Диамантената колесница

Сричка първа, която има нещо общо с Изтока

В деня, в който ужасният разгром на руската флота при остров Цушима отиваше към края си и първите тревожни и недоизказани слухове за тоя кървав японски триумф едва достигаха Европа — същия тоя ден от Иркутск пристигна следната телеграма за щабкапитан Рибников, който живееше на една от безименните улички в квартал Пески: „Изпратете листовете незабавно грижете се за болния покрийте всички разходи.“

Щабкапитан Рибников тутакси уведоми хазайката, че напуска Петербург по работа за ден-два, та да не се притеснява, че го няма. Облече се, излезе навън и никога вече не се завърна.1

Денят на Василий Александрович започна както обикновено, тоест беше изпълнен с грижи. Отиде до центъра на града с файтон, след което тръгна пеша и макар че куцаше с десния крак, успя да обиколи невероятно много места.

Започна от комендантската управа, където издири деловодителя от транспортния отдел и тържествено му върна рублата, взета назаем преди три дни. След това отскочи до площад „Симеоновски“, в Главното управление на казашките войски, да попита за прошението си, подадено преди два месеца и потънало из инстанциите. Оттам намина във Военното железопътно ведомство — от много време действаше да го назначат за архивар в тамошното чертожно отделение. Малката му подвижна фигура се мярна и в Управлението на генерал-инспектора на „Захариевская“, и в Управлението по ремонтите на „Морская“, и дори в Комисията за ранените на „Кирочная“ (все не успяваше да получи справка, че при Ляоян е бил контузен в главата).

Къде ли не се появи него ден подвижният армейски офицер. Служителите небрежно кимаха на стария познайник и бързаха да му обърнат гръб. С подчертано угрижени физиономии те се потапяха в бумагите си или в делови разговори, понеже знаеха от опит, че заговори ли те веднъж щабкапитанът2, отърваване няма.

Василий Александрович пък на свой ред първо завърташе насам-натам остриганата си глава, подсмърчаше с крушовидния си нос — търсеше си жертва. Щом я набележеше, той безцеремонно сядаше направо отгоре на бюрото й, клатеше крака, обути в износени ботуши, и подхващаше приказка за всякакви глупости: за близката победа над японските макаци, за военните си подвизи, за столичната скъпотия. Нямаше как да го пратиш по дяволите — все пак беше офицер, ранен в битката за Мукден. Всеки гледаше да налее на Рибников един чай, да го почерпи една цигара, да отговори на обърканите му въпроси и час по-скоро да го отпрати в някой друг отдел, където всичко се повтаряше на нова сметка.

Към два и нещо щабкапитанът, отбил се по някакви снабдителски дела до кантората на санктпетербургския арсенал, изведнъж погледна ръчния си часовник с блестящо като огледалце стъкло (всички бяха чували хиляди пъти историята на тоя хронометър, подарен му уж от някакъв пленен японски маркиз) и се разбърза. Смигна на двамата експедитори, изтормозени от безкрайните му дрънканици:

— Добре си поприказвахме. Но ще ме прощавате, налага се да ви изоставя. Entre nous, любовна среща с една прекрасна дама. Изнемогваща от страст и такива ми ти работи. Както казват жълтурите — куи железен дорде гори.

Изкиска се и изчезна с поклон.

— Леле, че тип! — въздъхна първият експедитор, млад зауряд-прапоршчик3. — Ама виж, че и той си е намерил някаква.

— Ами! Само се прави на интересен — успокои го другият, който имаше същото звание, но беше доста по-възрастен. — Коя ли пък ще се поблазни от такова пишман наполеонче?

Побелелият в житейските бури експедитор излезе прав. Когато Рибников най-сетне стигна през вътрешните дворове от булевард „Питейни“ до апартамента на улица „Надеждинская“, там го чакаше не прекрасна дама, а млад мъж с пъстро сако.

— Къде се бавите? — възкликна ядосан мъжът, отваряйки вратата след уговореното почукване (два пъти, после три пъти и след кратка пауза още два). — Нали вие сте Рибников? Чакам ви от четирийсет минути!

— Позаплетох следите, че нещо ми се стори… — отвърна Василий Александрович, докато надзърташе навсякъде из миниатюрното жилище, дори в тоалетната и зад вратата към слугинското стълбище. — Какво сте ми донесли? Дайте да видя.

— Ето ги, от Париж. Не знам дали сте наясно, казаха ми да не идвам направо в Петербург, а първо да мина през Москва, че да…

— В течение съм — прекъсна го щабкапитанът, докато поемаше двата плика — единият беше по-дебел, а другият съвсем тъничък.

— Границата я минах без никакви проблеми, направо чудна работа. Куфара даже не го погледнаха, какво остава да го отварят. А в Москва ме посрещнаха доста странно. Тоя Дрозд беше много неучтив — съобщи пъстрият, който явно беше закопнял за разговор. — В крайна сметка аз си залагам главата и съм в правото си да разчитам…

— Всичко хубаво — прекъсна го отново Василий Александрович, който междувременно не само огледа, но и внимателно провери лепилото на двата плика. — Не тръгвайте веднага след мен. Изчакайте най-малко час. Тогава може.

На излизане от входа щабкапитанът завъртя глава наляво-надясно, запали цигарка и тръгна по улицата с обичайната си походка — изметната, но учудващо бодра. Когато край него изгромоля електрическият трамвай, Рибников изведнъж слезе от тротоара на платното, забърза се и чевръсто се метна на стъпалото.

— Ваааше благородие — поклати глава с укор кондукторът. — Ама че детинщина. Ами ако се бяхте хлъзнали? И без това куцате с единия крак.

— Няма страшно — ведро отвърна Рибников. — Нашият войник нали така казва: или, вика, награда, или гробищна ограда. Пък и да загина, голяма работа. Сирак съм, няма кой да плаче за мене. Не е нужно, братко, аз съм само за малко — отказа той билета и наистина след минутка пак рипна като хлапе на платното.

Отскочи от връхлитащия файтон, претича пред радиатора на автомобил, без да обръща внимание на истеричния рев на клаксона му, и енергично закуцука към една от пресечките.

Тук беше съвсем празно, нямаше нито минувачи, нито файтони. Щабкапитанът отвори пликовете. Хвърли един поглед в съдържанието на по-дебелия, съзря учтивото обръщение, красиво нанизаните йероглифи и отложи четенето. Мушна плика в джоба си. Второто писмо обаче, написано с нервен почерк, изцяло завладя вниманието му.

В него пишеше:

Никакви чувства не се изписаха на скулестото лице на Рибников. Той дочете писмото, драсна клечка кибрит, запали листчето и плика, пусна ги на земята и разтърка пепелта с подметка. Продължи нататък по уличката.

Второто писмо беше от военния аташе в Европа полковник Акаши и почти изцяло се състоеше от цифри и дати. Щабкапитанът го прегледа набързо. Не го препречете — Василий Александрович имаше изключителна памет.

Той пак драсна клечка и докато листът гореше, вдигна ръка почти до носа си, за да погледне часовника.

Очакваше го неприятна изненада. В огледалното стъкълце на японския хронометър ясно се виждаше господин с бомбе и бастунче. Той клечеше на тротоара и разглеждаше нещо тъкмо на онова място, където щабкапитанът току-що беше изгорил писмото от баща си.

Писмото не го притесняваше, то изгоря без остатък. Василий Александрович повече се разтревожи от друго. Не за първи път поглеждаше в хитроумното си стъкълце и досега не беше видял зад гърба си жива душа. Чудна работа, откъде ли се беше взел човекът с бомбето?

Рибников продължи по пътя си, ни лук ял, ни лук мирисал, само по-често си поглеждаше часовника. Но зад гърба пак му нямаше никой. Изчезването на странния господин го озадачи повече, отколкото появата му.

Рибников се прозя и сви през близкия вход към един безлюден павиран двор. Хвърли поглед към прозорците (те бяха празни, безжизнени), изведнъж престана да куца и се затича към оградата между този и съседния двор. Тя беше много висока, но Василий Александрович прояви приказна пъргавина — направи едва ли не двуметров скок, хвана се за ръба и се набра на мускули. Нищо не му струваше да прескочи оттатък, но щабкапитанът се задоволи само да погледне над оградата.

Съседният двор се оказа обитаем, мършаво девойче подскачаше по разчертания с тебешир асфалт. Друго, по-малко момиченце, зяпаше отстрани.

Рибников се отказа да прескача. Скочи обратно, изтърча в тунела към улицата, разкопча си дюкяна и започна да пикае.

Тъкмо в тая интимна поза го завари човекът с бомбето и бастунчето, който в тръс дотърча в тунела и се закова на място.

Василий Александрович се смути.

— Пардон, взе, че ми се доходи — рече той, докато се тръскаше и същевременно жестикулираше със свободната ръка. — Пуста мизерия руска, ами като не достигат обществените тоалетни? На, в Япония, разправят, имало нужници на всяка крачка. Затова и не успяваме да ги бием, маймуните им с маймуни.

Забързаният господин гледаше мнително, но като видя, че щабкапитанът се усмихва, също размърда устни под гъстите мустаци.

— Самураят нали се сещате как воюва? — не спираше да сипе Рибников. Той се закопча и се запъти към преследвача. — Нашите войничета засират окопа догоре, а самураят, мутрата жълта, като се натъпче с ориз — и се запече. Цяла седмица може да не ходи по нужда. Затова пък, като го изтеглят от позициите, по два дни не мърда от клекалото.

Прехласнат от собственото си остроумие, щабкапитанът се закиска и сякаш приканваше събеседника да се забавляват заедно, лекичко го ръгна с пръст в ребрата.

Мустакатият не се засмя, а някак странно хлъцна, хвана се за сърцето и се свлече на земята.

— Майчице — каза той с изненадващо тънък глас. И повтори по-тихо: — Майчице…

— Какво ви е? — заозърта се Рибников. — Сърцето ли ви сви? Леле-мале, каква стана тя? Ей сега ще отърча за лекар. Веднага!

Изчита към улицата, но като стигна там, се отказа да бърза.

Лицето му придоби съсредоточен израз. Щабкапитанът се залюля на пети, премисли нещо и тръгна обратно към „Надеждинская“.

Сричка втора, в която секват два жизнени пътя

Началникът на службата за външно наблюдение към Специалния отдел на Полицейския департамент Евстратий Павлович Милников5 изрисува върху листа щит, на него сърп и чук, изтипоса от двете страни по една усърдна пчеличка, отгоре фуражка и изписа върху лентата в долната част латинския девиз: „Усърдие и служба“. Килна глава настрани и се загледа в творението си.

Надворният съветник6 лично беше измислил герба на рода Милникови и в него имаше дълбок смисъл, един вид — не се правя на аристократ, не ме е срам от произхода: баща ми беше обикновен ковач (чукът), дядо ми — земеделец (сърпът), но благодарение на усърдието ми (пчеличките) и държавната служба (фуражката) се издигнах високо в съответствие със заслугите ми.

Евстратий Павлович още миналата година беше получил правата на потомствен дворянин7, но Хералдическата палата все още протакаше утвърждаването на герба, все намираше с какво да се заяде. Одобриха сърпа с чука и пчеличките, но с фуражката работите се закучиха — прекалено приличала на коронка, каквато се полагала само на титулувани особи.

В последно време Милников беше развил навика, колчем го налегнеха мисли, да си драска на листчета скъпата емблемка. Отначало не му се удаваха пчелите, но постепенно Евстратий Павлович така се изпедепца — да ти е драго да ги гледаш. И сега той грижливо почерняше ивиците на коремчето на трудолюбивото насекомо, а очите му току поглеждаха към изписаната хартия до левия лакът.

Документът, хвърлил надворния съветник в толкова дълбок размисъл, се наричаше „Дневник за наблюдението в гр. Санкт Петербург на почетния гражданин Андрей Семьонович Комаровски (оперативно наименование «Изкълчения») на 15 май 1905 година“. Наблюдението на лицето, представящо се за Комаровски (имаше достатъчно основания да се предполага, че паспортът е фалшив), им бе предадено щафетно от Московската тайна полиция с цел установяване на контактите и връзките на заподозрения.

И на ти тебе изненада.

На пръв поглед кратко и ясно.

Че беше кратко — беше, само дето не беше хич ясно.

Преди час и половина, когато Евстратий Павлович тъкмо четеше току-що полученото донесение, му телефонираха от полицейския участък на „Басейная“ — в двора на някаква къща на улица „Митавская“ бил открит мъртвец, у когото намерили удостоверение на името на детектив Василий Максименко от подвижния отряд. За по-малко от десет минути надворният съветник се озова на местопроизшествието и с очите си се увери — да, Максименко беше. Нямаше никакви признаци за насилствена смърт, нито следи от борба или раздърпани дрехи. Опитният Карл Степанович, медицинският експерт, веднага, без всякакви аутопсии, определи — класически сърдечен удар, по всичко личи.

Такива ми ти работи. Милников, естествено, се нажали, дори си поплака за стария другар, с когото бяха служили рамо до рамо десет години. Какво ли не им беше минало през главата. Дори орденът „Свети Владимир“9, благодарение на който бе възникнал новият дворянски род, също бе заслужен с прякото участие на Василий.

Миналата година, през май, пристигна секретно съобщение от консула в Хонконг, че за Суецкия канал, по-точно за град Аден заминават четирима японци, представящи се за търговци. Само дето не са никакви търговци, ами морски офицери — двама сапьори и двама водолази. Щели да поставят подводни бомби, за да потопят крайцерите от Черноморската ескадра, които се придвижваха към Далечния изток.

Евстратий Павлович с шестима от най-добрите агенти, истински вълкодави (сред тях и покойния Максименко), замина за Аден. Бродеха из пазара, правеха се на пияни моряци и като засякоха жълтурите, развъртяха ножовете. Заклаха ги като пилци, а багажът им отиде на дъното на залива. Крайцерите минаха като по мед и масло. Вярно, макаците после пак ги разпердушиниха, ама това вече не е наша работа, дето има една дума.

Ето какъв сътрудник бе изгубил надворният съветник. Поне да беше в някоя люта битка, а то — сърцето му спряло.

Милников разпореди относно тленните останки, върна се в кабинета си на „Фонтанка“, препрочете донесението относно Изкълчения и нещо го притесни. Проводи Льонка Зябликов, много разтропан момък, да провери тоя пусти апартамент №7 на „Надеждинская“.

И какво стана? Пак не се бе излъгал старият копой.

Зябликов телефонира преди десет минути. Преоблякъл се като водопроводчик, звънял на вратата, тропал — никой не отварял. Тогава извадил шперц и влязъл.

Изкълчения бил увиснал на въже на корниза до прозореца. Всички белези сочат самоубийство — липсват синини и кръвонасядания, на масата оставени лист и молив — сякаш човекът е смятал да напише прощална бележка, ама се е отказал.

Евстратий Павлович изслуша, каквото му редеше развълнуваният агент, заповяда му да чака експертната група, пък приседна до бюрото и захвана да си драска герба — за гимнастика на мозъка и най-вече за успокояване на нервите.

А нервите на надворния съветник напоследък бяха за никъде. В медицинското заключение пишеше: „Обща неврастения в резултат от преумора, нарушения в сърдечната дейност, проблеми с белите дробове и частично увреждане на гръбначния стълб, които могат да доведат до парализа.“ Парализа! За всичко в тоя живот се плаща и обикновено излиза доста по-скъпо, отколкото се предполага.

Ето: и потомствен дворянин стана, и началник на едно от най-важните отделения, и заплатата му шест хиляди годишно, абе какво заплатата — трийсет хилядарки безотчетни се полагат на тая длъжност, мечта за всеки чиновник. Ама като няма здраве, за какво са ти всички земни блага? Безсъние мъчеше Евстратий Павлович, а заспеше ли веднъж, ставаше още по-зле: едни лоши сънища го спохождаха, нечестиви, дяволски. Събуди се плувнал в пот и зъбите му тракат. А из ъглите нещо скверно мърда и сякаш се киска някой, тихичко, но с глума, че току извие на умряло.

И на близо шейсет Милников, от когото трепереха терористите и чуждите шпиони, взе да си ляга със запалено кандило. Хем за святост, хем да е светло по ъглите. Пусти живот, съсипа го.

Миналата година поиска оставка — тъкмо и парици беше поспестил, и имотец си беше купил на хубаво място, на брега на Финския залив, в гъбарска местност. Ама започна войната. Началникът на Специалния отдел, директорът на департамента, самият министър — всички в един глас го молеха: не ни изоставяйте, Евстратий Павлович, не ни напускайте в туй бурно време. Как да им откаже?

Надворният съветник си наложи да се върне към насъщното. Подръпна дългия си запорожки мустак, после нарисува на листа две кръгчета, между тях — вълнообразна линия, отгоре — питанка.

Ето ти два факта, всеки от тях сам за себе си е горе-долу ясен.

Хайде, Василий Максименко се е гътнал. Сърцето му, смазано от служебни несгоди, не е издържало. Случва се.

Хайде, почетният гражданин Комаровски (дявол го знае и него какъв е, московчани оня ден го засекли пред есерска10 конспиративна явка) се е обесил. Случва се и това, особено с неврастениците революционери.

Но две отчасти свързани помежду си житиета-битиета две, тъй да се каже, пресечни житейски юдоли изведнъж да вземат и да свършат едновременно? Твърде странно съвпадение. Евстратий Павлович нямаше ясна представа какво е „юдол“, но самата дума му харесваше — той често си представяше как изминава живота си по тази юдол, затисната между мрачни и сурови скали.

И какъв е тоя Калмик? Защо е ходил при Изкълчения — по работа или погрешка (нали само четири минути е стоял)? Ами Максименко кой дявол го е помъкнал към тоя затънтен двор?

Ужасно не му харесваше тоя Калмик. Не щабкапитан, ами същи Ангел на Смъртта (надворният съветник се прекръсти): видял се е с едного, пък той да вземе да се обеси; друг тръгнал да го проследи, пък опънал петалата като псе в някакъв опикан вход.

Милников се опита да нарисува до герба калмицка физиономия с дръпнати очи, но не се получи, липсваше му рутина.

Ех, Калмик, Калмик, къде ли си сега?

А щабкапитан Рибников, комуто детективите бяха лепнали толкова сполучливо име (лицето му наистина беше доста калмишко), прекарваше вечерта на тоя натоварен ден в още по-трескаво търчане и щуране.

След произшествието на „Митавская“ той прескочи до пощата и би две телеграми: едната местна — до жп гара Колпино, другата — до Иркутск. Пътьом се скара с телеграфиста за тарифите — беше се възмутил, че телеграмите до Иркутск струват десет копейки думата. Чиновникът обясни, че телеграфните съобщения за азиатската част на империята се таксуват двойно, и дори показа ценоразписа, но щаб капитанът не щеше и да чуе.

— Ама каква Азия е това? — вайкаше се той и се озърташе наоколо. — Ама чухте ли го, господа, какви ги приказва за Иркутск? Че това е великолепен град, същинска Европа! Ами да! Вие като не сте били там, нямате право да приказвате! А аз съм служил там, да, господине, цели три незабравими години! Ама какво е това, господа? Пладнешки обир!

След като вдигна тоя скандал, Василий Александрович се премести на международното гише и изпрати телеграма до Париж по спешната тарифа, тоест по цели 30 копейки на дума, но тук мина тихо, без да се пени.

След това неуморният щабкапитан закуцука към Николаевската гара и стигна там тъкмо за бързия влак в девет часа.

Искаше да си купи билет за втора класа, но бяха свършили.

— Какво пък толкова, не съм крив — с видимо задоволство уведоми Рибников цялата опашка. — Ще трябва да пътувам в трета, нищо че съм офицер. Служебна необходимост, няма как да не замина. Моля, ето шест рубли. Ако обичате, билетчето.

— За трета класа пък изобщо няма — отговори касиерът. — Има само за първа, по петнайсет рубли.

— По колко?! — ахна Василий Александрович. — Да не ме бъркате със син на Ротшилд? Напротив, сирак съм, ако искате да знаете!

Обясниха му, че изобщо няма места, че пътническите влакове до Москва са ограничени за сметка на военните превози, че и тоя билет за първа класа е чиста случайност, а допреди две минути и него не го е имало. Някаква дама искала да пътува сама в купето, което било забранено с постановление на началника на железницата, та накарали пътничката да върне втория билет.

— Последно — ще го взимате ли? — нетърпеливо попита касиерът.

Щабкапитанът, тъжно попържайки, купи скъпия билет, но поиска „свидетелство с печат“, че не е имало по-евтини билети. Едва се отърваха от него — изпратиха го за „свидетелството“ при дежурния по гара, ала щабкапитанът не стигна дотам, а вместо това отиде в гардероба за багаж.

Оттам взе едно евтино куфарче и дълъг тубус, в каквито обикновено се носят чертежи.

И забърза към перона, защото вече удари първият звънец.

Сричка трета, в която Василий Александрович посещава тоалетната

В първокласното купе имаше пътничка, вероятно въпросната, възпрепятствана от железопътната инструкция да пътува в самота.

Щабкапитанът поздрави навъсен, очевидно още не беше прежалил петнайсетте рубли. Хвърли само бегъл поглед към спътничката си, макар че дамата ловеше око, дори беше изключително красива: акварелно нежно личице, огромни влажни очи под лекия воал и елегантен тоалет в седефено.

Прекрасната непозната също не бе никак заинтригувана от Рибников. Студено кимна в отговор на неговото „здрейте“, плъзна поглед по незабележимата физиономия на спътника си, провисналата му куртка, овехтелите ботуши с ръждив цвят и се обърна към прозореца.

Отекна вторият звънец.

Изящните ноздри на дамата затрептяха, устните прошепнаха:

— Хайде де, хайде по-скоро! — но това възклицание явно не бе адресирано за съседа й.

По коридора с тропот преминаха вестникарчета — единият с меродавната „Вечерняя Россия“, другият с булевардното „Русское вече“. Двамата се напъваха колкото им глас държи в опитите да се надвикат.

— Скръбни вести за драмата в Японско море! — дереше се първият. — Руската флота гори и потъва!

Другият крещеше:

— Прочутата шайка „Московски ездачи“ нанася удар в Петербург! Събличат дама от висшето общество!

— Списъци на първите жертви! Стотици скъпи на сърцата ни имена! Цялата страна е в сълзи!

— Графиня Х изхвърлена от каретата си по евин костюм! Нападателите са знаели за скъпоценностите, скрити под дрехите!

Щабкапитанът си купи „Вечерняя Россия“ с огромна траурна рамка, дамата — „Русское вече“, но щом се наканиха да четат, вратата се отвори и огромен букет рози накара пътниците да се дръпнат и изпълни купето с тежко благоухание.

Над цветята стърчеше красиво мъжко лице с изискано „катинарче“ и засукани мустаци. Диамантената игла на вратовръзката преливаше в ефирни отблясъци.

— Тоя пък кой е?! — втренчи се влезлият в Рибников и черните му вежди заплашително се свиха, но още в същата секунда, съзрял неугледната външност на щабкапитана, красавецът се успокои напълно и повече не го удостои с внимание. — Лика! — възкликна той, падайки на колене и полагайки букета в краката на дамата. — Обичам те, само теб, с цялата си душа! Прости ми, заклевам те! Нали ми знаеш темперамента? Аз лесно се възпламенявам, аз съм артист!

Личеше си, че е артист. Съвсем не се смущаваше от публиката — а освен че щабкапитанът надзърташе над вестника си, от коридора заничаха и други зрители, привлечени от умопомрачителния розов аромат и звучните призиви.

Прекрасната дама също не се притесни от присъстващите.

— Всичко свърши, Астралов! — гневно заяви тя и махна воала от лицето си, очите й блеснаха. — И да не съм те видяла в Москва! — отблъсна умолително протегнатите към нея ръце. — Не, не и не, не ща и да чуя!

Тогава каещият се направи нещо странно: без да се изправя, той сложи ръцете си на сърцето и запя с дълбок, божествен тенор:

— Una furtiva lagrima negli occhi suoi spunto…11

Дамата пребледня, запуши ушите си с длани, но вълшебният глас изпълваше купето, а и не само купето — целият вагон замлъкна и се заслуша.

Третият звънец, особено дълъг и пронизителен, прекъсна омайната мелодия на Доницети.

От вратата надникна кондуктор:

— Господа изпращачите моля да напуснат незабавно, потегляме. Време е, господине! — дръпна той за лакътя вълшебния певец.

Онзи се втурна към Рибников:

— Продайте ми билета си! Давам ви сто рубли! Разберете, това е драма на разбитото сърце! Петстотин!

— Да не сте посмели! — викна дамата.

— Няма начин, драги ми господине — твърдо отвърна щабкапитанът на артиста. — Иначе с удоволствие, но пътувам по неотложна служебна необходимост.

Кондукторът изтегли обляния в сълзи Астралов в коридора.

Влакът тръгна. От перона долетя отчаян вик:

— Ликуша! Ще се самоубия! Прости ми!

— За нищо на света! — кресна зачервилата се пътничка и изхвърли през прозореца великолепния букет, засипвайки всичко с алени цветове.

Останала без сили, тя падна на кадифената седалка, закри лице с пръстчетата си и се разплака.

— Вие сте благороден човек — произнесе тя, хълцайки. — Да откажете парите! Толкова съм ви признателна! Щях да скоча през прозореца, бога ми!

Рибников промърмори:

— Петстотин рубли са луди пари. Аз барабар с дневните и пътните не получавам и една трета от това. Ама службата си е служба. Началството не прощава закъсненията.

— Петстотин рубли предлага, палячо! — не го чуваше дамата. — За пред публика. Вижте ме колко съм щедър! А иначе е толкова дребнав, такъв… икономист! — тя произнесе тая дума с безкрайно презрение и дори престана да подсмърча. — Не се простира според чергата!

Заинтригуван от логическото противоречие на тая реплика Василий Александрович попита:

— Простете, мадам, нещо недоразбрах. Той икономисва ли, или не се простира според чергата?

— Тя чергата му е повече от богата, само че той не се простира по нея — поясни спътничката му, която беше спряла да плаче и съсредоточено разглеждаше в огледалцето леко зачервеното си носле. Напудри го и оправи златистите лимби на челото си. — Миналата година взе почти сто хиляди, а изхарчихме едва половината. Все заделя „за черни дни“!

Тя вече окончателно се успокои, огледа съседа си и официално се представи:

— Гликерия Романовна Лидина.

Щабкапитанът също назова името си.

— Много ми е приятно — усмихна се дамата. — Длъжна съм да ви обясня, след като станахте свидетел на тая безобразна сцена. Жорж обожава да разиграва спектакли, особено когато има кой да го гледа.

— Ама наистина ли е артист?

Гликерия Романовна недоверчиво замига:

— Какво? Не знаете ли кой е Астралов? Тенорът Астралов-Лидин. Та неговото име го пише по всички афиши!

— Не ми е много до театри — равнодушно сви рамене Рибников. — Няма кога да ходя по опери, нали разбирате. Пък и парично не мога да си го позволя. Заплатата е мизерна, надбавките за раняване се бавят, а животът в Петербург не е шега работа. Файтонджиите не падат под седемдесет копейки дори за нищо разстояние…

Лидина не го слушаше, пък дори не го и гледаше.

— Женени сме от две години! — рече тя, сякаш се обръщаше не към прозаичния си съсед, а към друга, много по-достойна, съсредоточена и заинтригувана аудитория. — Ах, колко бях влюбена! Сега вече разбирам, че не в него, а в гласа му. Какъв глас! Само да запее — и се разтапям, може да ме връзва на фльонга. И той го знае, негодникът с негодник! Нали го видяхте как започна да пее, манипулаторът подъл? Добре че беше звънецът да му попречи, щото на мен вече ми се виеше свят…

— Красавец е господинът — през прозявка призна щабкапитанът. — Сигурно му се лепят. Оттам ли произтича драмата?

— И преди ми бяха казвали! — блеснаха очите на Гликерия Романовна. — В театралния живот никога не липсват доброжелатели. Но аз не им вярвах. И изведнъж — със собствените си очи! И то къде? В моята собствена гостна! И то с кого? С тая стара въртиопашка Котурнова! Кракът ми няма повече да стъпи в тоя осквернен дом! И изобщо в Петербург!

— В Москва се местите значи — резюмира щабкапитанът.

По гласа му пролича, че няма вече търпение да приключи с тая тема и да забие нос във вестника.

— Да, имаме апартамент и в Москва, на „Остоженка“. Жорж понякога го ангажират през зимата в Болшой театър.

На това място Рибников все пак се скри зад „Вечерняя Россия“ и дамата се принуди да млъкне. Тя ядосано отвори „Русское вече“, бегло прегледа челната дописка и захвърли вестника, мърморейки:

— Боже, каква мръсотия! Гола на пътя — това е ужасно! Съвсем ли са я съблекли? Коя ли ще е тая „графиня Х“? Вика Олсуфиева? Нели Воронцова? Боже, какво значение има!

Влакът отминаваше вили, градини, скучни дворове. Щабкапитанът шумолеше с вестника.

Лидина въздъхна веднъж, втори път. Мълчанието я отегчаваше.

— Какво сте се зачели с такъв интерес? — не издържа тя най-накрая.

— Ами списък на офицерите, загинали за царя и отечеството в морската битка при остров Цушима. Получен чрез европейските телеграфни агенции от японски източници. Скръбни скрижали, така да се каже. В следващите броеве щяло да има продължение. Та гледам дали няма да срещна някого от бойните другари — и Василий Александрович изразително, с удоволствие зачете на глас: — „От броненосец «Княз Кутузов-Смоленский»: младши флагманът контраадмирал Леонтиев, командирът на кораба капитан първи ранг Ендлунг, ковчежникът на ескадрата статският съветник Зюкин, старши офицерът капитан втори ранг Фон Швалбе“12…

— Ах, спрете! — плесна с ръце Гликерия Романовна. — Не ща да чувам! Кога ли ще свърши най-сетне тая ужасна война?

— Скоро. Христолюбивото войнство ще разгроми коварния враг — обеща Рибников, сгъна вестника и извади някаква книжка, в която се зачете още по-задълбочено.

Дамата присви очи да види как се нарича книгата, но тя беше подвързана с кафяв табак.

Спирачките заскърцаха и влакът спря.

— Това Колпино ли е? — учуди се Лидина. — Чудна работа, бързият никога не спира тук.

Рибников се подаде през прозореца и подвикна към дежурния:

— Защо спряхме?

— Трябва да мине специалният влак, господин офицер, превозва спешен военен товар.

Гликерия Романовна използва, че спътникът й е с гръб, за да задоволи своето любопитство: бързо отдели хартиената подвързия, вдигна към очите си изящен лорнет със златна верижка и се намръщи. Книгата, която щабкапитанът четеше с такъв интерес, се наричаше „Тунели и мостове. Кратък справочник за служители на железниците“.

При дежурния дотърча телеграфист с хартиена лента в ръката. Онзи прочете депешата, сви рамене и размаха флагчето.

— Какво става? — попита Рибников.

— Вятър ги вее на бяла кобила. Сега пък да ви отпращаме, да не сме чакали специалния влак.

Вагоните се лашнаха.

— Сигурно сте военен инженер? — полюбопитства Гликерия Романовна.

— Откъде-накъде?

Лидина нямаше как да признае, че е надзърнала под подвързията, но намери изход — посочи кожения тубус.

— Ами това. Нали е за чертежи?

— А, да — Василий Александрович сниши глас. — Секретна документация. Трябва да я доставя в Москва.

— Аз пък си мислех, че сте в отпуск. Че отивате при семейството или при родителите.

— Не съм женен. С какво да го храня това семейство? Гол съм като пушка. И родители нямам вече. Пълен сирак съм. Сирак скитник, та чак номад. В полка ми викаха татарски хан — заради дръпнатите очи.

След спирането в Колпино щабкапитанът някак живна, разприказва се, чак и скулите му поруменяха.

Внезапно си погледна часовника и се изправи.

— Пардон, ще изляза да запаля.

— Пушете тук, свикнала съм — милостиво му разреши Гликерия Романовна. — Жорж пуши пури. Пушеше, искам да кажа.

Василий Александрович сконфузено се ухили:

— Ще прощавате. За цигарата казах преносно. Не мога да си позволя да давам грешни пари за пушек. Всъщност трябва да отида до тоалетната по естествени нужди.

Дамата величествено се обърна на другата страна.

Щабкапитанът грабна тубуса и се изниза. Забелязал негодуващия поглед на спътничката си, поясни с извинителен тон:

— Нямам право да го изпускам от ръце.

Гликерия Романовна го изпрати с поглед и измърмори:

— Ама че несимпатичен все пак.

И се загледа през прозореца.

А щабкапитанът бързо премина през втора и трета класа към последния вагон, прекоси и него и надзърна към външната му площадка.

В тоя момент долетя протяжна, настоятелна локомотивна свирка.

На площадката стояха старшият кондуктор и един дежурен жандарм.

— Ама че работа! — рече първият. — Това трябва да е специалният влак. Нали уж биха телеграма, че го спират!

На не повече от половин километър отзад се влачеше дълъг трен с два локомотива. Те пуфкаха черни облаци, които се стелеха над покритите с брезент платформи.

Беше вече късно, минаваше десет вечерта, но едва бе започнало да се здрачава. Наближаваше времето на белите нощи.

Жандармът забеляза щабкапитана, козирува:

— Да прощавате, ваше благородие, благоволете да затворите вратата. Инструкцията го забранява строго.

— Правилно, братко — одобри Рибников. — Бдителност и такива ми ти работи. Аз всъщност исках само да запаля. Ама ще пуша в коридорчето. Или в нужника.

И наистина влезе в тоалетната. Тук, в трета класа, помещението беше тясно и не особено чисто.

Василий Александрович се заключи отвътре и се подаде през прозореца.

Влакът тъкмо бе стигнал до един допотопен, строен още от Клейнмихеловите13 инженери мост над тясна река.

Рибников настъпи педала и в клекалото зейна кръгла дупка, през която се виждаше как отлитат назад траверсите.

Щабкапитанът натисна с пръст някакво незабележимо копче върху кожения тубус и го пъхна в дупката. Диаметрите им съвпаднаха напълно, тъй че му се наложи да упражни известно усилие.

Когато тубусът изчезна под вагона, Василий Александрович бързо намокри ръце на мивката и излезе в коридора, тръскайки пръсти.

След минутка влезе в купето си.

Лидина го погледна строго — още не му беше простила конфузията с „естествените нужди“ — и понечи пак да се обърне към прозореца, но изведнъж възкликна:

— Секретният ви калъф! Сигурно сте го забравили в тоалетната?

На лицето на Рибников се изписа недоволство, но той не сколаса да отговори на Гликерия Романовна.

Отнякъде долетя страшен грохот, вагонът се разлюля.

Щабкапитанът се хвърли към прозореца.

От почти всички прозорци стърчаха глави. Всички гледаха назад.

На това място имаше плавен завой и се откриваше прекрасна панорама към релсите, одевешната рекичка и моста.

По-точно към онова, което беше останало от него.

Мостът бе рухнал точно в средната си част, при това тъкмо в момента, когато по него преминаваше тежката военна композиция.

Гледката на катастрофата беше ужасяваща: стълб от вода и пара, вдигнат от стоварилите се в реката локомотиви, стърчащите товарни вагони, от които се свличаха някакви масивни стоманени конструкции, и най-ужасното — сипещите се надолу човешки фигури.

Гликерия Романовна, притиснала се до рамото на Рибников, изпищя. Другите пътници също крещяха.

Последният вагон на специалния влак, вероятно предназначен за офицерите, се заклати за малко на ръба, някои дори успяха да изскочат през прозорците, след това обаче опората се пречупи и вагонът полетя надолу, върху стърчащата от водата купчина разкривен метал.

— Господи! Господи! — разкрещя се истерично Лидина. — Какво зяпате? Трябва да направим нещо!

И се втурна в коридора. Василий Александрович я последва след части от секундата.

— Спрете влака! — нахвърли се екзалтираната дама върху старшия кондуктор, който търчеше към челния вагон. — Там има ранени! Хората умират! Давят се! Трябва да им помогнем!

Тя толкова здраво го сграбчи за ръкава, че той се спря.

— Каква ти помощ? На кого да помагаме? Такава каша! — началникът на влаковата бригада, блед като смъртта, се опитваше да се изтръгне от ръцете й. — Какво можем да направим? Трябва колкото може по-бързо да стигнем до гарата, да съобщим!

Гликерия Романовна го блъскаше с юмрук в гърдите и не даваше вид да го чува.

— Те умират, а ние заминаваме, така ли? Спрете моментално! Настоявам! — пищеше тя. — Дръпнете това, как му викахте, внезапната спирачка!

Крясъците й накараха някакъв мургав господин с почернени мустаци да надникне от съседното купе. Той видя, че началник-влакът се колебае, и се провикна заплашително:

— Само смей да спреш! Имам спешна работа в Москва! Рибников леко прихвана лакътя й и занарежда успокоително:

— Ама наистина, госпожо. Да, страшна катастрофия стана, ама единственото, с което можем да помогнем, е колкото може по-скоро да бием една телеграма от най-близката…

— Я си гледайте работата всички! — извика Гликерия Романовна.

Скочи към внезапната спирачка и дръпна ръчката.

Всички стоящи в коридора политнаха на пода. Влакът подскочи и се чу отвратително стържене по релсите. Отвсякъде се носеха вой и писъци — пътниците си бяха помислили, че и техният влак е катастрофирал.

Пръв се опомни мургавият, който не падна, а само си удари главата о вратата.

Той се хвърли към зашеметената от падането истеричка, изръмжа: „Ще те убия, мррррръснице!“ — и стисна гърлото й.

Василий Александрович, ако се съди по блясъка в очите му, споделяше отчасти кръвожадните намерения на мургавия господин. Обаче в погледа на щабкапитана към удушаваната жена се четеше не само ярост, но и нещо като учудване.

Рибников въздъхна, хвана сприхавия брюнет за яката и го хвърли настрани.

Сричка четвърта, в която волната птица тръгва на лов

Телефонът звънна в един и половина през нощта. Още преди да вдигне, Ераст Петрович направи знак на камердинера, който подаде остриганата си глава през пролуката, да му донесе дрехите. Обаждане по това време можеше да е само от управлението, при това задължително по някаква извънредно важна работа.

Колкото по-дълго Фандорин слушаше разтревожения телефонен глас, толкова по се мръщеше. Хвана слушалката в другата ръка и дооблече колосаната риза, която му държеше Маса. Поклати глава, когато камердинерът донесе половинките обувки — и онзи ги смени с ботуши.

Ераст Петрович не зададе никакъв въпрос на човека, който го бе събудил, рече само:

— Добре, Леонтий Карлович, пристигам след малко.

Облечен и стегнат, той за секунда спря пред огледалото. Среса прошарената черна коса, със специална четчица мина абсолютно белите слепоочия и изрядните мустачки без нито един посребрен косъм. Прокара пръсти по бузите си, намръщи се, но време за бръснене нямаше.

Излезе навън.

Японецът вече беше в колата с пътна чанта в ръка.

Най-ценното у камердинера на Фандорин дори не беше умението му да изпълнява всичко бързо и точно, а умението му да си върши работата без излишни приказки. Всъщност господарят и слугата не бяха разменили дори думичка. Изборът на обувки подсказа на Маса, че ги чака дълъг път, затова и той се беше екипирал съответно.

Двуцилиндровият олдсмобил изръмжа с цялата мощ на двигателя си от двайсет коня, с гръм и трясък потегли от „Садовая“, където живееше Фандорин, и след минутка вече беше на Чернишевския мост. Неубедително бледото нощно небе ронеше вял дъждец, улицата лъщеше от локви. Прекрасните грайферни гуми на фирма „Херкулес“ се плъзгаха по мокрия асфалт като по черен лед.

След още две минути возилото спря пред номер 7 на улица „Коломенская“, където се разполагаше санктпетербургското Жандармско-полицейско управление на железниците.

Фандорин кимна на козируващия часовой и изтърча нагоре по стълбите. Камердинерът остана в автомобила и дори демонстративно се обърна на другата страна.

Още от самото начало на въоръжения конфликт между двете империи Маса, по рождение японец, но по паспорт руски поданик, заяви, че ще спазва неутралитет, и стриктно се придържаше към това правило. Той не се възхищаваше от героичните подвизи на защитниците на Порт Артур, ала не се радваше и на победите на японското оръжие. Но най-вече не стъпваше във военни учреждения, което понякога създаваше сериозни неудобства както на него, така и на господаря му.

Нравствените страдания на камердинера се задълбочаваха и от това, че след няколко ареста по подозрение за шпионаж му се наложи да дегизира своята народност. Фандорин издейства за слугата си временен паспорт на името на китаец, тъй че Маса трябваше да излиза навън с перука с дълга плитка и се наричаше според документа с невъзможното име Лянчан Шанхоевич Чаюневин. От всички тия изпитания камердинерът изгуби апетит, посърна и дори престана да разбива сърцата на домашните прислужнички и шивачки, сред които в предвоенните времена жънеше умопомрачителни успехи.

Времената впрочем бяха тежки не само за фалшивия Лянчан Шанхоевич, но и за господаря му.

Когато японските броненосци атакуваха без предупреждение ескадрата в Порт Артур, Фандорин се намираше на другия край на света, в Холандска Западна Индия, където се беше отдал на увлекателни издирвания в областта на подводната навигация.

Отначало Ераст Петрович не искаше да има нищо общо с тая война, в която участваха две скъпи на сърцето му страни, но колкото повече успехът клонеше към Япония, толкова по-бързо Фандорин губеше интерес към влагоустойчивите свойства на алуминия и дори към търсенето на галеона „Сан Фелипе“, потънал със златния си товар през лято Господне 1708 на седем мили юг-югозападно от остров Аруба. Тъкмо в деня, когато стърчащият отломък на испанската гротмачта драсна алуминиевия корем на Фандориновата подводница, пристигна вестта за гибелта на броненосеца „Петропавловск“ заедно с главнокомандващия адмирал Макаров и целия екипаж.

На заранта Ераст Петрович повери ваденето на златните кюлчета на съдружниците си и отпътува към родината.

След като пристигна в Санкт Петербург, той се обърна към свой отдавнашен колега още от Трето отделение, който сега заемаше отговорна длъжност, и предложи услугите си: знайно е, че специалистите по Япония са катастрофално малко, а Ераст Петрович беше прекарал в Страната на Изгряващото слънце не една година.

Старият познат много се зарадва на визитата на Фандорин, но рече, че би искал да използва Ераст Петрович на друго поприще.

— Познавачи на Япония липсват, разбира се, както и какво ли още не — рече генералът, примигвайки със зачервените си от безсъние очи — но сме много голи от още по-лошо място, и то най-интимното, с извинение. Ако знаете само, драги, в какво отчайващо състояние е нашата система за контрашпионаж! В действащата армия криво-ляво се оправят, но в тила е мрак и ужас. Японските агенти са навсякъде, действат нахално, изобретателни са, а ние не умеем да ги хващаме. Липсва ни опит. Свикнали сме на почтени шпиони, европейци, които служат под прикритието на посолствата или на търговски компании. Докато азиатците нарушават всички правила. Аз знаете ли за какво се притеснявам най-много — сниши глас важният човек и се приведе към ухото му. — За пътищата ни. Когато война се води на десет хиляди километра от заводите и от мобилизационните пунктове, победите и пораженията зависят от железницата, главната кръвоносна система на държавния организъм. Имаме една-единствена артерия за цялата империя — от Питер до Порт Артур. И тя вяла, едвам пулсира, заплашена от запушване и най-страшното — съвсем незащитена. Две неща ме плашат тук, скъпи Ераст Петрович: японските диверсанти и нашето си руско безхаберие. Оперативен опит, слава Богу, не ви липсва. Освен това, както ми докладваха, в Америка сте се изучили за инженер. Съгласен ли сте да се впрегнете? Вие определяте условията. Ако искате — ще ви възстановим на държавна служба, ако не — останете си волна птица. Само помогнете, дайте едно рамо.

Така Фандорин се озова в столичното Жандармско-полицейско управление на железниците, и то тъкмо в ролята на „волна птица“, тоест консултант, който не получава заплата, но за сметка на това притежава широки пълномощия. Задачата на консултанта бе следната: да разработи система за гарантиране на сигурността на транспортните артерии, да я изпробва в зоната на своята отговорност, след което да я предаде на всички жандармски железопътни управления на империята.

Това беше главоболна работа, която никак не приличаше на предишните занимания на Ераст Петрович, но беше също посвоему интересна. В зоната на отговорност на управлението имаше над 2000 километра пътища, стотици станции и гари, мостове, насипи, депа, работилници — и всичко това трябваше да се охранява от евентуални посегателства от страна на противника. И докато в губернското жандармско управление се водеха на служба няколко десетки сътрудници, в железопътното те бяха над хиляда. И размахът, и отговорността бяха несъпоставими. Освен това съгласно длъжностната инструкция железопътните жандарми се освобождаваха от функциите на политическа полиция, което беше много важно за Фандорин — той не обичаше революционерите, но още по-голямо отвращение изпитваше към методите, с които тайната полиция изкореняваше нихилистическата зараза. В тоя смисъл Ераст Петрович не се чувстваше омърсен от службата в Жандармското железопътно ведомство.

Фандорин не знаеше много за железниците, но и не се смяташе за пълен дилетант. Все пак беше дипломиран инженер по самоходни машини, пък и преди двайсетина години, докато разследваше едно объркано дело, известно време се подвизава като уж стажант по една жепе линия.

През изтеклата година „волната птица“ успя да постигне много неща. Учредиха се жандармски караули във всички влакове, включително пътническите, осигури се специален режим за охрана на мостове, тунели, запасни коловози, стрелки, създадоха се подвижни бригади с дрезини и още сума нещо. Нововъведенията на столичното управление бързо се прилагаха и в другите губернии, така че до ден-днешен (да не чуе дяволът) не бе допусната нито една голяма катастрофа, нито една диверсия.

Макар че имаше доста измислена длъжност, в управлението свикнаха с Ераст Петрович, отнасяха се с подобаваща почит, наричаха го „господин инженер“. Началникът — генерал-лейтенант фон Касел — бързо свикна да се осланя във всичко на своя консултант и без него не вземаше никакви решения.

Ето и сега Леонтий Карлович чакаше помощника си на прага на кабинета.

Още щом мярна високата забързана фигура на инженера, се втурна срещу него.

— Как можа да се случи тъкмо на Тезоименитския мост?! — кресна генералът още отдалеч. — Хем писахме до министъра, предупреждавахме го, че мостът е овехтял, несигурен! А той само ми се заканва: ако допуснете японска диверсия, вика — отивате на съд. Каква диверсия, по дяволите? Тезоименитският мост не е ремонтиран от хиляда осемстотин и петдесета година! И ето на: не е издържал на тежестта на ешелона с тежката артилерия. Оръдията са повредени. Много загинали. И най-лошото е, че се нарушава връзката с Москва!

— Пак добре, че стана тук, а не след Самара — рече Ераст Петрович, докато влизаше след фон Касел в кабинета и затваряше вратата. — Тук можем да отбием движението през Новгород14. Сигурни ли сме, че мостът е паднал сам, а не е било диверсия?

Леонтий Карлович се намръщи:

— Ама моля ви се, каква диверсия? Поне вие би трябвало да знаете, нали лично разработвахте инструкцията. На моста има патрул, релсите се проверяват през половин час, по спирачните площадки на влаковете са поставени дежурни жандарми — на моята територия цари пълен ред. Вие по-добре ми кажете откъде се изсипаха тия нещастия върху клетото отечество? И без това напъваме с последни сили. Откъде се взе тая пуста Япония? Когато постъпих на служба, никой не беше и чувал за такава страна. И на, за броени години се разрасна, като тесто набъбна. Къде се е чуло и видяло подобно нещо?

— Защо пък д-да не се е чувало — с характерното си заекване отговори Фандорин. — Япония започна да се модернизира през хиляда осемстотин шейсет и осма, тоест преди трийсет и седем години. От възцаряването на Петър до Полтава е минало по-малко време15. Едно време не е имало и такава държава Русия, а изведнъж като взела да се разраства, к-като тесто е набъбнала.

— Е, зарежете това, то е история — махна с ръка генералът и се прекръсти със замах. — Слушайте аз какво ще ви кажа. За греховете наши ни наказва Господ. Жестоко ни наказва, както е наказал египетския фараон, със злосторни чудеса. Бога ми — Леонтий Карлович се озърна към вратата и сниши глас: — загубихме я тая война.

— Не мога д-да се съглася — отсече Ераст Петрович. — В нито една точка не съм съгласен. Не се е случило никакво злосторно чудо. Това първо. Случи се само онова, което бездруго се очакваше. Няма нищо чудно в това, че Русия не успява да спечели нито едно сражение. Чудо на чудесата щеше да е, ако ги беше спечелила. Нашите войници са по-слаби от японските — и издръжливостта им е по-слаба, и обучението, и бойният дух. Руските офицери, да речем, са добри, но японските са превъзходни. А за генералите (нямам предвид вас, ваше превъзходителство) няма какво да си приказваме: нашите са затлъстели и безинициативни, техните са жилави и агресивни. И ако все още удържаме положението, то е само благодарение на факта, че отбраната е по-лесна от настъплението. Но вие недейте да се притеснявате, Леонтий Карлович. Макар и да губим сраженията, войната ще я спечелим. И т-това е второ. Ние сме неизмеримо по-силни от японците в най-важното: на наша страна са икономическата мощ, човешките и природните ресурси. Времето работи за нас. Главнокомандващият Линевич действа абсолютно правилно, не като Куропаткин: протака кампанията, трупа сили. А японците отслабват с всеки изминал ден. Хазната им е на ръба на банкрута, комуникациите са разтеглени повече от възможното, резервите им са на привършване. Единственото, което трябва да правим, е да избягваме големите битки и п-победата ни е в к-кърпа вързана. Връх на глупостта беше да пращаме през половината земно кълбо балтийския флот за закуска на адмирал Того16.

Генералът слушаше помощника си и видимо му олекваше, но оптимистичната реч на Фандорин имаше доста мрачен финал:

— Катастрофата на Тезоименитския мост ме плаши повече от гибелта на нашата ескадра. Без флот криво-ляво печелим войната, но започнат ли да стават подобни фокуси по железопътната магистрала, захранваща фронта, Русия е обречена. Разпоредете се да прикачат локомотив на инспекторския вагон. Да идем д-да видим.

Сричка пета, в която фигурира един интересен пътник

През времето, необходимо на инспекторския вагон да пристигне до мястото на катастрофата — на стръмния бряг на река Ломжа, на нощта й бе омръзнало да се прави на тъмна и от небето волно струеше ярка слънчева светлина.

Пред остатъка от Тезоименитския мост се беше събрало невероятно количество началници — тук бяха и военният министър, и августейшият генерал-инспектор на артилерията, и министърът на пътищата, и шефът на Жандармския корпус, и директорът на Департамента на полицията, и началникът на жандармското губернско управление. Салон вагоните, наредени един зад друг, всеки със собствен локомотив, бяха половин дузина.

Над откоса блестяха пагони, звъняха шпори и акселбанти, басово отекваше ръмженето на началството, а долу до водата царяха хаосът и смъртта.

Сред водите на Ломжа беше струпан безформен куп дърво и желязо, над него висяха изпотрошените ребра на моста, единият смачкан локомотив още димеше, заровил нос в отсрещния бряг, а правоъгълният черен тендер на втория стърчеше от водата като зъбер. Вече бяха отнесли ранените, но на пясъка имаше дълга редица мъртъвци, покрити с брезент.

Част от модерните тежки оръдия, предназначени за руската Манджурска армия, бяха потънали надълбоко, други се търкаляха край брега. На отсрещния бряг бучеше кран, стрелата му се лашкаше насам-натам, теглейки за лафета някакво стоманено чудовище, но си личеше, че няма да успее, няма да му стигне силата.

Леонтий Карлович се присъедини към височайшето началство, докато Фандорин заобиколи островчето златни еполети и отиде до откоса. Застана на ръба, погледа и внезапно се заспуска надолу по наклона. Досами водата успя ловко да скочи на покрива на обърнат в реката вагон, по него стигна до следващата опора на моста, от която висяха изкривени релси. Инженерът се покатери по траверсите като по стълба и скоро се озова на отсрещния бряг на реката.

Тук имаше много повече свободно място. На петдесетина крачки беше спрял бързият влак, успял да мине моста преди срутването. Пътниците му се бяха скупчили край вагоните.

По оцелялата част от моста и край водата гъмжеше от делови хора, облечени цивилно, но при все това еднакви като братя. Фандорин позна единия от тях — Евстратий Павлович Милников, с когото бяха служили заедно в Първопрестолната.

Пред него беше застанал мирно жандармски подофицер с мокра и изпокъсана униформа — явно разследването вече набираше скорост. Но надворният съветник не гледаше подофицера, а приближаващия Фандорин.

— Гледай ти, гледай ти! — разпери ръце той, сякаш възнамеряваше да прегърне инженера. — Ераст Петрович! Какво ви води насам? А, да, нали сте сега в жеужепето, вярно, че ми беше казал някой. Ще прощавате, дето нахлувам на ваша територия, но има заповед от висшето началство за незабавно разследване с участието на всички обвързани ведомства. Та ме вдигнаха от меките завивки. Дръж, викат, души, старо куче. Е, послъгах за завивките, де — Милников оголи пожълтели зъби в нещо като усмивка, но очите му останаха присвити и студени. — Кога са им се полагали меки завивки на копоите. Само ви завиждаме на вас, железопътните аристократи. Аз пък в кабинета си нощувах, на столове както винаги. Затова пък пристигнах пръв, както виждате. Та разпитвам вашите човечета дали не е японска мина.

— Господин инженер — обърна се към Фандорин развълнуваният подофицер. — Кажете му на тяхно високоблагородие. Помните ли ме? Аз съм Лоскутов, по-преди служех на прелеза при гара Фарфоровая. Вие ни проверявахте зимъс, доволни останахте. Даже се разпоредихте относно повишението ми. Изпълних всичко, както си му е редът! Лично надникнах навсякъде десет минути преди ешелона. Беше чисто! Няма откъде да се качи диверсант на моста! Имам постове и от двете страни!

— Значи казвате, че е било чисто — повтори Ераст Петрович и поклати глава — Сигурен ли сте, че огледахте добре?

— Аз… Ама как… — подофицерът, задъхан, рязко свали фуражката и се прекръсти: — Господ ми е свидетел! Осма година вече… Когото искате питайте как Лоскутов си гледа работата.

Инженерът се обърна към Милников.

— Какво е изяснено дотук?

— Картинката е ясна — сви рамене детективът. — Обичайната ни руска неразбория. Бързият върви напред. В Колпино спира, трябва да пропусне специалния влак с оръдията. Не щеш ли, телеграфистът получава депеша: продължавайте, ешелонът се бави. Някой нещо объркал. Бързият тъкмо минава по моста, отзад се задава ешелонът. Бая е тежичък, както можете да видите. Трябвало е да засили и да мине с пълна скорост, както се полага. И нищо нямаше да се случи. А той, изглежда, е взел да намалява, та опорите не са издържали. Някой от „Пътна поддръжка“ ще си го отнесе здравата!

— Кой е изпратил т-телеграмата за забавянето? — Фандорин цял се приведе напред.

— Е, там е работата. Никой не е пращал такава телеграма.

— А къде е телеграфистът, който я бил получил?

— Търсим го. Засега не сме го намерили, свършила му е смяната.

Инженерът нервно мръдна крайчеца на устата си.

— Не го търсите както трябва. Направете словесен портрет, намерете снимка, ако успеете, и спешно го обявете за общодържавно издирване.

Ченето на Милников увисна.

— Телеграфиста? За общодържавно?

Фандорин привика с пръст надворния съветник, дръпна го настрана и тихо рече:

— Това е диверсия. Мостът е взривен.

— Кой ви каза?

Ераст Петрович поведе началника на копоите към разрушения мост, заспуска се по висящите релси. Милников го последва, като охкаше и се кръстеше.

— П-погледнете.

Ръката в сива ръкавица посочи овъглената и сцепена траверса, усуканата релса.

— Всеки момент трябва да пристигнат нашите експерти. Със сигурност ще намерят следи от взривни в-вещества.

Евстратий Павлович подсвирна, побутна бомбето си назад.

Следотърсачите висяха над черната вода, поклащайки се леко на импровизираната стълба.

— Демек жандармът лъже, че е оглеждал? Или дори по-зле — в заговора е? Да го арестуваме.

— Кой, Лоскутов да е японски агент? Глупости. Ако беше — досега да е избягал като телеграфиста от Колпино. Не, не, на моста не е имало мина.

— Тогава какво излиза? Взрив има, мина няма?

— Така излиза.

Надворният съветник угрижено се намръщи и запълзя нагоре по траверсите.

— Ще ходя да докладвам на началството. Е, сега вече ще се почне една… — махна с ръка на детективите: — Ей, докарайте ми лодка!

Обаче не се качи на лодката, хрумна му нещо друго.

Изпрати с поглед Фандорин, който беше тръгнал към бързия влак, почеса се по тила и се втурна подире му.

Инженерът, дочул стъпките му, се обърна и посочи спрелия влак.

— Възможно ли е дистанцията между двете композиции да е толкова малка?

— Не, бързият е спрял по-нататък, дръпнали са внезапната спирачка. После машинистът е дал заден ход. Кондукторите и някои от пътниците са помагали да вадят ранените от реката. На тоя бряг гарата е по-близо, отколкото на оня. Докараха каруци оттам, та ги извозиха.

Ераст Петрович с властен жест повика началника на влака и попита:

— Колко са пътниците във влака?

— Всички места бяха продадени, господин инженер. Тоест — триста и дванайсет души. Извинете, а кога ще можем да продължим?

Наблизо стояха двама от пътниците: армейски щабкапитан и симпатична дама. И двамата от главата до петите в тиня и мръсотия. Офицерът държеше чайник и поливаше, а дамата с мокра кърпичка и старателно търкаше изцапаното си лице. И двамата с интерес даваха ухо на разговора.

Откъм моста се появи в тръс взвод жандарми от жп управлението. Командирът, който тичаше най-отпред, козирува:

— Господин инженер, на вашите заповеди. Други два взвода оставих на оня бряг. Експертите започнаха работа. Какво ще заповядате?

— Отцепление — от двете страни на моста и по двата бряга. Да не се допуска никой на местопроизшествието, ако ще и генерал да е. В противен случай следствието не поема никаква отговорност — направо ги предупреждавайте. Кажете на Сигизмунд Лвович да търси следи от взривни вещества… Впрочем няма нужда, той сам ще се ориентира. Пратете ми писар и четирима по-оправни войници. Да, и още нещо: отцепете и бързия влак. Без мое позволение никой да не е мръднал — нито пътници, нито от влаковата бригада.

— Ама, господин инженер! — жално възкликна началникът на бригадата. — Престоят е вече четири часа!

— И ще п-продължи. Ще трябва да направим пълен списък на пътниците. Ще разпитаме всички и ще проверяваме документи. Започваме от последния вагон. А вие, Милников, по-добре се занимайте с изчезналия телеграфист. Тук мога да се оправя и без вас.

— Естествено. Тук си е ваша епархия — на драго сърце се съгласи Евстратий Павлович и дори вдигна ръце, един вид, край-край, тръгвам си, не претендирам за нищо — но не помръдна от мястото си.

— Господа пътници — унило се обърна началникът на влака към офицера и дамата. — Благоволете да заемете местата си. Нали чухте. Ще има проверка на документите.

— Лоша работа, Гликерия Романовна — прошепна Рибников. — Отиде ми главата.

— Защо? Какво се е случило?

Василий Александрович видя готовност за незабавно действие в нейните зачервени, но все пак прекрасни очи и отново за кой ли път през изминалата нощ се зачуди колко непредсказуема беше тая столична фльорца.

Докато спасяваха ранените и давещите се, Гликерия Романовна демонстрира невероятно поведение: тя не се разрева, не изпадна в истерия, дори не плачеше, само понякога, в особено тягостни мигове, така прехапваше долната си устна, че до сутринта тя болезнено се поду. Рибников само клатеше глава, докато гледаше как крехката дама издърпва от водата контузен войник и превързва кървящи рани с импровизирана превръзка, откъсната от копринената рокля.

В един момент щабкапитанът направо не издържа:

— Ама това е Некрасов направо, поемата „Руските жени“! — и бързо се огледа да не би някой да е чул тая забележка, която съвсем не подхождаше на облика на безцветен мижав военен.

След като Василий Александрович я отърва от лапите на мургавия неврастеник и особено след няколкото часа съвместна работа, Лидина взе да се държи с щабкапитана като със стар приятел — изглежда и нейното първоначално мнение за съседа от купето бе претърпяло известна промяна.

— Ама какво има? Говорете де! — възкликна тя, гледайки го уплашено.

— Загубен съм отвсякъде — занарежда шепнешком Василий Александрович, докато вървяха под ръка към вагона. — Аз ходих в Питер самоволно, без да уведомя началството. Сестра ми се беше разболяла. Сега ще разберат и лошо ми се пише.

— Арест ли ви чака? — огорчи се Лидина.

— Де да беше арест, това не е страшно. Друго е страшно… Спомняте ли си, дето ме питахте за тубуса. Тъкмо преди да гръмне, аз наистина го бях забравил в тоалетната. Толкова съм завеян.

Гликерия Романовна прикри устните си с длан и сниши гласа си до зловещ шепот:

— Секретните чертежи ли?!

— Да. Бяха много важни. Хем се бях самоотлъчил, но пак не ги изпусках от ръцете си.

— И къде са сега? Не проверихте ли в тоалетната?

— Изчезнали са — с гробовен глас отвърна Василий Александрович и обори глава. — Някой ги е взел. Това вече не е арест, ами военен съд. По военновременните закони.

— Ах, че ужас! — ококори се дамата. — И какво сега?

— Ще ви помоля за нещо — Рибников се изравни с последния вагон и спря. — Докато никой не гледа, ще се мушна под вагона, а после ще издебна момента и ще скоча в храстите. Не бива да ме хваща проверката. Само не ме издавайте, бива ли? Ако питат — кажете: де да го знам къде се е дянал? Пътувахме заедно, не го знам какъв е, не разговарям с дръвници. А куфарчето ми, дето е на горния рафт, го вземете, по-късно в Москва ще се отбия да го взема. На „Остоженка“ ли казахте, че живеете?

— Да, къщата на Бомзе.

Лидина се озърна към важната петербургска птица и жандармите, които бяха тръгнали към бързия влак.

— Нали ще ме спасите? — Рибников се дръпна в сянката на вагона.

— Разбира се! — върху лицето на Гликерия Романовна се изписа решителност, дори безразсъдност, както когато дръпна внезапната спирачка. — Дори знам кой ви е откраднал чертежите! Оня противен тип, който ми се нахвърли! Ето защо е бързал толкова! И най-вероятно тъкмо той да е взривил моста!

— Как така взривил? — не смогваше да настига мислите й обърканият Рибников. — Защо така решихте? Как би могъл да го взриви?

— Откъде да знам, аз да не съм военен?! Хвърлил е някаква бомба през прозореца например! Ще ви отърва, разбира се! Няма и нужда да се криете под влака! — провикна се тя вече в движение: толкова рязко се втурна да пресрещне жандармите, че щабкапитанът нямаше време да я задържи.

— Кой е шефът тука? Вие ли сте? — скочи тя към елегантния господин с посребрени слепоочия. — Имам важно известие!

Рибников тревожно присви очи, надникна под вагона, но беше вече късно да се крие там, множество очи бяха насочени към тях. Щабкапитанът стисна зъби и тръгна след Лидина.

Тя пък беше хванала посребрения за ръкава на пардесюто и нареждаше с невъобразима скорост:

— Знам кого търсите! Тук имаше един човек, един много неприятен брюнет, безвкусно облечен, с диамантен пръстен — камъкът беше огромен, но съмнителен. Ужасно съмнителен тип! Бързал бил за Москва! Всички останаха тук, повечето дори помагаха за спасяването на хората от реката, а той си взе багажа и замина. И то не просто замина. Когато пристигна първата каруца да кара ранените, той подкупи каруцаря. Даде му много пари и замина с него. И не качи нито един ранен!

— Да, наистина — сети се и началникът на влака. — Пътникът от втори вагон, шесто купе. Видях го, даде на селяка цяла стотарка — за каруца! И заминаха към гарата.

— Ама чакайте, още не съм свършила! — ядосано махна с ръка Лидина. — Чух го да пита оня селянин дали има маневрен локомотив на оная гара. Искал е да плати и на машиниста, та да избяга по-бързо. Нали ви казвам, ужасно подозрителен тип!

Рибников напрегнато слушаше, очаквайки тя всеки момент да отвори дума за изчезналия тубус, но чудесната Гликерия Романовна пропусна това особено подозрително обстоятелство, с което за пореден път учуди щабкапитана.

— Интерееесно — проточи господинът с посребрените слепоочия и с енергичен жест повика един жандармски офицер. — Поручик! Пратете някого оттатък. Там в инспекторския вагон е слугата ми, китаеца, вие го познавате. Да п-побърза на бегом насам. Аз ще съм на гарата.

И бързо закрачи покрай композицията.

— А бързия влак какво да го правим, господин Фандорин? — провикна се след него поручикът.

— Пускайте го! — отрони пелтекът, без да спира.

Въртящият се наблизо човечец с простовата физиономия и увиснали мустаци щракна с пръсти — към него моментално се втурнаха двама безлични мъже. Тримата си зашепнаха нещо.

Гликерия Романовна с вид на победителка се обърна към Рибников.

— Ето, видяхте ли колко добре се нареди всичко? Няма нужда да се криете като заек из храстите. И чертежите ще се намерят, ще видите.

Но щабкапитанът не гледаше нея, а гърба на човека, когото поручикът бе нарекъл Фандорин. Жълтеникавото лице на Василий Александрович бе заприличало на замръзнала маска и в котешките му очи проблясваха странни искрици.

Сричка първа, в която Василий Александрович взема отпуск

В Москва се разделиха приятелски и, разбира се, не завинаги — Рибников обеща непременно да намине, щом си уреди нещата.

— Ама наистина настоявам, бъдете така добър — строго рече Лидина и му стисна ръка. — Притеснявам се за вашия тубус.

Щабкапитанът я увери, че сега вече ще намери някакъв начин да се измъкне, и се сбогува с очарователната дама със смесени чувства. Изпитваше и съжаление, и облекчение, при което последното беше по-силно.

Той тръсна глава, отпъди неуместните мисли и преди всичко се отби до телеграфното бюро на гарата. Там го чакаше телеграма до поискване: „Управата фирмата честити бляскавия успех възраженията отпадат пристъпвайте реализация проекта. Ще уведомя получаването стоката“.

Явно признаването на заслугите му, а още повече и отпадането на въпросните възражения беше важно за Рибников. Той грейна и дори си затананика за тореадора.

Нещо се промени в маниерите на щабкапитана. Униформата все така висеше на раменете му (а след нощните приключения дори се беше попрокъсала тук-там), но раменете на Василий Александрович се изпънаха, очите му блеснаха и десният крак също престана да му създава проблеми.

Рибников бодро изтърча по стълбите до втория етаж, където се намираха служебните помещения, приседна в нишата на един прозорец, откъдето се виждаше целият широк и празен коридор, и извади от джоба си бележник, пълен с цитати и афоризми за всякакви житейски ситуации. Тук фигурираха и сакралните: „Куршумът е глупак, щикът — юнак“, „Руснаците запрягат бавно, но карат бързо“ и „Пияна глава е добре, умна — дваж по-добре“, а последната от максимите, привлекли вниманието на Василий Александрович, бе следната: „Макар и Иванов Седми, ти си глупак. А. П. Чехов.“17

След Чехов страниците бяха бели, но щабкапитанът извади плоско шишенце с безцветна течност, изля капка върху хартията, разтри я с пръст и върху листа се появиха някакви странни писмена като преплетени змийчета. Така постъпи и със следващите няколко страници — върху тях също излизаха странните драскулки. Рибников известно време ги разглеждаше внимателно. Замисли се, размърда устни, повтаряйки си нещо, за да го запомни. След някоя и друга минута нарисуваните змийчета изчезнаха от само себе си.

Той пак се върна в телеграфното бюро и прати две спешни телеграми — до Самара и до Красноярск. Съдържанието им беше еднакво: молба до получателя да пристигне в Москва „по уречения въпрос“ и съобщение, че му е запазена стая „в същия хотел“. Щабкапитанът подписа и двете депеши с името Иван Гончаров.

С това спешните работи май свършиха. Василий Александрович влезе в ресторант и си похапна на корем, при това изобщо не пестеше — дори си позволи да поръча един коняк. Остави и бакшиш на сервитьора — не екстравагантен, но приличен.

И това беше само началото на чудната метаморфоза на смачкосания армеец.

От гарата щабкапитанът стигна до Кузнецкия мост, където влезе в магазин за облекло. Съобщи на продавача, че е уволнен от служба поради раняване и желае да се обзаведе с прилични дрехи.

Купи си два хубави летни костюма, сако, няколко панталона, трандафори с гамаши, американски обувки с дебела подметка, английски каскет, сламена шапка и половин дузина ризи. Преоблече се в магазина, захабения мундир прибра в куфар, а сабята нареди да му увият в хартия.

И още нещо интересно: Рибников пристигна в магазина с най-обикновен файтон, а си замина с лакирана карета — от ония, дето само да те вземат струва половин рубла.

Пред печатницата на Фухтел елегантният пътник слезе и освободи каретата. Влезе вътре да си получи поръчката — сто cartes de visite на кореспондент от телеграфната агенция Ройтер, като името и бащиното на картичката си бяха неговите, на Рибников — Василий Александрович, но фамилията беше съвсем различна — Стен.

Оттук новоизлюпеният господин Стен (или не, за да не се бъркаме, нека си остане Рибников) потегли с каляска от най-скъпите, по пет рубли. Нареди да бъде откаран на „Чистие пруди“ в пансиона „Сен Санс“, но първо да се отбият някъде за букет бели лилии. Напетият кочияш почтително кимна: „Ясно, господине.“

Оградата на двуетажната къща в стил ампир излизаше на самия булевард. Гирляндата разноцветни лампички, увита около портата, подсказваше, че пансионът вероятно изглежда много гиздаво по вечерно време. Но в момента и дворът, и мястото за каляски бяха празни, а високите прозорци белееха със спуснати завеси.

Рибников се осведоми у дома ли си е графиня Бовада и подаде на портиера своята визитка. След по-малко от минута от дълбините на дома, който се оказа доста по-просторен, отколкото изглеждаше отвън, изплува пищна дама — вече не в първа младост, но не и стара, много поддържана и толкова добре гримирана, че само опитен взор би открил следите на козметичните уловки.

Щом графинята видя Рибников, леко хищното й лице сякаш се стегна, но още в следващия миг светна в любезна усмивка.

— Драги приятелю! Скъпоценни… — тя хвърли кос поглед към визитната картичка: — Скъпоценни Василий Александрович! Безумно се радвам да ви видя! И помните, че обожавам белите лилии! Колко любезно!

— Аз никога нищо не забравям, мадам Беатрис — наведе се към блестящите пръстени по ръката й бившият щабкапитан.

При тия думи стопанката машинално докосна великолепните си пепеляви кичури, скулптирани във висока фризура, и неспокойно се загледа в наведения тил на галантния гостенин. Впрочем, докато Рибников се изправи, прелестната усмивка отново заигра по пълните устни на графинята.

Салонът и коридорите бяха издържани в пастелни тонове, по стените блестяха копия от картини на Вато и Фрагонар в златни рамки. Толкова по-рязък бе контрастът с кабинета, където нейно сиятелство прие посетителя. Тук нищо не допускаше превземки и маниерничене — бюро със счетоводни книжа, кантонерка, етажерка с папки. Личеше си, че графинята е делова жена и не е свикнала да си губи времето напразно.

— Не се притеснявайте — рече Василий Александрович, който седна в креслото и заметна крак върху крак. — Всичко е наред. Доволни са от вас, тук допринасяте не по-малко полза, отколкото преди, в Порт Артур и Владивосток. Не идвам по работа. Просто съм уморен. Реших да си взема малко почивка, да се отпусна. — Той весело се усмихна. — Зная го от опит: колкото по-голям бардак е наоколо, толкова е по-спокойно.

Графиня Бовада се обиди.

— Това не е бардак, а най-доброто заведение в града! Моят пансион само за една година придоби блестящо реноме! Тук идват мнозина сериозни хора, които високо оценяват благоприличието и тишината!

— Зная, зная — все така с усмивка я прекъсна Рибников. — Именно затуй идвам тук направо от гарата, скъпа Беатрис. Благоприличие и тишина — тъкмо това е, от което имам нужда. Ще ви затрудня ли?

Стопанката отвърна много сериозно:

— Недейте да говорите така. Аз съм изцяло на ваше разположение — и след кратко колебание деликатно попита: — Не бихте ли искали да се отморите с някоя от госпожиците? Имам много хубавки. Гарантирам ви, че ще забравите умората.

— Няма нужда — учтиво благодари кореспондентът на Ройтер. — Може да се наложи да ви гостувам две-три седмици. Ако завържа по-особени отношения с някоя от вашите… възпитанички, това би могло да предизвика ревност и скандали. Нещо напълно излишно.

Беатрис кимна, признавайки, че събеседникът й има право.

— Ще ви настаня в тристаен апартамент с отделен вход. Той е за клиенти, готови да си плащат за пълната дискретност. Там ще се чувствате най-удобно.

— Чудесно. Естествено, ще ви се компенсират всички загуби.

— Благодаря. Освен че е отделен от основната част на къщата, където нощем понякога е доста шумно, апартаментът има и други предимства. Между стаите му има тайни врати, което може да се окаже много удобно.

Рибников се ухили:

— Бас държа, че там има и фалшиви огледала, през които може тайно да се снима. Като в Артур, помните ли?

Графинята се усмихна, но не отговори.

Рибников остана доволен от квартирата си. Отне му няколко часа да се настани, но не в обичайния смисъл на думата. Тия негови домашни грижи нямаха нищо общо с комфорта и уюта.

Когато Василий Александрович си легна, минаваше полунощ. Той си позволи царски отдих, на какъвто не се беше наслаждавал отдавна — спа цели четири часа, двойно по-дълго от обикновено.

Сричка втора, в която Маса нарушава неутралитета

Пътникът от шесто купе не разочарова Ераст Петрович. Напротив, колкото повече задълбаваше, толкова по-перспективна изглеждаше версията.

Фандорин успя да открие на гарата каруцаря, който беше откарал нетърпеливия субект от брега на Ломжа. Показанията на хубавата дама се потвърдиха — селянинът рече, че немецът наистина се е изръсил цяла стотарка.

— Защо да е немец? — попита инженерът.

Каруцарят се учуди:

— Че кой нашенец ще ти даде стотак, като не струва и петнайсет копейки? — позамисли се и додаде: — И говорът му шантав.

— Какво му е „шантавото“? — настоя да разбере Ераст Петрович, но туземецът така и не успя да обясни.

Още по-труден се оказа въпросът със сетнешния маршрут на брюнета. Началникът на гарата се оправдаваше, че не знае, дежурният мучеше и очите му бягаха, местният жандарм само замръзна „мирно“ и се направи на пън. Тогава, спомняйки си думите на своята безценна свидетелка, инженерът попита къде е маневреният локомотив.

Жандармът моментално плувна в пот, дежурният пребледня, а началникът на гарата почервеня.

Стана ясно, че машината въпреки всички правила и инструкции е подгонила пътническия влак, който бил минал час преди бързия. Лудият брюнет (мненията на свидетелите относно неговата народност се разминаваха: началникът на гарата го бе взел за французин, дежурният за поляк, а жандармът за „чифутче“) раздавал наляво-надясно толкова пари, че нямало начин да му устои човек.

Нямаше никакво съмнение — тъкмо това бе човекът, когото Фандорин търсеше.

Влакът, който странният пътник беше подгонил, трябваше да пристигне в Москва в десет без петнайсет, така че нямаше много време.

Инженерът прати телеграма до московския представител на управлението, по съвместителство началник на Волоколамския участък подполковник Данилов: да пресрещнат на гарата заподозрения (следваше най-подробно описание), в никакъв случай да не го задържат, а да пуснат след него най-сръчните цивилни сътрудници и да организират следенето, като не се предприема нищо повече до пристигането на Ераст Петрович.

Поради катастрофата движението по Николаевската железница бе спряно. По посока на Петербург се беше изпънала дълга опашка от пасажерски и товарни композиции, но пътят към Москва беше чист. Фандорин заповяда да изкарат най-новия „компаунд“18 с пет оси и се понесе на изток със скорост от деветдесет километра в час в компанията на верния си камердинер.

За последен път Ераст Петрович бе посещавал родния си град преди около пет години — тайно от всички познати, под чуждо име. Висшите московски власти не обичаха статския съветник в оставка, при това толкова не го обичаха, че дори и кратък престой във втората столица можеше да завърши твърде неприятно за него.

А след като Фандорин се върна на държавна служба, макар и без да се спазят всички формалности, се оформи извънредно странна ситуация: ползващият се с пълното доверие на правителството и облечен с най-широки пълномощия инженер продължаваше да бъде персона нон грата в московската губерния и дори при инспекционните си пътувания гледаше да не минава отвъд гара Бологое.

Но след новогодишните празници се случи нещо, което сложи край на това многогодишно изгнание и само извънредната служебна заетост бе попречила на Ераст Петрович да се завърне в родния край.

Застанал до машиниста и загледан в ярко пламтящата пещ, Фандорин си мислеше за предстоящата среща с града на своята младост и за събитието, направило тая среща възможна.

Събитието беше гръмко — не само в преносен, ами и в най-буквален смисъл. Есерска бомба бе разкъсала на парчета буквално насред Кремъл главния недоброжелател на Фандорин — московския генерал-губернатор.

Колкото и да не уважаваше покойния — недостоен и вреден за града човек, — Ераст Петрович бе разтърсен от случилото се.

Русия бе тежко болна, тресеше я треска, ту гореше, ту зъзнеше, кървава пот избиваше през порите й. И нещата не опираха само до войната с Япония. Тая война просто изкара наяве онова, което мислещите хора виждаха отдавна: империята се бе превърнала в анахронизъм, в упорито неумиращ динозавър с огромно тяло и твърде малка главичка. Впрочем сама по себе си главата беше огромна, натежала от безброй министерства и комитети, но криеше в черепа си миниатюрен и съвсем гладък мозък. Нито едно важно решение, нито едно движение на тромавото туловище не бяха възможни без личната воля на един-единствен човек, който за жалост не можеше да се похвали със светъл ум. Но дори и да беше титан на мисълта, кой би могъл във века на електричеството, радиото, рентгена еднолично да управлява гигантската страна? При това в почивките между тениса и лова?

И клетият руски динозавър залиташе, плетеше мощни крака, хилядакилометровата опашка безцелно се влачеше по земята. Отстрани го атакуваше и късаше живо месо повратлив хищник от новото поколение, а в недрата на исполинския организъм зрееха смъртоносни метастази. Фандорин не знаеше с какво трябваше да се лекува болният великан, но беше сигурен, че това няма как да стане с бомби — от сътресенията мъничкият мозък на влечугото ще откачи напълно, исполинското тяло ще се разтресе в панически конвулсии и Русия ще умре.

Както обикновено мъдростта на Изтока помогна за измъкването от мрачните и безплодни мисли. Инженерът изрови от паметта си подходящ за случая афоризъм: „Благородният мъж знае, че светът е несъвършен, но не губи кураж.“ А след него изплува и друг, вече не с теоретична, а с практическа стойност: „Ако в душата ти се надига недоволство, определи фактора, нарушил хармонията, и го отстрани.“

Факторът, нарушил хармонията на Фандориновата душа, всеки момент трябваше да пристигне в Москва, на Николаевската гара.

Дано само подполковник Данилов не се изложи…

Данилов не се изложи. Той лично посрещна петербургския гостенин, чакаше го направо на челния коловоз, където спря „компаундът“. Суровата физиономия на подполковника грееше от възбуда. Веднага след ръкостискането той започна доклада.

Не му е останал нито един добър агент — всички ги били изтеглили в мобилния отряд на тайната полиция, където и плащането е по-добро, и награди падат, и режимът е по-свободен. Затова, понеже знае, че господин инженерът няма да го безпокои за щяло и нещяло, Данилов си припомнил младините, взел за помощник своя заместник, щабротмистър19 Лисицки, много кадърен офицер — и лично проследил обекта.

Инженерът проумя сега приповдигнатото настроение на дейния Николай Василиевич. Подполковникът се бе заседял на бюро, зажалил бе за истинска работа, затова с такова удоволствие се бе втурнал да си играе на стражари и апаши. Ще трябва да ходатайствам да го преместят в оперативното направление, отбеляза си наум Фандорин, докато слушаше разпаления разказ на Данилов как с помощника му се преоблекли като търговци и ловко организирали проследяването с два файтона.

— В Петровско-Разумовское ли? — учуди се той. — В тая д-дупка?

— Ах, Ераст Петрович, веднага личи, че отдавна не сте идвали насам. Петровско-Разумовское сега е луксозен вилен район. Например вилата, в която се настани Брюнета, е наета от някой си Алфред Радзиховски за хиляда рубли месечно.

— Хиляда ли? — облещи се Фандорин. — Какво е това Фонтенбло?

— Ами същинско Фонтенбло. Само градината е над десет декара, има собствена конюшня, дори гараж. Оставих щабротмистъра да води наблюдението, заедно с него са двама подофицери, цивилни естествено. Сигурни хора, но разбира се, не са професионални копои.

— Да тръгваме — кратко рече инженерът.

Лисицки — хубавец с юнашки мустаци, наистина се оказа кадърен. Не си беше губил времето да виси по храстите, а беше успял да изясни доста работи.

— Живот си живеят — рапортува той, местейки понякога ударението на предпоследната сричка, по полски. — Електричество, телефон, даже собствен телеграф си имат. Баня с душ! Две каляски, а конете — чистокръвни бегачи! Кола в гаража! Гимнастически салон с гири и велосипедни съоръжения! Прислужничките с дантелени престилки. А в зимната градина — ей такива папагали!

— Кой ви каза за папагалите? — не издържа Фандорин.

— Ами влизах, та ги видях — с хитра физиономия съобщи щабротмистърът. — Ходих да се цаня за градинар. Не ме взеха, казаха, че имали вече. Но ми разрешиха да надникна в оранжерията, единият от тях е голям любител на флората.

— „Единият“ ли? — реагира моментално инженерът. — А колко са общо?

— Не знам, но не е малка компания. Чух поне половин дузина различни гласове. Между другото — подчерта Лисицки — разговарят помежду си на полски.

— Какво си говорят? — възкликна подполковникът. — Нали знаете езика?

Младият офицер сви рамене.

— Пред мен не казаха нищо съществено. Хвалеха за нещо Брюнета, наричаха го „луда глава“. Викат му Юзек20 между другото.

— Това са полски националисти от социалистическата партия, положителен съм! — рече Данилов. — Пратиха ни секретен циркуляр. Правят завера с японците, ония са им обещали да спазарят независимостта на Полша, в случай че победят. Водачът им скоро пътува до Токио. Как му беше името…

— Пилсудски — каза Ераст Петрович, който разглеждаше вилата през бинокъл.

— Да, Пилсудски. Изглежда, е получил в Япония и пари, и инструкции.

— Т-така изглежда…

Във вилата се раздвижиха. През прозореца се виждаше как рус мъж с бяла риза и широки тиранти крещи нещо по телефона. Хлопна врата, после друга. Дочу се конско цвилене.

— Май се готвят да предприемат нещо — прошепна в ухото на инженера Лисицки. — От половин час се раздвижиха.

— Господа японските шпиони не се церемонят много-много с нас — мърмореше в другото ухо подполковникът. — Вярно е, че нашето контраразузнаване никакво го няма, но това вече е нахалство — да се настаниш при такива удобства на пет минути от Николаевската железница. Да вземе човек да ги сгащи на място. Ама пусто, не е наша юрисдикция. Тайната полиция и губернските живи ще ни изядат. Поне да бяха в ничията зона…

— Ами да направим друго — предложи щабротмистърът. — Викаме нашия взвод, обкръжаваме вилата, но няма да ги арестуваме ние, а ще повикаме полицията. Тогава копче не могат да ни кажат.

Фандорин не участваше в дискусията, той се оглеждаше наляво-надясно, търсейки нещо. Очите му се спряха на чисто нов стълб, забучен до платното.

— Телефонни жици… Хубаво ще е да послушаме какво си приказват.

— По какъв начин? — учуди се подполковникът.

— Ще отбием един дериват от стълба.

— Прощавайте, Ераст Петрович, нищо не разбирам от техники. Какво ще рече „дериват“?

Фандорин не тръгна да го просвещава, вече бе взел решение.

— Нали тук наблизо минава нашата Николаевска железница?

— Тъй вярно, спирка Петровско-Разумовская.

— Там трябва да има телефонен апарат. Пратете един жандарм. Само че бързо, да не губи нито секунда. Влиза на бегом, реже целия шнур със слушалката и пак на бегом обратно. Никакво губене на време в обяснения — само показва удостоверението и край. Марш!

Секунди по-късно тропот на ботуши заглъхна в далечината — един подофицер хукна да изпълнява задачата и след десетина минути се върна с отрязаната слушалка.

— Много сполучливо сте отрязали дълъг шнур — зарадва се инженерът и хвърли жандармите в смут: изхлузи елегантното си пардесю, захапа нож и се покатери по стълба.

Поигра си нещо с проводниците и слезе долу със слушалката в ръка — шнурът беше закачен горе.

Подаде я на щабротмистъра:

— Дръжте. Щом знаете полски, слушайте.

Лисицки изпадна във възторг:

— Каква гениална идея, господин инженер! Да не повярваш, че никой не се е сетил досега! Ами че така можем направо в телефонната станция да открием специален кабинет! Да подслушваме разговорите на подозрителни лица! Каква полза за отечеството! И колко е цивилизовано, в духа на техническия про… — офицерът спря насред думата, вдигна предупредително пръст и съобщи със зловещ шепот: — Търсят централата!

Подполковникът и инженерът се наведоха напред.

— Мъж е… Иска номер триста деветдесет и осем… — отривисто шепнеше Лисицки. — Там също е мъж… Говорят на полски… Първият определя среща… Не, чакайте, не е среща, сбор… На улица „Ново-Басманная“… Пред дома на Варваринското акционерно дружество… Операция! Той каза „операция“. Край, затвориха.

— Каква операция? — сграбчи рамото на помощника си Данилов.

— Не каза. Просто „операция“, нищо повече. В полунощ, а сега е девет и половина. Затова са се разтърчали.

— На „Басманная“ ли? Варваринското дружество? — Ераст Петрович не забеляза как също зашепна. — Знае ли някой какво има там?

Офицерите се спогледаха и свиха рамене.

— Ще ни трябва адресен указател.

За „нападение“ на гарата пак проводиха същия подофицер: марш до кантората, грабваш от масата справочника „Цяла Москва“ и бегом обратно.

— На тая гара вече ще си помислят, че железопътната жандармерия е пълна с откачени — тюхкаше се уж сериозно подполковникът. — Добре де, веднъж да свърши — ще им върнем всичко: и слушалката, и указателя.

Следващите десетина минути минаха в напрегнато очакване. Наблюдателите си дърпаха бинокъла от ръцете. Видимостта беше слаба: стъмваше се, обаче всички прозорци светеха и по завесите прибягваха забързани сенки.

И тримата се втурнаха да пресрещнат запъхтяния подофицер. Ераст Петрович като най-старши пръв сграбчи раздърпания том. Първо погледна кой отговаря на номер 398. Оказа се хотел „Болшая Московская“. Намери раздела „Таблица на домовете“, отвори на „Ново-Басманная“ и кръвта забумтя в слепоочията му.

В сградата, принадлежаща на Варваринското акционерно дружество, се намираше управлението на Окръжния артилерийски склад.

Подполковникът, който надничаше през рамото на инженера, подсвирна:

— Ами естествено! Как веднага не… Ново-Басманная! Там са складовете, откъдето товарят снаряди и динамит за действащата армия! Винаги има резерв от боеприпаси най-малко за седмица. Но в такъв случай, господа… Това е нечувано! Чудовищно! Ако са решили да го гръмнат, ще отнесат половин Москва! Ах, тия мръсни поляци! Пардон, Болеслав Стефанович, нямах това предвид…

— Какво искате от социалисти? — застъпи се за нацията си щабротмистърът. — Те са пионки в ръцете на японците, нищо повече. Ама какво ще кажете за азиатците, а? Същински нови хуни! Копче не разбират от цивилизована война!

— Господа, господа! — очите на Данилов блеснаха. — Всяко зло за добро! Артилерийските складове са на гърба на работилниците на Казанската железница, а това…

— А това вече е наша територия! — подхвана Лисицки. — Браво, Николай Василиевич! Ще минем без губернската полиция!

— И без тайната! — усмихна се хищно неговият началник.

Подполковникът и щабротмистърът демонстрираха истински чудеса на организираността: за два часа подготвиха хубава, добре обмислена засада. Решиха, че ще е твърде рисковано да проследяват диверсантите от адреса им. Нощем алеите на вилния квартал бяха пусти, пък и луната сякаш напук светеше ярко. По-разумно беше да се съсредоточат усилията на мястото, определено от злосторниците за сборен пункт.

Данилов изведе за акцията шестдесет и седем души — целия наличен състав на отделението без дежурните.

Повечето жандарми бяха наредени по периметъра на складовата територия откъм вътрешната стена със заповедта: „Лежите тихо и не шуквате!“ Старши на тая група беше Лисицки. Подполковникът с десетина от най-сигурните хора се укри в сградата на дирекцията.

Наложи се да събудят началника на артилерийските складове: стар генерал, воювал още срещу имам Шамил в Кавказ. Той трябваше да разреши на железопътната жандармерия да действа из помещенията на неговото ведомство. Старецът толкова се развълнува, че и през ум не му мина да придиря за тънкостите на юрисдикцията и само час по час гълташе хапове за сърце.

Като видя, че Данилов няма нужда от неговата помощ, инженерът се отказа да се меси в ръководството на засадата. Заедно с Маса те се разположиха в един безистен срещу складовите порти. Фандорин избра това място с умисъл. Ако жандармите, несвикнали на подобни операции, изпуснат някого, Ераст Петрович ще пресече пътя му и няма да го изтърве. Впрочем подполковникът изтълкува избора на инженера по друг начин. В гласа на въодушевения Николай Василиевич се долови известно снизхождение: един вид, разбирам и не мога да ви съдя, вие сте цивилен и не сте длъжен да се навирате в куршумите.

Едва-що бяха сварили да заемат местата си, а нервният генерал, следвайки инструкциите, беше угасил светлината в кабинета си и се бе залепил за прозореца, откъм „Каланчовская“ долетя звънът на градския часовник и минута по-късно три файтона се зададоха от двете страни на тъмната улица: две откъм „Рязански проезд“ и една от „Елоховская“. Всички спряха пред сградата на управлението, от тях скочиха хора (Фандорин наброи петима без тримата, които останаха на каприте). Зашушнаха помежду си.

Инженерът извади от джоба си красив плосък пистолет, изготвен за него по поръчка в белгийските заводи „Броунинг“, и дръпна предпазителя. Камердинерът му демонстративно извърна глава.

Хайде де, давайте, мислено подкани поляците Ераст Петрович и въздъхна — нямаше особена надежда, че орлите на Данилов ще заловят някого жив. Няма страшно, все някой от злодеите ще остане при конете. Той ще е късметлията, който ще се размине с жандармските куршуми и ще падне в ръцете на Фандорин.

Преговорите завършиха. Но вместо да се упътят към вратите на управлението или направо към складовите порти, диверсантите отново се върнаха по файтоните. Изплющяха камшици и трите екипажа, набирайки скорост, се отдалечиха от складовете в посока „Добрая Слобода“.

Забелязаха ли нещо? Или промениха плана?

Ераст Петрович изскочи от безистена.

Каляските вече завиваха зад ъгъла.

Инженерът захвърли скъпото пардесю и хукна след тях.

Слугата вдигна дрехата и с пъшкане търти подир него.

Когато подполковник Данилов и жандармите му изскочиха на прага, „Ново-Басманная“ беше опустяла. Тропотът на копита бе заглъхнал в далечината, а в небето сияеше безметежна луна.

Излезе, че Ераст Петрович Фандорин, отговорен сътрудник на едно изключително сериозно ведомство, човек не в първа младост, не само умее да са катери по стълбове, но и тича с фантастична скорост, при това без да вдига шум и оставайки почти невидим — той хвърчеше покрай самите стени, където нощните сенки са най-гъсти, лунните петна или заобикаляше, или се стрелваше над тях с гигантски скок. Инженерът страшно приличаше на призрак, който стремглаво се носи из тъмната улица по някакви свои отвъдни задачи. Добре че по пътя си не срещна някой окъснял минувач — клетникът би бил разтърсен до дън душа.

Фандорин доста бързо настигна файтоните. И намали темпото, за да не скъсява дистанцията.

Впрочем преследването не продължи дълго.

Оттатък девическата гимназия на Фон дер Визе файтоните спряха. Бяха се подредили в редица, един от кочияшите събра в ръка всички юлари, останалите седем души се насочиха към двуетажна сграда с голяма стъклена витрина.

Един от тях почовърка в ключалката, махна с ръка и цялата компания хлътна вътре.

Ераст Петрович, наблюдавайки иззад ъгъла, пресмяташе как по-лесно да се добере до кочияша. Оня се беше изправил на капрата и внимателно се озърташе на всички страни. Луната ярко осветяваше подстъпите към него.

Пристигна запъхтяният Маса. По лицето на Фандорин разбра, че той всеки момент е готов за решителни действия, прехвърли през рамо фалшивата си плитка и сърдито прошепна на японски:

— Ще се намеся само ако привържениците на негово величество микадо започнат да ви убиват. Докато вие убивате привържениците на негово величество микадо, не разчитайте на помощта ми.

— Разкарай се — отвърна на руски Ераст Петрович. — Не ми се пречкай.

От къщата се чу приглушен вик. Нямаше повече време за губене.

Инженерът беззвучно прибяга до следващия фенер и се спотаи зад него. Десетина крачки го деляха от кочияша.

Фандорин извади от джоба си табакера с монограм и я хвърли настрани.

Кочияшът трепна и се обърна към шума с гръб към уличната лампа. Друго и не трябваше. Фандорин взе разстоянието на три скока, рипна на капрата и стисна кочияша за гушата. Тялото омекна, инженерът внимателно го положи на паважа, до гумите на каляската.

От това място добре се виждаше фирмата, закачена над вратата. „Йосиф Баранов. Диамантени, златни и сребърни изделия“, прочете инженерът и пошепна:

— Нищо не разбирам.

Изтърча до витрината, надникна вътре, където тъкмо бяха запалили няколко електрически фенерчета.

Магазинът беше тъмен, само бързи сенки се стрелкаха насам-натам. Изведнъж помещението се озари от нетърпимо ярко сияние, огнен дъжд пръсна във всички посоки и освети остъклените щандове, сновящите покрай тях хора и вратата на сейфа, към която се беше навел човек с оксижен най-нов модел, какъвто Ераст Петрович бе видял в едно френско списание.

На пода седеше облегнат на стената вързан човек, вероятно нощният пазач. Устата му беше залепена с лепенка, от рана на главата му се стичаше кръв, обезумелите му очи бяха вторачени в сатанинския пламък.

— Докъде го е докарала японската агентура! — обърна се към приближилия се камердинер Фандорин. — Толкова ли го е закъсала Япония с парите?

— Сругите на негово веричество микадо не са грабитери — отвърна Маса, загледан в живописната гледка. — Това тук са апаши. „Московските ездачи“, четох за тях във вестниците: порзват кори ири каряски, почитатери на прогреса. — Усмивка освети лицето на японеца. — Корко е хубаво, господарю, сте мога да ви помагам!

Ераст Петрович бездруго вече бе разбрал, че е станал жертва на заблуда — беше взел за диверсанти обикновени варшавски бандити, гастролиращи из Москва. Колко време беше потрошил напразно!

Тогава какъв е Брюнета, пътникът от шесто купе, който така подозрително е напуснал мястото на катастрофата?

Ами че много просто, отвърна сам на себе си инженерът. Преди три дни в Петербург бе извършен невероятно нагъл грабеж, за който вестниците се бяха избили да пишат. Неизвестен мъж с маска бе спрял каретата на графиня Воронцова, беше обрал нейно сиятелство до шушка и я беше зарязал на пътя чисто гола, само с шапка. Пикантното на ситуацията бе в това, че тъкмо нея вечер графинята се беше скарала с мъжа си и пътуваше към бащиния си дом, след като тайно беше взела със себе си всичките си скъпоценности. Ето защо Лисицки бе чул, че обитателите на вилата наричат Брюнета „луда глава“ — беше извъртял номера в Петербург и бе успял да пристигне и за московската акция.

Ако не беше горчивото разочарование и досадата срещу самия себе си, Ераст Петрович едва ли щеше да се намесва в криминални истории, но ядът напираше да се излее навън, пък и съдбата на пазача го притесняваше, съществуваше опасност да му теглят ножа.

— Хващаме ги на излизане — прошепна той на слугата. — Ти един, аз втори.

Маса кимна и облиза устни. Но съдбата бе решила другояче.

— Панове, беж! — писна някой отвътре, вероятно видял сенките им на витрината.

В същия миг ацетиленовото сияние угасна, а вместо него от тъмнината избумтя кървавочервен изстрел.

Фандорин и японецът в идеален синхрон отскочиха в различни посоки. Витрината се срина с оглушителен звън.

От магазина проехтяха нови изстрели, но всички нахалост.

— Който изскочи, е твой — избъбри инженерът.

Той се наведе, ловко се търкулна през стъклените отломки и изчезна в черните недра на магазина.

Вътре се крещеше, псуваше се на руски и на полски, плющяха кратки удари, а от време на време помещението се озаряваше от блясъка на изстрели.

През вратата, свил глава между раменете, изхвърча човек с кариран каскет. Маса го спъна и го закова с удар под тила. Чевръсто го завърза и го завлече при каляските, където вече лежеше полуудушеният от инженера кочияш.

След малко през витрината се втурна още един и хукна, без да се оглежда. Японецът ловко го настигна, хвана го за китката и леко я извъртя, от което бандитът изпищя и се сгърчи.

— Цихо, цихо — вразумяваше Маса пленника си, докато бързо връзваше дланите му за глезените.

Занесе го при предишните двама и се върна на изходната позиция.

В магазина вече беше тихо. Дочу се гласът на Фандорин:

— Един, двама, трима, четирима… ха, къде е петият, аха, ето го — пет. Маса, при теб колко са?

— Трима.

— Точно излизат.

През назъбеното стъкло се подаде Ераст Петрович.

— Тичай до склада, доведи жандармите. Побързай, че тия ще почнат да се съвземат и ще стане една…

Слугата отърча в посока „Ново-Басманная“.

Фандорин пък развърза пазача, попляска го по страните, докато го върне в съзнание. Но пазачът отказваше да дойде в съзнание — мучеше, жумеше и се тресеше от хълцане. На медицински език това се наричаше „шок“.

Докато Ераст Петрович му разтриваше слепоочията, докато напипваше нервния възел, зашеметените бандити взеха да се размърдват.

Единият, едър като бик, който само преди пет минути беше отнесъл първокласен удар с крак в ченето, се надигна и затръска глава. Фандорин временно изостави пазача и сервира на възкръсващия допълнителна порция.

Докато този още не беше успял да забие нос в земята, друг дойде на себе си и пъргаво запълзя към изхода. Ераст Петрович се хвърли подире му, зашемети го.

В ъгъла се разшава трети, а отвън, където Маса бе наредил своята икебана, нещата също не вървяха както трябва: в светлината на уличната лампа ясно се виждаше как кочияшът се опитва със зъби да разхлаби примката на ръцете на авера си.

Фандорин си помисли, че прилича на клоун в цирка, който е хвърлил няколко топчета нагоре и сега не знае как да се оправя с всички тях — докато се наведеш да вдигнеш едното, другите се посипват.

Метна се в ъгъла. Тъмнокос бандит (дали не беше въпросният Юзек?) не само беше дошъл на себе си, но бе успял и да извади нож. Удар, още един за по-сигурно. Изпружи се.

И бегом към каляските, докато не са се разпълзели ония тримата.

По дяволите, къде се затри тоя Маса?

Обаче камердинерът на Фандорин така и не свари да стигне до подполковник Данилов, който безпомощен се въртеше с хората си пред сградата на Варваринското дружество.

Още на първата пресечка някакво дребно, но повратливо човече се хвърли в краката му, още двама го налегнаха отгоре, извиха му ръцете. Маса заръмжа и дори опита да хапе, но го държаха здраво, професионално.

— Евстратипалич! Фанахме един! Жълтур! Казвай, китайче, къде се гърми?

Някой дръпна Маса за плитката и перуката хвръкна.

— Маскировка! — кресна същият глас тържествуващо. — Ах, мутрата му японска, я го виж как е примижал! Шпионин, Евстратипалич!

Появи се още един, с бомбе на главата. Отрони доволен:

— Бравос. — Наведе се към Маса: — Здраве желая, ваше японско благородие. Аз съм надворният съветник Милников от Специалния отдел на Полицейския департамент. Представете се, име, звание…

Задържаният се опита злобно да изрита надворния съветник по кокалчето, но не сполучи. И се разпсува на съскащ чужд език.

— Защо ругаете? — укори го Евстратий Павлович, застанал на разстояние. — Опандизихме ви, няма какво сега да се дърляме. Сигурно сте офицер от генералния щаб, благородник? И аз съм дворянин. Дайте да се държим както се полага. Какво сте замислили тук? Каква е тая стрелба, това търчене? Я ми светни, Касаткин.

В жълтия кръг от електрическа светлина изплува изкривената от ярост физиономия с дръпнати очи и лъскавата четина на късо подстриганата коса.

Съвсем обърканият Милников едва сколаса да промърмори:

— Амче това е… Здравейте, господин Маса…

— Добре заварир — изсъска Фандориновият камердинер.

Сричка трета, в която Рибников се вижда натясно

През последните месеци Василий Александрович Рибников (сега Стен) живееше забързано, изнервено, отхвърляйки по стотина задачи на ден. Оставяше си не повече от два часа дневно за сън (впрочем те му бяха напълно достатъчни — винаги се събуждаше свеж като краставичка). Обаче поздравителната телеграма, която получи на сутринта след катастрофата на Тезоименитския мост, освободи бившия щабкапитан от рутинните неща и му позволи да се съсредоточи изцяло върху две основни задачи или, както той сам ги наричаше, „проекти“.

Всичко, което се искаше по предварителния стадий, новоизлюпеният кореспондент на Ройтер свърши за два дни.

За подготовката на главния „проект“ (ставаше дума за прехвърляне на голяма партида неназована стока) беше достатъчно да се изпрати по градската поща писмо, адресирано до човек с лекомисленото прозвище Дрозд: очаквайте доставка в близките седмица-две, всичко останало остава съгласно уговорките.

Грижите по другия, второстепенен, но все пак много важен „проект“, също не бяха много. Освен споменатите вече телеграми до Самара и Красноярск Василий Александрович поръча на стъклар да му направи две тънки спирали. На приемчика той доверително поясни, че тези детайли ще влязат в апарат за домашна ракия.

По инерция от времето на забързания петербургски живот Рибников пообиколи московските военни учреждения, където неговата визитка на кореспондент му осигуряваше достъп до най-различни осведомени лица — знайно е колко обичат по нас чуждестранната преса. Самозваният репортер научи много интересни и дори полуповерителни сведения, които, съпоставени и анализирани, се превръщаха в съвсем поверителни. След това обаче Рибников се сепна и прекрати всякакви интервюта. В сравнение с важността на възложените му „проекти“ това бяха дреболии, които не си струваха риска.

Въпреки дългогодишния навик да действа активно Василий Александрович с усилие на волята потисна сърбежа на ръцете и си наложи да прекарва повече време у дома. Търпението и умението да се седи неподвижно са тежко изпитание за човек, свикнал да не се задържа и минута на едно място, но Рибников и тук се прояви на висота.

Енергичният човек мигом се превърна в сибарит, който прекарва часове в креслото до прозореца и се разхожда из къщата по халат. Новият ритъм на живота му отлично съвпадна с дневното разписание на веселите обитателки на „Сен Санс“, които се събуждаха по пладне и докъм седем вечерта се шляеха по чехли и с ролки в косите. Василий Александрович за нула време изгради прекрасни отношения с момичетата.

В първия ден госпожиците все още не бяха опознали новия съквартирант и затова му пробутваха фасони, но твърде скоро се разнесе слухът, че това е любовникът на Беатрис и лиричните попълзновения тутакси секнаха. На втория ден „Васенка“ вече беше всеобщ любимец. Той черпеше момичетата с бонбони, с интерес се вслушваше в техните измишльотини, пък и дрънкаше на пиано и изпълняваше сърцераздирателни романси с приятния си, леко сладникав тенор.

На Рибников наистина му беше интересно да общува с пансионерките. Той откри, че тяхното бърборене, ако бъде правилно насочено, носи не по-малка полза от рискованите фалшиви интервюта. Заведението на графиня Бовада се ползваше с добро име, тук се отбиваха мъже е положение в обществото. Понякога в салона те обсъждаха помежду си служебни дела, пък и по-късно, в сепаретата, разнежени, понякога изтърваваха по някоя твърде любопитна приказка. Вероятно смятаха, че празноглавите госпожици бездруго нищо не разбират. Госпожиците наистина на акъл не го докарваха до София Ковалевская21, но за сметка на това притежаваха силна памет и безкрайна любов към клюките.

По тоя начин сбирките на чаша чай край пианото не само помагаха на Василий Александрович да си убива времето, но и му носеха маса полезни сведения.

За жалост през първия период от доброволното заточение на щабкапитана цялото внимание на момичетата бе погълнато от сензацията, която кънтеше из Първопрестолната. Полицията най-сетне бе заловила прочутата шайка „ездачи“. На тоя въпрос московското общество отделяше повече внимание, отколкото на Цушима. Разбра се, че за залавянето на дръзките бандити е бил изпратен специален отряд най-добри детективи от Петербург — това ласкаеше московчани.

За рижавата Манон с прякор Свирката се знаеше, че при нея често бе идвал един от „ездачите“, поляк хубавец, направо муцка, затова сега Свирката се обличаше в черно и се държеше загадъчно. Останалите момичета много й завиждаха.

През тези дни Василий Александрович неведнъж се хващаше, че мисли за спътничката от купето — вероятно понеже Лидина представляваше пълна противоположност на емоционалните, но загрубели души на обитателките на „Сен Санс“. В спомените на Рибников Гликерия Романовна се хвърляше към внезапната спирачка или пък, пребледняла, прехапала долната устна, превързваше разкъсана артерия на крака на ранения с парче плат, откъснато от собствената рокля.

Доброволният отшелник озадачен гонеше от съзнанието си тия картини, те нямаха нищо общо с живота му и с днешните му интереси.

Василий Александрович обикновено се разхождаше по булевардите — до храма на Христос Спасителя и обратно. Той не познаваше добре Москва, затова страшно се учуди, когато случайно мярна табелката с името на улицата, която вървеше веревно по нагорнището от прочутия събор.

Улицата се наричаше „Остоженка“.

„Къщата на Бомзе на «Остоженка»“ — отекна в ума му сякаш наяве мекият глас, натъртващ съгласните по петербургски.

Той се разходи нагоре по асфалтираната улица, застроена с красиви къщи, обаче бързо се сепна и се върна.

Но все пак оттогава му стана навик, след като извърви подковата на булевардите до края, да прави още едно малко кръгче, захващайки от „Остоженка“. Минаваше и покрай къщата на Бомзе, построена за отдаване под наем — шикозна, четириетажна. Безделието бе направило Василий Александрович непривично отнесен и той, хвърляйки поглед към тесните виенски прозорци на сградата, дори си позволяваше от време на време да помечтае за онова, което не би могло да се случи никога и за нищо на света.

И си го изпроси.

На петия ден от разходките, когато мнимият репортер, въртейки в ръка бастунче, слизаше по „Остоженка“ към „Лесной проезд“, от една каляска го повикаха:

— Василий Александрович! Вие ли сте?

Рибников замръзна на място, проклинайки своето лекомислие. Обърна се бавно, престори се на учуден:

— Ама къде се изгубихте? — възбудено нареждаше Лидина. — Не ви ли е срам, нали обещахте! Защо сте цивилен? Прекрасно сако, много по-добре ви стои от оня ужасен мундир! Какво става с чертежите?

Последния си въпрос тя зададе шепнешком, след като вече беше слязла на тротоара.

Василий Александрович внимателно стисна тънката ръка с копринена ръкавица. Беше объркан — нещо, което му се случваше рядко, за да не кажем никога.

— Лошо стана — измърмори той накрая. — Налага се да се крия. Затова съм с цивилни дрехи. Затова и не се обадих… Нали разбирате, по-добре е човек да стои настрана от мен. — За да придаде на думите си убедителност, Рибников се озърна през рамо и сниши глас: — Вие си карайте по пътя, пък аз по моя. Няма нужда да привличаме внимание.

По лицето на Гликерия Романовна се изписа уплаха, но тя не помръдна.

Само се озърна като него и прошепна в ухото му:

— И сега какво — военен съд? Какво ви очаква — каторга? Или… или още по-лошо?

— По-лошо — той леко се отдръпна от нея. — Какво да се прави, сам съм си виновен. За всичко. Гликерия Романовна, скъпа, аз наистина ще тръгвам.

— В никакъв случай! Да ви зарежа в беда, как ли пък не? Сигурно имате нужда от пари? Мога да ви услужа. Или някакво скривалище? Ще измисля нещо. Господи, какво нещастие! — очите на дамата блестяха от сълзи.

— Не, благодаря ви. Аз живея при… при леля ми, сестрата на покойната ми майчица. Нямам нужда от нищо. Нали виждате как съм издокаран. Ама наистина, гледат ни.

Лидина го хвана под лакътя.

— Прав сте. Качвайте се в каляската, ще вдигнем гюрука.

И го накара да се качи, без изобщо да го слуша — пък и той вече знаеше, че с нея на глава не се излиза. За отбелязване е, че желязната воля на Василий Александрович в тоя момент не че отстъпи, ами за момент се разсея и Рибников някак без усилие влезе в каляската.

Пообиколиха Москва, говорейки си за какво ли не. Вдигнатият гюрук придаваше дори на най-невинните теми за разговор някаква интимност, която плашеше Рибников. На няколко пъти той вземаше твърдото решение да слезе още на първия ъгъл, но все нещо му пречеше. А пък Лидина най-много я тормозеше мисълта как да помогне на горкия беглец, над когото висеше безмилостният меч на военновременните закони.

Когато Василий Александрович най-сетне успя да се сбогува, му се наложи да обещае, че утре ще се разхожда по булевард „Пречистенский“. Лидина ще мине с файтон, ще го забележи сякаш случайно, ще му се обади и той ще се качи. Нищо подозрително, най-обикновена улична сцена.

Давайки обещанието, Рибников беше сигурен, че няма да го удържи, но на следващия ден волята на тоя железен човек отново феноменално се огъна. Точно в пет часа краката сами доведоха кореспондента на уреченото място и разходката се повтори.

Същото се случи и на следващия ден, и на по-следващия.

В отношенията им нямаше и сянка от флирт — Рибников много внимаваше за това. Никакви намеци, погледи или, опазил Бог, въздишки. Разговорите бяха предимно сериозни, пък и тонът изобщо не беше такъв, какъвто мъжете употребяват в разговорите си с красиви дами.

— Добре ми е с вас — призна му веднъж Лидина. — Не приличате на останалите. Не се правите на интересен, не правите комплименти. Усеща се, че за вас не съм същество от женски пол, а човек, личност. През ум не ми е минавало, че мога да другарувам с мъж и че е толкова приятно!

Изглежда, нещо в израза на лицето му се бе променило, понеже Гликерия Романовна се изчерви и възкликна виновно:

— Ах, каква съм егоистка! Само за себе си мисля. А вие стоите на ръба на пропастта!

— Да, на ръба съм… — промърмори глухо Василий Александрович и думите му прозвучаха толкова убедително, че очите на Лидина се изпълниха със сълзи.

Гликерия Романовна вече през цялото време — и преди същите им, и след тях — си мислеше за клетия Вася (мислено го наричаше само по тоя начин). Как да му помогне? Как да го отърве? Толкова е разсеян, беззащитен, неприспособен към военна служба. Ама че глупост — да нахлузиш на такъв човек военна униформа! Само като си припомни как изглеждаше с тая униформа! Голяма работа, изгубил някакви чертежи! Войната скоро ще свърши, никой няма да се интересува от тия хартии, а един човешки живот ще бъде прекършен.

Всеки път тя идваше на среща окрилена, с нов план за спасение. Ту предлагаше да се наеме опитен художник, който да изготви нов чертеж едно към едно с изгубения. Ту се сещаше, че може да се обърне за помощ към един високопоставен жандармски генерал, неин добър познат, който няма да посмее да й откаже.

Всеки път обаче Рибников изместваше разговора към по-далечни теми. Разказваше за себе си доста оскъдно и без желание. Лидина много държеше да научи как е минало детството му, но Василий Александрович съобщи само, че като малък е обичал да лови водни кончета, за да ги пуска после от високия бряг и да гледа как се въртят над празното пространство. Харесваше му също да имитира птичи гласове — веднъж толкова добре се направи на кукувица и на синигер, че Гликерия Романовна изръкопляска.

Вечерта на петия ден Рибников се връщаше у дома особено умислен. Преди всичко, понеже до едно денонощие двата му „проекта“ навлизаха в ключовия си стадий. И второ, защото знаеше, че днес за сетен път се е видял с Лидина.

Гликерия Романовна беше извънредно мила. Днес й бяха хрумнали цели два плана за спасение на Рибников: единият бе свързан със споменатия вече жандармски генерал, а другият, който й допадаше особено, предвиждаше бягство в чужбина. Тя разпалено описваше предимствата на тая идея, отново и отново се връщаше към нея, макар той веднага да й каза, че нищо няма да стане, ще го арестуват на границата.

Укриващият се щабкапитан крачеше по булеварда, непреклонно прехапал горна устна, беше толкова умислен, че дори не поглеждаше огледалния си часовник.

Впрочем, когато се прибра в пансиона и влезе в отделната си квартира, той от предпазливост надигна по навик завесата.

И скръцна със зъби: на отсрещния тротоар имаше паркиран файтон с вдигнат гюрук — в тая жега. Кочияшът зяпаше в прозорците на „Сен Санс“, а пътникът никакъв не се виждаше.

Бързи откъслечни мисли, се заблъскаха в главата на Рибников:

Как?

Защо?

Графиня Бовада?

Абсурд.

Но никой друг не знае.

Старите контакти са прекъснати, новите още не са изградени.

Оставаше само една версия: проклетата агенция Ройтер. Някой от интервюираните генерали е пожелал да внесе някакви поправки или допълнения, обадил се е в московското представителство на Ройтер и е разбрал, че там не се води на работа никакъв Стен. Уплашил се е, обадил се е в полицията… Но дори и така да е — как са го открили?

И тук имаше само една вероятност: случайно.

На някой от агентите му е провървяло, познал го е по словесното описание (ах, трябваше да разнообрази гардероба си!) и сега го следи.

Но ако е случайност, значи нищо не е изгубено, рече си Василий Александрович и тутакси се успокои.

Прецени разстоянието до файтона — шестнайсет, не, седемнайсет крачки.

Мислите му станаха още по-кратки, още по-светкавични.

Пътникът явно е професионалист… Сърдечен пристъп… Аз живея тук, дай да го внесем, ей, кочияш, помогни ми… Беатрис няма да е доволна… Ама след като се е хванала на хорото… А файтонът? Файтона довечера, той може и до довечера да почака.

Последното си го помисли вече навън. Без да бърза, излезе пред къщата, прозя се, протегна се. Пръстите небрежно въртяха дълго цигаре — празно, без цигара. С другата ръка Рибников извади от джоба кутийка като за хапчета, взе от нея нещо и си го пъхна в устата.

Минавайки покрай файтона, видя, че кочияшът го следи с поглед.

Василий Александрович не му обърна никакво внимание. Стисна цигарето в зъбите си, бързо дръпна гюрука — и се вцепени.

Във файтона седеше Лидина.

Мъртвешки блед, Рибников издърпа цигарето от устата си, прокашля се, изплю нещо в кърпичка.

Тя нямаше вид на притеснена. Каза с хитра усмивка:

— Ето къде сте живеели, господин конспираторе! Леля ви има красива къща.

— Следили сте ме? — смотолеви Василий Александрович, мислейки си, че още секунда, част от секундата щеше да е достатъчна, за да…

— Сполучливо, нали? — засмя се Гликерия Романовна. — Смених файтона, наредих на кочияша да кара бавно, на разстояние. Казах му, че сте мъжът ми, когото подозирам, че ми изневерява.

— Но… защо?

Тя стана сериозна:

— Заради вашия поглед, когато казах „до утре“… Разбрах изведнъж, че утре няма да дойдете. И изобщо никога повече няма да дойдете. Пък аз дори не зная къде да ви търся… Нали виждам, че нашите срещи ви тежат на съвестта. Смятате, че ме подлагате на опасност. Знаете ли какво измислих? — възкликна оживено Лидина. — Запознайте ме с леля ви. Тя е ваша роднина, аз съм ваш приятел. Вие нямате представа каква сила могат да бъдат две съюзили се жени!

— Не! — отскочи Рибников. — В никакъв случай!

— Тогава ще вляза сама — заяви Лидина и лицето й стана същото, както тогава, в коридора на бързия влак.

— Добре, щом сте решили тъй… Само че трябва да предупредя леля ми, тя не е добре със сърцето и изобщо много мрази изненадите — панически занарежда Василий Александрович. — Леля ми държи пансион за благородни девици. Тук се спазват специални правила… Искате ли утре. Да-да, утре ще е най-добре. Следобед, дори приве…

— Десет минути — отсече тя. — Чакам десет минути, след което влизам.

И демонстративно се загледа в диамантения часовник, който висеше на врата й.

Графиня Бовада беше изключително съобразителна особа. Нещо, което Рибников знаеше добре. Тя схвана всичко от половин дума, не изгуби нито секунда за излишни въпроси и начаса се захвана да действа.

Едва ли имаше друга жена на света, способна за десет минути да превърне бардак в пансион за благородни девици.

Точно десет минути по-късно (Рибников наблюдаваше през завесите) Гликерия Романовна плати на файтонджията и с най-решителен вид слезе от колата.

Солиден портиер отвори врата пред нея и с поклон я поведе по коридора към салона, откъдето се носеха звуци на пиано.

Пансионът приятно изненада Лидина с богатото обзавеждане. Малко странно й се видя, че тук-там по стените стърчат пирони — сякаш е имало картини, които са били свалени. Сигурно са ги отнесли да ги чистят, помисли си тя, развълнувана преди важния разговор.

В уютния салон две момичета с ученически униформи старателно свиреха на четири ръце „Котешкия марш“.

Те се надигнаха, неумело направиха реверанс и казаха в хор: „Бонжур, мадам.“

Гликерия Романовна сърдечно се усмихна на тяхното смущение. Преди години и тя беше същата дивачка, расла в изкуствения свят на Смолния институт: полудетски мечти, тайно четене на Флобер, момичешки откровения в тишината на спалното…

В салона до пианото бе застанал Вася. Неговото некрасиво, но мило лице изглеждаше смутено.

— Леля ви чака. Да ви заведа… — промърмори той и й стори път.

Фира Рябчик, която за клиентите си се обличаше като гимназистка, го дръпна за пеша на сакото.

— Вася, това да не е твоичката? Характерна госпожа. Не се спичай, ще се оправим. Другите ги затворихме по стаите им.

Слава Богу, че беше още ранен час и нито тя, нито Лионелка се бяха изрисували.

А по коридора към гостенката вече се носеше Беатрис — величествена като императрицата майка Мария Фьодоровна.

— Графиня Бовада — представи се тя. — Васюша много ми е разказвал за вас.

— Графиня ли? — прошепна смазана Лидина.

— Да, покойният ми съпруг беше испански гранд — скромно пророни Беатрис. — Заповядайте в кабинета.

Преди да последва стопанката, Гликерия Романовна пошепна на Рибников:

— Значи сред роднините ви има испански грандове? Всеки друг не би пропуснал да се похвали. Необикновен човек сте вие все пак.

В кабинета нещата тръгнаха вече по-леко. Графинята се държеше сигурно и не изпускаше инициативата.

Тя горещо одобри идеята за бягство в чужбина. Обеща да набави най-сигурни документи за племенника си. След това разговорът на двете дами свърна в географска посока — къде точно да евакуират миличкия „Васюша“. Стана ясно, че вдовицата на испанския гранд е обиколила едва ли не целия свят. С особена топлота тя охарактеризира Порт Саид и Сан Франциско.

Рибников не участваше в обсъждането, само нервно припукваше с пръсти.

Няма страшно, повтаряше си мислено той. Утре е двайсет и пети, а след това няма значение.

Сричка четвърта, в която Фандорин се страхува

Мрачен бяс — така би трябвало най-точно да наречем настроението, обхванало Ераст Петрович. През дългия му живот се бе случвало не само да жъне победи, но и да търпи поражения. Никога обаче не се бе чувствал толкова глупаво. Сигурно така се усеща китоловец, който, вместо да прониже кашалот, е подплашил ято дребни рибки.

Кой би могъл да се усъмни, че тъкмо проклетият Брюнет е японският агент, извършил диверсията? Виновно бе нелепото стечение на обстоятелствата, но инженерът не намираше утеха в тази мисъл.

Скъпоценното време бе пропиляно напразно, следата — изтървана и изстинала.

Московският градоначалник и криминалната полиция много напъваха да изкажат на Фандорин сърдечната си благодарност за залавянето на нахалната банда, но Ераст Петрович се дръпна в сянката и лаврите пожънаха Милников и неговите копои, които само бяха закарали вързаните бандити в най-близкия участък.

Инженерът и надворният съветник се разправяха надълго и нашироко, впрочем Евстратий Павлович изобщо не си даваше зор да се прикрива. Вперил във Фандорин очичките си, избелели от разочарование от човечеството, Милников без помен от смущение си призна: да, той беше проводил копоите, че и сам беше дошъл в Москва, понеже кътал едно наум какъв уникален нюх има Ераст Петрович. На неговия гръб по-сигурно се стигало до заподозрените, отколкото да си късаш обувките от обикаляне из улиците. Вярно, не се добрал до диверсантите, но пак печели — варшавските бандюги щели да му донесат и благодарности от началството, и парична награда.

— А вие, дето ще ми придиряте, можехте и сам да стигнете до извода, че е по-добре да се разбираме с вас — миролюбиво заключи Евстратий Павлович. — Закъде сте без мен? Вашата жепемерия дори няма право да води дознание. Пък аз имам, а и от Питер съм докарал най-добрите копои, отлични момчета! Дайте да се разберем другарски, Ераст Петрович. Главата от вас, ръцете и краката от нас.

В предложението на тоя долен тип наистина имаше рационално зърно.

— Добре, щом искате като свои, ще я караме като свои. Само че имайте предвид, Милников — предупреди го Фандорин. — Ха сте взели да хитрувате и да действате зад гърба ми, мислете му. Аз няма да си г-губя времето с оплаквания до началството, ще карам направо: ще натисна тайната точка бакаяро на стомаха ви — и край с вас. Никому нищо и през ум няма да мине.

Не съществуваше никаква точка бакаяро22, естествено, но Евстратий Павлович, който знаеше колко добре Фандорин владее разни японски фокуси, пребледня.

— Недейте ме плаши, и без това здраве не ми е останало. За какво ми е да хитрувам с вас? Една и съща работа вършим. Аз съм на мнение, че без вашите японски чудесии няма да успеем да го хванем тоя дявол, дето гръмна моста. Клин клин избива, иначе няма как. Срещу магиите се действа с магии.

Ераст Петрович сви вежди и внимателно се вгледа в събеседника: дали не го занася, но надворният съветник беше напълно сериозен, а в очите му блесна пламъче.

— Какво си мислите, че Милников няма акъл за две пари? Или че сърцето му е от камък? Че не виждам нищо, че не мисля по въпросите? — Евстратий Павлович се озърна, сниши глас: — Негово императорско величество какъв е, а? Точно така, помазаник Божи. Значи Господ трябва да го пази от безбожния японец, нали така? А каква става тя? Трепят христолюбивото войнство, та пушек се вдига! И кой го трепе? Дребен народец, слабичък. Така е, защото на японеца зад гърба му стои Сатаната, той им помага на жълтурите. А от нашия император Всевишният се е отдръпнал, не ще да помага. Аз четох тия дни един секретен рапорт в департамента от Архангелска губерния. Имало там някакъв старец разколник, разправял, че на Романови им е отредено да царуват триста години, това им бил пределът. А тристате години изтичат. И от това си пати цяла Русия. Ами ако излезе истина?

На инженера му омръзна да слуша врели-некипели. Той се смръщи и рече:

— Хайде стига с вашите полицейски номера. Ако ми се доще да си поприказвам с някого за съдбините на царската династия, ще си потърся събеседник да не е от Специалния отдел. Ще работим ли, или ще ми правите евтини провокации?

— Ще работим, ще работим — прихна в дървеняшки кикот Милников, но искрите в очите му не угаснаха.

Междувременно експертите приключиха с огледа на мястото на катастрофата и представиха заключение, което напълно потвърди Фандориновата версия.

Не особено силният взрив, предизвикал разрушенията, е бил причинен от мелинитов заряд с маса приблизително 5–6 килограма, тоест еквивалент на шестинчов артилерийски снаряд. Всеки друг мост по Николаевската железница би издържал подобно разтърсване, но не и старият Тезоименитски, и то при преминаване на тежко натоварена композиция. Диверсантите много точно бяха подбрали мястото и момента.

Изясни се и загадката как нападателите бяха успели да заложат мината в строго охранявания обект и да я взривят току под колелетата на военния ешелон. Експертите бяха открили на мястото на срутването парчета кожа с неизвестен произход и микроскопични частици плътно лабораторно стъкло. Заключението, над което си бяха блъскали главата, гласеше: кожен продълговат калъф с цилиндрична форма и тънка стъклена спираловидна тръбичка.

Това стигаше, за да може Ераст Петрович да си изясни цялата картина на случилото се.

Мелинитовият заряд е бил в кожен корпус — нещо като калъф за кларинет или друг тесен духов музикален инструмент. Бомбата не е имала метална риза — тя само би отслабила ударната сила и би тежала на атентатора. Използваният детонатор е бил химически, със закъснител, инженерът беше чел за механизмите им. Стъклената тръбичка, съдържаща гърмящ живак, се пробива с игла, обаче живакът не изтича моментално, а след половин или една минута в зависимост от дължината и конфигурацията на тръбичката.

Нямаше място за съмнения: бомбата беше хвърлена от бързия влак, минал непосредствено преди ешелона.

Ситуацията, при която двата влака се бяха оказали в опасна близост един от друг, е била предизвикана изкуствено чрез фалшивата депеша, изпратена от телеграфиста в Колпино (самият той, естествено, бе изчезнал безследно).

Известно време Фандорин си блъскаше главата как точно е била хвърлена мината. През прозореца на купето? Едва ли — твърде голям е рискът калъфът да се удари в железата на моста и да отскочи към реката. После се сети — през отвора на тоалетната. Затова е бил необходим тесен калъф.

Ех, защо изскочи свидетелката със своя съмнителен брюнет? Трябваше да действа, както си го беше решил отначало: да запише имената на всички пътници и да ги разпита. Дори да се наложеше да пусне всички, сега можеше да ги извика и да ги разпита отново — някой със сигурност щеше да си спомни пътуващия музикант, а най-вероятно и не само него, но и компанията му…

Когато тайната на катастрофата се изясни, на Ераст Петрович не му остана време да лекува нараненото си самолюбие, налегнаха го по-сериозни грижи.

Цялата дейност на инженера в железопътната жандармерия (или жепемерията, както я беше нарекъл Милников) през последната година беше насочена към едно: да се зашити най-уязвимият дял от анатомията на боледуващия руски динозавър — неговата главна артерия, аортата. Предприемчивият японски хищник, атакуващ ранения исполин от всички страни, рано или късно щеше да се досети, че няма нужда да се опитва да повали противника, достатъчно е да прегризе неговия единствен кръвоносен съд — Транссибирската магистрала. Останала без боеприпаси, продоволствия и подкрепления, Манджурската армия ще бъде обречена.

Тезоименитският мост е само проба. Движението по него ще се възстанови до две седмици, а засега влаковете се отклоняват през Псков и Старая Руса, губейки само няколко часа. Но ако подобен удар бъде нанесен в която и да е точка след Самара, откъдето магистралата се опъва единичка с дължина над осем хиляди километра, комуникацията ще прекъсне най-малко за месец. Армията на Линевич ще се озове в катастрофално положение. Пък и какво би попречило на японците да извършват диверсия след диверсия?

Вярно е, че Транссиб е нов път, построен по съвременни технологии. Годината не отиде напразно — отработена е добра система за охрана, пък и сибирските мостове не са като Тезоименитския, тях не можеш да ги хвърлиш във въздуха с пет кила взрив, пуснат от клозета. Но японците не са глупаци, ще измислят нещо друго.

Най-лошото е, че са стигнали до решението да поведат релсова война. Сега остава да се чака продължението…

От тая (за съжаление абсолютно неоспорима) мисъл Ераст Петрович го побиха тръпки. Но инженерът спадаше към породата хора, у които страхът предизвиква не парализа или паническо суетене, а мобилизация на всички умствени ресурси.

„Мелинит, д-да, мелинит“, замислено си повтаряше Фандорин, обикаляйки из кабинета, предоставен му от Данилов. Щракаше с пръсти зад гърба си, пускаше кълба дим от пурата, прекарваше дълго време пред прозореца, зазяпан в ясното майско небе.

Нямаше съмнение, че и за следващите диверсии японците ще използват тъкмо мелинита. Те вече бяха пробвали взривното вещество върху Тезоименитския мост и бяха останали доволни от резултата.

Мелинитът не се произвежда в Русия, този взрив е на въоръжение само във френската и японската армии, при това последните му викат „шимосе“, изопачено от руските вестникари на „шимоза“. Тъкмо на шимозата се приписва главната заслуга за Цушимската победа на японската флота: снарядите с мелинит демонстрираха по-голяма пробивна и взривна мощ от руските барутни.

Мелинитът, или пикриновата киселина, идеално подхожда за диверсионна дейност: мощен е, отлично се комбинира с различен тип детонатори и е компактен. Обаче все пак за диверсия срещу голям съвременен мост ще трябва заряд от десетки килограми. Откъде диверсантите могат да вземат такова количество взрив и как ще го транспортират?

Тук беше ключът към разгадката. Ераст Петрович го разбра веднага, но преди да се захване с главното направление, предприе предпазни мерки по второстепенните.

За случай, че мелинитовата версия се окажеше погрешна и врагът е решил да действа с обикновен динамит или пироксилин, Фандорин разпореди да се разпрати до всички складове и арсенали секретен циркуляр с предупреждение. Тая хартийка, естествено, няма да направи охраната по-бдителна, но крадците интенданти ще се замислят дали да продават взривни вещества под тезгяха, а тъкмо това е пътят, по който смъртоносните материали попадат у доморасли бомбаджии. След като предприе тая мярка за подсигуровка, Ераст Петрович се съсредоточи върху пътищата за транспортиране на мелинита.

Ще го докарат отвън, при това най-вероятно от Франция (няма да го доставят от Япония я!).

Товар, тежащ почти сто кила, няма как да се прекара с куфар, разсъждаваше Фандорин, стискайки епруветка с жълтеникав прашец, която му бяха дали от артилерийската лаборатория. Завъртя я пред очите си, разсеяно вдъхна острия мирис — „убийствения аромат на шимозата“, както обичаха да се изразяват военните кореспонденти.

— Всъщност сигурно ще е т-така — каза си изведнъж полугласно.

Бързо излезе от кабинета, викна за каляска и четвърт час по-късно беше на „Мали Гнездниковски“ в сградата на Полицейския телеграф. Там издиктува телеграма с такова съдържание, че операторът, свикнал с какви ли не текстове, само замига на парцали.

Сричка пета, която почти изцяло се състои от разговори на четири очи

Сутринта на 25 май квартирантът на графиня Бовада получи уведомление за пристигането както на Стоката, така и на Пратката — в един и същ ден, както беше планирано. Организацията работеше с точността на хронометър.

Стоката представляваше четири чувала по двайсет и пет кила с царевично брашно, изпратени от Лион за московската хлебарница „Вернер и Пфлайдерер“. Тя очакваше получателя в склада на гара „Москва-Товарна“ на Брестката железница. Тук нещата бяха пределно прости: пристигаш с известието за пратка и се разписваш. Чувалите са здрави, ютени, водоустойчиви. Ако мнителен жандарм или някой крадец ръгне с ножка чувала, от него ще се посипе жълт едрозърнест прах, който в пшеничено-ръжена Русия спокойно минава за царевично брашно.

С Пратката нещата стояха малко по-сложно. По обиколен път от Неапол през Батуми, а оттам по железницата през Ростов на сточна гара Рогожская пристигна запечатан вагон, който по документи се водеше към Управлението на конвойните команди и се съпровождаше от охрана в състав един подофицер и двама войници. Охраната беше истинска, а документацията — фалшива. Тоест във вагона наистина бяха натоварени сандъци, в които, както бе посочено в товарителницата, имаше 8500 италиански пушки „ветерли“, 1500 белгийски револвера „франкот“, милион патрони и динамитни пресовки, но целият тоя арсенал трябваше да попадне не в ръцете на конвойното управление, а у човек по прякор Дрозда. Според плана, разработен от бащата на Василий Александрович, в Москва трябваше да се разпали голяма буна, която да накара руския цар да забрави манджурските степи и корейските концесии.

Мъдрият съставител на плана беше отчел всичко: и че в Петербург квартирува гвардията, и че във втората столица има само събран оттук-оттам гарнизон от резервисти втора ръка, и че Москва е транспортното сърце на страната, и че в града има двеста хиляди гладни, озлобени от беднотията работници. Сред тях със сигурност ще се намерят десетина хиляди луди глави, стига само да имат оръжие. Само една искра — и в работническите квартали моментално ще се вдигнат барикади.

Рибников започна от най-трудното, както бе научен от ранно детство.

Пристигна на сточната гара като щабкапитан. Представи се и заедно с някакъв дребен чиновник от отделението по посрещане на товари се упъти към трети коловоз, за да изчака специалния влак от Ростов. Деловодителят се притесняваше от начумерения офицер, който нетърпеливо тропаше с ножницата на сабята си по дъсчения под на перона. За щастие не им се наложи да стоят дълго, влакът пристигна точно по разписание.

Старшият на караула, доста възрастен подофицер, все още мърдаше устни, четейки документите, подадени му от щабкапитана, а на перона вече се строяваха товарните каруци, наети от Рибников.

Но тук пък стана засечка — никакъв го нямаше полувзводът, който се полагаше да пази кервана.

Попържайки руския бардак, щабкапитанът хукна към телефона. Върна се побелял от ярост и разпиля яда си в толкова многослойни псувни, че деловодителят само се сви, а пазачите закимаха с уважение. Стана ясно, че никой няма да прати на щабкапитана полувзвод.

Наругал се от сърце, Рибников дръпна подофицера за ръкава.

— Слушай, как ти беше името, да, Екимов, гледай сега каква боза стана. Спасявай положението, брат. Знам, че твоята служба беше дотук и не си длъжен, ама нито може да се отпраща вагонът без охрана, нито тук да остане. Пък твоето не се губи, за теб ще има три рубли и за орлите ти по една.

Подофицерът отиде да говори с войниците, същите побелели и омачкани чичовци като него самия.

Спазариха се освен парите негово благородие да издаде и разписката за приемане с по-късна дата, че да има командата време да се завърти два дни из Москва. Рибников обеща.

Натовариха сандъците, тръгнаха. Най-отпред щабкапитанът с файтон, отзад каруците със стоката, от двете страни — конвоиращите, отзад подофицерът. Доволни от обещаната награда и от отпуската, войниците крачеха бодро, държейки пушките като за атака — Рибников ги бе предупредил да си отварят очите на четири, че враговете жълтури не спят.

Стигнаха наетия предварително склад при Москва-река. Каруцарите пренесоха сандъците, получиха си парите и отпътуваха.

Щабкапитанът грижливо сгъна разписката за платения превоз и тръгна към ростовските караулни.

— Благодаря ви за службата, момчета. Дайте сега да се разплатим. Чисти сметки — добри приятели.

Пред склада и по брега нямаше жива душа, под кейчето се плискаше разноцветна от нефтените петна вода.

— Ваше благородие, ами часовите къде са? — озърна се Екимов. — Чудна работа. Оръжеен склад, пък без охрана.

Вместо отговор Рибников заби стоманен пръст в гърлото му. Обърна се към редниците. Единият тъкмо подаваше на другия торбичка с тютюн. Така и замръзна с отворена уста. Тютюнът не се сипна в подложената хартийка, разпиля се по земята. Василий Александрович удари единия войник с дясната, а другия с лявата си ръка. Всичко стана много бързо: тялото на подофицера още не беше паднало, а двамата му подчинени вече бяха мъртви.

Рибников се отърва от труповете, хвърли ги в реката, като върза на всеки по един тежък камък.

Свали фуражката си, отри потта с длан.

Беше само десет и половина, а най-сложната част от работата беше отметната.

Стоката отне десетина минути. Василий Александрович пристигна на гара „Москва-Товарна“ предрешен като продавач — лъснати ботуши, платнен каскет, дълга блуза. Пренесе чувалите сам, дори на кочияша не позволи да помогне, да не му поиска някой петак отгоре. Закара „царевичното брашно“ от Брестката железница до Рязанско-Уралската, защото Стоката я чакаше път на изток. Докато стигне до другия край на града, преопакова „брашното“ и на гарата го остави в магазията срещу две отделни квитанции.

С това търченето по гарите приключи. Рибников изобщо не беше уморен. Напротив, беше изпълнен с бодра и зла сила — беше му дошло до гуша от принудителното бездействие и, естествено, осъзнаваше важността на това, което върши.

Хитро изпратено, навреме получено, стриктно предадено по предназначение, мислеше си той. Ето така се създава Непобедимостта. Когато всеки на своето място действа тъй, сякаш само от него зависи изходът от цялата война.

Малко се притесняваше за „куклите“, извикани от Самара и Красноярск. Дали няма да закъснеят? Но Рибников не случайно бе избрал тъкмо тия двамата от бележника си с невидимите змиевидни знаци. Красноярецът (за себе си Василий Александрович го обозначаваше като Тунела) беше алчен и алчността го караше да бъде стриктен, а самарчанинът (прякор Моста), макар и да не беше толкова изпълнителен, имаше сериозни причини да не се бави — на тоя човек му оставаше твърде малко време.

Сметките отново излязоха верни: и двете „кукли“ оправдаха доверието. Рибников се убеди в това, отбивайки се от гарата през уговорените странноприемници — „Казан“ и „Железничарска“. Странноприемниците бяха близо една до друга, но все пак не съвсем. Само това липсваше — „куклите“ поради нелепа случайност да се запознаят.

В „Железничарска“ Василий Александрович остави бележка: „В три. Гончаров.“ А в „Казан“: „В четири. Гончаров.“

Сега беше време да се заеме с човека по прякор Дрозда — получателя на Пратката.

Тук Рибников прояви най-сериозна предпазливост, понеже знаеше, че тайната полиция бдително следи есерите, пък и сред революционната измет се намираха доста предатели. Оставаше да се надява, че Дрозда ги знае тия неща не по-зле от Рибников.

Василий Александрович се обади от уличен телефон (много удобно нововъведение, отскоро появило се в двете столици). Помоли централата да го свърже с 34–81. Произнесе условната фраза:

— Сто хиляди извинения. Възможно ли е да повикате на телефона почтения Иван Константинович?

След секундно забавяне женски глас отвърна:

— В момента го няма, чакаме го всеки момент.

Това значеше, че Дрозда е в Москва и е готов за среща.

— Благоволете да предадете на Иван Константинович, че професор Степанов го кани на седемдесет и третата си годишнина.

— Професор Степанов? — попита озадачена жената. — За седемдесет и третата годишнина?

— Точно тъй, госпожо.

Свръзката няма нужда да разбира смисъла, нейната работа е да предаде точно какво е било казано. В числото 73 първата цифра означаваше времето, а втората — номера на едно от предварително уговорените места за среща. Дрозда ще разбере: в седем часа на място №3.

Ако някой беше подслушал разговора на Рибников с краснояреца, едва ли щеше да разбере нещо.

— Пак ли счетоводни книжа? — попита Тунела, набит мустакат мъж с вечно присвити очи. — Ама ще трябва да вдигнете заплащането, я вижте каква е скъпотия.

— Не, няма да са книжа — Василий Александрович стоеше насред евтината хотелска стая и се вслушваше в крачките по коридора. — Специална стока. И плащането е специално. Хиляда и петстотин.

— Колко? — ахна неговият събеседник.

Рибников му подаде пачка банкноти.

— Ето ги. И още толкова ще получите в Хабаровск. Ако изпълните всичко, както му е редът.

— Три хиляди?

Веждите на краснояреца се размърдаха, но не успяха да плъзнат нагоре. Не е лесно да опулиш очи, които са свикнали да гледат света през тясна пролука.

Човекът, когото Василий Александрович беше кръстил Тунела, не се досещаше за тоя прякор, нито пък с какво точно се занимават хората, които толкова щедро заплащат неговите услуги. Беше сигурен, че помага на нелегални златотърсачи. Съгласно „Устава за частния златодобив“ търсачите трябваше да предават цялото злато на държавата, срещу което им даваха така наречените „асигновки“ по курс под пазарния, при това с всевъзможни удръжки. Отдавна се знае: където законът е несправедлив или неразумен, хората ще намерят начин да го заобиколят.

Тунела работеше на твърде полезно за Организацията място, той съпровождаше пощенските вагони по Транссибирската железница. Прекарвайки от европейската част на империята до Далечния изток и обратно тетрадки с колонки от цифри, той смяташе, че това е финансова кореспонденция между търсачите и пласьорите на нелегалното злато.

Но Рибников преследваше други цели, измъквайки пощаджията от хитрото си тефтерче.

— Да, три хиляди — каза той твърдо. — Такива пари не се плащат току-тъй, нали разбирате.

— Какво трябва да се прекара? — попита Тунела и облиза устните си, пресъхнали от вълнение.

Рибников отсече:

— Взрив. Петдесет кила.

Пощаджията замига, премятайки нещо наум. После кимна:

— За мината ли? Да разбиват рудата?

— Да. Ще зашиете сандъците в зебло като пощенски колети. Знаете ли го тунел дванайсет на Байкалската околовръстна линия?

— Половинния ли? Че кой не го знае.

— Ще изхвърлите сандъците точно на средата, при знак сто деветдесет и седем. Нашите хора ще ги приберат оттам.

— Ама… да не вземе да бухне?

Рибников се засмя:

— Личи си, че нищо не разбирате от взривове. Думата „детонатор“ чували ли сте? Така става то — „да бухне“.

Тунела, доволен от отговора, си наплюнчи пръстите — канеше се да преброи парите, а Василий Александрович мислено се усмихна: „Ще бухне не, ами така ще гръмне, че чак Зимният дворец ще се разтресе. Да видим после как ще разчоплят каменната каша, та да вадят от нея сплесканите вагони с локомотива барабар.“

Байкалската околовръстна, която беше погълнала огромни средства и беше открита съвсем наскоро предсрочно, беше последното звено на Транссиб. Преди това ешелоните се строяваха на огромни опашки за байкалския ферибот, докато сега трасето пулсираше с утроена скорост. Изваждането от строя на Половинния тунел, най-дългия по линията, отново ще върне Манджурската армия на гладна диета.

И това беше само половината от рибниковия „проект“.

Втората половина трябваше да осигури клиентът на „Казан“, с когото Василий Александрович разговаряше по съвсем друг начин — не сухо и отривисто, а приятелски, със сдържано съчувствие.

Той беше съвсем млад, жълт-зелен в лицето и с изпъкнала адамова ябълка. Правеше странно впечатление: деликатните черти на лицето, нервната жестикулация и очилата не се връзваха с износената куртка, басмената риза и тежките груби ботуши.

Самарчанинът плюеше кръв и беше нещастно влюбен. Той мразеше целия свят и по-специално заобикалящия го свят: близките хора, родния град, своята страна. С него можеше да се говори открито — Моста знаеше за кого работи и изпълняваше задачите си със сладострастна отмъстителност.

Преди половин година по заръка на Организацията той заряза университета и стана помощник-машинист в железниците. Пламъкът на пещта стопяваше последните остатъци от белите му дробове, но Моста не държеше на живота си, той искаше час по-скоро да умре.

— Бяхте казали на нашия човек, че искате да загинете с гръм и трясък. Ще ви дам такава възможност — звънеше гласът на Рибников. — Ще се вдигне гръм и трясък из цяла Русия, дори по целия свят.

— Говорете де, говорете — подкани го туберкулозният.

— Александровият мост в Сизран — Рибников направи ефектна пауза. — Най-дългият в Европа, километър и половина. Ако той падне във Волга, магистралата умира. Нали разбирате какво значи това?

Бавна усмивка пропълзя по лицето на човека, наречен Моста.

— Да. Да. Това е крах, поражение, позор. Капитулация! Вие, японците, знаете къде да удряте! Вие заслужавате победата! — очите на бившия студент грейнаха, речта му се ускоряваше с всяка дума. — Да, може да стане! Ще го направя. Имате ли мощен взрив? Ще го скрия в тендера, при въглищата. И ще взема един брикет при мен в машината. Като го хвърля в пещта, ще детонира! Фоейрверк! — той се разсмя гръмогласно.

— Между седмата и осмата подпора — меко вметна Рибников. — Това е особено важно. Иначе може да не стане. След седмата, да не объркате.

— Няма да объркам! Вдругиден застъпвам на смяна. Товарен до Челябинск. И машинистът ще загине, хак му е, мръсник, само ми се подиграва за кашлицата, вика ми „глист“. Язък за огнярчето само. Ама аз ще го разкарам. На предпоследната гара ще го цапна с лопатата по ръката и ще го сваля. Ще му кажа, че няма страшно, че аз ще поема пещта. Ами уговорката? — трепна изведнъж Моста. — Нали не сте забравили?

— Как бих могъл? — сложи ръка на сърцето си Рибников. — Помня. Десет хиляди. Ще ги връчим лично, както сте ни инструктирали.

— Няма да ги връчвате, ами ще ги подхвърлите! — нервно възкликна болният. — И бележка с текст: „Спомен за несбъднатото.“ Лично ще я напиша, че вие ще объркате нещо! И я написа на място, пръскайки мастило наоколо.

— Имайте предвид обаче: скъпата на сърцето ви персона ще получи парите и бележката само при едно условие — ако мостът се срине. Да не сбъркате, след седмата подпора.

— Спокойно — самарчанинът изтри сълза от миглите си. — Ако не друго, тая болест ме научи на точност, хапчетата ги вземам по разписание. Вие да не ме излъжете. Закълнете се с честна дума на самурай.

Василий Александрович се изпъна като струна, смръщи чело и присви очи. После направи някакъв невъобразим току-що измислен жест и тържествено изрече:

— Честна дума на самурай.

Основният разговор на четири очи беше планиран за седем часа вечерта в кръчмата на файтонджиите до Калужката застава (въпросното място №3).

Мястото беше добре подбрано: тъмно, мърляво, шумно, но без крясъци. Тук не се пиеше водка, а чай — по много, цели самовари. Клиентелата беше кротка, не проявяваше излишно любопитство, за цял ден се бяха нагледали на улични тълпи и на пътници и сега искаха само да си починат и да си побъбрят.

Василий Александрович закъсня десетина минути и веднага се насочи към масата в ъгъла, където седеше набит брадат мъж с неподвижно лице и внимателни очи, които обаче не се спираха нито за миг.

Последния час Рибников прекара, наблюдавайки вратите на кръчмата от съседния вход. Той забеляза Дрозда още щом оня се появи. Убеди се, че никой не го е проследил, и влезе.

— Хе-хе, здрасти, Кузмич! — провикна се отдалеч, размахал разперена длан: Дрозда не го познаваше лично, а трябваше да разиграят среща на стари приятели.

Революционерът изобщо не се учуди и отвърна в тон.

— А, Мустафа. Здрасти, татарска мутро. Сядай да пием чай.

Силно стисна ръката му, дори го потупа по рамото.

Седнаха.

На съседната маса беше заседнала на чай с гевречета голяма компания. Огледаха двамата приятели без интерес, извърнаха се.

— Не са ви проследявали, нали? — тихо се осведоми за най-насъщното Василий Александрович. — Сигурен ли сте, че във вашето обкръжение няма полицейски агент?

Дрозда отвърна спокойно:

— Защо да не са ме проследявали, проследявали са ме естествено. И провокатор си имаме. Засега не го закачаме. По-добре е да знаеш кой е юдата, че иначе друг ще пратят, върви го изчислявай кой е.

— Значи ви следят? — Рибников се сви и хвърли поглед към тезгяха, зад който имаше врата към вътрешния двор.

— Да, следят ме, какво толкова? — есерът сви рамене. — Когато може, нека ме следят. А когато не трябва, им се изплъзвам, свикнал съм. Тъй че няма нужда да нервничите, храбри самураю. Сега съм чист.

За втори път днес някой наричаше Василий Александрович самурай, но сега думата прозвуча с явна ирония.

— Нали сте японец? — попита получателят на Пратката, отхапа захар от бучката и сръбна чай от чинийката. — Четох, че някои от самураите не можеш да ги отличиш от европейците.

— Че каква разлика има, по дяволите, самурай или не — пророни Рибников, по навик приемайки тона на събеседника.

— И това е вярно. Давайте по същество. Къде е багажът.

— Закарах го в склад до реката, както поискахте. За какво ви е реката?

— Трябва ми. Къде точно?

— После ще ви покажа.

— Кой друг знае освен вас? Товарене, разтоварване, охрана — това си е цяло мероприятие. Хората сигурни ли са? Умеят ли да си държат езика зад зъбите?

— Ще бъдат неми като риби — отвърна Рибников сериозно. — Главата си залагам. Кога ще сте готови да го вземете?

Дрозда почеса брадата си.

— Смятаме една малка част да пратим в Сормово, надолу по реката. Утре вечер чакаме шлеп оттам. Тогава ще го вземем.

— Сормово ли? — примижа Василий Александрович — Това е добре. Изборът е правилен. Какъв е планът ви за действие?

— Ще започнем с железничарска стачка. После обща стачка. А когато на властта не й издържат нервите и пусне казаците или вземе да гърми — веднага вадим бойните отряди. Тоя път ще минем без паветата като оръжие на пролетариата.

— Кога смятате да започнете? — попита небрежно Рибников. — Трябва да е най-късно до месец.

Каменното лице на революционера се изкриви от усмивката:

— Издишате, а, синове на микадо? Изплезихте език?

По залата се претърколи смях и Василий Александрович трепна от изненада — нима ги чуха?

Обърна се рязко и се успокои.

Просто в кръчмата бяха нахълтали двама сивобради здраво попийнали кочияши. Единият не можеше да се задържи на крака и падна, другият му помагаше да стане:

— Няма страшно, Митюха — конят, дето четири крака има — и той се спъва.

От една близка маса се провикнаха:

— Такъв кон си е само за кланицата!

Разля се кикот.

Митюха понечи да напопържа подигравчиите, но дотърчаха келнерите и моментално изхвърлиха пияндурите навън да не срамят приличното заведение.

— Ех, Русийо майчице — отново се усмихна накриво Дрозда. — Чакай малко, скоро така ще те разтърсим, че ще изхвръкнеш от гащите си.

— И по гол задник ще хукне към светлото бъдеще?

Революционерът внимателно се взря в студените очи на своя събеседник.

Не трябваше да се шегувам с това, веднага проумя Рибников. Прекалих.

Няколко секунди гледаше есера право в очите, после се направи, че се предава и отмести поглед.

— Нас и вас ни обединява само едно — каза Дрозда с презрение. — Липсата на буржоазни сантименти. Само че ние, революционерите, вече сме се отърсили от тях, а вие, младите хищници, още не сте доживели дотам. Вие използвате нас, ние използваме вас, само че вие не сте ми равен, господин самурай. Вие сте само едно винтче в машината, докато аз съм архитектът на Утрешния ден, ясно ли ви е?

На котка прилича, помисли си Василий Александрович. Позволява да го храниш, но не лиже ръка. В най-добрия случай може да замърка, но и това едва ли.

Трябваше да отговори в тон, но без да задълбочава конфронтацията:

— Добре, господин архитект, по дяволите лириката. Нека обсъдим подробностите.

Дрозда си тръгна по котешки, без да се сбогува.

Когато изясни за себе си всичко, което го интересуваше, той просто стана и се изниза през вратата зад тезгяха, предоставяйки на Василий Александрович да си тръгне по улицата.

Пред кръчмата по каприте на файтоните дремеха кочияши, чакаха клиенти. Най-отпред бяха двамата одевешни пияндури. Единият съвсем се беше размазал, бе забил нос в коленете и похъркваше. Другият все още се крепеше — дори разтърси поводите, като видя Рибников.

Но Василий Александрович не взе файтон пред кръчмата — това противоречеше на правилата на конспирацията. Той тръгна по улицата и спря една от минаващите каляски.

На ъгъла с „Кривоколенни переулок“ остави една рубла на седалката, леко скочи от колата, без дори да разклати ресорите, и се шмугна в близкия двор. Дето има една приказка: помогни си сам, че и Господ да ти помогне.

Сричка шеста, в която важна роля играят опашката и ушите

Очакваше се специалният влак №369-П да пристигне точно в полунощ и нямаше съмнение, че ешелонът ще бъде точен — от всяка гара докладваха на Фандорин графика на движението. Композицията се движеше по „зелена улица“, извън всякакви разписания. Товарните, пътническите, дори експресните влакове му правеха път. И когато локомотивът с един-единствен вагон профучеше покрай редовния влак, заседнал някъде в Бологое или Твер, опитните пътници се споглеждаха и си казваха: „Началството бърза. Явно в Москва е станала някаква каша.“

Прозорците на отделния вагон бяха не просто затворени, а и плътно запердени. През цялото си пътуване между двете столици №369-П спря само веднъж да зареди, и то за не повече от четвърт час.

Посрещачите очакваха тайнствения влак на малка подмосковна гаричка, завардена с двойна верига железопътна жандармерия. Ръмеше ситен неприятен дъжд, поривист вятър клатеше фенерите и по перона се плъзгаха лошави сенки.

Ераст Петрович беше пристигнал десетина минути преди уречения час, изслуша рапорта на подполковник Данилов за взетите предпазни мерки, кимна с одобрение.

Надворният съветник Милников, уведомен за предстоящото събитие само преди час (инженерът без всякакво предупреждение бе пристигнал да го вземе от квартирата му), не можеше да си намери място, няколко пъти обиколи перона, но се връщаше при Фандорин и всеки път питаше: „Ама кого чакаме?“

— Ще видите — всеки път кратко отвръщаше Ераст Петрович, току поглеждайки към златния си джобен часовник.

В дванайсет без една минута от тъмнината долетя продължителна свирка и проблеснаха светлините на локомотива.

Дъждът се засили и камердинерът разтвори над главата на инженера чадър, нарочно застана така, че капките да се стичат върху шапката на Милников. Впрочем превъзбуденият Евстратий Павлович нищо не усети, само потръпна, когато студена струйка се плъзна между плешките му.

— Началникът на вашето управление ли е? — попита той, като видя вагона с луксозното купе. — Шефът на корпуса? — и сниши глас до шепот: — Да не е самият министър?

— Разкарайте външните лица! — викна Фандорин, съгледал в края на перона фигурата на кантонера.

Жандармите с шумен тропот хукнаха да изпълняват заповедта.

Номер 369-П спря. Когато ударите на метал и скърцането на спирачки утихнаха, Милников, който се беше поизпъчил и свалил шапка, дочу някакви странни звуци, приличащи на дяволски вой. Той тръсна глава, за да пропъди халюцинацията, но воят се засили, а след него ясно дочу и лай.

От вагона се сурна напет офицер с кожена куртка, козирува на Фандорин и му връчи пакет, на който чернееше загадъчен надпис „РДНИКПС ППНВПАПО“.

— Ама какво е това? — трепна гласът на Милников, който заподозря, че сънува всичко: и среднощната визита на инженера, и пътуването в дъжда, и кучешкия лай, и непроизносимото съкращение на плика.

Ераст Петрович преведе абревиатурата:

— Това е „Руско дружество за насърчаване използването на кучета в полицейската служба под почетното председателство на Негово височество принц Александър Петрович Олденбургски“. Добре, п-поручик. Можете да ги изведете. Фургоните чакат отзад.

От вагона заслизаха полицаи, всеки от които водеше на каишка куче. Имаше и овчарки, и ризеншнауцери, и кокери, дори улични кучета.

— Ама какво е това? — повтори объркан Евстратий Павлович. — За какво е всичко това?

— Това е операция „Пето ч-чувство“.

— Пето ли? Какво е това пето чувство?

— Обонянието.

Подготовката на операция „Пето чувство“ се проведе в рекордно кратки срокове и отне не повече от две денонощия.

В депешата от 18 май, която толкова изненада опитния полицейски телеграфист, Фандорин писа до своя началник: „МОЛЯ СПЕШНО ДА СЕ СЪБЕРАТ ВСИЧКИ КУЧЕТА НА ПРИНЦА. ПОДРОБНОСТИТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНО.“

Ераст Петрович бе горещ привърженик и дори донякъде вдъхновител на начинанията на принц Олденбургски, който се бе запалил да уреди в Русия истинска научно организирана полицейска кучешка служба по европейски образец. Това беше нова, слабо позната, но бързо внедрена дейност.

Няколко часа стигат, за да се научи едно свястно куче да реагира на определен мирис.

От лабораторията на Артилерийското управление изпратиха необходимото количество шимоза и работата потръгна: петдесет и четирима полицейски инструктори поднасяха под носа на своите космати помощници жълтия прашец, звучаха възгласи на одобрение и упрек, носеше се лай и остри бели зъби дъвчеха бучки захар.

Мелинитът има остра миризма, кучетата бързо се научиха да го откриват дори сред чували с подправки. След кратък курс по обучение питомците на негово височество заминаха в служебни командировки: двайсет и осем кучета — по западната граница, по две на всеки от четиринайсетте пропускателни пункта, а останалите отпътуваха със специалния влак за Москва на разположение на инженер Фандорин.

Денонощно на две смени предрешените инструктори развеждаха своите кучета из вагоните и складовете на всички железопътни линии на първопрестолната. Милников не вярваше в идеята на Фандорин, но не се месеше — наблюдаваше отстрани. И без това нямаше собствени идеи относно залавянето на японските агенти.

На петия ден в кабинета, където Ераст Петрович разучаваше най-уязвимите места на Транссибирската железница и ги бележеше с червени кръстчета по картата, той най-сетне дочака дългоочакваното телефонно позвъняване!

— Намерихме! — крещеше в слушалката развълнуван глас, прекъсван от лай. — Господин инженер, намерихме го май! Аз съм водачът дресьор Чуриков, обаждам се от гара „Москва-Товарна“ на Брестката линия! Нищо не съм пипал, както ми наредихте!

Ераст Петрович тутакси телефонира на Милников.

Те пристигнаха на гарата от различни посоки, но почти едновременно.

Дресьорът Чуриков представи на началниците героинята на деня, белгийската овчарка грюнендал:

— Резеда.

Резеда подуши обувките на Фандорин и поклати опашка. И се озъби на Евстратий Павлович.

— Извинявайте, тя е бременна — побърза да поясни водачът. — Но пък това й изостря обонянието.

— Давайте, покажете какво сте намерили! — нетърпеливо настоя надворният съветник.

— Ето, вижте.

Чуриков дръпна кучето за каишката, то без желание се упъти към склада, озъртайки се към инженера. Пред входа се запъна с четирите лапи и даже се излегна на пода, показвайки по всякакъв начин, че не бърза за никъде. И погледна към хората, да не вземат да й се карат.

— Капризничи — въздъхна дресьорът. Той приклекна до кучката, почеса я по издутия корем, пошепна й нещо на ухото.

Резеда благоволи да стане, насочи се към натрупаните сандъци и чували.

— Ето, вижте, гледайте! — вдигна ръка Чуриков.

— Какво да гледаме?

— Ушите и опашката!

Опашката и ушите на Резеда висяха надолу. Тя бавно тръгна покрай редиците, отмина първата, втората. В средата на третата обаче ушите й изведнъж щръкнаха, опашката щръкна нагоре, после се спусна и повече не се вдигна, свряна между задните лапи. Кучето седна и залая срещу четири средно големи чувала от юта.

Бяха дошли от Франция и адресирани до хлебарското дружество „Вернер и Пфлайдерер“. Стоката бе пристигнала със сутрешния влак през Новгород. В чувалите имаше жълтеникав прах, който оставяше по пръстите характерен маслен блясък. Нямаше никакво съмнение — мелинит.

— Минал е границата, п-преди да изпратим кучетата — разучи съпровождащите документи Фандорин. — Е, Милников, отваря ни се работа.

Решиха да свършат работата сами, без участието на копоите. Ераст Петрович се преоблече като железничар, Милников се предреши на товарач. Настаниха се в съседната магазия, откъдето прекрасно се виждаха и складът, и подстъпите към него.

Получателят дойде за стоката в 11.55.

Среден на ръст мъж с вид на продавач в магазин показа квитанцията, разписа се в багажната книга и собственоръчно пренесе чувалите до закрития файтон.

Наблюдателите не се отлепяха от биноклите.

— Изглежда японец — промърмори Ераст Петрович.

— Ами! — усъмни се Милников, докато си нагласяше фокуса. — Чист руснак с малко татарска кръв, както си му е редът.

— Японец е — повтори убедено инженерът. — Може да има примесена малко европейска кръв, обаче формата на очите, линията на носа… Виждал съм го някъде. Но къде и кога? Може и просто да прилича на някой от познатите ми японци. Японските лица не са много разнообразни, антропологията различава само дванайсет основни типа. То е заради островната им изолираност. Нямало е приток на външна к-кръв…

— Заминава! — прекъсна Евстратий Павлович антроположката лекция. — Да побързаме!

Обаче нужда от бързане сега нямаше. За проследяване из града бяха подготвили цял парк от разнообразни каляски и кабриолети, всичките с полицейски агенти, така че обектът нямаше къде да им избяга.

Инженерът и надворният съветник седнаха на пружиниращата седалка на луксозния файтон, завършващ процесията, която много сполучливо изобразяваше оживено движение, и бавно потеглиха по улиците.

Къщите и уличните лампи бяха украсени с флагове и гирлянди. Москва честваше рождения ден на императрица Александра Фьодоровна много по-пищно, отколкото в други години. Имаше си нарочна причина за това: неотдавна царицата най-сетне бе дарила Русия с престолонаследник — след четири момичета, или, както непочтително ги нарече Милников, „халосни изстрели“.

— А момчето, разправят, било някакво хилаво, недомаслено — въздъхна Евстратий Павлович. — Да, Господ ги наказва Романови.

Инженерът дори не отговори, само се смръщи от глупостта на провокацията.

Междувременно обектът се оказа фокусник. При получаването на стоката беше натоварил в закрития си файтон четири чувала, а свали три дъсчени сандъка и осем малки пакета, увити в лъскава черна хартия. Освободи колата. Агентите, естествено, я спряха веднага зад първия ъгъл, но откриха вътре само четири празни чувала. Мелинитът беше изваден от тях и по някаква причина преопакован.

В гаровото багажно отделение на Рязанско-Уралската железница приемчикът каза, че сандъците и пакетите са били предадени като две отделни пратки с различни квитанции.

Но всички тия сведения Фандорин получи по-късно. Предполагаемият японец тръгна от гарата пеш, затова инженерът и надворният съветник отново поеха наблюдението.

Те последваха обекта на пределна дистанция, копоите бяха оставени в резерв. Сега най-важното беше да не се подплаши стръвта, на която можеше да клъвне още някоя риба.

Продавачът се отби в две странноприемници близо до гарата: „Казан“ и „Железничарска“. От предпазливост наблюдателите не влизаха вътре, пък и не биха успели, обектът остана във всяка не по-дълго от минута.

Ераст Петрович се мръщеше — потвърждаваха се най-лошите му страхове. Рязанско-Уралската линия бе част от великата трансконтинентална магистрала, по която червеният молив на инженера бе наброил поне стотина уязвими участъка. За кой ли от тях беше предназначен багажът, оставен в магазията на гарата?

От гаровия площад обектът се упъти към центъра и доста дълго време кръстосва из града. На няколко пъти внезапно спира файтони, после пак така внезапно, насред улицата, ги освобождаваше, но не успя да се откачи от образцово уреденото проследяване.

Малко след седем вечерта той влезе във файтонджийска кръчма близо до Калужкия площад. Поне около час се кри във входа на съседната къща, та явно си бе уредил среща тук и подобен подарък на съдбата в никакъв случай не беше за изпускане.

Още щом обектът влезе в кръчмата (беше седем часът и девет минути), Милников свирна на екипировъчната каляска на мобилния отряд, изключително удобно изобретение на съвременната криминалистика. В каляската имаше костюми и маскировъчни приспособления за всякакви житейски ситуации.

Инженерът и надворният съветник се премениха като кочияши и, залитайки, нахълтаха в кръчмата.

Евстратий Павлович обиколи с поглед полутъмното помещение и се престори, че не го държат краката, стовари се на пода. Прошепна на навелия се над него Фандорин:

— С него е Лагин. Прякор Дрозда. Есер. Особено опасен. Я виж ти…

Бяха установили най-важното, затова не останаха да висят в кръчмата, оставиха се да ги изхвърлят навън.

Изпратиха при задния вход четирима агенти, обсъдиха набързо тревожното откритие.

— Задграничната агентура съобщава, че полковник Акаши, главният японски резидент, се среща с политически емигранти и закупува големи партиди оръжие — шепнеше Милников, наведен от капрата на полицейската двуколка. — Ама това става далеч оттук по разните му Парижи и Лондони, а тук сме си в майчица Москва. Ще изтървем юздите, ей! Тукашните хъшлаци само им дай японски винтовки и гледай какво става…

Ераст Петрович го слушаше, стиснал зъби. Тоя нечуван в практиката на европейските войни демарш — да се провокира революция в тила на врага — беше стократно по-опасен от всички взривове по железницата. Тук под заплаха беше не изходът от кампанията, а съдбата на цялата Руска империя. Воините от Страната Ямато знаят какво е истинската война: в нея не съществуват непозволени средства, има само поражение или победа. Колко се бяха променили японците за последния четвърт век!

— Ши… ни азиатци! — изпсува Евстратий Павлович, сякаш беше чул Фандориновите размисли. — Нищо свято няма за тях! Върви воювай с такива!

Но нали точно същото казва преди Бородинската битка и Андрей Болконски, възрази инженерът, макар и не гласно на Милников, разбира се, а наум, на себе си. Рицарството и войната по правила са пълни глупости, казва най-чаровният от героите на руската литература. Пленниците се убиват, преговори не се водят. Никакво излишно великодушие. Войната не е игра.

И все пак ще победи оня, който е великодушен, помисли си изведнъж Ераст Петрович. Той обаче не успя да развие мисълта си докрай — пазещият пред входа агент даде сигнал и им се наложи да се мятат по каприте.

Продавачът излезе сам. Огледа наредилите се на опашка файтони (всички до последния мобилизирани от полицията), но не се качи на нито един. Отмина и по-нататък по улицата махна на преминаващ кочияш, който, разбира се, също беше фалшив.

Но всички Милникови хитрости отидоха на вятъра. Обектът по някакъв непостижим начин успя да се изпари от каляската. Копоят на капрата дори и не забеляза кога беше се случило: допреди секунди зад него седеше пътникът и изведнъж изчезна, оставяйки сякаш за подигравка смачкана рубла на седалката.

Това беше досадно, но не и фатално.

Преди всичко налице беше есерът Лагин по прякор Дрозда и жандармите имаха свой човек в най-близкото му обкръжение. На второ място в багажното на гарата имаше засада, на която Ераст Петрович възлагаше особени надежди, доколкото беше уредил всичко без Милников, само по линия на железопътната жандармерия.

Приемчикът беше най-подробно инструктиран от инженера: щом се появи „продавачът“, или ако някой друг представи известните квитанции, да натисне нарочно инсталираното копче. В съседната стая, където седи дежурният наряд, ще светне лампичка, началникът незабавно ще телефонира на Ераст Петрович и в зависимост от получените заповеди или ще извърши арест, или ще води през шпионката тайно наблюдение до пристигането на цивилни агенти, а пък приемчикът трябва да се погрижи багажът да не се издава прекалено бързо.

— Пипнахме го, макака с дръпнати очички — резюмира Милников и стисна въздух в якия си юмрук.

Сричка седма, в която става ясно, че не всички руснаци обичат Пушкин

Няколко дни преди дългоочаквания 25 май в московския живот на Василий Александрович Рибников се случи епизод, не особено значим на фона на последвалите събития, но би било недобросъвестно да го пропуснем.

Това се случи в период, когато укриващият се щабкапитан се отегчаваше от принудителната пасивност, поради което, както споменахме по-горе, извърши някои нехарактерни за него постъпки.

В момент на бездействие той се отби до Адресната служба, разположена в сграда на „Гнездниковски переулок“, и се поинтересува от една персона.

Рибников предпочете да не купува официална бланка за дирене, която струваше две копейки, а прояви психологически познания и поведе дружески разговор с канцелариста. Обясни му, че издирва стар приятел на покойния си татко. Че отдавна е изгубил дирите на тоя човек, че разбира цялата сложност на задачата и че е готов да плати затрудненията по специална тарифа.

— Без квитанция ли имате предвид? — попита служителят, който се надигна от мястото си, за да се увери, че в бюрото няма други посетители.

— Ами естествено. За какво ми е квитанция? — жълто-кафявите му очи гледаха умоляващо, докато пръстите му сякаш механично въртяха доста дебел портфейл. — Само че тоя човек най-вероятно не живее в Москва.

— О, това няма значение, уважаеми. Щом е по специална тарифа, няма значение. Ако вашият познайник все още се води на служба, имам списъци по всички ведомства. Ако се е оттеглил, тогава наистина ще е по-трудно…

— На служба е, на служба! — успокои служителя Рибников. — И е с висок чин. Може дори и генералски да е. Те двамата с тате, лека му пръст, бяха по дипломатическата част, но преди това той, доколкото съм чувал, се е водил или в Полицейския департамент, или в Жандармския корпус. Може пък да се е върнал към предишната служба? — и той деликатно бутна по бюрото две рубли.

Деловодителят прибра парите и рече весело:

— Това честичко се случва, да стават от жандарми на дипломати, че и обратното. Службата си е служба. Как го викат? На каква възраст е?

— Ераст Петрович Фан-до-рин. Сега трябва да е на четирийсет и осем или четирийсет и девет. Според моите сведения живее в Санкт Петербург, но не е сигурно.

Адресният магьосник се зарови дълбоко в дебелите овехтели папки. От време на време съобщаваше:

— В Министерството на външните работи такъв не се води… Нито в щаба на Жандармския корпус… В губернското жандармско също го няма… Няма го и в Жандармското железопътно… В Министерството на вътрешните работи… се води Ферендюкин, Федул Харитонович, началник-склад „Веществени доказателства“ към Криминалната полиция. Да не е той?

Рибников поклати глава.

— Ами в Москва ако проверите? Доколкото си спомням, господин Фандорин беше московчанин и доста дълго живя тук.

Бутна още една рубла, но чиновникът поклати с достойнство глава:

— Търсенето за Москва е две копейки. И влиза в преките ми задължения, така че тия пари няма да ги взема. То е за минута работа — и действително много скоро заяви: — Няма такъв, нито адресно, нито служебно е регистриран. Разбира се, можем да проверим и за предишни години, но това вече ще е изключение…

— По петдесет копейки за всяка година — кимна разбраният посетител, удоволствие беше да си имаш работа с такъв.

Търсенето се проточи. Служителят вадеше том след том годишните справочници, мина от двайсети в деветнайсети век и се заравяше все по-нататък в дълбините на миналото.

Василий Александрович вече се беше примирил с несполуката, когато канцеларистът изведнъж възкликна:

— Ето го! Тука е, в книгата от хиляда осемстотин деветдесет и първа. Дължите… ъъ… седем рублички! — и прочете: „Е. П. Фандорин, стат. съв., чин. за спец. пор. към моск. ген.-губ., «Малая Никитская», пристр. на дома на барон Еверт-Колоколцев.“ Е, щом вашият познайник е бил на такава длъжност още преди четиринайсет години, днес със сигурност трябва да е станал „превъзходителство“. Странно е, че го няма в министерските списъци.

— Наистина странно — призна Рибников, който разсеяно си играеше с червеникавите банкноти, стърчащи от портфейла му.

— Значи викате, в Департамента на полицията или в Жандармското? — хитро присви очички чиновникът. — Там нали знаете как е: уж го виждаш жив и здрав човека, и чин има висок, а за публиката все едно го няма.

Посетителят попримига, после се оживи:

— Ами да. Тате разказваше, че в посолството Ераст Петрович бил към секретната част.

— Ето, виждате ли? Знаете ли какво… Тук наблизо, пак на „Гнездниковски“, служи кумът ми. В полицейския телеграф. От двайсет години е там, познава всички значителни особи…

Тук последва красноречива, но съвсем кратка пауза, Рибников бързо отсече:

— По десетарка — и на вас, и на кума ви.

— Къде се ръгаш, къде?! — кресна чиновникът на някакъв селянин, влязъл междувременно в канцеларията. — Не виждаш ли, че е един и половина? Обедна почивка. Ела след час! А вие, господине (това беше казано шепнешком на Василий Александрович) изчакайте тук. Моментално се връщам.

Рибников, естествено, не остана в помещението. Почака отвън, стаен в сенките на портала. Защо да рискува. Ами ако тоя Акакий Акакиевич не е толкова прост, колкото изглежда?

Но предпазливостта му излезе излишна.

Чиновникът се върна след половин час, сам и много доволен.

— Прочута личност! Както се казва, персона, широко известна в тесен кръг! — обяви той на излезлия от скривалището си Рибников. Пантелей Илич толкова ми разказа за вашия Фандорин! Ама той бил голям човек — по Долгоруково време де!

Докато слушаше разказа за едновремешното величие на губернаторския помощник, Василий Александрович ахкаше, пляскаше с ръце, но голямата изненада го очакваше най-накрая.

— Ама пък ви върви — рече чиновникът и вдигна ръце нагоре с жест на цирков факир. — Вашият господин Фандорин е в Москва, пристигнал е от Питер. Всеки ден се отбива при Пантелей Илич.

— В Москва ли?! — възкликна Рибников. — Какво говорите! Господи, брей че късмет! Каза ли дали повечко ще остане?

— Не се знае. Дела от изключителна важност, с общодържавно значение, но какви точно са, Пантелей Илич не каза, пък и аз не съм питал. Не са за нас тия работи.

— Точно така — очите на Рибников се плъзнаха по лицето на събеседника и едва забележимо се присвиха. — А вие на кума си казахте ли, че Ераст Петрович го издирва познат?

— Не, от свое име разпитах.

„Не лъже — прецени Василий Александрович, — решил е и двайсетте рубли да остави за себе си“, и погледът му отново стана нормален, свитите очи се отпуснаха. Канцеларистът така и не научи на колко тънък косъм е висял дребничкият му животец.

— Много добре, че не сте му казали. Ще бъде изненада, за да си спомни за тате, лека му пръст. Как ли ще се зарадва Ераст Петрович! — грейна усмивката на Рибников.

Но когато излезе навън, лицето му затрепери като от тик.

Това се случи в деня, когато Гликерия Романовна се яви на срещата с нова идея за спасяването на Рибников: да се обърне за помощ към добрия си познат, началника на Московското жандармско управление генерал Шарм. Лидина се кълнеше, че Константин Фьодорович е прекрасен старец в пълно съответствие с фамилното си име23 и за нищо на света не би й отказал нищо.

— И какво от това? — разубеждаваше я Рибников. — Драга моя, та аз съм държавен престъпник: изгубих секретни документи, укривам се. С какво може да ми помогне вашият жандармски генерал?

Но Гликерия Романовна горещо възкликна:

— Вие нищо не разбирате! Константин Фьодорович ми е обяснявал колко много зависи от чиновника, на когото е възложен случаят. Той може да обърне и добрия, и лошия край. Ах, само да можехме да научим кой се занимава с вас!

И тогава, подчинявайки се на някакъв моментен импулс, Василий Александрович се изтърва:

— Аз го знам. Пък и вие го видяхте. Помните ли там, при моста — един висок господин с побелели слепоочия.

— Един елегантен, със светло английско пардесю? Да, спомням си го, много представителен мъж.

— Казва се Фандорин, Ераст Петрович. Специално е пристигнал от Петербург да ме издири. За Бога, не бива да се застъпвате за мен, само ще си навлечете подозрения, че укривате дезертьор. Но ако успеете внимателно, между другото да изясните що за човек е, какъв е начинът му на живот, какъв му е характерът, това би могло да ми бъде от помощ. В тия работи е важен всеки детайл. Само че трябва да се действа много тактично!

— Мъж ще ме учи на тактичност! — небрежно отрони Лидина, която вече обмисляше как точно ще се захване с тази задача. — Това да ни е мъката, утрото е по-мъдро от вечерта.

Рибников не благодари, но я погледна така, че из гърдите й се разля топлина. Жълтите му очи вече не й приличаха на котешки, както беше в първите мигове на тяхното познанство, наум ги наричаше „яркокафени“ и ги намираше много изразителни.

— Вие сте като царицата Лебедица — той се усмихна. — „Вярно, княже, се разправя. Чудото и аз го зная. Не тъгувай, вярна служба ти дължа за нашта дружба.“24

Гликерия Романовна се смръщи:

— Не мога да понасям Пушкин!

— Как така? Нали руснаците обожават Пушкин?

Рибников се стресна от непремисления си израз, но Лидина не обърна на странната му фраза никакво внимание.

— Как е могъл да напише: „Смъртта на твоите деца аз виждам със жестока радост“? Що за поет е, щом го радват загинали деца? Ама че звезда на пленителното щастие!

И разговорът се измести от сериозната тема към руската поезия, която Рибников знаеше добре. Той обясни, че в детските му години го бил запалил баща му, пламенен поклонник на Пушкиновата лира.

А после дойде 25 май и тоя несъществен разговор изхвърча от главата на Василий Александрович, имаше по-сериозни неща за вършене.

Беше наредил на „куклите“ да вземат стоката от багажното на разсъмване преди отпътуването. Пощенеца щеше да обшие трите пратки в зебло, да ги запечата с червен восък и да ги скрие сред колетите за най-удобно. Задачата на Моста беше още по-лесна, понеже Василий Александрович му свърши половината работа: още докато пътуваше във файтона, беше пресипал мелинита в осем картонени кутии и опаковал всяка от тях с антрацитночерна хартия.

И двамата заминаваха с един и същ влак — източния експрес, само че Моста пътуваше в трета класа с железничарско намаление, а Тунела — с пощенския вагон. После пътищата им се разделяха. Първият в Сизран ще се качи на товарния влак, вече не като пътник, а в локомотива и насред Волга ще хвърли стоката в пещта. Докато втория го чака далечен път, чак до Байкал.

За по-сигурно Рибников реши лично да проследи как агентите му ще вземат багажа, естествено, без да им се мярка пред очите.

На развиделяване той напусна пансиона, облечен като „малък човек“: смачкан каскет, рубашка със странично закопчаване и вехто сако.

Хвърли бърз поглед към розовеещия край на небето и влизайки в ролята си, хукна в свински тръс по булевард „Чистопрудни“.

Сричка първа, в която от небесата се сипят звезди железни

И тъй, бяха изпуснали вероятния японец, а Дрозда го следяха московчаните, затова хората от Петербург съсредоточиха всичките си усилия върху багажното. Стоката беше оставена за денонощие, което щеше да рече, че най-късно до пладне някой трябва да дойде да я вземе.

Фандорин и Милников бяха в засада още от вечерта. Както вече се каза, в непосредствена близост до магазията дежуреха железопътните жандарми, по площада пред гарата на смени бродеха Милниковите копои, затова ръководителите на операцията се настаниха комфортно — в кантората „Погребални услуги Ляпунов“ точно срещу гарата. Обзорът беше идеален, а витрината от огледално траурно-черно американско стъкло беше непроницаема отвън.

Партньорите не запалиха лампа, пък и нямаше нужда, пред бюрото светеше улична лампа. Нощните часове се точеха бавно.

От време на време телефонът иззвъняваше — подчинените рапортуваха, че мрежите са опънати, хората са по местата си, бдителността не намалява.

Ераст Петрович и Евстратий Павлович отдавна бяха обсъдили всички делови въпроси, а абстрактните теми не вървяха — прекалено различни бяха сферите на техните интереси.

Инженерът не се вълнуваше от това и мълчанието не го притесняваше, но надворният съветник направо се бе изтормозил.

— Граф Лорис-Меликов познавахте ли го? — питаше той.

— Естествено — отвръщаше Фандорин и млъкваше.

— Разправят, голям ум бил, ако и арменче.

Мълчание.

— Всъщност за какво питам. Разправяха ми, че преди да си даде оставката, негово сиятелство надълго и нашироко си приказвал с Александър Трети на четири очи, пророчества разни правил и напътствия: за конституцията, за правата на друговерците, за външната политика. Покойният император, както знаем, не беше от най-острите умове. После разправял със смях: „Представяте ли си, Лорис решил да ме плаши с Япония — да се пазя от нея!“ И това още през хиляда осемстотин осемдесет и първа година, когато Япония никой не я броеше за държава! Чували ли сте тая история?

— Д-да, случвало ми се е.

— Ето какви министри имаше при Царя Освободител. А на Ананас Трети не му паснаха. Пък за сина му Николашка да не говорим… Казано си е: „Когото Бог наказва — взема му ума.“ Ама защо мълчите? Говоря ви искрено, от все сърце. Боли ме душата за Русия.

— П-предполагам — сухо отвърна Фандорин.

Дори съвместната трапеза не ги сближи, още повече че всеки ядеше от неговото си. Агент донесе на Милников малка гарафа калинова водка, розова сланина, кисели краставички. На инженера японският слуга поднесе оризови топки с парченца сурова риба и маринована ряпа. От двете страни се изказаха учтиви предложения за почерпване, последвани от също толкова учтиви откази. След като похапнаха, Ераст Петрович запали холандска пура, а Евстратий Павлович засмука евкалиптов хап за нервите.

Най-сетне в установеното от природата време настъпи утринта.

Лампите по площада угаснаха, над влажната улица се заиздигаха кълба пара, пронизани от косите лъчи на слънцето, под прозореца на погребалното бюро врабчета заподскачаха по тротоара.

— Ето го! — полугласно изрече Фандорин, който през последния половин час не пускаше бинокъла от очите си.

— Кой?

— Нашият човек. Т-телефонирам на жандармите.

Милников проследи посоката, в която гледаше инженерът, и вдигна своя бинокъл.

През широкия, почти безлюден площад ситнеше човек с нахлузен до ушите каскет.

— Точно той е! — хищно прошепна надворният съветник и изведнъж направи номер, който не беше предвидена в плана: подаде се навън през прозорчето и оглушително наду свирката.

Ераст Петрович замръзна с телефонната слушалка в ръка.

— Да не се побъркахте?

Евстратий Павлович, триумфално озъбен, изръмжа през рамо:

— А вие какво си мислехте? Че Милников ще остави цялата слава на жепейците? Имате да вземате! Жълтурът си е мой, мой!

От различни краища на площада към дребосъка се бяха втурнали четирима цивилни. Надуваха свирките и застрашително ревяха:

— Стой!

Шпионинът ги послуша, спря се. Завъртя глава на всички посоки. Убеди се, че няма накъде да бяга, но все пак се затича след ранния празен трамвай, който с дрънчене потегляше към Зацепа.

Ченгето, което тичаше срещу него, реши, че намеренията на врага са ясни, втурна се да пресрещне трамвая и ловко се метна вътре през предната врата.

В тоя момент и японецът настигна трамвая, но не се качи, а подскочи, хвана се за висящата отзад стълбичка и за миг се озова отгоре на вагона.

Агентът вътре се залута сред седалките, не можеше да схване къде изчезна беглецът. Тримата останали крещяха, ръкомахаха, но той не можеше да проумее смисъла на техните жестикулации, а дистанцията между трамвая и преследвачите постепенно се увеличаваше.

Откъм гарата странното представление наблюдаваше тълпа зрители: заминаващи, изпращачи, файтонджии.

Евстратий Павлович се наведе навън до пояс и с оглушителен ерихонски бас нададе рев:

— Спри трамвая, тъпако!

Дали копоят чу вопъла на началството, или сам се досети, важното е, че се втурна към ватмана и тутакси заскърцаха спирачки, трамваят намали ход и изостаналите агенти наваксаха дистанцията.

— Хе, къде ще се дене! — констатира доволен Милников. — Няма отърваване от моите орли. Всеки от тях струва колкото десет от вашите жепейски загубеняци.

Трамваят още не беше спрял, още скърцаше по релсите, а малката фигурка със сакото се затича по покрива, отблъсна се от ръба, направи някакво невъобразимо салто и се приземи точно върху вестникарската будка, монтирана насред площада.

— Ама че акробат! — ахна Евстратий Павлович.

Фандорин пък изговори някаква кратка, явно не руска дума и пак се вторачи в бинокъла.

Запъхтените детективи обкръжиха дървената будка. Вирнали глави, те ръкомахаха и викаха нещо, до погребалното бюро достигаха само откъслечни викове „майката!“

Милников се кикотеше възбуден:

— Като котка на ограда! Пипнахме го!

Инженерът изведнъж се провикна:

— Шурикени! — захвърли бинокъла, изскочи на улицата и се развика: — Пази се!!!

Но беше късно.

Циркаджията на покрива на будката се завъртя около собствената си ос и бързо махна няколко пъти с ръка, сякаш провождаше благословии на ченгетата. Един след друг Милниковите „орли“ се стовариха на паважа като подкосени.

В следващата секунда шпионинът меко като котка скочи на земята и хукна по улицата към някакъв двор.

Инженерът летеше подире му. Надворният съветник, опомнил се от първия потрес, го последва.

— Какво е това? Какво беше? — крещеше той.

— Ще избяга! — изстена Ераст Петрович.

— Ще му избягам аз на него!

Милников издърпа револвер изпод мишницата си и без да спира като истински майстор откри стрелба. Евстратий Павлович имаше основания да се гордее с мерника си, обикновено улучваше движеща се фигура с първия изстрел от петдесет крачки, но сега изпразни целия барабан и не успя да уцели. Дяволският японец тичаше някак странно — ту с подскоци настрани, ту на зигзаг, върви го цели, ако си нямаш работа.

— Мръсник! — Милников щракна ударника по празната гилза. — Стреляйте, какво чакате?

— Б-безполезно е.

Стрелбата изкара от засадите им жандармите покрай гарата и те тичаха към мястото на събитията. Сред зрителите настана паника — тичаха, блъскаха се, размахваха чадъри. От различни посоки се носеха свирки на патрулни полицаи. А беглецът междувременно бе изчезнал из дворовете.

— По уличката, по уличката! — упъти жандармите Фандорин. — Отляво!

Сините мундири се юрнаха да заобикалят сградата, Милников със свирепи псувни се за катери по пожарната стълба към покрива, а Ераст Петрович спря и отчаян поклати глава.

Не взе участие в по-нататъшното търсене. Погледа как се суетят жандармите и полицаите, послуша идещите от покрива вопли на Евстратий Павлович и се упъти обратно към площада.

Пред вестникарската будка се тълпяха зяпачи, мяркаше се бялата фуражка на кварталния. Приближаващият инженер дочу треперещ старчески глас:

— Казано е в пророчеството: ще се посипят от небесата звезди железни и ще поразят грешниците.

Ераст Петрович мрачно нареди на кварталния:

— Разкарайте публиката.

И макар че беше облечен цивилно, по тона му полицаят разбра, че тоя има право да заповядва — и моментално наду свирката.

Съпровождан от строги крясъци „Ррразкарай се! Къде се буташ!“, Фандорин обиколи мястото на трагедията.

И четиримата агенти бяха мъртви. Лежаха в еднакви пози по гръб. В челото на всеки от тях, забита дълбоко в костта, стърчеше по една метална звездичка с остри блестящи ръбове.

— Госсподи! — захвана да се кръсти пристигналият междувременно Евстратий Павлович.

Той подсмръкна, клекна и протегна ръка да извади звездичката от главата на трупа.

— Не п-пипайте! Ръбовете са н-намазани с отрова!

Милников си дръпна ръката.

— Какви са тия щуротии?

— Това е шурикен, някои му викат и шакен. Метателно оръжие на „невидимите“ Има такава секта потомствени шпиони в Япония.

— Потомствени? — надворният съветник запримигва ситно. — Нещо като нашия Рикалов от издирването? На него още дядо му е служил в Секретната канцелария по времето на Екатерина Велика.

— Нещо от тоя род. Ето за какво се качи на будката…

Последната реплика Ераст Петрович адресира до себе си, но Милников трепна:

— За какво?

— За да хвърля по неподвижни мишени. А вие — „котка на ограда“. Ама че каша забъркахте, Милников.

— По дяволите кашата — сълзите се стичаха по страните на Евстратий Павлович. — Кашата ще я сърбам, няма да ми е първица. Язък за хората. Какви момчета само, подбрани. Зябликов, Распашной, Касаткин, Мьобиус…

Откъм Татарските улици излетя бясно препускаща каляска, от нея се изтърси пребледнял човек без шапка, развика се още отдалеч:

— Евстратипалич! Стана тя… Дрозда ни се измъкна. Изчезна!

— Ами нашият къде е гледал?

— Намериха го с нож в гърба!

Надворният съветник избухна в такива цветисти псувни, че от тълпата някой се обади с уважение:

— Няма лабаво!

А инженерът вече бързаше към гарата.

— Къде тръгнахте? — викна подире му Милников.

— В багажното. За мелинита вече няма никой да дойде.

Но Ераст Павлович бъркаше. Пред разтворената врата тъпчеше приемчикът.

— Е, какво, пипнахте ли ги гълъбчетата?

— Какви г-гълъбчета?

— Как какви? Ония двамата. Дето взеха багажа. Аз натиснах копчето, както ми бяхте казали. После надникнах в стаята при господа жандармите — беше празна.

Инженерът нададе болезнен стон.

— К-кога?

— Първият дойде точно в пет. Вторият — седем-осем минути по-късно.

Часовникът на Фандорин показваше пет и двайсет и девет.

Надворният съветник отново се разпсува, но тоя пък не заплашително, а жално, минорно.

— Станало е, докато сме се влачели по дворове и мазета! — завайка се той.

А Фандорин констатира с траурен глас:

— Разгром. По-зле и от Цушима.

Сричка втора, изцяло железопътна

Още на място, в коридора, пламна междуведомствен конфликт. Ераст Петрович, забравил от яд обичайната си сдържаност, изказа на Евстратий Павлович всичко, което мислеше за Специалния отдел — знае само да плоди доносници и провокатори, а стигне ли се до истинска задача, се оказва негоден за нищо и само вреди.

— А вие, жандармите, да не сте стока? — озъби се насреща Милников. — Вашите хубостници защо напуснаха засадата без заповед? Изтървахме бомбаджиите, върви ги търси сега.

И Фандорин млъкна, сразен незнайно от какво: от справедливия укор или от обръщението „вие, жандармите“.

— Не успяхме да си сътрудничим — въздъхна представителят на Полицейския департамент. — Сега вие ще се оплачете от мен на вашето началство, а пък аз — от вас на моето. Само че с докладните няма да свършим никаква работа. Нека живеем в мир, така е по-добре за двамата. Хайде вие си се занимавайте с вашите железници, а аз ще подгоня другаря Дрозд. Както ни се полага и на двамата — по щатно разписание и длъжностна характеристика. Така ще е най-сигурно.

Евстратий Павлович явно смяташе за по-перспективно да преследва революционери, установили контакт с японското разузнаване, отколкото да гони по трасе с дължина осем и половина хиляди километра някакви неизвестни диверсанти, дето не се знае има ли ги, няма ли ги.

Но на Фандорин толкова му беше дошло до гуша от надворния съветник, че отвърна с отвращение:

— Чудесно. Само не ми се мяркайте повече пред очите.

— Добрият специалист не бие на очи — измърка Евстратий Павлович и изчезна.

Едва тогава, разкайвайки се, че е изгубил скъпоценни минути за празни препирни, Ераст Петрович се захвана за работа.

Преди всичко разпита приемчика за хората, донесли квитанциите за багажа.

Стана ясно, че човекът, получил осемте картонени опаковки, е бил облечен като работник (сива риза без яка, елек, ботуши), но лицето му не съответствало на дрехите — приемчикът го нарече „особен“.

— Какво му е особеното?

— Учен човек. Очила, коса до раменете, с брадичка като свещеник. Работниците, занаятчиите не изглеждат тъй. И освен това е болен. Лицето му бледо и през цялото време покашлюва, кърпата му все в ръцете.

Вторият получател, явил се няколко минути след първия, заинтригува инженера още повече — тук се набеляза явна отличителна черта.

Човекът, отнесъл трите сандъка, бил облечен с жепейска пощенска униформа! Приемникът не би могъл да сбърка, все пак от години работеше в пътното ведомство.

Мустаци, изпъкнали скули, на средна възраст. На кръста му имало кобур, което означавало, че е с пощенския вагон, където, както е известно, пътуват и пари, и ценни пратки.

Фандорин, който предвкусваше успеха, но потискаше у себе си това опасно чувство, се обърна към подполковник Данилов, току-що пристигнал на местопроизшествието:

— Тръгвали ли са някакви влакове през последните двайсет минути, след пет и половина?

— Тъй вярно, влакът за Харбин. Замина преди десет минути.

— Там са, милинките. И двамата — заяви с увереност инженерът.

Подполковникът се усъмни:

— Ами ако са се върнали в града? Или чакат следващия, павелецкия? Той тръгва след десет минути.

— Не. Не са се появили случайно по едно и също време с интервал от няколко минути. Това първо. И вижте по кое време — на разсъмване. Какво интересно се случва на гарата към шест часа освен заминаването на харбинския влак? Това второ. И, естествено, трето — тонът на инженера стана категоричен. — За какво им е притрябвал на диверсантите павелецкият влак? Какво ще взривяват по павелецката линия? Сено и слама или моркови и ряпа? Не, нашите хора са отпътували с харбинския.

— Да бия една телеграма да спрат влака?

— В никакъв случай. Те носят мелинит. Кой ги знае що за хора са. Ако заподозрат, че нещо не е наред, може д-да го взривят. Никакво задържане, никакви непредвидени спирки. Бомбаджиите и без туй са нащрек, изнервени са. Къде е всъщност първата спирка по разписание?

— Влакът е експрес. Следователно ще спира чак във Владимир. Момент да погледна разписанието… В девет и трийсет.

Мощният локомотив, спешно изискан от Данилов, настигна харбинския на границата на московска губерния и оттам нататък се държеше на километър дистанция, която скъси чак когато стигнаха Владимир. С една минута закъснение долетя на съседния коловоз.

Фандорин скочи на перона, без да изчака локомотивът да спре. Експресът имаше само десет минути престой, всеки миг беше скъп.

Посрещна го ротмистър Ленц, началникът на Владимирското железопътно жандармско управление, подробно инструктиран за всичко по телефона. Той се ококори, като видя маскирания Фандорин (омазнена куртка, прошарени мустаци и коса, слепоочията му също прошарени, тях не се наложи да боядисва), отри с кърпа пламналото си кубе, но не зададе никакви въпроси:

— Всичко е готово. Заповядайте.

Докладваше на бегом, тичайки след Ераст Петрович.

— Количката чака. Личният състав е събран. Притаили са се, както наредихте.

Гаровият пощаджия, посветен в събитията, се въртеше около количката, натоварена с кореспонденцията, и бледото му лице издаваше, че е здравата уплашен. Стаята гъмжеше от сини мундири, жандармите клечаха по пода с наведени глави — за да не ги видят от перона, досети се Фандорин.

Той се усмихна на пощаджията:

— Спокойно, спокойно, няма да се случи нищо особено.

Хвана ръчките на количката, избута я към перона.

— Седем минути — прошепна зад него ротмистърът.

От пощенския вагон, прикачен непосредствено зад локомотива, надникна човек със синя куртка.

— Ей, владимирци! — кресна той ядосано. — Спите ли?

Дълги мустаци, средна възраст. Скулите? Изпъкнали са, реши Ераст Петрович и пошепна на човека до себе си:

— Стига сте треперили. Прозявайте се, нали сте задремали.

— Ами на… За едната бройка… Второ денонощие дежурство карам… — заоправдава се владимирецът.

Преоблеченият инженер междувременно бързо мяташе пратките в отворената врата на вагона и пресмяташе дали да не хване мустакатия през кръста и да го хвърли на перона. Това ще е най-лесното.

Реши да изчака и да провери тук ли са трите сандъка с размери 15 x 10 x 10 инча. И добре стори, че изчака.

Качи се във вагона, захвана да сортира владимирската поща на три купчини: писмата на една страна, колетите на друга, бандеролите на трета.

Вътре беше изграден цял лабиринт от наредени на етажи чували, кутии и сандъци. Ераст Петрович се разходи покрай единия ред, после край друг, но не видя познатия багаж.

— Какво се шляеш? — наруга го някой от тъмното. — Давай по-бързо! Чувалите тука, квадратните — там. Да не си нов?

Ама че изненада — още един пощальон, също на около четирийсет, скулест и мустакат. Кой ли от двамата е? Жалко, че няма как да докара тук приемчика от багажното.

— Нов съм — избоботи Фандорин носово, сякаш бе настинал.

— Като те гледам, бая си стар.

Вторият пощаджия застана до първия. На коланите и на двамата имаше по кобур с наган.

— Нещо ти треперят ръцете, да не си прекалил вчера? — обърна се вторият към местния служител.

— Да, тъй се случи.

— Ама нали викаш, че си второ денонощие дежурен? — учуди се първият, с дългите мустаци.

Вторият се подаде през вратата, огледа гаровата сграда.

„Кой от двамата е? — опитваше се да отгатне Фандорин, оглеждайки бързо купчините пратки. — Или и двамата нямат нищо общо? Къде са сандъците с мелинита?“

Изведнъж нещо здравата издрънча — вторият пощальон беше тръшнал вратата и пуснал резето.

— Какви ги вършиш, Матвей? — учуди се мустакатият.

— Знам аз какви! Три сини фуражки на прозореца и всичките зяпнали насам! Аз имам нюх!

Невероятно облекчение бе чувството, което изпита в тоя миг Ераст Петрович. Значи не е мацал нахалост веждите и мустаците с боя, не е дишал бадева три часа локомотивните сажди.

— Да не си полудял, Матвей? — не проумяваше мустакатият, примигвайки срещу лъскавото дуло.

Владимирецът обаче веднага схвана и се залепи за дъсчената стена.

— Трай, Лукич. Не си пъхай гагата. А ти казвай, гнидо: товарачът ти фанте ли е? Ще те убия! — обектът сграбчи местния за врата.

— Аз съм дребен служител… Милост… само годинка ми остана до пенсия… — капитулира веднага аборигенът.

— Ей, човече, не правете глупости! — провикна се Фандорин и се подаде над сандъците. — Няма къде да мърдате. Хвърлете оръ…

Изобщо не очакваше, че обектът ще стреля, без дори да го изслуша. Инженерът едва успя да клекне, куршумът изсвири над главата му.

— Ах, мръснико! — дочу се възмутеният вик на мустакатия, когото диверсантът нарече „Лукич“.

Револверът гръмна отново. Два гласа се сляха — единият простена, другият изпищя.

Ераст Петрович пропълзя покрай сандъците, надникна в прохода.

Работите отиваха на зле. Матвей беше заседнал в ъгъла, изпънал напред ръката с револвера. Лукич се беше проснал на пода, окървавените му пръсти дращеха гърдите. Владимирският пощаджия пищеше, закрил лицето си с длани.

В мъртвешката светлина на електрическата крушка се поклащаше барутен дим.

От позицията си Фандорин нямаше никакъв проблем да застреля мръсника, но той трябваше да бъде хванат жив и по възможност без големи увреждания. Затова Ераст Петрович протегна напред ръката си с броунинга и изпрати два куршума в стената вдясно от обекта.

Както можеше да се очаква, оня се прикри зад купа картонени кутии.

Стреляйки безспир (три, четири, пет, шест, седем), инженерът скочи, засили се и с цялото си тяло се стовари върху кутиите — те рухнаха и се посипаха върху укрилия се зад тях човек.

Всичко свърши за две секунди.

Ераст Петрович хвана стърчащия навън крак за ботуша, издърпа диверсанта на светло и го удари с ръба на дланта над ключицата.

Единият беше готов.

Оставаше да открие втория, очилатия, който беше взел книжните пакети. Само че как да го открие? И дали изобщо е във влака?

Но не стана нужда да търси очилатия — сам се намери.

Първото, което Ераст Петрович видя, като дръпна резето и отвори тежката врата на вагона, бяха бягащи по перона хора. Чу викове на уплаха, женски писъци.

Пред пощенския вагон беше застанал пребледнял ротмистър Ленц, държеше се странно: не погледна инженера, който току-що се измъкна от смъртна опасност, а хвърляше погледи някъде встрани.

— Ето ви го — рече Фандорин и изтегли лежащия без свяст диверсант към вратата на вагона. — И наредете да донесат носилка, тук има ранен. — Кимна към щуращите се хора — Стрелбата ли ги подплаши?

— Съвсем не. Лоша работа, господин инженер. Щом чухме изстрелите, изскочихме с моите на перона, искахме да ви се притечем на помощ… Изведнъж от оня вагон (Ленц посочи встрани) някой като кресна: „Жив няма да ви се дам!“ И се започна…

Двама жандарми повлякоха арестувания Матвей, а Ераст Петрович скочи на земята и погледна натам, където сочеше ротмистърът.

Видя зелен третокласен вагон, край който нямаше жива душа, само зад затворените му прозорци се мяркаха явно викащи хора с побелели лица.

— Има револвер. И бомба — нареждаше бързо Ленц. — Очевидно е решил, че с моите хора издирваме него… Грабнал е ключовете от кондуктора и е заключил и двете врати. Вътре има около четирийсет души. И вика: „Само да сте приближили — вдигам всичко във въздуха!“

И наистина откъм вагона долетя зверски рев:

— Назад!!! А е мръднал някой, пррращам всичко до дяволите!

— Ама засега не праща нищо — умислено произнесе инженерът. — Макар и да е имал тая възможност. Така, ротмистре, незабавно да се разтоварят всички сандъци от пощенския вагон. После ще гледаме кои са нашите. Носете ги с всички предпазни мерки. Ако стане взрив, ще ви трябва нова гара. На вас лично вече не де, на ж-живите. Не искам никого с мен. Ще се оправя сам.

Ераст Петрович се приведе и се затича край влака. Спря под прозореца, от който преди малко се чу заплахата да се „прати всичко по дяволите“. Само той беше отворен до половината.

Инженерът леко почука по стената на вагона: чук-чук-чук.

— Кой е? — попита го изненадан глас.

— Инженер Фандорин. Може ли да вляза?

— Откъде-накъде?

— Бих искал да си п-поприказваме.

— Ама сега ще гръмна всичко тук — рече гласът недоумяващо. — Вие глух ли сте? Освен това как ще влезете? Няма да ви отворя вратата за нищо на света.

— Не е проблем, не се притеснявайте. Ще мина през прозореца, само недейте да стреляте.

Ераст Петрович се набра на ръце, промуши глава през прозореца, остави време на бомбаджията да огледа белите му коси и чак след това много бавно се вмъкна във вагона.

Положението беше трагично: очилатият беше мушнал револвера в колана си, а в ръцете си държеше черен пакет, при това пръстите му бяха вътре — вероятно стискаше стъкления детонатор. Достатъчен е лек натиск и мината ще експлодира, а от нея ще детонират и останалите седем. Ето ги и тях, на горния рафт под зеблото.

— Не ми приличате на инженер — каза бледият като смъртта младеж, разглеждайки прашните дрехи на мнимия товарач.

— И вие не ми приличате на п-пролетарий — парира Ераст Петрович.

Вагонът беше без купета, той представляваше дълъг коридор с дървени пейки от двете страни. За разлика от клокочещата тълпа на перона заложниците бяха мълчаливи — усещаха близката смърт. Само отнякъде се чуваше сълзлив женски глас, който шепнеше молитва.

— Млъквай, идиотко, че ей сега ще ви взривя! — ревна със страшен бас младежът и молитвата секна.

Опасен, извънредно опасен, констатира Фандорин, гледайки в широко отворените очи на терориста. Не е позьор, нито истерик — наистина ще взриви всичко.

— Какво ви спира? — попита Ераст Петрович.

— А?

— Виждам, че не ви е страх от смъртта. Тогава какво му мислите? Защо не счупите взривателя? Нещо ви спира. Кое е то?

— Чуден човек сте — очилатият облиза побелелите си устни. — Но сте прав… Нищо не стана както трябваше… Ей така си отивам. Жалко. И тя няма да получи десетте хиляди…

— Кой, майка ви ли? От кого няма да ги получи, от японците?

— Каква майка! — ядосано тръсна глава младежът. — Ах, че хубаво го бях измислил! Имаше да си блъска главата — откъде са тия пари? А после щеше да се досети и да благослови паметта ми. Русия ще ме проклина, а тя щеше да ме благослови!

— Жената, която обичате? — кимна Фандорин, който започваше да се досеща. — Тя е нещастна, безсилна, тия пари щяха да я спасят, да й дадат възможност да започне нов живот?

— Да! Вие си нямате представа каква клоака е тая Самара! А родителите й, ами братята! Скотове, същински скотове! Какво като не ме обича, нека! Защо ли пък да обича жив труп, който изхрачва собствените си дробове? Но аз и от оня свят ще й протегна ръка, ще я измъкна от това блато… Тоест щях да я измъкна… — младият мъж изстена и така се разтрепери, че черната хартия в ръцете му зашумоля.

— Тя няма да получи парите, защото вие не сте взривили моста? Или тунела? — бързо попита Ераст Петрович, който не отлепяше поглед от смъртоносния пакет.

— Моста. Александровия мост. Но откъде знаете? Впрочем какво значение има… Да, самураят няма да плати. За нищо си отивам.

— Значи всичко е заради нея, заради десетте хиляди?

Очилатият поклати глава:

— Не само. Искам да отмъстя на Русия. Гнусна, отвратителна страна!

Фандорин седна на пейката, кръстоса крака и сви рамене.

— Сега вече не можете да докарате на Русия някаква сериозна беля. Ще убиете и осакатите четирийсет клети пътници от трета класа, а дамата на вашето сърце ще си изгние в Самара. — Той помълча, за да остави на младежа време да обмисли казаното, и енергично произнесе: — Имам по-добра идея. Дайте ми експлозива — и момичето, което обичате, ще си получи нейните десет хиляди. А Русия оставете на нейната съдба.

— Ще ме излъжете — прошепна туберкулозният.

— Няма. Давам ви честната си дума — рече Ераст Петрович с такъв тон, че не беше възможно да не му се повярва.

По страните на бомбаджията избиха алени петна.

— Не ща да умирам в болницата на затвора. Предпочитам тук, сега.

— Както решите — тихо отвърна Фандорин.

— Добре тогава. Ще й напиша бележка.

Младият мъж извади тефтер от джоба си, трескаво задраска с молив. Пакетът с бомбата остана на пейката и Фандорин лесно можеше да го вземе, но инженерът не помръдна от мястото си.

— Само по-кратичко, ако обичате — помоли той. — Притеснявам се за пътниците. За тях всеки миг е мъчителен. Ще вземе някой да получи удар, да не дава Господ…

— Да-да, свършвам… — дописа бележката, сгъна листчето и му го връчи. — Името и адресът са вътре…

Едва сега Фандорин взе мината и я подаде през прозореца на жандармите, които беше повикал. Последваха я останалите седем: очилатият внимателно ги вземаше и ги даваше на Ераст Петрович, който ги предаваше навън.

— Сега, ако обичате, излезте — каза обреченият и освободи предпазителя. — И не забравяйте, дадохте ми честната си дума.

Ераст Петрович се взря в небесносините очи на младежа, разбра, че молбите ще бъдат безсмислени, и тръгна към изхода.

Почти веднага зад гърба му изтрещя изстрел.

Инженерът се прибра у дома едва привечер, изморен и натъжен. В Москва на гарата получи телеграма от Петербург: „На добър край излезе работата, но хванете японеца десетте хиляди са шега надявам се.“

Това значеше, че десетте хиляди за самарската Belle Dame sans merci25 инженерът ще трябва да плаща от собствения си джоб, но не това го опечаляваше — не можеше да спре да мисли за самоубиеца, за неговата любов и омраза. Освен това мислите на Ераст Петрович отново и отново се връщаха към човека, който беше измислил как да извлече от чуждото нещастие практическа полза.

Арестуваният пощенец не можа да внесе яснота по въпроса. Може да се каже, че от него не научиха нищо ново. Къде да търсят тоя изобретателен господин също не ставаше ясно. Още по-трудно беше да се познае къде ще нанесе следващия си удар.

На прага на ведомственото жилище го пресрещна камердинерът. Днес Маса особено трудно понесе неутралитета. През целия ден, докато господарят отсъстваше, японецът повтаряше сутри, дори се опита да се помоли пред иконата, сега обаче беше самата безстрастност. Бързо огледа Ераст Петрович — жив и здрав ли е? Като видя, че е жив и здрав, той за миг стисна очи от облекчение и равнодушно докладва на японски:

— Още едно писмо от градския жандармски началник.

Инженерът се намръщи и отвори бележката, с която генерал-лейтенант Шарм настоятелно го канеше у дома си на вечеря в седем и половина вечерта. Бележката завършваше с думите: „Защото вече наистина ще ме обидите.“

Вчера бе пристигнала също такава покана, която поради липса на време остана без отговор.

Ставаше неудобно. Генералът беше стар, заслужил. Пък и братско ведомство, не биваше да ги обижда.

— Баня, бръснене, смокинг, бяла папийонка, цилиндър — вкиснато каза инженерът на слугата си. — Няма да се бавя много.

Сричка трета, в която Рибников дава свобода на страстите си

На 25 май Гликерия Романовна напразно разкарваше файтона си по булеварда — Вася не се появи. Това я натъжи, макар и не особено. Първо, тя вече знаеше къде може да го открие, а второ — имаше с какво да се захване.

Направо от разходката Лидина се отби в службата на Константин Фьодорович Шарм. Старецът страшно й се зарадва. Изгони от кабинета си някакви офицери с папките им, поръча какао и изобщо пусна в действие цялата си старомодна галантност.

Не й беше никак трудно да завърти разговора към Фандорин. След като размениха клюки за общи петербургски познати, Гликерия Романовна разказа как насмалко щели да загинат в ужасната катастрофа на моста, описа в най-ярки краски видяното и своите преживявания. Детайлно се спря на тайнствения господин с побелелите слепоочия, който бе ръководил разследването.

Силният епитет, както разчиташе Лидина, оказа въздействие.

— За вас може и да е тайнствен, но за мен не е — снизходително се усмихна генералът. — Това е Фандорин от Петербургското железопътно управление. Изключителен ум, космополит, голям оригинал. В момента ръководи едно много важно разследване в Москва. Предупредиха ме, че всеки момент може да поиска моето съдействие.

Думите „важно разследване“ стреснаха Гликерия Романовна. Горкият Вася!

Но тя не показа колко е разтревожена. Вместо това се престори на заинтригувана.

— Космополит? И голям оригинал? Ах, скъпи Константи Фьодорович, запознайте ни! За вас няма невъзможни неща, аз знам!

— Не-не, дума да не става, на Ераст Петрович му се носи славата на разбиван на женски сърца. И вас ли плени с мраморния си лик? Мислете му, ще изревнувам и ще заповядам тайно да ви следят! — шеговито се закани с пръст генералът.

Но упоритостта му не трая дълго и той обеща още същия ден да покани петербургчанина на вечеря.

Гликерия Романовна облече сребристата рокля, която наричаше „фатална“, сложи си тръпчив парфюм, дори леко се гримира, което обикновено не правеше. Стана такава хубавица, че пет минути не можа да се отлепи от огледалото, все си се любуваше.

А гадният Фандорин не дойде. Лидина прекара цялата вечер до празния му стол, слушайки натруфените комплименти на домакина и разговорите на скучните му гости.

На сбогуване Константин Фьодорович разтвори ръце:

— Не дойде вашият „тайнствен“ господин. Дори не благоволи да прати бележка.

Тя взе да успокоява генерала, помоли го да не се ядосва, може би Фандорин е имал важно разследване. Накрая рече:

— Толкова е приятно при вас! И гостите бяха толкова интересни. Знаете ли какво, уредете утре отново вечеря в същия кръг от хора. А на Фандорин му напишете по-строга бележка, за да дойде със сигурност. Обещавате ли?

— На всичко съм готов за удоволствието да ви посрещам в дома си. Но за какво ви е притрябвал толкова тоя Фандорин?

— Не е заради него — доверително сниши глас Лидина. — Просто така, обикновено любопитство. Каприз, ако щете. Просто сега се чувствам много самотна и копнея за общуване. Аз май не ви казах — напуснах Жорж.

Генералът оцени поверителната информация. Той хвърли поглед към досадната си съпруга и предложи утре да обядват някъде навън, но Гликерия Романовна бързо оправи положението. Всъщност на стареца му стигаше напълно просто да пококетничи с привлекателната млада жена, а за обеда в „Яр“26 спомена просто по навик, така старите хусарски коне рият с копито, щом дочуят далечен ек на бойната тръба. На следващия ден Фандорин дойде, макар и със закъснение. Всъщност само това се искаше от него — Лидина изобщо не се съмняваше в своя чар. А днес тя изглеждаше не по-зле, а даже по-добре от вчера, понеже беше измислила да си сложи бродираната мавританска шапчица, от която на лицето й се спускаше прозрачен, абсолютно неземен воал. Стратегията, избрана от нея, беше простичка, но безпогрешна.

Отначало тя изобщо не погледна към него, а любезничеше с най-красивия измежду гостите — офицер от конната гвардия, адютант на генерал-губернатора.

После, отстъпвайки без желание пред молбите на домакина, тя изпълни романса на г-н Пойгин „Не си отивай, остани“, акомпанирайки си сама на рояла. Гласът на Гликерия Романовна не беше кой знае какъв, но имаше много приятен тембър и действаше на мъжете безотказно. Напявайки страстните обещания „с огън-ласка ще те разпаля и изтощя“, тя огледа всички присъстващи мъже, само не и Фандорин.

Когато според нейните сметки обектът вече трябваше да е готов, тоест да е заинтригуван и засегнат до необходимата степен, Лидина се подготви да нанесе последния удар. И тъкмо се насочи към кушетката, където в самота седеше Фандорин, но й попречи домакинът.

Той отиде при гостенина и подхвана някакви глупави служебни разговори. Взе да хвали някакъв щабротмистър Лисицки от железопътните жандарми, който наскоро бил излязъл с много интересно предложение — да се открие постоянен пункт в градската телефонна станция.

— Отлична идея му е хрумнала на вашия подчинен — кънтеше гласът на генерала. — Друго си е жандармската подготовка. Нашите се сетиха, не ония блейки от департамента! Вече разпоредих да се инсталира необходимата апаратура в специално помещение. Лисицки каза, че идеята за телефонното подслушване била ваша.

— Не „подслушване“, а „прослушване“. Освен това щабротмистърът се прави на скромен — недоволно отвърна Фандорин. — Нямам нищо общо с това.

— Дали не бихте ми го отстъпили на първо време? Трябват ми свестни офицери.

Лидина въздъхна: атаката трябваше да се отложи до по-удобен момент.

Той настъпи, когато мъжете според новомодните обичаи излязоха преди вечеря в пушалнята. Гликерия Романовна вече окончателно се бе утвърдила като царица на вечерта, а обектът, естествено, нямаше вече никакви съмнения, че е най-непривлекателният сред всички присъстващи кавалери. Според погледите, които Фандорин крадешком хвърляше към часовника си, той повече не очакваше нищо хубаво от соарето и явно преценяваше кога ще бъде прилично да се оттегли.

Време е!

Тя стремглаво (вече нямаше защо да се бави) приближи побелелия брюнет, който разпалваше ароматна пура, и заяви:

— Сетих се! Сетих се къде съм ви виждала! При взривения мост. Човек трудно би забравил такова необикновено лице.

Следователят (или как ги наричат там в тяхното ведомство) трепна и се вторачи в Лидина с леко присвити сини очи, които много отиваха на посребрените му коси, трябваше да му го признае. И как няма да трепне от такъв комплимент, при това изречен най-неочаквано.

— Наистина — бавно каза той, докато се надигаше от мястото си. — Аз също си п-припомням. Май не бяхте сама, а с някакъв военен.

Гликерия Романовна небрежно махна с ръка:

— Това беше един приятел.

Рано беше да отваря разговор за Вася. Не че имаше някакъв разработен план за действие, осланяше се единствено на вдъхновението, но на мъж в никакъв случай не бива да му се показва, че искаш нещо от него. Той трябва да е абсолютно убеден, че той е тоя, който иска нещо, а ти си оная, от която зависи дали да му го даде. Първо трябва да събудиш у него надеждата, после да я отнемеш, после отново да позволиш вълшебният аромат да подразни ноздрите му.

Умната жена, която иска да привърже мъжа към себе си, винаги усеща към кой тип спада — дали към ония, които в крайна сметка ще трябва да нахраниш, или от ония, дето трябва да ги държиш вечно гладни, за да те слушат.

Като огледа Фандорин отблизо, Лидина веднага схвана, че тоя не си пада по платоничните въздишки. Ако прекалиш с воденето за носа, ще свие рамене и ще си тръгне.

С това откритие въпросът премина от тактическата в нравствената плоскост и ако се избегнеха финтифлюшките (а Лидина винаги се бе стремяла да бъде максимално откровена със самата себе си), можеше да бъде зададен по следния начин: ще може ли да стигне в своя флирт с тоя човек до самия край — заради спасението на Вася?

Да, беше готова на такава саможертва. Като си изясни това, Гликерия Романовна усети нещо като умиление и незабавно заоправдава пред себе си подобна постъпка.

На първо място, това нямаше да е разврат, а чисто себеотрицание — при това продиктувано не от страстна любов, а от най-безкористна дружба.

На второ място, така му се пада на Астралов, той си го е заслужил.

Разбира се, ако въпросният Фандорин беше тлъст, с брадавици по лицето и с лош дъх, тогава и дума не можеше да става за подобно жертвоприношение, но тоя следовател с вид на англичанин, макар и не в първа младост, си беше доста привлекателен. Дори повече от привлекателен.

Цялата вихрушка от тия мисли премина през главата на Лидина само за секунда, затова в разговора не се усети някаква забележима пауза.

— Видях, че днес не сваляхте поглед от мен — рече тя с ниския си вибриращ глас и докосна ръката му.

Има си хас! Беше се постарала гостите нито за миг да не отклоняват вниманието си от нея.

Брюнетът също не възрази, честно кимна.

— А пък аз не ви погледнах. Хич.

— З-забелязах.

— Понеже ме беше страх… Имам усещането, че не сте се озовали тук току-така. Че съдбата ни срещна. И това ме уплаши.

— С-съдбата ли? — попита той с едва забележимото си заекване.

Погледът му беше точно такъв, какъвто трябваше да бъде — внимателен и сякаш донякъде объркан.

Лидина реши да не си губи времето. Да става каквото има да става. И без колебание се хвърли с главата напред:

— Слушайте, дайте да си тръгнем оттук. По дяволите вечерята. Нека клюкарстват, не ме интересува.

Ако Фандорин се поколеба, това не му пролича. В очите му пробяга метален блясък, гласът му прозвуча сподавено:

— Добре тогава, да тръгваме.

Докато пътуваха към „Остоженка“, поведението му бе неразбираемо. Не се опитваше да я хване за ръката, да я целуне, дори не говореше.

Гликерия Романовна също мълчеше и се опитваше да проумее как най-правилно да се държи с тоя странен човек.

Защо е толкова напрегнат? Устните му са стиснати, втренчил се е в кочияша.

Охо, ами то тихата вода е най-опасна! Тя усети, че душата й примира, и се ядоса на себе си: стига си се тръшкала, това да не ти е романтично приключение, трябва да спасиш Вася!

А щом влязоха в къщата, Фандорин взе да се държи още по-странно.

Пусна дамата да мине напред, но не влезе веднага след нея, а след кратка пауза, и то много рязко, едва ли не скочи вътре.

Изтича нагоре по стълбите пръв, ръката му беше в джоба.

Той да не е нещо куку, както се казва сега, уплаши се изведнъж Лидина.

Но беше късно за отстъпление. Тя отключи вратата на апартамента.

Фандорин я избута и скочи напред. Завъртя се, залепи гръб о стената в антрето. Бързо обиколи с очи: наляво, надясно, нагоре.

В ръката му чернееше пистолет, който той измъкна незнайно откъде.

— Какво ви става? — възкликна стреснатата не на шега Гликерия Романовна. А лудият следовател попита:

— Е, къде се е скрил?

— Кой?

— Вашият любовник. Или началник. Наистина не знам какви точно са отношенията ви с него.

— За кого говорите? — прошепна паникьосана Лидина. — Не ви разби…

— За тоя, чиито задачи изпълнявате — прекъсна я нетърпеливо ослушващият се Фандорин. — За вашия спътник щабкапитана. Нали той ви нареди да ме докарате тук. Но не е в сградата, щях да го усетя. Къде е?

Ръката й се метна към гърдите. Той знае, знае всичко! Но откъде?

— Вася не ми е любовник — изстреля тя бързо, осъзнала, дори по-скоро усетила, че в никакъв случай не трябва да лъже. — Той е мой приятел и аз наистина искам да му помогна. Не ме питайте къде е, защото няма да ви кажа. Ераст Петрович, скъпи, искам да ви помоля за милосърдие!

— За какво?

— За милосърдие. Човекът е допуснал грешка. Зная, че от ваша военна гледка точка това се води престъпление, но то е било обикновена разсеяност. Бива ли така строго да се наказва обикновената разсеяност?

Брюнетът смръщи чело, мушна пистолета в джоба.

— Нещо не п-проумявам… За кого говорите?

— Ами че за него, за кого другиго? За Вася Рибников! Добре де, изгубил е оня ваш чертеж, дай сега да го погубим! Бива ли така, та това е чудовищно! Войната ще свърши до един-два месеца, а той да гние в каторгата? Ако не и по-лошо! Та това е нечовешко, това не е християнско, съгласен ли сте? — изрече го толкова искрено, толкова проникновено, че чак се просълзи.

Дори тоя сухар Фандорин го жегна — гледаше я с почуда, дори с объркване.

— Как можахте да си помислите, че спасявам любовник? — горчиво изрече Гликерия Романовна, развивайки успеха си. — Бих ли поканила у дома си мъж, ако обичам друг? Да, в началото се опитах да ви омагьосам, за да помогна на Вася, но… но вие наистина ме очаровахте. Да си призная, дори забравих защо исках да ви съблазня… Разбирате ли, изведнъж нещо ми се сви ето тук… — и тя сложи ръка малко под гърдите, за да изпъкне и без това красивият й бюст.

Гликерия Романовна произнесе още няколко фрази от тоя род с приглушен от страст глас. Не я беше грижа дали звучат правдоподобно — знайно е, че мъжете се хващат на подобни приказки, особено когато плячката е толкова близка и достъпна.

— Не ви моля за нищо. И няма да ви моля. Да забравим всичко това…

Тя отметна глава назад и я обърна леко настрани. Така изглеждаше най-хубава, освен това позата беше много удобна за целувка.

Мина секунда, след нея втора, трета. Целувката се бавеше.

Лидина отвори очи, погледна периферно към Фандорин и видя, че той не гледа нея, а настрани, където нямаше нищо интересно, само телефонен апарат на стената.

— Изгубил е чертеж ли? Рибников ли ви го каза? — умислено произнесе следователят. — Излъгал ви е, госпожо. Тоя човек е японски шпионин. Щом не искате да ми кажете къде е той — недейте. Ще го намеря и без вас още днес. Д-довиждане.

Той се обърна и тръгна надолу по стълбите.

Краката на Гликерия Романовна омекнаха. Шпионин ли? Какво чудовищно подозрение! Горкият Вася! Трябва незабавно да го предупреди! Опасността се оказва още по-сериозна, отколкото той мисли! Пък и тоя Фандорин каза, че още днес ще научи къде се крие Вася!

Тя грабна телефонната слушалка, но изведнъж се уплаши да не би следователят да подслушва отвън. Отвори широко вратата — нямаше никого, само бързите му крачки заглъхваха към изхода.

Върна се, набра телефона.

— Пансион „Сен Санс“ — измърка женски глас в слушалката.

Чуваха се звуци на пиано, някой свиреше весела полка.

— Спешно ми трябва Василий Александрович.

— Отсъства.

— А ще се върне ли скоро?

— Не ни държи в течение.

Колко невъзпитана камериерка! Лидина отчаяна тропна с крак.

Оставаше само един изход — да иде на място и да го чака.

Портиерът зяпна посетителката така, сякаш пред него се беше изправил самият дявол, а не елегантно облечена и напълно прилична дама. Той се изпъна и запречи коридора.

— Кого търсите? — попита мнително.

От вътрешността на къщата, както и по-рано от слушалката, се носеше весела музика. И това става в пансион за благородни девици след десет вечерта?

Ами да, днес е 26 май, краят на учебната година, спомни си Гликерия Романовна. В пансиона сигурно има зрелостно празненство, затова са и всичките тия файтони пред сградата — пристигнали са родителите. Нищо чудно, че портиерът не иска да допуска външни хора.

— Не съм за празненството — обясни му Лидина. — Трябва да дочакам господин Рибников. Той ще се прибере скоро.

— Прибра се вече. Само че не е тук, заповядайте натам — посочи портиерът към странична врата.

— Ама че съм глупава! Ами че, разбира се, Вася не може да живее заедно с ученичките!

Тя изтича нагоре по стълбите, коприната на роклята й шумолеше. Нетърпеливо позвъни и започна да тропа по вратата.

Прозорците на квартирата бяха тъмни. Не се мяркаше сянка, не се чуваше звук.

На Лидина й омръзна да чака, тя повика:

— Василий Александрович! Аз съм! Имам много спешна, ужасно важна новина за вас!

В същата секунда вратата се отвори. На прага стоеше Рибников и мълчаливо гледаше неочакваната гостенка.

— Защо е тъмно у вас? — попита тя, кой знае защо, шепнешком.

— Сигурно е изгорял електрическият трансформатор. Какво се е случило?

— Свещи поне нямате ли? — попита тя, влизайки в антрето, и без да чака, прескачайки от вълнение думите, взе да разказва лошата новина: как случайно, докато била на гости, се запознала с чиновника, който води неговия случай, и че тоя човек смята Василий Александрович за японски шпионин.

— Ама на него трябва да му се обясни, че са ви откраднали чертежа! Аз ще ви бъда свидетел, ще разкажа за оня тип от влака! Не можете да си представите какъв е тоя Фандорин. Много сериозен господин, очите му са като лед. Защо ще търси вас, нека търси оня, мургавия! Лично ще ида да му обясня!

Рибников слушаше задъханите й приказки, мълчаливо палеше свещи и ги редеше в големия свещник. В треперещата им светлина Гликерия Романовна видя толкова уморен, нещастен и преследван човек, че сърцето й се сви от жал.

— Ще направя всичко за вас! Няма да ви изоставя! — възкликна Лидина и поривисто го хвана за ръцете.

Той се дръпна и в очите му проблеснаха странни искри, които напълно промениха незабележителната му външност. Чертите му вече не й се струваха жалки — о, не! Червено-черни сенки препускаха по лицето на Рибников, той заприлича на Врубеловия27 Демон.

— Господи, мили мой, мили, та аз ви обичам — едва промълви Лидина, потресена от това откритие. — Ама как така… Вие сте най-скъпото, което имам на тоя свят!

Тя му протегна ръцете си, лицето си, цялото тяло, тръпнещо в очакване на насрещното движение.

Но бившият щабкапитан нададе звук, който приличаше на ръмжене, и отстъпи назад.

— Вървете си — дрезгаво каза той. — Веднага си вървете.

Лидина нямаше спомен как се е озовала на улицата.

Известно време Рибников стоя в коридора неподвижен, втренчил в пламъка на свещите безжизнен поглед.

После отвън тихо се почука.

Той с един скок стигна до вратата, дръпна дръжката. На стъпалата стоеше графинята.

— Извинете ме за безпокойството — рече тя, докато се вглеждаше в полумрака. — Днес вдигаме малко шум, та дойдох да питам дали не ви пречат гостите? Мога да им кажа, че се е скъсала струна на пианото, и ще пуснем грамофон в малката гостна. Ще стане по-тихо… — Бовада усети нещо необичайно в поведението на квартиранта и спря насред дума. — Защо ме гледате така?

Василий Александрович мълчаливо я хвана за ръката и я притегли към себе си.

Графинята бе хладнокръвна и извънредно опитна дама, но неочакваната му атака я смути.

— Елате — дръпна я преобразеният Рибников.

Тя тръгна след него с недоверчива усмивка на уста.

Но когато Василий Александрович с глух стон впи устни в нейните и я стисна в силните си ръце, усмивката върху пълното красиво лице на вдовицата на испанския гранд се преобрази първо в учудване, а после в страстна гримаса.

Половин час по-късно Беатрис беше неузнаваема. Тя плачеше на рамото на любовника си и шепнеше думи, които не бе произнасяла от много отдавна, от моминските години.

— Само да знаеше, само ако можеше да разбереш — повтаряше тя, бършейки сълзите, но така и не обясни, какво точно трябваше да разбере Рибников.

Той едва успя да я отпрати.

Останал най-сетне сам, седна на пода в неудобна, сложна поза. Остана така осем минути по часовник. След това се изправи, отърси се като куче и се обади по телефона — точно трийсет минути преди полунощ, както беше уговорено.

А в същото време в другия край на пръстена от булеварди Лидина стоеше в антрето на апартамента си пред огледалото, без да сваля шапката и наметалото си, и плачеше горчиво.

— Край… Това е краят на живота — хълцаше тя. — Не съм нужна никому, никому…

Тя залитна, докосна с крак нещо шумолящо и се стресна. Подът в цялото антре беше покрит с жив килим от алени рози. Ако носът на горката Гликерия Романовна не беше запушен от риданията, тя още от стълбището щеше да усети омайния им аромат.

От тъмните дълбини на апартамента отначало тихо, а после все по-мощно и по-мощно се понесоха очарователни звуци. Вълшебен глас изви серенадата на граф Алмавива:

— „Скоро от изтока златен ярко ще блесне зората…“

Сълзите от прекрасните очи на Гликерия Романовна рукнаха с все сила.

Сричка четвърта, където всуе се споменава името на японския бог

Едва дочел спешното послание от старшия на бригадата, пристигнала от Петербург да замени сразените от звездите ченгета, Евстратий Павлович рипна от масата и хукна към вратата толкова бързо, че дори си забрави бомбето.

Дежурните файтони стояха готови пред входа на управлението, а от „Гнездниковски“ до булевард „Чистопрудний“ я имаше, я нямаше десетина минути с бързи коне.

— Я виж ти, я виж ти — повтаряше надворният съветник, докато се опитваше пак и пак да разчете бележката.

Това не беше никак лесно, каляската подскачаше по павираната улица, светлината от уличните лампи беше слаба, пък и Смуров беше писал сякаш с левия си крак. Личеше си, че опитният агент, проводен да следи действията на Фандорин, се е развълнувал здравата: буквите се сливаха, редовете се застъпваха.

Донесението не беше написано според инструкциите, а завършекът му беше направо недопустим, но надворният съветник реши да не придиря на Смуров.

— Какво става? Там ли е още? — втурна се Милников от файтона към старшия полицай.

Смуров бе заседнал в храстите зад градинската ограда, откъдето прекрасно се виждаше дворът на „Сен Санс“, залят от огньовете на разноцветните фенери.

— Тъй вярно. Не се съмнявайте, Евстратий Павлович. От оная страна съм сложил Крошкин. Ако Калмика тръгне да излиза през прозореца, Крошкин ще свирне.

— Разправяй сега какво става!

— Така, значи — Смуров вдигна тефтерчето пред очите си. — Фльорцата стоя у Калмика кратко, около пет минути. В десет и трийсет и осем изтърча навън, бършеше си очите с кърпа. В десет и четирийсет и две от главния вход излезе жена, водя я като Райска птица. Отиде до неговата врата, влезе. Птицата стоя до единайсет и двайсет. Излезе подсмърчаща и олюляваща се. Друго няма.

— Брей, добичето му тесногледо, с какво ги тормози така тия женоря? — почуди се Милников. — Добре де, дойде времето ние да го поизтормозим. Значи така, Смуров. Взех със себе си шест души. Единия ти го оставям. Тримата отговаряте за прозорците. А аз с другите отивам да сгащим японеца. Хитър е той, ама и ние не пасем трева. Гледам, тъмно е вътре, ще да е легнал да спи. Те, женските, изтощават.

Изтърчаха наведени през двора. Преди да се качат по стълбите, изуха ботушите — не трябваше да вдигат шум.

Хората на надворния съветник бяха подбирани. Злато, а не хора. Няма нужда от никакви обяснения, достатъчни са жестовете.

Щракна с пръсти на Саплюкин и оня се наведе над ключалката. Капна смазка, поразклати с шперца. Не мина и минута и вратата безшумно се отвори.

Милников пръв влезе в тъмното антре, стиснал много удобна джунджурия — каучукова палка с оловен пълнеж. Трябваше да хванат японеца жив, че инак Фандорин ще се разсмърди.

Евстратий Павлович щракна копчето на секретно фенерче, напипа с лъча три бели врати: една отпред, една отляво и една отдясно.

Посочи с пръст: ти направо, ти насам, ти натам, само шшшт.

А той заедно с Лепинш и Саплюкин остана в антрето, готов да се втурне към оная врата, откъдето ще се чуе условният сигнал — цвърчене на мишка.

Стояха, напрегнато вцепенени, и чакаха.

Мина минута, втора, трета, пета.

Из квартирата се носеха неясни нощни звуци, някъде зад стената виеше грамофон. Часовникът удари полунощ — толкова неочаквано и силно, че на Милников аха да му изскочи сърцето.

Какво се мотаят толкова? Работа за една минута — надникваш, оглеждаш. Вдън земя ли пропаднаха?

Изведнъж надворният съветник усети, че не изпитва никаква ловна страст. И разпалеността му се стопи — напротив, побиха го гадни ледени тръпки. Пустите му нерви. Само да хванем японеца и отивам на курорт, на някои минерални извори да се лекувам, обеща си Евстратий Павлович.

Махна на ченгетата да не помръдват, внимателно надникна през лявата врата.

Там беше съвсем тихо. И празно, убеди се Милников, след като светна с фенерчето. Значи трябва да има врата за съседно помещение.

Безшумно стъпвайки, стигна до средата на стаята. Ама че дяволска работа! Маса, столове. Прозорец. На стената срещу прозореца — огледало. Друга врата няма. И Мандрикин го няма.

Понечи да се прекръсти, но бухалката в ръката му попречи.

Усещайки на челото си студена пот, Евстратий Павлович се върна в антрето.

— Какво става? — мръдна устни Саплюкин.

Надворният съветник само махна с ръка към него. Хвърли поглед в дясната стая.

Беше абсолютно същата като лявата — и мебелите, и огледалото, и прозорецът.

И нито една жива душа. Празно!

Милников застана на четири крака, светна под масата, макар че беше невъзможно полицаят да е решил да си играе на криеница.

На път обратно към антрето Евстратий Павлович мърмореше под носа си: „Господи, Боже мой, пресвета Богородице.“

Бутна агентите настрана, хвърли се към вратата отпред, в ръцете си стискаше вече не палката, а револвер.

Това беше спалнята. В ъгъла имаше умивалник, зад паравана — вана с тоалетна чиния и още някаква фаянсова съдина, закрепена в пода.

И нямаше жива душа! През прозореца към Милников ехидно зяпаше нащърбената луна.

Той я заплаши с револвера и с грохот захвана да отваря шкафове и чекмеджета. Надникна под леглото, дори под ваната.

Японецът бе изчезнал. И беше взел със себе си трима от най-добрите Милникови ченгета.

Евстратий Павлович се уплаши дали не се е побъркал. Разкрещя се истерично:

— Саплюкин! Лепинш!

И когато агентите не му отговориха, се затича към антрето. Само че и там вече беше празно.

— Господи Исусе! — провикна се надворният съветник, изтърва револвера и се прекръсти широко. — Избави ме от бесовете японски!

Когато и трикратният кръстен знак не помогна, Евстратий Павлович окончателно проумя, че японският Бог е по-силен от руския и рухна на колене пред Негово тесноочие.

Заби чело в пода и запълзя на четири крака към изхода, виейки гръмко: „Банзай, банзай, банзай.“

Сричка последна, най-продължителна

Как можа да не я разпознае веднага? Да, разбира се, беше уморен, изтормозен от скуката, чакаше с нетърпение момента да си тръгне. И тя, разбира се, също изглеждаше съвсем другояче: тогава на разсъмване до взривения мост беше бледа, изтощена, носеше мокра изцапана рокля, а сега цялата грееше с нежна, поддържана красота, пък и воалът променяше чертите й. И все пак — страшен детектив, няма що!

Едва когато тя самата дойде и спомена за моста, Ераст Петрович сякаш го удари гръм: той я позна, спомни си за нейните показания, довели до фаталната и позорна грешка, и най-важното — сети се кой беше нейният спътник.

Там, пред склада на гара „Москва Товарна“, докато разглеждаше през бинокъл получателя на мелинита, Фандорин веднага усети, че го е виждал някъде, но объркан от японските черти на лицето, се отклони от вярната посока — помисли си, че шпионинът му прилича на някого, когото познава още от Япония. А нещата бяха много по-прости! Беше видял тоя човек с омърляна щабкапитанска униформа на мястото на катастрофата.

Всичко си идваше на местата.

Специалният влак е бил взривен именно от Акробата, както сполучливо го бе кръстил Милников. Японският диверсант е пътувал с бързия влак, съпровождан от своята съучастничка — въпросната Лидина. Как ловко бе плъзнала жандармите по лъжливата следа!

А сега врагът бе решил да удари оногова, който го дебне. Името на тоя любим номер на сектата на невидимите бе „заекът изяжда тигъра“. Но няма страшно, руснаците за същото казват: „Ловила мишката котки.“

Предложението на Гликерия Романовна да идат у тях не изненада инженера — беше очаквал нещо подобно. И все пак вътрешно бе напрегнат, чудеше се дали ще се справи сам с толкова опасен противник.

„И да не се справя — значи такава ми била кармата, войната ще продължи и без мен“ — философски си рече Ераст Петрович и тръгна.

Но в къщата на „Остоженка“ се държеше пределно предпазливо. Кармата си е карма, ала нека видим кой ще направи последния ход.

Когато се оказа, че Акробата не е там, разочарованието му беше огромно. И Фандорин отхвърли всякаква куртоазия. Трябваше на място да научи от съмнителната дама всичко, което можеше.

Не е агентка, разбра го веднага. Съучастието й е неволно и не е посветена в нищо. Наистина, знае къде се крие Акробата, но няма да го издаде за нищо на света, понеже е влюбена до уши. Какво сега, на мъчения ли да я подлага?

Погледът на Ераст Петрович се плъзна по телефонния апарат и идеята узря моментално. Шпионин от такъв ранг не може да няма телефонен номер за спешни случаи.

Фандорин се постара да наплаши Лидина до краен предел, изтърча на улицата, хвана файтон и му нареди да препуска колкото може по-бързо към Централната телефонна станция.

Лисицки се беше настанил на новото си място много комфортно. Госпожиците от централата бяха му надонесли бродирани покривчици, на бюрото му имаше табличка с домашни курабийки, сладко, чайник за заварка. Напетият щабротмистър явно се радваше на голямо внимание.

Като видя Фандорин, той скочи, рязко свали наушника и ентусиазиран възкликна:

— Ераст Петрович, вие сте истински гений! Втори ден седя тук и не спирам да го повтарям! Вашето име трябва да бъде записано със златни букви в историята на полицията! Нямате представа колко интересни и пикантни подробности научих за тия два дни!

— Наистина нямам — прекъсна го Фандорин. — Какъв е номерът на апартамент номер три в къщата на Бомзе на „Остоженка“?

— Секунда — Лисицки разлисти справочника. — Трийсет и седем осемдесет и две.

— Проверете къде се е телефонирало от трийсет и седем осемдесет и две през последния половин час. Б-бързо!

Щабротмистърът изхвърча от стаята и се върна след три минути.

— На телефон сто и четиринайсет двайсет и две. Проверих го вече, това е пансион „Сен Санс“ на булевард „Чистопрудни“. Разговорът е бил кратък, едва половин минута.

— Значи не го е заварила — промърмори Фандорин. — Какъв е тоя пансион? По мое време нямаше такъв. Някакво учебно заведение ли е?

— В известен смисъл — изсмя се Лисицки. — Там се преподава науката на нежните страсти. Заведението е известно, държи го така наречената графиня Бовада. Твърде характерна персона, разработвана е и при нас по един случай. И в тайната полиция я познават добре. Истинското й име е Анфиса Минкина. Биографията й е същински роман от Бусенар28. Обиколила е цял свят. Тъмна личност, но я търпят, понеже понякога прави на съответните ведомства някои услуги. От интимно, но не задължително полово естество — отново се разкиска веселият щабротмистър. — Наредих да се закачим за пансиона. Там са регистрирани два номера, та и за двата. Нали така?

— Б-браво. Сядайте и слушайте. Пък аз междувременно ще завъртя друг телефон.

Фандорин телефонира у дома и нареди на камердинера да заминава на „Чистопрудни“ и да наблюдава къщата.

След кратка пауза Маса попита:

— Господарю, ще бъде ли това намеса в хода на войната?

— Не. — Ераст Петрович си изкриви донякъде душата, но не виждаше друг изход, Милников го нямаше, а железопътните жандарми няма да успеят да осигурят правилно наблюдение. — Ти просто ще гледаш пансион „Сен Санс“ и ако видиш нещо интересно, ще ми съобщиш. Там наблизо е кино „Орландо“, във фоайето има публичен телефон. Аз съм на номер…

— Двайсет деветдесет и три — подсказа Лисицки, който беше закачил на двете си уши по един наушник. — Звънят по левия! — възкликна той след около минута.

Ераст Петрович сграбчи слушалката на деривата и чу изпълнен с достойнство мъжки глас:

— Беатрис, душичке, пламтя, едвам дишам. Тръгвам към вас веднага. Да ми приготвите моето кътче. И Зюлейка, ама задължително.

— Зюлейка е с кавалер — отвърна от другата страна женски глас, много мек и приятен.

Мъжът се разтревожи:

— Как така с кавалер? С кого е? Ако е с Фон Вайл, няма да ви го простя!

— Ще ви подготвя мадам Фрида — утешително измърка жената. — Нали си я спомняте — висока, чудно стройна. Виртуозно владее камшика, не по-зле от Зюлейка. Ще се хареса на ваше превъзходителство.

Щабротмистърът се разтресе от беззвучен смях. Фандорин с отвращение затвори.

През следващия час телефонът звъня често, някои обаждания бяха още по-пикантни, но всичките бяха в лявото ухо на Лисицки, тоест на номер 114–22, вторият телефон бе онемял.

Звънна чак в единайсет и половина, при това беше обаждане от пансиона. Мъжки глас помоли да го свържат с 42–13.

— Какво е това четирийсет и две тринайсет? — попита шепнешком инженерът, докато телефонистката правеше връзката.

Жандармът вече шумолеше със страниците. Намери нужния номер, отбеляза го с нокът.

— Ресторант „Розата на ветровете“ — прочете Фандорин.

— Ресторант „Розата на ветровете“ — прозвуча в слушалката. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Повикайте господин Мирошниченко, драги, той е седнал сам до прозореца — с мъжки глас помоли „Сен Санс“.

— Веднага, господине.

Мълчанието продължи няколко минути. После откъм ресторанта спокоен баритон попита:

— Вие ли сте?

— Както се бяхме споразумели. Готови ли сте?

— Да. Ще дойдем в един през нощта.

— Много са. Почти хиляда сандъка — предупреди пансионът.

Фандорин стисна слушалката с такава сила, че пръстите му побеляха. Оръжие! Пратка японско оръжие, няма какво друго да е!

— Имаме достатъчно хора — уверено каза ресторантът.

— Как ще ги прекарвате? По вода?

— Естествено. Нали затова исках склад до реката. Казвайте къде да дойдем.

В тоя миг на бюрото пред Лисицки засвяткаха лампичките на трети апарат.

— Това е специалната линия — прошепна офицерът, хвана слушалката и завъртя една ръчка. — За вас е, Ераст Петрович. Спешно. Май е вашият слуга.

— Слушайте — подаде му деривата Фандорин и взе слушалката. — Да?

— Господарю, казахте да съобщя, ако стане интересно — рече Маса. — Идвайте, стана много интересно.

Не поясни нищо — очевидно в киното имаше много хора.

Междувременно разговорът между „Розата на ветровете“ и „Сен Санс“ беше завършил.

— Е, какво, каза ли къде е мястото? — нетърпеливо се обърна към Лисицки инженерът.

Оня огорчен разпери ръце:

— Явно го е казал през ония две секунди, когато вие свалихте наушника, а аз още не бях го взел. Чух само оня от ресторанта да казва: „Да-да, знам го.“ Какво ще заповядате? Да изпратя ли наряди в „Розата на ветровете“ и в „Сен Санс“?

— Няма смисъл. В ресторанта няма да заварят никого. А с пансиона ще се заема лично.

Докато файтонът го носеше по нощните булеварди, Фандорин си мислеше за страшната опасност, надвиснала над древния град, всъщност над цялата хилядолетна държава. Черни тълпи, въоръжени с японски (или някакви други) пушки, ще захванат улиците в примките на барикади. От крайните квартали към центъра ще плъзне безформено кърваво петно. Ще започне безкрайно люто клане, в което няма да има победители, а само мъртъвци и победени.

Главният враг на целия Фандоринов живот, безсмисленият и див Хаос, се пулеше срещу инженера с болните очи на тъмните прозорци, хилеше се с разкъртените зъби на входовете. Разумният цивилизован живот се бе свил в тънките жички на уличните лампи, които проблясваха беззащитни по тротоарите.

Маса го чакаше до градинската ограда.

— Не разбирам какво става — занарежда той, докато вървяха с Фандорин по брега на езерцето. — Вижте сам. Рошият човек Мирников заедно с още петима се промъкнаха в къщата през оная врата. Това стана преди… дванайсет минути — той с удоволствие провери по златния часовник, който Фандорин му бе подарил по случай петдесетата годишнина на микадо. — И аз веднага ви се обадих.

— Ама че неприятно! — възкликна с мъка инженерът. — Хиената му с хиена пак души наоколо и пак ще развали всичко!

Камердинерът отбеляза философски:

— Бездруго няма какво да направим. Да гледаме какво има да става.

И те загледаха.

Отляво и отдясно на входа имаше по един прозорец. И двата бяха тъмни.

— Странно — прошепна Ераст Петрович. — Какво правят там в мрака? Не се чуват нито изстрели, нито викове…

В същия момент чуха вик. Той не беше силен, но в него звучеше такъв животински ужас, че Фандорин и слугата му, без да се наговарят, изскочиха от прикритието си и се затичаха към къщата.

Бързо пълзящ на четири крака човек се показа на вратата и се сурна по стълбите.

— Банзай! Банзай! — викаше безспирно той.

— Идвай де! — погледна инженерът спрелия Маса. — Какво ти става?

Слугата стоеше, скръстил ръце на гърдите, живо въплъщение на обидата.

— Измамихте ме, господарю. Тоя човек е японец.

Нямаше време да го уговаря. Пък и Фандорин се засрами.

— Не е японец — рече той. — Но ти си прав, по-добре е да не си наблизо. Неутралитетът си е неутралитет.

Инженерът въздъхна и продължи напред. Камердинерът също въздъхна и тръгна назад.

Иззад пансиона дотичаха три сенки — хора, облечени с еднакви палта и бомбета.

— Евстратий Павлович! — развикаха се те, като хванаха пълзящия под мишници и го изправиха на крака. — Какво ви е?

Оня крещеше, дърпаше се.

— Аз съм Фандорин — рече приближилият се Ераст Петрович.

Ченгетата се спогледаха, но не казаха нищо, явно нямаше нужда да обяснява надълго и нашироко кой е.

— Откачи май — въздъхна единият, който изглеждаше по-стар от останалите. — Нашите отдавна бяха забелязали, че Евстратий Павлович не е съвсем наред. А сега окончателно е превъртял.

— Японският Бог… Банзай… Махни се от мен, сатана — дърпаше се припадничавият.

Фандорин притисна артерията му, за да не пречи. Надворният съветник отпусна глава, изхърка и увисна в ръцете на своите подчинени.

— Оставете го тук, нищо му няма. След мен! — изкомандва инженерът.

Бързо обиколи стаите, като палеше лампите по пътя си.

Жилището беше празно и безжизнено. Само в спалнята потрепваше завесата в широко разтворения прозорец.

Фандорин се хвърли натам. Зад прозореца беше дворът, а по-нататък незастроена площ и мрачните силуети на далечни къщи.

— Избягал е! Защо не сте сложили човек под прозорците? Как е могъл Милников да се изложи така?

— Сложихме, аз самият бях, ей там стоях — заоправдава се единият от агентите. — Ама като чух Евстратипалич да крещи — и хукнах. Закъсал го е, викам си.

— Ама нашите къде са? — недоумяващо въртеше глава старшият. — Мандрикин, Лепинш, Саплюкин, Кутко, тоя, как му беше името, с големите уши? Да не са го подгонили през прозореца? Тогава щяха да надуят свирките…

Ераст Петрович подхвана внимателен оглед на жилището. В стаята отляво на антрето откри на килима няколко капки кръв. Докосна я — незасъхнала.

Обиколи с поглед наоколо, без колебание се насочи към бюфета, дръпна притворената вратичка. Вътре, фиксиран в менгеме, имаше малък арбалет. Беше разреден.

— Тъй-тъй, познати фокуси — промърмори инженерът и взе да опипва пода на мястото, където бе открил кръвта. — Аха, ето я и пружината. Скрил я е под дъската. Къде обаче е тялото?

Погледна наляво, надясно. Насочи се към огледалото, което висеше срещу прозореца. Опипа рамката, не откри механизма и просто удари лъскавата повърхност с юмрук.

Агентите, тъпо следящи действията на Сребърната лисица, ахнаха: огледалото пропадна в тъмна ниша.

— Ето къде било — доволен подхвърли инженерът и натисна някакво копче.

В стената, облепена с тапети, се отвори вратичка. Зад фалшивото огледало се видя малък килер. На задната му стена имаше прозорче, откъдето идеално се виждаше съседното помещение, спалнята. Половината скривалище се заемаше от фотоапарат на висока тринога, но Фандорин не му обърна внимание.

— Големи уши, казвате? — наведе се да види нещо на пода инженерът — Тоя ли е?

И измъкна в стаята безжизнено тяло със стърчаща от гърдите къса и дебела стрела.

Агентите се струпаха над мъртвия си другар, а инженерът вече бързаше към отсрещната стая.

— Същия фокус — обясни той на старшия агент, който бе влязъл след него. — Тайна пружина под дюшемето. В шкафа е скрит арбалет. Смъртта настъпва моментално, понеже острието на стрелата е намазано с отрова. А тялото е там — той посочи огледалото. — Можете да проверите.

Но телата в това скривалище, което досущ приличаше на първото, бяха цели три.

— Лепинш — въздъхна детективът, докато измъкваше най-горния. — Саплюкин. А най-отдолу е Кутко…

Петия труп намериха в спалнята, в процепа зад гардероба.

— Не знам как е успял да се справи с всички тях един по един… Най-вероятно нещата са изглеждали така — захвана се да възстановява картината Фандорин. — Ония, които са влезли в страничните стаи, са загинали първи от стрелите и са скрити зад огледалата. Тоя в спалнята е убит с голи ръце — във всеки случай не откривам видими рани. На Саплюкин и другия, как беше, Лепинш, са им счупени вратните прешлени. Съдейки по отворената уста на Лепинш, той е успял да види убиеца. Но само толкова… Акробата е умъртвил тия двамата в антрето, отмъкнал ги е в дясната стая и ги е хвърлил върху Кутко. Само едно не разбирам, как е оцелял Милников? Сигурно е развеселил японеца с тия негови крясъци „банзай!“… Добре, стига толкова лирика. Предстои ни най-важното. Вие — посочи той единия от агентите — вземайте своя въртоглав началник и го карайте към лудницата. А вие двамата — след мен.

— Къде, господин Фандорин? — попита старшият.

— Към Москва-река. По дяволите, минава дванайсет и половина, а ние тепърва има да търсим игла в купа сено!

Върви търси склад по Москва-река, ако си нямаш работа. Първопрестолната не разполага с централно товарно пристанище, малките кейчета започват от моста на Краски хълм и се точат надолу по течението няколко километра чак до Кожухов.

Започнаха от Таганка, от пристана на „Дружество за параходство и търговия във Волжкия басейн“. Последва го кеят на „Търговска къща братя Каменски“, складовете на Нижегородската параходна компания на г-жа Кашина, магазиите на Москворецкото дружество и прочие, и прочие.

Търсенето изглеждаше така: пътуваха с файтон покрай брега, вглеждаха се и се ослушваха — дали няма да доловят някакъв шум. Кой ще работи по това време, ако не хора, които имат какво да крият?

От време на време слизаха до брега, слушаха над водата — макар че повечето пристани бяха на десния бряг, имаше и на левия.

Връщаха се на каляската и продължаваха. С всяка изминала минута Ераст Петрович ставаше все по-мрачен.

Търсенето се проточваше — часовникът в джоба му издрънча два пъти. И часовникът от камбанарията на Ново-Спаския манастир сякаш му отвърна. И мислите на инженера се обърнаха към божественото.

Самодържавната монархия може да се крепи единствено върху вярата на народа в нейния мистичен, свръхестествен произход, мислеше си мрачният Фандорин. Ако тая вяра бъде нарушена, с Русия ще се случи това, което се случи с Милников. Народът наблюдава развитието на тая злощастна война и от ден на ден все повече се убеждава, че японският бог или е по-силен от руския, или обича своя помазаник повече, отколкото нашият обича цар Николай. Конституцията — ето единственото спасение, разсъждаваше инженерът, който въпреки зрялата си възраст не се бе освободил напълно от склонността си към идеализъм. Монархията трябва да пренесе опорната точка от религията към разума. За да изпълнява народът волята на властта не поради страх от Бога, а поради съгласието си с тая воля. Но ако сега започне въоръжен бунт — край на всичко. И няма да има никакво значение дали монархията ще успее да смаже в кръв въстанието, или не. Духът ще изскочи от бутилката и тронът така или иначе ще рухне — ако това не стане сега, ще се случи след няколко години при следващото сътресение.

В тъмнината матово блеснаха тумбести железни цистерни — нефтените резервоари на дружеството „Нобел“. На това място реката завиваше.

Ераст Петрович потупа кочияша по рамото да спре. Вслуша се. Долу откъм водата явно се носеше равномерно механично боботене.

— След мен — махна Фандорин с ръка на детективите.

В тръс прекосиха малката горичка. Вятърът лъхна на мазут — някъде зад дърветата беше Гадното езеро.

— Аха! — пошепна старшият агент (казваше се Смуров). — Май са те!

Долу под бреговия откос тъмнееше дълъг пристан, пред който се бяха наредили няколко шлепа, като единия — най-малкият бе прикачен за малък влекач с работещ двигател. Тъкмо неговото боботене бе доловил слухът на Фандорин.

От склада, построен в края на пристана, изтичаха двама хамали, понесли дълъг сандък, и се скриха в трюма на малкия шлеп. След тях се появи още един с нещо квадратно на раменете и отърча по трапа.

— Да, те са — усмихна се Фандорин, забравил за миг своите апокалиптични притеснения. — Бързат, с-санкюлотите му.

— Кои? — поинтересува се от непознатата дума вторият агент, Крошкин.

По-начетеният Смуров обясни:

— Това са едни бунтари, нещо като есерите. За Френската революция чувал ли си? Не? Ами за Наполеон? Е, все е нещо.

От склада се подаде още един товарач, после трима наведнъж помъкнаха нещо много тежко. В края на пристана пламна кибритена клечка, огънят след някоя и друга секунда се сви до червена точка. Там бяха застанали още двама.

Загриженост измести усмивката от лицето на инженера.

— Нещо множко ми се виждат — Ераст Петрович се озърна наоколо. — Какво е това дългото, дето тъмнее там? Мост ли е?

— Тъй вярно. Железопътен. Тук строят околовръстен път.

— Отлично! Крошкин, оттатък езерото е гара Кожухово. Вземайте файтона и препускайте натам. Трябва да имат телефон. Обадете се на подполковник Данилов, номер седемдесет и седем двеста трийсет и пет. Ако подполковника го няма, говорете с дежурния офицер. Опишете му ц-цялата ситуация. Да качва на дрезини караула, дежурните, изобщо всички, които успее да намери. И да бързат насам. Това е, бягайте. Само ми оставете револвера. И патрони, ако имате резервни. На вас няма да ви п-потрябват, а на нас — може би.

Агентът презглава побягна към мястото, където бяха оставили файтона.

— А ние с вас, Смуров, да идем по-близо. Ей там има една много удобна купчина релси.

Докато Дрозда палеше цигарата си, Рибников хвърли поглед на часовника.

— Три без четвърт. Скоро ще започне да съмва.

— Няма страшно, ще сколасаме. Основната част вече я натоварихме — есерът кимна към големия шлеп. — Остана само сормовският. Нищо работа, една пета от стоката. По-живо, другари, по-живо! — подкани той хамалите.

Другари-другари, ама не ходиш сам да влачиш сандъците, помисли си Василий Александрович, докато преценяваше как по-сгодно да подхване разговора за най-важното — времето на въстанието.

Дрозда, без да бърза, тръгна към склада. Рибников го последва.

— А московският кога ще тръгне? — попита за големия шлеп.

— Утре речните моряци ще го закарат към Фили29. Оттам някъде другаде. Ще го местим от място на място, да не бие много на очи. А малкият още сега тръгва за Сормово надолу по Москва-река, оттам към Ока.

Складът почти се беше опразнил от сандъци, оставаха само плоските кутии с проводниците и дистанционните механизми.

— Как е на вашия език „мерси“? — ухили се Дрозда.

— Аригато.

— Е, значи, приемете пролетарското ни аригато, господин самурай. Вие свършихте вашата работа, оттук нататък ще се оправяме без вас.

Рибников веднага мина твърдо към най-важното:

— И така. Стачката трябва да започне не по-късно от три седмици. Въстанието — най-късно до месец и половина.

— Не ме командвайте, маршал Ояма30. Ще се оправим и без вас — прекъсна го есерът. — Няма да играем по вашата свирка. Мисля да ударим на есен — той пак се ухили. — Дотогава пооскубете още перушина от Николашка. Нека го види народът гол-голеничък. Тогава ще го треснем и ние.

Василий Александрович отговори с усмивка на неговата усмивка. Дрозда дори не се досещаше, че животът му, както и животът на осемте му другари, е увиснал на косъм.

— Не са хубави тия работи. Нали се бяхме разбрали — с укор проточи Рибников.

В очите на революционния вожд пробягаха палави искри.

— Да държиш на честната дума, дадена на представител на империалистическа държава, е буржоазен предразсъдък — той дръпна от лулата си. — А как се казва по вашенски „чупката“?

Доближи ги един от работниците, метна на гърба си последния сандък, учуди се:

— Нещо лекичък ми се вижда. Да не е празен?

И го върна обратно на земята.

— Не — обясни Василий Александрович и отвори капака. — Това са проводници за различни нужди. Ето това е бикфордов шнур, тоя е камуфлажен, а тоя, с каучуковата изолация, е за подводно миниране.

Дрозда се заинтересува. Извади яркочервения кабел, огледа го. Ловко хвана с два пръста металната сърцевина, тя лесно излезе от водонепропускливата си обвивка.

— Хитро измислено. Подводно миниране, а? Дали да не гръмнем царската яхта? Имам свой човек в екипа, луда глава… Трябва да го обмислим.

Товарачът вдигна сандъка и се завтече към пристана.

Междувременно Рибников беше взел решение.

— Добре, нека да е наесен. По-добре късно, отколкото никога — рече той. — А стачката след три седмици. Разчитаме на вас.

— Имате ли друг изход? — подхвърли през рамо Дрозда. — Това беше, господин самурай, довиждане. Вървете на японската си майна.

— Аз съм сирак — извиха се в усмивка устните на Василий Александрович и отново си помисли колко хубаво ще бъде да пречупи врата на тоя човек, за да види как се опулват и замръзват очите му.

В тоя миг тишината свърши.

— Господин инженер, май дотук бяха. Натовариха — прошепна Смуров.

Фандорин също виждаше, че товаренето приключи. Шлепът нагази почти до водолинията. Не изглеждаше голям, но явно поемаше доста — шега ли е да се поберат накуп хиляда сандъка с оръжие.

Ето че по трапа се качи последната фигура, ако се съди по походката, товарът й съвсем не беше тежък и на борда на шлепа една след друга светнаха огънчетата на седем, не — осем цигари.

— Свършиха работа, пушат и потеглят — дишаше в ухото му агентът.

Крошкин тръгна да вика помощ в три без четвърт, пресмяташе инженерът. Да речем, че в три е стигнал до телефона. Пет, не, даже десет минути ще му отнеме да обясни на Данилов или на дежурния офицер каква е работата. Трябваше да прати Смуров, той е по-речовит. Тогава караулът ще бъде вдигнат по тревога към три и десет, три и петнайсет. Няма как да тръгнат преди три и половина. А от „Каланчовка“ до Кожуховския мост с дрезина пътят е поне половин час. Значи няма начин жандармите да дойдат преди четири. А сега е три и двайсет и пет…

— Вадете оръжието — заповяда Фандорин и взе в лявата ръка своя броунинг, а в дясната — крошкиновия наган. — Като преброя до три, стреляйте в посока на шлепа.

— Защо? — стресна се Смуров. — Я ги вижте колко са! Къде ще ходят от реката? Да дочакаме подкрепата и ще ги настигнем по брега.

— Откъде сте сигурен, че няма да откарат шлепа извън града, където няма кой да им пречи и няма още сега, преди разсъмване, да претоварят оръжието на каруци? Не, трябва да ги з-задържим тук. Колко патрона имате?

— Седем в барабана и седем резервни, това е всичко. Ние сме агенти, не сме башибозук…

— И на К-крошкин револверът има четиринайсет. Аз пък — само седем, и аз не съм еничарин за жалост. Трийсет и пет изстрела, малко е за половин час. Но мърдане няма. Ще постъпим така. Изстрелвате първия барабан наред, за да ги впечатлим. После обаче всеки куршум се стреля внимателно, прицелно.

— Далечко е — прецени Смуров. — И бордът ги скрива наполовина. От такова разстояние и денем не е лесно да улучиш.

— Ама вие не се целете в хората, все пак са наши сънародници. Стреляйте така, че никой да не мине от шлепа на буксира. Е, хайде, едно-две-три!

Ераст Петрович вдигна пистолета си нагоре (бездруго от толкова далеч от късата му цев нямаше да има никаква полза) и натисна спусъка седем пъти поред.

— Я виж ти — провлече глас Дрозда, чувайки честите изстрели.

Внимателно се подаде навън. Рибников също.

Светлините на изстрелите проблясваха над купчината релси, стоварени на петдесетина крачки от пристана.

От шлепа осем души отвърнаха с безредна стрелба.

— Ченгета. Проследили са ни — хладнокръвно оцени ситуацията Дрозда. — Само че са малко. Трима-четирима, едва ли са повече. Сега ще се оправим. Ще пратя момчетата да заобиколят отляво и отдясно…

— Чакайте! — хвана го за лакътя Василий Александрович и бързо занарежда. — Не бива да влизаме в бой, те това искат. Не са много, но със сигурност са поискали помощ. Няма да им е трудно да пресрещнат шлеповете по реката. Има ли някой на влекача?

— Не, всички товареха.

— Полицаите са тук отскоро — каза уверено Рибников. — В противен случай досега вече да ни е обградила цяла рота жандарми. Значи не са заварили товаренето на големия шлеп, ние последния час се занимавахме със сормовския. Слушайте, Дрозд. Можем да жертваме сормовския шлеп. Спасявайте големия. Бягайте оттук, ще се върнете утре. Вървете, вървете. Аз ще накарам полицията да тръгне след мен.

Той взе от ръцете на есера намотката червен проводник, мушна я в джоба и на зигзаг отърча навън.

Сякаш вятър издуха черните силуети от шлепа, изчезнаха и алените точки на цигарите. Но вместо тях над борда след минута засвяткаха белите звезди на изстрелите.

От склада към корабчето притича лъкатушно още една фигура и инженерът я изпроводи с особено внимателен поглед.

Отначало куршумите свиреха високо над главите им, но после революционерите уточниха мерника. Парченца олово с противен писък и снопове искри рикошираха от релсите.

— Господи, ще се мре! — охкаше Смуров и час по час залягаше зад купчината.

Фандорин не отместваше поглед от шлепа, готов да стреля, щом някой тръгне да се прехвърля на влекача.

— Не се страхувайте — рече инженерът. — Какво толкова се страхувате? Толкова народ вече има на оня свят, само нас чакат. Ще ни посрещнат като свои. Хем какви хора — днешните на малкия пръст не могат да им стъпят.

Колкото и да е странно, аргументът на Фандорин подейства. Агентът се надигна.

— И Наполеон ли ни чака?

— И Наполеон. Харесвате ли го? — разсеяно попита инженерът, присвил око към реката.

Един от бойната група, по-съобразителен от другите, тръгна да прескача от шлепа на влекача.

Ераст Петрович заби един куршум току пред носа на хитрягата. Оня веднага се дръпна под прикритието на борда.

— По-внимателно, не се разсейвайте — каза на партньора си Фандорин. — Те схванаха, че трябва да бягат, и сега ще се юрнат един през друг. Не ги пускайте, отсичайте ги с огън.

Отговор не последва.

Инженерът хвърли бегъл поглед към Смуров и изруга. Агентът бе опрял буза на релсите, косата на темето му блестеше от кръв, отворените му очи втренчено гледаха настрана. Убит…

Дали ще се срещне с Наполеон, помисли си инженерът, но в тоя момент не му беше до сантименти.

— Другарю рулеви, към машинното! — дочу се звънък глас откъм шлепа. — По-бързо!

Прикрилият се до носа отново тръгна към влекача. Фандорин въздъхна тежко и стреля на месо — тялото с шум рухна във водата.

Почти веднага след първия тръгна още един, но тялото му се виждаше ясно на фона на бялата палубна надстройка и Ераст Петрович успя да го уцели в крака. Улученият се разкрещя, значи беше жив.

Патроните от Крошкин свършиха. Фандорин взе револвера на мъртвеца, но и там в барабана имаше само три патрона. А до четири часа оставаха цели осемнайсет минути.

— По-смело, другари! — провикна се все същият глас. — Свършват им патроните. Режи въжетата!

Кърмата на шлепа се отдели от пристана, трапът изскърца и пльосна във водата.

— Напред към влекача! Всички едновременно, другари!

Вече нищо не можеше да се направи.

Фандорин дори не стреля, когато цяла тълпа хора се втурна към носа на шлепа — нямаше смисъл.

Влекачът изригна сноп искри от комина, завъртяха се колелата. Въжетата се опънаха, зазвънтяха.

Отплаваха в три и четирийсет и шест по часовника на инженера.

Успя да ги задържи за двайсет и една минути. Срещу цена от два човешки живота.

Фандорин тръгна по брега успоредно на шлепа.

Отначало не му беше никак трудно, после се наложи да се затича, влекачът набираше ход.

Ераст Петрович минаваше под железопътния мост, когато отгоре, от насипа, се понесе грохотът на стоманени колела. От тъмнината с пълна скорост излетя голяма дрезина, натъпкана с хора.

— Насам! Насам! — размаха ръце Фандорин и стреля във въздуха.

По откоса тежко се сурнаха жандарми.

— Кой е с-старшият?

— Поручик Брянцев!

— Ето ги — посочи Фандорин отдалечаващия се шлеп. — Пратете половината от хората по моста на отсрещния бряг. И ще ги подгоним от двете страни. Стигнем ли ги — огън по капитанската кабина. Докато не се предадат. Марш!

Странната гонка на пеши жандарми след плаващия по реката шлеп не продължи дълго.

Ответният огън от влекача бързо взе да отслабва. Революционерите все по-рядко рискуваха да се надигнат над железните бордове. Стъклото на капитанската кабина се пръсна от изстрелите и щурманът водеше кораба на сляпо, без да се показва. Затова половин километър след моста влекачът налетя на плитчина и заседна. Течението завъртя шлепа.

— Прекратете огъня — заповяда Фандорин. — Предложете им да се предадат.

— Хвърляйте оръжието, глупаци! — развика се от брега поручикът. — Нямате изход! Предайте се!

Есерите наистина нямаше къде да се дянат. Над водата висеше рядка утринна мъгла, тъмнината се топеше с всяка изминала минута, а от двете страни на реката бяха залегнали жандарми. Нямаше измъкване дори с плуване поединично.

Оцелелите се събраха при капитанската кабина — явно се съвещаваха.

После един от тях се изправи в цял ръст.

Той беше!

Акробата, или щабкапитан Рибников. Въпреки разстоянието не можеше да го сбърка.

От влекача се чу нестройно пеене, а японският шпионин се засили и прескочи върху шлепа.

— Какво е замислил? Какви ги върши? — нервно попита поручикът.

— „Пощада не иска наш горди «Варяг» и никой за милост не моли!“ — лееше се откъм влекача.

— Стреляйте, стреляйте! — възкликна Фандорин, който видя в ръцете на Акробата малко пламъче, прилично на бенгалски огън. — Това е динамитна пресовка!

Но беше късно. Експлозивът полетя към трюма на шлепа, а фалшивият щабкапитан дръпна от борда спасителен пояс и скочи в реката.

След секунда шлепът цъфна и се разцепи през средата от мощните взривове. Предната му половина подскочи и захлупи буксира. Във въздуха литнаха парчета дърво и метал, по водата се разтече пламтящо гориво.

— Падниии! — изкрещя отчаяно поручикът, но жандармите и без командата му се натъркаляха по земята, закрили глави с ръце.

Пред Фандорин в земята се заби изкривена цев от пушка. Брянцев с ужас гледаше падналата до него ръчна граната. Тя бясно се въртеше на едно място, фабричната й смазка лъщеше.

— Не се бойте, няма да избухне — рече му инженерът. — Няма детонатор.

Офицерът се надигна засрамен.

— Всички ли са здрави? — провикна се той юнашки. — Ставай, строй се за проверка! Ей, фелдфебел! — направи той фуния пред устата си. — Твоите как са?

— Един го закачи леко, вашбродие! — чу се откъм другия бряг.

Отсам парчетата бяха ударили двама, но не много силно.

Докато превързваха ранените, инженерът се върна при моста — там преди време бе забелязал колибата на лодкаря, който отговаряше за шамандурите.

Изкара го с лодката към мястото на взрива. Фандорин стоеше на носа и разглеждаше треските и мазните петна, осеяли цялата повърхност на реката.

— Ще ме вземете ли при вас? — обади се Брянцев. След минута, озовал се в лодката, той попита: — Какво търсите? Господа революционерите са на дъното, това е ясно. По-късно ще извикаме водолази, да изкарат труповете. И стоката, колкото успеят да намерят.

— Дълбоко ли е тук? — обърна се инженерът към гребеца.

— По това време отива към четири-пет метра. Тук-там и по шест задълбава. Лятос, като напече слънцето, става по-плитко, ама сега е дълбочко.

Лодката бавно се носеше по течението, Ераст Петрович не откъсваше поглед от водата.

— А тоя, дето хвърли динамита, безумецът — рече Брянцев. — Поясът не го спаси. Ей го къде плува.

Наистина, пред тях вълните полюшваха червено-белия корков кръг.

— Я г-греби натам!

— За какво ви е притрябвал? — попита поручикът, наблюдавайки как Фандорин се надвесва през борда за спасителния пояс.

Ераст Петрович не удостои приказливия офицер с обяснение. Вместо това изговори:

— Ето къде било гълъбчето.

Той измъкна пояса от водата и се видя, че от вътрешната му страна е закрепена червена гумена тръбичка.

— Познат фокус — усмихна се инженерът. — Само че в древността са използвали бамбук, а не гумен проводник с извадено жило.

— Каква е тая клизма? Какъв фокус?

— Ходене по дъното. Сега обаче ще ви демонстрирам един по-интересен фокус. Засечете времето — и Фандорин прегъна маркуча в пръстите си.

Измина една минута, след нея втора.

Поручикът гледаше инженера с нарастващо недоумение, а инженерът поглеждаше ту към водата, тук към секундарника на часовника си.

— Феноменално — поклати глава той. — Дори за такива като тях…

Третата минута превали половината, когато на трийсетина метра от лодката изведнъж се показа човешка глава.

— Греби! — викна на лодкаря Фандорин. — Пипнахме го! Щом не остана на дъното — наш е!

И действително го пипнаха — хитрият Акробат нямаше накъде да им бяга. Впрочем той и не оказа съпротива. Докато жандармите му връзваха ръцете, той седеше с безизразно лице, затворил очи. Мръсни струи се стичаха от мократа му коса, по ризата имаше зелена тиня.

— Вие сте много силен играч, обаче загубихте — каза Ераст Петрович на японски.

Арестуваният отвори очи и дълго време разглежда инженера. Не се разбра дали е проумял какво му казва.

Тогава Фандорин се наведе и произнесе една странна дума:

— Тамба.

— Какво пък, щом е амба, значи амба31 — равнодушно пророни Акробата. Това бяха единствените думи, които изрече.

Той запази мълчание и в Крутицкия гарнизонен затвор, където го докараха след задържането му.

За разпита пристигна всякакво началство — и жандармското, и военносъдебното, и от тайната полиция, но нито заплахите, нито обещанията накараха Рибников да пророни и една дума. Щателно претърсен и преоблечен в арестантска роба, той седеше неподвижно. Не поглеждаше генералите, само от време на време хвърляше поглед към Ераст Петрович, който не вземаше участие в разпита и изобщо стоеше настрана.

Началствата се блъскаха с упорития арестант чак до вечерта, когато решиха да го отпратят в килията.

Килията беше специална, предназначена за особено опасни злодеи. Заради Рибников взеха и допълнителни предпазни мерки — смениха нара и табуретката със сламеник, отнесоха масата, прибраха и газената лампа.

— Зная ги аз японците, чел съм — рече на Фандорин комендантът. — Ще вземе да си разбие главата о някой ръб, върви после отговаряй за него. Или пък ще се залее с горяща газ. Нека си седи тук на свещи.

— Ако такъв ч-човек реши да умре, не можете да му попречите.

— Мога и още как. Преди месец имах тук един анархист, брей, много луда глава беше, та го държахме овързан като младенец в пелени. Та не ръмжа ли, та по пода ли не се търкаля, та в стената ли не пробва да си разбие главата — не му се мреше на бесилото. Ама си го предадох на палача като едното нищо.

Ераст Петрович се смръщи с погнуса, отрони:

— Това не ви е анархист — и си тръгна с някаква непонятна тежест в сърцето.

Загадъчното поведение на арестанта, който уж се бе предал, а същевременно явно не възнамеряваше да дава показания, тормозеше инженера.

Озовал се в килията, Василий Александрович прекара известно време в обичайното за затворник занимание — постоя под прозорчето, преградено с решетка, и позяпа вечерното небе.

Беше в добро настроение.

Беше свършил и двете неща, заради които не остана на тинестото дъно на Москва-река, а излезе на повърхността.

Преди всичко се увери, че главният товар — осемстотинте сандъка в големия шлеп — остана неоткрит.

И второ, видя очите на човека, за когото беше чувал и мислил толкова дълго.

Май беше свършил всичко.

Освен може би…

Той седна на пода, взе късото моливче, което оставяха на арестанта за случай, че иска да даде писмени показания, и написа с японски бързопис едно писмо, което започваше с обръщението „Татко!“.

После се прозя, протегна се и се изпъна върху сламеника в цял ръст.

И заспа.

Присъни му се чудесен сън. Василий Александрович препуска в открита колесница, преливаща във всички цветове на дъгата. Наоколо цари пълен мрак, но далеч отпред, на самия хоризонт, сияе ярка равномерна светлина. Той не е сам в чудната колесница, но не може да види лицата на своите спътници, понеже погледът му е устремен само напред — към източника на бързо приближаващото сияние.

Арестантът спа не повече от половин час.

Отвори очи. Усмихна се, все още в магията на прекрасния сън.

Умората бе изчезнала без следа. Цялото тяло, цялата душа на Василий Александрович бяха изпълнени с ясна сила и диамантена твърдост.

Той препрочете писмото до баща си и без колебание го изгори в пламъка на свещта.

После се съблече до кръста.

Под лявата мишница на арестанта имаше залепен пластир в цвета на кожата му, прикрит толкова старателно, че при обиска надзирателите не го бяха забелязали.

Рибников откъсна пластира и отдолу изпадна тесен бръснач. Той седна по-удобно и с бързо движение направи разрез по периметъра на лицето си. Заби нокти под кожата и я съдра цялата, от челото до брадичката, след което, без да издаде нито звук, със замах си преряза гърлото.