Дом на вериги

12.

Лъскаво сребриста, ризницата висеше на закачалката. Смазката се беше стекла надолу и бе образувала мазно петно по плочите на пода. Ръкавите не бяха широки, а направени като че ли да се носят почти прилепнали до кожата. Претърпяла беше дълга употреба и там, където беше кърпена, халките изглеждаха направени от по-тъмно желязо.

До нея, на желязната стойка с хоризонтални куки, чакаше реда си двуръчният меч, с ножницата успоредно и точно под него на други две куки. Мечът беше необикновено тънък, двуостър и с жлебове. Повърхността му странно преливаше от мазно синьо в пурпур и сребро. Ръкохватката беше кръгла, а не плоска, увита с черво, ефесът — голяма издължена сфера от лъскав хематит. Ножницата беше от черно дърво, обкована горе и долу със сребро, но инак без украса. Прикрепеният към нея колан беше от малки, почти деликатни черни метални брънки.

Ръкавиците от плетено желязо лежаха на дървена лавица на стената зад ризницата. Тъмният железен шлем до тях не беше нещо повече от покриваща черепа шапка с набити метални пръчки, спускащи се надолу като пръсти, за да покрият носа, бузите и челюстите. От леко извития ръб на врата провисваше опашката на омар.

Застанал на прага на скромната ниска стаичка, Кътър гледаше приготовленията на Дарист да навлече бойните си доспехи. За младежа беше трудно да се самоубеди, че такива красиви оръжия и броня — явно преживели десетилетия, ако не и столетия употреба — могат да принадлежат на този среброкос мъж, който се държеше като завеян схолар и чиито кехлибарени очи сякаш излъчваха смутена разсеяност въпреки лъскавината си. Старецът се движеше бавно, сякаш за да опази крехките си кости…

„И все пак от личен опит се уверих в силата на стария Тайст Андий. А и във всяко негово движение има целенасоченост, която трябва да ми е позната — за последен път я забелязах у друг Тайст Андий, отвъд цял океан. Расов белег? Може би, но той шепне песен за заплаха и тя се просмуква дълбоко, чак до мозъка на костите ми.“

Дарист гледаше доспехите, сякаш замръзнал в удивен размисъл — сякаш беше забравил как се обличат.

— Тези Тайст Едур, Дарист — каза Кътър. — Колко са тук?

— Дали ще преживеем предстоящия щурм, това ли е въпросът ти? Едва ли, според мен. Поне пет кораба оцеляха след бурята. Два са стигнали до брега ни. Щяха да са повече, но се натъкнаха на малазанска флота, срещнала ги случайно. Видяхме сблъсъка от Стръмнините на Пурал… — Тайст Андий бавно се обърна и погледна Кътър. — Вашият човешки род се справи добре — много по-добре, отколкото са очаквали Едур.

— Морско сражение между малазанците и Тайст Едур? Кога е било това?

— Може би преди седмица. Бяха само три малазански бойни дромона, но всеки успя да си намери компания, преди да замине на дъното. С хората имаше доста опитен маг — размяната на чародейства беше впечатляваща…

— Ти и твоите ближни сте гледали? Защо не помогнахте? Не може да не сте знаели, че Едур търсят този остров!

Дарист пристъпи към ризницата и я свали от закачалката без видимо усилие.

— Вече не напускаме тази земя. От много десетилетия се придържаме към решението си да останем изолирани.

— Защо?

Тайст Андий не отговори. Нахлузи плетената ризница. Звукът на брънките иззвънтя като течност. След това посегна към меча.

— Това май ще се счупи при първия сблъсък с по-тежко оръжие — подхвърли Кътър.

— Няма. Точно за този меч има много имена. — Дарист го вдигна от куките. — Майсторът му го нарече Мъст. Т’ан Ейрос, на нашия език. Но аз го наричам К’орладис.

— Което означава?

— Скръб.

Ледени тръпки полазиха Кътър.

— Кой е майсторът му?

— Брат ми. — Той прибра меча в ножницата, запаса го и взе ръкавиците. — Преди да си намери един… по-подходящ за нрава му. — Дарист се обърна и огледа Кътър от глава до пети. — Можеш ли да боравиш добре с тези ножове, скрити по тялото ти?

— Горе-долу. Макар че не изпитвам удоволствие от проливането на кръв.

— Че за какво друго са? — попита Тайст Андий, докато си слагаше шлема.

Кътър сви рамене. Нямаше отговор на този въпрос.

— Смяташ ли да се биеш срещу Едур?

— Щом като се стремят към трона, да.

Дарист бавно килна глава.

— Тази битка не е твоя. Защо избираш тази кауза?

— На Дженабакъз — в родината ми — Аномандър Рейк и следовниците му решиха да се бият срещу Малазанската империя. Битката не беше тяхна, но я направиха своя.

Изненада се, щом видя кривата усмивка на Тайст Андий върху сбръчканото му лице, под железните пръсти на предпазителите.

— Това е интересно. Добре, Кътър, ела с мен. Но те предупреждавам, че това ще се окаже последната ти битка.

— Надявам се да не си прав.

Излязоха в широкия коридор, след това минаха под тесен свод с рамка от черно дърво. Проходът след него приличаше на тунел, изровен в едно-единствено дърво, като хралупа в паднал и изгнил дънер. Простираше се напред в сумрака, с лек наклон нагоре.

Кътър крачеше след Тайст Андий, заслушан в тихия съсък на ризницата му — като дъжд по каменист бряг. Тунелът свърши изведнъж, след рязък завой, таванът се разтвори и откри стръмна шахта. Към малкия кръг светлина горе се изкачваше груба стълба от сплетени корени.

Най-сетне излязоха и стъпиха на застлан със сухи листа под от каменни плочи. Слънчевата светлина сипеше прашни лъчи от тесните прозорци и пукнатини във високия покрив — бурята сякаш изцяло беше подминала това място. Една от стените беше рухнала напълно, и тъкмо към нея се запъти Дарист. Кътър го последва и измърмори:

— Малко поддръжка може да направи това място съвсем защитимо.

— Тези надземни постройки не са на Андий. На Едур са и бяха в руини още когато пристигнахме.

— Близо ли са?

— Навлизат в леса. Предпазливо.

— Колко са? Усещаш ли ги?

— Първата група са някъде към двадесетина. Ще ги срещнем на двора. Ще имаме достатъчно място за танца с меча, и стена, на която ще можем да опрем гръб в последните няколко мига.

— Дъх на Гуглата, Дарист, ако ги отблъснем, сигурно ще пукнеш от изненада.

Тайст Андий го погледна през рамо и каза:

— След мен.

Минаха през още няколко порутени зали, преди да стигнат до двора. Обраслите с диви лози стени бяха два човешки боя високи, проядени отгоре. Под клоните и листата прозираха избелели фрески. Срещу вратата, през която излязоха, имаше сводест портал, зад който се виждаше пътека от борови иглички, плъзнали като змии корени и обрасли с мъх камъни — лъкатушеше между сенките на огромни дървеса.

Дворът бе двайсетина крачки на ширина и двайсет и пет — на дължина.

— Прекалено е широко, Дарист. Ще ни обкръжат…

— Аз ще поема центъра. Ти оставаш назад, за онези, които може да се опитат да ме подминат.

Кътър си спомни битката на Аномандър Рейк с демона на улицата в Даруджистан. Стилът, приложен от Сина на Тъмата, изискваше много пространство. Дарист, изглежда, щеше да се бие по същия начин — но според Кътър мечът му беше прекалено тънък за такава свирепа сеч.

— Има ли вложена магия в този твой меч? — попита той.

— Не като влагане, както се разбира обикновено — отвърна Тайст Андий, извади меча и го стисна с две ръце, едната високо под дръжката, другата — малко над ефеса. — Силата на Скръб е в съсредоточеното намерение при сътворяването му. Мечът изисква изключителна воля от този, който го държи. С такава воля не може да бъде надвит.

— А ти имаш ли я тази воля?

Дарист бавно сниши върха на оръжието.

— Ако я имах, този ден нямаше да е последният ти от тази страна на Портата на Гуглата. Е, съветвам те да извадиш оръжията си. Едур намериха пътеката и вече се приближават.

Кътър усети, че ръцете му треперят. Извади двата си най-добри ножа. Разполагаше с още четири за мятане, по два под всяка мишница, прибрани в кожени кании и стегнати с каишки. Развърза ги и избърса потните си ръце в дрехата си.

Тих шепот го накара да вдигне очи. Видя, че Дарист е заел бойна поза, въпреки че върхът на меча продължаваше да сочи каменните плочи.

Видя и още нещо. Килимът от листа и пръст по плочите се беше раздвижил, пълзеше като пометен от невидим вятър, трупаше се към портала в другия край на двора и покрай стените от двете им страни.

— Дръж си очите притворени — тихо каза Дарист.

„Притворени?“

В тъмното зад портата последва неясно движение, после под арката се появиха три фигури.

Високи бяха колкото Дарист, със сиво-белезникава кожа. Дълга кафява коса, навързана и заплетена с фетиши. Нанизите от нокти и кучешки зъби допълваха варварския облик на бронята им от грубо ощавена кожа, с набити по нея бронзови пъпки. Шлемовете им, също от бронз, бяха оформени като мечи или вълчи черепи.

Липсваше им вроденото величаво благородство, което излъчваше Дарист — или Аномандър Рейк. Много по-брутални изглеждаха тези Едур. Стискаха ятагани с черни остриета и кръгли щитове, обшити с тюленова кожа.

Тримата се поколебаха срещу Дарист, после този в центъра изръмжа нещо на език, непонятен за Кътър.

Среброкосият Тайст Андий сви рамене, без да отвърне нищо.

Едур в средата извика нещо — явно настойчива заповед. След това тримата стиснаха оръжията си за бой и вдигнаха щитовете.

Кътър успя да зърне още воини, струпани на пътеката зад портата.

Тримата пристъпиха в двора в позиция „щипци“, със средния Едур на една стъпка зад другарите си от двете му страни.

— Не знаят как ще го направиш — промърмори младият дару. — Никога не са се сражавали срещу…

Двамата отстрани тръгнаха напред в съвършен синхрон.

Мечът на Дарист изсвистя нагоре и в двора се надигна силен вятър. Въздухът около тримата Едур се изпълни с вихрещи се листа и прах.

Тайст Андий атакува. Мечът се хлъзна водоравно, с острие насочено срещу десния Едур, но истинската атака беше с ефеса, срещу воина вляво. Мълниеносно снишаване встрани, след това ефесът удари припряно вдигнатия щит и го пръсна на две. Лявата ръка на Дарист се плъзна от ефеса и отблъсна меча на воина отляво, а самият той приклекна и посече със Скръб десния си противник.

Мечът като че ли изобщо не срещна тялото му, но кръвта плисна от разреза, започнал над лявата ключица на Едур и продължил в права линия надолу чак до чатала му.

Воините пред портата нададоха боен вик и се изсипаха в пометения от вятъра двор.

Единственият им шанс за успех бе да обкръжат Дарист, да се доближат и да надвият съскащия меч — а на Едур не им липсваше кураж.

Кътър видя как още един бе посечен, после друг пое странично ефеса с щита си и бронзът се огъна дълбоко навътре — краката на воина също се огънаха странно и той се срина върху каменните плочи.

Двата бойни ножа вече бяха в лявата ръка на дару, а дясната посегна към един от ножовете за мятане. Оръжието изсвистя във въздуха, той видя как се заби до дръжката в очната кухина на врага и разбра, че върхът е опрял в черепа на тила. Хвърли втори нож и изруга, щом един щит се надигна да го пресрещне.

Сред бурята от вихрещи се листа мечът на Дарист сякаш беше навсякъде — блокираше атака след атака; един едур се хвърли напред и успя да стегне двете си ръце около краката на Тайст Андий.

Изсвистя ятаган. От дясното рамо на Дарист швирна кръв. Ефесът на Скръб се стовари в шлема на стисналия го за краката воин и едурът рухна. Нов замах посече Тайст Андий в бедрото, острието отскочи, срещнало костта. Дарист се олюля.

Останалите Едур настъпиха и Кътър се втурна напред. През вихъра на побеснелите листа, към безветрения въздух в центъра. Отдавна се беше научил, че пряката, припряна съпротива не е идеалната тактика при бой с ножове. Избра един едур, чийто поглед бе прикован в Дарист и заради това бе леко извърнат… воинът обаче улови приближаването му с крайчеца на окото си и реагира бързо.

Заден замах с ятагана, последван от завъртане на щита.

Левият нож на Кътър замахна срещу острието и го прихвана на една трета от върха. Същевременно другият нож удари между китката и лакътя на противника и се заби през кожената броня чак в костта. В същия миг дръжката на първия нож се сблъска с ятагана… и го изби от изтръпналата ръка на едура.

Тайст Едур изпъшка и изруга, щом Кътър го подмина и дръпна ножа. Острието не искаше да се изтръгне и повлече със себе си пронизаната ръка. Краката на воина се заплетоха и той падна на едно коляно.

Още докато вдигаше щита си, другият нож на Кътър изсвистя и го прониза в гърлото.

Ръбът на щита удари в изпънатата ръка на младия дару и едва не изтръгна ножа от хватката му, но той успя да го задържи.

Ново дръпване и другият нож се изтръгна от ръката на едура.

Щит се стовари в тялото му отляво и почти го отлепи от земята. Кътър се извъртя, замахна към нападателя си и не улучи. Болката беше ужасна и той падна на земята.

Нещо тупна до него, отскочи веднъж-дваж от камъните и докато дару се изправяше, отсечената глава на едура го халоса по десния пищял.

Болката от този последен удар — колкото и нелеп да му се струваше — надмогна всичко до този момент. Той изрева проклятие и отскочи назад на един крак.

Нов едур се втурна срещу него.

Още по-мръсно проклятие се изтръгна от гърлото му и той запрати по него ножа в лявата си ръка. Едурът вдигна щита си и се сниши.

Кътър се хвърли напред — докато едурът не го виждаше — и удари над щита, отгоре. Ножът потъна дълбоко зад лявата ключица на противника, Кътър го изтръгна и кръвта плисна на гейзер.

В двора вече се носеха викове… и изведнъж боят като че ли се вихреше навсякъде. Кътър се огледа и видя, че са дошли други Тайст Андий… и Апсалар.

Трима Едур бяха нападали по земята след нея, всички се гърчеха в локви кръв.

Останалите вече се оттегляха към портата.

Апсалар и спътниците й Тайст Андий продължиха да ги преследват — но само до прага.

Вихрушката бавно стихна, сухите листа се сипеха като пепел.

Кътър се огледа и видя, че Дарист все още е прав, макар и опрян на страничната стена. Високата му слаба фигура бе цялата в кръв; беше без шлем, дългата му коса бе увиснала пред лицето. Мечът Скръб бе в ръцете му, острието бе опряно в каменните плочи.

Една от Тайст Андий отиде до тримата издъхващи Едур и ловко им преряза гърлата. После вдигна очи и изгледа Апсалар.

Всички родственици на Дарист бяха белокоси, въпреки че никой не беше толкова стар като него — всъщност изглеждаха много млади, на годините на Кътър. Бяха въоръжени безразборно и никой не носеше оръжието си като нещо, с чието боравене е добре запознат. Хвърляха бързи нервни погледи ту към портата, ту към Дарист.

Апсалар прибра ножовете си и се приближи до Кътър.

— Съжалявам, че закъсняхме.

Той сви рамене.

— Мислех, че си се удавила.

— Не, добрах се съвсем лесно до острова — макар че всичко останало замина с тебе. — Кимна към младежите. — Тия ги намерих на стан далече навътре в острова. Криеха се.

— Криели се? Но Дарист каза, че…

— А, значи това е Дарист. Андарист по-точно. — Тя се обърна и погледна замислено стария Тайст Андий. — Било е по негова заповед. Не е искал да са тук… Защото, предполагам, е очаквал, че ще умрат.

— И ще умрат — изръмжа Дарист и най-сетне вдигна глава и я погледна. — Ти ги осъди всички, защото Едур вече ще ги подгонят сериозно — старите вражди, наново подкладени.

Тя не се засегна от думите му.

— Тронът трябва да бъде защитен.

Дарист оголи зъби и очите му лъснаха.

— Ако наистина държи да го опази, може да дойде тук и да го направи сам.

Апсалар се намръщи.

— Кой?

— Брат му, разбира се — отвърна Кътър. — Аномандър Рейк.

Беше само предположение, но изражението на Дарист го потвърди. По-младият брат на Аномандър Рейк. Нищо от драконовата кръв на Аномандър Рейк не течеше в жилите му. А в ръцете си държеше меч, чийто майстор го бе преценил за недостатъчен в сравнение с Драгнипур. Ала това разбиране бе само шепот пред мрачната буря на всичко, което стоеше между двамата братя, цял епос, който никой от двамата нямаше да разкаже — така поне подозираше Кътър.

А кълбото се оказа още по-заплетено от това, което си бе представял младият дару, защото се разбра, че младите са родственици на Аномандър — всъщност негови внуци. Родителите им не бяха тръгнали по пътя на Рейк, не бяха приели жаждата му да се скита, да изчезва сред мъглите, да сътворява своите лични светове в забравени, самотни места. „Търсенето на вярност и чест“, изръмжа Дарист, докато Фаед — младата жена, проявила милост към жертвите на Апсалар — превързваше раните му.

Тази задача не приключи бързо. Дарист — Андарист — беше посечен поне на десет места през ризницата, чак до костта. Това, че беше успял да се задържи на крака, още повече да продължи да се бие, опровергаваше твърдението му, че му липсва достатъчно воля, нужна за меча в ръцете му — Скръб. Ала сега, след като щурмът бе спрян, силата, възпламенила стария воин, бързо се стапяше. Дясната му ръка беше обездвижена, а раната на бедрото му пречеше да се изправи без помощ.

Мъртвите Тайст Едур бяха деветима. Оттеглянето на останалите навярно бе предизвикано по-скоро от желанието им да се прегрупират, отколкото от страх.

По-лошото бе, че те бяха само авангардната група. Двата кораба край брега бяха грамадни, всеки от тях с лекота можеше да побере по двеста воини. Така поне бе преценила Апсалар, след като бе огледала заливчето, в което бяха пристанали.

— Във водата има много отломки — добави тя. — И двата кораба на Едур май току-що са излезли от битка…

— Три малазански дромона — каза Кътър. — Случайна среща. Дарист каза, че малазанците се представили добре.

Седяха на десетина крачки от Тайст Андий и гледаха как младите се суетят около Дарист. Левият хълбок на Кътър го болеше и макар да не бе погледнал под дрехите си, той знаеше, че отоците вече посиняват.

— Не са каквото очаквах — промълви той. — Дори не са научени да се бият…

— Така е. Желанието на Дарист да ги защити може да се окаже фатално.

— След като Едур вече знаят за съществуването им. Дарист не го е мислил така.

Апсалар сви рамене.

— Дадена им е задача.

Той замълча, замислен над резките й думи. Винаги беше вярвал, че рядката способност да се нанася смърт поражда известна мъдрост — за крехкостта на духа, за неговата тленност — както го бе изпитал от първа ръка с Ралик Ном в Даруджистан. Но Апсалар не проявяваше такава мъдрост; думите й бяха наситени с хладна преценка, често равнодушно пренебрежителна. Беше си намерила цел и я беше превърнала в свое оръжие… или в средство за самозащита.

Не беше възнамерявала тримата Едур, които бе свалила, да издъхнат бързо. Но в същото време като че ли не извличаше удоволствие от това, както щеше да направи някой садист. „По-скоро все едно че е била обучавана да го прави… обучавана за мъчител. Но Котильон — Танцьора — не е бил мъчител. Бил е убиец. Откъде тогава е дошла тази порочна черта? Дали не от собствената й природа?“ Неприятна, обезпокоителна мисъл.

Той вдигна предпазливо лявата си ръка и примижа. Следващата битка най-вероятно щеше да свърши бързо, макар и с Апсалар до него.

— Не си в състояние за бой — отбеляза тя.

— Дарист също — отвърна Кътър.

— Него мечът ще го крепи. Но ти ще си пречка. Не мога да се разсейвам с пазенето ти.

— Какво предлагаш? Да се самоубия, за да не ти се пречкам ли?

Тя поклати глава — все едно че предложението му изглеждаше съвсем разумно, но че не това е имала предвид — и тихо каза:

— На този остров има и други. Добре са се скрили, но не достатъчно добре, че да не ги забележа. Искам да идеш при тях. Искам да ги привлечеш на помощ.

— Кои са тези други?

— Ти сам ги посочи, Кътър. Малазанци. Оцелелите от трите бойни дромона. Сред тях има един със сила.

Кътър погледна към Дарист. Младите бяха преместили стареца така, че да седи с гръб, опрян на стената до вътрешната врата, срещу портала. Главата му беше клюмнала и само лекото повдигане и спадане на гърдите му показваше, че още е жив.

— Добре. Къде ще ги намеря?

В гората беше пълно с развалини. Порутени, покрити с мъх, в повечето случаи нищо повече от обрасли с трева и храсти купчини. За Кътър, докато вървеше по тясната, едва видима пътека, описана му от Апсалар, беше очевидно, че гората е израсла от сърцевината на мъртъв град. Огромен град, с масивни постройки. Тук-там лежаха парчета от разбити статуи, фигури с огромен ръст, изваяни на части и скрепени с помощта на някакво непознато прозрачно вещество. Макар повечето да бяха покрити с мъх, той реши, че изобразяват същества от расата Едур.

Потискащият сумрак замъгляваше всичко под клонестия балдахин. Черната кора на много от дърветата беше отпрана. Гладкото мокро дърво под нея бе с цвета на прясна кръв. Ранените, но още прави дървета му напомняха за Дарист — за черната кожа на Тайст Андий и дълбоките червени прорези в нея.

Лявата му ръка вече бе станала съвсем неизползваема и макар да си беше прибрал ножовете — включително онзи със счупения връх, — се съмняваше, че ще е в състояние да окаже кой знае каква съпротива в случай, че се наложи.

Видя целта си право напред. Могила от отломки, пирамидална и сравнително голяма, с окъпан от слънцето връх. От двете й страни имаше дървета, повечето изсъхнали в прегръдката на увивни растения. А отпред — дупка, потънала в непрогледен мрак.

Той забави, после, на десетина крачки от пещерата, спря. Това, което трябваше да направи, противоречеше на всичките му инстинкти.

— Малазанци! — извика Кътър и се стресна от силния си глас. „Но Едур настъпват към Трона — никой от тях не е толкова близо, че да ме чуе, надявам се.“ — Знам, че сте вътре! Искам да говоря с вас!

В двата края на входа се появиха фигури, по две от всяка страна, със заредени и насочени в него арбалети. След това в центъра се появиха още три, две жени и мъж. Жената вляво махна с ръка и рече:

— Приближи се, с ръце настрани.

Кътър се поколеба, после изпъна дясната си ръка и каза:

— Лявата не мога да я мръдна.

— Ела насам.

Кътър се приближи.

Жената беше висока и мускулеста, с дълга, оцапана с червено коса. Беше облечена в дрехи от щавена кожа. На бедрото й висеше дълъг меч. Кожата й беше с цвета на потъмнял бронз. Кътър прецени, че е поне с десет години по-възрастна от него, и потръпна, когато погледът му срещна дръпнатите й златисти очи.

Другата жена беше без оръжие, по-стара и цялата й дясна страна — главата, тялото и кракът чак до долу — беше ужасно обгорена: плътта се беше сляла с парчета от дрехата, направо стопена от опустошенията на магическата атака. Чудо беше, че стои на крака — и дори че все още е жива.

Мъжът бе на крачка зад двете. Кътър предположи, че е от Дал Хон, с тъмна кожа, прошарена със сиво къдрава коса, подстригана късо — въпреки че очите му, в несъответствие с всичко останало, бяха тъмносини. Чертите му бяха съвсем гладки, макар и нашарени от белези. Носеше очукана ризница и прост дълъг меч на колана, а лицето му беше толкова студено, че можеше да мине за брат на Апсалар.

Морските пехотинци от двете страни бяха в пълно бойно снаряжение, с шлемове със спуснати забрала.

— Вие ли сте единствените оцелели? — попита Кътър.

Първата жена се намръщи.

— Нямам много време — продължи дару. — Нуждаем се от помощта ви. Едур ни нападат…

— Едур?

Кътър кимна.

— Мореплавателите, с които сте се били. Тайст Едур. Търсят нещо на този остров. Нещо с огромна мощ… и не искаме да позволим то да попадне в ръцете им. Защо да ни помагате ли? Защото ако то наистина попадне в ръцете им, с Малазанската империя най-вероятно е свършено. Всъщност може би с цялото човечество…

Изгорената се изкиска, след това се закашля и от устата й бликна червена пяна. Мина много време, докато се съвземе от пристъпа.

— Ох, тези младоци! Цялото човечество, а? Защо не и целият свят?

— Тронът на Сянка е на този остров — рече Кътър.

При тези му думи далхониецът се сепна.

Изгорената кимаше.

— Да, да, всичко добива смисъл — наведнъж! Тайст Едур — цяла флота тръгнала да го търси, флота от много далече, и ето че са го намерили. Ще узурпират властта на Амманас и Котильон, и какво от това? Тронът на Сянка — и ние се бихме заради това!? Какво прахосване — корабите, войниците ни, собственият ми живот, заради Трона на Сянка? — Кашлицата отново я задави.

— Битката не е наша — изръмжа другата. — Ние дори не търсехме бой, но глупаците не се интересуваха от преговори. Гуглата ми е свидетел, островът дори не е наш, не е в Малазанската империя. Потърси си други…

— Не! — изкънтя гласът на далхониеца.

Жената изненадано се обърна към него.

— Пътнико, бяхме достатъчно ясни в благодарността си, че ни спаси живота. Но това едва ли ти позволява да команд…

— Тронът не бива да се отстъпи на Едур — заяви мъжът. — Не оспорвам командването ви, капитане, но момчето не преувеличава, когато описва рисковете… за империята и за цялото човечество. Все едно дали ни харесва, или не, Лабиринтът на Сянка вече е с човешки облик и… — усмихна се криво — напълно съответства на нравите ни. — Усмивката изчезна. — Тази битка е наша. Противопоставяме им се сега — или ще ни се наложи да го направим по-късно.

— Твърдиш, че този бой е в името на Малазанската империя? — попита жената.

— Повече, отколкото разбираш — отвърна Пътника.

Тя махна на един от пехотинците си.

— Гентур, изведи другите тук. Мъдслингър да остане с ранените. Отделенията да си преброят стрелите — искам да знам с какво разполагаме.

Един пехотинец отпусна арбалета и се шмугна в пещерата. След няколко мига се появиха още войници, всичко шестнадесет с тези, които бяха излезли отначало.

Кътър пристъпи към капитана.

— Между вас има човек на силата… — И погледна крадешком към изгорената жена, която се беше превила на две и храчеше пенеста кръв. — Магьосница ли е?

Капитанът проследи погледа му и се намръщи.

— Да. Но тя умира. Силата, която си…

Въздухът се разтърси от далечен взрив и Кътъл рязко вдигна глава.

— Пак нападат! Този път с магия! След мен!

И без да поглежда назад, хукна по пътеката. Чу зад себе си някаква ругатня, после капитанът зарева команди.

Пътеката водеше право към каменния двор и по тътена на взривовете Кътър реши, че на бойците няма да им е трудно да намерят мястото на боя — не можеше да ги чака. Апсалар беше там, и Дарист, и шепата необучени младежи Тайст Андий — малка защита щяха да имат срещу чародейството.

Но вярваше, че самият той има защита.

Тичаше с все сила през сумрака, стиснал с дясната си ръка лявата. На всяка крачка болката го жегваше в гърдите.

Стената на двора изникна пред очите му. Из въздуха диво танцуваха цветове, биеха по дърветата от всички страни — тъмночервени, виолетови и сини, вихрещ се хаос. Вълните от сблъсъците се усилваха, ставаха все по-чести и кънтяха сред двора.

Злокобен признак — пред портала нямаше нито един Едур.

Затича натам. Някакво движение вдясно привлече вниманието му, той се обърна и видя нов отряд на Едур — все още на шейсетина крачки разстояние. „Малазанците ще трябва да се справят с тях… Кралицата на Сънищата дано им помогне.“ Портата вече беше пред него и той успя да зърне какво става зад нея.

В средата на двора в редица стояха четирима Едур, с гръб към него. Още десетина воини Едур изчакваха на фланговете, стиснали ятаганите си за бой. Вълните магия изригваха от четиримата, пулсираха и се усилваха… и всяка се понасяше над каменния под в тътнеща буря от цветове, за да се стоварят върху Дарист.

А той стоеше сам, мъртвата или изпаднала в несвяст Апсалар лежеше в нозете му. Зад него бяха разпръснатите трупове на внуците на Аномандър Рейк. Дарист някак си държеше меча вдигнат нагоре, въпреки че беше целият в рани, чак костите се виждаха през разсечената му плът. Стоеше пред връхлитащите с грохот вълни и не отстъпваше нито крачка, въпреки че те го разкъсваха. Мечът Скръб се бе нажежил до бяло и металът пееше с ужасен, пронизителен тон, който ставаше все по-силен, разкъсваше тъпанчетата.

— Блайнд — изсъска Кътър. — Трябваш ми сега!

Сенки разцъфнаха около него, четири тежки лапи изтътнаха върху каменните плочи и грамадното туловище на Хрътката изведнъж изникна от нищото.

Един от магьосниците Едур се обърна рязко. Нечовешките му очи се разшириха, щом видя Блайнд, и чародеят отсече нещо с дрезгав, властен тон.

Втурналата се напред Блайнд се закова на място, огромните нокти изстъргаха по камъните.

И Хрътката се присви.

— Беру да ме пази дано! — изруга Кътър и ръката му зашари в паника за нож…

Дворът изведнъж се изпълни със сенки и въздухът се раздра от странен пращящ звук…

И сред четиримата чародеи Едур се появи пета фигура, загърната в сиво, с ръкавици, с лице, скрито под груба качулка. Държеше въже, което сякаш се гърчеше, изпълнено като че ли със свой собствен живот. Кътър видя как въжето замахна и перна чародея през едното око, а щом изплющя назад, го последваха пръски кръв и разбит мозък. Магията на чародея угасна и той се строполи.

Въжето се движеше толкова бързо, че Кътър не можеше да го следи. Държащият го пристъпваше леко между тримата останали магове. Главата на първия се търкулна от раменете, вътрешностите на втория се изсипаха от разпрания му корем, а това, което свали последния чародей, стана като в мъгла и без видими последствия, освен че едурът беше издъхнал още преди да падне на земята.

Воините Едур нададоха викове и налетяха от двете страни.

И тогава започнаха писъците. Въжето изфуча от дясната ръка на Котильон; лявата му стискаше дълъг нож, който само близваше или докосваше всеки, който го доближи — но резултатът беше ужасен. Въздухът се замъгли от капките кръв около бога-покровител на убийците и преди Кътър да си е поел четвъртия дъх от началото на боя, той беше свършил и около Котильон бяха останали само трупове.

Последното изплющяване на въжето плисна кръв през стената, после богът смъкна качулката и вихрено се завъртя срещу Блайнд. Отвори уста да каже нещо и я затвори, махна сърдито с ръка и се спуснаха сенки, които погълнаха треперещата Хрътка. Когато след миг се разсипаха, Блайнд вече я нямаше.

Оттатък двора доехтяха шумовете от боя, Кътър се обърна и извика през рамо на Котильон:

— Малазанците имат нужда от помощ!

— Нямат нужда — изръмжа богът.

Нещо изтрака на плочника и двамата се обърнаха. Дарист бе паднал до Апсалар. Листата под меча вече пламваха от топлината му.

Лицето на Котильон посърна като при внезапна, дълбока скръб.

— Когато приключи отвън, покажи му този меч — промълви той на младия дару. — Кажи му имената му.

— На кого?

Котильон огледа касапницата около себе си и изчезна.

Кътър притича до Апсалар и коленичи до нея.

Дрехите й бяха овъглени, пушекът се виеше на струйки в утихналия вече въздух. Огънят беше лъхнал през косата й, ала само за миг сякаш, защото й беше останало много. Лицето й също не бе обгорено, макар да се виждаше дълъг червен оток в диагонална резка през шията й. Лекото потръпване на крайниците — остатък от магическата атака — показваше, че още е жива.

Опита се да я събуди, но не успя. Вдигна глава и се заслуша. Звуците от битката бяха секнали и вече се чуваше само скърцането на два ботуша, приближаващи се по обгорената земя.

Кътър бавно се надигна и се обърна към арката.

На прага се появи Пътника. Стискаше в металната си ръкавица меч. Счупен. Макар да бе плувнал в кръв, не изглеждаше да е пострадал. Спря и огледа двора.

Без да пита, незнайно как Кътър разбра, че е единственият останал жив. Въпреки това пристъпи и погледна навън. Всички малазанци бяха на земята, неподвижни. Около тях в кръг лежаха труповете на петдесетина Тайст Едур. Други, пронизани от метални стрели, лежаха по пътеката към поляната.

„Призовах ги, за да загинат. Жената капитан — с красивите очи…“ Върна се при Пътника, който бавно обикаляше между падналите Тайст Андий. И попита със стегнато гърло:

— Истината ли каза, Пътнико?

Мъжът го изгледа през рамо.

— Тази битка. Наистина ли беше малазанска?

Небрежното свиване на рамене го смрази.

— Някои от тези още са живи. — Пътника махна с ръка към телата на Тайст Андий.

— А в пещерата има ранени.

Мъжът спря до Апсалар и Дарист.

— Тя е приятел — промълви Кътър.

Пътника изсумтя, хвърли счупения си меч и прекрачи Дарист. Наведе се за меча му.

— Внимавай…

Но той стисна десницата си в металната ръкавица и вдигна оръжието.

Кътър въздъхна, стисна очи, после отново ги отвори и рече:

— Наречен е Мъст… или Скръб. Можеш да си избереш което ти допадне повече.

Пътника се обърна и срещна погледа му.

— Не го ли искаш за себе си?

Дару поклати глава.

— Онзи, който го носи, трябва да притежава изключителна воля. Аз не съм за този меч, нито мисля, че ще бъда някога.

Пътника огледа меча в ръката си.

— Мъст. — Кимна и се наведе да вземе ножницата от тялото на Дарист. — Кой е този старец?

Кътър сви рамене.

— Страж. Казваше се Андарист. Вече го няма и сега Тронът е без защитник…

Пътника се изправи.

— Ще се задържа тук за известно време. Както каза, има ранени, за които някой трябва да се погрижи… и трупове, които трябва да се погребат.

— Аз ще помогна…

— Не е нужно. Богът, който се появи тук, бе навестил корабите на Едур — на борда им има продукти. Вземи си жената и напуснете този остров. Ако случайно дойдат още Едур, вие двамата само ще ми пречите.

— Колко време смяташ да се задържиш тук, на мястото на Андарист?

— Достатъчно, за да бъде почетен.

Апсалар простена и Кътър пристъпи към нея. Тя замята ръце и крака, като в треска.

— Отведи я оттук — каза Пътника. — Магията може да има още последствия.

Кътър вдигна глава, срещна очите му и видя в тях жал — първото чувство, което виждаше у този мъж.

— Искам да ти помогна да погребем…

— Нямам нужда от помощ. Не за първи път ще погребвам приятели. Хайде. Вземи я.

Кътър вдигна Апсалар на ръце. Тя престана да се мята, въздъхна и потъна в дълбок, кротък сън.

— Благодаря на твоя бог, смъртни — изръмжа Пътника. — За меча…

Дълга ивица от каменния под се беше откъртила и пропаднала в черната шумна вода на подземната река. Над зейналата дупка бяха препречени няколко копия, вързани с въже, което стигаше до водата и се извиваше, дърпано от течението. Въздухът в грубо изсечения коридор беше леденостуден и влажен.

Калам се наведе над ръба и огледа кипналата долу вода.

— Кладенецът — каза сержант Корд.

— Какво в името на Гуглата вдъхнови капитана и лейтенанта да слязат долу? — изсумтя Калам.

— Ако се вгледаш достатъчно дълго, на угасени факли, ще видиш сияние. Там долу на дъното лежи нещо. На дълбочина два човешки боя.

— Нещо?

— Прилича на човек… в броня. Лежи възнак, с разперени ръце.

— Угасете факлите. Искам да го видя.

— Заповядваш ли ми, ефрейтор? Не забравяй, твоят приятел демон се махна — изчезна.

— Демоните го правят това — въздъхна Калам. — А в нашия случай би трябвало да си благодарен. Сержант, точно в този момент съм на мнение, че всички вие твърде дълго сте стояли затворени в тази планина. Струва ми се, че всички сте си изгубили ума. И освен това премислих думите ти за мястото ми във вашата рота, и взех решението си, и то е следното. — Обърна се и прикова поглед в очите на Корд. — Аз не съм във вашата рота, Корд. Аз съм Подпалвач на мостове. Вие сте от Ашокския полк. И ако това не е достатъчно за теб, възстановявам си стария статут… като Нокът, Водач на Ръка. А като такъв, на терена над мен по ранг са само Старши нокът Топър, адюнктата и самата императрица. Хайде, разкарай тия проклети факли оттук!

Корд изведнъж се усмихна.

— Искаш да поемеш командването на ротата? Чудесно, имаш го. Макар че искаме сами да се оправим с Ирриз. — И посегна да прибере първата от двете съскащи факли на стената отзад.

Внезапната промяна в поведението на сержанта стъписа Калам и го изпълни с подозрение. „Да де, докато не заспя. Богове на пъкъла, докато действах сам, си бях много по-добре. Между другото, къде ли се дяна проклетият демон?“

— А след като го направиш, сержант, се върни горе при останалите и започнете приготовленията — напускаме това място.

— А капитанът и лейтенантът?

— Водата ги е отнесла и или са се удавили, или са заседнали някъде. И в двата случая не са с нас и се съмнявам, че ще се върнат…

— Не можеш да си сигурен…

— Твърде дълго ги е нямало, Корд. Ако не са се удавили, би трябвало да излязат на повърхността някъде наблизо. Не може повече да стоите тук и да чакате. Споровете дотук — действай.

— Слушам… сър.

Корд тръгна към стълбите с двете факли в ръце. Възцари се тъмнина.

Калам изчака очите му да се приспособят към нея, вслушан в заглъхващите стъпки на сержанта.

И най-сетне, далече долу, се появи сияещата фигура — едва различима, вълниста под буйно течащата вода.

Убиецът хвана въжето и започна да го намотава. Бяха размотани около двайсет разтега, но около копията имаше много повече. После откърти от напукания ръб един голям камък и го завърза за мокрия, леденостуден край на въжето.

С късмета на Опонн, камъкът беше достатъчно тежък, за да потъне повече или по-малко отвесно. Калам провери възлите още веднъж и го избута от ръба.

Камъкът запропада и повлече въжето. Копията изтракаха и Калам надникна надолу. Камъкът беше изпънал въжето — дължина, която и той, и несъмнено капитанът и лейтенантът, бяха преценили за достатъчна, за да стигне до фигурата. Но камъкът не я беше достигнал, макар и да изглеждаше близо. „Което означава, че онзи долу е наистина едричък. Добре… да видим колко е голям.“ Хвана копията и започна да ги надига и да размотава въжето.

Спря за миг да погледне спускането на камъка и започна да размотава отново.

Най-сетне камъкът опря във фигурата — ако се съдеше по внезапното огъване на въжето, щом течението повлече отпуснатия му край. Калам отново надникна долу.

— Дъх на Гуглата!

Камъкът лежеше върху гърдите на фигурата… и от разстоянието изглеждаше като камъче.

Бронираната фигура беше огромна, поне три човешки боя. Капитанът и лейтенантът се бяха подвели с мащабите. И най-вероятно — фатално.

Той примижа надолу, удивен от странното сияние, после стисна въжето да издърпа камъка…

А от дълбокото дъно една огромна ръка го стисна… и дръпна.

Калам извика и пропадна в потока. Пльосна в ледената вода и посегна нагоре с надеждата да се хване за копията.

Последва още едно свирепо дръпване и копията се прекършиха с оглушително пращене.

Убиецът все още се държеше за въжето. Течението го повлече. Той усети, че го дърпат надолу.

Тялото му изтръпна от студа, ушите му изпукаха.

След това го придърпаха две огромни оковани ръце — все по-близо, лице в лице с широката решетка на шлема на съществото. И видя сред вихрещия се мрак под тази решетка изгнило, зверско лице, остатъците от плът се полюшваха като дрипи от течението. Зъби без устни…

И съществото проговори в ума на Калам:

„Другите двама ми се измъкнаха… Но теб ще те имам. Толкова съм гладен…“

„Гладен ли? — отвърна Калам. — Я хапни това.“

И заби двата си дълги ножа в гърдите на съществото.

Оглушителен рев и двата юмрука оттласнаха Калам — по-силно и по-бързо, отколкото можеше да допусне. Двата ножа се огънаха — за малко да се измъкнат от ръцете му, но той успя да ги задържи. Течението не успя да го повлече — толкова силен бе тласъкът — и той изхвърча от шахтата сред гейзер от кипнала вода. Ръбът закачи единия му крак и насмалко да му смъкне ботуша. Калам се натресе в ниския таван, после рухна на пода.

Изпълзя по-далече от дупката и се просна неподвижен и изтръпнал.

Чу стъпки, после Корд дотича и спря до него. Стискаше меч в едната си ръка, в другата пращеше факла.

— Какъв беше този шум? Какво стана? Къде са проклетите копия…

Калам се надигна и погледна през ръба.

Кипналият порой беше станал тъмночервен от кръв.

— Спрете — изпъшка убиецът.

— Какво да спрем? Виж водата! Какво да спрем?

— Спрете… да вадите… вода от тоя кладенец…

Много време мина, преди да престане да трепери, после тръпките се смениха с болки по цялото му тяло от удара в каменния таван. Корд доведе още хора от ротата, с одеяла и още факли.

Доста трудно се оказа да измъкнат ножовете от ръцете на Калам. И тогава видяха, че дръжките по някакъв начин са обгорили дланите и пръстите му.

— Студът — измърмори Иброн. — Изгаряне от студ. Как викаш, че изглеждало онова?

Калам, свит в одеялата, вдигна глава.

— Като нещо, което трябва отдавна да е мъртво. Кажи ми, какво знаеш за Б’ридис — тази крепост?

— Сигурно по-малко от тебе — отвърна Иброн. — Роден съм в Каракаранг. Била е манастир, нали?

— Да. Един от най-древните култове, отдавна изчезнал. — Отдельонният лечител коленичи до него и започна да разтрива ръцете му с мехлем, успокояващ болките. Калам отпусна глава на стената и въздъхна. — Чувал ли си за Безименните?

— Казах Каракаранг, нали? — изсумтя Иброн. — Култът на Танно твърди, че е пряк наследник на култа на Безименните. Според Бродниците на духа техните сили, или песен, и разните други неща са произлезли от образците, наложени от Безименните в техните ритуали — тези образци уж са кръстосали целия субконтинент и силата им си остава и до ден-днешен. Да не би да намекваш, че този манастир е принадлежал на Безименните? Да, точно това имаш предвид. Но те не са били демони, нали?

— Но са имали навика да ги оковават. Онзи в езерото сигурно е останал недоволен от последната си среща, но не толкова недоволен, колкото би си помислил човек.

Иброн се намръщи, след това пребледня.

— Кръвта… ако някой пие вода, омърсена с онова…

Калам кимна.

— Демонът взима душата му… и прави замяната. Свобода.

— Не само хора при това! — изсъска Иброн. — Животни, птици… насекоми! Всичко!

— Не, мисля, че трябва да е голямо — по-голямо от птица или насекомо. А когато се освободи…

— Ще дойде, за да те вземе — прошепна магът. Изведнъж се обърна към Корд. — Трябва да се махаме оттук. Веднага! Още по-добре да…

— Да, разкарайте се оттук колкото може по-скоро — изръмжа Калам. — Чуйте… императрицата е изпратила новата си адюнкта, с армия… ще има битка, в Рараку. Адюнктата няма почти нищо друго освен новобранци. Ротата ви няма да й дойде зле, колкото и да е разбита…

— Тръгват от Ейрън?

Калам кимна.

— И сигурно вече са тръгнали. С което ви остава около месец… да останете живи и без неприятности…

— Ще се оправим — процеди Корд.

Калам погледна Синн.

— Пази се, момиче.

— Добре. Ще ми липсваш, Калам.

Убиецът заговори на Корд:

— Оставете ми запаси. Ще отдъхна тук още малко. За да не се срещнем отново, ще поема право на юг оттук, ще заобиколя северния край на Вихъра… за известно време. После ще се опитам да го премина и ще навляза в самата Рараку.

— Дано късметът на Богинята те следва — отвърна Корд и махна с ръка. — Всички: тръгваме. — При стъпалата сержантът погледна Калам през рамо. — Онзи демон… спипал ли е капитана и лейтенанта според теб?

— Не. Каза, че не е могъл.

— Той ти е говорил?

— Да, в ума. Но разговорът беше кратък.

Корд се ухили.

— Нещо ми подсказва, че с теб всички са кратки.

След миг Калам остана сам, все още разтърсван от вълни неудържим трепет. За щастие войниците бяха оставили две факли. „Лошо — помисли си той, — че демонът азалан изчезна. Наистина много лошо.“

Привечер Калам излезе на повърхността от тясната цепнатина в скалата срещу пропастта, тайния изход на някогашния манастир. Разчетът на времето не беше никак приятен. Демонът може вече да се беше освободил — с каквато и форма да го беше дарила съдбата. Предстоящата нощ не обещаваше да е спокойна.

Следите от измъкналата се рота се виждаха ясно по прашната земя пред пукнатината и Калам забеляза, че войниците са се отправили на юг. Бяха го изпреварили с четири-пет часа. Доволен, той метна торбата си на рамо и пое на запад.

Диви бок’арала го придружаваха известно време, дращеха по скалите и издаваха странните си скръбни звуци в усилващия се мрак. В небето се появиха звезди, през мътната пелена от прах, затъмнила обичайното сребристо сияние на пустинята до нещо, наподобяващо по-скоро опушено желязо. Калам вървеше бавно, като избягваше стръмнините, където можеше да се открои на фона на небето.

Чу някакъв далечен писък от север и замръзна. Енкар’ал. Рядкост, но съвсем земна. „Освен ако проклетата твар не кацне да пие от кървавата вода.“ Бок’арала се бяха пръснали при писъка и вече не се виждаха никакви. Не можеше да долови никакъв вятър, но знаеше, че в нощи като тази звукът се разнася далече и още по-лошо — огромните крилати влечуги можеха да засекат движение от високо… и той можеше да се окаже добра вечеря.

Изруга наум и тръгна на юг, където се издигаше плътната стена на Вихъра — на четири хиляди крачки. Стегна каишките на торбата и опипа за ножовете си. Въздействието на мехлема заглъхваше и пулсиращата болка започваше да се надига. Беше си навлякъл ръкавици без пръсти, метални отгоре — с риск изгорялото да забере, — но дори и те не смалиха много разкъсващата болка, щом стисна дръжките и измъкна оръжията.

Заслиза по склона толкова бързо, колкото можеше. След стотина удара на сърцето се добра до пъпчивото дъно на низината на Рараку. Пред него приглушено ревеше Вихърът, засмукваше към себе си потоци хладен въздух. Калам прикова очи в мътната му стена и затича.

Петстотин крачки. Каишките на торбата се заплитаха в телабата на раменете му, търкаха се в леката плетена ризница отдолу. Провизиите му го забавяха, ала знаеше, че без тях ще е все едно умрял тук, в Рараку. Дъхът му взе да става все по-хриплив.

Хиляда крачки. Мехурите по дланите му се бяха спукали, мокреха вътрешността на ръкавиците и дръжките на двата дълги ножа станаха хлъзгави. Вече вдишваше дълбоко студения въздух.

Оставаха му две хиляди крачки, доколкото можеше да прецени. Ревът беше свиреп и зад гърба му плющяха пелени от пясък. Усещаше във въздуха гнева на богинята. Още хиляда и петстотин крачки…

Внезапно затишие — все едно че беше нахлул в пещера, — а след това се въртеше във въздуха, съдържанието на торбата му се изсипваше от разкъсаните й останки на гърба му. Ушите му се изпълниха с ехото от звук — разтърсващ костите сблъсък — звук, който изобщо не беше чул. След това се удари в земята и ножовете излетяха от ръцете му. Гърбът и раменете му бяха подгизнали, плувнали в топла кръв, ризницата му беше станала на дрипи от ноктите на енкар’ала.

Удар като на подигравка — съществото можеше просто да му откъсне главата.

И ето че в черепа му нахлу познат глас:

„Да, можех да те убия веднага, но така ми харесва повече. Бягай, смъртни, бягай към оная спасителна пясъчна стена.“

— Аз те освободих — изръмжа Калам и изплю кръв и пясък. — Това ли е благодарността ти?

„Ти ми причини болка. Недопустимо. Не аз трябва да изпитвам болка. Аз само я причинявам.“

— Добре — процеди убиецът, докато бавно се надигаше на четири крака. — Радвам се да разбера, в тези мои последни мигове, че с такова отношение няма да оцелееш дълго в този нов свят. Ще те чакам от другата страна на Портата на Гуглата, демоне.

Около него изщракаха огромни нокти, острите им върхове се забиха през ризницата — един под гърба му, други три — в корема — и го вдигнаха нагоре.

И той отново полетя във въздуха. Този път рухна от височина поне три пъти колкото ръста си и умът му се изпълни с чернота.

Съзнанието му се върна и Калам разбра, че лежи на мокро — в собствената си кръв. Звездите кръжаха побеснели в небето. Не можеше да помръдне. Барабанен тътен ехтеше в тила му, пълзеше нагоре от гръбнака.

„А, пак се събуди. Добре. Ще продължим ли играта?“

— Твоя работа, демоне. Уви, не ставам вече за играчка. Счупил си ми гръбнака.

„Грешката беше твоя. Падна на главата си, смъртни.“

— Моите извинения. — Беше изтръпнал, но изтръпването заглъхваше — вече усещаше щипането, плъзнало по крайниците му. — Слез и си довърши играта, демоне.

Усети как земята се разтърси, щом енкар’алът кацна някъде вляво от него. Чу тежките, тътнещи стъпки на приближаващото се същество.

„Кажи ми името си, смъртни. Това е първото, което искам: да знам името на първата си жертва след толкова хиляди години.“

— Калам Мекхар.

„И що за същество си ти? Приличаш на Имасс…“

— А, значи си бил затворен преди Безименните.

„Нищо не знам за Безименни, Калам Мекхар.“

Той вече усещаше огромния, надвиснал над него енкар’ал, макар да беше затворил очи. Облъхна го хищният дъх и разбра, че челюстите на влечугото са зейнали широко.

Светкавично се превъртя и заби юмрука си в гърлото на съществото.

Пусна шепата напоен с кръв пясък, камъчета.

И заби камата в другата си ръка дълбоко между гръдните кости.

Огромната глава се изви назад, а убиецът се превъртя и се изправи. Краката му омекнаха безчувствени и той отново рухна на земята — но в краткия миг видя един от дългите си ножове, забит в песъчливата земя на петнайсетина крачки.

Енкар’алът се тресеше задавен, дращеше с нокти по съсухрената земя в яростна паника.

Калам се повлече по напуканата земя. Към дългия нож. „Змийският нож, мисля. Съвсем подходящо.“

Земята се разтърси. Съществото бе скочило точно зад него, там където бе лежал допреди малко. Кръв се стичаше от студените му очи, светнали за миг в пробуждането си — преди паниката да ги замъгли отново. Кръв и зърнеста пяна изригна от зейналите му челюсти.

Калам продължи да се влачи напред.

Накрая ножът се озова в дясната му ръка, Калам бавно се извъртя и запълзя обратно.

— Стар приятел… идва да ти каже здрасти.

Енкар’алът се надигна и се стовари тежко на една страна, костите на едното му крило изпращяха. Замята опашка, зарита, ноктите се затваряха и отваряха с гърч, главата се блъскаше в земята.

— Запомни името ми, демоне — продължи Калам, докато пълзеше към главата на звяра. Успя да коленичи и вдигна ножа с две ръце. Върхът се заби в гърчещия се врат, после пак и пак, ритмично. — Калам Мекхар… този, който те порази в гърлото. — Отново заби ножа през дебелата, здрава като камък кожа и кръвта швирна от разпрания гръклян.

Калам залитна назад миг преди да го опръска смъртоносният фонтан, падна и запълзя назад.

Взря се в кръжащите звезди… и мракът го погълна.

В древната крепост, била преди време манастир за Безименните, но стара още тогава — създателите й отдавна бяха забравени, — цареше пълен мрак. На най-долното й ниво имаше самотна камера, чийто под се издаваше над буйно течаща подземна река.

В ледените й дълбини, прикован за скалата с древна магия, лежеше огромен, облечен в метална броня воин. Теломен Тоблакай, чистокръвен, изпитал върху себе си демоничното обладаване, обладаване, погълнало целия му усет за същина и самоличност — благородният воин беше престанал да съществува преди много, много време.

Но ето че сега тялото се загърчи в магическите си вериги. Демонът си беше отишъл, избягал беше с избликналата кръв — кръвта, която не трябваше изобщо да съществува, след като съществото бе толкова изгнило, ала все пак бе съществувала и реката я беше отмила на свобода. Надалече, към една водна яма, където огромен енкар’ал — звяр в разцвета на силите си — се беше навел да пие.

Задълго беше останал самотен енкар’алът — никаква диря дори не бе могъл да открие наоколо от своите ближни. Макар и да не беше усетил потока на времето, бяха изтекли десетилетия от последната среща с неговия вид. Всъщност той беше обречен — при нормална продължителност на живота — никога повече да не се съеши. С неговата смърт изчезването на енкар’ал на изток от Джаг Одан щеше да е пълно и окончателно.

Но ето че душата му кипна в едно чуждо, вледенено тяло — без криле, без туптящи сърца, без миризмата на плячка, която да го привлече надолу от пустинния нощен въздух. Нещо го задържа долу и затворът се оказа бърза пътека към безразсъдната лудост.

Далече горе крепостта си оставаше безмълвна и тъмна.

Гняв и ужас. Останали безответни, единствено с обещанието за вечност.

Или така поне щяха да останат.

Стига Тронът на Зверовете да беше останал незает.

Стига възкръсналите богове-вълци да не бяха изпитали спешна нужда от свой… поборник.

Тяхното присъствие се просмука в душата на съществото, утеши я с видения за свят, в който в мътните небеса се рееха енкар’ал, в който мъжкарите тракаха челюсти в свирепия зной на размножителния сезон, а женските кръжаха високо над тях. Видения, носещи покой за окованата душа — макар с покоя да идеше дълбока скръб, защото тялото, което я обгръщаше сега, беше… грешно.

И значи — беше време за служене. Наградата — да се събере отново с ближните си сред небесата на друг свят.

Зверовете не бяха чужди на надеждата. Нито безразлични към такива неща като възнаграждение.

А и този техен поборник щеше да вкуси кръв… при това скоро.

Засега обаче оставаше цяло кълбо от магии за разплитане…

Крайници, вкочанени като в смърт. Ала сърцето продължаваше да тупти.

Някаква сянка се плъзна над лицето на Калам и го пробуди. Той отвори очи.

Над него беше надвиснало сбръчкано старческо лице, замъглено през вълните зной. Далхониец, плешив, с клепнали уши, намръщен.

— Търсих те! — изсъска му на малазански. — Къде беше? Какво ми се излежаваш тук? Не знаеш ли, че е горещо?

Калам отново затвори очи.

— Търсил си ме? — Поклати глава. — Никой не ме търси. — Отново насила отвори очи, въпреки ослепителния блясък, изригнал от земята около двамата. — Е, вече не, исках да кажа…

— Идиот. Отровен от жегата тъпак. Тъп… но може би трябваше да ти изпея нещо утешително в ушенцето, да те окуража едва ли не? Дали ще го заблуди това? Възможно. Промяна в тактиката, да. Ти! Ти ли уби тоя енкар’ал? Впечатлително! Възхитително! Обаче вони. Нищо по-лошо от гниещ енкар’ал, обаче и ти си вмирисан. Късмет, че пикливият ти приятел ме намери и ме доведе тук. О, той и енкар’ала е белязал — каква воня! Кожата цвърчи! Все едно, той ще те пренесе. О, да, в призрачната ми обител…

— Кой, в името на Гуглата, си ти? — изпъшка Калам и се помъчи да се надигне. Парализата беше изчезнала, но изтеклата кръв се беше спекла, раните пареха като въглени и усещаше всяка кост по тялото си крехка и чуплива.

— Аз? Не знаеш кой съм аз? Не можеш да надушиш знаменитостта, която се излъчва от мен? Знаменитност? Трябва да има такава дума. Използвах я! Когато започваш да ставаш знаменит. Разбира се. Най-преданият слуга на Сянка! Върховният архижрец Искарал Пъст! Бог за бок’арала, проклятие за паяците, Майсторът-заблудител за всички соултейкън и д’айвърс на света! А сега — твоят спасител! При условие, че имаш нещо за мен естествено, нещо, което да си ми донесъл. Костена свирчица? Кесийка може би? Дадена ти в някое сенчесто селение от някой още по-сенчест бог? Торбичка, глупако, пълна с тъмни диамантчета?

— А, значи ти си това? — Калам простена. — Боговете да са ни на помощ. Да, нося ги диамантите… — Помъчи се да се надигне, посегна към кесийката под колана си… и за миг зърна демона азалан, разлят сред маранята зад жреца, преди забравата отново да го връхлети.

Събуди се върху каменна платформа, подозрително наподобяваща олтар. От издатините по каменните стени примигваха маслени светилници. Стаята беше малка, въздухът миришеше на вкиснато.

Бяха го натрили с целебни мехлеми — сигурно и магия беше приложена — и се чувстваше освежен, въпреки че ставите му си оставаха сковани, все едно че дълго не ги е раздвижвал. Бяха смъкнали дрехите му и беше загърнат с чаршаф, втвърден от мръсотия. Гърлото му беше пресъхнало от жажда.

Убиецът се надигна бавно, огледа пурпурните белези от ноктите на енкар’ала и едва не подскочи от звука на припкащите крачета по пода — бок’арал, който му хвърли нелепо гузен поглед през рамо миг преди да изхвърчи през зейналата врата.

На тръстиковата рогозка върху каменния под беше поставена стомна с вода, с глинена паница до нея. Калам отметна мръсния чаршаф и се затътри към нея.

Сенките, изригнали от единия ъгъл на стаичката, привлякоха вниманието му, докато пълнеше паницата, тъй че не се изненада, щом видя Искарал Пъст, след като те се разсеяха.

Жрецът се беше изгърбил, поглеждаше нервно към вратата, после пристъпи ситнешком до него.

— По-добре сме вече, а?

— Нужно ли е да се шепне? — попита Калам.

Старецът трепна.

— Тихо! Жена ми!

— Тя спи ли?

Дребното личице на Искарал Пъст толкова приличаше на бок’арала, че убиецът се зачуди каква ли кръв тече в жилите му — „Не, не бъди глупав, Калам.“

— Да спи? — изломоти жрецът. — Че тя никога не спи! Не, тъпако, тя търси!

— Търси ли? Какво търси?

— Не „какво“. Кого. Мен търси, разбира се. — Зяпна Калам и очичките му лъснаха. — Но намерила ли ме е? Не! Не сме се виждали от месеци! Хе-хе! — Килна глава към него и прошепна доверително: — Идеален брак. Никога не съм бил по-щастлив. Трябва да го опиташ.

Калам си наля отново.

— Трябва да хапна…

Но Искарал Пъст беше изчезнал.

Калам се огледа озадачено.

По коридора отвън заситниха сандали, след миг през прага скочи старица с рошава коса, цялата покрита с паяжина. Далхонийка — нищо изненадващо. Огледа сърдито стаята.

— Къде е той? Тук беше, нали? Надушвам го! Кучият син е бил тук!

Калам сви рамене.

— Виж, гладен съм…

— Вкусна ли ти се струвам? — сопна се тя. И го огледа одобрително. — Ти си! — Затърси из стаичката, душеше по ъглите, наведе се и надникна в стомната. — Всяка стая знам, всяко скришно място — замърмори старицата и заклати глава. — И как не? Превърна ли се, съм навсякъде…

— Ти си соултейкън? А, паяците…

— Виж го ти, умничкият ми!

— Защо не се превърнеш пак? Ще можеш да потърсиш…

— Щото ако се превърна, мене ще ме търсят! О, не, Могора не е глупава, няма да падне дотам! Само гледай!

И изхвърча от стаята.

Калам въздъхна. С малко късмет, гостуването му при тези двамата щеше да е кратко.

Гласът на Искарал Пъст прошепна в ухото му:

— На косъм беше!

Горната челюст и скулата бяха разбити, парчетата, които бяха останали, се държаха само от ивиците жила и мускул. Ако Онрак беше имал нещо повече от съсухрена, мумифицирана бучка вместо око, щеше да е откъснато от костения ятаган на Тайст Лиосан.

Това, разбира се, не се беше отразило на гледката му, защото сетивата му съществуваха в призрачния огън на ритуала Телланн — невидимата аура, обкръжила изтерзаното му тяло, пареща със спомените за цялост и за жизненост. При все това отсичането на лявата му ръка бе предизвикало странно, гадно усещане, все едно че раната кървеше както в света на ритуалната призрачност, така и във физическия свят. Изтичане на сила, на усещане за самоличност, оставящо у воина Т’лан Имасс смътни и объркани мисли, тревожното чувство за ефимерна… слабост.

Стоеше неподвижен и гледаше как ближните му се подготвят за ритуала. Беше вече извън тях, неспособен да свърже духа си с техните. И от този дразнещ факт в ума на Онрак се оформяше някакво странно изместване на перспективата. Вече виждаше само физическия им облик — призрачните очертания ставаха невидими за погледа му.

„Сбръчкани тела. Гадни. Лишени от величие, от всичко, което някога е било благородно.“ Дългът и храбростта бяха качества на духа, а това бе всичко, което представляваха някога Т’лан Имасс, в продължение на стотици хиляди години. Лишени от избор обаче, добродетели като дълг и храброст се бяха превърнали в празни, нищо не значещи думи. Лишено от тленност, надвиснало отгоре като невидим меч, значението им беше безсмислено, каквото и да беше естеството на акта или дори мотивацията зад него. Зад който и да е акт.

Онрак беше убеден, че най-сетне вижда, щом прикове погледа си над доскорошните си събратя, онова, което виждаха всички, които не бяха Т’лан Имасс, щом погледнеха ужасяващите немрящи воини.

Мъртвило, отказващо да се разпадне на прах. Брутални спомени за праведност и непреклонност, за клетва, извисила се до безумие.

„По същия начин са гледали и мен. Може би все още ме виждат така. Трул Сенгар. Тези Тайст Лиосан. Така. Какво да изпитвам тогава? Какво би трябвало да изпитвам? И кога за последен път чувствата са имали каквото и да било значение?“

Трул Сенгар заговори до него.

— Да беше някой друг, щях смело да допусна, че си се умислил, Онрак. — Беше седнал на ниския зид, сандъкът с морантски муниции бе в краката му.

Тайст Лиосан бяха вдигнали стана си наблизо: външни постове, барикади от тухли и хоросан, шатрите на три крачки една от друга, конете вързани — прилежност и благоразумие, граничещи с безумството.

— От друга страна — продължи след малко Трул, без да откъсва очи от Лиосан, — може би вашата раса наистина сте велики мислители. Същества, способни да разрешат всякаква загадка. Притежаващи най-верните отговори… стига да мога да поставя правилните въпроси. Колкото и да съм благодарен за приятелството ти, Онрак, длъжен съм да призная, че ви намирам за ужасни.

— Ужасни. Да. Такива сме.

— И твоите приятели се канят да разчленят това, което е останало от тебе, щом се върнем в родния си свят. Ако бях на твое място, тутакси щях да побягна към хоризонта.

— Бягство? — Онрак се замисли и кимна. — Да, точно това направиха ренегатите — онези, които гоним. И да, вече ги разбирам.

— Не само са бягали — каза Трул. — Намерили са някого, или нещо друго, на което да служат, на което да посветят верността си… докато за теб, поне засега, тази възможност е недостъпна. Освен ако не избереш тези Лиосан, разбира се.

— Или теб.

Трул го изгледа стъписано, след което се ухили.

— Много смешно.

— Разбира се — добави Онрак, — Монок Очъм ще погледне на нещо такова като на престъпление, не по-различно от онова, което извършиха ренегатите.

Т’лан Имасс вече почти бяха привършили с приготовленията си. Гадателят описа в засъхналата кал кръг с диаметър от двайсет крачки с помощта на заострено ребро от бедерин, след това пръсна вътре семена и облачета спори. Ибра Голан и двамата му воини бяха издигнали подобие на наблюдателен камък — дълга купчина печени тухли от рухнала стена — на десетина крачки от кръга и го дооправяха под объркващата светлина на двете слънца, под указанията на Монок Очъм.

— Това няма да е лесно — отбеляза Трул, докато гледаше как Т’лан Имасс наместват изправения камък. — Предполагам, че ще си задържа кръвчицата още малко.

Онрак бавно извърна обезобразената си глава и погледна Тайст Едур.

— Ти си този, който трябва да бяга, Трул Сенгар.

— Твоят гадател на кости обясни, че ще трябват само една-две капки.

„Моят гадател на кости… вече не е мой.“

— Така е. Стига всичко да мине добре.

— Че защо да не мине?

— Заради Тайст Лиосан. Куралд Тирлан — така наричат те своя лабиринт. Сенешал Джоруд не е чародей. Той е воин-жрец.

Трул се намръщи.

— Същото е и за Тайст Едур, моя народ, Онрак…

— И като такъв, сенешалът трябва да се преклони пред силата си. Докато един чародей властва над силата. Във вашия подход има отчаяние, Трул Сенгар. Вие приемате, че силата ви я дава някой благоразположен дух. Ако този дух бъде узурпиран, няма и да го разберете. И тогава се превръщате в жертва, в инструмент, манипулиран, за да служи на неведоми цели.

Онрак замълча, загледан в Тайст Едур. Видя как смъртна бледнина отне живота от очите на Трул, видя ужаса, изписан на лицето му, щом разбра истината в думите му. „Дадох отговор на въпрос, който все още не си задавал. Уви, това съвсем не ме прави всезнаещ.“

— Духът, който дава на сенешала силата му, може да е покварен. Няма как да се разбере… докато не се развихри. А дори и тогава злонамерените духове са много ловки в криенето. Онзи с името Оссерик е… изгубен. Озрик, както го знаят хората. Не мога да кажа кой е източникът на знание за Монок Очъм по този въпрос. Така че ръката, стояща зад силата на сенешала, вероятно не е Оссерик, а някоя друга същност, скрита зад маската и под името Оссерик. Но тези Тайст Лиосан продължават, в неведение.

Ясно беше, че Трул Сенгар, поне засега, не можеше нито да отвърне с нещо, нито да зададе въпроси, така че Онрак просто продължи, учуден от внезапно обзелата го словоохотливост.

— Сенешалът спомена за техния лов. Преследването на нарушители на огнения им лабиринт. Но нарушителите не са ренегатите, които преследваме ние. Куралд Тирлан не е запечатан лабиринт. Всъщност той е разположен близо до нашия Телланн, защото Телланн извлича от него. Огънят е живот и животът е огън. Огънят е войната срещу студа, убиецът на леда. Той е нашето спасение. Гадателите на кости са използвали Куралд Тирлан. Сигурно и други са го правили. Никога не се е мислило, че такива прониквания може да се окажат повод за враждебност от страна на Лиосан. Защото изглеждаше, че не съществуват никакви Тайст Лиосан. Сега Монок Очъм премисля това. Неизбежно е да го премисля. Откъде са Тайст Лиосан? На какво разстояние — колко далече — е родният им свят? Защо едва сега са изпитали негодувание? Какво точно цели онзи, който се крие под маската на Оссерик? Къде…

— Спри! Моля те, Онрак, спри! Трябва да помисля, трябва да… — Трул изведнъж се изправи, махна пренебрежително към Т’лан Имасс и се отдалечи.

— Май ще трябва отново да се затворя в себе си — промълви Онрак.

В центъра на кръга вече бяха поставили неголямо парче от тухления зид; гадателят на кости го беше надраскал с резки и жлебове и Онрак разбра, че Монок Очъм вече е различил пътищата на двете слънца и многобройните луни, въртящи се в небесата.

Играта на цветове над този странен пейзаж бе непрестанна, мрачни кървавочервени оттенъци, надмогвани понякога от тъмносини, които окъпваха всичко в хладна, почти металическа лъскавина. В момента властваше зловещият тон на пурпура, като отразен от небето пожар. Но въздухът си оставаше натежал от влага и вечно унил.

Свят, изпълнен със сенки. Хрътките, които Онрак неволно беше освободил от каменните им затвори, бяха хвърлили орди от сенки. Той се зачуди къде ли са отишли. Беше съвсем сигурен, че вече ги няма в това селение, в този свят, наречен Новородения.

Сянка и дух, отново съюзени… зверовете бяха притежавали нещо… необикновено. Сякаш всеки от тях бе оформен от две отделни сили, два аспекта, оковани един към друг. Онрак ги бе пуснал на воля, но от друга страна — навярно не ги беше освободил. „Сянката от Мрака. Хвърленото… от онова, което го е хвърлило.“ Воинът наведе очи, за да огледа собствените си сенки. Имаше ли напрежение между него и тях? Ясно беше, че връзка има. Но той беше господарят, а те — неговите роби.

Или поне така изглеждаше… „Моите мълчаливи събратя. Вие предхождате. Вие следвате. Пълзите покрай мен. Криете се под мен. Вашият свят добива форма от моите кости и плът. Но ширината и дължината ви принадлежат на Светлината. Вие сте мостът между световете, но мост непристъпен.“ Значи — нищо съществено. Само възприятие.

— Онрак, ти си искрен с нас.

Той вдигна очи. Монок Очъм стоеше пред него.

— Да, гадателю на кости. Искрен съм с вас. Съмняваш ли се в мен?

— Искам да узная мислите ти.

— Те са… несъществени.

Монок Очъм килна глава.

— Все пак.

Онрак помълча дълго.

— Гадателю на кости. Оставам обвързан с вашия път.

— Но си откъснат.

— Отстъпниците трябва да се намерят. Те са нашите… сенки. Сега стоя между вас и тях, така че мога да ви водя. Знам къде да търся, познавам следите, които да търся. Унищожете ме и ще изгубите предимство в своя лов.

— Пазариш се за… продължаване?

— Да.

— Кажи ни тогава пътя, по който са поели ренегатите.

— Ще го кажа… когато трябва.

— Сега.

— Не.

Монок Очъм го изгледа продължително, после се обърна и се върна при кръга.

В него вече властваше Телланн. От калта бяха изригнали дивите цветя на тундрата, лишей и мъх. Черни мухи жужаха ниско над тях. На десетина крачки от другата страна стояха четиримата Тайст Лиосан, емайлът на броните им блестеше на странната пурпурна светлина.

Трул Сенгар, на петнадесетина крачки от Онрак, гледаше всичко това присвит и умислен.

Монок Очъм пристъпи към сенешала.

— Ние сме готови, Лиосан.

Джоруд кимна.

— Тогава ще започна молитвите си, Немрящи жрецо. И ще докажа, че нашият Господар, Озрик, съвсем не е изгубен за нас. Ще познаете силата му.

Гадателят на кости не отвърна.

— А аз кога ще започна да ръся кръв? — попита от мястото си Трул. — Кой от вас ще има удоволствието да ме рани?

— Изборът е твой — отвърна Монок Очъм.

— Добре. Избирам Онрак — той е единственият тук, комуто съм готов да се доверя. Моля да ме извинят онези, които биха го приели като обида.

— Този дълг трябва да е мой — заяви сенешал Джоруд. — Кръвта е в сърцевината на силата на Озрик…

Единствен Онрак забеляза лекото стъписване на шамана при тези думи и му кимна. На много въпроси бяха отговорили те.

— … а ще трябва да пролея и от своята — продължи Джоруд.

Но Трул Сенгар поклати глава.

— Не. Онрак — или никой. — При което показа глинените топки в шепите си.

Джоруд изсумтя презрително, а Иниас изръмжа:

— Разреши ми да го убия, сенешале. Така ще ти осигуря изобилие от едурска кръв.

— Направи го, и ти гарантирам същото изобилие — отвърна Трул. — По отношение на лиосанската кръв. Шамане, тези муниции познати ли са ти?

— Малазанците ги наричат „проклетии“ — отвърна Ибра Голан, главатарят на клана. — Както сме се струпали, и една ще стигне.

Трул се ухили на воина Т’лан Имасс.

— Даже тая кожа от денрабъ на раменете ти няма да помогне много, нали?

— Така си е — отвърна Ибра Голан. — Бронята може да не е съвсем неефективна, но и предимствата й неизменно се оказват в недостиг.

Монок Очъм се обърна към сенешала:

— Приеми условието. Започни молитвите си, Лиосан.

— Не ти ще изричаш такива заповеди — изръмжа Джоруд и погледна с яд Трул. — А ти, Едур, имаш много да се учиш. Ще отворим този портал и ще дойде разплатата!

Трул Сенгар сви рамене.

— Твоя работа.

Сенешалът намести оцапаното си с кръв наметало и закрачи към центъра на кръга. После се смъкна на колене, отпусна брадичка на гърдите си и затвори лъскавите си сребристи очи.

Бръмчащите черни мухи закръжиха на облак около него.

Каквато и връзка да съществуваше между Джоруд и неговия бог, оказа се и силна, и бърза. Тук-там по обиколката на кръга заизригваха златни пламъци. Другите трима Тайст Лиосан се върнаха в бивака си и започнаха да се стягат за път.

Монок Очъм влезе в кръга, последван от двамата си съплеменници, Харан Ипал и Олар Шаин. Главатарят им се обърна към Онрак:

— Пази добре приятеля си, ако държиш да оцелее. Само до тази грижа се ограничи, Онрак. Каквото и да се случи да видиш.

— Да — отвърна Онрак. В много съществени неща не се налагаше да свързва душата си с душата на своите събратя, за да разбере мисълта им. Пристъпи към Трул Сенгар. — Последвай ме. Вече трябва да влезем в кръга.

Тайст Едур се намръщи и кимна.

— Вземи сандъка с мунициите. Ръцете ми са пълни.

Беше заковал дръжки на сандъка. Онрак го вдигна и поведе приятеля си в кръга.

Тримата Лиосан бяха привършили с развалянето на бивака и вече оседлаваха конете си.

Пламъците все така примигваха и гаснеха по окръжността, не толкова големи, че да представляват заплаха. Но Онрак вече усещаше приближаването на бога на Лиосан. Или поне най-външните пластове на маската му. Предпазливо, недоверчиво — не към сенешала, разбира се — но за да подейства заклинанието, скритият дух трябваше да се доближи до самата граница на този свят.

И щом Джоруд принесеше в жертва собствената си кръв, мостът на сила между него и неговия бог щеше да е завършен.

Другите трима Лиосан се приближиха с четирите коня.

Онрак извади изпод гнилите кожи малък обсидианов нож с форма на полумесец, наточен само от вътрешната страна, и го подаде на Трул.

— Подам ли ти знак, Трул Сенгар, порежи се. Няколко капки ще стигнат.

Тайст Едур се намръщи.

— Мислех, че ти ще…

— Не искам да се отвличам, когато стане прехвърлянето.

— Да се отвличаш?

— Не говори повече. Оправяй се сам.

Още по-намръщен, Трул се наведе и прибра двете проклетии в сандъка, затвори го, метна го на рамо, изправи се и взе каменния нож.

Пламъците вече се усилваха в непрекъсната линия около очертания кръг. Беше Куралд Тирлан, но асцендентът, който го оформяше, си оставаше невидим. Онрак се зачуди какво ли е естеството му. Ако можеше да се съди по тези Лиосан, подхранваше се от чистота, доколкото това изобщо беше възможно. Непримиримост. Простота.

Простотата на кръвта. Подробност, нашепваща за древност, за изначален произход. Дух значи, пред когото някога са се прекланяли шепа диваци. Някога бяха съществували много такива същности, породени от примитивното придаване на смисъл на обект, значения, оформени от символи и предзнаменования, драскулки по повърхността на скали и в дълбините на пещери.

Изобилие… но бяха загивали племена, бяха заличавани, поглъщани бяха от по-могъщите си съседи. Тайният език на драскулките, пещерите с изрисуваните образи, които бяха оживявали под тътена на барабани — онези презагадъчни катедрали на тътена… всички изгубени, забравени. И с това се бяха заличили тайни, с тях и самите духове бяха изчезнали, потънали в забрава.

Това, че нещо се беше съхранило, не беше изненада за Онрак. Дори това, че бе узурпирало вярата на едно ново племе, не го изненадваше. Новото за воина, надигащо се като буца в раздраното му гърло, беше усещането за… патос.

„В името на чистотата почита Лиосан своя бог. В името на… носталгията богът почита онова, което никога не ще се върне.“

Проливането на кръв бе най-гибелната от всички игри.

„Скоро ще се види.“

От гърлото на сенешала изригна хриплив вик и пламъците отвсякъде се надигнаха се и сляха в стена, кипнаха с необуздана мощ. Джоруд беше разтворил лявата си длан. Вътре в кръга се надигна вихрен вятър, натежал от миризмите на топящи се зимни снегове — на ранна северна пролет. Онрак се обърна към Трул:

— Сега.

Тайст Едур посече с обсидиановия нож ръба на лявата си длан и зяпна невярващо прореза — плътта се беше разтворила чисто, и ужасно дълбоко.

Миг след това кръвта се появи, бликна навън, червени корени потекоха и се сляха по сивата кожа на ръката му.

Порталът сякаш сам се разкъса и обкръжи групата в кръга. Навън от него плъзнаха спирални тунели, всеки от които сякаш отвеждаше във вечността. Бесен хаос покрай стените, мръсносиви пламъци в пространствата между тях. Онрак се пресегна да задържи залитащия Трул Сенгар. Кръвта се лееше от лявата му ръка, сякаш цялото тяло на Тайст Едур бе стиснато от някакъв невидим, но неумолим натиск.

Онрак се озърна… и видя Монок Очъм: стоеше сам, отметнал глава, ветровете развяваха обшитата със сребро кожа около непокритата му с шлем глава. За миг зърна зад гадателя на кости другите трима — Ибра Голам, Олар Шаин и Харан Ипал, преди да изчезнат в огнения тунел.

Спътниците на сенешала вече тичаха към своя проснат на земята водач — беше изпаднал в несвяст.

Доволен от това, че другите бяха разсеяни — поне за миг, — Онрак придърпа Трул, прегърна го с едната си ръка и изхриптя:

— Дръж се за мен. Трул Сенгар, дръж се за мен… но пусни лявата си ръка.

Пръстите се вкопчиха в дрипавото наметало на Онрак и го повлякоха назад. Т’лан Имасс стисна ръката на Трул. Кръвта изгаряше като киселина плътта му, макар тя отдавна да бе забравила болката. Онрак едва не изтръгна ръката си от тази внезапна, всичко надмогваща болка, но я стисна здраво и се надвеси на Тайст Едур. „Чуй! Аз, Онрак, нявгашният Логрос, отлъченият веч от Ритуала, заклевам се да служа на Трул Сенгар от Тайст Едур. Заклевам се да браня живота ти. Тази клетва е ненакърнима. Хайде, изведи ни оттук!“

Ръцете им бяха сплетени, впечатани една в друга от бавно стичащата се кръв. Онрак придърпа Трул, докато не застанаха с лице срещу един от извитите на спирала тунели. После се гмурнаха напред.

Онрак видя как шаманът се извъртя към тях. Но разстоянието беше твърде голямо, а ритуалът вече бе започнал да се разкъсва.

Тогава Монок Очъм се въплъти в облика си на соултейкън. Разми се — и след миг по стъпките им затича огромен изгърбен звяр.

Онрак се помъчи да откъсне ръката си от Трул, за да посегне за меча си, да спре соултейкъна и да подсигури бягството на Трул, но Едур се беше обърнал, видял беше и не искаше да го пусне. Задърпа още по-здраво и Онрак залитна.

Дългопръсти лапи затътнаха по земята — маймуната, в която се беше превърнал Монок Очъм, макар и мършава, беше огромна. Кожа на сиви и черни петна, туфи сребриста козина по широките рамене и около врата, сбръчкано лице с хлътнали очи, широко разтворената паст, в която лъщяха оголените кучешки зъби. Звярът нададе дълбок, стържещ ушите рев.

И Монок Очъм просто изчезна. Погълнат от изригналия хаос.

Онрак се препъна в нещо, рухна върху коравата земя и чакълът под него изстърга. Падна на колене. До него стоеше Трул Сенгар.

Падането ги беше откъснало един от друг и Тайст Едур се беше вторачил в лявата си ръка… на която бе останал само един тънък бял белег.

Над главите им грееше самотно слънце и Онрак разбра, че са се върнали в родния си свят.

Т’лан Имасс бавно се изправи.

— Трябва да се махнем оттук, Трул Сенгар. Моите братя ще ни преследват. Навярно е останал само Монок Очъм, но той ще е неумолим.

— Останал? Какво искаш да кажеш? Къде са се дянали другите?

Онрак го изгледа.

— Лиосан разбраха твърде късно. Обръщането на Телланн отне съзнанието на сенешала. Бяха напълно неподготвени. Ибра Голан, Олар Шаин и Харан Ипал влязоха в лабиринта на Куралд Тирлан.

— Влязоха? Защо?

Онрак сви рамене.

— Влязоха, Трул Сенгар, за да убият бога на Лиосан.

В дебелата сива пепел, обкръжаваща стръмните склонове на ямата, бяха останали само кости и парчета от броня от нявгашната армия. Невъзможно беше да се разбере дали армията е била с фронт навън, за да брани нещо като подземен вход, или навътре, за да предотврати нечие бягство.

Лостара Юил стоеше, нагазила до глезените в пепелта на пътеката. Гледаше как Перла пристъпва предпазливо между костите, пресяга се от време на време да измъкне някой предмет и да го огледа отблизо. Гърлото й беше пресъхнало, омразата й към Имперския лабиринт се усилваше с всеки миг.

— Гледката тук е непроменлива — бе отбелязал Перла, — и в същото време никога не е същата. И преди съм минавал по тази пътека — точно по тази. Но тогава нямаше никакви руини. И никаква купчина кости, нито дупка в земята.

Нито ветрове, които да разместят пепелта.

Но костите и други по-големи предмети имаха свойството след време да се показват на повърхността. Това поне беше в сила сред пясъците. Защо да е по-различно с пепелта? Все пак някои от тези руини изглеждаха внушителни. Широки пространства, покрити с каменни плочи, гладки и непропукани, незасипани с прах дори. Високи наклонени кули, като изгнили чудовищни зъби. Мост, извисил се в дъга над нищо — камъните му бяха наредени толкова прецизно, че и върхът на нож не можеше да се хлъзне между тях.

Перла закрачи обратно, като изтупваше прахта от ръкавиците си.

— Любопитно, наистина.

Лостара се закашля, изхрачи сива храчка и изръмжа:

— Просто ни намери някой портал и ни измъкни оттук.

— А, хм, колкото до това, скъпа, боговете ни се усмихват отгоре. Намерих портал, и доста оживен при това.

Тя го изгледа навъсено, разбрала, че очаква от нея неизбежния въпрос, но не беше в настроение да го задава.

— Знам какво си мислиш, уви — продължи Перла и се усмихна криво. Посочи ямата. — Там долу… за съжаление. Така че изборът ни е доста неприятен. Продължаваме — и рискуваме да си изхрачиш дробовете — в търсене на по-леснодостъпен портал. Или скачаме, пък каквото стане.

— Оставяш избора на мен?

— Защо не? Е, чакам. Кое да бъде?

Тя придърпа шала на устата и носа си, затегна връзките на торбата си и закрачи… към ямата. Перла тръгна след нея.

— Храброст и глупост, разликата между двете обикновено е доста проблематична…

— Освен след избора. — Лостара издърпа крака си от ребрените кости, които го бяха заклещили, и изруга вдигналия се облак от пепел и прах. — Кои са били тези проклети войници? Знаеш ли?

— Може да притежавам необичаен наблюдателски талант и неизмерими дълбини на интелигентност, момиче, но не мога да гадая там, където нищо не се вижда. Трупове. Човешки, доколкото мога да преценя. Единствената подробност, която мога да предложа, е, че са се сражавали в тази битка, нагазили до колене в пепелта… което означава, че…

— Че онова, което е изпепелило това селение, вече се е било случило — прекъсна го Лостара. — А това означава, че или са го преживели, или са били натрапници… като нас.

— Появили се най-вероятно през същия портал, към който сега се приближаваме.

— За да се сразят с кого?

Перла сви рамене.

— Представа нямам. Но имам няколко хипотези.

— Естествено, че имаш — сопна се тя. — Като всички мъже — не обичате да казвате, че не знаете нещо. Имате отговор на всеки въпрос, а ако нямате, си го измисляте.

— Доста дръзко обвинение, скъпа. Работата не е в измислянето на отговори, а в упражнението в логически допускания. Има разлика…

— Това е, което ти искаш да кажеш, а не каквото аз искам да слушам. През цялото време. Безкрайни приказки. Изобщо има ли мъж, който да вярва, че думите могат да станат твърде много?

— Не знам — отвърна Перла.

Тя го изгледа сърдито, но той се беше вторачил право напред.

Стигнаха до ръба на склона, спряха и надникнаха долу.

Спускането щеше да е коварно, поради стърчащите кости, разядените от ръжда мечове и неизвестната дълбочина на пепелта и прахта. Дупката в основата беше някъде около десет крачки широка, зейнала чернилка.

— В пустинята има паяци, които правят такива капани — промърмори Лостара.

— Малко по-малки, със сигурност.

Тя се наведе, взе една бедрена кост, изненада се за миг от тежината й и я хвърли надолу по склона.

Последва глухо изтупване.

Отъпканата пепел под ботушите им изчезна.

И се понесоха надолу сред взривове от прах, пепел и кости. Летяха сред съсък — заслепени и задавени, — пропадаха със сухия порой, за да рухнат тежко на поредния склон, който да ги завъргаля все надолу и надолу сред грохота на лавината.

Падаха през пръснати кости и парчета желязо, и падането сякаш нямаше край.

Лостара не можеше да си поеме дъх — давеха се в гъстата пепел, пързаляха се надолу и се търкаляха, потъваха и отново изплуваха на повърхността. Надолу и надолу през абсолютен мрак. Внезапен, разтърсващ сблъсък с нещо… може би дърво, после — някаква огъната повърхност, която изглеждаше облицована, и отново надолу.

И тя се търкаляше по каменни плочи, тласкана от вълната от пепел и отломки, и накрая костите й най-сетне изхрущяха в последния сблъсък и тялото й спря. Лежеше по гръб, поток мразовит въздух се издигаше от лявата й страна — тя посегна натам и заопипва, после надолу, където трябваше да е подът. Нищо. Лежеше на някакъв ръб и нещо й подсказа, че ако бе продължила това последно пропадане, самият Гугла щеше да я поздрави в края му.

Чу кашляне малко по-нагоре и вдясно. Леко помръдване и една купчина от кости и пепел се раздвижи.

Още едно такова помръдване и щеше да бъде избутана през ръба. Лостара обърна главата си наляво, изплю се и се опита да заговори. Думата излезе от гърлото й с хрип:

— Недей.

Ново окашляне, а след него:

— Недей какво?

— Не се движи.

— О. Това не звучи добре. Не е добре, нали?

— Не е. Още един ръб. Пропастта под нас… ми се струва бездънна.

— Разумното използване на лабиринта ми изглежда уместно в този момент, не мислиш ли?

— Да.

— Момент…

Появи се сфера от светлина, надвисна над тях, мъглива сред облаците прах.

Започна да се приближава — стана още по-голяма. Засия.

И открои всичко, което беше над тях.

Лостара онемя. Гърдите й се бяха свили, сякаш не искаха да вдишат. Сърцето й затуптя. Дърво. Х-образен кръст, килнат над тях, с височината на четириетажна сграда. Лъснали, огромни, дълбоко набити шипове.

А на това разпятие беше прикован…

… дракон.

С разперени, заковани криле. С пронизани задни крайници. С вериги, увити около шията, задържащи вдигната масивната клинообразна глава, все едно че се взираше в небето…

… към морето от звезди, зацапани тук-там от вихри блестяща мъгла.

— Не е тук — прошепна Перла.

— Какво? Точно над нас е…

— Не. Е, да. Но… погледни внимателно. Затворено е в сфера. Запушен лабиринт, селение, затворено в себе си…

— Или затворило входа — допусна тя. — Запечатало входа.

— Портал. Кралице на Сънищата, мисля, че си права. Все пак силата му не стига до нас… слава на всички духове, богове, демони, асценденти и…

— Защо, Перла?

— Защото, момиче, силата на… този дракон… има аспект.

— Мислех, че всички имат.

— Да. Непрекъснато ме прекъсваш, Лостара Юил. Казах „аспект“. Но не лабиринт. Богове! Не мога да си го въобразя…

— Проклет да си, Перла!

— Отатарал.

— Какво?

— Отатарал. Нейният аспект е отатарал, жено! Това е отатаралски дракон!

Дълго никой от двамата не проговори. Лостара започна да се отдръпва от ръба, изместваше малко по малко тежестта, замръзваше при всяко усилване на потока от прах, изсипващ се под нея.

Извърна глава и успя да види спътника си. Беше разтворил достатъчно своя лабиринт, за да се издърпа нагоре, леко надвиснал над склона, Погледът му бе прикован в разпнатия дракон.

— Няма ли да ми помогнеш поне малко? — изръмжа Лостара.

Той се сепна и я изгледа отгоре.

— Вярно. Най-дълбоки извинения, момиче. Ей сега, да си разширя лабиринта.

Усети как я вдигнаха във въздуха.

— Не се съпротивлявай, мила. Отпусни се и ще те вдигна до мен, после ще се превъртиш нагоре.

Тя се насили да остане неподвижна, но цялата се скова. Перла се изкиска.

— Липсва грация, но става.

След още няколко мига беше до него и се рееше във въздуха, права.

— Постарай се да се отпуснеш, Лостара.

Тя го изгледа сърдито, но той отново се беше вторачил нагоре и тя с неохота проследи погледа му.

— Съществото все още е живо, според мен — промълви Перла.

— Кой може да го е направил?

— Който и да е бил, трябва много да му благодарим… или на нея, или… на тях. Това нещо поглъща магия. Поглъща лабиринти.

— Всички стари легенди за дракони започват с твърдението, че те са същината на магията. Как тогава би могло да съществува това нещо?

— Природата винаги се стреми към равновесие. Силите се стремят към симетрия. Този дракон отговаря на всеки друг дракон, който някога е съществувал или ще съществува.

Лостара отново се закашля, изплю и потрепери.

— Имперският лабиринт, Перла. Какво представляваше той, преди да се превърне в пепел?

Той я изгледа с присвити очи, после сви рамене и започна да изтупва прахта от дрехите си.

— Не виждам смисъл да се мотаем повече в това ужасно място…

— Ти каза, че тук долу има портал — не е това, със сигурност…

— Не. На дъното. Подозирам, че последния път е бил използван от онзи или онова, което е приковало този дракон на кръста. Изненадващо, не са запечатали портала след себе си.

— Небрежност.

— По-скоро свръхсамоувереност според мен. Този път ще се спуснем в малко по-добър ред, съгласна ли си? Не е нужно да се движиш — остави го на мен.

— По принцип презирам това предложение, Перла. Но това, което мразя още повече, е, че нямам избор.

— Не ти ли омръзна това зъбене, милото ми? Една простичка, сладка усмивчица щеше да е достатъчна.

Тя го изгледа със стоманено изражение. Перла въздъхна.

— Добър опит, мила. Ще поработим по това.

Докато се рееха над ръба на пропастта, Лостара за сетен път погледна нагоре, но не към дракона, а по-скоро към звездите отвъд него.

— Какво мислиш за това нощно небе, Перла? Съзвездията са ми непознати… а и никога не съм виждала такива бляскави вихри.

— Това небе е чуждо — толкова чуждо, колкото може да е — изсумтя той. — Дупка, водеща към чужди селения, безброй непознати светове, пълни с невъобразими същества…

— Всъщност не знаеш, нали?

— Разбира се, че не знам! — сопна се той.

— Тогава защо просто не го каза?

— Много по-забавно е творческото предположение, разбира се. Как може мъж да стане обект на интереса на жена, ако винаги признава невежеството си?

— Искаш да проявя интерес към теб? Защо не го каза? Вече ще се хващам на всяка твоя дума, разбира се. Трябва ли също така и да се взирам с обожание в очите ти?

Той я изгледа унило.

— Мъжете всъщност нямат шанс, нали?

— Типична заблуда е да мислиш обратното, Перла.

Спускаха се полека през мрака. Магическият глобус от светлина ги следваше, но на известно разстояние, зацапан и смътен зад сипещата се прах.

Лостара погледна надолу, вдигна рязко глава и затвори очи, за да надвие замаята. Попита през стиснати зъби:

— Колко още ще потъваме според теб?

— Не знам.

— Можеше да ми дадеш и по-добър отговор! — След като той не отвърна, го погледна с присвити очи.

Изглеждаше съвсем обезверен.

— Ако това са дълбините на отчаянието, момиче, почти сме стигнали.

Както се оказа, след още стотина удара на сърцето стигнаха до покритото с прах дъно. Сферата от светлина също се спусна и освети околността.

Подът беше от твърда скала, неравна и осеяна с кости. Стени не се виждаха. Магията, която бавно ги беше спуснала, се разсея. Перла направи две крачки, махна с ръка и все едно беше избутал настрани невидимо течение, пред тях се появиха примигващите очертания на портала. Нокътят изсумтя.

— Сега какво? — попита Лостара.

— Тир. Или, за да съм по-точен, Древният лабиринт, от който е възникнал Тир. Не мога да си спомня името му. Куралд нещо. Тайст. Не е Едур, нито Андий, а другото. И… — тихо добави той — последното нещо, което го е използвало, е оставило следи.

Лостара се вторачи в прага. Нещо смътно, но въпреки това различимо. „Дракони.“

— Успявам да различа поне три чифта стъпала.

— По-скоро шест, или повече. Онези два — той посочи — са излезли последни. Едри са били, кучите му синове. Е, това поне отговаря на въпроса кой или какво е могло да подчини отатаралския дракон. Други дракони, разбира се. Все пак едва ли е било лесно.

— Тир, казваш. Можем ли да го използваме?

— О, мисля, че да.

— Тогава какво чакаме?

Той сви рамене.

— Ами тогава — след мен.

Тя тръгна, плътно до него.

Прекрачиха портала.

И навлязоха в свят от златен огън.

Свирепи бури на хоризонта и побесняло, ослепително небе.

Стояха върху обгорено петно от блестящи кристали, последният лъх на неимоверния зной беше опърлил ръбестите камъни с милиони цветове. Тук-там се виждаха още и още такива петна.

Точно пред тях се издигаше стълб, оформен като висока пирамида, обгорен и съсухрен, само с една гладка повърхност пред тях. С всечени по нея слова на неведом език.

Въздухът разкъсваше дробовете на Лостара, тя беше плувнала в пот.

Но поне за миг можеше да се преживее.

Перла закрачи към стълба.

— Трябва да се измъкнем оттук! — извика Лостара.

Огнената буря бе оглушителна, но тя беше сигурна, че той я чу и че реши да я пренебрегне.

Лостара не понасяше пренебрежението. Закрачи към него.

— Чуй ме!

— Имена. — Той се обърна рязко. — Имената! Онези, които са приковали Отатарал! Дракона! Всички са тук!

Усилващ се грохот привлече вниманието им, тя се обърна надясно… и видя стена от огън, понесли се право към тях.

— Перла!

Той се обърна и пребледня. Отстъпи назад… подхлъзна се и падна по задник. Стъписано опипа под себе си и когато вдигна ръка, ръкавицата му беше прогизнала от кръв.

— Да не си…

— Не! — Той се надигна и двамата видяха дирята кръв, пресичаща кристалното петно и изчезваща в пламъците от другата страна.

— Нещо е в беда! — каза Перла.

— Ние също, ако не се махнем!

Огнената буря вече запълваше половината небе… зноят…

Той стисна ръката й и се гмурнаха покрай стълба…

… в искряща пещера.

Където беше плиснала кръв, опръскала стените и тавана, и където в краката им лежаха разпръснати късовете на посечен воин.

Т’лан Имасс.

Лостара го зяпна. Изгнила вълча кожа с цвета на пустинята, счупена двуостра брадва с костена дръжка с цвета на ръждивокафяв кремък, почти напълно затънала в локва кръв. Онова, което воинът беше нападнал, бе отвърнало на удара. Гърдите му бяха премазани. Двете му ръце бяха откъснати от раменете. И Т’лан Имасс беше обезглавен. Тя се огледа и видя главата, изтърколила се встрани.

— Перла… да се махаме оттук.

Той кимна. Но се поколеба.

— Сега какво?

— Любимият ти въпрос. — Пристъпи и вдигна отсечената глава. — Добре. Да тръгваме.

Странната пещера се замъгли и изчезна…

И двамата вече стояха на окъпан от слънцето скалист бряг, над каменно корито, по което някога беше текла вода.

Перла я погледна и се ухили.

— Върнахме се у дома. — Вдигна ужасната глава пред себе си и й заговори: — Знам, че можеш да ме чуеш, Т’лан Имасс. Ще намеря чатал на някое дърво за сетния ти покой, стига да ми дадеш няколко отговора.

Гласът на воина отекна странно, стегнато и накъсано.

— Какво… искаш… да знаеш?

Перла се усмихна.

— А, така е по-добре. Най-напред — името ти.

— Олар Шаин. От Логрос Т’лан Имасс. От клана на Ибра Голан. Роден в Годината на Двуглавата змия…

— Олар Шаин. Какво в името на Гуглата правеше в онзи лабиринт? Кого се опитваше да убиеш?

— Не се опитвахме. Успяхме. Нанесените рани бяха смъртоносни. То ще умре. А братята ми идат и ще видят.

— То ли? Кое по-точно?

— Лъжлив бог. Повече от това не знам. Беше ми заповядано да го убия. Сега ми намери достойно място за покой, смъртни.

— Ще го направя. Веднага щом намеря дърво.

Лостара изтри потта от челото си, седна на един камък и въздъхна.

— Не му трябва дърво, Перла. Тази издатина ще свърши работа.

Нокътят извърна отсечената глава към каменното корито и гледката отвъд него.

— Това задоволява ли те, Олар Шаин?

— Да. Кажи ми името си и ще познаеш вечната ми благодарност.

— Вечна? Надявам се, че това не е преувеличение, нали? Е, аз съм Перла, а високопочитаемата ми спътничка е Лостара Юил. Какво ще кажеш да намерим подходящо място за теб, а?

— Добротата ти е неочаквана, Перла.

— Винаги е била и ще бъде — отвърна той и огледа скалната тераса.

Лостара зяпна спътника си, изненадана колко дълбоко съвпадаха чувствата й с тези на Т’лан Имасс.

— Перла, да знаеш случайно къде сме точно?

Той сви рамене.

— Едно по едно, мило. Много ще съм ти благодарен, ако ми позволиш да се насладя на своя миг на милост. А! Ето го мястото, Олар Шаин!

Лостара стисна очи. От пепел и прах… на пясък. Поне беше родният свят. Сега единственото, което оставаше, бе да намерят дирята на едно малазанско момиче, изчезнало преди месеци. „Нищо работа“ — прошепна тя.

— Каза ли нещо, скъпа?

Тя отвори очи и го изгледа, както беше коленичил и трупаше камъни около отсечената глава на безсмъртния воин.

— Не знаеш къде сме, нали?

Той се усмихна.

— Моментът подходящ ли е за творчески предположения според теб?

Мисъл за убийство пробяга в ума й. Не за първи път.

13.

В южния край на разрушения град се бяха събрали хиляда и петстотин пустинни воини. Белите им коне призрачно се очертаваха през облаците кехлибарена прах, смътно блестяха ризниците и плочестите брони изпод златистите телаби. Водеха петстотин резервни коня.

Корболо Дом стоеше до Ша’ик и Призрачни ръце върху порутената платформа, някогашна основа на храм или друга някаква обществена сграда, която им предлагаше добра гледка към строяващата се рат.

Напанецът ренегат гледаше безизразно как Леоман идва към платформата за последна дума с Избраната. Самият той нямаше намерение да се занимава с лъжливи благословии, много повече щеше да се зарадва, ако Леоман изобщо не се върне. А ако се върнеше, то поне да не е с триумф. И макар нашареното му с белези лице да не разкриваше нищо, той знаеше много добре, че Леоман не храни никакви илюзии за чувствата му към него.

Бяха съюзници само доколкото и двамата служеха на Ша’ик. А и това беше много по-несигурно, отколкото изглеждаше. Малазанецът не си въобразяваше, че Избраната е толкова заблудена, че да не усеща злобата и враждебността между пълководците си. Невежеството й беше само по отношение на плановете, които бавно, стъпка по стъпка, се наместваха, за да доведат до гибелта й. В това Корболо беше сигурен.

Иначе тя отдавна щеше да реагира.

Леоман дръпна юздите на коня си пред платформата.

— Избрана! Сега потегляме, а щом се върнем, ще ти донеса вест за малазанската армия. Разположение. Скорост на марша…

— Но не и какви са в битка — прекъсна го твърдо Ша’ик. — Никакви сблъсъци, Леоман. Първото пускане на кръв на армията й ще е тук. На моя земя.

Стиснал устни в тънка резка, Леоман кимна и рече:

— Племената вече ще са ги нападали, Избрана. Сигурно още на левга от стените на Ейрън. Вече ще са пускали кръв…

— Не мисля, че няколко малки набега променят съществено нещата. Твоите сили ще са най-големите, с които ще се срещне — а няма да приема сблъсък. Недей да спориш с мен за това, Леоман, иначе ще ти забраня да напускаш Рараку!

— Както кажеш, Избрана — процеди през зъби Леоман. Смайващо сините му очи се спряха на Призрачни ръце. — Ако ти потрябва нещо, старче, търси Маток.

Корболо вдигна вежди.

— Що за съвет е това? Призрачни ръце е под моята закрила, в края на краищата — заяви Ша’ик.

— Говоря за дребни неща, разбира се — отвърна Леоман. — Неща, които могат да те разсеят, Избрана. Все пак предстои ти да подготвяш армия…

— Задача, която Избраната е поверила на мен, Леоман — намеси се Корболо.

Пустинният воин само се усмихна и стисна юздите.

— Вихърът дано те закриля, Избрана.

— И теб, Леоман.

Мъжът препусна назад към чакащите конници.

„Костите ти дано станат бели и леки като перца, Леоман от Флейлс.“ — помисли Корболо и се обърна рязко към Ша’ик.

— Той няма да ти се подчини, Избрана.

— Разбира се.

Напанецът примига, след което присви очи.

— Тогава ще е лудост да му отваряш пясъчната стена.

Тя го изгледа въпросително.

— Нима се боиш от армията на адюнктата? Не ме ли уверяваше непрекъснато колко превъзходни си направил силите ни? В дисциплина, в боен дух? Това, с което ще се сразиш, не е Воинството на Едноръкия. Жалка маса от новобранци, а дори и да са се закалили в някое и друго дребно сражение, какъв шанс имат те срещу Убийците на псета? Колкото до адюнктата… нея я остави на мен. Следователно това, което прави Леоман с неговите хиляда и петстотин пустинни вълци, всъщност е без значение. Или вече ревизираш мненията си, Корболо Дом?

— Не, разбира се, Избрана. Но вълк като Леоман трябва да се държи вързан на каишка.

— Вързан ли? Думата, която би предпочел, е по-скоро убит. Не вълк, а бясно псе. Е, няма да бъде убит, а ако наистина се окаже бясно псе, тогава не е ли по-добре да бъде изпратен срещу адюнктата?

— По-мъдра си от мен в тези неща, Избрана.

При тези негови думи Призрачни ръце изсумтя и дори Ша’ик се усмихна. Гореща кръв нахлу в лицето на Корболо.

— Фебрил те чака в шатрата си — каза Ша’ик. — Бавенето ти го изнервя, Корболо Дом. Не е нужно да стоиш повече тук.

От жар — на лед. Малазанецът не се осмели да отвърне, въпреки че пренебрежителният жест на Избраната почти го накара да трепне. След малко успя да промърмори:

— Я да взема да видя какво иска.

— Не се съмнявам, че го смята за важно — изсумтя Ша’ик. — Мисля, че това е най-голямата слабост у старците, тази крехка обидчивост. Съветвам те да го успокоиш, Корболо Дом, за да се укроти разтуптяното му сърце.

— Разумен съвет, Избрана. — Корболо отдаде чест и закрачи към стъпалата.

След като стъпките на напанеца заглъхнаха, Хеборик въздъхна.

— Горкият кучи син е кипнал. Нима искаш да ги паникьосаш, за да се задействат? След като Леоман замина? И Тоблакаят също? Остана ли някой тук, на когото да се довериш, момиче?

— Доверие? Мислиш ли, че се доверявам на някой друг освен на себе си, Хеборик? О, Ша’ик Старата сигурно е познавала доверието… в Леоман и Тоблакай. Но когато ме погледнат, виждат в мен натрапница — разбирам го много добре, така че не се опитвай да ме убеждаваш в обратното.

— А аз? — попита Хеборик.

— Ах, Призрачни ръце, пак се връщаме на това, нали? Добре, ще се изразя просто. Не тръгвай. Не ме оставяй, Хеборик. Не сега. Това, което те терзае, може да изчака до края на предстоящата битка. Щом тя свърши, ще разширя силата на Вихъра — чак до границата на остров Отатарал. Вътре в този лабиринт пътуването ти буквално ще е като детска играчка. Иначе какъвто си упорит, боя се, че няма да преживееш тази дълга, предълга разходка.

Той я погледна, макар усилието да не му донесе нещо повече от замъглена фигура, загърната в бялата телаба.

— Има ли нещо, което все още не знаеш, момиче?

— Уви, подозирам, че нещата, които не знам, са твърде много. Л’орик например. Същинска загадка има тук. Той като че ли е способен да възпре дори древната магия на Вихъра, избягвайки всяко мое усилие да разгадая душата му. Но пред теб, струва ми се, е разкрил много.

— Доверително, Избрана. Съжалявам. Мога да ти предложа само това: Л’орик не е твой враг.

— Какво пък, това за мен означава повече, отколкото може би разбираш. Не е мой враг. А прави ли го това мой съюзник?

Хеборик не отвърна нищо и Ша’ик въздъхна.

— Добре. Значи си остава загадка, в най-важната подробност. Какво можеш да ми кажеш за проучванията на Бидитал над стария му лабиринт? Рашан.

Той килна глава.

— Ами, отговорът на това зависи от твоите собствени познания, Избрана. За лабиринта на богинята — твоят фрагмент от Древен лабиринт, който е Вихърът.

— Куралд Емурлан.

Той кимна.

— Точно така. А какво знаеш за събитията, довели до неговото разкъсване?

— Малко, освен че истинските му владетели са престанали да съществуват, което го е направило уязвим. Същественият факт обаче е този: Вихърът е най-големият фрагмент в този свят. И неговата сила расте. Бидитал би искал да види себе си като неговия първи — и предпоследен — Върховен жрец. Това, което не разбира, е, че такава роля няма да бъде възлагана. Аз съм Върховната жрица. Аз съм Избраната. Аз съм единствената тленна изява на Богинята на Вихъра. Бидитал иска да загърне Рашан в обятията на Вихъра или, казано иначе, да прочисти с помощта на Вихъра Селението на Сянка от неговите лъжевладетели. — Замълча и Хеборик усети свиването на раменете й. — Тези лъжевладетели някога са управлявали Малазанската империя. Така. Ние всички сме тук, за да се подготвим за един-единствен сблъсък. Но онова, което всеки от нас търси от тази битка, е изложено на риск. Предизвикателството следователно е в това да слеем всички тези различни мотиви в един, победоносен за всички резултат.

— Доста сериозно предизвикателство, момиче — въздъхна Хеборик.

— И затова си ми нужен, Призрачни ръце. Нужна ми е твоята тайна…

— За Л’орик не мога да кажа нищо…

— Не тази тайна, старче. Не, тайната, която ми е нужна, е в ръцете ти.

Той се сепна.

— В моите ръце?

— Онзи гигант от нефрит, който докосна — той надвива отатарала. Унищожава го. Трябва да разбера как. Нужен ми е отговор на отатарала, Хеборик.

— Но Куралд Емурлан е Древен, Ша’ик. Мечът на адюнктата…

— Ще унищожи предимството, което имам в своите Върховни магове. Мисли! Тя знае, че не може да обезсили Вихъра с меча си… така че изобщо няма да се опитва! Не, вместо това тя ще предизвика моите Върховни магове. За да ги премахне от бойното поле. Ще се стреми да ме изолира…

— Но щом като не може да надвие Вихъра, какво значение има?

— Защото Вихърът на свой ред не може да надвие нея!

Хеборик се смълча. Това не го беше чувал досега, но след малко размисъл започна да изглежда логично. Куралд Емурлан можеше да е Древен, но също така беше на късове. Отслабен, пронизан от Рашан — лабиринт, който всъщност беше уязвим на въздействието на отатарал. Силата на меча на адюнктата и тази на Богинята на Вихъра на Ша’ик щяха да се изключат взаимно.

При което изходът щеше да остане в ръцете на самите армии. А там отатаралът щеше да пресече чародейството на Върховните магове. „Което на свой ред оставя всичко в ръцете на Корболо Дом. А Корболо Дом го знае и има своите си амбиции. Богове, каква бъркотия, момиче.“

— Уви — промърмори той. — Боя се, че не мога да помогна, Избрана. Не знам защо отатаралът у мен поддава. Искам обаче да те предупредя. Силата на нефритения гигант не може да бъде манипулирана. Нито от мен, нито от теб. Ако Богинята на Вихъра се опита да я завладее, със сигурност ще пострада много — най-вероятно ще бъде унищожена.

— Тогава трябва да постигнем знание, без да го допуснем.

— И как, в името на Гуглата, предлагаш да го постигнем?

— Искам ти да ми дадеш отговора, Хеборик.

„Аз?“

— В такъв случай сме загубили. Нямам никакъв контрол над тази чужда сила. Изобщо не я разбирам!

— Навярно все още не — отвърна тя с ледена увереност. — Но все повече се доближаваш, Хеборик. С всяко пиене на чая хен’бара.

„Чаят? Онзи, който ти ми даде, за да избягам от кошмарите си? Каза, че се облягаш на познанията на старата Ша’ик за пустинята. Мислех, че е дар на състрадание. Дар…“ Усети как нещо вътре в него се срина. „Крепостта в пустинята на сърцето ми — трябваше да се досетя, че ще е пясъчна крепост.“

Той се обърна, станал съвсем безчувствен под пластовете слепота. Изтръпнал за външния свят, за онова, което говореше Ша’ик сега, за жестокия зной на слънцето в небесата.

Да остане?

Вече се чувстваше неспособен да тръгне.

„Вериги. Тя е направила за мен дом от вериги…“

Фелисин Младата стигна до ръба на ямата и надникна долу. Слънцето бе напуснало дъното й, оставяйки след себе си непрогледен мрак. Не мигаха пламъчета в огнището, което потвърждаваше, че никой не се е нанесъл в бърлогата на Леоман.

Стържещ звук някъде отблизо я накара да се обърне. Бившият робовладелец на Тоблакай бе изпълзял покрай основите на една стена. Изгорената му от слънцето кожа беше зацапана с прах и изпражнения, от чуканчетата на ръцете и краката му капеше мазна жълта течност. Първите белези на проказа бяха нашарили ставите на лактите и коленете. Плувналите в червени петна очи се приковаха във Фелисин и почернелите устни се разтвориха в крива усмивка.

— А, дете. Виж верния си слуга. Воинът на Маток…

— Какво знаеш за това? — попита тя намръщено.

Усмивката се разшири.

— Нося ти вест. Виж верния си слуга. Покорния слуга на всекиго. Забравих си името, знаеш ли? Преди си го знаех, но ми избяга. Умът ми. Но каквото ми кажат, правя го. Нося вест. Воинът на Маток. Не може да те срещне тук. Не иска да го видят. Разбираш ли? Там, оттатък площада, в хлътналите руини. Чака.

Какво пък, тази потайност бе обяснима. Бягството им от стана го налагаше, въпреки че Хеборик Призрачни ръце беше най-вероятният обект на наблюдение. Но той се беше затворил в шатрата си от няколко дни и не приемаше никого. Все пак тя одобри предпазливостта на Маток.

Макар че не знаеше бившият господар на Тоблакай да е замесен в заговора.

— Хлътналият храм ли?

— Да, там. Виж верния си слуга. Върви. Той чака.

Тя закрачи по каменния площад. Тук, под навесите от палмови листа, бяха намерили прибежище стотици окаяници, без никакво усилие да се въведе ред — площадът вонеше на пикня и фекалии, потоци мръсотия се трупаха по каменните плочи. Сподиряха я задавени кашлици, глухи закани и благословии, докато вървеше към развалините.

Основите на стените на храма бяха високи до бедрото й. Вътре стръмно каменно стълбище водеше към подземния етаж. Слънцето се беше наклонило достатъчно, за да потъне всичко долу в тъмнина.

Фелисин спря на площадката, надникна надолу в мрака и извика:

— Там ли си?

Отдолу се чу смътен звук. Тя зърна движение и заслиза.

Песъчливият под все още беше топъл. Тя протегна ръце слепешком и запристъпва напред.

След по-малко от десет крачки най-сетне успя да го види. Беше седнал с гръб, опрян на каменната стена. С лъскавия шлем на главата, с плочестата броня на гърдите.

— Трябва да изчакаме нощта — каза Фелисин, щом се приближи. — И да се доберем до шатрата на Призрачни ръце. Моментът дойде — той не може да се крие повече. Как се казваш?

Отговор не последва.

Нещо черно и прашно се вдигна да запуши устата й и я надигнаха от пода. Чернилката потече около нея като змии, прикова ръцете й и ритащите крака. След миг тя вече лежеше неподвижно, увиснала над песъчливия под.

Един грапав пръст потърка бузата й и очите й се разшириха, щом гласът заговори в ухото й:

— Сладкото ми чедо. Свирепият воин на Маток усети милувката на Рашан преди малко, уви. Вече съм само аз. Смиреният Бидитал, дошъл тук да се срещне с теб. Тук, да изпие всичката наслада от драгоценното ти телце, за да остави у теб само горчивина, само мъртвило отвътре. Така трябва да бъде, разбери. — Сухите му длани я галеха, опипваха, късаха и щипеха. — Не изпитвам гнусно удоволствие от това, което трябва да направя. Децата на Вихъра трябва да са разпрани, че да са ялови, чедо, да станат съвършени отражения на самата богиня — о, ти не знаеше това, нали? Богинята не може да създава. Може само да унищожава. Източникът на гнева й, несъмнено. Така трябва да бъде и с нейните чеда. Мой дълг е това. Моя задача. Нищо не ти остава сега, освен да се покориш.

Да се покори. Отдавна не бе принуждавана да се покори, да се откаже от всичко, което е в нея. Отдавна, откакто бе позволила мракът да погълне всичко, което беше. Преди години не бе могла да осъзнае величината на загубата, не беше имала нищо, с което да сравни мъката, глада и злочестината.

Но всичко това се бе променило. Под крилото на Ша’ик беше открила представата за ненакърнимост.

И тъкмо тази представа унищожаваше сега Бидитал.

Някогашният робовладелец на Дженабакъз лежеше на каменната площадка над стълбището. Усмихна се на думите на Бидитал, а щом до ушите му стигнаха приглушените й викове, усмивката му се разшири.

Закриляното от Карса Орлонг дете бе в ръцете на болния старец. И това, което му причиняваха, нямаше да може да се поправи.

Болният старец бе доволен от обещаното му. Не само да си върне скоро дланите и стъпалата, но и да отмъсти на Теблор. Щеше да си върне и името. Знаеше го. А с него и това объркване щеше да си отиде, часовете на сляп ужас повече нямаше да го изтезават и ударите на здрави ръце по изтерзаното му тяло на този площад щяха да секнат. Трябваше да секнат. Защото той щеше да стане техният господар.

Щяха да си платят. Всички щяха да си платят. Веднага щом си върнеше името.

Ето че дойде и плачът. Смехът на самото отчаяние бяха тези надигащи се хлипове.

Момиченцето нямаше вече да гледа на него с погнуса. Та как иначе? Тя вече беше като него. Добър урок беше това. Поднесен жестоко — дори някогашният робовладелец можеше да разбере това, можеше да си го представи поне, и да тръпне от образите, оформили се в главата му. Но урокът все пак беше добър.

Време беше да се маха — отдолу се приближаваха стъпки. Запълзя назад под слънчевата светлина. Звуците, които започна да вдига през чакъл, чирепи и пясък, странно му напомняха за вериги. За влачещи се след него вериги.

Малко след пладне шатрата на Л’орик се изпълни със странно сияние. Само за миг — после всичко си стана както обикновено.

Сега, когато вечерта най-сетне настъпи, за миг отново лумна светлина, пак така незабелязана от никого.

Върховният маг се олюля през прага на импровизирания портал. Беше плувнал в кръв. Залитна под товара си по застлания с кожи под, после се смъкна на колене, издърпа и звяра, вдигна почервенялата си от кръв ръка и погали гъстата влажна козина.

Болезнените му стенания бяха стихнали. За щастие — тъй като всяко негово тихо ридание бе разкъсвало сърцето на Л’орик.

Върховният маг бавно вдигна глава, най-сетне покрусен от скръбта, която се бе принуждавал да надмогне в отчаяните си, безуспешни усилия да спаси древния демон. Изпълнен беше с омраза към себе си и проклинаше самоувереността си. Толкова дълго разделени, толкова време да действат все едно че другите селения не таят никаква опасност за тях.

А сега любимецът му беше мъртъв и мъртвилото в самия него беше огромно. Усилваше се, поглъщаше душата му като болест, разяждаща здрава плът. Стихнал бе вече гневът му и той беше останал без сили.

Погали зацапаното с кръв лице на звяра, за сетен път удивен как грозотата му — вече стаена и лишена от болка — все пак отприщва в него бездънния кладенец на любовта.

— Ах, приятелю, много по-близки си бяхме, отколкото съзнавахме. Не… ти го знаеше, нали? Затова беше тази вечна тъга в очите ти, която пренебрегвах при всяко гостуване. Толкова сигурен бях, че е заблуда. Толкова уверен бях, че ще продължим, неуловими, че ще поддържаме илюзията, че нашият баща все още е с нас. Бях… — Не можа да продължи.

Провалът беше негов и само негов. Беше стоял тук, заплетен в тези нищожни игри, след като трябваше да пази гърба на своя любимец — както създанието беше пазило неговия, столетие след столетие.

О, колко на косъм беше всичко — един Т’лан Имасс по-малко и изходът щеше да е съвсем друг… „Не, ето, че се самозалъгваш, Л’орик. Още първият удар на брадвата нанесе фаталната рана. Всичко, което стана след това, беше плод на гибелен гняв. О, любимецът ми не беше безсилен и воинът с онази каменна брадва си плати за коварната засада. И знай, скъпи мой, втория го оставих разпръснат в пламъците. Само главатарят на клана ми избяга. Но ще го намеря и ще сразя и него.“

Но все още не. Той се напрегна, за да проясни мисълта си. Тежестта на любимеца му в скута му бавно се смаляваше, изцеждаше се, стапяше се самата му същност. Куралд Тирлан вече беше беззащитен. Как бяха успели Т’лан Имасс да проникнат в лабиринта си оставаше загадка, ала все пак го бяха направили, изпълнили бяха задачата, за която ги бяха изпратили, с легендарната си жестокост.

Щяха ли Лиосан да усетят смъртта? Навярно само сенешалите им в началото. Щяха ли да кажат за нея на другите? „Не, ако се спрат за миг и помислят.“ Разбира се, те през цялото време бяха жертви на заблудата. Озрик беше изчезнал — богът им не съществуваше — и Куралд Тирлан бе узрял за узурпация. И рано или късно сенешалите щяха да осъзнаят, че ако Озрик наистина стои зад силата, отвръщаща на молитвите им, то тримата воини Т’лан Имасс изобщо нямаше да са достатъчно. „Моят баща е много неща, но слабостта не е сред тях.“

Съсухрените колкото птица останки на някогашния му любимец се смъкнаха на пода на шатрата. Л’орик се взря в тях. „Трябва ми… трябва ми помощ. Приятелите на моя баща. Кой от тях? Аномандър Рейк? Не. Приятел понякога, но никога не е бил приятел на Озрик. Лейди Енви? Богове, не! Каладън Бруд… но той носи своето бреме в тези тежки времена. Значи остана само един…“

Л’орик притвори очи и призова в ума си Кралицата на сънищата. „Кълна се в истинското твое име, Т’рисс, искам да говоря с теб. В името на моя баща Озрик, чуй молитвата ми…“

В главата му бавно се оформи гледка, съвсем непознато за него място. Градина с висок зид и кръгло езерце в центъра. С мраморни скамейки под околната зеленина. Каменните плочи около езерото бяха застлани с вълнички от ситен бял пясък.

Той пристъпи към езерото и се взря в огледалната му повърхност.

А там, в мастиления мрак, плуваха звезди.

— Отражението е тук.

Плавният глас го накара да се обърне и той видя пред себе си жена, седнала на мраморния перваз. Изглеждаше на не повече от двадесет, с дълга меднозлатиста коса. Сребристо лице, светлосиви очи. Не гледаше към него — унилият й поглед се беше зареял над гладката повърхност на езерцето.

— Макар че постъпи добре, като прикри лиосанските си черти — добави тя с лека усмивка.

— Опитни сме в тези неща, Кралице на сънищата.

Тя кимна, без да срещне погледа му.

— Като всички Тайст. Преди време Аномандър преживя близо две столетия предрешен като кралски телохранител… човешко същество, също като тебе сега.

— Господарке, моят баща… — почна Л’орик.

— Спи — прекъсна го тя. — Всеки от нас отдавна е направил своя избор, Л’орик. Пътищата ни се изпъват зад нас, дълги и почти заличени. Твърде жалка изглежда перспективата да се върнем по тях. Но онези от нас, които оставаме… будни, като че ли нищо друго не правим, освен това. Безкрайно връщане по стари пътища, при все че всяка стъпка, която правим, е напред, защото се оказва, че самият наш път се върти в кръг. И все пак — тъкмо това е най-жалкото — това, че го знаем, не забавя стъпките ни.

— Окатата слепота на глупака, както казват малазанците.

— Малко грубичко, но съвсем вярно — отвърна тя и дългият й пръст се протегна вяло към водата.

Л’орик видя как потъна под повърхността, но онова, което се промени, беше сцената наоколо, с леко, вълнисто потръпване.

— Кралице на сънищата, Куралд Тирлан загуби своя защитник.

— Да. Телланн и Тир винаги са били близо, а сега — повече от всякога.

Странно твърдение… по-късно трябваше да помисли над него.

— Непосилно ми е да го направя сам…

— Знам. Твоят личен път скоро ще стане тежък, Л’орик. Затова си дошъл при мен, с надеждата, че ще намеря подходящ… защитник.

— Да.

— Отчаянието ти те подтиква да се довериш… там, където доверието не е спечелено…

— С баща ми бяхте приятели!

— Приятели? Л’орик, ние бяхме твърде могъщи, за да познаваме приятелството. Твърде голяма страст влагахме в усилията си. Войната ни беше срещу самия хаос, а понякога — помежду ни. Сражавахме се, за да оформим всичко, което щеше да последва. И в тази битка някои от нас загубиха. Не ме разбирай погрешно, не тая дълбока враждебност към баща ти. По-скоро и той беше също толкова непредсказуем, колкото всеки от нас — всички се изумявахме един от друг, и навярно това бе единственото общо помежду ни.

— Няма ли да помогнеш?

— Не съм казала това.

Той зачака.

Тя държеше ръката си под кротката водна повърхност, все още без да вдигне глава, за да срещне очите му. След малко промълви:

— Това ще отнеме известно време. През този интервал сегашната… уязвимост… ще продължи да съществува. Имам нещо наум, но придвижването му към вероятност си остава далечно. Не мисля и че изборът му ще ти хареса. Междувременно…

— Да?

Тя сви рамене.

— Най-добре е да се надяваме, че потенциално заинтересованите същности са удобно заблудени.

Лицето й изведнъж се промени. Когато заговори отново, тонът й беше настойчив:

— Върни се в своя свят, Л’орик. Още един кръг е затворен — ужасно затворен. — И извади ръката си от езерото.

Л’орик ахна.

Беше покрита с кръв.

Рязко отвори очи. Отново стоеше на колене в шатрата си. Нощта се бе спуснала и звуците отвън бяха приглушени, кротки, градът от шатри — стихнал. Ала той разбра, че е станало нещо ужасно. Затаи дъх и се вслуша, сетивата му затърсиха навън. Толкова изцедени бяха силите му… „Богове на пъкъла!“ Стегната на възел омраза, вихър от болка… малка, свита в себе си фигурка, с опърпани дрешки, плувнали в кръв, пълзи, някъде там в тъмното.

Л’орик изпъшка, покрусен от мъка.

Изскочи навън и затича.

Намери дирята й — крива пътека от кръв през пясъка и прахта, натам, отвъд руините, към вкаменената гора. Инстинктът му го подсказа — към свещената, сътворена от Тоблакай поляна.

Но нямаше да намери утеха и помощ там. В поредното свърталище на лъжебогове. И Тоблакай го нямаше — тръгнал бе да кръстоса и той меч със собствената си съдба.

Но мисълта й беше размътена. Беше се превърнала само в болка, разпалваща инстинкта й да избяга. Пълзеше и пълзеше като смъртно ранено същество.

Видя я точно пред поляната — малка, опърпана и мръсна; влачеше се с мъка по пясъка.

Л’орик се наведе над нея и погали сплъстената й от пот коса. Тя се дръпна, изхлипа и пръстите й се впиха в ръката му.

— Фелисин! Него го няма! Аз съм, Л’орик. С мен си в безопасност. В безопасност…

И от него искаше да избяга.

— Ще извикам Ша’ик…

— Не! — изпищя детето и се сви на кълбо. — Недей! Тя има нужда от него! Все още й е нужен! — Думите едва излизаха от разбитите устни, но все пак се разбираха.

Л’орик застина, онемял от ужас. Умът й беше останал достатъчно чист, за да претегля, да преценява, да отдели себе си настрана…

— Тя ще го научи, момиче — неизбежно ще го научи.

— Не! Няма, ако ми помогнеш. Помогни ми, Л’орик. Само ти — не казвай дори на Хеборик! Той ще поиска да убие Бидитал, а това не бива да става.

— Хеборик ли? Аз искам да убия Бидитал!

— Не бива. Не можеш. Той има сила…

Той видя как цялата се разтърси и се поколеба, преди да промълви:

— Имам лечебни мехлеми, еликсири… но ще трябва да останеш скрита за няколко дни.

— Тук, в храма на Тоблакай. Тук, Л’орик.

— Ще донеса вода. И шатра.

— Да!

Яростта, пламнала в него, се беше свила до нажежена до бяло топка. Мъчеше се да я удържи с решимост, отслабваща спорадично от съмнението, че трябва да направи точно това. Беше чудовищно. Трябваше да има мъст за това. Не можеше да няма мъст за това.

А още по-чудовищно, осъзна той смразен, беше, че всички знаеха за риска. „Знаехме, че я иска. И не направихме нищо.“

Хеборик лежеше неподвижен в тъмното. Имаше смътното усещане, че е гладен и жаден. Ала това усещане оставаше далечно. Чаят хен’бара изтласкваше нуждите на външния свят, така поне беше открил.

Умът му се рееше над кипнало море, и то беше вечно. Чакаше и чакаше. Ша’ик искаше истини. Щеше да ги получи. И тогава щеше да е свършил. С нея.

И сигурно и със своя живот също.

Тъй да бъде. Беше остарял повече, отколкото бе очаквал, и тези седмици и месеци отгоре май не си заслужаваха усилието. Беше осъдил на смърт собствения си бог и сега Финир нямаше да го поздрави, щом се освободеше от плътта и костите си. Както и Гуглата, впрочем.

Едва ли щеше да се събуди от това — беше изпил много повече чай от всякога и го беше изпил парещо горещ, когато е най-силен. И сега се рееше над тъмно море, по кожата му се хлъзгаше невидима топлина, която го задържаше на повърхността, заливаше крайниците, гърдите и лицето му.

Нефритеният гигант го беше повикал. Повикал бе душата му или каквото там се бе съхранило от дните му на смъртен човек. Старият дар на свръхестествено зрение отдавна беше изчезнал, дарбата да съзира тайни, скрити за повечето очи — древни тайни, — също я нямаше. Беше стар. Беше сляп.

Водите плиснаха лицето му.

И той усети как се плъзга надолу — сред море от звезди, които се вихреха в непрогледната тъма и все пак бяха ярки и невероятно чисти. В някаква недостижима далечина плуваха по-смътни сфери, трупаха се около огнените звезди и осъзнаването какво са те го съкруши. „Тези звезди… са като слънцето. Всяка. А онези сфери — те са светове, селения, всяко различно — и в същото време еднакви.“

Бездната не беше празна, както беше вярвал през целия си живот. „Но… къде тогава обитават боговете? Тези светове — лабиринти ли са те? Или лабиринтите са само проходи, които ги свързват?“

Нов обект изникна в полезрението му, понесе се все по-близо. Мъгливо зелен блясък, вкочанени крайници и в същото време — странно закривени, извит торс, застинал сякаш в миг на обръщане. Гол. Превърташе се в черната пустош и звездната светлина танцуваше по нефритената повърхност като капчици дъжд.

А зад него — друг, с откършен крак и ръка, които съпътстваха останалото в тихия му, почти безметежен път през пустошта.

И още един.

Първият гигант се превъртя покрай Хеборик и той остана с чувството, че може просто да протегне ръка и да погали гладката му повърхност, ала знаеше, че всъщност е твърде далече за това. Лицето изникна пред очите му. Твърде съвършено, за да е човешко, с широко отворени очи, с твърде двусмислено изражение, за да го разгадае, макар да му се стори, че долови в него примирение.

Вече бяха десетки и десетки, излизаха като че ли от една и съща точка в мастилените глъбини. Всеки беше застинал в различна поза, някои бяха така потрошени, че не бяха нещо повече от парчета и отломки, други бяха съвсем непокътнати. Плуваха в тъмата. Цяла армия.

Но без оръжия. Голи — и сякаш безполови. Притежаваха някакво съвършенство — в пропорциите, в гладките си повърхности — което подсказваше на бившия жрец, че е невъзможно да са били живи. Бяха артефакти — статуи всъщност, макар да нямаше и двама, които да си приличат в поза и изражение.

Озадачен, той се загледа как се превъртат покрай него и отминават. Хрумна му, че би могъл да се обърне, да види дали просто се стапят в друга някоя точка зад него, все едно че просто лежи край някоя вечна река от зелен камък.

Направи го без усилие.

Превъртя се, видя…

… и извика.

Беззвучен вик.

Черната пустош беше раздрана от огромна червена рана, от чиито проядени краища бълваха пламъци. Сиви вихри от хаос изригваха от нея като камшици.

И тъкмо в нейната паст пропадаха гигантите. Един след друг. И изчезваха. Откритието го порази.

„Ето как Сакатият бог е бил привлечен в нашия свят. През тази… тази ужасна цепнатина. А тези гиганти… го следват. Като армия зад своя пълководец.“

„Или армия, която го гони.“

Всички ли тези нефритени гиганти се появяваха в неговия свят? Струваше му се невъзможно. Ако беше така, щяха да ги видят на безброй места. Не, раната беше огромна, гигантите се смаляваха на точици, преди да достигнат чакащото ги забвение. Рана като тази можеше да погълне хиляди светове. Десетки, стотици хиляди.

Навярно всичко, което виждаше, бе само плод на халюцинация, рожба на треската, предизвикана от хен’бара.

И все пак яснотата на гледката беше почти болезнена, толкова брутално… чужда… че той беше убеден, че е истинска, или най-малкото че е продукт на нещо, което умът му може да възприеме, може да му придаде форма — статуи и рани, бури и кървене, вечно море от звезди и светове…

Миг на съсредоточаване, и той отново се обръщаше. С лице към безкрайната процесия.

И се приближаваше към поредния гигант.

Останали бяха само торсът и главата, откъснатите крайници се въртяха в пустошта след него.

Грамадата се носеше бързо към него, страховита и огромна. Изведнъж паниката го стисна за гърлото. Можеше да вижда вътре в това тяло, все едно че светът вътре в нефрита бе в неговите мащаби. Беше… ужасяващо.

Фигури. Тела, като неговото. Човешки същества — хиляди и хиляди, всички — затворени в статуята. Затворени… и крещящи, с разкривени от ужас лица.

Лицата се обърнаха към него. Уста, разтворени в безмълвни викове — предупреждение, глад или страх, трудно беше да се разбере. И да крещяха, звук не се чуваше.

Хеборик добави своя собствен безмълвен писък и отчаяно пожела да се озове встрани, извън пътя на статуята. Защото му се стори, че разбра — бяха пленници, затворени в тази каменна плът в хода на някакво неведомо изтезание.

Изхвърча встрани, изхвърлен от вихрушката по дирята на натрошеното тяло. Превъртя се и зърна за миг още нефрит, точно пред себе си.

Ръка.

Пръст, който се спусна надолу да го премаже.

Той изкрещя.

Не усети никакъв натиск, но черната пустош просто изчезна, а морето беше смарагдовозелено, студено като смъртта.

И Хеборик се озова сред гмеж от гърчещи се, виещи човешки фигури.

Звукът бе оглушителен. Нямаше място да помръдне — крайниците му бяха притиснати към тялото. Не можеше да диша.

Затворник.

Гласовете ревяха в черепа му. Невъобразимо много, на езици, които не можеше да различи, камо ли да разбере. Като вълни на щорм, разбиващи се в брега. Разбиваха се в него, връхлитаха и се отдръпваха, ритъмът се усилваше, смътно червен блясък започна да избива на петна по зеленото. Не можеше да се обърне, но не беше и нужно, за да разбере, че остават само още няколко мига, преди раната да ги глътне.

А после през целия този грохот до ума му започна да достига низ от думи, отблизо, все едно че шепнеха в ухото му, и той ги разбра.

— Ти дойде оттам. Какво ще намерим там, Безръки? Какво има отвъд пукнатината?

После заговори друг глас — по-силен и по-властен:

— Кой бог владее вече ръцете ти, старче? Кажи ми! Дори призраците им ги няма тук — кой се е вкопчил в тебе? Кажи ми!

— Никакви богове няма — каза трети глас, този път женски.

— Така казвате вие! — намеси се още един, изпълнен с жлъч. — Вие, на вашия пуст, гол, окаян свят!

— Боговете се раждат от вяра, а вярата е мъртва. Ние я убихме с необятната си интелигентност. Твърде примитивни сте, за да…

— Не е трудно да се убиват богове. Най-лесното убийство е това. И не е мярка за интелигентност. Нито дори за цивилизованост. Всъщност безразличието, с което се нанасят такива смъртоносни удари, е проява на невежество.

— Или на небрежност. В края на краищата не боговете са важни, самото изстъпление, излизането извън себе си дарява смъртния с добродетелта…

— Да коленичи пред Реда? Сляп глупак…

— Редът ли? Говорех за състраданието…

— Добре, давай! Излез извън себе си, Леандрис! Не, още по-добре. Излез отвън.

— Само новият може да направи това, Касса. И по-добре да побърза.

Хеборик се изви, успя да погледне надолу, да зърне за миг лявата си ръка, китката, пръстите… които не бяха там. „Бог. Бог ги е взел. Сляп бях за това — призрачните ръце от нефрит ме бяха заслепили…“

Разтърси глава, щом крясъците и писъците изведнъж се усилиха, оглушителни, затъпяващи ума. Светът стана червен, червен като кръв…

Нещо го дръпна за ръката. Силно. Веднъж. Още веднъж…

Хеборик отвори очи. Видя над себе си безцветното платнище на шатрата. Беше студено.

Почти нечовешки звук се изтръгна от гърлото му, той се превъртя под завивките и се сви на кълбо. Затрепери.

„Бог. Намерил ме е бог!“

„Но кой бог?“

Беше нощ, може би не повече от камбана преди разсъмване. Станът беше притихнал, чуваше се далечен, изпълнен със скръб вой на вълци.

След малко Хеборик се размърда отново. Огънят от суха тор беше загаснал. Нямаше запален светилник. Той отхвърли завивките и бавно се надигна.

И се взря невярващо в ръцете си.

Бяха все така призрачни, но отатарала го нямаше. Силата на нефрита си оставаше, пулсираше смътно. Но сега по ръцете му се виждаха черни резки. Смътни, почти прозрачни косъмчета бяха поникнали по тях, плъзваха нагоре, извиваха се и продължаваха към лактите.

Татуировката му се беше преобразила.

И можеше да вижда, в най-дълбоката тъмница. С нечовешка яснота. Всеки контур се открояваше в очите му като в най-ясен ден.

Чу някакъв звук, долови движение и рязко извърна глава — но беше само ризан, кацнал леко като листо на покрива на шатрата.

„Ризан? На покрива на шатрата ми?“

Стомахът му изръмжа от внезапен глад.

Погледна отново татуировката по ръцете си. „Намерил съм си нов бог. Не онзи, когото търсех. И знам кой е той. Какво е.“

Обзе го горчивина.

— Потрябвал ти е дестраянт ли, Трийч? И просто си… взе един. Открадна го, от собствения му живот. Вярно, не е кой знае какъв живот, но все пак си беше мой. Така ли си наемаш следовниците? Слугите? Кълна се в Бездната, Трийч, много има да учиш за смъртните.

Гневът му заглъхна. Имаше дарове все пак. Един вид — размяна. Вече не беше сляп. И още по-необичайното — можеше да чува звуците от съседите си, спящи в своите шатри и юрти.

А там някъде, смътно, в почти затихналия въздух… миризмата на… насилие. Но беше далечна. Кръвта беше пролята по-рано. Някакъв дребен домашен спор вероятно. Трябваше да се научи да прецежда повечето от това, което му казваха новопридобитите сетива.

Хеборик изсумтя и се намръщи.

— Добре, Трийч. Май и на двама ни предстои да се учим. Но най-напред… да хапнем. И да пийнем.

Надигна се от постелята си. Движението беше смайващо плавно, макар че трябваше да мине известно време, преди Хеборик най-сетне да забележи, че нищо и никъде вече не го боли.

Твърде зает беше с пълненето на корема си.

Забравил бе загадките на нефритовите гиганти, на безбройните пленени в тях души, на раната, зейнала в Бездната.

Забравил бе също така смътната, оцапана с кръв тръпка от далечно насилие.

Избуяването на някои сетива по необходимост отнемаше от други. Правеше го блажено безчувствен за собствената му новопридобита праволинейност. Две истини, които отдавна беше разбрал, дълго нямаше да се появят, за да го разтревожат.

Че не съществуват безвъзмездни дарове.

И че природата винаги се стреми към баланс. Но че балансът не е просто понятие. Отплатата не съществуваше само във физическия свят. Друго, много по-мрачно равновесие беше възникнало… между минало и настояще.

Очите на Фелисин Младата изпърхаха и се отвориха. Беше спала, но с пробуждането си разбра, че болката не си е отишла, и ужасът от онова, което той й бе причинил, също си оставаше, макар и някак странно застинал в ума й.

В ограниченото й полезрение, току над пясъка, точно пред лицето й, беше изпълзяла змия. Едва сега разбра какво я е събудило — други змии се хлъзгаха по тялото й. Много змии.

Поляната на Тоблакай. Сега си спомни. Беше допълзяла дотук. И Л’орик я беше намерил, но след това си бе тръгнал. Да донесе церове, вода, постеля и шатра. Все още не се беше върнал.

Поляната се беше стаила, чуваше се само тихото хлъзгане на змиите. Клоните в тази гора не се движеха. Нямаше листа, които да пърхат в хладния полъх на вятъра. Тя се надигна да седне. Остра болка я пареше долу под корема, а раната, където беше откъснал плът — там, между краката й — гореше ужасно.

„Ще наложа този ритуал на своя народ, чедото ми, когато стана Върховният жрец на Вихъра. Всички момичета ще познаят това в моя нов, пресътворен свят. Болката ще отмине. Всяко усещане ще заглъхне. Нищо вече няма да изпитваш, защото няма в света на смъртните място за наслада. Насладата е най-тъмният път, защото води до загуба на контрол. А това не ни трябва. Не и сред жените ни. А ти ще се присъединиш към другите, към онези, които вече съм поправил…“

Две такива момичета бяха дошли след това, носеха инструментите за рязане. Бяха й замърморили окуражително, с мили думи. Благочестиво и сладко й шепнеха за добродетелите, които носело нараняването. Благоприличие. Вярност. Отказът от суетни копнежи, заличаването на всяко желание. Все добри неща, казваха й. Страстите били проклятието на света. Та нали тъкмо те, страстите, бяха подтикнали собствената й майка да замине, нали тъкмо заради тях беше изоставена тя? Копнежът за наслада бе отнел майката на Фелисин… от задълженията на майчинството…

Фелисин се наведе и се изплю в пясъка. Но вкусът от думите им не се махна. Не беше изненадващо, че мъже могат да мислят такива неща, да правят такива неща. Но че могат и жени… това наистина горчеше.

„Но те грешат. Не са прави. Да, майка ми ме изостави, но не заради прегръдката на любовник. Не, Гуглата я прегърна нея.“

Бидитал да стане Върховен жрец? Глупак. Ша’ик щеше да намери място за него в храма си — или поне място за черепа му. Костена чаша за пикаене може би. И това време скоро щеше да дойде.

„Все пак… твърде дълго. Бидитал взима момичета в прегръдката си всяка нощ. Той прави армия, легион от наранени, осакатени деца. И те ще искат с жар други да споделят лишението от страст. Та нали са човешки същества все пак, а в човешкия нрав е да превръщаш загубата в добродетел. За да можеш да я преживееш, да можеш да я оправдаеш.“

Някаква смътна светлина я отвлече от мислите й и тя вдигна глава. Изваяните лица по дърветата наоколо сияеха. Сива, вълшебна светлина струеше от тях. И зад всяко от тях се долавяше… присъствие.

„Боговете на Тоблакай.“

— Добре дошла, осакатена. — Гласът стържеше като триещи се една в друга скали. — Аз съм Бе’рок. Мъст се рои около теб, с такава сила, че да ни пробуди. Радва ни този призив, дете.

— Ти си от боговете на Тоблакай. Нищо общо нямате с мен. Не ви искам. Върви си, Бе’рок. И ти, и останалите — вървете си.

— Искаме да облекчим болката ти. Ще го приема като своя лична… отговорност. Жадуваш възмездие? Ще го имаш. Онзи, който те нарани, иска да присвои за себе си мощта на пустинната богиня. Иска да узурпира целия къс от лабиринта и да го вкара в собствения си кошмар. О, дете. Може би в този миг — все още — си убедена в друго. Но твоето нараняване вече няма значение. Опасността се таи в амбицията на Бидитал. Нож трябва да се забие в сърцето му. Не искаш ли ти да бъдеш този нож?

Тя не отвърна нищо. Нямаше как да разбере кое от изваяните лица е на Бе’рок, можеше само да мести поглед от едно към друго. Погледна към двамата изваяни от глава до пети воини Тоблакай, но от тях не струеше светлина — бяха сиви и безжизнени в предутринния мрак.

— Служи ни — промълви Бе’рок. — И ние на свой ред ще ти служим. Дай ни отговора си бързо — някой иде.

Тя забеляза поклащащия се по пътеката фенер. Л’орик. И попита боговете:

— Как? Как ще ми служите?

— Ще се погрижим смъртта на Бидитал да изкупи престъпленията му и да дойде… навреме.

— А как ще се превърна в този нож?

Отвърнаха й кротко:

— Ти вече си, дете.

14.

Вълците тичаха на дълги отскоци през проблясващата мъгла, очите им лъсваха всеки път, щом извърнеха едрите си глави към него. Все едно че беше лос, газещ с усилие през дълбокия сняг, и огромните зверове призрачно го следваха от двете страни с неумолимото търпение на хищници.

Макар че тези планински зверове едва ли някога бяха ловили воин-теблор. Карса не беше очаквал да намери сняг, особено след като пътят му го поведе по северното рамо на хребета — имаше късмет, че не се наложи да се катери през проходи. Вдясно, на по-малко от две левги, все още можеше да види охрените пясъци на пустинната низина и знаеше много добре, че там долу слънцето грее изпепеляващо — същото това слънце, което сега го гледаше отгоре като замъглено кълбо от изстинал огън.

Снегът беше дълбок до прасците и забавяше тичането му. Вълците успяваха някак да се задържат над втвърдената му от вятъра повърхност и само понякога лапите им пропадаха в пропукващата се кора. Мъглата, загърнала и ловци, и плячка, беше всъщност снежни кристали, примигващи на ярката, ослепителна дневна светлина.

Бяха му казали, че някъде на запад планинската верига прекъсва. Вдясно от него щеше да се появи море, а отпред вляво щеше да има тесен, гънещ се между хълмове проход. Отвъд тези хълмове, а сетне на юг, щеше да види град. Лато Ривий. Нямаше намерение да го посещава, въпреки че се налагаше да го заобиколи. Колкото по-рано оставеше зад себе си цивилизованите земи, толкова по-добре. Но това означаваше да мине през още две реки, на седмици път.

Макар да тичаше сам, усещаше присъствието на двамата си спътници. Може да бяха и призрачни духове, но по-вероятно не бяха нищо повече от отделили се късове от собствения му ум. Скептичният Байрот Гилд. Непоклатимият Делъм Торд. Късове от собствената му душа, за да може да устои в този диалог на самосъмнението. И значи — едва ли нещо повече от самоопрощение.

Или поне така изглеждаше, стига да я нямаше болезнената язвителност в подхвърлянията на Байрот Гилд. Понякога Карса имаше чувството, че отново е роб, присвиващ се под несекващите удари на бича. Представата, че си го причинява сам, беше непоносима.

„Не чак толкова, главатарю. Стига да отделиш поне миг, за да погледнеш собствените си мисли.“

— Не сега, Байрот Гилд — отвърна Карса. — И без това вече дъх не ми стига.

„От разликата във височината е, Карса Орлонг — достигна го гласът на Делъм Торд. — Макар да не го усещаш, с всяка своя стъпка на запад се спускаш. Скоро ще оставиш зад гърба си този сняг. Рараку може някога да е била вътрешно море, но море сгушено в скута на високи планини. Целият ти път дотук, главатарю, е всъщност спускане.“

Карса можеше само да изсумти на тази мисъл. Наистина не беше почувствал никакво спускане, но пък в тази земя хоризонтите играеха измамни игри. Пустинята и планините винаги лъжеха, отдавна го беше открил.

„Когато снегът свърши, вълците ще нападнат“, измърмори Байрот Гилд.

— Знам. Хайде млъкни — виждам гола скала отпред.

Преследвачите му също я виждаха. Бяха десетина, по-високи от зверовете в родния край на Карса и със сиво-кафява, на бели петна козина. Четири звяра затичаха напред, по два от всяка страна към оголената скала.

Карса изръмжа и измъкна дървения меч от ремъците на гърба си. Дланите му бяха изтръпнали от хапливо студения въздух. Ако в западния край на Свещената пустиня имаше някакви водоизточници, нямаше да му се наложи да се изкачва по тези височини, но вече нямаше и смисъл да премисля решението си със задна дата.

Задъханото дишане на вълците се чуваше от двете му страни и зад него.

„Липсва им здрава основа, главатарю. Но пък и с теб е така. Внимавай с трите по дирята ти — те ще нападнат първи, може би на крачка-две, преди да стигнеш до скалата.“

Карса изръмжа на ненужния съвет на Байрот. Знаеше си той какво ще направят вълците и кога.

Изведнъж около него бързо затупаха тежки лапи, разхвърча се сняг и всички вълци препуснаха покрай слисания Карса. По голата скала задращиха нокти, от разтопения от слънцето сняг плисна вода, зверовете възвиха и оформиха полукръг пред теблора.

Той спря и вдигна меча. Най-сетне дори Байрот Гилд се смълча — явно също толкова изненадан като него.

И до ума на Карса достигна хриплив, задъхан глас.

„Хареса ни това, Тоблакай. Тича, без да спреш, три нощи и близо четири дни. Да кажем, че ни впечатли, ще е подценяване. Не бяхме виждали досега такъв като тебе. Виждаш ли хълбоците ни? Изтощи ни. А виж себе си — дишаш дълбоко, имаш червени кръгове около очите, но стоиш готов и краката ти дори не се огъват, нито потрепва странният меч в ръцете ти. Нима ще ни нараниш сега, воине?“

Карса поклати глава. Речта беше малазанска.

— Като соултейкън сте значи. Ала сте много, не един. Това трябва да е… д’айвърс? Соултейкън съм убивал — тази кожа на раменете ми е достатъчно доказателство, ако не вярвате. Нападнете ме, ако щете, и щом ви избия до един, ще имам наметало, за което ще ми завидят и боговете.

„Вече не искаме да те убиваме, воине. Всъщност спираме те, за да те предупредим.“

— Да ме предупредите? За какво?

„Вървиш по нечия диря.“

Карса сви рамене.

— Двама са. И двамата тежки, макар че единият е по-висок. Вървят редом.

„Редом, да. А какво ти говори това?“

— Никой не води, никой не следва.

„Гибелна опасност е яхнала раменете ти, Тоблакай. Заплаха лъха от тебе — още една причина да не се караме с теб. Сили жадуват за твоята душа. Твърде много. Твърде гибелни. Ала се вслушай в предупреждението ни: счепкаш ли се с някой от тези пътници… светът ще съжали. Светът, воине.“

Карса отново сви рамене.

— С никого не мисля да се бия засега, д’айвърс. Макар че ако бъда предизвикан, няма да съм аз виновният за каквото там ще претърпи светът. Хайде, стига приказки. Отдръпнете се от пътя ми или ще ви избия.

Вълците се поколебаха.

„Кажи им, че Риландарас се е опитал да те разубеди. Преди да си извършил онова, което ще унищожи света.“

Той ги изчака, докато се спуснат по склона.

Смехът на Байрот Гилд отекна като далечен гръм в ума му. Карса кимна.

— Никой не би поел вина за нещо, което все още не се е случило — избоботи той. — Това само по себе си е любопитно предупреждение.

„Наистина растеш, Карса Орлонг. Какво ще правиш сега?“

Карса изръмжа и отново стегна меча на гърба си.

— Какво ще правя ли, Байрот Гилд? Ами, искам да ги срещна тия страховити пътници, разбира се.

Този път Байрот Гилд не се засмя.

Вадички вода от стапящия се сняг се стичаха по ронливата скала под краката на Карса. Склонът пред него се спускаше към скалисто плато, с плоските гърбици на пясъчните скали, увенчани с лед и сняг. Въпреки яркото следобедно слънце тесните криволичещи вади между скалите оставаха в дълбока сянка.

Но снегът под нозете му беше изчезнал и той усещаше топлината във въздуха. Пътят надолу като че ли беше само един, по-скоро коритото на поток, отколкото пътека. След като дирите се бяха заличили, теблорът можеше само да приеме, че двамата странници пред него са тръгнали по същия път.

Движеше се вече по-бавно, с натежали от умора крака. Истината за тази умора не беше нещо, което щеше да разкрие пред вълците д’айвърс, но тази заплаха вече беше зад гърба му. Беше готов да рухне всеки момент — едва ли най-подходящото, след като му предстоеше да кръстоса меч с демон, способен да унищожи цял свят.

Краката му продължаваха да го носят напред, сякаш по своя воля. Като обречени.

„А обречеността е паметник сама по себе си, Карса Орлонг.“

— А, пак ли се върна да ме дъвчеш като помияр, Байрот Гилд? Поне някакъв съвет да ми беше дал. Този Риландарас, този д’айвърс… Прокобни бяха думите му, нали?

„Нелепо прокобни, главатарю. Няма сили на този свят — и на никой свят, — които да представляват такава абсолютна заплаха. Изречена с трескавия трепет на страха. Вероятно е нещо лично — онзи, който крачи напред, си е имал работа с така наречения Риландарас и д’айвърс е този, който е пострадал от срещата.“

— Сигурно си прав, Байрот Гилд. Делъм Торд, от дълго време мълчиш. Ти какво мислиш?

„Притеснен съм, главатарю. Този д’айвърс все пак беше могъщ демон. В толкова форми да се превъплъти и да остане един. Да говори в ума ти като бог…“

Лицето на Карса се разкриви в гримаса.

— Бог… или двойка духове. Не е демон, Делъм Торд. Ние, Теблор, много нехайно използваме тази дума. Форкрул Ассаил. Соултейкън. Д’айвърс. Всъщност всички те не са никакви демони, защото никой от тях не е бил призован в този свят, никой от тях не е от друго селение, всички са от това. Всъщност те не са по-различни от нас, Теблор, нито от чедата на равнината. Не са по-различни от ризаните или комарите, от конете или кучетата. Всички те са от този свят, Делъм Торд.

„Както кажеш, главатарю. Но ние, Теблор, никога не сме опростявали употребата на думата. Демон също така се отнася за поведение и в този смисъл всички неща могат да са демонични. Онзи, който се назова Риландарас, ни преследваше и ако не го беше довел до изтощение, щеше да нападне, въпреки уверенията му в обратното.“

Карса се замисли над това и кимна.

— Прав си, Делъм Торд. Съветът ти към мен е да бъда предпазлив. При теб винаги е било така, тъй че не съм изненадан. Въпреки това няма да пренебрегна думите ти.

„Разбира се, че ще ги пренебрегнеш, Карса Орлонг.“

Последна ивица светлина и теблорът навлезе в сянката. Пороят се надигна до глезените му, щом коритото се стесни, и трябваше да стъпва предпазливо, за да не се подхлъзне. Отново започна да вижда дъха си.

Малко по-нависоко от лявата му страна имаше нещо като скална издатина, незасенчена и суха като кост. Карса се закатери по разровения бряг на дерето, покатери се на нея, изправи се и я огледа. Не приличаше на естествено образувание. Стената на самото плато като че ли беше огладена преди много време, на височина два пъти ръста му. По нея се виждаха пиктограми, напукани и станали безцветни с изтеклите столетия. Процесия човешки фигури, всички в мащабите на обитателите на равнините, гологлави и само с препаски на слабините. Държаха ръцете си вдигнати високо, с протегнати пръсти, сякаш се бяха вкопчили във въздуха.

Самият път беше прорязан от пукнатини от непрестанно падащите камъни. Изглеждаше обаче направен от един-единствен каменен къс — което бе невъзможно, разбира се. Пътят лъкатушеше покрай извивката на платото и стигаше до нещо като рампа, която се губеше в мъглата и сигурно водеше надолу в равнината. Напред и вдясно се виждаха каменни кули — Карса знаеше, че отвъд тях се простира морето Лонгшам.

Умората го принуди да спре. Той смъкна торбата от раменете си и седна. Пътуването дотук бе дълго, но теблорът знаеше, че пътят, който го чака, е още по-дълъг. И като че ли до края щеше да го извърви сам. „Защото тези призраци са си просто призраци. Може би наистина не са нищо повече от плод на ума ми.“ Неприятна мисъл.

Отпусна глава на стопления от слънцето камък.

Примига и отвори очи. Тъмнина.

„Събуди ли се вече, главатарю? Чудехме се дали този твой сън няма да се окаже вечен. Напред екнат звуци — чуваш ли ги? О, идат отдалече, но така е по тази земя, нали? Все пак… местят се камъни, мисля. Хвърлят ги. Твърде бавно и ритмично, за да е свлачище. Двамата странници, би могъл да заключи човек.“

Карса се надигна и се разкърши. Трополенето на камъни се чуваше ясно, но Байрот Гилд беше прав — идеше отдалече. Той седна до пътната си торба и извади храна и вода.

Беше почти на разсъмване. Работещите напред по пътя явно бяха подранили.

Карса започна да закусва, без да бърза. Когато най-сетне бе готов да продължи, небето на изток беше порозовяло. Той огледа меча и бронята си и тръгна.

Отмереният тропот на камъните продължи цялата сутрин. Накрая Карса стигна рампата и видя под нея равнината, на една трета левга надолу. Малко преди да се отдели от планинския масив, пътят се разширяваше и в стената на платото се виждаха останки от град. Каменно свлачище ги беше погребало до средата, а над него се бяха струпали могили от по-късни свлачища.

Пред едно от тези по-малки свлачища бяха изпънати две шатри.

На триста крачки от тях Карса спря.

Малко оттатък шатрите някой разчистваше камъните с отмерен, едва ли не налудничав ритъм, хвърляше ги надолу и те се търкаляха по склона. По-наблизо, на една канара седеше друг — и докато първият беше висок — много по-висок от всеки равнинец, — вторият беше впечатляващо широк в раменете, тъмнокож и с тежка грива. Дъвчеше опърлен кози бут — останалото от козата все още се печеше на огромен шиш над ограденото с камъни огнище близо до двете шатри.

Карса огледа сцената, после сви рамене и тръгна напред.

Беше на по-малко от двайсет крачки, когато грамадният седнал на канарата варварин извърна глава и му махна с бута.

— Ела хапни. Проклетата коза направо ми изкара акъла, като падна от стръмнината, тъй че се чувствам задължен да я изям. Смешна работа. Все ги виждаш как се катерят там горе и вярваш, естествено, че никога няма да стъпят накриво. Е, поредната разбита илюзия.

Говореше на езика на хората от равнината, но не беше равнинец. Имаше големи кучешки зъби, косата му бе като глиганска четина, лицето му беше кокалесто, широко и плоско. Очите му бяха с цвета на пясъчника около тях.

Щом чу думите му, неговият спътник спря да хвърля камъните, изправи се и загледа Карса с любопитство.

Теблорът отвърна на погледа му със същата откровеност. Непознатият беше висок почти колкото него, но по-слаб. Със сивкаво-зеленикава кожа. Долните му кучешки зъби бяха толкова големи, че можеше да се вземат за бивни. Близо до него се виждаше подпрян дълъг лък с колчан и кожена сбруя, до която беше поставен меч в ножница. Първите оръжия, които бе видял досега Карса — защото другият като че ли беше съвсем невъоръжен, ако не се броеше широкият ловен нож на колана му.

Взаимният оглед продължи още малко, а после воинът с бивните поднови разкопаването — слезе в дупката, която беше издълбал в каменния насип, и се скри от очите му.

Карса пак погледна към другия, а той пак му махна с козешкия бут.

Теблорът се приближи, остави торбата си до огнището, извади нож, отряза си мръвка и седна при непознатия.

— Говориш езика на тукашните племена — рече Карса. — Но досега не бях виждал хора от расата ти. Нито някой като спътника ти.

— И ти си също толкова рядка гледка, Теломен Тоблакай. Аз съм Маппо, от народа, известен като Трелл, родом от Джаг Одан. Всеотдайният ми спътник е Икариум, джаг…

— Икариум? Обичайно ли е това име, Маппо? В легендите на моето племе има герой със същото име.

Охрените очи на трелла за миг се присвиха.

— Обичайно? Не и в смисъла, за който питаш. Това име определено се среща в сказанията и легендите на безброй народи.

Карса се намръщи на тези подробности, ако изобщо бяха подробности, и откъсна със зъби от крехкото месо.

— Хрумва ми — рече Маппо и по зверското му лице за миг като че ли пробяга усмивка, — че тази случайна среща е уникална… в толкова много отношения, че е излишно да ги изброявам. Трелл, Джаг и Теломен Тоблакай… и всеки от нас е единствен представител на своя вид в цялото Седемградие. Още по-удивителното е, че мисля, че те знам — само по име, разбира се. Ша’ик си има телохранител — Теломен Тоблакай с ризница от вкаменени раковини и дървен меч…

Карса кимна, преглътна поредната мръвка и отвърна:

— Да, служа на Ша’ик. Това прави ли те мой враг?

— Не, освен ако не решиш така — рече Маппо. — Но не бих те посъветвал.

— Всички го казват — измърмори Карса и отхапа отново.

— Е, значи не си чак такъв невежа.

— Глутница вълци ми говориха — обясни Карса. — Не казаха много, освен предупреждението. Не знам какво ви прави толкова опасни, пък и не ме интересува много. Изпречите ли се на пътя ми, ще ви убия. Просто и ясно.

Маппо кимна замислено.

— А имаме ли причина да ти се изпречваме на пътя?

— Не, освен ако не решите така — отвърна Карса.

Треллът се усмихна.

— Най-добре ще е да не знаем нищо един за друг тогава.

— Аха. Тъй ще е най-добре.

— Уви — въздъхна Маппо. — Икариум вече знае за теб всичко, което му трябва, а какво смята да прави с теб и дали го е решил вече — той си знае.

— Ако си вярва, че ме познава — лъже се — изръмжа Карса.

— Хм, я да го обсъдим тогаз. На раменете си носиш кожа на соултейкън. И двамата го знаехме — убил си могъщ звяр, не ще отрека. За твой късмет, не ни беше приятел, но че си храбър юнак — не ще отрека. После, обсебен си от духове — не само от двамата ти съплеменници, които и сега са зад теб. А от духовете на онези, които си избил в краткия си, но явно ужасен живот. Те са ужасно много и омразата им към теб е съвсем осезаема. Но кой влачи така след себе си своите мъртъвци? Само някой прокълнат, мисля. И го казвам от дълъг опит — проклятията са ужасно нещо. Я ми кажи, Ша’ик говорила ли ти е за сливането?

— Не.

— Когато се слеят проклятията, може да се каже. Слабости и добродетели, многобройните лица на съдбовна обсебеност, на едничката цел. Сбират се сили и воли, все едно че всеки по необходимост се стреми да унищожи другия. И ето, ти и Икариум вече сте тук, на няколко мига само от страховитата си среща, а аз съм орисан да свидетелствам. Безпомощен спрямо това отчаяно безумие. За щастие, изпитвал съм това чувство и преди.

Карса слушаше думите на Маппо и ядеше. Погледна кокала в ръцете си, хвърли го настрана, изтри дланите си в мечата кожа на наметалото си и се изправи.

— Какво още е разбрал Икариум за мен, Маппо?

— Още няколко неща. Риландарас те е преценил и е заключил, че не му се ще кожите му да се добавят към колекцията ти. Риландарас винаги е бил благоразумен. Глутница вълци, викаш? Е, значи силата му е нараснала. Злокобна, но и любопитна загадка, предвид хаоса в душата му. Какво друго? Е, другото мисля да не разкривам.

Карса изсумтя, отвърза мечото наметало и го пусна на земята, после смъкна меча от гърба си и се обърна към свлачището.

От дупката излетя балван, толкова грамаден и тежък, че щеше да затрудни и Байрот Гилд. Земята се разтресе, щом падна и се затъркаля, преди да се спре сред облака прах.

— Да чакам ли ще ме кара? — изръмжа Карса.

Сякаш в отговор, Икариум се показа от дълбоката яма и отупа прахта от дългопръстите си ръце.

— Не си Фенн — рече той. — По-скоро мисля, че си Теблор, от ония пропаднали племена в Ледерон. Дълго си пътувал, воине, за да намериш края си.

— Ако си толкова нетърпелив, млъкни — изръмжа Карса.

Лицето на джага стана угрижено.

— Нетърпелив? Не. Никога не съм бил нетърпелив. Просто май се разчувствах. За първи път изпитвам такова нещо, което е странно. — Обърна се към спътника си. — Имали ли сме мигове като този и преди, Маппо Рънт?

— Да, приятелю. Да.

— Е, тогаз бремето на спомените си е само твое.

— Както е било винаги, Икариум.

— Скърбя за теб, приятелю.

Маппо кимна.

— Знам, че скърбиш. Хайде, изваждай си меча от ножницата, Икариум. Този Теблор кипи от безсилен гняв.

Джагът отиде до оръжието си.

— Какво ще излезе от това, Маппо?

Треллът поклати глава.

— Не зная. Но съм изпълнен със страх.

— Ще се постарая да съм по-ефикасен тогава, че да посъкратя колкото може притесненията ти.

— Явно ще е невъзможно при тази твоя словоохотливост — измърмори Карса и надигна меча си. — Хайде да свършваме, че трябва да си намеря кон.

Веждите на Икариум се понадигнаха едва-едва и той измъкна меча си — чудновато оръжие, с един ръб като сабя и древно на вид.

Атаката на джага бе като мълния, по-бърза от всичко, което Карса беше виждал, но мечът му все пак изсвистя и я отби.

Остриетата се сблъскаха.

Чу се някакво много странно клъц и Карса зяпна — държеше само дръжка.

Обзе го дивашка ярост, той пристъпи напред и грамадният му юмрук се стовари в лицето на Икариум. Джагът отхвърча, мечът му излетя от десницата му и задрънча по склона на насипа. Икариум падна с тежък тътен и повече не помръдна.

— Кучият му син ми счупи меча… — изломоти Карса, докато се обръщаше към Маппо.

Бяла мълния изтрещя в черепа му.

И го отнесе.

Маппо се взря отгоре в изпружения на земята Теломен Тоблакай, в бавното издуване и спадане на гърдите му. Отпусна боздугана, погледна просналия се Икариум, видя как едната му ръка бавно се вдигна, помръдна и се смъкна отново.

Треллът въздъхна.

— Май стана по-добре, отколкото можех да се надявам.

Прибра боздугана в голямата кожена торба и се захвана да разтуря бивака.

Болка пулсираше зад очите му, в главата му екнеше грохот, като от кипнала от порой река, преляла тясното си корито. Карса изпъшка.

Мина много време, преди най-сетне да се надигне на четири крака.

Разсъмваше се… отново.

— Нищо не казвай, Байрот Гилд — измърмори той. — И ти, Делъм Торд. Сам мога да се досетя какво стана. Оня кучи син, треллът, ме удари отзад. Да, не ме уби, но един ден ще съжали за това.

Огледа се бавно и предпазливо и се увери, че е сам. Счупеният му меч беше сложен до него, с китка росни цветя отгоре.

Ударът в главата го беше замаял и краката не го държаха. Той развърза спукания си шлем и го хвърли настрана. Засъхнала кръв беше сплъстила косата му и бе оцапала тила му.

„Поне си отдъхна добре, Карса Орлонг.“

— Не ти е толкова весело, колкото очаквах, Байрот Гилд. Този Икариум… Има го в легендите ни, нали?

„И ти единствен между живите Теблор кръстоса меча си с неговия.“

— Той ми го счупи.

Отговор на това не последва. Карса навлече на раменете си мечото наметало, метна през рамо торбата и беше готов да продължи. Остави на земята счупения меч и китката и тръгна надолу по склона, но спря. Ямата, изровена от Икариум в каменното свлачище, привлече вниманието му.

Джагът бе разкопал част от някаква статуя — доста очукана. Това, което се беше запазило, беше напукано и разцепено, но все пак окото можеше да го различи. Гротескна фигура, на ръст колкото Карса, от зърнист черен камък.

Седемглава хрътка.

Беше напълно заровена под каменната лавина, тъй че не бе имало как да се забележи. И въпреки това Икариум я беше намерил. Но защо беше положил целия този труд да изрови чудовищното творение, си оставаше непонятно.

— Твърде дълго е живял, изглежда — промълви Карса.

Излезе от ямата и тръгна по пътя.

След шест дни град Лато Ривий бе останал далече зад него. Теблорът се беше излегнал в сенките на една гулдинда и гледаше как двама пастири подкарват стадото си кози към прашната кошара. Зад нея се простираше малко селце с ниски, покрити с палмови листа къщурки; въздухът бе натежал от пушек и прах.

Слънцето скоро щеше да се скрие и той щеше да продължи по пътя си. Беше изчакал целия ден, без никой да го види. Земите между Лато Ривий и река Мерсин бяха гъсто населени в сравнение с всичко, което бе видял досега, и това му напомни, че пътуването му след слизането в Ерлитан бе най-вече през девствена пустош. Пан’поцун Одан — самата Свещена пустиня — беше свят, буквално лишен от каквато и да било цивилизация.

Но тук напоителните канали прорязваха цялата равнина. Кладенците, горите и селата бяха в изобилие и имаше повече пътища, отколкото беше виждал, дори в земите на натийците. Повечето бяха черни, равни и отъпкани, обикновено с канавки от двете страни. Дотук единственото изключение бяха имперските пътища — издигнати, прави и достатъчно широки, за да могат да се разминат два фургона. Тези малазански пътища бяха пострадали през последните години — камъните в основите им бяха изровени, колоните, отбелязващи левгите, бяха съборени. Но канавките и рововете за водостоци бяха дълбоки и Карса ги беше използвал, за да се крие, докато вървеше на юг.

Селцето отпред беше на едно кръстовище на малазански пътища. Над ниските покриви близо до центъра му се издигаше тромава четвъртита кула. Варовиковите й стени бяха почернели, резки пълзяха от амбразурите и прозорците. Когато слънцето се скри, в кулата не блеснаха никакви светлини.

Колкото и вероятно да изглеждаше в това село да са се настанили бунтовници на Апокалипсиса, предвид стратегическото му разположение на кръстопътя, Карса не държеше да се свърже с тях. Пътуването му си беше лично, не че имаше някаква особена причина за това — просто така беше решил. Тъй или иначе, бунтът тук като че ли не беше чак толкова яростен, или пък необузданата жажда за кръв отдавна се бе уталожила. Но така или иначе, нямаше опустошени ферми и ниви.

Никак не му харесваше, че е без оръжие, освен късия малазански меч, прибран в ножницата на бедрото му, който използваше за нож. Но нямаше подходящо дърво наоколо. Бяха му разправяли за железни дървета в Джаг Одан и трябваше да изчака дотогава.

Бързото нощно спускане беше свършило. Той се размърда, вдигна торбата си и пое покрай горичката от гулдинда. Единият път водеше право на юг — сигурно свързваше Лато Ривий със Свещения град Угарат. Ако по този път след бунта бяха оцелели някакви мостове през река Мерсин, щяха да са малазански.

Заобиколи селцето откъм северния му край, през житата и влажната от снощното напояване почва. Предположи, че водата идва от реката някъде пред него, макар че не можеше да си представи как е отклонено течението. Представата за цял живот, прекаран в оран, сеитба и жътва, беше отблъскваща за всеки теблор. Ползата от това като че ли беше само за знатните земевладелци, докато самите труженици живееха оскъдно и рано се състаряваха от непосилния труд. А разликата между висшата и низшата класа се пораждаше от самото земеделие — така поне му се струваше на Карса. Богатството се измерваше с властта над други хора и тази власт винаги се държеше здраво. И беше странно, че този бунт изобщо не засягаше тази несправедливост, че всъщност той не беше нещо повече от борба между онези, които искат да властват.

При все това най-големите страдания се бяха стоварили на гърба на низшите, на простия народ. Имаше ли значение цветът на нашийника около нечий врат, щом веригата, закачена за него, бе една и съща?

Той прескочи някакъв ров, прегази високо израслата трева и се озова на ръба на плитка яма. Дълга беше около двайсет крачки и близо трийсет на ширина. Тук беше струпана сметта от градчето. Ала не толкова успешно, че да скрие грамадата кости на хора от равнината.

Тук значи бяха малазанците. Богатството на плътта, хвърлено наново в земята. Карса не се и съмняваше, че съперниците им за власт са били най-гласовити в призивите да бъдат наказани със смърт.

„Ето, че пак съзираме истината на чедата на равнините, Карса Орлонг.“ Призрачният глас на Байрот Гилд прозвуча с осезаема горчивина. „Срещу всяка тяхна добродетел съзираме хиляди егоистични злини, отричащи благочестието им. Добре ги познай, главатарю, защото някой ден те ще се окажат твоят враг.“

— Не съм глупак, Байрот Гилд. Нито съм сляп.

„Призрачно място те чака по пътя ти, Карса Орлонг — заговори Делъм Торд. — Живеещите тук го отбягват и са го отбягвали винаги.“

„Не съвсем — намеси се Байрот. — Страхът ги е вдъхновявал понякога. Мястото е разрушено. Ала все пак древната сила се е задържала. Пътят ни мами напред — ще тръгнеш ли по него, главатарю?“

Карса заобиколи ямата. Виждаше нещо пред себе си, насипи, издигащи се над равната земя. И струпани от камъни могили, покрити с трънливи храсти и туфи пожълтяла трева. Могилите оформяха груб пръстен около по-голям кръгъл хълм, леко наклонен, все едно че беше хлътнал с времето. На върха му се издигаха двадесетина разкривени каменни колони.

Камънаците, разчистени от околните нивя, бяха нахвърляни в това свято някога място — около могилите или струпани на грамади около централния хълм; други боклуци: строшени рала, палмови клони от покриви, купища глинени чирепи и кости от заклан добитък.

Карса се шмугна между две от могилите и се заизкачва по централния хълм. Най-близкият изправен камък едва стигаше до кръста му. Беше отрупан с черни знаци — изглеждаха сравнително скорошни. Теблорът разпозна местния език в някои от знаците, използвани от малазанската окупация насам.

— Едва ли е място на страх — промърмори той. Половината от камъните бяха или счупени, или съборени, а от последното Карса заключи, че всъщност са по-високи от него, толкова надълбоко бяха набити в хълма. Самото било беше разровено и неравно.

„О, това наистина са белези на страх, Карса Орлонг, не се съмнявай в това. Това оскверняване. Ако тук не витаеше сила, отговорът щеше да е безразличие.“

Карса изсумтя и тръгна към центъра на каменния кръг. Там имаше четири каменни плочи. Жилавата трева се беше спряла пред тях, пред ивица гола пръст, осеяна с въглени.

И парчета от кости, забеляза Карса, щом се наведе. Вдигна едно и го огледа на звездната светлина. От череп. На равнинец, според размерите, само че някак по-грубо, външният му ръб беше от очна кухина. Дебела… „Като на моите богове…“

— Байрот Гилд. Делъм Торд. Някой от вас усеща ли тук присъствието на дух? Или на бог?

„Не“ — отвърна Делъм Торд.

„Шаман е погребан тук, главатарю — каза Байрот. — Главата му е била отсечена и поставена на върха на четирите камъка. Черепът е бил разтрошен много по-късно. Векове. Хилядолетия може би. За да не вижда повече. Да не гледа.“

— Защо това място е важно за мен?

„Заради прехода, който предлага, главатарю.“

— Преходът през какво, Байрот Гилд?

„Преходът на запад, към Джаг Одан. Пътека през света на сънищата. Пътят, дълъг месеци, ще се съкрати до няколко дни, стига да решиш да тръгнеш по него. Още е жив, защото е бил използван много отдавна. От войска.“

— И как мога да тръгна по този път?

„Ние можем да те водим, Карса Орлонг — отвърна Делъм Торд. — Защото, също като погребаните тук преди много време, не сме нито мъртви, нито живи. Гуглата не може да намери душите ни, защото сме тук, с тебе. Присъствието ни усилва омразата на бога на смъртта към теб, главатарю.“

— Омраза?

„Заради това, което си му отнел и не искаш да му върнеш. Искаш да станеш Пазител на своите души, нали? От това се бои той. Кога за сетен път е имал съперник Гуглата?“

Карса се намръщи и се изплю на земята.

— Нямам желание да му ставам съперник. Бих искал да счупя тези вериги. Бих искал да освободя и теб, и Байрот Гилд.

„Ние не го искаме, главатарю.“

— Струва ми се, че само ти и Байрот Гилд изпитвате това чувство, Делъм Торд.

„Какво от това?“, сопна се в ума му Байрот.

Карса замълча. Започнал беше да осъзнава избора, който го очакваше някъде в бъдещето. „Да отхвърля враговете си… Ще трябва също да отхвърля и приятелите си. А Гуглата ме следва. И чака. Чака деня, който трябва да дойде.“

„Ето, че криеш мислите си, Карса Орлонг. Тази твоя нова дарба не ни радва.“

— Аз съм главатарят — изръмжа Карса. — Задачата ми не е да ви радвам. Е, съжалявате ли, че ме следвате?

„Не, Карса Орлонг. Засега.“

— Поведи ме по тази пътека в света на сънищата, Делъм Торд.

Въздухът изведнъж стана по-хладен. Мирисът му напомни за поляни по склоновете на високите планини, с идването на пролетта. Мирис на оживял мек лишей и мъх. А пред него, там, където допреди миг се ширеха смекчените от нощта нивя, се простираше тундра под тежко надвиснало облачно небе.

Пред него се ширна пътека, изпъната през хълмистата земя, с отъпкан, изритан настрана лишей и мъх. Точно както беше казал Байрот Гилд, по този път някога беше минала войска, въпреки че според дирите като че ли бяха минали едва преди миг и Карса почти очакваше да види опашката на дългата колона далеч напред, ала нямаше нищо. Само празно, обрасло с мъх и трева пространство във всички посоки.

Тръгна по дирите на войската.

Времето в този свят сякаш не съществуваше, небето си оставаше непроменимо. Понякога се появяваха стада, толкова далече, че не можеше да различи вида на животните, изкачваха склоновете на хълмовете и се скриваха в долините. Ята птици прелитаха, странна порода с дълги шии, високо в небето и все в посока обратна на тази, в която вървеше Карса. Ако не се броеше жуженето на рояците насекоми, цялата околност излъчваше странно, нереално безмълвие.

Светът на сънищата. Точно като този, който стареите на племето му толкова обичаха да навестяват, за да търсят там знамения и поличби. Гледката не бе по-различна от онова, което Карса бе зърнал веднъж, в унес, когато се озова пред своя бог Уругал.

По някое време захладня още повече и скрежът заблестя между лишеите и мъха от двете страни на широката пътека. Ноздрите на Карса се изпълниха с миризмата на лед. Още хиляда крачки и стигна до първата окаляна пряспа сняг, запълнила плитката долина вдясно от него. След нея дойдоха буците лед, полузаровени в земята, все едно че са паднали от небето, повечето — големи колкото цял фургон. Самата земя тук беше много по-неравна, ниските хълмове отстъпиха пред ровове със стръмни брегове, по склоновете на високите хълмове се мяркаха оголени скали и пясък под замръзналото дебело покривало на торфа. Пукнатините в камъка блестяха с цвета на зеленикав лед.

Байрот Гилд заговори в ума му:

„Вече сме на границата на нов лабиринт, главатарю. Лабиринт, враждебен към армията, която е стигнала дотук. И затова се е повела война.“

— Колко време пътувах дотук, Байрот Гилд? В моя свят приближавам ли вече Угарат? Сарпачия?

Смехът на призрака прокънтя като канара, затъркаляла се по сипей. „Те са зад тебе, Карса Орлонг. Вече приближаваш земята, известна с името Джаг Одан.“

А не беше вървял и половин ден в този свят на сънищата.

Все по-рядко се виждаха следи от преминалата войска; земята под нозете му беше замръзнала и твърда, повече валчести камъни, отколкото пръст. Пред него се виждаше равнина, осеяна с грамадни плоски скали от черен камък.

След още няколко мига Карса продължи между тях.

Под скалите имаше трупове. Затиснати.

„Ще ги освободиш ли, Карса Орлонг?“

— Не, Делъм Торд. Ще мина оттук, без да наруша нищо.

„Но тия не са Форкрул Ассаил. Много от тях са мъртви, не са имали силата, притежавана някога от тяхната раса. Но други все още са живи и още дълго няма да умрат. Стотици, може би хиляди години. Карса Орлонг, нима не вярваш вече в милостта?“

— В каквото и да вярвам, си е мое, Делъм Торд. Не ще поправям нещо, което не разбирам, и това е.

Продължи напред и скоро ужасната равнина остана зад гърба му.

Пред него се просна ледено поле — напукано, с локви вода, отразили сребристото небе. По него лежаха разхвърляни кости — от стотици, хиляди тела. Кости, каквито бе виждал. Някои — все още обвити в съсухрена кожа и плът. Сред тях се въргаляха късове от каменни оръжия, късове кожа и увенчани с рогове шлемове.

Падналите воини очертаваха огромен полукръг около ниска четвъртита кула. Очуканите й каменни стени бяха нашарени с ледени висулки, портата зееше, потънала в мрак.

Карса продължи през леденото поле. Мокасините му скърцаха през леда и снега.

Входът на кулата беше достатъчно висок, за да може да мине, без да сведе глава. Каменният под беше осеян с натрошени мебели и останки от още паднали воини. В средата нагоре се виеше спирално стълбище, направено като че ли от желязо.

Доколкото можеше да прецени по разпръснатите парчета, мебелите по-скоро бяха като за теблор, отколкото за равнинец.

Горе имаше само едно ниво, зала с висок таван и покрити с рафтове стени. Разкъсани свитъци, книги с кожени подвързии, счупени стъкленици и грънци запращяха под краката му; голяма маса, разцепена наполовина, бе избутана до една от стените. А в разчистеното пространство на пода…

— Добре дошъл в скромната ми обител, Теломен Тоблакай.

Карса се намръщи.

— Кръстосах меч с един като тебе. Икариум. Като теб, но не съвсем.

— Защото е полукръвен, разбира се. Аз не съм. Аз съм Джагът, а не джаг.

Лежеше просната сред кръг от камъни с големината на юмрук. Върху гърдите й тежеше голям камък и топлината от него се вдигаше на вълни. Въздухът в залата беше вихрушка от пара и скреж.

— Окована си в магия. Армията е търсела теб, ала не са те убили.

— Не можаха, ако трябва да сме по-точни. Но рано или късно Ритуалът Телланн ще унищожи сърцевината на Омтоуз Феллак, което на свой ред ще доведе до гибелта на Джаг Одан — дори в този момент северният лес се свива към равнините, а откъм юг пустинята отнема все повече от одана, моето отечество.

— Твоето убежище.

Тя оголи бивни в подобие на усмивка.

— За Джагът те вече са едно и също, Теломен Тоблакай.

Карса бавно огледа потрошените вещи по пода. Оръжия нямаше, а и жената не беше облечена в броня.

— Когато тази сърцевина на Омтоуз Феллак загине, ти също ще умреш, нали? Но спомена само за Джаг Одан. Все едно, че собствената ти смърт е по-маловажна от тази на земята ви.

— Наистина е по-маловажна. В Джаг Одан миналото все още е живо. Не само в моята загиваща раса — малцината, които успяха да се спасят от Логрос Т’лан Имасс. Там все още има древни зверове, които скитат по голите земи покрай ледовете. Животни, изчезнали навсякъде другаде, най-вече под ловните копия на Т’лан Имасс. Но в Джаг Одан нямаше Имасс. Убежище, както каза.

— Животни? Включително и джагски коне?

Видя как се присвиха странните й очи. С вертикални зеници, заобиколени от сребристосиво.

— Конете, които гледахме някога за езда. Да, в одана те са подивели. И са останали малко, защото ловците на Трелл идват от запад да ги ловят. Всяка година. Както правят с много други зверове.

— Защо не си се опитала да ги спреш?

— Защото се криех, скъпи ми воине.

— Лоша тактика.

— Откри ме група съгледвачи на Т’лан Имасс. Унищожих повечето, но един се спаси. От този момент знаех, че армията им рано или късно ще дойде. Вярно, те не бързаха, но пък времето е това, с което разполагат в изобилие.

— Група съгледвачи? Колко унищожи?

— Седем.

— И останките им са между тези, които са около кулата?

Тя се усмихна отново.

— Не мисля, Теломен Тоблакай. За Т’лан Имасс унищожението е провал. Провалът трябва да се накаже. Методите им са… сложни.

— А тези воини, които лежат долу? И другите около кулата?

— Паднаха, но се провалиха.

— Враговете трябва да се убиват — изръмжа теблорът. — Не да се пленяват.

— Не бих възразила на този възглед — отвърна жената Джагът.

— Нищо зло не долавям в тебе.

— Отдавна не бях чувала такива думи. Дори във войните с Т’лан Имасс те бяха неуместни.

— Трябва да отвърна на неправдата.

— Както решиш.

— Нуждата надмогва всякаква предпазливост. Е, Делъм Торд би се усмихнал на това.

— Кой е Делъм Торд?

Без да отвръща, Карса свали торбата от раменете си, хвърли настрана мечото си наметало и пристъпи към каменния кръг.

— Стой назад! — изсъска тя. — Това е Висш Телланн…

— А аз съм Карса Орлонг, Теблор — изръмжа воинът. И изрита настрана няколко камъка.

Пламъците изригнаха, жадни да го погълнат. Карса се присви, изръмжа и тръгна през тях, хвана каменната плоча с две ръце, изпъшка и я вдигна. Пламъците го загръщаха, напираха да откъснат плътта от костите му, но той изръмжа още по-силно, обърна се и запокити грамадната плоча настрана. Тя се удари в стената и се пръсна.

Огньовете затихнаха.

Карса се отърси и погледна надолу.

Кръгът беше прекъснат. Жената Джагът го гледаше с широко отворени очи, ръцете и краката й потръпваха.

— Никога не е било досега — въздъхна тя и поклати невярващо глава. — Невежество, изковано в оръжие. Удивително, Теломен Тоблакай.

Карса се наведе над торбата си.

— Гладна ли си? Жадна?

Тя бавно се надигна. Т’лан Имасс я бяха съблекли, оставили я бяха съвсем гола, ала изглеждаше незасегната от студа. Изглеждаше млада, макар Карса да подозираше, че съвсем не е така. Усещаше очите й, приковани в него, докато приготвяше храната.

— Кръстосал си меч с Икариум. Такава злощастна среща винаги завършва по един начин, ала това, че си тук, доказва, че някак си го избягнал.

Карса сви рамене.

— Спорът ни несъмнено ще продължи, щом се срещнем пак.

— Как се озова тук, Карса Орлонг?

— Търся си кон. Пътуването щеше да е дълго и разбрах, че този свят на сънищата може да го съкрати.

— А, онези двама призрачни воини зад тебе. Все пак тежък риск си поел, като си тръгнал през лабиринта Телланн. Дължа ти живота си, Карса Орлонг. — Тя бавно се изправи. — Как мога да ти се отплатя?

Карса също се изправи да я погледне и се изненада — и се зарадва, — като видя, че почти не му отстъпва на ръст. Косата й бе дълга, тъмнокафява, вързана отзад. Изгледа я за миг и отвърна:

— Намери ми кон.

Тънките й вежди леко се вдигнаха.

— Това ли е всичко, Карса Орлонг?

— Може би още нещо. Как се казваш?

— Това ли само ще ме попиташ?

— Не.

— Арамала.

Той кимна и отново се залови с храната.

— Бих искал да науча всичко, което можеш да ми кажеш за тези седмина, които са те намерили, Арамала.

— Добре. Но нека и аз да те попитам нещо. Преди да дойдеш тук, си минал през едно място, където си видял… пленени… Джаг. Разбира се, ще освободя онези от тях, които все още са живи.

— Разбира се.

— Те са полукръвни.

— Да, каза ми го вече.

— Не се ли чудиш каква е другата половина?

Той я изгледа намръщено.

Тя се усмихна.

— Май имам да ти казвам много неща.

След много време Карса Орлонг излезе от кулата и продължи по дирите на войската, извън смразената земя на Омтоуз Феллак.

Когато най-сетне излезе от лабиринта, в късния следобед на своя роден свят, се озова в подножието на верига обрулени хълмове. Спря, погледна през рамо и очите му успяха да различат, на самия хоризонт, някакъв град — навярно Сарпачия — и смътен блясък на далечна река.

По низините под хълмистата верига не се виждаха села и ферми, нито стада се мяркаха по прорязаните им склонове.

Т’лан Имасс се бяха появили отново тук, преди него, макар и да не бяха останали следи от преминаването им през хълмовете. В този свят оттогава бяха изтекли десетилетия. Беше в покрайнините на Джаг Одан.

Когато стигна до подножията и започна да се катери по обруления склон, се надигна прах. Голата скала изглеждаше болнава, поразена сякаш от някаква неестествена развала. Парчета от нея се откъртваха под краката му и се търкаляха надолу.

Билото се оказа тясно, с ширина не повече от три разкрача и покрито с натрошени камъни и излиняла трева. От другата му страна склонът пропадаше стръмно към широка долина, с морени, издигащи се в основата й. Отсрещният бряг на долината, на над пет хиляди разкрача отстояние, бе стръмна, ръждива на цвят скала.

Карса не можеше да си представи що за природни стихии са сътворили този пейзаж. Морените долу бяха възникнали като че ли от ерозия, от буйни пороища, текли през долината, или от свирепи ветрове, изровили каналите — процес, изискващ много повече време. Или пък цялата долина някога е била равна с околните хълмове, но бе претърпяла някакво гигантско свличане? Разядената скала предполагаше някакъв дълъг процес на промиване, засегнал целия район.

Той заслиза по склона.

И скоро откри, че целият е разровен от кухини и ями. Мини, ако можеше да се съди по могилите натрошен камък пред тях. Но не калаени, нито медни. Кремък. Широките лъскаво кафяви жили се извиваха по склона като рани.

Карса присви очи към морените. Не бяха огладени, а назъбени и очукани. Самото дъно на долината, доколкото можеше да види, бе покрито с остри ръбести камъчета. Отломки от къртенето на кремъка.

„Само в тази долина цяла армия е могла да направи каменните си оръжия.“

А кремъкът тук съвсем не беше изчерпан.

Гласът на Байрот Гилд изпълни ума му: „Карса Орлонг, кръжиш около истините като вълк единак около стар лос.“

Карса изсумтя. От другата страна се виждаха още кухини, всечени в стръмната скала. Той се спусна в потъналото в сянка дъно на долината и продължи към тях. Пластът чакъл под стъпалата му беше дебел, местеше се коварно и острите камъчета се забиваха в меките му подметки. Миришеше на варовита прах.

На една трета височина се озова под широкото устие на пещера. Сипеят пред него започна да се свлича опасно, щом се закатери нагоре. Най-сетне се добра до пещерата и влезе.

Слънцето вече се бе снишило и вътре цареше полумрак. Теблорът остави торбата си на каменния под и запали фенера си.

Стените бяха от твърд варовик, почернял от огъня, поддържан поколения и поколения наред, таванът бе висок. На десетина крачки навътре проходът се стесняваше. Карса се присви и се промъкна през малкия отвор.

Вътрешната пещера беше огромна. На отсрещната стена смътно се виждаше жила от чист кремък, достигаща почти до високия таван. В околните стени бяха изровени дълбоки ниши. От една цепнатина в центъра струеше бледата светлина на слънцето. Точно под нея имаше купчина песъчлива пръст и от нея беше израснало чворесто дръвче — гулдинда, не по-високо от коленете му, с по-тъмнозелени листа от обикновено.

Това, че дневната светлина можеше да проникне през две трети от стръмнината, само по себе си беше чудо… но това дърво…

Карса пристъпи до една от нишите и я освети с фенера. Зад нея имаше друга. И беше пълна с кремъчни оръжия. Някои натрошени, но повечето — непокътнати. Мечове, двуостри брадви с костени дръжки, стотици и стотици оръжия, осеяли пода. „Оръжията на мъртвите. Оръжията на победените.“ Знаеше вече, че във всяка пещера по тази скала ще намери същото.

Но това не бе важно за него. Той остави фенера до кремъчния стълб и изправи рамене.

— Уругал Втъкани, Бероук Тих глас, Калб Безмълвен ловец, Теник Разбити, ’Сибалле Неоткрита, Халад Гиганте, Имрот Жестоки. Ликове в Скалата, богове на Теблор. Аз, Карса Орлонг, от племето Урид на Теблор, ви доведох тук. Бяхте сломени. Отлъчени. Без оръжия. Направих това, което ми повелихте. Доведох ви тук.

Отвърна му хрипливият глас на Уругал.

— Ти намери това, което ни беше отнето, Карса Орлонг. Ти освободи своите богове.

И призракът на Уругал бавно започна да се въплъщава. Нисък плещест воин с едри кости, по-нисък от чедата на равнината, но много по-широк в раменете. Костите на крайниците му бяха натрошени — доколкото Карса можеше да види между стегнатите каишки и парчетата кожа, с които бяха овързани: държаха ги. Други каишки стягаха гърдите му.

— Карса Орлонг, ти намери оръжията ни.

Воинът сви рамене.

— Стига наистина да са сред хилядите в тези пещери.

— Тук са. Те не ни предадоха.

— Но Ритуалът — да.

Уругал килна глава. Шестимата други богове вече също се въплъщаваха.

— Значи разбираш.

— Да.

— Физическите ни тела се връщат, Карса Орлонг. Пътуваха дълго, лишени от дух, съхранени само от нашата воля…

— И от онзи, комуто служите — изръмжа Карса.

— Да. От онзи, комуто служим. Ние също те водихме, главатарю. И сега ще дойде наградата ти — за това, което ни даде.

— Събрали сме армия, Карса Орлонг — заговори ’Сибалле Неоткритата. — Всички онези деца, принесени в жертва пред Ликовете в Скалата. Те са живи, главатарю. Подготвени са. За теб. Армия. Народът ти е нападнат. Жителите на равнината трябва да бъдат отблъснати, армиите им — унищожени. Ще пометеш надолу със своите легиони, през земите им, и ще избиеш равнинците.

— Да.

— Седемте бога на Теблор вече трябва да станат осем — каза Уругал.

Халад — най-едрият от всички, изгърбен и чудовищен, пристъпи напред.

— Трябва да си направиш меч, Карса Орлонг. От камък. Мините отвън те чакат — ние ще те научим…

— Не е нужно — отвърна Карса. — Изучил съм ядрата на камъните. Познанието си е мое и мечът също ще си е мой. Тези, които правите вие, стават за вашия вид. Но аз съм Теблор. Аз съм Теломен Тоблакай. — Обърна се рязко и закрачи към монолитния кремъчен стълб.

— Този шпат ще те излъже — заговори зад него Халад. — За да извадиш достатъчно дълго острие за меч, трябва да удариш отгоре. Огледай хубаво тази жила и ще видиш, че колкото и чиста да е, камъкът е слаб. Затова е изоставен. Удариш ли го, ще се натроши. И този провал ще опетни следващите ти усилия, ще отслаби магията на сътворяването.

Карса застана пред тъмнокафявия, почти черен кремък.

— Трябва огън да напалиш в основата му — рече Халад. — Да гори непрестанно много дни и нощи. В долината долу няма много дървета, ала в Джаг Одан, отвъд нея, са преминавали безброй стада бедерини. Огън, Карса Орлонг, после — студена вода…

— Не. По този начин се губи всичко, Т’лан Имасс. Не само вашият вид знае истините за камъка. Тази задача е моя и само моя. Стига думи.

— Името, с което ни нарече — изхриптя Уругал. — Как го научи?

Карса се обърна рязко, с изкривено в гримаса лице.

— Глупав Теблор. Така вярвахте. Такива искате да сме. Паднали Теломен Тоблакай. Но падналият винаги може да се изправи отново, Уругал. Били сте някога Т’лан Имасс. Но вече сте Свободните. — И изръмжа: — От скиталчество — до твърдина. От твърдината — дом.

Обърна се и се изкатери по кремъчния стълб. Извади късия малазански меч, огледа за миг каменната повърхност, после се наведе и огледа гладкия, спускащ се до пода на пещерата камък. С върха на меча започна да стърже по върха на стълба, на една длан ширина от острия ръб. Виждаха се следи от стари удари — Т’лан Имасс се бяха опитвали, въпреки думите на Халад, но не бяха успели.

Ровеше жлеба, където трябваше да нанесе удара, и говореше в ума си.

„Байрот Гилд. Делъм Торд. Чуйте ме, след като никой друг не може. Един ден ще счупя веригите си и ще освободя душите, които ме терзаят сега. Не искате да сте сред тях, или така твърдите поне. И аз не искам да ви прегърне Гуглата. Помислих добре над това ваше желание. И съм намерил изход…“

„Двамата с Делъм Торд разбираме намерението, ти, главатарю. Твоят гений непрекъснато ме изумява, Карса Орлонг. Само с нашето съгласие ще успееш. Тъй че дай ни думата си и ще отворим пътя си. Към обятията на Гуглата… или каквото търсиш.“

Карса поклати глава.

„Не само аз, Байрот Гилд. Вие също. Нима го отричате?“

„Не, главатарю. Приеми тогава това, което предлагаме.“

Карса знаеше, че в този миг само той чува призрачните гласове на своите приятели, а те се разтвориха, смалиха се до чиста воля и тя се вля в кремъка. Вля се, за да подири форма, сцепление…

Очакване… Той изтри с длани прахта и ситните камъчета по грапавата повърхност, после стисна с две ръце дебелата дръжка на меча. Надигна го високо над себе си, впи очи в изровения жлеб и посече надолу.

Храсс…

И Карса скочи напред, мечът изхвърча от ръцете му, превъртя се във въздуха. Сгънатите му колене посрещнаха сблъсъка и в същия миг той вдигна ръце да хване дългия кремъчен отломък.

Отломък, дълъг почти колкото ръста му.

Плосък и гладък, той се откърти от стълба и падна в ръцете му. Топлина облиза дланите му и кръв рукна надолу до лактите му. Карса бързо сложи кремъка на пода, вдигна ръце и видя, че са порязани до кокала. „Умник си, Байрот. Изпи от кръвта ми, да подпечаташ сделката.“

— Ти… ни надмина — прошепна смаян Халад.

Карса отиде при торбата си и извади превръзки, игла и конец. Раните нямаше да заберат, разбира се, и бързо щяха да зараснат. Ала все пак трябваше да ги зашие, та да може да се залови с остренето на меча и да го държи здраво.

— Ще вложим сила в оръжието — обади се зад него Уругал. — Та да не се прекърши.

Карса кимна.

— Ще те направим осмия бог на Теблор.

— Не — отвърна той и започна да шие лявата си ръка. — Не съм като вас, Уругал. Не съм Свободен. Самите вие стегнахте веригите около мен. Със собствените си ръце се погрижихте душите на онези, които съм убил, да ме терзаят вечно. Вие създадохте терзанието ми, Уругал. Под такова проклятие не мога да бъда свободен.

— Все пак има място за теб — каза Уругал. — В Дома на Вериги.

— Да. Рицарят на Вериги. Поборникът на Сакатия бог.

— Много си научил, Карса Орлонг.

А той се взря в окървавените си ръце.

— Да, Т’лан Имасс. И ще го видите.

15.

Прахта от имперската армия скриваше обраслите с гори хълмове на Ватар на север. Беше късен следобед, най-горещата част на деня, когато вятърът замира и скалите излъчват зной като камъни в разпалено огнище. Сержант Стрингс лежеше на гръб под промазаното си наметало с цвят на охра и гледаше низините на югозапад. Потта се стичаше по лицето му и го щипеше под сиво-рижавата брада.

След като огледа конните воини, появили се по дирите им от одана, Стрингс вдигна ръка и даде знак.

Другите от отделението му се надигнаха от укритията си и заотстъпваха от билото. Сержантът ги изчака, докато се прикрият, превъртя се по корем и запълзя към тях.

Безбройни бяха сблъсъците им с нападатели през последните няколко седмици, още от покрайнините на Дожал, още по-разгорещени бяха набезите на племената Керан Добрай при Татимон и Санимон… но нищо не можеше да се сравни с армията, която ги преследваше сега. Три хиляди воини най-малко, от племе, което не бяха виждали досега. Безчет варварски знамена се развяваха над ордата, дълги копия, увенчани с дрипави флагове, рога и черепи. Бронзови брони лъщяха под черни телаби и кожени наметала и — още по-впечатляващо — странно сиви ризници, толкова меки и гъвкави, че не можеше да са от нищо друго освен от кожа. Шлемовете, доколкото можеше да ги различи от това разстояние, бяха от кожа и бронз, увенчани с криле на врани.

Стрингс се хлъзна надолу по склона при чакащото го отделение. Тепърва им предстоеше да влязат в ръкопашен бой — целият им опит досега се свеждаше до стрелба с арбалетите и отбрана в стегнат строй понякога. „Дотук добре.“ Сержантът се обърна към Смайлс.

— Така. Работата е ясна. Мятай се на оня дръглив кон долу, скъпа, и при лейтенанта. Явно ни чака бой.

Потта се стичаше на вадички по прашасалото й лице. Тя кимна и заслиза надолу.

— Ботъл, бегом при Геслер и му кажи да предаде на Бордюк. Искам съвещание. И бързо, докато не са дошли съгледвачите им.

— Ясно, сержант.

Стрингс извади меха с вода и го подаде на ефрейтор Тар, после потупа Кътъл по рамото и двамата се върнаха на билото и загледаха войската долу.

— Тия могат да ни смлатят като чук — промърмори сержантът. — Но пък толкова плътно яздят, че се чудя…

— Човърка ме нещо тука, Фид. Знаят, че сме близо, но не се престрояват като за бой. Би трябвало да изчакат нощта и да ни ударят по целия фронт. А и съгледвачите им къде са?

— Ами, авангардът им…

— Много е близо. Местните племена са по-…

Чу се тропот от сипещи се по склона камъни, двамата се обърнаха… и видяха конниците, катерещи се към тях от двете им страни, и още, по другия склон — спускаха се към отделението.

— Гуглата да ни вземе дано! Кога са…

Разнесоха се бойни викове, размахаха се оръжия, но конниците дръпнаха юздите и спряха около отделението.

Намръщен, Стрингс стана и се огледа. Авангардът на конната войска се изкачваше в тръс по склона. Сержантът погледна Кътъл и сви рамене.

Сапьорът му отвърна с кисела гримаса.

Придружени от конниците на билото, двамата заслизаха към Тар и Корик. Те бяха заредили арбалетите, но не се целеха в кръжащите в буен танц коне около тях. По-нататък по билото Стрингс видя идещия насам Геслер с отделението му, с Ботъл; те също си имаха конници за компания.

— Кътъл, да си ги срещал тия на север от река Ватар?

— Не съм. Но мисля, че се сещам кои са.

Никой от съгледвачите не носеше бронзова броня. Сивата кожа под наметалата им с цвета на пустинята изглеждаше странно, някак змийски. Под лактите си носеха гривни с криле на врани, извити назад като плавници. Лицата им бяха по-светлокожи, отколкото на местните племена; освен това имаха бради и мустаци. По страните им се стичаха татуирани черни сълзи.

Носеха копия, а на гърбовете — тежки ятагани. От шлемовете на всички висяха крака на врани.

Племенният авангард стигна до билото и спря, а на другия склон се появи група уикци, сети и малазански офицери.

„Беру да ни пази дано, самата адюнкта е с тях!“ Юмрук Гамът, Нил, Недер и Темъл, капитан Кенеб и лейтенант Ранал също бяха там.

Двете конни части застанаха една срещу друга от двете страни на тясната клисура и Стрингс видя как Темъл видимо се стъписа, наведе се и заговори нещо на адюнктата. След малко Тавори, Гамът и Темъл поеха напред.

Един воин от племенния авангард се спусна по склона. Главатар, реши Стрингс. Мъжът беше грамаден, с два ятагана, затъкнати пред гърдите му, единият счупен малко над дръжката. Черните сълзи по широкото му лице сякаш бяха издълбани в плътта. Спря току до Стрингс и Кътъл, кимна към приближаващата се група и попита на малазански:

— Това е Простоликата жена, която ви води, а?

Стрингс се намръщи и кимна.

— Адюнкта Тавори, да.

— Срещнахме Керан Добрай — каза главатарят и се усмихна. — Няма да ви тормозят повече, малазанецо.

Тавори и свитата й спряха на няколко крачки от тях и адюнктата заговори:

— Приветствам ви, главатарю на Хундрил. Аз съм адюнкта Тавори Паран, командир на Четиринадесета армия на Малазанската империя.

— Аз съм Гал. Ние сме Изгорените сълзи на Хундрил.

— Изгорените сълзи?

Мъжът махна с тъга.

— Черното крило, водачът на уикците. Говорих с него. Моите воини поискаха да влязат в боя, да видят кои са най-юначните от всички. Бихме се здраво, но бяхме унизени. Черното крило е мъртъв, кланът му — унищожен, а Убийците на кучета на Корболо Дом храчат над името му. На това трябва да се отвърне, затова дойдохме. Три хиляди — всички, които се бихме за Черното крило първия път. Променили сме се, адюнкта. Не сме каквото бяхме. Скърбим за загубата и скръбта ни ще остане вечна.

— Думите ти ме натъжават, Гал — отвърна с разтреперан глас Тавори.

„Внимавай, момиче…“

— Искаме да се присъединим към вас. Защото няма къде другаде да отидем. Стените на шатрите ни са чужди за очите ни. Лицата на жените ни, на децата — всички, които обичахме и ни обичаха — вече са ни чужди. Също като Черното крило, и ние сме духове в този свят, на тази земя, която нявга бе нашият дом.

— Искате да се присъедините… да се сражавате под моя команда ли, Гал?

— Да.

— За да отмъстите на Корболо Дом?

Той поклати глава.

— И това ще си дойде по реда. Но искаме да изкупим греха си.

Тя се намръщи.

— Грях? Но според Темъл вие сте се сражавали храбро и умело. Без вашата намеса Кучешката верига щеше да падне още при Санимон. Бежанците щяха да бъдат избити…

— Но после се отдръпнахме в земите си, адюнкта. Решихме да ближем рани. А Веригата продължи. Към нови битки. Към последната си битка. — Вече наистина плачеше и от другите воини също се надигна зловещ, пронизителен вой. — Трябваше да сме там. Това е.

Адюнктата се смълча.

Стрингс смъкна шлема си и отри потта от челото си. Погледна нагоре по склона и видя плътната редица воини на Хундрил по билото. Безмълвни. Чакащи.

Тавори се окашля.

— Гал, главатарю на Изгорените сълзи… Четиринадесета армия ви приветства.

Ответният рев разтърси земята. Стрингс се обърна и срещна погледа на Кътъл. „Три хиляди ветерани от тази проклета от Гуглата пустиня. Кралице на сънищата, имаме шанс. Най-после като че ли имаме шанс.“ Нямаше нужда да го казва на глас — Кътъл също го разбираше.

Но Гал не беше приключил. Дали беше разбрал огромното значение на следващия си жест — не, щеше да заключи по-късно Стрингс, просто нямаше как — но все пак… Главатарят стисна юздите и подкара напред, покрай адюнктата. Спря коня си пред Темъл и скочи на земята.

Три крачки напред. Пред очите на над триста уикци и петстотин сети хундрилът спря, без да откъсва сивите си очи от Темъл, свали счупения ятаган и го поднесе на младежа от Уик.

Пребледнял, Темъл се наведе да го поеме.

Гал отстъпи крачка назад и бавно се смъкна на коляно.

— Ние не сме уикци — дрезгаво промълви главатарят. — Но се заклевам в това: ще се стремим да станем. — И сведе глава.

Темъл седеше скован в седлото — явно се мъчеше да надвие пороя от чувства — и Стрингс изведнъж осъзна, че момчето просто не знае как да отвърне, не знае какво да направи.

Сержантът пристъпи напред, разлюля шлема в ръката си уж да го постави на главата си, а Темъл улови движението, докато се канеше да слезе, и замръзна, щом срещна погледа му.

Леко поклащане на глава: „Остани на седлото, Темъл!“ Сержантът вдигна ръка към устните си. „Говори. Отговори му с думи, момче!“

Темъл бавно се намести в седлото и изправи рамене.

— Гал от Изгорените сълзи — заговори той, гласът му леко трепереше. — Черното крило вижда през очите на всеки мъж на Уик тук. Вижда и отговаря. Стани. В името на Черното крило аз, Темъл от клана на Враната, приемам вас… Изгорените сълзи, в клана на Враната на Уик.

Като вълна, връхлетяла скалист бряг, цяла левга дълъг, по билото от ножниците изсвистяха оръжия в поздрав.

Стрингс потръпна.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Кътъл. — Това е по-страшно и от бойните викове преди малко.

„Да. И злокобно като усмивка на Гуглата.“ Хвърли поглед към Темъл и видя, че младежът го гледа. Сержантът се ухили и му кимна. „Идеално, момче. По-добре и аз не бих могъл да го направя.“

Темъл вече не беше сам сред намусените престарели вълци, които не го приемаха за свой командир. Младежът вече имаше Гал и три хиляди оцапани с кръв воини, които да застанат зад думата му. „И това е окончателно. Гал, ако бях религиозен, тази нощ щях да изгоря крило на врана в твоя чест. Гуглата да ме вземе дано, като нищо мога да го направя.“

— Гал от Изгорените сълзи — каза адюнктата. — Моля, присъединете се към нас в командния ни щаб. Можем да обсъдим състоянието на силите ви на вечерята — скромна вечеря, уви…

Най-сетне хундрилът се изправи и се обърна към адюнктата.

— Скромна? Не! Донесли сме храна и тази нощ ще има пир — нито един войник няма да си отиде без поне една мръвка от бедерин или глиган! — Завъртя се и огледа свитата си, докато не намери когото търсеше. — Имрал! Смъкнете месото от фургоните и го донесете! И намери двестате готвачи, и дано да са трезви вече. Че ако не са, главите ще им откъсна!

Имрал — стар и съсухрен, тялото му сякаш плуваше в древната бронзова броня — отвърна с широка беззъба усмивка, обърна коня си и го срита в лек галоп нагоре по склона.

Гал вдигна ръце към небесата и криле на врани сякаш се разпериха под лактите му.

— Нека треперят Убийците на кучета! — изрева той. — Изгорените сълзи започнаха своя лов!

Кътъл се наведе до ухото на Стрингс.

— Един проблем се реши — младокът от Уик най-сетне стъпи на здрава почва. Една рана се заши… но се отвори друга.

— Друга?

„О, да. Призрачният Юмрук на уикците се надига, непрекъснато. Горкото момиче.“

— Веригата на Колтейн бездруго я беше оковала — да ме прощаваш за каламбура — продължи сапьорът. — Обаче храбро го понесе все пак…

„Нямаше избор.“ Стрингс се обърна към отделението си.

— Строй се! Окопи трябва да се копаят… преди да ядем. — Те запъшкаха и той се намръщи. — И смятайте, че сте извадили късмет — това, че не забелязахме съгледвачите им, не говори добре за способностите ни, нали?

Геслер и Бордюк се приближаваха с отделенията си.

— В случай, че ти се е изплъзнало от ума, Фид, ние също не видяхме кучите му синове — изсумтя Кътъл.

— Прав си — отвърна Стрингс. — Съвсем ми се изплъзна от ума. Ха, и сега пак.

Кътъл почеса отока на брадичката си.

— Странно. Та за какво говорехме?

— За бедерини и глигани май. Прясно месце.

— Хм. Направо ми потекоха лигите.

Гамът спря пред командната шатра. Веселбата вървеше с пълна пара, хундрилите сновяха из лагера и пееха варварските си песни. Въртяха се стомни с ферментирало мляко и Юмрукът бе сигурен, че не един корем, пълен с полуовъглено, полусурово месо преждевременно се е изпразнил в тъмното зад огньовете или скоро ще го направи.

Походът на другия ден щеше да се съкрати наполовина по заповед на адюнктата, макар че дори пет камбани преход щеше да накара повечето войници да съжалят за буйствата си тази нощ.

„А може би не.“

Видя един от морските пехотинци от легиона си. Залиташе, някаква хундрилка го беше яхнала, с крака, увити около кръста му, и ръце — около врата му. Беше гола, пехотинецът — също почти гол. Двамата продължиха на зигзаг, подминаха го и изчезнаха в тъмното.

Гамът въздъхна, придърпа наметалото си и се приближи до двамата уикци, стоящи на пост пред шатрата на адюнктата.

Бяха от клана на Враната, сивокоси и нещастни, че не участват във веселбата. Щом го познаха, отстъпиха встрани. Юмрукът мина между тях, наведе се и се шмугна вътре.

Всички офицери си бяха отишли. Останали бяха само адюнктата и Гал, който се беше изтегнал в някакъв тежък стар и очукан стол, явно докаран на фургоните на Хундрил. Бе свалил шлема си и буйната му къдрава коса се беше смъкнала до раменете му, мазна и лъскава. Черният цвят трябваше да е боя, предположи Гамът, тъй като Гал бе преживял поне петдесет лета. Дългите му мустаци висяха на гърдите; и изглеждаше полузаспал, стиснал в огромната си шепа дръжката на глинена стомна. Адюнктата седеше близо до него, свела очи над мангала и потънала в размисъл.

„Да бях художник, щях да нарисувам тази сцена. Точно този момент, и нека всички да се чудят.“ Той пристъпи до масата с картите, където чакаше друга стомна.

— Армията ни е пияна, адюнкта — промърмори Юмрукът и си наля пълна чаша.

— Като нас — избоботи Гал. — Армията ви е загубена.

Гамът погледна Тавори, но реакция не последва. Вдиша дълбоко и се обърна към хундрила.

— Тепърва ни чака решително сражение, главатарю. Тъй че тепърва предстои да познаем себе си. Това е всичко. Не сме загубени…

— Но все още не сте и намерени — довърши озъбен Гал. И надигна стомната.

— Какво, да не би да съжалявате за решението си да се присъедините към нас?

— Ни най-малко, Юмрук. Моите шамани разгадаха пясъците. Много научиха за бъдещето ви. Четиринадесета армия я чака дълъг живот, но този живот ще е неспокоен. Обречени сте да търсите, вечно да преследвате… нещо, което дори не знаете и може би никога няма да разберете какво е. Като самите пясъци. Вечно скитане.

Гамът се намръщи.

— Не се обиждай, главатарю, но не вярвам много в пророчества. Никой смъртен — нито бог — не може да каже, че сме обречени или че бъдещето ни е предрешено. Бъдещето си остава непознато, единственото, над което не можем да наложим шаблона си.

Хундрилът изсумтя.

— Шаблоните са жизнената кръв за шаманите. Но не само за тях, нали? Драконовата колода — не я ли използват за пророкуване?

Гамът сви рамене.

— Някои наистина залагат много на Колодата, но аз не съм от тях.

— А в историята не виждаш ли шаблони, Юмрук? Сляп ли си за циклите, които преживяваме? Виж тази пустиня, тази пустош, през която вървите. Вашата империя не е първата, която иска да я владее. А племената? Преди Хундрил, преди Керан Добрай и Трегин тук са живели Санидите, и Орутите, а преди тях е имало други, чиито имена са забравени. Виж рухналите градове и старите пътища. Цялото минало е шаблони и тези шаблони остават под нозете ни, докато звездите отгоре разкриват своите шаблони — защото звездите, в които се взираме нощем, не са нищо друго освен илюзия от миналото. — Вдигна отново стомната и се вторачи в нея. — Тъй че миналото е под и над настоящето, Юмрук. В тази истина са се вкопчили моите шамани, в костите, в които бъдещето се е впило като жива плът.

Адюнктата бавно се извърна и изгледа главатаря.

— Утре ще стигнем до брода на Ватар, Гал. Какво ще намерим там?

Очите на хундрила блеснаха.

— Това ти ще го решиш, Тавори Паран. Мястото е гибелно и ще ти изрека словата му — слова, които други не ще чуят.

— Бил ли си там? — попита тя.

Той кимна, но не добави нищо повече.

Гамът отпи глътка вино. Нещо странно имаше в тази нощ, в този миг тук, в шатрата на адюнктата, нещо, от което настръхваше. Чувстваше се не на място, като пълен невежа, случайно попаднал сред мъдри схолари. Веселбата из лагера вече затихваше и той знаеше, че призори ще цари пълна тишина. Пиянската забрава всеки път му напомняше за малка, временна смърт. Гуглата газеше там, където бе стоял разумът, и тленната плът боледуваше след стъпките божии.

Гамът остави чашата си на масата и каза:

— Моля да ме извините. Тук е… задушно.

Никой от двамата не му отвърна и той излезе навън.

На пътеката между двамата уикски стражи спря и погледна нагоре.

„Древна светлина, нали? Ако е така, то шарките, които виждам, отдавна са изчезнали. Мъртви са шаблоните. Не си струва да се мисли за тях. Истините в тях нямат стойност, нищо друго не предлагат освен смут.“

А нямаше нужда да подклажда този студен огън. Твърде стар беше за тази война. „Гуглата знае, не ми харесваше от самото начало.“ Мъстта бе за младите в края на краищата. Времето, в което чувствата парят най-горещо, когато животът е достатъчно остър, за да реже, достатъчно яростен, за да разкъса душата.

Стресна го някакво едро куче браничар. Навел глава, с мръсна козина, целият в белези, мълчаливият звяр стъпваше тихо по пътеката между редиците шатри. След миг се скри в тъмното.

— Следя го — чу се глас зад гърба на Гамът и той се обърна.

— Капитан Кенеб? Изненадан съм, че още сте буден.

Капитанът сви рамене.

— Това глиганско не улегна добре в корема ми, сър.

— По-скоро ще да е от ферментиралото мляко на хундрилите — как го наричаха?

— Уртатан. Но не, опитвал съм го вече и реших да го избегна. До утре заран подозирам, че три четвърти от армията ще са си взели тази поука.

— А останалата четвъртина?

— Ще са мъртви. — Видя физиономията му и се усмихна. — Простете, сър, просто се пошегувах.

Юмрукът го подкани с жест да тръгне с него.

— И защо следиш това куче, Кенеб?

— Защото му знам историята, сър. Останало е живо от Кучешката верига. От Хисар до Ейрън. Видях го как падна почти в краката на Колтейн. Пронизано от копия. Не трябваше да оживее.

— А как е оживяло тогава?

— Геслер има пръст в тази работа.

Гамът се намръщи.

— Онзи сержант, в легиона на морската пехота?

— Да, сър. Той го намери, с още едно куче. Какво е станало после, представа си нямам. Но и двете животни оживяха от рани, които трябваше да са смъртоносни.

— Някой знахар може би…

— Възможно е, но не и от гвардията на Блистиг — проучих го. Не, тук се крие все още нерешена загадка. Не само кучетата, а и самият Геслер, и ефрейторът му, Сторми, и още един войник… забелязали ли сте странния цвят на кожата им? Те са фалари, но фаларите са светлокожи, а пустинният тен изобщо не прилича на това. Любопитно е също така, че тъкмо Геслер докара „Силанда.“

— Да не би да вярвате, че са сключили сделка с някой бог, капитане? Такива култове са забранени в имперската армия.

— Не мога да отговоря на това, сър. Нито имам достатъчно доказателства, за да повдигна срещу тях подобно обвинение. Засега само държа отделението на Геслер и неколцина други в ариергарда на колоната.

— Тази новина ме притеснява, капитане — изсумтя Юмрукът. — Нямате доверие във войниците си. И ми казвате всичко това едва сега. Мислили ли сте да се разправяте лично със сержанта?

Бяха стигнали края на лагера. Пред тях се издигаше неравната верига на хълмовете. Вдясно се простираше тъмният лес на Ватар.

Кенеб въздъхна.

— Те също не ми вярват, Юмрук. В ротата е плъзнал слух… че съм зарязал последните си войници, по време на бунта.

„А ти заряза ли ги, Кенеб?“ Гамът си замълча.

Но капитанът като че ли все пак чу неизречения му въпрос.

— Не съм. Макар че няма да отрека, някои решения, които взех тогава, могат да поставят под въпрос верността ми към империята.

— Няма да е зле да обясните това — отвърна тихо Гамът.

— С мен беше семейството ми. Постарах се да ги спася и за известно време нищо друго не беше от значение. Сър, цели роти падаха срещу бунтовниците. Човек не знаеше на кого да вярва. И както се оказа, командирът ми…

— Не говорете повече за това, капитане. Премислих. Не искам да знам повече. А семейството ви? Спасихте ли го?

— Да, сър. С малко навременна помощ от страна на един обявен за изменник Подпалвач на мостове…

— Един… какво! Кой, в името на Гуглата?

— Капитан Калам, сър.

— Той е тук? В Седемте града?

— Беше. На път към императрицата, струва ми се. Доколкото разбрах, искаше, ъъъ, да постави няколко въпроса пред нея. Лично.

— Кой още знае за това?

— Никой, сър. Чух историята, че Подпалвачите на мостове били унищожени. Но мога да ви уверя, сър, Калам не беше между тях. Той беше тук, сър. А къде е сега — може би единствена императрицата знае.

Нещо се размърда в тревите на двайсетина крачки от тях. „Онова куче. Гуглата само знае какво крои.“

— Добре, капитане. Дръжте засега Геслер в ариергарда. Но в някой момент преди битката ще трябва да го подложим на изпитание — трябва да знам дали може да се разчита на него.

— Ясно, сър.

— Твоят звяр обикаля там някъде.

— Знам. Всяка нощ. Сякаш търси нещо. Според мен може да е Колтейн. Търси Колтейн. Къса ми сърцето, сър.

— Е, ако това куче наистина търси Колтейн, капитане, признавам, че съм изненадан.

— Какво искате да кажете, сър?

— Защото кучият му син е тук. Трябва да сте сляп, глух и тъп, ако не сте го забелязали, капитане. Лека ви нощ.

Обърна се и се отдалечи. Искаше му се да се изплюе, но знаеше, че горчивият вкус в устата няма да го остави лесно.

Огънят отдавна беше угаснал. Загърнат в наметалото си, Стрингс седеше до него и гледаше, без да вижда, пластовете пепел, останали от сухата тор. До него лежеше мършавото пале, което според Трут се казваше Роуч. Кокалът, който гризеше жалкото същество, беше по-голям от него и ако имаше зъби и апетит, отдавна щеше да го е излапал.

Хубава компания, напук на тази окаяна нощ. Загърнати в одеялата си, войниците му спяха наоколо. Твърде уморени бяха, за да се напият, след като вдигнаха загражденията и дадоха първите постове, а пълните кореми ги приспаха бързо. И толкова по-добре. Щяха да са от малкото, опазени от мъките на махмурлука след няколко камбани. Дори Кътъл още не беше се събудил, какъвто навик имаше — а може би беше отворил очи, както лежеше на гръб край огъня.

Все едно. Самотата, измъчваща Стрингс, не можеше да се облекчи от ничия компания. Най-малкото тук. А и мислите му не бяха такива, че да ги сподели с някого.

Бяха храчили прах почти от самото начало на похода. Мястото беше неподходящо за десантници, освен ако ариергардът не беше застрашен от масиран удар, а не беше така. Не. Кенеб просто ги наказваше и Стрингс нямаше представа защо го прави. Дори лейтенантът, който все избягваше да се мярка край тях и да си командва отделенията, не беше наясно за мотивите на капитана. „Не че не е доволен. От друга страна, как може да се надява Ранал да спечели звездна слава пред войниците си, докато войниците му гълтат прахта на цялата Четиринадесета?“

„Между другото, пука ли ми изобщо вече за това?“

Нощният въздух вонеше, сякаш самата Полиел бродеше из лагера. Неочакваната придобивка с трите хиляди ветерани несъмнено бе повдигнала духа на Четиринадесета — дано само това да не се окажеше зла поличба.

„Така, да обмислим сега главното. Тази армия вече има шанс, нали. Няма нужда от копелета като мене. Защо искам да се връщам в Рараку, впрочем? Намразих я още първия път. Не съм онзи млад устат тъпак — не съм вече онова, което бях. Наистина ли си въобразявам, че ще си върна нещо в онази свята пустиня? Какво точно? Изгубените години? Онзи порив, който е присъщ на младостта? На войници като Смайлс, Корик, Ботъл и Тар. Включих се заради мъстта, но тя вече не пълни корема ми като някога — Гуглата знае, нищо не го пълни вече. Не е мъстта. Нито чувството за вярност. Дори приятелството не е. Проклет да си, Калам, трябваше да ме разубедиш. Още там, в град Малаз. Трябваше да ме наречеш глупак в очите.“

Браничарят на Геслер запристъпва от тъмното.

Роуч изръмжа, а по-едрият звяр спря, подуши въздуха и се отпусна на земята на няколко крачки встрани. Палето продължи да си играе с кокала.

— Хайде, покажи се, Геслер — промърмори Стрингс.

Сержантът наистина се появи, със стомна в ръка. Седна срещу него, погледна стомната, изсумтя отвратено и я хвърли настрана.

— Не мога да се напия повече. Нито аз, нито Сторми или Трут. Прокълнати сме.

— Сещам се и за по-лоши проклятия — измърмори Стрингс.

— Е да де, и аз, но все пак. Най-лошото е, че не мога да спя. Никой от нас не може. Бяхме при пустия брод на Ватар — нали там докарахме „Силанда“, да изчакаме Кучешката верига. Здраво ни напердашиха, да ти кажа. Проклет да съм, ако не ме изненада това. Все едно, никак не държа да го виждам пак. Не и след онова, дето стана там.

— Стига мостът да не е отнесен — отвърна Стрингс.

Геслер изсумтя. Дълго време никой от двамата не проговори.

— Мислиш да бягаш, а, Фид?

Той се навъси. Геслер кимна умислено.

— Лошо е, когато ги загубиш. Приятелите, имам предвид. Кара те да се чудиш защо все още си тук, защо проклетата торба кръв, мускул и кокали продължава да се движи. И бягаш. После какво? Нищо. Не си тук, но където и да си, все пак те има.

Стрингс изкриви лице.

— И трябва да видя някакъв дълбок смисъл в това? Слушай, въпросът не е само за това, което стана с Мостоваците. А в това да си войник. Непрекъснато го превъртам в ума си. Разбрах, че не ми е харесвало още от първия път. Идва един момент, Геслер, когато вече чувстваш, че нямаш място тук, че това, което правиш, не е за тебе.

— Може би. Но аз все още не съм го разбрал. Всичко се свежда до това в какво си добър. В нищо друго, Фид. Не искаш да бъдеш повече войник. Добре, но какво друго ще правиш?

— Някога чиракувах за зидар…

— Чираците са десетгодишни, Фид. Не са кекави старци като тебе. Виж, войникът може да прави само едно нещо, и то е да воюва. Искаш да свърши? Е, предстои битка. Би трябвало да ти се отворят много възможности. Хвърли се на някой меч и готово. — Геслер изпъна пръст и го размаха пред Стрингс. — Но не това е проблемът, нали? Проблемът ти е, че сега имаш отделение и си отговорен за тях. Това не ти харесва и точно от това мислиш да избягаш.

Стрингс стана.

— Иди да си гледаш кучето, Геслер.

Обърна се и закрачи в тъмното.

Тревата под нозете му беше мокра. Той се приближи към постовете. Извикаха му приглушено, отвърна им и вече беше извън лагера. Звездите бяха започнали да гаснат и небето изсветляваше. Рояци малки нощни пеперуди се носеха на черни облаци към гористите хълмове на Ватар, тук-там по някой ризан се гмуркаше сред тях и те избухваха и се пръсваха, за да се съберат отново, след като заплахата отмине.

На рида, на триста крачки пред сержанта, стояха няколко пустинни вълка. Секнал беше нощният им вой и се бяха задържали само от любопитство, или може би изчакваха армията да тръгне, за да се спуснат в ниското и да изядат остатъците.

Стрингс спря, щом чу смътното пеене, глухо, скръбно и трепетно, което се носеше от една падина недалече от хълма. Беше го чувал и в други нощи, все извън лагера, но не бе проявил желание да проверява. Нищо подканящо нямаше в тази едва доловима монотонна музика.

Но сега тя го привлече. С познати гласове. И той се приближи със свито сърце.

Падината беше обрасла с гъста жълтеникава трева, но в центъра имаше отъпкан кръг. В него седяха двете уикски деца, Нил и Недер, един срещу друг, а между тях бе поставена голяма бронзова купа.

Онова, с което беше пълна, привличаше пеперудите, трупаха се още и още.

Стрингс се поколеба и понечи да се върне.

— Приближи се — заговори хрипливо Нил. — Побързай, слънцето изгрява!

Намръщен, сержантът се подчини. Щом стигна до ръба на падината, спря, обзет от внезапна тревога. Пеперудите се вихреха около него като бледожълта пелена, изпълваща очите му, въздухът, раздвижен от пърхащите крилца, галеше кожата му като хиляди дихания. Той се огледа, но не можеше да види нищо освен хилядите пърхащи криле.

— Още насам! Той те иска тук! — подкани го тънкият глас на Недер.

Но Стрингс не можеше да направи и една стъпка повече. Сред този жълт, пърхащ саван се долавяше… присъствие.

И то му заговори:

„Подпалвачо на мостове. Рараку те чака. Не обръщай гръб точно сега.“

— Кой си ти? — попита намръщен Стрингс. — Кой ми говори?

„Вече съм от тази земя. Какво бях преди е без значение. Пробудих се. Всички се пробудихме. Иди при своя събрат. В Рараку, където той ще те намери. Заедно двамата трябва да убиете богинята. Трябва да освободите Рараку от петното, което й е хвърлено.“

— Моят събрат? Кого ще намеря там?

„Песента се скита, Подпалвачо на мостове. Търси си дом. Не обръщай гръб.“

И отведнъж присъствието изчезна. Пеперудите отлетяха към небето, завъртяха се във вихър сред лъчите на слънцето. Все по-високо и по-високо…

Две малки ръце се вкопчиха в него и той погледна надолу. Недер се взираше в него, с лице, изпълнено с паника. На две крачки зад нея стоеше Нил, свит, с очи, пълни със сълзи.

Недер закрещя:

— Защо ти? Ние го зовяхме и зовяхме! Защо ти?

Стрингс поклати глава и я избута от себе си.

— Н-не знам.

— Какво ти каза? Кажи ни го! Имаше послание за нас, нали? Какво ти каза?

— За вас? Не, момичето ми. Кой, в името на Гуглата, мислите, че беше това?

— Сормо Е’нат!

— Магьосникът? Но той… — Стрингс залитна още една стъпка напред. — Спрете тази проклета песен!

— Каква песен, войнико? — попита Недер.

Той поклати глава и закрачи към лагера. Сормо нямаше думи за тях. Нито той самият. Нито искаше да гледа лицата им — безпомощното им отчаяние, копнежът им към призрак, който си е отишъл — отишъл си е завинаги. „Онова не беше Сормо Е’нат. Беше нещо друго — Гуглата знае какво. «Всички се пробудихме.» Какво ли означава това? И кой ли ме очаква в Рараку? Мой събрат — нямам събратя освен Мостоваците… богове на пъкъла! Бързия Бен? Калам? Един от двамата? Или и двамата?“ Искаше му се да закрещи, само за да заглуши песента, шепнеща в главата му, ужасната, болезнено несъвършена мелодия, терзаеща разума му.

Рараку, изглежда, все още не беше приключила с него. Стрингс тихо изруга. „Проклето да е всичко това!“

На север, отвъд пушливите кръгове на гаснещите лагерни огньове, загърнатите в тъмна мантия хълмове на Ватар се обляха в златна слънчева светлина. А на рида зад него вълците завиха.

Гамът се намести в седлото и се заспуска към реката. Изтеклото време не беше стигнало, та земята да погълне напълно жертвите на клането тук. Белите кости лъщяха в песъчливата кал по брега. Мяркаха се изгнили парчета плат, кожа и желязо. А самият брод едва се виждаше. Останки от понтонния мост се бяха струпали откъм горната му страна, а над тази преграда се беше натрупал още нанос. Хлътнали, затънали във водата фургони, дървета, треви и ракита, пуснали вече корен в натрупаната тиня, изгърбена на дъга грамада, оформяща нещо като мост. За Юмрука цялото нещо изглеждаше готово всеки момент да се разкъса.

Някои от съгледвачите бяха минали пеша. Гамът видя двайсетина оплескани с кал сети на отсрещния бряг, катереха се по стръмния склон.

Горите по двата речни бряга бяха дъга от цветове, клоните — окичени с ивици плат, с плитки и боядисани човешки кокали, полюшвани от вятъра.

Меш’арн то’леданн. Денят на Чистата кръв. Нагоре по течението, от двете страни, докъдето стигаше поглед, в калта бяха набити дълги колове под ъгъл, надвиснали над водните въртопи. От тях висяха трупове на заклани овце и кози. От някои все още капеше кръв, докато други като че ли отдавна бяха загнили, гъмжаха от мухи, пеперуди и хищни птици. От принесените в жертва животни капеха малки бели късчета и едва след миг Гамът осъзна, че са личинки, падащи в реката.

Приближиха се до брега и капитан Кенеб дръпна юздите на коня си до него.

— Не калта държи на място този нанос, нали? О, има малко тиня и пясък, но най-вече е…

— Кръв, да — измърмори Гамът.

Бяха слезли след адюнктата, с Нил и Недер от двете й страни. Тримата стигнаха досами водата и спряха там конете си. Зад Гамът и Кенеб първите роти на Десети легион бяха излезли на склона и вече виждаха реката и грубия мост.

— Тези жертвоприношения… смятате ли, че са направени в наша чест, Юмрук? Не мога да си представя, че такова клане ще продължава дълго — стадата бързо ще се изчерпат.

— Някои са били тук от доста време — отбеляза Гамът. — Но би трябвало да сте прав, капитане.

— Значи ще преминаваме река от кръв. Ако тези проклети племена смятат, че този жест е почетен, значи Кралицата им е взела ума. Тази идея, да се гледа на света метафорично, винаги ме е обърквала. Тукашните в Седемте града гледат на всичко по различен начин. За тях околният пейзаж е одухотворен — не просто старата представа за духове, но и по някакъв друг, по-сложен начин.

Гамът го изгледа.

— Заслужава ли си да се проучва това, капитане?

Кенеб се сепна, после му отвърна с полуусмивка и някак унило свиване на рамене.

— Точно този диалог говореше за бунта и само за бунта — месеци и месеци наред, преди най-после да се случи. Ако си бяхме направили труда да разчетем тези знаци, Юмрук, щяхме да сме много по-добре подготвени.

Бяха спрели зад адюнктата и двете деца от Уик. Щом чу думите на Кенеб, Тавори обърна коня си и погледна капитана.

— Понякога знанието не е достатъчно.

— Моля за извинение, адюнкта — отвърна Кенеб.

Строгият поглед на Тавори се спря на Гамът.

— Изведете морската пехота напред, Юмрук. Ще ни трябват сапьори и муниции. Ще преминем брод, а не мост от останки, задържан с кръв.

— Слушам, адюнкта. Капитане, елате с мен…

Двамата обърнаха конете и поеха обратно по склона. Гамът хвърли поглед към капитана и видя, че се усмихва.

— Какво ви развеселява, капитане?

— Мунициите, сър. Сапьорите ще се разреват.

— Стига да не унищожат и самия брод, с радост ще им предложа утешителната си прегръдка.

— Не бих позволил да чуят такова обещание, сър.

— Да, предполагам, че сте прав.

Стигнаха до първите редици на Десети и Гамът махна с ръка на една вестоноска. Тене Баралта подкара с нея и двамата се приближиха.

— Сапьори ли? — попита Червеният меч.

— Да.

Тене Баралта кимна и се обърна към вестоноската:

— Предай на лейтенантите от морската пехота. На адюнктата й трябват малко взривове. Веднага.

— Слушам, сър. — Тя обърна коня си и препусна.

Червеният меч се обърна към Гамът:

— Ще го приемат като оскърбление. Мостът от кръв е замислен като благословия.

— Тя го знае, Тене Баралта — отвърна Гамът. — Но основата е прекалено коварна. Би трябвало да е очевидно, дори за скритите им наблюдатели.

Едрият мъж сви рамене и бронята по гърдите му издрънча.

— Може би две-три думи насаме с Гал от Хундрил, някой ездач, който да ги намери тези наблюдатели, да поговори с тях, за да не възникнат недоразумения.

— Добро предложение — отвърна Гамът.

— Тогава ще се погрижа.

Червеният меч се отдалечи.

— Простете ми за дързостта — измърмори Кенеб, — но ми се струва, че това, което стана току-що, никак няма да се хареса на адюнктата.

— Смятате ли, че тя не харесва инициативи сред офицерите си, капитане?

— Не бих допуснал…

— Току-що го направихте.

— Аха. Разбирам ви. Моля за извинение, Юмрук.

— Никога не се извинявай, когато си прав, Кенеб. Изчакай тук за отделенията.

Подкара надолу към адюнктата.

Нил и Недер бяха слезли от конете и бяха коленичили във водата, навели глави.

Щом се приближи, Гамът ясно видя едва удържания гняв на Тавори. „Да, все още са се вкопчили във веригите си и като че ли да ги пуснат е последното нещо, което им се иска… ако имат избор. Е, нали аз говорих за инициатива.“

— Виждам, че децата си играят в калта, адюнкта.

Тя извърна рязко глава към него, с присвити очи. Гамът продължи:

— Предлагам да им назначим гледач, да не се наранят в лудориите си. В края на краищата, адюнкта, съмнявам се, че императрицата е възнамерявала да ги осиновите, нали?

— Е, не — изсумтя тя. — Трябваше да са моите магове.

— Точно така. Затова се чудя, заповядвала ли сте им да общуват с призраци? Да не би да се опитват да умилостивят речните духове?

— Отново не, Юмрук. Всъщност представа нямам какво правят.

— Според мен се оказвате твърде снизходителна като майка, адюнкта.

— Нима? В такъв случай ви разрешавам да действате от мое име, Юмрук.

Не беше възможно Нил и Недер да не са чули разговора им, но никой от двамата не помръдна от мястото си. Гамът въздъхна силно, слезе от коня и тръгна към разкаляната вода.

Наведе се, сграбчи ги за кожените ризи малко под вратовете и ги дръпна рязко нагоре.

Те заскимтяха, засъскаха гневно, но Юмрукът ги разтърси и ги обърна към адюнктата.

— Това щеше да направи една уикска бабичка. Знам, малко по-грубичко е от малазанския стил на гледане на дечица. Но пък тези двамата не са малазанци, нали? — И ги пусна на земята.

— Може би е твърде късно, Юмрук — каза Тавори, — но ви напомням, че тези две деца също така са магьосници.

— Засега не съм го забелязал, адюнкта. Но ако искат да ме прокълнат, тяхна работа.

Засега обаче като че ли и двамата не бяха склонни да го направят. Гневът им беше отстъпил на нещо, което много напомняше на цупене.

Тавори се окашля.

— Нил, Недер. Мисля, че на армията ни ще й трябват представители, които да издирят местните племена в тази гора, да ги уверят, че сме наясно със значението на техния жест. И че все пак трябва да си осигурим безопасно преминаване през този брод.

— Адюнкта, Юмрук Тене Баралта предложи нещо подобно, но с помощта на хундрилите.

— Може би представители и от двете племена тогава. — Тя се обърна към хлапетата. — Явете се при Юмрук Тене Баралта.

Децата се спогледаха, а Нил отвърна:

— Както желаете.

Недер изгледа злобно Гамът и двамата тръгнаха нагоре.

— Моли се да не ти се наложи да си платиш за това — каза Тавори, след като се отдалечиха достатъчно.

Гамът сви рамене.

— И следващия път нека Тене Баралта да ми поднася предложенията си лично.

— Да, адюнкта.

Кътъл и Стрингс побягнаха от брега. Бяха мокри и оклепани с тиня и съсирена кръв, но все пак не можеха да скрият ухилените си физиономии. Двойно по-голямо бе задоволството им от това, че мунициите бяха дошли от запасите на Четиринадесета, не от личните им. Дванайсет пукача, които щяха да подкарат взривовете хоризонтално, три проклетии, наместени плитко в наноса, за да разпръснат отломките.

И едва няколко удара на сърцето, преди всичко това да гръмне.

Войската се беше изтеглила на върха на склона; съгледвачите сети на другия бряг не се виждаха никъде. С което оставаха само двамата сапьори… тичащи като луди.

Разтърсващо земята „ууумп“, и двамата изхвърчаха напред. Пясък, кал, вода, последвани от дъжд отломки.

С ръце над главите, останаха дълго, без да помръднат. Единственият звук, който стигаше до ушите им, бе от пороя, понесъл се над разчистения брод. Стрингс се обърна към Кътъл и видя, че и той го гледа.

„Май щеше да стане и само с две проклетии.“

Кимнаха си и се изправиха.

Бродът наистина беше разчистен. Водата носеше утайките надолу към морето Дожал Хейдинг.

Стрингс изтри калта от лицето си.

— Мислиш ли, че направихме дупки, Кътъл?

— Едва ли нещо, което да удави някого, бас слагам. Добре, че не избяга — добави тихо Кътъл, щом конниците започнаха да се спускат по склона зад тях.

Стрингс го изгледа накриво.

— А какво не чуваш?

— Как да ти отговоря на такъв въпрос, Фид?

Първият конник се приближи — също сапьор, Мейби, от Шесто отделение.

— Равно и чисто. Но го напуснахте на косъм — каква полза от такъв голям взрив, щом си заровил лицето си в калта, когато гръмне?

— Някакви други умни коментари да имаш, Мейби? — изръмжа Кътъл и започна да бърше калта от дрехите си — усилие, което едва ли можеше да се надява и на скромен успех. — Ако не, бъди така добър да продължиш и провери за дупки.

— И по-бавно — добави Стрингс. — Остави коня сам да си намери къде да стъпва.

Мейби вдигна вежди.

— Нима? — И сръга коня си към брода.

— Много мразя язвителни копелета като тоя — изсумтя Стрингс.

— Уикците ще му съдерат кожата, ако счупи краката на този кон.

— Малко като вражда ми прозвуча.

Кътъл се отказа от безплодните усилия да се почисти и го изгледа намръщено.

— Какво?

— Все едно.

Ранал и Кенеб спряха до тях.

— Добра работа — каза капитанът. — Според мен.

— Би трябвало да е наред — отвърна Стрингс. — Стига да не почне някой да мята стрели по нас.

— За това сме се погрижили, сержант. Е, на вашето отделение се пада привилегията да минете първи.

— Слушам, сър.

Трябваше да изпита някакво удоволствие от добре изпълнената задача. Но не беше изпитал нищо освен първоначалната възбуда веднага след взрива. Накъсаната песен отново зашепна в ума му, като траурен саван, положен върху всяка негова мисъл.

— Пътят напред изглежда чист — промълви Кътъл.

„Да. Не че трябва и да ми харесва.“

Северният бряг на Ватар се издигаше стръмно към голото било на запад. Прехвърлянето на армията продължаваше. Адюнктата и Гамът се изкачваха по козята пътека. Слънцето се беше смъкнало ниско — бе краят на втория им ден при брода — и реката бе потънала в огнени цветове вляво от тях, но стръмният скалист бряг вече беше потънал в дълбока сянка.

Калта, покрила облечените в кожа крака на Гамът, засъхваше като корава, напукана кожа, от която се сипеше прах, докато се катереше след Тавори. Дишаше тежко, долните му дрехи бяха плувнали в пот.

Най-сетне излязоха на билото, отново на слънчева светлина. Топъл поривист вятър метеше плоската гола скала. В хлътнината на заслона долу се виждаше каменен кръг от някогашен наблюдателен огън, вероятно от времето на Кучешката верига.

Адюнктата изтупа прахта от металните си ръкавици и закрачи към северния ръб. Гамът я последва.

Оттук се виждаше град Убарид, на североизток, смътен и загърнат в пушеци. Зад него проблясваха водите на Дожал Хейдинг. Заливът беше пълен с кораби.

— Адмирал Нок — промълви адюнктата.

— Завзел е отново Убарид значи.

— И там ще попълним обоза си, да. — Тя посочи на север. — Ето, там е, Гамът. Виждаш ли го?

Той примижа, зачуден какво се очаква да види зад огромната пустош на Убарид Одан. И дъхът му излезе със съсък между зъбите.

Огнена стена на хоризонта, като от второ залязващо слънце.

— Вихърът — промълви Тавори.

Изведнъж вятърът лъхна много по-студен и го заблъска в лицето.

— Зад него ни очаква нашият враг — продължи Тавори. — Кажи ми, смяташ ли, че Ша’ик ще се опита да спре настъплението ни?

— Ще е глупачка, ако не го направи — отвърна Гамът.

— Сигурен ли си? Дали няма да предпочете да се срази с новобранци, които все още не са пролели кръв?

— Рискът е огромен, адюнкта. Походът сам по себе си трябва да е закалил Четиринадесета. На нейно място бих предпочел сблъсък с изтощена от битки, грохнала армия. Враг, обременен с ранените си, с недостиг на стрели, на коне и какво ли още не. А и до момента на крайната битка щях да съм научил нещо за вас, адюнкта. За вашата тактика. Засега Ша’ик няма как да ви е взела мярката.

— Да. Любопитно, нали? Или е безразлична към мен, или чувства, че вече ми е взела мярката — което, разбира се, е невъзможно. Дори да приемем, че си има шпиони в армията ни, досега не съм направила нищо, освен да се грижа походът ни да върви в добър ред.

„Шпиони? Богове на пъкъла, дори не бях помислил за това!“

Двамата дълго мълчаха, всеки потънал в мислите си.

Слънцето вляво от тях гаснеше.

Но Вихърът грееше със свой пламък.

16.

Събуди се от лекото душене на мокра муцунка. Отвори очи, погледна и видя мъничкия бок’арала, с петнистата кожа от някаква инфекция — беше се сгушил на корема му.

Калам се надигна стреснато и едва овладя желанието си да сграбчи дребното същество за врата и да го запокити в стената. Не състраданието го накара да премисли, разбира се. По-скоро беше обстоятелството, че този подземен замък бе дом за стотици, може би хиляди бок’арала, а тези същества притежаваха сложна социална структура — наранеше ли това мъниче, можеше да се окаже под цяла купчина разгневени мъжкари. А колкото и малки да бяха зверчетата, зъбите им бяха като на мечка. Така че той с усилие овладя отвращението си и избута пъстрото мъниче възможно най-нежно.

То изхленчи жално и го погледна с големите си воднисти очи.

— Да не си се опитал пак — измърмори убиецът и стана. Парчета дъвкана кожа покриваха корема му, а тънката му вълнена долна риза беше прогизнала от сополивото носле на мъника. Калам я смъкна и я хвърли в ъгъла на тясната килия.

Не беше виждал Искарал Пъст вече цяла седмица. Освен лекия сърбеж по пръстите на краката и ръцете, общо взето се беше изцерил от нападението на демона енкар’ал. Беше доставил диамантите и вече гореше от нетърпение да си тръгне.

Откъм коридора до ушите му стигна смътно пеене. Убиецът поклати глава. „Могора може и да я докара някой ден, но дотогава… богове на пъкъла, ужасно стърже!“ Отиде до опърпаната си торба, зарови вътре и извади чиста риза.

На вратата се потропа, той се обърна и видя, че е отворена. Могора стоеше на прага с дървено ведро в едната ръка и с парцал в другата.

— Тука ли беше? Преди малко? А? Тука ли беше? Кажи!

— Не съм го виждал от дни — отвърна унило Калам.

— Трябва да почисти кухнята!

— Ама ти само това ли правиш, Могора? Гониш сянката на Искарал Пъст?

— Само! — изврещя дъртата и нахлу вътре, понесла дръжката с парцала за чистене като знаме. — Аз ли само използвам кухнята! Не!

Калам се дръпна и изтри слюнката от лицето си, но далхонийката настъпи.

— А ти? Да не мислиш, че яденетата си идват самички? Да не мислиш, че тъмните богове си ги правят ей тъй, от голия въздух? Аз ли съм те поканила тука? Мой гост ли си ти? Да не съм ти слугиня аз на тебе?

— Боговете да не дават…

— Млък! Аз говоря тука, не ти! — Тикна парцала и ведрото в ръцете на Калам, а като видя бок’арала — мъник, свит върху нара, се сви като хищник и запристъпва, извила кривите си пръсти. — А, ето те и тебе. Ще си тръскаш кожицата където ти падне, нали? Няма да е задълго!

Калам се изпречи на пътя й.

— Стига, Могора. Излез оттук.

— Не и без галеничето ми.

— Галениче? Та ти се каниш да му откъснеш врата, Могора!

— Е, и?

Той пусна на пода парцала и ведрото. „Не мога да го повярвам. Защитавам някакъв крастав бок’арал… от вещица д’айвърс.“

Зад отворената врата се чу тропане и Калам посочи.

— Погледни там, Могора. Навредиш ли на мъничето, ще се разправяш с тях.

Тя се завъртя и изсъска.

— Измет! Изродчетата на Искарал — все шпионират! Така се крие той, с тяхна помощ!

Старата изврещя и хукна към вратата. Струпаните бок’арала запищяха и се пръснаха, макар че Калам видя как един от тях се шмугна между краката й и скочи върху нара. Гушна мъничето под мишница и драсна към коридора.

Врясъците на Могора заглъхнаха из подземния храм.

— Хи-хи.

Калам се обърна.

Искарал Пъст се появи от сенките на отсрещния ъгъл. Беше целият в прах, на кокалестото му рамо висеше торбичка. Убиецът се намръщи.

— Достатъчно те чаках в тая лудница, жрецо.

— И още как. — Старчето килна глава и задърпа редките косми по лисото си теме. — Приключих, и той може да си върви, нали? Трябва да съм мил, сърдечен, да пръсна златен прашец по пътя му навън в очакващия го свят. Нищо няма да заподозре. Ще повярва, че си тръгва по собствена воля. Точно както трябва да е. — Изведнъж Искарал Пъст се усмихна и му подаде торбичката. — Дръж, малко диаманти и за тебе. Пръсни ги тук-там, навсякъде! Но не забравяй, трябва да минеш през Вихъра — до сърцето на Рараку, нали?

— Така смятам — изръмжа Калам и взе торбичката. — Целите ни не се разминават, жрецо. Макар да разбирам, че с този твой извратен ум май предпочиташ да се разминават. Все пак… да се пробие през Вихъра… без да ме засекат. Как да го постигна?

— С помощта на смъртния избраник на Сенкотрон. Искарал Пъст, Върховен жрец, владетел на Рашан, на Мийнас и Тир! Вихърът е богиня, очите й не могат да са навсякъде. Хайде, взимай си бързо вещите. Трябва да се махаме! Оная се връща, а пак оцапах в кухнята! Живо!

Излязоха от лабиринта под една грамадна скала, посред бял ден, на по-малко от сто крачки от побеснялата стена на Вихъра. След три крачки Калам сграбчи жреца за рамото и го завъртя.

— Онова пеене? Откъде идва, в името на Гуглата, Искарал? Чух го в манастира и си помислих, че е Могора…

— Могора не може да пее, глупако! Нищо не чувам освен диви ветрове и съсъка на пясъците! Ти си луд! Луд ли е? Да, възможно е. Не, сигурно е. Слънцето е сварило мозъка му под тая дебела чутура. Бавно разлагане… но не, не. Песента на Танно е това. И все пак май наистина е луд. Два съвсем отделни проблема. Песента. И неговата лудост. Далечни, несвързани, но и двата объркват всички планове на господарите ми. Или потенциално поне. Потенциално. Нищо сигурно няма, не и в тази проклета земя, особено тук. Неспокойната Рараку. Нервната!

Калам изръмжа, бутна го настрана и закрачи към стената на Вихъра. След малко Искарал Пъст го догони.

— Кажи как ще се оправим с това, жрецо.

— Много е просто всъщност. Тя ще усети пробива. Като мушкане с нож. Неизбежно е. Значи, отвличащ ход! А няма по-добър в отвличащите ходове от Искарал Пъст!

Приближиха се на двайсетина крачки от кипящата пясъчна стена. Обгърнаха ги вихрени облаци прах. Искарал Пъст пристъпи още крачка-две напред и се ухили, с пълна с пясък уста.

— Дръж се здраво, Калам Мекхар!

И изчезна.

Над убиеца се извиси огромно туловище и изведнъж го обгърнаха безброй ръце.

Азаланът.

И вече тичаше — по-бързо и от най-бързия кон — покрай стената на Вихъра. Сгуши Калам до гърдите си и се гмурна вътре.

Оглушителен тътен изпълни ушите на Калам, пясъкът задра в кожата му и той стисна очи.

Още и още грохот, и азаланът вече търчеше по отъпкан пясък. Отпред се простираха развалини на град.

Под нозете на демона изригваха пламъци, огнена пътека, очертала дирите му.

Могилата на мъртвия град се извиси пред тях. Без да спира, азаланът се втурна към порутената стена. Изникна пукнатина, не достатъчно широка за азалана, но съвсем достатъчна за Калам.

Азаланът го хвърли през процепа и скочи високо над него. Калам тупна тежко сред отломки и глинени чирепи. Взривовете бяха секнали, останал бе само ревът на Вихъра.

„Май се измъкна обратно. Бърз е кучият му син.“

Убиецът дълго остана неподвижен, зачуден дали хитрината е успяла. Все едно, щеше да изчака нощта, преди да се измъкне навън.

Вече не чуваше песента. „Нещо, за което трябва да съм благодарен.“

Стените на процепа разкриваха многобройни пластове чирепи от едната страна, хлътнал отсек от калдъръмена улица от другата и част вътрешна стена на сграда — с изронена мазилка — от третата. Пластът отломки от зидария под краката му беше ронлив и дълбок.

Калам опипа оръжията по тялото си и се настани да изчака.

Кътър прекрачи през портала, с Апсалар на ръце. Тежестта й му причиняваше вълни от болка в отеклото рамо. Нямаше да може да я носи така още дълго.

На трийсет крачки напред, в края на поляната, където се сливаха двете пътеки, лежаха проснати десетки трупове. А сред тях стоеше Котильон.

Кътър закрачи към бога на сянката. Телата на мъртвите Тайст Едур лежаха струпани в кръг около разчистеното петно вляво, но вниманието на Котильон като че ли беше съсредоточено върху едно определено тяло, в краката му. Докато младият дару се приближаваше, богът бавно се наведе и отметна с ръка косите от лицето на трупа.

Беше старата вещица, онази, която беше изгоряла. „Онази, за която помислих, че е източникът на силата в малазанската група. Но не беше тя. Беше Пътника.“ Кътър спря на няколко крачки от Котильон, стъписан от изражението му, от скръбното му лице, което изведнъж му се стори с двайсет години по-старо. Облечената в ръкавица ръка, която беше отметнала косата, вече галеше обгореното лице на мъртвата.

— Познаваше ли я? — промълви Кътър.

— Хоул — отвърна след миг той. — Мислех, че Въслата ги е премахнала всички. Че не е останал нито един от командата на Ястребовия нокът. Мислех, че е мъртва.

— Тя е мъртва. — И веднага затвори уста. „Колко ужасно е да го кажеш…“

— Научих ги да се крият добре — продължи Котильон, без да откъсва очи от жената, лежаща на отъпканата окървавена трева. — Толкова добре, че можеха да се скрият дори от мен, изглежда.

— Какво е търсила тук според теб?

Котильон леко потръпна.

— Не това е въпросът, Кътър. По-скоро, била ли е с Пътника? Какво е намислил Ястребовият нокът? А Пътника… богове, знаел ли е коя е? Разбира се, че е знаел — о, тя е стара и болна, но все пак…

— Би могъл просто да го попиташ — измърмори Кътър, намести Апсалар в ръцете си и изпъшка. — Той е в двора зад нас в края на краищата.

Котильон се пресегна към шията на жената и вдигна нещо, окачено на каишка. Някакъв птичи нокът, жълт. Дръпна го, огледа го за миг, след което го хвърли към Кътър.

Нокътят се удари в гърдите му, падна и остана да лежи в скута на Апсалар.

Даруджистанецът го зяпна, после вдигна глава и срещна погледа на бога.

— Иди при кораба на Едур, Кътър. Изпращам те при друг от… агентите ни.

— Какво да направя?

— Ще чакаш. В случай, че потрябваш.

— За какво?

— Да помогнеш на други да премахнат Господаря на Ястребовия нокът.

— Знаеш ли къде е той? Всъщност мъж ли е?

Котильон вдигна Хоул на ръце и се изправи.

— Имам подозрение. Най-сетне — подозрение за всичко това. — Крехкото тяло се отпусна леко в ръцете му. Той изгледа Кътър за миг. По устните му пробяга тъжна усмивка. — Виж ни само двамата.

Обърна се и тръгна по горската пътека.

Кътър зяпна след него. И извика:

— Не е същото! Не е!

„Не е…“

Богът потъна в сенките на леса.

Кътър изсъска проклятие, обърна се и тръгна по пътеката към брега.

Богът Котильон продължи до една малка поляна встрани от пътечката. Отнесе товара си в центъра и нежно го положи на земята.

Сенките срещу него оживяха и бавно се сгъстиха в смътната фигура на Сенкотрон. Този път богът дълго мълча.

Котильон коленичи до тялото на Хоул.

— Пътника е тук, Амманас. В руините на Едур.

Амманас изсумтя тихо и сви рамене.

— Едва ли ще иска да отговори на въпросите ни. Никога не го прави. Упорит е като всички далхонийци.

— Ти самият си далхониец — изтъкна Котильон.

— Точно така. — Амманас пристъпи безшумно и застана от другата страна на тялото й. — Тя е, да.

— Тя е.

— Колко пъти трябва да умират следовниците ни, Котильон? — попита с въздишка богът. — Но пък тя явно престана да бъде сред тях още преди много време.

— Мислеше, че вече не съществуваме, Амманас. Императорът и Танцьора. Че ни няма. Че сме мъртви.

— И в известен смисъл беше права.

— В известен, да. Но не в най-важния.

— Тоест?

Котильон го погледна с гримаса.

— Беше ни приятелка.

— А, в този най-важен смисъл. — Амманас помълча дълго. — Ще го проучиш ли това?

— Не виждам друг избор. Ястребовият нокът крои нещо. Трябва да ги спрем…

— Не, приятелю. Трябва да се погрижим да се провалят. Намерил ли си… следа?

— Повече от следа. Разбрах кой е начело на цялата работа.

Сенкотрон килна леко загърнатата си в качулка глава.

— И там ли отиват сега Кътър и Апсалар?

— Да.

— Достатъчни ли са?

Котильон поклати глава.

— Разполагам с други агенти. Но ми се ще Апсалар да е наблизо в случай, че нещо се провали.

Амманас кимна.

— Е, и къде?

— В Рараку.

Макар да не можеше да види лицето на приятеля си, Котильон знаеше, че се усмихва широко.

— Ах, скъпо ми Въже. Май дойде времето да ти поразправя за моите ходове…

— Диамантите, дето ги дадох на Калам? Чудех се за тях.

Амманас махна към тялото на Хоул.

— Да я отнесем у дома — нашия дом де. И там можем да си поговорим… надълго и широко.

Котильон кимна.

— Освен това — добави Сенкотрон — близостта на Пътника ме изнервя.

Само след миг полянката беше празна, освен няколкото безплътни сенки, които бързо се стопиха.

Кътър стигна до скалистия бряг. На равния каменист плаж долу бяха издърпани четири бързоходни лодки. В залива зад тях стояха закотвени два големи дромона, и двата — тежко пострадали.

Около лодките се виждаха разхвърляни корабни принадлежности и две грамадни, отсечени и издърпани на брега дървета, сигурно с намерението да заместят прекършените мачти. Няколко бурета с осолена риба бяха обърнати, други стояха наблизо, подредени и напълнени с прясна вода.

Кътър сложи Апсалар на земята и се приближи до една от лодките. Бяха с дължина около петнайсет стъпки, с широки греди, единична мачта и кърмилно весло. От двете страни имаше по две гривни за греблата. Планширите бяха покрити с пищна резба.

Апсалар изведнъж се закашля и той се обърна.

Тя се надигна рязко, изплю да прочисти гърлото си, прегърна раменете си с ръце и затрепери. Кътър бързо се върна при нея.

— Д-дарист?

— Мъртъв е. Но и останалите Едур — също. Сред малазанците имаше един…

— Онзи със силата. Усетих го. Каква… ярост!

Кътър отиде до едно от буретата с вода, намери черпак, гребна и се върна при нея.

— Нарече се Пътника.

— Знам го — промълви тя и потръпна. — Не от своите спомени. От тези на Танцьора. Танцьора го познаваше. Много добре го познаваше. Били са… трима. Изобщо не са били само двама — знаеше ли го това? Изобщо не са били само Танцьора и Келанвед. Не, и той е бил с тях. Почти от самото начало. Преди Тайсхрен, преди Дужек, дори преди Въслата.

— Е, вече е все едно, Апсалар — отвърна Кътър. — Трябва да напуснем този проклет остров — Пътника да си го пази, ако ще, все ми е едно. Съвзе ли се достатъчно? Да ми помогнеш да избутаме един от тия бързоходи във водата? Имаме храна и вода в изобилие…

— Къде отиваме?

Той се поколеба. Тъмните й очи се присвиха.

— Котильон.

— Нова задача за нас, да.

— Не тръгвай по този път, Крокъс.

Той се намръщи.

— Мислех, че компанията ще ти хареса.

Подаде й черпака. Тя го изгледа продължително и отпи.

— Хълмовете Пан’поцун.

— Зная — провлече Лостара.

Перла се усмихна.

— Разбира се, че ще знаеш. Най-сетне разбра защо през цялото време те питах…

— Чакай малко. Не може да не си знаел накъде води този път…

— Е, да, но вярвам в склонността на сляпата природа да се върти в кръг. Все едно, да има някъде наблизо погребан град?

— Наблизо? Искаш да кажеш, освен този, над който стоим? — Остана доволна, като го видя как зяпна. — Какво мислиш, че са всички тези плоски хълмове, Нокът?

Той разхлаби наметалото си.

— Макар че, от друга страна, това място ще ни устрои напълно.

— За какво?

Той я погледна.

— Ами, ритуал, скъпа. Трябва да намерим следа, магическа и древна. Да не би да си въобразяваше, че просто ще се скитаме без посока из тази пустош, с надеждата, че ще намерим нещо?

— Странно, точно това си мислех, че правим вече дни наред.

— Просто трябваше да увеличим разстоянието между нас и онзи проклет Имасс — отвърна той, приближи се до покрития с плоски камъни участък на билото на могилата и разрита камъчетата. — Усещах нечовешките му очи по целия път през долината.

— Той и лешоядите, да. — Тя вдигна глава и се загледа в безоблачното небе. — Все още са с нас всъщност. Проклетите птици. Не се изненадвам. Водата ни е на привършване, храната е още по-малко. След ден-два ще изпаднем в сериозна беда.

— Тези светски грижи ще ги оставя на тебе, Лостара.

— Тоест, ако всичко друго се провали, винаги можеш да ме убиеш и да ме изядеш, нали? А ако аз реша да те убия първа? Както съм обладана от светски грижи.

Нокътят седна на камъните.

— Тук стана доста по-хладно, не мислиш ли? Местно явление, подозирам. Макар да допускам, че един скромен успех в ритуала, който ще извърша след малко, ще ни стопли поне мъничко.

— Макар и само с възбудата на неверието — измърмори Лостара, пристъпи до ръба на могилата и се загледа на югозапад, където червената стена на Вихъра очертаваше извита линия през пустинята. Чу зад себе си приглушени слова, на някакъв непознат за нея език. „Най-вероятно брътвежи. Виждала съм достатъчно магове, които нямат нужда от думи… освен за пред хора.“ Перла сигурно правеше точно това. Беше човек на позата, колкото и да се правеше на безразличен към единствения си зрител. „Човек, който иска името му да влезе в историческите томове. Някаква съдбоносна роля, около която се върти съдбата на империята.“

Чу как плесна ръце да изтупа прахта, обърна се и видя, че става; красивото му лице се бе намръщило тревожно.

— Много бързо мина — рече тя.

— Бързо. — Дори той изглеждаше изненадан. — Наистина имах късмет. Един местен земен дух е убит… наблизо. Нещастно съвпадение, стечение на злокобна орис. Призракът му витае наоколо като дете, търсещо изгубените си родители, и е готов да говори с всеки странник, който се озове наблизо, стига странникът да е готов да го чуе.

— Е, и какво има да ни каже? — изсумтя Лостара.

— Ужасен инцидент… добре де, ужасният инцидент, който е убил духа — подробностите около който ме карат да заключа, че има някаква връз…

— Добре — прекъсна го тя. — Води. Губим време.

Той замълча и я изгледа уязвено — това изражение можеше и да е съвсем искрено. „Зададох въпрос и трябваше поне да го оставя да ми отговори.“

Перла й махна да го последва и тръгна надолу по стръмния терасиран склон на могилата.

Тя метна торбата си през рамо и пое след него.

Щом се спуснаха долу, Нокътят я поведе покрай изкуствения хълм и право на юг през каменистата низина. Слънцето се отразяваше с ослепителен блясък от нажежената й повърхност. Освен малкото мравки, щъкащи под краката им, по съсухрената земя не се забелязваха никакви признаци на живот. Тук-там се срещаха издължени каменни грамади, очертаващи сякаш брега на пресъхващо езеро, смалило се до локви, от които бе останала само солена кора.

Вървяха през целия следобед. На югозапад се открои верига от хълмове и ново масивно плато отляво. Малко преди свечеряване стигнаха равното дъно на пресъхнало езеро, с извисяващото се вляво плато и назъбените хълмове вдясно от тях.

В самия център на падината лежаха останки от търговски фургон, обкръжени от изгоряла земя, с бели вихрушки от пепел, която сякаш не можеше да се отлепи от земята.

Перла поведе към странния кръг.

Пепелта беше пълна с малки кости, изгорели до бяло и сиво от някаква неимоверно силна горещина; пращяха под краката им. Озадачена, Лостара се наведе да ги огледа.

— Птичи ли са?

Перла гледаше към фургона или може би — към нещо зад него. Чу въпроса й и поклати глава.

— Не, скъпа. Плъхове.

Малкото черепче в краката й потвърждаваше думите му.

— Да, в скалистите райони се срещат плъхове…

Той я погледна през рамо.

— Тези са — били са — д’айвърс. Един особено неприятен индивид — Грилън.

— Убит ли е бил тук?

— Не мисля. Тежко пострадал може би. — Перла отиде до една от по-големите купчини пепел, клекна и започна да я разравя.

Лостара се приближи. Перла разравяше труп — останали бяха само костите, и тези кости бяха ужасно оглозгани.

— Горкият кучи син.

Перла не отвърна нищо. Бръкна в скелета и вдигна малък къс метал.

— Стопен е — промърмори той. — Но според мен е малазански знак. Магически кадър.

Имаше още четири купчини като тази с оглозганите кости. Лостара се приближи до едната и взе да разрива пепелта.

— Този тук е цял! — изсъска, щом видя почернялата от огъня плът.

Перла дойде при нея и двамата разчистиха трупа от пепелищата. Облеклото му беше общо взето изгоряло и огънят беше беснял по кожата му, но изглежда, не бе успял да свърши нещо повече, освен да я овъгли на повърхността. Щом Нокътят изтри последната пепел от лицето, очите се отвориха.

Лостара изруга, отскочи назад и светкавично измъкна меча.

— Всичко е наред — каза Перла. — Това няма да иде никъде, скъпа.

Зад съсухрените клепачи зееха само две празни очни ями. Почернелите устни бяха дръпнати като в грозна усмивка.

— Какво стана? — попита го Перла. — Можеш ли все още да говориш?

От тялото излязоха хрипливи звуци и Перла се наведе още над него.

— Какво ти каза?

Нокътят я погледна през рамо.

— Каза: „Аз съм Клам и умрях от ужасна смърт.“

— Няма спор…

— А после са го възкресили и е станал вратар.

— За Грилън?

— Да.

Тя прибра оръжието си.

— Изключително неприятна професия след смъртта, изглежда.

Перла вдигна вежда и се усмихна.

— Уви, нищо повече няма да получим от милия Клам. Нито от другите. Магията, която ги държи одухотворени, вече изтлява. Което значи, че Грилън или е мъртъв, или е много далече. Все едно, спомни си лабиринта на огън — развихрен е бил тук по някакъв странен начин. И ни е оставил диря.

— Вече е много тъмно, Перла. Трябва да си направим бивак.

— Тук?

Тя премисли и се намръщи в тъмното.

— Може би не точно тук, но все пак съм уморена, а и ако търсим следи, бездруго ще ни трябва светлина.

Перла излезе от кръга с пепелта, махна с ръка и във въздуха над него бавно се оформи кълбо от светлина.

— Дирята не води далече според мен. Още малко работа, Лостара. После можем да се спрем на бивак.

По каквито и знаци да вървеше, те оставаха невидими за Лостара. Още по-странното беше, че дирята се извиваше насам-натам, и Нокътят се беше намръщил и я следваше колебливо. Скоро почти престана да се движи напред, стъпваше много бавно. Лицето му бе плувнало в пот.

Лостара преглътна въпросите си, но отново бавно извади меча.

Най-сетне се натъкнаха на нов труп.

Перла изсъска и се смъкна на колене пред грамадното изгорено тяло. Лостара се окашля и попита тихо:

— Какво стана, Перла?

— Гуглата е бил тук — прошепна той.

— Това го виждам и сама…

— Не, не разбираш. — Той сви юмрук и удари тялото. Беше само куха обвивка. Изпращя и се разчупи под удара. Перла я изгледа с яд.

— Гуглата е бил тук. Самият бог, Лостара. Дошъл е, за да вземе тогова — не само душата, но и плътта — всичко, което е било заразено от лабиринта на огън — лабиринта на светлина, по-точно. Богове, да имах само Драконова колода сега. В… двора на Гуглата е станала промяна.

— И какво му е важното на всичко това? Мислех, че търсим Фелисин.

— Не мислиш, момиче. Спомни си разказа на Сторми. И на Трут. Фелисин, Хеборик, Кълп и Баудин. При фургона на Грилън намерихме останките на Кълп. А това — махна ядосано с ръка — е Баудин. Проклетият Ястребов нокът — въпреки че доказателството го няма на врата му, уви. Помниш ли странната им кожа? На Геслер, Сторми и Трут? Същото е станало с Баудин, тук.

— Ти го нарече „зараза“.

— Е, не знам какво точно е. Лабиринтът ги е променил. Неясно по какъв начин.

— Значи ни остават Фелисин и Хеборик Леката ръка.

Той кимна.

— В такъв случай ми се ще да ти кажа нещо — продължи Лостара. — Може да не е свързано, но…

— Давай, момиче.

Тя се обърна към хълмовете на югозапад.

— Когато проследихме онзи агент на Ша’ик… в онези хълмове…

— Калам Мекхар.

— Да. И устроихме засадата на Ша’ик в стария храм на билото — на пътеката, водеща към Рараку…

— Точно както го описа. Е, и?

— Трябваше да видим всичко това. Следователно събитията, на които сега се натъкнахме, трябва да са станали след нашата засада.

— Е, да.

Тя въздъхна и скръсти ръце.

— Фелисин и Хеборик са с армията на Апокалипсиса, Перла. В Рараку.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

Тя сви рамене.

— Къде другаде може да са? Помисли. Омразата на Фелисин към Малазанската империя трябва да е всепоглъщаща. А и Хеборик едва ли ще изпитва голяма любов към империята, която го осъди и прати на каторга. Били са отчаяни след нападението на Грилън. След като Баудин и Кълп са загинали. Отчаяни, и вероятно пострадали.

Той кимна замислено и се изправи.

— Едно нещо така и не ми обясни, Лостара. Защо се провали засадата ви?

— Не се провали. Ша’ик я убихме — мога да се закълна в това. Стрела от арбалет в челото. Не можахме да вземем тялото й заради телохранителите й — оказаха се твърде много за групата ни. Но я убихме, Перла.

— Тогава кой, в името на Гуглата, предвожда Апокалипсиса?

— Не знам.

— Можеш ли да ми покажеш мястото на тази засада?

— Да, на заранта. Мога да те заведа точно там.

Той я загледа мълчаливо. Светлото кълбо над тях започна да трепти, после се стопи с тиха въздишка.

Спомените му се бяха събудили. Онова, което се бе утаило у Т’лан Имасс, пласт след пласт, трупани през столетията, беше като пейзаж, който Онрак отново можеше да разпознае. И това, което виждаше пред себе си… изчезнаха платата на хоризонта, изваяните от вятъра кули от пясъчник, пясъчните дюни и белите ивици корал. Нямаше ги вече сухите клисури и дерета, мъртвите речни корита, засетите поля и напоителните канали. Дори градът на север, на самата ивица на хоризонта, вкопчил се като тумор за широката лъкатушеща река, се разми и стана ефимерен за вътрешния му взор.

И всичко, което вече виждаше, беше отпреди… толкова отдавна.

Сивите вълни на вътрешното море, връхлитащи с обещание за вечност по дългия чакълест бряг, протягащ се на север чак до планините, които един ден щяха да се нарекат Талас, и на юг, за да обхване жалката останка, знайна сега под името море Клатар. Коралови рифове, оголили подобните си на акули гръбнаци на една шеста левга навътре от брега, над които кръжаха чайки и отдавна изчезнали дългоклюнести птици.

По брега крачеха фигури. Кланът на Рениг Обар, дошли от своите тундри да закупят китова кост и масло на денрабъ, и донесли сякаш със себе си ледените ветрове… или навярно това необичайно време, дошло в тукашните земи с топъл климат подсказваше за нещо по-тъмно. Джагът, скрит в някоя твърдина и разбъркал казана на Омтоуз Феллак. Още студ и рифовете щяха да умрат, а с тях — и съществата, чието съществуване зависеше от тях.

Някогашният Онрак, от плът и кръв, въздъхна притеснено. Беше отстъпил. Не беше вече гадателят на кости на своя клан — та нали Абсин Толай бе много по-вещ от него в тайните изкуства, а и беше по-податлив на жадната амбиция, тъй нужна за следовниците на Пътя на Телланн. Умът на Онрак твърде често се залисваше по други неща.

По грубата красота например, като тази, която сега виждаше пред себе си. Непригоден беше за бой, за ритуалите на унищожението. Винаги с неохота беше танцувал шаманския танц в дълбоките пропади на пещерите, в които барабаните тътнеха и ехото пронизваше плът и кости, все едно че лежиш на пътя на лудо препускащо стадо ранаг — стадо като това, което Онрак току-що бе издухал по стените на пещерата наоколо. Устата му горчеше, пълна със слюнка, въглен и охра, ръцете му се бяха изцапали, докато преграждаха пръските от устните му, за да се оформят фигурите по камъка. Изкуството се твореше в самота, образите се извайваха без светлина, по невидими стени, докато другите от клана спяха във външните ниши. И простата истина бе, че Онрак беше усвоил магията на рисуването само заради това желание да бъде сам.

Сред народ, в който самотата се смяташе почти за престъпление. В който самото раздробяване на образа на неговите съставки — от виждането към наблюдението, от възкресяването на спомена до извайваното му, извън живия поглед, върху каменните стени — всичко това изискваше твърде изострена, потенциално опасна, гибелна за рода чувствителност.

„Жалък шаман. Онрак, ти изобщо не беше онова, което трябваше да си. И когато наруши неписания закон и нарисува достоверен портрет на смъртен Имасс, когато затвори във времето онази красива смугла жена в онази дълбока и тъмна ниша, която никой не биваше да открие… ах, как усети тогава гнева на ближните си. На самия Логрос и на Първия меч.“

Ала си спомняше изражението на младия Онос Т’уулан, когато за първи път бе погледнал портрета на сестра си. Удивление, възхита и прилив на томителна любов — Онрак беше сигурен, че видя всичко това на лицето на Първия меч, сигурен беше, че и други го бяха видели, макар никой да не го изрече, разбира се. Законът бе нарушен и наказанието трябваше да е сурово.

Така и не разбра дали самата Килава бе видяла рисунката; така и не разбра дали се е разгневила, или е видяла достатъчно, та да разбере, че кръвта на собственото му сърце се е преляла в този образ.

„Но това е последният спомен, до който достигам.“

— Винаги тръпки ме полазват, когато замълчиш така, Т’лан Имасс — измърмори Трул Сенгар.

— Онази нощ преди Ритуала — отвърна Онрак. — Недалече от мястото, където стоим сега. Трябваше да бъда прокуден от своето племе. Бях извършил престъпление, за каквото друг отговор нямаше. Но по-големи беди връхлетяха клановете. Четирима тирани Джагът се бяха вдигнали и съюзили. Искаха да унищожат тази земя — и го постигнаха.

Тайст Едур не отвърна нищо. Навярно се чудеше какво точно е било унищожено. Покрай реката се извиваха напоителни канали, ивици тучно зелени жита чакаха сезона на жътвата. Пътища и ферми, по някой храм тук-там, и само на югозапад, по ивицата на хоризонта, голата верига хълмове обезобразяваше гледката.

— Бях в онази кухина — мястото на престъплението ми — продължи след малко Онрак. — На тъмно, разбира се. Последната ми нощ сред моя род, мислех си. Макар че всъщност вече бях сам, прогонен от стана в това последно място на самота. И тогава някой дойде. Докосна ме. Тяло, топло. Невероятно меко — не, не беше жена ми, тя бе една от първите, които ме прокудиха заради стореното от мен, заради измяната, която означаваше то. Не, беше жена, непозната за мен в тъмното.

„Тя ли беше? Никога няма да го разбера. На заранта я нямаше, махнала се беше от всички нас, докато Ритуалът се оповестяваше и клановете се събираха. Беше отхвърлила призива — не, още по-ужасно, беше избила близките си. Всички освен самия Онос. Беше успял да я отблъсне — най-истинското доказателство за воинското му мъжество.“

„Тя ли беше? Имаше ли кръв по ръцете, кръв, останала невидима за мен? Онази суха червена прах, която намерих по кожата си — помислих си, че е от обърнатата паница с боя. Избягала от Онос… при мен, в нишата на моя позор.“

„И чии стъпки чух в прохода отвън? Тъкмо докато се любехме, дали някой бе дошъл при нас и бе видял онова, което самият аз не можех да видя?“

— Няма нужда да казваш повече, Онрак — промълви Трул.

„Вярно. Ако бях смъртна плът, щеше да видиш, че плача, и с това щях да кажа онова, което ти каза току-що. Значи все пак съзираш скръбта ми, Трул Сенгар. А продължаваш да питаш защо изрекох клетвата си…“

— Следата на ренегатите е… прясна — отрони след малко Онрак.

Трул се подсмихна.

— А ти обичаш да убиваш.

— Склонността към художество намира нови форми, Едур. Не можеш да й затъкнеш устата. — Т’лан Имасс бавно обърна лице към него. — Променили сме се, разбира се. Вече не съм свободен да продължа този лов… освен ако и ти не го желаеш.

Трул отвърна с гримаса и мълчаливо огледа земите на югозапад.

— Е, признавам, че не е толкова съблазнително, колкото преди. Но, Онрак, тези ренегати са съучастници в измяната срещу моя народ и съм решен да разбера каквото мога за ролята им. Така че трябва да ги намерим.

— И да говориш с тях.

— Първо да говоря, да, а след това можеш да ги убиеш.

— Вече не вярвам, че съм способен на това, Трул Сенгар. Много зле съм пострадал. Но пък Монок Очъм и Ибра Голан идат след нас. Те ще стигнат.

При тези думи Тайст Едур извърна глава.

— Само двамата? Сигурен ли си?

— Силите ми са смалени, но да, така мисля.

— Близо ли са?

— Все едно, това не е важно. Затаили са жаждата си за мъст над мен… за да мога да ги отведа до онези, които преследват от самото начало.

— Подозират, че ще минеш на страната на ренегатите, нали?

— Откъсналите се ближни. Да, подозират.

— А ти?

Онрак го изгледа за миг.

— Само ако го сториш и ти, Трул Сенгар.

Бяха стигнали до самия край на обработената земя и затова беше сравнително лесно да избегнат срещи с местните обитатели. Самотният път, който прекосиха, беше лишен от живот в двете посоки, докъдето стигаха очите им. Отвъд напояваните ниви се върна суровата природа. Туфи трева, ивици огладен от водата чакъл, дерета и ровове, тук-там — по някое дърво гулдинда.

Хълмовете пред тях се откроиха — фасада от остри, назъбени канари.

Точно по тези хълмове Т’лан Имасс бяха разбили ледените пластове, точно тук бе мястото на първото им опълчване. За да защитят свещените градове, скритите пещери и кремъчните мини. Там, където се пазеха сега оръжията на падналите.

„Оръжията, които тези отстъпници искат да вземат.“ Нямаше потекло магията, вложена в тези каменни остриета, поне по отношение на Телланн. Щяха да подсилят онези, които ги държат, стига да са потомци на създателите им — или да са сътворени от същите тези ръце преди много време. Имасс да са, тъй като изкуството отдавна бе забравено от смъртните. А и ако намереха тези оръжия, това щеше да даде на отстъпниците пълна свобода, откъсвайки силата на Телланн от телата им.

— Спомена за предателство на твоя клан — каза Трул Сенгар, докато се приближаваха към хълмовете. — Стари са като че ли тези спомени, Онрак.

— Може би сме обречени да повтаряме престъпленията си, Трул Сенгар. Върнаха се спомените ми — всичко, което мислех, че съм изгубил. Не знам защо.

— Откъсването от Ритуала?

— Може би.

— Какво беше престъплението ти?

— Затворих една жена във времето. Така поне изглеждаше. Нарисувах лика й в една свята пещера. Сега вярвам, че с този свой акт съм виновен за ужасните убийства, които последваха, за нейното бягство от клана. Тя не можа да се включи в Ритуала, който ни направи безсмъртни, защото от моята ръка вече бе станала безсмъртна. Дали знаеше това? Дали това бе причината да се опълчи на Логрос и на Първия меч? Няма отговори на тези въпроси. Що за лудост бе обзела ума й, та да убие най-близките си, да се опита да убие самия Първи меч, собствения си брат?

— Не е била твоята жена значи.

— Не. Беше гадателка на кости. Соултейкън.

— Но си я обичал все пак.

Той сви рамене.

— Страстта е отрова сама по себе си, Трул Сенгар.

Към билото водеше тясна козя пътека, стръмна и лъкатушеща по склона. Започнаха да се изкачват.

— Не приемам този възглед, че сме обречени да повтаряме грешките си, Онрак — каза Тайст Едур. — Нима не се научаваме? Нима опитът не води към мъдрост?

— Трул Сенгар. Току-що предадох Монок Очъм и Ибра Голан. Предох Т’лан Имасс, защото предпочетох да приема собствената си съдба. Значи — същото престъпление, каквото извърших толкова отдавна. Винаги съм жадувал за самота, да съм отделно от своята раса. В Новородения бях доволен. Както и в свещените пещери отпред.

— Доволен? А сега, в този момент?

Онрак помълча дълго.

— Когато спомените се върнат, Трул Сенгар, самотата се оказва илюзия, защото всяко мълчание е изпълнено с кресливото търсене на смисъла.

— Звучиш все повече като… смъртен с всеки изминал ден, приятелю.

— По-уязвим, искаш да кажеш.

— Все едно. Но виж какво правиш сега, Онрак.

— Какво имаш предвид?

Трул Сенгар спря на пътеката и го погледна с тъжна усмивка.

— Връщаш се у дома, Т’лан Имасс.

Тайст Лиосан бяха вдигнали бивак. Което все пак беше нещо, помисли си Малачар.

В небето грееха странни звезди, светлината им потръпваше, сякаш преливаща от сълзи. Просналият се пред тях пейзаж бе сякаш безжизнена пустош от голи скали и пясък.

Огънят, който бяха запалили в края на изгърбеното плато, беше привлякъл странни нощни пеперуди с големината на малки птици, както и рояци други летящи същества, сред които и крилати гущери. Преди това ги беше връхлетял рояк мухи — хапеха жестоко, преди да изчезнат също тъй бързо, както се бяха появили. А сега ухапванията сякаш пълзяха, сякаш насекомите бяха оставили нещо след себе си.

Според Малачар в този свят витаеше някаква… негостоприемност. Той почеса една от бучките, изникнали на ръката му, и изсъска, щом усети как нещо се загърчи под сгорещената му кожа. Обърна се отново към огъня и се вторачи в своя сенешал.

Джоруд бе коленичил до огнището, свел глава — поза, която не беше се променила от доста време — и тревогата на Малачар се усили. Иниас бе коленичил до сенешала, готов да помогне в случай, че водачът им бъде обсебен от нов пристъп на болката, но тези тревожни пристъпи ставаха все по-редки. Оренас беше останал да пази конете и Малачар знаеше, че сега стои там в тъмното, извън светлината на пламъците, с изваден меч.

Знаеше, че един ден щеше да дойде равносметката с Т’лан Имасс. Тайст Лиосан бяха продължили с ритуала, без да му изневерят. Твърде открити бяха. „Никога не вярвай на труп.“ Малачар не знаеше дали има такова предупреждение в светите текстове на Виденията на Озрик. Ако нямаше, щеше да се погрижи да бъде добавено към събраната мъдрост на Тайст Лиосан. „Когато се върнем. Ако се върнем.“

Джоруд бавно се изправи. Лицето му бе изтерзано от скръб.

— Пазачът е мъртъв — каза той. — Нашият свят е нападнат. Но братята и сестрите ни са предупредени и сега препускат към портите. Тайст Лиосан ще удържат. Докато Озрик се върне, ще удържим. — Бавно извърна лицето си към всеки от тях, дори към Оренас, който бавно изникна от тъмното. — За нас има друга задача. Повелено ни е да я изпълним. На този свят, все някъде, ще намерим нарушителите. Крадците на Огъня. Потърсих ги и никога не са били по-близо до сетивата ми. Те са в този свят и ние ще ги намерим.

Малачар изчака — знаеше, че ще има още.

Джоруд се усмихна.

— Братя мои. Нищо не знаем за този свят. Но този недостатък е временен, защото също така долових присъствието на един стар приятел на Тайст Лиосан. Недалече. Ще го открием — това е първата ни задача — и ще го помолим да ни запознае с трудностите по тази земя.

— Кой е този стар приятел, сенешале? — попита Иниас.

— Създателят на Времето, братко Иниас.

Малачар кимна замислено. „Приятел на Тайст Лиосан. Как не. Убиецът на Десетте хиляди. Икариум.“

— Приготви конете, Оренас — нареди Джоруд.

17.

Карса Орлонг не беше чужд за камъка. Суровата мед, изтръгната от рудата, калаят и тяхното съчетание, бронзът, си имаха място. Но дървото и камъкът бяха речта на ръцете, святото извайване на волята.

Успоредни люспи, дълги и тънки, прозрачни тресчици, отчупени от острието на кръстосващи се вълни от ръба до извития гръб. Още по-малки люспи, избити от двата ръба, най-напред от едната страна, сетне със завъртане на меча между ударите, напред и назад по цялата дължина.

Боят с такова оръжие изискваше промени в стила, който Карса владееше най-добре. Дървото се огъваше, хлъзгаше се с лекота над ръбовете на щита, без усилие се шмугваше покрай замахващите железни остриета. Назъбените ръбове на този меч щяха да се държат другояче и той трябваше да се приспособи, най-вече заради внушителната му тежина и дължина.

Дръжката се оказа най-голямото предизвикателство. Кремъкът не търпеше закръглеността и колкото по-гладка станеше дръжката, толкова по-нестабилни щяха да са удрящите плоскости. За ефеса той придаде на камъка форма на голям диамант със стъпчата повърхност — застъпващите се почти под прав ъгъл фасети можеха да се възприемат като опасен недостатък, който ще привлича съсредоточена за разбиването му сила, но боговете бяха обещали да направят оръжието несъкрушимо, тъй че Карса потисна инстинктивното си безпокойство. Трябваше да изчака, докато намери подходящ материал и за напречника.

Представа нямаше колко време бе изтекло в правенето на меча. Всякакви други потребности и съображения бяха изчезнали от ума му — нито глад изпитваше, нито жажда, докато температурата се покачваше все повече и най-сетне и той, и камъкът бяха плувнали в пот. Не забелязваше и огъня в ограденото с валчести камъни огнище, огън, който гореше непрестанно, неподхранван, и пламъците му танцуваха със странни цветове.

Мечът властваше над всичко друго. Усещането за двамата му призрачни приятели резонираше от камъка в пръстите му, а оттам — по всяка кост и мускул на тялото му. Байрот Гилд, чиято режеща ирония сякаш се беше просмукала в оръжието, както и пламенната вярност на Делъм Торд — два неочаквани дара бяха това, загадъчно сплитане на теми и аспекти, придаващи на меча самоличност.

Сред легендите на народа му имаше песни, възпяващи драгоценни оръжия и техните владетели, герои на Теблор. Карса винаги беше смятал, че представата за оръжия, притежаващи своя собствена воля, не е нищо повече от поетична лъжа. А колкото до онези герои, които изневерявали на оръжията си и поради това ги сполетявала зла съдба, то във всяко подобно сказание Карса можеше лесно да посочи други, много по-явни недостатъци в действията им, достатъчни да обяснят кончината на героя.

Теблор никога не предаваха оръжията си на наследниците — всички вещи придружаваха покойника, защото каква полза от дух, лишен от всичко, което е притежавал в тленния си живот?

Ето защо кремъчният меч, добил форма в ръцете на Карса, бе по-различен от всичко, което бе познавал — или за което бе чувал. Лежеше на пода пред него странно гол, въпреки кожата, която бе увил около ръкохватката. Без дръжка, без ножница. Грамаден и груб, и същевременно красив в симетрията си въпреки струйките кръв, останали от нарязаните му ръце.

Изведнъж усети парещия зной и бавно вдигна глава.

Седемте бога стояха срещу него в издължен полукръг и пламъците от огнището примигваха по осакатените им тела. Държаха оръжия, подобни на това, което лежеше пред него, но по-малки, подходящи за ниските им набити фигури.

— Върнахте се истински — отбеляза Карса.

Онзи, когото познаваше с името Уругал, отвърна:

— Да. Вече сме свободни от оковите на Ритуала. Веригите са счупени, Карса Орлонг.

Заговори друг — с нисък, хриплив глас.

— Лабиринтът на Телланн споходи твоя меч, Карса Орлонг. — Вратът на бога беше посечен, главата беше клюмнала на едното рамо и се държеше само на мускул и жили. — Никога няма да се счупи.

— В онези кухини има счупени оръжия — изсумтя Карса.

— Древна магия — отвърна Уругал. — Враждебни лабиринти. Нашият народ е водил много войни.

— Водили сте, вярно — рече воинът Теблор. — Вървях по стъпки, оставени от вашите близки. Виждал съм толкова паднали Т’лан Имасс, че умът не може да го побере. — Огледа бавно седемте същества, стоящи пред него. — Коя битка ви порази?

Уругал сви рамене.

— Това е без значение, Карса Орлонг. Стародавна борба, врагът ни вече е прах, провалът е най-добре да се забрави. Безчет войни сме познали и какво постигнаха те? Джагът бяха обречени на изчезване — ние само ускорихме неизбежното. Други врагове се вдигаха и заставаха на пътя ни. Оставахме безразлични към каузите им, никоя от тях не бе достатъчна да ни откаже. Затова ги избивахме. И все така. Войни без смисъл, войни, които не променяха буквално нищо. Животът е страдание. Съществуването — дори като нашето — е съпротива.

— Това е всичко, което научихме, Карса Орлонг — заговори жената Т’лан Имасс, позната му с името ’Сибалле. — В неговата цялост. Камък, море, гора, град — и всяко същество, което е живяло някога — за всички ни е в сила същата тази борба. Съществуванието се съпротивлява на несъществуването. Редът воюва срещу хаоса на унищожението, на безредието. Карса Орлонг, това е единствената истина, най-голямата от всички истини. Какво друго почитат самите богове освен съвършенството? Непостижимата победа над природата, над нейната несигурност. Много думи съществуват за тази борба. Ред против хаос, целостта срещу разпада, светлина срещу мрак, животът срещу смъртта. Но всички те означават едно и също.

Т’лан Имасс с прекършения врат заговори шепнешком и думите му се заизливаха в монотонен напев:

— Ранагът е окуцял. Отдалечил се е от стадото. Ала върви по дирята му. Търси закрилата на стадото. Времето ще изцери. Или ще отслаби. Две възможности. Но куцият ранаг не знае нищо — освен упорита надежда. Защото тя е в природата му. Глутницата ай са го видели и вече се приближават. Жертвата все още е силна. Но сама. Аите познават слабостта. Като миризма в студения вятър. Тичат редом със залитащия ранаг. И го отвличат от стадото. Все още я има упоритата надежда. Тя го кара да устои. Наведена глава, рога, готови да чупят ребра, да запращат враговете във въздуха. Но аите са умни. Кръжат, нападат и отскачат. Отново и отново. Гладът воюва с упоритата надежда, докато ранагът се изтощи. Започва да залита. После всички ай нападат отведнъж. По врат. По крака. За гърлото. Докато ранагът не бъде смъкнат на земята. И упоритата надежда отстъпва, Карса Орлонг. Отстъпва, както винаги е длъжна да отстъпи пред неизбежността.

Теблорът се озъби.

— Но вашият нов господар иска да приюти куция звяр. Готов е да му предложи подслон.

— Прехвърляш мост, преди да си го построил, Карса Орлонг — рече Уругал. — Изглежда, Байрот Гилд те е научил да мислиш, преди самият той да падне и да умре. Наистина си достоен за името Главатар.

— Съвършенството е илюзия — каза ’Сибалле. — Така смъртен и безсмъртен се стремят към нещо непостижимо. Нашият нов господар иска да промени парадигмата, Карса Орлонг. Трета сила, която завинаги да промени вечната война между реда и разпада.

— Господар, който иска да се почита несъвършенството — изръмжа теблорът.

’Сибалле кимна.

— Да.

Карса усети, че е ожаднял, отиде при торбата си и извади меха. Напи се, после се върна при меча. Стисна го с две ръце, вдигна го пред себе си и огледа вълнистата му повърхност.

— Необикновено оръжие — рече Уругал. — Ако оръжията на Имасс можеха да си имат бог…

Карса се усмихна на Т’лан Имасс, пред когото някога бе коленичил, на една далечна поляна, във време на младост, когато светът пред очите му бе едновременно прост и… съвършен.

— Вие не сте богове.

— Богове сме — отвърна Уругал. — Да си бог значи да имаш поклонници.

— Да ги водиш — добави ’Сибалле.

— Грешите и двамата — заяви Карса. — Да си бог означава да познаваш бремето на вярващите. Закриляхте ли вие? Не. Предлагахте ли утеха? Изпитвахте ли състрадание? Жалост поне? За Теблор, Т’лан Имасс, вие бяхте робовладелците, алчни и нетърпеливи, исканията ви бяха сурови и очаквахте жестоки жертвоприношения — само за да подхранват желанията ви. Вие бяхте невидимите вериги на Теблор. — Очите му се спряха на ’Сибалле. — А ти, ’Сибалле Неоткритата, ти взимаше децата.

— Несъвършени деца, Карса Орлонг, иначе щяха да умрат. И не съжаляват за даровете ми.

— Допускам, че не съжаляват. Съжалението остава за майките и бащите, които са ги предали. Колкото и кратък да е животът на едно дете, родителската любов е сила, която не може да се отрече. И знай това, ’Сибалле, тя е неуязвима за несъвършенството. — Гласът му звучеше дрезгаво, стържеше през стиснатото гърло. — „Почитай несъвършенството“, казвахте вие. Метафора, която превърнахте в реалност с искането онези деца да бъдат принасяни в жертва. Понятие нямахте какво значи да облекчиш бремето на онези, които трябваше да ви почитат. Но и това не е най-тежкото ви престъпление. Не. После вие ни дадохте своето бреме. — Погледът му се отмести. — Кажи ми, Уругал, какво са направили Теблор, та да заслужат това?

— Вашият народ е забравил…

— Кажи ми.

Уругал сви рамене.

— Вие се провалихте.

Карса го зяпна онемял. Мечът трепереше в ръцете му. Беше го държал вдигнат през цялото време и сега най-сетне тежестта заплашваше да смъкне ръцете му надолу. Очите му се приковаха в оръжието, после той бавно сниши върха и го опря в каменния под.

— Ние също се провалихме — някога, много отдавна — заговори ’Сибалле. — Такива неща са непоправими. Тъй че можеш да се предадеш и да страдаш вечно под бремето на провала. Или да се освободиш от него. Карса Орлонг, отговорът ни пред теб е прост: провалът означава да разкриеш слабост. Приеми това разкритие, не му обръщай гръб, не изричай празни клетви никога да не повтаряш грешките си. Свършило е. Отпразнувай го! Това е нашият отговор и всъщност — отговорът, посочен ни от Сакатия бог.

Напрежението се отцеди от раменете на Карса. Той вдиша дълбоко и бавно издиша.

— Добре тогава. На вас и на Сакатия бог… давам своя отговор.

Вълнистият кремък не посече безшумно във въздуха, а изрева, като борови игли, избухнали в пламъци. Литна над главата на Карса, завъртя се в хлъзгащ се кръг и после се люшна косо напред.

Острието посече ’Сибалле между лявото рамо и врата. Изпращяха кости, щом грамадният меч заора диагонално през гръдния кош, посече гръбнака, продължи надолу през ребрата и излетя навън точно над дясното й бедро.

Тя беше вдигнала своя меч за отпор и той се беше пръснал, люспи хвърчаха из въздуха — Карса дори не бе усетил сблъсъка.

Мечът продължи в извита дъга и спря неподвижен над главата му.

Останките на ’Сибалле затрополиха по каменния под. Беше посечена на две.

Останалите шестима бяха вдигнали оръжията си, но никой не пристъпи напред за атака.

Карса изръмжа.

— Хайде да ви видя!

— Всички ни ли ще унищожиш сега? — попита Уругал.

— Армията й от намереничета ще тръгне след мен — изръмжа теблорът към ’Сибалле. — Ще оставите народа ми — ще напуснете онази поляна. Свършихте с нас, Т’лан Имасс. Доведох ви тук. Освободих ви. Ако отново се появите пред очите ми, ще ви унищожа. Влезете ли отново в сънищата на племенните старейшини, ще ви подгоня. Милост няма да имам. Аз, Карса Орлонг, от Урид на Теблор Теломен Тоблакай, така се заклевам. — Пристъпи крачка напред и шестимата Т’лан Имасс потръпнаха. — Вие ни използвахте. Използвахте мен. И за награда какво ми предложихте току-що?

— Искахме да…

— Предложихте ми нови вериги. Сега напуснете. Имате всичко, което искахте. Вън!

Шестимата Т’лан Имасс закрачиха към изхода на пещерата. Слънчевата светлина за миг се затули — и вече ги нямаше.

Карса свали меча. Погледна ’Сибалле.

— Неочаквано — рече тя.

Воинът изсумтя.

— Чувал съм, че сте трудни за убиване.

— Невъзможно е, Карса Орлонг. Ние… устояваме. Тук ли ще ме оставиш?

— Няма ли забрава за вас?

— Някога, преди много време, тези хълмове бяха обкръжени от море. Едно такова море би ме освободило за забравата, за която спомена. Връщаш ме към съдба — и наказание, — от която съм се стремяла да избягам хилядолетия наред. Съвсем уместно, предполагам.

— А новият ти господар, този Сакат бог?

— Той ме изостави. Изглежда, има приемливи нива на несъвършенство — и неприемливи нива на несъвършенство. Изгубила съм своята пригодност.

— Поредният бог, който изобщо не разбира какво значи да си бог — изръмжа Карса и отиде до торбата си.

— Какво ще направиш сега, Карса Орлонг?

— Отивам да си търся кон.

— А, джагски кон. Да, могат да се намерят такива на югозапад оттук, в одана. Рядкост са. Може да ги търсиш дълго.

Теблорът сви рамене. Разхлаби връзките на торбата и се върна при купчината кокали и плът, останала от ’Сибалле. Вдигна един къс от нея, с главата, дясното рамо и ръката.

— Какво правиш?

— Другото трябва ли ти?

— Не. Какво…

Карса натика главата, рамото и ръката й в торбата си и отново стегна връзките. Трябваше му колан и ножница за меча, но това — по-късно. Пъхна ръцете си в ремъците на торбата, изправи се и вдигна кремъчния меч на дясното си рамо.

Последен оглед.

Магическите пламъци в огнището продължаваха да беснеят, макар че вече примигваха начесто, сякаш поглъщаха последните останки от невидимото гориво. Помисли си дали да не разрита камъните, за да загаси огъня, но само сви рамене и тръгна към изхода.

Пред него изведнъж изникнаха две фигури и му затулиха светлината.

Мечът на Карса изсвистя, плоския му ръб изтътна към двамата и те изхвърчаха от издатината.

— Да ми се махате от пътя — изръмжа воинът и пристъпи на слънчевата светлина.

Не погледна повече двамата натрапници, а пое по пътеката на югозапад.

Трул Сенгар изпъшка и отвори очи. Надигна глава и примижа от безбройните болежки в тила. Кремъчният меч го беше хвърлил надолу по стръмния каменен сипей… макар че тежестта на удара бе поел окаяният Онрак. Все пак гърдите го боляха и се боеше, че ребрата му са натъртени, ако не и пукнати.

Т’лан Имасс тромаво се изправяше, на десетина крачки от него. Трул се изплю.

— Ако знаех, че вратата е залостена, щях първо да почукам. Това беше проклет Теломен Тоблакай.

Тайст Едур видя как Онрак завъртя глава и се загледа към входа на пещерата.

— Какво има? Да не би да идва да ни довърши?

— Не — отвърна Т’лан Имасс. — В пещерата… задържала се е енергия от лабиринта Телланн.

— Какво от това?

Онрак се закатери по свлачището към входа на пещерата.

Трул изсъска от безсилие, изправи се и той и тръгна подир него — бавно, спираше на всеки няколко крачки, за да си поеме дъх.

Щом влезе в пещерата, извика уплашено. Онрак стоеше в огъня и многоцветните пламъци го поглъщаха. И държеше в дясната си ръка останки на друг от расата му.

Трул пристъпи навътре, подхлъзна се и падна върху килима от остри кремъчни люспи. От ребрата му изригна болка. Изруга и бавно се изправи. Въздухът бе нажежен като в ковачница.

После залата изведнъж притъмня — странният огън беше угаснал.

Две ръце го стиснаха за раменете.

— Ренегатите са избягали — каза Онрак. — Но са близо. Хайде.

— Добре. Води, приятелю.

Миг преди да излязат отново на слънчевата светлина, Трул Сенгар изведнъж се стъписа.

„Две ръце.“

Карса заобиколи брега на долината и продължи по нещо, което трябваше да мине за пътека. Безброй свлачища я бяха покрили на всеки десетина крачки, принуждаваха го да стъпва предпазливо по несигурния свличащ се чакъл. Вдигаше след себе си облаци прах.

Помисли отново и чак сега съобрази, че единият от двамата непознати, изпречили му се на изхода, беше Т’лан Имасс. Нищо чудно, след като цялата долина, с всичките й кариери, мини и гробници беше свято място за Имасс… стига да можеше да има нещо свято за безсмъртни същества като тях. А другият… „Изобщо не беше човешко същество. Но въпреки това — познато. А, като онези на кораба. Сивокожите, дето ги убих.“

Може би трябваше да се върне. Мечът му все още не беше пил истинска кръв, в края на краищата. Освен собствената му, разбира се.

Пътеката цепеше право нагоре. При мисълта, че трябва да повтори този прашлив и измамен път назад, се намръщи. Щеше да спести окървавяването на меча си за по-достойни противници. Тръгна нагоре.

Беше ясно, че шестимата Т’лан Имасс не бяха поели по същия път. За тяхно щастие. Изгубил беше търпение към безкрайните им думи, особено след като делата им крещяха по-силно, достатъчно силно, за да надмогнат жалките им оправдания. Стигна до ръба и се покатери на равния терен. Гледката, проснала се на югозапад, беше по-дива от всичко, което бе видял в Седемте града. Никакви признаци на цивилизация — никакви знаци, че някой е стъпвал по тази земя. Високата степна трева се люлееше под горещия вятър, загърнала ниските обли хълмове, нижещи се до хоризонта. Ниски трънливи храсти и дървета изпълваха падините и проблясваха в зелено и сиво, щом вятърът разлюлееше листата им.

„Джаг Одан.“ Изведнъж разбра, че тази земя ще плени сърцето му с първичния си зов. Мащабите й… бяха като неговите по начин, който не можеше да се определи. „Теломен Тоблакай са познавали това място, вървели са тук преди мене.“ Истина беше, макар да не можеше да обясни откъде го знае.

Той вдигна меча си.

— Байрот Делъм — така те назовавам. Гледай. Джаг Одан. Така различен от нашите планински твърдини. Пред този вятър ти давам името ти — виж как тича да погали тревите, да се отърка в хълмове и дървета. Давам на тази земя твоето име, Байрот Делъм.

Топлият вятър запя със стон в назъбеното острие на меча.

Очите му зърнаха бързо движение сред тревите, на около хиляда крачки напред. Вълци, с козина с цвета на мед, дългокраки и по-високи от всеки вълк, който бе виждал. Карса се усмихна.

И тръгна през степта.

Тревите стигаха малко под гърдите му, теренът беше твърд. Дребни твари непрестанно шумоляха на пътя му и веднъж стресна случайно озовала се пред него сърна — дребна порода, не по-висока от коленете му: изсъска като стрела в бяга си през зелените стръкове.

Друга се оказа не толкова бърза, за да избегне покосяващия меч, и вечерта Карса щеше да се нахрани добре. Ударът на меча му се оказа породен от нуждата, а не от гнева на битка. Зачуди се дали духовете са изпитали недоволство от такова позорно начало. С проникването си в камъка се бяха лишили от способността да общуват с него, макар че въображението му без усилие можеше да намери саркастичния коментар на Байрот, стига да го потърсеше. Сдържаната мъдрост на Делъм беше по-трудна, но не по-малко ценна.

Слънцето пълзеше по безоблачното небе. Той продължаваше напред. Някъде по здрач видя стада бедерини на запад, а на две хиляди крачки пред него, на билото на хълма, беше застанало стадо пъстри антилопи; погледаха го, след което побягнаха и се скриха от поглед.

Когато се изкачи на мястото, където бяха стояли, хоризонтът на запад се бе превърнал в огнен пожар.

А там го чакаха.

Тревата беше отъпкана в малък кръг. В центъра му клечеше триног мангал, пълен с нажежени до оранжево парчета тор от бедерини, които не излъчваха дим. Зад него беше седнал Джагът. Изгърбен и слаб, та чак мършав, облечен в дрипави парчета кожа, с дълга, провиснала на кичури сива коса над широкото сбръчкано чело и с очи с цвета на околната трева.

Джагътът вдигна глава, щом Карса се приближи: посрещна го с нещо между гримаса и усмивка и жълтите му бивни лъснаха.

— Лошо си я накълцал тази сърнешка кожа, Тоблакай. Но ще я приема в замяна на този огън.

— Съгласен — отвърна Карса и пусна трупа до мангала.

— Арамала се свърза с мен и затова дойдох да те срещна. Направил си й благородна услуга, Тоблакай.

Карса остави торбата си и приклекна до мангала.

— Не съм се заклел във вярност на Т’лан Имасс.

Джагътът се пресегна и взе сърната. Малък нож блесна в ръката му и той започна да реже точно над копитата на животното.

— Израз на благодарност, след като воюва редом с тях срещу тираните. Както и аз, макар да извадих късмет, че се отървах с нещо повече от счупен гръбнак. Утре ще те заведа при една не толкова щастлива като Арамала или мен.

— Търся джагски кон, а не запознанство с приятелите ти — изсумтя Карса.

Старият Джагът се изкиска.

— Глупави думи, Теломен Тоблакай, наистина. Бях забравил. Онази, при която ще те отведа, ще повика дивите коне — и те ще дойдат.

— Рядко умение.

— Да. И само тя го притежава, защото общо взето тези коне се появиха тъкмо от нейната ръка.

— Отглежда ги значи.

— Може да се каже — кимна дружески Джагът и започна да дере сърната. — Малцината останали живи от моята раса с огромна охота биха приели тази кожа, въпреки щетите, които й е нанесъл ужасният ти каменен меч. Сърните ейрас са бързи и умни. Никога не използват една и съща пътека — ха, та те дори не оставят пътеки! Тъй че не можеш да ги издебнеш. А и клопките не помагат. А щом ги подгониш, къде отиват? Ами, в стадата на бедерините, под самите зверове. Умни са, както казах. Много умни.

— Аз съм Карса Орлонг, от Урид на…

— Да, да, знам. От далечния Дженабакъз. Не по-различен от пропадналия ми род, Джагите. Забравил своята велика и знатна история…

— Не съм толкова невежа като преди.

— Добре. А аз съм Киниджиг, и вече си още по-малко невежа.

Карса сви рамене.

— Името ти нищо не значи за мен.

— Разбира се, че не значи, то си е мое. Дали съм без слава? Не, макар че съм жадувал за това. Е, веднъж-дваж. Но премислих. Ти, Карса Орлонг, си обречен на безславие. Може наистина да си го постигнал. В отечеството си.

— Не мисля. Не се съмнявам, че ме смятат за мъртъв, и нищо от това, което сторих, не се знае от семейството ми или от племето.

Киниджиг отряза парче от бута и го хвърли в пламъците. От съскащия искрящ огън се издигна облак дим.

— Така си мислиш сигурно, но аз бих заложил на обратното. Вестта пътува, каквито и прегради да среща. В деня, в който се върнеш, ще видиш.

— Не ме интересува славата — каза Карса. — Някога ме интересуваше…

— И после?

— После премислих.

Киниджиг отново се изсмя, този път — по-силно.

— Донесъл съм вино, млади ми приятелю. В онзи сандък ей там.

Карса се изправи и отиде където му посочиха. Сандъкът се оказа огромен, с железен обков и дебели дъски, толкова тежък, че можеше да затрудни дори Карса, ако решеше да го повдигне.

— Това е трябвало да има колела и впряг волове — измърмори той и се наведе. — Как си го донесъл тука?

— Не съм го донесъл. То ме донесе.

„Игра на думи.“ Намръщен, Карса вдигна капака.

В средата имаше кристална гарафа и две глинени чаши от двете й страни. Тъмночервеното вино искреше зад прозрачния кристал, къпеше иначе празната вътрешност на сандъка с топлия си слънчев цвят.

— Да, виждам, че може да те събере, ако се сгънеш. Теб, виното и мангала…

— Мангалът! Е, такова пътуване щеше да е доста жежко!

Теблорът се намръщи още повече.

— Незапален, разбира се.

— А, да. Разбира се. Хайде, стига си се правил на глупак, налей вино. Аз ще обърна месото.

Карса бръкна и бързо дръпна ръката си.

— Вътре е студено!

— Предпочитам виното си изстудено, дори когато е червено. Всъщност всичко предпочитам изстудено.

Теблорът изкриви лице и вдигна гарафата и двете чаши.

— Значи нещо трябва да те е донесло тук.

— Стига да повярваш на това, което ще ти разкажа. И на всичко, което виждаш, Карса Орлонг. Неотдавна оттук мина цяла войска Т’лан Имасс. Дали ме откриха? Не. Защо? Скрил се бях в сандъка си, разбира се. Дали намериха сандъка? Не, защото той беше скала. Дали намериха скалата? Може би. Но пък тя си беше просто една скала. Е, знам какво си мислиш и си съвсем точен. Магията, за която говоря, не е Омтоуз Феллак. Но пък защо ли ще се стремя да използвам Омтоуз Феллак, щом това е същата миризма, която душат Т’лан Имасс. О, не. Съществува ли някакъв вселенски закон, според който Джагът са длъжни да използват само Омтоуз Феллак? Разгадал съм сто хиляди нощни небеса и все още не съм видял нещо такова написано там — о, да, много други закони, но нищо, което да е близко до това, нито в подробности, нито в намерение. Което ни спестява проклетото усилие да търсим за съдник Форкрул Ассаил, а повярвай ми, такава присъда неизбежно се оказва проклета. Рядко някой остава доволен. Още по-рядко някой остава жив. Има ли справедливост в това, питам те аз? О, да, може би най-чистото правосъдие от всички. Един ден оскърбеният и оскърбителят може да си разменят дрехите. Всъщност изобщо не става въпрос за правилно и грешно, просто трябва да се реши кой е по-малко грешен. Долавяш ли…

— Долавям само миризмата на изгоряло месо — прекъсна го Карса.

— Ах, да. Толкова рядко си беседвам…

— Не знаех.

— … което не може да се каже за това месо. Разбира се, че няма как да знаеш, след като току-що се запознахме. Но те уверявам, нямам много възможности да си говоря…

— Там, в гръдта ти.

Киниджиг се ухили.

— Точно така. Схвана същината. Точно, Теломен Тоблакай, наистина.

Карса му подаде пълната с вино чаша.

— Уви, ръката ми малко го затопли.

— Ще понеса това падение, благодаря. Хайде, хапни си от сърнешкото. Въгленът е полезен за тебе, знаеш ли? Прочиства храносмилателния тракт, убива тениите, прави изпражненията ти черни. Черни като на горска мечка. Препоръчително е, когато те преследват, защото ще излъже повечето, освен онези, които проучват изпражненията, разбира се.

— Има ли такива?

— Представа нямам. Рядко излизам навън. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в собствената си прах. Тези цикли са безкрайни сред кратковечните същества. Не ми е тъжно затова, че не знам. А и защо? Това, че не знам какво съм пропуснал, означава, че съм пропуснал това, което не знам. Как бих могъл? Разбираш ли? Арамала все търсеше това безсмислено познание и виж докъде я доведе. Същото е и с Фирлис, с която ще се срещнеш утре. Нищо не може да види отвъд листата пред лицето й, но все се напряга да го стори, сякаш просторната гледка предлага нещо друго освен бавното пълзене на времето. Империи, тронове, тирани и освободители, сто хиляди тома, пълни с варианти на едни и същи въпроси, задавани отново и отново. Ще донесат ли отговорите им обещаната утеха? Не мисля. Хайде да си опечем още, Карса Орлонг, и да пийнем още вино — виждаш, че гарафата никога не се изпразва. Умно, нали? Та за какво говорех?

— Че рядко излизаш.

— Вярно. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в…

Карса присви очи към Джаг Одан и надигна чашата.

Самотното дърво се издигаше на билото на хълм в съседство с още по-голям хълм. Заслонено от ветровете, дървото беше израсло огромно, с тънка белеща се кора, като кожа, не можеща да удържи напиращите отдолу мускули. От грамадния чворест дънер се протягаха клонаци, дебели колкото бедрото на Карса. Най-горната му третина беше гъсто обрасла с листа, образуващи широки заслони от тъмнозелено.

— Старо изглежда, нали? — каза Киниджиг, щом се изкачиха до него. Куцукаше изгърбен. — Представа нямаш колко е старо, приятелю. Представа си нямаш. Не смея и да ти разкрия даже истината за неговата древност. Виждал ли си такова като него досега? Едва ли. Навярно ти прилича на гулдинда, каквито може да се намерят тук-там из одана. Само прилича, както ранагът прилича на коза. Въпросът не е само в големината. Не, всъщност е въпрос на древност. Древен вид е това дърво. Фиданка е било, когато едно вътрешно море облъхваше със солените си въздишки тази земя. Десетки хиляди години ли, мислиш? Не. Стотици хиляди. Някога тези дървета господстваха над целия свят, Карса Орлонг. Целият свят знае времето им, а щом то отмине, те изчезват…

— Но това е останало.

— По-точно наблюдение не може и да се направи. А защо ли, питаш ти?

— Не питам. Знам, че все едно ще ми кажеш.

— Разбира се, че ще ти кажа, нали съм си услужлив аз, вродена черта. Причината за това, млади мой приятелю, скоро ще стане явна.

Изкачиха последното възвишение и стъпиха на равното било, засенчено под гъстия зелен балдахин и необрасло с трева. Дървото и всичките му клони, чак сега видя Карса, бяха обгърнати от паяжини, които по някакъв начин оставаха прозрачни, колкото и нагъсто да бяха изтъкани; очертаваха ги само трепкащите отражения на светлината. А иззад това проблясващо було в него се взираше лице на Джагът.

— Фирлис, ето го онзи, за когото ни разправя Арамала. Онзи, дето си търси добър кон.

Тялото на жената Джагът се виждаше тук-там и личеше, че дървото всъщност е израсло около нея. Малко зад дясната й ключица се показваше дебел дървен клон и се свързваше с дънера покрай главата й.

— Дали да му разкажа историята ти, Фирлис? Разбира се, трябва, ако не за друго, то поне заради нейната забележителност.

Гласът й не излезе от устата, а прозвуча, благозвучен и тих, в главата на Карса. „Разбира се, че трябва, Киниджиг. В нрава ти е да не оставяш нищо неказано.“

Карса се усмихна — обичта, вложена в тона, притъпяваше иронията в думите.

— Изключително необикновена история, мой приятелю Теломен Тоблакай, верните обяснения си остават непостижими за всички нас — подхвана Киниджиг, след като седна на каменистата земя. — Скъпата Фирлис беше дете — не, бебенце, още сучеше от майчината гръд — когато ги нападна банда Т’лан Имасс. Споходи ги обичайната съдба. Майката беше убита, а Фирлис набучиха на копие и забиха копието в земята. Никой не можеше да предскаже какво ще последва, нито Т’лан Имасс, нито Джагът, защото беше безпрецедентно. Това копие, издялано от местно дърво, пое в себе си всичко, което можа, от жизнения дух на Фирлис, и така тя се прероди. Корените стигнаха до скалната основа, израснаха клони и листа, а в замяна жизненият дух на самото дърво възнагради детето. Израснаха заедно, спасили се от своята орис. Фирлис обновява дървото, дървото обновява Фирлис.

Карса опря върха на меча си в земята и се подпря на него.

— И все пак тя е създала породата джагски коне.

„Малка е ролята ми, Карса Орлонг. Дълголетието им идва от моята кръв. Джагските коне се плодят рядко, недостатъчно, за да нарасне броят им, дори да се съхрани, ако не бяха толкова дълголетни.“

— Знам, защото Теблор — моят народ, който обитава планините на Северен Дженабакъз — гледат коне, чиято порода трябва да е джагска.

„Радвам се, ако е така. Тук на Джаг Одан те са почти на изчезване.“

— На изчезване? Кой ги избива?

„Твои далечни родственици, Теломен Тоблакай. Трелл.“

Карса помълча за миг и се намръщи.

— Трелл? Такива като Маппо ли?

„Точно такива. Като Маппо Рънт, който пътува с Икариум. Икариум, който носи стрели, направени от моите клони. Който при всяко свое гостуване не помни нищо от предишната ни среща. Който всеки път ме моли да му дам сърцевината на дървото си, та да направи механизъм за измерване на времето, защото само сърцевината от моето дърво може да надживее всички други механизми.“

— А ти даваш ли му? — попита Карса.

„Не, защото това би ме убило. Но се пазаря. Здрав клон за лък. Клонки за стрели.“

— Значи нямаш никакво средство за защита?

„Никой няма срещу Икариум, Карса Орлонг.“

Теблорът изсумтя.

— Имах спор с Икариум, но никой от двама ни не го спечели. — Потупа каменния си меч. — Оръжието ми беше от дърво, ала сега имам този. Срещнем ли се отново, дори коварството на Маппо Трелла няма да спаси Икариум.

Двамата Джагът се смълчаха задълго и Карса разбра, че Фирлис говори на Киниджиг, като видя как се сбръчка от тревога лицето му. Очите с цвета на охра пробягаха за миг към теблора и се отдръпнаха.

Най-сетне Киниджиг въздъхна тежко и рече:

— Карса Орлонг, сега тя зове най-близкото стадо — единственото стадо, което познава, се е приближило насам в отговор на първия й призив. Надявала се е на повече — доказателство колко малко джагски коне са останали, може би.

— Колко глави има в това стадо?

„Не мога да кажа, Карса Орлонг. Обикновено са не повече от дузина. Тези, които идат сега, са може би последните, останали в Джаг Одан.“

Карса изведнъж вдигна глава — чу тропота на конски копита, усети тътена в земята под нозете си.

— Май са повечко от дузина.

Киниджиг се надигна с усилие.

Долината се раздвижи. Карса рязко се обърна.

Земята затрепери, тътенът вече ехтеше от всички посоки. Дървото се разтърси, сякаш от бурен вятър. Теблорът чу в ума си вика на Фирлис.

Конете прииждаха със стотици. Сиви като желязо, по-големи и от онези, които гледаше племето на Карса. Стичаха се, развели черни гриви. Жребци, вирнали глави, си проправяха път напред. Покрай широкогърдите кобили тичаха кончета.

Не стотици — хиляди.

Въздухът се изпълни с прах, вятърът го поде и вдигна на фуния към небето — предизвикателство към самия Вихър.

Още и още диви коне се изкачиха по хълма над тях — и тътенът изведнъж заглъхна, щом спряха и ги загледаха. Настана пълна тишина. Прашният облак се затъркаля в небето, понесен от вятъра.

Карса отново се обърна към дървото.

— Май няма нужда да се тревожиш, че са на изчезване, Фирлис. Никога не съм виждал толкова много кончета в стадо. Нито бях виждал толкова голямо стадо. Трябва да са десет, петнайсет хиляди глави — а дори не можем да видим всички.

Фирлис сякаш беше онемяла. Клоните на дървото продължаваха да се тресат, клонките шумяха в топлия въздух.

— Казваш самата истина, Карса Орлонг — изхриптя Киниджиг, впил очи в Теломен Тоблакай. — Стадата са дошли заедно, а някои идат от много далече, в отговор на призива. Но не на Фирлис. Не, не в отговор на нейния зов. А в отговор на твоя, Карса Орлонг. А за това отговор нямаме. Но хайде, трябва да си избереш.

Той кимна и се обърна да огледа конете.

„Карса Орлонг, преди малко ти спомена за дървено оръжие. Какво беше дървото?“

— Желязно. Единственият избор, който ми беше останал. В родината ми използваме кръвно дърво.

„И кръвно масло?“

— Да.

„Втрито в дървото. Кръвно масло, което цапа ръцете ти. Те го надушват, Карса Орлонг…“

— Но аз нямам.

„Не по теб. В тебе. То тече в жилите ти, Карса Орлонг. Кръвното дърво не е съществувало в Джаг Одан от десетки хиляди години. Ала тези коне го помнят. Е, трябва да си избереш.“

— Кръвно дърво и кръвно масло — каза Киниджиг. — Това обяснение не е достатъчно, Фирлис.

„Така е. Но друго нямам.“

Карса ги остави да спорят, остави и меча си, забит в земята, и тръгна към чакащите коне. Жребците мятаха глави при приближаването му и теблорът се усмихна, без да оголва зъбите си — знаеше, че гледат на него като на хищник, и на себе си — като на плячка. „Макар че лесно могат да ме убият. Толкова са много, че не бих имал никакъв шанс.“ Видя един жребец, който явно беше водачът — позна го по широкия празен кръг около него и по напереното му държане и го подмина, като мърмореше:

— Не ти, горделивецо. Нужен си на стадото повече, отколкото на мен.

Зърна друг жребец, тъкмо навлизащ в зрялата възраст, и бавно закрачи към него. Бавно и под ъгъл, за да може конят да го вижда.

Бяла грива и опашка, а не черни. Дълги крайници, мускули, подскачащи под гладката кожа. Сиви очи.

Карса спря на крачка от него. Бавно протегна дясната си ръка и пръстите му докоснаха муцуната, над ноздрите. И започна да натиска. Жребецът се възпротиви, отстъпи леко назад. Той натисна главата още надолу, да види гъвкава ли е шията. Още надолу и вратът се изви. Докато брадичката почти не опря в гръдните кости.

А после отпусна, без да прекъсва допира, и жребецът бавно изправи шия.

— Наричам те Хавок — прошепна Карса в ухото му.

Ръката му се плъзна надолу, пръстите се отпуснаха, дланта погали жребеца под брадичката, после Карса бавно заотстъпва и го изведе от стадото.

Тогава жребецът водач изцвили и стадото се раздвижи отново. Навън и навън, разпръсна се на все по-малки групи и копитата затътнаха сред високите треви. Конете възвиха покрай двата хълма, на запад и на юг, и препуснаха обратно към недрата на Джаг Одан.

Хавок беше престанал да трепери. Вървеше кротко по стъпките на Карса нагоре по склона.

Щом наближи върха, Киниджиг заговори:

— Дори Джагът не би могъл да укроти като теб джагски кон, Карса Орлонг. Теломен Тоблакай — да, вие, Теблор, сте точно това, а ти освен това си изключителен сред своята раса. Конните воини Теломен Тоблакай. Не бях мислил, че такова нещо е възможно. Карса Орлонг, защо Теблор не са завладели целия Дженабакъз?

Карса го погледна през рамо.

— Един ден ще го направим, Киниджиг.

— И ти ли си този, който ще ги поведе?

— Аз.

— Е, значи сме свидетели на раждането на едно безславие.

Карса пристъпи до Хавок и ръката му пробяга по изпънатата конска шия.

„Свидетели? Да, свидетели сте. И все пак не можете да си представите какво ще направя аз, Карса Орлонг.“

„Никой не може.“

Киниджиг седеше в сянката на дървото, побрало Фирлис, и тананикаше тихичко. Стъмваше се. Теломен Тоблакай си беше отишъл с коня, който си беше избрал. Скочил бе на гърба му и бе препуснал, без да му трябва нито седло, нито юзда. Стадата се бяха пръснали и околността бе пуста като преди.

Изгърбеният Джагът извади увитото парче от сърната, изпечена предната вечер, и започна да го реже на малки късове.

— Дар за тебе, мила сестрице.

„Виждам — отвърна тя. — Убита е от каменния меч, нали?“

— Тъй е.

„Плячка, която ще нахрани духа ми.“

Киниджиг кимна и махна небрежно с ножа.

— Добре се справи с криенето на останките.

„Основите си стоят, разбира се. Стените на Дома. Темелите по ъглите на двора — всичко е загърнато под моята пръст.“

— Глупави, безразсъдни Т’лан Имасс. Да забият копие в Дом на Азат.

„Че какво разбират те от Домове, Киниджиг? Същества от пещери и кожени шатри. Освен това той умираше вече от много години. Беше смъртно ранен. О, Икариум бе паднал на колене, когато най-сетне нанесе смъртния удар в яростното си безумие. И ако неговият спътник Тоблакай не се беше възползвал от онази възможност да го удари по главата, за да изпадне в несвяст…“

— Щеше да освободи баща си. — Киниджиг кимна и лапна една мръвка. Стана, пристъпи до дървото и протегна друга. — Дръж, сестрице.

„Изгоряло е.“

— Съмнявам се, че щеше да се справиш по-добре.

„Вярно. Хайде, бутни го — няма да хапя.“

— Ти не можеш да хапеш скъпа. Иронията е добра обаче. Бащата на Икариум не искаше да бъде спасен. И така Домът умря и отслаби тъканта на…

„Достатъчно, за да се разкъса лабиринтът. Дай още, моля те — та ти ядеш повече от мен.“

— Алчна кучка. Е, Карса Орлонг… ни изненада.

„Едва ли сме първите жертви на заблуждение спрямо този млад воин, братко.“

— Вярно. И подозирам, че няма да сме последните, преживели такъв шок.

„Усети ли духовете на шестимата Т’лан Имасс, Киниджиг? Как надничаха ей оттам, зад скритите стени на двора?“

— О, да. Вече са слуги на Сакатия бог, горките. Искат нещо да му кажат май…

„На кого? На Сакатия бог?“

— Не. На Карса Орлонг. Знаят нещо те, и искат с него да насочват Теломен Тоблакай — но не се осмелиха да приближат. Подозирам, че присъствието на Дома ги уплаши.

„Не. Той е мъртъв. Останал е само жизненият дух, влял се в дървото. Не е Домът, братко, а е самият Карса Орлонг — от него се бояха те.“

— Ааа. — Киниджиг се усмихна и пъхна още едно късче месо в дървената уста на Фирлис — то се хлъзна в зеещата хралупа. Да гние там и да храни дървото. — Никак не са глупави тези Имасс.