1. Вашингтон

Новите колеги на Греъм Уебър си помислиха, че се шегува, когато каза на първата си среща с персонала, че иска да премахне статуята на Уилям Дж. Донован¹⁵ от фоайето. Ветераните, които всъщност не бяха толкова стари, но бяха цинични копелета, не смятаха, че трябва да го прави. Донован беше основателят на агенцията, за Бога. Статуята му го представяше изправен, с една ръка върху колана, красив като бронзов бог, готов да спечели Втората световна война съвсем сам. Стоеше във фоайето от времето, когато Алън Дълес¹⁶ беше построил проклетата сграда. Не можеше просто да се отърват от нея.

Новият директор обаче беше сериозен. Той каза, че агенцията трябва да навлезе в двадесет и първи век и тази промяна трябва да започне със символите. Хората от старшия състав, който беше събран в конферентната зала на седмия етаж, завъртяха очи, но никой не каза нищо. Бяха наясно, че новият човек сам плете въжето, на което щеше да се обеси. На следващия ден някой сподели тази история с „Вашингтон Поуст“, което едновременно разсмя директора и затвърди мнението му каква каша цареше на това място. За изненада на всички Уебър устоя на думите си и премахна иконичната фигура на Дивия Бил от мястото и до лявата централна врата. Изявлението гласеше, че статуята е премахната временно за почистване, но дните си минаваха, а участъкът, на който стоеше пиедесталът, си остана обезцветено парче от пода.

Централното разузнавателно управление беше като частно училище в някои области. Висшите служители измисляха прякори на Уебър зад гърба му още на първата седмица, все едно беше нов учител. Тези прякори варираха от Уебфут, през Уеб- хед, та чак до Богаташчето. Мъже и жени се присъединяваха към това унизително начинание, всички бяха равнопоставени, що се отнасяше до недоволството. На директора като че ли не му пукаше. В детството му го наричаха Роки, но никой не смееше да се обърне така към него от години. Помисли си дали да не възобнови стария си прякор отново. Колкото повече старите момчета и момичета се опитваха да го захапят, толкова по- уверен беше той в своята мисия да оправи онова, което нарече на първата среща със служителите си най-дезориентираната агенция към правителството. Между другото, никой не му се възпротиви за това. Как биха могли да го сторят? Беше си самата истина.

Уебър беше представен във вестниците като „агент на промяната“, от когото според умните хора (или иначе казано, половин дузина журналисти, пишещи за водещи издания) агенцията имаше нужда. ЦРУ беше очукано и смазано. Нуждаеше се от свежа кръв и Уебър изглеждаше като човек, който можеше да раздвижи нещата. Мъжът си беше създал име в бизнеса, като беше купил една посредствена комуникационна компания и започна да купува радиочестотен спектър, който никой друг не искаше. Стана богат, също като хиляди други, но онова, което го открояваше от останалите, беше, че се опълчваше на правителството, когато се налагаше. Хората в общността на разузнаването му имаха доверие, така че когато той каза „не“ на политиката за наблюдение, много си промениха мнението.

Уебър изглеждаше в прекалено добро здраве за директор на ЦРУ: беше запазил пясъчнорусата си коса, издадената брадичка, скулите и тези леденосини очи. Лицето му беше момчешко, с кичури коса, които падаха по челото му, и бузи, които лесно се оцветяваха, когато се изчервеше или пийнеше пре- калено много, макар да не правеше нито едно от двете много често. Човек можеше да го обърка със скандинавец, може би швед, който е израснал в Северна Дакота: имаше онзи характерен твърд и сдържан поглед на северните равнини, който не издаваше нищо. В интерес на истината беше германо-ирландец от предградията на Питсбърг. Оттам беше мигрирал към безграничната земя на амбицията и парите и прекара живота си предимно на самолети. Сега работеше в Лангли, Вирджиния, макар че някои от коридорните клюки предвиждаха, че няма да се задържи много.

*

* *

Президентът обяви, че назначава Греъм Уебър, защото иска да реконструира ЦРУ Предният директор, Тед Янковски, беше освободен заради скандал, който като че ли включваше подкупи от контрактори на агенцията и чуждестранни дейности. Хората казваха „като че ли“, защото делото на Янковски още не беше стигнало до голямото жури и никой не беше обвинен на този етап. Но дори според стандартите на ЦРУ кашата беше много голяма. Конгресът крещеше за нов директор, който да изкорени корупцията, и настояваха този нов директор да е външен. През изминалата година Уебър изнасяше речи относно разузнавателната политика и се появяваше в Белия дом за брифинги. Когато президентът назначи комисия, която да разгледа политиката за наблюдение, Греъм беше в нея. По времето, ко- гато Янковски подаде оставка, той беше станал един от основните кандидати за поста.

Предварителното разглеждане на кандидатурите отне цял месец на попълване на дразнещи формуляри и отговарянето на безброй въпроси. Уебър се съгласи да продаде всичките си акции, така или иначе пазарът като че ли беше на върха в момента, и с постъпленията откри „сляп тръст“, както му подсказаха от етичната полиция. Чувстваше се засрамен да види колко богат е всъщност. Единственото, което притесни проучващите, беше разводът му, състоял се преди около пет години. Те искаха виновна страна, „история“, която да обясни защо един привидно щастлив брак с красива жена се е саморазрушил. Предостави на инквизиторите от Белия дом документите от Сиатъл, като предварително беше наясно, че те не отговарят на въпроса, и не написа нищо на писмената им молба за допълнителна информация. Не беше тяхна работа, или нечия друга, да разбират, че съпругата му го остави заради друг мъж, дали за да привлече вниманието на отдадения към бизнеса си Уебър, или защото обичаше новия - така и не разбра. Светът беше приел, че вината е негова; това беше единственият подарък, който Греъм можеше да даде на жена си в края на техния споделен провал, а именно да поеме вината. През петте години, изминали оттогава, се опита да ходи на срещи, но сърцето му не беше готово за това.

– Няма ли какво повече да добавите? - попита адвокатът. Мъжът изглеждаше разочарован, когато Уебър поклати глава и заяви твърдо:

– Не.

– Това място е като обитавано от духове - каза президентът на Греъм по време на последния им разговор, преди да бъде обявен новият директор. - Някой трябва да изчисти тези духове. Можеш ли да се справиш с това? Можеш ли да поправиш нещата?

Уебър беше развълнуван от предизвикателството; същинска провокация към него да стори невъзможното. Децата му бяха пораснали, а къщата му в Сиатъл беше празна през по- голямата част от времето. Разполагаше с достатъчно време и като много хора, които бяха преуспели в бизнеса, искаше да стане известен и в нещо друго освен в правенето на пари. Благодарение на импулсивния глад и самоувереността на бизнесмен, който познава единствено успеха, се съгласи да заеме позицията в една агенция, която президентът беше определил като „хотел с духове“.

Старите служители предупредиха Уебър, че агенцията наистина е в лошо състояние. Чуждестранните войни през изминалото десетилетие в Ирак и Афганистан не бяха донесли нищо добро, бяха деморализирали дори привидно успешните скрити действия на агенцията. ЦРУ трябваше да върши неща, в които предишните поколения служители биваха обвинявани, но никога не бяха извършвали, като измъчването на хора за информация или провеждането на кампании за систематични убийства. Щеше да е достатъчно зле, ако тази ера на корпорация „Убийства“ беше успешна, но като се изключеше залавянето на Осама бин Ладен, основното постижение беше да се създадат стотици милиони нови врагове за Съединените щати. Целият свят беше разгневен на Америка и презираше мощта и, което беше лоша комбинация.

Сега ЦРУ се нуждаеше от разрешение за всичко. Това изненада Греъм Уебър най-много в първите му дни на новия пост. Той беше свикнал заедно с изпълнителната власт, която вървеше с управлението на една голяма компания, да разполага с позволението да поема рискове, което всъщност беше част от креативното управление. Сега се намираше на много различно място. Съвременното ЦРУ работеше повече за Конгреса, отколкото за президента. На първата си среща за тайните операции Уебър попита от любопитство дали агенцията е проникнала в мрежите на анонимните информатори, които бяха откраднали цели складове, пълни с едни от най-големите тайни на Америка, и ги бяха публикували публично. Отговорът беше „не“, било прекалено рисковано за агенцията. Ако ЦРУ се опитваше да проникне в „Уикилийкс“, този факт можеше да... изтече.

Победените страни се превръщаха в сърдити зверове, а Америка беше понесла поражение. Беше също като след Виетнам - страната искаше да загърби всичко и да гледа телевизия, но ЦРУ не можеше да стори това, или поне не трябваше да го прави. Агенцията разполагаше с мрежа от агенти по целия свят, на които се плащаше, за да крадат тайни. Дори най-младите служители бяха наясно, че сега е време да се играе на сигурно, така че си намираха някое спокойно кътче, откъдето да могат да наблюдават и да чакат. Но тогава се появи Греъм Уебър.