Добрият

Глава 52

Крейт тръгна по коридора към кухнята и застана пред отворената врата.

Жената беше изправена пред мивката, с гръб към него. Белеше и махаше сърцевината на ябълки.

Беше приятно да я слушаш как пее „Тези глупави неща“ — бавно и без напъване, едва ли не просто изговаряше думите, придавайки на песента тъжна нотка, както й се полага.

Кухнята и холът бяха едно общо помещение. Между тях стоеше голяма чамова маса с шест стола.

Той си представяше как Тим седи на тази маса. Като дете Тим трябва да е ял много пъти тук и какъвто е бабанко, трябва яко да е подяждал семейния бюджет.

Над масата висеше красив меден полилей. Стилизирани птици летяха в кръг около осем лампи във формата на свещи с медни рефлектори, оформени като птичи пера.

Жената свърши да бели ябълка, взе друг нож, с който я разряза на половина и после на резенчета върху дъска до мивката, след което ги изсипа в метална купа.

Пръстите на ръцете й бяха дълги и пъргави. Ръцете й му харесваха.

Когато жената стигна до края на песента, Крейт се обади:

— Мери?

Той очакваше да я стресне. Вместо това тя се обърна към него, без да проявява други реакции, освен леко разширяване на очите.

Тя бе на около петдесет и пет, достатъчно възрастна да бъде майка на Крейт, ако той изобщо имаше майка. Въпреки това имаше елегантна фигура и беше привлекателна.

— Знаеш ли „Времето върви“ от „Казабланка“? — попита той.

Тя не възкликна: „Ти кой си?“ или „Какво правиш тук?“, а просто впери очи в него.

— Гледал съм филма четиридесет и два пъти — похвали се Крейт. — Обичам да гледам филми по много пъти. Да знам какво става.

Беше ясно, че тя помисли за ножа в ръката си. И че пресметна разстоянието до задната врата, макар да не я погледна.

Преди да успее да усложни ситуацията, Крейт стреля. Пневматичният пистолет, който беше извадил от сака, изпъха тихичко и стрелата спринцовка се заби в дясната й гърда.

Тя беше облечена с блуза на жълти и сини карета и най-вероятно имаше сутиен. Облеклото й нямаше да попречи на вкарването на лекарството.

Ужилването на стрелата изтръгна болезнен съсък от гърдите на Мери. Тя измъкна стрелата от тялото си и я хвърли на пода, ала транквилизаторът със супербързо въздействие беше инжектиран моментално.

— Може би по-късно ще ми изпееш „Времето върви“ — рече той. — Сигурен съм, че знаеш думите.

Тя грабна ножа за белене от дъската за рязане и го хвърли към него, но не го улучи.

Стиснала ножа за рязане, тя понечи да тръгне към задната врата, но краката й се огънаха, тя политна и се подпря на шкафа.

Крейт заобиколи работната кухненска маса в центъра и тръгна към нея.

Главата й започна да клюма, тя я повдигна с усилие, очите й се замрежиха.

Ножът се плъзна от ръката й и изтрака на пода.

Крейт го ритна настрана, Мери загуби съзнание и той я подхвана, преди да падне на пода.

Занесе я до чамовата маса. Тялото й беше така отпуснато, че се смъкваше от стола. Крейт я приведе напред, скръсти ръцете й на масата и подпря главата и върху тях.

В тази поза тялото й беше стабилно.

Върна се в хола, дръпна пердетата и си взе сака.

Залости входната врата и се върна в кухнята. Сложи сака на чамовата маса.

Във връзка с възможността семейство Кариър да имат постоянни съседски набези като в комедия по мотиви на Бетани и Джим, Крейт спусна щорите в кухнята и пердетата в стаята за забавления.

Извади два чифта белезници от сака и прикова лявата китка на Мери към подпората за лявата ръка на стола й.

Главата й продължаваше да лежи на масата и тя захърка.

С втори чифт белезници той прикова един от краката на стола към един от краката на масата.

Направи бърза обиколка на къщата не за да задоволи любопитството си как живеят обитателите й, а за да се увери, че са сами с Мери.

С изключение на собствения си образ в няколко огледала, той не видя никого другиго. Смигна на едно от собствените си отражения и показа вдигнати палци на друго.

Две коли бяха регистрирани на името на семейство Кариър: един шестгодишен „Събърбън“ и един по-нов „Форд Експедишън“. Уолтър беше заминал със старата кола на работа, но новата стоеше готова в очакване на Крейт.

Върна се пак в кухнята и си избра резенче ябълка от металната купа върху дъската за рязане. Свежо и много вкусно! Взе си второ резенче.

От масата се чу как Мери се задави и престана да хърка.

В редки случаи алергична реакция към лекарството можеше да доведе до анафилактичен шок и смърт.

Проверката показа, че тя още диша. Пулсът й беше бавен и равномерен.

Той я изправи върху стола. Този път тя не се изхлузи, макар че главата й се килна настрани.

Той седна на стола до нея и махна косата от лицето й. Кожата й беше чиста, само леко сбръчкана в ъглите на очите.

Издърпа клепачите и. Очите й бяха сиви със зелени петънца. Клепачите й останаха отворени за момент, когато той ги пусна, но после се затвориха бавно.

Долната й челюст все още беше увиснала. Устните й бяха отворени. Имаше пълни устни.

Крейт прокара пръсти по краищата на устните й, но тя не реагира.

Извади гъвкава гумена тръба и синя пластмасова кутийка от сака. В кутийката имаше две спринцовки и няколко ампули с кехлибарен разтвор.

Извади от опаковката една от спринцовките, проби капачката на една от ампулите, напълни спринцовката с определена доза и изпръска част от течността, за да се увери, че в спринцовката не е останал въздух.

Обърна дясната й ръка с дланта нагоре, стегна ръката й с гумената тръба, за да накара вената да изпъкне. Вкара иглата във вената, започна бавно да натиска буталото, свали гумената тръба и се загледа в намаляващата кехлибарена течност.

Не беше дезинфекцирал мястото за инжекцията със спирт. Ако се развиеше инфекция на кръвта, до кризата щеше да се стигне след няколко дни, а дотогава той вече щеше да е свършил с нея.

Ръцете й бяха женствени, с красива форма, но не меки. Мускулите й имаха хубав тонус.

Когато извади иглата, от вената излезе капка кръв. Той се вгледа в нея заинтригуван.

Това беше кръв от майката на най-внушителния противник, когото Крейт беше срещал или имаше шанс да срещне.

Вдишвайки аромата на кожата й той се наведе към сгъвката на ръката й и изблиза кръвта.

Нямаше разумно обяснение защо беше почувствал непреодолимо желание да вкуси аленото вещество, но беше сигурен, че е постъпил правилно.

Кехлибарената течност беше лекарство, неутрализиращо въздействието на транквилизатора, който беше инжектиран от стрелата на пневматичния пистолет. Щеше да й помогне не само да се събуди по-бързо, но и да е с избистрено съзнание.

Крейт се облегна на стола и се захвана да наблюдава трепкащите очи под клепачите й.

Устата й се разкриви, сякаш беше лапнала нещо с лош вкус. Езикът и се подаде и облиза устните й.

Когато очите й се отвориха, погледът й не беше фокусиран и тя зажумя отново. После погледна отново и пак зажумя.

— Не се преструвай — сряза я Крейт. — Знам, че дойде в съзнание.

Мери се изправи на стола и погледна към белезниците, което приковаваха лявата й китка към подпората за ръка на стола, после погледна към дясната си ръка, където той я беше инжектирал, и заби очи в спринцовката на масата.

Когато най-сетне срещна погледа на Крейт, той очакваше тя да го попита какво й е направил, но тя мълчеше. Гледаше го и чакаше да чуе какво ще каже.

Той беше впечатлен и реши да й отпусне една усмивка.

— Момиче, трябва да ти призная, че не си обикновено животно.

— Не съм животно — продума тя.

Глава 53

Вълните се разбиваха и хвърляха пръски по оцветените като черупка на костенурка скали. Ритмичните удари, следвани от шушуканията на прибоя, звучаха като многоброен хор, шепнещ на различни езици, сякаш всички загинали в морето през вековете говореха с гласа му за вечни времена.

Паркът се простираше на няколко километра по протежението на носа. Беше време за обедна почивка и работници, насядали по масите за пикник под палмите, отваряха кутии с храна, а по пътеките запалени бегачи напрягаха мускули с мъчителни гримаси на лицата.

Тим и Линда вървяха от едно място за наблюдение до друго, облягаха се на перилата и съзерцаваха как брегът приема водите на морето и как морето надвива брега.

Те усвояваха погълнатите огромни дози възбуждащ нервите кофеин. Той асимилираше разказаното от нея, а тя свикваше с мисълта, че беше проговорила за разрухата на семейството си за първи път от петнадесет години.

— Много странно — поде тя, — но щом се почувствам готова да живея, да живея пълноценно, все ще се яви някой, който иска да ме убие.

— Може да иска, ама няма да стане.

— Откъде вземаш тази увереност? — учуди се тя.

Той вдигна кесията с остатъка от шоколадовите бисквити, които бяха взели от кафенето и си похапваха, докато вървяха.

— От захарта — пошегува се той.

— Говоря сериозно, Тим.

Той се загледа във вълните и тя го изчака, докато най-сетне отвърна:

— Повече от седем години вече живея в очакване да дойде нещо, с което трябва да се справя.

— Какво нещо?

— Звучи прекалено грандиозно да го нарека съдба.

— Всички имаме съдба.

— Това е по-скоро нещо в кръвта.

— И какво има в твоята кръв? — заинтригува се тя.

— Не е нещо, с което се гордея. Нямам заслуга за него. То си е просто там.

Тя изчака мълчаливо.

— Изпитах страх, когато го открих — продължи той. — Още изпитвам. А и хората реагират по особен начин на него, което ме кара да се чувствам неудобно.

Изведнъж се разпищяха чайки и се вдигнаха като хвърчила в небето. Една от тях се гмурна във водата и морето я пое.

— Мъчех се да се убеждавам, че да бъдеш зидар е добро и честно занятие и че за мен най-доброто нещо е да бъда зидар, и си го вярвам.

Чайката се измъкна от водата или от подслона между две вълни и литна с риба в човката си.

— Само че рано или късно тази част от личността ти, която се стараеш да потиснеш, надига глава. Тя е в кръвта и кръвта си иска своето.

Под пръските на морето, но на сигурно разстояние от вълните, двама мъже и една жена обикаляха около скалите по брега и събираха раци в яркожълти пластмасови кофи.

— А и нещата се подреждат така, че се налага да бъдеш това, което си.

Предплатеният телефон иззвъня.

— Не отговаряй — рече тя. — Свърши разказа си.

— Сигурно звъни Пит — каза той и беше прав.

— И аз си взех предплатен телефон — поде Пит. — Имаш ли с какво да запишеш номера?

— Нещо за писане? — попита Тим и Линда извади химикалка и хартия от чантата си. Тим подкани Пит: — Казвай.

След като продиктува номера и го повтори, Пит попита:

— Видяхте ли се с Лили Уен-чинг?

— Да, и беше много интересно.

— Искам да го чуя. Но на четири очи.

— Трябва да ти счупя краката, за да те удържа да не се намесваш в тази история, нали?

— Няма да помогне. Аз тренирах гимнастика в училище. Мога да ходя и на ръцете си.

— И къде искаш да се срещнем?

Пит попита къде се намират.

— Ще бъда при вас след половин час.

— Ще те чакаме на някоя от масите за пикник.

Той пъхна телефона в джоба си и продължи да върви по пътеката.

Линда, която вървеше до него, го закачи:

— Хей, главчо, защо млъкна?

— Не ми идват думите на езика.

— Аз съборих моите защитни стени — напомни му тя.

— Да, и знам колко трудно беше това. Само че моята стена е от железобетон. Дай да се поразходим още малко и да помисля.

Те продължиха разходката мълчаливо.

След малко той каза:

— Не искам да промениш мнението си за мен.

Тя продължи да върви с него. Слънцето превали зенита и сенките на дърветата започнаха да се накланят на изток. Тя продължаваше да върви с него.

Глава 54

— Страхотен син имаш — отбеляза Крейт.

Мери не отговори. Стиснатите й устни не изглеждаха така пълни както преди.

— Сигурен съм, че и Закари е страхотен — заяви Крейт, — но думата ми е за Тим.

Хората, които се поддаваха на чаровната усмивка и маниери на Крейт, когато той решеше да ги омае, рядко го поглеждаха в очите, като че ли подсъзнателно знаеха, че се самозаблуждават, и избягваха погледа му, за да не разсеят заблудата.

Дори и да хванеха погледа му, те бързо–бързо извръщаха очи.

Мери имаше проникващия взор на офталмолог. При всяко мигване тя сякаш обръщаше нова страница от съзнанието на Крейт.

— Скъпа, не си въобразявай, че понеже те обезвредих безболезнено, няма да ти причиня болка, ако се наложи.

Никакъв отговор.

— Ако упорстваш, ще те накарам да омекнеш, като те подложа на невъобразими мъчения.

Тя продължи да изучава очите му.

— Само глупците не се страхуват и глупците умират — заплаши той.

— Страхувам се — призна тя.

— Браво, радвам се да го чуя.

— Но страхът не е единственото ми чувство.

— Да видим докъде ще я докараме.

Тя продължаваше да се въздържа да попита кой е той и какво иска. Отказваше да губи време с въпроси, на които той нямаше да отговори или щеше да отговори, без да го питат.

— Казвам се Робърт Кеслър. Можеш да ме наричаш Боб. Твоят син Тим, скъпа Мери, има нещо, което ми трябва, но не ще да ми го даде.

— Значи сигурно не трябва да го даде.

— Обзалагам се, че като ученик ти си го защитавала пред всеки учител, който е бил недоволен от него — усмихна се той.

— Никога.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че той ми открадна голямо количество кокаин?

— Ако имаш глупостта да ми кажеш подобно нещо, ще знам, че ме лъжеш.

— Мери, Мери, не ми приличаш на наивна жена.

— Тогава не се дръж с мен като с наивна жена.

— Никой не знае всичко, което се крие в сърцата на другите. Дори и една майка не знае истинското сърце на сина си — настоя Крейт.

— Тази майка знае.

— Значи не те учудва това, че той е способен на убийство?

Тя изгледа Крейт с презрение.

— Що за жалки измишльотини! Убийство? Не става и за софизъм.

Той повдигна вежди:

— Софизъм, казваш. Много учена дума за жена на зидар и майка на зидар.

— Опитваме се да бъдем тъп работен добитък, но ни пречи сивото вещество.

— Трябва да призная, Мери, че при други обстоятелства би могла да ми харесаш.

— Не мога да си представя никакви обстоятелства, при които ти би могъл да ми харесаш.

Той я огледа мълчаливо.

— Не можеш да разклатиш доверието ми в сина ми — проговори тя. — Колкото по се опитваш, толкова по-малко ще ти вярвам.

— Става интересно — продума Крейт.

Отиде в кухнята, взе купата с нарязаните ябълки от дъската и се върна на стола си.

Сдъвка едно резенче и попита:

— Какво щеше да правиш с ябълките?

— Не си дошъл тук да говорим за ябълки.

— В момента това ме интересува, скъпа. Пай ли щеше да правиш?

— Два пая.

Дъвчейки второ резенче, той попита:

— Сама ли си правиш корите, или ги купуваш готови от супера?

— Сама си ги правя.

— Доколкото е възможно — каза Крейт, — и аз се старая да ям домашно приготвена храна. По-здравословно и по-вкусно е от ресторантската храна или готовите замразени ястия. А когато имаш толкова много домове като мен, разнообразието е безкрайно.

Той взе трето резенче и я замери по лицето с него.

Тя се отдръпна. Ябълката се задържа за момент на челото й, после се плъзна и падна на блузата й.

Той хвърли още едно резенче, което я удари по бузата и падна на дясната й ръка. Тя го тръсна на пода.

— Опитай се да хванеш това с уста — подкани Крейт.

Резенчето отскочи от здраво стиснатите й устни.

— Хайде де, недей разваля удоволствието. Хвани го.

Понеже тя държеше устата си затворена и главата вдигната, резенчето я удари по брадичката.

— Не знам какво искаш — каза тя, — но няма да ти помогне да го получиш, като ме унижаваш.

— Може и да не ми помогне, скъпа, но ми е забавно.

Той изяде още едно резенче и после хвърли още две.

— Кога се прибира от работа Уолтър?

Тя не отговори.

— Мери, Мери, стига се пери. Нали не искаш да намеря някой бръснач и да ти нарежа лицето, за да те накарам да слушаш?

Крейт измъкна глока от кобура под сакото си и го сложи на масата.

— Но ако Уолтър влезе неочаквано тук — продължи той, — ще го застрелям на входа и вината ще бъде твоя.

Тя впери очи в пистолета.

— Има заглушител — обясни Крейт. — И е автоматичен. Мога, да стрелям в упор и да му вкарам пет-шест куршума във врата и лицето с едно натискане на спусъка.

— Обикновено между четири и четири и половина — промълви тя неохотно.

Най-бързо можеше да се пребориш с нея чрез хората, които обича.

— Има ли случаи да се връща по-рано?

— Само ако времето се влоши.

— Очакваш ли някого другиго?

— Не.

— Добре. Ще те изкарам оттук преди четири.

Тон забеляза, че тя реагира на новината, че ще я изкара от дома й, въпреки че не каза нищо.

— Сега ще се обадя на Тим — каза той. — Тими. Наричаш ли го Тими?

— Не.

— Наричала ли си го Тими като дете?

— Не, само Тим.

— Добре. Със сигурност не си го наричала мъничкия Тими. Сега ще се обадя на Тим и ще му предложа една сделка. Искам да говориш с него.

— Каква сделка?

— А, най-сетне малко любопитство.

— Кажи ми истината. Не тези глупости за кокаина.

— Наеха ме да убия тази кучка, тази писателка, да я изнасиля, ако ми остане време, а той я крие от мен.

Майката на зидаря се вгледа в очите на Крейт, после насочи вниманието си към оръжието на масата.

— Трябваше да създам впечатление, че някой е влязъл с взлом в къщата й, макар че това едва ли би минало сега. Все пак, ако имам възможност, ще я изнасиля, защото ме накара да чакам толкова дълго.

Мери затвори очи.

— Още ли мислиш, че ти говоря глупости, Мери?

— Не. Звучи налудничаво, но не е лъжа.

— Когато се съберете отново, Тим ще ти разкаже подробностите. Те са много интересни. Той ме накара да ги гоня много дълго.

Той я замери с ябълково резенче, за да я накара да си отвори очите.

Придърпа стола си по-близо до нея и рече:

— Не се отпускай, Мери. Трябва да ти обясня някои неща.

— Слушам.

— След малко ще те вържа и ще те занеса в колата в гаража. Ще отпътуваме с нея. Ще те сложа легнала по гръб в багажника. Страхуваш ли се от игли, Мери?

— Не.

— Чудесно. Защото ще те сложа на една хитра интравенозна система с помпа. Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Подобна е на интравенозните системи, които използват в болницата, само че е по-компактна и работи на батерии, вместо да използва земното притегляне. С нея ще поддържам определена доза приспивателно. Алергична ли си към някакви лекарства, скъпа?

— Алергична? Не, не съм.

— Тогава няма нищо страшно. Ти ще продължаваш да спиш, докато всичко свърши. Така ще бъде по-лесно и за двама ни. Ще те покрия с одеяло, ще сложа разни други неща в багажника и всеки, който погледне в него, няма дори да помисли, че там лежи човек. Само че имам един проблем. Погледни ме, скъпа.

Тя нямаше повече желание да чете погледа му, защото беше разбрала какво представлява той. Знаеше, че няма шанс да го накара да се поддаде на никакви майчински номера.

— След лекарството в стрелата аз ти инжектирах лекарство, което му противодейства, за да можем да си поговорим. Второто лекарство е все още в организма ти и ще се отразява на въздействието на следващото приспивателно за следващите — той погледна часовника си — час и половина, час и четвърт. Затова трябва да изчакаме, нали разбираш?

— Да.

— Когато се обадим на Тим, ще му кажем, че съм те отвлякъл надалеч. Аз ще му дам инструкции какво да прави и ти ще играеш моята игра. Ще му кажеш, че съм те отвлякъл преди много време и ти искаш да се върнеш вкъщи и го молиш да направи това, което лошият господин Кеслър му казва.

По-рано бузите й бяха почервенели от гняв и унижение. Най-сетне тя пребледня.

— Не мога да го направя — заяви тя.

— Разбира се, че можеш, скъпа.

— О, Господи!

— Ти си смелчага, Мери.

— Не мога да го поставя в такова положение.

— Какво положение?

— Да избира кой да умре.

— Сериозно ли говориш?

— Това би било ужасно за него.

— Ти наистина говориш сериозно.

— Не мога да го направя.

— Мери, тя е един боклук, с който той се познава от вчера.

— Няма значение.

— Едва от вчера. Ти си му майка. Няма да му е трудно на момчето да избере.

— Да, но после ще трябва да живее с последиците. Защо трябва да бъде поставен в положение да живее с последиците от такова решение?

— Какво по дяволите? Да не би да те е страх, че ще предпочете боклука пред теб? — попита Крейт и си отправи самокритика срещу гнева, който долови в гласа си.

— Познавам Тим. Знам, че ще направи това, което смята за правилно и най-добро. Но в този случай няма нищо правилно, към което да не е прикачено нещо грешно.

Крейт пое дълбоко дъх. После още веднъж. Спокойно. Трябва да остане спокоен. Изправи се, протегна се и се усмихна на Мери.

— Ако избере мен, тогава смъртта на момичето ще тежи на моята съвест, нали?

— Животът е суров, Мери, и все пак много хора го предпочитат пред смъртта. Аз лично не споделям това. Според мен за всички вас ще е по-добре да умрете, но това си е мое мнение.

Тя срещна погледа му с недоумение.

Той взе глока и започна бавно да обикаля масата.

— Нека да ти обясня, скъпа. Ако не направиш каквото искам, ще те убия и ще те оставя на Уолтър да те намери. Вярваш ли ми?

— Да.

— След това ще намеря сина ти Закари. Ще дам на Тим избор — брат му или боклука. Вярваш ли ми?

Тя замълча.

— Вярваш ли ми?

— Да.

— Ако Закари е достатъчно глупав да има морални задръжки, ще го убия. Това ли е, което те възпира, Мери — моралните задръжки?

— Аз просто обичам сина си.

— След като убия Закари, ще погна жена му. Тя се казва Лора, нали?

Мери най-сетне попита: „Кой си ти?“, с което всъщност искаше да каже: „Що за създание си ти?“.

— Робърт Кеслър, не помниш ли? Можеш да ме наричаш Боб. Или Боби, ако искаш. Само не Роб. Не обичам името Роб.

Нямаше признаци, че жената е загубила самообладание, но зърното на ужаса, посято в нея, процъфтяваше.

— И ако Лора се поддаде на някакви щурави идеи за праведност, ако е заразена с подобно безумие, ще я изнасиля и убия и ще се заема с Наоми. На колко години е Наоми?

Мери не отговори.

— Скъпа, знам, че ти е трудно. Ти така хубаво се занимаваше с ябълковия пай и си пееше стари песни и изведнъж ти се случи това. Но ако не ми кажеш на колко години е Наоми, ще ти пръсна мозъка ей сега.

— На седем. Наоми е на седем години.

— Ако накарам седемгодишно момиченце да моли чичо си Тим да й спаси живота, мислиш ли, че тя ще го направи? Според мен ще го направи, Мери. Според мен тя ще плаче, ще хълца и ще се моли и сърцето на чичо й ще се пръсне. Той ще предаде боклука или дори сам ще я убие, за да си върне племенничката невредима.

— Разбрах — каза тя.

— Трябва ли да мина по целия път до Наоми?

— Не.

Стигнал до края на масата, той отиде до мивката и издърпа няколко книжни салфетки от контейнера. Намокри леко едната от тях и се върна на стола си.

Усмихна й се и с навлажнената салфетка избърса ябълковия сок от лицето й. Със сухите салфетки махна резенчетата от дрехите й. Тя не го удостои с тръпка на погнуса.

Той обра нападалите по пода резенчета и изхвърли всичко в кофата за боклук.

Върна се на масата и заяви:

— Харесва ми дома ти, Мери. С удоволствие бих поживял тук няколко дни, ако не беше картината в хола с пикльовците, тичащи по плажа. Ще трябва да я нарежа на парчета и да я изгоря в камината, иначе ще се стряскам през нощта и ще пищя само при мисълта, че тя стои там.

Глава 55

Някои хора твърдят, че днешната младеж е необразована и мързелива, но неин представител се беше постарал да оправи репутацията на поколението си, посвещавайки много време и усилия да издълбае с длето в бетонната маса за пикник мръсна дума без никаква правописна грешка.

Тим и Линда седяха на пейката с гръб към масата и наблюдаваха прелитащите на летни кънки, кучетата със стопаните им, двойките хванати за ръце, свещеника зачетен в молитвеник и над петдесетгодишния наркоман, който се рееше из парка и се опитваше шепнешком да захване разговор с палмите.

Все още размишляващ как да й каже това, което тя търпеливо очакваше да чуе, Тим най-сетне подхвана:

— Ето каква е работата. Ще я разкажа веднъж завинаги и без много подробности. Ти сигурно ще имаш въпроси и това не е проблем. Но свършим ли, повече никога няма да говорим за това. Не е нещо, за което след години, когато се запознаем с нови хора, ти можеш да кажеш: „Тим, разкажи какво си правил тогава“, защото няма да разкажа.

— „След години“ — харесва ми как звучи. Добре. Веднъж завинаги. Умееш да изостряш любопитството. Може би ти трябва да се хванеш да пишеш книга, а аз да се занимавам със зидарство.

— Говоря сериозно, Линда.

— И аз също.

Той пое дълбоко дъх, изпусна го, после пое още веднъж — и телефонът му иззвъня.

Тя изпъшка.

Беше личният му телефон, не новият с предплатата. На екрана не беше изписан номер.

— Сигурно е той — предположи Тим и се обади.

— Как е моето момиче? — попита убиецът.

Загледан в опитомяващия дърветата с шепот, Тим не каза нищо.

— Успя ли да я чукнеш, Тим?

— Ще затворя, преди да си проследил къде се намирам, така че казвай каквото имаш да казваш.

— Нямам много за казване, Тим. На говорител ли си?

— Не.

— Много добре. По-добре е за теб боклукът да не се намесва. Но ние сме на говорител тук и Мери иска да говори с теб.

— Коя Мери?

— Тим? — обади се майка му.

— О, Господи!

Слънцето изведнъж го заслепи, въздухът стана прекалено гъст за дишане. Той се надигна от пейката.

— Бъди верен на себе си, момчето ми.

— Мамо! О, Господи!

— Бъди верен на себе си, чу ли ме?

Езикът му не се обръщаше. Линда беше се изправила до него. Не можеше да я погледне.

— Бъди верен на себе си — каза майка му — и няма да сбъркаш.

— Ако ти е направил нещо лошо…

— Добре съм. Не ме е страх. Знаеш ли защо не ме е страх?

— Обичам те — каза той.

— Знаеш ли защо не ме е страх, момчето ми?

Линда го гледаше изпитателно.

— Защо?

— Защото седя тук и си мисля за двама ви с Мишел.

Тим замръзна.

— Искам да бъда на сватбата ви, момчето ми.

— Ще бъдеш — увери я той. — Ще бъдеш там.

— Тя е толкова мила. Двамата сте лика-прилика.

— Напомня ми за теб — каза той.

— Много ми харесва пръстенът, който тя направи за мен.

— Кажи му каквото трябва, Мери — обади се убиецът нетърпеливо.

— Пръстенът е пред очите ми, момчето ми. Той ми дава надежда.

— Мери! — възкликна заплашително убиецът.

— Тим, моля те, Тим, искам да се върна вкъщи.

— Какво ти е направил, къде те е закарал?

— Той иска да направите размяна.

— Да, знам какво иска.

— Не знам коя е тази жена, която той иска, момчето ми.

— Направих грешка, мамо. Голяма грешка.

— Мисли за мен и за Мишел. Обичам те.

— Всичко ще бъде наред, мамо.

— Бъди верен на себе си. Направи каквото смяташ за правилно.

— Ще те върна вкъщи. Заклевам се.

— Вече не сме на говорител, Тим — обади се убиецът.

— Да не си посмял да пипнеш майка ми.

— Ще правя каквото си искам с майка ти. Двамата сме на едно много самотно място, няма кой да я чуе как вика.

Тим прехапа език, за да не изговори каквото му напираше, защото не беше продуктивно.

— Значи ще се жениш — продължи убиецът.

— Кажи какво трябва да направя.

— Как е фамилното има на Мишел, Тим?

— Това не е твоя работа.

— Мога да го изтръгна от майка ти с мъчения.

— Джеферсън — даде Тим моминското име на Мишел Руни. — Мишел Джеферсън.

— И какво ще си помисли Мишел за това, че рискуваш всичко заради боклука?

— Не намесвай Мишел в тази работа.

— Това зависи от теб, Тим.

От другата страна на парка се показа Пит Санто, усмихнат и махащ за поздрав с ръка. Водеше Зоуи на каишка.

Тим усети, че не може да си позволи да се престори, че се предава лесно на исканията на убиеца. Нямаше да му повярват и свиването на знамената щеше да породи съмнения. Трябваше да се противопоставя. Трябваше да предложи алтернатива. Трябваше да помисли.

— Как да се съглася на размяна? Как да го направя?

— Имаш слабо място, Тим.

— Все едно сам да убия една от двете.

— Ти си като добър герой от филм, Тим. Това ти е слабото място.

— Не съм добър герой. Просто си вървя по пътя.

— Добрите герои остават последни на опашката, Тим.

— Може и да не останат, ако се задържат вътре в играта. Слушай, дай да измислим нещо друго. Не мога да направя това, което искаш.

— Можеш.

— Не, не това.

— Правил си и по-трудни неща.

— Никога. Нищо от този сорт. Мили боже. Не мога.

— Тогава майка ти ще умре.

— Не мога да направя това! Дай ми една минута да помисля.

— Цялото ти семейство е за показ в цирка.

— Не мога да го направя. Дай ми да помисля.

— Трябва да ви изложат на витрини в музея — добави убиецът.

Пит се приближаваше и Линда избърза да го пресрещне и да го предупреди да не каже нещо, което да се чуе по телефона.

— Тим, осъзнай се. Знаеш, че трябва да я убия.

— Би могъл да се откажеш.

— Не, Тим. Трябва да пазя репутацията си.

— А аз ти я очерних, нали?

— Не си въобразявай.

— Много ли ме мразиш?

— Безкрайно много, Тим.

— Тогава убий мен вместо нея.

Линда чу и се обърна към Тим. Очите й се бяха превърнали в бляскави остриета от смарагди.

— Убий мен, вместо нея — повтори той.

— И как точно ще стане това?

— Ти избери място за среща. Аз ще дойда невъоръжен.

— Вече съм избрал място за размяната.

— Когато майка ми си тръгне от теб към колата, която ще я чака, аз ще тръгна към теб. Трябва така да пресметнем времето, че когато тя тръгне с колата, аз да ти дойда на прицел.

— Искаш да ме хванеш за престрелка.

— Не.

— Разбира се, че ще си въоръжен.

— Не. Ще дойда по долни гащи. Нищо друго — няма да има къде да скрия оръжие. Ще взема приятел, който да кара колата. Но той няма да се приближава към теб.

— Не се ли страхуваш от смъртта, Тим?

— Страхувам се, по дяволите! Но това не е най-големият ми страх.

— Ти си едно смахнато копеле, Тим. Няма друг като теб.

— Майка ми ще остане жива. Линда ще получи преднина и може да се опита да ти избяга. Това е всичко, което мога да направя за нея. Ако имам късмет, ако Линда има късмет, ще съм купил живота и на двете.

— Тя няма да стигне далеч без теб — отбеляза убиецът.

— Може и да стигне. Тя не се предава лесно. Съгласен ли си с тази сделка?

В далечината зад дърветата едно момче и баща му пуснаха хвърчило във формата на разярен дракон. Драконът се къдреше в небето и ревът му беше също тъй безмълвен както мълчанието в слушалката.

Най-сетне убиецът проговори:

— Вече съм прочел това, което пише за теб, Тим.

— Не вярвай на всичко, което си прочел.

— Вярвам го. Затова мисля, че предложението ти е сериозно.

— Това е, което мога да направя. Моля те. Това е, което мога да направя.

— Трябва да си прочел прекалено много приключенски книги за момчета, Тим. Дъската ти се е откачила и хлопа. Ти си едно смахнато копеле.

— Не е важно. Приемаш ли сделката? Убий мен, вместо нея.

— Добре, това ми допада.

— Казвай тогава — подкани го Тим.

— Знаеш ли къде е Островът на модата в Нюпорт Бийч?

— Търговския център. Всеки го знае. Там е прекалено оживено.

— Няма да правим там размяната, а само първата стъпка. Ела при езерото с големите риби в Острова на модата след четиридесет и пет минути и чакай там. Аз ще ти се обадя и ще ти кажа какво да правиш след това.

— Добре.

— Гледай да дойдеш, Тим.

— Ще дойда.

— Ела или ще срежа гърлото на майка ти.

Убиецът тури край на разговора и Тим прибра телефона в джоба си.

Опитомяващият с шепот дърветата вдигна ръце към дракона в небето сякаш яркото чудовище беше дошло за него. И нещото, което от години беше идвало към Тим, беше също така окончателно дошло.

Глава 56

Годежен пръстен и венчална халка красяха лявата ръка на Мери, която продължаваше да бъде прикована към стола.

— Диамантите ти не са много внушителни, скъпа.

— Уолтър нямаше много пари, когато се оженихме.

На дясната й ръка имаше пръстен с голям ясноморав камък, заобиколен с по-малки камъчета от същия вид.

— Как се казва този камък? — попита той.

— Опалит — отвърна тя. — Не се среща често.

— Никога не съм го чувал. Та значи годеницата на Тим ти го направи?

— Да. Тя е бижутерка. Много е талантлива.

— Как е фамилното име на Мишел?

— Тим не искаше да ти го каже.

— Ама ми го каза. Просто искам да го потвърдиш.

Тя се поколеба.

— Мога да взема пръстена — рече Крейт — заедно с пръста.

— Джеферсън — предаде се Мери.

— Кога е сватбата?

— През август.

— Мислех, че жените мечтаят да са юнски булки.

— Повечето мечтаят. По тази причина всички места, където може да се направи сватбено тържество, са заети през юни. Затова се наложи сватбата да се направи през август.

— Ти май много харесваш Мишел.

— Аз обичам Мишел. Моля те, не я забърквай в тази история.

— Няма, скъпа. Няма нужда от Мишел. Ние май стигнахме до сделка с твоя Тим. Още я обмислям. Искаш ли да ти я кажа?

— Не — заяви тя. После се съгласи — Да, добре.

Телефонът на Крейт завибрира.

— Изчакай за момент, Мери.

Той седна на масата и видя, че е получил съобщение от групата по поддръжката:

Това вмешателство в действията му така изненада Крейт, че той препрочете съобщението от началото. Такова нещо никога не беше се случвало.

Правилото „Не питай“, към което той се придържаше, би трябвало да се отнася и до групата по поддръжката. Ако бяха останали някакви съмнения, това определено доказваше, че Пакит е набелязана жертва на Клуба на джентълмените.

По-лошо от опита им да го разпитват относно стратегията и тактиката му беше, че го наблюдаваха. Знаеха къде се намира. Гледаха му през рамото. Нетърпимо.

Очевидно синята кола му беше доставена със закачен транспондер, свързан със спътник. Когато беше спрял пред къщата на Кариър, за да се възползва от насочения микрофон, групата по поддръжката беше установила адреса и беше обърнала внимание, че е паркирал през две пресечки.

Крейт можеше да си обясни това нечувано развитие само по един начин. Клубът на джентълмените трябва да беше назначил наскоро някой амбициозен сополив фукльо към групата по поддръжката и той си беше наумил да упражни власт, каквато не бе му дадена.

Проявявайки самообладание, на което дори самият той не можа да не се възхити, Крейт благоволи да отговори на сополанкото:

После, за да им напомни, че имат работа с превъзхождащ ги интелект, който не се нуждае от съвещания с гъше ято от бюрократи, той добави четири реда от Уолъс Стивънс:

След като изпрати съобщението и прибра телефона, той осъзна, че Мери е впила поглед в него.

— Какво има? — попита го тя.

— Нищо, което заслужава да мъчиш хубавата си глава с него.

— Сделката — напомни му тя. — Сделката, която си направил с Тим.

Крейт стана от стола и рече:

— Тим ще дойде на среща гол, за да докаже, че не е въоръжен. Когато пристигне, ти ще тръгнеш към кола, която ще чака.

Тя го гледаше озадачено.

— Не разбирам.

— Когато стигнеш до колата, той ще се приближи към мен и ще ми дойде на прицел. И щом ти потеглиш с колата, аз ще го убия.

Ужасът и отчаянието се сбориха за надмощие над лицето й.

Крейт обясни:

— Той ще откупи живота ти със своя и ще купи на боклука шанс да избяга. Смяташ ли, че синът ти е способен на това?

— Да. — Очите й се наводниха.

— Що за майка си, Мери, да възпиташ сина си да умре за теб? Що за изкривени ценности си му втълпила? Ти обогатяваш значението на понятието за властна майка.

Глава 57

Те разговаряха, докато се движеха със Зоуи пред тях на каишка на път към южната част на парка, където Тим и Пит си бяха оставили колите.

— Мишел подари на мама и татко полилей. Медни птици, летящи в кръг. Кръгът е също и пръстен. Мама каза: „Пръстенът е пред очите ми, момчето ми. Той ми дава надежда.“ Значи е още вкъщи.

— Може би не за дълго — отбеляза Пит.

Те минаха по тревата за по-кратко и за да избегнат кънкьорите и минувачите по пътеките.

— Мога да стигна дотам за двадесет-двадесет и пет минути — рече Тим.

— А ако нея я няма там? — попита разтревожено Линда.

— Там е.

— Може би. Но ако я измъкне, докато пристигнеш, няма начин да стигнем до Острова на модата за следващото му обаждане.

— Островът на модата е заблуда. Да ме кара да тичам и да загубя равновесие. Там е прекалено оживено, за каквато и да е фаза от тази история. Никой не наблюдава езерото с големите риби.

— И аз така смятам — съгласи се Пит.

— Алт ако и двамата грешите?

— Няма да я убие само защото съм закъснял за Острова на модата. Тя е най-силният му коз.

— Много студено уравнение — покруси се Линда.

Тим познаваше настроението, което го беше обзело. Страхът и гневът бяха част от него, но не играеха определяща роля.

Страхът му прерасна в контролиран ужас, а гневът беше по-скоро ярост. Ужасът му го изпълваше със стоманена решителност, а яростта изостряше желанието за мъст, което, макар и да бе продиктувано по-скоро от нуждата за възмездие, отколкото за справедливост, все пак беше и въпрос на справедливост. Емоции от такава величина би трябвало да замъглят мисълта му и да го осакатят физически, но колкото по-изчистени и интензивни ставаха ужасът и яростта, толкова по-избистрена ставаше мисълта му и толкова по-ясно осъзнаваше той възможностите на тялото си.

Това беше в кръвта му. Тази яснота какво да предприеме по време на криза и тази непоклатима целеустременост, когато е притиснат в ъгъла. Не можеше нито да се гордее, нито да се чувства виновен за това.

Стигнаха до колата на Пит пред хондата и Пит предложи:

— Ще вземем моята кола.

— Отивам сам — заяви Тим.

Линда, която отваряше задния капак на колата, възрази:

— И дума да не става.

— Тя е моята майка.

— Задръж териториалните си наклонности за себе си, главчо. Аз нямам майка и мисля, че твоята ще ми хареса. Така че предявявам претенции за нея.

Зоуи скочи в багажника на колата, а Тим рече:

— Опомни се. Не можеш да дойдеш с мен.

Тя се обърна към него.

— Няма да вляза в къщата, за бога, няма да знам какво да правя там, както съм сигурна, че ти ще знаеш. Но няма да остана в проклетия парк да се чудя какво става с теб и да гледам оня надрусан наркоман как говори на палмите.

— Тъй като и двамата знаем какво да правим в къщата — обади се Пит, — идвам и аз.

— Къщата на мама и татко, човек с автоматичен пистолет, ще бъдем много натясно — опита се да протестира Тим.

— Не сме ли винаги натясно, вратарю?

Линда затръшна капака и възкликна:

— Губим време!

Отвори една от вратите и седна на задната седалка.

Пит предложи ключа на Тим.

— Искаш ли да караш?

— Карай ти. Знаеш пътя.

Тим седна на седалката до шофьора и затвори вратата. В това време колата тръгна.

Той поиска от Линда пистолета. Тя го извади от чантата си и му го подаде.

— Това женски пистолет ли е? — попита Пит със съмнение в гласа.

— Не бой се, сериозно оръжие е — увери го Тим.

От задната седалка Линда обясни:

— Има ниско поставена цев и практически нулев откат. Зарядът му е 147 gr. JHP. Ще свърши работа.

Тим не смяташе да пита Пит дали носи пистолет. Той винаги ходеше въоръжен, независимо дали беше на работа или не.

— Не искам да се стигне до стрелба — каза той. — Не когато сме на такова тясно място и майка ми е в стаята.

— Ако успеем да влезем, без той да разбере, можем да го приближим в гръб и да му теглим един куршум — отвърна Пит.

— Това е единственият начин. Но да се надяваме, че ще успеем да го хванем жив. Трябва да разберем кой го е наел.

— Играта силно загрубя. Не мислиш ли, че е време да се обърнем към полицията, към някой от специалните отдели? — попита Линда.

— Не — отсякоха в хор Тим и Пит и после Пит добави:

— Един наемен убиец не предвижда време в затвора в плановете за кариерата си.

— Особено този убиец — потвърди Тим. — Адски е смел. Неговият подход е всичко или нищо. Няма да се предаде без стрелба.

— Според процедурата на специалния отдел при отвличане се започва с преговори за заложника — продължи Пит. — В такъв случай Мери се превръща в пречка за човек като него. Той знае, че те няма да се съгласят да го пуснат да избяга с нея. Ще я убие в момента, в който чуе мегафона, за да може да действа бързо.

— Като става дума за бързо, настъпи педала — подкани го Тим.

Глава 58

Прекрасно! Сълзите се лееха неудържимо. И още по-прекрасно! Хълцанията, които тя отказваше да пусне от гърлото си, се превръщаха в шумове на давене и кратки разтърсващи спазми.

Крейт пъхна глока в раменния кобур и пренесе сака, гумената тръба, спринцовките и купата с нарязани ябълки на работната кухненска маса. Не остави нищо на чамовата маса, което Мери би могла да достигне със свободната си дясна ръка.

Застанал до стола й, той наблюдаваше как тя трие мокрите си бузи.

— Сълзите разхубавяват жената — отбеляза убиецът.

Явно тя се ядосваше на себе си, че се беше разплакала.

Влажните й пръсти се свиха в юмрук, който тя притисна към слепоочието си, сякаш би могла да надделее над страданието с усилие на волята си.

— Обичам вкуса на сълзи в целувката на жена.

Ъглите на устните й бяха провиснали от мъка.

— Искам да те целуна, Мери.

Тя отвърна лице от него.

— За твое учудване може да изпиташ удоволствие.

Тя вдигна очи към него във внезапен порив на ярост.

— А ти може да изпиташ удоволствие да ти отхапят устната.

Подлият отказ на взаимност би накарал някой по-обикновен от Крейт човек да я удари. Той просто продължи да я гледа и не след дълго отново се усмихна.

— Имам една малка работа да свърша, Мери. Но ще бъда наблизо, в една от другите стаи. Ако се развикаш за помощ, няма да те чуе никой, освен мен и ще трябва да ти натъпча парцал в устата и да ти залепя устните с лепенка. Сигурен съм, че не искаш да го правя, нали?

Страстното желание да го убие в погледа й беше изпепелило сълзите в очите й.

— Ама добре го даваш ти, скъпа.

Той очакваше, че може да го наплюе, но тя не го направи.

— Отглеждаш син, за да умре за теб. — Той поклати глава. — Чудя се що за човек е мъжът ти.

Изглеждаше, че тя има нещо попарващо за отговор, но се въздържа.

— Ще се върна скоро, за да те сложа да си легнеш в колата в гаража. Седи си тук, Мери, и си мисли колко хубаво направи, че реши да не подлагаш на риск живота си и живота на Закари и цялото му семейство.

Той излезе от кухнята и спря в коридора да се ослуша.

Мери не вдигна никакъв шум. Крейт очакваше да се чуят подрънквания в резултат на проверка на белезниците, но тишината остана ненарушена.

Крейт влезе в хола и свали маслената картина на щастливите деца, тичащи по слънчев плаж. Сложи я на пода и коленичи до нея.

От джоба на панталона си извади нож с автоматично острие и го отвори. Изряза платното от рамката и после го наряза на тънки ивици.

Дощя му се да извади от рамките на полиците всички снимки с образа на Тим и да нареже и тях. Но тъй като скоро щеше да убие самия Тим, останалите минути в къщата на Кариър можеха да се прекарат по-приятно другаде.

Глава 59

Пит Санто не намали, когато мина покрай къщата на Кариър.

Нищо във вида на къщата не се различаваше от обикновено, освен това, че пердетата на прозорците на първия етаж бяха спуснати. Майката на Тим винаги ги държеше дръпнати.

Когато стигнаха до пресечката, Тим каза:

— Паркирай тук.

Пит спря до тротоара, който беше прикрит от къщата с дървета. Свали прозорците до задната седалка и изключи мотора.

Докато караха, Зоуи се беше изкатерила от багажника, за да се настани до Линда, и сега лежеше с глава на скута на новата си господарка.

— Как ще разбера, ако нещо тръгне на лошо? — попита Линда.

— Ако чуеш престрелка — отговори Тим.

— След колко време?

Той се обърна с лице към нея.

— Ако не го хванем до десет минути, значи сме загазили.

— Изчакай петнадесет минути — обади се Пит — и бягай оттук.

— Да ви изоставя? — сепна се тя. — Не мога да го направя.

— Трябва да го направиш — настоя Тим. — Изчакай петнадесет минути и бягай.

— Накъде?

Мина му през ума, че тя буквално нямаше къде да отиде.

Той се протегна през цепката между предните седалки и й подаде предплатения телефон.

— Вземи го. Излез от квартала. Паркирай някъде. Ако някой от нас не ти се обади до един-два часа, значи и двамата сме убити.

Тя стисна с всички сили ръката му за момент, преди да вземе телефона.

Пет излезе и затвори вратата на шофьора.

— Имаш доста пари в брой — продължи Тим. — Реши дали си струва да се върнеш вкъщи за златните монети. Аз не бих го направил, но ти реши кое е по-добре. С тези пари можеш да започнеш нов живот под ново име.

— Адски съжалявам, Тим.

— Няма за какво да съжаляваш. Дори да знаех какво ще стане, пак бих направил същото.

Той излезе от колата, затвори вратата и провери дали пистолетът, пъхнат в колана му, беше добре прикрит под хавайската му риза.

Лицето й бе обърнато към отворения прозорец. През целия си живот не беше виждал по-прекрасно от това лице.

Двамата с Пит нямаха намерение да влязат през главния вход. Къщите на тази улица опираха гърбовете на къщите зад тях без разделяща пътека. Трябваше да обиколят до паралелната улица и да влязат в къщата на родителите му през задния двор на съседите.

На път към близкия ъгъл Тим искаше да се обърне и да хвърли един последен поглед към Линда, искаше го така силно, че едвам издържаше, но беше дошло време за работа, беше дошло нещото.

Следвайки Пит на завоя към пресечката, той едва не се сблъска с един старец, чиито панталони бяха вдигнати толкова нависоко, че ако държеше часовник в малкото джобче, цъкането му би гъделичкало дясната страна на гърдите му.

— Рози и карамфили, господи помилуй, та това е нашият Тим!

— Здравей, Мики. Изглеждаш чудесно.

Мики Макрийди наближаваше осемдесетте. Доказателство за това можеше да се види в буйните и остри бели косми, стърчащи от ушите му. Той живееше в къщата срещу дома на родителите на Тим. Беше облечен в яркожълти панталони и ослепително червена риза.

— Това са дрехите ми за разходка. Да се виждам, че да не ме ударят, като пресичам улицата. Как си, Тим? Как върви работата? Намери ли си любима?

— Да, Мики. Намерих.

— Бог да я поживи, щастливка такава. Как се казва?

— Мики, трябва да бързам по работа. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Че къде да бъда?

— Ще мина да те видя по-късно. Бива ли?

— Искам да ми разкажеш за момичето.

— Ще дойда при теб — обеща Тим.

Мики стисна ръката му:

— Тези дни си прехвърлях видеозаписите на DVD. Направих един диск за теб, нашия Тим, от бебешките ти дни насам.

— Радвам се, Мики. Трябва да тръгвам. Ще те навестя по-късно.

Тим се измъкна и побърза да настигне Пит.

— Откъде този дядо намира ризи с двадесетсантиметрова дължина? — попита Пит.

— Той е много мил старец. Всички го обичат като роден чичо.

На следващия ъгъл завиха надясно. Излязоха на паралелната улица на дома на родителите му.

До пътеката пред шестата къща имаше табела с надпис СЕМЕЙСТВО СЕЙПЪРСТЕЙН и нарисувани две мечета, мъжко и женско, с имена на гащеризончетата им НОРМАН и ДЖУДИ.

— И двамата ще са на работа — каза Тим. — Децата вече са големи. Вкъщи няма да има никого.

Той поведе напред и двамата с Пит влязоха през странична порта в задния двор на Сейпърстейнови.

Филигранни шарки от слънчева светлина трепкаха по повърхността на водата в басейна и котката, която се печеше на тухлената тераса, се сепна и побягна в храсталака.

Дворът завършваше с ограда висока метър и осемдесет, която бе почти напълно скрита под листака и моравите цветове на пълзящото тромпетно цвете.

— Вратарю, казвал ли съм ти, че си най-грозният човек, когото съм виждал? — обади се Пит.

— А аз казвал ли съм ти, че си най-тъпият?

— Готови ли сме?

— Ако чакаме да станем готови, ще остареем като Мики.

Стъблата на тромпетното цвете бяха дебели и здраво захванати за гипсовата мазилка на бетонната ограда. Свършиха добра работа като стълба. Тим се качи на тридесетина сантиметра и подавайки глава над оградата, огледа задния двор на родителите си.

Щорите бяха спуснати над прозорците и вратата на кухнята. Пердетата бяха затворени върху вратите на хола.

Пердетата на прозорците на втория етаж обаче бяха отворени. Той не видя никого да стои на стража там.

Контролираният ужас, канализираният гняв, бученето в кръвта, което достигаше до слуха му, без обаче да заглушава другите звуци, всичко му говореше, че е дошъл неговият момент за действие.

Той се покатери по стената, събаряйки каскада от морави цветове зад себе си, скочи на тревата от другата страна, последван почти веднага от Пит вдясно.

Тим измъкна пистолета от колана си и се втурна към задната стена близо до кухненската врата на къщата.

Със служебния пистолет в ръка, Пит се приближи до другата страна на вратата и двамата си размениха погледи, докато се вслушваха. Вътре цареше тишина, но това не означаваше нищо. Ловците на патици пазят тишина, докато дебнат в прикритието. В моргите цари тишина.

Тим изрови малка халка с ключ за апартамента си и за сандъка с инструменти в работния си камион от джоба на панталона си. На нея имаше и ключ от къщата на родителите му, защото той винаги я наглеждаше, когато те заминеха някъде.

Плъзгането на месинговата ключалка стана гладко.

Баща му смазваше бравите редовно и ключалката се отвори без шум.

Това беше моментът, когато човек рискува да го простреля куршум или дъжд от куршуми, влизането през вратата, вратите никога не са лесни, но той имаше инстинкт, който му казваше кои са безопасни и кои несигурни, и обикновено знаеше зад кои врати го очаква някакъв ад.

Но този път инстинктът му не работеше може би защото това не беше обикновен случай на претърсване и разчистване, вътре беше майка му, майка му с оная твар с жадните очи, така че имаше дори по-малка възможност за грешка от обикновено.

С леко разтуптяно сърце, макар и все още да дишаше леко и бавно и ръцете му да бяха сухи, той беше стигнал до точката, където човек трябваше да действа, отлагането ставаше неправилна тактика, поради което той отвори вратата.

Втурна се приведен, стиснал пистолета с две ръце, мислейки си, че би било добре пистолетът да е по-голям и да приляга по-добре в ръцете му. В кухнята не го чакаше никой.

Движейки цевта отляво надясно и от кухнята към хола, той забеляза спринцовки на работната маса и нещо, което приличаше на пистолет за стрела-спринцовка, и после видя майка си на мерника, седнала до масата, просто седнала до масата под медната светлина на полилея с кръжащите птици. Тя вдигна глава едва сега осъзнала, че някой беше влязъл, и боже колко много се четеше в погледа й.

Глава 60

Като се има пред вид, че най-вероятно беше дошъл в този свят от света на огледалото, Крейт се чудеше дали един ден няма да се върне у дома през друг подобен портал.

Беше застанал в главната спалня пред огледало, поемащо го в пълен ръст, което беше монтирано на вътрешната страна на отворената врата на дрешника. Той сложи дясната си ръка върху отражението си с известна надежда, че сребърната повърхност ще се огъне и поддаде, оказвайки не по-голяма съпротива от повърхността на водата в басейн.

Стъклото беше хладно, но твърдо под пръстите му.

Той вдигна и лявата си ръка и я притисна към пресягащата се длан на другия Крейт, който се взираше в него.

Може би в обърнатия наопаки огледален свят времето вървеше назад. Вместо да старее, той можеше да се подмлади и да се върне към осемнадесетте, възрастта, от която започваха спомените му. Оттам нататък, връщайки се още по-назад в детството, той можеше да открие откъде беше дошъл и от какво се беше родил.

Очи в очи, той се взираше в собствения си мрак и това, което виждаше, му се нравеше.

Той си мислеше, че упражнява само лекичък натиск, но огледалото се пукна и разцепи от върха до дъното, въпреки че се задържа в рамката си.

Половинките от образа му сега бяха леко разместени, едното око стоеше мъничко по-високо от другото, носът беше разкривен. Едният ъгъл на устата му беше провиснал, сякаш беше прекарал инсулт.

Този друг Крейт, този пропукан Крейт го тревожеше. Този счупен, несъвършен Крейт. Този непознат Крейт, чиято усмивка не беше повече усмивка.

Той дръпна ръцете си от огледалото и бързо затвори другия Крейт в килера.

Изплашен, без да знае защо, за да успокои нервите си той се зае да отваря чекмеджетата на скрина и да разглежда какво има вътре. Искаше да научи каквото може за домакините си, търсеше тайни, които да го осветлят.

Глава 61

Вратата между кухнята и коридора на долния етаж беше отворена и Пит я прикри.

Тим сложи пръст на устните си да предупреди майка си да мълчи, коленичи до нея и прошепна:

— Къде е той?

Тя поклати глава. Не знаеше.

Сложи дясната си ръка на лицето му и той я целуна. Един от краката на стола беше прикован към крака на масата. Затягащо устройство върху стола му пречеше да измъкне белезниците. Невъзможно беше да ги измъкне и от крака на масата, който завършваше с разширение във формата на топка.

Лявата и ръка беше прикована към облегалката на стола.

Белезниците имаха двойно заключване. Той би могъл да използва кламер или нещо подобно да ги отключи, но не можеше да го направи бързо.

Облегалката за ръка се подпираше на дървени пръчки върху седалката. Най-външната от тях беше по-дебела от другите, но тя беше единствената преграда, която пречеше да се измъкнат белезниците от стола.

Въпреки че не му се искаше да остави коридора без прикритие, Тим изсъска, за да привлече вниманието на Пит, и му направи знак, че иска помощ.

И двамата трябваше да се разделят с оръжието си.

Тим искаше да предотврати тътренето на стола и шума, който би се вдигнал от дървения под от краката му.

Пет сложи едната си ръка върху дясната облегалка на стола, а другата на задната облегалка и натисна с всичка сила.

Хванал лявата облегалка, Тим стисна предната подпорна пръчка и започна да натиска облегалката и да дърпа силно подпората, после още по-силно, с всичката си мощ.

Подпорната пръчка служеше всъщност като щифт, залепен в дупки на седалката и на долната страна на облегалката. Според теорията свръзките са слабо място и вертикалният щифт би могъл да се отскубне от дупките, в които беше наместен.

Дясната ръка на Тим се изду от усилие, жилите на врата му изпъкнаха, пулсът му заби в слепоочията.

Родителите му бяха купили чамовата гарнитура преди поне тридесет години в един различен свят от днешния, когато мебелите са се изработвали в места като Северна Каролина и са траели вечно.

Заплахата на непокрития коридор зад гърба му приковаваше вниманието му, но той си наложи да я блокира в съзнанието си и да се съсредоточи върху стола, върху стола, върху проклетия прекалено здраво изработен стол.

Пот изби по челото му и подпорната пръчка се разпука и измъкна от облегалката за ръка с неизбежния пукот, който вероятно би се чул в съседната стая, но не по-далече.

Пит грабна пистолета си от масата и се върна при вратата към коридора.

Тим също си взе пистолета, подхвана майка си, погледна към Пит да се увери, че пътят е чист, Пит кимна и Тим я преведе през кухнята към задната врата.

Когато излязоха, те изтичаха под яркото слънце към пътеката, която минаваше покрай северната страна на къщата.

Той прошепна:

— Завий надясно, като стигнеш улицата…

— Но ти…

— Колата на Пит близо до ъгъла…

— … ти не си…

— … жена и куче, чакай ме с тях.

— Ама полицията…

— Никой друг.

— Тим…

— Тръгвай — настоя той.

Всяка друга майка би могла да се опита да спори или да се вкопчи в него, но не и неговата. Тя го стрелна с поглед на свирепа обич и побягна към предната част на къщата.

Тим се върна в кухнята, където Пит продължаваше да наблюдава коридора. Той поклати глава в знак, че пукотът на подпорната пръчка не беше ги издал.

Тим остави задната врата отворена. Ако играта загрубееше силно, би помогнало да имаш лесен изход.

По пътя напред от кухнята, отляво на коридора следваха трапезарията, килер, и после стълбите. От дясната страна имаше малка баня, малък кабинет и хол.

Пит беше идвал на гости много пъти от времето, когато двамата бяха възмъжали заедно набързо през осемнадесетата си година и откакто се бяха завърнали у дома през двадесет и третата. Познаваше разположението на помещенията почти толкова добре колкото и Тим.

Те стояха и се ослушваха. Къщата бе изпълнена с тишина, заплаха и сляпа съдба. После заедно направиха онова, което бяха правили често, макар и не напоследък — тръгнаха напред в тишината, врата след врата, стая след стая. Кръвта им бушуваше, косата им беше настръхнала, а умовете им бяха бистри като дестилиран алкохол.

Глава 62

Като не намери нищо интересно в скрина, Крейт тръгна към големия скрин, който изглеждаше многообещаващ. Минавайки покрай прозорец, той забеляза Мери в предния двор.

Тя изтича към тротоара, зави надясно и изчезна от погледа зад уличните дървета. От лявата й китка висяха белезниците.

Както и да се беше освободила от стола, тя не беше организирала бягството си сама. Фактът, че никой не тичаше до нея, потвърждаваше кой беше спасителят й. Тим се беше върнал у дома.

Отговорите на въпросите „защо“ и „как“ можеха да почакат. Сега не беше време да се пита, а да се реши веднъж завинаги проблемът със зидаря.

Крейт извади глока от раменния кобур, пресече спалнята, поколеба се за миг пред отворената врата и излезе, вървейки настрани, в коридора на горния етаж.

Ако Тим се беше качил горе, той щеше вече да е намерил Крейт и може би щеше да е стрелял по него, докато се обръщаше от прозореца, след като съзря Мери.

Крейт виждаше стълбите до първата площадка, след завоя обаче те се губеха от погледа му.

Прицелил се към площадката, той зачака да се появи глава, лице да погледне нагоре и да получи порой от куршуми.

Отдолу се надигаха тътнежи от тишина, тишина, която те разтърсва и облива в пот, и обещава светкавици.

Крейт реши, че Тим няма да се качи по стълбите без стратегия и сигурна тактика. На него ще са му ясни опасностите, които крият стълбищата.

Застанал на най-горната площадка в позиция, която изглеждаше недосегаема в превъзходството си, Крейт усещаше обаче и своята уязвимост. Отдръпна се и вече не виждаше надолу по стълбите, нито пък него можеха да видят от долната площадка.

Погледна към коридора, който водеше към задната част на къщата. Освен вратата на главната спалня имаше още пет врати. Едната трябваше да е на банята. Една можеше да е на килер. Най-много да имаше още три спални.

Крейт винаги се бе отличавал с решителност, но този път се спря, обзет от нехарактерна за него колебливост.

Тишината се надигна като неумолим потоп, макар че това бе само тишина, но не и неподвижност, защото сред нея се движеше хищник, какъвто Крейт за първи път срещаше.

От двете страни на долния коридор Тим и Пит, които внимаваха да се държат настрана от мерниците си, ритаха открехнатите врати, проверяваха има ли някой вътре, огледаха трапезарията през сводестия вход, после хола и стигнаха до стълбището.

Ако убиецът смяташе, че е сам в къщата, сигурно нямаше да пази такава тишина. Дори да играеше шах сам срещу себе си, все някога щеше да изтрака с някоя пионка по дъската; ако редеше пасианс, все някоя карта щеше да плясне при преместването.

Те имаха няколко варианта на тактики за превземане на стълбища, макар че би било желателно да са по-добре въоръжени за целта. Независимо от това, че бяха се справяли с подобна задача многократно, на Тим никак не му се щеше да атакува тези стълби. Те приличаха по-скоро на серия от опасни врати.

С помощта на жестове той предаде на Пит един прост план за действие, който бе приет с кимване на главата. Оставяйки Пит до стълбището, Тим се отправи към задната част на къщата, откъдето току-що бяха дошли.

В главната спалня Крейт отключи долната част на прозореца, през който беше видял Мери да бяга, и я повдигна. Тя изскърца леко по смазаните жлебове.

Скочи през перваза върху покрива над входната веранда, очаквайки градушка от куршуми в гърба, и веднага се дръпна настрани извън рамката на прозореца.

Две коли минаха по улицата, но шофьорите не забелязаха въоръжения мъж върху покрива над входната веранда на семейство Кариър.

Крейт отиде до ръба, погледна надолу и скочи зад реда храсти върху тревата.

В хола Пит грабна една декоративна възглавничка от дивана и по-голяма възглавница за сядане от едно кресло и се върна в подножието на стълбището.

Погледна назад към коридора и видя, че Тим вече беше излязъл през отворената задна врата.

Стълбите бяха застлани с пътека. Той се почуди колко ли биха скърцали стъпалата.

Все още нищо не се чуваше от горния етаж. Може би онзи тип се чувстваше толкова самоуверен, че беше заспал. Може би беше умрял от най-навременния сърдечен удар в историята на човечеството.

Хванал пистолета с дясната ръка, възглавницата от креслото под лявата мишница и възглавничката от дивана с лявата ръка, Пит се качи на първото стъпало. То не изскърца. И второто не изскърца.

Южният край на задната веранда беше преграден с дървена конструкция от солидни вертикални и напречни летви, която Тим бе построил преди много време. Майка му не би могла да търпи паянтова изящна решетка.

Копривата, която пълзеше по нея, съвсем не беше на върха на растежа си в тези ранни дни от сезона, но беше достатъчно бодлива да го накара да се зарадва, че ръцете му са покрити с мазоли.

Хоризонталните летви нямаха проблеми с тежестта му. Вертикалните също издържаха, макар че протестираха повече, отколкото би му се искало.

Когато се намери на покрива, той измъкна пистолета от колажа си и отиде до най-близкия прозорец. Зад него беше бившата му спалня, в която той все още спеше, когато оставаше да нощува по празници или да пази къщата.

Стаята изглеждаше празна.

Той беше прекарал безбройни вечери като дете върху този покрив на верандата, легнал по гръб, за да гледа звездите. Беше луд за чист въздух и никога не беше заключвал прозореца на спалнята си и преди петнадесетина години резето беше корозирало в отворено положение.

При последното му посещение с преспиване баща му все още не беше сменил резето и естествено сега, в сюблимния момент, можеше да се очаква да бъде поправено. Но баща му уважаваше традициите и отключената долна част на прозореца се вдигна без съпротивление.

Той се вмъкна като блуждаеща котка в спалнята си. В пода живееха няколко скърцащи звука, но той знаеше къде се таяха и ги избягваше, докато обикаляше стаята към вратата за коридора, която стоеше открехната.

Ослуша се за стъпки, но като не чу нищо, дръпна вратата към себе си и внимателно погледна навън. Очакваше да види убиеца към предната част на къщата, близо до стълбите, но коридорът също беше празен.

Пит спря на средата на първия ред от стъпала и почака. Когато беше сигурен, че е дал достатъчно време на Тим да стигне до втория етаж, той хвърли малката възглавничка към площадката.

Подгоненият въоръжен престъпник би могъл да стреля по всичко, което се движи, но никой не съдра гъза на възглавничката със стрелба.

Пит преброи до пет и хвърли голямата възглавница, защото подгоненият въоръжен престъпник, който не беше с достатъчно изопнати нерви да стреля по малката възглавничка, можеше да очаква следващата по-едра мишена да бъде истинският противник. Тишина. Може би убиецът не знаеше какво са нерви.

Спалня след спалня, килер, спалня, баня — Тим обиколи горния коридор и провери всички помещения, но не намери никого.

Наближавайки главната спалня, той чу как тежката възглавница от креслото се стовари върху площадката на стълбището. Грабна малка декоративна възглавничка от един стол в коридора и я хвърли в близката стълбищна шахта.

Пит имаше достатъчно опит от съвместната работа с Тим, за да разбере, че това е сигнал, че всичко е чисто, и се изкачи бързо, макар и безшумно и нащрек, с протегнат в ръка пистолет в златния ореол на следобедното слънце, струящо светлина през високия кръгъл прозорец на стълбищната шахта.

Тим посочи главната спалня и те застанаха от двете страни на полуотворената врата, Тим от обратната на пантите страна. Това беше моментът, убиецът нямаше къде другаде да бъде, бяха го сгащили.

Блъсни вратата, влети вътре, обходи помещението с пистолета. Мини надясно, Пит наляво, нямаше никой на другия край на леглото.

Прозорецът отворен, завесите отпуснати в замрелия въздух, лошо, прозорецът отворен, лошо, ако убиецът се беше случил зад прозореца в момента, когато тя пресичаше предния двор.

Или пък беше уловка. Ако те се приближаха към прозореца, щяха да застанат гърбом към вратата на главната баня, която в момента беше открехната, и към вратата на килера, която беше затворена.

Той искаше да се насочи към прозореца, знаеше, че целта е прозорецът, но си има причина правилата да се изпълняват и тази причина е, че ти дават по-голям шанс да останеш жив, отколкото да те убият.

Ако онзи тип я беше последвал, всяка секунда имаше значение, но тук имаше две врати, значи първо вратите.

Пит се доближи до килера, застана редом до вратата, протегна се към дръжката и дръпна, но залп не последва. На тавана на килера имаше капандура към таванското помещение. Затворена, както се полага. Той и без това не би отишъл на тавана.

Тим дръпна вратата на банята, втурна се вътре, тясно, пердето на прозореца едва пропускаше достатъчно светлина да се види, че няма никой.

Обратно в спалнята, сърцето му туптеше лудо, в устата му метален вкус, може би вкусът на провала, той се обърна към Пит:

— Тръгнал е след мама, ще я намери при Линда.

Прозорецът, покривът на верандата, дворът — щеше да стане по-бързо, отколкото да излезе по стълбите, затова той се отправи натам заедно с Пит, но с ъгъла на окото си долови движение и се обърна.

Зад отворената врата, върху стената на коридора светеше раздутото овално златно петно, хвърлено от високия кръгъл прозорец в стълбищната шахта, и в него пълзеше сянка, разкривената сянка на демон от кошмар.

Не беше тръгнал значи след мама и Линда, а беше скочил от прозореца, минал покрай къщата, влязъл през кухненската врата и тръгнал по стълбите и сега се приближаваше към тях в гръб.

Отворена врата, автоматичен пистолет, щеше да ги залее с куршуми. Нямаше зад какво да се скрият, щеше да ги убие, дори да го хванеха.

Тим пусна пистолета и грабна големия скрин. Не беше ясно откъде взе такава сила. Беше едър, ама и скринът беше огромен и пълен със сгънати пуловери и резервни одеяла, и дявол знае какво още. Въпреки това го вдигна и извъртя към вратата. Тутакси светкавичните куршуми зачаткаха по него, забивайки се в дървото, пробивайки го и един от тях премина през цялото чекмедже и през предната му дъска и профуча на пет сантиметра от лицето му, забивайки треска в бузата му.

Пит проснат на земята, може би ударен, не, връщаше огъня изпод скрина, който стоеше на петнадесетсантиметрови крака. Ужасен ъгъл, никакво място за прилагане на умения, просто стрелба напосоки, но както се случва да удариш на камък, също се случва и да удариш кьоравото и от коридора долетя писък.

Пистолетът със заглушителя не беше вдигнал много шум, но изстрелите бяха натрошили дървото на трески, надупчили стените, изпочупили лампите. Всичко това изведнъж спря и остана само писъкът, който изтъня до сподавен стон.

Може би писъкът беше уловка, може би онзи тип тъпчеше нов пълнител в оръжието, но когато човек не може да се ръководи от правилата, защото неговата ситуация не е описана, той разчита на вътрешното си чувство. Тим грабна пистолета си от пода и излезе извън прикритието на скрина. Не видя никого през рамката на вратата и се спусна към коридора.

Въздухът беше натежал от дима на стрелба. Разхвърляни гилзи. Кръв по пътеката.

Ранен в крака, хищникът от бара се беше оттеглил към стълбите, все още изправен на крака, но подпрян на колоната на парапета. Изщракването на зареден нов пълнител. Черната дупка в очите се вдигна, намери Тим и въпреки жалостивия стон усмивката пак цъфна.

Тим натисна спусъка два пъти, и единият път улучи акулата в лявото рамо, но дясната ръка все още беше наред и автоматикът се надигна. Дулото му се клатеше, но зееше като пропастта на жадните зеници. Тим го искаше жив, затова тръгна бързо към него, защото човек трябва да атакува директно онова, от което не смее да избяга. Дулото подскочи, залпът се стрелна покрай главата му и огънят на болката лумна.

Вторият залп не попадна в целта, защото акулата имаше нужда от две ръце, за да задържи пистолета върху целта. Тим стигна до него и го обезоръжи. Горещият метал парна мазолестата му ръка. Убиецът се килна назад, свлече се по стълбите и се просна по гръб на площадката, разблъсквайки възглавниците, все още жив, но не и в състояние да се състезава в маратон.

Тим докосна дясната страна на главата си, където пулсираше болката. Беше мокра от кръв. Нещо не беше наред с ухото му. Можеше да чува, но усещаше, че в ушния му канал се стича кръв.

Трябваше му името на парашутиста с кучето на име Лари, който беше платил за убийството на Линда. Слезе по стълбите и клекна до ранения. Посегна да го хване за косата, за да му вдигне главата.

Острието на нож се стрелна и Тим усети лек натиск по дланта на протегнатата си ръка. Акулата се надигаше, използвайки здравия си крак. Нямаше намерение да се предава. Тим го застреля два пъти в гърлото от упор и работата се свърши.

Крейт потъна в безкраен лабиринт от огледала, мъждиво осветен от жълта светлина. Странни фигури се движеха из безбройните сребърни плоскости. Те го виждаха, идваха към него и го обкръжаваха от едно огледало към другото. Той напрегна очи да ги разгледа по-добре, но колкото по се мъчеше, толкова по-бързо избледняваше светлината, докато накрая над него се спусна осезаем мрак в огледалната пустош.

Ножът беше разрязал само кожата на лявата му длан, без да закачи месото отдолу.

Дясното му ухо беше пострадало значително по-зле.

— Липсва парче — съобщи Пит.

— Голямо ли?

— Не много голямо. Главата ти няма да увисне на другата страна, но трябва да отидеш на лекар.

— Има време. — Тим седна на пода в коридора и се облегна на стената. — Няма опасност за живота от загуба на кръв при скъсано ухо.

Той извади от джоба си своя телефон и набра номера на предплатения, който беше оставил на Линда. Допря апарата до раненото си ухо, сгърчи се от болка и го премести отляво.

Когато тя се обади, Тим каза:

— Той е мъртъв, ние не сме.

В облекчението си тя шумно изруга.

— Не можах дори да те целуна.

— Можем да си наваксаме, ако искаш.

— Тим, те искат да излезем от колата с майка ти. Затворихме прозорците и заключихме вратите, но те се опитват да ни измъкнат.

Той се обърка:

— Кои, как?

— Появиха се мигновено и затвориха улицата веднага щом започна стрелбата. Погледни през прозореца.

— Чакай така.

Той се изправи и се обърна към Пит:

— Имаме компания.

Отидоха до отворения прозорец в главната спалня. Улицата беше пълна с черни автомобили 4х4 с ярки бели надписи по покривите и предните врати: ФБР.

Въоръжени мъже бяха заели позиции зад тях и зад други прикрития.

— Гледай да ги забавиш две минути и после им кажи, че работата е свършена и ние излизаме — рече Тим на Линда.

— Какво по дяволите е това? — учуди се Пит.

— Не знам — отвърна Тим и затвори телефона.

— Как ти се струва, редно ли е?

— Кой го знае.

Той се отдалечи от прозореца и набра номера за справки. Когато операторката се обади, поиска номера на Майкъл Макрийди.

Предложиха му да го свържат автоматично срещу допълнително заплащане и той прие, защото не беше ден да се пестят разноски.

Мики се обади и Тим заговори:

— Хей, Мики, ще трябва да отложа посещението си за известно време.

— Велики Боже, Тим, какво става у вас?

— Записваш ли с видеокамерата?

— Как да не записвам, това е къде-къде по-добро от детските ти рождени дни, момчето ми.

— Мики, внимавай да не те видят. Снимай отвътре. Използвай обектива за увеличаване на образа и гледай да хванеш колкото се може повече лица, колкото се може по-отблизо и ясно.

Мики замълча за момент, после попита:

— Мръсни копелета ли са това, Тим?

— Може би да.

Глава 63

Той се представи като Стив Уентуърт, което би могло да бъде истинското му име или само едно от имената му.

Личната му карта беше със снимка, убедителни холографични елементи и надпис ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ.

Висок, атлетичен, с ниско подстригана коса и аскетични черти на красив монах, той имаше достоверен вид. Може би прекалено достоверен.

Родният му южняшки акцент беше облагороден от елитно университетско образование.

Уентуърт пожела да говори с Тим насаме в малкия кабинет на долния етаж. Тим настоя Линда да присъства.

Уентуърт се опъна:

— Това е привилегия, която не мога да предложа на никого другиго, освен на вас.

— Ние двамата сме едно — отказа да направи компромис Тим.

Доведоха я от трапезарията, където я държаха под предлог, че искат да я разпитат.

Къщата гъмжеше от агенти. Ако бяха агенти.

На Тим му напомняха на орките от „Задругата на пръстена“.

Линда влезе в кабинета и се обърна към Уентуърт:

— Той има нужда от лекар за ухото.

— Имаме лекари тук, но той не дава да го пипнат — отвърна Уентуърт.

— Кръвта вече почти спря — успокои я Тим.

— Защото си целия в съсиреци. За бога, Тим.

— Не ме боли — излъга той. — Изпих два аспирина.

Майка му и Пит бяха задържани в стаята за развлечения.

Някой уж щеше да взема показания от тях.

Майка му вероятно си мислеше, че вече са вън от опасност. Може и да бяха.

Трупът на убиеца беше прибран в чувал и изнесен от къщата на носилка. Никой не направи снимки, преди да го преместят. Ако имаше представители на съдебната медицина, те бяха забравили да си донесат инструментите. Нямаше никакви признаци, че се събират доказателства.

Уентуърт затвори вратата, Тим и Линда седнаха на канапето.

Агентът се настани на стол и кръстоса крака. Имаше спокойния вид на господар на вселената.

— Голяма чест е да се запозная с вас, господин Кариър.

Тим усети аналитичния поглед на египетско зелените очи на Линда и отвърна на Уентуърт:

— Не искам да се говори за това.

— Разбирам. Но това е истината. Ако не бяхте човекът, който сте, нямаше да съм тук и тази история нямаше да е свършила нито за вас, нито за госпожица Пакит.

— Това ме учудва — призна Тим.

— Защо? Защото смятате, че не сме на вашата страна в борбата?

— Не съм ли прав?

Уентуърт се усмихна.

— Прав или не, дори в този свят, където всичко се мени през цялото време, някои неща трябва да останат недосегаеми. В името на принципиалната реконструкция някои неща трябва да се уважават, включително хора като вас.

— Каква е тази „принципиална реконструкция“?

Уентуърт сви рамене.

— И ние като всички си имаме жаргон.

— Нищо не разбирам — обади се Линда.

— Той ще ни каже някаква истина — поясни Тим.

— Някаква?

— Възможно най-малката.

— Бих предпочел нищо да не ви казвам — потвърди Уентуърт. — Но вие, вие няма да се успокоите, докато не разберете.

— Не сте от ФБР, нали? — попита Линда.

— Ние сме това, което е нужно да бъдем, госпожице Пакит.

Костюмът му носеше белезите на скъпа ръчна изработка, а часовникът му струваше колкото годишната заплата на агент от ФБР.

— Нашата родина, Тим, трябва да направи някои отстъпки.

— Какви отстъпки?

— Не можем да продължаваме да я караме както преди. В името на благоденствието трябва да започнем да се задоволяваме с по-малко. Прекалената свобода нарушава реда и спокойствието.

— Опитайте се да убедите в това гласоподавателите.

— Ние си имаме наши методи на убеждение, Тим. Един от тях е да насаждаме страхове. Спомнете си например проблема с У2К — очаквания срив на всички компютри в полунощ. Крах на електронната цивилизация. Ракети с атомни бомби се разхвърчават безконтролно. Хиляди часове новини по телевизията и безчетни километри вестникарски репортажи раздухаха ужаса от У2К.

— Само че нищо не се случи.

— Тъкмо там е работата. От колко време насам новините не вещаят нищо друго, освен гибел? Мислите ли, че това е случайно? Електропроводите причинявали рак. Ама разбира се, че не причиняват. Каквото и да сложиш в уста, щяло да те убие, да не говорим за пестицидите, торовете. А продължителността на живота се увеличава и здравето на хората се подобрява с всяко десетилетие. Страхът е като чук. Когато успееш да набиеш на хората в главите, че съществованието им виси на много изтънял косъм, можеш да ги закараш, където трябва.

— И къде е това?

— В бъдещето на отговорния живот в един добре управляван свят.

Уентуърт не си служеше с никаква жестикулация.

Ръцете му не мръднаха от облегалките на стола. Грижливо поддържаните му нокти блестяха сякаш току-що бяха лакирани с прозрачен лак.

— Бъдещето на отговорния живот — повтори Тим замислено.

— Изборите се печелят главно от глупци и лъжци. Когато политиците направляват страната към необходимата реконструкция на системите, може да им се оказва подкрепа, но когато водят лоша политика, трябва да се саботират на всяка крачка отвътре.

Тим се бе вторачил в тънката коричка засъхнала кръв, оставена от ножа върху лявата му длан.

— Само почакайте — продължи Уентуърт — докато… хм, да кажем, заплахата от удара с астероид се раздуха през следващите години. Ще видите как бързо хората ще се съгласят на немислими жертви, когато се захванем да обединим планетата, за да създадем огромна система за отклоняване на астероиди в дълбокия космос.

— Има ли наистина приближаващ се астероид? — попита Линда.

— Може и да има — отвърна Уентуърт.

Все още загледан в засъхналата кръв на дланта си, Тим попита:

— Защо Линда беше набелязана?

— Преди две и половина години двама мъже се срещнаха за час на кафе на терасата на „Сметана и захар“.

— Какви мъже?

— Единият от тях работеше тайно за един от сенаторите в САЩ като негов представител пред чужди лица. Сенаторът не искаше да се знае, че е имал контакт с тях.

— Що за чужди лица?

— Аз бях прекалено щедър с информацията, господин Кариър. Другият мъж беше дълбоко засекретен агент на една от тези чужди среди.

— Просто са си пили кафе в „Сметана и захар“.

— Взаимната им недоверчивост налагаше да се срещнат на безопасно обществено място.

— И аз съм била там тогава? — попита тя.

— Да.

— Но аз нищо не съм забелязала — възмути се тя. — Нито пък съм чула какво си говорят.

Тим отначало беше помислил, че Уентуърт е на около четиридесет години, но при по-внимателно вглеждане се виждаше, че е между петдесет и шестдесет — цели 15 години бяха заличени с инжекции с ботокс от прекалено изопнатото му чело и опънати клепачи.

— Чарли Уен-чинг — обясни Уентуърт — много държеше на своята стена на славата.

Линда се намръщи.

— Имате предвид снимките на постоянните му клиенти?

— Той непрекъснато щракаше нови с дигиталната си камера и сменяше снимките на стената. Във въпросния ден той снима вас и други от редовните клиенти на терасата.

— Той ме е снимал неведнъж, но мисля, че знам за кой ден става въпрос.

— Сътрудникът на сенатора и чуждият агент не бяха от редовните посетители и Чарли не ги е снимал. Те не са обърнали внимание на бързите снимки, които той е направил на другите посетители.

— Обаче техните образи са се появили на заден план в другите — досети се Тим.

— И какво от това? — удиви се Линда. — Никой не е подозирал кои са те.

— Само че през следващата година се случиха четири неща — продължи Уентуърт.

— Първо — предположи Тим, — в политическите кръгове и пресата се е разчуло, че тайният представител е свързан със сенатора.

— Да. А тайният агент беше публично идентифициран като един от главните стратези на голяма терористична организация.

— Какво беше третото? — попита Линда.

Уентуърт прекръстоса крака. Чорапите му бяха дело на голям дизайнер, с геометрични мотиви в синьо и червено.

— Синовете на Чарли, Майкъл и Джоузеф, създадоха интернет страница. Много добре направена. Първа стъпка към разработването на верига кафенета „Сметана и захар“.

— Писаха за тях в някакво бизнес списание — спомни си Линда.

— Хората започнаха да посещават страницата. В галерията на редовните посетители имаше около двеста от любимите снимки на Чарли — на някои от тях се виждаха съвсем ясно лицата на представителя и агента.

— Сътрудник, който се среща тайно с еквивалента на Осама Бин Ладен — това може да съсипе политическата кариера на сенатора.

— Че и цялата му политическа партия — добави Уентуърт.

— Но с вашите възможности — каза Линда — бихте могли да влезете незаконно в страницата и да изчистите снимките.

— Направихме каквото можахме. Но ако нещо се появи в интернет, то си остава някъде завинаги. Освен това Чарли си беше запазил снимките на дискове, които беше заключил в сейфа на „Сметана и захар“.

— Бихте могли да влезете с взлом и да ги откраднете.

— Той често даваше копия на клиентите, които снимаше.

— Влезте с взлом и у тях тогава. Защо трябва да се избиват толкова хора?

— Ако амбициозен прокурор или непокорен журналист ги потърсеше, кой знае какво биха си спомнили — или биха се престорили, че си спомнят. „О да, чух ги как планират да заложат бомба в посолство. И след няколко месеца това се случи.“ Хората умират да попаднат в центъра на вниманието, да получат известност.

— И тогава се взема решение — заключи Тим — да се ликвидират всички, които биха могли да се престорят, че са дочули нещо на терасата във въпросния ден.

Елегантните пръсти на Уентуърт забарабаниха по облегалките на стола. Това беше първото движение на ръцете му, откакто беше седнал.

— Рисковете са огромни, господин Кариър. Четвъртото нещо, което се случи, е че звездата на сенатора изгря. Има шанс той да стане следващият ни президент. Което ще бъде много добре. Той е наш човек от двадесет години, от първите ни дни.

— Човек на това ваше правителство в сянка?

— Да. Ние сме много силни в бюрократичните системи, в органите на закона, в разузнавателните агенции, в Конгреса, но сега ни се отваря възможност да проникнем дори в Овалния кабинет.

Уентуърт си погледна часовника и стана от стола.

— Човекът, когото убих? — попита Тим.

— Просто оръдие. Добра работа вършеше доста време, но нещо жиците му взеха да дават накъсо.

— Как му беше истинското име?

— Няма значение. Той не играеше никаква специална роля. Като него има мнозина.

— Мнозина — промърмори Линда.

Уентуърт сплете пръсти и изпука ставите си.

— Когато разбрахме, че е започнал да преследва вас и семейството ви, господин Кариър, трябваше да се намесим. Както казах, някои неща трябва да се уважават в името на принципиалната реконструкция.

— Но нали това е само жаргон.

— Да, вярно, но зад жаргона се крие философия, в която ние вярваме и според която се стараем да живеем. Ние сме хора с принципи.

Тим и Линда станаха от канапето, Уентуърт оправи възела на връзката си и издърпа маншетите на ризата си.

— В края на краищата — усмихна се той, — ако мъже като вас не бяха защитавали така самоотвержено родината си, нямаше да има какво да реконструираме сега.

С това на Тим хем беше оказано уважение, хем беше сложен на място.

Преди да излезе в коридора, сложил ръка на бравата, Уентуърт предупреди:

— Ако се опитате да разгласите това, което ви казах тук, ще ви помислят за параноичен глупак. Ние ще се постараем за това, имаме достатъчно влиятелни кадри в средствата за масова информация. А после ще дойде ден, когато в пристъп на безумие ще убиете госпожица Пакит, цялото си семейство и след това ще се самоубиете.

Линда побърза да защити Тим.

— Никой няма да повярва, че той е способен на това.

Уентуърт вдигна вежди.

— Герой от войната, изпитал неописуеми ужаси, страдащ от посттравматичен стрес, изпада в умопомрачение и извършва масово убийство? Госпожице Пакит, на фона на небивалиците, в които обществеността е накарана да повярва в наши дни, това ще го изгълтат като лъжичка сладолед.

Той излезе.

Линда попита:

— Тим? Герой от войната?

— Не сега — помоли той и я изведе в коридора. Уентуърт напусна къщата през предния вход и остави вратата отворена. Тим я затвори.

Всички орки си бяха тръгнали.

Майката на Тим и Пит бяха в кухнята.

Тя имаше вид на подгонено животно, а Пит възкликна:

— Какво, по дяволите, беше това!

— Заведи мама и Линда у вас.

— Аз оставам тук — възпротиви се Линда. — А ти трябва да се погрижиш за ухото си.

— Послушай ме. Иди у Пит. Аз имам да свърша едно-две неща. Ще се обадя на татко и ще му кажа да се прибере и да ме заведе до болницата. После всички ще се срещнем у Пит.

— А след това? — попита тя.

— След това ще си продължим живота.

Телефонът и звънецът на вратата зазвъняха едновременно.

— Съседите — рече Тим. — Няма да говорим с тях, докато не сме се уточнили помежду си какво да разказваме.

Когато Пит си тръгна с Линда и Мери, Тим отиде в гаража и взе нож за килими от шкафа с инструменти на баща си.

Изряза окървавените части от пътеката на стълбите и в коридора на горния етаж, сложи ги в чувал и ги изнесе на боклука.

Телефонът и звънецът на вратата звъняха периодически, но вече не така често.

Колкото и да бе странно, нито малката декоративна възглавничка, нито голямата възглавница от креслото имаха петна от кръв. Той ги върна на местата им в хола.

Събра парчетата от нарязаната картина и гилзите от горния етаж и също ги изнесе на боклука.

С известно усилие избута големия скрин до обичайното му място до стената. Събра стъклата от изпочупените лампи и изсмука с прахосмукачката треските и другите отломки от килима на главната спалня.

През следващите един-два дни щеше да замаже дупките по стените и да пребоядиса с два нови пласта стените.

Затвори и заключи прозореца, после затвори, но не заключи прозореца в спалнята си в задната част на къщата.

Орките бяха прибрали всичките такъми на убиеца, които той беше оставил на кухненската маса. Бяха свалили и белезниците от крака на масата.

Ябълковите резенчета в металната купа бяха почернели. Той ги пъхна в машината за смилане на отпадъци заедно с обелките от мивката.

Изми купата, белачката и ножа и ги подреди в чекмеджетата.

По-късно щеше да поправи счупения стол.

Това беше родният му дом, където беше отрасъл, свято за него място и той щеше да го оправи.

Обади се на баща си. После пресече улицата и отиде за малко на гости на Мики Макрийди.

Глава 64

Кабелната връзка на Пит беше възстановена, компютърът му не беше взет. Той го включи, покани Линда да седне пред него, даде й адреса на интернетната страница и излезе от стаята.

Тя влезе в страницата, напечата името на Тим и прочете следната грамота:

Този мъж с голямата, хубава глава и нежно сърце беше награден с Почетния медал на Конгреса.

Тя прочете грамотата веднъж, разтреперана от възторг. После още веднъж, през сълзи, и още веднъж.

Когато Пит реши, че тя няма нужда повече да бъде сама, се приближи, седна на края на бюрото и я хвана за ръката.

— Божичко, Пит, божичко.

— Аз бях член на взвода, който беше в склада, когато той се появи с осемте войници.

— Когато възмъжахте заедно.

— По-късно довечера ще дойде на вечеря Лиам Руни, който беше един от войниците, доведени от Тим. Жената на Лиам, Мишел, беше пилотът на сваления хеликоптер. Спомняш ли си пасажа в грамотата, където се говори как е повел войниците и екипажа на хеликоптера въпреки ожесточената стрелба?

Тя кимна.

— Това, което е пропуснато, е, че той първо е сложил турникет на ръката на Мишел. И докато е водил войниците под ожесточената стрелба, едновременно е прикривал Мишел и почти я е носил.

Известно време тя не можеше да говори, но после каза:

— Всеки идиот от единия край на Америка до другия знае коя е Парис Хилтън, но колко души знаят неговото име?

— Един на петдесет хиляди? — каза на посоки Пит. — Но той и не желае да бъде другояче. Той е в една много малка група от хора, Линда. Познавам няколко други от наградените с този медал. Те се различават по много неща и са на различни възрасти, някои са чак от времето на Втората световна война. Ала в някои отношения те всички си приличат. Нещото, и това наистина е много впечатляващо, нещото, което никой от тях не прави никога, е да говори за това, което са извършили в миналото. И ако ги натиснеш, виждаш, че се притесняват, когато ги мислят за герои. Не знам дали те са родени с тази скромност, или са я придобили благодарение на преживяното, но знам, че аз никога няма да я имам.

Отидоха в кухнята.

Мери стоеше до мивката и белеше ябълки за пай. Линда се обърна към нея:

— Госпожо Кариър.

— Да.

— Благодаря ви.

— За какво, миличка?

— За сина ви.

Глава 65

Пред него се отваряше безкрайната шир на небето и на планините, и на зелените ранни царевични полета и над тази шир се простираше тишината на растежа в природата и на човека, търпеливо грижещ се за него.

Тим беше спрян на отклонението от магистралата, където трябваше да почака малко, и после беше пропътувал към осемстотин метра по пътя към фермерската къща.

На два етажа, просторна, но в никакъв случай не разкошна, къщата приветстваше света с веранда, която я обикаляше от всичките страни. Бялата дъсчена облицовка по стените беше така безупречно поддържана, че дори под яркото слънце на Средния запад никъде не се виждаше олющена боя или и най-малкото захабено петънце.

Беше виждал къщата на снимка преди, но никога не беше я посещавал.

Беше облечен в единствения си костюм, една от двете бели ризи, които притежаваше, и нова връзка, купена специално за случая.

На излизане от колата беше оправил възела на връзката, изтупал предницата на сакото си от мъх, ако имаше такъв, и погледнал надолу да се увери дали не трябва да излъска още малко обувките си, като ги потърка на задната страна на крачолите си.

Приятен млад мъж, облечен по-неофициално, беше излязъл да го посрещне и го беше довел до входната веранда, предлагайки му изстуден чай.

И сега Тим седеше в прекрасен люлеещ се стол на верандата с чаша чудесен чай в ръка.

Чувстваше се прекалено едър, тромав, странно облечен, но не и не на място.

На всички страни на верандата имаше люлеещи се столове и плетени кресла, дива™ и малки масички, създаващи впечатлението, че съседите идват отвсякъде по вечерно време да се насладят на обширната веранда и да поговорят за времето.

Тя не го накара да чака. Появи се в ботуши, жълтокафяви джинси и ослепително бяла блуза, много по-неофициално облечена от единствения предишен случай, когато я беше виждал.

Каза й, че му е приятно да я види отново, тя отговори, че удоволствието е нейно, и го накара да почувства, че говори истината.

Тя беше на седемдесет и пет години, висока, стройна, с късо подстригана буйна побеляла коса, сините й очи бяха ясни и прями.

Ръкува се с него и стисна ръката му дружелюбно, както и миналия път. Ръцете й бяха здрави, потъмнели от слънцето и работливи.

Те пиеха чай и си говореха за царевичната реколта и за коне, нейна любима тема, и за радостите на лятото в Средния запад, където тя бе родена и отрасла и където се надяваше да си остане докрай. После той подхвана:

— Госпожо, дошъл съм с молба за услуга, която е много важна за мен.

— Кажете какво ви е нужно, сержант Кариър, и аз ще направя всичко, каквото мога.

— Дошъл съм с молба за лична среща с вашия син и е жизненоважно вие лично да говорите с него за това.

Тя се усмихна.

— За щастие ние винаги сме били в много добри отношения с него, с изключение на единствения месец, когато служеше във военния флот и беше решил, че трябва да се ожени за момиче, за което аз бях твърдо убедена, че е неподходящо за него.

— Как завърши това, госпожо?

— За голямо мое облекчение и смях той откри, че момичето няма ни най-малко желание за женитба с него.

— Аз се женя другия месец.

— Поздравявам ви, сержант Кариър.

— И съм твърдо убеден, че тя е най-добрият избор.

— Вие сте на повече години от сина ми тогава и, струва ми се, по-разумен.

Те поговориха за Линда известно време, после за желаната среща и причината, поради която я желаеше, и макар да не й разказа всички подробности, той й каза повече, отколкото беше възнамерявал.

Глава 66

В червеното зарево на залеза вечнозелената гора стоеше сякаш под купола на благоуханно безмълвие, като катедрала, в която богомолците бяха само бухали, чиито молитви се изчерпваха с една дума.

С върховно изящество голямата, покрита с шинди къща делеше последния склон с дърветата и гледаше към дълго езеро, пламнало с отразения огън на небето.

Един мъж изпроводи Тим по стълбите, окъпани в мека светлина, от палубата до кея, който се простираше на повече от сто метра навътре във водата.

— Оттук нататък оставате сам — каза мъжът.

Стъпките на Тим отекваха глухо по дъските, вълните пляскаха леко по подпорите, в тъмната вода някъде отдясно подскочи и се гмурна риба.

В края на кея имаше открит павилион, достатъчно голям, за да побере осем души за вечеря. Тази вечер масата беше малка и имаше само два стола, и двата обърнати с лице към небето на запад, което се отразяваше в морето.

На масата имаше поднос със сандвичи, покрит със стъклен капак, и малко посребрено сандъче, пълно с натрошен лед, в което се гушеха четири бутилки бира.

Домакинът на Тим стана, за да го посрещне, и те си стиснаха ръцете. Домакинът отвори две бири. Те седнаха, загледани в избледняващия залез и отивайки от бутилките.

Червеното на небето се превърна в мораво и след като моравото потъмня, звездите коронясаха нощта.

От началото Тим се чувстваше неловко и не знаеше на какви теми да поддържа светски разговор. Искаше му се наблизо да имаше някаква хубава зидария, за която да може да се изкаже похвално, но никъде не се виждаше камък или тухла. Не след дълго обаче домакинът му го накара да се отпусне.

Лампите в павилиона не бяха светнати, но луната се отразяваше в тъмната вода и нощта беше достатъчно осветена.

Покрай другото те си поговориха за майките си. И двамата имаха и смешни, и нежни спомени.

Когато стигнаха до втората бутилка и сандвичите, Тим разказа за убиеца с жадните зеници и Уентуърт и всичко, което се беше случило. Бяха зададени много въпроси и той им отговори. После имаше още въпроси, защото този син на Средния запад се отнасяше към всичко задълбочено.

Тим сложи DVD диска на Мики Макрийди на масата и рече:

— Моля ви, сър, в името на безопасността на семейството ми да подходите към тях по такъв начин, че да не е ясно, че сте тръгнали от това, което ви донесох.

Тим получи обещание, че молбата му ще бъде изпълнена, и знаеше, че може да му вярва.

В известен смисъл можеше да се каже, че той отваря врата тук. Неговият инстинкт за врати беше добър и му подсказваше, че тази врата е безопасна.

— Сър, на това видео могат да се видят ясно лицата на двадесет мъже, включително на Уентуърт или каквото ще да му е името. Те всички работят за органите на закона или в разни правителствени отдели, така че ще имат документи за самоличност със снимки в базите данни. Ако направите търсене със софтуер за разпознаване на образи, ще ги намерите. Предполагам, че всеки от тези двадесет ще издаде други двадесет и така нататък. Но аз ви уча на нещо, което знаете по-добре от мен.

След известно време по кея се приближи помощник. Той кимна на Тим и на началника си и съобщи:

— Господин президент, телефонното обаждане, за което се надявахте, ще стане след пет минути.

Тим стана от стола заедно с домакина си и двамата стиснаха ръце.

Президентът предложи:

— Разговорът ни беше дълъг. Моята граница е две бутилки, но вие искате ли още една, преди да си тръгнете?

Съзерцавайки черното езеро и всяка вълничка, посребрена по върха от лунната светлина, и черните дървета, извисяващи се отвсякъде по брега, и черното небе, прободено в хиляди точки, Тим прие.

— Благодаря, сър, с удоволствие.

Той остана прав, докато президентът стигна до края на кея, и после седна отново.

Една домашна помощница донесе шише бира и изстудена чаша на поднос и си отиде. Той не пипна чашата и прекара дълго време, докато изпие шишето.

Отнякъде далеч в езерото долетя омагьосващият крясък на гмурец и магията бе повторена многократно от ехото.

Тим беше също толкова далеч от дома си тук, както и в бялата фермерска къща в полята, но се чувстваше спокойно, защото всичко това, от единия бряг до другия, беше всъщност неговият дом.

Глава 67

Цените на юг и в района на залива бяха прекалено високи за тях, затова избраха малко градче по централното крайбрежие.

Дори и там не можеха да си позволят да живеят на самия бряг или да имат открита гледка към морето, но си купиха къща от тридесетте години на двадесетия век със здрави основи.

Докато я префасонираха, без да нарушават стила й, те живееха във фургон в двора и свършиха почти целия ремонт със собствените си ръце.

Семейството му, което по неговото разбиране включваше и Пит, Зоуи, Лиам и Мишел, пристигна от юга да отпразнува новия им дом между Деня на благодарността и Коледа. Мишел донесе завършения полилей с лъвовете и Линда се обля в сълзи, като го видя, и после се обля в сълзи отново, като научи, че Мишел е бременна.

Той намери клиент за строеж на стена, после за иззиждане на веранда и всеки от клиентите го препоръча на друг. Скоро всички в градчето го знаеха: Тим, зидарят, който си държи на работата.

Когато завършиха къщата, Линда започна да пише отново. Книга без гняв, в която изреченията не преливаха от отрова.

— Това ще стане добре — отсъди той, след като тя му даде да прочете първите няколко глави. — Това е истинско. В него си ти.

— Не, главчо — разтърси тя страниците към него. — Не съм аз. В него сме ние.

Те нямаха телевизор, но си купуваха вестник от време на време.

През февруари, девет месеца, след като Тим беше убил човека, който искаше да ликвидира Линда, в пресата гръмнаха истории за конспирации и съдебни преследвания. Двама видни политици се самоубиха, Вашингтон се тресеше, политически империи рухнаха.

Те следиха новините около седмица и после престанаха.

Вечер слушаха суинг джаз и стари радио програми с Джак Бени, Фил Харис, Бърнс и Алън.

Бяха продали нейния Форд, в който убиецът им беше оставил спомен, и се канеха да купят друг, ако книгата й имаше успех.

Също като Пит Тим беше сънувал понякога отсечените глави на бебета, както и скърбящата, но и благодарна майка, загубила едно от децата си, но запазила други две, която, раздирана от противоречиви чувства, беше изскубнала от корен косите си, за да ги сплете на плитки за украса, понеже беше бедна и нямаше какво друго да даде в знак на благодарност. Той престана да сънува тези сънища.

Широкият свят тънеше в мрак и мракът заплашваше да стане още по-черен. Но двамата с Линда бяха намерили малък оазис от светлина, защото тя знаеше как да надживява болката, а той знаеше как да се бори и заедно те образуваха едно цяло.