Документът Катей (Книга 2)

Пролет, в наши дни

Париж, Токио, Вашингтон, Сен-Пол де Ванс

Лилиан влезе в „Унгаро“, но стилът на тази модна къща й се стори твърде футуристичен, затова се прехвърли в „Диор“. Чувстваше се отлично, откъсването от мрачния живот във Вашингтон я окриляше, изпитваше усещането, че е избягала от самото чистилище. Ех, ако някой можеше да ми каже, че и Одри е добре, въздъхна в себе си тя.

От край време обичаше „Диор“. Моделите на тази къща винаги бяха très chic, в тях никога не се долавяше отминалият полъх на вчерашната мода. Елегантната линия на облеклото не беше подвластна на времето и именно това неотразимо привличаше Лилиан.

Магазинът се намираше на авеню „Монтен“, само на няколко крачки от „Плаца Атене“. Потънала сред елегантните дрехи, Лилиан отново почувства възбуда от факта, че най-сетне е успяла да избяга от мрачния затвор, който сама беше издигнала около себе си.

Купи вечерен костюм, който щеше да бъде пригоден към фигурата й и след това изпратен в хотела. Беше дреха, пропита с дискретна елегантност, отиваше й много. Твърдо реши да я носи често, почти всеки ден.

Излезе на тротоара и нерешително спря. Би могла да тръгне по улица „Франсоа I“ и да стигне до Сена. Така ще мине покрай Гран Пале и Университета. Подобно на децата си, и тя много обичаше водата, присъствието на Сена в този град неудържимо я привличаше. Но после си спомни, че ще трябва да мине покрай речната гара и тълпите туристи, които чакаха да се натоварят в увеселителните корабчета, за да обядват с посредствена храна на борда, докато Париж бавно се точи край тях. Това я накара да промени решението си. Обърна се и тръгна в обратна посока, към Поан Рон.

На „Шан-з Елизе“ вдигна глава да огледа площад „Шарл де Гол“. Триумфалната арка блестеше с махова светлина. Стори й се още по-огромна и величествена от последния път. Може би поради хилядите буболечки с ръмжащи мотори, които я заобикаляха в плътни потоци. Но Париж винаги й въздействаше по този начин при всяко идване тук той й се струваше все по-красив и по-желан. И това беше най-ценното му качество. Всеки голям град в света притежава определена фасада, с която привлича своите гости. Но колкото повече го посещава човек, толкова по-ясно вижда пукнатините по тази фасада, толкова по-делничен и обикновен става този град. Докато накрая измамата рухва и градът завинаги губи своята първоначална привлекателност.

Но тук това не може да стане никога, мислеше Лилиан, докато бавно крачеше по Шан-з Елизе. Тук фасадата винаги е привлекателна, зад нея неизменно надничат възбуждащи преживявания. Колкото по-често идва човек в Париж, толкова по-привлекателен му се струва той.

В далечината се очерта обелискът на площад „Конкорд“. Лилиан бавно вървеше под кестените на широкия булевард, цялото й тяло усещаше невидимото присъствие на вековете, на богатата история. Откъм реката долитаха приглушените сирени на туристическите корабчета, изведнъж изпита чувството, че гостува в къщата на хора, които си е представяла като строги и затворени, но за нейна изненада те са се оказали гостоприемни домакини и приятни събеседници.

Въздухът над площад „Конкорд“ беше сив от пушека на дългата редица туристически автобуси, чакащи търпеливо реда си да преминат към Ру Роял и Сан-Мари Мадлен.

Лилиан ускори крачка, свърна покрай Оранжерията и навлезе в Тюйлери. Облегнати на дебелите стволове на дърветата, млади бащи наблюдаваха децата, играещи дама на утъпканата трева на полянката. Всъщност погледите им бяха обърнати не толкова към крещящите от възбуда хлапета, колкото към красивите и добре облечени жени, които се разхождаха по околните алеи. Лилиан беше доволна, че носи новия си костюм от „Диор“. Във Вашингтон значение имаше единствено вечната игра за власт, обличането по парижки маниер се срещаше рядко, всички го считаха за чудата приумица. Това вероятно се дължеше на самата атмосфера в Новия свят, а може би и на нежеланието на американците да се съобразяват с установените традиции.

Във всеки случай една разходка по парижките улици беше напълно достатъчна, за да се разбере как трябва да се обличат хората. Дори възрастните дами бяха шик. Не само в облеклото, но и в прическите и грима. Това страшно ги подмладяваше, човек често не можеше да направи разлика между жени на шестдесет и на четиридесет години. Още една от уникалните черти на този вечен град. Неговите жители запазваха младостта на духа си, независимо от побелелите коси. Несъмнено биха се изсмели на това, което в Америка наричат достойнството на възрастта.

Лилиан се отпусна на една пейка и отправи поглед към играещите деца. Те бяха страшно разгорещени, сякаш от победата зависеше цялото им бъдеще.

Животът е игра, беше казал някога Филип. Това беше още в началото на връзката им, в далечното Токио. Лилиан не можеше да разбере какво се крие зад тези думи, отказът му да се поясни само засили чувството й на безсилие пред собственото й невежество. Естествено, днес всичко й беше ясно. Още помнеше как отговорът на загадъчните му слова пасна съвсем точно на собствените й виждания.

Винаги беше вярвала, че превъплъщава само половината на една завършена личност, а другата половина принадлежи на човека, в когото ще се влюби. Но бракът с Филип не оправда очакванията й в това отношение, тя се почувства някак стегната в своята половина, ограничена и безсилна. Състояние, за което дори не беше подозирала. Като съпруга на Филип тя ясно видя границите на света, в който беше принудена да живее. И му беше благодарна за това.

По отношение обаче на самия Филип нещата бяха по-сложни, много обстоятелства трябваше да бъдат отчетени. Това й стана ясно по време на тяхното първо и единствено пътуване до Париж, осъществено, разбира се, по нейно настояване. Нежеланието на Филип да посети Стария свят беше като тежка котва, която теглеше и двамата към дъното. Неговите представи за пътешествие се изчерпваха с двуседмична обиколка на страни като Бирма или Хиндукуш.

Последната си вечер в най-романтичния град на света прекараха в ресторанта на луксозен туристически кораб, които Филип, за голямо учудване на оберкелнера, нарече „барка“.

Тя говореше френски свободно и почти без акцент, докато той изпитваше известни трудности. (Ако обаче бяха заминали за Бирма или Хиндукуш, Филип несъмнено щеше да се справи с всяко от тамошните наречия.) Това го направи нервен, всъщност по-нервен, тъй като вече съжаляваше, че беше отстъпил пред настояванията й да заминат за Париж. Според него никъде в Европа нямало и следа от цивилизация, европейците дори нямали представа какво означава този термин. Особено пък французите, които проявявали пълна безпомощност при среща с действително цивилизованите хора. Каквито в неговите очи бяха например японците.

„Може би французите просто не искат да признаят съществуването на цивилизованост у други народ“ беше му казала Лилиан в отчаян опит да спаси нещо от провалената ваканция, а и да го успокои.

Но се получи обратното. Почервенял като рак, Филип отвърна, че французите се мислят за богоизбрани и нищо не е в състояние да ги освободи от тази глупост. Затова той не желае да дискутира повече този въпрос.

След настъпилото тежко мълчание Филип скочи на крака и напусна масата. Лилиан остана сама, очите й тъжно следяха бреговете на Сена, които бавно се плъзгаха от двете страни на корабчето. Когато в далечината се очерта внушителната грамада на Нотр Дам тя стана и отиде да го потърси.

— Приличаш на мъртвец — отбеляза Илайн. — Не можа ли да дремнеш в самолета?

Майкъл с мъка си пробиваше път с взетия под наем нисан сред оживеното улично движение.

— Не — отвърна той. — Непрекъснато мислех за Одри. Така и не разбрах как онзи мръсник Уде е успял да я качи на частния ДС-9 и как проклетият самолет е излетял без разрешението на кулата!

В Токио наближаваше полунощ, но движението продължаваше да е все така оживено. Господи, има ли поне един час в денонощието, когато човек може да се прибере без задръствания от летище Нарита, въздъхна в себе си Майкъл.

Илайн не сваляше поглед от лицето му.

— Как се чувстваш?

— Нормално — промърмори той и размърда тялото си в ограниченото пространство на предпазния колан. В огледалцето се мярна дебело бинтованият му нос, той направи гримаса и с въздишка добави: — Имал съм обаче и по-добри моменти… — Джонас също не излизаше от съзнанието му, не можеше да забрави отчаяните нотки в гласа му при последния разговор. Сякаш беше болен. Майкъл не помнеше чичо Сами да е бил болен дори един ден в живота си. И именно това го караше да изпитва страх.

Домашният телефон на чичо Сами не отговаряше. Резидентът на БЕМТ в Хонолулу пристигна бързо и се зае да оправя нещата с Националната гвардия. Но това си беше негов проблем, единственото желание на Майкъл и Илайн беше час по-скоро да напуснат Хавайските острови и да последват частния самолет ДС-9, който беше отнесъл Одри.

Чистачките ритмично се движеха, светлините на насрещните коли изглеждаха размазани от ситния дъждец. Сякаш и небето плачеше, в душата на Майкъл трайно се настани черното отчаяние.

— Зная колко ти е трудно — промълви Илайн. — Откакто напуснахме Мауи непрекъснато мълчиш…

— Остави ме на мира и престани да се правиш на психолог! — остро отвърна той. — Не си въобразявай, че всичко разбираш и всичко ти е ясно!

— Защо ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя — въздъхна той, съзнавайки, че изпитва точно обратното. — Просто се уморих от твоята сляпа вяра в света на духовете. Много те моля, ако някога отново се окажем на свято място, спести ми тази тайнственост!

— Глупостта на тази тирада ме кара да вярвам, че съм абсолютно права — отвърна тя.

— Това пък какво означава? — повиши тон Майкъл и отново се запита с какво го дразни тази жена. Изведнъж си даде сметка, че през целия полет се е дразнил от нейното присъствие.

— Когато ми спаси живота в Кахакулоа, всичко беше наред — промълви Илайн. — Ти си мъж, от теб се очаква да проявиш героизъм и себеотрицание. Но когато си сменихме ролите и аз спасих твоя живот, нещата изведнъж станаха други, нали?

— Говориш глупости — отвърна той и веднага усети неубедителния си тон.

Продължиха напред в мълчание, само ритмичното потракване на чистачките отмерваше хода на времето.

— Дължа ти извинение — промърмори най-накрая Майкъл. — Имаш право, но не съвсем… Ядосан съм повече на себе си… В онзи самолет се държах съвсем като аматьор!

— Но ти наистина си аматьор, Майкъл — меко каза тя и сложи ръка на бедрото му. — Какво срамно има в това?

— Цуйо, моят сенсей, никога не би ми простил подобно поведение… Ако не беше ти, сега аз щях да съм безжизнен труп!

— Глупаво е да мислиш какво би станало, след като всичко е вече зад гърба ни — прошепна тя. — Не мислиш ли така?

Той мълчаливо кимна. В душата му цареше пълно объркване. Намесата на Илайн наистина беше решаваща, миг преди Уде да го убие. Означава ли това, че тя е на негова страна? Може би. Но ако изпълнява задача на Масаши, тя несъмнено ще иска да запази живота му. Поне докато разкрие загадката, свързана с документа Катей. Стоп! Нали и Уде работи за Масаши? Защо тогава искаше да го убие?

В далечината се появи сиянието на Токио, нощта бързо отстъпваше. Майкъл шофираше механично, въпросите в съзнанието му се блъскаха без отговор, започна да му се вие свят. Някъде дълбоко в него продължаваше да се таи чувството, че изпуска нещо важно от цялостната картина. Нещо, което е тук, съвсем пред очите му…

— Къде отиваме? — обади се Илайн. — Резервацията ни е за хотел „Окура“, но този път не води натам…

— Няма да ходим в „Окура“ — отвърна Майкъл. — Хората на Масаши положително ме очакват и лесно ще открият името ми на рецепцията. След това просто ще се лепнат за мен и ще чакат подходящия миг…

Илайн замислено го погледна, сребърното отражение на дъждовните струйки по стъклото проблесна върху скулата му.

— В крайна сметка ще се окаже, че съвсем не си аматьор — поклати глава тя.

— Ами! — усмихна се той. — Пак съм си аматьор, но имам способността бързо да се уча…

Лилиан го откри в салона.

По-скоро го видя. А също и това, което той беше открил — висока и стройна японка с малка аристократична глава и тесни, силно дръпнати очи.

В такава жена Лилиан не можеше да види никакви признаци на красота, особено сега, след като отдавна вече сърцето й беше затворено за всички представители на източните раси. Все пак призна пред себе си, че в движенията на тази японка се долавяше някаква женственост, неуловима и трудноразбираема за човек като нея. Макар и предназначена за съпруга й, тази женственост беше чужда за света на Лилиан, непозната и може би поради това — дори опасна.

С което беше привлякла и вниманието на Филип, разбира се. Той отдавна беше вникнал в психиката на източните хора, така и трябваше да бъде. Лилиан нямаше нищо против тесните му контакти с тях — те бяха част от работата му, но и много повече. Те бяха негов начин на живот. Дрогата за наркомана, бутилката за алкохолика. Всичко щеше да бъде наред, ако тези контакти се ограничаваха единствено с работата му, но Лилиан отдавна подозираше, че нещата не стоят така.

Сега, наблюдаваща съпруга си в компанията на японката, Лилиан усети как подозренията й се разтварят като незараснала рана. Двамата стояха толкова близо един до друг, че телата им се докосваха. Не се целуваха, но вероятно го бяха правили. Помежду им прелитаха искрите на някаква особена интимност, от която Лилиан неволно потръпна.

Не се любеха, но вероятно го бяха правили. Какво има между тях, запита се Лилиан с нарастващо чувство на отчаяние. Знаеше, че никога няма да научи, не беше сигурна, че ще разбере, дори някой да й го обясни. Чувстваше се като французите от примера на Филип, попаднали на един истински цивилизован човек.

Обзе я зашеметяващо чувство на неадекватност, примесено с черно отчаяние. Имаше усещането, че е малко момиче, попаднало в неразбираемия свят на възрастните. Фактът, че спрямо нея самата се извършва предателство, само подсилваше чувството на неадекватност, струваше й се, че е напълно излишна.

С мъка потисна сълзите на унижение, или поне й се стори, че успява да го стори. Години по-късно, когато се връщаше върху мотивите на собственото си предателство, Лилиан разбра, че в онази парижка нощ е плакала с горчивите сълзи на яростта.

Масаши и Шина стояха на дървеното мостче, издигнато над огромната складова площ в Такашиба.

— Признавам, че сбърках по отношение на Жожи — каза Масаши. — Не допусках, че ще посмее да оспори моето лидерство в клана.

— Аз не ти дадох мнението си, защото ти не го поиска — отвърна Шина. — В крайна сметка това са ваши семейни отношения, никой не може да ви се бърка. Но вътре в себе си усещах, че Жожи няма да се откаже доброволно от наследството на баща ви.

Гледаха разтоварването на един голям дървен сандък в складовата площ под краката си. Работниците бяха облечени в широки и дълги до петите предпазни облекла, в ръцете си държаха гайгерови броячи, чието потракване се чуваше чак горе.

— Май ще се окаже, че брат ми не е битото куче, за което го вземах — изръмжа Масаши.

— Така е — кимна Шина. — И двамата познаваме Дайзо, той едва ли би позволил да бъде победен току-така…

— Жожи го биваше в учението — призна Масаши. — Включително и когато ставаше въпрос за бойните изкуства. Просто не допусках, че ще посмее да ми обяви война. Особено след като го лиших от подкрепата на Мичико — неговия най-силен съюзник.

— Сега разбра, че си допуснал грешка, която струваше скъпо…

— Ще намеря достоен заместник на Дайзо — тръсна глава Масаши.

— Нямах предвид Дайзо, а изгубения авторитет пред хората ти — рече Шина, състареното му лице беше ярко осветено от луминесцентните тръби над главите им. — Ще се наложи да ликвидираш Жожи.

Долу отвориха сандъка, съдържанието му внимателно беше прехвърлено върху здрава количка.

— Съвестта ми вече е обременена от смъртта на един брат, не искам това да се повтаря — поклати глава Масаши.

— А имаш ли друг избор? — попита Шина. — Не отмъстиш ли за безчестието, авторитетът ти като оябун бързо ще се стопи.

Шина отлично знаеше на коя струна трябва да наблегне. Ръководството на клана беше най-важното нещо в живота на Масаши. Цял живот беше живял в сянката на баща си, не желаеше отново да бъде номер две. И това беше напълно разбираемо. Хора, които не трепват пред меча на противника, обикновено са далеч по-податливи пред едно друго, далеч по-мощно оръжие — силата на разума.

Шина отдавна знаеше, че това е проклятието на всеки, който обръща внимание единствено на физическото си състояние. Защото с течение на годините тялото отслабва, силата на мускулите престава да бъде водеща при вземането на решения. И нейното място се заема от разума. Дефиницията за сила в неговото съзнание се промени. Бавно и постепенно, с цената на болезнени сътресения. И накрая разбра истината: силата е самоцел.

— Запознах се с данните от учебния полет на ФАКС — каза той. — Наистина са впечатляващи.

— Трябваше да си там, за да го видиш с очите си — усмихна се Масаши. — Този самолет върши всичко, което беше обещал Нобуо.

— Много добре. А дали е променил фюзелажа според особеностите на товара?

— Да, всичко е готово.

А сега да преминем на по-трудната част, рече си Шина.

— Уде докара ли Одри Дос? — попита той, макар че отлично знаеше отговора.

— Уде е мъртъв — отвърна Масаши. — Имали са известни трудности при излитането. Майкъл Дос вероятно е разгадал плановете му за транспортирането на Одри Дос и се е опитал да му попречи. Но важното е друго — Майкъл Дос продължава да търси документа Катей, който баща му открадна от мен. Затова ще го държим под неотклонно наблюдение.

— Уде разбрал ли е кой е убиецът на Филип Дос?

— Не. Изглежда не е успял да открие никакви следи. А после се е натъкнал на Одри Дос и е променил плановете си.

Шина искаше да разбере какви са намеренията на Масаши по отношение на Илайн Ямамото.

— Откъде си сигурен, че Майкъл Дос ще те отведе при документа Катей? — попита той. В душата му се надигаше гняв. Уде не трябваше да умира, той му беше от голяма полза.

— Трябваше да я ликвидирам — промърмори Масаши, имайки предвид Одри Дос. — Като наказание за неприятностите, които ми причини баща й.

— Какво значение има дали ще я убиеш, или ще й подариш живота? — сви рамене Шина. — Един живот не означава нищо. За нас е важно да си върнем документа Катей — после с небрежен тон повтори първоначалния си въпрос.

— Майкъл Дос няма да ми се изплъзне — отвърна Масаши. — А когато ми върне документа Катей, ще бъде ликвидиран. Около врата му съм увил здрава каишка.

Шина се замисли. Здравата каишка очевидно е Илайн Ямамото. Няма други причини за присъствието й на Мауи и сближаването й с Майкъл Дос. Но защо Илайн изпълнява заповедите на Масаши? Тя го мрази с цялото си сърце, Шина беше сигурен в това. Спомни си един неотдавнашен разговор с Масаши. „Изобщо не се тревожа за Мичико, беше казал оябунът. Планът за пълната й неутрализация вече е в ход.“ Дали този план включва и неутрализацията на Илайн — дъщерята на Мичико, запита се Шина. Дали заради него Илайн е приела да работи за Масаши? По всичко личеше, че нещата стоят именно така…

Картината стана ясна: Масаши използва Илайн, за да държи под око Майкъл Дос. Тя трябва да стане негов приятел, а дори и съзаклятник. В определен момент ще му подхвърля точно премерена информация за документа Катей, ползата от нея рязко ще нарасне именно след откриването на този документ. Защото последната й задача несъмнено ще бъде отстраняването на Майкъл Дос. Това Шина не искаше да допусне. Именно Филип Дос уби сина му преди години, сега той беше длъжен да стори същото с неговия син. Той и никой друг, със собствените си ръце! Само по този начин отмъщението му ще бъде пълно. Син за син!

— Получих известна информация относно смъртта на Уде — внимателно подхвърли той.

— Ти си знаел? — рязко се извърна Масаши.

В този момент Шина почти го съжали. Масаши беше млад, прекалено млад, за да хване юздите на огромната власт, оставена в наследство от Ватаро Таки. Позволи си да покаже изненада. Един истински оябун не разкрива чувствата си. Нито пред приятели, нито пред врагове. Чувствата са признак на слабост. Този урок Масаши ще научи след много, много години. Но тогава ще бъде късно.

— Знаех — кимна Шина. — Зная и друго: Уде не е бил убит от Майкъл Дос. Работата е свършила Илайн Ямамото.

— Илайн? — вдигна вежди Масаши. — Това не може да бъде истина! Откъде получи тази информация?

— Имам високопоставен агент в Службата по имиграция и натурализация на Съединените щати в Хавай — отвърна Шина. — Обади ми се преди няколко часа, веднага след приключването на предварителното следствие.

— Но това е невъзможно! Напълно немислимо!

— Защо? — усмихна се Шина. — Защото Илайн Ямамото работи за теб? Сам се издаде, Масаши… Аз просто ти хвърлих една малка въдичка… Защото отдавна подозирам, че по някакъв начин си успял да изнудиш както нея, така и Мичико. За това най-искрено те поздравявам. Но те предупреждавам да привикаш госпожица Ямамото незабавно, а след това да изтръгнеш от нея всичко, което е възможно. Тя е доста по-коварна, отколкото си очаквал, нали? Ами ако се окаже, че иска да задържи за себе си документа Катей?

Масаши се замисли. Беше бесен, че Шина успя да разгадае плановете му, но още по-бесен беше от поведението на Илайн. Какво ли е намислила? Защо е убила Уде, ако информацията на Шина са окаже вярна?

— Ще я прибера — кимна с нежелание той.

Мъжете в торбесто защитно облекло долу приключиха с разтоварването на сандъка.

— Виж — протегна ръка Шина. — Най-сетне всичко е тук. Мечтите ни за велика Япония започват да се сбъдват.

Очите им се насочиха към ядрения заряд.

— Как успя да го получиш? — попита Масаши, обзет от неволно страхопочитание.

— Джибан има връзки навсякъде — отвърна Шина. — Както и могъщи съюзници.

— Колко е малък — прошепна Масаши, без да сваля очи от бомбата, която внимателно бе насочена към подземните лаборатории.

— Такъв трябва да бъде — отвърна Шина. — Но не се заблуждавай от размерите. Този заряд ще изравни със земята една трета от Пекин. Обитателите на останалите две трети ще умрат в рамките на няколко дни, а тези на предградията — най-много след седмица.

— Но далеч преди това Китай ще е капитулирал пред нашите условия — тръсна глава Масаши. — И Япония най-сетне ще получи достатъчно жизнена площ за своя народ!

Представи си Хирошима и Нагасаки, представи си пламтящия въздух, превърнал стотици хиляди хора в купчинка пепел. После си представи космическия катаклизъм, който ще предизвика детонацията на атомната бомба над Пекин. Неговата бомба. Името му ще остане завинаги в историята. Светът ще помни него — Масаши. А не Ватаро Таки, превърнал се в легенда за толкова много хора.

Играта на момчетата беше към края си. Мъжете бавно започнаха да развалят кръга около игрището. Остана само един. Изчака полянката да се обезлюди, после направи няколко крачки и се отпусна на пейката до Лилиан. Беше човек с приятни черти, очевидно французин. Разтвори „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и се задълбочи в четене.

Момчетата се смееха и закачаха, бузите им бяха зачервени от току-що приключилата игра. Под краката им се вдигаха малки облачета прах. Лилиан отново се учуди на факта, че тук се чувства съвсем като у дома. Безкрайно далеч от притесненията, които я обземаха преди излитането от летище „Дълес“.

Денят преваляше, светлината стана богата и плътна, сякаш взета от картината на гениален импресионист. Слънцето беше надвиснало над западните квартали, небето беше теменуженосиньо, дълбоко и чисто. Полъхна хладен ветрец. Смехът на децата заглъхна в далечината, над дърветата се издигна самотен балон.

Мъжът до нея сгъна вестника и вдигна глава. Запали цигара, дръпна няколко пъти, после стана и бавно тръгна към улица „Риволи“.

Малко по-късно си тръгна и Лилиан. Пое отново по Шан-з Елизе, но този път в обратна посока. Уличните продавачи вече прибираха своите сергии, по тротоара бавно се разхождаха хванати за ръце влюбени. Младеж с дълга коса свиреше тъжна мелодия на испанска китара. Лилиан пусна монета от пет франка в шапката, сложена направо на тротоара. Момчето се усмихна, устните му се свиха в беззвучно „merci madame“.

Прибра се в хотела и се насочи към бара. Поръча си лек коктейл и с облекчение протегна дългите си крака. За един кратък миг долови одобрителните погледи на мъжете и жените, изпълнили полутъмното помещение. Без колебание събу обувките с високи токове и с удоволствие размърда босите си крака по мокета.

Питието пристигна, тя отпи една глътка бавно. Хрумна й да отиде до регистрацията и да ги помоли да запазят маса в някой от най-добрите ресторанти на града. Ще се наслади на една отлична вечеря, а утре може да се върне у дома. Във Вашингтон или Белхейвън… Ако това наистина е нейният дом. Дали някога е бил такъв, запита се тя. Може би всичко зависи от смисъла който човек придава на една сграда…

За секунда си позволи лукса да си представи, че постъпва точно така. Но изпита единствено чувство на празнота. Защо човек трябва доброволно да се завръща в чистилището? На този въпрос отговор нямаше.

Въздъхна и отвори вестника, който онзи мъж в Тюйлери беше оставил на пейката. Събитията рязко ускориха своя ход. Имаше чувството, че язди кон, който изведнъж е преминал в галоп. Но това й беше приятно, никак не й се искаше да слезе от седлото.

Бавно разгърна вестника на определената страница, отпи глътка от коктейла и прочете съобщението предназначено само за нейните очи.

— Здрасти — рече Стик Харума, поклони се и протегна ръка.

Илайн стреснато я пое.

— Влизай, тук ще станем вир-вода — покани я той. Беше облечен в джинси „Ливайс“, маратонки „Ел Ей Гиър“, къси бели чорапки, върху широката тениска имаше сребърен надпис „КАУБОИТЕ НА ОХАЙО“. Лицето му би било напълно обикновено, ако не беше вътрешната енергия, която струеше от него. Илайн усети как неволно се заразява от нея. — Хей, Майк… усмивката на Стик Харума се стопи при вида на лепенките и бинтовете, които трудно прикриваха многобройните рани на Майкъл. — Някой май се е опитал да ти смени физиономията, а?

— Това е дълга история — отвърна Майкъл и дружески го плесна по рамото. — Не сме се виждали повече от пет години! — извърна се към Илайн и поясни:

Ние със Стик бяхме съученици в школата за бойни изкуства…

— Бяхме откачени хлапаци — кимна Стик и се дръпна встрани: — Хайде, влизайте… Как го казваха в Щатите? „Моят дом е и ваш дом“…

Апартаментът на Стик представляваше голямо помещение във формата на буква L, в късата част на която се намираше спалнята му. Освен него имаше само килер, малка кухня и баня. По американските стандарти помещенията бяха наистина миниатюрни, но по японските съвсем не беше така.

— Страшно се зарадвах, като ми позвъни от летището — рече Стик. — Рядко се отбиваш насам… не обели нито дума за плачевното състояние на дрехите им, нито пък се учуди от липсата на какъвто и да било багаж. Стик не се учудваше на нищо в този живот. — Казвайте сега какво да ви предложа — бодро продължи той. — Нещо за кльопане или ще му ударим по едно?

Видял изражението на Илайн, Майкъл весело се разсмя.

— Така си говори, не трябва да му обръщаш внимание — поясни той. — Цялото си време прекарва в Шинжуку, в компанията на разни американци…

— Обичам всичко, свързано с Америка — гордо добави Стик. — Мечтата на живота ми е да си купя открит „Корвет“, модел 61-ва година. За предпочитане бял, с червени кожени седалки. Ще мина по Гинза, ще дъвча огромен „Биг Мак“ с пържени картофки и ще си къркам кока-кола!

Илайн се разсмя.

— Стик работи като преводач в американското посолство — добави Майкъл.

— Гадна работа, но все някой трябва да я върши — кимна домакинът. — А на онези копелета много им харесва, че ползвам всички идиоми, дори такива, които и те още не са чували… — побутна ги към широкия диван и добави: — Е, какво да бъде? Бира, кока-кола? Лицето ти е направо на кайма, Майк… Затова ти препоръчвам един скоч, най-доброто болкоуспокояващо…

— Добре — кимна Майкъл. — Имаш ли нещо против, ако проведа един международен разговор?

— Използвай ей онзи телефон — махна по посока на нишата Стик.

Майкъл изкачи трите дървени стъпала и седна на тънкия футон, издигнат на около метър от нивото на нишата. Набра номера на Джонас, допря слушалката до скулата си и се намръщи от болка.

— Ало?

— Там ли е Джонас?

— Кой се обажда?

— Майкъл Дос. Обаждам се от Токио. Мога ли да говоря с чичо си, моля?

— Майкъл, тук е твоят дядо Сам — отвърна генерал Хадли, настанил се зад бюрото в кабинета на Джонас. Беше заел това място в момента, в който неговите екипи проникнаха в сградата на БЕМТ. Малко след тях пристигна и линейката, дежурните лекари направиха всичко възможно да върнат Джонас към живота. — Съжалявам, че ще го чуеш от мен, но Джонас почина… Преди около час получи инфаркт. В момента съм в неговия кабинет и преглеждам документите…

Майкъл стисна клепачи, но сълзите си намериха път към скулите му. Какво ще правя без чичо Сами, простена душата му.

— Майк?

— Да.

— Добре ли си? Доста дълго мълчиш… Зная, че тази новина е шок за теб…

— Просто си мислех — промърмори Майкъл.

— За Джонас, нали? — прочисти гърлото си генерал Хадли. — Виж какво, момчето ми. Предстои ми страшно много работа… Но това, което искаше да кажеш на Джонас, можеш да го кажеш и на мен…

Майкъл си спомни опасенията на Джонас за закриването на БЕМТ. Но какво значение имат сега те? Джонас е мъртъв!

— Майк! Ако имаш да предадеш нещо важно, сега му е времето!

И Майкъл започна. Разказа на дядо си всичко, което се беше случило до този момент. Включително и за съществуването на документа Катей. Когато свърши, насреща настъпи продължително мълчание.

— А Одри? — обади се най-сетне генералът. — Успя ли да я откриеш?

— Не — отвърна Майкъл. — Но успях да науча, че е прехвърлена в Япония. Ще я открия, никой не може да ми попречи. И ще я прибера у дома, Сам. В това можеш да бъдеш напълно сигурен…

— Убеден съм, че ще направиш всичко възможно — рече Хадли. — Вече прегледах записките на Джонас, които се отнасят до твоята мисия… — помълча малко, после добави: — Искам да зная… Не, трябва да зная дали ще продължиш с изпълнението на задачата, синко! Давам си сметка, че не си професионалист, давам си сметка, че нямам право да искам каквото и да било от теб, още повече че си член на моето семейство. Но баща ти е мъртъв, ето че и Джонас си отиде… Ти си единствената ни надежда. Трябва да откриеш документа Катей, това е от жизненоважно значение за нас. Ако всичко, което ми разказа, е вярно, този документ ще се превърне в основен лост за уреждане на отношенията ни с Япония!

— Какво говориш? — смаяно попита Майкъл. — Какви отношения имаш предвид?

— Отношения на най-високо правителствено равнище — отвърна генералът. — Разкритията на тайните им планове е немислимо, Япония ще изгуби голяма част от международния си авторитет. Ето защо, с помощта на въпросния документ, ние ще можем да ги принудим да се завърнат на масата за преговори. А вероятно и да ги откажем от намеренията за тотална търговска война. Това беше целта на Джонас, това е и моята цел. За съжаление времето ни е малко, Майк. Беглият прегледна документацията на БЕМТ беше достатъчен за установяването на един тъжен факт — в централата действа добре прикрит съветски агент, при това в продължение на години. Това беше една от основните причини за моето предложение да прекратим дейността й.

Но едва сега съм напълно наясно със състоянието на нещата. В моето предложение за закриване се говори за вражеско проникване в БЕМТ приблизително от шест години насам. Джонас обаче, непосредствено преди смъртта си, е успял да разкрие, че агентурата на противника действа тук от десетилетия… Според мен вече е имал съвсем определени подозрения, но за съжаление ги отнесе заедно със себе си…

— След като Джонас е успял да открие конкретни доказателства, ти също ще успееш — отвърна Майкъл. — Предполагам, че няма да оставиш нещата така нали?

— Не съм сигурен дали има смисъл да продължавам — отвърна Хадли. — Поне по този път… Шпионинът е успял да ликвидира цялата информация за агентурната ни мрежа на съветска територия, включително информаторите и замразените агенти. Възстановяването на тази информация е от жизненоважно значение за нас. По всичко личи, че този човек вече е избягал с това, което е докопал тук… Най-вероятно вече се намира отвъд Желязната завеса.

— И това слага точка, така ли? — с недоверие попита Майкъл.

— А какво да направя, синко? — въздъхна генерал Хадли. — Да им обявя война? Понякога човек трябва просто да преглътне загубата, да извлече поука от грешките си и да продължава напред… — отново прочисти гърлото си и добави: — Единственият светъл лъч в тази бъркотия е надеждата, че ти ще съумееш да откриеш документа Катей. Моля те, Майк, донеси ми го! Просто нямам думи да ти обясня какво значение има това за всички нас! По всяка вероятност този документ ще се окаже единственото ни спасение.

Доковете Такашиба. Ослепителни прожектори осветяваха мътната водна повърхност, милиони мушички ги атакуваха в самоубийствен порив. Светлината подскачаше по малките вълни, водата ту проблясваше, ту се превръщаше в непрогледно черна подвижна грамада.

Над пристаните имаше леки изпарения, бетонът мазно блестеше. И тук, както в центъра на града, оживлението не стихваше. Околните улици бяха задръстени от камиони с тежки ремаркета — Токио беше известен със строгата забрана за движение на товарни коли през деня. Бодната площ на пристанището беше претъпкана с тежки танкери и товарни кораби, всички ярко осветени и кипящи от живот. Екипажите разтоварваха суров петрол за рафинериите, стоки на едро за многобройните складове, които щяха да бъдат на пазара още с раждането на новия ден.

Не беше трудно да заблудят пазачите, оставени от Масаши. Мичико повика домашните си помощници в банята, накара една от тях да облече нейните дрехи и я изпрати в спалнята си. Придържаше я другото момиче.

— Няма да си показвате носа навън — предупреди ги тя. Пазачите на Масаши никога не влизаха в нейната част от къщата, задоволяваха се да я наблюдават отвън. — Легни си и ме чакай да се върна — добави тя към преоблеченото момиче. „Това трябва да стане преди часа за закуска“, предупреди Жожи тя. Тогава пазачите изпращаха някоя от прислужниците да я събуди.

Заваля като из ведро в момента, в който Жожи и Мичико слязоха от колата. Той вдигна яката на шлифера си, хвана я под ръка и бързо закрачи по тротоара. Остави Мичико да го чака в колата повече от четвърт час, искаше да провери подробно обстановката в района. Накрая прекъсна самотната си разходка и се върна да я вземе, усетил нарастващото й нетърпение.

Улицата беше пуста. По платното профучаха няколко тежки камиона. Никой не спря, никой дори не намали ход. Жожи насочи вниманието си към сградата, в която неотдавна двамата с Шозо бяха водили битка с Дайзо. Всичко изглеждаше нормално.

Пристъпи към вратата и внимателно я отвори. Влезе пръв, после придърпа Мичико след себе си. В ръката му се появи пистолет.

Въздухът пак миришеше на риба и машинно масло, наоколо цареше мрак.

— Чуваш ли нещо? — попита шепнешком той. Знаеше, че за сметка на зрението останалите й сетива бяха далеч по-чувствителни от тези на обикновените хора. Тя мълчаливо поклати глава.

Очите му свикнаха с тъмнината, сред нея бавно се очертаха миниатюрната входна площадка и голите стени на огромния склад. Дъждът барабанеше по вратата като досаден пияница.

Вратата леко проскърца при отварянето и това беше всичко. Тишината се нарушаваше от далечно бръмчене, вероятно на генератор в долните помещения. Започнаха спускането си бавно и внимателно. Придържаха се към вътрешната страна на стълбите, често спираха и се ослушваха. Далечното бръмчене постепенно изчезна, в склада се възцари тежка тишина.

Стигнаха разклонението. Насреща им се издигаха стъпалата, които водеха към полуетажа с канцелариите. Горе беше малко по-светло, очевидно от някой прозорец, през който проникваше бледата светлина на уличните лампи. Вдясно беше голямата празна стая, през която се беше измъкнал Шозо, засипвайки враговете с куршуми от рязаната си пушка. Верният Шозо, усмихна се в мрака Жожи. После се извърна към Мичико и долепи устни до ухото й:

— Ще ме чакаш тук — прошепна той и без да чака отговор, потегли нагоре. Монотонният тропот на дъжда по плоския бетонен покрив поглъщаше всички останали шумове. Това му позволи да преодолее последните пет стъпала почти тичешком.

Спря в тъмния коридор. Обърна се наляво, но не беше в състояние да види каквото и да било. Вдясно се процеждаше бледата улична светлина. Реши да се насочи натам.

В голямата стая пороят се чуваше далеч по-силно. Жожи бързо откри причината — прозорците в дъното бяха широко отворени, подът под тях представляваше малко езеро.

Жожи внимателно продължи напред. Видя вратата на стаята, зад която при предишното си посещение беше зърнал Тори. Насочи се към нея безкрайно предпазливо, използваше всяка сянка.

На три крачки от нея спря и се приготви. После напълни гърдите си с въздух, почука по дървото с дръжката на пистолета и дрезгаво извика:

— Отваряй! Масаши-сан иска да говори с момичето!

Вратата се отвори от тласъка и сърцето на Жожи се сви от лошо предчувствие. Пристъпи напред и се огледа.

Стаята беше празна.

— Хей, приятел, какво става? — Стик Харума подаде на Майкъл чаша уиски с лед. — Изглеждаш така, сякаш току-що се връщаш от среща с призрак!

— Майкъл? — протегна ръка Илайн. — Добре ли си?

Изправил се на прага на нишата, Майкъл лисна алкохола в гърлото си и тихо промълви:

— Чичо ми е мъртъв.

— Твоят чичо Сами? — вдигна вежди Стик Харума. — Моите съболезнования, приятел. Помня старата кримка, беше човек на място…

Илайн местеше поглед от единия към другия и правеше опити да не показва вълнението си.

— Да-а-а — проточи Стик Харума. — Няма вече хора като стария Джонас Самартин.

— От какво е починал, Майкъл? — попита Илайн.

— Сърдечен удар. Получил го е в кабинета си.

— Щрак и готово, а? — промърмори Стик Харума и отново напълни чашата на Майкъл. — Пийни си, Майк. Такъв е животът. Човек никога не знае кога ще се качи на самолета за вечността… — вдигна своята чаша, чукна се последователно с двамата и добави: — Да пием в памет на чичо Сами. Беше страхотен тип.

Майкъл механично отпи една глътка, не усети абсолютно никакъв вкус.

— Трябва да изляза за малко — промърмори той, без да се обръща към някого.

Илайн пристъпи крачка напред, но Стик я спря.

— Както искаш, приятел — рече той. — Понякога е хубаво да останеш сам…

В момента, в който вратата се затвори зад гърба на Майкъл, Стик се обърна към Илайн и каза на японски:

— Тръгвам след него, ще го държа под око. Ти остани тук. Зная, че е станало нещо сериозно, иначе Майкъл положително щеше да ми донесе подарък… Прав съм, нали?

Илайн кимна с глава. Според японските обичаи подаръци се поднасяха при далеч по-незначителни поводи от гостуването на стар приятел. Пропуск в подобен момент означаваше сериозно нарушение на етикета.

— Много сериозно — прошепна тя.

Той разсеяно кимна с глава и се насочи към изхода.

— Чакай тук!

Как можеш да откриеш някого в град, населен от десет милиона човешки същества, притиснати като сардели? Тротоарите бяха претъпкани с народ, по улиците имаше толкова много автомобили, че движението им изглеждаше замряло завинаги. Зимно време процъфтяваше бизнесът на шивашките ателиета, които пришиваха скъсаните копчета на връхните дрехи направо на тротоара. Лятно време човек не можеше да си пренесе дори закуската до някоя пейка в парка. Пакетчето му неизбежно се оказваше смачкано от пресата по тротоарите.

На всичкото отгоре Токио беше една метрополия, застроена напълно хаотично. Центърът, а и предградията, представляваха истински лабиринт от широки булеварди и тесни улички, преплетени по невъобразим начин. Сградите нямаха номера, дори кореняците прибягваха до услугите на полицията за адреси, които често се оказваха на няколко преки от родния им дом.

Пробивайки си път сред тълпата, Майкъл изпитваше дълбоко смайване от това стълпотворение на хора и механични средства за придвижване. Стик е прав, помисли си той. Наистина отдавна не съм идвал тук. Разбира се, помнеше невероятните задръствания на Токио, но спомените имаха способността да се деформират в съзнанието. Действителността наистина го обърка. Как е възможно толкова хора да се натъпчат в това ограничено пространство? Беше чувал за хотелите капсули любимо място за пренощуване на бизнесмените от провинцията, но никога не ги беше виждал. В тях стаите липсваха, заменени от нещо като капсула с размери два на един. Гостът пропълзяваше вътре и лягаше на тънкия футон. Обзавеждането се състоеше от малка лампичка и радиочасовник. За японците подобен начин на нощуване беше съвсем в реда на нещата. За разлика от американците, които положително биха изпаднали в истерична криза. Пренаселеността беше нещо съвсем нормално за тази страна, хората свикваха с нея още от най-ранното си детство.

Майкъл се спря пред витрината на някакъв универсален магазин. Пред очите му мигаха разноцветни лампички, в дебелото стъкло до себе си видя отражението на Стик Харума.

— Забрави да вземеш чадър — промърмори приятелят му и отвори един над главата на Майкъл. — Как се чувстваш, приятел?

— Не знам — въздъхна Майкъл.

— Ела да ударим по един зъб — предложи Стик и тръгна към вратата на магазина. Помещението беше огромно, истински град сред града. Вътре имаше шест ресторанта, Стик избра онзи, който се намираше на покрива. Не след дълго се настаниха на масичка до прозореца, панорамата към нощно Токио наистина спираше дъха. Навсякъде блестяха огромни неонови реклами, над Шинжуку се преплитаха разноцветните лъчи на мощни прожектори.

— Мисля, че ще е по-добре да ми разкажеш всичко — въздъхна Стик, след като им взеха поръчката.

Наистина трябва да се разтоваря пред някого, каза си Майкъл. Вдигна поглед към приятеля си, за пръв път след обаждането на чичо Сами, съобщил тъжната новина за смъртта на баща му, той се почувства в безопасност.

— Ето как започна всичко — въздъхна той и вече не можеше да се спре. Разказа му всичко с най-големи подробности, спести единствено подозренията си по отношение на Илайн. Не искаше да влияе на Стик, предпочиташе да чуе непредубедените му впечатления от нея. И приключи с въпрос:

— Какво мислиш за Илайн?

Поръчката им беше пристигнала, Стик вече се беше нахвърлил на храната.

— Първо ти ми кажи защо си се свързал с Илайн Ямамото — промърмори той.

Майкъл замалко не изпусна пръчиците за хранене.

— Какво?! Тя се представи като Илайн Шинжо!

— Излъгала те е — отвърна Стик и на лицето му се изписа дълбока загриженост. — Майк, тази жена се казва Ямамото, баща и е Нобуо Ямамото — президент на корпорацията „Ямамото Хеви Индъстриз“!

Сякаш някой натисна спусък на пушка в главата на Майкъл. Загадъчният мрак изчезна, на негово място се появи ослепителна светлина. Спомни си за разговора, който проведе с чичо Сами след преговорите на високо равнище във Вашингтон. Още тогава беше убеден, че Нобуо Ямамото има свои тайни мотиви за прекъсване на разговорите в клуба „Елипс“. Тогава му се стори доста странно, че ръководителят на японската делегация търси повод за проваляне на преговорите. „Защо се придържа към подобна линия?“, попита чичо Сами той. А Джонас го посъветва да мисли единствено за задачата, която му предстои — кой от Якудза е имал интерес от убийството на Филип Дос и защо го е сторил…

После се сблъсквам с дъщерята на Нобуо на далечния остров Мауи, въздъхна вътрешно той. Сблъсквам се в буквалния смисъл на думата. Тя признава, че е от Якудза и става мой партньор. Защо? Какви са целите й? Какво става, дявол да го вземе?!

— След като е дъщеря на Ямамото, откъде знае всичко за плановете на клана Таки? — попита с леко недоверие той.

— Добър въпрос — призна Стик Харума. — Малцина от местните хора биха му намерили отговор… Но аз съм надеждно включен в бюрократичната система, която движи всичко в тази страна. Чувал ли си някога името Ватаро Таки?

— Кръстникът на Якудза? — вдигна шава Майкъл. — Че кой не е чувал за него?

— Е, добре. Мичико — майката на Илайн, е негова осиновена дъщеря… След смъртта му кланът се разкъсва от противоречия. Оябун е най-малкият син Масаши, но се говори, че за да вземе властта, той е убил най-големия си брат Хироши… Това са само слухове, но Масаши със сигурност е изхвърлил от ръководството на клана средния брат Жожи и е заграбил властта. Никой не знае на чия страна е тяхната природена сестра Мичико. Тя е била вярна до гроб на Ватаро, но старецът вече го няма…

Майкъл потръпна, очите му не се отделяха от лицето на приятеля. Исусе Христе, помисли си той. Илайн е вътре във всичко това, възможно е да работи за всяка една от враждуващите групировки.

— Стик — тихо промълви той. — Аз съм в беда, имам нужда от твоята помощ!

— Казвай, ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Стик Харума и махна с пръчицата си по посока на чинията му: — Няма ли да опиташ това „сашими“? Ще бъде жалко за хубавата храна!

— Вземи го — побутна чинията Майкъл. Нещо нямам апетит…

— Грешка — отбеляза Стик и размени чиниите. — Добрата стратегия се нуждае от пълен стомах — набоде късче сурова риба и внимателно го натопи в соев сос: — Гладът не е добър съветник на никого.

Майкъл се усмихна, мрачното му настроение започна да се разсейва.

— Все си си същият! — отбеляза той. — И слава богу, че е така!

— Бог няма нищо общо с това — поклати глава Стик и набоде ново парченце риба. — Бог е една пагубна за честните хора концепция и нищо повече!

— Сега разбрах колко много си ми липсвал, приятелче — усмихна се Майкъл.

— Така вече е по-добре — доволно въздъхна Стик и бутна настрана празната чиния. — Казвай сега какво искаш да направя.

Майкъл бръкна в джоба си и извади тъмночервеното шнурче. Постави го на масата и попита:

— Познато ли ти е това?

Стик го взе в ръка и внимателно започна да го разглежда.

— Не е ли взето от храма? — тихо попита след известно време той. Не беше нужно да уточнява от кой храм. Двамата бяха учили при един и същ сенсей, знаеха за какво става въпрос.

— От там е — кимна Майкъл. — Баща ми го оставил на Мауи и поръчал да ми го предадат. По време на полета насам непрекъснато мислих. Вече съм сигурен, че шнурчето ще ме заведе при документа Катей…

— В храма?

— Точно така.

— Добре, да предположим, че си прав — замислено промълви Стик и се облегна назад. — Но какво ще правиш с Илайн Ямамото? Не знаеш каква е нейната роля в цялата история, не знаеш какво иска… Как мислиш да разбереш?

— Именно затова ми е нужна твоята помощ — отвърна Майкъл.

— Какво стана?

Лицето й беше мъртвешки бледо на трепкащата светлина, която идваше откъм доковете. Помисли, че никога в живота си не беше виждал такъв ужас, изписан върху човешко лице.

— Тори не е там — промълви Жожи. — Преместили са я другаде.

— Защо?

— Вероятно поради моето предишно проникване, поради смъртта на Дайзо, поради факта, че Масаши знае за моите намерения… Казва ли ти някой?

— Жожи-сан — промълви с пресъхнала уста Мичико. — Ние трябва да открием внучката ми!

— Но тя може да бъде навсякъде… Тя…

— Не, не! — разтърси дрехата му Мичико. — Не искам да говориш така! Разполагаме само с тази нощ, за да я открием! — хвана ръката му и рязко го дръпна: — Хайде! Махни този пистолет, не можем да си позволим да вдигаме шум… Вземи това… — в ръката на Жожи се озова дълъг и остър кинжал „танто“.

Мичико се обърна и закрачи по коридора. Слепотата изобщо не я притесняваше, отдавна се беше научила да използва останалите си сетива. На практика Жожи беше този, който се препъваше в тъмнината. Тялото му силно се блъсна в нейното, тъй като Мичико изведнъж се закова на място. Той усети нещо необичайно, протегна ръка и учудено прошепна:

— Катана ли държиш?

— Тихо! — изсъска предупредително тя. — Някой идва!

Жожи напрегна слух, но долови единствено далечното бучене на агрегата. После ноздрите му уловиха миризмата на топла храна, някой безгрижно си подсвиркваше. Миг по-късно видя фигурата на един боец — якудза, която пресече бледото кръгче светлина, хвърляно от малка крушка високо на тавана. В ръцете на боеца имаше поднос с храна, той се приближаваше към тях. Делеше ги тясната стълба, която водеше към улицата.

Жожи видя острието на катаната в ръцете на Мичико, блеснало за миг на бледата светлина. Боецът се закова на място.

— Името ти! — повелително заповяда Мичико.

Боецът покорно го съобщи.

— Къде държите момиченцето?

— Какво момиченце? — учудено попита боецът. — Не зная за никакво…

Острието се стрелна напред, от устата му се откъсна уплашен вик. Ризата се разцепи, кръв бликна от плитката рана на гърдите му.

— Заведи ни при нея! — просъска Мичико.

Човекът мълчаливо кимна с глава и ги поведе надолу по стълбите. Спуснаха се на нивото на складовата площ и продължиха надолу, по тясната стълба за подземията. Тук машинното боботене се чуваше много по-ясно, перилата леко потръпваха от вибрациите.

Скоро се озоваха на подземния етаж и поеха по тесен, неизползван от години коридор. Навсякъде имаше паяжини и прах, в краката им валяха полуизгнили сандъци. В дъното се виждаше една-единствена врата.

— Там е — посочи с ръка боецът. — Но няма да я измъкнете жива, а и вие самите ще бъдете убити!

В следващия миг Мичико стовари дръжката на катаната върху главата му, очите на боеца се изцъклиха. Жожи ловко подхвана таблата с храна, тялото безшумно се свлече на пода. Очите му се отправиха към Мичико.

— Защо се колебаеш, Жожи-сан? — тихо попита тя.

Жожи погледна към безжизненото тяло в краката си, после премести очи към вратата.

— Може би ще се окаже прав — тихо отвърна той. — Те сигурно ще я убият…

— Едва ли, стига да действаш правилно — тръсна глава Мичико. — Ще проникнем под предлог, че носим храната — наведе се и придърпа безжизненото тяло на боеца в тъмния ъгъл, после стисна катаната с две ръце и заповяда: — Хайде!

Жожи изпъчи гърди и напълни дробовете си с въздух.

— Не забравяй, че трябва да ги накараме да говорят! — предупреди го Мичико.

Той почука на вратата и приглушено извика:

— Вечерята!

Вратата се открехна, зад нея надникна едно лице, дулото на едрокалибрен револвер се насочи в гърдите на Жожи.

— Кой си ти? — подозрително попита онзи.

Жожи веднага го позна — беше един от онези, които охраняваха Тори. Отвори уста и каза първото име, което му дойде наум.

— Не те познавам — предпазливо отвърна боецът.

— И аз тебе — усмихна се Жожи — Просто изпълнявам поръчката…

— Значи си добро момче, а? — ухили се онзи и отвори широко вратата.

Жожи пристъпи прага, в същия момент зад него се стрелна фигурата на Мичико с вдигната над главата катана.

— Но какво…

Смайването едва започна да се изписва върху лицето на боеца, когато острието потъна дълбоко в тялото му.

Жожи захвърли подноса, приведе се към пода и дългия кинжал излетя от ръката му. Острието свирна във въздуха и се заби до дръжката в гърдите на втория якудза, който вече беше започнал да се надига от мястото си.

Тори се събуди от шума и крехкото и телце се надигна от парцаливия футон в ъгъла.

— Бабо! — извика тя и разтърка очи. — Сънувам ли?

Мичико се втурна напред, препъна се в тялото на убития на входа, миг по-късно детето беше в прегръдките й.

— Не сънуваш, мъничката ми! — прошепна тя. — Наистина съм тук! — от мъртвите и очи капеха горещи сълзи.

— Знаех, че ще дойдеш, бабо — притисна се в нея Тори. — Защо плачеш?

Мичико се извърна към Жожи и прошепна.

— Не й позволявай да гледа!

Имаше предвид окървавените трупове на пазачите.

— Тези хора спят ли? — попита Тори.

— Да, миличка. Умориха се да те пазят и заспаха… — Мичико почти се задави от лъжата, но топлото телце в обятията й я накара да се почувства като новородена. „Животът отново има смисъл“, каза си тя. После отправи една гореща благодарствена молитва към Мегами Кицуне — богинята — лисица. Беше дълбоко убедена, че именно тя е запазила живота на скъпата й внучка.

Уверил се, че и двамата пазачи са мъртви, Жожи се наведе и издърпа дългия нож. Избърса острието му в дрехите на убития и тръгна да излиза от тясната стаичка.

— Как си, мъничката ми? — попита Мичико. Облекчението й беше огромно, главата й се завъртя. Изведнъж й се наложи здраво да се облегне на ръката на Жожи.

— Мъчно ми беше за теб, бабо — отвърна Тори и зарови лице в гъстите коси на Мичико. — Липсваше ми тази приятна миризма…

Прашният коридор беше пуст, боботенето на невидимия агрегат — оглушително.

— И мама ли е тук? — попита Тори, устата й се разтегна в прозявка. Всеки момент щеше да заспи.

— Скоро ще я видиш — отвърна Мичико. — Съвсем скоро, мое смело дете!

Лилиан остана дълго на мястото, очите й не виждаха нищо. Раздвижи се едва когато ароматът на запарения чай достигна до ноздрите й. Доближи чашата до устните си и отпи една глътка.

Когато се събуди, видя жълто-кафява пеперуда, потрепваща на листата на папратите. Краченцата й леко се докосваха до зеленината, после крилата се размахваха и пеперудата продължаваше своя път. По листата на лозата оттатък прозореца съсредоточено пълзеше малка гъсеница.

Колко различни са тези същества, помисли Лилиан. Но само след една седмица те ще бъдат еднакви като близнаци, над папратите ще пърхат две жълто-кафяви пеперуди.

Две коренно различни същества, които в крайна сметка се оказват еднакви. Като мен. Вчера бях гъсеница, в това състояние прекарах десетилетия. А днес съм пеперуда. Преживях пълна метаморфоза, освободих се от оковите на предишния си живот, получих своето удовлетворение.

Видя го в момента, в които влезе в ресторанта. Висок и строен мъж с посивяла коса и проницателни сиви очи. Тя беше облякла своя костюм от „Диор“, чувстваше се лека и свободна. Страхотно свободна.

Той беше облечен в сив костюм на тъмносини райета същия, който му беше избрала Лилиан. Стоеше му отлично. (Преди години се обличаше единствено в старомодни вълнени костюми с широки ревери.)

Видя го веднага, защото знаеше къде да го търси — на ъгловата маса вдясно от вратата. (Често се шегуваше с този негов навик — той винаги сядаше там, независимо от ресторанта, в който се намират. Доста по-късно й обясни, че това е част от подготовката му, и тя изпита истинско възхищение от този факт.)

Главният келнер я отведе до масата му, той стана и я целуна по бузата. После й поръча джин с тоник, самият той пиеше кампари със сода. Вече беше успял да възприеме парижката традиция да поема леки питиета с храната си.

— Как си?

Никога не се обръщаше към нея по име, дори не използваше прилагателни. Позволяваше си това само в леглото, когато се любеха. Но тогава беше изключително мил — сякаш искаше да си навакса за въздържанието.

— Случи ли се нещо по време на пътуването?

Съвсем типичен за него въпрос. Не каза: добре ли пътува? Лилиан отдавна беше забелязала, че той винаги се стреми да получи някаква информация, дори и в най-личните разговори. Вероятно и това беше част от подготовката му.

— Беше приятно — отвърна тя и кимна на главния келнер, който лично й поднесе питието. Тук идваха редовно и персоналът ги познаваше.

— Тогава да пием за срещата — вдигна чашата си той. — Радвам се да те видя.

— Казваш го така, сякаш не си бил сигурен, че ще се срещнем — погледна го в очите тя. Беше я научил на това, беше я научил на още много полезни неща. Като например да определя националността на хората по чертите на лицата им.

— Честно казано, имах известни съмнения — кимна той.

— Защо? Нима някога съм пропускала нашите срещи? — в очите му ясно се забелязваше наличието на известна нервност.

— Не си — кимна той. — Но сега обстоятелствата са по-особени — стремежът му да се придържа максимално близо до истината правеше репликите му къси и малко напрегнати. — Това е нашата последна среща — винаги имаше какво да се научи от интонацията му, от начина, по който подреждаше фразите си.

— И ти си помисли, че краката ми ще изстинат, а?

— Моля?

Обичаше обърканото изражение на лицето му. Отчасти защото то се появяваше изключително рядко, отчасти — защото причината беше тя самата.

— Исках да кажа, че ще променя решението си в последния момент…

— Така се чувствах в дните, преди да се оженя — замислено промълви той. За жена си споменаваше изключително рядко. Майка й била еврейка и това усложнявало нещата. Знаел, че ще си има неприятности, ако този факт изплува на повърхността. И той изплувал. Тайната разкрил един от съперниците му, който искал да го провали. Станало обратното и съперникът бил този, който претърпял провал. Но жена му била затворена и подложена на мъчения. Не успяла да се оправи оттогава нататък живеела по санаториуми. Той ходел при нея всяка седмица.

— И на мен ми изстинаха краката — добави с усмивка той. — Не защото не я обичах… Напротив — обичах я много… Но все пак… — Лилиан продължаваше да следи изражението на очите му. — Беше важна бих казал дори съдбоносна стъпка… Понякога човек трудно променя живота си… Съзнанието му отказва да се промени… Не мислиш ли?

— Зависи — отвърна тя.

— От какво? — любопитството му беше искрено и неподправено, тя много го харесваше такъв.

— От човека, от обстоятелствата… — тя отпи глътка питие и добави: — Промяната е трудна, когато човек е щастлив или нещастен… Лично аз не бях нито едното, нито другото… Затова приветствам промяната. Тя ме кара да се чувствам свободна.

— И никакви задни мисли, така ли? — по-скоро констатира, отколкото попита той. Отново съвсем в своя стил.

— Никакви.

— Разбирам — кимна сериозно той. — Това е хубаво — на лицето му се появи внезапната, чаровна усмивка, която го превръщаше почти в момче. А тя си спомни за деня, в който се бяха запознали. Благодарение на сестра му, с която Лилиан беше добра приятелка.

Срещнаха се тук, в Париж. В едно бистро на булевард „Сен Жермен“, което Лилиан често посещаваше. Обичаше да седи пред чаша аперитив и да наблюдава шумните групи студенти, които се събираха там. Младежите викаха и се смееха, а понякога и пееха стари, но любими шлагери, най-често от репертоара на Пийт Сигър. Обземаше я носталгия, в главата и нахлуваха спомените от нейните студентски години. Тогава това беше единственият начин да забрави за Вашингтон, за постоянното отсъствие на Филип.

Сестра му беше приятна жена, макар че Лилиан я считаше за малко простовата. С няколко години по-млада от самата нея. Оказа се обаче, че проблемите им са едни и същи. Съпругът й я мамеше, едновременно с това много държеше двамата да изглеждат като една съвършено щастлива семейна двойка. Мислела да го напусне, сподели един следобед сестрата. Но нямала куража да го стори.

От този ден нататък Лилиан прекарваше голяма част от времето си с нея, непрекъснато я убеждаваше да напусне неверния си съпруг. Но сестра му просто не можеше да го стори. Нямаше сили за подобна рязка промяна, самотата я плашеше. Животът й бил прекалено монотонен, казваше тя. Единственото й развлечение било да си фантазира разни мръсни неща, които върши с един колега в службата. Гадно и греховно, нали?

Нищо подобно, увери я Лилиан. Вече живо се интересуваше от живота на сестрата. Струваше и се много забавно да гледа отстрани в живота на някой друг, да вижда грешките му, да предлага готови решения. Това я караше да се чувства нужна. Не, не просто нужна… А по-скоро полезна. Подобен род фантазии са нещо съвсем в реда на нещата, казваше Лилиан и си спомняше за собствените си мечти. Всъщност какво пречи на сестрата да ги превърне в действителност? Не, това е невъзможно, беше отвърнала другата жена. Би било грях. Но защо, възпротиви се Лилиан. Не може да обърне гръб на досегашния си живот, защо поне да не го направи по-приятен?

Бавно и търпеливо, в продължение на много следобеди, Лилиан обработваше сестрата. Изтъкваше й всички предимства от една извънбрачна връзка, едновременно с това започна да си дава сметка, че и тя самата би могла да има такава…

И точно в този период й го представиха. Един ден сестра му го доведе в бистрото. Самотен дипломат, назначен току-що в своето посолство в Париж. Моята отпуска е към края си, срамежливо се беше усмихнала сестрата. Ще бъдеш ли така любезна?…

Разбира се, че ще бъде, кимна Лилиан. Дори нещо повече — тя жадуваше за срещите си с него. Беше потисната и самотна, при това в най-романтичния град на света.

Дали се изненада от факта, че този човек се оказа Дейвид Търнър? Или по-скоро онзи, когото тя познаваше под името Дейвид Търнър? Мъжът, към когото изпитваше дълбока симпатия преди години… Мъжът, когото беше спасила и който беше изчезнал без следа… Мъжът, който отново щеше да стане изповедник и господар на Лилиан. В един свят на тайни игри и шпионаж, за който тя отдавна мечтаеше…

Все още беше красив. Дори повече, отколкото на младини. Разбира се, трябваше да промени това-онова по себе си, главно облеклото. Иначе си беше същият — силен и властен, стабилен като алпийски масив. Неговият свят беше очертан от ясни и вечни граници — това и позволи да стори същото и със своя. Хаосът на живота й с Филип изчезваше в мига, в който срещаше погледа му. Този мъж никога не я изоставяше. Напротив тя беше тази, която се разделяше с него, поне за известно време. Какви по-удобни условия за една красива, макар и тайна любовна връзка? И кой би могъл да предположи, че животът ще я срещне отново с един мъж, когото определено беше харесвала?

— Как е Мими? — тръсна глава Лилиан и се върна обратно в действителността.

— Добре е — отвърна с усмивка той. — Непрекъснато пита за теб.

— Много ми липсва…

— Добре — рече той и покри ръката й с длан.

— Все се каня да те попитам… — лицето й поруменя, в очите й се появи смущение: — Защо прибягна до Мими? Защо сам не дойде при мен?

— Честно казано, не знаех как ще реагираш — отвърна той. — Тогава, в Токио, аз изчезнах без дори да ти се обадя. Беше наложително, разбира се… Но не знаех дали ще го разбереш.

— Помня деня, в който те доведе Мими — усмихна се Лилиан. — Дори за миг не бях допускала, че някога отново ще те видя… Поне тогава бях сигурна в това… Сега обаче си мисля, че срещата ни е била предопределена… През цялото време съм знаела, че пак ще те видя. Издържах до този миг благодарение на нещо, на което ти си ме учил… На търпение…

— Така и не успях да ти благодаря за всичко, което направи за мен в Токио — тихо промълви той.

— О, не — стисна ръката му тя. — Отдавна си ми благодарил, освен това продължаваш да го правиш…

Очите им се срещнаха.

Време е да се пресече Рубикон, рече си с въздишка Лилиан. Отвори чантичката си и извади от нея малко пакетче. Протегна ръка и го постави пред него.

— Донесох го — рече.

Ето. Край. Всичко свърши. Леко, без затруднения.

— Това не е краят — сякаш отгатна мислите й Евгений Карск. — Да пием за новото начало, по-прекрасно от всякога.

Чашите тихо звъннаха.

Когато Илайн се събуди, Майкъл вече го нямаше. Опипа футона в малката стая на Стик Харума, намести се на вдлъбнатината от тялото му. Леко погали завивката и затвори очи. Започна да го сънува, без да спи.

Когато отново отвори очи, вече беше готова за ставане. Уви се в едно от кимоната на Стик и отиде в банята. Днес ще трябва да си купим малко дрехи, каза си тя. Когато излезе, Стик вече беше на крака и приготвяше закуската.

— Видя ли се с Майкъл? — попита тя.

— Излязъл е, преди да се събудя — отвърна той, ръцете му ловко правеха оризови топчета. — Обичаш ли такива неща за закуска?

— Не особено.

— И аз — усмихна се той. — Какво ще кажеш ако отскочим до едно място в Шинжуку и хапнем палачинки?

Илайн се засмя.

— Бас правя, че там ходят всички американци в Токио.

— Точно така — кимна той. — Там се предлагат най-добрите палачинки от тази страна на екватора!

— Никога не съм вкусвала палачинки…

— Значи никога не си живяла като хората!

Един час по-късно Илайн вдигна глава над масата и попита:

— Това какво е?

— Кленов сироп — вдигна малкото шишенце Стик. — Полива се върху палачинките…

Тя погледна със съмнение тъмната течност, която приличаше на горчиво лекарство.

— Трябва! — настоя Стик Харума. — Иначе нищо няма да разбереш. Без кленов сироп паланката е нищо.

Илайн внимателно наклони шишенцето над чинията си. Отхапа от крайчето на палачинката и кимна с глава:

— Прав си, наистина е вкусно…

Беше я завел в „Раят на палачинките“ — заведение, заемащо мецанина на висока сграда с търговски кантори. Стените бяха изцяло остъклени, през тях се откриваше отлична гледка към Кабуки-чо — източната част на Шинжуку. Улиците бяха задръстени от шарена тълпа, не се виждаше дори квадратен метър свободен асфалт.

Хром и ламперия от фалшиво розово дърво придаваха на заведението приятен ретро вид. Хората идващи тук да похапнат палачинки, бекон с яйца или телешко с картофи, допълнително допринасяха за това впечатление. Тийнейджърите носеха кожени якета и тесни сака по модата на 50-те години, смееха се шумно и весело, непринудено си подаваха солници и съдове с подправки.

— Тук ми харесва — реши Илайн. — Различно е.

— Аха — рече Стик и поръча нова порция топли палачинки. — Едва ли често ти се е случвало да се подвизаваш на подобни места…

— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя.

— Ами това, че семейството ти е фрашкано с мангизи и не знае какво да прави с тях — сви рамене Стик. — Нямаш причини да посещаваш подобни заведения… Дори през ум не ти е минавало, че можеш да закусваш навън.

— Не те разбирам — отвърна със свито сърце Илайн.

— Ще се поясня — въздъхна Стик и се дръпна назад. Келнерката смени празната му чиния с нова, върху нея апетитно димяха леко зачервените палачинки. — Баща ти се казва Нобуо Ямамото, едва ли хора като него знаят за съществуването на квартали като Кабуки-чо… Никога не би завел дъщеря си на закуска в място като това, нали?

— Нещо бъркаш — отвърна Илайн. — Моята фамилия е Шинжо. Казвам се Илайн Шинжо.

— Моля за извинение, госпожице Ямамото — поклати глава Стик. — Няма смисъл да навлизаме в подобен спор. Макар старателно да избягваш фотографите, аз чудесно знам коя си. Веднъж те видях с баща ти, Ямамото-сан… Бяхте в неговите заводи, които са построени в Кобе… — набучи на вилицата си парче палачинка и усърдно задъвка: — Случайно да помниш деня, в който „Ямамото Хеви Индъстриз“ официално призна за субсидиите, отпуснати от правителството за програмата ФАКС? Положително го помниш, тъй като стоеше до баща си по време на изявлението му за печата… Присъстваха цял куп чуждестранни величия. Посолството се нуждаеше от услугите ми. Аз бях този, който преведе речта на Ямамото-сан…

— Е, добре — въздъхна Илайн и остави вилицата си. — Какво искаш?

— Зависи — сви рамене Стик.

— От какво? — попита с безпокойство тя.

— От това, доколко бих могъл да ти бъда полезен.

В очите й се появи опасен блясък.

— Не виждам с какво можеш да ми бъдеш полезен.

— Тъй ли? — небрежно подхвърли Стик, устата му продължаваше да работи. — Лоша работа. Защото на Майк най-сетне му светна къде се крие документът Катей… Същият, който толкова много те интересува… Както виждаш, наистина знам всичко. Майк ми има пълно доверие… — последните капки ароматичен сок попиха върху повърхността на последната палачинка, самата тя бе погълната в пълно мълчание, после главата на Стик тъжно се поклати: — Което не може да се каже за теб… Аз ще го придружавам, когато тръгне за документа, а ти ще останеш тук… Защото той просто не ти вярва…

— Значи това имаш предвид, когато казваш, че би могъл да ми бъдеш от полза — кимна Илайн.

— Може би.

— Но Майк е твой приятел — възрази тя. — Защо искаш да го предадеш?

Стик се облегна в стола си и отправи хладен поглед в лицето й:

— Това ли ще сторя?

— Поне на мен ми изглежда така…

— Всеки си има цена, госпожице Ямамото. Така поне твърдят умните хора, които познавам. И затова се питам каква е твоята цена?…

— Не дрънкай глупости!

— Питам се за кого работиш… За баща си? За Масаши Таки? За Мичико, твоята майка? Не мога да повярвам, че Нобуо Ямамото се е забъркал в аферите на клана Таки, а още по-малко да допусна, че ти самата си Якудза…

— Не съм Якудза — уморено отвърна Илайн. Изведнъж й се стори, че дебелите пластове секретност, под които работеше вече толкова много време, някак странно са се превърнали в безсънни дни и седмици. Тежестта на постоянните лъжи и страхът да не се изпусне пред някого бяха съсипали нервите й. Дълбоко затънала в блатото на тайните игри, тя вече желаеше само едно — да се отърси от фалша, да бъде свободна.

— Каква си тогава? — попита Стик.

Илайн отмести поглед от напрегнатото му лице, очите й разсеяно пробягаха по тълпата, която бавно се точеше под ярките неонови реклами на ларгото. С цялото си сърце желаеше да бъде там, анонимна и свободна сред непознатите хора, които безгрижно се наслаждаваха на утринната прохлада. Пак валеше, а тя копнееше за свежите капки върху лицето си. Искаше да усети тяхната мокрота, искаше да почувства хладината на влажните дрехи върху тялото си. Искаше да се чувства жива. Но това беше невъзможно. Продължаваше да е в своя ужасен капан, продължаваше да лъже и заблуждава хора, които не й бяха безразлични; хора, които може би наистина обичаше… Не можеше да разбере как е попаднала в този капан, не искаше дори да си дава сметка за това…

— От доста време не мисля за себе си като за Илайн Ямамото — тихо промълви тя. — Вече не помня каква съм била някога, каква ми се иска да бъда…

— Но какво ти пречи? — настоятелно попита Стик.

— Обстоятелствата — отвърна тя. — Задълженията — отмести поглед от желаната свобода навън, гледката я потискаше. — Гири… Дългът към семейството, който понякога е наистина непоносим…

Стик Харума замълча.

Илайн въздъхна и все така тихо добави:

— Може би наистина ще се окаже, че се нуждая от твоята помощ…

— Само ако приемеш цената ми.

Илайн се замисли. Даваше си сметка, че й предстои да вземе едно изключително важно решение.

— Искам да убедиш Майкъл, че трябва да ми се довери — въздъхна най-сетне тя. Чувстваше се на края на силите си, пред очите й беше единствено Тори, душата й се гърчеше от мисълта за отвлеченото момиченце.

— Окей — кимна Стик. — А какво ще получа в замяна?

— Мисля, че допуснах грешка — изправи се тя. — Ако ти наистина беше приятел на Майкъл, нямаше да зададеш този въпрос. Аз му желая само доброто. Свързах се с него, за да го закрилям и помагам. С всички средства, по всякакъв начин. Но той очевидно не те познава толкова добре, колкото си въобразява…

— Спокойно, Илайн — обади се Майкъл, внезапно изскочил от тълпата тийнейджъри, задръстила „Раят на палачинките“. Беше облечен в протъркани джинси и кожено яке, небръснатото лице го правеше почти неузнаваем. — Познавам Стик като себе си. Този разговор беше проведен по мое настояване.

— Какво?!

— Така е — усмихна се Майкъл. — Вече съм сигурен на чия страна си в тази игра. От което следва, че двамата с теб имаме възможност наистина да се опознаем…

Тори дремеше в обятията на Мичико. Около нея ставаха безкрайно интересни неща, но умората я обгръщаше в лепкавите си пипала. Страхът е изтощителна емоция, а Тори се беше страхувала дни и седмици наред. Единствено ежедневните телефонни обаждания на баба й предотвратяваха истерията.

Сега, сгушена до сърцето на своята баба, тя се чувстваше в безопасност. Дойде желаното време на сънищата. Тори обичаше това време, с нетърпение очакваше да се появят ярките лъчи на слънцето, насечени от високите стволове на дърветата, чуруликането на птиците сред листата, свежата миризма на пролетта…

Смътно усещаше движението на Мичико, която бързаше редом с Жожи по тъмните коридори на огромния склад. Чуваше и звуци. Звуци, сред които доминираше дълбоко и равно дишане. Като на голямо животно, най-вероятно динозавър. Беше вече достатъчно голяма, за да знае, че динозаври няма, но въпреки това си представяше именно това праисторическо чудовище… Какво друго би могло да издава такива могъщи звуци?

Отвори очи и извърна глава. Искаше да провери дали пък праисторическото чудовище не се спотайва там, долу, в непрогледния мрак… Видя сянката, въздъхна от облекчение. Беше твърде малка, за да принадлежи на динозавър.

— Бабо…

Мичико и Жожи пристъпваха с изключително внимание, наострили слух. Но боботенето на агрегата поглъщаше всички шумове — именно то беше възприето от детето като дишането на динозавър…

— Почакай малко, Жожи — прошепна Мичико. — Отминахме ли една врата вляво на коридора?

Жожи се обърна и кимна с глава:

— Да.

— Иди да надникнеш — каза Мичико. — Искам да зная какво крие тук Масаши…

— Това не е разумно, Мичико-сан — нервно отвърна Жожи. — Освободихме Тори, трябва час по-скоро да се измъкнем оттук. Опасността е огромна!

— Съгласна съм — кимна Мичико. — Но вече седмици наред Нобуо живее в истински ужас. Въобразява си, че го прикрива, но аз го усещам в цялото му поведение. В начина, по който ходи и разговаря, изобщо във всичко! И непрекъснато се питам: Какво иска от него Масаши? Нямам отговор на този въпрос, Жожи-сан. Отговорът е тук, в този склад. Друг шанс няма да имаме. Затова трябва да рискуваме — ръката й леко го побутна: — Върви! И не се бави!

Жожи хлътна в тъмното помещение, хладен въздух го блъсна в лицето. От течението разбра, че е попаднал в малка стая. Направи няколко внимателни крачки напред, протегнатата му ръка скоро докосна противоположната стена. Потърси врата, напипа бравата само след секунди.

Натисна я, хладното течение изведнъж се превърна в истински вятър. Погледна надолу. Намираше се на тясно дървено мостче, увиснало високо над огромната складова площ. Само на крачка от мястото му Масаши и Козо Шина бяха наблюдавали разтоварването на съветската атомна бомба, но Жожи не можеше да знае това.

Далеч долу се движеха хора в защитно облекло. Жожи присви очи и успя да прочете надписите върху гърбовете им. „Ямамото Хеви Индъстриз“.

Ядреният заряд беше освободен от оловната си черупка, техниците на „Ямамото“ внимателно го насочваха към нещо, което приличаше на ракета — носител.

Сърцето на Жожи почти спря. Обърна се и хукна обратно, напразно се опитваше да намери подходящите думи, за да съобщи на Мичико за ужасното си разкритие. В средата на тъмната стаичка се закова на място, стори му се, че чува гласове. Да, не се лъжеше. Гласовете идваха точно от мястото, на което беше оставил Мичико и малката Тори. Ужас скова душата му.

Плъзна се напред, тялото му се извиваше като гущер покрай влажната стена. Внимателно надникна иззад рамката на вратата. Видя Мичико, притиснала здраво Тори до гърдите си. Пред нея стоеше Масаши, в ръцете му проблясваше катана.

— Причиняваш ми огромни неприятности! — изръмжа оябунът, думите му долетяха ясно до ушите на Жожи. — Присъствието ти тук е необяснимо, не мога да разбера как си успяла да откриеш къде държа внучката ти… — раменете му се свиха: — Всъщност, това вече няма значение… Признавам, че сериозно те бях подценил. Сега трябва да поправя грешката си. Сроковете ме притискат, операцията навлезе в решителната си фаза. Не мога да позволя на никого да ми попречи, дори на своята природена сестра! Нещата трябва да се изяснят веднъж завинаги, а начинът за това е само един!

Пороят с грохот обливаше дървения покрив на храма. Намираха се в северните предградия, наоколо тъмнееха високи дървета.

Майкъл паркира колата близо до храма, очите му внимателно опипаха тъмните постройки. Имаше чувството, че се е върнал у дома. Цуйо беше наблизо, душата му се изпълни с нетърпение, тялото му започна да се налива със сила. Въпреки многобройните рани, въпреки умората. Остави мотора да работи, иначе стъклата веднага щяха да се замъглят.

— Трябва да ми разкажеш всичко, Илайн — промълви той. — Защо не искаше да науча истинското ти име?

— Наистина ли искаш да чуеш всичко? — попита тя, внезапно разбрала, че чувствата й към този човек неусетно са променили душата й. В негово присъствие тя забравяше всичко: дълг, обстоятелства, семейство. Самата същност на „гири“. Господи, сигурно полудявам, затвори очи тя. Попаднала съм в ужасен капан, сърцето ми се разкъсва между страха за дъщеря ми и любовта към този мъж! Не зная какво да правя. Моля те, Господи, спаси ме!

— Винаги искам да зная истината — отвърна Майкъл. — Особено за теб. Но по всичко личи, че ти не си в състояние да я разкриеш…

— Защото на теб ти трябва прост и ясен отговор — промълви тя, напрегнала до крайност душевните си сили. — Такъв, какъвто героинята от някой филм би предложила на своя партньор. Едно изречение, след което всичко става просто и ясно. Но реалният живот не е хербарий. В него има стотици нюанси, хиляди неизречени неща…

Главата й беше извърната встрани, очите й се рееха в мрака. Майкъл разбра, че дълго е мислила над думите, които се готвеше да произнесе сега. Много му се искаше да й помогне, да направи по-малко болезнен този миг. Но не знаеше как.

Най-накрая тя тихо проговори:

— Не ти казах фамилното си име, защото не бях сигурна, че трябва да ти се доверя…

Майкъл смаяно я изгледа. Изведнъж му се прииска да я сграбчи за раменете и яростно да изкрещи: Да ми се довериш?! Аз съм този, който се съмняваше в теб!

— Казаха ми да ти се доверя, но аз продължавах да изпитвам съмнения… Никой не можеше да знае кому си верен… На баща си, на Джонас Самартин?… Или на някой друг, когото изобщо не познаваме?

Майкъл изведнъж видя лабиринта в душата й; видя това, което само преди броени секунди беше пълна мъгла — както Илайн, така и той самият са като две слепи мишлета, които правят напразни опити за ориентация в територията на врага. „Господи, как все още не сме се разкъсали?“, смутено се запита той.

— Говорили са ти за мен, очевидно познаваш и чичо Сами — промълви на глас той. — Поясни се, ако обичаш…

— Ето тук се напластяват сенките — въздъхна Илайн и хвана ръката му. — Нито един син не би искал да чуе това, което ще чуеш ти, Майкъл… Но ти искаш истината и ще я получиш…

Очите й бяха огромни, той имаше чувството, че потъва и се разтваря в тях. По-късно, когато възстановяваше този момент в съзнанието си, Майкъл ясно осъзна магнетичната сила на тези очи, това до известна степен му помогна да преодолее шока, болката и недоверието…

— Истината е, че твоят баща и моята майка са били любовници — прошепна Илайн.

Майкъл очакваше да чуе всичко друго, но не и това.

— Какво? — механично попита той, опитвайки се да запълни поредната пропаст на мълчанието.

— Запознали са се през 1946 година — продължи все така тихо Илайн. — Работили са заедно по времето, когато баща ти е бил в ЦРГ. После вторият й баща — Ватаро Таки, забранил на мама да се среща повече с Филип Дос.

— И това е всичко, така ли? — попита Майкъл с нескрито облекчение в гласа. — Всичко е отдавна приключено и забравено.

Илайн стисна ръката му. Сякаш искаше да му помогне да преодолее предстоящата болка.

— Не — поклати глава тя. — Нещата се развили по друг начин… — водните струи шибаха купето с пълна сила, чистачките отмятаха плътен слой вода от челното стъкло. — Мама не се подчинила на волята на Ватаро Таки. Никога в живота си не била вършила подобно нещо, дори не сънувала, че може да го стори… Но тогава знаела, че не може да постъпи по друг начин, че просто не може да остави Филип…

Майкъл гледаше напред с невиждащи очи.

— Искаш да кажеш, че те са продължили да бъдат заедно чак… чак до смъртта му?

— Майкъл, помниш ли какво ти казах за онази молитва, която си повтарях като малка? — тихо попита тя. — „ДА“ означава желание, „НЕ“ означава мечта. Нямам друг начин да се боря с живота, трябва да използвам само „ДА“ и „НЕ“. Нека успея да държа в тайна своите желания и мечти — така някой ден ще мога да се справя и без тях…

— Помня я — кимна Майкъл.

— Научих тази молитва от баща ти… — той рязко се извърна към нея: — Да, от баща ти… Трябваше да изминат години, за да разбера истинското й съдържание… Ние с теб сме желанието и мечтата, Майкъл… Баща ти е пожелал да те направи боец. Мама сторила същото. Съвпадение ли е било това? Дълги години мислех, че е именно така… После мама ме заведе при моя нов дядо…

Бях го виждала като дете, но не го помнех… Пожелал да ме види, след като научил, че съм приключила с овладяването на бойните изкуства… Сега ми се струва, че това, което ми каза при нашата среща, е толкова важно за теб, колкото и за мен тогава… Каза, че в продължение на много години мама е била неговата дясна ръка… А Филип Дос е бил лявата… Но времената се променят и човек трябва да мисли за бъдещето… След което добави: Ти си бъдещето, Илайн.

После ми обясни защо съм получила християнско, а не японско име. Бях навършила осемнадесет и той решил, че може да ме запознае с някои неща. Сам пожелал да ме кръстят Илайн. Защото в мен виждал бъдещето. Не само за клана Таки, но и за цяла Япония. Аз трябвало да бъда живият символ на интернационализацията на Япония, символ на нейното оцеляване и просперитет. Японците трудно възприемат външния свят, моята роля била да им напомням необходимостта от това.

Илайн взе ръцете на Майкъл и ги притисна до гърдите си:

— Сега прехвърлям желанието на дядо върху теб. Баща ти трябваше да го изпълни, но той вече не е между нас. Аз съм само заместник, движи ме единствено чувството за дълг. Ние с теб сме бъдещето, Майкъл. Възпитани сме с единствената цел да доведем до победен край битката, започната от нашите семейства…

— Битката, която отне живота на баща ми! — горчиво поклати глава Майкъл. — Битката, в която дори не зная, че искам да взема участие!

— Точно тези думи казах на Ватаро Таки и аз — усмихна се Илайн.

— Но нали твърдеше, че не си якудза? — погледна я озадачено Майкъл.

— И наистина не съм — кимна тя. — Мама също не е била. Но това съвсем не попречи на баща ти да се отдаде на нашата кауза.

— Какво по-точно искаше Ватаро?

— Той искаше аз да бъда новата му дясна ръка — поясни Илайн. — Искаше да поддържам мира между клановете на Якудза, без да привличам вниманието на полицията. Но това означаваше, че трябва да пазя доминиращата позиция на клана Таки и аз отлично го разбрах… Бях убедена, че това е непосилна задача, особено за една жена. Но Ватаро беше далеч по-умен от мен, стратегията му вече беше готова… Двамата заедно изградихме един мит… Той му придаде необходимата доза историческа достоверност, а аз я превъплътих в плът и кръв…

Превърнах се в Зиро.

Лилиан изпитваше истинско удоволствие да ходи по магазините в компанията на Евгений Карск. Особено сега, когато душата й се гърчеше от ужас за съдбата на децата й.

Карск беше висок и строен, с подчертано атлетично тяло. Времето беше безсилно да го промени, в замяна на това определено му липсваше стил. Лесноразбираемо, мислеше си Лилиан. Русия може да е люлка на много прогресивни достижения, но стилът едва ли е сред тях.

Направиха блиц обиколка на Рив Дроа. Костюмите му купиха от „Живанши“, саката и панталоните от „Пиер Балмен“, ризите от „Шарве“, а спортните дрехи (които напълно липсваха от гардероба му) — от „Даниел Хектер“. Обувки избраха от „Робер Клержери“. (Не ставай досаден, скъпи, каза му Лилиан. Защо трябва да носиш „Бали“ като всички сноби?) Приключиха в „Мисони“ с покупка на вратовръзки, чорапи и носни кърпички.

Това им отне целия предобед. Карск шеговито подхвърли:

— Никога не съм допускал, че обиколката на магазините е толкова уморителна работа.

— Какво говориш? — погледна го с искрена изненада Лилиан. — Та ние едва се разходихме, дори не сме обядвали!

— Щях да се чувствам далеч по-добре, ако бяхме седнали да похапнем някъде, вместо да тичаме като луди из бутиците — отвърна Карск.

— Я не ставай глупак! — отряза го Лилиан. — Сега ти си най-добре облеченият шпионин в Европа!

— Не говори така — намръщи се той.

Лилиан избухна в смях.

— Трябва да си видиш физиономията! Наистина трябва! — той спря да се погледне в една витрина, но тя размаха ръце: — Късно е, изражението ти вече го няма…

— Положително няма да облека дори половината от нещата, които накупихме — въздъхна Карск.

— Ще ти свършат работа — успокои го Лилиан. — При това много добра.

Карск отново въздъхна. Даваше си сметка, че наистина си пада по капиталистическите глезотии и жена му е права — Европа наистина е неговата най-скъпа любовница. Което означава, че я предпочита пред Русия. И което не означава, че не обича родината си.

— Няма ли да похапнем? — попита той. — Или да изпием по нещо… Поне такива бяха намеренията ми, когато ти звъннах сутринта…

— Където кажеш.

Взеха метрото, тъй като по това време на денонощието беше почти невъзможно да се намери свободно такси. Шофьорите се сменяха.

Карск избра най-добрия марокански ресторант в града. Намираше се на дълга, тясна и слабо осветена улица, запълнена предимно с хлапета, които пушеха цигари и правеха балони от дъвка. Карск се чувстваше уверен в себе си, тъй като голяма част от секретните си срещи провеждаше именно тук. Качеството на храната не го тревожеше особено — от всяко ястие той така и така получаваше киселини.

Собственикът беше дебел арабин с мазно лице, но чисти и спретнати дрехи. Най-голямото удоволствие в живота му очевидно беше да приветства своите постоянни посетители. Карск винаги получаваше дискретна масичка в някой от ъглите на салона. Както обикновено той седна с лице към вратата и поръча напитки.

— Сега вече изпитвам истинско удоволствие да бъда в твоя компания — усмихна се Лилиан и докосна ръката му. — С тези дрехи си наистина привлекателен европеец. Tu es très chic, mon coeur.

— Merci, madame.

Напитките пристигнаха, двамата се облегнаха назад и бавно отпиха, наслаждавайки се на спокойствието.

— Моите хора проявиха материала, който ми достави — подхвърли Карск.

— И? — попита с преднамерена небрежност Лилиан. — Отговаря ли на очакванията ти?

— И да, и не…

— Как така? — объркано примигна тя.

— Данните са точно онези, от които се интересувахме — отвърна Карск. — Секретна информация за дейността на БЕМТ в Съветския съюз. За пръв път успяваме да проникнем толкова дълбоко в архивите на американското разузнаване. Но това е всичко, очаквахме поне десет пъти повече… Твоят материал е само намек за нещо важно и вълнуващо…

— Зная.

Карск замълча и изчака главата му да се проясни. Дясното му слепоочие пулсираше, а това беше сигурен признак за рязко покачване на кръвното му налягане.

— Какво искаш да кажеш с това? — тихо попита той.

— Много просто — усмихна се Лилиан. — Дадох ти точно това, което исках да ти дам. Нима си очаквал да получиш това, което искаш, просто ей така? Рискът за личната ми сигурност беше огромен, освен това трябваше да взема и важното решение за тотална промяна в живота си… Вече не мога да се върна в Америка. Разбрах това в момента, в който поиска от мен тази информация… Ти също, нали? Затова трябва да очакваш и известни условия…

Карск се наежи, спокойното настроение и питието бяха забравени.

— Очаквах… — гласът му развълнувано изтъня и прекъсна, наложи се да започне изречението си отначало. — Мислех, че вършиш всичко това от чувство за дълг!

— Чувство за дълг ли? — почти му се изсмя Лилиан.

— Точно така! — вдървено отвърна той. — Аз притежавам чувството за идеологическа правота, мислех, че и ти изпитваш същото… Ние водим война. Без да използваме войски и оръжия, водим война на мисленето. И крайната ни цел е пълното освобождение на работниците от експлоатацията на шепа привилегировани люде!

— Я стига! — остро го прекъсна Лилиан. — Още малко и ще вземеш да размахваш призраците на Маркс и Енгелс пред лицето ми! Дълбоко грешиш, ако мислиш, че съм приела да работя за теб по идеологически причини!

С ъгълчето на окото си Карск забеляза приближаването на келнера и нетърпеливо го отпрати с ръка.

— А по какви си го сторила тогава? — попита той.

— По мои лични причини — отвърна Лилиан. — Годините тайна работа за теб ми носеха удовлетворение просто защото знаех, че копая гроба на това, което най-силно мразя в този живот. Това, с което се занимаваха баща ми, Филип и Джонас. Защо според теб никога не поисках развод от Филип? Бракът ми с него беше част от прикритието. Едно съвършено прикритие, нали? Или почти съвършено… Но всяко удоволствие се заплаща. Моята цена не беше никак ниска — десетилетия наред бях принудена да гледам как мъжът ми ме мами. Не прекрати връзката си с онази кучка Мичико Ямамото до последния си ден!

— Какво значение са имали неговите изневери, след като толкова много си го мразила? — попита Карск.

Лилиан изпита задоволство от факта, че успя да насочи разговора в желаната посока, че вече е на сигурна почва и може да подготви контраатаката си.

— Имаха значение, Евгений — тихо отвърна тя. — Аз съм горд човек, изпитвам нужда от вниманието на околните. Като всеки друг. Беше страхотно болезнено да бъда омъжена за един безразличен човек…

На лицето му се появи болезнена усмивка.

— Но ти имаше мен. Нашата връзка те крепеше…

— Точно така — докосна ръката му тя. — Благодарение на теб открих това, което ми беше липсвало от години… И именно затова ми беше още по-трудно да продължавам връзката си с Филип…

Той доволно погали ръцете й, обикновено си позволяваше това само в леглото.

— Прекрасно е когато някой мъж се нуждае от теб — продължи тя. — Сякаш изведнъж се натъкваш на оазис сред пустинята… Ти спаси живота ми, Евгений… Наистина е така!

Той притисна дланта й до устните си.

— Какво е Париж без теб? — прошепна, после тръсна глава, на устните му се появи бледа усмивка: — Нека се върнем на информацията, която си измъкнала от главния компютър на БЕМТ… Къде е останалата част от нея?

— У мен, скрита на сигурно място — отвърна Лилиан. — Не бива да се безпокоиш, обещала съм ти я и скоро ще я получиш. Аз държа на дадената дума… — чертите й леко се сковаха: — Все пак трябва да получа известна компенсация… Както вече казах, задачата ми беше трудна и продължителна, с огромна доза риск. Поех този риск с желание, дори с радост…

— Но защо? — погледна я с недоумение Карск. — Нима искаш да повярвам, че си предала родината си само за да отмъстиш на мъжете в своя живот?

— Само? Какво значи това? Нима човек може да стане предател единствено в името на марксизма — ленинизма?

— Горе-долу е така. Достатъчно е да си спомниш славните народни революции, станали в различни краища на света. Както и това, което си прочела в моите книги.

— О, помня го отлично — кимна Лилиан. — Не би могъл да си представиш колко безсънни нощи съм прекарала над тези книги… Но в крайна сметка се опитах да разбера какво означава идеализмът в тях лично за мен… И знаеш ли какво открих? На определено ниво няма абсолютно никаква разлика в идеологията, проповядвана от Вашингтон и Кремъл. Властта корумпира, Евгений… Това е най-вярното заключение на цялата световна история. А абсолютната власт корумпира абсолютно. Така е във Вашингтон, така е и в Москва…

— Грешиш — поклати глава Карск. — Дълбоко грешиш.

— Така ли? — усмихна се тя. — Един поглед върху самия теб е достатъчен, за да докажа своята правота. Ти твърдиш, че си твърд и праволинеен марксист, верен защитник на комунизма. И аз имам всички основания да ти вярвам. Но едновременно с това ти си явен поклонник на западния начин на живот… Дори само дрехите, които купихме току-що, го доказват…

— Купихме ги по твое настояване!

— Не те накарах насила, нито пък ги платих със свои пари, нали? — тя поклати глава: — Не, Евгений, обиколката по модните бутици ти достави огромно удоволствие. Същото, което изпитваш от всяка минута, прекарана в Париж. Със сигурност би предпочел да останеш тук до края на дните си, нали?

— Аз обичам Русия! — сопна се той, ядосан от насоката на разговора. Никак не обичаше да бъде в отбранителна позиция, все още не можеше да разбере как го е допуснал. — Обичам Одеса през пролетта, обичам и…

— Знаеш ли какво е написал за този град Хенри Джеймс? — не обърна внимание на протестите му тя.

— „Париж е най-великият храм на света, издигнат за задоволяване на простите човешки радости.“ Именно тук, в този храм, се молиш и ти, Евгений!

— Не отричам, че тук ми харесва — сви рамене той.

— Но какво ще кажеш за Москва? Сигурно живееш в едностайно жилище на многоетажен блок, по-близо до своите любими работници? — очите й изпитателно пробягаха по лицето му.

— Не — поклати глава той.

— Естествено — тържествуващо се усмихна Лилиан. — Без съмнение обитаваш сграда, построена специално за висши партийни работници. В някой от добрите квартали, със стаи за пет или шест човека. Гледката от прозорците ти положително е красива, вероятно виждаш реката… Има много въздух и слънчева светлина… Така е, нали?

— Приблизително.

— Защитникът на социализма! — саркастично проточи тя. — Верният войник на Ленин! — ръката й потъна в чантичката и се показа отново с купчина прегънати листа.

— Какво е това? — подозрително попита Карск, очите му гледаха хартията така, сякаш беше гнездо на скорпиони.

— Задълженията ви към мен — отвърна Лилиан. — Задълженията на страната ти, както и твоите лични задължения!

— Глупости! — отсече той. — Държиш се като дете! Дай ми останалата част от информацията!

— Намеренията ми са напълно сериозни — увери го Лилиан. — Нима си въобразяваш, че ще я получиш единствено чрез мъжката си сила и воля?

Той протегна ръка и я погали там, където тя много обичаше.

Но изразът на лицето й продължаваше да бъде циничен, гласът й — подигравателен:

— О, сега пък мислиш, че съм лудо влюбена в теб и ще направя всичко, което пожелаеш…

Когато той преодоля раздразнението си, гласът му прозвуча съвсем различно:

— Мисля, че не разбираш добре какво вършиш!

— Не ме заплашвай, Евгений — отвърна тя. — Не съм толкова слабоволева, колкото може би си въобразяваш. Опиташ ли се да ми сториш нещо лошо, можеш да кажеш сбогом на скъпоценната си информация!

Очите му се заковаха в нейните и останаха там. След една безкрайно дълга минута той въздъхна, измъкна очилата от джобчето на сакото си и придърпа купчината хартия. Документите бяха два комплекта, всеки с по три копия. Карск прочете първия от тях и бавно вдигна глава. Едва сега си даде сметка колко много беше подценявал жената срещу себе си.

— Това тук няма нищо общо с отмъщението — тихо промълви той.

— Отмъщението е личната страна на въпроса — отвърна Лилиан. — А това пред теб е другата страна. Чисто делова.

— Виждам — въздъхна той и очите му отново пробягаха по листовете. — Политическото убежище в моята страна очевидно не те задоволява…

— Вече споменах, че никога няма да се върна в Америка. Но пред мен все още има години, искам да ги преживея щастливо…

Той бавно свали очилата си.

— Искаш да оглавиш отдел в КГБ. Искаш да станеш член на Политбюро в рамките на една година от пристигането си в Москва. Това е невъзможно, Лилиан.

— На този свят няма невъзможни неща — усмихна се сдържано тя. — Помисли си само за информацията, до която ще се добереш!

— Отчасти си права — кимна той. — Много неща могат да се уредят. Но не и Политбюро, за бога! За членство в него съществуват строги процедури — обсъждания, предварително съгласие на силните на деня… Всичко това изисква един доста продължителен период на… хм… нека го наречем адаптация.

— Но в главата ти се върти една по-друга мисъл, нали? — отново се усмихна тя. — Че има вероятност да се окажа Троянски кон на американците… — тръсна глава и се разсмя: — Но след като членовете на Политбюро се запознаят с информацията, която на практика им предоставяш ти, Евгений, едва ли някой от тях ще изпитва съмнение в моята искреност! Помисли за изключителното значение на това, което ти предоставям. Всеки час закъснение увеличава шансовете на американците да прикрият следите си!

За пръв път от началото на разговора по лицето на Карск се изписа истинска тревога.

— Какво искаш да кажеш? — напрегнато прошепна той. — Нима си оставила следи? Нима американците вече знаят какво си сторила? Уверяваше ме, че можеш да измъкнеш информация от компютъра и цяла седмица никой нищо да не забележи!

— Абсолютно вярно — кимна Лилиан. — Оставих една електронна карта за повикване. Хората в БЕМГ все още не знаят кой е откраднал базисните данни, но положително вече са наясно, че тези данни ги няма.

— Господи, Боже мой! — въздъхна Карск и прокара ръка през косата си. Главоболието му се засилваше с всяка измината минута.

— Подпиши се под този договор — каза Лилиан. — Зная, че имаш съответните пълномощия.

Той изненадано я погледна.

— Наистина зная — кимна тя. — Както и всичко останало около теб, Евгений. Дори факта, че изобщо нямаш сестра на име Мими. Нямаш никаква сестра. За срещата си с мен прибягна до услугите на опитен агент на КГБ. Защото не беше сигурен в мен, особено след внезапното ти бягство от Токио. Да, ти успя да се спасиш от Филип и Джонас благодарение на моето обаждане. Но изгуби контакт с мен. И не би могъл да си сигурен в моите убеждения след толкова много години, нали? Затова реши да се възползваш от услугите на Мими. Тя трябваше да ме прослуша, а едва след това да осъществи връзката между нас.

Очите на Карск станаха стъклени, едва сега започна да си дава сметка, че е бил надигран.

— Откога знаеш, че те използвам?

— Веднага след първата ми среща с Мими. Върнах се във Вашингтон и те открих в компютъра на БЕМТ.

Той си помисли, че желанието й в крайна сметка не е чак толкова неизпълнимо. Умът на тази жена беше наистина изключителен, току-що доказа, че секретната работа е в кръвта й сякаш по рождение.

— Добре — въздъхна Карск, извади писалка и сложи подписа си под трите копия на документа.

— Две са за мен — протегна ръка Лилиан.

— А третото? — погледна я той.

— Ще бъде изпратено в една от банките на Лихтенщайн. Швейцария отпада. Напоследък там имат едно наум по отношение на шифрованите сметки. Ако ти или някой от твоите хора решите да хитрувате, копия от този договор ще бъдат разпратени до всички водещи вестници в света.

— И какво от това? — засмя се той.

— Сам по себе си този договор наистина не доказва нищо — кимна тя. — Но прибавен към известни неоспорими доказателства, които притежавам, той ще има опустошителен ефект. Мога да докажа, че именно ти си убил Харолд Мортън Силвърс полковник от армията на САЩ и ръководител на Централната разузнавателна група в Далечния изток! — замълча за момент, тъй като й се стори, че Карск всеки момент ще повърне. После поклати глава и тихо добави: — Да, Евгений, единствена аз зная това… Просто защото те познавах далеч по-добре от Филип и Джонас. Знаех къде точно си бил в нощта на убийството на Силвърс. И ако нещо се случи с мен в Москва, това ще стане известно на всички. След което животът ти ще е свършен. Джентълменските правила, по които играете вие, шпионите, ще бъдат изхвърлени през прозореца. Американците няма да се успокоят, преди да те открият и ликвидират… — от устата й се откърти тежка въздишка: — Но защо трябва да се отдаваме на такива тъжни размишления. — Кимна по посока на втория комплект документи и добави: — Има още някои неща, които се нуждаят от твоето внимание.

Карск отново надяна очилата си. Прочетеното го остави почти без дъх, ръцете му видимо започнаха да треперят.

— Това е чудовищно! — втренчи се в нея той. — Не можеш да го искаш от мен!

— Но го искам!

— Защо?

— Обичаш ли я, Евгений? Обичаш ли жена си.

— Разбира се. Даже я обожавам!

— Това не е отговорът, който очаквах от смел боец като теб — поклати глава тя. — По-скоро ми прилича на реплика, която би подхвърлил един обикновен банков чиновник…

— Но това е истината, нищо повече!

— Следователно ще трябва да променя не само начина ти на обличане — въздъхна Лилиан. Хайде, Евгений, подписвай! Така ще получиш много повече от славата, която ще ти донесе най-големият шпионски успех в историята на Съветския съюз! — на устата й се появи бледа усмивка: — Ще се разведеш с жена си и ще имаш мен!

— Да се разведа с жена си? — Карск никога не беше мислил по този въпрос, това му се струваше напълно абсурдно. Дребните лъжи по отношение на личния си живот подхвърляше именно за да избегне подобни кризи. Едва сега разбра колко дълбоки са промените в живота на Лилиан.

Тя сякаш отгатна мислите му:

— Ще бъдем заедно, връзката ни до този момент беше наистина разкошна… Аз обичам Париж не по-малко от теб, дори нещо повече — открих, че го обичам само когато съм с теб… Фактът, че играехме разни игри, нямаше никакво значение. Той само изостряше сетивата ни по време на тези чудесни парижки срещи, с положителност придаваше допълнително очарование на интимния ни живот… — взе ръцете му в своите и добави: — Но ще ти призная, че вече се уморих да бъда сама, Евгений… Искам да имам власт, ще я получа от теб… Не се заблуждавам и зная, че това няма да е достатъчно… Ще ръководя свой отдел в КГБ, ще стана член на Политбюро. Но в крайна сметка пак ще бъда жена. Никой мъж в Русия не би могъл да ми даде това, което искам… Освен теб, Евгений… Искам те, ти си част от сделката!

— Лилиан! — изстена Карск, тялото му безсилно се свлече върху стола. Най-сетне беше произнесъл името й.

— Подпиши това и ще получиш цялата секретна информация — прошепна тя. — Уверявам те, че си струва… Ще бъдеш в състояние да разбиеш американската разузнавателна мрежа в целия свят. Подпиши и ние с теб ще напуснем Париж в момента, в който събера своите секретни материали. Ще изчезнем за мъничко… Защото ще ти трябва време за разшифроване. Информацията е огромна, бих казала дори енциклопедична. На този етап едва ли ще позволиш на някой друг да се занимава с нея… Зная едно място, на което няма да ни открият нито твоите, нито моите хора… Там ще работим на спокойствие, ще имаме време и за себе си… А после можеш да ме отведеш където поискаш… — на лицето й се появи усмивка: — Дори в Одеса! Винаги съм мечтала да видя Одеса през пролетта…

Майкъл изскочи от колата и отправи поглед към вековния японски кедър, извисяващ се високо над покрива на шинтоисткия храм. Изобщо не обръщаше внимание на поройния дъжд, който бързо мокреше дрехите му.

Илайн остана в колата, даде си сметка, че няма смисъл да го последва в момент като този. Беше я принудил да му разкаже твърде много неща, при това за твърде кратко време.

Ослепителна светкавица проряза тъмното небе, сълзите се появиха в очите на Майкъл едновременно с гръмотевицата. Сякаш контрастът на цветовете, роден от природната стихия, беше натиснал някаква чувствителна струна в душата му. Сърцето му се гърчеше от противоречиви чувства, гневът проблясваше като светкавицата над главата му, после с тътен потъваше в мрачните дълбини на огромната любов към баща му.

В този момент беше готов да даде живота си, да умре тук, на място, но да е редом с баща си… Имаше много въпроси към него. Шокът и раздразнението от това, което Филип Дос беше сторил на Лилиан, вече отминаваха. На тяхно място се настаняваха тъгата и отчаянието. Чувства, които изпитват всички деца, родени и израснали в трудни семейства. Те неизменно присъстваха заедно с отчаяното желание да върнат времето назад, с увереността, че биха могли да поправят отношенията между своите родители… Ех, ако това беше възможно!…

Обърна се и погледна Илайн. Лицето и смътно се белееше зад мокрото стъкло. Вратичката се отвори и тя излезе под дъжда. Майкъл изведнъж разбра, че това е най-близкият му човек на този свят. В съзнанието му отекнаха думите й: Ние сме желанието и мечтата, Майкъл. Ние сме бъдещето…

— Имаш ли желание да поговорим? — попита тя.

— Не, още не… — поклати глава той. Тук беше неговото свято място, тук трябваше да се появи чудотворната сила, за която плачеше душата му. Онази, която се беше вляла в жилите на Илайн там, в Прохода на боговете — високо над долината Иао в Мауи…

— Ела — прошепна той.

Изкачиха широките каменни стъпала. От двете страни на входа се издигаха каменни статуи, покрити с червен лак. Стройни японски кедри се поклащаха под напорите на вятъра и дъжда. Сякаш това свято място — толкова близо до модерния град и едновременно с това отдалечено на векове в историята — изведнъж беше оживяло и ги приветстваше. Майкъл се усмихна, спомнил си за онзи „шинтай“ в предсмъртната поема на баща си.

Стълбите свършваха при малък навес. Майкъл и Илайн се притиснаха един до друг, за да се възползват от закрилата му. Дъждът яростно плющеше над главите им, сякаш искаше да отмие следите от незнаен грях.

От навеса се спускаше дълго въже, на което бяха завързани няколко камбанки. Майкъл протегна ръка, мелодичният звън се разнесе надалеч в тъмната нощ!

— Събуждаш духовете, нали? — прошепна Илайн. — За да чуят молитвите ни…

— В този шинтоистки храм е погребан Цуйо, моят сенсей — отвърна Майкъл. — Именно при него ме изпрати татко преди години…

Бръкна в джоба си и извади пурпурната панделка отрупана с многобройни възелчета.

— Да ти прилича на нещо?

Илайн се втренчи в нея, после бавно я взе в ръка и я повдигна до въженцето с камбанките.

— Еднакви са…

— Точно така — кимна Майкъл. — Тукашните духовници ги правят на ръка, възлите им са много особени…

Камбанният звън се превърна в далечно ехо, отекващо в главата на Илайн с болезнена яснота.

— Научиха ме да правя тези шнурове още по време на обучението в школата на Цуйо — продължи Майкъл. — Баща ми знаеше това — при една от редките му визити аз му подарих именно такова шнурче… И затова го е оставил като знак… Бил е сигурен, че никой друг на света не би разгадал неговото значение…

Ехото се концентрира във вътрешността на храма, въздухът сякаш натежа от него.

— Това, което баща ми е отмъкнал от японците, несъмнено се намира тук — гласът му отекна под високия свод, звуковите вълни затихваха бавно и постепенно, като кръговете вода от камък, хвърлен в средата на спокойно езеро. — Тук, при гроба на Цуйо…

Илайн най-сетне разбра, че ехото е предизвикано от собствените им гласове, а не от камбанния звън.

— Документът Катей — прошепна тя.

Да, именно документът Катей, помисли си Майкъл. Ключът към една загадка. При гроба на Цуйо… Попитайте синът ми дали си спомня онзи „шинтай“… Духът закрилник на всеки храм… Тук, в този храм, духът закрилник принадлежеше на Цуйо.

Въздухът беше напоен от аромата на кедър, във вътрешността на храма горяха ароматични пръчици. Свещеникът щеше да се появи всеки момент.

— Според мен именно това е причината, поради която татко ме е пратил на обучение в Япония — промълви Майкъл и сам се изненада от прозрението си. — Именно тук, при Цуйо… Така е, наистина е така! — тялото му потръпна, сърцето му се сви от нетърпеливо очакване. Беше ослепен от яркото си прозрение. В какво ли е бил замесен баща ми, запита се той. Нима то е било толкова важно, че Филип Дос се е подготвял за смъртта преди много години? За пръв път в съзнанието му започнаха да се очертават огромните мащаби на операцията, която беше отнела живота на баща му. Огромни и несъмнено жизненоважни. Филип Дос не би жертвал своя живот, а още по-малко живота на своя син, ако това не беше така…

Майкъл изпита мощен прилив на духовни сили, беше твърдо решен да разкрие загадката, каквато и да е тя.

Във вътрешността на храма се разнесоха стъпки. Бавни и отмерени, те скоро заглушиха камбанния звън. Пред тях се изправи свещеникът, едновременно с появата му в храма настъпи гробовна тишина.

Беше висок и слаб мъж, с гола глава и изпито лице на аскет. Очите му фанатично блестяха, от цялата му фигура се излъчваше всеотдайността на човек отдал живота си на боговете. Не беше млад, не беше и стар. Слабото осветление в храма не позволяваше да се определи възрастта му дори приблизително.

— Ти си ученикът — втренчи се в Майкъл той. — Последният ученик на Цуйо.

Деликатен начин да се изтъкне, че Майкъл е бил единственият ученик на Цуйо от бялата раса. И съответно обект на неотклонно внимание от страна на свещениците, обслужващи този шинтоистки храм. Защото Цуйо не само се беше молил тук — той беше един тях.

— Хай — отвърна Майкъл и стори дълбок поклон.

Свещеникът му отвърна.

Майкъл протегна ръка с аленото шнурче.

— Мисля, че това е ваше — прошепна той.

Свещеникът не показа никаква изненада. Пое шнурчето в ръката си и отново се поклони — този път леко и почти незабележимо.

— Моля, последвайте ме.

Насочи се към средата на храма — най-святото място, онова, което замества олтара. За разлика от повечето религии, шинтоизмът гради своите храмове така, че поклонниците да имат директен достъп до „ками“ — безсмъртните духове. В тях липсва олтар, липсва и амвон. Поклонниците на Шинто не се нуждаят от проповеди — те контактуват пряко с великия му дух.

Присъствието на „ками“ се усещаше с всяка измината крачка: от флаговете, които се спускаха покрай стените; от „шинтай“ — в случая свещеният дух на храма, скрит в издълбаната коруба на дърво над гроба на Цуйо; от огледалата, монтирани така, че да отразяват единствено светлината от „гохей“ и „харайгуши“ — древните папируси и ритуални предмети, с помощта на които свещениците пречистваха душите на своето паство.

Прекосиха вътрешното помещение, в което според преданието почива духът покровител на храма, после влязоха в малък страничен павилион. Преди да ги остави сами, свещеникът посочи към прозорците с оловни рамки и каза:

— От тук се вижда гробът на твоя сенсей…

Майкъл помнеше мястото. Няколко свещени дървета го обграждаха от всички страни, най-старото от тях беше поразено от гръмотевица. Именно от неговия ствол беше изрязан „шинтай“ — божественото тяло на „ками“, съхранило за вечни времена дух на Цуйо. Дъждът обливаше белия камък, положен върху гроба на любимия сенсей.

Спомни си далечното утро на погребението. Монотонните псалми запълваха въздуха до такава степен, че човек неволно започваше да мисли, че направо ги вдишва.

Ракът, поразил гласовия апарат на Цуйо, най-сетне разяде и останалата част от тялото му. Но той не легна дори за един ден. Продължаваше да живее както преди, продължаваше да се занимава с онова, което го правеше щастлив. До последната нощ, в която заспа и вече не се събуди.

— Тъжно ли ти е отново да си тук? — тихо попита Илайн.

— Тъжно? — тръсна глава Майкъл. — Не. Това място е свято. Чувствам ясно присъствието на Цуйо. Може би всичко е плод на фантазията, но аз вярвам, че усещам неговото „ками“. Тук не мога да бъда тъжен, любовта ми е прекалено силна за това…

Свещеникът отново се появи, в ръцете си държеше някакъв предмет, старателно увит в бяла кърпа. Без да пророни нито дума, той го остави на една от свещените масички.

Майкъл и Илайн се спогледаха.

— Възможно ли е? — почти безгласно попита тя.

Майкъл пристъпи напред и дръпна кърпата.

— Господи! — ахна Илайн.

Предметът се оказа стара, изящно гравирана кутийка от дървото „кьоки“. Двата феникса върху капачето очевидно бяха изрисувани допълнително, вероятно преди няколко години. Гербът на клана Таки.

Свещеникът заби блестящите си очи в лицето на Майкъл.

— Баща ти е откраднал тази кутийка — твърдо рече той. — Не мога и не искам да коментирам деянието му. Но той я изпрати за съхранение тук и аз изпълних неговото желание.

След тези думи се обърна и ги остави сами. Дълго време никой от двамата не помръдна. Стояха и гледаха, напълно вцепенени от представата за това, което се крие във вътрешността на кутийката. Обикновен къс хартия, причинил смъртта на стотици и хиляди хора. Обикновен къс хартия, който заплашваше да промени цялата човешка история.

— Отвори я — прошепна безгласно Илайн. — Длъжен си да я отвориш!

Ето, всичко идва на мястото си, помисли Майкъл. Документът Катей ще разкрие цялата истина — кой на чия страна действа, за какво е създадена могъщата организация Джибан, защо всички дават мило и драго, за да притежават този къс хартия. И най-важното за него самия: защо е бил убит Филип Дос. Сърцето му се сви от нетърпение и ускори ритъма си. Протегна ръка и вдигна капачето. Вътре имаше малък пергаментов свитък.

— А сега искам да ми кажете какво пишеше в картичката, която получихте от баща си — тихо и отчетливо промълви Масаши.

— Която получих, след като го убиха! — натъртено отвърна Одри. — Вие ли направихте това?

— Не, драга — отвърна Масаши и на лицето му се появи очарователна усмивка. — Мога да се закълна, че търся убийците му още от първия ден и имам огромното желание да ги предам на правосъдието — изпитваше известна трудност да говори любезно и едновременно с това умно, тъй като разговаряха на английски. Прекалено много бяха думите и идиомите в този език, които Масаши не познаваше. Или познаваше бегло, но не смееше да използва, тъй като не искаше да поема никакви рискове в настоящия разговор.

Одри внимателно го изучаваше. В тази сграда беше прекарала вече доста часове, дори успя да поспи. А когато се събуди, в стаята й имаше две мълчаливи и любезни японки, кимоната им успокоително шумоляха.

— Къде се намирам? — попита уплашено тя. Но японките само се изкискаха, после внимателно й помогнаха да свали мръсните дрехи от тялото си. „Едва ли съм на Хавайските острови, прецени Одри. Тук е доста по-студено.“

Жените я облякоха в мека памучна роба, после я поведоха по коридор с голи стени. Тишината се нарушаваше от монотонно бучене, идващо някъде отдалеч. Сградата не беше хотел, не беше и жилищен дом. Предназначението й очевидно беше делово — склад или офис…

Жените я побутнаха към една врата, вътре я обви гъста струя гореща пара. Краката й стъпиха на дървени скари, мокри и леко хлъзгави. Жените свалиха халата от тялото й, после я побутнаха към широка дървена вана. В продължение на десетина минути Одри беше измита с изключително внимание, тялото й никога не беше изпитвало такова фино удоволствие.

После я накараха да влезе в друга дървена вана, водата вътре беше направо вряла. Одри доволно се отпусна в нея, мускулите й приятно се разхлабиха. Японките весело бъбреха помежду си. Затвори очи и напълни дробовете си с влажния въздух. От ваната се носеше приятен билков аромат.

Спомни си за помещението, в което се беше събудила. Тясно и мръсно, без прозорци, с мазен под. Мебелировката се състоеше от тънък футон и малка лампа, включена до главата й.

Когато отвори очи, жените бяха на колене и оживено си шепнеха. Разбрали, че е будна, те веднага й предложиха чай. Одри жадно го погълна, изпитвайки леко притеснение от лошата миризма на отдавна некъпаното си тяло. Японките сякаш я разбраха и скоро след това я поведоха към банята.

В крайна сметка трябва да съм в някакъв склад, реши тя. Защото всяка сграда с офиси има различен ритъм на живот през деня и нощта, а има и прозорци…

След като се изкъпа, японките я облякоха с тъмносиньо копринено бельо, върху раменете й наметнаха изящно бродирано бледосиньо кимоно.

— Къде ме водите? — попита Одри, забравила, че жените не говорят английски. Отвърна й любезен кикот.

Върнаха се обратно в стаята без прозорци, там я чакаше обяд. Одри се нахвърли върху храната, поглъщаше всичко наред, без да обръща внимание на вкуса му, всичко й се струваше великолепно. Не беше много сигурна какво стана след това, но по всяка вероятност беше заспала. Когато отвори очи, чиниите ги нямаше тялото й беше леко сковано.

После я заведоха при Масаши. Той седеше зад ниска лакирана масичка, стените на широката стая бяха покрити с транспаранти, върху които бяха изписани непонятни йероглифи. Тук имаше малко прозорче, покрито с „шожи“ — матова оризова хартия. Масаши се представи, после й обясни къде се намира и откога е тук. Одри беше чувала за Якудза, но за пръв път в живота си се изправяше срещу жив представител на японските гангстери.

— Зная, че се страхувате и сте объркана — каза Масаши. — Вероятно няма да изпитвате желание да отговаряте на въпросите ми. Напълно ви разбирам, но все пак искам да ви обясня как стоят нещата. Била сте отвлечена от врагове на баща ви, може би от неговите убийци… Извадили сте късмет, че моите хора са ви открили на Хавайските острови. Изпратих ги там да търсят убийците на баща ви… — главата му се поклати, усмивката му беше леко извинителна: — За съжаление не успяха, но в замяна на това попаднаха на вас… Тук се намирате в пълна безопасност, вашите похитители не могат да ви достигнат.

— А онзи мъж в Хавай? — попита с потръпване Одри. — Който ме беше вързал за някакъв стол и…

— Кой по-точно, драга? — заинтересува се Масаши.

Одри го описа и тихо попита:

— Ваш човек ли беше?

— Не — гладко излъга Масаши. — Той беше вашият похитител, моите хора бяха принудени да го ликвидират на летището в Мауи. Сториха го, за да ви помогнат… И за да ви доведат тук.

— Излиза, че трябва да ви благодаря, така ли? — попита Одри и без да иска потръпна. — Много съм ви задължена… Ще ви помоля да ми дадете достъп до телефон, искам да се обадя на семейството си… Сигурно са полудели от тревога!

— Вероятно ще останете доволна, ако ви кажа, че моите хора вече разговаряха с майка ви — продължи да импровизира Масаши. — Тя беше много щастлива, че сте жива и здрава…

— Много ви благодаря — кимна Одри. — Но все пак бих искала да чуя гласа й…

— Няма проблеми — кимна Масаши. — Но преди това бих ви помолил да отговорите на въпроса ми. За мен е много важно да науча съдържанието на картичката, която сте получила от баща си.

— Не ви разбирам — сбърчи вежди Одри. — Какво общо има една лична картичка с вас?

— От нея може би ще разбера кой го е убил.

— Много се съмнявам — поклати глава Одри. — Написаното беше пълна безсмислица, поне за мен…

Масаши с мъка прикри обзелото го нетърпение.

— Но за мен може би няма да е така — промълви той.

— Добре — кимна тя. — Ще ви го предам дословно.

— Документът Катей! — възкликна зад гърба му Илайн.

Майкъл го разтвори. Йероглифите бяха едри и четливи, изписани на ръка в стил „канжи“. Още при първия бегъл поглед върху съдържанието сърцето на Майкъл започна да изстива. Разбра целите на Джибан, видя ясно налудничавата идея за създаване на нова „велика“ Япония от пепелищата на старата, победена в последната война страна. Но как е възможно да се мисли за агресия срещу Китай? Тези хора наистина са луди подобно нещо е изключено в съвременния свят, претъпкан с оръжия за масово унищожение.

Продължи да чете. Манифестът на Козо Шина беше насочен срещу американския капитализъм, заплашващ с унищожение древните японски традиции, самата същност на Япония. В главата му отново прозвучаха думите на Илайн: „Джибан се бори за независимост на Япония. Независимост от страните производителки на петрол, но преди всичко — за пълна свобода от икономическия диктат на Америка.“

Предупредителните звънчета не го спряха, той продължи да се запознава със съдържанието на документа Катей. Не искаше да пропусне нищо, все му се струваше, че ще открие липсващата брънка от веригата. И налудничавите перспективи на този документ ще се свържат с реалната действителност.

Стигна до последния параграф и изведнъж замръзна.

— Пресвети Боже!

— Какво има, Майкъл? — напрегнато прошепна Илайн.

Той започна да навива папируса.

— Документът Катей е нещо повече от програма за действие на Джибан — каза с внезапно одрезгавял глас той. — Той е и нещо като дневник, в който се вписват всички важни събития за организацията — очите му се заковаха в лицето й: — Тук е отбелязано, че Джибан е сключила таен договор с КГБ и ще получи от СССР един ядрен заряд със средна мощност.

— Това е лудост! — прошепна Илайн.

— Точно така — кимна Майкъл. — Козо Шина и останалите членове на Джибан наистина са луди!

— Пише ли там кога ще бъде осъществена доставката?

— Не — поклати глава Майкъл. — Но имам всички основания да считам, че бомбата е вече в ръцете им!

Настъпилото тежко мълчание беше нарушено от появата на свещеника.

— Хиляди извинения за нарушеното спокойствие — рече той и изпитателно огледа лицата на двамата. — Но в храма се появиха хора, които не прибегнаха до камбаните на входа — с това искаше да каже, че неканените посетители са опасни.

— Познавате ли ги? — попита Майкъл.

— Лицата им не ми говорят нищо — отвърна свещеникът, очевидно развълнуван. — Мога да ви кажа, че са четирима.

Майкъл прибра ръкописа в кутията и започна да я увива в бялата памучна кърпа.

— От Якудза ли са? — попита Илайн.

— Тук Якудза няма никаква власт — поклати глава свещеникът. — Моля ви да побързате, не искам насилие под покрива на този свят храм…

Майкъл взе кутията и се насочи към вратата. Илайн го последва. Тишината под огромния купол на храма беше безвъзвратно нарушена. Ехото улавяше грубите мъжки гласове и многократно ги усилваше.

— Моите братя ще се опитат да попречат на неканените гости — каза свещеникът. — Но по принцип ние не можем да откажем подслон на никого. Дори когато ни посещават хора с каменни сърца…

Поведе ги към основното помещение, прекосиха мястото, на което възлестите шнурове очертаваха владенията на свещения „ками“. Зад традиционните завеси от плат и раирана хартия имаше малък, добре прикрит параклис. Свещеникът влезе вътре, открехна вратата към улицата, после бързо я затвори. Успя да зърне фигурите на двама мъже, които тичаха под проливния дъжд.

— Този път е твърде опасен — промърмори той. — Елате!

Върна се обратно по пътя, по който беше дошъл. Гласовете в основния храм бяха станали по-високи, в тона им безпогрешно се долавяше раздразнението. Свещеникът спря и загрижено погледна натам. Пред него висяха свещените шнурове.

— Насам — подкани ги той и пристъпи зад ритуалната стена.

— Но това е домът на „ками“ — възрази Майкъл.

— Свято място, никой не би трябвало да нарушава неговото спокойствие.

Свещеникът се обърна да го погледне, очите му изведнъж станаха топли и човешки.

— Такъв е животът — промърмори той. — Скрийте се тук, а аз ще отида да помогна на моите братя.

Зад стената беше хладно и тъмно. Човек оставаше с чувството, че се намира в огромно пространство, по-обширно дори от самия храм. Което беше невъзможно, разбира се.

— Може би някой от нас трябва да се опита да стигне до колата — прошепна Илайн. — Твоята сабя е…

Майкъл сложи пръст на устните й, тежката тишина ги притисна в прегръдката си. Имаше странното чувство, че двамата са актьори, които чакат вдигането на завесата за важна премиера. Някакво особено електричество пронизваше вените му, но то едва ли имаше нещо общо със сценичната треска. Беше по-скоро свързано с присъствието на невидимата публика оттатък завесата, през плътната тъкан прескачаха ярки искри…

— Майкъл — прошепна в ухото му Илайн. — Нека ида аз!

Той поклати глава, но тя вече беше тръгнала. Посегна да улови ръката й, но тя отскочи и продължи да се отдалечава. Обзе го дълбоко чувство на самота. Или по-скоро чувството, че е останал без нея.

Защото не беше сам.

До него беше „ками“.

До него беше Цуйо.

Всъщност те бяха едно цяло…

Одри свърши тайнственото послание на баща си и млъкна.

Масаши напрегнато размишляваше върху всяка дума.

— Вие виждали ли сте тази порцеланова чаша? — попита най-сетне той.

— Разбира се — кимна Одри. — Тя беше един от сувенирите, които татко донесе от Япония.

— Кога, скоро ли? — попита Масаши, като трудно прикриваше обзелото го вълнение.

— О, не. Донесе я преди много години. Малко след края на войната…

„Значи не е тя“, помисли Масаши.

— А това място, на което за малко не сте загинали? В Япония ли се намира то?

— Не, аз никога не съм идвала в Япония. Намира се в Щатите.

— Моля?

— В Америка.

— Защо то е толкова специално за него?

— Предполагам заради това, което каза… — Одри се замисли за момент и добави: — Много се страхуваше, че ние с Майкъл сме загинали. Снежната буря беше ужасна и…

В този момент вратата се отвори и в стаята влетя Каеру. Лицето му беше разкривено, дори беше забравил да почука.

— Какво има? — остро попита Масаши.

Резкият глас на оябуна накара Каеру да се осъзнае и да си спомни за добрите маниери. Главата му стори механичен поклон:

— Хиляди извинения, оябун, но навън донесоха едно пакетче за теб.

— Остави ме на мира! — раздразнено отвърна Масаши. — Не виждаш ли, че съм зает?

— Разбира се, оябун — поклони се отново Каеру. — Не бих си позволил да те безпокоя, но пакетчето е донесено от специален куриер, който отказва да приеме подписа на когото и да било от нас. Настоява лично ти да го получиш от ръцете му.

— Добре — изръмжа Масаши, извърна се към Одри и на лицето му се появи мазна усмивка: — Няма да се бавя, драга. Починете си малко, ще довършим разговора си, след като се върна…

— Какво стана с телефона? — спря го Одри. — Искам да говоря с майка си.

— Скоро и това ще стане — отвърна Масаши и стана на крака. — А засега ще оставя един човек отвън, за да не бъдете обезпокоявана от никого.

— Но… — Одри се опита да протестира, но двамата мъже вече бяха напуснали стаята. Очите й се насълзиха от унижение. Искаше да се махне от тук, да се прибере у дома, при майка си и Майкъл. „О, Майкъл, беззвучно промълвиха устните й. Какво ли е станало с теб?“

„Стига вече, заповяда си след малко тя. Престани с това самосъжаление и направи нещо!“ Отиде до вратата и натисна бравата. Нищо. Беше заключена. Беше странно. Масаши не бе споменал нищо за допълнителни, мерки за сигурност… Защо?

„Е, добре, започна да кръстосва помещението тя. Тук съм на сигурно място.“ Приближи се до прозорчето и дръпна транспаранта. Пред очите й се разкриха водите на пристанището и част от кея. Река, реши тя, тъй като насреща се виждаше оживеният бряг. Значи е била права — намира се в склад. Душата й се изпълни със задоволство.

Обърна гръб на прозореца и видя как бравата леко се завърта надолу. Странно, помисли си тя. Ако е Масаши, той би трябвало да разполага с ключ. Пристъпи напред и се втренчи в ключалката. Нещо се плъзна между нея и рамката на вратата, бравата изщрака и се отвори. В стаята нахълта някакъв непознат, зад гърба му се виждаше проснатото тяло на пазача, оставен от Масаши. „Пресвети Боже, откриха ме!“, помисли си с ужас Одри.

Понечи да побегне, но мъжът я сграбчи изотзад. Реши да вика, но ръката му притисна устата й. Гърлото й се сви от ужас.

Боецът от клана Таки, който беше претърсил външните постройки, се завърна в храма мокър и ядосан. По същия начин се чувстваше и другият. Двамата се спогледаха и миг по-късно решението беше взето — измъкнаха дългите си катани и тръгнаха напред, към вътрешността на храма, въпреки протестите на свещениците. Претърсваха методично и внимателно, не се съобразяваха, че се намират в свята обител. Но това бяха млади момчета, душите им бяха груби и необработени като гласпапир. Само допреди няколко месеца бяха надували своите мотоциклети с кутийка бира в ръка, облечени във вонящи кожени якета, излъскани от непрестанна употреба. Какво знаеха те за Шинто, за храмовете, за свещените горички на „ками“? Интересуваха ги единствено скоростта и мощността на моторите, алкохолът и наркотиците. Мразеха околните по простата причина, че не понасяха собствения си страх. Омразата ги правеше диви, арогантни и жестоки престъпници. Имаха нужда единствено от обект, върху който да я излеят. Това тяхно качество беше прозрял Масаши и умело го използваше. Затова и те безпрекословно му се подчиняваха, често без дори да разбират задачите, които им се поставяха.

Онзи със сипаничавото лице пристъпи към свещения шнур и забеляза завесата зад него. Даваше си сметка, че това са някакви символи, но не знаеше на какво, а и не изпитваше никакво любопитство. Замахна с катаната и преряза шнура, после внимателно пристъпи зад завесата.

Гологлавият беше по-наблюдателен. Очите му уловиха някакво движение в тъмния ъгъл, краката му бързо се насочиха натам. Успя да зърне женската фигура, която изчезна зад завоя, на лицето му се появи тържествуваща усмивка.

Вместо да се втурне подире й, той направи точно обратното — върна се назад, разбута възбудените духовници и напусна храма през главния вход. Прелетя край навързаните една за друга камбанки, широките стъпала надолу вземаше по три наведнъж.

Гологлавият беше сигурен накъде се е насочила жената. Бяха открили колата, видяха, че на задната седалка има катана в кожен калъф. Не пипнаха нищо. Просто защото не подозираха кой е противникът и какви са намеренията му. Но сега гологлавият знаеше.

Стигна при колата доста преди нея, за скривалище избра сянката на висок, проскърцващ на вятъра бор. Не се наложи да чака дълго. Илайн изскочи от горичката и се затича към колата. Гологлавият се изкиска.

Тръгна напред в момента, в който тя отвори вратата и посегна към катаната. Не прецени, че движението му ще се отрази в стъклото. Без фигура, без ясни очертания. Просто движение сред дъждовните вадички.

И това се оказа фатално. Илайн рязко се завъртя, сгъна лявото си коляно, дясната й ръка се стрелна нагоре, катаната свирна в нощния въздух. Гологлавият изпъшка и се олюля, време за друго просто не му остана. Тялото на Илайн го връхлетя, върхът на обувката й се стрелна нагоре и го улучи в брадичката. Вратът на бандита се счупи с остър пукот, трупът рухна в калта с неестествено извита глава.

Илайн се наведе да вземе захвърлената на земята катана, после се стрелна обратно към мъждукащите светлини на храма. Стори й се, че сред грохота на пороя се прокашля автомобилен мотор. Нямаше как да разбере това, липсваха й необходимите десетина секунди.

Под огромния купол действието се развиваше бързо. Сипаничавият бандит спря на крачка от завесата и зае добре известната на всички бойци „първа нападателна позиция от кенжуцу“. Дясната част на тялото му се насочи напред, коленете се прегънаха. Лявата ръка пазеше гърдите, дясната стискаше блестящата катана.

Стоеше на петдесетина сантиметра от завесата. Дишаше леко, наострил слух. Чуваше единствено кънтящото ехо под високия свод, предизвикано от претърсването на колегите му.

Внимателно протегна ръка, върхът на сабята докосна завесата. Видя, че лесно ще я дръпне встрани и се приготви да го стори. Но в този миг завесата се разтвори, отгоре му скочи ужасен демон. От гърлото на боеца се откъсна сподавен вик.

Демонът беше бял. От главата му стърчаха рога, устата му беше огромна кървавочервена паст. Едва когато получи силен удар „атеми“ и три от ребрата му се счупиха, сипаничавият боец разбра, че противникът му си е сложил маска, а около тялото му е увит бял чаршаф. Но вече беше късно. Получи още няколко силни удара в главата, и изпадна в безсъзнание.

Майкъл захвърли маската и изтръгна катаната от ръцете на умиращия бандит. Дръпна чаршафа от горната част на тялото си и се втурна напред.

Миг по-късно видя ръководителя на групата — строен мъж с тънки мустачки и изискан костюм. Не приличаше на подчинените си. Беше доста по-възрастен от тях, едва ли някога се беше разхождал с мотоциклет. От фигурата му се излъчваше авторитет. Положително знаеше къде се намират и какво трябва да открият. Умишлено пренебрегваше светостта на храма, но очевидно я съзнаваше. Вършеше това в името на поставената задача.

В ръката си държеше дълъг кинжал „танто“, острието беше опряно в гърдите на гологлавия свещеник, който им беше предал кутията. „Изражението му издава задоволство“, кой знае защо си помисли Майкъл.

Ножът потъна в кожата на свещеника и остави кървава следа.

— Иди и я донеси! — просъска мъжът с костюма. — Не ми губи времето с въпроси, не се прави на луд!

— Но аз…

Втора кървава черта се появи на гърдите на свещеника.

— Това ще продължава, докато не донесеш кутията! — предупреди го бандитът.

Майкъл се обърна и влезе обратно в нишата. Взе в ръце дървената кутийка и се насочи към бандита и неговата жертва.

— Много добре — проблеснаха очите на онзи. — Остави я тук, близо до краката на този смахнат… За да може да ми я подаде…

Майкъл се подчини.

— Вземи я! — просъска бандитът и отдръпна ножа от гърдите на свещеника. Зад него се мерна неясна фигура, от дрехите й капеше вода.

— Не го наранявай! — умолително се обади Майкъл.

— Млък! — ухили се бандитът и леко кимна с глава: — Кажи на момичето отзад да не прави повече движения, иначе ще го изпръскам с кръвта на тоя поп!

— Няма да мърдам — обади се с разтреперан глас Илайн.

Бандитът помръдна глава по посока на Майкъл:

— Видях, че уби единия от моите хора… Къде е другият?

— Отвън, при колата — отговори Илайн. — Лежи със счупен врат.

— Сега ще взема кутията — промърмори онзи. Действаше изключително умно, тялото му беше изпънато като струна. Очевидно не искаше да допусне никаква грешка.

Майкъл пристъпи към кутията и се наведе.

— Не ти — спря го бандитът. — Момичето — доловил моментното колебание на Майкъл, той тихо просъска: — Една десета от секундата ми е достатъчна, за да отнема живота на стареца!

Острието на кинжала опасно проблесна и се опря в гърлото на свещеника.

— Кутията!

Илайн я побутна към прага, едновременно с отстъплението на стройния мъж. Кинжалът отново блесна, натискът върху гърлото на свещеника видимо се усили.

— Сега ела тук!

Илайн направи крачка напред и потъна в мрака.

Майкъл видя как ножът се отдели от гърлото на свещеника и се премести върху шията на Илайн. После двамата изчезнаха в дъжда.

— Тихо! — прошепна Жожи в ухото на Одри. — Стой мирна, иначе ще издадеш и двама ни! — кракът му ритна вратата. — Не се плаши, зная коя си… Аз съм твой приятел.

Изгубил Тори и Мичико в лабиринта от коридори и неосветени помещения, Жожи изпадна в паника. Беше се придържал прекалено далеч от хората на Масаши, страхуваше се да не бъде открит.

После започна да се лута. На два пъти избягна бойците на Масаши в последния миг, изобщо не разбра как се беше озовал именно в този коридор. Видя пазача пред вратата и сърцето му пропусна един такт. Беше убеден, че провидението го е довело до стаята, в която Масаши е заключил Мичико и нейната внучка.

Успя да се справи с боеца, но вратата се оказа заключена. Ловко преодоля ключалката и пристъпи прага. Очакваше да види Тори и своята природена сестра, но вместо това се оказа лице в лице с дъщерята на Филип Дос. За нея беше чувал от Мичико, познаваше лицето й от снимките, които сестра му ревниво пазеше.

— Няма да ти сторя нищо лошо — продължи с успокоителен тон той. — Ей сега ще дръпна ръката си от устатата…

Стори го, после обърна Одри към себе си и бързо й обясни кой е и какво прави тук.

Одри внимателно слушаше, на лицето й бавно започна да се изписва ужас.

— Масаши е враг на баща ми? — прошепна тя. — Но той твърдеше точно обратното!

— Излъгал те е — въздъхна Жожи. — Брат ми много го бива в лъжите!

Одри отстъпи крачка назад.

— Единият от вас лъже — кимна тя. — Проблемът ми е да разбера кой…

Жожи помисли за миг, после кимна с глава:

— Разбирам те напълно. Имам една идея. Остани с мен до момента, в който открием сестра ми Мичико. Масаши я държи затворена някъде тук заедно с внучката й Тори… Всъщност той беше отвлякъл Тори, за да принуди семейството ни да му се подчинява… Моля те. Мичико положително ще намери начин да ти докаже, че говоря истината!

Тези думи й се сториха напълно разумни. Жожи предлагаше две неща, от които Одри изпитваше огромна нужда: свобода и възможност за обмисляне на следващите си стъпки.

— Добре — кимна тя. — Дотолкова мога да ти се доверя. Което не означава, че ти вярвам докрай…

— Съвсем справедливо — поклони й се Жожи. — Ела.

Масаши се подписа за получаването на пратката. Куриерът запали мотоциклета си и бързо изчезна. Пакетчето беше малко, побираше се изцяло в шепата му. Върху опаковката имаше червен печат с надпис: „КРАЙНО СПЕШНО! ДА СЕ ОТВОРИ НЕЗАБАВНО!“ Масаши изпълни предписанието. Пакетчето съдържаше една аудиокасета и нищо повече. Нямаше бележка, нямаше и надписи върху касетата.

Масаши кимна на Каеру да го последва и се насочи към кабинета си на третия етаж. Там седна зад бюрото и включи портативен касетофон.

Гласът говореше руски с подчертан акцент. Масаши беше сигурен, че го познава, но не можеше да се сети откъде. Протегна ръка и спря касетофона.

— Ти знаеш руски, превеждай! — заповяда на Каеру той.

— Това е запис на международен разговор — започна Каеру. — Гласът иска да говори с човек на име Евгений Карск, генерал…

— В руската армия? — присви очи Масаши.

— Не, генерал от КГБ.

— КГБ? — учуди се Масаши. Какво ли има на тази касетка?

Каеру слушаше напрегнато, главата му се приведе на сантиметри от репродуктора.

— От казаното до тук личи, че този Карск е един от шефовете на КРО — контраразузнавателния отдел на КГБ… Но какво общо имаме ние със съветските шпиони?

— Ако не се брои огромното ми желание да ги изтребя до крак — абсолютно нищо! — отвърна Масаши. Пръстът му освободи бутона за пауза и разговорът продължи. Този път говореше човекът отсреща.

— Съобщават, че по това време на нощта Карск е у дома си — преведе Каеру. — Ще прехвърлят разговора там…

От репродуктора се разнесе остро писукане, последвано от електронни сигнали. После някой каза на японски:

— Моши-моши (Здравей).

— Търсих те в службата — поясни първият глас. И Масаши го позна — това беше гласът на Козо Шина!

Масаши и Каеру мълчаливо се спогледаха. Разговорът между Шина и Карск продължи — разговор между стари и добри приятели. Обсъдиха плановете си за ликвидиране на клана Таки, после уточниха условията на сделката, която трябваше да доведе икономиката на САЩ до пълна разруха. Накрая обърнаха внимание и на сложната игра, чрез която Жожи и Масаши би трябвало взаимно да се унищожат.

— Шина е агент на КГБ! — просъска с побеляло от гняв лице Масаши. — Долен негодник! — замахна с ръка, хартиите от бюрото му полетяха към пода.

— По-скоро работи с КГБ — внимателно подхвърли Каеру.

— Идиот! — кресна Масаши. — Никой не може да работи с КГБ! — тялото му трепереше, вече почти не беше в състояние да се владее: — Руснаците са майстори на манипулацията! Баща ми използваше цялата мощ на клана, за да се бори с тях! Прилошаваше му само при мисълта, че някога могат да стъпят на японска земя! — юмруците му се стовариха върху бюрото, дървеният плот изкънтя: — А сега се оказва, че аз едва ли не съм техен съюзник! Не, това вече е прекалено!

— Този човек ти внуши да убиеш Хироши, същото се опитва да стори и по отношение на Жожи — промълви Каеру, без да сваля очи от лицето на господаря си, в очакване на нов гневен изблик: — Шина те е използвал за свои цели… А руснаците улучват с един куршум два заека. Използват ни за превантивен удар срещу вечния си враг Китай, в същото време постигат една стара своя мечта — да стъпят на японска земя! След ядреното нападение Шина ще разчита единствено на тях, за да се закрепи на власт тук, в Япония. Но те знаят прекалено много за неговите машинации и ще бъдат в състояние да изнудват Джибан… А именно Джибан ще бъде управляващата сила в нова Япония…

— От което следва, че нова Япония ще бъде управлявана от КГБ — мрачно кимна Масаши и започна да крачи напред-назад като затворен в клетка звяр. — Това аз няма да позволя! Ще убия Шина и ще осуетя коварните им планове!

— Надявам се, че наистина си готов за това — загрижено го погледна Каеру. — Просто защото друг изход няма!

— Считай, че Козо Шина вече е труп! — изсъска Масаши. — В момента е тук, на територията на склада, уточнява нещата с ядрените специалисти на Нобуо… Не успях да го накарам да си отиде и зная защо… Той просто чака появата на Илайн… — очите му се насочиха към бъркотията на килима, резултат от необузданата му ярост. Наведе се и извади касетата от счупения магнетофон, гласът му прозвуча много по-спокойно от преди: — Много ми е любопитно кой праща тази касета… — очите му се заковаха върху лицето на Каеру, в зениците им проблеснаха победоносни пламъчета: — Май наистина ще се окаже, че над мен бдят безсмъртните духове на дедите ми!

До храма се стигаше само по един път, тесен и изпълнен с остри завои, вкопан високо в снагата на непристъпната планина. Майкъл натискаше педала докрай, за ориентир му служеха бледите стоп светлини на колата на бандита. Караше без фарове, всеки момент очакваше да катастрофира.

На места дъждът беше предизвикал свличания, асфалтът беше покрит с камъни и кал. Натъкнал се на първото от тях, нисанът на Майкъл опасно се подхлъзна и поднесе встрани. Той скочи на спирачките, но поднасянето продължаваше. Светкавично превключи на ниска предавка, гумите намериха сцепление с настилката в последния момент, колата с рев се върна на пътя.

Най-сетне планинският път остана зад гърба им, бандитът прекоси моста над Сумида и пое по магистрала 122. Караше с максимална скорост, но не направи никакви опити за изплъзване. Това даде увереност на Майкъл, че е успял да остане незабелязан.

При Такиногава бандитът напусна магистрала 122 и Майкъл почти го изгуби в оживеното движение на кръстовището. Продължаваха да се движат в югозападна посока, прекосиха Тошима-ку и блестящите неонови реклами на Шинжуку, после поеха на югоизток към Минато-ку. Тук улиците бяха пусти и зле осветени, модерните небостъргачи тънеха в мрак. Майкъл беше принуден да увеличи дистанцията и да кара с върховно внимание. Плъзнаха се покрай парка Шиба Онши, миризмата на реката го удари в ноздрите. После се озоваха на кея Такашиба.

Бандитът сви в тясна уличка и закова колата пред някакъв склад. Майкъл остави двигателя да работи и напрегна взор. Онзи слезе от колата, в ръката си държеше кутийката, в която би трябвало да бъде документът Катей. Илайн слезе сама, бандитът не я държеше на мушка. Прекосиха уличното платно и се насочиха към входа на отсрещния склад. Там ги очакваше неясна сянка, която нетърпеливо пристъпи напред да ги посрещне. Под бледата светлина на уличната лампа се изправи Масаши Таки.

Останал зад волана, Майкъл напрегнато размишляваше. Нима всичко е било лъжа? Нима Илайн все пак работи за Масаши? Ръцете му изстинаха, в главата му настъпи пълно объркване. Възможно ли е цялата битка в шинтоисткия храм да се окаже представление в моя чест? В съзнанието му бавно изплуваха думите й: „Ти, изглежда, се нуждаеш от лесен отговор. Едно изречение, след което всичко ще стане ясно и разбираемо. Но реалният живот не е хербарий. В него има светлини и сенки, в него се преплитат стотици и хиляди оттенъци…“

Пое дълбоко въздух и направи опит да се успокои. После отвори вратата и тихо се плъзна навън.

— Няма смисъл — отчаяно прошепна Жожи. — Тук е истински лабиринт, никога няма да успеем навреме да открием Мичико…

— Навреме за какво? — попита Одри, доволна от възможността да разговарят. Няколко пъти се опита да каже нещо, но Жожи неизменно й запушваше устата с длан. Все по-рядко се натъкваха на бойци от клана, всички се насочваха надолу, към подземното ниво на огромния склад. Разговорът беше единственото й оръжие срещу пълното объркване, Одри отлично съзнаваше този факт. Колкото повече неща измъкне от Жожи, толкова по-добре ще го опознае. На практика съвсем не изглеждаше като човек, който е свикнал да прибягва до насилие. Преди всичко, защото не беше проявил желание да я държи под ключ като брат си Масаши. Нито пък я беше заплашил с пистолета, чиято дръжка стърчеше от панталоните му. Какво ли ще стане, ако успея да му измъкна оръжието, запита се тя. Може би наистина трябва да опита — това положително ще даде отговор на много въпроси…

— Хората на Масаши се занимават с монтажа на някаква бомба или ракета — промълви Жожи и махна с ръка по посока на дървеното мостче, увиснало над подземния хангар. — Ей там… Преди известно време видях хора със защитно облекло…

— Защитно облекло ли? — вдигна вежди Одри. — За ядрено оръжие ли става въпрос?

— Един Господ знае какво е намислил брат ми — въздъхна Жожи. — Но то несъмнено е опасно, дори налудничаво. Масаши дължи властта си на Козо Шина — човек, когото баща ти положително е познавал. Неговата тайна организация се нарича Джибан, членовете й разполагат с голяма власт както в Япония, така и в различни страни по света. Основната цел на Джибан е по-голямо жизнено пространство за японците. А това означава окупация на Манджурия и Китай… Цел, която доведе до катастрофално загубената война в Тихоокеанския басейн… Според мен вече всичко е ясно: Шина е доставил атомното оръжие, а брат ми е осигурил човешките ресурси…

— Но какво ще правят с тази бомба? — попита Одри.

— Не знам — въздъхна Жожи и притисна слепоочието си с длан. — Имам чувството, че сънувам ужасен кошмар… — очите му се впиха в лицето на Одри: — Ще пуснат атомния заряд над територията на Китай!

— Това е невъзможно! — възкликна Одри. — Нали има радари, международна система за сигурност? Ще ги спрат още преди да са тръгнали!

— Вероятно — кимна Жожи. — Но те отлично знаят това и положително са открили начин да се промъкнат… Иначе цялата бъркотия тук е лишена от смисъл…

Одри спря очи на пистолета, който стърчеше от панталоните му. Дръжката беше на сантиметри от ръката й. Дали да не го измъкне? Поколеба се за миг, после реши да се откаже. Искаше да открие по заобиколен начин дали този човек казва истината, или всичко е един предварително подготвен сценарий.

— Ела — дръпна го за ръкава тя. — Трябва да открием твоята Мичико. Може би тя ще знае отговора на този въпрос.

Трополенето на дъжда наподобяваше пулсирането на милиони сърца. Свит на втория етаж на склада в Такашиба, Майкъл внимателно се ослушваше.

От тавана висеше голям плакат от оризова хартия, изобразяващ връх Фуджи, увит в облаци и огрян от лунна светлина. Преобладаващите цветове бяха златно, черно и синьо, околният пейзаж сякаш грееше от сиянието на гордата планина. Плакатът разделяше помещението на две: бледа сянка и слаба, разсеяна светлина. До стената в дъното имаше стар дървен шкаф — от онези, които се използват в селските къщи. Прозорчето редом с него гледаше към пристанището. Отсам плаката беше използваемата част на стаята, съдържаща голяма готварска печка „хибаши“. Върху дървена маса с каменни крака димеше бронзов чайник, две порцеланови чашки чакаха да бъдат напълнени със зелен чай. Подът беше покрит с татами, отгоре имаше няколко напълнени със слама възглавници.

Майкъл успя да се добере до тук, използвайки дългата верига с тежести в двата края, която му даде Стик Харума. Приклекнал в центъра на помещението, той внимателно се ослушваше. Душата му тръпнеше от предчувствието за близка опасност.

Зърна сянката, затъмнила за миг нарисуваната луна, обърна се и отскочи надясно. Плакатът зад гърба му се разцепи на две от острието на дълга сабя. Стиснал с две ръце веригата, Майкъл се шмугна оттатък.

Сянката върху стената, издължена и някак безформена, сякаш го очакваше. Да напусне този живот и да се прехвърли в друг, да замени една действителност с нейната противоположност…

— Илайн! — ръцете му се стегнаха около веригата.

— Мисля, че това беше неизбежно — прошепна тя с тъжно лице. Дългата сабя се вдигна над главата й.

— Твърдеше, че искаш да ме закриляш — погледна я в очите Майкъл. — Но през цялото време работеше за Масаши. Постоянно ме лъжеше, чудя се как изобщо съм ти вярвал…

— Нямаше как да ти обясня — тихо отвърна тя и започна кръговото си движение около него. — Масаши отвлече дъщеря ми и я държи заложница. Сам разбираш, че думите и обещанията ми нямат никакво значение… Готова съм на всичко, за да спася живота на дъщеря си.

— Дори да ме убиеш, така ли?

— Масаши получи документа Катей — отвърна тя, разстоянието помежду им бавно се скъсяваше. — Всичко ще свърши в момента, в който го предаде на Козо Шина. И аз ще получа обратно своето дете.

— Наистина ли вярваш в това? — отчаяно попита Майкъл. Беше сигурен, че не може да победи Илайн. — Масаши добре знае колко си опасна, едва ли ще те остави да живееш… — единственото му желание беше да избегне сблъсъка, да се опита да я убеди.

— Длъжна съм да вярвам — отвърна Илайн. — Това е единственото нещо на света, което ме крепи… Не мога да допусна убийството на собственото си дете!

— Двамата заедно имаме шансове — каза Майкъл. — Можем да победим Масаши.

— Изключено — обади се гласът на Масаши зад него. Остра, ослепителна болка проряза главата на Майкъл. Едва сега разбра, че Илайн е била примамката за отвличане на вниманието му. А Масаши спокойно е заел позиция зад гърба му.

— Махай се от тук! — просъска Масаши по посока на Илайн. — Долу всичко вече е готово, хората чакат… — очите му се насочиха към проснатото тяло на Майкъл: — Той каза истината. Ти си твърде опасна, би трябвало да съм разбрал това отдавна, преди много дни… Баща ми те създаде на базата на един мит, в крайна сметка ти наистина се превърна в мит… Не зная дали това се дължи на неговото умение да разказва легенди, или пък на твоите собствени физически качества. Но тъй или иначе ти наметна мантията на свръхестественото…

Хвърли й бегъл поглед, веднага установи, че тялото й продължава да е обтегнато в нападателна стойка. Китката на лявата му ръка направи светкавично движение, острието на катаната блесна на бледата светлина.

— Май ти се иска да опиташ, а? — просъскаха устните му. — Да провериш кой от нас може да пролее повече кръв, кой ще оцелее? Битката ще бъде жестока и изтощителна. Лично аз ще се погрижа да я направя такава, притежавам достатъчно козове, за да бъда сигурен, че никога няма да я спечелиш. По-силен съм от теб, освен това държа Тори. Мъничкото, сладко момиченце. Днес го видях. Беше тъжно и плачеше за своята майчица…

— Мръсник! — гневно изръмжа Илайн. — Страшно много ми се иска да те насека на парчета!

— Хайде, опитай! — ухили се Масаши, острието на катаната му отново проблесна във въздуха.

Душата на Илайн се сгърчи от омерзение. Обърна се и напусна помещението, без да поглежда към безжизненото тяло на Майкъл. Последва я саркастичният смях на Масаши.

Спусна се по някаква стълба, пое по друга. Не виждаше къде стъпва, не знаеше къде отива. Спъна се и падна в ъгъла на някакъв коридор, сърцето я болеше. Съзнаваше, че каквото и да върши, то е погрешно. Пропито от зло. Къде изчезна блестящата, благородната цел на боеца? Няма такива неща в живота, всичко е легенда… Реалността е груба и жестока.

„Нима наистина мога да бъда част от надеждите и мечтите, запита се безмълвно тя. Ако това е бъдещето, за което съм била предопределена, аз не искам дори да го поглеждам!“

Измъкна катаната от ножницата, обърна я с дръжката навън, острието опря в долната част на корема й. Душата й се разкъсваше от чувството за вина, примесено с „гири“. Ако остане безучастна тук, любимият човек ще бъде унищожен. А с него и родината й. А ако събере кураж и се върне в стаята, в която Масаши се готви да ликвидира Майкъл, ако забие катаната си в гърлото му, тя ще бъде сигурна, че убива и собствената си дъщеря. Смъртта я обграждаше отвсякъде, смъртта я викаше. Тя беше единственото й спасение. „Аз съм облекчение, шепнеше тя. Аз нося спасението от болки, страдания и отговорност… В моите ръце дългът се превръща в сън, аз съм спокойствието и тишината, вечния покой на забравата…“ Свободата махаше с ръка отвъд мрака, душата на Илайн се изпълни с копнеж.

А тялото й се приготви за смъртта.

„Ако попаднеш в ръцете на врага, устата ти трябва да остане затворена — инструктираше го от висок подиум чичо Сами. — Информацията е смърт, синко… Такава е нашата работа…“ Приличаше на английска овчарка, приличаше на Нана — стражевото куче от „Питър Пан“, което бдеше над децата на семейство Дарлинг.

Каква е тази работа, искаше да узнае Майкъл, удобно отпуснат в леглото си.

Чичо Сами вдигна лапи от катедрата. Това не бяха лапи на английска овчарка. Черни и с дълги нокти, те приличаха повече на лапите на доберман… Звярът изръмжа и се приготви за скок…

Той простена и се надигна. Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Погледът му потъна в очите на Масаши.

Връх Фуджи гордо се издигаше в средата на помещението, околностите му блестяха все така ослепително. Майкъл примигна, капчиците кървава пот се отстраниха от клепачите му. Вече можеше да вижда.

Масаши постави кутийката на масата и се наведе напред. Майкъл направи опит да се отдръпне, но не можеше дори да помръдне.

— Имало едно време трима братя — прошепна японецът. — Първият загинал в бой за славата на своя оябун, вторият го последвал… — омразата бликаше от очите на Масаши, правеше ги воднисти и някак безцветни: — Дошъл ред и на третия брат да се хвърли в бой за славата на своя оябун. Той го сторил с желание, също като братята си. Но преди това се заклел, че ще отмъсти за смъртта им…

Очите му се превърнаха в очи на вълк, хищни и безмилостни.

— Твоята задача беше да ни заведеш при тази кутия — пръстите му докоснаха белия плат на кърпата. Ти я изпълни и вече е време да умреш.

Майкъл погледна оцъклените очи насреща си и разбра всичко. Този човек наистина щеше да го убие. От Цуйо, своя любим сенсей, беше научил да прави разлика между заплаха и действителни намерения.

Масаши развърза възела и вдигна капачето. В продължение на една безкрайно дълга секунда лицето му остана напълно безизразно. Пръстите му леко повдигнаха навития на руло пергамент, очите му внимателно опипваха печата.

— Документът Катей — доволно въздъхна той, блесналите му очи се спряха върху лицето на Майкъл. — Сега вече разполагам с всичко. Най-сетне ще бъда в състояние да подчиня Козо Шина. Старият мръсник е сключил съюз с КГБ, възнамеряваше да ме продаде на руснака Евгений Карск в момента, в който се възползва от армията на клана Таки. Но аз успях да го надхитря, документът Катей е в ръцете ми. Без него Шина е загубен, от ръцете му ще се изплъзне контролът над Джибан… А ако иска да го задържи, ще трябва да разчита само на мен.

— Къде е сестра ми? — тихо попита Майкъл. — Къде е Одри?

Масаши остави документа на масата.

— Вече нямам нужда от теб — изръмжа той, сграбчи реверите на Майкъл и го придърпа към голямата печка „хибаши“. Вдигна медното капаче, лицето му стана алено от блясъка на разгорелите се въглени.

— Време е да умреш!

Одри първа забеляза сгърчената фигура на Илайн в ъгъла.

— Това тя ли е? — попита. — Това ли е Мичико?

Жожи се закова на място, очите му се насочиха към ъгъла на коридора.

— Господи! — прошепна той. — Това е Илайн, нейната дъщеря! Какво ли прави тук? — в същия миг видя блясъка на дългото острие, нададе отчаян вик и се втурна напред.

— Махай се! — проплака Илайн. Беше сигурна, че това е Масаши, че идва да й отнеме и последната проява на воля. — Вече съм мъртва!

Одри настигна Жожи и решително го блъсна настрана. Видяла отчаяното лице на Илайн, тя изведнъж, по силата на някакво шесто чувство, разбра какво трябва да стори.

— Отдръпни се, Жожи! — извика тя. — Скрий се зад ъгъла, иначе с нея е свършено!

Изчака Жожи да се оттегли и се наведе над Илайн. Сърцето болезнено блъскаше в гърдите й, даваше си ясна сметка, че гледа право в лицето на смъртта. Чертите на Илайн бяха изопнати като на мъртвец, кожата й блестеше в странно сияние.

Одри се парализира от ужас. В главата й нахлуха спомени. Някога, преди много години, Майкъл й беше разказал за онази буря в планините на Йошино. Сега в ушите й отново прозвуча гробовният глас, с който брат й разказваше за Сейоко, отнесена от вятъра в бездънната пропаст. Беше описал в подробности лицето на момичето, но Одри не успя да го разбере. Едва сега всичко й стана ясно. Господи, помисли си тя, как изобщо е успял да запази съня си след всичко това?

— Илайн.

— Коя си ти? — уморено прошепна Илайн. — Махай се от тук!

Отчаяно опитвайки се да си спомни всичко, което Майкъл й беше разказвал за Япония, Одри бавно се отпусна на колене. Не повече от метър я делеше от тялото на Илайн.

— Аз съм сестрата на Майкъл Дос — тихо промълви тя. — Познаваш ли го?

В очите на Илайн блесна живец, погледът й бавно се фокусира върху лицето на Одри.

— Господи! — тихо възкликна тя. — Значи още си жива! Е, поне теб не съм успяла да унищожа… — от гърдите й се откърти тежка въздишка, гласът й се превърна в стон: — Да, познавам твоя брат… Дори вече го убих!

Одри прехапа устни, за да не изкрещи. Душата й се гърчеше от усилия да преодолее паниката.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

— Мама ми заповяда да открия Майкъл и да остана с него, да го пазя и закрилям… Но Масаши отвлече дъщеря ми, принуди мама и татко да изпълняват неговите заповеди. Аз му донесох свещената сабя на Джибан и документа Катей, доведох му и Майкъл… Сега Масаши има всичко, цялата власт е в ръцете му. Ще убие Майкъл. Зная, че ще го стори…

Одри с мъка разбра значението на този объркан поток от думи. Но това бе напълно достатъчно, за да се увери, че Жожи й е казал истината.

— Искаш да кажеш, че Майкъл още не е убит, така ли?

— Не зная, може би… — тихо отвърна Илайн, в очите й се появи отчаяние. — А сега ме остави да умра…

— Значи имаме надежда! — извика Одри, без да обръща внимание на последните й думи. — Илайн, чуй ме! Жожи е с мен. Той знае къде е скрита дъщеря ти. Дошъл тук заедно с Мичико, за да я спаси. Майка ти и Тори са заедно. Тук, в този склад!

Илайн надигна глава. Ужасното мъртвило в изцъклените й очи отстъпи място на яростен пламък, гърдите й започнаха да се надигат и отпускат, по бузите й изби червенина.

— Възможно ли е това да е истина? — прошепна напрегнато тя.

Одри се обърна и повика Жожи. Появата му оказа чудотворно влияние върху отчаяната жена. Илайн изпусна сабята, скочи на крака и го прегърна.

— О, Жожи! — проплака тя. — Истина ли е това? В безопасност ли е Тори?

Той хвърли един нерешителен поглед през рамото й, Одри енергично кимна с глава.

— Да — стисна я в прегръдките си той. — В момента Тори и майка ти наистина са на сигурно място…

Илайн рязко се отдръпна, лицето й стана бяло като вар.

— Майкъл! — прошепна тя. — Какво направих аз, Господи?!

Двубоят се водеше така, сякаш и двамата държаха катани в ръцете си. Трябва да изчислиш траекторията, да намериш центъра на битката, казваше някога Цуйо. Сториш ли това, противникът ти ще има сериозни затруднения.

Тялото му гореше от остра болка, но Майкъл не й обръщаше внимание. Знаеше, че отстъпи ли пред нея дори за миг, всичко ще бъде загубено.

Точно към това се стремеше Масаши. Въпросът беше кой ще издържи докрай. В подобна битка поражението не се измерва със спирането на сърцето на противника, а с прекършване на волята му.

Болката заливаше главата на Майкъл като огнен водопад. Вмъкваше се дълбоко в съзнанието му, превръщаше се в ослепителна светлина, която изсмукваше въздуха от сгърчените му дробове.

Огънят имаше способността да говори. Да крещи и да се гърчи, да прогаря всяка съзнателна мисъл в главата му. Реакцията беше неизбежна — умът му започна да се свива и затваря в себе си, отдръпвайки се по-далеч от нетърпимата болка. Открий центъра на битката, влез в него! Едва чут шепот, бързо погълнат от огнената стихия. Битката? Тялото му потъваше в пламъците на болката, умът му агонизираше. Точно това в битката!

Не след дълго се оказа на ръба. Отвъд него царяха тишина и спокойствие. Вечна неподвижност, която чуваше и усещаше. Примамлива и ведра. Толкова лесно е да се потопиш в нея, ще бъде прекрасно! Край на ослепителната светлина, край на нетърпимия шум и острата болка! Всичко ще бъде…

Стига! Нали точно към това се стреми противникът?

Все пак… Там е толкова тихо, толкова спокойно!

Открий центъра на битката, влез в него!

Само една стъпка. И потъваш в черното безбрежно спокойствие. Край на всякакви битки. Завинаги!

Не! Битката е…

Стратегията на Масаши изведнъж стана ясна. Искаше да убеди Майкъл, че центърът на битката е вътре в главата му.

А не там…

Майкъл изведнъж прозря измамата.

Тук…

Масаши концентрираше усилията на волята си в една точка. Да, разлика наистина нямаше. Все едно, че катаната е в ръката му… И точката е там. Мястото, привличащо цялата му душевна енергия.

После умът на Майкъл се откъсна от оковите, понесе се на воля, на свобода. Кара — вечната пустош…

Главата му се стрелна напред и размаза носа на Масаши. Бликна кръв, японецът замаяно се хвана за него. Майкъл отскочи назад, кракът му замахна за тежък ритник. Не улучи.

Масаши се дръпна крачка назад, катаната блесна над главата му. Майкъл нямаше оръжие. Нямаше нищо. С изключение на Вечната пустош. Умът му не разработваше никаква стратегия, не търсеше защита в границите на това, което му беше познато. Не се опираше на никакъв закон. Дори на Всеобщия закон на Вселената, с който се съобразяваха всички майстори на бойното изкуство, независимо от своята школа…

Не можеше да се концентрира върху нищо. Не беше в състояние да вижда и реагира. Стори единствено това, което му повеляваше духът на сенсея: Влезе в центъра на битката. Право в ръцете на Масаши. Стори го, без да отчита стратегията на противника, без да вижда катаната в ръцете му, без да се съобразява с естеството на неговото нападение.

Стори това, от което имаше нужда. Това, което му диктуваше Вечната пустош… Ръцете му се стрелнаха нагоре и изтръгнаха катаната.

Неподготвен за тази изненадваща атака, Масаши отстъпи назад и измъкна дълъг кинжал „танто“. Дръжката му се стовари в слепоочието на Майкъл, тялото му се люшна и падна на колене. Хиляди оси бръмнаха в главата му, после дружно го ужилиха…

Без да изпуска документа Катей, Масаши се наведе да издърпа сабята от омекналата ръка на Майкъл.

После рязко се изправи, замахна и насочи острието към сърцето му. Стотна от секундата преди решителния удар нещо помръдна зад гърба му. Масаши рязко се обърна и видя Козо Шина на крачка от себе си. В ръцете му проблясваше свещената катана на Джибан.

— Какво става? — изръмжа Масаши, на лицето му се появи зловеща и едновременно с това подигравателна усмивка. Старецът очевидно си въобразяваше, че все още е воин, че все още може да върти оръжието над главата си. При това не какво да е оръжие, а свещената катана на Джибан! — Махай се, нямаш работа тук! — ръката му инстинктивно придърпа документа Катей по-близо до тялото.

— Напротив — спокойно отвърна Шина. — Имам една малка работа… Твоята роля приключи с доставката на изтребителя ФАКС за нуждите на Джибан, сега ще получиш наградата си… — едновременно с последните думи тялото на възрастния мъж се стрелна напред със смайваща бързина, острието на древното оръжие потъна дълбоко в гърдите на Масаши.

Оябунът на клана Таки нямаше време да организира защитата си. Тялото му отхвръкна назад и се задържа изправено единствено благодарение на сабята, която беше изтръгнал от ръцете на Майкъл.

Острието на свещената катана го прободе и се заби в стената. Въздухът излетя от устата на Масаши с остро свистене, дробовете му сякаш се напълниха с вода.

— Беше сигурен, че всичко си преценил — все така спокойно рече Козо Шина. — Беше убеден, че си господар на света… Бях наблизо и чух всичко. Не зная как си разбрал за моята сделка с генерал Карск, но това вече е без особено значение… — на лицето му се появи жестока гримаса, ръката му рязко завъртя острието.

Масаши изпъшка от болка, видя собственото си отражение в стъклените очи на Козо Шина. Отражението на един глупак. Стори му се, че чува подигравателния смях на баща си. А може би това не беше смях, а ридание?

— Това не е справедливо — прошепнаха напуканите му устни. Дишаше трудно, в главата му отекна настойчив призив. Викаше го Ватаро. Някъде отдалеч, безкрайно далеч… Ослепително слънце в синьото небе, което го зове до себе си. Изведнъж Масаши разбра посланието на Ватаро. Ръката му потрепна в последно усилие, документът Катей изчезна в огнената паст на голямата печка „хибаши“.

Козо Шина изкрещя и скочи по посока на пламналия ръкопис, острието на свещената катана се измъкна от стената.

Масаши наблюдаваше как скъпоценният документ се превръща в пепел в пламналите ръце на Шина, на лицето му се появи доволна усмивка. После отмести поглед, вече не можеше да понася мутрата на противника си. Ярка светлина се появи в мрака на нощта.

Беше странно. Гледаше светлината и едновременно с това падаше. Кръвта се превърна в ален флаг плющящ на вятъра, стаята започна да се преобръща. Подът зае мястото на стената, зъбите му рязко изтракаха…

Масаши падаше, но имаше чувството, че е увиснал във въздуха. Под себе си виждаше ярките светлини на Токио, оживеното пристанище, усилената работа на доковете.

През дъждовните струи бавно се очерта черен квадрат. Беше прозорецът на втория етаж, зад които се спотайваше злокобна и могъща сила. Но тя вече нямаше нищо общо с него. Той се носеше във въздуха, тласкан от поривите на ураганния вятър. Не чувстваше болка, не чувстваше страх.

В съзнанието му изплува една отдавна забравена приказка, беше я чувал от баща си… Малко момче решило да излезе от дома си през нощта, бързо се изгубило в гората. Обкръжено от страшни сенки и непознати звуци, то се изплашило и започнало да плаче. После иззад облаците изскочила луната. Огромна, златиста, увиснала ниско над земята. Било в края на лятото, малко преди жътва. Лъчите на луната облели момчето в златен дъжд, то вдигнало глава и видяло ясно очертаната пътечка между дърветата. Пътечката свършвала пред няколко широки каменни стъпала.

Момчето започнало да ги изкачва. На всяко от тях ставало все по-леко и по-леко. Накрая се принудило да се хване за камъка, тъй като имало опасност да отлети. Погледнало надолу, гористата равнина била отдалечена на хиляди метри. Уплашило се и отново започнало да плаче. Тялото му се разтърсило, пръстите му се откъснали от хладния камък. Момчето полетяло високо в нощното небе.

Същото вършеше и Масаши. Обзе го чувство на радостно опиянение. Стори му се, че е онова момче от приказката. А може би се беше върнал в детството си, омагьосан от приказката на баща си.

— Сега момчето не се страхува от нищо — каза Ватаро Таки.

— Защо? — попита Масаши.

— Защото целият свят му принадлежи — отвърна баща му. — Той е под него, показва му се с цялото си многообразие. Момчето може да види добрите места, да отмине лошите… Никой нищо не му е казал, но то вече знае, че може да отлети където пожелае…

— То просто следва светлината…

Тялото на Масаши се къпеше в кръв. Дъждът беше спрял, единственият звук в стаята беше монотонното почукване на капките, падащи от върха на свещената катана на Джибан. Плътните облаци се бяха разкъсали, между тях се спускаше кос лъч лунна светлина.

— Исках да се гордееш с мен — прошепна той на духа на баща си. — Нима не се гордееш с мен и сега? Поне мъничко? — изправено на ръба на смъртта, съзнанието на Масаши отчаяно потърси светлината. Но тя беше изчезнала.

Илайн видя първо кръвта.

Локва кръв бавно попиваше в татамито, тялото на Майкъл беше опръскано с нея. Алени капки се стичаха от заснеженото чело на връх Фуджи.

Душата й се изпълни с ужас. Хукна към него, дори не забеляза сянката, която се прокрадваше зад плаката. Точно там, където преди минути се беше спотайвала, за да го изненада.

Рухна на колене, взе главата му в ръцете си. На вратата се появиха Одри и Жожи.

— Майкъл! — проплака Одри. — О, не, за бога! Не!

Илайн вдигна глава и тихо прошепна:

— Жив е…

Одри затвори очи в безгласна молитва, сълзите рукнаха изпод клепачите й. Коленичи до брат си, протегна ръка да го докосне. Искаше да почувства дишането му, да усети топлината на тялото му.

— Масаши е мъртъв — промълви някак учудено Жожи. Сякаш не можеше да повярва, че брат му вече е преминал в отвъдното. Наведе се над трупа и надникна в безжизнените очи, втренчени в нещо далечно и невидимо за останалите.

— Масаши…

В душата на Жожи се бореха смесени чувства. Облекчение, мъка, угризения… Но задоволство нямаше. Липсваше дори усещането, че е възтържествувала справедливостта. Вместо това се запита какво би могъл да стори, за да предотврати тази трагедия. Карма, въздъхна най-сетне той. Така е било писано…

Майкъл отвори очи и ги закова в лицето на Илайн. После бавно извърна глава.

— Майкъл! — прошепна тя.

— Нямам какво да ти кажа — с мъка отвърна той и се претърколи настрана. Понечи да седне и видя сестра си.

— Оди!

— О, Майкъл! — проплака Одри и се хвърли в прегръдките му. Той се намръщи от болка.

— Значи тук са те докарали…

— Масаши направи опит да ме убеди, че е на наша страна — кимна тя. — И че търси убиеца на татко…

— В това отношение не те е излъгал — обади се Илайн. — Наистина много искаше да разбере кой го е убил… Уде, личният му екзекутор, е бил по следите на Филип… Задачата му била да открие Филип Дос и с мъчения да изтръгне от него признание за местонахождението на документа Катей. А след това да го убие. Нещата се развиха почти така…

— Аз мислех, че ти си екзекуторът на Масаши — погледна я Майкъл. — Зиро…

— Вече ти казах, че Масаши държеше в плен дъщеря ми Тори — търпеливо отвърна Илайн. — Заплашваше да я убие при първото неподчинение от моя страна.

— Не ти вярвам — поклати глава Майкъл. — До този момент чувах от устата ти единствено лъжи…

— Масаши искаше да те държа под око — продължи Илайн. — Беше сигурен, че именно ти ще го отведеш при документа Катей след убийството на баща ти.

— Лъжеш!

— За дъщеря си казва истината — намеси се Одри. — Масаши действително я е държал тук… Жожи е открил това и довел Мичико да я спасяват… — извърна глава и добави: — Нали така, Жожи?

— Точно така — кимна японецът. — Чрез Тори моят брат е държал в подчинение не само Илайн, но и самата Мичико… Съпругът й Нобуо и Козо Шина са успели да набавят един ядрен заряд, видях го с очите си. Техниците на „Ямамото Хеви Индъстриз“ го монтираха на нещо като ракета… Но…

— Почакай малко — прекъсна го Майкъл. Думите на Жожи избухнаха като ярък пламък в съзнанието му, сега вече всичко си идваше на мястото. Нобуо Ямамото е бил изнудван — ето го ключът към загадката, последното късче от мозайката. Ето защо прекъсна търговските преговори със Съединените щати! — ФАКС! — възкликна той. — Изтребителят ФАКС на Ямамото ще бъде използван за превозването на ядрения товар! Ето защо Масаши и Козо Шина са държали толкова много на техническата помощ на Нобуо! Готов съм да се обзаложа, че това е основната причина за съюза между Козо Шина и Масаши! Човешките ресурси на клана Таки са били само претекст. Масаши е имал начин да се добере до ФАКС, а Козо Шина е имал нужда именно от този експериментален изтребител!

— Звучи логично — кимна Жожи. — Но ти уби брат ми и заплахата вече не съществува.

— Де да беше така — въздъхна Майкъл и направи опит да се изправи. Не успя да се справи без помощта на двете жени. — Не аз убих Масаши… Стори го Козо Шина. Очевидно съюзът им се е основавал на коварството… Всеки от тях е бил готов да унищожи другия в момента, в който избухне ядреният заряд… Чух това с ушите си. Взаимно са се използвали. Шина е имал нужда от достъпа на Масаши до ФАКС, Масаши пък е разчитал на влиянието на Джибан…

— Но какво ги е накарало да се вкопчат точно сега? — попита Жожи.

— Не съм много сигурен — отвърна Майкъл. — Масаши е успял да открие, неизвестно как, че Шина е сключил сделка със съветското КГБ. С генерал на име Евгений Карск. Именно той е осигурил доставката на ядрения заряд.

— Съвсем логично — обади се Илайн. — Масаши дълбоко мразеше руснаците, подобна информация положително би го накарала да побеснее.

— Значи трябва да благодарим на съдбата, че му е подхвърлила тази информация точно когато трябва — въздъхна Жожи. — Така смъртоносната бомба се е самоунищожила…

— Не съвсем — поклати глава Майкъл. — Козо Шина все още има пълна свобода на действие. В момента е някъде тук, на територията на този склад.

— Освен това е докопал и документа Катей! — възкликна Илайн.

— Не — поклати глава Майкъл и посочи нажежената печка. — Масаши го хвърли в огъня. Шина е лишен завинаги от него, аз също… — в главата му се появи мисълта за генерал Хадли. Сега дядо му няма да има с какво да притисне японците. — Много жалко — въздъхна на глас той. — И други важни събития следват своя ход… Не зная до какво ще се стигне… Документът Катей действително имаше огромно значение!

— Мисля, че сега трябва да се тревожим единствено за ядрения заряд — намеси се Жожи. — Особено след като и Шина е тук!

Илайн се извърна към Майкъл:

— Как се чувстваш?

— Не се безпокой за мен, ще се оправя — отвърна той. Направи опит да ходи, но още на втората крачка тялото му се олюля и рухна. Изпъшка от болка, улучил желязната верига, която му беше дал Стик Харума.

— Майкъл! — извика Одри и коленичи до него.

— Да вървим — извърна се към Илайн Жожи. — Не разполагаме с много време.

— Аз ще остана при него — вдигна плава Одри. — А вие вървете, и без това едва ли ще ви бъда в помощ…

Устата на Козо Шина се разкриви в нещо като усмивка. Ясно си представяше духа на Ватаро Таки, още по-ясно виждаше отчаяните му гърчове. Старият мръсник положително вие от мъка при вида на това, което беше останало от могъщата му империя.

После сърцето му беше пронизано от остра болка, усмивката се превърна в гримаса. Изправен над мъртвия Масаши, той имаше едно-единствено желание — да издърпа сабята на принц Ямато Такеру от изстиващото му тяло, да я вдигне високо над главата си и да прониже сърцето на Майкъл Дос. Дълго беше чакал този миг, свещения миг на отмъщението. Но стана така, че не можа да се възползва от него. В опита си да спаси останките на документа Катей получи тежки обгаряния, ръцете му се покриха с болезнени мехури.

Но за отчаяния човек няма невъзможни неща. Скърцайки Със зъби, Шина стисна дръжката на катаната с изранените си ръце. Почти изкрещя от непоносимата болка, но хватката му не отслабна, беше готов за сладкото отмъщение… Катаната започна да се повдига, в същия момент в коридора се разнесоха стъпки. Шина отскочи назад и се скри зад полускъсания плакат с планината Фуджи. Окървавеният връх изглеждаше съвсем подходящ за обстановката.

Чу целия разговор, сърцето му потръпна от мъка. Ех, защо не успя да убие Майкъл Дос! Само една минута не му достигна, една нищожна минута! Но ситуацията вече претърпя коренна промяна. С Джибан беше свършено, мечтите му за велика Япония се превърнаха в купчинка пепел! КАРМА! Злощастна, но не съвсем… Надничайки внимателно иззад остатъците на плаката, той видя нажежената до червено печка „хибаши“. А само на крачка от нея се беше изправил Майкъл Дос, подкрепян от сестра си…

Желанието за мъст измести всичко останало от съзнанието на Шина. Сега е моментът да отмъсти на Филип Дос за убийството на собствения му син! Момент, който беше чакал с години! Беше останал насаме с децата на Филип Дос — неговото наследство, неговото бъдеще! Стисна здраво дръжката на катаната и отметна разкъсания плакат.

Майкъл бавно вдигна глава. Лицето на човека му беше непознато, но катаната в ръцете му несъмнено принадлежеше на принц Ямато Такеру. Това трябва да е Козо Шина, каза си той.

— Майкъл Дос! — прошепна Шина с натежал от вълнение глас. Само след миг щеше да отмъсти за убийството на сина си, годините на мрачно отчаяние щяха да бъдат забравени. Зае нападателна стойка, катаната блесна над главата му. Майкъл се претърколи встрани, стотна от секундата преди острието да го посече.

Шина рязко се завъртя и отново нападна. В същия миг долови някакъв шум зад гърба си и инстинктивно извърна глава. Неясна сянка се появи откъм другата страна на широкия екран, пристъпи напред… Сърцето на Козо Шина пропусна един такт.

— Кой си ти? — дрезгаво попита той.

— Духът на Ватаро Таки — отвърна сянката. Духът на Дзен Годо…

— Дзен Годо? — стреснато повтори Шина. — От десетилетия не съм чувал това име! Дзен Годо отдавна е в гроба! — устата му се разкриви от гняв: — Всички са мъртви! Вече нямам живи врагове! — пропукването на огъня, погълнал завинаги документа Катей, смътно достигаше до съзнанието му: — Кой си ти? — отново прошепна той. — Кажи ми!

— Аз съм Зиро — отвърна гласът.

— Зиро? — потръпна Козо Шина. — Зиро означава отсъствие на Вечния закон!

— Означава и възкресение на Дзен Годо. Легендата, която той създаде, направи духа му безсмъртен. Аз съм този дух! Аз ти нанесох поражение точно когато ти мислеше, че си победил Дзен Годо завинаги!

— Стига с този Дзен Годо! — изкрещя Шина. — Той е мъртъв, лично присъствах на погребението му!

— Тогава се приготви да умреш! — отвърна сянката и пристъпи крачка напред. Шина изведнъж я позна. Не, това е невъзможно, изкрещя съзнанието му. Напълно невъзможно!

Полетя в атака, насочил свещената катана на принц Такеру пред себе си. Острието се стовари върху пистолета в ръката на сянката, той отлетя настрана и издрънча на пода. С жестока усмивка на уста, Шина замахна да нанесе посичащ удар. От ляво на дясно, целящ да среже на две гръдния кош на противника.

В същия момент Майкъл хвърли веригата. Оловната тежест се уви около китката на Шина, катаната промени посоката на движението си.

Старият воин политна на една страна, но въпреки това не прекрати нападението. Напротив — стори нещо, което никой от присъстващите не очакваше. Пръстите му се разхлабиха и пуснаха дръжката на свещеното оръжие, това му помогна да се освободи от веригата и да се стрелне към сабята на Масаши, търкаляща се на пода в краката му.

Майкъл сподавено изруга и рязко се наведе. Острият като бръснач връх на катаната отнесе ризата от гърба му, движението му напред и надолу получи допълнително ускорение. В следващия миг свещената катана на Джибан се оказа в ръцете му.

Но времето не стигна, Шина вече беше съкратил разстоянието между двамата и нанасяше вихрени удари. Телата им се преплетоха, Майкъл силно се притисна до противника. Това беше единственият начин да се предпази от свистящата на милиметри от тялото му катана. Отби един удар, после втори, трети… Почувства как силите го напускат, защитата му стана по-бавна и по-неадекватна. Острието се стрелна към гърлото му, той разбра, че е на прага на смъртта. В съзнанието му изплуваха думите на Цуйо: Може би ще изпаднеш в такова състояние, в което всичко научено до тук няма да ти носи полза. В което ще се биеш като истински воин, но без успех. Тогава силата ще ти изневери, ще настъпи мигът на „Зиро“… Божественото прозрение ще ти обърне гръб…

Втренчил поглед в лицето на могъщия си враг, Майкъл разбра, че този миг е дошъл. Беше изпаднал в състоянието „зиро“ и той, като своя сенсей преди години, беше загубен. Човекът и воинът се сляха в едно цяло, поклащащо се на ръба на дълбока пропаст. Далеч долу шумяха мрачните вълни на Съдбата… Вълни на страх и вечно отчаяние. Там място за кураж все още нямаше…

Шина усети близкия край, ноздрите му хищно потръпнаха. Нанесе два светкавични удара от горе на долу, после смени тактиката и се гмурна под защитата на противника си. Майкъл беше зашеметен, ръцете му безсилно увиснаха. Шина отскочи крачка назад и вдигна катаната високо над главата си.

Проехтя изстрел, пистолетът в ръката на сянката изпусна синкаво облаче дим. Шина изкрещя и се хвана за рамото.

Майкъл реагира светкавично, острието на свещената катана потъна в тялото на противника.

Шина потръпна от болка, после извика на помощ всичките си душевни сили. Огромната концентрация премахна болката, от устата му се откъсна грозният боен вик „кай“ на самураите. Острието на сабята му пусна искри от катаната на Майкъл и попречи на по-нататъшното й проникване.

Но Майкъл вече не беше същият човек. Беше успял да се измъкне от царството на страха. Постигна това, което не беше се удало дори на Цуйо — измъкване от състоянието „зиро“. Главата му се проясни, тялото му се стегна, очите му следяха всяко движение на противника. Забеляза слабото място в хватката на Шина, начина, по който старият воин нанесе блокиращия си удар. Преценил точно ъгъла, той отскочи встрани и заби свещената катана на принц Такеру дълбоко в сърцето на врага си.

Бликна фонтан алена кръв, Одри сподавено изпищя. „Може би отдавна крещи“, замаяно си помисли Майкъл. Устата на Козо Шина се разкриви, тялото му се люшна напред. Майкъл издърпа катаната, светлината проблесна по мокрото острие.

Шина се строполи до трупа на Масаши, върху него бавно се посипаха остатъците от книжния плакат с рисунката на връх Фуджи… Меки бледорозови късчета хартия, които странно наподобяваха дюлевите цветчета отвъд прозореца на кабинета му… Помътнелите му очи бяха заковани върху сабята, към която цял живот бе изпитвал преклонение. И която беше причинила смъртта му.

В помещението се настани тежка и продължителна тишина. Далечното боботене на подземния агрегат създаваше илюзията, че се намират дълбоко в земните недра, в някаква чудовищна пещера, плод на болно въображение…

Майкъл и Одри объркано гледаха силуета, който бавно коленичи до трупа на Козо Шина. Осветен от веселите пламъчета в голямата печка „хибаши“, той престана да бъде силует, бавно се превърна в жив човек, от плът и кръв… Но братът и сестрата, широко отворили очи, бяха убедени, че виждат истински призрак.

— Наистина ли си ти? — прошепна накрая Майкъл.

— Татко?! — смаяно хлъцна Одри.

— Добре ли сте вие двамата? — попита Филип Дос. Дълбоко развълнуван, той не можа да измисли нищо друго. Отдавна не беше виждал децата си, никога не си беше представял, че Майкъл е толкова опитен боец… Все още потръпваше от силата, която излъчваше Козо Шина, даваше си ясна сметка, че не би могъл да му устои… Добре че беше Майкъл… В крайна сметка великолепният японски боец, въпреки напредналата си възраст, беше победен от обединените усилия на две поколения Дос…

Вдигнал глава към децата си, Филип Дос изведнъж разбра, че трудната част все още предстои. Новият му живот излъчваше мрачна заплаха за всички. Труден, тайнствен и коренно различен живот. Който лесно можеше да бъде заклеймен от най-близките му хора на този свят. Изведнъж му се стори, че четиридесетгодишната тежка битка с Джибан е нищо в сравнение с опасността да загуби близките си. Не можеше да си представи живота без тях, не можеше дори да си помисли за такава възможност…

— Татко, татко! — Одри се хвърли на врата му и почти го повали по гръб. Ръцете й здраво го прегърнаха. — Ти не си мъртъв, ти си жив!… О, Господи!

— Всичко беше резултат на сложен заговор — прошепна Филип Дос, устните му несъзнателно докосваха косите й, бузите й, затворените очи. Душата му се гърчеше от вълнение, любовта му изригна като вулкан, освободена завинаги от ограниченията на тайния живот, който беше водил в продължение на дълги години. Имаше чувството, че тялото му се разтапя, пред очите му се появи мъничката Одри, любимата дъщеря, трогателно безпомощна в своите пелени…

Залюля я в прегръдките си, обичта се смеси с чувство на тъга по онези безвъзвратно отминали мигове. Съжаляваше, че не е бил до нея, че не е подавал с лъжичка храната в мъничката устица, че не е къпал крехкото телце, че не го е друсал на коляното си, че не е разказвал приказки за дивни феи и лоши духове… Сам се беше лишил от всичко това, нямаше кого да обвинява. Но сега, в този кратък миг, Филип Дос отново се чувстваше щастлив.

Най-сетне отвори очи и срещна погледа на Майкъл.

— Как можа да го направиш, татко? — попита той и сам се учуди на въпроса си. Беше сигурен, че контролира всички свои емоции, но сега, изправен пред внезапно оживелия си баща, изведнъж разбра, че се е заблуждавал. — Как можа да мамиш мама?

Одри разхлаби прегръдката си и объркано ги изгледа.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се към Майкъл тя.

И той й разказа всичко. За продължилата години връзка между баща им и Мичико, за нейното продължение дори след категоричната забрана на баща й.

— Не разбирам — прошепна Одри. — Ти си изневерявал на мама, така ли?

— Правехме го взаимно — тъжно поклати глава Филип Дос. — Тук би трябвало да кажа, че изобщо не би трябвало да се женим, но вие двамата сте доказателство за противното… — направи усилие да се вземе в ръце, предстояха нелеки минути. Истината винаги има своите достойнства, но в случая той изпитваше истински ужас от това, което трябваше да разкрие пред децата си. Може би ще го намразят, може би просто няма да му повярват… Но и в двата случая ефектът ще бъде опустошителен. Както за тях, така и за него, така и за бъдещите им отношения.

— Трябва да ви съобщя една неприятна новина — тихо рече Филип. — Майка ви също си има любовник… — замълча, сърцето му се сви при вида на наскърбените лица на децата му. — Този мъж тя познава още от първите години на брака ни, когато живеехме в Токио… Името му е Евгений Карск.

— Карск ли? — учудено го погледна Майкъл. — Масаши спомена името му. Бил генерал в съветското КГБ, именно той доставил ядрения заряд на Козо Шина!

— Точно така — кимна Филип и им разказа за първия си сблъсък с Карск в Токио през 1947 година. — Оттогава насам вървя по следите му. Страхувам се, че в момента майка ви работи за него… Напуснала е Вашингтон с голямо количество секретна информация.

— Не ти вярвам! — отсече Одри. — Това не може да бъде истина!

— За съжаление е истина, Оди — поклати глава Филип. — Зная, че това ще бъде огромен шок за…

— Откога знаеш това за мама? — прекъсна го Майкъл.

— От години подозирах, че в БЕМТ действа агент на врага — отвърна Филип. — Дълго време не успях да събера необходимите доказателства… Но после всичко дойде на мястото си и вече бях в състояние да я разкрия.

Лицето на Одри стана по-бяло от стената, ръката й несъзнателно се протегна към Майкъл.

— Това не може да бъде! — прошепна тя. — Сигурно сънувам! Майк, моля те, събуди ме!

— Съжалявам, Оди — промълви Филип. — В момента дядо ти провежда пълно разследване на дейността на БЕМТ.

— А чичо Сами? — проплака тя.

— Чичо Сами получи инфаркт — прегърна я през раменете Майкъл. — Мъртъв е.

— Господи! — изстена Одри и скри лице в шепите си.

Филип погледна сина си право в очите.

— Не очаквам прошка от теб — каза той. — Използвах те по същия начин, по който Мичико използва Илайн… Сторихме това, което ни диктуваше съвестта. Не зная дали е било правилно, или не… Имахме нужда от вас, но цената, която платихте, беше прекалено жестока… Вие не разполагахте с живота си… Майкъл, искам да…

— Спри — вдигна ръка Майкъл. — Трябва ми време. В момента не зная какво изпитвам.

Одри вдигна глава, очите й бяха премрежени от сълзи.

— Искам да я видя — прошепна с колеблив глас тя. — Искам да чуя и нейната версия…

— Аз също — поклати глава Филип. — Но никой не знае къде се намира. Била е в Париж да се срещне с Карск. Не беше трудно да я открием в хотел „Плаца Атене“, тя винаги отсяда там. Но след това следите й се губят. Тази сутрин е изчезнала от там, заедно с Карск… Неговите хора са искрено изненадани, не знаят нищо за местонахождението му… Двамата сякаш изведнъж са се разтопили във въздуха. Положението е много сериозно. Документите, които е успяла да вземе майка ви, са от жизненоважно значение за Съединените щати.

Одри се дръпна настрана, обгърна с ръце раменете си и потръпна. Лицето на Майкъл беше уморено и загрижено. Шокът беше страхотен и за него. Не можеше да си представи майка си като вражески шпионин… Също както преди седмици не можеше да си представи същото и за баща си… Стана му студено, ужас стегна сърцето му. Животът изведнъж се превърна в бурен океан, имаше чувството, че се подмята в него — сам, безпомощен, безполезен… Само можеше да предполага какви мисли минават в момента през главата на Одри.

— Сега вие двамата трябва да бъдете прегледани от лекар — смени темата Филип Дос. — Преживяхте наистина ужасни неща.

— По-ужасни, отколкото предполагаш — кимна Одри. — О, колко много ми се иска чичо Сами да е тук, да ни каже, че всичко е наред!

Вероятно не си даде сметка за последиците от тези думи. Децата винаги са били в състояние да нараняват родителите си далеч по-жестоко от чуждите хора. Това стори и Одри. За частица от секундата успя да покаже на Филип колко безнадеждно наранени са отношенията му с неговите деца, колко лош баща е бил през целия си живот… Една горчива истина.

Отново му се прииска да й каже колко много съжалява. Но стисна устни и замълча. Правилно усети, че тук думите нямаха никаква сила. Време — каза преди малко Майкъл. Трябва ми малко време… Може би на всички ни трябва, въздъхна в себе си Филип.

В този момент се върна Илайн.

— Не успяхме да открием Шина — съобщи тя. — Но Жожи вече поема командването на бойците от клана Таки. Обадих се на Нобуо да му съобщя добрата новина. Обеща веднага да изпрати хора за обезвреждане на ядрения заряд, който по-късно ще бъде предаден на правителството на САЩ. Ние… — видя трупа на Шина, очите й пробягаха по разстроените лица на присъстващите: — Но какво става? Добре ли сте?

— Да — кимна Филип. — Успях да открия Мичико и Тори, докато се придвижвах насам. Иди да ги доведеш… — даде й указания как да открие помещението и добави: — А през това време аз имам намерение да отведа своите деца по-далеч от това злокобно място.

Дъждът отмина, градът блесна с цялото си великолепие. Всичко изглеждаше ново, ярко, модерно…

Филип заведе децата си при Мичико. Тя ги посрещна на прага, облечена в кимоно с прасковен цвят, под него се виждаше яркочервена копринена блузка. Фино бродирани чапли размахваха криле на гърба й. Майкъл остана смаян от приликата между майка и дъщеря. И двете бяха красиви, грациозни и фини, зад деликатните им черти се усещаше присъствието на твърдост и сила. Веднага съзна, че Илайн се стреми да подражава на Мичико, да черпи от нейната сила и съвършенство. Не й е било лесно да расте под крилото на тази властна жена, помисли си той. А сетне се запита дали отношението му към Мичико е коректно, дали наистина желае да я хареса и приеме.

Илайн беше на крачка зад майка си. Притиснала Тори до себе си, тя механично галеше слабичките й раменца.

Мичико се усмихна и стори дълбок поклон:

— Добре дошли, много се радвам на посещението ви.

Може би от думите й, може би от начина, по който сведе глава, Майкъл изведнъж усети нещо странно в поведението на тази жена. Събуха обувките си и ги сложиха в дървеното сандъче при входа. Разбра какво е в момента, в който тя се обърна да ги поведе към вътрешността на къщата. Мичико беше сляпа. Погледна въпросително към баща си, той леко кимна с глава.

Дебелите греди под тавана представляваха красива и някак успокоителна плетеница, помещението беше пълно с безупречно аранжирани цветя. Филип вече им беше казал, че Мичико много обича да подрежда вазите, пълни с цветя от собствената й градина.

Късото коридорче ги въведе в широка стая с дванадесет удобни татами на пода. Бледозелените стени бяха насечени от кафяви дървени колони, в ъгъла се издигаше „токонома“ — малък подиум, над който висеше ритуален пергамент. Красиво изрисуваните йероглифи гласяха:

Колко е вярна тази мисъл, помисли Майкъл, докато Мичико ги канеше около ниската безупречно полирана масичка.

Жалузите от матова хартия бяха частично дръпнати, зад тях се виждаше част от градината на Мичико. Зад лъскавите парапети на верандата, сгушени под шумолящите листа на величествен клен, поклащаха стебла разкошни азалии. Сред тях надигаше чело бял скален отломък, красив и спокоен като кораб сред морските вълни. Полегатият, покрит с плочки покрив над верандата хвърляше дълбока сянка, стаята тънеше в пастелна светлина.

Илайн беше облечена в бледозелено кимоно с тъмни ширити. Извърна Тори с лице към гостите и ги представи един по един. Тори се изкиска, слабичкото й телце се извъртя и Илайн беше принудена да я пусне. Изтича при Филип и сложи ръце върху коленете му.

— Ще ме вземеш ли, дядо? — изчурулика на японски тя.

— Тори, нима забрави как трябва да се държиш? — обади се с престорено строг глас Илайн.

Филип се усмихна, грабна крехкото момиченце и го настани на раменете си. То изпищя от възторг.

— Това е сън — прошепна Одри. — От друго време, от друг свят…

— Не — поклати глава Филип и намести детето върху раменете си. — Това просто е друг живот.

— Беше го написал в картичката си, нали? — погледна го Одри. — Краят на живота, който си водил толкова дълги години…

— Умрях, за да възкръсна — отвърна сериозно Филип и свали детето на пода. — Много ми се иска да забравя прегрешенията от предишния си живот.

— Сега ще пием чай — обади се Мичико. Всичко беше готово. На масичката имаше шест миниатюрни чашки от фин порцелан, димящ чайник и тръстикова бъркалка, във всяка от чашките се поклащаха зелени, ситно нарязани листенца. Ръката й взе чайника и започна да налива. Движенията й бяха бавни, сигурни и натежали от грациозност, очите на присъстващите неволно ги проследиха. Бъркалката се завъртя, листенцата се превърнаха в зелена, гъста и ароматична течност. Първата чашка беше за Филип, следващите — за Майкъл и Одри. Подаде чая на Тори и Илайн, най-накрая обслужи и себе си.

Отпиха първите глътки едновременно, в стаята се възцари тържествена тишина. Дори Тори утихна, почувствала особеното напрежение у присъстващите.

— Искам да чуя какво ще кажете за всичко това — обади се най-сетне Одри и извърна глава към Мичико.

Мичико се извърна към нея, Майкъл си даде сметка, че сестра му едва сега осъзна нейната слепота.

— Не смятам, че в момента моето мнение е най-важното — промълви домакинята. — Първо трябва да изясните отношенията с баща си, а после аз съм готова да отговарям на въпросите ви. Защото наистина имате право да знаете всичко…

— Това не е честно! — тръсна глава Одри. — Как мога да взема отношение, без да зная какво мислите вие?

— Какво мисля аз няма значение — усмихна се Мичико. — Предстои ви да възприемете много неща, животът ви е коренно променен… Не ви завиждам, тъй като този процес ще се превърне в тест за силата на характера ви. Илайн ми разказа как сте спасили живота й и вече имам представа за силата на вашия дух…

— Не мога да кажа дали това е вярно — отвърна Одри, малко объркана от идеята, че някой може да я смята за силен човек.

— Но другите могат — поклати глава Мичико. — Дълго време сте била в опасна ситуация, проявила сте завиден дух и издръжливост. Може би не си давате сметка за това, но околните ясно са го забелязали — на лицето й отново се появи усмивка: — Духът неизменно се проявява в екстремни ситуации…

Отегчена от този разговор, Тори се размърда, направи кратка обиколка на стаята и без колебание се настани в скута на Одри.

— Здравей — усмихна се тя и притисна личицето см до бузата й. Одри несъзнателно я прегърна, после с недоумение поклати глава пред потока от японски думи, с който я заля детето.

— Съвсем неотдавна започна да учи английски — извинително се обади Илайн.

— Май всички ние все още се учим — подхвърли Мичико.

Майкъл не отделяше очи от лицето й. Тя изглежда усети настойчивия поглед, извърна се към него и тихо попита:

— Носите нещо, нали, Майкъл? Подарък ли е?

— Не — поклати глава той и сведе поглед към свещената катана, която беше изтръгнал от изстиващите ръце на Козо Шина предишната нощ. Катаната на принц Ямато Такеру, култовото оръжие на Джибан. Което вече се беше превърнало в символ на разбитите мечи на шепа безумци, което доказваше, че историята на Япония ще продължи да следва естествения си ход.

— Все пак то трябва да символизира нещо, нали? — продължи Мичико. — Всеки неодушевен предмет го прави. Защото е неутрален, свободен от предразсъдъци и предпочитания. Ние сме тези, които му придаваме определено значение. И то се проявява единствено когато предметът се слее с нашето желание, с нашата воля и мечти… Едва тогава тайните и загадките престават да съществуват… — лицето й беше обърнато към него, Майкъл изведнъж изпита странното чувство, че тази сляпа жена го вижда по-ясно от всички присъстващи. — Това ли е причината, поради която носите този предмет тук?

Той си даде сметка, че наистина е така. Сякаш духът на тази жена беше ослепителен слънчев лъч, прогонващ мрака от дълбините на съзнанието му. Ръцете му бавно вдигнаха сабята. Знаеше какво иска да направи, но не беше в състояние да го изрази. Погледна баща си, в главата му изплуваха думите, които би искал да му каже: Получих тази катана от твоите ръце преди много години… Винаги съм мислил, че тя е подарък от теб, едва сега си давам сметка, че е била нещо съвсем друго… Аз съм бил просто пазител на това свещено оръжие… Заклех се да го съхраня и спазих клетвата си… Отнеха ми го, но успях да си го върна обратно… А след това би трябвало да се поклони и да върне оръжието на баща си.

Всъщност не беше сигурен защо взе катаната със себе си. Едва сега, след думите на Мичико, докоснали същността на душата му, той разбра защо го е сторил. Погледна я с нови очи, сякаш за пръв път я виждаше. Вече не можеше да я сравнява с майка си, напрежението и антагонизмът неусетно се бяха изпарили. Това е изцяло заслуга на Мичико, помисли си той. На чистотата и величието на нейния дух. Дали все още я ненавижда за това, което беше отнела от майка му? Не можеше да прецени. Съзнаваше само едно — всеки жест, всяка дума на тази жена спомагаше за заздравяването на раните, за възстановяване доверието между членовете на семейството му. Нещо, което напълно отсъстваше у Лилиан. Тя се бореше с Филип за всичко, беше твърдо убедена, че това е единственият начин да се изяви като личност. А тук положението беше коренно различно.

Съзнателно или не, Мичико показа на Майкъл Пътя към съвършенството. Блестящият и единственият, водещ към победата над Зиро — състоянието, в което дори и най-опитният воин изпада в безизходица. Майкъл вече беше убеден, че ако не върне свещената катана на баща си, пропастта между тях никога няма да бъде затворена. Подаръкът на Филип в деня на неговото възмъжаване беше изпълнил своето предназначение. Сега настъпи времето да го върне обратно. Свещената катана вече не му беше необходима. Може би Мичико знае това, може би го усеща, или пък просто иска да го приобщи обратно към семейството. Това наистина нямаше значение. В крайна сметка победи нейната всеотдайност, нейното изключително развито чувство на вярност към близките. И Майкъл подозираше, че някой ден ще трябва да й бъде дълбоко благодарен за това. Тя го накара да изпита чувството на опрощение и по този начин му върна най-скъпото — родния баща. Но сега още е рано, сега не може да й изрази своята благодарност.

Гневът и възмущението от постъпката на Филип бяха все още твърде живи, раната в душата на Майкъл продължаваше да кърви. Все още не беше готов да разбере мотивите на баща си, все още не приемаше убежденията му, желанието за мъст…

Прегърнала слабичките раменца на Тори, Одри също мислеше над думите на Мичико. Май всички все още се учим… Тръсна глава и се обърна към Филип:

— Татко, сигурен ли си, че всичко, което ни разказа за мама, е вярно?

— За съжаление да…

— И тя е във Франция, така ли?

— Никой не може да бъде сигурен в това — поклати глава Филип. — Отлетяла е за Париж, отседнала е и хотел „Плаца Атене“… Вчера е платила сметката си, едновременно с това е изчезнал и Карск… Никой не знае къде са заминали…

Сърцето на Одри лудо блъскаше, ръцете й несъзнателно притискаха Тори.

— Аз знам… — прошепна едва чуто тя.

Настъпи напрегнато мълчание. Филип бавно вдигна глава и впи поглед в бледото лице на дъщеря си.

— Наистина ли? — промълви едва чуто той. — Как е възможно това, Оди?

— Преди да ти отговоря, искам да ми обещаеш нещо — тръсна глава Одри. — Искам да бъда сигурна, че когато я откриеш, дори косъм няма да падне от главата й! — очите й пламтяха, забили се в лицето на Филип. — Не ме интересува какво е направила, не ме интересува какво мислят другите за нея! Искам да бъде жива и здрава, толкоз!

Филип се замисли за миг, после бавно кимна с глава:

— Добре. Имаш думата ми.

Одри усещаше топлината на детското телце, това й даваше спокойствие и увереност. Чувството, че постъпва правилно, измести съмненията.

— Мама често ми разказваше за едно място, което много обича — започна тя. — Това беше тайната ни… Малък хотел, високо в планините на Южна Франция, близо до Ница…

— Помниш ли името му?

Одри с мъка преглътна сълзите си, момиченцето в прегръдката й усети, че нещо не е наред, обърна се и я погали по бузата.

— Защо тя плаче, мамо? — екна звънливото гласче. — Аз също ли трябва да съм тъжна?

— Според мен просто трябва да целунеш леля Одри — меко отвърна Илайн. — Това ще я накара да се почувства далеч по-добре…

Тори уви ръчички около шията на Одри, целувката й беше онази неповторима смесица от искреност и чувство за притежание, която само децата могат да изразят.

Одри вече не криеше риданията си, ръцете й здраво притиснаха топлото телце на Тори.

— Казва се „Манастирът“ — прошепна тя.

Въздухът натежа от чувство за необратимост, пред очите на Одри изплува целият й досегашен живот. Смътна, но едновременно с това ярка картина, създадена сякаш от четката на велик художник. Ярка като кимоната на притихналите около масата японки.

Зад прозореца се поклащаха клоните на стара круша, стволът й беше напукан, откровено грозен. Но Лилиан ясно усещаше величието на вековното дърво. Пролетта скриваше грозотата му, нежните цветчета проблясваха сред листата като звезди в безоблачна нощ. И го превръщаха в младо и сякаш вечно красиво творение на природата. Макар и за кратко, само веднъж в годината…

Двамата с Карск пристигнаха тук, в манастира Бон Кьор на Сен Пол дьо Ванс, късно през нощта, след десет часа непрекъснато шофиране. Лилиан не беше помещавала долината на Рона, където отседнаха предишната нощ, мястото й се стори мрачно и потискащо. Въздухът беше напоен с тежък смог, високите конуси на ядрените електроцентрали сякаш заплашително се издигаха към сивото небе.

Манастирът се намираше на върха на горист хълм в околностите на Сен Пол дьо Ванс — малко селце в подножието на Френските Алпи, разположено сред красива долина, известна с името Вълчата яма. Беше само ма един час път от Ница, именно това позволи на Лилиан да го открие при едно от предишните си посещения. Построен през XV век, манастирът почти никога не е бил използван по предназначението си. Преди тридесет години тук се заселил един известен с кулинарните си умения специалист, изпитал смъртна умора от туристическата суматоха на Ница и околните курорти. Първоначално отворил малка семейна кръчма, но успехът й бил огромен и само след две години целият манастир бил превърнат в хотел.

В средата на святата обител все още се издигаше недокоснатият от годините храм. Над входа висеше огромен кръст от бял мрамор, от двете му страни все още личаха стенописи върху дърво. Единият възхваляваше живота и дейността на Йоан Баптист, а другият — на апостол Йоан. Явен намек за Стария и Новия Завет…

Зад високите, на места вече порутени, крепостни стени, имаше фантастични овощни градини и зеленчукови лехи, създадени още по времето на първите монаси. Отвъд тях се простираше поляна с теменужки и стари маслинови дървета. Толкова стари, че никой не помнеше кога са били засадени.

Лилиан веднага се влюби в това място. Беше толкова древно и недокоснато от времето, че душата й с лекота се освобождаваше от ръждата на цивилизацията. Тук нямаше радио, нямаше телевизия. Единственият телефон се намираше в просторната канцелария на собственика.

Но това съвсем не означаваше, че манастирът Бон Кьор е откъснат от света, стар и запуснат. Собственикът беше амбициозен човек, всичко тук беше на висота, луксозно и скъпо. Обзавеждането беше изцяло по специална поръчка, а славата на кухнята се носеше из цяла Южна Франция. Стаите бяха светли и просторни, гледката към подножието на Алпите — наистина фантастична. Мебелите бяха антични, далеч от евтините имитации, картините по стените — без изключение оригинали. Обслужването беше изключително.

Тази сутрин, втората след пристигането им, Лилиан се събуди от помръдването на Карск в леглото до нея.

— Къде отиваш? — надигна се от възглавницата тя.

— Наближава девет — отвърна той и погледна към масичката, върху която лежеше все още неотвореният пакет със секретните сведения от БЕМТ. — Искам да започна дешифровката.

До слуха на Лилиан долетя веселото чуруликане на птиците зад прозореца, в ноздрите я удари ароматът на хубаво кафе.

— Рано е — прошепна тя и го придърпа обратно в леглото. — Има време…

— Работата трябва да бъде свършена — промърмори Карск, но се остави на опитните й ръце. Удоволствието беше огромно, а тук действително бяха далеч от напрежението и страха, далеч в планината, забравени от всички… Един час повече или по-малко нямаше никакво значение. Карск гореше от нетърпение да се запознае с важната информация, донесена от Лилиан, но едновременно с това си даваше сметка, че по-важна е победата. Искаше да й се наслаждава, да я гали и целува като любимо дете. Освен това дешифровката на купищата секретни материали беше тежък труд, който изискваше много време и търпение, а той не беше от хората, които обичат черната работа. Предстоеше му много писане, грамадата от имена, цифри и данни не можеше да бъде ни то запомнена от едно прочитане, нито съхранена по някакъв друг начин.

Удоволствието ставаше все по-пълно, Карск затвори очи. В съзнанието му се появи образът на жена му — умна, чувствителна и стабилна, истински другар в живота. Това, което й липсваше, беше излъчването. Сравнена с Лилиан Дос, тя губеше по всички показатели. Животът с Лилиан, приела фамилията Карск, положително предлагаше повече емоции… После тялото му се разтърси от горещите вълни на насладата, умът му се изключи…

По-късно вероятно задряма. Единственото, което помнеше, беше лекият ветрец, долитащ през отворения прозорец, звучната песен на птиците. Беше тихо и спокойно, морното тяло на Лилиан се притискаше в неговото…

Положително беше задрямал. Иначе щеше да усети отварянето на вратата. Събуди го острото чувство за опасност. Същото, което го беше спасявало от неприятности години наред.

Лилиан се надигна в леглото и смаяно промърмори:

— Пресвети Боже!

— Здравей, Лилиан — рече Филип Дос, стиснал в ръка тежкия магнум — 357, с който беше стрелял по Козо Шина на другия край на света. Лицето му беше мрачно, фактът, че за този миг беше чакал цели четиридесет години, изведнъж изгуби своето значение. Беше си го представял по различен начин и в различни варианти, беше го проигравал безброй пъти в мислите си. Но сега изведнъж пожела да не е тук, някой друг да сложи чертата под продължителната и трудна игра. — Как се чувстваш? Приятно ли беше да живееш с мисълта, че си надхитрила всички? Мен, баща си, Джонас… Всички мъже. Вероятно и Карск, тъй като добре познавам мисловните процеси, които протичат в главата ти… Но ти изгуби Лилиан, изгуби всичко!

Лилиан събра на топка цялата си смелост и самообладание.

— Как успя да ни откриеш? — промърмори почти безразлично тя.

— Одри си спомни за това място — усмихна се Филип. — Разбрах, че си тук, когато каза, че това е вашата малка тайна…

Карск така и не отвори очите си докрай. Смаян от неканения гост далеч повече от Лилиан, той успя да запази самообладание. Дясната му ръка, отметната нагоре в съня, беше почти скрита под възглавницата. Пръстите му бавно се увиха около ръкохватката на револвера под нея, който винаги беше там, верен и надежден помощник…

— Горкият Масаши Таки беше много объркан от моята „смърт“ — продължи Филип. — Така и трябваше да бъде, играта беше сложна и опасна… Но по онова време друг избор ние нямахме…

— Ние? — вдигна вежди Лилиан, гласът й беше изтънял от изненадата.

— Идеята за „смъртта“ ми даде Илайн — поясни Филип. — Чувала си за нея, нали? Дъщерята на Мичико… Тримата планирахме операцията. Именно Илайн беше зад волана на колата, която ме преследваше на Мауи. Бяхме си осигурили труп, возех го до себе си на предната седалка по време на „преследването“. Скочих в последния миг, после колата катастрофира и аз „изгорях“… Нямаше друг начин да спрем Уде. Направих някои грешки и той беше на крачка от успеха… — сви рамене и добави: — Вероятно остарявам… Както и ти… Я се погледни, Лилиан! Гола, в едно легло с шеф на КГБ! — главата му тъжно се поклати: — Надявам се, че си здраво обвързана с тях, иначе нямаш никакви шансове за оцеляване!

Отстъпи крачка назад и започна да се разхожда из стаята.

— Когато подозренията ми се насочиха към теб, аз си дадох ясна сметка, че ще ми трябват неопровержими доказателства. Трябваше да те накарам да побегнеш. Но как? Ти вече се беше превърнала в опитен разузнавач, положително щеше да усетиш началото на всяка игра… После баща ти ми каза за предстоящото разследване в БЕМТ и аз разбрах, че всичко е въпрос на време. Ти не можеше да не отчетеш факта, че рано или късно играта ти ще бъде разкрита. Исках сама да направиш първата крачка към бягството, но ти си жена… И като жена си твърде силно привързана към семейството си… Трябваше да разруша това семейство, да накарам членовете му да се пръснат по света, да изчезнат… Първо организирах „смъртта си“, после прибрах Одри. Накрая принудих Джонас да вербува Майкъл…

— Ти си луд! — възкликна Лилиан, успяла най-сетне да възвърне част от самообладанието си. — Да отвлечеш собствената си дъщеря! Не, това не го вярвам!…

— Честно казано, твоето мнение вече е без значение — отвърна Филип. — Но когато имаш време да размислиш, сама ще се увериш в логиката на моите действия. Нима щеше да се решиш на бягство, ако Одри и Майкъл бяха останали у дома?

Лилиан знаеше, че е прав. Къде сбърках, Господи? Сърцето й тревожно се сви.

— Сега вече си напълно сама — добави Филип и намести пистолета в ръката си. — Е, ще имаш компанията на Карск, но на практика той не се брои…

Карск незабавно се възползва от моментното разсейване на противника. Ръката му светкавично измъкна револвера изпод възглавницата, пръстът му натисна спусъка. Веднъж, втори път… Видя как Филип отскача встрани и тялото му изчезва по посока на пода. После магнумът тресна като оръдие, остра болка проряза гърдите му. Лилиан изпищя и се хвърли върху него, голото й тяло почервеня от кръв.

— Жив ли си още, Карск? — наведе се над него Филип.

— Умира — прошепна Лилиан. Беше абсолютно спокойна и това й се струваше много странно. Би трябвало да е потресена, би трябвало да изпитва някакви чувства. Но не изпитваше абсолютно нищо. Душата й изтръпна, единствената емоция в нея беше нещо, което наподобяваше ужас от присъствието на внезапно възкръсналия й съпруг.

— Не се безпокой — усети го безпогрешно Филип. — Обещах на децата да се погрижа за твоята сигурност… — погледът му се премести върху Карск: — Нямах намерение да го убивам, но така пожела съдбата… Предполагам, че това се нарича възмездие. За всичко, което този човек ни стори в Токио, за убийството на Силвърс… — забеляза изражението на Лилиан и добави:

— О, да, веднага се досетих чия работа е това убийство… Карск се е надявал да ни насочи по погрешна следа и именно затова е използвал катана… Но никой японец не би заклал и насякъл жертвата си по такъв варварски начин. А това означаваше само едно — Силвърс е бил убит от човек, който не умее да използва катана. След това си спомних, че именно Карск подхвърли версията за убиец японец и това ме накара да се усъмня. „Чудотворното“ му бягство ме накара да се замисля още повече… В крайна сметка се оказа, че твоята помощ не му донесе кой знае каква полза… Трябваше ми доста време да очертая параметрите на операцията, но накрая бях сигурен, че зная какво става… Оставаше ми само да намеря начина, по който да ви накарам да се разкриете…

Филип протегна ръка и докосна жена си. За пръв път след толкова много години, за последен път в живота си.

— Не се тревожи, Лилиан. В крайна сметка може да се окаже, че не си съвсем сама… До теб ще бъде „Матушка Русия“! — устните му се разтеглиха в бледа усмивка: — Не зная как ще те посрещнат твоите нови господари, когато разберат, че отиваш при тях с празни ръце… Но при всички случаи то ще бъде за предпочитане пред смъртта, нали?

Отдръпна се от любовното гнездо, взе в ръце откраднатата информация и предварителните записки на Карск.

— Сбогом, Лилиан — въздъхна той. — Обръщайки поглед назад, трябва да призная, че не бях кой знае какъв съпруг… Но и ти не беше кой знае каква съпруга, нали? — очите му станаха тъжни, отбелязали механично гневната руменина, която започна да залива страните й. Ох, колко добре я познаваше! — Непрекъснато се предавахме един друг, предполагам, че всеки от нас си получи заслуженото…

Вече беше на крачка от открехнатата врата, но дулото на магнума продължаваше да бъде насочено в гърдите й.

— Единствената разлика е, че аз избрах правилната страна, а ти сбърка… — тихо добави той.

— Може би — промърмори тя. — Поне засега.

Филип се усмихна, дулото на револвера описа кръст във въздуха:

— Някога тук са благославяли грешниците и са опрощавали греховете им. Дано Господ прости и на теб…

Пролет, в наши дни

Килингтън, щата Върмонт

Майкъл и Илайн влязоха в старата хижа, изградена изцяло от дърво и дялани камъни. Беше пролет, но споменът за онази снежна виелица от детството продължаваше да дълбае като гвоздей съзнанието му.

Мястото беше останало същото, напълно недокоснато от времето. Но Майкъл беше обзет от чувството, че всичко е някак смалено, някак лишено от някогашното величие. Вдигна поглед към стената над рецепцията. Да, дори еленовата глава, закована там, изглеждаше далеч по-незначителна от годините на детството. Беше доста проскубана, покрита с прах…

— Всичко ли е такова, каквото го помниш? — попита Илайн.

— И да, и не — отвърна той. — Прилича ми на филм, който много съм обичал като дете… Разбира се, филмът си е същият, но като го гледам сега, вече възрастен човек, виждам огромната разлика… Защото аз съм вече друг…

— Илайн — прошепна той, ръката му се уви около кръста й: — Просто не мога да си представя как си издържала на всичко това, на огромното напрежение…

— Вероятно нямаше да издържа, ако не беше Одри — тихо отвърна тя. — Цял живот съм била в обкръжението на мъже. С изключение на мама, която обаче в много отношения беше по-силна и от мъжете… Учеха ме да оцелявам и да побеждавам в света на мъжете. Но през цялото това време, без дори да го съзнавам, аз съм мечтала за приятелка, за близка душа… С която да мога да споделям съмненията си, която да ме разбира, която да не ме осъжда за проявата на слабост… В мъжкия свят не ми беше позволено да проявявам слабост. Дядо ми, баща ми, дори мъжът ми, преди да умре — всички очакваха от мен точно определено поведение…

Главата й се отпусна на рамото му:

— Когато бях на прага на самоубийството, три четвърти от мен вече бяха преминали в отвъдното… Дори и Жожи не познах… После дойде Одри и се отпусна до мен… Усетих нейната женственост… И нейното състрадание. Това именно ме върна към живота… Бавно и мъчително, но все пак ме върна…

— Да благодарим на Бога, че се е оказала там — развълнувано прошепна той. — Знаеш ли, вие двете в много отношения си приличате… Сродни души, това сте вие… Нямаше как да не бъдете привлечени една от друга…

— Майкъл — притисна се в него тя. — Дължа ти извинение за всичко, което ти причиних… За лъжите, които непрекъснато ти повтарях…

— Това вече е минало — погали бузата й той.

— Зная, но не мога да го забравя.

— Не се опитвай — отвърна той. — По-скоро трябва да го осъзнаеш…

Тя вдигна глава и се усмихна.

Той се наведе и впи устни в нейните.

На рецепцията седеше слабичко момиче, заето със сортирането на пощата. Вдигна глава към двамата, на лицето й се появи усмивка, ръката й с ярка рекламна брошура се протегна към Майкъл:

— През лятото затваряме за ремонт — обяви момичето. — Ако догодина отново дойдете тук, всичко ще бъде съвсем различно. Ще разполагаме с покрит плувен басейн и сауна, зала за конференции и изискан ресторант. Дори моден бутик. Не е ли страхотно?

Според Майкъл никак не беше страхотно, но той не каза нищо, просто от любезност. Искаше му се това място никога да не се променя — да бъде все така малко, влажно и леко занемарено. Такова, каквото го помнеше от детството си. Мисълта, че догодина от него ще остане само спомен, прониза като свредел умореното му съзнание.

Облегна лакти на тежката каменна плоча, която заместваше плота на рецепцията, и бавно се огледа. После въздъхна и тихо попита:

— Има ли пакет за мен? Казвам се Майкъл Дос…

— Сега ще проверя — отвърна момичето и остави пачката рекламни брошури на масичката. Изчезна в малкото вътрешно помещение, миг по-късно се появи обратно с малко пакетче в ръце. Остави го на плота и придърпа жълт формуляр: — Тук пише да изискам от получателя документ за самоличност. И да предам пакетчето срещу подпис…

Пое в ръка паспорта на Майкъл и педантично записа номера му. После откъсна разписката в долната част на формуляра:

— Подпишете тук, ако обичате.

Майкъл взе пакетчето, хвана Илайн за ръката и я поведе навън. Филип и Одри чакаха до взетата под наем кола.

— Това е твоята порцеланова чаша — каза Майкъл и започна да разкъсва опаковката.

— Подари ми я Мичико, преди много години — кимна Филип. — Много държа на нея…

„Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай…“

Майкъл замислено въртеше чашата в ръцете си.

— Изпратих я тук на твое име просто за да бъда абсолютно сигурен — продължи баща му. — След като доставих на Масаши запис от телефонния разговор между Шина и Карск, вече не бях сигурен какво може да стане…

„Кажи му да използва моята порцеланова чаша…“

— Сега, след като Масаши унищожи документа Катей, тази чаша е от жизненоважно значение за нас.

— Но това е само една чаша, нали? — учудено се обади Одри. — Има ли нещо в нея?

— Не — поклати глава Филип. — Сама можеш да се увериш, че е празна.

— Тогава?

„Уви, дори през пролетта тук няма нито една чапла…“

— Чаплата! — извика Майкъл и закова очи в изрисуваната птица върху външната стена на чашата. — Всичко е на нея!

— Точно така! — кимна Филип, доволен от проницателността на децата си. — Върху окото на чаплата е залепен микрофилм с пълното съдържание на документа Катей. Затова нашата задача сега е да доставим на Хадли тази чаша. Колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Старецът има да свърши много неща. Благодарение на документа Катей ще стане възможна поименната идентификация на членовете на Джибан… Козо Шина беше главата на тази организация, но тя е хидра, има още много глави… Ще продължи да функционира, ще ръководи всички сфери на японската икономика и политика. Затова трябва да бъде разбита до край!

— Май ще е най-добре да тръгвам за летището — рече Майкъл и седна зад волана. — Самолетът, който изпраща дядо, ще кацне след броени минути…

— Идвам с теб — извика Илайн. — Много искам да се запозная с генерал Хадли!

Филип бавно пристъпи към колата и се наведе над прозорчето.

— Толкова неща имам да ти разказвам, Майк — тихо промълви той. — Ще ми трябват дни, а може би и седмици…

Майкъл вдигна глава към прорязаното от дълбоки бръчки лице на баща си. Даде си ясна сметка, че ще му трябва време да промени начина си на мислене. Дори не беше си представял, че отново ще види това лице, че ще може да му прости… Опрощението е процес, който най-много се нуждае от време. Защото нещата не бяха прости. В крайна сметка Филип беше използвал както Одри, така и него самия, за да постави капан на Лилиан — тяхната родна майка… И нея вече я нямаше. Майкъл не можеше да си представи живота й в Русия. Откри, че отправя безгласна молитва към Бога; молеше се за търпение, за лъч на просветление в този ужасно объркан свят.

— Много ми се иска… — Филип Дос млъкна за момент, адамовата му ябълка развълнувано подскочи. Преодоля напора на чувствата и тихо добави: — Много ми се иска да видя картините ти… Някой ден… — извърна глава встрани, помълча малко, от устата му се откърти тежка въздишка: — Майкъл, искам да знаеш, че бих те разбрал… Бих приел всички обвинения за живота, който ти предложих… И ще се оттегля в момента, в който кажеш, че не искаш да имаш нищо общо с мен…

— Престани! — извика Майкъл. — Не искам да те слушам повече! До гуша ми дойде от разумните ти доводи!

— Просто искам да знаеш, че има и още нещо — упорито продължи Филип. — Насоката на твоя живот имаше точно определена цел. Както и смъртта на Джонас… За нещастие те бяха необходими…

— Знам, знам! — изръмжа Майкъл и нетърпеливо натисна педала на газта. — Проповедите на свети Филип!

— Бесен е — промълви Одри, докато колата потегляше с остро свирене на гумите. — Сякаш наистина те мрази!

Филип проследи с поглед бързо отдалечаващата се кола, сви рамене и обърна гръб на дъщеря си.

— По-добре да идем да си запазим стаи — промърмори той. — След два дни трябва да отлетя за Токио.

— Толкова скоро? — изненадано го погледна Одри.

— Искам да ида — целуна я по бузата Филип. — Освен това там ме очакват…

— Мичико?

— Тя също, но има и други… Жожи се нуждае от помощта ми, вече той е оябун на клана Таки… Високопоставените членове на Джибан трябва да бъдат арестувани, иначе могат да направят още много пакости… А дори и след това нещата трябва да бъдат под контрол. Единствено кланът Таки е в състояние да блокира всяка проява на непокорство и вероломство… Защото не бива да се заблуждаваме, че с ликвидирането на Джибан ще умре и идеологията на нейните лидери… В много отношения днешната обстановка в Япония прилича на тази, която съществуваше непосредствено след края на войната. Аз и Мичико трябва да помогнем на Жожи. Така, както помогнахме на баща му преди години…

— Но Мичико е омъжена — възрази Одри. — Какво ще стане с вашите отношения?

— Не зная — поклати глава Филип. — Можеш ли да имаш някакви гаранции, когато става въпрос за жив човек? Между нея и Нобуо никога не е имало чувства, бракът им е резултат от договорката между две могъщи фамилии и има стриктно делови характер. Но ако Мичико напусне Нобуо, той ще бъде безнадеждно компрометиран в очите на обществеността. Тя никога не би го сторила, а и аз не бих я молил за подобно нещо. Ще оставим нещата да следват естествения си ход…

Взеха багажа си и влязоха във вестибюла на хижата. Филип безпомощно я наблюдаваше.

— Съжалявам, че стана така — промълви той. — Много бих искал нещата да се развият по друг начин, но това съм аз… Не бях особено добър съпруг, предполагам, че и като баща не ме е бивало…

— Не говори така — тръсна глава Одри. Беше получила баща си обратно от небитието, нищо на света не можеше да я накара отново да го изгуби. — Никога вече не казвай такива неща!

— Но те са истина и ти прекрасно го знаеш — настоя той. — Не приемеш ли тази истина, никога няма да се отървеш от болката и гнева спрямо мен…

— Не искам да ти се сърдя за нищо.

— Но ми се сърдиш, Оди — поклати глава Филип. — И това е съвсем естествено. Просто искам да ти кажа, че те разбирам. Също и Майкъл. Зная какво се крие зад болката и гнева. То ще си остане там, дори когато тези емоции изчезнат…

Одри се извърна към него, очите й потънаха в неговите.

— Татко — прошепна тя. — Мислиш ли, че мама някога ще се върне?

— Честно казано, не — поклати глава Филип.

— Боже Господи — разплака се Одри. — Все ми се струваше, че ще се върне… Ще й стане мъчно за нас, ще направи всичко възможно да бъдем заедно… А сега… — главата й се вдигна към лицето на Филип: — Сега я няма, отиде си завинаги! Сякаш е мъртва!

— Зная, Оди… Зная, че е така.

— Не мога да повярвам — унесено, сякаш на себе си промълви тя. — Поне в момента… Сега предпочитам да си представям, че тя все някога ще се прибере… Татко, аз трябва да я имам жива в съзнанието си! Не мога да я изключа от живота си просто ей така… Все пак тя не е умряла, нали?

— Направи това, което е най-добро за теб, Оди.

— Ти я мразиш, нали? Мразиш я за това, което е извършила.

Филип се замисли, искаше отговорът му да бъде напълно искрен.

— Не — промълви след известно време той. — Не я мразя. Признавам, че на един етап имах подобни чувства… Иначе едва ли бих успял да се справя със задачата… Но всичко това вече е минало. В момента я съжалявам и това е всичко.

— Тя ни обича, нали? — прошепна Одри.

— Положително — кимна Филип. — Доколкото Лилиан е в състояние да обича някого… Вие с Майкъл сте на първо място в списъка.

— Тя ми липсва, татко…

Филип надникна в очите на дъщеря си, решението изплува някак внезапно в съзнанието му.

— По дяволите, Оди! — решително рече той. — И без това нищо не те задържа тук, защо не дойдеш с мен в Токио?

— Сигурен ли си, че искаш да дойда, татко? — изненадано го погледна тя. — Ще имаш много работа там…

— Е, все ще отделя малко време и за дъщеря си — усмихна се широко той. — В Япония има толкова интересни неща, мога да ти ги покажа, поне отчасти… — идеята го въодушеви: — Освен това няма да пътуваш сама… Майкъл и Илайн също ще дойдат, придружени от дядо ти.

— Така ли? — изненада се Одри.

— Хадли е твърд като скала — кимна Филип. — Винаги се е справял по най-добрия начин. Предателството на майка ти сякаш изобщо не му се е отразило. Но аз го познавам от много години и виждам това, което остава скрито за другите. Дядо ти рухна, Оди… Призна ми, че иска да се откаже от шпионските игри… А това съвсем не е в неговия стил. Ще се погрижи за документа Катей, след което ще подаде оставка… Президентът настоява аз да стана директор на новата разузнавателна агенция, която се създава в Щатите. Майка ти и Карск нанесоха огромни щети на нашето разузнаване… Както казва президентът: „Ние сме осакатени, но все още живи…“

Не пожела да й каже истинските причини за поканата на президента, тях не би споделил с никой жив човек на света. А те бяха прости и ясни: шефовете на американското разузнаване изпитваха истински ужас от познанията и възможностите на Лилиан. Всички те, включително президентът и Комисията по национална сигурност, възлагаха единствената си надежда на него, Филип Дос. Според тях само той беше в състояние да неутрализира огромното предимство, което получава КГБ. Ако, разбира се, руснаците повярват на Лилиан и започнат да се вслушват в съветите й… Сега, след смъртта на Карск, Лилиан беше най-опасният противник на Съединените щати. „Дали най-сетне е доволна от равенството си с мъжките умове?“, запита се Филип.

— Ще приемеш ли поста? — попита Одри.

Филип насочи поглед към далечните, покрити със сняг планински върхове, Одри неволно потръпна. За пръв път ясно усети колко важно за семейството му ще бъде решението, което предстои да вземе.

— В момента още не зная — отговори той. — Важното е, че убедих Сам да дойде с нас в Япония. „Хубаво е, когато знаеш, че все още имаш семейство“, каза ми той… А ти винаги си била неговата любимка, Оди… — притисна я до рамото си и продължи: — Илайн също много държи да стане близка с теб. Готов съм да се обзаложа, че само след една седмица вие с нея ще бъдете неразделни!

— Дано не стане — засмя се Одри. — Иначе Майкъл ще остане на сухо! — но вътре в себе си беше доволна. Въздъхна и кимна с глава: — Добре, ще дойда… И без това ми е мъчно за малката Тори. За дядо също трябва да се погрижим…

Господи, колко е хубаво да имаш близки!

Филип усещаше топлината на тялото й, сърцето му се изпълваше с увереност, че скоро ще усети и обичта й. „Време, това е всичко, от което се нуждаем, въздъхна в себе си той. Нали и Майкъл го каза? А аз ще направя всичко необходимо, за да не се разделяме повече…“

После започна да мечтае. За Япония, за зеления чай и вишневите цветове, за удоволствието да бъде сред близките си. Съжаляваше единствено, че там няма да е Джонас. Поне тялом…

Притисна Одри до гърдите си. Ето това е действителната разлика между нас, Лилиан. Дълги години ми бяха нужни, за да науча една проста истина. Но сега вече зная за какво си струва да се живее.