Доминик

Глава 9

Тази нощ Коул почти не мигна. Всъщност, откакто бе срещнал Доминик, той почти не спеше. През цялото време я държа в прегръдките си, изпаднал в плен на самосъжалението. Малко преди разсъмване успя да задреме, но много скоро един странен шум го накара да отвори очи. Той се напрегна и се помъчи да разбере какво беше това. Нещо се движеше сред близките дървета. Внимателно измъкна ръцете си изпод спящото момиче. Доминик леко се протегна, докато я полагаше върху завивката. Устните й се закръглиха в лека въздишка, но тя продължи да спи. Коул се вгледа в лицето й. Ухапванията на комарите бяха избледнели до малки червени точици, а следите от вчерашното изтощение бяха изчезнали напълно. Коул я сравни със спящ ангел. Понечи да погали бузата й, но внезапно до ушите му достигна още един нов шум и ръката му замръзна във въздуха. Звуците приличаха на приглушено ръмжене.

Коул внимателно се изправи и взе пушката в едната си ръка. С другата откопча калъфа на ножа си. Знаеше, че е по-опитен в боравенето с хладни оръжия. Но ако решеше да използва ножа, трябваше да се приближи повече до дивия звяр. Коул притихна в очакване на следващото раздвижване. Само след секунда долови шумоленето в гората, непосредствено до бивака им. Погледна към Доминик, но тя продължаваше да спи безметежно. Коул стисна здраво оръжията и се отдалечи от лагера, като на няколко пъти се спираше, за да поглежда назад към спящото момиче. Шумоленето, идващо откъм гората, ставаше все по-осезаемо.

Бивакът се скри от очите му и той тихо навлезе в гъстата гора, откъдето идваше звукът. После се закова и погледът му падна върху големия сребристосив вълк, застанал само на няколко метра пред него. Горната устна на вълка леко се повдигна, той изръмжа и впи злобните си жълтеникави очи в Коул. Човек и животно спряха един срещу друг, без да помръднат, сякаш взаимно се хипнотизираха. Коул задържа дъха си. Слабата миризма на дивия звяр, носена от лекия ветрец, достигна до ноздрите му. Вълкът бе заел дебнеща позиция, опашката му бе вирната нагоре, ушите — изправени, а от устата му излизаше заплашително ръмжене. Четинестите косми по гърба му бяха настръхнали. Той бавно заизвива дебелия си врат, а задните му крака леко се огънаха, сякаш се готвеше да скочи.

Коул също се напрегна. Трескаво се опитваше да разгадае намеренията на вълка. Въпреки чувството, че звярът не искаше да го напада веднага, той знаеше, че ако с нещо го уплашеше, веднага щеше да се нахвърли отгоре му.

Изведнъж вълкът сподави яростта си, козината му се слегна и той бързо подви опашка и изчезна в противоположна посока. Коул продължаваше да стои неподвижно. По тялото му се разля облекчение и той се зарадва, че животното реши да избегне схватката. В същото време обаче поведението му го озадачи.

До ушите му достигна друг, по-силен звук. Той се обърна и погледна натам, където гледаха очите на вълка, преди да избяга така безславно. Кръвта му замръзна във вените и студена пот обля гърба му. Стволовете и клюмналите клони на дърветата му пречеха да види в пълен ръст животното, което тежко се движеше право към него. Коул изобщо не изгаряше от желание да го разглежда отблизо. Влажната му ръка стисна пушката, но нямаше време да се прицели, защото огромното гризли почти веднага се скри от погледа му.

Коул продължаваше да стои неподвижно. Очите му трескаво се взираха в дърветата, но по всичко личеше, че мечката бе изчезнала така бързо, както се бе появила. Коул бе успял да запомни вида й, и само като си го припомни, по тялото му полазиха тръпки. Този звяр бе необикновен екземпляр. Козината му бе тъмнокафява, но от годините крайчетата на руното се бяха посребрили. Той се движеше на четири крака, но Коул бе сигурен, че ако се изправеше на задни лапи, височината му щеше да достигне девет стъпки, че и повече. Между двете му плешки имаше голяма гърбица, а когато за секунда очите му се бяха обърнали към мястото, където се криеше Коул, в тях демонично припламнаха червени огньове.

Коул долови тежките стъпки от лапите на мечката, които постепенно заглъхваха в гъстата гора. Постепенно наоколо се възцари предишната тишина, смущавана само от някое самотно чуруликане или изшумоляване на подскачаща катеричка. Уплахата от срещата с мечката още не бе преминала. Той бе убеден, че само по някакво чудо бе избегнал схватката с нея. Дали беше същата, която предната нощ бе обикаляла около бараката? А ако беше същата, дали не ги следеше? Коул си пое дълбоко дъх и бързо се отдалечи от скривалището си. Докато вървеше към бивака, той припряно продължаваше да поглежда назад. Всяка среща с мечка криеше опасност, но огромните размери на тази щяха да направят схватката извънредно трудна.

Той се зачуди дали да каже на Доминик за среднощната среща. Но тъй като бе премълчал за следите, реши, че ще бъде по-разумно да й спести излишните тревоги. Затича се към мястото, където тя спеше, и я откри в същата беззащитна поза, в която я бе оставил. Стъпките му я разбудиха, тя се протегна и се помъчи да отвори очи. Начинът, по който дългите й черни мигли затрепкаха на фона на нежните й скули, накара Коул да ги сравни с криле на пеперуда.

— Добро утро! — каза той и се постара гласът му да прозвучи непринудено. Облегна пушката на дървото и пристъпи към нея. Сърцето му се бе поуспокоило, но още не бе възвърнало нормалния си ритъм. Пред очите му все още стоеше страховитият образ на мечката. Доминик най-накрая отвори очи. Преливащите нюанси на синьото в тях винаги го очароваха. Тя примига няколко пъти, после го погледна и доволно се усмихна. Сърцето на Коул отново заби учестено. Споменът за мечката изчезна окончателно. Той видя, че видът й бе значително по-добър от преди. В гърдите му едновременно с възобновените чувства нахлу и вълна на облекчение. Доминик мързеливо се протегна. Бе спала навлечена с всичките си дрехи, защото нощите бяха студени, но дори и под дебелия кат дрехи въображението на Коул рисуваше извивките на чувственото й тяло. Той задиша по-учестено и се зачуди дали тя би пожелала да я люби отново.

— Добро утро, monsieur! — пленително изчурулика тя.

Коул усети как краката му се подкосиха. Колко харесваше това… monsieur. Той я наблюдаваше как седна и инстинктивно вдигна ръка, за да приглади объркания водопад на косите си. После, след като се убеди, че усилията й бяха безполезни, тя лекичко навлажни с крайчето на езика изпръхналите си устни. Коул разбра, че повече не можеше да се сдържа. Следващите й думи обаче го обляха като със студен душ.

— Гладна съм като вълк. Знаеш ли, че снощи не успяхме да вечеряме?

— По дяволите! — промърмори той. После видя, че доволното изражение на Доминик се смени с притеснение и добави: — Не, не ми обръщай внимание — и отчаяно махна с ръка. — Работата е там, че яденето бе последното нещо, за което си мислех в момента. — Въпреки многозначителната усмивка вълшебният миг бе изчезнал. Той знаеше, че докато мечката се навърта наоколо, не можеше да си позволи да отклонява вниманието си, каквито и изкушения да му предлагаше Доминик.

Напрегнатият поглед на момичето се разведри, когато смисълът на думите му достигна до все още спящото й съзнание. Веждите й се приповдигнаха, а страните й поруменяха. По тялото й премина така добре познатата тръпка. Тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Той обаче гледаше встрани към гората, сякаш всеки момент очакваше оттам да излезе нещо. Приповдигнатото настроение на Доминик се стопи. Тя също погледна натам, но пред очите й се разкри единствено безбрежната шир на смърчовите гори.

— Коул? Има ли нещо там?

Въпросът й го изтръгна от унеса. Той се обърна и я погледна.

— Преди малко имаше един вълк. Вече го няма, но ще трябва да хапнем набързо и да потегляме, преди да е станало много късно. — После отново погледна през рамо и се захвана да развързва торбата си.

Внезапната промяна в настроението му озадачи Доминик. Тя изобщо не искаше да си има работа с дивите животни, но мисълта, че можеха да срещнат и вълци, бе също така ужасяваща, както и срещата с мечки. Реши да не тревожи излишно Коул, но все пак си обеща да поговори с него за другите си грижи, преди да пристигнат във Форт Юкон.

Закусиха с бисквити и Коул събра багажа без много излишни приказки. Страхът от мечката бе понамалял и той започна да се тревожи за местоположението им. Отклонението, което бяха принудени да направят предния ден, ги бе отдалечило твърде много от пътя, извеждащ до форта.

Когато спряха за обяд, Коул вече бе сигурен, че напълно са се изгубили. Тъй като нямаше слънце, което да използва като ориентир, той не знаеше в коя посока да тръгнат. Всички дървета и скали му се виждаха еднакви. Освен това, понеже непрекъснато се оглеждаше и за мечката, Коул още повече се обърка. Високите дървета наоколо му подсказваха, че се бяха изкачили високо в планината. Коул напразно се опитваше да съзре в далечината очертанията на долината, за да се запътят към нея. По всичко личеше, че трябваше да тръгнат надолу, защото нямаше как да разбере дали се движат в правилна посока. Знаеше, че трябваше да каже това на Доминик, въпреки че мъжката му гордост щеше да бъде уязвена.

— Колко път има още до Форт Юкон? — попита тя, докато дъвчеха сухата пастърма, примесена с консервиран боб и бисквити. Вчера, когато напускаха бараката, тя искаше никога да не стигат до форта. Днес обаче силно й липсваха малките удобства на цивилизования живот.

Въпросът й принуди Коул да сподели с нея обхваналите го опасения. Ако се бяха придържали към реката, щяха да са им необходими три дни, за да стигнат до форта. В момента течеше третият ден и Коул имаше чувството, че се намираха толкова далеч от поста, колкото и в началото на пътя им. Той остави чинията си на земята и се огледа с надеждата да забележи нещо познато: тънката нишка на реката, или дори форта. Наоколо се ширеха само гори.

Докато чакаше Коул да отговори, Доминик свали шапката си и пъхна пръсти в сплъстената си коса. Тъй като нямаше къде да се измият от миризливата противокомарна мас, тя се чувстваше ужасно мръсна, лепкава и отблъскваща.

— Mon Dieu! Какво ли не бих дала за една вана. — После погледна Коул и се изчерви.

Бе станало обичайна практика очите им да се потапят едни в други. Невинната забележка на Доминик относно ваната откъсна за миг Коул от безпокойните му мисли и насочи въображението му към игривите ласки в някоя голяма дълбока вана или в пенестите вълни на някое тропическо море. После действителността отново го погълна и короните на дърветата се сведоха над главата му. Той се закле, че ако се измъкнеше жив от Юкон, никога нямаше да се върне по тези места.

Сърцето на Доминик се сви при внезапната промяна в израза на Коул. В разстояние на един миг сивите му очи смениха пламенния си блясък със стоманена студенина. Тя не можеше да си обясни какво в думите й бе довело до тази промяна.

— По всичко личи, че се движим в погрешна посока — каза той. Отчаяно искаше да се намира далеч оттук, но съзнаваше, че силното му желание не можеше да го пренесе обратно към простора на океана и златистите плажове, които толкова му липсваха. После само за миг той си представи как плаваше заедно с Доминик към някой кървавочервен залез в Средиземно море или из Южните морета.

— Загубихме ли се? — уплашено промълви Доминик. — Какво смяташ да правим?

По гласа и изражението й Коул разбра, че тя изцяло се уповаваше на него. Той само се надяваше да бъде достоен за доверието й.

— Не искам да те лъжа. — Той погледна нагоре. Покрай назъбените върхове на дърветата проблясваха късчета синьо небе. Очите му отново се спряха върху разтревоженото й лице. — Наистина не мога да определя къде се намираме и мисля, че единственото ни надежда е да се спуснем надолу, докато не стигнем до реката. — Видя, че напрежението й спадна, и в очите й проблесна весела искрица.

— Е, това е лесно. — Тя се засмя. — Да слизаш надолу е хиляди пъти по-лесно, отколкото да се качваш.

Той поклати глава и усмивката й изчезна.

— Забрави ли за комарите?

Тя разбра, че бе забравила, и се ужаси. Двамата бяха изразходили по-голямата част от маста, а в това топло време тресавищата щяха да гъмжат от комари.

— Имаме ли някакъв избор? — Кожата на Доминик изтръпна при мисълта, че тези ужасни насекоми щяха да кръжат отново около лицето й.

Коул обхвана с поглед безкрайните гори.

— Останала ни е храна само за още един ден. — Той забеляза, че тя погледна към пушката. — Вярно, има достатъчно дивеч, но миризмата на кръв може да привлече вълците и мечките. — После вдигна рамене и се постара да изглежда по-безгрижен. — За разлика от реката, която познавам като ръката си, тук всичко наоколо ми изглежда еднакво.

Доминик смръщи чело и се насили да се усмихне:

— Значи нямаме избор, така ли?

Коул поклати глава.

— Доста мислих по въпроса. През нощта комарите не са чак толкова настървени като през деня. Днес следобед ще преполовим пътя до долу. После ще спрем и ще изчакаме да захладнее. Тогава ще тръгнем към реката.

— Но… ще е тъмно! — Доминик неволно потръпна. Дори и посред бял ден наоколо бе достатъчно страшно.

Мисълта, че трябваше да върви сред непрогледната тъмнина, я ужаси почти толкова, колкото и внезапното нападение на настървените комари.

— Няма да е чак толкова опасно — каза Коул и се помъчи да я успокои. — Ще си направим факла, а огънят ще държи животните настрани. — Той искрено желаеше да вярва на думите си. Мисълта, че нямаше да може вижда как мечката се промъква иззад дърветата, не можеше лесно да бъде преглътната. И все пак му оставаше едно успокоение. Според него гризлито бе достатъчно разумно, за да не се подлага на атаките на комарите, и сигурно нямаше да върви по петите им през цялото време.

Доминик остави чинията на земята. Бе хапнала само малко боб, но не можеше да преглътне повече.

— Като стигнем до реката, поне ще можем да се измием — каза тя, — а от там ще стигнем бързо до форта. — Коул въпросително я изгледа. Засега той беше единствената й опора и каквито и мисли да му минаваха относно бъдещите й намерения, той реше да ги потисне.

После се опита да се успокои. Вдигна ръка и потърка брадясалото си лице. Банята и бръсненето щяха да му се отразят добре, но в момента неистово му се прииска да има пред себе си и една бутилка уиски.

— Ако хубавото време се задържи, Лутър и останалите от кораба ще могат да ни настигнат във форта.

— Но как? — Доминик се опита да си представи как Силвър Бел и Лулу пъшкат по трудния път. Тя просто не можеше да си представи как щяха да се доберат до форта преди тях.

— По реката може да мине някой параход и да ги вземе на борда. Но може и да не мине. — Той направи ядосана гримаса. — По тези места не можеш да разчиташ нищо.

За пореден път Доминик изпита желание да го попита защо стоеше в Юкон, след като това му тежеше. Тя отвори уста, но той я изпревари:

— Трябва да хапнеш нещо, за да имаш сили. Чака ни още много път — угрижено каза той и хвърли поглед към почти недокосната чиния.

Доминик вяло погледна към храната. Знаеше, че той бе прав. Не можеха да си позволят да разхищават малкото храна, която им бе останала. Погледна към неговата чиния. Очите й се вдигнаха по-нагоре и се сблъскаха с непоколебимото му изражение. В дълбоките му сиви очи видя собствения си объркан израз. Въпросите, които искаше да му зададе, се изпариха от главата й. Явната му тревога я накара да усети колко дълбоко бе страданието му. Доминик не можеше да разбере дали то бе породено, от настоящото им положение, или причините се кореняха някъде дълбоко в миналото, заради което той се бе озовал на това омразно за него място. Знаеше обаче, че за момента най-важното бе да се измъкнат оттук. Залогът бе много по-голям от техните два живота. Изведнъж Доминик се почувства виновна. Тя толкова се бе отдала единствено на собственото си нещастие, че бе забравила основната цел на пътуването им: да потърсят помощ за пътниците и екипажа на затъналия кораб.

Коул взе чинията си, когато забеляза, че Доминик се опитваше да яде. Той я гледаше как едва преглъщаше студения боб и сърцето му се сви. Никога нямаше да си прости, ако й се случеше нещо лошо, и то само заради неговите егоистични, похотливи желания. Мисълта за това, което я очакваше в Даусън Сити, отново нахлу в главата му. Само като си представи дивия и окаян вид на миньорското селище, той бе обзет от твърдото желание да я защитава. После се запита дали предполагаемият й съпруг ще може да я предпази от пияниците, престъпниците и останалите изпитания, които предлагаше град като Даусън Сити. Дали не бе привлечена от златото? Коул не можеше да разбере. Какво се е надявала да открие, тръгвайки на това безумно пътешествие?

Той отново я погледна с ъгълчето на окото. Тя прилежно поглъщаше студената си вечеря. Коул се опита да си представи какъв живот би водила в Даусън Сити. Ако станеше съпруга на миньор, само за една година от пълното й с живот тяло щеше да остане само съсухрен скелет. Той си припомни как изглеждаха жените на златотърсачите от селищата по Юкон. Потъмнелите им, изпити лица излъчваха безмерна тъга, вероятно заради тежкия живот, който бяха принудени да водят. Юкон не можеше да предложи нито едно от удобствата, от които се нуждаеше една жена. Стоките, които пристигаха по тези отдалечени места, завладени от златната треска, служеха за задоволяване само на най-насъщните потребности. Мисълта, че Доминик щеше да живее в някоя от онези схлупени бараки, издигнати около улицата на Даусън Сити, го накара да потръпне от отвращение.

Той отново я погледна. В средата на челото й се бе вдълбала дълбока бръчка. Изглеждаше потънала в мисли. Невиждащите й очи бяха вперени в чинията, а вилицата вяло висеше в ръката й. Кожата на лицето й почти не се виждаше под дебелия слой мръсотия, примесена с маста против комари. Дрехите й бяха в същото окаяно състояние. Коул си спомни колко беше красива, когато за първи път я видя на кораба. А ето че Юкон вече бе оставил върху нея жестокия си отпечатък. След няколко месеца, прекарани в Даусън Сити, дали изобщо щеше да я познае. Но после се сети, че едва ли щеше да я срещне някога отново.

Той знаеше, че никога нямаше да се осмели да се върне в Даусън Сити и никога нямаше да я види, след като тя се омъжеше за онзи човек. Болката му щеше да бъде непоносима. Единственото, което искаше, бе да си я спомня от времето на първата им среща и от онази бурна нощ, прекарана в бараката на брега на Юкон. През главата му бегло премина едно предположение, когато той се сети за онази нощ. Тогава той я бе любил безброй много пъти. Ами ако тя бе заченала? Коул си пое дълбоко дъх. Досега мисълта за дете го бе спохождала твърде рядко. Повечето жени, с които бе общувал, знаеха как да се пазят. Но той бе сигурен, че на Доминик изобщо не й бе минало през ум да взима някакви предпазни мерки. Ако тя носеше тяхното бебе, всичко, неговите и нейните планове, щеше да се промени. Сега Коул имаше една грижа в повече. Когато стигнеха до Форт Юкон, незабавно трябваше да обсъдят въпроса за евентуалната й бременност и останалите неща, които напираха в главата му. Но сега той трябваше да я преведе през тази планина здрава и читава.