Дивото зове

VIIЗОВЪТ Е ПРОЗВУЧАЛ

Когато Бък за пет минути спечели хиляда и шестстотин долара за Джон Торнтън, той помогна на господаря си да плати някои и други дългове и да замине заедно с другарите си на изток да търси някаква приказна загубена златна мина, историята на която беше толкова стара, колкото и историята на страната. Мнозина бяха я търсили, малцина я бяха намерили, а не бяха малко и ония, които не бяха се върнали от издирванията си. Тази загубена мина бе затънала в нещастия и забулена с тайна. Никой не знаеше кой пръв я е открил. Най-старите предания се изчерпваха, преди да стигнат до него. От самото начало там имало вехта полу-съборена колиба. Умиращи хора се бяха клели, че са видели колибата и мината, в землището на която била изградена, и подкрепяли думите си с късове самородно злато, които нямали равни на себе си по целия Север.

Но никой жив човек не беше успял да ограби тази съкровищница, а мъртвите бяха мъртви; затова Джон Торнтън, Пит и Ханс с Бък и половин дузина други кучета потеглиха на изток по непозната пъртина, решили да стигнат там, където други мъже и кучета, не по-лоши от тях, не бяха могли да стигнат. Те извървяха с шейната седемдесет мили нагоре по Юкон, завиха наляво по реката Стюарт, минаха Мейо и Маккуесчън и продължиха нататък, докато Стюарт се превърна в ручейче й залъкатуши между извисилите се върхове, които набелязват гръбнака на материка.

Джон Торнтън искаше малко от хората и природата. Той не се боеше от дивите места. С шепа сол и пушка можеше да навлезе в пустошта и да броди, където му се иска и колкото му се иска. Без да бърза, като индианците, той ловуваше за храна в течение на всекидневния си път и ако не сполучваше да я намери, като индианците, продължаваше да пътува с твърдата увереност, че рано или късно ще се натъкне на дивеч. Така при това голямо пътешествие на изток менюто им се състоеше само от месо, шейната бе натоварена главно със снаряжение и сечива, а времетраенето на пътуването бе разчетено в рамките на неограниченото бъдеще.

За Бък това ловуване, риболов и безкрайно бродене по непознати места представляваше безкрайна наслада. Седмици наред, ден след ден те безспир вървяха напред и по цели седмици стануваха ту тук, ту там; кучетата безделничеха, а хората ровеха дупки в замръзнали речни наноси и златоносен пясък и промиваха безбройни корита пръст на топлината на огъня. Понякога оставаха гладни, понякога разточително пируваха в зависимост от изобилието на дивеча и ловната слука. Настъпи лято, кучетата и хората, понесли всичко на гръб, прекосяваха със салове сини планински езера, плуваха нагоре и надолу по непознати реки в леки лодки, направени в крайбрежните гори.

Месеците идваха и си отиваха, а те кръстосваха и обикаляха неизследваните простори, където нямаше хора и където въпреки това бе имало хора, ако Загубената колиба наистина съществуваше. Преваляха вододели, застигани от летни виелици, трепереха под среднощното слънце на голи планински склонове между границата на горите и вечните снегове, слизаха в сгрени от лятото долини, сред рояци от комари и мухи, и в сянката на ледници беряха по-зрели ягоди и по-хубави цветя от тия, с които би могъл да се похвали Югът. През есента на тази година те проникнаха в някаква зловеща страна, изпъстрена с езера, печална и безмълвна, където някога бе имало диви птици, но сега нямаше никакъв живот, нито признак на живот, а само мразовити ветрове, лед в закътаните места и плясък на вълни край пустинни брегове.

И още една зима бродеха те по заличилите се следи на хора, минали оттам преди тях. Веднъж се натъкнаха на пътека, изсечена в гората, много стара пътека, и си помислиха, че Загубената колиба трябва да е много близо. Но пътеката започваше кой знае къде и свършваше кой знае къде и за тях остана загадка и самата тя, и човекът, който я бе направил, и това, което го бе подбудило да я направи. Друг път пред тях се изпречиха носещи отпечатъци на времето развалини на ловджийски заслон и сред парчета от изгнили одеяла Джон Торнтън намери дългоцевна кремъклия пушка. Той позна в нея една от пушките на компанията „Хъдзънов залив“ от ранните дни на процъфтяването на Северозапада, когато такава пушка е струвала висок колкото нея куп напластени боброви кожи. И това бе всичко — нищо не подсказваше за човека, който едно време бе изградил този заслон и оставил пушката между одеялата.

Настъпи пак пролет и в края на всичките си скитания те намериха не Загубената колиба, а открита златна мина посред широка долина, където след всяко промиване златото оставаше като жълто масло на дъното на коритото. Те прекъснаха търсенията си. Всеки ден работа им носеше хиляди долари в чист златен пясък и късове самородно злато, а те работеха всеки ден. Златото събираха в торби от еленова кожа, по петдесет паунда в торба, и ги трупаха като дърва за горене пред колибата от елови клони. Трудеха се като исполини, дните се застигаха един друг като насън, а купчината съкровища ставаше все по-голяма и по-голяма.

Кучетата нямаха никаква работа, освен да докарват от време на време убития от Торнтън дивеч, и Бък прекарваше дълги часове в унес пред огъня. Видението на късокракия космат човек изпъкваше пред него по-често сега, когато нямаше какво да прави, и често, примижал срещу пламъка, той бродеше с него в спомените си за този друг свят.

В този друг свят като че ли най-много биеше на очи страхът. Когато наблюдаваше косматия човек как спи до огъня, сложил глава между коленете си и сключил ръце над нея, Бък виждаше, че той спи неспокойно, често се стряска и буди и тогава боязливо се взира в мрака и хвърля още дърва в огъня. Когато ходеха край морския бряг, където косматият човек събираше миди и веднага ги изяждаше, очите му шареха на всички страни и търсеха скрита опасност, а краката бяха готови да го понесат като вихър, щом тя се появи. В гората те се промъкваха безшумно — Бък по петите на косматия човек, — винаги и двамата напрегнати и нащрек, ушите им мърдаха, ноздрите се раздуваха защото човекът чуваше и душеше не по-зле от Бък. Косматият човек умееше да се качва на дърветата и се придвижваше по тях толкова бързо, колкото и на земята, като се залюляваше и хвърляше от клон на клон, които бяха понякога на десетина стъпки един от друг, пускаше се и се хващаше и никога не падаше, никога не губеше опора. Всъщност той като че ли се чувствуваше еднакво добре и на дърветата, и на земята и Бък си спомняше за нощи, когато бе бдял под дърветата, на които косматият човек бе потърсил убежище и спеше, хванал се здраво за клоните.

Близко свързан с виденията за косматия човек бе и зовът, който продължаваше да звучи в горските дебри. Той го изпълваше с голямо безпокойство и странни желания. Караше го да изпитва смътна, тиха радост; той чувствуваше как в него се надигат диви копнежи и въжделения, без сам да знае за какво. Понякога Бък се спускаше по следите на тоя зов в гората, търсеше го, сякаш той бе нещо осезаемо, и лаеше ту тихичко, ту предизвикателно, според настроението си. Той забиваше нос в хладния горски мъх или в черната пръст, обрасла с висока трева, и радостно изпръхтяваше от тежкия дъх на земята или с часове седеше клекнал, сякаш се криеше, зад покрити с гъби дънери на паднали дървета, с широко отворени очи и наострени уши за всичко, което се движеше или издаваше някакъв звук около него. Може би легнал така, се надяваше, че ще издебне този зов, който не можеше да разбере. Но Бък не знаеше защо върши всички тези неща. Нещо го принуждаваше да ги върши и той не се опитваше да си го обясни.

Обхващаха го непреодолими подтици. Както лежеше в стана и мързеливо дремеше в пладнешкия зной, изведнъж главата му се надигаше, ушите щръкваха, той напрегнато се вслушваше, скачаше на крака и се понасяше напред и все напред, с часове, по горските пътеки и през откритите места, където растеше див тютюн. Обичаше да тича по коритата на пресъхнали потоци, да дебне и проследява дивите птици в гората. По цели дни лежеше в храстите, откъдето можеше да наблюдава как глухарите токуват и се перят нагоре-надолу. Но особено много обичаше да тича в мъждивия здрач на летните нощи, да се вслушва в приглушения и сънен шепот на гората, да чете по знаците и звуците тъй, както човекът може да чете по книга, и да търси, туй тайнствено нещо, което го викаше — и буден, и насън, — викаше го по всяко време да дойде.

Една нощ се стресна от сън и скочи, широко отворил очи, ноздрите му трепереха и душеха, козината на врата му бе настръхнала на вълни, на вълни. От гората долиташе зовът (или поне една извивка от него, защото в този зов имаше много извивки), ясен и отчетлив както никога до този ден — проточен вой, който приличаше и все пак не приличаше на воя на полярните кучета. И той му беше познат, познат все по същия начин като звук, който бе чувал преди. С един скок Бък се озова вън от стана и бързо и безшумно хукна през гората. Когато се приближи до този вик, тръгна по-бавно, с крайна предпазливост във всяко движение, докато стигна до една поляна между дърветата и когато надзърна, видя голям, мършав горски вълк, приклекнал на задните си лапи и вдигнал муцуна към небето.

Бък беше се приближил съвсем безшумно, обаче вълкът спря да вие и се опита да го подуши къде е. Бък излезе на открито, снишил се, с плътно присвито тяло, с изпъната назад опашка, и запристъпва с необичайна за него нерешителност. От всяко движение лъхаха заплаха и дружелюбни намерения. Това беше заканително миролюбие, с което обикновено се срещат дивите хищници. Но вълкът побягна, щом го видя. Бък се втурна подире му със стремителни скокове, обхванат от неудържимо желание да го настигне. Бък го вкара в задънено долче — леглото на една рекичка, където сухи дървета препречваха пътя. Вълкът се завъртя, вдигна се на задните си крака, както биха го правили Джо и всички намерили се в безизходно положение полярни кучета, озъби се и целият настръхнал, бързо и без да си поема дъх, затрака зъби.

Бък не нападаше а само обикаляше около него и се мъчеше да му докаже приятелските си намерения. Вълкът му нямаше вяра и се боеше, защото Бък бе три пъти по-едър от него на тегло, а на ръст той едва стигаше до рамото на Бък. Той издебна удобен миг, хукна да бяга и преследването се поднови. Няколко пъти наред Бък го хващаше и цялата игра се повтаряше отначало, обаче вълкът бе много слаб, иначе за Бък нямаше да е толкова лесно да го настигне. Той тичаше, докато главата на Бък се изравняваше с хълбока му, тогава се обръщаше, обзет от отчаяние, само за да побегне пак при пръв удобен случай:

Но в края на краищата постоянството на Бък бе възнаградено, защото, когато се убеди, че той не му желае зло, вълкът спря и те се подушиха. След това двамата се сприятелиха и започнаха да играят с онази трескавост и плахост, с които свирепите зверове прикриват своята свирепост. След като си поиграха така, с леки скокове вълкът се запъти напред с вид, който недвусмислено показваше, че отива на някакво определено място. Той явно подканваше Бък да дойде с него и двамата затичаха един до друг в сивия здрач направо нагоре по леглото на ручея, към клисурата, от която той се спускаше, и през голото било, където бяха изворите му.

Те слязоха по противоположния склон на вододела в равнина, където имаше обширни гори и много потоци, и през тези обширни гори продължаваха да тичат час след час, а слънцето се издигаше все по-високо и денят ставаше по-топъл. Бък изпитваше луда радост. Той знаеше, че най-после се откликва на зова и тича рамо до рамо с горския си брат именно натам, откъдето идва този зов. Стари спомени бързо се съживяваха в него и го вълнуваха така, както едно време го бе вълнувала действителността, видения на която представляваха тези спомени. Беше го вършил и преди, някъде в онзи друг и смътно спомнян свят, и го вършеше отново сега, когато тичаше свободен по тази шир с неутъп-кана земя под краката и простора на небето над главата.

Те спряха до бъблещ ручей да пият и когато спря, Бък си спомни за Джон Торнтън. Той седна. Вълкът тръгна пак към мястото, откъдето без съмнение идваше зовът, след тора се върна при Бък, допря носа си до неговия и започна да го обикаля, сякаш за да го насърчи. Но Бък се обърна и бавно пое обратния път. Кажи-речи, цял час дивият брат тича до него и тихичко скимтя. Сетне седна, вирна муцуна нагоре и взе да вие. Това бе печален вой и както тичаше неотклонно напред, Бък го чуваше все по-слабо и по-слабо, докато не заглъхна в далечината.

Джон Торнтън обядваше, когато Бък се втурна в стана, скочи отгоре му в луд изблик на обич, събори го на земята, качи се на гърдите му и започна да му лиже лицето и хапе ръката — „да върши щуротии“, както ги нарече Джон Торнтън, — а той пък люшкаше Бък напред-назад и с обич го ругаеше.

Две денонощия Бък не се отдалечи от стана, не изпусна Торнтън от погледа си. Ходеше по дирите му, когато работеше, наблюдаваше го, когато се хранеше, въртеше се до него, когато се вмъкваше под одеялата вечерта и когато се измъкваше изпод тях сутрин. Но след два дена зовът в гората започна да звучи по-властно от всеки друг път. Бък стана пак неспокоен — преследваха го спомените за дивия брат, за слънчевата равнина отвъд билото и за препускането рамо до рамо с вълка през обширните гори. Той пак започна да скита из горите, но дивият брат не идваше вече и колкото и да се вслушваше през дълги безсънни нощи, никога вече не чу печалния вой.

Бък започна да нощува вънка и по няколко дни да не се прибира в стана, а веднъж прехвърли билото при изворите на ручея и слезе в земята на горите и потоците. Цяла седмица блужда там и напразно търси свежи следи на дивия брат, пътем си убиваше дивеч за храна и пътуваше с дълги леки скокове, които сякаш никога не го уморяваха. Ловеше сьомга в широк поток, който се вливаше някъде в морето, и край този поток уби голяма черна мечка, ослепена от комари, когато и тя бе ловила риба, и сега беснееше из гората, безпомощна и страшна. Въпреки всичко борбата беше трудна и пробуди сетните остатъци от заспалата му свирепост. А подир два дена, когато се върна при своята жертва и завари десетина росомахи да се карат зарад плячката, пръсна ги като плява, а избягалите оставиха зад гърба си две, които нямаше вече никога да се карат.

Жаждата му за кръв ставаше все по-силна. Той беше кръвник, хищен звяр, който, за да живее, убива живи същества без чужда помощ, сам благодарение на собствената си сила и смелост и победоносно оцелява във враждебна обстановка, където само силните могат да оцелеят. Поради всичко това Бък много се възгордя и тази гордост като зараза се предаде на цялото му физическо същество. Тя се проявяваше във всичките му движения, личеше в играта на всеки мускул, за нея по-ясно от думи говореше цялото му държане, тя правеше прекрасната му дълга козина да изглежда още по-прекрасна. Ако не бяха случайните кафяви петна на муцуната и над очите и малкото бели косми, които образуваха ивици през средата на гърдите, човек можеше да го вземе за исполински вълк, по-едър от най-едрите в целия вълчи род. От санбернарския си баща бе наследил големия си ръст и тежест, но неговата майка, от овчарска порода, бе придала форма на този ръст и тежест. Муцуната му бе дълга вълча муцуна, само бе по-голяма, отколкото на кой да е вълк, а главата, макар и малко по-широка, бе уголемена и по-тежка глава на вълк.

Коварството му бе вълчо коварство, коварство на див звяр; разумът му бе разум на овчарско куче и разум на санбернар; и всичко това, като прибавим към него опита, придобит в най-неумолимата от всички школи, го превръщаше в най-страшно живо същество, което е бродило някога всред дивата природа. Стръвен звяр, който се хранеше само с месо, той беше в разцвета на силите си, достигнал връхната точка на живота, и преливаше от жизненост и мощ. Когато Торнтън го гледаше и прекарваше ръка по гърба му, изпод ръката се чуваше пукане и пращене и всеки косъм изпразваше магнетичния си заряд при допира. Всичко в него, мозъкът и тялото, всеки нерв и влакънце, бе напрегнато до краен предел и всичко бе прекрасно уравновесено и съгласувано. На всичко видяно и Чуто, на всяко събитие, което изискваше действие, той се откликваше с мълниеносна бързина. Колкото бързо и да можеше да скочи едно полярно куче, за да нападне или отбие нападение, Бък можеше да скочи два пъти по-бързо. Той виждаше движението или чуваше звука и се откликваше на тях за по-малко време, отколкото би трябвало на друго куче да съобрази, че го е видяло или чуло. Той възприемаше, съобразяваше и се откликваше в същия миг. Всъщност трите действия на възприемането, съобразяването и откликването се следваха едно друго, но толкова нищожно беше протежението от време помежду, че те изглеждаха едновременни. Мускулите му бяха претоварени с жизненост и влизаха в действие като стоманени пружини. Животът струеше в него като великолепен поток, радостен и неудържим, та чак да ти се стори, че ще го разкъса на части в безграничния си възторг и щедро ще се разлее по целия свят.

— Никога още не е имало друго такова куче — каза Джон Торнтън един ден, когато другарите наблюдаваха Бък тържествено да напуска стана.

— Когато са го правили, калъпът се е пръснал — забеляза Пит.

— Бога ми, и аз така мисля! — потвърди Ханс.

Те го видяха да излиза тържествено от стана, но не видяха мигновеното и страшно преображение, което настъпи в него, щом се скри в гората. Той вече не пристъпваше тържествено. Изведнъж се превърна в диво същество, което се промъкваше безшумно, като котка, мимолетна сянка, която ту се появяваше, ту изчезваше след другите сенки. Бък умееше да използува предимствата на всяко прикритие, да пълзи по корем като змия и като змия да се нахвърля и поразява. Можеше да хване яребица в гнездото й, да убие заек, както спи, да улавя във въздуха малки катерички, закъснели с една секунда да се покатерят на дърветата. Рибите в откритите вирове не бяха достатъчно бързи, за да се спасят от него, не стигаше за това и предпазливостта на бобрите, когато поправяха бентовете си. Бък убиваше, за да се нахрани, а не от безсмислена жестокост, но предпочиташе да яде това, което е убил сам. Затова в деянията му се таеше известна шеговитост и за него бе истинска наслада да дебне катеричките и когато те вече бяха, кажи-речи, в зъбите му, да ги оставя, обзети от смъртен страх, с дърдорене да се покатерят на върха на някое дърво.

С настъпването на есента се появиха повече елени, които бавно слизаха надолу, за да посрещнат зимата в по-топли долини. Бък беше вече отмъкнал заблудило се младо елен-че, но много му се искаше по-едра и по-внушителна плячка и един ден се натъкна на нея на билото край изворите на ручея. Стадо от двадесетина елена беше превалило от страната на потоците и горите; водеше ги огромен мъжкар. Еленът беше разярен, а отгоре на това надхвърляше шест стъпки височина, тъй че представляваше сам по себе си достатъчно страшен противник дори за желанието на Бък. Мъжкарят размахваше насам-натам грамадните си разклонени рога с четиринадесет израстъка, ширнали се на седем стъпки един от друг. В малките му очички светеха злобни, свирепи пламъчета, а когато видя Бък, той зарева от бяс.

От неговия хълбок, малко по-напред от слабината, стърчеше украсена с перо стрела, с която можеше да се обясни яростта му. Ръководен от нагона, наследен от прастарите дни на ловуването в първичния свят, Бък се помъчи на първо място да откъсне мъжкаря от стадото. Това не беше лесна задача. Той лаеше и скачаше пред елена малко извън обсега на огромните рога и страшните широки и плоски копита, единствено ритване на които можеше да му вземе живота. Лишен от възможността да се обърне гърбом към зъбатия си нападател и да продължи напред, еленът изпадаше в яростно изстъпление. В такива моменти той се хвърляше срещу Бък, който ловко отскачаше и го подмамваше, като се преструваше, че не може да избяга. Но когато еленът се озоваваше откъснат по този начин от своите другари, двама или трима от по-младите мъжкари се втурваха назад към Бък и даваха възможност на ранения елен да се присъедини пак към стадото.

Дивите същества притежават търпение — упорито, неуморно, настойчиво като самия живот, — което дава сили на паяка да остава с часове неподвижен в своята мрежа, змията — свита на пръстени, пантерата — скрита в засада; това търпение особено много проличава у всичко живо, когато ловува за живата си храна, и то проличаваше у Бък, когато продължи да преследва стадото отстрани, забавяше неговия ход, дразнеше младите мъжкари, плашеше кошутите с малките им еленчета и караше ранения елен да изпада в сляпа, безпомощна ярост. Това продължи половин ден. Бък се разкъсваше, нападаше от всички страни, обкръжаваше стадото с някакъв вихър от заплаха, отделяше жертвата си веднага щом тя сполучваше да се присъедини към другарите си, изтощаваше търпението на преследваните същества, което е по-малко от търпението на преследващите.

Когато денят превали и слънцето залезе да почива на северозапад (мракът се беше върнал и есенните нощи траеха по шест часа), младите мъжкари започнаха да се връщат с все по-малко и по-малко желание да помагат на обсадения си водач. Настъпващата зима ги караше да бързат към по-ниските места и им се струваше, че никога не ще могат да се отърват от това неуморно същество, което ги забавяше. Освен това опасността не заплашваше живота на стадото, нито на младите мъжкари. Трябваше да се пожертвува животът само на един от тях, а това ги интересуваше по-малко, отколкото собствения им живот и в края на краищата те бяха готови да платят тази цена.

Когато се здрачи, старият мъжкар стоеше с наведена глава и гледаше как неговите другари — кошутите, които беше любил, еленчетата, чийто баща беше, мъжкарите, които бе подчинил на волята си — се отдалечават бързо в гаснещата светлина. Той не можеше да ги последва, защото пред носа му скачаше безмилостното зъбато страшилище, което не го оставяше да тръгне. Мъжкарят тежеше три центнера повече от половин тон, беше живял дълъг, суров живот, изпълнен с битки и борба, и ето че накрая го заплашваше смърт от зъбите на същество, чиято глава стигаше едва до големите му възлести колене.

От този час, дене и нощя, Бък не оставяше своята жертва, не й даваше нито един миг покой, не й позволяваше да щипе листата на дърветата и младите брезови и върбови издънки. Нито даваше възможност на ранения елен да уталожи парливата си жажда от едва течащите мънички ручейчета, които те пресичаха. Често, обзет от отчаяние, мъжкарят се втурваше продължително да бяга. Тогава Бък не се мъчеше да го спре, а с леки скокове го следваше по петите, доволен от развоя на играта, и лягаше, когато еленът спираше, но яростно го нападаше, щом се опитваше да яде или пие.

Огромната глава клюмаше все повече и повече под клонестите си рога, влачещата се походка ставаше все по-безсилна и по-безсилна. Еленът се застояваше по-дълго време, навел нос до земята, с угнетено клепнали уши, и Бък имаше повече време да отиде да се напие и да си почине. Когато лежеше така, задъхан, с оплезен червен език и поглед, забит в големия мъжкар, на Бък се струваше, че някаква промяна настъпва по земята. Той долавяше ново раздвижване наоколо си. Както елените прииждаха в тази страна, така прииждаха и някакви други живи същества. Гората, потоците и въздухът сякаш трептяха от тяхното присъствие. Той се убеждаваше в настъпването на промяната не със зрението, слуха или обонянието си, а с някакво друго, по-изтънчено чувство. Не чуваше нищо, не виждаше нищо и все пак знаеше, че нещо се е променило в околността, че през нея минават и бродят някакви странни създания, и Бък реши да разузнае, след като свърши започнатото дело.

Най-сетне към края на четвъртия ден Бък повали грамадния елен. Цяло денонощие той остана до убитата плячка, ядеше, спеше и пак ядеше и спеше. После, отпочинал, освежен, с нови сили, потегли към стана и Джон Торнтън. Час след час тичаше той с привичните дълги леки скокове, без да го затрудняват обърканите пътища, насочил се направо към дома през непозната местност със сигурност, която би засрамила човека и неговата магнитна стрелка.

Колкото повече напредваше, толкова по-ясно долавяше новото раздвижване из околността. В нея имаше същества, различни от съществата, които са били там през цялото лято. Сега вече не му го подсказваше някакво изтънчено, тайнствено чувство. За това чуруликаха птичките, за това дърдореха катеричките, то звучеше дори в шепота на лекия ветрец. Няколко пъти Бък се спираше, дълбоко поемаше свежия сутринен въздух и долавяше в него нещо, което го караше да се втурва напред с още по-голяма бързина. Гнетеше го чувството за някаква връхлитаща беда, ако тази беда не бе вече връхлетяла, и когато превали последния вододел и слезе долу в долината към стана, тръгна с по-голяма предпазливост.

Когато му оставаха три мили, той се натъкна на прясна диря, от която козината на врата му се раздвижи и настръхна. Дирята водеше към стана на Джон Торнтън. Бък хукна бързо и безшумно напред — всеки негов нерв беше възбуден и напрегнат, — без да изпуска нито една от многобройните подробности, които му разказваха за станалото — за всичко освен за края. Носът му подсказваше най-разнообразни неща за миналите оттук същества, по чиито пети вървеше. Той забеляза натегнатата тишина в гората. Птичките бяха избягали. Катеричките се криеха. Той видя само едно — лъскаво сиво животинче, притиснало се към сив изсъхнал клон така, че изглеждаше като част от него, като дървен израстък на самото дърво.

Бък се плъзгаше напред като смътна, едва доловима сянка, но изведнъж носът му рязко се обърна настрана, сякаш сграбчен и дръпнат от някаква непреодолима сила. Той проследи новата миризма до един гъстак и намери Ниг. Кучето лежеше на страната си, умряло, където беше се, довлякло, прободено от стрела, острието на която се под ат ваше от едната страна, а украсеният с пера край — от другата.

Стотина крачки по-нататък Бък се натъкна на едно ш впрегатните кучета, купени от Торнтън в Доусън. Това куче се тръшкаше в предсмъртни гърчове на самата пътека и Бък го заобиколи, без да се спира. От стана долиташе неясна глъч на много гласове, които ту се издигаха, ту заглъхваха в някаква монотонна песен. Бък пропълзя по корем до началото на поляната и намери Ханс, прострян по лице, набучен със стрели като таралеж. В същия миг Бък хвърли поглед натам, където беше стояла колибата от елхови клони, и видя нещо, от което му настръхнаха космите на врата и раменете. Обзе го пристъп на непреодолим гняв. Той сам не знаеше, че заръмжа, но заръмжа със страхотна свирепост. За сетен път в живота Бък позволи на страстта да надделее над коварството и разума — той се забрави и виновна за това бе великата му любов към Джон Торнтън.

Ихатите танцуваха около разрушената колиба от елхови клони, когато чуха страшен рев и видяха срещу тях да се втурва животно, подобно на което още никога не бяха виждали. Това беше Бък, някакъв стихиен жив ураган, който се нахвърли, отгоре им, обладан от безумна жажда да унищожава. Той скочи върху този, който стоеше най-отпред (това бе главатарят на ихатите), и раздра гърлото му така, че от разкъсаната вена рукна шадраван от кръв. Бък не се спря да дави жертвата си, а я нападна пътем; със следващия скок разкъса гърлото на втори индианец. Никой не можеше да устои срещу него. Той се мяташе в самата им среда, късаше, дереше, унищожаваше с ненамаляващ страховит устрем, който го правеше неуязвим за сипещите се срещу него стрели. Всъщност движенията му бяха така невъобразимо бързи, а индианците се бяха така скупчили, че се убиваха един друг със стрелите, а един млад ловец замери скокналия във въздуха Бък с копието си и прониза с него гърдите на друг ловец с такава сила, че острието проби кожата на гърба и щръкна навън. Тогава смут обзе ихатите и те побягнаха в ужас към гората с викове, че бягат от Злия дух.

А Бък наистина бе въплъщение на сатаната, беснееше по петите им и ги поваляше като елени, докато те се спасяваха между дърветата. Това бе съдбоносен ден за ихатите. Те се пръснаха надлъж и нашир по страната и едва след една седмица останалите живи се събраха в разположена по-ниско долина и направиха сметка на загубите си. А Бък, когато се умори да ги преследва, се завърна в опустошения стан. Той намери Пит да лежи под одеялата си, където е бил убит в първия миг на ненадейното нападение. Отчаяната борба на Торнтън бе свежо отпечатана по земята и Бък проследи с обонянието си всяка подробност чак до брега на дълбок вир. На брега, с глава и предните крака във водата, лежеше вярната до последно издихание Скит. Самият вир, разкалян и мътен от промиването на пясъка, успешно укриваше това, което лежеше в него; а в него лежеше Торнтън, защото Бък проследи стъпките му до водата, а стъпки в обратна посока нямаше.

Целия ден Бък не се отделяше от вира или бродеше неспокойно из стана. Той разбираше смъртта като прекъсване на всякакво движение и изчезване от живота на живите и разбираше, че Джон Торнтън е умрял. Това породи голяма празнота в него, нещо подобно на глад, но празнота, която болеше и болеше и не можеше да се запълни с храна. От време на време, когато се спираше да погледне труповете на ихатите, той забравяше за тази болка; в тези минути в него се надигаше голяма гордост — гордост, каквато не беше изпитвал никога досега. Беше убил човек, най-благородния дивеч, и беше го убил, без да се бои от закона на тоягата и на зъбите. Бък с любопитство душеше телата. Те бяха умрели толкова лесно! Да убие полярно куче бе по-трудно, отколкото да убие тях. Те изобщо не биха могли да се мерят с него, ако не бяха техните стрели, копия и тояги. Отсега нататък нямаше да го е страх от тях, освен когато носят в ръцете си своите стрели, копия и тояги.

Настъпи нощ, високо над дърветата в небето изгря пълна луна и освети земята тъй, че тя лежеше окъпана в някаква призрачна дневна светлина. А с настъпването на нощта, както седеше и скърбеше пред вира, Бък долови в гората да се пробужда нов живот, по-друг от този, който бяха пробудили ихатите. Той се изправи, ослуша се, подуши въздуха. Някъде отдалече долетя неясен, рязък вой, последван от цял хор рязко виещи гласове. С всеки миг воят се чуваше все по-близко и по-силно. И пак Бък позна в него нещо, който бе чувал в този друг свят, останал в паметта му. Той излезе по средата на поляната и се вслуша. Това беше зовът, многогласният зов, който звучеше по-примамливо и по-властно от всеки друг път. И както никога преди, той беше готов да му се подчини. Джон Торнтън бе мъртъв. Сетната връзка беше скъсана. Човекът и предявяваните от човека права вече не го обвързваха.

Тръгнала на лов за живата си храна, както бяха тръгнали на лов ихатите, вълчата глутница бе най-после преминала вододела по дирите на преселващите се елени от страната на потоците и горите и нахлула в долината на Бък. Те рукнаха като сребрист поток на задяната от лунна светлина поляна, а по средата на поляната, неподвижен като статуя, стоеше Бък и чакаше идването им. Те се стреснаха — толкова спокоен и едър изглеждаше той — и се спряха за миг, докато най-смелият се спусна право срещу него. Бък нанесе мълниеносен удар и му счупи врата. След това застана неподвижно, както преди, а зад него в агония се търкаляше сразеният вълк. Още три вълка се опитаха веднага един след друг и един след друг отстъпиха, облени с кръв от раздрани гърла или рамена.

Това бе достатъчно, за да накара цялата глутница да се хвърли презглава напред; стълпени накуп, те си пречеха и се спъваха в настървеното желание да повалят жертвата. Безподобната бързина и ловкост на Бък му послужи добре. Изправил се на задните си крака, той чаткаше и късаше със зъбите си, бранеше се едновременно отпред и представляваше непробиваем фронт, толкова бързо се въртеше и се пазеше от всички страни. Но за да не им позволи да го обиколят изотзад, той се видя принуден да отстъпи покрай вира по леглото на ручея, докато не стигна до висок чакълест бряг. Той продължи до направения под прав ъгъл изкоп в брега, откъдето хората бяха взимали златоносния пясък, и в този ъгъл спря, защитен от три страни — сега му оставаше само да се пази отпред.

И той се пазеше толкова добре, че след като измина половин час, вълците, объркани, отстъпиха. Всички бяха оплезили езици и белите им зъби свирепо се белееха на лунната светлина. Някои лежаха с вдигнати глави и наострени уши, други стояха прави и го наблюдаваха, трети лочеха вода от вира. Един вълк, дълъг и мършав, и сив, предпазливо пристъпи напред с дружелюбен вид и Бък позна в него дивия брат, с когото беше тичал цяло денонощие. Той тихичко скимтеше и когато Бък също изскимтя, те се подушиха.

Тогава напред пристъпи стар вълк, дръглив и покрит с белези от рани. Бък изви устни, за да заръмжи, но се подуши и с него. След това старият вълк клекна, вирна муцуна към луната и нададе проточения вълчи вой. Другите също наклякаха и завиха. И сега Бък безпогрешно позна зова. Той също клекна и зави. Когато това се свърши, той излезе от своя ъгъл, глутницата се струпа наоколо му и започна да го души с полуприятелски — полунастървен вид. Водачите с вой дадоха знак на глутницата и се втурнаха в гората. Вълците завиха в хор и се заточиха подире им. Бък тичаше с тях, рамо до рамо с дивия брат, и тичешком виеше.

С това може прекрасно да свърши разказът за Бък. Не се минаха много години и ихатите забелязаха промяна в породата на горските вълци, защото започнаха да се мяркат някои с кафяви петна на главата и муцуната и с бяла ивица през средата на гърдите. Още по-чудно от това: ихатите разправят, че глутницата водело някакво куче-призрак. Те се боят от това куче-призрак, защото е по-хитро от тях, краде храна от становете им през суровите зими, отмъква плячката от техните капани, убива кучетата им и не се страхува и от най-храбрите им ловци.

Не стига това, разказват и още по-страшни неща. Случва се някои ловци да не се завърнат в стана, а случвало се е хора от племето да намират ловци с жестоко прегризани гърла, а по снега около тях — следи, по-големи от следите на кой да е вълк. Всяка есен, когато Ихатите тръгват подир придвижващите се елени, те винаги заобикалят една долина. А има жени, които се натъжават, когато край огъня започнат да разказват как Злия дух избрал тази долина за свое свърталище.

Лятно време обаче долината се посещава от едно същество, за което ихатите не знаят. Това е огромен вълк с великолепна козина, който и прилича, и не прилича на всички други вълци. Той идва самичък от страната на слънчевите гори и слиза на една полянка сред дърветата. Жълт поток е рукнал тука от изгнили чували от еленова кожа и се е разпилял по земята, висока трева е покарала през него, горска плесен е плъзнала отгоре му и крие жълтия му блясък от слънцето. Тука вълкът седи унесено известно време и надава проточен и печален вой, преди да си отиде.

Но той не е винаги сам. Когато настъпят дългите зимни нощи и вълците потеглят подир жертвите си към по-ниските долини, човек може да го види на бледата лунна светлина или в блясъка на припламващото Северно сияние да тича начело на цяла глутница, извисил се като грамада над другарите си, и мощното му гърло да се издува, когато пее песента на по-младия свят — песента на глутницата.