Дракони на есенния здрач

Глава 1Нощта на драконите.

Тика изцеди парцала в кофата и загледа тъпо мръсната вода. След това го запрати към бара и вдигна кофата, за да я отнесе в кухнята и да смени водата, но реши, че не си струва! Взе парцала и отново избърса масите. Изтри очите си с престилката, като си мислеше, че Отик не я вижда, но той я наблюдаваше внимателно. Отиде при нея, прегърна я с пухкавите си ръце и я накара да се обърне. Тика изхлипа и отпусна глава на рамото му.

— Извинявай — подсмръкна тя, — но не мога да изчистя!

Естествено Отик разбираше, че това не бе истинската причина за скръбта й, но не каза нищо, само я потупа нежно по гърба.

— Знам, дете, знам. Не плачи. Разбирам.

— Тези гадни сажди! — изплака Тика. — Чистя всеки ден, а на следващата сутрин всичко пак е черно. Тези пожари няма ли най-после да спрат!

— Стига, Тика. — Отик я погали по главата. — Благодари се, че оставиха поне хана…

— Да се благодаря ли? — отблъсна го гневно тя. — Не, иска ми се да беше изгорял като всичко останало в Солас. Тогава те нямаше да идват тук! Да беше изгорял! Да беше изгорял! — Тя се свлече на масата и се разрида неудържимо. Отик се засуети около нея.

— Знам, скъпа, знам — повтаряше той и се мъчеше да оправи ръкавите на ризата й, с чиято белота Тика така се гордееше. Но сега и тя бе потънала в сажди.

Нападението се стовари върху Солас съвсем неочаквано. Дори когато в града започнаха да пристигат окаяни бежанци от север, разказващи ужасяващи истории за огромни крилати чудовища, Хедерик, Висшият Теократ, продължи да уверява населението, че се намира в безопасност и че градът ще бъде пощаден. Хората му повярваха — не защото се чувстваха защитени — просто искаха да му вярват.

И тогава дойде нощта на драконите.

Същата вечер ханът беше препълнен, защото бе единственото място, където хората се събираха, за да забравят за страшните слухове, които идваха от север. Огънят в камината бумтеше, бирата беше силна и в изобилие, а гозбите — вкусни. Въпреки това външният свят намираше начин да проникне и тук.

Но думите на Хедерик успокояваха страха им.

— Ние не сме като онези нещастни глупаци на север, които се осмелиха да оспорят могъществото на господаря на драконите — извика той, възкачил се на един стол. — Господарят Верминаард лично увери Съвета на Висшите Търсачи в Хейвън, че иска единствено мир и позволение армиите му само да преминат през нашия град, за да завладеят земите на елфите на юг. Аз му пожелавам успех!

Хедерик прекъсна речта си, за да приеме аплодисментите и одобрителните възклицания.

— Твърде дълго търпяхме елфите в Куалинести. Нека Верминаард ги прогони в чак в Силваност — там, откъдето са дошли! Дори се надявам някои от по-младите ни поданици да се присъединят към армиите на великия господар. Аз лично съм се срещал с него! Той е истински посветен! Виждал съм чудесата, които прави! Под неговото ръководство ще навлезем в нова епоха! Веднъж завинаги ще изгоним от земите си елфите, джуджетата и другите чужденци. Ще…

Точно тогава се разнесе грохот като от бурни океански вълни. В хана се възцари тишина. Всички млъкнаха, чудейки се какъв е този шум. Раздразнен, че нещо друго е приковало вниманието на публиката, Хедерик се огледа. Грохотът ставаше все по-силен и по-силен. Изведнъж ханът се оказа обвит в плътен и непрогледен мрак. Чуха се писъци. Хората се скупчиха по прозорците.

— Да слезем и да видим какво става — предложи някой. — Толкова е тъмно, че не виждам дори звездите — обади се друг.

И тогава мракът се разпръсна.

Около хана избухнаха пламъци. Топлинната вълна удари постройката с такава сила, че пръсна прозорците и обсипа посетителите със стъкла. Могъщото валеново дърво, което досега нито една буря не бе успяла да разклати, се разлюля и ханът се килна на една страна. Масите се преобърнаха, а скамейките се плъзнаха по пода и се удариха в стената. Хедерик изгуби равновесие и падна от стола. Въглените от огнището се пръснаха, а по масите се разля горящо масло от лампите.

Внезапно се извиси писък, който заглуши всички останали звуци. Писък, изпълнен с омраза и жестокост. Ханът бе пометен от огнена вълна.

Тика изтърва таблата на пода и се хвана за бара, за да не падне. Хората крещяха — едни от ужас, други от болка.

Солас гореше!

През счупените прозорци нахлуха черни облаци дим. Помещението се изпълни с мирис на горящо дърво и на нещо много по-ужасно — специфичната миризма на горяща плът. Тика се разкашля и видя, че клоните на валеновото дърво са обхванати от пламъци. Звукът на пукащи клони се смеси с писъците на ранените.

— Загасете пожара! — изкрещя Отик.

— Кухнята! — Рия, готвачката, изхвърча с писък. Част от дрехите й горяха, а зад гърба й се издигаше плътна огнена стена. Тика грабна от бара халба с бира и я изля върху гърба й, след което я поля отвсякъде. Готвачката се свлече на един стол и зарева истерично.

— Бързо навън! Всичко гори! — изкрещя някой.

Хедерик бе един от първите, които стигнаха до вратата. Той излезе на площадката пред хана, сграбчи парапета и погледна на север — гората беше обхваната от пламъци, а под дърветата маршируваха стотици същества. Зловещата светлина огряваше разперените им криле — наземните наемници на драконите. Теократът наблюдаваше с ужас нахлуващите в града челни редици и знаеше, че ги следват хиляди. А след тях щяха да долетят създания, излезли от приказките за деца.

Дракони!

В огненото небе прелетяха пет дракона. Единият рязко се снижи, последва го втори, трети… Всички заедно облъхнаха с огнения си дъх малкото градче. Непрогледен мрак отново обгърна всичко. Воините не можеха да се бият с тях, защото не виждаха нито накъде да насочват стрелите си, нито къде да удрят с мечовете си.

Тика помнеше съвсем смътно останалата част от вечерта. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да се махне от горящия хан, но той бе като неин дом, тук се чувстваше в безопасност и остана, въпреки жегата, която изгаряше дробовете й. В момента, когато пламъците обхванаха общото помещение, кухнята се сгромоляса на земята. Отик и барманките гасяха пламъците с бира и накрая, когато потушиха пожара, той се свлече в един ъгъл и зарида.

Тика изпрати едно от момичетата да се погрижи за него и започна да превързва пострадалите. Това продължи часове, но през цялото време съзнателно не поглеждаше през прозорците и се мъчеше да не слуша писъците, съпровождащи смъртта и разрухата отвън.

Изведнъж осъзна, че ранените просто нямаха край, а по пода лежаха повече хора, отколкото, когато ханът бе нападнат. Тя вдигна замаяно глава и видя, че непрекъснато прииждат още — жени, подкрепящи мъжете си, мъже, които носеха на ръце жените си, майки с умиращите си деца.

— Какво става? — попита Тика един Търсач, който притискаше пронизаната си със стрела ръка, а зад него се блъскаха още хора. — Защо всички идват тук?

Стражът я изгледа с отнесен поглед, пълен с болка.

— Единствено ханът е оцелял. Всичко гори. Всичко…

— Не! — Тика изпадна в шок и коленете й омекнаха. Изведнъж стражът припадна и тя се насили да запази самообладание. Последното, което видя, докато го влачеше, бе застаналият на вратата Хедерик, който се взираше навън. Пламъците се отразяваха в празните му очи, а по изцапаното му със сажди лице се стичаха сълзи.

— Станала е грешка — прошепна той и закърши ръце. — Ужасна грешка.

Това се бе случило преди една седмица. Впоследствие се оказа, че освен хана са оцелели и други сгради. Драконяните знаеха кои постройки са им необходими и кои не. Бяха оставили ковачницата на Терос Айрънфелд и големия склад, които открай време се намираха на земята. Всички останали постройки бяха изгорени по заповед на Господаря Верминаард, защото драконяните изпитваха трудности с катеренето по дърветата. Едно от огромните червени чудовища заби нокти в хана и го вдигна във въздуха. Драконяните приветстваха възторжено дракона, когато го пусна недотам нежно върху почернялата трева. Фюмастър Тоде, който сега командваше града, заповяда на Отик веднага да ремонтира хана. Драконяните имаха една голяма слабост — обичаха да пият силни питиета. „Последен дом“ отвори за посетители само три дни след нападението над града.

— Вече ми е по-добре — промълви Тика по-скоро на себе си, отколкото на Отик. Изправи се, избърса очите си и си издуха носа в престилката. — Не съм плакала от онази нощ и никога вече няма да плача! — закле се тя и стана от масата.

Отик не разбра какво мърмори, но й бе признателен, че се бе взела в ръце. Той побърза да мине зад бара.

— Май е време да отваряме — каза с изкуствено приповдигнат тон. — Днес може да имаме доста добър ден.

— Как можеш да вземаш парите им! — избухна Тика. Отик се изплаши, че отново ще се разреве, и я изгледа умоляващо.

— Парите са си пари. По-добре с тях, отколкото без.

— Пфу! — изсумтя Тика, кръстосвайки гневно помещението, а червеникавите й къдрици се люлееха при всяка крачка. Отик отстъпи назад, тъй като познаваше характера й, но това не му помогна. Тя го притисна в ъгъла и забоде пръст в шкембето му. — Как можеш да се смееш на тъпите им шеги и да търчиш при всеки техен каприз? Мразя вонята им! Мразя похотливите им усмивчици и гадните им люспести ръце, които ме опипват! Някой ден ще…

— Тика, моля те! Имай малко милост към мен. Твърде стар съм, за да отида в мините! Ами ти? Та те щяха да те отвлекат още утре, ако не работеше тук. Моля те, дръж се прилично и бъди добро момиче!

Тя прехапа устни от гняв и безсилие. Знаеше, че е прав. Рискуваше да бъде отведена във фургоните за роби, които кръстосваха града всеки ден. Но имаше и по-лошо — разгневените драконяни убиваха бързо и безмилостно.

В този миг вратата се отвори и вътре нахълтаха шестима драконяни. Единият дръпна от вратата табелката ЗАТВОРЕНО и я хвърли в ъгъла на помещението.

— Отворено е — заяви той и се настани на един стол.

— Да, прав сте — усмихна се немощно Отик. — Тика…

— Виждам — отвърна тя с празен поглед.

Глава 2Чужденецът.Пленени!

Тази вечер посетителите на хана бяха най-разнообразни. Сега преобладаваха драконяните, въпреки че и малцината стари обитатели на Солас се отбиваха за по едно питие. Но те избягваха да се застояват, тъй като компанията им бе неприятна, а спомените от миналото — непоносими.

Днес бяха дошли три дрипави човешки същества от севера и група таласъми, които не сваляха враждебни погледи от драконяните. Отначало бяха на страната на Господаря Верминаард, но сега убиваха и измъчваха за собствено удоволствие. В ъгъла се бяха сврели неколцина жители на Солас. Теократа Хедерик го нямаше на обичайното му място. Господарят Верминаард го възнагради за вярната му служба — изпрати го още с първата група роби в мините.

Малко преди да се смрачи напълно, в хана влезе някакъв чужденец и седна в тъмния ъгъл до вратата. Тика не успя да го разгледа добре — беше увит в множество дрехи, а качулката му бе спусната ниско над очите. Изглеждаше много уморен, защото се свлече на стола моментално.

— Какво ще желаете? — попита тя. Мъжът наведе глава и подръпна качулката си още по-ниско.

— Нищо, благодаря — отвърна тихо и с акцент. — Може ли просто да поседя и да си почина? Освен това имам среща с един човек.

— Какво ще кажете за чаша бира, докато чакате? — усмихна се Тика.

Той я погледна и черните му очи проблеснаха изпод качулката.

— Добре. Стига да не си навлечете неприятности.

Тика се отправи към бара. Докато точеше бирата, чу, че влизат още посетители.

— Една секунда — извика тя, тъй като в момента не можеше да се обърне. — Седнете някъде. Ей сега идвам. — След малко хвърли през рамо един поглед към новодошлите и едва не изпусна халбата. Сърцето й заби лудо в гърдите, но успя да запази самообладание. Не трябваше да ги издава!

Единият от тях понечи да каже нещо, но Тика го изгледа намръщено и поклати глава. Новодошлите минаха покрай драконяните, насядали в средата на помещението, които ги огледаха с голям интерес.

Бяха петима мъже, жена, джудже и кендер. Единият от мъжете бе необикновено висок, другият — необикновено едър, а третият кашляше много лошо и се подпираше на някаква странна тояга. Жената бе увита в кожи от глава до пети и беше хванала под ръка високия мъж. Всички изглеждаха изтощени и тъжни. Групата прекоси помещението и седна на една маса в най-далечния ъгъл на хана.

— Пак тези скапани бежанци — изсумтя един драконянин. — Но човеците изглеждат здрави, а за джуджетата съм чувал, че издържат на работа. Чудя се защо още не са ги прибрали?

— Ще ги приберат веднага щом Фюмастърът ги види.

— Дали да не се погрижим за тях още сега? — подметна трети и се втренчи в чужденците.

— Тцъ, в момента сме в почивка, а и без това няма къде да избягат.

Другарите му се разсмяха гръмко и отново се заеха с питиетата си. Пред всеки от тях имаше вече по няколко празни чаши.

Тика занесе бирата па непознатия и и побърза да отиде при новодошлите.

— Какво ще обичате? — запита хладно.

Високият брадат мъж й отвърна с дрезгав глас:

— Бира и храна, а за него вино — исполинът кимна към мъжа, който не спираше да кашля.

— По-добре гореща вода — прошепна той.

Тика кимна и по навик се запъти към мястото, където преди се намираше кухнята. След това си спомни, че вече че съществува, и тръгна към импровизираната кухня, построена на от таласъмите по заповед на драконяните. Влезе вътре и за огромна изненада на готвачката взе цялата тенджера с пикантни картофи и я отнесе.

— Много бири и канче гореща вода! — викна на една от барманките. Беше благодарна, че тази вечер Отик си отиде по-рано. — Итрум, поеми онази маса. — Тя кимна в посока на таласъмите и побърза да отиде при чужденците. Остави тенджерата на масата им и погледна към драконяните. Видя, че за заети с пиенето си, прегърна огромния мъж и му лепна такава целувка, че той се изчерви.

— Ох, Карамон! Знаех си, че ще се върнеш! Вземи ме със себе си! Моля те, моля те!

— Е, хайде, хайде — потупа я неохотно по гърба воинът и хвърли умолителен поглед към Танис. Полуелфът побърза да се намеси, без да изпуска драконяните от очи.

— Успокой се, Тика. Ще ни издадеш!

— Добре. — Тя се изправи и приглади престилката си. Барманката се появи с бирите и горещата вода.

— Кажи какво става тук? — попита Танис.

Докато сипваше картофите (на Карамон сложи двойна порция), тя им разказа набързо и шепнешком какво се бе случило. Спътниците мълчаха и лицата им ставаха все по-мрачни.

— И така — привърши разказа си Тика, — всяка седмица към Пакс Таркас отиват фургони с роби. Оставиха само тези, които им трябват, като Терос Айрънфелд. Много се боя за него. — Тя снижи глас и прошепна: — Миналата вечер се закле пред мен, че повече няма да работи за тях. Всъщност всичко се обърка, когато заловиха онези елфи…

— Елфи ли? Какво са търсили тук? — възкликна Танис и се сепна. Драконяните се извърнаха и го погледнаха. Чужденецът в ъгъла също вдигна глава. Танис се снижи и изчака драконяните отново да се заемат с чашите си, за да научи повече подробности за елфите, но едно от съществата се провикна, че иска бира.

— Трябва да тръгвам — въздъхна момичето и посочи тенджерата. — Оставям я тук. Дояжте ги.

Групичката започна да се храни в пълно мълчание, а картофите тази вечер им се сториха абсолютно безвкусни. Райстлин забърка билковата си отвара, изпи я и кашлицата му престана почти моментално. Докато ядеше, Карамон не свали замислен поглед от Тика. Още усещаше топлината на прегръдката и целувката й. Обзе го приятно усещане и се зачуди дали онова, което беше чувал за момичето, е вярно. Тази мисъл го натъжи и разгневи едновременно.

Един от драконяните повиши глас.

— Може би не сме такива мъже, на каквито си свикнала, сладурче — изфъфли пиянски той и плъзна люспестата си ръка около кръста на Тика, — но това не означава, че не можем да ти доставим удоволствие.

Карамон изръмжа. Стърм се задави от гняв и посегна към меча си. Танис побърза да го спре.

— Престанете и двамата! Намираме се в окупиран град! Имайте малко разум! Сега не е време за рицарски постъпки! Тика ще се справи и без вас.

Момичето се измъкна от пиянската прегръдка и се отдалечи гневно към кухнята.

— Е, а сега какво? — измърмори Флинт. — Върнахме се в Солас, за да се запасим с храна, а намерихме само драконяни. Къщата ми представлява купчина пепел. Танис вече си няма дори валеново дърво, да не говорим за къща. Разполагаме само с едни платинени дискове на някаква древна богиня и с болен магьосник, който е научил няколко нови заклинания. — Флинт не обърна никакво внимание на убийствения поглед на Райстлин и продължи да мърмори: — Дисковете не стават за ядене, магьосникът не може да прави храна, така че дори да решим накъде да тръгнем, ще сме измрели от глад много преди да сме стигнали дотам.

— Още ли смяташ, че трябва да отидем в Хейвън? — Златна Луна погледна Танис. — Ами ако и там е същото? Дори не знаем дали Съветът на Висшите търсачи все още съществува.

— Не знам — въздъхна Танис и разтри очи. — Според мен, най-добре е да се доберем до Куалинести.

Отегчен от разговора, Таселхоф се прозя и се облегна на стола. За него нямаше никакво значение накъде щяха да тръгнат. Той огледа хана с интерес и изпита непреодолимо желание да отиде да види изгорялата кухня, но още преди да влязат, Танис го беше предупредил да не си търси белята. Така че се задоволи с изучаване на другите посетители.

Веднага забеляза, че закачуленият странник ги наблюдава внимателно, защото приятелите му спореха разгорещено. Когато Танис извиси глас и думата „Куалинести“ отново отекна във въздуха, непознатият остави рязко халбата си. Тас тъкмо се канеше да предупреди полуелфа, когато Тика излезе от кухнята и сервира вечерята на драконяните, умело избягвайки похотливите им ръце. След това дойде при тях.

— Може ли още малко картофи? — попита Карамон.

— Разбира се — усмихна му се тя и отнесе празната тенджера. Карамон долови погледа на Райстлин, изчерви се и започна да си играе с вилицата.

— В Куалинести… — повтори Танис, спорейки със Стърм, който настояваше да се отправят на север.

Тас видя, че непознатият става и тръгва към тях.

— Хей, имаме си компания — опита се да привлече вниманието им кендерът.

Разговорът секна. Всички впериха поглед в чиниите си, но усещаха приближаването му. Танис се прокле, че не го беше забелязал по-рано.

Драконяните също го бяха видели. В момента, когато минаваше покрай тяхната маса, някой изпъна люспестия си крак. Странникът се спъна и се стовари върху съседната маса. Последва бурен смях, но един от тях успя да зърне лицето на чужденеца.

— Елф! — извика той и свали качулката му.

Всички посетители видяха очите с формата на бадем, заострените уши и изящните, но мъжествени елфски черти.

— Оставете ме! — елфът се изправи с вдигнати ръце. — Исках само да разменя няколко думи с тези пътешественици.

— Ще си общуваш с Фюмастър Тоде — изръмжа драконянинът, сграбчи го за яката и го притисна към барплота. Останалите гръмко се разсмяха.

Тика, понесла тенджерата към кухнята, се блъсна в драконянина.

— Престанете — изкрещя тя и го дръпна за ръката. — Оставете го на мира. Той ми е клиент и си плаща също като вас.

— Не си пъхай носа където не ти е работата, момиче! — Драконянинът я избута и удари елфа по лицето. Ноктите раздраха кожата му и от раните рукна кръв. Той се надигна, залитайки, и разтърси замаяно глава.

— Убийте го! — обади се един от бежанците.

— Сега ще му извадя гнусните очи! — извика драконянинът и посегна към меча си.

— Това не може да продължава повече! — Стърм се втурна към елфа, а останалите го последваха.

Ситуацията беше безнадеждна, защото бяха твърде далеч от мястото на събитията, но в този момент Тика стовари тежката чугунена тенджера върху драконянина с див и яростен вик. Главата му издрънча глухо, той обърна очи и се свлече на пода. Останалите двама се хвърлиха към момичето, но през това време елфът вече бе извадил нож. Стърм стигна до драконяните и повали единия с плоското на меча си. Карамон сграбчи другия и го метна през бара.

— Ривъруайнд, не ги пускай да излязат! — изкрещя Танис, като видя измъкващите се таласъми. Варваринът успя да хване един от тях, но другите му се изплъзнаха и започнаха да викат стражите.

Тика, която продължаваше да размахва тенджерата, халоса първия попаднал й таласъм по главата, а този зад него, като видя Карамон, скочи през прозореца.

Златна Луна се изправи.

— Използвай магията си! — сграбчи тя ръката на Райстлин. — Направи нещо!

Магьосникът я изгледа студено.

— Няма смисъл. Безсмислено е да хабя силите си. Златна Луна го изгледа гневно, но той заби нос в чашата с билкова отвара. Тя прехапа устни и изтича към Ривъруайнд, стиснала торбата със скъпоценните Дискове на Мишакал. Откъм улицата се чуваше пронизителният звук на боен рог.

— Трябва да се махаме оттук! — извика Танис, но в същия момент един от бежанците го сграбчи за врата и го събори на пода.

Таселхоф изпищя диво, скочи на бара и започна да обстрелва нападателя с чаши и халби и само по чудо не улучи самия Танис. Флинт стоеше насред хаоса и се взираше в елфа.

— Познах те! — изкрещя внезапно той. — Танис, това не е ли…

Една летяща халба го удари по главата и той загуби съзнание.

— Олеле! Какво направих! — изпищя Тас.

Танис удари северняка и го напъха под една маса. Свали кендера от бара и коленичи до Флинт, който стенеше и правеше неуспешни опити да се изправи.

— Танис, този елф… — Джуджето премигна замаяно. — Кой ме удари?

— Онзи големият под масата! — излъга Тас. Танис се изправи и погледна елфа.

— Гилтанас?

— Танталас! Не те познах. Брадата… Роговете се чуха съвсем наблизо.

— Велики Реоркс! — изстена джуджето. — Трябва да се махаме! Хайде! Задният изход!

— Няма заден изход! — изкрещя неистово Тика, все още стискайки тенджерата.

— Няма — обади се някакъв глас откъм вратата. — Вие сте мои пленници.

Помещението се озари от факли. Спътниците премигнаха и различиха фигурите на множество таласъми, застанали зад квадратна фигура, изпълваща рамката на вратата. Чуха и крясъците на десетки други, които се тълпяха около хана и надничаха през прозорците. Оцелелите таласъми в бара извадиха оръжията си и впериха злобни погледи в компанията.

— Стърм, не ставай глупав! — изкрещя Танис и сграбчи рицаря, който тъкмо се канеше да се хвърли към обръча от таласъми пред тях.

— Предаваме се! — извика полуелфът.

Стърм го изгледа яростно и Танис за миг помисли, че няма да се подчини.

— Моля те, имай ми доверие. Не е сега времето да умираме.

Стърм се поколеба и изгледа таласъмите в хана. Те отстъпиха пред меча и решителното му изражение, но той знаеше, че щяха да се нахвърлят вкупом при най-малкото движение. „Не е време да умираме.“ И изобщо имаше ли „време за умиране“? Но дори и да имаше, то не беше сега — поне доколкото зависеше от Танис. Нямаше нищо славно да умреш в някакъв си хан отъпкан от стотици вонящи таласъмски крака. Рицарят прибра оръжието си и фигурата на вратата реши че вече е безопасно да влезе. Спътниците видяха тлъстия и розовоок Фюмастър Тоде, заобиколен от стотици наемници. Таселхоф хлъцна и побърза да застане до Танис.

— Дано не ни е познал — прошепна той. — Когато ни спряха, за да питат за жезъла, беше почти тъмно.

Тоде наистина не ги позна. През изминалата седмица се бяха случили много неща и главата му бъкаше от далеч по-важни задачи. Очите му се впериха в рицарския герб под наметката на Стърм.

— Поредният беглец от Соламния — отбеляза той.

— Да — излъга бързо Танис, Не вярваше Тоде да е разбрал за унищожението на Ксак Тсарот. Още повече се съмняваше, че знае нещо за Дисковете на Мишакал. Но Господарят Верминаард сигурно бе научил, а много скоро щеше да разбере за смъртта на дракона. Възможно бе дори джуджетата-земерови да му кажат. Никой не трябваше да предположи, че са дошли от изток. — Пътувахме много дни от север дотук. Нямахме намерение да причиняваме неприятности. Тези драконяни започнаха първи…

— Да, да — изрече нетърпеливо Тоде, — това съм го чувал и преди. — Свинските му очички изведнъж се присвиха. — Ей, ти! — изкрещя той и посочи Райстлин. — Какво правиш там отзад? Хванете го, момчета!

Фюмастърът отстъпи нервно към вратата и изгледа враждебно магьосника. Неколцина таласъми се спуснаха към младия мъж, събаряйки по пътя си маси и столове. Карамон изръмжа приглушено, но Танис му направи знак да запази спокойствие.

— Стани! — извика един таласъм и насочи копието си към Райстлин.

Магьосникът се изправи бавно и внимателно събра торбите си. Когато посегна за жезъла си, онзи го сграбчи за рамото.

— Не ме докосвай! — изсъска Райстлин и се дръпна. — Аз съм магьосник!

Таласъмът се поколеба и погледна началника си.

— Хванете го! — изрева Тоде, но за всеки случай се скри зад един огромен таласъм. — Отведете го с останалите! Ако всеки с червена роба беше магьосник, земята щеше да е населена само със зайци! Ако не иска да дойде доброволно, смажете го!

— Аз така и така ще го размажа — изкряска таласъмът и насочи острието на пиката си към гърлото на Райстлин.

Танис хвана Карамон и прошепна:

— Брат ти може сам да се погрижи за себе си.

Райстлин вдигна ръце с разперени пръсти, сякаш се предаваше. Внезапно изговори: „Калип, каран, тобанис-кар!“, и насочи пръсти към таласъма. От тях излетяха стрели с ослепително бяла светлина и се забиха в гърдите на съществото. То падна и се загърчи на пода.

Помещението се изпълни с миризма на изгоряла плът и коса, а останалите таласъми изръмжаха, готови да скочат върху Райстлин.

— Не го убивайте, тъпаци! — извика Тоде, все още криейки се зад огромния таласъм. — Чувал съм, че Господарят Верминаард плаща луди пари за магьосници, но не дава и пукната пара за кендери. Само за езиците им! Направи го още веднъж и той ще умре!

— Защо реши, че този кендер ме интересува? — процеди през зъби Райстлин.

В помещението се възцари пълна тишина. Танис се обля в студена пот. Райстлин определено знаеше как да се погрижи за себе си, дяволите го взели!

Фюмастърът също не очакваше такъв отговор и затова не можа да реши какво да стори. Той изгледа Райстлин едва ли не умоляващо.

— Ще дойда доброволно — прошепна магьосникът с пламнали златни очи. — Само не ме докосвайте.

— Не, няма, разбира се — измърмори Тоде. Таласъмите погледнаха неохотно началника си, но отстъпиха, за да мине Райстлин.

— Вземете оръжията и торбите им — нареди Фюмастърът. Танис реши, че не си струва да го предизвиква, и постави лъка и торбата си на пода. Всички последваха примера му, с изключение на Стърм, който стоеше, скръстил ръце пред гърдите си.

— Моля ви, нека да задържа торбата си — каза Златна Луна.

— Не съм въоръжена и не ви заплашвам с нищо. Кълна се!

Настъпи тягостно мълчание. Тогава се намеси Райстлин. Беше оставил жезъла си, торбите с магически съставки и скъпоценната торба с книгите. Не се тревожеше за тях — бяха омагьосани със защитно заклинание. Всеки, който направеше опит да ги прочете, щеше да полудее. Магическият жезъл също щеше да се погрижи за себе си. Той протегна ръце към Златна Луна и изрече тихо:

— Дай им торбата, иначе ще ни убият.

— Послушай го, скъпа — побърза да се провикне Тоде. — Той е разумен мъж.

— Той е предател! — изкрещя тя и стисна торбата.

— Дай им я — повтори Райстлин и я погледна така, сякаш искаше да я хипнотизира.

Златна Луна почувства, че губи волята си.

— Не! Това е единствената ни надежда…

— Всичко е наред — прошепна магьосникът и се вгледа настойчиво в сините й очи. — Помниш ли какво стана, когато докоснах жезъла ти?

— Да. Той те зашемети…

— Шшт! — побърза да я прекъсне Райстлин, — дай им я! Боговете защитават своето.

Златна Луна се втренчи в него, кимна неохотно и му подаде торбата, Фюмастърът я изгледа алчно, чудейки се какво ли има вътре. Но нямаше да разбере скоро, поне не пред всички тези таласъми.

Накрая остана само един, който не се бе подчинил на заповедта. Стърм стоеше неподвижен, блед, с трескав поглед и стискаше здраво древния двуостър меч на баща си. Изведнъж се сепна, защото усети ледените пръсти на Райстлин върху рамото си.

— Обещавам ти, че ще го запазя — прошепна магьосникът.

— Как? — попита рицарят и се отдръпна, сякаш го докосваше отровна змия.

— Нямам намерение да ти обяснявам. Ако искаш, довери ми се, ако не искаш — недей. Както предпочиташ.

Стърм се поколеба.

— Това е смешно! — изписка Тоде. — Убийте го! Убийте ги. Нямам никакво намерение да ги търпя повече!

— Добре — изрече почти без глас рицарят и неохотно остави меча си до другите оръжия. Сребърната ножница, украсена със синьо рибарче и роза, проблесна.

— Прекрасно оръжие — възкликна Тоде и си представи как отива на аудиенция при Господаря Верминаард със соламнийския меч на кръста. — Може би трябва сам да се погрижа за съхранението му. Донесете ми го…

Но преди да довърши, Райстлин коленичи до купчината оръжия и от ръката му изригна бяла светлина. Той притвори очи и започна да мълви странни думи, разперил ръце.

— Спрете го! — изкрещя Тоде, но никой не се осмели да му се подчини.

Райстлин довърши заклинанието и протегна ръка. Карамон отиде при него и му помогна да се изправи.

— Да знаете — златистият му поглед обходи помещението, — че съм омагьосал принадлежностите ни. Всеки, който ги докосне, ще бъде наказан бавно и мъчително от великия червей Катирпелиус, който ще се надигне от Бездната и ще изсмуче кръвта на виновния, докато от него остане само изсушена обвивка.

— Великият червей Катирпелиус! — възкликна със светещ поглед Таселхоф. — Невероятно! Никога не съм чувал…

Танис затисна устата му.

Таласъмите отстъпиха от купчината, която светеше със зеленикаво сияние.

— Някой да вземе оръжията! — нареди побеснелият Фюмастър.

— Вземи си ги сам! — измърмори един таласъм.

Тоде се видя в чудо. Не беше надарен с особено богато въображение, но в съзнанието му се промъкна натрапчивата картина как великият червей Катирпелиус смуче кръв от него.

— Добре, отведете пленниците и ги натоварете във фургоните. А, и донесете оръжията, защото иначе ще се молите този незнамкакъв си червей да ви беше изпил кръвчицата! — Той се оттегли ядосан.

Таласъмите избутаха пленниците към вратата с върховете на мечовете си, но никой не се осмели да докосне Райстлин.

— Чудесно заклинание, Райст — прошепна Карамон. — Колко време ще издържи? Дали…

— Достатъчно дълго! — прошепна брат му и вдигна дясната си ръка. Воинът видя черните следи от барут и се усмихна мрачно.

Танис напусна хана последен и му хвърли прощален поглед. От тавана висеше една-единствена лампа. Масите бяха преобърнати, а столовете — изпочупени. Прозорците бяха покрити с плътен слой сажди.

— Защо доживях да видя всичко това?

Последното нещо, което чу, бе свадата между двама таласъми. Спореха за начина, по който да пренесат омагьосаните оръжия.

Глава 3Фургоните за роби.Непознатият стар магьосник.

Компанията прекара една студена и безсънна нощ, затворена в една от огромните клетки на колела, разположени на градския площад на Солас. Други две също стояха завързани към един от обгорелите стълбове, забити след разчистването на града. Наоколо не вирееше нищо живо. Дори скалите бяха разтопени и почернели.

Когато се съмна, приятелите видяха, че в другите клетки също има затворници. Това бе последният робски керван от Солас за Пакс Таркас, предвождан от самия Фюмастър, който беше решил да впечатли Господаря Верминаард.

През нощта Карамон се бе опитал да извие прътите на решетката, но скоро разбра, че е невъзможно.

На сутринта имаше студена мъгла, която скриваше разрушения град от погледите им. Танис се извърна към двамата варвари. „Сега ги разбирам, помисли си той, тъй като познах болезнената празнота, от която боли повече, отколкото от пробождане с меч. Дома ми го няма.“

Погледът му се премести към сгушения в ъгъла Гилтанас Елфът цяла нощ не бе разменил нито дума с никого, извинявайки се с ранената глава. Но Танис, който също не мигна видя че не заспа, дори не се преструваше, че спи, а само хапеше устни и се взираше в мрака. Това му напомни, че имаше още един дом, в който можеше да се завърне — Куалинести.

Не, помисли си с горчивина той и се облегна на решетките. Куалинести никога не е бил негов дом, а само място, където беше живял…

От мъглата изникна Фюмастър Тоде, потри доволно ръце и огледа гордо кервана с робите. Можеше да му дадат и премия за тази тлъста плячка от вече запустелия град. Господарят Верминаард щеше да остане много доволен. Огромният воин беше нещо изключително — щеше да работи за трима в мините. Високият варварин също можеше да свърши работа. Е, можеше да се наложи да убие рицаря, защото соламнийците бяха изключително несговорчиви хора. Но господарят щеше да се зарадва най-вече на двете женски — много различни, но прекрасни. Самият Тоде винаги се беше захласвал по червенокосата и зеленоока сервитьорка, чиято бяла блузка разкриваше луничките по раменете й и караше мъжете да мечтаят за онова, което се криеше под нея.

Звън на стомана и гневни крясъци прекъснаха бляновете на Фюмастъра. Затворниците се събудиха и погледнаха по посока на виковете, но мъглата им пречеше да видят каквото и да било.

Тоде ги изгледа притеснено и си помисли, че стражите бяха твърде малко. Като видяха раздвижването в клетките, таласъмите се изправиха лениво и насочиха лъковете си към пленниците.

— Какво става? — изръмжа недоволно Фюмастърът. — Тези некадърници не могат ли да доведат поне веднъж пленник, без да вдигат шум?

В този момент се извиси вик на измъчвано човешко същество, породен не толкова от болка, колкото от гняв. Гилтанас се изправи и пребледня.

— Познавам този глас. Това е Терос Айрънфелд. Точно от това се страхувах. Той помагаше на елфите да се измъкнат от града след онази нощ. Верминаард се е заклел да изтреби всички елфи. — Гилтанас наблюдаваше реакцията на Танис. — Ти не знаеше ли?

— Не! — отвърна шокиран Танис. — Откъде да знам?

Гилтанас замълча, изгледа го и накрая каза:

— Извинявай, очевидно съм си създал погрешна представа за теб. Мислех, че затова си пуснал брада.

— Така ли? — скочи полуелфът. — Как смееш да ме обвиняваш…

— Танис, овладей се! — намеси се Стърм.

Полуелфът се извърна и видя приближаващите таласъми, насочили арбалети към гърдите му. Вдигна ръце и отстъпи назад. В този момент довлякоха тялото на едър и добре сложен мъж.

— Чух, че Терос е бил предаден — сподели тихо Гилтанас, — и се върнах, за да го предупредя. Ако не беше той, нямаше да съм жив сега. Точно с него трябваше да се срещна миналата нощ. Когато не дойде, се изплаших, че…

Фюмастър Тоде отвори вратата на тяхната клетка и с жестове и крясъци подкани таласъмите да набутат пленника вътре. Едните продължиха да държат затворниците на прицел, докато другите вкарваха безжизненото тяло на Терос.

Тоде побърза да затвори вратата.

— Това е! Приготвяйте се и да тръгваме. Таласъмите докараха няколко едри лоса и започнаха да ги впрягат към клетките. Танис регистрираше суматохата само с подсъзнанието си, тъй като не можеше да свали поглед от тялото на ковача.

Терос Айрънфелд лежеше в безсъзнание върху застлания със слама под на клетката. На мястото на мощната му десница сега имаше само кървящ чукан. Ръката му бе отрязана точно под рамото, очевидно с някакво тъпо оръжие. От ужасната рана се лееше кръв и подът бързо почервеняваше.

— Нека това да е за урок на всеки, който дръзне да помага на елфите! — Фюмастърът надникна в клетката. Свинските му очички се губеха сред гънките сива кожа. — Вече няма да кове нищо, освен ако не си изкове нова ръка! Аз, ох… — Един лос се хвърли към него. Той отскочи панически, след което се спусна към съществото, което водеше животното, и го събори на земята. — Сестън! Глупак такъв!

Таселхоф го огледа и установи, че е твърде дребно за таласъм. Оказа се, че е джудже-земеров, облечено в броня на таласъм. То се надигна, нахлузи обратно твърде широкия шлем и изгледа Фюмастъра, който се беше запътил към началото на кервана, след което изруга и започна да рита буци пръст в неговата посока. Това очевидно му донесе душевен мир, защото накрая се отказа и подкара лоса към предната част на клетката.

— Верни мой приятелю — промълви Гилтанас, коленичи до ковача и пое силната му почерняла ръка в своята, — ти плати за верността с живота си.

Терос го погледна с празен поглед — явно не чуваше нищо. Елфът се опита да превърже раната, но кръвта продължаваше да блика. Животът на ковача изтичаше пред очите му.

— Той няма да умре! — Златна Луна коленичи до него. — Аз съм лечител…

— Жено — прекъсна я гневно Гилтанас, — няма лечител в Крин, който да помогне на този човек. Изгубил е повече кръв, отколкото има в тялото си едно джудже! Пулсът му почти не се усеща. По-добре го остави да си отиде в мир и не го тормози с варварските си ритуали!

Златна Луна не му обърна внимание, сложи ръка върху челото на Терос и затвори очи.

— Мишакал — започна молитвата си тя, — богиньо на изцелението, бъди милостива към този мъж и го благослови. Ако не е изпълнил мисията си, изцери го, за да живее и да служи на истината.

Гилтанас понечи да я дръпне, но застина изумен. Раната спря да кърви и кожата се затвори около костта. Бледото лице се зачерви и дишането стана равномерно. Ковачът потъна в спокоен и целебен сън. Затворниците в другите клетки зяпнаха от удивление. Танис се озърна, за да разбере дали таласъмите или драконяните са забелязали нещо, но те бяха заети с впрягането на лосовете. Гилтанас седна в ъгъла, без да сваля умислен поглед от Златна Луна.

Таселхоф, натрупай малко слама в онзи ъгъл — нареди Танис. — Карамон, Стърм, помогнете ми да го пренесем.

— Вземете — Ривъруайнд им подаде наметката си. — Завийте го, защото е студено.

Когато Златна Луна се увери, че ковачът е настанен удобно, се върна при варварина. Лицето й излъчваше такова спокойствие и одухотвореност, сякаш не тя бе затворник, а влечугоподобните същества от другата страна на клетката.

Керванът беше готов едва по обед. Таласъмите им подхвърлиха храна, но дори Карамон не можа да хапне от вмирисаното месо, което в крайна сметка изхвърлиха. Изядоха само хляба, тъй като никой не беше хапвал нищо от предишната вечер. Тоде приключи с приготовленията и яхнал тромавото си пони, нареди да потеглят. Джуджето Сестън подтичвате зад него. Когато видя изхвърленото в калта вонящо месо, то побърза да го вземе и да го натъпче в устата си.

След много ругатни и суматоха керванът най-после потегли. Всяка клетка се теглеше от четири лоса. На грубите дървени платформи седяха по два таласъма — единият управляваше юздите, а вторият държеше камшик и меч. Начело яздеше Тоде, следван от петдесетина въоръжени и бронирани драконяни. Колоната завършваше със стотина таласъми.

Изпратиха ги мълчаливите погледи на неколцината оцелели обитатели на Солас. Те не махаха за сбогом. По лицата им се виждаше, че не можеха вече да изпитват болка. Както Тика, така и те се бяха заклели да не плачат.

Керванът се отправи на юг, през прохода Гейтуей. Таласъмите и драконяните, които мразеха да пътуват денем, се оживиха, когато навлязоха в мрачния проход. Пленниците зъзнеха, но също бяха доволни, защото отвесните стени на каньона скриха от погледите им изгорелия град.

Вече се здрачаваше, когато навлязоха в град Гейтуей. Затворниците се надигнаха, за да разгледат славния търговски център. Но там, където някога се беше намирал градът, имаше само две почернели и стопени каменни стени. Не беше оцеляло нищо живо. Пленниците отново насядаха и се почувстваха още по-нещастни.

Драконяните определено предпочитаха да пътуват през нощта, защото керванът не спря до зазоряване. В друсащите се вонящи клетки беше невъзможно да се спи. Затворниците се измъчваха от глад и жажда. Онези, които се бяха осмелили да хапнат от храната, подхвърлена от драконяните, вече повръщаха. Водата се раздаваше на малки порции два или три пъти дневно.

Златна Луна през цялото време остана до ковача. Той се беше измъкнал от лапите на смъртта, но все още се чувстваше зле. През нощта го втресе и започна да бълнува Говореше несвързано за някакви драконяни, чиито тела след смъртта им се превръщали в киселина и продължавали да убиват ват, и за други, чиито кости експлодирали и унищожавали всичко наоколо. Танис го слушаше внимателно и накрая му прилоша. Тогава за първи път си даде сметка за сериозността на положението. Как щяха да се бият с драконите чийто дъх сееше смърт, а магическите им умения превъзхождаха дори тези на най-могъщите магьосници, живели някога? Как щяха да се противопоставят на армиите от драконяни, които убиваха дори след смъртта си?

Разполагаха единствено с Дисковете на Мишакал, но с какво щяха да им помогнат те? По пътя от Ксак Тсарот до Солас ги беше разгледал, но не бе разбрал почти нищо от написаното. Златна Луна успя да разчете онова, което се отнасяше до лечителството, но само толкова.

— Водачът ще разбере всичко — заяви тя непоколебимо. — Нашата мисия е да го открием.

На Танис му се искаше да притежава желязната й вяра, но колкото повече пътуваха през опустошените земи, толкова повече се съмняваше, че някой ще успее да се противопостави на Верминаард.

Но тези мисли бяха само част от проблемите. Райстлин, на когото отварата вече не действаше, скоро изпадна в почти толкова тежко състояние като ковача и Златна Луна се сдоби с двама пациенти. За щастие Тика й помагаше. Тя, чийто баща навремето е бил нещо като магьосник, се отнасяше с огромна почит към всеки, който се занимаваше с магия. Именно той бе поводът Райст да стане магьосник. Бащата на близнаците ги бе завел, заедно със заварената си дъщеря Китиара, на местния фестивал в Края на Лятото, където децата се възхитиха от фокусите на Чудния Уейлън. Но Карамон скоро се бе отегчил и охотно придружи по-голямата си сестра до атракцията, която я вълнуваше най-много — състезанията с мечове. Райстлин, който дори тогава бе слаб и крехък, не изпитваше никакво влечение към подобни занимания. Прекара деня си, наблюдавайки Уейлън Илюзиониста. Когато вечерта се прибраха, той изуми цялото семейство, като повтори без грешка всички фокуси. На следващия ден баща му го заведе да учи при един от най-великите майстори на магическото изкуство.

Тика винаги се беше възхищавала на Райст и обожава ще да слуша разказите му за страховитите приключения в прословутите Кули на Висшата Магия. Грижеше се за него не само защото го уважаваше, а и защото винаги бе оказвала помощ на слабите и болните. Освен това се надяваше, че грижите й няма да останат незабелязани от брат му, когото тя харесваше.

Танис не знаеше кое трябва да го безпокои повече — влошаващото се състояние на магьосника или любовният роман между възрастния воин и младата барманка, която той, въпреки слуховете, смяташе за невинна и уязвима.

Имаше и друг проблем. Стърм не можеше да преживее унижението, че е затворник и го превозват в клетка като някакво животно, и бе изпаднал в тежка депресия, от която можеше и да не излезе. Той или по цял ден се взираше през решетките, или изпадаше в дълбок сън, подобен на кома.

Танис трябваше да се пребори и със собствените си душевни терзания, чието физическо въплъщение бе свилият се в ъгъла елф. Мисли за дома му в Куалинести го връхлитаха всеки път, щом го погледнеше. С приближаването към родината спомени, които смяташе за отдавна погребани, го докосваха със смразяващ допир, наподобяващ този на неумрелите в Черната гора.

Гилтанас му бе приятел от детинство, дори нещо повече — чувстваше го като брат. Израснали в един дом и приблизително на една възраст, двамата бяха играли заедно, бяха се боричкали и шегували. Когато по-малката сестра на Гилтанас порасна достатъчно, момчетата позволиха на очарователната русокоска да се присъедини към техните игри. Едно от най-големите им удоволствия бе да дразнят по-големия брат, Потиос, напълно обзет от отговорностите и скърбите на всички юноши. Гилтанас, Лорана и Потиос бяха деца на Говорителя на Слънцата и владетел на елфите в Куалинести, пост, който най-големият брат щеше да наследи след смъртта на баща си.

На някои в кралството се стори странно, че Говорителят бе прибрал в дома си нещастното сираче на жената на покойния си брат. Изнасилена от човек, тя почина от скръб няколко месеца след раждането на бебето. Но Говорителят, който имаше силно развито чувство за отговорност, бе приел детето без колебание. Съжали за решението си едва след години, наблюдавайки с все по-голяма тревога романтичните чувства между любимата му дъщеря и полуелфа. Ситуацията бе неприятна и за Танис. Тъй като бе наполовина човек, младежът съзря по-рано, нещо, което бе непонятно за Лорана. Той разбра, че връзката им ще донесе нещастие на семейството, което обичаше като свое, а освен това усещаше и първите признаци на душевните терзания, които щяха да го измъчват цял живот — битката между елфската и човешката му природа. Танис напусна Куалинести на осемдесет години, които се равняваха на двайсет човешки. Говорителят опита да прикрие облекчението си от младия полуелф, но и двамата бяха наясно със ситуацията.

Гилтанас прояви още по-малко такт и двамата жестоко се скараха заради Лорана. Раните, причинени от разменените думи, зараснаха, но Танис все още не бе сигурен дали е простил и забравил. Гилтанас очевидно не беше. За тях двамата времето в клетката минаваше мъчително бавно.

Танис на няколко пъти направи опит да поведе разговор, но осъзна, че елфът се бе променил. Някога беше открит и искрен, оптимист и веселяк. Не завиждаше на по-големия си брат за трона, който щеше да наследи. Учеше се за магьосник, но не приемаше изкуството на магията толкова сериозно, колкото Райстлин. Беше отличен воин, макар че, подобно на всички елфи, мразеше да убива. Всеотдайно обичаше семейството си и най-вече сестра си. А сега седеше мълчалив и умислен, което бе съвсем нетипично за елфите. Прояви интерес един-единствен път, когато Карамон изложи план за бягство, като категорично заяви на воина да го забрави, тъй като щял да провали всичко. Когато останалите настояха да уточни какво има предвид, елфът само измърмори нещо за „непреодолими обстоятелства“ и замълча.

В началото на третия ден керванът внезапно спря. Спътниците, изкарали поредната безсънна нощ, се изненадаха. Танис вдигна поглед, учуден от промяната на режима. Останалите пленници станаха и занадничаха през решетките. Видяха някакъв старец, облечен в дрехи, които някога са били бели. Очевидно говореше на дървото срещу него.

— Попитах дали ме чу! — Старецът размаха дъбовата си тояжка в посока на дървото. — Съвсем сериозно ти говоря да се махаш! Седях си на камъка — той посочи близката скала. — топлех старите си кокали на слънчицето и ти какво? Осмели се да ми хвърляш сянка! Повтарям ти, разкарай се моментално!

Дървото нито отговори, нито помръдна.

— Нямам намерение повече да търпя наглостта ти! — Старецът започна да го удря. — Разкарай се или…

— Затворете този хахо в някоя клетка! — изкрещя Фюмастър Тоде и препусна към опашката на кервана.

— Не ме докосвайте! — изкряска старецът на заобиколилите го драконяни и яростно започна да ги налага с тояжката си, докато накрая не му я отнеха. — Арестувайте дървото! Обвинявам го, че възпрепятства светлината!

Драконяните най-безцеремонно го бутнаха в клетката на спътниците. Той се спъна в робата си и падна на пода.

— Добре ли си, старче? — попита Ривъруайнд и му помогна да седне.

Златна Луна остави Терос.

— Кажи, старче. Ако си ранен, аз съм посветена на…

— Мишакал! — довърши вместо нея старецът, като видя висящия на врата й амулет. — Любопитно, нямаш вид на тристагодишна!

Златна Луна премигна озадачено.

— Как разбра? Позна ли…? Не, не съм на триста години…

— Разбира се, че не си. Извинявай, скъпа. — Старецът я потупа по ръката. — Невъзпитано е да се пита дама за възрастта й. Прости ми. Няма да се повтори. Нека това бъде нашата малка тайна — изрече шепнешком, но така, че да го чуят всички. Тас и Тика се захилиха. Старецът се огледа. — Много мило, че спряхте да ме вземете. Пътят до Куалинести е дълъг.

— Не отиваме там — отвърна грубо Гилтанас. — Ние сме затворници и ни карат към мините в Пакс Таркас.

— О? — Старецът отново се огледа. — Значи съм сбъркал кервана. Бях готов да се закълна, че съм попаднал на този за Куалинести.

— Как се казваш, старче? — попита Тика.

— Аз ли? — Старецът се намръщи и се замисли. — Физбан? Да, казвам се Физбан.

— Физбан? — повтори Таселхоф. Клетката потегли и отново се заклатушка по пътя. — Няма такова име.

— Така ли? Жалко. Много си го харесвах.

— Аз смятам, че това е едно чудесно име — намеси се Тика и хвърли убийствен поглед към кендера. Той се сви в ъгъла без да откъсва поглед от висящите на кръста на стареца торби.

Изведнъж Райстлин се разкашля и всички погледи са насочиха към него. Той продължи да кашля, без да може да спре. Беше много изтощен и спазмите очевидно му причиняваха болка. Целият гореше. Златна Луна нямаше как да му помогне — не можеше да излекува онова, което го изгаряше отвътре. Карамон коленичи до него и избърса кървавата слюнка в ъгъла на устните му.

— Трябва да пийне от билките си. — Той вдигна отчаян поглед. — Никога не е кашлял толкова лошо. Ако не пожелаят да ме чуят с добро, ще им счупя главите! Не ме интересува колко са!

— Ще говорим с тях, като спрем отново — обеща Танис, макар много добре да си представяше отговора на Фюмастър Тоде.

— Извинете — намеси се старецът, — ще ми позволите ли? Той седна до Райстлин, сложи длан на челото му и изрече няколко думи. Карамон, който напрягаше слух, чу „Фистандан…“ и „не е сега времето…“ Определено не беше молитва за изцеление като тези, които отправяше Златна Луна, но брат му реагира веднага. Очите му потрепнаха и се отвориха. Изгледа стареца с ужас и сграбчи крехката му китка. За миг изглеждаше, че го е познал, но старецът закри очите му с длан и ужасът изчезна, заменен от някакво странно объркване.

— Здрасти. Аз се казвам… ъъ… Физбан. — Той изгледа предизвикателно кендера.

— Ти си… магьосник! — прошепна Райстлин. Кашлицата му беше изчезнала.

— Ами, да. Предполагам.

— Аз също съм магьосник!

— Сериозно? — Физбан се развесели. — Този Крин е много малък. Ще трябва да те науча на някои от моите заклинания. Има едно… огнена топка… чакай да се сетя как ставаше.

— Старецът продължи да дърдори, докато слънцето изгря напълно и керванът спря.

Глава 4Спасени!Магията на Физбан.

Таселхоф бе този, който изпита най-ужасните страдания по време на четиридневното затворничество.

Ако някой иска да измъчва кендер, най-жестокото изтезание, на което може да го подложи, е да го затвори. Разбира се, ако някой иска да измъчва представител на която и да е друга раса, най-ужасното наказание бе да го затвори заедно с кендер. След трите дни несекващо дърдорене, кикотене и грубиянски шеги от страна на Таселхоф Флинт заяви, че с удоволствие би заменил компанията му за един час на кола на мъченията. Накрая, когато дори Златна Луна изгуби всякакво търпение и едва не го зашлеви, Танис го изпрати в дъното на клетката. Кендерът провеси крака отвън, лепна лице за решетките и си помисли, че ще умре. Никога, ама никога не бе изпитвал такава скука.

Когато старецът се появи в клетката им, стана интересно. Но Танис развали цялото удоволствие на Тас, като го накара да върне торбичките на магьосника. И така доведен почти до отчаяние, кендерът замисли нова пакост. Сестън, джуджето-земеров.

Спътниците се отнасяха към Сестън, общо взето, със снизходително съжаление. Той бе обект на непрестанни подигравки и тормоз от страна на Фюмастъра. Непрекъснато сновеше от началото на кервана до опашката му, разнасяйки послания между Тоде и началника на таласъмите, носеше храна на Фюмастъра и понито му и изпълняваше всичките му прищевки. Той го биеше поне три пъти дневно, драконяните се гавреха с него, а таласъмите крадяха храната му. Дори лосовете го ритаха всеки път, когато минеше покрай тях. Джуджето понасяше всичко това с такъв непоклатим дух, че спечели симпатиите на спътниците и започна да стои близо до тях, когато не беше заето. Танис, който много искаше да узнае какво става в Пакс Таркас, го разпитваше за родината му и за това как е постъпил на работа при Тоде. На Сестън му бе необходим почти цял ден, за да разкаже историята си, а на тях им бе нужен още един, за да я свържат в нещо смислено, тъй като джуджето бе започнало от средата и след това, без никакъв преход, се върна към началото.

Накрая се оформи следното, което не бе кой знае какво: Сестън и още много джуджета-земерови живеели по хълмовете край Пакс Таркас, когато господарят Верминаард и неговите драконяни завзели мините, за да произвеждат оръжие за армиите.

— Голям огън — ден и нощ. Мирише лошо. — Сестън беше сбърчил нос. — Скали трещят. Ден и нощ. Мен взеха в кухня — лицето му просветна при спомена, — готвя гореща супа. Много гореща. — физиономията му отново провисна. — Разлях супа. Гореща супа бързо прави голяма болка. Господар Верминаард няколко седмици спал по гръб — въздъхна той. — Отидох с Фюмастър. Доброволец.

— Дали не можем да затворим мините? — предложи Карамон.

— Това е идея — замисли се Танис. — Колко драконяни пазят мините на Господаря Верминаард?

— Два! — отговори Сестън и разпери десетте си мърляви пръста.

Танис въздъхна, защото си спомни, че вече бе минавал през това мъчение.

Сестън го изгледа с надежда.

— Има само два дракона, също.

— Два дракона! — не повярва Танис.

— Не повече от два.

Карамон изстена и се отдалечи. След Ксак Тсарот воинът гледаше по съвсем различен начин на битките с дракони. Заедно със Стърм си припомниха една по една всички легенди за Хума, единствения, бил се с дракони. За жалост никой никога не беше възприемал тези легенди насериозно (с изключение на соламнийските рицари, които по този повод си бяха навлекли немалко подигравки) и затова те бяха или съвсем изопачени, или напълно забравени.

— Един истински рицар на справедливостта и силата, който призовал самите богове да изковат копие, за да се изправи срещу драконите — измърмори Карамон и погледна Стърм, който спеше на пода на клетката.

— Копие ли чух? — Физбан моментално спря да хърка и се събуди. — Кой спомена копието за дракони?

— Брат ми — отвърна Райстлин с горчива усмивка. — Това е откъс от Химна. Двамата със Стърм май съвсем са се побъркали по тия детски приказки.

— Легендата за Хума и неговото копие за дракони е много хубава — възпротиви се старецът и поглади брадата си.

— Да, ама е легенда. — Карамон се прозя и се почеса по гърдите. — Кой знае дали е истинска, дали това копие е съществувало и дали самият Хума е съществувал.

— За драконите вече знаем, че съществуват — измърмори Райстлин.

— И Хума е съществувал, копието му за дракони — също — каза тихо Физбан и лицето му помръкна.

— Така ли? — надигна се Карамон. — И какво представлява? Можеш ли да ни го опишеш?

— Разбира се! — изсумтя обидено старецът. Всички наостриха уши.

— То приличаше на… не, не приличаше. Всъщност то беше… не, и това не е. По-скоро наподобяваше на… почти като… всъщност нещо като пика, точно така! Пика! И вършеше много добра работа срещу драконите.

— Аз смятам да подремна — изръмжа Карамон.

Танис се усмихна, поклати глава и почти веднага заспа опрял гръб на решетката. Не след дълго всички потънаха в сън, с изключение на Таселхоф и Райстлин. Напълно будният и отегчен кендер го погледна с надежда. Понякога, когато бе в добро настроение, той му разказваше истории за древни магьосници. Но сега се беше увил плътно в червената си роба и наблюдаваше Физбан с любопитство. Старецът похъркваше на скамейката и главата му подскачаше всеки път, когато колата минеше през някоя неравност. Изведнъж златните очи на Райстлин се превърнаха в цепки — знак, че го бе осенила нова и тревожна мисъл. Но вместо да я сподели, той само придърпа качулката ниско над очите си и се облегна в сенките.

Таселхоф въздъхна и се огледа. Сестън крачеше близо до клетката. Кендерът се оживи. Ето кой щеше да слуша историите му.

Двете луни залязоха. Затворниците спяха. Таласъмите се влачеха полузаспали на опашката и мърмореха, че се нуждаят от почивка, Фюмастър Тоде препускаше начело и мечтаеше за премията си, а зад гърба му драконяните говореха нещо на неразбираемия си език и му хвърляха презрителни погледи.

Таселхоф седеше, провесил крака от клетката, и разказваше на Сестън една от любимите си истории. Внезапно забеляза, че Гилтанас само се преструва, че спи. Видя го как отваря очи и се оглежда, като смяташе, че никой не го наблюдава. Това много го заинтригува. Помисли си, че елфът сигурно изучава или очаква нещо. Кендерът изгуби нишката на разказа си.

— И тогава аз… ами… грабнах един камък от торбата, метнах го и… бам! — фраснах магьосника право по главата — довърши набързо. Демонът го сграбчи за краката и го завлече в Бездната.

— Демон първо благодарил — напомни му Сестън, който бе слушал тази история два пъти в различни вариации. — Това забрави.

— Така ли? — попита Тас без да сваля поглед от Гилтанас. — Ами… да, демонът ми благодари и си взе магическия пръстен. Ако не беше тъмно, щях да ти покажа белега, където пръстенът ме изгори.

— Слънце изгрява. Скоро утро. Тогава покажеш — въодушеви се джуджето.

Още беше тъмно, но светлата ивица на изток възвестяваше началото на четвъртия ден от пътешествието им.

Тас изведнъж чу откъм гората птича песен. Откликнаха й и други птици, но звучаха малко странно. Досега не бе чувал такива необичайни звуци. Знаеше къде точно се намираха, защото беше разгледал една от картите си. Тъкмо бяха прекосили единствения мост над река Бялата ярост и поемаха на юг към Пакс Таркас, отбелязан на картата като местонахождение на прочутите мини за желязна руда Тадаркан. Пътят бе станал стръмен и на запад се виждаха гъсти трепетликови гори. Някъде в тях се намираше Куалинести, древната родина на елфите. Драконяните и таласъмите забързаха, без да изпускат горите от поглед. Обади се и друга птица, този път съвсем наблизо. Таселхоф се обърна и видя, че Гилтанас е станал и свири с пръсти.

— Танис! — извика тихо кендерът, но полуелфът вече беше буден, както и всички останали в клетката.

Физбан се надигна, прозя се и се огледа.

— О, чудесно! Ето ги и елфите!

— Какви елфи! Къде? — Танис се изправи.

Внезапно се чу шум като от излитащо ято птици. Откъм фургона с припасите се чу вик, след което, останал без управление, той се преобърна. Таласъмът, който управляваше тяхната клетка, побърза да дръпне юздите на лосовете, преди да връхлетят върху обърнатия фургон. Затворниците залитнаха и се скупчиха в предната част. Кочияшът бавно подкара животните встрани от пътя, изведнъж изпищя и се хвана за врата. Всички видяха очертания в сумрака силует на стрела с пера и как тялото му се свлече от капрата. Другият таласъм се изправи с меч в ръка, но също рухна на земята, прободен в гърдите. Животните усетиха хлабавите юзди и забавиха ход. Клетката спря на място. Във въздуха летяха стрели и отвсякъде се чуваха викове и писъци.

Затворниците се хвърлиха на пода на клетката.

— Какво става? Какво е това? — Танис попита Гилтанас. Елфът не му обърна внимание, а долепи лице до решетките и извика:

— Потиос!

— Танис, кой е този? — проговори Стърм за пръв път от четири дни насам.

— Потиос е братът на Гилтанас. Предполагам, че е решил да ни спасява. — Във въздуха изсвистя поредната стрела и се заби в дървенията точно до главата на рицаря.

— Що за спасяване е това, ако ни изтребят! — Стърм се хвърли на пода. — Мислех, че елфите са отлични стрелци!

— Стойте долу! — нареди Гилтанас. — Стрелбата има за цел да прикрие бягството ни. Не могат да нападнат толкова голям отряд. Имайте готовност да побегнем в гората.

— А как ще излезем от клетката?

— Не сме всесилни! — отвърна студено Гилтанас. — Нали имате магьосници…

— Не мога да направя нищо без магическите съставки! — изсъска Райстлин изпод скамейката. — Лягай долу, старче! — Той дръпна Физбан, който се беше надигнал и оглеждаше обстановката с интерес.

— Мога да помогна — заяви възрастният магьосник и погледът му светна. — Я да помисля…

— Какво става, в името на Бездната? — изрева един глас и от тъмнината изникна Фюмастър Тоде, яхнал понито си. — Защо спираме?

— Нападат ни! — изкрещя Сестън и се притисна към клетката, тъй като поредната стрела изсвистя край ухото му.

— Нападение?! Бликстшок! Размърдай този фургон! — Една стрела се заби в седлото му и свинските му очички се отвориха широко. Той впери ужасен поглед в гората и изкрещя: — Нападат ни! Елфи! Искат да освободят затворниците!

— Кочияш и страж мъртви! — извика Сестън и отново се залепи за решетките. — Какво да прави?

Една стрела изсвистя над главата на Тоде. Той се наведе и обхвана шията на понито, за да не падне долу.

— Ще намеря друг кочияш. Ти стой тук. Отговаряш за затворниците с живота си! Ако избягат, теб ще държа отговорен.

Фюмастърът заби шпори в корема на понито и животното препусна с всичка сила.

— Стражи! Таласъми! При мен! — изрева Тоде и се понесе към опашката на кервана. Крясъците му продължиха да отекват. — Стотици елфи! Обкръжени сме. Поемаме на север! Трябва докладвам на Господаря Верминаард. — Той застана пред капитана на драконяните. — Вие се погрижете за затворниците! — И препусна, продължавайки да крещи, заедно със стотината таласъми, които побързаха да се измъкнат от бойното поле, следвайки малодушния си водач. Не след дълго изчезнаха от полезрението.

— Е, този се погрижи за себе си и за подчинените си — На лицето на Стърм се изписа доволна усмивка. — Сега ние трябва да се погрижим за петдесетината драконяни. Все пак, предполагам, че в гората няма стотици елфи.

Гилтанас поклати глава.

— По-скоро двайсетина.

Легналата на пода Тика вдигна глава и погледна любопитно на юг. Бледите лъчи на изгряващото слънце осветяваха драконяните, заели позиции от двете страни на пътя, и елфите, които ги нападаха по фланговете. Тя докосна ръката на Танис и му ги посочи.

— Трябва да се измъкнем от тази клетка. — Той обърна глава назад. — След като Фюмастърът си отиде, драконяните няма да си дадат труда да ни закарат до Пакс Таркас. Просто ще ни избият. Карамон?

— Ще пробвам — изръмжа воинът и се изправи. Хвана прътите с огромните си ръце, затвори очи, пое въздух и напъна решетката. Лицето му почервеня и жилите на врата му се издуха, но не успя дори да ги помръдне. Карамон се свлече на пода.

— Сестън! — извика Таселхоф. — Брадвата! Разбий ключалката!

Очите на джуджето станаха като чинийки. То впери отчаян поглед в спътниците, след което обърна глава в посоката, в която изчезна Фюмастър Тоде. Лицето му се сгърчи в агонията на колебанието.

— Сестън… — започна Таселхоф, но не довърши, защото край ухото му изсвистя стрела. Драконяните от опашката на кервана се приближаваха и обстрелваха клетките. Тас се хвърли на пода и прошепна: — Сестън, помогни ни и ще те вземем с нас!

На лицето на джуджето изведнъж се изписа непреклонна решителност и то посегна към брадвата, прикрепена на гърба му. Спътниците го наблюдаваха напрегнато. Накрая едната му ръка успя да напипа дръжката и я извади. Острието проблесна на светлината на залязващото слънце.

— Тази брадва е по-стара и от мен! — изстена Флинт. — Сигурно е още отпреди Катаклизма? Кендерски мозък няма да може да среже, камо ли тази ключалка!

— Шшт! — прекъсна го Танис, макар че и неговите надежди повехнаха при вида й. Това дори не беше бойна брадва, а някакво ръждясало сечиво, което джуджето очевидно беше намерило някъде и го бе сметнало за оръжие. Сестър стисна така наречената брадва с крака и си плю на ръцете.

Стрелите продължаваха да свистят и да се удрят в решетките на клетката. Една удари щита на Карамон, друга прикова ръкава на Тика към дървената стена и одраска ръката й. Момичето за пръв път в живота си изпитваше толкова голям страх — по-голям дори от нощта, когато драконите нападнаха Солас. Искаше й се да изпищи и Карамон да я прегърне с могъщите си ръце. Но той не смееше да помръдне.

Златна Луна прикриваше Терос със собственото си тяло. Лицето й беше бледо, но решително. Тика стисна устни и си пое въздух. Отскубна стрелата от дървената стена и я захвърли на пода, без да обръща внимание на болката в ръката. Погледна на юг и видя, че обърканите от внезапното нападение и от бягството на Тоде драконяни вече се бяха организирали и тичаха към клетките, като стреляха по тях. Броните и мечовете, които бяха захапали в гущерските си уста, проблясваха.

— Драконяните идват! — обърна се тя към Танис, едва контролирайки гласа си.

— Сестън, побързай! — извика полуелфът.

Джуджето хвана брадвата, замахна с всичка сила и… не улучи ключалката. Брадвата едва не изхвърча от ръцете му. То сви извинително рамене и замахна отново. Този път улучи.

— Никакъв ефект! — докладва Стърм.

— Танис! — посочи разтрепераната ръка на Тика. Неколцина драконяни бяха съвсем наблизо и макар елфите да продължаваха да ги обсипват със стрели, всяка надежда за бягство вече изглеждаше невъзможна. Сестън отново халоса ключалката.

— Този път я одраска — изпъшка Стърм. — С тези темпове ще излезем след около три дни! А, бе, тези елфи какво правят все пак? Защо не нападат като хората?

— Не могат да се справят с такъв отряд! — отвърна заздразнен Гилтанас и клекна до рицаря. — Ще дойдат и при нас! Ето, освободили са другите. — Той посочи двата фургона отпред.

Елфите бяха счупили ключалките и затворниците тичаха презглава към гората под прикритието на стената от стрели. Но когато пленниците се скриха сред дърветата, елфите отново отстъпиха.

Драконяните нямаха намерение да ги преследват в гората. Бяха вперили поглед в последната клетка и във фургона с вещите на затворниците. Ясно се чуваха крясъците им. Значението се подразбираше: „Избийте затворниците и се спасявайте поединично.“

Всички знаеха, че драконяните ще стигнат до тях преди елфите. Танис изруга. Нямаше никаква надежда. Някой до него се размърда — Физбан се опитваше да се изправи на крака.

— Недей, старче — дръпна го за робата Райстлин. — Покрий се. Една стрела се заби в островърхата шапка на стареца. Той измърмори нещо, но не й обърна внимание. Сивкавата утринна светлина го огряваше и го правеше идеална мишена. Драконяните го обсипаха със стрели, но не успяха да му сторят нищо, макар че той малко се подразни, когато една от тях се заби в торбата, която държеше в ръка.

— Лягай долу! — изрева Карамон.

Магьосникът коленичи, но само за да прошепне на Райстлин:

— Кажи, момче… — Една стрела изсвири точно там, където беше стоял до този момент. — Да ти се намира малко сушен птичи тор? Защото аз излизам.

— Легни на пода! — прошепна умоляващо Райстлин.

— Нямаш ли? Жалко. Тогава ще използвам нещо друго. — Старецът се изправи и нави ръкавите на робата си. Затвори очи, насочи ръце към вратата на клетката и започна да мълви странни думи.

— Какво е това заклинание? — попита Танис. — Разбираш ли го?

Райстлин се заслуша с напрегната физиономия. Изведнъж очите му се отвориха широко.

— Неее! — изкрещя той и дръпна робата на Физбан, за да наруши вглъбяването му. Но твърде късно. Той изрече последната дума и насочи показалец към ключалката на клетката.

— Скрийте се! — извика Райстлин и се хвърли под скамейката.

Сестън, който видя насочения към ключалката и към самия него пръст, побърза да се просне на земята. Тримата драконяни, които вече бяха стигнали до клетката, застинаха на място и го изгледаха ужасено.

— Какво ще стане? — извика Танис.

— Огненото кълбо! — отвърна Райстлин и в същия момент, сякаш от ръката на стареца, изригна топка оранжевочервен огън, която порази вратата и избухна. Пламъците обгърнаха всичко и Танис зарови лице в ръцете си. Удари го гореща вълна, която изгори дробовете му, а в гърлото му влезе дим. Драконяните изпищяха и се разнесе миризма на горяща гущерска плът.

— Подът гори! — изкрещя Карамон.

Танис отвори очи и направи опит да се надигне. Очакваше да види само купчина черна пепел на мястото на Физбан — нещо подобно бе останало от драконяните, — но старецът беше жив и се взираше в стоманената врата, като гладеше разочаровано брадата си. Вратата продължаваше да е все така затворена.

— Това трябваше да свърши работа — промърмори той.

— Какво става с ключалката? — извика Танис, като се опитваше да види нещо през кълбата дим. Железните пръти на клетката се бяха нажежили до червено.

— Не помръдва! — отвърна Стърм. Той направи опит да се приближи до вратата и да я ритне, но тя беше толкова гореща, че не успя. — Може и да поддаде!

— Сестън! — Гласът на Таселхоф се извиси над пукота от огъня. — Опитай отново! По-живо!

Джуджето се изправи, замахна с брадвата, но пак не улучи. Замахна отново и този път нажеженият метал се пръсна, ключалката поддаде и вратата се отвори.

— Танис, помогни ми! — извика Златна Луна, която заедно с Ривъруайнд се мъчеше да извлече ранения Терос от горящата клетка.

— Стърм, погрижи се за останалите! — изкрещя полуелфът и кашляйки от дима, се запъти към вратата.

Докато останалите изскачаха един по един, Стърм се втурна към Физбан, който все още стоеше и се взираше тъжно във вратата.

— Хайде, старче! — Въпреки грубото обръщение той внимателно го хвана за ръката, а Карамон, Райстлин и Тика го поеха на вратата на клетката.

Танис и Ривъруайнд извлякоха Терос, следвани от Златна Луна Тя и Стърм скочиха от горящата клетка точно в момента, в който дървеният под се разпадна.

— Карамон! Вземи оръжията от фургона! — изкрещя Танис. — Стърм, иди с него. Флинт и Таселхоф — за вас остават торбите. Райстлин…

— Аз… трябва сам да взема торбата си — изрече магьосникът и се разкашля. — И жезъла. Никой друг не трябва да ги докосва.

— Добре. — Танис размишляваше трескаво. — Гилтанас…

— Не съм ти подчинен, за да ми заповядваш, Танталас — процеди елфът и затича към гората, без да се обръща.

Танис не успя да отвърне нищо. В този момент се върнаха Стърм и Карамон. Ръцете на воина кървяха. Оказа се, че зад фургона се бяха скрили двама драконяни.

— Размърдайте се! — извика Стърм. — Идват още! Къде е твоят приятел, елфът? — запита той подозрително.

— Избяга в гората. Но, моля те, не забравяй, че те ни спасиха живота.

— Така ли? — присви очи Стърм. — Май сътрудничеството между тях и стареца се оказа почти толкова опасно, колкото и среща с дракон!

Изведнъж от дима изникнаха шестима драконяни, които спряха при вида на воините.

— Тичайте към гората! — изкрещя Танис и се наведе да помогне на Ривъруайнд да пренесат Терос.

Отнесоха ковача на сигурно място, прикривани от Стърм и Карамон. И двамата забелязаха, че тези същества не приличаха на драконяните, с които се бяха сблъсквали досега. Броните и цветовете им бяха различни, а в ръцете си държаха арбалети и криви мечове, от които капеше някаква отвратителна течност. Тогава си припомниха приказките за драконяните, които се превръщали в киселина и чиито кости избухвали.

Карамон се втурна към тях като подивял и размаха меча си. Двама драконяни се строполиха на земята още преди да бяха разбрали какво става. Стърм нападна останалите четирима и успя да отреже главата на единия. Скочи срещу другите, но те се отдръпнаха далеч от обсега на меча му и ухилени зачакаха нещо.

Стърм и Карамон ги загледаха разтревожени и се чудеха какво става, но не задълго. Телата на мъртвите драконяни започнаха да се топят като мас в тиган. Издигна се жълтеникава пара, която се смеси с изтъняващия дим от горящата клетка, обгърна ги и двамата мъже се разкашляха. Почувстваха замайване и разбраха, че са отровени.

— Хайде! Връщайте се! — извика Танис откъм гората.

Стърм и Карамон запреплитаха крака сред дъжд от стрели. Около горящата клетка се насъбраха близо петдесет драконяни, които надаваха гневни крясъци. Те се спуснаха след тях, но нечий глас изрече: „Хай! Улсайн!“, и всички застинаха на място. От гората излязоха десет елфи, предвождани от Гилтанас.

— Куен талас увенелеи! — изкрещя той.

Карамон и Стърм най-накрая се присъединиха към останалите. Елфите прикриха отстъплението им.

— Последвайте ме — обърна се Гилтанас към спътниците на изискан общ език и направи знак на четирима елфи да вдигнат тялото на Терос.

Танис погледна назад към клетката. Драконяните стояха там и гледаха след тях.

— По-бързо! — пришпори ги Гилтанас. — Нямаме време за губене!

— Не искам да навлизам в Елфската гора — отвърна рязко Ривъруайнд.

— Няма страшно — успокои го Танис. — Имаш думата ми.

Варваринът го изгледа, но все пак тръгна заедно с останалите. Последни вървяха Карамон и Райстлин, които подкрепяха Физбан. Старецът гледаше назад към клетката, от която продължаваше да се издига тънка струя дим.

— Чудно заклинание. И никой не ми каза поне едно „благодаря“.

Елфите ги преведоха бързо през дивите пущинаци. Ако не бяха те, спътниците неминуемо щяха да се изгубят. Шумът от бойното поле постепенно заглъхна.

— Драконяните очевидно не изгарят от желание да ни последват в гората — усмихна се мрачно Гилтанас.

Танис вече бе видял укрилите се между дърветата въоръжени елфи и изобщо не се боеше от преследване.

Земята беше покрита с дебел пласт сухи листа. Голите дървета проскърцваха под напора на студения утринен вятър.

Спътниците се бяха схванали от неколкодневното пленничество и пристъпваха бавно, но се радваха, че могат да се раздвижат и стоплят. Гилтанас ги отведе на някаква полянка, където се бяха събрали и останалите затворници. Таселхоф огледа любопитно групата и поклати тъжно глава.

— Чудя се какво ли е станало със Сестън? Стори ми се, че успя да избяга.

— Не се притеснявай. — Танис го потупа по рамото. — Ще се оправи. Елфите не обичат земеровите, но няма да го убият.

Таселхоф отново поклати глава. Не елфите го притесняваха.

Пред бежанците се беше изправил един необикновено едър елф, който говореше нещо. Гласът му бе лишен от всякакви чувства, а изражението му беше сериозно и напрегнато.

— Вие сте свободни, доколкото някой в тази страна изобщо е свободен. Дочухме, че земите на юг от Пакс Таркас не са под владичеството на Верминаард. Затова ви предлагам да се отправите на югоизток. Трябва да стигнете възможно по-бързо и по-далеч още днес. Ще ви дадем малко храна и вода, но това е всичко. Друго нищо не можем да сторим за вас.

Хората стояха и премигваха, зашеметени от неочакваната свобода. Повечето бяха земеделци от покрайнините на Солас. Драконяните ги бяха заставили да наблюдават унищожаването на домовете им, а реколтата им беше отнета за изхранването на армията. Повечето от тях никога не бяха ходили по-далеч от Хейвън. За тях драконите и елфите бяха само същества от приказките, а сега те ги преследваха.

Сините очи на Златна Луна потъмняха. Тя знаеше какво изпитваха.

— Как може да си толкова жесток? — изкрещя гневно. — Погледни тези хора. Цял живот са живели в Солас, а ти им говориш да бягат в земи, населени с враждебно настроени раси…

— Какво искаш от мен? — прекъсна я елфът. — Да ги отведа със себе си на юг? Това, че ги освободихме, е напълно достатъчно. Моят народ има своите проблеми. Не мога да поема на плещите си и тези на човеците. — Той погледна групата бежанци. — Предупреждавам ви. Времето тече. Тръгвайте!

Златна Луна се обърна с поглед към Танис, но той поклати мрачно глава.

Един мъж изгледа с омраза елфите и повлече крака към пустата пътека, която водеше на юг. Останалите мъже преметнаха оръжията си през рамо, жените взеха на ръце децата си и всички тръгнаха.

Златна Луна пристъпи към елфа.

— Как може да не те е грижа за…

— Хората ли? — изгледа я хладно елфът. — Катаклизмът ни сполетя точно заради тях. Те предизвикаха боговете и в гордостта си поискаха сила, която покорно дадоха на Хума. Хората бяха тези, които накараха боговете да извърнат лица от …

— Не е вярно! — изкрещя Златна Луна. — Боговете са сред нас!

Очите на Потиос проблеснаха гневно. Понечи да извърне гръб, но Гилтанас отиде до него и му каза няколко думи на елфски.

— Какво си говорят? — запита подозрително Ривъруайнд.

— Гилтанас му казва, че Златна Луна е излекувала Терос — отвърна бавно Танис. От много, много години не бе чувал и произнасял нито дума на този език. Беше забравил красотата му, която пронизваше душата му и караше сърцето му да кърви.

Видя как Потиос недоверчиво разшири очи. Тогава Гилтанас посочи към него. Двамата братя се обърнаха и го загледаха с напрегнати лица. Ривъруайнд също го погледна и видя, че полуелфът стоеше блед, но горд.

— Ти се върна в родната си земя, но май не си много добре дошъл? — подметка той.

— Така е — отвърна мрачно Танис, защото знаеше какво си мисли варваринът и разбираше, че не засяга тази тема само от любопитство. В много отношения сега се намираха в по-голяма опасност, отколкото в кервана на Фюмастъра.

— Ще ни отведат в Куалинести — продължи бавно Танис. Думите явно му причиняваха огромна болка. — Не съм бил там толкова много години, Флинт знае, че никой не ме е гонил, но не бяха много и онези, които съжаляваха, че съм си тръгнал. Ти веднъж го каза, Ривъруайнд — за хората аз съм полуелф, а за елфите — получовек.

— Тогава по-добре да тръгнем с останалите — предложи варваринът.

— Никога няма да излезеш жив оттук — измърмори Флинт.

Танис кимна.

— Огледай се.

Ривъруайнд видя елфите, които се придвижваха между дърветата като сенки. Кафеникавите им одежди се сливаха с дивата природа, която беше техен дом.

Разговорът между двамата братя приключи и Потиос премести поглед от Танис към Златна Луна.

— Гилтанас ми разказа някои странни работи, които трябва да се проучат допълнително. Затова ви предлагам нещо, което ние от години не сме предлагали на човешките същества — гостоприемство. Ще бъдете наши почетни гости. Последвайте ме, ако обичате.

Той махна с ръка и от гората се показаха поне две дузини елфи, които обкръжиха спътниците.

— По-уместно ми се струва „почетни затворници“. Няма да ти е леко, момче — прошепна Флинт на Танис.

— Знам, приятелю. Знам!

Глава 5Говорителят на Слънцата.

— Никога не съм мислила, че съществува такава красота — сподели тихо Златна Луна.

Преходът се беше оказал труден, но онова, което се откри пред тях, надхвърляше всички очаквания. Спътниците стояха на една скала, под която се простираше славният град Куалинести.

В четирите му края се издигаха високи и изящни кули от бял мрамор и сребро, свързани с чудни арки, подобни на дантела. Бяха толкова здрави, че издържаха тежестта на цели сгради, и същевременно изглеждаха толкова крехки, че дори кацнала отгоре им птичка можеше да наруши равновесието. Тези блестящи арки, изработени от джуджета, представляваха границите на града. Около Куалинести нямаше друга стена. Градът на елфите беше напълно открит към дивата природа наоколо.

Постройките в Куалинести по-скоро я подчертаваха, вместо да я скриват. Къщите и магазините бяха от дялан розов кварц. Високи и стройни като трепетлики, те се извиваха по спираловидните улици, застлани също с кварц. В центъра се издигаше кула от чисто злато, която разпръскваше отблясъци, сякаш грееше. Градът изглеждаше като оазис на спокойствието и красотата на отминалите векове. Ако те все още съществуваха някъде в Крин, то бе в Куалинести.

— Изчакайте тук. Извинявам се за дългото пътуване. Знам, че сте изморени и гладни… — Карамон го погледна с надежда. — …но ще трябва да ви помоля за още малко търпение. Извинете ме. — Гилтанас се поклони и се присъедини към брат си.

Карамон прерови торбата си за пети път, надявайки се да открие нещо за хапване. Райстлин четеше книгата със заклинания, като изговаряше безмълвно по-трудните думи и се опитваше да открие значението им, правилната им употреба и място. Те щяха да накарат кръвта му да заври и така да му подскажат, че заклинанието вече е в негова власт. Останалите разглеждаха града и се любуваха на древното му великолепие. Дори Ривъруайнд изглеждаше развълнуван. Чертите на суровото му лице се смекчиха и той прегърна Златна Луна. В този миг грижите и несгодите останаха назад и двамата се наслаждаваха на близостта си. Тика стоеше настрани и ги наблюдаваше с копнеж. Таселхоф рисуваше карта на пътя от Гейтуей до Куалинести, въпреки че Танис го беше предупредил, че този път е таен и елфите изобщо няма да му позволят да я изнесе. Старият Физбан спеше. Стърм и Флинт наблюдаваха Танис с тревога — Флинт, защото единствен се досещаше за емоциите, които го измъчваха, а Стърм, защото знаеше какво е да се върнеш там, където си израснал, и да откриеш, че не си желан.

Рицарят положи ръка на рамото му.

— Не е лесно да се завърнеш у дома, приятелю.

— Така е — отвърна тихо Танис. — Мислех, че отдавна съм скъсал с миналото, но се оказа, че не съм бил прав. Колкото и да не ми се иска, Куалинести е част от мен.

— Шшт, Гилтанас идва — предупреди ги Флинт.

Елфът се приближи до Танис и изрече на елфски:

— Изпратихме бързоходци, които се върнаха и докладваха, че баща ми е пожелал да ви види. Всичките. Веднага. В Кулата на Слънцето. Съжалявам, но почивката и гощавката се отлагат-. Може да ви се струва жестоко и нелюбезно, но…

— Гилтанас — прекъсна го Танис на общия език, — преживяхме ужасни премеждия. Минахме през места, където бродеше смъртта, и това не е метафора. Няма да припаднем от глад и умора. — Той погледна към Карамон и довърши: — Поне някои от нас.

Воинът въздъхна и пристегна колана си.

— Благодаря — отвърна рязко Гилтанас, — радвам се, че проявяваш разбиране. А сега, ако обичате, последвайте ме, при това възможно най-бързо.

Спътниците припряно събраха багажа си и събудиха Физбан. Той се надигна, но се спъна в някакъв пън.

— Гаден чвор! — процеди и го удари с тояжката си. — Видя ли? Опита се да ме спъне! — обърна се към Райстлин. Магьосникът напъха скъпоценната книга в джоба си.

— Видях, старче — усмихна се той и му помогна да се изправи, Физбан се опря на рамото му и двамата поеха след останалите. Танис ги наблюдаваше и се чудеше. Старецът очевидно беше безобиден хахо. Но полуелфът не можеше да забрави неописуемия ужас в очите на Райстлин, когато се събуди и го видя надвесен над главата му. Какво беше видял? Знаеше ли нещо за този старец? Напомни си да го попита. Сега предстояха по-важни неща. Той ускори крачка и се изравни с елфа.

— Кажи ми, Гилтанас, какво става? — попита го той на елфски. Думите, които отдавна не бе използвал, се връщаха неохотно в съзнанието му. — Мисля, че имам право да знам.

— Така ли? — Гилтанас го стрелна с крайчеца на бадемовите си очи. — Теб те интересува какво става с елфите? Та ти вече едва говориш езика ни!

— Естествено, че ме интересува! Във вените ми тече същата кръв като вашата.

— Защо тогава парадираш с онова, което си наследил от човешката раса? — Гилтанас посочи брадясалото му лице. — Мисля, че трябва да се срамуваш… — Той прехапа устни и се изчерви.

Танис кимна тъжно.

— Да, срамувам се и затова се махнах оттук. Но кой ме накара да се срамувам?

— Прости ми, Танталас. Думите, които изрекох, бяха жестоки, но наистина нямах това предвид. Просто… не знам дали разбираш пред каква опасност сме изправени!

— Кажи ми! — Танис се разкрещя от безсилие. — Искам да знам!

— Смятаме да напуснем Куалинести.

Полуелфът спря и го загледа невярващо.

— Да напуснете Куалинести! — повтори той и от вълнение премина на общия език. Останалите го чуха и се спогледаха уплашено. Лицето на Физбан помръкна и той подръпна брадата си.

— Това не може да е истина! — снижи глас Танис. — Да напуснете града! Защо? Нещата едва ли са чак толкова лоши!

— Дори по-лоши, отколкото си мислиш — отвърна тъжно Гилтанас. — Погледни, Танталас. Това, което виждаш, са последните дни на Куалинести.

Танис се огледа. Бяха навлезли в покрайнините на града. На пръв поглед всичко си бе съвсем същото, както го беше оставил преди петдесет години. Не се бяха променили нито улиците, които светеха от чистота, нито трепетликите между постройките. Листата им блестяха на утринната светлина, а златистите и сребристи клони се полюшваха и сякаш пееха. Всичко изглеждаше точно така, както елфите обичаха да бъде — прекрасно, подредено, непроменено…

Не, не е така, изведнъж осъзна Танис. Песента на дърветата не беше веселият ромон, който помнеше. Сега бе тъжна и потискаща. Куалинести наистина се беше променил и промяната бе в самата му същност. Той се опита да вникне в нея и да я разбере, но душата му потрепери, усетила загубата. Да! Променил се беше въздухът. В него витаеше напрежение като пред буря. И докато вървеше по улиците на родния си град, видя неща, които никога преди не бе виждал — прибързаност, недоброжелателност, нерешителност. Видя паника, отчаяние и безнадеждност.

Жените се срещаха с приятелките си, ридаеха на раменете им и отново поемаха всяка в своята посока. Децата се разхождаха безцелно, усещайки, че шумните и весели игри са неуместни. Мъжете се събираха на групи, държаха се непрекъснато за дръжките на мечовете си и не изпускаха от очи семействата си. Навсякъде горяха огньове. Елфите хвърляха в тях всичко скъпо на сърцата им, което не можеха да отнесат със себе си. Предпочитаха да го унищожат, но да не го оставят в ръцете на мрака.

Танис скърбеше за Солас, но това, което видя сега, прободе сърцето му като нож. Досега не си беше давал сметка какво означава за него Куалинести. Не вярваше, че ще се завърне някога тук, но не можеше да си представи, че този град ще престане да съществува. А сега трябваше да преживее и това — родният му дом да загине пред очите му.

— Какви са плановете ви? Къде смятате да отидете? Ще успеете ли? — Въпросите напираха един след друг.

— Скоро, много скоро ще получиш отговор на тези въпроси и на още много други — отвърна Гилтанас.

Кулата на Слънцето се издигаше над всички останали сгради. Отразените от нея слънчеви лъчи създаваха илюзията за живо същество. Спътниците влязоха в пълно мълчание, покорени от красотата и величието на древната постройка. Само Райстлин не изглеждаше впечатлен. За неговите очи не съществуваше красота. Те виждаха само смъртта.

Гилтанас ги заведе в един малък алков.

— Тази стая се намира точно до голямата зала. Баща ми има среща с Главите на родовете, за да уточнят подробностите по евакуацията. Брат ми отиде да му съобщи, че сте пристигнали. Когато свърши с тях, ще ви повика. — Той направи някакъв жест и се появиха елфи с кърпи и легени с вода. — Освежете се, доколкото можете, за краткото време, с което разполагате.

Спътниците пиха вода и измиха поне лицата и ръцете си. Стърм свали наметалото си и започна да чисти доспехите си с една от кърпичките на Таселхоф. Златна Луна среса разкошната си коса и уви плътно пелерината около тялото си. С Танис решиха, че никой не трябва да вижда медальона й, докато не му дойде времето, тъй като някой можеше да го познае. Физбан се опита да приглади опърпаната си шапка, но не постигна особен успех. Карамон се оглеждаше, надявайки се да открие нещо за ядене. Гилтанас стоеше встрани с бледо и изпито лице.

Не след дълго Потиос се появи в арката на вратата.

— Викат ви — обяви сухо той.

Те пристъпиха в покоите на Говорителя на Слънцата. От стотици години насам в това помещение не бе стъпвал човешки крак. Тук никога не беше влизал и кендер, а последните джуджета, посещавали кулата, бяха онези, участвали в построяването й преди много години.

— О, това наистина е майсторска изработка — промърмори със страхопочитание Флинт и очите му се просълзиха от вълнение.

Залата беше кръгла и изглеждаше много по-голяма, отколкото позволяваха размерите на самата кула — изцяло от бял мрамор, без никакви греди или колони. Таванът бе висок няколко десетки метра и представляваше купол, украсен с великолепна мозайка, изобразяваща в едната си половина синьото небе и слънцето, а в другата — двете луни и звездите. Двете половини бяха разделени с дъга.

В залата нямаше осветление. Светлината проникваше през широките прозорци и се насочваше чрез система от огледала така, че винаги да е светло, независимо от положението на слънцето. Лъчите му се събираха в средата на помещението и осветяваха трибуната на Говорителя.

Нямаше места за сядане — елфите стояха прави. На срещата присъстваха само тези, които родовете бяха избрали за свои глави. Имаше много жени, повече, отколкото Танис си спомняше да е виждал навремето. Много от тях бяха облечени в пурпурни одежди — цвета на траура. При елфите повторен брак не беше разрешен и онзи, чийто спътник в живота починеше, не се женеше отново. Така придобиваше доживотен статут на Глава на рода.

Въведоха ги в предната част на залата. Елфите им сториха място, без да продумат дума, но ги гледаха странно — особено джуджето, кендера и двамата варвари, които изглеждаха съвсем не на място в кожените си дрехи. При вида на гордия и благороден соламнийски рицар се разнесе шушукане. Брожение предизвика и странният вид на Райстлин, особено червената му роба. Магьосниците-елфи носеха бели роби, тъй като се занимаваха с бяла магия. Тук червеният цвят на неутралитета бе непознат — смятаха, че от черния го дели само една крачка След като тълпата се успокои, Говорителят на Слънцата пристъпи на трибуната.

Танис не го бе виждал от много години. Всъщност той бе неговият втори баща. Все така беше висок, по-висок дори от сина си Потиос, и носеше жълтата роба, която обличаше при изпълнение на официалните си задължения. Лицето му изглеждаше напрегнато, а жестовете — отсечени. Бяха го нарекли Говорител на Слънцата преди повече от сто години. Онези, които знаеха името му, никога не го произнасяха на глас, включително и децата му. Танис видя, че косата му се беше прошарила и по лицето се бяха появили бръчки от грижи и тъга.

Елфите поведоха новодошлите към него, а Потиос се присъедини към брат си. Говорителят протегна ръце и извика синовете си по име. Те се приближиха и го прегърнаха.

— Синове мои — започна с треперещ глас той и Танис се зачуди на тази проява на емоции. — Мислех, че никога повече няма да ви видя. Разкажете ми за нападението… — обърна се той към Гилтанас.

— Нека първо ти представя гостите — прекъсна го малкият му син.

— Разбира се, извинявай. — Говорителят прокара трепереща ръка през лицето си и сякаш се състари още повече. — Простете ми, гости. Приветствам ви с добре дошли в това кралство, където от години не е стъпвал крак на чужденец.

Гилтанас прошепна нещо в ухото му и Говорителят направи знак на Танис да се приближи. Тонът му бе хладен, жестовете пестеливи, но любезни.

— Това наистина ли си ти, Танталас, сине на жената на брат ми? Много години изминаха. Всички се чудехме какво е станало с теб. Добре дошъл в родината си, макар да се боя, че ще видиш само — последните й дни. Моята дъщеря особено ще се зарадва да те види. Тя дълго тъгуваше по другаря си от детинство.

При тези думи лицето на Гилтанас се изопна и погледът му потъмня. Танис се изчерви, направи нисък поклон, но не отвърна нищо.

— Приветствам и всички вас и се надявам да науча нещо повече за всеки един. Няма да ви задържам, но първо трябва да науча какво става по света. След това ще можете да си починете и да се освежите. Сине — обърна се той към Гилтанас, доволен, че е приключил с формалностите, — разкажи за атаката срещу Пакс Таркас. Гилтанас пристъпи напред със сведена глава.

— Провалих се, Говорителю.

Сред елфите премина озадачен шепот. Изражението на Говорителя остана непроменено, само въздъхна и впери отсъстващ поглед през огромния прозорец.

— Продължавай!

Гилтанас преглътна и заговори толкова тихо, че тези, които стояха отзад, почти не го чуваха.

— Пътувах на юг с моите воини, както беше планирано. Всичко вървеше добре. Открихме група човеци-партизани, бегълци от Гейтуей, които се присъединиха към нас. Неочаквано налетяхме на челните отряди на драконянските армии. Бихме се до последно, елфи и хора, но те ни превъзхождаха. Аз бях ударен по главата и оттам нататък не помня нищо. Когато се съвзех, лежах на бойното поле, заобиколен от труповете на другарите си. Драконяните бяха доубили ранените, а мен явно са ме помислили за мъртъв. — Той замълча и се прокашля. — Горските друиди се погрижиха за раните ми. От тях научих, че много от моите воини са останали живи, но са пленени. Оставих друидите да погребат мъртвите и последвах драконяните. Те ме отведоха в Солас.

Гилтанас замълча. Лицето му лъщеше от пот, а ръцете му трепереха. Той отново се изкашля, опита се да каже нещо, но не успя. Баща му го наблюдаваше с нарастваща тревога.

— Солас е разрушен — каза накрая. Публиката затаи дъх.

— Могъщите валенови дървета са изгорени. Останали са съвсем малко.

Елфите се размърдаха и закрещяха. Говорителят вдигна ръце, за да въдвори ред.

— Това е скръбна новина. Жалко за дърветата — бяха по-стари дори от нас. Но, продължавай. Какво стана с отряда?

— Намерих ги приковани към стълбове заедно с хората, които ни помогнаха. — Елфът произнасяше думите с мъка. — Бяха заобиколени от драконяни-стражи. Надявах се да успея да ги освободя през нощта. Но… — Гласът му изневери напълно и той наведе глава. Брат му отиде при него и го прегърна. Гилтанас се изправи. — В небето се появи червен дракон…

Откъм тълпата се чуха възклицания на потрес и неверие.

— Да, Говорителю. — Гласът на Гилтанас бе неестествено висок и напрегнат. — Вярно е. Чудовищата са се върнали в Крин. Червеният дракон кръжеше над Солас и хората бягаха ужасени. Накрая кацна на градския площад. Туловището му изпълни пространството. Крилете му сееха смърт, а опашката поваляше дървета. Жълтите му очи блестяха, от челюстите му се точеха зелени лиги, ноктите му оряха земята… а на гърба му яздеше човек. Беше много едър и носеше черната роба на посветен на Кралицата на Мрака. Шапката му бе в черно и златно. Криеше лицето си зад маска в същите цветове, която наподобяваше глава на дракон. Когато се приземи, драконяните паднаха ничком. Таласъмите и човеците, които се биеха на страната на драконяните, се разтрепериха от ужас. Някои дори избягаха. Единствено примерът, който ми дадоха моите воини, ми вдъхна кураж да остана.

Те се държаха достойно и запазиха мълчание, въпреки че страхът от дракона бе поразил и тях. Това не се хареса на ездача. Той ги гледа известно време и заговори с глас, който сякаш идваше от дълбините на Бездната. Думите все още изгарят съзнанието ми.

„Аз съм Верминаард, Господар на драконите от севера. Моята мисия е да освободя тази земя и хората от лъжливата вяра, насаждана от онези, които наричат себе си Търсачи. Много люде дойдоха да ми служат с радост, за да допринесат за великата кауза. Бях милостив към тях и им дадох благословията на моята богиня. Аз владея лечителски умения като никой друг на земята и затова знайте, че представлявам истинските богове. Но вие, които сега стоите пред мен, се осмелихте да се опълчите. Предпочетохте да се съпротивлявате и затова ще ви накажа жестоко за назидание на всеки, който дръзне да избере лекомислието вместо мъдростта.“

Тогава той се обърна към елфите и каза: „Нека този акт възвести намерението ми да избия вашата раса до крак, както ми повели моята богиня. Хората могат да бъдат научени да виждат грешките си, но елфите — никога! Това е последното предупреждение към всички! Янтар, унищожи ги!“ И драконът издиша огън към прикованите за стълбовете. Те изгоряха в страшна агония…

В залата не се чуваше никакъв звук. Ужасът бе твърде голям, за да се изрази с каквито и да било думи.

— Обхвана ме ярост — продължи Гилтанас. Личеше, че преживява отново всичко. — Втурнах се към моите хора, за да умра с тях, но една силна ръка ме хвана и ме дръпна назад. Беше Терос Айрънфелд, ковачът на Солас. „Не му е сега времето да умираш, елфе“ — каза ми той. — „Време е за отмъщение!“ — И тогава… припаднах, а той ме занесе в къщата си, излагайки на опасност собствения си живот. И ако тази жена не го беше излекувала, наистина щеше да плати с живота си за това, че помогна на един елф!

Гилтанас посочи Златна Луна, която стоеше в края на групата, скрила лице под кожената си шапка. Говорителят я погледна. Същото сториха и останалите елфи. Дочу се мрачно мърморене.

— Човекът, когото донесохме днес, е Терос, Говорителю — потвърди Потиос. — Едноръкият. Нашите лечители казаха, че ще оживее, но го е спасило само чудо.

— Ела насам, жено от Равнините — заповяда Говорителят.

Тя пристъпи към трибуната. Ривъруайнд застана до нея. Двама елфи побързаха да му препречат пътя, но той само ги изгледа и остана на мястото си.

Златна Луна стоеше пред Говорителя с гордо вдигната глава. Свали качулката си и слънцето огря разпиляната по раменете й великолепна коса. Елфите занемяха пред красотата й.

— Твърдиш, че си излекувала този човек — Терос Айрънфелд? — запита я надменно Говорителят.

— Нищо не твърдя — отвърна спокойно Златна Луна. — Твоят син сам видя, че го излекувах. Съмняваш ли се в думите му?

— Не, но той е бил твърде объркан и болен. Може да не е различил магията от лечението.

— Погледни това! — Златна Луна разкопча наметката си и му показа медальона, който заблестя от слънчевите лъчи. Говорителят слезе от трибуната и пристъпи към нея с невярващо изражение. Внезапно чертите му се изкривиха от ярост.

— Богохулство! — изкрещя той и посегна да откъсне амулета от шията й.

Избухна синя светлина и Говорителят се свлече на пода с болезнен вик. Елфите се разкрещяха и извадиха мечове. Същото сториха и спътниците. Стражите побързаха да ги обкръжат.

— Престанете! — внезапно извика Физбан и пристъпи към трибуната отмествайки мечовете, сякаш бяха трепетликови клони. Елфите го изгледаха изумено, тъй като очевидно не можеха да го спрат. Старецът измърмори нещо под нос, отиде до проснатия на пода Говорител и му помогна да се изправи.

— Сам си го изпроси, нали знаеш? — изтупа робата му той.

— Кой си ти? — едва успя да продума Говорителят.

— Ммм… Какво беше онова име? — Старецът потърси с поглед Таселхоф.

— Физбан — отзова се на мига кендерът.

— Да, Физбан. Аз съм Физбан. — Магьосникът поглади бялата си брада. — А сега, Солостаран, предлагам да наредиш на стражите си да се отдръпнат, за да се успокоят всички присъстващи. Лично аз много бих искал да чуя разказа на тази млада жена, а и за теб ще е полезно да я изслушаш. Освен това няма да ти навреди, ако й се извиниш.

Старецът насочи пръст към Говорителя, но в този момент опърпаната му шапка се свлече над очите му.

— Помощ! Ослепях! — извика той.

Райстлин побърза да отиде при него, поглеждайки предпазливо стражите. Хвана го за ръката и оправи шапката му.

— Ох, благодаря на истинските богове! — Физбан премигна и отстъпи от трибуната.

Говорителят го наблюдаваше озадачено. След това, като насън, се обърна към Златна Луна.

— Извини ме, жено от Равнините. Вече триста години сред елфите няма посветени и от триста години насам никой в тази страна не е виждал символа на Мишакал. Помислих, че амулетът е фалшив и сърцето ме заболя. Прости ми. Толкова сме отчаяни, че не виждаме надеждата, когато ни спохожда. Моля те, ако не си обидена, разкажи ни историята си.

Златна Луна започна оттам, как ги бяха прогонили с Ривъруайнд, замеряйки ги с камъни, описа срещата в хана с бъдещите си спътници и пътешествието до Ксак Тсарот. Разказа как бе унищожила дракона и как беше получила медальона на Мишакал. Но не спомена и дума за Дисковете.

Докато говореше, лъчите на слънцето се издължиха и настъпи здрач. Когато привърши, Говорителят дълго време не продума нищо.

— Трябва да обмисля всичко и да разбера какво означава то за нас — каза накрая и се обърна към спътниците: — Виждам, че сте изморени и единствено волята ви ви крепи. Всъщност — усмихна се той и погледна към Физбан, който се беше подпрял на една колона и похъркваше сладко — някои вече спят прави. Дъщеря ми Лорана ще ви отведе на едно място, където можете да забравите грижите си. Довечера ще има празненство във ваша чест, затова, че ни донесохте надежда. И нека се радвате на покоя на истинските богове.

Тълпата се раздели и пропусна дъщерята на Говорителя, която застана пред него. Челюстта на Карамон увисна, очите на Ривъруайнд се разшириха. Дори Райстлин се загледа в нея и най-после съзря красота, тъй като старостта не я беше докоснала. Косата й бе с цвят на мед и се спускаше на вълни чак до китките на ръцете й. Кожата й бе гладка, с цвят на дърво. Чертите й бяха изящни като на всички елфи, устните — плътни и сочни, а цветът на очите й се менеше като облак на залез.

— Кълна се в рицарската си чест — изрече развълнувано Стърм, — никога не съм виждал такава красота.

— Няма и да видиш — не и в този свят — измърмори Танис.

Спътниците го изгледаха изненадано, но той не им обърна внимание. Погледът му бе прикован в Лорана. Стърм погледна Карамон, който мушна брат си в ребрата, Флинт поклати глава и въздъхна.

— Сега вече ми е ясно — сподели Златна Луна с Ривъруайнд.

— Какво? Какво? — намеси се Таселхоф — Тика, ти разбираш ли нещо?

Тя усети само, че когато погледна Лорана, се почувства зле облечена, луничава и червенокоса. Придърпа блузата над пищния си бюст и й се прииска да беше по-затворена и да нямаше какво толкова да разкрива.

— Ще ми обясните ли какво става? — прошепна Таселхоф, като видя погледите, които останалите си размениха.

— Нямам представа! — процеди Тика. — Знам само, че Карамон се държи като пълен глупак. Виж го този вол! Човек може да си помисли, че му е взела акъла.

— Тя е много хубава — отбеляза Тас, — но не прилича на теб. По-слаба е, върви като дърво и…

— О, я млъквай! — разгневи се Тика и го блъсна така, че едва не го събори на земята.

Кендерът я изгледа обидено и отиде при Танис, твърдо решен да не го остави на мира, докато не изкопчи нещо.

— Добре дошли в Куалинести, скъпи гости — прошепна плахо Лорана с глас като ромон на горски поток. — Моля, последвайте ме. Храната и напитките ви очакват съвсем наблизо.

Тя пристъпи грациозно и спътниците я пропуснаха, както бяха сторили елфите. Лорана сведе клепачи и се изчерви. Вдигна поглед само веднъж, когато мина покрай Танис — съвсем бегъл поглед, който само той видя. Чертите му се изопнаха и погледът му потъмня.

— След като събудиха Физбан, всички напуснаха Кулата на Слънцето.

Глава 6Танис и Лорана.

Лорана ги поведе към сенчестата трепетликова горичка в центъра на града. Тук, макар да бяха заобиколени от сгради и улици, се почувстваха като в гората. Единствено ромонът на някакъв поток нарушаваше тишината. Тя посочи овошките и им предложи да си наберат плодове. Млади девойки донесоха кошници с пресен дъхав хляб. Спътниците се измиха в потока и се разположиха на мекия мъх, за да се насладят на спокойствието.

Само Танис отказа да хапне каквото и да било, погълнат от мислите си. Таселхоф не го изпускаше от поглед, разяждан от неимоверно любопитство.

Лорана бе идеалната домакиня. Провери дали всички са се настанили удобно и размени по няколко думи с всеки.

— Флинт Файърфордж, нали? — попита тя. Джуджето се изчерви от удоволствие. — Още пазя някои от прекрасните играчки, които някога направи за мен. Липсваше ни през всичките тези години.

Флинт изгуби дар-слово и изпи на един дъх пълно канче вода.

— Ти си Тика? — Лорана се спря до сервитьорката.

— Тика Уейлън — отвърна с дрезгав глас момичето.

— Какво прекрасно име! И косата ти е разкошна. — Тя докосна възхитено червеникавите й къдрици.

— Мислиш ли? — Тика се изчерви, защото видя, че Карамон я наблюдава.

— Разбира се! Това е цветът на огъня. С такава коса трябва да имаш и подходящ дух. Чух, че в хана си спасила живота на брат ми. Извънредно съм ти задължена.

— Благодаря. Твоята коса също е прекрасна.

Лорана се усмихна и продължи нататък, но Таселхоф забеляза, че погледът й неизменно се отклоняваше към Танис. И когато полуелфът внезапно захвърли една ябълка на земята и изчезна сред дърветата, тя побърза да се извини и го последва.

— Аха, сега ще разбера какво става — рече си Тас, огледа се и тръгна след нея.

Както се промъкваше между дърветата, замалко да се натъкне на Танис, който стоеше пред пенливия поток и пускаше в него опадалите листа. Тас долови движение вляво от себе си и побърза да се скрие в храстите. От другата пътека се появи Лорана.

— Танталас Куисиф нан-Пах!

Това бе елфското му име и Танис се обърна. Тя обви ръце около врата му и го целуна.

— Уф! — отдръпна се и го изгледа закачливо. — Обръсни тази ужасна брада. Боде! А и с нея не приличаш на Танталас.

Той внимателно я отблъсна от себе си.

— Лорана…

— Добре, добре, не исках да те ядосам. Ако трябва, ще се науча да я харесвам. Защо не ме целунеш? — примоли се тя. — Е, след като ти не искаш, аз ще те целувам, докато ми отвърнеш. — Тя продължи да го целува, но накрая Танис успя да се измъкне от прегръдката й.

— Лорана, престани! — сряза я той и й обърна гръб.

— Защо? Какво има? Толкова време те нямаше. Ти си моят годеник, нали не си забравил? Нормално е едно момиче да целува годеника си.

— Мина много време, а и тогава бяхме деца. Това бе само игра — романтична и тайна. Знаеш какво щеше да стане, ако баща ти беше научил. Гилтанас разбра, нали?

— Разбира се! Аз му разказах всичко. Но не предполагах че ще реагира така! Знам какво ти е наговорил — след това ми обясни всичко. Почувствал се е ужасно.

Танис я хвана за китките и я задържа.

— Но то беше вярно, Лорана! Аз съм една нещастна издънка зачената с насилие. Баща ти имаше пълното право да ме убие! Не мога да му навлека подобен позор след всичко, което стори за мен и майка ми. Това бе една от причините да замина, а и освен това трябваше да разбера кой съм и къде ми е мястото.

— Ти си Танталас, моят годеник, и мястото ти е тук! — извика Лорана и се отскубна от ръцете му. — Виж! Още нося пръстена и знам защо си тръгна — страхуваше се да ме обикнеш. Но нещата се промениха — ти вече си герой. Моля те, нека се оженим. Нали затова се върна?

— Лорана — изрече нежно, но непреклонно Танис, — върнах се съвсем случайно.

— Не! Не ти вярвам!

— Чу разказа на Гилтанас. Ако Потиос не ни беше спасил, сега щяхме да сме в Пакс Таркас.

— Той си измисля! Не е искал да ми каже истината. Ти се върна, защото ме обичаш. Няма да слушам повече!

— Не исках да ти го казвам, но, изглежда, се налага — промълви неохотно Танис. — Обичам и една жена — казва се Китиара. Това не означава, че не обичам и теб. Обичам те… — Гласът му изневери.

Момичето впери поглед в него и пребледня.

— Наистина те обичам, Лорана. Но не мога да се оженя за теб, защото обичам и нея. Сърцето ми е раздвоено, точно както и кръвта ми. — Той свали пръстена с бръшляновите листенца и й го подаде. — Освобождавам те от всички обещания пред мен и те моля да сториш същото.

Тя безмълвно пое пръстена, погледна към Танис, но като видя на лицето му единствено съжаление, извика и го захвърли. Пръстенът се изтърколи право в краката на Тас. Кендерът го вдигна и го мушна в една от торбите си.

— Лорана — прошепна тихо Танис и я прегърна. — Толкова съжалявам. Не съм искал…

Таселхоф се измъкна внимателно от храсталака и пое обратно по пътеката.

— Е — въздъхна доволно той, — сега поне знам какво става. Танис се събуди внезапно и видя надвесения над него Гилтанас.

— Тя е добре — продума тихо елфът. — Приятелките й я доведоха у дома. Предаде ми какво си казал. Искам само да знаеш, че те разбирам. Точно от това се страхувах и тогава. Човешката ти половина те тегли към хората. Опитах се да й го обясня, като се надявах да не я заболи. Сега ме разбра. Благодаря ти, Танталас. Знам, че не ти е било лесно.

— Не беше — преглътна с усилие Танис. — Ще бъда честен, Гилтанас — обичам я. Наистина. Просто…

— Моля те, не говори повече. Нека нещата останат такива, каквито са, и ако не можем да бъдем приятели, то поне да се уважаваме. — Лицето на елфа беше бледо и изпито. — Трябва да се приготвяте — фестивалът започва, щом изгрее сребърната луна. Освен това ще има заседание на Висшия Съвет. Време е да вземем някои важни решения.

Гилтанас се отдалечи. Танис остана загледан след него, въздъхна и отиде да събуди останалите.

Глава 7Решението на спътниците.

Празненството в Куалинести напомни на Златна Луна за погребението на майка й. Точно като фестивала, трябваше да бъде радостно събитие — все пак Тъжна песен беше станала богиня. Но хората просто не можеха да приемат смъртта на тази прекрасна жена. Скръбта на целия град почти граничеше с богохулство.

Погребението на Тъжна песен бе най-пищното в Кве-шу. Скърбящият й съпруг не беше пожалил никакви средства. Подобно на тазвечерния банкет имаше много храна, но малцина ядоха. От време на време някой напускаше масата, тъй като не издържаше на обзелата го скръб.

Споменът бе толкова ярък, че Златна Луна не хапна почти нищо. Всичко й се струваше с вкус на пепел. Ривъруайнд я наблюдаваше с тревога. Потърси ръката й под масата, тя я стисна с благодарност и почувства как силата му се влива в нея, фестивалът се състоя в двора до златната кула. Около кристалната платформа на най-високия хълм нямаше стени и се откриваше разкошна гледка към града, тъмните гори отвъд и дори към тъмновиолетовия хребет на планините Таркадан, далеч на юг. Но гостите или не виждаха тази красота, или мисълта, че всичко това скоро няма да го има, изпълваше сърцата им.

Златна Луна седеше от дясната страна на Говорителя. Той се опита да завърже някакъв разговор с нея, но грижите и тревогите му така го бяха обсебили, че след малко млъкна.

От лявата му страна беше Лорана. Тя дори не се преструваше, че яде. Седеше с наведена глава и разпиляна по лицето коса, а когато вдигнеше поглед, той бе насочен единствено към Танис и в него се изливаше цялото й сърце.

Полуелфът много добре си даваше сметка за тези тъжни погледи, както и за студенината, която лъхаше от Гилтанас. Затова се хранеше без никакъв апетит, гледайки само в чинията си. Седналият до него Стърм кроеше някакви планове за отбраната на Куалинести.

Флинт се чувстваше чужд и не на място. Джуджетата винаги имаха това усещане, когато се намираха сред елфи. Тъй като не харесваше храната им, не яде нищо. Райстлин пощипваше от ястията с отсъстващ поглед и не изпускаше Физбан от очи. Тика, която изпитваше неудобство сред изящните елфки, също не хапна почти нищо. Карамон най-после разбра защо елфите са толкова елегантни. Блюдата се състояха основно от плодове и зеленчуци, приготвени със сосове без подправки и поднесени с хляб, сирене и леко, ароматно вино. Тази храна изобщо не спомагаше да заличи неколкодневното му гладуване.

Единствените, които се забавляваха, бяха Физбан и Таселхоф. Възрастният магьосник цяла вечер води разговор с някаква трепетлика, а кендерът просто се радваше на всичко. По-късно — за най-голяма своя изненада — откри, че в една от торбите му се бяха озовали две златни лъжици, един сребърен нож и седефена чинийка за масло.

Червената луна не се виждаше. Тънкият сребърен сърп на Лунитари залезе. Когато на небето се появиха първите звезди, Говорителят кимна тъжно на сина си. Гилтанас се изправи, застана до стола на баща си и запя. Изящният елфски език се преплиташе с прекрасната, нежна мелодия. Докато пееше, той държеше в ръка малка кристална лампа, която осветяваше изваяните му черти. Танис притвори очи и зарови лице в дланите си.

Танис вдигна глава и едва чуто прошепна:

Разговорите замряха. Елфите вдигнаха лампите си и един подир друг се присъединиха към песента.

Светлината на лампите се разпростря като спокойно и тихо езеро от двора към улиците и оттам към гората и планините. С всяка нова лампа се прибавяше още един глас, докато накрая сякаш самата гора запя.

Гилтанас замълча и духна пламъка на лампата си. Останалите го последваха един по един, както се бяха присъединили към песента му. Гласовете заглъхнаха и огньовете изгаснаха. Мракът и тишината покриха земята. Ехото от последните строфи отекна в далечните планини като шум на падащи листа.

Говорителят се изправи.

— А сега е време за заседанието на Висшия Съвет. То ще се проведе в Залата на Небето. Танталас, бъди така добър да заведеш хората си там.

Залата на Небето беше просторно квадратно помещение, осветено от факли. Таванът представляваше черен купол, осеян със звезди. Но северната му част бе съвсем тъмна и светкавици прорязваха линията на хоризонта. Говорителят направи жест на Танис да събере приятелите си, след което цялото множество ги заобиколи. Нямаше нуждая да призовава за тишина, защото, когато започна, дори вятърът стихна.

— Ето, разбрахте в какво положение се намираме. — Той посочи нещо на пода. Спътниците видяха под краката си огромна карта. Таселхоф, застанал насред Равнините на Абанасиния, въздъхна очаровано, тъй като през целия си живот не бе виждал толкова красиво нещо.

— Ето го и Солас! — възкликна той.

— Да, Кендеркин. Това е един от градовете, където се струпват драконянските армии. Другият е Хейвън. — Той докосна с жезъла си мястото на картата. — Господарят Верминаард не крие, че възнамерява да нападне Куалинести. Не го е сторил досега, защото все още събира армиите си и подготвя маршрутите за снабдяване с боеприпаси и храна. Ние няма да издържим на такава масирана атака.

— Защитата на града не е трудна — обади се Стърм. — Дотук няма пряк път. На идване минахме по мостове над толкова дълбоки урви, че ако ги съборите, никоя армия няма да успее да стигне до Куалинести. Защо не го направите?

— Ако беше само армията, лесно щяхме да се защитим. Но сме безпомощни пред драконите. — Говорителят разпери ръце. — Легендите разказват, че единственото оръжие срещу тях е копието на могъщия Хума. Но него вече го няма и доколкото ни е известно, никой не знае тайната му.

Физбан понечи да се обади, но Райстлин му изшътка да мълчи.

— Трябва да напуснем този град — продължи Говорителят.

— Ще отидем на запад, в непознати земи, и дано там намерим дом за хората ни. Може дори да се завърнем в Силванести, най-древната ни родина. От една седмица планът е готов. На войската на Верминаард са й нужни три дни, за да се придвижи до тук, и нашите съгледвачи ще ни уведомят, когато тя напусне Солас. Имаме време да се изтеглим на запад. Но наскоро разбрахме, че в Пакс Таркас има трета армия, която е на по-малко от един ден път оттук. Ако не бъде спряна, ние сме обречени.

— Имате ли някаква идея как да я задържите? — попита Танис.

— Да. — Говорителят погледна по-малкия си син. — Знаете, че хората от Солас, Гейтуей и другите близки градове работят като роби в крепостта Пакс Таркас. Верминаард не е глупав. За да потисне всякакви мисли за бунт, той като заложници жените и децата им. Смятаме че освободим мъжете ще въстанат срещу поробителите и ще освободим, мъжете ще въстанат срещу поробителите и ще ги избият. На Гилтанас беше възложено да предизвика бунта. Трябваше да отведе хората на юг, в планините, и така да подмами третата армия да ги преследва, оставяйки ни по този начин време за изтегляне.

— А какво щеше да стане с хората? — запита рязко Ривъруайнд. — Според мен намерението ви е било да ги хвърлите на драконяните така, както се хвърля месо на озверели вълци.

— Боя се, че Господарят Верминаард така или иначе ще ги убие. Рудата е почти на привършване. Той ще използва всички налични ресурси, но в крайна сметка пленниците ще станат излишни. В планините има долини и пещери, където тези хора могат да се приютят и да се спасят от драконянските армии. Освен това тези проходи се отбраняват много лесно, особено сега, когато предстои зимата. Вярно е, че някои ще загинат, но тази цена трябва да се плати. Ти, човеко от Равнините, кое би предпочел, ако имаше избор — да умреш в робство или да загинеш в битка?

Ривъруайнд не отговори и се загледа мрачно в картата.

— Мисията на Гилтанас се е провалила и сега искаш ние да разбунтуваме хората, така ли? — попита Танис.

— Да, Танталас — отвърна Говорителят. — Синът ми знае таен вход в Пакс Таркас — прохода Сла-Мори, който ще ви отведе в крепостта. Така не само ще освободите хората, но и ще дадете на елфите възможност да напуснат тази страна. Възможност, която не ни бе дадена, когато човеците навлякоха Катаклизма на всички раси!

Ривъруайнд го погледна намръщено. Лицето на Стърм потъмня. Говорителят замълча и въздъхна.

— Простете ми. Не исках да ви обиждам. Аз не мразя хората. Изпращам с вас сина си Гилтанас напълно доброволно и знам, че може вече никога да не го видя. Правя тази жертва, за да може да живее както нашата, така и вашата раса.

— Нужно ни е време, за да обмислим предложението — отговори Танис, макар да знаеше какво щеше да бъде решението им.

Говорителят кимна и елфите се разделиха, за да им сторят път. След това ги последваха до горичката и там ги оставиха насаме.

Танис се изправи пред групата. Лицата им представляваха маски от светлини и сенки. „През цялото време правех всичко възможно, за да останем заедно, помисли си той, но сега трябва да се разделим. Не бива да поемаме риска да отнесем Дисковете в Пакс Таркас, а Златна Луна няма да иска да ги остави тук.“

— Предлагам да тръгна сам — започна тихо той. — Смятам, че е време да се разделим, приятели мои. Моля ви, изслушайте ме, преди да кажете каквото и да е. Предлагам Тика, Златна Луна, Ривъруайнд, Карамон, Райстлин и ти, Физбан, да тръгнете с елфите, за да спасите Дисковете. Те са твърде ценни.

— Може и да си прав — прошепна Райстлин от дълбините на качулката си. — Златна Луна няма да намери сред елфите от Куалинести този, когото търси.

— Защо си толкова сигурен? — изненада се полуелфът.

— Той не разбира нищо, Танис — обади се Стърм. — Само говори…

— Защо, Райстлин? — прекъсна го нетърпеливо Танис.

— Нали чу какво каза рицарят! — изсъска магьосникът. — Аз не разбирам нищо!

Полуелфът въздъхна и го остави на мира.

— Провъзгласихте ме за ваш водач…

— Така е — намеси се внезапно Флинт, — но решението ти е взето с главата, а не със сърцето. Което означава, че дълбоко в себе си смяташ, че не трябва да се разделяме.

— Аз няма да остана при тези елфи! — Тика скръсти ръце на гърдите си. — Идвам с теб. Възнамерявам да стана воин. Като Китиара.

Танис се намръщи. Името й му подейства като удар.

— Аз също нямам намерение да се крия при елфите — каза Ривъруайнд, — особено когато хората от моята раса се бият заради мен.

— Аз и той сме едно — подкрепи го Златна Луна и положи ръка в неговата. — И освен това усещам, че магьосникът е прав — водачът не е сред елфите. Те искат да напуснат тези земи, а не да се бият за тях.

— Всички тръгваме с теб, Танис — заяви твърдо Флинт.

Полуелфът огледа групата безпомощно, поклати глава и се усмихна.

— Прави сте. Наистина смятам, че не трябва да се разделяме. Това е най-логичното и смислено нещо и точно заради това няма да го направим.

— Сега дали не може малко да подремнем? — прозя се Физбан.

— Чакай малко, старче. Ти не си един от нас и със сигурност отиваш с елфите.

— Така ли? — Очите на магьосника изгубиха обичайното си отнесено изражение и той го изгледа пронизващо, едва ли не с омраза. Полуелфът неволно отстъпи крачка назад, долавяйки почти осезаемата аура на могъщество, която излъчваше старецът. — Ще ходя там, където поискам, така че тръгвам с вас.

Райстлин изгледа Танис с поглед, който означаваше: „Е, дадоха ли ти да разбереш!“. Полуелфът извърна неохотно глава. Вече съжаляваше, че не бе обсъдил предварително нещата с магьосника, но не виждаше как това може да стане сега, когато разбра, че старецът идва с тях.

— Говоря само на теб, Райстлин! — Танис премина на лагерен език, жаргонна форма на общия, използвана в наемните отряди в Крин. Навремето близнаците бяха изкарвали прехраната си в подобни отряди и Танис знаеше, че ще го разбере, докато старецът няма да схване какво си говорят.

— Щом искаш — отвърна Райстлин на същия език, — но не мога да ти кажа почти нищо.

— Ти се боиш от него. Защо?

Магьосникът се загледа в далечината и бавно отвърна:

— Не знам, Танис, но е вярно. Този старец е могъщ. Долавям огромна сила. Страх ме е! — Очите му проблеснаха и той се отнесе в мислите си. След малко въздъхна и се върна в настоящето. — Но той е прав. Опасно е да се опитваш да го спреш.

— Малко са ни другите ядове, та сега сами си навличаме поредния под формата на изкукуригал стар магьосник — премина той на общия език.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че има и още един? — Райстлин изгледа брат си многозначително и също премина на общия. — Изморен съм. Трябва да поспя. Ще пазиш ли, братле?

— Да! — Карамон погледна Стърм. — Но първо ще поговорим с Танис.

Райстлин кимна, подаде ръка на Физбан и двамата се оттеглиха. Старецът замахна заплашително с жезъла си към едно дърво и го обвини, че искало да го спъне.

— Като че ли не ни стигаше един луд магьосник! — измърмори Флинт. — Отивам да спя.

Един по един всички се оттеглиха. Останаха само Танис, Карамон и Стърм. Той ги погледна изморено. Досещаше се за какво ще стане въпрос. Карамон се беше изчервил и зяпаше в краката си, а Стърм гладеше мустаците си.

— Е?

— Гилтанас — отвърна рицарят. Танис се намръщи и почеса брадата си.

— Това не е ваша работа.

— Напротив, наша е, щом той ще ни води — настоя Стърм. — Не искам да се меся, но между вас двамата очевидно има нещо за уреждане. Видях го как те гледаше и на твое място не бих тръгнал никъде, ако някой не ми пази гърба.

Карамон се намръщи и допълни:

— Знам, че е елф и всичко останало, но, както каза Стърм, понякога те гледа особено. Ти не знаеш ли пътя през Сла-Мори? Не можем ли да се оправим сами? Нямам му никакво доверие. Стърм и Райст — също.

— Танис, чуй ме — побърза да се намеси рицарят, като видя потъмнялото от гняв лице на полуелфа. — Ако в Солас за Гилтанас е било толкова опасно, както твърди, защо най-спокойно си седеше в хана? А и тази история, че елфите му „изведнъж“ се натъкнали на цяла армия! Не бързай да клатиш глава. Може Верминаард да го е завербувал по някакъв начин? Изключваш ли възможността да го е убедил, че ако ни предаде, ще спаси Куалинести! Може би затова е бил в Солас — чакал е нас!

— Това е абсурд! — процеди Танис. — Откъде е могъл да разбере, че ще дойдем?

— Не си спомням да сме се крили — отвърна рязко Стърм. — По целия път от Ксак Тсарот до Солас имаше драконяни, а онези, които оцеляха в Ксак Тсарот, са се досетили, че сме били там, за да вземем Дисковете. Верминаард сигурно познава физиономиите ни по-добре от тази на родната си майка.

— Не! Не вярвам! — извика гневно Танис и впери поглед в двамата мъже. — Грешите! Готов съм да заложа живота си! Израснал съм с него и го познавам. Да, между нас наистина имаше неща за уреждане, но поговорихме и всичко приключи. Ще повярвам, че е станал предател, когато разбера, че Карамон е станал предател. А освен това не знам пътя към Пакс Таркас. Никога не съм бил там. И още нещо — ако между нас има хора, на които нямам доверие, това са брат ти и онзи откачен магьосник! Карамон пребледня, сведе очи и се обърна. Танис изведнъж осъзна какво беше изрекъл.

— Карамон, извинявай! Не исках да го кажа. Райстлин спаси живота на всички ни, и то не един път. Просто не мога да повярвам, че Гилтанас е предател!

— Знаем, Танис — обади се тихо Стърм. — И се доверяваме на преценката ти. Но, както казва моят народ, нощем е твърде тъмно, за да ходим със затворени очи.

Танис въздъхна, кимна и прегърна приятелите си. Помълчаха малко и поеха към Залата на Небето. Оттам се чуваше гласът на Говорителя, който все още обсъждаше нещо с войниците си.

— Какво означава на елфски Сла-Мори? — попита го Стърм.

— Таен път — отговори Танис.

Танис се събуди внезапно и извади кинжала си. Над него се беше надвесила тъмна сянка, която закриваше звездите. Той скочи светкавично, повали натрапника на земята и опря острието в гърлото му.

— Танталас! — изпищя Лорана при вида на стоманата.

— Ти?!

Елфката се притисна към него и дългата й коса се разпиля по раменете й. Танис се събуди окончателно и забеляза, че е облечена само с нощница. Наметката й се беше свлякла по време на схватката.

Лорана съвсем импулсивно стана от леглото си, наметна някаква пелерина и отиде при Танис. Сега се притискаше до гърдите му и не смееше да помръдне. Не предполагаше, че притежава и такава страна. Даде си сметка, че ако беше враг, вече щеше да е с прерязано гърло.

— Лорана… Какво правиш тук по това време, в името на Бездната? — Танис прибра кинжала с трепереща ръка. Отблъсна я и се изправи, ядосан едновременно на себе си, защото я бе изплашил, и на нея, задето бе пробудила у него нещо, което не искаше да си спомня. Докато лежеше върху него, усети аромата на косата и кожата й, топлината на стройното й тяло, гъвкавостта на бедрата й, мекотата на малките й, стегнати гърди. Когато я напусна, тя бе малка. Сега беше прекрасна и сексапилна.

— Танталас! — Тя се задави и се уви плътно с наметката. — Дойдох да те помоля да промениш решението си. Нека твоите приятели отидат в Пакс Таркас да освободят хората, а ти ела с нас! Недей да рискуваш живота си. Баща ми е отчаян — не вярва, че ще успеете, но няма друг избор! Вече оплаква Гилтанас, сякаш е мъртъв. Ако изгубя брат си, поне да не изгубя теб! — Тя се разплака. Танис се огледа притеснено. Наоколо със сигурност трябваше да има елфи. Ако само го видеха в това положение…

— Лорана! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси. — Вече не си дете. Трябва да пораснеш, и то бързо. Нима смяташ, че ще се скрия и ще оставя приятелите си сами! Знам какъв риск поемаме. Не съм сляп! Но ако можем да освободим хората и ви дадем време, за да се спасите, трябва да го поемем! Има моменти, когато човек трябва да рискува живота си заради онова, в което вярва — нещо, което е по-велико от самия живот. Разбираш ли?

Тя го погледна през разпиляната си медноруса коса. Хлиповете й секнаха и тя се разтрепери.

— Разбираш ли? — повтори той.

— Да, Танталас. Разбирам.

— Добре! Връщай се в леглото. Бързо! Поставяш ме в много неудобно положение. Ако Гилтанас ни види…

Лорана се изправи, бавно излезе от горичката и премина по улиците като вятър сред трепетликите. Промъкна се покрай стражите без никакви проблеми — двамата с Гилтанас го правеха още от деца. Тя подмина стаята си и застана пред спалнята на родителите си. Вътре светеше. Чу звук на скъсана хартия и долови мирис на изгоряло. Баща й гореше документи. Майка й измърмори, че било време да ляга. Лорана притвори очи в безмълвна агония, стисна решително устни и се запъти към спалнята си по студения коридор.

Глава 8Съмнения.Засада!Нов приятел.

Елфите ги събудиха преди зазоряване. На север се кълбяха буреносни облаци и протягаха сивите си пръсти към Куалинести. Гилтанас дойде, след като закусиха. Беше облечен в синя туника и ризница от плетена стомана.

— Това са провизиите. — Той посочи воините, които държаха в ръце големи пакети. — Ако имате нужда, ще ви дадем оръжия и доспехи.

— Тика има нужда от меч, ризница и щит — каза Карамон.

— Ще направим каквото можем, но се съмнявам, че имаме толкова малка ризница.

— Как е Терос Айрънфелд? — попита Златна Луна.

— Добре е, посветена на Мишакал. — Гилтанас се поклони почтително. — Разбира се, той ще пътува с елфите на юг. Ако желаеш, можеш да се сбогуваш с него.

Не след дълго донесоха доспехи за Тика и й връчиха олекотен меч, какъвто предпочитаха елфките. Момичето много се зарадва на бронята и шлема. Бяха елфска изработка, украсени със скъпоценни камъни. Гилтанас поясни:

— Още не съм ти благодарил, че ми спаси живота в хана Приеми тези доспехи. Това са церемониалният шлем и бронята на майка ми и са още от времето на Братоубийствените войни По принцип трябва да ги наследи сестра ми, но с Лорана решихме, че ти ще бъдеш най-подходящият им притежател.

— Прекрасни са — промълви Тика и се изчерви. Взе шлема и впери объркан поглед в другите неща. — Не знам как се слага всичко това — призна тя.

— Аз ще ти помогна! — побърза да предложи услугите си Карамон.

— И аз ще се справя — охлади ентусиазма му Златна Луна и поведе Тика към горичката.

— Тя пък какво разбира от доспехи? — измърмори воинът. Ривъруайнд се усмихна и чертите му омекнаха.

— Не забравяй, тя е Дъщерята на Главатаря. Когато баща й отсъстваше, нейно задължение бе да предвожда племето в бой. Тя знае много за доспехите, войнико, и още повече за сърцето, което бие под тях.

Карамон се изчерви, вдигна нервно една от торбите с припаси и надникна вътре.

— Каква е тази гадост?

— Куит-па — отвърна Гилтанас. — Казано на общия език — железен порцион. Издържа седмици наред.

— Прилича на сушени плодове! — смутолеви с погнуса воинът.

— Точно това е — ухили се Танис. Карамон изстена.

Зората тъкмо обагряше в бледорозово краищата на буреносните облаци, когато Гилтанас изведе групата от Куалинести. Танис нито веднъж не се обърна назад. Беше му мъчно, че последното му идване тук не е по друг, по-щастлив повод. Сутринта не беше видял Лорана и макар тайно да изпита облекчение, че се е разминал със сълзливото сбогуване, все пак се зачуди защо не дойде да го изпрати.

Пътеката пое на юг и започна да се спуска бавно, но неотклонно. Карамон вървеше редом с Тика, очарован от бронята й, въпреки че не й беше по мярка, и й показваше как да си служи с меча. Но много се разсейваше. Златна Луна беше подкъсила червената й сервитьорска пола, за да не й пречи, като ходи, и от доспехите стърчаха пухчета, с които беше поръбено бельото й. Краката й бяха напълно открити и точно такива, каквито си ги представяше Карамон — -закръглени и добре оформени. Може би затова му беше трудно да се съсредоточи в уроците. Погълнат от красотата на ученичката си, дори не забеляза, че брат му е изчезнал.

— Къде е младият магьосник? — попита рязко Гилтанас.

— Не знам. Може да му се е случило нещо — разтревожи се Карамон и се наруга, че се е заплеснал толкова дълго по Тика. Извади меча си и понечи да се втурне назад по пътеката, но елфът го спря.

— Я стига! Какво би могло да му се случи? На километри оттук няма никакви врагове. Сигурно е отишъл някъде. Нарочно.

— Какво искаш да кажеш? — почервеня воинът.

— Може да е отишъл да…

— …да намеря онова, което ми е нужно за заклинанията — прекъсна го Райстлин, излизайки от храсталака, — и да си набера билки за кашлицата.

— Райст! — Карамон едва не го разцелува от облекчение. — Не се отклонявай повече. Опасно е.

— Съставките за заклинанията ми са тайна — подразни се магьосникът, отблъсна брат си и побърза да отиде при Физбан, подпирайки се на магическия жезъл.

Гилтанас изгледа остро Танис, но той само сви рамене и поклати глава. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Трепетликите отстъпиха мястото си на ели и борове. Край тях се появи поток, който скоро се превърна в буйна планинска река. Когато спряха, за да обядват, Физбан отиде при Танис и клекна до него.

— Следват ни — каза му той шепнешком, но така, че да го чуят всички.

— Какво? — извърна се рязко Танис и го изгледа недоверчиво.

— Наистина — кимна сериозно магьосникът. — Видях го. Провира се между дърветата като змия.

Стърм съзря тревогата в погледа на Танис и се приближи.

— Какво става?

— Старецът твърди, че някой ни следи.

— Пфу! — Гилтанас захвърли отвратен последната хапка от своя Куит-па и се изправи. — Глупости! Хайде да тръгваме. До Сла-Мори има още много път, а трябва да сме там преди залез-слънце.

— Аз ще вървя последен — прошепна Стърм на Танис. Пътят през иглолистната гора продължи часове. Слънцето започна да се спуска и сенките се издължиха. Изведнъж пред тях се появи поляна.

— Шшт! — Танис спря разтревожен.

Карамон веднага извади меча си и махна със свободната си ръка на Стърм и Райстлин.

— Какво става? — изписка Таселхоф. — Аз не виждам нищо!

Танис го изгледа ядосано и кендерът сам запуши устата си с ръка, за да му спести труда.

На поляната се виждаха следи от скорошна кървава битка. Навсякъде лежаха тела на хора и таласъми, застинали в най-ужасни предсмъртни пози. Спътниците се огледаха тревожно и се опитаха да доловят някакъв шум, но чуваха само ромона на реката.

— В продължение на километри нямало никакви врагове! — Стърм изгледа Гилтанас и понечи да излезе на поляната.

— Чакай! — спря го Танис. — Стори ми се, че нещо помръдна!

— Може някой да е още жив — предположи рицарят и тръгна напред.

Останалите го последваха предпазливо. Изпод две таласъмски тела се дочу приглушено стенание. Те се насочиха натам с мечове в ръце.

Карамон обърна телата и под тях откри ранения.

— Човек — докладва той. — Целият е в кръв. Май е в безсъзнание.

Останалите се скупчиха около него. Златна Луна понечи да коленичи, но Карамон я спря.

— Недей. Няма смисъл да го лекуваш, ако после се наложи да го убиваме. Не забравяй, че в Солас някои хора са на страната на Господаря на драконите.

Човекът носеше ризница от стомана с добро качество, но много занемарена. Дрехите му също бяха скъпи, но толкова износени, че на места дори прозираха. Изглеждаше малко над трийсет години. Косата му беше гъста и черна а лицето — съвсем обикновено, макар че брадичката определено беше решителна. Непознатият отвори очи и изгледа спътниците с разфокусиран поглед.

— Слава на боговете на Търсачите! — изрече дрезгаво — Приятелите ми! Мъртви ли са?

— Тревожи се първо за себе си — отвърна рязко Стърм — Какви бяха приятелите ти, хора или таласъми?

— Хора, които се биха с драконовите същества. — Мъжът се сепна и отвори широко очи. — Гилтанас?

— Ебен! — изненада се елфът. — Как оцеля при битката в долината?

— Като стана на въпрос, ти как оцеля? — Мъжът на име Ебен се помъчи да се изправи. Карамон му подаде ръка, но той изведнъж посочи нещо зад него.

— Внимавай! Драк…

Воинът го пусна се извърна. Ебен се стовари на земята и изпъшка.

В края на поляната стояха дванайсет драконяни с извадени мечове.

— Всички чужденци трябва да бъдат отведени при Господаря на драконите за разпит — извика един от тях. — Призоваваме ви да тръгнете доброволно.

— Никой не знае за тази пътека, нали? — прошепна Стърм на Танис и хвърли многозначителен поглед към Гилтанас. — Поне според елфа.

— Не приемаме заповеди от Верминаард! — извика Танис.

— Ще приемете, и то много скоро! — Драконянинът махна с ръка и съществата се хвърлиха в атака.

Физбан, застанал до едно дърво, извади нещо от торбата си и промълви няколко думи.

— Не! Само не Огненото кълбо! — извика Райстлин и сграбчи ръката му. — Ще избиеш всички ни!

— О, така ли? Ами да, май си прав. — Магьосникът въздъхна разочаровано, но след миг лицето му просветна, — Чакай, измислих нещо друго.

— О, не! Стой там и не се показвай! Отивам при брат си.

— Какво ли беше онова заклинание с паяжината? — измърмори старецът, като се направи, че не го е чул.

Тика беше извадила меча си и трепереше от страх и ентусиазъм. Един драконянин връхлетя отгоре й и тя го посрещна с мощен замах. Мечът го подмина с цял метър, но в замяна на това изсвистя само на милиметри от главата на Карамон. Той я избута зад гърба си и го повали, след което стъпи на врата му и го прекърши.

— Стой зад мен — каза й той и погледна меча й, който тя продължаваше да размахва във всички посоки. — Не, по-добре иди под дървото при стареца и Златна Луна. Бъди добро момиче.

— Няма! Сега ще ти покажа! — измърмори обидено тя, но мечът се изплъзна от потните й длани.

Върху Карамон се нахвърлиха още двама драконяни, но брат му вече беше заел позиция до него. Комбинацията от стомана и магия бе убийствена за враговете им. Тика разбра, че само им пречи, а освен това се боеше от гнева на Райстлин повече, отколкото от драконяните. Вдигна меча си и се огледа да види дали може да помогне на някой друг. Стърм и Танис се биеха рамо до рамо. Гилтанас и Флинт представляваха невероятна двойка, а Таселхоф беше забил хупака си в земята и хвърляше смъртоносни каменни снаряди по цялото бойно поле. Златна Луна стоеше под дървото и Ривъруайнд я пазеше, Физбан беше извадил книгата си със заклинания и прелистваше страниците й.

— Паяжина… паяжина… как ставаше?

— Ааарргх! — Писъкът, който прозвуча зад гърба на Тика, замалко не я накара да си глътне езика. Тя се извърна стреснато, изпусна меча си и видя, че във въздуха, право към нея, се носи драконянин. Момичето хвана щита си с две ръце и халоса с всичка сила противната физиономия на влечугото. Щитът едва не изхвръкна от ръцете й при удара, но съществото падна в безсъзнание. Тя вдигна меча от земята, сбърчи отвратено нос и прободе врата му. Тялото моментално се вкамени и плени оръжието й. Тика се опита да го измъкне, но мечът не помръдваше.

— Тика, вляво! — изкрещя Таселхоф.

Тика се обърна и видя друг драконянин. Той замахна, но тя отби меча му с щита. След това страхът й вдъхна нечувана сила и заудря съществото отново и отново, с единствената мисъл, че трябва да го убие. В един момент усети, че някой докосва ръката й. Извърна се, готова да размаха отново окървавения си щит, но видя Карамон.

— Всичко е наред — успокои я той. — Свърши се. Ти се справи много добре. Наистина.

Тика премигна. В първия миг не го позна, но след това сви рамене и свали щита.

— Нещо не ме бива много с меча — каза тя и се разтрепери от спомена за ужасното същество, което й беше налетяло.

Карамон я прегърна и погали червените й къдрици, мокри от пот.

— Ти си по-смела от много мъже — похвали я тихо той. Тика го погледна в очите. Страхът й се изпари и сърцето й се изпълни с блаженство. Тя се притисна до гърдите му. Допирът до твърдите му мускули и миризмата на пот и кожа я опиваха. Обви ръце около шията му и го целуна с такава страст, че прехапа устната му. Осъзна се чак когато усети вкус на кръв в устата си.

Изненаданият Карамон почувства едновременно и болката, и мекотата на устните й. Изведнъж изпита непреодолимо желание. Искаше тази жена като никоя друга — а през живота си бе имал много. Забрави кой е и къде се намира. Съзнанието и тялото му пламтяха с болезнена страст. Той я придърпа към себе си и безпаметно започна да я целува.

Болката от прегръдката й достави удоволствие. Копнееше да й се отдаде изцяло, но изведнъж си спомни историите, които другите сервитьорки разказваха за ужасните и прекрасни неща, които се случваха между мъжа и жената.

Карамон съвсем изгуби представа за действителността. Вдигна Тика с намерението да я отнесе в гората, но в този момент усети допира на позната ледена ръка.

Воинът се втренчи изненадано в брат си, но бързо се съвзе и пусна внимателно девойката. Тя отвори замаяно очи и видя Райстлин, който я оглеждаше със странните си бляскави очи.

Лицето й пламна. Тика се отдръпна, препъна се в тялото на някакъв драконянин, грабна щита си от земята и побягна:

Карамон преглътна с усилие и понечи да каже нещо, но Райстлин го изгледа презрително и отиде при Физбан. Воинът потрепери като новородено теле, въздъхна и се запъти към Стърм, Танис и Гилтанас, които разпитваха Ебен.

— Добре съм — уверяваше ги мъжът. — Просто ми прилоша, като видях тези същества, това е. Сред вас наистина ли има посветен? Това е чудесно, но нека не си хаби силата с мен. Нищо ми няма. Това са само драскотини. Повечето кръв е тяхна. С другарите ми следяхме драконяните и тогава ни нападнаха поне четирийсет таласъма.

— И оживя само ти? — подозрително попита Гилтанас.

— Да — отговори Ебен, без да трепне. — Както знаещ, аз съм много добър с меча. Убих няколко — той посочи шестте таласъмски тела, — но се появиха още и някой ме събори. После не помня. Сигурно са ме сметнали за мъртъв или не са ме видели. Но стига толкова за моите геройства. Вас, момчета, също ви бива с мечовете. Накъде сте тръгнали?

— Към някакво място, Сла… — започна Карамон, но Гилтанас го прекъсна.

— Мисията ни е тайна. Но един добър воин няма да ни е излишен.

— Ако ще се биете с драконяните, вашата битка е и моя битка. — Ебен измъкна торбата си изпод едно от таласъмските тела и я метна през рамо. — Казвам се Ебен Шатърстоун и съм от Гейтуей. Вероятно сте чували за моя род. Ние притежавахме един от най-красивите замъци западно от…

— Точно така! — възкликна Физбан. — Сетих се! Всичко наоколо се изпълни с плътна лепкава паяжина.

Слънцето тъкмо залязваше, когато групата стигна до една открита равнина, заобиколена от високи планински върхове. Последният страж на равнините в тези горди планини бе крепостта Пакс Таркас, построена в началото на планинския проход. Спътниците го гледаха с безмълвна възхита.

Тика присви очи. За първи път виждаше такива изящни кули, които пронизваха облаците.

— Никога не съм си представяла нещо толкова огромно! Кой го е построил? Трябва да са били могъщи хора.

— Не са били хора — отвърна тъжно Флинт. Брадата му потрепери и той погледна Пакс Таркас с копнеж. — Построили са го елфи и джуджета. Заедно. Преди много, много време, когато цареше мир.

— Истина е — потвърди Гилтанас. — Много отдавна Кит-Канан разбил сърцето на горкия си баща, като напуснал древната си родина Силванести. Той и хората му дошли в тези прекрасни гори, които императорът на Ергот им дал съгласно мирното споразумение от Суордсхийт след края на гражданските войни. Но най-голямото му постижение е построяването на Пакс Таркас. Той се намира на границата между кралствата на джуджетата и елфите и е символ на приятелството, което вече го няма в Крин. Сега видът на тази военна крепост ме изпълва с тъга.

Докато Гилтанас говореше, вратата в центъра на крепостната стена се отвори и в равнината се изсипаха безчет драконяни и таласъми, строени в бойни редици. Звукът на бойни рогове отекна в планинските върхове. Огромен червен дракон наблюдаваше армията си високо в небето. Спътниците се скриха в храстите. Драконът бе твърде далеч, за да ги забележи, но страхът им се усещаше дори от това разстояние.

— Тръгнали са към Куалинести — каза задавено Гилтанас. — Трябва да се вмъкнем вътре и да освободим затворниците. Тогава Верминаард ще върне армията си обратно.

— В Пакс Таркас ли отивате? — Ебен не можеше да повярва.

— Да — отвърна неохотно елфът и съжали, че се е изпуснал.

— Много сте смели, не отричам. И как ще влезем вътре? Ще чакаме да се изтегли армията? При централната порта сигурно ще останат само няколко стражи. С тях ще се справим, нали, мъжаги? — Той погледна Карамон.

— Естествено — ухили се воинът.

— Планът не е такъв — предупреди сухо Гилтанас и посочи едва видимата тясна долина, която се врязваше в планината. — Ще минем оттам, след като се стъмни. Той се изправи и тръгна. Танис побърза да го настигне.

— Какво знаеш за този Ебен? — попита го на елфски и обърна глава назад.

Гилтанас сви рамене.

— Беше в отряда на хората, които се биха с нас в клисурата. Онези, които оцеляха, бяха отведени в Солас, където загинаха. Предполагам, че е успял да се спаси. Все пак, нали и аз се спасих. — Елфът изгледа Танис с крайчеца на окото си. — Той е от Гейтуей и произхожда от богат търговски род. Казаха ми, че семейството му се разорило и сега си изкарвал прехраната като наемен войник.

— И аз така предположих. Дрехите му са скъпи, но са виждали и по-добри времена. Мисля, че постъпи правилно, като го взе с нас.

— Да, не трябва да го изпускаме от очи.

— Естествено. — Танис замълча.

— Както и мен. Нали това си мислиш в момента? Знам какво говорят останалите, особено рицарят. Но ти се кълна, че не съм предател, Танис! Искам само едно! — Очите му проблеснаха в полумрака. — Да унищожа този Верминаард. Само да го беше видял, когато драконът убиваше приятелите ми! С удоволствие бих жертвал живота си… — Гилтанас внезапно млъкна.

— И нашия ли? — попита Танис.

Елфът се обърна и го изгледа. Бадемовите му очи изразяваха само безразличие.

— Щом толкова искаш да знаеш, за мен твоят живот означава точно толкова. — Той щракна с пръсти. — Животът на елфите е над всичко. Той е единственото, което ме интересува! — И продължи напред.

Стърм се приближи към тях.

— Танис, старецът е прав. Следят ни.

Глава 9Подозренията се засилват.Сла-Мори.

Тясната и стръмна пътека водеше от равнината към гористата долина в подножието на планината. Спътниците се изкачваха покрай планинския поток. Не бяха изминали много път, когато Гилтанас се отклони от пътеката и навлезе в гората. Всички спряха и се спогледаха учудено.

— Това е лудост! — прошепна Ебен на Танис. — Тук има тролове! Тази пътека е направена от тях. — Тъмнокосият мъж го хвана под ръка и полуелфът намери тази фамилиарност за не особено приятна. — Вярно е, че съм нов в групата ви и нямаш основание да ми се доверяваш, но все пак какво знаеш за този Гилтанас?

— Знам… — започна Танис, но Ебен го прекъсна:

— Никой от вас не вярва, че сме се натъкнали случайно на драконянската армия, ако разбираш какво имам предвид. Аз и момчетата ми се крием в планината и се бием с драконяните още откакто нападнаха Гейтуей. Миналата седмица тези елфи се появиха ей така, отникъде. Казаха, че щели да нападнат крепостта на Верминаард, и попитаха дали не искаме да им помогнем.

Ние се съгласихме, тъй като бяхме готови на всичко, за да отмъстим на този гадняр. По пътя наистина се изнервихме, защото навсякъде имаше скорошни следи от драконяни! Но на елфите това не им направи никакво впечатление. Гилтанас каза, че били стари. Същата нощ направихме лагер и сложихме постове. Но и това не ни помогна кой знае колко. Бяхме предупредени само двайсет секунди по-рано, че драконяните идват. И… — Той се огледа и се приближи още по-плътно до Танис, — докато се събуждахме и търсехме оръжията си, чухме, че елфите викат някого. Сякаш го нямаше. И кого, мислиш, викаха? Ебен го погледна многозначително, Танис се намръщи и поклати глава, раздразнен от излишното драматизиране.

— Гилтанас! Него го нямаше! Те продължиха да го викат — нали им беше водач. — Мъжът сви рамене. — Така и не разбрах дали изобщо се появи. Заловиха ни и ни откараха в Солас, откъдето избягах. Както и да е, но на твое място щях добре да помисля, преди да последвам този елф. Сигурно е имал основателна причина да избяга, когато драконяните ни нападнаха, но…

— Познавам го от много време — прекъсна го грубо Танис, но се разтревожи повече, отколкото му се искаше да си признае.

— Разбира се. Просто сметнах, че трябва да знаеш. — Ебен се усмихна съчувствено, потупа го по гърба и се върна при Тика.

На Танис му беше съвършено ясно, че Стърм и Карамон са чули всичко, но никой не каза нищо. Гилтанас изведнъж се появи измежду дърветата.

— Близо сме! Напред храсталакът изтънява и се върви по-лесно.

— Предлагам да влезем през централната порта — каза Ебен.

— Съгласен съм — обади се Карамон и погледна към брат си, седнал под едно дърво.

Златна Луна беше пребледняла от умора. Дори Таселхоф изглеждаше напълно изтощен.

— Можем да лагеруваме тук, а на зазоряване ще атакуваме през централната порта — предложи Стърм.

— Ще се придържаме към първоначалния план — отряза го Танис. — Ще лагеруваме, когато стигнем Сла-Мори.

Тогава се обади Флинт:

— Стърм Брайтблейд, защо не отидеш да почукаш на портата и да помолиш Господаря Верминаард да те пусне вътре? Сигурен съм, че няма да има нищо против. Хайде, Танис. — Джуджето тръгна по пътеката.

— Така поне може да успеем да се изплъзнем от преследвача — тихо каза Танис на Стърм.

— Не знам кой е или какво е, но е много опитен. Всеки път, когато ми се стори, че го забелязвам и погледна назад, изчезва моментално. Щеше ми се да му устроим засада, но не остана време. Гъстият храсталак свърши и всички въздъхнаха облекчено. Озоваха се в подножието на огромен гранитен блок. Гилтанас тръгна покрай скалата и измина няколко стотин метра, опипвайки повърхността й. Изведнъж спря.

— Пристигнахме — прошепна той и извади от джоба на туниката си скъпоценен камък, който засия с жълтеникава светлина. Прокара ръка по скалата и откри онова, което търсеше — малък отвор в гранита. Постави камъка в него и започна да изговаря древни думи и да описва знаци във въздуха.

— Впечатляващо. Не знаех, че е един от нас — обърна се Физбан към Райстлин.

— Самодеец, нищо повече — отвърна магьосникът, но се подпря на жезъла си и загледа елфа с интерес.

Един огромен блок се отдели от скалата и бавно се отмести встрани. От дупката нахлу студен въздух и всички се отдръпнаха.

— Какво има вътре? — запита подозрително Карамон.

— Не знам какво има — отвърна Гилтанас. — Никога не съм влизал тук. Това място ми е познато само от преданията на моя народ.

— Добре — изръмжа Карамон, — какво е имало вътре? Гилтанас се поколеба, но каза:

— Било е погребалната камера на Кит-Канан.

— Духове? — измърмори Флинт и надникна в тъмното. — Изпрати първо магьосниците, за да ги предупредят, че идваме.

— Хвърлете вътре това джудже — не му остана длъжен Райстлин. — Те са свикнали да живеят на тъмно и влажно.

— Да нямаш предвид планинските джуджета! — Брадата на Флинт се разтресе. — Ние от хълмовете отдавна не живеем под земята на кралство Торбардин.

— Само защото ви изхвърлиха оттам!

— Престанете и двамата! — скара им се Танис. — Райстлин, какво долавяш?

— Зло. Огромно зло.

— Аз обаче усещам и огромно добро — намеси се неочаквано Физбан. — Това място още помни елфите, макар че вече го населяват зли същества.

— Вие сте луди! — изкрещя Ебен и гласът му отекна в скалите. Останалите се извърнаха и го изгледаха разтревожени. — Съжалявам — снижи той глас, — но не мога да повярвам, че се каните да влезете вътре! Не е необходимо да си магьосник, за да усетиш, че оттам лъха на зло. Дори аз го усещам! Хайде да се върнем при централната порта. Сигурно ще има стражи, но те не могат да се сравняват с това, което броди долу в мрака.

— Звучи ми разумно, Танис — каза Карамон. — С мъртвите не можеш да се биеш. Разбрахме го още в Черната гора.

— Това е единственият път! — извика ядосано елфът. — Щом сте такива страхливци…

— Има разлика между страха и предпазливостта, Гилтанас — отвърна спокойно Танис и се замисли. — Може и да обезвредим стражите при централната порта, но те при всички положения ще успеят да предупредят останалите. Предлагам да влезе в пещерата и да видим какво има вътре, Флинт, води. Райстлин, ще ни трябва светлина.

— Ширак — изрече тихо магьосникът и кристалът на жезъла му засия.

Двамата с Флинт влязоха в пещерата, следвани от останалите. Тунелът определено беше много стар, но бе невъзможно да се определи дали е изкуствен, или дело на природата.

— А какво ще правим с преследвача? — попита тихо Стърм.

— Дали да не оставим отворено?

— Правилно, ето как ще му устроим капан — съгласи се Танис. — Гилтанас, остава съвсем малък отвор, така че онзи, който ни следи, да разбере, че сме влезли, но да не заподозре, че това е клопка.

Елфът извади скъпоценния камък, пъхна го в процепа от вътрешната страна на входа и изрече няколко думи. Камъкът се плъзна на мястото си. В последния момент, когато оставаха трийсетина сантиметра, елфът го извади. Вратата остана полузатворена и рицарят, Гилтанас и Танис се присъединиха към останалите и навлязоха в Сла-Мори.

— Много е прашно — обади се Райстлин и се закашля, — но няма никакви следи. Поне в тази част на пещерата. На около петдесет метра напред тунелът се разклонява. Там има следи, но не мога да определя какви са. Не приличат нито на драконянски, нито на таласъмски и не идват насам, Физбан каза че долавя злото откъм дясното разклонение.

— Ще нощуваме тук — каза Танис, — близо до входа Ще сложим два поста. Единия при вратата, а другия — в коридора Стърм и Карамон са първи. После сме аз и Гилтанас Ебен и Ривъруайнд, Флинт и Таселхоф.

— Ами аз? — Тика се изправи гордо, макар никога през живота си да не се бе чувствала толкова уморена. — Искам и аз да пазя.

Танис беше благодарен на тъмнината, която скри усмивката му.

— Добре. Ти ще пазиш с Флинт и Таселхоф.

— Чудесно! — Тя извади от багажа си едно одеяло и легна, като си даваше сметка, че Карамон не сваля поглед от нея, а и Ебен я гледа. Но не им обърна внимание. Беше свикнала на възхитени мъжки погледи, а мъжът от Гейтуей определено беше по-хубав, по-остроумен и по-забавен от воина. Но споменът за огромните ръце на Карамон, които я прегръщаха, отново я накара да потрепери от сладостен страх. Тя решително прогони спомена от мислите си и се настани удобно. Ризницата беше студена и я бодеше през блузата, но забеляза, че останалите не свалиха доспехите си. Освен това бе толкова изморена, че не й правеше впечатление как ще заспи. Последното, което й мина през ума, докато сънят я отнасяше, беше, че е благодарна, задето не е насаме с Карамон.

Златна Луна видя погледа на воина и прошепна нещо на Ривъруайнд. Той кимна и се усмихна. Тя го остави и отиде при Карамон. Хвана го за ръката и го отведе встрани от останалите.

— Танис ми каза, че имаш по-голяма сестра.

— Да — отвърна озадачено Карамон, — Китиара. Макар че ми е сестра само наполовина.

— Тогава искам да поговоря с теб като по-голяма сестра.

Карамон се ухили.

— Ако ще го правиш като нея, по-добре недей, лейди от Кве-Шу. Кит ми обясни какво означават всички псувни, които знаех, и освен това ми каза няколко, които не бях чувал дотогава. Научи ме да въртя меч и да печеля честно турнири, но освен това ми показа и как да ритам в слабините, когато съдията не гледа. Не, лейди, ти изобщо не приличаш на Китиара.

Златна Луна отвори широко очи при този словесен портрет на жената, която обичаше полуелфът.

— Но аз мислех, че те с Танис, искам да кажа…

Карамон се засмя.

— Определено!

Тя си пое дълбоко въздух. Не бе предвидила подобен обрат на разговора, но поне бяха стигнали до същността на въпроса.

— Всъщност точно за това исках да говоря с теб. Само че става въпрос за Тика.

— Тика ли? — Карамон се изчерви. — Тя е голямо момиче. Моля да ме извиниш, но не виждам какво те засяга това.

— Тя е момиче, Карамон. Не разбираш ли?

Воинът я изгледа недоумяващо. Знаеше, че Тика е момиче, но какво имаше предвид Златна Луна? След това се досети и изстена:

— Не, тя не е…

— Да, никога не е била с мъж. Каза ми го, докато й помагах да си сложи бронята. Тя се страхува, Карамон. Наслушала се е на какви ли не истории, затова не я плаши. Отчаяно иска да ти се хареса и може да направи какво ли не, но не я карай да прави нещо, за което ще съжалява. Ако наистина я обичаш, с времето това чувство ще стане по-силно и ще докаже, че заслужава да съществува.

— Ти май знаеш по-добре, а?

— Да — отвърна Златна Луна и погледна Ривъруайнд. — Ние с него чакахме дълго. И имаше моменти, когато болката беше непоносима. Но законите на моя народ са неумолими. Предполагам, че това вече няма значение, защото оцеляхме единствено ние двамата. Но така нещата като че ли придобиват още по-голямо значение. Ще легнем заедно само след като се закълнем. Не и преди това.

— Разбирам. Благодаря, че ми каза. — Карамон я докосна смутено и се върна на поста си.

Нощта мина спокойно. Онзи, който ги следеше, не се появи. По време на поста си Танис обсъди с Гилтанас онова, което му беше разказал Ебен, но не получи нито един задоволителен отговор. Да, всичко било вярно. Когато драконяните нападнали, го нямало. Бил в гората, за да моли друидите за помощ. Когато чул виковете, се върнал и точно тогава го ударили по главата. Елфът разказа това с тих и тъжен глас.

Спътниците се събудиха с първите бледи слънчеви лъчи, които проникнаха през полуотворената врата в скалата. Закусиха набързо, събраха багажа си и се отправиха към Сла Мори.

Когато стигнаха разклонението, огледаха добре и двата тунела. Ривъруайнд коленичи, за да погледне следите, но след малко се изправи с озадачено изражение.

— Човешки са и все пак не са човешки. Има и животински — най-вероятно плъхове. Джуджето е право. Няма следи от драконяни и таласъми. Странното е, че животинските следи стигат само дотук и не продължават в десния коридор. А другите не излизат от левия.

— Е, накъде тръгваме? — попита Танис.

— Предлагам да се върнем. — Беше Ебен. — Вратата все още е отворена.

— За връщане и дума не може да става — отвърна сухо Танис. — Лично аз бих те пуснал да си ходиш, само че…

— Само че ми нямаш доверие — довърши вместо него Ебен — и не те виня за това. Добре, казах, че ще ви помогна, и държа на думата си. Накъде — наляво или надясно?

— Злото идва отдясно — напомни им Райстлин.

— Гилтанас? Имаш ли понятие къде се намираме?

— Не, Танталас. Легендите твърдят, че от Сла-Мори към Пакс Таркас има много входове и всичките са тайни. Тук долу са можели да влизат само жреците на елфите, за да отдават почит на мъртвите. Всички пътища са еднакво добри.

— Или еднакво лоши — прошепна Таселхоф на Тика. Тя се закашля и побърза да застане близо до Карамон.

— Ще тръгнем наляво — реши Танис, — защото на Райстлин десният коридор никак не му харесва.

Спътниците извървяха няколко стотин метра в прашния тунел, следвайки светлината от жезъла на магьосника, и стигнаха до каменна стена с отвор, през който не се виждаше нищо друго освен мрак. Жезълът успя да освети само стените на някакво огромно помещение.

Групата се раздели от двете страни на магьосника, който държеше високо светлината. Личеше си, че навремето огромната зала е била великолепна, но годините я бяха превърнали в гротескно и ужасяващо помещение. По дължината и имаше две редици от по седем колони, но някои бяха паднали на пода. На отсрещната стена имаше огромна вдлъбнатина, а в дъното видяха две огромни бронзови порти.

Райстлин пристъпи напред, а спътниците му се разпръснаха из помещението с мечове в ръце. Изведнъж Карамон възкликна. Магьосникът побърза да освети мястото, което брат му сочеше с трепереща ръка.

Намираха се пред великолепен гранитен трон. От двете му страни стояха мраморни статуи с безжизнени очи, вперени в мрака. Тронът, който охраняваха, не беше празен. Върху него седеше скелет на воин, неизвестно от коя раса — смъртта изравняваше народите на Крин, — облечен в официални одежди, чието великолепие си личеше дори след толкова векове. Широките му рамене бяха покрити с наметало, а върху голия череп блестеше корона. Костите на пръстите му почиваха върху меч в ножница.

Гилтанас падна на колене.

— Кит-Канан! — прошепна той. — Намираме се в Залата на Древните. Тя е неговата погребална камера. Това е гледка, която никой не е виждал, откакто посветените изчезнаха по времето на Катаклизма.

Танис се загледа в трона и изведнъж коленичи под въздействието на някакво непознато чувство, което обхвана цялата му душа.

— Феалан талос, Им муркуанети. Саи Кит-Кананот Муртари Ларион — прошепна пред паметта на най-великия водач на елфите.

— Прекрасен меч! — Пискливият глас на Таселхоф наруши почтителното мълчание. Танис го изгледа с укор. — Добре де, няма да го взема. Само казах, че е много красив.

— Не смей да го докосваш! — Танис се изправи и отиде да проучи помещението.

Тас се приближи да разгледа меча. Райстлин, който се присъедини към него, промълви Тсаран корилат шп хакон и направи някакъв знак с ръка. От меча се разля меко червено сияние. Магьосникът се усмихна и каза:

— Омагьосан е.

Таселхоф въздъхна, но все пак попита:

— Добра или зла магия?

— Не знам. Но тъй като стои тук от дълго време, лично аз не бих рискувал да го докосна.

Той се обърна и остави Тас да се чуди какво ли ще стане, ако не се подчини на Танис и рискува да бъде превърнат в нещо ужасно.

Докато кендерът се разкъсваше от колебания, останалите претърсиха стените за тайни изходи, а Флинт им помагаше с подробни обяснения за вратите, строени от джуджетата. Гилтанас застана пред огромните бронзови порти срещу трона на Кит-Канан. Едната бе леко открехната. Върху нея имаше релефна карта на Пакс Таркас. Той повика Райстлин, за да я разгледат.

Карамон извърна глава от трона и царствения скелет и се присъедини към Стърм и Флинт. В този момент джуджето се сети за нещо и извика:

— Таселхоф, безполезен кендер такъв, това не е ли по твоята специалност? Нали все се хвалиш как си открил забравената от векове врата към великия скъпоценен камък или каквото там беше?

— Да, и мястото много приличаше на това. — Тас забрави за меча и се завтече да им помогне, но изведнъж спря.

— Какво е това? — Той наостри уши.

— Кое? — попита Флинт и продължи да опипва стената.

— Нещо скърца. — Кендерът се ослуша озадачен. — Зад онези порти.

Танис погледна натам, тъй като с годините беше оценил острия слух на Тас. Той отиде до портата, където Гилтанас и Райстлин съсредоточено изучаваха картата. Изведнъж магът отстъпи назад. През открехнатата врата нахлу някакво зловоние и сега всички чуха скърцането и странния шум, който го съпровождаше.

— Затворете вратата! — нареди Райстлин.

— Карамон! Стърм! — извика Танис.

Двамата воини и Ебен вече тичаха към вратата. Те се хвърлиха върху нея, но тя се отвори рязко, отхвърли ги назад и се удари в стената. В залата се промъкна огромно чудовище.

— Помогни ни, Мишакал — промълви Златна Луна и се притисна до стената.

Съществото се придвижваше много бързо въпреки големината си. Скърцането идваше от влачещото се по каменния под туловище.

— Плужек! — изписка доволно Таселхоф и се приближи да го разгледа. — Вижте само колко е голям! Чудя се с какво ли се храни?…

— С такива като нас, глупако! — изкрещя Флинт, сграбчи кендера и се изтърколи с него встрани от мястото което плужекът обля със струя слюнка. Смъртоносната течност замалко не ги улучи. Очите му, разположени в края на помръдващите рога, не му вършеха много работа, но той не се нуждаеше от тях. Дори в непрогледния мрак успяваше да намери и погълне плъховете само по миризмата им. А сега подушваше по-голяма плячка и затова изстрелваше струи парализираща слюнка натам, където мърдаше вкусната плът.

Стърм и Карамон се нахвърлиха върху чудовището, но оръжието на Карамон дори не проби дебелата му плътна кожа, а двуострият меч на рицаря само я одраска и накара плужека да се извърне. Танис замахна към главата на чудовището.

— Танталас!

Викът го сепна и той замря, втренчил изумен поглед към входа на залата.

— Лорана!

В този момент плужекът го забеляза и насочи смъртоносната си струя към него. Слюнката попадна върху меча му. Металът изсъска и се разтопи в ръката му. Изгарящата течност пропълзя по дланта му и стопи плътта. Танис изкрещя и се свлече на пода.

— Танталас! — извика отново Лорана и се втурна към него.

— Спрете я! — едва продума агонизиращият Танис, притиснал почернялата и безполезна ръка към гърдите си. Златна Луна хвърли боязлив поглед към чудовището и изтича при него. Ривъруайнд се изправи до тях, за да ги защити.

— Махнете се! — Танис стисна зъби.

Златна Луна пое ранената му ръка и започна да се моли на богинята. Варваринът сложи стрела в арбалета си и стреля по плужека. Уцели го по врата, без да му причини нищо, но отвлече вниманието му от Танис.

Полуелфът видя, че Златна Луна го докосва, но не почувства нищо освен болка. След малко тя утихна и ръката му възвърна чувствителността си. Той й се усмихна, благодарен за лечителската й способност, и вдигна глава, за да види какво става.

Останалите бяха подновили атаката срещу чудовището, надявайки се да му отклонят вниманието, но оръжията им не успяваха дори да засегнат дебелата кожа.

Танис се надигна, треперейки. Ръката му беше здрава, но от меча му бе останала само странна буца стопен метал. Той хвана Златна Луна и я издърпа от пътя на чудовището. Райстлин изтича при Физбан.

— Сега й е времето на Огнената топка, старче!

— О! Така ли? — разтопи се от удоволствие той — Чудесно! Чакай да видя как беше.

— Не помниш ли?! — изпищя Райстлин и издърпа стареца зад една колона, спасявайки го от поредната струя слюнка.

— Май… не, не е това… — Физбан се намръщи замислено — Ти не можеш ли да го правиш?

— Още нямам толкова сила, старче! То надхвърля мощта ми! — Райстлин притвори очи и се съсредоточи върху заклинанията, които знаеше.

— Лягайте на пода! Изчезвайте оттук! — изкрещя Танис на двете жени и ги прикри с тяло, опипвайки трескаво рамото си за арбалета и стрелите.

— Трябва да го накараме да тръгне след нас! — изкрещя Стърм и едновременно с Карамон отново замахна. Но онова, което постигнаха, бе да го разярят още повече.

Изведнъж Райстлин вдигна ръце и извика:

— Калиш каран, тобанис-кар!

От пръстите му полетяха огнени стрели, които уцелиха главата на чудовището. То отстъпи, разтресе се в безмълвна агония, но след миг отново се насочи към плячката си. Внезапно тръгна с невероятна скорост, тъй като надуши в края на коридора Танис, Лорана и Златна Луна. Побеснялото от болката и миризмата на кръв чудовище атакува внезапно. Стрелата на Танис отскочи от дебелата му кожа и то се нахвърли отгоре му с раззината паст. Полуелфът хвърли непотребния арбалет, отстъпи назад и едва не се спъна в стълбите към трона на Кит-Канан.

— Зад трона, бързо! — изкрещя той и се приготви да задържи вниманието на плужека, докато Лорана и Златна Луна успеят да се скрият. Ръката му трескаво шареше по пиедестала с надеждата да намери някакъв камък или нещо друго, с което да удари чудовището. Изведнъж пръстите му напипаха металния ефес на някакъв меч.

Танис едва не изтърва оръжието от изненада. Металът беше толкова студен, че изгаряше ръката му, а острието проблясваше със студена светлина. Но не беше време за догадки. Той замахна и уцели раззинатата паст на чудовището в същия миг, когато то се нахвърли отгоре му.

— Бягайте!

Сграбчи Лорана за ръката и я блъсна към изхода, след което се обърна, готов да удържи атаката на чудовището, докато се спасят и останалите. Но плужекът, изглежда, беше изгубил апетита си. Той потръпна и се повлече обратно към леговището си. От раните му се стичаше прозрачна лепкава течност.

Спътниците се скупчиха в тунела, дишайки тежко. Райстлин кашляше и се подпираше на ръката на брат си. Танис се огледа.

— Къде е Тас? — попита отчаяно и тръгна към залата, но едва не налетя на него.

— Донесох ти ножницата. — Кендерът я вдигна пред погледа му и поясни: — За меча.

— Връщаме се в тунела — заяви полуелфът, преди някой да зададе някакъв въпрос.

Стигнаха до разклонението и седнаха да починат. Чак тогава Танис се обърна към Лорана:

— Какво правиш тук, в името на Бездната? Да не би да се е случило нещо с Куалинести?

— Не, нищо не се е случило. — Тя още трепереше от мисълта за плужека. — Аз… просто дойдох.

— Тогава се връщаш право вкъщи! — изкрещя й гневно Гилтанас и я сграбчи за рамото. Момичето се присви от болка, но отвърна сприхаво:

— Няма да се върна. Идвам с теб, Танис и… останалите.

— Лорана, това е лудост! — процеди през зъби Танис. — Не сме тръгнали на излет. Това не е игра. Видя какво стана преди малко — едва не загинахме.

— Знам, Танталас — отвърна умоляващо тя и гласът й потрепери, — но ти каза, че понякога настъпва време, когато трябва да рискуваш живота си за нещо, в което вярваш. Аз бях тази, която ви следеше по пътя.

— Можеше да те убият… — започна Гилтанас.

— Но не ме убиха! — изкрещя отчаяно Лорана. — Аз съм обучавана за воин, както всички елфки.

— Това обучение не е кой знае какво… — прекъсна я ядосано Танис.

— Но успях да ви проследя, нали? — Лорана хвърли бърз поглед към Стърм. — И то без да ме забележите.

— Да — излъга рицарят и се изчерви от неудобство.

— Но това не означава…

Райстлин ги прекъсна:

— Губим време. Лично аз не желая да остана в този влажен и отвратителен тунел и минута повече, отколкото е необходимо. Момичето вече е взело решение. Не можем да изпратим някой да я отведе обратно, нито да я пуснем сама. Ако я заловят, ще ни издаде. Трябва да я вземем с нас.

Танис го изгледа с омраза заради студената му и безчувствена логика и заради това, че беше прав. Той се изправи и помогна на Лорана да стане. Мразеше и нея, без да знае защо. Разбираше само, че ще утежни още повече и без това тежката им задача. Останалите също станаха и започнаха да събират багажа си.

— Оправяй се сама — предупреди я тихо той. — Не мога да стоя край теб и да те защитавам. Гилтанас също. Държиш се като абсолютна глезла. Вече ти казах — време е да пораснеш. Ако не го сториш, най-вероятно ще умреш, а заедно с теб сигурно ще загинем и ние!

— Съжалявам, Танталас. — Лорана избягваше гневния му поглед. — Но не мога да те изгубя отново. Обичам те. Ще видиш, че ще се гордееш с мен.

Танис се обърна и тръгна. Видя усмивката на Карамон и чу кикотенето на Тика. Изчерви се, но ги подмина, без да им обръща внимание. Приближи се към Стърм и Гилтанас.

— Изглежда, все пак ще се наложи да тръгнем по десния тунел, без значение какво смята Райстлин. — Той препаса новия си меч и забеляза, че магьосникът разглежда оръжието му с голям интерес.

— Какво има сега? — запита раздразнено.

— Омагьосан е. Как го взе?

Танис се сепна и погледна меча, сякаш беше змия. Намръщи се и се опита да си спомни.

— Бях близо до трона на Кит-Канан и търсех нещо, което да метна по плужека. И тогава този меч изведнъж се озова в ръката ми. Някой го беше извадил от ножницата и… — Танис преглътна с усилие.

— Да? — подкани го Райстлин.

— Той ми го даде! Помня, че ръката му докосна моята. Той го е извадил от ножницата.

— Кой? — попита Гилтанас. — Ние не бяхме наблизо.

— Кит-Канан…

Глава 10Кралската стража.Стаята с веригата.

Възможно бе въображението им да си играеше с тях, но с напредването в тунела мракът ставаше все по-плътен, а въздухът — все по-студен. Не беше нужно да си джудже, за да знаеш, че това не бе нормално за една пещера, където температурата навсякъде трябваше да е сравнително постоянна. Стигнаха до ново разклонение, но никой не пожела да тръгнат наляво — може би от страх да не се върнат в Залата на Древните при ранения плужек.

— Елфът ни заведе нарочно при чудовището — каза злобно Ебен. — Чудя се какво ни чака там долу?

Никой не му отговори. Вече всички усещаха присъствието на неимоверното зло, за което ги беше предупредил Райстлин. Стъпките им се забавиха и единствено общата им воля ги караше да продължават напред. Лорана се парализираха от страх и се подпря немощно на стената. Копнееше Танис да я успокои и защити, както правеше, когато бяха деца и се сблъскваха с измислени препятствия, но той вървеше начело на групата заедно с брат й. Всеки трябваше сам да се пребори със страха си. Тогава реши, че предпочита да умре, отколкото да моли за помощ. Даде си сметка, че бе напълно сериозна, когато каза на Танис, че ще се гордее с нея. Тя стисна зъби и продължи напред.

Тунелът свърши внезапно. Пред тях се издигаше стена. Забелязаха неголяма дупка, около която имаше купчина каменни отломки. Могъщото зло, което вееше откъм дупката, беше почти осезаемо и сграбчваше гърлата им с невидими ледени пръсти. Спряха. Никой не се осмели да влезе, дори вечно жадният за приключения кендер.

— Не че ме е страх — сподели шепнешком с Флинт. — Просто предпочитам да се намирам някъде другаде.

Тишината беше потискаща. Чуваха само биенето на сърцата и дишането си. Светлината потрепери в немощната ръка на магьосника.

— Е, не можем да стоим тук вечно — каза дрезгаво Ебен. — Нека елфът да влезе. Нали той ни доведе!

— Добре, но ми е нужна светлина.

— Никой освен мен не може да докосва жезъла — изсъска магьосникът, помълча и добави неохотно: — Ще вляза с теб.

— Райст… — обади се Карамон, но брат му го изгледа хладно. — Тогава и аз идвам — измърмори огромният мъж.

— Не — намеси се Танис. — Ти оставаш тук, за да пазиш останалите. Ще влезем аз, Гилтанас и Райстлин.

Един след друг тримата прекрачиха през дупката и се озоваха в някакво тясно, продълговато помещение. Светлината не стигаше до отсрещния му край. От двете му страни имаше множество каменни врати, заключени с железни резета, които бяха забити направо в каменната стена. Усещаха, че злото се намира някъде тук.

— По вратите има някакви релефи — прошепна Танис. — Райст, приближи светлината.

Магьосникът вдигна жезъла и освети каменните фигури. Сенките им заиграха причудливо. Гилтанас се загледа.

— Кралският кръст! — почти без глас каза той.

— Какво означава това? — попита Танис и гърлото му се сви от страх.

— Това е криптата на кралската стража. Обречени са да служат дори в смъртта си и да охраняват покоите на краля — поне така казва легендата — прошепна Гилтанас.

— Значи легендата е оживяла! — задави се Райстлин и сграбчи ръката на Танис.

Изведнъж каменните плочи се отместиха. Железните резета изскърцаха, вратите се разтвориха и зад тях се раздвижиха някакви сенки. В коридора стана толкова студено, че пръстите на Танис изтръпнаха.

— Кралската стража! Ето кой е оставил следите! — зашептя трескаво Райстлин и стисна още по-силно ръката на полуелфа. — Човешки и нечовешки. Няма спасение! За разлика от духовете в Черната гора, тези имат само една-единствена мисъл — да унищожат всеки, който се осмели да наруши вечния покой на Кит-Канан!

— Трябва да направим нещо! — каза Танис и освободи ръката си от сгърчените пръсти на магьосника. Той тръгна назад, но две фигури бяха препречили пътя му.

— Връщайте се! Бягайте! Физбан? Не, откачен дъртако! Трябва да се махаме оттук! Мъртвите стражи…

— О, я се успокой — измърмори старецът. — Младежи! Паникьори! — Той се обърна и помогна на фигурата до себе си да прекрачи дупката. Косата на Златна Луна проблесна в мрака.

— Не се бой, Танис. Виж! — Тя отгърна наметалото си — медальонът излъчваше синя светлина. — Физбан каза, че ще ни пуснат да минем и в същия момент той започна да свети.

— Не! — Танис понечи да я избута назад, но старецът го мушна в гърдите с дългия си костелив пръст.

— Ти си добър човек, Танис, но се тревожиш прекалено много. Успокой се и ни остави да приспим отново тези нещастни души. Доведи, ако обичаш, останалите.

Танис бе толкова шокиран, че не можа да каже нищо. Физбан и жената заминаха напред, следвани от Райстлин, като се спираха пред всяка от каменните врати. С появата на Златна Луна движението зад тях притихваше. Дори от това разстояние Танис почувства, че злото се отдръпва и заспива.

Останалите се бяха скупчили около дупката. Докато им помагаше да я прескочат, полуелфът отговаряше на въпросите им — най-вече с вдигане на рамене. Лорана не го попита нищо. Ръцете й бяха студени и той се изненада, когато видя на устните й кръв. Досети се, че навярно ги е прехапала, за да не крещи от страх, и обзет от съжаление, понечи да й каже нещо успокояващо. Но тя вирна гордо глава и дори не го погледна.

Групичката побърза да настигне Златна Луна, но кендерът не устоя и надникна в една от килиите, където огромна фигура във великолепни доспехи лежеше на каменно ложе стиснала дръжката на меча си. Тас погледна кръста на Кралската стража и онемя.

— Соти Ниуинкуа Тсалариот — прочете застаналият до него Танис.

— Какво означава това?

— Верни и в смъртта.

В края на криптата имаше две бронзови врати. Златна Луна ги отвори без усилие и през къс, триъгълен тунел изведе групата към просторна зала. Очевидно бе единственото помещение в Сла-Мори, останало незасегнато от Катаклизма. Там просто не можаха да откъснат Флинт от стените. Той обясняваше охотно на всеки, който имаше желание да го изслуша, че тази великолепна конструкция е била изработена от джуджета — най-вече двайсет и трите колони, които поддържаха тавана.

Единственият изход от залата бяха други две бронзови врати в срещуположната й страна, идентични с онези, през които бяха влезли. Впечатлен от изработката на колоните, Флинт изръмжа, че не знаел нито накъде водели, нито какво имало зад тях. След кратък спор Танис реши да пробват дясната.

Тя ги отведе в тесен, но чист тунел, който след десет метра свърши пред друга бронзова врата, която обаче се оказа заключена. Карамон я натисна с всичка сила, но не постигна нищо.

— Не става. Изобщо не поддава.

В продължение на няколко минути Флинт наблюдава мъките му и накрая отиде до вратата. Огледа я и изсумтя:

— Фалшива е!

— На мен ми прилича на истинска! — отвърна Карамон и го изгледа подозрително. — Дори има панти.

— Естествено, че ще има. Да не мислиш, че правим фалшиви врати, които да си личат от километри? Това и земеровите го знаят!

— Значи сме попаднали в тунел без изход! — изсумтя Ебен.

— Отдръпнете се — прошепна Райстлин и внимателно подпря жезъла си на стената, след което допря пръстите си на вратата и изрече: „Кхетсарам пакиол!“. Проблесна оранжева светлина, но не откъм вратата, а от самата стена!

— Пази се! — Райстлин сграбчи ръката на брат си. Цялата стена се завъртя бавно заедно с вратата.

— Влизайте, преди да се е затворила — извика Танис и всички бързо преминаха от другата страна. Райстлин — залитна и се подпря на ръката на Карамон.

— Добре ли си? — попита го той, когато стената се затвори зад гърба му.

— Да. Ще ми мине. Това е първото заклинание от книгата на Фистандантилус, което успях да разгадая. Стана, но не предполагах, че ще ме изтощи чак толкова.

Озоваха се в друг тунел, който продължи направо около десетина метра, след това изви рязко на юг, после на изток и отново на юг. Не след дълго застанаха пред друга бронзова врата.

Райстлин поклати глава.

— Не мога да използвам заклинанието — изчезна от паметта ми.

— Ще я отворя с огненото кълбо — предложи Физбан. — Май се сетих как ставаше…

— Недей, старче — побърза да го спре Танис, — в тази теснотия ще изпържиш всички ни. Тас…

Кендерът отиде до вратата и я бутна.

— По дяволите, та тя дори не е затворена — разочарова се той и надникна от другата страна. — Най-обикновена стая.

Влязоха предпазливо под светлината на жезъла. Помещението бе със съвършено кръгла форма, широко около трийсет метра. Отсреща се виждаше друга бронзова врата, а в средата…

— Нащърбена колона — злорадстваше Тас. — Флинт, виж. Джуджетата са направили нащърбена колона!

— Значи са имали основателна причина да я направят такава — отсече джуджето и отмести кендера, за да я разгледа отблизо, но когато я докосна, тя помръдна. — Хм — озадачи се Флинт и изведнъж избухна: — Та това изобщо не е колона, глупако, а много голяма верига! Виждаш ли тази желязна скоба? Тя я крепи за пода.

— Значи сме в Стаята с веригата! — развълнува се Гилтанас. — Това е прословутият отбранителен механизъм на Пакс Таркас. Следователно сме много близо до крепостта.

Спътниците се скупчиха около чудовищната верига. Всяко от звената й бе голямо почти колкото Карамон и с дебелината на дъбово дърво.

— Докъде стига? — попита Таселхоф, изпитвайки огромно желание да се покатери по нея.

— До самия механизъм — обясни Гилтанас. — А колкото до начина на действие, попитай джуджето. Аз не съм много запознат с инженерството. Но знам, че ако тази верига се освободи — той посочи- желязната скоба на пода, — огромни каменни блокове ще препречат вратите на крепостта и никаква сила не може да ги отвори.

Гилтанас остави кендера да се взира жадно в огромния механизъм и се присъедини към останалите, които оглеждаха стаята.

— Вижте! — извика накрая и посочи някакво смътно очертание в стената. — Тайна врата! Сигурно е изход!

— Ето и ключалката. — Таселхоф се отдалечи от веригата и посочи една издатина на пода. — Този път джуджетата са попрекалили — ухили се той на Флинт. — Това е фалшива врата, която прилича на фалшива.

— Именно поради това не трябва да й обръщаме внимание — отвърна невъзмутимо Флинт.

— Е, джуджетата имат лоши дни — намеси се Ебен и се наведе да задейства ключалката.

— Не отваряй вратата! — намеси се Райстлин.

— Защо? — попита Стърм. — Трябва да предупредиш някого, че сме на път да открием пътя към Пакс Таркас?

— Рицарю, ако исках да ви предам, досега да съм го сторил поне сто пъти! — изсъска Райстлин и впери поглед в тайната врата. — Долавям сила, по-могъща от всичко, което съм срещал от… — Той млъкна и потрепери.

— От? — запита разтревожен Карамон.

— От Кулите на Висшата Магия насам! Предупреждавам ви, не я отваряйте!

— Провери накъде води южната врата — обърна се Танис към джуджето.

Флинт отиде до нея и я отвори.

— Доколкото виждам, тунел като този, от който току-що излязохме.

— Пътят към Пакс Таркас минава през тайна врата — каза Гилтанас и преди някой да успее да го спре, посегна към издатината в пода.

— Ще съжалявате за това! — задави се Райстлин.

Вратата бавно се отвори и пред тях се откри просторно помещение, пълно почти догоре с жълтеникави предмети, подобни на малки тухли, които блестяха дори под дебелия слой прах.

— Съкровищницата! — възкликна Ебен. — Открихме съкровището на Кит-Канан!

— Злато и само злато, което няма никаква стойност в наши дни. Трябва ни единствено стомана… — Гласът на Стърм секна и очите му се разшириха от ужас.

Нещо тъмно се раздвижи от купчината.

— Какво става? — извика Карамон и извади меча си.

— Не знам! — едва успя да промълви Стърм.

— Аз знам — прошепна Райстлин. — Това е духът на черния елф! Предупредих ви да не отваряте тази врата.

— Направете нещо! — Ебен залитна назад.

— Приберете оръжията си, глупаци! — изсъска пронизително Райстлин. — Не можете да се биете с него! Докосването му е смърт, а ако започне да вие, докато сме в стаята, смятайте, че сме обречени. Дори гласът му убива. Бягайте! Бягайте бързо! През южната врата!

Докато се блъскаха към изхода, нещото прие формата на дроу — злата майка-елф от древните времена с прекрасни, ледени черти, осъдена на смърт за жестоки престъпления. Могъщите магьосници принудили духа й да охранява кралското съкровище.

При вида на човешките същества дроу протегна ръце, копнеещи за топла плът, и отвори уста да излее в крясък мъката и злобата си към всички живи същества.

Спътниците побягнаха панически към бронзовата врата. Карамон се спъна в брат си и без да иска, изби жезъла от ръката му. Кристалът звънна на пода, но не угасна, тъй като само драконовият мрак можеше да угаси магическата му светлина. Но сега тя осветяваше единствено пода. Останалата част от помещението потъна в тъмнина.

Като видя, че плячката е на път да й се изплъзне, дроу започна да се мята диво из Стаята с веригата. Ледените й ръце докоснаха за миг бузата на Ебен. Той изпищя и припадна. Стърм го грабна и го извлече в коридора. В същия момент Райстлин намери жезъла си и заедно с Карамон скочиха от другата страна на вратата.

— Всички ли сме тук? — попита задъхано Танис. И тогава чу от стаята с веригата протяжен вой, който смрази кръвта във вените му. Обзе го панически страх. Дъхът му сиря. Воят престана изведнъж и сърцето му сякаш заби отново.

Духът се задави и вдиша дълбоко, за да завие отново.

— Няма време да проверяваме! — изговори с усилие Райстлин. — Затваряй вратата, братко!

Карамон се хвърли върху нея с цялата си тежест и тя се затвори с трясък.

— Това няма да я спре! — изкрещя Ебен.

— Така е — потвърди Райстлин. — Нейната магия е по-могъща от моята. Мога да омагьосам вратата, но това сигурно ще ме убие. Спасявайте се, докато можете. Ако излезе, ще се опитам да я спра.

— Ривъруайнд, вие тръгвайте — заповяда Танис. — Стърм и аз оставаме при братята.

Групичката се изниза в тъмния коридор и само от време на време някой се осмеляваше да погледне с ужас назад.

Райстлин подаде жезъла на брат си. Светлината премигна, озовала се в непознати ръце. Магьосникът докосна с длани вратата, затвори очи и се насили да забрави всичко друго и да се съсредоточи върху заклинанието. „Калис-ан будрунин…“ Но мислите му се разпиляха, когато усети смразяващия студ.

Черният елф! Тя бе доловила думите му и се опитваше да го пречупи! Връхлетяха го спомени за друг черен елф, с когото се беше сблъскал в Кулите. Магията се промъкна в съзнанието му. Той се опита да прогони злокобните спомени от битката, която осакати тялото му и едва не разруши съзнанието му, но усети, че губи контрол. Беше забравил думите! Вратата се разтресе. Черният елф идваше!

Тогава, някъде от дълбините на съзнанието му, избликна сила, която бе усещал само два пъти в живота си — първия път в Кулата и втория, когато лежеше върху олтара на черния дракон в Ксак Тсарот. Ясният и спокоен глас, който му бе едновременно близък и непознат, проговори в мислите му и изрече думите на заклинанието. Райстлин ги повтори високо и ясно с глас, който не беше неговият: „Калис-ан будрунин кара-емарат!“

От другата страна на вратата се чу разочарован вой. Вратата удържа. Райстлин припадна.

Карамон подаде жезъла на Ебен, взе брат си на ръце и последва групата през тъмния проход. Намериха другата тайна врата, която се отвори лесно под умелите пръсти на Флинт и ги изведе към поредица къси, затрупани с отломки тунели. Все още разтреперани от страх, спътниците си проправиха път през препятствията. Накрая се озоваха в просторна зала с дървени бурета, наредени на рафтове по стените. Ривъруайнд запали факла. Буретата бяха здраво затворени. На някои имаше надписи СОЛАС, на други — ГЕЙТУЕЙ.

— Това е. Вече сме в крепостта — изрече с мрачно тържество Гилтанас. — Това е избата на Пакс Таркас.

— Слава на истинските богове! — Танис въздъхна и се свлече на пода.

Останалите последваха примера му. Чак тогава забелязаха, че Физбан и Таселхоф ги няма.

Глава 11Изгубени.Планът.Предадени!

Впоследствие Таселхоф не успя да си припомни онези последни, изпълнени с ужас мигове в Стаята с веригата. Помнеше, че каза: „Черен елф? Къде е?“, изправи се на пръсти и точно тогава жезълът падна на земята. Чу, че Танис крещи нещо. Освен това чу стон, който го накара да забрави кой е и къде се намира. В този миг нечии силни ръце го сграбчиха през кръста и го вдигнаха във въздуха.

— Качвай се! — изкрещя някакъв глас зад него.

Таселхоф протегна ръце, напипа студения метал на веригата и започна да се катери. Чу трясъка на вратата някъде далеч долу и след него — отново смразяващия вой на елфа. Този път не звучеше смъртоносно, по-скоро преливаше от ярост и безсилие. Тас се надяваше това да означава, че приятелите му са се спасили.

— Чудя се как ще се съберем отново — запита се на глас и за момент се почувства объркан. След това чу мърморенето на Физбан и се окуражи. Не беше сам.

Обгръщаше го плътен мрак. Той продължи да се катери по студеното желязо, докато накрая усети хладен повей. По-скоро почувства, отколкото видя, че се е изкачил до мястото където веригата стигаше до механизма (беше много горд, че ще има какво да разказва). Само да можеше да види нещо!

След това изведнъж си спомни. С него имаше магьосник.

— Можеш ли да светнеш? — извика кендерът.

— Да метна ли? Какво да метна? — Физбан едва не падна от веригата.

— Не да метнеш! Да светнеш! — Таселхоф увисна на едно звено. — Мисля, че стигнахме догоре и трябва да погледнем какво има тук.

— О, разбира се. Я да видим… светлина…

Тас го чу да рови из торбите си. Накрая очевидно намери онова, което търсеше, защото възкликна тържествуващо и измърмори някакво заклинание. Във въздуха се появи жълтеникава пламтяща топка, която увисна близо до шапката му.

Бляскавото кълбо се повъртя малко, обиколи кендера, сякаш за да се запознае с него, и отново се върна при гордия магьосник. Тас беше очарован. Искаше да му зададе цял куп въпроси, но ръцете му вече трепереха от напрежението, Физбан също едва се държеше. Трябваше по някакъв начин да се махнат от тази верига.

Кендерът се огледа и установи, че се намираха в горната част на крепостта, както и предполагаше. Веригата минаваше през огромно зъбчато колело от дърво, чийто вал бе здраво закрепен върху солиден каменен постамент. Звената бяха нанизани върху зъбци с размерите на дънери. След това веригата се прехвърляше над огромния вал и се губеше в тунела вдясно от Тас.

— Трябва да се изкатерим по колелото и да продължим по тунела — посочи кендерът. — Можеш ли да изпратиш светлината там?

— Светлина, при колелото! — нареди Физбан. Кълбото се полюшна във въздуха, но след това се върна и се поклати, сякаш категорично отказваше да изпълни заповедта.

Физбан се намръщи.

-Светлина, при колелото! — повтори той.

Кълбото се скри зад шапката му. Старецът посегна да го хване и едва не падна. Наложи се да сграбчи веригата с две ръце. Светлината затанцува във въздуха, сякаш се наслаждаваше на веселата игра.

— Ъъ… май вече е достатъчно светло — обади се Тас.

— Младото поколение няма никаква дисциплина — изръмжа Физбан. — Да беше видял баща му! Това се казваше горяща топка… — Той млъкна и продължи да се катери. Огненото кълбо остана да виси близо до върха на шапката му.

Тас стигна до първия зъб на колелото. Откри, че зъбците бяха грапави и катеренето по тях не представляваше трудност. След малко стигна до върха. Магьосникът го следваше с учудваща пъргавина, развявайки полите на робата си.

— Би ли помолил кълбото да освети тунела? — попита Тас.

— Светлина, в тунела! — заповяда Физбан, стиснал здраво веригата.

Огнената топка се подчини, но само привидно. Литна до началото на тунела и спря.

— Казах в тунела! Безрезултатно.

— Мисля, че го е страх от тъмното — оправда се Физбан.

— Господи, това е забележително! — удиви се кендерът. — Е, ако остане, където е, ще мога да виждам достатъчно, за да пропълзя по веригата. Тя май е само на три метра от пода на тунела. — „Когато висиш над бездна, изпълнена с мрак, каменният под на три метра под тебе ти изглежда просто привлекателен“, помисли си Тас.

— Някой трябва да се качи тук и да смаже тези неща — отбеляза Физбан и огледа критично вала. — Така е то, в наши дни всичко е мърлящина.

— Аз пък съм доволен, че никой не го е смазвал — заяви Тас и пропълзя по веригата.

По средата на катеренето кендерът се замисли какво ли е усещането да паднеш от такава височина, да пропадаш все по-надолу и по-надолу и накрая да се удариш в студения каменен под. Зачуди се какво ли е да се пръснеш на парчета…

— Мърдай! — подвикна след него Физбан и прекъсна мислите му.

Тас побърза да изпълзи в тунела, където го чакаше огнената топка, след което пусна веригата и скочи на пода от около два метра височина. Огненото кълбо се понесе след него. Малко по-късно се появи и магьосникът, който едва не се преби при скока.

Седяха на пода и си почиваха, когато Физбан изведнъж вирна глава.

— Жезълът ми.

— Какво? — Кендерът се прозя и се зачуди кое време беше.

Старецът се изправи с усилие.

— Остана долу — измърмори той и тръгна към веригата.

— Чакай! Не може да се върнеш! — Тас скочи ужасен.

— Кой ти каза? — отвърна сприхаво Физбан и брадата му се разтресе.

— И-исках само да отбележа… — заекна Тас — че е много опасно. Но ти съчувствам. Моят хупак също остана долу.

— Хмм… — Магьосникът отново се облегна на стената, но не изглеждаше съвсем убеден.

— Магически ли беше? — попита след малко Тас.

— Цял живот така и не разбрах.

— Ами — каза кендерът с подходяща доза практичност, — когато всичко свърши, можем да слезем долу и да си ги вземем. Дай сега да потърсим място за почивка.

Той огледа тунела. От пода до тавана имаше два метра и половина. Огромната верига минаваше по цялото му протежение, както и множество други, по-малки вериги, които образуваха невъобразима плетеница на пода. Тас се загледа в съоръжението и опита да си представи размера на камъните, които висяха в краищата.

— Кое ли време стана?

— Време за обяд — отвърна старецът. — Можем да почиваме и тук — какво му е на мястото? — Той се разположи на пода, извади пълна шепа куит-па и замляска шумно. Огнената топка се успокои и застана до ръба на шапката му.

Тас седна до него и задъвка собствената си дажба сушени плодове. Изведнъж долови някаква странна миризма, сякаш някой

беше запалил стари чорапи. Вдигна глава, въздъхна и дръпна ръкава на магьосника.

— Ей, Физбан, шапката ти гори!

— Флинт — натърти Танис, — казвам ти го за последен път. На мен ми мъчно за Тас не по-малко, отколкото на теб но не можем да се върнем! Той е заедно с Физбан и доколкото ги познавам, ще се оправят във всяка ситуация.

— Освен ако не опищят цялата крепост — измърмори Стърм.

Джуджето изгледа Танис, отиде в ъгъла, седна и горчиво зарида.

Танис също седна. Разбираше как се чувства Флинт. Странно, много пъти бе изпитвал неистово желание да удуши кендера с двете си ръце, но сега, когато го нямаше, ужасно му липсваше. Таселхоф преливаше от жизненост, не униваше и винаги беше весел. Не се плашеше от нищо, затова и никога не се предаваше. Може би не винаги избираше правилния начин, но поне беше готов да действа. Танис се усмихна тъжно. Надяваше се този път кендерът да се е спрял на нещо по-рационално.

Спътниците си починаха около час, хапнаха куит-па и пиха прясна вода от кладенеца, който откриха наблизо. Райстлин дойде в съзнание, но не яде нищо. Отпи малко вода и отново се отпусна на пода. Карамон деликатно му съобщи за Физбан, защото се боеше, че брат му няма да понесе новината, но Райстлин само сви рамене, затвори очи и потъна в непробуден сън.

След като се възстанови донякъде, Танис се надигна и се отправи към Гилтанас, който съсредоточено изучаваше някаква карта. Усмихна се на Лорана, но тя не му обърна никакво внимание. Той съжаляваше за резкия си тон, когато разговаря с нея в Сла-Мори. Трябваше да признае, че бе понесла учудващо твърдо ужасите през последните няколко часа. Беше правила онова, което й се казваше, бързо и без никакви възражения. Реши, че трябва да й се извини, но първо искаше да говори с брат й.

— Какво сочи картата? — попита Танис и приклекна до него.

— Да, къде сме? — намеси се и Стърм.

Всички се скупчиха около елфа, с изключение на Райстлин, който изглеждаше заспал, но на Танис му се стори, че вижда между притворените му клепачи златист проблясък.

Гилтанас разстла картата на пода.

— Това е крепостта Пакс Таркас и околните мини. Ние се намираме в избите, които са на най-долния етаж. Долу, само на петнайсет метра по този коридор, са килиите, където са затворени жените. Ето го и помещението на стражите, точно срещу тяхната килия, а това — той почука с пръст по картата — е леговището на червения дракон на Верминаард, който се казва Янтар. Естествено, тъй като драконът е много голям, неговото помещение стига чак до приземния етаж и е свързано с покоите на Верминаард, които са разположени на първия и втория етаж, откъдето отвежда коридор, който стига до покрива на крепостта.

Гилтанас се усмихна горчиво и продължи:

— На първия етаж, зад покоите на Верминаард, се намира килията, където държат децата. Той е хитър — държи заложниците в отделни помещения, защото знае, че майките никога няма да тръгнат без децата си, а мъжете никога няма да изоставят семействата си. При децата стои друг червен дракон. Мъжете, около триста човека, заедно с няколкостотин джуджета-земерови, работят в мините в планините.

— Ти май знаеш твърде много за Пакс Таркас — отбеляза Ебен.

Гилтанас вдигна рязко поглед.

— Какво намекваш?

— Нищо не намеквам. Просто казвам, че знаеш твърде много за човек, който никога не е стъпвал тук! Освен това е много странно, че в Сла-Мори на няколко пъти едва не ни убиха.

— Ебен — намеси се Танис, — писна ми от твоите подозрения. Не вярвам някой от нас да е предател, а и както каза Райстлин, ако имаше такъв, досега да ни е провалил поне сто пъти. Защо ще ни оставя да стигнем толкова далеч?

— За да предаде мен и Дисковете в ръцете на Верминаард — отговори тихо Златна Луна. — Той знае, че съм тук, Танис. Ние сме свързани посредством онова, в което вярваме.

— Абсурд! — изсумтя Стърм.

— Не, не е. Спомни си, че липсваха две съзвездия. Едното беше Кралицата на Мрака. От малкото, което успях да разбера от Дисковете, тя е една от древните богини. Боговете на доброто се изправят срещу боговете на злото, а неутралните се борят да запазят равновесието. Верминаард почита Кралицата на Мрака, а аз почитам Мишакал. Точно това имаше предвид тя, когато каза, че трябва да възстановим равновесието. Силата, която притежавам, явно го плаши и той ще използва цялата си воля, за да ме открие. Колкото по-дълго стоим тук… — Гласът й внезапно притихна.

— Толкова по-малко полза има от караници — заяви Танис и погледна остро Ебен.

— Достатъчно. С вас съм — сви рамене той.

— Какъв е планът ти, Гилтанас? — попита Танис и забеляза с раздразнение, че Стърм, Карамон и Ебен се спогледаха многозначително. „Трима човека, обединени срещу елфите, помисли той. Но може би и аз не съм по-добър от тях, като вярвам на Гилтанас само защото е елф.“

Гилтанас също видя размяната на погледи. Изгледа хората напрегнато, след което заговори с равен тон, внимавайки за всяка дума, сякаш не искаше да разкрива повече от онова, което беше абсолютно необходимо.

— Всяка вечер от десет до дванайсет жени излизат от килията и отиват в мините при мъжете си. Така Господарят на драконите показва, че спазва своята част от уговорката. По същата причина на жените е разрешено да посещават децата си веднъж дневно. Нашите шпиони ни осведомиха, че има нещо странно в дракона, който пази децата, но не можаха да ни кажат какво точно.

— Какви шп… — започна Карамон, но видя погледа на Танис и размисли. Вместо това попита директно:

— Кога нападаме? И какво ще правим с този дракон.

— Янтар?

— Утре сутринта. Верминаард и Янтар най-вероятно ще се присъединят към армията, когато стигне близо до Куалинести. Той подготвя това нападение от много време и не вярвам да го пропусне.

Групата продължи да обсъжда плана още известно време. След това събраха нещата си и Карамон събуди брат си. Стърм и Ебен отвориха вратата към прохода. Не се виждаше никой, макар че от отсрещното помещение се чуваха приглушени пиянски крясъци и смехове. Драконяни. Компанията се изниза тихо в тъмния, безлюден коридор.

Таселхоф стоеше в средата на помещението, което кръсти Стаята с механизма, и оглеждаше тунела. Близо до него се полюшваше огненото кълбо. Кендерът беше започнал да губи надежда. Това чувство го спохождаше много рядко и той го свързваше основно с един момент в миналото, когато изяде цяла тава пай със зелени домати, „придобита“ от един съсед. И до ден днешен безнадеждността и паят със зелени домати го хвърляха в еднакъв ужас.

— Трябва да има някакъв начин — каза той. — Не може поне от време на време да не се качват да почистват механизма или просто да проверяват дали е там.

Заедно с Физбан в продължение на цял час бяха пълзели напред-назад в тунела и се бяха провирали под безбройните вериги. Не откриха изход. Тунелът беше студен, пуст и прашен.

— Като говорехме за светлина — обади се внезапно магьосникът, макар въобще да не бе ставало дума, — погледни натам!

Таселхоф се обърна. През една пукнатина в дъното на стената се процеждаше сребриста ивица светлина. Чуваха се и гласове. Изведнъж светлината се усили, сякаш някой долу бе влязъл с факла в помещението.

— Може това да е изходът — възкликна старецът. Тас изтича и побърза да надникне през цепката.

— Ела!

Видяха просторна стая, обзаведена с възможно най-голям лукс и разточителство. Всичко красиво, изящно, изискано или ценно в земите под властта на Верминаард бе донесено тук, за да краси покоите му. В единия край на стаята имаше трон с пищна резба. По стените висяха безценни сребърни огледала, разположени по такъв начин, че накъдето и да се обърнеше човек, винаги виждаше срещу себе си ужасния рогат шлем на Господаря на драконите.

— Това трябва да е той — прошепна Тас на Физбан. — Верминаард! — Кендерът затаи дъх. — А това сигурно е неговият дракон Янтар. Онзи, за когото Гилтанас ни разказа, че убил всички елфи в Солас.

Янтар, или Пайръс (истинското му име бе известно само на драконяните и на другите дракони, но не и на простосмъртните), беше много древен червен дракон. Лично Кралицата на Мрака го бе дала на Господаря на драконите. Всъщност Пайръс трябваше да наблюдава Верминаард, който беше развил необичайна параноя по отношение на истинските богове и се боеше народите на Крин да не разберат за съществуването им. Драконът имаше и друга задача, толкова секретна, че за нея незнаеше дори Верминаард — задача, поверена му от Кралицата на Мрака и известна единствено на нея и на нейните дракони на злото.

Пайръс трябваше да претърси Ансалон и да открие един човек с много имена. Кралицата го наричаше Вечния, драконите — Мъжа със Зеления Скъпоценен Камък, а човешкото му име беше Берем. Точно заради него сега Пайръс се намираше в покоите на Верминаард, вместо да дреме в леговището си, както предпочиташе да прекарва следобедите.

Пайръс бе получил съобщение, че Фюмастър Тоде ще доведе двама затворници на разпит, а винаги съществуваше, макар и малка вероятност Берем да попадне сред пленниците. Затова присъстваше на всички разпити, въпреки че го отегчаваха неимоверно. Интересни му бяха само когато Верминаард нареждаше „затворниците да нахранят дракона“.

Пайръс се беше излегнал на една страна в тронната зала и я изпълваше почти изцяло. Огромните му криле бяха прибрани от двете страни, а гърдите му се повдигаха равномерно като на гротескна играчка, създадена от джуджета. Той задряма, захърка и се размърда. Една рядка ваза се разби на пода. Верминаард вдигна поглед от бюрото си, където изучаваше картата на Куалинести, и изръмжа:

— Преобрази се, преди да си порутил цялата стая! Пайръс отвори едно око и го изгледа с неприязън, след което измърмори една-единствена магическа дума.

Чудовищните му форми се смалиха до фигура на слабоват мъж с черна коса, продълговато лице и убийствени червени очи. Той отиде до бюрото, което се намираше близо до трона на Верминаард, седна и се загледа с нескрита омраза в широкия му гръб.

Някой задраска по вратата.

— Влез — отново изръмжа Верминаард.

Един драконянин отвори, въведе Фюмастъра и пленниците му и се оттегли, затваряйки след себе си вратата от масивно злато и бронз. Господарят на драконите продължи да разглежда картата още няколко минути, които Фюмастър Тоде прекара в тягостно очакване. Накрая го изгледа с пронизващ поглед, стана и се изкачи на трона, който умишлено бе направен във формата на зинала паст на дракон.

Верминаард изглеждаше наистина внушително. Беше висок и едър, облечен в тъмновиолетова броня от люспи на дракон, обточена със злато. Ужасяващата маска прикриваше лицето му. Той се придвижи с необичайна за толкова едър човек грация и се облегна на трона, поглаждайки с кожената си ръкавица черно-златистия боздуган, подпрян от дясната му страна. Изгледа Тоде и двамата пленници с раздразнение знаеше, че ги е довел само за да замаже провала си с посветената. Бе изпаднал в пристъп на опустошителна ярост, когато разбра от драконяните, че сред затворниците от Солас е имало жена, която напълно отговаряла на описанието, но е избягала. Тоде едва не заплати с живота си за тази грешка, но таласъмът се оказа изключителен майстор в областта на хленченето и вайкането. Верминаард си беше обещал изобщо да не приема Фюмастъра, но го измъчваше някакво смътно безпокойство, че нещо във владенията му не е съвсем наред.

„Заради проклетата посветена!“ — помисли си той. Долавяше силата й все по-наблизо, а това го изнервяше и тревожеше. Верминаард огледа внимателно затворниците и установи, че не отговарят на описанието на онези, които бяха атакували Ксак Тсарот.

Но Пайръс реагира по съвършено различен начин. Преобразеният дракон скочи на крака и стисна махагоновата облегалка с такава сила, че пръстите му се отпечатаха върху нея. Той се разтрепери от вълнение и трябваше да положи неимоверни усилия да седне и отново да си придаде спокоен вид. Само очите му, които не изпускаха единия от пленниците, горяха като огньове от Бездната и издаваха онова, което изпитваше.

Първият затворник беше джудже-земеров, по-точно Сестън, който едвам вървеше — Тоде бе оковал ръцете и краката му, защото предпочиташе повече да не рискува. Той залитна и парализиран от ужас, падна на колене пред Господаря на драконите. Другият затворник — онзи, когото наблюдаваше Пайръс — беше човек, облечен в дрипи. Стоеше мълчалив и не откъсваше поглед от пода.

— Защо ме безпокоиш заради тези отрепки, Фюмастър? — изръмжа Верминаард.

Тоде, който се бе превърнал в тресяща се пихтиеста маса, преглътна и веднага поде предварително приготвената реч.

— Този — таласъмът ритна Сестън — е същият, който освободи пленниците от Солас, а този — той посочи мъжа, който вдигна объркан и озадачен поглед — го намерихме да се размотава из Гейтуей, което, както е известно, е абсолютно забранено.

— И защо ми ги водиш? — запита с нарастващо раздразнение Верминаард. — Хвърли ги в мините при останалата паплач!

Тоде се разтрепери.

— Помислих си, че човекът м-м-може да е ш-ш-шпионин…

Господарят на драконите се взря внимателно в мъжа. Беше висок, почти петдесетгодишен и белокос. Гладко избръснатото му мургаво лице носеше белезите на времето. Приличаше на просяк с тези дрипи и навярно е точно такъв, помисли си с отвращение Верминаард. У него определено нямаше нищо необичайно, като се изключат може би очите — блестящи и млади. Ръцете му също бяха младежки. Вероятно елфска кръв…

— Този човек е малоумен — отсече накрая Верминаард. — Погледни го! Не виждаш ли, че зяпа като риба на сухо?

— Т-т-той май е, ами, глухоням, милорд. — Тоде се изпоти. Верминаард сбърчи нос. Дори драконовият шлем не го предпазваше от вонята на потящ се таласъм.

— Значи си заловил едно джудже и един глухоням шпионин — каза той с убийствен сарказъм. — Много добре. Защо не излезеш да ми набереш букет цветя?

— Щом така е угодно на вашата височайша особа — отвърна с тържествен поклон Тоде.

Верминаард се разсмя въпреки яда си. Фюмастърът бе изключително забавно същество. Жалко, че не можеше да го научи да се къпе. Той махна с ръка.

— Разкарай ги! И ти се разкарай!

— Какво да сторя със затворниците, милорд?

— Остави джуджето за вечеря на Янтар, а шпионина отведи в мините. И внимавай — изглежда ми много опасен! — Господарят на драконите отново се разсмя.

Пайръс изскърца със зъби и прокле глупостта на Верминаард.

Тоде отново се поклони.

— Тръгвайте! Я ставай! — Фюмастърът подритна джуджето, което беше припаднало, след като чу, че ще го дадат на дракона.

Верминаард слезе от трона, отиде до бюрото и нави картата на руло.

— Изпрати вестите по змея — нареди на Пайръс. — Утре отлитаме да разрушим Куалинести. Бъди готов, когато те повикам.

След като Господарят на драконите излезе, Пайръс, все още в човешки облик, стана от бюрото и закрачи нервно из стаята. От другата страна на вратата отново се чу драскане.

— Господарят Верминаард се оттегли в покоите си! — извика раздразнен.

Вратата се отвори със скърцане.

— Вас искам да видя, велики — прошепна един драконянин.

— Влез. Но бъди кратък.

-Нашият човек успя, велики. Измъкна се, въпреки че го подозират. И е довел посветената…

— Да се провали в Бездната тази посветена! — изръмжа Пайръс. — Новината вълнува само Верминаард. Предай я на него. Не, чакай! — Драконът се замисли.

— Дойдох първо при вас, както ми бяхте наредили — извини се драконянинът и побърза да отстъпи към вратата.

— Казах да чакаш! — заповяда Пайръс и вдигна ръка. — Все пак новината интересува и мен. Не за посветената. Залогът е много по-голям… Ще се срещна с нашето приятелче-предателче. Доведи го нощес в леговището ми, но не казвай на Господаря Верминаард. Не още. Той в момента е зает с Куалинести. Може да се развълнува прекалено много.

Драконянинът се поклони и напусна тронната зала. Пайръс продължи да я кръстосва напред-назад, потривайки ръце с доволна усмивка.

Глава 12Причтата за скъпоценния камък.Предателят е разкрит.Дилемата на Тас.

— Престани, безсрамнико! — изписка Карамон и шляпна по ръката Ебен, който го опипваше под ризата.

Жените в килията се разсмяха толкова гръмко на закачката им, че Танис погледна разтревожено към стаята на стражите.

Марита побърза да го успокои:

— Не се притеснявай за тях! На този етаж има само двама и те през цялото време са пияни, особено сега, когато армията се изнесе. — Тя вдигна поглед от ръкава, който пришиваше, и поклати тъжно глава. — Колко отдавна не съм ги чувала да се смеят, бедничките. Напоследък хич не им е до смях.

В килията бяха наблъскани трийсет и четири жени, а Марита им беше казала, че в съседната има шейсет, които живееха при такива условия, че дори и най-закоравелите аскети биха се ужасили. Жените не разполагаха с нищо друго, освен с по някоя и друга дреха. Пускаха ги за кратка разходка само сутрин, а през останалото време шиеха драконянски униформи. Макар че се намираха тук само от няколко седмици, лицата им бяха бледи и изпити, а телата — слаби и немощни, поради липсата на питателна храна.

Танис се отпусна. Въпреки че познаваше Марита едва от няколко часа, чувстваше, че може да се довери на преценката й. Тя беше успокоила ужасените жени, когато групата нахлу в килията им, а после изслуша плана им и се съгласи, че има вероятност да успеят.

— Нашите мъже ще дойдат с вас — каза на Танис, — но ще имате проблеми с Висшите Търсачи.

— Съветът на Висшите Търсачи е тук? — попита изненадано той. — Като затворници?

Марита кимна и се намръщи.

— Това е наградата им, задето повярваха на черния посветен. Сигурна съм, че няма да ви последват. А и защо? Господарят на драконите все пак се е погрижил да не работят в мините. Но ние сме с вас. — Тя огледа жените, които закимаха, без да се колебаят. — Само не излагайте децата ни на опасност.

— Не мога да обещая — каза Танис. — Не искам да прозвучи жестоко, но сигурно ще се наложи да се бием с дракона и тогава…

— Да се биете с дракона? С Кремък? — Марита го изгледа развеселено. — Дрън-дрън! Не закачайте това нещастно създание. Всъщност, ако й сторите нещо, децата няма да ви го простят — толкова я обичат.

— Дракона ли? — попита невярващо Златна Луна. — Какво им е направила? Заклинание?

— Не. Съмнявам се, че Кремък може да омагьоса някого или нещо. — Марита се усмихна тъжно. — Бедното създание не е с всичкия си, откакто собствените й деца били избити по време на някаква голяма война. Сега смята, че нашите деца са нейни. Не знам откъде я е изкопал Верминаард, но ми е жал за нея. Надявам се само, че някога той ще си плати за всичко, което е сторил! — Тя прегриза злобно конеца.

— Няма да ви е трудно да освободите децата — продължи след малко Марита. — Кремък винаги спи до късно. Ние ги храним, после ги извеждаме на разходка, а тя изобщо не се събужда. Така и няма да разбере, че ги няма, горката.

Изпълнени с надежда за пръв път от седмици насам затворничките започнаха да преправят дрехите си така, че да станат на мъжете. Нещата вървяха добре до момента, в който трябваше да се маскират.

— Да се обръсна?! — Стърм така изрева, че жените се дръпнаха ужасени. Той не разбираше същността на маскировката, но когато му обясниха, че това е най-добрият начин да прекосят открития двор и да поемат към мините, се съгласи. Въпреки това категорично заяви, че по-скоро ще умре сто пъти в ръцете на Господаря на драконите, отколкото да си обръсне мустаците. Успокои се едва когато Танис предложи да скрие лицето си с шал.

Тъкмо уредиха този проблем, когато Ривъруайнд на свой ред отказа да се преоблече като жена. Не помогнаха никакви доводи. Накрая Златна Луна дръпна Танис встрани и му обясни, че в тяхното племе карали мъжете, които са проявили малодушие пред лицето на врага, да се обличат в женски дрехи и да ходят така, докато не докажат храбростта си. Танис отстъпи пред този аргумент, но Марита продължи да мисли как да маскират варварина.

След безкрайни обсъждания решиха Ривъруайнд да се увие в дълго наметало, да върви прегърбен и да се подпира на тояжка като старица. Оттам нататък нещата тръгнаха гладко — поне на първо време.

Лорана отиде при Танис, който тъкмо увиваше лицето си с шал.

— А ти защо не се обръснеш? — попита го тя и пипна брадата му. — Или, както казва Гилтанас, ти доставя удоволствие да навираш в очите ни човешката си същност?

— Нищо подобно. Просто ми писна да я отричам, това е. — Той си пое дълбоко въздух. — Лорана, извинявай, че ти говорих така в Сла-Мори. Нямах право…

— Напротив. Наистина се държах като влюбена хлапачка и изложих на опасност живота ви. — Гласът й потрепери, но го овладя. — Това няма да се повтори. Ще докажа, че мога да ви бъда от полза — увери го тя, макар да не знаеше как точно ще го направи.

Въпреки че говореше с гордост за бойните си умения, през целия си живот не беше убила дори заек. А в момента толкова я беше страх, че стисна треперещите си ръце зад гърба, за да не ги види Танис. Внезапно почувства, че ще загуби самообладание и ще потърси успокоение в прегръдката му, затова побърза да се отдалечи и да помогне на Гилтанас да се маскира.

Танис си каза, че Лорана най-после се държи като възрастен човек и това е много хубаво, но категорично отказа да си признае, че всеки път, когато погледнеше огромните й сияйни очи, душата му замираше.

Следобедът мина бързо, настъпи вечерта и дойде време жените да отнесат вечерята на мъжете в мините. Спътниците изчакаха в напрегнато мълчание да минат стражите, забравили всякакви закачки. Тогава възникна и последният проблем. Райстлин, който беше кашлял до изнемога, заяви, че е твърде изморен, за да ги придружи. Карамон предложи да остане с него, но магьосникът го изгледа раздразнено и каза да не се прави на глупак.

— Тази вечер нямате нужда от мен — прошепна той. — Оставете ме на мира. Трябва да се наспя.

— Не съм съгласен да го оставяме тук… — започна Гилтанас, но преди да беше довършил мисълта си, отвън се чу шум от ноктести крака и дрънчене на посуда. Вратата се отвори и влязоха двама драконяни, които лъхаха на вкиснато вино. Единият залитна и впери празен поглед в жените.

— Размърдайте се — нареди грубо той.

„Жените“ се изнизаха в коридора, където шест джуджета-земерови държаха тенджери с някаква неописуема манджа. Карамон подуши лакомо въздуха, но сбърчи отвратено нос. Драконяните затръшнаха вратата на килията. Последното, което воинът видя, бе Райстлин, увит в одеяла, полегнал в най-тъмния ъгъл.

Физбан плесна с ръце.

— Чудесно, момчето ми! — възхити се той, когато част от стената в Стаята с механизма помръдна и се отвори.

— Благодаря — отвърна скромно Тас. — Всъщност да намериш секрета на една тайна врата е много по-трудно, отколкото да я отвориш. Не знам ти как успя. Смятах, че съм прегледал навсякъде.

Той започна да се промъква през вратата, но внезапно спря, защото му хрумна нещо.

— Физбан, можеш ли да кажеш на твоето светещо кълбо да не идва с нас? Или поне докато не разберем дали оттатък има някой. Ако ни последва, ще ни открият веднага, а не сме далеч от покоите на Верминаард.

— Боя се, че не мога — поклати глава Физбан. — Не обича да остава само в тъмното.

Таселхоф кимна разбиращо. Очакваше нещо подобно. Е, нямаше смисъл да се тревожи. Както казваше майка му, ако млякото се разлее, котката ще го излочи.

За щастие от другата страна нямаше никой. Той се обърна да помогне на Физбан и се зае да изучава обстановката. Намираха се в тесен коридор, в края на който имаше стълби, които се спускаха надолу в мрака. Изглежда, бронзовите врати на източната стена бяха единственият друг изход.

— Сега сме точно над тронната зала — измърмори Тас. — Тези стълби сигурно водят към нея. Предполагам, че се охраняват от стотици драконяни, затова изключваме тази възможност. — Той долепи ухо до вратата. — Нито звук. Дай да огледаме наоколо. — Кендерът бутна бронзовата врата и тя се отвори без никакво усилие. Спря и се ослуша. След малко пристъпи предпазливо, следван от Физбан и огнената топка.

— Прилича на художествена галерия. — Той огледа стените, покрити с прашни и избелели картини. През високите прозорци се виждаха звездите и върховете на планините. Тас разбра къде се намират и бързо начерта наум една карта.

— Ако изчисленията ми са правилни, тронната зала е на запад, а леговището на дракона — още по на запад от нея. Поне така мисля, защото драконът се запъти натам, когато Верминаард излезе. Освен това трябва да може да излита от сградата, така че леговището му се намира на такова място, което има пряк излаз към небето — нещо като шахта или друг голям отвор. Оттам можем да наблюдаваме какво става.

Тас бе толкова зает с разсъжденията си, че не обръщаше внимание на Физбан. А магьосникът бродеше из залата и оглеждаше внимателно картините, сякаш търсеше някоя определена.

— А, ето я! — измърмори той, след което се обърна и прошепна: — Таселхоф!

Кендерът вдигна глава и видя, че картината сияеше с мека светлина.

— Я виж ти! — Тас занемя от възхищение, но след малко каза: — Е, какво толкова. Картина с червени дракони, които нападат Пакс Таркас и…

Гласът му замря. Срещу червените дракони се бяха възправили соламнийски рицари, яхнали други дракони, които бяха прекрасни — златни и сребърни. Мъжете размахваха оръжия и от тях струяха лъчи. Тогава разбра! Съществуваха и златни дракони, но някой трябваше да ги открие. Те щяха да победят злите дракони. Освен това съществуваше…

— Ето го копието!!!… — Кендерът направо онемя. Старецът кимна.

— Да, най-сетне разбра и видя отговора. Ще го запомниш. Но не сега. Не сега. — Той разроши косата му със сбръчканата си ръка.

— Дракони. За какво говорех? — Тас не си спомняше нищо. И какво правеше пред тази картина, която почти не се виждаше от прах? Кендерът тръсна глава, Физбан сигурно се беше пошегувал. — Ами да! Леговището на дракона. Ако изчисленията ми са верни, то се намира ей там. — И тръгна в тази посока.

Магьосникът го последва с усмивка.

Добраха се до мините без произшествия. Видяха съвсем малко стражи и почти всички изглеждаха полузаспали от скука. Никой не обърна внимание на групичката жени, която мина бързо покрай пламтящата пещ, захранвана денонощно от множество уморени до смърт джуджета, и навлезе в мините. Драконяните заключваха нощем мъжете в големи пещери и се връщаха при джуджетата да ги наблюдават. Не виждаха смисъл да охраняват хората, тъй като те нямаше да тръгнат никъде без семействата си.

Когато отидоха при тях, за да им занесат вечерята, Танис се увери, че Верминаард е бил прав — мъжете наистина не искаха да бягат. Те гледаха недоверчиво Златна Луна, за тях тя си оставаше варварка — акцентът й бе странен, а дрехите й — още по-странни. Разказваше им за дракона и синята светлина, която го беше изгорила, за това, как самата тя беше оцеляла, но това им звучеше като детска приказка. А нямаше с какво друго да ги убеди, освен с лъскавите платинени дискове.

Хедерик, Теократът на Солас, първи я провъзгласи за вещица, шарлатанка и богохулница. Той им припомни случката в хана и размаха като доказателство осакатената си ръка. Но всички знаеха, че боговете на Търсачите не бяха опазили града от драконите.

Все пак мнозина проявиха интерес към възможността па избягат, защото не искаха да живеят в мръсотия и мизерия, а освен това разбираха, че когато желязото в недрата на планините се изчерпи, животът им нямаше да струва и пукната пара за Верминаард.

Но Висшите Търсачи, които дори и в затвора се възприемаха като ръководен орган, възроптаха срещу този, според тях безразсъден план.

Завърза се ожесточен спор, който, както изглеждаше можеше да продължи с дни. Танис не беше очаквал такъв развой на нещата, затова побърза да каже на приятелите си да застанат до вратите, в случай че стражите чуят суматохата и се върнат. Златна Луна стоеше безпомощна сред мъжете и чувстваше, че всеки момент ще се разплаче. Беше толкова вдъхновена от новите си убеждения и така копнееше да ги разпространява сред хората, че този провал я докара до ръба на отчаянието.

— Това е сбирщина глупаци — прошепна Лорана и седна до Танис.

— Не е — отвърна той и въздъхна. — Ако беше, щеше да им е много по-лесно. Обещаваме им нещо фантастично в замяна на единственото, което им е останало — живота. И за какво? За да тръгнат по хълмовете и да нямат миг покой? Тук поне са живи — засега.

— Що за живот е това?

— Въпросът ти е много уместен, девойко — обади се тих мъжки глас.

Двамата се обърнаха едновременно и видяха Марита коленичила в ъгъла до някакъв мъж, който лежеше върху груба потелка. Възрастта му не можеше да се определи, защото болестта и изтощението бяха заличили всичко в него. Той се надигна мъчително и протегна бледата си, немощна ръка. Въздухът излизаше със свистене от хилавите му гърди. Марита опита да го спре, но мъжът я погледна ядосано.

— Знам, че съм зле! Но това не означава, че трябва да умра от скука. Доведи ми тази варварка.

Танис погледна въпросително Марита. Тя се изправи от дръпна встрани.

— Това е Елистан — осведоми го тя, сякаш името му беше известно на всеки. И понеже Танис не реагира, добави: — Той е един от Висшите Търсачи на Хейвън. Хората го обичаха и уважаваха, защото единствен се осмели да говори против Господаря на драконите. Но никой не го послуша и не пожела да го чуе.

— Но защо говориш за него в минало време? Та той все още е жив.

— Няма да е задълго. — Марита избърса една сълза. — И преди съм виждала тази болест. Баща ми умря от нея. Сякаш нещо ги изгаря отвътре. Беше подлудял от болка последните няколко дни. Според мен вече му се вижда краят.

— Не съм убеден — усмихна се Танис. — Златна Луна е посветена. Тя може да го излекува.

— Не бих заложила и пукнат грош — отвърна скептично Марита. — Освен това не трябва да му вдъхваме напразни надежди. Нека си отиде в мир.

— Златна Луна — повика я Танис, — този човек има нужда от помощта ти. — Той я отведе при Елистан, без да обръща внимание на Марита. Изопнатото от безсилие и разочарование лице на варварката омекна, когато видя окаяното положение, в което се намираше нещастникът.

Елистан вдигна поглед към нея.

— Девойко — гласът му едва се чуваше, — твърдиш, че носиш послание от древните богове. Ако наистина хората са онези, които са извърнали лице от тях, а не обратното, както винаги сме смятали, защо чакаха толкова дълго да оповестят съществуването си?

Златна Луна коленичи до умиращия и се замисли как по-добре да формулира отговора си. Накрая каза:

— Представи си, че вървиш в гората и носиш в ръка най-ценното нещо, което притежаваш — рядък и прекрасен скъпоценен камък. Изведнъж те напада ужасно чудовище. Ти изпускаш камъка и побягваш. А когато разбираш, че си го изгубил, те е страх да се върнеш и да го потърсиш. Тогава някой ти дава друг скъпоценен камък. Дълбоко в сърцето си знаеш, че той не е толкова ценен, но все още те е страх да се върнеш за него. Това какво означава — че камъкът вече не е в гората или че все още лежи там, където си го изтървал, и те чака да се върнеш за него? Елистан затвори очи и въздъхна тъжно.

Разбира се, че камъкът стои там и чака ние да се върнем. Какви глупаци сме! Защо нямам повече време да опозная боговете ти!

Златна луна пое въздух лицето й стана почти толкова бяло, колкото на умиращия.

— Ще ти бъде дадено време — прошепна тя и пое ръката му в своята.

Погълнатия от сцената Танис се сепна, защото някой докосна рамото му. Той се хвана за меча и се извърна, но зад него стояха Стърм и Карамон.

— Какво има? Стражите ли?

— Още не — отвърна рязко рицарят. — Очакваме ги всеки момент. Но Ебен и Гилтанас ги няма.

Над Пакс Таркас се спусна нощ.

Пайръс стоеше в стаята си и нервничеше, защото бе придобил навика на човешките същества, когато приемаше формата им, да кръстосва напред-назад. Но сега в залата имаше място едва колкото да разпери криле, макар да бе най-просторната в крепостта, при това бе разширена допълнително специално за него.

Той се насили да се успокои, легна на пода и впери поглед във вратата. Затова не забеляза двете глави, които надничаха над парапета на третия етаж.

Някой подраска по вратата. Пайръс вдигна нетърпеливо глава, но я отпусна с ръмжене, когато двама таласъми довлякоха в стаята някакво окаяно същество.

— Земеров! — изръмжа драконът, който с нисшите говореше на общия език. — Верминаард трябва съвсем да се е пообъркал, ако смята, че ще ям тези отвратителни твари. Хвърлете го в онзи ъгъл и изчезвайте! — Таласъмите побързаха да изпълнят нареждането му. Сестън се сви в ъгъла и зарида.

— Млъквай или ще те изпепеля само за да не ми мрънкаш на главата — заповяда раздразнено драконът.

Откъм вратата се чу тихо почукване, което разпозна моментално и червеният огън в очите му се разгоря.

— Влез!

На прага застана висок мъж, увит в дълго наметало и с качулка, която скриваше лицето му.

— Добре — отвърна Пайръс и люспите му застъргаха по пода. — Свали си качулката. Искам да виждам лицата на тези, с които разговарям.

Той я отметна и в същия момент високо горе някой си пое шумно дъх. Пайръс вдигна глава към тъмния балкон. Тъкмо обмисляше дали да не литне, за да види какво става, когато мъжът прекъсна мислите му.

— Разполагам със съвсем малко време, велики. Искам да се върна, преди да са ме заподозрели. Освен това трябва да докладвам на Господаря Верминаард…

— Всичко по реда си — прекъсна го Пайръс. — Какво са намислили онези глупаци, с които си се сдружил?

— Възнамеряват да освободят робите, да ги разбунтуват и така да принудят Верминаард да върне армията, която пътува към Куалинести.

— Само това?

— Да, велики. А сега трябва да предупредя Господаря на драконите.

— Дрън-дрън! Аз съм този, който ще потуши бунта, ако робите въстанат. Освен ако не кроят планове и за мен?

— Не, велики. Те много се боят от теб и затова ще изчакат, докато вие с Верминаард отлетите за Куалинести. Чак тогава ще освободят децата и ще се разпръснат в планините.

— Планът напълно подхожда на ограничената им интелигентност. Не се тревожи за Верминаард. Аз ще се погрижа да го осведомя, когато преценя, че е готов да научи новината. Назряват много по-важни събития. Много по-важни. Слушай внимателно. Днес този имбецил Тоде доведе един затворник… — Пайръс замълча и очите му проблеснаха. Гласът му премина в съскане. — Това е той! Онзи, когото търсим!

Мъжът застина от изненада.

— Сигурен ли сте?

— Естествено! — процеди злобно драконът. — Виждам го и в сънищата си! Той е там! Почти го докосвам! Цял Крин го търси, но аз го открих!

— Ще информирате ли Нейно Мрачно Величество?

— Не. Нямам доверие на вестоносците. Трябва лично да й доставя този човек, но сега не мога да напусна крепостта. Верминаард няма да успее сам да се справи с елфите. Дори тази война да е само фарс, все пак трябва да спазваме благоприличие. Освен това без тях светът ще стане по-добро място за живот. Ще отведа Вечния при Кралицата при първа възможност.

— Защо ми казвате всичко това? — запита мъжът с необичайно рязък тон.

— Защото ти трябва да го опазиш! — Пайръс намести по-удобно огромното си туловище. Плановете му се осъществяваха много скоростно. — Това, че посветената на Мишакал и мъжът със зеления камък пристигнаха при мен едновременно, е белег за могъществото на Нейно Мрачно Величество! Ще оставя на Верминаард удоволствието утре да се разправи с нея и приятелите й. Всъщност… — очите му светнаха — всичко може да мине съвсем гладко! Ако в суматохата премахнем мъжа със зеления камък, Верминаард може и да не разбере нищо! Когато робите се разбунтуват, намери този мъж. Доведи го тук и го скрий на най-долния етаж. Ще го отведа при Кралицата, когато унищожим хората и армията изличи Куалинести от лицето на Крин.

— Ясно. — Мъжът се поклони. — А моята награда?

— Ще си я получиш. А сега ме остави. Посетителят вдигна качулката си и излезе. Пайръс прибра криле, сви огромното си тяло на топка и остана така, вперил поглед в мрака. Чуваше се само хлипането на Сестън.

— Добре ли си? — попита тихо Физбан. Двамата с кендера седяха на балкона на третия етаж и не смееха да помръднат. Цареше пълен мрак — старецът беше затворил любопитното огънче под една ваза.

— Да — отвърна тъпо Тас. — Съжалявам, че не можах да се сдържа, въпреки че го очаквах, или нещо такова. Трудно ми е да приема, че някой, когото познаваш, може да се окаже предател. Мислиш ли-, че драконът ме чу?

— Не знам — въздъхна Физбан. — Въпросът е — какво да правим сега?

— Нямам представа — омърлуши се Тас. — Никога не съм се занимавал с мислене. Тръгнах с тях само защото смятах, че ще е забавно. Не можем да предупредим Танис и другите, тъй като не знаем къде са. А ако тръгнем да ги търсим, може да ни заловят и само да влошим нещата! — Той подпря брадичката си с ръце. — Знаеш ли, веднъж попитах баща ми защо кендерите са дребни, а не големи като хората и елфите. Много исках да бъда голям.

— И какво каза баща ти?

— Че сме били малки, защото сме вършели малките неща. „Ако се вгледаш по-внимателно в големите неща на този свят, ще видиш, че всички те представляват много малки неща, свързани по някакъв начин.“ Предполагам, че този огромен дракон представлява само множество малки частици кръв и плът. Разликата е в малките неща.

— Баща ти е много мъдър.

— Да. Не съм го виждал много отдавна. — Кендерът вирна брадичка и стисна устни. Ако баща му го видеше, нямаше да познае сина си в това дребно и разкиснато същество. — Но да оставим за Танис, Стърм и Златна Луна големите неща. Те ще се справят. А ние да се захващаме с малките, които не изглеждат толкова важни — като начало да спасим Сестън.

Глава 13Въпроси.Отговори няма.Шапката на Физбан.

— Чух нещо и отидох да видя какво става, Танис — обясняваше Ебен. — Погледнах зад вратата на килията и видях, че един драконянин се е спотаил там и ни подслушва. Промъкнах се и го сграбчих за гърлото, но ме нападна втори. Съборих го и се втурнах след първия. Хванах го и го обезвредих, но реших, че е по-добре да се върна при жените.

Спътниците се бяха върнали в килията, където се бяха озовали и Ебен и Гилтанас. Танис помоли Марита да занимава жените, докато разпитваше двамата мъже. Историята на Ебен звучеше достоверно. На връщане от мините Танис беше видял телата на драконяните, освен това си личеше, че той се е бил с някого — дрехите му бяха разкъсани и от лицето му течеше кръв.

Тика взе от една жена сравнително чиста кърпа и започна да почиства раните му.

— Той ни е спасил живота, Танис. Би трябвало да си му благодарен, а не да го гледаш така, сякаш е убил най-добрия ти приятел.

— Не, Тика — каза тихо Ебен, — той има право да пита. Признавам, че изглежда подозрително, но нямам какво да крия. — Той хвана ръката й и целуна пръстите й.

Момичето се изчерви, потопи кърпата във вода и се зае отново с раната. Карамон ги наблюдаваше намръщено.

— Ами ти, Гилтанас? — попита грубо воинът. — Ти къде изчезна?

— По-добре не питай — отвърна не по-малко грубо елфът. — Няма да ти е приятно да чуеш отговора.

— Какъв отговор? — попита рязко Танис.

— Оставете го на мира! — извика Лорана и застана до брат си. Той ги погледна и присви бадемовите си очи. Лицето му беше изпито и бледо.

— Важно е, Лорана — каза Танис. — И така — къде беше?

— Не забравяйте, че ви предупредих! — Погледът му се премести към Райстлин. — Върнах се да проверя дали този магьосник е толкова изтощен, колкото си даваше вид. Сигурно не е бил, защото го нямаше.

Карамон се изправи с изкривено от гняв лице и стисна юмруци. Стърм го сграбчи и го дръпна, а Ривъруайнд застана пред Гилтанас.

— Всеки има право да се защити — обади се варваринът с нисък и плътен глас. — Елфът каза каквото имаше да казва. Нека сега чуем брат ти.

— Защо? Нямам какво да кажа? — прошепна дрезгаво Райстлин с пропит от ненавист глас. — Вие и без това не ми вярвате, защо тогава да отговарям на въпросите ви? Мислете каквото искате. Ако смятате, че съм предател, убийте ме още сега! Няма да ви попреча… — Той се разкашля.

— Тогава ще трябва да убиете и мен — заяви Карамон и отведе брат си в леглото.

На Танис му прилоша.

— Двойни постове тази нощ! Ебен, ти не. Стърм и Флинт ще пазят първи, Ривъруайнд и аз поемаме втората смяна. — Той седна на пода и хвана главата си с ръце. „Предадени сме, помисли си той. Един от тези тримата е предател, и то от самото начало. Стражите ще дойдат всеки момент. Или Верминаард е намислил нещо по-хитро, някакъв капан, в който да попаднем накуп, или…“

И тогава всичко му се изясни. Естествено! Верминаард ще използва бунта като повод да избие затворниците, цялата им група и, естествено, посветената. Винаги можеше да си набави още роби и този ход щеше да бъде за назидание на всички, които откажеха да му се подчинят. Планът на Гилтанас обслужваше идеално целта му!

Трябваше да се откажат от този план, но дали това беше правилното решение? Хората бяха прекалено възбудени, а излекуването на Елистан и изявлението му, че смята да следва древните богове, им бяха вдъхнали надежда. Повярваха, че истинските богове са се завърнали при тях. Но Танис забеляза ревността, с която Висшите Търсачи гледаха Елистан. Разбираше, че въпреки привидната си подкрепа, само чакаха удобен момент, за да го стъпчат. Може би дори в този момент сновяха сред хората и сееха кълновете на съмнението.

„Ако отстъпим сега, повече никога няма да ни повярват, помисли си Танис. Трябва да продължим, независимо колко голям е рискът. А може да греша и да няма предател.“ Той заспа с тази надежда.

Нощта премина спокойно.

Лъчите на зората проникнаха през отвора в покрива на крепостта. Тас премигна и седна, потривайки очи. Чудеше се къде се намира, затова се огледа и прехвърли набързо всичко в ума си: „Намирам се в голяма стая с отвор за дракона. Има още две врати, освен онази, през която снощи влязохме с Физбан.“

Физбан! Драконът!

Тас изстена. Трябваше да стои буден, защото възнамеряваха да изчакат дракона да заспи и тогава да спасят Сестън. А вече бе утро! Кендерът пропълзя до парапета, надникна със свито сърце и въздъхна облекчено. Драконът спеше. Сестън също спеше, изтощен от ужаса. Това беше единствената им възможност! Тас изпълзя обратно при магьосника.

— Старче! Ставай! — разтърси го той.

— Какво? Кой? Пожар? — Магьосникът скочи и се огледа замаяно. — Къде е пожарът? Тичайте към изходите!

— Няма пожар — въздъхна Тас. — Вече е утро. Ето ти шапката… — Той я подаде на стареца, който се щураше напред-назад и я търсеше. — Какво стана с онова светещо топче.

— Хм! Изпратих го обратно. Блестеше ми в очите и ми пречеше да спя.

— Но нали не трябваше да заспиваме, за да спасим Сестън?

— И как щяхме да го направим? — полюбопитства Физбан.

— Ти имаше план!

— Така ли? О, Боже! — премигна магьосникът. — А добър ли беше?

— Не ми каза! — едва не се разкрещя Тас. — Спомена само, че трябва да го спасим преди закуска, защото драконът нямало да е ял от дванайсет часа и щял да има огромен апетит.

— Разумно — съгласи се Физбан. — Сигурен ли си, че аз съм го казал?

— Виж какво — търпението на Тас беше на изчерпване, — трябва ни само едно дълго въже, което да спуснем долу. Можеш ли да направиш въже?

— Въже?! — изгледа го презрително Физбан. — Няма да падна толкова ниско! Това е обидно за човек с моите дарби! Помогни ми да стана.

Тас му подаде ръка да се изправи.

— Не исках да те обиждам. Знам, че да се прави въже, изобщо не е интересно и че талантът ти е огромен… само че… О, добре тогава! — Тас посочи балкона. — Вдигни джуджето тук! Моля се само всички да оживеем.

— Имай ми доверие! Сестън също, ако това има някакво значение — обеща с грейнала физиономия Физбан.

Двамата надникнаха през парапета. Всичко си беше както преди — джуджето лежеше в ъгъла, а драконът спеше непробудно. Физбан затвори очи. Съсредоточи се и започна да мълви странни думи, след което протегна хилавите си ръце през парапета и направи движение, сякаш вдигаше нещо.

Таселхоф погледна надолу и сърцето му щеше да изхвръкне през гърлото.

— Спри! Вдигаш не когото трябва!

Физбан отвори очи и видя как червеният дракон се носи във въздуха, все още спящ, свит на кълбо.

— Майчице! — сепна се старецът и побърза да изрече обратното заклинание, за да свали чудовището на земята. — Нещо сбърках. Дай да пробваме пак.

Тас отново чу странните думи и Сестън малко по малко се озова на нивото на балкона. Лицето на Физбан се зачерви от напрежение.

— Още малко! Дръж се! — Тас заподскача от вълнение.

Насочвано от ръката на стареца, джуджето се приземи плавно на балкона, без изобщо да се събуди Кендерът притисна с ръка устата му, за да не извика, и прошепна:

— Сестън! Аз съм, Таселхоф. Събуди се!

Джуджето отвори очи. Първата му мисъл бе, че Верминаард е решил да нахрани с него някой зъл кендер, но след това позна приятеля си и се отпусна с безкрайно облекчение.

— Спокойно. Тук си в безопасност, но не говори, защото драконът може да ни чуе… — В същия момент някакъв силен шум долетя отдолу и го прекъсна. Джуджето се изправи сепнато.

— Шшт! Това трябва да е вратата към леговището му. — Тас побърза да се присъедини към магьосника, който надничаше през парапета. — Какво става?

— Господарят на драконите. — Физбан посочи към втория етаж, където Верминаард стоеше на една издатина и наблюдаваше ядосано Пайръс.

— Янтар, събуди се! — изкрещя накрая той. — В крепостта са проникнали нашественици! Посветената е тук и подбужда робите към въстание!

Пайръс се размърда, бавно отвори очи и се прозя. Беше сънувал много обезпокояващ сън, в който джуджето-земеров летеше във въздуха. Той тръсна огромната си глава, за да го прогони, и едва тогава чу крясъците на Верминаард. Значи и той бе научил, че посветената е в крепостта. Пайръс предположи, че честта да се справи и с това пак щеше да се падне на него.

— Не се тревожи, господарю… — започна драконът, но млъкна и се втренчи в нещо много странно.

— Да се тревожа ли! — изфуча Верминаард. — Защо да… — И също млъкна. Предметът, в който и двамата впериха погледи, се носеше във въздуха леко като перце.

Шапката на Физбан.

Танис събуди всички точно преди зазоряване, когато беше най-тъмно.

— Е? — попита Стърм. — Продължаваме ли?

— Нямаме избор — отвърна мрачно Танис и огледа групата. — Ако някой от вас е предател, нека поеме върху съвестта си, смъртта на много невинни хора. Верминаард няма да избие само нас — ще загинат всички затворници.

Никой не продума, само се изгледаха с подозрение.

Жените също се събудиха и Танис отново преговори плана с тях.

— Приятелите ми и аз ще се промъкнем в стаята на децата заедно с Марита, преоблечени като жени, ще им занесем закуската и след това ще ги изведем на двора. Вие започвате да работите както всяка друга сутрин. Когато ви пуснат на разходка, взимате децата и веднага тръгвате към мините. Мъжете ви през това време ще са се справили със стражите и всички тръгвате към планините на юг. Ясно ли е?

Жените закимаха мълчаливо. Отвън се чуха гласовете на стражите.

— Това е. Захващайте се за работа — прошепна Танис и се обърна към Тика и Лорана:

— Ако между нас има предател, вие двете ще се озовете в голяма опасност, тъй като ще охранявате жените…

— Всички ни грози опасност — отбеляза сухо Лорана, която не беше мигнала цяла нощ. Знаеше, че ако се отпусне дори за миг, страхът ще я обсеби отново.

Танис не разбра нищо за вътрешната й борба. Тъй като воюваше от незапомнени времена, отдавна бе забравил за ужаса преди първата битка. Помисли си само, че тази сутрин тя изглежда необикновено бледа и особено красива. Той се прокашля и предупреди с дрезгав глас:

— А ти, Тика, дръж меча си в ножницата. Ще е по-безопасно за всички ни. Сега иди да кажеш довиждане на Карамон.

Момичето се изчерви до ушите, погледна ги многозначително и изтича при воина.

Танис изгледа Лорана и чак тогава забеляза стегнатите мускули и изпънатите жили на челюстта й. Прегърна я, но тя беше студена и неподвижна като драконянски труп.

— Не е нужно да го правиш — пусна я той. — Тази битка не е твоя. Можеш да отидеш с жените в мините.

Лорана поклати глава и проговори чак когато се овладя напълно.

— Тика не може да се бие, а аз мога. Макар и „несериозно“. — Той я погледна сконфузено. — Ще направя онова, което трябва, Танис. — Устните й произнесоха човешкото му име с неохота. — В противен случай може и мен да помислиш за предател.

— Изобщо не вярвам, че Гилтанас е предател! Просто… по дяволите! Заложен е животът на твърде много хора! Разбираш ли мен?

Лорана усети треперещите му ръце върху своите, вдигна поглед и видя по лицето му сълзи на гняв и безсилие. Нещо подобно пораждаше страхът в самата нея. Само че той не се страхуваше за себе си, а за други хора. Успя да си поеме въздух и прошепна задъхано.

— Извинявай. Прав си. Виж, стражите дойдоха. Време е да потегляме.

Тя се обърна и тръгна, без да го погледне. Само за миг й хрумна, че Танис може би е търсел подкрепата й. Марита и Златна Луна поведоха групичката към едно тясно стълбище на първия етаж. Стражите не ги последваха, само измърмориха нещо за „специална задача“. Танис попита Марита дали това е обичайно и тя поклати разтревожено глава. Но нямаха друг избор, освен да продължат. Шест джуджета-земерови се повлякоха след тях с тежки тенджери, от които се разнасяше аромат на овесена каша. Те не обръщаха никакво внимание на „жените“, докато Карамон не се спъна в полата си и изруга. Джуджетата го зяпнаха смаяно.

— Да не сте шукнали! — Флинт се обърна към тях и в ръката му проблесна нож.

Земеровите се лепнаха за стената и трескаво закимаха, а тенджерите се раздрънчаха.

Стигнаха почти до края на стълбището и спряха.

— Ето, това е коридорът — посочи Марита, — а онази врата… О, не! — възкликна тя и сграбчи Танис за ръката. — Пред вратата има стражи! Досега никога не се е случвало!

— Шшт! Може да е случайно — успокои я той, но съзнаваше, че не е така. — Продължавай, както се разбрахме.

Марита кимна и прекоси коридора.

— Стражи! — предупреди Танис останалите. — Пригответе се. И помнете — бързо и смъртоносно. Без никакъв шум.

Според картата на Гилтанас помещението, където децата играеха, се намираше през две стаи от мястото, където спяха Марита им беше обяснила, че първата била склад, пълен с играчки, дрехи и разни други работи, а от нея — през тунел — се стигало до другата, където живеела Кремък. Освен това стаята за игри била свързана и с двора — с една врата, препречена с дебела дъбова греда.

— Това е, за да не излиза драконът — поясни Марита. — Верминаард никога не я пуска навън. Мисля, че се бои да не направи нещо. Тя не че иска да излиза, но сигурно й се ще да погледа децата, докато си играят.

Танис я изгледа със съмнение, чудейки се дали няма да се натъкнат на нещо по-различно от малоумното и безобидно същество, което тя описваше.

След леговището на дракона се намираше стаята, където спяха децата. Трябваше да влязат точно преди зазоряване, да ги събудят и да ги изведат навън.

Те изкачиха и последните стълби и се отправиха към стаята за игри, факлите хвърляха причудливи сенки по стените. Пакс Таркас беше тих. Твърде тих за крепост, която се готвеше за война. Пред вратата стояха и разговаряха четирима драконяни, които млъкнаха, когато видяха жените.

Най-отпред вървяха Златна Луна и Марита. Варварката беше свалила качулката си и сребристорусата й коса блестеше на светлината на факлите. След нея пристъпваше приведеният Ривъруайнд, който практически ходеше на колене. Следваха ги Карамон и Райстлин, а след тях — Ебен и Гилтанас. Най-отзад вървеше Флинт, който от време на време хвърляше по някой убийствен поглед към земеровите.

— Тази сутрин нещо сте подранили — изръмжа един от драконяните.

Жените се скупчиха край вратата като квачки и търпеливо зачакаха да им отворят.

— Замириса ми на буря — поясни Марита. — Искам да ги изведем да потичат навън, преди да е заваляло. А вие какво правите тук? Тази врата не се охранява. Ще изплашите децата.

Друг драконянин изрече нещо хапливо на техния език и четиримата се ухилиха, показвайки редици остри зъби. Онзи, който беше проговорил пръв, се обърна към Марита:

— Заповед на Господаря Верминаард. Тази сутрин той и Янтар отпътуваха, за да приключат с елфите. Наредено ни е да ви претърсим. — Той впи жаден поглед в Златна Луна. — Това ще е удоволствие за нас.

— За теб може и да е — измърмори друг и впери отвратен поглед в Стърм. — През живота си не съм виждал по-грозна женска от… ох… — Съществото се строполи на пода. От гърдите му стърчеше кама.

Останалите трима също бяха убити за броени секунди. Карамон удуши единия, Ебен удари другия в стомаха и Флинт го довърши с брадвата си, а Танис прониза последния с меча си. Понечи да изостави оръжието, тъй като очакваше, че ще заседне във вкамененото тяло, но то, за негова най-голяма изненада, се изниза от мъртвия драконянин удивително лесно. Нямаше време да се чуди. При вида на бляскавата стомана земеровите бяха захвърлили тенджерите на земята и се носеха по коридора с всичка сила.

— Остави ги, Флинт! Бързо в стаята! — Танис прекрачи телата и отвори вратата.

— Ако някой открие труповете, смятай, че с нас е свършено — обади се Карамон.

— С нас е свършено още от самото начало! — изръмжа гневно Стърм. — Всичко е въпрос само на време.

— Движете се! — скара им се полуелфът и затвори вратата след себе си.

— По-тихо — прошепна Марита. — Кремък обикновено спи дълбоко, но ако се събуди, дръжте се като жени. Тя е сляпа с едното око.

Първите слънчеви лъчи проникнаха през прозорците и осветиха мрачната и безрадостна стая за игри. На пода лежаха няколко дълго употребявани играчки. Карамон отиде да разгледа огромната греда, която препречваше изхода към двора.

— Ще се справя — каза той, повдигна я без никакво усилие и я подпря на стената. — Не е заключено. Предполагам, не са мислели, че ще стигнем чак дотук.

„Или Верминаард ни чака отвън“, помисли Танис. Замисли се дали казаното от драконяните беше вярно. Наистина ли бяха напуснали крепостта? Или… Той се разгневи на себе си и се насили да се върне в настоящето. Вече нямаше значение. Трябваше да продължат.

— Флинт, стой тук! Ако някой дойде, първо ни предупреди, а след това се бий.

Джуджето кимна и зае позиция до вратата към коридора, като първо я открехна да види какво има отвън. Драконянските тела вече представляваха купчинки прах.

Марита взе една факла от стената, запали я и поведе групата в тунела, който водеше към леговището на дракона.

— Физбан! Шапката ти! — рискува да прошепне Тас. Старецът протегна ръка, опитвайки се да я хване, но тя вече се носеше във въздуха.

— Шпиони! — изрева яростно Верминаард и посочи балкона. — Хвани ги, Янтар! Искам ги живи!

„Живи ли? Как не!“ — помисли си драконът, като си спомни странния звук от миналата вечер. Сега със сигурност знаеше, че са чули всичко, което беше казал за Мъжа със Зеления Камък! В тази смъртоносна тайна бяха посветени само малцина привилегировани — Кралицата на Мрака щеше да завладее света. Шпионите трябваше да умрат и да я отнесат със себе си.

Той разпери криле, оттласна се от пода с могъщите си крака и се вдигна във въздуха.

„Те сега го закъсахме! — помисли си Таселхоф. — Този път няма да ни се размине.“

Тъкмо се подготвяше да бъде изпепелен от дракона, когато чу магьосникът да прошепва една-единствена дума. Изведнъж го обгърна мрак, толкова плътен, че едва не го събори на земята.

— Бягай! — успя да изрече Физбан, сграбчи го за ръката и го изправи на крака.

— Сестън…

— С мен е! Бягай!

Изхвърчаха от стаята и се втурнаха към галерията. Тас нямаше понятие какво ще правят там, но стискаше силно ръката на стареца и тичаше с всички сили. Изведнъж чу зад себе си зловещия глас на дракона:

— Значи си магьосник, а, шпионино? Е, не мога да те оставя да се луташ в тъмното — може да се изгубиш. Сега ще осветя пътя ти!

Таселхоф чу как огромното чудовище си поема въздух и след това всичко избухна в пламъци. Мракът изчезна, прогонен от яркия огън, но за негова най-голяма изненада не ги засегна. Погледна към Физбан, който тичаше до него. Все още се намираха в галерията, но до двойната врата оставаше съвсем малко.

Кендерът се осмели да хвърли един поглед назад. Драконът се носеше след тях, по-ужасен от всичко, което си беше представял някога. По-страшен дори от черния дракон в Ксак Тсарот. Янтар отново издиша. Картините по стените пламнаха Мебелите се подпалиха, завесите се разгоряха като факли. Стаята се изпълни с дим. Но и този път останаха невредими. Кендерът изгледа магьосника с възхита, граничеща с обожание.

— Колко дълго можеш да го задържиш? — изкрещя той докато завиваха зад ъгъла.

Старецът беше разтворил широко очи.

— Нямам представа! Изобщо не знаех, че го мога!

Изригна поредната огнена струя. Този път Таселхоф почувства горещината и погледна тревожно към Физбан. Магьосникът кимна.

— Едва го удържам!

— Дръж се! Почти стигнахме вратата! Той не може да мине през нея!

Тримата напуснаха галерията точно в мига, когато заклинанието окончателно изгуби силата си. Таселхоф затвори вратата и се подпря, за да си поеме дъх.

Но тъкмо когато щеше да каже „Успяхме!“, каменната стена се проби и от дупката, точно над главата му, се показа огромният нокът на дракона!

Сестън изпищя и хукна към стълбите.

— Не! — сграбчи го кендерът. — Натам са покоите на Верминаард!

— Към Стаята с механизма! — извика Физбан.

Те прелетяха през вратата, но не можаха да я затворят. Точно в този миг каменната стена рухна с трясък.

— Явно се налага да се запозная по-отблизо с драконите — измърмори Тас. — Чудя се дали не се намират някакви книги по темата…

— Вие сте в капан, плъхове такива! — избумтя отвън гласът на Пайръс. — Няма къде да отидете. Нищо не може да ме спре.

Чуха ужасен звук, като чегъртане по камък, и стените на Стаята с механизма се разтресоха.

— Струва ли си да бъдеш убит от дракон само за да го видиш? — попита тъжно Тас.

— Да бъда убит?! — Физбан сякаш се събуди. — От дракон? Досега никой не ме е обиждал така жестоко. Трябва да има някакъв изход… — Очите му засияха. — Надолу, по веригата!

— Веригата ли? — Тас помисли, че не е чул добре, защото стените наоколо се пропукваха, драконът ревеше и шумът беше невероятен.

— Хайде! Слизаме! — Старецът се ухили доволно и затича към тунела.

Сестън изгледа кендера въпросително. Точно тогава огромният нокът на дракона се показа през стената и двамата хукнаха след магьосника.

Когато стигнаха до колелото, Физбан вече пълзеше надолу по веригата, която излизаше от тунела. Спря до огромния зъбец, прибра полите на робата си и се хвана за първото й звено. Кендерът и джуджето побързаха да го последват. Тас тъкмо си мислеше, че може и да оцелеят, особено ако черният елф долу си е взел почивен ден, когато Пайръс се показа в шахтата.

Тунелът се разпадна и камъните полетяха към пода, разбивайки се на парчета с оглушителен тътен. Стените потрепериха и веригата се разклати. Драконът надвисна отгоре им, без да продума, изпепелявайки ги с червения си поглед. След това вдиша шумно и сякаш изтегли целия въздух от пространството. Тас инстинктивно стисна очи, но бързо ги отвори широко. Никога не бе виждал как дракон издишва огън и нямаше намерение да пропусне гледката — особено сега, когато надали щеше да има друг шанс.

От устата и носа на чудовището изригнаха пламъци. Първо го удари топлинната вълна и той едва не падна от веригата. Но огънят отново не ги засегна, Физбан се изхили доволно.

— Много умно, старче — ядоса се Пайръс, — но аз също съм магьосник и чувствам, че силата ти отслабва. Радвам се, че ти е весело. Обещавам ти, че ще стане още по-весело надолу!

Пламъците избухнаха отново, но този път не бяха насочени към трите тела, вкопчени във веригата, а в самата нея. Железните халки се нажежиха до червено. Драконът отново издиша и металът побеля. След третото издишване халките се стопиха, масивната верига се скъса и полетя в бездната.

Пайръс постоя малко, загледан надолу, след което отлетя към бърлогата си, доволен, че е унищожил шпионите, без да издадат тайната му.

В мрака, останал след него, освободеното за първи път от векове насам голямо колело изскърца и се завъртя.

Глава 14Матафльор.Магическият меч.Бели пера.

Факлата на Марита освети огромното леговище на Кремък. Единствените предмети в него бяха един огромен леген и кофа, пълна с нещо, което миришеше на развалено месо.

Танис затаи дъх. Досега смяташе, че драконът в Ксак Тсарот беше внушителен, но размерите на Кремък го накараха да онемее. Бърлогата й бе нещо огромно, с диаметър може би четирийсет метра. Тя лежеше в цялата си дължина, а опашката й докосваше отсрещната стена. Спътниците застинаха и всички си помислиха едно и също — как огромната глава се надига и ги изпепелява със смъртоносния си огън. Същият огън, който беше унищожил Солас.

Но Марита влезе съвсем спокойно в помещението и след кратко колебание спътниците я последваха. Когато приближиха дракона, разбраха, че тя бе права. Състоянието му наистина беше окаяно — главата му бе сбръчкана от старост, а някога блестящата червена кожа, изпъстрена със сиви петна, беше провиснала грозно. Дишаше шумно и през отворената му уста се виждаха пожълтели и изпочупени зъби. По тялото му имаше дълбоки белези, а кожените му криле бяха изсъхнали и напукани.

Танис едва сега разбра Марита — той наистина заслужаваше съжаление. Позволи си да се отпусне, но след малко, когато драконът, усетил светлината на факлата, се размърда в съня си, осъзна колко глупаво постъпва. Ноктите му бяха също толкова остри, а дъхът — също толкова смъртоносен, колкото на всеки друг червен дракон в Крин.

Кремък отвори очи и червените цепки проблеснаха в светлината на факлата. Спътниците спряха и се хванаха за оръжията.

— Време ли е вече за закуска, Марита? — попита Матафльор с дрезгав и сънен глас (Кремък бе името, което използваха простосмъртните).

— Да, скъпа. Тази сутрин подранихме малко. Задава се буря и искам да изведа децата, преди да е заваляло. Заспивай. Ще гледам да не те събудим, когато излизаме.

— Не ми пречите. — Тя се прозя и отвори по-широко очи. Едното беше покрито с млечнобяла пелена.

— Надявам се да не се наложи да се бием с нея, Танис — прошепна Стърм. — Все едно да се биеш с нечия баба.

— Това е баба, която сее смърт — не го забравяй!

— Малките спаха добре — измърмори Матафльор и отново се унесе. — Гледай да не се измокрят, ако завали. Особено Ерик. Миналата седмица беше настинал. — Тя затвори очи.

Марита се обърна и махна на останалите, сложила пръст на устните си. Стърм и Танис тръгнаха първи. Дрънченето на оръжията им се заглушаваше от многобройните фусти и наметки. Когато полуелфът се намираше на десет метра от главата на дракона, се чу шум.

В първия момент помисли, че си въобразява и че изопнатите му нерви си правят лоша шега със слуха му, но шумът продължаваше да се усилва — сякаш жужаха хиляди скакалци. Всички извърнаха глави към него, но той ги изгледа безпомощно и на лицето му се изписа объркване.

Драконът изхърка, размърда се и вдигна глава, сякаш звукът го бе ударил право в ушите.

Райстлин изтича при Танис.

— Мечът! — изсъска той и отметна пелерината му.

Полуелфът впери поглед в меча и древната ножница. Магьосникът беше прав — острието подскачаше като полудяло. Едва сега, когато усети вибрациите му, се убеди, че мечът наистина е омагьосан.

— Можеш ли да го спреш? — Танис едва надвика шума.

— Не. Сега си спомних. Това е Змееубиецът, славният меч на Кит-Канан. Реагира на присъствието на дракон.

— Много навреме си спомни!

— Или почти навреме — процеди Стърм.

Матафльор вдигна бавно глава и премигна. От ноздрите й се процеди тънка струя дим. Тя фокусира червения си поглед върху Танис и го изгледа с болка и раздразнение.

— Кого си довела, Марита? — Гласът й беше пропит от гняв.

— Чух звук, който не съм чувала от векове, и подушвам отвратителния мирис на стомана! Това не са жени — това са воини!

— Не я наранявайте! — изстена Марита.

— Може и да се наложи! — извика Танис и извади Змееубиеца от ножницата. — Ривъруайнд, Златна Луна, отведете я оттук! — Острието засия с ослепителнобяла светлина, а звукът стана непоносим и яростен. Матафльор се отдръпна — светлината изгаряше здравото й око, а ужасният звук пронизваше мозъка й.

— Бързо, изведете децата! — изкрещя той и внезапно осъзна, че може и да не се стигне до битка — поне засега. Вдигна високо меча и пристъпи предпазливо към дракона. Матафльор се притисна до стената.

Марита хвърли последен поглед към Танис и последва Златна Луна в стаята на децата. Там ги посрещнаха сто детски погледа, ужасени от звуците от другата страна на вратата. Но когато видяха Марита и Златна Луна, се успокоиха, а някои от по-малките дори се разсмяха при вида на бронираните крака на Карамон, който вървеше с вдигнати фусти. Но смехът заглъхна на секундата, когато се показаха останалите с оръжия в ръце.

— Какво става, Марита? — попита едно по-голямо момиче.

— Пак ли има война?

— Надявам се да няма, миличка, но не искам да те лъжа, може и до това да се стигне. Сега искам да си съберете нещата, най-вече топлите дрехи, и да дойдете с нас. По-големите да вземат по-малките, както го правим, когато излизаме на разходка. Стърм очакваше объркване, суматоха и въпроси, но децата послушно изпълниха онова, което им се каза. Бяха съвсем тихи и спокойни и бързо се справиха с всичко. Деца по време на война, напомни си той.

— Сега искам много бързо да минете покрай дракона и да отидете в стаята за игри, откъдето този голям мъж — рицарят посочи Карамон — ще ви изведе на двора. Всеки трябва веднага да потърси майка си и да отиде при нея. Разбрахте ли? — Той огледа по-малките и момиченцето, което стоеше най-отпред, кимна.

— Разбрахме.

— Добре. Карамон?

Воинът се изчерви от стотиците детски очи, вперени в него, и ги поведе към бърлогата на дракона. Златна Луна взе едно току-що проходило дете на ръце, а Марита — друго. По-големите момчета и момичета понесоха по-малките на гръб. Излязоха през вратата под строй и не продумаха, докато не видяха Танис, меча и уплашения дракон.

— Ей, ти! Да не си посмял да й сториш нещо! — извика едно момченце, напусна строя и се спусна към Танис със стиснати юмруци и изкривено лице.

— Дугъл! Върни се веднага! — извика след него едно момиче, а останалите деца се разплакаха.

Танис не посмя да прибере меча си, тъй като само той можеше да удържи дракона далеч от него.

— Изведете ги оттук! — изкрещя той.

— Деца, моля ви! — разнесе се сред хаоса гласът на Златна Луна. — Танис е добър човек и няма да й стори нищо, освен ако не се наложи. А вие трябва да излезете навън при майките си. Те ви чакат.

Гласът й бе напрегнат и в него се долавяше страх, който подейства дори на най-малките. Децата отново се строиха.

— Сбогом, Кремък — извикаха някои, помахаха й и тръгнаха след Карамон. Дугъл изгледа Танис заплашително, но се върна в строя, размазвайки сълзите си с мърлявите си юмручета.

— Не! — изпищя сърцераздирателно Матафльор. — Не! Не се бийте с децата ми. Моля ви! Бийте се с мен! Нали аз ви трябвам! Не наранявайте децата ми!

Танис осъзна, че тя изживява наново миналото си и ужасните събития, когато й бяха отнели децата. Стърм се приближи до него.

— Нали знаеш, че ще те убие, когато децата излязат навън?

— Да — отвърна мрачно Танис.

Очите на Матафльор вече пламтяха в тъмночервено от огромната паст се стичаше слюнка, а ноктите й драскаха по пода.

— Не моите деца! — изрече тя и изпадна в бяс.

— С теб съм… — извика Стърм и извади меча си.

— Остави ни, рицарю — прошепна Райстлин, изникнал от сенките. — Оръжието ти е безполезно. Аз ще остана с него.

Полуелфът го изгледа учудено и Райстлин можеше да се закълне, че знае какво си мисли в момента, но не му каза нищо повече.

— Излез, Стърм!

— Какво? Ти луд ли си? Да се довериш на този…

— Излез! — повтори Танис.

В същия миг Флинт изкрещя:

— Къде се бавиш, Стърм. Трябваш ни!

Рицарят видимо се поколеба, но в крайна сметка само изгледа заплашително Райстлин, завъртя се на пети и влезе в тунела.

— Не разполагам с много заклинания срещу червените дракони — прошепна бързо магьосникът.

— Можеш ли поне да спечелиш малко време? Райстлин се усмихна като човек, на когото смъртта диша във врата — няма какво да губи и от какво да се страхува.

— Естествено. Тръгни бавно към тунела и когато започна да говоря, бягай.

Полуелфът започна да отстъпва с високо вдигнат меч, но Матафльор вече не се боеше от магията му. Тя разбираше само, че децата й ги няма и трябва да убие виновниците. Хвърли се към Танис и тогава я обгърна мрак. Толкова непрогледен мрак, че си помисли да не е загубила и другото си око. Изведнъж до слуха й стигнаха някакви магически думи и разора, че мъжът с робата бе направил заклинание.

— Ще ви изпепеля! — изръмжа и подуши стоманата в тунела. — Няма да ми се изплъзнете! — Но тъкмо когато си поемаше въздух, за да избълва смъртоносния огън, чу детски гласове. — Не, не смея. Децата ми! Може да ги нараня. Главата й се отпусна на студения каменен под.

Двамата мъже се втурнаха в тунела, като Танис почти влачете изтощения магьосник. Изведнъж чуха зад себе си тъжно и сърцераздирателно стенание:

— Оставете децата ми! Моля ви, бийте се с мен! Не наранявайте децата ми!

Танис влетя в стаята за игри и замига от слънчевите лъчи които струяха от широко отворената врата към двора. Видя Тика и Лорана, които наблюдаваха децата с извадени мечове. На пода лежеше един драконянин, а от гърба му стърчеше бойната брадва на Флинт.

— Всички вън! — изкрещя Танис.

Джуджето извади брадвата си от купчината прах и излезе последно. Когато се озоваха на двора, чуха рев на дракон, съвсем различен от този на жалката Матафльор, от който стените потрепериха. Драконът излизаше от бърлогата си.

— Янтар! — предположи Танис. — Никъде не е заминавал!

Джуджето поклати одобрително глава.

— Залагам си брадата, че Тас има пръст в тази работа.

Скъсаната верига, в която се бяха вкопчили, полетя към каменния под.

Таселхоф продължи да я стиска, макар да разбираше, че няма смисъл. Ето какво било да умреш, помисли си той. Усещането беше интересно, но за съжаление щеше да трае много кратко. Чу над главата си изпълнения с ужас писък на Сестън, а някъде долу старецът си мърмореше нещо, опитвайки се навярно да направи последното си заклинание. Изведнъж Физбан извиси глас, който премина в писък. Чу се хрущене на счупени кости, след което настъпи тишина. На Тас му стана много мъчно, макар да знаеше, че следващият ще е той. Каменният под вече беше съвсем наблизо. Няколко секунди го деляха от смъртта…

И тогава заваля сняг.

Или поне така си помисли кендерът в първия момент. След миг осъзна изумен, че наоколо се рееха хиляди и хиляди пера, сякаш бяха взривили някой курник! Той потъна в дълбоката и мека купчина, а Сестън се стовари отгоре му.

— Бедният Физбан. — Тас изтри сълзите от очите си Последното му заклинание трябва да бе нещо като валежите от пера на Райстлин. Само че сега бяха много повече.

Високо над главата му колелото се завъртя по-бързо и веригата сякаш изскърца радостно, свободна от много време насам.

В двора на крепостта цареше хаос.

— Насам! — изкрещя Танис и изскочи навън. Знаеше, че са обречени, но нямаше никакво намерение да се предава. Групата се събра около него с извадени оръжия и го погледна тревожно. — Тичайте към мините! Скрийте се! Верминаард и червеният дракон не са заминали никъде! Това е капан! Ще пристигнат всеки момент!

Останалите кимнаха с мрачни физиономии. Знаеха, че няма надежда — за да стигнат до безопасното убежище, трябваше да прекосят почти сто метра открито пространство.

Опитаха се да накарат жените и децата да побързат, но без успех. Трябваше да се въведе някакъв ред. Докато се чудеха какво да направят, Танис погледна към мините и изруга.

Мъжете тичаха към двора на крепостта! Какви ги вършеше този Елистан? Планът бе съвсем друг! Само след минути дворът щеше да гъмжи от стотици напълно беззащитни хора! Трябваше да ги накара да тръгнат на юг, към планините.

— Къде е Ебен? — попита той Стърм.

— Последно го видях да тича към мините. Не разбрах защо…

Двамата се спогледаха и изведнъж всичко им стана ясно.

— Разбира се. — Гласът на Танис заглъхна от отчаяние. — Всичко съвпада.

Ебен тичаше към мините с една-единствена мисъл — да изпълни заповедта на Янтар. Някъде в целия този хаос се намираше Мъжът със Зеления Камък и той трябваше да го открие. Знаеше, че Верминаард и Янтар ще се погрижат за останалите жалки отрепки и за миг изпита съжаление — все пак не беше жесток или зъл. Просто много отдавна бе разбрал коя ще е печелившата страна.

Когато семейството му пропиля богатството си, на Ебен не му остана нищо, но беше интелигентен, сръчен с меча и дотолкова лоялен, доколкото му плащаха. Срещна Верминаард по време на пътуването си на север, където бе тръгнал да търси работа. Могъществото му го впечатли и най-вече то допринесе да се присъедини към силите на злото. Но много по-важно бе, че Янтар го ценеше. Драконът смяташе, че е очарователен, интелигентен, пълен с възможности и — след няколко проверки — надежден.

Изпратиха го в Гейтуей точно преди нападението на драконянската армия, откъдето „избяга“ и се присъедини към бегълците. Срещата му с отряда на Гилтанас се оказа щастлива случайност, която значително подобри положението му както пред Янтар, така и пред Верминаард. Когато посветената сама падна в ръцете му, не повярва на късмета си. Предположи, че това е знак за благоволението, което му оказваше Кралицата на Мрака.

Сега й се помоли да продължи да бди над него, защото, за да открие в тази суматоха Мъжа със Зеления Камък, трябваше да стане някакво чудо. Наоколо се лутаха стотици объркани мъже и Ебен видя възможност да стори още една услуга на Верминаард.

— Хора, Танис иска да отидете в двора при семействата си!

— Не, планът не е такъв! — извика Елистан и се опита да ги спре. Но късно. Мъжете вече бяха видели жените и децата си и се втурнаха към тях. Хаосът нарасна още повече, когато от мините излязоха няколкостотин джуджета-земерови и се смесиха с тълпата, издавайки радостни крясъци. Очевидно мислеха, че има някакъв празник.

Ебен огледа тълпата, но не намери Мъжа със Зеления Камък и реши да огледа килиите. Естествено, откри го точно там, зазяпан глупаво в голата стена. Той бързо коленичи до него и опита да си спомни името му. Беше нещо странно, старомодно…

— Берем?

Мъжът вдигна поглед и от много седмици насам на лицето му се изписа интерес. Не бе нито глух, нито ням, както смяташе Тоде, просто беше напълно погълнат, дори обсебен от тайната си мисия. Но като всеки човек му стана приятно, когато чу името си, произнесено от друг човек.

— Берем — повтори Ебен и нервно облиза устни, чудейки се какво да прави оттук нататък. Знаеше, че когато драконът нападне двора, първото нещо, което онези отрепки щяха да сторят, бе да се запътят към мините. Трябваше да го изведе оттук, преди Танис да го залови. Но къде? Можеше да го отведе в Пакс Таркас, както беше заповядал Янтар но иде ята не му допадаше особено. Верминаард неминуемо щеше да ги открие и да му зададе въпроси, на които нямаше да може да отговори.

Не, имаше само едно сигурно място, където можеше да го отведе — от външната страна на крепостните стени Щяха да се спотаят в гората, докато суматохата утихне, и през нощта да проникнат в крепостта. След като взе това решение, той протегна ръка и му помогна да се изправи.

— Тук скоро ще има битка. Ще те отведа на сигурно място, докато всичко свърши. Аз съм приятел. Разбираш ли ме?

Мъжът го изгледа с пронизващ поглед, изпълнен с безкрайна мъдрост и интелигентност. Това не бе поглед на елф, в който прозираше самата вечност, а на човек, преживял месомелачката на безброй години. Берем въздъхна едва чуто и кимна.

Верминаард изхвърча от стаята си вбесен, намъквайки в движение бронираните си кожени ръкавици. Зад него подтичваше драконянин, понесъл Зачернящия, боздугана му. Други драконяни сновяха наоколо и изпълняваха заповедите, които Верминаард издаваше, докато тичаше към леговището на Пайръс.

— Не, глупаци такива! Няма да отзовавате армията! Ще се справя с това за минути. До довечера Куалинести ще гори. Янтар! — изрева той, блъсна вратите на бърлогата му и отиде до една издатина на втория етаж. Вдигна глава и видя дим и огън, а отнякъде се носеше ревът на дракона.

— Янтар! Колко дълго смяташ да ловиш тези шпиони? — изкрещя гневно Верминаард и се обърна, при което едва не се блъсна в капитана на драконяните.

— Да ви приготвя ли драконовото седло, милорд.

— Не, няма време. Освен това го използвам само, по време на битка. А това отвън няма да е битка. Трябва само да се изпепелят няколкостотин роби.

— Но те избиха стражите в мините и сега са на двора заедно със семействата си.

— С какви сили разполагате?

— Не много големи, милорд. — Очите му проблеснаха гневно, тъй като не намираше за много умна идеята крепостта да бъде лишена от почти цялата войска. — Ние сме само четирийсет-петдесет срещу повече от триста мъже и още толкова жени. А те със сигурност ще се бият наравно с тях и ако успеят да избягат в планината…

— Дрън-дрън! Янтар! — Отнякъде се чу грохот на желязо, а след него още нещо — скърцането на голямото колело, което не се бе въртяло от столетия. Верминаард тъкмо се чудеше какви са тези странни звуци, когато Пайръс долетя в бърлогата си.

Господарят на драконите изтича към мястото за качване и сръчно възседна дракона. Двамата бяха превъзходен боен екип, макар че си нямаха никакво доверие. Взаимната им връзка, породена от омразата към нисшите раси и жаждата за власт, бе много силна, но никой от двамата не го признаваше, дори пред себе си.

— Излитай! — изрева Верминаард и Пайръс се издигна във въздуха.

— Няма смисъл, приятелю — каза тихо Танис на Стърм, който се опитваше да въведе някакъв ред, и сложи ръка на рамото му. — Само си хабиш силите. Пази ги за битката.

— Няма да има битка. — Стърм се закашля. Гласът му беше одрезгавял от викане. — Ще загинем като плъхове в капан. Защо не ме чуват тези глупаци?

Двамата стояха на около десет метра от северните порти на крепостта. На юг се виждаха планините и надеждата. Зад гърба им бяха портите, през които всеки момент щеше да се изсипе армията на драконяните, а някъде зад тези стени се намираха Верминаард и червеният дракон.

Елистан полагаше неимоверни усилия да успокои хората и да ги накара да тръгнат на юг, но хаосът беше пълен. Мъжете се блъскаха и търсеха жените си, а те — децата си. Няколко семейства все пак се събраха и потеглиха на юг, но твърде бавно и твърде късно.

Пайръс излетя като червена комета от крепостта, свил криле до тялото си и прилепил плътно предните си крака към корема, за да набере скорост. Огромната му опашка се развяваше след него. Господарят на драконите го бе възседнал и отвратителната му рогата маска блестеше на утринното слънце Държеше се с две ръце за врата на дракона и двамата се издигнаха толкова високо, че затъмниха слънцето.

Хората попаднаха в плен на страха си от дракона Стояха парализирани от ужас и очакваха смъртта си.

Верминаард насочи Пайръс към една от кулите на крепостта и продължи мълчаливо и яростно да наблюдава двора през маската.

Танис усети ръката на Стърм върху рамото си.

— Виж! — посочи рицарят на север.

Полуелфът неохотно отмести поглед от дракона и видя две фигури, които тичаха към портите.

— Ебен! — възкликна невярващо. — Но кой е този с него?

— Е, сега няма да ми се измъкне! — изкрещя Стърм и хукна след тях, преди Танис да успее да го спре. Полуелфът го последва и зърна до себе си нещо червено — Райстлин и брат му.

— Аз също имам сметки за уреждане с него — изсъска магьосникът. Тримата настигнаха Стърм в момента, в който хвана Ебен за яката и го повали на земята.

— Предател! — изкрещя с всичка сила рицарят. — Днес може и да умра, но първо ще изпратя теб в Бездната! — Той извади меча си и му изви главата.

Изведнъж спътникът му се обърна, отиде до Стърм и хвана ръката му. Рицарят едва не се задави. Ръката му отпусна хватката си и той загледа смаяно мъжа.

От лудия бяг ризата на Берем се беше съдрала отпред и там, в средата на гърдите му, блестеше зелен скъпоценен камък, голям колкото юмрук, който пречупваше слънчевите лъчи. Това бе ярка и ужасна светлина — нечестива светлина!

— Никога не съм виждал, нито съм чувал за подобна магия — прошепна Райстлин и всички застанаха до Стърм.

Като видя вперените в гърдите му погледи, Берем инстинктивно понечи да се загърне, но размисли, пусна ръката на рицаря и отново затича към портата. Ебен бързо се изправи на крака и го последва.

Стърм понечи да се втурне след тях, но Танис го спря.

— Остави. По-добре да помислим за другите.

— Танис, виж! — изкрещя Карамон и посочи нещо над огромните порти.

Една част от крепостната стена над портата се отчупи и бавно започна да се свлича надолу, блокирайки изхода. След това се стовари на земята с такава сила, че паважът се напука и във въздуха се вдигнаха облаци прах.

Огромният каменен блок падна точно когато двамата бегълци стигнаха до портата. Ебен изпищя и отчаяно вдигна ръце, за да се предпази. Мъжът до него вдигна глава и само въздъхна. Тоновете камък ги погребаха и древният отбранителен механизъм затвори изходите на Пакс Таркас.

— Това е последният ви акт на неподчинение! — изрева Верминаард. Сгромолясващите се скали заглушиха думите му и това го разяри още повече. — Дадох ви шанс да работите за преуспяването на моята Кралица! Погрижих се за вас и семействата ви! Но вие се оказахте твърдоглави и глупави! Сега ще платите за това с живота си! — Господарят на драконите вдигна Зачернящия във въздуха. — Ще унищожа мъжете! Ще унищожа жените! Ще унищожа децата! Ще унищожа всички ви!

Пайръс разпери огромните си криле и се издигна във въздуха, където вдиша дълбоко и се подготви да изпепели парализираните от ужас хора, скупчени в двора.

Но смъртоносният му полет надолу беше спрян.

Матафльор се отърси от купчината камъни, която остана, след като разби стената, и полетя право към Пайръс. Беше погълната изцяло от лудостта си и продължаваше да изживява отново и отново кошмарния спомен от загубата на децата си. Отчаяно ги молеше да не отиват в смъртоносната битка и още по-отчаяно се опитваше да ги убеди, че войната е към края си. Но те бяха млади и не я послушаха. Отлетяха и я оставиха да ридае в бърлогата си. Точно в този момент чу гласа на Верминаард:

— Ще унищожа децата!

И сега направи същото, което беше сторила преди много векове. Полетя, за да ги защити.

Пайръс се оказа неподготвен за внезапната атака, но успя навреме да предпази незащитения си корем от изпочупените, но все още смъртоносни зъби на Матафльор. Обаче ноктите й разкъсаха мускула на едното му крило. Но младият и силен дра-кон направи кълбо във въздуха, разпори долната част на корема й с ноктите на предния си крак и я отблъсна.

Така спечели време и набра височина за следващата атака. Но беше забравил за ездача си. Верминаард изтърва врата на дракона и падна върху каменния двор. Височината обаче не беше много голяма и той се отърва само с няколко охлузвания.

Хората около него се разбягаха, но той забеляза четирима, които останаха на местата си. Бързо се изправи и застана с лице към тях.

Внезапното нападение на Матафльор над Пайръс, както и падането на Верминаард като някакво низвергнато божество сториха онова, което Елистан и другите не успяха. Хората се отърсиха от страха, призоваха здравия си разум и побягнаха на юг към безопасността на планините. Като видя това, капитанът на драконяните хвърли войската си срещу тях и изпрати змей-вестоносец да върне обратно армията от Куалинести.

Драконяните нападнаха бегълците, но не успяха да всеят паника сред тях. Тези хора бяха изстрадали достатъчно и веднъж вече бяха позволили свободата да им бъде отнета срещу лъжливи обещания за мир. Сега знаеха, че докато тези същества бродят из Крин, мир не може да има. Хората от Солас и Гейтуей — мъже, жени и деца — отвърнаха на удара с каквото намериха — скали, камъни, с голи ръце, зъби и нокти.

Тълпата раздели спътниците и Лорана се оказа сама. Гилтанас се беше опитал да стои близо до нея, но бързо я изгуби от поглед. Девойката се изплаши както никога досега и долепи гръб към стената на крепостта с меч в ръка. Докато наблюдаваше ужасено битката, пред нея падна някакъв мъж, притиснал стомаха си с ръка и до краката й се образува кървава локва. Лорана се загледа в нея като хипнотизирана, но някакъв звук я извади от вцепенението. Вдигна глава и се озова очи в очи с влечугоподобната физиономия на убиеца.

Драконянинът реши, че е парализирана от ужас, облиза кървавия си меч, прескочи тялото на жертвата и се нахвърли върху Лорана. Тя вдигна меча си инстинктивно, след което диво го размаха. Нападателят се оказа напълно неподготвен. Лорана го прониза и почувства как елфското острие минава през бронята и плътта му. Чу трошенето на костите и последния писък на съществото. То се вкамени и мъртвото тяло изтръгна меча от ръцете й. Но тя си спомни с хладнокръвие, което я учуди, че трябва да изчака, докато тялото се превърне в прах, за да освободи оръжието си.

Около нея битката продължаваше. Разнасяха се крясъци, писъци на агония, грохот, стонове и звън на стомана, но тя не чуваше нищо.

Спокойно изчака тялото да се разпадне, наведе се, разрови праха, сграбчи дръжката на меча си и го вдигна високо. Слънцето огря изцапаното с кръв острие. Огледа се, но никъде не съзря Танис. Не видя и никой от останалите. Предположи, че са мъртви и че много скоро ще ги последва.

Тя вдигна очи към ясното небе. Светът, с който скоро щеше да се сбогува, изглеждаше като новороден — всеки предмет, всеки камък, всяко листо се открояваха с болезнена яснота. От юг подухна вятър, наситен с приятно ухание, и отвя облаците към родината й. Освободеният от затвора на страха дух на Лорана се понесе високо, високо и мечът й заблестя на утринното слънце.

Глава 15Господарят на драконите.Децата на Матафльор.

Верминаард огледа внимателно четиримата мъже, които приближаваха към него, и разбра, че не са роби. Изведнъж си спомни, че точно те придружаваха среброкосата посветена. А това означаваше, че са същите, които бяха унищожили дракона Оникс в Ксак Тсарот, които бяха избягали от робския керван и бяха успели да се промъкнат в Пакс Таркас. Имаше чувството, че ги познава отдавна — рицаря от съсипаното кралство с отдавна отминала слава, полуелфа, който се опитваше да мине за човек, уродливия и болен магьосник и неговия близнак — човека-гигант, чийто мозък навярно бе затлъстял колкото ръцете му.

Очертава се интересна битка, помисли си Верминаард. Почти копнееше да се бие лице в лице с тях. Не го беше правил отдавна. Винаги командваше армиите от гърба на дракон и му бе писнало. Като се сети за Янтар, той погледна към небето и се зачуди дали ще успее да го призове на помощ, ако му потрябва.

Но червеният дракон очевидно имаше други проблеми. Матафльор беше воин и бе участвала в битки още когато Пайръс е бил яйце. Сега, разбира се, я нямаше предишната й сила, но тя я компенсираше с хитрост и злоба. Въздухът пукаше от горещината на пламъците и драконовата кръв се лееше като червен дъжд.

Верминаард сви рамене и извърна глава към пристъпващите мъже. Чу смахнатия магьосник да им напомня, че Господарят на драконите е посветен на Кралицата на Мрака и като такъв може да я призове на помощ. Верминаард знаеше от шпионите си, че макар и млад, този човек е много умен и опасен и притежава необичайни умения.

Четиримата мъже замълчаха. Помежду си се разбираха без думи, а с него нямаше за какво да говорят. Между тях се възцари странно уважение. Битката щеше да бъде страшна и хладнокръвна, а победител в нея щеше да бъде единствено смъртта.

Верминаард видя, че го обкръжават, приклекна и описа дъга със Зачернящия, за да ги задържи на разстояние и да спечели време. Трябваше да мисли бързо. Внезапно отскочи възможно най-далеч, но след това не вдигна боздугана си за бой. Щеше да разчита единствено на смъртоносния си допир. Изненадващият ход обърка противниците му. Верминаард се хвърли пред магьосника, сграбчи го за рамото и прошепна бърза молитва към Кралицата на Мрака.

Райстлин изкрещя. Невидими зли сили пронизаха тялото му и той се свлече агонизиращ на земята. Карамон изръмжа като ранено животно и скочи към Господаря на драконите, но той беше подготвен и го удари с боздугана си.

— Черно — прошепна тихо и ревът на Карамон се превърна в стон, когато омагьосаното оръжие го ослепи.

— Танис, ослепях, помогни ми! — крещеше огромният воин и залиташе във всички посоки.

Верминаард се разсмя, удари го по главата и той се строполи като заклан вол.

Тогава зърна полуелфа, който го нападна с древен елфски меч. Верминаард се обърна и парира удара със Зачернящия. Двамата застинаха за миг, но Верминаард беше по-силен и го събори на земята.

Соламнийският рицар пристъпи напред и вдигна меча си за поздрав преди битката — грешка, която му струва скъпо. Това даде време на Верминаард да извади една малка игла от тайния си джоб, да я насочи към рицаря и отново да призове на помощ Кралицата на Мрака. Стърм пристъпи към него, но тялото му изведнъж започна да натежава все повече и повече, докато накрая не можеше да помръдне.

Падналият на земята Танис почувства могъщия натиск на невидима ръка, опита се да извърне глава, но не успя. Езикът му бе толкова надебелял, че не можеше да говори. Само чу през болката агонизиращия писък на Райстлин. Верминаард се разсмя и изкрещя приветствени слова към Кралицата на Мрака.

Танис наблюдаваше безпомощно високо вдигнатия боздуган, който щеше да сложи край на живота на Стърм.

— Бараваис, Кхарас! — изрече Господарят на драконите на соламнийски и размаха боздугана в подигравателен поздрав, след което се прицели в главата на рицаря. Знаеше, че това ще бъде най-мъчителната смърт за него — да умре от милостта на врага.

В този момент някой го хвана за китката. Той се сепна и изгледа ръката учудено. Беше женска. Почувства сила, сравнима с неговата. При допира Верминаард изгуби контрол над себе си и този път молитвите му към Кралицата на Мрака не помогнаха.

В същия миг Кралицата на Мрака вдигна поглед и видя на хоризонта бял бог, облечен в бляскави доспехи. Не беше готова да влезе в схватка с него, защото не очакваше завръщането му. Затова, осъзнавайки, че за пръв път от много време насам може да бъде победена, промени намеренията си — оттегли се и остави своя посветен в ръцете на собствената му съдба.

Стърм усети, че магията го напуска и отново може да контролира мускулите си. В същия момент видя как Верминаард се извърна яростно към Златна Луна и вдигна боздугана над главата й. Рицарят се хвърли към него и зърна Танис, който също се приближаваше с меч в ръка. Но Ривъруайнд ги бе изпреварил. Той изблъска Златна Луна от мястото й и посрещна с меча си удара на боздугана. Чу посветения да крещи „Черно!“. Мракът, който беше ослепил Карамон, погълна и него, но явно нямаше същата сила.

Воинът от Кве-Шу решително прогони мисълта за болката, премести меча в лявата си ръка и замахна натам, откъдето идваше тежкото дишане на неприятеля. Мечът отскочи от здравата броня на Господаря на драконите и излетя от ръката му. Той опипа кръста си за камата, но усещаше, че смъртта няма да му се размине.

В този миг Верминаард осъзна, че беше сам, лишен от духовната си подкрепа. Ледената ръка на отчаянието стисна гърлото му и той отново призова Кралицата на Мрака. Но тя му бе обърнала гръб.

Лицето му се изпоти под драконовата маска и той прокле шлема, който го задушаваше. Едва сега осъзна непригодността му за близка схватка — пречеше на периферното зрение. Видя пред себе си ослепелия и ранен варварин и щеше да го убие с огромно удоволствие, но наблизо имаше още двама воини. Рицарят и полуелфът се бяха отърсили от заклинанието му и той ги чуваше как се приближават. Извърна се и видя тичащия към него Танис, вдигнал бляскавото елфско острие. Но къде изчезна рицарят? Верминаард отново се обърна и заотстъпва, размахал боздугана, като се надяваше така да ги задържи на разстояние, докато успее да свали маската си. Твърде късно. Точно когато затвори визьора на шлема, магическото острие на Кит-Канан прониза бронята и се впи в гърба му. Господарят на драконите изпищя, обърна се, но там замъгленият му от кръвта поглед срещна соламнийския рицар. Древното острие на дедите на Стърм го прониза през стомаха. Верминаард падна на колене и трескаво продължи да дърпа шлема си, който го задушаваше. Тогава почувства още едно пробождане и мракът го погълна.

Високо горе умиращата Матафльор, останала почти без кръв и без сили, чу зова на децата си. Беше объркана и не знаеше къде се намира. Стори й се, че Пайръс я напада едновременно от всички посоки. И тогава огромният червен дракон се озова пред нея, очертан ясно на фона на планината. Тя разбра, че това е последната й възможност да спаси децата си.

Пайръс издиша мощна струя огън точно в лицето на Матафльор и остана доволен, като видя, че главата й се съсухри и очите й изтекоха. Но тя не усети пламъка, който изгори очите й и я ослепи завинаги, и го нападна.

Огромният мъжки дракон мислеше, че е приключил с врага и затова атаката й го изненада. Издиша отново смъртоносния си огън и в същия миг осъзна ужасната си грешка беше й позволил да го притисне към планината. Нямаше място за отстъпление.

Матафльор се вряза в него с цялата си някогашна сила и го удари като копие, запратено от боговете. Двата дракона се блъснаха в планината. Върхът й потрепери и се разцепи. Склонът избухна в пламъци.

След години, когато смъртта на Кремък се беше превърнала в легенда, някои твърдяха, че са чули глас на дракон, разнесен като дим от есенен вятър, който прошепнал:

— Децата ми…

Глава 16Сватбата.

Последният ден на есента беше ясен, слънчев и топъл. Подухваше нежен южен ветрец, който не беше спирал, откакто напуснаха Пакс Таркас, отнасяйки само най-необходимото, за да оцелеят в планините.

На драконяните им отне много време, за да превземат отново крепостта, чиито порти бяха препречени от огромни камъни, а кулите се защитаваха от джуджета-земерови. Водени от Сестън, те мятаха по тях камъни и мъртви плъхове. Това даде възможност на бегълците да се укрият в планините, където се озоваха в относителна безопасност, въпреки че от време на време се натъкваха на разпокъсани драконянски отряди.

Флинт доброволно оглави отряда и го поведе към родните му земи, които бяха наблизо, за да потърсят място, където да презимуват. Спътниците, заедно с множеството мъже, жени и деца, които водеха със себе си, скоро стигнаха до една долина, сгушена между масивни и високи върхове. Проходите към нея бяха опасни, а през зимата ставаха напълно непроходими и можеха да се отбраняват от малко хора. Освен това наблизо имаше огромни пещери, където можеха да се скрият от гнева на драконите.

Първият сняг скоро щеше да блокира проходите и да заличи следите им. Щяха да минат месеци, преди драконяните да ги открият.

Долината беше сравнително топла и закътана от жестоките зимни ветрове и снегове, а горите гъмжаха от дивеч. От върховете се спускаха бистри потоци. Хората оплакаха мъртвите, порадваха се на оцеляването си, построиха колиби и станаха свидетели на едно изключително събитие.

В последния ден на есента, когато слънцето се скри зад планините, обагряйки заснежените им върхове с цвета на драконова кръв, Ривъруайнд и Златна Луна се ожениха.

Когато двамата отидоха при Елистан, за да го помолят да стане свидетел на брачната им клетва, той се почувства дълбоко поласкан и ги помоли да му обяснят обичаите на племето си И двамата твърдо отвърнаха, че племето им вече не съществува, както и неговите обичаи.

— Това ще бъде нашата сватба — каза Ривъруайнд. — Искаме с нея да сложим начало на нещо ново.

— Макар че винаги ще почитаме паметта на народа ни — добави тихо Златна Луна, — трябва да гледаме напред, а не към миналото. Ще го уважим, като вземем от него доброто и тъжното, които ни направиха такива, каквито сме. Но няма да му позволим да управлява живота ни.

Елистан прегледа Дисковете на Мишакал и прочете какво казваха за брака древните богове. Накара Златна Луна и Ривъруайнд да напишат клетвите си и да потърсят в сърцата си истинското значение на любовта, която изпитваха един към друг, защото тези клетви се изговаряха пред боговете и важаха дори след смъртта.

Двойката все пак спази един от обичаите на Кве-Шу — двамата влюбени трябваше да си разменят подаръци, изработени от собствените им ръце. Това бе символът на любовта. Подаръците се разменяха, докато се изричаха клетвите.

Когато слънцето се скри, Елистан се качи на един невисок хълм, а хората се събраха около него и притихнаха. От изток се спуснаха Тика и Лорана с факли в ръце. След тях пристъпваше Златна Луна, Дъщерята на Главатаря. Косата й се спускаше по раменете като река от сребристо злато, а главата й бе украсена с венец от есенни листа. Беше облечена в семплата си кожена туника, която носеше от самото начало на приключенията им. На шията й блестеше медальонът на Мишакал. В ръцете си държеше сватбения си подарък, увит в тънко като паяжина платно.

Тика вървеше пред нея със замъглен поглед, погълната от собствените си мечти. Напоследък смяташе, че тайнството между мъжа и жената навярно не беше толкова страшно, а по-скоро нещо сладостно и прекрасно.

Лорана държеше факлата си високо и изпращаше светлината на деня. Всички ахкаха, съзирайки Златна Луна, но занемяваха, когато минаваше Лорана. Златна Луна беше човек. Нейната красота бе великолепието на дърветата, планините и небето. А красотата на Лорана бе неземна и загадъчна.

Отведоха невестата при Елистан и се обърнаха на запад, откъдето трябваше да дойде женихът.

Факлите осветиха и пътя на Ривъруайнд. Водеха го Танис и Стърм. Лицата им бяха сериозни и малко тъжни. Варвари-физиономия, но очите му струеше радост, по-ярка от светлината на факлите. Черната му коса също бе украсена с есенни листа, а сватбеният му подарък беше покрит с една от кърпичките на Таселхоф. Зад него пристъпваха джуджето и кендерът Карамон и Райстлин вървяха последни. Вместо факла магьосникът носеше магическия си жезъл.

Доведоха жениха при Елистан и отстъпиха назад. Тика се озова до Карамон и докосна плахо ръката му. Той и се усмихна нежно и обгърна малката й длан в мечешката си лапа.

Елистан погледна Златна Луна и Ривъруайнд и си помисли за тежките моменти, които бяха преживели, за опасностите, с които се бяха сблъскали, за жестокия им живот. Щеше ли да е по-различно бъдещето им? Той се замисли. Младоженците видяха объркването му, а може би почувстваха душевните му терзания, защото протегнаха ръце да го успокоят. Елистан ги придърпа към себе си и прошепна няколко думи, предназначени единствено за тях:

— Вашата любов и вярата ви един в друг донесоха надежда на света. Всеки от вас бе готов да пожертва живота си за тази надежда и да спаси живота на другия. Слънцето залязва и настъпва нощта. Същото ще стане и с вас, приятели. Най-тъмно е преди зазоряване. Нека любовта бъде вашата факла в мрака.

Той отстъпи и заговори на всички, които се бяха събрали. Отначало гласът му беше дрезгав, но след това се усили, тъй като почувства покоя на боговете, благословили тази двойка.

— Лявата ръка е ръката на сърцето — каза той, постави ръката на Златна Луна върху тази на Ривъруайнд и ги обхвана със своята. — Съединяваме левите си ръце и нека любовта на този мъж и тази жена се съединят в нещо по-голямо, както двата ручея се сливат и образуват река. Тя тече по земята, среща препятствия и търси нови пътища, но винаги се влива във вечното море. Приеми любовта им, Паладин, най-велики от боговете. Благословия и дай мир на сърцата им, дори да няма мир на тази поругана земя.

Настъпи величествена тишина. Мъжете прегърнаха жените си. Приятелите допряха рамене, децата притихнаха и потърсиха родителите си. Скърбящите сърца намериха покой. Възцари се неземен мир.

— Кажете един на друг клетвите си и разменете подаръците си.

Златна Луна погледна Ривъруайнд в очите и заговори тихо:

След това започна и Ривъруайнд:

След като изрекоха клетвите, те си размениха подаръците. Златна Луна първа подаде нейния. Ривъруайнд го разопакова с треперещи ръце. Беше пръстен от косата й, скрепен с ленти от сребро и злато, изящни като самата й коса. Тя бе дала на Флинт бижутата на покойната си майка и сръчните му ръце не го бяха посрамили.

Ривъруайнд бе открил сред развалините на Солас клон от валеново дърво, който огънят беше пощадил, и бе изработил от него пръстен, идеално гладък и съвършено прост. Когато се полираше, валеновото дърво представляваше великолепие от злато прошарено с кафяви жилки. Златна Луна го пое и си припомни нощта, когато за пръв път видя могъщите валенови дървета, нощта, когато бяха пристигнали в Солас със синия кристален жезъл, изморени и изплашени. Тя се разплака без глас и попи сълзите си с кърпичката на Таселхоф.

— Паладин, благослови тези дарове като символи на любовта и саможертвата — извиси се гласът на Елистан. — И нека, когато мракът е най-тъмен, тези млади хора да ги поглеждат и любовта им да озарява пътя им. Велики и сияйни боже, боже на хората и елфите, боже на кендерите и джуджетата, благослови тези свои чеда. И нека любовта, покълнала в сърцата им, израсне като дървото на живота, под което да намират подслон и защита всички, потърсили убежище под могъщата му корона. След полагането на ръцете, след размяната на клетвите и даровете, вие двамата — ти, Ривъруайнд, внук на Уондърър, и ти, Златна Луна, Дъщеря на Главатаря, вече сте едно — в сърцата си, пред хората и пред боговете.

Двамата си размениха пръстените си и Ривъруайнд коленичи пред нея, според обичая на Кве-Шу, но тя поклати глава и се усмихна през сълзи.

— Стани, войнико.

— Това заповед ли е? — попита тихо той.

— Това е последната заповед, която чуваш от Дъщерята на Главатаря.

Той се изправи и я целуна. Устните им се сляха, телата им се притиснаха и душите им се съединиха. Хората викаха толкова силно, че факлите премигнаха. Слънцето се скри и небето се превърна в пурпурновиолетов гоблен, който скоро потъмня в сапфирено синьо на нощта.

Радостната тълпа понесе невястата и жениха и веселието започна. На тревата бяха сложени огромни чамови маси. Децата, освободени най-после от тържествеността на церемонията, поскачаха, тичаха и разиграваха битки с въображаеми драконяни. Тази вечер грижите и тревогите не смущаваха детските им мисли. Мъжете отпушиха спасените от Пакс Таркас бурета с бира и вино и вдигнаха наздравица за малкото семейство. Жените донесоха огромни подноси с храна — дивеч, плодове и корени.

— Най-после свястна храна — въздъхна Карамон.

— Ей — изрева Флинт и набоде на вилицата си сочно парче месо от чинията на Карамон, — това ще го ядеш ли?

Воинът, мълчаливо и без колебание, като дори не разсипа капка на земята, изля върху главата му пълна халба с бира.

Полуелфът и рицарят седяха един до друг и разговаряха тихо, но Танис непрекъснато местеше погледа си към Лорана, която седеше на друга маса и приказваше оживено с Елистан. Той установи, че тази вечер тя е особено красива, осъзнал промяната в жизнерадостната, нещастно влюбена хлапачка, и реши, че тази промяна му харесва. Но освен това се хвана, че се пита за какво толкова си говорят с Елистан.

Стърм докосна ръката му и Танис се сепна. Беше изгубил нишката на разговора. Той се изчерви и започна да се извинява, но забеляза изражението на рицаря.

— Какво има? — попита разтревожен и понечи да стане.

— Шшт, не мърдай! Само виж кой седи там.

Танис погледна озадачен в посоката, в която сочеше Стърм, и го видя. Седеше сам, наведен над чинията си с отсъстващо изражение, сякаш изобщо не забелязваше какво яде, а когато някой се приближеше, се свиваше и го гледаше нервно, докато не се отдалечи. Изведнъж, като че ли почувствал погледа на Танис, вдигна очи и се загледа право в него. Полуелфът се задави и изтърва вилицата си.

— Невъзможно! Нали го видяхме как умря! Заедно с Ебен! Никой не може да оцелее…

— Значи съм прав — въздъхна с облекчение Стърм. — И ти го позна. Мислех, че полудявам. Да отидем при него.

Те отново погледнаха към мъжа, но той беше изчезнал. Не можаха да го открият и сред тълпата.

Когато двете луни изгряха, женените двойки образуваха кръг около младоженците и запяха сватбени песни. Неженените танцуваха вън от кръга, а децата подскачаха наоколо, доволни, че тази вечер не ги карат да си лягат рано. Златна Луна и Ривъруайнд се прегръщаха и очите им сияеха по-ярко от огньовете и от луните на небето.

Танис се разходи из тълпата, наблюдавайки приятелите си. Лорана и Гилтанас изпълниха грациозен и прекрасен древен елфски танц и изпяха химна на радостта. Стърм и Елистан крояха планове да отпътуват на юг и да потърсят легендарния град-пристанище на Тарсис Прекрасния, където се надяваха да намерят кораби, с които да извозят хората от тази поругана от войната страна. Тика, отегчена да наблюдава как Карамон се тъпче, врънкаше Флинт, докато накрая джуджето се съгласи да танцува с нея, изчервен до корените на брадата си.

А къде беше Райстлин? Танис си спомни, че го видя по едно време на сватбата. Магьосникът хапна съвсем малко и пи от билковата си отвара. Беше му се сторил необичайно блед и мълчалив и реши да го потърси. Точно сега намираше черногледата му и цинична компания за по-подходяща от музиката и веселия смях.

Танис тръгна наслуки в тъмната гора, но интуицията му казваше, че посоката е вярна. Намери го седнал на дънера на някакво много старо дърво, чиито разцепени от светкавиците останки все още лежаха наоколо и приседна до него.

Между дърветата зад тях се спотаи една дребна сянка. Таселхоф най-накрая щеше да разбере за какво си говореха тези двамата!

Странните очи на Райстлин гледаха на юг, към равнината, която едва се виждаше между високите върхове. Вятърът все още духаше оттам, но вече обръщаше посоката си. Застудяваше. Танис видя, че слабоватото му тяло трепери. Сега, на лунната светлина, се учуди на поразителната прилика между него и Китиара. Това впечатление изчезна мигновено, но напомни на Танис за нея и разпали огъня на безпокойството и душевния хаос, в който се намираше.

— Какво виждаш там? — попита внезапно.

Райстлин го погледна.

— Каквото виждам винаги с моите очи — смърт, разруха и воина. — Той вдигна ръка над главата си. — Съзвездията не са се върнал. Кралицата на Мрака не е победена.

— Може да не сме спечелили войната, но със сигурност победихме в много важна битка…

Райстлин се разкашля и поклати тъжно глава.

— Никаква надежда ли не виждаш? — попита Танис.

— Надеждата е отрицание на действителността. Тя е морковът пред мулето, който го кара да ходи и да ходи, без никога да го стигне.

— Да не искаш просто ей така да се предадем?

— Искам да махнем моркова и да тръгнем напред с отворени очи. — Райстлин се закашля и се уви още по-плътно в робата си. — Как смяташ да се пребориш с драконите? Защото ще има още дракони! Повече, отколкото си представяш! А къде е Хума? Къде е прословутото му копие? Не, Танис. Не ми говори за надежда.

Полуелфът не отвърна нищо. Магьосникът също замълча. Двамата стояха в тишината и се взираха — Райстлин на юг, а Танис — в огромната дупка на обсипаното със звезди небе.

Таселхоф седна на меката трева под боровете.

— Никаква надежда! — повтори тъжно и съжали, че ги беше подслушвал. — Не, не вярвам — прошепна той, но погледът му попадна върху вперилия очи в небето Танис. Той вярва, осъзна кендерът и тази мисъл го изпълни със смъртен страх.

След смъртта на стария магьосник кендерът се бе променил, макар да не му личеше. Беше осъзнал, че последното приключение имаше огромно значение и цел, заради която бяха загинали хора. Зачуди се как се оказа въвлечен в него и си помисли, че може би вече бе отговорил на Физбан — малките неща, които вършеше, по някакъв начин означаваха много в голямата схема на нещата.

Но досега не се беше замислял, че може и всичко това да е напразно и да не означава нищо. И че щяха да страдат и да се разделят със скъпи хора, като Физбан, и накрая драконите все пак да спечелят войната.

— Трябва да се опитваме и да се надяваме — изрече на себе си. — Това е важното — да се опитваш и да се надяваш. Може би най-важното от всички неща.

Нещо се спусна от небето и докосна леко носа на кендера. Той посегна и го улови. Беше малко бяло перо.

Поемата „Песен за Хума“ е последното и — според мнозина — най-великото произведение на барда-елф Куивален Сот. След Катаклизма оцеляват само части от нея. Говори се, че тези, които я изучават всеотдайно, могат да видят в нея бъдещето на непрестанно променящия се свят.