Донеси ми главата на принца

Глава 1

След играта на покер Аззи полетя на север. Беше решил да се отбие на големия конгрес на демоните, който се провеждаше в Акхен — старата столица на Карл Велики — като част от церемониите по откриването на състезанието на хилядолетието. Но силните насрещни ветрове го забавиха, тъй като невидимостта и ниската плътност на тялото му никак не намаляваха въздушното съпротивление. Вечерта беше стигнал едва до Равена. Реши да се откаже от конгреса и намери едно приятно гробище извън стените на града, където можеше да си почине.

Мястото беше хубаво, с много стари и големи дървета, дъбове и върби (доста добра комбинация) и, разбира се, кипариси — достойното дърво на смъртта по средиземноморието. Имаше множество приятно рушащи се гробници и мавзолеи. В далечината се виждаше извитата сивокаменна стена на града.

Облегна се удобно на един обрулен от времето надгробен паметник. Сега му трябваше само да си запали приятен огън. Вмъкна се в една гробница и намери няколко добре изсъхнали трупа. Те, заедно с две-три отровени от някое градско момче котки, подхраниха пламъците.

С напредването на нощта Аззи почувства, че огладнява. По време на покера предишната нощ той бе похапнал доста добре, а демоните по принцип издържат много дълго без храна, но летенето срещу вятъра през целия ден сега беше изострило апетита му. Бръкна в торбата си, за да види какви провизии са му останали.

От пира беше взел две подсладени глави от чакал, увити в покрита с плесен амбалажна хартия. Бяха Чудесни, но за жалост никак не утолиха глада му. Той отново погледна в чувала и видя двата крака, които беше спечелил.

Изглеждаха много апетитно, но Аззи не искаше да ги яде. Спомни си как в главата му се беше зародило нещо като идея, когато ги видя за първи път, но сега не помнеше нищо. Беше сигурен, че може да ги използва за нещо друго, а не за храна, така че ги подпря на надгробния камък. При вида им почувства почти неудържимо желание да произнесе монолог. Демоните по онова време бяха готови да пропътуват стотици мили, само и само за да намерят подходящ предмет, над който да си поприказват. Това беше особено приятно на тази пуста италианска земя, с лекия ветрец и далечния лай на чакалите.

— О, крака! — започна Аззи. — Как ли грациозно сте крачили пред дамата на сърцето си, а сигурен съм, че сте се и покланяли добре, защото сте мускулести и гъвкави, от тези, на които дамите гледат благосклонно.

О, крака! Представям си ви разкрачени в антична веселба и свити във върховната агония на любовта! Когато сте били млади, о, крака, сте се качвали по много достолепни дъбове, тичали сте покрай планинските потоци и по нивята на родния си край. И си представям как сте прескачали храсталаци и плетища в своя бяг. Пътят ви е бил дълъг, но вие не сте знаели умора…

— Така ли мислиш? — долетя глас някъде отзад и отгоре.

Аззи се обърна и видя тъжната, увита в пелерина фигура на Хермес Тризмегистус. Не се изненада, че богът го е проследил дотук. Съдбата на старите богове изглежда беше различна от тази на демоните и не се влияеше от въпросите на доброто и злото.

— Радвам се да те видя отново, Хермес — каза Аззи. — Тъкмо философствах над тези крака.

— Не смятам да те спирам — каза Хермес.

Той висеше във въздуха на около метър и половина над главата на Аззи. После се спусна грациозно на земята, наведе се и разгледа краката.

— На какъв човек са принадлежали те, според теб? Аззи се обърна и също се вгледа.

— На някой веселяк очевидно. Погледни тази панделка — такива носят контетата и хората с високо самочувствие.

— Мислиш ли, че е бил конте?

— Сигурен съм. Виж само колко изящно са изваяни прасците, колко хубаво са оформени мускулите на бедрата. Можеш да обърнеш внимание и на малкото стъпало с аристократичен свод, хубавите пръсти и равно изрязаните нокти. А също така по тях няма и следа от мазоли и загрубяване. Този човек не е трябвало да работи много, за да живее. Поне не с краката си. Как според теб го е сполетяла съдбата му?

— Не знам — отвърна Хермес, — но скоро можем да разберем.

— Да не би да умееш някой трик? — попита Аззи. — Някаква магия, неизвестна на обикновените демони?

— Така е и това не е случайно. Аз съм светец, закрилник на алхимиците. Те ме призовават, когато бъркат смеските си. Наистина, тяхната цел е да превърнат обикновените метали в злато, но аз пък мога да превърна мъртва плът в оживял спомен.

— Това ми се струва полезно — отбеляза Аззи. — Можеш ли да ми го покажеш?

— С удоволствие — каза Хермес. — Да видим какъв е бил последният ден на тези крака.

Както при повечето магии сега също се появи кълбо дим и се чу меден гонг. Аззи се втренчи, димът се разсея и той видя…

Един млад принц тръгва, за да защити замъка на баща си. Беше русоляв и на външен вид много подходящ за войнишкия занаят. Стоеше начело на войската — наистина внушителна гледка — чиито знамена в жълто и червено леко се поклащаха на вятъра. След това пред тях се появи друга конница, принцът спря хората си и повика своя сенешал:

— Ето ги там. Заклещили сме ги, както казват в Лапландия, между буца здрав лед и камък.

Аззи видя дотук и после видението изчезна.

— Можеш ли да разбереш какво се е случило след това? — попита той.

Хермес въздъхна, затвори очи и вдигна глава.

— Ах! — каза той. — Виждам битката и колко хубава е тя! Как яростно се нападат, как пеят закалените им мечове! Да, бият се отлично, всичките са смели, храбри и ловки… Но какво е това? Един от тях напуска боя… Дори не е ранен! А напуска сражението без време! Та това е собственикът на тези крака!

— Жалък страхливец! — възкликна Аззи, защото му се струваше, че и сам вижда битката.

— О, но той не се измъква жив! Ето, някакъв войн се спуска след него, очите му са кръвясали, той е голям и гневен, от тези, срещу които франките воюват от векове и наричат „лудите от север“.

— И аз не обичам кой знае колко демоните от севера — каза Аззи.

— И ето, той се нахвърля върху страхливеца принц. Мечът му проблясва — нанася страничен удар с невероятна комбинация от сръчност и ожесточение.

— Трудно се нанася такъв удар — отбеляза Аззи.

— Ударът наистина е добър. Страхливият принц е съсечен на две. Горната му част се търкаля в прахта, но страхливите крака продължават да бягат, да бягат от смъртта. Освободени от теглото на горната част, за тях е по-лесно, но вярно е също така, че силата им ги напуска. Но колко сила е необходима на чифт крака, когато бягат сами? Сега ги преследват демони, защото вече са прекрачили границата на нормалното, вече тичат в безкрайната земя на свръхестествените възможности. И ето, най-накрая, те правят няколко последни крачки, обръщат се, олюляват се и падат безжизнени на земята.

— С две думи, това са крака на страхливец — каза Аззи.

— Страхливец, дума да няма. Но необикновен страхливец, който бяга от смъртта дори в смъртта, толкова се е страхувал да не се случи това, което вече се е случило.

Глава 2

След като Хермес го остави, за да поеме председателството на някакво събрание на влъхви, което щеше да се състои на мястото, което по-късно щеше да стане Цюрих, Аззи остана замислен. Той побутна унило краката. Бяха прекалено ценни, за да се изхабят за закуска. Ето това всъщност намекна Хермес, по типичния си заобиколен начин.

Какво да прави с тях? Замисли се отново за голямото събитие — състезанието на хилядолетието. Трябваше му идея, концепция. Втренчи се в краката, побутна ги насам, после нататък. Трябваше да измисли нещо…

Изведнъж се изправи. Да, краката! Ето това беше то! Чудесна идея, която със сигурност щеше да му създаде име в кръговете на Злото. Имаше идея за състезанието! Беше му дошла в изблик на демонично вдъхновение. Нямаше никакво време за губене, трябваше да я регистрира и да потърси съдействието на Злите сили. Какъв ден беше днес? Той пресметна бързо и простена. Бе последният ден, в който регистрират кандидати. Налагаше се веднага да отиде във Висшия съвет на Демоните.

Аззи пое дълбоко въздух и отлетя от Земята към областта на Чистилището, където заседаваше Висшият съвет. Това не се знае от широката публика, но демоните имат също толкова проблеми, когато искат да се срещнат с някой от висшето ръководство, колкото и смъртните. Ако не си високо в йерархията, ако не си роднина на някой високопоставен, ако не си надарен атлет, тогава остави всяка надежда за бърза среща — ще трябва да минеш по етапния ред, а това отнема много време.

Само че Аззи нямаше никакво време. На следващата сутрин щеше да бъде определен победителят и играта да започне.

— Трябва да видя Комитета за игрите — каза Аззи на демона пазач на портата на Министерството — голяма група постройки, някои в стил барок, с много орнаменти и подобни на лукови глави кубета, а други — строго модерни и правоъгълни — където се решаваха въпросите на демони, дяволи и други свръхестествени същества. В тях като чиновници работеха много демони — никога непреставащото усилие да се нормира поведението на свръхестествените изискваше много хартия. Служителите към Правителството на Свръхестествените създания на Злото бяха по-многобройни от служителите на повечето земни правителства и за него, в качеството си на едни или други, работеха повечето от демоните на Ада. И това беше така, въпреки факта, че управлението на демоните не зависеше от никаква по-висша власт. Единственото, с изключение на Доброто и Злото, което те признаваха, беше неясното нещо, наречено Ананке, Необходимостта. Не беше ясно дали Ананке е върхът на йерархията или има нещо още по-висше. Теоретиците на демоните не можеха да достигнат по-нагоре. Те имаха проблеми при комуникирането с Ананке, защото това бе нещо толкова тайнствено, толкова безплътно и неопределено, толкова некомуникативно, че не бяха сигурни в нищо, освен в смътното усещане, че съществува. Ананке беше арбитър при състезанията между Доброто и Злото, които се провеждаха на всеки хиляда години. Решенията се вземаха мистериозно. Ананке бе закон само по себе си, но закон, който само загатваше за себе си и никога не се спираше на едно място, за да бъде обяснен.

Но защо изобщо трябваше демоните да бъдат управлявани? Теоретически, те са автономни същества, които следват импулсите си, тоест, вършат злини. Но изглежда у разумните създания, било то естествени или свръхестествени, има някаква вродена перверзност, която ги кара да вървят срещу течението, срещу това, което е добро за тях, срещу всичко, в което би трябвало да вярват. Така демоните най-напред почувстваха нуждата от управление, от някаква институция, която да регулира нещата, и тя ги изпълни с безкраен възторг, защото според главните им теоретици, да се налагат нормите на Злото, е по-зло, отколкото да вършиш самото зло. Не беше лесно да се уверят в това, но поне им изглеждаше правдоподобно.

Нахълтването покрай охраната беше много неконформистка постъпка и служителят остана с увиснала челюст и много обиден, защото това беше наистина недемонско поведение. Демоните обикновено превиват гръб пред висшестоящите, но сега охраната се поколеба и не се втурна, за да спре Аззи, защото младият демон с лисича глава имаше доста безумен вид и можеше да е божествено осенен, тоест, осенен от самия Сатана, а нали в негово име непрекъснато се трудеха всички сили на Злото като израз на вярата им.

Аззи изтича по коридорите на Министерството, като добре си даваше сметка защо демоните от охраната не се бяха опитали да го спрат. Всичко това беше много хубаво, само че той самият знаеше, че не е осенен и че на Висшия съвет никак няма да му е забавно заради всичко това. Помисли си, че е направил много голяма грешка, като се е нагърбил с повече отколкото би могъл да поеме на плещите си. Но той прогони тази мисъл от главата си и решимостта му стана непоколебима. След като беше започнал, трябваше да доведе нещата докрай.

Изтича нагоре по една внушителна двойна стълба, зави наляво като едва не преобърна някаква ваза, пълна с прясно откъснати пролетни бурени, после хукна по коридора и завиваше все наляво, когато имаше такава възможност, профучавайки покрай подчинени демони, носещи множество документи, докато не стигна до висока бронзова врата. Знаеше, че това трябва да е мястото. Отвори и влезе.

Когато Аззи нахълта, заседанието на Злите сили беше в разгара си. Това беше тъжно заседание. Недоволството беше изписано по зверските лица на висшите демони. Устните им бяха изкривени надолу, очите им бяха червени и подути.

— Какво е това? — попита Билаял и се изправи на козите си крака, за да може по-добре да огледа Аззи, който сега се бе поклонил дълбоко.

Аззи не можа да каже нищо. Само заекваше и се пулеше, сякаш някой беше завързал езика му.

— Нима не е очевидно — каза Азазел, като прегърби могъщите си рамене и прошумоля с крилата си. — Това е един демон от обикновените, който е дръзнал да нахълта на заседанието ни. Не знам как мислят да я карат младите. По мое време изобщо не беше така! Младите демони тогава се държаха почтително и горяха от желание да зарадват по-възрастните. А сега се събират на банди, чул съм да ги наричат „помиярски“ и пет пари не дават кого смущават с шумното си поведение. И ето че това не им е достатъчно, ами трябва да изберат един от себеподобните си, за да нахълта в нашия вътрешен sanctorum и да ни тормози!

Билаял, стар съперник на Азазел, удари с копито по масата и процеди през зъби:

— Достопочтеният член на Съвета притежава достатъчен талант, за да изкара нахълтването на един демон в нападение на цяла войнствена шайка. Не виждам никаква банда. Само един-единствен, доста глупаво изглеждащ демон. Също така ми се ще да посоча, че в случая е по-правилно да се каже sanctum, което уважаваният колега нямаше как да не знае, ако беше усъвършенствал матерния ни латински език.

Очите на Азазел запламтяха, от муцуната му заизлизаха малки кълба синкав дим, а от носа му закапа киселина, която започна да прояжда дупки в стоманения плот на масата.

— Няма да търпя подигравки — каза той — от един дух кариерист по природа, който е бил направен демон, а не се е родил такъв, защото на неясния му произход не може да се разчита и защото не мога да съм сигурен, че разбира истинската природа на Злото.

Другите членове зашумяха неспокойно, за да им дадат и на тях думата, защото демоните обичат да спорят за това кой наистина разбира Злото, кой е най-зъл и съответно, кой е недостатъчно лош. Аззи обаче вече се беше овладял. Разбираше, че вниманието на висшите демони скоро ще се насочи към него и побърза да заговори в своя защита.

— Господа — каза той. — Съжалявам, че станах причина за този диспут. Никога не бих нахълтал при вас по този начин, ако нямах да ви кажа нещо наистина важно.

— Така ли? — попита Билаял. — И защо си дошъл? Както виждам, не си донесъл никакви подаръци, както е прието. Какво ще кажеш за свое оправдание?

— Идвам без подаръци — отвърна Аззи, — така е, Трябваше да бързам много и се извинявам. Но има нещо по-важно.

Той замълча. Именно чувството му за драматизъм го накара да направи тази пауза, вместо да продължи нататък.

Висшите демони също разбираха едно-друго от театър. Те се втренчиха в него с обвиняващи погледи. След малко, на Аззи му се стори цяла вечност, Белфегор, който много искаше заседанието да свърши, за да може да поспи, избухна:

— Добре, проклет да си! Какво толкова имаш да казваш, което е по-важно от подаръците?

— Донесъл съм ви, господа — каза Аззи с тих пресипнал глас, — най-скъпото от всички неща — една идея.

Глава 3

Думите на Аззи попаднаха право в целта — общата грижа на висшите демони, а именно, че все още нямаха никаква идея за предстоящите празненства на хилядолетието, някаква драма, с която да участват в състезанието между Доброто и Злото и която нагледно да покаже преимуществата на Злото, като им осигури правото да управляват човешката съдба през следващите хиляда години.

— Каква е тази идея? — попита Билаял.

Аззи се поклони ниско и започна да им разказва приказката за Принца и Спящата красавица.

Както хората, така и демоните силно се впечатляват от приказките. Всички висши демони бяха слушали за Спящата красавица — как един младеж отишъл да спаси Принцесата, която била омагьосана и изпаднала в непробуден сън. Този младеж бил Принцът, който подпомогнат от чистото си сърце и силен дух, победил всички опасности, струпали се над Принцесата, пробил си път през тръните, ограждащи двореца й, изкачил се по стъклената планина, на чийто връх той бил построен и я целунал. Тогава тя се събудила, двамата се оженили и заживели щастливо.

Аззи предложи да пресъздаде тази малка приказка, само че героите трябваше да бъдат направени от него.

— Господа, дайте ми пълномощия да използвам ресурсите на „Снабдяване“ и аз ще създам Принц и Принцеса, които така ще изиграят приказката, че ще обърнат тази блудкава история нагоре с краката. Моята двойка ще представи различен финал. Тя ще стигне до него по силата на собствената си неограничавана с нищо воля, като аз ще се намесвам само минимално иззад кулисите. Това ще покаже недвусмислено и категорично, за радост на приятелите ни и за объркване на враговете ни, че когато не се ограничава, злото в човешката природа неизбежно взема връх.

— Не лоша идея — каза Азазел. — Но какво те кара да мислиш, че оставени сами на себе си, твоите актьори ще правят това, което искаш?

— Това може да се постигне — отвърна Аззи — чрез внимателен подбор на частите, от които ще бъдат направени телата им и чрез подходящо възпитание, след като веднъж са подбрани и им е вдъхнат живот.

— Внимателен подбор? — попита Флегетон. — Какво искаш да кажеш с това?

— Ето това е — поясни Аззи — първото нещо, върху което искам да изградя моя принц.

Той извади от торбата си краката, които беше спечелил на покер. Висшите демони се наведоха напред, за да ги разгледат. Под силата на погледите им, те изпуснаха облак телесна памет и всички видяха какво се беше случило и как собственикът им ги беше загубил.

— Дяволски страхливи крака наистина — каза Билаял.

— Така е, господарю — потвърди Аззи. — Един принц с такива крака никога не би издържал трудно изпитание. Самите те ще побягнат и ще го накарат за срам и позор да се скрие на безопасно място!

— Това ли е финалът, който предвиждаш? — попита Билаял.

— Не, не е това, господарю — отвърна Аззи. — Призовавам добрата ви воля да не ме принуждавате да разкривам края прекалено рано, защото голяма част от удоволствието на творчеството се крие в следването на интуицията. Не бива да знаем много твърдо какъв ще е краят, преди той да е настъпил.

Планът на Аззи би могъл да доведе до допълнителни проблеми, но вече наближаваше времето за избор, а досега не им беше представено нищо по-добро. Събраните висши демони кимнаха.

— Мисля, че това е нещо разумно — каза Билаял. — Какво ще кажете, колеги мои?

Останалите засумтяха и замърмориха, но в края на краищата се съгласиха.

— Продължавай тогава — каза Билаял на Аззи — и направи това, което обеща. Ти си нашият избранник. Върви, създавай ужас и злини в наше име.

— Благодаря — отвърна Аззи, искрено развълнуван. — Но за да осъществя идеята си, ще ми трябват пари. Частите от тяло, които ми трябват, никак не са евтини. А ще ми трябват и други неща — два замъка, по един за всеки от героите, и къща за мен. От нея ще ръководя всичко. Ще трябва да плащам заплата на слуга, а предполагам, ще се явят и доста други работи.

Висшите демони му издадоха черна кредитна карта с обърната наопаки пентаграма, на която с огнени букви беше изписано името му. Тя можеше да се мушка навсякъде, където е тъмно и зловещо.

— С това — каза Билаял — ще можеш да получаваш своевременен и неограничен кредит от „Снабдяване“. Можеш да се свързваш с тях по всяко време и от всяко място, стига да намериш нещо отвратително, в което да мушнеш картата. Това няма да е проблем щом светът е такъв, какъвто е. С нея можеш да влияеш и на метеорологичните явления.

— Но трябва сам да намериш героя и героинята си — каза му Азазел — и, разбира се, режисурата на действието е изцяло твоя отговорност.

— Приемам — отвърна Аззи. — Не бих приел, ако не беше така.

Глава 4

Ако някой наблюдаваше от високия прозорец на тясната стара къща със стръмен покрив, намираща се на главния площад на село Хагенбек, щеше да види, че с екипажа от Троа пристига един мъж. Той беше висок и хубав. Не беше нито стар, нито млад. Лицето му не беше неприятно и строгостта на изражението му подсказваше, че притежателят му не е кой да е. Дрехите му бяха ушити от хубав английски плат, а обувките му имаха изящни пиринчени токи. Той слезе в Хагенбек, отиде направо в странноприемницата и попита за стая.

Докато собственикът, хер Глук, се чудеше дали посетителят ще може да плати, Аззи (защото това бе той), извади торбичка, в която бяха скътани множество парчета испанско злато, оформени като дублони.

— Много добре, господине — каза гостилничарят, нетърпелив да демонстрира почитта си. — Най-хубавият ни апартамент в момента е свободен. Обикновено е зает, но сега всички са на големия панаир в Шампан.

— Тогава ще го наема — каза Аззи.

Беше много хубав и голямата му стая имаше широк еркерен прозорец. Дори имаше и малка баня, в която да се поддържаш чист, само че демоните не ползват такива неща.

Аззи най-напред легна в широкото легло с пухена завивка и хубави топчести възглавници. Изумително беше колко бързо се превърна от дребен надзирател в „Северен дискомфорт 405“, в импресарио на една хубава нова игра, предназначена за празненствата по случай хилядолетието. Полежа малко на леглото, замислен над съдбата си, после се раздвижи от нетърпение да приведе плана си в действие.

Най-напред щеше да му трябва прислужник. Реши за това да се посъветва със съдържателя.

— Разбира се, че трябва да имате прислужник — каза му дебелият собственик. — Бях изумен, че господин като вас не пътува с прислугата си и значително количество багаж. Но тъй като имате пари, няма да е никак трудно да намерим подходящ кандидат.

— Ще ми трябва много специален човек — обясни Аззи. — Човек, който може да бъде призован да вземе участие в дела с много необикновена същност.

— Мога ли да запитам каква е същността на делата, за които намеква ваше превъзходителство?

Аззи погледна съдържателя изпитателно. Макар че беше дебел и видът му беше миролюбив, в израза на лицето му се долавяше нещо коварно. Този човек не бе чужд на злите дела. Той не би се спрял пред нищо и познаваше радостното вълнение при мисълта за злото, вълнение, което иначе липсваше в ежедневието му.

— Гостилничарю — каза Аззи, — делата, които ще искам, може да не са напълно в съответствие със законите на кралството.

— Разбирам, ваше превъзходителство — отговори гостилничарят.

— Приготвил съм — каза Аззи — малък списък на изискванията, които ще имам към бъдещия си слуга. Бих искал да го окачите някъде…

Аззи подаде на съдържателя парче пергамент. Той го взе и започна да го мести напред-назад пред очите си, за да може да го прочете.

На него пишеше:

„Търси се прислужник, човек непридирчив, привикнал на кръв и страдания, честен и почтен, готов на всичко.“

Съдържателят прочете пергамента няколко пъти и каза:

— Такъв човек ще може да се намери, ако не в нашето село, то в Аугсбург. С удоволствие ще го окача на входната врата заедно с обявите за сено и ечемик и ще видим какво ще стане.

— Окачи го — каза Аззи — и ми изпрати една каничка от най-хубавото си вино, в случай че чакането стане мъчително.

Гостилничарят направи дълбок поклон и се оттегли. След минута горе се качи прислужницата — нещастно момиче с уродливо лице и изкривена походка — и донесе не само каничка вино, но и някакви сладки, които готвачът току-що беше изпекъл. Аззи възнагради прислужницата със сребърна монета, която я изпълни с прочувствена благодарност и седна да се почерпи. Разбира се, демоните нямат нужда от храна, но когато заемат човешка форма, те приемат и човешките желания. Апетитът е едно от тях. Той похапна добре и после изпрати да му донесат малко от косовия пай, чийто аромат се носеше от великолепната кухня на странноприемницата.

Не след дълго на вратата почука първият кандидат. Беше висок млад човек, слаб като тръстика и с мека разрошена руса коса около челото, която напомняше ореол. Дрехите му бяха представителни, макар и доста кърпени. Имаше добри маниери. Когато Аззи отвори вратата на апартамента си, младежът се поклони дълбоко.

— Господарю — каза непознатият, — прочетох бележката ви долу и бързо дойдох да се представя. Аз съм Август Хай и по професия съм поет.

— Така ли? — учуди се Аззи. — Длъжността, която предлагам, е малко необикновена за един поет.

— О, ни най-малко, господарю — каза Хай. — Поетите са длъжни да се занимават с най-дълбоките човешки чувства. Кръвта и страданията са добре дошли за мен, тъй като са чудесни теми за моите поеми. В тях аз разглеждам суетността на живота и неизбежността на смъртта.

Аззи не беше съвсем доволен от чутото. Поетът не му се струваше подходящ, но реши да го изпробва.

— Знаеш ли къде е местното гробище? — попита го той.

— Разбира се, господарю. Гробищата са любимо място на поетите. Те копнеят съзерцаването в тях да ги изпълни с вдъхновение за велики и печални дела.

— Тогава иди на това място тази вечер, когато луната се е скрила, и ми донеси приятно разложен човешки череп, със или без коса, няма никакво значение. Ако ми донесеш и дамски пръсти, още по-добре.

— Дамски пръсти? Господарю?! Вероятно говорите за сладкарското изделие с подобно име?

— Ни най-малко — каза Аззи. — Говоря за съвсем истински дамски пръсти.

Хай го изгледа смутено.

— Такива неща не се намират лесно — каза той.

— Зная това. Ако беше лесно, щях да отида и да си ги доставя сам. А сега върви и виж какво можеш да направиш.

Хай си тръгна нещастен. Надеждите му вече увяхваха. Като повечето поети, той бе свикнал да говори за кръв и страдания, а не наистина да цапа ръцете си с тях. Все пак, реши да опита, защото господарят Аззи, както сам той се наричаше, очевидно беше богат човек и сигурно щеше да дава щедри възнаграждения.

След това дойде една възрастна жена. Беше висока и стройна, облечена изцяло в черно. Имаше малки очи и дълъг нос, устните й бяха тънки и обезкръвени.

— Знам, че търсите мъж — каза тя след един дълбок реверанс, — но си помислих, че може би няма да настоявате толкова много. Ще ви бъда чудесна прислужница, господарю Аззи, и ще можете да се ползвате от преимуществата ми на жена, ако се споразумеем.

Аззи потрепери. Тази стара дама си въобразяваше, че някой господар (или демон, маскиран като господар) би могъл да си я представи в някаква друга роля, освен да му събува ботушите след уморителна езда. Въпреки това той реши да й даде шанс.

Повтори инструкциите, които беше дал на поета Хай. Застаряващата дама, чието име беше Агата, сякаш също се смути. Тя беше от онези, които си мислят, че външният вид е най-важната част на злото. От години се подвизаваше в Хагенбек единствено заради вида си и репутацията на зъл човек, която си беше създала заради него. Беше решила, че предлаганата работа ще е подходяща за нея, само защото приличаше на човек, който няма да се спре пред никаква злина и ще се наслаждава на кръвта и страданията. Само че въпреки външния си вид, тя беше от тези, които не биха могли да отрежат дори главата на пиле. Независимо от това Агата каза, че ще се постарае да изпълни условията и че ще се върне в полунощ с плячката си.

През този ден не се явиха други кандидати. Аззи никак не беше доволен. Хората в този край изглежда нямаха голям апетит към работа като неговата. Но той щеше да се погрижи за всичко. Беше абсолютно задължително да има прислужник.

Глава 5

Този следобед Аззи отиде до близкото село Аугсбург и до края на деня разглежда старите му църкви. Демоните много се интересуват от църквите, защото въпреки че в тях живеят силите на Доброто, много често те могат да се използват за нуждите на Злото. В ранната вечер той се завърна в „Странноприемницата на обесения“ в Хагенбек, но там съдържателят му каза, че не са се явявали други кандидати за предлаганата служба.

Аззи извади черната кредитна карта и я разгледа внимателно. Беше красива и му се прииска с нейна помощ да повика нещо, което да го позабавлява, например танцуващи момичета, но реши да не го прави. Всяко нещо по реда си. Трябваше му добър прислужник, човек. След това можеше да започне да работи и да се забавлява.

Реши да вечеря долу със занаятчиите и търговците. За него имаше специална маса, оградена от останалите със завеси. Той обаче остави едно ъгълче, за да може да наблюдава.

Посетителите ядяха, пиеха и си приказваха, а Аззи се чудеше как е възможно да са толкова свободни и безгрижни. Нима не знаеха, че наближава новото хилядолетие? По другите места в Европа хората бяха наясно с това и вземаха всички предпазни мерки, които можеха. По брулени от вятъра полета се танцуваха танци на мъртвите и какво ли още не. Много бяха сигурни, че идва краят на света. Някои се отдаваха на молитви. Други, убедени, че са обречени, прекарваха времето си в ядене и сексуални занимания. Ангелът на смъртта беше забелязан на няколко места в Европа да оглежда земите и да провежда предварително преброяване на тези, които ще трябва да прибере. По църкви и катедрали се напяваха проклятия срещу промискуитета и слободията. Но ползата от всичко това беше малка и дори никаква. Духовете на хората бяха възбудени и уплашени от приближаването на мрачната година, за която се говореше, че мъртвите ще станат и ще тръгнат по улиците, че Антихристът ще се появи на Земята, че всички ще се съберат за Страшния съд — последната голяма битка между Доброто и Злото.

Самият Аззи нямаше нужда от тези вулгарни суеверия. Той знаеше, че песента на човечеството далеч не е изпята. Още много хилядолетия напред щяха да се провеждат състезания като сегашното, както се бяха провеждали вече от толкова много време, макар че в паметта на човечеството не е останало почти нищо от тях.

Най-накрая Аззи се умори и се качи в спалнята си. До полунощ все още оставаше половин час или нещо такова. Не му се вярваше, че Хай или Агата ще се върнат. Изглежда не бяха омесени от подходящо тесто. Но реши да демонстрира учтивост и да ги изчака и без друго.

Минутите течаха и селцето се смълча. Аззи обичаше най-много това време — минутите непосредствено след полунощ, когато светът се променя, когато здрачът на вечерта е отдавна забравен, а спасителната зора е още много далеч. Именно в тези часове — между полунощ и зазоряване — Злото се чувства най-добре и в мир със себе си, изпитва най-голямо желание да експериментира, нуждае се от нови неща и грехове, копнее да създава всеобхватните извратености, които вечно се нуждаят от обновление и които изпълват злата душа с радост, колчем им се отдаде.

Полунощ дойде и отмина, но никой не почука на вратата му. Аззи се отегчаваше, а голямото легло с балдахин и пухени завивки изглеждаше безкрайно удобно. Това беше изкушение и тъй като демоните не са създадени, за да устояват на изкушения, Аззи му се поддаде и затвори очи. Той заспа дълбоко и му се присъни сън. В него три момичета, облечени в бяло и със свещени предмети в ръце, се приближаваха, кимаха му и му казваха:

— Хайде, Аззи, ела да се повеселиш с нас.

Аззи ги гледаше, изпълнен с желание да тръгне с тях, защото те му се усмихваха и намигаха най-примамливо. Но нещо у тях не му се харесваше. Нещо, което подсказваше на набитото му око, че не ги е грижа за Злото, че всъщност само се преструват, за да го подмамят в острите си нокти. Въпреки това той почувства, че го притеглят към себе си, против волята му, независимо, че си повтаряше наум редове от Кредото на Злото — тези, които предупреждаваха, че Доброто е в състояние да приеме приятна форма и че един демон трябва да внимава да не бъде прелъстен от това, което само на външен вид е зло. Кредото не му помогна. Те протегнаха ръце към него…

Така и не научи какво щеше да стане после, защото на вратата се почука и той се събуди. Стана и се отърси от дрямката. Колко нелепо бе да се страхува, че Доброто може да го тормози! Това беше един от постоянните страхове на демоните и сега го беше споходил в съня му.

Отново се почука.

Аззи провери външния си вид в напуканото огледало. Приглади веждите си, вчеса назад рижата си коса и погледна зловещо с експериментална цел. Да, тази вечер определено беше страхотен, готов за всеки кандидат, който мине през вратата.

— Влез! — каза той.

Когато вратата се отвори и Аззи видя посетителя си, изненадата му не беше никак малка.

Това бе непознат човек — много дребен, с голяма гърбица отзад. Беше увит с широка черна пелерина, чиято качулка бе вдигната над главата му. Дългото му кокалесто лице беше мъртвешки бяло, гробовно. Когато пристъпи напред, Аззи забеляза, че ходи с помощта на бастун.

— И кой си ти — попита Аззи, — че си позволяваш да идваш и да ме безпокоиш по това време на нощта?

— Аз съм Фрике — отговори куцият гърбушко. — Дойдох заради обявата ви. Както разбрах, търсите слуга, който да е готов на всичко. Аз съм точно такъв човек.

— Както виждам, не се страхуваш да препоръчаш сам себе си — отговори Аззи, — но преди теб има двама други кандидати. Поставих им проста задача и сега очаквам да се завърнат.

— А, да — каза Фрике. — Аз ги срещнах, поета и дамата. Стояха пред портала на гробището и събираха кураж, за да изпълнят това, което се иска от тях.

— Не трябваше да се бавят толкова дълго. Уреченото време за завръщането им отдавна изтече.

— О, господарю — каза Фрике. — За жалост ги сполетяха някои нещастия, така че на тяхно място дойдох аз.

— Какви нещастия? — попита Аззи.

— Господарю — отвърна Фрике, — аз донесох това, което искахте от тях.

Фрике бръкна под пелерината си и извади торба от щавена кравешка кожа, а от нея два пакета увити в зебло. В единия имаше осем пръста и един палец, гладко отрязани, може би с бръснач.

— Вижте — каза Фрике, — това са дамските пръсти.

— Тези са малко дебелички — отбеляза Аззи, след като ги разгледа и гризна малко от единия.

— За толкова кратко време не можах да намеря други, о, господарю.

— И защо не са пълен комплект? Липсва един палец!

— Ваше превъзходителство, може и да не сте забелязали, тъй като такова нещо би било под достойнството ви, но трябва да ви кажа, че Агата, която имаше амбиции да стане ваша слугиня, беше само с един палец. Не зная как е загубила другия и се боя, че вече е късно да науча.

— Това не е толкова съществено — каза Аззи. — Но аз исках и глава.

— А, да — отвърна Фрике. — Това, което трябваше да намери поетът. Човек може да си помисли, господарю, че тази задача е прекалено лесна, тъй като нашето местно гробище е пълно с подобни неща и няма да сгреши. Само че поетът обикаля около гробището прекалено дълго. Когато най-накрая се реши да влезе, той заби лопатата си на едно място, после промени решението си и започна да копае другаде, докато, в края на краищата, на мен ми омръзна да го чакам да изпълни задачата си. Така че, господарю, аз си позволих да я изпълня вместо него и едновременно да ликвидирам съперника си. Две неща с един удар.

Казвайки това, Фрике отвори чантата си и извади оттам главата на поета Хай.

— Не е отрязана гладко, както виждам — измърмори Аззи, но само колкото да каже нещо, защото беше много доволен от работата на този кандидат за негов помощник.

— Съжалявам, че нямах време да изчакам възможност за по-добър удар — каза Фрике, — но тъй като в околността този човек беше известен като лош поет, струва ми се, че това не е първият сполучлив удар, който му се е разминал.

— Фрике, ти си се справил отлично. Ще започнеш работа още в този момент. Според мен ти си връх сред смъртните. И тъй като си се справил толкова добре с тази първа задача, не се съмнявам, че ще ми донесеш и другите неща, които са ми нужни, след като ти обясня за како става дума.

— Надявам се да ви служа добре, господарю!

Аззи отиде до сандъчето си и от една малка торбичка от еленова кожа извади четири златни талера. Подаде ги на Фрике, а той се поклони до земята от благодарност.

— А сега — каза Аззи — трябва да се захващаме за работа. Полунощ току-що отмина, сега е времето на Злото. Готов ли си на всичко, Фрике?

— Готов съм, господарю.

— И какво очакваш да получиш за награда?

— Само да продължа да ви служа, господарю — отвърна Фрике, — и след смъртта, както и преди това.

Така Аззи разбра, че Фрике знае кой, или по-скоро какво, е той. Беше много доволен, че успя да намери толкова интелигентен слуга. Накара го да опакова багажа. Трябваше да се заловят за работа веднага.

Глава 6

Преди всичко останало, Аззи се нуждаеше от място, от което да ръководи всичко. Странноприемницата беше доста добра, но за жалост там беше много тясно, а и другите посетители проявяваха склонност към любопитство. А когато с Фрике започнеха да събират мострите си, неминуемо щеше да възникне проблемът с миризмата. Аззи знаеше няколко общи магии за запазване на човешкото месо прясно, но дори и те не можеха да неутрализират миризмата на смърт и гниене, която непременно щеше да съпътства работата. Дори и да наемеше хора, които да доставят лед от Алпите, пак би било недостатъчно. Да се поддържат запасите щеше да е непосилна задача и затова Силите на Мрака бяха забранили подобна операция — според тях не си струваше разходите и щеше да привлече прекалено много внимание.

Въпросът беше, къде да устрои дома си и алхимичната лаборатория, от която щеше да има нужда. Трябваше да бъде в Централна Европа, защото там се развиваше действието на приказката. Най-накрая се спря на Аугсбург в Алпите, недалеч от Цюрих. Това беше хубаво малко градче, намиращо се на важен търговски път. От пътуващите търговци щеше да купува подправките и нещата, нужни за работата му. Друго съществено преимущество на Аугсбург бе, че се славеше като средище на вещици. Тъй като там всеки подозираше всички останали в магьосничество, никой нямаше да проявява прекалена подозрителност към него.

Аззи се срещна с градоначалника и уреди да наеме дългосрочно имението Шато д’Арт в северния край на града. Тази благородна стара постройка, издигната върху развалините на някогашна римска вила, където в дните на империята бе живял знатен римлянин, идеално подхождаше за целите му. Тъй като избата беше голяма, нямаше да има проблем със съхранението на нарастващата колекция човешки части. И най-накрая, беше достатъчно близо до Цюрих и Базел, за да може да си доставя допълнителен материал от медицинските учебни заведения там.

Но беше лято и дори и магиите за запазване на месото започваха да не помагат. Наложи се да прибегне до допълнителни средства. От стари времена се знае, че когато някаква органична материя се постави в кръв от богове, тя се запазва за дълго време. Наистина, това вещество беше универсално — ставаше за пиене и беше способно на чудеса, когато се използва за други цели.

Да се сдобие с достатъчни количества обаче се оказа сериозен проблем. Чиновниците от „Снабдяване“ се стремяха да запазят всяка капка от течността за себе си. Едва когато Аззи помоли Хермес Тризмегистус да се намеси в негова полза, успя да получи нужното за целите му количество. И дори при това положение се наложи да посъветва Фрике, под заплахата от мъчения и възможна смърт, да не докосва безценната течност.

С гърдите, хълбоците, капачките от коляно и лактите нямаше никакви проблеми. Ребра и рамене също имаше повече от достатъчно, но Аззи искаше да знае чие е било всяко парче месо, което купува, а тази информация не винаги беше известна на хората, с които си имаше работа. Постепенно, с настъпването на топлите дни с тяхната все по-тучна зеленина и множеството летни цветя, той събра доста солидна колекция. Но тези бяха най-несъществените части. Най-важни бяха главите (най-вече лицата) и ръцете, а и много трудно се намираха.

Минаха още дни, летните бури идваха и си отиваха, а му се струваше, че изобщо не се е доближил до целта си. Аззи сглоби някакъв човек, който започна да се препъва и пелтечи наоколо, докато накрая не го прибра отново в бъчвата за съхранение — нещастен идиот. Очевидно мозъкът на това създание се беше разложил преди да може да бъде запазен. Аззи започна да се чуди, дали не е лапнал по-голяма хапка, отколкото можеше да преглътне.

Но още беше лято и му се струваше, че до изтичането на срока в края на годината остава цяла вечност. Той повика майстори, за да ремонтират постройката, нае и земеделци от околните села, които да засеят земите с бързорастящи растения. Странно, но тези грижи му доставяха удоволствие и бяха много добра разтуха, докато продължаваше главното търсене.

Шато д’Арт имаше много благоприятно географско разположение и оттам бързо можеше да се стигне на юг до Италия, на запад до Франция, на изток до Бохемия и Унгария. Така че, докато Аззи запълваше времето си с обикновени домакински дейности, Фрике започна да обикаля надалеч, възседнал голям сив кон, с две товарни животни, завързани отзад. И докато той носеше много и най-любопитни неща, изглежда времето никак не беше подходящо за намиране на глави. Глави…

На градоначалника, Естел Кастелбрахт, Аззи каза, че се занимава с разнообразни изследвания, за да открие лек за чумата, маларията и тифа, които върлуваха по тези земи още от римско време. Обясни, че се налага да провежда опитите си върху човешка плът и че използва методи, научени от великите алхимици на времето. Градоначалникът, а и другите хора, му повярваха, защото той винаги беше весел и никога не отказваше да лекува болните, понякога и с добри резултати.

Освен това Аззи мислеше и за реквизита, който щеше да е нужен за постановката му. Изпрати на „Снабдяване“ списъци с различни неща, но отговорите винаги бяха неясни и пълни с предположения от типа на: „ако все още има в наличност“ или „няма в наличност, очакваме скоро да получим“. Най-много го подразни отговорът на молбата му за двата замъка — единият за Принца, а другият за Принцесата. Служителите на „Снабдяване“, говорейки през човката на един, бухал оракул, го уведомиха, че в момента нямат никакви замъци. Аззи се опита да спори с тях. Обясни им, че на неговата работа трябва да се гледа с повишено внимание и че сам той е упълномощен да я върши от Висшия съвет на Демоните.

— Да — отговориха му служителите. — Всички казват, че са с предимство, но нашите възможности не са неограничени…

Аззи реши, че ще е по-добре да отиде в „Снабдяване“ лично, за да отдели сам това, което щеше да му трябва, когато Принцът и Принцесата му са готови. Да, време беше да отиде до Чистилището — тази не много ясно определена област, в която се зараждат всички свръхестествени събития, които блъскат и теглят и без това обърканата съдба, на човечеството.

И междувременно трябваше да си отваря очите за подходяща глава…

Глава 7

Аззи тръгна с чувство на съжаление. Знаеше, че не бива да си позволява да се размеква заради някакво си имение, в което щеше да бъде само за кратко време и то със съвсем определена цел. И все пак… цялата тази работа в постройката и по нивите… Никога досега не беше влагал толкова много от себе си в подобна дей-ност, никога не беше наблюдавал как нещо се променя в съответствие с желанията му. Започваше да се чувства някак си… като у дома си.

Освен това, пътуването до Чистилището никак не беше безопасно. Винаги при преминаването от един свят в друг възникваха проблеми. Законите, които важат на дадено място, подобно на земните, не са създадени, за да бъдат напълно разбираеми. Колко по-неразбираеми, тогава, би трябвало да са законите, които управляват преминаването от един свят в друг?

За щастие този път не се случи нищо лошо. Той направи необходимата подготовка, произнесе гръцките думи и заклинанието на иврит. Проблесна огън и Аззи се озова в една дълга равнина, заобиколена от двете страни с голи черни планини. Небето беше бяло и горещо и от време на време в него се появяваха зелени вихрушки — като джинове, летящи във формация.

Да стигнеш до определено място в Чистилището е доста трудно, тъй като то е безкрайно. За щастие, някои от по-важните институции в него са разположени близо една до друга и излъчват известна притегателна сила, която насочва посетителите към тях. Освен това има специална летателна служба, използваща птерозаври, до чиито услуги прибягна и Аззи. Тези птици са изчезнали на Земята, защото след плейстоцена са имали проблеми с изхранването си, но в Чистилището са се оказали много подходящи за таксиметрови услуги.

„Снабдяване“ се помещаваше в няколко подобни на складове постройки в средата на равнината. Отделът беше пожелал да разполага с много място и тук имаше достатъчно, за да се поберат например всички гостни стаи от Земята, отделно кухните и конюшните, но на практика никой никога не се беше опитвал да запълни цялата свободна складова площ. Нещата, които можеха да се използват в непрекъснатите опити на Невидимите сили да просветят или подчинят човечеството, бяха безкрайно много и включваха всичко под всички слънца. Това, което би трябвало да имат в наличност, се определяше в зависимост от човешкото въображение, което по едно или друго време се сещаше за абсолютно всичко — в „Снабдяване“ никога не можеха да са сигурни дали на някой демон няма да му дотрябва тракийско копие от 55 година след Христа или нещо подобно. Ето защо, вместо да трупат запаси, техните специалисти изработваха имитации според конкретните нужди. Те бяха едни от най-добрите сценографи и дизайнери.

„Снабдяване“ се намираше на брега на Стикс — величествената река, която тече през Земята, през всички небеса и адове, по чиято мрачна повърхност, през вековете и световете, се плъзга древният лодкар Харон. Свръхестествените сили, на които той понякога служеше, смятаха Земята за най-интересното място на всички времена и не искаха по никой начин да са изолирани от която и да било нейна част, без значение колко далеч в миналото или бъдещето се намира тя.

Аззи слезе от птерозавъра и закрачи бързо по дългите улици между складовете, като понякога, когато ходенето му се стореше тягостно, се плъзгаше във въздуха. На всички врати имаше табелки: „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН!“ Охраняваха ги въоръжени Салита — неутралните духове на Чистилището. Бяха въоръжени с енергийни дисипатори, крито напомняха копия с мерници и спусъци. Те излъчваха нарушаващи структурите частици (някои твърдяха, че са вълни), които можеха да разрушат личностната структура и на най-великия демон (да му направят мозъка на тапиока, според популярната по онова време фраза). Аззи ги заобикаляше отдалеч. Чистилището се беше превърнало в опасно място и това повече се дължеше на охраната, отколкото на тези, за които тя беше предназначена.

Най-накрая Аззи стигна до един склад без охрана. Над вратата имаше надпис: „ТУК МОГАТ ДА СЕ ПРАВЯТ ЗАПИТВАНИЯ“. Това беше твърде определено твърдение за толкова неясно и неопределено място като Чистилището, но Аззи, без да губи време, се запъти нататък.

Вътре завари около двадесет демона от всички разновидности и рангове, които чакаха реда си, за да подадат оплаквания при един отегчен млад чиновник, също демон, с карирана шапка за голф, въпреки правилника за облеклото (демоните могат да пътуват напред и назад във времето, но нямат право да вземат със себе си сувенири).

Аззи размаха черната си кредитна карта и си проби път до началото на опашката.

— Работата ми е от първостепенна важност — каза той на чиновника — и съм упълномощен от Висшия съвет на Демоните.

— Нима? — попита чиновникът, без изобщо да се впечатли.

Аззи му показа черната кредитна карта.

— Вярно ли е това, което казва? — попита я чиновникът.

— ДОВЕРИ МУ СЕ! — замига картата в отговор.

— Добре де! И какво можем да направим за вас, господин Голяма клечка?

На Аззи не му хареса отношението на младия демон, но реши, че сега не е време да го прави на въпрос.

— Най-напред — започна той, — ми трябват два замъка. Знам, че това никак не е малко, но наистина ми трябват.

— Два замъка, а? — младият демон го изгледа неприязнено. — И предполагам, че ако не ги намериш, целият ти план ще пропадне.

— Точно така.

— Тогава ще трябва да се примириш с провала, приятелче, защото имаме само един, при това не какъвто трябва. По-скоро е силует с истинска стена и кула, но останалото е мисловна конструкция, която се държи на стара магия.

— Но това е безобразие! — каза Аззи. — Мислех, че в „Снабдяване“ има неограничено количество замъци!

— Така беше преди доста време, но нещата се промениха. Възможностите ни не са чак толкова големи в края на краищата. Това създава много проблеми на почти всички, но пък е по-интересно. Е, поне така си мисли дяволството в „Снабдяване“.

— За пръв път чувам такова нещо — каза Аззи. — Знаеш ли какво говориш?

— Ако знаех — отвърна чиновникът, — смяташ ли, че щях да стоя тук на тази неинтелектуална работа, за да обяснявам на типове като теб, че има само един замък?

— Добре. Ще взема замъка, който имате. Чиновникът надраска нещо на един пергамент.

— Ще трябва да го използваш какъвто е. Нямам време да го оправям повече.

— Какво му е?

— Казах ти за магията, на която се държи. Не е съвсем достатъчна и от време на време от него изчезват части.

— Кои части? — попита Аззи.

— Зависи от времето — отвърна чиновникът. — Тъй като магията му е за сухо време, всеки по-продължителен валеж му разгонва фамилията.

— Няма ли някаква схема, на която да е означено кога кои части изчезват?

— Разбира се, че има. Само че се нуждае от актуализация. Трябва да си луд, за да й се довериш.

— Искам го при всички случаи — каза Аззи. Той изпитваше силно уважение към писанията върху пергамент.

— Къде искаш да го доставим? — попита чиновникът.

— Чакай малко, само това няма да ми свърши работа! Наистина ми трябват два! Имам две различни същества. Едното от тях трябва да стигне от своя замък до замъка на жената, която обича или си мисли, че обича. Наистина ми трябват два.

— Какво ще кажеш за един замък и една много голяма къща?

— Не, не става. Никак не е в духа на постановката.

— Опитай да се справиш с един — предложи му чиновникът. — Можеш да го местиш, а и никак не е трудно да променяш външния му вид, особено, когато от него изчезват цели стаи.

— Предполагам, че ще трябва да постъпя така — каза Аззи. — Или бих могъл да използвам моето Шато д’Арт. Кога можете да го доставите?

— Ей! За теб ще се захвана с това веднага! — каза чиновникът демон с интонация, която накара Аззи да мисли, че няма да види замъка докато Адът не замръзне. Той реагира подобаващо, като почука с пръст по кредитната карта. Тя просветна: ПРАВИ КАКВОТО ТИ КАЗВА. БЕЗ ГЛУПОСТИ!

— Добре де — каза чиновникът, — само се шегувах. Къде искаш да доставя замъка?

— На Земята има една област, която се нарича Трансилвания. Знаеш ли я?

— Не се тревожи, ще я намеря.

— А… знаеш ли случайно къде бих могъл да намеря добра глава? Човешка. Мъжка?

Чиновникът се разсмя.

И така, когато Аззи се върна от Чистилището, на Земята беше изминала близо седмица. Отиде в Шато д’Арт и много се ядоса, когато никъде не откри Фрике. Излезе навън и се качи на коня си. Смяташе да отиде до Аугсбург и да го потърси.

Нахълта направо в кабинета на Естел Кастелбрахт и го попита дали е виждал слугата му. Нямаше нужда от голяма потайност.

— Виждах го, наистина — отговори градоначалникът. — Мина забързан по улицата и влезе в къщата на доктор Албертус, ето там. Мърмореше нещо за някаква глава…

— Благодаря — каза Аззи и му даде пари, както обичаше да прави с официалните лица, когато можеше да си го позволи.

Глава 8

Къщата на доктора беше в края на малката уличка, която водеше до градската стена. Беше усамотена, висока и тясна старинна постройка с каменен приземен етаж и дървена нагоре. Аззи се изкачи по стълбите и почука с голямото бронзово чукало.

— Кой чука? — чу се глас отвътре.

— Човек, който иска да научи нещо.

Вратата се отвори. На прага застана застаряващ белокос мъж, облечен с хубава римска тога, независимо че тази дреха беше излязла от мода преди няколкостотин години. Беше висок, прегърбен и ходеше с помощта на дълъг бастун.

— Предполагам, че вие сте господарят Аззи, прав ли съм?

— Така е — отвърна Аззи. — Казаха ми, че слугата ми Фрике е тук.

— Да, разбира се, Фрике — каза възрастният господин. — Няма ли да влезете? Между другото, аз съм магистър Албертус.

Въведе го в тъмен коридор, преминаха през една претрупана гостна, разхвърляна кухня и накрая влязоха във веселата всекидневна отзад.

Фрике стоеше до камината в дъното на стаята. Когато Аззи влезе, той му се усмихна.

— Фрике! — възкликна Аззи. — Помислих, че си ме напуснал!

— Не, господарю! Не бих си го и помислил! Когато останах сам, аз само отидох до селото, за да намеря компания в местната кръчма и да изпия малко от силното червено вино, което дава на този район свирепата му мъжественост. Там срещнах доктор Албертус, който беше мой господар, когато чиракувах в Салерно.

— Да — потвърди Албертус и примигна. — Познавам този мошеник Фрике добре. Много се зарадвах, когато научих, че е имал късмет да започне работа при вас. Доведох го у дома, за да му помогна да изпълни възложената му задача.

— За каква точно помощ става дума? — попита Аззи.

— Доколкото разбрах, господарю Аззи, искали сте няколко доброкачествени части от тяло, а в лабораторията си имам нещо наистина първокласно.

— Вие лекар ли сте? — поинтересува се Аззи. Албертус поклати белокосата си глава.

— Аз съм алхимик, господарю, но частите от тяло често се оказват нужни в професията ми. Ако ме последвате…

Аззи последва възрастния господин, а Фрике тръгна след тях. По коридора стигнаха до врата с решетка. Албертус отключи с ключа, който носеше окачен на врата си, и по една вита стълба слязоха към добре оборудваната алхимическа лаборатория в избата. Албертус запали старинна газена лампа. На слабата й светлина Аззи видя маси отрупани с реторти и колби, и висящата на стената карта на Индия. На рафтовете, покриващи едната стена имаше мумифицирани части от хора.

— Хубаво място — отбеляза Аззи. — Моите поздравления, докторе. Но тези мостри са много стари. Може би имат антикварна стойност, но за мен не представляват интерес.

— О, но това са само някои излишъци — каза Албертус. — Погледнете тук.

Той се приближи до малко буренце, поставено на една странична маса. От него Албертус извади човешка глава с добре прерязан врат. Лицето беше на младеж, мъртвешки бяло, но много хубаво, въпреки че на мястото на очите имаше само червени дупки.

— Как го е сполетяла съдбата му? — попита Аззи. — И какво е станало с очите му?

— Имал е нещастието да ги загуби, господарю.

— Преди или след смъртта си?

— Преди, но само малко преди.

— Разкажете ми за това.

— С удоволствие — каза Албертус. — Името му беше Филипе. Живееше в едно село недалеч оттук. И беше хубав… по-хубав, отколкото един младеж има право да бъде. Получаваше всичко по лесния начин и колкото повече имаше, толкова повече искаше и толкова по-недоволен ставаше. Един ден видял Миранда — дъщерята на тукашен богат човек. По онова време тя била на петнадесет години и била красива като зората над планините. Била деликатна и чиста и искала да живее праведен живот и да прави само добрини.

Когато я видял, Филипе пламнал от страст и макар че го смятат за страхливец, решил да я спечели. Един ден той прескочил оградата на бащината й къща, влязъл в стаята й и започнал да й говори. Миранда била израсла съвсем сама и никога не била виждала такъв мъж. Всички в къщата на баща й били стари, с изключение на тримата й братя, но те пък били заминали на война от доста време.

Филипе я прелъстил със сладки думи и прочувствени разкази за собствените си премеждия. Миранда била с меко сърце и много се развълнувала, когато й казал, че е болен и че му остава да живее още съвсем малко. Той си мислел, че я лъже, но думите му се оказали пророчество! Престорил се, че припада и тя му позволила да я прегърне, за да не падне. Докоснали се. И постепенно едното нещо довело до другото.

Уви, подобни работи често се случват. С две думи, той я прелъстил и тя избягала с него, защото й се заклел, че ще се грижи за нея. Само че, когато стигнали до първия по-голям град, Сивал в Южен Прованс, Филипе я изоставил и тръгнал по своя път.

Миранда останала сама и й било много трудно, докато не започнала да позира на художника Ходлос. Живяла няколко месеца с него като любовница и двамата дори били щастливи. Ходлос бил едър човек, но въпреки това слаб физически. Винаги бил весел, но и доста пиел. За да нарисува известната си „Магдалена“ му е позирала Миранда. Би могъл да стане наистина велик художник, но умрял преди да мине и година. Главата му била счупена в някакво пиянско сбиване.

Миранда била съсипана, защото наистина обичала Ходлос. Неговите кредитори обаче взели всичките му картини и изгонили Миранда на улицата. Тя останала без никакви пари и нямало къде да отиде. Накрая, за да не умре от глад, отишла да работи в публичен дом. Но лошият късмет все още не я бил изоставил. Една нощ в бардака дошъл някакъв луд. Никой не знае, какво му е хрумнало, когато видял Миранда. Преди да успеят да го спрат, той скочил, извадил й очите и прерязал гърлото й.

Като научили това, нейните братя, Ансел, Кор и Халд, отишли в града, за да си отмъстят, но лудият вече бил убит. Бил разкъсан на парчета от тълпата. Братята намерили Филипе да пие в една кръчма с новата си любовница. Те го хванали още на масата и му казали, че ще умре както е умряла Миранда. След това му извадили очите и му прерязали гърлото. Ето това е историята на главата.

— Много е хубава тази глава — каза Аззи като я вдигна и погледна развалените очни кухини. — Сега ми трябва съответстваща женска глава. Тази Миранда. Убил я е луд, така ли? Доктор Албертус, знаете ли какво се е случило с трупа й?

— Уви, не знам — отвърна Албертус.

— Помогнахте ми много — каза Аззи. — Кажете ми колко струва главата на Филипе.