му и силно да се притисне към него.

— Стив… — тя не можеше да облече в думи неопределения си страх. А и как би могла, когато не знаеше от какво и защо се бои. Имаше някакво неясно предчувствие, сякаш полъх от крило на пеперуда бе погалил страните й. Изпитваше дълбоко, инстинктивно желание да бъде близо до мъжа си и да се сгуши в силната му прегръдка… завинаги.

— Какво се е случило? Да не би да се безпокоиш за нещо?

Сега той щеше да й каже, че навярно не бива да съпровожда войската, отправяща се към Мексико и Джини нямаше да го понесе!

— Няма нищо, абсолютно нищо — прошепна тя и устните им се докоснаха.

След това направи усилие да си придаде безгрижен вид и да отвърне на въпросителния му поглед.

— Може би просто искам да се убедя дали би изнасилил мен.

Когато заспиваха, огънят вече бе само изтляваща жарава. На сутринта неясните нощни тревоги на Джини отстъпиха пред реалността на настъпващия ден. Бе се наложило Стив да излезе съвсем рано и след една бърза закуска да се опита да събере войниците от ротата си, които още празнуваха. Джини имаше достатъчно време да се погрижи за себе си, преди да се появи пред генерала и останалите офицери от щаба.

Узна, че още същият ден трябва да се отправят към Мексико. Говореше се, че генерал Маркес се бил заврял в Сан Лоренцо и още не можел да реши какво да прави сега, след падането на Пуебло. Стив щеше да продължи да воюва, но днес дори тази мисъл не бе в състояние да я изплаши. Колко лекомислено се бе държала! Чакането пред стените на Пуебло трябва да я бе изнервило… страхът, че ще имат на разположение само няколко мимолетни мига, когато желаеха да прекарат заедно цяла вечност.

Но сега най-сетне щяха да настъпват, Мексико Сити несъмнено щеше да падне подобно на Пуебло и тогава…

Все още не бяха разговаряли за бъдещето, Стив и тя, но бъдеще щеше да има. Каквито и да бяха желанията му, каквото и да възнамеряваше да прави. Джини си спомняше, че Стив си бе избрал едно ранчо край Монтерей и се надяваше той да я отведе там.

„Аз съм омъжена жена — неочаквано помисли тя, — но се чувствам по-скоро като влюбена.“

Така и трябваше да бъде помежду им. Бракът винаги й бе изглеждал нещо блудкаво и отегчително, един вид пленничество и тегоба за жената. Чрез брака хората искаха да се застраховат по отношение чувствата на партньора. След някоя и друга годинка човек започваше да се пита дали изобщо някога е обичал и защо се е клел във вечна обич. Между тях обаче щеше да бъде иначе — Джини никога нямаше да скучае със Стив, той бе толкова непредвидим! Тя трябваше да се погрижи той също никога да не се отегчи от нея!

В такива мисли бе потънала Джини, докато сръчно подреждаше книжата на генерала. Тениенте, предишният му секретар, с видимо облекчение бе оставил всичко в ръцете на госпожа Алварадо. С напредването на деня Джини установи, че в щабквартирата на генерал Диас цари трескаво оживление. Като умел пълководец той бе предоставил на хората си няколко часа, за да отпразнуват победата, а след това още няколко, за да си починат от гуляите. Междувременно пленниците, чийто живот имаше някаква стойност за победителите, кръстосваха килиите си, долавяха шума от празнуването и се измъчваха какво ли ще стане с тях. Когато най-сетне биваха изправяни пред генерала или някой от офицерите му, те бяха изплашени и покорни.

Около десет часа тясното помещение пред кабинета на генерала бе претъпкано. Един от бунтовническите главатари, пристигнал лично, за да информира генерала за настъпването на императорските войски, угоднически се бе облегнал на бюрото, иззад което Джини недвусмислено му даде да разбере, че не би било зле следващият път, когато реши да се доближи до дама, най-напред да се изкъпе. И понеже го бе заговорила на собствения му диалект, мъжът се отдалечи, клатейки глава и хилейки се незлобливо.

Най-тежкото през този ден бяха преводите, които Джини трябваше да прави. Сред защитниците на Пуебло се бяха оказали няколко французи, мъже, женени за мексиканки и останали в Мексико, за да воюват на страната на императора. Чувайки свободният й френски, те я смятаха за предателка и по време на разпитите, водени от самия полковник Феликс Диас, тя непрекъснато трябваше да си дава вид на безразлична. „Ще свикнеш“, повтаряше си тя, което си бе самата истина. Изпитваше състрадание към някои от тези мъже и към елегантните френски офицери. Най-малкото, можеше да бъде сигурна, че Диас е настроен милостиво и те нямаше да бъдат екзекутирани, а щяха да останат в плен, докато победителите решаха какво да правят с тях.

Така протичаше денят в Пуебло, в щаба на генерала, докато останалата част от армията му късно следобед се отправи към Сан Лоренцо, за да прогони Маркес от убежището му. Стив също замина с тях.

2

Времето сякаш никога не бе текло така бавно. Бе средата на май и генерал Диас беше разположил щабквартирата си в малко градче, изникнало около параклиса на Девата от Гваделупа. Зад хълма Тепеяк, съвсем дребни, можеха да бъдат съзрени кулите на величествената катедрала. Войските на генерал Диас, за които вече толкова месеци не познаваха отдих, очакваха заповеди, разквартирувани между малкото градче Гваделупа и красивия Мексико Сити.

Дон Порфирио бе предпазлив във всичко, с което се захванеше. За да не оставя хората си да бездействат, той бе заповядал да се претърсят за укрили се привърженици на императора малките градчета и селца от околността. Най-знатните граждани на Мексико Сити спореха с генерал Маркес и останалите генерали на стопилата се императорска войска, които междувременно бяха успели да се доберат до сравнително доста по-сигурния Мексико Сити.

— Мексико е наша столица! Защо да я разрушаваме? Рано или късно ще разберат, че съпротивата е безполезна и ще се предадат. Междувременно, госпожо, ще чакаме, а вие ще ми давате уроци по френски и английски, нали така?

Генералът бе наследил както фатализма на индианските си предци, така и галантността на испанците. Присъствието на красивата жена в иначе неприветливата му щабквартира без съмнение го радваше. Освен това той се гордееше със способността на Джини да се приспособява и с езиковите й познания. Тя наистина бе същинско злато, при това силна и храбра, съвсем различна от така наречените дами от висшето общество, които той бе срещал преди нея. С нея можеше да разговаря дори за политика и военни стратегии, с изненада установявайки, че тя има учудващо голям опит и в двете области. Истински щастливец бе човекът, взел за съпруга тази удивителна и при това толкова красива жена! Дон Порфирио не бе пропуснал нееднократно да повтори това пред Стив.

— Склонен съм да вярвам, че генералът би желал да те е открил преди мен, скъпа моя — с неудоволствие забеляза една вечер Стив. — Никога преди не е бил толкова любезен с някоя жена. Произведе ме в майор и сега ме прави куриер, което доста често ще ме откъсва от теб. Това ме кара да мисля…

— Стив! Не говориш сериозно, нали? — Тя се облегна на масата и въпросително се втренчи в лицето му. След миг с облекчение забеляза, че мъжът й се усмихва.

— Това за произвеждането ми в майор и за куриерската служба е сериозно, но — проклятие — трябва да призная, че и сам имам вина за това. Станал съм доста нетърпелив, киснейки тук заедно с останалите и чудейки се как да прекарвам времето си, особено откакто ти, скъпа моя, по цял ден си толкова заета.

— Но това значи, че ще отсъстваш с дни! — проплака тя. — Ще се отегчавам до смърт.

— Можеш да завъртиш главата на дон Порфирио и на всичките му офицери, а също и на американските войници, разквартирувани в Текскоко.

— Каза, че ще ме напердашиш, ако забележиш, че заглеждам някой чужд мъж!

— Ще го сторя, ако те хвана да го правиш. Така че бъди дискретна.

Тя прехапа устни, тъй като не можеше да разбере дали Стив говори сериозно или не. Дали това не бе тактично предупреждение, че ако по време на пътуванията срещнеше някое хубавичко личице, той би приел евентуално прегрешение? „Все още не го познавам достатъчно добре, за да съм сигурна“ — мислеше си Джини, докато продължаваше въпросително да го гледа в очите.

Стив за кой ли път се удиви колко е красива с тези зелени, леко издължени и тайнствени като на циганка очи, с прасковената си кожа, блестяща в светлината на огъня великолепната, меднозлатиста коса, спускаща се като було от двете страни на лицето й, докато тя, толкова сериозна, се взираше в мъжа си. Мисълта, че толкова леко и незабележимо бе завладяла сърцето му, го плашеше.

Като си помислеше само, че от всички жени, които познаваше, единствено тя притежаваше властта да пробуди у него примитивна, дива ревност… също и властта да го накара да признае дори и пред самия себе си, че не може да живее без нея. Още от първата им среща незабележимо се бе промъкнала в сърцето му, докато неочаквано, подобно на светкавица не го озари мисълта, че наистина я обича.

Докато предишните му връзки с жените бяха белязани от егоизма му, Стив Морган бе направил опит да разбере това момиче и да се вживее в настроенията й. Нещо я безпокоеше. Какво ли? Той нежно я притегли към себе си и безмълвно започна да я гали. Усети тихото потръпване на тялото й под дланите си, когато с едва доловима въздишка се прислони на рамото му. За какво ли мислеше?

Джини мислеше за здравата, неразрушима връзка помежду им. Не просто връзка на плътта, но и духовна. Винаги когато подобно на сега лежаха толкова близо един до друг и голите им тела се докосваха, желанието бе с тях. Но имаше и нещо друго, нещо дълбоко, някаква потребност от другия и споделена радост от това отново да бъдат заедно. Само ако можеше да го разбере по-добре! С примирение бе понесла и най-ужасните му настроения — саркастичните забележки за предишния й живот и дори непоносимата му избухливост, защото си бе дала сметка, че го обича. Сега той почти неизменно бе нежен и мил с нея, въпреки че понякога, когато не бе в настроение, в гласа му можеше да прозвучи и някоя по-остра нотка. Но тя го обичаше. Каквото и да се бе случило помежду им, колкото и сериозно да я бе наранявал, тя го обичаше и единственият й страх бе да не го загуби, да стане свидетелка как отново се преобразява в онзи груб, всяващ страх непознат, който с едно повдигане на веждите или суров поглед можеше да я накара да изпита почти физическа болка.

Откакто бе признал любовта си към нея, една от пречките помежду им се бе срутила. Сега имаха нужда единствено от време. Време да привикнат един с друг, да се научат по-добре да се разбират. Време, за да отстранят всички прегради помежду си.

С нежността, с която от известно време я даряваше, Стив отметна косата от челото й и залепи върху шията и бузата й нежна, едва доловима целувка.

Джини внезапно разбра, че безпокойството й не му е убягнало дори и без да й задава въпроси. Той бе започнал да вниква в скрития й вътрешен живот.

— Обичам те, Стив, само теб.

— Зная, любима, аз също те обичам.

Нямаше нужда от повече думи. В подобни мигове, въпреки че повтаряха баналностите, използвани от всички влюбени по света, тя почти не вярваше, че й се бе удало да го накара да се влюби в нея. Никога не я напускаше усещането, че раздялата с нея не му коства нищо или че я наблюдава с присъщата си подигравателна усмивка, сякаш почти не го е грижа и само си играе с нея. Както често й бе казвал по-рано: „С прегръдките си, които могат да залеят целия свят и с непресъхващите си сълзи, жените обичат да правят от брака капан за мъжете…“ Бе решена да не постъпва така. Не бе от този тип жени. Дали Стив вече го бе разбрал?

Прегръдката на съпруга й и нежните любовни слова, които шепнеше в ухото й, накараха Джини да забрави страховете си и тя, без да мисли за нищо, се отдаде на страстта. Колкото и често и колкото и далеч да трябваше да пътува, Стив винаги щеше да се завръща при нея и Джини винаги щеше да го очаква. Съдбата ги бе събрала, а любовта щеше да ги свърже завинаги.

На сутринта Стив излезе съвсем рано и когато пристигна покрития с прах пратеник от Керетаро, Джини вече седеше в преддверието към кабинета на генерала зад малката дървена маса, която й служеше като бюро. Керетаро бе паднал и императорът бе предал меча си на генерал Ескобедо. Носеше се слух, че ставало дума за предателство и предателят бил не някой друг, а полковник Мигел Лопес, един от най-приближените на някогашния император. Мигел, който винаги се бе бил в гърдите, че е опортюнист, същевременно бе водил двойна игра. Същият Мигел, който донякъде бе неин приятел и имаше пръст в това тя и Стив да се намерят отново. Дали още тогава е бил двоен агент, работещ за каузата на революцията? Новината накара Джини да се замисли и я разстрои, макар и да съзнаваше, че с това краят на войната значително се приближава.

Един глас с американски акцент, който не можеше да бъде сбъркан, я изтръгна от мислите й, връщайки я отново в действителността.

— Простете, госпожо, но един войник ми каза, че говорите френски.

Мъжът, застанал пред нея, бе едър на ръст и носеше брада. По синята му униформа, каквито вече бе виждала, и фуражката, която той държеше в ръка, Джини позна, че има чин капитан. Появата му я изтръгна от забравата, в която бе потънала, взряла празен поглед в натрупаните по масата книжа. Когато вдигна глава, зелените й очи се разшириха и тя пребледня.

Преди да успее да каже нещо, русокосият капитан изненадано извика:

— Джини! Джини Брандо!

Стаята се завъртя и момичето трябваше да положи неимоверни усилия, за да изглежда спокойна.

— Вие сте Карл Хоскинс, не е ли така? Това се казва изненада, да ви видя тук! Когато се видяхме за последен път…

Той бе поставил ръце върху масата и се бе навел към нея. Изпитателно разглеждаше лицето и фигурата й до най-незначителната подробност, сякаш не можеше да повярва, че това наистина е тя.

— Напуснах мястото при баща ви, когато се преместихме в Калифорния. Бях мобилизиран, когато научихме… мисля… — Той заекваше, правейки измъчена физиономия, при което Джини, вече овладяла се, установи, че брадата не намаляваше северняшката му хубост. Само две години ли бяха минали, откакто за пръв път бе почувствала привличане към Карл Хоскинс? Внезапната му поява тук бе необяснима… истинска случайност!

Междувременно страните й бяха възвърнали блясъка, който толкова й отиваше. Удивлението й обаче не намаляваше.

— Вие тук? И то в униформа?

Противно на всички правила на етикета тя с неприкрито учудване и любопитство се взираше в капитана, без да забелязва погледите на останалите мексикански офицери, който негласно се смятаха за защитници на „лавкаджийката“. Джини Брандо… не мога да повярвам…

— По-добре не ме зяпайте така, господин капитан — рече тя с рязък тон, напомнящ за нетърпеливото и безпардонно държание, което Карл добре познаваше от предишните им срещи. — Все още не сте ми обяснил какво търсите тук и какво означава тази униформа! По служба ли сте тук?

Той се изправи и очевидно правеше усилие да се овладее, но очите му сякаш не можеха да се откъснат от лицето й.

— Аз… аз съм зачислен в американския Почетен легион под командването на полковник Грийн, който трябва да окаже помощ на президента Хуарес. Току-що бяхме разквартирувани в Екскоко. Но да ви срещна тук, точно тук… когато баща ви научи, че сте изчезнала в Мексико Сити, той предположи, че сте попаднала в плен или сте се върнала във франция… Боже мои, Джини — припряно рече той, — имаше ли представа, колко се притеснявахме за теб вейки ние? Когато госпожа Брандо се върна почти изгубила ум и разказа на баща ти, че си била отвлечена, той ме накара да се запиша в армията. За да те намеря се зачислих към една група тексаски доброволци. Няколко пъти бях съвсем близо, но…

Джини отново неволно се изчерви, защото добре си спомняше за онова дълго, мъчително пътуване през пустинята и планините — едно пътуване, по време на което тя бе пленница на Стив, като през цялото време мислеше единствено за бягство и спасение. Очевидно Карл бе един от малкото, на които баща й се доверяваше и Джини започваше да се пита дали присъствието му тук бе наистина случайно. Някога той бе човек на закона, но тук и сега, като капитан от армията, не бе в състояние да упражни някогашната си власт… Джини се радваше, че Стив го няма и че в Мексико е известен под името Естебан Алварадо.

Когато тя се облегна назад, внимателно наблюдавайки Карл, зелените й очи едва забележимо се поприсвиха.

— Защо да говорим за миналото, сега, когато всичко е далеч зад нас? Както виждаш тук съм в безопасност и това, с което се занимавам, ми допада. Най-сетне върша нещо полезно.

Карл сбърчи чело. Джини Брандо!

Джини със своите закачливи зелени очи и прелъстителни устни. Някога тя бе едновременно дама и кокетка.

Карл едва не бе полудял от ревност и разочарование, когато тя слезе от влака в Ел Пасо заедно с онзи французин. Когато по-късно научи, че била отвлечена насила от мъжа, когото бе ненавиждал и към когото никога не бе хранил особено доверие, гневът и ревността му бяха надхвърлили всички граници. Бе твърдо решен да открие Стив Морган и да го убие. Възнамеряваше да го преследва като престъпник, какъвто си беше, и да спаси привлекателната дъщеря на сенатора. Какво ли се бе случило с нея през последните две години? Какво ли е трябвало да понесе? И докато се взираше в лицето й — а тя бе красива и спокойна както винаги — го мъчеше въпросът с колко ли мъже бе преспала.

— Не мога да повярвам, че това наистина си ти — промърмори той. — Ти трябва да си онази жена — лейтенант, за която ми разправяше един от моите войници… Казваше, че най-новата придобивка в щаба на генерал Диас била една блондинка, която изглеждала по европейски, но била испанка, някаква креолка… как е могъл да те вземе за мексиканка?

Изпълнена с гняв заради неприкритото презрение в последните му думи, Джини стисна устни. Карл винаги бе притежавал способността да я ядосва, а с изключение на брадата си бе останал същия! Сега тя си спомни, че целувките му й се бяха сторили почти непоносими.

— Значи идваш само от любопитство? В такъв случай, капитан Хоскинс, ще задоволя любопитството ви, за да можете да обясните на хората си пребиваването ми тук. Зачислена съм към щаба на генерал Диас, но без никакъв военен чин. И ти трябва да го знаеш… — За миг зелените й очи помътняха, след което тя отново го погледна открито. — Аз съм омъжена за майор Естебан Алварадо, един от офицерите на генерала.

Карл й хвърли поглед, изразяващ едновременно неверие и гняв.

— Не говориш сериозно! Когато само преди няколко месеца говорих с баща ти, той не спомена…

— Не е споменал за сватбата ми, защото още не знае за нея! Тук бушува война. Едва наскоро реших да му пиша. За да ме търсиш ли постъпи в Почетния легион или от патриотични подбуди?

Той има благоприличието да се изчерви.

— Вече се бях записал в армията, когато се случи всичко това — с дрезгав глас рече мъжът. — Трябва обаче да призная, че по време на последния ни разговор, преди да напусна Калифорния, баща ти сподели пред мен за притесненията си относно твоето изчезване. Трябва ли да бъде упрекван за това? От месеци не бе чувал нищо за теб! А сега научавам, че си омъжена и че баща ти не знае нищо. За Бога Джини, какво се е случило с теб?

Тя го погледна със суров израз, а гласът й бе гневен:

— Не мисля, че това те засяга, не е ли така? Аз съм омъжена и Мексико е мястото, което съм избрала за свой дом. — Лицето на Карл придоби странно недоверчиво изражение, което още повече разпали гнева й, въпреки че Джини правеше усилие да говори със спокоен, безразличен глас. — Наистина, Карл, струва ми се забравяш, че вече не съм момичето, с което се запозна преди две години! Тук съм, защото така искам и това ме прави щастлива!

Последните думи бяха изречени с малко по-мек глас, а зеленото на очите й сякаш потъмня. Карл Хоскинс чувстваше как мускулите на лицето му се изопват, докато се взираше надолу към нея. Господи, колко красива бе, въпреки строгата си фризура и простичко облекло! Ами изразът й, когато го уверяваше, че била щастлива… как е възможно? Какво я бе накарало да се омъжи за един мексиканец? На Карл му костваше голямо усилие да се овладее и разтегне устните си в усмивка.

— Да, смятам, че сега е момента да се извиня и да поднеса поздравленията си. Съжалявам, Джини, но за мен бе истински шок да те срещна тук.

Тя си позволи бегла усмивка.

— За мен бе не по-малка изненада да те видя толкова неочаквано. Какво всъщност търсиш тук, Карл? Не си изминал целия този път, за да видиш жената, за която говорят хората ти, нали?

Светлата кожа на мъжа не можа да скрие изчервяването му.

— Не исках да кажа това. Тук съм по служба. Полковник Грийн ме изпраща с послание до генерал Диас. Знаеш ли, никой от нас не говори добре френски, а в скоро време очакваме високопоставен посетител — един руски принц.

— Руски принц? — този път бе неин ред да повдигне изненадано вежди. — Какво ще търси някакъв руски принц из тези места, при това в такива размирни времена?

— Принц Сарканов е прекарал последните месеци във Вашингтон, за да преговаря за продажбата на Аляска на Съединените щати. Сделката е била държана в тайна през цялото време, но сега държавният секретар Стюърт е информирал пресата. Така че не издавам никаква тайна.

— Аляска… мислех, че там няма нищо друго, освен сняг и лед.

— Много хора мислят като теб, но господин Стюърт е на мнение, че земя, която е в такава близост до Съединените щати, е най-добре да принадлежи на нас вместо на чужда държава.

— И защо принцът ще идва насам?

— О… — Карл Хоскинс безразлично вдигна рамене, въпреки че тайничко се радваше, че бе успял да възбуди любопитството на Джини. — Мисля, че обича войната. Тук е като наблюдател, разбира се със съгласието на господин президента. Вярвам, полковник Грийн се бои, че принцът би могъл да пожелае да вземе участие като доброволец в някое и друго сражение. Има славата на превъзходен стрелец.

— Навярно скоро ще разбере, че истинската война е много по-различна от дворцов дуел — леко раздразнена отвърна Джини. След това си спомни за задълженията си и замислено рече: — По-добре да съобщя на генерала за теб. Тази сутрин той е много зает… сигурно си чул, че Керетаро най-сетне е паднал? Но като се има предвид това, което ми разказа…

Карл Хоскинс галантно помогна на Джини да се изправи, след което проследи с поглед как тя се заговори с един от офицерите, които привидно се шляеха из помещението, но всъщност зорко го охраняваха. Не без горчивина се запита дали някой от тях не бе съпругът й. Какво ли се бе случило с нея? Тя, която би могла да бъде френска графиня, да предпочете да се омъжи за някакъв мексикански селянин… това бе просто невероятно!

Сега Джини бе изчезнала в кабинета на генерала и на Карл не му остана нищо друго, освен да почака да се появи отново. Младият мексикански капитан, с когото тя бе разменила няколко думи, се приближи и му предложи стол. Усмивката му разкри ред блестящи зъби.

— Значи вие сте стар приятел на госпожа Алварадо, а? Обзалагам се, че сте бил изненадан да я срещнете тук? Генерал Диас се кълне, че не знаел какво би правил без нея. Истинско щастие е, че говори толкова много езици.

— Убеден съм, че съпругът й също смята себе си за щастливец — осмели се да забележи Карл и усмивката на мексиканеца стана още по-широка.

— Да, Естебан Алварадо е най-големият щастливец сред офицерите на генерал Диас! Още повече, че има жена, която не се срамува да го последва на война. За съжаление той в момента отсъства.

Значи съпругът й го нямаше? Любопитството на Карл бе сериозно разпалено. Без да го показва, му се удаде да изкопчи от приятелски настроения млад офицер, че съпругът на Джини е на път във връзка с куриерската си служба и че е близък приятел на полковник Феликс Диас, братът на генерала.

Когато половин час по-късно капитан Хоскинс напусна кабинета на генерала, който му бе отделил малко от времето си, на лицето му бе изписано самодоволство. Тъй като Джини официално бе преводачка на генерала, той трябваше, пък било то единствено от учтивост, да предложи услугите й на полковник Грийн. Дори само фактът, че лично президентът бе дал съгласието си за посещението на принца, доказваше колко важен е този човек. На Джини не бе убягнало как генералът ядно стисна устни. Но той не изрази онова, което мислеше за позволението, дадено от президента, без да се посъветва с него.

Джини бе заета със собствените си проблеми, защото както изглежда, Карл Хоскинс бе решен да й прави компания, а вежливостта налагаше поне малко да поговори с него.

От една страна се радваше, че Стив отсъства, но от друга бе ядосана и гневна. Точно Карл Хоскинс! Защо трябваше точно той да се появи тук? Чувството на неудоволствие, от което мислеше, че се е избавила, отново я обзе в момент, когато Стив с неговите успокоителни прегръдки бе далеч. Неприятно й бе, още повече че трябваше да прекара известно време в компанията на Карл, от когото Стив винаги бе ревнувал и за когото твърдеше, че и е бил любовник. Дали след завръщането си Стив все още мислеше така? Тя не можеше да не си даде сметка, и тази мисъл малко я уплаши — колко крехък все още бе бракът им. Те се обичаха, това бе сигурно, но все още не бяха живели достатъчно дълго заедно, за да изградят абсолютно доверие помежду си. Любовта можеше и да мрази и наранява…

3

Любов! Още преди краят на седмицата Джини вече не можеше да понася тази дума. След вечерята с Карл, полковник Грийн и генералите му, тя бе засипана с обяснения в любов. При вида на безбройните цветя и писъмца, които пристига в posada, където тя живееше, човек можеше да помисли, че половината полк е влюбен в нея.

Когато се оплакваше пред полковник Диас, той просто се разсмиваше, без да прояви ни най-малка съпричастност.

— Смятам, че можете сама да се грижите за себе си, в случай, че някой от обожателите ви се самозабрави, нали така? Освен това не бива да занемаряваме задълженията си на домакини пред храбрите ни американски съюзници. Вие ще им напомняте за момичетата, които са оставили в къщи, не съм ли прав?

— Как мислите ще реагира съпругът ми, когато се върне и види какво става тук? Ще ви призная, че той винаги е презирал този капитан Хоскинс и ако сега се върне и го види да лежи в нозете ми…

— Тогава ще има още един повод да установи за каква привлекателна жена е имал щастието да се ожени. — Полковник Грийн намигна на Джини. — За кого от двамата се притеснявате повече, малка моя?

— Какви въпроси само ми задавате! — тя го погледна ядосано и с упрек, но полковникът се засмя и я потупа по раменете.

— Погледнете нещата от смешната им страна. Тези бедни янки просто имат нужда от жена, с която да флиртуват и която да обожават. А когато пристигне руснакът, че бъдем горди, че тук, в Мексико, има такива красиви и образовани жени като вас.

— Постепенно започвам да се притеснявам от пристигането му — мимоходом вметна Джини.

Тя прекарваше все повече време с войнишките жени, защото Карл Хоскинс бе твърде настойчив, дори нахален, а освен това й бе дошло до гуша от ухажването на американците. В компанията на тези земни, дружелюбно настроени жени тя се чувстваше по-добре, отколкото с американските си сънародници, чиито вежливи маниери едва успяваха да скрият похотливите им желания. Заради брака и с един мексикански офицер тези жени гледаха на нея като на една от своите.

Тясното помещение, което бе споделяла със Стив, неочаквано започна да и изглежда непоносимо самотно, още повече, че някои американци постоянно висяха в малката кръчмичка на долния етаж с надеждата, че ще им се удаде възможност да я зърнат. Вече едва понасяше и разпитите на Карл, недоверието му, когато го уверяваше, че е щастлива в брака си, на който се бе решила единствено по собствено желание.

— Но за Бога, Джини, мислила ли си някога какво ще правиш, когато всичко това свърши? Как и от какво ще живееш? Баща ти няма да се зарадва особено, когато научи…

— Че съм омъжена за един мексиканец? Това не може да промени нито той, нито който и да било. Карл, бъди така добър да не се месиш в личния ми живот, иначе ще трябва да сложим край на разговорите ни!

Забелязал, че тя е сериозно ядосана, Карл се извини, уверявайки я, че прави всичко единствено и само за нейно добро.

— Все още съм влюбен в теб, Джини! Нямам сили да се боря с това. От самото начало не ми излизаш от ума, а от известно време, не се съмнявам в това, че и ти бе започнала да се влюбваш в мен.

Тя трябваше да си признае, че някога му бе дала известни надежди и сега единствено чувството й за вина я караше да продължава да се вижда с него. Освен това трябваше да признае и това, че бе приятно и успокояващо от време на време да прекара времето си в нечия компания. А ако се покажеше мила с Карл, той може би щеше да разкаже на баща й, че е щастлива, може би дори щеше да забрави Стив Морган, когото бе мразил и все още сляпо мразеше. Тя трябваше да се погрижи Карл да не разбере, че Стив Морган и съпругът й са един и същ човек, въпреки че от време на време се изкушаваше да си зададе въпроса дали Стив щеше да се съгласи с това.

Единствения човек, когото бе посветила в проблемите си бе самият генерал, който само се ухили развеселен.

— Значи се боите, че темпераментният ви съпруг би могъл да се сбие с настойчивия капитан Хоскинс и да навреди на добрите ни отношения с полковник Грийн? Не се безпокойте, госпожо, лично ще обясня на полковника как стоят нещата, а междувременно ще се намери някое място, където бих могъл да изпратя капитан Хоскинс.

Джини се изчерви.

— О, не! Нямах предвид, че трябва да го изпратите някъде надалеч! Би се ядосал, ако узнае, че аз…

— Не желаем неприятности, не е ли така? Само щом този руснак си замине, навярно ще намерим възможност, да държим Естебан и капитан Хоскинс далеч един от друг.

Дали генералът щеше да успее да обясни всичко това на Стив? И дали Стив щеше да повярва, че тя не е проявила благосклонност към Карл? Джини все по-често напускаше стаята си, за да отиде при каруците и лагерните огньове. Облечена отново в най-старите си и удобни дрехи, със скрита под ребозото коса, тя седеше сред останалите жени, с които си говореше за войната, за мъже, а понякога — за деца. Жените й намигаха и разпитваха кога ще се реши да има дете. Най-сетне бе омъжена… вече бе крайно време!

— Трябва да отидеш в параклиса на Девата от Гваделупа — посъветва Джини една от жените. — Виж колко е наедряла Консуело. Мануел бе започнал да се пита дали не е безплодна, но тя се помоли на Светата Дева и резултатът е на лице!

— Но аз все още не желая дете. Естебан е неуморен, той пътува непрестанно и бих искала да го съпровождам.

— Но все пак ти се ще, когато войната свърши да пуснеш котва някъде, не е ли така? Ако искаш да накараш някой мъж да си наляга парцалите, няма по-добро средство от едно дете, виж ме мен!

Карменсита имаше осем деца и току-що се бе омъжила за четвърти път, затова забележката й предизвика всеобщ смях, на който тя отвърна само с пренебрежително вирване на глава.

Разговорът накара Джини да се замисли. Да допуснем, че забременееше. Щеше ли това да промени нещо? Тази мисъл малко я плашеше — да се обвърже с едно дете, никога вече да не може да бъде истински свободна. А Стив, как щеше да реагира той?

„Ех, най-добре изобщо да не мисля за това, докато един ден не ми дойде до главата“ — реши тя и прогони тези мисли.

Все пак на другият ден заедно с няколко жени отиде до огромната катедрала на Черната дева, построена в планината, на мястото, където Девата се бе явила на един селянин.

Бе именният ден на Долорес Батиста, с която Джини бе много близка. Тя живееше без брак не с някой друг, а с лекомисления Маноло, който сега бе фелдфебел в армията.

— След службата ще дойдеш с нас на празника, нали, доня Хениа?

Джини поклати глава, ядосана от навика на Долорес постоянно да прикачва това „доня“ към името й.

— Само ако най-сетне разбереш, че не съм нищо повече от войнишка жена, каквато си бях, преди дон Порфирио да ме вземе при себе си! — ядно каза Джини. В следващия момент обаче лицето й бе озарено от усмивка, тя прегърна дребничката, тъмнокожа Долорес и пъхна в ръката й подаръка, който бе намерила за нея — фина златна верижка и малък, украсен по края с изкуствени перли медальон, изобразяващ Светата дева от Гваделупа. Бе го купила още във Вера Круз с намерение при завръщането си в Калифорния да го подари на мащехата си Соня, когато по чудодеен начин отново бе открила Стив.

„Тази вечер няма да се тревожа за нищо, ще бъда щастлива“, каза си тя, вървейки редом с останалите жени, една босонога, хихикаща групичка.

Джини се усмихна при мисълта за това, какво би си помислил Карл, ако можеше да я види! Бедният Карл, понякога можеше бе убийствено досаден! Бе се видяла с него късно следобед, след което избяга в стаята си под предлог, че има главоболие. Той щеше да се възмути, ако узнаеше, че се е преоблякла и излязла през задната врата, без някой да й обърне особено внимание. Генералът също едва ли щеше да одобри постъпката й, но войниците и жените им никога нямаше да я издадат. Хладната, звездна нощ бе толкова красива, а разходката — толкова освежаваща, че Джини всъщност се радваше за настъпващия празник. Толкова дълго не бе имала възможност да танцува или да се разхожда!

Малката групичка се изкачваше нагоре по хълма към катедралата. Развеселени и в добро настроение, жените отвръщаха на дръзките подмятания на войниците, покрай които минаваха. Малък американски патрул ги попита дали госпожите нямат нужда от ескорт. Джини, дръзка заради подкрепата на останалите жени, подигравателно се присмя:

— Стойте настрана, грингос, ние воюваме не по-зле от вас!

Както винаги, и тази нощ църквата бе пълна с вярващи. Когато вдигна поглед към олтара, където грееше море от свещи, осветяващо чудодейния плащ на Майката на цяло Мексико, Джини се прекръсти подобно на останалите жени. Тя никога не се бе отличавала с особена религиозност. Във франция бе посещавала църковните служби само по навик. Сега обаче високият църковен купол и множеството смирени вярващи, които вярваха, без да задават въпроси, дълбоко я трогнаха.

Течеше късната вечерна меса и, вмъкнали се във вътрешността на църквата, жените занемяха и още по-плътно пристегнаха своите ребозо.

Службата още не бе преполовена, когато Джини внезапно бе обхваната от странно усещане, че някой я наблюдава. Тя сведе глава и погледна през сплетените си пръсти, въпреки че винаги си бе казвала, че всичко това е глупаво. Навярно ставаше дума за някой мъж, който нахално зяпаше коленичилите войнишки жени. Откъде се появи това усещане, че в катедралата повя студен вятър, който я накара да потръпне?

Не бе възможно да се разпознаят отделните лица, тъй като, освен осветения олтар, в църквата бе доста тъмно. Въпреки това усещането, че е наблюдавана бе натрапливо и толкова непоносимо, че тя пожела службата вече да е свършила. В този миг Мануела, която бе коленичила наблизо, се наведе и прошепна на Джини:

— Мисля, че една от нас има обожател. Виж онези двама идалго до дясната колона. Мога да се закълна, че поне единият от тях ни зяпа през цялото време!

Мануела имаше невероятно красива черна грива, с която бе неописуемо горда. За разлика от останалите жени с техните ребозо, тя носеше само бял дантелен воал и сега гордо отметна глава назад.

— По-добре ги отпрати, преди да се приберем в лагера, иначе мъжът ти ще ти даде да разбереш — предупреди я Карменсита, но Мануела не престана да се усмихва.

— Бих могла да се обзаложа, че тя винаги зяпа мъжете, дори и в църквата! — презрително добави Карменсита, но Джини не отговори, въпреки че също бе забелязала двамата мъже, които имаше предвид Мануела и които действително не сваляха поглед от тях.

Поне не беше някой познат. Джини реши да не поглежда към тях. Тя отново сведе поглед и зарови лице в дланите си.

Почувства истинско облекчение, когато службата свърши и можеше да напусне църквата заедно с останалите жени. Те поспряха, за да се прекръстят със светена вода, когато на Долорес неочаквано й хрумна, че иска да запали още една свещ. Тя изчезна обратно в църквата и остави останалите да я чакат.

— Виж, ето ги там… отново гледат към нас.

Палавата Мануела сръга Джини с лакът. Двамата наистина бяха напуснали църквата и наблюдаваха жените. С тъмните си вечерни костюми те ярко се открояваха от общата маса, състояща се предимно от селяни и войници, а лицата им не можеха да бъдат различени под широкополите шапки.

Ах — промърмори Карменсита, — очевидно са северноамериканци Hacendados, дошли от града да се поогледат насам! Ще кажа на едно от момчетата ни да ги наблюдава и поразпита!

— Остави хората на мира, нищо не ни правят, просто си зяпат! — Мануела свали воала от косата си и я отметна, така че тя плисна по раменете й.

— Ще ни помислят за леки жени — промърмори Мария Торес. — Елате, да вървим.

Джини си даваше вид, че чертае с босите си пръсти фигурки в праха, но всъщност не й бе убягнало, че мъжете наблюдаваха нея.

Поиска й се Долорес да побърза. Кои ли бяха тези мъже? Можеше да се закълне, че под периферията на шапките бе съзряла светли очи, мисълта, за които неизменно я караше да изтръпва, въпреки че се упрекваше заради прекалено необузданата си фантазия. Които и да бяха тези мъже, това изобщо не я засягаше и тя имаше намерение да си спести излишното напрежение и да не позволи вечерта да пропадне заради някой и друг натрапчив поглед.

Сега единият от мъжете се приближи към малката групичка, което предизвика нервен кикот сред жените. Джини неволно отстъпи, желаейки да се скрие зад останалите, и плахо приведе глава.

— Простете, госпожици.

Кикотът се усили, а Карменсита, която бе по-възрастна и дръзка от останалите, пристъпи към мъжа с опрени на хълбоците ръце.

— Откъде сте сигурен, че не сме омъжени жени, които ходят на църква, за да намерят мир и покой?

— Ако е така, тогава моля за прошка. Не исках да бъда неучтив. Моят приятел и аз…

— Ах, да. Вашият приятел! Той защо е толкова стеснителен? Винаги ли ви праща да му вършите черната работа?

— Вярвайте ми, госпожици — мъжът внезапно сне шапка и се поклони с онази малко старомодна, приятна галантност, която против волята й впечатляваше дори Карменсита, — приятелят ми също щеше да присъедини комплиментите си към моите, но той не разбира нашия език. Той е тук на гости и копнее да опознае една от нашите красиви мексикански госпожици.

— Така значи. С други думи, с вашите вежливи дрънканици искахте да кажете, че ни смятате за леки жени, които имат свободен ден, не е ли така?

Недоволна от агресивния тон на Карменсита, Мануела, чиито червени устни сега бяха едва забележимо разтворени, я изтика настрана.

— Поне дай на господина възможност да обясни какво е имал предвид, преди да си правиш заключения, Кармен! Сигурна съм, че той прави разлика между нас, почтените войнишки жени, и някакви си проститутки.

— Мануела всъщност иска да разбере коя от нас са избрали двамата господа — смеейки се, прошепна на ухото на Джини една от жените. — Тя е образец за женска суетност!

Доколкото можеше да се различи на слабата светлина, господинът, все още държащ шапката си в ръка, бе добре облечен, строен мъж на средна възраст, който със светлокафявата си, сресана на път коса изглеждаше малко контешки. Въпреки солените забележки на жените, той продължаваше да се изразява почти неподходящо изискано.

— Уважаеми дами, повтарям, че нито приятелят ми, нито аз сме искали да ви обидим! Само се питаме дали две от вас не биха направили компания на двама свободни мъже и да пийнем или хапнем нещо, ако имате желание за това. Търсим само компанията ви и нищо повече!

— О, да. Естествено! Това е всичко, което толкова изискани мъже като вас могат да искат от жени като нас! — грубо отвърна Карменсита и дрезгаво се засмя.

— Очевидни господата нямат предвид теб — рязко рече Мануела, след което добави с по-благ глас: — Наистина, господине, вниманието ви ни ласкае, но не зная кои две от нас имате предвид, отправяйки ни подобна покана.

— Госпожице, кой би могъл да устои пред вашата красота с великолепната ви гарвановочерна коса? А моят спътник очевидно е изключително заинтригуван от скромността на вашата приятелка.

Джини ядосано пое въздух и вдигна очи. Всички я наблюдаваха — жените закачливо, а непознатият с един странен, пронизващ поглед, сякаш бе разбрал, че плътно увитото ребозо прикрива нещо.

Отвръщайки хладно, тя избра един индиански диалект:

— Мога да говоря само от свое име, но интересът на вашият приятел ни най-малко не ме ласкае. Аз съм омъжена жена, господине, и ме интересува единствено вниманието на съпруга ми!

— Точно така. Хения и мъжът й са ужасно влюбени. Постоянно гледат да се уединят.

За голямо облекчение на Джини точно в този момент се появи Долорес, която се присъедини към тях. Джини едва си поемаше дъх, любопитно наблюдавайки мъжа, който сега бе явно объркан.

— Е, да се връщаме в лагера. Мануела може да остане, ако желае. Желая ви приятна вечер, господине, и по-голям късмет при следващия опит.

Карменсита направи подигравателен жест с глава и се запъти надолу по хълма. Джини хвърли още един хладен поглед към непознатия, след което я последва, рамо до рамо с Долорес. Макар и нацупена, Мануела се присъедини към тях.

— Можеше поне малко да поостанем — оплака се тя. — Бих искала да узная как изглежда този чуждоземен „приятел“.

— Повярвай ми, тази вечер в лагера ще можеш повече да се забавляваш. Нямам им доверие на тези двамата. Как само ни зяпаха… дори по време на службата!

Джини не взе участие в оживения спор, въпреки че споделяше мнението на Мария. В двамата мъже имаше нещо зловещо, което я плашеше. И защо точно тя? Едва когато се бяха върнали в лагера — в далечината като светулки блещукаха лагерните огньове, тя успя да се освободи от тези потискащи мисли. Тук бе в безопасност и искаше да прекара една приятна вечер.

Завари истинска празнична вечеря. Подправените с чили ястия бяха обилно полети с текила, открита при плячкосването на Пуебло. А когато китарите и цигулките подканиха за танц, притесненията на Джини отстъпиха място на весело безгрижие.

Тя сякаш носеше мексиканските танци в кръвта си. Когато танцуваше, бе в състояние да забрави всичко и страстно да се отдаде на дивите ритми. Както обикновено не липсваха кандидати да танцуват с нея. Въпреки че нощта бе хладна, Джини скоро трябваше да свали ребозото си и косата й свободно плисна надолу по раменете й. Бе напълно погълната от танца, без да си дава сметка колко възбуждащо изглежда с бакърено златистите си, пламтящи коси и роклята, която се увиваше около бедрата й, подчертавайки стройните й прасци и глезени.

Непринудената, дива радост от танца, звънът на музиката и смеховете бяха привлекли зрители. Свободни от наряд войници се тълпяха от всички страни, за да позяпат и да вземат участие в празника.

Няколко свободни от патрулиране американски войници наблюдаваха сцената, потънали в мисли. В един момент, когато танцуващите се поразредиха, американците зяпнаха от учудване, разпознали жената с меднозлатистите коси, която се отличаваше от останалите не само по цвета на косата си, но и по неподражаемия начин на танцуване.

И други я бяха разпознали. Карл Хоскинс, съпровождащ полковник Грийн, едва успя да овладее гнева и възмущението си. Генерал Диас поглади гъстата си брада, скривайки леката усмивка, заиграла на устните му. Брат му, полковникът, само повдигна вежди, имитирайки учудване.

— Не може да устои на танца, малката ни Хения. Човек би си помислил, че е истинска мексиканка.

— Тя е циганка. Мисля, рускиня или унгарка. И, Бог ми е свидетел, най-красивата жена, която някога съм виждал по белия свят.

Мъжът, произнесъл се толкова пламенно, говореше френски. Той бе привел глава към спътниците си, без да изпуска от очи танцьорката. След миг добави:

— Какво мислите, господине? Не направих ли от самото начало най-верния избор? Ние, руснаците, имаме усет за истинската прелест и красота, дори когато бива прикривана!

— Както хладно сподели с мен пред църквата, дамата е омъжена, Ваше височество! А мексиканските мъже са прочути с ревността си!

— Ах, но мъжът й отсъства, не е ли така? А тя е истинска дама, което я прави още по-привлекателна. Казахте, че ще ми бъде преводачка, когато заминете? Имам невероятен късмет, какво ще кажете?

— Бъдете предпазлив, принце. Говори се, че мексиканските жени винаги носели със себе си остри ками, с които да бранят честта си.

Принцът само отметна глава с усмивка, а в недостъпните му синьо-зелени очи играеше отражението на огъня.

— Така правят и нашите руски циганки. Не се безпокойте, господин Лердо. Но това е наистина повод за дискретност. Вярвайте ми, ще се отнеса към дамата с нужното уважение.

4

Първата среща на Джини с принц Николай Иван Василиевич Сарканов не можеше да се състои при по-неподходящи условия, мислеше си на следващата сутрин генерал Диас, а лицето му бе приело строго изражение. И за какво му трябваше да се появява по-рано, отколкото бе съобщено? Откъде можех да зная, че мъжът с него е самият господин Себастиан Лердо?

— Фактът, че президентът изпраща члена на кабинета, в когото има най-голямо доверие, доказва колко е важен този човек! Наистина, госпожо, не можехте да изберете по-неподходящ момент да вземете участие в празника заедно с войнишките жени! Цяло щастие е, че принцът не е настроен зле към вас.

— Очевидно — малко троснато отвърна тя, което предизвика онази толкова типична за него подкупваща усмивка.

— Да, да, госпожо, всъщност не ви се сърдя, въпреки че трябва да призная, че вчера бях малко ядосан. За нещастие принцът е имал многобройна свита, сред която трябва да е бил и онзи буен капитан Хоскинс.

— Няма да имам нищо против, ако капитан Хоскинс реши да не разговаря повече с мен! — хапливо рече Джини.

Малко по-късно с въздишка трябваше да признае, че се е държала недотам разумно. Принцът се бе оказал самата вежливост, но в погледът на воднистите му очи бе твърде красноречив — поглед, който не се връзваше с почтителния израз на безспорно красивото му лице.

Достатъчно лошо бе дори само това, че тя беше уловила под ръка полковник Феликс Диас, практически отделяйки го от останалите, докато той с изкуствена усмивка й шепнеше на ухото, че този път наистина била изпаднала в немилост. Но още по-неприятно усещане остави у нея откритието, че мъжът, с когото беше разговаряла пред църквата, бе член на кабинета на президента Хуарес, а „тайнственият“ му спътник — не някой друг, а самият принц, чието пристигане всички очакваха със смесени чувства. За добро или за зло, Джини трябваше да бъде представена на принца така, както си беше — босонога, с падаща по раменете коса и в селска рокля, за която тя едва сега си даде сметка. Младата жена за пръв път се сблъска с изпитателния поглед на принца. Полковник Грийн бе очевидно объркан, Карл Хоскинс — бесен, а господин Лердо — развеселен.

Това бе най-малката й грижа. Сеньор Лердо бе отпътувал обратно за Сейнт Луис и отсега нататък Джини трябваше да съпровожда принца като негова преводачка. А за да придобие всичко още по-черни краски, тя бе решила, че не го харесва. Въпреки безупречните му маниери и почти пресилена вежливост, в него имаше нещо заплашително.

Принцът бе висок, хубав мъж с тъмна коса и гладко избръснато лице до модните бакенбарди. Без съмнение бе свикнал да обърква жените с ласкателствата и с арогантното, високомерно вирене на глава, както и с убедеността си, че всичко трябва да става според волята му. Така че още през онзи първи следобед той й наложи да излязат на разходка с коне.

— Вярвам, че яздите също толкова превъзходно, колкото и танцувате, госпожо — каза той, поглеждайки я с поглед, издаващ притворството на комплиментите му. Малко объркана, тя забеляза, че въпреки изключително хладния й тон принцът не откъсваше поглед от нея, дори когато му сочеше това или онова място или природна забележителност.

Принцът си даваше вид, че не забелязва студенината и умишлено подбраната строгост на облеклото и прическата й. Той се отнасяше към Джини вежливо и изискано. Само от време на време в гласа му прозвучаваше подигравателна нотка, която сякаш трябваше да й даде да разбере, че е прозрял намеренията й.

„Какъв негодник!“, мислеше през онази нощ Джини. „Очевидно мисли, че кокетнича, за да привлека вниманието му.“ — Радваше се, че след като бе отклонила една негова покана за вечеря, той не бе настоявал повече. Въпреки че Карл Хоскинс бе наблизо, тя вече копнееше Стив да се върне миг по-скоро. Защо толкова се бавеше? Бе й трудно да проявява търпение, при положение че толкова болезнено усещаше липсата му. Особено сега, когато бе сама, а сърцето й се свиваше от страх и неясни предчувствия.

Джини изпитваше почти непреодолимо желание да избяга, да отиде някъде, просто за да се измъкне от мрежата от интриги, която — усещаше това — все по-плътно я оплиташе. Не, това бе смехотворно! В края на краищата принцът бе само човек и не можеше да й стори нищо, защото тя бе обградена от приятели. Сега най-напред трябваше да установи защо бе тук и защо бе толкова ухажван от президента. Това бе всичко. Освен това принцът скоро щеше да отпътува за Русия, а когато Мексико Сити паднеше, щяха да си заминат и американците. При това Стив щеше вече да се е върнал, а тя отново да се почувства в безопасност.

За съжаление ситуацията бе доста по-заплетена, отколкото си мислеше Джини през онази нощ. Принцът бе проницателен и лукав и не бе лесна работа да го заблуди човек. Проблемите с Карл Хоскинс бяха от съвсем друг род.

Карл бе твърде ядосан и твърде влюбен, за да остане дълго настрана. Когато не бе в компанията на принца, Джини бе сигурна, че Карл ще изникне от някъде. Понякога той висеше дори на вратата на щабквартирата на генерала, хвърляйки към младата жена сърдити и неодобрителни погледи.

— За Бога, Джини, какво се е случило с теб? Как можеш цяла нощ да танцуваш с онези жени? Сега пък наоколо се върти някакъв принц, който очевидно си е изгубил ума по теб и не престава да те ухажва!

— Напротив, аз трябва да го ухажвам — рязко отвърна Джини и поруменя от гняв. Карл бе твърде отегчителен. Откакто го отблъсна като любовник, той по много детински начин се опитваше да играе ролята на по-голям брат, но неприкритото желание, с което я гледаше, го издаваше.

— Що за човек е съпругът ти? — разпитваше я сега той. — Защо го няма толкова дълго?

— Карл, той е войник. Трябва да изпълнява заповеди. И не започвай отново, моля те, с тази тема. Колко пъти трябва да ти повтарям, че съм влюбена в мъжа си? Омъжена съм и искам да си остана такава и то тук, в Мексико.

— Това са чисти глупости! Ами баща ти, за Бога, не се ли чувстваш поне малко задължена към него? Как може да се погребеш жива в една варварска страна и с мъж…

— Достатъчно, Карл. Не желая да разговарям с теб, докато не придобиеш по-добри маниери!

Този път на помощ й се притече принцът, който се появи в щабквартирата на генерала без обичайния си ескорт. Когато спряха върху Карл Хоскинс, очите му придобиха стоманен блясък.

— Капитанът пак ли ви досажда? Да помоля ли полковник Грийн да го прехвърли някъде другаде?

— Убеден ли сте, че полковникът ще го стори единствено за да ви достави удоволствие?

Тя не се сдържа да не покаже ноктите си, на което мъжът отвърна с подигравателна усмивка.

— Може би имам много по-голямо влияние, отколкото мислите, госпожо! Елате… — той я улови за китката с присъщия си властен маниер и я изведе навън. — Мисля, че е време за малка изненада — тайнствено рече принцът. Галантно й помогна да се качи в една открита двуколка, която полковник Грийн предоставяше на разположение на знатните си гости.

Изненадата на принц Сарканов бе излет до Куернавака, където Джини вече бе ходила веднъж още когато там бе резиденцията на императора. Ла Борда, лятната резиденция, сега бе щабквартира на полковник Луис Адиго, който вече бе информиран за пристигането на принца.

— Багажът ви пристигна от Акапулко — преведе Джини, хвърляйки яден поглед към спътника си. Нима той възнамеряваше да остане по-продължително време в Мексико? Какво кроеше?

Доста се бе ядосала, разбирайки колко далечно ще е пътуването и бе благодарна за малкия ескорт, който генерал Диас бе предоставил на нейно разположение. В компанията на познатите лица и униформи тя се чувстваше значително по-сигурна. Все по-малко се доверяваше на принца.

Вече бе късно следобед и той възнамеряваше да остане за вечеря на гости на полковник Адиго. Никой не я попита за нейното желание и тя все повече се ядосваше на това, че се отнасяха с нея като с войник, който само трябваше да изпълнява заповеди.

Без съмнение принцът желаеше да й докаже, че изключително много се нуждае от преводаческите й услуги. Докато ги развеждаха из императорската резиденция, той неизменно я държеше край себе си, сякаш искаше да разбере всяка дума на словоохотливия полковник.

Краката я боляха, когато най-сетне й предложиха да се разположи в едно удобно кресло, докато ординарците на полковника носеха студени напитки.

— Между другото, можете ли да попитате полковника дали днес следобед не са пристигнали сънародниците ми?

Джини преведе въпроса, скърцайки със зъби, и полковникът в нов изблик на многословие сподели, че били пристигнали четирима руски матроси от хората на принца, както и личният му лекар, граф Черников, който отдъхвал в стаята си.

— Днес не изглеждате особено щастлива, малка моя — забеляза принцът с леко повдигане на веждите. — Може би срещата с графа ще подобри настроението ви. Ще видите, той е изключително интересен човек, който много е пътувал! Навярно ще откриете общи познати!

Стори й се, че принцът намекваше за нещо, мисълта, за което го развеселява, но каквото и да бе то, тя нямаше да налапа въдицата.

Изглежда бе твърдо решен да я запознае със сънародника си. Малко вероятно й се струваше да имат общи познати, защото доколкото си спомняше, принц Сарканов бе първият руснак, когото срещаше в живота си.

— Боя се, приятелят ми, графът, започва малко по малко да усеща напредването на възрастта — рече със своя провлачен, полуразвеселен глас принцът. — Въпреки това ще ви допадне. Той е превъзходен събеседник. Навярно скоро ще се появи.

Джини бе очаквала да види прегърбен, старомоден мъж — истински старец. Противно на очакванията й, графът бе висок, добре сложен и въпреки брадата и побелялата коса лицето му изглеждаше учудващо гладко. Той приближи с бързи, почти напети стъпки, а странните му, стоманеносиви очи се задържаха върху Джини толкова дълго, че тя се изчерви.

Граф Черников веднага и то доста галантно се извини за своята недодяланост, свеждайки глава над ръката на дамата.

— Простете ми, госпожо, но за един кратък миг едва не си помислих… да, приликата е наистина поразителна!

Джини бе твърде учудена, съзирайки най-напред усмивката на графа, а след това и ироничното изражение на принц Сарканов.

— Приличам ли на някого, господине? На някого, когото познавате?

— Разбира се! Принцът нищо ли не ви е казал? Пропътувах толкова мили по ужасните тукашни пътища единствено, за да съзра прекрасното ви младо личице! Но изглежда си е струвало, много повече отколкото бих могъл да предполагам, нали, Иван? Скъпа моя, вие сте копие на майка си, когато беше на вашата възраст.

— На моята… на моята майка? — заекваше Джини, не можейки да откъсне поглед от устните на възрастния мъж. Разстоянието помежду им изглежда му се стори прекалено голямо, защото той придърпа един стол, извинявайки се пред принца.

— Да, на вашата майка, дете мое! Нали нямате нищо против едно подобно обръщение? Аз познавах майка ви и леля ви Селин — една изключително мила и умна жена. Имах честта да я посетя малко преди да отпътувам за Америка заедно с вас, принце.

— Полковник, ще ми окажете ли честта да ми покажете оръжейната колекция, за която споменахте? Мисля, трябва да ги оставим да се поровят в своите… така да се каже… общи спомени.

Принц Сарканов говореше английски с твърде силен акцент, но това бе достатъчно, за да се разбере с полковника, който също имаше само бегли познания за този език. Джини хвърли ядосан поглед към принца, който й отвърна с усмивка и леко намигване. Защо се бе преструвал, че не знае английски? Защо бе настоявал за преводач? Още преди Джини да успее да си извади някакво заключение, принцът се поклони и двамата с полковника изчезнаха в къщата.

— Не бива да се сърдите на Иван. Аз бях този, който настояваше за нашата среща.

При звука от топлия глас на граф Черников Джини се извърна към него и смръщи чело.

— Моля, простете, но наистина нищо не разбирам. Трябва да призная, че съм дори изключително объркана! Значи искате да кажете, че вие и принцът… че моето присъствие тук е било планирано? — В гласа й звучеше гняв и графът протегна длан, докосвайки я с разбиране.

— Скъпа моя, имайте търпение и ме изслушайте. Ще ви обясня всичко. Разбирам объркването и дори гнева ви. Но ако смея да ви помоля за нещо, изслушайте ме, преди да задавате въпроси. Съобразете се с желанието на един стар човек, който при това е познавал и уважавал майка ви. Въпреки че няма да си спомните за мен, аз съм ви виждал някога, още като съвсем малка.

Очите му отново изпитателно спряха върху й и Джини неволно потръпна. Гласът му наистина бе мил, но в погледа на графа имаше нещо обезпокояващо. Защо я гледаше толкова странно? Какво толкова има да й каже?

— Трябва да опитате да ми се доверите, да ме изслушате внимателно и, дете мое, да ми повярвате, колкото и невероятно да ви прозвучи това, което ще чуете. Всяка дума от тази история е самата истина. Исках да изчакам, докато навършите пълнолетие, преди да ви разкрия истината, но леля ви сподели с мен, че сте заминала за Америка. Тази мила и добронамерена жена, леля ви, която няма нищо общо… е, стореното — сторено, но аз имам дълг към вас.

Тя притисна ледени длани към пламтящото си лице, слушайки, отначало с учудване и постепенно все по-невярваща. Ако не бе сериозното изражение на събеседника й и увереният му глас, тя би взела всичко това по-скоро за някоя история от онези, които измислят писателите, отколкото за действителност. Постоянно изпитваше желание да го прекъсне, да извика, че всичко това е абсолютно невъзможно, че не може да става дума за майка й, но стоманената неумолимост в погледа на графа и гласът му я спираха и тя почти против волята си продължаваше да го слуша.

— Майка ви се казваше Женвиев дьо Лакроа… — започна графът и внезапно, докато той замислено подбираше думите си, в паметта на Джини изникна образът на майка й, толкова млада и темпераментна, така преливаща от жизнерадост, каквато бе сега самата тя.

— Хубавата Женвиев, толкова млада и така вироглава. Тя бе твърдо решена да следва повелята на сърцето и младото си тяло. Също както Джини, нейната дъщеря, постъпваше толкова години по-късно.

— Срещнаха се съвсем случайно в катедралата Нотр Дам и той не можеше да откъсне поглед от нея… Тя естествено бе още съвсем млада, едва шестнадесетгодишна, и все още под опеката на монахините от манастирското училище. Но който е млад, влюбен и знае какво иска… Те намираха средства и начини да се срещат. Имаха една приятелка, млада омъжена жена с усет за романтика, която им предоставяше място за среща. Така се започна. Аз спадах към кръга на приближените му, но все още твърде млад и твърде лекомислен и въпреки че знаех, че всичко това не е съвсем в реда на нещата и че връзката им няма бъдеще, в свой ущърб трябва да призная, че не можех да сторя нищо, за да предотвратя случилото се.

Щеше ли да й разкрие нещо сензационно, нещо, което да я ужаси, или тя тайничко вече бе отгатнала накъде клони възрастният й събеседник? Джини неволно се бе навела, със сплетени длани и очи, които изглеждаха по-големи, по-тайнствени и като че ли по-продълговати от обикновено. Защо толкова го увърташе?

Граф Черников точно това и възнамеряваше да стори, по свой собствен начин и толкова тактично, колкото изобщо бе възможно. Той съзнаваше колко разтърсващо трябва да бе за тази млада жена да узнае подобни неща за майка си и най-вече да научи от един непознат, че мъжът, когото през всичките тези години бе смятала за свой баща, съвсем не бе такъв…

— Дете мое, толкова млада, каквато сте сега, навярно ще разберете случилото се между тези двама млади, до смърт влюбени хора! Не забравяйте и че всичко това става далеч в миналото, когато за младите бе доста по-трудно да следва повелите на сърцето си! Това, което се опитвам да ви кажа е, че в крайна сметка всичко излезе на бял свят, както бях очаквал и от което се боях. Семейството на майка ви научи за това и тя скоропостижно бе омъжена за един американец, който отдавна настояваше да получи ръката й, но при други обстоятелства едва ли щеше да се окаже най-предпочитаната партия. Тя естествено отпътува заедно с него за Америка и там, в Ню Орлиънс, сте се появила на бял свят вие.

Джини сякаш насила промълви през стиснатите си устни:

— И… и той… моят…

— Вашият баща, вашият истински баща, мило дете, бе престолонаследник на руския трон. Днес той е владетел на Русия.

Джини се изправи. Педантичният, почти самодоволен начин, по който графът й бе разказал всичко това, увеличаваше у нея чувството за нереалност.

— О, не! Не! Аз ви изслушах. Опитах се да не ви прекъсвам, но това е прекалено, много повече от това, което аз, или който и да било, би повярвал! Не може просто така да нахълтате в моя живот, след всичките тези години, и просто да избълвате в лицето ми, че баща ми не бил истинският ми баща… това е просто невъзможно! И защо искате да повярвам на такива налудничави истории, граф Черников, мога да си представя, че…

— Успокойте се, дете мое!

С енергичност, неподозирана за един възрастен, току-що оплаквал се от неудобствата на пътуването човек, той се наведе напред, улови треперещите длани на Джини в своите и когато момичето понечи да се освободи и скочи, той ги стисна силно. Сега мъжът продължи със сериозния си, звучен глас:

— Трябва да ме изслушате докрай! Баща ви не можеше да последва повика на сърцето си и да се ожени за Женвиев, въпреки че много би искал да го стори, като се има предвид колко бе влюбен! Баща му обаче никога нямаше да позволи… също и вашето семейство. Какъв скандал само щеше да избухне, какво нещастие за Русия! Не, Александър отпътува обратно за родината, принуден почти насила, и се ожени за една принцеса, за която вече бе сгоден. Никога обаче не забрави първата си любов. Трябва да знаете, че и днес още пази една малка миниатюра с лика на майка ви и я носи винаги със себе си. Казваха му, че Женвиев била доволна и дори щастлива в Америка. Всички опити да научи нещо за нея чрез леля ви Селин опираха винаги до едно и също известие: „Женвиев е щастлива, оставете я на мира за нейно добро.“ Какво можехме да сторим? Тогава съвсем случайно научих, че майка ви е избягала заедно с вас във Франция и е починала съвсем млада.

— Но… о, Боже… още като дете недоумявах защо мама винаги бе толкова бледа и нещастна! Измислях си цели истории около тайната на нейния живот и се питах защо ли бе напуснала татко. Всичко, което ми казваха бе, че съм имала прекалено разюздана фантазия.

Графът изпусна дълбока въздишка и Джини усети, че пръстите му вече не стискаха толкова болезнено дланите й. Той дори направи нещо като утешителен жест.

— Постъпвали сте, както сте смятала за най-добре, дете мое! Също както и аз сторих това, което смятах за най-добро за моя приятел. Виждате ли, едва много по-късно му признах това, което като лекар веднага бях разбрал — че Женвиев е бременна. Казах го на вашата леля, тъй като вече бях получил инструкции да отведа принца обратно в Русия, като, в случай че се възпротивях, щях да прекарам остатъка от живота си в Сибир. Тя бе предвиждала онова, което се случи. Едва много по-късно казах на Александър, че Женвиев го е дарила с дъщеря. Трябва да ви призная, дете мое, — усмихнато добави той — доста трудничко е да ви открие човек. Тайната полиция на две държави… дори и американците… Най-сетне дочухме, че са ви видели в двора на клетия Максимилиан. Разбирате…

Този път й се удаде да изскубне ръцете си и сега Джини се втренчи в графа с очи на подгонено диво животно.

— Не, нищо не разбирам! Бе истински шок… още не съм се опомнила след това, което ми разказахте току-що. Нищичко не разбирам… но какво значение има всичко това сега? Бихте ли ме оставил на мира. Защо сте дошъл всъщност? Какво очаквате от мен?

Графът сякаш не бе чул тези избълвани на един дъх думи. Той наблюдаваше Джини със същият пронизващ поглед.

— Толкова си приличате. Чак е странно, такава прилика! И все пак мога да открия във вас нещичко и от баща ви! Брадичката на майка ви бе малка и остра, а вашата е решителна, а имате и малка трапчинка. Също и скулите ви са руски, и продълговатите очи.

— Все още не разбирам какво общо има тук външността ми! Приличам на майка си, така казват всички, но какво от това? Защо ми разказахте тази история?

Тя почти хлипаше от възбуда, обзета от необясним страх. Не искаше да слуша нищо повече. Не трябваше да го слуша повече, не!

— Сигурно ви е ясно защо? — Гласът на възрастният граф бе неумолим, погледът му бе станал по-суров и се бе смрачил. — Защо мислите, че съм тук? Защо мислите ми бе наредено да съпроводя принц Сарканов в американската му мисия? Баща ви иска да ви види.

5

— Баща ви иска да ви види…

Думите му отекваха в ушите й, повтаряха се отново и отново през цялата невероятна вечер.

„Скъпо дете“ — така, въпреки настойчивите й протести, безцеремонността и гнева, с който Джини отвръщаше на всичко чуто от графа, той продължаваше да се обръща към нея, да й се усмихва мило и почти бащински, неизменно наричайки я „дете“.

Да отпътува с него за Русия — трябва да се бе побъркал! Той говореше за някакви заповеди, дълг, за знатния й произход. И което бе още по-вбесяващо, напомнянията й, че е омъжена предизвикваха от негова страна само бегло повдигане на веждите.

— Но, дете мое, как сте могла да се омъжите без благословията на баща си? По право ваш настойник естествено е сенатор Уилям Брандо. Имате ли представа колко разгневен бе той, научавайки за вашата женитба от един френски полковник, женитба с една, ако ми позволите да бъда искрен, съвсем неподходяща личност, с един мексиканец и че баща ви естествено поиска този брак да бъде обявен за невалиден?

— Но… — Джини имаше усещането, че потъва в море от памук и гласът и прозвуча отчаяно — аз му писах, обясних му…

— Ах, да. Обяснила сте му, че този господин Алварадо произхождал от добро семейство. Въпреки това, господин Брандо настоява бракът ви да бъде обявен за невалиден.

— Не може да го направи! Аз съм на двадесет и една и съм пълнолетна!

— Но, дете мое, очевидно не сте била на двадесет и една, когато сте встъпила в този брак. Не разбирате ли какво ви се предлага? Вие сте принцеса. При все че баща ви не би могъл официално да ви признае за своя дъщеря, все пак би могло да се направи немалко. Баща ви иска да се погрижи за вас и да се увери, че имате всичко. С негов указ ви бе дадено правото да се наричате принцеса Ксения Александровна Романова. Само почакайте да видите великолепното имение, което сега ви принадлежи! Намира се недалеч от летния дворец на императора. Освен това естествено ще получавате и щедра издръжка! Излишно е да се споменава — бързо добави той, така че Джини да няма време да възрази, — че не е необходимо сенатор Брандо да научава всичко това. Стигнахме до заключение, че така ще е най-добре за него. Той знае само, че принц Сарканов е изявил желание да ви вземе за жена и даде благословията си.

— О, не! — Джини скочи, без този път някой да бе в състояние да й попречи. — Граф Черников, съвсем сериозно мисля това, което ви казах преди малко. Аз не съм някоя глупава, безволева европейска госпожица, която се оставя да я водят за носа и да й дават насоки в живота. Твърде е късно за това! Абсолютно ми е безразлично какво би казал за това единият или другият от моите бащи. Аз съм омъжена и възнамерявам да си остана такава. Не вярвам, че обявяването невалидността на брака ми от някой съд би имало някакво значение тук. Но дори и пред вашите закони да не съм официално омъжена, предпочитам да бъда любовница на един мъж, когото обичам, вместо принцеса и съпруга на човек, който вече ми е омразен!

— Най-напред помислете, дете мое. Сигурен съм, че ще промените мнението си. И никой, обещавам ви това, няма да ви принуди да се омъжите против волята си! Да допуснем, че вашият… съпруг реши, че трябва да си отидете? Да допуснем, че той се остави да бъде убеден и ви освободи от брачните ви задължения?

— Съпругът ми не се оставя лесно да бъде убеден в неща, които не му харесват!

— Ах, така ли? Е, както вече ви казах, принцесо, помислете за това.

Джини отказваше да мисли за това и не го скри от графа, но той само се усмихна, възразявайки, че тя все още е под въздействието на шока и че не бивало да си разваля вечерята и остатъка от вечерта.

— Що се отнася до останалото, ще видим… времето ще покаже — успокоително рече той. Графът все още разговаряше с нея сякаш имаше пред себе си някое капризно, неблагодарно дете.

— Но тази вечер аз трябва да си бъда вкъщи. Нямам нито желание, нито намерение да прекарам нощта тук — троснато рече тя.

Графът я погледна с упрек.

— Скъпа принцесо, нали дори и за миг не сте си помислила, че съм скроил целият този невероятен план, за да ви отвлека? Моля ви, не си го помисляйте! Ако нещо се случи с вас, императорът веднага ще ме изпрати в Сибир, при все че с него сме стари познати!

Граф Черников се изправи малко вдървено и й протегна ръка.

— Елате, простете донякъде властническото ми държание. Не съм свикнал с нравите и обичаите на Новия свят… също и с независимостта, на която се радват дамите тук! Без значение, дали го желаете или не, вие сте руска принцеса и като такава не бихте ли стиснала ръката на един стар човек? На вечерята ще имаме възможност да си побъбрим и да ви разкажа повече за Русия. Навярно сама ще решите да ни направите компания.

Тъй като не й хрумваше нищо по-добро и все още бе твърде разстроена и смаяна, Джини най-сетне пое ръката му и влезе с него в къщата.

Както бе обещал, по време на вечерята графът се ограничи единствено върху разговори за ежедневието и описания на живота в Русия. Джини би се почувствала много по-добре, ако не я бяха поставили да седне до принца, който през цялото време не свали безцеремонния си поглед от нея. Към принца момичето изпитваше единствено презрение и гняв. Що за човек бе той? Отначало, когато я бе взел за някоя обикновена войнишка жена, се бе опитал да я забърше още пред църквата в Гваделупа. От друга страна, причината, поради която бе дошъл дотук, бе желанието му да се срещне с незаконната дъщеря на императора. Бе имал дори наглостта да поиска ръката й от сенатор Брандо, без някога изобщо да я е виждал!

За да не засегне полковник Адиго, Джини се съгласи след вечерята да направи за малко компания на мъжете на верандата. Скоро обаче съжали, защото граф Черников умишлено увлече полковника в разговор, ангажиращ цялото му внимание, давайки възможност на принца да се приближи съвсем плътно до Джини, впервайки в нея усмихнатите си, странни очи.

— Значи всичко ви е разказал и сега сте ми ядосана!

— Разбира се, че съм! Нещо друго ли очаквахте? Как може да сте толкова двуличен? Мисля, че изобщо нямахте нужда от преводач. Искахте само…

— Напротив, наистина имах нужда от преводач. Тук малцина знаят английски. И разберете, аз бях влюбен в образа ви още преди да ви бях видял. Познах ви дори без да ви познавам, колкото и невероятно да звучи това, в църквата, помните ли?

Очите й го стрелнаха ядно.

— Много добре си спомням! Нямаше нужда да ме водите тук, където трябваше да чуя истории, които предпочитам никога да не бях чула.

Тя продължи с тих, гневен глас:

— Защо не ме оставите на мира? Защо никой не ми вярва, че съм щастлива със съпруга си и че го обичам?

— Ако това е така, малка моя, тогава бракът ви няма да пострада от едно посещение в Русия. Не искам да ви влияя, но един ден, в обкръжение, което повече съответства на красотата и произхода ви, навярно ще осъзнаете…

— Какво?

Гримасата му бе иронична, но и многообещаваща.

— Кой знае? Но нали във всички приказки принцесите намират своя принц? Красива принцесо, не само мъжете от простолюдието имат напета фигура и здрави мишци.

Трябваше да минат няколко мига, докато Джини осъзнае истинското значение на думите му, което накара страните й да пламнат.

— Но вие… вие сте непоносим!

— Защо го казвате? Защото съм откровен и разговарям с вас направо, без ласкателски увъртания? Не ме разочаровайте! Мислех ви за светска жена. Ще оспорите ли, че съпругът ви не е бил първият мъж в живота ви? Наричат ви най-красивата куртизанка на цяло Мексико Сити, или греша? И с право… о, да… с право!

Очите му изгаряха кожата й и Джини си спомни за други мъже, които я бяха наблюдавали така, сякаш искаха да я погълнат с поглед. Той най-сетне бе свалил маската, руският принц. Думите му целяха да я ядосат и наранят, но очите му го издаваха. Той я желаеше и в желанието си приличаше на всеки друг мъж. Защо трябваше да се остави да й повлияе чрез думите си? Бе устояла пред много други мъже и тяхната похот.

Когато Джини отвърна на погледа на принц Иван, очите й бяха станали хладни и сурови. Те се присвиха и със стиснатите си устни момичето приличаше на готова за скок пантера.

Принцът бе човек, който обичаше предизвикателството, където и да го откриеше, затова сега ликуваше и на устните му трепна усмивка. Какво прелестно същество бе тя! Особено, когато бе разгневена… не, портретът, който бе видял в дома на нейната леля, рисувана от братовчед й, когато Джини е била едва на шестнадесет, ни най-малко не отговаряше на действителността. Тя трябваше да бъде рисувана като циганка, с развени на гърба коси, както в онази нощ, в която се бе любувал на танца й.

Пламналите от гняв страни на Джини постепенно изстиваха и сега тя бавно, без да сваля очи от принца, отпи глътка от ликьора, който графът бе донесъл със себе си.

— Изглежда знаете доста неща за мен! Защо си правите труда? Като се има предвид живота ми, навярно на човек няма да му е трудно да убеди моя… вашият господар, че на незаконната му дъщеря не й подхожда да бъде принцеса, пък дори и да му бъде представена! Защо да бъдат разочаровани толкова много хора?

— Принцът се засмя и изглеждаше искрено развеселен.

— Сега значи искате да пренесете сражението на моя територия, нали? Не, аз наистина не съм се излъгал във вас! Вие сте истинска жена и не се срамувайте да го признаете. Всъщност започвате все повече да ми харесвате.

Тя го погледна хладно и подигравателно.

— За съжаление това ни най-малко не ме засяга. И тъй като държите на искреността, трябва да призная, че наистина не харесвам нищо във вас!

Въпреки че принцът все още се усмихваше, Джини забеляза, че очите му едва забележимо помръкнаха.

— Може би някога ще промените мнението си! А що се отнася до вашето… да кажем, безразличие, то ви прави да изглеждате още по-привлекателна в моите очи! Една кула от слонова кост, която трябва да бъде завладяна.

— За завладяване и дума не може да става, принц Сарканов, защото аз доброволно съм се отдала и то на мъжа, когото обичам.

— Ах, жени, с вашите брътвежи за любов! Какво друго е любовта, освен преоблечено желание? Жените изпитват необходимост, убеден съм в това, да преувеличават неща, за които мъжете са доста по-прями.

Неочаквано той се наведе, а очите му пръскаха искри.

— Желая ви повече от всяка друга жена, която някога съм желал. Ако това наричате любов, тогава аз съм влюбен във вас. И ще ви имам.

При последните думи, които прозвучаха зловещо и заплашително, Джини бе скочила и се бе отдалечила, изпълнена от смразяващо презрение, без обаче да може да потисне известен страх, който се бе надигнал в гърдите й.

„Ще ви имам!“

Защо? Защо я желаеше? Дали не бе очаквал, че вестта за знатния й произход ще й завърти главата и момичето просто така, от чиста признателност ще падне в обятията му, затова че той донякъде бе виновник за това объркващо разкритие? Или бе от онези мъже, които не понасят поражения? В този човек имаше нещо заплашително, почти зловещо, което я ужасяваше. Или само си въобразяваше?

Джини се бе присъединила към графа и полковник Адиго. Вниманието, с което я посрещнаха двамата й вдъхна сила и тя почти започна да се срамува от глупавия си страх. Държеше се детински! Какво би могъл да й стори принц Сарканов? Достатъчно бе Джини да каже на генерал Диас, че повече не желае да бъде преводачка на принца, тъй като той недвусмислено й е дал да разбере, че намеренията му спрямо нея не са съвсем почтени… Това бе всичко, което трябваше да стори.

— Простете, че ви прекъсвам, господа — очарователно се усмихна тя, — но не мислите ли, че вече е твърде късно?

— Твърде късно, за да тръгнете тепърва за Гваделупа, госпожо! — Полковникът изглеждаше искрено загрижен. — Моля ви да останете и ви уверявам, че ще прекарате приятна нощ като моя гостенка. Поръчах да ви приготвят стая. Освен това една жена е на ваше разположение, ако имате нужда от нещо.

— И ви обещавам, че утре ще тръгнем съвсем рано сутринта. — Принцът неусетно бе изникнал зад нея. — Надявам се, не мислите, че ще предприема нещо толкова недостойно, като например да се опитам да ви изнасиля? — добави на френски той, въпреки че граф Черников го наблюдаваше с упрек.

— Аз също мразя да бъда лъгана! — рязко рече Джини на същия език и единствено заради полковник Адиго, който изглеждаше загрижен, направи опит да се усмихне.

— Много сте мил, полковник. Наистина съм твърде уморена. Така че ако господата ме извинят…

— И докато домакинът ни се погрижи за вашия отдих, няма ли да направите една малка разходка с мен из тази красива градина? — гласът на принц Сарканов бе мил и вежлив. — Върху слънчевия часовник има някои испански надписи, които ме заинтригуваха, а лунната светлина е толкова ярка, че едва ли би представлявало трудност да се разчетат. Моля!

Графът и полковникът бяха влезли в къщата, а докато Джини разбере какво става, ръката на принца вече стискаше лакътя й. Ако не искаше да прави сцени, тя волю или неволю трябваше да тръгне с него. Младата жена бе извън себе си от потискан гняв и не пророни нито дума, докато не се увери, че не могат да бъдат чути.

— Как променено и нереално изглежда всичко на лунната светлина! Човек трудно може да си представи, че само на няколко мили от тук бушува война, не е ли така, госпожице?

Джини не бе ни най-малко настроена за шеги, още повече, когато разговорът бе облечен в онази фалшива вежливост, която вече бе предизвикала отвращението й от този човек.

— Не съм госпожица и нямате право да ме мъкнете насам-натам против волята ми! Трябва ли да ви припомня, господине, че аз…

Тя усети пръстите му да се впиват още по-силно в лакътя й.

— Тъкмо щяхте да кажете, че сте омъжена жена, а аз трябваше отново да ви напомня, че не бива повече да се смятате за такава. Но не се безпокойте, фактът, че не сте съпруга, а любовница на онзи мъж, когото се правите, че обичате, за мен няма абсолютно никакво значение. Напротив, аз се удивлявам на вашата… вярност. Вие сте достойна за възхищение във всяко едно отношение, госпожице!

При ироничното наблягане на последната дума дъхът на Джини спря. Почти бе занемяла от гняв, но един предупредителен вътрешен глас й повеляваше да запази спокойствие. Този мъж очевидно се опитваше да я провокира, да я накара да издаде истинските си чувства и така да я постави в по-неизгодно положение.

Оранжевата светлина, осветяваща верандата, бе изчезнала от погледа й и сега всичко изглеждаше потънало в млечнобяла мъгла. Луната гасеше цветните пламъчета на цветята, които блестяха денем и създаваше илюзорен свят от сенки и светлини. Под нозете й блестяха белите камъчета на чакълестата алея, а във въздуха сякаш тегнеше мирис на жасмин и гардении. Една романтична нощ при други обстоятелства, но сега Джини изобщо не бе в романтично настроение. Разумът я уверяваше, че принцът не може да й стори нищо и въпреки това тя изпитваше необясним страх, който по никакъв начин не искаше да покаже.

— Искахте да ви преведа някакъв надпис — с леден глас рече тя. — Не би ли било по-добре да ми го покажете? Тук навън става доста хладно.

— Искате ли да ви стопля? — с подигравателна нотка в гласа отвърна той, след което лукаво добави: — Или се боите от мен?

Джини стоеше срещу него насред тясната алея и със стиснати устни изскубна ръката си от хватката на пръстите му.

— Имам ли основание да се боя?

Сега луната бе зад гърба му и лицето на принца тънеше в сянка, едва различаващо се в мрака, когато той наведе глава, улови Джини за брадичката и леко повдигна главата й.

— Съвсем не. Не го ли показах достатъчно ясно? Искам да ви направя своя жена.

Джини гневно отблъсна ръката му, при което той отново я улови за лакътя.

— Каквато и игра да играете, отидохте твърде далеч. Защо избрахте точно мен? Навярно има много други жени, които с радост биха предложили услугите си, ако действително си търсите съпруга! А сега, моля, бихте ли ме отвел обратно в къщата?

Тя го гледаше гневно. Не можеше да знае, че луната подчертаваше повече от всякога чара на леко издължените й цигански очи и едва забележими трапчинки и се отразяваше в косата й. Принц Сарканов, мъж с много опит и малко попреситен вкус, усещаше как пулсът му се ускорява, въпреки че привидно запазваше привичната си дистанцираност, с която толкова се гордееше. Тя бе наистина очарователна! Нещо повече — тя бе истинско предизвикателство. Не бе очаквал такава упорита съпротива от нейна страна. След разговорите с леля й в Париж и сенатор Брандо и съпругата му той бе очаквал да срещне едно отстъпчиво момиче, навярно малко твърдоглаво и дори след всичко това, което бе сторило, малко огорчено. Бивша куртизанка. Бе очаквал, че след известна символична съпротива тя ще сграбчи предлагащата й се възможност. Въпреки това момичето продължаваше да се съпротивлява, проявявайки студенина, със сигурност само повърхностна. Гордостта на Иван Сарканов бяха познанията му за конете и жените и той започваше да мисли, че тази жена ще се предаде само пред мъж, който можеше да стане неин господар.

Пръстите му се впиха още по-силно и почти жестоко в лакътя на младата жена, сякаш искаха да изпитат съпротивителните й сили. Добре! Можеше да се различи как тя едва забележимо потръпна, но не извика. Вместо това стана съвсем неотстъпчива, а гласът й прозвуча пълен с презрение.

— Пуснете ме!

— Веднага, но със съжаление. Но вярвам, че трябва да се опознаем по-добре, вие и аз. Нощта е толкова нежна, като създадена за влюбени и за изтънчени интриги. Със сигурност не сте толкова хладна и непристъпна, за колкото се представяте. — Още докато изричаше тези думи, той я привлече към себе си, а гласът му се превърна в шепот. — Колко ви се иска да се отскубнете от мен! Дали не се боите от собствения си, горещ темперамент? Една целувка на лунна светлина би била съвсем на място, още повече, че сме сгодени!

— Вие сте луд!

Той все още я държеше и бе обвил ръка около кръста й. Сега, когато понечи да я целуне, първото желание на Джини бе диво да се съпротивлява. Някакво шесто чувство обаче й подсказа, че той точно на това и разчита, за да я принуди да му се подчини и по този начин да докаже силата си. Тялото й остана хладно и неподатливо в обятията му. Тя просто понасяше притискането на устните му към нейните, а широко отворените й, пълни с презрение очи се взираха в неговите, докато принцът най-сетне я пусна.

Джини умишлено изтри устни с опакото на дланта си. Усети, че това го вбеси и изведнъж страхът й от него се стопи.

— Сега, когато имате открадната си целувка на лунна светлина, бихте ли ме извинил, ваше височество? Денят бе уморителен и бих желала да се оттегля.

6

Въпреки просторната, луксозно мебелирана стая, която й бе отредена, и огромното, меко легло, Джини прекара неспокойна, мъчителна нощ. Не можеше да забрави израза върху лицето на Иван Сарканов, когато го бе напуснала. Въпреки че се опитваше да бъде разумна и трезва, тя не можеше да се освободи от зародилото се в душата й чувство на страх. Сега, прекарвайки отново събитията едно по едно през ума си, изминалата вечер й изглеждаше нереална. Присъствието й тук, мъчителните, смразяващи кръвта разкрития на граф Черников и което бе още по-неприятно — самодоволното изражение на този отвратителен принц, уверяващ я, че щяла да стане негова жена. Как можа да й се случи всичко това? Тя бе омъжена за Стив… за Стив! Двамата се обичаха, но граф Черников й бе обяснил, че бракът им щял бъде обявен за невалиден. А тя се бе убедила, че принцът е не само твърде влиятелен, но и достатъчно енергичен и привикнал да постига всичко, към което се стремеше. Къде ли бе Стив? Защо се бавеше толкова?

На следващата сутрин под очите на Джини имаше тъмни сенки. За нейна радост пътуването обратно до Гваделупа премина в почти пълно мълчание. С нея в малката двуколка бе граф Черников, а принцът яздеше наблизо. Графът тактично се задоволи със случайни бележки за маловажни неща. Бе отпуснал глава назад и очите му през по-голямата част от пътуването останаха затворени. Още в самото начало на пътуването се бе извинил пред Джини, че не бил най-добрата компания за една млада дама.

— Трябва да е заради това, че постепенно остарявам. Пътуванията ме изморяват. Нали ще ми простите, дете мое?

През този ден лицето на принца бе непроницаемо. Държанието му не се промени с нищо. Джини прекалено добре знаеше, че принцът почти не сваля очи от нея, за да може да остане безразлична. Само това пътуване да свършеше веднъж завинаги! Копнееше да се завърне в малката си стаичка и колкото е възможно по-скоро да открие генерал Диас, за да обсъди с него настоящата непоносима ситуация. Той щеше да я разбере, щеше да го накара да я разбере! А тя горещо щеше да го помоли да повика Стив обратно…

Когато обаче най-сетне отново бе в стаята си, всичко сякаш се бе обърнало срещу нея.

Слизайки от двуколката, тя не бе поела подадената й от принца ръка и едва не се спъна, толкова бързаше да остане сама. С граф Черников се бе сбогувала бързо, но вежливо, обещавайки му в най-скоро време да го посети, може би още на другия ден, в случай че генералът й дадеше отпуска. Бе твърдо решена да сложи точка на цялата тази безсмислица със задълженията и ангажиментите й като императорска дъщеря. Това просто не бе вярно, всичко бе някаква приказка, в която тя отказваше да повярва. Щеше ясно да му даде да разбере, че изобщо няма намерение да напуска Мексико, с каквито и ще доводи да я убеждава. Когато най-сетне схванеха, че тя е неумолима, щяха да се видят принудени да я оставят на мира.

Тъй като искаше да избегне мъжете, които обикновено седяха в кръчмата на долния етаж, Джини се възползва от задния вход. Въздишка на облекчение се отрони от устните й, когато отвори вратата от грубо сковани дъски и влезе в стаята.

Когато се огледа наоколо, изпита чувството, че се задушава и с усилие си пое въздух. Облегна се на вратата, за да не изгуби равновесие. Дрехите на Стив, дисагите му за седло, всичко бе изчезнало. Стаята изглеждаше празна и студена.

— Това не е възможно… не е възможно! — шепнеше тя, сякаш обхваната от треска. — Не и тази нощ… точно тази нощ… никога не би заминал, без да ме изчака, без да ми остави съобщение!

Очите й претърсваха стаята за нещо, за някакъв знак, докато Джини убеждаваше сама себе си, че всичко е дело на някой крадец… така трябва да е, разбира се!

Но нейните вещи бяха непокътнати, а единственото свидетелство за това, че в нейно отсъствие някой е влизал в стаята, бе едно парче хартия върху възглавницата й.

Бавно, като в полусън, Джини пристъпи, за да го вдигне. Тя изглади с пръсти гъсто изписания лист хартия. О, Боже, някакво адресирано до нея писмо от Карл Хоскинс — пълно с обвинения и ревност. Той я обвиняваше, че го избягва заради принца.

Звучи така, сякаш някога съм го подтиквала да храни надежди, обезсърчена мислеше Джини, сякаш някога сме били любовници. И Стив… Стив го е прочел и го е оставил тук, за нея… О, не!

Тя изпита желание да извика и притисна пръсти към устните си като дете, което се опитва да потисне хълцането си.

Джини блуждаеше между шока и отчаянието, решимостта и унинието. Известно време не можа да повярва, че всичко е истина. Стив я обичаше. Доверието помежду им току-що бе укрепнало. Той й се бе клел, че не може да живее без нея. Не бе възможно да я напусне така безсърдечно, да я изостави сама и сломена! И въпреки това дните минаваха, без тя да открие утеха и в крайна сметка трябваше да приеме, че се бе случило това, от което най-много се боеше.

Дори онези, които бе смятала за свои приятели, сякаш я избягваха и не й предлагаха никаква подкрепа. Карл Хоскинс бе в болница след едно спречкване със Стив и изведнъж всички като че ли бяха единодушни, че щяла да напусне Мексико и да се завърне при баща си.

Полковник Феликс, братът на генерала, бе най-откровен с отчаяната млада жена.

— Чуйте ме, защо просто не поизчакате малко? За щастие не съм женен, но мисля, че не бих издържал подобно напрежение! Как бих могъл да ви кажа какво става в душата на един изгарян от ревност мъж? Всичко, което знам е, че Естебан бе тук и то без да е получил разрешение за това. Когато най-накрая говорих с него, бе прекалено разгневен, за да послуша разума си. Това бе, след като така безразсъдно бе посетил полковник Грийн. Опитах се да му обясня всичко, но той, изглежда, не бе в състояние да ме изслуша. „Ако добре разбирам, пред закона не сме женени“, рече той и ви пожела повече щастие с вашия нов годеник. И вярвайте ми, малка моя, зная, че сте достатъчно силна и интелигентна, за да не се поддадете на истерии, иначе не бих ви предал думите му. — Полковникът успокоително добави: — Разбира се, всичко това изрече в пристъп на ревност. Рано или късно, когато се поуспокои, ще съжалява за избухливостта си. Но междувременно… — Полковник Диас замислено поглади брадичката си. — Трябва да ви призная, че всички ние ще бъдем безкрайно щастливи, когато се отървем от този руски принц. Откакто е тук, причини само неприятности.

Подобно на всички останали и той я посъветва, разбира се, толкова тактично, колкото бе възможно, да се завърне в Съединените щати като блудната дъщеря. Принц Сарканов бе осведомил полковник Грийн, че сенатор Брандо е настоявал за обявяване нищожността на брака й… стигнал дори до там, че писал лично до президента. И подобно на някой от усмихнатите шекспирови злодеи, Иван само чакаше Джини да се поддаде и отстъпи пред натиска на обстоятелствата.

И като че ли работите не вървяха достатъчно зле, през онази нощ Карл Хоскинс бе видял и разпознал Стив. Те дори се бяха спречкали в една от кръчмите.

Всичко това й бе подшушнато от Долорес Батиста, чиито големи, тъмни очи я гледаха пълни със състрадание и съчувствие.

— Нали няма да кажете на никого? Маноло ще ме убие, ако разбере, че съм идвала, за да говоря с вас. Когато ми разказа за случилото се — той случайно се оказал в същата кръчма — трябваше да му обещая, че ще го запазя в тайна. Само че, доня Хения, зная колко много обичате Естебан! Мисля, че някои хора се опитват да ви създадат неприятности и да ви разделят един от друг.

Джини сама бе стигнала до този извод, но сега само прехапа устни и мълчаливо кимна. Долорес продължи разказа си, без нито за миг да откъсне от нея пълните си със състрадание очи:

— Естебан не бе на себе си от гняв, когато се върна и не ви намери. Той обикаляше из лагера, а лицето му бе съвсем помръкнало. Мисля, че вече се бе срещнал с американския полковник и мисля… не бе хубаво, дето подслушах, но го чух да казва на мъжа ми, че бил научил, че вече не сте женени. Били му поръчали да се погрижи да се завърнете невредима при баща си. Не чух какво друго каза, защото в този момент Маноло ми извика да му занеса каната и Естебан предложи да отскочат до кръчмата да пийнат по едно.

Кръчмата, за която говореше Долорес, разбира се бе същата, над която бе стаята на Джини, едно в последно време твърде посещавано от американските войници място, както горчиво си помисли Джини. Карл без съмнение бе очаквал завръщането й, озъртайки се за нея. Или вече е знаел това, което тя научи последна — че всичко е било планирано, включително и това Джини да пренощува с принца в Куернавака?

През последните дни Джини бе полузамаяна от връхлетелите я нещастия, но сега гласът на Долорес освободи цялата насъбрала се болка, която младата жена се бе опитвала да потисне в съзнанието си. Да, за нещастие тя съвсем точно можеше да си представи как бе протекло всичко оттам насетне, въпреки че Долорес не желаеше да й предаде неприличните коментари на Карл Хоскинс.

След написването на онова пълно с лъжи писмо той трябва да е бил вече доста разгневен, а освен това до появата на Стив бил обърнал доста чаши. Само това липсвало на Карл Хоскинс — да срещне мъжа, когото мразеше повече от всеки друг, и да разбере, че Джини го заблуждавала.

По думите на Долорес избухнал словесен двубой. Целият почервенял, американският капитан започнал на висок глас да разменя неприлични забележки със своите другари. Забележки, които, Долорес с жест на погнуса трябваше да признае, били по адрес на Джини. Той намеквал, че е любовник на Джини, а руският принц бил последното й „завоевание“.

— Убедена ли си, че се е задоволи с това? — горчиво я прекъсна Джини. — Мисля, че познавам достатъчно добре характера на капитан Хоскинс, за да зная, че е отишъл много по-далеч! Не се опитвай да щадиш чувствата ми, Долорес. Не разбираш ли, че трябва да зная всичко, което е казал и какво така е разгневило Естебан, че да ме изостави без никаква вест?

Защо Стив бе избрал да се завърне точно през онази нощ? Защо бе попаднал точно на Карл?

Долорес Батиста сведе глава, нищейки едно ъгълче от прокъсаната си блуза. Очевидно не искаше да продължава разказа си, на накрая с тих глас призна, че думите на американеца били твърде обидни. Но той не спрял дотук. Виждайки, че Стив не обръща внимание на подхвърляните забележки, мъжът ставал все по-дързък и под гръмкия смях и окуражителни подвиквания на приятелите си започнал да го подиграва.

— И тогава? Какво стана тогава?

— Естебан го ударил. Маноло ми разказа, че положил всички усилия да му попречи да убие американеца с голи ръце. Каза, че в един момент лесно можело да се стигне до малка война между янките и нашите, ако един по-малко пиян от останалите американски офицер не се бил намесил.

Долорес вдигна поглед към Джини, а в очите й блестяха сълзи.

— Ох, доня Хения, какво ще правите сега?

Джини отново и отново си задаваше този въпрос. Какво трябваше да стори? Какво можеше да стори? Никога не се бе чувствала така самотна, откъсната от приятели и от всякаква подкрепа. Когато легна в празното легло, което бе споделяла със Стив, и впери поглед в тавана, усещането за нереалност едва не я задуши. Как бе възможно само в продължение на няколко часа животът й да се преобърне така, че от висините на щастието и бленувана радост да бъде захвърлена в бездната от болка и отчаяние? Напразно се убеждаваше, че всичко това е само кошмар, от който скоро ще се събуди и всичко ще е както преди. Почти бе изгубила надежда, че Стив ще размисли и ще я потърси.

„Той ме обичаше, сигурна съм в това! Как е могъл с лека ръка да загърби всичко? Що за човек е?“

Повече от всичко я болеше от мисълта, че Стив й няма доверие. Може би иначе не би постъпил така?

През следващите дни Джини се бе превърнала в сомнамбул, но си наложи да устои. Нямаше повече работа в щабквартирата на генерал Диас, макар да научаваше, че от ден на ден пленниците стават все повече, болшинството — дезертьори от императорската армия. Джини вече не слизаше към лагера. Какво й даваше право сега да продължава да ходи там? Освен това бе научила от Долорес, че прекалено ревнивата Мануела с вирната глава разправяла сред останалите жени как винаги си била знаела, че Хения е проститутка, за колкото и добродетелна да се представяла.

Голяма част от времето, с което за свое съжаление сега разполагаше в изобилие, Джини прекарваше в компанията на граф Черников. Когато го чуеше да говори за майка и, тя се питаше дали над тях двете не тежи някакво проклятие. И двете бяха намерили любовта, за да я загубят отново съвсем скоро след това. „Бедната Женвиев“, бяха повтаряли някога, а днес — „бедната Джини“.

Ден или два след завръщането от Куернавака Джини не бе на себе си. Заслепена от мъката си, тя истерично се бе нахвърлила срещу принца, когото смяташе за причина за всичките си нещастия.

Той бе изслушал залелия го словесен поток с онази високомерна усмивка, която Джини вече добре познаваше.

— Госпожице! Наистина, гневна сте неописуемо красива, но въпреки това бих ви помолил да бъдете разумна. Как можех да зная, че вашият… любим ще се завърне точно същата вечер, която бях избрал за срещата ни с граф Черников? Също толкова основание бихте имала да обвините и самия президент Хуарес! — След това с тон, накарал сърцето й да забие по-лудо, топ добави: — Да предам ли на президента колко сте сърдита? Вдругиден заминавам по поръчение на моя господар за Сен Луис. Знаете ли, говори се, че там ще бъде изпратен и клетият Максимилиан? Европейските короновани глави трябва да са доста засегнати.

— Аз… не искам нищо да казвате на президента! — избухна Джини. Дали това не бе открита заплаха? — Защо трябва да споменавате името ми пред него?

— Но той навярно ще иска да знае дали съм научил нещо за вас. Доколкото разбрах, уважаемият ви баща и мой добър приятел навсякъде е разпратил телеграми, опитвайки се да ви открие. Господин президентът Хуарес навярно ще се зарадва, когато разбере, че сте в безопасност. — Руснакът умишлено замълча, след което мило добави: — Искате ли да открия тази гореща глава, която ви създава толкова грижи, скъпа моя? Това едва ли ще е особено трудно. Полковник Диас, който между другото е доста ядосан, тъй като високо цени майор Алварадо, сподели с полковник Грийн, че майорът бил зачислен към президентския щаб и е изпратен на границата, за да подсили граничните патрул! Опасно поръчение. Тамошните индианци изглежда са доста диви, а ако е вярно, че в Америка е обявен за престъпник, за чиято глава се дава награда, тогава би могъл да си има неприятности и с ловците на глави. Твърде неразумно… но навярно не бихте искала да ви създава повече грижи? Един мъж, който дава ухо на злонамерени клюки за вярната си съпруга…

Джини не можа повече да понесе неприкритите намеци на принца, изправи се и се отправи към стаята си, долавяйки зад гърба си тих, подигравателен смях.

— Никога няма да се омъжа за него! — убеждаваше тя граф Черников малко по-късно. — Дори ако се наложи да се върна при баща си, принц Сарканов е последният мъж на земята, който ще получи съгласието ми за женитба. От цяло сърце се моля вие двамата да ме оставите на мира!

Графът обаче продължаваше да се отнася с нея като с опърничаво дете, което не знае какво иска. Задачата му бе да я убеди да се върне в Русия, за останалото имаше грижа принца.

При следващата им среща държанието на принц Сарканов бе непроницаемо както винаги, сякаш нищо не се бе случило. Джини, която се срамуваше от избухливостта и неспособността си да се владее, си даваше вид, че заплахите му изобщо не я засягат.

Сега дните течаха твърде бавно и едно открито нападение срещу Мексико изглеждаше все по-вероятно и по-близко. Джини започна горещо да се надява, че ще се случи нещо, което би могло да я избави. Странно, че й бе хрумнала думата „избавям“. Всички, включително и генералът, който сега клатеше глава, наблюдавайки я почти състрадателно, бяха напълно уверени, че когато принцът се върне, тя ще напусне Мексико.

— С голямо съжаление ще ви пусна да си отидете. Извинявам се, че без да исках станах причина за вашето… недоразумение с Естебан. Но, убеден съм, той ще ви потърси, след като войната приключи, трябва да си е загубил ума, ако не го стори. Никак няма да съжалявам, когато руснакът ни напусне. Този човек е роден интригант!

В гласа на генерала се долавяше гневна нотка.

— Навярно е подхвърлил на президента, че трябвало да се отнасям по-внимателно с пленените европейци.

„Карл Хоскинс и този проклет принц съсипаха живота ми“, горчиво си мислеше Джини. Неочаквано, като ехо от някакво далечно минало, което тя смяташе за отдавна забравено, в съзнанието й изплува една мисъл: „Нищо… Преживяла съм и по-тежки моменти. Болката ще отзвучи с времето.“

Но можеше ли да забрави? Имаше прекалено много време да мисли и да се измъчва с предположения. Това бе една от причините Джини да прекарва толкова много време със стария граф, който по свой си начин, със старомодните си маниери и увлекателни разкази от безкрайните пътувания бе галантен и интересен събеседник. Той й разказваше за император Александър — Джини не успяваше да види в един толкова далечен човек своя баща. Със сигурност обаче не бе наясно с чувствата си към сенатор Брандо. Почти не го познаваше и момичешкото й удивление от силата и интелигентността му доста се бе стопило през изминалите месеци, когато не го бе виждала. Какви бяха отношенията му с Иван Сарканов? Защо бе одобрил женитбата на Джини с този мъж, когото тя още не бе срещала? И въпреки, че на пръв поглед го бе сторил за нейно добро, не бе ли това един чудесен начин да се отърве от нея?

— Елате с мен в Русия! — непрекъснато повтаряше граф Черников. — Първо ще посетим Сан Франциско и можете да останете там колкото поискате. Мисля, че принцът има там някакви делови ангажименти… Освен това възнамерява да остане в Америка, докато вашият Сенат ратифицира покупката на Аляска. И когато всичко това бъде уредено, убеден съм, промяната на обстановката ще ви се отрази добре. Най-добре посетете отново Европа, вашите чичо и леля в Париж. А след това, видите ли веднъж Русия… кой знае? Може да пожелаете да се установите там.

Той дискретно й даваше да разбере, колко удивен е от живота, който си бе избрала. Да следва някаква си мексиканска армия! Да живее като селянка, обградена от селяни! Невероятно! Тя принадлежеше на един блестящ, прелестен свят, можеше да разполага с най-красивите накити и тоалети. И, убеждаваше я той, можела да има съпруг, който с високия си ранг и знатен произход би бил най-подходящата партия за нея.

Може би графът бе прав. След утихването на първоначалното болезнено чувство на отчаяние и нещастие бе останала само тъпа болка и Джини реши да запази поне гордостта си. Каква друга утеха й оставаше? След като Стив я бе изоставил, без да се поколебае нито за миг, тя щеше да си наложи да го забрави. Държанието му не можеше да бъде извинено със заслепяващата ревност и щом смяташе, че е засегната честта му, защо не бе помислил за нейните чувства?

Така че Джини почти с безразличие посрещаше очакваното завръщане на принца от Сен Луис, а когато това станеше, тя щеше да се върне в Америка. Да, бе решена да оправдае всеобщите очаквания, като без съпротива напусне бойното поле.

Една вечер в края на юни, по време на вечерята с граф Черников тя научи, че очакват принца всеки момент.

— Надявах се, че ще пристигне навреме, за да вечеря с нас — бе казал възрастният мъж. — Навярно дъждът го е задържал.

Джини погледна в посоката, в която сочеше графът и забеляза скупчилите се тъмни облаци, които ставаха все по-черни. Тя едва забележимо потръпна. Забеляза, че графът превъзходно е успял да преобрази някога толкова неуютната къща, принадлежала на някакъв търговец от Мексико Сити.

— Ах, да. Когато човек е привикнал към известни удобства и когато пътува толкова много, колкото мен, тогава добре знае какво да вземе със себе си. Прислужникът ми е същински магьосник. — Графът строго и изпитателно я погледна изпод гъстите си вежди, след което добави: — Вече е започнал да опакова нещата ми. След ден-два трябва да сме готови за път. И да ви призная, чувствам се истински облекчен.

Тя се насили да попита:

— Има ли новини за… за императора?

— Имате предвид Максимилиан Хабсбургски? Истинско нещастие. Клетият човек е попаднал на лоши съветници. Трябваше да знае какво ще стане, когато Луи Наполеон, това парвеню, отмени споразумението от Мирамар. — Видял изражението на лицето й, графът добави с по-дружелюбен глас: — Съжалявам, дете мое, вие го познавахте, не е ли така? Да, кой знае какво решение ще вземе президентът на тази варварска страна. Може би ще го пусне да си отиде. Във всеки случай, когато Иван се завърне, ще научим повече подробности. А сега се наслаждавайте на вечерята. Не е разкошна, но готвачът ми е получавал похвали от самия император. Ще бъде много разочарован, ако не отдадете дължимото на приготвеното от него блюдо.

7

Джини се насили да хапне и дори да отвръща на шегите на графа, но въпреки всичките си усилия остана потисната, а черните буреносни облаци, скупчили се над тях, правеха всичко да изглежда още по-мрачно.

Дъжд. Тя познаваше краткотрайните поройни дъждове, които се изливаха по тези места, и тяхната разрушителна сила. Валеше като из ведро, прашната земя се превръщаше в кал, а след това слънцето отново изгряваше и изсушаваше всичко. Това бе Мексико. Скоро тя щеше да напусне тази страна, а с това — да загърби част от живота си.

Заради предстоящата буря граф Черников не бе настоявал повече да му прави компания, а й бе предложил да я изпрати с наетата от него кола до стаята, която Джини междувременно бе намразила, заради безличието й и самотата, налягаща я в нея.

Бе излязъл вятър и Джини уви шала още по-плътно около раменете си. В далечината небето бе раздирано от светкавици, последвани от приглушен тътен. Значи се задаваше буря… през юни. Колко непредвидимо бе времето по тези места! Непредвидимо като обратът, който бе приел животът й!

Джини помоли да прекарат колата пред задния вход на гостилницата, в която бе останала да живее въпреки протестите на графа. Още преди старата, доста раздрънкана двуколка да спре, Джини вече бе скочила.

— Е, добре. Няма нужда да слизате. Поне дъждът е спрял. Благодаря ви — бързо добави тя, придърпвайки шала над главата си и с мъка отваряйки вратата.

Оглуши я музика и висок смях. Гостилницата отново бе препълнена и шумът нямаше да й даде мира до късно през нощта. Джини не знаеше защо всъщност настоява да живее тук. Навярно с това искаше да запази независимостта си. Изведнъж се почувства смъртно изморена. Защо продължаваше да се безпокои? Само след няколко дена щеше да отпътува за Америка заедно с двама мъже, които почти не познаваше, а на единия от тях открито не се доверяваше. Междувременно бе изоставила всякаква надежда, че Стив може да промени мнението си и да се върне. Нали сам принцът, преливащ от радост, бе споделил с нея, че майорът имал нова задача! Твърде опасна… това трябваше да й е вече напълно безразлично. Стив бе привикнал с опасностите, можеше да се грижи за себе си. Трябваше да престане да мисли за него!

— Госпожо, п-с-с-т! Госпожо! Едно опърпано хлапе, едва десетгодишно, бе изникнало неочаквано и я дърпаше за полите.

— Госпожо, моля ви, не викайте. Не трябва да съм тук, но имам съобщение за вас. Мъжът каза да наблюдавам за госпожа с огненочервени коси и ми даде цели две песос. Госпожо? Чувате ли?

Джини се опитваше да укроти диво блъскащото в гърдите й сърце. Съобщение? Навярно това, което подсъзнателно бе очаквала. Може би…

— По-добре ела горе в стаята ми — тихо рече тя. — Ела, може да получиш още едно песо за труда си.

Името му било Бернардо. И понеже баща му загинал във войната, трябвало да изхранва майка си и сестрите си.

— Справям се добре — разказваше то, любопитно оглеждайки стаята. — Едър съм за възрастта си, нали? Господинът каза, че сте говорела мексикански… толкова добре, колкото мен самия. А съобщението трябва да е много спешно. Защо иначе ще ме спира на път за църквата? — Бернардо се надуваше, горд, че госпожата го слуша с нескрито любопитство. Странните й очи бяха широко отворени и в тях се четеше нещо, което детето не можеше да разбере.

— Той каза… значи, първо ми описа как изглеждате и каза къде мога да ви намеря. Заръча да ви чакам, колкото и да се забавите. Трябвало да ви предам да отидете в църквата. Сама, каза той. С ребозо на главата си, за да се сливате с множеството. „Кажи й, че е важно“, заръча той, „имам новини от Естебан, така й кажи.“

Навън гръмотевиците трещяха по-силно от преди и сякаш отекваха в ускореното сърцебиене и пулсиращите й слепоочия.

— Този господин… как изглеждаше? Какво друго каза?

Хлапакът сбърчи чело и поклати глава, сякаш опитвайки да си припомни.

— Не можех да видя добре лицето му. Беше тъмно, знаете ли, а той носеше голяма шапка. Но си помислих, че може да е американец. Беше много висок и говореше с акцент. Гласът му звучеше доста угрижено, госпожо. Каза, че е въпрос на живот и смърт… че ще разберете. Трябвало да отидете в църквата… пред малката вратичка от източната страна. За него било рисковано да дойде дотук. — Големите, блестящи очи, които изучаваха лицето й, изведнъж светнаха. — Струва ли тази новина още едно песо, как смятате? Ние сме бедни хора, госпожо. Майка ми, сестрите ми…

С рязък жест тя сложи край на неумелите му молби, изваждайки от чантичката, която носеше на ръката си, едно песо.

— Да, струва. Благодаря, момко. А сега тичай вкъщи, преди да те е настигната бурята. Бягай!

Момчето се колебаеше, наблюдавайки я любопитно.

— За още едно песо ще ви съпроводя до църквата. Не бива да ходите сама. По улиците има прекалено много войници, а и тези американци… пфу, изобщо им нямам доверие. Правят ми предложения за сестра ми, а Росита е едва на тринайсет. Не говорите като янките. Да дойда ли с вас? На път ми е.

Въпреки объркването си, Джини го погали по косата.

— Много мило от твоя страна, но зная пътя до църквата, а и вече е късно.

Гордият му, наранен поглед я накара да промени решението си. Тази испанска гордост! Момчето вече се смяташе за мъж и се държеше с вродената южняшка галантност. А и може би тя щеше да има нужда от компания!

Джини му се усмихна и замислено рече:

— Всъщност е прекалено далече, за да ходя сама и щом за теб няма да представлява трудност, с удоволствие ще приемам компанията ти. Бъди така добър, моля, и се обърни, за да се преоблека в подходящи дрехи, които няма да привличат внимание. Няма да се бавя.

Джини съблече роклята си и небрежно я захвърли на леглото. Сега отново бе на улицата, този път с Бернардо, който напето вървеше плътно до нея.

Носеше най-старата си рокля, износена блуза и черно ребозо, което плътно покриваше главата и раменете й. Така облечена, тя почти не се различаваше от останалите жени, които срещаха.

— Не се отдалечавайте от мен — шепнешком я посъветва Бернардо. — Нищо няма да ви сторят, като виждат, че сте с мен. Ако някой ни спре, ще казваме, че сте ми сестра. Нямате нищо против, нали?

— Не, радвам се, че си с мен — отвърна Джини, която наистина се радваше на компанията на малчугана.

Бе тъмно и ветровито, а във въздуха тегнеше мириса на влага и дъжд. Неведнъж бяха спирани от пияни, нахални мъже, търсещи си жена, която да ги стопли в тази така студена нощ.

Бернардо вземаше всичко в свои ръце, впервайки враждебен поглед в натрапниците.

— Не, не! Не тази вечер, господа. Сестра ми е болна и докторът каза, че може да е заразно. Водя я вкъщи при мама.

С мърморене или с ругатни мъжете ги пропускаха да минат. Джини държеше главата си наведена, а ръцете скромно скръстени под ребозото, давайки си вид, че наистина е болна или необикновено целомъдрена.

— Виждате ли — шепнеше Бернардо, — че не биваше да излизате сама.

Тя се съгласяваше с него. Трябва да си бе изгубила ума, за да се реши на нещо подобно и то само заради възможността да научи нещо за Стив. Бе доста далеч, а пътят се изкачваше стръмно нагоре. През цялото време тя едва се сдържаше да не хукне напред, въпреки че сърцето й биеше лудо.

Надяваше се, че не се е случило нещо лошо! Че Стив й пращаше куриер, защото бе имал достатъчно време да размисли и разбере, че е постъпил детински.

Как е могла да си въобрази, че ще прогони Стив от мислите си? Каквото й да си говореше, не бе в състояние да престане да го обича.

Когато пред тях най-сетне изплува тъмният силует на църквата, бе започнало да вали. Големи, вяли дъждовни капки, предвестници на пороя, който щеше да последва. Не се виждаше жива душа и въпреки че през тесните прозорчета можеха да се различат мъждукащите светлинки на свещите, църквата изглеждаше почти празна.

— Сигурен ли си, че обеща да чака? — прошепна Джини.

— Да, госпожо! Каза, че ще бъде тук, колкото и късно да стане. — След миг Бернардо добави с едва забележимо колебание в гласа: — Май трябва да остана тук, в сянката на тези дървета. Той заръча да дойдете сама. Може би ако ни види заедно, няма да се покаже. Ще изчакам тук, за да се убедя, че всичко е наред.

Бернардо, наистина си много внимателен — промърмори Джини. Бе толкова напрегната, че почти заекваше. — Ето, заслужаваш много повече от две песос за вниманието, което прояви, но това е всичко, което взех със себе си. Купи нещо за ядене за семейството си. И предай на майка си, че има син, с когото може да се гордее.

Въпреки че външно се представяше за безстрашна, тя се радваше, колкото и невероятно да звучеше това, че момчето ще остане наблизо. Американец, бе казало то. Някой приятел на Стив или самият той?

Джини с бързи крачки се отправи към църквата, без да обръща внимание на дъжда, който шибаше лицето и просмукваше дрехите и шала й. Колко тъмно и безлюдно бе тук! От тази страна на църквата нагъсто растяха дървета, отвъд които имаше само едно празно парче земя, граничещо от другата страна с няколко уединени къщи. Подходящо място за тайни срещи. Никой вече не използваше този вход, който някога бе служил на монахините, живели в близкия, сега полуразрушен манастир. Войната и противниковите армии, кръстосващи надлъж и шир страната, бяха придали на тази част на църквата сегашния неприветлив, изоставен вид. Монахините отдавна бяха прехвърлени в един по-малко опасен манастир, а след тях бяха останали да пеят своето „Аве“ само плъхове и подивели котки.

Джини бе вече току пред църквата, когато от сянката на портата изникна една висока, тъмна фигура. Силни пръсти се впиха в китката й.

— Доста време ти трябваше, за да дойдеш!

„Стив“ — тя вече бе отворила уста, за да извика името му, но само се задави от изненада и разочарование.

— Изненадана ли си? — в иначе измамно нежния глас звучеше заплашителна нотка. — Не трябва. Пред нас има още толкова много неща, Джини Брандо, Наистина ли си помислила, че просто ей така ще те оставя да си отидеш, след като си ми била почти в ръцете?

— Карл — гласът й заглъхна, преди тя да събере сили да проговори отново. — Карл, какво значи това? Не ти ли е достатъчно всичко, което стори с живота ми? Веднага ме пусни!

— О, не! — хватката му стана още по-здрава и когато Джини инстинктивно вдигна ръка, за да го удари, той я улови и грубо се изсмя.

— Мислеше, че е той, нали? Стив Морган! Как ли си се смяла при мисълта, че си ме метнала с брътвежите си за някакъв брак с мексикански офицер… за щастието си, за любовта. Да, но на Морган не му бе смешно, когато най-сетне имах възможност да му разкажа каква лъжлива малка уличница си.

Задъхвайки се, Джини направи опит да се отскубне, но с коварен трик той я извади от равновесие, притискайки я към тежката дървена порта в нишата.

— Този път няма да ти се отдаде да се измъкнеш така лесно както някога. Чуваш ли?

Мъжът грубо я разтърси, за да подчертае казаното, при което зъбите й изтракаха.

— Виждаш ли, много добре зная каква си сега и каква си била винаги. Една уличница! Да, точно така! Мислеше, че ще можеш да го скриеш ли? След нашата словесна схватка с Морган говорих с някои пленници — мъже, избягали от армията на Томас Мехиас. Говори ли ти нещо това име, повлекано?

Тя успя някак си да си възвърне гласа.

— Карл, престани! Не зная защо ме подмами тук и какво си възнамерявал, но всичко това е безполезно. Ти… трябва да си се побъркал! Какво кроиш?

Той отново я разтресе и притисна гърба й толкова силно о портата, че Джини имаше чувството, че главата й ще отхвръкне от тялото, а раменете и гърбът й целите са насинени.

— Наистина ли искаш да разбереш? Имах достатъчно време да го обмисля, да планирам всичко, докато пазех леглото в болницата, където ме прати твоят проклет любовник — мелез. Дължиш ми много, Джини Брандо, за всички онези случаи, когато си ме водила за носа, преструвайки се на невинна, докато спиш с него и с проклетия французин, а и Бог знае още с кого… с всеки вонящ мексикански войник, който има едно излишно песо, не съм ли прав? Ти, курво! Сега ще ми платиш и това ще продължи, докато реша аз. Ще те използвам така, както отдавна трябваше да сторя… така, както заслужаваш… като една евтина, воняща уличница!

Той изсъска това през зъби, като през цялото време я разтърсваше, болезнено стискайки китките й.

Не, Карл, не!

— О, скоро ще ме молиш: „Да, моля те, Карл, прави с мен всичко, което пожелаеш“… само един път да свърша с теб, разбираш ли? Няма повече да ме правиш на глупак. Не ти ли казах, че имам някои планове за теб? Никой няма да разбере къде си и какво става с теб… ще мислят, че си избягала при Морган. А той… да, който се смее последен се смее най-добре, защото преди да получа премията, която баща ти дава, за да разбере къде се крие Морган, ще му дам да разбере, че си в ръцете ми и ще му предложа сделка. Е, как ти се струва?

С движение, което бе толкова бързо, че Джини не успя да го предвиди, Хоскинс жестоко изви ръката й зад гърба и накара момичето да коленичи.

— Сега си почини за миг — чу го да мърмори тя и събра сили да извика.

Само дано Бернардо да не си е заминал вече! Ако още бе сред дърветата и чуеше вика й!

— Помощ, помощ, бързо! — извика тя на испански, но в същия момент с брутален удар по устата Карл я накара да замълчи.

— Проклета уличница. Помисли за гръмотевиците и дъжда! Мислиш ли, че някой ще те чуе?

Той отново я удари в лицето, след това в гърдите, докато не й причерня и всичко не се завъртя пред очите й. Напълно замаяна, с режеща болка в главата и почти изгубила съзнание, Джини усети, как мъжът извива ръцете й зад гърба и ги връзва. Той я събори върху мократа, кална земя, след което завърза и нозете й, с наслада стягайки въжето толкова силно, че Джини имаше чувството, че кръвта във вените й спря. Накрая напъха един парцал в устата й, за да заглуши виковете й.

Стенейки и едва успявайки да си поеме дъх, Джини усети как той грубо я вдигна от земята и я понесе нанякъде. Дъждът шибаше лицето й, така че имаше чувство, че ще се удави.

Впоследствие тя не бе в състояние да си спомни колко дълго я е носил и в каква посока. Шумът от бурята тътнеше в ушите й, Джини усещаше ледения дъжд, а след това шумът утихна и в светлината на една светкавица тя като че ли съзря стени, които на места бяха разрушени, а под ботушите на мъжа сякаш се долавяше скърцане на тухли и хоросан. След това отново стана тъмно, миришеше на мухъл и Джини бе понесена по една стълба. Чуваше задъхания, хриптящ дъх на Карл и почти не вярваше в това, което ставаше с нея.

Неочаквано Джини почувства как мъжът я остави върху сухия, но студен и твърд под и го чу да мърмори:

— Сега ще лежиш послушно, докато запаля свещта, а след това ще можеш да видиш милото малко гнезденце, което съм ти намерил. Открихме го с няколко приятели преди време. Много интересно място, както сама ще се убедиш.

Чу се шум от запалване на кибритена клечка. Мъждивата жълта светлина й причини болка. Когато направи опит да се раздвижи, усети, че цялото тяло я боли. В следващия момент отново бе вдигната на ръце, Карл я разтърси и отново я понесе, този път надолу по каменни стъпала в една зейнала черна дупка, която изникна пред тях под тежък, дървен капак на пода.

— Някога това е било изба. Както научих, монахините сами си правели вино. Предполагам, че когато са си тръгнали, са взели всичко със себе си. Тук долу няма нищо друго, освен плъхове, паяци и хлебарки. Но ти трябва да си свикнала, нали си живяла в Мексико… и като си помисли човек в какво обкръжение!

Джини видимо потръпна, което го накара да се засмее. Той доста грубо я пусна на пода, този път изглежда върху купчина стари чували, натрупани в единия ъгъл на тясното, студено помещение.

Когато се обърна, за да постави свещта в гърлото на една празна бутилка, Карл си даде сметка за задъханото си дишане. Причина за това донякъде бе усилието, което му костваше да донесе Джини до тук, но също и някаква странна смесица от гняв и възбуда. Бе го направил! Търпението и старателните му планове бяха възнаградени и сега тя бе тук, при него.

Умишлено се движеше бавно, защото знаеше, че тя плахо го наблюдава с продълговатите си зелени очи, така обичани и мразени от него. Да, някога, обсебен от хладното й, непристъпно държание, той бе детински влюбен в нея. А сега я презираше… и същевременно я желаеше. Възнамеряваше да я накаже за всичко, най-вече за това, че го бе отблъсквала, докато се е отдавала на всички останали. Сега всичко щеше да се промени и той с наслада щеше да гледа как се извива в ръцете му, молейки за пощада. И когато след това се върнеше в щаба, със задоволство щеше да си спомня, че когато и да дойдеше, тя щеше да бъде тук и да го чака…

Бе мокър до кости. Вчеса косата си с пръсти, за да изтръска водата, която се стичаше в яката му. Докато поставяше импровизирания свещник върху един предвидливо довлечен от някъде сандък, Карл умишлено избягваше да поглежда момичето. Измъкна иззад сандъка бутилка вино, от която липсваха само няколко глътки, и я вдигна към устните си. В гърлото му се стече леко кисела, топла течност. След това, със същите демонстративно забавени движения, съблече куртката си и се извърна към Джини.

Натъпканата в устата на момичето носна кърпа закриваше почти цялата долна половина на лицето му, но очите, които вече не блестяха, се взираха в него. Със садистично задоволство установи, че ударите му бяха оставили по лицето й няколко сини петна, загрозяващи класическата хубост на чертите й.

Блузата бе разкъсана и оголваше раменете и гърдите й. Изглеждаше като проститутка, покрита с кал от главата до петите. Докато стоеше така, съвсем бавно плъзгайки поглед по тялото й, Карл усети как в него се надига непреодолимо желание.

Очите на Джини, които на мъждукащата светлина от свещите изглеждаха като от зелено стъкло, не се откъсваха от лицето му. Тя се страхуваше… за Бога, той искаше да я накара да се страхува и да се пита какво ще стане с нея.

Възнамеряваше да я измъчва по-дълго, но желанието и краткото време, с което разполагаше, го накараха да се приближи.

Челото му бе прорязано от грозен белег, получен при разпрата със Стив, а изразът му говореше недвусмислено за намеренията на мъжа. Студеното тяло на Джини изтръпна. Когато Карл се наведе към нея, тя стисна със зъби мокрия, миришещ на кръв парцал, който бе натъпкан в устата й. Донякъде се радваше, че устата й е запушена, така поне не можеше да вика и моли за пощада, което щеше да направи унижението й пълно.

Тогава усети ръцете му по тялото си и затвори очи. Чуваше разкъсването на мокрия плат, докато мъжът с умишлена жестокост свличаше дрехите от тялото й една по една.

8

Никога досега Джини не бе изпитвала толкова силен, сляп страх, никога не бе потъвала в такъв непрогледен мрак, имайки чувството, че съвсем бавно ще се задуши.

Когато Карл най-сетне си бе отишъл, отнасяйки свещта със себе си, Джини бе прекалено замаяна и унизена, за да почувства страх от самотата. Примката около ръцете и краката й бе поразхлабена. Капакът заплашително се бе захлопнал след мъжа и момичето бе останало само в покритото със сажди, сумрачно подземие. Никакво чувство на облекчение. Устата й бе свободна, а измъченото й тяло — покрито с някакъв парцал. Дълго след като си Карл си отиде, Джини бе останала да лежи неподвижно, разтърсвана от ридания. В онзи момент си даваше сметка единствено за телесната болка. Душевните щяха да бъдат още по-страшни.

Истинското мъчение започна едва по-късно, когато мракът се спусна отвсякъде и Джини долови тихо шумолене. Не смееше да помръдне, но трябваше да се извие на една страна, тъй като болката в завързаните й крайници проникваше до всеки нерв, докато най-накрая ръцете и краката й не изтръпнаха напълно. Най-страшна бе мисълта, че е сама и напълно беззащитна в тази мръсна дупка. Карл бе споменал за плъхове и паяци, но Джини почти не му бе обърнала внимание, дотолкова бе обзета от мисълта какво ще стане с нея. Сега я обля студена пот, която караше да смъди всяка рана по голото й, измъчено тяло. Бе по-лошо от всичко, с изключение на причиненото й от Том Бийл.

„Не може да ме изостави тук“, трескаво мислеше Джини, опитвайки да се бори с гаденето, надигащо се в нея заради виното, което я бе принудил да пие, напъхвайки гърлото на бутилката между насинените й, подути устни.

— Ето, пийни малко! Това може би ще те посъживи! — и той тихо се бе изсмял, когато Джини едва не се задави с евтиното, вонящо питие.

Неочаквано я обзе мисъл, от която изтръпна. Може би възнамеряваше да я остави тук, да я погребе жива и да я хвърли за храна на плъховете. Нещо полази по босия й крак и Джини изкрещя и сякаш този вик бе освободил целия насъбран в нея страх, защото сега тя не можеше да престане да крещи.

Обзе я дълбока, примитивна паника, която почти й отне способността да разсъждава. За няколко минути дори имаше чувството, че се е побъркала. Устата й бе цялата разранена и съвсем пресъхнала, за да може да издава повече звуци. Мракът притискаше лицето й като черна кадифена възглавница, заплашвайки да я задуши. Сега, когато отново бе тихо, можеше да долови едва доловимото шумолене на нещо, което лазеше горе. Плъхове? Или… о, Боже… ако е змия? Тя започна да стене, питайки се защо гласът й, ако още можеше да се нарече така, звучи толкова странно. Имаше чувството, че милиони животинки лазят по тялото й с безбройните си малки крачета. Тя се изви и парцалът, с който бе покрита, се свлече, така че сега бе напълно незащитена.

Опита да си поеме дъх и чу шума от собственото си дишане, примесено с пулсирането в слепоочията. Изпита непреодолимо желание да потъне веднъж завинаги в мрака, стискащ гърлото й, и да издъхне.

Когато на следващата сутрин се появи отново, Карл тихо си подсвиркваше. Усмихваше се и изглеждаше свеж. Бе подстригал косата и подравнил брадата си, което подчертаваше добрия му вид. И наистина докато се изкачваше по хълма, облечен в изпраната си, безукорно изгладена синя униформа, няколко жени скришом го бяха сподирили с поглед.

Тази сутрин бе особено доволен от себе си, въпреки че през нощта почти не бе спал. Мисълта за случилото се предната нощ и безупречно работещият план го бяха държали буден. Джини… възможно ли бе сега да е негова, след като толкова месеци я бе сънувал, желал и се бе питал какво ли е станало с нея? Можеше да стори с нея всичко, което пожелаеше. Пред очите му минаваха видения. Тялото й — изящно и меко. Изразът на уплаха и болка върху нежните черти, скимтящите звуци, излизащи изпод парцала, докато я галеше. Никога преди не бе изнасилвал жена, но това му бе доставило наслада. Нещо повече. Дори само мисълта, че сега тялото й му принадлежеше и че можеше да прави с него всичко, което пожелае, предизвикваше в него почти болезнена възбуда, каквато не познаваше. С несъзнаван досега садизъм, който бе тлял в него, Карл й бе дал да разбере всичко това, докато накрая не бе престанала да се съпротивлява, оставяйки се в ръцете му. Само продължителните, пробягващи по тялото й тръпки издаваха вътрешната й съпротива.

Сега, след като бе имала цялата нощ на разположение, за да размисли и си даде сметка за положението, в което се намираше, може би щеше да е по-сговорчива. Странно, Карл искаше да я накара да бъде покорна, да се държи като проститутка. Едновременно с това се надяваше, че са й останали поне още малко съпротивителни сили, така че отново да има възможността да й покаже кой владее положението.

Карл бе млад, представителен американски офицер, излязъл на разходка в свободното си време, преди още слънцето да е станало прекалено жарко. Освен няколко жени, които го наблюдаваха, надявайки се да привлекат вниманието му, почти никой друг не го забеляза, докато заобикаляше хълма. Бе избрал този път, за да избегне множеството, което въпреки ранния час вече се стичаше към църквата.

Говореше се, че старият манастир, чиито порутени стени бяха придобили почти тайнствен вид, бил обитаван от призраци. Тези слухове държаха настрана мексиканските хлапета, които иначе можеха да се видят навсякъде. Покривът бе запазен само на места, а в стените зееха големи дупки, които някога при нужда бяха изкърпвани със сега отново опадалия хоросан. Както винаги и тази сутрин манастирът изглеждаше необитаем.

Без да бърза, Карл Хоскинс грижливо избираше пътя си и сега хвърли бегъл поглед назад, за да се увери, че никой не го вижда. Навлезе сред развалините на някогашната трапезария. Навсякъде имаше локви от вчерашната буря, а въздухът сред дебелите, стари стени бе значително по-хладен. Сега Карл неочаквано ускори крачка. Надолу се спускаше широка каменна стълба с посипани по нея остатъци от керемидения покрив. Мъжът бе покрил капака на избата с парчета от керемиди. Сега нетърпеливо ги разчисти и вдигна свещта, оставена предишната нощ. Сред развалините бе сумрачно, а долу щеше да е съвсем тъмно. Той се ухили. Навярно Джини щеше да се зарадва да го види, а може дори и да му го покаже.

Но въпреки умишлено вдигнатия шум при отварянето на капака Джини лежеше долу, без да помръдне. В жълтата, трептящата светлина на свещта можеше да се различи голото й, белеещо се тяло.

По някое време през нощта съвсем бе загубила парцала, който я покриваше и повече не успя да го намери и придърпа върху си. Сега лежеше, притиснала колене към тялото си, за да се стопли. Косата й покриваше раменете и почти цялото лице, извърнато на другата страна и притиснато към мръсния чувал.

— Надявам се, че си си починала добре — саркастично рече той, приближавайки. Тя не помръдна и не отговори нищо, въпреки че можеше да се долови лекото раздвижване на дъха й. Карл я наблюдаваше, смръщил вежди. Бялото й тяло бе покрито с грозни петна от ударите му, което наистина бе жалко, но той се бе видял принуден да й даде да разбере кой е господарят.

— Проклятие! — той постави свещта на пода и грубо разтърси момичето за раменете. — Не се преструвай на умряла, усещам дъха ти. А ако не ти е до приказки, мога отново да ти запуша устата.

Когато я обърна, напрягайки всички сили, защото Джини бе съвсем слаба, тя едва забележимо поклати глава. За миг, докато наблюдаваше лицето й, Карл бе почти изненадан. Бе покрито със сини петна, отекло и съвсем не красиво. Дори очите й сякаш бяха изгубили блясъка си и го гледаха помътени и неразбиращи.

Мъжът коленичи и изруга. Дали пък не бе прекалил? Какво се бе случило? Навярно се преструваше, за да събуди съчувствие.

Отново я разтърси. Кожата й бе ледена. Погали сгърченото й тяло, очаквайки някаква реакция, пък била тя и на погнуса. Лицето й остана безизразно. Джини дори не направи усилие да се извърне както предишната нощ. Проклятие, защо мълчеше? Той я удари, изпитателно наблюдавайки лицето й. Главата й леко клюмна настрани. Като че ли долови слаб звук, идващ от гърлото й, и това бе всичко.

— Проклета уличница, какво ти е? — в упорството й имаше нещо странно. Дали не се бе простудила? Вината си бе нейна, защо не е стояла мирно.

Ругаейки и задъхвайки се, Карл вдигна завивката от земята и започна да разтрива тялото на момичето, доста по-грубо отколкото бе необходимо. Дявол да я вземе. Бе си го заслужила и дори й бе малко. На никаква цена нямаше да я остави да му се изплъзне. Изведнъж му хрумна, че може да я е завързал прекалено стегнато. Сега, очевидно бе, че не в състояние да се съпротивлява, а дори и да го стореше, лесно можеше да я обуздае.

Все още ругаейки, Карл разряза въжетата и щом кръвта нахлу в схванатите й, безчувствени крайници, Джини започна да стене от болка.

— Така, по дяволите. Да сгреем малко кръвта в жилите ти. — Той повдигна главата на Джини, приближавайки към устните й бутилка с вино. Тя покорно отпи, а лицето й се изкриви от болка, когато течността изгори напуканите й устни. Виното бе лошо, но достатъчно силно, за да я удари в стомаха, а Карл я принуждаваше да пие още и още.

Той неочаквано я блъсна назад. Съвсем отпаднала и замаяна, тя протегна нозе под него.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? Сигурно не лежиш така, когато ти плащат, или? Слушай… — мъжът я сграбчи за една къдрица и злобно я придърпа — за какво мислиш, че си тук? Не искам нещо, което не си правила по-рано за пари или дори безплатно. Така ли лежеше, когато Морган, този кучи син, те обладаваше? Чуй ме… — лицето му бе съвсем близо до нейното — ако не ми дадеш да разбера, че се радваш да ме видиш, тогава просто ще те вържа, но този път още по-стегнато и ще те оставя тук един-два дена.

Тя най-сетне реагира. Поклати глава със затворени очи и се опита да каже нещо. Гласът й бе само хриптящ шепот.

— Не! Не…

— Какво, кучко? Кажи го! Кажи: „Не ме изоставяй, Карл, искам те, искам да…“

— Не ме… изоставяй… — дишането й бе повърхностно и учестено, очите й оставаха затворени. Той се разсмя и с цялата тежест на тялото си се отпусна върху нея. Ръцете му не намираха покой, сякаш не можеха да се наситят на допира с кожата й… всички тези скрити места, които преди никога не бе имал възможността да докосне.

— Кажи го! Искам да изречеш тази дума, убеден съм, че знаеш за какво говоря. Уличница! — Вонящият му на вино дъх я блъсна в лицето. Мъжът започваше да се задъхва, не успявайки да обуздае желанието си.

През цялото време след ужасът от изминалата нощ Джини бе като замаяна. Нито тялото, нито духът й бяха способни на някакво усилие. Дори когато чу Карл да се завръща, бе неспособна да издаде някакъв звук или да помръдне.

Но сега, когато кръвта отново бе съживила крайниците, а виното изгаряше вътрешностите й, тя отново осъзна случилото се. Болката и унижението, които й бе причинил, се завърнаха. Тялото й се размърда под неговото, очите й се отвориха и съзряха поруменялото му лице. Бе й причинил болка, бе я изнасилил. Том Бийл се бе завърнал, за да си отмъсти…

Усещайки хриптенето и трескавите й движения под себе си, Карл помисли, че най-сетне му се е отдало да я обуздае. Малката повлекана, бе успял да я накара да изпита удоволствие и то против собствената й воля! Тази мисъл го извади от равновесие. Задъхвайки се, той се зае с остатъка от дрехите й. Желаеше я… точно сега… Искаше да го направят. Тя се извиваше под него, хриптейки на испански нещо неразбираемо. Тогава неочаквано всичко се пръсна с оглушителен шум. Вик — неговият вик? Ослепителна, пробождаща болка, а след нея — нищо.

Джини, събрала всичките останали й сила и отчаяние, го бе ударила по главата с единствения предмет, който се бе оказал под ръка — счупена винена бутилка. Все още бе малко объркана, смяташе, че нападателят й е Том Бийл. Но той е мъртъв… или не? С нож в гърлото. Кой беше този човек?

Някак успя да се извие изпод тежкото му тяло. Усещаше кръвта, която шуртеше от главата и слепоочията му. Колко много кръв бе изтекла за това кратко време! Цялата бе в кръв, а пръстите и гърдите й бяха нарязани от малки стъкълца. Странно колко безчувствена бе. Духът й бе също толкова замаян, колкото тялото.

Последното, което помнеше, бе една сякаш безкрайна стълба, по която изпълзя и топлината на слънчевите лъчи. След това в паметта й бе останало бяло петно, чак до момента, когато се събуди в леглото. Някой се бе навел над нея, говорейки и със спокоен, убедителен глас.

— Хайде, малката ми. Трябва да се събудите. Достатъчно дълго спахте и сте добре отпочинала. Събудете се, вече сте в безопасност. — Колко тежки бяха клепачите й! Дочу същия глас да казва: — Мисля, скоро ще дойде в съзнание. Още е в шок.

— В състояние ли ще бъде да говори? — Някакъв друг глас, по-силен, по-суров, със странен акцент.

— Не зная. Зависи от това, доколко е засегната паметта й. Имайте търпение, Иван.

Джини направи опит да отвори очи, присвивайки ги, за да успее по-ясно да види нещо. Бе смешно слаба. Какво ли се бе случило с нея? И защо принц Иван Сарканов бе тук?

— Виржини! — Принцът бе забелязал раздвижването й и сега, наведен още по-ниско над нея, уловил я за ръцете, рече с настоятелен глас:

— Кажете какво стана? Трябва да ми кажете. Спомняте си, нали?

— Иван! — строгият, неодобрителен глас принадлежеше на граф Черников. Широко отворените очи на Джини се преместиха върху неговото лице. Изглеждаше уморен и загрижен.

— Какво… — гласът й звучеше дрезгаво, почти шепот. Тогава паметта й неочаквано се пробуди и тялото й потръпна. Забеляза, че цялата е в превръзки, дори и ръцете.

— Джини — гласът на граф Черников бе тих, но звучен. — Не насилвайте паметта си. Ако нямате желание да говорите, починете си още малко. Бяхте невероятно напрегната. Трябва да сте извършила нещо ужасно.

— Виржини… трябва да ми кажете. — Защо принцът непрекъснато я наричаше с френското й име? Едва сега забеляза, че той я държи за ръцете, а очите му изглеждаха почти прозрачни на слънчевата светлина. — Кой беше? — повтаряше той.

— Какво се е случило? Не бяхме на себе си от безпокойство. Едно момче, което се мотаеше около онази мизерна гостилница, ме попита дали не съм ваш приятел.

Тя направи опит да се изправи, но падна отново върху бухналите възглавници.

— Не сте му сторил нищо, нали? Бернардо искаше само да ми помогне.

— Остави ме да говоря с нея, Иван.

Граф Черников се наведе над нея, сухата му, старческа ръка внимателно докосна челото й.

— Добре, нямате температура. Когато ви открихме обаче бяхте толкова объркана, че се безпокояхме за разсъдъка ви, дете мое.

Постепенно всичко изплуваше в паметта й. Навярно инстинктивно тя се бе насочила към дома на свещеника, който обикновено водеше службата в църквата на Светата дева от Гваделупа. Прислужничката на отчето я бе пуснала да влезе и Джини, остана свита в един ъгъл, бъбрейки нещо неразбираемо на испански и английски. Понеже не знаеше какво да стори, прислужничката бе говорила с отчето, който дискретно осведоми генерала, мислейки, че е пленница, изнасилена от някой от неговите войници.

— Там ви намерихме най-сетне — с благ глас рече граф Черников. — Както вече казах, бяхте изпаднала в шок. Почти не разбирахте къде сте и не ни разпознавахте. Постоянно повтаряхте за някакъв мъж, който ви е изнасилил и когото твърдяхте, че сте убила.

Тя прошепна:

— Не беше Том Бийл. Мислех… мислех, че се е върнал! Но не бе той, а Карл, който…

— Сигурна ли сте? Напълно сигурна ли сте, че не е бил човекът, когото наричахте свой съпруг? Ревност… навярно — начин да си отмъсти? Виржини, настоявам да ми кажете.

Граф Черников промърмори на руски нещо предупредително. Преливаща от гняв, Джини седна в леглото, въпреки непоносимата болка в тялото си. Очите й враждебно стрелкаха принца.

— Не беше Стив! Как смеете да намеквате подобни неща? Беше Карл Хоскинс. Той е толкова ревнив. Мисля… — тя въздъхна и отново се отпусна назад върху възглавницата — мисля, че е започнал да ме мрази, знаете ли? Изпрати да ме повикат. Подмами ме да отида до църквата и тогава… — При спомена за ужасяващите преживявания от онази нощ, когато с вързани ръце и крака бе оставена на плъховете, тя пребледня. — Мисля… мисля, че го убих — изрече накрая тихо, но отчетливо. — Ударих го с виненото шише, а след това… след това мисля, че изпълзях навън. Исках само да се измъкна навън, разбирате ли? Отново да дишам. В онзи зимник бе толкова тъмно, а и плъховете…

С неподозирана за възрастта си сила графът й помогна да се изправи и й даде да изпие нещо сладко, при което тя сбърчи чело.

— Това е лекарство, което ще ви помогне да се възстановите. Не искаме отново да изпаднете в предишното си състояние.

Успокоителният му глас грубо бе прекъснат от Иван Сарканов:

— А този зимник, къде е той? Трябва да ми кажете, Виржини. Лично ще отида там. Трябва да защитим доброто ви име… — След като, почти заеквайки от умора, му бе разказала всичко, го чу тихо да казва: — Не се безпокойте, принцесо, никой няма да научи — след което тя бе изпаднала в дълбок сън, събуждайки се по-късно в дилижанс или нещо подобно, а до нея седеше графът.

— Вече сме на път към крайбрежието. Лежете си спокойно. Цяло щастие, че сте такава силна и здрава млада жена. Раните ви са на път да зараснат, а ако се погледнете в огледалото, няма да забележите почти нищо.

Странно, тъпо чувство я накара да поклати глава. Какво значение имаше вече как изглежда?

Изтощението, което очевидно я владееше, остана дори когато поспряха, за да си отпочинат конете, а Иван седна до нея.

— Вече изглеждате по-добре — мило рече той, а след това с по-тих глас: — Намерих го. Наистина го бяхте убила! Гордея се с вас, скъпа моя. Чудовище, способно на това, което ви причини той, заслужава много по-ужасна смърт. Нямаше да се отърве толкова леко, ако бе имал късмета да го открия по-рано. Не се безпокойте — продължаваше той. — Няма да има никакво разследване, никакви разпити. Оставих го да лежи там… Ще помислят, че е бил убит заради парите или униформата му. Доста трябва да сте впечатлила генерал Диас, защото въпреки че приготовленията за атаката на Мексико Сити бяха в пълен ход, отдели време, за да ме увери, че от негова страна няма да има никакви въпроси. Както виждате, нямате основания да се опасявате от скандал. Освен това скоро ще сме на кораба и ще можете напълно да си отдъхнете.

Необичайната му дружелюбност и любвеобилно държание я обезоръжаваха. Или причината за това бе собственото й безразличие и слабост? Или „лекарството“, което продължаваше да взема по предписание на добрия доктор?

Във всеки случай Джини почти не си даваше сметка, че се разделя с Мексико, поне докато не бяха вече далеч в океана, на кораба, който се люлееше под краката й. Дори тогава тя не се раздели с апатията си.

— И така, оставяте част от своя живот зад гърба си — обърна се към нея графът, — но само, за да започнете нещо ново. Винаги е така, дете мое. Оттук нататък трябва да гледате само напред, към чудесното бъдеще, което ви очаква. Съдбата — въздъхна той — понякога се приема трудно. Особено когато си млад и твърдоглав. Но от отговорността си човек не може да избяга. Още по-малко от кръвта, която тече във вените му. Такава е съдбата, дете мое. И когато се примирите с това и дори пожелаете да е така, ще можете да бъдете щастлива.

Но каква бе нейната съдба? На третия ден от пътуването им по вода тя се улови как поглежда към огледалото в луксозната си кабина. Взираше се в отражението си, но сякаш виждаше някоя непозната жена. Гневно докосна лицето си с пръсти. Бе гладко и без синини — такова, каквото е било винаги.

Това ли бе отредената й съдба? Някога мислеше, че съдбата завинаги я е свързала със Стив. Опитваше се да извика образа му в паметта си, но вместо това виждаше загадъчната усмивка на Иван Сарканов и добре оформеното му, гладко избръснато лице.

А Стив? Дали той не бе част от някакъв сън? Съвсем доскоро бе твърде щастлива, прекалено оптимистично настроена, което не можеше да продължи дълго. И сега, когато Стив доброволно я бе напуснал, бе я изгонил от живота си, трябваше ли и тя да се опита да стори същото?

„Било е сън“ — мислеше Джини, а очите й сякаш едва доловимо помръкнаха. Стив не бе роден за заседнал живот. Може би дори се бе радвал на дадения му повод да свали от раменете си тази отговорност. Ако я беше обичал, щеше да й вярва. Джини почти гневно помисли, че не трябва да мисли постоянно за него. Граф Черников имаше право. Трябваше да се опита да загърби миналото и да започне отначало.

— Струва ми се, че този негодник, когото твърдите, че сте обичала, е виновен за всичките ви нещастия, дете мое — бе казал графът. — Моля ви, опитайте се да го забравите! Смятам, че притежавате гордостта на Романови, както й твърдостта, с която е известно императорското семейство.

Разбира се, намекваше й и за нейната майка, съсипала живота си и стопила се от мъка по своята първа и последна любов, която никога не бе преодоляла. Джини не бивало да постъпва като нея.

— Бедната Женвиев! — във възцарилото се мълчание можеше да се долови отдавна заглъхналото ехо от съчувствен приятелски глас. Колко често в миналото е била несправедлива в мислите си за майка си. Колко сърдита бе, че Женвиев не се интересува от нея.

Предишното й желание за живот не бе напълно угаснало. Нещо вътре в нея се съвземаше и Джини все по-своенравно вирваше брадичка.

„Да, няма да се наложи да ме наричат «бедната Джини» и да ме съжаляват! Няма да допусна. Ще си наложа да забравя… ще започна нов живот“, с неочаквана решителност мислеше тя.

Всички на борда на руския кораб бяха изключително любезни. Това очевидно бе военен кораб, но предназначен за знатни пътници, и на борда имаше многобройни стюарди и камериери. Капитанът, представителен мъж с брада, говореше съвсем малко английски. Винаги когато Джини се появеше, той ставаше, удряше токове и дълбоко се покланяше. Младата жена дори научи няколко руски думи.

Всички я наричаха принцеса Романова, въпреки че това трябваше да бъде пазено в тайна.

— Вие сте родена за принцеса. Във вас има нещо особено, скъпа. — С нея принц Сарканов разговаряше винаги на френски — език, както сам се изразяваше, по-цивилизован от английския.

Джини безразлично сви рамене.

— Все ми е едно, какво значение има как ме наричат? Вече ми е излязло име…

Тя неволно си спомни похотливото лице на Карл Хоскинс, наведено над нея. Кървящата му глава. А преди това Том Бийл, чийто живот бе изтекъл през една зейнала в гърлото му рана.

„Убих двама мъже и, както изглежда, това не ми коства нищо. Може би вече изобщо нямам съвест“, мислеше тя.

Граф Черников прекарваше по-голямата част от деня си в почивка, но принц Сарканов се появяваше веднага щом Джини напуснеше каютата си. Някога той бе командвал военен кораб и сега и разказваше кратки анекдоти и й обръщаше внимание върху това или онова от ежедневието на борда.

Безразличието на Джини се стопяваше и тя бе започнала да приема компанията му. Сега, облегната на парапета, тя наблюдаваше как водата менеше цвета си, докато на хоризонта се стопяваше бреговата линия на Мексико.

Времето бе променливо. Този ден бе тихо и безоблачно, а на следващия ги подгони бурен вятър, а брега напълно изчезна в падналата мъгла.

— Калифорния, най-сетне. Едва се вижда от тази досадна, влажна мъгла. След ден или два трябва да бъдем в Сан Франциско.

Дори и сега Джини остана напълно безразлична. Безразлично й бе дори това, че принцът се бе навел толкова близо до нея, че раменете им се докосваха.

— Сан Франциско. Ще останем там известно време. Толкова космополитен град! Хората там са наистина цивилизовани… под влияние на Европа, разбира се. Мисля, че ще останете доволна.

Откакто бяха на кораба, Иван не се бе опитвал да я притеснява и се бе отказал от предишното високомерие, вбесявало я толкова много. Сега бе казал „ние“. Какво ли имаше предвид?

Двамата с граф Черников ще останем няколко месеца в Сан Франциско, докато се изяснят нещата около сделката с Аляска. Естествено има известна съпротива, но това е работа на американския Сенат. Аз съм незначителен дипломат, а не политик, така че през това време ще ви покажа града… или вие на мен.

— Какви хубави речи сте можел да държите — механично рече тя. Главата бе започнала да я боли, както обикновено през прекалено слънчевите следобеди. Чувстваше се уморена. Възможно ли бе само преди няколко седмици да е изминавала мили след каруцата или да е яздила без седло под палещите лъчи на слънцето? Но само преди няколко седмици имаше и много радости, особено нощем…

Джини внезапно се отдръпна от парапета и сбърчи чело.

— Мисля… мисля, че трябва да си почина малко, толкова е горещо. Извинете ме.

— Ще се видим на вечеря. И не забравяйте да вземете едно от прахчетата, които нашият добър доктор е приготвил за вас. Ще ви помогне да си починете по-добре.

Младата жена се подразни от това, че се отнася с нея като с болна, но въпреки това последва съвета му. От вкуса на праха лицето й се изкриви в гримаса. Както винаги, когато вземеше някой от магическите им прахове, сънят дойде бързо. Миг забрава, а тя изпитваше нужда да забрави толкова много.

9

— За съжаление тази вечер граф Черников няма да се присъедини към нас. Леко неразположение. Нищо сериозно — очевидно малко е слънчасал. Нямате нищо против да вечеряте само с мен, нали?

Все още замаяна от дългия сън и изпитото лекарство, Джини нямаше нищо против. Дори и когато забеляза, че масата е сложена само за двама.

Значи интимна вечеря! Може би най-сетне щеше да разбере какво иска от нея Иван.

Ако не бе лекото люлеене на кораба, Джини щеше да се почувства съвсем като в сепарето на някой скъп и дискретен малък ресторант. Всичко бе съвсем на място — от лампите с розови лампиони върху красиво застланите маси до златните прибори и украсения с диаманти салфетник.

Стюардите приближаваха и се отдалечаваха тихо и дискретно, напускайки помещението между отделните блюда. Принцът си бе поставил за цел да се държи изискано. Джини слушаше историите му от различни части на света, които бе посетил, преживените приключения. Известно време дори бе управлявал руската провинция Аляска, което бе станало причина за включването му в делегацията, водеща преговори за продажбата на полуострова.

Досега не бе направил опит да се възползва от факта, че вечеряха сами и то в толкова интимна обстановка, но въпреки пресилено вежливите му маниери, Джини все още му нямаше доверие. Понякога, когато погледът му спираше върху нея, в очите на мъжа имаше израз, който не можеше да бъде скрит дори и на розовата светлина, изпълваща каютата. Докато принцът правеше малките си опити за сближаване, Джини не можеше да не се запита кога ли той ще свали маската си.

Принц Сарканов изчака докато стюардът, внесъл един димящ самовар с онзи силен, така обичан от руснаците чай, излезе и затвори вратата след себе си.

Тогава Иван се наведе напред, подавайки й малка позлатена чашка и тихо рече:

— Добавил съм няколко капки от необикновения ликьор на граф Черников. Да се чукнем за бъдещето… по руски!

Тя отпи съвсем бавно, опитвайки се да скрие неволната си гримаса от прекалената сладост на напитката.

— Само че какво значи „по руски“?

Принцът се усмихна, откривайки здравите си, бели зъби.

— Ние, руснаците, по всякакъв повод се чукаме с чай или водка. Но за да свикне човек с последната е необходимо време. — Той се облегна назад в стола си, наблюдавайки я открито. — Забелязах, че не се чукнахте с мен. Не се ли вълнувате от мисълта за това, което ни предстои?

Джини почувства, че той се опитва да я предизвика, но същото безразличие, което я бе накарало да приеме вечерята насаме, сега я подтикна само да свие рамене.

— Не особено. Пък защо и трябва? В живота си съм имала достатъчно, както се изразихте, вълнения, за да жадувам за още.

— Така ли? И все пак вие сте от онзи тип жени, които сами винаги предизвикват вълнения. Независимо от това дали го искате или не, не мисля, че животът ви може да бъде скучен или обикновен. Защо не се помирите със съдбата си? Приемете я. След всичко, което сте преживяла, сега не се опитвате да избягате от миналото, нали?

Очите на Джини се разшириха от учудване, когато долови неочаквания плам в гласа му. Сега той се наведе напред, а странните му синьо-зелени очи се впиха в нейните.

— Да избягам? Не зная какво друго ме очаква.

— Не знаете ли? Мисля, достатъчно ясно ви изложих намеренията си, при това съвсем неотдавна, когато се разхождахме в една огряна от луната светлина градина и имахме… малка словесна схватка.

— Ако не се лъжа, тогава ви дадох да разберете, че…

— Това не бе нищо повече от измъкване. Но всички доводи, които приведохте тогава, днес са невалидни. И вместо да останете в Мексико, както възнамерявахте, сега вие сте тук, на път за Съединените щати. Чуйте ме!

Принцът неочаквано се пресегна през масата и силните му пръсти сграбчиха китката й.

— Няма ли, завръщайки се, да вдигнете глава, както подобава на една принцеса? Или искате да избягате като страхлива малка мишчица, като някоя изпаднала в немилост гувернантка? Навярно сте забравила колко жестоко може да бъде обществото. Носят се слухове. Някои хора от двора на Максимилиан клюкарстват за известни ваши… постъпки… — Очите му се присвиха — Точно преди да дойда в Мексико се запознах с една дебела, бъбрива стара дама, вдовицата на някой си Бакстър. Виждам, че си спомняте! Разправяше, че ви била срещнала във Вера Круз…

— И преди са клюкарствали по мой адрес! Мислите ли, че държа да бъда приета в така нареченото ви общество?

— Ще бъдете приета навсякъде, където пожелаете, уверявам ви. Ако искате, можете да презирате всички тях… като моя съпруга, моя принцеса.

Нервно облизвайки устните си, тя усети сладникавия вкус на чая, който бе изгълтала набързо, за да се отърве от него.

— Мислех, още повече след това, което се случи, мислех, че сте се отказал от тази глупост!

Сарканов притегли Джини към себе си. Цялото помещение бе потънало в розова светлина, отразяваща се във великолепния ален орден, закачен на гърдите му.

— Защо наричате това глупост? Не разбрахте ли от самото начало, че съм човек, свикнал всичко да става според волята му? Бъдете разумна, Виржини — прекрасна, зеленоока руска циганко! Помислете за гордостта си! Искате ли хората да си мислят, че се влачите по петите на мъжа, който ви е отвлякъл и ограбил, изоставяйки ви след това, сякаш сте някоя най-обикновена селянка?

Докато изричаше тези думи, той я притискаше към себе си и тя бе безсилна да му се противопостави.

— Не съм някой брутален, груб американец, за да искам да ви имам против волята ви. Мисля, че с времето ще започнете да копнеете за прегръдките ми. Сигурен съм, че в този момент искате да ви целуна…

Дали, съгласявайки се да вечеря с принца, Джини си бе давала сметка за това, което щеше да се случи тази вечер? Възможно ли бе, въпреки съпротивата на духа й, да отвърне на тези притискащи се към нейните, настойчиви устни. Целувка, която заличаваше спомена за други целувки. Топли, силни ръце, които я прегръщаха, за да изтрият спомена за други прегръдки. Какво бе казал току-що? Трябвало да бъде разумна.

Джини се остави в ръцете му и притвори очи. Усети как ръката на мъжа нежно започна да гали гърба й и… странно, кожата й настръхна от възбуда. Хлипайки, тя се притисна към принца, без да направи опит да се съпротивлява, когато ръката му се плъзна по раменете й, леко докосвайки гърдите, което накара зърната й да се втвърдят. Гърдите й се повдигаха и спускаха все по-учестено, възбуждани от ласките на мъжките длани. Дори предизвикателните му целувки, които някога толкова я бяха ядосали, разбуждаха спящата в нея страст, която повече не можеше да бъде удържана.

„Не зная какво е станало с мен“, объркана мислеше тя. „Може би наистина съм уличница!“ Спомни си с каква страст се бе отдала на Мишел, след това на Мигел Лопес. Сега сякаш бе неспособна да се противопостави на този руски принц, когото при това бе намразила от пръв поглед заради прекалените волности, които си позволяваше. Което бе още по-лошо, не можеше да скрие, че тялото й откликва на ласките му. „Вярно е, не съм нищо повече от най-обикновена уличница!“ Но с каквито и имена да се наричаше, Джини не можеше да потисне нетърпимата чувствителност на кожата си, която я караше да копнее за силните мъжки ръце, докосващи тялото й.

Иван бе свалил роклята от раменете й и сега се наведе, за да целуне стегнатите, почти момичешки гърди. Джини се вкопчи в него като пияна, с отпусната назад глава. Съвсем бавно я обхващаше някакво чисто сетивно усещане, каращо я да забрави всичко друго, освен желанието.

Колко хубаво бе това малко помещение! Стените — покрити с пищно кадифе, слабата розова светлина, от която сякаш всичко пламтеше. Имаше чувството, че се намира в чаша с розово вино и виждаше как всичко потъваше в бледи, прозрачни цветове.

Неочаквано Иван обви ръка около кръста на Джини, заравяйки устни в косата й.

— Погледни през люка, скъпа — прошепна той. — Виждаш ли колко красив е океанът на чезнещата дневна светлина?

Имаше право. Джини никога не бе виждала подобни цветове. Океанът се надигаше към пламналото небе с неговите алени ивици, след това цветът му неочаквано ставаше турскосин, светлосин или примесен с бледозелено, когато някоя голяма, разпенена вълна се блъснеше в борда на кораба.

— Ти… ти си като океана. Красива… променлива — същество, изтъкано от безброй настроения. И тялото ти има своите приливи и отливи, не е ли така? — Дланите му я галеха, което караше кожата й да тръпне под мъжките пръсти. — О, да. Не съм се излъгал в онази първа нощ, когато те видях да танцуваш. Носиш душа на циганка, преливаща от страст и жар. Отдаваш се само когато си готова за това. А сега е настъпил моментът, прав ли съм?

Дъхът й секна. С тих смях Иван я вдигна на ръце.

Намираше се в сърцето на една аленочервена роза и виждаше как венчелистчетата й се скланяха към нея. Помнеше стихче, написано от един англичанин, Уилям Блейк, което винаги я бе разчувствало. За прекрасната роза, в чието лоно се е загнездил червей и разяжда сърцето й с „потайно тъмната си страст“ чу се да го произнася, притискайки се до Иван.

А той се засмя и обви ръка около талията й.

— Ах, Виржини! Не знаех, че си поетеса. Значи ти си розата? А кой е тайнственият любовник, който я погубва? Аз няма да те любя скришом, миличка. Пред погледите на целия свят ще те направя своя жена, своя принцеса!

Тя се разсмя.

— Но ние не живеем в света на приказките, където принцесите непременно срещат своя принц. Това не са ли ваши думи?

— Паметта ти е също толкова удивителна, както всичко в теб. Но принцът може да бъде и обикновен човек.

По-късно, доколкото си спомняше, към тях се присъедини някакъв брадат мъж, навярно капитанът. Той рецитираше нещо на руски. От време на време някой й превеждаше, а тя имитираше руските думи. Даваше си сметка, че синьо-зелените очи на Иван почти я обезсилваха и усещаше ръката му на кръста си. И тогава, след целия този глупав брътвеж, Иван я вдигна на ръце и я целуна.

— Най-сетне имам право да те държа на ръце. Да те взема.

Някак успяха да се доберат до каютата й, а когато сваляше дрехите й, пръстите му я изгаряха като въглени.

— Тази вечер съм камериерка и камердинер едновременно. Тази нощ ти си моя, само моя.

Той поднесе към устните й чаша е някаква чудесна, хладна течност и Джини покорно отпи. Докосванията му засищаха странния глад в кръвта и парещата болка в слабините й. Имаше чувството, че е от огън, цялата й кожа копнееше за докосването на пръстите му. Аленочервени венчелистчета се разтвориха и Джини потъна в дълбините им, усещайки как се затварят над нея.

Когато се събуди, за миг помисли, че лежи до Стив. „Потайно тъмната“ й страст… колко близо до себе си я бе притискал дори и насън!

Когато отвори очи, несекващото люлеене й напомни къде се намира. Но всичко, останало в паметта й от изтеклата нощ, трябва да е било сън, защото в леглото нямаше никого. Меките чаршафи милваха кожата като коприна.

— Съжалявам, че трябваше да те събудя, скъпа моя, но вече почти стигнахме Сан Франциско. Може би трябва да се облечеш, за да посрещнеш уважаемия сенатор и съпругата му?

Джини придърпа ленения чаршаф чак до брадичката.

— Какво правите тук?

Принцът бе напълно облечен и гладко избръснат. Сега, видимо изненадан, той повдигна едната си вежда.

— Любов моя! Сигурен съм, че снощи не си прекалила с шампанското. Ако с това искаш да кажеш, че си забравила за брака, който сключихме вчера вечерта, това много ме натъжава.

— Брак… какъв брак?

Очите й проследиха погледа на мъжа и спряха върху масивните пръстени върху ръката й — единият увенчан с ален рубин, а под него златна халка с инкрустации.

— И двата са малко широки, но ще поръчаме да ги стеснят. Ще разполагаш с толкова бижута, колкото пожелаеш.

Принцът приближи и Джини се взря в него.

— Виржини, малка алена роза, отворила листенца за мен. Караш ме да забравям, че човек не бива да се влюбва в съпругата си. Бих искал все още да сме в океана, при това съвсем сами. С теб мога да обиколя света, без да забележа, че времето минава.

— Значи искате да кажете, че наистина сме женени? Не помня… всъщност спомням си нещо, но тогава не бях съвсем на себе си…

Той седна на леглото до нея, отмятайки кичур коса от слепоочието й.

— Даде съгласието си без никакво колебание, на чист руски език. Сигурен съм, че изобщо няма да ти е трудно да научиш този език. В езика на любовта обаче за теб няма никакви тайни. Виржини — рече той и гласът му прозвуча по-приглушено, — бих искал да ти напомня само как прекарахме по-голямата част от вчерашната нощ, ти и аз. За съжаление вече няма мъгла, която да попречи на влизането ни в пристанището. Мога ли да ти бъда от полза при обличането?

По-късно, докато хванати под ръка с принца, слизаха по люлеещото се подвижно мостче, следвани плътно от граф Черников, Джини имаше усещането, че участва в някакъв странен сън. Опитваше се да си спомни… и спомените сякаш бяха част от същия сън. Бе се оставила на целувките на Иван… рецитирала му бе някакво стихче. След това капитанът ги бе венчал. Иван преведе думите му и тя бе отвърнала с тих глас.

Двама от офицерите бяха влезли в ролята на свидетели, а след това… след това Иван я бе пренесъл на ръце през прага на каютата й и тя пламенно и безсрамно бе отвърнала на милувките му.

— Защо сте толкова нетърпеливи, млади хора? — Гласът на граф Черников бе прозвучал раздразнено. — Можехте да изчакате и да се венчаете както подобава, в църква. Защо избрахте точно вечерта, в която бях неразположен?

— Има неща, които не бива да се отлагат — Иван плътно обви ръка около талията на Джини, която, изгълта без никаква съпротива едно „успокоително прахче“, не пророни нито дума, защото замайващото, странно усещане за немощ я правеше безсилна да се съпротивлява. Какво значение имаше вече? И без друго една част от душата й бе мъртва.

Наричаха я „принцеса“.

— Ах, господин сенатор! Мога ли да ви представя принцеса Сарканова? Венчаха се на борда, едва вчера.

Мащехата й Соня, с обляно от сълзи лице, изглеждаше както винаги. А баща й… но той не бе неин баща, какво да каже за него? Не бе изгубил нищо от чара си. Леко посивелите слепоочия го правеха само по-достолепен.

— Джини! Дете мое!

Той я прегърна, при което Джини долови лек мирис на тютюн и одеколон. Бе ред на Соня да допре за един кратък миг парфюмираната си, все още мокра от сълзи буза до тази на момичето.

— О, Джини! Ако знаеше… но скъпа моя, толкова се радваме за теб!

За нейно щастие Иван я бранеше от репортерите, които се тълпяха около тях, зяпаха ги и ги обсипваха с въпроси.

— Принцесо, добре дошла? Сега, когато се завръщате, как ви се струват Съединените щати?

— Какво мислите за революцията в Мексико?

— Знаете за екзекуцията на император Максимилиан, нали? Какви бяха впечатленията ви от него?

— Моля ви, господа, съпругата ми е много уморена. Освен това вижда родителите си за пръв път след дълга раздяла. Оставете ни малко на спокойствие. Да, по-късно тя ще отговори на вашите въпроси, уверявам ви. Да, ще останем известно време. Ще имате много други възможности.

— По-късно, по-късно, приятели! Ще се радвам да дам изявление, но по-късно, когато откарам дъщеря си у дома.

Домът на сенаторът се намираше на престижния Ринкън Хил. Джини обаче бе прекалено уморена, за да обърне внимание на великолепието му или на пътуването по стръмните, постоянно спускащи и изкачващи се улици на Сан Франциско. Чувстваше известно облекчение от това, че Иван бе до нея и бе посрещнал любопитните въпроси на репортерите.

— Надявам се, че стаята ще ти хареса — бъбреше Соня, при което сините й очи гледаха момичето странно угрижени, с някакъв непознат на Джини израз. — Тук ще бъдете на спокойствие…

Думите й заглъхнаха и жената импулсивно взе между дланите си студената ръка на доведената си дъщеря.

— Джини, какво е станало с теб? Ти… щастлива ли си? Вече си омъжена… о, скъпа моя!

Джини загърби прозореца и леко смръщи чело.

— Защо го казваш с такъв тон? Мислех, че това е, което искахте ти и… баща ми.

Соня заговори малко по-бързо, хапейки устни.

— Да, разбира се! Ние искахме да си… да си щастлива! Но, Джини, толкова бързо, толкова ненадейно? Сигурна ли си, че…

— Нямаше нужда да се чака повече, нали? — гласът на Джини звучеше хладно. — А и Иван искаше да ме представи на хората като своя съпруга. Освен това — сега гласът й бе дрезгав — не исках да ви създавам грижи с един скандал. Мислиш ли, че венчавката ми ще сложи точка на клюките?

— Джини! — нотката на изненада бе недвусмислена. — Толкова си се променила!

— Разбира се, че съм се променила! Скъпа Соня, нали няма да се преструваме, че нищо не се е случило от раздялата ни насам? Трябва ли да изброявам събитията, предизвикали промяната, която ти сама забеляза?

Джини веднага съжали, виждайки израза на Соня.

— Извинявай. Преуморена съм, както се изразява Иван. Предполагам, че трябваше да си почина.

Големите, порцелановосини очи на Соня се взираха в нея.

Ще ти изпратя Тили. Помниш ли я? Толкова се радваше, че ще те види отново. А по-късно… предполагам, ще искаш да си вземеш собствена камериерка. Но това може да почака, нали? — И двете се престориха, че не забелязват изкуствената нотка, прозвучала в последните й думи. Джини се остави на целувката на мащехата си и пресилено се усмихна.

— Да, сигурно всичко ще изглежда по-иначе, когато си отдъхна. Благодаря за всичко. И най-вече за търпението ти към мен.

През прозореца в далечината се виждаше заливът. Под нея се простираше градът, сякаш подканващ на разходка. Макар и с опасност да изглежда неблагодарна, Джини се радваше да остане няколко мига насаме.

Защо всичко, включително и неотдавнашната й женитба, изглеждаше толкова нереално? Тежестта на пръстените непрекъснато й напомняше, че сега бе принцеса Сарканова. Съпруга на Иван, не на Стив. Този брак „баща“ й не можеше да разтрогне!

— Госпожице Джини, госпожице Джини!

Почти не бе усетила отварянето на вратата. Неочаквано забеляза Тили, която стоеше на прага и я наблюдаваше с големите си очи.

— О, госпожице! Имах предвид, госпожо… още не мога да повярвам! Вие се върнахте, след толкова много време, а отгоре на всичко омъжена! Господинът е такъв хубавец! При това е и аристократ! Нямате представа колко се радваме за вас всички ние, госпожо.

Очите им се срещнаха и в Джини неочаквано почувства, че мислят за едно и също. Не за Иван, а за друг един мъж. За един тъмнокос, синеок бандит с кръстосани на гърдите патрондаши, който бе вдигнал Джини на коня си и я бе отвлякъл. За мъжа, с когото тя се бе борила, бе мразила и все пак накрая бе обикнала, преброждайки с него половин континент.

О Стив! Къде ли бе сега той? Какво щеше да си помисли, научавайки за всичко това?

10

Беше гневен и в гнева си чувстваше, че са му нанесли смъртоносен удар.

Не си бе губила времето. Джини — омъжена за друг. Защо това бе по-мъчително от мисълта, че Джини лежи до Карл Хоскинс и съживяват старата си любов? И защо не можеше да я прогони от мисълта си, както бе правил със стотици други жени?

Защото я обичаше. Проклета да е измамната й, лицемерна душичка… наистина я обичаше! И напразно се убеждаваше, че е само наранената гордост, която го караше да се мята като диво животно насам-натам, вместо да спи. Не успяваше да прогони връхлитащите го образи.

Джини с нейните меки, любящи, измамни устни.

— Обичам те, Стив. Само теб.

Защо трябваше да казва това? Защо се бе оказал толкова глупав да я остави сама? Най-голямата грешка в живота му бе да замине за Вера Круз и да я остави. Но след като веднъж го бе направил, поне трябваше да се увери, че няма нещо, което може да я въведе в изкушение. Можеше да я изпрати обратно в малката хасиенда или да настоява да дойде при него в бащиния му дом. Точно това бе възнамерявал да стори в онази нощ, когато пристигна в Гваделупа, мислейки, че ще завари страстната си малка женичка с гореща кръв да го очаква.

Вместо това на възглавницата й лежеше бележка от друг мъж. А самата Джини бе прекарала нощта в чуждо легло в Куернавака. Това, а и фактът, че бе яздил почти цели осемнадесет часа без почивка и нарушавайки всички заповеди, бе накарало чашата да прелее.

Предварително напрегнат, сега той бе изгубил самоконтрол. Ако тогава бе срещнал Джини, бе способен да я удуши е голи ръце.

Вече три месеца оттогава. Войната бе свършила, а с това и неговата армейска служба. През последните седмици се бе занимавал с това да се измъква от куршумите на ловците на глави, които незнайно как бяха научили за пребиваването му по границата. Това още повече бе разпалило гнева му, допринасяйки за решението му окончателно да забрави някогашната си съпруга. Нямаше намерение да се остави да бъде убит само защото баща й още бе по петите му. Бе си помислил дори дали Джини няма пръст в цялата работа. Дали не бе толкова разгневена задето я изостави, че да желае смъртта му? Или сега, омъжена за някакъв руски благородник, не желаеше да си спомня за своето жалко минало, знаейки, че Стив все още е жив, при това съвсем близо до границата?

Отгоре на всичко и проклетият Бишоп, който му бе изпратил вестта по толкова тайнствен начин! Стив престана да кръстосва стаята, приближавайки се към бюрото до прозореца, върху което лежеше натрупана купчина книжа. Трескаво отстрани някой, търсейки дългия, жълтеникав плик от манилска хартия, донесен му тази сутрин. Той съдържаше съобщението, че господин Джеймс, търговец на добитък от Съединените щати, ще го посети след ден-два, за да обсъдят делови въпроси. Имаше само един вид сделки, които можеха да обсъждат с Бишоп и които нямаха нищо общо с добитъка. Стив с погнуса се взираше в търсения плик. Трябваше да го скъса още когато му го донесоха. Понякога Бишоп имаше странно чувство за хумор! Да, веднъж завинаги бе скъсал с Бишоп и със службата. Обеща на дядо си да поеме хасиендата и вече бе изпратил на Бишоп официален отказ. Отсега нататък можеше напълно да разполага с живота си и пътуванията, които възнамеряваше да предприеме, щяха да бъдат по негово желание и за собствено удоволствие.

„Веднага трябваше да скъсам проклетото писмо“, гневно мислеше Стив. Той се отпусна на стола, който бе поставил недалеч от бюрото, и протегна крака, взирайки се в омразния жълт правоъгълен плик. Но още докато си мислеше това, вече бе отворил плика и извадил изрезката от вестник, която намери вътре.

На силната светлина на лампата черните букви изпъкваха на фона на доста неясната фотография: „Принц и принцеса Сарканови в операта. Младоженците, съпровождани от родителите на принцесата, госпожа Брандо и господин сенаторът Уилям Брандо.“

Всички те бяха застанали малко неестествено пред фотографите, но нито неестествената поза, нито избледнялата фотография можеха да скрият стройната фигура и пленителната осанка, както и чувствения израз на лицето й. Косата й бе вдигната високо, сплетена на кок и само една-единствена дебела къдрица падаше на рамото. Джини носеше диадема, а също и медальон с някакъв огромен скъпоценен камък, полиран във формата на четириъгълник. „Навярно смарагд“, трезво обмисляше Стив, взирайки се във фотографията. Нямаше право да изглежда толкова привлекателна. Толкова… непроменена. Не се усмихваше. Облечената й в ръкавица ръка лежеше върху тази на нейния съпруг. „Уличница!“, с неочаквана злоба помисли Стив.

Смачка изрезката от вестник между пръстите си, сякаш беше гърлото на Джини, стана, приближи се към камината и хвърли изрезката в пламъците. Малкото парче хартия за миг се разгоря с ярък пламък, преди, подобно страстта помежду им, да се превърне в пепел. Как е възможно една жена да е толкова лицемерна? Бе имала много случаи да избяга от него и въпреки това го последва, бори се за него, проля много сълзи, а след това като някоя изкусна кокотка се бе измъкнала от калта. Колко глупав се бе оказал, следвайки я и унижавайки се да й обяснява, че я обича!

— Боже мой — тихо и ядно изруга Стив. Трябваше да знае, че не бива да я оставя да се почувства прекалено сигурна в любовта му. Трябваше да я пази. Ако още малко се бяха сближили и бе малко по-твърд с нея, може би щеше да успее да я задържи.

Така бе потънал в тези горчиви мисли, че не чу отварянето на вратата. Гласът на дядо му го сепна и извади от унеса. Стив извърна поглед от пламъците.

— Не зная дали да се радвам, Естебан, че така изцяло си отдаден на работата си. Може би вече не намираш тукашните млади дами за привлекателни?

Дон Франсиско се подпираше на бастун и провлачваше малко единия си крак. След мозъчния удар отпреди няколко месеца, възрастта бе започнала да му личи, при все че той никога нямаше да си го признае. За Стив бе истински шок да го види такъв, но някак успя да скрие изненадата си, забелязвайки гневните искри във вперените в него сини очи.

Сега, когато отново трябваше да отвърне на погледа на дядо си и виждайки набразденото му от бръчки лице — долната му устна висеше малко изпод гъстите бели мустаци — Стив престорено сви рамене, имитирайки лекомисленост.

— Тукашните жени са толкова привлекателни, колкото и преди, дядо, но трябва да призная, че това тук ме занимава много повече. — Той посочи с ръка бюрото и се ухили. — Помислих си дали не ви е правило удоволствие да се занимавате с всичките тези акции и дялови участия, които притежавате. Ако книжата се обърнат в пари, с тях могат да бъдат манипулирани доста хора…

— А! — Старецът кимна едва забележимо. — Значи вече изпита това изкушение? Наистина е вълнуващо, докато човек има правилно отношение и докато тази манипулация, както ти я наричаш, остава просто мисловна игра.

Той пристъпи, накуцвайки, в стаята и сковано се отпусна върху един предложен му от Стив люлеещ се стол.

— Изглежда тази вечер на никого от нас не му се спи. Защо да не си побъбрим…

Неочакваната поява на внука му бе посрещната от дон Франсиско, скриващ обзелата го радост зад смръщения си поглед, само с няколко саркастични забележки. Старецът бе задал един-два въпроса, изчаквайки момента, когато Естебан ще бъде готов да му довери нещо повече. Това, което сам бе научил, особено за внука си Реналдо Ортега, бе запазил за себе си. Бе забелязал обаче известна промяната в безгрижния и неспокоен някога Стив и се досещаше за някои от причините. Затова избягваше темата за съпругата му или ако е вярно това, което се разправяше — за бившата му съпруга.

Стив наблюдаваше дядо си малко подозрително и, без да попита, се приближи към бюфета, връщайки се с две чаши вино.

— За какво бихте желал да говорим, сър?

— Проклятие, пред мен не минават тези глупави, вежливи палячовщини! За това, че си се погребал тук с книгите и бумагите си! Като че няма да имаш достатъчно време за това! Как така още не сте кръстосали околността с Диего Сандовал и вече не ходиш при циганките? — Гласът на дон Франсиско бе пълен със сарказъм. — Не искам да нося отговорност задето си останал ерген, след като те натоварих с някои дела, които са вече прекалено тежки за един стар човек. Какво ще кажеш в свое оправдание?

Със същия въпрос го посрещна на другата сутрин и Консепсион.

— Дявол да те вземе, Естебан! Значи най-сетне си спомни пътя към дома ми. Какво прави досега? Коя е тя? — Консепсион пристъпи босонога по прашния под и се хвърли, за да издраска лицето му, а когато Стив успя да се измъкне и да я стисне така, че да изгуби равновесие, тя се опита да го заплюе.

Той я пусна да падне, гледайки ухилено надолу към нея.

— Ти… звяр такъв! Ти… — тя избълва няколко ругатни, докато мъжът не я вдигна отново за косата.

— Смятах, че Реналдо ще направи от теб дама, но ти повече от всякога приличаш на евтина уличница. Така ли посрещаш приятел, който е дошъл толкова отдалеч, за да те види?

— Идваш, когато ти е угодно. Не трябваше да се връщам, а да последвам баща си в Тексас и там да си потърся някой истински мъж. Бледоликата женичка те е размекнала, тази мръсна кучка, която се хвалеше, че те накарала да се ожениш за нея.

— Затваряй си устата, Консепсион! — някакъв гневен, заплашителен тон в гласа му я накара да спре, тя седна и се ококори насреща му.

— И така — рече тя с кисел глас, — какво прави през цялото това време? Къде беше? — Тя добре знаеше, че е по-добре да не отваря дума за американката. В крайна сметка се бе оказало, че не са действително женени и сега Естебан отново бе свободен. Но той се бе променил и Консепсион чувстваше, че тази промяна е свързана с Джини, но се боеше от гнева му и не смееше да задълбава повече.

— Имах работа — тросна й се той, ядосан от въпросите й. — Проклета жена, защо, когато дойда при теб, веднага започваш да ми досаждаш?

Още не бе изрекъл това, когато тя се хвърли върху му и жадно притисна тялото си към неговото, докато Стив не почувства как се отпуска и не обви ръка около кръста й.

— Трябва да се научиш да не задаваш толкова много въпроси — грубо рече той и започна да я целува. Дивата, гореща Консепсион. Точно типът жена, с които човек винаги е наясно с кого си има работа. Той се опита да прогони спомена за Джини и неприятния вкус от снимката във вестника. Остави се на чистия, първичен огън на страстта. Дядо му имаше право. Трябваше по-често да идва тук, в дома, който бе подарил на Консепсион. Още не бе й го казал, но възнамеряваше да прекара нощта с нея.

Но неочаквано му хрумна нещо, което го накара да се усмихне саркастично. Възможно бе тя да има други планове. Защото въпреки бурните сцени на ревност Консепсион много приличаше на него. И когато някой от любовниците й не се появяваше, когато го е очаквала, тогава тя чукаше другаде, където знаеше, че ще й отворят.

По-късно, докато лежаха един до друг, а слънцето нагряваше изпотените им тела, той сякаш между другото рече:

— Очакваш ли някой приятел тази вечер? Може би трябва да си ходя, докато не е станало късно.

Прозвуча дълбокият, ромолящ гърлен смях на задоволена жена и Консепсион се извърна към него.

— Би ли ревнувал?

Тъмносините очи я гледаха лениво.

— Как смяташ? — попита мъжът.

— Мисля, че ще ти е безразлично. Но ще ти кажа едно, Естебан, жената трябва да се грижи за себе си.

— Да — триумфиращо рече Стив. И добави: — Кой е той?

— А — тя гневно сви рамене, а когато се наведе над него, косата й погали лицето му, — какво значение има? Може да е Диего Сандовал. Може би дори братовчед ти — той също е мъж, въпреки че предпочита да се рови из своите книги. Защо се преструваш, че това има някакво значение за теб? Ти и аз се познаваме отдавна и винаги ни е било хубаво да го правим… — Тя се изви така, че докато отвръщаше на безсрамното й хилене, кръвта във вените му отново кипна — но знаеш, че не съм от жените, които обичат да остават сами. Аз не съм уличница, Естебан. Но не искам да седя тук нощ след нощ, питайки се кога ще дойдеш и дали изобщо ще дойдеш. Но сега, когато си тук, мога да ти предложа достатъчно, за да те задържа при себе си. — След това тихо добави: — Не се безпокой, тази вечер не чакам никого. Не желая да ме напускаш.

На сутринта, в мига, когато изгревът едва-едва просветляваше небето, те започнаха да си говорят като приятели, които се познават много отдавна.

— Мразя я — тихо рече Консепсион. — Но мисля, че ти наистина я обичаш и това те е накарало да се промениш. Защо не си искрен с мен? Мислиш ли, че има някакво значение? Комичното е — замислено прибави тя и извърна глава към рамото му, — че бих могла да се обзаложа, че тя също те обича. — Когато Стив не отвърна нищо, жената предизвикателно продължи: — Защо я ревнуваше толкова силно, а мен — не?

Стив бе достатъчно уморен и същевременно заинтригуван, за да отвърне искрено:

— Проклятие! От къде да знам? Смятах я за своя жена и че няма нищо по-смешно от мъж — рогоносец! Побеснях, когато разбрах, че е заминала с проклетия руснак, който отдавна се увърташе край нея. Отгоре на всичко и този капитан Хоскинс с неговото лигаво писмо. Да не говорим за подмятанията му по неин адрес, които правеше зад гърба ми. Какво трябваше да сторя? Да чакам докато тя се върне, ако изобщо се върнеше, пренебрегвайки опасността да бъда изправен пред военен съд?

— Може би точно това е трябвало да сториш и да чуеш какво ще ти каже. Във всеки случай, ако и тя е била така самотна, както съм аз понякога, защо да не потърси утеха? Чуй ме, омъжена или не, мислиш ли, че щях да го понеса? А ти? Когато желаеш една жена и тя е съгласна, колебаеш ли се?

— Мислех, че я мразиш — саркастично промърмори Стив.

— Да, така е! И ако някога я срещна, ще си оправим сметките с тази американска уличница, не си прави илюзии! Но с какво толкова тя е по-различна от останалите жени?

— С нищо! — с твърд глас рече той.

Съвсем не бе лесно човек да се разбере с Бишоп, „господин Джеймс“ от Тексас, който търсеше „говеда за продан“, защото тази година имало добър пазар.

Както обикновено, изглежда не му бе много удобно на гърба на коня. Плиткото бомбе с тясна периферия не успяваше да го опази от слънцето, което приличаше над него. Но въпреки горещината аргументите на Бишоп бяха хладни и логични както винаги.

— Мислил сте с онази си работа, Морган, вместо с главата. Жалко. Някога бяхте свестен човек. Това, което най-много уважавах у вас бе, че за разлика от някои други, сякаш нямахте съвест. Но откакто се оженихте…

— Този път няма да мине, Джим. Дотук бях. Изпратих ви официален отказ. И ако ви интересува истината, то причината за това е, че ми дойде до гуша от всички тези интриги. Стига ми, че ме обсипват с куршуми и прекарвам половината си време в криене, а останалата в лов. Проклятие, оттеглям се! Така че забравете това, което сте си наумил, тръгвайки насам.

Бишоп въздъхна.

— Точно както си мислех. Не сте ме слушал внимателно. И изглежда не сте размислил добре. — Сега той зададе на Стив въпрос, който за миг го изуми: — Да не би случайно да сте убил Карл Хоскинс?

— Проклятие! Чуйте ме сега…

— Когато го намерили в избата на един изоставен манастир, се установило, че е ударен по главата с бутилка, но действителната причина за смъртта е прободна рана в гърлото. Точно в сънната артерия.

Бишоп сви рамене, а Стив мълчеше.

— Естествено са го търсили и за съжаление главният заподозрян сте вие, още повече, след като предния ден по необясним начин изчезнала вашата… е, госпожица Брандо. Но след това тя отново изникнала. В шок, както ми разказаха. Но от Хоскинс ни следа. И така… — Бишоп снижи глас — ревнивият капитан Хоскинс, с когото ден преди това сте имал нелепо спречкване, бил намерен мъртъв. Малкото момче, което очевидно знае най-много подробности относно тези печални събития, разказало на полковник Диас, че в църквата на Гваделупа срещнало мъж, янки, който го изпратил със съобщение при госпожица Брандо, което съдържало вашето име. „Ако искате да узнаете нещо за Естебан, елате при източната врата на църквата“, или нещо подобно. Тя се отправя натам, съпроводена от момчето, което се скрива в някаква горичка, за да се увери, че дамата е в безопасност. После вижда как тя се среща с някакъв мъж — висок на ръст, с широкопола шапка, скриваща лицето му. Стигнало се до борба, момчето не могло да види всичко, защото междувременно заваляло, но я чуло да вика за помощ. Тогава, това все пак е дете, което се страхува, изтичало да извика помощ. Но при кого да отиде? Биха му се изсмели или изгонили.

— Историята си я бива — рече Стив, стискайки зъби.

— Определено — гласът на Бишоп бе спокоен. Цигарата му стърчеше гаменски, под необичаен ъгъл между зъбите.

— Както навярно си спомняте, винаги първо предприемам собствено разследване. По-късно госпожица Брандо била предадена по необясним начин на загрижените си приятели от тамошния свещеник. Прислужничката му за съжаление учудващо онемяла. Единственото, което пожелала да каже било, че пуснала в дома на отчето една оскъдно облечена, навярно нападната от американски наемници дама. Сега започвате ли да разбирате?

— Изглежда съм загубил способността си да мисля логично — троснато промърмори Стив. — Защо не ми спестите усилията и не разкажете остатъка от историята?

— Да… — Бишоп сви недоволно рамене — мисля, че останалото ви е известно. Принц Сарканов изглежда има удивително голямо влияние по върховете. Откакто се появи в Мексико, се случиха някои неща, или не сте забелязал? Бяхте изпратен надалеч с доста опасна задача. Вашата… Джини става официална преводачка на принца с личното позволение на господин Лердо де Теяда. А след „злополуката“ с Хоскинс принцът се явява в ролята на спасител. Изглежда е добър приятел на сенатор Брандо. Те са съдружници в някои сделки. Сенатор Брандо позволява на принца да ухажва дъщеря му и споделя, че е издействал бракът й с вас да бъде анулиран. Принцът предава тази информация на някои личности… вие го научихте от полковник Грийн, нали… и накрая принцът и неговият лекар, граф Черников, доволни напускат Мексико. Предполагам, вземайки със себе си онова, за което са дошли. А когато пристигат в Сан Франциско, госпожица Брандо вече е омъжена и сега се казва принцеса Сарканова.

Помежду им се възцари мълчание. Бишоп наблюдаваше Стив изпод периферията на шапката си, забелязвайки, че лицето му бе станало неподвижно и безизразно.

— И така, Джини е вече принцеса. Обзалагам се, че сенаторът е безкрайно щастлив от този факт, а и тя не изглежда нещастна. Но какво общо, по дяволите, имам аз с това?

Бишоп се поприведе почти незабележимо.

— Е, има някои удивителни факти, относно, които поразпитахме тук-там — спокойно рече той. — Отношението на принц Сарканов към руско-американския тръст, например. Тръстът отбелязал неочаквани загуби, след като дълги години безотказно носел големи печалби. Казват, принцът бил авантюрист. Трябвало да напусне Русия, за да си възвърне пропиляното състояние… бил срещал граф Черников в Тюркистан. От там принцът отива в Аляска и после неочаквано изниква в Съединените щати като член на дипломатическа делегация, чиято задача е да преговаря с американското правителство за продажбата на Аляска. Но, питам ви, защо неочаквано среща такава голяма опозиция в Сената? През април членовете на Сената отказват да ратифицират договора. Те все още обсъждат въпроса и нашият общ приятел Брандо е ключова фигура сред противниците на ратифицирането. А Сарканов, който отива в Аляска, за да спечели пари, неочаквано става богаташ. Той се жени за дъщерята на сенатора и може да си позволи да й купува скъпи бижута. Близък приятел е с личния лекар на императора. Прекалено много случайности, не мислите ли?

— Винаги сте бил добър в игрите, които изискват комбинативност. Например на покер, доколкото си спомням — Гласът на Стив бе студен. — Но този път, дяволите го взели, не участвам в залаганията. Джини не е вече моя жена и нищо не може да ме накара да повярвам, че е била принудена да се омъжи за Сарканов. Познавам я прекалено добре, за да повярвам на подобно нещо, не го забравяйте. А освен това изрезката от вестника, която ми изпратихте… Наистина съжалявам, Джим. Ако Сарканов и Брандо са се забъркали в някакви нечисти сделки, тогава твърде е вероятно Джини също да има пръст в тях. Спомням си, че веднъж много я бе възбудила идеята да направи пари в Мексико. Боже мой… тя смяташе баща си за умен и богат на хрумвания човек! Не, не ме слагайте в сметките. Нямам никакво намерение да се намесвам повече в живота на Джини, а също и да прекарам по-голямата част от времето си, криейки се от ловците на глави, изпратени от баща й.

— Да. — Сега гласът на Бишоп бе тих. — Чух за това и не мога да ви упрекна, че не сте съгласен повече да поемате големи рискове срещу незначително възнаграждение. Честно казано, вашият приятел Диего Сандовал ми даде да разбера, че откакто сте се завърнал и откакто дядо ви е останал полуинвалид след мозъчен удар, сте поел управлението на хасиендата. Да, допускам, че сега ще станете уседнал човек.

Стив му хвърли гневен поглед.

— Всъщност — предпазливо рече той — дядо ми не е инвалид. Освен това имам намерение след няколко месеца да предприема пътуване из Европа.

— Ах, така ли? — гримасата на Бишоп като че ли се поразведри. — Ако ходите в Париж и Лондон, бихте могъл да ми направите някои малки услуги. Разбира се, срещу възнаграждение. Не се безпокойте, нищо свързано с бившата ви съпруга и принца. Мисля, че с това мога да натоваря някой друг от хората ми. Какво мислите за Паркър?

— Проклятие, пръстът на Паркър винаги е на спусъка! Сам го казахте. Ако го натоварите да следи Джини…

Стив едва успя да сдържи гнева си, когато улови вежливия поглед на Бишоп и изруга:

— Да врите в пъкъла дано, хладнокръвен негоднико!

Бишоп се усмихна.