11

В Сан Франциско, жизнерадостното, невръстно дете на златната треска, всеки жадуваше богатства. За невероятно кратко време можеше да се натрупа състояние и за също толкова кратко отново да се изгуби. Общественото положение не зависеше от това кой си, а от това колко си богат.

Както Джини не след дълго откри, всичко бе само самохвалство и парвенющина. Ако някой бе богат, той го показваше и дори се гордееше с това, което в Европа щеше да бъде сметнато за парадиране.

— Тук, любов моя, знатните дами се обличат като уличници, а скъпоплатените уличници подражават на знатните дами — пренебрежително установи Иван Сарканов една вечер, докато съпругата му се обличаше, за да излязат. Мъжът бутна камериерката, взе великолепната смарагдова огърлица, която бе подарил на Джини, и се наведе, за да я постави на шията й. Погледите им се срещнаха в огледалото, пред което седеше младата принцеса, нейният — открит и питащ, а неговият — преливащ от радостно очакване.

— Ако тази вечер щастието не ми изневери, скоро ще можеш да носиш диаманти. — Той отстъпи крачка назад, наклони глава и изпитателно се взря в малко бледото й лице. — Бижутата ти стоят изключително добре, Виржини. Само да се върнем в Русия, всички ще полудеят по теб.

— Заради бижутата ми, или защото всеки ще иска да види извънбрачната дъщеря на императора?

Очите на Иван се поприсвиха, но той не престана да се усмихва.

— Това, което най-много уважавам у теб, е твоята откровеност, любов моя. Ела… готова ли си?

Преди Иван да се отправи към едно от елегантните казина, което редовно посещаваше, щяха да вечерят със сенатора и още няколко негови гости. Докато слизаше по витата стълба, придържайки с една ръка полите на роклята си, а с другата — ръката на Иван, Джини с неприкрит цинизъм си помисли каква ли възбуждаща гледка представлява за всичките тези усмихнати, попиващи я с поглед лица. „Красива двойка“. Толкова често бе чувала тази забележка, че вече й се повдигаше от нея. Където и да се появяха, всички погледи се извръщаха към тях. Жените завистливо шепнеха, че имала щастието да пипне наистина добра партия, а мъжете потупваха принца по рамото, честитейки му късмета, който извадил с нея. Във вестниците все още пишеха за тях като за „младоженците“, въпреки че бяха в Сан Франциско вече почти три месеца.

— Джини, съкровище… Иван… — Баща й бързаше насреща им, за да ги поздрави. Той се усмихваше, но Джини забеляза малките бръчици по напрегнатото му лице и тези, които вече неизменно браздяха високото чело. Не й убягна и скритият, бегъл поглед, който си размениха с Иван. След вечеря двамата веднага се оттеглиха в библиотеката, „за да изпушат по една-две цигари“, преди Иван да излезе…

В момента обаче сенаторът играеше ролята на вежлив домакин. Той представи на дъщеря си и зет си малката компания влиятелни делови мъже и техните съпруги.

— Господин Уилям Ралстън и госпожа Ралстън вече познавате.

Джини се усмихна, протягайки ръка.

— Естествено. От банката. Господин Ралстън, радвам се да се запозная с вас.

— Господин и Госпожа Кракър… дъщеря ми Вирджиния и нейният съпруг, принц Иван Сарканов. Вирджиния, позволи ми да ти представя сър Ерик Фадърингей, английският консул.

— Удоволствие е за мен, скъпа принцесо. Принц Сарканов…

Мислите на Джини, скрити зад лъчистата й, но изкуствена усмивка и издължените зелени очи, които чудесно хармонираха с цвета на смарагдите, биха объркали всеки от присъстващите: „О, Боже! Още една безкрайна, отегчителна вечер. Чудя се колко ли още ще трябва да крепя тази предвзета усмивка. А ако някой предложи дамите да поиграят вист, тогава… тогава незабавно ще ме заболи глава. Защо така нареченият ми баща трябва толкова често да кани гости, когато Соня ми каза, че сделките му въобще не вървят добре?“

Разбира се, всички тук присъстващи мъже бяха богати и влиятелни. Сър Ерик, единственият ерген сред тях, както се говореше, натрупал огромно състояние по време на престоя си в Индия. Съдейки по откъслечните реплики, които Джини долови, ставаше дума за железници.

Когато гостите се настаниха около масата, иззад един параван зазвуча тиха музика, изпълнявана от специално наети музиканти. Падна й се да седне до Ерик — отегчителен, надут самохвалко, който вече бе прехвърлил средната възраст и правеше впечатление с четинестата си брада и кратките си, несвързани фрази.

Трябваше да мине известно време, докато Джини разбере, че той флиртуваше с нея по един безобидно хаплив, почти дързък начин.

— Винаги съм обичал да седя до хубави момичета. Хм! Не е лошо това колие… което носите… симпатични камъчета. — Докато говореше, леко изпъкналите му очи опипваха гърдите й.

— Благодаря — сухо отвърна тя, а мъжът още повече се наведе към нея.

— Полуфранцузойка, значи? Трябва да съм го чул някъде. Винаги са ми харесвали френските жени. Знаете как да се обличате. И не сте толкова сковани и превзети, колкото сънародничките ми… или колкото германките, например. Хм! Никога не са ми допадали германките!

— А какво смятате за американките, сър Ерик?

Джини умишлено придаде на гласа си наивен тон, изпитателно наблюдавайки своя събеседник изпод дългите си мигли. Както можеше да се очаква, сър Ерик се изчерви.

— Да-а-а! Те са хубавки, разбира се. Но вие не смятате себе си за американка, нали, скъпа моя? — Очите му се плъзнаха от лицето към голите й рамене. — Мисля… да… мисля, че за тази вечер е предвидено да ви правя компания в театъра. Жалко, че принцът не може да дойде с нас, наистина, но… Нямате нищо против компанията на един стар човек, надявам се? — Тя сведе мигли с престорена свенливост и го дари с усмивка. „Пропилявам дарбата си. Каква чудесна куртизанка би излязла от мен“, мислеше си тя, но на глас отвърна това, което мъжът очакваше от нея:

— Как може да наричате себе си стар? Вие сте мъж в разцвета на силите си, зрял мъж!

Тя улови погледа на Соня, която изглежда оценяваше вниманието на Джини към консула и като че ли дори умоляваше за това. Значи тази малка, „невинна“ вечеря бе важна. Соня вече й го бе намекнала, а Иван я бе помолил да бъде любезна с важните гости. Докъде обаче трябваше да стигне с любезността?

За щастие мъжете отново заговориха за железници и Джини бе принудена да се престори, че слуша само за да избегне погледите на сър Ерик. „Сентръл Пасифик“… „Юниън Пасифик“… Чарлз Кракър се хвалеше с евтината и прилежна работна ръка от Китай. Стана дума за политиката на федералното правителство спрямо железниците и за значението на подкрепата на Вашингтон.

От железниците бяха преминали към мините и господин Ралстън хвалеше предприемчивостта на банковия си директор във Вирджиния, някой си господин Шарън. Присъстващите дами, очевидно свикнали с деловите разговори на съпрузите си, слушаха с безразличие или тихо си говореха помежду си.

„Пари!“, горчиво мислеше Джини. „Това е всичко, за което могат да мислят и което ги интересува. Да се спечелят повече пари и да бъдат открити нови начини за харченето им!“

Докато вечерята едва-едва се точеше и до безкрайност се редяха все нови и нови блюда, поливани с подбрани вносни вина, Джини чу едно име, което от тук насетне щеше да й се наложи да чува доста често.

— … Мърдок — рече сенаторът. — Какво друго се знае за него, освен името му?

Аз също зная единствено името му. Но той има наистина огромна банкова сметка. — Уилям Ралстън се покашля.

— Изглежда е изтънчен човек с разностранни интереси.

Джини почти не обръщаше внимание на разговора, защото бе прекалено заета с това да скрие крака си колкото бе възможно по-тактично и по-далеч от сър Ерик, който я настъпваше скришом.

— Знаех разбира се, че елегантно ще го държиш на разстояние — прошепна й Иван по-късно, преди да тръгне за намиращото се на около четиринадесет мили от Сан Франциско казино „Кълънъл Гембълз Гейминг Хаус“. — Все пак бъди мила с него, Виржини, важно е както за мен, така и за баща ти. Сър Ерик има пари, които би могъл да инвестира в подходящи предприятия, разбираш, нали?

— Направих всичко възможно, за да бъда любезна, както ми поръча. Сега трябвало да бъда мила. Колко далеч би искал да стигна, Иван?

Очите му станаха студени като стъкло, но той продължи да се усмихва, погалвайки я с пръст по лицето.

— Колко си прелестна! Точно типът жена, която винаги съм търсил. Убеден съм, че съвсем добре можеш да се справиш с всяка ситуация, не е ли така, любима? — Той се наведе към нея, целувайки хладните й, безучастни устни. — Недей да стоиш будна заради мен. Ще се постарая да не те будя, когато се прибера. Забавлявай се добре.

Джини замислена се запъти към театъра.

„Забавлявай се добре.“ Все тези думи. Думи, придобили известна двусмисленост. Произнасяше ги винаги, когато Джини излизаше без него, обикновено в компанията на някой друг мъж. Разбира се, никога човек, който можеше да предизвика и най-безобидни клюки по адрес на принцеса Сарканова. Но последния път… да, последния път, когато принцът, приветливо усмихнат, изрече тези думи, тя излизаше с Франк Юлиус.

Привлекателният, галантен южняк, когото Джини познаваше още от Вера Круз, някога й бе обещал да натрупа състояние. Междувременно, изглежда, почти бе успял. Беше добре облечен, вежлив и сам. Иван ги запозна на един прием, без да знае, разбира се, че двамата се познават от по-рано.

Оттогава господин Юлиус винаги бе наблизо и изникваше навсякъде, където се появеше тя. Отначало Джини му бе благодарна, за това че не издаде, че се познават, но после…

— Красива сте както винаги — бе й прошепнал на ухото, докато танцуваха. — Но, простете любопитството ми, какво стана с предишния ви съпруг? Изчезнахте така ненадейно, липсвахте на всички ни.

Тя кипна, а зелените й очи заблестяха.

— Сега съм омъжена за принц Сарканов. Аз… — поколеба се тя, но след това троснато добави: — загубих предишния си мъж. Това задоволява ли любопитството ви?

— Разбира се, че не.

Както и преди той продължаваше да й досажда, макар и по твърде изискан начин. Изпращаше й цветя и като че ли съвсем точно знаеше кога Иван няма да се прибере нощем. Изглежда за него нямаше тайни, що се отнася до ежедневието й, защото един следобед, когато Джини влезе в прочутата галерия на господин Р. Б. Удуърд, Франк изникна пред нея.

— Хайде да се поразходим в парка. Какво толкова? Спомням си, че някога ви доставяше удоволствие да пренебрегвате правилата за приличие.

— Много неща помните, господин Юлиус!

Тъмното му, усмихнато лице я смути с недвусмисления си израз.

— Нали не се боите от мен, принцесо? Съпругът ви и аз имаме общи делови интереси, нищо ли не ви е споменал? Той със сигурност не би възразил срещу една безобидна разходка из парка.

Очите му издаваха какво би излязло от това. И въпреки че Джини не се съгласи, той продължи да я притеснява и в крайна сметка тя се обърна към Иван:

— Ти ми препоръча Франк Юлиус и ме помоли да бъда вежлива с него. Трябва ли да му позволя да се вмъкне в леглото ми?

Седмица по-късно криминалните в хроники се появи една твърде експлоатирана история за гангстерско нападение над някой си господин Юлиус, който както се съобщаваше, държал различни домове със съмнителна слава и прехвърлял контрабандно в Сан Франциско момичета от всички краища на света. Господин Юлиус не умрял, но хубавото му лице било цялото нарязано и насинено, така че щяло да остане обезобразено за цял живот.

А преди това, както с тревога си спомняше Джини, бе онзи наивен младеж от Бостън, който се кълнеше, че ще сложи край на живота си, ако не избяга с него. Този потомък на богата и известна фамилия също бе станал жертва на гангстери, когато една вечер искал да посети приятели от полуострова.

А сега бе ред на сър Ерик Фадърингей, който ставаше все по-настоятелен. „Приятелите“ на Иван се държаха така, сякаш бяха в правото си да я отрупват с внимание, дори и против волята й. А Иван бе повече край игралните маси, отколкото в семейното ложе. Тя нямаше нищо против. Съвсем открито го бе признала пред Соня, когато мащехата й със загрижен израз спомена, че навярно сенаторът би трябвало да поговори с принца за нескончаемите нощи, прекарвани от него извън дома.

— Милата ми Соня! Не го прави. Както повечето европейци и Иван е свикнал да има свой личен живот, а аз нямам нищо против да прекарва нощите си с приятели.

„Но имам много против самите приятели“, мислеше си Джини, докато сър Ерик галантно й помагаше да слезе от каретата и двамата влязоха в театъра, където възнамеряваха да гледат онази шокираща постановка на „Камий“.

И понеже англичанинът седеше твърде близо до нея, Джини не можа да се наслади на пиесата, която се играеше на сцената. Още щом прожекторите изгаснаха, сър Ерик сложи ръка на облегалката на стола й, така че грубите му пръсти докосваха голите рамене на момичето. От време на време дори галеше с другата си ръка коляното й, шепнейки, че французойките били много по-светски жени от останалите и че той винаги много им се бил възхищавал. През антракта настояваше да й донесе шампанско и още преди да изпразнят чашите я покани на вечеря във великолепната си ергенска квартира в хотел „Балдуин“.

— Колко мило от ваша страна! Ще попитам съпруга си кога е свободен — с престорена наивност рече тя и мъжът придоби наистина разочарован и объркан вид. Какво ли бе очаквал?

— Сър Ерик, изглежда, е много впечатлен от теб — мимоходом отбеляза Соня, когато двамата се бяха върнали в дома на Ринкън Хил. — Задава разни въпроси и то съвсем неприлични! Джини… — Соня забеляза затворения и неочаквано хладен израз на лицето на доведената си дъщеря и прехапа устни. — Джини, защо ми е толкова трудно да разговарям с теб? Сякаш сме си съвсем чужди, а по-рано мислех… да известно време смятах, че сме станали приятелки. Джини, щастлива ли си всъщност? Баща ти и аз…

— … искахте възможно най-бързо да ми намерите добра партия и сега, когато го постигнахте, трябва да сте доволни, не съм ли права? — Джини бе уморена и имаше главоболие от изминалите напрегнати часове и многото изпито шампанско и затова бе прекалено чувствителна. Цяла вечер се питаше какво прави тук. Играеше някаква роля и се преструваше, че живота, който води е тъкмо този, който винаги е желала. Преструваше се, че това е щастливият край на нейната приказка.

— Джини! — от широко отворените сини очи на Соня струеше смайване и болка. — Вече изобщо не те разбирам! Всичко, което желаехме, бе да си щастлива, знаеш го! Толкова романтично ми се стори, когато Иван се влюби в портрета ти. А когато се върна вече омъжена за него, след като той толкова бързо и неочаквано бе поискал ръката ти, всички ние мислехме…

— И защо сега ви обзема съмнение?

— Аз… — Соня безпомощно протегна ръце — … не зная. Само че… Иван толкова често те оставя сама. А и ти не си вече момичето, което познавах! Понякога имам чувството, че умишлено си издигнала стена помежду ни, и все пак чувствам…

Джини направи опит да се усмихне.

— Вече е късно. И двете сме уморени, може да си кажем неприятни неща. Шампанското винаги ме прави нетърпелива и избухлива, разбираш ли? А и не съм свикнала да бъда разпитвана.

Соня се изчерви и не продума нито дума повече. Тя отстъпи, проследявайки с поглед Джини, която се отправи към стаята си по застлания с килим коридор. След миг вратата хлопна зад младата жена. Въздишайки и с приведени рамене, Соня се прибра в стаята си, където съпругът й вече я очакваше.

— Е? — попита Уилям Брандо, въпреки че един-единствен поглед към лицето на съпругата му бе достатъчен, за да разбере, че усилията й да изкопчи нещо от Джини са останали напразни.

— За съжаление е точно така, както се опасяваше. Не желае да разговаря с мен. Тя дори доста грубо ме отпрати, Уилям!

Брандо смръщи чело.

— Проклятие, само ако знаех какво се върти в главата й! — сърдито рече той. — Вместо да ни е благодарна, че я измъкнахме от онази неприятна ситуация в Мексико, тя се превръща в айсберг. И Сарканов… — той въздъхна и Соня видя как бръчиците около устата му се очертаха още по-ясно — и него не мога да го разбера. На пръв поглед е самата любезност, но отвътре… трябва да призная, че започва да ме тревожи.

12

Сенатор Брандо не бе единственият, който започваше да се притеснява заради излизащите наяве скрити черти от характера на принца. Граф Черников, едва преди два дена завърнат се от едно посещение в Ню Йорк и Вашингтон, бе най-угрижен, тъй като познаваше принца по-добре от всеки друг.

Графът бе отсъствал повече от два месеца и, едва установил се в хотел „Балдуин“, научи някои неща, които се предаваха шепнешком от уста на уста. Това все още не бяха слухове, защото Сарканов бе известен като опасен противник и принуждаваше останалите към известна предпазливост. Но, мислеше графът, колко дълго може да остане скрито пристрастието му към хазарта? Рулетката и някои други порочни навици веднъж вече бяха предизвикали крушението на Иван. Както винаги ставаше, въпреки цялата дискретност бе неизбежно някои подробности от живота на принца да излязат на бял свят. Но какво можеше да стори графът?

Имаше един-единствен изход, известен на възрастния човек — трябваше да придума принца да се върнат в Русия. Императорът навярно би проявил благосклонност към съпруга на момичето, което така невероятно приличаше на Женвиев. Освен това Иван доста дълго бе отсъствал от Русия, бе остарял и умееше по-добре да контролира настроенията си.

Графът реши още същия следобед да опипа почвата при сенатор Брандо, за да разбере как стоят нещата. Странно защо Иван, който сигурно вече знаеше за пристигането на графа, все още не го бе потърсил. Тази мисъл обезпокои Черников, въпреки че той не го показа, докато със старомодна галантност целуваше ръка на домакинята.

— Госпожо, надявам се ще ми простите неочакваното посещение.

Наблюдателните му очи веднага бяха забелязали отсъстващия поглед на госпожа Брандо. Обикновено спокойното й лице сега бе по-бледо и уморено от всякога. Дали не е прекарала безсънна нощ? Или подобно на съпруга си бе разтревожена от новините, идващи от преди толкова доходоносната област Комщок. Дори и в Ню Йорк се бе чуло за това и стойността на акциите, достигнала някога главоломни висини, сега непрекъснато падаше. Говореше се, че някога смятаните за неизчерпаеми златни и сребърни жили вече свършвали и новоизпечените милионери започвали да се тревожат. Тези от тях, които се бяха оказали достатъчно далновидни, бяха инвестирали в железниците, опасващи необятния американски континент, в речни параходи, презокеански линии или земя. Но дали Брандо бе от тях?

Докато през главата му минаваха подобни мисли, графът учтиво приемаше уверенията на Соня Брандо, че винаги бил добре дошъл и че вече се питали кога ли ще се завърне.

— Струва ми се, възнамерявахте да излизате. Не искам да ви задържам.

— Да, мислех да посетя едни приятели, но Джини е тук. Днес тя остана да поспи по-дълго, защото снощи всички бяхме на театър. Навярно ще се радвате да я видите. Седнете, моля. Вече наредих да я повикат.

Графът чакаше, вглъбен в мислите си, докато Джини, мръщейки чело, разглеждаше отражението си в огледалото. Новата й камериерка, една мулатка, умело решеше косите й.

Значи граф Черников се бе завърнал. Питаше се дали той вече е говорил с Иван. Мисълта за принца й причиняваше леко главоболие, което не бе и наполовина толкова неприятно, колкото това от предишната вечер, когато бе разговаряла със Соня.

Навярно трябваше да помоли графа за малко от онзи вълшебен прах, който й се отразяваше толкова добре и като че ли прогонваше главоболието. Наистина Иван й бе дал малко, но дозата постоянно се увеличаваше и тя имаше нужда от още, за да може да спи и да понесе безкрайните, празни дни, очакващи я занапред. „Да, ще взема едно прахче, преди да сляза долу“, помисли си Джини. Това щеше да й помогне да издържи пронизващия му поглед и въпросите, с които неминуемо щеше да я засипе.

Навярно щеше да я попита къде е Иван и тя не можеше да му отговори. Не че я интересуваше. Когато мъжът й го нямаше, Джини бе щастлива и спокойна.

Събуждайки се сутринта, след една нощ на мъчителни, странни сънища, пълни с гърчещи се фигури, го бе видяла да стои до леглото и да я наблюдава. Както винаги безупречно облечен, изглежда току-що се бе прибрал, но Джини не се вълнуваше особено от този факт.

— Добро утро, любов моя! Да наредя ли да ти донесат закуската? — Той бе я изгледал изпитателно. — Изглеждаш малко уморена. Късно ли се върна от театър?

— Да, бе удивително отегчителна вечер, както винаги. А ти? Имаше ли късмет? — Спомняше си, че тогава бе забелязала колко изкуствено прозвуча гласът й, а Иван бе приседнал на леглото до нея. Внимателно бе повдигнал възглавниците, така че Джини да може да седне. Завивките се бяха свлекли, откривайки белите й рамене. Погледът му — променен и странен, я накара да помоли:

— Имам нужда от чаша кафе. Би ли позвънил?

— Веднага. Знаеш ли колко привлекателна изглеждаш сутрин? — Погали раменете й и тя направи усилие, за да не потръпне. — Приличаш на изплашена сърна — тихо рече той. — Да не би да се боиш, че ще ти се натрапя? — Очите му привидно се усмихваха, но в дълбините им имаше някакви пламъчета, които тя вече познаваше. Очакваше следващите му думи, които не закъсняха.

— Беше ли сър Ерик приятен кавалер? Той те обожава. Дори ме попита дали имам нещо против да бъдеш домакиня на една малка вечеря, която възнамерявал да даде на няколко делови партньори, все важни личности, а сред тях и онзи тайнствен господин Мърдок, за когото говорят всички. От теб се очаквало само да присъстваш и да ги слушаш. — Джини слушаше напрегнато и принцът се наведе към нея, притискайки устните си към гърлото й, където се долавяше учестеният й пулс. — Баща ти е много разтревожен заради падането на акциите от Комщок. Знае ли човек каква интересна информация би могла да измъкне интелигентна жена като теб? Гостите на сър Ерик са много влиятелни личности, да, истинските кукловоди в този театър. Сигурен съм, че подобно на повечето мъже те ще са на мнение, че една красива жена не притежава достатъчно интелигентност, за да представлява заплаха за тях. Не би ли желала да им докажеш обратното, малка моя?

— А ти? Ще бъдеш ли там?

Джини се опита да зададе този въпрос с безразличен глас. Тялото й бе изтръпнало, а тя усещаше, че завивките са се свлекли и пръстите му милват полуголите й гърди.

— Ще ти липсвам ли? Но ти имаш европейско възпитание, зная, че разбираш всичко. Работата, заради която толкова често нощем съм далеч от теб, не е нищо, освен… работа, любов моя. В тази страна и в този град човек може да натрупа състояние, особено когато има подкрепата на интелигентна и разбираща жена. Не искам, когато се завърнем в Русия, да се говори, че принц Сарканов живее от парите и именията на съпругата си. — Гласът му зазвуча по-рязко. — Произхождам от много старо и гордо семейство, Виржини. Нали разбираш? Не, не възнамерявам да присъствам на тази вечеря. Може би присъствието ми би спъвало разговора, който иначе би бил по-свободен. Но, разбира се, имам пълно доверие в теб. В теб и твоята дискретност. Не ти ли обещах, че ще бъда напълно толерантен съпруг? Няма да отхвърлиш невинната молба на нашия приятел, нали? Уверявам те, че всичко ще е съвсем прилично. Сър Ерик не е някой недодялан американски капитан.

— Не! — рязко рече тя и се изправи. — Не, Иван. Не искам да бъда използвана така. Случайно намирам сър Ерик за отвратителен и отегчителен, а освен това той не умее да си държи ръцете далеч от мен. Но колкото и да ми е противен, не бих желала след някоя седмица да чуя, че и той е претърпял някоя „злополука“! Разбираш ли за какво говоря?

Опита се да устои на суровия, насилнически израз на синьо-зелените очи. Кръстосали погледи, те мълчаливо се бореха. След това Иван се изправи. Единственото доказателство за гнева му бе лекото поруменяване на светлата му кожа. Без да пророни нито дума, сякаш не можеше да се сдържа повече в нейно присъствие, принцът се обърна и излезе. Малко след това Джини позвъни за закуската си.

С кафето и хлебчетата, които бе поръчала, Делия, личната й камериерка, донесе продълговата кутийка за бижута.

— Принцът нареди да ви ги донеса, госпожо… Ваше височество. — Делия още не бе натрупала опит като камериерка и големите й тъмни очи издаваха потиснатото любопитство. — Каза, че на обяд ще отиде в борсата, но щял да се върне за вечеря. Трябвало тази вечер да ги сложите с новата си рокля… госпожо, трябва да са чудесни, още не съм ги видяла.

Върху кадифена подложка искряха смарагдови обеци. Значи снощи късметът е бил на негова страна. Искрящите камъни не я зарадваха. Още дрънкулки, за да изиграе по-добре ролята си на принцеса.

Делия най-сетне довърши прическата й. С възглас на задоволство тя погали блестящите къдрици на Джини, след което дръпна тежките завеси, пускайки в стаята слънчевите лъчи.

— Наистина изглеждате пленително, госпожо… принцесо. — Тя се изкикоти. — Истинско разточителство, като се има предвид възрастта на господина, който чака долу. — След това си спомни за задълженията си и попита: — Имате ли нужда от нещо?

— Не, нищо повече, благодаря, Делия.

Този следобед носеше перли, които хармонираха с резедавата й рокля, поръбена с кафяво. През прозореца небето навън изглеждаше съвсем синьо. Силният бриз, духащ над залива бе разнесъл утринната мъгла. Момичето неволно си спомни Вера Круз, сякаш безкрайното чакане и накрая — Стив. Едно име, за което си бе забранила да мисли, чувства, които си бе наложила да забрави.

„Желаеше ме, защото смяташе, че ме е загубил… но сега е забравил.“

Един неочакван поврат на съдбата я бе направил съпруга на Иван Сарканов. Мисълта за миналото бе прекалено болезнена и безполезна. Всичко бе свършило. Няма да мисли повече за това! Взе малко от целебния прах и напусна стаята.

— Скъпо дете! — Защо толкова настояваше да я нарича така? Жизнен както винаги, граф Черников бе скочил, за да целуне ръка на Джини. Когато пронизващият му, изпитателен поглед спря върху лицето й, тя направи усилие да се усмихне.

— Радвам се да ви видя отново. — Любезна размяна на баналности. Джини бе настръхнала и вътрешно напрегната. Но скоро щеше да почувства действието на прахчето и щеше да е готова да посрещне всичко.

— Но вие сте твърде слаба. — Гласът му звучеше неодобрително. — Не се ли храните добре? — Тя долови как очите му се плъзнаха по слабото й тяло и изпита неистово желание да се изкикоти истерично. Навярно графът си въобразяваше, че е бременна! Как ли щеше да реагира, ако тя се престореше на бременна?

— Елате, седнете до мен. И разказвайте какво правите. Щастлива ли сте? — Отново настоятелен, пронизващ поглед. — А Иван, как е? Откакто се върнах, още не съм имал възможност да го видя и затова ето ме тук, за да науча всичко от първа ръка.

Значи още не бе говорил с Иван. Все едно! Чувствата на Джини към графа бяха смесени, въпреки че той винаги се бе отнасял съвсем приятелски с нея. Случайно ли бе неразположението му през онази нощ, когато тя бе пила прекалено много и бе въвлечена в брака с Иван? Не, нямаше му доверие, не повече отколкото на Иван. Всички я използваха по един или друг начин. Но и това вече нямаше никакво значение. Откакто бе напуснала Мексико, всичко й бе безразлично. Искаше да забрави и нищо повече. Чу се да казва:

— Добре съм. А Иван е затрупан с работа. Той има толкова много делови партньори. Забелязал ли сте, че всеки, който дойде в Сан Франциско, иска да натрупа състояние? Градът е пълен с милионери, които се надпреварват да намерят нови начини да изхарчат парите си.

Не искаше да каже точно това, но й бе все едно. Графът можеше да си мисли каквото си ще. Заля я чудесно, успокояващо чувство, прилив на сила. Прахчето бе започнало да действа и погледът на Джини се оживи.

— Разкажете ми за Ню Йорк. Била съм там съвсем за кратко, знаете ли, малко след войната. Жизнерадостен град ли е?

— Навярно не колкото Сан Франциско, въпреки че и там улиците са осветени от новите газови фенери. Е… — гласът на графа звучеше замислено. — Щастлива ли сте тук? — попита след това той.

Защо всеки й задаваше един и същ въпрос? Щастието за нея бе да не чувства нищо, да не мисли за нищо и най-вече да не си спомня нищо. Джини сви рамене.

— Защо да не съм? Намирам Сан Франциско доста интересен.

Бяха кръстосали шпаги. Графът задаваше въпроси, а тя ги парираше. И когато най-накрая графът се изправи, за да се сбогува, никой не бе извоювал победа, поне така смяташе Джини. Докато го съпровождаше към вратата, тя мимоходом попита:

— Бихте ли бил така добър да ми приготвите малко от вашия прах? Понякога имам проблеми със съня и от време на време главоболие, срещу което помага единствено вашето прахче.

— Разбира се. — Стори ли й се, или погледът му стана по-хладен. — Веднага ще го донеса, щом се налага. Или може би ще успеете да склоните съпруга си да посети един стар приятел?

— Ще опитам. Навярно ще е любопитен да чуе новините, които носите. — Неочаквано в гласа й бе прозвучало облекчение, а Джини се почувства преизпълнена с енергия, готова да посрещне очи в очи всичко, което й предложеше съдбата. Но защо графът я наблюдаваше така настойчиво?

— Дете мое, сигурна ли сте, че се чувствате добре? Всичко наред ли е?

Тя се усмихна.

— Разбира се, че се чувствам добре! Дори чудесно. Долавяте ли мириса на море, носен от бриза в залива? Сан Франциско е наистина вълнуващ град, не намирате ли?

— Може би — отвърна графът, — може би. — Вече в каретата, отдалечавайки се от дома на сенатор Брандо, на графът запази угрижения си израз. По-късно, посрещайки Иван Сарканов, той бе малко по-хладен и мрачен от обикновено.

— Все пак се решихте да ме посетите. Значи сте бил достатъчно дълго у дома, за да научите за посещението ми?

— Всъщност бях много зает, но наистина разбрах за посещението ви. Ако не бях научил за завръщането ви едва днес, вече щях да съм ви посетил.

— Информаторите ви навярно са толкова добри, колкото и моите — сухо рече графът. — Е, Иван?

— Е? Искате отчет за дейността ми ли? Със сигурност знаете как стоят нещата. Акциите падат. Обществена тайна е, че жилите със скъпоценен метал са пред изчерпване. За съжаление тъстът ми е прекалено предпазлив. Сделките със земя на юг не са особено печеливши. Трябваше да намеря други начини за защита на ценните ни книжа.

— Включително и по цели нощи да се мотаете из игралните зали? Да се свързвате с хора със съмнителна слава? Забравихте ли, че вече сте женен? — Графът започна да кръстосва из стаята със скръстени на гърба ръце. — Само ако знаех, колко далеч ще се стигне, когато подмамихте клетото дете да се омъжи за вас, давайки й от напитката, извлечена от онези кактуси, които индианците наричат пейоти… Но Бог ми е свидетел. Мислех, че това в крайна сметка е най-доброто. Момичето изглеждаше по-добре, а и смятах… да, смятах, че сте се поправил, ще се промените. Никога не съм ви виждал така запленен от някоя жена. Но ако й причините и най-малкото страдание…

— Скъпи мой Дмитрий! Или трябва да ви наричам „чичо“? За какъв ме смятате? За грубо, безмозъчно създание? Прекрасната Виржини има всичко, което бих желал от една съпруга. Но дори и да не бе така, мислите ли, че бих посмял да посегна на дъщерята на императора? Не… наистина… изглежда не ме познавате достатъчно!

Когато Сарканов напускаше апартамента на графа, на устните му още трептеше иронична усмивка, но поемайки юздите на двойката коне, теглещи каретата, лицето му бе застинало.

Да се месят в живота му, сякаш бе малко дете, това той нямаше да търпи. Както и замаскираната като предложение заповед да не отлага повече завръщането в Русия.

През цялото време графът бе говорил, кръстосвайки стаята, а Иван слушаше. Да, възрастните хора обичат да говорят. Въпреки тираничното си държание граф Черников все пак бе негов чичо, а кръвните връзки са здрави.

Принц Сарканов спря пред една къща на Вашингтон Стрийт, хвърли юздите на един раздърпан хлапак, който сякаш бе изникнал от нищото, отключи вратата и изчезна вътре.

По улиците вече мъждукаше бледата светлина от газовите фенери. Навярно вечеряха в дома на Ринкън Хил. Бе излязъл под предлог, че ще вечеря с графа, така че нямаше да има въпроси. Прелестната му жена отдавна вече не задаваше въпроси. Тази вечер тя щеше да сложи на изящните си ушенца смарагдовите обеци и да се присъедини към обичайните гости на сенатора, сред които и сър Ерик Фадърингей.

Лицето на Иван Сарканов помръкна при спомена за малката сутрешна сцена. Тя бе изрекла в лицето му „не“, а зелените й очи блестяха предизвикателно. Дори бе дръзнала да го обвинява. Но скоро щеше да промени тона си. Представи си я такава, каквато я бе видял да танцува тогава, при първата им среща, пламенна като циганка, и по-късно със синини по блестящата й бяла кожа, принадлежала на толкова много мъже. Сега принадлежеше единствено нему.

Сутринта бе използвал цялата сила на волята си, за да се извърне и да излезе. Съвсем навреме си бе спомнил коя бе тя и къде се намираха.

Но горе, в тапицираната в червено стая, Иван Сарканов нямаше нужда да се преструва. Там го чакаше жената, която му принадлежеше. Наполовин китайка, тя бе отхвърлена от своите, защото баща й бил чужденец и, подобно на Иван, същински дявол. Беше наследила от него вироглавството си. Беше красива. Дългата й тъмна коса се спускаше като коприна по раменете чак до талията й. Преди да се заеме с нея й нареди да я сплете на кок високо на тила си. Бледата му кожа поруменя и мъжът започна да диша тежко. По челото му се спускаше кафява, в корените изсветлена от слънцето къдрица, докато наблюдаваше безмълвното й извиващо се тяло. Мраморно бялата й кожа бе покрита със синини от раменете до хълбоците — следите от неговото внимание. Тук-там се виждаха ситни капчици кръв, които цапаха чаршафите.

Тя бе негова… робиня, негова собственост. Почиташе го и го боготвореше, защото я бе измъкнал от една колиба в китайския квартал, спестявайки й незавидната участ да бъде предавана от мъж на мъж, докато след някоя и друга година тялото й не станеше храна на акулите в залива. Бе я купил едва преди три седмици, още девствена. Бе по-едра от обикновените китайки и гола би приличала на изящна порцеланова фигурка, ако не бяха кърваво сините дири по тялото й, говорещи, че тя е негова, че той има нужда от нея.

— Стани! — той пусна бича. Момичето го вдигна и коленичи в краката му с хилядолетно смирение. Тя бе покорена и лишена от собствена воля жена. Жена, чийто живот принадлежеше другиму.

Мъжът дишаше все по-учестено, звярът в него все още не бе заситен. Иван гледаше сведената й глава, треперещото й тяло.

— Курва! Казах ти да станеш! Не! — гневно извика той, когато момичето посегна към копринения пеньоар, който бе съблякло по негова заповед. — Казал ли съм ти да се обличаш отново? Сега върви и доведи брат си. И благоуханното масло…

Усмихнат, той започна да се съблича, без да забелязва сълзите, стичащи се по лицето й.

13

За пръв път от седмици насам принц Сарканов се прибра в спалнята си малко след полунощ. Преди това бе изпил в библиотеката по чаша червено вино с тъста си, обсъждайки някои делови въпроси. При това развеселен бе установил, че Брандо искаше да го заговори за безбройните нощи, които принцът бе прекарал извън дома, но не смееше.

Джини, както го осведомиха, се оттеглила рано под предлог, че има главоболие.

— Може би трябва малко да смени въздуха — бе подхвърлил принцът, отхапвайки края на пурата си. — Сър Ерик спомена, че иска да ни покани в имението си на полуострова, което се намира недалеч от това на Ралстън в Белмон. Ще я попитам как намира тази идея.

Сенаторът го наблюдаваше как вяло се заизкачва по стълбите и между веждите му се образува бръчка, издаваща загрижеността му.

Младоженците спяха в отделни спални, свързани с будоар. Принцът го прекоси, без да почука, завързвайки междувременно колана на халата си. Вратата на Джини не бе заключена… пък и защо ли трябваше да е! Нямаше причина принцесата да се заключва от съпруга си. Иван внимателно отметна завивките от спящото й тяло, което бе толкова отслабнало, че без нежните овали на хълбоците и малките изящно оформени гърди, щеше да изглежда съвсем момчешко. Съпругата му лежеше, притискайки лице в една от възглавниците, сякаш прегръщаше любимия си. Медночервената й коса бе разпиляна по лицето и раменете. Джини спеше толкова дълбоко, че принцът предположи, че отново е взела прахче. Значи все още се опитваше да забрави… но с времето щеше все повече да се привързва към него.

Не след дълго Иван съблече халата си, хвърли го настрани и легна до нея. Придърпа завивките, така че да покриват и двамата и въпреки че Джини се въртеше насън и въздишаше, все пак не се събуждаше. Принцът се опитваше да не я докосва, легнал по гръб с кръстосани на тила ръце. Мислите му го накараха беззвучно да се засмее.

Усмихнатото му лице, наведено над нея, бе първото нещо, което Джини видя, отваряйки очи на сутринта.

— Кога…

— Снощи, любов моя. Опитах се да се прибера по-рано, но за жалост ти с твоето обичайно главоболие вече си бе легнала. Тогава реших да легна при теб.

Тя гневно го стрелна с очи, но опитвайки да се раздвижи разбра, че косите й са затиснати под тялото му.

— Не можеш…

— Какво не мога? Имаш предвид да се вмъкна в леглото на спящата си съпруга? Защо не? Освен това ми бе напомнено, че обидно съм те пренебрегвал. И наистина, виждайки те така възбуждаща, имах чувството, че наистина съм пропуснал нещо.

Джини наблюдаваше усмихнатото му лице, а очите му й напомняха за стъкла на прозорци, по които се стича дъждът. Невъзможно, й бе да отгатне мислите му, взирайки се в странно прозрачните очи. Отчаяно мислеше, че би изглеждала комично, ако сега понечеше да се освободи. И откъде това чувство, че принцът искаше по един умел начин да я накаже за нещо?

— Скъпа моя, колко е съвършено тялото ти, така стройно, а и тази гладка топла кожа… кой мъж не би те пожелал?

Въпреки ласкателския плам в думите и милувките на Иван имаше нещо машинално, което винаги я бе отблъсквало. Имаше чувството, че той внимава част от него винаги да е малко дистанцирана, за да наблюдава реакциите й. Въпреки че бе внимателен любовник и се стараеше да я възбуди с ласки, тя оставаше хладна или, изчервявайки се от срам, имитираше това, към което той искаше да принуди нейното противящо се тяло, за да задоволи похотта си възможно най-бързо и да я остави намира.

И тази сутрин всичко бе просто повторение на една многократно разигравана сцена. Докато мъжът сваляше прозрачната й батистена нощница, тялото й бе станало почти безчувствено и сега Джини се остави на дланите и устните му.

Слава Богу, че Иван не бе особено изобретателен. Не би издържала нещо подобно. И точно когато си мислеше това, той я хвана за раменете и я обърна.

— Иван, не! — Джини правеше опити да се освободи, но тежкото му тяло я притискаше върху чаршафите. Дланите му се промъкнаха под нея, за да обхваната гърдите й.

— Да, защо пък не? Навярно си обичала да го правиш, все пак не си някое невинно дете, което лесно се плаши, нали? Хайде, Виржини, не искам да ти причинявам болка, така че не ми се противи.

В гласа му имаше странен, непознат нюанс, трескава припряност. Можеше да го чуе как се задъхва, а горещият му дъх изгаряше врата й. Правеше опити да се защитава, но Иван бе неумолим. Както я бе притиснал върху леглото, Джини имаше чувството, че гръбнакът й ще се скърши под тежестта на тялото му. Държеше я здраво и обсипваше тялото й с груби целувки, докато гневната й съпротива се сломи и тя, хълцайки се предаде в ръцете му.

— Виждаш ли, искам да наваксам това, което съм пропуснал да направя с чудесното ти тяло — шепнеше той, обладавайки я по перверзен и болезнен начин. Джини зарови лице във възглавниците, за да не изкрещи от болката и унижението, които й причиняваше.

Когато всичко свърши, Иван отново бе нежен и внимателен. Той седна на леглото и започна да гали тялото й.

— Защо мъжът да не е… изобретателен в любовта, скъпа моя? Знаеш ли, имах чувството, че се бе отегчила! Вечно това главоболие… какво друго да си помисли един съпруг? Зная, че вината е отчасти моя, заради това че толкова често отсъствам нощем, но нали го правя заради теб… заради нас… всички тези сделки. Мислех, че като половин американка ще разбереш, но ако би предпочела всяка вечер да си бъда у дома, за да изпълнявам сладките си съпружески задължения, тогава ще се радвам да ти доставя това удоволствие.

Джини знаеше какво се очаква от нея и с мъка изрече:

— Не е необходимо да пренебрегваш работата си. Направи така както смяташ, че ще е най-добре за твоя бизнес. Аз бях… бях толкова заета, че почти не ми оставаше време да се почувствам пренебрегната.

— Хм! — ръката му спря и известно време остана върху хълбока й. — Значи разбираш. Така си и знаех. От днес нататък ще живеем така, както смятаме за добре, нали? А прекалено загрижените да си гледат собствения живот.

— Да.

Погледите им се срещнаха и Иван се наведе над нея с едва забележима цинична усмивка, целувайки я леко по челото.

— Благодаря, любов моя. А сега ще те оставя, за да можеш да си починеш малко, ако желаеш. Надявам се, че нямаш отново главоболие?

Джини мълчаливо поклати глава, чакайки съпругът й да напусне стаята. След това скочи, запътвайки се към махагоновото биде, скрито дискретно зад една завеса в ъгъла на стаята.

Започна болезнено да търка кожата си, докато не издра почти до кръв цялото си тяло.

Как само се презираше! Все повече мразеше и губеше доверие в мъжа, който бе неин съпруг. Тези мисли постоянно се въртяха в главата й, докато тя не притисна длани към слепоочията си, за да сложи край на болезненото пулсиране. Колко нереално изглеждаше всичко! Просто не бе възможно само за няколко месеца животът й да се промени така драстично… да е омъжена за толкова странен човек, когото едва познаваше и който имаше правото да използва тялото й така както сметнеше за добре. И той го правеше. И все пак Джини предполагаше, че ако не бе срещала Стив, ако нищо от преживяното с него не се бе случило, тя навярно щеше да е доволна от сегашния си живот.

Току-що изкъпана и облечена, с коса, прибрана назад с една зелена, хармонираща с цвета на очите й панделка, тя слезе в трапезарията, за да закуси с мащехата си. Сенаторът вече бе излязъл от къщи.

— Притеснявам се, знаеш ли? — рязко рече Соня, а след това сякаш думите сами се изплъзнаха: — Или вече изобщо не забелязваш какво става около теб?

Извадена от летаргията си, Джини я погледна и срещна едва прикритата ирония в големите сини очи на Соня, чиито вежди бяха леко събрани.

— Каква полза да се притесняваш? Каквото трябва да се случи, ще се случи и без това. А понякога е много по-приятно да избягаш от действителността. — Гласът й бе спокоен и безцветен, а изразът на безразличие, който бе станал обичаен за нея, вбесяваше Соня.

— Да избягаш от действителността! Това ли е причината за вечното ти главоболие? И безразличието ти спрямо всичко и всеки? За Бога, Джини! Иска ми се здравата да те раздрусам. Защо упорстваш помежду ни да се запази такава дистанция? — Иначе толкова спокойният глас на Соня бе остър, а лицето й — поруменяло от вълнение. — Но този път, волю или неволю, ще ме чуеш! Не съм те разпитвала за месеците, прекарани в Мексико, след като ти… след онзи ужасен, отвратителен следобед, който няма да забравя докато съм жива! Баща ти и аз никога не сме те упреквали, дето нито веднъж не ни писа. Не знаехме нищо за теб, освен онази хладна, безчувствена бележка. Не бяхме на себе си от безпокойство. И дори след всичко това продължаваш да ни лъжеш! Знаеш ли всъщност колко време и средства хвърли баща ти, за да те открие и да се увери, че ще се върнеш жива и здрава? А сега си омъжена за един принц, който очевидно те обожава и отгатва всяко твое желание още преди да си го изрекла, но въпреки това ти… Питала ли си се някога защо Иван отсъства толкова често нощем? Това изобщо интересува ли те?

През цялото време Джини бе слушала със стиснати устни. Сега, когато мащехата й трябваше да си поеме дъх, тя я погледна с блестящи от гняв очи.

— Дали ме интересува? Не! Дори така ми е по-добре, ако искаш да знаеш истината. А още по-добре щеше да ми е, ако можех да остана в Мексико. Там бях щастлива, поне докато в живота ми не се намесиха други хора. А сега, както сама ми припомни, съм омъжена за един принц! Но ние не сме герои от някоя приказка, Соня, и трябва да ми простиш, ако търся собствени начини да избягам от неизбежната скука.

Соня се подпря на масата, а на бузите й избиха ярки петна.

— Въпреки че се опитваш да приличаш на преживяла какво ли не жена, ти все още си дете, Джини. Още нямаш двадесет и една, а вече си опознала някои от грозните страни на живота. Мислиш ли, че баща ти някога ще си прости това? Но вината бе и твоя. Предупреждавах те за този дързък флирт е един толкова отвратителен и коварен човек. Жалко, че все още е жив, но можеш да бъдеш сигурна, че ще бъде безмилостно застрелян, както заслужава, или заловен и обесен, ако се появи край границата. О, Джини, как можа да се продадеш толкова евтино? Как си могла да си помислиш… Иван ни разказа колко лесно те е зарязал Стив. Вярваш ли, че човек като него, който в основата си е просто едно животно, след време няма да се пресити от една жена? И от благодарност за това, че ти спестихме по-нататъшни унижения или дори нещо още по-лошо, ти загърбваш хората, които наистина те обичат? Баща ти…

— Престани! — Джини скочи, очите й се присвиха, хвърляйки искри от гняв. — Нито ти, нито баща ми ме познавате достатъчно, за да знаете каква съм всъщност. Ако бях грозна или мърлява, нямаше изобщо да се поколебаете да ме върнете във Франция или да ме омъжите толкова бързо, колкото бе възможно. Що се отнася до последното, вие успяхте да ме омъжите за човек, съответстващ на положението ми, не е ли така? Принц Сарканов — какъв добър улов! Но аз се омъжих за Иван само защото бях в шок, защото се боях и бях нещастна… О, Боже! И сама не зная защо се омъжих за него, знам само, че съм била абсолютно пияна, дрогирана или и двете заедно. Но какво значение има това сега? Станалото, станало. Но ако баща ми бе позволил да се омъжа за Стив…

Изричайки името му, гласът й изневери, тя се закашля и Соня се изправи.

— След всичко, което ти е причинил, след всички тези престъпления, които е извършил… искрено се надявам, че ще го открият и убият! А това ще стане — има мъже, които са също толкова зли и опасни, колкото е той и които срещу премия от петдесет хиляди долара са готови на всичко!

Джини бе толкова пребледняла, че на фона на бялото лице очите й изглеждаха огромни и излъчваха странен блясък. За миг тя забрави колко ядосана бе на Соня току-що.

— Но защо? — прошепна тя. — Защо искате да го видите мъртъв? Отмъщение? Заради мен? Представете си… — тя започна тихо и истерично да се смее. — О, не. Мислите, че ще ме последва и ще провали плановете ви? Ако бях сигурна, че ме желае, отдавна да съм избягала… при него, дори ако трябваше да лъжа, мамя или убивам, за да се добера до него! Защо си така ужасена? Не са ли ти казали, че вече убих двама мъже?

Вцепенена от ужас, Соня се взираше в нея. Тя съжаляваше, че е изпуснала нещата от контрол и че не е проявила необходимата предпазливост. Но Джини… промяната в това момиче бе наистина изумителна. Бе станала толкова сурова, студена и безчувствена, че бе истинско облекчение да разбереш, че все още е способна да изпитва човешки чувства.

— О, Джини, как можеш…

Дискретно почукване на вратата накара двете жени мълчаливо да сключат временно примирие. Бе английският иконом, нает от сенатора неотдавна.

— Простете, госпожо. Но навън е сър Ерик Фадърингей, който желае да ви посети. Да му кажа ли, че сте си в къщи?

Колкото и разгневена вътрешно да бе и въпреки че нервите й бяха изопнати до скъсване, Джини изглеждаше по-спокойна от обикновено, което накара сър Ерик да реши, че въпреки всичко тя е едно спокойно, срамежливо малко създание и не толкова изтънчена и фриволна, колкото бе допускал. Може би тайното шушукане за бурното й минало бе преувеличено. Искаше сам да се увери, а освен това мъжът й, този принц, изглежда не ревнуваше особено, когато други мъже намираха съпругата му пленителна и я даряваха с внимание. Странен субект бе Сарканов! Но тези европейци често не бяха и наполовина толкова превзети в отношенията си колкото хората в Англия. Може би двамата имаха някакво негласно споразумение…

На Джини не й оставаше нищо друго, освен да стои там и да се остави да бъде залята от потока вежливи баналности, избълвани от сър Ерик. Кратката, отвратителна сцена със Соня бе освободила чувства, потискани дълбоко в душата й — мъчителната мисъл, че е ранена и отхвърлена. Струваше й се, че е разкъсвана на две. О, Боже, имаше нужда от прахче. Лекарство за сладки сънища. Нещо, което можеше да заглуши всичките й мисли и чувства. Питаше се дали гостът е забелязал, че ръцете й треперят и ги скри в гънките на роклята си. Стисна ги толкова силно, че ставите й изпукаха.

— Исках да дойда лично, за да ви кажа колко съм ви благодарен. За закоравял ерген като мен е трудно да се справя с тези неща, знаете ли? Нищо не може да се сравни с женския финес, който осигурява успеха на всяко обществено начинание. Ще има и още две-три други дами. Много мило от страна на принца, че даде съгласието си. Предайте му, че той също е поканен, ако дотогава се е върнал от пътуването си до Сакраменто. Ще се радвам да го видя на вечерята.

За какво ставаше дума? Ноктите на Джини се впиваха в дланите й. Тя се усмихна.

— Много мило от ваша страна. Ще му предам, разбира се — машинално отвърна тя.

Защо желаеха смъртта на Стив? Защо чувствата й към него не се притъпяваха? Трябваше да спре тези хора. Трябваше да обясни на баща си колко безсмислено е всичко това. Защото ако Стив наистина още я обичаше, дори ако само я желаеше, нищо не би могло да я спре…

— Много добре, много добре! — изглежда сър Ерик не бе забелязал нищо от възбудата й. Той потърка дебелите си длани, изразявайки своето задоволство. — Не знаете колко щастлив ме прави това, колко високо ценя вашата… хм… отзивчивост. Ще си устроим хубав уикенд, нали? А когато по-късно дойде госпожа Брандо и вашият баща, а кой знае… може и съпругът ви да се присъедини към нас. Доколкото зная, тези параходи се движат доста бързо. — Той се засмя щастливо, вземайки празния й поглед за израз на окуражително съгласие. — Идеално време да видите нещо от полуострова, скъпа моя. А ако сте загрижена за благоприличието, както вече казах на съпруга ви, всичко ще мине почтено и чисто. Ще присъства и икономката ми — една почтена, внимателна жена от добро семейство, жертва на тежките времена, знаете ли? Да…

Той се изправи, улови студените й длани в своите и ги задържа малко по-дълго отколкото трябваше.

— Както виждам, днес изглеждате доста болнава. Липса на слънце, да? Не искам да ви задържам повече, познавам жените с вечното им пазаруване! Ако ми позволите обаче, ще ви посетя отново. Сенаторът бе така добър да ме покани на вечеря следващия четвъртък. Тогава ще поговорим за ястията и вината за нашето парти, съветите ви наистина ще ми бъдат от полза.

Как само говореше! Тя не бе проронила почти нито дума и сега трябваше да благодари на незаинтересоваността си за това, че бе приела нещо, което изобщо не желаеше. Това бе начинът, по който я изнудваше Иван.

Значи щеше да бъде домакиня на някакво парти, което трябваше да се състои на полуострова. Тази мисъл й се стори почти комична, „Питам се в какво ли ще се състои останалата част от задълженията ми?“ — безучастно си мислеше. Наистина й бе все едно.

14

По-късно, поглеждайки назад, Джини не можеше да си спомни почти нищо от седмицата, последвала конфликта й със Соня и посещението на сър Ерик. Сякаш наблюдаваше случващото се от дистанция или през някакво съвсем тънко було.

Всички неочаквано бяха започнали да се отнасят прекалено мило с нея. Дори и Соня, която й се извини за гневния изблик и невъздържаността си. Иван пък й подари смарагдов пръстен, който бе толкова масивен, че почти й тежеше, а също и шишенце с подсилващ сироп, предписан както й обясни той, за нервите й от граф Черников.

— Според него си станала прекалено слаба. А и това главоболие…

— Но то ще изчезне веднага щом си изпия прахчето!

— Да, разбира се можеш да продължиш да го вземаш, но само когато наистина е необходимо. Този подсилващ сироп трябва да направи съня ти по-спокоен и да придаде малко цвят на лицето ти.

Съчувствената му загриженост би я трогнала, ако Джини дори и в това полусънно състояние не осъзнаваше, че зад нея се крият някакви користни мотиви. Но в края на краищата тя бе обещала да се държи като мило, отзивчиво момиче.

Всички бяха щастливи и благодарни. Дори и баща й… дали той бе неин баща? Не бе ли историята, разказана й от Иван и графа, съчинена от тях самите? О, да. Сенаторът дори се гордееше с нея. Не й ли го бе казвал и сам? Нещата вървяха зле за притежателите на акции от Комщок. Информацията, която можеше да измъкне по време на посещението й в имението на сър Ерик, можеше да се окаже много полезна.

— Иван и аз сме… така да се каже, партньори. Когато пристигна тук, той разполагаше с известни средства, които желаеше да инвестира в ценни книжа и аз му дадох някои съвети. Но сега… — За пръв път сенаторът й се бе сторил малко измъчен и Джини забеляза как пръстите му несъзнателно започнаха да барабанят по бюрото. — Джини, сега за мен е изключително важно да разбера какво става в мините — рязко рече той — и в кои акции инвестират хората, които са в течение на нещата. И тъй като съм политик, не мога да си позволя официално да се занимавам с това или да показвам прекалено голям интерес. Затова и няма да отида на това парти. Мъжете, поканени там, се познават добре помежду си и в твое присъствие ще разговарят по-свободно, отколкото в мое.

— Ах, да. Спомням си какво ми каза Иван. Трябвало да бъда красива декорация, а в главата ми да няма нищо друго, освен фриволни мисли!

Въпреки троснатите й думи гласът на Джини звучеше почти апатично. В края на краищата, по-лесно бе, когато не трябваше да мисли. Нито да си спомня.

Баща й бе проявил необикновено спокойствие, когато тя го заговори за Стив, за пръв път дръзвайки открито да отвори дума за него. Той я бе уверил с успокоителен тон, че не трябва да се безпокои за този негодник. Не си заслужавало. А що се отнасяло до премията от петдесет хиляди долара, Соня бе преувеличила! Всичко било замислено само като предупреждение. Намек за Стив Морган, че трябва да си остане в Мексико, където му е мястото.

Да продължи да протестира, да се бори с всички тях бе все едно да се блъска в стените на копринен пашкул — борбата бе твърде уморителна.

Веднъж или дваж, особено когато не бе взела прахчето си и всеки нерв в тялото й сякаш крещеше, Джини си бе помисляла за бягство. В крайна сметка не бе пленница. Но къде би могла да отиде? И което бе най-унизително, тя нямаше никакви собствени средства или поне не толкова, че да избяга достатъчно надалеч. Значи все пак бе пленница, пленница на разкоша и комфорта, който я заобикаляше, както и на всички онези хора, които постоянно повтаряха, че й желаели само доброто. Мислейки за това каква бе преди година или дори само преди няколко месеца й се струваше, че е съвсем друг човек. Непозната, толкова фрапиращо различна от жената, която бе сега, че почти не виждаше мост между тях двете.

Тя бе… безучастна. Да, това беше думата. Колко приятно бе да се откъснеш от всичко угнетяващо, да се затвориш в собствения си вътрешен свят, докато тялото ти продължава да живее по инерция, да се движи, да се смее и изрича подходящите баналности в подходящия момент.

— Принцеса Сарканова? — казваха всички приятели на сър Ерик — прекрасно младо създание, наистина, но доста отегчителна. Не е много приказлива. Наистина изненадващо, ако се вярва на всички тези истории…

— Очевидно всичко е преувеличено! — махваше с ръка сър Ерик. — А що се отнася до ума, кому е нужна умна жена? Дайте ми привлекателна жена с красива фигура, която знае как да се облича и не се напъва да мисли сама. Такъв е идеалът ми за жена!

Въпреки скучното си и сякаш недодялано държание, сър Ерик бе удивително алчен и хитър бизнесмен. Говореше се, че се хвалил с това, че в края на краищата постигал всичко, което желаел. За най-приближените приятели не бе тайна, че е избрал принцеса Сарканова за поредната си жертва.

А публична тайна бе, че принцът е човек с европейско възпитание и светски разбирания, удивително толерантен и добронамерен съпруг. Мъж, който често и с удоволствие пътувал, и както се говореше, търсел да купи земя в Калифорния. Носеха се слухове също, че имал слабост към игралните зали. Поне не бил от онзи тип егоистични мъже, очакващи от една млада и привлекателна съпруга да си стои в къщи вехнеща от скръб и да го чака. Сър Ерик наричаше принца „добро момче“, а за американците, които макар и демократи, бяха впечатлени от титлата му той беше „чудесен момък“.

Много малко хора знаеха кой всъщност се крие зад привлекателния, усмихнат чужденец, най-малкото пък Джини.

Когато Иван бе далеч, Джини се опитваше да не мисли за него и се чувстваше безкрайно облекчена, че той, в следствие нейната капитулация, спазваше своята част от отвратителния договор помежду им и стоеше далеч от леглото й.

Затворена в кулата си от слонова кост, Джини откри, че може да наблюдава приготовленията за пътуването до полуострова почти хладнокръвно. Графът отново й бе изписал от прахчетата против главоболие, а и сиропът, донесен й от Иван, като че ли наистина помагаше. Сега тя спеше по-спокойно и се чувстваше укрепнала. Дори и дебелашките задевки на сър Ерик или тайното настъпване под масата по време на вечерята в дома на сенатора, на която бе поканен, не можаха да я ядосат.

Джини не чувстваше предишното неразположение, а дори известен прилив на енергия. Вече не бе постоянно уморена, което не остана незабелязано от Соня.

— Е, Джини, мисля, че в Сан Франциско започва да ти харесва! Признай, не се ли радваш поне малко за уикенда?

Напуснаха Сан Франциско съвсем рано в петък сутринта, лично съпроводени от сър Ерик. Иван бе заминал предния ден за Сакраменто и къщата щеше да бъде заключена до следващата сряда и поверена на грижите на прислугата.

Всички тези приготовления се сториха на Джини малко комични, тази великолепна процесия, сякаш отиваха на няколкомесечно пътешествие. Толкова много куфари с дрехи! Ами кутиите с аксесоари, бижутата и всичко останало. Освен това личните им камериерки, които пътуваха в отделна карета заедно с иконома на сенатора, а накрая и прислугата на сър Ерик.

Почти невероятно й се струваше, че някога двете със Соня бяха тръгнали на път, вземайки само две памучни и две вечерни рокли. А освен това трябваше сами да управляват каретата си. По пътя дори бяха нападнати от индианци… но всичко това спадаше към нещата, за които бе свикнала да не мисли.

Сенаторът и госпожа Брандо бяха поканени да прекарат един ден и една нощ във великолепното имение на господин Уилям Ралстън в Белмон. След лек обяд и кратък отдих Джини и сър Ерик щяха да отпътуват за резиденцията му, която той скромно наричаше „виличка“. Но тъй като тя граничеше с „имота“ на Станфорд, обхващащо не по-малко от шест хиляди декара, Джини си представяше за какво става дума.

През по-голямата част от пътуването тя остана безмълвна, преструвайки се, че спи, за да се избави от словесния поток на сър Ерик. От време на време долавяше по някое от възклицанията на Соня колко хубав бил пейзажът и колко девствен в сравнение с града.

— Сигурно ще се забавляваш, Джини, ако пожелаеш — прошепна й Соня, преди да се разделят. — Ние с баща ти скоро ще се присъединим към вас. А може би и Иван, ако успее да се освободи.

— Очаквам да ми разкажеш за всичките си впечатления от Сам Мърдок — помоли я баща й с малко насилена сърдечност. — Не забравяй, че ще разчитам на тази информация, дъще моя.

И наистина, по време на краткия им престой в приличната на дворец къща на господин Ралстън сякаш всички говореха само за най-новия и ексцентричен милионер на Калифорния. „Мърдок“ — шепнеха всички, а хора като сър Ерик, които вече го бяха виждали, само се усмихваха и мълчаха.

Той бе един от малкото, достатъчно предвидливи да купят акции на двете железопътни компании Юниън Пасифик и Сентръл Пасифик, когато те бяха още почти само мечта…

— Говори се, че притежавал основния пакет на „Лейди Лайн“…

— Открил е една от най-плодоносните сребърни мини в Ню Мексико… — Продал е акциите си в Комщок…

Джини почти не даваше ухо на тези разговори. Току-що бе взела една малка доза от новия си сироп и чувството на еуфория, което той неизменно предизвикваше, я караше да се смее дори на грубите шеги на сър Ерик. Последната част от пътуването измина в компанията на баронета в неговата лондонска двуколка, през което време Джини имитираше интерес към разните забележителности, показвани й от сър Ерик.

— Сега всички купуват земя на полуострова. Мексиканците, предишните собственици продават всичко. Не могат да свикнат на по-бързия ритъм на живот. Този Мърдок… никой не знае колко земя притежава всъщност, но се говори, че е купил половината от долината Портола. Прекрасна земя… толкова древна. Вече си е построил някаква вила, истинска забележителност, доколкото чувам. Купил е и онези полуготови парцели на Ноб Хил, които клетия Грифит започна да застроява, преди да загуби всичките си пари на комар и заради неразумни инвестиции, за да сложи край на живота си.

Уморена да го слуша, Джини лениво попита:

— Защо всеки говори за този господин Мърдок, сякаш е най-тайнственият мъж на света. Познавате ли го?

Сър Ерик се подхилкваше, зарадван, че е събудил интереса й.

— Разбира се! За пръв път го срещнах във Вирджиния. Той принадлежи към старата генерация, както се изразявате вие. Избрал е по-тежкия път за издигане. Винаги е обграден от телохранители… говори се, че нямал доверие никому. Но умело играе на борсата и е умен въпреки грубиянските си маниери. Е, скоро сама ще го видите! Не мога да ви опиша колко съм щастлив, че ще ми помогнете. — Той помилва дланта на Джини, хвърляйки й лукав поглед. — Пада си и по хубави жени. Ерген, подобно на мен, но чух за някакво малко испанско момиче, на което уж е настойник…

Той неочаквано занемя, сякаш се бе усетил, че е отишъл твърде далеч, а Джини не му зададе повече въпроси. Скоро щяла сама да го види. Тя с въздишка се облегна назад и затвори очи. Не се ли бе научила да приема всеки миг такъв, какъвто я връхлиташе? Нямаше нещо, което да я изненада, а и да имаше, беше й все едно.

Поне можеше, когато пожелае, да се обвие в тънкото було на безразличието, нещо, което вече й бе станало навик. И често, наблюдавайки някого, имаше желание да се изсмее на глас, питайки се какво ли щяха да правят всички тези хора, ако можеха да прочетат истинските й мисли. Само мисленето да не й костваше такива усилия… Най-сетне безизразните й зелени очи спряха върху „виличката“ на сър Ерик, грандиозно копие на английски замък. С хладен и вежлив глас тя го увери, че й харесва и че с нетърпение очаква да разгледа интериора с поръчана от Европа мебелировка.

— Сигурно сте уморена — загрижено промърмори сър Ерик, стисвайки пръстите й. — Икономката ми ще ви покаже стаята и ще имате възможност да си починете, колкото желаете. Тя ще ви изпрати две прислужници, които да ви помогнат при разопаковането.

Двуколката изтрополи по покрита с чакъл алея и спря пред зидана тухлена порта, така както подхождаше за един баронет.

— Наредих отзад да построят няколко павилиона за гостите, видяхте ли? А после, когато си отдъхнете, трябва да видите конюшните. Имам двама индийски коняри… умеят великолепно да се оправят с конете… с онези, докараните от там. Взех ги със себе си. Може би утре ще имате настроение за една кратка езда. Сигурно яздите? Добре! Имам една жизнена арабска кобилка, която може би ще ви допадне. Елате, ще ви представя икономката си.

Облечената в черно икономка, дебела, бледа жена, чийто устни изглеждаха винаги надменно присвити, се оказа изключително дружелюбна.

— Можете да се настаните в римската стая, Ваша светлост — рече тя, посочвайки тежките шнурове с позлатени камбанки и малкото съседно помещение, предназначено за Делия. В изключително комфортната баня водата вече бе затоплена.

Джини се потопи във ваната, копие на римски басейн, и пожела гостуването й вече да е свършило.

Какво правеше тук? Какво очакваха от нея? Забранени мисли. Вместо това тя се съсредоточи върху интериора на банята — големината на ваната, стъпалата, водещи към нея, красотата на мрамора.

Когато излезе от водата, Делия я очакваше в ръце с огромна кърпа с ресни.

— О, госпожо! Всичко тук е толкова великолепно! Трябва да видите двора отзад. Казаха ми, че всеки камък тук бил от някакъв разрушен английски замък. Сър Ерик ги докарал с кораб. Чуйте, госпожо! Чувате ли музиката, която свири? Един от господата е взел със себе си испански селяни. Хубава е, нали?

— Делия, моля те, затвори прозореца! Мелодията е… много хубава, но съм уморена и не искам да будувам цяла нощ.

Нямаше смисъл да обяснява на момичето, че тази музика съвсем не е испанска, а мексиканска и й навява твърде много спомени. Колко месеци бяха минали, откакто за последен път танцува под звуците на подобен оркестър, с пола, която се увиваше около глезените й и с разпусната, стигаща до кръста коса. Но жената, танцувала така безметежно, бе някоя друга. Мястото й бе заела отегчената и нещастна принцеса Сарканова, която се нуждаеше от подсилващи сиропи и хапчета за главоболие, за да преживява ден след ден. Кога се бе отказала от борбата?

Делия й донесе лекарството в малка, скъпоценна чашка за ликьор. Течността блестеше, тъмночервена като вино. Джини вдигна мълчалив циничен тост, иронизирайки сама себе си.

— Моят еликсир на живота. Странен сок, даряващ забрава.

След малко, когато приятната сънотворна течност потече в жилите на Джини и всеки мускул в тялото й се отпусна, на нея й се стори, че лети, че се издига във въздуха, някаква чудесна немощ, която сякаш правеше тялото й безтегловно. Последното нещо, което й се яви, преди да заспи, бяха две тъмносини очи, скрити зад дълги и тъмни мигли, който се взираха в нея с едва доловима ирония — точно така я бе погледнал Стив, когато се срещнаха за пръв път. Мислите й неусетно преминаха в сънища, в които всичките й грижливо издигани защитни стени се сриваха, заливайки я със спомени, от които тя опитваше да се скрие.

15

Някогашната безметежна Джини би се впуснала дори в някоя безотговорна авантюра, за да даде излаз на обърканите си и горчиви чувства и да избяга от болката, все още връхлитаща я при мисълта за Стив. Принцеса Сарканова обаче се събуди с главоболие, изпи си прахчето с чаша изстудена лимонада, след което излезе на езда със сър Ерик Фадърингей, все по-объркан от загадката, която бе за него Джини. Възможно ли бе жената, за която се говореше, че само преди година водила бурен живот в Мексико, сега да е толкова спокойна и хладна? Или боязливото й, затворено държание бе предизвикателство към него? Тя със сигурност не бе толкова наивна да допуска, че интересът му към нея е чисто платонически. А и фактът, че съпругът й с готовност се бе съгласил с това гостуване на жена си, при това без никой да я придружава, бе достатъчен, за да премахне евентуални ненужни скрупули.

Погледът на сър Ерик се бе спрял върху фигурата на младата жена, която умело и грациозно яздеше до него върху дамско седло, а изпод полите на тясната й рокля се подаваха завързаните догоре ботуши за езда от фина кожа с цвят на бронз. В същия, само малко по-тъмен бронзов цвят бе и роклята й, което подчертаваше блестящата й бакъреночервена коса, а стегнатата кройка открояваше нежните извивки на гърдите и хълбоците й. А устните й… на сър Ерик не му оставаше нищо друго, освен да прояви търпение. Устните й говореха за тайно бушуваща страст, очакваща подходящия мъж, за да се излее, кипяща като лава. Представяше си как устните й чувствено се разтварят при допира с неговите. Тайнствените й зелени очи се прибулват в екстаз, а миглите й се спускат като ветрила върху поруменелите й страни. Трябваше само да я накара да изостави първоначалната си резервираност и тя щеше да бъде негова. Не само веднъж, а отново и отново. Ще й даде да разбере, че може да бъде дискретен. Би било весело по-късно да разказва на приятелите си, че е имал за любовница истинска принцеса. А най-хубавото на омъжените жени бе, че след това, когато всичко свършеше, не можеха нито да се оплакват, нито да правят сцени.

Докато сър Ерик ковеше планове за нейното прелъстяване, Джини се наслаждаваше на свежия планински въздух, облъхващ лицето й. Каква красива, девствена земя! А там долу, на запад, зад планинската верига и върховете, заболи чела в небето, бе океанът.

Денят, изглежда, щеше да бъде ясен и топъл. Ни следа от мъгла не пречеше на погледа, свободно реещ се във всички посоки. Да не бе сър Ерик, който непрекъснато я зяпаше с малките си свински очички, Джини би могла да се почувства дори донякъде окрилена. Не й било писано. Понеже погледът й блестеше, нещо непривично за нея, Джини се опита да скрие зад полуспуснатите си клепачи радостта, която будеха тази сутрин у нея зелените тучни ливади, гористите хълмове с пъстри цветя, безкрайността на синьото небе, по което се очертаваха млечнобели, почти прозрачни облачета.

— Този пейзаж ми напомня за някои места в Англия — рече сър Ерик, слагайки точка на удоволствието й с високопарния си глас.

— Да, наистина е красиво — от вежливост отвърна тя с умишлено хладен глас.

Това бе ролята, която Джини си бе избрала за тази вечер. Хладна. Дистанцирана. Такава, че да създаде у мъжете чувство, че могат да говорят спокойно. Тогава може би и сър Ерик нямаше да й обръща толкова внимание и да я съблича с поглед.

Джини стоеше неподвижно пред огледалото, докато Делия с ахкане прикрепваше диамантената диадема в косата й. Принцесата не носеше други накити. В роклята й от тъмен матовозелен брокат бяха втъкани фини сребърни нишки. Платът бе толкова тъмен, че неосветен от ярка светлина, изглеждаше почти черен. Строгата рокля нямаше дълбокото изрязаното деколте, типично за вечерните рокли от онова време. Само раменете на младата жена бяха голи под тънките сребърни презрамки. Ръкавиците й бяха от сребърно ламе и по тях чак до лакътя блещукаха малки диаманти.

— О, госпожо — въздишаше Делия — изглеждате… изглеждате… като излязла от списание! Или като от дворцовите портрети! — А след това по-делово: — Да ви донеса ли едно хапче? Ще ви помогне да се почувствате по-добре. Госпожа Крауфорд каза, че нямало нужда да оставам, защото щяло да стане късно, а освен това са организирали малко празненство за прислугата. Ако смятате, че може…

— Нямам нищо против да се позабавляваш, Делия. Глупаво ще е да ме чакаш. Мога да се съблека и сама!

Колко пъти го бе правила? А колко пъти дрехите й са били разкъсвани от някого? Но сега не бе време за спомени. Тази вечер трябваше да изиграе ролята на принцеса, както и тази на домакиня, очарователната съпруга на неговия чудесен приятел. Тя трябваше да внесе красота и блясък сред иначе твърде деловите и строги гости.

Къщата на сър Ерик, проектирана в стил „Тюдор“, имаше огромна трапезария, осветявана от свещници и кристални полюлеи. Обстановката не предвещаваше спокойна, интимна вечеря в тесен кръг, за каквато бе ставало дума. По масите имаше златни и сребърни прибори и чаши от пъстро венецианско стъкло, които блестяха на ярката светлина, и в които с всяко блюдо се лееха избрани вина от най-добрите реколти.

Джини още не бе имала възможност да се запознае с гостите на сър Ерик, пристигнали късно следобед. Особено любопитна бе да види този Сам Мърдок, за когото всички говореха.

Почти през целия следобед бе спала и слезе в трапезарията със закъснение, преструвайки се, че не забелязва как разговорите притихват и всички погледи се отправят към нея. Дамите бяха незначителни, както забеляза от самото начало. Никой от тези влиятелни мъже не бе довел съпругата си, а елегантно облечените им компаньонки със сигурност бяха настоящите им метреси. Докато я представяха на гостите, Джини се опитваше да запомни имената им.

Доктор Томас Дюран, Юнион Пасифик. Основател на прочутия „Креди Мобилие“. Конгресменът Оукс Еймс и брат му Оливър, Гренвил Додж. Сайлъс Сиймор. Всички те бяха от Източния бряг. От Калифорния бяха гръмогласните Чарли Крокър, Колинс Хънтингтън, когото вече познаваше, и Марк Шарън, президент на клона на Калифорнийската банка във Вирджиния. Също кралете на златото, както сега ги наричаха, Маккей, Флууд, Феър и О̀Брайън. Невъзможно бе да се запомнят всички имена. Вицепрезидентът на мощната „Уелс Фарго“, Алвин Хауърд, бе пристигнал от вилата си в Сан Матео, а господин Рийс бе пропътувал дългия път от Южна Калифорния.

Вниманието на Джини бе насочено предимно към Сам Мърдок, който седеше до нея. Макар че той почти не продумваше, когато кажеше нещо, ставаше ясно, че може да разговаря на всякаква тема. Не бе и наполовина толкова елегантно облечен, колкото останалите мъже, също милионери като него. Не носеше нито диамантени копчета на маншетите, нито златна верижка на часовника. Бе ерген, въпреки че Джини си спомни шушуканията за красивата испанска девойка, чийто настойник бил, и за която се твърдеше, че е негова любовница.

За най-голямо учудване на Джини Мърдок изглеждаше доста впечатлен от нея, а и тя не го намираше неприятен. Не й правеше екстравагантни комплименти, нито разговаряше снизходително с нея. Бе дружелюбен, но не прекалено и на няколко пъти я попита за мнението й по различни въпроси. Щом заговореше със своя почти стеснителен глас, Джини усещаше едва доловим, симпатичен шотландски акцент.

Когато Сам Мърдок не гледаше към нея, Джини го наблюдаваше изпитателно. Едър и широкоплещест, той бе поне на петдесет и пет, а още нямаше коремче, подобно на повечето мъже на тази възраст. Косата му, някога навярно червена, сега бе прошарена. Бе гладко избръснат, с изключение на големите бакенбарди, обрамчващи волевото му лице, в средата на което се сключваха гъсти вежди. След сервирането на петото блюдо мъжете вече говореха съвсем непринудено, а дамите бяха започнали да хихикат. Единствено Мърдок, отпиващ от време на време от чашата си с вино, оставаше лаконичен и трезвен. Въпреки това присъствието й не му бе безразлично, Джини бе преживяла достатъчно, за да го усети. Това я учудваше. Имаше чувството, че тайно я наблюдава, точно както тя бе правила преди това, при което обаче държанието му оставаше неизменно безупречно.

Но защо я наблюдаваше? Защо си правеше труда да я развлича с невинно бъбрене сега, когато тя трябваше да дава ухо на започналите делови разговори.

Мърдок бе единственият сред гостите на сър Ерик, достатъчно искрен да я попита дали й е харесало в Мексико. Без да се изненада, тя го чу да казва, че и той проявявал известен интерес към тази страна.

— Аз съм в облагодетелстваното положение, принцесо, да имам там един стар приятел, един вид партньор. Някога, толкова време мина оттогава, че спомените ми вече са избледнели, бяхме врагове. Но не искам да ви отегчавам с истории за битките, които съм водил. Кажете ми, харесва ли ви Калифорния?

— Разбира се, въпреки че, трябва да призная, не съм видяла много от нея. Но, ох… — неволно в гласа й прозвуча копнеж — обичах Мексико! Аз… — тя неочаквано се замисли и отпи прекалено голяма глътка от шампанското. Сякаш не бе забелязал колебанието й господин Мърдок рече със сухия си глас:

— Тогава трябва да видите повече от Калифорния. Надявам се, вашият съпруг няма да ви отвлече твърде скоро в Русия!

Прахчето, което Джини бе изгълтала, почти я развеселяваше. Към това трябваше да се прибави и твърде многото изпито вино, от което главата й бе станала съвсем лека.

Тя почти се уплаши, чувайки се да хихика.

— Мисля, че и Иван се е влюбил в Калифорния. Замина за Сакраменто, за да купува земя.

— Ах, така ли? Надявам се, че е добре информиран. В момента цените са скочили до небето.

Джини почти бе забравила сър Ерик, който сърдито я гледаше от съседната маса. Какво толкова бе сторила? Нали трябваше да бъде неговата чаровна домакиня, а Сам Мърдок бе единственият от гостите му, който не бе отегчителен до смърт и който гледаше на нея като на човешко същество, а не на част от украсата.

Близостта и спокойният му, увличащ я в разговор глас допринасяха за това вечерта да минава по-бързо и незабележимо. Джини почти съжаляваше, че като добра домакиня трябваше да съпроводи останалите дами на терасата, докато мъжете разговаряха по на пура и чаша червено вино.

„Приличам на мадам в някой бордей, която дава напътствия на момичетата си“, цинично мислеше Джини. Един келнер китаец донесе няколко огромни чаши шампанско за дамите „с най-добри пожелания от господата“ и тя не мислеше вече за нищо, изпразвайки спокойно чашата си и вземайки друга.

Бъбренето на пийналите „дами“ и звънкият им смях накараха Джини да осъзнае собственото си двусмислено положение. Дали сър Ерик не очакваше, че в края на вечерта, когато гостите се оттеглеха, тя ще се качи с него в стаята му? И дали Иван от самото начало не е бил наясно що за „парти“ ще е това?

„Пий шампанско и не мисли повече“, убеждаваше сама себе си Джини. Изпитваше желание да изчезне в стаята си и да вземе малко от подсилващия си сироп.

Но вечерта се влачеше отчайващо бавно. Щеше да има танци в английската зимна градина, в която се влизаше откъм терасата и която със своето стъпаловидно разположение превъзхождаше дори декоративните градини около къщата. В този късен час деловите разговори бяха забравени. Мъжете притискаха в обятия смеещите се момичета с поруменели лица. Бе донесено още шампанско, този път от най-доброто, напитка за познавачи, която неусетно изчезна. По скритите сред декоративните растения малки масички си шепнеха вглъбени двойки с наведени съвсем близо глави. Други се мотаеха по терасата или изчезваха в градината, на фона на бавните сантиментални мелодии, изпълнявани от оркестъра.

Джини трябваше да танцува със сър Ерик, който я бе притиснал толкова плътно към себе си, че тя усещаше горещия му дъх. Почти се задушаваше. Притискането на слабините му към хълбоците й не оставяше никакво съмнение за намеренията му.

Почти без да забележи, Джини бе започнала да се озърта за Сам Мърдок. Къде бе изчезнал той? С кого танцуваше? Сър Ерик бе много по-наблюдателен, отколкото тя предполагаше. Той притисна украсения си с диаманти нагръдник към бюста й и се изсмя неочаквано грубо.

— Вие малка уличнице! Вие сте много по-палава, отколкото мислех! Видях ви как си гугукахте, със стария Сам. Той също е палав, но не се предава толкова лесно, колкото аз. А вие знаете, че съм лапнал по вас, нали? От самото начало не ви изпускам от очи, знаете го. Не се правете на непристъпна!

Дебелите му пръсти я стиснаха многозначително, а ръката му се плъзна по изтръпналия й гръб до кръста. Мъжът силно притисна Джини към себе си.

Тя се извиваше, опитвайки да се измъкне от прегръдката му, при което се спъна и тялото й полетя към неговото. Разнесе се циничен смях.

— Така е добре! Знаех си, че сте прекалено разумна, за да си губите времето с престорена срамежливост. Аз също не криех това, което изпитвам към вас, не е ли така? Време е за една малка разходка, никой няма да забележи отсъствието ни. Можете да разчитате на абсолютна дискретност от моя страна, ако това ви притеснява.

Мирисът на синьо сирене, носещ се от устата му, бе непоносим и Джини имаше чувството, че след миг ще повърне. В слепоочията й пулсираше тъпа болка, а тялото си усещаше съвсем студено.

Тя изрече първите думи, които й хрумнаха, и те бяха самата истина:

— Имам ужасно главоболие! Често ме измъчва… лекарите го наричат мигрена. Моля ви! Бих искала да се кача в стаята си и да си почина!

Тя успя да се изскубне от прегръдката му и усети как от задушния въздух в градината по челото й избива студена пот. Само да можеше да се добере до стаята си, преди да се е компрометирала! Видът й бе окаян и тя трябваше да придържа полите на роклята си, за да не се препъва в тях.

Съвсем интуитивно Джини откри пътя към стаята си сред дългите, застлани с килими коридори с приглушена светлина. Но тогава, о Боже, сър Ерик се появи пред нея, препречвайки пътя към вратата на стаята й.

— Толкова бързате да си легнете? Е, всъщност точно това бе и моето намерение!

Той я взе в обятията си, притискайки дебелите си, мокри устни към нейните. Погнусата стисна гърлото на Джини и всичко се завъртя пред очите й.

Тя се облегна на рамката на вратата, а тялото на мъжа я притисна с цялата си тежест.

— Тази нощ няма нужда да се безпокоите за камериерката си! Госпожица Крауфорд се е погрижила за нея. Със сигурност ще спи дълбоко, а ние няма да я будим, нали? Ще те съблека сам, копнея за това, откакто за пръв път те видях. Хубава малка кукло…

Джини се чу да скимти като уловено в капан животно, а след това, прекалено хубаво, за да е истина, почувства тялото му да се отделя от нейното. Тя притисна длани към устата си, за да потисне гаденето, което ставаше неудържимо.

Сякаш много от далеч до нея достигна сухият, спокоен глас на Сам Мърдок:

— Ето ви и вас, сър Ерик. Търсех ви, за да ви кажа, че си лягам. — След което гласът му прозвуча малко по-рязко: — Принцесата сякаш не е съвсем добре. Зле ли ви е, госпожо?

Джини не посмя да отговори, а само безмълвно поклати глава. Дори това незабележимо движение й причиняваше пронизващи болки в слепоочията и гърба.

— Исках само да се уверя, че е намерила стаята си и вече е в леглото. — Гласът на сър Ерик трепереше от гняв: — Прислугата е навън… малко празненство, нали разбирате. Мислех си, че някой може да е объркал стаята си и да смути принцесата.

— Ах, щом това ви притеснява, мога да поставя един от телохранителите си пред вратата й. Те не са празнували с останалите.

— Няма да е необходимо! Благодаря, Сам!

— Всъщност исках да обсъдим още някои дреболии. Досега не ми се удаде възможност, така че ако сте свободен…

Сам Мърдок вежливо се поклони на Джини, а сините му очи изпитателно огледаха бледото й лице.

— Желая ви лека нощ, госпожо. Изглежда имате нужда от покой. Добре ли сте наистина?

Джини събра сила да кимне, търсейки опипом бравата под злобния поглед на сър Ерик. Момичето едва успя да затвори вратата зад себе си, преди да повърне над гравирания меден леген.

Не познаваше по-отвратително чувство.

— Никога повече няма да близна и глътка шампанско, никога повече!

Кожата й бе ледена и влажна, а отвореше ли очи, сякаш цялата стая се завърташе около нея. Мислеше, че няма да престане да повръща докато не избълва и вътрешностите си. Трепереща от слабост, тя се подпираше на ръба на облицования с мрамор умивалник. Предпочиташе да умре, вместо да се чувства толкова ужасно.

По-късно — Джини нямаше представа колко време й е било необходимо, тя се добро до леглото си. Бе слаба и цялата трепереше. От конвулсиите по време на повръщането я боляха всички мускули. Да се съблича сега, когато се чувстваше толкова зле, бе немислимо. Но само щом се отпусна на леглото, отново й се зави свят и тя имаше усещането, че цялата стая се люлее.

Стенейки, тя се понадигна с надеждата, на прозореца ще се почувства по-добре. Въздухът в стаята бе застоял и вонящ.

Мъчително се изправи, изхлузи обувките си и босонога се заклатушка към вратата на терасата, която се отваряше навън. Успя някак си да отвори прозореца и свежият, студен въздух я накара да се почувства така, сякаш са лиснали в лицето й чаша бистра, студена вода. С облекчение се облегна на тухления парапет, завършващ със стълба, водеща към разположен по-ниско балкон.

Вече се чувстваше малко по-добре… наистина бе по-добре! Цялата трепереше от студ, но и от погнуса от самата себе си.

В какво се бе впуснала? Мислеше за проницателните сини очи на Сам Мърдок, от които нищо не можеше да се изплъзне, включително и отвратителната сцена със сър Ерик и нейното безпомощно, пияно състояние. Отблъскващо, гадно. Така трябва да му е изглеждало. Какво щеше да си помисли за нея? Говореше се, че макар в сделките да бил безогледен, все пак е джентълмен. Беше я спасил, без да изостави старомодната си вежливост. Но как да не я помисли за такава, на каквато бе заприличала… каквато бе? Защо бе пила толкова? За да облекчи задачата на сър Ерик? Той без съмнение щеше да се възползва от това, ако, сякаш пратен от провидението, не бе изникнал Сам Мърдок.

Джини затвори очи и пое дълбоко дъх.

„Опитай се да не мислиш за това“, казваше си тя. Имаше твърде много неща, за които не желаеше да мисли, включително и че на сутринта отново ще срещне сър Ерик. „Мисли за това колко свежо и сладко ухае нощта.“ Лек, ароматен дъх на ели и градински чай, тежък и сладък — на жасмин и орлов нокът някъде на долната тераса и дори, тя можеше да се обзаложи, мирис, който не можеше да се сбърка — цигара. Навярно някой друг гостенин също бе излязъл на чист въздух. Да ли не бе време да се прибира?

Джини долови зад себе си лек стържещ шум и се извърна. Очите й се разшириха от ужас и погнуса. Пред нея стоеше сър Ерик, леко олюляващ се в рамката на вратата, водеща от спалнята й към терасата. Той пристъпи напред и Джини видя, че е облечен в халат с военна кройка. Мъжът се хилеше.

— Чакаше ме, нали? Мислех си, знаеш, че ще дойда… още не сме свършили, нали така? Но трябваше да се съблечеш или си оставила това за мен?

Джини би избягала, ако гърбът й не бе опрял в парапета. Тя трескаво се огледа наоколо, но не видя никакъв изход, с изключение на стълбата. Не бе сигурна обаче дали краката ще я държат.

— Какво се е случило, малка госпожо? Нали не си срамежлива? Играта отиде прекалено далече… защо да се преструваш? И двамата добре знаем защо си тук. Ела — повтори той. — Не искаш да се простудиш, нали? В леглото ще ни е топличко.

— Престанете! — неочаквано извика Джини. — Само да знаехте колко сте смешен и отвратителен! Нямам намерение да лягам с вас, а и не обичам да бъда изнасилвана. И бъдете така добър и си вървете!

Малките му изпъкнали очички я гледаха злобно, докато протягаше глава към нея.

— Ще се правим на високомерни, а? След като толкова ме възбуди… не се преструвай, че е било неволно, скъпа моя! Не се съпротивляваше особено, когато те целувах, нали? Въпреки намръщения си вид ти си едно горещо, малко сладурче, мислиш ли, че не съм усетил още от самото начало? Ела, стига театралничи. По-късно ще има време и за това.

Неочаквано той я сграбчи и Джини направи опит да се изскубне, но чу шум от разкъсан плат и усети, че раменете й са голи.

Той изхриптя — отвратителен, похотлив звук. Дланите му отново я сграбчиха, дръпнаха я за дрехите, търсейки гърдите й. Звяр в човешки облик, той олицетворяваше всички онези разгонени животни, нахвърляли се някога върху нея, за да вземат красивото й тяло, без да си дават сметка за чувствата й.

Джини изкрещя от гняв и погнуса, блъсвайки с юмручета дебелото му тяло с всичката сила, която успя да събере. Сър Ерик, който изобщо не бе очаквал нещо подобно, се олюля назад, изръмжавайки изненадано.

Устата му се отвори, той неистово размаха ръце и най-накрая се строполи с трясък, който в ушите на Джини отекна като гръмотевица. Мъжът лежеше наполовина в спалнята, наполовина на терасата, целият в стъкла. Ударът й го бе тласнал върху една от остъклените врати на терасата.

„О, Боже! Аз го убих!“, ужасена помисли Джини. Движена от сляпа паника, тя се обърна и побягна. Стълбата… трябваше да бяга… тя се спусна надолу, сблъсквайки се в някого. Две силни ръце я сграбчиха и тя тъкмо щеше да извика от ужас, когато разпозна Сам Мърдок. Думите му бяха тихи и успокояващи.

— Опитът ме е научил, че по-добре е фактите да се гледат в очите, вместо да се бяга от тях. Сър Ерик?

Тя можеше да различи в мрака дори слабото блещукане на нагръдника му. Кимна мълчаливо, а начинът, по който я държеше, утешаващо и без похот, й помогна да събере мислите си.

— При този шум всички ще наизлязат или поне тези, които са в състояние и не са прекалено заети, за да се занимават с това — рече Сам Мърдок, след което я пусна и потупа почти безчувствените й рамене. Спокойният, сигурен глас и бавната реч я успокояваха.

— Елате и оставете всичко на мен. Не се бойте, никой от присъстващите не желае скандал, най-малко сър Ерик.

— Но аз… мисля, аз го убих! Изглеждаше толкова… толкова безжизнен!

Мърдок се засмя иронично.

— Не вярвам! А и да е така, сам си е виновен, не съм ли прав? И не забравяйте — оставяте всичко на мен. Превъзбудена сте и никой няма да ви упрекне. Ако искате, плачете. Това, изглежда, помага на жените. Но не забравяйте, че не трябва да се притеснявате за нищо.

Най-странното бе, че тя имаше доверие в този мъж, когото познаваше от няколко часа. Невъзмутимата способност да налага мнението си и самоувереността му я караха безпрекословно да му се подчинява.

Хладнокръвно, разумно и със завидно самообладание Мърдок се грижеше за всичко, както бе обещал. Навременната му поява я бе избавила от припадък и докато слушаше лаконичното му обяснение, Джини се опитваше да скрие треперенето на ръцете си. Отнякъде изникна Делия с натежали от сън клепачи. Сам Мърдок с остър заповеднически глас предотврати истеричен изблик от страна на момичето, нареждайки й да донесе нещо за пиене на господарката си.

— Вода. И нещо за нервите.

С помощта на едно от хапчетата си за глава Джини успя да понесе всичко — шушукането, скритите погледи, уплашените женски писъци. Както с иронична нотка в гласа я бе уверил Мърдок, присъстващите мъже бяха загрижени повече за името си, отколкото за състоянието на претърпелия „злополука“ домакин. Така щяха да го нарекат. Нещастен случай.

Томас Дюран, лекар по професия, преди да стане финансист, прегледа пострадалия, обявявайки, че е в безопасност, въпреки лошите порезни рани по цялото тяло. За щастие, при падането главата му се бе стоварила върху килима на стаята.

Все още в безсъзнание, сър Ерик бе пренесен в една от спалните, където дезинфекцираха и превързаха раните му.

— Сам ще говоря с него — обеща Колинс Хънтингтън. — Няма да се чуе нищо за този малък нещастен инцидент.

— Но аз не мога да остана повече тук — рече Джини, при това твърде раздразнено въпреки успокоителното. — Нали разбирате? Не мога повече да се виждам с него. Би било непоносимо. — Отново бе останала сама със Сам Мърдок и въпреки, че утрото вече хвърляше бледи отблясъци по небето на изток, не й се спеше.

— Не е необходимо. — Той все още раздаваше нареждания и, както стана ясно, и на самата нея. — Казах на хората си, че до час трябва да сме тръгнали, а вашата камериерка вече опакова багажа ви.

— Но…

На бледата утринна светлина Джини успя да забележи, че ъгълчето на устните му се разтегли в едва загатната усмивка.

— Останах с впечатлението, че сте независима млада жена. Така че няма да ви отвлека в дома си, който е на по-малко от двадесет мили. Помислих, че най-напред ще предпочетете да се видите с баща си и мащехата си в Белмон. Кажете им, че плановете ви са се променили. Естествено, още днес ще получите официална покана. Ще съм много поласкан, ако тази вечер бъдете мои гости… ако искате го наречете освещаване. Домът ми ще бъде готов само след няколко седмици и за днес съм поканил няколко приятели и познати. Ще дойдете ли? — Светлите му очи я гледаха приятелски. — Някои лица естествено ще са ви познати от снощи, но не се тревожете. А ако съпругът ви се завърне по-рано от очакваното, надявам се да се присъедини към нас.

Иван. Почти бе забравила за него и това неочаквано напомняне не я зарадва. Дали знаеше… разбира се, че знаеше! Навярно по-късно сър Ерик щеше да бъде сполетян от някое нещастие, но преди това трябваше да я е вкарал в леглото си, което и щеше да се случи, ако Сам Мърдок не бе изникнал така неочаквано.

Джини бе убедена, че мъжът продължава почти незабележимо да я наблюдава и установи, че въпреки всичко продължава да му има доверие.

— Е, тогава — непринудено рече Мърдок, сякаш тя вече бе дала съгласието си — мислите ли, че до час ще сте готова за път?

16

До мига, когато каретата мина по засенчената от дървета алея и спря пред къщата, Джини бе успяла да не мисли за нищо. Почти й се удаде да убеди сама себе си, че през последните двадесет и четири часа не се е случило нищо особено, а спомените за сър Ерик бяха избледнели. Вместо това мисълта й бе заел онзи тайнствен мъж, Сам Мърдок, който, както й бяха дали да разбере, все още бе истинска загадка. Очевидно Джини бе постъпила правилно. Баща й изглеждаше доволен от нея, а и Соня се радваше най-сетне да се запознае с господин Мърдок. Сър Ерик вече не бе от значение… бе наистина забележително колко малко въпроси предизвика преждевременното й отпътуване. Името на Сам Мърдок и ескорта, който й бе предоставил, отваряха всички врати. Джини отново бе добрата дъщеря, милото дете. Лекарството на граф Черников й помагаше да остане абсолютно спокойна.

Бе паднал мрак. Единствена компания през цялото им пътуване бе високата луна, посребрила повърхността на рекичката, покрай която минаваше пътят през последните няколко мили. Някой я бе нарекъл Корте Мадрея Крийк. Това бе земя, принадлежала на испанците, дали име на всяко поточе, всеки връх и всяка долина.

Нощният мрак неочаквано бе прорязан от светлини, струящи от безбройните прозорци на голямата двуетажна сграда, изпречила се пред тях след една извивка на алеята. Построена в типичен испански и мексикански стил, къщата бе иззидана от тухла и камък. Сам Мърдок бе пренебрегнал чуждите архитектурни стилове, модерни по това време и толкова ценени от съвременниците му, съобразявайки се с архитектурата на страната, която бе избрал за свой дом.

Вместо лакеи в ливреи насреща им се впуснаха мустакати вакерос, които поеха конете и помогнаха на късните гости при слизането.

Джини се изкачи по широко стълбище до една огромна сводеста зала, която служеше за преддверие. Масивните дървени врати бяха гостоприемно отворени и водеха към помещение, от което се носеше музика и весела глъчка.

Повечето гости бяха мексиканци и испанци, но както я бе предупредил Сам Мърдок, имаше и много познати лица. Предната вечер някои от господата бяха гости на сър Ерик. Останалите, отличаващи се по по-простичките си дрехи, се оказаха от Невада. Сред гостите, непретенциозно облечени в черно и бяло, можеха да бъдат различени прочутите телохранители на Сам Мърдок, чиито дълги сака се издуваха от оръжието им.

Сам Мърдок, облечен както винаги съвсем семпло, лично ги посрещна и поздрави. Държанието му бе точно такова, каквото го помнеше Джини. Вежливо, дружелюбно и подплатено от непоклатима самоувереност.

— Сенатор Брандо, госпожа Брандо. Радвам се, че успяхте да дойдете. Бих искал да се извиня за закъснялата покана. Това освещаване бе една малко позакъсняла идея. Всъщност, идеята бе на младата дама, на която имам щастието да бъда настойник. Тя имаше нужда от претекст, за да покани един свой обожател, младият англичанин, с когото скоро ще се запознаете.

Любопитството на Джини, която знаеше за слуховете около това момиче, растеше. Негова любовница? Навярно не, защото когато я споменаваше, в гласа му звучеше почти бащинска нежност. Що за човек бе всъщност? Имаше ли слабости? Във всеки случай бе интелигентен, без прекалено да парадира с това. Освен това и отличен домакин.

Сенаторът и Соня вече бъбреха с Марк Хопкинс и младата му жена, докато домакинът се зае да представи Джини на някои от присъстващите. Господин и госпожа Ривера, които говореха само испански. Лони О’Хара, типичен ирландец, управител на мина, и Ангъс Маклейн, собственик на животновъдна ферма. „Странно — мислеше си Джини — тези са първите истински хора, които срещам откакто съм в Калифорния. С изключение на господин Мърдок, разбира се, който си остава една загадка.“ Защо й обръщаше такова внимание? Защо се държеше така очебийно приятелски?

Той я представи на младия, привлекателен виконт Мерууд — рус, елегантно облечен младеж, който не изпускаше от очи стълбището, водещо към дълъг коридор на горния етаж над просторната зала.

— Чака възпитаницата ми — Сам Мърдок се засмя скришом и я поведе нататък. — Никога не съм виждал толкова влюбен млад човек. Естествено тя го води за носа. Костваше ми известни усилия да я обуздая. Но в това ще се убедите сама, когато благоволи да се появи.

Джини не можеше да не забележи любопитните и недоумяващи погледи, които я сподиряха, питайки се отново и отново защо Сам Мърдок й отделя такова внимание.

Роклята, която бе облякла тази вечер имаше предизвикателно деколте. Светлата, синьо-зелена коприна се увиваше плътно около ханша й. Свободно падащите волани от коприна и дантела завършваха накрая с малък шлейф. Бе се постарала тази вечер да изглежда особено привлекателна и погледите на мъжете, които неизменно я следяха, доказваха, че е успяла.

Същото потвърди и Сам Мърдок, канейки я на танц. Намираха се в някакво помещение, наполовина бална зала, наполовина поддържана от каменни сводове тераса към градината.

— Позволете ми да ви призная, че тази вечер изглеждате изключително красива. — Докато й правеше този мил комплимент, гласът му ни най-малко не се промени, нито пък понечи да я притисне по-плътно към себе си.

Мъжът танцуваше малко сковано, но доста добре за възрастта си. Докато се въртяха в кръг, Мърдок пропусна обичайната размяна на баналности, така че Джини можеше да се отдаде на мислите си.

Чудесният виенски валс бе свършил, откъсвайки младата жена от мислите й. Партньорът й се поклони любезно, а в кратката пауза между двете мелодии Джини забеляза глъчката, идеща от салона, който двамата преди малко бяха напуснали.

— Моята възпитаница най-сетне е решила да се присъедини към гостите. За съжаление е склонна прекалено да драматизира нещата. Идвате ли? Бих желал да ви я представя.

Двамата спряха пред сводестата врата. Като поразена от гръм, Джини не можеше да откъсне очи от момичето, току-що слязло по стълбите и сега обградено от своите обожатели.

Шокът бе прекалено голям и Джини се олюля, при което пръстите на господин Мърдок я стиснаха малко по-силно. Невъзможно! Това бе привидение! Усмихнатото, жизнерадостно създание с кокетно вирната брадичка, с рубинено колие в тон с обеците… това не можеше да е Консепсион. Рокля от кадифе с безукорна кройка, с къдрици, спускащи се по гърба й… това не бе циганката, с която през един горещ, прашен следобед се бяха хванали за косите. Абсурд! Как бе възможно онази Консепсион да живее в дома на един милионер?

Сам Мърдок я поведе със себе си, без да даде вид, че е забелязал вълнението й, а гостите се отдръпнаха, за да им направят място.

— Ах, ето те най-сетне, скъпа моя — без усилие премина на испански той заради момичето, чийто английски все още бе доста лош.

— Принцесо, бих искал да ви представя възпитаницата си, госпожица Консепсион Санчес. Тя е дъщеря на един стар приятел. Консепсион, внимавай за маниерите си. Това е принцеса Сарканова.

Въпреки непривичната елегантност и изящество, без съмнение под блестящата външност и рубините се криеше предишната тигрица. Очите на двете жени се срещнаха и Консепсион придоби високомерно изражение. Алените й устни се разтегнаха в лека усмивка, която по-скоро бе гневна гримаса. Говореше до болка познатият на Джини испански диалект.

— Вече се познаваме, за съжаление. Все още ли носите със себе си нож?

— Не, тъй като вече нямам причина да воювам с вас. А вие? Още ли носите белега, който ви направих?

Очите на Джини неволно се присвиха и станаха още по-продълговати от обикновено. Тя изобщо не забелязваше погледите, които гостите си разменяха, удивено зяпайки двете жени.

Подигравателните думи на Джини бяха предизвикали гневното съскане от страна на мексиканската циганка, готова всеки момент да покаже ноктите си. Сам Мърдок бързо и изискано застана помежду им, а в иначе така спокойния му глас прозвуча стоманена нотка:

— Скъпа, моля те, иди и виж дали гостите ни се чувстват добре. Сега, когато най-сетне се реши да слезеш, бихме могли да седнем на трапезата.

Опасното напрежение се бе уталожило, но злобният поглед на Консепсион вещаеше нови конфликти. Тя пое дълбоко дъх, а на лицето й се появи нещо като усмивка.

— Не мога ли преди това да потанцувам? Обещах ти този танц, нали, Еди?

Лицето на виконта, към когото бе насочен въпросът и който допреди малко бе стоял мрачен и необщителен, светна. Без съмнение силният акцент на момичето изключително много му допадаше.

— О, да. Естествено. Сякаш бих могъл да забравя. Позволявате ли, господине?

— Е, добре — Мърдок благосклонно сви рамене. То погледна към Джини, която стоеше до него неподвижна като статуя. — Моля да я извините. Маниерите на Консепсион търпят критика, но тя все още се учи.

— Разбрахте ли това, което си казахме? — Не можа да потисне малко резкия тон на думите си. Все още бе твърде развълнувана. Питаше се какви незнайни обрати на съдбата бяха довели Консепсион точно тук.

— Разбрах… че вече сте се срещали — сухо отвърна Сам Мърдок, а след това по-силно, така че да го чуят и останалите гости, които се бяха събрали около тях: — Бихте ли желала да разгледате горния етаж? Този дом е изграден около един голям централен двор, патио, както ги наричат в Испания. Прозорците от западната страна гледат към външния двор.

— Но вашите гости… — Джини знаеше, че в гласа й още се долавя объркване, но не можеше да стори нищо. Сърцето й биеше лудо, при това не само заради неочакваната поява на Консепсион. Присъствието на мексиканката болезнено й напомни за Стив.

— Гостите ми ще помислят, че съм очарован от принцеса Сарканова, което ще даде храна на много клюки и предположения. Но аз съм свикнал. Вас това притеснява ли ви?

Те се заизкачваха по стълбите. Джини придържаше с ръка шлейфа на роклята си. Въпреки объркването си, тя хвърли въпросителен поглед към своя кавалер.

— Свикнала съм да клюкарстват по мой адрес, но ми е трудно да ви разбера, господин Мърдок. Бяхте изключително мил с мен и аз постоянно се питам защо?

Бяха достигнали коридора на горния етаж. Отдолу до тях достигаха звуците на музика и оживена глъчка.

Без да й отговори, Сам Мърдок я поведе покрай изящните гоблени, които покриваха цялата стена. Той дръпна една скрита връвчица и гоблените като че с магическа пръчица се разтвориха, откривайки прозорци, пазени от фини ковани решетки.

— Е, какво мислите за това? Извинете, че го казвам така гордо, но сам взех участие при планирането на тази къща. Обичам красивия и все пак удобен стил на испанците. Виждала ли сте двореца Алхамбра в Испания? Този двор е проектиран по образец на един от тамошните вътрешни дворове.

— Прекрасно е — искрено промълви Джини. На лунната светлина покритият с плочи двор със своите стичащи се в овален басейн фонтани изглеждаше като омагьосан. Напомняше на илюстрация от някоя много стара книга. Едно място, което излъчваше покой. Но в главата на Джини се въртяха прекалено много въпроси без отговори. Отгатнал мислите й, Сам Мърдок се засмя тихо, като че ли на самия себе си.

— Все още се питате какви са мотивите ми, нали? Удивлявате се и заради Консепсион. В същност аз съм човек, който се гордее с това, че вижда нещата такива, каквито са. Не давам ухо на слухове и врели-некипели. Създавам си собствено мнение. Уважавам жените, които са интелигентни и с богат вътрешен живот, но едновременно с това — искрени, а вие притежавате всички тези качества. Още от мига, когато ви видях, у мен се породи чувството, че имате нужда от приятел.

— Приятел? — По-объркана от когато и да било, тя не се сдържа да не повтори последната му дума.

— Стоите пред човек, който няма никакви други намерения спрямо вас, ако ми простите откровеността. Вие сте белязана от разочарования, личи, че не се доверявате никому. Е, през всичките тези години, които са се натрупали зад гърба ми, аз съм се научил на същото. Освен това ми напомняте за една жена, която някога познавах. На дъщерята, която навярно бих могъл да имам. Достатъчно ли е за начало, принцесо?

Тя не се решаваше да повярва. Толкова много мъже я бяха молили да им се довери, а след това… Но пък, какво имаше за губене? Освен това нещо в добронамереното и силно излъчване на Сам Мърдок я предразполагаше. Тя искаше да му вярва… въпреки Консепсион…

— Познавах баща й — рече Сам. — Един много буен мъж, женен за индианка от племето на команчите. Момичето също е твърде своенравно и твърдоглаво, но е красиво и заслужава нещо по-добро от номадския живот. Обещах на един приятел да я взема под своя опека и ще я въведа в обществото. И трябва да кажа, че постигнах известен успех. Тя танцува… чух, че я сравняват с Лола Монтес. Хлътнала е по младия Мерууд.

Без да забележи и без да знае защо и как, Джини се остави на домакина си, който я поведе, за да й покаже останалата част от къщата, само те двамата. Без съмнение всички долу щяха да се чудят, но какво значение имаше това? Тя моментално прогони мисълта за Иван. Той не бе тук, а и да бе това навярно само щеше да я подтикне да изостави всички колебания. А Сам Мърдок имаше своите телохранители, които щяха да го предпазят от неприятни и непредвидими „злополуки“.

Къщата бе много по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Почти колкото замък. Горе имаше още една гостна, както и помещения за по-важните гости. В другото крило бяха стаите на „членовете на семейство Мърдок“, към което както, изглежда, спадаха и ненатрапчивите телохранители.

Стаята на Консепсион бе голяма и разхвърляна. На таблата на леглото бяха преметнати ярки дрехи. Следваше стаята на господаря на дома, която в сравнение с някои от стаите за гости изглеждаше строго и оскъдно обзаведена. Мебелите бяха от резбован махагон с украса от розово дърво. При вида на открояващото се сред останалото обзавеждане легло, Джини затаи дъх. Просто не можеше да си представи, че Сам Мърдок обитава такава стая. Прозорците гледаха към една малка тераска, от която тръгваха стъпала, водещи към оградено с висока стена вътрешно дворче. Съседният будоар със заемащо цяла една стена огледало бе голям колкото спалнята.

Това бе стая, в която една жена можеше да се огледа в цял ръст. Върху вградената тоалетна масичка лежаха принадлежности от сребро и черупка на костенурка, каквито би пожелала всяка жена: четки, гребени, кутийки за бижута, от които с отварянето на капака се разнасяха нежни мелодии.

Коя бе жената? Всички тези украшения, небрежно разхвърляни наоколо, както и останалите аксесоари принадлежаха на някоя жена, без съмнение любима. А също и банята с морскосини плочи и огледала по стените и тавана…

Защо й показваше всичко това? Какво означаваше то? Разхвърляните украшения, хвърлящи разноцветни отблясъци. И огледалата, особено огледалата. Малко шокирана, Джини забеляза едно голямо огледало дори над леглото. Що за човек бе Сам Мърдок?

Сякаш забелязал смущението й, той не се задържа повече в спалнята, а изведе Джини и почти веднага се върнаха в залата. Държанието му остана непроменено.

През цялото останало време от вечерта, след като я бе отвел обратно при баща й и Соня, Сам Мърдок изпълняваше ролята на идеалния домакин, обръщайки внимание поотделно на всеки един от гостите си.

— Изглежда наистина си го впечатлила! — прошепна Соня. Нямаше ли едва доловима злобна нотка в гласа й? Сенаторът обаче бе радостен и усмихнато кимна, когато един от гостите поиска позволение да танцува с Джини.

Тя се досещаше за коментарите, които бе предизвикало продължителното им отсъствие, но й бе безразлично. Най-сетне бе свикнала да бъде обект на клюки и догадки. Дали не бе приела изтънченото предизвикателство на Мърдок? Въпреки това изпитваше известно безпокойство. Навярно не можеше да пренебрегне присъствието на Консепсион и привилегированото й положение като подопечна на Мърдок. Не бяха без значение и скритите злобни погледи, които момичето й отправяше от време на време. На първо място обаче бе самият Сам Мърдок. Той й предложи приятелството си, проявявайки към нея единствено уважение, въпреки че обстоятелствата, при които се запознаха, бяха по-скоро конфузни. Но защо й обръщаше такова внимание? Защо пренебрегна неприкосновеността на частния си живот, развеждайки я из покоите си?

За да се успокои, Джини глътна още едно прахче преди вечеря, благодарна, че я сложиха да седне между баща си и един възрастен господин с испанско потекло, роден и израснал в Калифорния и също собственик на ранчо в Портолатал.

Джини яде и пи малко и храбро посрещна оттеглянето на дамите, които оставиха мъжете да разговарят на по цигара и чаша вино. Консепсион правеше всичко възможно да не й се изпречва на пътя, което не остана незабелязано от Соня.

— Изглежда не си особено симпатична на това момиче, скъпа! Мислиш ли, че е ревнива?

— Няма причина — лаконично отвърна Джини. Не искаше да бъде разпитвана от Соня, нито да бъбри с останалите жени, който очевидно бяха любопитни да научат нещо повече за нея. До гуша й бе дошло от лукави въпроси за съпруга и плановете й за бъдещето. Защо просто не я оставеха на мира? Искаше да се скрие зад обичайната завеса от еуфоричност, през която сякаш от много далеч наблюдаваше случващото се около нея. Бе станало късно и вече изпитваше желание да се оттегли.

Консепсион обаче имаше други идеи. Без да се притеснява от силния си испански акцент, тя попита дамите дали не биха желали да излязат във вътрешния двор, където можели да се позабавляват с испанска музика и танци.

— Вярвам, че след като дочуят музиката и кастанетите, мъжете няма да се забавят да се присъединят към нас. Идвате ли?

„Не, мислеше Джини, няма да издържа, не и това.“ Навярно би могла да се оправдае, че има главоболие.

Тогава обаче улови искрящия поглед на Консепсион и я полазиха тръпки от презрението, което се четеше в пъстрите очи на момичето. Ако тази вечер щеше да се разиграва някаква драма, то тя искаше да присъства до края. Да разбере какво значеше всичко това!

17

Красивият, покрит с плочи и мозайка двор сега бе осветен от факли. Оранжевата им светлина правеше овалния басейн да прилича на блестящо, течно злато, постоянно подхранвано от водата, ромоляща от фонтаните. Високите дувари бяха почти изцяло покрити от цъфнали пълзящи растения, от които дворът приличаше на много стара градина.

Джини дочу възхитените и удивени възгласи на дамите, отведени от Консепсион до резбованите испански столове под балкона, където Джини бе стояла със Сам Мърдок.

— Каква красива, ясна нощ. Човек би помислил, че е поръчана специално от домакина заради тържеството.

В другия край на двора музикантите вече бяха засвири. Разнесоха се тъжните звуци на китара. Хлипащ женски глас поде бавно фламенко — прастара песен за страст и горест.

Затваряйки очи, Джини можеше да си представи, че е в Мексико. Нещо я стисна за гърлото. Къде за последен път бе слушала фламенко? Да, в нощта на празненството, организирано от дон Хуан Сандовал, в нощта, когато тя и Стив тайно се бяха оженили и преди той да изчезне с Консепсион. Защо всичко, което се случваше тази вечер, будеше толкова спомени? Никога ли няма да успее да се избави от миналото?

Джини седеше неподвижно, здраво стиснала длани в скута си. Нощта бе топла, но не и гореща и въпреки това Джини усещаше стичащите се между гърдите и по хълбоците й капки пот.

След испанската музика оркестърът поде някаква мексиканска мелодия. Мъжете се бяха присъединили към дамите, а когато се появиха танцьори в традиционни мексикански костюми, дворът неочаквано закипя от енергия и жизнерадост.

Джини с усилие оставаше неподвижна. Не биваше да позволи музиката да я разчувства! Може би тъкмо това целеше Консепсион — да и напомни за онази и още много други нощи. Самата Консепсион се бе облегнала назад в стола си, а лъчезарната й усмивка правеше красотата й да изглежда още по-огнена. Младият английски виконт, който стоеше зад нея, бе навел русия си перчем току до ухото й, шепнейки нещо. И ако Сам Мърдок наистина бе само настойник на Консепсион, то коя бе жената, споделяща с него покоите му? Чии бяха всичките тези блестящи бижута и подбрани тоалетни принадлежности? Чие тяло се оглеждаше в огледалата по стените? Нещата някак не си пасваха, докато Джини не осъзна, че не знае нищо за характера и навиците на Сам Мърдок.

Бе забелязала, че баща й се появи едва по-късно, придружен от домакина. На трептящата светлина от факлите лицето му неочаквано бе придобило старчески вид… загрижен и съсухрен. Тя продължи да ги наблюдава, най-вече за да не гледа танцьорите. Сам Мърдок се усмихваше спокойно. Баща й търкаше гладко избръснатата си брадичка — знак, че бе разтревожен от нещо. Двамата мъже поговориха още известно време, докато господин Розарио, един от най-богатите испански земевладелци, не извика на висок глас:

— Ще ни удостои ли тази вечер красивата госпожица Санчес с един танц?

Сам Мърдок хвърли бегъл поглед към Консепсион, но тя леко поклати глава.

— Тази вечер е малко уморена. Може би утре. Не биха ли желали някои от дамите и господата да потанцуват?

Няколко испански и мексикански двойки веднага станаха, а, увлечени от музиката, повечето гости започнаха да пляскат в такт.

„Не издържам повече“, с болка мислеше Джини. Толкова силно бе стиснала длани, че пръстите й започнаха да изтръпват. По тялото й изби студена пот. Имаше странното усещане, че Консепсион искаше да я унижи по някакъв начин, а Джини не желаеше да поставя на изпитание обещаното от Сам Мърдок приятелство заради една свада с Консепсион.

Тя се надигна колкото бе възможно по-незабележимо и прошепна на Соня, че отново има пристъп на мигрена и желае да се качи в стаята си и да си полегне.

— О, Джини. Много жалко. Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — механично рече Соня. Тя не откъсваше очи от съпруга си, а между веждите й се бе появила гънка на безпокойство.

— Не, това ще е твърде неучтиво и господин Мърдок ще реши, че не сме доволни от гостоприемството му. Без никакви проблеми ще открия пътя до стаята си.

Джини се запромъква между гостите, които сега се бяха събрали доста плътно един до друг в този край на двора. Търсеше с поглед Сам Мърдок, но той бе изчезнал. Видя баща си с цигара в ръка заедно с малка групичка мъже, сред които различи някои от най-влиятелните акционери на новооткритата мина във Вирджиния. Бяха потънали в сериозен разговор и почти не обръщаха внимание на музиката.

Все едно. Колкото по-малко хора забележеха оттеглянето й, толкова по-добре. А Соня щеше да я извини пред домакина.

— Ах, принцесо, да не би вече да ни напускате? Тук има един господин, който казва, че цяла вечер е чакал възможност да потанцува с вас.

Джини се обърна и видя висок мургав мъж, чиято усмивка откриваше удивително бели зъби и чийто насочен към нея поглед тя нееднократно бе уловила.

Сега той припряно рече:

— Простете, ако ви досаждам, но виждате ли, аз съм стар приятел на бедния Франк Юлиус. Името ми е Армандо Петручио, може би сте го чувала от него? Франк ми бе разказвал каква чудесна танцьорка сте и че сте танцувала дори лично за покойния Максимилиан.

Наблизо стоеше Консепсион със своята надменна, триумфираща усмивка. Джини забеляза, че и някои от гостите се бяха извърнали, давайки ухо на разговора им.

— Но аз пренебрегнах задълженията си на домакиня и не ви запознах — лицемерно учтиво каза Консепсион. — Дамата сега е принцеса Сарканова, ако правилно произнасям името. Някога имахме общи приятели в Мексико, помните ли?

Джини пое дълбоко въздух, за да овладее гласа си и вежливо се извини, че тъкмо е възнамерявала да се качи в стаята си.

— Имам главоболие… дългото пътуване насам…

— Ах, да. А и тази сутрин рано-рано е трябвало да отпътувате от Сан Матео или някъде там за Белмон, не съм ли права? — отново блесна усмивката на Консепсион. — Но аз се надявах, че ще потанцувате с нас, ще увлечете останалите дами, така да се каже. При положение, че познавате танците на Мексико, навярно не би ви коствало кой знае какво.

— Принцесо, надяваме се няма да ни разочаровате? — обади се още един мъж. — Госпожица Санчес е готова да промени решението си и ще танцува, ако вие също вземете участие.

— Наистина ли можете да танцувате на тази дива, красива музика?

— Ще доставите радост на всички. Господин сенаторе, не бихте ли могъл да убедите дъщеря си да поостане още малко с нас?

Присъединяваха се нови и нови гласове. Господин Петручио също прибави настоятелната си молба към останалите, при което тъмните му очи спряха върху лицето на Джини.

— Моля ви. Един приятел ми разказа, че никога няма да забрави как сте танцувала.

Дори баща й бе напуснал малката групичка разговарящи мъже и, въпреки че на лицето му още стоеше загриженият израз, се бе присъедини към останалите гости, опитващи се да убедят Джини да потанцува.

— Няма да разочароваш любезната ни млада домакиня, а и толкова други гости, нали, дъще?

— Ах… — все още усмихвайки се със своите златистозелените очи, вметна Консепсион. — Дочух, че дъщеря ви често е танцувала за император Максимилиан и неговите гости. Да, умело и чувствено е танцувала под звуците на мексиканска музика. — Умишлено бе придала двусмислена нотка на гласа си. — Навярно вие не си спомняте, но аз вече съм я виждала да танцува.

Сенатор Брандо изглеждаше изненадан.

— Вярно ли е това, Джини? Не си споменавала…

— Не, не съм. Всъщност почти го бях забравила. Толкова много хора имаше тогава.

Джини се чувстваше хваната на тясно и неочаквано се бе превърнала в център на вниманието. Допускаше, че точно това бе намерението на Консепсион.

— Да — каза момичето, а усмивката не слизаше от алените му устни. — Бе нещо като венчавка. Една… как се нарича тук? Един брак по сметка? Избухна голям скандал, защото младоженецът изчезна веднага след церемонията. Спомняте ли си?

Погледите на двете жени отново се кръстосаха. Главата на Джини бучеше от гняв и тя гордо изправи рамене. Каквото и да кроеше Консепсион, Джини щеше да осуети плановете й. Дори когато й бе останала само гордостта.

— Навярно моята памет е не по-слаба от вашата. Поне за нещата, които смятам за важни — безразлично рече тя, но чувстваше устните си изтръпнали и безчувствени, а слепоочията й болезнено пулсираха. Сякаш дори музиката сега идваше някъде много от далеч. Виждаше само проблясващите бели зъби на Армандо Петручио и усмивката на Консепсион. Думите й заинтригуваха присъстващите.

— Добре, значи ще танцувате! Не мога да ви опиша колко съм поласкан! — италианецът с френска фамилия се поклони дълбоко и протегна ръка.

Джини я пое, усмихвайки се машинално.

Почти не забеляза, че мъжът я отведе в средата на двора. Останалите танцьори се отдръпнаха, отправяйки любопитни погледи към двойката. „О, Боже, неочаквано помисли тя, обзета от паника. — Не мога. Как да танцувам, когато нищо не трепва в мен, а освен това имам главоболие и ръцете ми треперят? Тя иска да се изложа…“

Тези мисли някак й дадоха сила. Не, не и пак не! Колко пъти се бе отдавала на стихията на мексиканската музика. Някога това бе единственият изход от една прекалено болезнена и унизителна действителност.

Консепсион щракна с пръсти, давайки знак на музикантите. След това отметна глава назад.

— Харабе тапатио1, момчета! — след което се обърна към партньора си: — Елате, господине… готов ли сте?

Музиката неочаквано бе станала твърде силна и китарите вече почти не се чуваха, заглушавани от по-звучните инструменти. Този народен танц с постоянно менящо се темпо бе може би един от най-популярните в Мексико.

Джини вдигна глава и погледна партньора си. Зъбите му отново проблеснаха.

— Живях доста години в Ню Мексико, зная го.

Странно как, без да ги управлява, нозете й налучкаха ритъма и започнаха да го следват. Ръцете й, които само до преди малко бяха изтръпнали, неочаквано се отпуснаха и заизвиваха, а пръстите й щракаха в такт с музиката.

Музикантите и останалите танцьори спонтанно започнаха да пляскат с ръце и да надават традиционните ликуващи викове. Това също бе една част от Мексико, забавленията с танци, които караха селяните да забравят безутешния, мизерен живот.

Движенията, кокетните жестове, разлюлените поли… с разгарянето на танца Джини си спомни всичко това. Забрави самата себе си, съвсем като преди. Вече изобщо не обръщаше внимание на Консепсион, нито на партньора си, а се остави да бъде носена от ритъма на музиката.

Въпреки късния час се намериха и други, които пожелаха да се присъединят към тях. Дворът се изпълни със смеещи се, разгорещени двойки. Тя вече почти не забелязваше смяната на партньорите и на темпото — ту по-бързо, ту по-бавно. От време на време някой мъж я притискаше към себе си, после отново танцуваше сама, пленителна и предизвикателна. Когато Консепсион събу обувките си, Джини я последва. Вече й бе безразлично дали е наблюдавана и какво си мислят другите.

— Изобщо не подозирах, че Джини умее да танцува така! Уилям, тя изглежда се е забравила! — извика Соня.

Сега сенаторът стоеше до съпругата си и въпреки че по челото му все още имаше бръчки на безпокойство, той прошепна на жена си да не се безпокои.

— Забелязах, че малката приятелка на домакина ни е също толкова отдадена на танца. Не се безпокой, скъпа. След тази вечер мексиканските танци ще предизвикат фурор.

— Но… — Соня преглътна възраженията си, виждайки, че все повече от гостите, които тя бе смятала за улегнали и консервативни, скачаха на крака, сякаш не можеха да устоят на изкушението. Изглежда всички се забавляваха чудесно. Танцьорите се смееха, а останалите пляскаха с ръце, надавайки ликуващи викове „оле“. Келнерите, незабележимо промъкващи се между танцьорите, носеха още и още вино. За своя собствена изненада Соня се улови, че желае да се присъедини към останалите.

А там, в средата на танцуващите бе, Джини, която се оплакваше от главоболие и умора. Лицето й бе поруменяло, до преди малко грижливо прибраните къдрици падаха по раменете й. Изглеждаше сякаш никога няма да се умори и дори бе започнала да се смее.

Соня ядосано се чудеше къде е господин Мърдок, който отначало бе такъв изряден домакин, а сега сякаш бе потънал в земята, откакто един прислужник се приближи към него, за да му прошепне нещо.

— Уилям — поде тя, а съпругът й, който не откъсваше очи от танцуващите, прошепна, че ще й обясни всичко по-късно.

— Разбира се, говорих с Мърдок. Странен човек… и може да бъде опасен. Изглежда знае твърде много. Но поне мисля, че е честен. Освен това е благосклонен към Джини. Надявам се тя да не провали всичко с вечните си оплаквания от главоболие и мигрена…

— Уилям!

Той каза доста раздразнено:

— Е, вече знаеш какво мисля! Понякога ми се иска… да бях накарал Сарканов да почака. Щеше да… какво ще кажеш да поговорим за това малко по-късно? Танците стават все по-необуздани. По-добре да не изпускаме сцената от очи.

Танците наистина ставаха все по-необуздани, а Консепсион и Джини сега стояха една срещу друга. Сам Мърдок, който гледаше от прозореца, заобиколен както винаги от телохранителите си, сбърчи чело.

— Проклятие! Трябваше да се досетя, че Консепсион крои нещо подобно и само е чакала да се отдалеча малко!

— Изглежда принцесата няма да се даде. — Гласът на мъжа зад него бе сух, но Мърдок се намръщи.

— Ако трябва да бъда искрен, започвам да се тревожа за това момиче. Има моменти, в които изглежда… прекалено безучастна. А случайно научих, че живее от едно прахче против главоболие до следващото. Или от дозата си подсилващ сироп. Но дори баща й сякаш намира това за съвсем нормално. Каза ми, че нервите й били пренапрегнати.

— Може би ще е добре да я поканите на танц. Нали има една врата, водеща към двора?

— Струва ми се забравяте, че съм възрастен човек, който вече не е за подобни интриги.

— Но нали сте домакин.

Докато се спускаше по стълбата, Сам Мърдок ругаеше под мустак. Навярно докато слезеше, щяха да се изморят и да позабавят темпото. Трябваше му известно време, за да си пробие път сред множеството, усмихвайки се и ръсейки извинения на всички страни. Умишлено спря край сенатор Брандо и съпругата му.

— Съжалявам, че трябваше да пренебрегна за малко гостите си. Един делови партньор изникна по никое време. Имате ли нещо против да поканя принцесата на танц? На тази възраст вече не съм толкова подвижен, но няколко от телохранителите ми, които сега са свободни, биха искали да се присъединят към танцуващите.

— Тъкмо мислехме да тръгваме — импулсивно отвърна Соня Брандо.

— В такъв случай ще се погрижа Консепсион да съпроводи принцесата до стаята й. Позволете…

Сам Мърдок прояви присъщото си спокойствие, проправяйки си път през множеството.

Консепсион обаче прехапа устни и музиката сякаш едва забележимо забави темпо. Джини вдигна поглед и неочаквано видя пред себе си Сам Мърдок.

— От много време не съм се опитвал да танцувам под звуците на тази музика. А както изглежда, трябва да се извиня и за други неща. По-късно ще поговоря с Консепсион.

— Не! — останала без дъх рече Джини. — Не е необходимо. Нямам нужда от защита. Сама мога да се грижа за себе си.

— Радвам се да го чуя. Но за съжаление не съм толкова сигурен в себе си… бързо оставам без дъх, а и не съм свикнал на този наистина лудешки стил на танцуване.

— И въпреки това сте тук — звучеше почти кокетно. — Защо, господин Мърдок? Наистина ли сте толкова тайнствен, колкото изглеждате?

Беглата му усмивка не й убягна — едно съвсем леко повдигане на горната устна.

— В никакъв случай не съм тайнствен. Просто човек, който бавно остарява. Един печеливш играч, ако ви харесва повече. А вие… няма нужда да ви казвам колко прекрасно танцувате. Или че откривам у вас жизненост и съпричастност, която, струва ми се, преди това ви липсваше. Простете още веднъж за откровеността. Виждате ли, бих искал да ви помоля за една услуга.

Някак се бяха добрали до отсрещния край на двора, малко настрани от останалите танцьори. След тази наистина загадъчна молба Джини случайно погледна в посоката, където до преди малко седяха баща й и Соня. Видя ги да се изправят и любезно да се сбогуват с останалите гости.

— Помолих баща ви за позволение да потанцувам с вас и му обещах, че по-късно Консепсион ще ви изпрати до стаята ви.

Да не би да четеше мислите й? Джини се спъна и силните ръце на Сам Мърдок за миг й помогнаха да запази равновесие. Тя рече припряно:

— Не! Имам предвид, че и сама мога да намеря стаята си.

— Виждате, че всички се отдават на забавлението. Лично ще се погрижа да бъдете изпратена до стаята си. Мълчаливите ми, тактични телохранители са винаги на разположение. Е? Ще удовлетворите ли желанието на един стар човек или бихте предпочела да продължите да танцувате с някой от по-младите ми гости, който е… по-подвижен?

— Идвам с вас — внезапно рече Джини, въпреки че не знаеше защо го прави. Дали за да види недоволното, ядосано лице на Консепсион, или за да докаже на себе си и онези, които не одобряваха поведението й, колко малко държи на благоприличието?

Това бе без значение. Сам Мърдок танцуваше с изненадваща за възрастта му лекота, водейки дамата си покрай музикантите в сянката на дърветата. Джини реши, че много малко от присъстващите са забелязали изчезването им. Намериха портата, за която й бе споменал, заключена с едва забележимо метално резе, влизащо в дебелия зид.

— Само момент — Мърдок силно почука на вратата и тя беззвучно се отвори от другата страна.

„Пещерата на Аладин“ — леко объркана мислеше Джини.

Тя чу вратата тихо да се заключва след нея. Тук, в малкия вътрешен двор, бе почти тъмно и музиката едва проникваше през високите зидове.

В единият от ъглите ромолеше фонтан, чиято вода се събираше в малко басейнче. Покрай обраслите с цъфтяща растителност стени се извисяваха дървета.

Сякаш по даден знак лудешки бързата музика бе преляла в нежна, меланхолична мелодия. Мелодия, пронизана от копнеж и неосъществени блянове.

— Бихте ли желала да танцувате?

— Няма ли вие да танцувате с мен?

Тя леко повиши глас, за да скрие неочаквано ускорените удари на сърцето си. Може би господин Мърдок бе същият като останалите, само малко по-рафиниран. Защо бе дошла тук с него?

Тогава забеляза телохранителите, двама облечени в черно мъже, облегнати на стената със скръстени ръце. Никому ли не се доверяваше? Или тайнственото присъствие на тези мъже трябваше да предотврати реакция, като на сър Ерик, когато се опита да я вземе в обятията си?

Докато й наливаше вино от една гарафа, Сам Мърдок каза със съжаление:

— Искаше ми се да съм добър танцьор… или да бях по-млад. Но тази музика не е за трудно подвижни нозе като моите.

Над ръба на чашата Джини го погледна недоумяващо.

— Но вие казахте…

— Казах, че за мен би било чест да потанцувам с вас. Тук, далеч от хорските погледи. Това и имах предвид. Ще пием ли?

Джини, все още недоумяваща, се взираше в него, отпивайки от чашата си. Сухо бяло вино, подбран ризлинг.

— Тогава сама ли да танцувам?

— Не, би било нечестно. В края на краищата не сте някоя платена танцьорка. Но ако мога да ви предложа един кавалер…

Стори й се, че преди да се отдалечи, го чу да мърмори:

— Простете…

Тогава един от брадатите мъже, които стояха облегнати на стената, пристъпи напред. Или може би бе казал „Извинете“? След миг не можеше да си спомни нищо повече, защото мъжът, в чиито обятия неочаквано попадна, се оказа Стив.

18

Звездите, обсипали като сребърен прах тъмнопурпурното небе, се завъртяха пред очите й.

„Сигурно е халюцинация“, объркана мислеше Джини. Навярно във виното е имало нещо. Тя затвори очи, а през главата й минаваха несвързани, объркани мисли. Просто не бе възможно! Стив я държеше на такова разстояние, сякаш едва преди малко се бяха запознали. Не бе възможно…

Тя отвори очи, препъна се и се вкопчи в него. Дъхът й бе неравномерен, а отгоре на всичко така й се виеше свят, че не бе в състояние да отрони нито дума, когато срещна погледа му.

— Добре ли сте, принцесо? — последната дума бе произнесена с нескрита ирония. Гласът му бе хладен и безстрастен. — Не бихте ли желала да поседнете?

— Стив! — устните й се раздвижиха, но останаха безмълвни. Всички цветове сякаш бяха изтрити от лицето й — само косата и очите блестяха. Беше бледа и студена като мрамор. Дишането й костваше все по-големи усилия, докато, занемяла, не можеше да откъсне слисаните си, широко отворени очи от лицето му.

Стив носеше къса брада, която не успяваше напълно да скрие предизвикателната усмивка на устните му. А дистанцираните, присвити сини очи бяха толкова тъмни, че на слабата светлина изглеждаха почти черни. Той едва забележимо повдигна едната си вежда, докато с пресилена вежливост повтори въпроса си.

— Искаш ли да седнеш? Съжалявам, ако появата ми дотолкова те е разстроила, но едва ли бих могъл да се присъединя към останалите гости. Тогава на баща ти можеше да му хрумне да си спести премията, която дава за главата ми.

Джини не откъсваше поглед от него, с мъка проумявайки смисъла на думите му. Разбираше единствено, че са останали сами, а гласът на Стив е придобил отново онзи саркастичен тон, който така бе ненавиждала. Защо не успяваше да продума или поне да помръдне?

Вместо това в главата й кънтеше: „Той е тук, той е тук!“. Всички останали мисли бяха изличени. Тя се олюля и Стив й помогна да запази равновесие, обвивайки ръка около кръста й. Джини неочаквано се оказа облегната на рамото му, питайки се защо не я притеглеше по-близо към себе си и защо още не му хрумваше да я целуне.

Но, изглежда, той изобщо нямаше подобни намерения и сякаш не я бе взел в обятията си по собствена воля, а само от страх, че тя може да припадне.

Все още замаяна, Джини почувства как той по един доста хладен начин й помогна да приседне на изключително твърда каменна скамейка. След това доближи към треперещите й устни чаша с някаква студена напитка.

— Ето! За съжаление това бе всичко, което можах да открия, така че дано да ти стигне. Боже мой, наистина ли си толкова шокирана да ме видиш жив?

Тя се задави с виното, но успя да го преглътне, преди Стив просто да го излее в гърлото й. Да, както добре помнеше, той бе способен на подобно нещо. Така че сега Джини успя да овладее предателските си чувства поне дотолкова, че да не се налага да се срамува от прекалено очебийните си реакции.

Постепенно започваше да осъзнава факта, че е омъжена не за Стив, а за Иван, принц Сарканов, който гледаше на нея просто като на едно доходно капиталовложение. Но какво значеше тя за Стив? Защо бе дошъл?

Когато се отдели от ръба на чашата, иначе толкова нежната й уста се бе извила в хаплива, дори цинична гримаса. Истински циничен израз. Когато отново срещна погледа на Стив, смущението й бе попреминало, въпреки че очите й все още бяха необикновено големи и искрящи.

Само до преди секунди трепереща и безсилно облегната на рамото му, сега Джини съвсем осезаемо се отдръпна от него. Бе му коствало неимоверно усилие да не използва слабостта й, за да я притегли към себе си и да види как, простенвайки, отпуска глава назад, а устните й се открехват в очакване на целувката му. Вместо това Стив я сложи да седне и, след като й даде да отпие от виното, сам обърна една чаша. А сега, когато се взираше в хладното й, предизвикателно лице, черните му вежди неволно се сключиха. Усещаше как го обземат гняв и горчивина, чувства, които мислеше, че отдавна е надмогнал.

Това накара гласа му да прозвучи малко дрезгаво, въпреки че и сам Стив не знаеше защо. Джини вирна брадичка с опърничав жест, който му бе до болка познат.

По-добре ли се чувстваш? — И след това, още преди да е имала възможността да отговори: — Ще имаш ли нещо против да седна за малко до теб? — Той седна и протегна дългите си крака. Джини трябваше да се поотдръпне, за да не протегне ръка към него и да не го докосне. Как можеше да се държи така, сякаш са непознати?

— Какво правиш тук? Защо си дошъл? А господин Мърдок…

— Така ли се отнасяте с един стар познат, принцесо? — провлачено попита той и гневно вдигна едната си вежда, докато студените му очи я наблюдаваха.

— О, виж ти! — колкото по-възмутено звучеше гласът й, толкова по примирителен ставаше неговият, което незнайно защо още повече я ядосваше.

— Виж, не съм дошъл тук, за да споря с теб, пък и за какво? Извинявам се за грубостта си. Вярваш или не, не съм дошъл, за да се меся в новия ти живот и да го вгорчавам. — Той открито я погледна в очите и сви рамене. Изражението му говореше недвусмислено и при спокойните му, безразлични думи Джини усети душата си обвеяна от смразяващ полъх.

— Признавам, бях разгневен и ревнувах… поне в началото. Но след това, като поразмислих… по дяволите, Джини, мамели сме се един друг, твърдейки, че това е завинаги. Войната и битките създават на човек изкривена перспектива, особено когато трябва да преживява ден за ден. А и какво всъщност можех да ти предложа? Постеля и каруца, вечно скиталчество — не мога да те упреквам, че си използвала първата възможност да промениш живота си. Сигурно на твое място щях да постъпя по същия начин. Й сега, когато те гледам такава, в подобаващо за теб облекло и в подобаваща среда, не мога да не разбера, че е било налудничава идея да те откъсна от среда, в която си родена и израснала. — Тя мълчеше, изпитвайки желание да плаче, да крещи, за да заглуши безцветния му, безучастен глас. Стив продължи:

— Това, което исках да ти кажа всъщност е, че се упреквам, задето ти провалих живота и заради всички несгоди, които трябваше да преживееш. Колкото и налудничаво да звучи, чувствах се задължен да се уверя, че сега всичко отново е наред.

Тя не можеше повече да го слуша. Изглеждаше й невероятно, че този безучастен непознат, който твърдеше, че се упреквал и се чувствал задължен към нея, бе Стив. Не онзи, когото познаваше — безгрижен, арогантен, себичен, дори жесток. И все пак, по дяволите, неин мъж. Мъж, когото тя бе обичала и в крайна сметка му се бе отдала. Зъл и нежен, груб и внимателен. Но никога безразличен.

Не е трябвало да се влюбва в нея — не й ли бе признал и това? Сега говореше за чувство на отговорност, като че искаше да успокои съвестта си и нищо повече. Но откога Стив имаше съвест?

Тя гневно извика:

— Млъкни! Замълчи! Прекалено е, както сам току-що каза. И какво… какво… сега, нали сам виждаш как съм? Изживях такъв шок… — след това каза първото, което й хрумна: — Откога си телохранител на господин Мърдок? Как…

— Радвам се да видя, че толкова бързо се съвземаш от шока. А що се отнася до присъствието ми тук, трябва да призная, че донякъде бях подтикнат от любопитство, но честно казано имах нужда и от занимание, сега, когато войната свърши. Познавам Сам Мърдок отдавна, а пък и плаща добре. Това е работата, която е най-подходяща за мен, както навярно сама ще признаеш.

— Значи, служиш като наемник, без да е необходимо… просто така, защото ти харесва да рискуваш живота си, права ли съм, Стив Морган? Или не си чул, че половината ловци на глави в Щатите са по петите ти? — Очите на Джини блестяха гневно, а страните й бяха леко поруменели. — Бих искала да знам какво кроиш всъщност. Какво те кара умишлено да си навличаш главоболия?

Внезапно, дочувайки усилилата се музика зад стената и подканящите викове „оле“, Джини си спомни за Консепсион и се задъха.

— Консепсион, как не се сетих по-рано? Тя е твоя любовница, нали? Тук си с нея… с тази… тази…

— Скъпа принцесо, нали не искаше да използваш някой от онези не особено деликатни изрази, които някога толкова обичаше?

Той имаше наглостта да се подсмихва подигравателно, кръстосвайки крака.

За миг се бяха пренесли в миналото, когато тя избухваше в неприкрит гняв, изпитвайки желание да издере лицето му с нокти. Вече бе посегнала, когато мъжът улови китката й.

— Внимание, принцесо. Или си забравила, че вече не съм ти съпруг?

Саркастичните му думи й подействаха като плесница. Тя почувства как целият й гняв се стопява и почти невярващо се взря в него. Как можа да забрави? Всички тези месеци, всички недоразумения между тях, а сега той се държеше сякаш се радваше, че се е отървал от нея.

— Да оставим Консепсион на мира. Както сама току-що ми припомни, ти и аз се познаваме отдавна, но за съжаление тук съм доста от скоро, така че още не съм имал възможност да подновя старите си познанства. Известно време пътувах. Току-що се връщам от Вирджиния и съм дяволски уморен. Но като научих, че си тук, съвсем случайно…

Той умишлено не довърши изречението си, продължавайки да я наблюдава изпод миглите си, за които тя винаги бе твърдяла, че са прекалено дълги за мъж. Понякога те можеха да придадат на очите му мрачен, почти заплашителен израз и сега Джини потръпна от мъка и страх. Той не я искаше. От самото начало се бе опитвал да й го покаже. Но какво всъщност искаше?

Дали бе права да мисли така, или не, едно бе сигурно — тя познаваше добре Стив. Бе го опознала. Начинът му на мислене, абсолютната му безскрупулност при преследването на някоя цел. Не вярваше, че присъствието му тук е случайност.

Междувременно Джини се бе почувствала прекалено уморена, за да може да мисли. Цяла вечер бе свръхнапрегната, а през последните два часа единствено гневът и шокът я държаха на крака. Сега внезапно изпита усещането, че всичко се е изличило — страстта, чувствата, дори тревогите.

— Рано или късно ще разбера каква е причината да си тук, Стив. В момента трябва да ме извиниш, но наистина съм много уморена. Ужасно ме боли глава.

Имаше усещането, че ставите й омекват, като че бе някаква марионетка. Докато говореше, без да забележи, бе притиснала длани към слепоочията си. Само така успяваше да се сдържи да не започне да трака със зъби, въпреки че изобщо не бе студено. Нищо вече нямаше значение, желаеше само да се добере до стаята си, за да вземе от подсилващия сироп, който щеше да й донесе облекчение, да успокои изопнатите й нерви и да отпусне всеки мускул от тялото й. Така можеше да избяга от ужасната действителност, спасявайки се в пъстри, жизнерадостни сънища. О, Боже! Колко уморена и болна се чувстваше! Трябваше да опита да стои изправена, да изглежда нормално… Без да усети, Джини бе затворила очи. Миг по-късно усети на раменете си груби, нетърпеливи длани.

— Джини! За Бога, какво е станало с теб?

Макар и вътрешно огорчен и ядосан, Стив не можеше да не се изплаши от внезапното й пребледняване. Само преди миг тя бе изглеждала и се бе държала толкова различно. Той я разтърси леко, опитвайки се да събуди живота в тялото й, при което едва се въздържа да не я удари, да не започне да я ругае като наказание за това, че се бе превърнала в една капризна, празноглава уличница.

— Джини! Проклятие…

Защо й викаше? Защо бе тази омраза в гласа му? Опита да се освободи от грубите му ръце.

— Не! Защо не ме оставиш на мира? Защо трябваше да се връщаш? Нищо не ми дължиш. Аз не съм твоя… вече нищо не представлявам. Искам да си легна. Само ако можех да взема лекарството си против главоболие…

Тя го чу тихо да ругае, питайки се защо й е толкова ядосан. В следващия миг усети, че я вдига на ръце и склони глава на рамото му.

— Не, не искам…

— Вече нямаш сила да се съпротивляваш. Но не се безпокой, принцесо. Наистина нямам намерение да те изнасилвам, ако от това се боиш.

Искаше да отвърне, че не се бои, че й е все едно какво ще стане с нея, но езикът, подобно на клепачите й, бе прекалено тежък. А освен това, колкото й невероятно да изглеждаше, й бе приятно в силните, така познати ръце на Стив, дори когато той й бе ядосан. Спомни си как я бе пренесъл през покритото с килими стълбище в изискания дом на Лила в Ел Пасо, как се бе съпротивлявала и го бе ненавиждала. Сега бе прекалено уморена за нещо подобно — да се бои, да мрази и дори да е нещастна.

Делия извика от уплаха, когато вратата се отвори с трясък и някакъв едър, брадат мъж, облечен в черно, под чието сако се очертаваше оръжието му, внесе господарката й. Под погледа на две студени, неумолими очи тя преглътна нов уплашен вик.

— Приготви леглото… и не стой така, сякаш те е ухапала змия. Тя… принцесата не се чувства добре. Знаеш ли какво трябва да се направи?

— Но… — Сините очи сякаш потъмняха и Делия преглътна. — Да, господине. Трябва й малко от нейния сироп. След това винаги се чувства много по-добре, а вече е време да вземе и прахчето си. Ще се погрижа за нея, господине.

Той изненадващо внимателно сложи Джини да легне на леглото. Тя отвори очи, мигайки срещу светлината.

— Стив… — понечи да каже нещо тя, но гласът й бе неясен и почти неразбираем. Мъжът все още се взираше в Делия.

— Мисля, че ще е най-добре веднага да донесеш лекарството, за което спомена. И ако някой ти задава въпроси, кажи му, че работя за господин Мърдок. Той ме е изпратил.

— О, не. Никому няма да кажа нито дума, господине. Госпожа Джини не би го одобрила, а пък и аз нямам навика да го правя.

— Лека нощ, принцесо.

Гласът му бе безчувствен и делови, съвсем като на някой от наемните телохранители на Сам Мърдок, който изпълнява служебните си задължения.

19

Джини се събуди късно и се опита да си припомни събитията от изтеклата вечер. Всичко изглеждаше някак нереално, за да е истина и тя се опитваше да убеди сама себе си, че просто е сънувала. Разбира се! Обратното бе немислимо. И все пак…

— Всички са на езда, госпожо — рече Делия, докато й помагаше при обличане. — Излязоха преди около половин час, като ми наредиха да ви оставя да се наспите. Можете да закусите в леглото, ако желаете.

— Кой ви нареди това? — сърдито попита Джини и момичето явно се изненада.

— Ами… сенаторът. И сам господин Мърдок. Всички желаеха да си починете. Господин Мърдок каза, когато станете да се чувствате като у дома си и да правите каквото пожелаете.

Без да й е наредено, Делия донесе голяма чаша леден лимонов сок и едно внимателно увито в оризова хартия прахче против главоболие. Механично протягайки ръка, Джини установи, че лицето на момичето бе придобило лукаво изражение.

— Господин Мърдок е влиятелен и богат човек, нали? Разбрах го по начина, по който хората говорят за него. А той има високо мнение за вас. Всеки можеше да види колко е загрижен, когато питаше за вас.

Лимоновият сок бе студен и приятен.

— Всички ли излязоха?

„Дръж се непринудено — помисли си Джини — преструвай се на безразлична. Ако е бил Стив, то той вече отдавна е на път. Не би посмял да остане повече тук. А каква ли част от истината знае Сам Мърдок? Каква игра играе?“

— Всички — самодоволно рече Делия. — Дори младата дама, която прилича на испанка. Цялата къща е ваша, госпожо. Да сте правела каквото пожелаете — така каза господин Мърдок. Каза го и пред прислугата.

Джини облече чудесната си рокля за езда. Закуската, състояща се от кафе и хлебчета, й бе сервирана в малкия вътрешен двор, където я бяха довели без никакви обяснения и коментари. На това приказно, уединено място тя започваше да се чувства като истинска принцеса… но защо сега трябваше да мисли за това?

„Не, не искам да мисля“ — каза си Джини. Насили се да изпие кафето и да изяде половин хлебче, въпреки че изобщо не бе гладна. Колко тихо бе тук. Погледът й безцелно обхождаше двора — каменната скамейка, масата, фонтаните с басейна, стъпалата, водещи към стаята на Сам Мърдок. Често ли оставаше сам тук? Или тази къща бе мимолетен каприз на един твърде богат човек?

Бе отпратила Делия, а и мълчаливите, усмихнати прислужници, които я обслужваха, също бяха изчезнали. Под ласкавите лъчи на слънцето тя усещаше кръвта да се сгрява във вените й. Чувстваше се преизпълнена от живот, приятно замаяна и готова да посрещне всичко, което й предложеше съдбата, пък било то й миналото. Бе възнамерявала да поязди, може би дори да настигне останалите. Но наистина ли желаеше да се среща с хора?

Едва когато го съзря да слиза по стъпалата, Джини призна пред самата себе си, че го бе чакала.

Носеше бяла ленена риза с разкопчана яка и черни панталони. Бе небръснат и изглеждаше ядосан и уморен, като да не бе спал добре. Пулсът й се учести, но тя коравосърдечно си каза, че след като е успокоил съвестта си, вероятно е прекарал нощта с Консепсион. Защо се ядосваше от тази мисъл?

— Какво правиш тук?

Той замислено потърка брадичката си, а звукът от това изопна нервите й.

— И сам не съм съвсем наясно. Освен, че в момента случайно живея тук. Сам ме помоли да хвърлям по едно око, за да се уверя, че не ти липсва нищо. Имаш ли нещо против да ти правя компания? Би било жалко да пренебрегнем хубавата закуска.

Без да е дочакал отговора й, Стив се настани на отсрещния стол, посягайки към едно хлебче. Джини се чувстваше неловко, усещайки критичния му поглед върху себе си.

— Отслабнала си. И си загубила прасковения си тен, който толкова ти отиваше. Очевидно често си лягаш прекалено късно. Забравила ли си как се налива кафе или просто вече оставяш прислугата да го върши?

— При положение, че и сам ти спадаш към последната, ми се струва, че тонът ти е прекалено фамилиарен.

Гласът й бе хладен и Стив посрещна думите й с леко повдигане на веждите.

— Виждам, че тази сутрин почти си си възвърнала някогашната форма. Добре, и сам мога да си налея кафе. Простете за дързостта, принцесо.

Той протегна ръка към сребърната кана, но Джини го изпревари и я дръпна към себе си.

— Ще го направя… само този път. А сега бих искала да знам какво правиш тук, Стив Морган. Какво кроиш? Не забравяй, че те познавам, при това твърде добре!

— Не съм забравил, благодаря — развеселен отвърна той, поемайки чашата от треперещите й ръце. Тя би се почувствала по-спокойна, ако очите му не я гледаха по така добре познатия й начин, сини на светлината на слънцето, иронични и въпросителни. Тя продължи сухо:

— Защо си тук? Веднъж по изключение ще ми кажеш ли истината или трябва да попитам самия господин Мърдок?

— Сам не знае много. Някога наистина се познавахме добре. Възгледите му за жените са малко старомодни. Снощи се бе притеснил за теб. Може би трябваше да му кажеш, че съм запазил известна дистанция, не бих искал да изгубя работата си. — По присъщия си саркастичен начин той продължаваше да се забавлява за нейна сметка, облегнат назад на стола си и гледайки я иззад сребристия ръб на чашата.

— Мисля, че се познавате един друг по-добре, отколкото ти се иска да признаеш. Идваш от спалнята му, нали?

Той й намигна и бръчките по лицето му се очертаха по-ясно.

— Нищо подобно. Никога не бих го допуснал. Значи вече си била в спалнята му? Пфу, засрами се, принцесо! Или съпругът ти е толкова толерантен, че това изобщо не го притеснява?

Лицето на Джини поруменя.

— Изобщо не си се променил — тросна му се тя. — Ще нападнеш в гърба дори човека, който ти е помогнал…

— Но това съвсем не бе оскърбление. Мисля, че Сам е късметлия. Както и съпругът ти, разбира се. Жалко, че не е тук.

Джини вече бе отворила уста да му отвърне, когато неочаквано се спря и стисна устни. Изведнъж бе разбрала, че Стив е пиян. Здравата пиян. Никога преди не го бе виждала пиян. Едва му личеше, но тя забеляза.

— Мисля, че ще е най-добре сега да те оставя сам — с ледена вежливост рече тя. — Напомни ми, че съм омъжена и в следващия момент ме упрекна, че имам любовник. В сегашното ти състояние не си струва да те убеждавам, че всичко това изобщо не те засяга. Сам ти го каза снощи, не е ли така?

Тя се изправи. Слънцето блестеше в очите й. Сега, разбрала, че Стив бе дошъл, за да я измъчва, да я накаже, тя искаше да избяга. И дори след изпитото прахче не бе в състояние да понесе нещо подобно.

— Струва ми се, че вече изяснихме позициите си — провлачено рече той. — Няма нужда да бягаш, сякаш се боиш, че ще те изнасиля. Онези дни са безвъзвратно минало, принцесо.

Но защо светкавично протегна ръка и сграбчи китката й? Джини стоеше неподвижно, кипяща от гняв. Напразният опит да се освободи й напомни колко желязна можеше да бъде хватката на пръстите му. Повече от когато и да било имаше чувството, че той е дошъл умишлено, целейки да я въвлече в някаква зловеща игра.

Джини прехапа устни и успя да овладее гласа си.

— Е, добре, Стив. Може би ще ме пуснеш, след като ми кажеш онова, което още не си ми казал.

В унесеното си пиянско състояние Стив добре съзнаваше, че е пиян. Знаеше и това, че би трябвало да я пусне да си отиде. След спречкването им предната вечер бе преследван от отчаяните, гневни думи, хвърлени в лицето му: „Защо не ме оставиш на спокойствие? Защо трябваше да се връщаш?“

Почти бе готов да обърне гръб на всичко и да каже на Бишоп да си намери друг човек. Дори сега, въпреки снощния му разговор със Сам Мърдок, в нея имаше нещо, което можеше да го предизвика да я разтърси и стисне за гърлото. Възможно ли бе наистина да е влюбена в Сарканов? Какво й е разказал той?

Те ядно се гледаха един друг, грижливо криейки мислите си.

— Облечена си за езда — неочаквано рече Стив. — Сам не би желал да останеш разочарована. Ако седнеш отново и ми дадеш малко време да изпия кафето си, ще те съпроводя. Той няма да се зарадва да научи, че си се изгубила.

Джини все още имаше желание да си тръгне, но в никакъв случай не искаше да му го покаже. Трябваше да го накара да си мисли, че присъствието му й е абсолютно безразлично.

— Допускам, че нямам друг избор. Изненадана съм обаче от наглостта ти да се появиш тук. Ако те види баща ми или Соня… — тя потърка китката си, която Стив междувременно бе пуснал. За нейна изненада мъжът вежливо се изправи, за да й намести стола.

— Виж ти — рече тя с пресилено мил глас, — изглежда си усвоил някои маниери.

— А езикът ти не е изгубил остротата си, доколкото си спомням. Но в случай, че се безпокоиш, знай, че тази вечер възнамерявам да отпътувам. Никой не знае дали някога ще се видим отново. Така че бихме могли да направим ездата си колкото е възможно по-приятна. Никакви намеци повече. Ще се опитам да държа езика си зад зъбите, в случай че и ти сториш същото.

Докато говореше, той я наблюдаваше изпод натежалите си от умора клепачи. Внезапната му сговорчивост и промяната на тактиката от негова страна я объркаха. Не е ли бил винаги способен на подобни ходове? За щастие се бе научила да скрива чувствата си зад маска на безразличие.

Джини леко кимна с глава, без да отговори. Мислите й бяха горчиви. Сега, след като бе изпълнил дълга, за който говореше, той щеше да си замине. Но какво я засягаше това? Стив не само не я обичаше, но дори и не я желаеше. Само преди няколко месеца щеше да разкъса дрехите от тялото й, ако тя не се съблечеше достатъчно бързо. А сега, въпреки че бяха съвсем сами, само я бе наблюдавал, скривайки се зад това ново, почти презрително държание, което си бе изработил спрямо нея. Говореше с нея като с непозната, която не му бе особено симпатична.

— Ако нямаш нищо против — вежливо рече Стив, — бихме могли да тръгнем в посока, различна от тази, в която излязоха останалите. В случай че не ти е приятно, ще те върна в къщата преди останалите. Те възнамеряваха да си устроят пикник, така че едва ли ще се приберат преди следобед.

Възможно ли бе отново да язди до Стив? И да си разменят хладни реплики, сякаш са непознати, изпитващи неудобство един от друг. Какво още имаха да си кажат?

Стив, изглежда, добре се оправяше сред приятната, хълмиста местност, из която яздеха. На Джини й бе все едно в каква посока се движат и къде я води. Както сам я бе уверил, нямало причини да се страхува. Колко много се бе променил! Сякаш изобщо не забелязваше, че тя язди до него.

Излезе лек бриз и кичури меднозлатиста коса се развяха около бледото, замислено лице на Джини. „Щастлива ли е? — питаше се Стив — Харесва ли й животът, който си е избрала?“

Говореше се, че мъжът, комуто дължи титлата и завидното си положение в обществото, нямал нищо против младата му, красива съпруга да споделя леглото си и с други мъже. Но какво, по дяволите, бе станало със стария развратник сър Ерик Фадърингей? Дори и в крайна сметка да бе променила мнението си за него, какво, за Бога, е очаквала? Бе се превърнала в обикновена малка уличница, която вече почти не подбира, но за това вина имаше и сам той. Въпреки всичко Джини все още успяваше да запази един доста невинен израз. Как успяваше?

Стив умишлено бе избрал такъв път… всъщност път изобщо нямаше, а само една едва различима следа, която познаваше от по-рано, водеща към малка просека край потока. Но тук дърветата бяха доста на гъсто и той старателно трябваше да подбира пътя. Вътрешно проклинаше въздействието на алкохола, който все още размътваше мислите му. Трябва да се е побъркал, за да се остави да бъде убеден от Бишоп и да дойде тук. Ако Джини наистина бе нещастна или дори жертва на машинациите на Сарканов и сенатора, то сигурно щеше да му го каже. Какъв глупак се бе оказал!

Най-сетне бяха достигнали полянката. А сега какво? Джини седеше върху коня си, взирайки се във водата. Неочаквано бе осъзнала покоя, който цареше на това място. Не се чуваше нищо, освен непрестанното цвърчене на птиците и бълбукането на водата, разпенена от един дънер. Нищо не издаваше, че някога тук е стъпвал човешки крак.

Тя извърна глава. Стив мрачно се взираше във водата, сякаш съжаляваше, че я е довел тук. Слънцето силно приличаше. Това напомни на Джини, че вече наближава обяд и не след дълго ще стане време за връщане.

— Какво ще кажеш да поспрем малко? Конете имат нужда от почивка.

С присъщата си арогантност Стив вече бе скочил на земята, оставяйки юздите да се влачат по тревата. Без да дочака отговор, той обви ръка около кръста на Джини и я свали от седлото.

Тя инстинктивно опря ръце на раменете му, за да запази равновесие. Дланите му сякаш съвсем естествено погалиха гърба й. Защо не? Той я желаеше. Защо се бе възпирал?

Джини издаде тих, хриптящ звук. От ужас? От страх? Твърде късно. Стив бе единственият мъж, който можеше да я накара да почувства, че е негова, че той може да сломи съпротивата й дори само с целувки. Пръстите й стиснаха раменете му, погалиха косата. След това Джини затвори очи и се предаде на така добре познатото чувство за изтощение, екстаз и желание. Той я целуна, устните му за кратко докоснаха нейните, после страните, сведените й клепачи, косата… Стив нетърпеливо свали шапката, която тя с толкова усилия бе закрепила, при което се разхвърчаха фиби. А когато косата й плисна надолу по раменете, той смачка един кичур между пръстите си, преди грубо да ги зарови в коприната на къдриците й, отмятайки главата й назад. Устните му изгориха шията, а след това и гърдите й. Джини гореше, а пламъкът, който я изпепеляваше, бе Стив. Почувства как изнемогва, губи сили и пада на земята. Запомни горещото слънце, сипещо жар върху телата им, мириса на смачкана трева и билки под тялото и, когато Стив спокойно, безмълвно и без нито едно излишно движение я съблече и взе.

Джини имаше чувството, че е била мъртва и сега бавно се връщаше към живот. Le petit mort. Малката смърт. Калейдоскопично въртящите се пред очите й предмети се подреждаха, образувайки отново едно цяло, докато дъхът й постепенно възвръщаше предишния си равномерен ритъм. Колко време бе минало? И къде бе изчезнал Стив? Дори повдигането на ръка, за да закрие очи от слънцето, й костваше неимоверно усилие.

Той се появи целият мокър от реката и прокара пръсти през косата си. Джини улови погледът му, суровите очи, подобни на тъмносини сапфири. Все така безмълвен, той започна да се облича.

Джини усещаше трескавите удари на сърцето си и имаше чувство, че ще се задуши от непрестанното пулсиране в гърлото й. След всичко, което се бе случило, пак ли няма да продума? Тя се подпря на лакти, с учудване установявайки колко е слаба. Недалеч съзря разкъсаната си рокля за езда, лежаща така, както я бе захвърлил Стив. Как щеше да се прибере сега? Останалите трябваше вече да са се върнали… цялата прислуга щеше да научи… но кога Стив се бе интересувал от хорското мнение?

Той се мотаеше около нея, закопчавайки колана си, след което преметна ризата си на раменете като пелерина.

— Така излегната, изглеждаш изключително изкусителна, сладка моя. Но няма ли да е по-добре да се облечеш? Нали не искаш мъжът ти още с идването си да бъде посрещнат от неособено приятни слухове?

Думите му, изречени без дори следа от колебание, както и начинът, по който той непринудено бе споменал нейния мъж, бяха за Джини като плесница. Първоначално бе така слисана, че не можеше да стори нищо друго, освен да го гледа — суровото му, небръснато лице, по което нямаше и следа от чувства.

— Е? Хайде, Джини. Ако искаш да се изкъпеш, трябва да побързаш.

Той с лекота й помогна да се изправи и за миг й се стори, че долавя в погледа му искрица, издаваща някакво чувство. Презрение? Съжаление? Каквото й да бе, то веднага бе изчезнало. Стив нетърпеливо я караше да бърза, сякаш искаше колкото бе възможно по-бързо да загърби този наистина приятен, но незначителен епизод. Приключение с омъжена жена, чийто съпруг не биваше да научава нищо.

Унижена и все по-гневна, Джини се отдръпна от него.

— Мислиш, че няма да се оправя и сама ли? Ако толкова бързаш, защо не тръгнеш без мен?

С издайнически треперещи пръсти тя зави косата си на кок високо на тила. Обърна гръб на Стив и спокойно нагази във водата. От студа дъхът й секна.

Мъжът я наблюдаваше, възседнал пъна, единият край, на който стърчеше от водата. Мисълта, че погледът му не се откъсва от нея, изучавайки я съвсем открито, изнервяше Джини. О, Боже. След всичко случило се, след безотговорния начин, по който я бе любил и изоставил, как бе възможно очите му все още да я изгарят като въглени?

Джини си даваше вид, че не забелязва присъствието му, нагазвайки към средата на потока. Усещаше растящата сила на течението, заплашващо да я отнесе.

— Спри! — извика той. — Или възнамеряваш да изиграеш ролята на Офелия?

Когато се потопи във водата и започна да се плиска, Джини вече не можеше да сдържи тракането на зъбите си. Забързани ледени струи обливаха раменете и гърба й.

— Нима си чел Шекспир? Значи се чувстваш като Хамлет, който не може да вземе решение? — Стив не обърна внимание на сарказма й.

— Ще посинееш от студ. Защо не излезеш най-сетне? — неприкритото нетърпение в гласа му я удиви и разгневи още повече.

Как бе могла да забрави. Беше време, когато сляпо го мразеше и сега той отново предизвикваше у нея същите чувства.

Без да му обръща внимание, тя загреба вода с длани, за да разхлади пламналото си лице.

— Джини! — Как се осмеляваше да й говори с такъв заповеднически тон?

— Върви си, щом толкова бързаш!

Изричайки тези думи, заслепена от водата, тя отметна глава назад и това внезапно, рязко движение я извади от равновесие. След миг задъхана изплува, махайки с ръце около себе си. Първото, което достигна до съзнанието й, бе подигравателният му смях.

— Ах ти, безчувствено чудовище… негодник! Ти… — тя безспирно ругаеше на мексикански, използвайки най-циничните изрази, които й хрумваха, докато с ръка махаше тежките мокри кичури, спускащи се върху лицето й.

— Това са думи по-скоро на уличница, отколкото на принцеса, Джини. И за Бога, събуждаш у мен желание да натисна главата ти под водата и да те удавя!

— Хайде, опитай! Само опитай, Стив Морган!

Обзета от детинска, непоносима омраза, тя се приближи и когато бе достатъчно близо, започна да го пръска с вода. Стив направи инстинктивен жест да се защити и извърна лице, но тя улови крака му и с все сила го дръпна във водата. След това се опита да потопи главата му в потока, при което и двамата едва не бяха отнесени от течението. Когато най-сетне я измъкна на брега, Стив наистина изпитваше желание да я бутне обратно.

Двамата бяха мокри до кости, но тя поне имаше сухи дрехи за обличане. Превъзбудена от борбата във водата и от необуздания си гняв, Джини не можеше да престане да се смее. Стив отчаяно огледа мокрите си дрехи. Добре поне, че оръжието му не бе на кръста. Когато се върнеха, то щеше да е единственото сухо нещо по него.

Сякаш усещайки гнева му, Джини се бе отдръпнала и започна да изсушава тялото и косата си с разкъсаната риза.

— Защо не се наметнеш с някое вълнено одеяло? Като с римска тога. Бих ти заела бельото си, но се боя, че няма да ти отива. Да се върна ли и да ти изпратя някой прислужник със сухи дрехи? В случай, че се е върнала, Консепсион с удоволствие сама би дошла.

— Обличай се най-сетне и се качвай на коня. Иначе хубавичкото ти тяло ще се сдобие с няколко синини, за които ще трябва да се оправдаваш пред съпруга си или пред настоящия си любовник!

Всичко това той изсъска през зъби и Джини неволно посегна към роклята си.

— Няма да посмееш. Нямаш право…

Стив й хвърли продължителен поглед, който я изплаши.

— Не бъди толкова сигурна. Търпението ми е на изчерпване. Мисля, че си от типа жени, които постоянно трябва да бъдат пердашени. Точно това и възнамерявам да сторя, ако не побързаш.

Трепереща от студ, тя започна да се облича, ядосвайки се на себе си за това, че се бе подчинила, но още повече на Стив, за наглостта му да я заплашва. Хрумна й да разкаже всичко на баща си и да обърне внимание на Сам Мърдок що за телохранител има.

Не след дълго двамата мълчаливо препуснаха обратно. Стив — гол до кръста, завързал ризата си за седлото.

Едва сега Джини започваше да осъзнава положението, в което се намираше. Косите й все още бяха напълно мокри и стичащата се вода образуваше тъмни петна по раменете и гърба й. Когато прекосяваха някоя гориста местност, в която не проникваха слънчевите лъчи, Джини трепереше от студ. Стив яздеше, без да продума. Защо мълчеше? Нямаше право да я използва и да се отнася с нея като с уличница, която е намерил предната вечер, за да се наслади на някой и друг приятен миг. Вече копнееше за гореща баня и топли дрехи. Както и за едно прахче, което да премахне засилващото се главоболие.

Колкото и бесен да беше, Стив се оказа достатъчно предпазлив да се приближи към къщата откъм задния вход.

Бе избързал малко напред и Джини дръпна юздите, чувайки го гневно да ругае.

— Проклятие! Трябваше да те оставя да се оправяш сама и да обясняваш вида си. Може би съпругът ти е решил да ни почете с присъствието си. Надявам се, вече си съчинила някое правдоподобно извинение.

— Защо трябва да измислям извинения. Оставям това на теб… един толкова изпечен лъжец!

Той се извърна и студените сини очи я пронизаха.

— По-добре съчинявай историйката си, малката. Аз не се безпокоя за доброто си име. А и не съм женен, слава Богу!

В конюшните цареше оживление. Навсякъде се щураха коняри, заети с разпрягането и разседлаването на конете.

Изгубила предишния си кураж, Джини изтръпна от страх.

— Божичко! — загриженият й глас прозвуча по-скоро като стон.

Зает със свалянето на юздите на коня си, Стив й хвърли сърдит поглед.

— Както изглежда, току-що са пристигнали. Навярно ще се качат по стаите си, за да си починат.

Тя се върна назад в спомените. Гневният, провлачен говор на Стив: „Ти си моят коз, малката. Може би, когато се изплъзнем от преследвачите си, ще реша, че вече не си ми необходима и ще те пусна да си вървиш. Но не си прави илюзии… Пако е в затвора и искам да го измъкна… ще те заведа в дома на мои приятели…“

Защо точно сега трябваше да се будят тези спомени?

Тя го последва, без да задава въпроси. Вече бе прекалено късно за притеснения.

Влязоха през главния вход. Лицето на застаряващия портиер остана безизразно.

— Нищо не си видял — троснато рече Стив.

— Да, господине.

Пръстите му се впиха в ръката на Джини.

— Къде си тръгнала? Оттук.

За да избегне голямата празна зала, в която предната вечер се бяха събрали гостите, Стив сви по едно тайно странично стълбище. Изкачвайки многобройните стъпала, Джини вече едва успяваше да си поеме дъх, препъвайки се в полите на роклята си.

От другия край на коридора долитаха приглушени гласове и смях.

— По дяволите! — тихо изруга Стив, след което почука на една врата и натисна бравата. В първия миг вратата остана затворена, но след това се открехна и Джини бе издърпана вътре. Вратата се захлопна зад гърба й.

Очите й срещнаха изненаданото, ядосано лице на Консепсион.

— За Бога! Да не сте полудели? Какво търсиш тук и то с нея? Естебан, казах ти…

— Не, не искам да го чувам. Не и от теб, скъпа.

Той пусна ръката на Джини сякаш бе прокажена, и с целувка накара Консепсион да замълчи. Джини стоеше като ударена от гръм, виждайки как след миг ръката на момичето обви врата на Стив, така че той трябваше да направи усилие да се освободи.

— Претърпяхме малка злополука…

— Паднал си във водата, виждам и сама. Тя също?

— Ами…

— Аз се къпех, а той реши да ми направи компания. Трябва ли да криеш от нея Стив? Защо просто не й кажеш…

— Затваряй си устата, Джини!

— Но защо? С удоволствие бих чула цялата история.

— Повдига ми се от вас! — задъхано рече Джини, извръщайки се, за да излезе, но Стив я спря и я притегли към себе си.

— Мислиш ли, че всичко това ми е приятно? Ще потърпиш, докато намеря начин да те върна в стаята ти, без половината Сан Франциско да научи какво си направила.

— Какво съм направила? Аз…

Консепсион се изсмя.

— Ясно е какво сте правили вие двамата. Но за разлика от вас, аз не съм омъжена, принцесо. Искате ли всички да разберат каква сте всъщност? Прелюбодейка! Защо си губиш времето с нея, Естебан? Тя ляга с всеки, който я пожелае.

Ако Стив не се бе намесил навреме, Джини щеше да издере лицето й. Мъжът сърдито рече:

— По-късно ще имате възможност да се разберете коя от вас двете е по-голяма уличница. Сега не ми е до това. Къде е Сам?

Едва сега Джини забеляза, че Консепсион се разполагаше в спалнята на Сам Мърдок, захвърлила обувките си на пода, без да изпитва ни най-малко притеснение.

20

Погнуса и разочарование обзеха Джини по-късно, когато някак си се добра до стаята си и успя да успокои изплашената Делия. Обясни й, че е яздила в гората и паднала от коня.

— О, госпожо… принцесо. Не посмях да кажа никому, защото се боях, че ще ми се разсърдят. Толкова се молих да се върнете час по-скоро и да не ви се е случило нещо лошо. Добре сте, нали?

„Само външно“ — горчиво мислеше Джини. Тя поклати глава и момичето облекчено се разбъбри:

— О, колко жалко. Ужасно жалко! — извика тя, когато Джини свали роклята за езда, която толкова обичаше. — Цялата е разкъсана, виждате ли… на гърба и тук, където се закопчава. Може би ще успея да я закърпя.

— Моля те, остави! — остро рече Джини. — Не искам да я виждам повече. Изхвърли я.

След като Делия бе спуснала завесите, Джини се отпусна на леглото. В затъмнената стая тя затвори очи и опита да не мисли за нищо. Очакваше появата на така желаното чувство на безметежност, което скоро щеше да я обземе. Една малка доза от нейното лекарство — и забравата идваше.

— Ще кажа, че сте стояла прекалено дълго на слънце и сега имате главоболие. Останалите се върнаха десетина минути преди вас, госпожо. — Тихият глас на Делия идваше сякаш много отдалеч. В главата на Джини се появяваха и изчезваха хаотични образи.

Стив, който я разглеждаше със студения си, претеглящ поглед. Начинът, по който я бе любил този следобед, без нито една дума, без нежност… а тя не се възпротиви!

Консепсион, чиито алени устни се бяха разтеглили в иронична усмивка и чиито ръце собственически прегръщаха Стив, мълвеше:

— Изненадана си да ме видиш тук? Но защо не? Мога да използвам стаите на Сам, когато пожелая, а аз толкова обичам всичките тези огледала. Ти също, нали, скъпи? — при което хвърляше многозначителен поглед към Стив, сякаш за момент забравила за присъствието на Джини! Значи неочакваната й поява тук не бе случайност, както и тази на Стив. Твърде много съвпадения, които в крайна сметка се бяха оказали съвсем закономерни.

Най-лошото обаче бе Сам Мърдок. Трябваше да бъде по-предпазлива и да се вслуша във всичко онова, което бе чула за него. Колко безскрупулен бил и по какъв начин се е издигнал. За какво му бяха телохранители на човек, водещ безукорен монашески живот. Виждайки спалнята му, една стая, която той почти не използваше лично, Джини трябваше да се досети що за човек всъщност е Мърдок. Една стая за любовни игри. Дали Сам Мърдок бе хвърлил око и на нея? Но ако е така, защо тогава я бе оставил на Стив, който все пак бе само негов телохранител… поне по думите на Стив?

Не зная какво кроят всички те, а и вече не ме интересува. Не искам да се забърквам повече в никакви интриги, не искам да мисля…

За известно време тя наистина престана да мисли, потъвайки в розово море от облаци, отнасящи я така леко и опияняващо. Копнееше това да продължи вечно.

Някой я разтърси за раменете, изтръгвайки я от розовия й сън.

С разтуптяно сърце тя се събуди от собствения си глас, който отекваше в ушите й:

— Не! Не искам…

— Виржини! Какво не искаш, скъпа? Кошмар ли имаш?

Светлината я заслепи и още миг Джини мислеше, че продължава да сънува.

Иван… тук? Сега? Тя направи опит да се овладее и механично промърмори:

— Сънувах… сънувах, че падам.

— А, разбира се. Навярно от гърба на някой кон? Чух за малката ти злополука днес следобед и естествено бях много разтревожен. — Той приседна на ръба на леглото, погали ледената й длан и се усмихна. — Вече си се успокоила, нали? Нарани ли се? Казах на твоята глупава камериерка, че веднага е трябвало да осведоми родителите ти. Трябвало е да бъдеш прегледана от лекар. — Иван все още се усмихваше, а когато Джини инстинктивно понечи да издърпа ръката си, той я стисна още по-силно и умишлено я целуна по устните. Неволно, без да си дава сметка, Джини изви глава.

Мъжът се поизправи, гледайки я с упрек. Синьо-зелените му очи блещукаха като матови камъчета.

— Скъпа моя! Какво се е случило? Мислех, че след тази прекалено дълга раздяла ще се радваш да ме видиш. Или да отдам студенината ти на шока, преживян от теб днес следобед? Още си толкова бледа. Наистина много се безпокоя!

— Иван, моля… добре съм, вече ти казах. Бе просто незначителен инцидент. Не съм се наранила, а само малко поразтърсена.

— Прекалено силно, за да целунеш съпруга си? Трепериш като лист, скъпа. Мисля, че трябва да помоля любезния ни домакин да изпрати за лекар.

— Не! — прекалено припряно и силно извика Джини. След което добави: — Няма нужда, наистина.

— Разбира се. Не си искала да безпокоиш никого, нали? Но трябва да призная, че бях много обезпокоен, когато видях това! — Неочаквано Иван извади измачканата й и разкъсана рокля иззад гърба си, задържа я известно време високо вдигната, след което я хвърли настрани. — Цялата разкъсана, а и тези петна от трева и вода. Един съпруг наистина не може да не се разтревожи от подобно нещо! Навярно имаш и синини. Така ли е?

— Иван… — гласът й звучеше напрегнато, а мислите й летяха една през друга. Той си играеше с нея като котка с мишка. Очите му се присвиваха, докато я наблюдаваше, а след това отново се усмихваше. Какво трябваше да му каже? Какво можеше да му каже? Джини преглътна. — Очевидно… очевидно съм имала късмет! Паднах в трева и затова ми няма почти нищо. Бях само малко замаяна. Вярвай ми, сега съм добре!

— Тогава роклята ти трябва да се е закачила в някой храсталак. Бедната! Какво ужасно преживяване. Одраскана ли е красивата ти бяла кожа? Би било твърде жалко… нека да видя, любима.

С неочаквано бързо движение той смъкна батистената й нощница от рамото. Джини направи опит да се изплъзне.

— Но аз съм ти съпруг! Или съм отсъствал толкова дълго, че вече си забравила? Слава богу — нито драскотина. Наистина си имала късмет!

Ръцете му я сграбчиха, притискайки я върху възглавниците.

— Навярно се чувстваш пренебрегната. — Той се наведе, притискайки устни към нейните, а след това към полуразголената й гръд. Целувките му й се сториха като плесници. Тогава пръстите му стиснаха брадичката й и мъжът я целуна, принуждавайки я да отвори устните си, като ги хапеше. Най-сетне вдигна глава и рече:

— Това ли е, което ти липсваше, моя малка Виржини? Мъж за любов? Не отговаряш… между двама съпрузи не би трябвало да има никакви тайни, не е ли така? Или да повикам лекар, за да разбера какво точно ти се е случило днес следобед? Можеш да бъдеш искрена с мен, малка моя… не съм ли най-толерантният от всички съпрузи?

Той се наведе към нея, притисна я под тежестта на тялото си и се засмя в бледото й лице.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Когато пътьом се отбих при сър Ерик, научих колко силна можеш да бъдеш, когато защитаваш честа си. И моята, разбира се. Клетият човек бе доста възбуден. Но дочух също и че спасителят ти бил не някой друг, а богатият и влиятелен господин Сам Мърдок. Какво щастие, нали? И сега ти си тук, в леговището на лъва, нали така се казва? Трябва да е бил много впечатлен от теб, поне така ми обясниха. Дарявал те с изключително внимание. Но навярно не то е предизвикало малкия инцидент днес следобед? Ако добре съм разбрал, господин Мърдок е бил заедно с останалите си гости. Какво те накара да яздиш в най-големия пек?

— Вече обясних! Исках да изляза. Мислех, че ще мога да настигна останалите. Но се загубих и… конят ми се подплаши.

Той я погали по косата, което я накара да потръпне.

— Бедна моя! Колко нервна си станала! Може би си ударила главата. Мисля, че наистина трябва да бъдеш прегледана от лекар. Изглеждаш необичайно възбудена.

Джини бе хваната натясно. Очи й блестяха от заплашващите да рукнат сълзи на страх и унижение, а тялото й изтръпна.

— Какво искаш? Будиш ме и започваш да обвиняваш… нямам ни най-малка представа защо. Казах ти, че излязох да пояздя и паднах. Но ако толкова настояваш да повикаш лекар, направи го. Не мога да ти попреча.

Забелязвайки, че само е събудил упорството й, Иван промени тона си и заговори с тихия, мъркащ глас, който толкова я плашеше.

— Каква недосетливост от моя страна! Но ти навярно ще ме разбереш. Добре, Виржини, нека за момента да оставим това. Мисля, че господин Мърдок копнее да те види на вечеря, а накрая навярно ще има танци. Ако си сигурна, че се чувстваш достатъчно добре, навярно бихме могли да поговорим за това по-късно. А аз ще попитам дали наблизо има лекар.

Макар и с усилие, тя успя да отвърне на погледа му, но знаеше, че Иван не се е предал. Само й даваше известна отсрочка, защото знаеше, че ще се притеснява, а страхът й ще расте. С удоволствие щеше да наблюдава как цяла вечер се измъчва, как се пита какво ли ще й каже или направи, а той щеше да й задава лукави въпроси. Колко бе научил вече? Какво бе успял да отгатне?

— Какво ще облечеш довечера? Мога ли да избера тоалета ти? — Иван се приближи към ухаещия на кедър шкаф, където висяха грижливо разопакованите и изгладени от Делия дрехи.

— Ах, да… тази тук е подходяща според мен. Бяло и златно. Златото е символът на Калифорния, а бялото на непорочността. Никога не съм те виждал да я носиш. Мисля, че ще ти отива.

Слизайки по стълбите под ръка със съпруга си, външно Джини приличаше на изваяна от лед статуя. Копнееше в душата й да се възцари онази празнота, която изразяваха чертите на лицето й. Празнота… този следобед никога не го е имало. Непознатият е безизразно лице, който безмълвно я бе обладал, за да задоволи собственото си желание, а след това презрително й се бе присмивал, прегръщайки Консепсион, не е бил Стив…

Вечерта минаваше като кошмарен сън. Сам Мърдок бе любезен и усмихнат, но дистанциран. Сенатор Брандо, за когото тя можеше да мисли единствено като за свой баща, сякаш си бе изгубил ума. Също и Соня, въпреки че изглеждаше загрижена за Джини и я питаше дали се чувства добре.

— Чух, че си била на езда и си паднала от коня. Ах, Джини, защо не ни каза за случилото се? Иван не беше на себе си.

Да убеди Соня в измислената история бе лесно, много по-лесно, отколкото се оказа с Иван, Защото изглежда мислите й бяха другаде. Направи й впечатление, че Соня непрекъснато кършеше пръсти, наблюдавайки съпруга си.

Джини се чувстваше болна, нещастна и замаяна. Тази вечер дори тайно взетото прахче не бе в състояние да направи действителността поносима. Усмихнат, Иван бе стоял в стаята й, докато Джини се обличаше, вперил преценяващ поглед в нея. Дори Делия бе нервна и несръчна. Усещаше тежката златна верижка на шията си, която я душеше. Джини постоянно я докосваше с неволен жест, сякаш опитвайки да се освободи.

„Трябваше да взема две прахчета. О, Боже, тази вечер няма ли да свърши най-сетне?“ — мислеше тя.

Първо вечерята, по време на която блюдата се трупаха едно след друго прекалено бързо. Тя само бе поровила из чинията си, без да хапне почти нищо. Чувстваше се като болна. На всичко отгоре и загриженият шепот на Иван.

— Любима, наистина мисля, че не се чувстваш толкова добре, колкото искаше да ме убедиш. По-вяла си от обикновено. Настоявам някой лекар да се увери, че при падането наистина не си се наранила.

Защо неочаквано се бе изплашила от Иван? Не можеше да й стори нищо… поне не тук. Не трябваше да го забравя. И не биваше да мисли за гневния, презрителен глас на Консепсион: „Тя е прелюбодейка и ляга с всеки мъж, който я пожелае. Защо си губиш времето с нея, Естебан?“ Нито за собственическия й жест, с който прегръщаше Стив…

Тази вечер Консепсион бе облечена в блестяща коприна и брокат в тъмно златно и зелено. Усмихнатите й, пъстри котешки очи бляскаха изпод тежките мигли. Погледът й само бегло бе спрял върху Джини, а след това малко по-дълго върху принц Сарканов, чиито гърди сияеха от ордени.

Докато Сарканови обикаляха залата, Джини не можеше да скрие измъчения си израз. Скришом и всъщност, без да го съзнава, тя цяла вечер бе търсила с поглед Стив, но той не се оказа сред облечените в черно мъже, които както всички знаеха, пазеха Сам Мърдок. Явно не бе толкова дързък, че да се появи сред гостите. А може би вече бе на път за Сан Франциско?

Под ослепителната светлина на кристалните полилеи бе горещо. От галерията се носеше музика, а Иван следеше чашата на Джини да е винаги пълна. Над мислите й сякаш бе легнала сянка. Иван, принц Сарканов. Нейният съпруг. Защо се бе омъжила за него? А той я бе взел за съпруга? Защо точно дъщерята на императора… но не, тази част от историята все още бе прекалено невероятна. Както и всичко, случило се откакто Иван бе решил да отпътува за Мексико и да я открие.

— Ела, любов моя, хайде да танцуваме.

Тя се надигна като кукла на конци и, водена от ръката на Иван, излезе в двора. Танцуваше като порцеланова статуетка с изрисувана усмивка, почти без да усеща освежаващия, благоуханен нощен бриз.

— Толкова си отнесена тази вечер, принцесо моя. Заради онова нещастно падане, нали? А чух, че снощи си танцувала като истинска малка циганка. Никога няма да забравя първия път, когато те видях да танцуваш. — Шеговити, но двусмислени думи. Кога бе научил всичко това, при положение, че бе тук съвсем отскоро? Колко дълго щеше да си играе с нея?

Жестокият кошмар продължаваше и почти празният стомах на Джини се свиваше от страх. Имаше предчувствие, че нещо ще се случи. Въпреки веселите смехове и невинно бъбрене наоколо усещаше някакво напрежение във въздуха. Или то бе само в нея? Кавалерите й се сменяха непрекъснато. Иван танцуваше с Консепсион. Бе се навел над ухото й и момичето се смееше на някаква негова шега. Иван бе хитър. Какво ли се опитваше да изкопчи от Консепсион?

По-късно Джини не помнеше с кого бе танцувала и какво бе говорила с кавалерите си. Страдаше от непоносимо главоболие и дори Иван бе обезпокоен от необикновената й бледност и блясъка в очите й.

— Качи се горе и вземи от лекарствата си. Цяла вечер изглеждаш като призрак! — Стояха малко настрани, в тъмното, и пръстите му жестоко се впиваха в ръката й, така че от бледите й устни се отрони тих стон.

— Не си толкова хитра, колкото мислех някога, или може би греша? Първо така пленяваш Сам Мърдок, че той е готов да яде от ръката ти, а след това разваляш всичко заради някаква среща в гората с един от прислужниците му! О, да! — зъбите му блеснаха изпод разтеглените в иронична гримаса устни. — Мислеше, че няма да разбера, нали? Имам си средства и начини. Добре ще е, ако следващия път, когато имаш нужда от мъж, за да охладиш горещата си кръв, да помислиш за това! Някакъв слуга! Ако бяхме в Русия… да, аз имам свои начини да се оправям с такива. Знаеш това, нали?

— О! — тя се закашля и хватката на пръстите му се поразхлаби. Той я притисна към себе си, така че някой страничен наблюдател би помислил, че се целуват за лека нощ.

— Нека се разберем веднъж завинаги, любов моя. Нямам нищо против любовниците ти, при положение, че си дискретна, но ще има и мъже, които ще избирам аз. Твоят вкус е ужасен. Мексикански войници, коварни крадци и убийци… Не, за в бъдеще аз ще избирам вместо теб. Мъже с положение. Мъже, които са достатъчно богати и влиятелни, за да ни бъдат от полза. Разбираш ли какво имам предвид? Защото, ако не…

Джини правеше усилия да се съсредоточи върху думите му, но напрежението бе твърде голямо за нея. Той я държеше, обвил ръка около кръста й, така че нейната бе заклещена между двама им. Мъжът се наведе към ухото й.

— Ако не внимаваш какво ти говоря, скъпа ми принцесо, ще бъда принуден да прибягна към други средства, за да те накарам да разбереш. Съзнаваш ли, че напълно съм в правото си да те накажа като невярна съпруга? Или отново страдаш от вечното си главоболие? Навярно това е знак за начеващо размекване на мозъка. Един кратък престой в някой санаториум навярно ще ти се отрази добре, съвсем без прахчета и лекарства, които прикриват симптомите ти. Разбира се, ще ми е болно да подпиша документите, а и ще е жалко да отложим пътуването си за Русия, но…

— Моля те… моля те!

Той повдигна глава и погледна бялото й, извърнато настрана лице, при което изпита видимо задоволство. Значи най-сетне я бе сломил. Имаше усет за женската природа. Почти можеше да помирише ужаса й. Най-накрая бе накарал Джини да изпитва страх и бе решен да й даде време, така че този страх да расте и става все по-мъчителен. Странно как мисълта за това го караше да я желае. Но това можеше да почака. Имаше време. Трябваше първо да залъже онзи стар глупак Черников и да го отпрати. Сам щеше да отведе Джини в Русия… по-късно, когато се увери в окончателната й капитулация.

— Добре, любов моя. Сега, когато изяснихме отношенията си, защо не се качиш горе и не си легнеш? Аз може да закъснея. Нашият любезен домакин ме покани да поиграем карти с още няколко негови приятели. Кой знае, може би ще успея да го убедя, че малкият ти излет в гората е бил съвсем невинен… или че си била изнасилена! — Смехът му бе зловещ. — Няма да ти е за пръв път, нали? Чувал съм, че имало жени, на които това им харесва.

21

В главата на Джини нахлуха образи, които обърканият й дух бе безсилен да прогони. Тя се заизкачва по стълбището към стаята си, придържайки се за парапета. Главата й пулсираше така, че имаше чувство, че ще се пръсне. Краката й бяха натежали и тя едва успяваше да ги движи. Какво се бе случило с нея? Все още мисълта й бе достатъчно ясна, че да се учуди на необяснимата си немощ.

„Моля те… моля те!“ — тя ли се бе молила така жално? Не я ли бе научил опитът, че е безполезно да бъде молен мъж, който владее положението? Който владее нея? Бе като замаяна, почти неспособна да мисли свързано. Какво се бе случило? Иван някак бе взел надмощие и само преди няколко мига тя така се изплаши от него, че бе готова да пълзи в краката му като някоя бита уличница.

„Някакъв слуга! Е, аз имам собствени методи да се оправям с такива…“

О, не! Трябваше да престане да мисли за това, трябваше да прогони страха. Но всичките тези картини, които нахлуваха в главата й една през друга. Виждаше се да танцува с разпусната коса. Ножът, потънал почти до дръжката в гърлото на Том Бийл. Мишел, който с добрината и нежността си й бе върнал разума и живота. Мигел. И… о, Боже… най-вече Стив, който я наблюдаваше със сините си, блестящи очи. Спокойни и самоуверени или обкръжени от лукави бръчици, или пък гневно бляскащи като сапфири под дългите мигли. И отново тези очи, сега широко отворени, с танцуващи в тях дяволити искрици.

За кого танцуваш, зеленоочке? — бе я попитал. А после: — Проклятие, Джини! Никога не съм познавал жена, която е в състояние едновременно така да ме ощастливява и измъчва… о, небеса, жено, не се ли насити? — Бе я обичал, да, подсказваше й го женският й инстинкт! За кратко бяха толкова близо един до друг. Бе сигурна в него. Сега нищо вече не бе сигурно.

— О, госпожо! — очите на Делия бяха мокри и зачервени, сякаш бе плакала. — Госпожо, толкова съжалявам, наистина! Но той… принц Сарканов… сякаш знаеше, че нещо се е случило. Питаше ме за какво ли не. Искаше да види роклята, която сте носила и каза… каза, че ще ме набие и изгони, ако не кажа истината. Знаел, че не сте излязла сама. Не знаех какво да правя, толкова се уплаших…

Значи вече дори тя знаеше, че господарката й изневерява на съпруга си. Една от онези жени, които не се отказват дори от някоя любовна игричка в гората с един, как го нарече Иван, слуга…

— Няма значение — беззвучно рече Джини. Всичко, което желаеше в момента, бе забрава. На сутринта щеше да разполага с достатъчно време да размисли и реши какво да прави. Но какво толкова имаше да решава? Тя бе съпруга на Иван.

Шишенцето със скъпоценния сироп с цвят на череши, което сутринта бе едва наполовина изпразнено, сега съдържаше само около два пръста течност.

— Делия!

— Госпожо, не можех да сторя нищо! — Делия отново бе започнала да плаче. — Той го взе. Също и прахчетата ви. Каза, че ви вредели и за в бъдеще лично щял да ви ги дава, когато имате нужда. О, госпожо! Какво ще правим?

— Дай ми малко сироп. А аз… по-късно ще помисля за това. Разбираш ли, Делия? Не си виновна. Ти нямаш нищо общо.

Джини се опита да се овладее и да скрие треперенето на гласа си. Ясно бе какво целеше Иван. Искаше да я накара да пълзи пред него за лекарствата, от които бе станала зависима. Но тази вечер не трябваше и не искаше да мисли за това. Джини се срамуваше от треперенето на пръстите си, когато почти изтръгна чашката със сироп от ръката на Делия и жадно я изпи.

Все още хълцащо, момичето й помогна при събличането, надявайки й през главата една тънка копринена нощница. Джини легна в леглото, опитвайки се да не мисли за нищо. Постепенно започна да усеща чудесното чувство на покой, което се разливаше по вените й, отпускайки схванатите и напрегнати мускули. Чу тихото затваряне на вратата след Делия и стисна очи. Чакаше да дойде сънят и пълните с променливи, пъстри цветове сънища. Нищо вече нямаше значение, освен успокояващото усещане за топлина, което проникваше в жилите й. Колко хубаво бе да загърбиш отвратителната действителност, да се чувстваш понесен безкрайно далеч, оставяйки всичко зад гърба си…

Когато някой грубо я разтърси за раменете, Джини сякаш се опита да задържи съня. Несправедливо бе, тя имаше право на малките си бягства. Противеше се, не желаеше да се събуди.

— Не… не! — беззвучно прошепна тя, притискайки лице към възглавниците в опит да избяга от онзи, който и да бе той, опитващ се да я изтръгне от съня й натрапник.

— Джини, проклятие! Какво е станало с теб? Какво си взела, че спиш толкова дълбоко?

— Остави ме на мира! — сънено и почти неразбираемо промърмори тя, стискайки очи. — Може никога повече да не заспя така дълбоко. Върви си!

Тя опита да се мушне още по-навътре под завивките. Защо сънищата й внезапно бяха станали толкова странни и кошмарни, вместо както обикновено да й носят покой? Разбира се, все още сънуваше. Колко пъти бе сънувала, че лети, че се издига високо над земята и наблюдава всичко и всички от една безопасна дистанция. Колко прекрасно бе спокойно да се носи между големите, пухести облаци.

Но сега имаше чувството, че е попаднала право в центъра на някакъв ураган. Защо Стив винаги бе толкова сърдит? Стив! Едва сега Джини започна да се съпротивлява, не желаейки да вдигне натежалите си клепачи. Но ръцете му я стискаха още по-здраво, притискайки я като клещи, от които й секваше дъхът.

— Защо си се върнал? Той ще накара да те убият, подобно на останалите… знаеш ли.

Пусна я. Първоначално Джини реши, че от гняв. Кашляйки уплашено, тя направи усилие да отвори очи и първото, което видя като през було, бе собственото й тяло, лежащо върху белите ленени чаршафи. Ако не бяха очите й, блестящи като матови зелени камъни под повърхността на водата, човек би я взел за мъртвец. Може би наистина бе мъртва и затова така безстрастно наблюдаваше сама себе си!

След това пред очите й изплува потъмнялото от гняв лице на Стив, което я накара да забрави всичко останало.

— Кои други? Будна ли си вече или все още като пияна? — очите му опасно се присвиха, а гласът му бе придобил саркастичния, провлачен тон, който тя така добре помнеше и толкова мразеше. — Знам, че за някои хора би било по-удобно, ако убийците на съпруга ти си бяха свършили работата, но аз, скъпа, случайно имам голям опит в избягването на куршуми. А и мразя, когато стрелят по мен!

Той се наведе и я улови за раменете, разтърсвайки я, за да подсили впечатлението от думите си. Известно време тя намираше сили да се съпротивлява.

— Все ми е едно. В какво ме обвиняваш сега? Къде съм? Защо си ме довлякъл тук? — Тя направи опит да седне, но ръцете му я натиснаха обратно. Бе като сцена от миналото, когато той й говореше и се държеше по същия начин. Почти неволно Джини вдигна ръка и го зашлеви по лицето. Стив тихо извика от болка, което я накара да изпита известно задоволство.

— Защо винаги трябва да ме мъчиш? Защо не ме оставиш на мира? Толкова си себичен и несправедлив. Не съм видяла от теб нищо друго, освен мъка и нещастия откакто… откакто… — Тя се закашля, внезапно изненадана от необузданите, гневни думи, избликнали неволно от устата й.

За миг помисли, че Стив ще я удари, защото по лицето му бе изписан неистов гняв. След това обаче отново стана безизразен и я пусна.

Той се отдалечи, без да продума и Джини успя да види къде се намира. Мястото й бе болезнено познато — спалнята на Сам Мърдок с огледалата по всички стени и над леглото, в които се отразяваше, почти прозрачно тялото й и втренчените й зелени очи. Защо ли Стив я бе пренесъл тук? Защо бе така гневен?

Внезапно той отново се появи, поднасяйки някаква течност към устните й. Накара я да пие. Нещо студено, което въпреки това я изгори като огън.

Гласът на Стив бе безстрастен. Колко бързо се меняха настроенията му!

— Сега по-малко истерична ли си? Съжалявам, че трябваше да те измъкна спяща от топлото легло, но, искаш или не трябва да поговорим. — В гласа му отново можеше да се долови заплашителна, сурова нотка, която накара Джини да потръпне. — Желая да получа отговор на няколко въпроса, малката. Като начало бих искал да разбера какво знае съпругът ти. Навярно си се почувствала задължена да му изповядаш изневярата си? Ти ли си му казала да ми изпрати тук тези нескопосни убийци? — Без да й даде възможност да отговори, той я прихвана под раменете и я повдигна да седне. Отново приближи чашата към устните й. — По-добре пийни още малко, преди да започнеш. Може да поосвежи мислите ти. Освен това си спести обичайните упреци. — Очите му я изгаряха повече, отколкото течността, която й наливаше в устата, докато не се задави и, опитвайки да си поеме дъх, направи безпомощен опит да го отблъсне.

Възможно ли бе това да е същият мъж, който някога бе казал, че ще я обича и никога повече няма да я пусне да си отиде? Възможно ли бе този студен и отблъскващ глас да е същият, шепнал някога на испански нежни любовни слова?

Стив я остави да падне отново върху възглавниците, без да може да различи в очите му нито искрица на състрадание. Мъжът стоеше там и я гледаше така, сякаш бе някоя непозната, към която не изпитваше нищо.

— Е, Джини?

Тя се опита да му се противопостави. Отчаянието придаде на гласа й гневна нотка.

— Нямаш право да се отнасяш с мен така… така арогантно! Нямаш изобщо никакви права над мен! Трябва да си се побъркал, за да ме донесеш тук. Всички са долу… баща ми, Иван…

— Ах, да! — устните му се разтеглиха в добре познатата й, омразна подигравателна усмивка. — Оскърбеният ти съпруг, който така се е разбързал да защитава честта си, както и онова, което е останало от твоята. От забележката ти за „останалите“ заключавам, че любовниците ти се редят на опашка. Това да не е някоя игра, която харесва и на двама ви? Да не би към нея да спада и изповедта след това? Или до изповед прибягваш единствено тогава, когато някой ти е омръзнал и искаш да се освободиш от него?

— Престани най-сетне! Ти си най-отвратителният човек, когото познавам — измъчено прошепна Джини, извръщайки глава настрани. — Стив, остави! Остави ме! Нищо не съм разказвала на Иван. Мислиш ли, че се гордея с това, което се случи днес следобед? Но той изглежда научава всичко! Каза, че можел да изпрати хора да ме следят. Каза…

— Откъде можеше да знаеш, че по мен е стреляно, Джини? Това бе първото, което изрече.

— Защото той каза… каза, че имал начин да се оправя с такива като теб. Мислиш ли, че щеше да се задоволи с един преследвач, ако му бях казала, че „слугата“, в изневяра, с когото ме обвинява, си ти? Баща ми е обяви награда за залавянето ти, знаеш нали? Иван би изпратил… мисля би изпратил по петите ти цяла армия само ако заподозреше нещо.

— Добре. Да приемем, че е така. А останалите? А Карл Хоскинс? Някой се опитва да ми припише това убийство. Говори се, че след спора ни съм се върнал, за да сложа точка. Имах дяволския късмет да притежавам алиби, доказващо, че по това време съм бил на триста мили от там! — Сега тонът му отново бе станал саркастичен. — Може би и ти не си в течение. Боже мой, толкова се радвам, че вече не съм твой съпруг. Прекалено много усилия би ми коствало да си разчиствам сметките с тълпите твои любовници!

Очите на Джини отново спряха върху него. Изразът й бе като на някое пленено, отчаяно животно.

— Как можа да го кажеш? За какво изобщо говориш? Аз убих Карл Хоскинс! Щом си толкова осведомен, защо не го знаеш? Може би просто си искал да измъкнеш признание от моя страна? Аз го убих. Ударих го с бутилка от вино, след като той… о, Боже, защо трябваше да отваряш дума за това? Не ми ли причини достатъчно мъка?

Гласът й бе станал по-тих и той безмилостно я прекъсна.

— Забивала ли си нож в гърлото му преди или след удара с бутилката? Изглежда ти е станало навик да наръгваш мъжете, които са те изнасилили, не е ли така? Но едва след като са те имали няколко пъти! Същото се опита да сториш и с мен, помниш ли? Да не би това да е твоят начин да се освобождаваш от любовниците, от които си се преситила?

От унижение и гняв тя се опита да издере лицето му. Сякаш само това и бе чакал, той улови китките на Джини, вдигайки ги над главата й, докато притискайки я с тялото си не я накара да се усмири. Сега лежеше върху нея, сякаш се готвеше да я изнасили.

— Проклятие! Отговори!

Тя неистово мяташе глава насам-натам върху възглавниците, докато очите й не се наляха със сълзи на отчаяние и болка.

— Мразя те! Мразя те! Съжалявам, че Иван не е успял да те убие!

— Вече съм го чувал от устата ти, а няколко минути по-късно бе вдигнала крака. Допускам, че междувременно ти е станало навик! Каза ли го и на Иван, преди да се откажеш от съпротивата и паднеш в обятията му? В душата си не си нищо повече от най-обикновена уличница, Джини, а аз се оказах истински глупак, не желаейки да го приема. Но, слава Богу, сега това е грижа на съпруга ти!

Тя трябваше да знае, че не бива да изразходва силите си в безсмислена борба. Познаваха се прекалено добре, тя и Стив. Нали винаги в подобни ситуации бе излизал победител. Можеше да й причини болка, да я нарани, да я насили… дори да я намрази толкова много, колкото сега. И все пак, както сам така брутално й бе припомнил, дори и да я накараше да го желае в момента, когато го мразеше повече от всичко, едничката й малка победа бе тази, че и сам той не можеше да скрие желанието си.

Тя понечи да изкрещи, но мъжът заглуши вика й с устни. Не го ли бе очаквала? Не бе ли точно това, на което, изгаряна от копнеж, тайно се бе надявала?

Когато я целуваше, тя бе загубена. Сякаш попадаше във водовъртеж, отнасящ я в дълбините — вихър на страстта, който й отнемаше разсъдъка, тласкайки я безпомощна към неизбежното.

Хватката около китките на Джини се поразхлаби и дланите му се спуснаха по раменете й, търсейки гърдите. А вместо да се съпротивлява и да го отблъсне, ръцете й се увиха около тялото му, притискайки го още по плътно към нейното.

Още миг разумът на всеки от тях се бореше с другия, но сетивата им вече бяха сключили примирие.

Колкото и да я унижаваше и презираше, Стив я желаеше.

Колкото и да го мразеше, тя го желаеше.

Огледалото отразяваше всичко, придавайки на любовната им игра почти перверзен и възбуждаш привкус. Да се наслаждаваш като при това наблюдаваш сам себе си! Широко отворените очи на Джини не можеха да се откъснат от отражението на сплетените им тела и лекото вълнообразно движение на мускулите на Стив, които досега Джини едва-едва усещаше под пръстите си.

Стив сякаш долови, че в нея се надига нещо първично, почти примитивно, събудено от любовния акт в легло с копринени чаршафи и огледало, отразяващо всяко движение, всяка милувка. Той неволно се отдръпна, подтиквайки я да бъде все по-дръзка. Момичето отвръщаше на всяка негова милувка, докато най-сетне се освободи и от последните задръжки. Страстта й бе толкова разюздана и необуздана, колкото и неговата.

Не след дълго двамата лежаха изнемощели един до друг. Блестящата коса на Джини бе затисната под раменете на мъжа.

— Стив, за какво мислиш? — Тя прошепна тези думи с усилие, сякаш така щеше да задържи за малко растящото усещане за отрезвяване и неприятната мисъл, че лежи в разхвърляното легло на Сам Мърдок, докато той играеше покер долу с баща й, Иван и Бог знае още с кого. Ами ако играта вече бе свършила? Какво щеше да прави Стив, ако Иван ги завареше заедно, така както лежаха сега?

— Опитвам се да не мисля за нищо, ако трябва да бъда честен. — Гласът му бе тъжен, а Стив не я поглеждаше. Дали все още я наблюдаваше в огледалото? Тогава той внезапно я дръпна върху себе си с нетърпеливо, почти гневно движение. — Проклятие, Джини! Мисля, че никога няма да те разбера! — той отново смръщи чело, а гласът му звучеше враждебно: — А и за Бога, никога повече няма да се опитвам. Права си, трябва да стоя настрана.

Джини се вцепени. Тя отвърна очи пред изпитателния му, пронизваш поглед, питайки се по какъв ли начин ще я нарани този път. Дори след като я бе любил, той още в следващия миг бе в състояние отново да я напада, сякаш искаше да си вземе нежностите обратно и да затвърди дяволското си господство над сетивата й. Защо не бе помислила за всичките онези случаи, в които той бе постъпвал така с нея?

Той продължи хладно:

— За Бога! Не гледай толкова измъчено! Нямам намерение да те злепоставям пред съпруга ти, ако от това се боиш. Искам само да получа отговор на няколко въпроса.

Когато Джини се раздвижи, опитвайки да се освободи, ръцете му я обвиха още по-плътно. Но този път прегръдката му не издаваше нито страст, нито отново пробудено желание.

— Джини! — предупредително рече той, а тя прехапа устни. Усещаше как съпротивителните и сили се изчерпват, оставяйки след себе си тръпчиво, неприятно усещане.

Пък и защо да се съпротивлява? Той щеше да я държи тук, докато научеше всичко, което желаеше, без да се безпокои за последиците, които щеше да има това за нея. А тя предпочиташе да не мисли какво щеше да се случи, когато Иван научеше. Проклет да е и Стив и нейната собствена слабост, която я правеше толкова безпомощна!

Още преди отново да я нападне със саркастичните си, подигравателно хапливи въпроси, тя му разказа всичко. За Карл Хоскинс… и защо трябваше да я изпитва, твърдейки, че Карл е умрял от прободна рана? Тя знаеше по-добре. Този път Стив не я прекъсна, а само слушаше навъсен. Гърбът я болеше от напразни опити да извърне лице настрани, когато Стив я сграбчи за косата и с гневно възклицание обърна лицето й към себе си.

— Продължавай. — Защо, защо настояваше да знае всичко? Най-накрая тя му разказа невероятната история, която научи от граф Черников в онази съдбовна нощ в Куернавака, откъдето започна всичко. Също и за Иван. Да говори за принца бе по-трудно, отколкото предполагаше и Джини заекваше и не довършваше изреченията си. Бе се омъжила за него в състояние на опиянение. Как можеше да иска от Стив да я разбере, когато сама не разбираше случилото се и собствените си постъпки?

От гордост не спомена каква роля бе изиграл Стив в цялата тази история и доколко поведението й бе предопределено от неговото изчезване. Не искаше да му даде да научи за болката и страданието, които й бе причинил, изоставяйки я така безчувствено. Нека си мисли, че тя е също толкова подвластна на настроенията, колкото и той! И че случилото се между тях е било изблик на страст и нищо повече. Нека си мисли… нека си мисли за нея най-лошото, както бе правил винаги!

Когато свърши с насила изтръгнатата изповед, тя замълча и с облекчение забеляза, че ръката на Стив все още не я пускаше, макар и също толкова безчувствена, колкото бе и гласът му.

— Колко от това знае твоят… твоят сенатор? — попита Стив.

Джини понадигна глава и надникна в скритите в сянка, непроницаеми очи на мъжа до нея.

— Съвсем нищо! Какво трябваше да сторя? Да му разкажа, че е бил измамен, когато се е оженил за майка ми и че не съм негова дъщеря, ами извънбрачно дете? Освен това изобщо не съм сигурна дали всичко това е вярно или… или е хитрост. А дори и да е така, то вече е прекалено късно, не е ли така? Както сам ми припомни, сега съм съпруга на Иван Сарканов, а освен това уличница и прелюбодейка. Не е ли това, което искаше да докажеш? Е, добре, така да бъде! Убеди ме, че не трябва да се мисля за по нещо повече от това, което съм в същност. Така че няма нужда да се безпокоиш повече за мен или да се чувстваш отговорен… ох, моля те, Стив! — бе ужасно унизително. Гласът й секна. — Сега ме пусни да се върна в стаята си! Отново имам главоболие, само да можех да намеря някое от прахчетата си… може би не е взел всичките… — шепнеше трескаво и когато тя с все сила опита да се освободи, Стив я пусна.

Бягство, това бе всичко, за което бе в състояние да мисли. Тя стана от леглото, олюлявайки се неуверено, тъй като коленете й бяха омекнали. Бягство от напрежението, от чувството на болка, стиснало като менгеме главата и гърдите й. И най-вече бягство от Стив, който целеше единствено да я нарани, да я използва подобно на някоя уличница, както я бе нарекъл.

Ако Стив не я бе задържал, тя щеше да се втурне навън така както си беше. Трябва да бе усетил, че е достигнала границата на силите си, защото без да продума, я занесе обратно в стаята й. До слуха на Джини достигна приглушена музика, която едва проникна до съзнанието й, в което се бе загнездил въпросът защо тази вечер всички стояха будни толкова до късно. Или тази дълга, ужасна среща със Стив е била само сън, в който минутите се точеха като часове? О, Боже. Бе прекалено уморена, прекалено объркана, за да мисли за това или дори само да се опита.

Бе гола, разкъсаната й копринена рокля бе останала да лежи до леглото на Сам Мърдок. Стив също бе гол — очевидно и двамата се бяха побъркали!

Той с изненадваща нежност я положи върху леглото, придърпвайки завивките върху студеното й, внезапно изтръпнало тяло.

22

Утрото нахлу в стаята, а с него и спомените. Джини се размърда в леглото си. Всичко я болеше и тя не знаеше какво да мисли. Желаеше ли изобщо да мисли? Какво я бе събудило? Сънува, че се е сгушила в обятията на Стив, че той все още я обича. Сега Делия й шепнеше, че не искала да я буди, но принцът желаел да закуси заедно със съпругата си. Слава Богу, Иван бе настанен в отделна стая! Това бе обичай при подобни гостувания, но Джини се чудеше дали в необузданото си желание да я измъчва съпругът й няма да се противопостави на този обичай.

— Донесох ви хубаво, горещо кафе, госпожо. — Делия загрижено надникна във все още сънливите очи на господарката си. Джини механично взе чашата от ръцете на момичето. Никакво прахче. Предната нощ бе открила още едно, скрито сред дрехите, но Стив й го взе. Бе го опитал, правейки кисела гримаса.

— Джини… — нещо, навярно отчаяно умоляващият й поглед, го бе накарало да премълчи онова, което възнамеряваше да каже. Вместо това с невероятно напрегнат глас промълви: — Добре, ще ти намеря още от това. Но първо трябва да знам какво съдържа. Затова ще трябва да го взема.

Бе опитал дори от сиропа й, преди да й позволи да отпие малка глътка, защото момичето пестеше оскъдния остатък от скъпоценната течност.

Защо неочаквано бе започнал да се държи толкова мило? Първо бе сърдит и жесток, а сега тази неочаквана дружелюбност. Мисълта, че навярно бе започнал да изпитва състрадание към нея, й бе непоносима.

Джини отпи от кафето си. От треперенето на пръстите и чашата дрънчеше върху чинийката. Делия бе дръпнала завесите и ослепителната слънчева светлина образуваше златно петно върху мекия килим. Стив естествено отново бе заминал и тя би трябвало да се чувства облекчена. С хладен и загрижен глас й бе обяснил, че има неотложни дела в Сан Франциско. Но кой знае защо бе настоял Джини да остане тук. Вече бе сигурна, че не означава нищо за него. Една жена сред многото, задоволила мимолетното му желание. А предната нощ бе дошъл, воден единствено от гнева си.

Горещото кафе пареше езика й. Джини помоли Делия да й налее още, но момичето, чието лице бе необичайно бледо и уплашено, я помоли най-напред да се облече. Откъде бе у Джини това смътно усещане, че върви към собствената си екзекуция?

Докато, трепереща от студ, пръскаше тялото си с вода, неволно си задаваше въпроса защо ли Иван толкова настоятелно я викаше при себе си. Преди лично би дошъл в стаята й, сега изпращаше да я повикат. Колко много се бяха променили нещата. И по някаква ирония на съдбата сега Иван бе станал неин съпруг, а Стив — любовник.

— Ах, ето те и теб, скъпа! Спала си добре, надявам се!

Иван бе гладко избръснат и грижливо сресан. Докато й целуваше ръката, а след това допираше устни към нейните, Джини долови слабото ухание на одеколона, който навсякъде носеше със себе си.

Тя хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото. Светлозелената й рокля подчертаваше бледността на лицето й, а под зелената панделка, която Делия бе вързала на шията й, неистово пулсираше вена.

— Да — тихо рече Иван, сякаш отгатнал мислите й — наистина сме хубава двойка, не намираш ли? — Той обви ръка около кръста й, извръщайки я така, че да застане с лице към огледалото. Стоеше до нея и се усмихваше, сякаш позираха за фотография.

— Не си отронила нито дума, Виржини. Гладна ли си? Може би една добра закуска ще позаличи сенките под очите ти. Освен това съвсем сериозно мисля, че имаш нужда от малко чист въздух и движение. Виж ме. Почти цяла нощ бях долу и въпреки това съм готов да понеса всичко, дори неприятното задължение, което ме очаква след закуска. Бих казал „ни очаква“… но първо трябва да хапнеш нещо. Ела.

— Какво? — Момичето унесено извърна глава към мъжа, който продължаваше да се усмихва, наблюдавайки я с воднистите си очи.

— Скъпа моя, казах, че първо трябва да хапнеш. Не искам да ти развалям апетита. Е, хайде, сядай. Ще пиеш ли чай? Позволих си да поръчам вместо теб… изглежда се чувстваш пренебрегната, така ли е? Ще налееш ли, скъпа?

Ръцете й трепереха толкова силно, че му се наложи да вземе сребърната кана, клатейки глава видимо загрижен.

— Моля те, Иван! — не бе в състояние да стори нищо друго, освен да го моли. — Моля те! Имам ужасно главоболие, повярвай ми! Не мога да ям. Защо взе прахчетата ми? Нали ги поръча за мен, не си ли спомняш? За моето…

— Да, разбира се, че си спомням. За твоето главоболие. Разбрах също, че се нуждаеш от тях. Междувременно трябва вече да си оздравяла и възстановена от онова неприятно преживяване! Утре ще се почувстваш достатъчно добре сама да се впуснеш в едно малко приключение, или греша? Затова мисля, че повече няма нужда да продължаваш да се изнежваш. Разбира се, ще ти давам по някое прахче, когато сметна, че е необходимо, но отсега нататък трябва да оставиш това на мен, скъпа моя. Не одобрявам вида и държанието ти напоследък.

Джини го гледаше недоумяващо с болезнен израз на лицето. Все още усмихнат, принц Сарканов й наля чай, след което се наведе към нея и я погали по бузата.

— Яж, скъпа моя. И си пий чая. Постепенно трябва да свикваш с това, че сега си рускиня!

Тя имаше чувството, че не би могла да преглътне абсолютно нищо и само под натиска на Иван опита от препечената филийка и от една леденостудена праскова. Едва не се задави с отвратително сладкия и гъст руски чай.

През цялото време говореше само той. Гласът му представляваше някакво непрестанно бръмчене, понякога сериозно, понякога ласкателно.

— Не може! Хайде, трябва да хапнеш. Знаеш ли, приличаш на някое сърдито, разглезено дете. Прекалено си свикнала всичко да става така както ти искаш. Но ще трябва да променя това и ще видиш, че ще се почувстваш много по-щастлива.

— Наистина не се чувствам добре. Мисля, че съм се простудила. Мога ли да се върна в стаята си и да си полегна? Поне малко? Не искам да слизам долу. — Това наистина ли бе нейният глас, такъв умоляващ? Пръстите й бяха съвсем изтръпнали, толкова силно ги бе стиснала, за да скрие, че треперят. Трепереха дори устните й.

— Стигам до извода, че в крайна сметка тези прахчета не са ти понесли особено добре. Малко чист въздух и ще се почувстваш по-добре. Ела, недей да се противиш, иначе ще се разсърдя. Опитвам се да запазя търпение. Така е по-добре. — Той сграбчи китките й с две ръце, принуждавайки я да стане. — Няма да караме господин Мърдок да чака, нали? Трябва да ти кажа, любов моя, че го смятам за много разумен и толерантен човек. Той вече не те вини за малката ти авантюра, ако това те притеснява. Не и след като ми се удаде възможност да поговоря с него насаме. В края на краищата изнасилването е много тежко престъпление… а вчера случаят бе точно такъв, нали?

Джини се опитваше да вникне в тези думи. Болезнената хватка на пръстите му я държеше на крака. Бе се вкопчила в обещанието му да й даде едно прахче, в случай че се подчиняваше и вършеше онова, което се очакваше от нея.

Опитваше да се съсредоточи и да не мисли за нищо друго, докато обвитата около кръста й ръка на Иван я крепеше права.

Намираха се в нещо като килер или изба със стъпала, водещи към приземния етаж. Тежката двукрила врата се отвори със скърцане и бликналата слънчева светлина падна върху покрита с груб плат фигура. Съпроводен само от един от телохранителите си, Сам Мърдок дори не ги удостои с поглед.

Гласът му бе гневен.

— Нямаше нужда да водите принцесата тук, долу. Работата е неприятна и изнервяща както за мен, така, разбира се, и за вас. Ако не бяхте избързал толкова, щях да се погрижа мъжът да бъде бичуван или обесен.

— Но така е по-добре. И въпреки че Виржини все още е в шок и за нея ще е по-добре, ако види, че справедливостта е възтържествувала. Може би тогава няма повече да се бои да язди сама.

За какво ставаше дума?

— Въпреки това мисля…

— Съпругата ми е преживяла една грозна война. Виждала е не един и двама мъртви мъже, не е ли така, ангел мой? Освен това няма да се превзема много, все пак този мъж я е нападнал. Ако имаше оръжие в себе си, навярно сама щеше да го убие.

Джини неистово се опитваше да не трепери. Забеляза, че погледът на Сам Мърдок е насочен към нея. Гневен и изпитателен. Задържа се за миг върху й и въпреки объркването си момичето имаше странното усещане, че той иска да я предпази от нещо. Но от какво?

Най-сетне Сам едва доловимо въздъхна и кимна на мълчаливия телохранител, който се поклони и махна чергилото.

От гърдите на Джини се изтръгна вик, след това един по-тих, заглушен стон.

Засъхнала кръв и черна коса. Тъмни дрехи с още по-тъмни петна от кръв по тях. Мъртъв мъж, чието лице бе обезобразено от куршуми. Сам не Стив… не Стив!

Сякаш много отдалеч тя дочу овладяния, но гневен глас на Сам Мърдок:

— Това не е гледка за една дама! Освен това мъжът е мъртъв от доста време… ще наредя веднага да бъде погребан, без да се вдига много шум. Той бе човек без никаква цел в живота, не бих го наел, ако някога не бе работил за мен в едно ранчо. Ако знаех що за негодник е…

Не, разбира се, че не бе Стив! „Мъртъв от доста време“, бе подчертал Мърдок. А Стив предната вечер беше бесен, че е стреляно по него. Но кой тогава бе мъртвецът? О Боже, трябваше да е ужасена, а не бе. Тя се олюляваше… от невероятното облекчение.

— По-добре я изведете — чу да казва Сам Мърдок, а след това тихия глас на Иван, усещайки как съпругът й я стисна още по-силно.

— Не, не. Виржини може да понесе много повече, отколкото дава вид, нали така, любов моя? Отвори очи, не искаме да стане някоя грешка. Това ли е мъжът?

Тя се насили да погледне, след което бързо отвърна глава, притискайки длани към устните си, за да не повърне.

— Облечен е в същите дрехи… ох, не издържам! Не искам да си спомням, не искам!

— Разбира се, любов моя. Зная колко разтърсващо и неприятно трябва да е за теб. Но сигурно разбираш, че за мен е важно лично да се увериш как е свършил. Сега няма от какво повече да се боиш, никога няма да се върне и да те нарани. — Тихи, успокоителни думи. Единствено тя можеше да разбере скритото им значение.

— Принцесо, ужасно съжалявам. Ако бях научил по-рано, сам щях да предприема нещо. Жалко, че трябваше да понесете и това. Сега се опитайте да забравите, ако е възможно. А аз ви уверявам, че никой няма да научи, никой.

В стаята на Иван Джини избухна в плач. Плачеше от слабост и мъка, но и от облекчение. От доста време не бе плакала и сега даде воля на неистовото хлипане, разтърсващо цялото й тяло. Сълзите се лееха от очите й сякаш нямаха край.

Тя съзнаваше, че Иван ходи нагоре-надолу и я наблюдава, но това беше без значение. Също й обичайният му нежно подигравателен тон, когато я заговори.

— Какво страстно състрадание към един изнасилвач! Ако продължаваш, любов моя, ще си помисля, че може би си го накарала да храни известни надежди! Да не си падаш по подобна паплач? Този човек, този подъл мелез е… как се нарича това на испански? Ах, да, един, смърдящ на говеда и коне вакеро! Как си могла да паднеш толкова ниско? Надявам се, че плачеш от срам. Дъщерята на императора и един коняр, Боже мой, от това би излязъл пикантен малък скандал, не смяташ ли? Ако не го бях задушил още в зародиш! Виждаш, красива ми принцесо, че въпреки вулгарното ти държание и също толкова ужасния ти вкус, аз те ценя… а обичам да държа под око всичко, което притежавам! Отдавна съм наредил да те следят и ще продължа да го правя, не си прави илюзии. Но за в бъдеще няма да правиш повече грешки, нали? — стоеше там и я наблюдаваше. Тя се бе свила в едно кресло. Иван повтори: — Нали? — Джини замаяно кимна.

Иван Сарканов замислено наблюдаваше наведената глава и треперещите й рамене. Беше доволен. Да, сега тя бе изцяло в негова власт. От днес нататък щеше да направи всичко, което поискаше от нея, лазейки пред него за някое от нейните прахчета, за които така жадуваше и без които вече не можеше да живее. И щом онзи стар глупак Черников бъдеше отстранен от пътя му, тогава Иван щеше да постигне всичко, което желаеше и си бе поставил като цел.

Бе започнал да предусеща удоволствието от завръщането си в Сан Франциско. От една определена улица, определена стая и насладата, за която жадуваше перверзната му природа. Но преди това… за съжаление преди това му предстояха някои неприятни задължения. Трябваше да заповяда на Крейтън да вербува още някого, който да свърши черната работа. Крейтън имаше остър поглед и нюх за слуховете, а освен това бе верен, докато му се плащаше добре. Личният камериер на сенатора. Високомерният Брандо си го заслужаваше! Иван му бе препоръчал Крейтън по време на последното си пребиваване в Сан Франциско. Кой можеше да знае, че някога е принадлежал към спечелилите си лоша слава „Сидни Дакс“, прогонени от града заради съображения за сигурност? Някога бил камериер на един влиятелен господин, така че си разбираше от работата, но освен това поддържаше и връзките си с подземния свят. Той бе препоръчал мълчаливия убиец с надупчено от шарка лице, който предната вечер бе свършил работата си с такова усърдие и сега навярно пропиваше заслужено спечелените пари в някой бар. Но наемните убийци са лесни за откриване, ако човек разполага с подходящи връзки. Също както е лесно да се обуздае някоя жена, когато човек знае как. Виржини постепенно разбираше, че е в ръцете му. Скоро щеше да й даде още някой и друг урок, при това с удоволствие. Но не и докато му бе от полза и флиртуваше със Сам Мърдок. Мърдок я желаеше, а той бе от хората, които плащаха добре за онова, което желаеха.

Хлипанията на Джини заглъхваха и вече се долавяше единствено тежкото й дишане. Очите й бяха зачервени от сълзи, а страните й горяха, все още мокри от плач.

Иван я върна към действителността, приближавайки се към нея със сбърчено от погнуса чело и грубо повдигайки главата й.

— Достатъчно! Оставих те да се наплачеш, а сега е време да престанеш. Иди и си измий лицето. Ще те оставя още малко да си починеш, преди да се присъединиш към нас. Да. Господин Мърдок е предвидил обяд на открито в хубавия си вътрешен двор, а след това навярно ще те помоли да пояздиш с него. Ако го стори, ще отидеш. Разбра ли? Никакви извинения, никакво главоболие. Ще ти дам да изпиеш едно прахче, ако имаш нужда, но искам да изглеждаш отпочинала и елегантна. Сега върви или трябва да дойда с теб, за да съм сигурен, че ще изпълниш каквото ти наредих?

Когато се прибра в стаята си, Джини видя в огледалото подпухналото си, размазано от сълзи лице. Изпитваше желание да се наплаче на воля, но нямаше повече сълзи. Кое бе това почти обезумяло същество с празен поглед и влажни кичури, увиснали по лицето и раменете? Докъде щеше да стигне, колко още можеше да падне?

„Обикновено се съпротивляваше и това бе, което най-много ме привличаше у теб…“

Думите на Стив. Върнаха я в миналото. Но бе истина, че цялото й желание за съпротива се бе изпарило, всички сили, които някога й помагаха да понася ужасите и дори още по-големи унижения от тези. Какво се бе случило с нея?

„Ох, мисленето е толкова мъчително. Главата ми ще се пръсне… каза, каза, че ще ме затвори в някой санаториум и ще го стори… какво значение има?“

Тя се оплиташе в мрежа от самосъжаление и самоунижения, докато тялото й покорно и механично продължаваше да й служи.

Джини се съблече с изтръпнали пръсти и изми лицето си, търкайки го с една гъба, сякаш искаше да изстърже кожата. След това се отпусна на леглото и затвори очи. Опита се да не мисли за лудешкото пулсиране на сърцето си, нито за тръпките, които я заливаха на вълни от главата до петите, докато накрая не се ужаси, че ще се задуши.