Доказателства за третия взрив

II.

Ямамото не беше от страхливите. Но въпреки това взе някои дребни предпазни мерки. В гените му бяха закодирани доблестта на самурай и упоритостта на селянин, мрачното коварство на ниндзя и презрението на безразсъден камикадзе.

Като начало поръча да му направят гипсова отливка от бронзовия Буда. Покрита със зеленикаво и кафяво под безира, отливката по външен вид учудващо наподобяваше оригинала.

Оказа се, че се е престарал. Напразно бе дошъл край пагодата още преди обяд, беше се преструвал напрегнато на скучаещ безделник, зает с пиене на консервирана бира и съзерцаване на лотосово белите облачни маси в бездънното небе. Докато уж броеше прозрачните камъчета в течащия под силен наклон планински поток, старателно огледа пътя, околностите, обстановката. Когато се мръкна, извади гипсовото копие, остави го на определеното място и зачака. Беше му тревожно-приятно да усеща неудобството от носенето на бронираната жилетка. Под якето си беше прикрил оръжието, мятащо облак приспивателен газ в лицето на нападателя. Но въпреки всичко не можа да разбере откъде и как пристигна непознатият.

— Малко сте подранили, но така е по-добре! — побърза да излезе от сянката човек с тъмен комбинезон като на шофьор от международните превози. Имаше меки движения, широко лице, сплеснат като на маймуна нос. Народността му не можеше да се определи. Нещо създаваше впечатлението, че е много силен.

— Давате ми моя Буда, вземайте това куфарче с материалите и все едно, че не сме се виждали — като се озърташе, прошепна мъжът.

— Какво има в него? — спря го Ямамото. — Пачка стари вестници или колекция речни камъни?

Мъжът сподави гримасата на досада и щракна ключалката на куфарчето. Наложи се да светне с фенерче — вътре наистина имаше ръкопис, затиснат с парче сгурия и някаква изгоряла кост, а в копринена дрипа бяха завити снимки.

— Експертите знаят как да ги проверят. Автентични са!

— Колкото е автентичен и тоя гипсов Буда, с незасъхнал безир! — ядоса се Ямамото. — Защо ми ги давате?!

— Спокойно, господине. Още като идвах, знаех, че сте подменили статуетката. Умеем да прогнозираме събитията. Зная още, че сте облекли бронирана жилетка, че в ръката си стискате опасно оръжие с приспивателен газ, но няма да го употребите. След пет минути ще си тръгнете с моето куфарче оттук, след като Ви дам един адрес, на който непременно трябва да се обадите: известно Ви е името на професор Йошикава и къде живее, нали?

— Професор Йошикава! И той ли е с вас…

— От него ще чуете останалите подробности. Но все пак като за начало питайте!

— Откъде идвате?

— Да кажем, от Бъдещето — направи неопределен жест здравенякът.

— Третият взрив…

— Да, имало е такъв. Но ние го коригирахме.

— Защо?

— Представете си неприятно сгъстяване на отрицателни събития, при което сборът им надхвърля критичната маса и идва глобална катастрофа. Наложи се да се понамесим, да поизтръгнем някой и друг, ненужен, вреден плевел. Такъв плевел се оказа бомбата над Токио, Вашата, Ямамото! Иначе — гибел за всички, и за тия след вас, в един неочакван момент…

— Дълбоко съм Ви благодарен за… нещата… в куфарчето. Нещо ми шепне, че не са фалшификати. Но откъде ги имате? Нали поправките не оставят следи?

— Нищо не остава тук, в изменения свят. Но в бъдещето, където съм аз, тези любопитни сувенири с нищо не могат да навредят. Знаете ли, съществува цял музей с експонати, събирани усилено преди всяка поправка. Вземете реликвите, погребете ги на родна земя! Те заслужават. А дневника на пилота просто изгорете! Никой няма да Ви се разсърди.

— Вие ли ми пращахте писмата?

— Не, но знаех за тях.

— Каква беше целта им?

— Да се откажете. Да забравите. Да си внушите, че нищо не е имало, и да заживеете като всички други. Знаете ли, Вие сте нещо като брак в нашата работа. Всички други възприеха новата реалност, само във Вас остана някакво… съмнение, мъгляво фантазиране, сляпо прозрение. Сякаш вътре в съзнанието Ви е онова белегче, което никой друг не може да види и заподозре. Вашият случай още се изучава, обект е на особено внимание. Значи все някъде остават следи от корекциите, колкото и изкусно да сме оперирали…

— Но все пак защо ми разкривате всичко това? — не изтърпя Ямамото.

— Не се вълнувайте. Вие сте единственият човек, който се е досетил. И затова заслужавате малка награда. От Вас зависи дали да я приемете.

— Каква е наградата? — промърдаха засъхналите му устни.

— Доказателствата. Тези, които търсихте цял живот и винаги напразно, вече може да ги получите. Необходимата давност е изтекла.

— Каква е Вашата давност?

— Не моята, господин Ямамото, а историческата… Това е достатъчната отдалеченост от някое събитие, така че и да се разкрие истината за миналото, вече е почти без значение. Това е давност. Никой не се интересува от ланския сняг, а какво остава за случки отпреди повече от четиредесет-петдесет години! Давност е нещо като праха в пирамидите. Нещо като хлътналите забравени гробове.

— Ами Буда — гипсов или бронзов, за какво ви беше?!

— Задръжте си го. Трябваше ни само като обща допирна точка, колкото да започнем разговора.