Част шеста

44

Скабър беше направил някои интересни открития за извънземните на Алгол IV.

На първо място, тези извънземни бяха двукраки четириноги — форма, която природата намираше удобна за всички разумни твари. Е, не съвсем за всички. Някои от тези извънземни бяха същества с по четири крака и две ръце. Те като че съставяха бойното крило на извънземните войски. Други пък имаха напълно различна форма, а някои не бяха нищо повече от големи глави, прилични на огромни безформени тикви. Те ни мърдаха, ни шаваха. Растяха от земята като растения и поемаха хранителни вещества от почвата. Но същевременно бяха и активно хранещи се от животински тип и се нуждаеха от готвена животинска храна за интелектуалното си развитие.

Въпросът как точно се е появила тази адаптация беше интересен, тъй като поколения наред на тях не е имало кой да им готви. В този случай еволюцията беше действала в посока от бъдещето към миналото, но нещо се беше объркала с времето, защото сума ти поколения тиквоглавци бяха живели и умрели без готвената животинска храна, нужна им, за да достигнат до крайната, висша степен на интелектуално развитие.

Но след известно време се появи и това, с помощта на самостоятелно еволюирали двукраки форми на извънземните.

Тези двукраки извънземни много приличаха на хората в ред отношения, само дето религията им включваше и кланянето на тиквоглавците.

Двукраките извънземни тръгнаха да ги търсят и претърсиха цялата си планета, за да намерят тиквоглавците. Ала дълго време не ги намериха, защото тиквоглавците бяха скрити в пещери, но двукраките векове наред изобщо не поглеждаха пещерите поради вродени задръжки от завиране на тъмни места.

И така, еволюцията на извънземните раси очевидно бе докарана до застой, но сред тях се появи пророк, на когото му хрумна идеята да нарушат табуто и да погледнат точно в пещерите. Там те откриха онова, което бяха търсили — другите извънземни, толкова дълго време водили отделно, но паралелно съществувание.


Първата среща между двете раси била записана в свещените писания.

— Здрасти — рекли двукраките. — Вие сте великите, нали така?

— Имаме щастието да бъдем тези създания — отвърнали тиквоглавците. — Живяхме много дълго време скришом и ви чакахме да наминете. А сега, след като вече ни намерихте, съвсем си е редно да ви поробим напълно и вие да прекарвате цялото си време, прислужвайки ни, защото то ще е за още по-голяма прослава на всички извънземни.

— Чуйте го, чуйте го — възкликнали двукраките. — Най-накрая нашата раса си има предназначение. Каква дреболия е робството, щом може да донесе такава радост.

И така двата основни вида извънземни, главите и крайниците, както се нарекли, се сближили за първи път.

Главите не изгубили много време в съставяне на диетата, нужна им, за да се развиват интелектуално както трябва, а крайниците изразили огромната си радост от това, че най-после си намерили висше благо, чиито роби да станат.

Създала се основа за обществен механизъм и това улеснило изнамирането на нови форми на извънземен живот, когато еволюцията намирала за уместно да ги разкрие. Понякога ги откривали по планинските върхари, понякога — на океанското дъно, но се появявали и по други места, като например вътре в определен вид големи орехи и в горната част на короните на листопадните дървета.

Всички били много доволни от високата степен на специализация, проявявана от тези форми, защото един от кошмарите на извънземните била възможността за съществуването на създание с всеобщо предназначение като човека. Подобно създание за тях било извращение на всичко правилно и прилично в еволюцията и затова те били предразположени към война с човечеството далеч преди Скабър да дойде при тях и да им разкаже за хората.

За беда хората били толкова глупави, от извънземна гледна точка, че не се усещали, когато ги съкрушат, защото били способни да възприемат противоречиво поведение с най-голяма лекота. Тъкмо си помислиш, че си успял да притиснеш благополучно някой човек или някоя човешка нация под палеца си (защото по онова време извънземните си отглеждали специални палци за притискане на човеци), и тия балами забравяли всичките си обещания и се юрвали да те трепят само защото си различен.

Това била проява на възмутителна липса на разум и извънземните не знаели какво да я правят, докато не дошъл Скабър и не им подхвърлил идеята за пряко завоюване. Извънземните го сметнали за естествена идея, на която отдавна й било дошло времето. Захванали се да строят космически флотилии и да разработват извънземни форми на живот, които биха всели ужас в редовете на човечеството. И им било много весело да работят по това, защото открили, че да всяват ужас много им харесва.

45

Междувременно на Земята, на купона в къщата на Артър, скоро след като Астур, Ариман и Купидон си тръгнаха, Мелисент усети как нещо остро я убоде по задните части. Удържа се и не се почеса. Тя беше възпитана богиня, не като някои шафрантии, които можеше да посочи. Погледна застаналия до нея Артър. Странно, колко привлекателен изведнъж й се видя този мъж. Дори и прегърбената му стойка, която отначало я беше отблъснала, сега й се струваше жизнерадостно хлапашка, очарователно небрежна. А гузния му израз, за който беше решила, че би бил неуместен на лицето на всеки, бог или смъртен, сега я порази като въплъщение на красотата, като кокетната покана на еленче годиначе, вече почувствало своята мъжественост, хвърлящо лукави погледи, та дано някоя впечатлителна женска…

С усилие спря потока на мислите си. Да му се не види, рече си тя — това не си го мисля аз! Някой се е вмъкнал в главата ми и мисли вместо мен!

Изведнъж я обзе уплаха. Извини се и изтича в банята. Заключи вратата и мобилизира автолокационното самозащитно устройство в ума си, каквото имат всички богове и богини, имплантирано още преди раждане — устройство, което се използваше в помощ на божествата, за да се придържат към основната насока и да не бъдат отклонявани от ефимерните потоци на любовта и омразата.

— Автолокационното самозащитно устройство докладва.

— Нещо причини внезапна промяна в моята емоционалност. Може ли да ми кажеш дали някоя чужда самоличност не е поела контрола над моя разум?

— Отговорът е отрицателен — каза устройството. — Тази, която изпитва въпросните чувства, си самата ти.

— Но как е възможно? Какво е станало между две секунди време?

— Била си уцелена от стрелата на Купидон, ето какво — докладва устройството.

— О, не! — извика Мелисент. — Не и този проклет Купидон!

— Същият.

— Не и любов!

— Любовта и ти — отвърна устройството. — Има само двама, и любов голяма…

Тя изключи устройството. Не беше време за баналности.

Да се окаже влюбена беше най-лошата от лошите новини за Мелисент. Ама че тъп късмет! Тя си имаше планове, щеше да учи танци при една от трите грации, може би и да замества някоя муза от време на време. А сега с всичко това беше свършено. Беше влюбена в мъж. В някакъв си тъп човек. По-лошо, отколкото да си бременна. Когато си бременна, поне от цялата тази работа се сдобиваш с дете, но когато си влюбена, всичко, което получаваш, е рухването на всичките ти досегашни надежди и планове.

Нямаше да приеме безропотно това. Но първо трябваше да се махне оттам, за да устои на изкушението да сграбчи Артър и да го задуши от целувки, макар да го презираше — странно нещо е това любовта.

Накарана да обича против волята си! При това — да обича точно пък човек! Трябваше да има нещо, което да предприеме.

Ранените богове притежават инстинкт да търсят изцеряване; а любовната рана не беше по-различна от другите болежки.

Мелисент отиде във ВКСУСНЕ.

* * *

Още преди много време беше решено, че боговете са твърде податливи на импулси. Хубаво си беше да се приказва за божествени прищевки и капризи. Но всеки знаеше, че божествата се славят със своето постоянство, а не с поведенческите си отклонения, които дори и човек не би признал за свои. Макар коцкарите от висока класа като Зевс да протестираха, че тяхната вятърничава влюбчивост била част от божествената им същност, в сърцата си или в ту мусите си, където всъщност се пораждаха и мислите, и чувствата, те знаеха каква е разликата.

Една от най-важните отлики между богове и хора е, че хората са изолирани и могат да разчитат само и единствено на собствените си сили, докато боговете разполагат с резервна система.

Когато един бог се окаже в беда от психологическо естество, той знае точно какво да направи: обажда се във Върховния консултативен съвет за унищожаване на случайни и нежелани елементи. ВКСУСНЕ.

Тъкмо така постъпи и Мелисент, веднага щом разбра, че Купидон я е пробол.

Първо се извини — искаше да се оттегли любезно от купона.

— Виж — каза тя на Артър, — радвам се, че се запознахме. Трябва да си ходя. Хайде, ще се видим пак някой път, а?

— То е ясно — отвърна Артър.

Мелисент се махна оттам. Натисна бутончето с цифрата шест на устройството на китката й, маскирано като гривна. И то веднага я пренесе на Улица Ремонтна, както й викаха.


Улица Ремонтна беше дълга, мръсна улица нейде в Царството на боговете. Не бяха предприемали никакви опити да я разкрасят. Боговете и богините, които идваха тук, си имаха много по-големи дертове от архитектурата и вътрешното обзавеждане. Тук не беше метено отдавна. Канавките бяха пълни с боклуци. Витрините изглеждаха като връхлетени от пясъчна буря. Уличното осветление мъждукаше и хвърляше мътно оранжево сияние, на което всички изглеждаха като призраци. Това място тук се беше посветило на сериозността и му личеше.

Мелисент се упъти направо към главната дирекция на ВКСУСНЕ. Там нямаше дори и витрина. Само име и табела, която сочеше към едно стълбище.

Мелисент изкачи три етажа и стигна до врата. Отвори я и влезе в малка приемна. По малките масички, видели и по-добри времена, бяха разхвърляни списания. В приемната нямаше никой освен една служителка — едра и свирепа на вид лелка с висок кок.

— С какво можем да ви помогнем? — попита служителката. — Бях улучена от стрелата на Купидон — обясни Мелисент.

— Преди колко време?

— Сигурно няма и час. Дойдох тук при първа възможност.

— Скоростта е изключително важна в такива случаи — каза служителката и натисна един бутон на таблото. — Влезте вътре. — Тя въведе Мелисент в стаята зад приемната. Там имаше носилка на колела. Лелката посочи на Мелисент да легне на нея. В друга част на стаята се отвори врата и вътре влезе висок млад бог с подкастрена брадичка, облечен в дълъг бял халат и с рефлектор на челото.

— Улучена от любовна стрела — съобщи му лелката.

Докторът кимна и макар чертите му да останаха невъзмутими, по бръчките, изписали се на челото му, Мелисент се досети, че работата според него е сериозна.

Той извади от джоба си някакъв инструмент, нагласи измервателната скала и уви гъвкавата част около китката на Мелисент.

— Кръвното ли ми мерите? — попита Мелисент.

— Не. Това е тумосифер. Проверява субстратите в твоя ихор и ги премахва. Много се надявам да сме успели навреме.

— Дойдох тук при първа възможност — обясни Мелисент. Докторът сви рамене.

— Вероятно си дошла при първа разумна възможност, което е съвсем друга работа. Вероятно си се извинила на приятелите си или на хората, с които си била там, спряла си се да си провериш грима, може би дори си врътнат един-два телефона.

— Телефони не съм въртяла — отвърна Мелисент. — Веднага дойдох. Но не знаех, че трябва да стигна тук чак толкова бързо.

— Ако и ти беше видяла толкова случаи на отравяния с обич като мен, щеше да дойдеш тук от бързо по-бързо. — Той разви гъвкавата част на тумосифера, погледна скалата, намръщи се. — М-да, отровена си, това е ясно. Но нека бъдем абсолютно сигурни. Кое е първото нещо, което ти идва наум сега, веднага?

— Артър Фен — отвърна Мелисент.

— Това е онзи, към когото е насочена твоята любов?

— Да.

— Не познавам бог с такова име.

— Той е смъртен.

— Проклятие, това наистина е сериозно — рече докторът. — Любовта към смъртен е сериозна работа за една богиня.

— Хей, аз ли не го знам? Можете ли да ми помогнете с нещо?

— Твърде късно е да неутрализираме отровата със страбизмична титурация. Цялата ти система е поразена. Ще се наложи да опитаме субрационално изместване.

Докторът щракна с пръсти. От скритите тонколони се разнесе стара песен от Земята: «Не може туй да е любов, защото тъй ми е добре.» Разрушителната, натрапчива музика заблъска Мелисент, а служителката издуваше звука все по-силно и по-силно. Задната стена на лекарския кабинет избледня и бе заменена от огромна сцена с блещукащи прожектори. На сцената излязоха танцьори и затанцуваха Танца на разума. Строго овладените им стъпки бяха придружени от прожекция на кубистични картини. Мелисент усети как танцът я повлича. Почти неволно краката й започнаха да отбиват ритъма, ръцете й грациозно се издигнаха над главата и тя се понесе във вихъра му.

Докторът стоеше при таблото и натискаше разни копчета. Израз на върховна концентрация покриваше лицето му като боне. Съвсем разсеяно той запали цигара. Тя служеше за подчертаване на действието. Служителката го изгледа възхитено, а после, в отговор на предупредителния му поглед, отново впери в него безизразни очи. Не вървеше да показва дори най-лекия намек тъкмо за онова чувство, от което се опитваха да отърват пациентката.

Музиката се издигна до кулминация. Мелисент се въртеше, приклякваше и се движеше в транс.

Служителката прошепна на доктора:

— Според мен ще стане.

— И според мен — прошепна й докторът в отговор. — Сега, ако само успеем да я измъкнем оттук, без да съживим онова, което се опитахме да изрежем, ще сме се справили наистина добре.

— Ако някой е способен да го направи, то това си ти — въздъхна служителката.

— Я се овладей — скастри я докторът.

Той отново насочи вниманието си към таблото, изведе сръчно музиката и ефектите до разтърсващ климакс, а после — до внезапна, злокобна тишина.

Мелисент спря в крачка, огледа се и озадачено попита:

— Какво правя тук?

Прикривайки триумфалния си плам, служителката й отвърна със стандартния отговор:

— Влезе тук да пазаруваш, мила. Още ли не си привършила? Докторът, манипулирайки с ключовете на таблото, бе превърнал операционната в бутик. Имаше стойки с окачени по тях рокли, витрини с бижута и ценности, рафтове с обувки, отделна секция за бански костюми.

Мелисент тръгна по пътеките, като се оглеждаше насам-натам и се чудеше защо целият персонал на магазина е облечен в бели престилки и носи рефлектори на челото. Погледна въпросително служителката.

— Това е последната мода — обясни дамата и погледна намръщено доктора, който не беше доизкусурил съвсем обстановката. — Фройдистка мода — маниашко, нали?

— Предполагам — отвърна Мелисент разсеяно. — Както и да е, тук май не мога да си харесам нищо.

Тя тръгна към изхода. Докторът и сестрата затаиха дъх. Ако успееше да излезе оттук, без паметта й да се възстанови, имаше голям шанс да се отърве веднъж завинаги от нежеланата любов.

— Е, ще си ходя — рече Мелисент.

И тъкмо понечи да излезе, една от витрините привлече вниманието й. Беше пълна с бижута. Нищо кой знае колко изящно, макар и изработката да беше повече от свястна. Едно бижу й се беше набило на очи — брошка от сребро, с фина сребърна верижка.

— Доста е хубавичка — отбеляза тя, щом взе брошката и я поднесе към светлината.

— Как, по дяволите, е попаднало това нещо там? — прошепна докторът на сестрата.

— Че откъде да знам, по дяволите? — изсъска му в отговор сестрата.

Нещо щракна тихичко — Мелисент беше отворила брошката.

Вътре имаше снимка на мъж с обратна захапка, малки очички с тежки клепачи и неизтребимо съмнителна физиономия.

— О, Артър! — въздъхна тя. — Как можах да забравя!

— Лош късмет — отбеляза докторът. — Мелисент, боя се, че не можем да направим нищо повече.

— Предполагам — отвърна Мелисент с безнадежден глас. — Все пак, благодаря, че се опитахте.

И излезе.

Докторът се обърна към служителката.

— Искам да знам кой е сложил тази брошка там. И кой е сложил снимката в брошката.

— Веднага се залавям да разбера — отвърна служителката. Но отговор така и не намериха. И да бяха го намерили, нямаше да е от никаква полза за Мелисент. Дори и боговете са подвластни на необясними аномалии.

46

И наистина. Скабър беше толкова щастлив, когато се огледа и видя безкрайните редици извънземни, събрали се да го приветстват. В огромното пространство, известно като Забранения площад, се бяха събрали десетки и стотици хиляди и бързо набъбваха до милиони.

Страните на този площад в сърцето на столицата бяха дълги по трийсетина километра. Беше оборудван с високоговорители, монтирани на високи стълбове и затворени в почти неразрушима прозрачна бяла пластмаса, надупчена за проветрение. Един извънземен на име Ксосе му обясни, че тези покрития са предпазвали тонколоните от стихиите през дългите години и още по-дълги векове, докато така са си стърчали неизползвани.

— Неизползвани ли? — учуди се Скабър. — Искаш да кажеш, никога не са били използвани?

— Точно това искам да кажа — потвърди Ксосе.

— Не разбирам.

— Много е просто. Големият Забранен площад е един от най-старите артефакти на нашата цивилизация и датира от времена, които никой извънземен не си спомня; винаги е бил почитан като свещен и никога не е бил използван; достъпът до него винаги е бил строго забранен и тежки наказания са заплашвали всеки, достатъчно безразсъден да не зачете предупреждението и да стъпи в свещените му предели.

— Поне високоговорителите не сте ли проверявали?

— Ние — не. Но нашите предци са работили сръчно и никога не сме се съмнявали в това, че високоговорителите ще проработят, когато дойде великият ден и се наложи да ги използваме.

— Да не искаш да ми кажеш — подхвана Скабър, — че вашите далечни предци са построили този площад и високоговорителите му не за собствено ползване, а за идването на определен ден в бъдещето?

— Точно това искам да кажа — отвърна Ксосе. — За един бог, прекарал толкова много време сред човеците, ти показваш проницателно разбиране на нашите нрави.

— Благодаря — отвърна Скабър, — но откъде предците ви са знаели за какво го строят?

— Не са знаели — обясни Ксосе. — Но са били родени със знанието как да построят този площад, знание, заложено вече в гените им, заложено без съмнение от някой далечен потомък от бъдещето, копнял всичко да се развие по определен начин при определен случай.

— А откъде знаете, че случаят е точно този?

— Самото наше ДНК ни пее — отвърна Ксосе. — С твоето пристигане нашата съдба се проясни. Трябва да тръгнем на война срещу човечеството, а ти ще ни водиш.

— Ами че да, затова съм дошъл — съгласи се Скабър — но съм изненадан, че сте очаквали пристигането ми.

— Нашите хора от бъдещето без съмнение са много по-умни, отколкото днешните — отвърна Ксосе. — Не бива да се чудиш, че са предвидили тази славна възможност и са се погрижили тя да се сбъдне.

— Но ако вашите потомци от бъдещето са знаели, че ще стане така — възрази Скабър, — то, за да го знаят, то вече трябва да е станало. Не е ли така?

— Случаят изглежда такъв — рече Ксосе, — освен ако не вземеш предвид мечтаното развитие на дадена раса, противопоставено на реалното й развитие.

— Аха, разбирам — подметна Скабър, макар да не разбираше.

— А сега, ако обичаш, хората очакват твоите слова.

Скабър пристъпи към микрофона и почука по него с нокътя на палеца си. Той издаде задоволително гръмовно тупане. Извънземните заликуваха и можеше да се чуе как някои казват: «Истинска божа поличба — Проверяването на Микрофона!»

А друг отвърна:

— Доживях и аз този ден!

А трети рече:

— Ако не спреш да ме настъпваш, друг няма да доживееш.

Но щом Скабър пристъпи напред и се прокашля, тези и останалите дружески закачки стихнаха.

— Приятели и братя извънземни — прокънтя буйно гласът на Скабър над огромния площад и отекна в усилвателните дъски, монтирани в периферията му; дъски, изработени от най-рядко lignum sonae и така проектирани, че дори и най-отдалечените от високоговорителите да чуват неговия божествен глас в пълната му сила. — Аз смятам себе си до последната своя частица за също толкова извънземен, колкото сте и вие, що се отнася до най-съществените неща, за които точно сега няма да се впускам в подробности, но с които можем да се заемем по-нататък за удоволствие. Твърде съм щастлив, че съм тук пред вас аз, вашият собствен бог, избран от онзи далновиден елемент във вашата зародишна плазма, предугадил моето пристигане и подготвил ви за него…

Скабър се поколеба, разсмя се и рече:

— Като че забравих с какво започнах това изречение!

— Същински извънземен! — възкликнаха шеговито извънземните.

— А, да, сетих се. Тъкмо смятах да ви съобщя какви планове имам за вас. Предраги ми приятели, плановете, вградени в моята зародишна плазма, както и във вашата. Моите планове призовават към незабавното и експедитивно унищожение на планетата, нарекла себе си Земя, населена с онези твари, наричащи себе си човешки същества!

— Ама че наглеци! — изкоментира глас в тълпата. — Продължавай, о, най-великолепни боже, защото те слушаме, притаили дъх и наострили уши, а тези от нас, които имат проблеми със слуха, ще бъдат наставлявани от надарените със слух сред нас, дошли тук оборудвани с черни дъски и бял лъскав тебешир тъкмо с тази цел.

— Това е отклик твърде похвален — рече Скабър, — но стига сме си губили времето в празни приказки. И така, оттук вие ще се отправите под строй към мястото, където е разположена космическата флота и ще се натоварите на корабите незабавно и без протакане, защото и секунда не бива да губим в осъществяването на такова величествено начинание.

— Чуйте го! Чуйте го! — викнаха извънземните и тъй, в стройни редици, те потеглиха начело със Скабър през града и надолу към мрачните безлюдни полета, където во време оно предвидливите им предци бяха паркирали космическа флотилия, защитена от прозрачни проветриви покрития от бяла пластмаса, докато дойде време да потрябват.

Скабър доволно забеляза, че корабите, макар и древни на години, въпреки това имаха онзи модерен вид, постижим само за предци, които сънуват бъдещето. Изненада го голямото разнообразие от форми, на което се натъкна окото му. Бяха твърде многобройни, че да се изброят, но въпреки това си просеха обяснение.

— Виждам, че си изненадан от разнообразните форми на нашите кораби — обади се Ксосе. — Нашите предци са построили флотилията така, че за всяка форма на извънземно да има удобен по форма кораб. Така и стана.

— Вашите предци са били извънредно предвидливи в очакванията си за изискванията на бъдещето — отбеляза Скабър.

— Пилотите, навигаторите, готвачите и чистачите, войниците, морските пехотинци, женският корпус за поддръжка и, въобще, всичко, необходимо за експедиция с такива размери и важност, тук ли са вече?

— Тук са и са готови — докладва Ксосе.

— Тогава да се залавяме — рече Скабър. — Извънземни! По корабите! Главен астрогатор! Докладвай ми и ще ти задам курс, който ще ни отведе към неизбежния съдбовен миг!

Ксосе гордо се изпъна в стойка мирно.

— Аз съм твоят главен астрогатор. Корабът ти, господарю, те очаква. Отбележете, той би могъл да бъде описан единствено като божествен.

Скабър наистина го отбеляза. Беше огромен златист кораб, и щом вдигнаха белите пластмасови покрития от него, той засия с блясък, съперничещ на този на малкото мъждиво слънчице, огряващо цялото начинание.

— Ние ще водим — обърна се Скабър към своя астрогатор.

— Нека останалите ни следват в какъвто си искат ред.

— Така и ще бъде — отвърна астрогаторът. И скоро, много скоро и с учудваща бързина цялата космическа флотилия литна в небесата, където обиколи веднъж родната планета, а после, по нареждане на Скабър, се гмурна в тайнственото, обгърнато в мистерия субпространство с намерението да изскочи на един замах разстояние от планетата Земя.

47

Здрасти — рече Мелисент. — Върнах се.

Артър седеше в стаята си и си пиеше сутрешното кафе, когато Мелисент изникна зад гърба му. Той подскочи неволно и разля кафе по халата си.

— Да му се не види! — изруга той. — Извинявай. Мелисент, стресна ме, като ми изникна така изведнъж. Няма ли някакъв начин да съобщаваш за пристигането си? Да звъниш с камбанка ли, що ли?

— Слушай — рече тя. — Трябва да ти кажа нещо важно.

Артър бе обзет от чувството, че това не е честно, характерно за мъжете, когато едва-едва позната им богиня се гласи да ги упрекне.

— Каквото и да е то — рече той — съжалявам за него.

— О, небеса, млъкни и чуй какво имам да ти казвам.

— О, извинявай — повтори отново Артър. — Какво има, Мелисент?

— Артър, обичам те.

— О… много мило.

— Реших да заживеем заедно и да ти позволя да ми се кланяш.

— О… уха, ами че страхотно, Мелисент.

— Ти като че ли не се радваш.

— Разбира се, че се радвам. Че как да не се радвам?

— Не знам, но не се радваш. Артър… да не би пък ти да не ме обичаш?

— Хей, естествено, че те обичам! — възмути се Артър. — Кой е казал, че не те обичам?

На Мелисент й идеше да направи и тя не знаеше какво, и тогава й хрумна една мисъл.

— О! — възкликна тя.

— Какво има? — попита Артър.

— Току-що разбрах, че това, че аз те обичам, не означава, че и ти ме обичаш.

— Разбира се, че означава! — възрази Артър.

— Чакай малко — рече му тя.

— Да? — сви се Артър.

— Не се бой, няма да те ударя. Стига си треперил.

— Да, гос’жа.

— И не ми викай гос’жа.

— Няма… Мелисент.

Тя въздъхна.

— Ти не ме обичаш. Ни най-малко. Каква глупачка съм била! Мислех, че щом аз те обичам… но ти не ме обичаш, нали? Кажи истината, Артър!

— Аз те уважавам невероятно — каза Артър. — Според мен си най-прекрасното нещо, което някога съм виждал.

— Но не ме обичаш.

— Не, май че не.

— Сбогом, Артър.

48

Мелисент се върна в Царството на боговете, за да потърси съвет от една от старшите богини, Афродита. Тя живееше в храм от пароски мрамор, в който вечно духаше силно течение, близо до района на Долината Темпе.

Афродита я почерпи с чай и й предложи съчувствие.

— Никой не обича да го накарат да се влюби — рече й тя. — Любовта е типично мъжка идея. Само мъж би могъл да се сети за нея. Само мъжкият принцип във Вселената би могъл така да я измъдри, че изобщо да бъде възможна.

— Не подозирах, че се чувстваш по този начин — рече Мелисент.

— Да не мислиш, че ми е харесвало да бъда главна богиня на любовта? Ни най-малко! Беше просто дълга поредица увлечения по един надут нехранимайко след друг. И след време те винаги ме зарязваха. Когато приключат с любовта, и мъжете, и боговете си търсят друго занимание.

— Не мисля, че Артър е такъв.

— Любовта е нещастие, независимо дали един мъж прави онова, което му се казва, или не. Нещастие е, когато те напусне, нещастие и да ти се мотка наоколо, когато вече не е желан.

— Щом знаеш всичко това, учудвам се, че не си намерила някакъв начин да го използваш в своя полза.

Афродита сви рамене.

— Че какво ли може да направи една богиня на любовта, програмирана от мъжкия принцип на Вселената? Любовта е единствената й радост. Макар и от интелектуална гледна точка може би не е честно, без нея няма наслада, няма защо да живеем.

— Знам — рече Мелисент. — Толкова много искам да отида при оня, че направо ме боли. Но искам и да се освободя от него. Какво ще ме посъветваш?

— За освобождаването от любовта забрави. Загазила си, малката. Изстрелите на Купидон са окончателни, те не могат да бъдат отменени. По-добре се отпусни и се наслаждавай.

Мелисент се намръщи.

— Но що за наслада е любовта на смъртен?

— Хей, има и големи сладури сред смъртните — възкликна Афродита. — Спомням си го онова момченце, Парис.

— Артър не е Парис.

— Както и да е. Принципът е същият.

— Е — рече Мелисент, — щом ще трябва да живея с това, май няма друг начин. Под достойнството ми е да позволя на смъртен да ме прегърне, но този път ще направя изключение. Но ще се погрижа, когато Артър ме получи, да разбере, че такова нещо се случва веднъж в живота.

И тя изтича навън. Афродита си пийваше хладкото чайче и се чудеше колко много има още да се учи тази малка Мелисент. Ако Мелисент си мислеше, че да си влюбен е мъка, го само почакай докато види какво е да те обичат; или, както беше по-вероятно в този случай, да не те обичат.

49

Мелисент се върна в долината Темпе в Царството на боговете. Баща й беше в градината — наглеждаше лозите. Тя му разказа как онзи смъртен я е отблъснал.

Симус изправи гръб и рече:

— Как е могъл? Не е ли бил улучен от любовна стрела?

— Не, казах ти. Не е. Аз бях улучената.

— Тогава как можеш да очакваш да се влюби в тебе?

Мелисент се възмути.

— Трябва да ме заобича, защото съм красива и съм богиня.

— Горкото ми момиченце, още ли не си разбрала, че дори и боговете не обичат по основателни причини, а мъжете — още по-малко? Както и да е, защо трябва той да те обича? Това нещо, любовта, приятно ли е?

— Определено не — отвърна Мелисент.

— Тогава защо да му е хубаво, ако те обича? Защо въобще да те обича, освен ако не е принуден, също като теб?

Тя се втренчи в него.

— О. Май започвам да разбирам накъде биеш. Но няма ли начин да накараме Купидон да уцели и него?

Симус поклати глава.

— Никакъв шанс. Купидон мрази взаимността. Той обича едностранните неща.

— Е, какво да направя тогава?

— Опитай се някак си да поминуваш, мойто момиче. Това е единственото, което ни остава накрая.

— Но защо краят за мен дойде толкова рано?

По този въпрос таткото нямаше какво да каже.

50

Когато Мелисент откри Хермес, той слагаше восъчно покритие на лирата си.

— Имам нужда от съвет — рече му тя.

— Думай.

— Влюбена съм в един смъртен, а пък той не ме обича.

— На мен ми звучи достатъчно нормално — рече Хермес. — Кое му е сложното?

— Искам и той да ме обича.

— Пробва ли всичките хитрини за съблазняване?

— Да, пробвах ги.

— Ами хитрините за несъблазняване?

— Какво искаш да кажеш?

— Да се преструваш, че е точно обратното на онова, което чувстваш.

— Искаш да кажеш, да лъжа?

— Точно така.

— Аз съм над тези неща.

— Много лошо. Значи никога няма да получиш онова, което искаш.

— Трябва да има начин!

— Има. Току-що ти го казах. Нарича се притворство. Означава да се преструваш, че чувстваш нещо друго, а не онова, което чувстваш.

— Що за противна идея!

— Права си — рече Хермес. — Не го прави. По-добре вярна на себе си, отколкото обичана.

— Не, не искам това.

— Е, маце, ако искаш онова, което искаш, казах ти как да подходиш, че да го получиш. Ако не го искаш чак пък толкова, върви си намери друга занимавка.

И Мелисент трябваше да се задоволи с това.

Мелисент се върна на Земята. Появи се отново в стаята на Артър, без дума да обели за отсъствието си.

Артър отново й обясни колко съжалявал, дето не я обичал.

— Няма нищо. Всъщност, на мен изобщо не ми пука. Исках просто да се помотая наоколо, та да погледам екшъна.

— Екшъна ли?

— Че как. Това е най-оживеното място и в двата свята.

Артър се разтревожи, макар да знаеше, че всъщност не бива да го е грижа. Тъкмо започваше да забелязва, че Мелисент е много привлекателна. Стори му се странно, че не го е забелязал досега.

Мелисент всъщност не беше разлюбила Артър, разбира се. Обичаше го даже още по-лудо отпреди. Но със заповедта да обича бе дошло и знанието как да накара любовта да проработи. Или да си изработи любовта. Лъжата и притворството определено бяха сред най-силните оръжия на любовта.

Някои твърдят, че го е научила сама. Други — че я е подучил Хермес.

Знаеше, че това си е нищо и половина — да се остави да бъде обичана от създание толкова незначително като някакъв си човек. Но все беше по-добре от нищо.

51

По документи поне, Мелисент беше най-прекрасното нещо, което някога се е случвало на Артър. Но това не казва кой знае какво, защото Мелисент би била най-прекрасното нещо, което би могло да се случи на всеки мъж. Една богиня в сравнение с една жена е като Хиперион в сравнение със сатир; а една богиня на любовта в сравнение с обикновена богиня е… ами, тя просто беше над всякакви сравнения и никоя речева фигура не беше достатъчно контрастна, за да обхване и една десета от пълния букет от аромати на Мелисент, прекрасната млада богиня на любовта на древните сирийци и съвременна богиня на любовта на Артър Фен.

Както и да е, освен това отбелязахме, че за да оцени истински една богиня, е нужен мъж, притежаващ значителна сила, монументална чувственост и изтънченост на вкуса, по-фина и от тази на професионален дегустатор на вина. За зла беда Артър Фен не беше нито едно от тези неща. Що се отнася до чувствеността и изтънчения вкус, той си беше един най-обикновен човечец. Мелисент хабеше чувствата си по него.

Тя си го знаеше, но беше достатъчно разумна никога да не го споменава, освен като намек сегиз-тогиз, когато й дойдеше до гуша. А Артър й даваше доста поводи за това.

Приближеше ли се на по-малко от две педи от него, и той започваше да трепери. Докоснеше ли го, той припадаше.

Това в известен смисъл беше много ласкателно, но не помагаше за онази грандиозна сексуална консумация, за която беше създадена Мелисент. Всъщност, за консумация и дума не можеше да става. Артър беше твърде преизпълнен с благоговение, почит, омраза към себе си и ниска самооценка, че да я докосне или да й позволи да го докосне.

Не че тя щеше да направи първата стъпка. Богините, макар да нямат нищо против агресията, предпочитат да ги ухажват по нормалния начин и мъжете да предприемат откритите ходове. Но по мнението на Артър всякаква мисъл за физическо сближаване беше равносилна на обида на царската особа и едва ли не на светотатство.

Без значение колко често му го казваше, той просто не можеше да проумее, че тя го желае. Вечно си казваше «Кой съм аз, че да ме желае богиня?» — и отговорът винаги идваше: бунак нещастен, ето кой. Подобни мисли не водят до успехи в ухажването.

Мелисент виждаше колко му е трудно. Тя знаеше какви са мъжете — беше си преговорила набързо материала по въпроса — и разпознаваше ниската самооценка, когато я видеше. Реши да не прибързва и да даде шанс на Артър да я опознае.

Замисли се над съвета на Хермес и реши да се консултира с още някого. Уреди си разговор с Минохе, някогашен висш бог на ливанците. Двамата се имаха отдавна и тя уважаваше мъдростта на по-възрастното божество.

— Имам проблем — каза му тя един ден, след като го издири в ранчото му в западната част на Царството на боговете.

— Така си и мислех. Виждам лека бръчица на съвършеното ти чело. Не бива да оставяш трудностите да те загрозяват, мила моя.

— Тогава ми помогни да се справя с тях.

Тя разказа на Минохе как се е влюбила в смъртен и е отишла при него, и как този мъж я отбягва и като че е обзет от благоговение и страх пред нея.

— Обичала ли си смъртен преди? — попита я Минохе.

— Не, не съм — отвърна Мелисент. — И през ум не ми е минавало.

— «Всекиму своето» е добро правило — рече Минохе. — Но онова, което изживяваш, се е случвало от време на време и трудности винаги е имало. И трудностите винаги са били за сметка на човека.

— Той като че се чувства по-долен от мен — рече Мелисент.

— Така и трябва. Той е само някакъв си човек. Ти си богиня. Мелисент въздъхна.

— Какво ли може да се направи?

— О, начин има. Учудвам се, че сама не си се сетила.

— Кажи ми!

— Слушай ме внимателно, миличка. В това, което ще ти кажа, има известни рискове, но резултатите са почти гарантирани. Мислила ли си да му поднесеш подарък?

Той трябва мен да обсипва с подаръци!

— Разбира се, мила моя. Но аз имах предвид подарък за него от твърде особен и необичаен вид. Подарък, какъвто само богиня може да дари…

— Артър — рече Мелисент същата вечер, когато останаха сами.

— Да, любов моя?

— Имам подарък за теб.

— Ужасно мило от твоя страна — каза Артър. — Но не биваше.

— Няма ли да ме попиташ какъв е?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш, когато решиш, че моментът е подходящ.

Мелисент въздъхна. Това почтително отношение на Артър понякога наистина я дразнеше. Но беше решена да се държи мило.

— Ето го, скъпи мой — тя извади от пазвата си малка кутийка и я поднесе на Артър.

Артър я въртеше ли въртеше в ръце и мънкаше:

— Прекрасно, просто прекрасно…

— Отвори я.

— О! О, тъкмо това смятах да направя, разбира се.

Той отвори кутията. Вътре имаше пръстен. Изглеждаше направен от желязо и беше доста семпъл, макар да беше гравиран с любопитни руни.

— О, просто е прекрасен — рече Артър с толкова тъпоумен тон, че на Мелисент й идваше да го ритне.

— Сложи си го.

— Ами, не съм убеден, че трябва. Безопасно ли е?

— Артър — рече Мелисент, като не успя съвсем да удържи нотката на заплаха в гласа си — не е безопасно да не си го сложиш.

— О, много добре — рече Артър. Той нахлузи пръстена на показалеца си — съвсем по мярка му беше. — А сега?

— Сега според мен ще е добре да полегнеш малко — рече Мелисент.

— Но защо?

— Пръстенът притежава определени… свойства. С тях трябва да се посвикне.

Артър изведнъж пребледня.

— Усетих нещо! — възкликна той.

— Да — рече Мелисент. — Така си и мислех.

— Нещо в стомаха ми.

— Често точно там се усеща първият ефект.

— Първият ефект на какво? Мелисент, какво си сложила в пръстена?

— Нищо лошо, скъпи мой. Иди да си полегнеш. Ще си доволен, обещавам ти.

Артър отиде да полегне. Мелисент се оттегли в своя ъгъл и заразгръща модно списание. Двайсет минути по-късно, когато стигна до последните парижки модели, Артър се надигна от леглото.

— Да? — попита тя, без да вдигне поглед.

— Мелисент, какво направи с мен?

— Какво те кара да мислиш, че съм направила нещо с теб?

— Погледни ме!

Мелисент остави списанието и го огледа от горе на долу. На него му се налагаше да се преоблече, защото беше далеч по-едър отпреди. Беше два метра и отгоре висок и пропорционално широк. Косата му, преди в убито мише кестеняво, сега беше златиста и чуплива. Дори и чертите на лицето му бяха преобразувани. Казано накратко, когато сложи пръстена, той изглеждаше като задръстеняк, а сега — като супержребец.

— Харесва ли ти? — попита Мелисент. — Това е моят малък подарък за тебе.

— Но какво направи?

— Дадох ти външността и способностите на полубог — обясни Мелисент.

— Аз? Полубог?

— Погледни се.

— Външността е едно. Но истинските полубогове притежават свойства, недостъпни за обикновените хора.

— Вземи провери — рече Мелисент. — Ще откриеш, че боравиш превъзходно с оръжие, както и в ръкопашен бой; че притежаваш енциклопедични познания по най-полезните заклинания; и още много повече.

— Много повече? Какво много повече?

— Способностите ти във всички области са нараснали — престорено сдържано рече Мелисент, — ако схващаш какво искам да ти кажа.

— Да не би да искаш да ми кажеш онова, което си мисля, че искаш да ми кажеш?

Тя прочете набързо мислите му — нещо, което обикновено избягваше, защото беше нахално и невъзпитано. Но точно сега й се струваше съвсем уместно.

— Да — рече тя. — Прав си да мислиш, че сега притежаваш ненадминати възможности в най-сладостните неща в живота, както и повишена способност да им се наслаждаваш.

— Уха! — възкликна Артър.

— Да, нали? — откликна Мелисент.

Миг по-късно той вече беше наведен над нея, награбил я с мускулестите си ръце.

— Жено — рече той, и гласът му беше половин октава по-плътен от гласа му, когато е настинал, — това е чаканият миг.

— Да — отвърна Мелисент. — О, да!

И всеки падна в прегръдките на другия.

Но не много дълго след това и двамата седяха на леглото на Артър, голи, две великолепни голи животни, а между тях не трептеше нищо освен разочарование.

— Мамка му! — рече Артър.

— Какво стана? — попита Мелисент.

— Не знам. Като дойде същественият момент, аз… аз просто не можах.

52

И тъй, животът продължи. Отношенията между Мелисент и Артър бяха напрегнати. Лийфи и другите поздравиха Артър за новия му, подобрен външен вид и му казаха, че бил бог с късмет — такава красива богиня като Мелисент да го слуша и да му се подчинява.

Артър не им възрази. Не искаше да обсъжда Мелисент и своите проблеми с нея с никого. Да си мислят каквото си искат.

Всеки като че смяташе, че той извадил голям късмет — освен Мими. Един ден, когато дойде на работа в новата си роля на висша жрица на НСР ПДБ, тя го изгледа от глава до пети, набърчи нос и го попита не е ли напълнял и парфюм ли е започнал да си слага. Артър, разбира се, не използваше парфюм, дори и лосион за след бръснене не използваше. Що се отнася до напълняването, той много добре знаеше, че всичко е корав мускул. Мими беше пуснала тия забележки с намерение да го подкачи. Друг мъж сигурно би решил, че по този начин тя показва, че все още се интересува от него, но Артър ги изтълкува като поредната проява на безсмъртната й неприязън към неговата особа. Не й обърна внимание и продължи да си гледа работата.

А тези дни имаше много работа. Култът се беше разраснал със смайваща бързина и сега имаше секти в четирийсет щата, като всеки ден се присъединяваха нови; вече имаше и чуждестранни последователи. Думата на Артър се смяташе за последната дума на доктрината и ритуала. Ала той почти не обръщаше внимание на задълженията си и обикновено подписваше каквито документи му пробутваха, без да си прави труда да ги чете. Осъзнаваше, по собствения си мъгляв начин, че приятелчетата на Лийфи творят същински ад на Земята.

Арагонет, новопристигнал природен бог, беше приел за свой дълг да въоръжи Земята и всичко растящо по нея срещу грабителските набези на човечеството. Измайстори трева, която можеше да расте навсякъде и беше почти неизтребима. Тя задушаваше всичко останало.

Дори и боговете не одобриха това. Те възразиха срещу Арагонет, а той им отговори: «Един бог трябва да прави онова, което трябва».

Най-накрая се наложи Лийфи да привика Иртис, протовавилонския бог на огъня, за да спре избуяването на супертревата, която задушаваше по-полезните растения. Иртис успя да изтреби цели блокове от по сто квадратни километра — така я изпепели тая трева, че никога повече да поникне. Но и нищо друго не можеше да поникне.

Действията на боговете имаха и много други лоши последици. Те просто не можеха да се сдържат да не бърникат в равновесието на нещата на Земята и бомбастичното им безразсъдство докарваше още по-големи злини на човечеството. Лийфи и още неколцина по-обществено ориентирани богове се опитаха да компенсират това чрез чудотворна милостиня и се хванаха да изхранват цели народи с храна, която наричаха манна бри. Но това скоро им омръзна, а и освен това, за да снабдяваш разрастващото се човечество с нужното, трябваше да си богуваш на пълно работно време.

Никой от боговете нямаше време за това — имаха си по-важна работа. И така, положението на Земята си остана такова, без подобрения — всъщност, ставаше къде-къде по-зле.

53

Един ден Мелисент рече на Артър:

— Исках да говоря с тебе за нещо, което малко ме поразстрои.

— Нека поговорим на всяка цена — отвърна Артър и сърцето му се сви.

— Откакто се върнах, ти твърдиш, че за теб аз съм идеалната жена.

— Казвал съм го, и наистина го мисля — отвърна Артър. — Ти си най-прекрасната и най-привлекателна жена или богиня, която аз или който и да било мъж бихме могли да си представим. Съжалявам единствено за неспособността, непозволяваща ми да се насладя на онова, което с тебе би било най-великата от мислимите наслади.

— Само така говориш.

— И го мисля.

— В такъв случай би ли ми обяснил защо сънуваш други жени?

— Няма такова нещо! — излъга Артър инстинктивно и величествено.

— Много се боя, че се налага да ти кажа, че това е лъжа.

— Не е! — отрече разгорещено Артър. — Според мен аз знам по-добре от всеки друг какво точно сънувам.

Мелисент го съзерцава известно време, а после каза:

— О, Артър, толкова си прозрачен!

— Защо го казваш?

— Защото следях сънищата ти и в тях се мяркат доста жени, но мен ме няма никаква.

— Следяла си сънищата ми?

— Да. Богините притежават тази способност.

— Според мен това е много нечестно от твоя страна.

— Е, говори си така, а използваш сънищата си, за да избягаш от мен при въображаемите чарове на други жени!

— Сигурно си разбрала погрешно — храбро излъга Артър. — Когато изобщо сънувам, аз сънувам само теб.

— Така ли? Тогава как ще ми обясниш това?

Мелисент извади от чантичката си пакет с лъскави снимки и го подаде на Артър.

— Какво е това? — попита Артър.

— Ние, боговете, си имаме собствени начини да разберем какво сънуват хората, и притежаваме тази способност далеч преди вие да изобретите фотоапарата. Това са метафизични снимки от твоите сънища през последните две седмици. Разгледай ги и тогава отричай, че са истински.

Артър неохотно ги разгледа. Снимките го изобразяваха в най-разнообразни похотливи пози с най-различни жени, сред които най-вече изпъкваше Мими.

— Аз не мога да контролирам сънищата си! — тросна се той ядосано. — И нито е честно, нито мило от твоя страна да нахлуваш в личното ми пространство по този начин!

Мелисент сви рамене. Тя, също като другите богове, не даваше и пукната пара за честността.

— Ти си ми неверен вдън душата си! — възкликна тя. — Сбогом, Артър.

И с властен жест тя изчезна.

Загрузка...