Директорът

2. Вашингтон

На Греъм Уебър му отне почти цяла седмица, за да свикне. Трябваше да се научи как да използва класифицираната компютърна система, да се запознае с персонала, да проведе учтиви разговори с членовете на Конгреса и в общи линии да се подмаже на Вашингтон, който знаеше малко за него. През тази първа седмица на служба Уебър не носеше вратовръзка в офиса. Така се обличаха мениджърите в неговата компания, както и в повечето други успешни комуникационни и технологични бизнес организации, но това разтресе служителите на ЦРУ, каквото беше и намерението му в крайна сметка. След няколко дни повечето мъже спряха да носят вратовръзки, за да се подмажат на шефа. В четвъртък Уебър си сложи такава просто за да ги обърка.

Купи си апартамент в „Уотъргейт“, защото му харесваше гледката към Потомак. Нае интериорен дизайнер, който създаде безжизнено съвършенство според съвременната мода. Жилището му разполагаше с много повече място, отколкото се нуждаеше, все пак беше разведен и не обичаше да купонясва. Двете му деца останаха да преспят, след като церемониално положи клетва, и му казаха, че има готина гледка, но на следващия ден се върнаха в училището си в Ню Хампшър. Службата за сигурност настоя да наеме апартамент на същия етаж, за да може да осигури сигурната комуникация на директора и да има къде да спи личният му охранител. Онова, което най-много харесваше на Уебър, беше дългият балкон, който се простираше от дневната до трапезарията и гледаше към реката. Шефът на охраната го предупреди да не стои дълго на него, освен ако не е съпроводен от охранител, така че рядко го използваше. Късно през нощта поставяше стол до прозореца и наблюдаваше тъмния танц на реката.

В петъка на първата си седмица Уебър искаше да види новото си работно място в Лангли при изгрев слънце, преди който и да било от ласкателите и ухажорите му да се е появил. Пристигна в офиса в пет и тридесет, наоколо цареше мъртвешка тишина, за да види изгрева над новото си владение. Бетонният покрив на входа на старата сграда беше мръсно сив на първите утринни лъчи, на по-долните етажи се забелязваха няколко светли помещения, но на върха беше празно и пусто. Какво щеше да прави сега, когато се очакваше да ръководи този безформен пудинг от тайни и бюрокрация? Не знаеше.

Тази сутрин Греъм беше съпътстван от охранител, който се оказа неизменна част от новия му живот. Шефът на охраната беше един филипино-американец на име Джак Фонг, който имаше големината на хладилник и цял живот бе работил за Службата за сигурност. Тази сутрин самият Фонг го ескортира до частния асансьор на директора в гаража на сградата. Беше толкова тихо в кабината, че Уебър чуваше тиктакането на часовника си. Обърна се към Фонг. Като всеки друг през тези първи дни, шефът на охраната беше изключително любезен.

– Желаете ли нещо, сър? - Мъжът имаше предвид кафе, сладкиш или бутилка минерална вода, но замисленият Уебър отговори с онова, което му беше на ума.

– Може би просто трябва да взривя това място. Ще го превърна в тематичен парк, а аз ще започна от нулата някъде другаде. Какво мислиш, старши?

Охранителят с дебелия врат и доверчивия поглед изглеждаше изумен. Директорите не си правеха шеги. На лицето на Уебър имаше бегла сянка на усмивка, но всичко, което шефът на охраната видя, бяха водносините му очи.

– Тематичен парк. Да, сър. Определено.

Останалата част от пътуването прекараха в мълчание.

*

* *

Уебър се разположи зад голямото бюро на седмия етаж и погледна навън през бронираните прозорци към върховете на дърветата на изток, където първото раздвижване за сутринта приличаше на диря върху хоризонта. Мъжът изключи осветлението. Стените бяха празни и прясно боядисани, лишени от всякакви следи от Янковски, който беше напуснал преди два месеца. Сега офисът беше негов. Първата светлина заигра по стената му, подобно на лъч от фенерчето на крадец.

Уебър огледа бюрото си. Беше от масивен дъб, навярно реквизирано от адвокатските кантори на Дивия Бил в „Донован, Лежър“. Имаше няколко петна върху него, където някой беше поставял горещи чаши с кафе или чай. Страничните чекмеджета бяха заключени, но средното не беше. Покрай цялата суматоха от първите си дни на новото работно място Уебър не се беше сетил да го отвори. Издърпа го с очакването да е празно като останалата част от офиса.

В дъното на чекмеджето намери запечатан плик с неговото име, изписано отпред. Разкъса го и извади лист хартия. Прочете написаното внимателно:

Една държава може да се справи с глупаците и дори с амбициозните. Но не може да се справи с предателство отвътре. Врагът пред портите не е толкова опасен, защото е познат и открито развява флага си. Предателят от своя страна се движи свободно сред онези, които са зад портата, лукавият му шепот се прокрадва по всички улици и стига чак до самите зали на Сената.

Марк Тулий Цицерон

Уебър обърна листа от другата страна и изпита внезапен хлад, все едно в стаята изведнъж беше нахлул студен вятър. Какво трябваше да разбере от този римски съвет - и по-важното беше кой го беше оставил в чекмеджето му, за да го намери през първите дни на управлението си?

Мястото наистина беше обитавано от духове, помисли си Греъм: имаше толкова много призраци, толкова много митове и легенди, които висяха по стените. Това не беше тематичен парк, а истинско шоу на ужасите.

Уебър прочете съобщението още веднъж и го върна в чекмеджето. Първата му тревога на това място беше съпътствана от любопитство и гняв. За предупреждение ли ставаше въпрос, или просто поговорка за лоялността? За предател ли го смятаха? Или може би това беше някаква шега, на която се подлагаше всеки нов директор, за да си поиграят с нервите му?

Уебър беше мислил доста по темата с предателите. Проведе няколко срещи за сигурността още първата седмица. Все пак сега беше пост-Сноудън¹⁷ ерата. Намирането на потенциални информатори беше приоритет. Всеки служител беше потенциален заподозрян. Десетилетието на война произведе реакция - невидима армия от изобличители и добротворци. Резултатът, както можеше да види всеки читател на вестниците, беше, че американските разузнавателни агенции повече не можеха да пазят тайни. Отговорните за сигурността уверяваха новия директор, че това няма как да се случи отново; служителите на ЦРУ били под наблюдение и постоянно подлагани на оценки, следяло се всяко тяхно влизане в интернет, обаждане по телефона или поръчка на пица.

Уебър попита дали цялото това вътрешно наблюдение е легално и му отговориха, че е; служителите се отказвали от всичките си права за неприкосновеност, когато започвали работа в агенцията.

Греъм разсъждаваше над този „Уики“ враг, който се сражаваше с нулите и единиците на компютърния код. Те бяха (или можеха да се намират) навсякъде. Резултатът в правителството беше опасение от нова червена заплаха. Хората през петдесетте години на миналия век шепнеха името Розенберг¹⁸, а сега Сноудън и Манинг¹⁹. Някак си общността на разузнаването трябваше да се научи да живее с по-малко тайни, това беше новото положение в света. Уебър обаче беше внимателен в изразяването на подобни скептични възгледи пред служителите си. Тези хора и бездруго бяха травматизирани. Светът им се беше обърнал с главата надолу.

Греъм се опита да се захване с работата си, но думите продължаваха да ехтят в главата му: „Предателят от своя страна се движи свободно сред онези, които са зад портата, лукавият му шепот се прокрадва по всички улици... и стига чак до самите зали на Сената.“ Някой си играеше с него, опитваше се да го извади от равновесие. Трябваше да е това.

*

* *

Греъм Уебър поздрави секретарките си, Мари и Даяна, когато пристигнаха в 7:55. Почувстваха се леко неловко, че шефът им е дошъл на работа преди тях. Двете жени бяха работили за няколко директори и знаеха, че никой не се задържа завинаги в големия офис на седмия етаж, независимо колко рано идваше в службата. „Момичетата“, както бяха известни до не много отдавна, бяха част от невидимата армия на помощния персонал на ЦРУ които печатаха каблограмите²⁰, скриваха тайните и чистеха след тези, които бяха по-високо в йерархията на организацията.

Уебър беше навил ръкавите на ризата си, беше без вратовръзка и с две откопчани копчета. Първо стисна ръката на Мари, а след това и на Даяна, все още се чувстваше като посетител за седмицата.

– Добро утро, дами - поздрави ги той. - Сам се пуснах тук.

– Можете да започвате работа, когато желаете, господин Уебър - каза Мари, по-възрастната от двете, която вече работеше за петия директор на агенцията. - Ние идваме в осем.

– Мари, може ли да поговорим? - попита Греъм и посочи жената.

– Да, директоре.

Мари беше блондинка в края на петдесетте си години и всички смятаха, че е достатъчно умна и твърда, за да управлява сама това място, само дето така и не беше стигнала по-далеч от колеж. Тя беше ЦРУ версията на старши сержант. Жената беше зарязала първия си съпруг преди доста време, един офицер алкохолик, и се беше отказала да си търси втори. Даяна, доста по-млада от нея афроамериканка, се настани зад бюрото си. Тя беше женена за старши служител от „Поддръжка”; планираха да се оттеглят след година и да се върнат като изпълнители със зелени значки²¹.

– В моя офис - поясни Уебър и кимна към голямото помещение.

Мари го последва вътре и включи флуоресцентните светлини на влизане. Мъжът затвори вратата.

– Исках да те питам нещо - започна Греъм. - Поверително е.

– При мен всичко е поверително, господин Уебър. Лоялна съм към всеки директор.

– Кой има достъп до моя офис? Имам предвид освен теб и Даяна.

Мари помисли за миг. Уебър нямаше да пита, ако нямаше никакъв проблем.

– Службата за сигурност - отвърна секретарката. - Провериха офиса отново миналата седмица, за последен път, за да се уверят, че всичко е наред.

– Кой ръководеше чистенето?

Жената изглеждаше искрено засрамена, че не знае отговора на този въпрос.

– Не съм сигурна. Длъжни сме да се махнем, когато провеждат подобни проверки.

– Напомни ми, Мари, на кого изпраща докладите си Службата за сигурност?

Секретарката го погледна въпросително, все едно това беше някакъв капан.

– На вас, разбира се, както беше и този понеделник.

– Точно така. Но преди тази седмица?

– Технически погледнато би трябвало да е бил действащият директор, господин Пингрей. Но мисля, че знаете, че той се отказа от повечето управленски въпроси, тъй като беше изключително близък с господин Янковски. Той се опитва да стори правилното нещо.

– Схванах. Така че на кого е докладвала Службата за сигурност тогава, преди този понеделник, щом не е на господин Пингрей?

Устата на Мари се набръчка по ъгълчетата, докато размишляваше върху въпроса.

– Предполагам, че са докладвали на директора на националното разузнаване, господин Хофман. Той е вашият шеф на хартия, така че би трябвало да е шеф на всички ни.

Уебър помисли за момент. Можеше ли да попита Сирил Хофман, човека, който беше отговорен за надзора на шестнадесет разузнавателни агенции, дали не му изпраща тайни съобщения? Не, разбира се, че не можеше. Помисли си дали да не попита обещаващия млад компютърен експерт, когото срещна преди година в Лас Вегас, Джеймс Морис, но и това не беше удачно.

– Благодаря ти, Мари - каза Уебър.

Секретарката се насочи към вратата, но преди да излезе, спря и се обърна.

– Господин директор - започна тя, - просто искам да ви кажа колко много се радваме всички, че сте тук. Хората искат да успеете. Те смятат, че можете да оправите нещата.

Уебър се засмя, макар да не беше особено развеселен.

– Така ми каза и президентът. Също така ми сподели, че това място е като обитавано от духове. Смяташ ли, че е така, Мари?

Жената кимна и според Уебър тя го стори с изражение на институционална гордост.

*

* *

Директорът отиде до прозореца и погледна към колите на рано пристигналите, които бяха започнали да запълват местата на оцветения в различни цветове паркинг на агенцията. Стана му интересно колко много служители караха чуждестранни автомобили. Подобно нещо нямаше как да се види в базата на „Еър Форс“ или флота. ЦРУ не знаеше дали иска да бъде синьо или червено²². Това беше част от проблема на агенцията.

Уебър се върна на бюрото си, което изглеждаше кафяво на увеличаващата се светлина. Как всъщност щеше да накара това място да заработи отново? На бюрото му се намираше бележник с печата на агенцията и наперения и орел. Взе един химикал и записа някои фрази, които му дойдоха на ума, след което смачка листа: само седмица в ЦРУ и започна да мечтае за PowerPoint. Тъкмо щеше да хвърли хартията в кошчето, но се сети, че някой може да прочете написаното, затова я сложи в джоба си.