Диви нощи

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Лоугън! — зарадвано извика Джулия. Беше понапълняла от бременността, но с активния си начин на живот скоро щеше да свали излишните килограми. От друга страна пък това подсилваше красотата й, като й придаваше едно нежно излъчване, което би предизвикало всеки мъж под деветдесетте.

Когато Джулия посрещна Лоугън във фамилната им къща в Лийдс, на лицето й се изписа загриженост, която тя бързо прикри с усмивка.

Бяха изминали два месеца от раждането на малкия син на дука и дукесата, когато Лоугън се накани да ги посети в луксозния замък на дука Уоруикшир. Древната сграда с цвят на мед беше напълно преустроена и пригодена с всички удобства за живеене. Този замък представляваше идеално място за подреждане на великолепни колекции от гоблени, картини и скулптури, които Лоугън обожаваше. И все пак най-скъпите съкровища на дука бяха съпругата му и двете му красиви деца — Виктория, златокосата четиригодишна дъщеря, и новороденият Кристъфър.

— Намери най-сетне време да видиш бебето — укори го Джулия и стисна ръцете му.

— Имах много работа в „Капитал“ — отговори Лоугън, след като я поздрави. Той се насочи към махагонова люлка, украсена с купища бродирани завески и завивки, и погледна малкия човек в нея. Кристъфър Уилям, маркиз Савидж и бъдещ дук на Лийдс, спеше, налапал миниатюрния си палец. Чертите на личицето му наподобяваха почти до съвършенство лицето на баща му.

Джулия седна на кадифеното канапе и гордо се усмихна.

— Постъпи много мило, като изпрати подарък специално за Виктория заедно с многото подаръци за бебето. Мнозина изобщо не се сещат за първото дете в суетнята около новороденото.

Тя се наведе към пода, където дъщеря й си играеше с подаръка от Лоугън — театър-играчка, напомнящ „Капитал“, с кадифени завески и авансцена с малки куклички, облечени като актьори.

— Скъпа, — обърна се Джулия към дъщеря си, — това е господин Скот. Помниш го, нали? Трябва да му благодариш за хубавия подарък, който ти направи.

Момиченцето остана на пода около полите на майка си, полускрито зад тежките копринени дипли и оттам гледаше Лоугън. Той не чувстваше слабост към децата, затова наблюдаваше детето с любезен интерес, без да направи опит да се приближи до него.

Виктория беше красиво момиченце с руси къдрици и големи сини очи, малките й ръчички едва задържаха куклите.

— Благодаря ви за играчката — каза детето свенливо, като отвърна на Лоугън с усмивка.

В този миг дукът на Лийдс влезе в стаята. Както винаги, Лоугън беше поразен от разликата в държането на дука у дома и на публично място. В обществото Деймън представляваше една сдържана маска, докато у дома сред семейството си беше сърдечен и весел, лудуваше с дъщеря си така, както никой не би повярвал.

— Татко! — извика Виктория и се стрелна през стаята към него, а Деймън я вдигна нагоре с лек смях.

— Тихо, дяволче, ще събудиш бебето. След това ще трябва да излезем навън и за наказание да те изтъркалям в снега.

Детето захихика от радост и обви ръчички около врата на баща си.

— Ще ти пусна снежна топка в яката, татко.

— Сигурно ще го направиш — отговори Деймън на заплахите на дъщеря си.

Той се обърна към Лоугън с доста по-сдържана усмивка.

— Скот — поздрави учтиво дукът.

Двамата не се бяха сприятелили и вероятно нямаше да станат по-близки. Движеха се в едни и същи обществени кръгове, но заемаха различно положение. Джулия беше единственият мост между тях като съпруга на Деймън и колега на Лоугън.

Не беше тайна, че Деймън би се радвал, ако съпругата му не играе повече в театъра, но той се отнасяше с уважение към професионалните й изяви, защото те й носеха щастие. Лоугън пък уважаваше дука, защото знаеше, че само един изключителен мъж с неговото положение в обществото би позволил на съпругата си да общува с хора от театралните среди, които бяха известни с лошата си репутация.

— Красиво дете — каза Лоугън, кимайки към спящия наследник. — Поздравявам ви!

Преди Деймън да отговори на комплимента, Лоугън се обърна към Джулия.

— Кога се връщаш в „Капитал“?

— Когато съм в състояние — отговори Джулия, като се усмихна на неговата прибързаност.

Лоугън я погледна изпитателно.

— Изглеждаш доста добре.

— Независимо от състоянието на съпругата ми — намеси се Деймън, — бебето е още твърде малко, че да го остави и да се завърне в Лондон.

Виктория се намеси със сърдито изражение на любопитното си лице.

— Татко, той ще вземе ли мама със себе си?

— Разбира се, не, Тори — отговори Деймън и нежно погледна дребното й личице. — Ела сега в конюшнята да видим новото конче, докато мама обясни на господин Скот, че неговият театър не е центърът на Вселената.

— Не забравяйте палтото й — извика след тях Джулия и ги изпрати със смях. После погледна Лоугън и го покани да седне близо до нея.

— Стари приятелю, — произнесе Джулия полушеговито, полусериозно. — Бях започнала да си мисля, че си забравил за съществуването ми.

— Казах ти, че бях зает. — Лоугън седна и протегна дългите си крака с поглед, забит във върховете на лъснатите обувки. — Не беше лесно да управлявам театъра без теб, макар че не обичам да го признавам.

Джулия се наведе да прибере разхвърляните миниатюрни кукли.

— Съжалявам, че не можах да те посетя, когато беше болен…

— Не бих искал да го правиш — бързо я увери Лоугън. — Имаше опасност за бебето.

— Както и да е, но ти май се оказа в грижовни ръце?

И двамата замълчаха, защото призрачната сянка на Мадлин легна между тях.

— Четох „Таймс“ — отбеляза Джулия. — Напоследък критиката не е благосклонна.

— Да вървят да се обесят! — извика Лоугън. — Салонът всяка вечер е пълен. Това има значение.

Вестниците публикуваха критики, че върви серия от не съвсем успешни изпълнения на Лоугън, всъщност безупречни, но без емоционален заряд. За съжаление, нямаше как дори самият той да не се съгласи с тези мнения. Умението, което винаги му беше признавано, а именно контактът с публиката, способността му да накара зрителите да гледат пиесата с неговите очи, липсваше.

Беше изчезнал дори и ревностният му интерес към работата на цялата трупа, заменен с едно сурово отношение, което настройваше хората срещу него. Актьорите от театър „Капитал“ бяха сдържани към режисурата му, към грубото му държане … и, за Бога, към неговите сценични изяви.

— Не зная какво намекваш, когато изричаш така репликата? — Вчера Арлис Бари се беше осмелила да изрази недоволството си по време на репетиция. — Не зная как трябва да реагира героинята ми, след като не мога да кажа какво чувстваш ти в момента.

— Гледай си твоята роля — беше я срязал Лоугън, — аз ще си гледам моята.

— Но моята героиня…

— Нека героинята ти реагира, както си иска. Изобщо не ми пука!

Арлис беше продължила да играе спокойно, произнасяйки репликите без каквото и да е чувство, което го принуди да играе по същия начин. Той се изкушаваше да я поправи, но това щеше да предизвика истински бунт сред трупата.

Вероятно атмосферата в театъра щеше да се нормализира с връщането на Джулия. Тя умееше меко и дипломатично да се намесва, когато се налагаше. Може би нейното партньорство на сцената щеше да помогне на Лоугън отново да върне своята емоционалност, която той така ревностно пазеше само за изпълнения на сцената.

Отново постъпи дълго мълчание и накрая Джулия се осмели да засегне болната тема.

— Има ли новини от Мадлин?

— Лоугън я погледна изпитателно и не отговори.

— Арлис ми разказа онова, което тя и другите знаят — промърмори Джулия съчувствено. — За останалото се досетих сама.

Лоугън тъжно разказа възможно най-кратката версия на случилото се.

— Изглежда, че Мадлин е решила да осуети брака си с Клифтън, като се отърве от невинността си — заключи сухо той. — И аз съм бил определен да й помогна да го стори.

Тюркоазените очи на Джулия потъмняха от ужас. Тя бавно остави настрана куклите.

— И вие двамата наистина…

Лоугън разпери ръце в подигравателен жест.

— Кой би устоял на подобен чар?

Джулия смръщи вежди.

— И ти не разбра какво крои Мади, докато не… О, Лоугън! — прошепна тя.

— Нищо лошо не се е случило — каза той, а гърбът му се изпъна, усещайки съчувствието й. — Госпожица Матюс постигна целта си, а аз прекарах приятно, като й помагах. Всички са доволни.

Джулия продължи да го гледа втренчено със синьозелените си питащи очи, а Лоугън стана и се заразхожда из стаята, сякаш се намираше в затворническа килия.

Повечето мъже биха се освободили лесно от подобна ситуация и вероятно биха се чувствали късметлии да получат в дар девствеността на едно красиво момиче, при това без всякакви задължения. Тогава защо съвестта го гризеше? Защо мисълта, че Мадлин го беше предала, беше така болезнена… още повече… че това се случи само ден, преди да го напусне?

Лоугън съумяваше да запълни времето си с работа и обществени ангажименти и тогава мисълта за Мади рядко се появяваше в ума му. Но през нощта той я сънуваше. Докато беше болен, тя така нежно се беше грижила за него, беше го хранила, къпала, охлаждала, беше му помогнала да понесе по-леко страданията си. Никога дотогава не беше имало нужда някой да се грижи за него… и точно това, повече от всичко друго, го накара да я обича.

Когато разбра, че Мади е правила всичко това единствено, за да постигне целта си, Лоугън направо полудя. Той се въртеше от гняв в нощната тъмнина, докато чаршафите не се увиха като въжета около краката му. Сутрин се събуждаше изтощен и сърдит, мразеше себе си и всеки, който се изпречеше на пътя му.

— Не мисля, че в действията на Мади е имало лош умисъл — каза тихо Джулия. — Единствено безразсъдството на едно дете. Само невинна девойка като нея би се осмелила да има нещо общо с мъж като теб — тя просто не е осъзнавала какво прави.

Жестът му я накара да замълчи.

— Достатъчно за нея.

— Как можеш да говориш така, след като е очевидно, че ти все още не си се съвзел от случилото се?

— Не искам да говоря за нея.

— Лоугън, няма да намериш покой, ако по някакъв начин не простиш на момичето.

— Ако споменеш още веднъж името й — каза той тихо, — с нашето партньорство е свършено.

Заплахата беше изречена крайно сериозно. Изведнъж Джулия прие позата на дукеса, ноздрите й се разшириха от възмущение.

— Тонът ти не ми харесва.

— Извинете ме, ваша милост — произнесе Лоугън с преувеличена любезност, отвръщайки на хладния й поглед.

След миг ядът на Джулия изчезна така, както се появи.

— Когато бях на нейната възраст, — каза тя, като избягваше да споменава името на Мадлин, — избягах от дома почти по същата причина. Исках да проваля плановете, които баща ми правеше за мен. Не мога да я виня за това, нито пък теб.

— Аз също. Виня я, че ме излъга и ме подведе.

— Какво ще стане с нея сега?

— Не ме интересува.

— Интересува те, разбира се, — отговори Джулия, наблюдавайки тъжното му лице. — Не можеш да работиш нормално, трупата е пред бунт, а критиците те разкъсват на парчета. Отслабнал си, което показва, че не се храниш, и видът ти е такъв, сякаш си махмурлия. Всичко това говори за нещо повече от наранена гордост. Сякаш животът ти се проваля.

Нямаше махмурлук. Щеше да е така, когато спре да пие, а това нямаше да е скоро. Лоугън студено се усмихна.

— Нищо не се проваля. Всеки актьор трябва да е готов за лоши рецензии в определен момент от кариерата си. Сега е мой ред. Освен това актьорите от „Капитал“ ще свикнат с факта, че повече няма да ги глезя. Отслабнал съм, защото тренирам повече фехтовка за една предстояща постановка. И нека изясня нещо — никога не съм обичал Мадлин! Пожелах я, обладах я и с нея съм приключил!

На вратата се почука, което беше посрещнато с облекчение и от двамата. Влезе прислужница и поднесе чай върху сребърен поднос. Тя се усмихна на Лоугън, когато мина покрай него.

— Не е необходимо да си откровен пред мен — каза тихо Джулия, като го гледаше изпитателно. — Бъди честен към себе си!

Една привечер на Съмърсет стрийт спря карета и Мадлин слезе от нея с разтуптяно сърце. Тя погледна към къщата на госпожа Флорънс с надежда и тревога.

— Да кажа ли на кочияша да свали багажа? — попита прислужницата й.

Мадлин се поколеба, преди да отговори.

— Не зная дали ще отседнем тук, Норма. Моля, изчакай ме в каретата, докато се обадя на приятелката си.

— Да, госпожице.

Мадлин й се усмихна с благодарност. Тя имаше възможност да посети госпожа Флорънс само благодарение на добрата и състрадателна прислужница. В този момент трябваше да е вече в дома на сестра си Джъстийн, за да остане там един месец, но Мадлин подправи писмото до сестра си и подкупи кочияша, та там щяха да ги чакат едва утре.

— Благодаря ти, Норма — каза тя тихо. — Не зная как ще ти се отплатя, че ще запазиш посещението ми при госпожа Флорънс в тайна. Разбирам какъв риск поемаш, като ми помагаш.

— Познавам ви от години, госпожице — отговори Норма. — Вие сте добро и мило момиче — най-добра сте от всички Матюс, бих казала. Цялата прислуга се натъжи, като ви видя толкова съкрушена. Ако един разговор с вашата приятелка ви подейства добре, рискът си заслужава.

Прислужницата се върна в каретата и се зави с дебелото одеяло.

Мадлин внимателно тръгна между буците лед към къщата на госпожа Флорънс. Два месеца бяха изминали, откакто я напусна, и сега не беше сигурна дали ще я приемат. Вярваше обаче, че госпожа Флорънс няма да й обърне гръб — тя беше твърде благородна за подобна постъпка.

Все пак Мадлин се чувстваше неспокойна, когато почука на входната врата.

Скоро след като напусна Лондон, тя написа писмо до госпожа Флорънс, с което й обясняваше ситуацията и й се извиняваше за случилото се. Беше я помолила да не й отговаря, тъй като родителите й бяха забранили всякаква връзка с външния свят. Вероятно всички, които я познаваха, си бяха помислили, че Мадлин е изчезнала от този свят.

Родителите й обмисляха различни варианти за бъдещето й — от това да живее в чужбина до работа като компаньонка на възрастна роднина. Онова, което сигурно ги ядоса най-много, беше твърдото решение на Мадлин да предпочете която и да е от тези възможности пред женитба с лорд Клифтън.

Лорд и лейди Матюс бяха съкрушени от посещението на лорд Клифтън, който пожела официално да се развали годежа и да се върне пръстена, даден на Мадлин. Когато застана пред нея с презрително стиснати челюсти, тя не можа да скрие леката си усмивка. Само мисълта за Лоугън и мъката, която му беше причинила, й попречиха да изпита чувство на триумф.

— Заложих пръстена, лорд Клифтън — каза Мадлин без следа от разкаяние.

Той я погледна като настъпена жаба.

— Вие сте заложили фамилния ми пръстен?! И сте използвали средствата за финансиране на дяволското си планче?

— Да, милорд.

Гневният му поглед се местеше от решителното лице на Мадлин към сконфузените лица на родителите й.

— Е, — сърдито изръмжа той. — Изглежда, че нещо ме опази да не допусна голяма грешка. За жалост, не разбрах по-рано, че вие не сте подходяща да станете моя съпруга.

— Лорд Клифтън — изплака Агнес, майката на Мадлин. — Нямам думи да изразя дълбокото съжаление, което ние …

— Не, аз съжалявам… всички вас. — Той погледна Мадлин презрително. — Сега не се знае какво ще стане с вас. Надявам се, че ви е известно какво щяхте да имате, ако не бяха измамата и глупостта ви.

— Зная много добре от какво се отказах — увери го Мадлин с лека ирония и горчива усмивка. Тя беше успяла да избяга от лорд Клифтън… Но цената за това беше твърде висока. Не само за нея, но и за Лоугън.

Беше й жал за родителите й. Нещастието им беше очевидно. Майка й изглеждаше особено отчаяна.

— Не мога да понеса мисълта какво ще кажат хората — беше заявила Агнес със строг глас, дърпайки конеца на бродерията си. Тънките й пръсти се свиха в юмрук, който продължи да дърпа конеца. — Не мога да понеса нещастието, което ни докара Мадлин. Явно тя трябва да замине в чужбина. В обществото ще кажем, че е пожелала да продължи образованието си на континента.

— Колко време трябва да остана там? — попита Мадлин със зачервени бузи. Не беше лесно да слушаш как собствената ти майка крои планове да се отърве от теб.

— Нямам представа — строго каза Агнес. — Хората помнят дълго и години ще са необходими, за да се забрави скандалът. Глупаво момиче, как не разбра колко по-добре щеше да бъде, ако беше станала съпруга на лорд Клифтън.

— Казах ви, че не искам лорд Клифтън — спокойно рече Мадлин. — Вие не ми предложихте друг избор. Готова съм да понеса последствията от случилото се.

— Никак ли не съжаляваш? — беше я попитала Агнес сърдито. — Онова, което стори, е грешно и жестоко.

— Да, така е — прошепна Мадлин. — Никога няма да си простя, че накарах господин Скот да страда. Колкото до останалото…

— Ти не причини страдание на онзи развратен актьор, а на себе си! Опропасти целия си живот и ни посрами!

Мадлин беше замълчала след тези думи, защото разбираше, че нещо наистина не е както трябва… Не се измъчваше от факта, че беше направила нещастно цялото си семейство, а от мисълта, че е причинила болка на Лоугън. Споменът за лицето му — равнодушно и сдържано, я хвърляше в страшно терзание винаги, когато се сещаше за това.

Ако трябваше да изживее всичко отново, тя щеше да постъпи по-различно. Щеше да се довери на Лоугън, да му каже честно всичко и той вероятно щеше да се вслуша. Тя копнееше да се грижи за него, което беше доста смешно, като се има предвид, че точно тя му причини мъка. Ако можеше отново да го види, да се убеди, че е добре… Здравият разум обаче й подсказваше, че подобни идеи са безполезни. Тя трябваше да го забрави и да спаси онова, което беше останало от собствения й живот.

За жалост, това се оказваше неимоверно трудно.

Входната врата се отвори и на прага се появи Кати, прислужницата на госпожа Флорънс.

— Моля? — Очите й се опулиха, когато позна Мади. — О, госпожице Мади!

— Здравей, Кати — каза колебливо Мади. — Зная, че часът не е подходящ за посещение, но идвам отдалеч. Дали госпожа Флорънс ще ме приеме?

— Ще изтичам да я попитам, госпожице Мади. Тя току-що привърши вечерята си.

Прекрачила прага, Мади вдъхна познатия предразполагащ аромат на ванилия, характерен за къщата. Лудото биене на сърцето й се успокои, когато видя госпожа Флорънс да приближава. Посребрената й коса беше прибрана, а лешниковите й очи омекотяваха сбръчканото й лице. С едната си ръка държеше махагонов бастун със сребърна дръжка. Тя потупваше с него по килима, докато вървеше към Мадлин.

— Мади — каза любезно госпожа Флорънс.

— Добре ли се чувствате, госпожо Флорънс? — попита загрижено девойката.

— Да, мила моя. Само отвреме-навреме студът схваща костите ми. — Тя протегна ръце и взе ръката на Мадлин, за да я стопли. — Пак ли си избягала, дете?

Мадлин почувства прилив на благодарност. Очевидно, че госпожа Флорънс беше единственото приятелско лице, което беше видяла през тези два месеца.

— Трябваше да ви видя. Нуждаех се от човек, с когото да споделя. Чувствах, че вие няма да ми обърнете гръб… или да ме осъдите, че искам да говоря с вас.

— Нямаш ли баба, с която да си поговориш?

— Само една по майчина линия. — Мадлин помисли за строгата си, религиозна баба и потръпна. — Тя няма да ми помогне.

— Семейството ти ще се разтревожи ли, като разбере, че пак те няма, Мади?

Мадлин поклати глава.

— Казах на родителите си, че отивам при сестра си Джъстийн. Мисля, че те се зарадваха, когато разбраха, че няма да съм у дома за известно време. Причиних им доста тревоги и срам. — Тя млъкна за момент и продължи напрегнато. — И още повече в бъдеще, предполагам.

Госпожа Флорънс я гледаше, без да пропуска нито една подробност. Тя протегна ръка и нежно потупа Мадлин по рамото.

— Мисля, че разбирам защо си тук, мила моя. Имаш основание да дойдеш — дори повече, отколкото предполагаш. Влез в гостната, дете, а аз ще изпратя лакей да вземе багажа ти. Можеш да останеш, колкото искаш…

— Имам прислужница и кочияш.

— И тях ще настаним. — Госпожа Флорънс се обърна към прислужницата, която стоеше наблизо. — Кати, приготви вечеря за гостенката и я донеси в гостната.

— Не съм гладна — възпротиви се Мадлин.

— Отслабнала си, Мади… А това не е хубаво за момиче в твоето положение.

Двете си размениха погледи на взаимно разбиране.

— Откъде разбрахте? — попита Мадлин.

— Как бих могла да не разбера? — отвърна тъжно госпожа Флорънс. — Нищо друго не би одухотворило така погледа ти. Както разбирам, близките ти не знаят.

— Не — произнесе Мадлин притеснено. — А и не смятам, че имам сили да им го кажа. Чувствам се… много самотна, госпожо Флорънс.

— Влез вътре, мила моя, ще си поговорим.

Лоугън беше изпратен с възторжени викове и ръкопляскания. Представлението беше добро, макар че той не игра така, както би желал. Опита се да достигне дълбочината на чувствата, която се изискваше за ролята, но успя да го направи едва наполовина.

Смръщен, дори не погледна актьорите и сценичните работници, които се стремяха да привлекат вниманието му. Влезе в гримьорната, съблече влажната си риза и я запрати на пода. Когато се отправи към мивката, някакво отражение в огледалото привлече вниманието му. Той бързо се обърна и се стъписа, като видя една старица да седи в ъгъла. Тя го гледаше спокойно, като че ли всяка вечер седеше там. Макар да беше дребна, тя имаше особено присъствие и се държеше с царствено достойнство. Ръката й с брилянтени пръстени лежеше върху сребърната дръжка на бастуна. Побелялата й коса имаше едва доловим прасковен оттенък, показващ че някога е била огненочервена. В лешниковите й очи се четеше явен интерес към него.

— Казаха ми, че мога да ви почакам тук — каза тя.

— Не приемам посетители в гримьорната си.

— Хубаво представление — допълни старицата, без да обръща внимание на думите му. — Добра постановка с добър темпоритъм.

Лоугън се усмихна иронично и се запита коя е тя.

— Напоследък май похвалите не са тъй чести.

— О, вие бяхте много добър Отело — увери го тя. — Друг актьор би нарекъл това представление върха на кариерата си. Преди няколко години имах възможността да ви гледам в същата пиеса, но в ролята на Яго. Предпочитам вашата интерпретация на тази роля… Великолепно! Имате изключителен талант, когато пожелаете. Често съм си мислила колко е жалко, че двамата се разминахме във времето. Моята кариера свършваше, когато вашата изгряваше.

Лоугън внимателно се вгледа в нея. Косата, познатото лице, отношението й към театъра…

— Госпожа Флорънс? — попита той.

Тя кимна и бръчките по челото му се изгладиха. Не за първи път колега изявяваше желание да се срещне с него, макар никой да не е бил така настоятелен, както тази стара дама. Лоугън се наведе и целуна ръката й.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, мадам.

— Вие, разбира се, знаете, че имаме обща приятелка — дукесата на Лийдс. Прекрасна жена, нали? В началото на кариерата си тя беше мое протеже.

— Да, зная — каза Лоугън и облече брокатен халат. После взе кутия крем и кърпа и започна да сваля грима, който го беше превърнал в Отело. — Госпожо Флорънс, свикнал съм след представление да оставам за малко сам. Бихте ли ме почакали в общата стая, ако обичате?

— Ще остана тук — каза тя твърдо. — Дойдох да говоря с вас по спешен личен въпрос. Не е нужно да проявявате излишно чувство на срам пред мен. Била съм в много мъжки гримьорни, в края на краищата.

Лоугън потисна смеха си. Тя беше само една старица, която едва ли се беше намъкнала в гримьорната, за да привлече вниманието му. Той се облегна на тоалетката.

— Много добре, мадам, — произнесе сухо той и продължи да сваля грима си. — Кажете си думичките. А аз ще се опитам да преодолея чувството си на срам.

Госпожа Флорънс пренебрегна неговия сарказъм и заговори рязко.

— Господин Скот, навярно не знаете, че по време на кратката си работа в театър „Капитал“, госпожица Мадлин Матюс беше наела стая в моя дом.

Името, казано неочаквано, предизвика болка в гърдите на Лоугън. Той усети как лицето му се напрегна.

— Ако сте дошли да обсъждаме този въпрос, моля да напуснете.

— Госпожица Матюс пристигна при мен тази вечер от имението на родителите си в Глостъшир — продължи госпожа Флорънс. — Докато ние разговаряме тук, тя спи в моя дом. Бих искала да добавя, че тя не знае за решението ми да ви посетя…

— Стига! — Лоугън хвърли кърпата и се отправи към вратата. — Когато се върна, искам гримьорната ми да е празна.

— Мислите, че вие сте единственият, който страда? — попита меко госпожа Флорънс. — Вие сте един надменен млад кучи син!

— А вие сте една нахална стара кучка! — отговори Лоугън спокойно. — Лека нощ, мадам.

Госпожа Флорънс беше по-скоро развеселена, отколкото обидена.

— Имам информация, която е много важна за вас, господин Скот. Ако откажете да ме изслушате сега, след време ще съжалявате.

Лоугън спря до вратата и я погледна насмешливо.

— Ще се възползвам от това.

Госпожа Флорънс скръсти ръце върху дръжката на бастуна и го погледна с мигащи очи.

— Мадлин очаква дете от вас. Това нищо ли не означава?

Тя го наблюдаваше изпитателно. Тишината щеше да избухне от напрежението, предизвикано от думите й.

Лоугън вторачи очи в стената. Сърцето му неестествено заби. Сигурно е лъжа, която Мадлин пак е скроила, за да го държи в ръцете си.

Той тръсна глава.

— Не! Нищо не означава!

— Разбирам. — Старата жена го измери с пронизващ поглед. — Знаете какво ще се случи с Мади. В семейство, каквото е нейното, единствената възможност е да роди детето тайно и да го даде на чужди хора. Другата е да напусне родителите си и да се опита сама да издържа себе си и детето, доколкото може. Допускам, че и двете възможности ви удовлетворяват.

Лоугън си наложи да свие рамене.

— Нека постъпи, както пожелае.

— И ще откажете да поемете всякаква отговорност за Мади и детето?

— Да.

Лицето й изразяваше презрение.

— Изглежда, че не сте по-различен от баща си.

Лоугън беше потресен и избухна гневно.

— Откъде, по дяволите, познавате Пол Дженингс?

Ръката на госпожа Флорънс се повдигна и тя повика Лоугън с пръст.

— Елате тук, Скот, искам да ви покажа нещо.

— Вървете по дяволите!

Госпожа Флорънс поклати глава при тази проява на грубост и инат и отвори плетената си чанта, от която извади малка, лакирана в зелено кутия.

— Това е дар… част от вашето минало. Уверявам ви! Няма защо да ви лъжа. Елате и погледнете! Не сте ли поне любопитен?

— Вие нямате нищо общо с проклетото ми минало.

— Имам, и при това много общо — отговори госпожа Флорънс. — Семейство Дженингс не са истинските ви родители, да знаете. Бяхте осиновен, защото майка ви почина при раждането, а баща ви отказа да ви признае за свой син.

Лоугън я погледна, сякаш беше луда.

— Не ме гледайте така — произнесе госпожа Флорънс с лека усмивка. — Аз съм с всичкия си.

Той бавно се доближи до нея, защото усети вътрешно безпокойство.

— Покажете ми проклетите ви дрънкулки.

Старицата внимателно извади две миниатюри в позлатени рамки и сложи едната на дланта си. Миниатюрата изобразяваше малко момиченце на възраст почти колкото Виктория — дъщерята на Джулия. То беше сладко дете с розова шапчица над дългите червени къдрици. Лоугън погледна малката картина и я върна, без да продума.

— Не виждате ли? — попита старицата и му подаде другата. — Може би това ще освежи паметта ви.

Лоугън се вгледа в портрета на хубава млада жена с едри, но пропорционални черти. Косата й беше тъмнокестенява, събрана високо на тила. Изразът на лицето й беше доверчив и закачлив, а сините очи сякаш се бяха вперили в неговите. Когато разгледа миниатюрния портрет, той осъзна, че това е женската версия на собственото му лице.

— Искате да призная, че има прилика — промърмори Лоугън. — Много добре, така е.

— Това е майка ти — каза нежно госпожа Флорънс, вземайки миниатюрата. — Името й е Елизабет…

— Майка ми беше… е… Мери Дженингс.

— Тогава ми кажи кого от тъй наречените ти родители обичаш. Кажи кой от близките ти най-много прилича на теб. Никой, обзалагам се. Мило момче, ти никога не си бил от това семейство, никога не си бил част от него. Ти си незаконният син на дъщеря ми… моят внук! Може би не искаш да възприемеш тази истина, но в сърцето си трябва да я признаеш.

Лоугън реагира с презрителен смях.

— За това ще ми трябват много повече доказателства от тези две миниатюри, мадам.

— Питай ме, каквото искаш — спокойно каза госпожа Флорънс.

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата.

— Добре. Кажи ми защо досега не съм те виждал… бабо?

— Дълго време аз изобщо не знаех за твоето съществуване. Баща ти каза, че си починал заедно с майка ти. Той тайно те е дал на семейство Дженингс да те отгледа. Двамата с баща ти взаимно се презирахме и той искаше да е сигурен, че аз няма да имам влияние над теб. Вероятно се страхуваше, че ако ме опознаеш, ще поискаш да дойдеш в театъра, което се опитваше да предотврати на всяка цена. Майка ти беше актриса, знаеш.

Госпожа Флорънс замълча и леко се усмихна.

— Не мога да ти опиша радостта си от твоя успех, момчето ми. По някакъв начин това е едно съвършено възмездие. Въпреки че баща ти стори всичко възможно да го възпре, ти намери пътя си към театъра… и стана един от най-големите актьори на своето време.

Лоугън отпусна ръце и закрачи из гримьорната. Макар че все още не вярваше на думите й, той усети внезапна нужда да пие. Отиде до дървения шкаф в ъгъла и дълго рови из него, докато не намери бутилка бренди.

— Прекрасна идея — възкликна зад него старицата. — Глътка бренди ще стопли старите ми кости.

Лоугън сви устни и потърси чиста чаша. Сипа бренди и го подаде на старицата, а сам той отпи от бутилката. Течността стопли гърлото и гърдите му.

— Продължавай! — каза той сърдито. — Нека чуя и края на интересния ти разказ. Как дойде до заключението, че точно аз съм загубеното копеле на дъщеря ти?

Госпожа Флорънс студено го погледна заради грубия му език и спокойно продължи.

— Нищо не подозирах, докато не те видях на сцената, когато беше на около двайсет години. Бях стъписана от поразителната прилика с дъщеря ми. Когато поразпитах за произхода ти, подозренията ми станаха още по-силни. Отидох при баща ти и го обвиних, че крие твоето съществуване от мен. Той призна всичко. Оттогава не се е интересувал дали съм научила нещо за теб или не. Ти вече беше направил избора си да станеш актьор и той нищо не можеше да стори, за да те спре.

— Защо не ми го каза тогава?

— Тогава ти нямаше нужда от мен — отговори госпожа Флорънс. — Имаше си семейство и не се съмняваше, че си техен син. Не виждах смисъл да те подлагам на страдания, и по-специално да спъвам по някакъв начин актьорската ти кариера.

Госпожа Флорънс му се усмихна над ръба на чашата си и изпи още една глътка.

— През цялото време следях отблизо дейността ти чрез Джулия. Вълнувах се за теб, гордеех се с успехите ти и хранех надежда за бъдещето ти, както всяка баба.

— Разказала ли си това на Джулия?

— Не — отговори госпожа Флорънс веднага. — Не беше нужно тя да го знае. Мисля, че единствените хора, които знаят точно произхода ти, сме аз, семейство Дженингс и баща ти, естествено.

Лоугън саркастично се усмихна.

— Нямам търпение да узная кой може да е той?

— Не знаеш ли? — нежно попита госпожа Флорънс. — Мислих, че досега си се досетил. Ти много приличаш на него.

Гласът й запази нежната нотка въпреки враждебността на Лоугън.

— Граф Рочестър, мило момче Затова ти прекара детството си в неговото имение и живя в сянката на богатия му дом. Ако не ми вярваш, иди при Рочестър и го попитай!

Лоугън се обърна с гръб към госпожа Флорънс и се облегна на тоалетката. Той сякаш с усилие остави бутилката бренди на масичката и подпря ръце на нея. Рочестър — негов баща… Идеята му беше противна.

Не можеше да е вярно. Ако беше така, с Андрю бяха братя по баща. Дори и Рочестър не би могъл да е толкова жесток, че да гледа как двамата му синове растат рамо до рамо, без да им каже, че са роднини. Единият беше отгледан в богатство, лукс и привилегии, а другият — в глад и насилие.

— Не може да бъде! — Лоугън не усещаше, че говори на глас, докато госпожа Флорънс не му отговори.

— Това е истината, скъпо момче. Съжалявам, че разруших илюзиите ти. Дано поне семейство Дженингс са били добри родители. В края на краищата, Рочестър се погрижи да живееш близо до него.

Лоугън усети горчив вкус в устата, почти се задави. Изведнъж му се дощя да разкаже какъв е бил животът му, какъв страх изпитваше от Пол Дженингс и какви страдания му причиняваше той. Да й разкаже за безразличието на тъй наречената си майка. А Рочестър е знаел всичко това! Лоугън мълчеше и с усилие стискаше зъби. За жалост, личеше си, че не беше способен да скрие чувствата си.

— Е — каза госпожа Флорънс, загледана в него. — Виждам, че не си прекарал приятно времето си там. Грешката донякъде е и моя. Не биваше да вярвам на Рочестър — трябваше да изискам доказателство за смъртта на внука си. Но тогава скърбях дълбоко по Елизабет, за да търся други доказателства.

На Лоугън му се зави свят. Той потърси стол и седна. Чу, че на вратата се чука, а после гласът на прислужника, който идваше да прибере театралния костюм.

— Зает съм — отговори той. — Ела по-късно.

— Господин Скот, отвън ви чакат почитатели, които искат да ви видят.

— Ще убия всеки, който прекрачи прага! Оставете ме на мира!

— Да, господин Скот.

Прислужникът си отиде и в гримьорната отново настъпи тишина.

— Джулия беше права — каза най-сетне госпожа Флорънс и изпи брендито си. — Веднъж тя ми каза, че ти не си щастлив човек. Това беше една от причините, поради които насърчих Мадлин да те съблазни.

Тя срещна слисания му, обвиняващ поглед, без да й мигне окото.

— Да, знаех за плана й, макар да не бях разбрала истинските причини. Исках ти да я имаш. Мислех си, че може да се влюбиш в нея… Бях сигурна, че никой мъж, дори и най-сдържания, не може да й устои. Мислех си, че момиче като Мадлин ще ти донесе щастие.

— Проклета да си, че се намеси в живота ми — извика яростно Лоугън.

Госпожа Флорънс май не се впечатляваше от гнева му.

— Запази страстта си за сцената — посъветва го тя. — Може би съм допуснала грешка, но гневът и зъбенето ти нищо няма да променят.

Лоугън успя някак си да се овладее.

— Но защо сега? — процеди през зъби той. — Ако нещо от онова, което каза, е вярно… Но аз не вярвам на нито една дума… Защо едва сега идваш при мен?

Тя му се усмихна повече от предизвикателно.

— Историята често се повтаря. Ирония на съдбата е, според мен, това, че ти си склонен да се държиш точно като баща си и да осъдиш детето си на същия живот, който си живял ти — без близък човек, който да го защитава и да се грижи за него. Помислих си, че съм длъжна да разкрия истината за миналото ти и да ти дам възможност да постъпиш честно спрямо Мади.

— А ако не го сторя? — попита Лоугън подигравателно, а лицето му се зачерви. — Нямаш много голям избор.

— Ако ти не се погрижиш за Мади, ще го сторя аз. Разполагам със средства, за да осигуря добър живот за нея и детето. Това бебе ще е моето правнуче и ще направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна.

Лоугън поклати глава, докато гледаше старата жена. Тя беше крехка и мъничка, но притежаваше страхотна воля.

— Ти си една дърта твърдоглава кокошка! — каза той ядосано. — Вече почти вярвам, че сме роднини.

Очевидно госпожа Флорънс четеше мислите му. Тя пак се усмихна.

— Когато ме опознаеш по-добре, момчето ми, изобщо няма да се съмняваш.

Тя стана от стола, като се подпря на бастуна, и Лоугън механично се спусна да й помогне.

— Сега се прибирам у дома. Ще дойдеш ли с мен, Скот?… Или благоразумно ще обърнеш гръб на бъркотията, която се създаде с твоя помощ?

Лоугън се отдръпна намръщено. Естествено, почтено щеше да е, ако се ожени за Мадлин и узакони бебето. Но беше оскърбително…. Не, жестоко… насила да го карат да го стори. Освен това, той не беше особено почтен мъж.

Погледна със съжаление към бутилката, изкушен да се напие до безсъзнание.

— Ще оплешивееш, ако не престанеш да опъваш така косата си — каза госпожа Флорънс със закачлива нотка в гласа си.

Лоугън разбра, че отново се е върнал към навика си да приглажда косата си отпред, когато е объркан. Промърмори някаква ругатня и се отказа.

— Гордостта ти е засегната, защото Мади те излъга — каза госпожа Флорънс. — Сигурна съм, че ще е необходимо доста време, докато се успокоят накърнените ти чувства. Но ако би могъл да превъзмогнеш собствените си проблеми, ще осъзнаеш, че насреща ти е едно уплашено момиче, което има нужда от подкрепата ти…

— Зная какви са задълженията ми — каза той кратко. — Не зная само как ще си наложа да я погледна отново.

Госпожа Флорънс се намуси и нетърпеливо почука с бастуна си по пода, а той отиде до тоалетката и надигна бутилката. Нямаше търпение да накаже Мадлин, да я унизи така, както тя го беше унизила… и все пак възможността да я доближи го караше да трепери от очакване.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита госпожа Флорънс.

Лоугън остави бутилката и кимна.

— Ще й направиш ли предложение?

— Не зная, докато не поговоря с нея — измърмори той, обличайки чиста риза. — Сега бих искал да се преоблека… без публика.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато влизаха в къщата на госпожа Флорънс, часовникът удари полунощ.

— Къде е тя? — попита Лоугън.

— Трябва да си почине — каза старата жена. — Ще наредя на прислужницата да ти приготви друга стая, докато настъпи утрото…

— Къде е тя? — повтори той намръщено, готов да претърси къщата стая по стая, докато открие Мадлин.

Госпожа Флорънс въздъхна.

— Горе е. Стаята в края на коридора. Но те предупреждавам, че ако я стреснеш…

— С нея ще правя, каквото си поискам — отговори Лоугън студено. — Надявам се да не ме безпокоите.

Госпожа Флорънс не се засегна, направи театрален жест с очи и му посочи пътя.

Лоугън тръгна из къщата, препълнена с театрални спомени от едно време. Той се изкачи по стълбата и намери стаята на Мадлин. Затаи дъх в очакване, преди да натисне дръжката на вратата и усети как кръвта пулсира във вените му. Силата на реакцията му го разтревожи… изкушаваше се да се обърне и да си отиде… но изглеждаше, че няма сили да го стори. Ръката му стискаше полирания метал, докато не го затопли.

След дълги колебания Лоугън влезе в стаята. Единственият шум, който направи, беше превъртането на ключа в ключалката. Той видя очертанията на тялото на Мадлин върху леглото, разпиляната й по възглавницата коса. Гърдите й се повдигаха равномерно. Внезапно си припомни какво чувстваше, когато усещаше дъха й до себе си, когато притискаше голото й тяло до своето…

Лоугън седна на стол до леглото, неспособен да отдели погледа си от Мадлин. След двумесечното вцепенение тялото му отново усети живителен прилив. Помисли си пак дали да я прегърне, да съблече нощницата й и да проникне в нежната й плът, още преди да се е събудила.

Остана да седи и да наблюдава съня й часове наред. И най-лекото й движение го очароваше — дори начина, по който свиваше пръсти и обръщаше главата си на възглавницата. В живота си беше имал много жени… но никоя не му беше въздействала така, както тя.

Той се радваше, че състоянието й налага спешна женитба. Да я има за себе си — това си заслужаваше подигравките, които щяха да се изсипят върху него, когато из цял Лондон се понесеше мълвата, че е бил „хванат“. Нямаше съмнение, че щеше да стане обект на много карикатури, които щяха да го изобразяват като покорен бик с халка на носа, воден от бременна пастирка… Не, подигравките биха могли да бъдат и по-жестоки. Хората обичаха да се присмиват на известните личности, а той беше леснодостъпна мишена.

Помисли си какво биха казали приятелите му, особено Андрю, и изсумтя недоволно. Това безмилостно копеле щеше добре да се позабавлява за негова сметка. Преди Лоугън да се замисли за Андрю, Рочестър и въпроса за бащинството, дребната фигурка в леглото се размърда. Утрото беше настъпило.

Макар че той мълчеше, Мадлин бързо почувства, че в стаята има още някой. Дишането й се промени, тя се търколи към него и сладко измърка. Мъркането й отекна в него и го развълнува, въпреки чувството на обида. Лоугън беше сметнал любовта си към нея за временна лудост… но изглежда, че тя все още му въздействаше, както преди. Той копнееше за нея не само физически, но и емоционално, което беше по-лошо. Заради нея беше загубил своята самостоятелност, която го беше пазила досега. Вече никога нямаше да бъде надменен и да показва превъзходството си над другите. Мадлин му беше показала, че и той като всички е човек, при това уязвим. Искаше му се да я накаже за това, и то по безброй начини.

Кехлибарените очи на девойката се отвориха и тя объркано го погледна. Лоугън изчака, докато се убеди, че го позна, и едва тогава я притисна на леглото.

Тя затаи дъх, когато почувства, че той издърпа завивките и остави тялото й почти открито, защото нощницата й се беше вдигнала високо над коленете. Погледът му се плъзна по треперещото й тяло. Зърната й се втвърдиха от докосването му и студения въздух в стаята. Зави й се свят и тя се запита дали не сънува. Как се е озовал тук? Сигурно госпожа Флорънс му беше казала.

Погледът на Лоугън се насочи към гърдите й, следейки движенията им, докато дишаше. Голямата му ръка погали нежната плът, а пръстите му леко подразниха връхчето й през тънката материя, което я накара да потисне стенанието си. Пръстите му силно стиснаха гърдата й и тя почти изпита болка. Загубила дар слово, Мадлин гледаше присвитите му сини очи.

После Лоугън я погали по корема.

— Красива си, както преди — каза той с дълбокия си звучен глас, който тя добре помнеше. — Надявам се, че това е някаква компенсация за обвързването ми с теб за вечни времена.

Пръстите му потънаха в нежния пух между бедрата й и Мадлин хвана ръката му с трепереща ръка.

— Моля те — изстена тя. — Не тук.

Лоугън отдръпна ръката си.

— Днес ще бъдеш прегледана от доктор Брук — произнесе спокойно той. — Ако той потвърди бременността ти, ще те заведа при родителите ти и ще ги уведомя за плановете ни да се венчаем. Аз ще взема специално разрешение и ще подготвя всичко. Това трябва да стане преди Нова година.

Мадлин примигна от смущение. Лоугън искаше да се ожени за нея в някакви си две седмици. Но това не беше нормално… по изражението му личеше, че тази идея не му е приятна.

— Няма нужда от всичко това — възрази Мадлин. — Нямам намерение да те хващам в капана на една женитба.

— Нима? — попита Лоугън спокойно. — Тогава защо си в Лондон?

— Аз… Исках да си поговоря с госпожа Флорънс.

— И изобщо не ти е минало през ум, че тя би могла да дойде при мен — произнесе Лоугън скептично.

— Не, не ми мина през ум. Тя не биваше да казва на никого.

Устните му се изкривиха иронично и той се отдръпна.

Седна на края на леглото и я наблюдаваше как се прикрива със завивките.

— Бих предпочел друг да получи наследството от преспиването с теб — саркастично отбеляза Лоугън. — Но след като си избрала мен за тази чест и, понеже сме се накиснали, нямам друг избор, освен да се оженим. Така ще бъда сигурен, че ако се роди дете, за него ще се положат най-добри грижи.

— Мога и сама да се справя. Не бива да се притесняваш за мен или за бебето…

— Очевидно не разбираш, мила моя. Пет пари не давам какво ще стане с теб, искам си детето. Няма да го оставя в ръцете на твоето семейство, дори и ако трябва да мина през ада.

— Не искам да се жениш за мен — каза Мадлин твърдо. — Не бих могла да живея с човек, който ме мрази.

— Няма да живеем заедно. Разполагам с няколко къщи. След раждането би могла да си избереш една от тях. Освен това, аз ще прекарвам повечето време в театъра, както обикновено.

— Отговорът е „не“ — повтори Мадлин. — Не е нужно да се ожениш за някого, когото не обичаш, само за да осигуриш едно дете. Аз ще се погрижа добре за него и няма да оспоря правото ти да го виждаш, когато…

— Не те питам за нищо, Мади — каза Лоугън делово. — Просто ти съобщавам какво ще стане. Ще упражня всичките си права над теб и детето… защото ще те притежавам телом и духом.

— Нищо няма да промени решението ми — отговори Мадлин, защото знаеше, че презрението му щеше да съсипе живота й. — Не можеш насила да ме направиш своя съпруга.

Тя изстена, защото Лоугън я блъсна на леглото и я притисна с бедро така, че не можеше да помръдне.

— Не мога ли? — попита той, надвесен над нея. Мадлин усети неговата възбуда, когато пръстите му до болка стиснаха раменете й. — Нямаш представа какво мога, мила моя. Ще получа онова, което искам, независимо колко ще ми струва. А ти би могла да улесниш положението, като престанеш да се противиш.

Мадлин се ядоса и се опита да се освободи, но той я притисна още по-силно със здравите си мускули. С всяко движение на тялото си тя усещаше все повече неговата мъжественост и най-сетне се отпусна.

— Би трябвало да знаеш също, че ще платиш за бедата, която ми причини — каза Лоугън. — Ще ми отдаваш тялото си, когато поискам. И не очаквай да бъде като преди. Няма да ти е толкова приятно.

Мадлин мълчеше и си представяше всякакви страхотии. Тя щеше да намери начин да изчезне преди сватбата.

Лоугън почти четеше мислите й, на устните му се появи лека усмивка.

— Изобщо не си помисляй да избягаш от мен. Защото ще те намеря и, когато това стане, ще съжаляваш, че си се родила.

Мадлин сведе клепачи, за да скрие погледа си. Беше й много трудно да осъзнае бъдещето на един брак, в който тя щеше да бъде обект на подигравки.

— Всички ще разберат, че си бил принуден да се ожениш — каза тя с надежда да го разубеди.

— Да, не се съмнявам, че ще клюкарстват до гроб.

Той и за това щеше да я накаже, мислеше си тя. Фактът, че един мъж, който осъзнава напълно своята известност, се съгласява да изглежда като глупак, като се ожени за нея, говореше за неговата решителност.

Лоугън стискаше раменете й до болка. Тя вдигна ръце да го отблъсне, дланите й се опряха на гърдите му.

— Много си тежък — каза тя, извивайки се под тялото му. — Моля те… пусни ме.

Лоугън изохка, защото движението на ханша й го подлуди. Той се търколи на една страна с намерение да я пусне, но ръцете му някак си обгърнаха стройното й тяло и го доближиха до неговото. Едното му бедро се оказа между нейните и тя усети на корема си пулсиращата му мъжественост. Гърдата й беше до устата му и той почти усещаше нежната тежест върху бузата си, кадифената й кожа докосна езика му.

Обля го вълна на удоволствие. Сега… сега… сърцето му биеше до пръсване в желанието да я обладае. Дъхът на тялото й го подлудяваше като омайващ еликсир. Искаше му се да я гали навсякъде. Ръката му докосна твърдата й гърда, пръстите нежно притискаха гъвкавата й плът.

Лоугън чуваше, че Мадлин възразява, усети лекото движение на тялото й и изведнъж осъзна, че не може да устои. Той целуна и леко стисна със зъби зърното й през нощницата, после жадно го засмука, потънал в нежната плът. Пръстите му се плъзнаха от гърдата към ребрата й. Мадлин се огъна и леко извика, като се мъчеше отначало да го отблъснела после пръстите й потънаха в косите му. Те жадно се впиха един в друг в стремежа си да задоволят страстта си.

Ръката му се спусна надолу по тялото й и стигна до корема, после застина, защото това беше мястото, където Мадлин носеше неговото дете. Тази мисъл го върна към действителността. Лоугън се отдръпна и стана от леглото.

— Обличай се — каза той с равнодушно изражение и се отправи към вратата. — Ще изпратя за доктор Брук.

— Лоугън… — Тя беше изрекла името му и той се напрегна. — Трябва да ти кажа… Съжалявам за онова, което сторих.

— В бъдеще ще съжаляваш още повече — меко каза той. — Бъди сигурна.

Колкото и да беше странно, Мадлин се почувства унизена не от прегледа на доктор Брук, а защото Лоугън присъстваше на него. Той стоеше в ъгъла на стаята и наблюдаваше безразлично процедурата, като че очакваше твърдението й за бременност да е лъжа. Тя впери очи в тавана, загледана в някакви гръцки рисунки, без да ги вижда. Някъде дълбоко в себе си се надяваше да е сгрешила, че е бременна. Но чувството за живота вътре в нея беше истинско и тя знаеше какво щеше да бъде заключението на доктор Брук.

Само се питаше дали Лоугън би бил добър баща или омразата му към нея би се пренесла върху детето. Не… тя не можеше да си представи, че той би държал едно невинно същество отговорно за нещо, което то не беше извършило. Може би времето щеше да смекчи отношението му… това оставаше единствената й надежда.

Лекарят се отдръпна от леглото и я погледна с тъжен, обезсърчаващ поглед, който я накара да потъне в отчаяние.

— Госпожице Ридли, от прегледа и вашите думи относно месечния ви цикъл заключавам, че бебето трябва да се очаква някъде в края на юни.

Мадлин бавно спусна роклята си. Тя не се потруди да го поправи за името си, защото не желаеше да му обяснява истинското положение. За нейно облекчение Лоугън също се въздържа да спомене истинското й име.

— Вероятно бащинството ще ви се отрази добре — доктор Брук се обърна към Лоугън. — Ще мислите за нещо друго освен онзи благословен театър.

— Няма съмнение — промърмори равнодушно Лоугън.

— Ако желаете аз да остана личен лекар на госпожица Ридли, ще трябва да й дам няколко съвета…

— Разбира се — Лоугън излезе от стаята, почувствал внезапно, че се задушава. Той не се зарадва, когато узна, че Мадлин е бременна. Всъщност цялата ситуация изглеждаше нереална. Все пак беше странно, че гневът, който носеше в себе си седмици наред, тази сутрин беше изчезнал. Почувства облекчение и не желаеше да разсъждава защо е така. Разтривайки врата си, Лоугън слезе долу да обмисли своя план. През следващите две седмици трябваше да се свърши много работа.

Госпожа Флорънс чакаше в подножието на стълбището и го гледаше въпросително.

— Правилно ли се оказа подозрението на Мадлин? — Тя прочете отговора в очите му, преди той да го изрече. — Ах, това е прекрасна новина!

Усмихна се и лицето й се проясни.

— Но защо си така начумерен?

— Ще ми се да те бях изритал от гримьорната си онази вечер, вместо да те слушам.

Госпожа Флорънс сухо се изсмя.

— Мисля, че и Мади не е доволна от моята намеса. Утешавам се с мисълта, че един ден и двамата ще ми благодарите.

— На твое място не бих разчитал на това… бабо. — Лоугън иронично подчерта последната дума.

Тя поглади побелялата си глава и го погледна с искрящи очи.

— Вярваш ли на онова, което ти разказах?

— Нито на една дума, докато не отида в имението на Рочестър.

— Какъв подозрителен мъж си бил! — отбеляза госпожа Флорънс. — Ясно, че това си е черта на Рочестър. Аз самата винаги съм била по-доверчива.

Лоугън изобщо не докосна Мадлин по време на еднодневното им пътуване до Глостършир. Те седяха един срещу друг, разменяха по някоя дума, но повече мълчаха. Норма, прислужничката на Мадлин, пътуваше в друга карета, за да ги остави насаме.

— Как вървят работите в театъра? — попита Мадлин.

Лоугън й хвърли подозрителен поглед, приемайки въпроса като подигравка.

— Не си ли чела „Таймс“? — попита той присмехулно.

— Не. Бях изолирана от външния свят, докато родителите ми разсъждаваха какво да правят с мен. — Веждата й се изви в знак на загриженост. — Нима сезонът не върви добре?

— Не — каза Лоугън. — Критиците са наострили перата си.

— Но защо…

— Грешката е моя — промърмори той.

— Не разбирам — възкликна смутено Мадлин. — По време на репетициите ти беше чудесен и аз мислех…

Гласът й замря, защото тя се сети, че въпросните две пиеси имаха премиери, след като напусна Лондон. Мадлин си спомни странния му, празен поглед в онази сутрин, когато си замина, и сърцето й се изпълни със съжаление. Така тя му беше причинила още едно страдание.

— Ти беше много болен, както и много от членовете на трупата — прошепна тя. — Сигурна съм, че след време ти и театърът ще успеете да…

— Няма за какво да ми изказваш тъпите си съжаления — пресече я Лоугън.

— Разбира се. Аз… Извинявам се.

По лицето му се плъзна ирония.

— Не бих желал да накърнявам суетата ти, мила, но моите професионални затруднения нямат нищо общо с теб. След заминаването ти аз много лесно те забравих, докато твоята покровителка госпожа Флорънс не посети снощи гримьорната ми.

— Бих искала и аз да кажа същото. Но аз мислех за теб денем и нощем. Никога няма да си простя държането си. Ако знаеше как… — Мадлин внезапно замълча, като се мъчеше да спре потока от думи.

Лоугън стисна зъби. Тя беше толкова уязвима, че нямаше желание да я унижава. Това го вбесяваше, караше го да се чувства засрамен и не знаеше как да преодолее тези чувства.

Той видя, че Мадлин притвори очи и се облегна назад с въздишка. Изведнъж забеляза, че кожата й изглежда бледа на фона на кадифената тапицерия.

— Какво ти е? — рязко попита Лоугън.

Мадлин поклати леко глава и отговори със стиснати устни, без да отваря очи:

— Добре съм. Само че понякога се чувствам малко… неразположена.

Каретата се разтресе от неравния път и тя отново стисна устни.

Лоугън я изгледа недоверчиво, като се питаше дали тя не се опитва да предизвика съчувствие. Не, беше твърде бледа, за да имитира болест. И изведнъж се сети за неразположението на Джулия през първите три-четири месеца на бременността, поради което тя често отсъстваше.

— Да кажа ли на кочияша да спре? — попита той.

— Не, добре съм… наистина.

Но Мадлин не изглеждаше добре. Погледът й беше втренчен и тя конвулсивно преглъщаше.

Лоугън се намръщи и забарабани с пръсти по бедрото си. Сутринта беше твърде зает и не проследи дали Мадлин беше закусила. Доколкото знаеше, тя не беше яла цял ден.

— Скоро ще пристигнем в Оксфорд. Ще спрем в някоя гостилница и ще вечеряме.

Мадлин поклати глава, преди той да завърши изречението.

— Благодаря ти, но само мисълта за храна… — тя закри уста с ръка и дълбоко си пое въздух.

— Скоро ще спрем — каза Лоугън и взе кристалната кана за вода от махагоновия шкаф. Намокри кърпа и я подаде на Мадлин. Тя прошепна някаква благодарност и притисна кърпата върху лицето си.

Лоугън си спомни за кошницата, която госпожа Флорънс им беше дала за из път и се пресегна да я вземе. Намери вътре плодове, парче сирене, няколко филийки хляб и пудинг, увит във влажна кърпа.

— Вземи — подаде й парче хляб. — Хапни си.

Тя едва отвърна лице.

— Нищо не мога да преглътна. Лоугън седна до нея и вдигна хляба.

— Само един залък, по дяволите! Не искам да повърнеш в каретата ми.

— Няма да изцапам скъпоценната ти карета — отговори Мадлин, като смъкна кърпата и го погледна над нея.

За миг Лоугън щеше да прихне от нейния инат. Отново намокри кърпата, сгъна я и я сложи на челото й.

— Един залък — подкани я той с нежен глас, като държеше филията хляб до устните й.

Мадлин изохка, отхапа малко и се опита да дъвче, но устата й като че ли беше пълна с пясък. Накрая тя преглътна едва-едва. На Лоугън му се стори, че лицето й възвръща цвета си.

— Още един залък — каза той с нетърпящ възражение тон. Тя бавно дъвчеше, почувства се добре, после се отпусна и дълбоко въздъхна.

— Сега съм по-добре. Благодаря ти.

Лоугън осъзна, че я беше прегърнал и здраво я беше притиснал до себе си. Главата й почти стигаше до подмишницата му, гърдата й се притискаше до неговите. Позата беше толкова естествена, толкова удобна, че до този момент той изобщо не я беше забелязал. Мадлин го погледва с очи като разтопен кехлибар. Той си припомни как се беше грижила за него по време на болестта му. Независимо от онова, което му причини, тя го беше излекувала от треската и го беше върнала към живота. Беше му дала надежда и щастие.

А после изведнъж му отне всичко.

Почувствал горчивината на спомена, той грубо се отдръпна.

— В бъдеще се грижи по-добре за себе си — посъветва я Лоугън и се върна на мястото си. — Нямам намерение да се превръщам в болногледачка.

Мадлин се разтрепери, когато каретата излезе на главния път към бащиното й имение. То беше разположено сред хълмовете на Глостършир, а наоколо се простираха богати поля, разделени от малки рекички. Земята на семейство Матюс беше далеч по-красива от къщата им, сгушена сред няколко по-малки постройки. Къщичките с по една-две стаи бяха изградени, за да приютят прислугата за къщата и кухнята.

Лоугън погледна през прозореца на каретата имението, без да изкаже мнението си. Наближиха сградата.

— Родителите ми няма да приемат идеята за нашия брак — каза Мадлин, оправяйки полите си. Тя беше облечена в семпла рокля, подходяща за девойка на нейната възраст. На Лоугън му се стори, че бельото вече е твърде тясно за бюста й. Той се учуди как родителите й не бяха забелязали бременността й.

— Мисля, че ще се радват да те омъжат, след като разберат за състоянието ти — каза той.

Мадлин не го погледна.

— Родителите ми не приемат хора, свързани с театъра. Според мен, те по-скоро ще умрат вместо да омъжат дъщеря си за актьор.

— Ето защо си избрала мен — промърмори Лоугън и я погледна с присвити очи. — Ти не само се отърва от девствеността си, но и избра мъж, когото родителите ти считат за крайно неподходящ.

— Нямах намерение изобщо да разберат с кого съм спала — каза Мадлин. — Това трябваше да остане в тайна.

Лоугън се намръщи и преглътна думите, като си каза, че сега не е време за спорове. Той имаше една цел и тя беше да уведоми семейство Матюс какво щеше да стане в следващите две седмици.

Каретата спря пред къщата. Лоугън взе наметалото на Мадлин и й помогна да се облече. След като загърна добре шията й с меката вълнена дреха, той повдигна брадичката й и се вгледа в големите й очи.

— Искам от теб едно нещо — тихо каза той. — Никой не трябва да узнае, че ние не желаем този брак. Всеки, който ни види, включително и родителите ти, трябва да повярва, че и двамата го искаме. Един твой нещастен поглед, един намек, че си била принудена, и аз лично ще прекърша вратлето ти. Ясно ли се изразих?

— Аз не съм актриса — отговори тя твърдо. — Не зная дали бих могла да ги убедя. Ако искаш да вляза в дома на родителите си и да се преструвам на щастлива…

— Точно това очаквам.

На вратата на каретата леко се почука. Лакеят беше готов да им помогне да слязат, но Лоугън не му обърна внимание.

— Изглеждаш много зле — каза той, вглеждайки се в бледото, напрегнато лице на Мадлин. — Усмихни се! Опитай се да се отпуснеш!

Докато Лоугън наблюдаваше опънатите й черти, през ума му мина мисълта, че тя щеше да му принадлежи цял живот. Кръвта им щеше да се смеси във вените на детето им. Никой не биваше да разбере истината за връзката между двамата — това беше най-важното нещо за детето, както и за самия Лоугън. Гордостта му изискваше Мадлин да изглежда и да се държи като влюбена жена, която приема предложението му с радост.

Той взе лицето й в ръце и я целуна. Вложи в тази целувка цялото си умение на любовник, докато не почувства, че потъва в нея и че тя в своята безпомощност отговаря на целувката.

Когато вдигна глава, Мадлин се беше задъхала, а лицето й пламтеше. Той се отдръпна назад и я погледна преценяващо.

— Така е по-добре.

Помогна й да слезе от каретата и я поведе по настланата с камъни извита пътека, която водеше към входната врата. Лакеят вече беше избързал напред, почукал на боядисаните в бяло крила и обявил пристигането им. Вратата се отвори и отвътре ги лъхна струя топъл въздух.

Лоугън беше прегърнал Мадлин внимателно и това трябваше да потресе семейство Матюс. Мадлин му беше благодарна за жеста, макар да знаеше, че е само показен. Тя се питаше как ще реагират родителите й на новината. Лоугън Скот не притежаваше най-важните качества — да е аристократ по кръв и да има семейно наследство. Нещо повече, те ясно бяха дали да се разбере, че мъж с професия не би бил подходящ за съпруг на нито една от дъщерите им, пък бил той лекар или адвокат. Актьор изобщо се изключваше.

Двамата й родители се появиха в антрето с ужасени лица. Аристократичното лице на майка й беше бледо, устата й трепереше от гняв.

— Мадлин, ти трябваше да си при Джъстийн!

— Има промяна в плановете — отговори Лоугън и пристъпи с лек поклон. — За мен е чест да се запозная с вас, лейди Матюс.

Мадлин изтръпна, когато майка й презрително погледна Лоугън, после отстъпи назад и отказа да го поздрави.

— Господин Скот, — каза лорд Матюс и ги гледаше, като не вярваше на очите си. — Може би ще ме последвате в приемната, където ще се опитате да ми обясните ситуацията.

— Да, милорд.

Лорд Матюс се обърна към дъщеря си със забранителен жест.

— Ти — не! Можеш да отидеш в стаята си, по-късно ще се разправям с теб.

Мадлин понечи да възрази, но Лоугън бързо я прекъсна:

— Мадлин ще остане с нас, милорд. Присъствието й е необходимо, тъй като ще се обсъжда нейното бъдеще.

— Скот, веднъж вече ви казах, че аз ще се погрижа за бъдещето на дъщеря си. Вие сте достатъчно безочлив, щом идвате тук и се намесвате в една ситуация, която повече не ви засяга.

— Боя се, че положението не е така просто, милорд.

Лоугън все още беше прегърнал Мадлин и двамата последваха лорд и лейди Матюс в малка приемна, обзаведена с обикновена английска мебел от солиден махагон и златиста тапицерия. Единствената картина в стаята беше някакъв безличен английски пейзаж.

Лейди Матюс седна и покани с жест останалите да сторят същото.

— Мадлин, ти може би ще седнеш ей там — каза тя строго и посочи един стол отделно от общите места за сядане.

Лоугън усети, че Мадлин е напрегната. Той хвана студената й ръка и я привлече да седне до него на малко канапе. После погледна лейди Матюс с мълчаливо предизвикателство. Ноздрите й се разшириха и тя му отвърна с леден поглед.

Според някои, лейди Матюс би могла да бъде считана за красива, но тя беше напълно лишена от топлота, от усмивка, която да омекоти очите и устните й. На челото й личаха две леки, но видими бръчки, които й придаваха решителен вид. Лоугън разбра, че щом лейди Матюс вземеше някакво решение, нищо не би могло да го промени.

Не беше чудно, че Мадлин беше избягала от училище напук на тяхната воля. Не беше чудно, че е измислила такъв жалък план, за да предотврати брака, който те бяха уговорили. Лоугън си представяше що за човек е лорд Клифтън. Стар, беше споменала Мадлин, и много, много уважаван.

— Господин Скот, — каза лорд Матюс и несъзнателно поглади плешивото си теме и посивяващите си коси, — бихте ли ми изяснили… как стана така, че пристигнахте тук заедно с дъщеря ми? Бих попитал самата Мадлин, но се съмнявам тя да каже истината.

Лоугън нарочно погали с палеца си Мадлин по зачервената буза. Той забеляза със задоволство гневната реакция на лейди Матюс.

— Мадлин дойде при мен да ме уведоми за един много важен факт. Почувствала се е задължена да го сподели първо с мен.

— И какъв е този факт? — попита лорд Матюс с леко приглушен глас.

Лоугън прибра една къдрица от слепоочието на Мадлин.

— Тя… ние… очакваме дете, сър. Според лекаря то ще се роди през юни. — Той замълча, за да се наслади на тяхното стъписване в продължи със спокоен тон: — Естествено, моята чест изисква да постъпя спрямо Мадлин и детето, както се полага. Затова дойдох за вашата благословия.

— Вашата чест?! — избухна лейди Матюс, изричайки отчетливо всяка сричка. Лоугън си помисли, че ако тя държеше нож в ръката си, щеше с удоволствие да го прониже. — След всичко, което сторихте на дъщеря ни, вие имате наглостта да ни говорите за своята чест?!

— Той не беше виновен — намеси се нетърпеливо Мадлин. Тя щеше да продължи, но Лоугън я хвана за врата и лекичко я стисна, за да замълчи.

После задържа погледа си на лорд Матюс. Атмосферата беше крайно враждебна.

— Милорд… Вярвам, че това положение може да се уреди в интерес на всички нас. Давам ви думата си, че дъщеря ви ще бъде задоволена с всичко. С ваше позволение, ще се разпоредя за незабавна венчавка…

— Вие не сте подходяща партия за нея — избухна отново лейди Матюс. — Години наред аз съм я възпитавала да стане съпруга на човек като лорд Клифтън и няма да позволя един театрален актьор да съсипе живота й. Уви, нейното падение сега показва, че тя не е нищо повече от една…

— Агнес… — прекъсна я лорд Матюс. Съпругата му млъкна и вбесено погледна Лоугън.

Лорд Матюс се обърна към него.

— Господин Скот, благодаря ви за желанието да изпълните своя дълг. Все пак, аз трябва сериозно да обмисля въпроса. Въпреки злочестото състояние на Мадлин, ние трябва да се съобразим с интереса на цялото ни семейство. Ако дъщеря ми се омъжи за вас, ние ще бъдем подложени на непоносимо презрение. Сигурен съм, че човек като вас не би могъл да разбере въздействието, което всичко това ще окаже на семейство Матюс, а нашата репутация е най-важното нещо в живота ни. Вярвам, че ще е по-добре въпросът да се реши тихомълком и без вашата намеса.

Надменна усмивка се появи на устните на Лоугън, когато разбра какво имаше предвид Матюс. Те по-скоро биха дали детето при чужди хора и биха изпратили дъщеря си в изгнание, отколкото да й позволят да встъпи в брак с човек с неговото положение в обществото. Лоугън пък щеше да преброди ада, преди да им позволи да разполагат с Мадлин и детето.

— Обмислете всичко, както счетете за нужно — каза тон меко. — Но ви уверявам, лорд Матюс, че детето ще си има име… моето име!

Той стана от канапето, показвайки, че разговорът е приключил.

— Вече е късно! — каза Лоугън рязко. — Сега тръгвам и ще се върна след няколко дни, за да ви уведомя за действията, които съм предприел. Мадлин ще бъде моя съпруга след четиринайсет дни.

Лорд и лейди Матюс скочиха и започнаха да възразяват и заплашват. Лоугън ги прекъсна спокойно, но любезните му обноски бяха изчезнали.

— Предупреждавам ви да не притеснявате Мадлин, докато ме няма. Искам тя да си почине добре до завръщането ми. — Той погледна вдигнатото към него лице и продължи. — Пиши ми, ако имаш затруднения.

— Да… Лоугън.

Мадлин едва успя да се усмихне.

— Много добре — каза той.

— Господин Скот, — намеси се лорд Матюс със зачервено лице. — Ще ви помоля кракът ви да не стъпва в имението ми.

— Много добре — отговори Лоугън. — Това ще стане, след като се върна да взема Мадлин.

— Нима смятате да ми се противите? — избухна Матюс. — Бих могъл да ви съсипя, ако поискам, Скот. Имам много силни и влиятелни приятели…

— Аз също. — Те се изправиха един срещу друг и тогава Лоугън заговори с тих, почти успокояващ глас. — Не ставайте глупак, Матюс. От този брак вие ще имате повече печалба, отколкото загуба. Мисля, че ще имате доста изгода от факта, че съм ви зет, въпреки произхода ми.

— И каква ще е тя? — попита лейди Матюс надменно. — Билети за театър по желание?!

Лоугън саркастично се засмя и се загледа в бащата на Мадлин.

— Вярвам, че желаете най-доброто за дъщеря си, милорд.

Лорд Матюс кимна покорно и се обърна да успокои възраженията на съпругата си.

Лоугън се сбогува мълчаливо и делово излезе от стаята. Мадлин го последва, като го догони с няколко крачки.

— Лоугън… Къде отиваш?

Той спря и нетърпеливо я погледна.

— Да посетя семейството си.

— Ще им кажеш ли за мен?

— Между другото.

Лоугън не беше обсъдил с Мадлин твърденията на госпожа Флорънс за неговия баща. Нямаше смисъл да й казва нещо, преди то да е потвърдено… Именно това той смяташе да стори още тази вечер.

Мадлин прехапа нервно устни.

— Ти… ще се върнеш ли?

Лоугън се усмихна иронично.

— Съвсем скоро — обеща той и си тръгна.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше десет и половина вечерта, когато на връщане в Лондон Лоугън най-после пристигна в Бъкингамшир. Той беше сигурен, че Рочестър още не си е легнал. Графът спеше не повече от няколко часа. Той приличаше на стар паяк, който плете мрежите си късно през нощта с надеждата да хване някоя нещастна жертва на сутринта.

Рочестър умееше да открива уязвимите места на хората и да ги използва. Той например беше убедил една вдовица да му продаде къщата и имота си на цена, по-ниска от истинската, друг път беше принудил един свой роднина на смъртното му легло да подпише ново завещание, в което Рочестър е главният наследник, естествено. Андрю беше разказал тези случаи, както и много други, на Лоугън и двамата се бяха присмивали на алчността на стареца.

Каретата премина през селото, разположено до имението на Рочестър, и покрай двора на църквата, изпълнен с надгробни паметници и плочи, напомнящи славното минало на рода Дрейк. Мисълта, че е техен потомък… Боже, че е син на Рочестър… потресе Лоугън. Той винаги беше мразил графа — пресметлив, алчен негодник. Не можеше същата кръв да тече и в неговите вени. Беше по-отвратително, отколкото да е син на Пол Дженингс. Дженингс беше само един грубиян. А Рочестър беше далеч по-пресметлив, използваше хората за постигане на личните си цели, а после, когато не му трябваха, ги пренебрегваше.

Каретата премина покрай голяма къща, заобиколена с каменна ограда. Това беше домът, който Лоугън беше построил за семейство Дженингс преди няколко години. Мери, Пол и трите им деца тук живееха добре. Пол все така беше арендатор в имението на Рочестър. Но сега имаше възможност да наеме работници, затова посрещаше всяко утро в пияно състояние. Лоугън беше поел изцяло издръжката на семейство Дженингс при условие, че те няма да го посещават в Лондон. Все пак той считаше тази цена за малка в замяна на спокойствието си.

Стигнаха до голямата къща на имението, чиито познати очертания едва се долавяха в тъмнината. Голямата зала, построена още преди три поколения, беше от камък с арки от резбована дъбова ламперия. Както при предишните й собственици, така и сега от Рочестър Хол лъхаше едно сурово достойнство — всичко излъчваше непристъпност и негостоприемство. Дори прозорците бяха малки и тесни, сякаш да предпазват от всякакво натрапване.

Лоугън от детинство познаваше повечето от прислужниците в Рочестър Хол и влезе, без да се представя. Той дори не им позволи да уведомят господаря за пристигането му. Насочи се към библиотеката, където графът съсредоточено разглеждаше албум с художествени гравюри.

— Скот — каза Рочестър с присвити очи, — не очаквах да ме посетиш по това време.

Лоугън се поколеба и спря до вратата като прикован. Външно двамата не си приличаха, освен в осанката и телосложението. Все пак имаше нещо в линията на долната челюст на стареца, като че ли дялана с тесла, в острата линия на носа и решителните очертания на веждите… Боже мили, нима собствените му черти бяха по-различни?

Лоугън не обърна внимание на пулсирането в главата си и влезе в библиотеката.

— Май напоследък съм все неочакван гост — отговори той и се приближи до албума с гравюрите. Той забеляза една илюстрация върху фина чиния, изработена от английския гравьор и портретист Уилям Фейторн, и я докосна.

Рочестър изръмжа и дръпна книгата.

— Нима си дошъл да хленчиш, защото аз купих колекцията Харис въпреки големия ти залог?

— Никога не съм хленчил, милорд.

— Но го направи в онази смехотворна постановка на „Ричард Втори“, която имах нещастието да посетя преди няколко години. Надявам се повече да не видя подобно представление.

— Изпълних ролята така, както е написана от автора — спокойно отговори Лоугън.

— Съмнявам се дали Шекспир е имал подобни намерения, когато е хванал перото — забеляза Рочестър.

— Добре го познавате, нали? — попита Лоугън, а старецът се намръщи.

— Нагъл кучи син! Казвай за какво си дошъл и поемай по пътя си.

Лоугън дълго го гледа, за да преодолее желанието да си тръгне веднага без всякакви думи.

— Е? — Рочестър вдигна вежди въпросително.

Младият мъж се облегна на масата и отмести книгата с гравюрите, да си направи място.

— Искам да ви попитам нещо. Кажете ми, милорд… познавали ли сте се някога с госпожа Нел Флорънс?

Рочестър не реагира на името, освен че стисна лупата в златна рамка.

— Нел Флорънс? — повтори той бавно. — Името ми е непознато.

— Някога е била актриса на Друри Лейн.

— Трябва ли да имам нещо общо с подобна тривиална информация?

Той гледаше Лоугън, без да мига, като че ли нямаше какво да крие. Очите му бяха като на риба.

Нещо в душата на Лоугън се прекърши, защото той усети, че госпожа Флорънс му беше казала истината. Почувства болезнена празнина в гърдите и дълбоко си пое дъх.

— Вие сте един стар лъжец — каза той дрезгаво. — Години наред сте се упражнявали в това, нали?

— Може би ще се наложи да ми обясниш какво те накара да избухнеш така. Някоя клюка, която ти е казала госпожа Флорънс, а?

Лоугън сключи ръце, за да не почне да троши наред всичко в библиотеката. Знаеше, че е почервенял от гняв, и си мечтаеше да добие същото равнодушно изражение като Рочестър. Какво беше станало със самообладанието на Лоугън през последните месеци? Той винаги беше успявал да запази чувствата си само за сцената. А сега те извираха от всяка част на неговото същество.

— Как можеш да живееш със спокойна съвест, по дяволите? — попита Лоугън с разтреперан глас. — Как можа да дадеш собствения си син на грубиян като Дженингс?

Рочестър остави лупата настрана особено внимателно. Кожата му посивя.

— Да не си полудял, Скот? Нямам представа за какво говориш.

— Нека поосвежа паметта ти — каза яростно Лоугън. — Преди трийсет години ти си дал незаконния си син на Пол и Мери Дженингс, за да го отгледат като свое дете. Работата е там, че те не са способни да гледат кучетата си, камо ли едно дете. В следващите шестнайсет години безброй пъти бях пребиван до кръв от моя „баща“. През цялото време ти си знаел какво е ставало и не си направил нищо.

Рочестър най-сетне отклони поглед и се престори, че разглежда лупата, докато обмисляше отговора си. В следващия момент Лоугън осъзна, че е хванал стареца за ризата и почти го е вдигнал от стола му, докато очите им не се срещнаха.

— Длъжен си да ми кажеш истината, проклет да си! — процеди той. — Да признаеш, че съм твой син!

Лицето на Рочестър застина.

— Пусни ме!

Двамата останаха неподвижни задълго, после Лоугън отпусна ръце. Рочестър седна пак на стола и оправи ризата си.

— Много добре — каза той. — Ще го призная… Ти си копелето, което наследих от дъщерята на Нел Флорънс. Можех да сторя нещо по-лошо от това да те дам на семейство Дженингс. Можех да те изпратя в сиропиталище и да те забравя завинаги. Нещо повече, не съм стоял безучастен, когато този простак Дженингс те пребиваше. Когато побоищата зачестиха, аз го заплаших, че ще загуби земята и издръжката, която му плащах…

— Трябва ли да ти благодаря? — Лоугън изтри ръце в палтото си, понеже се бяха изпотили.

— Без съмнение ти мислиш, че си заслужил да получиш много повече от мен — каза старецът ледено. — Наистина, по едно време имах някои планове за теб, но ти се насочи към театъра. Щях да сторя за теб много повече, ако беше избрал друга професия.

— Сега разбирам защо винаги си мразел театъра — промърмори Лоугън. — Напомнял ти е за майка ми.

Гняв проблесна в очите на Рочестър.

— При мен Елизабет живя много по-добре, отколкото преди това. И още щеше да е жива, ако не беше ти. Беше твърде едър за нея… Тя почина, защото ти беше много голямо бебе, ненаситно зверче!

Обвинението отекна в стаята като изстрел. Лоугън едва не залитна.

— Боже! — изстена болезнено той.

Макар че Рочестър се държеше твърдо, както преди, сега тонът му беше поомекнал.

— Но вината не беше твоя — забеляза той.

Все още опрян на ръба на масата, Лоугън насочи празния си поглед към стареца.

— Казвал ли си за мен на Андрю? — чу той въпроса си.

Рочестър поклати глава.

— Не виждах смисъла. Като имам предвид последните му удоволствия, мисля, че ще бъде много засегнат, като разбере. Не съм го виждал трезвен от месеци. И сега това може да го довърши.

— Не обвинявам Андрю, че пие. Когато госпожа Флорънс ми каза, че ти си моят баща, аз също посегнах към бутилката.

— Нел… тази дърта котка! — каза Рочестър и потърка брадата си. — Винаги съм знаел, че ще ми докара някоя беда. Но защо точно сега реши да ти го каже?

Лоугън нямаше намерение да му разказва за Мадлин, нито пък за спешната си женитба. Щеше да остави Рочестър да го научи от други хора.

— Не зная.

— Е… какво ще предприемеш? Смяташ ли да се свържеш с Андрю и да му кажеш, че имате един и същи баща?

Лоугън поклати глава.

— Доколкото зависи от мен, не бих го оповестил.

Рочестър се изненада.

— Надявам се да ти е ясно, че дори и да те призная за свой син, няма да имаш законно право на наследство, поради незаконната връзка…

— Не желая да имам нищо общо с теб… нито дори един шилинг.

— Щом искаш да бъде така…

— Ти си поискал да бъде така в деня, когато съм се родил, — каза Лоугън горчиво. — С радост ще уважа желанието ти. Имаш само един син. Бог да го пази от вниманието на баща му.

— С Андрю съм се държал както трябва — отвърна старецът. — Ти направи от него пияницата и разсипника, какъвто е сега.

— Аз?! — Лоугън го погледна слисано.

— Не мисли, че не зная колко пъти си давал на Андрю пари. В своите криворазбрани опити да му помогнеш, ти влоши положението. Той ще пие и ще играе комар дотогава, докато има кой да изплаща дълговете му.

— Нима предпочиташ да го осакатят онези, на които дължи пари? Ще пратят някого да потроши костите му… и ще има късмет, ако е само това.

— Андрю трябва да приеме последствията на своите постъпки. В противен случай, когато умра, ще се озове в затвора за длъжници. Ще ти бъда благодарен, ако не се намесваш повече в живота му.

— С радост.

Лоугън беше леко зашеметен, но се отдръпна от масата и се отправи към вратата.

— Скот — каза тихо старецът.

Лоугън спря, без да се обръща. Той почака, докато чу гласа на Рочестър като ехо.

— Винаги съм се учудвал защо избра сцената. Можеше да успееш във всяко поприще… ти приличаш на мен в много отношения.

— Прав си — каза Лоугън с глас, изпълнен с омраза към самия себе си. Той се обърна към баща си. За свой ужас разбра, че у него има нещо повече от външната прилика с Рочестър. И двамата бяха сдържани и умееха да влияят, и двамата бяха по-склонни да влагат пари и време в изкуство и сделки, вместо да се погрижат за някого.

— С течение на времето сигурно ще се превърна в същия безмилостен мръсник, какъвто си ти. А към театъра се насочих, защото нямах друг избор. Той беше в кръвта ми.

— Като майка си — Рочестър го погледна изпитателно. — Признавам, че ти твърде много ми напомняше за Елизабет, което не ми беше приятно. Мога само да гадая какво е струвало на Нел да те гледа.

Лоугън не отговори, защото почувства как душата му се раздира от болка.

Мадлин седеше на края на леглото сред купища грижливо сгънати дрехи и гледаше денковете и кутиите, наредени до стената на стаята й. Повечето нейни вещи бяха вече опаковани и изпратени в дома на Лоугън в Лондон преди церемонията. Сватбата щеше да се състои след седмица в гостната на лондонското му имение. Въпреки настояванията на семейство Матюс, че ще е редно церемонията да се извърши в параклиса на тяхното имение, Лоугън беше отказал. Мадлин знаеше, че той държи да контролира всяка подробност на венчавката и че не позволява никаква намеса.

— Мадлин!

По-голямата й сестра Джъстин се изправи на вратата с блеснали от вълнение очи. Тя беше дошла да помогне около приготовленията за сватбата. Алтия пък беше изпратила сърдечните си поздравления, но за съжаление не можеше да присъства на церемонията, защото беше със съпруга си в Шотландия, където всеки момент очакваше да роди първото си дете.

— Той е тук! — извика Джъстин. — Каретата му идва по пътя.

Мадлин усети възел от нерви в стомаха си. Въпреки че Лоугън водеше кореспонденция с родителите й през миналата седмица, те не й разрешиха да прочете писмата. Тя не можеше да яде и да спи от тревога дали той няма да откаже женитбата с нея.

— Трябва да довършиш вечерята си — беше казала майка й предишната вечер. — Ако отслабнеш, твоят годеник сигурно ще обвини за това нас… а ако го стори, ще го изпратя там, където му е мястото.

Мадлин отиде до огледалото и се огледа, после поглади полите си и оправи блузата. Макар че беше отслабнала, гърдите й бяха наедрели и дрехата й изглеждаше тясна.

— Оправи си косата — посъветва я Джъстин нетърпеливо. — Много си разрошена.

Мадлин извади фуркетите от косата си, изчетка я и я зави механично на кок. Джъстин дойде до огледалото, нежно оправи своите руси букли, като пусна няколко къдрици над челото, наслюнчи пръста си и ги приглади. Възхитена от образа си в огледалото, тя доволно се засмя.

Още като дете Джъстин правеше впечатление с красотата си и забележителните си маниери. Беше от онези малки момичета, които никога не се държат лошо, не чупят играчките си, нито пък газят в калта. Когато я представиха в обществото, тя беше ухажвана от най-подходящите за женитба мъже в Лондон и дори от един френски благородник. Беше избрала лорд Багуърт, богат виконт. Джъстин беше и винаги щеше да остане гордостта на лейди и лорд Матюс… докато Мадлин беше черната овца в семейството.

Докато сестра й я подканяше да бърза, тя забоде последния фуркет в косата си и ощипа бузите си, за да се зачервят. Когато двете слязоха долу, Лоугън беше вече в приемната, където Агнес го беше приела с едва доловима любезност.

Той стоеше прав, когато младите жени влязоха в стаята. Изглеждаше необикновено едър за размерите на приемната, с широки рамене под изрядно ушитото черно сако, строен и стегнат в сива брокатена жилетка и черен панталон. Косата му беше скоро подстригана и тъмните му къдри блестяха с махагонов оттенък.

— Господин Скот — каза Мадлин, като се поколеба дали да се приближи.

Лоугън разреши веднага проблема й, като отиде до нея и взе ръката й. Вместо да я целуне, той я обърна и притисна устни към дланта й, което придаде на жеста му нежност и интимност. Всичко това беше направено заради майка й и сестра й, естествено. Но независимо от това Мадлин усети как сърцето й трепва от топлината на устните му.

Лоугън се изправи и я огледа до последната подробност. Веждите му се смръщиха.

— Не си се хранила добре — промърмори той така, че да бъде чут.

— Ти също — отговори Мадлин. Не й убягна, че тялото му като че беше станало още по-стройно.

Лоугън се засмя иронично на думите й и се обърна, за да бъде представен на Джъстин, която стоеше наблизо. Мадлин го представи на по-голямата си сестра според етикета и зачака да види изпълнения с възхищение поглед, който трябваше да се появи на лицето му. Мъжете реагираха така винаги, когато се запознаваха с нея. Странно, но безумната красота на Джъстин не направи голямо впечатление на Лоугън.

— За мен е удоволствие — промърмори той безразлично.

В очите на Джъстин блесна искрица недоволство.

— Добре дошли в семейството ни, господин Скот. Надявам се, че ще се отнасяте добре към по-малката ми сестра.

— Така мисля, лейди Багуърт. — Лоугън изгледа Джъстин с иронично повдигната лява вежда. Очевидно момичето очакваше той да бъде зашеметен. Тя беше привлекателна, но Мадлин всъщност беше по-красивата от двете — чертите й бяха по-нежни, очите й излъчваха топлина и интелигентност, която липсваше на сестра й.

Вниманието му се насочи към майката на Мадлин, Агнес, седнала в другия край на стаята.

— Лейди Матюс, боя се, че няма да се задържам. Надявам се, ще разрешите да остана няколко минути насаме с Мадлин.

Агнес беше смаяна от неговата молба.

— Би трябвало да знаете, господин Скот, че не е прието да разговаряте без присъствието на придружител.

— В нашата ситуация това едва ли се налага, нали? — попита той тихо, при което Мадлин се изчерви, а Джъстин се закикоти.

Агнес се смръщи на безсрамните му думи.

— Господин Скот, докато сте в моя дом, настоявам да се придържате към приличието… дори и да не го намирате за наложително. Можете да поговорите с Мадлин, но Джъстин ще остане като придружителка.

Тя спокойно излезе от стаята, като даде знак на по-голямата си дъщеря.

Тримата мълчаха. Джъстин ги погледна с престорена строгост и се оттегли в другата част на стаята. Тя застана до прозореца и с интерес се загледа в пейзажа навън, а Лоугън бутна Мадлин в ъгъла.

— Извинявай — каза притеснено Мадлин, за да оправдае студенината на майка си, но Лоугън притисна пръсти до устните й. Мадлин замълча, онемяла от близостта му. Той ухаеше на нещо познато — миризмата на лен, вълна и кожа на млад мъж, примесена с тютюн.

— Как се чувстваш? — попита той, като огледа строгата й, затворена рокля и лицето й.

Мадлин леко се изчерви.

— Много добре, благодаря.

— Още ли ти става лошо сутрин?

— Да.

— Ще продължи още месец-два. Дотогава гледай да хапваш по нещо.

— Откъде знаеш толкова подробно ти за тези работи? — осмели се да прошепне тя.

Лоугън се засмя дръзко.

— Моята заместничка често отсъстваше поради същото неразположение.

— Значи ти си нямал… — попита Мадлин, неспособна да прикрие безпокойството си.

— Не — каза Лоугън и изведнъж гласът му стана нежен. — Ти си първата жена, от която ще имам дете.

Той бръкна в джоба си и извади малък предмет.

— Дай ми ръката си.

Тя усети как той поставя на безименния пръст на лявата й ръка хладен и тежък пръстен и погледна надолу. Беше жълт диамант с тегло най-малко пет карата, заобиколен с ред кръгли бели диаманти, чийто блясък преливаше като огън. Смаяна от красотата на пръстена, Мадлин погледна Лоугън с разширени от изумление очи.

— Божичко! — чу се възклицанието на Джъстин от другия край на стаята. — Голям е като яйце!

— Благодаря ти — каза Мадлин на Лоугън трогната. — Никога не съм виждала по-прекрасно нещо.

Той безразлично сви рамене.

— Ако искаш, ще го сменим за нещо друго.

— О, не… възхитителен е!

Тя се взря в искрящия диамант, като търсеше подходящите думи, за да му благодари, но не ги откриваше.

Джъстин не можа да потисне любопитството си и побърза към тях.

— Нека да го видя, Мадлин! Божичко, какъв великолепен камък! Може ли да го изпробвам?

Преди да доизкаже молбата си, тя вече беше измъкнала пръстена от ръката на Мадлин и го разглеждаше с възхищение.

— Превъзходен! Какъв ефектен цвят!

Джъстин им хвърли лек поглед.

— Според мен такъв подарък заслужава нещо повече от едно „благодаря“. Мадлин, не е ли редно да целунеш господин Скот? Мама я няма, пък и аз… нищо няма да й кажа.

Мадлин погледна Лоугън и стоеше като вцепенена, неспособна да разгадае изражението на лицето му.

— Господин Скот е много сдържан… — каза тя, но Лоугън я прекъсна с дяволита усмивка.

— Не чак толкова сдържан, мила!

Той повдигна лицето й и устните му се притиснаха до нейните. Тя потръпна при лекия допир на устата му и от начина, по който я целуна, като че е нещо крехко. „Това е само за показ“, припомни си тя, да увери Джъстин, че са влюбени… но все пак усети приятната вълна, която мина по тялото й. Коленете й омекнаха и Мадлин се опря на Лоугън, замаяна от удоволствието от целувката му.

Той завърши целувката с леко движение на устните и се отдръпна да я погледне.

— Е, — чу се закачливият глас на Джъстин. — Вие май сте доста очарован от малката ми сестра, господин Скот. Да се чуди човек какво е намерил мъж с вашата изтънченост в момиче като нея.

Лоугън сви уста иронично. Беше ясно, че Джъстин изпитваше лека ревност.

— Мадлин има качества, които винаги съм искал съпругата ми да притежава — отговори той спокойно.

— Тя е своенравна — засмя се Джъстин. — Дано само вие имате повече късмет в обуздаването й от родителите ми.

— Джъстин — каза Мадлин, гледайки сестра си с присвити очи. — Няма нужда да говориш за мен като за непослушното домашно животно.

Лоугън внезапно се засмя, в очите му блесна искра на одобрение и той поведе Мадлин към канапето.

— После ще се заяждате — промърмори той. — Не разполагам с много време, а има някои подробности за сватбата, които искам да обсъдим.

— Няма ли да останеш за вечеря? — попита Мадлин.

Лоугън поклати глава.

— Нямам желание да измъчвам някои… поне себе си… в опити да водя разговор на трапезата на семейство Матюс.

— Това е твърде умно — забеляза Джъстин с леко учудване. — Едва ли е тайна фактът, че мама не ви одобрява. За жалост, все пак… Чувствам, че вие бихте били най-забавният гост по време на вечеря, господин Скот.

— Това ще каже сестра ви — отговори Лоугън и погледна Мадлин така, че тя си спомни последната им вечеря… и страстната нощ, която я последва. Беше ясно, че той се забавлява от нейното неудобство.

За щастие разговорът премина към делнични неща, но Мадлин не успя да се съсредоточи върху темата за сватбата. След една седмица тя ставаше съпруга на Лоугън и те щяха да споделят леглото, ако той поискаше това. Беше я предупредил, че няма да е така приятно, както преди. Мадлин предполагаше, че Лоугън имаше предвид това, че няма да го е грижа за нейното удоволствие. Или може би понякога щеше да й причинява болка, макар че тя не можеше да допусне подобно нещо. Лоугън не беше жесток човек, въпреки нрава си.

Агнес влезе, за да вземе участие в обсъждането на подробностите около сватбата. Тя имаше незначителни забележки към плана на Лоугън, докато не дойде ред до роклята на Мадлин. За нищо на света, увери го тя, нямаше да позволи на Мадлин да се облече в бяло.

— Това ще бъде върхът на лицемерието — каза твърдо Агнес. — Мадлин няма право на това.

Лоугън я погледна, без да мигне.

— Мадлин беше невинна, когато я срещнах. Тя ще бъде изцяло облечена в бяло.

— Мадлин не може да се облече в цвета на чистотата, когато давате обет пред Бога. Това би било богохулство! Не бих се изненадала, ако някоя светкавица пробие покрива!

Лоугън сви устни иронично.

— Макар да не минавам за религиозен, смятам, че Господ си има други грижи вместо да се занимава с цвета на роклята на Мади.

— Мади! — повтори Агнес, поклащайки глава в знак на възмущение при споменаването на галеното име на Мадлин. — Ще ви бъда много благодарна, ако не наричате дъщеря ми с име, което е подходящо за някоя кръчмарка…

— Мамо — прекъсна я Джъстин и сложи ръка върху рамото на майка си. Агнес се отдръпна, смръщена като градоносен облак.

Мадлин се овладя и леко докосна ръката на Лоугън.

— Моля те — каза тя с нежен глас. — Мама е права… Не бива да се обличам в бяло.

Макар да стана ясно, че Лоугън е склонен да спори, той свъси вежди и не отговори. Настъпи тишина.

— Благодаря ти — каза Мадлин с облекчение.

— Пет пари не давам, ако щеш да се появиш гола на сватбата — мърмореше той. — Искам само всичко да свърши, за да се отдам на работата си.

Като чу думите му, Агнес отново се напрегна и му хвърли свиреп поглед, но Джъстин я успокои.

Мадлин сведе очи. Тя разбираше нетърпението на Лоугън, защото знаеше, че театърът винаги ще бъде на първо място в живота му. Нито един човек не би могъл да го откъсне от любимия му театър.

След като се разбраха за сватбената рокля, разговорът замря и Лоугън си тръгна. След неговото заминаване вълненията на Мадлин поутихнаха. Леко потисната, тя се върна заедно с Джъстин в стаята, за да продължи опаковането на вещите си.

— Какъв необикновен мъж! — възкликна Джъстин, когато вратата зад тях се затвори. — Какво присъствие… и тези сини очи! Но все пак намирам, че най-забележителното нещо у него е гласът му. Мисля, че с този глас може да съблазни всяка жена… дори ако й рецитира математически уравнения!

Мадлин слушаше думите на възхищение на сестра си и почувства гордост. Досега Джъстин се беше отнасяла към нея с едно смесено чувство на обич и снизхождение. Днес за първи път тя долови нотка на завист в гласа на сестра си.

— Какво дяволче излезе от теб — каза Джъстин. — Нито Алтия, нито аз бихме повярвали и да го чуехме със собствените си уши, че си избягала от училище и си имала любовен роман с Лоугън Скот. Мисля, че е чудесно. Разбира се, жалко е, че се омъжваш за човек, който не е подходящ за теб.

Мадлин се сепна.

— Не смятам, че той не е подходящ за мен.

— Браво! Продължаваш в същия дух, като че ли не знаеш, че потеклото му е от по-низш ранг. — Джъстин се наведе напред; в очите й се четеше жив интерес. — Скот има много мъжествен вид. Предполагам, че е много опитен. Мадлин, разкажи ми как е, а?

— Не мога — възрази Мадлин, стъписана от въпроса. — Това е нещо интимно.

— Но аз съм ти сестра… С мен можеш да споделиш всичко. Ти сега ми разкажи за господин Скот, а пък аз ще ти разкажа всичко, което поискаш да узнаеш за лорд Багуърт.

Мадлин си представи ниския, кръглолик съпруг на Джъстин и се засмя.

— Джъстин… Прости ми, но едва ли си заслужава.

— Добре. — По-голямата й сестра се отдръпна и си придаде обиден вид. — Лорд Багуърт може да не е така изискан като господин Скот, но той има връзки в обществото, които са далеч по-големи от връзките на съпруга ти.

— Сигурна съм, че имаш право — отговори Мадлин и потисна смеха си.

Тя не очакваше подобна реакция от сестра си. Джъстин беше изглеждала винаги толкова доволна, дори самодоволна, че се е омъжила за мъж с титла и голямо имение в провинцията, с хубава къща в Лондон и множество прислуга да се грижи за нея. Но Лоугън Скот имаше по-голямо богатство, а отгоре на всичкото беше много елегантен, което призна самата Джъстин. Мадлин не даваше пет пари дали във вените му тече поне капка синя кръв. Лоугън беше най-очарователният и изискан мъж, когото беше срещала, и тя не би могла да претендира за по-достоен съпруг. Всъщност, Мадлин се надяваше и тя да бъде достойна за него.

Седмица по-късно те се венчаха в гостната на Лоугън, украсена с много картини и цветя. Подът блестеше като огледало. Мадлин почти не беше на себе си, докато стоеше зад семейството си: родителите й, сестра й Джъстин и лорд Багуърт.

Единствените гости, поканени от Лоугън за церемонията, бяха дукът и дукесата на Лийдс и, колкото и да е странно, госпожа Флорънс. Мадлин беше озадачена защо той беше пожелал старицата да присъства на сватбата му, понеже те се бяха запознали съвсем наскоро. Двамата проявяваха един към друг любезно внимание, но Мадлин чувстваше, че между тях съществува някаква тайна, за която никой не биваше да знае. Може би по-късно тя щеше да разбере каква точно е връзката между тях и защо изглеждаше, че двамата знаеха нещо повече за ситуацията от всички останали.

На въпросите на свещеника Лоугън отговаряше едносрично. Лицето му беше напрегнато, но сдържано — лице на актьор, който отлично владее чувствата си. Мадлин беше убедена, че гордостта на Лоугън се противеше на ситуацията като цяло. Той никога не беше си представял, че един ден ще се ожени за жената, която беше отблъсквал с всичките си сили… но тя го беше принудила да стигне дотук. Вярно е, че беше изявила желание сама да се погрижи за детето си… но все пак, дълбоко в душата си тя знаеше, че Лоугън не би отрекъл съществуването на детето, след като вече знае за него. Очите й се напълниха със сълзи на съжаление и срам.

Когато свещеникът ги призова да се обичат и почитат и произнесе обета, който ги свързва за вечни времена, Лоугън погледна към Мадлин и видя сълзите й. Той стисна зъби. Обявиха ги за съпруг и съпруга, Лоугън я целуна хладно по устата, с което церемонията завърши.

След това гостите бяха поканени на богат обяд във великолепната трапезария — ротонда с мраморен под и позлатени коринтски колони. На тавана беше изографисана сцена от „Бурята“, а стените бяха богато украсени с италианска мазилка.

Мадлин седеше в единия край на дългата маса и през свещниците от кристал и злато едва виждаше съпруга си отсреща. Очевидно беше, че нейните роднини бяха удивени от лукса и красотата на обстановката. Атмосферата значително се поразведри, когато напълниха кристалните чаши със скъпи френски вина и поднесоха блюда от френската кухня.

Съпругът на Джъстин, лорд Багуърт, изрази задоволството си от подбора на вината.

— Бих казал, Скот, че за човек, който не изпълнява роли в дома си, вие съвършено играете ролята на домакин.

Преди Лоугън да отговори, майката на Мадлин подбра момента да вдигне глава от украсената си със злато чиния и сприхаво рече:

— Човек трябва само да се надява, че господин Скот ще играе ролята на грижовен съпруг със същото умение.

Ако беше изказана в шеговит тон, забележката можеше да бъде приета като приятелска, но неприязънта на Агнес не можеше да се скрие.

Мадлин се напрегна в очакване на отговора на Лоугън. За нейно успокоение той отговори спокойно:

— Вярвам, че вие няма да имате оплаквания в този смисъл, лейди Матюс, нито пък моята съпруга.

— Не, разбира се — каза Мадлин. Тъй като беше мълчала почти през целия ден, при забележката й всички обърнаха изненадано глави към нея. Тя продължи с многозначителен тон. — Убедена съм, че майка ми искаше да ни увери, че големите й очаквания напълно ще се оправдаят, господин Скот.

— Зная какво имаше предвид — увери я Лоугън и сините му очи за пръв път през този ден светнаха шеговито.

Поднесоха сирене, вино и плодове, а после мъжете продължиха с чаша порто и пури, докато жените се оттеглиха на чай и разговори. Дукесата на Лийдс използва възможността да поговори лично с Мадлин, докато седяха, леко отдалечени от другите. Те се виждаха за първи път, откакто Мадлин беше напуснала „Капитал“.

— Честито, Мади — поздрави я Джулия. — Надявам се двамата да намерите щастието в брака си.

Мадлин тъжно се усмихна.

— Като си спомня как започна всичко, не съм си представяла, че може да завърши така.

Джулия кимна разбиращо.

— Не си първата, чийто брак започва със затруднения, нито ще си последната. Вярвам, че Лоугън ще почувства щастието да има съпруга и дете по начин, който той изобщо не подозира.

— Той никога няма да ми прости онова, което извърших — въздъхна Мадлин. — И аз не го осъждам за това.

— Глупости. Ти трябва да осъзнаеш, че Лоугън още те обича, Мади. Но се бои да ти повярва отново. Вярвам, че ще проявиш търпение. Няма да е лесно. Твърде е упорит, не е от идеалните хора. — Тя продължи с ободряващ и окуражаващ тон. — Не зная дали вече ти е казал, но той ме помоли да ти помогна да организираш бал, който да се проведе след около месец.

— Но защо?

— За да те покаже на цял Лондон, естествено.

Мадлин се слиса, лицето й побледня.

— Но всички ще ме гледат и ще си шепнат…

— Няма значение какво говорят — окуражи я Джулия. — От години съм обект на клюки и слухове, вярвай ми, а сега и с теб ще бъде същото, щом си се омъжила за известен човек като Лоугън. С времето ще свикнеш.

Госпожа Флорънс приближи до тях и седна, отклонявайки предложението на Джулия да й помогне. Тя изглеждаше царствено в тъмносинята си рокля, гарнирана с дантела, и няколкото реда перли на шията и китките. Трите размениха по няколко думи за обяда и великолепието в къщата на Лоугън.

— Актьорите са ужасно безпомощни, когато става дума за финансови въпроси — отбеляза госпожа Флорънс и огледа луксозната обстановка с необяснима гордост. — Изглежда, че твоят съпруг прави изключение, Мади. Ти си много щастлива жена.

— Щастлива съм в много отношения — отговори Мадлин с измъчена усмивка, която не заблуди другите две жени.

— Да, така е — каза нежно госпожа Флорънс и очите й проблеснаха весело. — С времето ще ти стане по-леко, дете. Повярвай ми!

Мадлин си пое дълбоко дъх и се поотпусна. Беше странно, че с тези две жени тя се чувстваше по-добре, отколкото с майка си и сестрите си. Тя импулсивно докосна ръката на госпожа Флорънс.

— Благодаря ви, че дойдохте на сватбата ми, мадам. Вашето присъствие ми помогна да преживея този ден по-спокойно.

— Трябва да кажа, че за нищо на света не бих пропуснала сватбата ти с господин Скот. Ти отвори пред мен много врати, дете, врати, за които и не подозираш, че съществуват.

Госпожа Флорънс изглеждаше доволна от изненадата, изписана на лицата на двете по-млади жени.

— Какви врати? — попита Джулия и се засмя, като заплаши с пръст приятелката си. — Имаш вид на котка, която е открила гърне със сметана. Трябва да разбера причината.

— Някой ден, може би — отговори тихо госпожа Флорънс. Тя не каза нищо повече, изпи само чаша чай и продължи да оглежда салона с видимо удоволствие.

Мадлин не си спомняше кога са си тръгнали гостите. Разбра това едва, когато вече нямаше никого освен прислужниците, които бързо почистиха всички следи от сватбеното тържество, и Лоугън, който беше съвсем безразличен към присъствието й в дома му. Той седна до масата и лениво допуши пурата си, протегнал крака. Мадлин пък се отпусна на един стол близо до него, все още облечена в сватбената си бледорозова рокля, украсена на шията и талията с рози в по-тъмен оттенък.

Ако не беше с толкова опънати нерви, тя с удоволствие би седяла така, вдъхвайки аромата на пурата му. В къщата сега беше съвсем тихо и изпитанието да водиш леки разговори вече беше свършило. Все пак предстоеше друго изпитание и Лоугън щеше да реши кога и дали то щеше да се случи.

Погледът му се плъзна по нея с подчертан интерес — така, като би разглеждал някоя картина или скулптура. Мадлин беше сигурна, че уверенията на Джулия, че Лоугън все още я обича, са напълно неверни. Никой мъж ни би гледал любимата жена като някоя вещ, която би могъл да вземе и да остави, когато си поиска. Тя измисли поне сто различни начина за започване на разговор, но ги отхвърли до един. Много странно, че преди тишината, царяща между тях, носеше спокойствие, а сега и двамата бяха напрегнати.

— Стаята ти е приготвена — каза най-сетне Лоугън и загаси пурата си в бронзова чиния. — Ще наредя на някой от прислугата да ти я покаже.

— Тогава ние няма да сме…

— Не. Ще имаме отделни стаи. Както знаеш, обикновено се прибирам и излизам в необичайни часове. Няма да нарушавам почивката ти, затова ще спим в отделни легла.

„А аз няма да нарушавам личния ти живот“, помисли си Мадлин, но се въздържа да го каже.

— Много мило — промърмори тя и стана.

Като любезен домакин Лоугън също стана.

— Естествено, запазвам си правото да те навестявам от време на време — каза той.

Мадлин кимна, като едва се сдържаше.

— А тази вечер? — попита тя с леко треперещ глас.

Сините му очи бяха безразлични, само се присвиха от тънката струйка дим.

— Ела в стаята ми, когато се приготвиш за сън.

— Много добре — преглътна с усилие Мадлин.

Лоугън седна, щом тя стигна до прага. Мадлин усещаше огледа му дори, когато излезе, защото този поглед сякаш изгаряше гърба й.

В личния апартамент на Лоугън имаше втора спалня. Сега бяха съборили една от стените и тя беше удвоила размера си. Стените бяха покрити с брокат в бяло и златисто и по тях бяха окачени картини с маслени бои в позлатени рамки. Едната изобразяваше деца, които си играят, а другите — жени и деца в домашна обстановка.

Мадлин се разходи из стаята, доволна от женствената обстановка, и огледа всяка промяна, включително златния часовник върху полицата на камината, дантелата по бялата копринена покривка и кутия за шев, инкрустирана със седеф.

Макар да не беше позвънила за прислужница, едно момиче дойде да й помогне да съблече сватбената си рокля. Мадлин седна пред тоалетната масичка, облечена в нощница с якичка около врата, и се замисли, докато прислужницата четкаше дългите й златисто-кафяви къдри.

Тя каза нещо и Мадлин я погледна със смутена усмивка.

— Какво? — попита тя. — Боя се, че се разсеях.

— Попитах дали ще се нуждаете от нещо друго, госпожо Скот.

— Госпожо Скот… — повтори Мадлин с усмивка. — Ти си първата, която ме нарича така.

Прислужницата също се усмихна, поклони й се и излезе.

Мадлин се вгледа в пепелявото си лице и механично ощипа и потупа бузите си, за да се позачервят. Нямаше никаква причина да се страхува от Лоугън. Той нямаше да я нарани. Не за друго, а защото в утробата си носеше неговото дете. От друга страна, можеше да направи живота й доста неприятен. Сега й беше съпруг и тя зависеше изцяло от милостта му. Никой нямаше да се намеси в нейна защита, ако той проявеше някаква жестокост.

Мадлин стана и провери всички копчета, които закопчаваха отпред бялата й ленена нощница. Тя вдигна решително брадичка и излезе от стаята.

Стаята на Лоугън се намираше само през няколко врати. Беше осветена от огъня в камината. Той се беше облегнал на рамката на леглото, вдигнал ръце на тила си. Беше гол и под завивките ясно се очертаваше всяка част на възбуденото му тяло. Светлината на огъня хвърляше върху лицето му отблясъци като от разтопен метал. Мадлин приближи до леглото и спря на няколко крачки от него, защото чу дълбокия му глас.

— Свали си нощницата!

Тя го погледна смутено.

— Хайде! — промърмори той, а очите му святкаха като на дебнещ звяр.

Мадлин разбра какво иска и се опита да се подчини, но пръстите не я слушаха. Лоугън чакаше с неестествено търпение и мълчаливо я наблюдаваше. Мадлин разкопчаваше дългия ред от копчета. Когато свърши, тя измъкна ръцете си от ръкавите и остави нощницата да се свлече на пода. Отдолу беше облечена само с тънката си риза. Кожата й гореше, защото осъзна, че светлината на огъня прозира през ризата и осветява всяка част от тялото й.

— Всичко! — каза непреклонно Лоугън.

Тя се взря в твърдото му лице и вдигна ръце да откопчее ризата си отзад на врата. Обзе я чувство, че е собственост, че е вещ за показ. Ако Лоугън искаше да я унизи, той беше постигнал целта си. Тя сграбчи ризата, започна да я съблича през глава но се поколеба. Не можеше!

— Веднага! — чу тя внезапно суровия му глас.

Затаила дъх, Мадлин се подчини с решително движение, вдигна нощницата и я запокити на пода. Студеният въздух обгърна цялото й тяло, тя настръхна и зърната на гърдите й се втвърдиха. Мадлин стоеше с изсъхнало гърло и ръце, отпуснати от двете й страни, а той втренчено я гледаше.

— Аз… студено ми е — отчаяно прошепна тя и й се прииска нещо, каквото и да е, да се загърне.

— Виждам — отвърна Лоугън, а погледът му опипваше гърдите й. Свали ръцете си, отметна завивките и с жест й показа да легне до него.

Мадлин не се сдържа да не покрие с ръце тялото си, докато отиваше към него. С едната ръка прикри гърдите си, а с другата — скута си.

Жестът й като че развесели Лоугън, дишането му стана по-дълбоко, когато тя стигна до леглото.

— Няма нужда от свенливост, мила моя. Нито една тайна не ще ти остане, когато дойде утрото.

Зъбите й тракаха, докато пропълзя по леглото и легна на мекия чаршаф. Всеки мускул на тялото й беше стегнат. Топлата ръка на Лоугън се плъзна по ханша й, докосването му я накара да потрепери. Противно на страховете й, той беше много нежен, почти безразличен, когато я обърна към себе си. Погали очертанията на тялото й, сякаш беше скулптор, пръстите му се движеха леко и нежно.

Начинът, по който я докосваше, беше съвсем различен и Мадлин разбра, че нетърпеливият любовник, когото тя беше познала първия път, сега беше заменен от някакъв пресметлив странник. Той я люби в чисто физическия смисъл на думата, чувствата му бяха заключени някъде дълбоко в него. Ако и тя можеше да реагира така… Но Мадлин не можеше да сдържи удоволствието, което изпита, когато той целуна гърдата й и в същото време ръката му се плъзна между бедрата й. Пръстите му галеха мекия пух и леко проникнаха в нея.

Мадлин се извиваше под него, гърдите търсеха устата му, докато възбудата й растеше все повече. На устните й трептяха думи и тя с много усилия се въздържа да не ги изрече… Обичам те… обичам те… Той обаче не желаеше любовта й.

Точно когато екстазът я обзе, Лоугън се отдръпна. Изпълнена с болка, Мадлин изстена в знак на протест и се спусна към него, за да почувства как той я отблъсна. Тя видя главата и раменете му над себе си и за момент си помисли, че той иска да я остави така — засрамена и трепереща от страст.

— Моля те — каза тя с глас, който сякаш не беше неин.

— Тихо.

Лоугън докосна устните й с пръсти, които носеха интимния й аромат.

Мадлин прехапа устни и остана неподвижна и задъхана. Тя се сви, когато почувства горещата му уста под гърдите си и после върху корема си. Неспокойно погали косата му, пръстите й потънаха в тъмните му къдрици. Лоугън отмести ръката й и продължи да изучава кътчетата на тялото й с устни, зъби и език… докато откри чувствителното място между бедрата й… нежната гънка, която беше навътре.

— Не… — изстена Мадлин и изтръпна от ужас, когато той стигна до чувствителното място. Тя не можеше да си представи, че той би могъл да направи подобно нещо. — Не…

Лоугън я хвана и я прикова на място, здраво стиснал китките й.

— Никога не ми казвай тази дума — каза той с метален глас. — Нито в леглото, нито извън него.

Думите му я поразиха. Мадлин разбра, че го е засегнала, и сега той й отмъщаваше, налагаше й своята воля.

— Не бива — опитваше се да каже тя, китките й се напрегнаха да се освободят. — Не искам така.

Лоугън подигравателно се изсмя и отново наведе глава. Сълзи на ярост и срам напълниха очите на Мадлин, тя усети устата му там, където никога не беше си представяла, че може да бъде. Макар че се опитваше да събере бедрата си, тялото й предателски се подчиняваше, разтваряше се за него. Устните му бяха горещи, изгаряха я, проникването на езика му я караше да стене от сподавено удоволствие. Тя престана да бъде Мадлин, превърна се в необуздано същество, което се извиваше буйно и страстно, докато не я заля необятната вълна на кулминацията, за да я остави после безволева и слаба.

Преди да отмине екстазът, Лоугън отново я прегърна. Тя усети как той прониква в нея и се опита да се възпротиви на силата му, като отблъскваше гърдите му. Но с няколко мощни движения той я облада, докато тя не се покори и не го прие. Започна с бавен ритъм, който усили, за да я изпрати отново в дълбините на страстта.

Мадлин свря лицето си между врата и рамото му и почувства, че чрез този акт той я беше направил своя като никога досега. Преди Лоугън беше партньор, учител, любим приятел. Сега той беше нейният господар, владетелят на тялото и душата й.

Тя отново усети върховно удоволствие, като че в нея гореше огън и изстена. Лоугън направи последно движение дълбоко навътре. Едрото му тяло потръпна облекчено. Потта по кожата сякаш ги съедини в здрава прегръдка. Тази прегръдка окуражи Мадлин, защото усети как Лоугън леко трепна, тя почувства дъха му по кожата си, биенето на сърцето му. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да остане безразличен до нея. Лоугън се отпусна и тя с радост пое неговата тежест върху себе си. После той се отдръпна с въздишка.

Мадлин копнееше да я целуне, да я погали, или поне да задържи ръката й за момент, но той не я докосна. В стаята изведнъж пак стана студено. Мадлин се протегна към завивката и покри раменете си. Смутено се питаше дали той иска тя да си отиде.

— Да си вървя ли? — попита тя.

Лоугън дълго мълча.

— Не. Може да те пожелая още веднъж.

Тя стисна зъби при надменната му заповед, но се облегна на възглавниците. „Бъди търпелива“, беше я посъветвала Джулия… Е, може би си заслужаваше труда. Мадлин щеше да изкупи грешката си в миналото — дължеше му го. Обърна се и погледна към Лоугън. Той лежеше със затворени очи, но тя разбра, че му беше нужно доста време, за да заспи, а какви мисли витаеха в главата му… за това можеше само да гадае.

Бяха изминали вече десет години, откакто Лоугън основа театър „Капитал“. С много любов той беше възстановил старите сгради, беше събрал актьорска трупа, музиканти, художници, дърводелци, шивачи, сценични работници, реквизитори и други подобни. Да ги обучава за него беше истинско удоволствие. Освен това той никога не беше закъснявал за репетициите. До тази сутрин.

Обикновено се събуждаше лесно, но тази сутрин, когато видя до себе си спящата Мадлин, не можа да се въздържи. В просъница я привлече към себе си и отново я люби, а тя в полудрямка мъркаше и се извиваше като спящо котенце. Едва след всичко това той разбра колко е закъснял.

Лоугън ядосано изруга, облече се със светкавична бързина и препусна с каретата към театъра. Въпреки това пристигна там четиридесет и пет минути след уречения час. Влезе през задния вход и се втурна към общата стая. Актьорите сигурно щяха да се възмущават от закъснението му. Имаха право да се оплакват. Той никога не проявяваше снизхождение и ги глобяваше за подобно нарушение.

В стаята нямаше никого освен помощника Джеф.

— Господин Скот — извика той. — Питахме се дали изобщо ще дойдете днес…

— Къде са другите? — прекъсна го Лоугън и се намръщи.

— На сцената, господине. Дукесата започна репетицията, като видя, че ви няма.

Лоугън кимна и се насочи към задната част на сцената. Когато приближи, чу гласове и мърморене. Той изправи рамене, излезе на сцената и спря. Срещу себе си видя целия състав, нареден в полукръг с чаши в ръце. Чу се звук от отваряне на бутилки, всички му се усмихваха.

— Честито! — извика някой, а друг шеговито го обвини: — Закъснявате!

После избухна общ смях, чуваха се наздравици, когато в чашите наляха шампанско. Без да иска, Лоугън също се засмя.

— Кое чествате — закъснението или сватбата ми? — попита той.

Джулия излезе пред всички, прекрасното й лице грееше от радост.

— Да речем, че и двете събития очаквахме от дълго време. Внимавайте, господин Скот, защото може да си помислим, че и вие сте човек.

— Вярвам, че сме единодушни по въпроса — отговори Лоугън. — Искам всички да са наясно, че аз също ще платя глоба за закъснението си.

— О, няма защо — каза шеговито Арлис Бари. — Парите за шампанското са от касата във вашия кабинет.

Всички отново се засмяха, а Лоугън поклати глава с усмивка.

— За театър „Капитал“! — извика някой весело. — Банда крадливи пияници!

В общата веселба Лоугън вдигна чаша.

— За госпожа Скот! — каза той и всички с желание вдигнаха наздравицата.

— Наздраве! Наздраве!

— Бог да благослови госпожа Скот!

— Дано милостта Божия е с нея! — добави някой и всички пиха.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дали от шампанското, дали от хубавата новина за сватбата му или от доброто настроение на Лоугън, атмосферата на театър „Капитал“ се подобри неимоверно много. Лоугън не можеше да си припомни откога репетиция не беше вървяла така гладко. Актьорите внимаваха, а сценичните работници изпълняваха отговорно работата си. Колкото до него… сякаш отново почувства някаква живителна сила.

Мисълта, че Мадлин го чака в дома им, че той ще може свободно да я докосва, да я гледа, да я люби, когато пожелае, го изпълваше с радост, която трудно прикриваше. Не че беше готов да признае и с намек, че я обича или че й прощава… Той едва ли можеше да стори подобно нещо. Но напълно осъзнаваше, че нейното присъствие му е нужно, за да съществува. Миналата нощ и тази сутрин бяха доказателство за това. Само за едно денонощие той беше успял да стане предишния Лоугън Скот, способен с лекота да управлява театър „Капитал“.

— Отлично — беше му казала Джулия по време на репетицията. Тя, която никога не беше хвалила способностите му, защото твърдеше, че не е нужно да повдига повече самочувствието му. Репетираха нова пиеса със заглавие „Розата“ — историята на един старец, който отново преживява спомените на своя бурен живот.

— Ти почти ме разплака с монолога си, в който си припомняш младостта — беше му казала тя.

— Ролята е много добре написана — отговори Лоугън, докато двамата отиваха към кабинетите си.

— Но и ти я изпълняваш блестящо — усмихна се леко Джулия и тюркоазените й очи светнаха. — Изглежда си възвърнал предишната си форма. Причината е в Мади, нали?

Лоугън не можа да оспори думите й, макар че се раздразни от нейната досетливост. Само изсумтя в отговор. Джулия продължи, като явно се забавляваше.

— Сигурно се сърдиш на Мадлин, защото ти показа, че не си неуязвим.

— Никога не съм твърдял това — отговори той спокойно. — И ако съм обиден на съпругата си, причината е съвсем друга.

— Така ли? — Джулия го погледна насмешливо. Тя влезе в кабинета си, но после подаде русата си главица през вратата. — Ще ми е много забавно да те видя след няколко месеца, Лоугън. Ще е интересно да разбера коя част от твоето същество ще спечели битката — онази половина, която иска да е щастлива, или другата, която иска да избяга от всеки, който се осмели да те обича.

— Напразно погубвате таланта си като актриса, ваша милост — отвърна й през рамо Лоугън, без да спира. — С вашето въображение е по-добре да станете писателка.

Нейният смях го следваше чак до края на коридора. Щом влезе в кабинета си, Лоугън видя позната тъмнокоса глава да се подава над облегалката на стола му. Андрю, лорд Дрейк, си пиеше питието на бюрото му.

— Джими! — извика той с широка усмивка. — Ама че младоженец! Да се мръщи така!

— Какво искаш? — попита Лоугън, след като стисна ръката му.

Андрю се усмихна и посочи един сандък до бюрото. В него имаше дузина бутилки коняк, всяка с чаша. — Донесох ти подарък, Джими. Да си призная, бях много засегнат, че не ме покани на сватбата си, но в името на дългогодишното ни приятелство реших да ти простя.

Лоугън взе една от бутилките и я разгледа с възхищение. Беше изключителен трийсет и две годишен френски коняк.

— Благодаря ти, Андрю.

— Реших да го опитам, докато те чаках — каза Андрю. — Божествен еликсир. Искаш ли чаша?

— Ще взема от общата стая.

— Не се притеснявай — донесох и за теб. Не мога да пия такъв коняк от каква да е чаша.

— Трябваше да те поканя на сватбата — произнесе тихо Лоугън и седна на бюрото, докато Андрю му сипваше питието. — Но всичко стана много набързо.

— Така чух и аз — Андрю го погледна с лукава усмивка, сините му очи искряха. — Носи се слух, че булката е трудна. — Той погледна Лоугън с престорен ужас. — Нима е вярно? Нима семейство Скот ще бъде благословено с някой малък Лоугън?

Лоугън вдъхна аромата на коняка и кимна, очаквайки още подигравки.

— Браво! — каза Андрю рязко, което учуди Лоугън. — Тя е хубава слугиня, да не кажа, че хваща окото… пък и тя едва ли би могъл да хванеш нещо повече от дъщеря на виконт.

— Няма ли да кажеш нещо, че съм „хванат“? — попята Лоугън. — Бях сигурен, че имаш какво да споменеш и за това.

Той пиеше коняка бавно, за да усети вкуса му.

Андрю се усмихна.

— Ти не си „хванат“, Джими. Познавам те отдавна. Не би се оженил за нея, ако не я желаеше.

Андрю беше прав… Единствената причина, поради която Лоугън се ожени за Мадлин беше, че той я желаеше, имаше нужда от нея. Бременността й беше удобно извинение. Беше странно, че Андрю така лесно разбра истината.

— Ние нямаме тайни един от друг, нали? — попита Лоугън, втренчил очи в мъжа до него. Той осъзна, че двамата наистина са братя. Сега разбра и защо останаха приятели толкова години. Те подсъзнателно бяха усещаш че са от една кръв.

— Никакви — весело се съгласи Андрю.

Дали да му каже… „Андрю, аз съм твой брат“… Изкушението беше толкова силно, че Лоугън прехапа устни, за да не проговори. Той изпи една голяма глътка. Не можеше да се предвиди каква ще бъде реакцията на Андрю, като разбере истината. Можеше да се зарадва на новината, но Лоугън се съмняваше в това. По-скоро щеше да стане подозрителен, скептичен, лош. Щеше да се настрои срещу баща си, а също и срещу Лоугън, с което щеше да прекъсне всяка възможност да му влияят. Лоугън не искаше да види брата си по баща съсипан, което щеше да се изрази в денонощен комар и пиене.

— Защо ме гледаш така? — попита Андрю и въпросително изви вежди. — Също като баща ми… като учен, който се кани да направи дисекция на някое животинче.

— Извинявай — чертите на Лоугън се отпуснаха. — Мислех си току-що, че ми се виждаш малко притеснен, Андрю. Да не си прекарал твърде много време на игралните маси напоследък?

— Една нощ на много — призна си Андрю и пресилен смях. — Но ще ти се изповядам по-късно. Сега дойдох само да ти честитя.

— Ако си загазил…

— Винаги съм загазил — Андрю вдигна ботушите си на бюрото, без да го е грижа, че окаля книгите. — Но поне животът ми не е скучен. Кажи ми, Джими… Как се чувстваш като женен мъж?

— Женен само от един ден — сухо отговори Лоугън. — Рано е да се правят заключения.

Андрю се намуси.

— Не мога да си представя да ми сервират една и съща вечеря до края на живота ми. Но, разбира се, човек може да се измъкне понякога за малко разнообразие, стига да е дискретен.

— Предполагам — промърмори Лоугън, допивайки коняка. Мадлин едва ли щеше да възрази, ако си имаше любовница. Но той нямаше желание да я обижда по този начин. Беше истина, че никоя жена досега не го беше възбуждала като нея, въпреки че можеше да опровергава това.

Изглежда, че Андрю отгатна мислите му, защото избухна в скептичен смях.

— Боже мили… Само не ми казвай, че си влюбен в нея!

— Не — каза бързо Лоугън и очите му потъмняха.

— Спокоен съм. Любовта е отрова, Джими. Спомни си какво стана миналия път, когато се влюби.

— Как бих могъл да забравя? — попита Лоугън с глас, изпълнен с внезапна злоба, и така се втренчи в Андрю, че онзи промърмори нещо неразбрано и допи коняка си.

— Ще си тръгвам, Джими. Желая ти щастие и всичко останало. Между другото чух, че скоро ще даваш бал в нейна чест. Ако е вярно, ще чакам покана.

Андрю набързо се сбогува и излезе от кабинета, а стъпките му прокънтяха в коридора.

— Няма смисъл Лоугън да дава такъв голям прием… заради мен. — Мадлин отчаяно гледаше мострите на ръчно рисуваните покани и се опитваше да си представи как шестстотинте гости щяха да се изсипят в къщата.

— Не е само заради теб, скъпа — отговори Джулия сухо, докато пишеше списъка с гостите. — Той иска да задоволи и собствената си гордост. След като уреди сватбата ви по най-дискретен начин, сега иска да покаже, че е много радостен от това разрешение на нещата. Струва ми се, че този спектакъл ще запуши устата на клюкарите — особено на онези, които искат да получат покани.

Леко намръщена, Джулия задраска няколко имена и добави други, като се стараеше да постигне най-доброто присъствие.

— Но защо да е тук? — попита Мадлин. — На Лоугън няма да му е приятно много хора да обикалят из къщата, да зяпат колекциите му и да надничат във всяко ъгълче…

— Така е, разбира се. Но той знае, че като устрои бал в тайнствената си къща, ще докара хората до безумие. Всеки, който държи на себе си, ще се натиска да получи покана, а онези, които подозират, че няма да бъдат поканени, вече планират отсъствието си от Лондон в деня на бала.

— Той ще изгуби уединението си — каза Мадлин, неспособна да сподели ентусиазма на Джулия.

— Убедена съм, че когато се е оженил за теб, Лоугън е знаел, че жертва голяма част от уединението си. Вероятно не би очаквал девойка на твоята възраст да споделя с радост затворения му начин на живот. Ти ще искаш да танцуваш, да ходиш на опера, да пътуваш, да посещаваш клубове, да ходиш на гости… — Джулия млъкна и се вгледа в списъка, който лежеше на скута й. — Хм. Ще трябва да добавя някои гости от чужбина…

Докато дукесата уточняваше списъка, Мадлин се облегна на стола с тихо стенание. Беше започнала да разбира какво иска Лоугън от нея, а то щеше да изисква много неща. Тя не само трябваше да държи главата си високо вдигната, когато хората щяха да се опитват да разберат дали играе или не… но трябваше да се движи из тълпата самонадеяно и самоуверено — все неща, които се очакваха от съпругата на Лоугън Скот. Ако се провалеше, то щеше да се отрази зле на Лоугън, а също и на нея. Но защо я подлагаше на подобен изпит, при това така скоро след сватбата?

— Не зная дали ще се справя — каза тя на глас и стисна пръсти в скута си.

Тюркоазените очи на Джулия светнаха с приятелско чувство.

— Мади… Той очаква само едно — да опиташ.

Мадлин кимна. Тя щеше да направи всичко, за което Лоугън я помолеше, защото го обичаше. Той никога не биваше да съжалява, че се е оженил за нея. Без значение колко време щеше да е нужно, тя щеше да го накара да признае, че е избрал най-подходящата жена, с която да изживее дните си.

— Ще направя нещо повече от опит — каза Мадлин. — Ще успея да се представя добре.

— Браво! — извика Джулия с възхищение и се засмя. — Ти си жилаво момиче, нали?

— Надявам се.

Докато двете жени работеха и разговаряха, на поднос им поднесоха чай и вкусни сандвичи, но Мадлин не можа да преглътне и залък. Гаденето все още й създаваше грижи. Лоугън се дразнеше от липсата на апетит и я заплашваше, че ще повика лекар, ако скоро не се оправи.

— На твоя място не бих се тревожила — окуражаваше я Джулия. — Скоро апетитът ти ще се възстанови. Ще възвърнеш теглото си и още ще напълнееш.

Мадлин сложи ръка на все още плоския си корем.

— Засега всичко е в бъдещето. Сега като че ли изобщо нямам бебе.

— Почакай, когато започне да се движи и да рита — каза с усмивка Джулия. — Тогава вече няма да се съмняваш.

Следобедът измина и Джулия си тръгна с обещанието утре да я заведе у тях на гости. Мадлин трябваше да се запознае с няколко млади омъжени жени.

— Не всичките ми приятелки са от театъра — каза дяволито Джулия. — Като се омъжих за дука, отвреме-навреме трябваше да се срещам и с хора от друго общество.

Когато дукесата си тръгна, Мадлин си помисли, че тя беше една необикновена жена. За уважението, което изпитваше към Лоугън, говореше фактът, че дукесата отделяше от времето, за да обърне внимание на съпругата му. Мадлин се отпусна на едно канапе и прекара часовете до идването на Лоугън в четене и ръкоделие. Той внесе в къщата полъха на зимния ден, косата му беше разчорлена, а бузите му — почервенели от студ.

— Мади — усмихна се той и застана до канапето. Мадлин обърна глава да го погледне и усети, че потъва в бездънната синева на очите му.

— Яде ли? — попита Лоугън.

Мадлин поклати глава.

— Чаках те.

Той протегна ръка и й помогна да стане, дланта му беше топла и твърда.

— Как мина следобедът с Джулия?

— Мисля, че напредваме. Доста грижи има около организирането на такова голямо събитие.

Той сви рамене безразлично.

— Въпросът е само да подбереш и наемеш подходящи хора.

Докато вървяха към трапезарията, на Мадлин й се дощя да се облегне на ръката му, но после се отказа. Засега Лоугън не поощряваше никакви нейни жестове и й се струваше, че той може би ще я отблъсне, ако се опита да направи нещо подобно.

В няколкото дни след сватбата тяхната връзка беше учтива и донякъде напрегната. Обсъждаха неутрални теми и внимателно подбираха думите си. Нямаше интимни погледи, нито случайни целувки и ласки. Само през нощта напрежението се стопяваше, Лоугън идваше в леглото й и я любеше, докато тя не започваше да стене от удоволствие. Всяка сутрин той отиваше в театъра още докато тя спеше.

— Добре ли мина репетицията? — попита Мадлин, когато той я настани на стола.

Лоугън я развесели с разказа си за последната вражда между Арлис и друга актриса, която се отнесла с нея високомерно, и за недоволството на няколко актьори във връзка с едно споразумение, което той беше сключил с конкурентен театър.

— Напоследък „Дейли“ се лиши от двама от главните си изпълнители, затова реших да им пратя няколко актьори за постановката „Както ви се харесва“. В замяна на това аз пък ще използвам двама-трима от техните изпълнители за второстепенни роли в „Розата“. За съжаление моите актьори възразиха. Те се считат за твърде добри, за да играят на сцената на „Дейли“.

— Не ги обвинявам — изказа мнението си Мадлин, докато с крайчеца на окото си следеше как двама лакеи внасят сребърни чинии и подноси. — Ако бях актриса, аз също бих предпочела да играя на сцената на „Капитал“.

— Въпреки всичко те ще постъпят, както им наредя.

— Но защо да сключваш споразумение, от което „Дейли“ ще има повече изгода, отколкото „Капитал“?

— Полезно е за професията ни. Няма да допусна моята способност за конкуренция да навреди на лондонския театър като цяло… на който и да е от театрите, не само на моя.

— Разсъждаваш като държавник — каза Мадлин и се усмихна.

— Мога да си го позволя.

Лакеите сръчно подредиха чиниите пред тях и им поднесоха тънки парченца пилешко месо, полети със сос от сметана и шери, зеленчуци, смесени с късчета хляб с масло, подредени красиво, а също и сладки, пълнени с трюфели и яйца.

Мадлин гледаше френските специалитети и носещите се аромати прогониха апетита й. Тя се почувства зле, отвърна поглед от чинията и посегна към чашата с вода. Лоугън я наблюдаваше свъсено.

— Ще ядеш — каза той.

— Не съм гладна.

Мадлин преглътна, за да потисне надигащата се буца в гърлото, докато миризмата на богата вечеря изпълваше ноздрите й. Тя отмести чинията, затвори очи и дълбоко си пое дъх през устата.

— По дяволите — чу тя Лоугън да мърмори. — Не се храниш достатъчно, за да поддържаш себе си, камо ли да изхраниш бебето.

— Опитвам се — отговори тя със затворени очи. — Но през цялото време ми е лошо.

Лоугън извика един лакей и му нареди да донесе още ядене: пилешко месо без подправки и варени картофи с мляко.

— И това не искам — каза упорита Мадлин. — Тази вечер нищо не мога да хапна. Утре сигурно ще съм по-добре.

Двамата се спогледаха.

— Ще хапнеш нещо, ако ще да ти го натъпча в гърлото — каза строго Лоугън. — В това състояние ти си отговорна за детето.

Обвиняващият му тон я опари.

— Стигнах до „това състояние“ с нечия помощ — възрази Мадлин, явно ядосана. — Грешката беше твоя, колкото и моя!

Тя подпря с ръце главата си, дишаше тежко и се молеше гаденето да се уталожи.

Настъпи кратко мълчание.

— Права си — каза Лоугън рязко. — Не помислих за възможните последици от онова, което сторихме тогава. Бях твърде нетърпелив да спя с теб. — Чувстваше се доста неудобно и добави: — Освен това, никога не съм се тревожел за подобно нещо. Жените, които аз… познавах преди, вземаха предпазни мерки.

Мадлин го погледна през пръстите си. Така ли й се струваше или той вече се разкайваше?

— Предпазни мерки? — повтори тя. — Не зная за какво говориш.

Лоугън се усмихна.

— Ще говорим за това по-късно. Когато се роди бебето.

Той премести стола си до нейния и я прегърна. Намокри една кърпа със студена вода и я сложи върху челото й.

— Помниш ли онази попара, с която ме хранеше, когато бях болен? — тихо каза той. — Тогава ми обеща, че някой ден ще мога да ти отмъстя.

Тя издаде някакъв звук — смес от смях и стенание.

— Трябваше да те оставя сам.

— Ти спаси живота ми — каза Лоугън. — Няма значение защо си го направила. Грижеше се за мен въпреки лошия ми характер, бълнуването и вонята на болничната стая. — Мократа кърпа се плъзна по бузата й, после по шията. — Сега мога само да ти върна услугата.

Буцата в гърлото на Мадлин се стопи, тя се почувства по-добре. Отвори очи и видя лицето на Лоугън почти до своето. Начинът, по който я гледаше, накара сърцето й лудо да затупти. Това не беше влюбеният поглед, който познаваше отпреди… но поне студенината беше изчезнала.

— Можеш да получиш всичко, което поискаш — промърмори той. — Само ми кажи.

— Всичко ли? — Мадлин се усмихна закачливо. — Рискуваш с това предложение.

Погледът му задържа нейния.

— Никога не говоря празни приказки.

Тя се загледа в него с питащи очи, докато не се появи лакеят с поръчаното ядене и го постави пред тях.

— Благодаря, Джордж — каза Лоугън и взе вилицата. — Това е засега.

Все още я беше прегърнал. Той взе парченце картоф и го поднесе към устните й.

— Мислиш ли, че можеш да преглътнеш една хапчица, мила?

Мадлин покорно отвори уста и пое картофа, потискайки свиването на стомаха си. Картофът беше приятен и се разтроши в устата й. Тя бавно го сдъвка, като се опитваше да преодолее гаденето.

— Още една — придума я Лоугън.

Той беше неочаквано търпелив, разсейваше я с шеговит разговор, като подкрепяше гърба й със силната си ръка. За едър мъж като него беше много нежен. Всяка хапка влизаше в гърлото по-леко от предишната, докато Мадлин изяде половината от съдържанието на чинията. Накрая тя поклати глава с въздишка.

— Не мога повече.

Той отдръпна ръката си.

— Сигурна ли си?

Мадлин кимна.

— Сега ти трябва да се нахраниш. Вечерята ти изстива.

Тя пи вода, докато Лоугън изпразваше собствената си чиния. Мадлин беше очарована от движенията на ръцете му, от начина, по който дългите му пръсти отчупваха парченца от твърдата коричка, или държаха кристалната чаша. Когато разбра, че тя го наблюдава, между тях сякаш увисна някакъв неизречен въпрос. Изразът на лицето му беше сдържан… изглежда, че той се чувстваше неудобно, сякаш искаше нещо, което не можеше да има.

Лоугън отказа десерта с рязък жест и помогна на Мадлин да стане от масата. Последните няколко вечери те прекарваха по час-два в личната си приемна, четяха книги и разговаряха пред огъня. Но тази вечер Лоугън като че не желаеше компанията й.

— Вероятно ще се видим утре сутринта — каза той и леко докосна брадичката й с показалеца си. — Имам малко работа в библиотеката.

Веждите й се свъсиха и тя тихо, но така че да я чуе, пророни:

— Няма ли… да дойдеш при мен след това?

Лицето му остана безразлично.

— Не. Тази вечер няма да те безпокоя.

Лоугън понечи да се обърне, но Мадлин леко докосна китката му и той спря. Ясните й кехлибарени очи срещнаха неговите.

— Нямам нищо против — каза тя.

Това беше допустимата форма на покана, която тя можеше да си позволи.

Настъпи ужасно, тежко мълчание. Лоугън беше притеснен от изкушението, защото знаеше много добре какво му предлага тя. Точно това и той самият много желаеше. Дощя му се да се засмее от безсилие пред начина, по който Мадлин отказваше да се защитава. В това се криеше нейната особена сила — можеше да понесе всеки укор и да не се обиди. Той почти й завиждаше, защото не притежаваше подобна сила.

Лоугън се наведе и я целуна по челото — устните му усетиха копринената й кожа, гъвкавото й тяло в ръцете му… но след целувката той се отдръпна.

— Лека нощ — каза с дрезгав глас.

Мадлин кимна с пресилена усмивка и отиде в стаята си. Тя щеше да го остави на спокойствие колкото беше нужно. Щеше да прояви търпение, също както човек е търпелив с диво същество, което иска да докосне… същество, което може да бъде приучено да взема храна от ръката или пък да я отхапе, ако поиска.

Мадлин се преоблече в тънка нощница с дълги ръкави и се плъзна между тежките копринени завивки. Постепенно топлината на тялото й загря леглото. Костите я боляха и тя дълго време се въртя, докато най-сетне откри най-удобното положение.

Сънят й беше лек. Мадлин напразно се ослушваше да чуе как Лоугън влиза в стаята си, която беше съвсем наблизо. Тя ту задрямваше, ту се събуждаше и не можеше да намери покой. Стресна се от някакъв сън и откри, че краката й са свити, затова разтри прасците си да се отпуснат. Изведнъж почувства силна режеща болка в десния крак — мускулът й се беше стегнал и пареше. Тя не помнеше дали е издала някакъв звук, но сигурно беше извикала, защото гласът на Лоугън проряза тъмнината и тя почувства как той сяда на леглото до нея.

— Мади — каза Лоугън и я погали, защото се беше свила от болка. — Мади, какво ти е, по дяволите? Кажи ми…

— Кракът ми — изохка тя. Болеше я. Не можеше да помръдне. — Не ме пипай…

— Нека да видя — Лоугън блъсна ръцете й и опипа крака й. — Опитай се да се отпуснеш.

— Не мога.

Тя се облегна на него и се сгърчи, когато ръката му обхвана прасеца й. Той напипа стегнатия мускул и нежно го разтри, докато болката стихна. Мадлин облекчено въздъхна и се отпусна на гърдите на Лоугън, докато той продължаваше масажа. Когато посегна към другия й крак, тя тихо промърмори:

— Този е добре.

Но Лоугън я накара да замълчи.

— Какво се случи? — попита той и вдигна нощницата й нагоре.

— Събудих се със стегнат мускул — отговори Мадлин, вече успокоена. Изглеждаше, че Лоугън знае точно как да я пипне, колко силно да разтрие мускулите й, без да я боли.

— Джулия каза, че може да се случи — ставало често при жени в моето състояние.

— Не знаех — поклати глава Лоугън, като че не вярваше. — Колко често се случва?

— Не зная. Сега беше за първи път. — Тя свенливо дръпна нощницата, която се беше вдигнала твърде високо. — Благодаря ти. Извинявай, че те разтревожих.

Ръцете му я пуснаха, Мадлин се прозина и се сви на своята половина от леглото.

В тъмнината чу как Лоугън се съблича — дрехите летяха на пода. Мадлин отвори очи.

— Няма ли да си вървиш? — попита тя колебливо.

— Не, мадам. — Той пропълзя до нея. — Изглежда, че е предопределено тази вечер да бъда в леглото ти.

— Нима намекваш, че съм се опитала да те измамя…

— Ясно е, че не можеш да устоиш на чара ми. Разбирам.

Той я прегърна и засмян я целуна.

Мадлин разбра, че Лоугън я дразни и го блъсна в гърдите.

— Какъв надут мъж! — възкликна тя през смях, а той мушна ръка под главата й.

— Целуни ме.

Лоугън здраво я беше прегърнал и устата му нежно се доближи до нейната, дъхът му пареше бузата й. Закачливото му настроение беше изчезнало, заменено от напрежение, от нежност, която не беше очаквала отново да усети. Той докосна тялото й с върха на пръстите си, погали я по гърба, после връхчетата на гърдите й, гънките на коленете. Мадлин лежеше неподвижна под него и се носеше на вълната на удоволствието, трепереща от желание, когато устата му докосна гръдта й.

Лоугън дълго целува зърната на гърдите й, смучеше ги и ги галеше с език, докато те не се втвърдиха. Мадлин се изви нагоре в желанието си да усети тялото му върху своето, копнееща да я притисне с цялата си мощ… но той се отдръпна и продължи да я гали надолу по тялото с пръсти, които я изгаряха.

Срамът я напусна и тя усети как стене и охка, как разтваря бедра за него, докато пръстите му не потънаха в нежната й плът.

Мадлин посегна да хване твърдата му, гореща мъжественост с неумело движение, но затова пък страстно. Лоугън въздъхна и здраво хвана ръцете й. Гласът му беше кадифен и леко дрезгав.

— Мади… да… мила…точно така… — шепнеше той в ухото й.

Ръмжеше от удоволствие и й показваше какво обича, наричаше я с нежни думи и я целуваше по цялото тяло.

Когато възбудата му достигна върха си, Лоугън я привлече към себе си и вдигна високо крака й. Дребното й тяло, гъвкаво и отзивчиво, така се уви около неговото, сякаш беше създадено единствено за него. Проникна в нея бавно, с чувствена наслада, а тя го прие с цялата страст, на която беше способно нежното й същество. Лицето й се губеше под него, от плътно затворената й уста излизаха глухи звуци. Той бавно я притисна към себе си и проникваше отново и отново, докато Мадлин потръпна и изстена, усещанията им се срещнаха и се извисиха в екстаз. Тогава Лоугън направи едно силно движение, възпламенен от нейния огън, след което напрежението се оттегли и се превърна в някакво особено облекчение.

Той се задържа в нея, прегърнал здраво тялото й. Кожата й беше нежна и прозрачна като листенцата на разцъфтелия през нощта жасмин. Лоугън наведе уста към шията й, усети солен вкус и я близна там, където се долавяше пулсът й. Това беше едно рядко удоволствие, което той обикновено не си позволяваше — да остане в нея след акта. Беше много интимно, но и опасно.

Тиктакането на златния часовник на полицата като че ли му се присмя. Без да му обръща внимание, той се отпусна до Мадлин с ръце, потънали в меките й коси. Тя беше негова най-сетне. Можеше да прави с нея каквото си поиска… но дотам, та тя никога да не разбере, че я обича.

На сутринта Лоугън трябваше да се срещне с един писател, чиято пиеса имаше нужда от редакция, затова реши да се види с него в кафенето на Банбъри. Той често вършеше подобна работа в кафенето, където го настаняваха на определена маса близо до големи прозорец за да влиза светлина. Атмосферата на кафенето беше спокойна и предразполагаща. Лоугън се надяваше, че това ще разведри настроението на писателя, който считаше всяка дума, написана от него, за свещена.

— Направи едно силно черно кафе — извика господин Банбъри на дъщеря си, която му помагаше. — Господин Скот току-що пристигна!

Лоугън се насочи към своята маса, като спираше тук-там и разменяше по някоя дума с приятели и познати. Кафенето на Банбъри привличаше интелектуалци: художници, философи и много писатели от Флийт стрийт.

Един от постоянните клиенти, член на Обществото на художниците, се приближи до Лоугън, който подреждаше пиесата, бели листа и прибор за писане върху масата.

— Скот, какъв късмет, че ви срещам тази сутрин! — сърдечно възкликна лорд Бочъм. — Исках да говоря с вас по една работа… Извинявайте, виждам, че чакате някого, но няма да ви отнема много време…

— Кажете — каза Лоугън и посочи един от столовете.

Лорд Бочъм седна и го погледна, широко усмихнат.

— Не бих искал да ви безпокоя с този въпрос, Скот, но като зная колко близки са връзките ви със средите на художниците и как щедро ги покровителствате…

Лоугън го погледна с високо вдигната вежда и го прекъсна:

— Говорете направо, милорд, не обичам ласкателствата.

Бочъм се усмихна.

— Уверявам ви, че сте първият актьор, който изисква подобно нещо. Много добре, ще говоря направо. Искам да ходатайствам за един млад художник, един господин на име Джеймс Орсини.

— Чувал съм за него — каза Лоугън и се усмихна на младата жена, която постави кафе пред него. После отново се обърна към Бочъм.

— Орсини има превъзходна техника, експериментира със светлината … той е забележителен млад човек. Проблемът е, че търси модел за портрет, с който би могъл да претендира за изложба…

Лоугън го прекъсна с тих смях и вдигна чашата с горчиво черно кафе. Отпи глътка и погледна Бочъм с блестящите си сини очи.

— Зная за какво ще ме помолите, милорд. Отговорът е „не“.

— Но никой художник не може да се прочуе, ако не нарисува портрет на Лоугън Скот… и вие сте разрешавали поне на двайсетина, по моя сметка, да ви рисуват.

— На двайсет и петима — уточни Лоугън сухо.

— Скот, уверявам ви, че никой досега не е заслужавал това повече от Орсини.

Лоугън поклати глава.

— Несъмнено имате право. Все пак аз съм рисуван повече от всеки друг актьор…

— Така е, защото им носите успех — отбеляза Бочъм.

— …и това ми стига. Рисуван съм с маслени бои, изобразен съм на гравюри, метал, мрамор и восък… Имам бюстове, медальони, рисунки, шаржове… Нека спестим на публиката още един мой портрет.

— Орсини е съгласен на всички условия, които ще поставите. И други членове на Обществото на художниците смятат, че вие трябва да дадете възможност на този художник да ви рисува. За Бога, човече, нима ще ни карате да ви се молим?

Лоугън го изгледа с престорена тревога и отпи от кафето. Докато Бочъм очакваше с нетърпение отговора му, Лоугън преценяваше възможностите. След минута той леко се усмихна и каза:

— Имам друго предложение. Кажете на Орсини, че му разрешавам да нарисува портрет на съпругата ми.

— На съпругата ви… — промърмори Бочъм объркано. — Така де, чух, че наскоро сте се оженили… но съм сигурен, че Орсини ще предпочете вас за модел…

— Портретът на госпожа Скот ще бъде чудесно представително платно в една изложба. Ако Орсини успее да хване онова, което аз намирам у нея, гарантирам, че ще бъде добре възнаграден.

Бочъм го гледаше със съмнение.

— Добре… Говори се, че госпожа Скот е много привлекателна жена…

— Тя е дяволски красива — Лоугън впери очи в кафето си. — В нея има една невинност, която няма да изчезне дори да доживее до стоте… — той внезапно се върна в настоящето. — Доколкото зная, досега не е била рисувана. Орсини трябва да е щастлив, че има подобна възможност.

Лорд Бочъм го погледна с нарастващ интерес.

— Ще предам на Орсини, че трябва да рисува нея, тъй като всички умират от любопитство да видят жената, която така ви е заслепила.

— Не бих употребил тази дума — отговори Лоугън и се намръщи.

— Скъпи приятелю, няма по-подходяща дума. Да видите лицето си, когато я описвате…

Лорд Бочъм стана, кимна за довиждане и се върна на масата си.

— „Заслепен“, мамка му! — промърмори Лоугън и прелисти пиесата. — Аз казах само, че е красива.

Орсини прие предложението без колебание и изпрати благодарствено писмо, в което съобщаваше, че сутринта ще дойде в лондонската къща на Скот. Мадлин се слиса, когато научи за портрета.

— Ще имаме бал, преди портретът да стане готов — възрази тя, застанала пред Лоугън в библиотеката, като нервно мачкаше листче хартия в ръцете си.

Той затвори счетоводната книга и се обърна към нея.

— Състоянието ще се прикрие с подходяща рокля, а Орсини само ще загатне талията ти. Освен това ще имаш какво да правиш, докато си затворена тук.

— Мога да си измисля друга работа.

— Искам да имам твоя портрет. След като Орсини го покаже в изложбата си, аз ще го откупя.

— Изложба! — възкликна Мадлин и се изчерви. — Лоугън, нямам никакво желание да бъда показвана като някакъв предмет или трофей…

— Но ти си — отвърна той. Дяволският пламък в очите му я накара да прояви предпазливост. — Ти си моя и ще те показвам, когато и където поискам.

Мадлин го погледна с широко отворени очи, загубила дар слово.

— Какво е това? — попита Лоугън и погледна листа в ръката й.

— Списък… сметка за разходите по бала. Очевидно някои неща ще трябва да се съкратят и бих искала да ме посъветваш…

— Ела и ми го покажи.

Той отмести стола и потупа коляното си с израз, който я обезпокои.

Мадлин се приближи предпазливо, после седна внимателно в скута му с изправен гръб.

— Може би ще ти е по-удобно, ако седна там…

— Много ми е удобно — каза той и я привлече към себе си. Взе листа и хвърли поглед на числата в него. Мадлин се учуди, че Лоугън не откри нищо особено.

— Много по-малко, отколкото очаквах — каза той спокойно.

— Ще струва цяло състояние — отбеляза Мадлин — Непрекъснато казвах на дукесата, че не е нужна такава екстравагантност, но тя продължи да поръчва най-хубавото и да удвоява количествата и… Защо се усмихваш така?

— Нямам представа защо се притесняваш толкова, че харчиш парите ми, мила. — Лоугън остави листа и притисна Мадлин до гърдите си. — Благоразумието е хубава черта, но ти не си съпруга на бедняк.

— Не, разбира се, но… Как ще преживеем до края на годината?

Той си играеше с връзките на корсажа й и нежно отмести лекия шал, който покриваше шията и деколтето й. В ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

— Успокой се, Мади. Можем да си позволим всяка седмица да даваме подобни балове до края на живота си.

Объркана, тя учудено се втренчи в него.

— Ти… ние… толкова много ли имаме?

— Четири имения, без да броим ловната къща с Уилтшир. — Лоугън забеляза интереса й и нехайно продължи. — Притежаваме също яхта, пивоварна, строителна фирма и тухларна, а също и акции в една минна компания в колониите. Освен това инвестирах в железопътния транспорт и корабоплаването, което дава отлични дивиденти. Естествено, колекциите от произведения на изкуството и театърът, както и друго имущество.

Лоугън се развесели от учуденото й лице.

— Мадам, можете да си отворите сметки, където пожелаете. Не се съмнявам, че имам средства да ви издържам.

Мадлин имаше нужда от малко време, за да дойде на себе си. Излизаше, че тя се е омъжила за човек, който е далеч по-богат от родителите й, от сестрите й, та дори и от лорд Клифтън.

Лоугън я гледаше и изведнъж се засмя, сякаш знаеше какво си мисли.

— Преди да си вирнете носа, мадам, запомнете, че не съм аристократ и никое от децата ви няма да има титла.

— За мен това няма значение — отговори Мадлин, чието сърце се разтуптя при намека, че може да имат повече деца.

— Но за тях може да има.

— Няма да им трябват титли, за да успеят. Те ще се научат да постигат всичко сами, също като теб.

— Е, госпожо Скот — изсмя се Лоугън. — Мисля, че ме ласкаеш.

Седнала в скута му, Мадлин усети как Лоугън се възбужда и се изчерви. Въпреки че неговите желания бяха непредвидими, не беше подходящо да реагира така посред бял ден. Можеше да влезе някой от прислугата или пък да имат посещение.

— Лоугън — каза тя с половин уста — аз… имам толкова много работа…

— Аз също.

Той започна да разкопчава роклята й и отблъсна ръцете й, които се съпротивляваха.

— Ами ако влезе някоя прислужница? — попита Мадлин и се извиваше, докато той провираше ръката си под корсажа й.

— Ще й кажа да си върви.

Лоугън бръкна под полата й, пръстите му търсеха най-чувствителните места на тялото й между диплите на бельото. Очите му се присвиха от възбуда, той я накара да разтвори бедра и нетърпеливо разкъса плата на долното бельо.

— Не тук… да се качим горе — помоли Мадлин, изчервена от неудобство. Тя усети неговата мъжественост между бедрата си, когато той я сложи в скута си с лице към него.

— Така — каза Лоугън и се протегна да разкопчее панталона си. Той се засмя на движенията й. — Престани да гледаш към проклетата врата.

— Не мога — изстена Мадлин и почувства, че той прониква в нея съвсем леко, но пък с мощно движение. — О, не бива…

— Прегърни ме — каза й той сподавено. Лоугън я поучаваше как да се движи и й помагаше с ръце да направи онова, което той желаеше.

Мадлин притвори очи от удоволствие. Тя стискаше жилетката и ризата му и силно се притискаше към широките му рамене. Те се движеха едновременно, а Лоугън заглушаваше с уста нейните стенания. Мадлин изобщо не можеше да си представи, че е способна на подобно нещо… но го желаеше, жадуваше го, беше забравила всички наставления за добро държане, които бяха втълпявани през целия й съзнателен живот. А Лоугън я окуражаваше, изискваше от нея всичко, докато в обятията му срамът й изчезна без следа. Той изпълваше цялото й същество, тя усещаше все по-голямо удоволствие, докато се разтърси от спазъма на екстаза. Лоугън я притисна силно към себе си, зъбите му захапаха рамото й и болката, която тя почувства, сякаш подсили удоволствието.

След малко, когато Мадлин се отпусна на гърдите му, Лоугън се разсмя в разрошените й коси.

— В онези сутрини в „Капитал“, когато ми помагаше във воденето на кореспонденцията… исках да правя с теб точно това.

— Това? — повтори Мадлин и вдигна погледа си. Тя се чувстваше зашеметена, виеше й се свят, сякаш беше пияна. — Нямах представа.

— Ако бяхте погледнали в правилната посока, мадам, щяхте да разполагате с неоспорими доказателства.

— О! — Мадлин се подпря на лакти и му се усмихна. — В такъв случай настоявам да не си наемаш секретарка.

— Ти си единствената жена, която желая — каза Лоугън дрезгаво. Бореше се с желанието си да я гушне като малко котенце и да й шепне най-милите думи, които се блъскаха в главата му. Лицето му се изпъна и той се чу да казва… — Засега.

Лоугън запази безразличното си отношение, докато гледаше как очите й потъмняха. Мадлин внимателно стана и започна да оправя дрехите си. Лоугън съжаляваше за грубите си думи, но смяташе, че са необходими. По-добре беше да развали момента на изживяването, отколкото да допусне тя да си мисли, че значи много за него. Веднъж вече беше сгрешил, като й повярва. Втори път това не биваше да се случи.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вечерта преди бала Мадлин стоеше пред огледалото в личната си тоалетна стая, а прислужницата закопчаваше копчетата на гърба на роклята й.

Госпожа Бийчъм в елегантна черна рокля със снежнобяла престилка се беше качила горе да помогне в последните приготовления.

— Прекрасно! — възкликна икономката и я огледа отзад. — Вие ще бъдете най-красивата тази вечер, госпожо Скот. Господарят няма да откъсне очи от вас.

Мадлин се усмихна, макар сърцето й да биеше неспокойно.

— Донесоха ли всички цветя? Някой да е бил в кухнята наскоро?

— За всичко ще се погрижим — увери я госпожа Бийчъм. — Къщата е пълна с божествени цветя, а готвачката изглежда е надминала себе си. На гостите ще им се стори, че са в рая… А когато вие се появите да ги поздравите, господин Скот ще бъде мъжът, на когото цял Лондон ще завижда.

Мадлин нервно попипа диафрагмата си. Бременността й вече леко личеше, но пурпурната рокля беше ушита така, че да я прикрие. Блузата следваше стройните линии на тялото й, а полата се диплеше богато надолу. Тоалетът беше изненадващо семпъл, единствената украса бяха трите рубинени клипса, които придържаха предницата, а гърдите й блестяха с белотата си над тях. Червеникавият оттенък на балната рокля й отиваше, кожата й на този фон изглеждаше като порцеланова и допълваше кехлибарения цвят на очите. Златистокестенявата й коса беше завита на тежки къдрици и прибрана нагоре, като подчертаваше нежната извивка на дългата й шия.

Лоугън влезе в стаята и рязко спря. Той изглеждаше великолепно в официалното си вечерно облекло със синьосива жилетка от тежка коприна. Очите му, най-сините очи, които Мадлин беше виждала, блестяха от някакво нестихващо чувство, когато я погледна. А щом заговори, гласът му беше по-дълбок от друг път:

— Надявам се, че това ще ти хареса.

Той й подаде черна кутия за бижута. Изненадана от неочаквания подарък, Мадлин пристъпи да го поеме.

Госпожа Бийчъм се усмихна и направи знак на прислужницата да излязат, като затвори вратата след себе си, за да ги остави насаме.

Мадлин ахна от удивление, когато отвори кутията. Вътре имаше огърлица от злато и рубини, а също и подходящи обици.

— Колко са красиви! Не очаквах… — тя вдигна поглед към него. — Много си щедър. Благодаря ти, Лоугън.

Високите му скули леко се изчервиха. Той взе огърлицата и застана зад Мадлин, за да я закопчее на врата й. Тя наблюдаваше изражението му в огледалото и замря, когато усети допира на горещите му пръсти. Лоугън доста се измъчи, докато й сложи огърлицата, чиято закопчалка беше сложна, а дъхът му леко раздвижи внимателно нагласените й къдрици.

Мадлин си окачи обиците и обърна глава, наслаждавайки се на техния звън.

— Как ти се вижда роклята ми? — попита тя Лоугън.

За нейно разочарование той нито се възхити, нито я одобри.

— Деколтето е доста дълбоко.

Мадлин леко се намръщи.

— Джулия я видя и каза, че е съвършена.

— Само ако възнамеряваш да се отдадеш на живот — промърмори той, а погледът му беше прикован в деколтето й.

— Ако не ти харесва, мога да облека нещо друго…

— Не, носи си тъпата рокля — каза той, като се стараеше да говори с равнодушен тон, ала си оставаше нацупен.

Мадлин прехапа устните си да не се засмее. Тя търпеливо издържа втренчения поглед на Лоугън.

— Ще се простудиш в тази рокля — рече той загрижено.

— Къщата е отоплена — отбеляза тя. — Ще се чувствам добре.

Мадлин видя, че е стиснал юмруци, за да се въздържи да не я докосне.

— Да слизаме ли долу?

Лоугън изсумтя и й подаде ръката си, за да я отведе в балната зала с такъв вид, сякаш присъствието на бала за него не беше удоволствие, а досадно задължение.

За щастие гостите изобщо не се смущаваха и се веселяха. Стотици хора бяха напълнили къщата и с възхищение обсъждаха колекцията от произведения на изкуството на Лоугън, отрупаните маси с отбрани деликатеси, веселата музика, изпълваща голямата зала.

Вдъхновени от романтичната атмосфера двойките изчезваха да се уединят в многобройните уютни кътчета на голямата къща, а клюкарките си шушукаха като кокошки. Джулия явно беше успяла да подбере умело представители на различни слоеве на обществото, с които Лоугън имаше връзка: аристократи, богаташи без титли, художници, писатели, дори няколко политици. Това множество представляваше интересна смесица — само за една вечер тук можеха да се открият достатъчно скандални случки, които щяха да пълнят страниците на вестниците седмици наред. Господата се наслаждаваха на безкрайните запаси на домакина от хубав ликьор и пури и отвреме-навреме избухваха в леки спорове за благоразположението на някоя загадъчна дама. Но никоя от дамите не привличаше вниманието така, както Мадлин.

Тя се държеше непосредствено, бъбреше, усмихваше се и поддържаше разговора с околните с учудващо умение. Маниерите й изглеждаха толкова естествени, че беше невъзможно да го прави престорено. Лоугън забеляза не без ирония към себе си, че тя цял живот беше възпитавана да се държи именно така — като истинска светска дама. Семейството й, естествено, не беше планирало женитба на дъщеря си с мъж като него, но, както изглеждаше, Мадлин изобщо не се притесняваше, че съпругът й е актьор.

Лоугън почувства искрица гордост от нейното представяне, която се примеси с горчивото съзнание, че той би трябвало да й предложи нещо повече. Каквито и качества на домакиня да проявеше Мадлин, тя никога нямаше да достигне до висшите обществени кръгове, в които би се движила като съпруга на лорд Клифтън. Лоугън не обвиняваше родителите й, че те искаха тази блестяща партия за дъщеря си. Всъщност, той изпита странна симпатия към семейство Матюс, особено когато ги видя тази вечер.

Родителите на Мадлин бяха дошли на бала с приятни, учтиви лица, но под тях те също криеха смесица от гордост и горчивина. Беше очевидно, че Мадлин е твърде добре възпитана, за да бъде съпруга на мъж с миналото на Лоугън. Бяха я готвили за светска дама от висшето общество, а тя се бе омъжила за мъж без титла. Той беше богат, без съмнение, но не беше добре възпитан.

Дойде време да открият танците и Лоугън подаде ръка на Мадлин да я заведе до средата на залата. Тя беше по-развълнувана от всякога, кехлибарените й очи блестяха, а бузите горяха. Това бил нейният първи бал, разбра Лоугън с известна изненада. Мадлин не беше представяна на подобни светски събития, където би могла да срещне евентуални кандидати.

— Всъщност, досега не съм танцувала с мъж — каза тя, останала без дъх, и вдигна глава да го погледне, когато Лоугън сложи ръката си на кръста й, а с другата хвана нейната. — В училище имахме часове по танци. Учителят ни идваше веднъж седмично. Танцувахме по двойки и с момичетата се сменяхме във воденето.

Лоугън се усмихна на нейната откровеност.

— Защо да не водя аз? — предложи сухо той и кимна на музикантите. Те засвириха приятен валс и мелодията ги заля, преди Мадлин да осъзнае какво става. Лоугън танцуваше съвършено, както вършеше и всичко друго. Той знаеше как да представи партньорката си в най-добрата й светлина, как да я води така, че тя да няма възможност да сбърка или да се спъне.

Мадлин усети, че в началото танцува стегнато. Тя внимаваше да го следва неотклонно, да не направи грешка и Лоугън се смееше на съсредоточеното й лице.

— Отпусни се! — промърмори той.

— Не мога… Внимавам за стъпките.

— Погледни ме!

Мадлин го послуша и почувства как всичко става по-лесно. Тя повече не мислеше накъде я води той, виждаше само топлите му сини очи и усещаше силните му ръце. Той беше толкова снажен, бедрата му докосваха нейните, пръстите й почувстваха стегнатите мускули на рамото му. Залата се завъртя и ръката й здраво стисна неговата. За Мадлин този момент беше върховен и цялото й същество беше пропито с желанието вечерта никога да не свършва.

В танц се впуснаха и други двойки, нетърпеливи да покажат уменията си, докато дансингът не се напълни. Когато валсът свърши, засвириха кадрил. Лоугън отведе Мадлин настрани и я погледна с лека усмивка.

— Моите поздравления към вашия учител, мадам.

— Беше прекрасно! — възкликна тя, без да пуска ръката му. — Моля те, не можем ли…

— Би ли желала… — каза Лоугън едновременно с нея, но и двамата бяха прекъснати от върволица нетърпеливи мъже от различни възрасти, които искаха да поканят Мадлин на танц. Тя хвърли към него поглед, изпълнен със съжаление.

— Ще бъде егоистично от моя страна да танцувам само с вас, госпожо Скот — каза Лоугън и отстъпи назад с пресилена усмивка, когато съпругата му беше отведена да танцува кадрил. Не беше прието съпругът да обръща твърде много внимание на съпругата си. Нещо повече, като домакин той беше длъжен да танцува с някои от гостенките.

Лоугън обичаше да бъде в женска компания. Харесваше му загадъчността на жените, разликите между формите, мириса, движенията им… но сега всичко това сякаш им липсваше. Той искаше само Мадлин. Чувствеността на съпругата му в тази проклета червена рокля му действаше объркващо. Досега никога не беше изпитвал ревност, а сега това чувство извираше от цялото му същество. Ако още един приятел му поднесеше благопожеланията си, той щеше да го убие. Всички мъже в къщата се стремяха към нея. Те гледаха похотливо лицето, фигурата й и полупокритите й гърди.

Лоугън разбра защо никога досега не беше организирал празненства в дома си. Нямаше учтив начин да накараш гостите да си тръгнат, когато на теб ти се иска, нито пък средство да ги избегнеш. Ако беше гост на някой бал, той отдавна да си е отишъл. Лоугън искаше да е някъде, където и да е, насаме с Мадлин. В ума му се блъскаха невероятни фантазии. Той си представяше как сваля пурпурните й поли и я обладава на някоя от дългите маси, как я съблича на средата на дансинга и наблюдава отражението й в големите огледала, монтирани на масивните колони.

Лудите му мисли бяха прекъснати от появата на неговата съдружничка. Джулия се беше отделила за малко от компанията на съпруга си и се приближи до Лоугън, като го потупа по рамото. Имаше вид на квачка, която се радва на напредъка на пиленцето си.

— Поздравявам те! — извика тя възторжено. — Щастлив си, че имаш за съпруга Мадлин.

— Вече ми го казаха — намръщи се Лоугън. — Най-малко сто пъти.

Джулия се усмихна и погледна към Мадлин, която стоеше на няколко метра, заобиколена от обожатели.

— Лоугън, тя притежава едно качество, което ние двамата нямаме. Мадлин обича хората. Тя проявява жив интерес към тях и те й отвръщат със същото.

— И аз обичам хората — промърмори Лоугън в своя защита, което накара Джулия да се засмее.

— Само ако смяташ, че ще имаш някаква полза от тях.

В ъгълчетата на устните му се появи лека усмивка.

— Джулия, защо винаги успяваш да разбереш какъв съм?

— Никога не съм твърдяла подобно нещо — възрази тя, а тюркоазените й очи светеха весело. — След толкова години ти все още ме изненадваш. Например с отношението ти към Мадлин. То показва една дълбоко скрита романтична черта, за която не съм и подозирала.

— Романтична!? — Лоугън се засмя, защото той се гордееше, че е циник.

— Ако искаш, можеш да отричаш — каза Джулия. — Въпрос на време е да си признаеш, че Мадлин те върти на малкото си пръстче.

— След около сто години, че и повече.

Джулия се отдалечи, а Лоугън се намръщи. Вниманието му отново се насочи към елегантната му съпруга, която все още беше заобиколена от обожатели. Тръгна към нея, но беше пресрещнат от няколко свои партньори от инвестиционния тръст. Проклинайки наум, той се усмихна на комплиментите им и размени няколко нищо незначещи фрази.

За негово облекчение Андрю, лорд Дрейк, се появи като спасител. Той прегърна през рамо Лоугън, сърдечно го поздрави и го отвлече от групата под претекст, че иска съвет по въпроси на изкуството.

— Боже мили, как издържаш тези тъпаци? — попита тихо Андрю. — Разговорите за лихви и дивиденти са интересни като разходка из моргата!

— „Тези тъпаци“, както ги наричаш, са едни от най-големите финансови мозъци в Англия — каза сухо Лоугън. — Добре ще е и ти да прекарваш известно време с тях.

Докато говореше, погледът му се върна на Мадлин. Тя стоеше под светлината на един от полилеите с рамене като от кадифе, а във вдигната й коса играеха всички оттенъци от злато до кленовокафяво.

Андрю проследи погледа му и се ухили.

— Засрами се, Джими. Мислех, че си надживял буржоазния навик да се влачиш подир собствената си съпруга… но, както казват, кръвта вода не става.

Лоугън остро го погледна, търсейки скрито значение в думите му, но в очите на Андрю нямаше хитрост.

— Никога не съм отричал, че съм буржоа — отговори Лоугън. — И един поглед към съпругата ми говори достатъчно за това.

— Няма да го обсъждам. След тази вечер всеки любител-поет в Лондон ще пише ода за нея. За лицето й на ангел, с намек за скандал около бързата ти женитба… тя има всичко необходимо да възбуди любопитството на обществото.

— И мен да подлуди — промърмори Лоугън, което накара приятелят му да се подсмихне.

— Джими, ти се подреди добре — каза Андрю и отпи вино от кристалната чаша, която не му беше първата за тази вечер, нито щеше да е последната. — Живот за завиждане. Богатство, прекрасен дом, красива млада жена… А почна от нищото. Докато аз имах всичко: име, богатство, земя… А почти ги пропилях. Напоследък главното ми занимание е да чакам смъртта на стареца, за да ми остави титла с много пари. Но с моя късмет той сигурно ще живее още много, та на стари години няма да мога да й се порадвам.

Лоугън вдигна вежди, изненадан от горчивата нотка в гласа на Андрю.

— Какво има, Андрю? — попита той, както по-големият брат се обръща към по-малкия.

Андрю се поколеба и се засмя.

— Не се тревожи за мен… Радвай се на прекрасния си живот и на сладката си женичка.

Лоугън го погледна с раздразнение и загриженост. Очевидно Андрю отново беше загазил. Последното нещо, което Лоугън искаше да прави тази вечер, беше да слуша изповедите на Андрю и да търси начин да разреши проблемите му. Въпреки това той се разчувства — нещо, от което никога досега и никога в бъдеще не би могъл да се освободи, особено след като знаеше за тайното им роднинство.

Хвърли копнеещ поглед към Мадлин, въздъхна и насочи вниманието си към Андрю.

— Запазил съм кутия изключителни пури — подхвърли уж случайно той. — Изглежда, че сега е моментът да ги опитаме. Искаш ли да попушим?

Настроението на Андрю се поразведри.

— Да, донеси ги в билярдната, а аз ще дойда там с няколко приятели.

Лоугън излезе от балната зала, като се спря няколко пъти да поговори с групички от гости, които му кимаха. Когато най-сетне стигна до вратата, той забеляза сестрата на Мадлин Джъстин и съпруга й, лорд Багуърт. Те изглежда спореха, защото се бяха отдръпнали в един ъгъл и нервно разговаряха. Очите на Джъстин бяха присвити от ярост.

Лоугън излезе от балната зала, като потисна съжалителната си усмивка. Беше почти сигурен, че Джъстин искаше да танцува с лорд Багуърт някакъв бърз танц. Тя беше глезеното дете в семейство Матюс и искаше винаги да е център на внимание. Семейство Матюс не бяха й направили добра услуга с непрекъснатото си вайкане около нея за сметка на другите си две деца. Когато се запозна с Джъстин, Лоугън си помисли как е могло да стане така, че Мадлин да бъде толкова пренебрегвана. На устните му се появи иронична усмивка, той поклати глава и отиде в библиотеката да търси пурите си.

Мадлин пожела да си почине от танците и така се измъкна от тълпата мъже около себе си. Тя забеляза зет си, лорд Багуърт, да стои до един от високите прозорци с намръщено лице. Той не усети приближаването й, защото вниманието му беше насочено към градината. Лорд Багуърт беше добър, с приятна външност, макар и малко нисък и без да притежава изключителна фигура.

— Госпожо Скот — каза лорд Багуърт, усмихна се и се поклони. — Поздравления за прекрасната вечер. Трябва да призная, че никога не съм ви виждал толкова хубава.

— Благодаря, милорд. Надявам се вие и сестра ми да прекарвате добре.

— Така е — съгласи се Багуърт механично, но изражението му беше разтревожено. Той замълча и дълго гледа Мадлин в очите. — Трябва да призная, че за мое съжаление, със сестра ви имахме малка разправия.

Учудена от откровените му думи, Мадлин се намръщи.

— Милорд… Мога ли да помогна с нещо?

— Може би, да. — Той неспокойно хвана ръцете си. — Боя се, госпожо Скот, че Джъстин е някак си засегната от успеха ви тази вечер.

— От моя… — възкликна удивена Мадлин. Не можеше да повярва, че Джъстин може да я ревнува. Тя винаги е била най-красивата, най-обожаваната и най-глезената сестра. — Уверявам ви, че не виждам причина, милорд.

Видът му беше определено притеснен.

— Както и двамата знаем, Джъстин е доста непостоянна по природа. Тя изглежда се страхува, че вашият триумф тази вечер ще накърни нейното самочувствие.

— Това не може да е истина — възрази Мадлин.

— Все пак, боя се, че в своето нещастие тя би могла да реши да стори нещо… драстично.

— Например?

Лорд Багуърт огледа с тревога залата.

— Къде е съпругът ви, госпожо Скот?

Очите на Мадлин се разшириха. Какво общо би могъл да има Лоугън с всичко това? Би ли могла Джъстин, изпълнена със завист, да се хвърли на врата на Лоугън, за да повдигне самочувствието си на красавица?

— Смятате ли, че трябва да потърся съпруга си?

— Мисля, че идеята ви е отлична — отговори веднага лорд Багуърт.

Мадлин поклати глава и се засмя недоверчиво.

— Но Джъстин никога не би се опитала да… няма причина за това…

— Изказвам само съмнение — каза тихо лорд Багуърт. — Онова, в което се съмнявам, може бързо да се опровергае.

Лорд Багуърт се опита да се усмихне.

— Госпожо Скот, отдавна наблюдавам отношенията в семейството ви и съм забелязал как вие винаги сте в сянката на сестрите си. Заслужавате да ви признаят за привлекателна и изискана жена.

Мадлин объркано се усмихна, като мислеше къде би могъл да бъде Лоугън.

— Благодаря ви, милорд. Моля за извинение…

— Да, разбира се. — Той й се поклони, въздъхна, но остана до прозореца.

Лоугън влезе в библиотеката и започна да рови в шкафа до бюрото си. Не беше забелязал, че някой го е проследил, докато не чу един предизвикателен глас да пита:

— Какво търсите, господин Скот? Или мога да ви наричам Лоугън? Нали сме от едно семейство?

Лоугън се изправи с кутията пури в ръка и подигравателно погледна сестрата на Мадлин Джъстин, която влизаше в стаята.

— Мога ли да ви бъда полезен, лейди Багуърт? — попита той с безизразно лице.

— Бих искала да си поговоря с вас насаме.

— Нямам време — каза Лоугън троснато. — Трябва да се погрижа за гостите си.

— Значи те са по-важни от членовете на семейството ви?

Лоугън я изгледа хладно, защото разбра ясно каква игра се опитва да играе Джъстин. Безброй омъжени жени го бяха преследвали през целия му живот по най-различни начини.

— Какво искате? — попита рязко той, без да се старае да бъде учтив.

Изглежда, че грубият му тон не я смути. Джъстин се усмихна предизвикателно и се приближи към него с бавна, предлагаща се походка.

— Искам да зная дали ще направите сестра ми щастлива. Много съм загрижена за това.

— Ще трябва да я попитате, лейди Багуърт.

— Боя се, че тя няма да ми каже истината. За Мадлин фасадата е всичко.

— Имате ли основание да подозирате, че съпругата ми е незадоволена?

— Само поради неоспоримия факт, че вие не сте подходящ за нея, господин Скот. Мъж като вас… и малката ми сестра… Сигурна съм, че тя няма представа как да се държи с вас. Ами, сигурно е ужасена от вас.

— Нямам такова впечатление — отговори подигравателно Лоугън и прикри нарастващото си раздразнение. — Кажете ми, лейди Багуърт, каква жена според вас би подхождала на мъж като мен?

— Някоя красива… дискретна… опитна… — Джъстин сви рамене в добре премерено движение, с което свали бухналите ръкави до лактите си, а предницата на синята й копринена рокля се смъкна от гърдите й и зърната им почти се показаха. Тя се облегна и опря бюста си на една маса, като го погледна през ресници.

— Очарователна покана — каза той, а тонът му предполагаше точно обратното. — Въпреки това не се интересувам от други жени, освен от съпругата си.

В очите на Джъстин светна ревност.

— Не може да е истина — каза тя злобно. — Не бихте могли да предпочитате онази покорна, проста мишка пред мен!

Лоугън я погледна с подигравателна усмивка. От всички думи, които биха могли да опишат решителното момиче, което се втурна в живота му и изцяло го промени, „покорна“ и „проста“ бяха най-неподходящите.

— Предлагам ви да се облечете, лейди Багуърт, и да се върнете в балната зала.

Спокойният му отказ сякаш подгря нейната решителност.

— Мога да ви накарам да ме пожелаете — каза тя и се притисна до него.

Присмехът на Лоугън се изпари и той се опита да отблъсне жената, която така внезапно му се нахвърли. Кутията падна на пода и скъпите пури се разпиляха по килима. Лоугън възкликна от учудване и недоумение. Ситуацията наподобяваше долнопробен фарс. В кратката борба той не долови отварянето на вратата. Изведнъж чу гласа на съпругата си и се ужаси. „По дяволите“, помисли си Лоугън и погледна към Мадлин.

— Търсих те, Джъстин — каза Мадлин с поглед, вперен повече в сестра си, отколкото в Лоугън. Беше невъзможно да се разбере какво точно мисли, лицето й изглеждаше неподвижно и сдържано.

Лоугън стисна зъби. Роклята на Джъстин беше раздърпана, двамата бяха съвсем близо един до друг… Той знаеше добре как изглежда всичко това отстрани. Единственото нещо, което не можеше да понесе, беше да бъде подведен от една жена.

Той хвърли убийствен поглед на Джъстин, отблъсна я и се обърна към Мадлин. Дощя му се да използва възможността веднъж и завинаги да я унизи. Но веднага отхвърли тази мисъл. Каквото и да си мислеше за него, на нея й беше съвършено ясно, че той не желае сестра й. Освен това не искаше да й изневерява.

— Мади… — започна Лоугън и за първи път в живота си осъзна, че губи дар слово. Изпотен и вбесен, той измисли няколко начини да обясни ситуацията, но не произнесе и думичка.

Джъстин изгледа Мадлин предизвикателно, а устните й се извиха в триумфална гримаса.

— Съпругът ти не можа да се въздържи — каза тя. — Аз имах желание да поговоря с него, но той…

— Зная какво се е случило — произнесе Мадлин спокойно. — И ще ти бъда много благодарна, ако в бъдеще се въздържаш да се хвърляш в обятията на съпруга ми. Той не заслужава подобно скандално отношение… нито пък аз.

Джъстин оправи роклята си и вдигна ръкавите си.

— Кажете й, каквото искате — обърна се тя към Лоугън с писклив глас. — Сигурна съм, че ще се представите за невинна жертва… Може би тя ще е достатъчно наивна да ви повярва.

Джъстин ядосано напусна стаята и затръшна вратата след себе си.

Лоугън гледаше съпругата си и се чувстваше така ужасно, както някога в детството си, когато го хванеха, че е направил пакост.

— Мади, аз не съм я поканил…

— Зная — каза тя. — Ти никога не би съблазнил балдъзата си, дори и да ти харесва.

— Не бих — промърмори той, прокарвайки пръсти през косата си, докато тя не се разроши.

— Виж… не прави така — Мадлин се приближи и поглади тъмните му къдри с ръка. Нежното й докосване го напрегна. — Джъстин също не би го сторила, във всеки случай. Тя просто искаше да й обърнат внимание.

— Щеше да си получи повече от онова, за което се пазареше. Бях готов да я убия.

— Извинявай, че попадна в подобно положение.

Той хвана ръката, с която го галеше, и я задържа, загледан в лицето й.

— Имаш основание да се съмняваш, Мади.

— Не е така — каза тя тихо, но той поклати глава с недоверие.

— Ако местата ни бяха разменени, аз щях да си помисля най-лошото за теб.

На устните й се появи лека усмивка.

— Не се съмнявам в това.

Думите й сякаш го възпламениха.

— Тогава как можеш да стоиш тук и да твърдиш, че ми вярваш, след като знаеш как бих постъпил аз в същата ситуация?

— А защо да не ти вярвам? — попита Мадлин спокойно. — Към мен ти винаги си постъпвал почтено и великодушно.

— Почтено? — повтори Лоугън и се втренчи в нея, сякаш си е изгубила ума. — Аз отнех невинността ти, направих ти дете преди брака…

— Когато започнах работа в „Капитал“, ти положи всички усилия да ме избягваш, независимо от начина, по който аз ти се хвърлих на врата. Ти се люби с мен тогава, когато беше повече от ясно, че аз желая това, а когато забременях, се ожени за мен вместо да се откажеш. Аз те измамих, но в замяна на това ти беше честен и добър…

— Достатъчно — лицето на Лоугън се напрегна от раздразнение. — Постъпих с теб непочтено и не възнамерявам да променя отношението си, затова те съветвам да престанеш с ласкателствата и умилените погледи, защото са излишни. Разбра ли ме?

Лоугън не беше забелязал, че я е хванал за ръцете, докато не усети нежната й кожа. Беше я стиснал малко под раменете — между края на ръкавите и дългите й ръкавици.

— Разбрах — каза Мадлин. Меките й устни бяха близо до неговите и Лоугън усети непреодолима потребност да я целуне и да плъзне ръцете си под кадифеното й елече. В нея той търсеше само физическото удоволствие. Не доверието й, нито привързаността й.

Лоугън протегна ръка към гърба й, опипа копчетата и силно я притисна до себе си.

— Желая те — измърмори той, вперил очи в дъното на деколтето й и я целуна по шията. — Ела горе с мен.

— Сега?! — попита Мадлин, останала без дъх от възбудата, която чувстваше до бедрата си.

— Сега!

— Ами гостите ни…

— Остави ги да се погрижат сами за себе си.

Мадлин се засмя.

— После — каза тя. — Ще разберат, че ни няма и ще се разприказват…

— Нека приказват — Лоугън изобщо не разсъждаваше с ума си. Не го беше грижа за проблемите на Андрю, нито пък за гостите или за впечатлението, което биха си създали. — Нека да знаят, че си правя удоволствието горе с теб, докато те са още тук… че си моя.

Лоугън жадно я целуна, опиянен от мириса й, от цялото й същество. Пръстите му се заровиха в старателно направената прическа и издърпаха фуркетите от златистокафявите къдрици. Мадлин изстена и се отдръпна.

— Добре — каза тя нерешително, лицето й беше порозовяло от напрежение. — За мен е много по-важно ти… да си доволен… но гостите ще ни спрат, още преди да стигнем до стълбите.

Лоугън се изсмя и кратко, но силно я целуна.

— Горко на онзи, който се изпречи на пътя ми — каза той и я побутна към вратата.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Състоянието на Мадлин пролича още повече през следващия месец, което налагаше ограничение в излизанията й. Когато ходеше на пазар, на разходка с карета или пеша из парка, беше придружена от най-малко двама души от прислугата, на които Лоугън беше дал специални разпореждания. Тя не биваше да се преуморява, беше им казал той, трябваше да посещава само безопасни места и да се храни редовно.

— Не ми е приятно да се отнасяш към мен като към дете — му каза Мадлин една сутрин, докато седеше пред тоалетната си масичка. Тя не можеше да понесе мисълта, че е загубила свободата си. Усетила веднъж удоволствието да прави, каквото си поиска, и да ходи, където пожелае, тя трудно се примиряваше със заседналия начин на живот, какъвто водеха повечето жени в нейното положение.

— Независимо какво правя, все някой се навърта около мен да ми помага… или да ме тъпче с нещо.

За да я разсее, Лоугън я слушаше с престорена сериозност.

— Никой не се отнася към теб като към дете — отговори той, — а като към човек, чието здраве е най-важното нещо за мен.

— Чувствам се като в затвор — каза тя мрачно. — Искам да отида някъде, да направя нещо…

— Например?

Мадлин въздъхна, взе четката и започна бързо да реши дългите си коси.

— Никой не е посещавал дома ни след бала. Нямам никакви приятелки освен Джулия, но и тя като теб е заета в театъра. И макар че получаваме по десетина покани на ден, не приемаме нито една от тях.

Докато се вглеждаше в мъничкото й, напрегнато лице, Лоугън намръщи вежди. Разбра, че онова, което ставаше, надминава очакванията му. Беше дошъл краят на неговото дълго и старателно пазено уединение. Мадлин беше млада, жизнена жена, която искаше да живее пълноценно в обществото, да има приятели, да усети разнообразието от забавления, които Лондон предлагаше.

— Разбирам — каза Лоугън, взе четката от ръката й и я остави настрана. Той приклекна и лицето му се приближи до нейното. — Нямам никакво желание да те държа като птичка в златна клетка, мила. Ще видя какво мога да сторя, за да разнообразя поне малко дните ти.

На устните му се появи закачлива усмивка.

— Предполагам, че от нощите не се оплакваш.

— Не — каза тя, изчерви се и отвърна на усмивката му. После повдигна устни за целувка.

Лоугън удържа на думата си и започна да придружава Мадлин на художествени изложби, аукциони, вечери и концерти. Когато посещаваха театъра на Друри Лейн или Кралската опера, седяха в елегантната си лична ложа. За радост на Мадлин приеха покани за увеселения в края на седмицата в провинцията, където тя имаше възможност да общува с други млади майки. Тя разбра, че Лоугън не обича да посещава подобни места, защото постоянно беше обект на внимание, наблюдение и вълнение, фактът, че той жертваше скъпоценното си уединение заради нея, будеше едновременно недоумение и удоволствие.

Мадлин знаеше, че много жени й завиждат за това, че Лоугън е неин съпруг. Той беше чаровен, интелигентен, щедър и изискан по начин, който го отличаваше от другите съпрузи. Тя се наслаждаваше на брака им — компанията му, чувството му за хумор и, разбира се, начинът, по който я любеше и й доставяше удоволствие.

Все пак, колкото и голяма да беше близостта им, Мадлин знаеше, че тя е далеч от онова, което можеше да бъде. Лоугън никога повече не я погледна, както преди, никога не я целуна с горещата любов и копнеж, както преди. Той запазваше една малка, но твърда преграда между двамата. Беше ясно, че не й вярва и смята, че те никога не биха могли да се свържат емоционално. Мадлин се опитваше да запази чувствата си към него, макар да знаеше, че любовта й може да бъде отхвърлена, без значение колко я желаеше Лоугън.

Както предрече Джулия, апетитът на Мадлин се върна и тя навакса теглото, което беше загубила, дори понапълня. Всяко безпокойство, което би могла да има заради промените във фигурата й, бързо изчезна.

— Отсега нататък можеш да спиш тук — каза една вечер Лоугън, след като я беше пренесъл на леглото си и се бяха любили. Той погали ханша й с ръка и добави. — Така е по-удобно вместо всеки път, когато те пожелая, да пращам за теб или пък да бия път чак до стаята ти.

Сгушена в обятията му, Мадлин се усмихна сънливо.

— Не бих искала да те безпокоя. Зная, че обичаш да спиш сам.

— Не заемаш много място — отбеляза Лоугън и ръката му погали корема й. — Засега поне.

Мадлин се обърна с гръб към него.

— Скоро ще стана такава, че ще заемам половината легло. Ох, колко искам да съм по-висока! Жени с моя ръст не изглеждат добре по време на бременността — приличат на гъски.

Лоугън притисна гърба й до тялото си.

— Мадам — каза той с топъл глас, който гъделичкаше ухото й. — Всяка нощ ви доказвам колко сте желана. Струва ми се, че досега едва ли бихте могли да се съмнявате в своята привлекателност.

— Да не харесваш жени с големи кореми? — попита недоверчиво Мадлин и усети как той се усмихна във врата й.

— Само една — Лоугън я обърна по гръб. — Сега предполагам, че ще пожелаеш да ти го докажа още веднъж.

Тя се отдръпна от него с престорено нежелание.

— Щом не представлява някаква трудност…

— Настоявам — промърмори той, привлече я към себе си и я целуна.

Лоугън беше непредсказуем човек. Понякога я глезеше и веселеше, друг път се държеше към нея съвсем хладно. В повечето вечери след театър той бързаше към дома, за да бъде с нея, но когато прекрачеше прага изобщо не показваше нетърпението си. Така беше привикнал да крие чувствата си, че Мадлин се питаше дали той изобщо я обича или я счита за нещо като домашен любимец. Все пак имаше моменти, които й вдъхваха надежда.

Три пъти седмично Мадлин позираше за портрета, който Лоугън беше поръчал. Художникът, господин Орсини, беше талантлив и приятен мъж, без да има налудничавия нрав на художниците, както очакваше Мадлин.

— Съпругата ви е една от най-големите красавици, които съм рисувал — каза Орсини на Лоугън, който дойде на един от сеансите.

— Господин Орсини, — възрази Мадлин от мястото, на което позираше, — не бива да ме притеснявате…

— Тя притежава едно необикновено качество — продължи да откровеничи Орсини. — Чувственост, примесена с чистота. Магическо съчетание на дете и жена.

Мадлин не беше свикнала с разточителни хвалебствия и наведе очи към пода.

— Да — чу тя Лоугън да отговаря тихо. — Точно това виждам у нея и аз.

При възможност Мадлин посещаваше театър „Капитал“ следобед, гледаше репетициите и дори помагаше като суфльор. Изглеждаше, че Лоугън не се дразни от присъствието й. Всъщност, признаваше си той, беше му приятно да знае, че тя е някъде наблизо.

— Това ми спестява притеснението да си мисля каква ли беда те е сполетяла — казваше й сухо той.

На Мадлин й беше приятно да поседи с актьорите от трупата, които не се смущаваха от присъствието на бременна жена. Те бяха свикнали, защото много от актрисите продължаваха да играят до шестия-седмия месец на бременността. Работниците от „Капитал“ пък се отнасяха към Мадлин много сърдечно и сред тях тя се чувстваше приятно и удобно.

Най-хубави бяха вечерите, когато заедно с Лоугън си почиваха след вечеря. Прекарваха часове наред в четене и разговори, докато Лоугън не я отнасяше в леглото. Изглеждаше, че крехката връзка между тях ставаше по-здрава. Мадлин започна да си мисли, че вече е спечелила битката за връщане на доверието на Лоугън… докато един ден нейните илюзии за щастие май се поразклатиха.

Неделната сутрин минаваше както обикновено — обилна закуска и кафе, после Мадлин отиде на църква, след което прекара няколко часа с Лоугън в личния им апартамент. Лоугън четеше една пиеса и правеше бележки и поправка, а Мадлин се топлеше около стенната печка и бродираше.

Тя погледна към тъмнокосата глава на съпруга си и не се въздържа да не приближи до него. Остави ръкоделието си на пода, застана зад стола му и сложи ръце на раменете му.

— Не обичам да бродирам — каза тя и се наведе над ухото му.

— Тогава недей — отговори Лоугън и обърна страницата.

— Нямам друг избор. Всички почитаеми госпожи бродират.

— Кой иска да се държиш като почитаема? — попита Лоугън разсеяно, като се опитваше да внимава. — Не чети зад гърба ми, мила. Не мога да се съсредоточа.

Мадлин плъзна ръце по гърдите му.

— Не бива да работиш в неделя. Грях е!

Тя леко го целуна няколко пъти по шията и с устни усети туптенето на пулса му.

— Ей сега ще извърша един по-голям грях — отговори Лоугън, хвърли пиесата и обърна стола си да я прегърне. Мадлин се изсмя, когато той я сложи на скута си. Ръцете му опипваха тялото й.

— Кое според вас, мадам, е подходящо занимание за неделя? … Това?… Или може би това?

Играта им беше прекъсната от почукване. Мадлин скочи от скута на Лоугън, набързо пооправи полите си й се върна на мястото си до печката. Влезе лакей и подаде на Лоугън писмо, сложено върху сребърен поднос. Лоугън се засмя на опита на Мадлин да изглежда сериозна, взе писмото и освободи лакея.

— От кого е? — попита Мадлин й се приближи до Лоугън, който счупи печата.

— Явно е от някого, с когото съм се запознал чрез Лорл Дрейк — Лоугън се намръщи и зачете на глас: — С дълбоко съжаление ви съобщавам една вест, отнасяща се до общия ни приятел лорд Дрейк. Реших, че бихте желали да бъдете веднага уведомен…

Лоугън замлъкна, но очите му бързо летяха през редовете.

Мадлин го гледаше, а той свърши четенето в мълчание и замръзна на мястото си.

— Лоугън? — попита тя колебливо. Той сякаш не я чуваше. Мадлин се протегна, взе полусмачканото писмо от ръката му и го разгъна. Тихо, жалостиво възклицание излезе от устните й, когато го прочете. В него пишеше, че миналата вечер Андрю, лорд Дрейк, беше посетил някакво увеселение на яхта по Темза.

По някое време лорд Дрейк паднал зад борда, но никой не забелязал това и едва на сутринта претърсили основно частната яхта, но не намерили и следа от него. Щели да го търсят и в реката, но често в подобни случаи тялото не можело да бъде открито дни наред.

Мадлин нежно докосна рамото на съпруга си

— Той можеше… може ли добре да плува? Има вероятност да е стигнал до брега.

— Не, не можеше да плува добре — каза Лоугън с дрезгав глас. — А и сигурно е бил мъртво пиян, за да се опита.

Тя го погали по врата.

— Лоугън, много съжалявам…

Той се изви настрани и изсумтя през зъби.

— Недей! — Гърбът му видимо потръпна. — Искам да остана сам.

С цялото си същество Мадлин искаше да остане с него, да го успокои, но Лоугън я отблъсна. Не желаеше да сподели с нея мъката си. Беше адски тежко да осъзнаеш, че обичаш някого, но той отблъсква любовта ти. Ако наистина имаше някакви чувства към нея, Лоугън се бореше с тях на всяка крачка. Мадлин отново погледна тъмнокосата му глава и понечи да погали косата му.

— Лоугън, какво да направя? — прошепна тя.

— Просто се махни!

До края на деня и на следващия Лоугън пи затворен в стаята си. Само веднъж той проговори на Мадлин и й каза да съобщи в „Капитал“, че няма да се яви на работа. Дубльорът му да поемел представлението следващата вечер.

— Кога ще отидеш? — попита Мадлин и се вгледа в пияните му очи. В отговор срещна пълно мълчание и той отново се затвори в стаята си. Не желаеше присъствието й, нито пък нечие друго. Отказваше да се храни, въпреки нейните молби и пълните подноси, които му изпращаше горе.

Разтревожена, Мадлин попита госпожа Бийчъм дали Лоугън се е държал така преди брака им и икономката се поколеба, преди да й отговори.

— Само когато вие го напуснахте, госпожо Скот.

Мадлин се изчерви виновно.

— Колко продължи?

— Една седмица пи до несвяст и още една измина, докато започна да се храни нормално. — Госпожа Бийчъм поклати глава в откровено недоумение. — Тогава го разбирах, защото знаех какво чувства към вас… но това… Не предполагах, че толкова е привързан към лорд Дрейк. Не бих искала да говоря лошо за мъртвия, но той си беше един нехранимайко, мир на праха му.

— Може би, защото са отраснали заедно. Не зная защо Лоугън се чувстваше отговорен за него.

Икономката сви рамене.

— Каквато и да е причината, господарят го понася твърде тежко. — Тя съчувствено погледна изопнатото лице на Мадлин. — Той ще се оправи. Вие не се натъжавайте, госпожо Скот. Не е хубаво жена във вашето състояние да се тревожи.

Естествено, лесно беше да се каже, но не и да се постигне. Как да не се тревожи, когато съпругът й беше решил да пие, докато умре? Късно вечерта на втория ден Мадлин събра смелост и отиде до вратата. Натисна дръжката и откри, че е заключена.

— Лоугън? — каза тя и тихо почука. Както очакваше, отговор не последва. Почука по-силно и отвътре се чу мърморене.

— Престани да дращиш по проклетата врата и ме остави на мира!

Гласът му беше неузнаваемо дрезгав и тя се уплаши.

— Отключи, моля те! — каза Мадлин и се опита да говори сдържано. — Иначе ще взема ключа от госпожа Бийчъм.

— Тогава ще ти откъсна врата като на петровско пиле — отговори той, като че щеше да изпита удоволствие от това.

— Ще чакам тук, докато не отвориш. Ако трябва, ще остана тук цяла нощ. — Отговор не последва и тя продължи пламенно. — И ако нещо се случи на бебето, нека тежи на твоята съвест!

Мадлин се отдръпна, защото чу тежките му стъпки. Вратата изведнъж се отключи и Лоугън силно я дръпна в стаята.

— От съвестта ми нищо не е останало — извика той и затръшна вратата, като затвори и Мадлин в стаята си. Наведе се над нея с огромното си тяло, с разчорлената коса, а дъхът му лъхаше на ликьор. Беше обут в ужасно смачкан панталон, бос и гол от кръста нагоре. Мадлин се разтрепери и уплаши от вида му. Стори й се, че е способен на всичко. Устата му беше изкривена, а в кръвясалите му очи блестеше див, отчаян пламък.

— Искаш да играеш ролята на грижовната съпруга — грубо каза Лоугън. — Да ме галиш по рамото, докато шепнеш утешителни слова в ухото ми. Да, ама аз не ти искам грижите! Нямам нужда от тях! Всичко, от което имам нужда, е това!

Ръката му сграбчи елечето й, пръстите му бръкнаха в деколтето й и той силно я притисна до себе си. Наболата брада около горещата му уста одраска шията й.

Мадлин почувства, че той очаква тя да се противи на грубата му ласка, но вместо това обви ръце около врата му и се отпусна до него. Нежното й движение явно обезоръжи Лоугън.

— Дявол те взел — изръмжа той. — Не те ли е страх от мен?

— Не — каза Мадлин и притисна лице до горещото му, гладко рамо.

Лоугън рязко се отдръпна, като дишаше тежко.

— Лоугън — каза тя тихо. — Държиш се така, сякаш някой те обвинява за смъртта на приятеля ти. Не разбирам защо.

— Няма нужда да разбираш.

— Има, защото ти искаш да се съсипеш. А много хора имат нужда от теб… и аз съм една от тях.

Гневът му като че ли се стопяваше и изведнъж той почувства злоба към самия себе си.

— Андрю имаше нужда от мен — промърмори Лоугън. — Аз го предадох.

Очите й потърсиха погледа му.

— За това ли е всичко?

— Отчасти.

Лоугън взе полупразната бутилка бренди и седна в края на разхвърляното легло. По чаршафа и килима имаше разлят алкохол — следи от трийсет и шест часовото му пиянство. Той вдигна бутилката към устните си, но преди да преглътне, Мадлин се приближи и му я отне. Той понечи да си я върне и се опита да се задържи на краката си.

Мадлин остави бутилката настрана и седна до него.

— Кажи ми — заговори тя с копнеж да го погали. — Моля те.

С вид на изоставено дете той притвори очи и наведе ниско глава. Изрече няколко имена… лорд Дрейк… граф Рочестър… госпожа Флорънс… и тогава сред порой от объркани думи разказа невероятната си история.

Мадлин стоеше, без да помръдне, и се опитваше да разбере какво й разказва Лоугън. Той каза, че е незаконен син на Рочестър и дъщерята на госпожа Флорънс… че Андрю му бил брат по баща. Тя слушаше с удивление, а той разкриваше душата си с горчивото откровение на един прокълнат човек. Стана ясно, че мъката и обичта му към Андрю са се смесили с чувство на тежка вина.

— Защо досега не ми разказа всичко това? — попита Мадлин, когато той замълча.

— Нямаше нужда… Беше по-добре да не го знаеш. А също и Андрю.

— Но ти си искал да му кажеш, нали? — промърмори тя, като се осмели да погали разрошените му коси. — И сега съжаляваш, че не си му разказал всичко, когато си имал тази възможност.

Лоугън прислони глава на гърдите й и опря чело до меката кожа.

— Не съм сигурен. Аз… Христе! Вече е късно! — Лоугън въздъхна и впери очи в кадифеното й елече. — Трябваше да направя повече за него.

— Направил си толкова, колкото си могъл. Плащал си дълговете му и той никога не ти е връщал парите. Дори си му простил, че ти е отнел Оливия.

— За това трябваше да му благодаря — каза Лоугън дрезгаво. — Оливия беше лъжкиня и кучка.

Мадлин трепна, защото нейната постъпка не беше много по-добра от тази на Оливия.

— Ще отидеш ли при Рочестър? — попита тя и усети как той се стегна.

— Трябва да съм спокоен, защото иначе ще го убия. Рочестър носи по-голяма отговорност за смъртта на Андрю от всички други. Той направи живота му истински ад, затова Андрю намери утеха в бутилката. — Лоугън се изсмя. — Лондончани имат специална дума за пияница. Тя означава подпухнал човек и се употребява и за удавник. Горкият Андрю… и в двете значения му подхождаше, нали?

Мадлин се престори, че не обръща внимание на жестокото сравнение, и продължи да гали тъмната му коса.

— Ела в моето легло да поспиш — каза тя след кратко мълчание. — Нека прислугата почисти и проветри стаята ти.

Лоугън дълго не й отговори. Мадлин знаеше, че той се колебае дали да не продължи да пие.

— За какво съм ти в леглото? — измърмори той. — Пиян съм и трябва да се изкъпя.

Мадлин леко се усмихна.

— Ти си добре дошъл във всякакво състояние. — Пръстите й се плъзнаха по мускулестата му ръка и стиснаха дланта му.

— Ела! — пошепна тя. — Моля те.

Мадлин мислеше, че Лоугън ще откаже. Но за нейна изненада той стана и я последва в стаята й. Тази малка победа намали тревогата й, но все още не беше спокойна. Едва сега започна да разбира каква тегоба е носил Лоугън в душата си. Нямаше нищо чудно, че така страда за смъртта на лорд Дрейк. Почувствал се е напълно предаден, когато е узнал, че богатото момче, с което е отраснал, всъщност му е брат. И нито един от двамата не е имал уютен дом и любящо семейство… Нито пък е бил щастлив.

Мадлин притисна с ръка корема си, сякаш да защити крехкия живот в утробата си. Лоугън сигурно щеше да е способен да обича едно невинно дете. Щом не желаеше нейното сърце… тя можеше да го дари поне с това.

Той спа неспокойно, въртеше се и бълнуваше насън. Щом започнеше да буйства, Мадлин го успокояваше и така будува през цялата нощ. На сутринта тя на пръсти излезе от спалнята и предупреди всички да не го безпокоят. После се изкъпа и облече тъмносиня рокля, гарнирана с дантела. Закуси сама, после за час-два прегледа кореспонденцията.

— Извинете, госпожо Скот… — гласът на иконома прекъсна мислите й. Той донесе визитна картичка на малък сребърен поднос. — Граф Рочестър лично е дошъл на посещение. Когато му казах, че господин Скот не е „у дома“, графът попита дали бихте го приели вие, макар и в този неудобен час.

Вцепенена от ужас, Мадлин гледаше визитната картичка, без да я вижда. Но макар зашеметена, тя изпита остро любопитство. Какво ли би могъл да й каже графът? Тя мислено благодари на Господа, че Лоугън все още спи. Никой не можеше да предвиди как би реагирал той, като научеше, че Рочестър е дошъл тук.

— Аз… Ще го приема за малко — каза тя и с подчертано внимание остави писалката върху прибора за писане. — Ще сляза във входната зала.

— Да, госпожо Скот.

Сърцето й биеше лудо, когато отиде в залата. През цялата нощ Мадлин се бе питала що за човек ще да е този Рочестър, че да мами толкова години синовете си… да не признае Лоугън за свое дете и да позволи един прост грубиян да го пребива от бой. Без да познава графа, тя го презираше… и заедно с това в душата си му съчувстваше. Най-сетне Андрю беше негов законен син и графът сигурно страдаше, че е починал.

Мадлин позабави стъпките си, когато видя в залата да стои възрастен, висок, леко прегърбен мъж с посивяла коса и ъгловато лице, напълно лишено от топлина или хумор. Макар да нямаше външна прилика между него и Лоугън, Мадлин можеше да се убеди, че графът му е баща. Също като Лоугън и графът изглеждаше самотен, непобедим, изпълнен с напрежение. По лицето му личаха следите на мъката: кожата му беше посивяла, а в очите му нямаше живот.

— Лорд Рочестър — каза Мадлин и предпазливо кимна, без да му подаде ръка.

Графът изглеждаше изненадан от липсата на уважение, което тя показа.

— Госпожо Скот — произнесе той с дрезгав глас. — Много мило, че ме приехте.

— Съболезнования за загубата — тихо каза Мадлин.

Последва тишина; двамата се изучаваха.

— Вие сте чували за мен — обади се графът. — Виждам го по лицето ви.

Мадлин кимна.

— Да, той ми съобщи.

Графът вдигна вежда въпросително.

— Предполагам, че ме е описал като жестоко чудовище?

— Разказа ми само фактите, милорд.

— Вие сте по-добра партия, отколкото очаквах, че ще постигне Лоугън — забеляза Рочестър. — Млада жена с добро възпитание. Как ли се е съгласило семейството ви на подобен брак?

— Родителите ми бяха твърде доволни от възможността да приемат в семейството си такъв изискан господин — хладно отговори Мадлин.

Проницателните очи на Рочестър се втренчиха в нея, сякаш да открият някаква лъжа, но той се усмихна с възхищение.

— Синът ми е щастлив, щом си е избрал такава съпруга.

— Синът ви? — повтори Мадлин. — Бях останала с впечатлението, че вие не сте пожелали да го признаете.

— Точно това исках да обсъдя с него.

Преди Мадлин да зададе следващия си въпрос, двамата чуха, че някой приближава, и се обърнаха. Лоугън влезе, застана до Мадлин и студените му сини очи безразлично се вгледаха във възрастния мъж. Беше се възстановил след дългия сън. Косата му беше още влажна след банята, беше избръснат, облечен в бяла риза, тъмен панталон и жилетка в зелено и сиво. Въпреки освежения му вид, под очите му личаха тъмни кръгове, а лицето му беше бледо.

— Нямам представа какво те е довело тук — каза Лоугън на Рочестър с монотонен глас.

— Ти си всичко, което имам — искрено отговори Рочестър.

Лоугън горчиво се усмихна.

— Много се надявам, че не ми предлагаш да ти послужа като замяна на Андрю?

Старецът видимо помръкна.

— По отношение на Андрю допуснах много грешки… няма да го отрека. Може би не бях идеалният родител…

— Може би? — повтори Лоугън и остро се засмя.

— …но хранех някакви надежди за него. Имах и планове. Аз… — Рочестър преглътна с труд и се зачерви от усилието, — … го обичах, независимо какво е твоето мнение.

— Трябваше да му го кажеш — измърмори Лоугън.

Рочестър поклати глава, но възнамеряваше да продължи разговора, въпреки че му причиняваше страдание.

— Очаквах много от Андрю. Майка му беше изтънчена жена, деликатна по природа и истинска аристократка. Избрах нея за съпруга, за да осигуря на сина си безукорен произход.

— За разлика от първия си син — каза Лоугън.

— Да — призна с готовност Рочестър. — Ти не беше подходящ за плановете ми. Реших, че ще е по-добре да те отстраня и да започна на чисто. Исках сина ми — законния — да има най-доброто. Дадох му богатство, най-добрите училища, достъп до най-висшите кръгове на обществото. Нямаше никаква причина, поради която Андрю да не постигне голям успех… но той се проваляше във всяко свое начинание. Никаква дисциплина, никаква амбиция, никакъв талант, никакъв интерес към каквото и да било, освен към пиенето и хазарта. Докато ти… — той иронично се засмя. — На теб нищо не дадох. Ти не си аристократ. Но въпреки това успя да натрупаш богатство и да си извоюваш място в обществото. Успя дори да се ожениш за жена, която би подхождала на Андрю.

Лоугън го гледаше насмешливо.

— Рочестър, кажи ми какво искаш, а после си върви.

— Много добре. Искам войната между нас да свърши.

— Няма никаква война — каза спокойно Лоугън. — Сега, когато Андрю си отиде, пет пари не давам какво ще стане с теб. Ти нямаш нищо общо с мен, със съпругата ми, с децата ми. Ако питаш мен, ти изобщо не съществуваш.

Графът не показа да се е изненадал от студенината на Лоугън.

— Ти решаваш, естествено. Но аз мога да направя много за семейството ти, ако ми разрешиш това. Първо, мога да използвам влиянието си да станеш пер, особено като се вземе предвид състоянието, което си натрупал, и земята, която притежаваш. И макар че съществуват някои пречки за наследството, което мога да ти оставя като на незаконен син, все пак то ще е твърде голямо.

— Не искам и шилинг от парите ти. Те трябваше да принадлежат на Андрю.

— Не ги приемай за себе си. Можеш да размислиш за интересите на децата си. Искам те да ме наследят. Би ли отказал да признаеш правото им по рождение?

— Няма да взема… — започна Лоугън, но графът го прекъсна.

— Досега никога за нищо не съм те молил. Искам само да обмислиш предложението ми. Не желая да ми отговориш веднага. Вече нищо не мога да сторя освен да чакам.

— Ще има да почакаш — каза унило Лоугън.

Рочестър се усмихна разбиращо.

— Естествено, твоят инат ми е добре познат.

Лоугън замълча и с каменно лице наблюдаваше как Рочестър се сбогува и излезе.

За съжаление Рочестър, а може би някой от неговите близки, беше споделил тайната за произхода на Лоугън, та мълвата се разнесе из цял Лондон. Домът им беше обсаден от посетители, пристигаха много писма с въпроси дали е вярно, а театър „Капитал“ беше препълнен.

Представленията на Лоугън, винаги при пълен салон, станаха толкова известни, че пред театъра се водеха битки за билети. Обществото беше впечатлено от романтичната вест, че един известен, но без аристократичен произход, човек изведнъж се е оказал извънбрачно дете на богат граф. Аристокрацията също беше шокирана и следеше всяка подробност на скандалната история.

Лоугън беше станал личността, която цял Лондон най-оживено обсъждаше. Той не желаеше това, нито му харесваше. Страдаше за Андрю, затова работеше до пълно изтощение през деня, а през нощта търсеше утешение в обятията на Мадлин. Сега той я любеше по-различно отпреди — нежно и дълго, сякаш искаше да изчезне и да остане завинаги с нея. Не беше доволен, докато и двамата не достигаха до разкъсващ ги екстаз, след което лежаха в блаженство.

— Никога не съм очаквала, че ще почувствам това — прошепна му Мадлин една вечер. — Не подозирах, че ще намеря такова удоволствие в брачното легло.

Лоугън тихо се усмихна и я погали.

— Аз също. Преди предпочитах опитните жени и никога не съм допускал, че ще бъда така пленен от едно невинно същество.

— Аз не съм невинна — каза Мадлин, като се задъхваше, когато той търсеше мястото си между бедрата й. — След всичко, което досега сме правили…

— Имаш още много да учиш, мила — каза Лоугън и нежно проникна в нея.

— Не може да бъде — възрази тя и изстена, защото усети цялата му мъжественост.

— Тогава нека продължим със следващия урок — промърмори усмихнато Лоугън и я люби, докато тя не се разгорещи от огъня на страстта.

Мадлин отиде в театъра след края на репетицията и завари Лоугън на сцената да нанася някои промени, които бяха уточнили. Отначало той не я забеляза, защото беше твърде задълбочен в работата си, но скоро я видя. Очите му се усмихнаха.

— Ела тук — каза той и Мадлин с радост се приближи.

Лоугън остави бележките си върху един от декорите. Ръцете му прегърнаха Мадлин през талията, а погледът му се плъзна по дрехата й с цвят на кехлибар.

— Приличаш на капка мед — промърмори той и я повдигна на пръсти. — Нека опитам.

Мадлин се изчерви и се огледа, опасявайки се че някой от работниците може да ги види. Лоугън се засмя.

— Никой няма да ни попречи, мадам — пошегува се той и наведе глава. Целуна я крадешком, после отново. Устните му бяха топли и ненаситни.

Останала без дъх, Мадлин се усмихна и се отдръпна.

— Свърши ли работата си?

— Да — Лоугън я притисна и погали устните й. — Трябват ми още пет минути. Защо не ме почакаш в кабинета? Там ще си направим среща… при затворени врати.

— Не ми се работи — каза му тя предизвикателно, а той се засмя.

— Няма да работите, мадам.

Лоугън я плесна свойски отзад и леко я побутна.

Когато Мадлин излезе, Лоугън вдигна бележките и се опита да се съсредоточи върху последните точки от мизансцена. Присмя се себе си, защото разбра, че щеше да му е трудно да се върне към работата си. Единственото му желание беше час по-скоро да отиде в кабинета и да съблазни жена си. Макар и разсеян, той надраска няколко изречения, подпрял бележките си върху един от декорите.

Докато пишеше, Лоугън усети някаква сянка да се промъква през редовете от столове в салона и да приближава към авансцената.

— Кой е там? — попита той, но заслепен от светлината, не можа да види натрапника.

Никой не отговори. Лоугън предположи, че човекът е влязъл от любопитство в театъра, и леко въздъхна.

— Театърът е затворен за публика. Довечера ще има представление, ако желаете, можете да го посетите.

Посетителят се приближи, сякаш се колебаеше да излезе от сянката.

Лоугън се изправи и продължи да се вглежда в странния силует.

— Кой си ти, по дяволите? — рязко запита той.

Мъжът отговори с пиян, познат глас, от който на Лоугън му се зави свят.

— Не казвай, че вече си ме забравил… братко.

Андрю се появи от сянката, лицето му беше подпухнало и изпълнено с омраза, а страните му горяха. Лоугън слисано се втренчи в него. Не беше усетил, че се движи, докато не почувства как гръбнакът му се притисна до декора, и тогава разбра, че е отстъпил две-три крачки назад. Той отвори уста да произнесе името на Андрю, но не чу гласа си, та за миг му се стори, че вижда дух… докато не забеляза, че Андрю държи пистолет.

— Мислех, че си умрял — каза Лоугън пресипнало и се помъчи да се съвземе.

— Сигурно си разочарован — отвърна Андрю. — Подреди всичко, за да заемеш мястото ми, нали?

— Не, аз… — Лоугън тръсна глава и пое няколко пъти въздух, за да дойде на себе си. — По дяволите, Андрю, какво се случи? Всички мислят, че си се удавил на онова увеселение по реката…

— Точно така исках да си помислят. Трябваше да предприема нещо. Акулите от игралните домове ме гонеха по петите с единственото намерение да ми видят сметката, ако не им се издължа. Трябваше да спечеля малко време… да ги заблудя, докато не намеря някакви пари.

— Причини ми толкова мъка — грубо му каза Лоугън, който беше преодолял шока.

— Не задълго, нали? — понита тихо Андрю. — Бързо се съвзе, за да обявиш на цял свят, че сме братя по баща. Факт, който никой не си направи труда да ми съобщи.

— И аз го научиш съвсем наскоро — Лоугън погледна пистолета в треперещата ръка на Андрю. — Пиян си, Андрю. Остави тази проклетия и нека поговорим.

— Възнамерявам да го използвам — се чу колеблив отговор. — Срещу теб или мен, а може и двамата. Животът ми не струва пукната пара. От това ще спечели само твоята кариера. Ще останеш най-голямата легенда в историята на театъра.

Лоугън не помръдна, но сърцето му силно заби. Андрю беше непредвидим пияница. Като нищо щеше да изпълни заканата си.

— Никога досега не съм убивал човек — измърмори Андрю, като се клатеше като дърво при буря… Но бурята бушуваше вътре в душата му. — Но ти си го заслужаваш, Джими.

— Защо?

Андрю изкриви горчиво устни.

— Бях сигурен в тебе. Дори целият свят да беше пълен с лъжци, можех да разчитам на теб. А сега излезе, че си бил най-лошият от всички. Да криеш тайната на Рочестър, да заемеш мястото ми, като си разбрал, че съм починал… Не, няма да получиш онова, което е мое. Преди това ще те убия.

Докато говореше, Андрю се приближаваше и заплашително размахваше пистолета. Лоугън бързо преценяваше дали ще може да сграбчи оръжието и да му го отнеме. С ъгъла на окото си забеляза, че Мадлин стои зад кулисите и сърцето му замря. „По дяволите“, помисли той ужасен, „Махни се, Мади! Бягай оттам!“ Но тя не помръдваше. Лоугън не можеше да допусне, че тя би се подложила на такава опасност. Можеше да я улучи… можеше неволно да предизвика у Андрю невиждана ярост. Лоугън плувна в пот и не смееше да я погледне.

— Нищо не искам от наследството ти — каза той на Андрю с невероятно усилие. — Искам само да ти помогна.

Гърлото му стържеше. Разбра, че Мадлин тихо се придвижва зад декорите — един Господ знаеше с каква цел. Разтревожен до крайност, Лоугън всеки момент очакваше тя да се спъне или да се блъсне в нещо. Бременността я правеше тромава напоследък.

— Да ми помогнеш? — присмя му се Андрю, като се олюляваше. — Каква проява на братска загриженост… Бих могъл почти да ти повярвам.

— Остави този проклет пистолет и поговори с мен! — каза Лоугън рязко.

— Боже, аз те презирам! — Ръката на Андрю потрепери, когато насочи пистолета към Лоугън. — Преди изобщо не осъзнавах колко приличаш на баща ми. Надменни копелета с мръсните си тайни, които мамят всички около тях…

— Аз никога не съм се отнасял така към теб.

Андрю поклати измъчено глава.

— Джими… Как не сме го разбрали? Толкова години…

— Андрю, чакай — каза Лоугън и кръвта се отдръпна от лицето му, когато видя как брат му дръпна ударника на пистолета. — Андрю…

Чу се силен шум, защото един от декорите падна надолу и частите му се разпиляха, сякаш беше бутнат от невидима ръка. Тъй като не беше закрепен, здравата му дървена рамка се стовари върху Андрю, преди той да може да реагира. Пистолетът произведе изстрел и куршумът се заби някъде в авансцената.

Мадлин стоеше на мястото на падналия декор и гледаше резултата на своите усилия.

Лоугън впери очи в нея, без да може да помръдне от мястото си, докато разбере дали тя е добре. Той се наведе да отмести декора и клекна на пода, за да хване Андрю за яката. От него се носеше воня на алкохол. Както Лоугън предположи, декорът не беше толкова тежък, че да го нарани.

— Какво стана… — промълви Андрю.

Лоугън го перна по челюстта и го усмири. Андрю се отпусна на пода и дори захърка. Мадлин се втурна към тях.

— Добре ли е?

Лоугън бавно се изправи. Той се опита да потисне гнева си, но в цялата паника не можа да го преодолее. Страхуваше се да я докосне, защото можеше да я смаже.

— Какво си мислиш, по дяволите? — изкрещя яростно той. — Не се ли сети, че излагаш на опасност детето ни?

— Не, аз… — обърканият й поглед срещна неговия. — В момента мислех само за теб.

— Мога и сам да се грижа за себе си — изрева Лоугън, сграбчи я за раменете и я разтърси. — Е, мадам, ти най-сетне ме извади от равновесие! Отсега нататък тази гледка ще е все пред очите ми, докато не полудея!

— Не можех да стоя и да гледам безучастно как той щеше да стреля в теб. Няма причина да се ядосваш. Никой не е ранен и всичко завърши добре. — Тя погледна към лежащия Андрю. — За повечето от нас.

— Съвсем не е добре — каза Лоугън вбесено и се отдръпна. Сърцето му още биеше лудо. Искаше му се хем да я сграбчи и да я разтърси, докато зъбите й се разтракат, хем да я притисне до себе си и цялата да я покрие с целувки. Мисълта, че Мадлин можеше да бъде ранена, дори убита, го изпълваше с непреодолим страх. Бореше се да потисне прилива на чувствата си и стисна зъби и юмруци.

Мадлин го гледаше напълно объркана.

— Не те разбирам.

— Тогава ще ти обясня — отговори Лоугън пресипнало. — Държа толкова на теб само защото носиш моето дете. Помолил съм те да внимаваш и да го пазиш… ала ти си безумно импулсивна и безразсъдна, за да го правиш.

Лицето на Мадлин побеля. Беше безизразно, само погледът й говореше, че е засегната.

— Аз… — тя сякаш се задушаваше. — Съжалявам, че според теб съм ненужна за друго.

Разговорът им беше прекъснат от група хора, които се втурнаха на сцената, защото бяха чули изстрела.

— Господин Скот…

— Какво стана?

— Кой е този и защо…

— Някакво копеле искало да застреля господин Скот!

Лоугън отново коленичи до Андрю.

— Стана случайно. Няма нищо страшно. Вдигнете лорд Дрейк и уредете да го закарат с каретата ми в моя дом. Бъдете внимателни. Той е болен.

— Той е един вонящ пияница — промърмори някой, но всички се подчиниха на нарежданията на Лоугън.

Той погледна към Мадлин.

— Андрю ще отседне в крилото за гости. Имаш ли нещо против?

Тя поклати отрицателно глава, а лицето й изведнъж пламна от гняв.

— Защо ме питаш? Заяви съвсем ясно, че мнението ми не те интересува.

Държането й беше коренно различно от онова, с което Лоугън беше свикнал. Без да мисли, той я прегърна, за да я отведе от сцената, но тя се отдръпна. За първи път му отказваше да я докосне.

— Нямам нужда от помощ — каза Мадлин твърдо. — Имам нужда само от онова, което ти отказваш да ми дадеш.

Тя си тръгна, преди Лоугън да успее да отвори уста. Беше ядосана и това го обърка. Беше ли я виждал в подобно състояние досега? По дяволите, тя го караше да се чувства виновен за нещо, а всъщност сама се излагаше на опасност!

По пътя към дома и двамата мълчаха. Когато пристигнаха, Андрю хъркаше и прислужниците помогнаха на Лоугън да го настанят в крилото за гости. После набързо вечеряха и Лоугън се приготви да се върне в „Капитал“ за участие във вечерното представление.

— Добре ли си? — попита той. — Мога да изпратя да доведат някого от близките ти или приятелка, за да ти прави компания, докато ме няма…

— Ще се справя — отговори Мадлин, свела очи. — Нали има прислуга, ако ми потрябва нещо. Пък и вярвам лорд Дрейк да се пробуди чак на сутринта.

— Ако се събуди, не го приближавай.

— Много добре. Кога ще съобщиш на лорд Рочестър, че синът му е жив?

— Ще изчакам Андрю да вземе това решение. — Лоугън я погледна изучаващо. — Легни си рано. Днес преживя шок. Имаш нужда от почивка.

— Няма защо да се тревожиш — каза Мадлин хладно, решена да се държи по неговия маниер. — Бебето ще е добре.

Лоугън излезе, без да пророни думичка.

Мадлин се опита да запази търпение, като си припомни какво му беше причинила, пък и своето решение да спечели любовта му лека-полека… Но вместо това гневът й избухна отново. Изглеждаше, че любовта и търпението й се бяха изчерпали. Щом Лоугън иска отношенията им да са такива, тъй да бъде! Беше се изморила да бъде вечна мъченица, да чака и да се надява. Стиснала юмруци, тя се качи горе да се изкъпе с надеждата горещата ароматизирана вода да смъкне напрежението й.

Преди да си легне, тя отиде до прозореца и дръпна завесата. Насреща се виждаха градината и крилото за гости. Стаята на лорд Дрейк светеше и отвътре някой се движеше.

„Лорд Дрейк е буден“, помисли си Мадлин и се намръщи. Тя не се съмняваше, че той се разкайва, макар пиян и че страда. Помисли си също, че трябва да го остави да страда в самота. След всичко, което беше направил през деня, той не заслужаваше съчувствие. Освен това, заповедта на Лоугън да се пази от него още звучеше в ушите й.

Да, ама тя не беше дете или прислужница, че да й заповядва. Беше зрял човек, имаше право да слуша собствената си съвест. Мадлин се притесни и звънна за прислужница, после отиде до гардероба.

Момичето дойде след минута-две.

— Моля, госпожо Скот — каза то объркано, като видя, че Мадлин се облича в рокля за през деня.

— Помогни ми да се преоблека — помоли Мадлин. — Вярвам, че лорд Дрейк е буден. Ако е така, бих искала да говоря с него.

— Но, госпожо Скот, господарят каза на всички…

— Да, той ясно заяви нарежданията си. Но не бива да се тревожиш. Ще бъда в пълна безопасност, защото настоявам някой да ме придружи до крилото за гости.

— Да, госпожо Скот — съгласи се прислужницата колебливо. — Макар да смятам, че господарят няма да е доволен, като научи това.

Мадлин беше придружена до крилото за гости от един лакей, госпожа Бийчъм и иконома, въпреки че всички показаха ясно неодобрението си.

— Няма нужда от толкова хора — възрази Мадлин, но те решително отказаха да я оставят сама с толкова опасен човек.

Когато влязоха, лорд Дрейк тършуваше из стаите на крилото за гости, което беше облицовано с махагонова ламперия. Той се олюляваше, мигаше като току-що събудено дете, после огледа и четиримата и накрая зачервените му очи се спряха на Мадлин.

Тя беше удивена от разликата между неговата външност преди и сегашния му вид. Насмешливият, безгрижен бохем сякаш беше заменен с някакъв странник с разрошени коси и посивяло лице. Беше се преоблякъл с чистите дрехи, които бяха му приготвили — панталон, риза и жилетка, шита за стройното тяло на Лоугън. Шевовете и копчетата й се бяха опънали върху пълното му тяло.

— Ако търсите алкохол — каза Мадлин тихо, — да знаете, че Лоугън предвидливо изнесе всички бутилки оттук. Бихте ли желали кафе?

Андрю я погледна засрамено и се отдръпна в ъгъла.

— Моля ви, идете си — промърмори той. — Не мога да ви гледам в очите. След онова, което сторих днес…

— Вие не бяхте на себе си — отговори Мадлин, а гневът й се смени от съжаление.

— Не, бях самият аз — увери я той. — Точно такъв, какъвто съм — страхливо копеле.

Андрю поклати глава, когато Мадлин изпрати лакея за кафе и сандвичи.

— Не го пращайте! След час си тръгвам.

— Трябва да останете, лорд Дрейк. Заради съпруга ми.

Крайчетата на устата му се изкривиха присмехулно.

— Сигурен съм, че не желаете той да бъде лишен от удоволствието да ме набие.

— Вие го познавате по-добре — каза Мадлин тихо и седна в креслото, а госпожа Бийчъм и икономът запалиха лампите и подкладоха огъня. — Седнете да поговорим, лорд Дрейк.

Той неохотно се съгласи и приседна на един стол близо до огъня, подпрял глава с длани. Кафето беше сервирано, лорд Дрейк изпи три чаши от горчивата напитка и малко сякаш му просветна. Когато се увери, че всичко е спокойно, прислугата се подчини на тихата молба на Мадлин и се оттегли в съседната стая.

Лорд Дрейк заговори пръв.

— Преди разходката по Темза бях пил три дни — измънка той. — Бях почти откачил от страх, защото разбрах, че някакви копелета, на които дължах пари, са определили цена за главата ми. Измислих някакъв идиотски план, според който трябваше да симулирам удавяне, като се надявах, че така ще ги отклоня от следите си. След като планът успя, аз се дегизирах, за да мога да играя комар на източния бряг. Точно там чух клюката за Лоугън. Всички говореха, че той бил незаконен син на Рочестър. Направо подлудях. Никога дотогава не бях изпитвал такава омраза.

— Към Лоугън ли? — попита Мадлин объркана.

Той кимна унило с глава.

— Да… Макар в голяма степен да беше насочена към баща ми. И към двамата, защото ме бяха измамили. Лоугън е бил първородният син, но аз заех мястото му. Аз живях като богат наследник вместо него… Пък и беше очевидно, че той е по-добрият от двамата. Вижте какво успя да постигне той. Винаги съм се сравнявал с него, но аз бях губещият. За сметка на това пък се успокоявах с мисълта, че във вените ми тече кръвта на рода Дрейк. А изведнъж се оказа, че същата кръв течала и в неговите вени.

— Вие сте единственият законен наследник на лорд Рочестър — каза Мадлин. — Това не може да се промени.

Лорд Дрейк стисна с пръсти изящната порцеланова чаша така, че Мадлин се уплаши да не я счупи в ръката си.

— Но трябваше да е Лоугън не ви ли е ясно? В замяна на това той не получи нищо. Боже мой, не можете да си представите как живя той, какви наказания му налагаха онези Дженингс, как ходеше дни наред гладен в студа. А през това време аз живеех в богата къща…

— Нищо не сте могли да промените — меко го прекъсна Мадлин.

— Но баща ми е могъл… и като го узнах, направо пропаднах в ада. Не мога да бъда негов син. Не мога също да понеса мисълта, че съм брат на Лоугън, след като съм му отнел всичко в деня на раждането си. — Той стана от стола и остави чашата с треперещи ръце. — Единственото нещо, което мога да сторя за Лоугън, е да изчезна завинаги от живота му.

— Грешите. — Мадлин остана в креслото и го погледна с ясен поглед, който сякаш го прикова. — Бъдете поне достатъчно смел да се видите утре с Лоугън. Мисля, че дълбоко в душата си той вярва, че всички, които обича, някой ден го напускат. Ако храните някакви братски чувства към Лоугън, ще останете и ще намерите начин да му помогнете да стане такъв, какъвто беше. Той няма да се успокои, докато не сторите точно това. Вие сте единствената връзка между Лоугън и лорд Рочестър. Не вярвам той някога да обикне или поне да хареса лорд Рочестър, но трябва да приеме истината, че лордът е негов баща.

— И вие смятате, че аз трябва да сторя тъкмо това за него? — запита лорд Дрейк с ироничен смях, който поразително напомняше смеха на Лоугън. — Боже мили, това не мога да сторя за самия себе си!

— Тогава трябва да си помогнете един на друг — упорито държеше на своето Мадлин.

Лорд Дрейк отново седна.

— Вие сте нещо много повече, отколкото изглеждате, нали? Вие сте една малка настойчива женичка… но мисля, че трябва да сте точно такава, щом сте се омъжили за брат ми.

Те се погледнаха с взаимен интерес, докато не забелязаха един едър силует на вратата. Лоугън… Лицето му беше изкривено, гласът — дрезгав, когато се обърна към Мадлин:

— Махай се оттук!

Тя примигна смутено.

— Аз поговорих малко с лорд Дрейк…

— Казах ти да не се приближаваш до него. Толкова ли е трудно да се подчиниш на една най-просто молба.

— Виж — каза лорд Дрейк, смутен и огорчен, — нищо лошо не е станало, Джими. Не обвинявай съпругата си за нещо, което се е случило много преди да се запознаеш с нея.

Лоугън не му обърна внимание и студено погледна Мадлин.

— В бъдеще, мадам, не се бъркайте в работи, които не ви засягат.

Нещо в нея се прекърши. Месеци наред доброволно му се беше подчинявала, като се опитваше да спечели чувствата му чрез пълното си себеотдаване… но и това не беше достатъчно. Мадлин се беше изморила от опити и провали, от загубата и получаването на едни и същи неща. Стоеше сега пред него и отговаряше напълно безразлично.

— Много добре. Повече няма да ти бъда в тежест. Моля те, уединявай се, колкото желаеш и когато желаеш.

После напусна стаята, без да го погледне. Лоугън се обърна и погледна Дрейк с омраза.

— Само ако я пипнеш с мръсните си ръце…

— Боже мой — възкликна Андрю и поклати глава. — Нима смяташ, че бих могъл да съблазня съпругата ти… или която и да е жена, в подобно състояние. Имам си други грижи. Освен това, тя никога няма да отговори на предложението ми. Не е като Оливия.

— Ще те убия, ако още веднъж те заваря насаме с нея!

— Ама ти си бил по-голям глупак от мен! — отбеляза Андрю и разтри главата си, която се пръскаше от болка. — Не съм го допускал, но излиза, че е така. Намерил си жена, която те обича, макар да не проумявам как и защо, и нямаш никаква представа как да отговориш на тази любов!

Лоугън го погледна с леден поглед.

— Пиян си, Андрю!

— Разбира се, че съм пиян. Това е единственото състояние, в което казвам истината!

— Да пукна, ако започна да обсъждам с теб съпругата си!

— На път си, братко… защото си Дрейк! Непрекъснато бягаш от хората, които те обичат. Хората от рода Дрейк са самотници. Ние презираме онези, които се опитват да ни обичат. Така е станало с майка ти, така ще стане сега с твоята съпруга.

Лоугън погледна Андрю като гръмнат. Беше възмутен.

— Аз не съм като него — просъска той.

— Колко души пожертва заради амбициите си? Колко души държа на разстояние, докато те напуснат? Внушил си си, че самотата е най-удобната позиция. Че така животът е дяволски спокоен и подреден, нали? Прокълнат си да бъдеш абсолютно самостоятелен — като Рочестър и мен. — Той се усмихна на реакцията на Лоугън. — Искаш ли да чуеш нещо безкрайно интересно? Тя ме помоли да ти помогна.

— Да ми помогнеш?! — попита Лоугън недоверчиво. — Не аз имам нужда от помощ.

— Спорен въпрос — каза Андрю с пресилена усмивка. — Нека поговорим утре, братко… Много съм изтощен и пиян. А ти междувременно си помисли дали да не отидеш при жена си и да я помолиш да не те напуска.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Лоугън крачеше объркан из стаите и чувстваше, че спокойния му, подреден живот е нарушен. Напоследък се случиха доста непредвидени неща… Новината, че ще става баща, разкритието, че е незаконен син на Рочестър, мнимата смърт на Андрю. Подобно стечение на обстоятелства в личния му живот би могло да наруши защитните му сили. Насред цялата бъркотия имаше едно нещо, което беше останало същото, без да се поддаде на промяна. Мадлин… щедра, любяща, издръжлива, показваща на всяка крачка любовта си към него.

Лоугън се нуждаеше от нея, но трудно би признал това дори пред самия себе си Мадлин се задоволяваше само с онова, което той и даваше, и не молеше за повече. Лоугън събра остатъците на своята решителност и влезе в спалнята. Съпругата му седеше на края на леглото с ръка на корема си. Лицето й имаше странно изражение, граничещо с паника.

— Какво има? — приближи бързо Лоугън.

— Усетих, че бебето помръдна — съобщи тя учудено.

Той се слиса и не можа да реагира. Стисна ръце и внезапно почувства страхотно желание да я докосне, да усети и той движенията на детето в утробата й. Лоугън потрепери от напрежение, за да сдържи порива си.

Мекотата, изписана на лицето на Мадлин изчезна и тя се изправи. Отиде до гардероба и едва тогава Лоугън видя куфара, който беше извадила.

— За какво ти е? — попита той рязко.

Гласът й беше твърд и плътен.

— Осъзнах, че повече не желая да живея тук.

Обзе го ярост, но той й отговори съвсем спокойно:

— Нямате друг избор, мадам.

— Имам. Не можеш да ме задържиш тук, освен чрез физическа сила.

— Никога не съм допускал, че ти е било толкова неприятно — каза Лоугън и с жест посочи луксозната обстановка. — Ако не си била щастлива, значи си се преструвала много добре.

— Способен си да ме правиш едновременно щастлива и нещастна.

Мадлин извади чифт ръкавици, ленени чаршафи и дантелен шал, които нареди в куфара.

— Ясно е, че ужасно съм те притеснявала. Е, когато се преборя с любовта си към теб, всичко ще стане по-просто и лесно и за двама ни.

Лоугън пристъпи и застана пред гардероба.

— Мади — каза той, — преди малко не биваше да се държа грубо с теб. Но се бях разтревожил. Сега остави тези неща и ела да си легнем.

Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи.

— Предавам се, Лоугън. Ти няма да спреш да си отмъщаваш за това, че те излъгах. Използваш всяка възможност да ми покажеш, че можеш да вървиш напред, без да поглеждаш назад… при това твърде често. Признавам си, че постъпих глупаво, като се надявах, че ще се промениш. Сега искам само да се махна от теб и да намеря някъде покой.

Смирената й упоритост го вбеси.

— По дяволите, никъде няма да отидеш!

Лоугън я сграбчи за раменете и замръзна, когато усети как ръката й го шляпна по бузата. Беше му ударила плесница!

— Пусни ме! — извика тя задъхана.

Лоугън беше крайно изненадан — не очакваше подобна реакция. Смутен и разгневен, той се наведе да я целуне, като се опитваше да я омилостиви, както само той умееше. Но вместо обичайната нежна отзивчивост, тя остана стегната и студена. Лоугън за първи път осъзна една нова черта у Мадлин — нейната твърдост. Той се втрещи и отпусна ръце.

— Какво искаш от мен, по дяволите? — грубо я запита той.

— Отговорите на няколко въпроса — очите й търсеха неговите. — Вярно ли е онова, което каза днес следобед? Че съм ти нужна само заради детето в утробата ми?

Лоугън усети, че го залива гъста червенина.

— Бях ядосан, защото се изложи на опасност.

— Заради бебето ли се ожени за мен? — настояваше тя.

Лоугън почувства, че тя подкопава устоите му с намерение да го накара да пълзи.

— Да, аз… Не. И тогава те желаех.

— И ме обичаше? — прошепна тя.

Лоугън прекара ръце през косите си и ги разроши.

— По дяволите, не ми се говори за това.

— Добре.

Мадлин спокойно се обърна и продължи да опакова вещите си.

Той изсумтя и я прегърна през раменете, без да обръща внимание на съпротивата й. Усети мириса й, после я целуна по врата. Дрезгавият му глас се губеше в дългите й коси.

— Не искам да те загубя, Мади.

Тя се опита да се освободи.

— Но не желаеш и да ме обичаш.

Той рязко я пусна и закрачи из стаята като животно в клетка.

— Веднъж ми го каза — избухна ядосано Мадлин. — Защо да не можеш да го повториш? Нима си толкова студен и не можеш да ми простиш?

Той се спря, без да я погледне, и каза измъчено:

— Отдавна съм ти простил. Разбрах защо си постъпила така. Дори ти се възхитих.

— Тогава защо между нас все още има прегради? — попита Мадлин с неподозирано отчаяние.

Раменете му потръпваха. Мадлин прехапа устни и изчака мълчаливо, защото осъзна, че може би ще узнае нещо, което би изяснило положението.

— Знаеш, че те обичам — каза Лоугън с хрипкав глас. — Всеки го знае. Каквото и да сторя, не мога да го опровергая. — Той отиде до прозореца и опря длани на леденото стъкло, загледан в зимната картина отвън.

— Но не мога да позволя да ми се случи втори път. Ако те изгубя сега, ще бъда унищожен.

— Но ти няма да ме загубиш — каза тя смутено. — Лоугън, повярвай ми!

Той поклати глава.

— Рочестър ми каза… — Лоугън преглътна с усилие. — Майка ми е починала при моето раждане. Бил съм твърде едър… Аз съм виновен за смъртта й.

Мадлин възрази.

— Боже мой, как можеш да вярваш на това?

— Така е — каза той смирено. — Аз съм виновен. И изобщо не мога да се зарадвам на бебето ни, като си помисля, че същото би могло…

Лоугън не довърши изречението. Нямаше нужда.

— Децата ми също ще бъдат едри… а ти…

— Не съм толкова крехка, колкото си мислиш — каза Мадлин и погледна смръщеното му лице. — Лоугън, погледни ме! Обещавам ти, че нищо няма да се случи с мен или с бебето!

— Не можеш да даваш такива обещания — възрази той грубо.

Мадлин отвори уста, за да спори с него, но изведнъж си спомни, че и нейната майка е имала проблеми с раждането. Лоугън беше прав — тя не можеше да обещае, че всичко щеше да е наред.

— И какво ще стане, ако се случи най-лошото? — попита тя. — Нима ще ти е по-леко, ако бягаш от духовната връзка с мен?

Лоугън се обърна да я погледне — лицето му беше измъчено, в очите му имаше сълзи.

— Не зная, дявол те взел!

— Не се ли умори да бягаш от всички? — промърмори Мадлин, а очите й бяха изпълнени с любов и съчувствие. — Ела при мен, Лоугън. Нека си принадлежим. Не е нужно и двамата да се чувстваме самотни.

Думите й го преобразиха. Стиснатите му челюсти потръпнаха и той се втурна към нея, за да я притисне силно до себе си.

— Не мога да живея без теб — прошепна той.

— Не се налага.

Мадлин вплете пръсти в косите му и го целуна по мократа от сълзи буза, а самата тя почувства страхотно облекчение.

Лоугън я целуна така, като че целувката щеше да трае вечно.

— Ще останеш ли? — попита той.

— Да, да…

Устните й търсеха неговите и Лоугън изстена от болезнено желание. Щеше да поеме риска да я люби, но не само защото нямаше никакъв друг избор. Той внимателно я занесе до леглото, съблече я и я люби с цялата нежност, на която беше способен.

След това Мадлин остана да лежи в обятията му, безсилна да помръдне. Тя усети, че Лоугън се надига да я погледне. Той се наведе над нея и притисна устни до корема й. Очите й радостно светнаха.

— Всичко ще е наред — прошепна Мадлин и го привлече към себе си. — Вярвай ми!

Когато го целуна, сърцето й бе пълно с любов.