Долината на мълчаливите

Глава XXV

Колко време се мина, докато му се проясни умът, Кент не би могъл да каже. Може да е била минута, а може би и час. Всички жизнени сили в него бяха съсредоточени за осъзнаването само на едно нещо — че мъртвата е възкръснала, че това е Марет Радисон в кръв и плът. Че е притиснал в прегръдките си нейната жива, топла снага. Като мимолетно мярнал се образ на екрана видя близо до себе лицето на Мактригър, а след това главата му пак се наведе н дори ако цялата долина бе заехтяла от топовен тътнеж, той щеше Да чува само един звук — ридаещ глас, който неспирно повтаряше: „Джимс … Джимс … Джимс“

Мактригър беше единственият, който в звездната светлина гледаше с ясен поглед чудото, което ставаше пред очите му. След малко Кент осъзна, че Мактригър говори, че е сложил ръка на рамото му, че гласът му е и радостен, и настойчив. Той се изправи, все още прегърнал Марет и с нейните ръце, обвили шията му.

Тя хълцаше и не можеше да си поеме дъх. Кент също не можеше да проговори. Измина с препъване разстоянието, което ги делеше от светлините, с Мактригър от другата страна на Марет. Мактригър отвори вратата и те се озоваха в блясъка на светлина от лампа. Стаята, в която влязоха, беше голяма и някак странно наредена.

А, когато прекрачиха прага, ръцете на Марет се отпуснаха, Кент отстъпи назад така, че да могат да се видят на светло и в този миг дойде чудесният преход от сътресение и невяра към ликуваща сигурност.

Сега умът на Кент бе пак тъй бистър, както в деня, когато беше се изправил пред смъртта в края на Улея. И остро като нажежен шип го жегна страх, когато очите му срещнаха погледа на девойката. Тя бе ужасно, променена. Лицето й бе така бледо, че го уплаши. И беше слабо. Очите й бяха големи, тихи теменужени вирове, почти черни в светлината на лампата, а косата, вдигната и навита на главата, както я беше видял в онзи първи ден при Кардиган, подсилваше предателския цвят на бузите. Едната й ръка трепереше, притисната до гърлото и беше толкова слаба, че му стана страшно. За малко — само няколко секунди — тя го гледа, сякаш обладана от подсъзнателен страх, че той не е Джим Кент, а след това бавно разпери ръце и ги протегна към него. Не се усмихна, не заплака, не извика името му сега, но обви с ръце врата му, когато я притисна до себе си, и захлупи лице на гърдите му. Кент погледна Мактригър. Някаква жена стоеше до него — тъмнокоса и тъмноока, сложила ръка върху рамото му. Кент ги загледа и разбра. Жената се доближи.

— По-добре ще е да я отведа сега, мосю — рече тя. Малкъм ще ви разкаже.

А, малко по-късно ще можете да я видите пак.

Гласът беше нисък и мек. При звука му Марет вдигна глава, ръцете й се протегнаха към бузите на Кент както преди и тя пошепна:

— Целуни ме, Джимс … мой Джимс … целуни ме …