Диамантената тръба

Диамантената тръба

Началникът на главка1 отмести раздразнено пълната с угарки пепелница и погледна с негодувание събеседника си.

Слаб, дребничък, белобрад, събеседникът му потъна в голямото кожено кресло, като се сви и прибра краката си. Очите му искряха през очилата с непримирима упоритост.

— Трета година работи Евенкийската експедиция и никакви резултати! — подхвърли началникът.

— Как тъй никакви? А кимберлитите?2

— Добре, че стана дума за кимберлитите. Знаете ли, че академик Чернявски даде за тях отрицателно заключение? Той не признава тази скала за кимберлит. И изобщо, Сергей Яковлевич, на мен лично всичко ми е ясно. Та това е огромен неизследван край. Експедицията струва скъпо, особено след като вие придадохте към нея и гравитационна група. А резултати няма. Аз настоявам категорично да се спре работата! Нашият институт има много по-неотложни задачи и изразходването на огромни средства за такъв род изследвания е във вреда на практическата дейност. С това да свършим…

Началникът на главка се намръщи недоволно и хвърли цигарата. Директорът на института, професор Ивашенцев, който седеше в креслото, рязко се изправи:

— Вие спирате една работа, която трябва да донесе милиони на страната, и не само икономии, а и преки приходи от износ!

— Досега тази работа е донесла само разочарования. Впрочем аз вече казах, че за мене всичко е ясно. Решението ми е окончателно.

Началникът стана. До него професорът изглеждаше съвсем малък и беззащитен. Той се вдигна мълком от креслото и си оправи очилата. След това измърмори нещо неразбрано и подаде на началника един кръгъл камък.

— Видях го вече — отговори сухо началникът. — „Река Мойеро, река Мойеро!“ Три години слушам! И тази грикваитова скала3 също ми показвахте.

Професорът се сгърби над чантата си, като закопчаваше непослушната ключалка.

На началника му стана жал за учения. Той се приближи до Ивашенцев:

— Сергей Яковлевич, трябва да признаете, че съм прав. Не разбирам вашата упоритост по този въпрос…

— Всяка работа — прекъсна го Ивашенцев — се ръководи по-лесно, когато се отнасяш към нея безпристрастно. А аз не мога да бъда безпристрастен. Разбирате ли? Аз вярвам твърдо в това дело, с цялата си душа! Само огромни, неизследвани, трудно достъпни пространства стоят между теоретичното заключение и реалното доказателство. Вие ще кажете, разбира се, че това е вече достатъчно, за да се провали делото. Да, зная: държавни пари и други такива!… — започна да се сърди професорът, макар че началникът и не мислеше да възразява. — Познавате ли железния закон на икономиката? За да се спечели един милион, трябва да се похарчат седемстотин хиляди! А ние очакваме десетки, стотици милиони…

С тези думи той се отправи към вратата.

Началникът погледна подир него и поклати глава.

Като се върна в института, професор Ивашенцев нареди на секретаря си веднага да повика при него началника на производствения отдел.

— Какви са последните ви сведения от Чурилин? — попита той, когато началникът влезе в кабинета.

— Последните сведения получихме преди един месец, Сергей Яковлевич.

— Зная това. А нови сведения никакви ли няма?

— Не, засега нищо няма.

— Къде могат да бъдат те сега според вас?

— Чурилин съобщи за пристигането си на езеро Чирингда, във факторията4. Тръгнали надолу по Чирингда към Хатанга, а оттам трябвало да прехвърлят върха Мойеро. Може би са завършили вече този маршрут и се приближават към Туринската култбаза — такъв беше планът им. Но планът е едно, а тайгата — друго…

— Това ми е добре известно, благодаря ви.

Като остана сам, професор Ивашенцев се отпусна върху облегалото на креслото и се замисли. Пред неговия мислен поглед изникна картата на огромната област между Енисей и Лена. Някъде в центъра й, сред хаоса от ниски планини, прорязани от безбройни рекички и покрити с непрекъсната блатиста гора, се намираше експедицията, която той бе изпратил подир своята… мечта. Професорът извади от чантата си камъка, който беше показвал на началника на главка. Малкото късче тъмна скала беше плътно и тежко. Върху грубо зърнестата повърхност на неговия лом святкаха като ситни капчици многобройни кристали от пироп — червен гранат — и блестяха с чиста, свежа зеленина примесите от оливин. Тези кристали се открояваха ясно върху светлия гълъбовозелен фон на хромдиопсидовата маса. Тук-там святкаха миниатюрните светлосини пламъчета на дистена5. Скалата очароваше окото с пъстрото съчетание на чистите си цветове. Професорът обърна образеца на другата страна, където върху фон от бяла емайлова боя стоеше надпис: „Река Мойеро, южният склон на Анаонските планини, експедицията на Толмачов, 1915.“

Ивашенцев въздъхна: „Та това е типичен грикваит от Южна Африка! Нито в Анаонските планини, нито в долината на Мойеро не можаха да се открият дори и признаци от подобни скали. И тази година — пак неуспех. Чурилин мълчи. Значи мечтата не се сбъдна!“

Ивашенцев претегли камъка на ръка и го заключи в долното чекмедже на бюрото си. След това решително вдигна слушалката на вътрешния телефон:

— Изпратете на Чурилин телеграма: „Поради липса резултати ликвидирайте експедицията върнете се незабавно…“ Да, аз самият ще я подпиша, иначе той няма да се подчини. Къде ли? На Туринската култбаза. Да, по радиото, разбира се, чрез Диксон.

Тракна вилката на телефона и пресече разговора и всички възможности да се осъществи отдавнашната мечта на Ивашенцев. Той си свали очилата и закри очи с ръка.

Ивашенцев мечтаеше да му възложат, макар и на стари години, да изследва дълбоките зони на земната кора с особено мощни сонди. Но още първите стъпки към разрешаването на задачата — догонването на мечтата, скрита в горите и блатата на Средносибирското плато — излязоха напразни. Както изглежда, животът на нищо не бе научил професора и той, макар и минал вече петдесетте години, си бе останал мечтател, стремящ се към изследвания от твърде голям размер.

Радиовълните се понесоха от Москва към североизток — над северните тундри, над студените простори на Ледовития океан — и достигнаха високите антени на радиостанцията върху голия остров. След два часа нови вълни полетяха оттам на юг, прекосиха хребета Биранга, блатата на Пясина и се понесоха над безкрайните гори. В Туринската радиостанция апаратът затрака и радиовълните се превърнаха в къса фраза, ясно написана на небесносиня бланка.

— Има ли при тебе някой от корвунчанските евенки, Вася?

— Защо?

— Получи се бърза телеграма за експедицията на Чурилин. Те са сега на връх Корвунчан.

— Корвунчанци няма, но утре Инокентий се прибира в Бугарихта. Той е добър момък, ще измине над петдесет километра, особено ако ти му кажеш.

— Да отидем заедно да го потърсим, веднага ще му дам телеграмата.

В широката долина на река Никуорак, на триста километра от Туринската култбаза, се спускаше здрач. По полегатите склонове стърчеше смърчова гора, която се чернееше мрачно в низината. На плоския хълм, който заграждаше откъм север едно кръгло блато, беше още съвсем светло. Между редките лиственици6 бяха разположени четири тъмнозелени палатки, а пред тях на равната площадка, покрита със светлосив еленов мъх, гореше огън. Пламъци почти не се виждаха. Гъст кафяв дим с остра, замайваща миризма на багулник7 се разнасяше в спокойния въздух. От дясната страна на площадката се издигаха купчина товарни сандъци, чанти, денкове и седла. Облак от мушици и комари се виеше около огъня, зад гърбовете на хората. Седналите край огъня се стремяха да държат главите си на границата между дима и чистия въздух, което им даваше възможност да дишат и в същото време ги избавяше от насекомите, които се навираха упорито в очите, носа и ушите им.

— Чаят е готов! — обяви един черен, цял опушен от дима човек и сне от огъня едно голямо ведро, пълно с тъмнокафява течност.

Всеки от седналите край огъня се въоръжи с обемисто канче и взе по една огромна тунгуска питка, тежка и набита — особен хлебен концентрат. Мушиците покриваха повърхността на горещия чай със сив налеп, който трябваше да се издухва през горния ръб на канчето. Хората сърбаха с наслада чая и си подхвърляха къси фрази.

В рядкото подрънкване, което долиташе от звънците на пръсналите се в низината коне, се вплете отмерен далечен звън.

— Слушайте, другари! Май че нашите си идват.

Младежите се втурнаха към палатките за пушките си. Срещата между отрядите на една експедиция след дълга раздяла е винаги тържествен момент в живота на ония, които изследват тайгата. Здрачът още не беше успял да се сгъсти, когато на голямата поляна по северния склон на водораздела се появи върволица слаби, изморени коне, които се изкачваха вяло нагоре. Изпокъсаните денкове, завързани с разнищени въжета, свидетелствуваха за дълъг път през гъсти храсталаци.

Загърмяха изстрели. Пристигналите отговориха с нестроен залп. Към палатките пристъпи мрачен набит човек — геофизикът8 Самарин, началник на гравитационния отряд. Той слезе тежко от коня. Вратът му беше небрежно омотан с мръсен бинт. Той вдигна от лицето си черната мрежа и закрачи към началника на експедицията Чурилин — висок, гладко обръснат човек.

— Здравейте, другарю Чурилин — каза глухо Самарин в отговор на приятелския поздрав на началника.

— Добре дошли, идвате тъкмо за чая! Е, какво има интересно?

— Има нещичко. Но тежко беше… Аз се разболях, изгубихме три коня…

— Какво ви е?

— Дребна работа — мушица ме ухапа и се появи възпаление.

— Чесахте ли се?

— Че как да не се чеша! — измърмори сърдито Самария в отговор на пълния с укор поглед на Чурилин. — Моята кожа не е щавена като вашата. Сега не зная как ще изкарам следващия преход.

Чурилин нареди да се даде на всички по малко от скъпоценния запас спирт. Пристигналите също се разположиха край огъня. Високи весели гласове се пресичаха един друг, хората разказваха за различни приключения. Началникът на експедицията седна до геофизика, който, след като си изпи чая и похапна, поомекна и дойде на себе си.

— Модест Африканович, жадувам да чуя новини от вас!

Самарин разказа за изминатия от него маршрут, широкия, ъгъл, който обхващаше района от река Джеромо до върха Вилючан. По този път бяха успели да направят над двайсет измервания на силата на тежестта9.

— Навсякъде има доста големи положителни аномалии10 — шейсет, осемдесет. А на едно място направих дори три измервания поред на малки разстояния. Получих… — геофизикът направи пауза.

— Не се изморявайте, Модест Африканович! — бързо каза Чурилин.

Самарин се усмихна доволно и продължи:

— Получих двеста…

— Охо!

— Почакайте: двеста седемдесет и триста и пет!

— Къде? — възкликна развълнувано Чурилин.

— В Амнуначи… Обширно ниско плато, цяло в блата, на запад от Мойерокан.

— Мойерокан! Я виж ти!

Разговорите край огъня затихнаха. Новопристигналите се разотидоха да спят. Само сътрудниците на Чурилин, които си бяха починали през време на четиридневното лагеруване, останаха край огъня и с интерес се вслушваха в разговора между началника и геофизика.

— Аз ви измъчих, Модест Африканович — каза Чурилин, — извинете ме. Вървете по-скоро да почивате. Ние тук вече тъй се охранихме, че няма да легнем по-рано от полунощ.

Самарин се надигна неохотно и застанал на колене, сви последна цигара. Известно време Чурилин се вглеждаше втренчено в неговото уморено, подпухнало лице.

— Хубаво нещо е да бъдеш геофизик, Модест Африканович — каза той: — точни задачи, ясни отговори — както във вашия случай например.

— Намерихте на какво да завиждате!

Лицето на Чурилин беше сериозно.

— Сравнявах моите и вашите изследвания. Възхитен съм от могъществото на геофизиката! Аз съм лош физик и още по-лош математик. Може би затова, като всяка непозната научна дисциплина, вашата работа ми се струва много по-значителна от моята. Погледнете макар и отстрани: уредът на Щукрат11 се поставя на набелязаната точка. В него се люлеят отмерено две къси тежки махала, снабдени с огледалца, които отразяват светлината на миниатюрни лампички. И това е всичко. По-нататък, трябва само да се наблюдава дали периодът на люлеене на махалото съвпада с хода на астрономичните часовници — хронометрите. Впрочем, разбира се — досети се Чурилин, — преди това е необходимо още да се провери внимателно уредът, да се извършат наблюдения върху звездите, за да се сверят часовниците. Но общо взето, колко гениално просто е това! Люлее се махалото и едва доловимо се влияе от увеличената или намалена сила на тежестта в дадено място. А в ръцете на геофизика това е приказен меч, който невидимо разсича на няколко километра дълбоко скалните маси, око, което показва недостъпните подземни дълбини.

Самарин хвърли в огъня угарката и се усмихна:

— Аз, напротив, ясно си представям цялата безпомощност на геофизиката, изобилието на още неразрешими въпроси, несъвършенството на методите. И вашата геология ми се струва по-ясна, по-могъща наука, която има на свое разположение неизмеримо по-голям брой факти… Е, аз отивам да спя.

След като геофизикът се оттегли, край огъня настъпи мълчание. Пламъчният стълб се окръжаваше във висините от звезден венец, димящите съчки едва доловимо пращяха, комарите свиреха неумолимо. От долината подрънкваха, както и преди звънците на конете.

— Максим Максимович, нима геофизиката може да разреши лесно онова, над което ние тъй дълго си бъхтим главите? — попита предпазливо един млад геолог.

Чурилин се усмихна тъжно:

— Аз говорех за могъществото на геофизиката не в този смисъл. Ние търсим диамантени находища. Защо ги търсим тъкмо тук? Преди пет години нашият директор пръв обърна внимание върху необикновеното сходство между геологията на тукашните места и на Южна Африка. Средносибирското и Южноафриканското плато имат поразително сходен геологичен строеж. Както там, така и тук са си пробили път по повърхността колосални изригвания на тежки скални материали от дълбочините. Сергей Яковлевич смята, че изригванията са били едновременни у нас и в Южна Африка, където те са завършили с мощни избухвания на газовете, натрупани на грамадна дълбочина. Тези избухвания са пробили в скалната маса множество тесни тръби12, които са находища на диамантите. В пространството от Кап до Конго са известни стотици такива тръби и несъмнено е, че огромен брой тръби са още скрити под пясъците на пустинята Калахари. Диамантите биха стигнали за целия свят. А вие знаете колко са необходими те в промишлеността и за нашето дело — за сондажите. Големите компании са закупили всички находища. От десетките богати тръби се разработват само пет, останалите са оградени с тел, през който минава ток с високо напрежение, и се пазят от часовои. И лесно обяснимо: разработят ли се всички находища, диамантите рязко ще поевтинеят. В Съветския съюз досега не са открити що-годе значителни находища и ако успеем да открием подобни тръби, сами разбирате колко това е важно! Тук всичко е удивително сходно с Южна Африка освен диамантите — има и платина, и желязо, и никел, и хром; в това Средносибирско плато е налице един и същ тип минерализация. Сергей Яковлевич е забелязал, че онези райони в Южна Африка, където са открити тръби с диаманти, се отличават с положителни аномалии на силата на тежестта. Тя е по-голяма от нормалната, защото от дълбочините към повърхността се издигат маси от тежки, плътни скали — перидотити13 и грикваити. Аномалиите достигат до сто и двайсет единици. Тук още през първата година на работа с махалото хванахме аномалии от четирийсет до сто, а сега… ето че открихме аномалии до триста единици. Значи тук имаме големи натрупвания на тежки скали. Но до разрешаването на нашия въпрос сме още далече. Махалото ни потвърди още една черта на сходство с Южна Африка и даде косвени указания за районите, в които може да се открият находища на диаманти. Казвам „може“, но и шансовете да не се открият са пак толкова. В Южна Африка е лесно да се търси — там се простират сухи степи, почти без растителна покривка, енергично изровени. Първите диаманти са били намерени именно в реките. А при нас тук — море от гори, блата, вечен мраз, който пречи на изравянето. Всичко е покрито. И сега, след три години работа, имаме само онова, с което започнахме: само тайнствения къс грикваит, намерен в един камък от река Мойеро! Тази скала от гранат, смесен с оливин и диопсид, се среща само в диамантените тръби във форма на валчести късчета сред небесносинята пръст, съдържаща диаманти. Изминахме вече цялото горно течение на Мойеро, изследвахме множество извори и реки на басейна…

Край загасващия огън настъпи мълчание. Събеседниците се разотидоха един след друг. Чурилин седеше дълбоко замислен. Последните пламъчета хвърляха червени отблясъци върху сухото му индийско лице. Срещу Чурилин, облакътен на своята чанта, седеше и спокойно посмукваше лулата си чернобрадият, приличен на циганин негов помощник Султанов.

„Голямата мечка“ открои кривата си фигура върху черното небе — настъпваше глухото време на нощта.

„До края на полския сезон остана не повече от месец — мислеше си Чурилин, — още един къс маршрут… И ако се върнем пак без резултати, навярно работата ще бъде прекратена. В тези необятни залесени планини са нужни десетки отряди, десетки години изследвания. Но във всеки случай трябва да задържим експедицията колкото е възможно по-дълго, трябва да я разбием на малки групи, за да изпълним повече маршрути.“

По южния склон се търкулнаха дребни камъни. Чурилин и помощникът му наостриха слух. Неясният шум се приближаваше. След това от тъмнината се провря в светлинния кръг на огъня кучешка муцуна с остри, щръкнали уши. Чу се тежкото дишане на ездачен елен. Към огъня се приближи евенк с палма14 в ръка. Като се опираше на нея, той скочи леко от елена, който веднага легна. Кръглото лице на евенка се усмихваше. Той се осведоми къде е началникът и подаде на Чурилин плик с грамаден восъчен печат.

Чурилин благодари на куриера, покани го да се нахрани и му обеща два пакета пресован чай. Като разрови огъня, Чурилин отвори плика, разгърна листчето небесносиня хартия и зачете. Очите му се свиха и заблестяха със зли пламъчета.

Султанов го изгледа внимателно и попита полугласно:

— Лоши новини ли, Максим Михайлович?

Вместо отговор Чурилин му подаде листчето. Султанов го прочете и се разкашля, задавен от много дълбокото смукване на лулата. И двамата мълчаха. След това Султанов тихо каза, като гледаше над огъня в нощта:

— Няма какво, това е краят…

— Ще видим! — отвърна Чурилин. — Само мълчание, Арсений Павлович.

Чурилин взе телеграмата и я хвърли в огъня. После те седнаха край него. Султанов извади листче хартия и започна да го покрива с изчисления. Приготвените за сутринта дърва се бяха свършили, когато Чурилин и Султанов напуснаха угасващия огън.

Следния ден на разсъмване Чурилин вдигна всички по тъмно. Тръгнаха два кервана на различни страни. Единият, от двайсет и осем коня, се проточи на дълга верига между смърчовете в долината на Никуорак, като се отправяше с весели песни на юг, към къщи. Останалите четирима души — Чурилин, Султанов работникът Петър и водачът Николай — с пет претоварени коня дадоха два прощални залпа, погледаха няколко минути подир заминаващите и започнаха да се спускат от хълма в противоположната посока. Там, зад редиците еднообразно неясни планини, се чернееха кедрите по високото плато на връх Люлюктакан.

Движение на натоварен керван през тайгата, поход през неизследвани области, „бели петна“ върху географските карти… Би казал някой: какво по-романтично от покоряването на неизвестни пространства! Всъщност само грижливата организация и твърдата дисциплина могат да осигурят успеха на подобно предприятие. А това значи, че обикновено не се случва нищо непредвидено: ден след ден се точи отмерена, еднообразна, тежка работа, пресметната далеч напред по часове. Един ден се отличава от друг най-често по броя на преодолените препятствия и изминатите километри. През тежкия поход душата спи, впечатленията от новите места се плъзгат отстрани, едва засягат чувствата и механически се отбелязват в паметта. След това, през по-леките дни или след вечерната почивка, а още по-точно след свършването на похода, в паметта възниква върволица от възприети впечатления. Преживяната близост с природата обогатява изследователя, заставя го да забрави бързо всички несгоди и отново примамва, зове към себе си.

Настъпиха горещи дни. Слънцето обливаше с тежък, гъст зной меката мъхеста повърхност на блатата. Светлината му изглеждаше мътна от влажните изпарения на прогнилия мъх. Резкият мирис на багулника напомняше миризмата на прекипяло ароматично вино. Горещината не измамваше никого: изострените от продължително общуване с природата чувства предугаждаха наближаването на късата северна есен. Нейният едва доловим отпечатък лежеше върху всичко: по леко поръждавелите иглици на лиственицата, по тъжно увисналите клонки на брезите и калините, по шапките на дървесните гъби, загубили кадифената си свежест…

Комарите бяха почти изчезнали. Затова пък мушиците, които сякаш предчувствуваха близката си гибел, вилнееха на блещукащи ръждивосиви облаци.

Малкият керван на Чурилин пътуваше вече от дълго време през обширните блата на Хорпичекан.

В сърцето на тайгата цари душна неподвижност. Вятърът, който прогонва натрапчивите насекоми, тук е рядък и желан гост. При движение мушиците все още не са страшни — те се вият на облак зад пътниците. Но достатъчно е да се спрете, за да огледате някоя скала, да запишете наблюденията си или да изправите някой паднал кон, и облакът мушици мигновено ви обгръща, лепне по потното лице, навира се в очите, ноздрите, ушите, под яката. Мушиците се вмъкват и под дрехите, хапят кожата под пояса, под колената и по глезените, довеждат до сълзи нервните и нетърпеливи хора. Затова мушиците са своеобразен „ускорител“, който придава по-бърз темп на работата при случайните спирания и свежда до минимум всяко забавяне. И само през време на продължителна почивка, когато са накладени димни огньове или е опъната палатка, става ВЪЗМОЖНО да се огледа изминатият път, без да се бърза.

Цопаха копитата на конете, поскърцваха ремъците и халките на денковете върху седлата. Грамадното блато се скриваше напреде в зеленикавата мъгла от изпарения. Наклонените стълбове на сухите лиственици се издигаха над редките и хилави смърчове. Съсредоточеното мълчание, в което се движеше отрядът, се прекъсваше понякога от лениви ругатни по адрес на един или друг кон. Впрочем конете, приспособили се добре към тайгата през лятото, работеха добросъвестно. Оклюмали глави, те вървяха на верига без всякакви поводи. Евенкът Николай в меки мокри цървули, с тояга в ръка и бердана на гръб, като раздвижваше някак особено свитите си в колената нозе, бързо ситнеше пред кервана.

Зад всички вървеше с карта Султанов. Върху разтворения му бележник падаха капки пот, лепяха се мушици, които оставяха по страниците разлети розови петна кръв.

— Далеч ли е до Хорпичекан? — зададе Чурилин на водача неизбежния вечерен въпрос.

Студената нощ принуждаваше всички да се наместят по-близо до огъня, запален на едно малко сухо островче, сред мочурите.

— Не зная, наши тук не ходи — отговори водачът. — Аз мисли него много далеч няма.

Чурилин и Султанов се спогледаха.

— Двайсет дни вече се въртим около Амнуначи — тихо каза Султанов. — Впрочем Хорпичекан е последната река.

— Да — съгласи се Чурилин, — никакви други препятствия вече няма. Амнуначи е ниско, равно плато — цялото в блата. Ако Хорпичекан нищо не ни покаже, ще трябва да се върнем с празни ръце. А и без коне можем да останем, и зима има да видим.

Едва на втория ден успяха да стигнат до тайнствения Хорпичекан, незабележителна с нищо река с тъмна вода, която се струеше бързо между лъкатушните брегове. От високите подровени места на бреговете почти до водата висяха твърди сплитки гъста трева. Реката не беше широка повече от три метра, но беше дълбока.

Съчките от ракита и дива череша грееха лошо, огънят съскаше, силно димеше и разгонваше мушиците. Тази неудобна спирка беше решаваща. Но какво можеше да даде дълбоката блатиста река, в която липсваха каквито и да било оголвания на основните скали? Дори речни камъни — показател за състава на скалите в горното течение на реката — не се напипваха по лепкавото тинесто дъно.

Тази вечер луната не светеше над мрачното блато: пристигането на Хорпичекан съвпадна с промяна на времето. Редки мъждукащи звезди пламваха и гаснеха, като показваха движението на невидимите облаци. Към полунощ мълчаливото блато се съживи — зашумя вятър. Започна да попръсква рядък дъжд.

На сутринта студената мъгла бързо се вдигна нагоре: признак на лошо време. Без слънце тъжната местност стана още по-мрачна, червеникавата площ на блатото посивя, водите на Хорпичекан изглеждаха съвсем черни.

Султанов мушна дълъг прът до дъното.

— Ще трябва да се гмуркаме!

Като напипа плитко място, където прътът през рядката глина опираше в някакви камъни на дъното, Чурилин пръв се съблече и се хвърли в ледената вода.

— Ето ви три камъка! — извика той, като излизаше на брега. — Тичам да се облека в палатката, иначе мушиците ще ме изядат. Строшете ги, Арсений Павлович.

— Въглищни шисти и диабаз15 — каза Султанов, като надникна след няколко минути в палатката. — Все едно и също.

— Не, не мога така да изоставя започнатата работа! — Чурилин погледна Султанов. — Ще отидем към горното течение на Хорпичекан, в центъра на Амнуначи. Имам някакво предчувствие: тук има нещо или цялата наша инициатива е гонене на неосъществимото… Хайде да товарим, без да губим време.

— Ух, дотегна ми! — засмя се Султанов, като завързваше сгънатата на денк палатка. — Помислете си само кой месец сме вече! Вечер всичко развързвай, нареждай, сутрин събирай и пак връзвай. И така всеки ден…

Шест дни под непрекъснат ситен дъжд керванът вървеше на североизток. Следите от хора, от зимни станове на евенките изчезнаха; малкият отряд не срещна нито едно отсечено дърво. Горното поречие на Хорпичекан се криеше в гъста гора от дребни смърчове. Като се огледа назад, преди да влезе в гъсталака, Чурилин видя почти целия път, изминат през последните два дни. В прояснилия се за няколко часа въздух трепкаха влажни изпарения и придаваха на обширното блатно пространство призрачен вид.

Чурилин и другарите му наостриха слух: два големи рогача прекосяваха блатото. Те вървяха спокойно, без да виждат хората. Високите нозе на животните се движеха бавно, но широката крачка носеше леко и бързо масивните тела по разкиснатия, напоен с вода мъх. Предният рогач метна назад огромните си рога, вдигна глава и с някакъв презрителен поглед огледа покорните му блатни пространства. Животните се скриха зад един неравен сив гребен от сухи лиственици.

— Яд ме е да ги гледам! — измърмори Султанов. — За такива дълги крака никакво блато не е страшно. По двеста километра на ден могат да омахат! — Той погледна с огорчение своите крака в тежки ботуши.

Чурилин се разсмя, а водачът се ухили, макар че не беше разбрал за какво става дума.

— Месо обаче тук ще има! — весело каза евенкът.

Чувството на тревога не оставяше Чурилин. Време за работа всъщност вече нямаше. Те се движеха напред за сметка на времето, необходимо за връщането. И все пак малкият отряд навлизаше все по-дълбоко в безлюдните блата, отдалечени от големите реки.

Центърът на Амнуначи напълно отговаряше на даденото от евенките название: това беше съвсем безлесна равнина, покрита с буци суха трева, върху сиво-жълтата повърхност на която се открояваха тъмните петна на мъховите поляни. Равнината се спускаше постепенно, обгърната в далечината от едва видимата четка на ниска гора. Само вляво хоризонтът се закриваше от чернееща се равна ивица; там местността очевидно беше по-стръмна и се виждаха далечни планини. Скоро небето се забули с еднообразна оловна пелена и отново заръси дъжд. Огромното пространство на труднопроходимите блата, в което се бяха загубили четиримата души, потискаше и гнетеше и внушаваше мисли за нищожеството на човешките сили. Колкото и да му се иска на човек да се измъкне оттук, само седмици, само месеци можеха да го освободят от този плен. И неслучайно Султанов завиждаше на рогачите: и най-силният човек, и най-свикналите крака ще могат да изминат не повече от трийсет хиляди крачки за един ден през меката мъхеста покривка, рядката кал, лепливата трева и багулниковите храсти. И ако ви са нужни половин милион крачки, за да излезете от тези блата, крещете, бъхтете се от мъка, викайте, когото щете — нищо няма да ви помогне. Трийсет хиляди крачки и от тях нито една погрешна. Иначе, попаднете ли между буците, сред корените, в пукнатините на разпадналите се скали, ще се строши всяка крехка кост. Тогава — гибел.

Керванът зави под прав ъгъл наляво, към далечната долина на Мойеро. Зад мрежата на дъжда не се виждаше нищо, по цели дни се движеха само по компас. Чурилин и Султанов почти не разговаряха, работникът и евенкът също мълчаха. Нощем жаловито дрънкаха хлопките на конете, гладните коне се въртяха край палатката. Понякога се разнасяше хрипкавият кратък рев на рогач — настъпило бе времето на есенните боеве между мъжките…

При завоя на току-що очерталата се пътека Чурилин видя спрелия се керван. Конете се бяха сбрали накуп.

— Максим Михайлович, елате по-скоро! Воронок се надяна — извика Петър с отчаяние в гласа.

Чурилин се приближи. Младият вран кон беше вече освободен от товара и седлото и стоеше настрана. По кожата му пробягваха силни тръпки, задните му крака се подгъваха.

— Падна изведнъж с двата крака и с корема върху пънчето — мрачно поясни Султанов.

Кръв на широка струя течеше по левия заден крак на Воронок. Конят се олюля и бързо легна.

— Какво да правим, Арсений Павлович? — попита Чурилин, като прегледа раната.

— Какво се прави в такива случаи? — Султанов се извърна и се дръпна настрана. — Само че аз не мога…

Жалост към животното остро прободе Чурилин. Но керванът беше спрял и Чурилин, леко побледнял, взе берданата и тракна затвора. Цевта започна бавно да се повдига към ухото на Воронок. Петър, който се беше почти вцепенил от мъка, скочи от мястото си и се вкопчи в берданата:

— Максим Михайлович, не стреляйте! Казвам ви, Воронок ще се оправи и сам ще тръгне след нас…

Сълзи течаха по бузите му.

Чурилин отстъпи охотно пред молбите на Петър. Товарът, който носеше Воронок, бе разпределен между други три коня, а седлото бе метнато на четвърти. Воронок лежеше и протегнал шия, следеше изчезващия в далечината керван…

Отдясно, до една стръмна могила, от разлятата светла кал на талика съвсем незабелязано се появява малък поток.

— Камъни, Максим Михайлович! — И Султанов показа едно малко възвишение в средата на потока.

Едри заоблени камъни с червен железен полеп святкаха през водата.

— Ще видя — Чурилин пристъпи към потока. — А вие кажете на Николай, че днес ще вървим, докато се стъмни съвсем.

Султанов побърза към водача. Евенкът изслуша нареждането, кимна намръщено с глава и заяви, че той сам знае: трябва да се бърза.

От потока се разнесе гласът на Чурилин:

— Стой, Арсений Павлович!

Сърцето на Султанов заби ускорено. Той се втурна назад. Чурилин размахваше късче камък и от вълнение не можеше да произнесе нито дума. Той пъхна мълком в ръцете на Султанов строшения камък, а сам се зае трескаво да изхвърля на брега един след друг покрити с тиня валчести камъни. Султанов погледна свежия лом на скалата и трепна от радост. Кървавочервени кристалчета от пироп се открояваха по пъстрата повърхност, смесени с маслинената и небесна зеленина на зърната от оливин и диопсид.

— Грикваит! — извика Султанов.

И двамата геолози се заеха ожесточено да разбиват нахвърляните от Чурилин обли камъни.

Яката и плътна скала трудно се поддаваше на ударите на чука. Всяко ново разцепване откриваше същата пъстра грубо зърнеста повърхност. Султанов нагази в потока за нови камъни и едва когато пред геолозите се показа лом с друг характер — тъмна, почти черна повърхност със зелени точки. — Чурилин се изправи и изтри потта от лицето си.

— Уф — въздъхна Султанов. — Почти навсякъде камъни от грикваит. А това не е ли вече кимберлит?

— Мисля, че да — потвърди Чурилин. — От неразрушена част на интрузия16.

Ръцете на Чурилин, които свиваха цигара, трепереха.

— Това не са речни камъни, Арсений Павлович — тихо и тържествено проговори той. — Тези заоблени камъни са много големи за един малък поток.

— Значи потокът е подровил… — Султанов се спря нерешително.

— … алувиален пласт17 от грикваитова скала! — твърдо довърши Чурилин. — Спомнете си, грикваитовите късове се срещат в африканските тръби във форма на обли камъни; те са заоблени при изригването.

За пръв път от много дни Чурилин се усмихна широко и светло.

— Такаа… — проточи глас Султанов. — Значи трябва да отидем към горното течение на потока, където е смърчовата релка… Обръщай назад! — извика той на Николай и Петър, които се бяха приближили.

Евенкът следеше внимателно с присвити очи радостните лица на своите началници, а Петър тупна кулестия кон по задницата:

— При Воронок ще се върнем, главо глупава!…

Отсеченият смърч рухна с трясък, след него се повали друг. В мълчанието на тъмната гора звънко се разнасяха ударите на брадвата.

Уморените хора седнаха да попушат.

— Нашият Воронок се оправя, само още куца — съобщи Петър, който бе отишъл да види конете. — Какво приказвам?… Само мършавеят кончетата, топят се и туй то — всичката трева е изсъхнала.

Заседналата от вечерта мъгла към сутринта се простря като плътна покривка от скреж. Блатото заискри, засвятка. Под смърчовете беше тъмно както преди. В здрачината се виждаха струпани повалени стволове, покрити с нарастъци от гъби. На вълнести ивици гъбите стърчаха върху пъновете и корените, цъфтяха с всевъзможни червени, зелени и жълти оттенъци, издаваха мирис на гнило и нощем отливаха едва забележима фосфорна светлина. Могилата беше свърталище на кукумявки. Любопитните птици с облещени очи бяха накацали тържествено в полумрака върху клоните край лагера и свели глави встрани, разглеждаха хората с ярките си жълти очи. Нощем техните крясъци се разнасяха зловещо сред гъстите клони в отговор на рогачите, които ревяха в блатото.

Хората се ровеха в земята, като рядко отделяха време за сън и храна, дълбаеха ожесточено с кирки твърдата и лепкава глина. Липсваха им и инструменти. Вечно замръзналата почва не се предаваше лесно. Само огромните огньове, накладени в шурфовете18, я заставяха да отстъпва. Тогава вместо нея се появяваше друг враг — водата. Два шурфа трябваше да се изоставят: те се бяха улучили отдолу на талики и мигновено се изпълниха с вода.

Чурилин разчиташе да срещне основна скала19 на два-три метра от повърхността, но и тази нищожна дълбочина се достигаше с голям труд.

Още един шурф бе направен на самия връх на хълма. Димът от огъня изпълваше смърчовата горичка, стелеше се над мъхестите клони, пълзеше като дълъг сиво-синкав език към блатото и се смесваше в далечината със студената сива мъгла.

Водачът донесе на рамо още едно сухо смърчово стъбло, хвърли го в огъня и решително се приближи към Чурилин:

— Началник, тряба говорим. Коне скоро мре, ние също мре. Брашно свърши, масло свърши, на лов ходи не мога, тряба работи. Лош, много лош работа, тряба по-скоро отиваме!

Чурилин мълчеше. Водачът беше само изказал гласно мислите, които отдавна мъчеха Чурилин.

— Максим Михайлович — изведнъж предложи Султанов, — нека той отведе с Петър конете, а ние с вас ще довършим шурфа. И без това инструменти има само за двамина. А ние после — по реката, на сал…

Чурилин бързо пристъпи към своя помощник, вгледа се внимателно в неговото отслабнало, обрасло с черна брада лице, в подутите му от дим и безсъница очи и се извърна настрана…

— Вие ще тръгнете с целия товар направо за Сотир — каза той спокойно след няколко минути на водача и посърналия Петър. — Там, в селището, ще предадете конете. Аз съм уговорил всичко още през пролетта с началника на полярната станция. Ще дам писмо да ви снабдят с продукти, а Петър да изпратят в Джергали. Нека той приготви там лодка и да ни чака. Може би ще успеем да се спуснем по Хатанга до аеропристанището. Николай ще получи в Сотир продукти, пари ще дам сега — нека се прибере у дома си. Щом стигнете до Мойеро, оставете всички припаси, които можете да отделите, на видно място. Пътя отбелязвайте с резки по дърветата, ние ще вървим по следите ви. Колко е оттук до Сотир?

— Не зная. — Евенкът поклати глава. — Но тряба има триста километра.

— Така. А до Мойеро — петдесет.

— Не, оттук не бива ходиш Мойеро: праг голям има много. През планина, от онази страна ходи, тогава остане само малък праг.

— През там има ли сто километра?

— Сто, сто двайсет тряба има…

На смърчовия хълм стана съвсем самотно и тихо. Палатката бе изпратена с конете; вместо нея бе направена барака от смърчови клони. Горящият пред кея огън едва димеше под дъжда.

Султанов се събуди през нощта от студ. Цялото тяло го болеше. Не му се искаше никак да стане, струваше му се просто невъзможно да си мръдне ръката. С голямо усилие Султанов се надигна и събуди Чурилин. Чурилин стана бързо, изпи канче гол чай и започна в тъмното да търси късата шурфовъчна кирка, която се търкаляше някъде край огъня.

Пламъкът на огъня заигра, съживен от нова порция сухи дърва. В шурфа, вдълбан в земята вече на два и половина метра, беше съвсем тъмно. Чурилин копаеше с кирката наслуки, като изгребваше глинените буци с ръце и ги слагаше в кофата, която Султанов от време на време издигаше нагоре с въже.

Боейки се от наводняване, геолозите не разтапяха леда с огън, а предпочитаха мъчително бавната, но по-сигурна работа в замръзналата почва. И без това една четвърт от ямата беше вече пълна с вода и всеки удар на кирката се придружаваше с шумно плискане.

На Чурилин му се струваше понякога, че работи свит в тази тясна и влажна яма вече много години. А и от дълго време вече той само слуша глухото кънтене на скалата и дрънкането на кофата и рови с издрани, отекли пръсти рядката ледена кал.

— Стига ви толкова, изкопахте вече двайсет и пет кофи! Сега е мой ред! — извика отгоре Султанов тъкмо в момента, когато Чурилин почувствува, че не ще може вече да вдигне кирката.

Той се измъкна от шурфа, като се опираше в стените с крака и ръце, и се отпусна тежко на мократа глина.

Султанов изчезна в ямата и оттам се чу неговият заглушен глас:

— Добра работа сте свършили! Пък сте и силни, Максим Михайлович! Още четвърт метър остана, дрънкат вече малки камъчета… Не, надолу е пак глина.

В същото време Султанов усети, че глината е вече малко по-друга: плътна както преди, сега тя се отделяше на едри късове; упоритата лепкава жилавост беше изчезнала.

Чурилин измъкваше кофа след кофа и купът извадена глина постоянно растеше. Дългата есенна нощ вече преваляше, когато Султанов извика слабо и дрезгаво от шурфа:

— Излязоха камъни! Има един голям, дърпайте!

Последната кофа се стори на Чурилин невероятно тежка.

Той извади лепкав, студен и тежък къс скала и го разби край огъня с чука си.

В трепкавата светлина на пламъка тъмната матова скала не се отличаваше по нищо от омръзналите им през време на пътуването диабази.

— Е, какво? — попита нетърпеливо отдолу Султанов.

— Не зная, тъмно е — отговори Чурилин, който не желаеше да огорчава другаря си, и хвърли каменните късове върху купа изкопана глина. — Излизайте, Трябва да поспим. Шест часа е, скоро ще се съмне.

Искаше им се да спят, да спят. Но времето течеше неумолимо. В девет часа двамата геолози бяха вече на крак и приготвяха оскъдна закуска.

— Колкото и да е тежка работата, трябва да намалим порциите — каза мрачно Чурилин. — В чувала има съвсем малко брашно.

Султанов се усмихна и замълча. След това вдигна канчето с чай и тържествено издекламира:

— „Очаква ни сигурна смърт… и който ни прати на подвиг ужасен — сърце няма в своята гръд…“

— Още по-ужасно е, че никой не ни е изпратил. И няма на кого да се оплачем.

— Да, дявол да го вземе, кой всъщност ни задържа тук? — каза тихо Султанов и отпусна глава.

Другарите се затътриха бавно към шурфа. Изведнъж Султанов впи здраво пръсти в лакътя на Чурилин:

— Максим Михайлович, жълта пръст!

Отгоре на купа извадени скали имаше късчета от някаква особена, зърнеста и в същото време плътна глина с ръждивожълт оттенък. Чурилин побърза да вдигне разцепения през нощта камък. Беше тежка, мазна на пипане синьо-черна скала. Външният пласт на камъка беше мек и с по-светъл, синкавосив оттенък.

— Вода, Арсений Павлович, повече вода! — прошепна Чурилин. — Ето, ще вземем от наводнения шурф. Излейте чая, да върви по дяволите. Трябва ни и втора кофа. Вие започнете да промивате жълтата пръст, пренесете я на улея, а аз ще се заема с каменните отломки.

— Нима… — започна Султанов.

— Почакайте! — рязко го прекъсна Чурилин.

Без да бърза, сякаш никак не се вълнуваше, Чурилин се зае да промива всички намерени късчета твърда черна скала, като чистеше рохкавите корици и калта.

Забравили всичко на света, геолозите се занимаваха със своята работа. Внезапно Чурилин издаде глухо възклицание и бързо извади от нагръдния си джоб сгъваема лупа. Султанов остави улея и се затече към него. Върху синкавочерния фон на едно малко късче скала почти едно до друго имаше три прозрачни кристалчета, големи колкото грахови зърна. Триъгълните площи на техните стени не бяха съвсем гладки, но при все това те ярко блестяха. Всеки кристал представляваше две съединени с основите си четиристенни пирамиди. Геолозите не снемаха поглед от кристалите. В дълбокото безмълвие на гората се чуваше само прекъснатото дишане на хората.

— Диаманти, диаманти! — Гърлото на Султанов се сви от спазма.

— Да, типични октаедри20 като в Южна Африка — промълви Чурилин. — Съвсем бистри, макар и не синкави. Според тамошната номенклатура това е вторият сорт от висшия клас, така нареченият първи е капският. Това е то, Арсений Павлович, нашата работа е свършена. На вас се… — Чурилин не се доизказа и стисна изцапаната с глина ръка на Султанов.

Султанов се отпусна уморено на изпръскания с кал стъпкан багулник.

— Значи тази ръждива глина е именно „йелоу граунд“ — жълтата пръст на африканските рудници — каза Чурилин, — най-горната и при това винаги обогатена с диаманти покривка на диамантената тръба. Няколко метра по-надолу ще се появи „синята пръст“ — „блу граунд“, същата онази черна скала, от която намерихме късчета в жълтата пръст. Това е по-малко разрушена, по-малко окислена кимберлитова скала. А нашият смърчов хълм без съмнение достига до границата на диамантената тръба. Такива хълмове често помагат в Южна Африка при търсенето на диамантени находища, като показват издаващата се над повърхността, но скритата под почвата горна разширена част на тръбата. И запомнете, драги Арсений Павлович, основната заповед за африканските ловци на диаманти: където има една тръба, там търси още няколко. Те никога не са сами! Сега трябва да промием всичката изровена жълта пръст и внимателно да отберем образци от нея. За да ги пренесем, ще трябва да изоставим част от припасите. Ще поставим репер21 маркировъчен стълб и на разсъмване заминаваме оттук: сега нашият живот е особено скъпоценен.

Султанов тръсна за последен път улея и изсипа на лист чиста хартия всичко, което беше останало след промиването на цял тон жълта пръст. На белия лист се разсипаха дребни кристали — стълбовидни, призматични, многоъгълни — с червен, кафяв, черен, небесносин, зелен цвят. Това бяха придружаващите диаманта кристали от илменит, пироксен, оливин и други устойчиви минерали. А между тях подобно на късчета стъкло и все пак различни от него се открояваха със силния си блясък дребни диамантени кристали. Тук имаше чисти, прозрачни камъни, имаше и покрити с грапава кафява корица. Някои кристали бяха с възрозов или зелен оттенък.

— Вижте, освен октаедри има и ромбододекаедри22 — Чурилин отдели с кибритена клечка един зелен дванадесетостенник. — Този вид диамант се отличава с необикновена дори за този камък твърдост. В Африка такива диаманти се срещат предимно в тръбата Фоорспед. А това е борт23 — той показа с кибритената клечка едно кръгло зрънце с черен цвят, — срастък от извънредно дребни диамантени кристалчета. Аз измерих диаметъра на нашия хълм — продължаваше Чурилин, — тази диамантена тръба не е от малките, има не по-малко от четвърт километър в диаметър. Наистина в Южна Африка има и по-големи; например Дютойтспан е почти седемстотин метра. Това вече не е тръба, а цял вулканичен кратер.

Султанов гледаше замислено към хълма. Той се мъчеше да си представи огромната тръба, простираща се почти отвесно на дълбочина няколко километра и изпълнена със скъпоценна черно-синя скала с диаманти. И това беше тук, в тази заблатена и мрачна равнина, под мъха и калта, които едва прикриваха бронята на вечния мраз!

Мълчеше и Чурилин. Той изсипа диамантите в торбичка, написа етикетчета за скалните късчета, загърна внимателно образците и се залови да чертае подробен план на находището. Всичко това геологът вършеше без всякакво въодушевление, сякаш сега, пред постигнатата най-сетне цел, всички стремежи, които го владееха по-рано, бяха изчезнали нанякъде. Умората беше много голяма…

Султанов издяла висок пън във вид на стълб и като нажежи кирката, пирографира върху него няколко букви и цифри. Скоро реперът беше готов — висок смърч с изсечени клони и с напречна греда на върха.

Пътят направо през планините не беше лек: трябваше да се пресичат множество долове и да се прехвърлят до петнайсет седловини на ден. Геолозите крачеха механически, без думи и мисли. Нищожните порции храна не бяха достатъчни да покрият огромния разход на сили. Пътуването започваше при първите проблясъци на утринната светлина и свършваше късно след полунощ. Светложълтите иглици на листвениците се ронеха, гората беше наситена с вода от непрестанния дъжд. Памуклийките на геолозите бързо се наквасваха цели и вечер дълго димяха край силния огън, а на следната сутрин отново се пропиваха с влага още в първия час на пътуването. Вода се разля по блатата и покри до едната четвърт високите буци пръст, между които и при най-малка погрешна стъпка хората потъваха до пояс. Тънкият лед пращеше под разкисналите се ботуши. Никакъв дивеч не се срещаше по пътя — планините сякаш бяха опустели и берданата притискаше рамената едно след друго като безполезен товар.

Утрото на четвъртия ден свари Чурилин и Султанов да се катерят по един стръмен склон. На билото пред пътниците се вдигна червено-сивото було на мъглата и се откри обширна полегата стръмнина, образувана от сипеи с огромни остроъгълни скали. В далечината се издигаше като стена тъмносиният, покрит с ръждиви петна срещуположен склон на долината на голяма река.

— Ето и Мойеро! — Чурилин седна на един камък и изтърси джоба си, търсейки последните трохи махорка. — Как са минали те тук с конете? Последният им знак е на билото, а по-нататък нищо не се вижда.

— Да се спуснем направо по сипея в долината и да тръгнем по течението на реката — предложи Султанов, — след това ще се върнем нагоре. Някъде непременно ще пресечем следите им.

Началникът на производствения отдел при института влезе в кабинета на Ивашенцев и мълчаливо се отпусна в креслото.

— Сериозно се тревожа за Чурилин — каза загрижено професорът. — Този човек е много упорит, за да бъде предпазлив. Самарин пристигна още преди един месец, а Чурилин и Султанов останаха в тайгата. Трябва да се запита телеграфно навсякъде, където е възможно: в Сожир, Тура, Хатанга, Чирингдинската база на Съюза за кожухарски стоки…

И от високите антени на радиостанциите на остров Диксон пак се понесоха над тайгата етерни трептения. Като се прекъсваха и пак се възобновяваха, те носеха един и същ въпрос: „Хатанга, Сотир, Тура… Съобщете веднага има ли известия експедицията Главното управление минерални суровини, инженер Чурилин…“

Радиовълните стигнаха до високия каменист сипей. Но двамата геолози, разбира се, не знаеха и не чувствуваха, че пространството е наситено с въпроси за съдбата им. Те пазеха предпазливо равновесие по хлъзгавата, покрита с лишеи повърхност на грамадните каменни плочи, прескачаха дълбоките трапове между скалите, катереха се по острите ръбове и ребра.

Сипеят се простирше на няколко километра в невероятен хаос от строшени камъни — безкрайно мъртво поле, покрито със сивите кости на планините. Сякаш сблъскалите се в страшна битка сили на земната кора бяха разбили, обезобразили и разпръснали планинските върхове и те се бяха струпали тук като повалени скелети, които показваха оголените си остри ребра…

— Сергей Яковлевич! Сотир съобщава: вчера пристигнали работникът и водачът на Чурилин с конете; геолозите останали в тайгата. Ето телеграмата.

Професорът удари яростно с юмрук по масата:

— Тъй си и знаех! Ще загинат за едната хубост! Телеграфирайте в Сотир… Впрочем кой ще им предаде? Експедицията трябва да се екипира — Развълнуван, Ивашенцев започна да рови книжата по масата. — И главно упоритостта им е безполезна: щом за три години нищо не намериха, за още един месец пак нищо няма да постигнат.

— Юнаци! Гледай, Арсений Павлович: салче приготвили от сухи смърчови стволове. Юнаци! Продукти за около една седмица. Ех, не е зле: реката е бърза, хубавичко ще ни понесе. Но да тръгваме. Едно, две!…

Малкият сал се залюшка по водата, завъртя се и направляван с пръти, бързо заплува по средата на реката. Тук Мойеро още не беше дълбока, под сала бързо се мяркаха по дъното дълги гладки камъни. Двамата геолози за пръв път след многото тежки дни почувствуваха радостно облекчение. Торбите не натискаха вече изморените рамена, краката, изтрепани от скъсаните ботуши, се наслаждаваха на почивката, а реката носеше сала със скорост, не по-малка от шест километра в час. Може би в това беше и главната радост — да седиш, да пушиш от време на време оставената от Николай махорка, понякога да оправяш сала с тласъци на прътите и същевременно да съзнаваш, че се движиш напред, че всеки час безкрайният път намалява.

Човек можеше да си позволи разкоша да помисли, да си спомни, че съществува друг свят. Плясъкът на водата, бълбукането й край тесните ивици речни камъни, бързото движение на малките вълни — всичко изглеждаше пълно с весел живот след гнетящото мълчание, еднообразието и неподвижния въздух на огромните блата.

Мойеро течеше лъкатушно, като описваше остри завои. Край нея плуваха ниски брегове. Широката лъка бе останала назад; гората се бе приближила до самата река и притискаше коритото й между тъмни високи стени. Салът се движеше сякаш по коридор сред гъсти смърчове. Много дървета, подкопани от реката, се навеждаха към водата. В далечината горският коридор като че ли се стесняваше, върховете на сведените стебла от срещуположните брегове се кръстосваха над водата, която загубваше живия си блясък и изглеждаше мрачна и студена.

Огромен наскоро повален смърч лежеше напреки на реката и почти докосваше със своя още зелен връх една широка плитчина на левия бряг. Геолозите придвижиха сала към брега, скочиха във водата и го повлякоха по речните камъни. По-нататък попаднаха на още няколко такива дървета, които забавяха движението на сала, но всичко това се струваше на Чурилин и Султанов дреболия, докато зад острия завой на реката те не чуха гръмко бълбукане и пляскащи удари.

— Към брега, по-скоро към брега! — извика Чурилин. — Пред нас има заседнали трупи!

Но беше вече късно — салът се движеше много бързо. Прътът, забоден в дъното на реката, се строши с трясък и салът се устреми като сляп направо към високата гръд на дървените трупи, които преграждаха реката.

Вдясно, където струпаните дървета бяха по-редки, водата се устреми с гръмко клокочене под тях. Клоните и тънките стволове пружинираха и трептяха под напора на водата, издавайки характерни плясъци, които наподобяваха удари на гигантска бухалка.

Султанов и Чурилин се хвърлиха към задния край на сала и грабнаха скъпоценните торби, брадвата и берданата. В същата секунда салът се гмурна под трупите, спря се и започна да се издига отвесно, като навлизаше все по-дълбоко под водата. Силен тласък изхвърли другарите напред, но те успяха да скочат върху трупите. Водата изрева, надигайки се като вълна зад сала, който бе преградил част от тесния проход. Без да губят нито минута, Чурилин и Султанов се заеха да секат един подир друг стволовете с единствената брадва. След два часа тежка работа беше възможно да освободят сала и с помощта на въже да го извлекат по-близо до брега, където в края на трупите водата беше до пояс. В борба с подкосяващата ледена вода геолозите повдигнаха с мъка сала нагоре и го помъкнаха през отвора, който бяха пробили в дебелите хлъзгави дървета, разположени под водата в основата на трупите. По-нататък пътят беше свободен, но уви, само на един километър и половина! И отново пред сала израсна грамада от побелели трупи с олющени кори, разхвърляни още по-нашироко, между които стърчаха като страшни копия дебели клони и корени на заровени в речните камъни дървета.

На белезникавата пясъчна ивица край реката гореше голям огън. Салът стоеше прикътан до брега. Чурилин и Султанов седяха с лице към реката, обърнали към огъня димящите си мокри гърбове. Над пясъка се издигаше стръмно брегът, сухата трева, по който изглеждаше златиста под яркото слънце, събудило огромни пространства почти замръзнал мъх.

Султанов изведнъж стана и с несигурни крачки тръгна настрани. Лошо му беше: стомахът отказваше да приема току-що погълнатата храна. Чурилин следеше тревожно помощника си. И самият той се чувствуваше зле. Изтощеното от непосилна работа, от дълго недояждане и безсъние сърце ту замираше и биеше тежко и рядко, ту тупкаше често и слабо и искаше почивка, продължително спокойствие.

Тъмен страх от здравите лапи на горската пустиня обхвана душата на изследователя. Трябваше да преплават около четиристотин километра по реката. А ето вече втори ден се промъкват през награмадени трупи и са преплавали през тези два дни седем километра. Седем километра! Храна беше останала за четири дни, и то при съвсем малки порции. А колко още непосилна, тежка работа им предстоеше в студената вода: да секат дебели трупи, да влачат изнемогнали сала… Сили вече нямаха! Едва ли ще издържат дори и един ден още. Кой знае колко грамади от трупи има напред — една или сто?

Султанов се върна при огъня и легна на пясъка. Чурилин сложи под главата на другаря си чантите и застана на колене:

— Полежете, Арсений Павлович, аз ще отида напред. — Той показа наляво, където зад широка плитчина и зад святкащата под слънчевите лъчи вода се издигаха купчина преплетени сиви дървета.

Султанов седна:

— Максим Михайлович, ето какво… — Той се запъна. — Ако се разболея съвсем, вие тръгнете сам. Трябва, непременно трябва да се спаси някой от нас. Говоря сериозно, не се шегувам! — Султанов се разсърди, като видя усмивката на Чурилин.

— Оставете това, драги! Починете си и всичко ще мине. Ако се спасим, двама ще се спасим! — високо каза Чурилин, без сам да намери в своя тон нужната увереност. — Хайде, аз тръгвам! — И като метна берданата, той се затътри бавно по пясъка и хрущящите каменисти плитчини, да пресече острия завой.

На Чурилин му се искаше да отиде далеч надолу по реката, за да огледа долината отвъд награмадените трупи.

Страхът, който го бе обхванал, не минаваше, колкото и да се опитваше да се справи с него. Искаше му се по-скоро да се върне в привичния свят на картите, книгите, научните изследвания, да предаде на своята страна богатствата, скрити под мъха и мраза на блатата в Амнуначи, да има време за тих, спокоен размисъл пред микроскопа, за разговори с другарите. Нима не ще успее да се върне там, където няма мъх, вечно мокри дрехи, лют дим и непрестанно тичане напред, напред?

Чурилин прекоси завоя и свърна по брега.

Той вървеше и мислеше за Султанов: „Какво кара хората да вървят към такива невиждани, никому неизвестни подвизи? Ако се избавим, нима някой ще узнае за непоколебимия героизъм на този човек? Преживяното бързо ще се изтрие, ще се забрави, ще се стори тежък сън… А кой говори сериозно за сънищата? Ако пък не се избавим, пак никой не ще узнае. Нещо повече: ще кажат — загинали са поради неумение, непредпазливост.“ А Султанов го чака там, в далечния свят, на хиляди километри… живот, щастие, любима жена, която чака отдавна тревожно и нетърпеливо.

Отдясно, на срещния бряг, се чу шум. Хрущяха речните камъни, тихо шумолеше сухата трева. Чурилин се сепна, погледна и сърцето му силно затуптя.

Под вкопания бряг, потопил копита във водата, стоеше огромен мъжки рогач. Мощното му тяло изглеждаше отдалеч съвсем черно. Широките му рога, като длани на гигант с разперени остри пръсти, бяха светли, а между тях, обърнати към Чурилин, стърчаха като ижица24 големите му уши. Рогачът се вгледа в замръзналия на място геолог, наведе глава, показвайки рогата си, и издаде дрезгаво „уоп“. Чурилин, без да мръдне, стисна до болка в юмрук ремъка на берданата.

Рогачът се обърна и изведнъж стана друг — слаб, гърбав, с източени крака. В държането на животното се чувствуваше ежесекундна готовност за стремителен бяг, скрита енергия на напрегната пружина. Мощната глава с гърбава муцуна се вдигна, на гърлото се разпери твърда черна брада, високата шия се очерта още по-рязко. След това рогачът се разкрачи широко, пъхна нос във водата и влезе в реката. Чурилин смъкна от рамото берданата. Рогачът скочи мълниеносно на брега. Щракна освободеният от предпазителя спусък и Чурилин изпрати куршум във високата шия. Рогачът се препъна, падна и скочи пак. Гръм от втори изстрел се разнесе по реката и животното изчезна в храстите. Вън от себе си, Чурилин се хвърли в реката, вдигнал високо берданата. Течението го поваляше, но той се справи с него и скоро се намери на срещуположния бряг. На десетина метра от водата във високата трева се виждаше тъмнокафяво тяло. Чурилин се приближи предпазливо до него и се убеди, че животното е мъртво. Рогачът лежеше, отметнал назад опряната си на единия рог глава; предните му крака бяха свити в колената. Великолепната мощ на животното се чувствуваше и в неподвижното тяло.

Чурилин не беше истински ловец. Застанал на едно коляно, той поглади муцуната на рогача, като съжаляваше за станалото. Каквото и да се случеше, шестнайсет пуда превъзходно месо променяха съдбата на геолозите.

Чурилин се изправи, опрян на берданата, огледа се и видя в реката още една грамада трупи, на около четвърт километър надолу. По-нататъшният път на реката се губеше в гъста гора, която приличаше на тъмна четка. Но тази четка се снишаваше на едно място и там се виждаше планински склон, който се приближаваше до самата река.

„Ако реката навлезе в ждрело, ще има прагове, но трупите ще се свършат“ — помисли си Чурилин. Той изкорми бързо рогача, взе устните, сърцето и къс месо, отбеляза мястото с висок прът и прекоси реката по горната грамада трупи, като използува случая да ги огледа внимателно.

Изобилната месна храна отначало още повече отслаби пътешествениците, но на сутринта Чурилин и Султанов явно се бяха ободрили.

Отвъд последната грамада трупи в Мойеро се вля отдясно голяма река. Долината се свиваше, разклонения на петнисти, черно-жълти от есенните лиственици планини се спускаха към реката, чието течение ставаше все по-бързо. Мътната оловна повърхност на водата сякаш дишаше, като се издигаше и спускаше плавно. Каменистите ивици се издигаха като крепостни валове. Бързо отминаваха назад плитчини, дървета, черни подриви. Скалите се надвесиха съвсем наблизо, зашумяха вълни, цялата река се покри със струести бразди и островърхи пенести гребени. Водата заливаше сала, който се носеше по талвега. Няколко тревожни минути — и салът отново излезе на просторната вода, която плавно се издигаше.

Бързото движение ободряваше изтощените хора. Най-после радостта за удържаната победа ги обхвана напълно.

Няма да мине много време и хиляди хора ще дойдат на мястото, където те двама са се мъчили в плен на горите и блатата. Могъществото на труда ще разсече непроходимите пространства с пътища, ще разчисти горите, ще изсуши блатата. Шум на машини и ярка електрическа светлина ще нарушат тъмното мълчание на тайгата.

— Сергей Яковлевич, телеграма от Хатанга. Навярно от Чурилин.

— Какво? Дайте я по-скоро! — Професорът бързо разтвори и прочете телеграмата. Тя падна от ръцете му: — Нищо, аз сам ще я вдигна… Вървете, всичко е минало благополучно, връщат се.

Като остана сам, Ивашенцев препрочете краткия текст: „Всичко, което търсихме, намерено. Връщаме се със самолет. Здрави сме. Чурилин, Султанов.“

Професор Ивашенцев стана и се поклони ниско на телеграфната бланка, която внимателно сложи на масата.