Дракони на зимната нощ

Историята на похода им към крепостта на Ледената стена и победата им над злия господар на дракона Фийл-тас се превърна в легенда за ледените варвари, които населяваха тази пустинна земя. Местните бардове все още я разказват в дългите зимни нощи, когато настава време за спомени и песни за герои.

1.Бягство от Ледената стена.

Възрастното джудже умираше.

Крайници му вече не го слушаха. Черната му се бяха преплели плели като шии и го връхлитаха пристъпи на гадене. Дори ме можеше да вдигне глава от постелята си. Флинт се вторачи в газената лампа, която се полюшваше над главата му. Светлината й постепенно помръкна. Това е то, помисли си той. Дойде краят Мракът се спуска отгоре ми…

Дъските проскърцваха и Флинт положи неимоверни усилия да извърне глава.

— Кой е? — изграчи немощно.

— Аз съм, Таселхоф — прошепна заговорнически един глас. Джуджето въздъхна и протегна сбръчканата си ръка. Тас я пое в неговата.

— Е, хлапе, радвам се, че дойде да се сбогуваме. Умирам, приятелю. Отивам при Реоркс…

— Какво? — Тас се наведе по-близо.

Отивам в ръцете на Реоркс — повтори с раздразнение джуджето.

— Нещо бъркаш. Отиваме в Санкрист. Освен ако нямаш предвид някакъв хан. Все пак ще попитам Стърм… Ръцете на Реоркс. Хмм…

— Той е богът на джуджетата бе, тикво! — изрева Флинт

— Аа! — Тас се замисли. — Точи Реоркс ли?

— Слушай какво! — Флинт се насилваше да говори спокойно, защото не искаше да се гневи на смъртния си одър.

— Оставям ти шлема си. Онзи, с грифоновата дрипа.

— Сериозно? — Тас наистина се впечатли. — Много мило от твоя страна. Л ти какво ще правиш без шлем? Там, където отивам, няма да ми е нужен.

— В Санкрист може и да ти потрябва — усъмни се кендерът. — Дерек смята, че Господарите на дракони подготвят атака но всички правила на бойното изкуство, а в такъв случай шлемът се минна много полезна вещ…

— Не говоря за Санкрист! — Флинт се помъчи да седне. — Той няма да ми трябва, защото умирам!

— И из веднъж за малко не умрях — успокои го съчувствено Тас, остави на масата една димяща купа и се настани удобно на стола, за да разкаже историята. — Навремето в Тарсис, когато онзи дракон събори сградата отгоре ми, Елистан каза, че направо съм бил пътник за оня свят. Всъщност не го каза точно така, но спомена, че съм оцелял само благодарение на интер… нитерва… абе, нещо там с интер на боговете.

Флинт изрева е всичка сила и се строполи в койката си.

— Дали ще е твърде нахално от моя страна — продума той на лампата над главата си, — ако помоля да умра на спокойствие? — и изведнъж изкрещя: — А не заобиколен от кендери!

— О, я стига! Много добре знаеш, че не умираш. Имаш само морска болест.

— Умирам — заинати се джуджето. — Заразен съм много сериозно и си отивам. И иска смъртта ми лежи на вашата съвест. Ние ме завлякохте на тази мизерна лодка…

— Кораб — поправи го Тас.

— Лодка! — изрева яростно Флинт. — Завлякохте ме на тази мизерна лодка и ме оставихте да умра от някаква ужасна болест в някаква гъмжаща от плъхове каюта…

— Ами можеше да те оставим и Ледената стена, при хората-моржове, и… — Таселхоф умишлено не довърши мисълта си.

Флинт отново се помъчи да седне, но този път погледът му излъчваше свирепа решителност. Кендерът стана и бързо заотстъпва към вратата.

— Ъъ… ами… аз по-добре да си ходя. Дойдох само…ъъ… да видя дали не си гладен. Кокът сготви нещо, което според него било супа от грах…

Лорана, която се бе скрила от вятъра на предната палуба, се стресна, когато чу някъде отдолу страшен крясък, последван от звук на строшена посуда. Тя се обърна към застаналия наблизо Стърм.

— Флинт! — усмихна се той.

— Да отида ли… — разтревожи се Лорана.

Тя замълча, защото се появи Тас. Кендерът явно току-що се бе изкъпал, само дето от него капеше грахова супа.

— Смятам, че Флинт се чувства много по-добре — заяви съчувствено той. — Но все още не може да приема никаква храна.

Отпътуването от Ледената стена стана много бързо. Малкият кораб буквално летеше по вълните, носен на север от теченията и бурния леденостуден вятър. Бяха отишли в крепостта на Ледената стена, където, според Таселхоф, имало драконовото кълбо. Наистина го намериха и след това победиха злия му пазител — могъщия Господар Фийл-тас. Крепостта рухна, но те успяха да се спасят с помощта на ледените варвари. Сега плаваха за Санкрист, а скъпоценното драконово кълбо беше на сигурно място в един кош под палубата.

Но изживяванията в ледената стена бяха нищо в сравнение със странния и толкова реален сън, който бяха сънували преди около месец. Никой не говореше за него, но от време на време Лорана забелязваше на лицето на Стърм страх и убийствена самота — нещо твърде необичайно за него — и това я караше да мисли, че той също не спира да си го припомня. Ако се изключи този момент, компанията беше в добро разположение на духа — без, разбира се, да се брои джуджето, което завлякоха насила на кораба, където се разболя от морска болест. Мисията в Ледената стена мина успешно. Освен драконовото кълбо, намериха счупена дръжка от някакво оръжие, за което се смяташе, че е било драконово копие. Бяха взели и още нещо, но тогава изобщо не осъзнаваха какво е то…

Спътниците, съпровождани от Дерек Краунгард и двама млади рицари, присъединили се към тях в Тарсис, бяха провели неуспешно издирване на драконовото кълбо в Ледената стена. Често им се налагаше да се сражават с хора-моржове, зимни вълци и мечки. Накрая решиха, че напразно са дошли тук, но Таселхоф се кълнеше в книгата, в която пишело, че едно от драконовите кълба се намира именно тук. И те продължиха да търсят.

Неочаквано се натъкнаха на една много странна гледка — огромен дракон, дълъг повече от десет метра, с бляскави сребърни люспи, замръзнал в дебел пласт лед. Крилете му бяха разперени като за полет. Изглеждаше страшен, но главата му имаше благородна осанка и не предизвикваше страх и ненавист като червените дракони. Вместо това почувстваха огромна тъга и съчувствие към чудовището.

Най-странен бе фактът, че драконът имаше ездач! И ако се съдеше по старинната му броня, това беше соламнийски рицар, стиснал в замръзналата си ръка част от огромно копие!

— Откъде накъде соламнийски рицар ще язди дракон? — попита Лорана, защото се сети за драконовите Господари.

— Случвало се е някои от нас да преминат на страната на злото — отвърна грубо лорд Дерек Краунгард. — Макар че ме е срам да го призная.

— Не долавям никакво зло — обади се Елистан. — Само безмерна печал. Как ли е загинал? Не виждам рани…

— Това ми е познато — намеси се Тас и смръщи чело. — прилича на картина. Рицар върху сребърен дракон. Виждал съм…

— Да бе — изсумтя Флинт, — ти си виждал и космати слонове…

— Говоря напълно сериозно — възмути се кендерът.

— Къде си го виждал, Тас? — попита внимателно Лорана, като видя обиденото му изражение. — Помниш ли?

— Май че… — Погледът му се замъгли. — Не знам защо, но ми напомня за Пакс Таркас и Физбан…

— Физбан! — избухна Флинт. — Този дъртак беше по-откачен и от Райстлин, ако това изобщо е възможно.

— Не знам за какво говори Тас — обади се Стърм, вперил замислен поглед в дракона и рицаря, — но някога майка ми разказваше, че по време на последната си битка Хума е яздил сребърен дракон и бил въоръжен с Драконовото копие.

— А моята майка ми казваше да оставям сладкиши на Стареца с бялата роба, който идвал в нашата крепост по Коледа — присмя му се Дерек. — Сигурен съм, че това е предател, преминал на страната на злото.

Той и другите двама рицари си тръгнаха, но останалите продължиха да се взират замислено в замръзналия дракон и неговия ездач.

— Стърм, ти си прав! Това е Драконово копие — възкликна възторжено Тас. — Не знам защо, но съм сигурен, че е така.

— В книгата ли го видя? — Стърм и Лорана се спогледаха и прецениха, че този път кендерът бе необикновено сериозен.

— Не знам — отвърна едва чуто Тас. — Съжалявам.

— Дали да не го вземем с нас — предложи сконфузено Лорана. — Няма да ни натежи.

— Побързай, Брайтблейд! — дочу се заповедническият глас на Дерек. — Таноите изгубиха следите ни, но няма да е задълго.

— Как да стигнем до него? — попита Стърм, без да обръща внимание на Дерек. — Ледът е дебел поне един метър.

— Аз ще се опитам — обади се Гилтанас.

Елфът се качи върху ледената издатина, която се беше образувала над главата на дракона, намери опора и започна бавно да се изкачва към върха на монумента. Прехвърли се върху крилото на дракона, откъдето, пълзейки по корем, стигна до копието.

Сложи длан върху леда и изрече няколко магически думи.

След малко се появи меко червено сияние и ледът се разтопи.

Той пъхна ръка в отвора и хвана копието. Но мъртвият рицар го държеше здраво. Гилтанас го задърпа и дори опита да Разтвори замръзналите пръсти. Накрая не издържа на студа и слезе долу.

Не става. Стиснал го е много здраво.

— Счупи му пръстите — предложи Тас. Стърм го изгледа гневно.

— Няма да позволя това тяло да бъде осквернено — процеди през зъби той. — Ще се опитам да стопя леда около него и да го измъкна.

— Няма да успее — каза. Гилтанас на сестра си, докато наблюдаваха как Стърм се катери по леда. — Копието е станало част… — елфът млъкна изумен.

В този момент Стърм пъхна ръка в отвора и когато хвана копието, замръзналата фигура сякаш помръдна едва забележимо, а вкаменените пръсти отпуснаха хватката си. Рицарят едва не падна от изненада, пусна оръжието и се долепи уплашен до замръзналото крило на дракона.

— Той ти го дава! — извика Лорана — Хайде, Стърм! Вземи го! Не виждаш ли? Рицарят предава копието на друг рицар.

— Аз не съм никакъв рицар — отвърна горчиво Стърм. — Това може би е знак на злото… — Той се поколеба, но отново пъхна ръка в леда и сграбчи копието. Замръзналите пръсти на ездача го пуснаха. Стърм стисна счупеното оръжие и внимателно го извади. Скочи на земята и го огледа внимателно.

— Страхотно е! — промълви със страхопочитание Тас. — Флинт, ти видя ли, че трупът оживя?

— Не! — изръмжа джуджето. — И ти не си видял. Хайде да се махаме оттук! — добави Флинт и потръпна. В този момент се появи Дерек.

— Заповядах ти нещо, Стърм Брайтблейд! Защо се бавиш? — Видя копието и лицето му потъмня от гняв.

— Аз помолих да ми го донесе — намеси се Лорана с глас, леден като планината зад нея. Тя пое копието и бързо го уви в някаква кожа, която извади от торбата си.

Дерек я изгледа гневно, но след това се поклони сковано и се обърна.

— Мъртви рицари, живи рицари, вече не знам кои са по-неприятни — измърмори Флинт, хвана Тас за яката и го повлече след Дерек.

— Ами ако е оръжие на злото? — прошепна Стърм на Лорана докато крачеха през ледените коридори на крепостта.

Тя се обърна и хвърли последен поглед към мъртвия рицар и дракона. Бледото южно слънце беше изгряло и лъчите му захвърляха причудливи отблясъци върху фигурите. В този миг й се стори, че рицарят се отпусна и най-накрая намери покой в смъртта.

— Вярваш ли в приказките за Хума? — попита тихо.

— Вече не знам в какво да вярвам — отвърна горчиво Стърм. — До неотдавна всичко ми изглеждаше черно и бяло, а нещата — стабилни. Да, вярвах в историята за Хума. Моята майка ме научи да я смятам за истина. Затова се върнах в Соламния. — Рицарят замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. Но видя заинтригуваното и съчувствено изражение на Лорана, преглътна и продължи да говори: — Това не съм го казвал на никой, дори на Танис… Когато отидох в родината си, открих че Рицарството не е онзи орден от достойни и самопожертвователни люде, както ги бе описала майка ми. Оказаха се просто шайка политикани и интриганти. Най-свестните от тях са като Дерек — честни, но закостенели и ограничени хора, които считат онези с по-нисш ранг за нищожества. Най-лошото… Когато им разказах за Хума, те се изсмяха. Наричаха го „рицар на повикване“. Според тях, той е бил изгонен от ордена за неподчинение на устава. Обикалял из страната, подмазвал се на селяните и затова те съчинили легенди за него.

— Но съществувал ли е наистина? — Лорана се натъжи от горчивия му разказ.

— О, да. Поне в това няма съмнение. В оцелелите през Катаклизма архиви има списъци и неговото име се среща в един от нисшите ордени. Но в легендите за Сребърния дракон, Последната битка и дори тази за Драконовото копие вече никой не вярва. Или, както обича да казва Дерек, няма доказателства за тези подвизи. Според легендите, гробницата на Хума представлява огромна скална скулптура и е едно от чудесата на света. Но никой никога не я е виждал. Останали са ни само детински приказки, както пък би се изразил Райстлин. — Стърм закри очи с длан и въздъхна дълбоко. — Знаеш ли — продължи след малко, — не съм предполагал, че някога ще го кажа, но Райстлин наистина ми липсва. Всичките ми липсват. Имам чувството, че някой е откъснал част от мен. Точно така се чувствах и в Соламния. Затова предпочетох да тръгна с тях, без да положа изпитите си за рицар. Тези хора — моите приятели — водят повече битки със световното зло, отколкото всички рицари накуп. Дори и Райстлин, макар да не проумявам защо го прави. Той би могъл да ни каже какво означава всичко това. — Стърм посочи назад към замръзналия рицар. — Или поне щеше да повярва. Ако Танис беше тук… — Стърм не можа да продължи.

— Да — повтори тихо Лорана — ако Танис беше тук…

Рицарят осъзна, че нейната мъка бе много по-силна от неговата и я прегърна. Двамата останаха така за миг, търсейки утеха един от друг.

В този момент дочуха гневния глас на Дерек, които недоволстваше от изоставането им.

Сега счупеното копие лежеше в коша, увито в кожената наметка на Лорана, заедно с драконовото кълбо и Змееубиеца, меча на Танис, който Стърм и Лорана бяха прибрали от Тар-сис. До коша лежаха телата на двамата млади рицари, загинали, за да спасят живота на останалите. Те щяха да бъдат погребани в родината им.

Силният и студен южен вятър носеше кораба през Сирионското море. Капитанът спомена, че ако времето се задържи така, ще пристигнат в Санкрист до два дни.

— Ето тук се намира южен Ергот — обясни той на Елистан, сочейки картата. — Ще преминем точно покрай най-южната му точка. А някъде по залез ще видим остров Кристин. След това, ако вятърът е добър, ще се насочим към Санкрист. Много странна земя е южен Ергот — добави капитанът и хвъри поглед към Лорана. — Казват, че имало много елфи, но не слизал и не знам със сигурност.

— Елфи ли? — заинтригува се Лорана и се приближи до капитана.

— Чух, че са избягали от родината си, прогонени от драконянските армии.

— Може да са нашите хора! — възкликна Лорана и хвана ръката на Гилтанас. Тя се загледа в далечината, сякаш волята й да накара земята да се появи на хоризонта.

— По-вероятно е да са силванести — охлади ентусиазма й Гилтанас. — Всъщност, струва ми се, че лейди Алхана спомена нещо за Ергот. Ти спомняш ли си, Стърм?

— Не — отвърна рязко рицарят и отиде на другия борд, подпря се на перилата и се загледа в морето. Лорана забеляза, че рицарят извади някакъв предмет от пояса си и го погали с копнеж, след което отново го прибра и сведе глава. Тя тръгна към него, но изведнъж спря, защото долови някакво движение.

— Що за странен облак е онова там на юг? Капитанът бързо се обърна, извади далекогледа от джоба на якето си и го долепи до окото си.

— Някой да се качи на вишката! — нареди на първия помощник.

След секунди един моряк вече се катереше по реите. Той стигна догоре, хвана се здраво за влажната мачта и насочи далекогледа на юг.

— Виждаш ли нещо? — провикна се капитанът.

— Не, кап’тн. Ако това е облак, то за пръв път през живота си виждам такъв.

— Аз ще погледна! — охотно предложи услугите си Тас и без да чака отговор, започна да се катери сръчно като истински моряк. Стигна до върха на мачтата, хвана се за реята до моряка и се загледа на юг.

На пръв поглед нещото приличаше на облак. Беше огромно и бяло и се носеше свободно над водата. Но се движеше по-бързо от всички останали облаци и…

Дъхът на Таселхоф спря.

— Я ми дай това — протегна той ръка към моряка. Мъжът неохотно му подаде далекогледа. Тас погледна през него и изстена тихичко: — О, майчице! — след което го свали, сгъна го с едно движение и го прибра небрежно в една от торбите си.

Морякът го хвана за яката тъкмо когато се канеше да слиза от мачтата.

— Какво? — учуди се Тас — А! Това твое ли е? Извинявай. — Той извади уреда със съжаление и го върна на моряка. След това бързо се спусна по реите, скочи леко на палубата и затича към рицаря.

— Стърм, това е дракон! — докладва кендерът, останал без дъх.

2.Белият дракон.Пленени!

Казваше се Суграшица. Един особен вид дракони, по-дребни от останалите, които живееха арктическите региони, издържаха на изключителни студове и контролираха скованите от лед области на Ансалон. Сравнително малките размери на белите дракони им позволяваха да се движат много бързо и Господарите често ги използваха за разузнавателни полети. Точно затова, когато спътниците навлязоха в Северната стена, Суграшица не беше там. На Кралицата на Мрака й докладваха, че в Силванести е навлязла група авантюристи, които — незнайно как — се справили с Циан Отровена кръв и отмъкнали драконовото кълбо Тя реши, че ще поемат през Прашните равнини и оттам по Кралския път, който бе най-пряката връзка по суша със Санкрист където соламнийските рицари прегрупираха силите си. Кралицата заповяда на отряда на Суграшица да отлетят на север към покритите с дебел сняг Прашни равнини и да донесат кълбото.

При вида на безкрайната снежна шир Суграшица се зачуди кое същество е толкова глупаво, че да прекоси тази пустош, но имаше заповеди и бе длъжна да ги изпълнява. Отрядът претърси.

Равнините от границата на Силванести до планините Каролис. Някои стигнаха дори до Нови Бряг на север, район, контролиран от сините.

Драконите тъкмо се бяха събрали и обсъждаха какво да съобщят на Кралицата, когато докладваха на Суграшица, че врагът най-подло се е промъкнал през Ледената стена. Тя веднага се понесе натам, но твърде късно — Фийл-тас беше мъртъв, а драконовото кълбо го нямаше. Нейните съюзници, хората-моржове танои, й описаха групичката, дори й показаха посоката, в която беше отплавал корабът. Не че някой можеше да отплава в друга посока, освен на север.

Когато Суграшица докладва на Кралицата какво е научила, тя ужасно се разгневи — вече липсваха цели две кълба! Кралицата знаеше, че по-могъща от нея нямаше в цял Крин, но силите на доброто още бродеха по земята и това я вбесяваше. Все пак се надяваше, че те няма да се окажат достатъчно силни и мъдри, за да прозрат тайната на кълбата.

Нареди на Суграшица на всяка цена да открие поне едно кълбо и да й го донесе. Те бяха интелигентни и притежаваха изключително силно чувство за самосъхранение. Затова бяха надживели създателите си. Суграшица литна към Сирионското море и почти веднага откри кораба. Но тогава възникна един проблем, който тя трудно можеше да разреши сама.

Белите дракони се славеха като най-тъпите от расата си поради въздействието на невероятния студ, в който бяха принудени да живеят. Досега на Суграшица не й се беше налагало много да мисли. Винаги Фийл-тас и казваше какво да прави. Но него вече го нямаше и тя сама трябваше да прецени — как да вземе кълбото?

Реши да замрази кораба с ледения си дъх, но бързо отхвърли тази идея — кълбото щеше да остане в леда и нямаше да може го извади. А и корабът най-вероятно щеше да потъне. Като отнесе кълбото със себе си. След това и хрумна да сграбчи кораба и да го отнесе на сушата, но се отказа, защото й се стори твърде тежък.

Сугращица продължи да се носи върху въздушните течения и от време на време издишваше леден вихър надолу, защото не се сещаше какво друго да предприеме. Привечер, когато най-сетне събра кураж да изпрати телепатично съобщение на Кралицата, за да я помоли за помощ, я осени идея, която осъществи незабавно.

Драконът вся паника сред екипажа. Моряците се въоръжиха с къси саби и се приготвиха за бой, въпреки че изходът от битката беше повече от ясен. Гилтанас и Лорана заредиха стрели в лъковете си. Стърм и Дерек излязоха с щитовете и мечовете си, а Таселхоф грабна хупака си. Дори Флинт се надигна от леглото, но веднага се строполи безпомощно обратно. Елистан отправяше молитви към Паладин.

— Имам много повече вяра на меча си, отколкото на този старец и неговия бог — сподели Дерек със Стърм.

— Рицарите винаги са почитали Паладин.

— Аз също, но по-скоро почитам паметта му. Намирам приказките за завръщането му за обезпокоително. Гарантирам ти, че Съветът също няма да им се зарадва. Имай го предвид, когато дойде моментът за посвещаването ти в рицарство.

Стърм стисна зъби и преглътна гневния отговор. Минутите минаваха. Всички бяха приковали погледи в белия дракон и чакаха.

Но той не нападаше. Продължаваше да кръжи над главите им и сянката му преминаваше по палубата с монотонна, влудяваща ритмичност. Моряците започнаха да се ядосват. Очакването беше непоносимо. Нещата станаха още по-лоши, когато драконът изсмука вятъра, платната провиснаха и корабът спря устрема си. От север се появиха буреносни облаци и яркосиньото море потъмня.

Лорана свали лъка, изправи схванатия си гръб и разтри раменете си. Очите и се бяха насълзили от взиране срещу слънцето.

— Дайте ’ги сложим в ’на лодка и ’ги пуснем във водата — чу да казва високо един стар моряк на другаря си. — Т’ва чудовище ще ни остави. Не виждаш ли, че гони тях, а не нас.

„Той не преследва нас — помисли си Лорана. — Трябва му драконовото кълбо, затова не напада.“ Но не можеше да сподели това дори с капитана.

Следобедът се изниза, а драконът продължаваше да кръжи над тях. Капитанът също се изнерви, защото се очертаваше бунт на екипажа. Мракът започна да се спуска и той нареди на спътниците да слязат под палубата. Рицарите отказаха да се подчинят.

Ситуацията бе на път да излезе извън контрол, когато някой извика:

— Земя на хоризонта! Дясно на борд!

— Южен Ергот — заяви мрачно капитанът и погледна нагоре. — Течението ни отнася към скалите. Ако не излезе вятър, ще се разбием.

В този момент драконът спря да описва кръгове в небето, задържа се на едно място, след което се издигна нагоре. Моряците нададоха радостни възгласи, защото решиха, че ги е оставил на мира. Но Лорана знаеше, че не е така.

— Той пикира! — изкрещя тя. — Гответе се за нападение!

— Слизайте долу! — извика Стърм.

Моряците погледнаха още веднъж чудовището и с неохота се подчиниха. Капитанът се втурна към руля и пое управлението.

— Не можеш да останеш тук! — каза му Стърм. — Той ще те убие!

— Ако ме няма, ще се разбием в скалите!

— Ще се разбием и ако те погуби! — рицарят го повали с един удар и го повлече към люка.

Лорана слезе по стълбите. Гилтанас изчака Стърм да внесе безжизненото тяло на капитана и затвори плътно капака. В този момент драконът нападна с мощно издихание, което разлюля кораба и едва не го потопи. Даже най-опитните моряци изгубиха самообладание и се скупчиха в края на претъпканото помещение под палубата, а Флинт се изтъркаля на пода и изруга.

— Сега е моментът да се помолиш на твоя бог — каза Дерек на Елистан.

— Не съм спирал — отвърна хладно посветеният и помогна на Флинт да се изправи.

Лорана се беше вкопчила в една дървена греда и очакваше изгарящата топлина и пламъците. Вместо това я прониза леден студ, който смрази кръвта й. Мачтите престанаха да скърцат и плющенето на платната замря напълно. Вдигна глава и видя леда между пукнатините на палубата.

— Белите дракони не изпитват огън, а лед! — изуми се тя. — Елистан, Паладин отвърна на молитвите ти!

— Каква е разликата? — Капитанът беше дошъл на себе си и нервно разтриваше челюстта си. — Сега ще станем на ледени шушулки.

— Дракон, който издишва лед! — промълви замечтано Тас.

— Това трябва да се види!

Корабът със скърцане се изправи.

— Какво ще правим сега? — попита Лорана.

— Безсилни сме — изръмжа капитанът. — Мачтите ще се строшат от тежестта на леда и ще скъсат платната. Ще изгубим управлението и ще се разбием в скалите, а после ще се издавим.

— Тогава да стреляме по него — предложи Гилтанас. Стърм, който се опитваше да отвори люка, поклати глава.

— Ако успеем да се измъкнем оттук. Върху това нещо сигурно има поне половин метър лед.

„Ето какъв е бил планът й, помисли Лорана. Ще издуха кораба на сушата, ще ни убие и ще вземе кълбото“.

— Ако още един път издиша срещу нас, ще ни потопи — заяви капитанът.

Но следващите подухвания бяха съвсем леки и те разбраха, че драконът се опитва да изтласка кораба на брега. Планът беше отличен и Суграшица не можеше да му се нарадва. Тя кръжеше над кораба и почти без усилие го насочваше към сушата, като леко подухваше след него. Осъзна грешката си едва когато видя стърчащите скали. В този миг облаците закриха луните и мракът погълна всичко. Корабът се удари в скалите, но Суграшица само чу грохота от разцепването му и виковете на моряците. Тя се спусна ниско над водата, за да замрази жалките създания и чу още по-неприятен звук — звън на тетива. Една стрела изсвистя покрай главата й, но втората прониза едното и крило и тя побърза да се издигне в небето.

Значи долу имаше и елфи! Проклетите всевиждащи елфи! Раненото крило я превръщаше в идеална мишена за зрението им Силите й отслабваха и тя реши да се върне в Ледената стена. Беше изморена от целодневното летене, раната в кри лото я болеше ужасно, но най-лошото бе, че трябваше да докладва за провала си. Все пак, като се замисли, реши че не се е провалила — беше унищожила кораба и знаеше къде е кълбото. Кралицата щеше да го открие в Ергот с помощта на многобройните си шпиони. Тя се успокои и полетя бавно на юг. След като докладва за подвизите си — докладът й бе приет сравнително добре, — тя се оттегли в пещерата, за да си почине.

— Отиде си! — удиви се Гилтанас.

— Естествено — обади се уморено Дерек, който помагаше да спасят каквото е възможно от потъналия кораб. — Нейното зрение не може да се сравнява с вашето. Освен това я улучи веднъж.

— Не аз, Лорана я рани — Гилтанас се усмихна на сестра си, която стоеше на брега с лък в ръката.

Дерек сви недоверчиво рамене остави внимателно сандъка, който носеше, и отново се запъти към водата. От тъмното изникна друга фигура и го спря.

— Не си прави труда — каза Стърм, метнал Флинт на гърба си. — Корабът потъна.

Лорана се втурна да му помогне. Внимателно сложиха джуджето на пясъка, но нямаше с какво да го завият.

Изведнъж се чу плясък и от водата се показа Таселхоф. Зъбите му тракаха от студ, но на устните му цъфтеше неизменната широка усмивка. Следваше го капитанът, подкрепян от Елистан.

— Къде са телата на моите рицари? — попита Дерек.

— Предпочетохме да спасим храната и оръжието — отвърна рязко Елистан.

Дерек понечи да отвърне, но капитанът го прекъсна:

— Шестима от моите хора също загинаха, сър, а в началото на това пътешествие бяха живи, за разлика от вашите. Да не говорим, че морето погълна кораба ми, който беше моето препитание. Това е, което искам да ви кажа, ако ме разбирате.

— Съжалявам за загубата ви — отвърна сковано Дерек — и съм признателен за всичко, което вие и вашият екипаж сторихте за нас.

— Капитане, изпратихме хората ви на брега, ей там, при онези дървета, където е малко по-закътано. Ще запалят огън, за да се стоплим — обади се Лорана.

— Глупаци! — избухна Дерек. — Това е най-сигурният начин да привлекат дракона.

— Другата възможност е да умрат от студ — отвърна капитанът, без да се обръща. — Изборът е ваш, сър. Мен вече не ме интересува. — Мъжът изчезна в мрака.

Стърм се протегна и изстена. Премръзналите и схванати мускули го боляха, Флинт лежеше на пясъка и трепереше така, че доспехите му дрънчаха. Лорана се наведе, покри го с наметката си и едва сега осъзна колко й е студено.

Покрай битката с дракона беше забравила за студа. Всъщност дори не си спомняше как успяха да стигнат до брега и се учуди на самообладанието на хората, които спасиха каквото можаха от потъващия кораб.

— Драконовото кълбо! — извика уплашено тя.

— В сандъка е — отвърна Дерек — заедно с копието и онзи меч, Змееубиеца, или както там го наричате. Предлагам да вървим при огъня…

— Не мисля — обади се странен глас и от мрака изникнаха силуети с факли, които ги заслепиха. Спътниците моментално извадиха оръжията си и заобиколиха безпомощното джудже, но след първоначалната уплаха Лорана успя да види лицата на новодошлите.

— Стойте! Това са елфи!

— Силванести! — възкликна Гилтанас, пусна лъка на земята и протегна ръце. — Добра среща, брат… Но не успя да довърши древния поздрав. Водачът на отряда го удари по лицето с дръжката на жезъла си. Гилтанас се свлече в безсъзнание.

— Стойте! — изкрещя Лорана на техния език и коленичи до брат си на пясъка, като преди това отметна качулката си, за да видят лицето й. — Ние сме ваши братовчеди от Куалинести! А хората са соламнийски рицари!

— Много добре знаем кои сте! — процеди през зъби водачът. — Шпиони на Куалинести! И изобщо не се учудваме че пътувате в компанията на хора. Вашата кръв отдавна се е размила. Отведете ги! — обърна се той към отряда си — Ако не се подчинят, направете каквото трябва. Освен това разберете за какво драконово кълбо стана въпрос.

Елфите се приближиха.

— Не! — изкрещя Дерек и скочи пред сандъка. — Стърм няма да им дадем кълбото без бой!

Рицарят вече бе отправил поздрав към врага и пристъпваше с изваден меч.

— Явно ще се съпротивляват. Тяхна работа. — Водачът също вдигна оръжието си.

— Вие сте луди! — извика гневно Лорана и се хвърли между проблясващите остриета.

Елфите спряха нерешително. Стърм я хвана, за да я изтласка зад себе си, но тя се отскубна от ръката му.

— Дори злите таласъми и драконяни не падат толкова ниско, че да се бият помежду си! — Гласът й трепереше от гняв. — А ние, елфите, древното въплъщение на доброто, ще го направим, така ли? Погледнете! — Тя вдигна капака на сандъка. — Ето я надеждата за спасението на света и ние платихме за нея доста висока цена. Корабът ни се разби в тези скали. Прогонихме дракона, който искаше да ни вземе кълбото, и след всичко това най-голямата заплаха за нас се оказват собствените ни хора! Ако това е истина, ако сте паднали толкова ниско, то убийте ни още сега. Заклевам се, че нито един от нашата група няма да ви попречи.

Стърм не разбираше езика им, но видя, че елфите свалиха оръжията си.

— Е, не знам какво им каза, но явно има резултат. — Той прибра неохотно меча си в ножницата. Дерек се поколеба и също свали своя, но не го прибра.

— Ще обмислим думите ти — започна водачът на общия език, но спря, защото откъм брега се чуха викове и крясъци. Някакви тъмни сенки затулиха светлината на лагерния огън. Елфът се загледа натам, изчака суматохата да утихне и отново се обърна към групичката. Говореше най-вече на Лорана, която се беше надвесила над брат си. — Възможно е да сме действали прибързано, но ще разберете, че имаме причина за това.

— Няма да ви разбера! — задави се от гняв Лорана. От мрака изникна един елф.

— Хора са! — докладва той. — Казват, че корабът им бил нападнат от дракон и се разбил в скалите.

— Доказателства?

— Намерихме останки близо до брега. Утре сутринта ще претърсим основно. Бяха мокри и полумъртви от студ. Не оказаха съпротива. Мисля, че не лъжат.

Водачът се обърна към Лорана.

— Историята ви явно отговаря на истината — проговори отново на общия. — Току-що ми докладваха, че са заловили някакви моряци. Не се тревожете за тях. Естествено ще ги вземем в плен. Не можем да позволим из тази земя да се разхождат хора. Но ще се погрижим за тях. Ние не сме таласъми. — Съжалявам, че ударих приятеля ти…

— Това е брат ми, Гилтанас — по-малкият син на Говорителя на Слънцата. А аз съм Лораланталаса. Стори й се, че елфът пребледня, но бързо успя да се съвземе.

— Ще се погрижим за брат ви. Ще изпратя да доведат лечител…

— Няма нужда! Този мъж — Лорана посочи Елистан — е посветен на Паладин. Той ще се погрижи за него.

— Човек ли е? — попита рязко елфът.

— Да, човек е! — изкрещя, изгубила контрол над себе си, Лорана. — Елфите раниха брат ми и ще се обърна за помощ към човек. Елистан…

Посветеният тръгна към нея, но водачът направи някакъв знак и няколко елфи му препречиха пътя. Стърм понечи да се притече на помощ, но Елистан го спря с поглед, след което се обърна към Лорана с многозначително изражение. Стърм разбра безмълвното му предупреждение — животът им беше в нейните ръце.

— Пуснете го и го оставете да се погрижи за брат ми! — заповяда тя.

— Съжалявам, лейди Лорана, но не му вярвам — заяви водачът на елфите. — Всички знаят, че посветените изчезнаха от лицето на Крин, когато боговете отвърнаха лице от нас Не знам как този шарлатанин ви е подлъгал, но няма да му позволя да докосне елф с човешките си ръце!

— Елф, към когото се отнесохте като с враг?

— Дори ако този елф бе убил баща ми — отвърна мрачно водачът. — А сега трябва да поговоря с вас насаме, защото очевидно не знаете какво става в южен Ергот. Елистан видя, че Лорана се колебае.

— Отиди, скъпа. Само ти можеш да ни помогнеш. Аз ще остана с Гилтанас, докато дойде лечителят.

— Добре. — Лорана се изправи и тръгна след водача.

— Това не ми харесва — изръмжа Дерек. — Тя им каза за драконовото кълбо. Не трябваше да го прави.

— Те така или иначе ни чуха, когато говорехме за него — обади се уморено Стърм.

— Да, но тя им го показа! Нямам никакво доверие нито на нея, нито на елфите. Кой ги знае какво ще измислят.

— Достатъчно! — изръмжа един гробовен глас. Двамата мъже се сепнаха. Обърнаха се и видяха Флинт, който с огромни усилия се изправи на крака. Продължаваше да трака със зъби, но когато погледна към Дерек, в очите му проблесна студена светлина. — Н-наслушах ви се п-предостатъчно, с-сър Велики и В-всемогъщи! — Джуджето стисна зъби, за да овладее треперенето.

Гледката беше абсурдна и Стърм често си я припомняше с усмивка. Реши на всяка цена да я разкаже на Танис, когато се видят, Флинт стоеше пред Дерек с мокра и раздърпана бяла брада, от дрехите му се стичаше вода и образуваше локви в краката му. Главата му едва стигаше до пояса на рицаря, но той му крещеше така, сякаш пред него стоеше Таселхоф.

— Вие, рицарите, толкова отдавна живеете в метални черупки, че мозъците ви са мухлясали! Ако изобщо някога сте имали мозъци, в което се съмнявам. Аз видях с очите си как Лорана превъзмогна омразата между расите и застана твърдо зад нашата кауза. Бих казал, че тя е най-храбрата и благородна личност в Крин. Докато ти не можеш да се примириш с факта, че току-що ти спаси задника, не можеш да понесеш…

— Нямам нужда от закрилата нито на джуджета, нито на елфи… — прекъсна го гневно Дерек, но в този момент Лорана се върна бясна.

— Като че ли не е достатъчно цялото останало зло, та трябва да го откривам и сред собствената си раса! — Какво става? — попита Стърм.

— Не е за вярване, но в момента в южен Ергот живеят три елфски рани…

— Три ли? — прекъсна я Таселхоф. — Коя е третата? Откъде са? Може ли да ги видя? Никога не съм чувал… Чашата на търпението й преля.

— Тас — сряза го с леден глас, — отиди при Гилтанас и помоли Елистан да дойде тук.

— Но…

— Отивай! — побутна го Стърм.

Таселхоф затътри неохотно крака към мястото, където лежеше Гилтанас, седна на пясъка и се нацупи. Елистан го потупа приятелски по рамото и отиде при другите.

— Третата раса са каганести, или, казано на общия, „диви елфи“ — продължи Лорана. — Те се биха на наша страна по време на Братоубийствените войни. В замяна на това Кит-Ка-нан им позволи да живеят в планините на Ергот — още преди Катаклизмът да отдели областта от Куалинести. Не се учудвам, че не знаете за тях. Те са много потайни и не обичат да общуват с останалия свят. Навремето ги наричали „граничните“ елфи, защото не харесват градовете. По-късно се смесили с друидите и приели техния начин на живот. Възстановили бита на древните ни предци. Някои моите сънародници ги смятат за варвари — точно както вие възприемате хората от Равнините.

Преди няколко месеца, когато си, шести били прогонени от земите си, те дошли тук, както и моят народ, куалинести. Така се събрали на едно място за пръв път от неколкостотин години насам…

— Нещо не виждам връзката… — прекъсна я Дерек.

— Ще се наложи — Лорана си пое дълбоко дъх, — защото животът ви зависи от това, дали ще проумеете обстановката на този мрачен остров.

Елистан се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Отначало всичко било добре. Елфите построили тук новите си домове — силванести в западната част на острова а куалинести в източната. Дели ги една река на име Тон-Тсалариан, което на езика на каганести означава „река на мъртвите“. По-късно започнали неприятностите, защото старата вражда и неразбирателство избуяли отново.

— Лорана притвори за миг очи.

— Нищо чудно скоро да нарекат Реката на мъртвите „река на смъртта“.

— Спокойно, Лорана — Флинт докосна ръката й. — При нас е същото. Нали видя как се отнасяха планинските джуджета в Торбардин с мен, джуджето от хълмовете?

— Още не се е стигнало до убийства, но старейшините са толкова шокирани от тази възможност — елфи да убиват елфи, — че са издали заповед никой да не прекосява реката. Провинилите се ги арестуват. Стигнало се е дори до взаимни обвинения в таен съюз с Драконовите Господари!

— Значи затова се нахвърлиха така върху нас — продума Елистан.

— А какво правят тези каг… каг… — Стърм не можа да си спомни непознатата елфска дума.

— Каганести — въздъхна Лорана. — Те са най-онеправдани. Никога не са имали отношение към материалните богатства и според нашите стандарти са много бедни. Преживяват с онова, което им дава земята. Събират плодове и корени, ловуват. Не отглеждат посеви и не употребяват метални предмети. Много от младите дори отишли при силванести и куалинести, за да се научат да изработват златни, сребърни и стоманени предмети.

Лорана прехапа устни и чертите на деликатното й лице се изопнаха.

— Срам ме е, но трябва да ви призная, че моите хора са се възползвали от невежеството им и се опитали да ги превърнат в роби. Това е причината за все по-враждебното отношение на старейшините на каганести.

— Лорана! — извика Таселхоф. Тя се обърна.

— Вижте! Ето една от тях!

Беше слаба, със странно лице и макар и облечена в мъжки дрехи, имаше дълга коса. Бе коленичила до Гилтанас и опипваше челото му. При допира й той се размърда и изстена от болка.

Тя бръкна в торбата си, извади някакви изсушени треви и се зае да ги разбърква в малка глинена купичка.

— Какво прави? — попита Елистан.

— Очевидно е „лечителят“, за когото споменаха — поясни Лорана. — Каганести са известни с друидските си умения.

Елистан си помисли, че названието „див елф“ е съвсем уместно.

Досега не бе срещал в Крин толкова диво на външен вид същество. Носеше кожени бричове, втъкнати в кожени ботуши.

Ризата, очевидно захвърлена от някой елфски благородник висеше гротескно върху слабото й тяло. Сплъстената й коса беше толкова мръсна, че цветът й изобщо не личеше. Но имаше изящни и добре оформени ръце. Деликатното й лице изразяваше състрадание и загриженост към ранения.

— Е, какво ще правим при това положение? — попита Стърм.

— Силванести се съгласиха да ни ескортират до реката. — Лорана се изчерви. Явно споменът за преговорите, които беше провела, й бе доста неприятен. — Отначало настояваха да ни отведат при техните старейшини, но аз заявих, че няма да отидем никъде, преди да съм поднесла почитания на баща си и да съм чула мнението му. Това като че ли им затвори устата. — Тя се усмихна кисело. — При нас дъщерята е обвързана с бащиния дом до навършване на пълнолетие. Ако ме задържат против волята ми, това може да се изтълкува като отвличане и да стане причина за нападение, а те още не са готови за подобно нещо.

— Пускат ни да си отидем, въпреки че притежаваме драконовото кълбо? — удиви се Дерек.

— Не ни пускат — ще ни ескортират!

— На север има една соламнийска крепост — каза Дерек. — Оттам можем да вземем кораб, който да ни откара до Санкрист…

— В мига, в който се опиташ да избягаш, няма да стигнеш жив и до онези дървета там — обади се Флинт и се разкиха с всичка сила.

— Така е. — Потвърди Лорана. — Трябва да отидем при куалинести и да убедим баща ми да ни съдейства да отнесем кълбото в Санкрист. — На челото й се появиха бръчки и Стърм разбра, че това също ще им създаде проблеми. — Достатъчно говорихме. Пуснаха ме само за да ви обясня какво трябва да правим. Доста са нетърпеливи, а трябва да се погрижа и за Гилтанас. Разбрахме ли се?

Лорана изгледа двамата рицари и зачака да потвърдят ролята й на водач. Стърм се усмихна, защото много му приличаше на Танис — със стиснатата си челюст и решителния поглед. Но на Дерек изобщо не му стана приятно. Беше ядосан и безпомощен, но нямаше избор. Накрая измърмори нещо като съгласие и отиде да вземе сандъка, Флинт и Стърм го последваха. Джуджето продължаваше да киха без прекъсване.

Лорана отиде при брат си. Кожените й ботуши не издаваха почти никакъв звук по мокрия пясък, но слабоватата фигура веднага се надигна. Тя отстъпи боязливо назад, като наплашено животно. Тас, който досега беше бъбрил с нея на някаква странна смесица от общ и елфски, я хвана нежно за ръката.

— Не си отивай — намеси се весело кендерът. — Това е сестрата на принца. Лорана, виж, Гилтанас започна да се съвзема. Сигурно е от това, с което му намаза челото. Бях готов да се закълна, че ще лежи в безсъзнание поне още няколко дни. — Тас се изправи. — Лорана, това е моята приятелка… как каза, че ти било името?

Вместо отговор тя заби поглед в земята и се разтрепери. Дланите й загребаха шепа пясък и го изсипаха. След това измърмори нещо, което и двамата не чуха.

— Как се казваш, дете? — попита нежно Лорана.

— Силварт — изрече едва чуто.

— На вашият език това не означава ли „среброкоса“? — попита Лорана и коленичи до Гилтанас, за да му помогне да се изправи. Той вдигна замаяно ръка към раната.

— Не пипай! — Силварт побърза да хване ръката му. — Това ще ти помогне. — Говореше на общия, с акцент, но ясно и свързано.

Гилтанас изстена, затвори очи и отпусна ръка. Тя го изглежда с тревога, посегна да погали лицето му, но се сети, че сестра му я гледа и побърза да се отдръпне.

— Чакай малко, Силварт — каза Лорана.

Лицето й застина и излъчваше такъв страх, че Лорана побърза да я успокои.

— Не се страхувай. Искам само да ти благодаря, че се погрижи за брат ми. Таселхоф е прав. Аз също видях колко сериозна е раната, но ти го излекува. Моля те, остани с него, ако можеш.

Силварт се втренчи в земята.

— Ще остана, господарке, щом такава е волята ти.

— Това не е заповед, а молба. Казвам се Лорана. Тя отново вдигна глава.

— Тогава с удоволствие ще остана с него, гос… Лорана, щом такава е молбата ти. — След това се наведе към нея и продума едва чуто: — Истинското ми име е Силвара. Те ме наричат Силварт — Крадешком погледна към воините силванести и прошепна на Лорана: — Моля те, наричай ме Силвара.

Елфите донесоха една импровизирана носилка от одеяла и клони и внимателно положиха в нея Гилтанас, Силвара вървеше до носилката, а до нея припкаше Таселхоф, доволен, че е намерил някой, който не е чувал историите му. Лорана и Елистан крачеха от другата страна, а след тях се тътреше навъсен Дерек, метнал на рамо сандъка с драконовото кълбо. Стърм и Флинт вървяха отзад, а елфите ги следваха. На зазоряване стигнаха до брега на реката. Джуджето изведнъж се сети за нещо и потрепери.

— Дерек спомена ли нещо за някакъв… кораб до Санкрист?

— Боя се, че да — отвърна Стърм. — Санкрист е остров.

— Непременно ли трябва да отидем там?

— Да.

— За да използваме драконовото кълбо? Че ние не знаем нищо за него!

— Рицарите ще разберат как действа. Бъдещето на този свят зависи от нас.

Джуджето кихна още веднъж и поклати глава.

— Знам само, че на два пъти едва не се удавих, разболях се от някаква смъртоносна болест…

— Морска болест — уточни рицарят.

— Разболях се от някаква смъртоносна болест — натърти Флинт — и претърпях корабокрушение. Запомни ми думите, Стърм Брайтблейд, лодките ни носят нещастие. Не сме видели нищо добро, откакто се качихме в онази проклета лодка при езерото Кристалмир. Точно там онзи откачен магьосник видя, че съзвездията са изчезнали и оттогава късметът ни напусна окончателно. Само че ние продължаваме да използваме лодки, затова ще става все по-лошо и по-лошо, разбра ли?

Стърм се усмихна, но усмивката му премина във въздишка. Защо всичко не беше толкова просто, помисли си рицарят.

3.Говорителят на слънцата. Говорителят на слънцата.Решението на Лорана.

Говорителят на слънцата и водач на елфите куалинести седеше в странната постройка от дърво и глина, принадлежала някога на каганести. Той я смяташе за недодялана, но според разбиранията на каганести това беше едно прекрасно и просторно жилище, в което можеха да се приютят поне шест семейства.

Всъщност те си мислеха, че ще стане точно така и много се изненадаха, когато Говорителят заяви, че ще се настани в нея само със съпругата си. Разбира се, те допускаха, че Говорителят може да превърне дома си в място за официални срещи. А той продължи да дава аудиенции и приеми по стария маниер, въпреки че над главата му вече имаше измазан с кал камъшен покрив, а не бляскава мозайка. Занимаваше се с държавните дела, носеше същите дрехи и разрешаваше проблемите със същия делови замах. Но през последните няколко месеца Говорителят се беше променил много, особено след бягството на дъщеря си. Можеше да приеме някак загубата на Гилтанас. В крайна сметка постъпката му бе героична и благородна — искаше да освободи затворените в мините на Пакс-Таркас хора и да отклони драконянските армии от Куалинести. Но не успя да се примири със загубата на дъщеря си, или по-скоро с нейния позор.

След като се разбра, че Лорана е изчезнала, големият му син Потиос не се поколеба да му каже в очите, че тя е хукнала след Танис. Говорителят изпадна в шок. Крепеше го единствено необходимостта да води народа си. Понякога се питаше какъв е смисълът. Можеше да предаде властта на по-големия си син, който и без това беше поел почти цялата работа и макар да се съветваше с баща си за най-важните дела, общо взето, решаваше повечето въпроси самостоятелно. Младият принц бе доста зрял за възрастта си и от него навярно щеше да излезе добър крал, макар някои да смятаха, че е твърде рязък в отношенията със силванести и каганести. Говорителят бе сред тях и това бе основателна причина все още да не му предава трона. Понякога се опитваше да внуши на сина си, че с умереност и толерантност се постига много повече, отколкото със заплахи и звън на оръжие, но Потиос смяташе, че баща му е станал мек и сантиментален. Силванести, при които кастовата йерархия бе на особена почит, много трудно приемаха куалинести за част от елфската раса и съвсем не зачитаха каганести. Смятаха, че дивите елфи са нисша раса, нещо като джуджетата земерови. Макар да не го беше споделял с баща си, Потиос твърдо вярваше, че тези противоречия могат да се разрешат само с кръв.

От другата страна на реката този възглед се споделяше от Куинат — ограничен и студенокръвен лорд, който, според слуховете, бе годеник на принцеса Алхана Старбрийз. По време на необяснимото й отсъствие той бе официален водач на силванести.

Двамата с Потиос разделиха острова на две, като пренебрегнаха напълно каганести. Информацията за новите граници им бе съобщена така, както се съобщава на кучето, че не трябва да влиза в кухнята. Те побесняха, когато разбраха, че някой дели тяхната земя.

Напоследък ловът не вървеше. Животните, с които се изхранваха дивите елфи, се изтребваха в огромни количества, за да задоволят потребностите на пришълците. Както беше казала Лорана, Реката на мъртвите всеки момент можеше да потече кървава и да смени името си.

Изведнъж се оказа, че островът се е превърнал във военен лагер. Този факт безпокоеше Говорителя, но него го безпокояха толкова много неща, че той постепенно претръпна и спря да се интересува от каквото и да било. На практика управляваше Потиос.

Рано сутринта, когато компанията пристигна в селището, наречено Куалин-Мори, Говорителят вече беше станал. Той винаги ставаше рано. Не защото имаше много работа, а защото не можеше да спи и по-голямата част от нощта прекарваше втренчен в тавана. В момента нахвърляше плана за срещите си със старейшините на домакинствата, което бе неблагодарна задача, защото те знаеха само едно — да се оплакват. Изведнъж чу суматохата отвън и сърцето му се сви, защото напоследък все по-често възникваше някаква тревога. Навярно Потиос отново беше заловил някакви буйни младежи да се дуелират. Той продължи да пише, надявайки се глъчката да стихне. Но вместо това тя се усилваше и и се чуваше все по-наблизо.

Говорителят разбра, че работата е сериозна и за пореден път се зачуди какво щеше да прави, ако между елфите отново избухне война. Остави писалката, наметна кралската тога и стана, защото чу, че охраната призова за ред, а Потиос молеше за официално разрешение да посети краля. Говорителят погледна тревожно към вратата на спалнята и се притесни, че ще събудят съпругата му. След бягството им от родните земи здравето й сериозно се беше разклатило. Той се изправи с усилие, Лицето му придоби официално и хладно изражение, което с годините се бе превърнало в държавнически атрибут, и нареди да въведат групата.

Стражът отвори вратата с намерението да обяви кои са новодошлите, но една висока фигура, облечена в тежко кожено наметало с качулка, го изблъска и се втурна към Говорителя. Той видя лъка и меча и побърза да се отдръпне, фигурата отметна качулката, по раменете й се разпиля коса с цвят на мед и се откри лицето, чиято красота бе забележителна дори според елфските стандарти.

— Татко! — извика Лорана и се хвърли в прегръдките му. Завръщането на Гилтанас, когото отдавна смятаха за мъртвец, стана повод за голямо празненство, което не отстъпваше по пищност на онова в Куалинести, преди отпътуването му за Пакс Таркас. Той се беше възстановил достатъчно, за да присъства на веселбата и само белегът на челото му издаваше, че там е имало рана. Но в разговора с баща си той само сви рамене и спомена, че каганести били големи приятели с друидите и сигурно са научили от тях нещо за лечението на рани.

Лорана не прие това обяснение, защото знаеше, че в Крин лечителските дарби вече са рядкост. Искаше да обсъди това с Елистан, но той говореше с баща й, който бе впечатлен от могъществото му на посветен. Фактът, че прие Елистан, я зарадва, защото още помнеше как беше посрещнал Златна Луна, когато тя пристигна в Куалинести с медальона на Мишакал. Въпреки че изпита огромна радост отсрещата със своя народ, Лорана осъзна, че за нея понятието дом никога вече нямаше да озн ва същото като едно време.

Всички се зарадваха, че я виждат отново, но демонстрираха същата студена любезност както към Дерек, Стърм, Флинт и Тас. Дори родителите й се дистанцираха след първоначалното топло посрещане. Може би нямаше да й направи такова впечатление, ако не бе коренно различното им отношение към Гилтанас. Накрая разбра причината от по-големия си брат, Потиос. Инцидентът се случи по време на празничната вечеря.

— Ще откриете доста промени в сравнение с живота в Куалинести — каза баща й на Гилтанас, докато вечеряха, — но скоро ще свикнете. — След това се обърна с официален тон към Лорана. — Щях да те взема отново за мой писар, но разбрах че имаш друга работа.

Лорана се изненада неприятно. Не че имаше намерение да остава, но не й хареса да й отнемат длъжността, която й се полага по право. Освен това не й се понрави и фактът, че когато спомена на баща си за драконовото кълбо, което трябваше да занесат в Санкрист, той демонстративно не й обърна внимание.

— Говорителю — продължи спокойно тя, стараейки се да прикрие раздразнението си, — вече ти казах — не можем да останем.

Изобщо ли не си чул какво ти казахме с Елистан? Това кълбо ни дава власт над драконите и е безценно средство за прекратяването на тази война! Трябва да го отнесем в Санкрист…

— Млъкни, Лорана! — сряза я баща й. — Имаш ли представа какво говориш? Драконовото кълбо е много ценен трофей и не смятам, че тук е мястото да го обсъждаме. Забранявам да се носи в Санкрист.

— Извинете, сър — Дерек се надигна и се поклони, — но вие нямате думата. То не е ваше. Моят Съвет ме изпрати да открия и да донеса кълбото и възнамерявам да го взема със себе си, както ми беше заповядано. Нямате никакво право да ме спирате.

— Така ли? — ядоса се Говорителят. — Моят син Гилтанас го донесе и в момента е на наша територия! Това го прави моя собственост по право!

Гилтанас усети погледите на спътниците си и се изчерви.

— Никога не съм казвал подобно нещо, татко. То не е мое. Принадлежи на всички ни… Потиос го изгледа яростно и Гилтанас замълча.

— Ако някой трябва да има претенции за него, то това е Лорана — обади се Флинт, без да обръща внимание на изпълнените с неприязън погледи на домакините, — защото тя уби Фийл-тас, злия елфски магьосник.

— В такъв случай всичко, което е нейно, е и мое, защото тя е непълнолетна. Ако не греша, такъв е законът и при джуджетата.

Флинт почервеня и отвори уста, за да отговори, но Таселхоф го изпревари.

— Не е ли забавно? — отбеляза весело кендерът които никога не усещаше напрежението около себе си. — Според нашия закон, ако изобщо има такъв, всичко… как да го кажа… принадлежи на всички. — Което си беше абсолютна истина. В една кендерска къща не се задържаше нищо, освен ако е заковано за пода. Защото бе съвсем нормално съседите да дойдат, да му се порадват и накрая най-небрежно да си тръгнат с него. Определението за семейна собственост, най-общо казано, бе „нещо, което се е задържало в къщата повече от три седмици“.

След изявлението на Таселхоф всички замълчаха. Джуджето го ритна под масата и кендерът се обиди, но това продължи само до мига, в който откри, че седящият до него елф е излязъл от стаята и е забравил кесията си. Ровенето в нея му осигури приятно занимание до края на вечерта.

Флинт, който имаше грижата да го наблюдава, не забеляза нищо, потънал в мрачни размисли. Скандалът назряваше с всеки миг. Дерек беше бесен. Единственото, което го възпираше да не напусне масата, бе стриктният кодекс на рицаря. Лорана мълчеше, не ядеше нищо и непрекъснато дупчеше с вилицата си изящната покривка. Той побутна Стърм и тихо прошепна:

— Мислехме, че ще ни е трудно да измъкнем кълбото от Ледената стена, но там имаше само един откачен магьосник и няколко хора-моржове. А тук се насадихме на три вида елфи.

— Ще трябва да се разберем някак — полугласно отвърна Стърм.

— Да се разберем! — изсумтя джуджето. — Два камъка имат по-голям шанс да се разберат, отколкото ние с тези! И се оказа прав. По молба на Говорителя спътниците останаха, след като останалите елфи се навечеряха и напуснаха масата. Гилтанас и Лорана седяха един до друг и наблюдаваха разтревожени Дерек, който беше застанал пред баща им, за да се „разбере с него“.

— Кълбото е наше — заяви ледено рицарят, — нямате никакви права над него. То не принадлежи нито на сина ви, нито на дъщеря ви. Това, че пътуваха с мен, се дължи изключително на моята добронамереност, особено след като аз ги спасих от сигурна смърт в Тарсис. Щастлив съм, че успях да ги придружа до тук и благодаря за вашето гостоприемство. Но утре заминавам за Санкрист и ще взема кълбото със себе си.

Потиос се изправи пред Дерек.

— Всеки може да каже, че драконовото кълбо е негово, но това няма никакво значение. — Принцът произнасяше думите любезно, но гласът му пронизваше вечерния въздух като острие на меч. — Сега е в наши ръце и ще остане при нас. Да не ни смятате за толкова глупави, че да оставим този трофей на хората, за да навлекат още повече нещастия на света?

— Още повече нещастия ли? — Лицето на Дерек стана пурпурночервено. — Вие изобщо осъзнавате ли в каква опасност се намира светът? Драконите ви прогониха от родината ви и в момента напредват към моята, но за разлика от вас ние не възнамеряваме да бягаме, а да се изправим срещу тях и да се бием! Това кълбо може да ни помогне в битката, да наклони везните в наша полза и…

— Имате позволението ми да се върнете в родината си. Дори и да ви овъглят, това изобщо не ме интересува — прекъсна го Потиос. — Вие, хората, събудихте древното зло и е редно вие да се преборите с него. Дракрновите Господари получиха от нас онова, което искаха, и ще ни оставят на мира. Тук, в Ергот, кълбото ще е в безопасност.

— Глупак! — Дерек удари с юмрук по масата. — Целта им е само една — да завладеят цял Ансалон! Това включва и нещастния ви остров! Сега може да сте в безопасност, но ако ние загубим, вие сте обречени!

— Той говори истината, татко осмели се да каже Лорана. Жените на елфите никога не присъстваха на техните делови разговори и още по-малко се осмеляваха да изказват гласно мнението си, но Лорана сякаш забрави за тези порядки. Тя се изправи на крака и погледна в очите големия си брат.

— Потиос, в Куалинести баща ни заяви, че Драконовите Господари искат не само земята ни, но и пълното унищожение на нашата раса! Забрави ли?

— Ха! Това беше само Верминаард. Той е мъртъв…

— Да, благодарение на нас, а не на теб!

— Лорана! — Говорителят се изправи в цял ръст и погледна отвисоко всички. — Нямаш право да говориш с такъв тон на по-големия си брат. По нашия път ние също срещнахме опасности.

Но Потиос и Гилтанас не изоставиха своите отговорности и не се втурнаха като последни долни човешки бл… — Говорителят сдържа думата с усилие. Устните на Лорана побеляха, залитна и се подпря на масата. Гилтанас побърза да се изправи и да й помогне, но тя го отблъсна.

— Татко — изрече с глас, който й звучеше като чужд, — какво искаше да кажеш?

— Недей, Лорана — замоли я Гилтанас. — Той нямаше той предвид. Нека отложим разговора за сутринта.

Говорителят не продума. Лицето му беше студено и сиво.

— Искаше да кажеш, че съм „човешка блудница“, нали? продума тихо тя и думите й се забиха като игли в изопнатите нерви на присъстващите.

— Иди си в стаята, Лорана — заповяда с леден тон Говорителят.

— Значи това е мнението ви за мен? — прошепна със свито гърло дъщеря му. — И затова всички ме гледат странно и млъкват, когато се приближа? Човешка блудница?!

— Съветвам те да послушаш баща ни — намеси се Потиос. — Колкото до това — какво мислим за теб, сама си го навлече. Какво друго си очаквала? Погледни се! Облечена си като мъж. Гордееш се с меча си, опръскай с кръв, и се хвалиш с „приключенията“ си! Пътуваш в компанията на тези… хора и джуджета! Прекарваш нощите с тях и с любовника си. Но къде е той? Да не би да си му омръзнала и… Пред очите на Лорана избухна ярък пламък и обхвана цялото й тяло, след това внезапно се смени с непоносим студ. Не помнеше нищо, освен че започна да пада и отвратителното усещане, че не може да се задържи. Гласовете долитаха някъде отдалеч. Някакви разкривени лица се надвесиха над нея.

— Лорана, дъще…

И потъна в мрак.

— Господарке…

— Какво? Къде съм? Ти коя си? Аз… не виждам нищо! Помогни ми!

— Ето, господарке. Хвани ръката ми. Шшт. Тук съм. Аз съм Силвара. Помниш ли ме?

Лорана усети нежния й допир и седна в леглото.

— Можеш ли да изпиеш това, господарке?

Една чаша се долепи до устните й, тя я сграбчи и я изпи на един дъх. Течността охлади сгорещената й кръв и силите и се възвърнаха. До главата й гореше свещ. Намираше се в стаята си, в къщата на баща й. Дрехите й бяха подредени върху груба дървена скамейка, коланът и ножницата бяха поставени наблизо, а торбата й лежеше на пода. Зад масата до леглото седеше една прислужница — знахарка, която спеше дълбоко.

Лорана се обърна към Силвара, която разбра безмълвния й въпрос и вдигна пръст към устните си.

— Говори тихо. Не, не заради нея. — Тя погледна знахарката. — Ще спи още много часове, докато премине действието на билката.

Но в къщата сигурно има други, които не спят. Сега по-добре ли си?

— Да — отвърна объркано Лорана. — Но не помня…

— Ти припадна. Чух да говорят, докато те носеха към стаята. Баща ти е сломен от скръб. Наистина не е искал да го каже. Ти просто си го наранила много дълбоко…

— Как чу всичко това?

— Бях се скрила в онзи ъгъл. Знахарката каза, че ти нямало нищо, но трябвало да поспиш, и те оставиха. Тя отиде да донесе одеяло и аз й сипах в чая билка за сън.

— Защо? — Лорана се вгледа в нея и забеляза, че е много красива — или поне щеше да бъде, ако измиеше мръсотията от лицето и косите си. Силвара усети изучаващия й поглед и се изчерви от притеснение.

— Аз… избягах от силванести, господарке, след като ви доведоха тук, през реката.

— Лорана. Наричай ме Лорана, моля те.

— Добре, Лорана — поправи се тя и се изчерви още повече. — Дойдох… дойдох да те помоля да ме вземеш със себе си.

— Къде? Аз не съм тръг… — Тя млъкна внезапно.

— Няма ли да тръгваш? — попита я внимателно Силвара.

— Ами… не знам.

— Аз мога да ти помогна. Знам пътя през планините до крепостта на рицарите, където пристигат корабите с птичи криле. Ще ти покажа как да стигнеш дотам.

— Защо го правиш? Силвара, извинявай, не че те подозирам в нещо, но ти изобщо не ни познаваш, а това, което предлагаш, е много опасно. Много по-лесно ще ти е да избягаш сама.

— Знам, че драконовото кълбо е във вас.

— Откъде знаеш за него? — попита удивено Лорана.

— Чух силванести да говорят, когато ви водеха към реката.

— Знаеш ли какво представлява?

— Моят народ… има легенди за… драконовите кълба. — Силвара закърши ръце. — Знам… че то може да помогне, за да свърши войната. Тогава вие и силванести ще се върнете по домовете си и ние отново ще заживеем спокойно. Това е едната причина и… — Силвара замълча за миг и след това проговори толкова тихо, че Лорана едва я чуваше: — Ти единствена знаеше какво означава името ми.

Лорана я изгледа внимателно — момичето явно не лъжеше, но тя не й вярваше. Защо иска да им помогне? Защо ще рискува живота си? Дали не е шпионин на силванести, който иска да им отнеме кълбото? Не изглеждаше много вероятно, но какви ли не по-странни неща се бяха случвали. Тя обхвана главата си с длани и се опита да мисли. Можеха ли да й се доверят, поне дотолкова, че да ги изведе оттук? Очевидно нямаха избор. Ако тръгнеха през планините, неизбежно трябваше да минат през земите на каганести, а там помощта на Силвара щеше да бъде безценна.

— Трябва да говоря с Елистан. Можеш ли да го доведеш тук?

— Той е отвън и чака да се събудиш.

— А къде са останалите ми приятели?

— Лорд Гилтанас е в къщата на баща ви — на Лорана за миг й се стори, че когато произнесе името му, тя се изчерви, — а останалите са в „квартирата за гости“.

— Да. Ясно.

Силвара стана от леглото и отиде безшумно до вратата. Отвори я и махна на някого.

— Лорана?

— Елистан! — Тя го прегърна и силните му ръце й вляха сила. Сега всичко ще бъде наред. Той винаги знаеше какво да направи.

— По-добре ли си? Баща ти…

— Знам — прекъсна го Лорана. — Трябва да ти кажа нещо важно. Силвара предложи да ни помогне да избягаме. Още тази нощ можем да вземем кълбото и да изчезнем.

— Ако вече си решила, не трябва да губиш и секунда повече. — Елистан приседна на стола до леглото. Тя се пресегна и сграбчи ръката му.

— Какво искаш да кажеш? Ти също трябва да дойдеш с нас…

— Не, скъпа. Налага се да остана тук, при елфите. Вярвам, че ще успея да убедя баща ти, че съм посветен на един от истинските боговете оогове. Ако замина, той ще помисли, че наистина съм шарлатанин, както твърди брат ти.

— А драконовото кълбо?

— Всичко зависи от теб. Смятам, че трябва да го отнесеш в Санкрист.

— Аз? — Лорана се задави. — Няма да мога!

— Скъпа, налага се да проумееш, че няма кой друг. Тежестта на водачеството ще падне върху теб. Стърм и Дерек са твърде заети да се карат помежду си и освен това са хора, а ти добре съзнаваш, че ще имате проблеми с елфите — веднъж с твоя собствен народ, а след това с каганести. Гилтанас е на страната на баща ти. Само ти имаш някакъв шанс да успееш.

— Но аз не мога…

— Можеш повече, отколкото си мислиш. Възможно е всичко, което ни се случи досега, да е било само подготовка за най-важното. Не губи време! Сбогом, скъпа! — Елистан се изправи и я помилва по главата. — Приеми благословията на Паладин… и моята.

— Елистан! — прошепна Лорана, но той беше излязъл. Силвара затвори безшумно вратата. Тя се отпусна в леглото и отново се опита да мисли. Естествено, Елистан беше прав — драконовото кълбо не можеше да остане тук и ако искаше да избягат, това трябваше да стане тази нощ. Но всичко се развиваше толкова бързо! И зависеше само от нея! Да се довери ли на Силвара? Но нали някой трябваше да ги преведе през планините. Значи й оставаше да вземе кълбото и да освободи приятелите си.

Изведнъж разбра какво точно трябва да направи. Осъзна, че го е планирала подсъзнателно още докато разговаряше с Елистан.

Но това ме осъжда завинаги, помисли си Лорана. Кражбата, среднощното бягство, тази странна и враждебна страна. Няма да има връщане назад. Ами Гилтанас? Толкова много преживяхме заедно. Той няма да тръгне с нас. А ще ни предаде ли?

Тя си припомни умореното и тъжно лице на Танис, което толкова приличаше на нейното в момента. Сигурно си е задавал същите въпроси. „И винаги, когато съм си мислила колко е силен, той навярно се е чувствал несигурен и уплашен като мен. А ние разчитахме на него, независимо дали той го искаше, или не. И постъпваше така, както смяташе за правилно. И аз трябва да постъпя така.“ Лорана махна на Силвара да се приближи.

Стърм измерваше с крачки дължината на килията, защото не можеше да заспи. Флинт лежеше на едно легло и хъркаше безобразно, а Тас, свит на кълбо в другия край на стаята, тихо се оплакваше, зашото го бяха оковали за крака на леглото. Рицарят въздъхна. Какво ли ги чакаше още?

След като Лорана припадна, Стърм едва успя да удържи побеснелия Флинт, който се кълнеше, че ще разкъса Потиос на парченца. Дерек заяви, че се считал за военнопленик и като такъв негово задължение било да се опита да избяга, след което щял да доведе рицарите и да вземе кълбото със сила. Стражите го отведоха незабавно. Рицарят най-накрая успя да успокои джуджето, но тогава незнайно откъде се появи някакъв елфски благородник и обвини Таселхоф, че му е откраднал кесията.

Сега, като „гости“ на Говорителя на слънцата, ги охраняваше двойна стража.

— Нужно ли е да крачиш напред-назад? — попита хладно Дерек.

— Защо? Да не би да ти преча да спиш? — процеди Стърм.

— Не. Само глупак може да заспи в такава обстановка. Нарушаваш ми концен…

— Шшт! — Стърм вдигна ръка и посочи нагоре.

Дерек отиде при него и погледна към тавана. Дървената барака имаше врата, два прозореца и отвор за огнището в средата на покрива. Точно оттам идваше шумът. Дървените греди проскърцваха, сякаш някой се катереше по покрива.

— Сигурно е диво животно — измърмори Дерек, — а ние нямаме оръжия!

— Не — Стърм се заслуша внимателно. — Първо, не ръмжи и второ — промъква се твърде безшумно, сякаш не иска да го видят и чуят. Къде гледат тия стражи?

Дерек отиде до прозореца и надникна навън.

— Седят край огъня. Двама от тях спят. Доколкото виждам, изобщо не им пука за нас.

— Тук има поне няколко хиляди елфи! Трябва само да свирнат. — Стърм не сваляше поглед от покрива. — Какво по…

Изведнъж някаква фигура закри звездите в отвора Рицарят отстъпи назад и грабна една цепеница от изгасналото огнище.

— Стърм! Стърм Брайтблейд! — чу се познат глас.

Той се сепна и опита да си спомни чий беше. Много му запомняше за Солас.

— Терос! Терос Айрънфелд! Какво правиш тук? Последно те видях смъртно ранен в кралството на елфите!

Огромният ковач се промъкна през отвора, събаряйки част от покрива, и скочи тежко на пода. Джуджето се събуди и вперя замъглен поглед в новодошлия.

— Какво… — Флинт посегна към бойната си брадва, която, естествено, липсваше.

— Тихо! Въпросите после. Лейди Лорана ме изпрати да ви освободя. Чака ви в гората, така че — размърдайте се! До съмване остават няколко часа, а дотогава трябва да сме прекосили реката! — Терос пристъпи към Таселхоф, който полагаше безуспешни опити да се освободи от веригата. — Здрасти, крадльо. Радвам се да видя, че някой най-после те е окошарил.

— Аз не съм крадец! — отвърна с достойнство Тас. — Ти поне ме познаваш, Терос. Подхвърлиха ми някаква кесия… Ковачът се засмя, хвана веригата и я скъса, но Таселхоф дори не забеляза. Взираше се изумен в ръцете му. Едната, лявата, беше тъмна като останалата му кожа. Но другата беше сребърна! Ослепително сребърна!

— Терос — задави се Тас. — Тази ръка…

— Въпросите после, крадльо! Сега се омитаме, и то много тихо.

— Реката — изстена Флинт. — Лодки, пак лодки…

— Искам да вляза при Говорителя — каза Лорана на стража, който стоеше пред покоите на баща й.

— Късно е. Говорителят спи. Лорана свали качулката си.

— Простете ми, принцесо. Не ви познах. — Той се поклони, но изгледа подозрително Силвара. — Коя е тази?

— Прислужницата ми. Нали не смяташ, че трябва да обикалям нощем сама?

— Не, разбира се. — Стражът побърза да отвори вратата. Заповядайте. Спалнята на Говорителя е третата отдясно надолу по коридора.

— Благодаря. — Лорана се промъкна покрай пазача и Силвара, увита в някакво грамадно наметало, се промуши след нея.

— Сандъкът е в неговата стая до леглото — прошепна й принцесата. — Сигурна ли си, че можеш да носиш кълбото? То е много тежко и голямо.

— Не е голямо — измърмори Силвара и я изгледа учудено — Само толкова… — Тя оформи с ръце сфера, не по-голяма от детска топка.

— Грешиш. Голямо е почти половин метър. Затова те накарах да облечеш това наметало. Както и да е. Безсмислено е да стоим тук и да спорим. Ще решим на място.

Двете се промъкнаха тихо по коридора до вратата на спалнята и Лорана бутна вратата. Тя се отвори със скърцане, което я накара да се разтрепери от страх. Някой в леглото се размърда и се обърна на другата страна — беше майка й. Лорана забеляза как дори в съня си баща й я помилва, за да я успокои, и очите й плувнаха в сълзи. Но тя стисна решително устни, хвана ръката на Силвара и влязоха в стаята. Сандъкът стоеше точно до леглото. Беше заключен, но всички от групичката имаха по едно малко сребърно ключе. Тя отключи бързо и вдигна капака, но едва не го изтърва от изненада.

Драконовото кълбо бе вътре и все още блещукаше със същата синьо-бяла светлина, но големината му, точно според описанието на Силвара, беше колкото на топка за игра! Лорана го взе и въпреки тежината му успя да го вдигне без усилие. Тя го подаде на Силвара, която бързо го пъхна под наметката си.

На дъното на сандъка лежаха Змееубиецът на Танис и счупеното копие. Лорана погледна първо него, а след това меча. Прецени, че няма да може да носи и двете и понечи да остави копието Силвара сграбчи ръката й.

— Какво правиш? — изрече едва чуто и очите й проблеснаха. — Вземи го!

Лорана я изгледа учудено, но побърза да скрие копието под наметалото и да затвори внимателно капака на сандъка. В този момент баща й се обърна и се надигна от леглото.

— Какво става? Кой е? — разтърси глава той.

Лорана усети, че Силвара трепери и стисна ръката й, за да мълчи.

— Аз съм, татко — изрече тихо. — Дойдох… да ти кажа, че съжалявам… И да те помоля да ми простиш.

— А, Лорана. — Говорителят се отпусна на възглавницата и затвори очи. — Прощавам ти, дъще. Сега отивай да спиш — утре ще говорим.

Тя изчака да чуе спокойното му и равномерно дишане и изведе Силвара от стаята. Ръката й под наметката стискаше драконовото копие.

— Кой е там? — попита тихо на елфски човешки глас.

— Кой пита? — отвърна ясен елфски глас.

— Гилтанас? Ти ли си?

— Терос! Приятелю! — Младият елф излезе от сенките и прегърна ковача, но изведнъж се отдръпна. — Терос! Ти имаш две ръце!? Но нали драконяните в Солас отрязаха дясната ти ръка! И щеше да умреш, ако Златна Луна не те беше излекувала?

— Не помниш ли какво ми каза онази свиня, Фюмастърът? Че ще имам нова ръка само ако си я изкова. Ами точно това направих! Историята за сребърната ръка е дълга…

— И ще я разкажеш друг път — избоботи друг глас, — освен ако не искаш да я изслушаме в компанията на няколко хиляди елфи.

— Значи успя да избягаш, Гилтанас? — обади се Дерек от сенките. — Взе ли драконовото кълбо?

— Не съм избягал. Придружих сестра си и Сил… нейната прислужница. Идеята за кълбото не беше моя. — Гилтанас се обърна към нея. — Лорана, все още имаш време да се откажеш от тази лудост и да върнеш кълбото. Ако остане тук, ще го използваме, за да се защитим. Нашите магьосници ще разберат как работи.

— Я по-добре още сега да се предадем на стражите! Поне ще спим на топло! — Няколко кълбета пара придружиха думите на Флинт.

— Имаш две възможности, Гилтанас — или вдигни тревога, или ни пусни да минем, но ни дай малко време, преди да докладваш на Потиос — каза Дерек.

— Нямам никакво намерение да ви издавам! — заяви гневно елфът и отново се обърна към сестра си: — Лорана?

— Решението ми е окончателно. Размишлявах дълго и смятам, че изборът ми е правилен. Посъветвах се с Елистан — и той е на същото мнение. Силвара ще ни преведе през планините…

И аз познавам планините — обади се Терос. — Не че съм имал някаква работа там, но съм ги пребродил от край до край Освен това само аз мога да ви преведа покрай стражите.

— Значи се разбрахме — заключи Лорана.

— Добре — въздъхна Гилтанас. — Идвам с вас. Ако остана, Потиос цял живот ще ме подозира в съучастничество.

— Чудесно! — отсече Флинт. — Сега можем ли вече да тръваме? Или трябва да събудим още някого?

— Оттук — каза Терос. — Пазачите са свикнали със среднощните ми разходки. Стойте в сенките. Аз ще говоря с тях. — Той се наведе, сграбчи яката на Тас и го вдигна на нивото на очите си. — Това важи и за теб, крадльо.

— Да, Терос — изписка кендерът, подритвайки във въздуха. Сребърната ръка на ковача го свали на земята. Тас оправи многобройните си торби и се престори, че нищо не се е случило.

Спътниците последваха високия ковач през лагера на елфите, като се стараеха да се движат безшумно, доколкото това бе възможно с двама тежковъоръжени рицари и едно джудже. Лорана имаше чувството, че вдигат шум колкото пияна сватбарска компания. Тя прехапа устни и се опита да не обръща внимание на дрънчащите доспехи на рицарите и на Флинт, който сякаш се спъваше във всеки възможен корен и наджапваше шумно във всяка локва, изпречила се на пътя му. Но елфите изобщо не ги усетиха. Затова пък Силвара почувства, че студеното кристално кълбо се пробужда и тупти с топлината на тялото й.

— Какво да сторя? — запита се тя тихо на своя език, докато вървеше в мрака. — Защо се случи с мен? Не разбирам! Какво да правя сега?

4.Реката на мъртвите.Легендата за сребърния дракон.

Нощта беше спокойна и мразовита. Не валеше, не духаше вятър, но във въздуха се чувстваше нещо враждебно. Елфите спяха, затворени в пашкула на собствените си страхове и вражди. Спътниците не срещнаха никакви спънки, когато минаха покрай стражите. Те познаха Терос и заговориха приятелски с него, а през това време останалите се изнизаха покрай тях. Стигнаха реката точно когато изгряваха първите слънчеви лъчи.

— Как ще я прекосим? — попита мрачно джуджето и се загледа във водата. — Изобщо не ми се мисли за лодки, но май са за предпочитане пред плуването.

— Това не е проблем. Силвара ще ни помогне — каза Терос.

Лорана я погледна сепнато. Останалите също бяха изненадани и я загледаха въпросително. Силвара се притесни и се изчерви.

— Каргай Саргарон е прав. Изчакайте ме под онези дървета.

Тя ги остави и изтича към брега на реката. Движенията й бяха леки и грациозни. Лорана забеляза, че брат й я проследи с поглед.

Силвара изсвири с пръсти, изчака малко и изсвири още три пъти. След няколко минути й отговориха по същия начин от отсрещния бряг. Тя се върна при групата, Лорана забеляза, че макар да говореше на Терос, момичето непрекъснато поглеждаше скришом Гилтанас. Когато усети, че и той я гледа, тя се изчерви и веднага извърна поглед към ковача.

— Каргай Саргарон — започна припряно, — моите хора идват, но ти трябва да дойдеш с мен, за да им обясниш как стоят нещата. — Сините й очи, които на дневната светлина се виждаха съвсем ясно, се спряха върху Стърм и Дерек и тя поклати глава. — Боя се, че няма да пуснат в земите си хора, нито други елфи. — Тя погледна извинително Лорана и Гилтанас.

— Аз ще говоря с тях — каза Терос и се обърна към реката. — Ето ги.

Лорана видя две тъмни сенки, които се плъзгаха по водата, и разбра, че каганести охраняват границата си много стриктно. Бяха отговорили веднага на позива на Силвара. И се учуди как една робиня има такава свобода. Щом беше толкова лесно да избяга, защо бе останала при силванести? Нещо не се връзваше… освен ако целта й не беше бягството.

— Какво означава „Каргай Саргарон“? — попита тя Терос.

— Онзи със сребърната ръка — отвърна с усмивка ковачът.

— Явно ти имат доверие.

— Да. Споменах ти, че съм скитал много из тези земи, но те излъгах — аз живях сред тези елфи… — Лицето му помръкна. — Не искам да те обиждам, принцесо, но нямаш представа какви неприятности им причиниха твоите хора — избиха дивеча и го прогониха, подлъгаха младите със злато, сребро и стомана и ги превърнаха в роби. — Терос изпуфтя гневно. — Направих каквото можах. Научих ги да коват оръжия и сечива. Но зимата ще бъде дълга и тежка, а дивечът е на изчезване. Без храна тяхната раса е обречена и ще загине… — Ако бях останала, може би щях да им помогна… — промълви Лорана, но осъзна колко абсурдно бе предположението й. Какво можеше да стори? Та тя беше чужденец дори сред своя народ!

— Не можеш да бъдеш навсякъде — успокои я Стърм. — Елфите сами трябва да решат проблемите си. Ти постъпи правилно.

— Знам, нали и аз бях същата като тях. И понеже съм дъщеря на Говорителя, накрая реших, че едва ли не съм център на вселената. Хукнах след Танис, защото си въобразих, че ще го накарам да ме обича. Но когато тръгнах с групата ви, открих, че светът не се върти около мен. Бях принудена да убивам, за да не бъда убита. Разбрах какво означава истинската любов, като гледах Ривъруайнд и Златна Луна. Любов, която бе способна да пожертва всичко, дори самия живот. Почувствах се глупава и дребна. А сега моите хора ми се струват такива. Някога мислех, че са идеални, но сега разбирам как се е чувствал Танис и защо ни напусна.

Лодките на каганести стигнаха до брега и Силвара и Терос отидоха да говорят с тях. Ковачът махна на спътниците и те застанаха на брега, с ръце встрани от оръжията, така че елфите да ги виждат. Но и това не помогна. Каганести говореха бързо на странния си диалект, който Лорана едва разбираше. Очевидно не искаха да им помогнат.

Внезапно чуха рогове. Бяха открили бягството им. Гилтанас и Лорана се спогледаха тревожно. Терос хвърли бърз поглед назад и насочи сребърния си пръст към елфите, след което започна трескаво да сочи себе си. Явно обясняваше, че гарантира лично за групата. Роговете прозвучаха по-близо и Силвара прибави своите молби към тези на ковача. Накрая елфите се съгласиха, но без никакъв ентусиазъм.

Спътниците бързо слязоха до брега и един по един се качи — представляваха издълбани дънери. Само Флинт се хвърли на земята, мърморейки нещо на своя език. Стърм го погледна тревожно, защото си спомни случая при езерото Кристалмир, когато джуджето категорично отказа да влезе в лодката. Но този път Таселхоф успя да го изправи на крака.

— Ще направим моряк от теб — изписка весело кендерът, побутвайки го с хупака в гърба.

— Как ли пък не! И престани да ме ръгаш с това нещо! — изръмжа Флинт, премятайки парче дърво в ръцете си.

Тас скочи в лодката и му протегна ръка.

— Хайде, Флинт! Влизай в лодката!

— Кажете ми само едно. — Джуджето преглътна нервно. — Защо я наричат „река на мъртвите“?

— Скоро ще разбереш — изръмжа Терос, грабна го с мощната си ръка и го стовари в лодката като чувал с картофи. — Давайте! — подвикна ковачът на дивите елфи.

Примитивните лодки се понесоха по течението и бързо се отправиха на запад. Студеният вятър щипеше лицата им и насълзяваше очите им. На южния бряг, където живееха куалинести, не се забелязваше никакво движение. В замяна на това Лорана на няколко пъти видя на северния бряг някакви тъмни силуети, прокрадващи се между дърветата. Тогава окончателно осъзна, че каганести не бяха толкова наивни, колкото изглеждаха.

Течението бързо ги отнесе към някакъв разклон на реката, където се вливаше един от притоците й. Той идваше от север, а основното течение, по което се бяха движили досега — от изток. Двата ръкава се съединяваха и реката поемаше на юг към морето.

Изведнъж Терос посочи нещо:

— Ей, джудже, ето ти отговора.

По северния ръкав на реката се носеше друга лодка. Отначало помислиха, че се е отвързала от пристанището, защото в нея нямаше никой. Но дивите елфи забиха весла в плитката вода и когато застанаха неподвижно насред реката, сведоха глави в безмълвна почит.

— Погребална лодка — промълви Лорана.

— Точно така — потвърди Терос с тъжен поглед.

Лодката мина близо до тях, носена от течението. Във вътрешността й се виждаше тялото на млад елф — воин, ако се съдеше по грубите кожени доспехи. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, а пръстите му стискаха железен меч. До него имаше лък и сноп стрели. Очите му бяха затворени в дълбок сън, от който никога нямаше да се събуди.

— Вече знаете защо я наричат Тон-Тсалариан, или Река на мъртвите — промълви Силвара с плътния си мелодичен глас. — От векове насам моят народ изпраща мъртвите си към морето, където сме се родили. Този древен обичай бе една от причините за неразбирателството между нас и братовчедите ни. — Тя погледна Гилтанас. — Вашите хора твърдят, че сме осквернявали реката.

— Един ден тялото по реката ще принадлежи на силванести или куалинести, а в гърдите му ще стърчи стрела на каганести — предрече Терос. — И тогава ще настане война.

— Аз мисля, че няма да им остане време, защото преди това ще се сблъскат с много по-смъртоносен враг — обади се Стърм и поклати глава. — Вижте!

В краката на мъртвия воин бе положен щитът на врага, от ръка беше загинал. Лорана позна емблемата и дъхът й спря.

— Драконяните!

Плаването нагоре по Тон-Тсалариан бе продължително и тежко. По някое време се наложи дори Тас да хване греблото, но той, „без да иска“, го изпусна, след което едва не цопна във водата, докато се опитваше да го достигне. Дерек го хвана за пояса и го хвърли в лодката, а каганести им дадоха да разберат с жестове, че ако той продължи да създава проблеми, ще го изхвърлят. Не след дълго Таселхоф се отегчи и се залепи за единия борд, вперил очи във водата. Надяваше се поне да види някоя риба.

— Я, колко интересно! Вижте! — обади се внезапно той след продължително мълчание. Ръката му бе обвита в тънък сребрист слой и блещукаше в светлината на ранно слънце. — Водата блести! Флинт, погледни — извика на джуджето, което седеше в съседната лодка. — Погледни водата…

— Никога! — отвърна през зъби джуджето. То гребеше много усърдно, макар и недотам резултатно, и упорито отказваше Да погледне към водата, с което непрекъснато нарушаваше синхрона на останалите.

— Прав си, Тас — усмихна се Силвара. — Всъщност силванести кръстиха реката Тон-Саргон, което означава Сребърен път. Жалко, че дойдохте тук в такова мрачно време. Когато сребърната луна изгрее пълна, водата се превръща в разтопено сребро и е много красива.

— Защо? Каква е причината? — попита кендерът и огледа Доволно посребрените си ръце. Никой не знае, но моят народ разправя… — Тя изведнъж млъкна и се изчерви.

— Разкажи ни — помоли я Гилтанас, който беше седнал точно срещу нея. Гребането му не превъзхождаше кой знае колко това на Флинт, защото бе зает повече да гледа към Силвара, отколкото да гребе в такт.

— Не знам дали ще ви е интересно. — Тя се загледа в сребристата вода, опитвайки се да избегне погледа му. — Това е приказка за Хума…

— Хума! — възкликна Стърм, който компенсираше некадърността и на Гилтанас, и на Флинт с отмерените си и мощни движения. — Разкажи ни вашата легенда, Силвара.

— Да, разкажи ни я — настоя Гилтанас и се усмихна.

— Добре. — Тя отново се изчерви, прокашля се и започна: — Разправят, че в последните дни на страшните драконови войни Хума обикалял цял Крин и се опитвал да помогне с нещо на хората. Накрая, когато осъзнал, че е безпомощен пред драконите, които опустошавали земята и избивали всичко живо, той се помолил на боговете да му дадат съвет.

— Силвара погледна Стърм, който й кимна окуражаващо.

— Точно така. Паладин чул молитвите му и изпратил Белия елен, но никой не знае къде го е отвел той.

— Моят народ знае, защото, след като преминали през множество изпитания и опасности, Еленът го отвел в една тиха дъбрава тук, в Ергот, където срещнал една прекрасна жена. Хума се влюбил в нея, но в продължение на месеци тя отблъсквала любовта му. Накрая не устояла на огъня, който я изгарял отвътре.

Щастието им било като сребриста лунна светлина в непрогледната нощ.

Силвара замълча и се загледа надалеч. Пресегна се неволно и докосна грубото платно, в което беше увила драконовото кълбо.

— Продължавай! — подкани я Гилтанас. Той беше престанал да гребе и седеше като омагьосан от прекрасните й очи и мелодичния й глас.

Тя въздъхна, пусна платното и погледна тъмната гора.

— Щастието им било кратко, защото жената криела страшна тайна — била дракон. Единствено с магия приемала човешки образ. Но твърде много го обичала и не искала повече да го лъже. Колкото и да се бояла от последствията, една нощ тя се явила пред него в истинския си вид — като сребърен дракон. Надявала се да я намрази и дори да я убие, защото не можела да понася болката и не искала да живее. Но когато погледнал великолепното, бляскаво създание, рицарят съзрял в погледа му благородния дух на жената, която обичал. Тя се превърнала отново в жена и помолила Паладин да й даде завинаги човешки вид. Отказала се от магията и дълголетието, за да може да живее с Хума.

Силвара притвори очи и лицето й се сгърчи от болка. Гилтанас се зачуди защо легендата я кара да страда толкова и докосна ръката й. Тя се дръпна като диво животно и подскочи толкова силно, че лодката се разлюля.

— Извинявай, не исках да те стресна. Какво е станало след това? Какво отговорил Паладин?

Силвара въздъхна дълбоко.

— Той се съгласил да изпълни желанието й, но я предупредил: ако тя реши да си остане дракон, ще им даде копието, за да победят злите сили. Ако обаче се превърне в смъртна жена, тогава драконите завинаги ще владеят света. Хума се заклел, че ще пожертва всичко, за да бъде с нея. Но тя видяла как светлината в погледа му угаснала и разбрала какъв трябва да бъде отговорът й… Така се появила сребърната река — от пролетите й сълзи, когато Хума тръгнал да търси драконовото копие.

— Много хубава приказка, но е малко тъжна — Таселхоф се прозя.

— Историята на Хума няма щастлив край — намръщи се Стърм. — Той побеждава главатаря на драконите, но е ранен смъртоносно и загива в тази славна битка… Значи затова съм чувал — добави умислено рицарят, — че по време на боя е яздел сребърен дракон.

— Ние го видяхме в Ледената стена! — възкликна Тас. — Той даде на Стърм…

Рицарят бързо го смушка в гърба и кендерът се сети, че не бива да разкрива тази тайна.

— Не знам нищо за този сребърен дракон. — Силвара сви рамене. — Моят народ не знае много за Хума — все пак той е бил човек. Според мен разказват тази легенда, защото е посветена на реката, която отнася мъртвите.

В този момент един от каганести посочи Гилтанас и изрече нещо с рязък тон. Елфът я погледна неразбиращо.

— Той пита дали не се мислиш за твърде велик, че си спрял да гребеш. Ако е така, щял да пусне ваше благородие да поплува.

Гилтанас се изчерви и натисна греблата.

Въпреки всички усилия пътуването срещу течението беше бавно и изморително. Когато най-после спряха на брега, мускулите ги боляха жестоко, а покритите им с мехури длани кървяха. Със сетни сили издърпаха лодките от водата и ги скриха в гората.

— Дали се отървахме от преследвачите? — попита Лорана Терос.

— Ти как мислиш? — Той посочи надолу по течението, където се виждаха няколко тъмни сенки.

Един от каганести каза нещо на Терос и направи някакъв жест към реката.

— Каза, че поне до сутринта сме в безопасност — обърна се ковачът към Лорана. — Никой не смее да пътува нощем по тази река. Дори те, въпреки че познават всеки завой и праг. Настоява да лагеруваме тук, на брега, защото нощем в гората бродели странни същества — мъже с глави на гущери.

— Попитай го дали ще спрат преследвачите ни, когато навлезем в техните земи — обади се Стърм.

Терос заговори на неговия език, и въпреки че не го говореше правилно, двамата се разбираха. Лорана, която наблюдаваше елфа, разбра защо каганести са само на крачка от животните.

Той изглеждаше като диво и примитивно същество, а чертите му напомняха тези на древните им прародители. Нямаше брада — кръвта им бе твърде чиста, — но много й приличаше на Танис с рязкото си и решително държание, с добре сложеното и мускулесто тяло и с отсечените жестове. Споменът я натъжи и тя извърна глава.

— Той казва, че куалинести са длъжни да спазят протокола, като поискат от старейшините разрешение за навлизане в Каганести. Те ще им разрешат и може би дори ще им предложат помощ. Присъствието на хора в южен Ергот не им е приятно, още по-малко посещението на братовчедите им. Всъщност — добави ковачът след кратък размисъл — той съвсем ясно даде да се разбере, че помощта, която ни оказват, е в замяна на услугите, които съм им правил в миналото и най-вече — за да помогнат на Силвара. Лорана бързо погледна към нея. Стоеше на брега и разговаряше с Гилтанас. Терос проследи погледа й и разбра какво си мисли.

— Не е ли странно да изпитваш ревност точно ти, която — поне според клюките — избяга от дома си заради Танис — отбеляза ковачът.

— Нищо не разбираш! — ядоса се тя и усети, че се изчервява. — Аз не съм любовница на Танис. Не че има някакво значение. Просто й нямам доверие. Тя… ами… май е прекалено голямо желанието й да ни помага, ако разбираш какво имам предвид.

— Може брат ти да има нещо общо с цялата работа?

— Той е принц… — започна гневно Лорана, но прехапа устни, защото осъзна какво се канеше да изрече. — Ти какво знаеш за нея?

— Почти нищо. — Терос я изгледа с разочарование, което я вбеси още повече. — Знам, че нейният народ я уважава и обича, най-вече заради лечителските й способности.

— Допускаш ли, че може да ни шпионира?

— Те се борят за оцеляването си — отвърна рязко Терос. — Онова, което каза там на брега, беше много красиво. Почти ти повярвах.

Ковачът отиде при елфите. Лорана прехапа устни, ядосана и засрамена. Дали Терос беше прав, като й каза, че ревнува брат си? Наистина ли смята, че Силвара не е достойна за него? Отношението на Гилтанас към Танис определено беше такова. Тя различаваше ли се с нещо от брат си? Вярвай на чувствата си, веднъж й каза Райстлин. Това звучеше прекрасно, но първо трябваше да ги разбере!

Любовта й към Танис на нищо ли не я научи? Наистина мислеше онова, което беше казала на Терос. Недоверието й към Силвара нямаше нищо общо с увлечението на брат й. Лорана се ядоса, че ковачът я разбра погрешно, но реши да последва съвета на Райстлин и да се довери на инстинкта си. Отсега нататък щеше да наблюдава Силвара много внимателно.

5.Силвара

Цялото тяло го болеше и Гилтанас помисли, че ще заспи веднага, но сега лежеше съвсем буден и се взираше в небето. Тежките облаци все още закриваха луните и звездите, но западният бриз беше започнал да ги разнася. От време на време проблясваше по някоя звезда, а веднъж се показа дори огненият пламък на червената луна.

Елфът се въртя и намества, докато накрая постелките му станаха на топка и се наложи да стане и да ги оправи. Накрая се отказа и реши, че няма да може да заспи на студената и твърда земя. Огледа се и разбра, че останалите нямаха подобни проблеми. Лорана спеше дълбоко, подпряла буза на дланта си, стар навик от детинство и той се замисли над странното й държание напоследък, но реши, че не може да я вини. Тя беше пожертвала всичко, за да направи онова, което смяташе за правилно. Баща им отново я бе приел в семейството, но сега всичките й пътища бяха отрязани завинаги.

Гилтанас въздъхна. Ами той? Искаше кълбото да остане в Куалин-Мори и смяташе, че баща му е прав… Или не? „Очевидно не, щом съм тук“ — помисли си елфът. Ценностите му се размиваха. Първо, омразата му към Танис, която в продължение на години бе смятал за напълно оправдана, беше започнала да се топи. Освен това вече приемаше другите раси. Стигна до извода, че малцина елфи бяха толкова благородни и самопожертвователни като Стърм Брайтблейд, а той беше човек.

И макар да не харесваше Райстлин, изпитваше благородна завист за магическите му способности. Самият той имаше някакви познания в магията, но не притежаваше неговите търпение и дързост. Накрая трябваше да признае, че харесва кендера и свадливото старо джудже, но никога не си бе помислял, че ще се влюби в див елф.

— Това е! — изрече на глас. — Признах го! Обичам я! — Но за любов ли ставаше въпрос, или за обикновено физическо привличане?

Тази мисъл го разсмя, защото си представи мръсното лице на Силвара, сплъстената й коса и опърпаните й дрехи. Той погледна с копнеж към мястото, където тя спеше, но за негова изненада нея я нямаше! Гилтанас се сепна и огледа лагера. Не бяха посмели да запалят огън не само заради преследвачите, но и заради драконяните, които, според Терос, бродеха нощем из гората.

Той скочи и тръгна да я търси. Придвижваше се съвсем безшумно, защото не искаше да се разправя със Стърм и Дерек, които стояха на пост. Изведнъж спря, защото една мисъл прониза съзнанието му — драконовото кълбо. Но то си стоеше там, където го беше оставила Силвара, а до него лежеше счупеното драконово копие.

Гилтанас се успокои, но в този момент острият му слух долови плискане на вода. Заслуша се и установи, че не бяха скачащи риби или нощни птици, тръгнали на лов. Той погледна към Дерек и Стърм, които бяха застанали при скалата срещу лагера и се караха шепнешком. Елфът се измъкна от лагера и тръгна по посока на звука.

Придвижваше се из гората съвсем безшумно и стигна до едно място, където реката беше образувала малко езерце. Гилтанас спря и сърнето му замря. Тишината на нощта се нарушаваше само от пляскането на сребристата вода, което беше привлякло вниманието му. Сега разбра какви са тези звуци — Силвара се къпеше. Мразовитият нощен въздух явно не я притесняваше. Дрехите й лежаха разпръснати на брега заедно с едно износено одеяло. Гилтанас виждаше раменете и косата й, която се носеше над водата като черна паяжина в още по-черната вода. Елфът затаи дъх. Знаеше, че не трябва да остава, но не можеше да откъсне поглед от нея.

Изведнъж облаците се разпръснаха и сребърната луна обля небето със студена светлина. Силвара се изправи. По кожата и блестяха сребърни капки, а по тялото й се стичаха сребърни ручейчета. Красотата и го накара да се задъха. Тя го усети и се огледа уплашено, изскочи от водата и се затича към дрехите си. Но когато стигна до тях, не започна да се облича, а се наведе, извади един нож, след което се изправи, готова за отбрана.

Гилтанас гледаше гъвкавото и сребристо тяло и то му напомни за сърната, която беше хванал в капан по време на един лов. Очите на животното издаваха същия страх, който съзираше сега в нейния поглед. Гилтанас за мит се зачуди защо не го вижда. За елфското зрение той стоеше открит като…

В този миг тя внезапно се обърна и побягна от опасността, която долавяше, но не виждаше. Гилтанас извика след нея:

— Силвара, чакай! Не се бой! Аз съм, Гилтанас! — Гласът му бе твърд, но тих — така беше говорил и на заловената сърна, — Не трябва да стоиш тук сама, опасно е…

Тя се спря, но тялото и остана напрегнато. Воден от инстинкта си на ловец, Гилтанас тръгна бавно към нея, продължавайки да й говори.

— Не трябва да излизаш сама. Ще остана при теб, за да си поговорим. Моля те, изслушай ме. Не си отивай! Гилтанас продължи да й говори и да пристъпва бавно и уверено до момента, в който видя, че тя отстъпи назад. Той вдигна ръце и побърза да седне на брега на езерцето. Сега ги разделяше единствено водата. Силвара го погледна, стиснала здраво ножа, но не се прикри с дрехите си. Очевидно смяташе, че отбраната е по-важна от свенливостта.

На Гилтанас му беше неудобно от голотата й, но се възхищаваше на хладнокръвието й. Знаеше, че трябва да отвърне поглед от нея, но не можеше. Той продължи да говори, но сам не осъзнаваше какво й казва. Изведнъж се усети, че й разказва най-съкровените си мисли.

— Какво правя тук? Народът ми е изгнаник. Намерих единственото средство, което може да им помогне — драконовото кълбо, — но сега рискувам живота си, за да го дам на хората и да помогна на тяхната битка със злото! Тази война не е моя, не е дори на моя народ! — Гилтанас се наведе към нея с копнеж. — Защо, Силвара? Защо се покрих с този позор? Какво сторих на народа си?

Тя погледна към гората, отново обърна очи към него и бавно свали ножа. От очите й струеше такава скръб, че Гилтанас се засрами от себе си и извърна поглед.

— Силвара, прости ми. Нямах намерение да те товаря с проблемите си. Просто вече не знам кое е правилно и кое не. Знам само…

— …че трябва да го направиш — довърши тя вместо него. Гилтанас вдигна глава и видя, че се е увила в износеното одеяло, което обгръщаше сребърната й кожа. Елфът се изправи бавно и тръгна към нея.

— Силвара, това, което направих, е в разрез с всички обичаи на елфите. Трябваше да предупредя баща ми още когато разбрах, че сестра ми е решила да открадне драконовото кълбо.

Трябваше да вдигна тревога.

Тя пристъпи към него, стиснала одеялото.

— Защо не го направи?

Гилтанас беше стигнал до праговете от северната страна на езерцето, където водата се спускаше като сребърна завеса.

— Защото знам, че Лорана е права. Нашите обичаи, законите ни, предразсъдъците ни, всичко е грешно. Знам го… със сърцето си, но не мога да накарам главата си да го проумее! Това ме измъчва…

Силвара тръгна бавно по брега и стигна до отсрещния край на сребърната завеса.

— Разбирам те. Моят… народ също не разбира какво правя и защо го правя. Но аз знам, че е правилно и вярвам в него.

— Завиждам ти — прошепна Гилтанас.

Елфът стъпи върху най-голямата скала, която се издигаше като остров над падащата вода. Тя стоеше само на метър от него и сребърната й коса обвиваше снагата й като бална рокля.

— Силвара, има още една причина, заради която изоставих хората си. Знаеш коя е. — Той протегна ръка към нея с обърната нагоре длан. Тя се отдръпна и поклати глава. Дишането й се учести. Гилтанас пристъпи още една крачка към нея.

— Обичам те — промълви едва чуто. — Ти си толкова самотна, но аз винаги ще съм до теб. Кълна се…

Силвара се поколеба, но протегна ръка, Гилтанас я подхвана и тя се озова до него на скалата. Осъзна колко силна е любовта й към този мъж. Но неговата дълбока и нежна обич й вдъхна сили.

Гилтанас усети, че тялото й трепери, но когато погледна очите й, разбра, че е от страст, а не от страх. Той я придърпа към себе си и я целуна нежно. Устните й бяха меки и пламенни. Елфът усети солен вкус, отдръпна се и я изгледа удивено.

— Силвара, не плачи. Извинявай…

— Не! Не плача, защото се страхувам от твоята любов. Плача за себе си, но ти няма да разбереш.

Тя протегна плахо ръка, обви я около шията му и го притегли към себе си. Докато я целуваше, той усети на лицето си милувката и на другата й ръка — тази, която дотогава стискаше одеялото. То се свлече от тялото й и сребърната вода го отнесе.

6.Отчаяният план.

По обед на следващия ден се наложи да изоставят лодките, защото водата стана много плитка и трудно преодоляваха бързеите.

Тръгнаха навътре в гората и срещнаха група каганести, която носеше телата на двама млади елфи. Те веднага извадиха оръжията си, но Терос и Силвара побързаха да ги успокоят.

Разговорът им продължи дълго, а през това време спътниците гледаха тревожно надолу към реката. Накрая двамата се върнаха при тях — Терос с мрачно изражение на лицето, а Силвара зачервена от гняв.

— Отказват да ни помогнат! — заяви тя. — През последните дни влечугите са ги нападнали два пъти и те мислят, че за това са виновни хората, дошли на кораб с бели крила…

— Що за глупости! — процеди Лорана. — Терос, ти не им ли разказа за драконяните?

— Опитах, обаче фактите са против вас. Каганести са видели белия дракон над кораба, но очевидно не са забелязали, че вие сте го прогонили. Чак когато Силвара и аз гарантирахме за вас с живота си, се съгласиха да ни пуснат през земите си.

— Какво правят тук драконяните? — попита Лорана. — Организирани ли са? Южен Ергот също ли е нападнат? Не е ли по-добре да се върнем…

— Не. Не вярвам да са организирани — отвърна замислено Терос. — Ако Драконовите господари решат да превземат острова, ще го направят с ята от дракони и с хилядна войска. Според мен това са патрулни отряди, изпратени да настроят елфите едни срещу други и така да им спестят труда, като се избият помежду си.

— Висшето командване на драконовите армии не е подготвено да атакува Ергот — обади се Дерек. — Първо трябва да затвърдят позициите си на север, но това няма да им отнеме много време. Така че се налага много бързо да отнесем кълбото в Санкрист, където Съветът на Белия камък ще реши какво да правим.

Спътниците събраха багажа си и потеглиха през планинската земя. Силвара ги поведе по една пътека, която лъкатушеше покрай бурната и пенлива сребърна река. Терос призна, че навлизат в места, където никога не е стъпвал, и единственият им водач остана Силвара, което не се хареса на Лорана. Тя я наблюдаваше внимателно и от усмивките, които си разменяха скришом с брат й, разбра, че между тях се е случило нещо.

Силвара беше успяла да се преоблече и сега носеше кожени бричове, дълга кожена туника и тежка кожена наметка. Необикновената й сребриста коса, която напълно отговаряше на името й, се спускаше на талази чак до кръста. Оказа се много опитен водач и поддържаше добро темпо. Малко преди залез-слънце групата стигна до една пещера.

— Тук ще нощуваме — заяви тя. — Предполагам, че вече сме се отървали от преследвачите, но за всеки случай няма да палим огън. Ще се наложи да ядем студена храна.

Изтощени от целодневния преход, те изядоха мълчаливо сухата храна и се приготвиха за сън, като оставиха постове. Нощта премина спокойно, смущавана единствено от силния планински вятър.

На сутринта Таселхоф се измъкна от един таен отвор, за да огледа околностите, но бързо се върна в пещерата, събуди останалите и с жест им каза да го последват. Терос отмести скалата, с която кендерът беше затулил отвора, и всички тръгнаха безшумно след Тас, който ги отведе на около седем-осем метра и посочи снега пред себе си. Виждаха се ясно отпечатъци от стъпки, които виелицата още не беше успяла да затрупа. Никой не продума, но не беше нужно, защото всички знаеха, че са от елфски ботуши.

— Навярно са ни подминали през нощта — каза Силвара. — Трябва бързо да се махнем оттук. Много скоро ще открият, че са изгубили следата и ще се върнат.

— Не разбирам каква е разликата — изръмжа презрително Флинт и посочи следите, които те бяха оставили. — Няма как да скрием следите си. Със същия успех можем да стоим тук и да ги чакаме.

— Прав си, но е за предпочитане да имаме преднина — възрази Терос.

— В никакъв случай не трябва да се пролива кръв! — прошепна Лорана на Стърм.

— Не можем да позволим на хората ти да ни попречат — поклати глава рицарят и я поведе след останалите. Трябва да отнесем кълбото в Санкрист.

Събраха бързо багажа си и напуснаха пещерата. Дерек, който беше последен, застана на входа на пещерата и се втренчи нетърпеливо в Лорана.

— Тръгвай! — каза му тя, защото не искаше да вижда сълзите й. — Ще ви настигна.

Рицарят излезе и тя остана сама. Замисли се какво да предприеме, но образът на Дерек с ръка на меча непрекъснато изскачаше пред очите й.

— Не! — прошепна решително на себе си. — Няма да се бия със собствените си хора. Това ще означава, че драконите са ни победили. Първа ще сложа меча си…

Изведнъж долови някакво движение зад гърба си, извърна се инстинктивно с ръка на меча, но спря.

— Силвара? — удиви се тя. — Мислех, че си тръгнала. Какво правиш тук? — Лорана пристъпи към нея.

— Н-нищо. Събирам си нещата.

На Лорана й се стори, че видя зад гърба и кристалното драконово кълбо да сияе със странна светлина, но Силвара побърза, да го покрие с наметката си.

— Да тръгваме. Съжалявам, ако съм ви забавила…

— Почакай малко — рязко каза Лорана и се приближи към нея.

— Нямаме време! — Силвара я хвана за ръката, а гласът й придоби метален оттенък.

— Пусни ме! — заповяда й хладно Лорана и я погледна изпитателно, но не видя в погледа й нито страх, нито гняв. Силвара пусна ръката й и наведе глава.

Лорана отиде в дъното на пещерата, но откри само някакви клонки, малко дървесна кора, въглени и няколко камъка. Ако беше някакъв знак, трябваше да е доста сложен. Тя разрита купчинката и разпръсна клоните и камъните по пода на пещерата, след това се обърна и заяви спокойно:

— Е, сега вече приятелите ти няма да могат да разчетат посланието ти. Очакваше Силвара да изпадне в ярост, да се засрами, че е разкрита, дори предположи, че ще я нападне. Но погледът й изразяваше единствено молба и съжаление. Опита да каже нещо, но само поклати глава и изтича навън.

— Лорана, побързай! — подвикна нетърпеливо Терос.

— Идвам! — Тя хвърли последен поглед към пода, поколеба се дали да не го разгледа още веднъж, но нямаше време. „Дали не я подозирам без причина?“ — помисли си с въздишка и побърза да настигне останалите. Но в един момент се досети за кълбото и спря толкова рязко, че Терос, който вървеше отзад, се блъсна в нея.

— Добре ли си?

— Д-да — отвърна тя, без изобщо да го забелязва.

— Пребледняла си. Какво има?

— Нищо. Ще се оправя. — Лорана хукна към пещерата, залитайки в снега. Каква глупачка беше! Какви глупаци бяха всички!

В съзнанието и отново изникна моментът, когато Силвара хвърляше наметката си върху драконовото кълбо, което сияеше със странна светлина!

Тя решително се запъти към нея, за да я попита какво е правила с кълбото, когато изведнъж във въздуха звънна стрела — и се заби в дървото до главата на Дерек.

— Елфи! Брайтблейд, в атака! — изрева рицарят и изтегли меча си.

— Не! — Лорана се спусна към него и сграбчи ръката му. — Няма да се бием!

— Ти си полудяла! — изкрещя Дерек и гневно отблъсна ръката й.

Изсвистя втора стрела.

— Послушай я! — замоли го трескаво Силвара. — Не трябва да се бием с тях! Ако стигнем до прохода, ще можем да ги спрем.

Трета стрела, явно изстреляна съвсем слабо, се заби в ризницата на Дерек, но не я проби и той я махна раздразнено.

— Ето, виждаш ли! Те не искат да ни убиват! — извика Лорана. — Ако това беше целта им, досега да си мъртъв! Трябва да отстъпим. И без това тук не можем да се бием. По-добре да се укрепим в прохода.

— Прибери меча, Дерек! — извика Стърм и извади своя. — Ако не го сториш, ще трябва да се биеш първо с мен.

— Ти си един малодушен страхливец, Брайтблейд! — изкрещя рицарят и едва не се задави от ярост. — Бягаш пред лицето на врага!

— Грешиш, бягам в името на приятелството. — Стърм продължи да стои с изваден меч. — Хайде, размърдай се, ако не искаш да те вземат в плен.

Дерек прибра меча си с изкривено от гняв лице, обърна се и закрачи по пътеката, но преди това го изгледа с такава ненавист, че Лорана потръпна.

— Стърм — започна тя, но той я хвана за лакътя и я повлече толкова бързо, че не можеше и дума да става за разговор.

Докато се изкачваха, чуваха как Терос пъшка, избутва и спуска по пътеката по-едрите скали. Много скоро грохотът се усили, сякаш цялата планина се срутваше, но обстрелът не престана.

— Няма да е задълго — изпуфтя ковачът, след като ги настигна.

— Това няма да ги спре.

Лорана не можа да му отговори. Дробовете й горяха, а пред очите й се мержелееха сини и златни искри. Стърм също едва дишаше, а Терос пъшкаше като ранен кон. На следващия завой откриха падналия на колене Флинт и Таселхоф, който се отчаяно се опитваше да го изправи на крака. Трябва… да си починем… — Изтощена до краен предел и с пресъхнало гърло, Лорана понечи да седне, но две силни ръце я сграбчиха.

— Не! — чу се гласът на Силвара. — Не тук! Още малко! — И я повлече след себе си.

Лорана долови със замъглен поглед как Стърм и Терос изправят ругаещия Флинт и го носят нагоре. Таселхоф залиташе след тях, толкова изтощен, че дори беше престанал да дърдори. Най-после стигнаха най-високата част на прохода. Всички се строполиха на снега, с изключение на Силвара, която се загледа назад.

Откъде вземаше тази сила, помисли си Лорана, но беше твърде уморена да си задава въпроси. В този момент й бе все едно дали елфите ще ги открият.

— Трябва да се разделим — заяви решително Силвара.

— В никакъв случай! — Гилтанас се помъчи да стане, но не успя.

— Изслушайте ме! Елфите са съвсем близо. Със сигурност ще ни открият и тогава ще трябва или да се бием, или да се предадем.

— Ще се бием! — изсъска злобно Дерек.

— Има по-добро решение — възрази Силвара. — Ти, рицарю, ще отнесеш драконовото кълбо в Санкрист, а ние ще отклоним преследвачите. Всички я загледаха смаяно, обмисляйки неочакваното предложение. Дерек вдигна глава и очите му светнаха.

— Аз не смятам, че само един трябва да се нагърбва с такава голяма отговорност — обади се Стърм, след като възстанови дишането си — Трябва да тръгнат поне двама…

— Себе си ли имаш предвид, Брайтблейд? — попита гневно Дерек.

— Естествено — намеси се Лорана. — Ако ще те придружава някой, това може да е само Стърм.

— Ще ви начертая карта на планината — продължи Силвара. — Пътят не е тежък, а крепостта на рицарите е само на два дни път оттук.

— Ами следите ни? — възрази Стърм. — Елфите ще разберат, че сме се разделили.

— Ще предизвикаме лавина — обясни Силвара. — Терос ми подсказа тази идея, докато буташе камъните по пътеката. — Тя вдигна глава и и те проследиха погледа й — върховете бяха отрупани със сняг.

— Аз ще го направя — проговори бавно Гилтанас.

— Добре, но нашите следи трябва да останат — предупреди го Силвара. — Нали искаме да тръгнат след нас?

— А ние къде ще отидем? — попита Лорана — Нямам никакво намерение да се скитам из тази пустош.

— Знам… едно м-място. — Силвара заекна и забоде поглед в земята. — То е тайно и само моят народ го знае. Ще се скрием там, но трябва да побързаме. Нямаме почти никакво време!

— Аз сам ще отнеса кълбото в Санкрист — каза Дерек — ще е по-полезен, ако остане с вас.

— Но с нас ще бъдат Терос, брат ми, джуджето…

— И аз — изписка Тас.

— И кендерът — добави кисело Лорана. Тя погледна Стърм и отгатна мислите му. — Естествено той сам ще реши, но аз смятам, че трябва да придружи Дерек.

— Правилно — измърмори Флинт. — В края на краищата опасността грози тези, у които е кълбото, а елфите търсят него.

— Така е — съгласи се и Силвара. — Ще сме в по-голяма безопасност, ако кълбото не е с нас. Вие ще рискувате.

— Тогава всичко е ясно — заяви Стърм. — Тръгвам с Дерек.

— А ако ти заповядам да останеш?

— Нямаш право! Нали не си забравил, че още не съм рицар?

— Не, не съм, и ако зависи от мен, никога няма да станеш! Дерек отиде да събере нещата си и Стърм го последва. Лорана се надигна, отиде при него и бръкна в торбата си.

— Вземи. Ще ви трябва храна…

— Ти не искаш ли да дойдеш? — попита я Стърм, докато тя разделяше припасите. — Танис знае, че сме тръгнали за Санкрист, и ако има възможност, ще дойде там.

— Бих дошла, но… — Тя погледна към Силвара, която държеше кълбото с притворени очи, сякаш контактуваше с някакъв невидим дух. Въздъхна и поклати глава. — Не, трябва да остана с нея. Не й вярвам. Не знам защо… — Тя не успя да облече мисълта си в думи и смени темата. — Ами Дерек? Защо толкова настоява да тръгне сам?

— И питаш? Лорд Дерек Краунгард се завръща сам, преминал през огън и вода, но със заветното кълбо… — Стърм сви рамене.

— Залогът не е ли твърде голям, за да постъпва така? — възмути се Лорана.

— По-голям, отколкото си представяш — титлата „предводител на рицарите на Соламния“. Но сега нямам време да ти обяснявам…

— Хайде, Брайтблейд, идвай, ако ще тръгваш с мен! — провикна се Дерек.

— Сбогом, Лорана. — Стърм прибра храната в торбата си и се поклони с неизменната си галантност.

— Сбогом, приятелю — прегърна го тя.

— Ще предадем кълбото на Съвета на Белия камък и ще поканим елфите като наблюдатели. Ела по-скоро в Санкрист, присъствието ти е необходимо.

— Ще дойда, ако такава е волята на боговете. — Лорана погледна Силвара, която даваше кълбото на Дерек. Когато той се обърна и тръгна, от раменете й сякаш падна скала.

Стърм им помаха за сбогом и закрачи след Дерек. Лъчите на слънцето се отразиха в щита му. Изведнъж Лорана се сепна.

— Стойте! Спрете. Трябва да вземете и копието — извика тя и се втурна да го вземе.

— Не! — извика Силвара и й препречи пътя.

Лорана понечи да я заобиколи, но когато видя изражението й, спря.

— Какво ти става? Защо да не им дадем и копието? Силвара не отговори, само сви рамене и я погледна. Лорана почувства как волята й се стопява в тези сини очи, които й напомниха за Райстлин.

Гилтанас и Терос я наблюдаваха разтревожено, но не можеха да помръднат. Стояха като статуи и гледаха как отива до торбата на Лорана, взема счупеното копие и го вдига високо над главата си.

— Драконовото копие ще остане при мен! — Силвара огледа омагьосаната група. — Вие също!

7.Трудно пътешествие.

Снегът се срина с грохот надолу по склона. Преспите затрупаха прохода и заличиха следите им. Ехото от магическата гръмотевица на Гилтанас дълго отекваше във въздуха. Групата, начело със Силвара, пое бавно на изток, като стъпваха по камъните, за да оставят възможно най-малко следи.

Бяха толкова внимателни, че накрая Лорана се изнерви.

— Нали не си забравила, че искаме да открият нас? — обърна се тя към Силвара, докато прекосяваха някакво дефиле.

— Не се притеснявай. Ще ни намерят.

— Защо си толкова сигурна? — попита Лорана и се втренчи в нея. Вече всички я подозираха заради внезапната промяна, настъпила след отпътуването на рицарите, но нямаха друг избор, освен да я следват.

— Защото знаят накъде сме тръгнали. Онова в пещерата наистина беше знак, но ти не го откри. Под клоните, които разрита бях нарисувала карта и когато я открият, ще разберат къде отиваме. — Гласът й бе доста язвителен, но в момента, в който срещна погледа на Гилтанас, тя заекна от вълнение. — Имаше причина да постъпя така — основателна причина. Когато видях следите, разбрах, че трябва да се разделим.

— Ами драконовото кълбо? Какво правеше с него? — попита рязко Лорана.

— Н-нищо. Трябва да ми повярвате!

— И на какво основание?

— Не съм ви сторила нищо лошо…

— Да, освен че изпрати рицарите на сигурна смърт! — повиши глас Лорана.

— Не! — Силвара закърши ръце. — Не съм! Те ще стигнат до Санкрист. Планът ми беше такъв от самото начало. Кълбото не трябва да попада в ръцете на елфите. Затова ги отпратих и ви помогнах да избягате. — Тя погледна Гилтанас с толкова обич че той само поклати глава и се обърна. Силвара хвана ръката му. — Моля те, любими, повярвай ми! Спомни си какво ти казах при езерцето!

— Вярвам ти — отвърна тихо Гилтанас, придърпа я към себе си и целуна косата й. — Ще дойдем с теб. — Двамата закрачиха прегърнати през снега.

Лорана изгледа останалите, но те отбягнаха погледа й. Тогава Терос пристъпи към нея.

— Живея на този свят вече петдесет години и знам, че за вас, елфите, това не е много, но ние, хората, изживяваме годините си, а не ги оставяме просто да минават покрай нас. Ще ти кажа само едно — Силвара наистина обича брат ти, а и той я обича. Такава любов не може да ни причини зло и аз смятам, че е най-добре да тръгнем след тях.

— В името на измръзналите си крака, ще ги последвам и в бърлогата на дракон, ако той стопли пръстите ми! — промърмори Флинт, потропвайки от студ, сграбчи кендера и тръгна след ковача.

Лорана остана сама и се замисли. Навремето щеше да повярва на Терос, но много от нещата, в които беше вярвала, се оказаха лъжа. Какво основание имаше да повярва в искреността на тази любов?

Пътуваха им изток. Замръзналите скали отстъпиха мястото си на заскрежени борове и накрая Силвара ги поведе към някаква долина, пад която се стелеше гъста мъгла.

Вече не обръщаше внимание на следите, които оставят, и единствената й грижа беше да се движат бързо. Тя непрекъснато им подвикваше да вървят, сякаш се състезаваше със залязващото слънце. Нощта се спусна и те насядаха под дърветата, но Силвара им позволи само няколко часа сън. Когато сребърната и червената луна изгряха пълни, тя отново ги пришпори да тръгват. Когато я попитаха защо бърчат толкова, отговаряше само: „Те са наблизо. Много близо.“

Всички мислеха, че има предвид елфите, но Лорана от много време не виждаше тъмните сенки на преследвачите.

Мъглата беше толкова гъста, че Таселхоф си помисли дали да не вземе една шепа и да я пъхне в някоя от торбите си. Те вървяха един зад друг и дори се държаха за ръце, за да не се изгубят. Силвара водеше и слабото сияние на сребристата й коса бе единственият им ориентир.

По някое време пътят стана равен и дърветата се разредиха.

Макар да не виждаха па повече от няколко метра пред себе си, имаха усещането, че вървят през някаква широка поляна.

— Тази долина се нарича Пристанът на мъглите — осведоми ги Силвара. — Преди много години, още преди Катаклизма, тя е била едно от най-красивите места в Крин… поне така разказват легендите.

— Нищо чудно още да е красива — измърмори Флинт, — само че от тази мъгла не мога да я видя.

— Така е — отвърна тъжно Силвара. — Красотата й вече я няма, както ги няма и много други неща на този свят. Едно време крепостта в долината се извисяваше като планински връх над облаците. Изгряващото слънце обагряше мъглата в розово, а но обед позлатяваше изящните й кули, които се виждаха от километри. Вечер мъглата се завръщаше и обвиваше крепостта като одеяло. От всички краища па Крин идваха поклонници… — Силвара внезапно замълча. — Тази нощ ще спим тук.

— Какви поклонници? — попита Лорана и остави торбата си на земята.

— Просто разказах една легенда на моя народ. Дори не знам дали наистина е било така. Но тук вече не идва никой. — Плътният и мелодичен глас на Силвара звучеше неестествено високо и странно в зловещата тишина.

Тя лъже, реши Лорана, но не каза нищо. Беше много уморена и искаше само да спи. Спътниците разстлаха мълчаливо постелките си. Дори кендерът не говореше. Единственият звук идваше от водата, която се процеждаше монотонно от клоните на дърветата и падаше върху килима от мъртви листа.

— А сега трябва да се наспим и отпочинем — Силвара постла одеялото си до Гилтанас, — защото, когато сребърната луна се издигне високо, потегляме отново.

— Тя така или иначе не се вижда — прозя се кендерът.

— Въпреки това ще тръгнем. Аз ще ви събудя.

— Когато се върнем от Санкрист, ще се оженим — прошепна в ухото й Гилтанас. Двамата лежаха заедно, увити в неговото одеяло. — Не се бой от баща ми. Той ще се намуси, ще покрещи, но ще му мине. В крайна сметка не е задължително да останем при куалинести. Не знам дали ще мога да живея при твоя народ, но мисля, че ще свикна. Освен това съм много добър ловец. Искам децата ни да израснат сред природата, свободни, щастливи и… Какво ти става… Силвара… защо плачеш? — Гилтанас я прегърна. — Стига, стига — прошепна нежно и се зачуди какво толкова беше казал. — Шшт. Всичко е наред.

— Време е. Трябва да тръгваме.

Лорана усети, че някой я разтърсва, стресна се и се събуди от кошмара, който я измъчваше. Видя Силвара, коленичила до нея.

— Сега ще събудя останалите.

Лорана се чувстваше още по-уморена, отколкото преди да заспи. Събра нещата си като насън и зачака останалите права, трепереща от студ в мрака. Чу стенанията на Флинт и си помисли, че това пътешествие наистина му се отразява зле. Та той бе почти на сто и петдесет години! Напоследък цветът беше изчезнал от лицето му, устните, които едва се виждаха от бялата брада, бяха посинели и той все по-често се хващаше за гърдите. Но неизменно казваше, че се чувства прекрасно и продължаваше да крачи наред с останалите.

— Готови сме! — провикна се Тас и пискливият му глас отекна странно в мъглата. — Олеле! Все едно, че съм в храм.

— Млъквай и тръгвай! — изръмжа Флинт.

Силвара запали факла и спътниците примижаха от силната светлина.

— Не се бойте. В тази долина не може да влезе никой. Преди много време имаше два прохода — един откъм земите на хората, където сега е крепостта на рицарите, а другият откъм земите на човекоядците. И двата са затрупани още от времето на Катаклизма, затова няма от какво да се боим. Доведох ви по един път, който знам само аз.

— И каганести — добави Лорана.

— Да… така е… — Силвара пребледня.

— Къде ни водиш?

— Ще видиш. Остава ни по-малко от един час път. Спътниците се спогледаха и след това като по команда впериха погледи в Лорана.

— Не ме гледайте. Не знам отговора! Какво очаквате от мен? Да останем тук и да се изгубим в мъглата?

— Няма да те подведа! — промълви едва чуто Силвара. — Моля те, имай ми още малко доверие.

— Тръгвай — съгласи се уморено Лорана. — Знаеш, че ще те последваме.

Мъглата се сгъсти още повече и никой нямаше представа в каква посока се движат. Нямаше следа от птици и животни, а във въздуха се усещаше нещо, което ги караше да бързат.

Изведнъж Силвара спря и вдигна високо факлата.

— Пристигнахме.

Видяха някакво тъмно очертание и се упътиха към него със свити от страх сърца. Тишината на нощта изчезна в звуците, наподобяващи бълбукане на огромен кипнал чайник. Мъглата се сгъсти още повече, а въздухът стана много топъл и влажен.

— Горещи извори! — учуди се Терос. — Ами да, това обяснява вечната мъгла! А тъмният силует…

— Е мостът, който води до отсрещния бряг. Наричат го Мост-пазач — поясни Силвара.

— И трябва да минем по него? — възкликна Флинт и се втренчи с ужас в черната вода. — Трябва да минем… — Джуджето едва не се задуши.

Мостът представляваше продълговата, гладка арка от снежно бял мрамор. По протежение на двете му страни стояха колони от горди рицари, които сякаш символично прекосяваха тъмната вода Дъгата на арката се издигаше толкова високо, че горната й част се губеше в мъглата. Беше толкова древен, че дори Флинт който докосна със страхопочитание обветрения камък, не можа да разпознае изработката. Във всеки случай не бе дело на джуджетата.

Изведнъж той забеляза, че липсват перила и стъпала — само една мраморна арка, мокра и хлъзгава от изпаренията.

— Не можем да преминем отсреща — заяви Лорана с треперещ глас.

— Ще успеем — отвърна Силвара, — защото бяхме призовани.

— Призовани? От кого?

— Чакайте! — заповяда девойката.

То и без това нямаше какво друго да правят. Огледаха се наоколо, но освен парата, която се издигаше от горещите извори, не видяха нищо.

— Времето на Солинари настъпи — изрече тържествено Силвара и хвърли факлата във водата.

Мракът ги обгърна и те се скупчиха един до друг. Изведнъж мъглата се превърна в трепкащо сребро и видяха тъмния й силует, който стоеше в началото на моста и се взираше в небето.

След това бавно вдигна ръце, мъглата се раздели и откри пълната и ярка сребърна луна на звездното небе. Силвара прошепна някакви странни думи, бълбукащата вода оживя и затанцува в сребърно, а рицарите сякаш оживяха.

Но не тази прекрасна гледка накара спътниците да се притиснат още по-близо един до друг Флинт започна да повтаря името на Реоркс в най-пламенната молитва, която беше изричал някога, а Лорана подпря глава на рамото на брат си с насълзени очи. Гилтанас я прегърна силно, обзет от страх, преклонение и безмерна почит.

Високо горе, изваян в самата скала, се издигаше каменен дракон, облян от сребриста светлина.

— Къде сме? — попита едва чуто Лорана. — Кое е това място?

— След като прекосите Моста-пазач, ще застанете пред паметника на Сребърния дракон. Той пази Гробницата на Хума, Рицар на Соламния.

8.Гробницата на Хума

Мостът-пазач сияеше като перлена огърлица над изворите на Пристана на мъглите.

— Не се страхувайте — повтори Силвара. — Пътят е труден само за онези, които искат да влязат в Гробницата с лоши помисли.

Това не им прозвуча много убедително и те изкачиха боязливо няколкото стъпала в основата и неохотно пристъпиха върху мраморната арка. Силвара премина първа без никакво усилие, а останалите я следваха предпазливо, като се стараеха да се придържат в средата и да си гледат в краката. Но паметникът от другата страна на моста ги привличаше неудържимо и очите им сами се вдигаха нагоре.

— Хей, Флинт, обзалагам се, че в тази вода може да се свари месо! — възкликна Таселхоф. Той лазеше по корем и надничаше през ръба от най-високата част на моста.

— Аз п-пък се обзалагам, че т-ти ще се с-свариш — заекна обезумялото от ужас джудже, което пълзеше на четири крака.

— Виж! Намерих в тази торба парче месо, сега ще го вържа с конец и ще го пусна във водата…

— Движи се! — изрева Флинт.

— С теб е много скучно — оплака се кендерът и се спусна надолу по задник.

Никой не заговори Силвара, докато прекосяваха моста, защото мислите им бяха съсредоточени в едно-единствено нещо — да слязат живи от Моста-пазач. Но когато стъпиха на твърда земя, Лорана веднага попита:

— Защо ни доведе тук?

— Все още ли ми нямаш доверие?

Лорана се поколеба и вдигна очи към огромния каменен дракон, чиято глава бе увенчана с корона от звезди. Устата му бе разтворена в ням вик, а очите се взираха някъде надалеч. Голям колкото стволовете на сто валенови дървета нокът сочеше напред.

— Първо отпрати Стърм и Дерек, а нас ни доведе при този паметник! — обвини я Лорана. — Какво очакваш да мисля? Наричаш това място Гробницата на Хума, но ние не знаем дали той е живял някога, или е само легенда. Как ще го докажеш? Тялото му вътре ли е?

— Н-не — смути се Силвара. — Тялото му изчезна заедно с…

— С кое?

— Заедно с копието. Драконовото копие, с което той уби Многоцветния и Безцветен Дракон. Нека да влезем и да пренощуваме тук. На сутринта ще разберете всичко, обещавам ви.

— Не мисля, че… — започна Лорана.

— Влизаме! — отсече Гилтанас. — Държиш се като глезено дете! Защо смяташ, че Силвара иска да ни причини зло? Ако тук наистина живее дракон, цял Ергот щеше да знае! А и отдавна да е унищожил всичко живо на острова. Това място не излъчва никакво зло, усещам само всепоглъщащ древен покой. Освен това е чудесно укритие! Елфите много скоро ще разберат, че кълбото е пристигнало невредимо в Санкрист и тогава ще можем да си тръгнем. Прав ли съм, Силвара? Нали затова ни доведе тук?

— Да. Такъв беше планът ми. Но сега трябва да побързаме, защото само докато сребърната луна все още е на небето, можем да влезем вътре.

Гилтанас хвана ръката й и двамата пристъпиха в ярката сребриста мъгла. Тас изприпка пред тях, размахал торбите си, а Флинт и Терос ги последваха. Лорана се поколеба, подозренията й се засилиха, но нямаше къде другаде да отиде и освен това — както призна само на себе си — изгаряше от любопитство.

От другата страна на моста пътят беше равен, но когато наближиха изваяния в планината паметник, стана стръмен.

Изведнъж от мъглата долетя гласът на Таселхоф.

— Я, Райстлин! Превърнал се е във великан!

— Кендерът откачи — отсъди с мрачно задоволство Флинт. — Знаех си…

Но другите се втурнаха, като повлякоха джуджето, и откриха Тас, който подскачаше на едно място и сочеше с пръст. Те спряха до него и онемяха.

— Кълна се в брадата на Реоркс — задъха се Флинт, — това наистина е Райстлин!

Пред тях се издигаше триметрова каменна статуя, която бе съвършено копие на младия магьосник.

— Ето го и Карамон! — извика Тас.

— И Танис… — прошепна уплашено Лорана. — Що за зла магия?

— Не е зла — отвърна Силвара, — освен за онзи, който носи зло. Той ще види в статуите ликовете на най-големите си врагове и страхът ще го спре. Но вие виждате приятели, което означава, че ще минете.

— Не бих казал, че Райстлин ми е приятел — измърмори Флинт.

— Аз също — присъедини се към него Лорана. Тя потрепери, като си спомни съня на кораба и пристъпи със свито сърце в кръга от съвършени, дори плашещи каменни копия на приятелите й. В средата му имаше малък храм. Семплата квадратна постройка с осмоъгълен стъпаловиден постамент беше изградена изцяло от обсидиан и блестеше от влагата. Всичко изглеждаше така, сякаш бе построено вчера — чистите и деликатни линии на релефите не покачваха и следа от стареене. Рицарите с драконови копия все още преследваха огромните чудовища, а драконите надаваха безмълвни писъци, пронизани от дългите и изящни оръжия.

— В този храм положиха тялото на Хума — обясни Силвара, докато ги водеше по стъпалата.

Студените бронзови врати се отвориха безшумно, когато ги докосна. Спътниците се поколебаха дали да влязат, но както беше качал Гилтанае, чук не се долавяше никакво зло. Лорана си спомни ужаса, който излъчваха душите на неумрелитс воини от гробницата на Кит Канап и Сла-Мори. А точи храм излъчваше печал и болка от загубата и познанието за една велика победа, спечелена срещу страховит противник и донесла вечен покой и сладостна последна отмора.

Спътниците влязоха в гробницата един по един. Бронзовите врати се затвориха след тях и ги обгърна непрогледен мрак.

Изведнъж стана светло. Силвара държеше факла, която беше взела от стената и Лорана се зачуди как е успяла да я запали. Но гледката, която се откри, я накара да забрави въпроса си.

В гробницата нямаше нищо, освен един пиедестал в центъра на помещението. Върху него бяха изобразени рицари, но тялото на Хума, което трябваше да почива отгоре, липсваше. В единия край на пиедестала бяха положени старинен щит и меч, който приличаше на рицарския меч па Стърм. Всички мълчаха и не откъсваха погледи от тези древни артефакти, но никой не посмя да ги докосне, дори Тас.

— Стърм трябваше да види това — промълви Лорана и очите й се насълзиха. — Сигурно наистина е гробницата на Хума… макар че… — Тя замълча, защото не успя да изрази с думи нарастващото напрежение, което изпитваше. То не се дължеше на страх, приличаше по-скоро на усещането, което бе изпитала при навлизането им в долината.

Силвара запали още факли и спътниците огледаха вътрешността на гробницата. Не беше голяма. Покрай стените бяха разположени няколко каменни скамейки, на които скърбящите можеха да поседнат, докато оплакват мъртвеца и се молят за него. В дъното на помещението имаше малък каменен олтар, върху които бяха издълбани символите на Рицарството — корона, роза и кралско рибарче. В подножието му лежаха изсъхнали розови листа, чийто аромат се усещаше дори след стотиците изминали години. Точно до олтара в пода беше монтирана огромна желязна плоча.

Лорана я загледа с интерес. Терос отиде при нея.

— Според теб това какво е? — попита тя. — Дали не е кладенец?

— Можем да проверим. — Ковачът се наведе, хвана със сребърната си ръка халката в центъра на плочата, но тя не помръдна. Терос я задърпа с две ръце и тя се отмести с пронизително стържене.

— Какво правите? — Силвара се извърна рязко към тях. Терос се стресна, а Лорана несъзнателно отстъпи крачка назад от отвора.

— Отдръпнете се! Там е опасно! — Гласът й трепереше от напрежение.

— Откъде знаеш? — Лорана си възвърна самообладанието. — Нали никой не бил стъпвал тук от стотици години? Или не е така?

— Не! — Силвара прехапа устни. — Така е… така се говори в легендите на моя народ…

Лорана пристъпи напред и се наведе над отвора — нищо не се виждаше. Не помогна дори факлата, която й донесе Флинт. Усети само слаб мирис на прах.

Таселхоф разбута останалите и надникна вътре.

— Мисля, че не е кладенец.

— Отдръпнете се! Моля ви! — опита се да ги разубеди Силвара.

— Слушай какво ти се казва, крадльо! — Терос сграбчи кендера за яката и го отмести от дупката. — Ако паднеш вътре, може да се изтърколиш до другата страна на света.

— Сериозно? — Тас се развълнува не на шега. — Наистина ли ще пропадна от другата страна на света? Там дали има такива като нас? — Почти сигурно е, че няма кендери! — изръмжа Флинт. — Досега трябва да са измрели от идиотизъм. Освен това всички знаят, че светът се крепи върху наковалнята на Реоркс. Онези, които пропаднат от другата страна, попадат между неговия чук и света, който той все още кове. Живот от другата страна! Как ли пък не!

Таселхоф продължи да се взира в отвора, докато Терос безуспешно се опитваше да върне плочата на мястото й. Накрая се отказа, но не изпускаше от поглед кендера, който въздъхна и се върна до пиедестала, където започна да разглежда щита и меча. Флинт дръпна Лорана за ръкава.

— Какво има? — попита отнесено тя.

— В постройката има нещо много странно — прошепна джуджето и млъкна, защото помисли, че Лорана ще му се присмее, но тя го гледаше съвсем сериозно. — Гробницата и статуите отвън са изработени от хора. Стари са, но…

— Толкова ли са стари, че това наистина може да е гробницата на Хума? — прекъсна го Лорана.

— Без съмнение. Но онзи голям звяр отвън… — той махна по посока на каменния дракон — не е оформен от ръцете на човек, елф или джудже.

Лорана премигна неразбиращо.

— Той е много по-стар. Толкова стар, че това тук — Флинт описа с ръка дъга — сякаш е направено вчера. Тя започна да проумява какво се опитва да й каже джуджето и кимна.

— Онова на скалата е дело на същества, които не ходят на два крака.

— Били са същества с необикновена сила… — промълви Лорана. — Огромни същества. — С крила… Изведнъж кръвта й се смрази, защото дочу тихия напев на магическо заклинание.

— Не! — Тя се обърна и вдигна ръка, сякаш да се предпази от заклинанието.

Силвара стоеше пред олтара с няколко изсъхнали розови листа в ръка и тихо напяваше. Лорана опита да се пребори със сънливостта, която започна да я обзема, и се прокле за глупостта си. Хвана се за каменната скамейка, но не успя да се задържи и падна на колене. С последни усилия повдигна клепачи и видя как Терос и Гилтанас се строполяват на пода. Джуджето захърка още преди главата му да удари скамейката. Преди да заспи, Лорана усети как въздухът около нея се изпълни с аромат на рози.

9.Удивителното откритие на кендера.Кокоши пера.

Таселхоф чу, че Силвара започна да напява някакво заклинание и реагира съвсем инстинктивно — сграбчи щита от пиедестала и се пъхна под него. Тежкият щит го захлупи напълно и той остана така, докато свърши заклинанието. Изчака малко, за да види дали няма да се превърне в жаба или някое по-интересно животно, но за негово огромно разочарование не се случи нищо.

Накрая се отегчи да лежи на студения каменен под и изпълзя безшумно изпод тежкия железен щит. Всичките му приятели спяха. Значи това бе заклинанието! Но къде беше Силвара? Сигурно е отишла да доведе някое страшно чудовище, което да ги изяде.

Таселхоф чу, че Силвара започна да напява някакво заклинание и реагира съвсем инстинктивно — сграбчи щита от пиедестала и се пъхна под него. Тежкият щит го захлупи напълно и той остана така, докато свърши заклинанието. Изчака малко, за да види дали няма да се превърне в жаба или някое по-интересно животно, но за негово огромно разочарование не се случи нищо. Накрая се отегчи да лежи на студения каменен под и изпълзя безшумно изпод тежкия железен щит. Всичките му приятели спяха. Значи това бе заклинанието! Но къде беше Силвара? Сигурно е отишла да доведе някое страшно чудовище, което да ги изяде.

Тас вдигна предпазливо глава и надникна иззад пиедестала. Видя я близо до входа на гробницата. Беше коленичила, полюшваше се и издаваше някакви откъслечни стонове.

— Как да продължа? — чу я Тас да говори на себе си. — Доведох ги тук. Не е ли достатъчно? Не? — Тя поклати нещастно глава. — Да, отпратих кълбото. Те не знаят как да го използват. Трябва да наруша клетвата. Ти беше права, сестро — изборът е само мой, но е много труден! Аз го обичам…

Силвара се разрида и зарови глава в дланите си. Милостивият кендер изпита желание да отиде при нея и да я успокои, но осъзна, че тя говореше за някакви страшни неща — „труден избор“, „нарушена клетва“… — и реши да изчезне от погледа й, докато не е разбрала, че заклинанието й не го е хванало. Само че Силвара стоеше точно на входа на гробницата и той се зачуди как да се промъкне покрай нея, но тогава съзря дупката. Погледът му светна. И без това умираше от желание да види какво има вътре. Дано само да не са я затворили.

Кендерът се промъкна на пръсти до олтара, хвърли един поглед към Силвара и се промъкна до дупката. Скривалището определено беше много по-добро от досегашното.

Нямаше стъпала, но по стените се виждаха ръкохватки. Един сръчен кендер — като него например — не би трябвало да срещне никакво затруднение. Този тунел може би извеждаше навън. Тас чу нещо зад себе си и се обърна — Силвара напяваше и се полюляваше…

Кендерът прецени, че няма време за мислене и се спусна в дупката. Стените бяха хлъзгави и плесенясали, а ръкохватките — разположени твърде далеч една от друга. „Направени са като за хора — помисли с раздразнение Тас. — Никой не се грижи за дребните!“

Беше се замислил толкова дълбоко, че видя скъпоценните камъни едва когато ги подмина.

— Брадата на Реоркс! — изпуфтя той. Тази ругатня много му харесваше и затова я бе заел от Флинт. Шест прекрасни скъпоценни камъка — големи колкото човешка длан — образуваха кръг по стената на шахтата. Бяха покрити с мъх, но само с един поглед определи, че са ужасно ценни.

— И защо някой ще погребва тук тези прекрасни камъни. — зачуди се гласно кендерът. — Обзалагам се, че е бил някой крадец. Ако успея да ги изчовъркам, ще мога да ги върна на законния им собственик. — Пръстите му хванаха първия камък.

Внезапно в шахтата нахлу мощно въздушно течение, което го отлепи от стената така, както зимният вятър откъсва листо от дървото. Тас вдигна поглед и видя как светлият отвор се смалява все повече. Опита се да си представи колко голям е чукът на Реоркс, но в същия миг спря да пропада. Въздушното течение го подметна още няколко пъти, след което внезапно смени посоката си и го понесе встрани. Той въздъхна със съжаление, че няма да пропадне от другата страна на света, и се понесе по някакъв страничен тунел. След това ненадейно започна да се издига! Усещането бе много странно и вълнуващо. Разпери ръце, за да докосне стените на тунела, и установи, че полетът му се ускори.

„Сигурно съм умрял — помисли си кендерът. — Умрял съм и сега съм по-лек от въздуха. Ама как да разбера?“ — Той заопипва трескаво кръста си. Нямаше много ясна представа за задгробния живот, но предполагаше, че е малко вероятно да му разрешат да отиде там с торбите си. Бяха на мястото и Тас въздъхна с огромно облекчение, но едва не се задави, защото в този момент полетът му се забави и усети, че започва да пада! Той се замисли трескаво и осъзна, че е долепил ръце до тялото си. Побърза отново да ги разпери и точно както очакваше, полетя отново нагоре. Мисълта за задгробния живот престана да го измъчва и Тас се отдаде на удоволствието от летенето — размаха ръце, преобърна се по гръб и се опита да види накъде отива.

Аха, ето горе вече се виждаше някаква светлина. Но това бе друг тунел, доста по-дълъг от този, по който се беше спуснал.

— Леле, Флинт ще умре от завист, като научи — помисли си гласно кендерът, но в същия миг видя други шест скъпоценни камъка, които много приличаха на първите. Въздушното течение отслабна тъкмо когато вече бе решил, че с удоволствие би приел летенето като начин на живот. Тас стигна до края на тунела и се задържа на нивото на пода в осветеното с факли помещение.

Изчака малко, за да види дали няма пак да се понесе нанякъде, и дори размаха ръце, но полетът му явно беше приключил. Кендерът въздъхна и реши, че така и така е стигнал дотук, поне да разгледа наоколо. Той подскочи, приземи се на каменния под и се огледа.

Помещението бе значително по-голямо от гробницата, а множеството факли по стените разпръсваха бяла светлина. Намираше се в подножието на стълбище от каменни плочи, което извиваше надясно и водеше към нещо като втори етаж, където забеляза балкон с перила. Тас едва не си изкълчи врата от взиране нагоре. Накрая му се стори, че долавя някакви цветни отблясъци на отсрещната стена.

Но кой беше запалил факлите? И що за място бе това? Друга част от гробницата на Хума? Да не би да беше долетял в Драконовата планина? Кой живееше тук?

При тази мисъл Тас бръкна под туниката си, извади малък нож — ей така, за по-голяма сигурност — и се качи на белия балкон.

Помещението беше просторно, но не виждаше много, защото отблясъците от факлите го заслепяваха. Обширният таван се крепеше върху огромни мраморни колони, а от балкона тръгваше друго стълбище. Тас се подпря на перилата и огледа стената зад себе си.

— Брадата на Реоркс! Това пък какво е!

Това беше картина. По-точно — огромен стенопис. Започваше от стълбището и опасваше целия втори етаж. Всеки сантиметър от стенописа блестеше с изумително ярки цветове. Кендерът не бе кой знае какъв почитател на изобразителното изкуство, но такова великолепно творение едва ли някога беше виждал. Или не? Изображението му се стори познато и колкото повече го гледаше, толкова по-сигурен ставаше, че вече го е виждал.

Тас започна да изучава картината. Точно срещу него бяха изобразени дракони с всевъзможни цветове, които се спускаха към земята. Градовете избухваха в пламъци — като Тарсис, — сградите се рушаха, хората бягаха панически. Гледката му се стори ужасна, кендерът бързо я отмина и продължи да крачи по балкона, вперил очи в стената. Онова, което видя в центъра, го накара да затаи дъх.

— Точно така, Драконовата планина! — прошепна на себе си и шепотът му отекна в помещението. Той се огледа бързо и изприпка напред, облегна се на парапета и се вгледа отблизо в картината. Тя наистина изобразяваше Драконовата планина, където се намираше в момента. Само че разрязана вертикално, сякаш от някакъв гигантски меч! — Каква красота! Това е истинска карта! — въздъхна захласнат Таселхоф. — Ето ме тук! Издигнал съм се горе в планината. — Той огледа помещението и изведнъж проумя. — Ами да, аз съм в гърлото на дракона. Ето защо формата на тази стая е толкова особена. — Той се обърна към картата. — Ето я картината, а това е балконът. И колоните… — Тас се завъртя на сто и осемдесет градуса. — Да, ето я голямата стълба! — Отново се обърна. — Води към главата! Ето оттук съм влязъл. Нещо като въздушен тунел. Но кой е построял всичко това… и защо?

Кендерът продължи нататък, като се надяваше да открие в картината някакъв ключ към загадката. В дясната част на стенописа беше изобразена друга битка. Но тя не го изпълни с такъв ужас като първата. На нея бяха изобразени червени, черни, сини и бели дракони — бълващи огън и лед, а с тях се биеха сребърни и златни дракони.

— Спомних си! — възкликна Таселхоф, заподскача и закрещя като подивял. — Спомних си! Спомних си! В Пакс Таркас! Физбан ми ги показа. На света има и добри дракони. Те ще ни помогнат да се преборим със злите! Само трябва да ги намерим. Ето ги и драконовите копия!

— Я по-тихо! — изръмжа някакъв глас отдолу. — Човек не може ли да поспи малко? Каква е тази врява? И мъртвец може да се събуди!

Таселхоф подскочи и се обърна, стиснал ножа си. Можеше да се закълне, че допреди малко помещението бе абсолютно празно. Но от каменната скамейка до стената се надигна една тъмна фигура, загърната в роба. Разтърси глава, протегна се, стана от скамейката, изкачи стъпалата и бързо отиде при кендера. Дори да искаше да избяга — а Тас не искаше, защото умираше от любопитство да разбере кой беше този, — пътят му за бягство беше отрязан. Отвори уста, за да попита съществото кое е и защо е избрало точно гърлото на дракона за следобедната си дрямка, но в този миг факлите осветиха фигурата. Беше някакъв старец. Беше…

Ножът издрънча на пода и той се свлече до перилата. За пръв, последен и единствен път в живота си Таселхоф Бърфут бе напълно лишен от дар-слово.

— Ф-ф-ф… — от гърлото му излезе само някакво фъфлене.

— Е няма ли да кажеш нещо? — изръмжа старецът и се наведе над него. — Допреди малко дрънкаше непрекъснато. Какво има? Нещо не е наред ли?

— ф-ф-ф… — продължи да заеква кендерът.

— О, горкият. Какво те мъчи? Имаш говорен дефект? Тъжно тъжно. Чакай да видим… — Старецът започна да рови из джобовете си и отвори поред множество кесии, докато Тас трепереше в краката му.

— Ето! — Магьосникът изрови някаква монета, сложи я в дланта на кендера и сключи отпуснатите му пръсти отгоре й. — Хайде бягай. Намери някой посветен…

— Физбан! — Таселхоф успя най-накрая да произнесе името му.

— Къде е? — Старецът се обърна, вдигна жезъла си и се втренчи тревожно в сенките. След малко явно се сети нещо, защото високо прошепна: — Сигурен ли си, че си видял тоя Физбан? Той не умря ли?

— И аз така мислех… — Тас беше много нещастен.

— Значи не му се полага да броди насам-натам и да плаши хората! — заяви гневно магьосникът. — Налага се да поговоря с него. Ей, ти!

Кендерът протегна немощно ръка и дръпна робата му.

— Н-не знам, не съм много сигурен, н-но мисля, че ти си Физбан.

— Стига бе! — Старецът се сепна. — Вярно, тази сутрин времето нещо не ми понесе, но чак пък толкова… — Раменете му провиснаха. — Значи съм мъртъв. Пукнал съм. Хвърлил съм топа. Ритнал съм кофата! — Той се затътра към скамейката и се стовари върху нея. — Погребението хубаво ли беше? Дойдоха ли много хора? Имаше ли топовен салют с двайсет и един изстрела? Винаги съм искал двайсет и един изстрела.

— Ами… ъъ… — запелтечи Тас, чудейки се какво е това топовен салют. — Ами, то беше… по-скоро… нещо като… заупокойна служба, ако може така да се каже. Виж сега… ние… ами… ъ-ъ… не успяхме да ти намерим…

— Останките? — довърши услужливо старецът.

— Ъъ…останките… — Търсихме ги, но под всичките тези кокоши пера… и черен елф… и Танис каза, че изобщо сме имали голям късмет, като сме останали живи…

— Кокоши пера! — възмути се старецът. — Какво общо имат някакви си кокоши пера с моето погребение?

— Ние… ъъ… ти, аз и Сестън… Помниш ли джуджетозеров? Ами, в Пакс Таркас имаше една голяма верига. И огромен червен дракон. Ние висяхме на веригата и драконът издиша огън отгоре й, веригата се стопи и паднахме… — Тас се сживя, защото това бе една от любимите му истории — и вече знаех, че това е краят. Щяхме да умрем. Падахме поне от двайсет метра (височината се увеличаваше с всеки следващ разказ), ти беше под мен и те чух да изричаш магически думи…

— Да, да, бих казал, че съм доста добър магьосник.

— Ъъ, вярно. — Тас за миг се разсея, но продължи много бързо. — Изрече някакво заклинание — перопад, или нещо подобно.

Както и да е, ти извика „пера“ и изведнъж — кендерът разпери ръце и на лицето му се изписа неподправено страхопочитание — се появиха милиони кокоши пера…

— И какво стана след това? — Физбан мушна Тас с пръст.

— Ох, ами… точно в този момент стана малко объркано… Едновременно се чуха писък и тупване. Звукът беше по-скоро нещо като „пльок“ и аз си помислих, че си се разпльокал на пода.

— Аз? Да съм се разпльокал?! — Той изгледа кендера с убийствен поглед. — Никога през живота си не съм се разпльоквал!

— Тогава Сестън и аз паднахме върху кокошите пера заедно с веригата. Търсих те, наистина те търсих. — Очите на Тас се насълзиха при спомена за отчаяното издирване на тялото му. — Но всичко бе в пера… и освен това отвън бяха драконите.

Сестън и аз излязохме и видяхме Танис. Помолих го да се върнем и да продължим да те търсим, но той каза, че не можело…

— Значи ме оставихте погребан под някакви кокоши пера?

— Заупокойната служба беше страхотна — изпелтечи Тас. — Златна Луна говори, а след нея и Елистан. Ти не го познаваш, но си спомняш Златна Луна, нали? А Танис?

— Златна Луна… А, да. Хубаво момиче. И онзи намръщения мъжага, дето беше влюбен в нея.

— Това е Ривъруайнд! — възкликна кендерът. — Ами Райстлин? Онзи кльощавия? Страшен магьосник, но няма да стигне доникъде, ако не направи нещо с тази кашлица.

— Ти наистина си Физбан! — Тас скочи и се метна на врата му.

— Айде, стига. — Старецът се смути и го потупа по гърба. — По-полека, де. Ще ми измачкаш робата. И недей да се сополивиш. Искаш ли кърпичка?

— Не, имам си…

— А, добре. Я, тази кърпичка не е ли моя? Това са инициалите ми…

— Тъй ли? Сигурно си я изпуснал.

— Сега се сетих! — провикна се Физбан. — Ти си Тасел, Та-сел-не-знам-кой-си.

— Таселхоф. Таселхоф Бърфут.

— А аз съм… Как каза, че се казвам?

— Физбан.

— Физбан. Да… — Старецът се замисли и поклати глава. — Бях готов да се обзаложа, че е умрял…

10.Тайната на Силвара.

— Как оцеля? — Тас извади малко сушени плодове от торбата си и ги раздели с Физбан.

Старецът явно нямаше особено желание да обяснява, затова отговори уклончиво:

— Боя се, че изобщо нямам представа какво стана. Но като се замисля, май оттогава не мога да ям пилешко. А сега ми кажи ти какво правиш тук? — Той го загледа изпитателно.

— Дойдохме с няколко приятели. Останалите са долу… ако още са живи — подсмръкна Тас.

— Защо да не са живи?

— Ами те… Силвара ги…Силвара! — Физбан се изправи рязко и бялата му коса се разхвърча във всички посоки. Отнесеното изражение изчезна от лицето му.

— Къде е тя? — попита рязко. — А приятелите ти?

— Д-долу — заекна Тас, изумен от внезапната му промяна. — Силвара ги омагьоса!

— А, омагьоса ги, значи? Лесно ще проверим дали е така. Хайде! — Той закрачи с такава скорост, че кендерът трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Къде каза, че са? — изръмжа старецът, когато стигна до стълбището. — И ако обичаш, съвсем точно!

— Ъъ… в гробницата! В гробницата на Хума! Поне така каза Силвара.

— Хм. Е, значи сме наблизо.

Те се спуснаха по стълбището и се озоваха пред дупката, откъдето беше дошъл Тас. Физбан пристъпи и застана в центъра й, а кендерът се хвана за робата му.

— Надолу! — нареди старецът.

Започнаха да се издигат към тавана на горната галерия. На Тас му се изправиха косите.

— Казах надолу! — изкрещя ядосано Физбан и размаха заканително жезъла си към дупката.

Чу се звук като от задавяне, след което дупката така ги засмука, че шапката на магьосника отхвръкна от главата му. Тас си помисли, че тя много прилича на онази, която старецът беше изгубил в бърлогата на дракона — бе смачкана и безформена и очевидно притежаваше собствено мнение, Физбан посегна да я сграбчи, но тя се отскубна и се понесе на няколко метра след тях.

Таселхоф погледна надолу и понечи да попита нещо, но магьосникът му изпъшка, стисна здраво жезъла си, измърмори нещо под нос и направи някакъв странен знак във въздуха.

Лорана отвори очи и се втренчи в черния, влажен таван. Нямаше представа къде се намира. Изведнъж си спомни. Силвара!

Изправи се рязко и огледа помещението, Флинт стенеше и разтриваше врата си, а Терос се озърташе учудено. Гилтанас вече бе скочил на крака и се взираше в нещо до вратата на гробницата. Лорана отиде при него, но той сложи пръст на устните си и кимна към вратата.

Това е без значение — отвърна Лорана, въпреки че нямаше никаква представа как се е събудила. — Кажи…

— Аз ги събудих! — прозвуча един плътен глас. Всички се извърнаха към белобрадия старец със сивкава роба, който изникна от дупката на пода.

— Физбан! — прошепна невярващо Лорана.

Флинт се строполи на пода, доспехите му издрънчаха, но никой не му обърна внимание, защото се бяха втренчили изумено в магьосника. Силвара изпищя пронизително и се хвърли на пода, треперейки и стенейки тихо. Физбан закрачи решително, подмина пиедестала, припадналото джудже и спря пред Силвара. Тогава от дупката се измъкна и Таселхоф.

— Вижте кого открих! — изписка гордо кендерът. — Физбан! Освен това летях, Лорана. Скочих в дупката и после полетях право нагоре. Там имаше картина със златни и сребърни дракони и тогава той стана и ми се разкрещя, и… честно казано, беше доста странно. Гласът ми изчезна и… какво му е на Флинт?

— Млъкни, Тас — промълви немощно Лорана, вперила поглед във Физбан, който беше коленичил до Силвара и я разтърсваше.

— Какво си направила? — Гласът му бе рязък.

Лорана реши, че това е някакъв друг старец, облечен в дрехите на магьосника. Този решителен и силен мъж определено не приличаше на завеяния магьосник, когото познаваше. Но това лице трудно можеше да се сбърка, а още по-малко — шапката!

Тя погледна Физбан и Силвара и долови някаква могъща и непозната сила, която протичаше помежду им. Изпита непреодолимо желание да побегне от това място и да тича, докато падне от изтощение. Но не можеше да помръдне.

— Какво си направила, Силвара? — повтори Физбан. — Нарушила си клетвата?

— Не! — изстена тя и се сгърчи в краката му. — Не съм. Още не съм…

— Бродиш по света в чуждо тяло и се намесваш в делата на хората. Дори си ги довела тук.

Силвара вдигна мокрото си лице и го погледна с такава молба, че Лорана също се разплака.

— Да, направих го! — извика Силвара. — Така трябваше! Видях нещастие и страдание. Освен това… — гласът й притихна и погледът й се зарея в пространството — едно от драконовите кълба беше в тях…

— Да… — промълви магьосникът. — От Ледената стена. То беше в теб. Какво направи с него, къде е сега?

— Отпратих го…

Физбан сякаш се състари за секунди. На лицето му се изписа безкрайна умора, въздъхна тежко и се подпря на жезъла си.

— Къде е то, Силвара?

— У Стърм е — намеси се уплашено Лорана. — Ще го отнесе в Санкрист. Какво означава всичко това? Той в опасност ли е?

— Кой? — Физбан я изгледа през рамо и лицето му просветна. — О, здравей, скъпа. Много ми е драго да те видя. Как е Говорителят на слънцата?

— Баща ми… — Тя поклати озадачено глава. — Какво общо има баща ми с цялата работа? Кой…

— Я, и брат ти е тук. — Физбан протегна ръка на Гилтанас. — Радвам се да те видя, синко. И вас, сър. — Той се поклони на Терос, който го гледаше недоумяващо. — Сребърна ръка, а? Тъй, тъй… Терос Айрънфелд, нали не греша? Доста съм слушал за теб. Аз се казвам… — Магьосникът млъкна и сбърчи чело. — Казвам се…

— Физбан — подсказа веднага Тас.

— Точно така, Физбан. — Старецът кимна и се усмихна.

На Лорана й се стори, че той погледна предупредително към Силвара, която сведе глава, сякаш го е разбрала. Тъкмо щеше да го попита, когато Физбан отново се обърна към нея.

— Чудиш се какво става, нали? Нека тя ти каже, защото аз ще тръгвам. Чака ме дълъг път.

— Трябва ли? — попита тихо Силвара и погледна към Гилтанас. Физбан проследи погледа й и когато видя напрегнатото лице на елфския принц, изражението му омекна и той поклати тъжно глава.

Силвара вдигна умоляващо ръце, Физбан отиде при нея и силно я прегърна.

— Не — гласът му бе нежен и внимателен, — не те задължавам да им казваш. Изборът е твой. Можеш да направиш така, че да забравят всичко.

Тъмносините й очи бяха единственото цветно петно на лицето й.

— Но това означава…

— Да. Сама трябва да решиш. — Той я целуна по челото. — Сбогом, Силвара.

Старецът се обърна към останалите.

— Е, трябва да тръгвам. Драго ми е, че пак се срещнахме. Малко ми е криво за кокошите пера, но не ви се сърдя. — Той млъкна и изгледа нетърпеливо Таселхоф. — Идваш ли? Нямам цяла нощ на разположение!

— Къде? С теб ли? — Тас пусна главата на Флинт, която изкънтя кухо, удряйки се в каменния под, и рипна. — Тръгвам. Само да си взема багажа… — Изведнъж се спря и погледна припадналото джудже. — Флинт…

— Той ще се оправи — увери го Физбан. — Раздялата с приятелите ти ще бъде съвсем кратка. Ще ги видим пак… — Той се намръщи и промърмори на себе си: — седем дни, и още три, плюс този… колко беше седем по четири? Аха, някъде около деня на Глада. Тогава ще свикат Съвета. Хайде, чака ме работа. Твоите приятели са в добри ръце. Силвара ще се погрижи за тях, нали, скъпа?

— Ще им кажа — обеща тя, без да откъсва тъжния си поглед от Гилтанас.

Пребледнелият принц гледаше ту нея, ту магьосника и в душата му бавно се прокрадваше леден страх.

— Както прецениш. — Физбан помилва сребърната й коса и се обърна.

— Ще бъда ли наказана? — попита тя точно когато старецът потъваше в сенките. — Магьосникът спря, поклати глава и я погледна през рамо.

Според мен вече си наказана, Силвара. Но ти си постъпила така в името на любовта. Наказанието е в самата теб, както и твоят избор.

Той пристъпи в тъмното и Таселхоф се втурна след него размахал многобройните си торби.

— Довиждане, Лорана! Довиждане, Терос! Да се грижите за Флинт!

Те изчезнаха в мрака, но гласовете им все още се чуваха:

— Я пак кажи какво беше онова име? Физбут, Фърбал…

— Физбан! — изписка Тас.

— Физбан… Физбан… — измърмори старецът.

Всички погледи бяха приковани в Силвара.

Тя беше спокойна. Погледът й бе все още тъжен, но не излъчваше раздиращата и горчива скръб, която бяха видели преди малко, а тихата скръб на човек, който не съжалява за постъпката си.

Силвара се приближи до Гилтанас. Взе ръката му и го погледна с такава любов, че той се почувства благословен, макар да знаеше, че тя ще се сбогува с него.

— Ти ще си отидеш… ще ме изоставиш, нали? — промълви той и сърцето му се сви. — Виждам го в очите ти. Защо? Ти ме обичаш…

— Обичам те, принце. Обикнах те още като те видях паднал на пясъка. Когато ме погледна и ми се усмихна, разбрах, че ме е сполетяла същата съдба като тази на сестра ми. — Силвара въздъхна. — Но това е един от рисковете, защото, когато приемаме тази форма, тя пренася слабостите си върху нас. Но дали е слабост да обичаш…

— Силвара, не разбирам! — извика Гилтанас.

— Ще разбереш — отвърна тя едва чуто и наведе глава. Той я прегърна и целуна прекрасната й коса.

Лорана се обърна. Скръбта им бе свещена и тя не посмя да се намеси. Преглътна сълзите си, отиде при джуджето и го напръска с вода от манерката си. Клепките му потрепнаха, то отвори очи и се втренчи в нея.

— Физбан!

— Да. — Лорана се чудеше как да му каже, че кендерът е заминал.

— Физбан е мъртъв! Така каза Тас! В кокошите пера! — Джуджето се помъчи да седне. — Къде е тоя малоумен кендер?

Замина с него.

— Как така? — Флинт се огледа с празен поглед. — И ти го пусна? С тоя дъртак?

— Боя се, че да… Мисля, че нямах голям избор. — Лорана се усмихна. — Магьосникът реши така. Не се притеснявай за Тас…

— Къде отидоха? — Джуджето се изправи и метна торбата си на рамо.

— Флинт, моля те, не тръгвай след тях. — Тя обгърна раменете му. — Имам нужда от теб. Ти си най-старият приятел на Ханис и мой съветник…

— Но той е тръгнал без мен! Как е могъл? Защо не съм го видял?

— Ти припадна…

— Изобщо не съм припадал! — изрева джуджето.

— Добре, де… лежеше на пода и не помръдваше — заекна Лорана.

— Никога не припадам! — инатеше се Флинт. — Сигурно е пак онази смъртоносна болест, дето я хванах в скапаната лодка… — Той пусна торбата и приседна до нея. — Идиот такъв! Да избяга с някакъв умрял дъртак!

Терос се приближи до Лорана и я придърпа настрани.

— Кое беше това старче? — запита с нескрито любопитство.

— Историята е много дълга — въздъхна тя. — А и не съм сигурна, че знам отговора.

— Струва ми се, че съм го виждал. — Терос се намръщи и поклати глава. — Но не мога да си спомня къде. Нещо ми се върти в главата за Солас и хана „Последен дом“. Той също ме позна… — Ковачът се вторачи в сребърната си ръка. — Като ме погледна, сякаш ме удари светкавица. — Огромният мъж потръпна и погледна към Гилтанас и Силвара. — Ами тя?

— Мисля, че най-накрая ще разберем какво става.

— Беше права, че не й се довери…

— Но си мислех съвсем друго — призна виновно Лорана.

Силвара въздъхна и се освободи от прегръдката на елфа.

— Гилтанас — тя си пое дълбоко въздух, — моля те, вземи една факла от стената и я дръж пред мен. — Той се поколеба, но изпълни молбата й. Задръж я тук. — Тя насочи ръката му така, че светлината да я осветява изцяло. — Погледни… погледни сянката ми на стената — изрече с треперещ глас.

Единственият звук в гробницата бе пращенето на факлите. Сянката й се открои върху стената отзад, но това бе… сянка на… дракон.

— Ти си дракон! — Лорана не можеше да повярва на очите си. Понечи да извади меча си, но Терос хвана ръката й.

— Недей! Спомних си, че старецът идваше често в хана „Последен дом“! Носеше други дрехи, не на магьосник, но беше той! Кълна се! Разказваше приказки на децата за добри дракони. Златни и…

— Сребърни. Аз съм сребърен дракон. Сестра ми е Сребърният дракон, който е обичал Хума и се е бил заедно с него в последната велика битка…

— Не! — Гилтанас хвърли факлата на пода и я стъпка яростно. Силвара го погледна тъжно и протегна ръка, за да го успокои, но той се отдръпна и я погледна с ням ужас. Тя отпусна бавно ръка, въздъхна и кимна.

— Разбирам какво ти е. Извинявай.

Елфът се разтрепери и изведнъж се присви. Терос го обгърна със силните си ръце, отведе го до една от скамейките и го зави с наметалото си.

— Ще се оправя — прошепна Гилтанас. — Просто ме оставете на мира. Трябва да си събера мислите. Това е лудост! Това е някакъв кошмар. Дракон! — Той стисна силно очи, сякаш искаше да им попречи да виждат навеки. — Дракон… — прошепна безсилно.

Терос го потупа по рамото и се върна при другите.

— Къде са останалите добри дракони? — попита той. — Старецът каза, че били много…

— Наистина сме много — отвърна неохотно Силвара.

— Щом сте толкова много, защо не се обедините? Помогнете ни да се преборим със злите дракони!

— Не! — изкрещя Силвара. В сините й очи блесна огън и Лорана отстъпи, поразена от внезапния й гняв.

— Защо?

— Не мога да кажа. — Ръцете й потръпваха нервно.

— Има нещо общо с клетвата, която си нарушила, нали? — настоя Лорана. — Както и с наказанието, за което спомена Физбан…

Не мога да ви кажа! И без това вече сторих достатъчно зло. Но трябваше да направя нещо! Не можех повече да гледам как страдат невинни същества! Реших, че мога да помогна и затова се преобразих в елф. Опитах се да накарам народа им да се обединят. Успях да предотвратя войната, но това се оказа недостатъчно. Тогава се появихте вие и разбрах, че ви грози огромна опасност, защото носехте… — гласът й изневери.

— Драконовото кълбо! — довърши Лорана.

— Да. — Силвара стисна юмруци. — Само че притежавахте и драконовото копие. Веднага усетих, че това е знак, но не знаех какво да правя. Отначало мислех да ги донеса тук, на безопасно място, но докато пътувахме, разбрах, че рицарите никога няма да ми позволят. Затова ги отпратих при първия удобен случай и сбърках…

— Какво прави това кълбо? Зло ли е? Да не ги убие? — попита рязко Терос.

— Кой знае? Дори аз не разбирам драконовите кълба. Те са дело на отдавна изчезнали велики магьосници.

— Но в книгата, която прочете Тас, пишеше, че те дават власт над драконите! — намеси се Флинт. — Той я прочете с някакви очила за „истинско виждане“, така им викаше. Каза, че не лъжели…

— Това е вярно. Твърде вярно и се боя, че вашите приятели много скоро ще го установят и ще съжаляват горчиво. Възцари се мълчание, нарушавано единствено от хлипането на Гилтанас. Лорана си припомни сказанието за Хума и Сребърния дракон и за последната страшна битка — небеса, пълни с дракони, земя, обхваната в пламъци и кръв.

— Защо ни доведе тук? Защо просто не ни остави да занесем кълбото?

— Да им кажа ли? Ще имам ли сили? — прошепна Силвара на някакъв невидим дух.

Тя застина с безизразно лице, скръстила ръце в скута си. Затвори очи и сведе глава, помръдвайки беззвучно устни. Накрая потръпна и взе решение. Изправи се и отиде до торбата на Лорана.

Коленичи, разви внимателно счупеното оръжие и се изправи.

Лицето й отново бе спокойно, но сега изразяваше гордост и сила. Сребърната й коса проблесна на светлината на факлите, тя пристъпи гордо и застана пред ковача.

— На Терос Сребърната ръка давам силата да изкове — Драконовото копие!