Джурасик парк & Изгубеният свят

Форми с аберации

В гаснещата светлина на следобеда хеликоптерът се плъзгаше над очертанията на бреговата линия, над мястото, където гъстата джунгла се срещаше с водата. Бяха прелетели над последните рибарски селища преди десет минути. Сега отдолу се виждаше само непроходима костариканска джунгла, блата и цели мили пусти пясъци. Марти Гутиерес седеше до пилота и наблюдаваше брега през стъклото. По тези места нямаше дори пътища — поне той не виждаше такива.

Гутиерес беше спокоен по нрав трийсет и шест годишен американец с брада, биолог, който живееше в Коста Рика от осем години. Бе дошъл, за да изучава туканите в джунглата, но впоследствие бе останал като консултант към биологическия резерват Карара, националния парк на север. Включи микрофона за свръзка и попита пилота:

— Още колко?

— Пет минути, сеньор Гутиерес.

Гутиерес се обърна назад и каза:

— Още малко.

Но високият мъж, който се бе свил на задната седалка на хеликоптера, не реагира и дори не показа дали е разбрал, че му говорят. Седеше, опрял брадичка на юмруците си и долепил смръщено лице в стъклото.

Ричард Левин носеше избелели от слънцето зелени дрехи, а на главата му беше нахлупена шапка с широка периферия. На врата му висеше олющен бинокъл. Неугледният вид не му пречеше да изглежда съсредоточен. Лицето му беше напрегнато и сериозно.

— Какво е това място? — попита.

— Нарича се Рохас.

— Значи сме на юг?

— Да. На около петдесет мили от границата с Панама.

Левин се взря в джунглата.

— Не виждам никакви пътища. Как е било намерено това нещо?

— Двама души с палатка. Дошли са с лодка и са направили лагер на брега.

— Кога е станало?

— Вчера. Зърнали го и хукнали презглава.

Левин кимна. Както бе подпрял глава с дългите си ръце, приличаше на насекомото богомолка. Това беше прякорът му в университета — отчасти заради външния му вид, отчасти заради склонността му да отхапва главата на всеки, който не е съгласен с него.

— Идвали ли сте друг път в Коста Рика? — попита Гутиерес.

— Не. Първица ми е — отвърна Левин и махна с ръка, за да покаже, че не иска да го занимават с празни приказки.

Гутиерес се усмихна. След толкова много години Левин си оставаше непроменен. Все още беше един от най-способните и досадни учени. Двамата следваха заедно в Йейл, после Левин се бе отказал от доктората, за да защити степен в областта на сравнителната зоология. Тогава обяви, че не се интересува от практическата работа, с която се занимаваше Гутиерес, Беше я нарекъл „събиране на папагалски курешки от целия свят“.

Истината бе, че Левин — умен и упорит — имаше влечение по миналото, по света, който отдавна не съществуваше. Учеше непрекъснато, до полудяване. Славеше се с невероятната си памет, с арогантността си, с острия си език и неприкритото удоволствие, което изпитваше, посочвайки грешките на своите колеги. Един от тях бе казал: „Левин никога не забравя, но и никога не позволява ти да забравиш.“

Практиците не обичаха Левин и той им отвръщаше със същото. В душата си беше човек на подробностите, класификатор на животински видове и се чувстваше най-добре, когато работеше над музейните сбирки, когато уточняваше принадлежността на видовете или преподреждаше скелети. Не му допадаха прахолякът и неудобствата на полевата работа. Ако можеше да избира, Левин никога не би излязъл от музея, но се бе родил във времето на най-големите открития в палеонтологията. През последните двайсет години броят на известните видове динозаври се беше удвоил, а на всеки седем седмици биваше описван по един нов вид. Репутацията му го принуждаваше да пътува по целия свят, за да изучава находките и да дава експертното си мнение на специалисти, които не искаха да признаят, че се нуждаят от него.

— Откъде идваш? — попита го Гутиерес.

— От Монголия. Бях в пустинята Гоби, на три часа от Улан Батор.

— О! И какво имаше там?

— Джон Рокстън беше открил нещо. Част от скелет на велоцираптор според него. Искаше да му хвърля едно око.

— И?

Левин сви рамене.

— Рокстън никога не е познавал костите. Той ентусиазирано набира средства, но когато наистина открие нещо, не знае какво да прави.

— Каза ли му ги?

— Защо не? Това е истината.

— А скелетът?

— Изобщо не беше на раптор — отвърна Левин. — Костите бяха твърде дълги и твърде леки, черепът… небцето прекалено дебело, очните кухини съвсем други и така нататък. Мисля, че е открил някакъв подвид на Troodon, макар и да не съм съвсем сигурен.

— Troodon?

— Неголям хищник от триаския период17, дълъг около два метра от носа до края на опашката. Съвсем обикновен теропод, при това не особено интересен екземпляр. Все пак имаше отпечатък от кожата. Само по себе си това не е рядкост. Открити са десетки такива, главно от Hadrosauridae, но този беше по-различен. Кожата имаше някои характеристики, които не бях подозирал, че съществуват.

— Сеньори — прекъсна ги пилотът. — Заливът Хуан Фернандес е пред нас.

— Най-напред да направим една обиколка — предложи Левин.

Вгледа се през стъклото с напрегнато лице и забрави разговора.

Летяха над джунгла, която се простираше чак до хоризонта. Хеликоптерът се спусна и полетя над плажната ивица.

— Ето го — обади се Гутиерес и посочи с ръка.

Бреговата линия беше извита дъговидно, пуста и бяла. Не се мяркаше жива душа. В южния й край видяха някаква кафеникава маса, която от въздуха приличаше на камък или на голяма купчина водорасли. Имаше неправилна форма и беше дълга около два метра. Наоколо се виждаха множество стъпки.

— Кой е бил тук? — попита Левин и въздъхна.

— От Министерството на здравеопазването.

— Направиха ли нещо? Пипаха ли го?

— Не знам — отговори Гутиерес.

— Министерството на здравеопазването — промърмори Левин и поклати глава. — Какво им разбират главите! Не трябваше да ги пускаш, Марти.

— Слушай, не аз управлявам тази държава. Направих каквото можах. Искаха да го унищожат и ако не им бях попречил, щяха да го направят. Бъди доволен, че склониха да изчакат пристигането ти. Не знам още колко ще искат да чакат.

— Тогава нека започнем! — заяви Левин и натисна копчето на микрофона си. — Да се спускаме. Скоро ще се стъмни. Искам да видя това нещо веднага.

Ричард Левин изтича по пясъка към тъмната маса. Бинокълът му подскачаше върху гърдите. Почувства миризмата на разложение отдалеч и започна да систематизира първите си впечатления. Трупът бе полузаровен в пясъка, заобиколен от гъст облак мухи. Кожата бе подута от газове и това затрудняваше разпознаването.

Спря на няколко метра от съществото и извади фотоапарата си. Пилотът на хеликоптера изтича до него веднага и дръпна ръката му надолу.

— No permitido.

— Какво?

— Съжалявам, сеньор. Забранено е да се снима.

— Защо, по дяволите? — попита Левин. Обърна се към Гутиерес, който тичаше по пясъка към тях. — Марти, защо е забранено да се снима? Това може да се окаже важно…

— Забранено е — повтори пилотът и измъкна апарата от ръцете на Левин.

— Марти, това е безумие!

— Просто продължете огледа си — каза Гутиерес и заговори на пилота на испански. Той отговори рязко и ядосано, заразмахва ръце.

Левин се вгледа в тях за момент и се обърна. По дяволите всичко това, помисли си той. Биха могли да спорят цяла вечност. Забърза напред, като дишаше през устата. С приближаването миризмата ставаше все по-силна. Макар и трупът да бе голям, забеляза, че наоколо няма птици, плъхове или други лешоядни животни. Имаше само мухи — бяха накацали толкова гъсто, че скриваха кожата и силуета на мъртвото животно.

Въпреки всичко обаче си личеше, че е едро — колкото кон или крава, преди подуването да го е уголемило още повече. Сухата кожа, пропукана от слънцето, се бе надигнала нагоре, а отдолу се откриваше пласт жълта подкожна тлъстина.

Ами как вонеше! Левин направи гримаса. Насили се да пристъпи още по-близо и насочи цялото си внимание към животното.

Макар и да беше колкото крава, ясно бе, че не е бозайник. Нямаше козина. Изглеждаше, че цветът на кожата му първоначално е бил зелен, с остатъци от по-тъмни ивици. Повърхността на епидермиса беше покрита с многоъгълни издутини, различни по размери, и напомняше кожа на гущер. Надолу, по корема, издутините бяха по-малки и не така отчетливи. По врата, раменете и ставите личаха големи кожни гънки — отново като при гущер.

Но трупът беше внушителен. Левин прецени, че животното тежи около сто килограма, около двеста и двайсет паунда. Никъде по света нямаше толкова големи гущери освен индонезийските дракони комодо. Varanus komodoensis бяха триметрови, едри колкото крокодил хищници, хранещи се с кози и прасета, а понякога и с хора. Никъде в Новия свят обаче нямаше варани. Разбира се, би могло да се допусне, че това тук е от вида Iguanidae. Игуани имаше в цяла Южна Америка, а морските достигаха значителни размери. Въпреки това този труп би бил рекордно голям и за тях.

Левин бавно обиколи трупа и застана в предния му край.

Не, помисли си той, не е гущер. Тялото лежеше на лявата страна, десните му ребра бяха обърнати към небето. Беше затънало в пясъка почти до половината. Редицата издутини по продължение на гръбначния стълб бяха само на няколко сантиметра над пясъка. Дългата шия беше извита, главата — скрита под туловището подобно на глава на патица, заровена под перушината. Левин забеляза един от предните крайници — изглеждаше малък и слаб, полузаровен в пясъка. Щеше да го изрови и да го погледне, но искаше да направи снимки, преди да е променил каквото и да било.

Всъщност колкото повече наблюдаваше трупа, толкова повече се задълбочаваше убеждението му, че трябва да продължи. Защото едно беше ясно — това беше много рядко и може би дори неизвестно животно. Левин се изпълни едновременно с възбуда и предпазливост. Ако това откритие се окажеше толкова важно, колкото започваше да си мисли, трябваше да го документира както трябва.

Малко по-нататък по плажа Гутиерес все още крещеше на пилота, който не преставаше упорито да клати глава. Тези бюрократи от банановите републики, помисли си Левин. Защо да не снима? Това не би навредило на никого и беше много важно да се документират промените в състоянието на съществото.

Чу боботене и вдигна глава. По пясъка се плъзгаше тъмната сянка на още един хеликоптер — бял като линейка, а от едната му страна изпъкваха червени букви. Не успя да ги разчете в блясъка на залязващото слънце.

Обърна се отново към трупа и забеляза, че задният му крак е силен и мускулест, много различен от предния. Така би било при същество, ходещо изправено на яки задни крайници. Разбира се, има немалко гущери, които се изправят, но никой от тях не е толкова голям. Всъщност докато Левин се вглеждаше във формата на туловището, все повече се убеждаваше, че не е на гущер.

Забърза, защото светлината отслабваше, а го чакаше много работа. Както при всеки подобен случай, трябваше да даде отговор на два еднакво важни въпроса. Първо, що за животно е това и, второ, как е умряло?

Застана до бедрото и видя спукания епидермис — несъмнено заради натрупването на газове. Когато обаче се вгледа, си даде сметка, че всъщност това е дълбок разрез, преминаващ през подкожната тлъстина и достигащ чак до червените мускули и белите кости отдолу. Престана да обръща внимание на вонята и на белите червеи, с които гъмжеше откритата от срязването тъкан, защото осъзна, че…

— Съжалявам за това — каза Гутиерес, който се бе приближил, — но пилотът е непреклонен.

Пилотът следваше Гутиерес нервно. Застана встрани. Наблюдаваше внимателно.

— Марти — обади се Левин, — наистина трябва да направя няколко снимки.

— Боя се, че е невъзможно — поклати глава Гутиерес и сви рамене.

— Важно е, Марти.

— Съжалявам. Направих всичко, което бе по силите ми.

Белият хеликоптер кацна малко по-надолу на пясъка и боботенето утихна. От утробата му заизлизаха мъже с униформи.

— Марти, какво мислиш, че е това животно?

— Мога само да предполагам — отвърна Гутиерес. — Ако съдя по размерите, бих го нарекъл неидентифицирана игуана. Разбира се, то е много голямо и не обитава Коста Рика. Вероятно е дошло от Галапагос или от някой от…

— Не, Марти — прекъсна го Левин. — Не е игуана.

— Преди да продължиш — каза Гутиерес и хвърли поглед към пилота, — трябва да знаеш, струва ми се, че в този район и преди са се появявали някои неизвестни гущери. Никой не може да го обясни задоволително. Може би е следствие от изсичането на джунглите, може би нещо друго. Така или иначе изникват нови видове. Преди няколко години започнах да виждам неидентифицирани…

— Марти, това не е никакъв гущер.

Гутиерес примигна.

— Какво говориш! Разбира се, че е гущер.

— Не мисля — поклати глава Левин.

— Сигурно си се заблудил заради размера му — каза Гутиерес. — Истината е, че тук, в Коста Рика, понякога се натъкваме на подобни анормални форми…

— Марти, никога не се заблуждавам — прекъсна го Левин хладно.

— Добре, естествено, не исках да помислиш, че…

— Аз пък ти казвам, че не е гущер.

— Съжалявам — Гутиерес поклати глава. — Не мога да се съглася.

Слезлите от хеликоптера мъже се бяха скупчили на едно място и си поставяха бели хирургически маски.

— Не искам от теб да се съгласиш — каза Левин и се обърна към трупа. — Можем да поставим диагнозата много лесно. Трябва само да изровим главата или пък който и да било от крайниците. Това бедро, например, което, струва ми се…

Млъкна и се приближи. Вгледа се в задната част на бедрото.

— Какво има? — попита Гутиерес.

— Дай ми ножа си.

— Защо?

— Просто ми го дай.

Гутиерес измъкна сгъваемия си нож и пъхна дръжката му в протегнатата длан на Левин, който не отместваше поглед от трупа.

— Мисля, че това ще ти се стори интересно.

— Кое?

— Точно зад задната дермална линия има…

Изведнъж чуха крясъци и вдигнаха очи. Мъжете от хеликоптера тичаха по пясъка към тях. На гърбовете си носеха резервоари, крещяха на испански.

— Какво викат? — попита Левин и се намръщи.

Гутиерес въздъхна.

— Да се отдръпнем.

— Кажи им, че имаме работа — отвърна Левин и отново се наведе над трупа.

Мъжете обаче продължаваха да крещят. Изведнъж виковете им се превърнаха в рев и Левин видя как огнепръскачките припламват и големите огнени езици бумтят на вечерната светлина. Изтича от другата страна на трупа и се развика:

— Не! Не!

Но мъжете не му обърнаха никакво внимание.

— Недейте, това е безценно… — изкрещя Левин.

Първият от униформените го сграбчи и грубо го събори на пясъка.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева Левин и се изправи с мъка на крака. Но беше късно — пламъците вече достигаха до трупа, кожата почерняваше, натрупаният в подкожните мехури метан се възпламеняваше със синкав пукот. Към небето се заиздига гъст дим.

— Спрете! Престанете! — Левин се обърна към Гутиерес. — Накарай ги да спрат!

Но Гутиерес не помръдваше, вторачен в трупа. Обгърнат от пламъците, торсът запращя, тлъстината потече разтопена, после, когато кожата прогоря, се показаха черните, плоски ребра на скелета. Торсът се усука и изведнъж шията на животното изскочи нагоре, обгърната от огъня. Левин видя дългата заострена муцуна, редовете остри, хищнически зъби, кухините на очите — всичко това пламнало като някакъв средновековен дракон, изпускащ огън към небето.

Сан Хосе

Левин седеше в бара на летището на Сан Хосе и на чаша бира очакваше самолета, който щеше да го върне в Щатите. Край малката масичка до него се бе настанил Гутиерес. През последните няколко минути двамата мълчаха неловко. Гутиерес гледаше раницата на Левин, оставена на пода до краката му. Беше от специална зелена материя, с много външни джобове, за да побира електронната апаратура.

— Хубава раница — отбеляза най-накрая Гутиерес. — Откъде я намери? Прилича на алпинистка.

— Такава е — отговори Левин и отпи от бирата си.

— Бива си я — поклати глава Гутиерес и пак я погледна. — Какво носиш в горния джоб? Сателитен телефон? И то „Джи Ес Ем“? Боже мой! Какво ли няма да измислят! Страхотно. Сигурно ти е струвало цяло…

— Марти — прекъсна го Левин нетърпеливо. — Зарежи тези глупости. Ще ми кажеш ли или не?

— Какво да ти кажа?

— Искам да знам какво, по дяволите, става тук!

— Ричард, слушай, съжалявам, ако…

— Стига! — прекъсна го Левин отново. — Онова на брега беше много важна находка и я унищожиха. Не мога да разбера защо го позволи.

Гутиерес въздъхна. Хвърли поглед към туристите около другите маси и отвърна:

— Това трябва да остане между нас, съгласен?

— Добре.

— Става дума за голям проблем тук.

— Какъв?

— На този бряг се появяват… хм… форми с аберации… твърде често. Продължава вече няколко години.

— Форми с аберации? — повтори Левин и поклати глава удивен.

— Така гласи официалното название на тези находки. Никой от правителството не желае да каже нещо по-конкретно. Започна преди около пет години. Горе, в планините, бяха открити няколко животни, недалеч от една ферма, в която изпробваха нови сортове соя.

— Соя — повтори Левин.

Гутиерес кимна.

— Очевидно тези животни имат слабост към зърнените култури и към някои треви. Предполага се, че имат остра нужда от аминокиселината лизин. Никой обаче не знае със сигурност. Може би просто обичат да ядат някои растения…

— Марти — каза Левин, — не ме интересува дали обичат трева или бира с чипс. Единственият важен въпрос е откъде са дошли!

— Никой не знае — отвърна Гутиерес.

Левин остави последното без коментар, за момента.

— И какво стана с другите животни?

— Всички бяха унищожени. Доколкото знам, години след това не е било намирано нищо подобно. Сега, изглежда, всичко започва отново. Миналата година открихме останките на още четири животни, плюс това, което видя сам.

— И какво беше направено по този повод?

— Формите… хм… с аберации винаги бяха унищожавани. Видя как става. Още от самото начало властите взеха всички възможни мерки никой да не научи за това. Преди няколко години американски журналисти писаха, че нещо на острова Исла Нублар не било наред. Менендес покани група техни колеги на обиколка из острова… и ги заведе на друг остров. Така и не разбраха. Такива работи. Искам да кажа… властите гледат много сериозно на всичко това.

— Защо?

— Безпокоят се.

— Безпокоят се? Защо трябва да се безпокоят заради…

Гутиерес вдигна ръка, намести се на стола си, приближи се.

— Заради болестите, Ричард.

— Болести?

— Да. Коста Рика има една от най-добрите здравни системи в целия свят. Епидемиолозите са се натъкнали на някакъв странен енцефалит, който, изглежда, зачестява особено по крайбрежието.

— Енцефалит? Какъв? Вирусен?

Гутиерес поклати глава.

— Не е открит причинителят.

— Марти…

— Ричард, казвам ти… Никой не знае. Не вирус, защото титрите с антитела не се покачват, а диференциалите на белите кръвни клетки не се променят. Не е бактериален, защото не е изолирано нищо в хранителна среда. Пълна мистерия. Епидемиолозите знаят единствено, че засяга предимно фермерите в селските райони, хората, чието съществуване е свързано с животни, с добитък. Болестта е истински енцефалит… страхотно главоболие, объркване на мисълта, треска, бълнуване…

— Смъртност?

— Засега болестта, изглежда, се самоограничава, трае до около три седмици. Все едно, властите са разтревожени. Страната зависи от туризма, Ричард. Никой не желае слухове за неизвестни болести.

— Значи смятат, че енцефалитът има нещо общо с тези… форми с аберации, така ли?

Гутиерес сви рамене.

— Гущерите пренасят немалко вирусни инфекции, така че не е изключено да има връзка.

— Нали каза, че заболяването не е вирусно?

— Каквото и да е. Смятат, че има връзка.

— Това е още една причина да се разбере откъде са се взели тези гущери — отбеляза Левин. — Не се съмнявам, че са търсили…

— Търсили? — Гутиерес се засмя. — Разбира се, че търсиха. Преровиха цялата страна сантиметър по сантиметър и не един път. Изпращаха десетки екипи… аз самият водих няколко. Наблюдаваха от въздуха. Летяха над джунглата, над близките острови. Това само по себе си не е малко. Има доста острови, особено край западното крайбрежие. Дявол да го вземе, претърсиха дори онези, които са частно притежание.

— Има ли частни острови? — попита Левин.

— Няколко. Три или четири. Като Исла Нублар… беше отстъпен на лизинг на американска компания… „ИнДжен“… години наред.

— Но ти каза, че Исла Нублар е бил претърсен.

— Щателно. Нищо не откриха.

— А другите?

— Ами… чакай да помисля… — отговори Гутиерес и започна да отброява на пръсти. — Исла Таламанка, край източното крайбрежие. Там има клуб на медиците. После е Сорна, при западния бряг. Даден е на лизинг на германска минна компания. Морасан на север е собственост на богато костариканско семейство. Може би имаше още един, но не помня.

— И до какво доведоха издирванията?

— До нищо — отвърна Гутиерес. — До абсолютно нищо. Предполага се, че животните идват от някакво място дълбоко навътре в джунглата. Затова все още не са успели да го открият.

— В такъв случай им пожелавам късмет — изсумтя Левин.

— Така е — кимна Гутиерес. — Джунглата е чудесно място за укриване. Можеш да минеш на десет метра от някое голямо животно и въобще да не го видиш. Дори и най-чувствителните прибори не са от голяма полза, защото трябва да проникнат през няколко пласта — облаците, листната маса на дърветата, ниската растителност. Това просто няма как да се заобиколи. В джунглата може да се потули всичко. Така или иначе — продължи той, — властите се безпокоят. А и те не са единствените, които се интересуват от проблема.

Левин вдигна рязко глава.

— Така ли?

— Да. Поради някаква причина тези животни будят голям интерес.

— Що за интерес е това? — попита Левин колкото е възможно по-безразлично.

— Миналата есен дадоха разрешително на група ботаници от Бъркли да изследват джунглата от въздуха в централните хълмисти райони. Изследването бе започнало от около месец, когато се разрази скандал… неплатена сметка за авиационно гориво или нещо такова. Така или иначе един чиновник от Сан Хосе се обади в Бъркли, за да се оплаче. От Бъркли отговориха, че не знаят нищо за такъв изследователски екип. Междувременно онези бяха напуснали страната.

— Значи никой не знае кои всъщност са били те.

— Никой. След това миналата зима двама геолози от Швейцария дойдоха, за да вземат газови проби от островите край брега. Обясниха, че изследвали вулканичната активност в Централна Америка. Всичките тези острови са вулканични, а някои от тях все още са действащи. В една или друга степен, така че обяснението не изглеждаше нелогично. Оказа се обаче, че геолозите всъщност работели за американската фирма „Биосин“, която се занимавала с генетика, и те търсели по островите големи животни.

— Как си обясняваш този интерес на биотехнологична компания? — попита Левин. — Струва ми се безсмислено.

— Може би… на теб и на мен — отвърна Гутиерес. — Но „Биосин“ има особено лоша репутация. Шеф на изследователския отдел там е един човек на име Луис Доджсън.

— О, да — кимна Левин. — Знам го. Той проведе изпитанията на онази ваксина срещу бяс в Чили преди няколко години. Тогава поставиха селяните в контакт с болестта, без да им кажат, че го правят.

— Същият. Започна и пробни продажби на генетично създадени картофи в супермаркетите, без да обясни на никого, че са променени. Няколко деца получиха лека диария, едно-две постъпиха в болница. След това се наложи компанията да наеме Джордж Бейзълтън, за да спасява репутацията й.

— Изглежда всички наемат Бейзълтън — отбеляза Левин.

Гутиерес сви рамене.

— В наши дни университетските професори с големи имена дават консултации. Това е част от сделката. Бейзълтън е виден професор по биология. Компанията е имала нужда от такъв известен учен, за да изчисти мръсотията, предизвикана от навика на Доджсън да нарушава законите. Тя има платени служители по целия свят. Краде изследванията на други фирми. Изцяло. Казват, че „Биосин“ е единствената занимаваща се с генетика фирма, в която работят повече адвокати, отколкото учени.

— А защо е този интерес към Коста Рика? — попита Левин.

Гутиерес сви рамене.

— Не знам, но напоследък отношението към изследователската работа се промени, Ричард. Тук това се вижда особено добре. Коста Рика притежава една от най-богатите екологични системи на света. Половин милион видове в дванайсет ясно очертани природни хабитата. Тук са представени пет процента от всички видове на планетата. Страната е център на биологически изследвания от години и мога да ти кажа, че нещата се промениха. Някога хората, които идваха тук, бяха учени, посветили се на делото си, които искаха да разберат едно или друго заради самото познание… маймуни, насекоми, растителност. Онези хора се занимаваха с подобни неща, защото те не им бяха безразлични. Със сигурност не очакваха да забогатеят от работата си. Сега обаче почти всичко в тази област на науката се смята за потенциален източник на пари. Никой не знае от какво ще бъде извлечено поредното лекарство и фармацевтичните компании финансират всякакви изследвания. Може би в някое птиче яйце има протеин, който го прави водоустойчиво. Може би някой паяк произвежда пептид, който предотвратява съсирването на кръвта. Може би листата на не знам коя папрат съдържат болкоуспокояващо вещество. Отношението към изследователската работа се променя доста често. Хората вече не изучават естествения свят, а го експлоатират. Имат манталитета на мародери. Всяко ново или непознато нещо предизвиква интерес, защото може да се окаже ценно. И да донесе богатство.

Гутиерес пресуши бирата си.

— Светът — продължи той — се е обърнал нагоре с краката. Истината е, че много хора искат да знаят какво представляват тези анормални животни и откъде са дошли.

По високоговорителите обявиха полета на Левин. Двамата станаха и Гутиерес попита:

— Нали ще запазиш това за себе си? Имам предвид видяното днес.

— Ако трябва да съм честен докрай — отвърна Левин, — не знам какво видях днес. Би могло да е всичко.

Гутиерес се засмя.

— Желая ти успешен полет, Ричард.

— Пази се, Марти.

Отпътуване

Левин намести раницата на гърба си и пое към чакалнята за заминаващи пътници. Обърна се, за да махне за довиждане на Гутиерес, но приятелят му вече бе излязъл навън и се опитваше да спре такси. Левин сви рамене и пак се обърна.

Точно пред него бяха гишетата на митницата, пред които се редяха хора, очакващи да сложат печати в паспортите им. За неговия полет — нощен, за Сан Франциско, с дълъг престой в Мексико сити — нямаше много кандидати. Реши, че има време да се обади в офиса си, за да предупреди Линда, секретарката, че се прибира. Може би трябваше да се обади и на Малкълм. Огледа се и видя цял ред телефонни автомати за международни разговори, но явно бяха малко и до един — заети. Май беше по-добре да използва сателитния апарат в раницата. Свали я от гърба си и помисли, че може би…

Спря и се намръщи.

Погледна назад, към телефоните. В момента ги използваха четирима души. Най-напред видя руса жена с къси панталони и фланелка, която говореше, вдигнала на ръце загоряло от слънцето дете. Човекът до нея беше брадат мъж с яке за сафари, който непрекъснато поглеждаше към златния си „Ролекс“. Пред следващия автомат стоеше възрастна жена, която говореше на испански, докато двамата й възмъжали синове я гледаха съсредоточено и кимаха.

Последният беше пилотът на хеликоптера. Без униформа, по риза с къси ръкави и с вратовръзка. Обърнал се бе към стената, прегърбен.

Левин се съсредоточи и чу, че пилотът говори на английски. Наведе се, уж за да оправи ремъците на раницата, и продължи да слуша. Пилотът бе все така с гръб към него.

— Не, не, професоре — чу го да казва. — Не е така. Не. — Последва пауза. — Не. Казвам ви, не. Съжалявам, професор Бейзълтън, но това не се знае. Остров е, ала кой точно… Трябва да почакаме още… Не, заминава тази вечер. Не, според мен не знае нищо. Няма снимки. Не. Разбирам. Адиос.

Левин наведе бързо глава, защото пилотът се запъти към служебния изход в другия край на залата.

„Какво, по дяволите, беше това?“ — помисли си.

Остров е, ала кой точно…

Откъде знаеха, че е остров? Самият Левин все още не беше сигурен в това. А беше размишлявал денонощно върху находките, бе се опитвал да подреди мозайката. Откъде се бяха взели? Защо се случваше това?

Сви зад ъгъла, за да се скрие от погледите, и извади малкия сателитен телефон. Бързо набра номер в Сан Франциско.

Свърза се веднага. Последваха звън, писукане и електронен глас, който каза: „Моля, дайте кода за достъп.“

Левин набра шестцифрения номер.

Отново писукане. Електронният глас нареди: „Оставете своето съобщение.“

— Обаждам се заради резултатите от пътуването. Един екземпляр, в недобро състояние. Зона ББ-17 на картата. Това е далеч на юг, което потвърждава всичките ни хипотези. Не успях да го идентифицирам точно, защото го изгориха, но предполагам, че е орнитолест. Както знаеш, това животно не е в списъка… много забележителна находка.

Озърна се, но беше сам, никой не му обръщаше внимание.

— Нещо повече, странично имаше дълбок разрез, което ме безпокои. — Поколеба се, защото не искаше да каже нищо излишно. — Изпращам проба, която изисква внимателен анализ. Мисля, че и други хора проявяват интерес. Така или иначе това, което става тук, е нещо ново, Иън. Не е имало никакви екземпляри повече от година, сега се появяват пак. Става нещо необичайно и ние нямаме понятие какво е то.

Или? Левин се замисли. Прекъсна линията, изключи апарата и го прибра във външния джоб на раницата. Може би знаем повече, отколкото си даваме сметка. Погледна невесело към изхода. Беше време да се отправя към самолета.

Пало Алто

В два часа през нощта Ед Джеймс спря на почти празния паркинг пред „Мери Колиндър“ на Картър Роуд. Черното БМВ вече беше там, паркирано близо до входа. Зад стъклата се виждаше Доджсън, разположил се в едно от сепаретата, намръщен. Доджсън никога не беше в добро настроение. В момента разговаряше с едрия мъж, седнал до него, и поглеждаше часовника си. Едрият мъж беше Бейзълтън. Професорът, който се бе появил по телевизията. Джеймс винаги изпитваше облекчение, когато присъстваше и Бейзълтън. От Доджсън го побиваха тръпки. Беше трудно да си представиш, че Бейзълтън би могъл да се замеси в нещо тъмно.

Джеймс угаси двигателя и намести огледалото за обратно виждане, за да може да закопчае яката на ризата си и да оправи вратовръзката. Погледна лицето си — небръснат, уморен мъж с двудневна брада. „Какво от това?“, помисли си. Защо да не изглежда уморен? В края на краищата нима не беше посред нощ?

Доджсън винаги уреждаше срещите си посред нощ и винаги в същия проклет ресторант на Мери Колиндър. Джеймс не можеше да разбере защо — имаше много неща, които не разбираше.

Взе големия книжен плик, слезе от колата и затръшна вратата. Отправи се към входа, клатейки глава. Доджсън му плащаше по петстотин долара на ден от седмици, за да следва група учени. В началото бе предположил, че става дума за някакъв индустриален шпионаж, но никой от тези учени не се занимаваше с промишлено производство — заемаха университетски постове, при това в доста тъпи области. Като палеоботаничката Сатлър, чиято специалност беше прашецът на праисторическите растения. Джеймс бе присъствал на една от лекциите й в Бъркли и едва бе успял да остане буден. Диапозитив след диапозитив с някакви бели топчета, които напомняха валма памук, докато тя дрънкаше за ъгли на свързване на полизахариди и не знам си още какво. Истинска скука.

Със сигурност не си струва петстотин долара на ден, мислеше си той. Влезе вътре, примигна от светлината и отиде до сепарето. Седна, кимна на Доджсън и Бейзълтън, вдигна ръка, за да поръча на келнерката кафе.

Доджсън го изгледа ядосано.

— Нямам на разположение цяла нощ — каза той. — Да започваме.

— Добре — кимна Джеймс и свали ръката си. — Разбира се. — Отвори плика и започна да вади отвътре листата и снимките и да обяснява: — Алън Грант. Палеонтолог от щатския университет на Монтана. В момента е в отпуск и чете лекции в Париж за последните намерени останки от динозаври. Изглежда има някои нови идеи за това, че тиранозаврите са били лешоядни и че…

— Няма значение — прекъсна го Доджсън. — Продължавай.

— Елън Сатлър Реймън — кимна Джеймс и бутна снимката напред. — Ботаничка. Имала е връзка с Грант, но сега е омъжена за физик от Бъркли и има малки деца, син и дъщеря. Чете лекции на половин работен ден в Бъркли и прекарва остатъка от времето у дома, защото…

— Продължавай, продължавай.

— Добре. Повечето от останалите са починали. Доналд Дженаро, адвокат… умрял от дизентерия по време на командировка. Денис Недри от „Интегрейтид Компютър Системс“… също покойник. Джон Хамънд, основателят на „Интернешънъл Дженетик Текнолоджис“… умрял по време на посещение в изследователския център на компанията в Коста Рика. Бил е с внуците си. Сега хлапетата живеят с майка си на изток и…

— Някой опитвал ли е да се свърже с тях? Който и да било от „ИнДжен“?

— Не, не е имало контакти. Момчето постъпи в колеж, а момичето ходи на училище. След смъртта на Хамънд „ИнДжен“ поиска защита съгласно единайсета глава. Делото все още не е приключило. Най-накрая разпродават активите. Всъщност това започна преди две седмици.

— Зона Б влиза ли в разпродажбата? — обади се Бейзълтън за първи път.

Джеймс го изгледа озадачено.

— Зона Б?

— Да. Някой споменавал ли ти е за зона Б?

— Не, за първи път чувам. Какво е това?

— Ако чуеш каквото и да било за зона Б, искаме да ни го кажеш.

Доджсън, седнал до Бейзълтън, прегледа снимките и данните, после ги хвърли нетърпеливо настрана. Вдигна очи към Джеймс и попита:

— Какво друго научи?

— Това е всичко, доктор Доджсън.

— Всичко? Ами Малкълм? Ами Левин? Все още ли са приятели?

Джеймс погледна записките си.

— Не съм сигурен.

Бейзълтън се намръщи.

— Не си сигурен? Как така не си сигурен!?

— Малкълм се срещна с Левин в института на Санта Фе — отвърна Джеймс. — Преда две години прекараха там известно време заедно. Напоследък обаче Малкълм не е ходил в Санта Фе. В момента е извънщатен лектор в Биологическия факултет в Бъркли. Преподава математически модели на еволюцията. И изглежда не поддържа контакти с Левин.

— Скарали са се?

— Може би. Казаха ми, че имали несъгласия относно експедицията на Левин.

— Каква експедиция? — попита Доджсън и се наклони напред.

— Левин планира някаква експедиция от години. Поръчал е специални превозни средства от фирма, наречена „Мобайл Фийлд Системс“. Това е малко предприятие в Удсайд, управлявано от човек на име Джак Торн. Торн оборудва джипове и камиони за изследователи, които работят при полеви условия. Учените от Африка, Сичуан или Чили се кълнат в тях.

— Малкълм знае ли за тази експедиция?

— Безсъмнено. От време на време ходи при Торн. Горе-долу веднъж месечно. Разбира се, Левин е там почти всеки ден. Така попадна в затвора.

— В затвора? — учуди се Бейзълтън.

— Аха — отговори Джеймс и погледна записките си. — Един момент. На десети февруари Левин е арестуван за шофиране със сто и двайсет при ограничение петнайсет. Точно пред училището на Удсайд. Съдията прибра ферарито му, взе му книжката и го осъди на общественополезен труд. Всъщност принуди го да води часове в училището.

Бейзълтън се усмихна.

— Ричард Левин, преподавател в училище. Бих искал да го видя с очите си.

— Беше доста съвестен. Разбира се, той и без това прекарваше известно време в Удсайд заради Торн. Тоест докато не напусна страната.

— Кога напусна страната? — попита Доджсън.

— Преди два дни. Замина за Коста Рика. За кратко. Трябваше да се върне рано тази сутрин.

— Къде е сега?

— Не знам. И, хм, боя се, че няма да е лесно да разбера.

— Защо?

Джеймс се поколеба, прокашля се.

— Защото беше в списъка на пътниците за полета от Коста Рика, но го нямаше в самолета при кацането. Моят човек в Коста Рика ми докладва, че е напуснал хотела в Сан Хосе преди полета и не се е връщал повече. Не е заминал от града с друг полет, така че за момента Ричард Левин е в неизвестност.

Последва дълга тишина. Доджсън се облегна на стола си и затананика през зъби. Погледна към Бейзълтън, който поклати глава. Доджсън събра листата от масата и внимателно ги подреди на купчина, после ги мушна в плика и го подаде на Джеймс.

— А сега ме изслушай, тъп кучи сине — рече той. — От теб искам само едно нещо. Много е просто. Слушаш ли ме?

Джеймс преглътна.

— Слушам.

Доджсън се наведе напред.

— Намери го — каза.

Бъркли

Малкълм, седнал в претрупания си кабинет, вдигна очи към своята асистентка Бевърли, която влезе при него. Следваше я човек от „Ди Ейч Ел“. Носеше малък пакет.

— Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Малкълм, но трябва да подпишете разписката… Това е материалът от Коста Рика.

Малкълм се изправи и заобиколи бюрото. Не посегна към бастуна. През последните седмици упорито се опитваше да ходи без него. Все още изпитваше болки в крака, но бе решен да се справи. Дори рехабилитаторката му, вечно веселата Синди, отбеляза по този повод: „Охо! След всичките тези години най-после ви виждам мотивиран, доктор Малкълм. Какво се е случило?“ „Нищо — отговорим той. — Не бих могъл да разчитам на бастуна вечно, нали?“

Истината обаче беше доста по-различна. Неизчерпаемият ентусиазъм на Левин във връзка с хипотезата му за изгубения свят и възбудените му телефонни обаждания по всяко време на денонощието го бяха накарали да промени възгледите си. Беше започнал да вярва, че е съвсем възможно — дори вероятно — в някое отдалечено, неизвестно място да съществуват животни от изчезнали видове. Малкълм имаше и свои основания да мисли така и само бе намекнал за тях пред Левин.

Причината да се опитва да ходи без бастун обаче беше съществуващата възможност да има друг остров. Искаше да е готов да го посети и бе започнал да полага усилия, ден след ден.

С Левин бяха стеснили обхвата на търсенията си до поредицата острови покрай бреговете на Коста Рика. Левин беше истински ентусиаст. За Малкълм възможността си оставаше хипотетична.

Отказваше да се въодушеви, преди да види безспорни доказателства — снимки, материал от тъкани, свидетелстващи за съществуването на изчезналите животни. Засега не бе видял нищо. Не знаеше дали е разочарован, или изпитва облекчение.

Във всеки случай пробата на Левин бе пристигнала.

Малкълм взе бележника на куриера и бързо се подписа на най-горния формуляр — „Доставка на особени материали/мостри: биологически изследвания“.

— Трябва да отговорите на въпросите, сър — каза куриерът.

Малкълм прегледа въпросите, подредени един под друг на листа, с квадратчета за отбелязване на отговорите. Жив ли е материалът. Дали е бактериален, гъбичен, вирусен или протозоен. Регистриран ли е в конкретен изследователски протокол. Заразен ли е. Дали е взет от скотовъдна ферма, или от развъдник. Дали е растителен, дали са семена, или луковици. Насекомо ли е и има ли връзка с насекомите…

Малкълм отбеляза „не“ навсякъде.

— И следващата страница, сър — посочи куриерът и огледа кабинета: папките и хартиите, натрупани на безразборни купчини, картите, забодени с цветни карфици по стените. — С медицински изследвания ли се занимавате?

Малкълм обърна на следващата страница и се подписа.

— Не.

— Има още една, сър.

Документът на третата страница освобождаваше доставчика от отговорност. Малкълм подписа и нея.

— Приятен ден — кимна куриерът и си тръгна.

Малкълм веднага се отпусна на бюрото и направи болезнена гримаса.

— Все още ли боли? — попита Бевърли, взе пакета от страничната масичка, бутна настрана някакви листа и започна да го отваря.

— Добре съм — отвърна Малкълм и хвърли поглед към бастуна, опрян на стола зад бюрото му. После пое дъх и бавно прекоси стаята.

Бевърли махна опаковката и извади цилиндър от неръждаема стомана, голям колкото юмрук. Върху капака беше залепен знакът за биологична опасност. Към цилиндъра с метален клапан беше прикрепен по-малък контейнер — с охлаждащия газ.

Малкълм насочи светлината към цилиндъра и каза:

— Да видим защо беше толкова възбуден.

Махна уплътняващата лепенка и развинти капака. Чу се леко просвистяване на газ, появи се малко облаче кондензат. Вътрешността на цилиндъра се покри със скреж.

Вътре видя найлоново пликче и лист хартия. Обърна цилиндъра и изсипа съдържанието му върху масата. В пликчето имаше парче жълтеникава плът с неравни ръбове, около пет квадратни сантиметра, към което бе прикрепено пластмасово етикетче. Вдигна го към светлината, погледна го през лупата и седна отново. Вгледа се в зелената кожа, в неравната й повърхност.

Може би, помисли си.

Може би…

— Бевърли — каза Малкълм. — Обади се на Елизабет Гелмън в зоологическата градина. Кажи й, че искам да погледне нещо. И че е поверително.

Бевърли кимна и излезе от кабинета, за да позвъни. Когато остана сам, Малкълм разви листчето, което бе пъхнато в цилиндъра. Беше откъснато от жълт бележник. На него с едри букви беше написано:

Малкълм се намръщи. Този кучи син, помисли си. Трябва да говоря с него веднага.

Изгубеният свят

Ричард Левин спря, за да си поеме дъх, и опря лице до топлата повърхност на камъка. Двеста метра надолу морето обливаше черните скали с ослепително бяло. Лодката, която го бе докарала дотук, вече се носеше на изток — малка светла точка на хоризонта. Трябваше да се върне, защото на този пуст, негостоприемен остров нямаше безопасно пристанище.

Засега бяха сами.

Левин пое дълбоко дъх и погледна към Диего, застанал на десетина метра по-надолу на скалата. Диего носеше раницата, в която беше цялото им оборудване, но беше млад и силен. Усмихна се весело и кимна нагоре към височината.

— Имайте кураж, вече не е далеч, сеньор.

— Надявам се — отвърна Левин.

Когато бе оглеждал мястото с бинокъл от лодката, му се бе сторило, че е подходящо за изкачване, но в действителност скалата се оказа почти вертикална и много опасна, защото беше вулканична и се ронеше.

Левин вдигна нагоре ръце и заопипва следващото удобно място за хващане. Беше се прилепил до камъка. Няколко камъчета се откъртиха и пръстите му се плъзнаха надолу. Опита отново и пропълзя нагоре. Дишаше тежко от умора и страх.

— Още двайсет метра, сеньор — подвикна Диего окуражително. — Можете да се справите.

— Сигурен съм, че мога — промърмори Левин. — Като вземем предвид алтернативната възможност…

С приближаването му към върха вятърът се усили. Свистеше в ушите му, изопваше дрехите. Имаше чувството, че се опитва да го отскубне от скалата. Вдигна очи и видя гъстите листа, достигащи до самия ръб на пропастта.

Почти стигнах, помисли си. Почти.

Тогава с един последен тласък успя да се вдигне над ръба и да се претърколи изнемощял в мократа папрат. Все още задъхан, погледна назад и видя как Диего се качва на ръба — с лекота, бързо. Седна на мокрите листа и се усмихна. Левин извърна глава и се вторачи в големите папрати над главата си и с няколко дълбоки въздишки започна да освобождава натрупаното напрежение. Краката му горяха жестоко.

Но… все едно. Беше пристигнал. Най-накрая!

Огледа джунглата наоколо. Първична гора, недокосната от човешка ръка. Точно както показваха снимките от сателита. Беше принуден да разчита на тях, защото за частните острови като този нямаше карти. Такъв остров беше нещо като изгубен свят, изолиран сред Тихия океан.

Левин се вслуша в звуците на вятъра и в шумоленето на палмовите листа, които обсипваха лицето му със ситни капчици. Тогава долови още нещо — далечен писък, като на птица, но по-дълбок, по-звучен. Вслуша се и го чу отново.

Рязко чаткане недалеч го накара да се обърне. Диего бе драснал клечка кибрит, за да запали цигара. Левин стана бързо, дръпна ръката на младежа и поклати отрицателно глава.

Диего се намръщи озадачено.

Левин долепи пръст до устните си.

Вдигна ръка по посоката на звука.

Диего сви рамене с безразличие. Не беше впечатлен. Не виждаше причина за безпокойство.

Защото не знае какво ни очаква, помисли си Левин, разкопча тъмнозелената раница и започна да сглобява голямата карабина „Линдстрад“. Беше направена по поръчка в Швеция специално за него — последна дума на техниката за контрол над животните. Завинти цевта в приклада, провери газовия заряд, сложи пълнителя и я подаде на Диего. Младокът я пое и пак сви рамене.

Междувременно Левин извади пистолета, също „Линдстрад“, и го закопча на кръста си. След това измъкна оръжието от кобура, провери предпазителя два пъти и пак го мушна обратно. Изправи се и кимна на Диего да го последва. Младежът закопча раницата и отново я намести на гърба си.

Двамата тръгнаха надолу по склона на хълма, към вътрешността на острова. Дрехите им се намокриха почти веднага от листата. Нямаха никаква видимост — от всички страни ги заобикаляше гъста джунгла. Листата на папратите бяха огромни, с размерите на човешко тяло. Растенията бяха високи по четири-пет метра и имаха груби, бодливи стъбла. Високо над папратите се ширеха короните на дърветата, които закриваха слънчевата светлина почти изцяло. Мъжете се движеха в полумрака мълчаливо, усещаха меката, влажна земя.

Левин спираше често, за да погледне ръчния си компас. Вървяха на запад, надолу по стръмен склон, към вътрешността на острова. Знаеше, че е остатък от много стар вулканичен кратер, ерозирал и обезформен от вековете. Теренът във вътрешността се състоеше от поредица хребети, които водеха надолу към центъра му. Там, където се намираха обаче, в източния край, теренът беше стръмен, неравен и коварен.

Усещането за изолираност, за това, че са попаднали в някакъв първичен свят, беше съвсем осезателно. Продължиха надолу по склона и сърцето на Левин се разтуптя лудо. Пресякоха малък поток и се заизкачваха по следващия хребет. На върха му листата се разредиха и ги облъхна приятен ветрец. От това място изпъкваше далечният край на острова, зъбер от твърда черна скала, на мили разстояние. Между тях и там не се виждаше нищо освен меко нагъната джунгла.

Диего застана до него и отрони:

— Fantastico!

Левин веднага му направи знак да мълчи.

— Но, сеньор — възрази младежът, — тук сме съвсем сами.

Левин поклати глава с раздразнение. Докато бяха на лодката, му беше обяснил всичко. Никакви приказки, когато стигнат на острова. Никаква помада за коса, никакъв одеколон, никакви цигари. Храната беше солидно запечатана в найлонови пликове, всичко беше опаковано много внимателно. Никакви миризми, никакви звуци. Беше предупредил Диего няколко пъти колко важно е всичко това.

Сега ставаше ясно, че младежът не му е обърнал внимание. Не разбираше. Левин го бутна с пръст ядосано и пак поклати глава.

Диего се усмихна.

— Сеньор, моля ви. Тук има само птици.

В този момент чуха дълбок, боботещ звук, неземен крясък, който долетя някъде от гората под тях. След миг долетя отговор от друга част на гората.

Очите на Диего се разшириха.

— Птици? — прошепна Левин.

Диего замълча. Прехапа устна и се втренчи в джунглата.

Видяха как южно от тях върховете на дърветата се раздвижиха и сякаш част от гората оживя, като че ли разлюляна от вятъра.

Диего бързо се прекръсти.

Чуха още крясъци, които продължиха близо минута, после пак се възцари тишината.

Левин слезе от хребета и продължи надолу по склона, все надълбоко във вътрешността на острова.

Крачеше бързо, вперил поглед в земята, за да се предпази от змии, когато зад себе си чу ниско подсвирване. Обърна се и видя, че Диего сочи вляво.

Левин се върна, мушна се между листата и последва младежа, който бе поел на юг. След малко стигнаха до два успоредни коловоза, отдавна обрасли с трева и папрати, но все пак си личеше, че някога на това място е имало път. Естествено щяха да тръгнат по него. Така щяха да се движат много по-бързо.

Левин направи жест и Диего свали раницата. Беше време да се разменят. Опита тежестта й, намести ремъците.

Продължиха нататък мълчаливо.

На места пътят бе така обрасъл, че не личеше — джунглата си възвръщаше терена. Беше ясно, че никой не е минавал по него от години.

Диего изръмжа и изруга тихо. Левин се обърна и го видя да вдига крака си с погнуса. Беше затънал до глезена в купчина зеленикави животински изпражнения. Левин се върна.

Диего изчисти обувката си в стъблото на една папрат. В изпражненията се виждаха сламки, примесени в зелената маса. Бяха леки и ронливи — изсъхнали, стари. Нямаха миризма.

Левин внимателно огледа земята наоколо и откри остатък от следа. Купчинката беше добре оформена, дванайсет сантиметра в диаметър. Определено бе оставена от някакво голямо тревопасно.

Диего гледаше мълчаливо, с разширени очи.

Левин поклати глава и продължи. Нямаше причина да се безпокои, докато попадаха само на следи от тревопасни. Поне не прекалено. Въпреки всичко пръстите му докоснаха дръжката на пистолета, сякаш за успокоение.

Стигнаха до някакъв поток с кални брегове и от двете страни. Левин спря. В калта видя ясни отпечатъци от трипръсти лапи, някои от които бяха съвсем големи — разперената му длан влезе в един от тях и дори остана свободно място.

Когато вдигна очи, видя, че Диего отново се кръсти. Държеше карабината в лявата си ръка.

Останаха край потока, заслушани в нежното ромолене на водата. Нещо блестящо привлече погледа му, той се наведе и го извади. Беше парченце стъклена тръба, дебела колкото молив. Единият й край беше счупен. От едната страна забеляза скала и си даде сметка, че е лабораторна пипета като тези, които се използват по целия свят. Вдигна я към светлината и я огледа от всички страни. Странно е, помисли си. Тази пипета означаваше, че…

Обърна се и с ъгълчето на окото си долови някакво движение. Нещо малко и кафяво тичаше в калта край потока. Голямо колкото плъх.

Диего изсумтя изненадано. Животинчето се скри в гъстака.

Левин направи няколко крачки, клекна в калта и се вгледа в следите. Бяха с три пръста, напомняха птичи. Видя и други подобни — по-големи, широки няколко сантиметра.

Беше виждал такива следи — в Колорадо, където беше някогашната брегова линия, отдавна вкаменена. Следи от динозаври, замръзнали в камъка. Тези тук обаче бяха отпечатани в мокра кал. Бяха оставени от живи същества.

Все още клекнал, Левин чу тих писък някъде отдясно. Погледна натам и видя, че папратите се раздвижват. Остана напълно неподвижен, чакаше.

Подир миг измежду листата се показа дребно животно. Беше не по-голямо от мишка. Имаше гладка кожа, без козина и големи очи в горната част на малката глава. На цвят беше зеленикавокафяво. Непрекъснато издаваше тънички, раздразнени звуци, сякаш искаше да прогони Левин надалеч. Той остана на мястото си. Не смееше да диша.

Разбира се, разпозна съществото. Беше музавър, малък прозауропод от късния триас. Остатъци от скелети бяха намирани само в Южна Америка. Това беше един от най-малките известни динозаври.

Динозавър, помисли си.

Макар и да бе очаквал подобна среща на острова, този жив, дишащ представител на рода динозаври го стъписа. И беше толкова малък. Не можеше да свали поглед от него. Чувстваше се като вцепенен. След всичките тези години, след прашасалите скелети — истински жив динозавър!

Малкото същество се осмели да излезе още по-напред от прикритието на листата. Беше по-дълго, отколкото Левин бе предположил в началото: около десет сантиметра, с удивително дебела опашка. Независимо от всичко то много приличаше на гущер. Застана изправено, клекнало върху задните си крайници. Левин видя как с дишането ребрата му се движат. Продължаваше да пищи и да размахва предните си лапички.

Левин протегна ръка бавно, много бавно.

Съществото изпищя още веднъж, но не избяга. Изглежда го бе обзело любопитство — точеше вратле и се оглеждаше, както правят много малките животни. Ръката на Левин приближаваше.

Най-накрая пръстите му докоснаха земята пред него. Животинчето, изправено на задните си крака и опряно на дебелата си опашка, не показваше признаци на страх. След миг пристъпи напред и се качи в дланта му. Не почувства теглото му — беше толкова леко. Музавърът се завъртя в кръг, подуши пръстите. Левин се усмихна очарован.

Малкото животинче изведнъж изпищя ядосано, скочи на земята и изчезна сред листата. Левин примигна, без да разбира защо бе станало така.

Тогава усети неприятна миризма и чу тежко шумолене в храсталаците малко по-нататък. Тихо сумтене, пак шумолене.

За миг Левин си спомни, че хищниците ловуват край потоците, за да улавят животните, когато са най-уязвими — наведени, за да пият вода. Спомни си го твърде късно — чу смразяващия кръвта пронизителен рев и когато се обърна, видя как тялото на пищящия Диего изчезва в храсталака. Младежът се противеше, листата се клатеха побеснели. Левин зърна един голям крак, с голям извит нокът на средния пръст. След миг кракът се скри. Храстите продължаваха да се тресат.

Изведнъж навсякъде наоколо се разнесоха животински ревове. Ричард Левин видя как някакво голямо животно се спуска към него. Той се обърна и побягна. Беше изпаднал в паника, не знаеше накъде да тича, разбираше само, че положението му е безнадеждно. Изведнъж почувства тежък удар по гърба си, който го събори на колене в калта, и за миг осъзна, че въпреки цялата подготовка, въпреки всичките си логични умозаключения нещата се бяха объркали зловещо и че го очаква смърт.

Училище

— Когато разглеждаме възможността за масово измиране, причинена от метеор — говореше Ричард Левин, — трябва да си зададем няколко въпроса. Първо, има ли на нашата планета кратери от метеори, по-широки от деветнайсет мили в диаметър, т.е. с най-малкия размер, който би могъл да предизвика подобна катастрофа в световен мащаб. Второ, ако има такива кратери, дали са се образували по време на процеса на измиране. Оказва се, че на Земята съществуват няколко кратера с подобни размери и пет от тях съвпадат по време с известните периоди на масово измиране.

Кели Къртис се прозина в полумрака на класната стая на седми клас. Беше подпряла брадичката си на лакти и полагаше усилия да не заспи. Вече знаеше за тези неща. На телевизионния екран пред учениците се виждаше голяма царевична нива, снимана от височина. Извитите й очертания едва личаха. Позна го — беше кратерът в Мансън. В тъмнината се разнесе записаният глас на доктор Левин:

— Това е кратерът в Мансън, Айова, образувал се преди шейсет и пет милиона години, точно по времето, когато динозаврите са изчезнали. Но дали този метеор ги е убил?

Не, помисли си Кели и отново изпусна една прозявка. Вероятно онзи на полуостров Юкатан. Този в Мансън беше твърде малък.

— Сега смятаме, че този кратер е твърде малък — продължаваше гласът на доктор Левин. — Той не би могъл да предизвика подобно сътресение и в момента нашият кандидат е кратерът край Мерида, на полуостров Юкатан. Трудно е да си го представим, но сблъсъкът изпразнил целия Мексикански залив и предизвикал приливни вълни с височина близо седемдесет метра, които залели сушата. Било е невероятно. Все пак и около този кратер има спорове, особено по отношение на пръстеновидната му структура и смъртността на фитопланктона в океанските депозити. Може да ви звучи сложно, но засега не мислете за това. Ще се спрем на този проблем по-подробно след време. Е, стига за днес.

Запалиха осветлението. Учителката, госпожа Мензес, излезе пред класа и изключи компютъра, който управляваше телевизионната лекция.

— Е — каза тя, — радвам се, че доктор Левин ни предостави този запис. Предупреди ме, че може да не успее да дойде навреме за днешния час, но той със сигурност ще е с нас отново, когато се върнете от пролетната ваканция следващата седмица. Кели и Арби, вие помагате на доктор Левин… това ли каза и на вас?

Кели хвърли поглед към Арби, който се бе свил на чина си и се цупеше.

— Да, госпожо Мензес — отговори Кели.

— Добре. Е, слушайте всички. Домашното за след ваканцията е от седма глава… — разнесоха се стенания и пъшкане. — Както и всички упражнения в края на първа и втора част. Когато дойдете, искам всички да сте с домашно. Приятна пролетна ваканция. Ще се видим след седмица.

Чу се звънец. Децата наскачаха от местата си, столовете застъргаха по пода, класната стая изведнъж се изпълни с шум.

Арби се приближи до Кели и я изгледа тъжно. Беше цяла глава по-нисък от нея — най-ниският в класа. И най-малкият. Кели беше на тринайсет, като останалите седмокласници, а Арби само на единайсет. Беше много умен и затова бе прескочил два класа. Носеха се слухове, че ще прескочи още един. Арби беше гений, особено с компютрите.

Той мушна химикалката в джоба на бялата си риза и намести очилата с рогови рамки на носа си. Арби Б. Бентън беше чернокож. И двамата му родители бяха лекари в Сан Хосе и винаги полагаха всички усилия синът им да е облечен спретнато, като колежанско хлапе или нещо подобно. Каквото, разсъждаваше Кели, вероятно щеше да стане след година-две, както беше тръгнал.

В присъствието на Арби Кели винаги се чувстваше недодялана и неумела. Беше принудена да носи старите дрехи на сестра си, които майка им беше купила от някакъв евтин магазин преди милион години. Трябваше да носи дори старите й маратонки „Рийбок“, които бяха толкова протрити и мръсни, че бе невъзможно да се изчистят дори и след пералнята. Кели сама переше и гладеше дрехите си — майка й никога нямаше време за това. През по-голямата част от времето тя не си и беше у дома. Кели гледаше със завист изгладените панталони на Арби, идеално лъснатите му обувки и въздишаше.

Независимо че му завиждаше обаче, той беше единственият й истински приятел — едничкият, който смяташе, че няма нищо лошо във факта, дето е умна. Кели се безпокоеше, че той ще прескочи направо в девети клас и тя няма да може да го вижда.

Арби продължаваше да се цупи. Вдигна поглед към нея и попита:

— Защо го няма доктор Левин?

— Не зная — отговори тя. — Може би нещо се е случило.

— Какво например?

— Нямам представа. Нещо.

— Но той обеща да дойде — каза Арби. — За да ни заведе на полевите изпитания. Получихме разрешение и всичко беше уредено.

— Е, и? Пак можем да отидем.

— Но той трябваше да е тук — продължи да настоява Арби. Кели познаваше това поведение. Приятелят й бе свикнал възрастните да държат на думата си. Можеше да разчита и на двамата си родители. Кели нямаше подобни проблеми.

— Има ли значение, Арби? — каза тя. — Хайде да идем при доктор Торн сами.

— Смяташ ли?

— Разбира се, защо не?

Арби се поколеба.

— Може би най-напред трябва да се обадя на майка ми.

— Защо? — учуди се Кели. — Знаеш, че ще ти каже да се прибираш у дома. Хайде, Арби, нека идем и толкова.

Арби продължи да се колебае. Можеше и да е умен, но всяка промяна в плановете винаги го безпокоеше. Кели знаеше, че ще продължи да се противи и мърмори, ако тя все така настоява да отидат сами. Трябваше да почака, докато вземе решението сам.

— Добре — каза той накрая. — Да идем да видим Торн.

Кели се усмихна.

— Ще те чакам отпред. Пет минути!

Докато слизаше по стълбите от втория етаж, отново чу песничката:

— Кели е мозък и половина, Кели е мозък и половина…

Вдигна глава високо. Беше глупачката Алисън Стоун и тъпите й приятелки. Стояха в долния край на стълбището и я дразнеха.

— Кели е мозък и половина, Кели е мозък и половина…

Мина покрай момичетата, без да им обръща внимание. Наблизо видя мис Ендърс, отговорничката за дисциплината във фоайето, която не им обръщаше никакво внимание, както винаги, при все че мистър Каноса, заместник-директорът, напоследък бе издал изрична заповед, забраняваща децата да се дразнят едни други.

Момичетата продължаваха да припяват зад гърба й:

— Кели е мозък, Кели е мозък… компютърна кралица… с малка главица… позеленяла от зор… — И заприпадаха от смях.

Малко по-нататък, край вратата, видя Арби, стиснал кълбо сиви кабели в ръка. Забърза нататък.

— Не им обръщай внимание — каза той, когато Кели застана до него.

— Те са тъпачки.

— Точно така.

— Не ми пука и без това.

— Знам. Просто не им обръщай внимание.

Момичетата зад тях продължаваха да се заливат в смях.

— Арби и Кели… зубкат онемели… хрупат математика…

Излязоха навън, на слънчевата светлина и подигравателните викове милостиво се изгубиха във врявата на прибиращите се у дома деца. На паркинга чакаха жълтите училищни автобуси, момчета и момичета тичаха към колите на родителите си, спрени покрай бордюра. Суматохата беше голяма.

Арби се наведе, за да не го удари полетелият към главата му диск за игра на фризби, и погледна към улицата.

— Ето го пак — каза той.

— Не го гледай — обади се Кели.

— Няма, няма.

— Спомни си какво каза доктор Левин.

— Боже, Кели, не забравям толкова бързо, нали?

На отсрещната страна на улицата отново беше паркиран обикновеният сив форд, който често виждаха през последните два месеца. Зад волана седеше същият човек с брадясало лице и се преструваше, че чете вестник. Кели смяташе, че тъкмо той беше причината доктор Левин да поиска от нея и Арби да му помагат.

Левин им бе обяснил, че работата им ще е да му помагат да носи апаратурата си, да копират на ксерокса учебните материали за класа, да събират домашните работи и други подобни. Те смятаха, че е голяма чест за тях да работят за доктор Левин — истински учен, — така че се съгласиха с радост.

Оказа се обаче, че няма какво да се прави за класа — доктор Левин вършеше тези неща сам. Вместо това ги изпращаше да изпълняват дребни поръчки. Обясни им, че трябва да избягват брадатия мъж в колата. Това не бе трудно — онзи изобщо не им обръщаше внимание. Защото бяха хлапета.

Доктор Левин им бе казал, че мъжът от колата го следи във връзка с арестуването му, но Кели не вярваше — майка й беше арестувана два пъти за шофиране в нетрезво състояние, но никой не я бе следил. Кели не знаеше защо този човек наблюдава доктора, но беше повече от ясно, че Левин се занимава с някакви тайни изследвания и не иска никой да научи за тях. Знаеше едно — доктор Левин не се интересуваше особено от занятията, които водеше в училище. Най-често преподаваше разсеяно, а понякога влизаше в училището, даваше им урока, записан на касета, и си отиваше. Никой нямаше представа къде ходи в тези дни.

Нещата, които искаше те да му вършат, също бяха тайнствени. Веднъж отидоха до Станфорд и взеха от един професор някакви малки пластмасови квадратчета. Пластмасата беше лека и някак пореста. Друг път ги изпрати в центъра на града, в един магазин за електроника, за да вземат някакво триъгълно устройство. Продавачът беше нервен, като че ли вършеше нещо незаконно или кой знае какво. Веднъж трябваше да вземат цилиндрична метална кутия, която приличаше на кутия за пури. Не се сдържаха и я отвориха, а вътре видяха запечатани пластмасови ампули с жълтеникава течност, на които беше отпечатан международният знак за биологична опасност и бе написано: ВНИМАНИЕ, СИЛНА ОТРОВА! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

Повечето от поръчките обаче бяха най-обикновени. Често ги изпращаше в библиотеките в Станфорд, за да му носят ксерокопия от материали на най-различни теми — направата на японските мечове, рентгенова кристалография, мексиканските прилепи вампири, вулканите в Централна Америка, океанските течения на Ел Ниньо, размножителния период на дивите планински овце, токсичността на морската краставица, конструкцията на готическите катедрали…

Доктор Левин не им обясняваше защо се интересува от тези неща. Понякога ги връщаше ден след ден, за да търсят още материали по дадена тема, а после изведнъж я изоставяше и никога повече не я споменаваше. И се залавяше с нещо друго.

Разбира се, те можеха да си обяснят някои неща — голяма част от въпросите имаха нещо общо с превозните средства, които доктор Торн правеше за експедицията на доктор Левин. Повечето обаче бяха пълна мистерия.

Понякога Кели се чудеше как брадясалият би си обяснил всичко това. Питаше се дали той не знае нещо неизвестно за тях. В действителност обаче този човек й се струваше някак ленив — така и не разбра, че тя и Арби помагат на доктора.

Сега той гледаше към входа на училището и не им обърна никакво внимание. Стигнаха до края на улицата и седнаха на пейката, за да чакат автобуса.

Етикет

Малкото снежно леопардче изплю биберона и се обърна по гръб, с лапички във въздуха. Замърка тихо.

— Иска да я погалиш — отбеляза Елизабет Гелмън.

Малкълм протегна ръка към зверчето. То се обърна и впи зъби в дланта му. Малкълм извика.

— Понякога го прави — каза Гелмън. — Дори! Лошо момиче! Така ли посрещаш гостите си? — Улови ръката на Малкълм и я огледа. — Кожата не е разкъсана, но все пак трябва да я почистим.

Бяха в бялата изследователска лаборатория на зоологическата градина на Сан Франциско. Беше три следобед. Елизабет Гелмън, младата шефка на научния отдел, го бе повикала, за да му разкаже какво е установил анализът, но най-напред трябваше да нахранят новородените животинчета. Малкълм я изчака да се погрижи за едно горилче, което плюеше като човешко бебе, после за една коала и най-накрая за красивото снежно леопардче.

— Съжалявам, че те карам да чакаш — каза Елизабет, когато го заведе до умивалника и насапуниса дланта му, — но сега колегите ми са на конференция и реших, че е по-добре да сме сами.

— Защо?

— Защото материалът, който ми даде, е много интересен, Иън. Много. — Подсуши ръката му с кърпа и я погледна пак. — Мисля, че ще останеш жив.

— Какво откри? — попита Малкълм.

— Трябва да призная, че е интригуващо. Между другото от Коста Рика ли е този материал?

— Защо питаш това? — подхвърли нехайно Малкълм, без да издава безпокойството си.

— Защото се носят слухове за някакви неизвестни животни, които се появявали там, а този материал съвсем определено е от неизвестно животно.

Излязоха от помещението и отидоха в малката конферентна зала. Малкълм се отпусна на един стол и опря бастуна си на масата. Елизабет намали осветлението и включи прожекционния апарат за диапроектора.

— Така. Това е едър план на материала, преди да започнем изследването. Както виждаш, състои се от животинска тъкан в състояние на напреднала некроза. Размерите са шест на четири сантиметра. Към парчето е прикрепен малък пластмасов етикет. Тъканта е отрязана с нож, но не особено остър.

Малкълм кимна.

— Какво си използвал, Иън? Джобно ножче?

— Нещо такова.

— Така. Най-напред ще коментираме самата тъкан. — Диапозитивът се смени. Появи се микроскопска снимка. — Това е груб хистологичен разрез на повърхностния епидермис. Тези неравности се дължат на некротичните изменения. Интересното обаче е друго. Обърни внимание на подреждането на епидермалните клетки. Виж гъстотата на хроматофорите, или отделящите пигмент клетки. Забележи и разликата между меланофорите тук, и алофорите, ето тук. Това напомня lacerta или amblyrhynchus.

— Искаш да кажеш гущер? — попита Малкълм.

— Да — кимна Елизабет. — Прилича на гущер, макар че картината не съответства напълно. — Посочи лявата страна на екрана. — Виждаш ли разреза на тази клетка тук, с това леко удебеление? Смятаме, че е мускул. Хроматофорът е можел да се отваря и затваря, а това означава, че животното е променяло цвета си, като хамелеон. Тук пък има голяма овална форма, бяла в средата. Това е по̀ра на бедрена жлеза. В центъра й има някакво пихтиесто вещество, което все още анализираме. Предположението обаче е, че животното е мъжко, защото само мъжките гущери имат бедрени жлези.

— Разбирам — кимна Малкълм.

Елизабет смени диапозитива. Появи се нещо, напомнящо дунапрен.

— Навлизаме по-дълбоко. Това е структурата на подкожните пластове. Тя е силно деформирана поради газовите мехурчета от разложението. Все пак можеш да добиеш представа за кръвоносните съдове… един тук, още един ето тук… които са заобиколени от гладки мускулни влакна. Това не е характерно за гущерите. Всъщност това, което виждаш на този диапозитив, го няма при нито един гущер или друго влечуго.

— Искаш да кажеш, че прилича на топлокръвно?

— Точно така — отвърна Елизабет. — Не точно бозайник, но може би птица. Би могло да бъде… не знам… мъртъв пеликан. Нещо такова.

— Аха.

— Само че пеликаните нямат такава кожа.

— Разбирам — кимна Малкълм.

— И тук няма пера.

— Аха.

— Така. Успяхме да извлечем малко количество кръв от кръвоносните съдове. Не много, но все пак достатъчно за микроскопско изследване. Ето го.

Диапозитивът се смени още отново. Малкълм видя хаос от клетки, предимно червени кръвни телца, тук-там деформирани бели. Почувства се объркан.

— Това не е моята специалност, Елизабет — каза той.

— Е, ще ти кажа в общи линии за какво става дума. Най-напред, имаме червени кръвни клетки с ядра. Това е характерно за птиците, а не за бозайниците. Второ, нетипичен хемоглобин, който се различава по няколко неща от този на обикновените гущери. Трето, анормална структура на белите клетки. Не разполагаме с достатъчно материал, за да кажем нещо по-определено, но подозираме, че това животно има доста необикновена имунна система.

— Каквото и да означава това — отбеляза Малкълм и сви рамене.

— Не знаем със сигурност, а материалът не е достатъчен, за да разберем. Между другото можеш ли да намериш още?

— Вероятно — отвърна той.

— Откъде? От зона Б?

Малкълм я изгледа учудено.

— Зона Б?

— Е, това е написано върху етикета. — Елизабет смени диапозитива. — Трябва да отбележа, че е доста интересен. Тук, в зоологическата градина, непрекъснато слагаме подобни знаци на животните и познаваме търговските марки, които се продават по света. Такъв като този не е виждал никой. Размерът му е горе-долу колкото нокътя на палеца ти. Равна пластмасова външна повърхност, прикрепя се с щипка от неръждаема стомана, покрита с тефлон. Тя е много малка. Животното възрастен екземпляр ли беше?

— Предполагам — отвърна Малкълм.

— Значи етикетът е бил на животното доста време, откакто е било малко. Това се потвърждава и от степента на износване. Забележи вдлъбнатините по повърхността, които са доста странни. Материалът е дуралон. От него правят каски за футболистите. Той е удивително издръжлив, така че не може да са се получили вследствие на нормално износване.

— А как?

— Почти сигурно са резултат на химическа реакция, като допир с киселина, вероятно в аерозолна форма.

— Например вулканични изпарения.

— Възможно е, особено като вземем предвид и останалото, което открихме. Забележи, че етикетът е доста дебел. И е кух.

— Кух? — повтори Малкълм и се смръщи.

— Да. Вътре има кухина. Не искахме да я отваряме, затова направихме рентгенова снимка. Ето. — Диапозитивът пак се смени. Малкълм видя плетеница от бели линии и кутийки.

— Корозията е значителна, може би пак заради киселите изпарения, но няма съмнение какво е било. Миниатюрен радиоизлъчвател, Малкълм. А това означава, че това необикновено животно, този топлокръвен гущер или каквото е било, е било белязано и отглеждано от някого още от раждането му. Тъкмо това обезпокои хората тук най-много. Някой отглежда тези животни. Как е възможно това?

— Нямам никаква представа — отговори Малкълм.

Елизабет Гелмън въздъхна.

— Ти си един лъжлив кучи син.

Малкълм протегна ръка.

— Може ли да си получа пробата?

— Иън! След всичко, което направих за теб?

— Ще ми я дадеш ли?

— Мисля, че ми дължиш обяснение.

— Обещавам ти, че ще ти го дам. След около две седмици. Ще платя една вечеря.

Елизабет подхвърли на масата пакет от сребристо фолио. Той го взе и го мушна в джоба си.

— Благодаря ти, Лиз. — Изправи се, за да си тръгне. — Не ми се ще да бързам, но трябва да се обадя по телефона незабавно.

Отправи се към вратата, а Елизабет попита:

— Между другото как е умряло това животно, Иън?

Той спря.

— Защо питаш?

— Защото когато изследвахме клетките от повърхността, открихме няколко чужди клетки под епидермалния слой. От друго животно.

— Какво означава това?

— Това се случва, когато два гущера се бият. Трият се един в друг и под неравностите на кожите им попадат клетки от другия.

— Да — кимна Малкълм. — По трупа имаше следи от сбиване. Животното е било ранено.

— Освен това трябва да знаеш, че открихме следи от хронично свиване на кръвоносните съдове. Това животно е живяло в условия на стрес, Иън. И не само заради битката, в която е получило раните си. Говоря за хроничен, непрекъснат стрес. Жизнените условия на това същество са били стресови и изпълнени е опасности.

— Разбирам.

— Е? Как е възможно едно отглеждано животно да живее при такъв стрес?

На входа на зоологическата градина Малкълм се обърна, за да види дали не го следят, после спря пред един автомат и набра номера на Левин. Отговори телефонният секретар — Левин го нямаше. Типично, помисли си Малкълм. Когато ти потрябва, няма да го намериш. Вероятно се мъчи да освободи ферарито си от съда.

Окачи слушалката на мястото й и тръгна към колата си.

Торн

Върху голямата отваряща се с вдигане нагоре метална врата на цеха в далечния край на индустриалната зона с черни букви беше изписано: „Торн Мобайл Фийлд Системс“. До нея имаше обикновена врата. Арби натисна звънеца. Груб глас каза:

— Вървете си.

— Ние сме, доктор Торн. Арби и Кели.

— А… добре.

Ключалката щракна и двамата влязоха в голямото хале. Вътре имаше няколко превозни средства, по които работеха хора. Миришеше на ацетилен, машинно масло и прясна боя. Точно отпред Кели видя тъмнозелен „Форд Експлорър“, със срязан покрив. Двама души, качени на стълби, наместваха на негово място голям плосък панел черни слънчеви батерии. Капакът беше вдигнат, но шестцилиндровият V-образен двигател беше изваден. На негово място работниците спускаха малка, съвсем нова машина — приличаше на заоблена кутия за обувки, с мекия блясък на алуминиевите сплави. Други се занимаваха с големия плосък конвертор на Хю, който щеше да бъде монтиран в горната част на двигателя.

Вдясно имаше две големи каравани, върху които хората на Торн работеха от няколко седмици. Не бяха като обикновените, които човек вижда по пътищата през почивните дни. Едната беше огромна и обла, голяма почти колкото автобус, и беше оборудвана с място за живеене и спане за четирима души, както и с всевъзможна изследователска апаратура. Наричаха я „Чалънджър“ и когато не беше в движение, стените й можеха да се раздалечават, за да се увеличи вътрешното пространство.

Тази каравана се свързваше с втората посредством специална гумена „хармоника“. Другата беше по-малка и също оборудвана с най-модерна научна апаратура, макар и Кели да не знаеше точно каква. В момента някакъв човек заваряваше нещо на покрива и повърхността едва се виждаше от искрите. Независимо от всичко караваната изглеждаше почти готова, макар и столовете, и тапицерията все още да бяха навън, пред вратата.

Самият Торн застана в средата на халето и подвикна на човека на покрива:

— Хайде! Побързай! Днес трябва да свършим! — Обърна се и извика отново: — Не, не, не! Гледай чертежа! Хенри, не можеш да сложиш тази опора надлъжно. Трябва да е напряко, за да държи. Гледай чертежа!

Доктор Торн беше здравеняк с посивяла коса, на петдесет и пет. Ако не бяха очилата му с метални рамки, човек би могъл да го вземе за пенсиониран шампион по бокс. На Кели й беше трудно да си го представи като университетски професор — беше удивително силен и непрекъснато беше в движение.

— По дяволите, Хенри! Не чуваш ли какво ти говоря?

Торн изруга още веднъж и размаха юмрук във въздуха. Обърна се към децата и каза:

— Тези типове… предполага се, че те трябва да помагат на мен!

Нещо просветна като мълния — двамата, които работеха по джипа, отскочиха назад и към тавана се вдигна облак кисел дим.

— Какво ви казах! — извика Торн. — Заземете го! Заземете го, преди да пипате каквото и да било! Това е високо напрежение, по дяволите! Искате да се опечете ли?

Пак се обърна към децата и добави:

— Просто не искат да разберат… Това е ЗПМ и не е шега.

— ЗПМ?

— Защита против мечки. Така го нарича Левин. Смята, че е много смешно. Всъщност разработих тази система преди няколко години за рейнджърите в парка Йелоустоун, защото мечките непрекъснато влизаха във фургоните им. Щракваш едно копче и по външната обшивка на фургона потичат десет хиляди волта. Бам, и на най-големия звяр му се отщява да любопитства. Това напрежение щеше да залепи тези двамата за тавана, а мен щяха да ме съдят за трудова злополука. Заради собствената им глупост! — Торн поклати глава. — Е, къде е Левин?

— Не знаем — отговори Арби.

— Как така? Днес не трябваше ли да има час при вас?

— Трябваше, но не дойде.

Торн изруга пак.

— Трябваше да е тук, за да одобри последните промени, преди да излезем на полеви изпитания. Трябваше да се върне днес.

— Откъде? — попита Кели.

— От поредното си пътуване. Беше много развълнуван, преди да тръгне. Аз самият го оборудвах. Дадох му най-новата си раница. Двайсет и пет килограма. Всичко, което му е необходимо. Хареса му. Замина миналия понеделник, преди четири дни.

— Къде?

— Откъде да знам? Не искаше да ми каже и аз престанах да питам. Сега всички са еднакви. Учените, с които работя, до един се държат потайно. Не мога да ги обвиня. Страх ги е или да не ги ограбят, или да не ги съдят. Такъв е съвременният свят. Миналата година направихме оборудване за една експедиция в джунглата на Амазонка и го изолирахме с водозащитно покритие — там е влажно и това е задължително, защото мократа електроника не иска да работи… но ръководителят на групата беше обвинен в необосновано харчене на средства. За водозащитно покритие! Някакъв университетски бюрократ беше решил, че това са ненужни разходи. Казвам ви, безумие! Чисто безумие! Хенри! Не чу ли какво ти казах? Сложи го напряко!

Торн прекоси халето, размахал ръце. Децата го последваха.

— Вижте това — каза той. — Работим върху тези неща от месеци и най-накрая сме готови. Иска ги леки, аз ги правя леки. Иска ги здрави… хем здрави, хем силни, колко му е? И аз правя невъзможното… с достатъчно титан в сплавта, така или иначе се справям. Иска да не работят с бензин и да не зависят от електрическата мрежа. Готово. Най-накрая получи каквото искаше — удивително здрава подвижна лаборатория, която може да функционира и там, където няма бензиностанции и електричество. Сега, когато трябваше да… просто не мога да повярвам! Наистина ли не се появи в училището?

— Не — отвърна Кели.

— Значи е изчезнал — каза Торн. — Чудесно! Прекрасно! Ами полевите изпитания? Трябваше да излезем за седмица и да изпробваме всички системи.

— Знам — кимна Кели. — Говорихме с родителите си и получихме разрешение да дойдем и ние.

— А него го няма! — продължаваше да се гневи Торн. — Трябваше да го очаквам. Тези богати глезльовци правят каквото си поискат. Заради хора като Левин думата „глезльо“ е станала лоша…

От тавана надолу полетя голяма метална клетка и се стовари с трясък до тях.

Торн скочи встрани.

— Еди! По дяволите! Не можеш ли да внимаваш!?

— Извинявай, шефе — извика Еди Кар някъде от тавана. — По спецификация трябва да издържа на удар и исках да я изпробвам.

— Много хубаво, само че не го прави, когато ние сме отдолу! — Торн се наведе, за да огледа клетката. Беше кръгла, от дебели по четири сантиметра титаниеви ребра. Въобще не беше пострадала от падането. Освен това беше лека — Торн я вдигна с една ръка. Беше висока около два метра, с диаметър един и двайсет. Напомняше гигантски птичи кафез. На вратата й беше монтирана солидна ключалка.

— За какво е това? — попита Арби.

— Всъщност — обясни Торн и посочи към другия край на халето, където един работник подреждаше купчина алуминиеви тръби — тя е част от онова. Висока платформа за наблюдение, която се сглобява на място. Получава се солидна конструкция, висока пет метра. Отгоре има навес, който може да се сваля.

— Платформа за наблюдаване на какво? — попита Арби.

— Не ви ли е казал?

— Не — отговори Кели.

— Не — каза и Арби.

— Е, на мен също не ми каза. — Торн поклати глава. — Знам само, че иска всичко да е много здраво. Леко и здраво… леко и здраво. Невъзможно. — Въздъхна. — Бог да ме пази от академици.

— Мислех, че и вие сте такъв — отбеляза Кели.

— Бивш — отвърна Торн веднага. — Сега правя истински неща и не си губя времето в празни приказки.

Колегите, които познаваха Джак Торн, бяха съгласни, че пенсионирането бе поставило началото на най-щастливия период от живота му. Като професор по инженерни науки и специалист по особени материали винаги бе демонстрирал практическа насоченост и любов към студентите. Най-известният му курс в Станфорд — „Структурно инженерство“, беше известен като „Трънливия“, защото Торн непрекъснато предизвикваше студентите да решават сложни приложни задачи. Някои от тях отдавна бяха влезли в университетския фолклор, като например „Кошмарът на тоалетната хартия“. Торн бе поискал от студентите да пуснат картон яйца от небостъргач, без те да се чупят. За омекотител при падането имаха право да ползват единствено картонените цилиндри, върху които се навива тоалетната хартия. След опита целият площад долу беше изпоцапан със счупени яйца. След това Торн бе поискал от студентите да конструират стол, който да може да издържи стокилограмов човек, само от конци и кръгли козметични тампони от вата. Друг път бе окачил отговорите на задачите от изпита на тавана и бе предложил на студентите да ги свалят, като използват кутия за обувки, с половин килограм сладник и няколко клечки за зъби.

Когато не преподаваше, Торн често се явяваше като експерт в съда. Беше специалист по експлозии, разбити самолети, срутили се сгради и други подобни. Тези контакти с истинския свят само задълбочаваха убеждението му, че учените имат нужда от възможно най-широкото образование. Често казваше: „Как е възможно да проектираш за хората, ако нямаш понятие от история и психология? Не става. Математическите ти формули може да са съвършени, но въпреки това хората да ги провалят. Ако това стане, значи ти си се провалил.“ Подслаждаше лекциите си с цитати от Платон, Шака Зулу, Емерсън и Чан Дзу.

Като популярен сред студентите професор и привърженик на широкото образование обаче Торн бе разбрал, че плува срещу течението. Академичният свят се стремеше към съвсем тясна специализация, научният жаргон ставаше все по-синтезиран. В академичните среди се смяташе, че да те харесват студентите е белег за незадълбоченост, а интересът към проблемите на реалния свят се заклеймяваше като доказателство за интелектуална бедност и безразличие към теорията. В края на краищата тъкмо привързаността му към Чан Дзу го бе накарала да си тръгне. На поредния съвет във факултета един от колегите му бе станал и бе заявил: „Някакъв си митичен китайски глупак слага край на инженерните науки.“

Тук месец по-късно се пенсионира преждевременно и скоро основа фирмата. Работата му доставяше огромно удоволствие, но му липсваха контактите със студентите — заради това му допадаха невръстните помощници на Левин. Хлапетата бяха умни, ентусиазирани и достатъчно млади, така че училището все още не бе успяло да унищожи желанието им за знания. Все още умееха да използват мозъците си, а това за Торн беше сигурен знак, че още не са завършили официалното си образование.

— Джери! — изрева Торн на един от заварчиците върху караваната. — Закрепи опорите и от двете страни! Не забравяй тестовете за здравина!

Посочи един видеомонитор, поставен на пода, на който се виждаше компютърно изображение на караваната при сблъсък — най-напред по дължина, след това странично, сетне с преобръщане. Пораженията при всеки удар бяха незначителни. Компютърната програма беше разработена от автомобилостроителните фирми, а след това изоставена. Торн се бе сдобил с нея и я усъвършенства.

— Разбира се, че автомобилните компании ще се откажат — въздишаше той. — Защото идеята е добра. Не очаквай голяма фирма да роди добра идея. Би могло да се получи добър продукт! С помощта на този компютър сме блъскали тези неща десетки хиляди пъти. Проектираш, смачкваш, променяш, пак смачкваш… както би трябвало да бъде. Без празни теории, само истински проби.

Ненавистта на Торн към теориите беше пословична. Според него една теория не беше нищо повече от заместител на истинския опит, дело на хора, които нямат представа какво говорят.

— Вижте го сега! Джери! Хей, Джери! Защо правим всички тези опити, ако не спазвате чертежите? Всички ли тук са с оперирани мозъци!?

— Съжалявам, докторе…

— Не съжалявай, а си гледай работата както трябва!

— Е, и без това прекалихме с подобренията на тази каравана.

— Така ли? Значи това смяташ? Кога стана проектант? Джери, изпълнявай чертежа и не коментирай!

Арби застана до Торн.

— Тревожа се за доктор Левин — каза той.

— Наистина ли? Аз не се тревожа.

— Но той винаги е държал на думата си. И е много организиран човек.

— Така е. Освен това обаче е абсолютно импулсивен и прави каквото му скимне.

— Може би, но не мисля, че не би дошъл, ако няма сериозна причина. Имам чувството, че нещо се е случило. Миналата седмица ни заведе при професор Малкълм в Бъркли и там на стената имаше голяма карта на света, на която…

— Малкълм! — изсумтя Торн. — Пощадете ме! Тези двамата са една стока. Непрактични колкото си искаш! Все пак добре е да се свържа с Левин веднага.

Торн се завъртя на пета и тръгна към офиса си.

— По сателитния телефон ли? — попита Арби.

Торн спря.

— По какво?

— По сателитния телефон. Нали Левин е взел със себе си сателитен телефон?

— Как би могъл? Не знаеш ли, че най-малкият такъв апарат е колкото куфар?

— Да, но може да сте направили и много по-малък.

— Така ли? Как? — Въпреки всичко това хлапе забавляваше Торн. Нямаше как да не го харесва.

— С комуникационната платка VLSI, която взехме от един магазин — отговори Арби. — Онази, триъгълната. Имаше два чипа BSN-23 на „Моторола“. Това е секретна технология, разработена за ЦРУ, защото позволява да се направи…

— Ей, чакай малко — прекъсна го Торн. — Откъде научи всичко това? Нали ти обясних колко е опасно да проникваш в системите на…

— Не се безпокой, внимавам — отвърна Арби. — Но това с платката е истина, нали? С нея може да се направи сателитен телефон, не по-тежък от половин килограм. Е, така ли е?

Торн се вторачи в него.

— Може би — каза той накрая. — И какво от това?

Арби се ухили.

— Страхотно!

Малкият офис на Торн се намираше в единия ъгъл на халето. Стените вътре бяха покрити с чертежи, формуляри за поръчки и триизмерни компютърни рисунки. По бюрото бяха разхвърляни електронни компоненти, каталози и документация. Торн ги разрови и най-накрая откри малък сив телефон.

— Ето — каза той и го вдигна пред очите на Арби. — Бива си го, а? Аз го направих.

— Прилича на клетъчен — отбеляза Кели.

— Да, но не е. Клетъчните телефони се свързват с телефонната мрежа на земята. Сателитните контактуват направо през комуникационните спътници в Космоса. С такъв апарат можеш да говориш с всяка точка на света. — Набра бързо. — В началото имаха нужда от еднометрова чиния. После стана половинметрова, а сега не е нужна никаква — само антената на апарата. Не е лошо, а?

Чуха шум, изщракване, връзката се осъществи.

— Доколкото познавам Ричард — продължи Торн, — мога да кажа, че или е изпуснал самолета, или е забравил, че обеща днес да бъде тук, за да одобри окончателно поръчката си. Почти сме приключили. Тапицерията и подсилващите греди за покрива са последното, което правим. Ще ни забави, а това не е много любезно от негова страна. — Телефонът звънеше, чуваха се електронните писукания. — Ако не се свържа с него, ще опитам със Сара Хардинг.

— Сара Хардинг? — попита Кели и вдигна очи.

— Най-добрият специалист по поведението на животните на света, Арби.

За Кели Сара Хардинг беше идол. Беше прочела всички статии за нея, които бе успяла да намери. Хардинг, завършила Чикагския университет със стипендия за бедни, сега, на трийсет и три, беше асистент в Принстън. Красива и независима, истинска бунтарка, която вършеше нещата така, както смяташе, че трябва. Бе предпочела живота на учен сред природата — изучаваше лъвовете и хиените в Африка. За непоколебимостта и коравината й се носеха легенди. Веднъж, когато джипът й се развалил, бе изминала двайсет мили пеша през саваната и бе пропъждала лъвовете с камъни.

На снимките Сара обикновено беше по къси панталони и зелена риза, с бинокъл на шията, застанала до джипа. С късата си черна коса и силното мускулесто тяло тя изглеждаше едновременно загрубяла и нежна. Поне така се струваше на Кели, която винаги изучаваше снимките й съсредоточено и поглъщаше всички подробности.

— Не съм чувал за нея — отбеляза Арби.

— Прекарваш прекалено много време с компютрите, а? — попита Торн.

— Не — възрази Арби. Кели видя как раменете му увисват и долови, че някак се отдръпва, както винаги, когато почувстваше, че го упрекват. — Изследва поведението на животните, така ли?

— Точно така — отвърна Торн. — Знам, че Левин й се е обаждал няколко пъти през последните седмици. Тя ще му помага с това оборудване, когато започне експедицията. Или ще го съветва. Или нещо друго. Или може би връзката е с Малкълм. В края на краищата беше влюбена в Малкълм.

— Не го вярвам — каза Кели. — Може би той е бил влюбен в нея.

Торн я изгледа.

— Познаваш ли я?

— Не, но знам всичко за нея.

— Аха — кимна Торн и замълча. Долови всички признаци на боготворенето. Одобряваше. Едно момиче би могло да върши и по-лоши неща от това да се възхищава от Сара Хардинг. Поне не беше спортист или рокзвезда. Всъщност фактът, че едно хлапе може да се възхищава от човек, който наистина се опитва да разшири човешкото познание, го изпълваше с радост…

Телефонът продължаваше да звъни. Никой не отговаряше.

— Сигурен съм, че апаратът на Левин работи — отбеляза Торн. — Връзката се осъществи. В това поне съм сигурен.

— А може ли да се определи къде е? — попита Арби.

— Не, за жалост. Ако продължаваме така, ще изтощим батерията му, а това значи…

Чу се щракане, после мъжки глас — удивително ясен и отчетлив:

— Левин.

— Окей, добре. Там е — каза Торн и кимна, после натисна копчето на апарата.

— Ричард? Доктор Торн е.

По високоговорителя се чуваше непрестанният електронен шум. После кашлица и дрезгав глас:

— Ало? Ало? Тук е Левин.

Торн пак натисна копчето и каза:

— Ричард. Обажда се Торн. Чуваш ли ме?

— Ало? — извика Левин от другата страна. — Ало?

Торн въздъхна.

— Ричард, трябва да натиснеш бутона „Т“, за да ме чуеш!

— Ало? — пак кашляне, дълбоко и продрано. — Тук е Левин. Ало? Торн поклати глава ядосано.

— Ясно е, че не знае как да работи с апарата. По дяволите! Обясних му го до последната подробност. Естествено не ме е слушал. Гениите никога не слушат какво им се говори. Мислят, че знаят всичко. Тези неща не са играчка! — Натисна бутона още веднъж и каза:

— Ричард, слушай ме. Трябва да натиснеш бутон „Т“, за да…

— Тук е Левин. Ало? Ало? Левин. Моля ви! Нуждая се от помощ. — Някакво стенание. — Ако ме чувате, изпратете помощ. Слушайте, аз съм на острова, успях да стигна дотам, без проблеми, но…

Пращене. Шум.

— О-о-х! — изпъшка Торн.

— Какво има? — попита Арби.

— Губим връзката.

— Защо?

— Батерията. Изтощава се бързо. По дяволите! Ричард! Къде си!? Чуха гласа на Левин:

— … вече е мъртъв… положението стана… сега… много сериозно… не знам… чувате, но ако… изпратите помощ…

— Ричард! Кажи ни къде си?!

Шумът се усилваше, връзката непрекъснато се влошаваше. Чуха Левин да казва:

— … обкръжен съм… зли… усещам миризмата им… особено нощем…

— За какво говори? — попита Арби.

— … ранен… не мога… дълго време… моля ви…

Постепенно шумът се засили, после утихна и изчезна.

Телефонът онемя.

Торн изключи апарата си и спря високоговорителя. Обърна се към децата, които бяха пребледнели:

— Трябва да го намерим — каза той. — Веднага.

Следи

Торн отключи вратата на апартамента на Левин и запали лампата. Спряха изумени.

— Прилича на музей! — възкликна Арби.

Апартаментът на Левин, с две спални, беше обзаведен в някакъв азиатски стил, с богато украсени дървени шкафове и скъпи старини. Иначе всичко беше безупречно чисто, а повечето от старините бяха в пластмасови кутии, отбелязани с етикети. Влязоха бавно.

— Той живее тук? — учуди се Кели. Струваше й се трудно да го повярва. Апартаментът й се струваше ужасно безличен, почти нечовешки. А нейното жилище през повечето време беше в пълен безпорядък…

— Да, тук живее — отговори Торн и мушна ключа в джоба си. — Винаги изглежда така. Затова не може да се събере с жена. Не понася някой да му пипа нещата.

Канапетата и креслата във всекидневната бяха подредени около малка стъклена масичка. Върху нея имаше четири купчини книги, чиито ръбове бяха грижливо подравнени с ръба на масата. Арби разгледа заглавията. „Теория за катастрофите и новопоявяващите се структури“, „Индукционен процес в молекулярната еволюция“, „Клетъчни автомати“, „Методология на нелинеарната адаптация“, „Фазов преход при еволюционните системи“. Имаше и някои постави книги на немски език.

Кели помириса въздуха.

— Има ли нещо на печката?

— Не знам — отговори Торн. Отиде в трапезарията. Край стената видя печка и няколко покрити блюда. Върху полираната дървена маса бяха сложени прибори за двама — сребърни прибори и кристални чаши. В супника имаше топла супа. Торн взе бележката край приборите и прочете: „Кремсупа от раци, житни кълнове, риба тон.“

Отдолу беше залепено жълто листче. „Надявам се пътуването да е минало добре! Ромелия.“

— Ау! — възкликна Кели. — Да не би някой да идва да му готви всеки ден!?

— Сигурно — кимна Торн. Не изглеждаше впечатлен. Разгледа купчината неотворени писма, оставени край чинията. Кели насочи вниманието си към факсовете, струпани върху плота наблизо. Първият беше от музея „Пийбоди“ в Йейл, Ню Хейвън.

— Това немски ли е? — попита тя и подаде листа на Торн.

— Не знам немски — отбеляза Торн, — но ми се струва, че става дума за някакви изследвания на геологията в Централна Америка. При това от двайсетте. Не може да се каже, че е особена новост.

— Защо ли му е било нужно това? — попита Кели. Торн не отговори. Влезе в спалнята.

Спалнята беше обзаведена пестеливо, без никакви излишества. Леглото беше матрак на пода, старателно оправено. Торн отвори вратите на гардероба и видя рафтове с дрехи — изгладени, сгънати, повечето в найлонови пликове. В най-горното чекмедже имаше чорапи, сгънати и подредени по цветове.

— Не знам как може да живее по този начин — въздъхна Кели.

— Не е кой знае какво — отбеляза Торн. — Трябва само да имаш прислуга.

Издърпа и останалите чекмеджета.

Кели се приближи до шкафчето край матрака. И на него имаше книги. Най-горната беше много малка, пожълтяла от времето. Беше на немски: „Die Fünf Todesarten“18. Разлисти я. Вътре имаше цветни рисунки на аптеки, както й се стори. Помисли си, че прилича на детска книжка с картинки.

Отдолу имаше книги и списания, подвързани с тъмночервените корици на института на Санта Фе: „Генетични алгоритми и евристични мрежи“, „Геологията на Централна Америка“, „Спонтанно подреждане е произволно измерение“, годишният отчет на „ИнДжен“ за 1989 година. До телефона видя лист с набързо надраскани бележки. Разпозна равния почерк на Левин:

— Каква е тази „зона Б“? — попита Кели. — Написал го е на този лист.

Торн се приближи и погледна.

— Vulcanische — прочете той. — Това означава „вулканичен“, струва ми се. А Таканьо и Нублар… приличат на топоними. Ако е така, можем да ги потърсим в атласа…

— Ами тези пет смърти? — попита Кели.

— Да пукна, ако знам.

Продължаваха да гледат листа, когато в спалнята влезе Арби.

— Каква е тази „зона Б“? — попита той.

Торн вдигна рязко поглед.

— Защо?

— По-добре елате да видите в кабинета — отвърна Арби.

Левин бе превърнал втората спалня в кабинет. И там, както и в останалата част от жилището, цареше възхитителен порядък. На бюрото имаше покрит с найлон компютър, подредени книжа. На стената зад него обаче видяха голяма коркова плоскост, която покриваше по-голямата част от стената. На нея бяха забодени карти, диаграми, изрезки от вестници, сателитни снимки на Земята, снимки, правени от самолет. Най-отгоре имаше голям надпис: „зона Б“.

До него видяха избледняла, огъната снимка на очилат китаец с бяла престилка. Беше в джунглата, край дървена табела, на която пишеше: „зона Б“. Престилката беше разкопчана, под нея беше с памучна фланелка с някакъв надпис.

Встрани бе забодена друга снимка — увеличение на надписа върху фланелката. Буквите се различаваха трудно и в двата края бяха закрити от престилката, но все пак успяха да ги разчетат:

С равния си почерк Левин беше написал: „Изследователски център на «ИнДжен»??? КЪДЕ?“

Отдолу беше закачил страница от годишния отчет на „ИнДжен“. Следният абзац беше подчертан:

Встрани Левин бе написал: „Липсва зона Б! Лъжци!“

— Тази „зона Б“ наистина му е влязла под кожата — отбеляза Арби.

— Така изглежда — кимна Торн. — Явно смята, че е на някой остров.

Вгледа се по-внимателно в сателитните снимки. Макар и цветовете им да не бяха естествени и те да бяха различно увеличени, бе ясно, че са от един и същ географски район: скалиста брегова линия, острови недалеч. Виждаха се и плажове, граничещи с джунглата. Би могло да е Коста Рика, но не бе възможно да се каже със сигурност — по света имаше поне дузина подобни места.

— Той каза, че се намира на остров — отбеляза Кели.

— Да. — Торн сви рамене. — Но това не ни помага особено. — Вторачи се в снимките и добави: — Там има поне двайсет острова, ако не и повече.

В долния край на корковата повърхност видя лист, отпечатан на принтер:

— Странно — каза Торн. — Какво според вас е това?

Арби се приближи и погледна листа съсредоточено.

— Говори ли ви нещо тази бъркотия? — продължи Торн. — Липсващите думи и тези драсканици?

— Ами да — кимна Арби след малко. Щракна с пръсти и отиде до бюрото на Левин. Свали покривалото от компютъра и каза: — Както си мислех.

Компютърът на Левин не беше модерната машина, която Торн бе очаквал да види, а стар и обемист, изподраскан на много места. Върху кутията имаше черна лепенка с надпис: „Дизайн Асошиейтс.“ Малко по-надолу, непосредствено до копчето за захранването, се виждаше малка метална плочка, на която пишеше: „Собственост на «Интернешънъл Дженетикс Текнолоджи», ПалоАлто, Калифорния.“

— Какво е това? — попита Торн. — Левин държи у дома си компютър на „ИнДжен“?

— Да — кимна Арби. — Изпрати ни да го купим миналата седмица. Разпродаваха компютърна техника.

— И той изпрати вас?

— Да. Мен и Кели. Не искаше да иде лично. Бои се да не би да го следят.

— Но тази машина е от типа CAD-CAM и е отпреди няколко години — отбеляза Торн. — Защо му е на Левин специализиран компютър за архитекти, дизайнери и машинни инженери?

— Не ни каза — отвърна Арби и включи компютъра. — Сега обаче ми е ясно.

— Така ли?

— Онзи лист — Арби посочи към корковата плоскост. — Знаете ли защо е в този вид? Защото е възстановен компютърен файл. Левин е възстановявал изтритите файлове на „ИнДжен“.

Арби обясни, че всички компютри, които са се разпродавали онзи ден, били с наново форматирани дискове, така че да бъде унищожена всякаква останала информация. Изключение били само машините CAD-CAM, защото специализираните им програми се инсталирали от производителя и били настроени за всяка отделна машина с различни кодове. Поради тази причина не било възможно да се преформатират твърдите им дискове, защото това би означавало програмите да се инсталират наново и индивидуално, което би отнело ужасно много време.

— Значи не са го направили — отбеляза Торн.

— Аха — кимна Арби. — Просто са изтрили собствените си файлове и са ги продали.

— А това означава, че все още е възможно да се възстановят оригиналните файлове.

— Да.

Мониторът светна. На екрана се изписа:

— Боже! — възкликна Арби. Наведе се напред, вторачи се в екрана и зачатка по клавиатурата. Появиха се списъците на файловете — с хиляди.

— Как смяташ да… — заговори Торн, но Арби го прекъсна:

— Остави ме за минутка.

Продължи да пише бързо.

— Добре, Арби — кимна Торн. Забавляваше го безцеремонността на момчето, когато седнеше пред компютър. Сякаш забравяше кое е и къде се намира, обичайната му почтителност изчезваше. Електронният свят беше неговата стихия и знаеше, че го бива. — Каквото и да измъкнеш оттам, ще ни помогне — добави Торн.

— Докторе — прекъсна го Арби. — Хайде… иди и… не знам. Помогни на Кели или нещо друго.

После се обърна към компютъра и продължи да работи.

Раптор

Велоцирапторът беше висок три метра, тъмнозелен и готов да нападне, съскаше оглушително. Мускулестият му врат беше източен напред, челюстите — раззинати. Тим, един от моделистите, попита:

— Какво ще кажете, доктор Малкълм?

— Не виждам заплашителност — отговори Малкълм. Намираше се в задното крило на Биологическия факултет и бе тръгнал към кабинета си.

— Никога не са стояли така, приседнали на задни лапи. Дай му една книга… — той взе една тетрадка от бюрото и я пъхна в предните лапи на животното — и може да запее коледна песничка.

— Боже! — възкликна Тим. — Не мислех, че е чак толкова зле.

— Зле? — повтори Малкълм. — Това е обида за страховития хищник. Трябва да чувстваме бързината, силата и свирепостта му. Разтвори челюстите още повече. Свали шията надолу. Издуй мускулите, изпъни кожата. И вдигни този крак нагоре. Не забравяй, че рапторите не нападат със зъби, а с ноктите на краката. Искам да видя кракът вдигнат, готов да разкъса плячката с един удар.

— Наистина ли смятате така? — попита Тим неуверено. — Малките деца могат да се изплашат…

— Искаш да кажеш, че самият ти можеш да се изплашиш — Малкълм продължи нататък по коридора. — И още нещо… махни това съскане. Все едно някой пикае. Животното трябва да реве. Отдай дължимото на този страхотен хищник.

— Боже — каза Тим. — Не знаех, че приемате всичко това толкова лично.

— Трябва да е автентично — възрази Малкълм. — Има точни и неточни неща. Това няма нищо общо със собствените ти чувства.

Продължи нататък, забравил за миг болката в крака си. Моделистът го дразнеше, макар и да бе ясно, че Тим е представител на съвременния, завеян начин на мислене, на това, което Малкълм наричаше „малоумна наука“.

Самонадеяността на колегите му отдавна го дразнеше. Тази самонадеяност се дължеше на факта, че те решително отказваха да се съобразяват с историята на науката. Твърдяха, че била без значение, защото новите открития коригирали грешките на миналото. Разбира се, предходниците им някога бяха разсъждавали по съвършено същия начин. Тогава бяха грешили. Съвременните учени грешаха сега. Нищо не доказваше това по-добре от начина, по който се бе развила представата за динозаврите през десетилетията.

Според Малкълм фактът, че най-точното описание на динозаврите всъщност ще е и първото, би трябвало да въздейства отрезвяващо. През 1840 година, когато Ричард Оуен за първи път е описал гигантските кости, той дал на тези животни името Dinosauria — „страшни гущери“. Това и досега си оставаше най-точното описание според Малкълм. Наистина приличаха на гущери и бяха страшни.

След Оуен обаче „научните“ схващания за динозаврите бяха претърпели множество промени. Тъй като викторианците вярвали в неизбежността на развитието, те твърдели, че динозаврите по необходимост са по-нисши същества — иначе защо били измрели? И ги изкарали дебели, летаргични и глупави — добродушни малоумници от миналото. Тази представа се бе развила така, че в началото на двайсети век динозаврите бяха станали толкова немощни, та да не могат да стоят изправени. Апатозавърът трябвало да е потопен във вода, иначе краката му щели да се счупят под собствената му тежест. И цялата представа за онзи праисторически свят бе пропита от схващанията за немощните, глупави и тромави животни.

Това схващане бе останало непроменено чак до шейсетте години, когато няколко учени „ренегати“, водени от Джон Острьом, започнали да си представят бързи, пъргави, енергични динозаври. Поради факта, че тези учени си бяха позволили дързостта да се съмняват в догмите, те трябваше да търпят жестоки критики в продължение на години, дори и досега, макар вече да стана ясно, че са били прави.

През последното десетилетие обаче, с нарастването на интереса към социалното поведение, се бе появил нов възглед. Вече се смяташе, че динозаврите са били грижовни същества, че са живели на групи и се грижели за малките си. Добри, дори мили животни. Едрите симпатяги нямаха никаква вина за ужасната съдба, сполетяла ги благодарение на метеора Алварес. Това сантиментално виждане бе формирало хора като Тим, които отказваха да погледнат обратната страна на медала, другото лице на живота. Разбира се, че някои динозаври са живели на групи и са били дружелюбни. Но е имало и ловци — нечувано свирепи убийци. За Малкълм цялостната картина на живота в онези времена включваше всички негови аспекти — доброто и лошото, силата и слабостта. Да се смята друго беше безполезно.

Малките деца щели да се изплашат! Как ли пък не! Малкълм изсумтя ядосано и продължи нататък по коридора.

Всъщност това, което Елизабет Гелмън му бе казала за парчето тъкан, го безпокоеше. И най-вече етикетът. Етикетът вещаеше беди, Малкълм бе сигурен в това.

Но не знаеше какво да направи.

Сви зад ъгъла, покрай витрината с наконечници за стрели на ранните заселници на Америка. Пред него беше кабинетът му. Бевърли, помощничката му, седеше зад бюрото си и подреждаше книжата. Готвеше се да си тръгва. Подаде му новополучените факсове и каза:

— Оставих съобщение за доктор Левин, но още не се е обадил. Изглежда никой не знае къде е.

— Каква изненада — отбеляза Малкълм и въздъхна. Беше страшно трудно да се работи с Левин. Бе невероятно своенравен, човек не знаеше какво може да очаква. Тъкмо Малкълм бе внесъл гаранция при арестуването му с ферарито. Прегледа факсовете — покани за конференции, искания за материали… нищо интересно.

— Добре, благодаря ти, Бевърли.

— А… Идваха и фотографите. Свършиха преди около час.

— Какви фотографи?

— От списание „Хаос“. Дойдоха да снимат кабинета ти.

— Какво говориш? — учуди се Малкълм.

— Дойдоха, за да фотографират кабинета. Готвели поредица от материали за кабинетите на известни учени. Имаха писмо от теб, в което пишеше…

— Не съм изпращал никакво писмо — прекъсна я Малкълм. — Не съм чувал за никакво списание „Хаос“.

Влезе в кабинета си и се огледа. Бевърли го последва разтревожена.

— Всичко наред ли е? Липсва ли нещо?

— Не — отговори той и продължи да оглежда бързо. — Изглежда, всичко си е на мястото.

Отвори чекмеджетата на бюрото едно след друго. Нищо не липсваше.

— Радвам се — каза Бевърли, — защото иначе…

Малкълм се обърна към по-отдалечения край на стаята.

Картата.

На окачената там карта беше отбелязал с карфици всички места, където са били забелязани „формите с аберации“, както ги наричаше Левин. Според най-либералното преброяване — това на самия Левин — общият им брой беше дванайсет, от Рангироа на запад, до Бая Калифорния и Еквадор на изток. Сега обаче беше налице материал, потвърждаващ съществуването на една от тях, а с това вероятността за останалите нарастваше.

— Снимаха ли тази карта? — попита Малкълм.

— Да. Снимаха всичко. Има ли някакво значение?

Той се вгледа в картата и се опита да я види с други очи. Да отгатне какво би разбрал от нея външен човек. С Левин бяха прекарали пред тази карта часове, докато се опитваха да предвидят възможното местоположение на „изгубения свят“. Бяха стигнали до пет островчета, разположени един до друг недалеч от крайбрежието на Коста Рика. Левин беше убеден, че е на някои от тях, а Малкълм започваше да мисли, че е прав. Но на картата тези острови не бяха отбелязани…

— Бяха приятни хора — каза Бевърли. — Много мили. Чужденци… Швейцарци, ако не се лъжа.

Малкълм кимна и въздъхна. Да вървят по дяволите, помисли си. Рано или късно това щеше да се разчуе.

— Няма нищо, Бевърли.

— Наистина ли?

— Да, всичко е наред. Желая ти приятна вечер.

— Лека нощ, доктор Малкълм.

Когато остана сам, набра номера на Левин. Телефонът зазвъня, след малко изписука телефонният секретар, Левин още го нямаше.

— Ричард? Там ли си? Ако си, обади се, важно е.

Зачака, но нищо не се случи.

— Ричард, обажда се Иън. Слушай, имаме проблем. Снимали са картата. Анализирах тъканта и мисля, че тя ни казва къде се намира зона Б, ако моите…

Чу се щракане и някои вдигна слушалката. Чу нечие дишане.

— Ричард?

— Не е Ричард — отговори някакъв глас. — Аз съм Торн. Мисля, че е по-добре да дойдеш веднага.

Петте вида смърт

— Знаех си — каза Малкълм, когато влезе в апартамента на Левин и се огледа. — Знаех, че ще направи нещо подобно. Толкова е импулсивен! Казах му да не тръгва, докато не научим всичко, което трябва, но, разбира се, той е заминал.

— Да.

— Въпрос на его — продължи Малкълм и поклати глава. — Ричард трябва да е пръв. Пръв да разбере, пръв да стигне до целта. Безпокоя се, защото може да провали всичко. Тази импулсивност… знаеш, това е буря в мозъка, неврони на границата на хаоса. Вманиачаването е вид пристрастяване. Като към наркотик. Но пък… има ли сега учен, който умее да се владее? Сякаш още от училище им обясняват, че е лошо да си уравновесен. Забравят, че Нилс Бор е бил не само велик физик, но и олимпийски състезател. В наше време всички нарочно се опитват да бъдат безумци. Въпрос на професионален стил.

Торн изгледа Малкълм замислено. Стори му се, че долавя завист.

— Знаеш ли на кой остров е отишъл?

— Не, не знам. — Малкълм се заразхожда из апартамента, оглеждайки го. — Последния път, когато разговаряхме, стигнахме до пет острова, всичките на юг. Но не бяхме решили кой точно от тях.

Торн посочи сателитните снимки.

— Тези острови ли?

— Да — отговори Малкълм, след като хвърли поглед натам. — Подредени са в дъга, на около десет мили от залива Пуерто Кортес. Предполага се, че са ненаселени. Местните хора ги наричат петте смърти.

— Защо? — попита Кели.

— Стара индианска легенда — обясни Малкълм. — Един владетел заловил някакъв смел воин и му предложил да избере начина, по който ще умре. Изгаряне, удавяне, премазване, обесване, обезглавяване. Воинът отговорил, че избира всичките и тръгнал от остров на остров, за да се справи с различните изпитания. Нещо като мита за Херкулес, но от Новия свят.

— Значи ето какво било! — възкликна Кели и изскочи от стаята.

Малкълм погледна неразбиращо. Торн сви рамене.

Кели се върна с немската книга с илюстрациите и я подаде на Малкълм.

— Да — кимна той. — Die Fünf Todesarten. Петте вида смърт. Интересно, че е на немски…

— Той има много книги на немски — отбеляза Кели.

— Така ли? Кучият му син! Никога не ми го е казвал!

— Това означава ли нещо? — попита Кели.

— Да. Означава много. Подай ми онази лупа, ако обичаш.

Кели му подаде лупата от бюрото.

— Какво означава това?

— Петте вида смърт са пет вулканични острови. Това означава, че са много богати в геологическо отношение. През двайсетте години германците са искали да открият рудници на тях. — Вгледа се в картинките, присви очи. — Да, това са те, без никакво съмнение. Матансерос, Муерте, Таканьо, Сорна, Пена… синоними на смъртта и разрушението. Добре, мисля, че приближаваме целта. Има ли сателитни снимки със спектрографски анализ на облачната покривка?

— Това ще ни помогне ли да открием „зона Б“? — попита Арби.

— Какво? — Малкълм се обърна рязко. — Какво знаеш за „зона Б“?

Арби все още беше пред компютъра и работеше.

— Нищо. Само, че доктор Левин го е търсел. И че такова наименование се среща във файловете.

— Какви файлове?

— Възстанових някои от изтритите файлове от този компютър. В някои от старите документи се споменава зона Б… само че нещата са доста объркани… като това тук например.

Арби се отдръпна, за да даде възможност на Малкълм да види екрана.

Малкълм се навъси.

— Любопитно, но каква полза? Не узнаваме нито кой е островът и изобщо за остров ли става дума. Имаш ли и други данни?

— Ето… — откликна Арби и натисна няколко клавиша. — Вижте и това.

— Добре, значи е остров — каза Малкълм. — И в зона Б има мрежа… но каква? Компютърна?

— Не знам — отвърна Арби. — Може би радиомрежа.

— За какво? За какво могат да я използват? Не ни помага особено.

Арби сви рамене. Приемаше всичко това като предизвикателство. Отново се зае с клавиатурата.

— Чакайте! Ето още един… само да успея да го извадя на екрана… Ето! Готово!

Отдръпна се от екрана, за да могат и другите да видят.

Малкълм хвърли един поглед и кимна:

— Много добре. Отлично.

— Е, това вече е нещо — отбеляза Малкълм, докато четеше списъка. — Можеш ли да го разпечаташ?

— Разбира се — отговори Арби и се усмихна. — Ще свърши ли работа наистина?

— Да — кимна Малкълм.

Кели погледна Арби и каза:

— Арби, това са наименования от карта.

— Да, мисля, че си права. Хубаво, а? — Арби подаде командата и изпрати списъка към принтера.

Малкълм продължи да гледа разпечатката още известно време, после се върна към сателитните снимки. Разгледа ги внимателно, с лупата. Носът му беше на милиметри от повърхността им.

— Арби — обади се Кели, — недей да стоиш така. Хайде, възстанови цялата карта. Това ни трябва сега.

— Не знам дали ще успея — отвърна Арби. — Ако е увредена… искам да кажа, не е толкова лесно.

— Престани да хленчиш, Арби. Просто го направи.

— Излишно е — намеси се Малкълм и се отдръпна от сателитните снимки. — Няма защо да се мъчиш.

— Така ли? — учуди се Арби, донякъде разочарован.

— Да, Арби. Не е нужно да продължаваш, защото от това, до което вече се добрахме, мога да кажа със сигурност за кой остров става дума. Веднага.

Джеймс

Ед Джеймс се прозина и намърда слушалката още по-плътно в ухото си. Искаше да е сигурен, че ще чуе абсолютно всичко. Размърда се — опита да се намести по-удобно зад волана на стария си сив форд, да остане буден. Малкото магнетофонче се въртеше в скута му, край бележника и смачканите хартии от хамбургерите от „Макдоналдс“. Погледна към апартамента на Левин на третия етаж на отсрещната страна на улицата. Лампите светеха.

И микрофончето, което беше монтирал преди няколко дни, работеше чудесно. Чу в слушалката едното от децата да казва:

— Как?

Сакатият, Малкълм, отговори:

— Същността на потвърждението са няколкото линии на разсъждение, водещи до една и съща точка.

— Тоест? — попита хлапето.

— Само погледни сателитните снимки — каза Малкълм.

Джеймс издраска в бележника си „сателитни снимки“.

— Вече ги разгледахме — обади се момичето.

Джеймс се чувстваше глупаво, задето досега не бе разбрал, че децата помагат на Левин. Помнеше ги добре — бяха от класа, на който преподаваше. Ниско чернокожо момче и непохватно момиче. Хлапета — може би единайсет или дванайсетгодишни. Трябваше да се досети.

Не че имаше някакво значение. И без това научаваше каквото трябва. Протегна ръка към арматурното табло и лапна последните две пържени картофчета, въпреки че вече бяха студени.

— Добре — чу гласа на Малкълм. — Ето го острова, на който е отишъл Левин.

— Така ли? — попита момичето недоверчиво. — Значи… Исла Сорна.

Джеймс записа „Исла Сорна“.

— Това е нашият остров — продължи Малкълм. — Защо ли? Поради три несвързани една с друга причини. Първо, частна собственост е, така че не е бил претърсван щателно от властите на Коста Рика. Второ, кой е притежателят му? Германците, които са откупили правата да добиват полезни изкопаеми още през двайсетте.

— Книгите на немски!

— Точно така. И трето, от списъка на Арби… и от още един, независим източник, става ясно, че в зона Б има вулканичен газ. На кои от островите има вулканичен газ? Вземи лупата и погледни сама. Оказва се, че е само един.

— Значи този тук?

— Да. Това е вулканичен дим.

— Откъде знаеш?

— От спектрографския анализ. Виждаш ли това нещо, тук? То показва, че в облачната покривка присъства елементът сяра. Всъщност няма други източници на сяра, освен вулканичните.

— А това какво е? — попита момичето.

— Метан — поясни Малкълм. — Явно е налице доста сериозен източник на този газ.

— Пак ли вулканичен? — попита Торн.

— Възможно е. При вулканичната дейност се отделя и метан, но най-често при изригвания. Другата възможност е органичният произход.

— Какво означава това?

— Големи тревопасни животни и…

Последва нещо, което Джеймс не успя да чуе и момчето попита:

— Искате ли да довърша възстановяването, или не?

Гласът му звучеше раздразнено.

— Не — отвърна Торн. — Вече е без значение, Арби. Знаем това, което трябва. Да вървим, деца.

Джеймс погледна към прозорците на апартамента и видя, че лампите угасват. След минута Торн и децата се появиха на тротоара. Качиха се на един джип и потеглиха. Малкълм стигна до своята кола, качи се в нея с мъка и подкара в обратна посока.

Джеймс се замисли дали да не го проследи, но се отказа — трябваше да свърши нещо по-важно. Даде контакт с ключа, взе телефона и набра един номер.

Полеви системи

Половин час след това, когато стигнаха в офиса на Торн, Кели онемя от изненада. Повечето работници си бяха отишли и халето бе почистено. Двете каравани и фордът стояха един до друг, прясно боядисани в тъмнозелено, готови за път.

— Свършили са!

— Нали ти казах, че ще свършат? — каза Торн и се обърна към главния отговорник, Еди Кар, набит младеж на двайсет и няколко. — Еди, докъде сме стигнали?

— Приключваме — отвърна Еди. — Боята все още не е изсъхнала навсякъде, но до утре ще е готова.

— Не можем да чакаме до сутринта. Тръгваме веднага.

— Така ли?

Арби и Кели се спогледаха. Това беше новина и за тях.

— Еди, ще ми трябваш, за да караш едното от тези возила. Трябва да сме на летището до полунощ.

— Нали щяхме да правим полеви изпитания!?

— Няма време за това. Отиваме напрано на мястото — звънецът на входа иззвъня. — Това трябва да е Малкълм.

Натисна бутона, за да отвори.

— Няма да правиш изпитания? — попита Еди, обезпокоен. — Мисля, че е по-добре да ги пораздрусаш, шефе. Направихме толкова нововъведения, че…

— Няма време! — отсече Малкълм, който тъкмо бе влязъл. — Трябва да тръгнем веднага. — Обърна се към Торн и добави: — Безпокоя се за него.

— Еди! — извика Торн рязко. — Пристигнаха ли документите за митницата?

— Да, още преди две седмици.

— Добре тогава. Донеси ги и се обади на Дженкинс. Кажи му да ни чака на летището и да уреди формалностите. Искам да излетим най-късно след четири часа.

— Боже мой, шефе!

— Прави, каквото ти казвам!

— За Коста Рика ли заминавате? — попита Кели.

— Да. Трябва да намерим Левин. Ако не е станало твърде късно.

— Ще дойдем с вас — каза Кели.

— Да — обади се Арби. — Идваме.

— В никакъв случай. И дума да не става — отсече Торн.

— Но ние си го заслужихме!

— Доктор Левин разговаря с родителите ни!

— Те ни позволиха!

— Позволили са ви — изръмжа Торн — да дойдете на полеви изпитания в горите на стотина мили оттук. Само че сега няма да ходим там, а на място, което може да се окаже опасно, така че никакво идване. Точка по въпроса.

— Но…

— Деца — продължи Торн. — Не ми вдигайте кръвното. Трябва да се обадя по телефона. Вие си вземете нещата и се прибирайте у дома.

Обърна се и се отдалечи.

Арби се изплези зад гърба на Торн и промърмори:

— Какъв задник!

— Действай по програмата, Арби! — подвикна Торн, без да се обръща. — Двамата си отивате у дома. Толкова!

Влезе в офиса си и затръшна вратата.

Арби мушна ръце в джобовете си.

— Нямаше да се досетят без наша помощ — рече.

— Знам, Арби — отвърна Кели. — Но не можем да го накараме да ни вземе.

Отидоха при Малкълм.

— Доктор, Малкълм, моля…

— Съжалявам — отговори Малкълм. — Не мога.

— Но…

— Отговорът е „не“, деца. Твърде опасно е.

Разочаровани, двамата отидоха до караваните, които блестяха на светлината от лампите на тавана. Фордът с черните панели на слънчевите батерии на покрива отвътре беше гъчкан с електроника. Дори само видът му ги караше да мислят за приключението… в което нямаше да участват.

Арби се приближи до по-голямата каравана и сложи длани край очите си, за да надникне вътре.

— Ау! Погледни само!

— Ще вляза — каза Кели и отвори вратата. Тежестта и здравината й я изненадаха. Качи се по стъпалата и се пъхна вътре.

Тапицерията беше сива, имаше и още много електроника. Интериорът беше разделен на секции — за различните изследователски дейности. Най-голямата от тях беше оборудвана за биологическа лаборатория с вани за дисекция, множество стъкленици и микроскопи, които се свързваха с видеомонитори. Там имаше също спектрометри и автоматични химически анализатори. В съседство бяха компютърният блок и комуникационната секция. Цялата апаратура беше миниатюрна, изградена от блокове, които се плъзгаха в стената и заключваха.

— Страхотно е — отбеляза Арби.

Кели не отговори. Продължаваше да разглежда съсредоточено вътрешността на караваната. Беше ясно, че доктор Левин е проектирал лабораторията с определена, съвсем конкретна цел. Нямаше никакви уреди, свързани с геологията, ботаниката или други области, представляващи интерес за изследователя на природата. Това в никакъв случай не беше универсална научна лаборатория — имаше само биологическа и компютърна секция.

Биология и компютри.

Точка.

Какво трябваше да се изследва с помощта на тази апаратура?

На стената зърна рафтче с книги, придържани от специален ремък. Кели хвърли поглед на заглавията: „Моделиране на адаптивните биологични системи“, „Динамика на поведението на гръбначните“, „Адаптация в природни и изкуствени системи“, „Динозаврите в Северна Америка“, „Преадаптация и еволюция“… Струваше й се, че е странно да вземеш със себе си такива книги на експедиция в пустошта… освен ако нямаше някаква причина, която тя не би могла да проумее.

Продължи нататък. На равни разстояния се виждаха подсилващите ребра — тъмни ивици от въглеродна стомана със специална, наподобяваща пчелна пита, структура. Бе чула Торн да казва, че такива се използвали при свръхзвуковите самолети. Много леки и много устойчиви. Забеляза и че на всички прозорци са монтирани стъкла с много фина, армираща мрежа отвътре.

Защо беше нужна тази здравина?

Мисълта за това я смущаваше. Спомни си телефонния разговор с доктор Левин по-рано същия ден. Беше казал, че е обкръжен. От какво?

Беше казал: Усещам миризмата им, особено нощем.

Какво имаше предвид?

Кои бяха тези „те“?

Все още объркана, Кели тръгна към задната част на караваната, където имаше малко, но уютно жилищно отделение с перде на прозорците. Компактна кухня, тоалетна, четири легла. Под и над леглата бяха монтирани шкафове. Имаше дори и миниатюрна баня с душ.

Оттам Кели мина през хармониката, свързваща двете каравани. Донякъде напомняше връзката между железопътните вагони — малко проходче. Влезе във втората каравана, която по-скоро напомняше склад — гуми, резервни части, още лабораторно оборудване, рафтове и шкафове. Нещата там говореха, че експедицията ще е до някое далечно място. На гърба на караваната бе окачен дори мотоциклет. Кели опита да отвори някои от шкафовете, но бяха заключени. И тук имаше подсилващи опори, и тази каравана беше удивително здрава.

Защо, питаше се тя. Защо е всичко това?

— Погледни — каза Арби, застанал пред някакъв апарат на стената с множество светещи диоди, който напомняше термостат.

— Какво е това? — попита тя.

— Пулт за управление. Можеш да управляваш всичко оттук. Всички системи, всички уреди. Виж, има и екран…

Арби натисна един бутон и екранът просветна. Видяха Еди, който приближаваше към тях.

— Ей, а какво е това? — попита Арби. Под екрана имаше бутон, защитен с капаче. Отвори го. Бутонът беше сребрист и на него пишеше „З“.

— Това сигурно е защитата против мечки, за която спомена.

След миг Еди отвори вратата на караваната и каза:

— По-добре престанете, защото изтощавате акумулаторите. Хайде, чухте какво каза шефът. Време е да се прибирате у дома.

Кели и Арби се спогледаха.

— Добре — кимна Кели, — тръгваме си.

Излязоха от караваната намръщени.

Тръгнаха през халето към офиса на Торн, за да се сбогуват.

— Ще ми се да ни вземе — каза Арби.

— И на мен.

— Не искам да прекарам ваканцията у дома. През цялото време ще работят.

Имаше предвид родителите си.

— Знам.

И Кели не желаеше да се прибира у дома. Предпочиташе да прекара пролетната ваканция далеч от дома и неприятното положение там. През деня майка й вкарваше данни в компютрите на една застрахователна компания, а вечер работеше като келнерка в бара на Дени. Винаги беше заета, а последният й приятел, Фил, оставаше у тях до късно почти всяка вечер. Когато и Емили беше там, нямаше проблеми, но сега тя учеше за медицинска сестра в обществения колеж, така че Кели беше сама в къщата, а Фил беше някак неприятен. Майка й обаче го харесваше и не желаеше Кели да говори лоши неща за него. Казваше й, че трябвало да порасне.

Тръгна към офиса на Торн, изпълнена с невъзможната надежда, че в последния миг той ще се умилостиви. Той говореше по телефона, с гръб към тях. На екрана на компютъра му видяха една от сателитните снимки от кабинета на Левин. Торн увеличаваше изображението последователно. Те почукаха на вратата, открехнаха я.

— Довиждане, доктор Торн.

— Доскоро, доктор Торн.

Той се обърна и им махна със слушалката в ръка.

— Довиждане, деца.

Кели се поколеба.

— Не може ли да поговорим малко за…

Торн поклати глава.

— Не.

— Но…

— Не, Кели. Трябва да се обадя по телефона веднага. В Африка вече е четири сутринта и след малко тя ще си легне да спи.

— Коя?

— Сара Хардинг.

— И Сара Хардинг ли ще дойде? — попита Кели, все още на вратата.

— Не знам — Торн сви рамене. — Приятна ваканция, деца. Ще се видим след седмица. Благодаря за помощта. А сега си тръгвайте. — Погледна към халето и извика: — Еди, децата си тръгват, изпрати ги до вратата и заключи след тях! Донеси ми документите и си приготви багажа. Идваш с мен. — После, със съвсем различен тон, добави: — Да, централа, все още чакам.

И се обърна на другата страна.

Хардинг

През очилата за нощно виждане светът изглеждаше оцветен във флуоресциращо зелено. Сара Хардинг наблюдаваше африканската савана. Точно напред, над високата трева изпъкваше каменисто възвишение. Измежду камъните блещукаха яркозелени карфички. Вероятно някакъв малък гризач, помисли си тя.

Изправена в джипа си, с пуловер, за да я предпазва от нощния хлад, тя оглеждаше бавно околността с бинокъла за нощно виждане. Чуваше лая и се опитваше да открие източника му.

Знаеше, че няма да види животните, независимо че е застанала права и търси с очи движение в тревата. Не забеляза такова. Обърна се рязко назад и за миг зеленият свят се понесе като във вихрушка. Погледна на юг.

Видя ги.

С напредването на глутницата тревата се люлееше. Животните лаеха и виеха, готови за нападение. Сара Хардинг зърна женската, която наричаше Физиономия 1 или Ф1. Ф1 имаше бяло петно между очите. Напредваше с големи крачки, с типичната за хиените леко странична походка. Зъбите й бяха оголени. Животното се обърна назад, за да види къде са останалите.

Сара Хардинг премести бинокъла малко по-напред. Видя плячката — стадо африкански биволи, потънали до корем в тревата. Бяха неспокойни — мучаха и тропаха с копита.

Хиените се разлаяха още по-силно и хаотично, така че да объркат биволите. Втурнаха се в стадото, за да го разпръснат, да отделят телетата от майките. Африканските биволи, макар и да изглеждат глупави и тромави, всъщност са сред най-опасните бозайници на континента — силни животни с остри рога и зъл нрав. Хиените не биха могли да се надяват да убият възрастно животно, освен ако не е ранено или болно.

Щяха да опитат да съборят теле.

Макена, помощникът на Сара, който седеше зад волана на джипа, попита:

— Искаш ли да се приближим повече?

— Не, така е добре.

Всъщност беше повече от добре. Намираха се на лек наклон и оттам се виждаше отлично. С малко късмет би могла да запише всички характерни особености на нападението. Включи видеокамерата, качена на статив на около метър над главата й, и заговори бързо пред микрофона.

— Ф1 на юг, Ф2 и Ф3 двадесет метра назад от двете страни, Ф3 в средата, Ф6 прави широка обиколка на север. Ф1 върви направо. Разделят се. Стадото е неспокойно, тропа с крака. Появява се Ф7. Направо. Ф8 минава косо от север. Дебне, започва нова обиколка.

Това бе класическото поведение на хиените. Водещите животни минаваха през стадото, докато другите го заобикаляха и нападаха отстрани. Биволите не бяха в състояние да следят нападателите си. Сара се вслуша в мученето на стадото, когато то се разпръсна и изпадна в паника. Големите животни се движеха напосоки, обръщаха се, оглеждаха се. Сара не виждаше телетата — бяха по-ниски от тревата, но чуваше жалните им писъци.

Хиените се върнаха. Биволите тропаха с крака, навеждаха заплашително големите си глави. Хиените обикаляха с лай и скимтене, а тревата се люлееше. Звуците ставаха все по-резки. Сара зърна за миг женската Ф8 и забеляза, че челюстта й вече е червена. Не бе успяла да види самото нападение.

Биволите се преместиха малко на изток и се скупчиха отново. Една от женските обаче остана настрана. Мучеше непрекъснато към хиените. Вероятно бяха разкъсали телето й.

Хардинг се почувства объркана — бе се случило толкова бързо, а това означаваше или че хиените са имали късмет, или че телето е било ранено. А може би беше съвсем малко, дори новородено. Сред биволиците имаше няколко бременни. Трябваше да гледа видеозаписа много внимателно и да се опита да разбере какво точно се е случило. Замисли се за опасностите, съпровождащи учения, изучаващ бързо движещите се нощни животни.

Вече нямаше никакво съмнение, че хиените са убили животно, защото се бяха скупчили на едно място — лаеха и скачаха. Видя Ф3, после Ф5. Муцуните им бяха окървавени. Появиха се малките и се разпищяха, за да ги пуснат до плячката. Възрастните веднага им направиха място. Някои от тях вдигаха с челюстите си парчета месо, за да могат малките да ядат.

Поведението им беше познато за Сара Хардинг, която през последните години бе станала най-големият специалист по хиени в света. Когато за първи път бе публикувала откритията си, колегите й се бяха отнесли към тях с недоверие и дори с гняв. Оспорваха ги даже на лична основа. Нападаха я за това, че е жена, за това, че е привлекателна, за това, че имала „доминиращо феминистични възгледи за нещата“. От университета и бяха напомнили, че е временно назначена. Колегите й клатеха глави. Така или иначе Хардинг обаче бе продължила да упорства и с натрупването на повече данни възгледите й за хиените постепенно бяха възприети.

И все пак те никога няма да бъдат смятани за симпатични животни, мислеше тя, докато наблюдаваше как се хранят. Бяха грозни, с прекалено големи глави, с неугледни тела и проскубана козина, непохватна походка и издаваха крясъци, наподобяващи неприятен смях. Във все по-урбанизираната цивилизация, доминирана от бетонните небостъргачи, дивите животни се възприемаха по някакъв романтичен начин, класифицираха се като благородни и коварни, герои и злодеи. В света, управляван от медиите, хиените чисто и просто не бяха достатъчно фотогенични, за да будят възхищение. Никой не смяташе, че тези кикотещи се злодеи от африканската савана си струва да бъдат изследвани систематично, докато Сара Хардинг не се бе заела със задачата.

Това, което откри тя, показваше хиените в друга светлина — те бяха смели ловци и грижовни родители, живееха в удивително сложна социална структура, при това в матриархат. А противните им, наподобяващи смях крясъци всъщност представляваха сложна система за комуникиране.

Сара Хардинг чу рев и през очилата за нощно виждане видя как първият от лъвовете се приближава към плячката. Беше голяма женска, която обикаляше в кръг и приближаваше. Хиените оголиха зъби и заръмжаха срещу нея, отведоха малките си в тревата. След миг се появиха и други лъвове и започнаха да се хранят с плячката на хиените.

Лъвовете, замисли се Сара. Наистина отвратителни животни… Въпреки че ги смятат за царе на животните, в действителност те са зли и…

Телефонът иззвъня.

— Макена — каза тя.

Иззвъня отново. Кой би могъл да се обажда по това време?

Намръщи се. Видя как лъвицата вдигна глава и се ослуша. Макена заопипва под арматурното табло, за да открие апарата. Напипа го едва след третото иззвъняване.

— Да, доктор Хардинг е тук — чу го да казва. Подаде й телефона и добави: — Доктор Торн е.

Тя свали очилата за нощно виждане и неохотно взе телефона. Познаваше Торн добре — той беше направил по-голямата част от оборудването на джипа й.

— Докторе, надявам се наистина да имаш сериозен повод…

— Имам — отвърна Торн. — Обаждам се заради Ричард.

— Какво е станало? — Тя долови тревогата му, но не знаеше причината за нея. Напоследък Левин й досаждаше, защото й се обаждаше почти ежедневно от Калифорния, за да я разпитва за нейната работа с животните сред природата — интересуваше се от укрития, протоколи с данни, водене на записки и какво ли още не.

— Казвал ли ти е какво възнамерява да изследва? — попита Торн.

— Не — отговори Сара Хардинг. — Защо?

— Изобщо ли не е споменавал?

— Не е. Държеше се потайно. Доколкото обаче успях да разбера, открил е животинска популация, която би могъл да използва във връзка с изследванията си на биологичните системи. Знаеш как се вманиачава понякога. Защо?

— Изчезнал е, Сара. С Малкълм смятаме, че е изпаднал в беда. Установихме, че е заминал за един остров край Коста Рика и отиваме при него веднага.

— Веднага?

— Тази вечер. След няколко часа летим за Сан Хосе. Иън идва с мен. Искаме да дойдеш и ти.

— Докторе — каза тя, — дори и да успея да взема самолета утре сутринта от Серонера до Найроби, ще ми трябва почти цял ден, за да стигна. При това, ако имам късмет. Искам да кажа…

— Ти решаваш — прекъсна я Торн. — Ще ти дам подробностите, а ти ще решиш как да постъпиш.

Продиктува й каквото трябва, а тя го записа в бележника си. След това Торн прекъсна линията.

Сара Хардинг се вторачи в африканската нощ. Чувстваше хладния ветрец по лицето си. Някъде от тъмнината долиташе ръмженето на лъвовете. Работата й беше тук. Целият й живот беше тук.

— Доктор Хардинг — обади се Макена. — Какво ще правим?

— Връщаме се — отвърна тя. — Трябва да си събера нещата.

— Заминавате ли?

— Да, заминавам.

Съобщение

Торн подкара към летището и светлините на Сан Франциско изчезнаха зад гърба им. Малкълм седеше до него. Той погледна назад, към форда, който се движеше зад тях, и попита:

— Еди знае ли за какво става дума?

— Да — отговори Торн. — Но не съм убеден, че е в състояние да повярва.

— А хлапетата знаят ли?

— Не.

Чу се писукане. Торн извади малкия пейджър. Светлинката му мигаше. Подаде го на Малкълм и каза:

— Прочети какво пише на екрана.

— От Арби е — каза след малко Малкълм. — Пише: „Желая ви приятно пътуване. Обадете се, ако имате нужда от нас. Чакаме на телефона.“ Следва номерът.

Торн се засмя.

— Как да не ги обичаш тези хлапета! Никога не се отказват. — После се намръщи, сякаш нещо му хрумна. — Кога е пуснато съобщението?

— Преди четири минути — отговори Малкълм.

— Добре, питам за всеки случай.

Свиха вдясно, към летището. Видяха светлините в далечината. Малкълм гледаше пред себе си мрачно.

— Доста е неразумно да се хвърляме напред с главата по този начин. Не се прави така.

— Няма нищо — отвърна Торн. — Стига да сме сигурни за острова.

— Сигурни сме — увери го Малкълм.

— Защо?

— Най-важното доказателство е нещо, за което не исках децата да чуят. Преди няколко дни Левин е видял труп на едно от онези животни.

— Така ли?

— Да. Успял е да го разгледа, преди властите да го изгорят. Животното е имало регистрационен етикет. Левин го е отрязал и ми го изпрати.

— Етикет? Имаш предвид…

— Да. Както на биологичен вид. Етикетът беше стар и разяден от сярна киселина.

— От вулканичен произход.

— Точно така.

— И казваш, че етикетът е бил стар?

— От няколко години. Най-интересното обаче е начинът, по който животното е умряло. Левин смята, че е било ранено приживе… имало е страхотна рана, срязване, достигащо до костта.

— Искаш да кажеш, че е било ранено от друг динозавър?

— Да.

За момент останаха мълчаливи.

— Кой освен нас знае за този остров?

— Нямам представа — отвърна Малкълм. — Знам обаче, че някой се опитва да научи. Днес в кабинета ми са идвали някакви хора и са снимали всичко.

— Чудесно — въздъхна Торн. — Но ти не знаеше къде е островът, нали?

— Не, все още не бях разбрал.

— Мислиш ли, че някой друг може да е успял?

— Не — поклати глава Малкълм. — Сами сме.

Експлоатация

Луис Доджсън отвори вратата, на която пишеше „Животни“, и кучетата веднага се разлаяха. Тръгна през прохода между клетките, подредени една върху друга на три метра височина от двете страни. Сградата беше голяма — корпорация „Биосин“, Купертино, Калифорния, имаше нужда от просторни помещения за опитите си с животни.

Малко зад него крачеше Роситър, шефът на компанията, и мрачно приглаждаше реверите на италианския си костюм.

— Защо ме накара да дойда тук?

— Защото — отговори Доджсън — трябва да поговорим за бъдещето.

— Тук вони — отбеляза Роситър и погледна часовника си. — Хайде да приключваме, Луис.

— Можем да поговорим там вътре.

Доджсън го въведе в остъклената будка на пазача, в средата на помещението. Вътре лаят не се чуваше, но те виждаха животните.

— Става дума за нещо много просто — заговори Доджсън. — И много важно.

Луис Доджсън беше на четирийсет и пет, с добродушно лице, леко плешив. Изглеждаше младолик, държеше се любезно. Но външният вид заблуждаваше — този на пръв поглед мил човек беше един от най-безскрупулните и агресивни генетици на своето поколение. Кариерата му беше започнала със скандал — като аспирант в университета „Джон Хопкинс“ бе отстранен, защото си бе позволил да се заеме с генна терапия върху човек, без да поиска нужното разрешение. По-късно, вече като служител на „Биосин“, изпробва ваксина против бяс в Чили, без да обясни на неграмотните селяни, които беше използвал, на какво ги подлага.

И в двата случая Доджсън бе обяснил, че е учен, който няма време и не би могъл да се съобразява с правила, измислени за по-нисши същества. Определяше сам себе си като „ориентиран към резултата“, което всъщност означаваше, че правеше всичко, което според него беше необходимо, за да постигне целта си. Освен това беше неуморен кариерист. В компанията представяше себе си като „изследовател“, макар че не беше в състояние да се заеме с нещо оригинално, нито пък някога го бе правил. В основата си интелектът му беше производен — не бе в състояние да измисли нищо, ако някой друг не го е измислил преди него. Беше много добър в „развиването“ на идеите, тоест открадването на труда на някой друг в ранен етап. В това беше ненадминат. В продължение на много години бе завеждал секцията по реверсивно инженерство в „Биосин“, която на теория трябваше да изследва продуктите на конкурентите и да определя как са направени. На практика обаче това си беше в голяма степен индустриален шпионаж.

Роситър, разбира се, не се заблуждаваше по отношение на Доджсън. Не го обичаше и се стремеше да го избягва. Доджсън винаги поемаше рискове, скъсяваше разстоянията — караше го да се чувства неловко. Наред с това обаче Роситър знаеше, че в областта на модерните биотехнологии конкуренцията е безмилостна. За да оцелее, фирмата имаше нужда от хора като Доджсън. И Доджсън си го биваше за това, с което се занимаваше.

— Ще говоря по същество — каза Доджсън и се обърна към Роситър. — Ако действаме бързо, мисля, че ще успеем да се сдобием с технологията на „ИнДжен“.

Роситър въздъхна.

— Пак ли?

— Знам, Джеф. Знам как се чувстваш. Признавам, че има какво да се каже по въпроса.

— Има какво да се каже?! Може да се каже само, че ти се провали. Опитахме по всички възможни начини. Дявол да го вземе, дори опитахме да купим компанията, защото ти заяви, че е възможно. Оказа се, че не е. Японците не искаха да я продадат.

— Разбирам това, Джеф. Нека обаче не забравяме, че…

— Не мога да забравя — прекъсна го Роситър, — че платихме седемстотин и петдесет хиляди долара на приятеля ти Недри, без да получим нищо срещу тях.

— Но, Джеф…

— След това платихме петстотин хиляди на оня брачен посредник от Дай-Ичи, отново без да получим нищо. Опитите ни да се доберем до технологията на „ИнДжен“ са пълен провал. Това не мога да забравя.

— Въпросът е в това, че се опитвахме да го направим, защото имаше сериозна причина. Тази технология е от основна важност за бъдещето на корпорацията.

— Ти го твърдиш.

— Джеф, светът се променя. Говоря за разрешаването на един от най-важните проблеми, с които ще се сблъскаме през двайсет и първи век.

— Кой е той?

Доджсън посочи към лаещите кучета зад стъклото.

— Изследванията върху животни. Да не се заблуждаваме, Джеф. Всяка година натискът да не се използват животни за опити и изследвания нараства. С всяка година ни атакуват с повече демонстрации, с повече скандали, с повече нападки в пресата. Най-напред надигнаха глас отделни смахнати фанатици и холивудските величия, бега обаче всички припяват в този хор… дори университетските професори говорят, че не било етично маймуните, кучетата, дори плъховете да се подлагат на лабораторни изследвания. Попадал съм на недоволство заради това, че „експлоатираме“ мидите, при все че в повечето ресторанти по света ги сервират за вечеря. Джеф, казвам ти, това няма да престане. Някой ден ще заявят, че нямаме право да използваме дори бактерии, за да създаваме генетични продукти.

— Чак пък толкова…

— Ще видиш. Рано или късно и това ще дойде. И ще трябва да сложим край на всичко. Освен ако сами не създадем животни… Помисли си само… животно, което е изчезнало от лицето на земята и е върнато към живот, теоретически не е никакво животно. Не може да има никакви права. Ако съществува, то е защото сме го направили ние. Създаваме го, патентоваме го, притежаваме го. Идеално поле за експерименти. Вярваме, че ензимната и хормоналната система на динозаврите са много близки до тези на бозайниците. В бъдеще ще можем да изпробваме лекарства върху малки динозаври така, както сега ги изпробваме върху кучета или плъхове… и почти без рискове от юридическо естество.

Роситър поклати глава.

— Убеден ли си?

— Знам го. Това всъщност са големи гущери, Джеф. Никой не обича гущерите. Те не са като милите кученца, които ти лижат ръката и късат сърцето ти. Гущерите са гадни. Те са змии с крака.

Роситър въздъхна.

— Джеф, става дума за истинска свобода. В момента всичко, свързано с живите животни, е заплетено във възел от юридически и морални проблеми. Ловците вече не могат да убиват лъвове или слонове и гордо да позират за снимка край плячката си, както някога са правели бащите и дядовците им. Сега има формуляри, разрешителни, разноски… и чувство за вина. В наши дни е невъзможно да застреляш тигър и след това да го признаеш. Днес е по-голямо престъпление да убиеш тигър, отколкото да убиеш родителите си. Тигрите вече имат адвокати. А сега само си представи… специално създаден ловен резерват, в който богатите, важни клечки ще могат да ловуват тиранозаври и трицератопси в естествена среда. Това ще е невероятно търсено развлечение. Колко ловци са окачили препарирани еленови глави на стената? Светът е пълен с такива. А колцина ще могат да се похвалят с глава на озъбен тиранозавър, окачена над домашния им бар?

— Не говориш сериозно.

— Опитвам се да ти обясня нещо, Джеф. Тези животни ще могат да се експлоатират тотално. С тях ще можем да правим всичко, което пожелаем.

Роситър стана и мушна ръце в джобовете си. Въздъхна и вдигна очи към Доджсън.

— Тези животни… все още ли съществуват?

Доджсън кимна бавно.

— И ти знаеш къде са?

Доджсън кимна отново.

— Добре — каза Роситър. — Направи го. — Тръгна към вратата, спря, обърна се назад. — Но, Лу, това е абсолютно за последен път. Или се справяш, или край на всичко. Последен път, разбираш ли?

— Не се безпокой. Този път ще успея — отвърна Доджсън.

Коста Рика

В Пуерто Кортес валеше като из ведро. Дъждът барабанеше по малкия метален навес край летището. Мокър до кости, Торн чакаше, а костариканският служител преглеждаше документите, отново и отново. Името му беше Родригес — младеж на двайсетина години, с униформа, която не му беше по мярка. Изглежда възможността да допусне грешка го изпълваше с ужас.

Торн погледна навън към пистата, където на меката сутрешна светлина се виждаше как прикрепят контейнерите към търбусите на два големи хеликоптера „Хюи“. Еди Кар беше там, на дъжда, заедно с Малкълм, и подвикваше на работниците, които притягаха скобите.

Родригес разлисти документите.

— Сеньор Торн, според написаното отивате на Исла Сорна…

— Да.

— И в контейнерите ви има само превозни средства?

— Да. Подвижни лаборатории.

— Сорна е необлагородено място. Няма бензин, няма магазини, няма дори пътища.

— Били ли сте там?

— Аз лично не. Хората тук не се интересуват от този остров. Той е див… само скали и джунгли. Дори няма къде да се пристане с лодка, освен при много хубаво време. Днес например не можете да отидете там.

— Разбирам — кимна Торн.

— Казвам ви го, за да се подготвите. Там ви очакват трудности.

— Мисля, че сме подготвени.

— Носите ли достатъчно бензин за автомобилите си?

Торн въздъхна. Защо да му обяснява?

— Да, разбира се.

— И сте само тримата? Доктор Малкълм, вие и вашият помощник?

— Точно така.

— И възнамерявате да останете по-малко от седмица?

— Да. По-вероятно е да са само два дни. Ако имаме късмет, можем да си тръгнем по някое време утре.

Родригес отново заби поглед в документите, сякаш се притесняваше да не е пропуснал нещо важно.

— В такъв случай…

— Има ли някакъв проблем? — попита Торн и погледна часовника си.

— Няма никакъв проблем, сеньор. Разрешителното ви е подписано от генералния директор на биологичните резервати. В ред са… — Родригес се поколеба. — Много е странно обаче, че изобщо сте получили подобно разрешение.

— Защо?

— Не съм наясно с подробностите, но преди няколко години на единия от островите станаха някакви неприятности и след това управлението на резерватите забрани достъпа на туристи до всички острови в района.

— Ние не сме туристи — отбеляза Торн.

— Разбирам, сеньор Торн.

Пак заразглежда документите.

Торн чакаше.

Навън на пистата контейнерите най-после бяха закачени за скобите и се издигнаха над земята.

— Е, сеньор Торн — каза Родригес, — желая ви успех.

— Благодаря — кимна Торн. Прибра документите в джоба си, наведе глава заради дъжда и хукна към пистата.

На около три мили от брега хеликоптерите се измъкнаха от пласта облаци и лъчите на утринното слънце ги обляха. От кабината на първия „Хюи“ Торн имаше идеална видимост. Съзря петте острова, разположени на различни разстояния от брега — назъбени скалисти възвишения, извисяващи се над бурния океан. Бяха по на няколко мили един от друг и несъмнено представляваха част от стара вулканична верига.

Натисна копчето на комутатора и попита:

— Кой от тях е Сорна?

Пилотът посочи напред.

— Наричаме ги Петте смърти. Исла Муерте, Исла Матансерос, Исла Пена, Исла Таканьо и Исла Сорна. Той е онзи големият, последният на север.

— Бил ли си там?

— Никога, сеньор. Все пак мисля, че има място за кацане.

— Откъде знаеш?

— Знам, че преди години летяха дотам. Американци.

— Не са ли били германци?

— Не. Германци не са идвали от… не знам. От войната. След това само американци…

— Кога е било това?

— Не съм сигурен. Може би преди десет години.

Хеликоптерът сви на север и мина над най-близкия остров. Торн видя назъбен вулканичен терен, обрасъл с гъста джунгла. Нямаше никакви признаци на живот или човешко присъствие.

— Местните хора смятат, че тези острови носят нещастие — продължи пилотът. — Нищо добро няма там. — Усмихна се и добави: — Но те са просто невежи. Суеверни индианци.

Полетяха над водата. Остров Сорна беше право пред тях. Без съмнение бе стар вулканичен кратер — оголен, обграден от сивкаво-червеникави скали, ерозирал конус.

— Къде пристават лодките?

Пилотът посочи скалите, в които се разбиваха вълните.

— На източната страна има много пещери, издълбани от водата. Местните хора наричат острова Исла Хемидо. Това означава „стенание“… заради звука, който издават вълните в пещерите. Някои от тях достигат почти до средата на острова и при хубаво време в тях може да се влезе с лодка. Днес обаче такова нещо е невъзможно.

Торн се замисли за Сара Хардинг. Ако бе решила да дойде, трябваше да пристигне малко по-късно същия ден.

— Днес следобед очакваме наша колежка… можете ли да я докарате?

— Съжалявам — отвърна пилотът. — Имаме работа в залива Хуан. Ще се приберем късно вечерта.

— Как би могла да дойде?

Пилотът присви очи и огледа морето.

— Може би с лодка. Вълнението се променя непрекъснато. Ако има късмет…

— А утре ще дойдете ли да ни вземете?

— Да, сеньор Торн. Ще пристигнем рано сутринта. Тогава вятърът е най-благоприятен.

Хеликоптерът приближи от западна посока и се издигна над зъберите край морето. Появи се вътрешността на Исла Гемидо. Приличаше на тази на останалите острови — вулканични хребети и оврази, гъсто обрасли с джунгла. От височина мястото изглеждаше красиво, но Торн си даваше сметка, че придвижването долу ще е дяволски трудно. Вторачи се в зеленината, за да открие някакви пътища.

Хеликоптерът се сниши над централната част. Торн не видя никакви постройки, никакви пътища. Спуснаха се към джунглата.

— Вятърът тук е много лош заради скалите на брега — обясни пилотът. — Можем да се приземим само на едно място. — Погледна навън и добави: — Аха. Ето го. Там.

Торн видя голо място, обрасло с висока трева.

— Кацаме — каза пилотът.

Исла Сорна

Еди Кар, изправен сред високата трева, се обърна с гръб към вихрушката от прахоляк, която вдигнаха излитащите хеликоптери. След миг те се превърнаха в малки черни точки, шумът от двигателите им стихна.

— Кога ще се върнат? — попита той тъжно.

— Утре сутринта — отговори Торн. — Дотогава трябва да сме намерили Левин.

— Поне трябва да опитаме — отбеляза Малкълм.

След миг хеликоптерите изчезнаха зад високия ръб на кратера. Кар, Торн и Малкълм останаха съвсем сами, обгърнати от сутрешната горещина и тишината на острова.

— Малко страшничко е тук — каза Еди и нахлупи бейзболната си шапка над очите.

Еди Кар беше двайсет и четири годишен, отрасъл в Дейли Сити. Имаше черна коса, беше силен и здрав. Тялото му беше стегнато, с издути мускули, но ръцете му бяха елегантни, с дълги и фини пръсти. Еди беше талант — а Торн би казал гений — по механичните устройства. Би могъл да конструира всичко, да поправи всичко. Разбираше как работи даден механизъм само с един поглед, Торн го бе взел на работа три години преди това, след общинския колеж. Това трябваше да е временно, защото Еди смяташе да се върне в колежа и да завърши следващата степен. Оттогава обаче Торн бе станал зависим от младежа. Самият Еди на свой ред бе загубил всякакъв интерес към учебниците.

Но пък не беше очаквал и нищо подобно — помисли си го, когато се огледа наоколо. Еди беше градски човек, свикнал с клаксоните и забързания трафик. Тишината в тази пустош го изпълваше с тревога.

— Хайде — подкани го Торн и сложи ръка на рамото му. — Да започваме.

Отидоха до контейнерите, оставени от хеликоптерите на няколко метра встрани.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Малкълм.

— Недей, ако нямаш нищо против — отвърна Еди. — По-добре да ги отворим сами.

След половин час бяха развили болтовете, бяха свалили на земята задните капаци и бяха влезли в контейнерите. След още няколко минути караваните и джипът бяха навън. Еди се качи зад волана на форда и даде контакт. Не се чу почти нищо освен меко стартираната вакуумна помпа.

— Как е зарядът ти? — попита Торн.

— Докрай — отговори Еди.

— Да… всичко изглежда добре.

Еди изпита известно облекчение. Той лично бе ръководил модифицирането на тези превозни средства в електрически, но работата бе свършена набързо и не бе останало време да ги подложат на истински изпитания. Макар и да бе вярно, че електрическите автомобили са по-просто устроени от тези с двигатели с вътрешно горене — тази ръмжаща реликва от деветнайсети век, — Еди знаеше, че излизането с неизпитано оборудване винаги крие рискове.

Особено ако това оборудване е последна дума на техниката. Фактът безпокоеше Еди повече, отколкото му се искаше да признае. Като повечето родени механици, той беше дълбоко консервативен. Обичаше машините да работят — да работят независимо от всичко, — а за него това означаваше да използва установена, изпитана технология. За нещастие този път не бе успял да се наложи.

Еди имаше две основни причини за безпокойство. Едната бяха черните панели на слънчевите батерии с техните осмоъгълни силиконови пластини, монтирани на покривите на колите. Те бяха по-ефективни и устойчиви от старите модели. Еди ги бе монтирал върху специални, омекотяващи вибрациите, устройства, които бе конструирал сам. Проблемът обаче бе, че ако нещо наранеше тези панели по какъвто и да било начин, те нямаше да са в състояние нито да зареждат акумулаторите, нито да захранват електрониката. Дейността на всички системи щеше да секне.

Втората му грижа бяха самите акумулатори. Торн беше предпочел новите литиеви модификации на „Нисан“, които бяха много ефективни по отношение на теглото си. Но все още бяха експериментални, което за Еди бе учтив начин да се каже „ненадеждни“.

Беше настоявал за резервен вариант — малък бензинов генератор за всеки случай, за още много други неща. Но не успя да наложи мнението си. При тези обстоятелства бе направил единственото разумно нещо — добави някои допълнения, за които не бе казал на никого.

Беше сигурен, че Торн е разбрал за тях, но не бе реагирал. Еди също не ги бе споменал. Сега, когато бяха на този безлюден остров, сред пустошта, той се радваше, че е постъпил така.

Еди извади форда от контейнера в средата на голото място, сред високата трева, за да може слънцето да освети панелите и да зареди батериите. Торн се качи на едната каравана и я изкара на заден ход. Струваше му се странно да шофира превозно средство, което е толкова тихо — единственият звук беше от допира на гумите с металния контейнер. Когато излезе на тревата, не се чуваше почти нищо. Торн слезе и свърза двете каравани с гъвкавата гумена хармоника.

Най-накрая се зае с мотоциклета. Той също беше електрически. Закачи го на мястото му в задния край на караваната и го свърза с електрическата й система, за да се зарежда акумулаторът.

— Готово — каза след това.

Еди се вгледа във високия, заобикалящ ги ръб на кратера, който се издигаше в далечината над гъстата джунгла. Беше горещо. Голите скали потрепваха в слънчевите лъчи, зъберите изглеждаха непристъпни и застрашителни. Почувства се изоставен, сякаш попаднал в капан.

— Защо му е на човек да идва на място като това? — попита той гласно.

Малкълм, опрян на бастуна си, се усмихна.

— За да се махне от всичко останало, Еди. Не ти ли се иска понякога да се махнеш от всичко?

— Не, за нищо на света — отвърна Еди. — Ако питаш мен, винаги предпочитам наблизо да има „Макдоналдс“, ако разбираш какво имам предвид.

— Е, сега най-близкият е на доста мили оттук.

Торн отиде до задния край на караваната и извади две тежки карабини. Под цевта на всяка от тях имаше по два успоредни алуминиеви цилиндъра. Подаде едната на Еди, а другата показа на Малкълм.

— Виждал ли си някога такава?

— Чел съм за тях — отвърна Малкълм. — Шведските, нали?

— Да. „Линдстрад“. Пневматична пушка. Най-скъпата на света. Солидна, проста, точна, надеждна. Изстрелва нискоскоростни стрелички, в които можеш да сложиш всякакво химическо съединение. — Торн отвори пълнителя и показа един ред пластмасови контейнери, пълни с някаква сламеножълта течност. В предния край на контейнерите се виждаха петсантиметрови игли. — Заредили сме ги с отрова от Conus purpurascens… мида от Южното море. Това е най-силният невротоксин на света. Действа за две хилядни от секундата. По-бързо от скоростта, с която нервите предават импулси. Животното умира, преди да е почувствало убождането.

— Смъртоносна ли е?

Торн кимна.

— С това шега не бива. Просто помни, че не ти трябва да пронижеш крака си с изстрелване на това, защото ще умреш, преди да си осъзнал, че си натиснал спусъка.

Малкълм кимна.

— Има ли противоотрова?

— Не. Но няма и смисъл. И да имаше, няма време, за да се използва.

— Това опростява нещата — отбеляза Малкълм и пое пушката.

— Трябваше да те предупредя — каза Торн. — Еди, хайде да тръгваме.

Потокът

Еди се качи в джипа, а Торн и Малкълм — в кабината на караваната. След миг радиостанцията изпращя.

— Започваш ли да събираш данните, шефе? — обади се Еди.

— Веднага — отговори Торн.

Включи оптичния диск в специалния жлеб на арматурното табло. На малкия монитор пред него се появи островът, но части от него бяха закрити от облаци.

— Каква работа върши това? — попита Малкълм.

— Почакай и ще видиш — отвърна Торн. — Това е система. Събира данни.

— Данни от какво?

— От радар.

След миг върху снимката се появи сателитно радарно изображение. Радарът можеше да прониква през облаците. Торн натисна някакво копче и компютърът започна да проследява възвишенията, да показва подробностите, да очертава едва забележимата, подобна на паяжина, система от пътища.

— Страхотно! — отбеляза Малкълм, но на Торн му се стори, че е напрегнат.

— Готово — обади се Еди по радиото.

— И той ли вижда същото? — попита Малкълм.

— Да. На таблото.

— Още нямам сигнал от ГПС — добави Еди угрижено. — Не работи ли?

— Ех! — възкликна Торн. — Дай му минутка. Трябва да изчете оптичния диск.

На покрива на караваната беше монтиран глобален позициониращ сензор, или ГПС. Устройството получаваше данни от навигационните спътници на хиляди мили височина и изчисляваше позицията на превозното средство с точност до няколко метра. След миг върху картата на острова на екрана замига червено хиксче.

— Окей — каза Еди, — появи се. Като че ли има нещо подобно на път в северния край на откритото място. Натам ли тръгваме?

— Така мисля — отговори Торн.

Според картата пътят обикаляше през вътрешността на острова няколко мили и след това достигаше място, където, изглежда, се събираха всички останали пътища. Някакви петна там напомняха постройки, но не бе възможно да се прецени със сигурност.

— Добре, шефе. Поемаме.

Еди подкара своята кола покрай тях и поведе. Торн настъпи ускорителя и караваната зажужа след джипа. Малкълм извади преносим компютър и потъна в мълчание. Не погледна през прозореца нито веднъж.

Подир миг излязоха от голото място и се запромъкваха през гъстата джунгла. На таблото пред Торн светна червена лампа — захранването превключи на акумулатори, защото през клоните на дърветата не достигаше достатъчно светлина. Продължиха нататък.

— Как сте, шефе? — попита Еди.

— Много добре, Еди — отвърна Торн.

— Звучи ми неспокоен — отбеляза Малкълм.

— Тревожи се за оборудването.

— По дяволите — каза Еди. — Тревожа се за себе си!

Макар че пътят беше обрасъл и в много лошо състояние, напредваха доста успешно. След около десет минути стигнаха до малък поток с кални брегове. Еди понечи да мине през него, но рязко спря.

— Какво има?

— Видях нещо, шефе.

Торн и Малкълм слязоха от кабината и застанаха на брега на потока. Чуха някакви далечни крясъци, които напомняха птичи. Малкълм вдигна поглед и се намръщи.

— Птици? — попита Торн.

Малкълм поклати отрицателно глава.

Еди се наведе и извади от калта парче плат. Беше тъмнозелено, с кожена ивица, зашита в единия край.

— Това е от наша раница — отбеляза той.

— Тази, която направихме за Левин?

— Да, шефе.

— Заши ли в нея маяк? — попита Торн. Обикновено в раниците за експедиции поставяха излъчватели на импулси, по които би могло да се определи местоположението им.

— Да.

— Може ли да погледна? — попита Малкълм. Взе парчето и го вдигна към светлината. Опипа ръба замислено.

Торн откопча от колана си малък приемник и се вгледа в дисплея от течни кристали.

— Не получавам никакъв сигнал.

Еди се вторачи в калния бряг. Наведе се.

— Ето още едно парче… И още едно. Шефе, май раницата е била разкъсана…

До ушите им долетя нов птичи крясък — далечен, неземен. Малкълм се ослуша. Опитваше се да определи откъде идва. След това чу Еди да казва:

— О-хо-о-о! Имаме си компания!

Край караваната се бяха появили няколко светлозелени гущероподобни животни. Бяха големи колкото кокошки и цвърчаха възбудено. Стояха изправени на задните си крака, като се подпираха на опашките си. Когато ходеха, главите им се повдигаха и спускаха рязко, точно като на кокошки. Издаваха отчетливи писукания, напомнящи птичи, но въпреки това приличаха на гущери с дълги опашки. Имаха учуден израз на муцуните и когато погледнеха към хората, изведнъж застиваха с проточени вратове.

— Какво е това, конгрес на саламандрите? — подхвърли Еди.

Зелените гущери продължаваха да ги наблюдават. Появиха се и още — изпод караваната и от околните шубраци. Скоро се събраха повече от дузина писукащи, наблюдаващи ги гущери.

— Компита — отбеляза Малкълм. — Всъщност наименованието им е Procompsognathus triassicus.

— Искаш да кажеш, че са…

— Да. Това са динозаври.

Еди се намръщи.

— Нямах представа, че са толкова малки — каза той накрая.

— Повечето от динозаврите са били малки — обясни Малкълм. — Хората си мислят, че са били огромни, но всъщност средната им големина е колкото овца или малко пони.

— Приличат на кокошки — отбеляза Еди.

— Да, много приличат на птици.

— Опасни ли са? — попита Торн.

— Не — отвърна Малкълм. — Хранят се с мърша, като чакали. Все пак не се приближавайте. Ухапването им е слабо отровно.

— И през ум не ми минава да се приближа — изсумтя Еди. — Тръпки ме побиват от тях. Май не се страхуват от нас.

Малкълм също бе забелязал това.

— Вероятно не са виждали хора на острова — каза той. — Нямат причина да се боят.

— Ами тогава да им дадем причина — провикна се Еди и грабна един камък.

— Ей! — извика Малкълм. — Недей! Идеята ти е…

Но Еди вече бе хвърлил камъка. Падна недалеч от група прокомпсогнатуси, които се отдръпнаха. Останалите обаче дори не помръднаха. Няколко заподскачаха нагоре-надолу възбудено, но групата остана където беше. Животните точеха вратове и писукаха.

— Странно — каза Еди и помириса въздуха. — Усетихте ли тази миризма?

— Да — кимна Малкълм. — Специфична е.

— Гадна. Вонят гадно. На мърша. И ако питате мен, не е естествено едно животно да не се страхува. Ами ако са болни от бяс или нещо такова?

— Не са — каза Малкълм.

— Откъде знаеш?

— Само бозайниците боледуват от бяс.

Но сам не беше убеден. От бяс боледуваха топлокръвните… Възможно ли бе компитата да са топлокръвни? Не беше сигурен.

Някъде над тях се чу шумолене. Вдигна очи и видя, че листата се движат, сякаш невидими малки животни скачат от клон на клон. Чу писукане и цвърчене — отчетливи животински звуци.

— Това не са птици — каза Торн. — Възможно ли е да са маймуни?

— Може би — отвърна Малкълм. — Но се съмнявам.

Еди потрепери.

— Предлагам да се махаме оттук.

Върна се до потока и се метна в джипа. Малкълм и Торн го последваха предпазливо до караваната. Компитата се отдръпнаха от пътя им, ала не се разбягаха. Струпани около краката им, те възбудено писукаха. Двамата се качиха в кабината и затвориха вратите внимателно, за да не ударят някое от животните.

Торн седна зад волана и пусна двигателя. Видяха, че Еди вече преминава през потока и се насочва нагоре по склона от другата страна.

— Тези прокомпсо… какво беше… истински са, нали? — чуха гласа му по радиото.

— О, да — отвърна Малкълм. — Съвсем истински.

Пътят

Торн се безпокоеше. Започна да разбира как се чувстваше Еди. Беше построил тези превозни средства, а сега изпитваше неприятното усещане, че е изолиран, че е попаднал на това далечно място, без да ги е изпитал. Продължиха нагоре по стръмния път през тъмната джунгла още петнайсет минути. В кабината стана неприятно горещо.

— Няма ли климатик? — попита Малкълм.

— Не искам да натоварвам акумулатора.

— Мога ли да отворя прозореца?

— Ако смяташ, че няма да има проблеми…

Малкълм сви рамене.

— Защо? — Натисна бутона и стъклото слезе надолу. В кабината нахлу топъл въздух. Погледна Торн и попита:

— Нерви?

— Аха… И още как.

Въпреки отворения прозорец чувстваше как потта се стича по гърдите му.

— Казах ти, че най-напред трябваше да направим изпитанията — обади се Еди по радиото. — Да действаме по правилата. Човек не отива на място, където има отровни кокошки, ако не е сигурен, че колата му ще издържи.

— Колите са наред — отвърна Торн. — Как е нивото на акумулаторите ти?

— Нормално. Много добре. Разбира се, изминали сме само пет мили. Девет сутринта е, шефе.

Пътят сви вдясно, после вляво, след това се заизкачва на зигзаг по стръмнината. Торн трябваше да се съсредоточи изцяло върху управлението на голямата каравана и това донякъде прогони мрачните мисли от главата му.

Пред тях Еди сви вляво и продължи да се изкачва нагоре.

— Не виждам повече животни — каза той. Гласът му прозвуча облекчено.

Най-накрая стигнаха билото на хребета и пътят продължи хоризонтално. Според екрана на ГПС сега се движеха на северозапад, все по-навътре в острова. Джунглата обаче продължаваше да ги притиска от всички страни, та нямаха никаква видимост.

Стигнаха до разклон. Еди отби и спря. Торн видя олющена табела със стрелки към двете посоки. Отляво пишеше „Към блатото“, а вдясно — „Към зона Б“.

— Накъде?

— Към зона Б — отговори Малкълм.

— Добре — кимна Еди и подкара по десния път. Торн го последва. Забелязаха вдясно от тях, че от земята излизат жълтеникави серни изпарения, които бяха оцветили листата в бяло. Миризмата беше силна.

— Вулканични пари — каза Торн на Малкълм. — Както ти предположи.

Минаха край бълбукащо езерце, в краищата на което се бе образувала дебела жълта кора.

— Да… — обади се Еди. — Само че това тук е активно… Всъщност бих казал, че… по дяволите!

Еди натисна рязко спирачките и закова на място. За да не го удари, Торн трябваше да свие рязко встрани. Спря до Еди и го изгледа кръвнишки.

— Еди, за Бога! Какво правиш?!

Но Еди не слушаше.

Гледаше право напред, с провиснала челюст.

Торн също погледна натам.

Точно отпред дърветата край пътя бяха полегнали и през пролуката се откриваше гледка към целия остров на запад. Торн обаче не обърна внимание на панорамния изглед, защото виждаше единствено голямото колкото хипопотам животно, което пресичаше пътя. Не беше хипопотам. На цвят беше светлокафяво, покрито с големи като чинии плочи, а около главата му имаше извит костен гребен, от който излизаха два притъпени рога. Трети рог стърчеше от муцуната му.

По радиото се чу учестеното тежко дишане на Еди.

— Знаете ли какво е това?

— Трицератопс — отвърна Малкълм. — Млад е, ако се съди по вида му.

— Така изглежда — каза Еди. На пътя пред тях се появи много по-голям екземпляр. Беше близо два пъти по-едър от първия, а рогата му бяха дълги, извити и остри. — Защото това е майка му.

Появи се трети трицератопс, после четвърти. Цяло стадо такива животни се заниза бавно през пътя. Динозаврите не обръщаха никакво внимание на автомобилите. Минаха през пролуката в дърветата и изчезнаха надолу по склона.

Едва тогава мъжете насочиха вниманието си към пейзажа. Торн видя просторна блатиста равнина, разделена на две от широка река. По нейните брегове пасяха животни. В южния й край имаше стадо от около двайсет средни по големина и тъмнозелени динозаври. Големите им глави непрекъснато се показваха над тревата край реката. Недалеч Торн зърна осем динозаври с птичи човки и големи, издигащи се над главите им гребени. Те пиеха вода, точеха шии и тъжно тръбяха. Точно отпред видя самотен стегозавър, с извития му гръб и редиците вертикални плочи на гърба. Стадото трицератопси мина бавно покрай него, но той не им обърна никакво внимание. Над гората на запад се издигаха дългите, грациозни шии на десетина апатозаври. Телата им бяха скрити сред листака, който те лениво опасваха. Гледката внушаваше спокойствие. Но беше гледка от друг свят.

— Шефе — обади се Еди. — Що за място е това?

Зона Б

Останаха в колите, загледани към равнината. Динозаврите се движеха бавно в храсталаците. Чуваха приглушените крясъци на хадрозаврите. Отделните стада минаваха покрай реката, необезпокоявани от нищо.

— Значи — обади се Еди, — искате да кажете, че това място е заобиколено от еволюцията? Че времето тук не помръдва?

— Ни най-малко — възрази Малкълм. — Това, което виждаш, има напълно рационално обяснение. И ние ще…

Изведнъж от арматурното табло се разнесе остро писукане и на екрана, върху картата, изникна синя координатна мрежа, с мигащ триъгълен символ, под който пишеше „ЛЕВИН“.

— Това е той! — извика Еди. — Открихме го!

— Улавяш ли го? — попита Торн. — Сигналът е доста слаб.

— Добър е. Достатъчно е силен, за да го идентифицираме. Левин е, няма съмнение. Като че идва от долината, ето там.

Подкара джипа нататък по пътя.

— Да тръгваме — каза Еди. — Искам да се махна от това място.

Торн даде контакт и чу свистенето на вакуумната помпа, тихото жужене на автоматичната трансмисия. Включи на скорост и последва Еди.

Непроходимата джунгла отново ги обгърна от всички страни, гъста и гореща. Листата над главите им скриваха почти цялата слънчева светлина. След малко сигналът на Левин стана нередовен. Торн хвърли поглед към екрана и видя, че мигащият триъгълник изчезва, после се появява пак.

— Губим ли го, Еди? — попита Торн.

— И да го загубим, не е фатално — отговори Еди. — Установили сме местоположението му и можем да отидем там веднага. Всъщност трябва да е някъде нататък по този път, покрай онази караулка или каквото е там… право напред.

Торн погледна нататък и видя бетонна постройка и наклонена желязна бариера. Наистина приличаше на караулка. Беше запусната и обрасла с трева. Продължиха нататък и скоро излязоха на асфалтиран път. Личеше си, че преди време растителността от двете страни е била изсечена доста навътре, на по двайсетина метра. Скоро стигнаха до втора бариера. Продължиха още стотина метра. Пътят извиваше плавно покрай хребета. Растителността тук беше по-рядка. През пролуките между папратовите храсти Торн видя дървени постройки, боядисани в един и същ зелен цвят. Приличаха на бараки за инструменти. Имаше чувството, че навлизат в някакъв голям комплекс.

Тогава неочаквано, след като излязоха от кривия участък, видяха целия комплекс. Беше на около половин миля под тях.

— Какво, по дяволите, е това?! — възкликна Еди.

Торн се вторачи нататък изумен. В средата на разчистеното място видя плоския покрив на огромна постройка. Беше разгърната на няколко акра, върху площ колкото две футболни игрища и далечният й край се губеше от погледа. Зад внушителния покрив се виждаше друга голяма постройка, чийто външен вид напомняше електроцентрала. Ако беше такава наистина, би могла да захрани малък град.

Встрани се виждаха рампи за товарене и места за маневриране на камиони. Още по-нататък, почти скрити сред листата, се виждаха други постройки, които приличаха на къщи за живеене. От това разстояние обаче бе трудно да се прецени.

Всичко това напомняше на Торн някакво индустриално предприятие или производствен комплекс. Намръщи се и се опита да отгатне.

— Знаеш ли какво е това? — попита той Малкълм.

— Да — кимна Малкълм замислено. — Подозирах съществуването му от известно време.

— Е?

— Това е нещо като фабрика. Производствен цех.

— Голямо е — отбеляза Торн.

— Да — отвърна Малкълм. — Така и би трябвало да се очаква.

— Още улавям сигнала на Левин — обади се Еди по радиото. — Знаете ли какво? Изглежда идва от онази постройка.

Минаха под увисналата козирка на главния вход. Сградата беше модерна, от стъкло и бетон, но джунглата отдавна я бе обгърнала от всички страни. От покрива висяха лиани. Виждаха се счупени стъкла, от пукнатините в бетона бяха поникнали папрати.

— Еди? — извика Торн. — Какво става със сигнала?

— Улавям го. Вътре е. Какво ще правим?

— Ще установим базовия си лагер на равното място, ей там — каза Торн и посочи на около половин миля вляво, където някога вероятно бе имало обширна морава. Там все още не бяха израсли високи дървета и щеше да има достатъчно светлина за слънчевите панели. — След това ще огледаме наоколо.

Еди паркира форда и се обърна назад, към пътя, по който бяха дошли. Торн направи маневра, спря караваните отстрани и изключи двигателя. Слезе и почувства горещия, неподвижен сутрешен въздух. Малкълм застана до него. Тук, в средната част на острова, беше съвсем тихо. Чуваше се само жуженето на насекомите.

При тях дойде Еди, плесна се по бузата и възкликна:

— Страхотно място, а? Няма недостиг на комари. Не искаш ли да намерим кучия син веднага? — Откачи приемника от колана си и засенчи дисплея, за да го види по-добре. — Още е там. — Посочи сградата и попита: — Е, какво ще кажеш?

Тримата се качиха на джипа и поеха назад, към огромната, запустяла постройка. Караваните останаха зад тях.

Караваната

Шумът отвън утихна и в караваната настъпи тишина. Арматурното табло светеше, картата на острова все още се виждаше на монитора. Мигащото хиксче показваше местоположението. Малък прозорец на монитора, обозначен с „Активни системи“, показваше заряда на акумулаторите, ефективността на консумацията на енергия и изразходваната енергия през последните дванайсет часа. Цифрите бяха яркозелени на цвят.

В жилищната част, където се намираха леглата и малката кухня, се чуваше лекото бълбукане на устройството за пречистване на водата. След това в шкафа горе нещо прошумоля. След малко прошумоля още веднъж и настъпи тишина.

Подир миг през пролуката край ключалката се появи кредитна карта. Тя се повдигна нагоре и притисна езичето на бравата. Вратата на шкафа се отвори и на пода с мек звук падна един цилиндричен вързоп. Вързопът се размърда, Арби Бентън простена и разкърши малкото си тяло.

— Ако не се изпишкам, ще изпищя! — прошепна той и се затича към малката тоалетна с нестабилна походка.

Въздъхна облекчено. Идеята да дойдат беше на Кели, но тя пък бе оставила на него да измисли всички подробности. И той бе измислил всичко перфектно, както си мислеше… е, поне повечето неща. Съвсем правилно бе предвидил, че в товарния самолет ще е адски студено и че ще трябва да се увият добре — беше натъпкал в шкафовете всички одеяла и чаршафи, които успя да открие в караваната. Бе предвидил, че ще прекарат там най-малко дванайсет часа, така че бе прибрал вътре някакви бисквити и бутилки с вода. Всъщност бе предвидил всичко освен факта, че в последната минута Еди Кар ще мине да огледа вътрешността на караваната и ще заключи всички шкафове отвън. Така че през следващите дванайсет часа да нямат никаква възможност да отидат дори до тоалетната. Цели дванайсет часа!

Въздъхна още веднъж, тялото му се отпусна. Струйката урина продължаваше да тече в тоалетната. Нищо чудно! Това си беше агония! И все още щеше да е заключен там горе, мина му през ум, ако не беше измислил начин да…

Зад гърба си чу приглушени викове. Пусна водата в тоалетната, върна се и клекна край шкафа под леглото. Отключи го веднага — отвътре изпълзя още един вързоп и се появи Кели.

— Ей, Кели — каза той с гордост. — Успяхме!

— Трябва да отида на едно място — каза тя, втурна се към тоалетната и затръшна вратата след себе си.

— Успяхме! — възкликна Арби. — Ние сме тук!

— Почакай малко, Арби. Става ли?

Арби погледна през прозореца на караваната за първи път. Намираха се на обрасло с трева голо място, отвъд което се виждаха папратите и високите дървета на джунглата. Още по-нататък се извисяваха черните скали на извития ръб на вулканичния кратер.

Значи това бе Исла Сорна.

И още как!

Кели излезе от тоалетната.

— Ау-у-у! Имах чувството, че ще умра! — провикна се тя и го тупна по рамото. — Между другото как успя да отвориш шкафа?

— С кредитна карта — отвърна Арби.

Кели се намръщи.

— Имаш кредитна карта?

— Нашите ми я дадоха за непредвидени ситуации — поясни той.

— Като тази сега.

Опита се да се пошегува, но знаеше, че Кели е много чувствителна на тема пари. Винаги коментираше дрехите му и други подобни — например, че все има пари, за да се прибере от училище с такси, или за сладолед и кола в бакалницата на Ларсън. Веднъж й бе казал, че според него парите не са чак толкова важни, а тя бе отвърнала учудено:

— Че нима има причина да мислиш иначе?

Оттогава се опитваше да избягва темата.

Арби невинаги беше наясно как да се държи с хората. И без това всички се отнасяха към него странно. Разбира се, защото беше по-дребен. И защото беше чернокож. И другите деца го наричаха „мозък“. Даваше си сметка, че непрекъснато полага усилия да бъде приет от другите, да стане част от тях. Само че не успяваше. Не беше бял, не беше едър, не го биваше в спортуването и не беше тъп. Повечето от часовете в училище бяха толкова отегчителни, че Арби едва успяваше да стои буден. Учителите понякога го дразнеха, но какво би могъл да направи? Училището беше като видеозапис, пуснат на убийствено бавна скорост. Би могъл да поглежда екрана по веднъж на час и пак да не пропусне нищо. Освен това как би могъл да проявява интерес към баналните телевизионни предавания, по които всички деца бяха полудели напоследък? Невъзможно. Тези неща просто не го интересуваха.

Независимо от всичко обаче отдавна бе разбрал, че не бива да го казва. Беше по-добре да си държи устата затворена — защото никой не го разбираше, освен Кели. През повечето време му се струваше, че тя знае за какво й говори.

И доктор Левин. В училището поне имаше програма за напреднали, която Арби намираше за умерено интересна. Не много, разбира се, но бе далеч по-добре от останалите часове. Когато доктор Левин обяви, че ще поеме тази програма, момчето за първи път се въодушеви от ходенето на училище. Всъщност…

— Значи това е Исла Сорна, а? — каза Кели и погледна към джунглата през прозореца.

— Да — кимна Арби. — Така смятам.

— Когато спряха колата първия път… — продължи Кели. — Чу ли ги за какво си говореха?

— Не. С толкова много завивки…

— И аз не чух… Но ми се сториха доста развълнувани от нещо.

— Да, така е — съгласи се Арби.

— Стори ми се, че говорят за динозаври — каза Кели. — Ти чу ли нещо такова?

Арби се засмя и поклати глава.

— Не, Кели.

— Защото си помислих, че говорят за това.

— Стига, Кели.

— Стори ми се, че Торн каза „трицератопс“.

— Кели — отвърна Арби, — динозаврите са изчезнали преди шейсет и пет милиона години.

— Знам…

Арби посочи към прозореца и попита:

— Да виждаш някакви динозаври там?

Кели не отговори. Вместо това отиде до другата страна на караваната и погледна през срещуположния прозорец. Видя как Торн, Малкълм и Еди влизат в голямата сграда.

— Ще се ядосат много, когато ни открият — отбеляза Арби. — Според теб как трябва да им се покажем?

— Ще ги изненадаме.

— Ще побеснеят.

— Е, и? Какво могат да направят?

— Може би ще ни изпратят обратно.

— Как? Няма начин.

— Да… така е. — Арби сви рамене с безразличие, но мисълта го безпокоеше повече, отколкото би искал да признае. Идеята беше на Кели. Самият той не обичаше да нарушава правилата или да се забърква в неприятности. И при най-малкия укор от страна на някой учител започваше да се черви и да се поти. През последните дванайсет часа не бе престанал да мисли за реакцията на Торн и останалите.

— Слушай — каза Кели. — Работата е в това, че сме дошли да помогнем на приятеля си доктор Левин. Това е всичко. Вече помогнахме на доктор Торн.

— Да…

— И ще имаме възможност да им помогнем пак.

— Може би…

— Нашето съдействие им е нужно.

— Може би — повтори Арби, но не се чувстваше убеден.

— Питам се какво ли имат за ядене тук — каза Кели и отвори хладилника. — Гладен ли си?

— Умирам от глад — отвърна той и почувства, че наистина е така.

— Е, какво искаш?

— Какво има?

Арби седна на тапицираното канапе и се изтегна, докато гледаше как Кели тършува из хладилника.

— Ела и виж сам — отговори тя ядосано. — Не съм тъпата ти прислужничка.

— Добре, добре, успокой се.

— Смяташ, че всички трябва да ти слугуват.

— Не е вярно — каза той и бързо стана от канапето.

— Такъв глезльо си!

— Ей, какво толкова е станало?! Успокой се! Ядосана ли си заради нещо?

— Не, не съм — отговори Кели и извади от хладилника опакован сандвич. Арби, застанал до нея, надзърна вътре и грабна първия, който му попадна.

— Не искаш този — спря го тя.

— Искам го.

— Това е салата от риба тон.

Арби не понасяше салата от риба тон. Остави бързо сандвича и започна да оглежда останалите.

— Онова вляво е пуйка — каза Кели. — В кифличката.

— Благодаря — отвърна Арби и взе сандвича.

— Няма проблем — кимна Кели и захапа своя сандвич лакомо.

— Слушай, поне признай, че аз измислих как да дойдем тук — каза той и внимателно разгъна сандвича, като остави опаковката внимателно настрана.

— Да, така е. Признавам. Това е твоя заслуга.

Арби започна да се храни. Струваше му се, че през живота си не е ял нищо по-вкусно. Беше по-добро дори от сандвичите с пуйка, които правеше майка му.

Мисълта за майка му го накара да се сепне. Беше гинеколожка, удивително красива. Имаше много работа и рядко оставаше у дома, но когато я виждаше, му се струваше толкова спокойна! И самият Арби се чувстваше спокоен с нея. Помежду им се бяха установили специални отношения, независимо че напоследък тя сякаш се безпокоеше от това дето знае толкова много. Една вечер влезе в кабинета й, докато работеше върху някаква статия за нивото на прогестерона и стимулирането на овулацията. Погледна над рамото й към колоните от цифри и й предложи в анализа на данните да използва нелинейно уравнение. Тя го изгледа учудено, някак замислено и дистанцирано от него и той си помисли, че…

— Ще взема по още един — каза Кели и отново отиде до хладилника. Върна се, стиснала по още един сандвич в двете си ръце.

— Мислиш ли, че има достатъчно? — попита Арби.

— На кого му пука? Умирам от глад — отговори тя и скъса опаковката на единия.

— Може би не трябва да ядем…

— Арби, след като се тревожиш толкова, защо не си остана вкъщи?

Реши, че Кели има право. С изненада откри, че и той някак си бе излапал сандвича, така че взе и другия.

Кели започна да яде и се загледа през прозореца.

— Чудя се каква ли е тази постройка, в която влязоха. Изглежда запустяла — каза тя.

— Да. От години.

— Защо им е било да строят толкова голяма сграда на този безлюден остров край Коста Рика?

— Може би е нещо секретно.

— Или опасно.

— Да. Или опасно — съгласи се Арби. Представата за опасността беше едновременно интригуваща и тревожна. Почувства се далеч от дома.

— Питам се какво ли са правили там… — каза Кели. Стана от канапето, все още със сандвича в ръка и отиде до прозореца. — Наистина е голяма постройка… Хм… странно.

— Кое?

— Погледни… всичко е обрасло с храсталаци и трева. Тук, около нас, също. Тревата е доста висока.

— Е?

— А ето там — Кели посочи недалеч от караваната — има разчистена пътека.

Арби се приближи до прозореца и погледна. Наистина само на няколко метра от тях тревата беше стъпкана и пожълтяла. На много места се показваше гола пръст. Беше широка, съвсем ясно очертана пътека, прекосяваща поляната отляво надясно.

— Ако никой не е идвал тук от години — попита Кели, — кой е прокарал тази пътека?

— Сигурно животни — отвърна Арби. Не беше в състояние да измисли нищо друго. — Може би е дивечова пътека.

— А какви животни?

— Не знам. Каквито има тук. Елени или нещо подобно.

— Не виждам никакви елени.

— Може би кози. Диви кози, като в Хавай.

— Пътеката е твърде широка, за да е от елени или кози.

— Може да са цяло стадо.

— Пак е широка. — Кели сви рамене и се върна при хладилника. — Питам се дали има нещо за десерт…

Споменаването на десерта му припомни нещо. Отиде до шкафа над леглото, качи се и започна да тършува вътре.

— Какво правиш?

— Проверявам си нещата.

— Защо?

— Мисля, че си забравих четката за зъби.

— Е, и?

— Няма да мога да си мия зъбите.

— Арби… има ли някакво значение?

— Но аз винаги си мия зъбите.

— Бъди храбър… — каза Кели. — Живей по-нормално.

Арби въздъхна.

— Може би доктор Торн е донесъл някоя и друга в повече.

Върна се и седна на канапето до Кели. Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Няма ли десерт?

— Нищо. Няма дори кисело мляко. Възрастни! Никога не планират нещата както трябва.

— Да, така си е.

Арби изпусна една прозявка. Беше топло. Доспа му се. През дванайсетте часа, прекарани в шкафа, почти не бе мигнал. Изведнъж се почувства уморен.

Вдигна очи към Кели и видя, че и тя се прозява.

— Искаш ли да излезем вън? — попита тя. — Ще се разсъним.

— По-добре да чакаме вътре — поклати глава Арби.

— Ако остана тук, ще заспя.

Той сви рамене. Дрямката го оборваше бързо. Отиде в другото отделение и се изтегна на леглото до прозореца. Кели го последва.

— Аз няма да заспя — каза тя.

— Добре, Кели. — Клепачите му бяха станали тежки. Разбра, че няма да успее да ги задържи отворени.

— Но… — добави тя — може би няма да е зле, ако полегна за минутка.

Видя я как ляга на леглото от другата страна, после затвори очи и веднага заспа. Засънува, че е още в самолета — усещаше леките вибрации, чуваше рева на моторите. Спеше съвсем леко и в един момент се събуди, убеден, че караваната наистина вибрира и че наистина през прозореца долита някакъв рев. Заспа отново почти веднага и този път засънува динозаври, динозаврите на Кели — имаше две животни, толкова огромни, че през прозореца на караваната се виждаха само масивните им люспести крака. В съня му второто животно спря, наведе се и голямата му глава надникна любопитно през прозореца. Арби си даде сметка, че това е тиранозавър рекс — огромните челюсти помръдваха, белите зъби блестяха на слънцето… В съня си наблюдаваше всичко това съвсем спокойно, продължаваше да спи.

Вътрешността

Голямата двукрила и люлееща се врата водеше към полутъмно фоайе. Стъклата й бяха изподраскани и мръсни, а хромираните дръжки — разядени от корозия. Съвсем ясно обаче личеше, че прахолякът, сухите листа и боклуците отпред бяха разчистени в две полудъги.

— Някой е отварял съвсем скоро — отбеляза Еди.

— Да — кимна Торн. — Някой с боти „Азоло“. — Отвори вратата и добави: — Моля, заповядайте.

Влязоха в сградата. Въздухът вътре беше горещ, застоял и неподвижен. Фоайето им се стори тясно и семпло. Бюрото на портиера, някога покрито със сива тъкан, сега бе покрито с нещо тъмно, напомнящо мъх. Зад него, на стената, с хромирани букви бе написано: „Ние творим бъдещето“, но думите бяха почти скрити зад плетеница от лиани. Килимът бе мухлясал. Вдясно видяха чакалня с малка масичка и две канапета. Едното от тях беше покрито с мухъл. Другото — покрито с найлонов калъф. До него видяха остатъците от зелената раница на Левин, разкъсани на няколко места. Върху масичката имаше две празни бутилки от минерална вода, сателитен телефон, чифт смачкани и кални къси панталони, няколко разкъсани опаковки от сладки. Когато приближиха, една светлозелена змия изпълзя отнякъде и бързо изчезна.

— Значи това е сграда на „ИнДжен“? — попита Торн, когато видя надписа.

— Несъмнено — отговори Малкълм.

Еди се наведе над раницата на Левин и прокара пръсти по шевовете. Отвътре изскочи голям плъх.

— Боже!

Плъхът избяга с цвърчене. Еди надникна в раницата предпазливо и каза:

— Не мисля, че някой би изял останалите сладки. — Кимна към панталоните и попита: — Получаваш ли сигнал от тези?

В някои от дрехите слагаха микросензори.

— Не — отговори Торн и раздвижи ръчния си монитор. — Имам сигнал, но… струва ми се, че идва оттам.

Посочи няколкото метални врати зад бюрото за портиера, през които се влизаше в сградата. Някой ги бе заключил с катинари, но сега те бяха счупени и се търкаляха на пода.

— Да идем да го намерим — предложи Еди и тръгна към вратите.

— Каква беше тази змия?

— Не знам.

— Отровна ли беше?

— Не знам.

Вратата се отвори с пронизително скърцане. Попаднаха в гол коридор. От едната му страна имаше изпочупени прозорци, а подът беше осеян със сухи листа и боклуци. Стените бяха мръсни, на няколко места под тях тъмнееха петна, сякаш от кръв. Срещу прозорците имаше няколко врати. Нито една от тях не беше заключена.

През пукнатини на пода тук-там бяха покълнали растения, а стените край прозорците, където имаше повече светлина, бяха гъсто обрасли с лиани. Тръгнаха по коридора. Не се чуваше нищо освен шумоленето на сухите листа под краката им.

— Засилва се — отбеляза Торн, след като погледна дисплея. — Трябва да е някъде в тази сграда.

Отвори първата врата и видя най-обикновен кабинет — бюро, стол, карта на острова, забодена на стената. На пода се търкаляше съборена настолна лампа. До нея — потънал в прах компютърен монитор. През мръсния прозорец в дъното се процеждаше слаба светлина.

Отидоха пред втората врата надолу по коридора и видяха почти същия кабинет — бюро със стол, подобен прозорец в дъното.

— Струва ми се, че сме в административна сграда — изсумтя Еди.

Торн продължи нататък. Отвори третата врата, после четвъртата — пак кабинети.

Пред петата спря.

Беше конферентна зала — мръсна и осеяна с листа и боклуци. Върху дългата дървена маса в средата имаше изпражнения от животни. Прозорецът беше мръсен. Вниманието на Торн привлече голямата карта, която покриваше една цяла стена. Еди се приближи и се намръщи.

Под картата имаше шкаф с чекмеджета. Опита се да ги отвори, но всички бяха заключени. Малкълм влезе бавно в залата и я огледа.

— Каква е тази карта? — попита Еди. — Имаш ли представа какво означават карфиците?

Малкълм се вгледа.

— Двайсет карфици в четири различни цвята. По пет от всеки. Подредени са в петоъгълник или нещо подобно, чиито върхове достигат до всички краища на острова. Прилича ми на някаква мрежа, ако питаш мен.

— Арби не спомена ли, че на острова имало мрежа?

— Да, спомена… интересно.

— Добре, да оставим това засега — каза Торн и тръгна към коридора, следвайки сигнала на устройството. Минаха покрай още врати, но не ги отвориха. Търсеха Левин.

В края на коридора стигнаха до голяма плъзгаща се врата, на която имаше табела: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ.“ Торн се вгледа през стъклото, но не успя да види кой знае какво — голямо пространство, изпълнено със сложни машини. Стъклото беше мръсно.

— Наистина ли смяташ, че знаеш за какво е служила тази сграда? — попита той Малкълм.

— Знам съвсем точно — отговори Малкълм. — Това е завод за производство на динозаври.

— Защо му е на някой да прави такова нещо? — попита Еди.

— На никого не му е нужно — отговори Малкълм. — Затова обектът е бил секретен.

— Не разбирам — каза Еди.

Малкълм се усмихна.

— Това е дълга история.

Мушна пръсти между двете крила на вратата и се опита да я отвори, но не успя. Изсумтя от напрежението и тогава, неочаквано, двете крила се плъзнаха встрани с металическо скърцане.

Влязоха в тъмнината оттатък.

Тръгнаха напред и фенерчетата им осветиха синкав коридор.

— За да разберете какво е това място, трябва да се върнем десет години назад. Имам предвид един човек на име Джон Хамънд и животното куага.

— Какво?

— Куага — отвърна Малкълм. — Това е африканско животно, което прилича на зебра. Изчезнало е през миналия век. В осемдесетте години обаче се сетили да използват последните техники за извличане на ДНК и от парче кожа от куага добили голямо количество. Толкова много, че се заговори за възможността куагата да се върне в царството на живите. А след като това може да стане с куагата, защо да не стане и с други изчезнали животни? Саблезъбия тигър? Динозаврите?

— А откъде може да се намери ДНК от динозавър? — попита Торн.

— Палеонтолозите непрекъснато откриват ДНК от динозаври. От години. Не се говори много за това, защото материалът е твърде малко, за да се използва като средство за класификация. Не се смяташе, че находките имат някаква стойност, освен като куриоз.

— Но за да се възпроизведе дадено животно, не е достатъчно да разполагаш с фрагменти от ДНК. Нужна е цялата молекула.

— Така е — кимна Малкълм. — Човекът, който се досети как да се реши проблема, беше един предприемчив капиталист на име Джон Хамънд. Той си дал сметка, че когато динозаврите били живи, са ги хапали насекоми. Някои от тези насекоми кацали по дървета с насмолени клони, залепвали в смолата, а тя след време се превърнала в кехлибар. Хамънд решил, че ако се вземе стомашното съдържание на тези насекоми, би могло да се открие ДНК от динозаври.

— Успял ли е?

— Да. Успя. И създаде „ИнДжен“, за да разработи откритието му. Хамънд беше безскрупулен човек. Истинският му талант беше правенето на пари. Успя да намери начин да събере нужните средства, за да финансира проекта си, а това не бе никак лесно, защото възстановяването на динозавър от ДНК не е лекарство против рака например… И той реши да направи туристическа атракция. Искаше да възстанови разходите по проекта, като постави динозаврите в нещо като зоологическа градина и събира такса за вход.

— Шегуваш ли се? — възкликна Торн.

— Не. Хамънд го направи. Построи своя парк на един остров, Исла Нублар, на север оттук, и възнамеряваше да го отвори за посетители в края на 1989-а. Аз лично отидох да го разгледам малко преди официалното откриване. Оказа се обаче, че Хамънд има проблеми. Системите за сигурност на парка отказаха да функционират и динозаврите избягаха. Някои от посетителите загинаха. След това паркът и всички животни бяха унищожени.

Минаха покрай прозорец, през който се виждаше цялата равнина и стадата динозаври, които пасяха край реката.

— След като всички са били унищожени — попита Торн, — какво е това тук?

— Този остров — отговори Малкълм — е малката мръсна тайна на Хамънд. Това е тъмната страна на неговия парк.

Продължиха нататък по коридора.

— На посетителите в парка на Исла Нублар показваха една впечатляваща генетична лаборатория с компютри, генни манипулатори и всичко необходимо за излюпването и отглеждането на малките динозаври. Твърдяха, че животните се създават на място, в парка. Лабораторията изглеждаше напълно убедителна, но всъщност посетителите наблюдаваха само някои от етапите на процеса. В една зала се виждаше как бива извличана ДНК. В съседната имаше яйца, които всеки момент ще се излюпят. Изглеждаше доста впечатляващо, само че не беше ясно как достигат от ДНК до жизнеспособен ембрион. Този съществен етап не беше представен. Сякаш се случваше някак си между двете зали. Представлението на Хамънд беше твърде добро, за да е истина. В люпилнята например се виждаше как малките динозавърчета разчупват яйцата. Да ти секне дъхът от изумление. Само че там нямаше никакви проблеми… никакви мъртвородени, никакви уродства, никакви трудности. Излизаше, че невероятната технология на Хамънд действа безотказно, което, ако се замислиш, чисто и просто е невъзможно. Хамънд твърдеше, че произвежда изчезнали от земята животни с помощта на свръхмодерна технология. При всяка нова технология обаче първите резултати са ниски, от порядъка на процент, дори по-малко. Следователно, за да получи и един-единствен жив екземпляр, Хамънд трябваше да е произвеждал хиляди ембриони. Това на свой ред изисква огромен производствен капацитет, а не малката, безупречна лаборатория, която показваше.

— Имаш предвид това място — вметна Торн.

— Да. Тук, на този остров, тайно и далеч от очите на обществеността, Хамънд е можел да експериментира и да се справя с истинските проблеми, свързани с неговия идеален парк. Генетичната му зоологическа градина е била само витрина. Истинската работа е била извършвана тук. Тук са се създавали динозаврите.

— След като животните в парка били унищожени — попита Еди, — защо не са били ликвидирани и тези тук?

— Много съществен въпрос — отговори Малкълм. — Би трябвало да научим отговора след няколко минути. — Той насочи лъча на фенерчето си напред и стъклените стени заблестяха. — Защото, ако не се лъжа, първият производствен цех е точно пред нас.

Арби

Арби се събуди, седна на леглото и примигна на слънчевата светлина, която струеше през прозореца. Кели все още спеше на другото легло и шумно хъркаше.

Погледна към входа на голямата постройка, ала не видя възрастните. Джипът все още беше отпред, но беше празен. Тяхната каравана беше оставена в средата на голото място. Арби се почувства съвсем сам, страшно сам и внезапно обзелият го страх накара сърцето му да се разтупти. Не трябваше да идвам тук, каза си. Цялата работа беше абсолютно глупава. Най-лошото от всичко бе, че планът беше негов. След като се наговориха в караваната, отидоха в офиса и Кели бе отвлякла вниманието на Торн, за да може той да открадне ключа. После му бе хрумнало забавеното радиосъобщение, което да накара Торн да си мисли, че още са в града. Тогава Арби се бе почувствал много горд, но сега съжаляваше за всичко. Реши, че трябва да се обади на Торн незабавно. Обзе го непреодолимото желание да си признае всичко.

Имаше нужда да чуе човешки глас. Това беше истината.

Отиде в предната част на караваната и завъртя контактния ключ на арматурното табло. Взе слушалката на радиостанцията и каза:

— Обажда се Арби, чува ли ме някой? Обажда се Арби.

Никой не отговори. След малко се вгледа в екрана, който регистрираше състоянието на всички работещи системи. Не видя нищо за комуникациите и му хрумна, че може да са свързани с компютъра. Реши да го включи.

Върна се в средата на караваната, откачи клавиатурата, включи я и пусна компютъра. Появи се меню, озаглавено „Полеви системи“, под което бяха изредени подсистемите на караваната. Една от тях беше комуникационната. Включи я.

Екранът затрептя хаотично. Най-долу се появи команден ред: „Получени множество входящи честоти. Желаете ли автонастройка?“

Арби не знаеше какво означава това, но не изпитваше страх, когато работеше с компютрите. „Автонастройка“ му се стори интересно. Без да се колебае, написа „Да“.

В дъното на екрана започнаха да се редят цифри, но все още нямаше ясна картина. Предположи, че вижда честоти, в мегахерци, но всъщност не беше сигурен.

След малко обаче екранът стана черен и в горния ляв ъгъл замига една-единствена дума:

Намръщи се. Стори му се странно. Явно се искаше той да се регистрира в компютърната система на караваната, а това означаваше, че му е нужна парола. Опита ТОРН.

Нищо не се случи.

Изчака малко и опита инициалите на Торн.

Нищо.

ЛЕВИН.

Нищо.

ПОЛЕВИ СИСТЕМИ.

Нищо.

ПС.

Нищо.

ПОЛЕВИ.

Нищо.

ПОТРЕБИТЕЛ.

Нищо.

Е, помисли си, поне не ме отряза. Повечето мрежи отказваха регистрация след третия неуспешен опит. Явно Торн не бе предвидил сериозна система за сигурност. Самият Арби никога не би постъпил така — тази система беше прекалено търпелива и отзивчива.

Опита: ПОМОЩ.

Курсорът се премести на нов ред. Последва пауза. Устройството заработи.

— Страхотно! — каза си Арби и потри ръце.

Лаборатория

Когато очите на Торн се адаптираха към слабата светлина, той видя, че се намират в голямо хале, изпълнено с редици и редици правоъгълни контейнери от неръждаема стомана, от които излизаха множество преплетени пластмасови маркучи. Всичко бе потънало в прах. Много от контейнерите бяха съборени.

— Това на първия ред — каза Малкълм — са устройства за установяване на генни последователности, марка „Нишихара“. Отзад са автоматичните синтезатори на ДНК.

— Това е фабрика — отбеляза Еди. — Нещо като животновъдство.

— Да, така е.

В ъгъла на залата имаше принтер, около който се търкаляха листа пожълтяла хартия. Малкълм вдигна един от тях и го разгледа.

— Това е справка за някаква база данни — каза Малкълм. — Нещо, свързано с някой от кръвните фактори на динозаврите. С червените кръвни клетки.

— А това ли е последователността?

— Не — отговори Малкълм и затършува из листата. — Последователността трябва да е поредица нуклеотиди… Ето.

Взе друг лист:

— Това има ли нещо общо със съживените животни? — попита Торн.

— Не съм сигурен — отвърна Малкълм.

Дали този лист беше свързан с последните дни на тази фабрика? Или чисто и просто някой от служителите го бе отпечатал преди години и го бе изоставил?

Огледа около принтера и видя рафт с множество документи. Извади ги и видя, че са инструкции.

И:

Малкълм погледна следващия.

Торн надникна над рамото му и отбеляза:

— Изглежда са имали проблеми.

— Несъмнено — отвърна Малкълм. — Не е възможно да не са имали. Въпросът обаче е…

Не завърши, защото вниманието му привлече следващата записка, която беше и по-дълга:

— Имали са проблеми. Заразяване на производствената линия — отбеляза Малкълм. — Може да е имало и други източници на замърсяване. Погледни това.

Подаде на Торн следващия лист.

— Означава ли това, каквото си мисля, че означава? — попита Торн.

— Да — кимна Малкълм. — Било е трудно да запазят новите екземпляри живи и затова са им сложили етикети и са ги пуснали.

— И са ги следели с някаква мрежа.

— Да, така мисля.

— Пуснали са динозаври на този остров! — възкликна Еди. — Сигурно са били побъркани!

— По-скоро отчаяни — каза Малкълм. — Опитай се да си представиш… при този огромен и страшно скъп производствен комплекс животните в края на краищата се разболяват и измират. Хамънд вероятно е бил бесен. След всичко това са решили да пуснат динозаврите на свобода.

— А защо не са открили причината за болестта, защо не са…

— Защото това е комерсиално начинание — каза Малкълм. — Резултатите са били всичко. Сигурен съм, че са си мислели, че ако следят животните, ще могат да ги приберат по всяко време, когато поискат. И не забравяй, че сигурно е било така. Сигурно са пускали животните на свобода и са ги улавяли след време, когато са отраснали, за да ги пренесат в парка на Хамънд.

— Но не всичките…

— Все още нямаме пълна представа — каза Малкълм. — Не знаем какво всъщност се е случило тук.

Минаха през следващата врата и попаднаха в малко, голо помещение, с пейки в средата и шкафчета покрай стените. Имаше табели: „СПАЗВАЙ ПРАВИЛАТА ЗА СТЕРИЛНОСТ“ и „СПАЗВАЙ ИЗИСКВАНИЯТА СЪГЛАСНО СК4“. В дъното на помещението имаше маса, върху която бяха струпани пожълтели бели престилки и шапки.

— Това е съблекалня — отбеляза Еди.

— Така изглежда — кимна Малкълм. Отвори едно от шкафчетата — беше празно, ако не се брои един чифт мъжки обувки. Отвори още няколко. В тях нямаше нищо. В едното беше залепен лист с надпис:

— Какво е DX? — попита Еди.

— Мисля, че е името на мистериозната болест.

В далечния край на съблекалнята имаше две врати. Дясната беше пневматична и се управляваше с помощта на гумен педал, монтиран на пода. Беше заключена, така че минаха през лявата, която се отвори веднага.

Оказаха се в дълъг коридор, с прозорци от пода до тавана от едната страна. Стъклата бяха изподраскани и мръсни, но все пак успяха да надникнат през тях в съседното помещение. То не приличаше на нищо, което бе виждал Торн.

Пространството беше огромно — колкото футболно игрище. Конвейерни ленти на две нива кръстосваха цялото помещение — едната беше на височината на кръста, а другата много високо, почти до тавана. На различни места се виждаха големи и сложни машини, оплетени с тръби и маркучи, роботи манипулатори и какво ли още не.

Торн насочи фенерчето си към конвейерните ленти и каза:

— Поточна линия.

— Изглежда напълно запазена — отбеляза Малкълм. — Сякаш може да тръгне всеки момент. Удивително чисто е.

— Твърде чисто — обади се Еди.

Торн сви рамене.

— Ако това е стерилно помещение, вероятно е херметически затворено. Предполагам, че преди години е било същото.

Еди поклати глава.

— Преди години? Шефе, не мисля така.

— Как тогава ще го обясниш?

Малкълм се намръщи и се вгледа през стъклото. Как бе възможно такава голяма зала да остане толкова чиста след толкова много години? Не му се струваше…

— Ей! — извика Еди.

Малкълм също видя. Беше в далечния край на залата — малка синя кутия, от която излизаха кабели. Очевидно беше някаква електрическа разпределителна кутия. Отпред имаше малка червена лампа.

Светеше.

— Тук има ток!

Торн се приближи до стъклото и също погледна нататък.

— Това е невъзможно. Трябва да е някакъв акумулатор…

— Да е издържал пет години? Няма такива акумулатори — поклати глава Еди. — Шефе, казвам ти, тук има ток!

Арби продължаваше да седи пред монитора. Появиха се бели букви:

ЗА ПЪРВИ ПЪТ ЛИ ПОЛЗВАТЕ МРЕЖАТА?

Той написа:

ДА.

Последва нова пауза.

Той чакаше.

ВПИШЕТЕ ПЪЛНОТО СИ ИМЕ.

Написа го.

ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА ВИ БЪДЕ ОПРЕДЕЛЕНА ЛИЧНА ПАРОЛА?

Шегуваш се, помисли си. Щеше да стане като по вода. Почти се почувства разочарован. Доктор Торн би трябвало да проявява повече разум. Написа:

ДА.

След още малко:

ВАШАТА НОВА ПАРОЛА Е VIG/&*849/. МОЛЯ ЗАПИШЕТЕ СИ Я.

Разбира се, каза си Арби. И още как. Пред него нямаше хартия. Той опипа джобовете си, намери едно листче и записа.

МОЛЯ ПОТВЪРДЕТЕ ПАРОЛАТА ОЩЕ ВЕДНЪЖ.

Направи го.

Последва още една пауза, после по екрана се появиха други надписи. Движеха се твърде бавно и от време на време спираха. Може би пък системата не работеше много…

ПАРОЛАТА Е ПОТВЪРДЕНА, БЛАГОДАРЯ ВИ.

Екранът премигна и изведнъж стана тъмносин. Иззвъня електронна камбанка.

Когато видя следващия екран, челюстта му увисна:

Нещо не беше наред. Как би могло в зона Б да има мрежа? Зона Б беше ликвидирана преди години. Нали Арби бе прочел документите. „ИнДжен“ вече не съществуваше. Каква мрежа? Замисли се. Как бе успял да се свърже с нея? Караваната не беше свързана с нищо. Нямаше никакви кабели. В такъв случай връзката беше по радиото и мрежата съществуваше тук, на острова. По някакъв начин бе успял да се включи в нея. А как бе възможно да функционира? За това бе нужна енергия, а тук нямаше електричество.

Арби зачака.

Нищо не последва. Думите продължаваха да стоят на екрана. Зачака да се появи някакво меню, но нищо не се случи. Помисли си, че системата може би не функционира. Или е блокирала. Може би позволяваше достъп, но без да последва каквото и да било.

Или, помисли си, може би се очаква да направя нещо. Направи най-простото — натисна „ENTER“.

Прочете:

Значи това действително беше стара система — никой не бе променял файловете от години. Зачуди се дали все още работи и активира ВИДЕОМРЕЖА. С изненада забеляза, че се появяват множество малки изображения. Бяха общо петнайсет и изпълниха целия екран — все изгледи от различни части на острова. Повечето от камерите бяха монтирани високо, на дървета или нещо друго и показваха…

Вторачи се.

Показваха динозаври.

Примижа. Не беше възможно. Вероятно това бяха кадри от филм или нещо друго. В единия ъгъл имаше стадо трицератопси. До тях видя някакви гущероподобни същества, сред висока трева, така че стърчаха само главите им. В съседното квадратче се разхождаше стегозавър.

Това трябва да е филм, каза си. Някакъв специален телевизионен канал.

Тогава обаче, в друго квадратче, зърна две каравани, свързани една с друга, на едно голо място. Видя блестящите слънчеви колектори на покрива. Почти си въобрази, че вижда сам себе си през прозореца.

О, Боже, помисли си.

Сетне забеляза как Еди, Малкълм и Торн се качват на джипа и отиват от другата страна на сградата. Тогава с ужас разбра.

Това, което виждаше, бе истина.

Енергия

Подкараха колата към другата страна на лабораторията, където беше електроцентралата. По пътя, вдясно от тях, видяха малко селище. Торн преброи шест къщи, построени в плантаторски стил, и една по-голяма, обозначена като „Резиденция на директора“. Личете си, че навремето къщите са били добре поддържани, но сега бяха обрасли с храсталаци и почти бяха потънали в джунглата. В центъра на комплекса имаше тенискорт, празен плувен басейн и нещо, което напомняше магазин. Отпред видя неголяма бензинова колонка.

— Чудя се колко души са живели тук — каза Торн.

— Откъде си сигурен, че всички са си отишли? — попита Еди.

— Какво искаш да кажеш?

— Шефе, тук има електричество. След толкова години… Трябва да има някакво обяснение.

Еди сви зад товарните рампи и продължи нататък, към електроцентралата, точно напред.

Електроцентралата нямаше прозорци и представляваше безлична бетонна кутия, в горния край на която имаше метални решетки за вентилация. Металът отдавна бе ръждясал, а на места се виждаха жълти петна.

Еди заобиколи постройката, за да открие врата. Беше отзад — тежка, стоманена, с олющен надпис:

Тримата слязоха. Торн вдъхна въздух и отбеляза:

— Сяра.

Малкълм кимна.

— Миризмата е силна.

Еди дръпна вратата.

— Момчета, имам чувството, че…

Вратата се отвори безшумно и издрънча, когато се удари и бетонната стена. Еди се вторачи в тъмнината вътре. От пода се издигаше гъста пара, пространството беше изпълнено с метални тръби. Чуваше се силно, постоянно бръмчене.

— Проклет да съм! — изсумтя Еди. Тръгна напред и заоглежда измерителните прибори, много от които бяха нечетливи, защото стъклата им бяха плътно покрити с жълта кора. Съединенията на тръбите също бяха наслоени с жълто. Еди почисти с пръст едно петно.

— Изумително! — промърмори.

— Сяра ли е?

— Да, сяра. Изумително!

Тръгна към източника на звука. Беше голям кръгъл отвор, в който се въртеше турбина с пожълтели перки.

— И това ли е сяра? — попита Торн.

— Не — отвърна Еди. — Трябва да е от злато. Перките на турбината са от някаква златна сплав.

— Злато?

— Да. Металът трябва да е инертен. — Обърна се към Торн и попита: — Даваш ли си сметка какво е това? Невероятно! Толкова компактно и ефективно! Никой не се е сетил как да го направи! Технологията…

— Искаш да кажеш, че това е геотермична централа? — намеси се Малкълм.

— Точно така — кимна Еди. — Уловили са топлинния източник, вероятно газ или пара. Топлината се отвежда през тези тръби и се използва за загряване на водата в затворен цикъл… ето тази система тук… а после тя върти турбината, която пък генерира електричество. Независимо какъв е топлинният източник, щом е от земята, металите корозират много бързо. Поддръжката е много тежка… А тази централа продължава да работи. Изумително!

На едната стена имаше пулт за управление, който разпределяше напрежението в целия лабораторен комплекс. Беше покрит с мухъл, а на няколко места личаха хлътнатини.

— Тук от години не е влизал никой — отбеляза Еди. — Голяма част от електрическата мрежа вече не функционира, но самата централа продължава да работи… изумително!

Торн се закашля от миришещия на сяра въздух и излезе навън. Огледа задната част на лабораторията. Едната от товарните рампи беше напълно запазена, ала другата бе рухнала. Тревата зад сградата беше изпотъпкана.

Малкълм също излезе и застана до него.

— Питам се дали животно е направило това.

— Смяташ ли, че животно би могло да нанесе такива поражения?

Малкълм кимна.

— Някои от тези динозаври са по четирийсет-петдесет тона. Едно-единствено животно тежи колкото стадо слонове. Рампата може преспокойно да е разрушена от тях. Виждаш ли пътеката, ето там? Тя е отъпкана от животни и минава край рампата.

— А не са ли помислили за това, когато са ги пуснали на свобода? — попита Торн.

— Допускам, че са смятали да ги държат навън само няколко седмици или месеци, а после да ги приберат, докато са все още млади. Не смятам, че са предвиждали да…

Прекъсна ги някакво електростатично свистене. Идваше откъм джипа. Еди забърза нататък разтревожено.

— Знаех си — каза той. — Комуникационният ни модул ще се изпече! Трябваше да вземем другото устройство. — Отвори вратата на джипа, качи се на мястото до шофьора, взе слушалката и натисна бутона за автоматична настройка. През предното стъкло видя, че Малкълм и Торн се приближават.

След миг се чу дрезгаво гласче:

— … в колата!

— Кой говори?

— Доктор Торн! Доктор Малкълм! Бързо в колата!

Когато Торн се приближи, Еди каза:

— Шефе, това е онова проклето хлапе!

— Какво! — възкликна Торн.

— Арби.

— Качете се в колата! — продължаваше да вика Арби по радиото. — Идва! Виждам го!

— Какви ги дрънка? — попита Торн. — Не е тук, нали? Искам да кажа на острова?

Радиото изпращя.

— Да, тук съм. Доктор Торн!

— Ама как, по дяволите, е успял…

— Доктор Торн! Качете се в колата!

Торн почервеня от яд. Сви юмруци.

— Как е успял да го направи този малък кучи син? — Грабна слушалката от Еди и се развика: — Арби, за Бога…

— Идва!

— Какви ги говори? — учуди се Еди. — Като че ли е изпаднал в истерия.

— Виждам го на монитора! Доктор Торн!

Малкълм се огледа.

— Може би наистина трябва да влезем — каза той тихо.

— На какъв монитор!? — извика Торн. Беше бесен.

— Не знам, шефе — отвърна Еди, — но ако го хваща на караваната, би трябвало да го видим и ние.

Включи монитора на арматурното табло и изчака да загрее.

— Това проклето хлапе! — продължаваше Торн. — Ще му извия врата!

— Мислех, че ти допада — вметна Малкълм.

— Да, но…

— Хаосът в действие — поклати глава Малкълм.

Еди се вторачи в монитора.

— О, по дяволите — изпъшка той.

На малкия монитор на арматурното табло се виждаше могъщото туловище на един тиранозавър рекс, който крачеше по пътеката право към тях. Кожата му беше на червеникавокафяви петна, напомнящи засъхнала кръв. Мощните мускули на краката му изпъкваха съвсем отчетливо на слънчевата светлина. Животното се движеше бързо, без никакви признаци на страх или безпокойство.

Торн се вторачи в картината и извика:

— Всички в колата, бързо!

Качиха се и затвориха вратите. Тиранозавърът излезе извън обхвата на камерата, но те чуха приближаването му. Земята под тях завибрира.

— Иън? — попита Торн. — Какво според теб трябва да направим?

Малкълм не отговори. Седеше замръзнал, вторачен право напред, с безизразно лице.

— Иън? — подкани го Торн.

Радиото изпращя. Арби каза:

— Доктор Торн, вече не го виждам на монитора. Появи ли се при вас?

— Боже! — изпъшка Еди.

Тиранозавърът се появи от листака вдясно от джипа. Движеше се с изумителна скорост — огромен, колкото двуетажна постройка. Главата му се издигаше високо над тях, извън полезрението им. Беше невероятно пъргав и подвижен за тази голяма маса. Торн го гледаше занемял от удивление. Чакаше да види какво ще се случи. Почувства как колата се поклаща с всяка могъща стъпка на животното. Еди простена тихо.

Тиранозавърът не им обърна никакво внимание. Без да намалява темпото, той мина пред джипа и преди да успеят да го разгледат както трябва, тялото му се скри сред дърветата вляво. За миг видяха само краката и силната балансираща опашка, на около три метра височина, която се полюляваше с всяка стъпка.

Толкова бързо, помисли си Торн. Бързо! Животното се бе появило, беше закрило всичко пред очите им и бе изчезнало. Струваше му се невероятно такава огромна маса да се движи толкова енергично. След това пред погледите им остана само полюляващият се връх на опашката.

В следващия момент опашката удари предницата на джипа и се чу силен металически звук.

Тиранозавърът спря.

Разнесе се нисък, неуверен рев. Опашката се залюля напред-назад колебливо, сякаш опипваше, и докосна радиатора още веднъж.

Видяха как листата вляво се раздвижват и огъват, после опашката изчезна.

Защото, Торн си даде сметка, тиранозавърът се връщаше.

Излезе отново от джунглата и пое към колата, докато застана точно пред тях. Изръмжа — дълбок, гърлен звук — и наклони леко глава, за да види по-добре странния непознат предмет. После се наведе и Торн видя, че в устата му има нещо — от двете страни на челюстта му висяха краката на някакво същество. Наоколо жужеше облак мухи.

— По дяволите! — изпъшка Еди.

— Тихо! — прошепна Торн.

Тиранозавърът изсумтя и се втренчи в колата. Наведе се още повече и подуши няколко пъти, като накланяше глава вляво и вдясно. Торн си даде сметка, че души радиатора. Обнюха гумите и вдигна глава на нивото на капака. Гледаше ги през предното стъкло. Примигна. Очите му бяха студени, змийски.

Торн имаше чувството, че разглежда тях — погледът се местеше от единия към другия, върху третия. Побутна с муцуна калника, сякаш за да провери теглото на джипа, да го прецени като противник. Торн стисна кормилото и стаи дъх.

Тогава тиранозавърът отстъпи крачка назад, застана точно пред джипа и се обърна с гръб. Вдигна опашката си и започна да се приближава. Опашката му остърга покрива. Задницата му се залепи за капака…

Тиранозавърът клекна върху предницата на джипа — колата се наклони напред, бронята опря в земята под огромната му тежест. В началото не направи нищо — стоеше неподвижно, но след малко започна да търка бутовете си в капака, при което металът проскърца.

— Какво, по дяволите, прави!? — попита Еди.

Тиранозавърът се изправи отново и Торн видя, че по предния капак се стича някаква бяла каша. Огромното животно веднага се отдалечи към пътеката и след миг изчезна в джунглата.

След малко го видяха да прекосява откритото пространство по-нататък. Мина покрай магазина, после между две от къщите и отново се скри от очите им.

Торн погледна към Еди, който кимна към Малкълм, Малкълм не се бе обърнал след тиранозавъра. Все още не помръдваше, втренчен право напред, тялото му беше напрегнато.

— Иън? — каза Торн и го докосна по рамото.

— Отиде ли си? — попита Малкълм.

— Да, отиде си.

Иън Малкълм се отпусна, раменете му увиснаха и той въздъхна замислено. Главата му се отпусна към гърдите. След миг пое дълбоко дъх и отново изправи глава.

— Трябва да призная, че човек не вижда подобно нещо всеки ден — каза той.

— Добре ли си? — попита Торн.

— Да, да, нищо ми няма — отвърна Малкълм и сложи ръка на сърцето си. — Разбира се, че съм добре. В края на краищата това беше малък екземпляр.

— Малък?! — възкликна Еди. — Наричаш този изверг „малък…“

— Да, за тиранозавър. Женските са доста по-големи. При тиранозаврите има полов диморфизъм… женските са по-едри от мъжките. Предполага се и че предимно те са ловували. Може би ще успеем сами да установим дали е така.

— Един момент — каза Еди, — защо си толкова сигурен, че е бил мъжки?

Малкълм посочи към бялата каша върху капака на джипа, която бе започнала да изпуска специфична миризма.

— Току-що ни беляза като своя територия.

— Е, и? Може би и женските маркират територията си по същия начин.

— Възможно е — отвърна Малкълм, — но само мъжките имат анални жлези, които изпускат специфично вещество. Нали видя как го направи?

Еди погледна тъжно към капака на джипа.

— Надявам се да успеем да го измием — каза той. — Донесох някои разтворители, но не съм очаквал… секрет от динозавър.

Радиото изпращя.

— Доктор Торн? — обади се Арби. — Доктор Торн? Всичко наред ли е?

— Да, Арби… благодарение на теб.

— Тогава какво чакате? Доктор Торн, не видяхте ли доктор Левин?

— Не, още не.

Торн посегна към сигналното устройство, но то бе паднало на пода. Наведе се и го вдигна. Координатите на Левин се бяха променили.

— Движи се…

— Знам, че се движи. Доктор Торн?

— Да, Арби — отвърна Торн и след миг попита: — А откъде знаеш, че се движи?

— Виждам го. В момента е на велосипед.

Кели дойде в предната част на караваната. Прозяваше се и се опитваше да отмахне косата от лицето си.

— С кого говориш, Арби? — попита тя. Вгледа се в монитора и добави: — Ей, какво е това?

— Включих се в мрежата на зона Б — отговори той.

— Каква мрежа?

— Радиомрежа, Кели. Не знам защо, но все още работи.

— Така ли? А как може да…

— Деца — обади се Торн, — ако не възразявате, сега трябва да намерим Левин.

Арби взе слушалката.

— Движи се с някакво колело по пътека в джунглата. Доста стръмна и тясна е. Струва ми се, че е тази, по която тръгна тиранозавърът.

— Какво? — възкликна Кели.

Торн включи на скорост и подкара към селището. Минаха покрай магазина, после между къщите. Продължиха по пътеката, по която бе минал тиранозавърът. Беше достатъчно широка и равна.

— Тези деца не бива да са тук — отбеляза Малкълм мрачно. — Не е безопасно.

— Боя се, че вече е невъзможно да предприемем каквото и да било по въпроса — отвърна Торн и включи връзката. — Арби, още ли виждаш Левин?

Джипът подскочи върху някаква неравност — вероятно някогашна цветна леха — и заобиколи къщата на директора. Беше голяма двуетажна постройка в тропически колониален стил, с дървена тераса по цялото продължение на втория етаж. Както и останалите къщи, тя също беше обрасла с храсталаци.

Радиото изпращя.

— Да, доктор Торн, виждам го.

— Къде е?

— Следва тиранозавъра. С велосипеда.

— Следва тиранозавъра — въздъхна Малкълм. — Изобщо не трябваше да се хващам с него!

— Всички сме съгласни по този въпрос — отвърна Торн. Ускори покрай някаква полуразрушена каменна стена, която, изглежда, очертаваше външните граници на селището. Джипът продължи по пътеката и навлезе в джунглата.

— Виждате ли го вече? — попита Арби по радиото.

— Още не.

Пътеката започна да се стеснява все повече. Започнаха да се спускат на зигзаг по склона. След един завой се натъкнаха на паднало дърво, което препречваше пътя. Клоните и кората по средата на ствола бяха оголени и стъпкани — вероятно от минаващите големи животни.

Торн натисна спирачката, слезе и отиде зад джипа.

— Шефе — обади се Еди, — нека ида аз.

— Не — възрази Торн. — Ако се случи нещо, само ти можеш да поправиш апаратурата. Ти си по-важен, особено след като и децата са тук.

Торн откачи мотоциклета от куките, провери акумулаторите и го избута отпред.

— Дай ми карабината — каза на Малкълм и я окачи през рамо. После взе едни слушалки от арматурното табло. Закопча батериите на колана си и намести микрофона край бузата си. — Вие двамата се върнете при караваната — добави след това. — Погрижете се за децата.

— Но, шефе… — понечи да възрази Еди.

— Прави, каквото ти казвам — прекъсна го Торн, прехвърли мотоциклета над падналото дърво и сам се прекачи от другата страна. После върху ствола видя същата бяла пихтия със специфична миризма — беше полепнала и по ръцете му. Погледна към Малкълм въпросително.

— Маркиране на територия — отбеляза той.

— Страхотно — изсумтя Торн. — Направо великолепно.

Избърса длани в панталона си, качи се на мотоциклета и го подкара.

Пътеката се стесни. Клоните го удряха по раменете и краката. Тиранозавърът беше някъде напред, но не го виждаше. Караше бързо.

Слушалките му изпращяха и чу гласа на Арби:

— Доктор Торн? Виждам ви.

— Добре — отговори Торн.

— Но не виждам доктор Левин. — Гласът на Арби прозвуча разтревожено.

Електрическият мотоциклет не издаваше почти никакъв звук, особено когато се спускаше. След малко пътеката се разклони. Торн спря, облегна се на кормилото и се вгледа в следите в калта. Тиранозавърът беше тръгнал вляво. Видя и следата от велосипеда. Тя също водеше наляво.

Подкара нататък, но по-бавно.

След десетина метра видя полуизяден крак от някакво животно, захвърлен край пътя. Беше полуразложен, покрит с бели червеи и мухи. При сутрешната горещина вонята беше нетърпима. Продължи нататък и скоро видя череп на голямо животно, по който все още се виждаше плът и зелена кожа. И той беше покрит с мухи.

— Минавам край останки от разкъсани трупове — каза в микрофона.

— Точно от това се опасявах — долетя отговорът на Малкълм.

— От кое?

— Може би наблизо има гнездо. Видя ли трупа, който тиранозавърът носеше в устата си? Животното беше мъртво, но не го беше изял. Възможно е да го носи в гнездото си.

— Гнездо на тиранозавър… — заговори Торн.

— На твое място бих действал предпазливо.

Торн изключи мотоциклета от скорост и се спусна до подножието на склона по инерция. Когато пътят се изравни, слезе и продължи пеша. Усещаше, че земята под краката му вибрира. Някъде отпред долиташе дълбок гърлен звук, като мъркане на гигантска котка. Озърна се. Никъде не видя велосипеда на Левин.

Свали карабината от рамото си и я стисна в изпотените си длани. Отново чу ръмженето — ту по-силно, ту сподавено. Имаше нещо странно в този звук. Даде си сметка какво е то едва след няколко секунди.

Не идваше само от един източник — в храсталаците напред ръмжаха най-малко две животни.

Торн се наведе, откъсна няколко стръка трева и ги пусна. Полетяха към краката му. Вятърът духаше срещу него. Продължи напред към храсталаците.

Папратите наоколо бяха огромни и гъсти, но се виждаше, че зад тях има открито място, защото слънцето блестеше през пролуките между листата. Ръмженето стана много силно. Чуваше се и още нещо — някакво странно скимтене. Беше много високо и на моменти напомняше механично стържене като от скърцащо колело.

Торн се поколеба. После много внимателно свали едно голямо листо надолу. И се втренчи.

Гнездото

Над главата му, огрени от сутрешното слънце, се извисиха два огромни тиранозавъра — по пет-шест метра всеки. Червеникавата им кожа беше груба на вид. Едрите им глави изглеждаха зловещи — масивни челюсти, големи, остри зъби. Някак си обаче животните не внушаваха заплаха. Движеха се бавно, дори деликатно и периодично се навеждаха над кръгъл, висок почти метър насип от пръст. В челюстите си стискаха кървави парчета месо, които оставяха долу, като при това силното пищене секваше почти веднага.

Нямаше никакво съмнение, че това е гнездото. Малкълм беше прав — единият тиранозавър беше забележимо по-голям от другия.

След като малките изяждаха месото, започваха да пищят отново. Напомняха птички. Възрастните продължаваха да ги хранят. Парче месо падна върху насипаната пръст и Торн видя как едно малко тиранозавърче изпълзя навън, за да го грабне. Беше колкото пуйка, с едра глава и големи очи. Тялото му беше покрито с червеникав пух, който му придаваше неугледен вид. Около шията имаше пръстен от бял пух. Малкото не преставаше да пищи, докато се опитваше да се добере до месото със слабите си крайници. Когато най-накрая го достигна, моментално впи в него малки остри зъби.

Започна да се храни лакомо, но изведнъж се плъзна надолу от външната страна на гнездото и се разпищя тревожно. Майката веднага наведе глава и го избута обратно в гнездото. Деликатността на движенията и вниманието към малкото впечатлиха Торн. В това време мъжкият продължаваше да къса малки парченца месо. И двете възрастни животни не преставаха да ръмжат гърлено, сякаш за да успокоят малките. Докато наблюдаваше, Торн промени положението на тялото си и настъпи сух клон. Чу се рязко изпращяване.

Двата тиранозавъра моментални изправиха глави. Торн замръзна и стаи дъх.

Тиранозаврите огледаха околността. Телата им бяха напрегнати, очите съсредоточени. Главите им се обръщаха рязко, на малки тласъци. След миг животните сякаш се успокоиха отново. Започнаха да издигат и спускат главите си. Да трият муцуните си една в друга. Приличаше на някакъв ритуален танц. Едва след това продължиха да хранят малките. Когато животните се успокоиха, Торн се измъкна назад и се върна при мотоциклета.

— Доктор Торн — прошепна Арби по радиото, — не ви виждам.

Торн не отговори, а само чукна микрофона с пръст, за да покаже, че е чул.

— Мисля, че знам къде е доктор Левин — продължи Арби. — Малко вдясно от вас.

Торн чукна по микрофона още веднъж и се обърна.

Малко по-нататък, сред папратите, видя ръждясал велосипед. Беше облегнат на едно дърво и имаше инвентарен номер: „Собственост на «ИнДжен»“.

Не е лошо, помисли си Арби, докато следеше екрана на монитора. Беше го разделил само на четири части — добър компромис между възможността да наблюдава много места едновременно и големината на всяко от изображенията.

Едната от камерите беше разположена над закътаната поляна на двата тиранозавъра. Все още беше сутрин и слънцето осветяваше калната, изпотъпкана трева наоколо. В средата видя кръгло гнездо от пръст, със стръмни стени. Вътре имаше четири бели яйца на петна, големи колкото футболна топка. Имаше счупени черупки и две малки тиранозавърчета, които ужасно приличаха на голи, пищящи птичета. Бяха на дъното на гнездото и с отворени усти очакваха да ги нахранят.

Кели ги погледна и каза:

— Виж колко са мили. Ще ми се да съм там.

Арби не й отговори. Никак не беше убеден, че би искал да е близо до тези животни. Възрастните бяха приели срещата с единия от тях съвсем спокойно, но лично на него мисълта за динозаврите му се струваше дълбоко обезпокоителна, макар и да не бе в състояние да каже точно защо. Винаги бе обичал да организира, да създава ред в живота си — дори това, че бе подредил изображенията на екрана му действаше успокояващо. На този остров обаче всичко беше непознато и неочаквано. Човек нямаше представа какво би могло да се случи. Това го тревожеше.

От друга страна пък, Кели беше възбудена. Непрекъснато коментираше тиранозаврите — големината им, острите им зъби. Струваше му се въодушевена, сякаш не изпитваше никакъв страх.

Арби се ядоса.

— Както и да е — каза Кели след малко. — Откъде знаеш къде е доктор Левин?

Арби посочи гнездото на монитора.

— Гледай.

— Виждам — отвърна Кели.

— Не. Гледай внимателно.

След малко картината помръдна — камерата се премести наляво, после надясно.

— Видя ли какво стана?

— Е, и? Може би вятърът е помръднал камерата.

Арби поклати глава.

— Не, Кели. Качил се е на дървото. Той движи камерата.

— О… — Замълча и се вгледа пак. — Може би си прав — каза след малко.

Арби се усмихна. От Кели не би могъл да очаква повече.

— Да, така мисля.

— А какво прави доктор Левин на дървото?

— Може би насочва камерата по-добре.

Заслушаха се в тежкото дишане на Торн по радиото. Кели продължи да разглежда изгледите на екрана. Въздъхна.

— Нямам търпение да отида там.

— Аз също — каза Арби, но всъщност не беше така. Погледна през прозореца на караваната и видя, че джипът се носи към тях с Еди и Малкълм. Тайно се радваше, че се връщат.

Торн застана под дървото и погледна нагоре. Не виждаше Левин през клоните, но знаеше, че трябва да е някъде там горе, защото вдигаше, както му се стори, ужасно много шум. Погледна притеснено назад към тиранозаврите, от които го скриваха гъстите листа. Все още чуваше ръмженето им — равномерно, непрекъснато. Зачака. Какво, по дяволите, правеше Левин на дървото? Чу шумолене сред клоните горе, после пак всичко утихна. Сумтене. Пак шум. Левин изруга гласно:

— По дяволите!

Тогава се чу пукане на клони, шумолене и болезнен вик. След секунда Левин падна по гръб на земята край Торн. Обърна се и се улови за рамото.

— По дяволите! — изруга още веднъж.

Левин беше с кални кафяви панталони, скъсани на няколко места. Лицето му, небръснато от три дни, беше изпоцапано и изглеждаше изтощено. Когато Торн тръгна към него, той се усмихна широко.

— Ти си последният човек, когото очаквах да видя! Но улучи момента безпогрешно.

Торн му протегна ръка и Левин посегна, да я улови, когато на поляната зад тях тиранозаврите нададоха оглушителен рев.

— О, не! — изпъшка Кели. На монитора се виждаше, че тиранозаврите са обезпокоени, че се движат бързо в кръг, надигат глави и реват.

— Доктор Торн! — извика Арби. — Какво става?

Чуха гласа на Левин по радиото — беше тънък и дрезгав, така че не разбраха какво говори. Еди и Малкълм влязоха в караваната. Малкълм хвърли поглед към екрана и възкликна:

— Кажи им да се махат оттам! Веднага!

Двата тиранозавъра бяха застанали с гръб един към друг от двете страни на гнездото и бяха заели защитна поза. Тежките им опашки се люлееха над главите на малките. Напрежението бе осезателно.

Тогава възрастните изреваха и се втурнаха към джунглата.

— Доктор Торн! Доктор Левин! Махайте се оттам!

Торн възседна мотоциклета и стисна гумените ръкохватки на кормилото. Левин скочи зад него и се улови за кръста му. Чуха смразяващ кръвта рев, видяха през рамо как единият от тиранозаврите връхлита през гъсталака и се втурва към тях. Животното тичаше с пълна скорост, с приведена глава, с леко отворени челюсти — несъмнено нападателна поза.

Торн завъртя ключа. Електрическият мотор заработи, задното колело забоксува в калта, без да помръдне.

— Давай! — извика Левин. — Хайде!

Тиранозавърът се спусна към тях с рев. Беше толкова силен, че ги заболяха ушите. Торн почувства, че земята под краката му се тресе. След миг огромното животно щеше да ги достигне — с наведена глава, с отворена паст…

Торн оттласна мотоциклета напред, с крака. Задното колело изведнъж зацепи, изхвърли назад струя кал и се понесоха напред. Ускоряваха бързо. Мотоциклетът се накланяше и поднасяше коварно по неравната пътека.

Левин се разкрещя, но Торн не му обърна внимание. Сърцето му биеше до пръсване. Мотоциклетът подскочи в някаква неравност и едва не загубиха равновесие, но го възстановиха и пак се понесоха напред. Торн не смееше да погледне назад. Усещаше миризмата на разлагаща се плът, чуваше дишането на преследващото ги животно…

— Джак, по-спокойно! — викаше Левин.

Торн не му обърна внимание. Мотоциклетът се заизкачва по склона. Клоните ги удряха, лицата и гърдите им се покриха с пръски кал. Колелата на машината хлътнаха в стар коловоз, после отново успя да излезе в средата на пътеката. Пак се разнесе страхотният рев и Торн си помисли, че е някак по-слаб, но…

— Джак! Какво се опитваш да направиш? Да ни убиеш ли искаш? Джак, сами сме!

Стигнаха до равен участък и Торн рискува да погледне назад през рамо. Левин беше прав. Бяха сами. Тиранозавърът не се виждаше, макар и ревът му все още да се чуваше някъде в далечината.

Намали скоростта.

— Спокойно! — каза Левин и поклати глава. Лицето му бе станало пепеляво на цвят, изглеждаше уплашен. — Караш кошмарно, знаеш ли? Трябва да вземаш уроци! За малко да ни убиеш!

— Животното ни нападаше — отвърна Торн ядосано. Добре познаваше слабостта на Левин към упреците, но точно сега…

— Това е абсурдно! — възкликна Левин. — Въобще не ни нападаше!

— Но изглеждаше сякаш ни напада — възрази Торн.

— Не, не, не. Не ни нападаше. Тиранозавърът защитаваше гнездото си. Разликата е голяма.

— Не видях никаква разлика — каза Торн, спря мотоциклета и се втренчи гневно в Левин.

— Истината е, че ако искаше да ни нападне, сега нямаше да сме живи. Спря да ни гони почти веднага.

— Така ли?

— Несъмнено — натърти Левин с типичния си педантизъм. — Рексът искаше само да ни прогони далеч от гнездото, да ни уплаши и да защити своята територия. Никога не би оставил малките си незащитени, освен ако не вземем нещо от гнездото или не го разрушим. Сигурен съм, че сега двата тиранозавъра са там и бдят над яйцата.

— В такъв случай трябва да сме благодарни, че са толкова добри родители — изсумтя Торн и подкара мотоциклета.

— Разбира се, че е така — продължи Левин. — Всеки глупак би го забелязал. Не видя ли колко слаби бяха? Пренебрегват собственото си хранене заради потомството. Сигурно е така от седмици. Тиранозаврите са сложно устроени животни, със сложни ловни навици и сложно родителско поведение. Не бих се учудил, ако се грижат за малките си с месеци. Може би ги учат да ловуват например. Може би започват, като зашеметяват малки животни и оставят малките да ги довършат. Би било интересно въпросът да се проучи обстойно. Защо стоим тук?

В слушалките на Торн долетя гласът на Малкълм:

— И през ум няма да му мине да ти благодари, задето му спаси живота.

Торн изсумтя.

— Явно е така.

— С кого говориш? — попита Левин. — Това Малкълм ли е? И той ли е тук?

— Да — отвърна Торн.

— И е съгласен с мен, нали?

— Не съвсем — поклати глава Торн.

— Слушай, Джак… съжалявам, че се разстрои толкова, но нямаше причина за това. Истината е, че най-голямата опасност беше безумното ти каране.

— Добре, чудесно. — Сърцето на Торн продължаваше да бие като полудяло. Той пое дълбоко въздух, сви наляво и продължи нататък по широкия път към лагера им.

— Радвам се, че те виждам, Джак — каза Левин зад гърба му. — Наистина.

Торн не отговори. Продължи по пътя надолу, през храсталаците. Спуснаха се към долината и скоро съзряха караваните.

— Добре — отбеляза Левин. — Докарал си всичко. Работи ли оборудването? Всичко ли е както трябва?

— Засега няма проблеми — отвърна Торн.

— Чудесно. Това е просто чудесно.

— Може би не чак толкова.

Арби и Кели им махаха весело през прозореца на караваната.

— Шегуваш се — каза Левин.

Левин

Изтичаха навън с викове:

— Доктор Левин! Доктор Левин!

Прегърнаха го и той се усмихна, макар да не искаше.

— Джак — каза Левин, — това е много неразумно.

— Защо не им го обясниш на тях? Те са твои ученици.

— Не се ядосвайте, доктор Левин — каза Кели умолително. — Дойдохме на своя глава.

— Така ли? — учуди се Левин.

— Помислихме си, че може да имате нужда от помощ — обади се Арби. — Както се и оказа.

Обърна се към Торн.

Торн кимна.

— Да, помогнаха ни.

— И обещаваме да не пречим — каза Кели. — Вие правете каквото трябва, а ние само ще…

— Децата се безпокояха за теб — отбеляза Малкълм, когато се приближи до Левин. — Решихме, че си закъсал.

— Както и да е — намеси се Еди, — защо беше това бързане? Направи цялата тази техника и в края на краищата тръгна без нея…

— Нямах избор — каза Левин. — Властите имат проблем с някаква епидемия от непознат енцефалит и смятат, че тя е свързана с труповете на динозаври, които морето изхвърля от време на време. Разбира се, подобни твърдения са идиотски, но това няма да им попречи да унищожат всички животни тук веднага щом научат за съществуването им. Трябваше да се добера до този остров преди тях. Нямаше време.

— И дойде тук сам — отбеляза Малкълм.

— Глупости, Иън. Престани да се цупиш. Смятах да ти се обадя веднага щом се уверя, че това е островът. Освен това не дойдох сам. Имах водач, на име Диего, който твърдеше, че е бил на това място като дете, преди години. Познаваше брега. Изведе ме нагоре по скалите, без никакъв проблем. Всичко беше както трябва, докато не ни нападнаха край потока и Диего…

— Нападнати? — прекъсна го Малкълм. — Какво ви нападна?

— Не успях да видя какво беше — отговори Левин. — Стана ужасно бързо. Животното ме събори и разкъса раницата ми. Не знам какво е станало след това. Вероятно раницата ми го е объркала, защото успях да стана и да избягам. То не ме подгони.

Малкълм се вгледа в него.

— Имал си дяволски късмет, Ричард.

— Да, тичах доста време. Когато най-накрая погледнах назад, бях съвсем сам в джунглата. Не знаех къде съм. Не знаех какво да предприема, така че се качих на едно дърво. Идеята ми се стори добра… и тогава, на свечеряване, се появиха велоцирапторите.

— Велоцираптори ли? — попита Арби.

— Това са малки хищници — обясни Левин. — Ходят изправени, имат дълга муцуна, двустранни очи. Високи са горе-долу два метра и тежат около деветдесет килограма. Това са много бързи, много интелигентни и много зли динозаври, които се движат на глутници. Снощи около дървото, на което бях, се събраха някъде към осем. Скачаха и се опитваха да ме достигнат. Скачаха и ръмжаха, скачаха и ръмжаха цяла нощ… Не успях да мигна.

— Каква трагедия — обади се Еди.

— Слушай — каза Левин ядосано, — не съм виновен, че…

— Прекарал си нощта на дървото? — прекъсна го Торн.

— Да. На сутринта рапторите ги нямаше. Слязох и тръгнах да огледам околността. Намерих лабораторията, или каквото е там. Ясно е, че са я изоставили набързо и че не са имали време да приберат животните. Разгледах сградата и установих, че все още има електричество. Някои от системите продължават да работят след толкова години. Най-важното обаче е, че има мрежа от камери за наблюдение. Това е истински късмет. Реших да проверя тези камери и точно когато се занимавах с това, вие дойдохте и…

— Един момент — прекъсна го Еди. — Ние дойдохме тук, за да те спасяваме.

— Питам се защо — каза Левин. — Не съм искал това.

— По телефона разбрах нещо друго — отбеляза Торн.

— Това беше недоразумение. Бях объркан, защото не разбрах как да си служа с апарата. Направил си го прекалено сложен, Джак, това е проблемът… Е, ще започваме ли?

Левин замълча и огледа гневните лица наоколо. Малкълм подхвърли на Торн:

— Голям човек. Голям учен.

— Слушай — избухна Левин, — не разбирам къде е проблемът. Експедицията щеше да дойде на този остров рано или късно. В нашия случай беше по-добре да е рано. Всичко се нареди чудесно и, честно казано, не виждам никаква причина да говорим повече. Сега не е време за дребни заяждания. Чака ни важна работа и според мен е крайно време да започваме. Този остров е една уникална възможност, по тя няма да ни чака вечно.

Доджсън

Луис Доджсън седеше свит в един тъмен ъгъл на кафене „Чесперито“ в Пуерто Кортес и пиеше бира. Срещу него се бе настанил Джордж Бейзълтън, професорът по биология от Станфорд, и въодушевено нагъваше порция хуевос ранчерос. Яйчените жълтъци се стичаха върху зелената салса и на Доджсън му се гадеше само от вида им. Обърна се на другата страна, но продължаваше да чува шумното мляскане на Бейзълтън.

В заведението нямаше никой, ако не се броят няколкото кокошки, които се разхождаха между масите. От време на време на вратата се появяваха хлапета, които ги замеряха с камъни и се разбягваха с кикотене. От ръждясалите високоговорители над бара се чуваше хрипкав запис на Елвис Пресли. Доджсън затананика мелодията и се опита да се овладее. Киснеше в тази дупка вече близо час.

Бейзълтън приключи с яйцата и бутна чинията си настрана. Извади малкия бележник, който винаги носеше със себе си, и заговори:

— Лу, мислех как да се заемем с това…

— С кое? — прекъсна го Доджсън с раздразнение. — Няма с какво да се заемем, ако не успеем да се доберем до острова.

Докато говореше, потропваше по масата с една малка снимка на Ричард Левин. Обърна я. Вгледа се в образа наопаки. После странично.

Въздъхна и си погледна часовника.

— Лу — каза Бейзълтън търпеливо. — Добирането до острова не е съществената част. Важното е как ще представим откритието си пред света.

Доджсън се сепна.

— Нашето откритие… — повтори той. — Това ми допада, Джордж. Много добре. Нашето откритие.

— Това е самата истина, нали? — попита Бейзълтън с добродушна усмивка. — „ИнДжен“ е банкрутирала, технологията й е загубена за човечеството. Много трагична загуба, както неведнъж съм изтъквал по телевизията. При дадените обстоятелства всеки, който се добере до нея отново, също е откривател. Не знам как иначе би могло да се нарече. Както казва Анри Поанкаре…

— Добре — прекъсна го Доджсън, — правим откритието… А после какво? Ще организираме пресконференция ли?

— В никакъв случай! — възкликна Бейзълтън и доби ужасен вид. — Една пресконференция би била неуместна. Ще ни подложат на всевъзможна критика. Не! Откритие от този мащаб следва да бъде представено както подобава. Трябва да бъде докладвано, Лу.

— Докладвано?

— В специализираната литература. В „Природа“ например. Да, точно така.

Доджсън примижа.

— Искаш да обявим всичко това в академично списание?

— Има ли по-добър начин от този да го легитимираме? Съвършено нормално е да обявим откритието си в научната преса. Разбира се, ще започнат дебати, но в какво ще се състоят те? В академични заяждания, в нападки между професорите, които ще пълнят страниците три дни, докато не отстъпят пред последните новости в областта на подплънките за бюстове. През тези три дни ние ще сме регистрирали претенциите си.

— Ще напишеш ли статията?

— Да — отвърна Бейзълтън. — След това, струва ми се, ще напиша статия в „Американски учен“ или в „Естествена история“. Нещо от общ интерес — какво означава това откритие за бъдещето, какво ни казва за миналото и така нататък…

Доджсън кимна. Разбираше, че Бейзълтън е прав и още веднъж си припомни колко много се нуждае от него и колко добре е постъпил, като го включи в екипа. Доджсън не мислеше за реакцията на обществеността. Бейзълтън не мислеше за нищо друго.

— Е, звучи добре — кимна Доджсън. — Но всичко това са само празни приказки, ако не успеем да се доберем до острова.

Пак погледна часовника си.

Чу вратата зад гърба му да се отваря. Влезе помощникът на Доджсън Хауърд Кинг, който теглеше едър пуерториканец с мустаци. Мъжът беше намръщен и имаше загоряло от слънцето лице.

Доджсън се обърна към тях.

— Това ли е човекът?

— Да, Лу.

— Как се казва?

— Гандока.

— Сеньор Гандока — Доджсън му показа снимката на Левин, — познавате ли този човек?

Гандока почти не погледна снимката. Кимна.

— Si. Сеньор Левин.

— Точно така. Това е скапаният Левин. Кога е бил тук?

— Преди няколко дни. Тръгна с Диегито, братовчед ми. Още не са се върнали.

— А къде отидоха? — попита Доджсън.

— Исла Сорна.

— Добре. — Доджсън пресуши бирата си и бутна бутилката настрана. — Имате ли лодка? — Обърна се към Кинг. — Има ли лодка?

— Той е рибар — отговори Кинг. — Има лодка.

Гандока кимна.

— Рибарска лодка. Si.

— Добре. Аз също искам да ида до Исла Сорна.

— Si, сеньор, но времето днес…

— Не ме интересува времето — прекъсна го Доджсън. — Времето ще се оправи. Искам да ида веднага.

— Може би по-късно…

— Веднага!

Гандока разпери ръце.

— Много съжалявам, сеньор, но…

— Покажи му парите, Хауърд — каза Доджсън.

Кинг отвори едно куфарче. Беше пълно с банкноти от по пет хиляди колона. Гандока ги погледна, взе една банкнота, опипа я, после я върна обратно и пристъпи неуверено.

— Искам да тръгна веднага! — повтори Доджсън.

— Si, сеньор — кимна Гандока. — Ще тръгнем, когато се приготвите.

— Така повече ми харесва — кимна Доджсън. — За колко време ще стигнем до острова?

— Около два часа, сеньор.

— Добре. Много добре.

Наблюдателницата

— Ето това е!

Левин закачи въжето за мощната лебедка на джипа и я пусна в ход.

Бяха слезли в обширната тревиста равнина в подножието на скалите. Високото обедно слънце обливаше с горещина вулканичните камъни, а долината долу трептеше от топлия въздух.

Недалеч се виждаше стадо хипсилофодонти. Зелените, подобни на газели, животни надигаха глави над тревата и гледаха към тях всеки път, когато чуеха звън на метал, защото Еди и децата сглобяваха високата алуминиева конструкция на наблюдателницата, която толкова ги бе удивила в Калифорния. Сега тази конструкция приличаше на бъркотия от тънки метални пръти, пръснати из тревата.

— А сега да видим — каза Левин и потри длани.

С навиването на макарата алуминиевите подпори започнаха да помръдват и постепенно се заиздигаха във въздуха. Структурата изглеждаше нестабилна и деликатна, но Торн знаеше, че кръстосаните по диагонал подпори й придават удивителна здравина. Постепенно платформата се издигна на три метра, после на пет и накрая спря. Малката къщичка най-отгоре беше точно под най-долните клони на близките дървета, които почти я скриваха от погледите. Подпорите обаче блестяха на слънчевата светлина и се виждаха отдалеч.

— Това ли е? — попита Арби.

— Да, това е.

Торн я обиколи от всички страни и сложи специалните закрепващи щифтове, които й придаваха още по-голяма стабилност.

— Много блести — отбеляза Левин. — Трябваше да я направим черна и матова.

— Еди, хайде да я прикрием — настоя Торн.

— Мога да я напръскам, шефе — отвърна Еди. — Мисля, че имам малко черна боя.

Левин поклати глава.

— Не. Много ще се размирише. Какво ще кажеш за малко палмови листа?

— Разбира се, можем да го направим.

Еди отиде до близките дървета и започна да сече листа с мачетето си.

Кели се вгледа в конструкцията и поклати глава:

— Страхотно е. А какво всъщност представлява?

— Това е наблюдателница — каза Левин. — Хайде, ела.

И започна да се катери нагоре.

Горната част на конструкцията представляваше малка къщичка, чийто покрив се поддържаше от четири алуминиеви рейки на около метър една от друга. Подът също беше от алуминиеви ленти, на около пет сантиметра една от друга, така че имаше опасност нечий крак да се промуши между тях. Левин изтегли горе първия наръч листа, който Еди бе насякъл, и покри с тях пода, за да добие по-нормален вид. Останалите завърза от външната страна на къщичката, за да я скрие.

Арби и Кели се загледаха в животните. От наблюдателницата се виждаше цялата равнина. В далечината, от другата страна на реката, имаше стадо апатозаври. На север пасяха трицератопси. Недалеч от реката няколко динозаври птицечовки с големите си гребени проточиха шии и се запътиха на водопой. Ниското им тръбене достигаше до наблюдателницата — дълбок, неземен звук. След миг откъм гората в срещуположния край на долината в отговор долетя друг вик.

— Какво беше това? — попита Кели.

— Паразавролофуси — отговори Левин. — Звукът излиза през вратния им гребен. Нисък е и затова се чува отдалеч.

На юг се виждаше стадо тъмнозелени животни с големи заоблени, изпъкнали глави и редица малки четвъртити рогчета. Донякъде напомняха бизони.

— А как се наричат тези? — попита Кели.

— Интересен въпрос — отговори Левин. — Най-вероятно Pachycephalosaurus wyomingensis. Трудно е да се каже със сигурност, защото досега не е открит цял скелет от тези животни. Челата им са от много дебела кост и затова са намерени множество запазени куполообразни черепни фрагменти. Сега виждам цяло животно за първи път.

— А защо главите им са такива? — попита Арби.

— Не се знае точно. Предполага се, че мъжките са се биели помежду си заради женски. Блъскали са главите си.

Малкълм се качи при тях.

— Да, блъскали са главите си — каза той подигравателно. — Колкото ги блъскат в момента.

— Е, добре — отвърна Левин, — в момента не го правят. Може би размножителният им сезон е свършил.

— Или пък изобщо не го правят — възрази Малкълм. — Изглеждат доста кротки.

— Така е, но това, разбира се, не означава нищо. И африканските биволи изглеждат кротки. През по-голямата част от времето просто стоят неподвижно, но въпреки това са своенравни и опасни животни. Трябва да има някаква причина черепите им да са такива, дори и да не я виждаме. Затова направихме тази конструкция — каза Левин на децата. — Искаме да наблюдаваме животните непрекъснато. Трябва, доколкото е възможно, да опишем поведението им.

— Защо? — попита Арби.

— Защото — отговори Малкълм — този остров представлява уникална възможност да се реши една от най-големите загадки в историята на нашата планета — масовото измиране.

— Ето какво имам предвид — поясни той. — „ИнДжен“ е закрила съоръженията си тук набързо и някои животни са останали на свобода. Това е било преди пет или шест години. Динозаврите се развиват бързо — повечето от видовете достигат зрелост само за четири-пет години. Сега първото поколение животни на „ИнДжен“, отгледано в лабораторията, вече дава свое собствено поколение при пълна свобода. На острова се е оформила цялостна екологична система с десетина вида динозаври, които живеят в общности за първи път от шейсет и пет милиона години.

— А как така това е възможност за изучаване на измирането им? — попита Арби.

Малкълм посочи към равнината.

— Помисли само. Измирането на динозаврите е много труден за изучаване проблем. Съществуват поне десет различни хипотези. Вкаменелостите не дават пълната картина. Няма как да се провеждат експерименти. Галилей е имал възможност да се качи на кулата в Пиза и да пуска оттам топчета, за да провери теорията си за гравитацията. Не го е правил в действителност, но е имал тази възможност. Нютон е използвал призми, за да провери теорията си за светлината. Астрономите наблюдават затъмненията, за да проверят теорията за относителността на Айнщайн. Експериментите са основно средство за всички науки. А как би могло да се докажат експериментално хипотезите за измирането?

— Да, но тук… — заговори Арби.

— Да. Тук имаме популация от изчезнали животни, изкуствено създадена в затворена среда и оставена да се развива самостоятелно. Досега не е имало подобно нещо. Знаем, че тези животни са изчезнали, но никой не е наясно защо…

— И очаквате да откриете отговора? За няколко дни?

— Да — кимна Малкълм. — Очакваме.

— Но как? Няма да измрат отново, нали?

— Имаш предвид пред очите ни, нали? — Малкълм се засмя. — Разбира се, че не. Работата е в това, че за първи път имаме възможност да изучаваме не само кости, а живи-живенички екземпляри, да наблюдаваме поведението им. Имам една теория и смятам, че съвсем скоро ще се натъкнем на факти, които я потвърждават.

— Какви факти? — попита Кели.

— Каква теория? — попита Арби.

Малкълм им се усмихна.

— Само почакайте — каза той.

Дама купа

Напечени от слънцето, апатозаврите се приближиха до реката. Навеждаха се да пият вода и грациозните им дълги шии се отразяваха в повърхността й. Дългите им, напомнящи камшик опашки се полюляваха лениво насам-натам. Няколко малки подскачаха сред възрастните.

— Красиво, нали? — каза Левин. — Каква хармония! Красота! — Наведе се през парапета и извика: — Къде е стативът?

— Ето го! — извика Торн.

По въжето нагоре се изкачи масивен статив, с поставка за пет видеокамери в горния край и множество проводници за свързване със слънчевите батерии. Левин и Малкълм се заеха да го инсталират.

— Какво ще правите с видеозаписите? — попита Арби.

— Ще ги изпратим в Калифорния. По сателит. Освен това ще се свържем с видеомрежата на острова, така че ще разполагаме с много гледни точки.

— Значи не е нужно да оставаме тук?

— Точно така.

— И това се нарича наблюдателница?

— Да. Поне учените като Сара Хардинг го наричат така.

Торн се качи при тях. На малкото пространство горе не остана почти никакво свободно място, но Левин не обръщаше внимание. Вниманието му беше насочено изцяло към динозаврите. Вдигна бинокъла си и го насочи към пръснатите из долината животни.

— Точно както си мислехме — каза той на Малкълм. — Налице е пространствена организация. Малките остават в средата на стадото, а възрастните са около тях, за да ги предпазват. Апатозаврите се отбраняват с опашките си.

— Така изглежда.

— Няма място за съмнение — каза Левин и въздъхна. — Толкова е приятно, когато се окажеш прав…

Еди, все още долу, разопакова кръглата клетка, която децата бяха видели в Калифорния. Беше от титаниеви ребра, висока два метра и широка около един.

— Какво да направя с това? — попита той.

— Остави я долу — отвърна Левин. — Там й е мястото.

Еди изправи клетката край едната подпора на наблюдателницата. Левин слезе при него.

— А за какво е тази клетка? — попита Арби. — Да не би да искате да хванете динозавър?

— Точно обратното — подвикна Левин в отговор и прикачи клетката към опората. Отвори и затвори вратата, за да я опита. Провери и ключалката и остави ключа, завързан в нея с дълъг ластик. — Това е клетка против хищници. Като онези, които предпазват от акули. Ако си долу и нещо се случи, можеш да влезеш вътре и ще си в безопасност.

— А какво може да се случи? — попита Арби разтревожено.

— Не мисля, че ще се случи каквото и да било — отвърна Левин. — Съмнявам се, че животните ще обърнат някакво внимание на нас или на наблюдателницата, след като я маскирахме.

— Значи няма да ни видят?

— Ще я видят, но няма да й обърнат внимание.

— Няма ли да ни надушат?

Левин поклати глава.

— Избрахме мястото така, че преобладаващият вятър да духа срещу нас. Освен това вероятно си забелязал, че тези листа имат специфична миризма.

Беше мека, малко лепкава, почти като на евкалипт.

Арби продължи да се съмнява.

— Ами ако решат да ги пасат?

— Няма — увери го Левин. — Това са Dicranopterus cyatheodes. Те са леко отровни и причиняват възпаления в устата. Всъщност съществува теория, според която тези растения са развили това свое качество през юрската епоха като защита срещу тревопасни динозаври.

— Това не е теория — отбеляза Малкълм, — а недоказано предположение.

— Има някаква логика — възрази Левин. — Растителността през мезозоя е била сериозно застрашена. Появили са се цели стада огромни динозаври, всеки от които е поглъщал стотици килограми листна маса дневно. При това положение не би оцеляло никое растение, което няма защита от рода на лош вкус, тръни, химическа токсичност и така нататък. Защитата на тази папрат е много ефективна, защото съвременните животни не я ядат никъде по света. Поради това и се среща в такова изобилие. Може би сте забелязали.

— Растенията да имат защита? — учуди се Кели.

— Разбира се, че имат. Те се развиват както всички други форми на живот и са изработили свои видове агресивност, отбрана и така нататък. Възникналите през деветнайсети век теории в по-голямата си част се отнасят до животните — червената природа, зъбите, ноктите и всичко останало. Сега обаче учените мислят повече за зелената природа, корените и стъблата. Даваме си сметка, че растенията, в безкрайната им битка за оцеляване, са развили всевъзможни защитни механизми, от сложните симбиози с животни и начините за предупреждаване на други растения до откровената химическа война.

Кели се намръщи.

— Сигнализиране ли?

— Да. Съществуват много примери — кимна Левин. — Акациите в Африка са си създали много дълги и остри тръни, близо десет сантиметра. Това обаче накарало някои животни, като жирафите и антилопите например, да развият дълги езици, така че да избягват тези тръни. Те вече не вършели работа и в еволюционната надпревара във въоръжаването акациите развили токсичност. Започнали да произвеждат големи количества танин в листата си, предизвикващ летална метаболична реакция при животните, които ги ядат. Това означава, че ги убива. Наред с това акациите развили и нещо като химическа система за предупреждение помежду си. Ако, да речем, антилопа започне да яде листата на някое от дърветата в горичка, то започва да отделя химикала етилен, който кара останалите дървета да засилят синтеза на танин, така че след десет-петнайсет минути листата им стават отровни.

— А какво става с антилопата? Умира ли?

— Не. Вече не — отвърна Левин. — Защото въоръжаването продължава. Антилопите научили, че могат да пасат съвсем кратко време. След като дърветата започнат да отделят повече танин, престават. Прибегнали и до други хватки. Например ако видят, че жирафът яде листа на акация, избягват дърветата, които са по посока на вятъра, а отиват на някое дърво, което е по-далеч. Животните също се приспособяват към защитата на растенията.

— В теорията на еволюцията това се нарича феномен на дамата купа — продължи Малкълм. — Защото в „Алиса в страната на чудесата“ дамата купа казва на Алиса, че трябва да бяга с всички сили, за да остане на едно място. Така изглежда и еволюционната спирала. Организмите се развиват с удивителни темпове само и само да се запази балансът. За да останат там, където са.

— Често ли се среща това? — попита Арби. — Дори и при растенията?

— Да — отговори Левин. — Растенията са много активни, по свой собствен начин. Дъбовете например отделят танин и фенол, когато ги нападнат гъсеници. Щом е нападнато едно дърво, веднага цялата гора бива предупредена. Това е нещо като колективна защита, сътрудничество между дърветата, ако щеш.

Арби кимна и погледна към апатозаврите, които все още бяха скупчени край реката.

— Значи затова динозаврите не са изпасли всички дървета на острова — каза той. — Тези апатозаври имат дълги шии и могат да достигнат и най-високите клони, а сигурно ядат много. Дърветата обаче изглеждат недокоснати.

— Браво — кимна Левин. — Аз също го забелязах.

— На защитата им ли се дължи това?

— Може би. Но, струва ми се, че обяснението е много по-просто.

— Какво?

— Просто погледни — каза Левин. — Пред очите ти е.

Арби взе бинокъла и го насочи към стадото.

— Какво е простото обяснение? — попита той.

— Палеонтолозите отдавна водят спорове по въпроса защо зауроподите имат толкова дълги шии. Животните, които виждаш, имат шии по пет метра. Традиционното мнение е, че те са се развили, за да могат да достигат високите листа, които по-малките животни не могат.

— Е? — попита Арби. — За какво са споровете?

— Повечето животни на нашата планета имат къси вратове — обясни Левин, — защото дългият врат е… хм… голямо главоболие… Води до всевъзможни проблеми… с поведението, защото нервните импулси трябва да изминават много дълъг път от мозъка до тялото; с гълтането, защото храната трябва да изминава голямо разстояние от устата до стомаха; с дишането, защото въздухът трябва да се всмуква през дълга трахея; със сърцето, защото кръвта трябва да бъде изпомпвана на голяма височина, чак до главата, иначе животното би припаднало. От гледна точка на еволюцията постигането на всичко това е доста трудно.

— Но жирафите са го постигнали — отбеляза Арби.

— Да, така е. Макар че техните шии далеч не са толкова дълги. Жирафите са развили големи сърца и много дебели шийни тъкани… всъщност вратът на жирафа е като дълъг маншет на апарат за кръвно налягане.

— При динозаврите също ли е така?

— Не се знае. Предполага се, че апатозаврите имат много големи сърца, може би сто-сто и петдесет килограма. Все пак съществува и друго решение на проблема за изпомпването на кръвта по дълга шия.

— Какво е то?

— Виждаш го в момента — отвърна Левин.

Арби плесна с ръце.

— Не изправят главите си!

— Точно така. Поне не често и не за дълго. Разбира се, в момента пият вода и главите им са наведени, но смятам, че ако ги наблюдаваме достатъчно дълго, ще се убедим, че рядко изправят главите си.

— И затова не ядат листата на дърветата!

— Точно така.

Кели се намръщи.

— Добре. След като дългите вратове не им служат за ядене, защо тогава са се развили?

Левин се засмя.

— За това трябва да има сериозна причина. Според мен има нещо общо със самозащитата.

— Самозащитата? Дългите вратове? — Арби го изгледа учудено. — Не разбирам.

— Продължавай да гледаш — каза Левин. — Мисля, че е очевидно.

Арби погледна през бинокъла и подхвърли на Кели:

— Не обичам, когато се казва, че нещо е очевидно.

— Знам — отвърна тя и въздъхна.

Арби отмести очи към Торн и срещна погледа му. Торн направи знака на победата и дръпна единия от двата пръста настрани. Другият също помръдна. Двата бяха свързани и…

Ако искаше да му подскаже нещо, не го разбра. Не разбра. Намръщи се.

Торн прошепна: Везна.

Арби погледна животните отново и видя как опашките им се люлеят напред-назад над малките.

— Сетих се! — извика след малко. — Използват опашките си за самозащита. Дългите вратове са им нужни, за да уравновесяват теглото. Като везна!

Левин присви очи.

— Бързо се сети.

Торн се обърна настрана, за да скрие усмивката си.

— Но съм прав — каза Арби.

— Да — кимна Левин. — По принцип това, което каза, е вярно. Дългите вратове съществуват, защото съществуват дълги опашки. При тероподите, които стоят на два крака, нещата са по-различни. При четириногите обаче теглото на дългата опашка трябва да бъде уравновесено, в противен случай животното просто няма да може да стои на краката си.

— При това стадо апатозаври — обади се Малкълм — има нещо много по-озадачаващо.

— Така ли? — попита Левин. — Какво е то?

— Няма наистина възрастни екземпляри. Тези, които виждаме, са много големи за нашите разбирания, но всъщност нито един от тях не е достигнал до размерите на истински зряло животно. Според мен това е странно.

— Не мисля — каза Левин. — Това е така, защото животните не са имали време да достигнат зряла възраст. Сигурен съм, че апатозаврите съзряват по-бавно от другите динозаври. В края на краищата едрите бозайници като слоновете растат по-бавно от по-малките.

Малкълм поклати глава.

— Не това е обяснението — каза той.

— О?! Какво е тогава?

— Погледни. — Малкълм посочи към равнината. — Очевидно е.

Децата се изкикотиха.

Левин потрепери едва забележимо от неудоволствие.

— За мен е очевидно, че нито едно от тези същества не е достигнало зряла възраст. Трицератопсите, апатозаврите и дори паразаврите са малко по-малки, отколкото би могло да се очаква. Тук би трябвало да се търси някакъв общ фактор… наличната храна, ограничената площ на този неголям остров, може би дори начинът, по който са били получени от гените… Така или иначе това не ми се струва чак толкова забележително и не мисля, че си струва безпокойството.

— Може би си прав — отбеляза Малкълм. — Но може и да не си.

Пуерто Кортес

— Няма полет?! — възкликна Сара Хардинг. — Как така няма полет?

Беше единайсет сутринта. Хардинг бе летяла през последните петнайсет часа. Повечето от тях бе прекарала в американския военен транспортен самолет от Найроби до Далас, на който бе успяла да се качи. Беше капнала от умора. Чувстваше кожата си ужасно мръсна — имаше нужда от душ и нови дрехи. Вместо това се бе оказало, че трябва да спори с този ужасно твърдоглав чиновник в някакво невзрачно костариканско градче. Дъждът навън бе спрял, но небето все още бе сиво и облаците бяха надвиснали ниско над пустото летище.

— Съжалявам — каза Родригес. — Не може да се уреди никакъв полет.

— А хеликоптерът, с който са заминали онези хора по-рано?

— Има хеликоптер наистина.

— Къде е?

— Не е тук.

— Виждам това. Питам къде е?

Родригес разпери ръце.

— Замина за Сан Кристобал.

— Кога ще се върне?

— Не знам. Струва ми се утре, но може и вдругиден.

— Сеньор Родригес — каза тя твърдо, — трябва да се добера до острова днес.

— Разбирам желанието ви — отговори Родригес, — ала не мога да направя нищо.

— Какво ми предлагате?

Родригес сви рамене.

— Не мога да ви предложа нищо.

— Няма ли лодка?

— Не знам да има лодка.

— Това е пристанище — настоя Сара Хардинг и посочи през прозореца. — Там вън виждам всякакви лодки.

— Така е. Но не смятам, че някой ще се съгласи да отиде до острова. Времето е лошо.

— Ами ако ида да попитам?

— Разбира се — въздъхна Родригес. — Разбира се, че можете да попитате.

И така малко след единайсет часа в тази дъждовна сутрин тя се оказа на паянтовия дървен кей с раница на гърба. На кея бяха привързани четири лодки, които силно миришеха на риба, но около тях нямаше жива душа. В далечния край на кея обаче имаше едно значително по-голямо корабче и около него се суетяха хора. Отстрани привързваха червен джип „Ранглър“ и го готвеха за товарене заедно с няколко цилиндрични метални контейнера и дървени сандъци. Когато мина край колата, не можа да не й се възхити — беше специално оборудвана и разширена до размерите на „Ланд Роувър Дифендър“ — мечтата на всички нейни колеги. Мина й през ум, че преустройването е струвало ужасно много пари и че не всеки изследовател би могъл да си позволи подобно нещо.

Двама американци с широкополи шапки стояха на кея и подвикваха на работниците, когато джипът се издигна нагоре и с помощта на един допотопен кран бе качен на борда. Чу как единият от тях извика: „Внимателно! По-внимателно!“, когато колата се стовари тежко върху дървената палуба.

— По дяволите! Внимавайте!

Няколко души започнаха да пренасят сандъците. Стоманените контейнери бяха качени с крана.

Сара Хардинг отиде при най-близкия от мъжете и заговори учтиво:

— Извинете, питам се дали не бихте могли да ми помогнете?

Мъжът я изгледа. Беше среден на ръст, с червеникава коса и безизразно лице. В новия си костюм за сафари изглеждаше нелепо. Човекът й се стори напрегнат и недружелюбен.

— В момента съм зает — отговори той и се обърна. — Мануел! Внимавай! Това е чувствителна апаратура.

— Съжалявам, че ви безпокоя — настоя тя. — Името ми е Сара Хардинг и се опитвам да…

— Не ме интересува, дори да сте Сара Бернар и… Мануел! По дяволите! — Размаха ръце. — Ей, ти там! Да, ти! Дръж този сандък изправен!

— Опитвам се да стигна до Исла Сорна — продължи Сара. При това цялото поведение на мъжа се промени коренно. Обърна се към нея бавно и попита:

— До Исла Сорна? Да не би случайно да имате нещо общо с доктор Левин?

— Да, имам.

— Е, проклет да съм! — възкликна той и изведнъж на лицето му се разля топла усмивка. — Нямах представа! — Протегна й ръка. — Аз съм Лу Доджсън от корпорация „Биосин“. Това е сътрудникът ми Хауърд Кинг.

— Здравейте — кимна й другият мъж. Хауърд Кинг беше по-млад и по-висок от Доджсън и изглеждаше хубав по калифорнийски. Сара веднага разпозна типа — класически второстепенен мъжки екземпляр, винаги готов да се подчини. В поведението му имаше и нещо странно: отдръпна се от нея, сякаш се смущаваше от присъствието й, за разлика от Доджсън, който преливаше от сърдечност.

— А там горе — добави Доджсън и посочи палубата — е третият ни човек, Джордж Бейзълтън.

Сара видя едър мъж, който оглеждаше сандъците, качвани на борда. Ризата му беше мокра от пот.

— Всички ли сте приятели на Ричард? — попита тя.

— Отиваме при него — кимна Доджсън, — за да му помогнем. — Поколеба се, намръщен. — Но той не спомена нищо за вас…

Сара изведнъж си даде сметка как изглежда в очите на този човек — ниска трийсетгодишна жена, с изпомачкана риза, къси панталони и тежки ботуши. След продължителното пътуване дрехите й бяха мръсни, а косата — несресана.

— Познавам Ричард от Иън Малкълм — каза тя. — С Иън сме стари приятели.

— Разбирам — кимна Доджсън. Продължаваше да я гледа, сякаш поради някаква причина се съмняваше в думите й. Почувства се длъжна да обясни:

— Бях в Африка. Реших да дойда тук в последната минута. Обади ми се Джак Торн.

— А, да, Джак. — Мъжът кимна и, изглежда, се успокои, като че ли чутото обясняваше всичко.

— Добре ли е Ричард? — попита Сара.

— Надявам се. Защото сме тръгнали при него с цялото това оборудване.

— Веднага ли тръгвате към Сорна?

— Ако времето се задържи — отговори Доджсън и погледна към небето. — Ще сме готови след пет-десет минути. Ако искате — добави той весело, — можете да дойдете с нас. Ще се радваме на компанията ви. Къде е багажът ви?

— Нося само това — отвърна Сара и посочи малката си раница.

— Пътуваме леко, а? Е, мис Хардинг, добре дошла на борда.

Сега се държеше съвсем приветливо и открито. Контрастът с начина, по който я посрещна, бе удивителен. Кинг обаче продължаваше да се държи дистанцирано и определено смутено. Беше с гръб към нея, преструваше се на много зает, не преставаше да крещи на работниците да внимават със сандъците, на които с шаблон бе изписано „Биосин Корпорейшън“. Сара имаше чувството, че отбягва погледа й. Все още не беше видяла добре третия. Всичко това я накара да се поколебае.

— Сигурен ли сте, че няма да ви затрудня?

— Разбира се! За нас е удоволствие! — увери я Доджсън. — Освен това няма друг начин да се доберете до острова. Няма самолети, хеликоптерът не е тук.

— Знам, проверих…

— Е, тогава всичко е наред. Ако искате да стигнете до острова, елате с нас.

Сара погледна джипа на борда и отбеляза:

— Струва ми се, че Джак също е там с оборудването си.

Когато чу това, вторият мъж, Кинг, вдигна глава разтревожено, но Доджсън кимна спокойно и каза:

— Да. Ако не се лъжа, тръгнал е снощи.

— Така каза и на мен.

— В такъв случай би трябвало вече да е пристигнал. Надявам се. На палубата се чуха викове на испански. Капитанът, облечен в мръсен гащеризон, се наведе през борда и извика:

— Сеньор Доджсън, готови сме.

— Добре — отвърна Доджсън. — Отлично. Е, да тръгваме, мис Хардинг.

Кинг

Рибарската гемия излезе от пристанището и с боботене се отправи към открито море. Хауърд Кинг усещаше вибрациите на двигателя под краката си, чуваше скърцането на палубата. Вслушваше се във виковете на хората от екипажа. Погледна назад, към градчето Пуерто Кортес — бъркотия от малки къщи, скупчени край брега. Надяваше се проклетата лодка да издържи — защото нямаше да стигнат никъде.

А Доджсън отново се опитваше да скъси разстоянието, отново поемаше рискове.

От това Кинг се страхуваше най-много.

Хауърд Кинг познаваше Луис Доджсън от близо десет години, още откакто бе постъпил в „Биосин“ като млад доктор на науките от Бъркли, обещаващ изследовател, способен да завладее света. Докторатът му беше посветен на факторите за съсирване на кръвта. Беше постъпил в „Биосин“ по времето, когато там имаше силен интерес към тези въпроси, защото се смяташе, че там е ключът към разтварянето на кръвните съсиреци при пациентите с инфаркт. Между биотехнологичните компании се бе развихрила остра конкурентна борба за разработване на нова субстанция, която да спасява човешки живот, но и да носи богатства.

Първоначално Кинг работеше върху препарат, наречен Хемаглутин V-5 или HGV-5. При първите експерименти се оказа, че той разтваря кръвни съсиреци изненадващо добре. Кинг стана най-обещаващият млад учен в „Биосин“. Снимката му бе публикувана на видно място в годишния отчет. Беше му предоставена лична лаборатория и оперативен бюджет от близо половин милион долара.

Тогава съвършено неочаквано всичко тръгна наопаки. При първоначалните изпитания върху хората се оказа, че препаратът не оказва търсеното въздействие. Нещо повече — възникваха множество тежки странични ефекти като стомашни кръвоизливи, обриви, неврологични проблеми. След като един от пациентите почина в конвулсии, компанията окончателно прекрати експериментите. След няколко седмици Кинг загуби лабораторията си. Пое я един новодошъл датски учен, разработващ екстракт от слюнка на зелената пиявица от Суматра, който изглеждаше много по-обещаващ.

Кинг се премести в по-малка лаборатория. Реши, че кръвните фактори са му омръзнали, и насочи усилията си към болкоуспокояващите препарати. Беше се добрал до интересно съединение, L-изомер на един протеин от африканската рогата жаба, който притежаваше успокояващ ефект. Но вече бе загубил някогашната си самоувереност и когато компанията анализира работата му, стигна до извода, че неговите изследвания не са достатъчно добре документирани, за да може да се иска разрешение от властите за клинични изследвания. Проектът му бе прекратен скоропостижно.

Тогава Кинг беше на трийсет и пет и имаше два провала зад гърба си. Снимката му вече не се появяваше в годишния отчет. Носеха се слухове, че в края на следващия отчетен период ще го уволнят. Когато предложи нов изследователски проект, веднага му отказаха. Това беше мрачен период за него.

Докато Луис Доджсън не му предложи да обядват заедно.

Сред учените Доджсън имаше незавидна репутация — наричаха го Предприемача, защото вземаше чуждите идеи и ги украсяваше като свои. В началото Кинг никога не би допуснал да го видят с Доджсън. Сега обаче се съгласи да иде с него в скъп ресторант с ястия от риба в Сан Франциско.

— Изследователската работа е трудна — отбеляза Доджсън съчувствено в началото.

— И още как — съгласи се Кинг.

— Трудна и рискована — продължи Доджсън. — Истината е, че новаторските изследвания рядко дават плод, само дето… шефовете не го разбират, нали? Ако изследванията се окажат неуспешни, виновен си ти. Не е честно.

— На мен ли го казваш?

— За жалост такива са правилата на играта. — Доджсън сви рамене и набоде парченце рачешко.

Кинг мълчеше.

— Аз лично не обичам риска — продължи Доджсън. — А всяка оригинална работа е рискована. Повечето нови идеи се оказват слаби и пропадат. Това е реалността. Ако си решил да се занимаваш с оригинални изследвания, трябва да очакваш провал. В това няма нищо лошо, ако работиш в някой университет, защото в университетите неуспехът се цени, а успехът води до изолация. В индустрията обаче… не, не. Глупаво е да се занимаваш с оригинални изследвания там. Само ще си навлечеш неприятности. Като теб, приятелю.

— Какво бих могъл да направя? — промърмори Кинг.

— Е — поклати глава Доджсън, — аз имам свои собствени разбирания за научен метод. Наричам го целенасочено развитие на изследванията. След като на практика съвсем малко идеи се оказват добри, защото да се опитваме да ги търсим сами? Това е много трудно. Нека ги търсят други хора… да поемат риска… нека те се стремят към така наречената слава. Аз предпочитам да чакам и да разгръщам идеи, които вече са доказани. Вземи нещо добро и го направи по-добро. Или най-малкото направи го достатъчно различно, за да можеш да го патентоваш. И да го притежаваш. След това никой не може да ти го отнеме.

Кинг се изненада от откровеността, с която Доджсън признаваше, че е крадец. Без да му мигне окото. Кинг остана мълчалив известно време, като ровеше смутено в салатата си с вилицата.

— Защо ми казваш всичко това? — попита той накрая.

— Защото у теб виждам нещо. Амбиция. Неосъществена амбиция. И, Хауърд, казвам ти, няма смисъл да не осъществиш себе си. Има начин да не те уволнят при следващия анализ на дейността, а точно това ще стане… на колко годинки е хлапето ти?

— На четири.

— Кошмарно е да останеш без работа, когато имаш малко дете. Няма да е лесно да си намериш друга. Кой би ти дал нова възможност? Ако на трийсет и пет години ученият не е постигнал нищо съществено, вероятността тепърва да се реализира е минимална. Аз лично не съм съгласен с това, но те разсъждават точно така.

Кинг знаеше как разсъждават. Не само в „Биосин“, а във всички биотехнологични компании в Калифорния.

— Хауърд — продължи Доджсън, снишавайки глас, — очаква те един прекрасен свят, стига да погледнеш на нещата по малко по-различен начин. Възможно е да изживееш живота си иначе. Мисля, че си заслужава да помислиш над това, което ще ти кажа.

Две седмици след това Кинг стана личен асистент на Доджсън в отдел „Тенденции в биотехнологиите“, както в „Биосин“ наричаха индустриалния си шпионаж. През следващите години Кинг отново се издигна в „Биосин“ — този път защото Доджсън го бе харесал.

Сега Кинг разполагаше с всички атрибути на успеха — кола „Порше“, ипотека, развод, дете, което виждаше през почивните дни… И всичко това се дължеше на факта, че бе доказал отличните си качества като заместник — работеше неуморно, грижеше се за подробностите, предпазваше бъбривия си шеф от неприятности. Постепенно Кинг беше опознал Доджсън във всичките му прояви — като обаятелен и амбициозен учен, като безмилостен и безскрупулен човек. Кинг смяташе, че е в състояние да се справи с тъмната страна на шефа си, да не й позволява да се демонстрира, мислеше си, че през годините се е научил как да го постига.

Понякога обаче не беше толкова сигурен.

Както сега.

Защото се намираха в някаква скърцаща воняща рибарска гемия, насред океана, недалеч от онова затънтено костариканско градче и точно в този момент Доджсън изведнъж бе решил да започне някаква игра — фактът, че заговори и покани тази жена, беше точно това.

Кинг не знаеше какви са намеренията на шефа му, но виждаше блясъка в очите му — беше го забелязвал няколко пъти и това винаги го бе изпълвало с тревога.

Жената бе застанала на предната палуба, недалеч от носа. Гледаше напред към океана. Кинг видя Доджсън да заобикаля джипа и да му кима припряно.

— Слушай — каза Кинг, — трябва да поговорим.

— Разбира се — отвърна Доджсън. — Какво те безпокои?

И пусна усмивката си. Онази, очарователната.

Хардинг

Сара Хардинг се загледа в сивото навъсено небе. Лодката се люлееше поради силното крайбрежно вълнение. Хората от екипажа се мъчеха да привържат джипа още по-здраво, защото можеше всеки момент да се откъсне. Изправена на носа, Сара се бореше с морската болест. Някъде далеч на хоризонта, право напред за първи път изникна ниският тъмен силует на Исла Сорна.

Обърна се назад и видя Доджсън и Кинг да водят оживен разговор край парапета в средата на кораба. Стори й се, че Кинг е притеснен, жестикулираше развълнувано. Доджсън слушаше и клатеше глава. След миг сложи ръка на рамото на Кинг — сякаш се опитваше да го успокои. И двамата не обръщаха внимание на суетящите се около джипа мъже. Това й се стори странно, защото си спомни колко придирчиви бяха при товаренето на оборудването.

Разбира се, беше познала третия — Бейзълтън, и бе изненадана, че го среща тук, на малкото рибарско корабче. Бейзълтън бе стиснал ръката й небрежно и сетне изчезна в каютите веднага щом корабчето се отлепи от кея. Повече не се бе появил, но може би и той страдаше от морска болест?

След миг Доджсън се отдалечи от Кинг и отиде при мъжете около джипа. Когато остана сам, Кинг се зае да провери ремъците и въжетата, с които бяха привързани сандъците с надпис „Биосин“.

Сара Хардинг не беше чувала за корпорацията „Биосин“. Зачуди се какво общо имат с нея Ричард и Иън. Пред нея Иън винаги бе проявявал презрение, дори ненавист към биотехнологичните компании. Освен това тези хора тук нямаха вид на техни приятели. Бяха някак сковани, дори… зловещи.

Но, помисли си, Иън имаше и странни приятели. Те непрекъснато се появяваха у дома му най-неочаквано — японският калиграф, трупата индонезийски танцьори, жонгльорът от Лас Вегас с лъщящия костюм, чудатият френски астролог, който бе убеден, че земята е куха… И математиците. Те вече наистина бяха смахнати. Или поне така й се струваше. Имаха безумни погледи, вечно бълнуваха доказателства. Пишеха десетки, стотици страници доказателства. Сара Хардинг предпочиташе да пипа пръстта, да гледа животните, да долавя звуците и миризмите. За нея това беше истинско. Всичко останало бяха само теории — може би правилни, а може би не.

Вълните започнаха да заливат носа и тя мина назад, за да не я намокрят. Доспа й се — почти не беше мигнала през последните двайсет и четири часа.

Доджсън приключи с джипа и се приближи.

— Всичко нормално ли е? — попита го тя.

— О, да — отвърна той и се усмихна весело.

— Приятелят ви Кинг ми се стори разтревожен.

— Не обича лодките — отговори Доджсън и кимна към вълните. — Въпреки всичко се движим добре. След около час ще сме там.

— Кажете ми, що за корпорация е „Биосин“? Не съм чувала нищо за нея.

— Малка фирма за потребителски биологични продукти, както ги наричаме — отговори Доджсън. — Специализираме организми за развлекателната и спортната индустрия. Създадохме например нови видове пъстърва и друга риба за улов… Селекционираме нови породи кучета… по-малки, подходящи за отглеждане в апартамент. Такива неща.

Нещата, които Иън мрази, каза си Сара.

— А откъде се познавате с Иън?

— О… познаваме се отдавна — отговори Доджсън. Стори й се, че не иска да отговори точно.

— Откога?

— От дните в парка.

— Дните в парка? — повтори тя.

Доджсън кимна.

— Казвал ли ви е как нарани крака си?

— Не — отвърна Сара. — Не искаше да говори за това. Каза, че станало, докато давал консултации на… не знам. Имал някакви неприятности. В парк ли се е случило?

— Да, може да се каже. — Доджсън се загледа към океана и сви рамене. — А вие? Откъде го познавате.

— Беше рецензент на дисертацията ми. Аз съм етолог. Изследвам големите бозайници в африканските екосистеми. Източна Африка. Хищниците по-специално.

— Хищниците?

— В момента се занимавам с хиените. Преди това изследвах лъвовете.

— Отдавна ли?

— Вече става десетилетие. След доктората — шест години непрекъснато.

— Интересно — отбеляза Доджсън. — Значи дойдохте тук чак от Африка?

— Да. От Серонера. Това е в Танзания.

Доджсън кимна вяло и погледна над рамото й към острова.

— Времето май ще се проясни в края на краищата. Човек никога не знае. Сара вдигна поглед към небето и в облаците видя сини ивици. Слънцето се опитваше да пробие. Морето стана по-спокойно. Островът също бе много по-близо. Вече се виждаха скалите — червеникавосиви, вулканични, почти отвесни.

— В Танзания… — повтори Доджсън. — Голям екип ли имате?

— Не. Работя сама.

— Без студенти?

— Без студенти. Работата ми не е особено привлекателна. Големите хищници от саваната ловуват нощем, така че работя най-вече в мрак.

— На съпруга ви вероятно не му е леко.

— О… не съм омъжена — отговори Сара и сви рамене.

— Изненадан съм. Все пак красива жена като вас…

— Не ми остана време — отговори тя веднага и за да смени темата, попита: — Къде ще пристанем на този остров?

Доджсън се обърна, за да погледне. Вече бяха достатъчно близо, за да видят как вълните се разбиват, високи и бели, в основата на скалите. Бяха само на миля-две оттам.

— Островът е необикновен — поясни Доджсън. — Този район от Централна Америка е вулканичен. Между Мексико и Колумбия има някъде към трийсет активни вулкана. Островите тук също са били такива, но за разлика от онези на сушата не са действащи. Не са изригвали повече от хиляда години.

— Значи сега виждаме външната страна на кратера?

— Да. Скалите горе са ерозирали от валежите и вятъра. В подножието ги разяжда океанът. Онези гладки повърхности са се образували тъкмо така… когато водата ги подкопае, цели пластове се свличат в морето… това са меки, вулканични скали.

— Значи ще пристанем…

— На подветрената страна има няколко пещери. През две от тях изтичат реки, извиращи на острова. Проходими са. — Посочи напред. — Ето, едната вече се вижда.

Сара Хардинг видя неправилно гърло, изсечено в подножието на скалата. От двете му страни вълните се разбиваха с тътен и бялата пяна се издигаше на десет-петнайсет метра височина.

— Смятате да вкарате лодката в тази пещера?

— Ако позволи времето, да. Не се безпокойте, не е толкова страшно, колкото изглежда. Както и да е. Разказвахте ми за Африка. Кога тръгнахте оттам?

— Веднага щом ми се обади доктор Торн. Каза ми, че тръгват с Иън, за да спасяват Ричард, и ме попита дали искам да дойда.

— И какво отговорихте?

— Че ще си помисля.

Доджсън се намръщи.

— Не сте му казали, че ще пристигате?

— Не. Защото не бях сигурна, че искам. По-точно… имам много работа. Пък и е толкова далеч…

— Но все пак за стария приятел… — каза Доджсън и кимна с разбиране.

Сара въздъхна.

— Е, познавате Иън.

— Да, познавам Иън. Голям чешит.

— Би могло да се каже — съгласи се тя.

Последва неловко мълчание. Доджсън се прокашля.

— Не разбрах нещо — каза Доджсън. — На кого казахте, че идвате тук?

— На никого. Просто се качих на първия самолет и… ето ме.

— Ами колегите ви? Няма ли да ви търсят?

Сара сви рамене.

— Нямах време да им се обадя. И, както казах, работя сама.

Пак погледна към острова. Скалите се издигаха високо над лодката. Вече бяха само на неколкостотин метра от тях. Пещерата изглеждаше много по-голяма, но и вълните не бяха малки. Сара поклати глава.

— Вълнението е доста голямо.

— Не се безпокойте — каза Доджсън. — Виждате ли? Капитанът вече насочва лодката натам. След като влезем вътре, ще сме в пълна безопасност. После… сигурно ще е много вълнуващо.

Лодката се надигна високо нагоре и заби нос надолу. Сара се улови за парапета. Доджсън се ухили.

— Виждате ли? Вълнуващо е, нали? — Изведнъж сякаш се изпълни с енергия, оживи се. Тялото му се стегна, той потри длани. — Няма смисъл да се тревожите, мис Хардинг. Няма да позволя да ви се случи нищо…

Тя нямаше представа за какво й говори, но преди да успее да отвори уста, носът на лодката отново полетя надолу и тя загуби равновесие за миг, обляна в солени пръски. Доджсън веднага протегна ръце — явно за да й помогне, — но сякаш нещо се обърка… блъсна се в краката й, после я повдигна… после още една вълна ги обля и Сара почувства как нещо я дърпа, тласка… Изпищя и стисна парапета, но всичко ставаше невероятно бързо — светът се обърна наопаки и се завъртя във вихрушка, главата й се удари в парапета и… Сара почувства, че пада, че лети през пространството. Видя как олющената боя на борда преминава край нея, зелената повърхност на водата полетя нагоре… и в миг я обхвана прерязващ студ, защото се вряза в бушуващото море, под вълните, в тъмнината.

Долината

— Всичко се нарежда удивително добре — отбеляза Левин и потри длани доволно. — Надминава всичките ми очаквания, трябва да кажа. Просто не можеше да стане по-хубаво.

Торн, Еди, Малкълм и децата стояха в наблюдателницата и гледаха долината. Беше много горещо и всички се потяха обилно. Откритото тревно пространство пустееше — динозаврите се бяха скрили на сянка под дърветата.

Изключение правеха само апатозаврите, които отново бяха отишли до реката, за да пият вода. Огромните животни се бяха струпали плътно до брега. Недалеч от тях, но по-разпръснати, стояха паразаврите с техните високи гребени. Тези доста по-малки динозаври не се отдалечаваха от стадото на апатозаврите.

Торн избърса потта от челото си и попита:

— А защо по-точно си доволен?

— Заради това, което виждаме тук — отговори Малкълм, погледна часовника си и записа нещо в бележника. — Получаваме данните, които се надявах да получа. Радвам се.

Торн изпусна една прозявка — спеше му се от горещината.

— И кое е толкова радостно? Динозаврите пият вода. Чудо голямо!

— Пият пак — поправи го Левин. — За втори път в продължение на един час. По пладне. Подобно поемане на течности говори много за терморегулационната стратегия на тези животни.

— Искаш да кажеш, че пият много, за да се разхлаждат — подхвърли Торн, който винаги се дразнеше от научния жаргон.

— Да, явно е така. Пият много, но според мен връщането им до реката може да означава нещо съвсем друго.

— Какво?

— Ела — каза Левин и посочи. — Погледни стадата. Виж как са разположени едно спрямо друго. Наблюдаваме нещо, което никой досега не е виждал, дори не е подозирал. Това е нито повече, нито по-малко междувидова симбиоза.

— Така ли?

— Да — кимна Левин. — Апатозаврите и паразаврите са заедно. Вчера също го наблюдавах. Мога да се обзаложа, че непрекъснато са заедно, когато излизат в откритата равнина. Не се съмнявам, че се питаш защо.

— Така е, питам се — отвърна Торн.

— Причината е, че апатозаврите са много силни, но имат слабо зрение, докато паразаврите са по-малки, пък виждат чудесно. Двата вида заедно си осигуряват взаимна защита. Точно както зебрите и бабуните, които винаги са заедно в африканските равнини. Зебрите имат много добър нюх, а бабуните — отлично зрение. Заедно могат много по-добре да се предпазват от хищниците.

— И смяташ, че това е вярно и за динозаврите, защото…

— Очевидно е — прекъсна го Левин. — Просто погледни какво правят. Когато стадата им са отделно, животните стоят близо едно до друго. Когато обаче са заедно, паразаврите се разпръсват и оформят пръстен около апатозаврите. Както са сега. Това може да означава само едно — че отделните паразаври ще бъдат защитавани от стадото на апатозаврите. И обратно. Това е обща защита от хищници.

Докато ги наблюдаваха, един от паразаврите вдигна глава и се вгледа в отсрещния бряг на реката. Нададе тъжен протяжен звук. Всички останали паразаври също вдигнаха глави и се вторачиха. Апатозаврите продължаваха да пият вода, макар че и няколко от възрастните животни застанаха нащрек.

Наоколо жужаха насекоми.

— Е, къде са хищниците? — попита Торн.

— Ето там — отговори Малкълм и посочи към дърветата на отсрещния бряг на реката, недалеч от водата.

Торн погледна натам, но не видя нищо.

— Не ги ли виждаш?

— Не.

— Гледай по-внимателно. Неголеми, подобни на гущер животни. Тъмнокафяви. Раптори.

Торн сви рамене. Все още не виждаше нищо. Левин застана до него и започна да яде шоколадова сладка. Залисан с бинокъла, хвърли опаковката на пода на наблюдателницата, но няколко парченца хартия паднаха и отвън.

— Вкусно ли е това? — попита Арби.

— Бива го.

— Имаш ли още?

Левин претърси джобовете си и му даде. Арби счупи сладката на две и даде половината на Кели. Разгъна своята половина, сгъна внимателно обвивката и я прибра в джоба си.

— Би трябвало да си давате сметка, че всичко това е тясно свързано с въпроса за масовото измиране — каза Малкълм. — Вече е повече от ясно, че изчезването им е много по-сложен процес, отколкото си мислим.

— Така ли? — попита Арби.

— Помисли само. Всички теории за измирането на динозаврите се основават на откритите вкаменелости. Вкаменелостите обаче не показват поведението на животните така, както го виждаме тук. От тях не научаваме нищо за сложните взаимоотношения между групите.

— Защото вкаменелостите са само кости — отбеляза Арби.

— Да. А костите не са поведение. Те са като поредица фотографии, замръзнали мигове от вечно движещата се напред реалност. Пластовете вкаменелости приличат на семеен албум. Даваш си сметка, че албумът не е пълен, знаеш, че животът не е в снимките, а между тях, но тъй като не знаеш какво е ставало тогава, постепенно започваш да ги приемаш не като поредица моменти, а като самата реалност. И започваш да обясняваш всичко според албума, забравяш истинската реалност, която е зад него.

— Тенденцията — продължи Малкълм — е да се мисли за физически събития. Предполага се, че някакво външно събитие е предизвикало изчезванията на видовете. Сблъсък на метеор със земята, който води до промяна в климата, или пък изригване на вулкан, което води до промяна в климата… Или пък метеор предизвиква вулканично изригване, което променя климата. Или пък се променя растителността и животните измират от глад. Или се появява нова болест. Или ново отровно растение. Във всеки случай смята се, че е виновно някакво външно събитие и никой не допуска, че самите динозаври може да са се променили… и не физически, а в поведението си. Когато човек наблюдава животни като тези, вижда колко сложно е взаимосвързано поведението им и разбира, че промяната в груповото поведение лесно може да доведе до изчезване на вида.

— А защо ще се променя груповото поведение?

— В действителност — обясни Малкълм — поведението непрекъснато се променя. Нашата планета е динамична, активна. Времето се променя, земната повърхност се променя, континентите се местят, нивото на океаните се повишава и спада, планините ерозират. Организмите на планетата непрекъснато се приспособяват към тези промени. Най-добрите видове са тези, които са в състояние да се адаптират най-бързо. Поради това е трудно да си представим, че една катастрофа би могла да доведе до масова смърт, защото условията непрекъснато се променят и без това.

— В такъв случай — попита Торн — кое причинява масовата смърт?

— Със сигурност не е само бързата промяна — отговори Малкълм. — Фактите ни го показват съвсем ясно.

— Кои факти?

— След всяка значителна промяна в околната среда обикновено следва и масова смърт на много видове, но… не веднага. Това става хиляди, дори милиони години по-късно. Да вземем оледяването на Северна Америка. Глетчерите се спускали все по-ниско, климатът се променил рязко, но животните не измрели. Едва след като глетчерите отново се отдръпнали, когато човек би си помислил, че нещата ще се върнат към нормалното си състояние, тогава започнали да измират голямо множество видове. По онова време от континента са изчезнали жирафите, тигрите и мамутите. И в повечето случаи този сценарий се повтаря. Като че ли видовете отслабват при рязката промяна, но изчезват по-късно. Този феномен е установен и признат от всички.

— И какво е обяснението?

— Няма такова — отвърна Малкълм. — Това е една от тайните на палеонтологията. Вярвам обаче, че теорията за комплексността може да ни каже много по въпроса. Защото ако е вярно предположението, че животът е на границата на хаоса, тогава всяка сериозна промяна го тласка по-близо към нея. Това дестабилизира всякакви типове поведение. Когато околната среда се нормализира, това нормализиране всъщност не е истинско. От гледна точка на еволюцията то е още една сериозна промяна, на която е трудно да се издържи. Убеден съм, че ново поведение при дадена популация може да се появи по съвсем неочакван начин и мисля, че знам защо динозаврите…

— Какво е това? — попита Торн.

Гледаше към дърветата. Бе видял как измежду тях се появява динозавър. Беше доста слаб и пъргав, изправен на задните си крака, със здрава опашка. Висок около три метра, зелено-кафяв с тъмночервени ивици, като на тигър.

— Велоцираптор — отговори Малкълм.

Торн се обърна към Левин.

— Това ли те накара да се качиш на дървото? Изглежда гадно.

— Чудесен ловец — отбеляза Левин. — Тези животни са великолепно устроени машини за убиване. Може да се твърди, че са най-умелите хищници в цялата история на планетата. Екземплярът, който виждаш, трябва да е водачът на глутницата.

След миг се появиха и други животни.

— Има още — отбеляза Торн.

— Да — кимна Левин. — Тази глутница е доста голяма. — Взе бинокъла и погледна натам. — Бих искал да открия гнездото им. Досега не успях да разбера къде е. Вярно е, че тези животни са много потайни, но…

Паразаврите се разреваха силно и се приближиха още повече до апатозаврите. Големите животни обаче изглеждаха невъзмутими — някои от възрастните екземпляри дори се обърнаха с гръб към приближаващия раптор.

— Не се ли страхуват? — попита Арби. — Дори не го поглеждат.

— Не се заблуждавай — каза Левин. — Това, че не ги поглеждат, не означава нищо. Може да ти приличат на големи глупави крави, но далеч не са такива. Опашките им са дълги по десет-петнайсет метра и тежат няколко тона. Обърни внимание колко бързо могат да ги движат. Един удар с тази опашка може да пречупи гръбнака на всеки нападател.

— Значи се обръщат с гръб, за да се защитят?

— Несъмнено. Виж как дългите им шии уравновесяват опашките.

Опашките на възрастните животни бяха толкова дълги, че стигаха чак до другия бряг на реката. Люлееха ги заплашително, а паразаврите не преставаха да реват и водачът на рапторите се отдръпна. Скоро цялата глутница започна да се изтегля покрай дърветата и се насочи към възвишенията.

— Май си прав — каза Торн. — Опашките ги уплашиха.

— Колко раптора бяха? — попита Левин.

— Не знам. Между десет и дванайсет. Не е изключено да съм изпуснал няколко.

— Четиринайсет — каза Малкълм и записа цифрата в бележника си.

— Искаш да ги проследиш ли?

— Не сега.

— Можем да вземем джипа.

— По-късно — кимна Малкълм.

— Трябва да разберем къде е гнездото им — отбеляза Левин. — Това е много важно, Иън, ако искаме да изясним отношенията между хищници и жертви. Това е най-същественото. Сега имаме чудесна възможност да ги проследим и…

— По-късно — повтори Малкълм и погледна часовника си.

— Непрекъснато си гледаш часовника — каза Торн.

Малкълм сви рамене.

— Наближава време за обяд — каза той. — Между другото какво става със Сара? Не трябваше ли да пристигне днес?

— Да. Може да се появи всеки момент.

Малкълм избърса челото си и изсумтя:

— Горещо е.

— Да, горещо.

Заслушаха се в жуженето на насекомите и продължиха да наблюдават оттеглящите се хищници.

— Знаеш ли — каза Малкълм, — мисля си, че може би трябва да се връщаме.

— Да се връщаме? — учуди се Левин. — Сега? Ами наблюденията ни? Ами другите камери, които искаме да монтираме и да…

— Не знам… може би ще е по-добре да прекъснем за малко.

Левин се вторачи в него с удивление, но не каза нищо.

Торн и децата гледаха Малкълм мълчаливо.

— Струва ми се — каза той, — че ако Сара е дошла тук чак от Африка, би трябвало да отидем да я посрещнем. — Сви рамене и добави: — Въпрос на най-обикновена учтивост.

— Не подозирах, че… — заговори Торн, но млъкна.

— Не, не — възпротиви се Малкълм, — не е каквото си мислиш. Просто… всъщност дори не знаем дали ще дойде. — Изведнъж доби неуверен вид. — Каза ли, че ще дойде?

— Каза, че ще си помисли.

Малкълм се намръщи.

— Значи ще дойде. Щом е казала това, ще дойде. Познавам я. Е, какво ще кажете? Да се връщаме ли?

— Разбира се, че не — отвърна Левин, докато гледаше през бинокъла. — Не бих си и помислил да се върна точно сега.

— Джак? Искаш ли да се върнем?

— Разбира се — отговори Торн и избърса челото си. — Горещо е.

— Ако наистина познавам Сара — добави Малкълм, преди да слезе от наблюдателницата, — тя ще се появи на този остров и ще бъде прекрасна, както винаги.

Пещерата

Оттласна се нагоре, но когато главата й се показа над повърхността, наоколо имаше само вода — петметровите вълни бяха навсякъде. Силата на океана беше страховита. Водната стихия я тласкаше напред, после я теглеше назад и тя не беше в състояние да направи нищо. Лодката не се виждаше никъде. Не се виждаше и островът. Само вода. Опита да се пребори с обзелия я страх.

Направи опит да плува, но ботушите й тежаха като олово. Потъна, напрегна сили и изплува на повърхността. Задъха се. Трябваше някак да си свали ботушите. Пое дълбоко въздух, потопи глава под водата и се опита да ги развърже. Дробовете й пламнаха. Океанът не преставаше да я подхвърля напред и назад.

Успя да свали единия ботуш, пое въздух и пак се наведе, за да свали и другия. Пръстите й бяха вдървени от студ и страх. Имаше чувството, че минават часове. Най-накрая освободи краката си, пое дъх и заплува напред. Вълните я повдигаха и спускаха. При поредното издигане потърси острова с очи, но не го видя. Отново я обхвана страх. Обърна се и изчака следващото издигане. Този път го видя.

Стръмните скали бяха близо, опасно близо. Вълните се разбиваха в тях с тътен. Беше на около петдесет метра от брега и океанът неумолимо я тласкаше към прибоя. При следващото издигане видя пещерата, на стотина метра вдясно. Опита се да плува натам, но й се стори безнадеждно — просто не беше по силите й да се бори със стихията. Усещаше единствено могъществото на океана, който я тласкаше към скалите.

Сърцето й се разтуптя от страх. Даваше си сметка, че ще умре веднага, ако вълните я ударят в скалите. Поредната вълна я заля. Сара се нагълта с вода, закашля се. Очите й се замъглиха. Пригади й се и я обзе дълбок, дълбок ужас.

Потопи главата си и започна да плува с всички сили. Струваше й се, че не се движи, усещаше само страничното теглене на вълните. Не смееше да погледне нагоре. Заплува още по-усилено. Когато вдигна глава, за да поеме въздух, видя че се е придвижила малко, не кой знае колко, но все пак беше по-близо до пещерата.

Това я окуражи, но страхът не я напускаше. Силите й бяха толкова малко! Ръцете и краката я боляха от напрежението. Дробовете й сякаш горяха. Дишаше тежко, задъхано. Разкашля се пак, успя да поеме въздух и да заплува отново.

Чуваше грохота на прибоя дори с глава под водата. Вълните я носеха като перце, струваше й се безнадеждно, но въпреки всичко напрягаше сили до краен предел.

Постепенно болката в мускулите й стана постоянна, тъпа. Струваше й се, че я е изпитвала цял живот. Престана да й обръща внимание. Продължаваше да плува, забравила всичко друго.

Когато поредната вълна я издигна, Сара изправи глава, за да поеме въздух, и видя, че пещерата е много близо. Само след няколко удара щеше да е вътре. Беше предположила, че течението край пещерата няма да е толкова силно, но се бе лъгала. Вълните се блъскаха в скалите от двете й страни, заливаха ги с пяна, отдръпваха се. Лодката не се виждаше никъде.

Сара пое въздух, потопи глава и заплува с последни сили. Усещаше как мускулите й отслабват с всеки изминал миг. Нямаше да издържи дълго. Знаеше, че вълните я носят към скалите. Сега тътенът им се чуваше по-силно. Сара продължи да плува. Поредната вълна я пое, издигна я и я понесе към скалите. Нямаше сили да се съпротивлява. Изправи глава и видя тъмнина — мастиленочерна.

В болката и изтощението си осъзна, че е в пещерата. Вълните я бяха тласнали вътре! Грохотът беше приглушен, вибриращ. Беше прекалено тъмно, за да види стените. Течението беше много силно и я тласкаше все по-навътре. Пое въздух и продължи да плува. Тялото й се блъсна в подводна скала — за миг почувства остра болка, после продължи да се носи напред. Сега обаче настъпи някаква промяна — на тавана видя светли отблясъци, а водата наоколо сякаш заблестя. Течението отслабна. Беше по-лесно да държи главата си над водата. Пред себе си видя силна светлина — краят на пещерата.

След миг, изумително, внезапно, я обля слънчева светлина. Намираше се в средата на широка мътна река, чиито брегове бяха обрасли с гъсти храсталаци. Беше горещо, въздухът беше неподвижен. От джунглата долитаха крясъци на птици. Малко по-нататък видя кърмата на лодката, привързана към брега. Нямаше никакви хора, но и предпочиташе да не ги среща.

Събра последните си сили, за да заплува към брега, и се вкопчи в храсталаците. Беше твърде слаба, за да се задържи, така че обви с лакът близкото стъбло и остана във водата, с очи към небето, задъхана. Не знаеше колко време е минало. След малко се почувства достатъчно силна, придвижи се малко по-нататък, до една пролука в листата и изпълзя на брега. В калта забеляза няколко доста големи животински стъпки. Бяха странни, трипръсти, всеки от които завършваше с голям нокът…

Наведе се, за да ги отгледа по-внимателно, и в този момент почувства, че земята под краката й вибрира. Върху нея се спусна сянка и когато вдигна очи, с изумление видя жълтеникавия корем на огромно животно. Беше твърде слаба, за да реагира, дори не успя да вдигне глава.

Последното, което видя, беше големият крак, който стъпи в калта до нея, чу тихо хъркане. Тогава, внезапно и неочаквано, я обзе пълно изтощение и Сара Хардинг се свлече на земята по гръб. Затвори очи и загуби съзнание.

Доджсън

Луис Доджсън се качи на изработения по поръчка джип на няколко метра от брега на реката и затръшна вратата. Хауърд Кинг кършеше пръсти до него.

— Как можа да постъпиш така с нея!?

— Как? — попита Джордж Бейзълтън от задната седалка.

Доджсън не отговори, а завъртя контактния ключ и моторът забоботи. Включи четворната предавка и подкара нагоре по склона, към джунглата.

— Как можа!? — попита Кинг още веднъж, ядосан. — Боже!

— Беше нещастен случай — каза Доджсън.

— Нещастен случай!

— Точно така — отвърна Доджсън спокойно. — Тя падна зад борда.

— Не видях нищо — обади се Бейзълтън.

Кинг поклати глава.

— Боже мой! Ами ако някой дойде да разследва и…

— Какво от това? — прекъсна го Доджсън. — Морето беше бурно, тя стоеше на носа, заля ни една голяма вълна и я помете във водата. Не знаеше да плува много добре. Направихме няколко кръга, за да я потърсим, но се оказа безнадеждно. Много жалко. Защо се безпокоиш?

— Защо се безпокоя!

— Да, Хауърд, за какво точно, по дяволите, се безпокоиш?

— Видях какво стана, за Бога…

— Не, не си — поправи го Доджсън.

— Аз не видях нищо — обади се Бейзълтън. — През цялото време бях долу, в каютата.

— Много хубаво — каза Кинг. — А какво ще стане, ако все пак има разследване?

Джипът подскочи в някаква неравност и продължи да навлиза в джунглата.

— Няма да има — успокои го Доджсън. — Тръгнала е от Африка ненадейно, без да се обади на никого и без да каже къде отива.

— Откъде знаеш? — попита Кинг.

— Тя самата ми го каза, Хауърд. Затова знам. Сега ми подай картата и престани да хленчиш. Когато тръгна с мен, знаеше за какво става дума.

— Не знаех, че ще убиеш някого, за Бога!

— Хауърд — въздъхна Доджсън, — няма да стане нищо. Извади картата най-после.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото знам какво правя, ето защо. За разлика от Малкълм и Торн, които са някъде на този остров, в проклетата джунгла и вършат бог знае какви дивотии.

Споменаването на другите предизвика ново безпокойство.

— Може би ще ги срещнем… — каза Кинг притеснено.

— Не, Хауърд, няма. Изобщо няма да разберат, че сме тук. Ще прекараме на острова само четири часа, нали? Пристигнахме в един. Качваме се на лодката в пет. В седем слизаме на пристанището. В полунощ сме в Сан Франциско. Това е. Толкова. Finito. И, най-накрая, след всичките тези години, ще имам това, което трябваше да имам отдавна.

— Ембриони от динозаври — каза Бейзълтън.

— Ембриони? — попита Кинг изненадано.

— О, не. Вече не се интересувам от ембриони — отвърна Доджсън. — Преди години се опитах да се сдобия със замразени ембриони, но вече няма причина да се занимавам с това. Искам оплодени яйца. И след четири часа ще ги имам. От всички видове на острова.

— Как смяташ да го направиш само за четири часа?

— Ще се справя, защото знам местата на всички гнезда на острова. Картата, Хауърд.

Кинг разгъна картата. Беше голяма топографска карта на острова, шейсет сантиметра на метър, на която релефът бе показан със сини контури. На няколко места в равнината имаше гъсто очертани червени концентрични окръжности.

— Какво е това? — попита Кинг.

— Защо не прочетеш какво е написано? — попита Доджсън.

Кинг обърна картата към себе си, погледна легендата и прочете на глас:

— Данни Сигма Лансат/Нордсат, смесен спектър VSFR/FASLR/ IFFVR. Следват колони цифри. Не, това са дати.

— Точно така — кимна Доджсън. — Дати.

— Дати на преминаването на спътника? На картата са нанесени данни от сателитни снимки, правени на различни дати?

— Точно така.

Кинг се намръщи.

— Това прилича на… видим спектър, радар, и… какво?

— Инфрачервени лъчи. Широкоспектърни инфрачервени снимки на острова — усмихна се Доджсън. — Направих всичко това за около два часа. Взех всички сателитни данни, съпоставих ги и получих отговорите, които исках.

— Разбрах — кимна Кинг. — Червените кръгове са районите с по-концентрирано инфрачервено излъчване.

— Да. Големите животни оставят ясни следи. Взех всички сателитни снимки от прелитанията над този остров за последните няколко години и отбелязах на картата източниците на топлина… Червените кръгове. Това означава, че животните прекарват повечето време в тези райони. Защо? — Обърна се към Кинг. — Защото там са гнездата им.

— Да, би трябвало — отбеляза Бейзълтън.

— Може би там се хранят? — допусна Кинг.

Доджсън поклати глава с раздразнение.

— Ясно е, че не може да е така.

— Защо?

— Защото тези животни тежат по двайсет тона. Представи си общата биомаса на стадо двайсеттонни динозаври, движещо се през гората. Такива огромни животни за ден изяждат огромни количества растителност. Могат да го направят само ако се движат, нали?

— Предполагам…

— Предполагаш? Огледай се, Хауърд. Виждаш ли някъде наоколо унищожени дървета и храсти? Не, не виждаш. Животните изяждат по малко листа от всяко дърво и продължават нататък. За да се хранят, трябва да се движат, няма друг начин, повярвай ми. Не се променят само местата на гнездата им. В такъв случай червените кръгове би трябвало да посочват именно тях. — Погледна картата и добави: — И, освен ако не греша, първото гнездо е малко след билото на този хълм.

Джипът поднесе в калта, после заръмжа нагоре по склона.

Любовен зов

Ричард Левин стоеше на наблюдателницата и гледаше стадата с бинокъла. Малкълм и другите се бяха върнали при караваните и го бяха оставили сам. Всъщност радваше се, че е сам. Беше доволен, че може да наблюдава тези удивителни животни, и си даваше сметка, че Малкълм не споделя безграничния му ентусиазъм. Той вечно мислеше за разни други неща. Освен това проявяваше явно нетърпение при наблюденията — предпочиташе да анализира данните, а не да ги събира.

Разбира се, това беше типичната разлика в личната ориентация на учените — както при физиците. Експериментаторите и теоретиците живееха сякаш в отделни светове, разменяха си научни материали, но иначе нямаха нищо общо помежду си. Сякаш се занимаваха с различни дисциплини.

Различията в подходите на Малкълм и Левин се бяха проявили рано, още в Санта Фе. И двамата се интересуваха от масовите измирания, но Малкълм разглеждаше проблема широко, от чисто математическа гледна точка. Обективността му, неизчерпаемите му формули бяха пленили Левин и двамата започнаха често да се срещат за обяд и да обменят идеи. Левин говореше за палеонтология, а Малкълм — за нелинейна математика. Стигнаха до някои временни заключения, които и двамата смятаха за вълнуващи, но също така и до несъгласия. Неведнъж учтиво ги молеха да напуснат ресторанта, след което двамата продължаваха да си крещят навън, в горещината, за ужас на разхождащите се туристи.

Най-накрая несъгласията им стигаха до лични нападки. Малкълм смяташе Левин за педантичен и припрян, прекалено вглъбен в дребните подробности. Левин не беше в състояние да види цялата картина. Никога не преценяваше последствията от своите действия. На свой ред Левин не се колебаеше да обяви Малкълм за властен и високомерен, за безразличен към подробностите.

— Бог е в подробностите — напомни му веднъж Левин.

— Може би твоят бог — не му остана длъжен Малкълм. — Не и моят. Моят е в процеса.

Типичен отговор за математик, помисли си Левин, докато наблюдаваше животните. Самият той беше твърдо убеден, че подробностите са всичко, поне в биологията, и че най-често неуспехите на колегите му се дължат на недостатъчното им внимание към тях.

Левин живееше заради подробностите и никога нямаше да се откаже. Например животното, което ги бе нападнало с Диего. Често мислеше за случилото се, възстановяваше събитията отново и отново, защото имаше нещо смущаващо, някакво впечатление, което не беше в състояние да си обясни.

Животното ги бе нападнало светкавично и той успя да забележи, че е теропод — силни задни крака, твърда опашка, голям череп… Но за краткия миг, в който бе зърнал съществото, Левин долови някаква странност в очните орбити, която го караше да си мисли за Carnatosaurus sastrei. От формацията Горо Фриго в Аржентина. В добавка, кожата беше необичайна — някакво петнистозелено, светло, но имаше и нещо друго…

Все едно. Смущаващата мисъл се въртеше някъде в дълбините на ума му, но не беше в състояние да достигне до нея. Просто не беше.

Левин насочи вниманието си към стадото на паразаврите, което пасеше край реката до апатозаврите. Чуваше отчетливото им ниско тръбене. Звукът беше кратък, боботещ. Понякога се обаждаха по няколко животни едновременно или почти едновременно, сякаш съобщаваха на останалите от стадото къде се намират. От време на време, много рядко, се разнасяше още един звук — по-протяжен и напрегнат. Издаваха го двете най-големи животни от стадото — вдигаха нагоре глави и тръбяха дълго и силно. Какво означаваше това?

Левин реши да направи един експеримент. Сви длани пред устата си и изимитира рева на паразаврите. Не го направи много добре, но водачът на стадото веднага вдигна глава и се заоглежда тревожно. След малко отговори.

Левин изрева още веднъж.

Паразавърът отговори.

Зарадван от отговора, Левин го записа в бележника си, но когато отново вдигна глава, с изненада видя, че паразаврите се отдалечават от апатозаврите. Събраха се на едно място, застанаха един след друг и тръгнаха право към наблюдателницата.

Левин започна да се поти.

Какво бе направил? Зачуди се дали не бе изимитирал любовния зов на тези животни. Само това липсваше — да повика зажаднял за ласки динозавър! Кой би могъл да каже как се държат тези животни през размножителния си период? Наблюдаваше с нарастващо безпокойство как напредват. Може би трябваше да се обади на Малкълм, за да поиска съвет. Но когато се замисли, си даде сметка, че е нарушил естествените условия на средата, че е внесъл в нея нов, променлив коректив. Беше направил точно това, което бе обявил, че не смята да прави. Разбира се, постъпката му беше необмислена, но едва ли щеше да повлияе съществено на нещата. Така или иначе Малкълм със сигурност щеше да се ядоса.

Левин свали бинокъла и се вторачи към животните. Ревът им стана оглушителен. Земята започна да се тресе, наблюдателницата се залюля застрашително.

Боже, помисли си, идват право към мен. Наведе се и нервно затърси радиостанцията в раницата си.

Проблеми на еволюцията

Торн извади рехидратираната храна от микровълновата фурна и остави пакетите на масата. Разтвориха ги и започнаха да се хранят.

— Какво е това? — попита Малкълм и бодна с вилицата.

— Пилешки гърдички с подправки — отговори Торн.

Малкълм хапна едно парченце и поклати глава.

— Не са ли чудни модерните технологии? — каза той. — Могат на всичко да придадат вкус на картон.

Погледна двете деца, седнали срещу него, които се хранеха енергично. Кели вдигна очи и посочи с вилицата си към книгите, привързани с ремък на рафта край масата.

— Не разбирам едно — каза тя.

— Само едно ли? — попита Малкълм.

— Цялата тази работа за еволюцията… Дарвин е написал книгата си отдавна, нали?

— Дарвин е написал своя труд „Произходът на видовете“ през 1859 година.

— И сега вече всички вярват, че е бил прав, нали?

— Струва ми се, по-точно е да се каже, че учените по света са съгласни с факта, че еволюцията е характерна за живота на Земята — отвърна Малкълм. — И че сме произлезли от животни.

— Добре — кимна Кели — тогава какъв е проблемът?

Малкълм се усмихна.

— Проблемът е не в несъгласието с теорията за еволюцията, а в това, че никой не разбира как действа тя. В теорията съществуват големи неясноти и това се признава от все повече учени.

Малкълм бутна чинията си настрана.

— Трябва да се споменат предшествениците на теорията — каза той — отпреди двеста години. Най-напред барон Жорж Кювие, най-известният анатом на своето време, живял в интелектуалния център на света Париж. Към хиляда и осемстотната година хората започнали да откриват стари кости и Кювие си дал сметка, че те са от животни, които вече не съществуват на Земята. Това било озадачаващо, защото дотогава се смятало, че всички сътворени животни все още са живи. Твърдението не било нелогично, като вземем предвид убеждението на тогавашните учени, че Земята е само на няколко хиляди години и че Бог не би допуснал никое от творенията му да изчезне. Кювие дълго разсъждавал над откритите кости, но в крайна сметка, независимо от Бога, стигнал до извода, че много животни са измрели в резултат, както смятал той, на световни катаклизми от рода на потопа на Ной.

— Добре…

— Кювие, ще не ще, повярвал в измирането — продължи Малкълм, — но не бил в състояние да приеме еволюцията. Според него тя не съществувала. Някои животни измирали, други оцелявали, но никое не се развивало. Според него животните не се променяли. След това се появил Дарвин, според когото животните се развивали и откритите кости били на животни, предци на съществуващите. Следствията от теорията му обезпокоили мнозина. Те не искали да мислят, че животните се развиват и че в родословното дърво на човека има маймуни. Струвало им се обидно и недостойно. Дебатите били ожесточени, но Дарвин събрал огромно количество данни и защитил твърденията си категорично. Постепенно идеята за еволюцията била приета от учените и от целия свят. Остава обаче въпросът как действа еволюцията. Дарвин не дава задоволителен отговор.

— Естественият подбор — обади се Арби.

— Да, това е неговото обяснение. Околната среда упражнява натиск, който се оказва благоприятен за някои животни и те се размножават по-интензивно. Както обаче мнозина си дават сметка, естественият подбор не е добро обяснение. Това е само една дефиниция — ако дадено животно е успяло, значи е резултат на естествения подбор. Но в какво точно се изразява това благоприятно въздействие? И какъв в действителност е механизмът на естествения подбор? Дарвин не отговаря на тези въпроси. И в продължение на петдесет години това не прави никой друг.

— Гените — каза Кели.

— Добре — кимна Малкълм. — Връщаме се в двайсети век. Трудовете на Мендел с растенията са преоткрити. Фишер и Райт изследват популациите. Съвсем скоро научаваме, че гените управляват наследствеността, каквото и да представляват самите те. Не забравяй, че през първата половина на века, чак до края на Втората световна война, никой не е имал понятие какво е ген. Едва след откритието на Уотсън и Крик през 1953 година научаваме, че гените всъщност са нуклеотиди, подредени в двойна спирала. Хубаво. Известни са били и мутациите. И така, в края на двайсети век разполагаме с теория за естествения подбор, според която мутациите в гените се появяват спонтанно. Околната среда благоприятства мутациите, които са от полза, и в резултат на тази селекция възниква процесът на еволюцията. Просто и ясно. Бог няма пръст в тази работа. Не е намесен никакъв висш организационен принцип. В края на краищата еволюцията се оказва резултат от мутации, които водят или до оцеляване, или до измиране, нали?

— Да — кимна Арби.

— Но тук възникват някои въпроси — продължи Малкълм. — Най-напред въпросът за времето. Една най-проста бактерия, най-ранната форма на живот, има две хиляди ензима. Учените са изчислили колко време трябва да мине, за да могат тези ензими да се подредят на случаен принцип от първичния „бульон“. Оценките варират от четирийсет до сто милиарда години. Земята обаче е само на четири милиарда години. Излиза, че случайността би отнела твърде много време, още повече знаем, че бактериите са се появили само четиристотин милиона години след появата на Земята. Животът е възникнал много бързо… затова някои учени смятат, че животът на нашата планета е от извънземен произход. Аз обаче мисля, че това е отбягване на истинския проблем.

— Добре, но…

— На второ място е въпросът за координацията. Ако приемем сегашната теория, трябва също така да приемем, че цялата чудна сложност на живота е плод единствено на случайни събития — генетични промени, свързани помежду си. Когато обаче се вгледаме в животните внимателно, стигаме до извода, че много елементи би трябвало да са се развили едновременно. Да вземем прилепите, които се ориентират с помощта на отразен ултразвук. За да могат да го правят, трябва да са развили целия този специализиран апарат… органите, които произвеждат ултразвука и които чуват ехото, мозъкът, който интерпретира звуците, тялото, което позволява на прилепа да прави резки завои, докато лети, за да лови насекоми и да се провира и през най-малки пролуки… Ако всичките тези неща не се развият едновременно, от тях няма полза. Да си мислим, че всичко това е резултат на случайност, е все едно да допуснем, че е възможно ураган да връхлети склад за метални отпадъци и да сглоби функциониращ „Боинг 747“. Трудно е да се допусне подобно нещо.

— Да — кимна Торн. — Съгласен съм.

— Следващият проблем. Еволюцията невинаги действа като сляпа сила. Някои ниши в околната среда не се запълват. Някои растения не биват изяждани. Някои животни не се развиват кой знае колко. Акулите например не са се променили цели сто и шейсет милиона години. Опосумите са същите от времето, когато са измрели динозаврите, преди шейсет и пет милиона години. Средата на тези животни се е променяла драстично, но самите те са останали почти същите. Не съвсем същите, но почти. С други думи, те не са реагирали на промените.

— Може би се приспособяват добре такива, каквито са — каза Арби.

— Може би. А може би има нещо друго, което не разбираме.

— Какво например?

— Други правила, които влияят върху резултата.

— Да не би да твърдиш, че някой управлява еволюцията? — попита Торн.

— Не — поклати глава Малкълм. — Това значи да допуснем, че има създател, което явно не е така. Твърдя обаче, че естественият подбор, въздействащ върху гените, не е всичко. Прекалено просто е. Налице са и други сили. Молекулата на хемоглобина представлява протеин, сгънат като сандвич около централния железен атом, който свързва кислорода. Когато приема или освобождава кислорода, хемоглобинът се разширява и свива — като малък бял дроб. Сега знаем последователността на аминокиселините, които съставят молекулата на хемоглобина, но не знаем как да ги сгънем… Оказва се обаче, че не е необходимо да го знаем, защото ако направиш молекулата, тя се сгъва сама… Самоорганизира се. Излиза, че живата материя притежава качеството да се самоорганизира. Протеините се огъват. Ензимите си взаимодействат. Клетките се подреждат в органи, а органите съставят завършени индивиди. Индивидите оформят популации. Популациите се самоорганизират така, че да се получи балансирана биосфера. Теорията за комплексността ни подсказва как би могло да стане това самоорганизиране и какво означава то. На свой ред това влече сериозни промени във възгледите ни за еволюцията.

— Въпреки всичко обаче — каза Арби — еволюцията е резултат от въздействието на околната среда върху гените.

— Това не е достатъчно, Арби — поклати глава Малкълм. — Мисля, че има и още нещо… иначе няма как да обясним дори появата на човека.

— Преди три милиона години — продължи Малкълм — един вид африкански маймуни слиза от дърветата. При тези маймуни нямало нищо особено. Мозъкът им бил малък и те не били особено умни, нямали нокти и остри зъби, за да се отбраняват, не били особено силни или бързи и не биха могли да се справят с един леопард например. Но били ниски и постепенно започнали да ходят изправени на задните си крака, за да виждат над високата африканска трева. Така започнало всичко. Най-обикновени маймуни, надничащи над тревата. С времето започнали да стоят на задните си крака по-дълго и така ръцете им останали свободни, за да ги използват за друго. Започнали да използват оръдия, както сегашните човекоподобни маймуни. Шимпанзетата например си служат с пръчки, за да ловят термити. С времето нашите предшественици преминали към по-сложни оръдия. Това стимулирало мозъците им да растат на размери и да стават все по-сложни. Получило се нещо като спирала — по-сложните оръдия водели до усложняване на мозъка, което на свой ред предизвиквало създаването на още по-сложни оръдия. И от гледна точка на еволюцията мозъкът на човека буквално се взривил. Размерите му се удвоили за около милион години, а това е създало проблеми.

— Какви?

— Ами… раждането например. Големият мозък не може да мине през родовия канал, а това означава, че и майката, и плодът би трябвало да умрат. Лошо. Какъв е отговорът на еволюцията? Децата на хората се раждат на много ранен етап от развитието си, когато мозъците им са достатъчно малки, за да могат да преминат през таза, и се развиват извън тялото на майката. През първата година от живота мозъкът на детето нараства повече от два пъти. Това решение на проблема с раждането е добро, но то влече след себе си други проблеми. Детето остава безпомощно дълго време след раждането. Малките на много животни прохождат буквално минути след раждането, други след няколко дни или седмици. Децата на хората обаче прохождат след цяла година и не са в състояние да се хранят сами дори още по-дълго. За развития мозък трябвало да се заплати по някакъв начин и се наложило предшествениците ни да развият нови, стабилни социални организации, които да позволяват отглеждане на децата, отнемащо много години. Тези напълно безпомощни деца с големи мозъци променили обществото. Но това не е най-важната последица.

— Така ли?

— Да. Раждането на децата, преди да са достигнали определено ниво на зрелост, означава, че при появата си те са с недооформен мозък и нямат кой знае колко развито инстинктивно, вродено поведение. Новороденото има инстинкт да суче и стиска с ръце, но, общо взето, това е всичко. Сложното човешко поведение изобщо не е инстинктивно и в такъв случай се налага човешките общества да развиват образователни системи, които да обучават умовете на децата. Да ги научат как да се държат. Всяко общество изразходва огромни средства и енергия за обучението на поколенията. И при най-примитивните племена в джунглите децата попадат сред множество възрастни, които са отговорни за възпитанието им. Не само родителите, но също така чичовци и лели, баби, дядовци и старейшини. Някои учат детето да ловува, да събира храна или да тъче, други го учат какво е война и какво е секс. Отговорностите обаче са ясно разпределени и ако някое дете например няма леля, която да го научи на нещо, веднага се намира заместник. Защото отглеждането на децата в определен смисъл е причината да съществува самото общество. Това е най-важното нещо, което се случва, и е кулминация на всички оръдия, на езика и на социалната структура, които са се развили. В края на краищата няколко милиона години по-късно имаме хлапета, които използват компютри.

Е, ако всичко това е вярно, каква е ролята на естествения подбор? Дали въздейства върху тялото и заради него се е увеличил мозъкът? Дали влияе на развитието и поради това децата напускат утробата на майка си по-рано? Или пък върху социалното поведение и е довел до появата на взаимопомощта и грижите за децата? Или влияе навсякъде едновременно — на тялото, на развитието и на социалното поведение?

— Навсякъде едновременно — каза Арби.

— И аз мисля така — кимна Малкълм, — но не е изключено някои части от тези процеси да настъпват и автоматично, като резултат на самоорганизиране. Например малките на всички животни имат някои прилики помежду си — големи очи, големи глави и малки лица, некоординирани движения. Това се отнася за човешките деца, за кученцата, за пиленцата. И кара възрастните индивиди от всички видове да се отнасят внимателно към тях. В определен смисъл би могло да се каже, че външният вид на малките самоорганизира поведението на възрастните. В нашия случай това е добре.

— А какво общо има всичко това с изчезването на динозаврите? — попита Торн.

— Принципите на самоорганизацията могат да действат за добро или лошо. Самоорганизацията може да координира промените, но също така и да доведе дадена популация до упадък. Надявам се на този остров да наблюдаваме самоорганизирането и адаптацията в поведението на истински динозаври… и така да разберем защо са изчезнали. Всъщност вече съм доста сигурен, че знам защо е станало това.

Радиото изпращя.

— Браво — чу се гласът на Левин. — Аз самият не бих могъл да го формулирам по-добре. Все пак няма да е зле да погледнете какво става тук. Иън, паразаврите правят нещо много интересно.

— Какво?

— Ела и виж!

— Деца — каза Малкълм, — останете тук и следете мониторите. — Натисна бутона на радиостанцията и добави: — Ричард, тръгваме.

Паразаври

Ричард Левин бе стиснал парапета на наблюдателницата и наблюдаваше съсредоточено. Точно отпред, над ниския скат, се появи главата на първия Paraurolophus walkeri. Черепът на този хадрозавър беше дълъг около метър, но изглеждаше още по-голям заради големия рогов гребен, който стърчеше назад и нагоре на тила.

С приближаването на животното Левин видя зелените петна по главата му, дългата, силна шия, тежкото тяло със светлозелен корем. Паразавърът беше висок към четири метра и беше голям горе-долу колкото слон. Главата му достигаше почти до нивото на наблюдателницата. Животното продължаваше с тежки стъпки към него. След миг се появи още една глава, после още една. Животните тръбяха и крачеха едно след друго право срещу него.

След малко първият паразавър се изравни с наблюдателницата. Левин стаи дъх. Животното се вторачи в него, като леко изви глава. Облиза устни с тъмночервен език. Наблюдателницата се разклати от стъпките му. Премина покрай него и продължи нататък към джунглата. След това мина второто животно.

Третото закачи с тяло конструкцията и я разклати, но не й обърна никакво внимание. Продължи нататък. Останалите — също. Един по един динозаврите изчезнаха в гъсталаците зад наблюдателницата. Земята престана да се тресе. Едва тогава Левин забеляза отъпканата от животните пътека, която минаваше край него.

Въздъхна.

Тялото му постепенно се отпусна. Той взе бинокъла, пое дълбоко въздух и се успокои. Страхът му изчезна, започна да се чувства по-добре.

И тогава се замисли — какво правят те? Къде отиват? Защото, както му се струваше, поведението на паразаврите изглеждаше твърде странно. Докато се хранеха, животните бяха в защитен ред, но се придвижваха едно след друго, а това ги правеше уязвими за хищници. Въпреки всичко такова поведение изглеждаше организирано. Движението в колона изпълняваше някаква функция.

Каква?

След като изчезнаха в джунглата, паразаврите отново започнаха да издават кратки звуци. Левин имаше чувството, както и преди, че по този начин означават местоположението си. Може би, за да не се заблудят, докато прекосяват джунглата.

А защо прекосяваха джунглата?

Къде отиваха? Какво правеха?

Със сигурност не би могъл да разбере, ако стои в наблюдателницата. Поколеба се, заслушан в ревовете на животните. После взе решение, прекачи през парапета и бързо се спусна на земята.

Горещина

Чувстваше горещината, мокротата. Нещо грапаво се отри в лицето й — като шкурка. После още веднъж, по бузата. Сара Хардинг се изкашля. Нещо капеше по врата й. Почувства странна, сладникава миризма, като на ферментираща африканска бира. После пак почувства драскането, този път по врата, нагоре към бузата.

Отвори бавно очи и видя глава на кон. Голямото, безизразно око се вглеждаше в нея с меките си мигли. Конят я ближеше. Помисли си, че дори е приятно, вдъхна й увереност… легнала по гръб в тревата, конят…

Не беше кон.

Главата беше твърде тясна, осъзна го изведнъж, муцуната беше твърде заострена, пропорциите бяха други. Вгледа се внимателно и видя, че главата е малка, че има изненадващо тънка шия и голямо тяло…

Скочи и едва успя да се закрепи на колене.

— Боже!

Рязкото й движение подплаши животното, то изпръхтя тревожно и бавно се отдалечи. Направи няколко крачки по калния бряг, обърна се и я погледна с укор.

Сега го видя — малка глава, силна шия, голямо непохватно тяло, двойна редица петоъгълни плочки по продължение на гръбначния стълб. Влачеща се опашка с шипове.

Сара примигна.

Не беше възможно.

Объркана и зашеметена, опита да открие в ума си името на това същество и то се появи… някъде от детските й спомени.

Стегозавър.

Дяволски стегозавър!

Стъписана, Сара си спомни блестящата болнична стая на Иън Малкълм, който, изпаднал в делириум, бълнуваше имена на динозаври. Бе подозирала нещо, но сега, когато пред очите й стоеше жив стегозавър, първата мисъл в главата й бе, че са й погодили някакъв номер. Примижа към животното, за да потърси с очи шев по кожата или стърчащи отдолу метални стави. Кожата изглеждаше съвсем истинска и стегозавърът се движеше като живо същество. Очите му примигнаха още веднъж, бавно, после се обърна, отиде до водата и започна да пие с големия си грапав език.

Беше тъмносин.

Нима бе възможно? Тъмносин заради венозна кръв? Не беше ли студенокръвно? Не. Животното се движеше твърде гладко, притежаваше увереността — и безразличието — на топлокръвните. Гущерите и влечугите винаги обръщаха внимание на околната температура. Това същество не се държеше така. Стоеше в сянката и пиеше студена вода, напълно безразлично към тези неща.

Погледна надолу към ризата си и видя пенестата слюнка, която се стичаше от врата й. Беше я олигавило. Докосна я с пръсти. Топла.

Топлокръвно, без никакво съмнение.

Стегозавър.

Вторачи се в него.

Кожата му беше грапава, но не люспеста, като на влечуго. По-скоро напомняше кожа на носорог. Или на африкански глиган. Само дето беше гладка, без нито един косъм.

Стегозавърът се движеше бавно. Изглеждаше миролюбив, дори глуповат. Може би наистина е глупав, помисли си Сара и пак погледна главата му. Твърде малка за тежестта на тялото.

Изправи се на крака и изпъшка. Мускулите я боляха. Краката й трепереха. Пое въздух.

Стегозавърът, на няколко метра от нея, вдигна глава, за да прецени изправената й стойка. Сара не помръдна и той отново загуби интерес. Продължи да пие.

— По дяволите! — прошепна тя.

Погледна часовника си. Беше един и половина, слънцето все още беше над главата й. Не би могла да се ориентира по него, а беше много горещо. Реши, че ще е по-добре да се движи, да се опита да намери Малкълм и Торн. Тръгна към джунглата — крачеше вдървено, боса, мускулите я боляха.

След половин час усети силна жажда, но в африканската савана бе свикнала да издържа дълго без вода. Продължи нататък, без да обръща внимание на собствения си дискомфорт. Недалеч от билото на хребета, по който се изкачваше, попадна на отъпкана от животни пътека — широк, кален път, по който бе лесно да се ходи. Петнайсетина минути по-късно чу възбудено джафкане някъде напред. Стори й се, че е кучешки лай и продължи предпазливо.

След минута от няколко посоки едновременно чу хрущене на клони и листа и внезапно някакво тъмнозелено, приличащо на гущер животно, високо около два метра излетя от храсталака и я прескочи. Сара приклекна инстинктивно и едва успя да запази равновесие, когато още едно животно изскочи от храстите и профуча покрай нея. След миг връхлетя цялото стадо — животните бяха уплашени и джафкаха възбудено от всички страни. Едно от тях я блъсна и събори. Тя падна в калта и изчака да преминат.

Малко по-нататък по пътеката видя голямо дърво с ниски клони. Без да мисли, скочи на крака, изтича до него и увисна на най-ниския. Успя да се изкачи на безопасна височина точно когато се появи още един динозавър, с остри нокти, който мина под дървото и продължи нататък, след бягащите зелени същества. Докато се отдалечаваше, успя да го разгледа — тъмно тяло, високо към три метра, с червеникави ивици като на тигър. Почти веднага след него се появи още един, после трети — глутница хищници, които съскаха и ръмжаха зловещо.

Без да ще, по инстинкт, започна да брои животните, които преминаваха под нея. Бяха като че девет и това веднага изостри интереса й. Странно, помисли си. Веднага щом последният хищник се скри от очите й, тя слезе и тръгна след тях. Мина й през ум, че може би е глупаво да го прави, но любопитството й надделя.

Вървя след тях нагоре по някакъв склон и още преди да стигне билото, по ревовете и ръмженето разбра, че са успели да уловят плячка. Стигна до билото и видя какво са направили хищниците.

Гледката не приличаше на нищо, което бе виждала в Африка. В равнината на Соронера разкъсването на жертвата имаше своя собствена организация, която бе съвсем предсказуема и донякъде приличаше дори на ритуал. Най-големите хищници — лъвовете и хиените, стояха най-близо до трупа и се хранеха заедно с малките си. Малко по-встрани, в очакване на реда си, заставаха лешоядите и марабутата, а още по-далеч войнствено обикаляха чакалите и други дребни месоядни. След като се нахранеха големите, пристъпваха по-дребните. Различните животни ядяха различни части от трупа — хиените и лешоядите ядяха костите, чакалите огризваха и последните остатъци месо. Това се повтаряше всеки път и в резултат около убитото животно много рядко се получаваха караници или сбивания. Тук обаче видя вакханалия — трескава лакомия. Падналото животно беше плътно покрито от хищниците, които късаха парчета месо като побеснели и често вдигаха глави, за да изръмжат или прогонят съседа си. Боричкането им беше откровено свирепо — Сара забеляза, че едното от животните ухапа това до него така, че му остави дълбока кървяща рана. В следващия момент още няколко хищника се нахвърлиха върху раненото животно и го прогониха. То се отдръпна с накуцване. Съскаше и ръмжеше. Когато стигна до периферията, раненият динозавър си отмъсти, като злобно ухапа опашката на най-близкото животно. Отново рана.

Един млад екземпляр, доста по-малък от останалите, непрекъснато напираше и се опитваше да се добере до трупа, но възрастните не го пускаха. Вместо това ръмжаха и чаткаха гневно с челюсти. За да се предпази от острите като бръснач зъби, младото животно непрекъснато трябваше да отскача назад. Сара не видя родени наскоро животни. Това бе общност на кръвожадни и зли възрастни.

Докато наблюдаваше опръсканите с кръв тела на хищниците, забеляза по тях множество белези от зараснали рани — предимно по хълбоците и вратовете. Очевидно това бяха бързи, интелигентни животни, но въпреки това се биеха непрекъснато. Така ли се бе развила организацията на общността им? Това също бе рядко явление.

Животните от много видове се биеха за храна, територия или женски, но тези битки най-често бяха показни и ритуални — при тях рядко се стигаше до сериозни наранявания. Разбира се, имаше и изключения. Мъжките хипопотами, когато се биеха за харем, си нанасяха тежки рани. Дори и това обаче не би могло да се сравни с гледката тук.

Докато размишляваше, раненото животно отново се промъкна напред и ухапа друг възрастен екземпляр, който изръмжа и скочи към него. Само за част от секундата му нанесе страхотен удар с острите нокти на задните си крака и разпра корема на ранения хищник. От срязаното място навън се плъзна топка преплетени черва. Животното падна на земята и веднага три от останалите скочиха върху него и започнаха стръвно да го разкъсват.

Сара затвори очи и извърна лице. Това беше друг свят и тя не беше в състояние да го разбере. Объркана тръгна назад, надолу по склона. Крачеше тихо и предпазливо, далеч от касапницата.

Шум

Фордът се плъзгаше безшумно по пътеката през джунглата. Движеха се по хребета над долината към наблюдателницата долу.

Караше Торн.

— Преди малко заяви, че знаеш защо са измрели динозаврите… — подхвърли той.

— Е, до голяма степен съм сигурен, че знам — отвърна Малкълм. — В общи линии ситуацията е достатъчно проста. — Намести се на седалката си и продължи: — Динозаврите са се появили през триаса, преди около двеста двайсет и осем милиона години. Разцветът им настъпва през епохите юра и креда след това. В продължение на сто и петдесет милиона години те са доминиращата форма на живот на планетата, а това е много дълго време.

— Като вземем предвид, че самите ние сме тук само от три милиона години — обади се Еди.

— Да не си придаваме важност — възрази Малкълм. — Преди три милиона години на Земята не е имало хора, а вид невзрачни маймуни. Човешки същества, които могат да бъдат признати за такива, има само от трийсет и пет хиляди години. Тогава предците ни са рисували животни в пещерите на днешните Франция и Испания, за да бъде ловът им успешен. Трийсет и пет хиляди години. Това е нищо в сравнение с историята на Земята. Ние сме новопристигнали.

— Добре…

— И естествено унищожавали сме цели видове дори и преди трийсет и пет хиляди години. Пещерните хора убивали толкова много дивеч, че на няколко континента редица видове животни изчезнали. В Европа е имало лъвове и тигри. В Калифорния — жирафи и носорози. Преди десет хиляди години предците на днешните американски индианци унищожили и последните мамути. Тази човешка черта не е нищо ново, както виждате…

— Иън…

— Ами да, факт е… колкото и да твърдят днешните празноглавци, че е нещо съвсем ново.

— Иън, ти говореше за динозаврите.

— Да. Динозаврите. През сто и петдесетте милиона години, когато са живели на нашата планета, те достигнали такъв разцвет, че към крита е имало двайсет и една основни групи. Някои от тях като камаразавърът и фаброзавърът вече били измрели, но повечето остават активни през целия крит. Тогава внезапно, преди около шейсет и пет милиона години, изчезват всички групи динозаври. Остават само птиците. Въпросът е… какво е това?

— Нали твърдеше, че знаеш? — каза Торн.

— Не… имах предвид… какъв беше този звук? Не чухте ли нещо?

— Не — отвърна Торн.

— Спри.

Торн спря джипа и изключи мотора. Свалиха стъклата и почувстваха неподвижната обедна горещина. Нямаше никакъв ветрец. Ослушаха се.

Торн сви рамене.

— Не чувам нищо. Какво според теб…

— Ш-ш-шт! — прекъсна го Малкълм, сложи длан зад ухото си и се вслуша напрегнато през прозореца. След малко се обърна и каза: — Мога да се закълна, че чух ръмжене на двигател.

— Двигател? Искаш да кажеш двигател с вътрешно горене?

— Да. — Посочи на изток и добави: — Стори ми се, че идва оттам.

Вслушаха се пак, но не чуха нищо.

Торн поклати глава.

— Не мога да си представя тук да има бензинов двигател, Иън. На острова няма бензин.

Радиостанцията изпращя.

— Доктор Малкълм? — обади се Арби от караваната.

— Да, Арби.

— Кой друг е на този остров?

— Как така кой друг?

— Включете монитора си.

Торн натисна копчето. Появи се картина от една от камерите за наблюдение — тясна наклонена долина на изток. Видяха склона, притъмнял под дърветата. Един клон скриваше по-голямата част от гледката, но не доловиха никакво движение. Беше тихо и спокойно.

— Какво видя, Арби?

— Гледайте внимателно.

След малко нещо помръдна между листата, после още веднъж. Торн си даде сметка, че това е човешка фигура, която се спускаше — полуизправена, полуседнала — надолу по склона. Дребно, стегнато телосложение, къса черна коса.

— По дяволите! — възкликна Малкълм и се усмихна.

— Знаеш ли кой е това?

— Естествено. Сара.

— Тогава да идем да я вземем. — Торн посегна към радиостанцията и натисна бутона.

— Ричард?

Никой не отговори.

— Ричард, чуваш ли ме?

Малкълм въздъхна.

— Страхотно. Не отговаря. Сигурно е решил да се поразходи. Заради изследванията си…

— Точно това ме притеснява — каза Торн. — Еди, вземи мотоциклета и една карабина. Виж какво прави Левин. Ние ще вземем Сара.

Пътеката

Левин тръгна по пътеката, все по-навътре в джунглата. Паразаврите бяха някъде напред и вдигаха силен шум, защото се провираха през храсталаците и дърветата. Поне разбра защо се движеха един след друг — просто нямаше друг начин да минат през гъстата тропическа растителност.

Тръбенето им не бе престанало нито за миг, но Левин долови, че сега то бе по-различно — по-високо, по-възбудено. Продължи забързано напред, покрай мокрите листа на папратите, които бяха по-високи от него. Докато следваше крясъците на животните, започна да долавя и някаква миризма — сладникаво-кисела, люта. Имаше усещането, че става все по-наситена.

Нещо се бе случило там напред, вече нямаше никакво съмнение. Крясъците на паразаврите станаха резки, кратки, почти като кучешки лай. Струваха му се изпълнени с безпокойство. А какво би могло да обезпокои животно, високо шест и дълго десет метра?

Любопитството го обзе изцяло. Хукна напред през джунглата, през папрати и паднали дървета. От храсталаците напред долетя съскане, ръмжене, а после един от паразаврите наддаде нисък, продължителен рев.

Еди Кар стигна с мотоциклета до наблюдателницата и спря. Левин го нямаше. По земята наоколо се виждаха множество дълбоки стъпки на животни. Потрепери само при мисълта, но нямаше никакъв избор — трябваше да намери Левин и да го върне. Този тип, помисли си, започва да създава проблеми. Еди свали карабината от рамото си, сложи я напряко върху кормилото на мотоциклета, улови ръкохватките и подкара напред, в тъмнината.

С разтуптяно от вълнение сърце Левин се провря през последния голям храсталак и се закова на място. Във въздуха над главата му, малко по-напред, се поклащаше опашката на един от паразаврите. Беше с гръб към него и от задния отвор на животното на земята се изливаше дебела струя урина. Левин отскочи назад, за да я избегне. Зад най-близкото животно видя оголено пространство, стъпкано от стотици животински крака. Паразаврите бяха застанали на различни места и уринираха заедно.

Значи тези животни са латринни, помисли си той. Беше удивително и съвършено неочаквано за него.

Много от съвременните животни, особено носорозите и елените, предпочитаха да се облекчават на определени места. Нерядко поведението на цели стада беше координирано. Смяташе се, че това е начин за маркиране на територия, но така или иначе никой не бе допускал, че и динозаврите имат такова поведение.

След малко паразаврите приключиха и един по един отстъпиха настрана. После започнаха да изхвърлят фекалиите си, отново заедно. Всяко от животните отдели огромна купчина жълтеникава маса. Процесът бе придружен от нисък рев и огромно количество газове с мирис на метан.

— Страхотно — прошепна глас зад гърба му.

Левин се обърна и видя Еди Кар, възседнал мотоциклета. Махаше с ръка пред носа си.

— Динозавърски пръдни. Ако запалиш клечка кибрит ще подпалиш джунглата…

— Ш-ш-ш — прекъсна го Левин ядосано, поклати глава и отново се обърна към паразаврите. Сега не беше време да слуша вулгарни приказки от този млад глупак. Няколко от животните наведоха надолу глави и започнаха да ближат локвите урина. Несъмнено, за да възстановят някои от изхвърлените вещества, помисли си. Най-вероятно сол. Или някакъв хормон. Или може би това беше свързано със сезона. Или…

Левин се запромъква напред.

Знаеха толкова малко за тези същества, нямаха понятие дори от най-простите факти за живота им — как се хранят, каква е обмяната на веществата при тях, как спят, как се размножават. Цял един свят, състоящ се от сложни, взаимосвързани поведенчески стереотипи, бе изчезнал заедно с тези животни. Изследването им сега би било работа за цял живот на десетки учени. Единственото, на което би могъл да се надява самият той, бе да стигне до някои предположения и най-прости заключения, едва докосващи повърхността на сложните проблеми.

Паразаврите изреваха и се отправиха още по-навътре в джунглата. Левин понечи да тръгне след тях.

— Доктор Левин — спря го Еди тихо. — На мотоциклета, Веднага!

Левин не му обърна внимание, но когато паразаврите се скриха, на отъпканото място с цвърчене изскочиха десетки дребни динозаври, зелени на цвят. Веднага определи какви са — Procompsognatus triassicus. Малки лешояди, открити през 1913 година от Фраас, в Бавария. Левин се вторачи в тях възхитен. Разбира се, познаваше тези животни добре, но само приблизително, защото никъде по света не беше откриван цял скелет от тях. Най-пълните изследвания бяха проведени от Острьом, но той бе работил върху един силно фрагментиран и непълен скелет, та в описанията му липсваха шията, опашката и предните крайници. Така или иначе прокомпсогнатусите тук бяха живи, цели и подскачаха наоколо като кокошки. Докато ги наблюдаваше, започнаха да ядат пресните изпражнения и да ближат остатъците от урината. Левин се намръщи. Нима това беше част от обикновеното им поведение?

Не беше сигурен…

Тръгна напред, за да ги види по-добре.

— Доктор Левин! — прошепна Еди.

Стори му се интересно, че прокомпсогнатусите ядат само новите изпражнения и не обръщат внимание на засъхналите остатъци, пръснати навсякъде наоколо. Явно хранителните вещества, които търсеха, се съдържаха само в тях. Вероятно някакъв протеин или хормон, който след време се разлагаше. Може би трябваше да вземе проба за анализ… Бръкна в джоба на ризата си, извади найлоново пликче и тръгна между прокомпсогнатусите, които не му обръщаха никакво внимание.

Клекна край най-близката купчина и протегна ръка.

— Доктор Левин!

Левин се обърна назад ядосано и в този момент едно от животните се втурна напред и го ухапа по ръката. Друго скочи на гърба му и впи зъби в ухото му. Левин изкрещя и скочи. Разбягаха се.

— По дяволите! — изруга Левин.

Еди се приближи с мотоциклета.

— Достатъчно — каза той. — Махаме се оттук.

Гнездото

Червеният джип спря. Пътеката, по която се движеха, минаваше през някакви храсталаци и след това достигаше оголена местност. Беше широка и кална, отъпкана от едри животни. В калта ясно се виждаха стъпките им.

Някъде отпред долиташе ниско крякане като на големи гъски.

— Добре, дай му кутията — нареди Доджсън.

Кинг не отговори.

— Каква кутия? — попита Бейзълтън.

Без да се обръща, Доджсън каза:

— На седалката до теб има черна кутия и колан с акумулатори. Дай ми ги.

— Тежи — изсумтя Бейзълтън.

— Защото вътре има магнити — поясни Доджсън и пое кутията. Беше от черен метал, колкото кутия за обувки, но завършваше с разширяващ се конус. Отдолу беше монтирана ръкохватка от пистолет. Доджсън закопча колана с акумулаторите на кръста си, включи кабела в кутията и улови ръкохватката. В задния край към него имаше бутон и градуирана скала.

— Акумулаторите заредени ли са? — попита той.

— Заредени са — отговори Кинг.

— Добре — кимна Доджсън. — Ще ида пръв при гнездото, ще задействам кутията и ще се отърва от животните. След това вие двамата ще дойдете след мен, ще вземете по едно яйце и ще го донесете в колата. Аз ще се върна последен и потегляме. Ясно ли е?

— Да — кимна Бейзълтън.

— Какви динозаври са тези? — попита Кинг.

— Нямам никаква представа — отговори Доджсън и слезе. — И това е без значение. Просто прави каквото ти казвам.

Затвори вратата съвсем безшумно.

Другите се измъкнаха от джипа тихо и тръгнаха по мократа пътека. Краката им затъваха в калта. Крякането не преставаше. Доджсън имаше чувството, че там има много животни.

Дръпна настрана последните папрати и ги видя.

Мястото беше голямо, с четири или пет ниски купчини пръст, покрити с трева. Бяха около два метра широки и около метър високи. Край тях се виждаха около двайсет възрастни животни, бежови на цвят — цяло стадо. Бяха големи — високи около три и дълги около десет метра. Всички те сумтяха и крякаха.

— Боже мой! — възкликна Бейзълтън и се втренчи в тях.

Доджсън поклати глава.

— Това са маязаври — прошепна. — Няма да има никакви проблеми.

Маязаврите бяха назовани така от Джак Хорнър. Преди него учените смятаха, че динозаврите, както повечето влечуги, също изоставят яйцата си. Това напълно съответстваше на остарялата представа за тези животни. Смяташе се, че съществуват усамотено и на изображенията в музеите рядко можеше да се види повече от едно животно от всеки вид. Разкопките на Хорнър в щата Монтана обаче бяха доказали недвусмислено, че поне един вид хадрозаври са имали сложно родителско поведение, което бе отразил в наименованието на животните — „маязавър“ означава буквално „гущер добра майка“.

Доджсън се убеди с очите си, че тези животни са внимателни родители — възрастните внимателно заобикаляха гнездата и внимаваха да не ги настъпят. Бежовите маязаври бяха динозаври птицечовки — големите им глави имаха плоски, широки муцуни, които много приличаха на човки.

Някои късаха снопове трева и ги слагаха върху гнездата. Доджсън знаеше, че по този начин регулират температурата на яйцата. Големите животни не биха могли да мътят като птиците, защото биха смазали яйцата. Тревата спираше горещия въздух и помагаше да се поддържа по-постоянна температура.

— Огромни са — отбеляза Бейзълтън.

— Но не са нищо повече от големи добичета — отвърна Доджсън. Наистина бяха огромни, но тревопасни и изглеждаха кротки и глуповати като крави. — Готови ли сте? Хайде.

Насочи кутията като пистолет и пристъпи напред.

Доджсън очакваше животните да реагират, когато го видят, ала те не му обърнаха внимание. Сякаш не го забелязаха. Едно-две от тях се обърнаха към него и го изгледаха с безизразни очи, но само толкова. Животните продължаваха да трупат листа върху яйцата, които бяха белезникави, кръгли и дълги близо шейсет сантиметра — колкото неголяма плажна топка. Нито едно не се бе излюпило все още.

Кинг и Бейзълтън също излязоха от храстите и застанаха до него. Маязаврите продължаваха да не им обръщат внимание.

— Удивително — промърмори Бейзълтън.

— Можем само да се радваме — отвърна Доджсън и включи устройството в ръката си.

Разнесе се непрекъснат, пронизителен писък. Маязаврите веднага обърнаха глави към източника му и зареваха. Изглеждаха обезпокоени, объркани. Доджсън завъртя скалата и звукът стана още по-висок и силен.

Животните се раздвижиха и тръгнаха по-надалеч от болезнения звук. Събраха се в отвъдния край на голата местност, а някои от тях дори започнаха да уринират в тревогата си. Други се скриха в гората и изоставиха гнездата. Бяха ядосани, но останаха настрана.

— Хайде, вървете — нареди Доджсън.

Кинг слезе в най-близкото гнездо и изпъшка, когато вдигна първото яйце — беше тежко и ръцете му едва го обхващаха. Маязаврите зареваха още по-силно, но никой от тях не помръдна. Бейзълтън също влезе в гнездото, взе друго яйце и последва Кинг до джипа. Доджсън заотстъпва, като държеше устройството насочено към маязаврите. Изключи звука едва когато стигна до първите храсти.

Маязаврите веднага се върнаха по местата си, но сякаш бяха забравили какво се е случило преди минута. След малко отново започнаха да слагат трева върху гнездата. Доджсън се обърна и тръгна към колата, необезпокояван от нищо.

Глупави животни, помисли си той. Бейзълтън и Кинг вече поставяха яйцата в големия контейнер и старателно ги увиваха в меките уплътнения. И двамата се усмихваха като деца.

— Това беше удивително!

— Страхотно, невероятно!

— Какво ви казах? — попита Доджсън. — Нищо работа. — Погледна часовника си и добави: — Ако върви така, ще приключим и след по-малко от четири часа.

Качи се зад волана и запали двигателя. Бейзълтън се качи на задната седалка. Кинг седна отпред и извади картата.

— Следващото гнездо! — изкомандва Доджсън.

Наблюдателницата

— Казвам ти, че няма нищо — заяви Левин с раздразнение. Потеше се от задушаващата жега под алуминиевия покрив на наблюдателницата. — Виж, дори не е пробило кожата.

Протегна напред ръката си. Виждаха се зачервени следи от зъби, но само толкова.

— Добре — каза Еди, — но ухото ти кърви малко.

— Не чувствам нищо — възрази Левин. — Едва ли е сериозно.

— Не е сериозно, но все пак трябва да го почистя — настоя Еди и отвори аптечката.

— Предпочитам да продължа наблюденията.

Динозаврите бяха на по-малко от километър и се виждаха много добре. В неподвижния въздух чуваше дори дишането им.

Чуваше дишането им.

Или поне щеше да го чува, ако този младеж го оставеше на мира.

— Слушай — каза Левин, — знам защо съм тук. Ти дойде в края на един много интересен и успешен експеримент. Всъщност аз извиках динозаврите, защото изимитирах крясъка им.

— Така ли? — учуди се Еди.

— Да, точно така. Затова тръгнаха към гората. Не мисля, че имам нужда от помощта ти…

— Работата е — прекъсна го Еди, — че ухото ти е изцапано с онези динозавърски лайна и освен това кърви. Просто ще го почистя и толкова. — Намокри един тампон с дезинфектант. — Може да те защипе малко.

— Не ме интересува, имам друга… Ох!

— Не мърдай. Ще стане веднага.

— Това е абсолютно ненужно.

— Ако останеш неподвижен за секунда, ще приключа. Ето. — Махна тампона. Левин видя, че е изцапан в кафяво и малко червено. Точно както предполагаше — раната беше незначителна. Докосна ухото си — изобщо не го болеше.

Еди затвори аптечката, а Левин присви очи към равнината.

— По дяволите! — изсумтя Еди. — Колко горещо е тук!

— Да — отвърна Левин и сви рамене.

— Пристигна Сара Хардинг и мисля, че вече са я закарали при караваната. Искаш ли да се върнеш?

— Не виждам защо — каза Левин.

— Помислих си, че може би ще искаш да й кажеш „здрасти“ или нещо такова.

— Моята работа е тук — изсумтя Левин, обърна се и вдигна бинокъла.

— Е? — подкани го Еди пак. — Идваш или не?

— И през ум не ми минава — каза Левин. — За нищо на света. Ако ще да минат и шейсет и пет милиона години.

Караваната

Кели Къртис се заслуша в шумоленето на душа. Не можеше да повярва. Погледна калните дрехи, захвърлени небрежно върху леглото. Шорти, риза с къси ръкави.

Истинските дрехи на Сара Хардинг.

Не успя да се въздържи — протегна ръка и ги докосна. Забеляза тъканта, протритите места, копчетата, които не подхождаха. Около джобовете имаше някакви стари червеникави петна, може би от кръв?

— Кели?

Сара я викаше от банята.

Помнеше името й.

— Да? — обади се Кели. По гласа й си личеше колко се вълнува.

— Има ли шампоан?

— Ще потърся, доктор Хардинг — извика Кели и бързо заотваря чекмеджетата. Мъжете бяха в другото отделение и ги бяха оставили сами. Затършува трескаво, затваряше ги с трясък.

— Слушай — извика Сара, — и да не намериш, не е страшно.

— Търся…

Най-накрая на умивалника видя зелена пластмасова бутилка.

— Да, доктор Хардинг, но…

— Дай ми това. Едно и също е, все ми е едно. — Сара подаде ръка през завесата и пое бутилката. — И името ми е Сара.

— Добре, доктор Хардинг.

— Сара.

— Добре, Сара.

Сара Хардинг беше обикновен човек.

Кели седна на стола в кухнята и като омагьосана зачака доктор Хардинг… Сара… да поиска още нещо. Чуваше я как си тананика под душа… След малко водата спря, ръката й се протегна навън и откачи кърпата от куката. След това излезе, увита в нея.

Сара прокара пръсти през късата си коса и това беше всичко, което направи за външния си вид.

— Така е по-добре — каза тя. — Бива си я тази каравана. Джак наистина е свършил добра работа.

— Да — кимна Кели. — Хубава е.

Сара се усмихна.

— На колко години си, Кели?

— На тринайсет.

— Какво прави това? Осми клас?

— Седми.

— Седми клас — повтори Сара замислено.

— Доктор Малкълм остави някакви дрехи за вас — каза Кели. — Смяташе, че ще са по мярка.

Посочи чистите къси панталони и фланелката.

— Чии са?

— Май на Еди.

Сара ги вдигна.

— Може и да свършат работа.

Отиде в отделението за спане и започна да се облича.

— Каква искаш да станеш, когато пораснеш, Кели? — попита след малко.

— Не знам — отвърна Кели.

— Това е много добър отговор.

— Така ли? — Майка й винаги я караше да си намери някаква почасова работа и да реши какво иска да направи с живота си.

— Да — каза Сара. — Никой умен човек не знае какво иска да стане, докато не навърши двайсет или трийсет.

— О…

— Кой предмет обичаш най-много в училище?

— Мисля, че математиката — отговори Кели донякъде с чувство за вина.

Сара, изглежда, го долови, защото попита:

— Че какво й е на математиката?

— Момичетата не ги бива по математика… искам да кажа… знаете.

— Не, не знам — отсече Сара.

Кели се стресна. Беше доловила топлите чувства на Сара Хардинг, но сега й се струваше, че те се стапят — като че ли беше дала неправилен отговор на взискателен учител. Реши да си замълчи. Зачака.

След малко Сара се появи отново, облечена с възшироките дрехи на Еди. Седна и започна да обува ботушите. Държеше се непринудено, естествено.

— Какво искаше да кажеш с това, че момичетата не ги бива по математика?

— Всички казват така.

— Кой например?

— Учителите.

Сара въздъхна.

— Браво — каза тя и поклати глава. — Учителите…

— А другите деца ме наричат „мозък“. Такива работи… знаете.

Кели изрече всичко това на един дъх. Не можеше да повярва, че го казва на Сара Хардинг, която изобщо не познаваше, освен от статиите за нея и снимките, но… това беше истината. Сара Хардинг беше тук и тя й говореше за личните си проблеми, за нещата, които я разстройваха.

Сара се усмихна весело.

— Е, ако те наричат така, сигурно те бива по математика, а?

— Предполагам.

— Това е чудесно, Кели.

— Работата е, че момчетата не харесват момичета, които са прекалено умни.

Сара повдигна вежди.

— Така ли?

— Ами… така казват всички.

— Кой например?

— Например майка ми.

— Аха. А тя знае какво говори…

— Не съм сигурна — призна Кели. — Всъщност майка ми излиза само с перковци.

— Значи възможно е и да греши, нали? — попита Сара и вдигна поглед към Кели, докато завързваше връзките на ботушите.

— Възможно е.

— Е, аз пък знам от опит, че някои мъже харесват умни жени, а други не. Както всичко останало на света. Чувала ли си за Джордж Шалер?

— Разбира се. Изследва пандите.

— Да. Пандите. Преди това снежните леопарди, лъвовете и горилите. Той е най-сериозният изследовател на животните на двайсети век. Знаеш ли как работи?

Кели поклати глава.

— Преди да се отправи на експедиция, прочита всичко, което е писано за животните, които ще изследва — популярни книжки, статии по вестници написания, научни публикации… всичко. След това наблюдава животните лично. Знаеш ли до какви изводи стига най-често?

Кели отново поклати глава. Не смееше да отговори.

— Че почти всичко, казано или написано, е погрешно. Да вземем горилите. Джордж изследва планинските горили цели десет години, преди Даян Фоси изобщо да се замисли за тях. И установи, че представите за тези животни са преувеличени, неправилни или направо фантастични… Като тази например, че не бивало жени да участват в експедиции за изучаването им, защото мъжките горили можело да ги изнасилят. Глупости… пълни глупости.

Сара приключи с връзките и се изправи.

— Така че, Кели, има нещо, което е по-добре да научиш още сега — колкото по-рано, толкова по-добре. През целия ти живот хората ще ти казват разни неща. И повечето от тези неща, може би деветдесет и пет процента, няма да са верни.

Кели мълчеше. Това, което й говореше Сара, я потискаше.

— Ето една от истините на живота. Човешките същества просто са натъпкани с грешна информация и затова е много трудно да прецениш на кого да вярваш. Знам как се чувстваш.

— Така ли?

— Разбира се. Майка ми често казваше, че нищо няма да излезе от мен. Някои от професорите ми също.

— Наистина ли? — Струваше й се невъзможно.

— Ами, да — отвърна Сара. — Всъщност…

От другата каравана долетя гласът на Малкълм:

— О, не! Тези идиоти могат да развалят всичко!

Сара веднага отиде там. Кели скочи от стола и я последва.

Мъжете бяха скупчени около монитора. Всички говореха едновременно и изглеждаха обезпокоени.

— Какъв ужас! — възмущаваше се Малкълм. — Кошмар!

— Това джип ли е? — попита Торн.

— Те имаха червен джип — отбеляза Сара.

— Значи това е Доджсън! — възкликна Малкълм. — По дяволите!

— Какво прави тук?!

— Досещам се.

Кели си проби път, за да погледне. На екрана видя храсталаци, през които се провираше червен автомобил.

— Къде са те сега? — попита Малкълм Арби.

— Мисля, че са в долината на изток — отговори момчето. — Недалеч от мястото, където намерихме доктор Левин.

Радиостанцията изпращя.

— Да не би на острова да има други хора? — чуха гласа на Левин.

— Да, Ричард.

— По-добре да ги спрем, преди да са объркали всичко.

— Знам. Искаш ли да се върнеш?

— Не, освен ако не е абсолютно наложително. Уведомете ме, ако се наложи.

Изключи радиостанцията си.

— Това са те — каза Сара, вперила поглед в екрана. — Това е приятелят ти Доджсън.

— Не ми е приятел — каза Малкълм. Стана и трепна от болката в крака си. — Да вървим. Трябва да спрем тези кучи синове. Няма време за губене.

Гнездото

Червеният джип спря. Точно отпред се издигаше стена от гъста растителност, но през листака прозираше слънчева светлина.

Доджсън остана неподвижен. Ослушваше се. Кинг се обърна към него, понечи да каже нещо, но Доджсън му направи знак да мълчи.

След това го чу съвсем отчетливо — ниско, отекващо ръмжене, почти мъркане. Като огромна котка. И се усещаше някакво вибриране — едва доловимо, ала достатъчно, за да задрънчат ключовете на джипа. Тогава си даде сметка — онова нещо ходи.

Нещо много голямо. Ходи.

Кинг се взираше напред стъписано, с полуотворена уста. Доджсън се обърна назад към Бейзълтън — професорът стискаше седалката с побелели пръсти и се вслушваше в ръмженето.

Върху храсталаците пред тях падна сянка. Ако се съдеше по размерите й, хвърляше я животно високо поне пет и дълго повече от десет метра. Беше изправено на задните си крака, с масивно тяло, къс врат и много голяма глава.

Тиранозавър.

Доджсън загледа сянката, обзет от колебание. Сърцето му се разтуптя. Замисли се дали да не се откаже от това гнездо, но реши, че устройството ще свърши работа и тук.

— Да приключваме — отсече той. — Дай ми кутията.

Бейзълтън му я подаде.

— Зареди ли акумулаторите? — попита Доджсън.

— Да — кимна Кинг.

— Окей. Да тръгваме. Действаме както преди. Отивам пръв, вие след това и донасяте яйцата. Готови ли сме?

— Готови — кимна Бейзълтън.

Кинг не отговори, втренчен в сянката.

— Какъв динозавър е този? — попита той.

— Тиранозавър.

— Боже!

— Тиранозавър? — попита Бейзълтън.

— Няма значение какъв е — изсумтя Доджсън ядосано. — Просто направете каквото ви казвам, както преди. Готови ли сте?

— Момент — каза Бейзълтън.

— Ами ако не подейства? — усъмни се Кинг.

— Вече знаем, че действа.

— Наскоро публикуваха един интересен факт за тиранозаврите — обади се Бейзълтън. — Рокстън, палеонтолог, изследвал черепната кухина на тиранозавъра и стигнал до извода, че мозъкът му не се различава особено от този на жабата освен, разбира се, че е много по-голям. Това означава, че нервната система на животното е приспособена единствено към движението. Ако стоиш неподвижно, не може да те види. Неподвижните предмети са невидими за тях.

— Сигурен ли си? — попита Кинг.

— Така пишеше в статията — отвърна Бейзълтън. — И ми се струва напълно логично. Не бива да забравяме, че динозаврите въпреки внушителните им размери всъщност са били примитивни същества и следователно е напълно логично тиранозавърът да притежава умствените възможности на жаба.

— Не виждам защо се захващаме с това толкова прибързано — обади се Кинг нервно и се вторачи напред. — Този тук е доста по-голям от другите.

— Е, и? — попита Доджсън. — Чу какво каза Джордж. Това е само една голяма жаба. Да приключваме. Слизайте от скапания джип. И не тряскайте вратите.

Джордж Бейзълтън разказа за никому неизвестната статия от списанието авторитетно и със самочувствие. Всъщност това бе обичайната му роля — да осведомява хората, които нямат информация. Сега, когато приближаваше гнездото, с изненада откри, че коленете му са започнали да треперят. Краката му бяха омекнали. Винаги бе смятал този израз за художествено преувеличение, но сега със срам установи, че може да означава нещо съвсем конкретно. Прехапа устни, насили се да се овладее. Каза си, че не бива да показва страх. Трябваше да е господар на ситуацията.

Доджсън тръгна напред, насочил черната кутия като пистолет. Кинг беше мъртвешки блед и се потеше. Видът му беше като на човек, който всеки момент може да припадне. Пристъпваше напред съвсем бавно. Бейзълтън крачеше до него. За да го подкрепи, ако се наложи.

Доджсън се обърна назад за последен път и махна на двамата да се приближат още малко. Изгледа ги ядосано и излезе от храстите.

Бейзълтън видя тиранозавъра. Не… бяха два! Стояха на задните си крака от двете страни на гнездото, огромни, силни, със зловещи челюсти. Както маязаврите, животните се втренчиха за миг в Доджсън, сякаш онемели от изненада, че се е осмелил да ги обезпокои. След това изреваха гневно — невероятен, кънтящ, разтърсващ земята рев.

Доджсън вдигна кутията и я насочи към тях. Писъкът й отново изпълни джунглата.

Тиранозаврите изреваха в отговор, наведоха глави, проточиха шии и оголиха челюсти, готови за нападение. Бяха огромни и звукът не им влияеше. Тръгнаха покрай гнездото към Доджсън.

— По дяволите! — изруга Кинг.

Доджсън обаче не помръдна. Завъртя скалата на устройството. Бейзълтън запуши ушите си с ръце. Писъкът се усили, стана нетърпим, болезнен. Резултатът последва незабавно — тиранозаврите се отдръпнаха, сякаш някой ги бе ударил. Наведоха глави. Клепачите им запримигваха. Звукът продължаваше да раздира въздуха. Животните изреваха пак, но този път слабо, неуверено. От ограденото с пръст гнездо се разнесе ужасен писък.

Доджсън тръгна напред, насочил кутията нагоре, към главите на тиранозаврите. Те отстъпиха назад. Гледаха ту гнездото, ту Доджсън, тръскаха глави, сякаш за да отпушат ушите си. Доджсън, съвсем спокойно, усили звука още повече. Стана нетърпим.

Започна да се изкачва по насипа около гнездото. Бейзълтън и Кинг го последваха. Вътре видяха четири бели яйца на петна и две малки тиранозавърчета, които приличаха на кльощави, по-големи от нормалното пуйки. Или на някакви гигантски току-що излюпени пилета.

Възрастните тиранозаври бяха в края на поляната, задържани от звука. Те също започнаха да уринират. Тропаха с крака, но не приближаваха.

— Вземете яйцата! — изкрещя Доджсън, за да надвика оглушаващия писък.

Кинг, като в някакъв кошмар, слезе долу и сграбчи най-близкото яйце. Вдигна го в треперещите си ръце, изпусна го, успя да го улови отново, настъпи едното от малките по крака и то изпищя от страх и болка. Родителите му отново понечиха да се притекат на помощ. Кинг бързо се покатери по насипаната пръст, излезе от гнездото и хукна към храстите.

— Джордж! — извика Доджсън. — Вземи яйцето!

Бейзълтън погледна възрастните тиранозаври. Видя гнева и яростта им, видя как челюстите им се отварят и затварят и си даде сметка, че тези животни, независимо от звука, няма да позволят на никого да влезе в гнездото им още веднъж. Кинг бе извадил късмет, но той нямаше да успее, усещаше го и…

— Джордж! Веднага!

— Не мога! — извика Бейзълтън.

— Скапан глупак! — Доджсън вдигна кутията високо и започна да слиза в гнездото сам. Подхлъзна се. Кабелът за захранването се измъкна от контакта.

Писъкът секна.

Настъпи пълна тишина.

Бейзълтън изпъшка.

Тиранозаврите тръснаха глави за последен път и изреваха.

Доджсън замръзна на мястото си като вдървен. Бейзълтън също не помръдваше. Някак си успя да се застави да остане, където беше. Застави коленете си да не треперят. Притаи дъх.

И зачака.

Тиранозаврите тръгнаха към тях.

— Какво правят?! — извика Арби. Беше близо до монитора и носът му почти докосваше екрана. — Полудели ли са? Стоят и не помръдват!

Кели, застанала до него, гледаше монитора мълчаливо.

— Иска ли ти се да си там, Кели? — попита Арби.

— Мълчи! — сряза го тя.

— Не, не са луди — отбеляза Малкълм по радиото. Следеше събитията на монитора на арматурното табло. Джипът се носеше напред по пътеката към източната част на острова. Торн беше зад волана, Сара и Малкълм бяха отзад.

— Би трябвало да се опита отново да включи устройството си — отбеляза Сара. — Така ли смятат да останат?

— Да — кимна Малкълм.

— Защо?

— Защото някой ги е заблудил — отвърна той.

Доджсън

Доджсън бе вперил поглед в приближаващия тиранозавър. За такива големи животни тези двата бяха доста предпазливи. Само единият идваше към тях и макар да ревеше зловещо на всеки няколко крачки, изглеждаше странно неуверен, сякаш бе стъписан от факта, че някой се е осмелил да застане там. Или може би не ги виждаше? Може би очите му наистина не улавяха неподвижни обекти.

Другото възрастно животно остана на мястото си, в другия край на поляната. Навеждаше и изправяше глава, видимо разтревожено.

Разтревожено, но не нападаше.

Разбира се, ревът на приближаващия тиранозавър беше ужасяващ, смразяваше кръвта. Доджсън не смееше да погледне към Бейзълтън, само на няколко метра от него. Сигурно вече беше напълнил гащите. Добре че не хукна да бяга, каза си. Ако беше го направил, сега щеше да е мъртъв. Ако стои неподвижно, всичко ще е наред.

Доджсън държеше черната кутия в лявата си ръка, на нивото на кръста. С дясната — вдървено и бавно, много бавно — започна да придърпва откачения кабел. След няколко секунди куплунгът щеше да е в ръката му и тогава щеше да го включи отново.

Междувременно не сваляше очи от приближаващото животно. Усещаше как земята трепери от стъпките му. Писъците на малкото, което бе настъпил Кинг, продължаваха да раздират тишината. Тъкмо те безпокояха възрастните.

Все едно. Само след няколко секунди щеше да улови куплунга и да го включи, а тогава…

Тиранозавърът беше много близо. Доджсън вече долавяше специфичната му миризма на хищник. Животното изрева и той почувства горещия му дъх. Беше застанало до Бейзълтън. Доджсън се обърна съвсем леко, за да наблюдава.

Бейзълтън стоеше абсолютно неподвижно. Тиранозавърът наведе глава, изпръхтя, после пак я вдигна нагоре, объркан.

Наистина не го вижда, помисли си Доджсън.

Тиранозавърът изрева ядосано. Бейзълтън някак си успяваше да стои неподвижно. Огромното животно отново се наведе, челюстите му се отвориха и затвориха. Бейзълтън гледаше право напред, не смееше да мигне. Тиранозавърът го подуши с огромните си разширени ноздри и от мощното дихание крачолите на Бейзълтън затрепериха.

После звярът побутна човека с нос неуверено и Доджсън си даде сметка, че в края на краищата го вижда. Със странично движение го събори и Бейзълтън изкрещя миг преди огромния крак да го притисне към земята.

— Кучи син! — успя да извика, размахал ръце. Огромната разтворена паст се спусна надолу и го обхвана. Движението беше леко, почти деликатно, но в следващия момент животното изправи рязко глава и разкъса тялото. Доджсън чу писък и видя от устата на чудовището да виси нещо. Ръката на Бейзълтън. Верижката на часовника му проблясваше под огромното око на тиранозавъра.

Бейзълтън все още беше жив и пищеше. Доджсън се обля в пот. После хукна към колата, към безопасността, към каквото и да е.

Бягаше.

Кели и Арби извърнаха лица от монитора едновременно. Кели почувства, че й призлява. Не можеше да гледа това, но по радиото все още долитаха писъците на притиснатия от крака на тиранозавъра човек, докато животното го разкъсваше на парчета.

— Изключи това — каза Кели.

След миг писъците престанаха.

Кели въздъхна, раменете й се отпуснаха.

— Благодаря ти — каза тя.

— Не съм направил нищо — отвърна Арби.

Тя погледна към екрана и веднага извърна лице. Тиранозавърът разкъсваше нещо червено… Кели потреперя.

В караваната настъпи тишина — чуваше се само жуженето на електронната апаратура и пулсирането на водните помпи отдолу. Навън вятърът разклащаше високата трева. Кели изведнъж се почувства ужасно сама, изоставена на този остров.

— Арби — каза тя, — какво ще правим?

Той не й отговори. Хукна към банята.

— Знаех си — каза Малкълм, втренчен в монитора на арматурното табло. — Знаех, че ще се случи. Опитаха се да откраднат яйца. Вижте, тиранозаврите тръгват нанякъде! И двата! — Натисна копчето на радиостанцията и извика: — Арби! Кели! Там ли сте?

— Не можем да говорим — обади се Кели.

Джипът продължи надолу по склона, към гнездото на тиранозаврите. Торн стискаше волана мрачно.

— Каква гадна каша!

— Кели, чуваш ли ме? Вече не виждаме какво става. Тиранозаврите се отдалечават от гнездото. Кели? Какво става?!

Доджсън хукна към джипа. Докато бягаше, катарамата на акумулаторите се откопча и коланът падна, но той не обърна внимание. Видя лицето на Кинг в джипа — беше пребледнял, напрегнат.

Доджсън скочи зад кормилото и запали двигателя. Тиранозавърът изрева.

— Къде е Бейзълтън? — попита Кинг.

— Не се справи.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не успя да се справи, по дяволите! — изкрещя Доджсън и включи на скорост. Джипът потегли и заподскача нагоре по склона. Тиранозаврите продължаваха да реват.

Кинг, стиснал яйцето, погледна назад.

— Може би трябва да го оставим — каза той.

— Да не си посмял! — изръмжа Доджсън.

Кинг свали стъклото.

— Може би само иска да си го вземе.

— Не — извика Доджсън. — Не!

Протегна ръка назад, за да попречи на Кинг, без да спира колата. Пътят беше тесен и неравен. Джипът продължаваше да се носи напред. Изведнъж единият от тиранозаврите изскочи пред тях и препречи пътя.

— Боже мой! — възкликна Доджсън и натисна спирачката. Джипът поднесе страховито в калта и спря.

Тиранозавърът продължи към тях с рев.

— Обърни! — изпищя Кинг. — Обърни и карай назад!

Но Доджсън не обърна. Включи на задна и натисна газта. Караше бързо, пътят беше тесен.

— Ти си луд! — извика Кинг. — Ще се обърнем!

Доджсън протегна ръка назад и го удари.

— Млъквай! По дяволите!

Насочи цялото си внимание към шофирането назад по лошия път. Колкото и бързо да се движеха, тиранозавърът можеше да ги настигне. Нямаше да се отърват. Намираха се в скапан джип със скапан брезентов покрив и щяха да умрат, и…

— Не! — изкрещя Кинг.

Доджсън видя втория тиранозавър — зад тях, бягаше. Обърна се напред — другият също беше на пътя. Бяха в капан.

Завъртя волана панически, джипът изскочи от пътя със задницата напред и полетя през гъстите храсталаци. Изведнъж се удариха в нещо и колата се наклони страховито. Доджсън разбра, че са увиснали над ръба на пропаст. Настъпи педала като обезумял, но колелата се въртяха във въздуха. Безнадеждно. Постепенно пропадаха назад, все по-дълбоко в гъстите храсталаци, през които не се виждаше нищо. Кинг се разрида. Тиранозаврите ревяха някъде съвсем близо.

Доджсън отвори вратата и изскочи навън. Полетя през листата, удари се в ствола на някакво дърво и се затъркаля надолу по стръмен скат. Докато се носеше така стремглаво, той почувства остра болка в челото, пред очите му проблеснаха светлини, после го обгърна мрак и загуби съзнание.

Решение

Седяха във форда, закован неподвижно на хребета над покритата от джунглата източна равнина. Стъклата на прозорците бяха свалени. Чуваха ревовете на тиранозаврите, които си пробиваха път през дърветата и храсталаците.

— И двата напуснаха гнездото — отбеляза Торн.

— Да-а-а — въздъхна Малкълм. — Онези типове трябва да са взели нещо.

Известно време мълчаха и се ослушваха.

След малко се чу мекото жужене на мотоциклета и се появи Еди.

— Помислих си, че може да имате нужда от помощ — каза той. — Смятате ли да слизате долу?

Малкълм поклати глава.

— Не, в никакъв случай, твърде опасно е… не знаем къде са.

— Защо Доджсън и приятелят му останаха там, без да помръднат? — чудеше се Сара. — Човек не прави това, когато има пред себе си хищници. Ако например те нападнат лъвове, трябва да вдигаш шум, да ръкомахаш, да хвърляш по тях каквото ти падне. Трябва да ги подплашиш. Не бива да стоиш неподвижно.

— Вероятно са прочели не каквото трябва — отвърна Малкълм и поклати глава. — Имаше една теория, според която тиранозаврите можели да виждат само движещи се обекти. Един тип, на име Рокстън, направил няколко отливки от черепи на тиранозаври и стигнал до извода, че мозъкът им е като на жаба.

Радиото се включи и те чуха гласа на Левин.

— Рокстън е идиот. С познанията му по анатомия не би могъл да прави дори секс с жена си. Статията му беше пълен майтап.

— Каква статия? — попита Торн.

— Рокстън — отговори Левин — смята, че тиранозаврите имат зрителна система като на земноводните. Като на жаба. Жабите виждат движещи се неща, но не и неподвижни. Само че е абсолютно невъзможно хищник като тиранозавъра да вижда по същия начин. Това е абсурд, защото най-често срещаната защита на животните е да замръзнат на мястото си. Хищникът би трябвало да ги вижда независимо от това. И, разбира се, тиранозавърът ги видя. — Левин изсумтя презрително. — Точно както другата идиотска теория, която измисли Грант преди няколко години, че тиранозавърът губел ориентация при пороен дъжд, защото не бил приспособен към влажен климат. Пълна дивотия. Кредата не е била особено сух период, а и тиранозавърът е североамериканско животно — скелети са намирани само в Щатите и Канада. Живели са по бреговете на голямото вътрешно море, източно от Скалистите планини. По планинските склонове вали често. Сигурен съм, че тиранозаврите са виждали много дъждове и са привикнали да се справят с тях.

— А възможно ли е тиранозавърът да не нападне? — попита Малкълм.

— Да, разбира се — отговори Левин. — Очевидно е.

— Е?

— Не напада, когато не е гладен. Ако е изял друго животно. Всичко по-голямо от коза засища глада му за няколко часа напред. Не, не. Тези животни имат отлично зрение.

Вслушаха се в ревовете, долитащи от долината. Видяха как дърветата — на север, на около километър разстояние — се раздвижват. И пак се разнесе рев. Двата рекса, изглежда, си отговаряха.

— С какво разполагаме? — попита Сара Хардинг.

— С три карабини „Линдстрад“. Заредени.

— Добре — кимна тя. — Да вървим.

Радиостанцията изпращя.

— Аз не съм при вас — каза Левин, — но категорично ви съветвам да изчакате.

— По дяволите чакането — възрази Малкълм. — Сара е права. Да идем там и да видим какво е положението.

— Е, погребението ще е вашето.

Арби се върна пред монитора, бършейки брадичката си. Все още изглеждаше пребледнял.

— Какво правят сега? — попита.

— Доктор Малкълм и другите отиват при гнездото.

— Шегуваш ли се?

— Не се безпокой — отвърна Кели. — Сара ще се справи.

— Надявай се — поклати глава Арби.

Гнездо

Спряха съвсем близо до поляната. Еди пристигна с мотоциклета, опря го на едно дърво и зачака останалите да слязат от джипа.

Сара Хардинг долови познатата миризма на разлагащо се месо и екскременти, която бе характерна за всички леговища на хищници. В следобедната жега тази миризма беше доста противна. В неподвижния въздух жужаха мухи. Сара взе една от карабините и я преметна през рамо. Погледна към тримата мъже. Стояха неподвижно, без да помръднат. Лицето на Малкълм беше бледо, особено около устните. Напомняше й за посещението на Кофман, възрастния й професор, в Африка. Кофман беше пияница от хемингуеевски тип, който непрекъснато разказваше за похожденията си у дома и приключенията си с орангутаните в Суматра и лемурите в Мадагаскар. Бе го завела да наблюдават как хищници разкъсват плячката си. Той припадна почти веднага. Тежеше повече от сто килограма, та се бе наложило да го влачи на ръце за яката, докато лъвовете обикаляха наоколо и ръмжаха. Добър урок.

Приближи се до тримата мъже и прошепна:

— Ако нещо ви притеснява, не идвайте. Чакайте тук. Не искам да се тревожа и за вас. Мога да се справя и сама.

Тръгна към поляната.

— Сигурна ли си, че…

— Да. А сега пазете тишина.

Сара се отправи към целта. Малкълм и останалите забързаха, за да я настигнат. Тя дръпна настрана шубраците и излезе на открито. Тиранозаврите ги нямаше и гнездото им беше оставено без надзор. Вдясно видя обувка, от която се показваше чорап и парче разкъсана плът — само това бе останало от Бейзълтън.

От гнездото долитаха жални писукания. Сара се изкачи по насипа, Малкълм я последва с усилия. Вътре видя две скимтящи тиранозавърчета и три големи яйца. Навсякъде наоколо имаше човешки стъпки.

— Взели са едно от яйцата — каза Малкълм. — По дяволите!

— Не искаше нищо да нарушава екосистемата, нали?

Той се усмихна кисело.

— Да, надявах се.

— Лошо.

Сара се наведе и разгледа малките тиранозавърчета. Едното трепереше от страх, настръхнало, но другото се държеше по съвсем различен начин. Когато се приближиха, то не помръдна, а остана както си беше — проснато на една страна. Дишаше учестено. Очите му бяха изцъклени.

— Ранено е — отбеляза Сара.

Левин беше в наблюдателницата. Притисна слушалката към ухото си и заговори в микрофона, който се спускаше покрай бузата му:

— Опишете ми ги.

— Има две — каза Торн. — Дълги са по около шейсет сантиметра и тежат по пет-шест килограма. Имат големи очи, къси муцуни. На цвят са светлокафяви. На шиите имат пръстени от пух.

— Могат ли да стоят на краката си?

— А… не много добре. Залитат и скимтят.

— Значи са само на няколко дни — отбеляза Левин. — Още не са излизали от гнездото. На ваше място бих внимавал.

— Защо?

— Щом са толкова малки, родителите няма да ги оставят дълго сами.

Сара се приближи до раненото тиранозавърче. То се опита да се приближи към нея, но тялото му се влачеше по земята. Едното му краче беше огънато под неестествен ъгъл.

— Мисля, че кракът му е ранен.

Еди слезе до нея, за да погледне.

— Счупен ли е? — попита той.

— Да, вероятно, но…

— Ей! — извика Еди. Малкото изведнъж проточи шия напред и захапа глезена на ботуша му. Той дръпна крака си и го повлече. — Ей, пусни!

Вдигна крака си, разтърси го, но малкото продължаваше да стиска челюсти. Еди направи още един опит и се отказа. Малкото се бе проснало на земята, дишаше учестено, ала не пускаше глезена му.

— Боже! — възкликна Еди.

— Агресивно животинче, нали? — каза Сара. — Още от съвсем малко…

Еди огледа малките, остри като бръснач зъби. Бяха пробили кожата. Той бутна главата на животинчето няколко пъти с приклада на карабината, но без резултат. Продължаваше да лежи и да диша учестено. Големите му очи го гледаха и примигваха бавно. Не пускаше крака му.

Чуха рева на възрастните тиранозаври някъде на север.

— Да се махаме — каза Малкълм. — Видяхме каквото трябваше да видим. Трябва да намерим Доджсън.

— Мисля, че забелязах път малко по-нагоре — каза Торн. — Може да са минали оттам.

— Да проверим.

Всички тръгнаха към колата.

— Чакайте малко — обади се Еди, без да отмества поглед от крака си. — Какво да правя с малкото?

— Застреляй го — каза Малкълм през рамо.

— Искаш да кажеш да го убия?

— Кракът му е счупен, Еди — обясни Сара. — Ще умре и без това.

— Да, но…

— Еди — извика Торн, — тръгваме по пътя. Ако не намерим Доджсън, ще тръгнем по хребета към лабораторията и ще се спуснем към караваните.

— Добре, шефе. Идвам веднага.

Еди вдигна карабината, погледна я.

— Хайде, застреляй го! — извика Сара. — Нали не искаш майка му и баща му да те заварят тук?

Разоряването на комарджията

Докато се изкачваха по пътеката, Малкълм превключваше на монитора изображенията от пръснатите из острова камери. Търсеше Доджсън.

— Какво е положението? — попита Левин по радиото.

— Взели са едно яйце — отговори Малкълм. — Наложи се да застреляме и едното от малките.

— Значи две от общо… колко? Шест?

— Да.

— Честно казано, бедата не е голяма… стига да не направят още нещо.

— В момента ги търсим — отвърна Малкълм навъсено.

— Нямаше как да не се случи, Иън — намеси се Сара. — Знаеш, че не можеш да наблюдаваш животните, без да промениш нищо. Просто е невъзможно.

— Разбира се — кимна Малкълм. — Това е може би най-голямото научно откритие на двайсети век. Човек не може да изследва каквото и да било, без да го промени.

Още от времето на Галилей учените смятаха, че са обективни наблюдатели на околния свят. Това личи дори в начина, по който са писали научните си доклади: „Наблюденията показаха…“ Като че ли е без значение на кого са го показали. Този неутрален стил бе властвал в продължение на триста години. Науката е била смятана за обективна и никой не бе допускал, че ученият може да влияе върху резултатите, които описва.

Тъкмо тази обективност отличаваше точните науки от хуманитарните или от религията — области, в които личното мнение на наблюдателя е от основна важност.

През двайсети век обаче тази разлика е изчезнала. Научната обективност вече я няма, дори и на най-фундаментално равнище. Физиците знаят, че е невъзможно да измериш една елементарна частица, без тя да се промени — приборите, с които измерваш местоположението й, променят нейната скорост. Ако решиш да измериш скоростта й, променяш местоположението й. Тази основна истина е наречена „Принцип за неопределеността на Хайзенберг“ — каквото и да изследваш, то се променя. В края на краищата беше станало ясно, че всички учени са част от вселената, която не допуска безучастни наблюдатели.

— Знам, че обективността е невъзможна — каза Малкълм нетърпеливо. — Не това ме безпокои.

— А какво тогава?

— Безпокои ме разоряването на комарджията — отговори Малкълм, втренчен в монитора.

Разоряването на комарджията беше статистическо явление, предизвикващо много дебати, което имаше сериозни последствия както за еволюцията, така и за ежедневието.

— Да приемем, че играеш на „ези-тура“ — обясни той. — Всеки път, когато монетата падне с цифрата нагоре, печелиш долар, когато падне обратно, губиш долар.

— Добре.

— Какво ще стане след време?

Сара сви рамене.

— Шансовете да се падне едното или другото са равни. Значи може да печелиш, може и да губиш. В края на краищата обаче ще си на нула — каза тя.

— За жалост не е така — възрази Малкълм. — Ако играеш достатъчно дълго, винаги ще загубиш. Комарджиите неизбежно се разоряват. Затова казината не фалират. Въпросът е обаче какво става с времето. Какво става през периода, преди играчът да се разори окончателно.

— Е? — подкани го тя. — Какво става?

— Ако проследим развитието на играта, ще видим, че в дадени периоди комарджията печели, а в други губи. С други думи, всичко на този свят се случва в последователности. Явлението е реално и се наблюдава навсякъде… във времето, приижданията на реките, в бейзбола, в сърдечния ритъм, на борсата, ако щеш. Щом нещо тръгне зле, тенденцията е да върви зле. Както казват възрастните хора, злото никога не идва само. Теорията за комплексността ни внушава, че това е вярно. Лошите неща се групират. Нещата отиват по дяволите заедно. Това е истинският свят.

— Какво искаш да кажеш в такъв случай? Че отиваме по дяволите?

— Може би — отговори Малкълм и се намръщи. — Благодарение на Доджсън. Какво стана с тези кучи синове все пак?

Кинг

Чуваше далечно жужене, като на пчела. Хауърд Кинг го долавяше смътно, докато постепенно идваше в съзнание. Отвори очи, видя стъклото на колата, клоните на дърветата зад него.

Жуженето се усили.

Не знаеше къде се намира. Не помнеше как се е озовал тук, какво се е случило. Изпитваше болка в раменете, в бедрата, челото му пулсираше. Опита се да си припомни, но болката отвличаше вниманието му, пречеше му да мисли. Последното, което помнеше, беше тиранозавърът, застанал пред тях на пътя. Последното. После Доджсън погледна назад и…

Кинг се обърна и извика от острата болка, която премина от врата към черепа му. Дъхът му секна. Затвори очи, за да се съвземе. После отново ги отвори, съвсем бавно.

Доджсън не беше в колата. Вратата откъм волана беше отворена. Ключовете висяха на мястото си.

Доджсън си беше отишъл.

Горният край на кормилото беше изцапан с кръв. Черната кутия беше на пода до лоста за скоростите. Отворената врата се поклащаше, леко поскърцваше.

Някъде в далечината отново се чу жуженето — като гигантска пчела. Звукът беше механичен — даде си сметка. Нещо механично.

Накара го да мисли за лодка. Колко време щеше да чака лодката в реката? И колко беше часът? Погледна часовника си. Стъклото беше счупено, стрелките бяха спрели на 1:54.

Пак чу жуженето. Приближаваше.

Направи усилие, оттласна се от седалката и се наведе напред, към арматурното табло. По гръбнака му пробяга остра болка, но бързо премина. Пое дълбоко въздух.

Добре съм, рече си. Поне засега съм на себе си.

Погледна към отворената врата от другата страна. Слънцето все още беше високо. Ранен следобед. Кога трябваше да тръгне лодката? В пет? Не помнеше. Но беше сигурен, че рибарите няма да чакат, когато започне да се стъмва. Щяха да си тръгнат от острова.

А Хауърд Кинг искаше да е с тях. Това бе единственото, което искаше. Надигна се, лицето му се сгърчи от болката, успя да се премести зад кормилото. Пое дъх, после се наведе и погледна през отворената врата.

Джипът висеше над празно пространство, увиснал върху някакви дървета. Кинг видя стръмен, обрасъл склон. Под листата отдолу беше тъмно. Почувства, че му се вие свят. Земята сигурно беше на десетина-петнайсет метра пред краката му. Видя зелени папрати, пръснати тук-там камъни. Наведе се още повече, за да погледне по-добре.

И го видя.

Доджсън лежеше на склона, по гръб, надолу с главата. Тялото му беше леко свито, ръцете и краката бяха в неестествено положение. Не се движеше. Кинг не го виждаше много добре заради гъстите листа, но Доджсън изглеждаше мъртъв.

Жуженето изведнъж стана много силно. Обърна се напред и някъде там, само на десетина метра през шубраците се мярна кола. Кола!

Изчезна. По звука прецени, че е електрическа. Вероятно на Малкълм.

Мисълта, че на острова има и други хора, донякъде му вдъхна кураж. Почувства прилив на нови сили въпреки болката. Протегна ръка и завъртя контактния ключ. Двигателят забоботи.

Включи на скорост и натисна педала на газта съвсем леко.

Задните колела се завъртяха във въздуха. Включи предното предаване. Джипът изръмжа и потегли. След миг беше на пътя.

Спомняше си този път. Вдясно беше гнездото на тиранозаврите. Малкълм бе тръгнал наляво.

Кинг също зави наляво и подкара нагоре по склона. Опитваше се да си спомни как да се върне при реката, при лодката. Смътно си спомняше, че на билото на възвишението имаше разклон. Щеше да тръгне по пътя, който води надолу, и да се махне от този остров.

Това беше единствената му цел.

Да се махне от острова, преди да е станало късно.

Лоши новини

Джипът стигна до върха и Торн подкара по пътя, лъкатушещ по билото. Виеше се наляво и надясно, на много места се носеха по ръба на пропастта, но пък можеха да виждат почти целия остров. След малко спряха. Долу вляво стърчеше наблюдателницата, малко по-нататък бяха караваните и комплексът с лабораторията.

— Не виждам Доджсън никъде — отбеляза Малкълм мрачно. — Къде може да е отишъл?

Торн включи радиостанцията.

— Арби?

— Да.

— Виждаш ли ги?

— Не, но… — поколеба се.

— Какво?

— Защо не се върнете тук? Удивително е!

— Кое? — попита Торн.

— Еди се върна току-що — каза Арби. — Донесе тиранозавърчето.

Малкълм политна напред.

— Какво е направил?!

Малкото

Събраха се около масата в караваната, край малкото тиранозавърче, което упоено беше положено върху плот от неръждаема стомана. Големите му очи бяха затворени, върху муцуната му беше сложена кислородна маска от прозрачна пластмаса. Тя прилягаше почти плътно. Чуваше се съскането на кислорода.

— Не можех да го оставя просто така — каза Еди. — Помислих си, че бихме могли да оправим счупения крак.

— Но, Еди… — поклати глава Малкълм.

— Бих му една инжекция морфин от аптечката — продължи Еди — и го донесох. Виждате ли? Кислородната маска му е почти по мярка.

— Еди — каза Малкълм, — така не бива да се прави.

— Защо? Какво пречи? Ще го излекуваме и ще го върнем.

— Това е намеса в системата.

Радиото изпращя.

— Постъпката ти е удивително неразумна — обади се Левин. — Удивително.

— Благодаря ти, Ричард — отвърна Торн.

— Изцяло съм против да водим животни при караваните.

— Сега вече е късно да мислим за това — намеси се Сара. Тя застана до раненото животно и започна да прикрепя електродите към гръдния му кош. Чуха пулса. Беше много ускорен, повече от сто и петдесет удара в минута. — Колко морфин му сложи?

— Ами… — отговори Еди. — Колкото… знаеш, цялата спринцовка.

— Колко е това? Десет кубика?

— Струва ми се. Може би двайсет.

Малкълм я погледна.

— Колко време ще трае ефектът?

— Нямам представа — отвърна тя. — Упоявала съм лъвове и чакали. При тях дозата е в зависимост от телесното тегло. С малките обаче нещата са непредсказуеми. Може би няколко минути, може би няколко часа. За малките тиранозавърчета обаче не знам абсолютно нищо. По принцип това зависи от метаболизма, обмяната на веществата, а доколкото виждам, тук нещата са доста ускорени, както при птиците. Сърцето бие много учестено. Искам само да кажа, че трябва да го махнем оттук колкото е възможно по-бързо.

Тя взе малкия трансдюсер на ултразвуковия видеозон и го доближи до крака на животинчето. Обърна се през рамо, за да види екрана, но Кели и Арби бяха застанали пред него.

— Моля ви, дръпнете се. Нямаме много време. Моля ви.

Те отстъпиха назад. Сара огледа зелено-белите очертания на крака и костите. Много приличаха на птичи, на лешояд или на щъркел. Придвижи трансдюсера и пак се вгледа в изображението.

— Да… ето ги костите на стъпалото… ето ги тибията и фибулата, двете основни кости в долната част на крака…

— Защо костта е с различни оттенъци? — попита Арби. По костите се забелязваха бели петна.

— Защото животното е малко — отговори Сара. — Костната му система не се е калцирала напълно. Вероятно това животинче още не може да ходи. Ето, вижте колянната става. Това са кръвоносните съдове, които оросяват капсулата…

— Откъде знаеш толкова много за костите? — попита Кели.

— Налага се. Често изследвам оставените от хищниците скелети, за да установя какви животни ядат. За това е нужно да познаваш разликите помежду им. — Премести още веднъж трансдюсера. — Пък и баща ми беше ветеринарен лекар.

— Баща ти е бил ветеринар? — попита Малкълм.

— Да. В зоологическата градина на Сан Диего. Специалист по птиците. Само че не виждам… можеш ли да увеличиш това?

Арби натисна едно копче и образът се уголеми два пъти.

— Така е добре. Ето го. Виждате ли?

— Не.

— Средата на фибулата. Ето тук. Тънката черна линия. Това е фрактура, малко над епифизата.

— Тази тук ли? — попита Арби.

— Да. Тази малка черна линия означава смърт за това животно — отбеляза Сара. — Фибулата няма да зарасне правилно и глезенът няма да може да носи теглото. Животното няма да е в състояние да тича, дори и да ходи. Ще остане осакатено и някой хищник ще го довърши само след няколко седмици.

— Но ние можем да наместим костта — каза Еди.

— Е, добре — кимна Сара. — А какво ще използваш за шина?

— Диестераза — отговори Еди. — Донесох цял килограм, за лепило. Това е полимерна смола и когато се втвърди, става като камък.

— Чудесно… само че и това ще го убие.

— Така ли?

— Животното расте, Еди. За няколко седмици ще стане доста по-голямо от сега. Трябва материал, който сега е здрав, но с времето ще се разложи, износи или счупи. След две-три седмици, когато кракът оздравее. Можеш ли да предложиш нещо?

Еди се намръщи.

— Не знам.

— Е, нямаме много време — отбеляза Сара.

— Шефе? — каза Еди на Торн. — Това прилича на тестовете, които някога даваше на студентите. Как да направим шина за динозавър, като използваме тоалетна хартия и полимерна смола.

— Наистина прилича — кимна Торн. Долавяше иронията в ситуацията. Беше поставял подобни задачи на студентите повече от трийсет години, а сега сам трябваше да се справи с такава.

— Не можем ли да отслабим смолата? — попита Еди. — Какво ще стане, ако я смесим със захар например?

Торн поклати глава.

— Не. Хидроксилната група в захарозата ще я направи крехка. Пак ще се втвърди, но ще се счупи като стъкло при първото по-рязко движение.

— Ами ако я нанесем върху плат, който е напоен със захарен разтвор?

— За да се разложи след време от бактерии ли?

— Да.

Торн сви рамене.

— Би могло да се получи, но без проба не знаем колко време ще издържи. Може би дни, а може би няколко месеца.

— Това е твърде много — отбеляза Сара. — Животното расте бързо. Ако ограничим растежа му, ще го осакатим.

— Трябва ни — заразсъждава Еди на глас — органична смола, която постепенно ще се разложи. Нещо като дъвка.

— Дъвка ли? — обади се Арби. — Имам доста…

— Не, имах предвид нещо друго. От химическа гледна точка полимерните смоли…

— Не можем да я разтворим — възрази Торн. — Нямаме нужните химикали.

— Какво друго може да се направи? Изглежда нямаме избор, освен да…

— Какво ще кажете за цилиндър, който не е еднакво здрав в различните посоки? — попита Арби. — Устойчив вертикално, но слаб хоризонтално?

— Няма как да се направи — каза Еди. — Смолата е хомогенна. Втвърдява се равномерно и…

— Чакай малко — прекъсна го Торн. — Какво имаш предвид, Арби?

— Ами… Сара каза, че кракът ще расте. Това означава, че ще стане по-дълъг, което не е от значение, и по-дебел, което е от значение, защото шината ще започне да го притиска. Ако обаче я направим слаба по посока на диаметъра…

— Прав е — отбеляза Торн. — Ще измислим нещо механично.

— Какво например? — попита Еди.

— Ами… можем да сложим нещо в смолата… вертикални ивици алуминиево фолио за готвене… имаме малко. След време смолата ще се пропука по…

— Ще стане много слабо — възрази Еди.

— Няма. Върху самите ивици ще сложим по-дебел пласт смола, който ще издържи. — Торн се обърна към Сара. — Ще направим шина, която ще понася голямо вертикално натоварване, но ще се чупи при хоризонтално натоварване. Няма да е трудно. Животното ще може да ходи с шината и да се подпира на нея без проблеми. Когато обаче кракът започне да расте, ще я пукне и готово.

— Да — кимна Арби.

— Ще се справим ли? — попита Сара.

— Не би трябвало да има проблем. Трябва да увием крака с няколко вертикални ивици алуминиево фолио и да ги покрием със смола.

— А как ще ги задържиш, докато ги покриваш и смолата съхне? — попита Еди.

— Какво ще кажете за малко дъвка? — попита Арби.

— Точно така — усмихна се Торн.

В този момент тиранозавърчето се раздвижи. Краката му потрепериха, надигна глава — кислородната маска падна — и тихо пропищя.

— Бързо! — възкликна Сара. — Още морфин.

Малкълм извади спринцовка и я заби в шията на животното.

— Само пет кубика — каза Сара.

— Защо не повече? Ще бъде упоено по-дълго.

— Защото е в шок от раната, Иън. По-голяма доза морфин може да го убие. Ще блокира дишането. Жлезите му с вътрешна секреция сигурно също са под напрежение.

— Ако изобщо има такива — каза Малкълм. — Има ли хормони тиранозавър рекс? Истината е, че не знаем нищо за тези животни.

— Говори само за себе си, Иън — обади се Левин по радиото. — Трябва да кажа, че имам сериозни основания да смятам, че динозаврите имат хормони. Всъщност, след като и бездруго се занимавате с нещо, с което не би трябвало, защо не вземете малко кръв за изследване? Джак, би ли вдигнал телефона? Искам да поговорим насаме.

Малкълм въздъхна.

— Започва да ми лази по нервите — каза той.

Торн отиде в комуникационното отделение в предния край. Настояването на Левин беше странно — в цялото помещение имаше чудесна система от микрофони и Левин го знаеше много добре, защото сам бе поискал да бъдат монтирани. Вдигна слушалката и каза:

— Да?

— Джак — заговори Левин веднага, — ще говоря направо. Това, че заведохте животното в караваната, беше грешка. Нещо ще стане.

— Какво?

— Бедата е, че не знам точно какво. И не искам да тревожа никого. Все пак вземи децата и ги доведи при мен за известно време, какво ще кажеш? Съветвам те да дойдеш и ти, с Еди.

— Съветваш ме да се махна оттук. Смяташ ли, че наистина се налага?

— С една дума — отговори Левин, — да.

Когато забиха спринцовката във врата на тиранозавърчето, то изпусна въздуха от дробовете си шумно и се отпусна върху стоманения плот. Сара намести кислородната маска на муцуната му и се обърна към монитора, за да види пулса, но Арби и Кели отново бяха застанали пред него.

— Деца, моля ви.

Торн се върна и плесна с ръце.

— Добре, деца, отиваме на наблюдателницата. Да тръгваме!

— Сега? — учуди се Арби. — Но ние искаме да гледаме как…

— Не, не, не! — прекъсна го Торн. — Доктор Малкълм и доктор Хардинг имат нужда от място, за да работят. Време е да ги оставим на спокойствие. Ще наблюдаваме динозаврите цял следобед.

— Но, доктор Торн…

— Да не спорим. Тук пречим и затова излизаме. Еди ще дойде също. Да оставим двете влюбени птички да работят на спокойствие.

След малко потеглиха. Вратата на караваната се затръшна след тях. Сара Хардинг чу жуженето на джипа, намести отново кислородната маска и каза:

— Влюбени птички?

Малкълм сви рамене.

— Левин…

— Негова ли беше идеята да прогони всички?

— Вероятно.

— Знае ли нещо, което ние не знаем?

Малкълм се засмя.

— Сигурен съм, че си го мисли.

— Е, да започваме с шината. Искам да приключим бързо и да върнем малкото в гнездото.

Наблюдателницата

Когато стигнаха до наблюдателницата, слънцето се бе скрило зад ниски облаци. Еди спря джипа под алуминиевата конструкция на наблюдателницата и се качиха горе. Цялата долина беше окъпана в мека оранжева светлина. Завариха Левин с лепнат за очите бинокъл. Не им се зарадва.

— Не се движете много — каза той с раздразнение.

От наблюдателницата се откриваше величествена гледка към долината. Някъде на север проблясваха светкавици. Захладняваше и във въздуха се усещаше електричество.

— Буря ли ще има? — попита Кели.

— Така изглежда — кимна Торн.

Арби погледна замислено металния покрив на наблюдателницата.

— Колко ще стоим тук?

— Ще постоим — отвърна Торн. — Това е единственият ни ден тук. Хеликоптерите ще дойдат утре сутринта. Помислих си, че заслужавате да видите динозаврите още веднъж.

Арби присви очи.

— А каква е истинската причина?

— Аз я знам — обади се Кели с тон на вряла и кипяла в светските дела.

— Така ли? Каква е?

— Доктор Малкълм иска да остане сам със Сара, глупчо.

— Защо?

— Защото са стари приятели — отвърна Кели.

— Е, и? Ние само щяхме да гледаме.

— Не — възрази Кели. — Искам да кажа, че са стари приятели.

— Знам какво имаш предвид. Не съм глупак.

— Престанете — намеси се Левин, без да сваля бинокъла от очите си. — Изпускате най-интересното.

— Какво е то?

— Трицератопсите долу край реката. Нещо ги безпокои.

Пиеха кротко вода, но сега започнаха да реват неспокойно. Звуците, които издаваха, бяха необичайно пискливи за толкова големи животни — напомняха скимтящи кучета.

Арби се вгледа нататък и каза:

— Има нещо при дърветата. От другата страна на реката, срещу тях.

Наистина, под листата се долавяше движението на нещо тъмно.

Стадото на трицератопсите се раздвижи и животните започнаха да се скупчват и да застават в кръг, насочили извитите си рога към невидимата заплаха на отсрещния бряг. В средата на кръга остана едно малко, което скимтеше от страх. Възрастно животно, вероятно майка му, отиде при него, побутна го с муцуна и то млъкна.

— Виждам ги — обади се Кели. — Това са раптори. Ето там.

Трицератопсите се бяха обърнали срещу тях. Възрастните ревяха и клатеха заплашително острите си рога. Направиха нещо като преграда от движещи се остриета. Координацията помежду им беше несъмнена — това бе групова защита срещу хищниците.

Левин се усмихна щастливо.

— Досега не е имало никакви доказателства за подобно поведение — каза той доволно. — Всъщност повечето палеонтолози не вярват, че такова нещо е възможно.

— Какво нещо?

— Такова групово защитно поведение. Особено при трицератопсите. Донякъде приличат на носорози и заради това ги смятат за самотници като тях. Само че сега виждаме… Ето. Да!

От дърветата се появи един-единствен велоцираптор. Движеше се бързо.

При вида му трицератопсите зареваха тревожно. Останалите раптори останаха скрити по местата си. Този, който беше излязъл от гората, започна бавно да се движи в полукръг и накрая влезе във водата на известно разстояние от стадото. Преплува реката с лекота и излезе на отсрещния бряг. Сега се намираше на около петдесетина метра по-нагоре по течението от ревящите трицератопси, които се обърнаха към него едновременно, за да се защитят.

Останалите раптори заизлизаха дебнешком от скривалищата си. Придвижваха се ниско, почти изцяло скрити от високата трева.

— Боже! — възкликна Арби. — Това е лов!

— Глутницата ловува — кимна Левин. Той вдигна парченце опаковка от вафла и го пусна навън, за да види накъде ще полети. — Всички освен този са застанали срещу вятъра, така че трицератопсите да не могат да ги подушат. — Вдигна бинокъла и продължи да наблюдава. — Мисля, че предстои да видим как повалят плячката си.

Рапторите се приближаваха до стадото и го обграждаха. Тогава съвсем неочаквано и съвсем близо светна мълния и обля долината в ярка светлина. Разнесе се гръм. Един от дебнещите раптори се изправи изненадано и главата му за миг се показа над тревата.

Стадото на трицератопсите веднага се обърна с лице към новата заплаха. Рапторите спряха, сякаш за да преосмислят плана си.

— Какво стана? — попита Арби. — Защо спряха?

— Имат проблем.

— Какъв?

— Погледни ги, още са отвъд реката. Твърде далече са, за да нападнат.

— Искаш да кажеш, че ще се откажат? Вече?

— Така изглежда — отвърна Левин.

Един по един рапторите започнаха да се изправят и да откриват местоположението си. С появата на всеки следващ трицератопсите надаваха силен рев. Хищниците сякаш разбраха, че положението е безнадеждно, и пристъпиха към оттегляне при дърветата. Когато видяха, че си отиват, трицератопсите зареваха още по-силно. В този момент самотният раптор от другата страна на реката нападна. Бягаше невероятно бързо — изумително бързо. Измина петдесетте метра, които го деляха от стадото, само за миг. Възрастните трицератопси нямаха време да реагират. Малкото не беше защитено. Видя приближаващия хищник и изпищя жално.

Велоцирапторът скочи високо във въздуха с вдигнати задни крака. Отново проблесна мълния и на ослепителната светлина за миг видяха извитите нокти, увиснали във въздуха. В последния момент най-близкият трицератопс се обърна и завъртя голямата си рогата глава към нападащия хищник, закачи го леко и го изпрати в калта край водата. Трицератопсът веднага се втурна напред, с високо вдигната глава. Когато стигна до раптора, спря рязко и наведе глава към падналото животно. Но рапторът беше бърз — скочи на крака със съскане и рогата на трицератопса се забиха в калта. Рапторът се завъртя настрани и ритна трицератопса по муцуната с ноктестия си крак. Потече кръв. Голямото животно изрева от болка. Няколко от другите се притекоха на помощ, но други останаха назад, за да пазят малкото. Рапторът успя да се измъкне и да се скрие в тревата.

— Ау! — възкликна Арби. — Това вече беше нещо!

Стадото

Когато стигна до разклона, Кинг въздъхна с облекчение и подкара червения джип вляво. След малко излезе на широк кален път. Позна го веднага — това бе същият, който минаваше по билото и водеше към лодката. Погледна наляво и пред очите му се разстла цялата долина. Лодката още беше на мястото си! Отлично! Извика възторжено и настъпи педала рязко, изпълнен с облекчение. На палубата се виждаха моряците, които се взираха в небето. Въпреки че скоро щеше да се разрази буря, изглежда, не се готвеха да тръгват. Сигурно чакаха Доджсън.

Е, помисли си, това е добре. Щеше да е при тях подир няколко минути. След като толкова време се бе движил в джунглата, сега най-накрая можеше да види точно къде се намира. Пътят минаваше високо по билото на един от вулканичните хребети. Тук, горе, почти нямаше растителност и от завоите на пътя се виждаше почти целият остров. На изток беше долината, с реката и лодката. На запад се виждаха лабораторията и двете каравани на Малкълм, спрени недалеч. Помисли си, че така и не бяха разбрали какво прави тук Малкълм. Не че сега имаше някакво значение. Кинг искаше да се махне. Сега само това беше важно. Вече чувстваше палубата под краката си. Може би някой от моряците щеше да извади и бутилка бира. Хубава студена бира, докато се отдалечават по реката, за да се махнат от този проклет остров. Ще вдигне наздравица за Доджсън, непременно. Може би, помисли си, ще изпия две бири.

Кинг взе един завой и видя стадо животни, застанали едно до друго на пътя. Бяха някакви зелени динозаври, високи около метър и половина, с големи обли глави и множество малки рогчета. Напомняха му зелени водни биволи. Бяха много. Натисна рязко спирачката. Джипът поднесе и спря.

Зелените динозаври го погледнаха, но не помръднаха. Животните стояха на пътя лениво, доволно. Кинг чакаше, стиснал кормилото. След малко натисна клаксона и мигна няколко пъти с фаровете.

Животните не реагираха.

Бяха странни на вид — с гладките си издути чела и множеството рогчета. Гледаха го глупаво като крави. Включи на скорост и потегли бавно, с надеждата да си пробие път между тях. Животните не се отдръпнаха. Най-накрая бронята опря в едно от тях, то изпръхтя недоволно, направи две крачки назад и блъсна джипа с рогата си — с всички сили!

Боже, каза си Кинг. Би могло да пробие радиатора, ако той не внимава. Отново спря джипа и остави мотора да работи. Животните нямаха никакво намерение да се отместят от пътя. Няколко от тях се излегнаха. Не би могъл да мине през тях. Хвърли поглед към реката и лодката, която беше на не повече от километър. Не си бе представял, че е толкова близо. Сега обаче забеляза и нещо друго — моряците се суетяха по палубата, прибираха стрелата на крана за разтоварване, закрепваха я на мястото й. Готвеха се да отплават!

По дяволите! Отвори вратата и слезе, заряза джипа по средата на пътя. Животните веднага скочиха на крака и най-близкото се втурна напред. Удари отворената врата, затръшна я и остави върху ламарината дълбока хлътнатина. Кинг се добра до края на пътя, за да установи, че се намира на ръба на отвесна пропаст, дълбока поне петдесет метра. Не би могъл да слезе, поне не на това място. Малко по-нататък склонът не беше толкова стръмен. В това време обаче животните заобиколиха джипа от всички страни. Нямаше какво да прави. Успя да отскочи навреме, точно когато едно от тях заби рога в стоповете и ги счупи.

Кинг се покатери на резервната гума, после на покрива. Трето животно удари джипа по средата, отзад, толкова силно, че го събори. Падна на земята. Динозаврите го наблюдаваха. Скочи веднага на крака и хукна към отсрещната страна на пътя, където имаше не много стръмен наклон. Пропълзя нагоре и се скри в храсталаците. Животните не го последваха, но каква полза? Беше не там, където би трябвало!

Трябваше да намери начин да стигне отсреща.

Изкачи се до върха на склона, с ругатни. Реши да си пробие път стотина метра напред, докато заобиколи дебелоглавите животни и след това да прекоси пътя. Само така щеше да се добере до лодката.

Почти веднага се оказа в гъста, непроходима джунгла. Спъваше се, падаше, ставаше, подхлъзна се надолу по кален скат, докато най-накрая загуби ориентация и не беше сигурен накъде да върви. Намираше се на дъното на овраг, а палмите наоколо бяха високи по десет метра. Нямаше никаква видимост. Обзе го страх, разбра, че се е заблудил. Тръгна през мокрите храсталаци, с надеждата да се ориентира отново.

Децата все още надничаха над парапета и наблюдаваха отдалечаващите се раптори. Торн дръпна Левин настрана и го попита тихо:

— Защо искаше да дойдем тук?

— За всеки случай — отговори Левин. — Това, че малкото е в караваната, може да доведе до неприятности.

— Какви неприятности?

Левин сви рамене.

— Нямам представа, това е проблемът. Общо взето обаче, родителите не обичат да вземат малките им, а тези родители са доста едри.

— Гледайте! Гледайте! — извика Арби в този момент.

— Какво има? — попита Левин.

— Там има човек!

Кинг излезе от джунглата запъхтян и тръгна през равнината. Най-накрая бе наясно къде се намира. Спря, мокър до кости и кален, за да си поеме дъх и да се огледа.

Разочарован, установи, че не е близо до лодката. Пред него се простираше обширна тревиста равнина, през която минаваше реката. Малко по-нататък пасяха няколко динозавъра, от рогатите — трицератопси. Като че ли бяха неспокойни. Възрастните клатеха глави и ревяха.

Реши да върви покрай реката, докато стигне до лодката, но трябваше да внимава с трицератопсите. Бръкна в джоба си и извади шоколадова вафла. Скъса опаковката, вперил поглед в големите животни. Щеше му се да не бяха там. Единственият въпрос, който се въртеше в главата му, беше колко време ще е необходимо, за да се добере до целта си. Реши да тръгва независимо от всичко. Закрачи през високата трева.

Тогава чу съскане. Идваше някъде отляво, от тревата. Усети и специфична миризма на мърша. Спря и се ослуша. Вафлата вече не му се струваше толкова вкусна.

Чу плискане на вода, откъм реката.

Обърна се, за да види какво става.

— Това е един от онези, от джипа — каза Арби. — Но какво чака?

От наблюдателницата ясно се виждаха тъмните силуети на рапторите, които се промъкваха през тревата на другия бряг на реката. Два от тях скочиха във водата и заплуваха към човека.

— О, не! — възкликна Арби.

Кинг видя два тъмни гущера, на ивици, да излизат от реката. Ходеха на задните си крака, с леки подскоци. Телата им се отразяваха във водата. Отваряха големите си челюсти и съскаха заплашително.

Той погледна нагоре по течението и видя, че още няколко влизат в реката и започват да плуват.

Хауърд Кинг заотстъпва заднишком във високата трева, обърна се и побягна. Тичаше задъхан, спъваше се… и изведнъж пред него се появи озъбената глава на друг гущер — съскаше и ръмжеше. Кинг смени рязко посоката, приклекна, но изведнъж гущерът скочи — толкова високо, че цялото му тяло се показа над тревата. Видя задните му крака, готови за удар, острите извити нокти.

Отново смени посоката — гущерът изпищя пронизително, приземи се зад него и се претърколи. Кинг продължи да бяга. Страхът му даваше сили. Чуваше ръмженето на гущера зад гърба си. Тичаше с всички сили — оставаха му двайсетина метра трева, после отново започваше джунглата. Имаше дървета — високи дървета. Би могъл да се покатери на някое от тях и да се спаси.

Някъде вляво се появи още един гущер, който се приближаваше по диагонал. Само главата му се показваше над тревата. Приближаваше невероятно бързо. Помисли си: няма да успея.

Но щеше да опита.

Втурна се към дърветата колкото му държат краката. Белите дробове го заболяха, едва дишаше. Оставаха само десет метра. Още малко.

И тогава отзад го удари нещо тежко, после почувства остра болка надолу по гърба и разбра — това бяха ноктите. Падна по очи, опита се да се претърколи, но животното го притискаше толкова здраво, че не можеше да помръдне. Болката стана нетърпима, смазваща, чуваше ръмженето съвсем близо.

Сетне почувства топлия дъх на тила си, чу хъркането и го обзе ужас. След това дойде някаква отпуснатост, дълбока, благословена сънливост. Всичко стана много бавно. Виждаше стръковете трева точно пред лицето си, като в сън. Гледаше ги с безразличие, лениво, сякаш нямаше нищо против режещата болка във врата си, сякаш му бе все едно, че там са топлите челюсти на животното. Струваше му се, че се случва с някой друг. Самият той беше на много мили разстояние. За миг се изненада, когато почувства как костите на врата му хрущят…

И стана тъмно.

Нищо.

— Не гледай — каза Торн, обърна Арби с гръб и го притисна към себе си, но момчето нетърпеливо се измъкна и продължи да гледа през парапета на наблюдателницата. Торн се опита да дръпне и Кели, ала тя не позволи.

— Не гледайте — повтаряше Торн. — Не гледайте!

Левин насочи бинокъла си към жертвата. Сега около тялото на човека ръмжаха пет раптора и настървено го разкъсваха. Единият откъсна окървавената яка на ризата му и я запрати назад с рязко движение на главата. Друг разтърси в челюстите си откъсната му глава и я пусна на земята. В далечината отново проблесна мълния. Левин не виждаше много добре какво точно става, но бе повече от ясно, че дори и да имаха някаква йерархична организация, рапторите я забравяха, когато разкъсваха плячка.

Всяко животно действаше само за себе си, освирепелите раптори се навеждаха, късаха месо, ръмжаха, хапеха се и се биеха помежду си. След миг едно от животните се отдели от останалите с нещо кафяво между зъбите. Изглеждаше учудено, но не преставаше да дъвче. После внимателно улови предмета в предните си лапи. Левин се вгледа в полумрака и установи, че животното ядеше шоколадова вафла. Харесваше му.

После се върна и отново заби окървавените си зъби в трупа. От далечния край на равнината заприиждаха още раптори, за да се включат в пиршеството. Тичаха с големи подскоци, ръмжаха, съскаха.

Левин свали бинокъла от очите си и погледна двете деца. Наблюдаваха кървавата сцена мълчаливо и съсредоточено.

Доджсън

Доджсън се събуди от шумно цвърчене, сякаш от стотици малки птички. Като че идваше от всички посоки. Постепенно осъзна, че лежи по гръб под наклон, върху влажна земя. Опита се да се надигне, но тялото го болеше и бе много тежко. Сякаш някаква тежест притискаше коленете, стомаха, гърдите му. Беше му трудно да диша.

И му се спеше, ужасно му се спеше. Не искаше нищо друго, само да спи. Отново започваше да се унася, да губи съзнание, но нещо дърпаше ръката му. Пръстите, един по един. Като че ли искаше да го върне в реалността. Бавно, много бавно.

Доджсън отвори очи.

Край ръката му стоеше малък зелен динозавър. Той се наведе, захапа един от пръстите му с малките си челюсти и дръпна. Имаше кръв. Късчета плът от пръстите му вече бяха изгризани.

Изтегли ръката си, изненадан, и изведнъж цвърченето стана по-силно. Огледа се и видя, че е заобиколен от тези малки динозаври — бяха се качили дори по краката и гърдите му. Не по-големи от кокошки, те буквално го кълвяха бързо, нахално, по стомаха, бедрата, чатала…

Доджсън скочи на крака отвратен и разпръсна гущерите, които зацвърчаха ядосано. Малките животни се отдалечиха на няколко крачки и спряха, обърнаха се към него и го загледаха, без да показват и следа от страх. Напротив, стори му се, че чакат.

Тогава си даде сметка какви са. Прокомпсогнатуси. Компита.

Мършояди.

Боже, помисли си, смятали са ме за умрял!

Олюля се, едва запази равновесие. Болката го сряза, зави му се свят. Малките животни продължаваха да цвърчат и да следят с поглед всяко негово движение.

— Хайде — подвикна им, — чупката!

Не помръднаха. Стояха по местата си, обръщаха глави наляво-надясно и чакаха.

Доджсън наведе глава и се погледна — ризата и панталоните му бяха скъсани на стотици места. От десетки малки ранички течеше кръв. Чувстваше се замаян и опря ръце на коленете си. Пое дълбоко дъх и продължи да гледа как кръвта му капе по осеяната със сухи листа земя.

Боже мой, помисли си. Отново пое дъх.

Животните видяха, че не се движи и започнаха да пристъпват напред. Той се изправи и те се отдръпнаха, но само след миг се върнаха напред. Едно от тях се приближи. Доджсън го изрита злобно и го изпрати на няколко метра. То изпищя тревожно, но се приземи като котка — без да му стане нищо.

Останалите стояха там, където бяха.

Чакаха.

Огледа се и видя, че става тъмно. Часовникът му показваше шест и четирийсет. Оставаха само няколко минути дневна светлина. Под короните на дърветата вече беше съвсем тъмно.

Трябваше да се махне оттук, при това бързо. Погледна компаса на каишката на часовника си и тръгна на юг. Беше доста сигурен, че реката е на юг. Там беше лодката. На лодката щеше да е в безопасност.

Когато тръгна, малките зелени животни зацвърчаха възбудено и го последваха на почтително разстояние. Даде си сметка, че са десетки. В тъмнината очите им светеха със светлозелен блясък.

Цялото тяло го болеше. Всяка стъпка беше мъчителна. Едва запазваше равновесие. Губеше кръв и много, много му се спеше. Едва ли щеше да се добере до реката. Едва ли щеше да измине и двеста метра. Спъна се в някакъв корен и падна. Изправи се бавно. По изпоцапаните му с кръв дрехи полепнаха боклуци.

Погледна назад, към зелените очи, които го следваха, и се насили да продължи напред. Само още малко, помисли си. Тогава точно напред видя, че през листата се процежда светлина. Лодката ли беше това? Закрачи малко по-бързо, следван от цвърченето на прокомпсогнатусите.

Излезе от храсталаците и видя малка постройка — като градинска барака или караулка — с ламаринен покрив. Имаше квадратен прозорец, който светеше. Пак падна, надигна се на колене и измина разстоянието дотам пълзешком. Стигна до вратата, увисна на дръжката и отвори.

Вътре нямаше никого. От пода излизаха някакви тръби. Някога те бяха свързани с машини, но сега машините ги нямаше — на пода личаха ръждивите петна, където някога са били монтирани.

В ъгъла светеше електрическа крушка. Беше свързана с реле, така че се палеше само вечер. Нея беше видял през храсталаците. Нима на този остров имаше електричество? Как беше възможно? Все едно. Залитна напред и влезе. Затвори вратата зад себе си и се свлече на голия бетон. През мръсните стъкла видя компитата — подскачаха ядосано. Засега обаче беше в безопасност.

Разбира се, трябваше да продължи. По някакъв начин трябваше да се измъкне от този гаден остров. Да, но как, помисли си.

По-късно.

Щеше да мисли за всичко това по-късно.

Доджсън отпусна глава върху влажния бетон и заспа.

Караваната

Сара Хардинг постави алуминиевата шина на крака на малкото тиранозавърче. Животното още беше в безсъзнание, дишаше леко, не се движеше. Тялото му беше отпуснато. Кислородът шумолеше едва чуто.

Тя дооформи алуминиевото фолио в маншет, дълъг петнайсет сантиметра, и с малка четка започна да нанася смолата.

— Колко раптори има? — попита тя. — Когато ги видях, преброих девет, но не съм сигурна.

— Струва ми се, че са повече — каза Малкълм. — Единайсет или дванайсет.

— Дванайсет? — Вдигна очи към него. — На този малък остров?

— Да.

Докато размазваше смолата, вътрешността на караваната се изпълни с остра миризма, като на лепило.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Сара.

— Да — кимна Малкълм. — Че има твърде много.

— Прекалено много, Иън — каза тя, без да престава да работи. — Не мога да разбера. В Африка например активните хищници като лъвовете са разпръснати на големи площи. Пада се по един лъв на всеки десет квадратни километра. На места и на петнайсет. Екологията може да издържи само по толкова. На малък остров като този не би трябвало да има повече от пет раптора. Подръж това малко.

— Да, така е, но не забравяй, че плячката им тук е с големи размери… някои от тези животни тежат по двайсет-трийсет тона.

— Не съм убедена дали това е от значение, но да приемем, че е. Ще удвоя преценката си и ще кажа, че би трябвало да има десет раптора. Ти обаче твърдиш, че са дванайсет. Освен тях има и други големи хищници, като тиранозаврите например.

— Да, така е.

— Твърде много са — поклати глава тя.

— Животните тук са гъсто населени — отбеляза Малкълм.

— Не достатъчно гъсто. Изследванията на хищниците… независимо дали са тигрите в Индия или лъвовете в Африка… показват в общи линии, че на един хищник се падат около двеста животни, с които той се храни. Това означава, че за да се поддържат двайсет и пет хищника, на този остров трябва да има поне пет хиляди други животни, а това не е така.

— Не е.

— Колко животни общо има тук според теб?

Малкълм сви рамене.

— Към двеста. Най-много петстотин.

— Разликата е твърде голяма, Иън. Подръж тук малко, за да придърпам лампата.

Сара завъртя нагряващата лампа над крака на тиранозавърчето, за да втвърди смолата по-бързо, и намести кислородната маска.

— Островът не би могъл да поддържа толкова хищници — продължи тя. — Но въпреки всичко те са тук.

— Как би могло да се обясни? — попита Малкълм.

Сара поклати глава.

— Трябва да има източник на храна, за който не знаем.

— Изкуствен ли имаш предвид? Не мисля.

— Не изкуствен. Ако се хранят изкуствено, животните стават питомни. Не забелязах подобно нещо. Единствената друга възможност, която ми идва на ум, е тревопасните животни да се размножават много бързо, да растат бързо и да умират млади.

— Забелязах — каза Малкълм, — че и най-големите животни тук изглеждат по-малки, отколкото бих предположил. Като че ли не са се развили напълно. Може би хищниците ги убиват рано.

— Може би — кимна Сара. — Само че, ако популацията на хищниците се изхранваше само с наличните на острова животни, наоколо щеше да е осеяно със скелети и остатъци. Видял ли си такова нещо?

Малкълм поклати глава.

— Не. Всъщност, като се замисля, не съм видял нито един скелет.

— Аз също. — Дръпна лампата настрани. — Иън, има нещо странно на този остров.

— Знам — отвърна той.

— Да?

— Да, Подозирах го от самото начало.

Изтрещя гръмотевица. Равнината пред наблюдателницата беше тъмна и притихнала — чуваше се само далечното ръмжене на рапторите.

— Може би трябва да се връщаме — каза Еди угрижено.

— Защо? — учуди се Левин. Беше си сложил очилата за нощно виждане, доволен, че се е сетил да ги вземе. През тях светът изглеждаше оцветен в бледозелено. Съвсем ясно виждаше рапторите около останките на жертвата и изпотъпканата трева наоколо. Трупът отдавна беше изяден, но все още се чуваше хрущенето на костите, които рапторите глозгаха.

— Мисля си — отвърна Еди, — че сега, след като се стъмни, ще е по-безопасно в караваната.

— Защо? — попита Левин.

— Защото е много здрава. Вътре има всичко, от което се нуждаем. Нали не смяташ да прекараме нощта тук?

— Не, разбира се. За какъв ме вземаш? За някакъв фанатик?

Еди изсумтя.

— Нека останем още малко — добави Левин.

Еди се обърна към Торн.

— Шефе, ти какво ще кажеш? Скоро ще завали.

— Още малко. После ще се приберем заедно.

— На този остров има динозаври от пет години, а може би повече — каза Малкълм. — И не са се появявали никъде другаде. Изведнъж обаче миналата година морето започва да изхвърля трупове на мъртви животни по бреговете на Коста Рика, както и по други острови.

— Изхвърлили са ги теченията.

— Вероятно. Въпросът обаче е защо сега? Най-неочаквано, след цели пет години. Нещо се е променило, но ние не знаем… един момент.

Отиде до екрана на компютъра и се вгледа в него.

— Какво правиш? — попита Сара.

— Арби успя да се включи в старата мрежа — обясни той, — а в нея все още има данни за изследванията от осемдесетте години. — Премести мишката. — Все още не сме ги погледнали.

Най-накрая откри менютата с данните за изследванията и работните файлове. Започна да ги преглежда.

— Преди години са имали проблем с някаква болест. В лабораторията имаше достатъчно бележки за това.

— Каква болест?

— Не са били наясно.

— Сред природата се срещат заболявания, които се развиват много бавно — каза Сара. — Могат да минат пет или десет години, преди да се проявят. Причиняват ги вируси или приони… фрагменти протеин… като „луда крава“ например.

— Да, но тези болести се хващат само при ядене на заразена храна.

Сара замълча за момент.

— С какво според теб са ги хранили? Защото ако трябваше да отглеждам малки динозавърчета, щях да се питам какво ядат… Може би мляко, но…

— Да, мляко — кимна Малкълм, без да отделя поглед от екрана. — Първите шест седмици козе мляко.

— Това е логичен избор — каза Сара. — В зоологическите градини винаги използват козе мляко, защото не предизвиква алергични реакции. А след това?

— Чакай малко. Ще трябва да потърся.

Сара държеше крака на тиранозавърчето в ръце и чакаше смолата да се втвърди. Огледа шината, помириса я. Миризмата все още беше силна.

— Понякога животните пропъждат малките си, ако миришат на нещо друго. Надявам се, след като се втвърди, да не мирише така. Колко време мина?

Малкълм погледна часовника си.

— Десет минути. След още десет ще е готово.

— Ще ми се да занесем този приятел в гнездото му — каза Сара.

Блесна мълния. Двамата погледнаха към тъмния прозорец.

— Твърде късно е да го занесем тази вечер — възрази Малкълм. Все още търсеше в компютъра.

— Е? С какво са ги хранили ли? Добре. В периода от осемдесет и осма до осемдесет и девета… тревопасните са получавали извлек от растителна маса при схема по три пъти на ден, по… а хищниците…

Млъкна.

— С какво са хранили хищниците?

— С млян екстракт от животински протеини…

— От какво? Обикновено се получават от пуйки или кокошки, с добавка на антибиотици.

— Сара, използвали са екстракт от овце.

— Ами? Не е възможно.

— Правили са го. Имали са доставчик, който е преработвал смляно овче месо.

— Шегуваш се.

— Боя се, че не. Чакай да видя дали ще открия…

Разнесе се меко електронно писукане. На пулта пред него започна да мига червена лампа. След секунда външните прожектори на покрива на караваната се запалиха и окъпаха тревата наоколо с ослепителна халогенна светлина.

— Какво е това? — попита Сара.

— Сензорите — отговори Малкълм. — Нещо ги е активирало.

Той стана и отиде до прозореца. Видя само високата трева и тъмните дървета в далечината. Беше тихо, спокойно.

— Какво е станало? — попита Сара, без да се отделя от тиранозавърчето.

— Не знам. Не виждам нищо.

— А какво е активирало сензорите?

— Мисля, че мога да се досетя.

— Вятърът?

— Няма никакъв вятър.

— Хей, гледайте! — извика Кели.

Торн се обърна. От наблюдателницата се виждаха двете каравани и голото място около тях.

Външните прожектори светеха.

Торн откачи радиостанцията от колана си.

— Иън? Чуваш ли ме?

— Чувам те, Джак.

— Какво става?

— Не знам. Прожекторите се запалиха сами. Мисля, че нещо е активирало сензорите, но нямам представа какво. Нищо не се вижда навън.

— Въздухът изстива бързо — отбеляза Еди. — Може да се е образувало някакво течение.

— Иън? — попита Торн. — Всичко наред ли е?

— Да, съвсем. Не се безпокой.

— Оставихме чувствителността на тези сензори прекалено висока — обади се Еди. — Предупредих още в самото начало.

Левин се намръщи, но не каза нищо.

Най-накрая Сара пусна крака на тиранозавърчето, уви го в одеяло и го привърза за плота с ремъци. Приближи се до Малкълм и погледна през прозореца.

— Какво мислиш, че е? — попита го тя.

Малкълм сви рамене.

— Според Еди системата е прекалено чувствителна.

— Така ли е?

— Не знам. Не е подлагана на сериозни изпитания.

Огледа дърветата по периметъра на поляната, за да долови някакво движение. След това му се стори, че чува тихо хъркане, почти ръмжене. Долетя и отговор, някъде от другата страна. Отиде до отсрещния прозорец и пак се вгледа в тъмнината. Дойде и Сара, тя също впери поглед в притъмнелите дървета. Малкълм бе стаил дъх, беше напрегнат. След малко Сара въздъхна.

— Нищо не виждам, Иън.

— И аз.

— Било е фалшива тревога.

Тогава почувстваха вибрациите — дълбоко, резониращо тупкане по земята, което достигна до тях през пода на караваната. Малкълм погледна Сара. Очите й се разшириха.

Знаеше какво беше това. Усетиха го отново, този път съвсем отчетливо.

— Иън… виждам го! — прошепна тя и посочи към най-близките дървета.

Той погледна натам.

— Какво?

Тогава съзря голямата глава — показваше се над листата и се обръщаше наляво и надясно, сякаш се ослушваше. Беше възрастен тиранозавър рекс.

— Иън — прошепна Сара отново, — има още един.

Вдясно от първия тиранозавър се появи главата на втори. Беше по-едър, женски. Животните изреваха и бавно излязоха от дърветата. Силната светлина ги заслепи и те запримигваха.

— Това родителите ли са?

— Не знам. Вероятно.

Малкълм погледна малкото. То все още беше в безсъзнание. Дишаше равномерно, одеялото се повдигаше и спускаше.

— Какво правят тук? — попита Сара.

— Не знам.

Животните продължаваха да стоят недалеч от дърветата. Сякаш се колебаеха, чакаха.

— Малкото си ли търсят?

— Сара, моля те.

— Питам сериозно.

— Това е абсурдно.

— Защо? Сигурно са разбрали, че е тук.

Тиранозаврите вдигнаха глави, стиснаха челюсти. Озърнаха се вляво и вдясно, съвсем бавно, после направиха крачка напред, към караваните.

— Сара — каза Малкълм, — гнездото е на километри оттук. Няма как да са разбрали.

— Откъде си сигурен?

— Сара…

— Нали самият ти твърдеше, че не знаем нищо за тези животни. Не знаем нищо за физиологията или биохимията им, за нервната им система, за поведението им. Не знаем нищо и за сетивата им.

— Да, но…

— Това са хищници, Иън. Имат отлично зрение, отличен слух, отлично обоняние.

— Да, предполагам, че е така.

— Но не знаем с какво друго разполагат.

— Какви способности? — попита Малкълм.

— Иън, има и други сетивни способности. Змиите долавят инфрачервените лъчи. Прилепите се ориентират с помощта на ултразвук. Птиците и костенурките улавят земното магнитно поле и благодарение на това мигрират. Възможно е динозаврите да имат сетивни способности, за които дори не подозираме.

— Сара, това е нелепо.

— Така ли? Тогава би ли ми обяснил защо са тук?

Динозаврите бяха притихнали недалеч от дърветата. Не издаваха никакви звуци, но продължаваха да движат главите вляво и вдясно.

Малкълм се намръщи.

— Сякаш се оглеждат — каза той.

— Срещу светлината на тези силни прожектори? Не, Иън, заслепени са и не биха могли да видят каквото и да било.

Малкълм си даде сметка, че е права, но животните продължаваха да обръщат главите си вляво и вдясно.

— Какво правят тогава? Душат ли?

— Не. Главите им са високо. Ноздрите им не се движат.

— Ослушват се?

Сара кимна.

— Може би.

— А какво чуват според теб?

— Може би малкото.

Той се обърна назад към плота.

— Сара, малкото е упоено.

— Знам.

— Не издава никакви звуци.

— Не издава звуци, които бихме могли да чуем. — Вгледа се в тиранозаврите. — Иън, все пак те правят нещо. Поведението им не е случайно, но ние не знаем какво означава.

Левин насочи очилата за нощно виждане към караваните и видя двата тиранозавъра, застанали недалеч от края на джунглата. Движеха главите си някак странно, едновременно.

Направиха няколко колебливи крачки към караваните, вдигнаха глави, огледаха се вляво и вдясно и след това сякаш взеха решение. Тръгнаха бързо, решително напред, през поляната.

— Светлината — долетя гласът на Малкълм по радиото. — Привлича ги светлината.

След миг прожекторите угаснаха и всичко потъна в тъмнина. Вторачиха се натам с присвити очи.

— Мисля, че това ги спря — обади се Малкълм.

— Какво става? — попита Торн Левин.

— Нищо особено.

— Какво правят?

— Стоят на едно място.

Тиранозаврите бяха спрели, сякаш объркани от внезапната промяна. Чуваше се ръмженето им, но то бе по-скоро израз на смущение. Въртяха големите си глави, отваряха челюсти, ала не продължаваха към караваните.

— Какво правят? — попита Кели.

— Чакат — отговори Левин. — Поне за момента.

Имаше чувството, че тиранозаврите са неспокойни. Караваните вероятно представляваха сериозна, тревожеща промяна в околната им среда. Може би щяха да се обърнат и да се отдалечат. Въпреки огромните си размери те бяха предпазливи, дори боязливи животни.

Изръмжаха още веднъж и той видя как се отправят към притъмнелите каравани.

— Иън, какво ще правим?

— Проклет да съм, ако знам — прошепна Малкълм.

Клекнаха един до друг на пода, за да не се виждат през прозорците. Тиранозаврите приближаваха решително — усещаха стъпките на двете десеттонни животни.

— Идват право към нас!

— Забелязах — кимна той.

Първият тиранозавър стигна до караваната и застана толкова близо, че закри прозореца. Виждаха се само силните му крака и коремът. Главата му беше високо горе, извън полезрението на Сара и Малкълм.

Вторият отиде от другата страна. Двете животни започнаха да обикалят караваните, да ръмжат и пръхтят. От тежките им стъпки подът вибрираше. Усетиха специфичната миризма на хищник. Едното животно закачи обшивката и се чу метално стържене.

Малкълм се уплаши не на шега. Беше заради миризмата, помнеше я от миналото. Започна да се поти. Обърна се към Сара и видя, че следи с поглед движенията на тиранозаврите. Беше напрегната.

— Не се държат като животни, излезли на лов — отбеляза тя.

— Кой знае! Все пак това не са лъвове.

Единият тиранозавър изрева — страховито, оглушително.

— Това не е лов, Иън. Те търсят.

След миг вторият тиранозавър изрева в отговор и голямата му глава се наведе надолу, към прозореца. Малкълм се залепи за пода, а Сара се просна върху него. Обувката й притисна ухото му.

— Всичко ще бъде наред, Сара — прошепна Малкълм. Тиранозаврите продължаваха да ръмжат. — Би ли се преместила малко?

Тя се дръпна настрани и той успя да надигне бавно глава и да погледне към прозореца. Голямото око на тиранозавъра се бе вторачило в него. Въртеше се в орбитата си. Големите челюсти се отваряха и затваряха. Топлият дъх на животното замъгляваше стъклото.

Главата се отдръпна назад и Малкълм пое дъх по-спокойно, но в следващия момент полетя обратно и се стовари върху караваната със страхотен трясък.

— Не се безпокой, Сара, караваната е много здрава.

— Нямам думи да ти опиша облекчението си — прошепна тя в отговор.

В това време удар нанесе другият тиранозавър. Окачването на осите изскърца. Двете животни започнаха да блъскат караваната от двете страни. Малкълм и Сара се затъркаляха по пода. Тя се опита да се улови за нещо, но още следващият удар я отпрати в другата посока. Подът се накланяше страховито. Оборудването изпопада от масите, задрънчаха изпочупени стъкла.

Изведнъж ударите престанаха и настъпи тишина.

Малкълм изсумтя и се надигна на коляно. Видя задницата на единия тиранозавър — животното се отдалечаваше.

— Какво да правим? — попита той едва чуто.

Радиостанцията изпращя.

— За Бога, изключи това нещо! — прошепна Сара.

Малкълм посегна към колана си и изключи апарата.

— Всичко е наред.

Сара запълзя по пода към биологичната лаборатория. Малкълм я последва и през прозореца видя по-големия тиранозавър, който гледаше към плота, на които беше малкото.

Ръмжеше тихо.

Спря за момент и пак се вгледа вътре.

Изръмжа.

— Тя иска малкото си, Иън — прошепна Сара.

— Добре, може и да си права. Аз лично нямам нищо против.

Бяха свити на пода, стремяха се да стоят извън полезрението на животното.

— Как да й го дадем?

— Не знам. Можем да го избутаме през вратата.

— Има опасност да го настъпят.

— Кой го е грижа?

Големият женски тиранозавър изрева протяжно и заплашително.

— Сара…

Но тя вече се бе изправила и бе застанала пред тиранозавъра. Започна да му говори с мек, успокояващ глас:

— Всичко е наред… няма нищо… малкото е добре… Ей сега ще освободя ремъците и… можеш да ме гледаш…

Главата пред прозореца беше толкова огромна, че го закриваше изцяло. Сара видя как силните мускули помръдват кожата на врата. Челюстите леко се раздалечиха.

— Така… малкото е добре… да, ето виждаш ли… — Зае се да освободи ремъците с треперещи ръце.

— Какво правиш!? — прошепна Малкълм, приклекнал в краката й.

Сара не промени тона си.

— Знам, че ти се струва налудничаво… но при лъвовете върши работа… понякога… Ето… малкото е свободно…

Сара махна одеялото и кислородната маска, без да престава да говори.

— А сега само трябва да… — вдигна малкото в ръце — … само трябва да ти го дам…

Изведнъж женският тиранозавър отдръпна главата си назад и блъсна стъклото на прозореца, което се напука и заприлича на гъста паяжина. Стана непрозрачно, но Сара видя как след миг притъмнява от движеща се сянка. Вторият удар го изби от рамката. Тя пусна малкото върху плота и отскочи назад. Муцуната на тиранозавъра се нарани от парчетата стъкло и потече кръв, но движенията му станаха някак деликатни. Подуши малкото, като започна от главата и продължи надолу по тялото, спря се за миг на шината и я облиза. Най-накрая положи долната си челюст върху гърдите му и остана така дълго време, без да помръдне. Само очите й мигаха бавно, вторачени в Сара.

Малкълм видя, че от плота се стича кръв и понечи да стане. Сара го спря с ръка.

— Ш-ш-ш-ш — прошепна тя.

— Какво става?

— Проверява дали малкото има пулс.

Тиранозавърът изсумтя, отвори уста, внимателно взе малкото между зъбите си и го измъкна през прозореца. После се наведе и го остави на земята, извън полезрението им.

— Събуди ли се? Малкото дойде ли в съзнание? — попита Малкълм шепнешком.

— Ш-ш-ш-ш!

Чуха примлясване, меки, гърлени звуци. Сара се наведе напред, за да надникне през прозореца.

— Какво става? — попита Малкълм.

— Ближе го. Бута го с муцуна.

— И?

— Само това. Нищо повече.

— А малкото?

— Нищо. Не мърда. Прилича на мъртво. Колко морфин му бихме последния път?

— Не помня — отвърна той. — Откъде да знам?

Малкълм остана на пода, заслушан в мляскането. Най-накрая се чу и пронизително писукане.

— Събужда се! Иън, малкото се събужда!

Той пропълзя на колене и видя как майката се отдалечава с малкото в уста към джунглата.

— Какво ще направи?

— Мисля, че ще го занесе в гнездото.

Появи се и мъжкият тиранозавър, който последва женската. Малкълм и Сара ги проследиха с поглед.

— Размина ни се на косъм — отбеляза той.

— Да, така е — съгласи се тя.

Въздъхна и избърса кръвта от лакътя си.

Торн натисна бутона на радиостанцията и извика:

— Иън!? Там ли сте? Иън?

— Може би са изключили апарата си — обади се Кели.

Заваля лек дъжд и забарабани по покрива на наблюдателницата. Левин продължаваше да наблюдава караваните с очилата за нощно виждане.

— Какво правят животните? — попита Торн. — Някой вижда ли ги?

— Да, виждам ги — обади се Еди. — Май си отиват.

Всички извикаха възторжено, само Левин остана мълчалив и продължи да гледа през очилата. Торн го бутна по рамото.

— Е, всичко е наред, нали Ричард?

— Мисля, че не — отговори Левин. — Боя се, че допуснахме сериозна грешка.

Малкълм проследи с поглед отдалечаващите се тиранозаври през счупения прозорец. Сара, застанала до него, мълчеше, без да сваля очи от животните.

Заваля дъжд. През счупения прозорец започна да се стича вода. В далечината проблесна мълния и освети гигантските животни.

Те стигнаха до големите дървета, спряха и майката остави малкото на земята.

— Защо го правят? — попита Сара. — Би трябвало да се приберат в гнездото си.

— Не знам… може би…

— Може би малкото е мъртво — предположи Сара.

Но не беше — при следващата светкавица забелязаха, че се движи. Чуха и писъците му. След това единият от възрастните тиранозаври го вдигна с челюстите си и го закрепи върху високите клони на едно дърво.

— О, не! — възкликна Сара и поклати глава. — Нещо не е наред, Иън. Това никак не ми харесва.

Женската остана при малкото още известно време, за да се увери, че няма да падне, после се обърна, отвори уста и изрева.

Мъжкият отговори.

Двете животни се втурнаха към караваните с пълна скорост.

— Боже! — възкликна Сара.

— Дръж се! — изкрещя Малкълм. — Става лошо!

Ударът беше страхотен — двамата излетяха чак при отсрещната стена. Сара изпищя и падна. Малкълм си удари главата и се свлече на пода. Видя звезди. Караваната се залюля върху ресорите си, които изскърцаха мъчително. Тиранозаврите изреваха и отново се хвърлиха напред.

Малкълм чу Сара да крещи името му. Караваната се обърна на една страна. Той се сви — около него заваляха лабораторни стъкленици и оборудване. Когато отново вдигна поглед, всичко беше на една страна. Счупеният прозорец беше точно над главата му. Почувства на лицето си капчици дъжд. Блесна мълния и тогава видя голямата озъбена глава, надвесена над него. Чу как ноктите на животното драскат по обшивката, после муцуната изчезна. След малко двата тиранозавъра изреваха и продължиха да бутат караваната.

— Сара! — извика Малкълм и я видя някъде отзад, миг преди всичко отново да се завърти още веднъж. Караваната застана на покрив. Той запълзя по тавана, за да стигне до Сара. Вдигна поглед нагоре и видя оборудването, закрепено към масите. От няколко места капеха течности. Нещо опари рамото му, чу свистене и си даде сметка, че го е заляла киселина.

Сара пъшкаше някъде в тъмнината напред. Видя я при следващата мълния — лежеше свита недалеч от гумената хармоника между двете каравани. Гумата беше усукана и проходът беше затворен, а това означаваше, че втората каравана все още е изправена. Това беше безумие. Всичко беше безумно.

Тиранозаврите продължаваха да реват. Чу се лек гръм и свистене — хапеха гумите. Жалко, че не опитват кабела за захранването, каза си. Това наистина би ги изненадало.

Неочаквано чудовищата нанесоха още един удар и караваната се плъзна. После още един. Караваната падна върху едната си страна.

Успя да достигне до Сара. Тя се улови за него и промърмори:

— Иън.

Едната половина от лицето й беше тъмна. Когато проблесна следващата светкавица, видя, че е кръв.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя и избърса кръвта от окото си с опакото на ръката. — Виждаш ли какво е?

След малко видя — малко под линията на косата й се беше забило голямо парче стъкло. Извади го и притисна с ръка внезапно рукналата кръв. Бяха в кухнята — Малкълм протегна ръка към печката и взе някаква кърпа. Опря я до челото на Сара и видя как потъмнява.

— Боли ли?

— Не е страшно.

— Струва ми се, че раната не е много лоша — каза той.

Тиранозаврите продължаваха да реват.

— Какво правят? — попита тя. Гласът й прозвуча глухо.

Последва нов страхотен удар. Този път караваната се плъзна странично и сякаш измина много по-голямо разстояние от преди. Плъзгаше се настрани… и надолу.

Плъзгаше се надолу.

— Бутат ни — каза Малкълм.

— Накъде, Иън?

— Към края на поляната. — Последва нов удар и ново плъзгане. — Бутат ни към пропастта.

Пропастта беше поне сто метра отвесни скали, спускащи се към долината долу.

Нямаше да оцелеят след подобно падане.

Сара взе кърпата сама и отблъсна ръката му.

— Направи нещо.

Малкълм се отдръпна от нея, готов да посрещне следващия удар. Не знаеше какво да направи. Нямаше никаква представа какво би могъл да направи. Караваната беше преобърната, всичко приличаше на безумен кошмар. Рамото го болеше и чувстваше как киселината продължава да разяжда ризата му. Или може би кожата? Пареше силно. В караваната беше тъмно, захранването беше прекъснато, навсякъде се търкаляха счупени стъкла, а той…

Нямаше захранване.

Понечи да се изправи, но следващият удар го запрати към стената и той удари главата си в хладилника. Вратата му се отвори и навън изпадаха кутии със студено мляко, стъклени бутилки, пакети… Но лампата вътре не светеше.

Защото нямаше захранване.

Малкълм, паднал по гръб, погледна през прозореца и видя огромния крак на тиранозавъра. Блесна светкавица. Кракът се вдигна, за да нанесе нов удар, караваната се плъзна още по-нататък, металът изскърца зловещо, наклониха се още повече.

— По дяволите! — изруга Малкълм.

— Иън…

Но беше твърде късно — металът скърцаше и стенеше, далечният край хлътна надолу, не преставаха да се плъзгат. В началото беше бавно, после стана по-бързо, стената, върху която бяха, пропадна, всичко пропадаше. Сара се хлъзна покрай него и се улови за ризата му. Тиранозаврите ревяха победоносно.

Падаме в пропастта, каза си.

Без да знае какво друго да направи, той се хвана за вратата на хладилника и увисна за нея. Беше студена, мокра. Караваната продължаваше да се свлича надолу и да скърца. Малкълм почувства как металът се изплъзва от пръстите му… изплъзва… Тогава изпусна вратата и полетя надолу, съвършено безпомощен. Видя как седалката на шофьора полита към него, но преди да я достигне, се удари в нещо в тъмнината, почувства срязваща болка и се сви надве.

Бавно, постепенно всичко наоколо потъна в тъмнина.

Дъждът барабанеше по покрива на наблюдателницата и се изливаше като из ведро от всички страни. Левин избърса лещите на очилата и после пак ги вдигна към очите си.

— Какво става? — попита Арби.

— Не мога да кажа — отговори Левин. В този порой беше трудно да се види каквото и да било. Малко преди това наблюдаваха с ужас как двата тиранозавъра блъскаха караваната към пропастта. За огромните животни тежестта не бе проблем — Левин прецени, че общата маса на двете животни е около двайсет тона, докато двете каравани тежаха не повече от два. След като успяха да ги обърнат, ги блъскаха по мократа трева с лекота.

— Защо го правят? — попита Торн.

— Подозирам — отговори Левин, застанал до него, — че сме нарушили територията им.

— С какво?

— Не забравяй с какво си имаме работа. Тиранозаврите може да демонстрират сложно поведение, но до голяма степен то е инстинктивно, необмислено, закодирано. Тиранозаврите бележат територията си. Това не е резултат на умствена дейност — мозъците им са твърде малки, — а на инстинкт. Инстинктивното поведение се задейства по определени механизми. Боя се, че като преместихме малкото тиранозавърче, ние сме променили представата им за територията и сега според тях тя включва и поляната с караваните. Сега ще я защитават и поради това ще изтласкат караваните оттам.

Блесна мълния и всички в един ужасяващ момент видяха какво става.

Първата каравана висеше над пропастта. Държеше се само на гумената хармоника.

— Гумата няма да издържи! — извика Еди. — Ще се скъса всеки момент!

В блясъка на следващата мълния видяха как тиранозаврите блъскат втората каравана — упорито и методично.

Торн се обърна към Еди.

— Отивам.

— Ще дойда с теб.

— Не, стой с децата.

— Но ти ще имаш нужда от…

— Остани с хлапетата! Не можем да ги оставим сами!

— Но Левин би могъл да…

— Не, остани ти! — извика Торн и започна да слиза по хлъзгавата конструкция към джипа долу. Арби и Кели го гледаха. Скочи в колата, включи мотора. Вече мислеше за разстоянието до поляната. Беше около пет километра, може би повече. Дори и да караше бързо, щеше да стигне едва след седем-осем минути.

Тогава щеше да е твърде късно. Нямаше да стигне навреме.

Но трябваше да опита.

Сара Хардинг чу ритмично скърцане и отвори очи.

Всичко бе тъмно — бе загубила ориентация. След това светна мълния и тя видя долината — на стотина метра отдолу. Поклащаше се леко напред-назад.

Гледаше през предното стъкло на караваната, увиснала над пропастта. Вече не падаха, но висяха опасно над пропастта.

Самата тя лежеше напряко върху седалката зад волана, която се бе откъснала от мястото си и бе разбила един пулт на стената — висяха проводници, проблясваха сигнални лампички.

Кръвта в лявото око й пречеше да вижда. Измъкна края на ризата си и откъсна две ивици плат. Едната сгъна, за да направи тампон, и я притисна към раната на челото си. Другата привърза около главата си като превръзка. За момент болката стана нетърпима и Сара стисна зъби, докато премине.

Някъде отгоре се чуваха удари. Тя обърна глава и видя цялата дължина на караваната, увиснала вертикално. Малкълм беше на около три метра по-нагоре, проснат върху краката на една от лабораторните маси. Не мърдаше.

— Иън? — извика Сара.

Не отговори. Не помръдна.

Караваната се разтресе отново, проскърца. Тогава разбра какво се бе случило — първата каравана висеше над пропастта и се люлееше свободно в пространството. Все още се държеше за задната, която бе горе, на равното. Свързваше ги само гумената хармоника. Тиранозаврите продължаваха да бутат.

— Иън! — извика тя. — Иън!

Стъпи на краката си, без да обръща внимание на болката. Зави й се свят. Зачуди се колко ли кръв е изгубила. Започна да се катери — облегалката на изкъртената седалка, после краката на първата лабораторна маса. Успя да се улови за една завинтена за стената ръкохватка. Караваната се люлееше под краката й.

След това се хвана за вратата на хладилника, промуши пръсти през решетката на един от рафтовете вътре… Опита дали е здрава и увисна на нея с цялото си тегло. Бавно успя да повдигне крака си и да стъпи в самия хладилник, после изтегли тялото си нагоре и успя да улови дръжката на фурната.

Истински алпинизъм, само че в някаква проклета кухня, помисли си.

Скоро стигна до Малкълм. Видя размазаното му лице. Стенеше. Опита да прецени дали раните му са опасни.

— Иън? — повика го.

Очите му бяха затворени.

— Съжалявам.

— Остави това.

— Аз те забърках в това.

— Иън? Можеш ли да се движиш? Добре ли си?

Той простена.

— Кракът ми.

— Иън, трябва да направим нещо.

Отгоре се разнесе ревът на тиранозаврите. Струваше й се, че е слушала този рев цял живот. Караваната се поклащаше и по малко пропадаше. Кракът й се изплъзна от хладилника и тя увисна изцяло на вратичката на фурната. Долният край на караваната беше на около пет метра.

Знаеше, че вратичката няма да издържи дълго.

Заопипва трескаво с крака, докато най-накрая не докосна нещо солидно. Стъпи. Погледна назад и видя, че е върху ръба на умивалника. Опита да намести стъпалото си, завъртя ръчката на крана и водата заля ботуша й.

Тиранозаврите продължаваха да реват и да блъскат. Караваната пропадаше все повече.

— Иън, нямаме много време. Трябва да направим нещо.

Той надигна глава и я погледна с безизразни очи. Отново проблесна мълния. Устните му се раздвижиха.

— Електричество…

— Какво искаш да кажеш?

— Електричеството е прекъснато.

Нямаше представа какво има предвид. Разбира се, че беше изключено. Спомни си — той самият го бе изключил преди известно време. Когато тиранозаврите приближаваха. Светлината ги бе обезпокоила, може би щеше да помогне и сега.

— Искаш да включа електричеството ли?

Малкълм кимна едва забележимо.

— Да, включи го.

— Как, Иън? — огледа се в тъмнината.

— Има табло.

— Къде?

Не й отговори. Сара протегна ръка, стисна рамото му, разтърси го.

— Къде е, Иън?

Посочи надолу.

Сара погледна нататък, видя висящите жици.

— Не мога. Счупено е.

— Нагоре…

Едва го чуваше. Спомни си, че в началото на втората каравана имаше още едно такова табло. Ако успееше да се добере до него, може би щеше да включи електричеството.

— Добре, Иън, ще опитам.

Започна да се катери. Долната част на караваната сега беше на десет метра под краката й. Тиранозаврите ревяха и блъскаха. Тя продължаваше нагоре.

Смяташе да мине през гуменото съединение, но когато стигна до него, видя, че е невъзможно. Беше усукано, нямаше никаква пролука.

Нямаше как да се качи във втората каравана.

Чуваше рева.

— Иън!

Погледна надолу, Малкълм не помръдваше.

Изведнъж, както висеше така, си даде сметка, че е победена. Още няколко удара отгоре и щяха да полетят в пропастта. Не бяха в състояние да направят нищо. Нямаха никакво време. Висеше в тъмнината, нямаше електричество, нямаше нищо…

Или? Някъде в тъмното, съвсем близо, чу жужене. Може би и тук, в този край на караваната имаше табло?

Ръцете и краката я боляха от усилието. Потърси с очи. Беше съвсем близо до задната част. Ако имаше второ табло, би трябвало да е някъде тук. Погледна през едното си рамо, после назад, през другото.

Не видя табло.

Ръцете я боляха нетърпимо.

— Иън, моля те!

Никакво табло.

Не беше възможно. Продължаваше да чува жуженето. Просто не го виждаше. Трябваше да го намери. Огледа се още веднъж, вляво, после вдясно и при следващата мълния най-после го видя сред причудливите сенки. Беше на десетина сантиметра от главата й. Виждаше го обратно, но бутоните личаха съвсем ясно в тъмнината. Тъмни. Ако знаеше кой трябва да натисне…

По дяволите.

Пусна дясната си ръка, увисна на лявата и натисна всички бутони, които успя да напипа. Вътрешността на караваната се освети — всички лампи горяха.

Продължи да натиска копчетата едно след друго. Няколко дадоха на късо — изскочиха искри, появи се дим. Не се отказа.

Изведнъж страничният монитор оживя на сантиметри от лицето й. Първо се появиха размазани петна, но после картината се оправи и тя видя тиранозаврите, надвесени над втората каравана. Късите им предни крайници се докосваха до нея, силните им задни крака я ритаха и блъскаха. Натисна още няколко бутона. Последният имаше метално защитно капаче. Сара го отвори и натисна копчето отдолу.

На монитора видя как огромните животни изчезнаха зад облак искри и чу гневният им рев. След това мониторът изгасна, около лицето на Сара също запрескачаха искри, лампите угаснаха и всичко отново потъна в тъмнина.

Последва продължителна тишина.

След малко безмилостното блъскане горе започна отново.

Торн

Чистачките се мятаха вляво и вдясно като побеснели. Торн вземаше завоите бързо въпреки силния дъжд. Погледна часовника си. Бяха минали две минути, може би три.

Или повече. Не беше сигурен.

Пътят беше кален, хлъзгав и опасен. Минаваше през дълбоки локви. И всеки път стаяваше дъх. Системите на колата бяха направени така, че да работят и в най-проливния дъжд, но това все пак беше техника и човек не можеше да е сигурен. Всяка нова локва беше изпитание. Успешно, до този момент. Три минути.

Най-малко три.

Пътят направи завой, разшири се и при следващата светкавица Торн забеляза голяма локва. Ускори, за да мине през нея. Колелата заливаха страничните прозорци с фонтани кална вода. Прекоси я и продължаваше напред. Продължаваше напред! Когато обаче тръгна нагоре по склона, видя, че стрелките на уредите заиграха като побеснели. Нещо запуши, под капака изскочи искра и Торн разбра, че е станало фатално късо съединение. Колата притихна и спря.

Четири минути.

Остана за миг на мястото си, заслушан в барабаненето на дъжда по покрива. Завъртя контактния ключ, ала не последва нищо.

Смърт.

Дъждът продължаваше все така силно. Торн седеше на седалката и се взираше в тъмнината напред. В този момент радиото на седалката до него изпращя.

— Шефе, наближаваш ли?

Торн се опита да прецени къде се намира. Оставаха му най-малко два километра, може би повече.

— Не, Еди. Стана късо.

— Какво?

— Еди, колата не върви. Аз съм…

Млъкна.

Забеляза нещо. В началото на завоя напред видя някакъв червен отблясък.

Присви очи, за да е сигурен. Да, очите не го лъжеха. Беше истина — червен отблясък.

— Шефе, чуваш ли ме?

Торн не отговори. Грабна радиостанцията и карабината, изскочи от колата и хукна нагоре по склона. Скоро стигна до червения джип, изоставен в средата на пътя. Задните габарити светеха. Единият фар беше счупен и блестеше в бяло. Хукна напред, за да надникне в купето. Вътре нямаше никой. Вратата откъм шофьора дори не беше затворена, ламарината й беше хлътнала. Торн се качи, заопипва основата на кормилото… да, ключовете бяха там. Даде контакт. Моторът заработи.

Включи на скорост и потегли. След още няколко завоя най-после видя лабораторията, сви вляво и фаровете му осветиха поляната и тиранозаврите, които блъскаха караваната.

Стреснати от новопоявилите се светлини, двете животни се обърнаха едновременно и изреваха към джипа. Изоставиха караваната и се втурнаха към него. Торн превключи на задна скорост и подкара с пълна газ, но след малко установи, че тиранозаврите не го преследват.

Вместо това бягаха като обезумели по диагонал, към едно дърво недалеч. Стигнаха до него и спряха, вдигнали нагоре глави. Торн угаси фаровете и зачака. Сега виждаше животните само от време на време, на светлината от мълниите. При поредния трясък успя да види, че свалят малкото от дървото и го побутват с муцуни. Явно неочакваното му пристигане ги бе накарало да се разтревожат за малкото си.

При следващата светкавица тиранозаврите не се виждаха никъде. Наистина ли си бяха отишли? Или се спотайваха някъде наблизо? Торн свали стъклото на прозореца и показа главата си навън. Тогава чу странното, продължително пищене. Приличаше на вой на животно, но беше твърде постоянен, твърде продължителен. Докато се ослушваше, си даде сметка, че е нещо друго — метал.

Запали фаровете и подкара бавно напред. Тиранозаврите наистина ги нямаше. Видя втората каравана. Тя продължаваше да се хлъзга напред, съвсем бавно към ръба на пропастта, при което се получаваше пискливият метален звук.

— Какво прави сега? — извика Кели.

— Кара напред — отговори Левин, който не преставаше да гледа през очилата. — Приближава караваната. И…

— Какво? — попита тя. — Какво прави сега?

— Обикаля около едно дърво. Голямо дърво, край поляната.

— Защо?

— Вероятно увива въжето от лебедката — каза Еди. — Не виждам друга причина.

Замълчаха за момент.

— Какво прави сега? — попита Арби.

— Слезе от джипа. Тича към караваната.

Торн коленичи в калта, стиснал голямата кука на лебедката. Караваната продължаваше да се плъзга напред, но той успя да пропълзи под нея и да увие въжето около задната ос. Дръпна пръстите си точно в момента, когато въжето се обтегна и куката зацепи във въжето. Изтърколи се встрани и се измъкна. Караваната обтегна въжето почти с удар и подскочи — гумите й паднаха на мястото, на което преди секунда беше тялото му.

Металното въже се изопна, цялата носеща част на караваната заскърца недоволно.

Но издържа.

Торн надникна в караваната, после се вгледа внимателно в гумите на джипа — не се движеха. Беше увил въжето около дървото и при това положение тежестта му беше достатъчна, за да задържи караваната.

Качи се в джипа, за да дръпне ръчната спирачка, и чу гласа на Еди:

— Шефе, шефе!

— Слушам те, Еди.

— Успя ли да ги спреш?

— Да. Вече не се движат.

— Много добре. Само че слушай. Знаеш, че изобщо не бяхме предвидили гумената хармоника за…

— Знам, знам, Еди. Ще помисля върху това.

Изскочи навън и хукна към караваната. Отвори страничната врата и влезе. Не се виждаше добре. Всичко беше преобърнато и изпочупено. Стъпваше по парчета стъкло. Прозорците бяха счупени. Вдигна радиостанцията към устата си.

— Еди?

— Да, шефе.

— Трябва ми въже.

Знаеше, че Еди е взел какво ли не.

— Шефе…

— Само ми кажи къде е.

— В другата каравана.

Торн се блъсна в една маса и изсумтя:

— Страхотно.

— Може да има малко найлоново въже в шкафчето с принадлежностите, но не знам колко метра е.

Гласът му не прозвуча много уверено. Торн тръгна покрай стените и започна да отваря шкафчетата. Бяха заключени. Онова с принадлежностите беше малко по-нататък. Може би щеше да намери въже. Да, трябваше му въже.

Караваната

Сара Хардинг, все още увиснала на ръце в горния край на караваната, се вгледа в усуканата гума, зад която беше втората каравана. Тиранозаврите бяха престанали да я блъскат, вече не се движеха надолу, но… по лицето й започна да капе вода и тя знаеше какво означава това.

Гумата бе започнала да се къса. Погледна нагоре и видя образувалата се цепнатина, металната спирала и мрежестата тъкан. След малко тъканта щеше да се разкъса окончателно, спиралата да се развие и…

Оставаха им няколко минути, преди увисналата каравана окончателно да се откъсне и да полети надолу в пропастта.

Слезе при Малкълм и се закрепи до него.

— Иън?

— Знам — отвърна той и поклати глава.

— Иън, трябва да се измъкнем оттук.

Грабна го под мишниците и се опита да го изправи.

— Идваш ли с мен?

Малкълм поклати глава отрицателно, победен. И преди беше виждала това изражение, поражението, примирението. Ненавиждаше го. Тя никога не се предаваше. Никога.

Малкълм простена.

— Не мога.

— Трябва.

— Сара…

— Не искам да те слушам. Няма за какво да си говорим. Тръгваме и толкова.

Задърпа го. Той простена, но все пак се надигна. Тя напрегна всичките си сили и успя да го освободи от краката на масата. Следващата мълния сякаш му даде сили. Успя да се изправи върху железата, да запази равновесие.

— Какво ще правим?

— Не знам, но ще се махнем оттук… Има ли въже?

Той кимна едва забележимо.

— Къде?

Посочи надолу, към предната част.

— Там долу, под арматурното табло.

— Хайде.

Тя се разкрачи и опря стъпалата си в двете срещуположни стени — като алпинист в комин. Двайсет метра по-надолу беше арматурното табло.

— Добре, Иън. Тръгваме.

— Няма да успея, Сара. Сериозно.

— Тогава ще те пренеса — каза тя.

— Но…

— Стига, по дяволите! Тръгваме!

Малкълм се напрегна, улови се за нещо с треперещи ръце. Десният му крак се влачеше. Сара почувства тежестта му. Стори й се огромна, имаше чувството, че ще полети надолу. Малкълм обви шията й с ръце, щеше да я задуши. Тя пое рязко дъх, спусна назад двете си ръце, улови го за бедрата и леко го повдигна, за да може той да я хване по-добре. Най-накрая започна да диша нормално.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо. Тръгваме.

Започна да се спуска надолу по вертикалния коридор, като се улавяше за каквото намери. На места имаше ръкохватки, а където нямаше, се държеше за дръжките на шкафове и чекмеджета, крака на маси, дори и мокета на пода, който не издържаше тежестта им и се късаше. На едно място мокетът се скъса на дълга ивица и двамата се хлъзнаха надолу. Сара успя да се закрепи с крака и да спре падането. Малкълм дишаше тежко. Ръцете му, увити около шията й, трепереха.

— Силна си — каза той.

— Да, но все пак съм жена — отговори тя мрачно.

Оставаше само метър и половина до таблото. Метър. Напипа някаква дръжка на стената и отпусна крака надолу. Пръстите й докоснаха кормилото. Приклекна бавно и остави Малкълм върху таблото.

Караваната скърцаше и се люлееше. Сара заопипва под таблото, напипа някаква кутия, отвори я. От нея с дрънчене се изсипаха някакви инструменти. Най-накрая намери въжето — найлоново, поне двайсет метра.

Надигна се погледна надолу, към дъното на пропастта. Вратата откъм кормилото беше точно до нея. Натисна дръжката и я отвори. Вратата се удари във външната стена на караваната и Сара почувства дъжда.

Показа се малко навън и погледна нагоре. Видя гладката метална обшивка, по която нямаше за какво да се уловиш. Отдолу обаче, прецени тя, трябваше да има оси, кутии и други удобни за стъпване неща. Наведе се, за да погледне, и в този момент чу дрънкане на метал.

— Най-накрая — възкликна някой и пред очите й изникна едър силует. Беше Торн, който се бе спуснал по долната страна на караваната.

— За Бога! — каза той. — Какво чакате? Писмена покана ли? Да се махаме оттук!

— Забавихме се заради Иън — отвърна тя. — Ранен е.

Типично, помисли си Кели, докато гледаше Арби. Когато станеше напечено, не беше в състояние да направи нищо. Твърде много емоции, твърде много напрежение, започваше да трепери, да се държи странно. Арби отдавна се бе обърнал с гръб към караваните и сега гледаше в обратната посока, към реката. Като че ли нищо не се бе случило. Типично.

Кели се обърна отново към Левин.

— Какво става сега?

— Торн току-що влезе — отговори той, без да сваля очилата.

— Влязъл е? Къде? В караваната ли?

— Да. А сега… някой излиза.

— Кой?

— Мисля, че е Сара. Излизат.

Кели присви очи в тъмнината, за да се опита да види. Дъждът бе почти спрял. Сега само ръмеше. Караваната все още висеше над пропастта. Стори й се, че вижда някаква фигура, прилепнала към шасито отдолу, но не беше сигурна.

— Какво прави?

— Катери се.

— Сама?

— Да — отговори Левин. — Сама.

Сара Хардинг се измъкна през вратата и изви тялото си в дъжда. Не погледна надолу. Знаеше как изглежда отвесната стометрова пропаст. Усещаше люлеенето на караваната. Бе прехвърлила въжето през раменете си и сега опипом успя да намери опора за крака си и да стъпи — вероятно на скоростната кутия. С ръка се улови за някакъв кабел и се прехвърли.

Торн бе влязъл вътре.

— Няма да измъкнем Малкълм оттук без въже — каза той. — Можеш ли да се изкачиш горе?

Блесна мълния. Сара успя за миг да зърне долната част на караваната, блестяща и мокра от дъжда, покрита на места с машинно масло. После всичко отново потъна в тъмнина.

— Сара, ще се справиш ли?

— Да — отговори тя.

Протегна ръце нагоре и започна да се катери.

— Къде е тя? Какво става? Всичко наред ли е? — питаше Кели непрекъснато.

Левин наблюдаваше през очилата за нощно виждане.

— Катери се — отговори той.

Арби чуваше гласовете им далечни и неясни. Беше се обърнал с гръб, вторачен към реката и тъмната равнина. Очакваше нетърпеливо следващата светкавица. Искаше да се увери, че е истина това, което бе видял преди малко.

Не си спомняше как, но в края на краищата с много усилия, хлъзгания и залиталия успя да се изкачи до ръба на пропастта и да се прехвърли горе. Нямаше време за губене. Пропълзя под втората каравана, уви въжето около оста, завърза го здраво и хвърли другия край на Торн.

— Джак! — извика тя.

Торн, застанал на вратата на караваната, улови въжето и го привърза около гърдите на Малкълм. Той простена.

— Хайде — извика Торн.

Улови Малкълм през кръста и успя да го извади навън — стъпиха на скоростната кутия.

— Боже! — изпъшка Малкълм, когато погледна нагоре.

Сара започна да го тегли. Въжето се изпъна.

— Използвай ръцете си — каза Торн. Малкълм започна да се издига. Скоро се оказа три метра по-нагоре. Сара беше някъде на ръба, но Торн не я виждаше, защото тялото на Иън пречеше. Започна да се катери мъчително — повърхността на караваната отдолу беше хлъзгава. Трябваше да я направя грапава, помисли си. Само че на кого би му хрумнало, че ще стане така?

Представи си как гумената хармоника горе се къса все повече, как тъканта не издържа…

Продължи да се катери — стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър.

При следващата светкавица видя, че вече са близо до върха.

Сара беше на ръба и протегна ръка, за да помогне на Малкълм. Той разчиташе предимно на ръцете си. Боляха го, но въпреки това продължаваше. Още малко… Най-накрая тя успя да улови яката на ризата му и да го изтегли. Той се прехвърли през ръба и изчезна от погледа на Торн.

Продължи да се изкачва. Краката му се хлъзгаха. Ръцете го боляха.

Придвижваше се нагоре.

Сара протегна ръка.

— Хайде, Джак — извика тя.

Още малко и щеше да го улови.

Изведнъж гумата се скъса с рязък звук, караваната хлътна с цели три метра.

Торн се закатери по-бързо. Сара все още го чакаше с протегната ръка.

— Хайде, Джак, ще успееш.

Той продължаваше, вече без да гледа, стиснал здраво въжето. Ръцете и раменете го боляха, въжето се хлъзгаше. Уви го около китката си, за да се задържи. В последния момент се подхлъзна и почувства остра болка в скалпа.

— Съжалявам за това — каза Сара, след като го задърпа за косата. Заболя го силно, но му беше все едно, не обръщаше внимание, защото виждаше как спиралата се разкъсва все повече и как караваната пропада все по-надолу. Сара го теглеше нагоре — беше невероятно силна. След секунда пръстите му напипаха мокра трева и той се прехвърли над ръба — най-после.

Отдолу гумената хармоника започна да се къса на тласъци, с поредица резки чаткания. След миг караваната полетя надолу в пропастта, ставаше все по-малка и по-малка, и се разби в скалите с глух трясък. Приличаше на смачкан хартиен плик.

— Благодаря — каза Торн на Сара.

Тя се отпусна тежко на земята край него. От превързаното й чело течеше кръв. Отпусна пръсти и от тях падна кичур мокра сива коса.

— Каква нощ! — отрони тя.

Наблюдателницата

— Успяха! — извика Левин.

— Всички ли? — попита Кели.

— Да, всички.

Кели заподскача от радост.

Арби се обърна и измъкна очилата от ръцете на Левин.

— Е, чакай малко… — възнегодува Левин.

— Трябват ми — прекъсна го Арби. Обърна се, вторачен в тъмната равнина. В началото не видя нищо освен зелени петна. Напипа копчето за фокусиране и го завъртя. Образът се изясни.

— Какво толкова има? — попита Левин. — Това е скъп прибор…

Тогава чуха съскането. Съвсем близо.

Арби видя рапторите съвсем ясно, в бледозелени оттенъци. Бяха дванайсет и се движеха близо един до друг през тревата в посока към наблюдателницата. Едно от животните беше най-отпред и, изглежда, беше водачът, макар че не личеше в глутницата да има някаква организация. Рапторите съскаха и ръмжаха, облизваха кръвта от челюстите си и бършеха муцуни с предните си крайници — странно интелигентен, почти човешки жест. В очилата за нощно гледане очите им блестяха в светлозелено.

Като че ли не бяха видели наблюдателницата. Нито веднъж не погледнаха към нея, но определено се движеха натам.

Левин измъкна очилата от Арби и каза:

— Извинявай, мисля, че ще се справя по-добре.

— Ако не бях аз, нямаше да обърнете никакво внимание — възропта Арби.

— Тихо — изсумтя Левин, вдигна очилата и въздъхна при гледката. Дванайсет раптора на около двайсетина метра.

— Виждат ли ни? — попита Еди.

— Не. И вятърът духа насам, така че не могат и да ни подушат. Предполагам, че следват пътеката, която минава покрай нас. Ако пазим тишина, ще ни отминат.

Радиостанцията на Еди изпращя. Той веднага я изключи.

Всички се вторачиха в равнината. Нощта бе станала тиха и спокойна. Дъждът спря и луната се показваше през разкъсващата се облачност. Приближаващите животни изпъкваха като тъмни силуети на фона на сребристата трева.

— Могат ли да се качат тук? — попита Еди.

— Не виждам как — отвърна Малкълм шепнешком. — Намираме се на близо двайсет метра над земята. Мисля, че няма да имаме проблеми.

— Нали каза, че могат да се катерят по дърветата?

— Ш-ш-ш-ш. Това не е дърво. Сега всички клякайте и пазете тишина.

Малкълм се присви от болка, когато Торн го положи на масата във втората каравана.

— Нямам късмет с тези експедиции, нали?

— Така е — кимна Сара. — А сега стой спокойно.

Торн освети крака му с фенерче, а Сара разкъса крачола на панталона му. На дясното бедро имаше дълбока рана и беше загубил много кръв.

— Имаме ли аптечка? — попита Сара.

— Мисля, че има една навън, където държим мотоциклета.

— Донеси я.

Торн излезе. Малкълм и Сара останаха сами. Тя освети раната и я разгледа внимателно.

— Зле ли е? — попита той.

— Можеше и да е по-зле. Ще оцелееш — отговори тя с насмешка.

Всъщност раната беше много дълбока и достигаше почти до костта. По една случайност артерията не беше засегната — за късмет. Но беше много замърсена — по червената срязана плът бяха полепнали всевъзможни боклуци, сламки, пръст. Трябваше да я почисти, но първо щеше да почака, докато му подейства морфинът.

— Сара — каза Малкълм, — дължа ти живота си.

— Това е без значение, Иън.

— Не, не е без значение.

— Иън — каза тя и го погледна, — тази откровеност не ти подхожда.

— Ще мине — каза той и се усмихна мъчително. Болеше го.

Торн се върна с аптечката. Сара напълни спринцовката, изтласка въздуха и я заби в рамото на Малкълм.

— Ох! — извика той. — Колко ми сложи?

— Много.

— Защо?

— Защото трябва да почистя раната, а без упойка това никак нямаше да ти хареса.

Малкълм въздъхна и се обърна към Торн.

— Винаги знае какво да отговори, нали? Е, Сара, покажи на какво си способна.

Левин не отделяше поглед от рапторите. Движеха се близо един до друг, с характерните си подскоци. Надяваше се да долови признаци за някаква организация в глутницата, нещо като структура, белези за йерархия или власт. Велоцирапторите бяха интелигентни животни и би било логично да се организират по някакъв начин, което би проличало по разположението им в пространството. Не видя нищо подобно. Приличаха на безформена шайка мародери, които съскаха и се зъбеха един на друг.

Еди и децата бяха приклекнали недалеч. Еди ги бе прегърнал, за да ги успокои. Струваше му се, че момчето се страхува. Момичето нямаше проблеми. Беше по-спокойно.

Левин не разбираше защо е този страх. Тук, на високата наблюдателница, бяха в пълна безопасност. Следеше приближаващата глутница с академичен интерес, опитваше се да схване някаква логика в поведението на хищниците.

Вече нямаше съмнение, че се движат по пътеката, отъпкана от животните — същата, по която по-рано бяха минали паразаврите нагоре от реката, по лекия склон, покрай наблюдателницата. Рапторите не й обръщаха никакво внимание. Бяха заети със самите себе си.

Минаха покрай конструкцията и продължиха нататък, но последното животно изведнъж спря и подуши въздуха. След това се наведе и затършува с муцуна из тревата в подножието на наблюдателницата. Какво прави? — зачуди се Левин.

Самотният раптор изръмжа и продължи да тършува в тревата. След малко се изправи, стиснал нещо в ноктите на предната си лапа. Левин присви очи, за да види какво е.

Беше парче опаковка.

Рапторът вдигна глава към наблюдателницата. Очите му светеха. Вторачи се право в Левин. И изрева.

Малкълм

— Добре ли се чувстваш? — попита Торн.

— Все по-добре — отвърна Малкълм и въздъхна. Тялото му се отпусна. — Знаеш ли, има си причина хората да обичат морфина.

Сара Хардинг намести надуваемата пластмасова шина около крака му и попита:

— След колко време ще дойде хеликоптерът?

Торн погледна часовника си и отговори:

— След по-малко от пет часа. Утре на разсъмване.

— Сигурно ли е?

— Да, абсолютно.

Сара кимна.

— Добре. В такъв случай всичко ще бъде наред. Ще се оправи.

— Добре съм — обади се Малкълм сънливо. — Просто ми е тъжно, че експериментът приключи. А беше толкова уникален, елегантен. Дарвин изобщо не е знаел.

— Сега ще почистя раната — каза Сара на Торн. — Дръж крака, за да не мърда. Какво не е знаел Дарвин, Иън?

— Че животът е комплексна система с всички последици от този факт. Приспособяване, естествен подбор, вероятности, самоорганизиращо се поведение. Горкият човек. Ох! Какво правиш там?

— Разкажи ни — каза Сара. — Какво не е знаел Дарвин?

— Че животът е невероятно сложен. Никой не го осъзнава. Едно-единствено оплодено яйце има стотици хиляди гени, които функционират координирано помежду си и с времето създават цяло живо същество. Една клетка започва да се дели, но получените в резултат на деленето нови клетки са различни. Те се специализират. Някои стават нерви, други черва, трети крайници… всяка група следва своя собствена програма за развитие, за взаимодействие. Съществуват двеста и петдесет вида клетки, които се развиват успоредно, в определено време. Когато на организма му е нужна кръвоносна система, сърцето започва да пулсира. Когато има нужда от хормони, жлезите започват да ги отделят. Седмица след седмица този невъобразимо сложен комплекс функционира съвършено… съвършено. Невероятно е. Никоя човешка дейност не може да се сравни с това.

Например… строили ли сте някога къща? Къщата е нещо просто в сравнение с него. Въпреки това обаче строителите често объркват стълбите, да кажем, монтират мивките накриво, плочкаджията не се появява, когато го очакваш. Всичко може да се обърка. А мухата, която каца върху сандвича на строителя, е съвършена. Ох! По-внимателно!

— Извинявай — каза Сара и продължи да почиства раната.

— Работата е в това — продължи Малкълм, — че дори не можем да опишем този сложен процес на развитие в клетката, да не говорим за разбирането му. Осъзнавате ли колко ограничена е способността ни да разбираме? С помощта на математиката можем да опишем взаимодействието между две тела, например две планети в Космоса. Ако обаче вземем три тела, три планети, проблемът става сериозен. Не бихме могли да се справим с четири или пет тела. А в една-единствена клетка си взаимодействат стотици хиляди неща! Просто сме принудени да вдигнем ръце. Толкова е сложно! Как изобщо е възможно да съществува живот! Според някои учени формите на живот се организират сами. Животът създава свой собствен порядък… както кристализацията, която създава свой порядък. Твърди се, че животът кристализира и така се управляват сложните процеси.

Защото ако не познаваш физическите процеси в химията, би могъл да погледнеш един кристал и да зададеш същите въпроси. Ще видиш съвършените геометрични форми, красивите издатъци и ще попиташ какво управлява този процес? Как така кристалът става толкова съвършен и толкова прилича на другите кристали? Оказва се обаче, че при образуването на кристалите основна роля играят физическите сили между молекулите. Никой не управлява процеса. Развива се сам. Можеш да задаваш въпроси за кристалите само ако не разбираш фундаменталната същност на процеса на формирането им.

Възможно е формите на живот да са нещо подобно. Може би животът се случва. А може би, както при кристалите, съществува характерен за живите същества порядък, който възниква благодарение взаимодействието на техните елементи. Добре. Едно от нещата, които научаваме от кристалите, е това, че порядъкът възниква много бързо. В един момент имаме течност, в която молекулите се движат хаотично. В следващия момент се появява формата на кристала и всички молекули застават на определени места, нали?

— Да.

— Така. Помислете сега за взаимодействието на формите на живот на планетата в екосистемите. Това е дори по-сложно от взаимодействието в едно отделно животно. Нещата никак не са прости. Като при юката например. Знаете ли за юката?

— Не.

— Растението юка зависи от един вид пеперуда, която събира прашеца му на топче и го пренася върху друго растение… не друг цвят на същото растение, а на друго растение… там го втрива в цвета и го опложда. Едва тогава може да снесе своите яйца. Растението не би оцеляло без пеперудата. Пеперудата не би оцеляла без растението. Подобни сложни взаимодействия наистина напомнят процесите при кристализацията.

— Метафорично ли говориш?

— Говоря за порядъка в естествения свят — отвърна Малкълм. — Че може би е възможно той да възникне бързо, чрез нещо като кристализацията. Защото сложно устроените животни са в състояние да променят поведението си много бързо. Последствията могат да настъпят веднага. Хората променят планетата и никой не е в състояние да каже дали това е опасно, или не. Процесите, свързани с поведението, се развиват много по-бързо, отколкото си мислим, че траят еволюционните процеси. За десет хиляди години хората са стигнали от примитивното земеделие и лова до сегашните градове и компютърните мрежи. Поведението все повече се променя, но може да се окаже, че не е в състояние да се приспособи. Никой не е наясно с тези неща. Въпреки че според мен компютърните мрежи означават край на нашия вид.

— Така ли? Защо?

— Защото те са край на новото. Оплетеният в жици свят е смърт. Всеки биолог знае, че малките изолирани групи се развиват най-бързо. Ако оставите хиляда птици на остров сред океана, те ще се развият много бързо. Ако ги оставите на голям континент, еволюцията им ще се забави. При нашия вид, при хората, еволюцията се осъществява предимно чрез поведението. За да се приспособим, прибягваме до нов тип поведение. А всеки знае, че новото се появява само в малките групи. Създай комисия от трима души и може би ще свършат някаква работа. При десет души нещата стават сложни. При трийсет души няма никакъв резултат. При трийсет милиона просто няма на какво да се надяваме. Това е ефектът от информационните медии — заради тях не може да се случи нищо. Унищожават разнообразието. Целият свят постепенно става еднакъв. В Банкок, Токио или Лондон… на всеки ъгъл има „Макдоналдс“ или „Бенетон“. Регионалните различия изчезват. Всички различия изчезват. В света на медиите не съществува нищо друго освен първите десет песни, първите десет книги, първите десет филма, идеи и така нататък. Хората се тревожат, че в дъждоносните джунгли на Амазонка намалява разнообразието на видовете. Ами какво да кажем за интелектуалното разнообразие, нашия най-необходим ресурс? То изчезва по-бързо от дърветата. Само че ние все още не сме го разбрали и сега се каним да оплетем едва ли не пет милиарда души в компютърни мрежи. Та това ще доведе до стагнация на целия ни вид! Всичко ще замре. Всички ще мислят едно и също нещо по едно и също време. Ох, така ме боли. Свърши ли вече?

— Почти — отвърна Сара. — Потърпи още малко.

— И, повярвайте ми, това ще стане много бързо. Ако сравните поведението с физическото приспособяване, ще видите, че то може да се променя много по-бързо от способността на вида да се приспособява. Не са нужни никакви астероиди или природни бедствия. Достатъчно е да се появи някакво ново поведение и то може да се окаже фатално за вида, който го е възприел. Идеята ми е, че е възможно динозаврите, а те са сложно устроени животни, да са променили поведението си и това да е довело до измирането им.

— На всичките?

— Достатъчни са само няколко — отговори Малкълм. — Някакви динозаври например се заселват в блатата край голям континентален воден басейн и унищожават растителните видове, от които зависят двайсет други вида. Бам! Отиват си. Това причинява още по-дълбоки сътресения. Измира някакъв хищник и животните, с които се храни, започват да се размножават безконтролно. Измират още видове. Екосистемата излиза от равновесие. Това води до още по-сериозни последствия. И всичко приключва. Вероятно е станало точно така.

— Само поведението…

— Да — прекъсна я Малкълм. — Е, това е само хипотеза. Хранех надеждата да я проверим… тук… Но сега всичко свърши. Трябва да се махаме. По-добре кажете на останалите.

Торн взе радиостанцията.

— Еди? Обажда се Джак.

Не последва отговор.

— Еди?

Радиото изпука и се чу шум, който в началото взеха за някакво смущение. После обаче осъзнаха, че беше пронизителен човешки писък.

Наблюдателницата

Първият раптор се разсъска и започна да подскача. Металната конструкция задрънча, разклати се, ноктите му драскаха по тръбите. Еди се изненада от височината, до която достигаше — животното правеше с лекота три-четириметрови подскоци, един след друг. Привлече вниманието на останалите, които се върнаха и заобиколиха наблюдателницата.

Скоро хората горе се оказаха обкръжени от ръмжащи, подскачащи велоцираптори. Конструкцията се клатушкаше и дрънчеше, но по-страшното беше, че животните се учеха от грешките си, както забеляза Малкълм. След няколко опита някои от тях вече не се опитваха да скачат, а се улавяха за тръбите, мъчейки се да се покатерят. Едно успя да достигне само на метър от платформата и едва тогава падна. Подобни неуспехи изобщо не им се отразяваха — рапторите скачаха на крака веднага и продължаваха да нападат.

Еди и децата се изправиха.

— Назад! — извика им Левин. — Не се показвайте навън!

И избута децата в средата на площадката.

Еди се наведе над раницата си, за да извади една сигнална ракета. Запали я и я запрати към рапторите — две от животните паднаха на земята. Ракетата продължи да гори в мократа трева и да хвърля резки червени отблясъци. Рапторите не се стреснаха. Еди измъкна една алуминиева рейка от пода, надвеси се над парапета и я заразмахва като тояга.

Едно от животните се бе изкачило достатъчно високо, за да се стрелне напред с отворени челюсти към врата му. Той изкрещя изненадано и се отдръпна назад — измъкна се на косъм, но зъбите на животното закачиха ризата му. Хищникът не успя да се задържи на мястото си и полетя надолу. Еди увисна на парапета и се разкрещя:

— Помогнете! Помогнете ми!

Насмалко да падне, но Левин го хвана през кръста и го задържа. Погледна над рамото на Еди — рапторът висеше във въздуха и съскаше бясно, но не пускаше ризата. Еди го удари по муцуната с рейката, без да го накара да се откаже. Стискаше като булдог. Еди беше опасно увиснал над парапета, всеки момент можеше да падне.

Успя да премести рейката в ръката си и да я забие в окото на хищника — едва тогава той отпусна челюстите си и падна. Еди и Левин тупнаха назад. Когато отново се изправиха, видяха че рапторите се катерят от другата страна. Една глава се появи над парапета, Еди замахна с рейката и животното падна.

— Бързо! — извика той на децата. — Качвайте се на покрива! Бързо.

Кели обви с ръце и крака една от подпорите и с лекота се покатери върху навеса. Арби остана долу, пребледнял. Кели надникна отгоре и извика:

— Хайде, Арби!

Момчето остана на мястото си с уголемени от страх очи. Левин се спусна да му помогне и го вдигна. Еди продължаваше да размахва рейката.

Един раптор успя да я захапе и рязко я дръпна — Еди загуби равновесие, залитна силно назад и падна през парапета.

— А-а-а-а! — изкрещя той, докато падаше. Всички животни моментално скочиха на земята. Еди продължаваше да крещи. Рапторите ръмжаха.

Левин се ужаси. Все още държеше Арби в ръцете си и го буташе към навеса.

— Хайде — не преставаше да го подканя, — качвай се! Качвай се!

— Давай, Арби — окуражаваше го Кели отгоре.

Арби се улови за ръба и се опита да се вдигне на мускули. Зарита с крака, обезумял от страх, и без да иска удари Левин по лицето. Левин го пусна. Видя как Арби полита назад и пада долу.

— О, Боже! — възкликна той. — О, Боже!

Торн пропълзя под караваната и освободи въжето, после изпълзя и хукна към джипа. В това време Сара свали мотоциклета, възседна го и го подкара с пълна скорост. Бе взела една от карабините.

Торн скочи зад кормилото, запали двигателя и зачака нетърпеливо макарата да прибере въжето. Струваше му се, че е минала цяла вечност. Чакаше. Видя как светлината от мотора на Сара се отдалечава през шубраците към наблюдателницата.

Най-после лебедката спря. Торн включи на скорост и джипът се понесе с рев. Взе радиостанцията и извика:

— Иън?

— Не се безпокой за мен — долетя сънливият глас на Малкълм. — Аз съм добре.

Кели легна върху наклонения покрив на наблюдателницата и погледна надолу. Арби падна на земята от другата страна, срещу Еди. Стори й се, че се удари сериозно. Не разбра какво стана с него, защото изведнъж започна да се хлъзга върху мокрия покрив и се дръпна назад, за да се закрепи. Когато надникна пак, Арби го нямаше. Нямаше го.

Сара Хардинг караше с пълна скорост по калния път през джунглата. Не знаеше със сигурност къде се намира, но смяташе, че ако се движи надолу по склона, в края на краищата ще стигне до равнината. Поне се надяваше да се добере дотам. Ускори, взе един завой и изведнъж видя голямо дърво, паднало напряко на пътя. Обърна мотоциклета и тръгна в обратна посока. Малко по-нататък видя фаровете на джипа, който сви вдясно. Подкара натам.

Левин остана сам върху платформата на наблюдателницата, замръзнал от ужас. Рапторите вече не подскачаха, не се опитваха да се изкачват по конструкцията. Чуваше как ръмжат и съскат долу, на земята. Чуваше рязко хрущене и чупене на кости. Момчето не бе издало никакъв звук.

Обля го студена пот.

След това чу Арби да крещи:

— Назад! Назад!

Кели пропълзя до високия край на покрива, за да види какво става от другата страна. На светлината на догарящата сигнална ракета видя, че Арби е в клетката. Беше успял да затвори вратата. Промуши ръка през пръчките и завъртя ключа. Трите раптора, които бяха наблизо веднага скочиха, когато видяха ръката му, и той бързо я дръпна вътре.

— Назад! — изкрещя.

Рапторите започнаха да гризат металните пръчки, с извити хоризонтално глави. Едното от животните промуши долната си челюст през ластика, на който беше вързан ключът, и той се заплете в зъбите му. Животното се дръпна рязко назад — ключът изскочи и го удари неочаквано по муцуната.

Рапторът проскимтя изненадано и се опита да махне ластика с предните си ноктести лапи, но не успя, защото се бе закачил за извитите назад задни зъби. Скоро се отказа и започна да трие муцуната си в тревата.

Междувременно останалите раптори успяха да откачат клетката от конструкцията и да я съборят. Нахвърляха се върху нея с нокти и зъби, но скоро разбраха, че от това няма полза и започнаха да я търкалят и тъпчат — събраха се седем животни. Арби не се виждаше от телата им. Забутаха клетката към храсталаците.

Кели чу шум от мотор и видя светлини — автомобил.

Някой идваше.

В клетката Арби се чувстваше като в ада, заобиколен от черни ръмжащи хищници. Рапторите не можеха да проврат глави през пръчките на клетката, но топлата им слюнка капеше върху него, а докато търкаляха клетката, понякога ноктите им закачаха раменете и ръцете му и оставяха дълбоки рани. Изпитваше болка. Главата му бучеше. Всичко наоколо се въртеше като във вихрушка. Знаеше със сигурност само едно: отдалечаваха го от наблюдателницата.

Докато джипът приближаваше, Левин надникна над парапета. Видя как три раптора влачат останките на Еди към джунглата. Съскаха и се зъбеха един на друг, но продължаваха нататък към гъсталака й.

След това съзря останалите, които търкаляха клетката по пътеката към гората.

Подир малко чу шума от двигателя на джипа. Зад волана разпозна силуета на Торн.

Надяваше се да е взел карабина. Искаше му се да убие тези гадни животни до последното. Обзет бе от неистово желание да ги унищожи.

Кели продължи да следи с поглед как рапторите се отдалечават с клетката. Един от тях изостана и започна да се върти в кръг като объркано куче. Беше онзи, в чиито зъби се бе заплел ключът. Животното тръскаше глава и трескаво се мъчеше да се освободи.

Джипът пристигна с рев и рапторът сякаш се стресна от неочаквано появилите се светлини. Торн настъпи педала и се опита да го блъсне, но рапторът успя да отскочи и хукна към равнината.

Кели се спусна от покрива, после заслиза надолу.

Торн отвори вратата на джипа и Левин скочи на седалката до него.

— Отмъкнаха хлапето! — извика той.

— Чакайте! — извика Кели, която още не бе достигнала земята.

— Качвай се горе — нареди Торн. — Сара идва след малко. Ние ще видим какво става с Арби.

— Но…

— Няма време за губене. Ако ги изпуснем, ще трябва да претърсваме цялата джунгла.

Торн включи на скорост, настъпи педала и джипът се понесе по пътеката след рапторите.

Иън Малкълм чуваше гласовете, които крещяха по радиото. Даде си сметка, че са объркани, уплашени. Черни звуци, каза си. Всичко отива по дяволите едновременно.

Стотици хиляди взаимодействащи си неща.

Въздъхна и затвори очи.

Торн караше бързо. Джунглата наоколо беше гъста. Пътеката се стесни, листата удряха колата.

— Ще успеем ли?

— Пътеката е достатъчно широка — каза Левин. — По-рано днес минах по нея. Използват я паразаврите.

— Как стана така?! — чудеше се Торн. — Клетката беше закрепена за конструкцията.

— Не знам — отвърна Левин. — Откъснала се е.

— Как. Как?

— Не видях. Станаха много неща.

— А Еди? — попита Торн мрачно.

— Свърши бързо.

Джипът продължаваше напред, през джунглата, като подскачаше по неравната повърхност. Главите им се удряха в брезентовия покрив. Торн шофираше направо безразсъдно. Рапторите обаче напредваха с главоломна скорост. Вече почти не виждаха последното животно, хукнало напред, в тъмнината.

— Не искаха да ме изслушат! — извика Кели, когато Сара спря с мотоциклета.

— Какво трябваше да им кажеш?

— Един раптор отмъкна ключа! Арби е заключен в клетката, а рапторът отмъкна ключа!

— Накъде тръгна? — попита Сара.

— Натам! — извика Кели и посочи към равнината. На лунната светлина успяха да различат тъмния силует на бягащото животно. — Ключът ни трябва!

— Качвай се — каза Сара и свали карабината от гърба си. Кели скочи на седалката зад нея. — Можеш ли да стреляш?

— Не… тоест…

— Можеш ли да караш мотоциклет?

— Не, аз…

— В такъв случай ще трябва да стреляш — отсече Сара и й подаде оръжието. — Ето това е спусъкът. Нали? Ето го предпазителя. Завърташ насам и готово. Ще друса доста, така че не го освобождавай, докато не приближим.

— Какво ще приближим?

Но Сара не я чу. Включи на скорост и мотоциклетът се понесе напред към равнината след бягащия раптор. Кели се улови за кръста й, за да не падне.

Джипът продължаваше напред по осеяната с локви кална пътека.

— През деня не ми се стори толкова неравно — отбеляза Левин и стисна ръкохватката. — Може би трябва да понамалиш скоростта.

— Не, по дяволите! Ако ги изгубим от поглед, край. Не знаем къде е гнездото им, а в тази джунгла през нощта…

Рапторите се отклониха от пътеката и продължиха през храстите. Клетката изчезна от погледите им. Торн не виждаше добре терена, но имаше чувството, че бягат надолу по стръмен, почти отвесен скат.

— Не можеш да минеш оттам — каза Левин. — Стръмно е.

— Няма друг начин.

— Ти си луд! Приеми фактите! Джак, изгубихме хлапето, това е истината. Жалко, но е така.

Торн го изгледа ядосано.

— Хлапето не те изостави, сега и ти няма да го изоставиш.

Торн завъртя волана и подкара джипа по ската. Колата се наклони страховито, набра скорост, заспуска се бясно.

— По дяволите! — крещеше Левин. — Ще се размажем!

— Дръж се!

Продължиха да се носят стремглаво надолу в тъмнината.

Преследването

Мотоциклетът се понесе по тревистата равнина. Кели се бе вкопчила за Сара с едната си ръка, а с другата стискаше карабината — беше тежка, дланта й изтръпваше. Мотоциклетът друсаше ужасно, а вятърът непрекъснато навяваше косата в очите й.

— Дръж cel — извика Сара.

Луната се показа от облаците напълно и тревата наоколо стана сребриста. Рапторът беше на петдесетина метра пред тях, почти в края на осветяваното от фара им пространство. Постепенно го настигаха. Кели не видя други животни, освен стадото апатозаври в далечината.

Приближаваха раптора все повече и повече. Животното тичаше бързо. Твърдата му опашка едва се виждаше над тревата. Сара сви леко вдясно, за да се изравнят с него, наклони се назад и извика в ухото на Кели:

— Приготви се!

— Какво да направя?

Вече се движеха почти успоредно, край опашката му.

Сара ускори още повече. Изравниха се с краката, после с главата.

— Шията! — извика тя. — Цели се в шията!

— Къде?

— Където и да е! В шията!

Кели се засуети с карабината.

— Сега ли?

— Не! Чакай малко! Чакай!

Рапторът се уплаши от мотоциклета и затича по-бързо. Кели се мъчеше да напипа предпазителя. Пушката подскачаше в ръцете й. Всичко подскачаше. Най-накрая напипа лостчето, но пак го изпусна. Опита още веднъж. Налагаше се да използва двете си ръце, а това означаваше да не се държи за Сара…

— Приготви се! — извика Сара.

— Не мога да…

— Сега! Веднага! Хайде!

Сара изви кормилото и се приближиха на около метър от бягащото животно. Кели усети миризмата му. Рапторът обърна към тях глава и изчатка с челюсти. Кели стреля. Карабината подскочи в ръцете й. Отново се вкопчи в Сара. Рапторът продължаваше да бяга.

— Какво стана?

— Не улучи!

Кели поклати глава.

— Няма значение — извика Сара. — Ще се справиш! Ще се приближа пак.

Отново ускори и сви към раптора, но този път той внезапно се обърна и се хвърли към тях. Сара изкрещя и сви рязко встрани.

— Умен кучи син, нали? Греши само веднъж!

Животното бързо смени посоката и започна да се отдалечава.

— Отива към реката — извика Кели.

Сара ускори докрай. Мотоциклетът се понесе с пълна скорост.

— Дълбоко ли е? — попита Сара.

— Не знам — отговори Кели. Опита се да си припомни докъде бяха потънали рапторите, когато я прекосяваха. Като че ли плуваха. Значи беше най-малко…

— Повече от метър ли е?

— Да.

— Не става.

Бяха на около пет метра зад раптора и изоставаха. Животното навлезе в пространство, осеяно с цикади, които ги драскаха по краката и ръцете. Мотоциклетът друсаше и се тресеше по неравностите.

Сара сви вляво, встрани от раптора, по посока към реката. Започнаха да го губят от поглед в тревата.

— Какво правиш?! — извика Кели.

— Ще му пресечем пътя.

Пред тях се разлетяха ято подплашени птици. Сара продължи напред през пляскащите криле, Кели наведе глава. Карабината подскочи в ръката й.

— Внимавай! — извика Сара.

— Какво стана?

— Гръмна!

— Колко изстрела имам?

— Още два! Този път гледай да улучиш!

Реката беше пред тях. Водата блещукаше на лунната светлина. Излязоха от тревата на калния бряг. Сара сви рязко, мотоциклетът поднесе и се плъзна встрани. Кели падна в студената мокра кал. Сара падна върху нея, но веднага скочи на крака и се втурна към мотоциклета.

— Хайде!

Кели я последва. Чувстваше се замаяна. Карабината беше покрита с кал. Зачуди се дали ще успее да стреля с нея. Сара скочи на мотоциклета и й махна да побърза. Кели се качи и продължиха по брега.

Видяха раптора на двайсетина метра нататък. Приближаваше водата.

— Ще се измъкне!

Джипът се носеше надолу по склона. Беше неуправляем. Листата на храсталаците шибаха предното стъкло и не се виждаше нищо, но наклонът бе все така стръмен. На едно място колелата поднесоха и Левин изкрещя.

Торн стисна волана и се опита да овладее положението. Натисна спирачката, джипът отново се насочи надолу и продължиха да се спускат. След миг между храсталаците се появи пролука. По-нататък видяха място, осеяно с големи черни камъни. Рапторите запълзяха по тях. Може би ако свие вляво…

— Не! — извика Левин. — Недей!

— Дръж се! — изкрещя Торн и завъртя рязко волана. Джипът избоксува и се плъзна странично. Удариха се в първия камък и счупиха единия фар. Колата се завъртя с предницата нагоре. Торн помисли, че при такъв удар се е счупило зъбно колело от трансмисията, но джипът продължи да се движи надолу. Вторият фар се счупи в някакъв клон. Продължиха в тъмнината, през друг пояс храсталаци и най-накрая стигнаха до равно място.

Джипът продължи напред.

Торн натисна спирачката.

Тишина.

Вторачиха се навън, с надеждата да се ориентират, но беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Изглежда, бяха на дъното на дълбок овраг, над който бяха надвиснали клонести дървета.

— Алувиални образувания — отбеляза Левин. — Това е речно корито.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Торн се увери, че е прав.

Рапторите бягаха по дъното на оврага, което бе осеяно с големи обли камъни. Самото речно корито обаче беше пясъчно и достатъчно широко за джипа. Подкара по него.

— Имаш ли представа къде сме? — попита Левин, без да сваля очи от рапторите.

— Не — отвърна Торн.

Продължиха напред. Коритото се разшири още повече и излязоха на равно, широко място. Нямаше камъни. От двете им страни все така се извисяваха дървета. Тук-там блещукаха петна лунна светлина.

Рапторите обаче бяха изчезнали. Торн спря джипа, свали стъклото и се ослуша. Чу съскането и ръмженето им. Стори му се, че са някъде вляво.

Включи на скорост и излезе от речното корито. Подкара през папрати и нарядко израсли дървета.

— Мислиш ли, че момчето е оцеляло след онова спускане? — попита Левин.

— Не знам — отвърна Торн. — Не мога да преценя.

Продължи нататък бавно. След малко стигнаха до голо място, където папратите бяха изпотъпкани. Отвъд видяха бреговете на реката, осветена от лунна светлина. Отново се бяха оказали край нея.

Вниманието им обаче привлече самото голо място. Там се търкаляха няколко огромни скелета на апатозаври. Масивните ребра, дъги от бяла кост, блестяха, осветени от луната. В средата лежеше недоизяден труп, около който се виеше облак мухи.

— Какво е това място? — попита Торн. — Прилича на гробище.

— Да — кимна Левин. — Но не е.

Рапторите се бяха скупчили в единия край на поляната и се боричкаха за останките на Еди. Малко по-нататък имаше три ниски гнезда от пръст. Стените им на много места бяха стъпкани. Вътре се виждаха черупки от яйца. Миришеше на мърша.

Левин се наведе напред и се намръщи.

— Това е гнездото на рапторите.

Малкълм, все още в караваната, се надигна и направи болезнена гримаса. Грабна радиостанцията и попита:

— Намерихте ли го? Намерихте гнездото?

— Мисля, че да — отговори Левин.

— Опиши го — каза Малкълм.

Левин заговори тихо. Съобщаваше особеностите, правеше преценки. Гнездото на велоцирапторите му се струваше запуснато, неподдържано, зле направено. Това го изненада, защото гнездата на динозаврите обикновено говореха за безпогрешно чувство за порядък. Беше виждал много такива при разкопки от Монтана до Монголия. Яйцата бяха подредени в правилни концентрични окръжности. Нерядко в едно гнездо откриваха повече от трийсет яйца, което означаваше, че много женски използват една и съща издълбана купчина пръст. Край гнездата често намираха многобройни скелети на възрастни животни, което подсказваше, че са се грижели за яйцата съвместно. При няколко находки се долавяше някакво усещане за пространствен порядък — гнездата се намираха в центъра, възрастните бяха в периметъра около тях, сякаш за да не смутят покоя на яйцата. По всичко това динозаврите приличаха на своите потомци птиците, при които също имаше определен порядък при ухажването, размножаването и гнезденето.

Поведението на велоцирапторите обаче явно беше различно. Леговището им създаваше впечатление за хаос, за бъркотия — гнездата бяха зле оформени и изпотъпкани, възрастните почти непрекъснато се биеха помежду си, ограничен брой новоизлюпени и подрастващи животни, изпочупени черупки. Край гнездата Левин забеляза малки скелети, които вероятно бяха останки от новоизлюпени животни. Никъде наоколо не се виждаха малки. Имаше три съвсем млади екземпляра, но те бяха принудени да се отбраняват от останалите и по телата им се виждаха множество драскотини и белези. Изглеждаха слаби и недохранени. Приближаваха до храната плахо и веднага се отдръпваха, ако им се озъбеше някой от възрастните.

— Ами апатозаврите? — попита Малкълм. — Какво ще кажеш за тях?

Левин преброи четири, в различни фази на разложение.

— Ще трябва да съобщиш на Сара.

Но Левин се питаше нещо друго — чудеше се как тези огромни туловища са се оказали тук. Явно апатозаврите не бяха умрели тук случайно и, разбира се, приживе биха избягвали гнездото. Не биха могли да бъдат довлечени, защото бяха много тежки. Как тогава се бяха появили на това място? В главата му се оформи някаква мисъл, някакво очевидно обяснение, което…

— Домъкнаха Арби — отбеляза Малкълм.

— Да, така е — отвърна Левин.

Вгледа се в гнездото и се опита да си обясни всичко това. Торн го побутна.

— Ето я клетката — каза той и посочи. Беше в другия край на поляната, полускрита зад листата. Металните пръчки блестяха на лунната светлина, но самият Арби не се виждаше.

— Чак там е — отбеляза Левин.

Рапторите вече не обръщаха внимание на клетката и се боричкаха за останките на Еди. Торн взе карабината и отвори пълнителя. Имаше само пет стрелички.

— Не са достатъчно — каза той и го затвори. Пред тях имаше поне десет раптора.

Левин затършува на задната седалка и намери раницата си, която бе паднала на пода. Отвори я и извади малък метален цилиндър, с размер на малка бутилка за безалкохолно. Отстрани с боя бяха нарисувани череп и кости. Отдолу пишеше: „ВНИМАНИЕ, ТОКСИЧЕН МЕТАХОЛИН (МИВАКУРИЙ)“.

— Какво е това? — попита Торн.

— Забъркаха го в Лос Анжелос — обясни Левин. — Несмъртоносен неутрализатор. Изпуска аерозолна холинестераза с кратко действие, който парализира всички живи същества за около три минути. Рапторите ще заспят.

— Ами момчето? — попита Торн. — Не можем да използваме това. Ще парализираш и него.

Левин посочи напред.

— Ако хвърлим контейнерът вдясно от клетката, вятърът ще отвее газа в обратната посока, точно към рапторите.

— А може и да не стане така — възрази Торн. — И момчето да пострада сериозно.

Левин кимна, прибра цилиндъра в раницата си и се загледа напред.

— Е, какво ще правим в такъв случай? — попита той.

Торн се вторачи към клетката, полускрита сред листата. Видя нещо, което го накара да застане нащрек — клетката помръдна едва забележимо.

— Видя ли? — попита Левин.

— Ще измъкна хлапето оттам — каза Торн.

— Да, но как?

— По старомодния начин — отвърна Торн и излезе от джипа.

Сара ускори мотоциклета по калния бряг на реката. Рапторът беше отпред и приближаваше към водата.

— Давай! — извика Кели. — Давай!

Животното ги видя и леко промени посоката, така че да стигне реката, преди да му попречат. Опитваше се да спечели разстояние, но по равния бряг мотоциклетът се движеше по-бързо. Излязоха на една линия с него и Сара сви навътре, към равнината. Рапторът се обърна и побягна в обратна посока. Сякаш се бе отказал от реката и сега се носеше без конкретна цел, накъдето може. Кели се въодушеви. Опита се да избърше калта от карабината и се приготви да стреля.

— По дяволите! — изруга Сара.

— Какво има?

— Гледай!

Кели се наведе напред и погледна над рамото й. Точно пред тях беше стадото апатозаври. Намираха се само на петдесет метра от първото огромно животно, което изрева и се завъртя на място, обзето от внезапен страх. На лунната светлина туловищата изглеждаха зелено-сиви.

Рапторът бягаше право към стадото.

— Мисли си, че ще ни избяга — извика Сара и увеличи скоростта. — Прицели се! Сега!

Кели се прицели и натисна спусъка. Пушката отскочи. Рапторът обаче продължи да тича.

— Не улучих!

Малко по-нататък апатозаврите зареваха и затропаха с крака. Огромните им опашки се мятаха неспокойно във въздуха, но туловищата им бяха твърде тежки, за да реагират бързо. Рапторът се втурна напред, под заоблените кореми.

— Какво ще правим? — извика Кели.

— Нямаме избор! — отвърна Сара. Изравниха се с раптора и над главите им надвисна сянка — минаха под първото животно. Кели успя да зърне извивката на търбуха му, на около метър височина. Краката му бяха дебели като стволове на дървета. Пристъпваше странично.

Рапторът бягаше напред, Сара сви леко и продължи да го гони. Някъде горе се чуваха ревовете на обезпокоените апатозаври. Минаха под още един корем, после пак излязоха на лунна светлина и отново потънаха в сянка. Бяха в средата на стадото. Като че ли се намираха в гора с движещи се дървета.

Малко по-нататък един крак се стовари върху тревата и земята потрепери. Сара сви, за да го избегне, и минаха на косъм от кожата на животното. Апатозаврите продължаваха да реват и да се движат неспокойно. Рапторът смени посоката рязко и се отдели от стадото, откъм другата му страна.

— По дяволите! — изруга Сара и обърна мотоциклета. Една опашка мина ниско над главите им и едва не ги удари, но след секунда и те се измъкнаха от стадото и продължиха да гонят раптора през тревистата равнина.

— Последна възможност! — извика Сара. — Хайде, направи го!

Кели вдигна карабината. Бяха съвсем близо до бягащото животно. То се обърна и опита да ги блъсне с глава, но Сара очакваше подобно нещо и го посрещна с юмрук.

— Сега! — извика.

Кели почти опря цевта до шията на раптора и натисна спусъка. Карабината отскочи и я удари в стомаха. Рапторът продължи да бяга.

— Не! — извика Кели. — Не!

Тогава изведнъж рапторът залитна и се претърколи презглава в тревата. Сара сви малко встрани и спря на около пет метра. Хищникът се гърчеше, ръмжеше и скимтеше. После притихна. Сара взе карабината и отвори пълнителя. Кели видя още пет стрелички.

— Мислех, че изстрелях последната — каза тя.

— Излъгах те — отвърна Сара. — Чакай тук.

Кели остана край мотоциклета, докато Сара се приближи предпазливо до падналия раптор. Изстреля още една стреличка в шията му, после изчака малко и се наведе.

Върна се с ключа в ръка.

Рапторите в гнездото продължаваха да разкъсват трупа, но вече не така настървено — някои от тях започнаха да трият муцуни с предните си лапи и да се отдалечават към центъра на поляната.

По-близо до клетката.

Торн дръпна брезентовото покривало и се качи в задната част на джипа. Провери карабината.

Левин се премести зад кормилото. Торн се закрепи изправен, улови металната подпора и извика на Левин:

— Давай!

Джипът се понесе напред през гнездото. Рапторите изненадани вдигнаха глави от трупа и се вторачиха в натрапника. Дотогава джипът вече бе изминал половината разстояние, между огромните ребра на скелетите, достигащи високо над главите им. Левин сви леко вляво и спря до клетката. Торн скочи на земята и сграбчи клетката с две ръце. В тъмнината не виждаше какво е състоянието на Арби — момчето беше по очи. Левин също слезе от колата. Торн му изкрещя да се върне веднага, скочи отзад, до клетката и Левин включи на скорост. Рапторите заръмжаха и се втурнаха към тях. Взеха разстоянието изненадващо бързо.

Левин настъпи педала и в същото време най-близкият раптор скочи във въздуха и захапа брезентовото покривало. Засъска ядосано, но продължи да го стиска.

Левин ускори и джипът навлезе в джунглата.

Останал сам в тъмнината, Малкълм изпадна в морфинови халюцинации. Пред очите му запрепускаха картини — чертежи, диаграми на адаптивността, цветните компютърни графики, с чиято помощ сега разсъждаваха за еволюцията. В този математически модел, осеян с върхове и падини, популациите на организмите се разглеждаха като изкачващи се към върховете на приспособимостта или спускащи се към низините на неспособността да се адаптират. Сту Кауфман и сътрудниците му бяха показали, че развитите организми имат вътрешни ограничители, поради които е по-вероятно да се окажат извън оптималните условия за приспособимост и да се спуснат в низините. От друга страна обаче, тъкмо тези организми се бяха появили вследствие на еволюцията, бяха подбрани от нея, така да се каже. Защото бяха в състояние да се адаптират по свой начин — чрез оръдия на труда, чрез обучение, чрез взаимопомощ.

Развитите същества обаче се бяха сдобили с тази способност да се приспособяват срещу известна цена — заменяйки една зависимост с друга. За да я постигнат, вече не бе необходимо да променят телата си, защото приспособяването им сега ставаше чрез поведението и беше социално определено. Това поведение изискваше обучение. В известен смисъл способността за приспособяване не се предаваше от едно поколение на друго чрез молекулите на ДНК. Предаваше се чрез преподаване. Шимпанзетата обучаваха малките си да събират термити с помощта на пръчка. Подобно нещо изискваше поне зачатък на организация и структуриран социален живот. Животните, отрасли в изолация, без родители и без напътствия, не бяха пълноценни. Родените в зоологическите градини екземпляри не умееха да се грижат за малките си, защото никога не бяха виждали как се прави това. Пренебрегваха ги, смазваха ги по невнимание с телата си или чисто и просто се ядосваха и ги убиваха.

Велоцирапторите бяха сред най-интелигентните динозаври и може би най-свирепите. И двете характеристики изискваха контрол над поведението. Преди милиони години, в отдавна изчезналия свят на периода креда, поведението им вероятно е било социално детерминирано, предавано от по-възрастните на по-младите поколения. Гените са осигурявали възможността да се появят подобни поведенчески стереотипи, но не и самите стереотипи. Адаптивното поведение е било нещо като морал, развиван в продължение на много поколения поради факта, че е осигурявал успех — то е позволявало на членовете на даден вид да си сътрудничат помежду си, да живеят заедно, да отглеждат малки.

Велоцирапторите на този остров обаче бяха създадени в лаборатория. Телата им бяха формирани по генетичен път, но приемствеността в поведението им бе прекъсната. Новосъздадените раптори бяха дошли на този свят, без край тях да има възрастни животни, които да ги обучат, да им покажат подходящото за техния вид поведение. Бяха отрасли съвсем сами, такова беше и поведението им — живееха без правила, без да си помагат един на друг, живееха в неконтролиран свят, в който всеки индивид съществуваше сам за себе си, в който оцеляваха само най-злите и най-безскрупулните, а всички останали умираха.

Джипът набра скорост и продължи да се тресе по неравния терен. Торн стискаше металните подпори за покрива, за да не изпадне от него. Велоцирапторът продължаваше да стиска със зъби брезента и, изглежда, нямаше никакво намерение да го пусне. Левин се върна до пясъчното сухо речно корито и сви вдясно. Рапторът не се пускаше. Малко по-нататък видя още един скелет. Още един? Как бяха попаднали тук всички тези скелети? Но нямаше време да разсъждава — продължи напред и мина под редицата ребра. Нямаше фарове, така че седеше наведен напред и се взираше в тъмнината, за да избегне евентуални препятствия.

Най-накрая рапторът успя да се покатери в джипа, стисна със зъби клетката и започна да я тегли навън. Торн се спусна и улови с две ръце другия й край. Джипът подскочи, клетката се извъртя и той падна по гръб. Започна игра на дърпаница с раптора и рапторът печелеше. Торн стисна с крака облегалката на седалката и се опита да се задържи. Рапторът ръмжеше. Животното бе настървено до краен предел.

— Вземи това! — извика Левин и му подаде карабината. Торн държеше клетката с две ръце и нямаше как да я пусне. Левин погледна в огледалото и видя какво е положението. Останалите раптори все още ги преследваха, така че не би могъл да намали скоростта. Торн не би могъл да пусне клетката. Без да сваля крака си от педала на газта, Левин се обърна назад и насочи карабината. Внимаваше, защото знаеше какво щеше да се случи, ако случайно улучи Торн или Арби.

— Внимавай! — извика Торн. Левин успя да свали предпазителя и да насочи карабината към главата на раптора, който не пускаше клетката. Животното видя цевта, захапа я с рязко движение и започна да дърпа. Левин натисна спусъка.

Очите на раптора се разшириха, когато стреличката се заби в гърлото му. Хищникът издаде гърлен звук, потрепери конвулсивно и изпадна от джипа. При падането си обаче измъкна карабината от ръцете на Левин.

Торн се изправи на колене и дръпна клетката докрай напред. Погледна Арби, но не можеше да прецени състоянието му. Рапторите все още ги преследваха, но бяха на двайсетина метра и изоставаха.

— Джак — чу се глас по радиостанцията. Беше Сара.

— Да, Сара.

— Къде сте?

— Движим се по реката.

Облаците се бяха разнесли и луната осветяваше всичко.

— Не виждам фарове.

— Защото нямам.

Радиостанцията изпращя. Гласът на Сара беше напрегнат.

— Какво става с Арби?

— При нас е — отговори Торн.

— Слава Богу! Как е той?

— Не знам. Жив е.

След миг излязоха на открито. Торн се огледа, за да се ориентира и разбра, че са излезли в южния край на откритата тревиста равнина. Прецени, че би трябвало да са от същата страна на реката, от която беше и наблюдателницата. В такъв случай трябваше да се изкачат на пътя, който минаваше по хребета, някъде вляво, и по него да стигнат до караваната. И до спасението. Бутна Левин и посочи вляво:

— Карай натам. — Взе радиостанцията. — Сара?

— Да, Джак?

— Връщаме се при караваната. По хребета.

— Добре — отговори тя. — Ще ви намерим.

Сара се обърна назад към Кели.

— Къде е пътят по хребета? — попита тя.

— Ето там — отвърна Кели и посочи скалите, издигащи се високо над тях.

— Добре — каза Сара и насочи мотоциклета натам.

Джипът продължи през равнината, в посребрената от луната трева. Движеха се бързо. Рапторите вече не се виждаха.

— Май се отказаха — отбеляза Торн.

— Може би — отвърна Левин. Когато излизаха от сухото речно корито, бе забелязал, че няколко от животните се втурнаха вляво. Вероятно сега бяха скрити в тревата. Съмняваше се, че толкова лесно ще се откажат от преследването.

Наближаваха скалистия хребет. Забеляза път, който извиваше нагоре. Беше сигурен, че трябва да тръгнат по него.

Сега, когато положението не беше така напрегнато, Торн прескочи седалките и отиде отзад, до клетката, за да види какво става с Арби, който продължаваше да стене тихо. По лицето му имаше кръв, по ризата му също. Очите му обаче бяха отворени и беше в съзнание. Торн се наведе към него.

— Чуваш ли ме? — попита.

Арби кимна.

— Как си там, вътре?

— Било е и по-добре — отговори Арби.

Джипът се заизкачва нагоре и Левин почувства известно облекчение, когато се отдалечиха от равнината. Вдигна поглед към хребета и тогава видя силуетите, които подскачаха горе, на билото.

Раптори.

Бяха минали напряко.

Спря.

— Какво ще правим сега?

— Премести се — каза Торн мрачно. — Ще шофирам аз.

На границата на хаоса

Торн подкара джипа напред по склона на хребета. Ускоряваше. Пътят, осветен от луната, беше съвсем тесен. Вляво се издигаше скална стена, а вдясно беше пропастта. На десетина метра отгоре, по билото, бяха рапторите, които бягаха успоредно с джипа.

— Какво ще правим? — попита Левин пак.

Торн поклати глава.

— Погледни в сандъчето с инструментите. Виж в жабката, където и да е. Намери нещо.

Левин се наведе и затършува в тъмнината, но Торн знаеше, че са в беда. Вече нямаха карабина, намираха се в джип с брезентов покрив, а рапторите бяха на метри от тях. Прецени, че са на около километър от караваната.

Оставаше километър.

Намали скоростта, за да влезе в следващия завой, и отдалечи колата от скалата вляво. След завоя видяха раптор, приклекнал в средата на пътя и навел заплашително глава. Торн натисна газта и засили джипа право към него. Рапторът скочи високо, падна на предния капак. Ноктите му изстъргаха по ламарината и животно се блъсна в предното стъкло, което се напука като паяжина. Тялото на животното остана пред стъклото и Торн не виждаше нищо. Пътят беше опасен и той натисна рязко спирачката.

— Ей! — извика Левин и залитна напред.

Рапторът падна встрани и Торн подкара отново, но забеляза, че от височината се спускат три други. Единият успя да скочи на прага и захапа страничното огледало. Торн видя окото му на сантиметри от лицето си. Сви вляво и приближи джипа до скалната стена. Малко по-напред имаше издадена скала. Рапторът продължи да виси отстрани, докато огледалото не се удари в скалата и не отлетя накъде назад заедно с него.

Пътят се разшири. Сега имаше повече място за маневриране. Чу се тежко тупване и покривът хлътна. След секунда брезентът се разкъса и край ушите на Торн префучаха дълги остри нокти.

Той сви рязко вляво, после вдясно. Ноктите се прибраха, но животното все още беше горе. Левин извади голям ловджийски нож и го заби в брезента. Острите нокти веднага разкъсаха плата и срязаха ръката му. Левин извика от болка и изпусна ножа. Торн се наведе, за да го вдигне.

В огледалото видя другите два раптора, които продължаваха да ги гонят. Настигаха ги.

Сега пътят обаче бе по-широк и той ускори. Рапторът, който беше на покрива, наведе глава и погледна през счупеното предно стъкло. Торн стисна ножа и го заби няколко пъти с всички сила над главата си. Нищо не се случи. При следващия завой той изви кормилото рязко вляво и после вдясно, джипът се наклони и най-после животното падна от покрива и се изтъркаля назад, като откъсна по-голямата част от брезента. При падането си препъна другите два раптора и трите хищника се изтъркаляха с рев долу в пропастта.

— Отлично! — извика Левин.

В този момент обаче отгоре скочи още един — на около метър от джипа. След секунда само с един скок се оказа вътре.

Левин се втренчи в животното онемял. Рапторът беше в задната част на джипа, навел заплашително глава, готов за нападение. Изсъска зловещо.

Край, помисли си Левин.

Ужаси се. Тялото му се обля в пот, зави му се свят, осъзна, че не е в състояние да направи нищо и че само мигове го делят от смъртта. Животното изсъска пак, стисна челюсти и приклекна, за да скочи — тогава изведнъж на устата му се появи пяна и очите му се затвориха. Започна да трепери и тялото му бе обхванато от спазми. Падна почти веднага.

Отзад Левин видя Сара с мотоциклета и Кели, която стискаше карабината. Торн намали скоростта, за да ги изчака. Сара подаде ключа на Левин.

— От клетката! — извика тя.

Левин го пое вдървено, за малко да го изпусне. Още не се бе отърсил от ужаса. Движенията му бяха бавни, неловки. След миг щях да съм мъртъв, мислеше.

— Вземи пушката! — извика Торн.

Левин погледна нагоре към склона вляво, където успоредно с джипа бягаха още няколко раптора. Преброи шест, но сигурно имаше още. Опита се да ги преброи още веднъж, но умът му работеше мудно…

— Вземи проклетата пушка!

Левин взе оръжието от ръцете на Кели и почувства студения метал в ръцете си.

В този момент обаче джипът задави, двигателят се закашля, заглъхна, закашля се отново и замлъкна.

— Какво става? — попита Левин.

— Лошо — отговори Торн. — Нямаме бензин.

Торн изключи от скорост и остави джипа да се движи по инерция. Губеха скорост бързо. Пред тях имаше леко изкачване, след което пътят отново се спускаше надолу. Сара клатеше глава.

Торн си даде сметка, че единствената им надежда е да преодолеят изкачването.

— Отключи клетката — каза той на Левин. — Извади Арби оттам.

Левин изведнъж се раздвижи, като събуден от сън. Припряно и бързо пропълзя отзад и мушна ключа в ключалката. Отвори вратичката. Помогна на Арби да се измъкне.

Торн следеше с очи как стрелката на скоростомера пада. Трийсет километра в час, двайсет и пет, двайсет… после петнайсет. Рапторите сякаш усетиха, че нещо не е наред.

Десет километра в час. Продължаваха да губят скорост.

— Излезе — извика Левин отзад и затвори клетката.

— Хвърли клетката — нареди Торн.

Тя се изтъркаля по пътя и полетя надолу в пропастта.

Пет километра в час. Джипът сякаш пълзеше.

Но вече бяха на върха на възвишението и се заспускаха от другата страна. Скоростта отново започна да расте. Дванайсет километра в час, петнайсет, двайсет… Торн вземаше завоите по най-краткия път, без да докосва спирачката.

— Никога няма да стигнем до караваната — изкрещя Левин с цяло гърло. Очите му се бяха разширили от страх.

— Знам. — Торн вече виждаше караваната, но преди да стигнат до нея, трябваше да преодолеят още едно леко изкачване. Нямаше да успеят.

Напред обаче видя разклона вдясно, който водеше към лабораторията. Доколкото си спомняше, по този път нямаше изкачвания.

Сви вдясно, по него.

Видя големия плосък покрив на лабораторията, осветен от лунната светлина. Минаха по пътя покрай нея, отзад, към селището за служителите. Вдясно бяха къщата на директора и магазинът с бензиновите колонки отпред. Може би все още имаше гориво?

— Гледай! — извика Левин и посочи назад. — Гледай!

Торн се обърна и видя, че рапторите изостават и се отказват от преследването. Явно не желаеха да приближават лабораторията.

— Вече не ни гонят! — възкликна Левин.

— Да. А къде е Сара?

Мотоциклетът не се виждаше никъде.

Караваната

Сара Хардинг завъртя ръкохватката на кормилото и мотоциклетът полетя нагоре по наклона. Премина билото и се спусна към караваната. Четири раптора продължаваха да я гонят и да ръмжат. Тя ускори още повече, за да печели разстояние — щеше да й е необходимо. Обърна се назад и извика на Кели:

— Слушай, трябва да действаме светкавично!

— Какво? — попита Кели.

— Когато стигнем до караваната, скачаш и влизаш вътре. Няма да ме чакаш, разбра ли?

Кели не отговори.

— Каквото и да стане, не ме чакай!

— Добре.

Стигнаха до караваната и Сара рязко спря. Мотоциклетът поднесе на мократа трева и се блъсна в металната обшивка. Кели веднага скочи от седалката и хукна към вратата. Сара искаше да вкара мотоциклета вътре, но видя, че рапторите са близо — твърде близо. Блъсна машината към тях и с един скок се втурна в караваната. Падна на пода, светкавично се обърна по гръб и изрита вратата, само секунда преди първото животно да се блъсне в нея.

След това се изправи в тъмната каравана и подпря вратата с рамо, докато рапторите не преставаха да блъскат отвън. Опита да намери ключалката пипнешком, но не успя.

— Иън? Тази врата заключва ли се?

Гласът на Малкълм прозвуча сънливо:

— Животът е кристал.

— Иън! Опитай се да се съсредоточиш!

Кели се приближи и също заопипва.

— Тук долу е — каза тя след малко. — На пода.

Сара чу металическото щракване и се отдръпна.

Кели протегна ръка и улови нейната. Рапторите отвън не преставаха да блъскат по вратата.

— Вече всичко е наред — каза Сара уверено.

Приближи се до Малкълм, който все още лежеше на леглото. Рапторите започнаха да драскат с нокти по стъклото. Той ги наблюдаваше спокойно.

— Шумни кучи синове, нали? — каза той. До него беше отворената аптечка, а край нея се търкаляше празна спринцовка. Вероятно си бе сложил нова инжекция.

Драскането по стъклото и вратата престана. Сара надникна през прозореца и видя, че рапторите влачат мотоциклета и скачат върху него като побеснели. Всеки момент щяха да спукат гумите.

— Иън — каза тя, — трябва да приключим с всичко това бързо.

— Нямам бърза работа — отговори той спокойно.

— Какви оръжия има тук?

— Оръжия… а… не знам… — въздъхна. — За какво са ти оръжия?

— Иън, моля те!

— Говориш толкова бързо… Знаеш ли, Сара, наистина трябва да се успокоиш. Опитай.

Кели изпитваше страх в тъмната каравана, но начинът, по който Сара заговори за оръжия, й вдъхна увереност. Вече си даваше сметка, че доктор Хардинг не позволява нищо да я спре — просто вършеше, каквото смяташе, че трябва да се върши, и толкова. Това отношение — разбирането, че не бива да позволяваш на никого да ти пречи, че трябва да правиш, каквото смяташ, че трябва — беше нещо, на което си струваше да подражава.

Чу как говори доктор Малкълм и разбра, че не могат да разчитат на него. Беше упоен и не се интересуваше какво става около него. А Сара не знаеше кое къде е в караваната. Кели знаеше — беше разгледала почти всичко, докато търсеше нещо за ядене. Сякаш си спомняше…

Заотваря чекмеджетата едно след друго. Напрягаше очи, за да вижда по-добре. Някъде там долу имаше пакет с череп и кости. Може би беше някаква отрова.

— Иън, опитай се да се съсредоточиш — каза Сара.

— О, аз съм съсредоточен, Сара — отговори доктор Малкълм. — Дойдоха ми прекрасни мисли. Знаеш ли, онези трупове в гнездото на рапторите са чудесен пример за…

— Не сега, Иън.

Кели оставяше чекмеджетата отворени, за да знае кои е проверявала. Продължи нататък, докато не напипа кутия от груб брезент. Приклекна. Да, това беше.

Извади кутията, която се оказа изненадващо тежка.

— Сара, виж това.

Сара приближи кутията към прозореца, през който влизаше лунна светлина. Отвори я и погледна съдържанието й. Вътре имаше няколко отделения. В три от тях бяха сложени правоъгълно блокчета от някакво вещество, което напомняше гума. В четвъртото видя малък метален цилиндър, като контейнер за кислород.

— Какви са тези неща?

— Стори ми се, че е добра идея — отвърна Малкълм. — Сега не съм толкова сигурен. Работата е в това, че…

— Какво е това? — прекъсна го Сара. Трябваше да поддържа вниманието му. Мислите му блуждаеха.

— Не е смъртоносно — каза той. — Искахме да имаме…

— Какво е това? — попита тя и поднесе пред лицето му едно от блокчетата.

— Димка. Трябва да…

— Само дим? Пуска обикновен дим?

— Да, но…

— Какво е това? — каза тя и взе металния цилиндър.

— Холинестераза. Пуска газ. Предизвиква кратка парализа или поне така казват…

— Колко кратка.

— Няколко минути, струва ми се, но…

— Как се задейства? — попита тя и огледа контейнера. В единия край имаше капаче с щифт, който го придържаше. Тя понечи да го извади, за да види механизма.

— Недей! — спря я Малкълм. — Точно така се задейства. Дърпаш щифта и след три секунди гърми.

— Добре — кимна тя. Събра нещата в аптечката, хвърли спринцовката вътре и затвори капака.

— Какво правиш? — попита Малкълм разтревожено.

— Махаме се оттук — отговори Сара и отиде до вратата.

Той въздъхна и промълви:

— Толкова е хубаво у дома да има мъж…

Цилиндърът полетя във въздуха и падна в тревата на около пет метра от рапторите.

Сара стоеше до вратата и чакаше.

Нищо не се случи.

Не гръмна.

Нищо.

— Иън, не стана нищо!

Един любопитен раптор се приближи до блестящия цилиндър, захапа го и изправи глава. Цилиндърът заблестя между зъбите му.

Сара въздъхна.

— Нищо.

— Все едно — каза Малкълм спокойно.

Рапторът тръсна глава и стисна зъби.

— Какво ще правим сега? — попита Кели.

Тогава се чу силен гръм и над тревата се разнесе облак гъст бял дим, който обгърна рапторите.

Сара бързо затвори вратата.

— А сега какво? — попита Кели.

Излязоха от караваната. Малкълм се опираше на рамото на Сара. Белият облак се бе разнесъл преди няколко минути. Първият раптор, който видяха, лежеше на тревата на една страна, с отворени очи и напълно неподвижен. Но не беше умрял — съвсем ясно се виждаше как пулсират кръвоносните съдове във врата му. Животното беше само парализирано.

— Колко ще продължи това? — попита Сара.

— Не знам — отвърна Малкълм. — Духа ли вятър?

— Няма никакъв вятър, Иън.

— Тогава няма да се съвземат бързо.

Продължиха напред. Тръгнаха между телата на изпопадалите раптори и усетиха миризмата им. Едно от животните лежеше върху мотоциклета. Сара остави Малкълм на земята. Той седна с въздишка. След малко затананика някаква песничка.

Сара дръпна кормилото на мотоциклета, за да го измъкне, но рапторът беше твърде тежък.

— Ти вдигни главата, а аз ще извадя мотоциклета — каза Кели.

Сара се наведе над парализираното животно без никакво колебание, обви врата му с ръце и дръпна главата нагоре. Догади й се — топлата люспеста кожа се допираше до ръцете и бузата й. Тя изсумтя и дръпна с всички сили.

Малкълм запя с цяло гърло.

— Готова ли си?

— Още не — отвърна Кели и задърпа кормилото на мотоциклета.

Лицето на Сара беше на сантиметри от челюстите на велоцираптора. Главата му се клатеше насам-натам в ръцете й. Отвореното му око се бе втренчило в нея, без да я вижда. Сара напрегна сили, за да вдигне животното още по-нагоре.

— Още малко — каза Кели.

Сара изпъшка и продължи да дърпа към себе си.

Окото мигна.

Сара, изплашена, пусна главата на раптора, но Кели вече бе успяла да измъкне мотоциклета.

— Готово.

Малкълм пееше.

Сара заобиколи падналия хищник. Силният му крак потръпна. Гръдният кош започна да се движи.

— Да се махаме. Иън, зад мен, Кели, на кормилото.

Качи се на седалката. Следеше раптора с поглед. Главата му трепна конвулсивно. Окото мигна пак. Скоро щеше да се събуди.

— Да се махаме! Бързо!

Селището

Сара подкара мотоциклета към селището на служителите. Видя джипа, оставен пред магазина, недалеч от бензиновите колонки. Спря и тримата слязоха. Луната продължаваше да свети. Кели отвори вратата на магазина и помогна на Малкълм да влезе. Сара вкара мотоциклета и затвори.

— Джак? — каза тя.

— Тук сме — обади се Торн. — С Арби.

На лунната светлина, която се процеждаше през прозорците, успя да разгледа вътрешността — приличаше на най-обикновен квартален магазин. Имаше хладилник за безалкохолни напитки със стъклена врата, но кутиите вътре не се виждаха от мухъл. На телените стелажи наблизо личаха шоколадови сладки и дъвки, но опаковките бяха позеленели. На съседната поставка за вестници се виждаха пожълтели страници със заглавия отпреди пет години.

Имаше още пасти за зъби, аспирин, лосиони за слънце, шампоани, гребени и четки, по-нататък видя фланелки, къси панталони, чорапи, тенисракети, бански костюми… Също и сувенири — ключодържатели, пепелници, чаши.

В средата имаше оградено място с касов апарат, микровълнова печка и машина за кафе. Вратичката на печката беше отворена — някакво животно си бе направило вътре гнездо. Машината за кафе беше потънала в паяжини.

— Каква мръсотия — каза Малкълм.

— Нямам претенции — отвърна Сара. На всички прозорци имаше решетки, стените изглеждаха достатъчно здрави. Консервите може би още ставаха за ядене. Видя табелка, на която пишеше „Тоалетни“, така че не бе изключено да има и вода. Поне за известно време тук щяха да са в безопасност.

Помогна на Малкълм да легне на пода, после отиде при Торн и Левин, които се суетяха около Арби.

— Донесох аптечката — каза тя. — Как е той?

— Доста е насинен — отговори Торн. — Има и няколко рани, но нищо счупено. Главата му е най-зле.

— Всичко ме боли — изпъшка Арби. — Даже и устата.

— Дайте някаква светлина — каза Сара. — Остави ме да погледна, Арби. Аха, липсват ти няколко зъба, затова те боли. Това ще се оправи. Раната на главата ти не е сериозна. — Изчисти я с парче марля и се обърна към Торн. — След колко време ще дойде хеликоптерът?

Той погледна часовника си.

— След два часа.

— Къде ще кацне?

— Площадката е на няколко километра оттук.

Сара кимна.

— Добре. Значи имаме два часа, за да стигнем дотам.

— Как ще успеем? — попита Кели. — Джипът е без бензин.

— Не се безпокой — каза Сара. — Все ще измислим нещо. Всичко ще бъде наред.

— Винаги казваш така.

— Защото винаги е истина. Така… Арби, сега искам да ми помогнеш. Трябва да седнеш и да свалиш ризата си…

Торн се отдръпна и застана до Левин, който продължаваше да гледа обезумял от ужас и да трепери. Пътуването с джипа сякаш бе изчерпало всичките му сили.

— Какво говори тя? Тук сме в капан! В капан! — В гласа му се прокрадва истерия. — Не можем да отидем никъде. Не можем да направим нищо. Казвам ви, всички ние ще у…

— Млъкни — прекъсна го Торн, улови го за ръката и се наведе към него. — Не плаши децата!

— Има ли някакво значение? — продължаваше Левин. — Рано или късно ще разберат, че… Ох, по-внимателно!

Торн стисна ръката му силно. Приближи се до него и прошепна:

— Твърде дърт си, за да се държиш като задник. А сега се съвземи. Чуваш ли ме?

Левин кимна.

— Добре. Ще изляза навън, за да видя дали в бензиностанцията е останал някакъв бензин.

— Не е възможно помпите да работят — каза Левин. — Не и след пет години. Казвам ти, губиш си…

— Ричард — прекъсна го Торн отново, — трябва да проверим.

Левин замълча. Двамата се погледнаха в очите.

— Искаш да кажеш, че ще излезеш вън? — попита Левин.

— Да.

Левин се намръщи и пак замълча.

Сара, наведена над Арби, попита:

— Намерихте ли осветление?

— Момент — каза Торн и пак се приближи до Левин. — Е?

— Добре — кимна Левин и въздъхна.

Торн отвори вратата и излезе навън в тъмнината. Левин затвори зад гърба му. Торн чу щракването на бравата. Обърна се веднага и почука тихо. Левин отвори няколко сантиметра и надникна.

— За Бога! — изсумтя Торн. — Не заключвай!

— Помислих си, че…

— Не заключвай проклетата врата!

— Добре, добре, извинявай.

— По дяволите! — изруга Торн, затвори вратата и тръгна.

Селището беше притихнало. Чуваха се само щурците. Струваше му се прекалено спокойно. Може би усещането се дължеше на контраста с ръмженето и съскането на рапторите? Остана дълго време с гръб към вратата, вторачен към поляната. Не видя нищо. Най-накрая отиде до джипа и потърси радиостанцията. Едва успя да я напипа — беше паднала под седалката. Взе я. Върна се до магазина и почука. Отвори Левин.

— Не беше зак…

— Вземи — каза Торн и пак затвори вратата.

Изчака. Ослушвайки се, огледа околността. Всичко бе потънало в тишина. Луната светеше ярко. Въздухът бе неподвижен.

Приближи се до бензиновите колонки и се вгледа в тях. Ръчката на по-близката беше потънала в ръжда и оплетена с паяжини. Дръпна маркуча, тръсна го, стисна ръкохватката. Не потече нищо. Чукна стъклото пред броячите и то падна в ръката му. Паяците вътре хукнаха уплашено по металните цифри.

Нямаше бензин.

Трябваше да намерят бензин или нямаше да се доберат до хеликоптера.

Намръщи се и се замисли. Бяха стар модел и много надеждни — като тези, които се монтират временно по големите строежи. Това беше разумно решение, защото, в края на краищата, това беше остров.

Спря.

Това беше остров. Следователно всичко е пристигало по въздуха или по вода. По-често по вода, вероятно с лодки. Малки лодки, които са се разтоварвали на ръка. Това означаваше, че…

Наведе се и разгледа основата на помпите. Както очакваше, отдолу нямаше заровен резервоар за горивото. Видя дебела пластмасова тръба, която влизаше в земята под наклон. Водеше някъде встрани от магазина.

Торн тръгна предпазливо нататък. От време на време спираше и се ослушваше, после пак тръгваше.

Сви зад ъгъла на магазина и видя това, което очакваше — двесталитрови варели, подредени край едната стена. Бяха три, свързани с черни маркучи. Разумно решение. Бензинът на острова трябва да е пристигал във варели.

Почука по тях с пръст. Бяха празни. Вдигна ги един по един и го разклати, с надеждата на дъното да е останало малко от ценната течност — трябваха им само литър-два, — ала…

Нищо.

Варелите бяха празни.

Но би трябвало някъде да има и други. Направи бърза преценка — такава голяма лаборатория би имала нужда поне от пет-шест спомагателни превозни средства, а може би и повече. Дори и да са били икономични, биха изгаряли поне по петдесет литра на седмица. За да няма засечки, компанията би складирала запаси най-малко за два месеца, а може би и за шест.

Това означаваше между десет и трийсет варела. Тези варели бяха тежки, така че би трябвало складът да е някъде наблизо, може би на няколко десетки метра…

Обърна се и се огледа. Лунната светлина бе силна, така че се виждаше добре.

От другата страна на магазина имаше открито пространство, обрасло с рододендрони, които скриваха пътеката към тенискортовете. Над тях се виждаше телена мрежа, обвита с пълзящи растения. Вляво беше първата къща на селището. Подаваше се само тъмният й покрив. Вдясно от корта, по-близо до магазина, видя гъсталак, макар че сякаш имаше пролука…

Пътека.

Тръгна нататък. Когато наближи пролуката в листата, съзря вертикален светъл ръб и си даде сметка, че това е ръбът на отворена дървена врата. Сред листата имаше нещо като барака. Другата врата беше затворена. Приближи се още повече и видя ръждясала метална табела с червени букви:

Спря и се ослуша. Чу ръмженето на рапторите в далечината, но му се стори, че са се върнали назад — поради някаква причина не искаха да влязат в селището.

Изчака малко и с разтуптяно сърце тръгна към тъмния вход на бараката. Нямаше смисъл да се бави — имаха нужда от бензин. Продължи напред.

Пътеката към бараката беше мокра от дъжда, но вътре беше сухо. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината. Помещението беше малко — може би четири на четири. Успя да различи очертанията на десетина ръждясали варела, изправени вертикално. Три или четири бяха хоризонтално. Торн мина покрай всичките и ги разклати — бяха празни, леки.

До един. Празни.

Почувства се победен. Тръгна назад към изхода. Спря за момент и се вгледа в лунната нощ. Тогава, докато стоеше, чу дишане. Вън от всякакво съмнение.

Левин крачеше от прозорец на прозорец и се опитваше да види какво прави Торн. Беше нервен и напрегнат. Какво правеше Торн? Как можа да се отдалечи толкова? Глупава постъпка. Непрекъснато поглеждаше към вратата и му се щеше да имаше как да я заключи. Така не се чувстваше спокоен.

Торн бе тръгнал към храсталаците и изцяло се бе скрил от очите му. И вече го нямаше доста време — най-малко минута или две.

Вгледа се през прозореца и прехапа устни. Чу далечните ревове на рапторите и разбра, че са останали пред входа на лабораторията. Не бяха дошли дотук, дори сега. Защо? Замисли се. Въпросът бе добре дошъл. Успокояваше го. Въпрос, на който трябваше да намери отговор. Защо рапторите бяха останали там?

Минаха му през ум всевъзможни обяснения. Рапторите изпитват някакъв атавистичен страх от лабораторията, мястото, където са създадени. Спомнят си клетките вътре и не искат отново да попаднат в тях. Подозираше обаче, че най-вероятното обяснение е и най-простото — че територията около лабораторията принадлежи на някое друго животно, което я е белязало с миризмата си и е готово да я отбранява, а рапторите не желаят да навлизат в нея. Спомни си, че дори тиранозавърът бе минал оттук бързо, без да спира.

Чия територия?

Продължаваше да гледа през прозореца и да чака.

— Какво стана с осветлението? — извика Сара от другия край на магазина. — Трябва ми някакво фенерче.

— Веднага — отвърна Левин.

Торн спря пред входа на бараката и се ослуша.

Чу тихо, леко хрипкаво дишане, като на кон. Голямо животно, застинало в очакване. Звукът идваше някъде отляво. Обърна се натам, съвсем бавно.

Не видя нищо. Луната осветяваше селището. Виждаше магазина, бензиновите колонки, тъмния силует на джипа. Вдясно беше откритото пространство, обрасло с рододендрони. По-нататък тенискортовете…

Нищо друго.

Продължи да се взира и да напряга слух.

Тихото дишане продължаваше. Напомняше шумолене на вятър. Но нямаше вятър — дърветата и храстите не помръдваха.

Или?

Торн имаше чувството, че нещо не е както трябва. Нещо, което е пред очите му, нещо, което би могъл да види, но не виждаше. От напрежението му се струваше, че очите го лъжат. Стори му се, че долови леко движение в храсталаците вдясно. Шарките на листата сякаш помръднаха на лунната светлина. Помръднаха, после пак застинаха.

Но не беше сигурен.

Продължи да се взира в тъмнината. След малко му мина през ум, че не листата са привлекли вниманието му, а мрежата на оградата. В по-голямата си част тя бе покрита с плетеница от пълзящи растения, но тук-там се виждаха и ромбовете на мрежата. Точно там имаше нещо странно — оградата като че ли се движеше някак вълнообразно.

Може би наистина се движи, помисли си. Може би от другата страна има животно, което я клати. Но нещо не беше както трябва.

Имаше нещо друго…

Изведнъж прозорците в магазина светнаха и хвърлиха геометрични петна към откритото пространство и тенискортовете. За миг, само за миг, Торн видя, че храстите до тях имат странна форма, че всъщност бяха два динозавъра, високи по два метра, застанали един до друг, вторачени право в него.

Телата им сякаш бяха покрити със светли и тъмни петна, благодарение на които идеално се сливаха с фона на листата отзад и дори с оградата на тенискорта. Торн се смути. Животните се сливаха с околността съвършено, наистина съвършено. Едва когато прозорците на магазина светнаха, успя да ги забележи.

Гледаше ги, притаил дъх. След малко забеляза, че телата им са оцветени като листата — на светлини и сенки — само до известна височина. По-нагоре бяха на ромбове, като телта на оградата.

Докато ги гледаше, оцветяването им започна да избледнява и съвсем скоро станаха бели, на черни вертикални сенки — точно както тези, които хвърляше светлината от прозореца.

Пред смаяния му поглед двата динозавъра отново се сляха напълно с фона и изчезнаха от очите му. Когато се вгледа много внимателно, едва успя да различи заоблените очертания на телата им. Изобщо нямаше да ги забележи, ако не знаеше, че са там.

Бяха хамелеони, но с много по-силна способност да мимикрират. Торн не беше виждал подобно нещо.

Съвсем бавно той се отдръпна назад в бараката и изчезна в тъмнината.

— Боже мой! — възкликна Левин, докато гледаше през прозореца.

— Съжалявам — обади се Сара, но се наложи да запаля лампата. Момчето има нужда от помощ, а на тъмно не бих могла да направя каквото и да било.

Левин не й отговори. Продължаваше да гледа навън, опитваше се да осъзнае това, което бе видял току-що. Осъзна, че е зърнал същото, което и в деня, когато бе убит Диего. Същото моментно усещане, че нещо не е наред. Сега вече знаеше какво е то. Само че надхвърляше всички представи за известните животни от планетата и…

— Какво има? — попита Сара и застана до него пред прозореца. — Нещо с Торн ли?

— Гледай — каза Левин.

Тя се вгледа през решетките.

— Какво да гледам? Храстите ли? Е? Какво трябва да ви…

— Гледай! — прекъсна я той.

Тя се взря в тъмнината още малко и поклати глава.

— Съжалявам.

— Започни в долния край на храстите, после премести много бавно поглед нагоре… гледай… ще видиш нещо като очертания.

Сара въздъхна.

— Нищо не виждам.

— Тогава угаси лампата отново.

Тя угаси лампите и за момент Левин видя двете животни, които сега рязко се отличаваха от околния фон — бяха бели, на продълговати черни линии. Започнаха да променят окраската си почти веднага.

Сара се върна, застана до него и този път го видя веднага. Както се очакваше.

— Истина ли е? — възкликна тя. — И са две!

— Да. Едно до друго.

— И… май си променят цвета!

— Да. Променят го.

Докато гледаха, двете животни постепенно добиха окраската на листата около тях и пак станаха невидими. Но способността да се оцветяват със сложни шарки означаваше, че епидермалните пластове на кожата им бяха устроени по начин, подобен на хроматофорите на морските безгръбначни. Фините оттенъци, бързината на смяната означаваше…

Сара се намръщи.

— Какви са те?

— Явно някакви ненадминати хамелеони — отвърна Левин. — Въпреки че според мен не е правилно да ги наричаме така, защото хамелеоните могат само да…

— Какви са тези животни? — прекъсна го Сара нетърпеливо.

— Струва ми се, че са Carnotaurus sastrei. Образци са намерени в Патагония. Високи са три метра, с характерни глави… забеляза ли късите муцуни като на булдог и големите рога над очите? Почти като криле…

— Хищници ли са?

— Да, разбира се. Имат…

— Къде е Торн?

— Изчезна в онези храсталаци вдясно преди известно време. Не съм го виждал оттогава, но…

— Какво ще правим?

— Да правим? Не съм сигурен, че те разбирам.

— Трябва да направим нещо — отговори тя съвсем бавно, сякаш обясняваше на дете. Да помогнем на Торн да се върне.

— Не знам как — възрази Левин. — Тези животни са поне по двеста килограма всяко. А са и две. Казах му да не излиза, но той…

Сара се намръщи. Погледна навън и го прекъсна:

— Иди да запалиш лампата отново.

— Бих предпочел да…

— Върви да запалиш лампата!

Левин се отдалечи от прозореца неохотно. Наслаждаваше се на забележителната си находка, на тази наистина неочаквана способност на този вид динозаври да… макар че не беше без прецедент сред подобни гръбначни… и сега тази мъжкарана го командваше както си иска. В края на краищата тя не беше кой знае какъв учен. Някаква си там естествоизпитателка. Практика без всякаква теория. От хората, които ровят в животинските изпражнения и си въобразяват, че се занимават със сериозна научна дейност. Приятен живот сред природата наистина, но само толкова. Това изобщо не е наука, както и да…

— Пали! — извика Сара, без да отделя очи от прозореца.

Левин запали лампите и тръгна назад към прозореца.

— Гаси!

Върна се и пак щракна електрическия ключ.

— Пали!

Запали.

Сара се отдалечи от прозореца и прекоси стаята.

— Това не им хареса — отбеляза тя. — Обезпокоиха се.

— Може би има рефракционен период, който…

— Да, и аз мисля така. Ето, отвори ги. — Сара взе няколко джобни фенерчета от един от рафтовете и отиде до съседния, за да вземе батерии. — Надявам се все още да са заредени.

— Какво смяташ да правиш? — попита Левин.

— Не аз, а ние — отговори тя мрачно. — Ние.

Торн стоеше в тъмната барака и гледаше навън през отворената врата. Някой в магазина палеше и гасеше лампите. След това за малко останаха запалени. Сетне пак изгаснаха. Мястото пред бараката се осветяваше само от луната.

Чу някакво движение, меко шумолене. Отново дишането. После видя двата динозавъра да крачат с вдигнати опашки. Окраските им се меняха непрекъснато и бе трудно да се следят, но в едно нямаше съмнение — животните идваха към бараката.

Застанаха пред вратата и лунната светлина очерта силуетите им — най-накрая успя да види ясно формата на телата им. Приличаха на малки тиранозаври, ако не се броят издатините над очите и съвсем малките, почти закърнели предни крайници. Животните наведоха надолу четвъртитите си глави и надникнаха предпазливо в бараката. Душеха, пръхтяха. Опашките им зад тях се поклащаха съвсем бавно.

Бяха твърде големи, за да влязат вътре и за момент Торн се надяваше, че няма да успеят. Но първият приклекна, изръмжа и се промъкна през вратата.

Торн притаи дъх. Опитваше се да измисли някакъв изход от ситуацията, но не беше в състояние. Животните действаха спокойно и сякаш обмислено — първото се отдръпна встрани, за да даде възможност да влезе и второто.

Неочаквано откъм магазина засветиха половин дузина електрически фенерчета. Светлините се движеха по телата на динозаврите — бавно, безразборно, сякаш търсеха нещо.

Животните разбраха, че ги виждат и това определено не им хареса. Заръмжаха и се опитаха да се скрият от светлините, но нямаше къде — лъчите продължаваха да шарят по телата им. Кожата на тези места побеляваше и шарките следваха движението на светлините. Телата им станаха на ивици, ивиците потъмняваха, появяваха се отново.

Лъчите не преставаха да се движат, освен когато осветяваха главите и очите на животните. Примигваха и тръскаха муцуни, сякаш ги бяха нападнали мухи. Разтревожиха се. Обърнаха се, излязоха от бараката и изреваха срещу фенерчетата.

Те не преставаха да ги осветяват. Лъчите се движеха хаотично, объркващо. Животните изреваха пак и пристъпиха заплашително напред, но не много сърцато — явно това, което ставаше, не им допадаше никак. След малко се обърнаха и се отдалечиха отвъд тенискортовете, съпроводени от досадните лъчи.

Торн пристъпи напред.

— Джак — обади се Сара. — По-добре излез веднага, защото могат да решат да се върнат.

Торн излезе бързо и тръгна към светлините. Видя Сара и Левин, които продължаваха да размахват електрическите фенерчета.

Върнаха се в магазина.

Веднага щом влязоха, Левин затръшна вратата, заключи я и залепи гръб за нея.

— Никога през живота си не съм се страхувал толкова — въздъхна той.

— Ричард — каза Сара хладно, — овладей се.

Тя прекоси магазина и остави фенерчетата на щанда.

— Ама че безумие да излизаш навън! — добави Левин и избърса челото си. Беше плувнал в пот, по ризата му се виждаха тъмни петна.

— Всъщност нямаше нищо страшно — възрази Сара и се обърна към Торн. — Забелязах, че минава известно време, преди кожата им да реагира и да промени цвета си. Наистина ставаше по-бързо, отколкото при октоподите, да кажем, но все пак минаваше известен период. Предположих, че тези динозаври са като всички други животни, които разчитат на камуфлаж. Не нападат, а дебнат в засада. Не са особено бързи или активни. Стоят неподвижно с часове в непроменяща се обстановка, слети с околния фон, и чакат да мине нещо за храна, което не подозира, че са там. Когато обаче осветлението се променя, разбират, че не могат да се скрият и това ги безпокои. Ако се разтревожат достатъчно, предпочитат да избягат, както и стана.

Левин изгледа Торн ядосано.

— Ти си виновен за всичко! Ако не беше излязъл да се разхождаш по това време…

— Ричард — прекъсна го Сара, — нужен ни е бензин. Иначе няма да се измъкнем оттук. Да не би да предпочиташ да останеш?

Левин не отговори и продължи да се въси.

— Е — намеси се Торн, — в онази барака така или иначе нямаше бензин.

— Ха! — възкликна Сара. — Вижте кой се появи!

Приближи се Арби. Помагаше му Кели. Беше се облякъл с дрехи от магазина — къси панталони и фланелка с къси ръкави, на която пишеше: „ИнДжен, биотехнологични лаборатории“ и отдолу: „Ние правим бъдещето“.

Окото на Арби беше насинено, скулата му беше подута, главата му беше превързана. Ръцете и краката му бяха изподрани. Въпреки всичко стоеше на краката си и дори успя да пусне крива усмивка.

— Как си, момче? — попита Торн.

— Знаете ли какво искам сега повече от всичко друго на света? — попита Арби.

— Какво?

— Диетична ко̀ла — отвърна той. — И много аспирин.

Сара се наведе над Малкълм. Той продължаваше да тананика тихо, с вперен в тавана поглед.

— Как е Арби? — попита той.

— Добре е.

— Трябва ли му морфин?

— Не, не мисля.

— Добре тогава — каза Малкълм и запретна ръкава си нагоре.

Торн намери някакви телешки консерви, разчисти гнездото от микровълновата печка и ги затопли. Отвори пакет картонени чинии, украсени с празнични мотиви, и разпредели храната. Двете деца започнаха лакомо да ядат. Подаде чиния на Сара и попита Левин:

— А ти?

Левин гледаше през прозореца.

— Не — поклати глава той.

Торн сви рамене.

Приближи се Арби с чинията си в ръце и попита:

— Има ли още?

— Има — отвърна Торн и му даде своята.

Левин седна до Малкълм и заговори:

— Е, поне се оказахме прави в едно. Този остров е един истински изгубен свят… девствена, недокосната екология. Бяхме прави от самото начало.

Малкълм го погледна и вдигна ръка:

— Шегуваш ли се? А мъртвите апатозаври?

— Мислих за това. Очевидно са ги убили рапторите. След това…

— Какво? — прекъсна го Малкълм. — Завлекли са ги в гнездото си? Това са петдесет тона, Ричард. И сто раптора не биха могли да ги помръднат. Не… — Въздъхна. — Явно апатозаврите са умрели там и рапторите са направили гнездото си близо до тях… удобен източник на храна.

— Да, възможно е…

— А защо имаше толкова много мъртви апатозаври, Ричард? Защо нито едно от животните не е достигнало пълна зрелост?

— Е, разбира се, ще са ни нужни още данни, но…

— Не, не са ни нужни още данни. Нали минахме през лабораторията? Вече знаем отговора.

— И какъв е той? — попита Левин с леко раздразнение.

— Приони — отговори Малкълм и затвори очи.

Левин се намръщи.

— Какво е това?

Малкълм въздъхна.

— Иън — настоя Левин. — Какви са тези приони?

— Стига толкова — прошепна Малкълм и махна с ръка.

Арби се мушна в един ъгъл, почти заспал. Торн сви на руло една фланелка и я подложи под главата му. Момчето промърмори нещо и се усмихна.

След миг захърка.

Торн се приближи до Сара, която стоеше до прозореца. Небето над дърветата започваше да избледнява, да става светлосиньо.

— Колко време ни остава? — попита тя.

Торн погледна часовника си.

— Може би час.

Тя започна да се разхожда напред-назад.

— Трябва да намерим бензин. Ако имаме бензин, ще стигнем до площадката за кацане без проблеми.

— Няма бензин — поклати глава Торн.

— Все някъде трябва да е останал. Ти опита колонките…

— Да. Сухи са.

— А в лабораторията?

— Не мисля.

— Къде другаде? Караваната не се ли движи?

— Не, тази беше само ремарке. В другата имаше малко бензин за технически нужди, но тя падна в пропастта.

— Може би не се е разлял при падането. Мотоциклетът все още работи. Мога да отида и да…

— Сара! — прекъсна я той.

— Струва си да опитаме.

— Сара…

— Горе главите — обади се Левин, застанал до прозореца. — Имаме посетители.

Добрата майка

При първата светлина на изгрева динозаврите се появиха от храстите и тръгнаха право към джипа. Бяха шест, птицечовки, високи по пет метра, с извити муцуни.

— Маязаври — отбеляза Левин. — Не знаех, че тук има такива.

— Какво правят?

Огромните животни се събраха около джипа и веднага започнаха да го чупят. Скъсаха останките от брезентовия покрив, захванаха да го клатят и блъскат.

— Не разбирам — каза Левин. — Това са хадрозаври. Тревопасни. Агресивността е нехарактерна за тях.

— Аха. Разбира се — изсумтя Торн.

В това време маязаврите успяха да обърнат джипа на една страна. Едно от животните се надигна, стъпи върху него и го смачка. При обръщането обаче от вътрешността изпаднаха два бели контейнера, които веднага привлякоха вниманието на маязаврите. Те се нахвърлиха върху тях и трескаво ги разкъсаха. Изглеждаха възбудени.

— Храна ли намериха? — попита Левин. — Някакво динозавърско лакомство?

Капакът на единия контейнер падна. Вътре имаше счупено яйце, от което се показваше сбръчкана плът. Маязаврите веднага станаха по-внимателни. Движенията им вече бяха предпазливи, деликатни. Започнаха да тръбят и сумтят.

Чу се скимтене.

— Това вече е майтап — каза Левин.

На земята се появи малко животинче. Тялото му беше светлокафяво, почти бяло. Опита се да се изправи, но веднага падна. Беше дълго едва трийсетина сантиметра и около шията му имаше кожни гънки. След миг до него изпадна второ животинче.

Сара въздъхна.

Един от маязаврите се наведе бавно и внимателно взе малкото в широката си човка. Без да я затваря, вдигна глава нагоре. Малкото се настани спокойно върху езика му и се заоглежда. Друго възрастно животно вдигна второто малко. Постояха още, сякаш се чудеха какво да правят и после си тръгнаха със силно тръбене.

След себе си оставиха смачкания преобърнат джип.

— Това слага край на проблема ни, струва ми се — отбеляза Торн.

— Да, така се — съгласи се Сара.

— По-зле е от челен удар — добави Торн и поклати глава. — Като че ли е смазан с парен чук. Тази машина не е предвидена за такъв род изпитания.

— Естествено — намеси се Левин. — Инженерите в Детройт не са могли да допуснат подобно нещо.

— Ще ми се да видя как нашата машина би понесла това.

— Имаш предвид усилената конструкция ли?

— Да — отвърна Торн. — Изчислихме всичко за страхотно натоварване. Страхотно. Моделирахме всичко с помощта на компютърни програми, добавихме специалните…

— Чакай малко — прекъсна го Сара и се обърна към него. — Какво имаш предвид?

— Другия джип.

— Какъв друг джип?

— С който дойдохме. Форд Експлорър.

— Разбира се! — възкликна Сара възбудено. — Има и друга кола! Напълно забравих за нея! Форда!

— Е, забрави я отново — каза Торн. — Снощи, когато отивах към караваните, стана късо. Минах през една локва и инсталацията гръмна.

— Е? Може би все още може да…

— Не — Торн поклати глава. — От късо съединение като това е отишла цялата инсталация. Това е електрически автомобил. Отишъл е по дяволите.

— Изненадана съм, че не сте сложили предпазители.

— По принцип се бяхме отказали от тях, макар че при този последен вариант… — Млъкна и поклати глава замислено. — Ами да! Невероятно!

— Значи има предпазители?

— Да, Еди ги монтира в последната минута.

— Значи джипът може да тръгне?

— Да. Вероятно… ако предпазителите се включат отново…

— Къде е? — попита Сара и тръгна към мотоциклета.

— Оставих го на пътя, който се спуска към наблюдателницата. Сара…

— Това е единственият ни шанс — прекъсна го тя. Намести слушалките и микрофона на главата си и избута мотоциклета до вратата. — Обади ми се по някое време. Аз отивам да докарам автомобила.

Застанаха до прозорците. Сара се метна на мотоциклета и подкара към хълма.

Левин я проследи с поглед.

— Според теб какви са й шансовете.

Торн поклати глава.

Радиостанцията изпращя.

— Джак?

Торн взе апарата.

— Да, Сара?

— Изкачвам се нагоре. Виждам… шест са.

— Раптори?

— Да. Те са… хм… слушай, ще опитам да намеря друг път. Виждам…

Чу се шум.

— Сара? — Радиостанцията прекъсваше.

— … нещо като пътека през джунглата… тук… мисля, че е по-добре…

— Сара? — извика Торн. — Станцията прекъсва.

— … тръгвам… късмет. Пожелайте ми късмет.

Чуха тихото жужене на мотоциклета. След това още един звук — би могло да е животински рев, но също така и смущение. Торн се наведе напред и прилепи радиостанцията към ухото си. След това нещо изщрака и апаратът млъкна.

— Сара? — извика Торн.

Не последва отговор.

— Може да я е изключила — предположи Малкълм.

Торн поклати глава.

— Сара?

Нищо.

— Сара, чуваш ли ме?

Чакаха.

Нищо.

— По дяволите! — изруга Торн.

Времето минаваше бавно. Левин стоеше до прозореца и гледаше навън. Кели спеше в един ъгъл. Арби бе легнал до Малкълм и също спеше, а Малкълм тананикаше монотонно.

Торн седна в средата на магазина и се облегна на плота с касовия апарат. От време на време вземаше радиостанцията и се опитваше да се свърже със Сара, но тя не отговаряше. Опита всичките шест канала. Нищо.

В края на краищата се отказа.

След известно време радиостанцията запращя.

— … проклети неща… никога не работят както трябва… по дяволите. — Пъшкане. — Не мога да разбера, какво…

Левин се надигна в другия край на помещението.

Торн грабна апарата.

— Сара? Сара?

— Най-накрая — въздъхна тя. — Къде се губиш, Джак?

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре.

— Нещо става с радиостанцията ти. Прекъсва.

— Така ли? Какво да направя?

— Опитай да затегнеш винтчето на капака за батериите. Вероятно се е разхлабило.

— Не… имах предвид какво да правя с колата.

— Какво? — попита Торн.

— Стигнах до джипа, Джак. Какво да правя сега?

Левин погледна часовника си.

— До идването на хеликоптера остават двайсет минути — отбеляза той. — Може би ще успее.

Доджсън

Доджсън се събуди, скован от болка, на бетонния под на бараката. Изправи се на крака и надникна през прозореца. На светлосиньото небе видя червени ивици. Отвори вратата и излезе.

Беше много жаден, тялото му бе изтръпнало. Тръгна под дърветата. В ранната сутрин джунглата около него беше тиха. Имаше нужда от вода. Повече от всичко друго. Някъде вляво чу бълбукане на поток и се запъти натам. Забърза.

През клоните на дърветата се виждаше как небето изсветлява все повече и повече. Знаеше, че Малкълм и хората му все още са тук и че са предвидили начин да напуснат острова. Ако те можеха да заминат, щеше да може и той.

Преодоля малко възвишение и в подножието му от другата страна видя плитък овраг, в който течеше поток. Забърза нататък. Зачуди се дали водата става за пиене. Реши, че му е все едно. Малко преди да стигне до водата, се препъна в някакво растение и падна. Изруга, изправи се и се обърна. Не беше растение.

Беше ремък на раница. Зелен.

Дръпна го и я извади изпод листата. Беше разпрана и изпоцапана със засъхнала кръв. Вдигна я и съдържанието й изпада в краката му. Видя фотоапарат, метална кутия за храна и пластмасова бутилка за вода. Претърси бързо околните храсталаци, но не откри нищо повече освен няколко подгизнали шоколадови вафли.

Доджсън изпи водата от пластмасовата бутилка и разбра, че умира от глад. Отвори металната кутия с надеждата вътре да намери нещо годно за ядене, но там нямаше храна. Видя порести уплътнения. В средата бе сложена портативна радиостанция.

Включи я. Индикаторът за батериите светеше силно. Запревключва каналите, докато най-накрая чу мъжки глас:

— Сара? Говори Торн. Сара?

Отговори женски глас:

— Джак, чуваш ли ме? Казах, че съм в колата.

Доджсън се усмихна.

Значи все пак на острова имаше кола.

Торн приближи радиостанцията до устата си още повече.

— Сара? Слушай ме внимателно. Качи се в джипа и прави точно каквото ти кажа.

— Добре, слушам те — отговори тя. — Кажи ми обаче, там ли е Левин?

— Тук е.

Чу се пращене, после отново гласът й:

— Попитай го дали е опасен зелен динозавър, висок около четири метра и с куполоподобна глава.

Левин кимна.

— Кажи й, че е опасен. Наричат се пахицефалозаври.

— Каза, че е опасен. Казвал се пахицефало-не-знам-какво-си и трябва да внимаваш.

— Защото около джипа има поне петдесет такива.

Фордът

Джипът беше оставен на засенчен от дърветата участък от пътя, малко след вдлъбнатина, в която несъмнено предишната нощ бе имало вода. Сега се бе превърнала в кална дупка, благодарение на десетината животни, които се плискаха в нея, пиеха и се търкаляха наоколо. Тъкмо тях наблюдаваше през последните няколко минути Сара и се опитваше да реши какво да прави. Животните се въргаляха не само около локвата, но и от двете страни на джипа.

Пахицефалозаврите изпълваха Сара с безпокойство. Бе прекарала много време сред дивите животни в природата, но онова бяха твари, които тя познаваше добре. От дългия си опит знаеше при какви обстоятелства и доколко може да се доближи до тях. Ако бяха хищници, би ги доближила, без колебание. Ако бяха американски бизони, би била предпазлива, но пак би се приближила. За нищо на света обаче не би пристъпила към стадо африкански биволи…

Дръпна микрофона към устните си и попита:

— Колко време ни остава?

— Двайсет минути.

— Значи трябва да ида на всяка цена. Някакви предложения?

Последва пауза.

— Левин твърди, че никой не знае нищо за тези животни, Сара.

— Великолепно.

— Досега не бил откриван цял скелет и никой нямал дори най-бегла представа за поведението им. По всяка вероятност са агресивни.

— Великолепно — повтори тя.

Огледа ситуацията около джипа и надвисналите отгоре дървета. Мястото беше сенчесто, тихо и спокойно.

Радиостанцията изпращя.

— Левин каза, че можеш да опиташ да се приближиш до тях, но много бавно. Да следиш реакцията им. И без резки движения.

Сара се вторачи в животните и се замисли. Главите им имаха такава форма поради някаква причина.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Ще опитам нещо друго.

— Какво?

— Какво каза тя? — попита Левин.

— Че смята да опита нещо друго.

— Какво например?

Левин отиде до прозореца и погледна навън. Небето изсветляваше все повече. Намръщи се. Това щеше да доведе до нещо. Имаше някакво предчувствие, нещо смътно се въртеше в главата му, без да е в състояние да го определи точно.

Нещо, свързано с дневната светлина…

И територията.

Територия.

Отново погледна към небето и се опита да се съсредоточи. Какво значение имаше дневната светлина? Поклати глава и се отказа, поне за момента.

— За колко време може да включи предпазителите?

— Минута-две — отговори Торн.

— Значи все още имаме време. Радиостанцията изпращя и чуха гласа на Сара.

— Така… намирам се над джипа.

— Къде?

— Над джипа — отговори тя. — На едно дърво.

Сара се качи на един клон й пропълзя напред. Усещаше как се огъва под тежестта й. Беше жилав. Намираше се на около три метра над колата и се спускаше по-ниско. Малко от животните долу й бяха обърнали внимание, но стадото като цяло й се стори обезпокоено. Налягалите се изправиха, започнаха да се разхождат и озъртат. Видя как опашките им се заразмахваха неспокойно.

Тя продължи напред, клонът се спусна още по-ниско. Беше хлъзгав от дъжда предната нощ. Опита се да прецени местоположението си спрямо джипа и то й се стори добро.

Изведнъж едно от животното се засили и блъсна с глава ствола на дървото, на което беше тя. Ударът беше изненадващо силен. Дървото се залюля, клонът й се заклати нагоре-надолу и Сара напрегна всички сили, за да се задържи.

По дяволите, изруга мислено.

Издигна се нагоре, после се спусна надолу и тогава изгуби равновесие. Ръцете й се хлъзнаха по мократа кора и тя полетя надолу. В последния момент забеляза, че въобще няма да падне върху покрива на джипа. Падна в калта край него.

До животните.

— Сара? — извика Торн по радиото.

Не последва отговор.

— Какво прави сега пък? — попита Левин и започна да крачи нервно. — Ще ми се да можех да я видя.

Кели се събуди и стана, разтривайки очите си.

— Защо не използвате видеото? — попита тя.

— Какво видео? — учуди се Торн.

Кели посочи към касовия апарат.

— Това е компютър.

— Така ли?

— Да, струва ми се.

Кели изпусна още една прозявка и седна на стола пред касовия апарат. Приличаше на второстепенен терминал, който едва ли имаше достъп до нещо сериозно, но си струваше да се опита. Включи го. Нищо. Изключи захранването и пак го включи. Нищо.

Разклати крака лениво и без да иска, ритна някакъв кабел под масата. Наведе си и видя, че машината е изключена. Мушна щепсела в контакта.

Екранът светна и се появи една-единствена дума:

Знаеше, че за да продължи, щеше да й е нужна парола. Арби я знаеше. Обърна се към него и видя, че още спи. Не й се искаше да го буди. Спомни си, че я бе записал на едно листче, което прибра в джоба си. Може би то все още беше там. Прекоси стаята, намери мокрите, кални дрехи, които бе съблякъл, и започна да бърка в джобовете. Намери портмонето му, ключовете от дома, някакви други неща. Най-накрая, в задния джоб, откри листче, мокро и изцапано с кал. Мастилото беше размазано, но въпреки това успя да го разчете:

Взе листчето и се върна при компютъра. Набра всички знаци внимателно и натисна копчето. Екранът побеля и след секунда се появи надпис. Изненада се, защото не беше като онзи, в караваната:

Беше проникнала в системата, но всичко изглеждаше друго. Може би защото това не е радиомрежата, помисли си. Вероятно се бе свързала със системата на лабораторията. Имаше повече графични изображения, защото терминалът бе свързан със солидни кабели. Не би се учудила, ако имаше и оптически влакна.

— Кели? — извика Левин от другия край на магазина. — Какво става?

— Опитвам се — отговори тя.

Започна да набира клавишите внимателно. На екрана се появиха редове с изображения, един до друг.

Знаеше, че това е някакъв графичен интерфейс, но нямаше представа какво означават отделните изображения, а липсваха и обяснения.

Хората, работили с програмата, вероятно са били запознати с характера й предварително. Кели обаче не знаеше нищо за нея. Искаше да се свърже с видеосистемата, но никое от изображенията не й приличаше на видео. Раздвижи курсора по екрана, без да знае как да постъпи.

Реши, че ще трябва да опитва. Избра ромба на последния ред и го включи.

— Ох-о-о-о! — извика разтревожено.

Левин се приближи.

— Нещо нередно ли има?

— Не, всичко е както трябва.

Натисна черната ивица със заглавието и се върна към предишния екран. Този път опита единия от триъгълниците. Екранът се промени пак.

Това е то, каза си, и в този момент картинките изчезнаха и се появи истинското видеоизображение. На малкия монитор на касовия апарат изображението не беше добро, но тя вече познаваше района и се справяше бързо.

— Какво търсите? — попита.

— Джипа — отговори Торн.

Кели набра нещо на клавиатурата. Появи се нова картина.

— Ето го.

— Наистина ли? — изненада се Левин.

Кели го погледна и каза:

— Да, наистина.

Двамата мъже застанаха зад нея и се вторачиха в екрана, през раменете й. Виждаха джипа, оставен на пътя. Наоколо се разхождаха пахицефалозаврите — доста на брой. Животните побутваха гумите и предната броня.

Сара не се виждаше никъде.

— Къде е? — попита Торн.

Сара Хардинг беше под колата, легнала по очи в калта. Беше пропълзяла там след падането — нямаше къде другаде да отиде и сега наблюдаваше с тревога краката на разхождащите се наоколо животни.

— Джак, чуваш ли ме? — извика по радиостанцията. Но проклетото нещо отново бе престанало да работи. Животните пръхтяха и тропаха с крака, мъчеха се да се доберат до нея под колата.

След това си спомни, че Торн й бе казал да затегне винтчето на батериите. Протегна ръка назад, напипа апарата и с нокът затегна винтчето.

Слушалките в ушите й зашумяха веднага.

— Джак — извика тя.

— Къде си? — попита Торн.

— Под колата.

— Какво? Да не би вече да си опитала?

— Какво да съм опитала?

— Да я поправиш.

— Не, не съм опитвала да я поправя. Паднах.

— Е, след като и без това си там, можеш да провериш и предпазителите.

— Тук, отдолу ли са?

— Някои. Иди до предните гуми.

Сара се обърна и пропълзя напред.

— Да, до предните гуми съм.

— Вляво, отпред, точно зад бронята, трябва да има една кутия. Вляво.

— Виждам я.

— Опитай да я отвориш.

— Мисля, че ще успея.

Припълзя още малко напред и освободи ключалката. Капачето падна. Под него имаше три черни прекъсвача.

— Виждам три копчета — каза тя. — Сочат нагоре.

— Нагоре?

— Да. Към предницата на джипа.

— М-м-м. Не може да бъде. Можеш ли да прочетеш какво пише?

— Да. Пише „15 VV“ и „02 R“.

— Аха, това обяснява всичко.

— Какво?

— Кутията е наопаки. Щракни копчетата на обратната страна. Сухи ли са ти ръцете?

— Не. Подгизнала съм. Лежа в гадна кал.

— Тогава го направи с ръкава на ризата си или нещо друго.

Сара се придърпа още малко напред. Най-близкото животно изпръхтя и блъсна бронята. Няколко глави се наведоха надолу и започнаха да я разглеждат.

— Имат лош дъх — каза Сара.

— Повтори! Не чух.

— Няма значение. — Щракна прекъсвачите един след друг. Някъде над главата й се разнесе жужене. — Направих го. — Колата забръмча.

— Това е добре — отбеляза Торн.

— Какво да правя сега?

— Нищо. По-добре чакай.

Сара се отпусна в калта и се загледа в краката на животните. Продължаваха да се разхождат наоколо.

— Колко време имаме? — попита тя.

— Около десет минути.

— Джак, не мога да мръдна оттук.

— Знам — отговори той.

Сара погледна към животните. Бяха от всички страни на колата. Струваше й се, че стават още по-неспокойни и активни. Душеха нетърпеливо и тропаха с крака. Защо са толкова нервни, зачуди се тя. Тогава съвсем неочаквано всички се разбягаха. Тичаха към колата и нататък, по пътя. Обърна глава, за да ги проследи с поглед.

Тишина.

— Джак?

— Да.

— Защо се разбягаха?

— Стой под колата — каза Торн.

— Джак?

— Не говори. — Радиостанцията млъкна.

Сара зачака, без да знае какво става. Бе почувствала напрежението в гласа на Торн. Не знаеше каква е причината. След секунда обаче чу леко влачене на крака и ги видя — край лявата врата, откъм волана.

Два крака, обути в кални ботуши.

Мъжки ботуши. Сара се намръщи. Позна тези ботуши. Позна и панталоните, въпреки че бяха ужасно мръсни.

Доджсън.

Ботушите се обърнаха с върховете към вратата. Чу се щракването на дръжката.

Доджсън се канеше да се качи.

Сара реагира толкова бързо, че нямаше време да премисли действията си. Изсумтя, извъртя тялото си странично, улови ботушите за глезените и дръпна с всичка сила. Доджсън падна назад и извика от изненада. Падна по гръб и се надигна. Лицето му беше мрачно и ядосано.

Видя я и се намръщи още повече.

— Да вярвам ли на очите си? Мислех, че съм ти видял сметката още на лодката.

Сара почервеня от гняв и започна да се измъква отдолу. Доджсън застана на колене, когато тя беше наполовина излязла, но в този момент земята започна да трепери. Сара веднага разбра защо. Видя как Доджсън хвърля поглед през рамо, как се залепва за земята. Веднага пропълзя под колата, до нея.

Сара също се скри отдолу и погледна пътя в двете посоки.

Видя тиранозавърът. Земята се тресеше при всяка негова стъпка. Доджсън се мъчеше да застане в средата на джипа, близо до нея, но Сара не му обръщаше внимание. Тя не отделяше поглед от големите крака с остри нокти, които приближиха до джипа и спряха. Бяха около метър в диаметър. Тиранозавърът изрева.

Сара хвърли поглед на Доджсън. Беше пребледнял от страх. Големият хищник не продължи по-нататък. Спря до джипа и запристъпя от крак на крак. Чу как души някъде високо горе. Чу се рев и главата се наведе. Долната челюст почти опря в земята. Не виждаше окото, а само челюстта. Тиранозавърът подуши пак, бавно и продължително.

Надуши ги.

До нея Доджсън започна да трепери. Самата тя се чувстваше странно спокойна. Знаеше какво трябва да направи. Премести бързо тялото си, извъртя се, опря главата и раменете си на задната гума. Доджсън се обърна към нея точно в момента, в който Сара изрита краката му. За да се покажат навън.

Доджсън, ужасен, се опита да се съпротивлява, но Сара имаше солидна опора. Постепенно ботушите му се показаха под хладното утринно небе. Тя напрегна всички сили и продължи да натиска.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Доджсън с изтънял глас. Сара чу рева на тиранозавъра. Видя големите крака да пристъпват. — Престани! Чуваш ли! Полудя ли?

Но Сара не престана. Премести единия си крак на рамото му и го изрита за последен път. Доджсън продължи да се съпротивлява още секунда, после тялото му рязко се отмести — тиранозавърът беше захапал краката му и го дръпна.

Доджсън стисна с ръце ботуша й — опитваше се да се задържи, да я повлече със себе си. Тя го изрита с другия крак по лицето. Пусна я. Плъзна се навън.

Сара зърна за миг ужасеното му лице, пепеляво на цвят, отворената уста. Не каза нищо. Видя как пръстите му се забиват в калта и оставят дълбоки бразди. Всичко бе странно тихо. Доджсън се обърна по гръб и погледна нагоре. Сянката на тиранозавъра падна върху него. Големият крак се спусна надолу, настъпи го, после главата се наведе пак, с отворени челюсти. Доджсън започна да крещи, когато челюстите се присвиха и когато се издигна нагоре.

Доджсън почувства как се издига високо във въздуха. Не престана да крещи. Знаеше, че огромното животно всеки момент ще стисне челюстите си и той ще умре. Но тиранозавърът не затвори челюстите си.

Почувства, че го носят през джунглата. Клоните на дърветата го шибаха по лицето. Топлият дъх на животното обливаше тялото му на тласъци. По гръдния му кош се стичаше слюнка. Стори му се, че ще умре от ужас.

Но тиранозавърът не затвори челюстите си.

На монитора в магазина видяха как тиранозавърът отнася Доджсън. По радиото чуваха писъците му.

— Виждаш ли? — обади се Малкълм. — Има Бог.

Левин се намръщи.

— Тиранозавърът не го уби. — Посочи екрана. — Виждаш ли, ръцете му още се движат. Защо не го уби?

Сара Хардинг изчака, докато писъците утихнат. Изпълзя изпод колата и се изправи. Отвори вратата и седна зад волана. Ключът беше на мястото си. Улови го с кални пръсти, завъртя го. Чу се боботене, после свистене. Светлините на таблото светнаха. После всичко утихна. Работеше ли? Опита да завърти волана и го направи без усилие — значи механизмът за олекотяване беше в ред.

— Джак?

— Да, Сара?

— Колата работи. Връщам се.

— Добре — каза той. — Бързай.

Включи на скорост и изчака трансмисията да подеме. Колата беше необикновено тиха, почти не се чуваше. Затова чу далечното боботене на хеликоптер.

Денят

Караше към селището под дебела завеса от листа. Боботенето на хеликоптера ставаше все по-силно. След минута той изтрещя над главата й, невидим заради короните на дърветата. Свали прозореца и се ослуша. Стори й се, че отива някъде вдясно, на юг.

Радиото изпращя.

— Сара?

— Да, Джак.

— Слушай, нямаме връзка с хеликоптера.

— Добре. — Разбра какво трябва да направи. — Къде ще кацне?

— На юг. На около два километра. Тръгни по пътя по хребета. Ще видиш площадката.

Бе стигнала до разклона и сви вдясно.

— Добре.

— Кажи им да ни изчакат, после ела тук и ни вземи.

— Всичко наред ли е при вас?

— Всичко е наред.

Продължи нататък по пътя и чу, че звукът на хеликоптера се променя. Вероятно се приземяваше. Роторът продължаваше да се върти с тихо свистене, което означаваше, че пилотът няма намерение да спира двигателя. Пътят сви вляво. Почти престана да чува хеликоптера. Ускори, доколкото бе възможно, на завоя джипът леко поднесе. Пътят все още беше мокър от дъжда. Зад колата не се вдигаше облак прахоляк. Никой нямаше да забележи, че е там.

— Джак? Колко време ще чакат?

— Не знам — отговори Торн по радиото. — Виждаш ли ги?

— Още не.

Левин се загледа през прозореца, към светлото небе, към дърветата. Червените ивици вече ги нямаше. Сега беше равномерно синьо. Започваше денят.

Денят…

И тогава умът му сглоби отделните части от загадката. Потрепери при мисълта, която го осени. Отиде до прозореца от срещуположната страна и се вгледа в тенискорта, към мястото, където бяха видели карнотаврите предната вечер. Сега ги нямаше.

Точно това го тревожеше.

— Това е лошо — каза той.

— Едва осем е — каза Торн, след като си погледна часовника.

— За колко време ще стигне Сара? — попита Левин.

— Не знам. Три-четири минути.

— А за колко ще се върне след това?

— Още пет.

— Надявам се да оцелеем толкова — каза той и се намръщи.

— Защо? — попита Торн.

— След няколко минути навън ще огрее слънце — обясни Левин.

— Е, и?

Радиото изпращя.

— Джак? — обади се Сара. — Виждам го. Виждам хеликоптера.

Сара взе още един завой и зърна площадката за кацане вляво. Машината беше там, роторът се въртеше почти безшумно. Забеляза още един разклон по пътя — тесен, водещ надолу през джунглата и излизащ на площадката. Сви по него, но имаше много завои и се наложи да намали скоростта. Отново се оказа в джунглата, заобиколена от дървета. След малко наклонът свърши, Сара мина през някакъв малък поток и продължи нататък.

Отпред дърветата се разредиха и Сара видя слънчева светлина. И хеликоптера. Роторът започваше да се върти по-бързо — щеше да излети! Видя пилотът зад стъклото. Беше с тъмни очила. Той погледна часовника си, кимна на помощника си, и машината започна да се издига.

Сара натисна клаксона и подкара бясно напред, но знаеше, че няма да я чуят. Джипът се тресеше и подскачаше по неравния път.

— Сара! Какво има? Какво става? — извика Торн в слушалките й.

Тя продължи напред, надвесена през прозореца, и викаше:

— Чакайте! Стойте!

Но машината вече се бе издигнала високо и скоро щеше да се скрие от погледа й. Когато най-накрая излезе от джунглата, вече бе преминал високите скали, които обграждаха острова.

Изчезна.

— Да запазим спокойствие — мърмореше Левин, като се разхождаше напред-назад в магазина. — Кажи й да се връща веднага. И да запазим спокойствие.

Сякаш говореше на себе си. Отиде от едната стена до другата, удари дъските с юмрук. Поклати глава тъжно.

— Само й кажи да побърза. Смяташ ли, че ще успее да се върне за пет минути?

— Да — отвърна Торн. — Защо? Какво има, Ричард?

Левин посочи през прозореца.

— Защото вече е ден. Докато навън е светло, сме в капан.

— Бяхме в капан и цяла нощ — отбеляза Торн. — Справихме се много добре.

— Но сега е друго.

— Защо?

— Защото през нощта това е територия на карнотаврите. Останалите животни я избягват. Наоколо нямаше други, нали? Щом обаче стане светло, карнотаврите вече не могат да се крият… защото е открито, защото има слънце… така че са принудени да идат другаде. Тогава територията престава да е тяхна.

— И какво означава това?

Левин погледна към Кели, която още седеше зад компютъра. Поколеба се, после рече:

— Повярвай ми. Трябва да се махаме оттук незабавно.

— И къде ще идем?

Кели слушаше разговора между Торн и доктор Левин и въртеше между пръстите си листчето, което бе взела от панталоните на Арби. Беше неспокойна. Неспокойна заради начина, по който говореше доктор Левин. Щеше й се Сара да бе при тях. Тогава нямаше да се чувства така.

Кели не желаеше да мисли за ситуацията, в която се намираха. До пристигането на хеликоптера бе успяла да се владее и да поддържа духа си, но ето че спасението им бе дошло и си бе отишло, а тя забеляла, че двамата мъже в разговора си не споменаха кога ще дойде пак. Може би знаеха нещо? Например, че няма да дойде повече.

Доктор Левин настояваше да напуснат магазина. Торн попита доктор Левин къде желае да отидат.

— Искам да се махна от този остров — заяви Левин, — но не виждам как. Предполагам, че трябва да се върнем в караваната. Сега там е най-безопасно.

Пак в караваната, помисли си Кели. Откъдето със Сара взеха Малкълм. Кели не искаше да се връща там.

Искаше да се прибере у дома.

Тя приглади влажното листче с паролата върху масата пред себе си. Доктор Левин дойде при нея и каза:

— Престани да си играеш. Виж дали можеш да откриеш Сара.

— Искам да се прибера у дома — отвърна Кели.

Левин въздъхна.

— Знам, Кели. Всички искаме да се приберем у дома.

И пак се отдалечи — нервно, напрегнато.

Кели бутна листчето настрана, после реши да го сложи под клавиатурата, в случай че потрябва пак. Взе го и забеляза, че на обратната му страна е написано нещо.

Вгледа се внимателно.

Успя да го разчете:

Веднага си спомни какво беше това — разпечатка от компютъра на Левин. Когато Арби възстанови изтритите файлове. Струваше й се, че оттогава са минали милион години, а всъщност бяха… колко? Само два дни.

Спомни си колко горд се бе почувствал Арби, когато успя да възстанови данните. Спомни си как се опитваха да разгадаят какво означава всичко. Сега, разбира се, беше ясно. Това бяха реално съществуващи места — лабораторията, селището за служителите, магазинът, бензиностанцията…

Вгледа се в листа.

Не може да бъде, каза си.

— Доктор Торн — извика Кели. — Тук има нещо, което…

Торн видя какво му сочи Кели.

— Мислиш ли? — попита той.

— Ето, написано е… „Барака за лодки“.

— Можеш ли да я намериш, Кели?

— На видеото ли? Ще опитам.

— Опитай.

Торн погледна към Левин, който беше в другия край на магазина и продължаваше да удря стената. Взе радиостанцията.

— Сара? Аз съм, Джак.

— Джак? — обади се тя. — Наложи се да спра за малко.

— Защо? — попита той.

Сара Хардинг бе принудена да спре на пътя по хребета. На петдесетина метра напред видя тиранозавъра, който крачеше в нейната посока. Доджсън беше в устата му. Поради някаква причина той все още беше жив. Тялото му се движеше. Стори й се, че чува крясъците му.

С изненада откри, че не изпитва никакво съчувствие към този човек. Изчака безучастно, докато животното се махна от пътя, и продължи надолу по склона, през джунглата.

Включи двигателя и продължи предпазливо напред.

Кели започна да превключва изображенията на компютърната конзола, докато накрая откри каквото търсеше — дървен кей, защитен с навес, пред малка, отворена отпред постройка. Бараката за лодки. На кея беше привързана голяма моторница, която се поклащаше във водата. Бараката беше в доста добър вид — не беше обрасла с бурени и лиани. В единия край видя три варела.

— Какво ще кажеш? — попита тя Торн.

— Мисля, че си струва да опитаме — кимна той. — А къде е това място? Можеш ли да намериш карта?

— Може би — отвърна Кели и се върна на първия с менюто от неясни картинки.

Арби се събуди, прозина се и дойде, за да види какво правят.

— Хубава графика — отбеляза той. — Влязла си в мрежата, а?

— Да — кимна Кели. — Успях. Само че не мога да разбера какво е това.

Левин продължаваше да крачи нервно и да поглежда през прозореца.

— Всичко е много хубаво — каза той, но става все по-светло и ще дойдат всяка минута. Не разбирате ли? Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук. Тази постройка е с тънки дървени стени. Това е много добре за тропическия климат, но по същество е най-обикновена барака.

— Ще издържи — каза Торн.

— Да, около три минути. Погледни това. — Левин отиде до вратата и почука дървото с пръст. — Тази врата е само…

Изведнъж дървото се разцепи около ключалката и вратата се отвори. Левин залитна назад и падна на пода. На прага стоеше раптор. Съскаше.

Изход

Кели замръзна от ужас. Видя как Торн се втурна към вратата, как я затръшна и затисна с тялото си. Рапторът се стресна и отскочи назад. Животното заръмжа и започна да блъска.

— Помогни ми! — извика Торн.

Левин скочи на крака и подпря заедно с него.

— Нали ти казах! — извика той.

Изведнъж пространството около къщата се изпълни с раптори. Скачаха към прозорците, блъскаха се в решетките и дървените стени. Решетките започнаха да се огъват. От рафтовете вътре по пода се посипаха кутии и бутилки. На няколко места стените се пропукаха.

Левин се обърна назад към Кели и извика:

— Провери дали има друг изход оттук!

Тя се смръзна. Забрави за компютъра.

— Хайде, Кели — извика Арби. — Съсредоточи се!

Момичето отново погледна екрана. Не знаеше какво да прави.

Щракна върху кръстчето вляво. Не последва нищо. След това кръгчето. Веднага целият екран се изпълни с изображения.

— Спокойно — извика Арби. — Не може да няма обяснение. Трябва да разберем какво…

Но Кели не го слушаше. Продължаваше да активира квадратчетата, да чака нещо да се случи, да се появи екран с обяснения… каквото и да е.

Изведнъж картината започна да се свива, да се променя.

— Какво направи? — попита Арби разтревожено.

Кели плувна в пот.

— Не знам — отвърна тя и дръпна ръцете си от клавиатурата.

— Стана по-лошо — каза той.

Екранът продължи да се променя, изображенията се изкривява.

— Хайде, деца! — извика Левин.

— Опитваме! — отвърна Кели.

— Превърна се в куб! — каза Арби.

Торн изблъска големия хладилен шкаф пред вратата. Рапторът не преставаше да блъска. Кутиите вътре се раздрънчаха.

— Къде са карабините? — попита Левин.

— В джипа при Сара има три.

— Чудесно! — Решетките на единия от прозорците се изкривиха толкова, че счупиха стъклата. Стената отдясно нямаше да издържи дълго — пукнатините се бяха превърнали в пролуки.

— Трябва да излезем оттук! — извика Левин на Кели. — Трябва да намерим изход!

Изтича до тоалетните в задната част, но веднага се върна.

— И там има раптори!

Събитията се развиваха светкавично.

На екрана се появи куб, който бавно се въртеше. Кели не знаеше как да го спре.

— Хайде, Кели — извика Арби. — Можеш да се справиш. Съсредоточи се. Хайде!

Всички крещяха, Кели гледаше куба на екрана и се чувстваше победена, паднала духом. Вече не знаеше какво прави. Нямаше представа какъв е смисълът от всичко това. Защо Сара не беше с тях?

— Хайде — подкани я пак Арби. — Включвай квадратчетата едно по едно. Кели, не се бави! Съсредоточи се!

Но тя не беше в състояние да се съсредоточи. Не можеше да включва квадратчетата, защото се въртяха твърде бързо. Компютърът сигурно беше много мощен, за да се справя с такава сложна графика. Продължаваше да го гледа втренчено. Започна да се сеща за най-различни неща — неканени мисли.

Кабелите отдолу.

Сложна графика.

Разговорите със Сара в караваната.

— Кели! Не се разсейвай! Намери изход!

В караваната Сара й бе казала, че повечето неща, които казват хората, не са верни.

— Важно е, Кели. — Арби трепереше. Знаеше, че когато е притеснен, той сяда пред компютъра, за да отвлече вниманието си. За да…

От стената се откърти десетсантиметрова дъска и падна вътре. Един раптор веднага мушна глава през пролуката.

Кели мислеше за кабела към пода. Кабела. Беше ритнала кабела към пода.

— Кели! — извика Арби. — Важно е!

И тогава тя се сети.

— Не. Не е важно.

Стана от стола и клекна на пода, за да погледне.

— Какво правиш! — извика Арби.

Но тя вече имаше отговор. Кабелът от компютъра влизаше в пода, през специален отвор. Видя капак, който почти се сливаше с дъските наоколо. Зачопли с пръсти, вдигна го. Погледна в дупката. Тъмно.

Да.

Имаше как да се пропълзи. Не повече. Оттам минаваха кабелите.

— Елате! — извика.

Хладилникът падна. Рапторите нахълтаха през вратата. Разбиха стените, промъкваха се през дупките, събаряха щандовете. Ръмжаха зловещо. Намериха мокрите дрехи на Арби и ги разкъсаха в беса си.

Бяха стръвни, бързи.

Но хората ги нямаше.

Спасение

Най-напред пълзеше Кели с фенерче в ръка. Бяха в проход, широк петдесет на петдесет сантиметра. По лявата странична стена минаваха кабели, а към тавана бяха прикрепени тръби за вода и газ. Миришеше на мухъл. Цвърчаха плъхове.

Стигнаха до разклонение. Кели погледна вляво, после вдясно. Вдясно имаше дълъг прав участък, който се губеше в тъмнината. Вероятно водеше към лабораторията. Вляво видя по-къс участък, който завършваше с шахта. Видя метални скоби за изкачване.

Тръгна вляво.

Изкачи се по стълбите в тясната бетонна шахта и избута нагоре дървен капак. Изпълзя в малка постройка, опасана с ръждясали тръби и кабели. През прозорците струеше слънчева светлина. Дойдоха и другите.

Кели погледна през прозореца и видя джипа на Сара Хардинг, който се спускаше по склона срещу тях.

Сара подкара джипа покрай реката. Кели седеше на предната седалка до нея. Отпред видяха дървена табела, указваща посоката към кея и лодката.

— Значи графиката ти подсказа, така ли? — попита Сара.

Кели кимна.

— Изведнъж разбрах, че това, което е на екрана, няма никакво значение. Важното беше, че за да се раздвижи такава сложна графика, е нужна мощна машина, а онази не беше такава. Следователно трябваше да има кабел, а щом има кабел, той е прокаран през нещо, нали? И това нещо трябва да е достатъчно широко, за да могат да влизат техници, ако се наложи да се ремонтира.

— И провери какво има на пода.

— Да — кимна Кели.

— Много добре — каза Сара. — Мисля, че тези хора ти дължат живота си.

— Е, не съвсем — отвърна Кели и сви рамене.

Сара я погледна.

— През целия ти живот хората ще се опитват да ти отнемат постиженията. Не си ги отнемай сама.

Пътят край реката беше кален и силно обрасъл с храсталаци. Някъде зад тях се чуваше далечен рев на динозаври. Сара заобиколи едно паднало дърво и след това видяха бараката.

— О-о-о-х — изпъшка Левин. — Имам лошо предчувствие.

Покривът на бараката беше хлътнал, наоколо бяха избуяли растения. Когато Сара спря пред голямата двойна врата, заключена с ръждясал катинар, никой не обели дума. Слязоха и тръгнаха през дълбоката до глезените им кал.

— Наистина ли смяташ, че тук има лодка? — попита Арби неуверено.

Малкълм се облегна на Сара, а Торн натисна вратата, за да я разбие. Гнилите дъски проскърцаха и катинарът падна на земята. Сара повика Торн, за да подкрепи Малкълм, и избута вратата напред, колкото да се промъкне. Кели забърза след нея.

— Какво има там? — попита Левин и избута гнилата врата още малко. Мъхест паяк побягна уплашено.

— Има моторна лодка — отговори Сара. — И на вид е годна.

Левин влезе в бараката.

— Проклет да съм! — измърмори той. — В края на краищата може и да се измъкнем.

Изход

Луис Доджсън падна.

Полетя надолу от устата на тиранозавъра и се изтъркаля по невисок пръстен насип. Удари си главата, дъхът му секна, за момент се почувства замаян. Отвори очи и видя засъхнала пръст. Почувства миризмата на разложение. Тогава чу и писукането, от което кръвта му се смрази.

Надигна се на лакът и разбра, че е в гнездото на тиранозавъра. Вътре имаше три малки. Около крачето на едното от тях беше увито нещо като алуминиево фолио. Малките запристъпваха към него, без да престават да писукат възбудено.

Доджсън се изправи, без да знае какво да прави. Другият възрастен тиранозавър беше в далечния край на голото място и тихо ръмжеше. Този, който го бе донесъл тук, стоеше отстрани и го наблюдаваше.

Доджсън видя как тиранозавърчетата идват към него, пухестите им шии, малките остри зъби. Реши, че трябва да бяга и изведнъж хукна. Големият тиранозавър го блъсна назад, отново вдигна глава и зачака. Наблюдаваше.

Какво, по дяволите, става? — зачуди се Доджсън и предпазливо се изправи на крака. Тиранозавърът го събори. Малките се приближиха още повече. Видя, че телата им са изцапани със засъхнала кръв и екскременти. Застана на четири крака и започна да пълзи.

Нещо го улови за крака и го задържа на място. Той се обърна и видя, че глезенът му е в устата на големия тиранозавър. В началото го задържа внимателно, а после решително стисна челюсти и раздроби костите.

Доджсън изпищя от болка. Вече не можеше да се движи. Можеше само да крещи. Малките се приближиха към него нетърпеливо. В началото се страхуваха и стояха на разстояние, но после видяха, че не мърда и едното се осмели да скочи върху крака му и да захапе окървавената плът. Второто скочи на корема му и заби острите си зъби в кръста.

Третото се приближи до лицето му и захапа бузата. Доджсън виеше от болка. Видя как малкото преглъща месо от собственото му лице. Кръвта потече по врата му. Малкото надигна глава, за да преглътне и заби челюсти в гръкляна му.

Отпътуване

Лодката остави реката назад и навлезе в тъмната пещера. Боботенето на мотора отекваше в стените. Насрещното течение беше силно, защото имаше прилив, но Торн се справяше с управлението. След минута отново излязоха на светло, край блъскащите се в скалите вълни, в океана. Кели нададе радостен вик и прегърна Арби, който се сепна и се усмихна. Левин погледна назад към острова и каза:

— Трябва да призная, че не вярвах да успеем. Все пак, след като монтирахме нашите камери и сателитната връзка, може би най-накрая ще успеем да отговорим на въпроса около измирането на динозаврите.

Сара го погледна.

— Може би да, може би не.

— Защо не? Това е един съвършен изгубен свят.

Тя го изгледа изненадано.

— Не е нищо такова. Има твърде много хищници, забрави ли?

— Така е наистина, но ние не знаем…

— Ричард — прекъсна го Сара, — с Иън прегледахме документацията. Преди години, когато лабораторията още е функционирала, са допуснали грешка.

— Каква грешка?

— Създавали са малки динозаври, а не са знаели с какво да ги хранят. Известно време са им давали козе мляко, защото не предизвиква алергични реакции. Дотук добре. По-късно обаче, когато хищниците са пораснали, са им давали специално приготвен екстракт от протеини. Приготвен от овче месо.

— Е? — попита Левин. — Какво лошо има в това?

— В зоологическите градини никога не дават на животните овче месо. Защото има опасност от инфекция.

— Инфекция — повтори Левин тихо. — Каква инфекция?

— Приони — обади се Малкълм от другата страна на лодката.

Левин го погледна с недоумение.

— Прионите — обясни Сара — са най-просто устроените известни болестотворни елементи. По-прости са дори от вирусите. Всъщност това са протеинови фрагменти и сами не са способни да влязат в организма. За да го заразят, трябва да бъдат погълнати. Болестта „луда крава“ при добитъка е тяхно дело. Могат да причинят заболяване на мозъка и при човека. Динозаврите тук са развили болест, наречена DX, породена от партида некачествена храна. Лабораторията се е борила с нея в продължение на години.

— Искаш да кажеш, че е било безуспешно?

— Известно време е изглеждало, че са се справили. Динозаврите се развивали много добре. Нещо обаче се случило и започнали да боледуват масово. Прионите се изхвърлят с фекалиите, така че е възможно…

— С фекалиите! — възкликна Левин. — Компитата ги ядяха!

— Да. Всички компита са заразени. Те са мършояди. Разпространяват болестта по труповете и заразяват други мършояди. В края на краищата и рапторите са се заразили. Рапторите нападат живи животни, но невинаги успяват да ги убият. Едно ухапване е достатъчно, за да се предаде болестта. И така постепенно болестта обхванала целия остров. Затова животните умират рано. Голямата смъртност позволява да се поддържа много по-голяма популация хищници, отколкото при нормални условия…

— Знаеш ли… — каза Левин угрижено. — Едно компи ме ухапа.

— На твое място не бих се безпокоил. Ще получиш лек енцефалит, но обикновено той не е повече от главоболие. В Сан Хосе ще те заведем на лекар.

Левин започна да се поти. Избърса челото си с ръка.

— Всъщност не се чувствам никак добре.

— Трябва да мине поне седмица, Ричард. Сигурна съм, че ще се оправиш.

Левин се отпусна на мястото си посърнал.

— Въпросът е — продължи Сара, — че според мен този остров няма да даде отговор за измирането.

Малкълм се вгледа назад към скалите и заговори:

— Може би точно така трябва да бъде. Защото измирането винаги е било мистерия. Случвало се е пет пъти на нашата планета и невинаги причината е била астероид. Всички проявяват интерес към измирането на динозаврите през кредата, но измирания е имало и през юра, и през триаса. Те са били масови, ала са нищо в сравнение с измирането през перма19, което е унищожило деветдесет процента от живота на планетата, в моретата и на сушата. Никой не знае какво е предизвикало тази катастрофа. Питам се обаче дали ние не причиняваме следващата.

— Как така? — попита Кели.

— Човекът е разрушител — отвърна Малкълм. — Понякога си мисля, че сме нещо като чума, която ще оголи земята. Унищожаваме нещата толкова добре, че може би това е единствената ни функция. Може би през всяка ера се появява същество, което разчиства терена, за да може еволюцията да премине към следващата си фаза.

Кели поклати глава. Стана и отиде в предната част на моторницата, при Торн.

— Слушаш ли всичко това? — попита я той. — На твое място не бих му обърнал никакво внимание. Това са само предположения. Хората непрекъснато измислят разни теории, но истината е, че те са само фантазии. Например когато Америка е била нова държава, хората вярвали, че има нещо, което наричали флогистон. Знаеш ли какво е това? Не? Е, няма значение, защото флогистон не съществува. Вярвали са, че човешкото поведение се управлява от четири субстанции и че Земята е само на четири хиляди години. Ние сега вярваме, че е на четири милиарда, вярваме във фотоните и електроните, смятаме, че човешкото поведение се управлява от фактори като егото и самооценката. Убедени сме, че нашите показания са по-научни и по-качествени.

— А не са ли?

Торн сви рамене.

— Пак са фантазии. Не са истински. Виждала ли си някога „самооценка“? Можеш ли да ми я донесеш на чиния? А фотон? Ще ми донесеш ли фотон?

Кели поклати глава.

— Не, но…

— И никога няма да успееш, защото тези неща не съществуват. Независимо колко сериозно гледат на тях хората. След още сто години потомците ни ще четат какво сме писали и ще се смеят. Ще си казват: „В какво са вярвали онези хора? Във фотони и електрони. Можеш ли да си представиш подобно нещо!“ Ще се смеят, защото тогава ще имат по-нови и по-добри фантазии. — Торн поклати глава. — Между другото чувстваш ли как се движи лодката? Това е океанът, той е истински. Усещаш ли миризмата на сол? Чувстваш ли слънчевите лъчи с кожата си? Това също е истинско. Виждаш ли ни нас, тук? Това е истинско. Животът е чудесен. Дар е да си жив, да виждаш слънцето и да дишаш въздуха. Всъщност няма нищо друго. А сега погледни компаса и ми кажи къде е юг. Трябва да стигнем до Пуерто Кортес. Време е да се прибираме у дома.