Долината на мълчаливите

Предговор

Преди тънките стоманени релси на железниците да си прорежат път през пустошта, пристанище Атабаска беше този живописен праг, през който трябваше да прекрачи човекът, пожелал да се впусне в тайните и приключенията на великия бял Север. То все още е „Искуатан“ — „Вратата“, която се отваря към долните предели на Атабаска, Робската река и Макензи. Малко трудно е да го намериш на картата, но все пак то е означено на нея, защото историята му е била писана в течение на повече от сто и четиридесет години романтика, трагедии и приключения в живота на хората и не може лесно да се забрави. По стария път то беше към сто и петдесет мили северно от Едмънтън. Железницата го докара по-близо до тази опорна точка на цивилизацията, но отвъд него пустошта е все тъй дива, както преди хиляда години, и водите на цял континент текат на север и се вливат в Ледовития океан. Възможно е да се сбъдне красивата мечта на търговците с недвижими имоти, защото най-алчните от всички ловци на земята — ловците на пари, пристигнаха с клатещите се влакове, в които понякога осветяват спалните вагони с фенери, а с тях пристигнаха пишещи машини, стенографи, изкуството да се печатат реклами и златното правило на онези, които продават шепи земя на изпълнени с надежди купувачи, живеещи на хиляди мили. „Постъпвай спрямо другите, както искаш те да постъпват спрямо теб.“ А, с това дойде и законната размяна и търговия, хвърлили око на всичките тези съкровища на Севера, които лежат между Големите бързеи на Атабаска и брега на ледовитото море. Но, още по-красиво от мечтата за лесно спечелени богатства е суеверието на горските дебри, че душите на починалите в пустошта отстъпват все по-далеч с приближаването на релсите и локомотива и ако това е така, духовете на хиляди Пиеровци и Жаклини са се вдигнали тревожно от гробовете си в пристанище Атабаска, за да потърсят ново спокойствие по-нататък, на север.

Защото Пиер и Жаклин, Анри и Мари, Жак и неговата Жана са били онези, чиито мургави ръце в течение на сто и четиридесет години са отваряли и затваряли тази врата. И тези ръце още владеят суров свят от две хиляди мили на север от този праг — пристанище Атабаска. На юг от него пъхтящ локомотив домъква товара, който допреди не чак толкова много месеци е пристигал с лодка.

Именно през този праг черните очи на Пиер и Жаклин, Анри и Мари, Жак и неговата Жана се взират в сините и сивите, а понякога и воднистите очи на една рушителна цивилизация. И именно там писъкът на обезумял локомотив се смесва със старовремските им речни напеви, сажди от въглища се стелят над техните гори, грамофон врещи в отговор на le violon1, а Пиер, Анри и Жак не се чувствуват вече царе на земята, когато дойдат от далечни места със скъпоценния си товар от кожи. И вече не си придават важност, не разправят на висок глас приключенията си, нито пеят буйните си речни песни със същото увлечение, както едно време, защото сега в пристанище Атабаска има улици и хотели, и училища, и правилници от нов и страшен вид за дързостта на старите voyageurs2.

Като че ли до вчера железницата не е била там и огромният свят на пустошта се е простирал между пристанището и северните предели на цивилизацията. И когато за първи път се узна, че някакво парно чудовище стъпка по стъпка си проправя път през гори и блата и през непроходими торфища, то се разчу нагоре и надолу по реките и потоците на разстояние от две хиляди мили3, — небивала шега, смайваща смехория, най-смешното нещо, което Пиер, Анри и Жак бяха чували през целия си живот. И когато искаше да подчертае пред Пиер, че съвсем не вярва в нещо, Жак казваше:

— Това ще стане, мосю, когато парното чудовище стигне до пристанището, когато кравите започнат да пасат заедно с лосовете и когато започнем да добиваме хляба си от ей ония блата!

Но, парното чудовище дойде и крави започнаха да пасат, където се беше хранил лосът и жито започнаха да жънат близо до края на големите блата. Така цивилизацията нахлу в пристанище Атабаска.

Северно от пристанището, на две хиляди мили се простираха владенията на речните лодкари. А, пристанището с неговите двеста двадесет и седем души, преди да дойде железницата, беше разменният пункт на пустошта, който се намираше в началото на света. Тука идваха от юг всичките стоки, които трябваше да отидат на север, на ниския му речен бряг се строяха големите шаланди — плоскодънни ладии, които пренасяха този товар до края на земята. Не от другаде, а от това пристанище потегляха за свонте дълги приключения най-големите речни бригади и обратно, в това пристанище може би след година или повече по-малки шаланди и огромни лодки кану докарваха в замяна цената им в своя товар от кожи.

Така близо век и половина по-големите плавателни съдове с огромните гребла и гърлести екипажи се бяха отправяли надолу по реката към Ледовития океан, а по-малките с техните още по-гърлести екипажи бяха идвали нагоре по реката към цивилизацията. „Реката“, както се говори за нея в пристанището е Атабаска, чиито извори са далече в планините на Британска Колумбия, където Батист и Маклауд, изследователите от стари времена, отдадоха живота си, за да намерят първоизточниците й. И тя се носи край пристанището, бавен и мощен исполин, запътил се неотклонно към северното море. Заедно с него потеглят речните бригади. За Пиер и Анри, и Жак това значи да пропътуват от единия до другия край на земята. Атабаска свършва и на нейно място идва Робската река, а тя се влива в Голямото робско езеро, а от тесния крайчец на това езеро Макензи продължава нататък повече от хиляда мили до морето.

По това протежение на дългия воден път човек вижда и чува много неща. Живот. Приключения. Тайни, романтика и опасности. Историите са толкова много, че книги не могат да ги поберат. Те са изписани по лицата на лъжете и жените. Те лежат погребани в гробове, толкова стари, че отгоре им са израсли горски дървета. Епопеи на трагедии, на обич, на борба за живот! И колкото повече на север отива човек и още по-далече, толкова се променят и историите за случилото се.

Защото светът се променя, слънцето се променя и племената на хората се променят. На пристанището през юли слънцето грее седемнадесет часа. Във форт Чипиуиън — осемнадесет. Във форт Резолюшън, форт Симпсън и форт Провидънс — деветнадесет. На Голямата мечка — двадесет и един, а във форт Макфърсън, близо до полярното море — от двадесет и два до двадесет и три. През декември толкова са часовете на тъмнината. От светлината и тъмнината се променят мъжете, променят се жените, променя се и животът. И Пиер, Анри и Жак се срещат с всичките тях, но самите те остават все същите, пеят същите стари песни, свято пазят старата любов, мечтаят същите мечти и се кланят все на същите богове. Те посрещат хиляди беди с очи, в които блести любов към приключенията.

Тътенът на бързеите и воят на бурята не ги плашат. Смъртта не буди в тях страх. Те се счепкват с нея, радостно се борят с нея и тържествуват, когато победят. В тях тече червена и силна кръв. Те имат широко сърце. Душата им възнася песни към небето. И въпреки това са наивни като деца и когато се плашат, хваща ги страх от тези неща, от които се страхуват децата. Защото в техните сърца се гнезди суеверие, а може би и царска кръв. Защото князе и синове на князе, и най-благородната аристокрация на Франция са били първи между почтените любители на приключения, дошли преди двеста и петдесет години с гофрирани маншети на ризите и с рапири на кръста да търсят кожи, които струват многократно тежестта си в злато, и Пиер, Анри и Жак с техните Мари, Жани и Жаклини са днешните живи гласове на тези древни праотци.

А, тези гласове разказват много истории. Понякога те ги нашепват, както би шепнал вятърът, защото има истории тайнствени и чудати, които трябва да се разказват полугласно. Няма ги черно на бяло в печатните страници. Дърветата ги слушат край лумнали лагерни огньове вечер. Влюбени си ги разправят сред веселата слънчева светлина на деня. Някои от тях се възпяват в песни. Някои се запазват от поколенията — епопеи на пустошта, предавани от баща на син. И всяка година има нови неща, които да минават от уста на уста, от хижа в хижа от долното течение на Макензи до оттатъшния край на света в пристанище Атабаска. Защото трите реки непрекъснато пораждат романтика, трагедии и приключения. Никога не ще се забрави историята как Фолет и Ладусьор безумно се надплували през Улея на смъртта зарад любовта на девойка, която чакала на другия край, или как Камбъл О’Дун, червенокосият великан от форт Резолюшън, се сражавал срещу цяла голяма бригада при опита си да избяга с дъщерята на капитана на шаландата.

А, бригадата обичала О’Дун, макар и да го победила, защото тези мъже от суровия Север обичат смелите и сърцатите. Епопеята на загубилата се шаланда.

Как имало хора, които я видели да изчезва пред очите им да плава нагоре, а след това бързо да се издига в небето, се разказва и преразказва от мъже, с изписано на лицето убеждение и затаени пламъчета на нестихващо суеверие в очите, а същите тези мъже се вълнуват, когато разказват не зная кой път странната и невероятна история за Хартсхоуп, английския аристократ, тръгнал на Север с цялото величие на монокъла и невъобразим за условията багаж, и как се присъединил към междуплеменна война, станал вожд на Кучешките ребра и се оженил за черноока, гладкокоса малка индианска красавица, която сега била майка на неговите деца.

Но, най-увлекателни и най-вълнуващи сред всичките тях са историите, които се разказват за дългата ръка на правосъдието — тази ръка, която стига на разстояние от две хиляди мили, от пристанище Атабаска до полярното море, ръката на Кралската северозападна конна полиция.

А, една от тях е историята за Джим Кент, която се каним да разкажем, за Джим Кент и за Марет, тази чудна малка богиня от Долината на мълчаливите, в чиито жили трябва да е текла червената кръв на бойци и на стари кралици. Една история от дните преди построяването на железницата.