Дневната война

Осма глава Шарумът не се кланя 302-305 г. СЗ

Иневера чакаше неспокойно в шатрата на дама’тингите, дъхът ѝ — пара в лютия студ. Там беше и Кева, както и три други Невести, седем Оброчени и четирима евнуси, сред които Енкидо. Евнусите бяха в пълни шарумски одежди, забулени като за нощни подвизи, въоръжени с копие и щит. Под робите им имаше броня, изработена от самите дама’тинги, достатъчно силна, за да спре захапката на демон.

Но въпреки могъщите жени и мъже, събрали се на място, което познаваше тъй добре, Иневера пристъпваше нервно от крак на крак. Беше тъмна доба и бяха на повърхността. Евджахският закон забраняваше това дори за Невестите на Еверам, но Кева и останалите си говореха, сякаш се намираха в подземния си дворец. Иневера знаеше, че шансът някой алагай да се промъкне покрай шарумите в Лабиринта и да преодолее стената е минимален — всъщност не съществуваше, — но въпреки това сърцето ѝ блъскаше силно в гърдите.

Страхът и болката са просто вятър, напомни си тя и си представи палмата. Намери центъра си.

Енкидо стоеше при отвора на шатрата — след малко вдигна ръка и направи бърза поредица от жестове.

— Уут! — възкликна Кева. — Идат.

Всички млъкнаха и Невестите се преместиха отпред, предвождани от Кева. Кимна на Енкидо, а той вдигна платнището.

Половин дузина шаруми наближиха, единият повел камила, чиито копита бе увил в дебел черен плат. Тялото ѝ също беше покрито с черен плат, както и колелетата на голямата каруца, която дърпаше.

Черните одежди на шарумите бяха прашасали от Лабиринта, по броните им личаха неотдавнашни вдлъбнатини и дупки, а по тежките им щитове се процеждаха струйки черна сукървица. Единият понакуцваше, а около яката ръка на друг бе здраво пристегнато окървавено парче плат. Всички шаруми си бяха сложили нощните була, но Иневера незабавно ги позна по униформите без ръкави и златния изгрев, вдълбан в нагръдниците им — воините на дама Баден. Дори без типичната му небрежна походка и бяло було на кай’шарум Иневера можеше да познае Кашив, а още по-лесно — мъжа до него. Неговия аджин’пал.

Соли.

Не бе виждала брат си от години, но незабавно го разпозна. Очите му, походката, стойката и мускулестите му ръце — познаваше ги толкова добре, колкото своите. Сподави възклицанието си, но не можеше да отклони поглед от него.

До нея Мелан изсумтя.

— И с тях имаш толкова малко шанс, лош зар, колкото да спечелиш булото преди мен. Тези са пуш’тинги. Мъжеложци. Казват, че са най-добрите воини от всички шаруми на дама Баден, но по-скоро биха си легнали с козел, отколкото с теб.

Асави се подсмихна.

— И ще си прекарат по-добре.

— Тишина! — изсъска Кева.

Кашив и останалите шаруми стигнаха до дама’тингите и се поклониха ниско. Междувременно погледът на Соли премина по лицето на Иневера, но макар лицето ѝ да бе открито, на смътната светлина не си пролича да я е познал.

— Станете, почитаеми шаруми — рече Кева. — Нека Еверам ви благослови.

Кашив и останалите се изправиха.

— Слава на Еверам. Всяка чест и подвиг започват с Него. Животите ни Му принадлежат, на Него и на свещените му Невести. Днес е първата нощ на Новолунието след зимното слънцестоене. Дошли сме да предадем десятъка на дама Баден.

Кева кимна.

— Кръвната ви жертва няма да остане непочетена от Еверам или Невестите му. Какъв дар сте ни донесли?

Кашив отново се поклони.

— Двайсет и девет алагаи, дама’тинга.

Кева вдигна вежда.

— Двайсет и девет? Това не е свято число.

Кашив пак се поклони.

— Дама’тингата е права, разбира се. Двайсет и осем е традиционната бройка — седем пясъчни демона, седем глинени, седем огнени и седем въздушни. По един от всяка обикновена порода, за всеки Небесен устой. — Той направи пауза и очите му се поприсвиха весело. — Ала дама Баден е така благодарен за благословиите на дама’тингите, че ни нареди да устроим специална клопка. За да отдадем почитта си на Създателя, носим ви и воден демон.

Няколко от ний’дама’тингите ахнаха. Невестите не показаха с нищо емоциите си, но по промяната в стойките им Иневера можеше да ги прочете също толкова лесно, колкото ако подскачаха от радост. Водните демони бяха невероятно редки в Красия и някои заклинания можеха да бъдат захранвани само с техни кости. Заклинанието за вода например можеше да бъде изпълнено с частичка от хора на воден демон.

— Еверам ще се възрадва на този дар към Него — рече Кева. — Как постигнахте това?

— Дама Баден поиска да зазидаме част от Лабиринта, да премахнем защитите и да разбием варовиковия под, който пречи на алагаите да се надигнат. Изкопахме дълбок вир, който даматът напълни с вода от собствените си запаси и започна да развъжда риба и други създания. Отне много месеци, но накрая там се появи воден демон. Уби един от мъжете ми и рани други двама, докато го извличахме на сушата, оцеля много по-дълго, отколкото очаквахме. Накрая се задуши, но иначе не сме го докосвали.

Дама’тингите се спогледаха. Цената на тази победа не им убягна. Самото количество похабена вода подобаваше на цял дамаджи — завинаги загубена и непотребна. Само това говореше за изключителното богатство на дама Баден… и благоразположението, което търсеше.

Дама Баден не вършеше нищо безплатно.

— Този дар е изключително ценен за нас, Кашив асу Аврам ам’Гошин ам’Каджи. Честта ти и тази на хората ти не знае граници. Насладите на Рая ще са твои вовеки, когато си отидеш от този свят. Докарайте ранените.

Двамата най-тежко пострадали пристъпиха напред и дама’тингите не се поколебаха и за миг да изрисуват защити по ранената плът и да я излекуват с късчета хора. Останалите се бяха разминали само с повърхностни одрасквания и опарвания, за които Невестите се погрижиха с по-обичайни средства.

Когато приключиха, Кева се обърна отново към шарумите.

— Откарайте даровете в Килията за обработка.

С уверените движения на хора, правили това неведнъж, Кашив и останалите започнаха да разтоварват труповете на алагаите от каруцата и ги понесоха през вратичка в земята, която Иневера забеляза за пръв път, право в преддверието. Големите дупки в гръдните кошове на пясъчни и вятърни демони разкриваха как са загинали — от стрели с размерите на копия, изстреляни от дървени балисти навръх стените. Бронята на глинените демони бе размазана от тежки камъни. От силната миризма на демонска сукървица на Иневера и призляваше.

Огнените демони — удавени в плитки вирове — нямаха следи по себе си, както и водният, мазна пихтия от тинести пипала и остри люспи. Устата му бе огромна за тялото му, а вътре — ред след ред закривени назад остри зъби.

Когато шарумите свършиха работата си, Кева направи знак на Кашив да клекне пред нея.

— Четири въпроса — каза тя — и благослов.

Кашив кимна.

— Благодаря ти, дама’тинга. Смирено приемам дара ти, макар да сме изцяло във властта ви и да правим всичко в името и за славата на Еверам, а не за награди.

Звучеше наизустено, по-скоро обичайни реплики, отколкото искреност. Иневера разбра, че подобни срещи се случваха всяка година, търговска размяна, превърната в ритуал. Сякаш за да потвърдят това, всички оформиха кръг около Кева и Кашив.

Кева приклекна срещу шарума и бръкна в торбичката си за хора.

— Имаш ли от кръвта на дамата? — Кашив извади полирана дървена кутия. В нея се намираше мускал от крехък порцелан. Подаде го на дама’тингата, а тя го пресуши върху заровете си.

— Махни воала си. — Когато Кашив изпълни, тя попита: — Кълнеш ли се, че това е истинската кръв на дама Баден и че говориш с гласа му — с негови думи, а не със свои, — и нека Еверам ти е свидетел?

Кашив постави длани на платнения под на шатрата и притисна чело между тях.

— Кълна се, дама’тинга. Кълна се пред самия Еверам, в името на Каджи и в честта си и леленията си за място в Райските чертози, че това е кръвта на дама Баден и че съм запомнил въпросите си точно.

Кева кимна, вдигна ръка и около заровете се разгоря леко безвредно сияние. Кашив трепна пряко волята си.

— Питай тогава, шарум. Заровете ще узнаят, ако лъжеш.

Кашив преглътна и вдиша дълбоко няколко пъти, като намери центъра си така, както неведнъж го бе правила Иневера. Техният шарусахк може би бе много по-различен, но философията им — не.

Кашив срещна погледа на Кева и бавно и отмерено попита:

— Каква ще е най-тежката ми загуба тази година и как мога да спечеля от нея?

— Добре формулирано — поздрави го Кева. — Миналата година това бяха два въпроса. — Без да чака отговор от Кашив, тя разклати заровете, като напяваше. Хвърли ги и внимателно проучи разположението им.

— По яретата ще плъзне болест през зимата — рече тя. — Само две от пет ще доживеят до пролетта, а оживелите няма да са от полза. Кажи на дама Баден да продава стоката си сега и да купи колкото е възможно повече овце.

Кашив се поклони и зададе втори въпрос.

— Докато паланкинът ми минаваше през града преди месец, един кхафит ме заплю. Как да го открия, за да въздам правосъдие?

Иневера разбираше прекрасно какво има предвид даматът с „правосъдие“. Глупакът, заплюл дамата, несъмнено го заслужаваше, но че Баден похабява цял въпрос за това, говореше предостатъчно за гордостта му.

Кева не реагира с нищо, докато се съветваше със заровете.

— На пазара. Дюкянът му е на триста и двайсет крачки на изток от статуята на Светата майка, близо до портата на Джада, в квартал „Канджин“. Продава…

Иневера наклони леко глава и сама разгледа заровете на Кева. Пъпеши медена роса, прочете тя.

— Меденки — каза след миг Кева. Иневера се вцепени и отново се вгледа в заровете, напълно сигурна, че ги е разгадала правилно. Хвърли объркан поглед на Кева. Не знаеше кое я плаши повече, дали това, че дама Баден ще изтезава и ще убие не този, когото трябва, или че великата ѝ учителка бе сгрешила.

Поколеба се. Да продума ли? Бързо се отказа. Ако посочеше грешката ѝ пред шарумите, това щеше да ѝ струва живота, както и навярно на всички воини, включително Соли. Дама’тингата трябваше да бъде непогрешима в очите на всички.

Иневера вдиша дълбоко, намери центъра си и не каза нищо.

Кашив отново се поклони.

— Дама Лакаш иска да отмени изключението за личните шаруми на даматите, които се бият в Лабиринта само по Новолуние. Как да се предотврати това?

Кева изсумтя и хвърли заровете за трети път.

— Зетят и наследник на дама Лакаш, дама Киван, е злословил за тебе на един от съветите. Поискай право да си отмъстиш за обидата и го убий, като му вземеш в отплата неговата дживах ка, а най-голямата дъщеря на Лакаш, Гиса — като своя дживах сен. Ожени се за нея още същата вечер и ѝ направи дъщеря на третия следобед след церемонията.

Кашив сбърчи вежди от неприязън.

— Ето и последния въпрос на дамата, дама’тинга: „С мъже съм все тъй енергичен и потентен, но съм изгубил способността си да се съешавам и да давам деца на съпругите си. Как да си върна силите с тях?“.

Кева изсумтя отново и прибра заровете си. Разрови се из торбичката си и се раздрънчаха мускалчета, сред които тя избра едно.

— Лично втрий това в копието на дамата, преди да стори делото, и му кажи да побърза. — Подхвърли бутилчицата на Кашив. — Ако не помогне, вкарай пръст в задника му.

Кашив и останалите шаруми се засмяха.

— А благословът? — попита Кева.

— Господарят ми е загубил девет дегустатори през последната година — каза Кашив. — Подозира един от мнозината си синове.

— Но пък похаби цял въпрос за плюещ кхафит — отбеляза Кева.

Кашив се поклони доземи.

— Синовете на господаря ми увеличават властта му и той не иска да убива никого от тях, нито пък смята, че това би възпряло други зложелатели. Вместо това моли от вас за бокал, украсен според сана на господаря ми, който може да превръща отровите в чиста вода.

— Много ценен дар — рече Кева. — Мъчно ще го измайсторим.

Кашив се усмихна.

— Господарят ми се надява да не се окаже толкова трудно с костите на воден демон.

Кева кимна и се надигна.

— Може да си вървите. Кажи на господаря си, че бокалът му ще е готов в първото Новолуние след пролетното слънцестоене. Ще го научим да го държи по определен начин, така че само той да може да задейства силата му.

— Дама’тингите са щедри отвъд всяка мяра. — Кашив докосна с чело земята и се изправи. Докато той и останалите се готвеха да тръгват, Соли обърна глава към дама’тингите. За миг срещна погледа на Иневера.

И смигна.

Следващите няколко дни бяха кошмарни. Иневера и останалите ний’дама’тинги, заслужили си Стаите на сенките, научиха как да свалят плътта на демоните с киселина и пламъци, без да вредят на хората. След това костите се полираха със свещено масло, докато ний’дама’тингите напяваха безконечно молитви към Еверам, а останките на съществата чернееха и се втвърдяваха като обсидиан.

Смрадливата киселина се неутрализираше с основа, а течността, която оставаше, беше смъртоносна, ако я докоснеш, но пращеше от магия и дама’тингите можеха да я използват. Отцеждаше се в големи цистерни, към които бяха свързани тръби. По тях магията се движеше като в кръвоносна система из двореца, захранваше светлините, осигуряваше топлина или хлад според нуждите и подсилваше безбройните заклинания, с които бе осеяно зданието.

От работата на момичетата им прилошаваше, пребледняваха и изгаряха ръцете си, но Иневера почти не обърна внимание. Съзнанието ѝ бе далеч от толкова лек повей. Дишаше през уста, напяваше и оставяше ръцете да вършат монотонно работата, докато мислите ѝ се въртяха безспир около Соли. През годините се страхуваше за него непрестанно и сърцето ѝ се свиваше, колчем в шатрата докарваха поразени шаруми. Щеше да ѝ стигне да го види жив, но смигването промени всичко. Соли разбра каква съдба ѝ е отредена и още я обичаше. Щеше да каже на Манвах, че всичко е наред, и да успокои майчиното ѝ сърце.

В помещението ехтяха цимбалите на Иневера, докато се въртеше и пристъпяше със съвършено равновесие на полирания каменен под. Беше на тринайсет, ала с женствени форми, гъвкава, но и пищна. Рязко люшкаше бедра към Кхавел, а той се поклащаше назад при всяко нейно движение.

По-малките гледаха в захлас. Иневера преподаваше на начинаещите танца по възглавниците, макар бидото, което носеше, да сочеше, че самата тя още не бе изпитвала кулминацията му.

Според свещените закони Оброчените оставаха девствени, докато не приемат булото. Тази вечер дамаджи’тингата щеше да разкъса химена ѝ в символ на консумирания брак с Еверам и Иневера щеше да се превърне в Невяста.

На втората нощ ѝ бе позволено да се съеши с мъж или предмет според желанията си — та какво бе всичко останало, сравнено с обятията на Еверам? Играчки.

Иневера срещна погледа на евнуха, докато лъкатушеше край него. Той бе изцяло във властта ѝ, с помътени очи, а главата му се движеше в ритъм с движенията ѝ. Беше неин.

Кхавел беше физически съвършен — дама’тингите не подбираха нищо по-малко за своите удоволствия, — красив, с изсечени скули и лъснато от масло мускулесто тяло. От малък бе обучен в масажа и всички други начини да достави наслада на жената и несъмнено щеше да е майстор любовник. Шепнеше се, че го употребяват почти всички дама’тинги и живее на постоянен режим от тайнствени вещества за подсилване на потентността, постоянни упражнения и внимателно разчетен сън.

На практика всяка нова дама’тинга през последното десетилетие го бе призовала в покоите си на втората нощ и никоя не съжаляваше.

Но докато Иневера ценеше красотата на евнуха, той не разбуждаше у нея щения, така както не би го сторила и съвършена статуя на мъж. Другите момичета може би нямаха търпение да започнат да практикуват танца по възглавниците, но Иневера не бе прекарала години в самоусъвършенстване, за да се похаби с полумъж. По-скоро би си легнала с кхафит.

Когато демонстрацията привърши, тя подреди по-младите девойки и им помогна да поставят стъпалата си правилно — след това ги поведе през основното движение на танца, рязкото полюшване на хълбоците.

След урока Иневера отиде в банята и докато мускулите ѝ се отпускаха в горещата вода, тя вдишваше дълбоко парата. Мелан и Асави също бяха там и целенасочено я отбягваха, но през многото месеци, откак Иневера бе победила Мелан, много от останалите ний’дама’тинги бяха променили отношението си към нея.

— Да те изкъпя, сестро? — попита Джасира, хванала напоен с вода и насапунисан плат. Беше две години по-голяма от Иневера и тъкмо бе преминала изпитанието си за правото да посещава Стаите на сенките. Иневера махна отрицателно. Подобни предложения зачестяваха, докато силата ѝ растеше, а тази на Мелан отслабваше. Както и Кенева бе предрекла, останалите момичета се страхуваха от нея и едни сред други мълвяха, че един ден ще е дамаджи’тинга. Иневера можеше да превърне повечето ний’дама’тинги в свои прислужници, дори дотам, че да споделят постелята ѝ — ала не се интересуваше от подобни неща. Момичетата не се бяха отвърнали изцяло от нея както някога, но не ѝ бяха и приятелки.

Повече от всичко на Иневера ѝ се искаше да говори с майка си. Или с брат си. Само на тях можеше да се довери напълно.

Докато се обличаха, Иневера погледна към Мелан.

— Към Стаите ли, сестро? Можем да вървим заедно.

Мелан я изгледа свирепо и Иневера си позволи усмивчица.

— Радвай се сега, лош зар — прошепна Мелан. — Днес довършвам заровете си, а утре приемам булото.

Усмихна се хищно, ала Иневера ѝ отвърна с още по-благосклонно изражение.

— Ще съм дама’тинга преди теб — обеща ѝ тя.

Момичетата седяха в полукръг пред Кева в преддверието на Стаите на сенките — седем Оброчени, които се надяваха един ден да приемат булото.

Преди да започне ваенето на зарове, винаги имаше урок. Робата на дама’тингата червенееше като кръв на слабата защитена светлина — единствената, позволена в Стаите.

През цялото време Мелан шаваше и се поклащаше, нетърпелива да се върне към ваянието си.

Винаги беше така. Иневера и Мелан бяха влезли в Стаите едновременно, но въпреки че Мелан имаше години преднина пред Иневера и постоянно ѝ се подиграваше пред другите, сякаш взимаше на сериозно заплахата на Иневера, че ще завърши първа заровете си. След уроците на Кева Мелан направо изтичваше в собствената си Стая и винаги излизаше последна. На Иневера понякога ѝ се струваше, че чува пристъргването на пособията ѝ дори през дебелите каменни стени.

Ако Мелан приемеше булото първа, Иневера я чакаха сериозни опасности… може би дори смърт. Всички Оброчени бяха чули обета на Иневера и цялата ѝ власт върху тях можеше да се изпари, не го ли спазеше. Нещо повече, Мелан щеше да се сдобие с почти неограничените привилегии на дама’тинга и възможностите ѝ да убие Иневера щяха да се умножат многократно. Сред останалите Невести на Еверам несъмнено имаше и други, които биха я подкрепили.

Момичетата накрая бяха освободени и поеха по студения коридор към един дълъг тунел, надупчен от Стаи. Нямаше светлина, ала Мелан и останалите момичета вдигнаха недовършените си зарове и озариха тунела със слаба червеникава мътилка. Само защитена светлина се разрешаваше в Стаите, но дори тя не се разрешаваше даром. Момичетата трябваше да я заслужат с работата си. Без светлина нямаха възможност да виждат инструментите, ръцете си и дори заровете.

Забранени им бяха гривните със защитена светлина. Мълвеше се, че едно момиче веднъж опитало да вкара в Стаята си една от гривните си. Извадили очите ѝ, преди да я пропъдят от двореца.

Иневера не бързаше, докато останалите заемаха свободните Стаи. Кева затваряше вратите зад тях. Под тях бледо мъждукаше защитената им светлина. Едно по едно пламъчетата на хората чезнеха и накрая остана само Иневера. Кева затвори вратата зад нея и свали робата си. Втъкна я под вратата и остави момичето в пълен мрак.

Иневера също можеше да призовава слабото сияние на заровете си, но предпочиташе да не го прави. Евджах’тингата я предупреждаваше, че дори подобна употреба може да ги отслаби. Дамаджата бе изваяла своите зарове в пълен мрак, а Иневера не виждаше защо да не последва стъпките ѝ. Еверам ще води ръцете ти, ако си достойна, пишеше в Светата книга.

Иневера приклекна в мрака и отправи молитва към съименницата си. Извади заровете и пособията и ги разположи в спретната редица на равно разстояние едно от друго. Беше приключила с четиристенния и шестстенния зар, сега работеше по осемстенния. Действаше бавно и старателно — оформяше, оглаждаше, вграждаше символи, всичко в ритъма на дъха си.

Мина време. Нямаше представа колко. Звън прекъсна унеса ѝ и отекна в тишината на стаичката ѝ.

Мелан беше завършила заровете си.

Иневера бързо събра своите хора обратно в торбичката и прибра инструментите. Тази вечер нямаше да се работи повече. Тя вдиша дълбоко няколко пъти и се показа от Стаята си.

Останалите момичета вече се бяха събрали около Мелан, чието лице сияеше победоносно на защитената светлина. Вдигна заровете си и я обляха възклицания на обожание и завист. Зърна Иневера и се усмихна студено.

Иневера върна усмивката ѝ и се поклони.

Събраха се в стаята за уроци, Мелан клекна, а останалите ний’дама’тинги я обградиха в полукръг. Не след дълго започнаха да влизат и дама’тингите, почти всяка Невяста в двореца. Оформиха външен кръг. Последна дойде Кенева, придвижи се в средата и клекна срещу внучката си. По изражението ѝ не личеше нищичко, докато вадеше древно избеляло тесте карти. Разбърка ги, звукът — самотен насред пълна тишина.

Дамаджи’тингата постави последните три карти с лицата надолу на пода между себе си и Мелан. Извади нож, подаде го на Мелан, която поряза ръката си и остави кръвта да покапе по заровете. Защитите просветнаха меко.

Кенева посочи първата карта. Мелан раздруса заровете, докато се разгорят силно, и ги хвърли с точната техника, на която тя и останалите момичета бяха научени. Иневера проточи шия, за да прочете символите, но под този ъгъл само Мелан и Кенева ги виждаха.

— Седмица копие — каза Мелан след миг.

Кенева посочи следващата карта.

— Дамаджи череп.

И отново.

— Тройка щит.

Кенева кимна, ала изражението ѝ не се промени.

— Днес една от Невестите ми съобщи, че носи дъщеря. Коя?

Мелан отново хвърли заровете. Този път се позабави, разглеждайки внимателно резултата. Хвърли поглед към събраните дама’тинги и от едната ѝ вежда се процеди капчица пот.

— Дама’тинга Елан — рече накрая.

Посочената жена бе сред по-младите и още си нямаше наследник.

Кенева не каза нищо и обърна първата карта. Ний’дама’тингите ахнаха — седмица копие. Сърцето на Иневера сякаш пропусна удар.

Следващата карта — дамаджи череп. Сърцето на Иневера се качи в гърлото.

Кенева обърна третата карта и този път възклицанията бяха по-различни: Дамаджи’тинга вода.

Ненадейно Кенева замахна и зашлеви Мелан яростно.

— Никоя от Невестите не е бременна, идиотке!

Грабна заровете от ръката на Мелан, вдигна ги на защитената светлина и ги огледа.

— Нескопосана работа! Прахосница! Само за светене стават. Дървените ти зарове, когато още не можеше да си слагаш бидото както трябва, бяха по-добри! Къде е осмият ти зар?

Лицето на Мелан стана маска на шок и ужас, центърът ѝ — изгубен безследно. Със сковани пръсти бръкна в кесията си и извади осмата кост.

Дори от своето място Иневера виждаше, че е разкривена развалина.

Кенева изпъна ръката със заровете под носа на Мелан.

— Всеки от тези е година от живота ти. Ще ги изложим на слънце, а ти ще се върнеш към слоновата кост. Когато направиш три съвършени седмици, ще се върнеш в Стаите на сенките и ще ваеш по един от хора всяка година, докато не приключиш. Всеки зар ще бъде разглеждан, след като го направиш, и чак тогава ще получаваш кост за следващия. Еверам да ти е на помощ, ако открием и най-малкото несъвършенство.

Мелан се ококори и шокираното изражение изчезна, когато я осени докрай какъв срам и орис си беше навлякла. Иневера вдиша дълбоко, намери центъра си и потисна усмивката, която напъпваше на устните ѝ.

Кенева върна грубо заровете на Мелан и ѝ посочи изхода.

Мелан ридаеше, без да се сдържа, ала успя да се надигне и да се завлачи навън. Асави нададе прискърбен вой и тръгна след нея, но Кева я стисна за лакътя и я изблъска обратно на мястото ѝ.

Извън Стаята чакаха по-младите ний’дама’тинги. Останаха зяпнали, когато видяха какво се случва, и се строиха след Кенева и останалите Невести и Оброчени, когато те излязоха.

Стигнаха до най-високата кула на двореца на дама’тингите. Когато Мелан се забави, Кенева я изблъска напред с изненадваща сила. Момичето се препъна неведнъж, но Кенева всеки път я изритваше, за да стане и да продължи по извитото стълбище. Накрая стигнаха до висок балкон, откъдето се виждаше цялото Пустинно копие.

— Изпъни ръка — нареди Кенева и Мелан изпълни, а останалите се струпаха зад нея, някои на балкона, а други в най-горната стаичка на кулата. Пръстите на момичето се бяха сключили здраво около безценните ѝ зарове, резултат от половин живот работа.

— Отвори ръка — каза Кенева.

Денят клонеше към заник, а слънцето висеше ниско в небето, макар лъчите му още да се лееха щедро на балкона.

Резултатът последва незабавно. Костите заискриха и се нажежиха до бяло. Мелан изпищя.

След миг всичко свърши — ръката на Мелан димеше, плътта — черна, там, където не се беше обелила напълно. Трите ѝ най-дълги пръста се бяха слепили, а сред кошмарната гледка, която дланта ѝ представляваше, се виждаха и късчета овъглена кост.

Кенева се обърна към Кева.

— Погрижи се за ръката ѝ, но не използвай магия. Трябва вечно да носи знака на провала си, за да ѝ напомня какво е сторила — обърна се и обхвана с поглед останалите Оброчени — и да го напомня и на останалите.

Всички ний’дама’тинги освен Иневера окръглиха очи и пристъпиха крачка назад.

Когато Мелан се провали, Иневера изтика сплетните на ний’дама’тингите от ума си и се съсредоточи върху учението си. Продължи да се усъвършенства в тренировките си, усвои работата с билки и с магията на хората, продължаваше да преподава шарусахк и танца по възглавниците, а освен това въвеждаше по-малките, които започваха на по пет, във философията на дама’тингите.

На следващото слънцестоене отново се засякоха за кратко със Соли и тя му върна смигването, а той поприсви очи от удоволствие. Самата Иневера сякаш витаеше във въздуха през следващите шест месеца, окрилена от спомена.

След година Мелан завърши трите си групи от костени зарове и се върна в Стаите на сенките. Грижите на Кева за ръката на дъщеря ѝ бяха майсторски, но въпреки това Мелан бе изгубила много от ловкостта си, а дланта ѝ все така бе трудно поносима на вид. Беше оставила ноктите си да растат и ръката ѝ приличаше на алагайска лапа. Гледката ужасяваше ний’дама’тингите — ужасяваха се не само от самата Мелан, но и от мисълта какво може да им се случи, ако се провалят.

Но за Иневера Мелан не беше нищо повече от купчина камилски тор, която вече бе загърбила.

Откъсна се в ума си от всичко, което я разсейваше, и продължи бавната си методична работа по заровете. Вече всички знаеха, че работи в пълен мрак, и си шепнеха за това на обяд и вечеря, както и докато я подминаваха по коридорите. Според мълвата никоя дама’тинга, дори Кенева, не бе правила това. За много от тях това беше знакът, че Иневера е Избраницата на Еверам, която да заеме мястото на старата дамаджи’тинга.

Ала приказките бяха просто вятър и Иневера ги пренебрегна, пазеше непокътнат центъра си. Работата в тъмното нямаше да значи нищо, ако се възгордееше като Мелан.

— След мен жените му вече нищо не могат да му предложат — рече дама’тинга Елан една вечер, докато Иневера и сервираше чая. Същата сутрин Елан беше изпроводила един хубав кай’шарум, който я благослови с дъщеря.

От всяка дама’тинга се очакваше поне една наследница. Бащите се избираха внимателно според интелекта и силата си, а изборът и времето на зачеване се определяха от заровете. Когато някоя дама’тинга си избираше мъж, изпращаха за него цял паланкин и го откарваха в закътан дом на удоволствията, който Невестите поддържаха извън палата си.

Никой не бе достатъчно голям глупец, за да откаже поканата на дама’тинга, а и с билкарските си умения и уменията си в танца по възглавниците сигурно бе, че мъжът ще се съобрази с щенията им, дори да е пуш’тинг. Мъжете си тръгваха изцедени и зашеметени и нямаха представа, че току-що са станали бащи на дъщери, които никога няма да срещнат.

Няколко Невести злорадстваха.

— Дори неговата дживах ка никога повече няма да го задоволи — присмя се Елан на клетия младеж. — Ще ме сънува до края на дните си и ще се моли на Еверам да му потанцувам още веднъж.

После намигна на Иневера.

— А може и да го направя. Копието му беше здраво и дълго.

Много от дама’тингите се бяха привързали към Иневера и ѝ доверяваха мислите си открито. След провала на Мелан почти всички бяха приели, че Иневера ще наследи Кенева. Някои, като Елан, се опитваха да я впечатлят. Другите се опитваха да се наложат над нея, като ѝ предлагаха подаръци, които всъщност бяха дългове.

Иневера гледаше надолу, слушаше внимателно и отвръщаше неизменно уклончиво.

Беше оставила зад себе си игричките за власт между Оброчените, но политиката на Невестите бе плетка, която още изучаваше и която караше бидото ѝ да изглежда като най-простата момичешка плитка.

— Дори сред дама’тингите — рече тя на Елан — уменията ви в постелята се ценят.

Ценят се ниско, добави наум, ала бе намерила центъра си и дама’тингата не долови мислите ѝ.

— Никога повече няма да види такава като мен — съгласи се Елан.

Иневера се извърна — в другия край на стаята студено я наблюдаваше Асави. По-възрастна от Мелан с две години, Асави наскоро бе приела булото си и покрай нея Иневера внимаваше, не ѝ даваше причини да се обижда и гневи. Покоите на Оброчените вече бяха недостъпни за Асави, така че не можеха да се гушкат нощем с възлюбената си, ала денем Мелан често получаваше поръчения за новите покои на Асави. Иневера не се съмняваше какво се случва там.

Една сутрин, през петата си година като Оброчена, Иневера се намираше в шатрата на дама’тингите, когато познат вик извести група шаруми, повлекли ранените си. Беше сутринта след Новолуние, а през последните години жертвите само се увеличаваха.

— Пуснете ме, изроди пуш’тинги! Това е синът ми!

Кръвта на Иневера се смрази. Дори след половин десетилетие позна гласа на баща си.

Тя повдигна краищата на робата си и изтича без капчица от спокойствието на дама’тинга към операционната стая, където се бе събрала позната тълпа от шаруми без ръкави, с нагръдници от черна стомана. Лицето на Кашив беше плувнало в сълзи. Обърна се с лице към Касаад, всеки от тях с воините зад гърба си. Очите на баща ѝ бяха кървясали и той леко се поклащаше, явно още подвластен на коузито, неговият „кураж“ в Лабиринта.

Лекуваха неколцина воини, но Иневера имаше очи само за един и изтича с вик към Соли. Красивото лице на брат ѝ беше покрито с пот и прах, очите му изглеждаха изцъклени, кожата му — смъртнобледа. Силната му дясна ръка бе разпорена от рог на алагай, почти откъсната. Точно под рамото му бяха пристегнали здраво превръзка, ала чаршафът под него беше прогизнал от кръв. Още много кръв навярно бе пролял по пода на шатрата, както и по пътя дотук.

Иневера беше Оброчена на Еверам, нямаше име, нямаше и семейство, но не я беше грижа — хвана главата на брат си и внимателно завъртя лицето му към себе си.

— Соли — прошепна тя, като отмести потните кичури от челото му. — Тук съм. Ще се грижа за теб и ще те излекувам. Кълна се.

В очите му проблесна съзнателна искрица. Соли опита да се засмее, но вместо това се закашля и устните му се осеяха с капчици кръв. Гласът му хриптеше влажно.

— Дългът ми е аз да се грижа за теб, сестрице, не обратното.

— Вече не, братко — прошепна Иневера и лицето му се разми пред очите ѝ.

— Няма да успеем да спасим ръката му — каза Кева зад нея. — Нито с отвари, нито с хора. Ще трябва да я ампутираме.

Ако на дама’тингата ѝ пречеше избликът на емоция, не го показа с нищо.

— Не! — извика Касаад. — Стига ми, че Еверам ме е наказал със син пуш’тинг, но няма да е и сакат! Изпратете го на Самотния път и се молете Еверам да му прости, че си е прахосал семето!

Кашив изрева от болка и скръб и се нахвърли върху Касаад. Лесно го събори на пода и притисна яростно главата му. Приятелите на Касаад понечиха да се намесят, ала воините на Кашив им препречиха пътя.

— Соли никога не е значел нищо за теб! — викаше той. — За мен е всичко!

— Покварили сте го! — изръмжа Касаад. — Истински шарум няма да живее сакат!

Кева цъкна с език и поклати глава.

— Сякаш мненията им имат някакво значение. — Плесна рязко с ръце. — Достатъчно! Вън, всички! Всеки невредим шарум, когото намеря в шатрата си, след като преброя до десет, ще е кхафит преди залез-слънце!

Това привлече вниманието на всички. Воините се изнизаха навън, а Кашив пусна Касаад незабавно, вдигна се на крака и се поклони дълбоко.

— Извинявам се, задето понечих да нараня другиго в този дом на целение, дама’тинга. — Погледна Соли с очи, пълни с болка, и падна на колене, като притисна чело в пода. — Моля ви, най-благородна Невясто, не наказвайте Соли заради действията ми. Дори еднорък, струва колкото стотина други.

— Ще го спасим — каза Иневера, макар да нямаше право да говори. — Няма да позволя на брат ми да загине.

— Брат… — Касаад вдигна светкавично глава. — Еверам брадати, Иневера?!

Изражението се оживи от страховита емоция и с изненадваща скорост той грабна копието си от земята и изрита дъщеря си встрани. Неподготвена, Иневера се строполи на пода и се надигна навреме, за да види как Касаад забива оръжието в гърдите на сина си.

— По-добре мъртъв, отколкото сакат пуш’тинг, спасен от милозливото сърце на сестра си!

Кашив незабавно го улови, притисна едната си ръка към гърлото му, а в другата лъсна дълъг закривен нож. Иневера се спусна към Соли, ала ударът на баща ѝ бе смъртоносен.

— Не заслужаваш да умреш от копие или лапа на алагай — изрева Кашив в ухото на Касаад. — Ще те изкормя, както кхафитите кормят свине, и ще те гледам как умираш. Заслужаваш да умреш хиляда пъти, хиляда пъти по хиляда в Бездната на Ний!

Касаад се изсмя и също изкрещя, в полунесвяст:

— Сторих Волята на Еверам и ще пия от Райските реки! Евджахът учи: Порази с десницата си пуш’тинга и сакатия!

Кева се приближи.

— Също така ни учи да не пием ферментирало зърно. И друго: На смърт се обричаш, вдигнеш ли ръка срещу Оброчена на Еверам.

Беше вярно. Наказанието за нападение над ний’дама’тинга беше същото като това да посегнеш на дама’тинга — съгрешилият добиваше сана на кхафит, а после го екзекутираха. Само потърпевшата Оброчена или Невяста можеше да опрости присъдата.

Кева грабна собствения си извит нож и започна да разрязва черните одежди на Касаад. Той крещя и се мята, но тя го улучи с няколко бързи удара в средоточията на силата му и крайниците му се отпуснаха.

— Вече си кхафит, Касаад, чиито други имена няма никога повече да бъдат споменати. Завинаги са затворени за теб Портите на Рая, а ако Великомъдрият Еверам се смили над жалката ти душа и я върне в Ала, моли се да не си толкова глупав в следващия си живот. — Тя се обърна към Иневера и ѝ подаде ножа. Кашив рязко изопна назад гръбнака на Касаад, за да го порази тя по-лесно.

Касаад нададе вой, започна да се моли, ала в ничии очи край него нямаше и капчица съчувствие. Накрая се успокои и погледна Иневера.

— Ако ще прахосаш живота на истински воин заради еднорък пуш’тинг, така да бъде. Побързай, дъще.

Иневера дълго време се взира в очите му, а кръвта ѝ клокочеше от необуздани и неназовими чувства. Сребърната дръжка на ножа сякаш се нажежи в ръката ѝ и от нея покапа пот.

— Не. Няма да убия собствения си баща — рече накрая. — И не заслужаваш бърза смърт.

Погледна Кева.

— Според Евджаха мога и да го пожаля.

— Не! — отново Кашив. — Ний да те вземе, момиче, ако не въздадеш справедливост за брат си! Ако не искаш да омерзяваш неопетнената си плът, само кажи и ще го поразя със своята десница като с твоята!

— Нали разбираш какво означава да го пожалиш? — Кева попита, пренебрегвайки Кашив. — Еверам трябва да получи кръвна отплата за нанесената му обида.

— Ще получи — каза Иневера.

Кева кимна и взе един турникет, след което го пристегна здраво около крака, с който Касаад бе ритнал Иневера. Погледна Кашив.

— Дръж го здраво.

Воинът кимна и стегна желязната си хватка.

Иневера не се поколеба и развъртя ножа си така, както месар транжира добитък. По ръцете ѝ плисна гореща кръв, когато коленната става изпука и долната част на крака на Касаад тупна на земята. Баща ѝ огласи с писъците си цялата шатра, но в нея всякакви писъци бяха, тъй или иначе, намясто.

Иневера сграбчи Касаад за брадата и той рязко спря да вие, когато тя усука главата му, така че да я гледа в очите.

— Ще отидеш при Манвах и ще ѝ служиш, сякаш е самата дамаджи’тинга. Ако го изпълняваш всеки ден до края на дните си, може да се смиля над теб и да ти позволя да умреш в черно. Но ако още веднъж удариш майка ми или не се подчиниш и на най-малката ѝ прищявка, ще разбера и ще те лиша и от другия ти крак, и от всичките ти крайници. Ще живееш дълъг живот без тях, а когато умреш като кхафит, уличните псета ще те изядат и изсерат в някоя канавка.

Кашив пусна Касаад, а той нададе нов писък на страдание. Посочи Иневера с показалец.

— Крайник? Един крайник на този пиян идиот? На толкова ли оценяваш Соли?

Със светкавично движение Иневера счупи показалеца му и почти едновременно с това прекъсна живеца на крака му. Докато Кашив се олюляваше, тя го сграбчи и го преметна през тялото си. Той се строполи тежко по гръб.

— Смееш да съдиш сестринската ми обич? Смяташ, че моята кръвна връзка с него е по-слаба от тази на твоето семе?!

Кашив я погледна с изстинало лице, с изстинали очи.

— Душата ми е готова за Самотния път, Иневера ва Касаад. Убих премного алагаи, сдобих се и с наследник. Не съм те докосвал. Имаш правото да ме убиеш, но не и да ме лишиш от Рая както баща си. Ще седя в чертозите на Еверам редом със Соли и ще го утешавам под дъжда от камилска пикня, който сестра му лее връз душата му, като позволява на този свинеядец да диша. — Той се озъби. — Порази ме. Направи го!

В очите му пламна лудост и Иневера разбра колко силно той желае смъртта.

Тя поклати глава.

— Махай се оттук. Никога не бих те убила, задето обичаш брат ми тъй силно, та любовта да ти е изпила мозъка до капка.

Когато Иневера се върна в палата на дама’тингите, тя пое направо към Подземието. По това време на деня там имаше малко момичета и всички до една бързаха за уроци. Иневера пък трябваше да преподава, преди да влезе в Стаята си по-късно същия следобед.

Ний’даматигна Шасел сплиташе бидото си след баня и Иневера щракна с пръсти, за да ѝ привлече вниманието. Макар и по-голяма от Иневера, Шасел подскочи стреснато.

— Имам работа — каза Иневера. — Поеми урока по билкарство за начинаещи.

— Разбира се, ний’дамаджи’тинга. — Шасел се поклони и изтича да се заеме с урока.

Ний’дамаджи’тинга. Наследницата на Кенева. Разбира се, не беше официално звание и всяко момиче, което дама’тингите чуеха да го използва, щеше да получи сериозно наказание.

Иневера никога не бе нареждала на друго момиче, нито пък имаше право, но сега това не я интересуваше. Най-после сама. Хвърли се на койката си и се разплака в агония. Опита се да улови водата си в мускалчета за сълзи, за да ги предложи на Еверам с молитви за душата на брат си, но ръцете ѝ се тресяха. Зарови лице във възглавницата и грубият плат попи сълзите.

Соли го нямаше вече. Никога повече нямаше да види усмивката му, да се възрадва на смигването му, да се усеща в безопасност, задето е на метър от нея. Само за миг цялото това бъдеще, всички тези възможности бяха разрушени. Чудеше се дали дама’тингата беше видяла всичко това в заровете си по време на онзи Хану Паш.

А Касаад?

Беше ли допринесла с нещо добро за света, като го пожали, или сега щеше да е още по-голямо бреме за Пустинното копие? Прав ли беше Кашив? Беше ли се провалила да отмъсти за брат си така, както той заслужаваше?

Минаха се часове, зазвуча следобедният звънец.

Стаята я зовеше, ала Иневера не се надигна. Откакто получи правото да вае заровете си, никога не пропускаше да отиде, но нищо не я задължаваше да ходи всеки ден. Ако искаше цял живот да вае заровете си, имаше и това право.

Накрая вратата се отвори и влезе Кева. Остана на крачка от прага.

— Достатъчно плака, момиче. В Пустинното копие няма достатъчно вода, та да бликаш тъй по цял ден. Намери центъра си. Кенева те вика.

Иневера вдиша дълбоко, след това повтори, обърса леко очи с ръкава си. Когато се надигна, беше си върнала центъра, макар да чувстваше вътрешностите си разядени.

Кенева я чакаше. Чайникът вече димеше и дамаджи’тингата даде знак на Иневера да сипе и за двете, преди да се настани срещу нея.

— Никога не си ми казвала, че брат ти е един от доверените хора на Баден — рече възрастната жена.

Иневера кимна сковано.

— Боях се, че няма да ми позволявате да ходя и да го виждам, ако знаете.

С това Иневера признаваше, че е лъгала дамаджи’тингата, но откри, че няма сили за страх сега.

Кенева изсумтя.

— Вероятно това щях да сторя. И може би щеше още да е жив днес. — Иневера вдигна изпълнен с болка поглед, а жената сви рамене. — Или пък не. Заровете може да ни позволяват да гадаем бъдещето, но за миналото мълчат.

— Миналото е минало — рече Иневера, цитирайки дамаджата, — безпредметно е да го преследваме.

— Затова ли цял ден плачеш?

— Болката ми е могъщ вихър, дамаджи’тинга. Дори палмата трябва да се огъне пред него и да се изправи едва след като отмине.

Кенева надигна булото си дотолкова, че да издуха парата от чая си.

— Шарумите не се огъват.

Иневера попита глуповато:

— А?

— Не се огъват, не скърбят — отвърна Кенева. — Не могат да си позволят този лукс в Лабиринта, където само косъм дели живота от смъртта. Ние се огъваме пред вихъра, ала шарумите прегръщат болката и я пренебрегват. За необучения ефектът може да изглежда същият, ала не е. Така както най-мощният вятър може да прекърши и най-гъвкавото дърво, болката понякога надвива дори шарумите. Когато това се случи, те се хвърлят върху копията си, за да умрат достойно, без коленопреклонение на уста.

— Кашив искаше подобна смърт — каза Иневера. — Той и брат ми бяха любовници.

Кенева отпи от чая си.

— Други шаруми заключват любимите си хора в Подземния град нощем, когато се спускат в Лабиринта. Пуш’тингите обаче стоят рамо до рамо с тях. Заради това се бият по-добре, ала усещат и загубата по-силно. — Погледна Иневера. — Ти обаче му отказа смъртта. Както и на баща си, въпреки че Евджахът го изисква.

— Евджахът ми даде избор — рече Иневера, — а и защо Кашив ще получава свобода от страданието си, а аз — не?

Кенева кимна.

— В Красия започнахме да обезценяваме смъртта. Чест и нежелан посетител се е превърнал в стар приятел, когото посрещаме с отворени обятия. Преди три века сме били милиони, изпълвали сме този велик град и земите околовръст. И тогава сме се били помежду си, но няколко изгубени живота заради присвоени кладенци не са били нищо, когато сме били колкото песъчинките в пустинята. Сега сме по-малко от дъждовните капки и всеки живот е от значение.

— Алагаите… — започна Иневера.

Кенева махна пренебрежително с ръка.

— Алагаите може и да отнемат много животи, но ги подхранва собствената ни глупост.

— Алагай’шарак.

— Хилядите години племенни вражди не се забравят по залез-слънце, независимо какво говорят андрахът и Шарум Ка. Те са подкупни, поставят каджите преди всичко и правят каквото могат, за да се отърват от съперниците си. Шарум Ка е стар и остава в палата си нощем, оставя хората в Лабиринта без истински водач, но продължаваме да храним онази месомелачка и губим воини по-бързо, отколкото се раждат. Дама’тингите правят всичко възможно утробите из Красия да са пълни, ала броят им не може да се сравнява с мъжете, решени да сложат край на живота си. На всички нас.

— Какво може да се стори? — попита Иневера.

Кенева въздъхна.

— Не знам може ли да се направи каквото и да било. Силите ни имат граници. Някой ден може да наследиш булото ми само за да посрещнеш гибелта на народа ни.

Иневера тръсна глава.

— Не приемам това. Еверам ни изпитва. Не би позволил народът ни да потъне в забвение.

— Позволява му вече от три века. Еверам гледа с добро око на силните, ала и на лукавите. Изгубил е търпение с глупците.

Иневера продължи работата си, бавно и прецизно, но започна да усеща все повече напрежение, колкото повече наближаваше краят. Още седмица, най-много две, и щеше да се яви на изпита. На четиринайсет. Най-младата от векове насам.

Мислите ѝ неканени се върнаха към Мелан и горящите ѝ на слънцето зарове. Писъците ѝ. Смрадта на горяща плът и горчивия дим в очите ѝ. Дори сега, след много операции и лековити ритуали с хора, на които я подлагаше Асави, ръката на Мелан приличаше на лапа на пясъчен демон, разкривена и белязана завинаги.

Каква ли щеше да е съдбата на Иневера? Инстинктите ѝ подсказваха, че ще се справи, но нямаше нищо сигурно, дори в предсказанията на Кенева.

Събуди се от неясен кошмар с бясно разтуптяно сърце. В покоите на ний’дама’тингите беше тъмно и сутринта сякаш скоро предстоеше, ала Иневера знаеше, че повече няма да спи. Бързо слезе от койката си и отиде да се изкъпе и да си вземе чисто бидо от купчината — омота го около себе си толкова бързо, колкото мъж би си навлякъл робата. Когато се включиха защитените светлини, вече беше напълно готова и бързо накара по-малките момичета да се облекат и да се подготвят за урока си по шарусахк.

Жертвите и ранените в шатрата бяха малко този ден и тя тъкмо тръгваше обратно към двореца, когато пристигнаха две момчета, още в бидотата си. Едното момче беше изненадващо дебело — тя знаеше, че строевите офицери на шарумите караха младите воини почти да гладуват — и крепеше на рамо другото, много по-ниско и слабо, само жили и кокали. Не можеше да е на повече от десет, а ръката му бе толкова лошо счупена, че костта се подаваше от разкъсаната плът, а от раната по отпуснатия крайник шуртеше кръв. Беше пребледнял и изпотен, ала не викаше и успя сам да стигне до масата, където Кева щеше да намести ръката му. Щом Кева кимна, дебелият се поклони и изчезна.

Иневера беше помагала със счупени кости многократно и знаеше кои билки и пособия да отнесе на дама’тингата. За момчето донесе пръчка, омотана в дебел слой плат, която да захапе. То я погледна с очи, премрежени от болка, а сърцето на Иневера се сви.

Сложи пръчката в устата му.

— Дал’шарумите прегръщат болката си.

Момчето кимна, макар объркването му да личеше ясно. Захапа здраво, когато Кева се зае с ръката му, но след миг тялото му се отпусна, както и челюстта му. Пръчката падна. Иневера реши, че е припаднал — напълно разбираемо, — но очите му бяха широко отворени и той наблюдаваше спокойно, докато дама’тингата наместваше костите му и налагаше билки на раната. Иневера бе виждала дори истински шаруми да се извръщат от подобна гледка. Когато приключи, Кева му даде отвара, за да спи по-лесно и да не мърда, докато Иневера подготвяше пластира.

— Офицери проклети — изплю думата Кева. — Това момче е последното от рода Джардир, баща му загина без време в някакъв глупав набег срещу кладенеца на маджахите. Не стига, че мъжете гинат през нощта, но ми писна да кърпя и момчета в шараджа. Мнозина дори не достигат до Лабиринта, осакатяват или загиват по време на обучението. Това трябва да спре.

— Ще спре — каза Иневера. — Ще намеря начин.

— Ти ли? — подсмихна се Кева. — За дамаджа ли се мислиш вече?

Иневера вдигна рамене.

— По-добре ли е да чакаме и да въртим палци, докато тя се появи?

Кева присви очи.

— Внимавай с приказките, момиче. Започват да звучат като богохулство.

Иневера се поклони.

— Не желаех да прозвучат така, дама’тинга.

Иневера остана, за да наблюдава спящото момче, много след като можеше да се е върнала в двореца. Беше хубав, може би достатъчно дори за дама’тинга, но не си представяше как би се лишил от мъжеството си, за да живее като евнух в двореца. У него имаше някаква сила. Можеше да я усети. Може би затова имаше чувството, че трябва да разговаря с него.

Той се размърда, отвори кафяви очи и тя се усмихна.

— Младият воин се събуди.

— Говориш — изхъхри момчето.

— Да не би да съм животно, та да не говоря? — попита Иневера, макар че знаеше какво има предвид. Дама’тингите не благоволяваха да разговарят с ний’шаруми в шатрата. Оставяха това на момичетата.

— С мен, искам да кажа — рече момчето. — Аз съм само ний’шарум.

Иневера кимна.

— А аз съм ний’дама’тинга. Скоро ще си спечеля булото, но още не съм, затова мога да разговарям с когото поискам.

Тя надигна паница с каша към устните му.

— Подозирам, че в Каджи’шараджа ви оставят да умрете от глад. Яж. Това ще помогне на заклинанията на дама’тингата да те изцелят по-бързо.

Момчето кимна и жадно засърба, а не след дълго пресуши паницата. Вдигна глава.

— Как се казваш?

Иневера се усмихна отново, докато бършеше от устата му малко каша.

— Дързък си за момче, което едва наскоро е сложило бидото си.

— Съжалявам — каза момчето.

Иневера се засмя.

— За дързостта не бива да се съжалява. Еверам не обича плахите. Казвам се Иневера.

— „По волята на Еверам“ — преведе името ѝ момчето и кимна, сякаш сочеше с брадичка към гърдите си. — Ахман, син на Хошкамин.

Иневера преглътна поредната усмивка. Да не би това момче да я ухажваше?

Кимна учтиво, чудейки се дали това не я привлякло към него. Запита се дали това дръзко, силно момче ще загине в обучението си, или ще даде живота си напразно в Лабиринта по волята на глупци, както бе загинал без време Соли.

Когато се върна в двореца, Иневера се упъти право към Стаята. Нямаше повече време за губене. Имаше въпроси и само заровете можеха да ѝ отговорят. Намери си стаичка и подготви инструментите си, прокара чувствителни пръсти върху костите, докато ги вадеше от торбичката. Огладена от десетки хиляди докосвания и полирана със светено масло, повърхността им лъщеше като стъкло, нарушена единствено от изсечените в тях символи.

На всеки имаше защита за предсказание, след това един символ за всяка страна и за центъра на останалите стени. Четиристенният зар имаше шестнайсет символа. Шестстенният — трийсет. Осемстенният — трийсет и два. И така нататък. Един по един, Иневера проследи всеки от тях в мрака, като изпробваше изработката им, както го бе правила безбройни пъти досега. Колкото повече стени имаше зарът, толкова по-малки бяха символите, ала тя ги усещаше и познаваше, сякаш бяха изсечени в самата ѝ душа.

Накрая вдигна двайсетстенния зар. Последния. В торбичката ѝ още се намираше осмата кост, недокосната, откакто ѝ я беше дала Кенева. Повечето момичета правеха грешки и имаха нужда от резервния зар. Нямаше нищо срамно в това да го използват, но да успееш със седем, бе проява на специално умение — момичетата започваха работа с осмата кост с голяма неохота. Осмата ѝ се полагаше безусловно, ако съумееше да я запази. Магия, каквато тя си поиска.

Двайсетстенният беше почти готов, оставаха му само три символа. Обикновено ги гравираше бавно, като прокарваше финото си длето съвсем леко по повърхността и следата от него можеше да се изтрие само с един слой лустро. Опипваше знака и го повтаряше също толкова внимателно, ала малко по-настойчиво. Това продължаваше стотици пъти, докато извивките станеха безупречни.

Но не и днес. Днес усещаше мощта на Еверам във върховете на пръстите си и заби длетото си здраво, като извая първия символ с едно-единствено, непрекъснато движение. Беше безразсъдно — пълна глупост дори, — но тя не можеше да се сдържи, завъртя зара и премина направо към следващия миниатюрен символ, а после и към третия. За секунди постигна толкова, колкото постигаше за седмици с другите зарове. Ръката ѝ трепереше, когато взе намасления плат, за да излъска зара. Боеше се да докосне символите. Грешка ли бе сторила? Беше ли съсипала зара? Ако ли да, чакаше я още година работа, а трета възможност нямаше да има. Не и без овъглена ръка.

Накрая намери центъра си и посмя да докосне повърхността му. Удиви се какво съвършенство беше постигнала. Без да се колебае и секунда, тя взе най-острото си длето и поряза дланта си между палеца и показалеца. Кръвта се смеси със зара и изпълни прорезите. Иневера се замоли:

— Еверам, Създателю на небосвода и на Ала, Дарителю на Светлина и Живот, чедата ти загиват. Бием се помежду си, вместо да се съюзим, похабяваме животи без време и причина. Как да се върнем в лоното ти и да се спасим от забвение?

Докато шепнеше тези думи, тя раздруса заровете в шепи и усети как се затоплят в дланите ѝ. Измежду пръстите грейнаха слаби лъчи, червеникаво сияние поръби кожата ѝ и затанцува по стените на стаичката.

Беше забранено момичетата сами да изпробват заровете си. Според повелите трябваше да се чуе звънчето, което да оповести началото на изпитанието, ала Иневера не я беше грижа. Усещаше силата в ръцете си и не можеше да чака повече.

Хвърли заровете.

Те се пръснаха по пода и грейнаха още по-ярко. Завъртяха се неестествено, подчинени на волята на символите по тях, а не на законите на физиката и геометрията. Спряха — някои символи още пулсираха глухо, а други — ярко, трети пък останаха тъмни. Четенето на заровете беше колкото наука, толкова и изкуство, ала за Иневера смисълът на тези пред нея бе ясен като този на думи върху пергамент.

На 1077-ото зазоряване в Лабиринта ще заплаче момче. Направи от него мъж, за да поеме той по пътя на Шар’Дама Ка…

Иневера усети как се изчервява и вдиша дълбоко, за да открие равновесието си. Трябваше да открие преродения Шар’Дама Ка? Значеше ли това наистина, че тя е преродената дамаджа, както на шега я бе нарекла Кева? Ала нямаше как да разбере — заровете четяха съдбините на другите, никога тези на собственика си.

— Направи от него мъж — прошепна тя на себе си.

Символите не даваха точния смисъл на тази фраза. Дали значеше традиционната церемония по забулването на шарумите? Първо сексуално преживяване? Образование и обучение? Брак?

Отново ги раздруса.

— Еверам, Създателю на Небосвода и Ала, Дарителю на Светлина и Живот, какво трябва да сторя, за да направя от това момче мъж?

Символите отново и проговориха, макар отговорът им да бе отново далеч от ясен, и я изпълниха с нови страхове.

Шарак Ка наближава. Избавителя трябва да има всяко преимущество…

Шарак Ка. Първата война. Без Избавителя кладенецът на човечеството щеше да пресъхне вовеки и последните искрици светлина на Еверам щяха да изчезнат от Ала.

Избавителя трябва да има всяко преимущество.

Тя бързо събра костите и ги вдигна. Заобръща ги така, че да се разгорят ярко, за да види най-после цялата стаичка, в която бе прекарала безбройни часове, ала никога не бе виждала ясно. Светлината се отрази от сребърните звънчета в плитката ниша в една от стените.

Бяха минало дните ѝ на живот в мрака. От сега нататък заровете щяха да озаряват пътя ѝ.

Изпитанието за булото дойде и отмина сякаш в миг. Иневера никъде не се усъмни в отговорите си и ги даваше незабавно, макар Кенева да имаше много повече въпроси, отколкото беше задала на Мелан или на кое да е от момичетата, спечелили си булото след нея.

Дамаджи’тингата добавяше към питанията си полуистини и уловки, опитвайки се отново и отново да обърка Иневера. Струпаните край тях дама’тинги и ний’дама’тинги си зашушукаха, чудейки се дали Иневера не е сгрешила някъде в самото начало и затова Кенева проточва толкова дълго разпита. Заровете даваха субективни отговори и грешки се случваха — една бе допустима, но никога две.

И макар Иневера да усещаше съмнението в жените наоколо, за нея това бе просто слаб ветрец. Усещаше мъдростта на Еверам у заровете си и говореше уверено с Неговия глас. Нямаше грешки и двете с Кенева го знаеха. Накрая възрастната жена кимна.

— Добре дошла, сестро.

Истинските дама’тинги сподавиха реакциите си, макар че тихите им разговори секнаха моментално. Някои от ний’дама’тингите обаче нададоха радостни възгласи, макар и не всички. Иневера ги обходи с поглед и се спря на Мелан, която я гледаше като изсечена от камък.

Момичето кимна едва забележимо, ала погледът ѝ бе суров. Трудно бе да се каже дали бе сторила това в знак на смирение, или на закана. За Иневера нямаше особено значение.

Там, в Стаята на сенките, пред очите на всички, Иневера трябваше да свали робата и бидото си и да изрече клетвата.

— Аз, Иневера ва Касаад ам’Дамадж ам’Каджи, Оброчена на Еверам, го приемам за свой пръв съпруг. Неговите желания са над тези на всички други, Неговата любов е моята най-голяма радост, Неговата воля — моята най-важна заръка, той е Създателя на всяко човешко величие и всяка човешка истина, всички останали мъже са бледи сенки на Сиянието му. Заклевам се сега и навеки, а след смъртта си ще се присъединя към своите сестри, останалите му съпруги, в Небесния харем, където ще сетя Неговото съкровено докосване.

— Чух клетвата ти и ще следя да я спазваш неотклонно — рече Кенева и вдигна заровете си, които светеха ярко.

— Чух — рече Кева и вдигна своите.

— Чух — повтаряха останалите дама’тинги една по една и вдигаха заровете си.

— Чух. Чух.

Отведоха Иневера до една мраморна маса и я принудиха да коленичи, да постави длани на камъка и да притисне чело към него. Плитките вдлъбнатини в камъка показваха къде безбройни други нейни сестри бяха коленичили преди нея.

Кенева извади голямо парче мрамор, което сякаш някога е било оформено като мъжки член, но вековете употреба бяха изтъркали главичката, така че почти не се различаваше по форма от ствола.

Кева взе бокал със светена вода и обля фалоса, като мълвеше молитви. После извади мускал със светено масло, поръси с тях мрамора и раздвижи ръце по дължината му, сякаш удовлетворяваше мъж. Използва всички седем святи докосвания и разстла маслото равномерно по всеки сантиметър.

Кенева взе парчето мрамор от нея и се придвижи зад Иневера, която сви бедра пряко волята си, знаейки, че е най-неподходящото нещо, което би могла да стори.

— Страхът и болката… — започна Кенева.

— … са само вятър — довърши Иневера. Последва ритъма на дъха си и откри центъра си. Позволи на бедрата си да се отпуснат.

— С това аз консумирам съешението ти с Еверам — каза Кенева и без колебание пъхна фалоса в Иневера, която изпъшка от болка. Кенева започна да тласка и да върти парчето камък. Болката облада Иневера, ала тя се огъна като палма и вместо това потъна в екстаза от това, че най-после е Невяста на Еверам. Той беше нейният истински жених и разговаряше с нея през хората. Най-после Иневера разбра какво е да си Невяста на Еверам. Никога повече нямаше да е сама. Той винаги щеше да я напътства.

Кенева спря.

— Свърши се, Невясто на Еверам.

Иневера кимна и бавно се надигна — между бедрата си усещаше остра болка, а надолу по тях се стичаше кръв. Когато се изправи, коленете ѝ се подгънаха за миг, ала остана права. Кенева извади парче чисто бяла коприна, което привърза около лицето на Иневера.

Тя се поклони.

— Благодаря, дамаджи’тинга.

Кенева отвърна на поклона ѝ, а Иневера се обърна и закрачи, гола, с изключение на торбичката с хора на кръста си, покрай останалите жени и към входа. Гърбът ѝ бе изпънат, осанката — горда.

Получи лични покои и в двореца, и в Подземния дворец. Бяха огромни и пищни, отрупани със скъпи килими, копринени завивки и дебели кадифени завеси. Имаше сервизи от злато, сребро и деликатен порцелан. Магическата светлина в покоите можеше да се усилва и отслабва, имаше и лична мраморна баня, обградена от топлинни защити, които можеха да сгряват или изстудяват водата според желанието на Иневера. Магия, достойна за един дамаджи, само в името на нейното простичко удобство. Можеше да контролира всичко това чрез един от каменните пиедестали, с които се беше научила да работи още като ний’дама’тинга.

Още щом остана сама, Иневера отиде до килера си, където се намираха около десетина одежди от чисто бяла коприна. Тя си избра две. Първата разстла по балдахиненото си легло. Втората направи на парчета с ножа си.

Евнусите вече бяха затоплили водата ѝ. Тя потъна насред прекрасната топлина и внимателно се обтри. Усети по остриганата си глава наболите косми и се усмихна. Никога повече нямаше да се налага да бръсне главата си, макар да продължаваше ежедневно да бръсне краката си и между тях.

Цялата розова и лъсната от банята, тя намери четка и мастило и изрисува няколко защити около женствеността си. Кръвта беше спряла, а коричката бе отмита от водата — въпреки това Иневера още усещаше болката от съешението си с Еверам.

Затвори дебелите завеси и призова защитената светлина по стените в стаята си, приклекна на пода и вдиша дълбоко, за да открие центъра си, докато се молеше. След това бръкна в кесията си и извади осмата кост. Беше груба, като парче обсидиан, избито от недрата на Ала с кирка.

Беше също така безценна — магия, с която да прави каквото поиска. Кашата от кръв и плът на демони, която се движеше през стените на замъка, бе полезна само за определени неща, ала чистата кост можеше да подхрани безкрайно разнообразие от заклинания. Щеше да измине цяла година, преди да се сдобие с втора за себе си, с изключение на тези, които щеше да употребява в лечителската шатра. Несъмнено вече се ширеха догадки за какво ще използва осмата си кост Иневера — може би като магически щит около себе си, както правеха много от другите дама’тинги.

Ала Иневера не се поколеба и докосна защитите, които току-що беше изрисувала по кожата си, усети как се затоплят и задействат, а после се разгоряват с магическа сила в сумрака на слабата защитена светлина от стените. Бедрата ѝ се напрегнаха от само себе си и тя потрепери от нещо, което не бе нито изцяло удоволствие, нито изцяло болка.

Магията за изцеление беше най-силната, най-изтощителната. Осмата кост се разпадна на прах в ръката ѝ и тя посегна между краката си и се опипа. Магията бе свършила работата си.

Хименът ѝ отново беше цял.

Ако съществува вероятност да се оженя за Избавителя, трябва да съм му истинска невяста, недокосната от мъж.

Тя се пресегна към дългата копринена ивица, в която беше превърнала едната от робите си, и се зае с обичайното намотаване на бидото си.

Познатият дюкян го нямаше, бе заменен с много по-голям и хубав.

— Кошници! — разнесе се зов и Иневера рязко вдигна глава, за да види баща си, облечен в кафявото на кхафитите и подпрян на бастун. Беше си сложил и дървен крак. — Най-хубавите кошници в цяла Красия!

Иневера изчака един клиент да влезе в дюкяна и да привлече вниманието на Касаад, а тя се плъзна зад гърба му, мина покрай тезгяха и се скри зад една завеса в задния край.

Там беше майка ѝ — непроменена, с обръч между краката си, плетеше, без да вдига поглед. Беше обградена от десетина други плетачки, някои млади и без була, други на средна възраст, както и няколко старици. Когато Иневера се показа, няколко от жените изхълцаха и всички се втренчиха в нея. Само Манвах се върна към работата си само секунда след това.

— Оставете ни — рече Иневера тихо и всички плетачки оставиха работата си и побързаха да опразнят стаичката. На Иневера ѝ се стори, че позна няколко от тях, дори през булата им.

— Струваш ми поне един следобед работа — каза Манвах. — Вероятно повече, защото тези кокошки ще си кудкудякат дни наред за това.

Иневера свали булото от лицето си.

— Майко, аз съм. Иневера.

Манвах вдигна глава, но по лицето ѝ не се четеше нито изненада, нито даваше знак, че е познала дъщеря си.

— Доколкото разбрах, дама’тингите нямат семейство.

— Няма да се зарадват, ако разберат, че съм тук — призна Иневера. — Но все още съм ти дъщеря.

Манвах изсумтя и се върна към работата си.

— Дъщеря ми не би стояла безучастно с толкова много недовършени кошници край себе си. — Хвърли бърз поглед нагоре. — Или си забравила как се прави?

Иневера изпръхтя — прозвуча толкова много като майка си, че за момент се сепна. После се усмихна, върна булото си върху лицето и свали сандалите си. Седна на едно чисто одеяло и взе една от полуготовите кошници. Цъкна с език.

— Добре си се уредила с Криша и сестрите ѝ за помощнички — и тя махна няколко нишки от кошницата, преди да посегне към купчината листа, — но все още работят некадърно.

Манвах изхъмка.

— Много неща се промениха, откакто баща ти стана кхафит, но не чак толкова много.

— Знаеш ли какво се случи с него? — попита Иневера.

Манвах кимна.

— Призна всичко. Отначало исках да го убия със собствените си ръце, но оттогава Касаад не е близнал алкохол и не е докоснал чаша за зарове, а освен това се оказа по-добър търговец, отколкото воин. Успях дори да му купя още съпруги. — Въздъхна. — Каква ирония, да се гордея повече със съпруг кхафит, отколкото със съпруг шарум, но баща ти добре ти е избрал името. По Волята на Еверам се случи. По твоя воля.

След това Иневера ѝ разказа събитията от последните няколко години. Не пропусна нищо, включително първото си хвърляне на заровете, както и какво ѝ бяха показали. Това не бе споделяла с никого.

Манвах я изгледа изпитателно.

— Казваш, че тези зарове от демонска кост говорят от името на Еверам. А попита ли ги дали да дойдеш тук?

— Да. Но така или иначе, възнамерявах да те посетя, когато си спечеля булото.

— Ами ако заровете ти бяха казали да не идваш? — попита Манвах.

Иневера погледна майка си и за миг се запита дали да не излъже. Но накрая каза истината.

— Тогава нямаше да дойда.

Манвах кимна.

— Какво ти рекоха? За днес?

— Че винаги ще говориш открито с мен — каза Иневера, — дори когато са неща, които не бих искала да чуя.

Кожата около очите на Манвах се набръчка и Иневера долови усмивката под булото ѝ.

— Такъв е майчиният дълг.

— Какво да правя? — настоя Иневера. — Какво са искали да ми кажат заровете?

Манвах вдигна рамене.

— Че трябва да слезеш в Лабиринта по време на хиляда седемдесет и седмата зора.

Иневера остана като зашеметена.

— Само това ли? Това ли ще ме посъветваш? След три години ще се срещна с Избавителя, а ти искаш… да не мисля за това?

— Ако искаш, мисли, двоуми се, терзай се — отвърна Манвах. — Но годините няма да отминат по-бързо. — Изгледа Иневера многозначително. — Убедена съм, че ще намериш с какво да се занимаваш дотогава. Ако ли не, имам предостатъчно кошници за плетене.

Иневера довърши своята.

— Права си, разбира се. — Изправи се, за да я добави към купчината, и видя, че дори ужким чистият плат, върху който беше седнала, оставяше петна от прах по безупречната ѝ роба. — Приемам поканата ти да плетем заедно отново, стига да ми намериш по-чисто място за сядане.

— Ще купя копринена постелка за безценното ти дупе, дама’тинга — каза Манвах, — но ти ще я изплатиш в изплетени кошници.

Иневера се усмихна широко.

— Искаш три драки на кошница. Ще има да плета години наред.

Под булото си Манвах също се усмихна.

— Цял живот, ако ще купувам нова постелка за всяко посещение. Но една дама’тинга не заслужава нищо по-малко от това.