Доверие

Развързаха всички въжета и „Сиатъл“ започна бавно да се отдалечава от брега. Палубите на парахода бяха отрупани с големи купчини стока и багаж и претъпкани от пъстра тълпа индианци, кучета, водачи на кучета, авантюристи, търговци и упътили се за в къщи златотърсачи. Голяма част от жителите на Доусън се бяха наредили край брега, за да се сбогуват със своите близки. Когато изтеглиха трапа и носът на парахода се вряза в течението, глъчката стана нетърпима. В последния момент на раздялата всички си спомниха разни забравени поръчки и започнаха да се провикват през непрестанно растящата между парахода и брега водна ивица. Луис Вондел подръпваше с една ръка рижите си мустаци, а с другата отпуснато помахваше на приятелите си на брега, когато изведнъж си спомни за нещо и се втурна към перилата.

— Ей, Фред — изкрещя той. — Ей, Фред! Въпросният Фред разбута с рамената си първата редица на застаналите по брега изпращачи и се опита да долови думите на Бондел. Лицето на Луис почервеня от напразните усилия да го чуят. При това водната бразда между парахода и брега продължаваше непрестанно да се разширява.

— Капитан Скот! — извика той към кабината на кормчията. — Спрете парахода!

Гонговете удариха, голямото колело на кърмата се превъртя обратно и параходът спря. Всички хора по брега и на палубата побързаха да се възползуват от внезапното спиране на парахода, за да разменят последните току-що дошли в главите им неотложни мисли. Усилието на Луис Бондел да го чуят от брега сега стана съвсем напразно. Носът на „Сиатъл“ промени посоката си и взе да се завърта бавно по течението. Наложи се капитан Скот да придвижи парахода малко напред, да го завърти срещу течението и отново да спре. Фигурата на капитана в кормчийската кабина изчезна и миг след това се появи отново с голям мегафон пред устата си.

Сега гласът на капитан Скот стана изключително силен. Той извика „Тишина“ на тълпите, събрани на палубата и на брега, с такава сила, че гласът му можеше да се чуе чак до върха на планината Еленова кожа и до Клондайк. Тази официална забележка откъм кормчийската кабина усмири веднага врявата.

— А сега какво искате да кажете? — попита капитан Скот.

— Съобщете на Фред Чърчил, той е оттатък на брега, кажете му да отиде при Макдоналд. В неговата каса има една моя чанта. Нека я вземе и донесе у дома, когато си тръгне оттук.

В настъпилата тишина капитан Скот предаде съобщението на брега чрез мегафона.

— Ей, Фред Чърчил, отидете при Макдоналд… в неговата каса… малка чанта… собственост на Луис Вондел… много важна. Вземете я, когато си тръгнете към дома. Разбрахте ли?

Чърчил размаха ръка в знак, че е разбрал. Всъщност, ако Макдоналд, който живееше на около половин миля от това място, бе отворил в този момент прозореца си, също щеше да чуе всичко. Врявата от човешки гласове отново се надигна, гонговете удариха и „Сиатъл“ продължи пътя си, навлезе в течението, завъртя се около кърмата и пое курс към Юкон. Бондел и Чърчил размахваха ръка за сбогом до последния миг, като с това изразяваха привързаността си един към друг.

Това се случи към средата на лятото. През есента на същата година параходът „У. Х. Уилис“ потегли нагоре по Юкон, натоварил на борда си двеста пътници, упътили се към дома си. Сред тях бе и Чърчил. Чантата на Луис Бондел се намираше в каютата му, поставена в една торба с дрехи. Чантата беше малка, изработена от кожа, но съдържанието й, което тежеше около четиридесет фунта, винаги караше Чърчил да се озърта неспокойно, когато се отдалечаваше на по-голямо разстояние от нея. Мъжът от съседната каюта носеше цяло състояние от златен прах, което също беше скрил в една торба с дрехи. Двамата решиха да стоят на стража. Докато единият от тях слизаше долу да се нахрани, другият наблюдаваше вратите и на двете каюти. Когато на Чърчил му се доиграеше вист1, вторият поемаше дежурството; когато другият човек пожелаеше да разведри душата си, Чърчил се зачиташе в един стар вестник отпреди четири месеца, седнал на походно столче между двете врати.

Времето предсказваше ранна зима и пътниците от зори до късен мрак спореха дали ще успеят да се измъкнат, преди всичко да замръзне, или ще бъдат принудени да изоставят парахода и да продължат по-нататък по леда. Параходът често спираше и това дразнеше хората. Машините на два пъти се повреждаха и се наложи да ги поправят, а през това време във въздуха прехвръкваха снежинки и ги предупреждаваха за неизбежността на зимата. Девет пъти се опитва „У. Х. Уилис“ да изкачи праговете на Петте пръста със своите повредени машини и когато най-сетне успя, беше закъснял с цели четири дни от разписанието. Въпросът, който възникна, бе дали параходът „Флора“ ще ги чака над пролома Бокс.2 Участъкът между края на праговете на Петте пръста и началото на пролома Бокс бе непроходим за параходи, затова пътниците се прехвърляха пешком от единия на другия параход, като заобикаляха праговете. В страната нямаше телефони, следователно не съществуваше никакъв начин да се съобщи на чакащата „Флора“, че „Уилис“ е закъснял с четири дни, но е на път да пристигне.

Когато „У. Х. Уилис“ навлезе в пристанище Белия кон, се узна, че „Флора“ бе чакала три дни повече и бе отплавала само преди няколко часа. Стана известно още, че същият параход ще тръгне от поста Тагиш в неделя сутрин в девет часа. А сега бе събота, четири часът следобед. Пътниците свикаха събрание. На борда на парахода се намираше едно голямо питърбърско кану, предназначено за полицейския пост, разположен в началото на езерото Бенет. Те решиха да използуват кануто и да го предадат невредимо в поста. След това попитаха за доброволци. — Нужни бяха двама души, които да настигнат „Флора“. Двадесетина мъже веднага изказаха желание да тръгнат. Между тях беше и Чърчил. Природата му бе такава, че даде съгласие, преди да помисли за чантата на Бондел. Когато му мина през ума за това, той започна да се надява, че няма да го изберат, но човек, който си бе извоювал име на капитан на футболен отбор в колежа, на председател на атлетически клуб, на водач на кучета и на най-бързия човек по Юкон, и които, освен това притежаваше такива силни рамене, нямаше право да се отказва от тази чест. Изборът падна на него и на един гигант немец на име Ник Антонсен.

Докато група пътници нарамиха кануто, за да го пренесат, Чърчил изтича до своята каюта. Той изтърси съдържанието на торбата за дрехи на пода и взе чантата с намерение да я повери на мъжа от съседната каюта. След туй му мина през ума, че чантата не е негова и следователно няма право да я изоставя. Той се втурна към брега с нея, като я местеше често от едната ръка в другата и се чудеше дали не тежи повече от четиридесет фунта.

Двамата мъже потеглиха в четири часа и половина следобед. Течението на река Тридесета миля беше толкова силно, че те рядко можеха да си служат с греблата. Мъжете се движеха по брега и теглеха лодката с въже, преметнато през рамената им, спъваха се о камъните, пробиваха път през шубраците, подхлъзваха се, падаха във водата, понякога минаваха бродове и затъваха в реката до колене или до кръста; когато се натъкваха на някоя непреодолима стръмнина по брега, те се качваха в кануто, с бясно гребане пресичаха течението и се озоваваха на другия бряг, а след това отново нарамваха въжето със завързаната на него лодка. Работата беше крайно изтощителна. Антонсен се трудеше като гигант, какъвто си беше в действителност, упорито и без ропот, подтикван от несломимата воля на Чърчил. Те не спираха да си почиват. Вървяха и вървяха непрекъснато. Студен вятър бръснеше по реката и вкочаняваше ръцете им така, че те се виждаха принудени от време на време да ги удрят по бедрата си, за да възвърнат кръвообръщението в безчувствените си пръсти.

С настъпването на нощта двамата се оставиха изцяло в ръцете на провидението. Натъкваха се непрестанно на непроходими места по брега; а храстите, които не се виждаха в тъмнината, раздираха дрехите им. И двамата бяха страшно изподраскани и окървавени. Около дванадесетина пъти, при безумните им набези от бряг на бряг, те се удряха в стърчащи във водата клони, които преобръщаха кануто. Първия път, когато се случи това, Чърчил се потопи на три фута във водата, за да търси пипнешком чантата. Той изгуби половин час, докато я намери, после я пренесе в лодката и здраво я привърза с въже. Сега, докато кануто плаваше, чантата се намираше в безопасност. Антонсен гледаше с насмешка на цялата тази работа, а на разсъмване започна да ругае, но Чърчил не го удостои с никакви обяснения.

Препятствията и несполуките нямаха край. На един завой на реката, където течението беше много бързо и се бе образувал праг, те изгубиха два часа. Направиха около двадесетина безуспешни опита да го прекосят и два пъти се преобърнаха. На това място реката бе оградена от двете си страни с непристъпни стръмнини, които се извисяваха направо от дълбочините на водата, така че мъжете не можеха нито да минат по брега и да теглят лодката, нито да я бутат с прът, а да се гребе срещу течението, беше немислимо. При всеки опит те натискаха здраво греблата, сърцата им се пръскаха от напрежение, но всеки път силите не им достигаха и течението ги връщаше назад. Най-сетне една случайност им донесе желания успех. Всред най-бързото течение, когато опитът им да преминат щеше да се провали наново, една прищявка на бързея отскубна лодката от контрола на Чърчил и я запрати срещу стръмния бряг. Чърчил скочи наслуки в тъмнината и попадна в една цепнатина на склона. Хванал се с едната ръка за цепнатината, с другата задържаше залятата лодка, докато Антонсен се измъкваше от водата. След това издърпаха кануто и спряха да си отдъхнат. Следващият опит да се измъкнат от това критично място ги изведе от бързея. Те се добраха до брега, излязоха на суша и отново опънаха въжето със завързаната на него лодка.

Зората ги завари далече под поста Тагиш. В неделя, в девет часа сутринта, те чуха сирената на „Флора“, която напускаше пристанището. Когато в десет часа се довлякоха до поста, далеч на юг успяха да забележат само пушека на „Флора“. Капитан Джонс от конната полиция посрещна двамата изтощени дрипльовци и ги нахрани и както твърдеше по-късно, двамата яли с такъв огромен апетит, какъвто не бил виждал дотогава. Двамата мъже легнаха с мокрите дрехи край печката и заспаха. След два часа Чърчил се надигна, срита Антонсен да се събуди, пренесе в кануто чантата на Бондел, която бе използувал за възглавница, и двамата отново се впуснаха по петите на „Флора“.

— Никой не знае какво може да се случи, я някоя машинария ще се счупи, я нещо друго ще стане — отвърна Чърчил на увещанията на капитан Джонс. — Аз ще настигна парахода на всяка цена и ще го пратя да прибере момчетата.

От силния вятър, който духаше право в лицата им, водите на езерото Тагиш бяха побелели. Големи вълни заливаха кануто и принуждаваха единия от мъжете да изгребва влязлата вътре вода, а другия — да гребе. Беше невъзможно да се придвижат напред. Натъкнаха се на крайбрежните плитчини и слязоха от лодката. Единият я теглеше с въжето, а другият я буташе отзад. Бореха се с вятъра, нагазили до кръста в ледената вода. Често затъваха до гърдите или съвсем изчезваха под водата, заливани от големи пенести вълни. Нямаше почивка, нито минутка отдих в тази мрачна, съкрушителна битка. Същата нощ сред рева на снежната буря, на края на езерото Тагиш, те настигнаха „Флора“.

Антонсен едва успя да промълви: „Върнете се до Белия кон“ и моментално заспа.

Чърчил приличаше на луд. Дрехите едва се държаха на тялото му. Лицето му бе премръзнало и подпухнало от непрекъснатото двадесет и четири часово напрежение. Ръцете му бяха толкова подути, че не можеше да прегъва пръстите си, а краката така го боляха, че едва се крепеше на тях.

Капитанът на „Флора“ не искаше да се върне обратно до Белия кон. Чърчил настояваше и не отстъпваше; капитанът пък държеше упорито на своето. Накрая той изтъкна, че е безпредметно да се върне обратно, защото единственият презокеански параход в Даий, „Атинянинът“, тръгвал във вторник сутринта, а той нямало да успее да се върне до Белия кон и да докара безпомощните пътници навреме, за да хванат връзката.

— В колко часа тръгва „Атинянинът“? — попита Чърчил.

— Във вторник, в седем часа сутринта.

— Добре — каза Чърчил и в същото време ръгна няколко пъти в ребрата хъркащия Антонсен. — Вие се върнете в Белия кон, а ние ще продължим напред и ще задържим „Атинянинът“.

Антонсен, който все още не се бе събудил напълно и мигаше глупаво с очи, беше наблъскан в лодката и дойде на себе си едва тогава, когато го плисна една голяма леденостудена вълна. Той чу гласа на Чърчил, който ръмжеше в тъмнината.

— Хайде, почвай да гребеш или искаш да те залеят вълните?

Зората ги завари при Еленовия проход. Вятърът затихваше. Антонсен бе толкова изтощен, че не можеше повече да гребе. Чърчил издърпа кануто на едно защитено от вятъра място на брега и двамата легнаха да спят. Понеже се страхуваше да не се успи, той сложи ръка под главата си. На всеки няколко минути ръката му изтръпваше и болката го събуждаше. Той поглеждаше часовника си и поставяше другата ръка под главата си. След два часа с усилие събуди Антонсен. Потеглиха отново. Езерото Бенет бе дълго около тридесет мили и приличаше на воденичен яз. По средата на езерото ги посрещна силен вятър, който идеше от юг. Водата закипя. Часовете минаваха един след друг, а те се бореха така, както при езерото Тагиш. Дърпаха лодката, бутаха я отзад, а ледената вода ги заливаше до кръста, до гърдите, а понякога вълните прескачаха и над главите им. Накрая добродушният гигант изчерпа всичките си сили. Чърчил го подтикваше безмилостно, но когато немецът залитна и падна във водата, дълбока три фута, и щеше да се удави, Чърчил го натика в кануто. След това продължи борбата сам и рано следобед пристигна в полицейския пост, разположен на края на езерото Бенет. Опита се да помогне на Антонсен да се измъкне от лодката, но не успя. Той слушаше тежкото дишане на изтощения до смърт човек и му завиждаше, като си помислеше за това, което очакваше него самия занапред. Антонсен можеше да остане тук и да спи, но той трябваше да прехвърли величествения Чилкутски проход и да се спусне до морския бряг. Истинската битка тепърва му предстоеше и той съжаляваше за силата, която бе останала зад него, заради мъките, на които щеше да подложи

тялото му.

Чърчил издърпа кануто на брега на езерото, взе чантата на Бонддел и с бързи, несигурни стъпки се насочи към полицейския пост.

— На брега има едно кану, което ви пращат от Доусън — побърза да съобщи той на офицера, който отговори на почукването му, — в него има един почти примрял човек. Нищо особено не му се е случило;

изтощен е от умора. Погрижете се за него. Налага се да бързам. Довиждане. Искам да хвана „Атинянинът“.

Един провлак, дълъг цяла миля, свързваше езерото Бенет с езерото Линдерман. Последните думи Чърчил изрече през рамо и веднага продължи бързия си ход. Всяка стъпка му причиняваше ужасни болки, но той стискаше зъби и продължаваше да върви, като повечето време забравяше за болките, обладан от трескавата възбуда, с която се отнасяше към чантата на Бондел. Тя много му пречеше. Непрестанно я местеше ту в едната, ту в другата си ръка. Слагаше я под мишница; прихващаше я с една ръка и я премяташе през рамо, но тя подскачаше и се удряше в гърба му, докато тичаше по пътя. Чърчил едва държеше чантата с наранените си и подпухнали пръсти и няколко пъти я изпуща. Веднъж, като я прехвърляше от едната си ръка в другата, не успя да я задържи, чантата падна пред него, препъна го, той политна и се строполи тежко на земята.

На края на провлака той купи за един долар два стари ремъка за багаж и привърза с тях чантата. Нае моторница, с която преплава шестте мили до горния край на езерото Линдерман, където пристигна в четири часа следобед. „Атинянинът“ тръгваше от Даий в седем часа на следната сутрин. Даий отстоеше на двадесет и осем мили оттук, но по средата на пътя се издигаше Чилкут. Той седна на земята, за да пристегне обущата си за предстоящото дълго изкачване, и изведнъж се събуди. Бе задрямал в момента, в който беше седнал, и бе спал не повече

от тридесет секунди. Чърчил се страхуваше да не заспи по за дълго, затова довърши пристягането на обущата си прав. Даже и сега за малко не задряма. За миг почувствува, че губи съзнание, но разбра това едва когато отпуснатото му тяло се наклони към земята; той напрегна воля, стегна мускули с едно конвулсивно свиване на тялото и предотврати падането. От внезапното възвръщане на съзнанието му прилоша и той потрепери. Чърчил удари главата си с длани, като искаше с това да разбуди задрямалия си мозък.

Керванът от мулета на Джек Бърнс, който превозваше товари, се връщаше празен към Езерото наКратерите и Чърчил се възползува от поканата да възседне едно от животните. Бърнс искаше да постави чантата върху друго муле, но Чърчил не се съгласи и я закрепи върху своето седло. Но той задряма и чантата непрестанно се изхлузваше ту от единия, ту от другия край на седлото и всеки път Чърчил се събуждаше с болезнено сепване. В Застъпилия здрач мулето го закачи за един стърчащ клон, който раздра бузата му. Като капак на всичко мулето се отклони от пътеката и падна на земята, като изхвърли ездача и чантата върху скалите. След това Чърчил предпочете да ходи или по-скоро да се препъва и да води мулето след себе си. От двете страни на пътеката се носеше отвратителна миризма, която напомняше за конете, измрели в щурма за злато. Чърчил не обръщаше внимание на всичко това. Ужасно му се спеше. Когато достигнаха Дългото езеро, той се разсъни, а при Дълбокото езеро даде чантата на Бърнс. След това обаче, при бледата светлина на звездите, той не сваляше очи от Бърнс. С чантата не биваше да се случи нищо.

При Езерото на кратерите керванът се прибра на стан, а Чърчил привърза чантата на гърба си и започна да се изкачва по стръмния склон към върха. За първи път на тази отвесна стена той разбра колко е уморен. Чърчил пълзеше и се влачеше като рак, превит от тежестта на крайниците си. Всяко повдигане на крака изискваше болезнено напрежение на волята. Изведнъж му се стори, че е обут с оловни обуща, като тези на водолазите, и с усилие устояваше на желанието си да се наведе и пипне тези оловни обуща. А колкото до чантата на Бондел, беше невероятно, че четиридесет фунта могат да тежат толкова много. Тя го притискаше, сякаш беше цяла планина, и той се оглеждаше назад към изминатия път и не вярваше, че преди една година бе минал по него със сто и петдесет фунта товар на гърба си. Ако багажът тогава е тежал сто и петдесет фунта, то чантата на Бондел тежеше сега петстотин.

Първото изкачване на вододела откъм Езерото на кратерите минаваше през малък ледник. Тук пътеката бе ясно очертана. Над ледника обаче, който се намираше по-високо от пояса на иглолистните дървета, нямаше нищо друго освен хаос от голи скали и огромни обли камъни. Тъмнината пречеше на Чърчил да различава пътеката и той непрестанно се объркваше, като за всяка крачка изразходваше три пъти повече усилия, отколкото бяха необходими. Той стигна до върха при воя на вятъра и снежната буря и се препъна о, една, като че пратена от самото провидение, малка, изоставена палатка, в която се вмъкна веднага. Там намери няколко отдавна изпържени картофа и половин дузина сурови яйца, които побърза да изгълта.

Когато снегът престана и вятърът утихна, той започна да се спуща по склона, което бе почти невъзможно. Пътека нямаше, той се препъваше и често в последния момент разбираше, че се намира на самия ръб на отвесни скали или стръмни наклони, на които не можеше да се види краят. Малко по-надолу по склона облаци отново затулиха звездите и в настъпилия мрак той се подхлъзна, претърколи се около стотина фута и се спря, изподран и окървавен, на дъното на голяма, немного дълбока яма. Навсякъде около него се носеше вонята на умрели коне. Ямата се намираше до самата пътека и хората имаха обичай да хвърлят в нея сакатите и умиращи животни. Вонята го задушаваше и Чърчил почувствува, че му прилошава. Той започна да се измъква от нея като в кошмар. Някъде по средата си спомни за чантата на Бондел. Тя бе паднала в ямата заедно с него; каишите…